Всички авторски страници

Авторски

• След края на пандемията много управляващи ги чака съд

  

  Проф. Лъчезар Аврамов и д-р Христо Дамянов пред „БАНКЕРЪ“

  Уважаеми господа, повдигате тема, чието изясняване ще има сериозни последици не само за здравната, но и за държавната администрация – смърт в статистиката. Каква е тезата ви?

  Проф. Аврамов: Тезата произлиза от графика, публикувана от НСИ и наречена „Умиранията в България в периода 2015-2020 г.“, макар че на медицински език това се нарича смъртност. Вижда се, че през последните 5 г. смъртността е приблизително равна. И за огромно съжаление, това е най-високата смъртност в света, и то още преди ковид-пандемията.

  Статистиката включва ли и страните от Третия свят?

  Проф. Аврамов: Включва всички възможни светове. В България смъртността е 15 на 1000, при средна за Европа 8-9 на 1000. Почти двойна. И тази смъртност се поддържа почти неизменно от 2015 до 2020 година. Огромен пик има в последното тримесечие на 2020-та, когато в страната са починали 20 хил. души повече, отколкото в предишните години. Официално 8 хил. от тях са починали, вследствие на Ковид-19. Въпросът е: от какво са си отишли останалите 12 хил. от този черен прираст? На този въпрос не отговаря никой, а отговорът е ясен – от липсата на медицина в този период. Това са хора, починали по вина на държавата, те са убити чрез дейността на здравната система.

  Тоест блокирането на части от здравната система заради Ковид 19 фатално е лишило от здравна услуга хора с тежки медицински проблеми?

  Проф. Аврамов: Точно така. Официалната статистика го сочи.

  Как би следвало да реагира нашето общество на този факт?

  Проф. Аврамов: Трябва да се търси персонална отговорност на хората от т.нар. щаб, на министрите на здравеопазването. Всички те са една консултантска група към министър-председателя и всъщност главната отговорност е на премиера.

  Повечето от тези хора са професори, шефове на големи болници, светила в медицината.

  Д-р Дамянов: Това не са светила, това са чиновници.

  Смятате ли, че те не са запознати с тази статистика или са запознати, но не й обръщат внимание?

  Д-р Дамянов: Запознати са, но имат поръчка от мутрите в правителството да обработват съзнанието на населението. Това е страшна психо-пандемия. Повечето медии пропускат жестокия удар, който се стоварва върху всички хора. Съзнанието на самите пациенти се промени радикално – те са в непрекъснат стрес, психо-емоционален дисбаланс, който се отразява изключително негативно върху имунната система. А имунната система трябва да овладява всички болестни ситуации. Сериозни психотерапевти обясниха това, но реакцията е нулева.

  Същият удар понасят всички общества по света.

  Д-р Дамянов: Естествено. У нас просто усвоихме модела много бързо и качествено. Няма нужда от чипове, целта е да вземеш акъла на хората. Достатъчно е да ги парализираш от страх и да правиш, каквото пожелаеш с тях. Да се замислят какво ги чака след края на пандемията – съд и присъди, за безскрупулната кампания и съсипването на здравето на нацията.

  Как според Вас трябваше да се реагира на все пак съществуващата корона-пандемия?

  Д-р Дамянов: Много ясно – имаше национален план за действие при подобни ситуации от 2006 г., който бе игнориран напълно.

  От думите Ви произлизат две посоки на поражения: едната е, че е неглижирано лечението на страдащите от нековид заболявания, другата е, че се въздейства шоково върху психиката на цялото население.

  Проф. Аврамов: Има и трета посока. Фиксацията върху тези 8 хил., починали вследствие Ковид-19. Междувременно и тази, и миналите години, 20 хил. умират от рак. България е първенец и по смъртност от онкологични заболявания. За това никой не говори и не се взимат никакви мерки, няма информационна кампания.

  Д-р Дамянов: Нещо повече. Онкологични центрове и болници тотално са спрели лечението на онкоболни. Давам за пример Бургас. Имам поне десетина пациенти, които заявиха, че там лечението е спряло. А гледаме по поръчковите телевизии как персоналът на Бургаския онкодиспансер ентусиазирано се ваксинира. Пловдивският онкодиспансер също се занимава с лечение на коронавирус. Питам, това ли са задачите на онкодиспансерите?

  Защо пациентите и техните близки не дават гласност на това скандално положение, все пак става въпрос на живот и смърт?

  Д-р Дамянов: Ежедневно си задавам този въпрос. Преди дни имах шокиращ случай с пациентка с крайно тежко онкологично заболяване на двете гърди и 21 неуспешни химиотерапии. Пристигна при нас в плачевно състояние. Направи реактивен плеврит, напълни и двата дроба с течности и това не даваше никаква възможност за лечение. Нужни бяха пункции за отстраняване на течността. Алармирахме всички лечебни заведения със спешни отделения, обиколихме 7-8 болници – „Пирогов“, ВМА, навсякъде отказ след отказ! Накрая една от болниците я набута в хоспис. Това е гавра. И пациентите ги е страх да разкажат преживелиците си.

  Предпочитат да умрат, но тихичко?

  Д-.р Дамянов: Да.

  Потърсихте ли за съдействие пациентските организации?

  Д-р Дамянов: Къде ги виждате тези организации?

  На хартия има много.

  Проф. Аврамов: В годините имахме контакти с всички пациентски организации. Целта на всички пациентски организации е да уредят с предимство своите хора в пътеки за химиотерапии и да усвоят някой европейски проект. Знам го лично от съпругата на бившия президент Първанов, под нейна егида имаше антиракова кампания.

  Създавате си доста сериозни врагове. Не се ли опасявате, че могат да Ви съдят?

  Проф. Аврамов: Ние вече сме ги осъдили всички тези врагове. Каним ги да дойдат пак и да повторим.

  А хората от щабовете, които наричате чиновници?

  Д-р Дамянов: Пари ми на езика да повторя призива на президента от площада. Онзи смешен генерал е за затвора. Какво направи ти, г-н Мутафчиски? Плашеше народа, броеше трупове в ковчези и чували. Кой ти позволява това, какво разбираш от ваксинотерапия?

  Но, когато бройката на заболяванията от Ковид-19 скочи рязко, всички казаха, че напролет ген. Мутафчийски е бил прав.

  Проф. Аврамов: Нищо подобно. Половината от тази хора са умрели точно поради паниката, създадена от него и хората му. След тази пандемия във всички държави ще има съдебни процеси и осъдени. Пандемията ще завърши с голям брой осъдени управници. В момента във Филипините съдят здравния министър и подобен щаб, заради аналогична ситуация с ваксината срещу денга. Нека се учим от опита на цивилизацията.

  Д-р Дамянов: Относно лечението на вирусните заболявания, включително Ковид-19, ние предложихме алтернативни методи. В нашия център 60% от онкоболните ежегодно боледуват от различни вирусни болести и нито веднъж за 15 г. не сме допуснали усложнение. Това е, защото прилагаме озонотерапия, високи дози витамин С и биомагнитна терапия.

  Вие предложихте тези евтини терапии още в началото на корона-пандемията. Чуха ли Ви някъде, получихте ли мнение от здравните и държавните институции?

  Проф. Аврамов: Никакъв интерес. Информирахме здравната администрация, че съществуват мощни и евтини средства за лечение на всякакви вирусни заболявания. Не по литературни данни, а по световни научни публикации. Проф. Иво Петров сам публикува личния си опит с озонотерапията. Цялата ни преписка с институциите документира как изпълняваме гражданския си дълг.

  Световно известната професор Махин Хатами, бивш програмен директор в Националния раков институт (NCI) и Националните здравни институти (NIH) на САЩ, публикува статия на тема десептологията в науката за рака и ваксините. Да поясним: десептология е науката за измамата. Какво има предвид в случая проф. Хатами?

  Д-р Дамянов: Това е една изключително сериозна научна статия. Проф. Хатами анализира влиянието на ненаучните медтоди за лечение на Ковид-19 върху онкологичните и вирусните заболявания. И установява, че и в двата случая доминира десептологията. И, че ваксините далеч не са безопасни.

  От друга страна, крале и държавни глави публично се ваксинират, за да верифицират полезността им.

  Проф. Аврамов: Защо трябва да се ваксинира публично? Това е реклама.

  Впрочем, 3-4 фармацевтични компании получиха в рамките на ваксинационната кампания чудовищна безплатна реклама, чрез директно и непрестанно цитиране на имената им.

  Проф. Аврамов: Това не е решаване на медицински проблем. Вместо информирано съгласие, всички граждани трябва да подписват застрахователна полица преди ваксинация.

  Д-р Дамянов: Биофизиката и квантовата физика мощно нахлуват в съвременното лечение на човека. Но там печалбите от лекарства са силно занижени. Във втората половина на 20 в. ваксините изиграха решаваща роля за предпазване на населението от различни инфекциозни заболявания и ваксинотерапията има своето достойно място в медицината. Но в 21 в. удря часът на биофизиката. Човекът има енергийно биополе, което влияе мощно върху здравето.

  Разговора води Емил Янев

  .

• Атанас Чобанов: В „OpenLux“ е и името на сина на Константин Пенчев от КС

  

  Интервю на Снежана Иванова с Атанас Чобанов,
  в предаването „12+3“ на БНР

  „Първото име, което ние публикувахме, е на сина на конституционния съдия Константин Пенчев, бивш омбудсман и бивш председател на ВАС. Той има фирма в Люксембург с активи за 600 хил. евро, които се появяват 2014-а година, след това се появяват и 400 хил. евро като недвижима собственост на фирмата, без да се уточнява къде“. Това съобщи пред БНР  Атанас Чобанов, главен редактор на разследващия сайт BIRD.bg и част от екипа на „Биволъ“, един от медийните партньори в проекта „OpenLux“, работили по разследването на архива повече от 1 година. Разкрити са повече от 55 хиляди офшорни компании, управляващи активи на стойност най-малко 6 трил. евро.

  „Биволъ“ проучи над 500 млн. евро активи на български собственици – в над 250 фирми. 

  При проучване на баща и син Пенчеви, от разследващия сайт „Биволъ“ са установили, че през 2014-а година се придобили апартаменти в София на „Витошка“ и на „Раковска“ за 300 хил. евро:

  „Тези пари през 2014-а година си имат някакво обяснение, предполагам“.

  Чобанов уточни, че са изпратени писмени въпроси на Любомир Пенчев и все още очакват отговори, въпреки че е бил обещал да отговори до вчера вечерта. Журналистът разказа, че при разговор с него, Пенчев е изказал учудване, че името му фигурира в такъв регистър:

  „Допускам, че той наистина не знае, че разполагаме с тези данни. Или не е очаквал името му да излезе. Това важи и за много други хора, за които ще пишем в следващите дни“.

  Атанас Чобанов посочи, че са задали въпрос на НАП дали от Люксембург са идвали данни за българи, които притежават там компании, и какви активи имат, както и дали НАП е искала такива данни:

  „Отговориха ни подробно как става това. … Имало 3 спонтанни информации през последните 2 години, но не се казва за какво. НАП е искала от Люксембург информация 6 пъти, но не казаха какъв е резултатът“.

  Известен руски олигарх е получил със семейството си българско гражданство, съобщи още Чобанов и добави, че за това „Биволъ“ ще пише в следващите дни.

  „Децата му се появяват с българското си гражданство, с компания с активи за 40 млн. евро в Люксембург“, уточни той.

  Според него това показва, че българското гражданство, което се продава срещу инвестиции, служи и за други цели.

  „Има и случай на друг богат руснак, който придобива търговски център в България за десетки милиони евро. Досега не се знаеше, че е негова собственост“, разказа още журналистът и посочи и други разкрития:

  „Как може замърсяващият ТЕЦ „Бобовдол“ да е собственост на някакъв 83-годишен британец, сламен човек, той дали знае, че е собственик на централата. Но това е декларирано. Т.е. имаме фалшива декларация и това трябва да се проучи от прокуратурата“.

  Чобанов изказа песимизъм по отношение на очакването нещо „да се случи“ след тези разкрития и да има наказани.

  Интервюто с Атанас Чобанов можете да чуете от звуковия файл.

  .

• До БГ гражданите в Канада, във връзка с Парламентарни избори ‘2021

  

  Информация за българските граждани на територията на Канада, във връзка с изборите за народни представители за Народно събрание на Република България

  Уважаеми сънародници,

  С указ на президента на Република България за 4 април 2021 година са насрочени парламентарни избори (https://www.cik.bg/upload/146237/DV5_19.01.2021_ukaz9.pdf). Както досега, посолството в Канада и генералното консулство в Торонто са ангажирани и ще направят всичко възможно за активно и безпроблемно участие на българските граждани, живеещи в Канада, в изборния процес.

  Същевременно провеждането на изборите в огромна степен зависи от активността на нашата диаспора и от инициативата на нейните организации. В тази връзка, и в изпълнение на чл. 22, ал. 2 от Изборния кодекс, отправяме покана за съдействие към организациите на българските граждани, културните центрове, черковните настоятелства и българоезичните медии в консулските окръзи на посолството в Отава и на генералното консулство в Торонто, с оглед подготовката и организацията на изборите. Призоваваме и всички български гласоподаватели, живеещи на територията на Канада, да участват в подготовката на изборите, като подават заявления за гласуване, а в деня на изборите – да упражнят правото си на глас.

  На основание чл. 14, ал. 1 от Изборния кодекс избирателни секции извън страната се образуват в дипломатическо или консулско представителство, освен в случаите по чл. 14, ал. 2 и ал. 3 от ИК.

  В местата в държавите – членки на Европейския съюз, извън дипломатическо или консулско представителство, се образуват избирателни секции при наличие на не по-малко от 60 избиратели, подали заявление по реда на чл. 16 от ИК. /чл. 14, ал. 2 от ИК/.

  Съгласно чл. 14, ал. 3 от ИК с решение на ЦИК ( https://www.cik.bg/bg/ns2021/izvan-stranata), по преценка на ръководителите на дипломатическите и консулските представителства в местата в държавите, които не са членки на Европейския съюз, извън дипломатическо или консулско представителство, се образуват избирателни секции въз основа на не по-малко от 60 избиратели, подали заявление по реда на чл. 16 от ИК, при спазване на ограничението по чл. 14, ал. 5 от ИК общият брой на избирателните секции, които се образуват в държава извън ЕС, да не надвишава 35. С решение на Централната избирателна комисия (ЦИК) се определят условията и реда за образуване на избирателните секции извън страната и за назначаване съставите на секционните избирателни комисии при произвеждане на изборите за народни представители, насрочени на 4 април 2021 г.

  По-важните моменти от подготовката и организацията на изборите въз основа на решение това решение са:

  1. Избирателни секции извън страната се образуват при спазване на законодателството на съответната държава.

  Законодателството в Канада допуска разкриването на избирателни секции единствено в дипломатически и консулски представителства на територията на страната: http://www.international.gc.ca/protocol-protocole/policies-politiques/elections_faq_elections_qr.aspx?lang=eng.

  2. Въпреки това – в стремежа да създадем най-добри условия за гласоподавателите – вече са направени постъпки на федерално равнище в Отава за разкриване – по изключение – на секционни избирателни комисии не само в Отава (посолство) и Торонто (генерално консулство), но също в Брамптън, Калгари, Ванкувър и Монреал – две секции (по силата на прецедента от президентските избори през 2016 г. и парламентарните избори през 2017 г.).

  Очакваме отговор на молбата ни от канадска страна и ще направим всичко по силите си да получим положителен отговор. Въпреки че засега нямаме съгласие за конституиране на петте допълнително поискани секции, ние следва да подготвяме в нужните срокове всичко за провеждане на вота в тях, така че да имаме нужната степен на готовност, ако от канадска страна получим искания положителен отговор.

  В този смисъл е особено важно българските граждани да попълват и подават заявления за участие в изборите. За разкриване на СИК в градовете Брамптън, Калгари, Ванкувър и Монреал (в случай че канадската страна по изключение разреши това) ще са необходими не по-малко от 60 заявления за всяка отделна СИК. Крайният срок за подаване на заявления е не по-късно от 9 март 2021 г. (25 дни преди изборния ден).

  3. Начини за подаване на заявления

  Български гражданин, живеещ извън страната, който има избирателно право и желае да гласува в изборите за народни представители извън страната, заявява това не по-късно от 25 дни преди изборния ден (9 март 2021 г.) чрез писмено заявление или чрез електронно заявление през интернет-страницата на Централната избирателна комисия (https://www.cik.bg/ ). Очакваме линкът към интернет страницата да стане активен в най-скоро време.

  Писменото заявление следва да бъде подписано саморъчно и подадено лично или изпратено по пощата чрез писмо до дипломатическото или консулското представителство на Република България в съответната държава.

  В едно писмо може да има повече от едно заявления, като във всяко заявление може да бъде вписано само едно лице. Изпратените чрез куриерска услуга заявления в писмо се считат за изпратени „по пощата чрез писмо“. Изпратените по електронна поща сканирани заявления не се считат за изпратени „по пощата чрез писмо“. В случай че не сте подали заявление за гласуване извън страната, в деня на изборите можете да попълните и лично в посолството в Отава и в ГК-Торонто.

  Попълнените на хартиен носител заявления за разкриване на СИК в Монреал или др. градове в провинция Квебек, можете да изпращате по пощата на адреса на посолството в Отава:

  Embassy of the Republic of Bulgaria in Ottawa, Canada

  325 Stewart Street, Ottawa, ON K1N 6K5

  Попълнените на хартиен носител заявления за разкриване на СИК в Брамптън, Калгари и Ванкувър (по силата на прецедента от президентските избори през 2016 г. и парламентарните избори през 2017 г. ) или други канадски градове в страната (в провинциите и териториите Онтарио, Нова Скоша, Ню Брунсуйк, Манитоба, Британска Колумбия, Остров Принц Едуард, Съскачуан, Албърта, Нюфаундленд и Лабрадор, Северозападни територии, Юкон, Нунавут, можете да изпращате по пощата на адреса на ГК-Торонто:

  Consulate General of the Republic of Bulgaria in Toronto, Canada

  65 Overlea Blvd, Suite 230 Toronto, ON M4H 1P1

  4. Секционни избирателни комисии (СИК)

  Съставите на всички СИК се назначават от ЦИК. Организациите на българските граждани могат да правят предложение до ръководителите на ДКП за местоположението на избирателните секции извън страната до 9 март 2021 г. (25 дни преди изборния ден). Посолството и генералното консулство следва да получат предложенията на организаторите по места в разумен срок преди тази дата, за да има достатъчно време да се търси съгласието за конституиране на допълнителни секции от канадските федерални власти (което би отнело най-малко 30 работни дни съгласно официална информация). От структурите на българската общност по места търсим съдействие за излъчване на представители, които да бъдат предложени на ЦИК за включване в съставите на отделните СИК. Предложението ни е всички СИК да се състоят от 5 члена, плюс две резерви. Единствено в ГК – Торонто се налага формиране на седемчеленна комисия поради очакване на засилен интерес за гласуване. Вашите предложения трябва да определят и длъжностите на предлаганите членове. Във всяка комисия следва да има председател, заместник-председател и секретар. ЦИК назначава служебно във всяка СИК по един представител на МВнР. Така назначеният представител не следва да има ръководна функция в комисията. В тази връзка очакваме вашите предложения за по четирима представители на българските общности за всяка проектирана СИК, заедно с упоменаване на трима от тях, които да заемат длъжностите председател, заместник-председател и секретар, плюс по две резерви. За ГК – Торонто очакваме предложение за шестима членове, от които председател, заместник-председател и секретар, плюс две резерви.

  5. По-нататъшна комуникация

  С оглед постигане на ефективна комуникация и избягване на неточности молим, всички въпроси, свързани с избирателните секции в Отава и двете секции в Монреал, да бъдат отнасяни към посолството. Въпросите по разкриване на секции в Торонто, Брамптън, Ванкувър и Калгари или други градове в отделните провинции да бъдат обсъждани с ГК – Торонто. След получаване на съответните разрешения от местните власти за провеждане на изборите своевременно ще Ви информираме.

  Цялата информация по подготовката и провеждането на изборите е достъпна на интернет страницата на Централната избирателна комисия https://www.cik.bg/ и на страницата на МВнР в раздел “Избори“ – https://mfa.bg/bg/izbori-2021.

  Посолството на Република България в Отава и генералното консулство в Торонто Ви уверяват, че при положителен отговор от страна на канадските власти ще спазим всички изисквания на местните власти във връзка с въведените ограничения и здравни протоколи по места заради пандемията от Ковид-19.

   

  Посолство на Република България, Отава

  Генерално консулство на Република България, Торонто

  .

• Петър Стаматов пред ФАКТИ: От чужбина настояваме да се въведе не само явен вот, но и дистанционен

  

   

  „Партиите у нас се плашат и от гласовете от Европа и САЩ, и от Турция – защото им усложняват счетоводството“, каза Стаматов пред fakti.bg

  По-рано този месец българи от чужбина поискаха да могат да гласуват с явен, открит вот на парламентарните избори на 4 април, съобщихме от ФАКТИ. Първоначално идеята беше представена по време на видеоконферентна връзка между президента Радев и българи в чужбина. Срещата беше проведена в рамките на консултациите с президента по повод предстоящите избори.

  Припомняме, че явният вот представлява открит вот. Всеки гласоподавател гласува от собствено име и се отменя тайната на гласа му.

  Създадена беше и петиция за въвеждане на явно гласуване. Последва писмо на информационния портал за българите по света Еврочикаго, подписано от Петранка Стаматова – български гражданин в чужбина, до Президентството на Република България, в което отново се призова за въвеждане на дистанционен явен вот. На 20 януари Еврочикаго публикува и отворено писмо до партии и движения в България, в което призовава за въвеждане на дистанционно явно гласуване.

   

  “Пишат Ви група български граждани с избирателни права, които се намират в различни точки по-света и желаят да гласуват в предстоящите на 4 април 2021 г. парламентарни избори”, пише в писмото от 20 януари. “Българските граждани, живеещи в чужбина, са пълноценна част от нацията ни. Въпреки това, българските избиратели извън страната не могат да гласуват за независими кандидати, нито да упражняват преференциален вот в листите на партиите. Хората са в неведение как се разпределят гласовете от чужбина”, продължават гражданите и задават конкретни въпроси към политическите партии у нас.

  За да говорим за предложението за дистанционен явен вот, за причините исканията на българите в чужбина да са именно за такъв вот, за това какви проблеми може да реши този вот и как може да се проведе, от ФАКТИ се свързахме с Петър Стаматов – основател на българския интернет портал Еврочикаго.ком и създател на петицията за явен вот. Разговора ни четете в следващите редове:

  – Г-н Стаматов, какво очаквате да се случи след изпращането на писмото до президента Радев?

  – Очакваме незабавен отговор, тъй като той е сред тези, които настояват най-много да се разреши гласуване по пощата. Времето е малко и думите трябва да се доказват с дела. Дистанционно явно гласуване, което изписваме съкратено ДЯГ, не само е най-безопасно при пандемия, но ще е най-евтино и бързо реализируемо от всичко предложено.

  Разочаровани сме, че до днес не сме получили отговор, но ще настояваме за него и понеже не можем повече да чакаме, написахме отворено писмо – анкета до партиите.

  Вече го разпращаме до партийните централи и се надявамe Вашето интервю да помогне предложението ни да достигне и до членовете им, които също да се запитат: “Настояваме за гласуване по пощата, а защо да не поискаме и дистанционно явно гласуване?”.

  – Явният вот представлява гласуване от собствено име, неанонимен вот, според Вас този явен вот поражда ли притеснения в българите в чужбина?

  – Често казват, че българите в чужбина са по-различни от тези у нас, но личният ми опит – живял съм на три континента, ме е убедил, че сме си същите, където и да се намираме. Такова разделение е явно от полза за някого, щом така често ни го повтарят. Хората и у нас, и зад граница се страхуват, но от различни неща. Страхът им към новото обаче е общ. Явен вот звучи опасно дори в чужбина. Той натоварва с отговорност. Но пък защо гласуваш, ако не можеш да защитиш избора си?

  Тайното гласуване, често граничи с безотговорност. Пък и то позволява без угризения да заработиш лесни 100 лева, ако продадеш гласа си. Казваш си: “Все едно е как гласувам – ако от изборите зависеше нещо, то те щяха да бъдат забранени”!

  И все пак у нас има много смели хора, сигурен съм, че не са по-малко отколкото в Беларус, където въпреки забраната на Лукашенко, на платформата за явен вот “Голос” се бяха записали над 1,3 млн. човека. А ние сме държави, близки по територия, по население и даже по манталитет. Може ли у нас страхът да е по-голям? А ако е така, дали живеем в демокрация? Все важни въпроси, които ДЯГ може да освети.

  – Защо смятате, че се налага замяна на тайния вот с явен такъв?

  – Първо, убеден съм, че свестните хора са болшинство и по света, и у нас. Но лошите имат предимството, че лесно се събират в банди. Дали бандите са с анцузи, ниско подстригани и с татуировки или са с бели якички и скъпи костюми, те винаги действат организирано. На нашия сайт в Чикаго направихме анкета за предстоящите избори с въпрос: “Честни и прозрачни ли са изборите в България?”. Само около 5% са отговорили с “Да”. Тогава какъв е смисълът да участваме в един спектакъл с предизвестен край? Още повече, че много партии приличат на организирани банди.

  И второ, настояваме да се въведе не само явен вот, но и дистанционен. Дистанционният вот ще помогне повече хора, от най-различни точки на света да се включат в политическия живот. А според Министерството на външните работи зад граница са 2,4 милиона български граждани. Заедно с български пенсионери, които не са зависими от корпоративен и платен вот, те могат с явното си – и поради това невъзможно да бъде подправено, гласуване да объркат много сметки.

  – Какви примери за явен вот от миналото можем да дадем?

  – Историята на явния вот е хилядолетна, макар и забравена. Гласувам идва от “глас”. И така е било до втората половина на 19 век, когато първо в Австралия са въвели тайно гласуване и заради това са го нарекли Австралийски вот. В САЩ е въведен през 1885 година. Потърсих в България от кога е, но не открих. Надявам се някой от вашите читатели да е по-информиран, но със сигурност знам, че Търновската ни конституция е гласувана с явен вот.

  – Една от темите в отворените писма са ограничените права на българите в чужбина – от какво е ограничен вотът на българите в чужбина?

  – На бюлетините в чужбина няма място за отбелязване на преференции и не може да бъде отчетен преференциалният вот. Не можем да гласуваме и за независими кандидати. А това е в ущърб не само за нас, но и за самия кандидат. Тоест още едно предимство за партиите.

  Ако се въведе гласуване по пощата, то пак ще е със същите бюлетини в чужбина – следователно не е разрешение на проблема. ДЯГ е единственото работещо лекарство на този етап.

  – Безопасно ли би било явното гласуване от гледна точка на здравето на гражданите и от гледна точка на безопасността на личните им данни?

  – ДЯГ може да извършите дори от личния ви телефон. В Приложение 1. на нашето отворено писмо до политическите партии сме обяснили подробно как технически би могло да се проведе гласуването. Предлагаме им два варианта за дистанционно явно гласуване. При първия вариант вотът е напълно явен и се публикува пред всички. При втория вотът е неизвестен за всички останали, освен за гласувалия и за ЦИК, които единствени имат ключ, за да го видят.

  Безопасността на личните данни може да е гарантирана точно толкова, колкото и при банкова транзакция по интернет или по телефон.

  – Казвате, че заради гласовете, идващи от Турция, се ограничава възможността на много от българите в чужбина да гласуват – защо се случва това според Вас?

  – Както казах по-рано, сведенията на Външното министерство са, че сме към 2,5 милиона български граждани зад граница. В тази бройка МВнР са включили и обявили около 350 хиляди в Турция. Да предположим, че из Европа има още 150 хиляди наши съграждани с по два паспорта – български и турски. Дори и при тези завишени числа съотношението им към всички останали е 1 към 3. Какъв проблем е да им се даде възможност на всички да гласуват? Този въпрос задаваме в отвореното си писмо до партиите. Нека изчакаме седмица да видим какво те ще ни отговорят.

  – Имат ли политическите партии в България интерес от едно дистанционно явно гласуване на българите в чужбина?

  – Моето лично мнение е, че партиите у нас се плашат и от гласовете от Европа и САЩ, и от Турция – защото им усложнява счетоводството. ДПС също може да стане още по-голяма сила. Но не е ли по-добре да погледнем истината в очите и навреме да се вземат мерки и се решат проблемите? Дали ако НС още миналия век бе отказало регистрация на ДПС, сега положението нямаше да е друго? Замитането на проблема под килима не го решава, а задълбочава.

  Наскоро гледах едни данни от Уикипедия по случай техния 20 годишен юбилей. От тях разбрах, че най-много хора ползват българската версия на този сайт в Германия, Англия, САЩ и Франция. Правя си извод, че в тези страни връзките с България са най-силни. В друга таблица са посочени потребителите, посетили Уикипедия от територията на България. От нея личи, че трафикът към българоезичната версия се увеличава, за сметка на трафика към Уикипедия на английски език. И докато за другите езици положението остава практически непроменено, се е увеличил трафикът към рускоезичната и турскоезичната версия на енциклопедията. Тоест несъмнено процентът на ползващите турски у нас се увеличава. Явният вот ще извади на показ тенденциите, за които ние сега само гадаем от косвени данни. И политиците ще бъдат поставени пред фактите, за които трябва да намерят решение. А те сега мълчат и се снишават. Кой има изгода това да продължава?

  – А какви проблеми решава явният вот – решава ли казусите с купуване и продаване на гласове например?

  – И при таен, и при явен вот не виждам възможност да бъде спрян този, който е решил да получи едни 100 лева за гласа си. Но при ДЯГ има една особеност и я обяснявам на всеки, който ми казва, че няма гаранция, че никой не седи зад/до/около гласуващия дистанционно.

  Отговарям така: „Каква гаранция има седящият зад/до/около гласуващия, след като свърши работа и се прибере в къщи да спи?“. Будният гласоподавател може да го прецака и да гласува повторно, за когото си поиска, тъй като всички електронни системи за гласуване позволяват поне пет пъти да промениш гласа си. Взима се предвид само последния вот, а ако го промениш за шести път, то вотът ти се счита за невалиден. И излиза, че работата на дилъра на гласове се затруднява и не е гарантирана, както е сега, когато със снимка от тъмната стаичка му показваш за кого си гласувал. Контролиращият не може да спре всички, на които е платил по 100 лева или зависят от него, да не го прецакат и да гласуват повторно, ако те решат.

  Освен че ДЯГ е безопасно за здравето, евтино, надеждно, и прозрачно, то има две основни предимства – цитирам по памет редове от писмата, съответно до Радев и до партиите:

  Първо, въвеждането на явен вот ще поправи една отдавнашна несправедливост и нарушение на законните права на българските граждани, живеещи или работещи в чужбина. Всички те, без разлика къде се намират, ще могат да гласуват за бъдещето на собствения си град или село, дори с преференции и дори за самостоятелни кандидати.

  Второ, веднъж въведено, онлайн гласуването може да се използва и за провеждането на друг вид допитвания и консултации. ДЯГ е вид мажоритарен вот и с него възможностите за гражданско действие и за граждански контрол върху властта ще бъдат опростени и неимоверно разширени. Ще могат да бъдат обвързани гласуването и мандатът със задължителна поддръжка на гласувалите за инициативите на избраниците. След въвеждането на ДЯГ и невъзможността за подмяна на вота, цялото внимание ще може да бъде пренесено в правилната посока. Защото “важното е не е как, а за какво се правят избори – даже не и за кого”.

  Моето лично виждане е, че ако само чакаме политиците да решават вместо нас, то те винаги ще правят избор в своя полза. Ние трябва да поставяме своите искания и те, като наши представители, трябва да ги разрешават. Иначе мястото им не е в Народното събрание, Министерския съвет и Президентството. А за да не сметнете, че както някои други искам да се бъркам в политическият живот у нас, ще подчертая, че за мен е неморално, ако не живееш или не смяташ да живееш до смъртта си в България, да се кандидатираш за държавен пост. Но хората зад граница обичат България и не трябва да им се захлопва вратата под носа, заради политическите интереси на някаква клика.

  Ако вашите читатели са съгласни да се въведе ДЯГ, нека се чувстват поканени във ФБ групата с име “Явен вот (група за явно гласуване, Open Ballot System, Option A4)”. А който не е съгласен, нека остави коментар с обосновано мнение или ясен въпрос и аз ще се му отговоря.

   

  Интервю на Илияна Маринкова

   

  .

• Конспиративна теория: Заключване на планетата зад смокиновия лист на вируса

  

  В мрежата се разпространяват няколко интервюта на Катерин Остин Фиц, бивш помощник-секретар на Съединените щати за жилищно строителство и градско развитие. Някои от тях са изтрити, а други са обявени за „теории на конспирацията“ и няма да ги намерите в „големите“ медии.

  Но не трябва да забравяме откъде идва Катерин Фитц – завършила е University of Pennsylvania и магистратура в Wharton – първото бизнес училище в света, основано през 1881 г. През 1986 г. Фитс става първата жена, повишена в управляващ директор на Dillon, Read & Co., в 156-годишната история на инвестиционната банка. Начело на банката тя се превърна в онова, което Businessweek определя като „най-големият шампион на Уолстрийт“ на облигациите за комунални услуги.

  По време на президентските избори в САЩ през 1988 г., тя работи по кампанията на Джордж Х.В. Буш и е назначена за помощник-секретар по жилищното строителство и градското развитие за жилищното строителство в администрацията на Буш. След напускането на поста през 1990 г., на нея й е предложена среща в Управителния съвет на Федералния резерв, но (по нейните думи) тя отказва, предпочитайки вместо това да се върне в частния сектор, и рабори в Хамилтън Секюритис и Солари. Тя многократно е писала и коментирала темата за публичните разходи и е твърдяла за няколко широкомащабни случаи на държавни измами. За още информация вж. ТУК.

  Според Катерин Фитц, вирусът е смокинов лист за превръщане на всички (повече или по-малко) демократични общества по света в тоталитарни, технократични структури, в които индивидът вече не играе никаква роля, камо ли човечеството.

  Невидимият враг вирусът е идеално средство за насърчаване на икономическото преструктуриране. Икономическата разруха, която постоянните, ненужно налагани ограничителни мерки създават, отваря уникални възможности за супербогаташите да максимизират печалбите и да инвестират. През няколкото месеца от началото на кризата се наблюдава масирана централизация на икономическата дейност в ръцете на все по-малко хора, както се вижда от прекомерния ръст на продажбите, например в Amazon. Малките компании фалират, а глобалните играчи, изключително малка клика от супербогаташи, взимат техния пазарния дял.

  Фиц, която е геополитически и финансов анализатор, и публикува в Solari Report, описва едно невероятно явление във възможностите за инвестиции в недвижими имоти, което тя е забелязала, докато е проучвала местата на икономически бунтове и грабежи след ограничителните мерки в САЩ през пролетта на 2020 г.

  Отначало, на пръв поглед без никаква връзка, грабежите и разрушенията се случват в 34 от 37-те града, в които FED, Федералният резерв на САЩ, управлява клонове – и то в определен радиус около конкретното местоположение на съответната парична къща, и винаги точно в така наречените зони за бизнес възможности.

  Засегнатите магазини и къщи – често в ръцете на чернокожи и латиноамерикански търговци и ресторантьори – вече са били под значителен натиск, причинен от ограничителните мерки. Ограбването и унищожаването по време на грабежите довършват останалото. В резултат на това недвижимият имот е можел или може в момента да бъде закупен евтино. Програмата Business Opportunity Zones стартира в САЩ като специален модел за инвестиции и спестяване на данъци за инвеститорите в технологичния сектор. Чрез нея се предлагат на инвеститори, които се разделили с акции във високотехнологични компании от Силициевата долина, да преразпределят приходите от продажбата на акции, без данъци в недвижими имоти в икономически необлагодетелствани райони.

  Страхът, предизвикан от вируса, ще бъде използван от редица играчи във военната сфера, Big Pharma, централните банки и медиите, смята Фиц. Той е умело експлоатиран, за да предизвика икономически срив, особено на малки и средни компании. Страхът служи също за създаване на система за цялостно наблюдение и социален контрол, базирана на китайския модел. Целта на приложенията за проследяване на контакти, паспорти за ваксини и т.н. не е, за да бъдат регистрирани жертвите на вируса, а за въвеждане на нов механизъм за контрол. Този нов механизъм за контрол, който скоро ще бъде обвързан с дигитална валута и дигитален основен доход, позволява елиминирането на всяко опозиционно движение. При липса на собствена възможност за придобиване например.

  Според Фиц, много хора са изиграли доброволна или неволна роля при прилагането на тази система.

  Някои са подкрепили създаването на тази „система за поробване“, тъй като не са били в състояние да мислят, зад фасадата на случващото се с вируса, и вътрешно да позволяват такъв брутален дневен ред. Други – особено висшите ръководители на Big Pharma, например, в политиката, горещо подкрепиха създаването на система за контрол, защото се надяват да си осигурят място под слънцето чрез угодническо поведение. Но това е напълно наивно, казва Фиц, защото истински могъщите вече са се откъснали напълно от това, което е общоприето при нормалните хора. Те вече се възприемат като собствен вид, призован да води живот на най-високо ниво, чрез достъп до специални лечебни методи и други възможности за трансхуманистична оптимизация.

  Но все още е възможно да спрем влака, който се движи към пълен контрол и край на човешката свобода, казва Фиц. Ясно е, че този „ремонт“ може да бъде завършен само в тайна. Едва ли има хора, които, ако бъдат попитани открито, биха желали доброволно да се поставят в пълна икономическа зависимост от контролираща държава. Хора, които искат да бъдат заключени в радиус от пет километра от къщата си, апартамента си или искат да им бъде забранено да пътуват, и т.н. Тези, които извършиха това преобразуване, следователно трябва да са сигурни, че частите от пъзела, последиците от политиката и медиите са представени само поотделно на много хора, и никога в контекст, за да не позволят създаването на цялостна картина.

  Колкото повече хора, обаче, осъзнават връзките, толкова по-несигурно е положението на тези играчи в изпълнението на техните планове. От тази гледна точка въоръжението на американците представлява особена опасност. Ако демократите влязат в длъжност, въпреки очевидната си изборна измама, Фиц предполага, че те незабавно ще се опитат (законно) да се справят с разоръжаването на американците, което до момента е било неуспешно, въпреки множеството опити след терористичните атаки.

  Фиц призовава да се разкрият тези взаимовръзки, тъй като планът за пълен контрол и трансхуманизъм не може да успее, ако не е в тайна.

  „Прозрачност“, казва тя. „Прозрaчността ще взриви всичко”.

  Източник: 2020 News

  Заключване на планетата – интервю с Катрин Остин Фитц (ВИДЕО с български субтитри).

  ‘
  Катерин Фитц: „Мислех си за всички тези хора, които, поради една или друга причина, се поддадоха на триковете на Mr.Global и сами започнаха да си копаят гробовете. Това е любимият похват на психопатите – да те доведат до твоето собствено „доброволно“ самоубийство. Искам да им кажа, че най-страшна не е смъртта, а загубата на Вашата безсмъртна душа. Изправени сме на много важен кръстопът. Има само два пътя. Кой от тях ще поемете – зависи дали ще ни има като човеци.“

  Линк към видеото: https://rumble.com/vclawo-planet-lockdown-.html
  .

• Фолклорният танцов състав в преход

  .

  Статия на Даниела Иванова-Найберг (Daniela Ivanova-Nyberg), публикувана през 2001 г. в сп. „Музикални хоризонти“, издание на Съюза на българските музикални и танцови дейци

  Dance Studies, Social and Cultural Anthropology, Anthropology Of Dance, Bulgaria
  Issue: 5; Volume: XXXVI; Page Numbers: 33-37

  

  

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Статията е споделена Аcademia.edu тук. Авторката е български емигрант в САЩ.

  .

• За щурма на Капитолия отвътре – разказ на един българин

  .

  Пламен Кръстев е убеден, че тези, които обвиняват Тръмп за окупацията, не са прави

  

  Не закъсняха първите реакции в Съединените щати. Много световни лидери споделиха безпокойството си от случилото се. Подобен щурм не е имало от 1814 година – когато сградата на Капитолия е нападната и опожарена. А на щурма отвътре става свидетел един българин.

  Пламен Кръстев е в сградата още от 9 часа сутринта за обявения митинг на Доналд Тръмп. Нищо не предвещава това, което ще стане по-късно.

  „Всичко беше нормално, нямаше безредици в самото начало. Охраната беше доста засилена“, сподели Пламен.

  Българинът, който е изявен републиканец и пиар, и живее от 20 години в Съединените щати, е присъствал на митинга. По-късно той имал работна среща в Капитолия и влиза. Именно тогава става свидетел на началото на атаката.

  „Размириците и вандалщините бяха куриоз за всички нас. Аз успях да бъда в Капитолия за 10-15 минути. И да напусна Капитолия“, допълни българинът.

  Той е убеден, че станалото е режисирано от същите хора, които стоят зад протестите в Америка през лятото.

  „Самата организация „Антифа“. Облекли се като републиканци и се представят за републиканци“, категоричен е той.

  Не е очаквал, че такова нещо може да се случи. И е убеден, че тези, които обвиняват Тръмп за щурма, не са прави.

  Вижте повече в репортажа на „България он еър“.

  Източник: bgonair.bg

  .

• Репаганизация на Запада

  

  Терминът „репаганизация” може да е изкован и от някой друг, но аз поне го намерих в цитат от английския журналист Джефри Уиткрофт и много ми хареса. Буквално означава връщане към езичеството и с него се описват процесите на отдръпване от традиционната християнска религия в обществата на западната цивилизация. Западният човек, горд от постигнатия технологичен прогрес през последните два века, сякаш започва да изпитва срам от последните две хилядолетия и презрение към своята културна традиция. „Модерният” човек поставя себе си в центъра на мирозданието, може би като тълкува не съвсем правилно философията на Ренесанса, и превръща в своя основна цел сетивната наслада и потреблението на битови блага. Много хора, особено в средите на онези, които са имали по-сериозен досег с марксическата пропаганда в училищната система на развития социализъм, свързват религиозността с изостаналост и неграмотност. Кръстят се и палят свещи глупавите бабички с домашно плетените жилетки и забрадките, а внуците им, които са избягали от тях в големия град, са атеисти или, в най-добрия случай, агностици, за които узаконяването на хомосексуалните бракове е много по-важно от отвлечената тема за безсмъртието на душата и Сътворението. Много хора, които искат да минат за интелигентни и културни, се страхуват, че няма да минат за такива, ако са религиозни. Разбира се, пред наистина интелигентните и културните хора този проблем в повечето случаи не стои.

  Още Омир е казал, че всеки човек има нужда от богове. Ако се отрече от боговете си, у него се отваря празнина, която той търси да запълни с нови богове. Нима не беше религиозно чувството към троицата Маркс, Енгелс и Ленин? Убедеността в тяхната непогрешимост, вярата в рая (комунизма) и изобщо широката употреба на думата „вяра” – в правотата на партията, в историческата победа на пролетариата? Нима манифестациите не бяха шествия с хоругви и икони? Нима в мавзолеите не се пазеха мощи? Не можеш да отнемеш религиозното чувство на хората, можеш да отнемеш само религиозната им вяра. Това направи социализмът и затова е безбожен. По подобен начин действат и другите тоталитарни системи – не могат да изкоренят религиозното чувство, затова подменят символите му. Загубата на религиозна вяра отваря пътя на много „модерни” религии. Любимата ми сред тях е (не знам как да преведа думата на български) тъй нареченият environmentalism. Това е религията на крайните атеисти и еко-активсти, които, както всички други хора, също не могат без религиозно чувство и техните светини са Майката Земя, Капитан Планета и други такива схематични олицетворения на елементаризираната и „модернизирана” идея на пантеизма, която исторически всъщност е една от първите форми на езичеството, запазена също така и в някои средновековни ереси. Еколози, сциентолози и всякакви телевизионни проповедници се мъчат да създават нови религии, като обаче ги лишават от тяхната трансцедентална основа и по този случай започват да приличат на лъжепророците, за които предупреждава Апокалипсисът. Между другото, наскоро попаднах на интересна мисъл: знаете ли защо ислямът заплашва да надделее един ден над християнството? Не само защото демографските процеси в ислямските страни са взривоподобни, но и защото мюсюлманите в мисленето си имат понятие за Бог и задгробен живот, докато все повече западни хора мислят за удоволствие и потребление. За какво да даде живота си западният човек, ако вярва, че животът му е най-важното нещо на този свят?

  Всъщност, като стана дума за демография, авторитетни британски и американски статистически проучвания сочат, че в западните общества, където християнството е в упадък, населението намалява. Това е следствие от дезинтеграцията на обществото, резултат от същите причини. Оказва се, че когато не изповядват една религия – християнството – хората в тези общества не откриват нищо общо помежду си, започват да се групират по други принципи и да се капсулират в тези нови групи. Увеличават се в пъти и десетки пъти абортите, извънбрачните раждания, броят на децата, които живеят само с един родител, броят на младежите, които не желаят да учат и да се квалифицират, хомосексуалните съжителства, наркоманията и престъпността. Едно проучване по тези въпроси в Съединените щати показва, че ужасяващо голям процент от младежите, които кандидатстват в армията (понеже не могат да имат друга професия поради необразованост) не могат да отговорят на въпроса: „Ако 2 + Х е равно на 4, то на колко е равно Х?”. Нищо чудно, че близо половината, ако не и повече, от американците са зависими за оцеляването си от някаква форма на социално подпомагане, най-често Food-step (помощи за храна за сметка на бюджета, които някои сочат като основна причина за безпрецедентното затлъстяване на американците, но това е друга тема). Тоест обществата, които са се отдръпнали от християнството, страдат от социална и културна дезинтеграция и от заплахата да се стопят демографски след няколко поколения. Не е нужно да вярваш в „белобрад старец с чиния на главата” и да „палиш свещи като неграмотна бабичка”, за да видиш, че това не е добро и със сигурност не е желано като резултат в тези общества. Не нужно и да стигаш до тези изводи по друг начин, защото статистиката ги показва ясно.

  Някои смятат, че големите цивилизации създават големите религии. На мен обаче ми се струва, че по-скоро големите религии създават големите цивилизации. Например, западната цивилизация (към която според мен трябва да се причисли и голяма част от православието, независимо от теориите на Хънтингтън) е християнска. Ако спре да бъде християнска, ще спре да бъде и единна цивилизация. Всички ценности на модерния либерализъм произлизат от християнството – и толерантността (към ближния), и гражданските права, и институциите, и законността. Колкото и да подскочат атеистите, индивидуализмът и хуманизмът произтичат също от християнството, защото човек е ценност и фокус на вниманието, единствено защото е образ и подобие. И ако сега някой мисли иначе, то нека бъде сигурен, че през Ренесанса са мислели точно така. Главната задача на културата е да търси и предлага общ знаменател между отделните индивиди. А религията е онази част от културата, която успява да намери общ знаменател между огромни групи от индивиди. Именно на тази основа се раждат и развиват цивилизациите. Защото е важно да има поне няколко важни въпроси за света и вселената, по които хората да си говорят на един и същ език, с едни и същи понятия и да се съгласяват с казаното.

  Ето защо си мисля, че на фона на тези кротки разсъждения, войнстващите атеисти трябва да проявят малко повече смирение или, ако думата „смирение” ги дразни, да я заместят със „съмнение”. Съмнение в собствената им безпрекословна правота. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

  Автор: Иван Стамболов

• Витамин Д – защо е важен и как да го увеличим през зимните месеци

   

  

  В тъмните месеци на зимата e почти невъзможeн подвиг да получим достатъчно природен витамин Д чрез слънчевите лъчи. Този витамин се произвежда в кожата ни в резултат на реакция на слънцето. Той е от съществено значение за регулиране на калциевите и фосфатните нива в организма. Липсата на витамин Д може да доведе до крайни състояния като омекнали кости и други усложнения. Други негативни ефекти са умора и отслабване на имунната система на организма. Този недостиг е и причина за сезонните заболявания и разпространението на грип и настинки.

  „Научни изследвания показват връзката между недостиг на витамин Д и увеличен риск от рак на простатата, на дебелото черво и рак на гърдата, както и депресия и сърдечно-съдови заболявания“ – заявява Кели Хогън, мениджър по клинично хранене и уелнес в болницата Маунт Синай, в Ню Йорк.

  В Съединените щати, недостатъчност на витамин Д може да повлияе на 85 на сто от населението в географски ширини над 37 градуса на север. Това са територии на север от Ню Мексико, Тексас и Северна Каролина, казва Хогън.

  Студът през зимата води до силно намалено излагане на слънчева светлина. В резултат, към края на сезона нивата на витамин Д спадат по естествен път.

  Някои лекари препоръчват вземането на добавки, но има и храни, които лесно могат да бъдат включени в диетата на човек, за да се смекчи липсата на слънце. Сардините и сьомгата, например, съдържат високи нива на витамин Д. Добър източник са също жълтък, червено месо, гъби, мляко и портокалов сок.

  Освен подходящо хранене, тъмните месеци на зимата са период, в който сме принудени да стоим на закрито. Затова поддържането на физическа и умствена активност през този период е особено важно. Редовните физически упражнения са основа на доброто здраве. Научаването на нови умения, пък, е важно за поддържането на умствената енергия. Не е необходимо да научите нов език, или музикален инструмент. Забавните дейности също могат да са стимулиращи. Например, може да експериментирате с нова готварска рецепта или да вземете безплатни уроци по рисуване. Освен със здравето, подобни занимания могат да помогнат и срещу сезонните афективни разстройства.

   

  Людмил Ставрев,

  Slivnitsa.com

• За какво училище във Флорида наказва свой учител…

   

  Историята, разказана във видеото по-долу, е плашещa…

  

  Тя се случва в едно училище във Флорида. Ученичка от това училище решава, че вече е момче. Тя отива в момчешката съблекалня и започва да се съблича, без за това да са предупредени момчетата, намиращи се вътре. Когато те разбират какво става, напускат и се оплакват на администрацията на училището.

  Администрацията изпраща учител да иде в съблекалнята и да… ГЛЕДА… докато момичето се съблича, къпе и облича. Той отказва, защото да гледаш малолетни момичета голи си е наказуемо и нередно.

  И тогава администрацията решава да накаже този учител. Започва не само преследване, но и разрушаване на кариерата му, така щото, той вече да не може да преподава в нито едно училище в щата. Защото неговото нежелание да гледа голата ученичка се тълкува като неуважение на правата на децата и на трансджендърите.

  Репортаж за случая на FreedomProject

• Роми играят кючек в БГ болница (видео)

  

  Клип с млади мургави мъже шокира социалните мрежи, видя репортер на Информационна агенция News24sofia.eu. На разпространените кадри се вижда как видимо здрави роми си спретват здрав купон в отделение на болница.

  Клипът е публикуван от потребителя Боби Джоунс на 12 септември. Видеото е повече от смущаващо, защото идва на фона на тежкото състояние, в което се намира здравната ни система, и на новините, че нуждаещи се хора чакат часове да бъдат приети в болници.

  Шокиращото видео показва как роми друсат кючеци пред погледа на медицинска сестра, която очевидно не е изненадана от действията и поведението им, нито прави опит да им направи забележка или да въведе ред в отделението.

  Не е ясно какво правят тези момчета в болницата и коя е самата болница, но скандалното поведение на ромите разбуни духовете в социалните мрежи за часове, а хиляди хора недоумяват какво е наложило тези момчета, които очевидно са в повече от добро здравословно състояние, да бъдат хоспитализирани и да ползват
  болнични грижи.

   

  Източник: Lentata.com, по публикация на News24sofia.eu

  .

• Конфискуваните сървъри в Германия: какво се случи всъщност?

  .
  

  Деси Иванова, Novetika.com

  

  През септември 2018 г. американският президент Доналд Тръмп издаде изпълнителна заповед за борба с чуждестранна намеса в избори в САЩ.

  „Способността на лица извън САЩ да се намесват в или да подкопават общественото доверие в изборите в САЩ, включително чрез неоторизиран достъп до изборна и кампанийна инфраструктура или чрез прикрито разпространяване на пропаганда и дезинформация, представлява необичайна и извънредна заплаха за националната сигурност и външната политика на САЩ“, се казва в заповедта.

  Две години по-късно, думите на президента изглежда се сбъдват и ставаме свидетели на все по-убедителни и шокиращи твърдения за намеса в изборите от 3 ноември 2020 г. както от местни, така и от чуждестранни играчи.

  Конгресмен Луи Гомър и сървърът на Scytl

  През ноември 2020 г. американската общественост беше „взривена“ от новината, че във Франкфурт, Германия са конфискувани сървъри, които предполагаемо съдържат информация, потвърждаваща манипулиране на данни, постъпили от машини за броене на гласове в деня на изборите.

  Първоначалната версия беше, че въпросните сървъри принадлежат на фалиралата испанска компания за броене на гласове Scytl.

  Сензационното разкритие направи републиканският конгресмен Луи Гомър пред медията Newsmax на 13 ноември 2020 г. Според него, американски военни части са конфискували сървър на Scytl, който съдържал солидни доказателства за измами в президентските избори.

  Масмедиите побързаха да окачествят новината като слух и фалшива новина. Това е широкоразпространена практика сред новинарските източници в САЩ, които се опитват всячески да потискат и прикриват твърденията за намеса и измами в изборите.

  Около седмица по-късно, по време на пресконференция на 19 ноември 2020, бившият федерален прокурор Сидни Пауъл превърна слуховете във факт.

  На въпрос дали твърденията за конфискуван в Германия сървър на компанията за електронно гласуване Scytl отговарят на истината и дали сървърът е свързан с изборни измами, Пауъл отговори: „Вярно е“.

  Конфискувани сървъри от база на ЦРУ в Германия

  Междувременно медията Gateway Pundit публикува на 17 ноември интервю с дългогодишния военен експерт Лари Джонсън, който разкри, че операцията по конфискуване на сървъри във Франкфурт всъщност е била на Европейското командване на САЩ (USEUCOM).

  „USEUCOM проведоха операция за поемане контрол върху компютърни сървъри. Но тези сървъри принадлежат на ЦРУ, а не на Dominion или Scytl“, обясни Джонсън, позовавайки се на надеждни източници в американската армия.

  Подобна операция обикновено се извършва в присъствието на американски правозащитни органи, които поемат съхраняването на всички открити доказателства, разяснява материалът на Gateway Pundit. Тези доказателства остават под контрола на правосъдното министерство и могат да се ползват в съдебни и други правни производства.

  Директорът на ЦРУ Джина Хаспел и директорът на ФБР Кристофър Рей са били изключени от тази операция, тъй като според Джонсън, двамата работят „в ущърб на Доналд Тръмп“.

  По думите на експерта, не само е имало акция за конфискуване на сървърите, но тяхното изземване е целяло събиране на доказателства за намеса в изборите, които по-късно да бъдат използвани в съда.

  Опит за преврат и предателство

  В репортаж от 27 ноември на медията World View Weekend, пенсионираният генерал-лейтенант от военновъздушните сили и разследващ журналист Томас Макинърни изнесе още по-любопитни детайли за акцията в Германия.

  Специални части на американската армия, вероятно Делта Форс, са нахлули в управлявана от ЦРУ сървърна ферма във Франкфурт, обясни експертът. По време на операцията били убити петима войници и един полувоенен от ЦРУ.

  Анализ на конфискуваните сървъри доказал, че Китай, Иран и Русия са замесени в опит за преврат срещу президента Доналд Тръмп, заяви бившият военен.

  Той също призова Тръмп да не напуска поста си, докато изборните измами – които окачестви като предателство – не бъдат изобличени, тъй като в противен случай Америка ще бъде уязвима за външни атаки.

  Според генерала, Тръмп вероятно е очаквал, че на президентските избори през 2020 г. ще има опити за фалшификация. Като доказателство посочи изпълнителната заповед за борба с чуждестранна намеса в избори в САЩ.

  Заповедта предвижда строги санкции за чуждестранни физически и юридически лица, които се намесват в избори в САЩ. Санкциите включват отнемане на имущество и активи на такива лица.

  Именно заради опасността от прилагането на подобни наказания е възможно демократичната левица и служещите ѝ медии да пренебрегват и цензурират множеството твърдения за изборни измами във всички ключови щати.

  Джо Байдън все още не е официално избран за президент на САЩ. Безспорните доказателства за измами и намеса в изборите обаче не пречат на масовите либерални медии да го обявяват за вече действащ президент. По този начин те не само дезинформират обществото, но и стават съучастници в тази намеса.

  Прикриването на факти от масмедиите може да се окаже тяхното най-голямо престъпление срещу демокрацията и президентската институция в САЩ.

  .

• Богомилството в средновековните руски княжества

  

   
  Идеите им са подлагани на безпощадна критика с помощта на „Беседа против богомилите“ на преславския книжовник Презвитер Козма, смятан от руските книжовници за светец. В борбата с инакомислещите се прилага българската „технология“.
   
  В броевете на „Труд“ от 21, 28 август и 4 септември т. г. историкът проф. Пламен Павлов разказа за разпространението на „великата българска ерес“ във Византия, на Балканите и в Западна Европа. По-долу ще намерите поредната статия от същия автор публикувана днес във в. „Труд“.

   
  Отново ще припомним думите на световноизвестния учен Стивън Рънсиман: „Поп Богомил e най-значителният еретически водач през цялото европейско Средновековие (…) Учението му e било нещо ново и дотолкова добре съобразено с целите си, че преди да изминат и два века, то се разпространило чак до планините на Испания…“ За богомилското влияние на Запад има редица изследвания, но твърде рядко се говори за проникването на учението в средновековните руски княжества – на територията на съвременните държави Украйна, Русия и Беларус.

  Покръстването на Киевска Рус през 988-989 г. в официален план е осъществено от Византия, но с участието на българско духовенство. Неслучайно първият митрополит на Киев е българинът Михаил, а в руските земи са възприети старобългарския език и писменост. В пълноводния „поток“ от старобългарска книжнина към руските земи попадат и „забранени книги“, включително богомилски. Руската църква, следвайки модела на византийската и българската, не само заимства, но и съставя нови списъци с такива „вредни“ писания. Многото преписи на старобългарски апокрифи, пазени в руски архивохранилища и библиотеки („Видение Исаево“, „Книга на Енох“, „Варух“, „Детство Исусово“, „Прение на Христос с дявола“, „Повест за кръстното дърво“ на поп Йеремия, и др.), са свидетелство за движението на хора и идеи от България към Киевска Рус и наследилите я през втората половина на ХI век княжества. И ако във Франция последователите на ереста са наричани „бугри“ (българи) по вяра, в руските земи богомилските писания и сходните с тях апокрифи понякога са „български басни“…

  Първите сведения за еретическа пропаганда в земите на източните славяни са от 1071 г. Летописците разказват за двама проповедници в областта на Ростов, като ги наричат „влъхви“. По-късно такива се появяват и в Новгород. Въпросните „магьосници“ обаче не са „езичници“, а християни, които твърдят обаче, че човекът е сътворен от дявола, но душата му е дадена от Бога – една от фундаменталните постановки на богомилството. Руските църковни и светски власти преследват еретиците, като ги обвиняват в езичество – подход, който почти не се прилага в България, Византия, Босна и страните от Западна Европа. Това е така, защото в Източна Европа християнизацията протича по-късно, а рецидивите на старите езически вярвания продължават векове. Тази тема присъства в руската литература, а и в такъв шедьовър на модерното кино, какъвто е филмът „Андрей Рубльов“ на Андрей Тарковски (1966 г.).

  Не е изненадващо, че в борбата с инакомислещите се прилага българската „технология“. Проникналите на руска земя богомилски идеи са подлагани на безпощадна критика преди всичко с помощта на „Беседата против богомилите“ на Презвитер Козма. Полемичната творба на преславския писател е позната в десетки преписи, а руските книжовници го величаят като светец! През ХV век в известност придобива живелият през XII век борец срещу богомилството св. Иларион Мъгленски, епископ на Мъглен (при с. Слатино/Хриси, днес в Гърция). Това става благодарение на житието му, написано от патриарх Евтимий Търновски. Изобщо словото на Евтимий в онази епоха достига „… до Северния Океан“…“, което става и благодарение на бележития митрополит Киприан (1376-1406).

  През втората половина на XIV век се появява така нареченото „стриголничество“ – ерес, която според някои автори е аналог на протестантството на Запад, нещо повече – „… изпреварва Реформацията с близо два века…“ Разбира се, тези твърдения, израз на често срещаното руско отношение към света, са несъстоятелни. Като предпоставка за възникването на ереста се сочи съпротивата срещу „продажбата“ на църковни длъжности (т. нар. симония). Този проблем обаче буни духовете не само в руската църква… Още в края на XIX век известният славист Константин Радченко посочва връзката на стриголниците с богомилството. И наистина, ако анализираме основните положения на появилата се в Новгород и Псков ерес, ще констатираме почти пълно съвпадение с богомилското учение, както и със свързаните с него западни ереси.

  Не бива да се игнорира трайното присъствие на руски монаси на Света гора Атонска, връзките им с техните български, византийски и сръбски събратя. В крайна сметка, както богомилите, така и стриголниците отричат църковния клир, храмовете, почитането на кръста, причастието, иконите, светите мощи, възкресението, признават само Новия Завет, и т. н., като се обединяват в тайни общини, аналогични на познатите в България, Босна и Сърбия. Като най-изявен идеолог на ереста е сочен новгородският дякон Карп, който е автор и на „писание книжно“ – текст, който по разбираеми причини не е достигнал до нас. Заедно с Карп действа и неговият събрат Никита, а към двамата монаси, очевидно водачи от категорията на „съвършените“, се приобщават още представители на духовенството, както и „простеци“ (обикновени хора, миряни). С други думи, както и при богомилите в България и Византия, руските им последователи намират подходяща среда в „организма“ на самата църква. Самото име на тази ерес буди спорове и дори някои екзотични тълкувания, но най-вероятно е прав акад. Борис Рибаков – след отлъчването му от църквата дяконът Карп е обявен за „разстриган“, а този „етикет“ е поставен и върху неговите последователи.

  През 1375-1376 г. новгородските власти залавят и екзекутират Карп, който е обезглавен. Никита и още един отлъчен свещеник са жертва на по-ефектно, при това публично наказание – хвърлени са – всеки с камък на шията, от един мост в реката Волхов! Въпреки предприетите мерки, стриголничеството продължава съществуването си. С неговите прояви борба води и Киприан, по-младият събрат на патриарх Евтимий Търновски, митрополит на Киев, Москва и „цяла Рус“ от 1376 до 1406 г. Опитният архиерей предпочита „меката сила“ на убеждението и просвещението пред жестоката разправа с инакомислещите и театралните екзекуции… Под негово ръководство и лично участие в Новгород е свикан църковен събор, на който учението е разобличено и анатемосано. Тази линия е продължена от Киприановия наследник митрополит Фотий, ръководил църквата от 1408 до 1431 г. През 1416 г., когато център на еретическата активност е Псков, в писмо („грамота“) до тамошните власти московският митрополит изрично настоява да се избягва проливането на кръв. Водачите са заловени, съдени и хвърлени в тъмница (1416 г.). Като противник на стриголниците често се сочи и даровитият богослов и мисионер Стефан Пермски (около 1340-1396). Руските изследователи показаха, че едно „Поучение“, поместено в правния сборник „Мерило Праведное“, приписвано на Стефан Пермски, всъщност е дело на друг, анонимен автор. И този руски духовник със сигурност е сред съвременниците на митрополит Киприан, които познават българския опит в борбата с ересите.

  Григорий Цамблак, другият знаменит българин, митрополит на Киев и Литва през 1413-1420 г., също отделя внимание на борбата с ересите. Със своето известно „Похвално слово за Евтимий“ Цамблак запознава руското общество с опита на своя учител и на Търновската патриаршия. Затова дори и през 1489 г. новгородският архиепископ Генадий оприличава стриголничеството на „маркианска и масалианска ерес“, което е напълно в маниера на българските и византийските критици на богомилството. В крайна сметка, българското духовно наследство продължава да е опора на руската църква и държава. И не е случайно, че известният духовник и интелектуалец св. Максим Грек (1470-1556), който е имал и български родови корени, съветва руския цар Иван Грозни (1547-1584): „Чети по-често посланието на блажения Фотий, патриарха на Константиновия град (Цариград), до българския цар Михаил (Борис-Михаил), и велика полза оттук можеш да почерпиш…“
   

• Quo vadis, Homo liberalis?

  ‘

  СТОКХОЛМСКИЯТ СИНДРОМ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИБЕРАЛНА ХУМАНИТАРИСТИКА В КРИВОТО ОГЛЕДАЛО НА СКОПИЕ
  

  

  Константин Голев e главен асистент в Института за исторически изследвания – БАН. Защитава докторска дисертация през 2013 г. в Катедрата по средновековна история на Византия и Балканските народи на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са свързани с историята на средновековните номадски народи – по-специално кумани и монголи – и тяхното взаимодействие със заобикалящите ги уседнали общества. Занимава се също и със събирането и съхраняването на устно-исторически интервюта за различните фази на българското участие във Втората световна война (1941–1945). Специализирал е в Униврситета „Йотвош Лоранд“ – Будапеща, Американския изследователски център – София, Центъра за академични изследвания – София, Университета „Улудаг“ – Бурса, Университета „Коменски“ – Братислава и др. Канен е да изнася лекции в Централноeвропейския университет – Будапеща, Еврейския университет в Йерусалим, Оксфордския университет, Словашката Академия на науките, Сегедския университет, Виенския университет и др.

  Представяме Ви позицията на д-р Голев:

  През последните няколко седмици в общественото пространство се появиха серия от изказвания и анализи на група български хуманитаристи във връзка с навлизащия в критична фаза процес на преговори между България и Република Северна Македония за присъединяването на последната към ЕС и по-специално с „историческия спор“ между София и Скопие. Става въпрос за „Обръщение на български историци и учени в полето на хуманитарните и социалните науки“ от 5 октомври 2020 г., подписано от 34 български учени и общественици^[i], за серия от интервюта и публикации на част от подписалите въпросното „Обръщение“ учени в българските и македонските медии^[ii], и за англоезично „Отворено писмо“ до правителствата на двете държави, подписано от част от съставителите на „Обръщението“ от 2 ноември 2020 г. и техни македонски колеги^[iii]. Фокусът на всички тези текстове и медийни изяви (и на по-ранни текстове от представители на същия кръг) е съсредоточен върху твърдението, че „световната наука“ през последните десетилетия разглежда „всички нации като конструирани и дори буквално „изкуствени”“^[iv] и че „процесът на формиране на македонската нация, при всичките му специфики“ не „се различава същностно от пътя, по който са формирани и другите нации“^[v] или конкретно, че „българската нация изпреварва македонската с около половин до един век“^[vi]. Упорито повтаряйки тази концепция като установен научен факт, въпросните български учени настояват преговорният процес на Република Северна Македония за влизане в ЕС да не се обвързва пряко с официалната позиция на българската държава относно общата история на населението в двете страни, тъй като тя е продиктувана от „анахронични и много ограничени разбирания“^[vii] за националната идентичност, плод „на едно изживяло времето си, романтично и митологично историографско мислене“^[viii]. Тези твърдения несъмнено ще се сторят изненадващи на голяма част от незапознатата с детайлите в развитието на хуманитаристиката и социалните науки у нас широка общественост, а настойчивото им артикулиране именно в този невралгичен за българската външна политика в Западните Балкани момент – странно. Ето защо задачата на настоящия текст е да обясни как се е стигнало до формирането на такива възгледи сред редица представители на българските академични среди и каква трябва да бъде интерпретацията на техните действия в настоящия момент.

  Дeконструирането и „само-деконструирането“ като интелектуална идентичност в средите на българския либерален академичен елит

  На първо място изпъква въпросът какъв е интелектуалният генезис на стоящите зад исканията на посочените „български либерални историци“^[ix] (разбирай българските либерални хуманитаристи^[x]) концепции?

  Травмата от Втората световна война и съпътстващия я Холокост пораждат стремеж към отдалечаване от национализма като концепция, която доминира развитието на европейските общества през XIX и първата половина на XX в. Развитието на интелектуалните течения в следвоенния Запад води през 80-те години до изкристализирането на концепциите, че националните общности са „изкуствено създадени“ и „въобразени“ на базата на „изобретени традиции“, формулирани от модернисти като Ърнест Гелнър, Бенедикт Андерсън и Ерик Хобсбом (последният е също отдаден марксист и комунист). Те са жадно прегърнати и доразвити от западните академични кръгове, които тогава, както и сега, почти повсеместно са доминирани от интелектуалци левичари[xi], съзрели в този теоретичен арсенал възможността окончателно да прободат дракона на националната държава. Тези интелектуални процеси отвъд Желязната завеса съвпадат с краха на Социалистическия блок и идват точно навреме, за да запълнят вакуума на катастрофиралия марксистки инструментариум в българската хуманитаристика, особено след преводите на ключови за течението на модернизма автори като Гелнър и Андерсън на български език през 90-те години.

  По всичко личи, че именно концепциите на тези автори и техните последователи лежат в основата на цитираните по-горе твърдения за противоречието между достиженията на съвременната „световна наука“ и българските претенции към македонското правителство. Това заключение, разбира се, си остава чиста догадка, тъй като посочените изявления или по-рано публикуваните сходни текстове не съдържат каквато и да е препратка, която би позволила на читателя да се ориентира какви точно публикации седят зад претенцията за глобалния превес на изказаните от авторите съждения. И точно тук е есенцията на този светоглед – постановката за изкуствения и относително скорошен произход на нациите е толкова аксиоматична, че не трябва дори да се аргументира. Който не я разбира, не е в крак със „световната наука“ и е обречен на презрение… чуват прегракнали гласове, които крещят „Примордиалист!“, „Банален националист!“^[xii], във въздуха се носят пера и мирише на катран…

  Всъщност има нещо дълбоко провинциално и ненаучно в самото позоваване на една хомогенна „световна наука“, която отдавна е открила колелото, докато „ние тук“ продължаваме да тътрим насам-натам прясно заклания мамут за хобота. Тази постановка напомня екзалтацията на продавач на текезесарски дини в областен град, който за няколко часа е успял да поскита по градските тротоари и след това цял живот ще разправя в селската кръчма „там как ги правят нещата“. Подобна претенция за „ретранслиране“ на актуалните научни постижения може би би имала известен смисъл в епохата на Желязната завеса, но в съвременния глобален свят е… ами да – „анахронична“ и „много ограничена“. Всъщност така зададеният диктат на анонимната „световна наука“ не оставя никакво пространство за интерпретацията на историческите събития от различни гледни точки, за която призовават авторите на същите тези текстове. А иначе концепцията за изкуственото конструиране на нациите върху произволни етнически и езикови пространства не е нито единственият, нито дори най-новият теоретичен подход в изследването на модерните нации и предхождащите ги предмодерни етнически общности. В момента сред теоретиците на национализма има привърженици както на школата на примордиализма (да, това не е само обида за примитивните местни колеги!), така и на модернизма, на постмодернизма, на етносимволизма и т.н. Има и автори, които не се вписват в никоя конкретна школа. И едва ли е странно, че дебатът между тях е в немалка степен съсредоточен именно върху измеренията на предмодерните етнически общности като субстрат на съвременните нации.^[xiii]

  Обаче не може да се отрече, че ширещото се в западните академични среди левичарство, съчетано с тенденциите към изграждане на наднационални обединения като ЕС, осигуряват широко присъствие на концепциите за модерния изкуствено конструиран характер на нациите във водещите западни научни центрове, особено в полето на модерната история и социалните науки. Това води до радушен прием на либералните български хуманитаристи в тези среди^[xiv] и достъп до немалко престижни специализации и стипендии, а някои от по-младите са завършили своето образование на запад. От там и самочувствието им да се изказват като крайна научна инстанция по заплитания вече почти сто и петдесет години възел на Македонския въпрос. Чувството за превъзходство спрямо останалите местни учени и по-голямата част от обществеността закономерно води до оформянето на „ексклузивно ядро“ от либерални хуманитаристи със своя обществена периферия и присъствие в публичния живот – до голяма степен посредством социалните мрежи и електронни медии като „Маргиналия“, българската секция на Дойче Веле и „Дневник“.

  Ексклузивният характер на тази общност се определя по две линии – от една страна това е чувството на интелектуална посветеност – тръпката от съзнанието, че си успял да проумееш заговора на елитите от XIX век, да разбиеш стереотипите и да се освободиш от фиктивно конструираните национални окови, за да се превърнеш в гражданин на световната интелектуална общност. Съвсем естествено такова себеусещане върви с чувство най-малкото за превъзходство над останалите ти колеги в малката ни страна, които отказват да припознаят този културен код. От друга страна, либералният учен изпитва нескрито презрение към широките слоеве на българското население, които се оказват непригодни да го припознаят като меродавен обществен авторитет и наместо това предпочитат да кичат къщите си с трибагреника и да се обличат по разни поводи с народни носии, афиширайки по този начин маскарадния си и окаян „банален национализъм“. Тези хора и въобще всички, които по някакъв начин демонстрират публично връзка с миналото, са свеждани до електората на няколкото демагогски „патрЕотични“ партии – затънали в собственото си невежество и исторически комплекси безпросветни индивиди, които се мъчат да намерят във фиктивната си представа за някогашното величие спасение от тежката социална безизходица, в която неминуемо трябва да са изпаднали, за да стигнат до такова жалко поведение. А някъде отзад наднича и призракът на путинизма… Същността на този интелектуален снобизъм е много ясно демонстрирана в интервюто на проф. Кьосев за DW, където той заявява, че неграмотните редови граждани опростачват постиженията на романтичния национализъм като ги свеждат до употребата на десетина публично разпознаваеми символа, без да са се запознали с целия интелектуален продукт на тази епоха.^[xv] С други думи, проф. Кьосев е омерзен, че след края на дългия си работен ден под земята, където току-що буквално е изкарал с ръцете си БВП-то за неговата и моята заплата, миньорът е нахлупил калпак и се е хвърлил в леденото хоро на Йордановден, наместо да подложи на сравнителен анализ тефтерчето на Левски и „Привременния закон за народните горски чети“ на Раковски… Ако обаче той все пак реши да си спести тези усилия, проф. Кьосев и част от инициаторите на „Обръщението“ имат алтернатива за него – „моделът на гражданската нация“, която им е „по-симпатична пред идеята за етнокултурна нация, фатално обвързваща индивида с полуизмислени „вечни“ традиции“.^[xvi]

  Въобще за либералните учени е особено характерно сурово да критикуват и да заклеймяват обекта си на изследване – в случая модерното общество. Твърде често в техните разработки границата между научен анализ и мисия за промяна на обществото към по-добро бъдеще се размиват, особено що се отнася до социалните науки. И това не е просто случайност, а изражение на факта, че както у нас, така и зад граница либералната хуманитаристика е тясно преплетена с доминиращите в академичните среди на запад левичари. В тези среди заподозреният в „пълзящ национализъм“ колега е винаги гледан изпод вежди, докато завършилият в Щатите троцкист с впечатляваща годишна заплата от университета „Коч“ (фамилията е един от стожерите на турския капитализъм) се възприема като екзотичен симпатяга, който просто е отишъл малко по-далеч в борбата срещу общия пълзящ враг. Чувайки това колегите ще започнат да замерят с школи и дефиниции, но така няма да успеят да прикрият факта, че често посягат към един и същи теоретичен инструментариум и на практика споделятсходни виждания по отношение на националните идентичности, малцинствата и националната държава с левичарската интелигенция. Всъщност единственото, което предотвратява пълното размиване на двете интелектуални общности на местна почва в България, е травматичният спомен за комунизма (и то за „национал-комунизма“) и романтичните спомени от митингите през 90-те години.

  В класическата история и сродните ѝ дисциплини характерната за либералната хуманитаристика страст към реформирането на установените наративи води до свръхупотреба на деструктивния подход. На какво се дължи този феномен?

  По принцип входът в либералното академично ядро е свързан малко или много с приемането на интелектуалния пакт, според който нациите (и респективно националните държави) са изкуствени социални конструкции от Модерната епоха (т.е. от XIX, най-рано края на XVIII в.^[xvii]), създадени от тогавашните елити под формата на своеобразен заговор спрямо аморфните непросветени маси. Към българската „редакция“ на този пакт обикновено се добавя и положението, че преди този период не могат да съществуват ясно дефинирани етнически общности, а употребата на етноними е плод на строго определени контексти, които нямат нищо общо със съвременните категории. Съвсем естествено е, приемайки тази концепция, посветеният да деконструира в някаква степен и собствената си национална, че и етническа идентичност – своего рода лична, „аврамова“ жертва на прага на познанието, отвъд който тези разбирания са общоприети. Това, разбира се, не означава, че либералният учен се отрича от собствената си национална принадлежност – той просто трябва да свали „романтичната“ ѝ одежда, да се дистанцира от типичните за всяка нация стереотипи и митове, но преди всичко да демонстрира пълно отдалечаване от „мейнстрийм“ историческия наратив на тази нация, с който вече не е в състояние да се самоотъждестви поради амплоато си на просветен. Особено ясно забележим е този поведенчески модел при международни срещи, където това е своеобразен bon ton. По принцип тази парадигма е общовалидна за всички представители на хуманитарните и социалните науки, но е особено очаквана от историка, поради факта че неговите научни занимания са най-тясно обвързани с националните наративи и въобще с миналото, с всички произтичащи от това опасности за „прихващане“ на лични пристрастия. Както казва в интервюто си за „Капитал“ през 2012 един от инициаторите на „Обръщението“ д-р Везенков: „Трябва да се освободим от тази ангажираност със собствената национална идентичност, защото този начин на разказване на миналото няма познавателна стойност.“^[xviii]

  За да се еманципира от този иманентен контакт със собствения „романтичен“ национален наратив, либералният учен го подлага на атаки от всички страни. Най-невинният начин да се води тази борба е тоталното неглижиране на националната история, и въобще на политическата, чрез фокусирането върху дребни теми от бита, които обаче красноречиво разголват изкуствено конструираната природа на националните символи в ежедневието и в кулинарната сфера – любими теми тук са шопската салата и народните носии. Друго средство за атака по фланга е изборът на нелицеприятни теми за изследване, които разкриват националната държава в светлината на агресор и/или перфиден злодей, и не дават повод за особена гордост. Особен престиж носи отстрелването на важен топос за самочувствието на нацията, като например спасяването на българските евреи. Не липсват и фронтални атаки срещу наратива, отричането на светлите и мрачните периоди в националната история, и накрая тоталното отхвърляне на самата концепция за национална история.^[xix] Така се постига „десакрализацията“ на тази национална история.^[xx] Общо взето стремежът е да се удари там, където най-много боли, да се настъпи не просто слабата точка на класическия разказ за българското минало, а мазолът на цялата българска общественост. Така се стига до парадоксални изявления: „[…] Историкът трябва, четейки миналото, да плува срещу течението и да пречи да се образува всяка една идентичност, с цел да разкрие онези конфликти, които биват прикривани от идентичността.“^[xxi] Ето с такива намерения е постлан пътят към стокхолмския синдром по отношение на македонизма. И той е извървян до край по една много проста причина: Македония – по сполучливия израз на президента Петър Стоянов – е най-романтичната част от българската история… а ние вече знаем, че именно романтиката е първата жертва на просветения изследовател, тръгнал на лов за идентичности. Срещу този дивеч той си служи с едно много ефикасно оръжие – идентичността трябва да бъде оплетена и задушена в мрежата на историческия релативизъм.

  Историческият релативизъм и призракът на „историческата истина“

  „Отвореното писмо“ от 2 ноември 2020 г. съдържа следния на пръв поглед напълно невинен пасаж: „Притеснително е също така, чрез преговори между две държави да се търси съгласие за само една историческа истина. Съвременната историография отдавна е приела съществуването на множествени интерпретации, като резултат от различни перспективи.“^[xxii] Тази част от „Писмото“ е насочена срещу претенциите на българската държава за признаване от страна на македонския политически елит на ролята, която българският етнически елемент играе в развитието на македонския регион още от Средновековието. Въвеждането на „различни интерпретации“ и „различни перспективи“ като контрапункт на вече многократно торпилирания и отхвърлян български национален разказ води до неговото приравняване с македонския национален наратив – два сходни конструкта, които подобно на всички такива конструкти страдат от своите слабости и митологеми, и които са в еднаква степен недостоверни поради своята иманентно фиктивна природа. Самата концепция за „историческа истина“ буди нескрито презрение и иронични коментари сред представителите на либералната хуманитаристика и особено сред либералните историци.^[xxiii] Особена насмешка буди позоваването на исторически факти от периодите преди „конструирането“ на нациите (т.е. преди XIX и XX в.) – колкото по-назад във времето, толкова по-зле. А за най-окаяни се считат изследователи, които си позволяват да посочват аргументи за българско присъствие в Македония през Средновековието, поради факта че въпросът за етническата идентичност се счита за ирелевантен спрямо този предмодерен период – и то не само за Македония или дори за самата България, а по принцип. Такива учени са заклеймявани като примордиалисти – т.е. те възприемат съвременните национални идентичности както статични във времето и оформени в настоящия си вид от далечни и незапомнени времена. В противовес на подобни подходи се изтъква иманентния субективизъм на историята, която е принудена да работи не с емпирични факти, а със създадени от човека извори и твърдения, които поради своя субективен характер подлежат на най-разнообразни интерпретации и контекстуализации, но не биха могли да се квалифицират като повече или по-малко верни. Така на практика историята е лишена от статута си на наука, а продуцираните от нея разкази за миналото се възприемат не като научна продукция в класическия смисъл на това понятие, а като фундаментален инструмент за конструирането на съвременните нации. За несъгласния с тази крайно релативизирана концепция за изучаването на миналото остава примордиалното амплоа на интелектуален реликт от XIX-ия век. Среден път няма…

  За да не бъде този текст тълкуван погрешно и лековато квалифициран като поредния „романтичен продукт“ на деформираната представа за миналото, бих искал да подчертая: аз не се съмнявам, че съвременните нации са продукт на модерната епоха, когато под въздействието на масовите печатни медии, масовизиращото се образование и романтичните културни представи се стига до същински взрив на националните идеологии. Не отричам също и че индивиди, семейства и цели общности могат да се преливат в различни нации по силата на политически обстоятелства. И все пак земята е кръгла и тя се върти! Етническото съзнание съществува и в предмодерната епоха, и в определени моменти може да бъде съществен елемент от политическата реторика на предмодерните държавни образувания, особено в Централна и Източна Европа. Разбира се, тази етническа идентичност нито е статична, нито е единственият начин за самоидентификация на своите носители, които при определени обстоятелства (както и днес) биха могли да изтъкват на преден план религиозната си идентичност, регионалния си произход, политическите си пристрастия и т.н. Това не означава, че средновековните държавни образувания се стремят към етническа хомогенност или дори че всички представители на определена етническа група са наясно с принадлежността си към нея. Означава обаче, че определени етнически групи в тези държавни организми са възприемани и са се възприемали като носители на политическа и/или културна традиция, която понякога има силата да превръща тяхното етническо название в политоним, който се разпростира върху цялото етнически пъстро население на доминираните от тях държави.

  Ще си позволя да приведа няколко отдавна познати примера, които илюстрират това становище в българския контекст и конкретно във връзка с българското присъствие в Македония. Целта ми е да привлека вниманието на широката общественост у нас върху тези често цитирани, но все по-малко четени исторически източници именно в контекста на формулираните от българските либерални учени претенции за всеобхватен исторически релативизъм. Да вземем за пример Битолския надпис на цар Иван Владислав (1015–1018). В него този владетел е представен като „български самодържец“, който „беше българин родом, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий“. Самият надпис пък съобщава, че през 1015 г. владетелят е изградил битолската крепост „за убежище и за спасение, и за живота на българите“.^[xxiv] От краткия текст на този несъмнено политически документ можем да установим, че важна част от идентичността на последния цар на Първото българско царство е българският му етнически произход (по род!), а действията му (и политическата му реторика) са насочени към битолските българи. Надписът също така е написан на език, който е органично свързан със съвременния български език и неговия македонски дериват – за илюстрация привеждам оригиналните пасажи. Искам също така да подчертая, че надписът е публичен документ, насочен към широката маса от поданиците на царя, тъй като въпреки доминиращата неграмотност на средновековното население именно подобни паметници са били използвани, за да достигнат посланията на политическия елит до максимално голяма аудитория в целия античен и средновековен свят, далеч отвъд рамките на християнската цивилизация. Всъщност етническите категории в надписа се разпростират отвъд непосредствено контролираното от владетеля пространство – войската на Българоубиеца Василий II (986 – 1025) е квалифицирана като „гръцка“, което показва, че средновековните българи са възприемали не само себе си като представители на етническа общност, но дори и византийските си противници, оставайки индиферентни към претенциите на последните за универсализма на „ромейското“ им наследство.

  Впрочем в идентични категории разсъждава и църковно-политическият елит на Втората българска държава, както е видно от текста на съставения през XIII–XIV в. Борилов синодик: „Вечна памет на цар Йоан Асен – Белгун, който освободи от гръцко робство българския род.“^[xxv] Съставителите на същия източник отиват дори още по-далеч в претенциите си за културното наследство на светите братя равноапостоли, като твърдят че св. Кирил „преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род“^[xxvi]. Разбира се, и на ум не ми идва да приемам дословно това твърдение. То е важно като илюстрация на факта, че българският религиозно-политически елит от Високото средновековие се опитва да монополизира делото на светите братя и, квалифицирайки го в етнически категории, заявява претенциите си за културна хегемония. Вече се чуватзаклинанията на либералните жреци: „Ама това е дело на елита!“, „Каква връзка има това с обикновения неграмотен селянин?!“ Та нали постиженията на един народ се измерват именно със създаденото от елита му… И днес, когато ни гостуват чуждестранни колеги, ние ги водим в концертни зали, където се изпълнява рапсодия „Вардар“ на Панчо Владигеров, а не Радка Пиратка, която е безспорен продукт на широките народни маси. А и Синодикът е създаден не за да бъде дискутиран в университета, а за да бъде четен публично в църквите. При всяко положение е достатъчно ясно, че представителите на средновековните елити, чието дело са Битолският надпис и Бориловият синодик, не биха могли да си поставят за задача национална и етническа конструкция (проектирането на подобно намерение назад в XI-XIII век е съвършен анахронизъм!), а преследват далеч по-прагматичната цел да легитимират властта си пред население, което очевидно се идентифицира с използваните от тях етнически категории.

  Списъкът с тези примери може да бъде продължен, но и така е достатъчно ясно, че етническата идентификация и самоидентификация е съществена част от политическата реторика на двете средновековни български държави, които поне от началото на XI в. използват за публичното ѝ артикулиране език, генетично свързан със съвременните говори в спорещите днес България и Северна Македония, и оттам с литературно кодифицираните им норми. Език, който в своето житие на Св. Климент Охридски от XI – XII в. византийският интелектуалец Теофилакт Охридски – подобно на съставителите на Бориловия синодик – изрично определя като български^[xxvii], макар че по това време той все още не е ясно обособен от останалите южнославянски говори. Показателно е, че от своята перспектива византийският духовник разглежда тези говори именно като български език, обвързвайки ги с конкретна етническа група, несъмнено повлиян от културното и политическото наследство на българската държава. Впрочем тук е мястото да се каже, че релативизацията от страна на либералните учени се простира и в полето на езикознанието. Езикът, бидейки основен белег на етничността, също се възприема като повече или по-малко изкуствен социален конструкт. Самият процес на кодификация, който безспорно представлява изкуствена намеса в развитието на диалектните говори, често се преекспонира в либералните среди. Техните представители омаловажават ролята на естествените процеси в образуването на граматичните и лексикални особености на предмодерните „диалектни континууми“, и наблягат най-вече върху полуистината, че „езиците се създават от институции“.^[xxviii]

  Но да се върнем към българите в Македонския регион, чието присъствие там е регистрирано и от извори, които съвсем не са продукт на средновековния български политически елит. Още през XI век същият Теофилакт Охридски се оплаква на видинския митрополит, че нападенията на куманите в епархията на последния са нищо в сравнение с интригите на охридски българи.^[xxix] И ако този витиеват епистоларен извор оставя широко поле за интерпретации, то какво да кажем за административен документ от канцеларията на Андроник I Комнин (1183–1185), където се съобщава, че в планината Кожух, на границата между днешна Гърция и Северна Македония, кумани съжителстват с влашки пастири и българи? Съвършено лишеният от амбиции за политическа реторика данъчен документ споменава в тривиален битов контекст представителите на три етнически групи, които съжителстват в този регион. Забележете, че става дума за период, в който не съществува средновековна българска държава, и за битов контекст, който няма никакво отношение към евентуални претенции за нейното политическо наследство.

  Подобно е положението и през следващите столетия. В съхранените записки на венецианския нотариус на остров Крит Маноле Брешиано за периода 1381–1383 фигурират данни за продажба и освобождаване на роби, които османските турци пленяват по време на походите си на Балканите. Според документите преобладаващата част от робите, произхождащи от редица градове в съвременна Северна Македония и Гръцка Македония, са „от рода на българите“ (de genere Bulgarorum). Произходът им е определен според сведенията, които те самите дават, както личи от посоченото родно място на един от тях – Ismelnichi (от Мелник). Очевидно нотариусът не е разбрал, че става дума за цяло изречение и го е записал като название на самото селище. Пак от края на XIV в. произхождаи следното обръщение към св. Иван Рилски, записано в ръкопис, съхраняван в библиотеката на охридската църква „Св. Богородица – св. Климент“: „Моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сънародници – еднородния ти български народ“.^[xxx]

  Към тези примери могат да бъдат добавени още редица други, които да обхванат и следващите исторически периоди чак до ХХ в., но не такава е задачата на настоящия текст. Целите на този кратък средновековен „ескиз“ са две: да се подчертае фактът, че предмодерната българска етническа общност играе централна роля в развитието и политическата реторика на средновековните български царства; и да се подчертаефактът, че български етнически елемент съществува още от времето на Първото българско царство в региона на Македония и че в зависимост от динамиката на историческите събития понякога той е водещ в политическо и културно отношение, а друг път не е, и това е съвсем естествено с оглед на дългата история на това присъствие. Същото е положението и в Тракия, Родопите и Поморавието, които обаче, за разлика от Македония, никога не са били политически център на българската държава. Впрочем не е без значение фактът, че по това време македонската идентичност не съществува даже в регионална форма, защото регионът не се нарича така. Със свиването на византийските територии през Ранното средновековие названието на някогашната антична провинция Македония в крайна сметка се превръща в име на византийска военно-административна област (тема) в съвременна Тракия.^[xxxi]

  Забележете, аз не твърдя, че Македония се населява само от българи, не твърдя, че поданиците на Самуил са еквивалентни като поведение и светоглед на Тодор Александров и Иван Михайлов или че в продължение на цяло хилядолетие са се стремили да създадат хомогенна и етнически чиста българска национална държава –просто заявявам, че българската народност в нейните предмодерни измерения на традиционна общност трайно присъства в Македония. Насмешливото отричане на този факт и въобще на самото съществуване на етничност в предмодерната епоха на базата на мъгляво позоваване на обобщаващи философски теории, които никога не са имали претенцията да познават конкретните условия на Балканите, а камо ли пък предмодерната им история, е също толкова научно издържано, колкото използването на марксисткия инструментариум за анализ на въстанието на Ивайло. Ето защо опитите българският исторически наратив въобще и Македонският въпрос в частност да бъдат насила натикани в такова тясно прокрустово ложе с безметежна усмивка на интелектуално превъзходство са чисто и просто сектантство, при това, ако си послужим с болшевишкия терминологичен инструментариум – ляво сектантство. И някак напомнят отрицателите на COVID-19, които си обясняват заобикалящата ги ситуация с наличието на заговори.

  Етническите субстрати, модерните нации и лутанията на македонския исторически разказ

  В своето „Обръщение“ и във всички следващи изяви либералните хуманитаристи категорично заявяват: „Не смятаме, че процесът на формиране на македонската нация, при всичките му специфики, се различава същностно от пътя, по който са формирани и другите нации“^[xxxii]. Но колкото и да къкри това твърдение в соса на интерпретациите, то е обречено завинаги да си остане една сурова неистина.

  Невъоръженото ми провинциално око съзира най-общо три типа съвременни европейски и северноамерикански нации:

  Първите от тях са такива, които търсят основания за своето съществуване в някаква форма на континуитет с предмодерни етнически общности – било древни, като например гръцката, грузинската, арменската и т.н.; било формирани през Ранното средновековие като например българи, сърби, чехи и т.н.; а има и такива, които се идентифицират с общности, появили се на етническата карта на Европа още по-късно, като например украинци и белоруси. Основанията за подобен континуитет са с различна степен на легитимност според конкретния случай. Но както показва българският пример, претенциите за континуитет не само в политически план, но и по отношение на наследен от предмодерната епоха етнически субстрат, който впоследствие модерните средства за масова информация и образованието извайват в съвременни нации, могат да бъдат напълно основателни. Това разбира се не означава, че при процеса на образуване на съвременната нация нейната територия съвпада напълно или дори в голяма степен с тези на историческия предтеча или че съставляващите нацията отделни индивиди непременно трябва да произхождат от тази общност. Така или иначе, повечето нации в европейското цивилизационно пространство спадат към тази група.

  Съществуват и нации, които са образувани върху регионални идентичности на сравнително ранен етап от развитието на модерните национализми – такива са белгийците и в някаква степен швейцарците. Тук трябва да се отбележи, че ярките регионални идентичности са особено характерни за Западна Европа, поради редица фактори, в които сега няма да се задълбочавам.

  Съществуват и нации, които въобще не претендират за връзка с конкретен етнически субстрат или за обща история на съставляващите ги индивиди преди епохата на модерния национализъм, и все още са отворени към интегриране на имигранти с най-разнообразна културна, етническа и расова принадлежност – такива са американците и в някаква степен канадците. Важно е да се отбележи, че въпреки колониалното наследство, масовия прилив на имигранти в Европа и доминиращите либерални нагласи в академичните и политическите кръгове на западноевропейските страни, такъв тип национална концепция не съществува на европейския континент.

  Македонската нация не може да се причисли към нито една от тези категории. В първата група тя не може да попадне поради неубедителността на претенциите за съществуване на самостоятелна предмодерна македонска етническа общност. Северна Македония очевидно не може да бъде имигрантска държава от третия тип и така остава единствено втората опция за превръщането на регионалната идентичност в национална. Но този вариант би бил реалистичен единствено ако македонският политически и академичен елит съумее да убеди албанските граждани на страната, че са равноправни представители на македонската нация, които са етнически толкова отдалечени от албанците в Албания и Косово, колкото македонците от българите – с други думи да наложи убедителна регионална алтернатива на албанския национализъм, така че албанци и македонци да дублират ролите на валонци и фламандци в Белгия. За момента обаче такива изгледи няма.^[xxxiii] На пръв поглед изглежда, че най-близкото другарче на македонската нация е другата „нова“ югославска нация – тази на босненските мюсюлмани, но дори и тя е основана върху исторически формирана конфесионална група, чиято поява предхожда със столетия разцвета на национализмите.

  При това проблемите с дефиницията на македонската нация не висят във въздуха сами за себе си, тъй като за нейна беда Северна Македония не е остров. Напротив, тя е заобиколена от съседи, които имат общо взето легитимни претенции за континуитет с предмодерни етнически групи и чиито политически елити не се свенят да оспорват било явно и дори официално (България, Гърция, Албания, Косово), било под сурдинка (Сърбия) самото съществуване на самостоятелна македонска нация. Това неустановено положение на същата тази македонска нация, което много напомня на останалия прав по време на играта „Музикални столове“, води до конвулсивни преформатирания на националния наратив през последните десетилетия. Наследеният от югославския период стремеж да се отвоюва „Самуиловата държава“ с цената на откровени лъжи и фалшификации бе последван от форсиран опит за „антиквизация“, която не просто да утвърди позициите на македонизма, но и да му позволи да „обърне мача“, като му предостави историческото старшинство в региона. След съвсем скорошната катастрофа на скъпоструващия в духовен и чисто материален план античен проект младата генерация македонски хуманитаристи постепенно започна да налучква „правия път“ на либералния исторически подход и сама да бере сладките плодове на деконструирането и историческия релативизъм. Така след като ние не можем да станем като другите, другите ще станат като нас и изведнъж и Филип, и Александър, и Самуил, че и Симеон и Стефан Душан потъват в аморфното блато на безвремието преди конструкцията на всички балкански нации през Модерната епоха. Или с други думи – ако Мохамед не може да отиде при планината, планината ще отиде при Мохамед и накрая всички сядаме на софрата на социалните конструкти, един малко по-рано, един малко по-късно…

  На всичкото отгоре този подход е подплатен с претенцията да е в крак със „световната наука“, давайки решително преимущество в спора със съседите примордиалисти и аз съм виждал как някои македонски колеги, един от които понастоящем е член на смесената историческа комисия, напълно искрено вярват в тази концепция и я защитават с фанатичността на притиснато до стената диво животно. Обаче дори за този либерален наратив основаното в края на XIX в. ВМРО и неговите дейци са централен сюжет – защото иначе килимчето много се свива и всичко ще се сведе до междувоенния период, където колкото и да не искат да го признаят либералните хуманитаристи от двете страни на границата, Коминтернът има, ако не монополна, то поне ясно изразена водеща роля. И тогава ще се окаже, че идеята за самостоятелна Македонска национална държава не е разцъфнала на Илинден в самата Македония, а на друго място и в друго време… Та затова сега в Скопие историци и политици закриват с телата си образа на Гоце Делчев с бойния вик за „споделената история“ – защото искат да споделят с гражданите си поне малко историческа легитимност. А тя се постига чрез абсолютно фалшивата теза за континуитета между борбата с османския потисник и тази с българския окупатор.

  Впрочем любопитно следствие от бързата смяна на доминиращите наративи в Скопие е фактът, че тъй като промяната на учебниците е относително дълготраен процес, в момента в образователната система и общественото пространство съжителстват елементи от трите наратива. Това води до допълнително объркване и спорове сред изтерзаните „редови“ носители на съвременната македонска национална идентичност относно това къде всъщност лежат акцентите в нейния исторически разказ.

  И отново едно уточнение: българските либерални хуманитаристи обичат да изтъкват, че нашият собствен национален наратив също не е лишен от своите недъзи и в това отношение са напълно прави: през зрелия социализъм и у нас има опити за „антиквизация“ чрез добавянето на траките в етногенезиса на българската народност, има и опити чрез историческа манипулация да се оправдае „Възродителният процес“, до ден днешен продължават напъните за „състаряването“ на българската държава с петстотин години, а е налице и митологизация на османския период. Съществуват и теми табута, като например участието на власите в създаването на Второто българско царство и военните престъпления на Българската армия през XX в. Обаче немалко от тези недъзи и недостатъци или вече отдавна са в миналото, или никога не са влизали в официалния разказ. Още по-важно е, че никой от тях не поставя под въпрос самата парадигма на историческото развитие на българския народ, дори и драстичната марксистка интервенция в официалната историография за един 45-годишен (а може би и по-дълъг) период. Ето защо опитът на база на треската в своето око да се търси паритет с гредата в чуждото, като в равна степен се поставят под въпрос цялостната социална устойчивост на двата наратива и фактическата им основа, е несъстоятелен. Той е еквивалентен на твърдението, че понеже стъклената пирамида в двора на Лувъра и тази на Хеопс в Гиза в момента изглеждат по един и същи начин, значи са горе-долу с еднакъв състав и са еднакво стабилни, само че едната е малко по-стара. Поради което прокарването на директни паралели в образуването на македонската и българската нация е напълно неуместно.

  Криворазбраният паралелизъм

  Дори ако се остави настрана въпросът за предмодерните исторически реалности, процесът на изграждане на българската и македонската нация изобщо не е „същностно“ сходен и разликите далеч не се изчерпват с това, че последният започва „половин до един век“ по-късно, както твърдят представителите на либералния хуманитарен кръг.^[xxxiv] Зад невинната забележка за хронологичната разлика се крие фактът, че окончателното формиране на македонската нация е много по-късно от това на останалите европейски нации (с някои изключения като босненските мюсюлмани). Всъщност той е съвременен (само хронологично, но не и същностно) предимно на сходни процеси в Африка, Индийския субконтинент и други региони, лежащи далеч отвъд пределите на европейското цивилизационно пространство, които се сблъскват с предизвикателствата на модернизацията в пълна степен едва в хода на следвоенната деколонизация.

  Модерният български национализъм е класически пример за оформянето на нацията „отдолу нагоре“ (bottom up) – по инициатива на отделни индивиди и общности, които не са подкрепяни нито от държавна образователна политика, нито от „национална“ църква, нито от каквато и да е системна държавна намеса. Всъщност точно това са и първите победи на оформящата се българска нация – еманципирането на просветното дело и на църковната йерархия от по-зрелия и агресивен гръцки национализъм. Всичко това става в условията на една огромна мултинационална империя, простираща се на три континента, която остава в общи линии неутрална в хода на този процес, с изключение на някои ключови епизоди, какъвто е издаването на фермана за Българската екзархия през 1870 г. Оформянето на българската национална идентичност през този период не е налагано с репресивни методи над широки слоеве от населението, най-малкото защото съществуващият в условията на Османската империя български народ просто не разполага с репресивни институции, нито пък с каквото и да е централизирано политическо представителство. Дори и след създаването на българската национална държава през 1878 г. и последвалото Съединение през 1885 г. българският политически елит сравнително рядко се стреми да налага национална идентичност на непринадлежащи към българския етнос общности с репресивни средства и обикновено това става във време на военни конфликти. Но така или иначе българският национализъм остава фокусиран преди всичко върху българската етническа маса и точно това е една от основните причини за отчаяния стремеж към Вардарска Македония за сметка на много по-важните от стратегическа и икономическа гледна точка Тракия и Добруджа.

  Модерната македонска нация обаче е класически пример за формиране на национална идентичност отгоре надолу (top down) с помощта на централизиран държавен апарат и институционализиран политически и интелектуален елит, които са насочени към едно дълбоко травматизиранo от българските поражения в две балкански и две световни войни население, претърпяло няколко значими изселнически вълни по посока на България. Този процес на пръв поглед изглежда близък до налаганата от либералните хуманитаристи концепция за „социално конструиране“ на всички нации, но трябва да се направи едно важно уточнение. Ако нациите никнеха като панелки през социализма – на произволна база и без значение от съществуващата етническа реалност, населението в Македония би трябвало да се сърбизира тотално в междувоенния период, тъй като в продължение на повече от две десетилетия сръбският политически елит и сръбската църква стоварват там цялата тежест на националната държава и позволяват на местното население да опита и от меда (образование, административна кариера), и от жилото (репресии, наборна военна служба). Този процес е съпроводен и с политика на целенасочена сръбска колонизация. По следваната от либералните учени логика хората там просто трябваше един ден да се събудят сърби, обаче това така или иначе не стана. За сметка на това многократните български поражения в областта, чиято сметка след това плаща местното население, водят до постепенното избиране на регионалната македонска идентичност като среден път между намиращите се в остър конфликт български и сръбски национализми. Не друг, а именно Кръсте Мисирков (чието име днес носи Институтът за македонски език в Скопие) дава най-красноречивото описание на този процес през 1924 г.:

  „Но наред с това, съвременните условия издигнаха на високо място местния, провинциалния македонски патриотизъм, македонското национално съзнание като най-сигурна основа за изграждането на едно по-добро бъдеще и за нас и за България. Националното обединение на българското племе пропадна. […] Ние, македонците, днес трябва да сме и действително сме по-малко българи и повече македонци, от когато и да било по-рано в нашата история.“^[xxxv]

  На тази благодатна почва пада и намесата на Коминтерна през Междувоенния период, която легитимира външно огнищата на обособяващото се македонско самосъзнание. Може само да се гадае как биха се развили тези процеси, ако не беше смазващата намеса на политическия елит в следвоенна комунистическа Югославия, която води до налагане на македонския национален проект в неговата силно сърбизирана форма. Това става вече не просто със средствата на националната държава, а с още по-всеобхватния арсенал на тоталитарната държава и ролята на нейния репресивен апарат (наред с образователния и пропагандния) е значителна. Парадоксално, но жертва на тези репресии стават не само македонските българи, а дори и представители на „автентичния“ македонизъм като Методи Андонов-Ченто, които се стремят към еманципация както от българското, така и от сръбското влияние.^[xxxvi] Не е случайно, че голяма част от личния състав и ръководителите на югославските тайни служби в Македония се състои от етнически сърби.

  Следователно съвременната македонската национална идентичност е формирана под въздействието на няколко ключови фактора, които съвършено отсъстват в генезиса на българската нация: наличието на тежка травма от циклично повтарящи се политически катаклизми за сравнително кратък период от време; десетилетното управление на етнически чужда национална държава с агресивна асимилаторска политика; намесата на външен идеологически център като Коминтерна; и накрая, дългогодишната външна интервенция на федералния център Белград, която пряко влияе на ключови въпроси като кодификацията на езика и създаването на историческия наратив. Опитите на либералните историци у нас да сведат акушерската роля на съветския и югославския комунизъм до едно реципрочно положение чрез твърдението, че българската позиция по Македонския въпрос е реликт от времето на Тодор Живков^[xxxvii], не могат да засенчат факта, че десетилетия наред скопският политически и научен елит е бил (и в някаква степен все още е) щампован в белградски калъпи.

  Причините за посочените фундаментални разлики се коренят именно в свенливо отбелязания от либералните учени факт, че българската национална идентичност е „малко по-стара“^[xxxviii] от македонската. Недоизказаното следствие от този факт е, че последната трябва да се налага върху вече формираната (макар и не повсеместно) на базата на предмодерния български етнически субстрат модерна българска национална идентичност със собствено образование, църква и съвсем близко разположена национална държава^[xxxix]. И тъкмо необходимостта от изчегъртването на този предшественик превръща трансформацията в особено болезнен процес. И пак по тази причина съвременната македонска национална идентичност е базирана на иманентно отрицание на всичко българско в разказа за миналото и особено за близкото минало. Обаче ако тази идентичност иска да оцелее, тя трябва да докаже, че е в състояние да живее сама за себе си, без постоянно да се оттласква отчаяно от българския си субстрат. С други думи, тя трябва да се изправи срещу призраците от миналото. Това може да стане по два начина – или като ограничи националния си разказ до не особено дългата си парадигма на развитие, или като пледира, подобно на всички останали нации в региона, континуитет с действителния си предмодерен етнически субстрат. Обаче тогава ще трябва да приеме целия пакет, а не само извадени от контекста регионални и политически отломки. Среден път няма, поне не и такъв, който да води в съвременна Европа, и нямам предвид ЕС, а континента въобще.

  Стокхолмският синдром на българската либерална хуманитаристика в кривото огледало на Скопие

  В последните дни редица от либералните учени, които подписаха „Обръщението“ и „Отвореното писмо“, се надпреварват да дават интервюта и да публикуват материали в македонските медии, чрез които да популяризират гледната си точка за състоянието на „световната наука“ и несъстоятелността на архаичния и романтичен български национален разказ, който те привиждат като основна причина за очертаващата се криза между двете държави. За тази цел те избират най-вече македонската секция на „Дойче Веле“, вероятно припознавайки я чисто механично като местния еквивалент на българския ѝ братовчед по отношение на мисия и ценности. Само че за разлика от българската секция на DW, която е трибуна на либералните възгледи за миналото и настоящето на българското общество и Европа, македонската секция изпъква като доста лоялна на националната перспектива в Скопие, и там редовно се публикуват материали с подчертано критично отношение към България. Само за сравнение ще отбележа, че в българското DW по правило не се обнародват материали с критично отношение към македонската позиция в споровете между двете държави. Така например в македонската секция на DW открито се коментира въпросът за македонското малцинство в България^[xl], докато в софийската ѝ братовчедка темата за хората с българско самосъзнание в Македония не буди сходен интерес. За сметка на това обаче присъства тази с македонското малцинство у нас.^[xli] Всъщност аз съм убеден, че изявяващите се в македонското ДВ български хуманитаристи никога не биха дали такива приветливи интервюта за медия с еквивалентна политическа реторика от българската страна на границата, още по-малко пък четирима в рамките на десетина дни!

  Изборът на точно тази трибуна е само външен белег на стокхолмския синдром на българската либерална хуманитаристика по отношение на македонизма, който подсказва слаба заинтересованост от македонския медиен климат. Много по-притеснителни са паралелите между публично изявените научни претенции на българските либерални хуманитаристи от тази страна на границата и позициите на македонските историци и политици оттатък, които на практика демонстрират пълно съвпадение. Какво имам предвид? Оттатък също се заиграват с концепцията, че „световната наука“ понастоящем разглежда всички нации като социален конструкт и в това отношение македонската нация не е качествено различна от другите, поради което автоматично отпадат и всякакви критики към формирането на нейния исторически разказ.^[xlii] Нещо повече, в Скопие обичат да подчертават, че споменатият от българските либерални хуманитаристи „архаичен“ подход на българските представители в Смесената историческа комисия не кореспондира с модерните възгледи на македонските представители, които са в унисон с тенденциите във все същата „световна наука“.^[xliii] Там обичат и релативизацията, и битовизацията, и разбиването на историческия наратив на безброй малки разкази. Не напразно в интервю на македонското телевизионно предаване „360 градуса“ с двама от тамошните членове на Смесената комисия един от тях започна разговора за това „Чий е Гоце Делчев?“ със забавна шегичка: „На майка му и на татко му.“^[xliv] Този прийом напомня изказаната от Умберто Еко в „Името на розата“ концепция за смеха като най-опасен враг на страха – в случая на страха от миналото. Впрочем подобен подход съвсем наскоро бе възприет и от представителите на либералното ядро в България, чрез сатиричния фейлетон на доц. Даниел Смилов за спорните моменти в българския национален наратив – публикуван едновременно в българската и в македонската секция на DW под различни заглавия.^[xlv]

  Предлаганите от българските либерални хуманитаристи концепции за „споделена история“ и „преплетена история“ в противовес на понятието „обща история“ също са познати на историците в Скопие. Там обаче добавят едно важно уточнение в добре познатия релативистичен дух: „Всушност, не постои минато на светот што не е споделено.“^[xlvi] Нещо повече, лансираната в „Обръщението“ на българските учени „споделена история“ е част и от политическата реторика на самия македонски президент Стево Пендаровски, който настоява то да се използва вместо понятието „обща история“, с което е категорично несъгласен.^[xlvii] Тук е моментът да се отбележи, че в подписания от двете страни „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество“ се говори именно за „общата им история“ (преамбюл) и за „общи исторически събития и личности“ (чл. 8, ал. 3) – „споделена история“ там няма. Така или иначе, с позицията си македонският президент до голяма степен обезсмисли няколкогодишните усилия на българското правителство за сближаване на историческите разкази.

  Ехото на скопската политическа реторика отеква в изявленията на българското либерално ядро и във връзка с други теми, които имат пряко отношение към настоящата политика, а не към интерпретациите на миналото. Първата от тях е общо взето невярното твърдение, че „Досегашната работа на смесената историческа комисия показва, че постигане на съгласие дори по най-трудните за двете ни страни въпроси е възможно, но това е дълъг процес и не бива да се поставят нереалистично кратки срокове.“^[xlviii] От това следва, че напредъкът в работата на въпросната комисия – която впрочем се намира в застой от около година – не следва да се обвързва с началото на преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС, които трябва да започнат сега, докато хоризонтът за въпросния напредък е някъде в неизвестното бъдеще, за да не работят учените „под натиск“. Доста сходно изявление направи и премиерът Заев около седмица преди началото на изявленията на либералните хуманитаристи у нас.^[xlix] А те пригласят на Скопие и с призива да се фокусираме върху „актуалните проблеми“, като правят мрачни прогнози за отношенията между „двете страни“ и „двата народа“, ако бъде пропуснат настоящият „важен момент“.^[l] Този тревожен тон напомня стария маркетингов трик, при който продавачът умишлено създава у колебаещите се клиенти паническото усещане, че са изправени пред много изгодна оферта, която всеки момент ще им се изплъзне. Като капак на това размиване между научната експертиза и политическата реторика в „Обръщението“ и „Отвореното писмо“ идва изявлението на един от техните инициатори – д-р Александър Везенков. Запитан в ефира на македонската телевизия „24“ дали България трябва да престане с претенциите към македонския език с оглед на изявленията, че той е диалект на българския, той отговори, че такъв език съществува и добави, че признаването на този факт е въпрос на „емпатия“ и „добро възпитание“…^[li]

  На фона на всички тези паралели с изказванията на скопските политици и историци, и системно демонстрираната „емпатия“, които наистина не могат да се квалифицират по никакъв друг начин, освен като стокхолмски синдром на българската либерална хуманитаристика, прави впечатление едно контрастно явление. Въпреки претенциите на македонските учени за тясно общение със „световната наука“ в нейния либерален прочит, всички те се придържат към една ясна национална линия и официално отказват да демонстрират еквивалентно пренебрежение към идентичностите и собствения си национален наратив. Напротив, те ловко използват историческия релативизъм, за да отбраняват свещената крава на скопския исторически разказ – концепцията за „Илинденска Македония“. Дори и подписалата „Отвореното писмо“ от македонска страна проф. Колозова, която по почина на своите български колеги даде интервю за „отсрещните“ български медии и в него дръзна да признае наличието на „факти и документи“ за българската идентичност на Гоце Делчев, съумя да защити концепцията за „Илинденска Македония“, забулвайки я в сивото наметало на релативизма.^[lii] Така остава загадка защо оттатък границата не се наблюдава огледален стокхолмски синдром на македонските либерални хуманитаристи по отношение на българските претенции и сходни усилия за публично деконструиране на македонския национален наратив. Навярно те просто са възприели ролята на социални и национални конструктори, която „световната наука“ щедро легитимира. Така или иначе, нека се опитам да дам отговор на въпроса какво стои зад стокхолмския синдром на българските либерални хуманитаристи?

  Политика vs наука

  Въпреки претенциите да бъде научно становище на група професионални учени със солидни познания за актуалните течения в съвременната „световна наука“, „Обръщението“ на либералните български хуманитаристи (и неговите деривати) представлява по същество един политически документ. Лансираните в него тези съвсем не са научно необорими. Те са по-скоро декларация на набор от ценности и възгледи за това как е устроено обществото и как то трябва да функционира, които се споделят от подписалите го и са определящи за отношението им към политическите процеси в настоящето и смисъла на научните им изследвания. Ето защо не е изненадващо, че тези изявления всъщност целят да упражнят влияние върху процеса на вземане на конкретно политическо решение относно междудържавните отношения на България и Северна Македония от страна на българското правителство. Тъкмо по тази причина изявленията се адаптират към актуалния ход на преговорите между двете държави: така например „Отвореното писмо“ се появи късно вечерта на 2 ноември след разнасянето на вестта за протичането на спешната среща на български и македонски представители в Берлин по същото време и вече не съдържаше аргументи срещу езиковия спор, вероятно поради плъзналия слух, че София е готова да отстъпи по тази точка.^[liii]

  Както стана ясно по-горе, за споделящите ценностната рамка, която стои зад тези политически импулси, националната принадлежност стои много надолу в пъстрия набор от идентичности и социални роли, докато кръстоносният поход срещу вечно надвисналата над човечеството сянка на национализма стои на челно място в приоритетите на обществената (и политическата, и научната) дейност. Тази борба се води в името на един утопичен свят, в който никой няма претенции към нищо и към никого, а идентичностите се разменят спокойно от населяващите го индивиди като карти при игра на бридж-белот. Националната държава – и най-вече собствената, като най-близка – често се възприема като средство за натиск както срещу собствените ѝ граждани, така и срещу външни за нея субекти, които бидейки нейни жертви, пораждат чувство на емпатия. А македонските политици и учени са корифеи именно в това – да представят страната си и нейното население като жертви у дома и в Европа. Даже съществува и такава историографска концепция – „виктимизацията на Македония“, над която постоянно тегне заплахата да бъде разкъсана от алчните си съседи. И така се стига до полагането на десетки подписи с научни титли под „Обръщението“.

  Обаче първата жертва, която подкрепилите този документ принесоха на либералния си ценностен олтар, беше тая на Каин – „Обръщението“ и въобще изявленията на този кръг, много от които предхождат настоящата криза, системно неглижират съществуващите, макар и неособено многобройни носители на българската национална идентичност в Северна Македония^[liv] (че и в Албания^[lv]) и тези граждани на бившата югорепублика, които в последно време се осмелиха да преоткрият българските си корени^[lvi]. Като упорито лансират тезата за „социалния конструкт на нациите“ и легитимират релативизацията в тълкуванието на историческите факти от близкото и по-далечно минало, либералните български хуманитаристи подкопават един от малкото останали стълбове на българското самосъзнание в заобикалящата ги подчертано враждебна среда: легитимното самочувствие, че те са представители на една автентична за този регион национална идентичност, която предхожда доминиращата в момента македонска такава. Без да му мислят много-много, те удариха рамо на един национален наратив, който системно демонизира и отхвърля малцината ни останали сънародници в тази страна, като междувременно също им внушава, че са конструирани, само че от Екзархията. Фактът, че повечето от подписалите се едва ли въобще са се замислили за това, надали представлява някаква утеха.

  Но да се върнем към политическата природа на „Обръщението“ и последвалите го изявления. Изложените там позиции практически се свеждат до искането България да оттегли напълно претенциите си върху миналото на Македония и мълчаливо да приеме ретроспективната македонизация на знакови за българската история личности и събития срещу мъглявите позитиви на едно бъдещо съжителство в ЕС. Е, след като разговорът е всъщност за съвременната политика, бих искал да повдигна въпроса какво толкова лошо има във факта, че за първи път от края на Втората световна война преди 75 години България дръзна да претендира, че отношенията между двете модерни нации могат да бъдат по-тесни именно на базата на емпиричния факт, че те споделят общо минало в много по-голяма степен от останалите си съседи? И ако идентичностите действително не са замръзнали във времето, а се намират под постоянното въздействие на външни влияния, защо пък българската държава да не се опитва да си върне някои изгубени позиции по отношение на македонската идентичност, като настоява да бъде поне донякъде приглушена иманентната ѝ антибългарска фиксация, която между другото е резултат от много по-брутална външна намеса? Така или иначе, отговорите на тези актуални въпроси опират до етиката и ценностната система на отделния гражданин, и остават далеч извън сферата на историческата експертиза. А либералната демокрация, която – убеден съм както аз, така и подписалите „Обръщението“ учени – възприемаме като най-добрата форма за управление на съвременна България, предоставя инструменти, чрез които група със споделени ценности може да предлага на своите съграждани отговори на актуални политически въпроси. Коректното поведение, даже бих казал политически коректното поведение, предполага такава група да изготви програма и да се яви на избори, а не систематично да се опитва да пробутва концепциите си за един от най-чувствителните за българската общественост въпроси под маската на неутрална експертиза, без да е поискала какъвто и да е кредит на обществено доверие…

  Иначе аз самият вярвам, че по отношение на малобройните ни изтерзани сънародници в Македония (а и навсякъде другаде) България сега и за в бъдеще трябва да се ръководи от следната фраза в Евангелието на Матей: „дето са двама или трима събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях.“^[lvii]

   

  Д-р Константин Голев,

  Move.bg

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  ^[i] https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/. Още учени добавиха подписите си в специално създадена за целта група, но това стана след циркулацията на писмото в медиите: https://www.facebook.com/groups/940335936492746

  ^[ii] Почти всички от тези изяви са в българската и македонската секция на Дойче Веле (DW), някои само в последната: Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата; Смилов, Д. (2020) Тюркската история на България, иранският произход на българите и северномакедонският кошмар/Смилов, Д. (2020) Отрезнувачките кошмари на бугарските политичари; Маринов, Ч. (2020) Во Бугарија се уште живее сонот за „ребугаризација“ на Македонија; Дичев, И. (2020) Причините за блокада се поврзани со амбициите на Каракачанов; интервюто на д-р Александър Везенков за македонската телевизия „24“ https://www.facebook.com/24vesti.mk/videos/1225775867803334; както и други изяви, които вероятно ще набъбват докато този текст види бял свят.

  ^[iii] https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392; впоследствие и на български: https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[iv] https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[v] https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/.

  ^[vi] Дечев, С. (2017) „Да се остави историята на историците.“ Но на кои?

  ^[vii] https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392

  ^[viii] https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/

  ^[ix] По сполучливия израз на един македонски потребител в социалните мрежи.

  ^[x] Това название също е обобщаващо, тъй като формално социалните науки са поле, отделно от хуманитаристиката (оттам и дългото заглавие на „Обръщението“), но ще бъде използвано в настоящия текст по стилистични причини.

  [xi] Тези левичарски кръгове далеч не винаги се идентифицират с комунистическите режими отвъд желязната завеса и често свързват марксистката теория за класовата борба с движенията за права на расови, религозни и сексуални малцинства, феминизма и т.н. Типичен представител на тези „западни“ левичарски тенденции в българския медиен спектър е електронното спиасание „Диверсия“, https://dversia.net/ У нас отношенията на носителите на посочените тендеции с привържениците на „автентичния“ местен комунизъм са противоречиви.

  ^[xii] Или „банален патриот“ по формулировката на проф. Кьосев, Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата. Впрочем трябва да се отбележи, че негативният контекст в който проф. Кьосев използва тази терминология не кореспондира с концепциите на Майкъл Билиг, който пръв я въвежда в книгата си Баналният национализъм (Billig, M. Banal Nationalism. London: Sage, 1995) като опит да обясни възпроизвеждането на национализма в една всекидневна среда, без да влага какъвто и да е оценъчен елемент.

  ^[xiii] Вж. например: https://books.google.gr/books?id=4_v4iySQgnsC&printsec=frontcover&hl=el&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false;https://www.oeaw.ac.at/en/imafo/research/historical-identity-research/projects/further-projects/approaches-to-medieval-ethnicity/; особено показателна в това отношение е проведената в Оксфорд през 2015 г. конференция “Identity, Ethnicity, and Nationhood before Modernity: Old Debates and New Perspectives”

  ^[xiv] Както е видно и от апологията на някои западни медии, представящи „Обръщението“ като продукт на автентичните академични учени в противовес на техните политически и институционално обвързани колеги, DW 2020: Германски медии: Македонската нация е „измислена“, а българската от небето ли падна?

  ^[xv] Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата.

  ^[xvi] Кьосев, А. (2019) Родината, спокойна топлота и грижа.

  ^[xvii] Тези граници посочва проф. Кьосев конкретно за българската нация, Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата.

  ^[xviii] https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/03/30/1798754_mitoborci/?sp=1

  ^[xix] Всички тези теми са засегнати в интервютата на доц. Дечев и д-р Везенков за „Капитал“ от 2012 г. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/03/30/1798754_mitoborci/?sp=1. „Обръщението“ също изрично посочва съществуването на „остаряло разбиране за „национална история“, което изглежда неадекватно на фона на критичната историческа наука днес“, https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/.

  ^[xx] В „Отвореното писмо“ македонските и българските учени критикуват разбирането за „националната история като нещо свещено“, https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392; https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[xxi] Този цитат от немския историк Райнхарт Козелек стои в началото на сборник, в който през 2006 г. публикуват петима от учените, подписали „Обръщението“, и несъмнено характеризира концепцията на цялото издание, Балканският XIX в. Други прочити. Ред. Д. Мишкова. София: ЦАИ – Рива, 2006, с. 7.

  ^[xxii] https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392; https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[xxiii] Маринов, Ч. (2020) Во Бугарија се уште живее сонот за „ребугаризација“ на Македонија; Атанасов Д. (2018) Време е да пенсионираме национализма. И националистите.

  ^[xxiv] Їѡаном самодрьжъцемъ блъгарьскомь […] съ же градь дѣлань бысть на ѹбѣжище и на сп҃сенѥ ї на жизнь бльгаромъ […] съ самодрьжъць быстъ бльгарїнь родомь ѹнѹкъ Николы же ї Риѱимиѧ благовѣрьнѹ сынь Арона Самоила же брата сѫща ц ҃рѣ самодрьжавьнаго ӕже i разбїсте въ Щїпонѣ грьчьскѫ воїскѫ ц ҃рѣ Васїлїа,https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%BF%D0%B8%D1%81(позволявам си да цитирам Уикипедия, за да бъде текстът лесно достъпен на читателите)

  ^[xxv] „Їѡанну асѣну ц҃рю бѣлгуню свобож^дьшому ѿ работы грьчьскїе бльгарскыи рѡ^д̑ вѣчнаа м^у па^мт“, Божилов, Ив., Тотоманова, А., Билярски, Ив. Борилов Синодик. Издание и превод. ПАМ: 2012, с. 152, 310. Веднага бързам да подчертая, че тук думата ми не е за етническия произход на Асеневци, който остава спорен за съвременната наука, а за това как е бил възприеман политическият им проект във възстановената от тях държава.

  ^[xxvi] Борилов Синодик. с. 152, 310.

  ^[xxvii] Гръцки извори за българската история, Т. 9, ч. 2, София, 1994, с. 13, 16.

  ^[xxviii] Атанасов, Д. (2019) В плен на миналото: езикът като социален и политически капитал.

  ^[xxix] Гръцки извори за българската история, Т. 9, ч. 2, София, 1994, с. 141.

  ^[xxx] Матанов, Х. Югозападните български земи през XIV в. София: Наука и изкуство, 1986, с. 188-190; http://macedonia.kroraina.com/hm2/hm_6_2.html

  ^[xxxi] Ето защо император Василий I Македонец (867 – 886), който е основател на едноименната династия, всъщност произхожда от околностите на Одрин. Нещо повече, когато Византия си връща географския регион Македония при управлението на спадащия към същата династия Василий II Българоубиец, тази територия е организирана в тема България, което едва ли е случайно, предвид факта, че там е било току-що покореното последно политическо ядро на Първото Българско царство.

  ^[xxxii] https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/.

  ^[xxxiii] (2012) Скопие потъва в албански знамена; https://www.actualno.com/world/skopie-potyva-v-albanski-znamena-news_407383.html

  ^[xxxiv] Дечев, С. (2017) „Да се остави историята на историците.“ Но на кои?; Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата;

  ^[xxxv] Мисирков, К. (1924) Повече македонци

  ^[xxxvi] Bechev, D. Historical dictionary of the Republic of Macedonia. Lanham, Md.: Scarecrow Press, 2009, pp. 12-13

  ^[xxxvii] Маринов, Ч. (2020) Во Бугарија се уште живее сонот за „ребугаризација“ на Македонија. Впрочем, тази теза бе бързо възприета от македонските журналисти DW (2020) Македонско-бугарски спор: Каноните на Тодор Живков. А само две семици след интервюто на д-р Маринов тя вече присъства и като основна опорна точка в позицията на президента Пендаровски за спора с България, DW (2020) Пендаровски: Бугариja нема излезено од матрицата на „живковизмот“.

  ^[xxxviii] Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата; вж. също: Дечев, С. (2017) „Да се остави историята на историците.“ Но на кои?

  ^[xxxix] Или „външна национална родна страна/родина“ по думите на един от представителите на „световната наука“ Роджърс Брубейкър.

  ^[xl] Колбе, К. (2020) Бугарския страв от македонско малцинство.

  ^[xli] Милчева, Е. (2020): „Македонско малцинство“: едно плашило за вътрешно-политически нужди.

  ^[xlii] Вангелов, О. (2020) Що е проблематично в тезите на Денко Малески?

  ^[xliii] Ѓоргиев, Д, Тодоров, П. Македонско-бугарскиот спор не може да има „победник“.

  ^[xliv] https://arhiva.libertas.mk/video-360%CB%9A-todorov-gocze-delchev-e-na-ma%D1%98ka-mu-i-tatko-mu-deplasirano-e-prasha%D1%9Aeto-chi%D1%98-bil/

  ^[xlv] Смилов, Д. (2020) Тюркската история на България, иранският произход на българите и северномакедонският кошмар/Смилов, Д. (2020) Отрезнувачките кошмари на бугарските политичари.

  ^[xlvi] Ѓоргиев, Д, Тодоров, П. Македонско-бугарскиот спор не може да има „победник“.

  ^[xlvii] https://dnes.dir.bg/politika/pendarovski-ako-tryabva-da-kazhem-che-ezikat-ni-ne-e-makedonski-ne-se-nuzhdaem-ot-es

  ^[xlviii] https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[xlix] https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101347880?page_1_3=6

  ^[l] https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[li] https://www.facebook.com/24vesti.mk/videos/1225775867803334

  ^[lii] https://www.vbox7.com/play:653350b1ee; https://expres.mk/kolozova-kako-pendarovski-i-maleski-ne-e-sporno-deka-delchev-se-deklariral-kako-bugarin/

  ^[liii] https://www.segabg.com/hot/category-foreign-country/bulgariya-priznava-makedonskiya-ezik-i-identichnost

  ^[liv] Вж. например меморандума на Българския културен клуб в Скопие относно историческия спор между Северна Македония и България: https://www.bkks.org/node/630

  ^[lv] (2020) Българите в Албания защитиха своята история; https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101368284

  ^[lvi] Пример за това е нашумелият в социалните мрежи македонски емигрант в Германия Боби, който преоткрива българската си идентичност, https://www.youtube.com/watch?v=heECxVf7nxI; https://www.youtube.com/watch?v=hweKJ44Ynjk

  ^[lvii] Матей, 18:20.

  .

• За новата стихосбирка на Даниела Найберг „В града на спасението“. Премиера

  .

  НОВАТА СТИХОСБИРКА НА ДАНИЕЛА НАЙБЕРГ –
  ПОЕЗИЯ НА СПАСЕНИЕТО

  Ирен Петрова,

  Bulgarkamagazine.com

  

  Новата стихосбирка на Даниела Найберг е озаглавена „В града на спасението“, но стиховете в нея са така въздействащи, че книгата спокойно може да бъде наречена и „Поезия на спасението“. Поезията по начало има силата да въздейства по много и най-различни начини, в зависимост от целта на автора. При някои (особено при по-младите) автори обикновено се търси елемент на изненада, на скандалност, понякога и на жестокост, дори отвращение от страна на читателя при сблъсъка с истинността и откровеността на текста.

  При Даниела обаче въздействието е на друго духовно равнище. Стихотворенията в книгата излъчват такова всеобхватно спокойствие на духа, че създават усещането за всеобщ мир на цялото човечество. Това са стихотворения, писани в края на лятото на тази трудна за всички година, и то за необичайно кратко време – между 29-ти август и 10-ти септември. Трудно е човек да си представи, че само за 13 дни у един поет могат да възникнат толкова много моменти на проникновение, че от тях да бъде съставена цяла книга. Но фактът, че мястото на писане е Созопол, този така необикновен крайморски град, в който душата като че ли попада в друго измерение, обяснява тази свръхконцентрация на вдъхновението.

  И, за да Ви убедя във всичко, което казвам, споделям няколко стихотворения от книгата. Но преди това Ви каня на премиерата, която ще се случи онлайн на 6-ти декември, от 21 ч. българско време ТУК.

  

  Даниела е подготвила изключително проникновен музикално-поетичен пърформанс заедно с композитора Людмил Крумов, който е написал музика специално за стиховете, превръщайки ги в музикални истории. Ще чуем гласа на Даниела, който сякаш твори тук и сега стиховете, вместо да ги рецитира. А ето и няколко късчета от „В града на спасението“.

  Всяко стихотворение има своя собствена музика, която някак повлича читателя и го кара да се носи в ритъма му, попадайки в един красив паралелен свят, в който мигът става вечност, а вечността се превръща в блаженство. Вълни, ефирно нежни изгреви, недокосвани миди, среднощен рок в съседния бар, ритуално потапяне в морската вода – всички тези елементи на перфектната почивка носят още по-голямо значение, когато са изписани на листа. И изведнъж времето се скрива някъде, тялото и духът са в неопределена възраст, ако се опитам да я назова, със сигурност ще допусна грешка, но във всеки случай, носещи лекотата на едно най-сетне щастливо битие, достатъчно, за да засити всички сетива. Това са стихове за всички малки, едва забележими чудеса в света и краткото ни съществуване, които някак убягват на погледа, а тъкмо те са бисерите, за които си струва да се живее.

  ***

  Самото море
  Самото потапяне на пръстите на краката
  Самото потапяне
  в един свят на приливи-отливи
  мини човешки живот
  Сизиф хоризонтален
  е вече пролог към стих
  или най-малкото
  ведро начало
  на един слънчев ден
  в края
  на лятото.

  ***

  Септември
  Изгрев
  Снощен рок
  В Jinny Bar
  Прясно кафе
  Едно истински свежо
  Начало
  Ритуално топване
  Без да влизам навътре
  И молитви да се справи света
  С това дето е
  И онова
  Което ще бъде

  Всъщност стихът дойде по-напред
  Сега го дописвам
  Щастлива
  И мокра.

  ***

  Това място ме храни
  със смокини и стихове
  вече толкова много години
  И така съм свикнала
  с аполонските дарове
  И така ги искам
  че през септември
  сама море съм
  жадуващо
  своя прилив.

  ***

  За да кацне при теб стих
  трябва да станеш рано
  да отвориш прозореца
  да се огледаш
  за тънките сребърни крила
  пеперудени
  да се полюбуваш…

  А дали ще дойде при теб нов стих
  или крила докосвали други
  си остава тайна
  Неразгадано чудо.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  Даниела Иванова-Найберг е родена в София през 1963 г. Завършила е Българска филология, Философия и Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има хореографска специалност от Института за музикални и хореографски кадри в София, а докторска степен (етнохореология) от Института за изследване на изкуствата – БАН (2010 г.). Автор е на стихосбирките „Мирис на вода“ – на български и английски език (2004; 2005), „Последната неделя на септември“ (2011) и „В ухото на раковината“ (2016), както и на изследването „Съставът за народни танци като културно явление в България“ (2011). От 2010 г. живее в САЩ, където работи активно с българските културни организации в Сиатъл и Портланд. Изнася лекции в различни институти, участва в международни научни форуми, публикува статии, есета и стихове. Създател е на „Глаголницата“ – общество за поезия и литературна проза.

  .

• Архиви от ВСВ: Доклад на А. Дълес до Държавния департамент за контактите му с България

  .

  ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ В АРХИВИТЕ:

  Доклад на Алън Дълес до Държавния департамент на САЩ за контактите му с България през Втората Световна война

  Лъчезар Тошев,

  Toshev.blogspot.com

  

  ЧАСТ ОТ ДОКЛАД НА АЛЪН ДЪЛЕС,
  

  ИЗПРАТЕН ДО ДЪРЖАВНИЯ СЕКРЕТАР НА САЩ ЗА СИТУАЦИЯТА В БЪЛГАРИЯ 1943-1944 г.

  Документът е декласифициран през октомври 1992 г.

  (Неофициален превод от английски на български и бележки в скоби – Лъчезар Тошев)

  

  БЪЛГАРИЯ

  В началото на февруари 1943 г. балкански дипломати в Швейцария започнаха да изразяват желание да установят контакти с нас.

  Между тях беше и Георги Кьосеиванов – български Пълномощен министър в Берн. Ние информирахме за това Вашингтон, отбелязвайки, че разбираме напълно, че с Балканите генерално се занимават от Анкара, но ние (мисията в Швейцария – б.м. Л.Т.) чувствахме, че можем да придобием ценна информация тук (в Швейцария – б.м. Л.Т.), и ние поискахме инструкции, които да ни бъдат дадени по този въпрос. Междувременно ние отклонихме всякакви преки контакти с Кьосеиванов и всичките си действия към него извършвахме чрез високо доверени посредници.

  Кьосеиванов беше добре познат на Канън (Cavendish Wells Cannon (February 1, 1895 – October 7, 1962) – по време на войната помощник-началник на отдела в Държавния департамент за Южна Европа – б.м. Л.Т.) в Държавния департамент и по-късно той го препоръча на A.W.D. (Allen Welsh Dulles – б.м. Л.Т.), преди той да замине за Европа. Според Канън, Кьосеиванов е интелигентен, надежден и антинацист.

  Късно през февруари ние бяхме информирани, че Кьосеиванов е получил съобщение от Буров, бившия български Министър на външните работи, който казвал, че желае да дойде в Швейцария, за да осъществи необходимите контакти, с оглед на определени бъдещи политически развития, с които цар Борис е бил напълно съгласен.

  Средствата за предприемане на тези действия са все още много крехки, но с всеки ден стават все по-определени. За момента германците се противопоставят на неговото заминаване, но той се надявал, че това би могло скоро да се осъществи. Буров – както бяхме информирани от C. (Канън – б.м. Л.Т.), е бил напълно надежден и е бил последователно антинацист.

  Единствено заради Царя, който го смятал за човек, когото трябва да запази за бъдещето, германците не са предприели някакви мерки срещу него. Буров смятал, че никакви действия не биха могли да бъдат предприети в България без подкрепата на армията, която е единодушно зад Борис.

  Това, че армията е 100% зад Царя, беше постоянно подчертавано от различни личности, които идваха в Швейцария от България. Тези личности също така остро критикуваха двамата български говорители по Би Би Си – Мацанкиев и Тодоров, които болезнено нападаха Царя. Заради престижа на Царя и невъзможността да се предприемат каквито и да е действия без него, беше важно да се прекратят усилията той да бъде дискредитиран.

  Буров, в неговото съобщение, специално поиска съдействия по този въпрос. Ние докладвахме за това във Вашингтон и изглежда за известно време атаките бяха прекратени. По-късно ние бяхме информирани, че те са били подновени.

  През март ние изпратихме съобщение до Вашингтон, че ние смятаме, че настъпва времето да преразгледаме американските връзки с неволните сателити на Оста, по-специално с тези от Югоизточна Европа. В тези страни бяха обземани от безпокойство и те ставаха плодородна почва за различни мерки на политическата и икономическата война.

  Като действие от психологическата война ние препоръчахме да се прави разлика между основните сили на Оста – Германия, Италия и Япония, които се стремяха към война, разглеждайки я като средство за териториално разширение, и тези страни, които бяха окупирани и насилени да си сътрудничат с Германия.

  Принципът за безусловна капитулация, разбира се, беше предназначен за първите, докато за вторите ние предложихме да бъде дадена възможност за провеждане на преговори, бидейки убедени в характера на тяхната базисна политика против Оста и желанието им да ограничат военното и икономическо подпомагане на Оста, доколкото това е във възможностите им.

  Към това време тези страни не бяха във възможност открито да се противопоставят на Оста, но те можеха да поставят пръти в колелата от различен характер, по отношение на военното и икономическо сътрудничество.

  Освен това, сателитните страни бяха отвратени от икономическото ограбване на техните страни, чрез претенция за закупуване по клирингови договори, и ние предложихме да се предприеме намиране на други пазари за техните продукти, чрез плащания, които биха били блокирани и които ще станат достъпни само след прекратяването на враждебните действия, за покупки на машини, хранителни продукти и пр., и за възстановяване след войната. В тази връзка тук, в Швейцария, беше проведена неформална дискусия, относно покупката на част от българската тютюнева реколта.

  Настрани от нейната стойност, като средство на икономическата война, ние смятахме, че това доказателство за нашия интерес към такива сделки би окуражило политическите развития, обмисляни от антинацистките членове на българското правителство. Въпреки това, през юни ние бяхме информирани от Вашингтон, че след обсъждане между BEW (Board of Economic Warfare – б.м. Л.Т.) и Държавния департамент, е било решено този въпрос да се свали окончателно.

  В началото на април Кьосеиванов е казал на C. (Charron – б.м. Л.Т.), че позицията на Царя е твърде деликатна. Той чувствал, че е поставен под строго наблюдение. Той знаел, че Хитлер не изпитва симпатия към него, а Рибентроп е бил открито враждебен.

  Кабинетът не е бил нищо друго, освен банда от предатели и лунатици – според Кьосеиванов – и той вярвал, че е препоръчително за нас да засилим ръката на Царя и да го окуражим в неговите намерения за формиране на коалиционен кабинет. Кьосеиванов се надяваше, че той би бил поканен и дори би бил помолен да стане Министър-председател.

  Кьосеиванов беше сериозно притеснен от състоянието на война между България и САЩ, което той смяташе за глупаво и неразбираемо. Той каза, че Петър Думанов (един от най-влиятелните депутати в българския Парламент) наскоро го е посетил и също е бил притеснен за това, и е попитал Кьосеиванов как той смята, че може да се подобри ситуацията.

  Кьосеиванов отговорил, че нормалният начин да се прекрати състоянието на война е да се поиска и получи примирие. (От гледна точка на психологическата война, тази идея ни изглежда, че има достойнства. Ако такъв ден настъпи, трябва да се обърне внимание на това, че България е в мир с Русия и не е ангажирана с военни действия срещу Америка на никой военен театър.)

  Кьосеиванов каза, че когато той за последно е бил в София в началото на тази година, той е разпитвал голям брой лица, с цел да получи яснота за обявяването на война от България на САЩ.

  Министър-председателят не е могъл да даде някакъв смислен отговор; а това е бил и случаят с определени депутати, които независимо от всичко са гласували за това.

  Накрая, изглежда че Царят е бил сюрпризиран от неочакваната декларация. Кьосеиванов вярва, че въпросът е бил организиран и поставен еднолично от Министър-председателя, по германско настояване. Независимо от това, той вярва, че Царят би останал определено враждебен на всеки опит за включване на България активно във войната, въпреки че, ако е атакувана, тя (България – б.м. Л.Т.) би се защитавала.

  Независимо от това, той вярва, че ако има англо-саксонски десант, общественото мнение ще наложи на правителството да се съгласи да пропусне без съпротива армиите на Съюзниците през българска територия, по същия начин, както беше разрешено на германските армии да преминат през 1941 г.

  Обществено мнение изглежда убедено, според Кьосеиванов, че Германия не би била способна да спечели войната, и това мнение се подкрепя от много активната руска пропаганда. Членовете на руската легация били поставени под стриктно наблюдение, но изглеждало, че това не ги притеснява. Тяхната пропаганда набляга на това, че Германия със сигурност ще бъде победена и поради това няма да може да гарантира на България териториалните придобивки, придобити чрез германска помощ.

  Само руската победа може трайно да удовлетвори териториалните стремежи на българския народ. Тази пропаганда е много ефективна сред масите, разпространява се сред армията и възражда сред офицерите старите чувства на историческо братство между двете страни.

  Кьосеиванов се надява, че е възможно, докато не е станало много късно, да се покаже на българския народ, че Германия и Русия не представляват единствената алтернатива за бъдещето на тяхната страна. Той вярва, че само САЩ са удовлетворително дезинтересирани и откъснати от Балканските проблеми, и ще се справят с бъдещите проблеми в обективен дух. Кьосеиванов не беше информиран за българските контакти с британците, нито за дейностите на Момчилов в Лондон, но опитът, който има, го кара да смята, че разговорите с Лондон няма да отворят врата на надежда за България. Той цитира фразата на Идън в Камарата на представителите: „България трябва да бъде наказана!“.

  На 29 април C. (Charron – б.м. Л.Т.) е разговарял с Петър Думанов. Той докладва, че правото, дадено на германските армии да прекосят българската територия, е било резултат от секретен ултиматум, който представлява прецедент, и, че ако армиите на Съюзниците дебаркират на Балканите и отправят подобен ултиматум, същото право на преминаване ще бъде без съмнение дадено, тъй като „то е в съответствие на желанието на българския народ“.

  

  На 29 май Кьосеиванов информира, че Борис е бил изолиран и лошо информиран, че той няма контакти с външния свят и е обхванат от фатализъм, дали е способен да свърши нещо изобщо. Кьосеиванов твърди, че той (Борис) е бил в добри отношения с Ърл и предложи Ърл да му напише писмо, подчертавайки самоубийствената политика на правителството, като например кампанията срещу евреите и други, които са срещу нацистите, което изглежда безсмислено, с оглед абсолютно неизбежното поражение на Германия.

  Ние препратихме това предложение с резерви, но ние смятахме, че Вашингтон и Канън може да се заинтересуват, като имахме предвид някогашното приятелство между Канън и Кьосеиванов.

  Последният очакваше да се върне скоро за София.

  На 3 юни Вашингтон ни съобщи, че Канън проявил голям интерес към плана да се изпрати писмо на Борис, но той не смятал, че Ърл е най-подходящият човек да направи това. Държавният департамент обсъди този въпрос.

  На 21 юни Вашингтон съобщи, че следното съобщение за препращане на Борис чрез Кьосеиванов е било развито в неформален разговор с Държавния департамент:

  „Сътрудничеството на България с Оста е такъв определен принос към военните усилия на Оста, че приятелите на България не могат да помогнат, разглеждайки го като равносилно на фактически операции от военен характер.“

  „Антиеврейската политика на България шокира всички нации, които припомнят предишното добро третиране на малцинствата в България. Ако тяхното правителство постоянства в тази политика, това със сигурност ще е насочено срещу българския народ.

  „Сред американския народ има пълна убеденост, че с постоянното нарастване на въоръженията и разширяване на обхвата на операциите на Обединените нации, пълното поражение не е сигурно и е тяхно решение да преговарят за условията. Трябва да бъде разбрано от българите, че окончателното третиране на България ще зависи от нейния принос за разгрома на Оста.“

  На 22 юни Вашингтон съобщи, че от Офиса на Специалните служби са обсъждали какъв е най-добрият метод да използваме възможностите на нашите „крайно интересни“ контакти в Европа.

  Не е било взето решение, тъй като методите, практикувани дотогава – т.е. контакти чрез посредници или в някои случаи директни контакти – по наша собствена инициатива, би трябвало да продължат с надеждата, че Берли или друг равнопоставен човек в Държавния департамент би се възползвал от предлаганите възможности – и в тази връзка, посланието до Борис да му предложи известно окуражаване.

  И дали, ако това не е за предпочитане, по-специално с позоваване на възможностите за действие от Държавния департамент, като те се представят от Министъра (вероятно става въпрос за посланика на САЩ – б.м. Л.Т.), за приемане и изпращане на Държавния департамент.

  Вашингтон пожела да се приеме бързо решение и поиска нашето мнение.

  

  На 31 юли ние информирахме Вашингтон, че Кьосеиванов е предал посланието на Борис, с предложение да бъде извикан на среща. След получаването на съобщението Борис е призовал Кьосеиванов в София и той е заминал още същия ден, имайки – следствие на информации от негови приятели, някои опасения за това, че животът му е в опасност.

  Той е очаквал, че ще бъде помолен да поеме ръководството на правителството. Ако това се случи, той е имал намерение да постави своите условия, които включват изтеглянето на войските от териториите, дотогава под окупация. Ако неговите условия се сметнат за неприемливи, той ще предложи оставката си от поста в Берн, за да демонстрира несъгласието си с политиката на правителството.

  Кьосеиванов се върна от София в Берн в края на август. Той информира, че е маневрирал така, че да се срещне с Борис да го приеме, за да му докладва директно, отколкото да докладва на Филов. При първия разговор Кьосеиванов е представил посланието от Вашингтон. Борис е бил очевидно много впечатлен и е запазил копие, казвайки, че той би искал да проучи всяка дума. Борис е бил тогава в добро здраве и спокоен, и заявил, че неговата цел е да запази страната от по-активно въвличане във войната – на всяка цена. Впечатлението на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.), че въпреки това Борис е обхванат от страх, знаейки, че той не е харесван от германците, които биха стигнали до там дори да го убият.

  

  По време на втората среща К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) казал на Борис, че той не е готов на този етап да поеме ръководството на правителство на националното единство. Борис казал, че той ще предложи формиране на преходно правителство, което да се справи с най-належащите проблеми и да подготви пътя за едно национално правителство, което той би желал да се оглави от К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.).

  След тази среща се е случил един инцидент, който според К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) обезкуражил Борис. Един българин, чието име не е било разкрито от Борис, дошъл от Турция с послание от Ърл, в което се казвало, че положението на България е безнадеждно, България трябва да е щастлива, ако избегне разделяне, а що се отнася до позицията на Царя, има големи различия между американците и британците. Това подействало като студен душ по отношение на връзките с англо-саксонците, имайки предвид подмолната дейност на съветския посланик.

  Последният направил така, че да се разпространява че:

  1. Докато той е в София, няма да има англо-саксонски десант на Балканите.
  2. Русия, след като спечели войната, ще подкрепи голяма България и ще настоява за обща граница, като за целта даде на България Северна Добруджа.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) каза, че имайки предвид това приписвано на Ърл съобщение, българите – антигермански и антикомунистически настроени, са заключили, че единствената надежда е да са с Русия, дори ако това означава временен комунистически режим, защото Русия би помогнала да се изпълнят техните национални стремежи.

  Междувременно правителствените кръгове, Филов и т.н. играели на картата за сепаративен мир между Германия и Русия. Доста се говорело за московския „Комитет Свободна Германия“, който окуражавал идеята за сепаративен мир.

  Пропагандата за България чрез Би Би Си допринасяла – според К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) за създаването на чувство на безизходност по отношение на англо-саксонците и хвърляне в руския или германския лагер. Това бил единственият избор, който българите виждали, плюс надеждата, че един сепаративен мир ще обедини тези два лагера.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) каза, че неговата визита е създала значително объркване и общественото впечатление е било, че се планира създаване на правителство на национален съюз.

  Филов и германското ГЕСТАПО били напълно информирани за тази реакция и разглеждали К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) като оръдие на англо-саксонците.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) няма директна информация за разговора Хитлер-Борис на … август, но смята, че Хитлер е дал ултиматум по отношение на българското участие във войната и това директно или индиректно е довело до смъртта на Борис.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) категорично вярва, че Борис е отказал по-нататъшно активно участие във войната.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) е получил новината за смъртта на Царя, докато е разказвал за посещението си в София на С. (Charron – б.м. Л.Т.).

  Това е било голям шок за него, тъй като Борис е полагал основите за коалиционно правителство на националното единство, начело с К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.), което щяло да последва след едно преходно правителство на технократи-експерти. Борис е бил в отлично здраве, когато К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) го е видял непосредствено преди визитата му при Хитлер. К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) няма доказателства за престъпно действие, но казва, че има нещо мистериозно около това, тъй като първото комюнике за заболяването е било публикувано три дни след началото на болестта. Той добави, че Борис е вземал сънотворни, като се има предвид, че е имал болни бъбреци, и може да е взел свръхдоза от лекарството след нервното напрежение, предизвикано от неговата среща с Хитлер, който изглежда е дал на Царя доза от своето Шушинг – лекарство. (Шушинг е бил канцлер на Австрия преди аншлуса и на срещата с Хитлер е бил заплашен, че ако не се съгласи с присъединяването, ще бъде отстранен – б.м. Л.Т.)

  Около три месеца по-късно, К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) е получил допълнителна информация относно смъртта на Борис. Съгласно надежден източник, Царят се е завърнал от своя разговор с Хитлер с висока температура. Веднага след това в планините, на 80 км от София, той е легнал болен. В понеделник, … август (23 август – б.м. Л.Т.) той е бил прехвърлен в Двореца в София. Царицата с децата били във Враня – около 10 км от столицата. Тя е била информирана чак в сряда, че Царят, който вече е бил в изключително тежко състояние, е болен. Когато тя пристигнала в Двореца същия ден, забелязала че чекмеджетата на бюрото на царя са били ограбени и значително изпразнени от книжата в тях.

  Филов, Министър-председателят, заявил пред журналистите – без да го питат, че Борис не е оставил „редовно“ завещание, нито „писмени“ инструкции по отношение на регентството.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) е бил убеден, че последното желание на Царя е било саботирано, за да се позволи номинирането на режим, който след това дойде на власт.

  Ако Борис не е определил Регентски съвет преди своята смърт, което не изглежда вероятно, такъв съвет би трябвало да се назначи само от Велико Народно Събрание, което изисква избори. Като резултат правителството на Филов би имало пълен контрол и (би било) напълно оръдие на нацистите.

  На 3 ноември 1943 г. Вашингтон изпрати съобщение – само за изключително наша информация, че JCS (Обединените началник щабове – б.м. Л.Т.) са одобрили специално действията за незабавно откъсване на сателитите от Оста. Берли е бил информиран за това решение и го е съобщил на американските дипломатически представители. Нашето поведение трябва да се ръководи от директивата на JCS (Обединените Началник щабове – б.м. Л.Т.)

  На 3 декември К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) информира С. (Charron – б.м. Л.Т.), че българското правителство и Регентският съвет са изцяло в ръцете на германците. Кирил бил безцветна личност, без престиж и авторитет, и неспособен да следва национална политика. Филов е бил объркан археолог, който се е отклонил към политиката, бил е заслепен от своите собствени фантазии и има многобройни доказателства за неговата преданост към германците, които го издигнаха на власт. Правителството не е нищо друго, освен група марионетки. Германският посланик Бекерле бил един SS-гангстер. Само той имал власт и научавал правителствените решения, още преди те да бъдат приведени в изпълнение.

  

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) казва, че единственият начин да се спаси страната е бил държавен преврат. Той вярва, че смела група, наречена „Звено“, обсъжда това. Групата включва Кимон Георгиев, бивш военен полковник, ползващ се с голям престиж, Дамян Велчев и още някои военни. Двамата имат опит с държавен преврат – този от 1934 г. Когато през 1934 г. превратът се е провалил, Велчев е бил спасен от смърт от К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.).

  Велчев – бивш началник на Военното училище в София, е запазил верни приятели в армията и иска да отмъсти на династията. Тези мъже имат също и връзки, които са близки с комунизма. К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) беше убеден, че тези хора имат средства да свалят правителството и да го заместят с правителство на националното единство.

  Ако това движение съществува – както той вярва, К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) е бил готов да сътрудничи и си запазва работата тук, само за да разполага със средства за информация, а и комуникация – когато се налага.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) се страхува, обаче, че когато това движение стартира, то ще надхвърли планираните си граници и ще доведе България директно до комунизъм. Той смята, че ако Русия окупира страната като резултат от военни операции и преди настоящето правителство да бъде свалено, резултатът ще бъде комунизъм и страната е подготвена за него.

  От друга страна, ако революцията предхожда окупацията, тогава – той се надява, с оглед на московските споразумения, че окупацията ще е междусъюзническа, а не изключително с руски характер.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) желае да работи с Георгиев и Велчев, и тяхната група, за горната цел. Тъй като той няма автентична информация за плановете на тази група, не би дръзнал да комуникира този въпрос чрез своя куриер.

  Той предложил следното на C. (Charron – б.м. Л.Т.), знаейки, че то ще дойде до нас:

  Че ние трябва да разберем от Момчилов в Лондон (бивш посланик на Царство България във Великобритания – б.м. Л.Т.) , но без да се позоваваме на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) или на този разговор, дали Момчилов знае или вярва, че Звено има някакъв план за действие в посоката, посочена по-горе. Ако отговорът е благоприятен, К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) тогава би пожелал да установи контакти с Момчилов и да опита да синхронизира техните съответни действия. Той вярва, че той има средства да осъществи контакт с Георгиев и да осигури той да изпрати свое доверено лице в Берн.

  На 6 декември ние поискахме от Вашингтон и Лондон да организират извършването на това в Лондон. Ние вярвахме, че позицията на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) в България е такава, че неговото сътрудничество в плана би било важен елемент за неговия възможен успех. Така или иначе, ние не предприехме последващи действия, очаквайки инструкции.

  На 24 декември Вашингтон каза, че те са съгласни с проекта на Звено и К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) трябва да бъде окуражен да осъществи контакт с Георгиев и Велчев, и по възможност да подготви начин за наша собствена връзка с тях. Те добавиха, че им е известно, че К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) е скъсал със Звено през 1935 г., и поискаха той да представи доказателство, че контактите му са възобновени.

  Ние отговорихме, че К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) е по-вероятно да го направи, ако първо бъде направено дискретно проучване с Момчилов, по отношение на плановете на Звено, както предложи К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.).

  На 15 януари 1944 г. ние отново препоръчахме да бъде предприета акция по този въпрос, тъй като К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) не би желал да прекрачи линиите на нещо, което би направил Момчилов.

  На 1 февруари Лондон заяви, че е получил одобрение от Вашингтон да консултира Момчилов. Това щяло да стане в рамките на седмица и ние ще бъдем информирани незабавно.

  На 8 февруари 109 (кодов номер на ген. Уйлям Донован – б.м. Л.Т.) съобщи от Лондон, че 105 (полковник David K. E. Bruce – б.м. Л.Т.) му е казал за българското предложение. За наша информация той ни даде един обзор на това, което вече е направено, в съгласие с директивата на IC, чрез бивш български банкер, американски гражданин, но в момента работещ за OSS (Офис на стратегическите служби) в Турция. 109 заяви, че идеята била да се разработи възможността да се работи чрез българския началник-щаб и някои по-слаби членове на правителството. Той е бил инструктиран да информира за това британското и руското правителство. Той е информирал британците. На Коледа, заедно с Харисън, той е говорил с Молотов в Москва, който много се заинтересувал и му задал множество въпроси относно дефиницията за безусловна капитулация. На 27 декември в „Правда“ е излязла статия на Дементов, който поставя условията, които трябва да ръководят България, и настояваща България да излезе от войната. Тази статия е била в посоката на предложенията на 109 до Молотов.

  OSS и KDVS са организирали размяна на мисии между Вашингтон и Москва, за оказване на взаимна помощ, при конкретни задачи.

  Преди да напусне Москва 109 е провел два разговора с нашите нови колеги относно това, какво трябва да се прави в България. Те казали, че не биха правили нещо към настоящия момент, но след предложенията, направени от 109, за това, че OSS разработват нещо заедно с британците, които след това ще им представят, те изразили готовност да помогнат.

  Досега нищо съществено не е произлязло от турската работа.

  109 поиска от нас да му дадем специфични предложения, в светлината на горната информация, и какво ние знаем за ситуацията от тук.

  Тъй като ние бяхме въздържани да не правим специфични предложения по никакви въпроси от дистанцията, на която се намираме относно България, по-специално относно руското поведение, което вероятно би играло доминираща роля. AWD (Allen Welsh Dulles – б.м. Л.Т.) се осмели да каже следното:

  1. Аз се съмнявам, че каквото и да е, организирано от дискредитирани членове на настоящето или скорошни правителства, би ни довело твърде далеч и вероятно ще предизвика руска опозиция.
  2. От елементите извън България, аз смятам, че К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.), работещ заедно с Момчилов, би могъл да ни направи добра услуга зад сцената и би бил влиятелен в своята собствена страна. Вероятно Балабанов в Анкара (посланикът на Царство България – б.м. Л.Т.) би могъл да се включи в картината, приемайки, че е невъзможно за Момчилов да отиде в Турция.
  3. Вероятно, от наша гледна точка, временно военно правителство би било най-доброто, като основно поддържа реда.
  4. Германците винаги печелят от това, че сателитните страни Унгария, Румъния и България, бидейки дълбоко изтощени от войната, се притесняват да излязат, враждуват помежду си, така че нищо такова като координирани действия не изглежда възможно. Елементи в Унгария и Румъния правиха спорадични опити да контактуват, но старата вражда и конфликтът за Трансилвания пречи нещо конкретно да се предприеме. Този аспект заслужава по-нататъшно проучване, но тук отново опозицията на Русия към всичко, което може да доведе до Балкански блок, може да сметнем за непреодолима пречка.

  Ние предполагаме, че банкерът, споменат в съобщението на 109, е Куюмджийски, с който AWD (Allen Welsh Dulles – б.м. Л.Т.) се срещна в Ню Йорк, преди да отпътува за Европа. Двамата C. (Charron- б.м. Л.Т.) и Т. (Такворян – б.м. Л.Т.). познават Куюмджийски и имат сериозни съмнения за неговата способност – във връзка с какъвто и да е проект като този, обмислян от К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) и Момчилов.

  Той представлява богат печалбар и, тъй като тенденцията в България неизбежно отива наляво, той не може да се включи добре в групите, с които ние планираме скоро да работим, а и тъй като не изглежда той да има широко влияние в България, би могъл да отблъсне от нас някои полезни хора.

  Т. (Такворян – б.м. Л.Т.), който е имал много възможности да се среща с Куюмджийски в София, Париж и Лондон, е убеден, че да поставим начело в българските работи, ще бъде голяма грешка и би могло лесно да разруши разбирателството.

  Куюмджийски има устойчива репутация в България на човек, който може да купува хора, които са полезни за него в бизнеса и за реклама, и катастрофално впечатление бе направило в България и на Балканите, ако се разбере, че той е близък съветник на Вашингтон.

  

  Сътрудник съобщи на 109 в резюме отговора на Момчилов на нашето запитване. Момчилов не знае дали Звено планира държавен преврат или не, но той предполага, че това е твърде възможно. Той смята, че Военната лига тогава е била организирана в оперативни линии под огромна секретност и е прекъснала всякакви външни връзки, освен със Звено. Велчев действа като самостоятелна връзка със Звено и вероятно Георгиев е във връзка с Лигата единствено чрез Велчев.

  Момчилов би одобрил напълно един държавен преврат по начините, индикирани от Кьосеиванов, при следните условия:

  А. Това трябва да е одобрено предварително от Съветското правителство.

  Б. Качествени и упълномощени офицери от българската армия да бъдат изпратени като офицери за свръзка в Главната квартира на Съюзниците в Близкия Изток, за предпочитане към делегацията на …. шински в Кайро. Техните пълномощия трябва да са подписани от добре познат член на българския Генерален щаб и преподписани от Велчев.

  В. Превратът трябва да се контролира изключително от армията и Военната лига, и да има за цел установяването на временно военно правителство.

  Момчилов не би подкрепил преврат, целящ да установи правителство на опозиционните партии. Той смята, че това няма да бъде приемливо за британците и руснаците, и би довело до безредие и риск от провал.

  Г. Военното правителство, дошло на власт, трябва да изтегли всички войски извън страната, до отстъпи всички територии, придобити по време на войната, и да окаже всякаква възможна помощ на Гърция и Сърбия.

  Момчилов е съгласен напълно с анализа на Кьосеиванов за вътрешната ситуация в България, vis-a-vis Русия, и вярва, че успешен преврат е единственият изход от руска доминация и превземане.

  Съобщението също казва, че за съжаление Лондон е бил длъжен да разкрие на Момчилов, че ние сме в индиректен контакт с Кьосеиванов. Момчилов е бил нетърпелив да сътрудничи с Кьосеиванов, съгласно условията, цитирани по-горе, и предложи да му изпрати съобщение. По настояване на OSS – Лондон, Момчилов се съгласил да не предприема никакви действия от какъвто и да е характер, преди да получи съобщение от Берн.

  По-нататък съобщението казва, че Канън е бил консултиран и е направил следните коментари:

  1. Двамата лидери на групата Звено били добри хора.
  2. Групата може би е способна като никоя друга да реализира възможностите.
  3. Тъй като САЩ ще предложат вероятно малка помощ, ние не трябва да поддържаме фалшиви надежди.

  На следващия ден 109 изпрати съобщение, че след изпращането на горното съобщение му е било казано, че групи от някои функционери в България са предложили да изпратят представители, за да разговарят за условията. Той ще ни държи информирани за това.

  На 10 февруари C. (Charron – б.м. Л.Т.) обобщи вижданията на Момчилов пред Кьосеиванов. Той е бил много заинтересуван и по-специално е оценил високо декларираното желание на Момчилов да си сътрудничи с него. К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) обаче има съмнения, относно възможността да се осигури сътрудничеството на армията за държавен преврат, ако от армията бъде поискано да напусне незабавно всички окупирани територии. Това ще отиде дори по-далече – каза той, от скорошната статия в „Правда“. К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) също така отбеляза, че в годините преди войната, когато Звено работеше за Българо-Югославска федерация, е било смятано, че трябва да се работи за споразумение с Гърция за излаз на Егейско море, който да се даде на федерацията.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) смята, че е важно да се установят комуникации в най-късо време с Георгиев и Велчев. До момента той не е имал възможност да го направи, но би могъл при първа възможност.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) също така желае да е сигурен, че неговото сътрудничество за посочената цел не би предизвикала трудности със Звено , тъй като, когато е бил Премиер, той е предприел стъпки за разтурянето им. Но той не мисли, че те биха възразили, тъй като той е спасил живота на Велчев.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) заяви, че българското правителство оказва забележимо внимание на руския посланик в София, комуто е дадена пълна свобода. Той също така отбеляза, че български офицер, който наскоро е посетил Берн, е казал, че българската армия не смята себе си на разположение на Регентството.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) поиска да се изпрати съобщение на Момчилов, с обобщение на неговата реакция. Това ние съобщихме в Лондон, с предложение да се изпрати отговор на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.).

  На 13 февруари, ние получихме съобщение от Вашингтон, силно настояващо и по убедителна причина, да спрем действията си по този въпрос за следващите десет дни.

  Аз предложих К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) да бъде информиран за първата част на съобщението, представящо съображенията на Момчилов, а да се пропусне частта, показваща условията, при които той би сътрудничил. Тази част от съобщението да му бъде представена три или четири дни по-късно, като получена след това.

  На него трябва да му бъде казано, че ние бихме консултирали централата си – ако той желае, но трябва да имаме предвид точка 3 от коментарите на Канън.

  Очевидно беше твърде късно да реализираме всяка от тези инструкции, но темата беше третирана с голяма предпазливост и ние нямахме персонален контакт с К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.), нито пък някога сме предлагали той да предприеме нещо по този въпрос, следователно на този етап нямаше причина да стигаме до препоръчваното от Канън в т.3.

  Ние информирахме Вашингтон, че никакви бъдещи действия не са били обсъждани и ние няма да правим нищо, очаквайки бъдещи инструкции или от Вашингтон, или от Лондон.

  На 19 февруари Вашингтон докладва, че отговорен източник съобщил, че повечето от лидерите на групата Звено, познати на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) и Момчилов, са били арестувани.

  На 7 март 109 информира 105 (полковник David K. E. Bruce – б.м. Л.Т.) и 110 (Алън Дълес – б.м. Л.Т.)  – за тяхна поверителна информация, че висша инстанция ни е наредила да информираме групата на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) да съобщи на своите контакти , че представители на трите съюзни държави са готови да се срещнат с упълномощена група в Кайро.

  Групата на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) да получи всеки отговор, който бе дошъл от неговите контакти, и да го предаде чрез Офиса на Специалните служби на властите във Вашингтон.

  Ние ще действаме като комуникационна служба, до пристигането на оторизираната страна в Кайро от съответната страна. В този момент пълномощията ни ще се прекратят.

  Неофициално Държавния департамент препоръча членовете на групата на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) да могат да подпомагат нашия посланик в Кайро, ако тяхното присъствие съвпада с това на посетителите (делегацията – б.м. Л.Т.).

  Сериозно се обсъжда да се изпрати Феникс за срещата, ако тя се състои.

  Ние запитахме Вашингтон, дали някое от тези неща да бъде извършено от К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.), във връзка с горното. Вашингтон отговори, че засега това трябва да остане конфиденциално и да не се споделя с К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) или с когото и да е другиго.

  На 14 март ние съобщихме, че е вероятно, въпреки че не е сигурно, че К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) скоро ще пътува до България и, ако Вашингтон или Лондон искат нещо да му кажат, ще бъде желателно това да стане незабавно, въпреки че предаването на съобщението може да се забави до навечерието на заминаването му – ако те желаят.

  109 отговори, че той смята за неразумно да се изпращат съобщения чрез К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) или да комуникират с неговата страна чрез него, докато те не научат какво е развитието, произтичащо от инструкциите към Куюмджийски в Турция.

  1. (Charron – б.м. Л.Т.) се е видял с К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) на 22 март и докладва, че К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) определено е решил да се върне в София веднага, след като това стане възможно. Но той желае неговото пътуване да бъде напълно тайно, дори за Момчилов, тъй като той не би искал пристигането му в София да се знае, за да избегнат възможни демонстрации и слухове. Той говори много енергично за своето намерение да направи всичко възможно, за да извади страната си от войната, и да установи дали има възможности в тази посока.

  Тъй като Народното събрание ще заседава скоро, той би имал възможността да се срещне със всички политически лидери, а също така планира да осъществи контакт със Звено.

  Той каза, че Георгиев и Велчев не са били арестувани, но се намират под постоянно наблюдение, че Петър Тодоров, който остава на свобода, има близки контакти с тях, и той подозира, че е оставен на свобода за тази цел.

  Той също очаква да види Лукаш, Началника на Генералния щаб и разбира се Кирил и неговата сестра Евдокия, на които той има голямо доверие. Той каза, че Божилов, Министър-председателят, когото познава отблизо, е бил мошеник, който  също е готов за маневри.

  Ако – смята К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.), нещо може да бъде направено, той ще поиска правителството да концентрира в ръцете му всички преговори. В този случай, той предлага да се върне в Берн – за седмица или 10 дни, тъй като той разглежда Анкара като лошо място за преговори, бидейки твърде ориенталска и балканска, и от гледна точка на присъствието на лица, които той смята за опасни, в този случай.

  Той отбеляза, че ако нещата се развиват по горния план, той би могъл на пожелае след завръщането си директен контакт с нас.

  Всичко по-горе изобщо не е било поискано от C. (Charron – б.м. Л.Т.), нито той е направил коментар по него.

  На 3 април C. (Charron – б.м. Л.Т.) се е видял с Иван Радев, бивш секретар на българската легация в Берн, който се е върнал в България преди повече от година, за да заеме пост в Министерството на външните работи. Някога той е бил сътрудник на Момчилов в Женева. Неговите просъюзнически чувства са искрени и добре известни.

  Радев съобщи, че съюзническите бомбардировки над София са предизвикали сериозна щети и руската легация използва техния морален ефект в коварна пропаганда срещу англо-саксонците. Руският посланик редовно повтаря, че руснаците не са извършили този акт. Радев е имал контакти с няколко от членовете на (руската – б.м. Л.Т.) легация и, докато тези лица не са правили директни изявления срещу англо-саксонските съюзници, общият тон на техните декларации клонеше деликатно към позицията на гореспоменатия.

  Руснаците не разиграват комунистическата карта в България. Точно обратното – Посланикът търси контакти с демократичните кръгове, тези – които бяха фактически жертви на земеделския „натиск“ след предишната война. Руснаците търпеливо преследват тяхната политика, чрез бавни и лицемерни ходове.

  Те никога не реагират на каквито и да е провокации от страна на българите.

  Радев, който е свързан с Буров и е имал много разговори с него, преди да дойде в Швейцария, казва, че намеренията на Буров да дойде тук са били безсъмнено окуражавани от Борис – докато той е бил жив.

  По това време, впрочем, в допълнение към невъзможността да се получи виза, Буров прие, че това пътуване е безполезно: „Няма възможна основа за разговори с англо-саксонците“. Буров също така отбелязал, че ако той би бил помолен да замине за Москва, той би тръгнал веднага.

  Радев съобщи, че нелегалните в България са около 30 000. Те са организирани и въоръжавани главно от Русия. Той заяви, че миналата есен Петко Стайнов, един от най-влиятелните опозиционни депутати в българския Парламент, е произнесъл реч пред тази институция, която предизвикала голям смут.

  Той заявил, че българският реванш не минава непременно през воюване на страната на Германия. С капитулацията на Италия Тристранният пакт всъщност е престанал да съществува и следователно България трябва да възстанови своята свобода. Германските войски трябва да напуснат страната и България трябва да прибере своите собствени войски от окупираните територии.

  Речта е била дълга и е била шумно акламирана, независимо от яростния отговор на прогерманските депутати, те не дръзнали да поискат поименно гласуване. В шума и конфузията е било гласувано с „вдигане на ръка“ и, въпреки че правителството е имало подавляващо мнозинство, резултатът е бил точно обратен.

  В отговор на това трима членове на кабинета са внесли своята оставка, но те били притиснати да запазят своите постове пред лицето на ултиматум от Германия, изискващ да не се правят промени в кабинета.

  Радев каза, че действията на Куюмджийски в Турция са известни в България, но не им се е предавала значимост, с изключение на тези, които са печелили от неговите либералности.

  На действията на Севов  – „Сивото Преосвещенство“ на цар Борис, който също бил в Турция, се гледало много по сериозно.

  

  Според Радев, К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) е човекът, на който цяла България сега гледа. Неговите усилия да подобри позициите на България vis-a-vis нейните съседи и да създаде по-голям дух на сътрудничество между тях, което е било неправилно разбрано по времето, когато той беше Министър-председател, се цитират постоянно.

  Неговият престиж е нараснал и се е смятало, че той бил „наследник“ на плановете на покойния Цар.

  Дори неговите стари противници, които са се борили с него, когато той е суспендирал парламентарния режим, го смятат за човека, който може да изведе страната от хаоса.

  На 7 април К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) казал на C. (Charron –б.м. Л.Т.), че заминаването му се отлага, поради условията в Унгария. Ако той не би могъл да пътува през Унгария, той разглежда възможността през Югославия. Той се притесняваше много от това пътуване, с оглед на следните развития:

  1. Парламентът е бил разпуснат след няколкодневна сесия, защото правителството и Регентите се страхували Парламентът да не ги свали. По тази причина е било важно да се втвърди вътрешната съпротива срещу правителството.
  2. К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) се страхува от събития, подобни на тези в Унгария. Той не вярва, че германците ще поискат българите да тръгнат срещу руснаците, но те вероятно биха поискали подкрепа от българската армия, в случай на англо-саксонска инвазия на Балканите. Той желае да направи всичко възможно да се запази българската армия непокътната и далеч от такива авантюри.
  3. Преди да отпътува за Москва, съветският посланик е имал важен разговор с Премиера и К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) вярва, че руснаците предприемат реалистична политика спрямо България, с тенденция да се ориентира към Москва. За да се запази англо-саксонското влияние в България и да се втвърди съпротивата към германците, той се надява англо-саксонците да могат да адаптират съответни политики относно България, по възможност, координирайки действията си с руснаците.

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) подчертава, че бомбардирането на резиденцията на Царицата Майка и нейните деца във Враня на 24 март е имало плачевен ефект, добре че за щастие не е имало жертви. Той казал, че атаката е била извършена от отделна ескадрила и изглежда тя не е имала друга цел.

  На 12 април К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) информирал C. (Charron – б.м. Л.Т.), че той ще отпътува същия ден за София. Ние препоръчахме на Вашингтон, когато той пристигне, да се прекратят бомбардировките над София за няколко дни, за да му се позволи да направи необходимите контакти и да види, дали може да започне нещо. Вашингтон отговори, че това предложение не е работещо.

  На 21 април ние съобщихме на Вашингтон, че пресата е съобщила за пристигането на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.), който планирал да се върне скоро в Швейцария. Вземайки предвид това и факта, че ако нещо се предприеме, К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) би имал авторитета да преговаря, ние предложихме дискретно да установим контакт с К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) след неговото завръщане, ако той пожелае това.

  1. (Charron – б.м. Л.Т.) се е видял с К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) след неговото завръщане и на 14 май ни изпрати картината на условията в България.

  1. Той е видял регентите при три случая за дълги разговори, но не е успял да види никой от тях отделно. Той се е срещал често с Министър-председателя и други водещи личности. Регентите били напълно в ръцете на германците, а Филов практически е бил германски агент. Принц Кирил е бил разочарование и изглежда, че няма собствена политика или ако има, той умно я прикрива.

  

  Германският посланик бил напълно информиран от Филов за всяко българско действие. Висшите български офицери, вкл. ген. Лукаш, били германофили, но най-голямата част от населението гледала към руснаците. Буров силно препоръчвал преговори с руснаците и настоявал К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) да формира кабинет с тази цел.

  

  2. Руското поведение се втвърдявало – остра нота била изпратена с оплаквания от германското използване на летищата и черноморските бази. Българският отговор бил значително неудовлетворителен. Според информацията на К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) и неговите собствени наблюдения, не е имало германски самолети в България и, докато имало много германски служби, не е имало концентрирани войски и само около 100 морски съдове в българските черноморски бази. Руснаците били потърсени, за да се съгласят с назначението на нов български посланик, но те не отговорили.
  3. Божилов също настоял К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) да оглави ново българско правителство и се съгласил да служи под негово ръководство.

  

  Регентите отправили същото искане, а също и политическите лидери, вкл. Буров, Мушанов – старият демократичен водач, и Гичев – земеделският водач, който обещал да издаде прокламация на своята партия, обещаваща пълна подкрепа. К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) също вярва, че комунистите ще го приемат, съдейки по бележката, направена от руския шарже д’афер до Буров.

  

  4. К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) отбелязал, че той не е пожелал да приеме тази задача и да стане Керенски на своята страна. Той вярвал, че съветската окупация означава съветски кабинет в България. Той също казал на C. (Charron – б.м. Л.Т.), че той би приел само при условие, че има пълна свобода да определи външната политика и да подбере своите сътрудници, без съгласие на Регентите, плюс разпускане на настоящия парламент, който бил корумпиран и дълбоко компрометиран. К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) бил убеден, че Регентите ще отхвърлят тези условия и ще използват ситуацията да го дискредитират.

  

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) казал на регентите и Министър-председателя – по свое убеждение, че Германия е изгубила войната и неговите събеседници или се съгласявали, или не били способни да намерят аргументи срещу това. Той разглежда тяхната настояща политика като неразбираема и водеща страната към разруха. Министър-председателят, който е бил интелигентен мошеник, полагал усилия да промени тази политика и, въпреки че неговите средства са били ограничени, той се стремял да установи известни контакти с руската легация.

  5. Следствие на дезорганизацията – резултат от бомбардировките, К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) не успял да види много от депутатите и установил, че много от поддръжниците на Звено били интернирани и неспособни да предприемат действия. Въпреки че парламентът не можел законно да се събере отново преди края на октомври, една ранна правителствена криза и криза в Регентството изглеждала вероятна, с възможен резултат, ново предложение да се отправи към К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) да формира кабинет. В светлината на такава евентуалност, К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) изрази желание да осъществи лични контакти с англо-саксонците.

  6. Руската легация толерирала разпространението на слуха, че Русия подкрепя формирането на автономна Македония и не би възразила на някои териториални придобивки в Тракия. Срещу това, западните съюзници поддържали формулата за безусловна капитулация. Независимо от това К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) не е лансирал идеята за англо-саксонска ориентация на неговата страна и изразил нежеланието си да поеме властта, преди предварително да се изяснят въпросите с англо-саксонците.

  7. (В оригинала е 9, но номерацията на страниците е точна – б. Л.Т.). К.(Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) съобщил, че когато Куюмджийски е пристигнал в Истанбул, той е телефонирал на своя бивш служител Попов, казвайки, че има да предаде важни неща на българското правителство, и иска Гунев, управителят на Народната банка, или Каракашев, заместник-директорът, да се срещнат с него. Горният е докладвал на Премиера, който вече е бил напълно информиран от ГЕСТАПО. Министър-председателят решил да не изпраща нито един от двамата, пожелани от Куюмджийски, но изпратил Севов, чийто доклад е имал за резултат прекъсване на контактите с Куюмджийски.

  

  На 26 май Британската легация в Берн получила съобщение от Момчилов – за К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) и друго – изпращано до ген. Никола Михов, чрез К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.).

  Съобщението до Михов казвало, че положението в България се приближава до климакс и няма повече време за политически маневри. Единственият път, отворен за България, е да установи незабавно контакт с Щаба на Съюзниците, така че – което е най-съществено за българските бъдещи позиции и планове и решения, които в крайна сметка да се вземат общо от всички съюзнически сили. Момчилов предлагал да направи всичко, каквото може, за да помогне. Независимо от факта, че това съобщение е дошло от Форин офис, британците предпочетоха контактите с К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) да бъдат централизирани чрез нашите контакти, за да се предотврати преплитане на действията.

  

  К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) посочил на C. (Charron – б.м. Л.Т.), че по времето, когато имало някакво решение за кабинетна криза в София, никакви конструктивни стъпки не са били предприети от него. C. (Charron – б.м. Л.Т.) ни информира, че новият български кабинет се състои от лица, които не са приятелски настроени към К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.), следователно неговите контакти и средства в България били вероятно ограничени. Ето защо, той препоръча да изпратим писмото до ген. Михов чрез един от нашите собствени канали, ако Момчилов е съгласен с това.

  Съгласие да направим това беше дадено веднага от последния.

  На 4 август К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) ни съобщи, че за първи път, откакто е посланик, той е получил доклад, обясняващ политиката на българското правителство. Политиката е била да задоволим, колкото е възможно, руските искания, без в същото време да скъсаме с Германия и правителството да получи германското съгласие за някои конкретни точки. Евакуирането на германските нападателни морски сили от Варна и Бургас, например, като тези сили са били концентрирани в Констанца. К. (Кьосеиванов – б.м. Л.Т.) смята, че това правителство скоро ще го помоли да осъществи контакт с англо-саксонците.

  

  4 декември. Милев, новоназначения български посланик в Берн, казал на C. (Charron – б.м. Л.Т.), че той желае да установи контакт със съюзническите власи в Швейцария, по-специално с американците. Той би желал да се постави изцяло на разположение на AWD (Allen Welsh Dulles), за всяка информация, която той би пожелал.

  7 декември. Милев се е обадил на JKH, който изразил надежда да му върне обаждането скоро.

  

   

  Целият материал – ТУК

  .

• На един дъх разстояние, с едно кликване… и пак – сърце до сърце!

  .

  Международната научно-практическа конференция на АБУЧ под надслов „Българските училища в чужбина – традиция, практика, иновация“

  Снежина Мечева,

  в. „Пловдивски университет“

  

  Различна е 2020 година. Живеем като пъхнати в ръкавица. Промени се начинът ни на живот, но и на мислене. Което невинаги е лошо. Защото в трудните моменти започваш да цениш по-обикновените неща и по-стойностните.

  На 25 и 26 октомври за Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ) се случи нещо обикновено като традиция и необикновено като преживяване. Обикновеното беше, че отново проведохме ежегодната конференция на АБУЧ, а необикновеното – начинът, по който тя се проведе, по обясними причини – онлайн.

  АБУЧ съществува от 13 години, на 15 август 2020 г. започнахме да „пълним“ 14-годишнината си. Всяка година лятото за нас е празник. Тогава се събираме от цял свят в България, за да
  се видим, да обсъдим стореното и да начертаем бъдещето. Тази година не можахме. За първи път. Коронавирусът ощети и света, и нас.

  Дойде септември, време за училище. Трябваше да отворим класните стаи в нашите задгранични „училища по България“. По целия свят беше различно, не беше и лесно. Късметлиите започнаха обучение в клас. В много райони на САЩ, а и другаде по света, единственият начин да се учи бе пред екраните на компютрите.

  Затова решихме: като не може да сме на един дъх разстояние, ще го направим от разстояние, с едно кликване върху копчето на компютъра. На 25 и 26 октомври 2020 г. колегите ни по целия свят – събудени по различно време, кликнахме! С желание, надежда и, разбира се, с вълнение. Но най-вече с помощта на нашите верни приятели от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Успяхме да организираме и да открием Международната научно-практическа конференция на АБУЧ под надслов „Българските училища в чужбина – традиция, практика, иновация“.

  

  Тук ще ми позволите едно пловдивско отклонение. Неслучайно емоционалната връзка на нашата асоциация с град Пловдив е много силна. Пловдивският университет „Паисий Хилендарски“ е първият педагогически университет в България и мнозина от нас са негови възпитаници. Освен това много голяма част от колегите ни са родом от Пловдив. Наша колега на шега нарича училищата ни по света „пловдивските училища в чужбина”. Последната ни годишна конференция през юли 2019 г. бе именно в Пловдив и също бе организирана с помощта на ректора на ПУ „Паисий Хилендарски“ – проф. д-р Румен Младенов, и заместник-ректора – проф. д.п.н. Румяна Танкова. С присъствието си ни уважиха вицепрезидентката Илияна Йотова, министър-председателят Бойко Борисов, министърът на образованието Красимир Вълчев, заместник-министърът на образованието Деница Сачева (понастоящем министър на труда и социалната политика), министърът на културата Боил Банов, заместник-министърът на културата Амелия Гешева, народният представител и известен журналист Тома Томов, експредседателят на Народното събрание и евродепутат г-н Георги Пирински, посланикът на България в Полша г-н Емил Ялнъзов, г-н Любомир Кючуков – директор на Института за икономика и международни отношения, проф. д-р Светла Янчева – председател на Института за междууниверситетски мениджмънт – Интераула, проф. д-р Роберт Ийри от Северна Ирландия и, съвсем не на последно място, нашият поддръжник и приятел, прославил България – г-н Димитър Бербатов. Изреждам този списък, за да се види, че АБУЧ събира хора от всички сфери и работи с мащаб. Успехите се постигат с обединение.

  Годишната ни онлайн конференция в края на октомври 2020 г. бе най-вече професионална. Решихме да е така, за да дадем възможност на колегите да споделят всичко, което през годините са успели да овладеят като знания в практиката си и да го споделят с нас. Може да се каже, че това бе най-нашата си конференция. Имахме право да е така.

  Дълъг път извървяха училищата ни в чужбина и успехите, които постигна АБУЧ, трябва да се знаят и споменават. През 1991 г. държавата се отказа от подкрепата на няколкото съществуващи тогава държавни училища в чужбина и десетината училища към дипломатическите ни мисии. Но общностите по света се организираха и създадоха десетки училища на възрожденски принцип по целия свят. Това наложи през 2007 г. да създадем АБУЧ именно в пловдивското село Марково и да променим отношението на държавата към делото за обучение по български език и култура зад граница. За да съхраним националното
  съзнание на подрастващите, живеещи далеч от България, в чужда езикова среда.

  И тръгнахме. Година след година, успех след успех. По примера на нас, първопроходците, и с помощта вече на държавните институции, училищата в чужбина от десетки станаха близо 400. АБУЧ промени толкова много неща. По наша идея и настояване се въведе програмата „Роден език и култура“ зад граница, за подпомагане по проекти на училищата в чужбина. Последва (с помощта на тогавашния министър на образованието проф. Сергей Игнатов) бюджетно съфинансиране по Постановление на Министерския съвет (ПМС) 334. По-късно ПМС 90. Сега се стремим да променим ПМС 103, за да могат нашите деца в чужбина да имат по-лесен достъп до българските университети.

  АБУЧ внесе петиция в Европарламента за признаване на статут на българския език, който да дава предимства на езика ни в страните, членки на ЕС. Така да можем да се изравним с предимствата на другите западни езици и децата ни да ползват знанията си по български при кандидатстване във висши учебни заведения. Отправена бе препоръка към европейските държави членки да преразгледат законовите си разпоредби в това отношение.

  По същото време българският език, отново по идея на АБУЧ, бе признат в САЩ и даде предимство за влизане в колежи и университети, като българска институция издава сертификат за това и той се признава в десетки щати на САЩ. Става дума за Департамента за езиково обучение (ДЕО) към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, който, заедно с МОН, създаде възможност децата ни зад граница да полагат изпит за вземане на сертификат за владеене на български език по Европейската езикова рамка. Този изпит се провежда успешно вече няколко години в САЩ, а отскоро и в Европа.

  Не беше лесно, но е удовлетворяващо. А постигнатото е за България – тази, която искаме да се преобрази и да е единна. Другата България не е изгнаник, а е част от Голямата. Защото коренът дърпа и ние го вкопаваме по света! Обичам да казвам, че направихме България островна държава, защото всяко едно училище по света е остров на Родината. А училищата в чужбина санай-големите неправителствени организации на общностите ни, те са българоливници, те са „училища по България“.

  И така – на 25 октомври 2020 г. д-р Ирина Ботева-Владикова откри първата онлайн конференция на АБУЧ. Започнахме (точно на рождения ден на нашия ментор – проф. д.п.н. Румяна Танкова) нашата среща по наука, отдаденост и приятелствоq и я завършихме на следващия ден, пак празник – Димитровден. Зажаднели за взаимност, от първия момент посрещнахме презентаторите ни с тишината на задълбочено внимание, което с всяка минута прерастваше в благодарност, радост, възторг.

  В края на първия ден от конференцията колегите имаха възможност да обсъдят чутото и изразиха огромната си радост от всичко, на което станаха свидетели през този ден.

  На 26.10.2020 г. поздравление към присъстващите отправи г-жа Наталия Михалевска от името на дирекция „Образование на българите зад граница и училищна мрежа“ в МОН. Тя направи някои разяснения, които засягаха предстоящата ни дейност.

  Д-р Владикова прочете специалното поздравление от изпълняващия длъжността председател на ДАБЧ – г-н Димитър Владимиров, който изтъкна значимата роля на АБУЧ, а ние му благодарихме и го поздравихме по случай имения му ден – Димитровден. Изглежда, че и в двата дни на конференцията имахме чудесни поводи да празнуваме хора, с които работим от години и които уважаваме.

  И след това започнахме отново нашата научно-практическа среща с презентациите на колегите, планирани за този втори ден. Не е възможно да се анализират всички презентации, но именно затова конференцията ще бъде увенчана с издаването на сборник, който ще съдържа всички тези безценни свидетелства за огромния труд и съкровищното значение на споделения личен опит през годините. За това също трябва с огромно уважение да благодарим на колегите от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, които ще съдействат за издаването на този научен труд.

  Разбира се, че най-очаквани бяха минутите за споделяне на впечатленията и обобщенията от двудневния семинар. И в двата дни имаше по над 60 участници, които стояха почти стопроцентово до самия край, макар времето да се удължи. Налагаше се на някои колеги да напускат конференцията, за да поемат часовете си в своите класове, но впоследствие отново се завръщаха, за да се включат отново. Обсъжданията бяха много сърдечни, изпълнени с признателност и уважение за стореното.

  В отговор на въпроса на проф. Танкова как се справят учениците ни в горния курс с толкова сложни текстове, г-жа Петя Цанева – заместник-председател на АБУЧ, поясни, че проследяваме учениците от нашите училища, които кандидатстват в български вузове или се явяват на матура и няма ниска оценка от 4.85 на изпит по български език. Има и оценка „отличен“ и е жалко, че в България не се знае повече за сериозността на нашата работа.

  Всички участници в конференцията: онези, които изнасяха докладите, и всички, които слушаха, бяха на мнение, че най-важното, което ни мотивира, са обичта и отговорността към българските деца и техните родители. Огромното желание да предадеш любовта си на поколенията след теб, да ги запознаеш с богатствата на българските традиции, език и култура, да ги мотивираш да мислят като достойни наследници на своя народ. Това е най-важната задача, която стои пред българските училища в чужбина. Доказателство, че се справяме, е фактът, че в нашите училища вече имаме нови ученици, деца на наши бивши възпитаници. Ето я традицията, изградена с труд, ето делото, което завещаваме да продължат идващите след нас.

  На самия финал на конференцията ни д-р Владикова обяви, че Управителният съвет на АБУЧ връчва специална благодарствена грамота на члена на Управителния съвет и преподавател в Богословския факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“ д-р Адриана Любенова. Отличието е за усилията, които полага, за да се обвърже средното образование зад граница с висшето образование в България, за труда, положен по осъществяването на тази първа онлайн конференция на АБУЧ, и за приноса ù като член на УС на АБУЧ в обучението на децата извън родината. Д-р Любенова съвсем не очакваше това, което направи събитието още по-празнично.

  Обещахме си нови ползотворни срещи за споделяне на опит и най-вече да можем да общуваме, като си предаваме искрата на любовта и знанието.

  Най-добрият финал за завършек бе притчата, която проф. Танкова сподели като послание за нас в днешния ден: Развалил се кораб, дошъл майстор да го поправи – дълго го оглеждал, взел чук – ударил силно с него на едно място и казал: „Тук е повредата. Ще ви струва 1000 долара!“. Учудени, всички го попитали: „Как един удар с чук ще струва 1000 долара?“. Той отговорил: „Ударът с чук струва един долар, останалите пари са за това, че зная къде да ударя!“. Притчата се казва „Притча за знанието“.

  Проф. Танкова обобщи: „Вие сте тези майстори, които знаете къде е разковничето. Така че – поздравления и благодарности за всички вас и до голяма степен за членовете на Управителния съвет на АБУЧ. Винаги се възхищавам на тяхната енергия, ентусиазъм, борбеност и благодарение на тях, смея да го кажа, организацията се развива толкова бързо и напред“.

  Това ни стига… засега!

  Оставаме сърце до сърце, на едно кликване разстояние с копчето на компютъра до всички наши приятели. Вярваме, че следващото лято ще ни дели само един дъх обич, но един до друг – в Пловдив! Или наблизо 🙂

  –––––––––––––––––––––––

  За Будител на годината в Атина са избрани две дами, свързани с Пловдивския университет

  Тильо Тилев, в. „Пловдивски университет“

  

  Директорката на Българското неделно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Атина, Гърция,
  ме помоли чрез вестник „Пловдивски университет“ да предадем нейната благодарност към две дами, представителки на Управителния съвет на Асоциацията на българските училища в чужбина – г-жа Адриана Любенова и г-жа Боянка Иванова. За проявената от тях всеотдайност при осъществяване на дейността на БНУ „Св. св. Кирил и Методий“ през учебната 2019/2020 година, те са избрани от Културно-просветното дружество „Будители“ в Атина, Гърция, за Будител на годината. Всяка година дружеството номинира личностите, които да получат това
  високо звание. Адриана Любенова е преподавател в специалността „Теология“ на Пловдивския университет, а в продължение на 8 години е била преподавател в Българското училище във Вашингтон. Г-жа Боянка Иванова е основател и член на борда на Българското училище „Джон Атанасов“ в Чикаго, САЩ, а отскоро е избрана в Съвета на настоятелите на ПУ „Паисий Хилендарски“, с одобрението на министъра на образованието г-н Красимир Вълчев. Г-жа Мими Ничева, която е завършила пловдивската Алма матер, им благодари за подкрепата и оказаното съдействие за приемането на четирима възпитаници на училището в български висши учебни заведения, двама от които са в Пловдивския университет!

  .

• Промени в Закона за българското гражданство

  .

  Парламентът прие на първо четене промени в Закона за българското гражданство, свързани с възможността за получаване на гражданство чрез инвестиции

  

  Одобрен беше законопроектът на Министерския съвет, с който се предлага да отпадне възможността за придобиване на българското гражданство по натурализация от лица, които са получили разрешение за постоянно пребиваване в България, поради направени инвестиции на основание на Закона за чужденците в Република България или като членове на семейството на такива лица, или са увеличили инвестицията си при същите условия на закона на стойност най-малко два милиона лева.

  Парламентът прие на първо четене и алтернативния законопроект, внесен от депутати от ДПС, ГЕРБ и „Обединени патриоти“,

  който цели не да се премахне, а да се прецизират условията за получаване на инвестиционно гражданство. Предвижда се отпадане на възможността за придобиване на българско гражданство чрез вложение в държавни ценни книжа, сключване на договор за доверително управление с лицензирана кредитна институция или увеличаване на инвестицията до два милиона лева.

  Със законопроекта се предлага ново основание за натурализация във връзка с директни инвестиции и материални активи на стойност най-малко 1 млн. лева и кумулативно разкриване на минимум 20 нови работни места.

  Одобрени бяха и изменения на МС, с които се осигурява правна яснота относно прилагането на разпоредбите за придобиване на българско гражданство, които се отнасят до Обединеното кралство като държава-членка на ЕС в преходния период и извън него.

  Отхвърлен беше законопроектът на „Воля“,

  с който се предлагаше да се облекчи процедурата по придобиване на българско гражданство от хора с български произход, живеещи зад граница.

  Във фокуса на дебатите бяха критиките на Европейската комисия за даване на инвестиционно гражданство и твърденията за корупционни схеми при придобиването на български паспорти.

  Какви бяха коментарите на депутатите:

  Александър Иванов /ГЕРБ/ коментира, че особено в този момент за възстановяване на икономиката на Европа, възможността за гражданство чрез инвестиции не бива да бъде зачеркната. „Ще дойде момент, в който азиатски инвеститори ще преместват свои производства на територията на Европа“, посочи той.

  Тодор Байчев /“БСП за България“/ посочи, че инвестиционното гражданство създава проблеми и не трябва да се насърчава. ЕС изрично ни даде сигнал, че не желае такъв вид законодателство, коментира той. И посочи, че левицата ще подкрепи само законопроектите на МС.

  Йордан Цонев /ДПС/ посочи, че останалите пет страни, които са били обект на мониторинг и критични бележки от ЕК, не са забранили инвестиционното гражданство, но са променили реда, по който се получава. Той добави, че във временната комисия за българското гражданство са се спрели на същия подход. „Да прецизираме максимално условията, по които се получава инвестиционно гражданство, да прецизираме контрола, но да не го премахнем. Да не се отказваме от един международно утвърден механизъм, но да го направим така, че да няма критики към България“, призова той.

  Крум Зарков посочи, че БСП не е подписала законопроекта, изготвен от временната комисия, защото са видели, че има тежък разрив в решаването на проблема за инвестиционното гражданство между предложенията на Министерството на правосъдието, респективно МС, и предложенията на комисията. „И днес този въпрос няма да бъде решен“, заяви той. По думите му, МС предлага по-радикален подход от комисията, която предлага подход, който изисква и комуникация с ЕК. „Две години по-късно вие давате две еднакво противоречиви решения на въпроса за гражданството, едно несъществуващо решение на въпроса за гражданството по произход, влизате в конфликт с ЕК, тъй като днес ще гласувате тези противоречиви решения, загубихте нашето време и най-вероятно продължавате да продавате паспорти“, коментира Зарков. Думите му предизвикаха острата реакция на „Обединени патриоти“.

  „Паспорти не издава нито Държавната агенция за българите в чужбина, нито политически организации, нито организации на българите в чужбина“, репликира го Красимир Богданов /ОП/ и добави, че паспортите се издават чрез актове на президентската администрация. „Не мисля, че обвинението, което отправяте, има каквато и да било основа“, заяви Богданов.

  От „Обединени патриоти“ посочиха, че трябва да бъде облекчена процедурата за придобиване на българско гражданство за хората с български произход и да се намалят сроковете. „Най-доброто решение би било само една институция да се занимава с това – Министерството на правосъдието. За тези хора, които не отговарят на условията на МП, да се произнася консултативен съвет към Държавната агенция за българите в чужбина“, разясни предложението на патриотите Красимир Богданов.

  Източник: Vesti.bg

  .

• Българи отблизо и далеч в „Будната България“

  .

  Материал на Радио България

  

  Стотици видео писма на българи от пет континента пристигнаха за инициативата „Будната България“, обявена от вицепрезидента Илияна Йотова по повод Деня на народните будители. Целта е да бъдат насърчени деца, младежи и възрастни от българските общности да изразят своята връзка с България, с нейното минало и бъдеще.

  Резултатите показват, че България е будна и живее в сърцата на хората с български корени по целия свят. И те с обич разказват съкровени семейни истории, спомени за приказки, четени край огнището, предания и обичаи, пазени като светини.

  „България е моята родина, нашето начало и корените ѝ се пазят в сърцето, въпреки времето и разстоянието. Тя обединява семейството ни, което живее на различни места по света“, казва Густаво Гергофф от Бериссо, Аржентина. Той е с български произход по майчина и бащина линия. Дядовците му са сред основателите на българското дружество там, а баща му Хорхе Гергофф дълги години беше негов председател (и приятел на Радио  България, което не пропускаше да посети при пътуванията си до България – б.а.).

  Деца от българските училища зад граница споделят какво е България за тях – морето, планините, песните, звучната българска реч, славните герои…

  Чуйте разказа на Натали Мусев от Будапеща, ученичка от Българско училище за роден език в унгарската столица.

  За българските традиции, които са съхранени на хиляди километри от България, и които предават на децата си, разказват не едно и две писма за „Будната България“.

  Валентина Гаврилова от Милано споделя, че не минава празник, без да омеси погача, както правим в България:

  „Ние сме като дете, отгледано от друг и сега намерило своята родна майка“ – споделя Ероланд Луча от албанската област Голо Бърдо, не скривайки вълнението си от признаването на българското национално малцинство в Албания.

  „Макар и през океана, България винаги е с нас и ще я съхраним в сърцата си!“ – споделя родената във Варна Меглена Клайн. Днес тя живее в Сиатъл заедно със съпруга си американец и двете им деца. Вижте във видеото нейния разказ за България.

  Повече за резултатите от инициативата „Будната България“ можете да чуете в специалното интервю на вицепрезидента Илияна Йотова за Радио България. А всички видео писма можете да видите в нейния Youtube канал.

  Източник: БНР

• Великото народно въстание V. Напрежение пред БНТ

  .

  Материал на OFFNews

  

  Хиляди се събраха в „Триъгълника на властта“ в стотния ден на протеста, който е под мотото „Велико народно въстание V“. Това е последното „Велико народно въстание“ в този му формат.

  „Ние продължаваме с исканията ни: 1. Оставка на Борисов! Оставка на Гешев; 2. Дистанционно и машинно гласуване; 3. Предсрочни избори; 4. Свикване на ВНС за промени в Конституцията“ – обявиха от „Отровното трио“.

  Значителна част от демонстрантите останаха на площада дори и след проливния дъжд, който определено попречи на протеста.

  Към 20:35 ч. шествието се отправи към храм-паметника „Свети Александър Невски“, а към 21:00 ч. – към БНТ.

  Пред сградата на медията се стигна до напрежение, тъй като малка група от демонстрантите се опита да влезе в сградата на БНТ. Пластмасови бутилки полетяха по прозорците на телевизията.

  Хронология на протеста:

  23:01 ч. – За кратко движението на Орлов мост беше блокирано. Протестът приключи.

  22:13 ч. – Повечето от демонстрантите си тръгнаха. Към момента пред БНТ са около 100 души.

  21:45 ч. – Протестиращи се опитаха да влязат в сградата на БНТ. На няколко пъти се стигна до сблъсъци с полицията. Пластмасови бутилки полетяха по прозорците на телевизията.

  21:37 ч. – Още полицаи застанаха пред входа на националната телевизия. Протестиращите скандират: „Еничари“. В първите редове сред недоволните е и архимандрит Дионисий.

  

  21:20 ч.: Шествието стигна до БНТ. 

  

  21:02 ч. – Шествието се отправя към БНТ.

  20:56 ч. – Демонстрантите са пред „Свети Александър Невски“

  

  Снимка: Стефан Йончев / OFFNews

  20:35 ч. – Шествието се отправя към храм-паметника „Свети Александър Невски“

  20: 30 ч. – Видеовръзката с ирландския евродепутат Клеър Дейли отпада заради лошото време, но тя ще се включи в утрешния протест.

  20:00 ч. – Множеството остава на площа въпреки проливния дъжд.

  19:45 ч. – На Румъния й трябваха две години и нещо – ние устояхме и успяхме. На евроизборите при нас хората гласуваха за промяна. Трябва да гласувате! И да защитавате вашите свободни медии. Само така ще имате демократична държава. Не подкрепяйте тези, които лъжат и крадат. Ако ви трябват нови партии, направете ги, ако ви трябват нови лидери, създайте ги от площада – призова в жива онлайн връзка румънският евродепутат от групата „Обнови Европа“ Рамона Стругариу.

  

  19:35 ч. – За мен е чест да бъда между вас. Очите на Холандия са върху вас. Възхищаваме се на вашия кураж. Една земя, отровена от корупция, не може да просперира. Пречат ви и определени медии, които изопачават истината. Ако са на вашия път, ако ви пречат, да се махат! Европарламентът прие резолюция, която оказва пълна подкрепа на българския народ. В Европарламента ще се борим еврофондовете да не отиват в ръцете на корумпирани управляващи. Борете се за свобода, демокрация и справедливост! – каза от трибуната евродепутатът Пол Танг от Групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите / Холандската партия на труда.

  

  19:20 ч. – Стотици телефони осветиха протеста.

  

  19:13 ч. – Пред множеството Пепи Писарски от „Атлас“ изпълнява песните „Играта свърши“ и „Есенни цветя“

  18:45 ч. – За мен е гордост и чест да бъда тук. Мой дълг като евродепутат е да съм тук в Сoфия! Искам да се възползвам от положителната енергия и да си направя снимка с вас. Ще я занеса в Хърватия, за да инспирирам вдъхновение у хърватите за борба с корупцията. Тук съм, за да ви кажа, че Европа не е сляпа. Вие трябва да се справите сами, защото това е вашата държава, но Европа ще ви подкрепи, защото сме едно. Днес искам да ви кажа, че корупцията не е само български, не е само хърватски проблем. Тя трябва да спре навсякъде. Не спирайте, трябва да сте силни! Който издържи до края, ще победи! – обърна се към множеството хърватският евродепутат Иван Синчич.

  

  18:32 ч. – Най-после полицията пусна студентите, които носят оргомен транспарант с надпис „Оставка“. Студентите, заедно с останалите демонстранти, се отправят към „Триъгълника на властта“. 

  

  18:26 ч. – Демонстрантите потеглят на шествие към Софийския университет, за да посрещнат студентите, които полицаите не пускат на протеста

  

  18:20 ч. – От трибуната обявиха, че МВР не пуска студенти край Софийския университет да дойдат към протеста заради огромен транспарант с надпис „Оставка“

  17:35 ч. – Бул. „Дондуков“ е отцепен

  

  17:30 ч. – Протестиращите преминават през проверка на изградени от полицията КПП-та – на „Мария Луиза“, на „Цар Освободител“, над подлеза до Шератон, на изхода откъм ЦУМ.

  

  

  17:10 ч. – Демонстранти от цяла България продължават да се събират в „Триъгълника на властта“. Движението по бул. „Цар Освободител“ е блокирано. Част от протестиращите са дошли с автобуси. Полицаите, охраняващи протеста, са от цяла България.

  Виж още за:

  Бабикян Велико Народно Въстание V блокирани кръстовища Великото народно въстание блокада на Орлов мост къде е Бойко Борисов Протестът на живо Борисов и Гешев протестът стрийм Вечерта на Великото народно въстание на живо Да намерим Бойко оставка на Гешев кървавата сряда на Борисов и Гешев Минеков Ден 100 Вечерта на Великото народно въстание мутри вън Отровното трио видео от протеста на живо Хаджигенов Протестът шествие на протеста Протестът търси Бойко Борисов оставка на Борисов

  Източник: OFFNews

  .

• <<
• 1
...
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
...
• 414
• >>