Всички авторски страници

Авторски

• Нова страница за българската православна общност в Рим

  .

  Венета Ненкова, Vaticannews.va

  

  На 14 март, в църквата „Сан Паоло ала Регола“ в Рим, Западно и Средноевропейският митрополит Антоний оглави Св. Литургия и извърши въдворяването на новия свещеник на Българската църковна община „Св. Седмочисленици“ в Рим – Иван Иванов, доц. д-р и преподавател по литургика в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

  Храмът, който беше предоставен от католиците на българската православна църква през 2014 година, е изграден на ключово за всички християни място. Именно тук, в еврейския квартал, започват първите проповеди на свети Павел, дошъл в Рим, за да се противопостави на Цезар след престоя си в йерусалимския затвор. Още от времето на Октавиан Август в района на църквата „Сан Паоло ала Регола“ са се намирали еврейските дюкяни, които са произвеждали и търгували с тенти и платна за лодки. В този занаят евреите, както и самият Павел, са били изключително вещи. В памет на Светеца това място е превърнато в ораториум, а след това в църква през IV век, в която все още се пази стаята на апостол Павел, превърната в капела.

  

  В този уникален контекст, пропит с духа на християнската история, отец Иван Иванов беше въдворен от Западно и Средноевропейския митрополит Антоний. Доц. Иванов е специализирал в Папския институт в Рим, владее отлично италиански език и е имал уникалната възможност да превежда на папа Франциск при посещението му в България.

  В неделята на прошката светата литургия в Рим премина изпълнена с особена енергия, която събралите се богомолци почувстваха и чрез песнопенията на специално дошлите певци от православната община в Щутгард. В края на литургията митрополит Антоний произнесе вълнуваща проповед за истинската любов на християните, за прошката и специално благодари на всеки един от гостите, уважили празничното събитие.

  

  Гости на неделната проповед от ватиканска страна бяха кардинал Монтеризи, отец Калоджеро – отговарящ за църквата „Сан Паоло ала Регола“, отец Яромир Задрапа от Папския съвет за насърчаване на християнското единение, посланикът на България в Италия, Н.Пр. Тодор Стоянов, и българския посланик към Светия Престол, Н.Пр. Богдан Паташев.

  За радио „Ватикана“ отец Иван Иванов сподели, че: „сред основните приоритети на неговата мисия е обгрижването на всички православни християни – духовно, богослужебно, литургично и всички техни нужди, най-вече и преди всичко по отношение на евхаристията, на литургията и всички тайнства и обреди, които могат да се извършват в храма в Рим. От друга гледна точка, много важни по време на една такава мисия са интерконфесалните отношения с други християни, какъвто е случаят в Рим, където е центърът на католическото християнство. Ние сме в много близък контакт със Светия престол и всички ватикански институции, така че основна цел е също да се изграждат много добри, приятелски и братски отношения на мир, сътрудничество и уважение с представителите на католическата църква. Ние благодарим на Н.Св. Папа Франциск, че даде своето благословение българската православна общност да извършва литургично своите събрания, срещи и богослужебни последования в църквата „Сан Паоло ала регола“. Благодарим и на кардинал Монтеризи, присъствал на службата за възможността да бъдем в този храм и да извършим своето богослужение, както и своята духовна, литургична и пасторска дейност“. (Бел. ред.: Интервюто на отец Иван Иванов за радио „Ватикана“ може да се чуе тук.)

  В разговор с митрополит Антоний, беше засегнат въпроса за грижата на Православната църква към младото покление и особеното внимание, което тя има не само към децата на България, но и тези, които се обучават в българските училища по всички краища на света.

  „Светият синод към българската православна църква още от миналата година е задействал издаването на учебници по Вероучение от 1 до 5 клас. Преди години е издадено учебно помагало за учителите по български език и история, където се фокусира върху теми, които касаят църковната история: за мисията на Светите братя Кирил и Методий, за личността на Св.Иван Рилски Чудотворец, покръстването на цар Борис, за да бъдат преподавани по правилния начин, т.е. този, който Църквата го разбира като такъв и обективен, защото не винаги учителите имат правилна оценка и поглед към тези специфични теми. Тези учебни помагала са предоставени както на хартиен, така и на електронен носител, и могат да бъдат изтеглени от съответните сайтове. Така ние сме готови да подадем ръка, стига естествено българските училища да пожелаят да се възползват от тази възможност. Ние ще предоставим такива материали, а също така е възможно да бъдат организирани специални семинари в тази връзка, както това вече сме правили с АБУЧ (Асоциацията на българските училища в чужбина) в Бачковския, Троянския и Рилския манастири.“

  .

• Ами сега? Референдумът за отделянето на Обзор е валиден

  
  ‘
  Референдумът за отделянето на Обзор и още шест села в самостоятелна община е валиден, като до 20 часа днес са гласували 75% от регистрираните избиратели. Това е почти два пъти повече от изискването на закона, за да бъде признат той. Ето какво четем на страниците на „Дневник“.

  В момента Обзор и селата Баня, Емона, Приселци, Раковсково, Паницово и Козница са към община Несебър, но местните хора недоволстват, че до тях не стигат достатъчно средства.

  Според кмета на Обзор Христо Янев едно отделяне в самостоятелна община ще позволи на региона не само да се самоиздържа, но и да има развитие. Като пример местните посочват Бяла, където въпреки по-лошият плаж и по-малкото хотели, успяват да имат бюджет, гарантиращ инвестиции.

  Резултатите се очакват по-късно днес. Законността на резултатите от референдума може да се оспори в 7-дневен срок от обявяването на резултатите от общинската избирателна комисия пред съответния административен съд. Той има 14 дни да се произнесе. Решението на административния съд може да се обжалва в 7-дневен срок пред Върховния административен съд, който се произнася в 14-дневен срок, и неговото решение е окончателно.

  Ако повече от гласувалите се обявят за създаването на нова община областният управител е задължен в двуседмичен срок да комплектова всички материали и да подготвя писмен доклад за внасяне в заседание на Министерски съвет. Към материалите се прилага и финансова обосновка. Следващата стъпка е изпращането на преписката от Министерския съвет до министъра на регионалното развитие и благоустройството за разглеждане и произнасяне с писмено становище. Финалното решение за обособяването на новата община трябва да бъде взето от правителството.

  ‘

• “Гръцката завера” и българите

  

  Според българския историк и общественик проф. Пламен Павлов, животът на хаджи Христо Българина е като приключенски роман. Ето какво още проф. Павлов пише в последния брой на в. „Труд“.
  
  

  *****

  По думите на „бащата на гръцката журналистика“ Константинос Левидис, „българи пълководци начело на българи доброволци се сражаваха заедно с гръцките герои в свещената борба за отечеството и свободата…“

  През 2021-ва отбелязваме 200-годишнината от рождението на Георги Раковски (1821-1867), но 1821-ва е важна и с други събития, свързани с нашата история. Да дадем думата на самия Раковски: „Родил съм се в 1821 лето в оная страшна и ужасна повременост, когато (…) са изпроводени от Цариград трима джелати паши да оберат оръжието на българите и да изколят и избесят всичките български старейшини и знаменити люде по градищата, и по-знаменитите големи села…“

  Причината е „Гръцката завера“, както са я наричали нашите прадеди. Нека припомним накратко нейните български проекции – още повече, че южната ни съседка се готви да отбележи 200-годишнината на освободителната революция, в която българското участие е впечатляващо. Най-значим принос за изследването на този важен проблем имат акад. Николай Тодоров и проф. Веселин Трайков, но въпреки това „българската 1821-ва“ е слабо позната на широката публика.

  Началото на „модерния“ XIX век носи надежди за свобода на балканските християни. Започналото през 1804 г. Сръбско въстание, също с масово българско участие, и руско-турската война (1806-1812 г.), нажежават духовете. През 1814 г. гръцки емигранти, офицери на руска служба, създават в Одеса „Филики етерия“/„Дружество на приятелите“. Целта е да се вдигне въстание не само в Гърция, но и в българските земи (Мизия, Тракия и Македония), в Сърбия и дори във васалните Влашко и Молдова. Като „апостол“ за привличане на българите е избран Димитър Ватакиоти (1786-1819), бесарабски българин, командир на наши доброволци във войната от 1806-1812 г.

  На 21 февруари/4 март 1821 г. „Филики етерия“ започва революцията с бунт в Галац, след което нейният водач Александър Ипсиланти преминава с отрядите си във Влашко. При него идват български първенци, които обещават помощ от над десет хиляди души! Най-изявеният е Сава Бинбаши (около 1780-19 август 1821) – личност, обгърната в тайнственост, чиято биография, според историка Лъчезар Кръстев, е време да бъде проучена по-задълбочено. Като командир в гвардията на влашките князе, Сава държи контрола над столицата Букурещ в продължение на няколко месеца, а негови съмишленици готвят въстание в Сливенско и по други краища. По същото време Ипсиланти е в съюз с Тудор Владимиреску, в редовете на чиито привърженици също е имало стотици българи. Уви, в резултат на разногласия влашкият водач е убит по заповед на Ипсиланти… Започват жестоки репресии в населените с християни области на Османската империя. Особено знаково е убийството на цариградския патриарх Григорий V (22 април/3 май 1821 г.), независимо че се е обявил против „Заверата“.

  На 7/19 юни нахлулите на север от Дунав турски войски разбиват Ипсиланти, а на 19/31 август Сава Бинбаши става жертва на подло убийство. Така или иначе, в събитията участват прочутият Индже (един от най-близките до Сава Бинбаши българи), неговият байрактар Кара Колю, Димитър и Павел Македонски, Тодор от Силистра, капитан Божин, Димитър Ходжоглу, бюлюкбаши Иванчо Стойков, капитан Иванчо от Битоля, Кара Георги от Кюстендил… Запазен е руски списък на „чужденци“, сред които над седемстотин българи, „…под названието етеристи, държани под арест…“ през 1822-1823 г.

  Избухналото на 25 март/6 април 1821 г. въстание в Пелопонес, спечелило симпатиите на цивилизована Европа, завършва с извоюването на гръцката независимост (1829-1830 г.). Разбира се, с решаващата намеса на Русия и „Великите сили“. На гръцка страна се бият няколко хиляди българи – доброволци, бегълци от помощните части на турската армия, и т. н. През 1860 г. писателят Константин Левидис, славен като „бащата на гръцката журналистика“, пише: „Българи пълководци начело на българи доброволци се сражаваха заедно с Колокотронис, Боцарис, Караисакис и другите гръцки герои в свещената борба за отечеството и свободата. Обилна българска кръв бе пролята заедно с гръцката по бойните полета, докато получи смъртоносен удар смятаната дотогава за непобедим колос Турция…“

  Най-известният българин със значими заслуги за освобождението на Гърция е хаджи Христо Българина (1783-1853), чийто живот прилича на приключенски роман! Роден във Воденско през 1783 г., заедно с баща си Петър и брат си Ставро участва в руския отряд на ген. Исаев, подпомагал Сръбското въстание. През 1806 г., през Босна, Венеция, Родос и Кипър, стига до Александрия и постъпва на служба при египетския паша Мехмед Али. Благодарение на своята смелост и военни умения, се издига във военната йерархия. През 1821 г. е офицер в египетския корпус, потеглил по море срещу гърците. Смелият българин преминава на страната на единоверците, а главнокомандващият Теодорос Колокотронис го назначава начело на конен отряд. Хаджи Христо е първият началник на гръцката кавалерия, чиито основи са положени от друг българин – хаджи Михаил.

  Заради своите военни подвизи през 1824 г. е произведен в чин генерал. Заема различни постове, ползвайки се с уважението на своите войници и местното население, а сред многото му заслуги е ликвидирането на ширещото се в Пелопонес разбойничество. През 1843 г. хаджи Христо е избран за депутат в гръцкия парламент като представител на „трако-българите и сърбите“. Умира през 1853 г. в Атина. Както е известно, контакти с хаджи Христо са имали Иван Селимински и други българи. Десет години след смъртта на генерала кандидат за ръката на дъщеря му Фросо е самият Раковски, възприеман като член на семейството! Благодарение на историка д-р Румен Манов, стана известна една иконка – подарък за Раковски от красивата и образована Фросо, която, за жалост, умира твърде млада…

  В гръцката революция участват редица българи, заемали високи постове: „хилядниците“ (полковници) Ангел Гацо (от Саракиново, Егейска Македония), Анастас Българина, Ангел Софиянец, Данаил Българина, Илия Българина, помощник-хилядникът Коста Българина, майор Кара Мицо, капитаните Коста и Кочо, Марко Йован, хаджи Стойко, Стефо Българина, стотниците Атанас Демир, Йован от Струмица, Христо Байрактар, взводни командири, подофицери. Мнозина от тях остават в Гърция, някои умират в нищета, но пазят българското си име. Мнозина са от Македония, но, за ужас на днешните скопски „историчари“, не са никакви „македонци“…

  Факт е, че по самосъзнание тези смели хора са българи, такива са за своите съратници, а и за гръцката държава! С „наша кръв“, макар и от по-стари времена, е Стайкос Стайкопулос (1799-1835) – защитникът на Навплио, първата столица на свободна Гърция през 1828-1834 г. Родното му село Затуна е в район, където изобилстват имената Стемница, Димицана, Витина, Каменица и др., останали от средновековните „склавини“ в Пелопонес.

  Българското участие в гръцкото освобождение е сред върховите усилия на предците ни в борбата за свобода, но нека се върнем към самите български земи. Ако отново се обърнем към Раковски, „…по всички градове и знаменити села е имало български съзаклятници…“. През няколкото месеца на кървави репресии са екзекутирани видни граждани в Търново, Габрово, Котел, Пловдив, Одрин, София, Шумен, Осман пазар/Омуртаг, Копривщица, Ловеч, Видин, Пирот… Хаджи Параскева от Търново, хаджи Йоан от Трявна, хаджи Христо от Габрово се самоубиват, за да си спестят мъченията. Жертва, обаче, са не само уличените в заговор срещу властта на султана – като цяло българите и други християни страдат от развихрилото се беззаконие, израждащо се в брутални зверства, обири и чисто криминални посегателства.

  Покъртителен е разказът за йеромонах Никифор „Повествование за страданията на Болгария от агаряните в лето 1821-о“, където четем: „След убийството на патриарх Григория в Цариград в лето 1821 от Христа в месец април, разсвирепелите се навсякъде агаряни, започнаха и в България пакости да правят над невинните българи (…). И българския митрополит Иоаникий, който седеше в българския царски град, наречен Търново (…), турският цар го призова в Цариград и там го обеси (…). И колко праведни човеци неправедно умряха от ръцете на нечестивите…“

  .

• В САЩ вече са подадени заявления за 35 избирателни секции

  

  Поради големия интерес на българите в САЩ, 11 дни преди крайния срок, на територията на САЩ вече са подадени заявления за 35 избирателни секции за българските парламентарни избори на 4-ти април, вкл. атоматичните за трите генеални консулства и посолството, с над 60 заявления за всяка секция – съобщи вчера на своята ФБ страница нашият сънародник в Чикаго и доброволец по организирането на изборите Даниел Дженев. Ето изнесените от него данни за подадените заявления и секциите:

  

  1. Генерално консулство в Чикаго, покриващо 14 щата. 1,076 души са подали заявления досега, с текущи 11 различни секции, в Илинойс – 5, 1 в Колорадо, 1 в Охайо, 1 в Минесота, 1 в Индиана, 1 в Мисури и 1 в Мичигън.

  „Както винаги, Чикаго е номер едно по активност и 4-те секции в предградията са абсолютният минимум!“ – пише г-н Дженев.

  2. Посолство във Вашингтон, покриващо 15 щата. 776 души са подали заявления досега, с текущи 8 секции, 4 във Флорида, 2 в Тексас, 1 във Вашингтон Дистрикт и 1 в Джорджия.

  3. Генерално консулство в Лос Анджелис, покриващо 11 щата. 692 души са подали заявления досега, с текущи 9 секции, 5 в Калифорния, 1 в Невада, 1 в Аризона, 1 във Вашингтон и 1 в Юта.

  4. Генерално консулство в Ню Йорк, покриващо 10 щата. 609 човека са подали заявления досега, с текущи 7 секции, по 3 в НЮ, 2 в Масачузетс, 1 в Ню Джърси и 1 в Кънектикът.

  „Надяваме се и градове като Сан Диего, Питсбърг, Маями, Шарлът, Портланд, Роквил, Рали, Сан Франциско, Оклахома Сити и други също да преминат границата от 60 заявления до крайният срок, за да покажем, че границата от 35 секции в САЩ е несправедлива и лишава множество българи от конституционното им право на гласуване!“ – пише още Даниел Дженев.

  

  Междувременно Посолството на Р. България във Вашингтон съобщи, че с решение на ЦИК от 26 февруари се дава възможност на българските граждани с лична карта или паспорт, чийто срок на валидност е изтекъл или изтича в периода след 13 март 2020 г., да гласуват на изборите за Народно събрание на 4 април т.г. В тези случаи няма да се изисква и представяне на удостоверение за подадено заявление за издаване на нов документ за самоличност.

• Какво каза Навални пред съда в Москва

   

  
  „Лицемерни негодници – тънем във водовъртеж от нещастия, но Русия ще бъде свободна и щастлива.“

  

  Реч пред съда на Алексей Навални преди замяната на условната му присъда с ефективна

  Вече не знам какво да кажа, Ваша чест. Искате ли да поговорим за Бога и за спасението на душата? Понеже съм вярващ християнин, което неведнъж е било повод за шеги в нашия Фонд за борба срещу корупцията, където повечето от хората са атеисти. Какъвто бях и аз преди години.
  Но сега чувствам, че вярата помага в обществената ми дейност и нещата стават далеч по-лесно. Сега се съмнявам и колебая далеч по-рядко, защото има една мъдра книга, в която е написано какво може и трябва да правиш в сложна ситуация.
  Разбира се, не винаги е лесно да следвам наставленията на тази книга, но се старая и затова ми е далеч по-лесно да участвам в политическия живот.

  Наскоро получих писмо, в което съмишленик ми пише: „Навални, защо всички те съветват: „Търпи, дръж се, не се предавай, стискай зъби!“ Какво има да търпиш? Нали вярваш в Бога? А в Библията е казано: „Блажени са търсещите и жаждущите правда, защото те ще се наситят.“. Значи всичко е наред“.
  Колко вярно ме бе преценил този човек. Винаги съм възприемал тази конкретна библейска заръка като наставление за действие. Затова без да изпитвам наслада от мястото, където съм в момента, не съжалявам ни на йота, че се върнах и правя това, което трябва.

  И още нещо. Властта в Русия се опитва да внуши на отделния човек: „Ти си сам-самичък срещу Системата! Няма как да победиш“. Ала въпреки това милиони, десетки милиони човешки същества търсят и се борят за Истината. Възправят се, за да търсят истина и справедливост и рано или късно ще постигнат целта си.
  Всички знаят, че има някакъв дворец /в Геленджик – бел. ред./. Можеш да приказваш колкото си искаш, че не бил твой, че не съществувал, но дворецът е там. И бедните, обезправени хора го знаят. Можеш да им разказваш колкото си щеш, че сме достигнали висок жизнен стандарт, но страната е бедна и това също е очевидно.

  А хората би трябвало да са богати. Построили са нефтопровод, изкарват добри пари, а пари за тях няма. Това е истината, която няма как да бъде оборена. И хората, които търсят истина и справедливост, рано или късно ще ги открият.
  Не бива да се страхуваме от онези люде, които търсят правда и справедливост. Редно е да ги подкрепим пряко или косвено. Или поне да не заставаме на страната на лъжата, да не даваме ухо на измамата, да не правим света още по-лош.
  Тук съществува известен риск, който е незначителен и както казва забележителният съвременен философ Рик Санчес: „Животът е риск. Ако не рискуваш, значи си някаква пасивна, хаотично събрана купчина молекули, които плават по течението на Вселената“.
  И накрая: получавам доста писма, повечето от които завършват с думите:

  „Русия ще бъде свободна!“

  Прекрасен лозунг, който постоянно повтарям на митинги, в разговори и писма. Но чувствам, че трябва още нещо. Свободата е необходимо, но недостатъчно условие. Свободата не може да бъде крайна цел. Бих искал Русия да бъде и богата страна, което напълно съответства на националните й богатства. Искам тези богатства да бъдат разпределени справедливо и всеки руснак да получи честен дял от нефтените и газовите залежи…
  Смятам, че трябва да се борим не само за свободна Русия, но и да превърнем страната си в по-малко нещастна държава. Русия е страна, дълбоко нещастна във всички посоки. Уж притежаваме несметни богатства и въпреки това сме нещастни.
  Вижте какъв поразителен брой нещастия и страдания са описани във великата руска литература! Ние тънем във водовъртеж от нещастия, от които ни се струва, че няма излизане. Затова предлагам да променим лозунга: „Русия да стане свободна! Русия да стане щастлива!“
  Русия ще бъде щастлива!

  Последна дума пред съда по делото за „клевета срещу ветеран от войната“

  По всички телевизии тръбят, че съм обидил ветеран. Излиза, че ветераните са най-важното нещо в държавата и Русия съществува само заради тях.
  Гледам справка от отдела за социално подпомагане, в която отчитат как и с какво са помагали на ветерана Артьоменко. През последните четири години са му били предоставени пари и хранителни продукти на обща сума 11 000 рубли /423 лв./. За четири години! Боже мой, това ли е цялата ви „грижа“ за ветераните, лицемерни негодици?! Сумата отразява истинското ви отношение към тях и към всички възрастни хора в държавата.
  На друга страница са изписани участниците в следствената група по делото: 15 души от различни руски региони. Безделници и мърлячи, докарани в Москва, осигурени с жилища, заплати, командировъчни разходи и т. н., за да разнищят „престъплението“ срещу ветерана. Разходите за следствието са далеч повече, отколкото са били помощите за ветерана през целия му живот. Само дневните разходи на съда и на следствието са повече от държавната „подкрепа“, давана на ветерана през последните четири години. И тази държава има наглостта да твърди, че се грижи за ветераните от войната.

  Най-гнусната черта на тази власт е самото й съществуване

  Тя съществува, за да ограбва тези ветерани, да ги превръща в източник на парите, с които строи дворците си.
  Хиляди хора са останали недоизлекувани, хиляди не са получили нужните лекарства, за да бъде изграден дворецът, да бъдат купени апартаменти за тъщите на Путин, за да може Д. Медведев да притежава не един или два, а четири двореца.
  Но за да дадеш нещо някому, трябва да го вземеш от другиго. И те го взимат. А за да защитят „правото“ си да грабят, използват невежеството и заблудата на старите, болни и ограбени хора.
  Властта се е превърнала в огромна оядена свиня, която ненаситно лочи от държавната копаня. И когато някой я бутне по зурлата и каже „Ей, това не е само за тебе!“, тя надига муцуна и се зъби „Я не обиждайте ветераните!“
  Извинете, но какво общо имат Путин и „Единна Русия“ с победата във войната?! Да не би да са гнили в окопите? Използват бедните ветерани, за да избягат от сериозния диалог за злободневните проблеми, за корупцията и бедността. И когато им поставят болезнени въпроси като „Чий е дворецъд?“ или „Какво става с Димон Медведев?“, обръщат разговора към „да почитаме ветераните“.
  …Да, сигурно ще успеете да залъжете част от телевизионната си аудитория. Но съм убеден, че планът ви няма да бъде осъществен. Огромен брой разумни хора внимателно наблюдава процесите в страната и за разлика от вас разбират, че ветераните и пенсионерите са нормални човешки същества, които не бива да бъдат лъгани, не бива да бъдат подписвани без съгласието им, не бива да бъдат карани да подават фалшиви жалби или да бъдат снимани в безпомощно състояние.
  Вашият замисъл ще се провали. Така или иначе правдата ще възтържествува и всеки ще отговаря за делата си.

  Превод: Faktor.bg

  .

• След края на пандемията много управляващи ги чака съд

  

  Проф. Лъчезар Аврамов и д-р Христо Дамянов пред „БАНКЕРЪ“

  Уважаеми господа, повдигате тема, чието изясняване ще има сериозни последици не само за здравната, но и за държавната администрация – смърт в статистиката. Каква е тезата ви?

  Проф. Аврамов: Тезата произлиза от графика, публикувана от НСИ и наречена „Умиранията в България в периода 2015-2020 г.“, макар че на медицински език това се нарича смъртност. Вижда се, че през последните 5 г. смъртността е приблизително равна. И за огромно съжаление, това е най-високата смъртност в света, и то още преди ковид-пандемията.

  Статистиката включва ли и страните от Третия свят?

  Проф. Аврамов: Включва всички възможни светове. В България смъртността е 15 на 1000, при средна за Европа 8-9 на 1000. Почти двойна. И тази смъртност се поддържа почти неизменно от 2015 до 2020 година. Огромен пик има в последното тримесечие на 2020-та, когато в страната са починали 20 хил. души повече, отколкото в предишните години. Официално 8 хил. от тях са починали, вследствие на Ковид-19. Въпросът е: от какво са си отишли останалите 12 хил. от този черен прираст? На този въпрос не отговаря никой, а отговорът е ясен – от липсата на медицина в този период. Това са хора, починали по вина на държавата, те са убити чрез дейността на здравната система.

  Тоест блокирането на части от здравната система заради Ковид 19 фатално е лишило от здравна услуга хора с тежки медицински проблеми?

  Проф. Аврамов: Точно така. Официалната статистика го сочи.

  Как би следвало да реагира нашето общество на този факт?

  Проф. Аврамов: Трябва да се търси персонална отговорност на хората от т.нар. щаб, на министрите на здравеопазването. Всички те са една консултантска група към министър-председателя и всъщност главната отговорност е на премиера.

  Повечето от тези хора са професори, шефове на големи болници, светила в медицината.

  Д-р Дамянов: Това не са светила, това са чиновници.

  Смятате ли, че те не са запознати с тази статистика или са запознати, но не й обръщат внимание?

  Д-р Дамянов: Запознати са, но имат поръчка от мутрите в правителството да обработват съзнанието на населението. Това е страшна психо-пандемия. Повечето медии пропускат жестокия удар, който се стоварва върху всички хора. Съзнанието на самите пациенти се промени радикално – те са в непрекъснат стрес, психо-емоционален дисбаланс, който се отразява изключително негативно върху имунната система. А имунната система трябва да овладява всички болестни ситуации. Сериозни психотерапевти обясниха това, но реакцията е нулева.

  Същият удар понасят всички общества по света.

  Д-р Дамянов: Естествено. У нас просто усвоихме модела много бързо и качествено. Няма нужда от чипове, целта е да вземеш акъла на хората. Достатъчно е да ги парализираш от страх и да правиш, каквото пожелаеш с тях. Да се замислят какво ги чака след края на пандемията – съд и присъди, за безскрупулната кампания и съсипването на здравето на нацията.

  Как според Вас трябваше да се реагира на все пак съществуващата корона-пандемия?

  Д-р Дамянов: Много ясно – имаше национален план за действие при подобни ситуации от 2006 г., който бе игнориран напълно.

  От думите Ви произлизат две посоки на поражения: едната е, че е неглижирано лечението на страдащите от нековид заболявания, другата е, че се въздейства шоково върху психиката на цялото население.

  Проф. Аврамов: Има и трета посока. Фиксацията върху тези 8 хил., починали вследствие Ковид-19. Междувременно и тази, и миналите години, 20 хил. умират от рак. България е първенец и по смъртност от онкологични заболявания. За това никой не говори и не се взимат никакви мерки, няма информационна кампания.

  Д-р Дамянов: Нещо повече. Онкологични центрове и болници тотално са спрели лечението на онкоболни. Давам за пример Бургас. Имам поне десетина пациенти, които заявиха, че там лечението е спряло. А гледаме по поръчковите телевизии как персоналът на Бургаския онкодиспансер ентусиазирано се ваксинира. Пловдивският онкодиспансер също се занимава с лечение на коронавирус. Питам, това ли са задачите на онкодиспансерите?

  Защо пациентите и техните близки не дават гласност на това скандално положение, все пак става въпрос на живот и смърт?

  Д-р Дамянов: Ежедневно си задавам този въпрос. Преди дни имах шокиращ случай с пациентка с крайно тежко онкологично заболяване на двете гърди и 21 неуспешни химиотерапии. Пристигна при нас в плачевно състояние. Направи реактивен плеврит, напълни и двата дроба с течности и това не даваше никаква възможност за лечение. Нужни бяха пункции за отстраняване на течността. Алармирахме всички лечебни заведения със спешни отделения, обиколихме 7-8 болници – „Пирогов“, ВМА, навсякъде отказ след отказ! Накрая една от болниците я набута в хоспис. Това е гавра. И пациентите ги е страх да разкажат преживелиците си.

  Предпочитат да умрат, но тихичко?

  Д-.р Дамянов: Да.

  Потърсихте ли за съдействие пациентските организации?

  Д-р Дамянов: Къде ги виждате тези организации?

  На хартия има много.

  Проф. Аврамов: В годините имахме контакти с всички пациентски организации. Целта на всички пациентски организации е да уредят с предимство своите хора в пътеки за химиотерапии и да усвоят някой европейски проект. Знам го лично от съпругата на бившия президент Първанов, под нейна егида имаше антиракова кампания.

  Създавате си доста сериозни врагове. Не се ли опасявате, че могат да Ви съдят?

  Проф. Аврамов: Ние вече сме ги осъдили всички тези врагове. Каним ги да дойдат пак и да повторим.

  А хората от щабовете, които наричате чиновници?

  Д-р Дамянов: Пари ми на езика да повторя призива на президента от площада. Онзи смешен генерал е за затвора. Какво направи ти, г-н Мутафчиски? Плашеше народа, броеше трупове в ковчези и чували. Кой ти позволява това, какво разбираш от ваксинотерапия?

  Но, когато бройката на заболяванията от Ковид-19 скочи рязко, всички казаха, че напролет ген. Мутафчийски е бил прав.

  Проф. Аврамов: Нищо подобно. Половината от тази хора са умрели точно поради паниката, създадена от него и хората му. След тази пандемия във всички държави ще има съдебни процеси и осъдени. Пандемията ще завърши с голям брой осъдени управници. В момента във Филипините съдят здравния министър и подобен щаб, заради аналогична ситуация с ваксината срещу денга. Нека се учим от опита на цивилизацията.

  Д-р Дамянов: Относно лечението на вирусните заболявания, включително Ковид-19, ние предложихме алтернативни методи. В нашия център 60% от онкоболните ежегодно боледуват от различни вирусни болести и нито веднъж за 15 г. не сме допуснали усложнение. Това е, защото прилагаме озонотерапия, високи дози витамин С и биомагнитна терапия.

  Вие предложихте тези евтини терапии още в началото на корона-пандемията. Чуха ли Ви някъде, получихте ли мнение от здравните и държавните институции?

  Проф. Аврамов: Никакъв интерес. Информирахме здравната администрация, че съществуват мощни и евтини средства за лечение на всякакви вирусни заболявания. Не по литературни данни, а по световни научни публикации. Проф. Иво Петров сам публикува личния си опит с озонотерапията. Цялата ни преписка с институциите документира как изпълняваме гражданския си дълг.

  Световно известната професор Махин Хатами, бивш програмен директор в Националния раков институт (NCI) и Националните здравни институти (NIH) на САЩ, публикува статия на тема десептологията в науката за рака и ваксините. Да поясним: десептология е науката за измамата. Какво има предвид в случая проф. Хатами?

  Д-р Дамянов: Това е една изключително сериозна научна статия. Проф. Хатами анализира влиянието на ненаучните медтоди за лечение на Ковид-19 върху онкологичните и вирусните заболявания. И установява, че и в двата случая доминира десептологията. И, че ваксините далеч не са безопасни.

  От друга страна, крале и държавни глави публично се ваксинират, за да верифицират полезността им.

  Проф. Аврамов: Защо трябва да се ваксинира публично? Това е реклама.

  Впрочем, 3-4 фармацевтични компании получиха в рамките на ваксинационната кампания чудовищна безплатна реклама, чрез директно и непрестанно цитиране на имената им.

  Проф. Аврамов: Това не е решаване на медицински проблем. Вместо информирано съгласие, всички граждани трябва да подписват застрахователна полица преди ваксинация.

  Д-р Дамянов: Биофизиката и квантовата физика мощно нахлуват в съвременното лечение на човека. Но там печалбите от лекарства са силно занижени. Във втората половина на 20 в. ваксините изиграха решаваща роля за предпазване на населението от различни инфекциозни заболявания и ваксинотерапията има своето достойно място в медицината. Но в 21 в. удря часът на биофизиката. Човекът има енергийно биополе, което влияе мощно върху здравето.

  Разговора води Емил Янев

  .

• Атанас Чобанов: В „OpenLux“ е и името на сина на Константин Пенчев от КС

  

  Интервю на Снежана Иванова с Атанас Чобанов,
  в предаването „12+3“ на БНР

  „Първото име, което ние публикувахме, е на сина на конституционния съдия Константин Пенчев, бивш омбудсман и бивш председател на ВАС. Той има фирма в Люксембург с активи за 600 хил. евро, които се появяват 2014-а година, след това се появяват и 400 хил. евро като недвижима собственост на фирмата, без да се уточнява къде“. Това съобщи пред БНР  Атанас Чобанов, главен редактор на разследващия сайт BIRD.bg и част от екипа на „Биволъ“, един от медийните партньори в проекта „OpenLux“, работили по разследването на архива повече от 1 година. Разкрити са повече от 55 хиляди офшорни компании, управляващи активи на стойност най-малко 6 трил. евро.

  „Биволъ“ проучи над 500 млн. евро активи на български собственици – в над 250 фирми. 

  При проучване на баща и син Пенчеви, от разследващия сайт „Биволъ“ са установили, че през 2014-а година се придобили апартаменти в София на „Витошка“ и на „Раковска“ за 300 хил. евро:

  „Тези пари през 2014-а година си имат някакво обяснение, предполагам“.

  Чобанов уточни, че са изпратени писмени въпроси на Любомир Пенчев и все още очакват отговори, въпреки че е бил обещал да отговори до вчера вечерта. Журналистът разказа, че при разговор с него, Пенчев е изказал учудване, че името му фигурира в такъв регистър:

  „Допускам, че той наистина не знае, че разполагаме с тези данни. Или не е очаквал името му да излезе. Това важи и за много други хора, за които ще пишем в следващите дни“.

  Атанас Чобанов посочи, че са задали въпрос на НАП дали от Люксембург са идвали данни за българи, които притежават там компании, и какви активи имат, както и дали НАП е искала такива данни:

  „Отговориха ни подробно как става това. … Имало 3 спонтанни информации през последните 2 години, но не се казва за какво. НАП е искала от Люксембург информация 6 пъти, но не казаха какъв е резултатът“.

  Известен руски олигарх е получил със семейството си българско гражданство, съобщи още Чобанов и добави, че за това „Биволъ“ ще пише в следващите дни.

  „Децата му се появяват с българското си гражданство, с компания с активи за 40 млн. евро в Люксембург“, уточни той.

  Според него това показва, че българското гражданство, което се продава срещу инвестиции, служи и за други цели.

  „Има и случай на друг богат руснак, който придобива търговски център в България за десетки милиони евро. Досега не се знаеше, че е негова собственост“, разказа още журналистът и посочи и други разкрития:

  „Как може замърсяващият ТЕЦ „Бобовдол“ да е собственост на някакъв 83-годишен британец, сламен човек, той дали знае, че е собственик на централата. Но това е декларирано. Т.е. имаме фалшива декларация и това трябва да се проучи от прокуратурата“.

  Чобанов изказа песимизъм по отношение на очакването нещо „да се случи“ след тези разкрития и да има наказани.

  Интервюто с Атанас Чобанов можете да чуете от звуковия файл.

  .

• До БГ гражданите в Канада, във връзка с Парламентарни избори ‘2021

  

  Информация за българските граждани на територията на Канада, във връзка с изборите за народни представители за Народно събрание на Република България

  Уважаеми сънародници,

  С указ на президента на Република България за 4 април 2021 година са насрочени парламентарни избори (https://www.cik.bg/upload/146237/DV5_19.01.2021_ukaz9.pdf). Както досега, посолството в Канада и генералното консулство в Торонто са ангажирани и ще направят всичко възможно за активно и безпроблемно участие на българските граждани, живеещи в Канада, в изборния процес.

  Същевременно провеждането на изборите в огромна степен зависи от активността на нашата диаспора и от инициативата на нейните организации. В тази връзка, и в изпълнение на чл. 22, ал. 2 от Изборния кодекс, отправяме покана за съдействие към организациите на българските граждани, културните центрове, черковните настоятелства и българоезичните медии в консулските окръзи на посолството в Отава и на генералното консулство в Торонто, с оглед подготовката и организацията на изборите. Призоваваме и всички български гласоподаватели, живеещи на територията на Канада, да участват в подготовката на изборите, като подават заявления за гласуване, а в деня на изборите – да упражнят правото си на глас.

  На основание чл. 14, ал. 1 от Изборния кодекс избирателни секции извън страната се образуват в дипломатическо или консулско представителство, освен в случаите по чл. 14, ал. 2 и ал. 3 от ИК.

  В местата в държавите – членки на Европейския съюз, извън дипломатическо или консулско представителство, се образуват избирателни секции при наличие на не по-малко от 60 избиратели, подали заявление по реда на чл. 16 от ИК. /чл. 14, ал. 2 от ИК/.

  Съгласно чл. 14, ал. 3 от ИК с решение на ЦИК ( https://www.cik.bg/bg/ns2021/izvan-stranata), по преценка на ръководителите на дипломатическите и консулските представителства в местата в държавите, които не са членки на Европейския съюз, извън дипломатическо или консулско представителство, се образуват избирателни секции въз основа на не по-малко от 60 избиратели, подали заявление по реда на чл. 16 от ИК, при спазване на ограничението по чл. 14, ал. 5 от ИК общият брой на избирателните секции, които се образуват в държава извън ЕС, да не надвишава 35. С решение на Централната избирателна комисия (ЦИК) се определят условията и реда за образуване на избирателните секции извън страната и за назначаване съставите на секционните избирателни комисии при произвеждане на изборите за народни представители, насрочени на 4 април 2021 г.

  По-важните моменти от подготовката и организацията на изборите въз основа на решение това решение са:

  1. Избирателни секции извън страната се образуват при спазване на законодателството на съответната държава.

  Законодателството в Канада допуска разкриването на избирателни секции единствено в дипломатически и консулски представителства на територията на страната: http://www.international.gc.ca/protocol-protocole/policies-politiques/elections_faq_elections_qr.aspx?lang=eng.

  2. Въпреки това – в стремежа да създадем най-добри условия за гласоподавателите – вече са направени постъпки на федерално равнище в Отава за разкриване – по изключение – на секционни избирателни комисии не само в Отава (посолство) и Торонто (генерално консулство), но също в Брамптън, Калгари, Ванкувър и Монреал – две секции (по силата на прецедента от президентските избори през 2016 г. и парламентарните избори през 2017 г.).

  Очакваме отговор на молбата ни от канадска страна и ще направим всичко по силите си да получим положителен отговор. Въпреки че засега нямаме съгласие за конституиране на петте допълнително поискани секции, ние следва да подготвяме в нужните срокове всичко за провеждане на вота в тях, така че да имаме нужната степен на готовност, ако от канадска страна получим искания положителен отговор.

  В този смисъл е особено важно българските граждани да попълват и подават заявления за участие в изборите. За разкриване на СИК в градовете Брамптън, Калгари, Ванкувър и Монреал (в случай че канадската страна по изключение разреши това) ще са необходими не по-малко от 60 заявления за всяка отделна СИК. Крайният срок за подаване на заявления е не по-късно от 9 март 2021 г. (25 дни преди изборния ден).

  3. Начини за подаване на заявления

  Български гражданин, живеещ извън страната, който има избирателно право и желае да гласува в изборите за народни представители извън страната, заявява това не по-късно от 25 дни преди изборния ден (9 март 2021 г.) чрез писмено заявление или чрез електронно заявление през интернет-страницата на Централната избирателна комисия (https://www.cik.bg/ ). Очакваме линкът към интернет страницата да стане активен в най-скоро време.

  Писменото заявление следва да бъде подписано саморъчно и подадено лично или изпратено по пощата чрез писмо до дипломатическото или консулското представителство на Република България в съответната държава.

  В едно писмо може да има повече от едно заявления, като във всяко заявление може да бъде вписано само едно лице. Изпратените чрез куриерска услуга заявления в писмо се считат за изпратени „по пощата чрез писмо“. Изпратените по електронна поща сканирани заявления не се считат за изпратени „по пощата чрез писмо“. В случай че не сте подали заявление за гласуване извън страната, в деня на изборите можете да попълните и лично в посолството в Отава и в ГК-Торонто.

  Попълнените на хартиен носител заявления за разкриване на СИК в Монреал или др. градове в провинция Квебек, можете да изпращате по пощата на адреса на посолството в Отава:

  Embassy of the Republic of Bulgaria in Ottawa, Canada

  325 Stewart Street, Ottawa, ON K1N 6K5

  Попълнените на хартиен носител заявления за разкриване на СИК в Брамптън, Калгари и Ванкувър (по силата на прецедента от президентските избори през 2016 г. и парламентарните избори през 2017 г. ) или други канадски градове в страната (в провинциите и териториите Онтарио, Нова Скоша, Ню Брунсуйк, Манитоба, Британска Колумбия, Остров Принц Едуард, Съскачуан, Албърта, Нюфаундленд и Лабрадор, Северозападни територии, Юкон, Нунавут, можете да изпращате по пощата на адреса на ГК-Торонто:

  Consulate General of the Republic of Bulgaria in Toronto, Canada

  65 Overlea Blvd, Suite 230 Toronto, ON M4H 1P1

  4. Секционни избирателни комисии (СИК)

  Съставите на всички СИК се назначават от ЦИК. Организациите на българските граждани могат да правят предложение до ръководителите на ДКП за местоположението на избирателните секции извън страната до 9 март 2021 г. (25 дни преди изборния ден). Посолството и генералното консулство следва да получат предложенията на организаторите по места в разумен срок преди тази дата, за да има достатъчно време да се търси съгласието за конституиране на допълнителни секции от канадските федерални власти (което би отнело най-малко 30 работни дни съгласно официална информация). От структурите на българската общност по места търсим съдействие за излъчване на представители, които да бъдат предложени на ЦИК за включване в съставите на отделните СИК. Предложението ни е всички СИК да се състоят от 5 члена, плюс две резерви. Единствено в ГК – Торонто се налага формиране на седемчеленна комисия поради очакване на засилен интерес за гласуване. Вашите предложения трябва да определят и длъжностите на предлаганите членове. Във всяка комисия следва да има председател, заместник-председател и секретар. ЦИК назначава служебно във всяка СИК по един представител на МВнР. Така назначеният представител не следва да има ръководна функция в комисията. В тази връзка очакваме вашите предложения за по четирима представители на българските общности за всяка проектирана СИК, заедно с упоменаване на трима от тях, които да заемат длъжностите председател, заместник-председател и секретар, плюс по две резерви. За ГК – Торонто очакваме предложение за шестима членове, от които председател, заместник-председател и секретар, плюс две резерви.

  5. По-нататъшна комуникация

  С оглед постигане на ефективна комуникация и избягване на неточности молим, всички въпроси, свързани с избирателните секции в Отава и двете секции в Монреал, да бъдат отнасяни към посолството. Въпросите по разкриване на секции в Торонто, Брамптън, Ванкувър и Калгари или други градове в отделните провинции да бъдат обсъждани с ГК – Торонто. След получаване на съответните разрешения от местните власти за провеждане на изборите своевременно ще Ви информираме.

  Цялата информация по подготовката и провеждането на изборите е достъпна на интернет страницата на Централната избирателна комисия https://www.cik.bg/ и на страницата на МВнР в раздел “Избори“ – https://mfa.bg/bg/izbori-2021.

  Посолството на Република България в Отава и генералното консулство в Торонто Ви уверяват, че при положителен отговор от страна на канадските власти ще спазим всички изисквания на местните власти във връзка с въведените ограничения и здравни протоколи по места заради пандемията от Ковид-19.

   

  Посолство на Република България, Отава

  Генерално консулство на Република България, Торонто

  .

• Петър Стаматов пред ФАКТИ: От чужбина настояваме да се въведе не само явен вот, но и дистанционен

  

   

  „Партиите у нас се плашат и от гласовете от Европа и САЩ, и от Турция – защото им усложняват счетоводството“, каза Стаматов пред fakti.bg

  По-рано този месец българи от чужбина поискаха да могат да гласуват с явен, открит вот на парламентарните избори на 4 април, съобщихме от ФАКТИ. Първоначално идеята беше представена по време на видеоконферентна връзка между президента Радев и българи в чужбина. Срещата беше проведена в рамките на консултациите с президента по повод предстоящите избори.

  Припомняме, че явният вот представлява открит вот. Всеки гласоподавател гласува от собствено име и се отменя тайната на гласа му.

  Създадена беше и петиция за въвеждане на явно гласуване. Последва писмо на информационния портал за българите по света Еврочикаго, подписано от Петранка Стаматова – български гражданин в чужбина, до Президентството на Република България, в което отново се призова за въвеждане на дистанционен явен вот. На 20 януари Еврочикаго публикува и отворено писмо до партии и движения в България, в което призовава за въвеждане на дистанционно явно гласуване.

   

  “Пишат Ви група български граждани с избирателни права, които се намират в различни точки по-света и желаят да гласуват в предстоящите на 4 април 2021 г. парламентарни избори”, пише в писмото от 20 януари. “Българските граждани, живеещи в чужбина, са пълноценна част от нацията ни. Въпреки това, българските избиратели извън страната не могат да гласуват за независими кандидати, нито да упражняват преференциален вот в листите на партиите. Хората са в неведение как се разпределят гласовете от чужбина”, продължават гражданите и задават конкретни въпроси към политическите партии у нас.

  За да говорим за предложението за дистанционен явен вот, за причините исканията на българите в чужбина да са именно за такъв вот, за това какви проблеми може да реши този вот и как може да се проведе, от ФАКТИ се свързахме с Петър Стаматов – основател на българския интернет портал Еврочикаго.ком и създател на петицията за явен вот. Разговора ни четете в следващите редове:

  – Г-н Стаматов, какво очаквате да се случи след изпращането на писмото до президента Радев?

  – Очакваме незабавен отговор, тъй като той е сред тези, които настояват най-много да се разреши гласуване по пощата. Времето е малко и думите трябва да се доказват с дела. Дистанционно явно гласуване, което изписваме съкратено ДЯГ, не само е най-безопасно при пандемия, но ще е най-евтино и бързо реализируемо от всичко предложено.

  Разочаровани сме, че до днес не сме получили отговор, но ще настояваме за него и понеже не можем повече да чакаме, написахме отворено писмо – анкета до партиите.

  Вече го разпращаме до партийните централи и се надявамe Вашето интервю да помогне предложението ни да достигне и до членовете им, които също да се запитат: “Настояваме за гласуване по пощата, а защо да не поискаме и дистанционно явно гласуване?”.

  – Явният вот представлява гласуване от собствено име, неанонимен вот, според Вас този явен вот поражда ли притеснения в българите в чужбина?

  – Често казват, че българите в чужбина са по-различни от тези у нас, но личният ми опит – живял съм на три континента, ме е убедил, че сме си същите, където и да се намираме. Такова разделение е явно от полза за някого, щом така често ни го повтарят. Хората и у нас, и зад граница се страхуват, но от различни неща. Страхът им към новото обаче е общ. Явен вот звучи опасно дори в чужбина. Той натоварва с отговорност. Но пък защо гласуваш, ако не можеш да защитиш избора си?

  Тайното гласуване, често граничи с безотговорност. Пък и то позволява без угризения да заработиш лесни 100 лева, ако продадеш гласа си. Казваш си: “Все едно е как гласувам – ако от изборите зависеше нещо, то те щяха да бъдат забранени”!

  И все пак у нас има много смели хора, сигурен съм, че не са по-малко отколкото в Беларус, където въпреки забраната на Лукашенко, на платформата за явен вот “Голос” се бяха записали над 1,3 млн. човека. А ние сме държави, близки по територия, по население и даже по манталитет. Може ли у нас страхът да е по-голям? А ако е така, дали живеем в демокрация? Все важни въпроси, които ДЯГ може да освети.

  – Защо смятате, че се налага замяна на тайния вот с явен такъв?

  – Първо, убеден съм, че свестните хора са болшинство и по света, и у нас. Но лошите имат предимството, че лесно се събират в банди. Дали бандите са с анцузи, ниско подстригани и с татуировки или са с бели якички и скъпи костюми, те винаги действат организирано. На нашия сайт в Чикаго направихме анкета за предстоящите избори с въпрос: “Честни и прозрачни ли са изборите в България?”. Само около 5% са отговорили с “Да”. Тогава какъв е смисълът да участваме в един спектакъл с предизвестен край? Още повече, че много партии приличат на организирани банди.

  И второ, настояваме да се въведе не само явен вот, но и дистанционен. Дистанционният вот ще помогне повече хора, от най-различни точки на света да се включат в политическия живот. А според Министерството на външните работи зад граница са 2,4 милиона български граждани. Заедно с български пенсионери, които не са зависими от корпоративен и платен вот, те могат с явното си – и поради това невъзможно да бъде подправено, гласуване да объркат много сметки.

  – Какви примери за явен вот от миналото можем да дадем?

  – Историята на явния вот е хилядолетна, макар и забравена. Гласувам идва от “глас”. И така е било до втората половина на 19 век, когато първо в Австралия са въвели тайно гласуване и заради това са го нарекли Австралийски вот. В САЩ е въведен през 1885 година. Потърсих в България от кога е, но не открих. Надявам се някой от вашите читатели да е по-информиран, но със сигурност знам, че Търновската ни конституция е гласувана с явен вот.

  – Една от темите в отворените писма са ограничените права на българите в чужбина – от какво е ограничен вотът на българите в чужбина?

  – На бюлетините в чужбина няма място за отбелязване на преференции и не може да бъде отчетен преференциалният вот. Не можем да гласуваме и за независими кандидати. А това е в ущърб не само за нас, но и за самия кандидат. Тоест още едно предимство за партиите.

  Ако се въведе гласуване по пощата, то пак ще е със същите бюлетини в чужбина – следователно не е разрешение на проблема. ДЯГ е единственото работещо лекарство на този етап.

  – Безопасно ли би било явното гласуване от гледна точка на здравето на гражданите и от гледна точка на безопасността на личните им данни?

  – ДЯГ може да извършите дори от личния ви телефон. В Приложение 1. на нашето отворено писмо до политическите партии сме обяснили подробно как технически би могло да се проведе гласуването. Предлагаме им два варианта за дистанционно явно гласуване. При първия вариант вотът е напълно явен и се публикува пред всички. При втория вотът е неизвестен за всички останали, освен за гласувалия и за ЦИК, които единствени имат ключ, за да го видят.

  Безопасността на личните данни може да е гарантирана точно толкова, колкото и при банкова транзакция по интернет или по телефон.

  – Казвате, че заради гласовете, идващи от Турция, се ограничава възможността на много от българите в чужбина да гласуват – защо се случва това според Вас?

  – Както казах по-рано, сведенията на Външното министерство са, че сме към 2,5 милиона български граждани зад граница. В тази бройка МВнР са включили и обявили около 350 хиляди в Турция. Да предположим, че из Европа има още 150 хиляди наши съграждани с по два паспорта – български и турски. Дори и при тези завишени числа съотношението им към всички останали е 1 към 3. Какъв проблем е да им се даде възможност на всички да гласуват? Този въпрос задаваме в отвореното си писмо до партиите. Нека изчакаме седмица да видим какво те ще ни отговорят.

  – Имат ли политическите партии в България интерес от едно дистанционно явно гласуване на българите в чужбина?

  – Моето лично мнение е, че партиите у нас се плашат и от гласовете от Европа и САЩ, и от Турция – защото им усложнява счетоводството. ДПС също може да стане още по-голяма сила. Но не е ли по-добре да погледнем истината в очите и навреме да се вземат мерки и се решат проблемите? Дали ако НС още миналия век бе отказало регистрация на ДПС, сега положението нямаше да е друго? Замитането на проблема под килима не го решава, а задълбочава.

  Наскоро гледах едни данни от Уикипедия по случай техния 20 годишен юбилей. От тях разбрах, че най-много хора ползват българската версия на този сайт в Германия, Англия, САЩ и Франция. Правя си извод, че в тези страни връзките с България са най-силни. В друга таблица са посочени потребителите, посетили Уикипедия от територията на България. От нея личи, че трафикът към българоезичната версия се увеличава, за сметка на трафика към Уикипедия на английски език. И докато за другите езици положението остава практически непроменено, се е увеличил трафикът към рускоезичната и турскоезичната версия на енциклопедията. Тоест несъмнено процентът на ползващите турски у нас се увеличава. Явният вот ще извади на показ тенденциите, за които ние сега само гадаем от косвени данни. И политиците ще бъдат поставени пред фактите, за които трябва да намерят решение. А те сега мълчат и се снишават. Кой има изгода това да продължава?

  – А какви проблеми решава явният вот – решава ли казусите с купуване и продаване на гласове например?

  – И при таен, и при явен вот не виждам възможност да бъде спрян този, който е решил да получи едни 100 лева за гласа си. Но при ДЯГ има една особеност и я обяснявам на всеки, който ми казва, че няма гаранция, че никой не седи зад/до/около гласуващия дистанционно.

  Отговарям така: „Каква гаранция има седящият зад/до/около гласуващия, след като свърши работа и се прибере в къщи да спи?“. Будният гласоподавател може да го прецака и да гласува повторно, за когото си поиска, тъй като всички електронни системи за гласуване позволяват поне пет пъти да промениш гласа си. Взима се предвид само последния вот, а ако го промениш за шести път, то вотът ти се счита за невалиден. И излиза, че работата на дилъра на гласове се затруднява и не е гарантирана, както е сега, когато със снимка от тъмната стаичка му показваш за кого си гласувал. Контролиращият не може да спре всички, на които е платил по 100 лева или зависят от него, да не го прецакат и да гласуват повторно, ако те решат.

  Освен че ДЯГ е безопасно за здравето, евтино, надеждно, и прозрачно, то има две основни предимства – цитирам по памет редове от писмата, съответно до Радев и до партиите:

  Първо, въвеждането на явен вот ще поправи една отдавнашна несправедливост и нарушение на законните права на българските граждани, живеещи или работещи в чужбина. Всички те, без разлика къде се намират, ще могат да гласуват за бъдещето на собствения си град или село, дори с преференции и дори за самостоятелни кандидати.

  Второ, веднъж въведено, онлайн гласуването може да се използва и за провеждането на друг вид допитвания и консултации. ДЯГ е вид мажоритарен вот и с него възможностите за гражданско действие и за граждански контрол върху властта ще бъдат опростени и неимоверно разширени. Ще могат да бъдат обвързани гласуването и мандатът със задължителна поддръжка на гласувалите за инициативите на избраниците. След въвеждането на ДЯГ и невъзможността за подмяна на вота, цялото внимание ще може да бъде пренесено в правилната посока. Защото “важното е не е как, а за какво се правят избори – даже не и за кого”.

  Моето лично виждане е, че ако само чакаме политиците да решават вместо нас, то те винаги ще правят избор в своя полза. Ние трябва да поставяме своите искания и те, като наши представители, трябва да ги разрешават. Иначе мястото им не е в Народното събрание, Министерския съвет и Президентството. А за да не сметнете, че както някои други искам да се бъркам в политическият живот у нас, ще подчертая, че за мен е неморално, ако не живееш или не смяташ да живееш до смъртта си в България, да се кандидатираш за държавен пост. Но хората зад граница обичат България и не трябва да им се захлопва вратата под носа, заради политическите интереси на някаква клика.

  Ако вашите читатели са съгласни да се въведе ДЯГ, нека се чувстват поканени във ФБ групата с име “Явен вот (група за явно гласуване, Open Ballot System, Option A4)”. А който не е съгласен, нека остави коментар с обосновано мнение или ясен въпрос и аз ще се му отговоря.

   

  Интервю на Илияна Маринкова

   

  .

• Конспиративна теория: Заключване на планетата зад смокиновия лист на вируса

  

  В мрежата се разпространяват няколко интервюта на Катерин Остин Фиц, бивш помощник-секретар на Съединените щати за жилищно строителство и градско развитие. Някои от тях са изтрити, а други са обявени за „теории на конспирацията“ и няма да ги намерите в „големите“ медии.

  Но не трябва да забравяме откъде идва Катерин Фитц – завършила е University of Pennsylvania и магистратура в Wharton – първото бизнес училище в света, основано през 1881 г. През 1986 г. Фитс става първата жена, повишена в управляващ директор на Dillon, Read & Co., в 156-годишната история на инвестиционната банка. Начело на банката тя се превърна в онова, което Businessweek определя като „най-големият шампион на Уолстрийт“ на облигациите за комунални услуги.

  По време на президентските избори в САЩ през 1988 г., тя работи по кампанията на Джордж Х.В. Буш и е назначена за помощник-секретар по жилищното строителство и градското развитие за жилищното строителство в администрацията на Буш. След напускането на поста през 1990 г., на нея й е предложена среща в Управителния съвет на Федералния резерв, но (по нейните думи) тя отказва, предпочитайки вместо това да се върне в частния сектор, и рабори в Хамилтън Секюритис и Солари. Тя многократно е писала и коментирала темата за публичните разходи и е твърдяла за няколко широкомащабни случаи на държавни измами. За още информация вж. ТУК.

  Според Катерин Фитц, вирусът е смокинов лист за превръщане на всички (повече или по-малко) демократични общества по света в тоталитарни, технократични структури, в които индивидът вече не играе никаква роля, камо ли човечеството.

  Невидимият враг вирусът е идеално средство за насърчаване на икономическото преструктуриране. Икономическата разруха, която постоянните, ненужно налагани ограничителни мерки създават, отваря уникални възможности за супербогаташите да максимизират печалбите и да инвестират. През няколкото месеца от началото на кризата се наблюдава масирана централизация на икономическата дейност в ръцете на все по-малко хора, както се вижда от прекомерния ръст на продажбите, например в Amazon. Малките компании фалират, а глобалните играчи, изключително малка клика от супербогаташи, взимат техния пазарния дял.

  Фиц, която е геополитически и финансов анализатор, и публикува в Solari Report, описва едно невероятно явление във възможностите за инвестиции в недвижими имоти, което тя е забелязала, докато е проучвала местата на икономически бунтове и грабежи след ограничителните мерки в САЩ през пролетта на 2020 г.

  Отначало, на пръв поглед без никаква връзка, грабежите и разрушенията се случват в 34 от 37-те града, в които FED, Федералният резерв на САЩ, управлява клонове – и то в определен радиус около конкретното местоположение на съответната парична къща, и винаги точно в така наречените зони за бизнес възможности.

  Засегнатите магазини и къщи – често в ръцете на чернокожи и латиноамерикански търговци и ресторантьори – вече са били под значителен натиск, причинен от ограничителните мерки. Ограбването и унищожаването по време на грабежите довършват останалото. В резултат на това недвижимият имот е можел или може в момента да бъде закупен евтино. Програмата Business Opportunity Zones стартира в САЩ като специален модел за инвестиции и спестяване на данъци за инвеститорите в технологичния сектор. Чрез нея се предлагат на инвеститори, които се разделили с акции във високотехнологични компании от Силициевата долина, да преразпределят приходите от продажбата на акции, без данъци в недвижими имоти в икономически необлагодетелствани райони.

  Страхът, предизвикан от вируса, ще бъде използван от редица играчи във военната сфера, Big Pharma, централните банки и медиите, смята Фиц. Той е умело експлоатиран, за да предизвика икономически срив, особено на малки и средни компании. Страхът служи също за създаване на система за цялостно наблюдение и социален контрол, базирана на китайския модел. Целта на приложенията за проследяване на контакти, паспорти за ваксини и т.н. не е, за да бъдат регистрирани жертвите на вируса, а за въвеждане на нов механизъм за контрол. Този нов механизъм за контрол, който скоро ще бъде обвързан с дигитална валута и дигитален основен доход, позволява елиминирането на всяко опозиционно движение. При липса на собствена възможност за придобиване например.

  Според Фиц, много хора са изиграли доброволна или неволна роля при прилагането на тази система.

  Някои са подкрепили създаването на тази „система за поробване“, тъй като не са били в състояние да мислят, зад фасадата на случващото се с вируса, и вътрешно да позволяват такъв брутален дневен ред. Други – особено висшите ръководители на Big Pharma, например, в политиката, горещо подкрепиха създаването на система за контрол, защото се надяват да си осигурят място под слънцето чрез угодническо поведение. Но това е напълно наивно, казва Фиц, защото истински могъщите вече са се откъснали напълно от това, което е общоприето при нормалните хора. Те вече се възприемат като собствен вид, призован да води живот на най-високо ниво, чрез достъп до специални лечебни методи и други възможности за трансхуманистична оптимизация.

  Но все още е възможно да спрем влака, който се движи към пълен контрол и край на човешката свобода, казва Фиц. Ясно е, че този „ремонт“ може да бъде завършен само в тайна. Едва ли има хора, които, ако бъдат попитани открито, биха желали доброволно да се поставят в пълна икономическа зависимост от контролираща държава. Хора, които искат да бъдат заключени в радиус от пет километра от къщата си, апартамента си или искат да им бъде забранено да пътуват, и т.н. Тези, които извършиха това преобразуване, следователно трябва да са сигурни, че частите от пъзела, последиците от политиката и медиите са представени само поотделно на много хора, и никога в контекст, за да не позволят създаването на цялостна картина.

  Колкото повече хора, обаче, осъзнават връзките, толкова по-несигурно е положението на тези играчи в изпълнението на техните планове. От тази гледна точка въоръжението на американците представлява особена опасност. Ако демократите влязат в длъжност, въпреки очевидната си изборна измама, Фиц предполага, че те незабавно ще се опитат (законно) да се справят с разоръжаването на американците, което до момента е било неуспешно, въпреки множеството опити след терористичните атаки.

  Фиц призовава да се разкрият тези взаимовръзки, тъй като планът за пълен контрол и трансхуманизъм не може да успее, ако не е в тайна.

  „Прозрачност“, казва тя. „Прозрaчността ще взриви всичко”.

  Източник: 2020 News

  Заключване на планетата – интервю с Катрин Остин Фитц (ВИДЕО с български субтитри).

  ‘
  Катерин Фитц: „Мислех си за всички тези хора, които, поради една или друга причина, се поддадоха на триковете на Mr.Global и сами започнаха да си копаят гробовете. Това е любимият похват на психопатите – да те доведат до твоето собствено „доброволно“ самоубийство. Искам да им кажа, че най-страшна не е смъртта, а загубата на Вашата безсмъртна душа. Изправени сме на много важен кръстопът. Има само два пътя. Кой от тях ще поемете – зависи дали ще ни има като човеци.“

  Линк към видеото: https://rumble.com/vclawo-planet-lockdown-.html
  .

• Фолклорният танцов състав в преход

  .

  Статия на Даниела Иванова-Найберг (Daniela Ivanova-Nyberg), публикувана през 2001 г. в сп. „Музикални хоризонти“, издание на Съюза на българските музикални и танцови дейци

  Dance Studies, Social and Cultural Anthropology, Anthropology Of Dance, Bulgaria
  Issue: 5; Volume: XXXVI; Page Numbers: 33-37

  

  

  ––––––––––––––––––––––––––––

  * Статията е споделена Аcademia.edu тук. Авторката е български емигрант в САЩ.

  .

• За щурма на Капитолия отвътре – разказ на един българин

  .

  Пламен Кръстев е убеден, че тези, които обвиняват Тръмп за окупацията, не са прави

  

  Не закъсняха първите реакции в Съединените щати. Много световни лидери споделиха безпокойството си от случилото се. Подобен щурм не е имало от 1814 година – когато сградата на Капитолия е нападната и опожарена. А на щурма отвътре става свидетел един българин.

  Пламен Кръстев е в сградата още от 9 часа сутринта за обявения митинг на Доналд Тръмп. Нищо не предвещава това, което ще стане по-късно.

  „Всичко беше нормално, нямаше безредици в самото начало. Охраната беше доста засилена“, сподели Пламен.

  Българинът, който е изявен републиканец и пиар, и живее от 20 години в Съединените щати, е присъствал на митинга. По-късно той имал работна среща в Капитолия и влиза. Именно тогава става свидетел на началото на атаката.

  „Размириците и вандалщините бяха куриоз за всички нас. Аз успях да бъда в Капитолия за 10-15 минути. И да напусна Капитолия“, допълни българинът.

  Той е убеден, че станалото е режисирано от същите хора, които стоят зад протестите в Америка през лятото.

  „Самата организация „Антифа“. Облекли се като републиканци и се представят за републиканци“, категоричен е той.

  Не е очаквал, че такова нещо може да се случи. И е убеден, че тези, които обвиняват Тръмп за щурма, не са прави.

  Вижте повече в репортажа на „България он еър“.

  Източник: bgonair.bg

  .

• Репаганизация на Запада

  

  Терминът „репаганизация” може да е изкован и от някой друг, но аз поне го намерих в цитат от английския журналист Джефри Уиткрофт и много ми хареса. Буквално означава връщане към езичеството и с него се описват процесите на отдръпване от традиционната християнска религия в обществата на западната цивилизация. Западният човек, горд от постигнатия технологичен прогрес през последните два века, сякаш започва да изпитва срам от последните две хилядолетия и презрение към своята културна традиция. „Модерният” човек поставя себе си в центъра на мирозданието, може би като тълкува не съвсем правилно философията на Ренесанса, и превръща в своя основна цел сетивната наслада и потреблението на битови блага. Много хора, особено в средите на онези, които са имали по-сериозен досег с марксическата пропаганда в училищната система на развития социализъм, свързват религиозността с изостаналост и неграмотност. Кръстят се и палят свещи глупавите бабички с домашно плетените жилетки и забрадките, а внуците им, които са избягали от тях в големия град, са атеисти или, в най-добрия случай, агностици, за които узаконяването на хомосексуалните бракове е много по-важно от отвлечената тема за безсмъртието на душата и Сътворението. Много хора, които искат да минат за интелигентни и културни, се страхуват, че няма да минат за такива, ако са религиозни. Разбира се, пред наистина интелигентните и културните хора този проблем в повечето случаи не стои.

  Още Омир е казал, че всеки човек има нужда от богове. Ако се отрече от боговете си, у него се отваря празнина, която той търси да запълни с нови богове. Нима не беше религиозно чувството към троицата Маркс, Енгелс и Ленин? Убедеността в тяхната непогрешимост, вярата в рая (комунизма) и изобщо широката употреба на думата „вяра” – в правотата на партията, в историческата победа на пролетариата? Нима манифестациите не бяха шествия с хоругви и икони? Нима в мавзолеите не се пазеха мощи? Не можеш да отнемеш религиозното чувство на хората, можеш да отнемеш само религиозната им вяра. Това направи социализмът и затова е безбожен. По подобен начин действат и другите тоталитарни системи – не могат да изкоренят религиозното чувство, затова подменят символите му. Загубата на религиозна вяра отваря пътя на много „модерни” религии. Любимата ми сред тях е (не знам как да преведа думата на български) тъй нареченият environmentalism. Това е религията на крайните атеисти и еко-активсти, които, както всички други хора, също не могат без религиозно чувство и техните светини са Майката Земя, Капитан Планета и други такива схематични олицетворения на елементаризираната и „модернизирана” идея на пантеизма, която исторически всъщност е една от първите форми на езичеството, запазена също така и в някои средновековни ереси. Еколози, сциентолози и всякакви телевизионни проповедници се мъчат да създават нови религии, като обаче ги лишават от тяхната трансцедентална основа и по този случай започват да приличат на лъжепророците, за които предупреждава Апокалипсисът. Между другото, наскоро попаднах на интересна мисъл: знаете ли защо ислямът заплашва да надделее един ден над християнството? Не само защото демографските процеси в ислямските страни са взривоподобни, но и защото мюсюлманите в мисленето си имат понятие за Бог и задгробен живот, докато все повече западни хора мислят за удоволствие и потребление. За какво да даде живота си западният човек, ако вярва, че животът му е най-важното нещо на този свят?

  Всъщност, като стана дума за демография, авторитетни британски и американски статистически проучвания сочат, че в западните общества, където християнството е в упадък, населението намалява. Това е следствие от дезинтеграцията на обществото, резултат от същите причини. Оказва се, че когато не изповядват една религия – християнството – хората в тези общества не откриват нищо общо помежду си, започват да се групират по други принципи и да се капсулират в тези нови групи. Увеличават се в пъти и десетки пъти абортите, извънбрачните раждания, броят на децата, които живеят само с един родител, броят на младежите, които не желаят да учат и да се квалифицират, хомосексуалните съжителства, наркоманията и престъпността. Едно проучване по тези въпроси в Съединените щати показва, че ужасяващо голям процент от младежите, които кандидатстват в армията (понеже не могат да имат друга професия поради необразованост) не могат да отговорят на въпроса: „Ако 2 + Х е равно на 4, то на колко е равно Х?”. Нищо чудно, че близо половината, ако не и повече, от американците са зависими за оцеляването си от някаква форма на социално подпомагане, най-често Food-step (помощи за храна за сметка на бюджета, които някои сочат като основна причина за безпрецедентното затлъстяване на американците, но това е друга тема). Тоест обществата, които са се отдръпнали от християнството, страдат от социална и културна дезинтеграция и от заплахата да се стопят демографски след няколко поколения. Не е нужно да вярваш в „белобрад старец с чиния на главата” и да „палиш свещи като неграмотна бабичка”, за да видиш, че това не е добро и със сигурност не е желано като резултат в тези общества. Не нужно и да стигаш до тези изводи по друг начин, защото статистиката ги показва ясно.

  Някои смятат, че големите цивилизации създават големите религии. На мен обаче ми се струва, че по-скоро големите религии създават големите цивилизации. Например, западната цивилизация (към която според мен трябва да се причисли и голяма част от православието, независимо от теориите на Хънтингтън) е християнска. Ако спре да бъде християнска, ще спре да бъде и единна цивилизация. Всички ценности на модерния либерализъм произлизат от християнството – и толерантността (към ближния), и гражданските права, и институциите, и законността. Колкото и да подскочат атеистите, индивидуализмът и хуманизмът произтичат също от християнството, защото човек е ценност и фокус на вниманието, единствено защото е образ и подобие. И ако сега някой мисли иначе, то нека бъде сигурен, че през Ренесанса са мислели точно така. Главната задача на културата е да търси и предлага общ знаменател между отделните индивиди. А религията е онази част от културата, която успява да намери общ знаменател между огромни групи от индивиди. Именно на тази основа се раждат и развиват цивилизациите. Защото е важно да има поне няколко важни въпроси за света и вселената, по които хората да си говорят на един и същ език, с едни и същи понятия и да се съгласяват с казаното.

  Ето защо си мисля, че на фона на тези кротки разсъждения, войнстващите атеисти трябва да проявят малко повече смирение или, ако думата „смирение” ги дразни, да я заместят със „съмнение”. Съмнение в собствената им безпрекословна правота. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

  Автор: Иван Стамболов

• Витамин Д – защо е важен и как да го увеличим през зимните месеци

   

  

  В тъмните месеци на зимата e почти невъзможeн подвиг да получим достатъчно природен витамин Д чрез слънчевите лъчи. Този витамин се произвежда в кожата ни в резултат на реакция на слънцето. Той е от съществено значение за регулиране на калциевите и фосфатните нива в организма. Липсата на витамин Д може да доведе до крайни състояния като омекнали кости и други усложнения. Други негативни ефекти са умора и отслабване на имунната система на организма. Този недостиг е и причина за сезонните заболявания и разпространението на грип и настинки.

  „Научни изследвания показват връзката между недостиг на витамин Д и увеличен риск от рак на простатата, на дебелото черво и рак на гърдата, както и депресия и сърдечно-съдови заболявания“ – заявява Кели Хогън, мениджър по клинично хранене и уелнес в болницата Маунт Синай, в Ню Йорк.

  В Съединените щати, недостатъчност на витамин Д може да повлияе на 85 на сто от населението в географски ширини над 37 градуса на север. Това са територии на север от Ню Мексико, Тексас и Северна Каролина, казва Хогън.

  Студът през зимата води до силно намалено излагане на слънчева светлина. В резултат, към края на сезона нивата на витамин Д спадат по естествен път.

  Някои лекари препоръчват вземането на добавки, но има и храни, които лесно могат да бъдат включени в диетата на човек, за да се смекчи липсата на слънце. Сардините и сьомгата, например, съдържат високи нива на витамин Д. Добър източник са също жълтък, червено месо, гъби, мляко и портокалов сок.

  Освен подходящо хранене, тъмните месеци на зимата са период, в който сме принудени да стоим на закрито. Затова поддържането на физическа и умствена активност през този период е особено важно. Редовните физически упражнения са основа на доброто здраве. Научаването на нови умения, пък, е важно за поддържането на умствената енергия. Не е необходимо да научите нов език, или музикален инструмент. Забавните дейности също могат да са стимулиращи. Например, може да експериментирате с нова готварска рецепта или да вземете безплатни уроци по рисуване. Освен със здравето, подобни занимания могат да помогнат и срещу сезонните афективни разстройства.

   

  Людмил Ставрев,

  Slivnitsa.com

• За какво училище във Флорида наказва свой учител…

   

  Историята, разказана във видеото по-долу, е плашещa…

  

  Тя се случва в едно училище във Флорида. Ученичка от това училище решава, че вече е момче. Тя отива в момчешката съблекалня и започва да се съблича, без за това да са предупредени момчетата, намиращи се вътре. Когато те разбират какво става, напускат и се оплакват на администрацията на училището.

  Администрацията изпраща учител да иде в съблекалнята и да… ГЛЕДА… докато момичето се съблича, къпе и облича. Той отказва, защото да гледаш малолетни момичета голи си е наказуемо и нередно.

  И тогава администрацията решава да накаже този учител. Започва не само преследване, но и разрушаване на кариерата му, така щото, той вече да не може да преподава в нито едно училище в щата. Защото неговото нежелание да гледа голата ученичка се тълкува като неуважение на правата на децата и на трансджендърите.

  Репортаж за случая на FreedomProject

• Роми играят кючек в БГ болница (видео)

  

  Клип с млади мургави мъже шокира социалните мрежи, видя репортер на Информационна агенция News24sofia.eu. На разпространените кадри се вижда как видимо здрави роми си спретват здрав купон в отделение на болница.

  Клипът е публикуван от потребителя Боби Джоунс на 12 септември. Видеото е повече от смущаващо, защото идва на фона на тежкото състояние, в което се намира здравната ни система, и на новините, че нуждаещи се хора чакат часове да бъдат приети в болници.

  Шокиращото видео показва как роми друсат кючеци пред погледа на медицинска сестра, която очевидно не е изненадана от действията и поведението им, нито прави опит да им направи забележка или да въведе ред в отделението.

  Не е ясно какво правят тези момчета в болницата и коя е самата болница, но скандалното поведение на ромите разбуни духовете в социалните мрежи за часове, а хиляди хора недоумяват какво е наложило тези момчета, които очевидно са в повече от добро здравословно състояние, да бъдат хоспитализирани и да ползват
  болнични грижи.

   

  Източник: Lentata.com, по публикация на News24sofia.eu

  .

• Конфискуваните сървъри в Германия: какво се случи всъщност?

  .
  

  Деси Иванова, Novetika.com

  

  През септември 2018 г. американският президент Доналд Тръмп издаде изпълнителна заповед за борба с чуждестранна намеса в избори в САЩ.

  „Способността на лица извън САЩ да се намесват в или да подкопават общественото доверие в изборите в САЩ, включително чрез неоторизиран достъп до изборна и кампанийна инфраструктура или чрез прикрито разпространяване на пропаганда и дезинформация, представлява необичайна и извънредна заплаха за националната сигурност и външната политика на САЩ“, се казва в заповедта.

  Две години по-късно, думите на президента изглежда се сбъдват и ставаме свидетели на все по-убедителни и шокиращи твърдения за намеса в изборите от 3 ноември 2020 г. както от местни, така и от чуждестранни играчи.

  Конгресмен Луи Гомър и сървърът на Scytl

  През ноември 2020 г. американската общественост беше „взривена“ от новината, че във Франкфурт, Германия са конфискувани сървъри, които предполагаемо съдържат информация, потвърждаваща манипулиране на данни, постъпили от машини за броене на гласове в деня на изборите.

  Първоначалната версия беше, че въпросните сървъри принадлежат на фалиралата испанска компания за броене на гласове Scytl.

  Сензационното разкритие направи републиканският конгресмен Луи Гомър пред медията Newsmax на 13 ноември 2020 г. Според него, американски военни части са конфискували сървър на Scytl, който съдържал солидни доказателства за измами в президентските избори.

  Масмедиите побързаха да окачествят новината като слух и фалшива новина. Това е широкоразпространена практика сред новинарските източници в САЩ, които се опитват всячески да потискат и прикриват твърденията за намеса и измами в изборите.

  Около седмица по-късно, по време на пресконференция на 19 ноември 2020, бившият федерален прокурор Сидни Пауъл превърна слуховете във факт.

  На въпрос дали твърденията за конфискуван в Германия сървър на компанията за електронно гласуване Scytl отговарят на истината и дали сървърът е свързан с изборни измами, Пауъл отговори: „Вярно е“.

  Конфискувани сървъри от база на ЦРУ в Германия

  Междувременно медията Gateway Pundit публикува на 17 ноември интервю с дългогодишния военен експерт Лари Джонсън, който разкри, че операцията по конфискуване на сървъри във Франкфурт всъщност е била на Европейското командване на САЩ (USEUCOM).

  „USEUCOM проведоха операция за поемане контрол върху компютърни сървъри. Но тези сървъри принадлежат на ЦРУ, а не на Dominion или Scytl“, обясни Джонсън, позовавайки се на надеждни източници в американската армия.

  Подобна операция обикновено се извършва в присъствието на американски правозащитни органи, които поемат съхраняването на всички открити доказателства, разяснява материалът на Gateway Pundit. Тези доказателства остават под контрола на правосъдното министерство и могат да се ползват в съдебни и други правни производства.

  Директорът на ЦРУ Джина Хаспел и директорът на ФБР Кристофър Рей са били изключени от тази операция, тъй като според Джонсън, двамата работят „в ущърб на Доналд Тръмп“.

  По думите на експерта, не само е имало акция за конфискуване на сървърите, но тяхното изземване е целяло събиране на доказателства за намеса в изборите, които по-късно да бъдат използвани в съда.

  Опит за преврат и предателство

  В репортаж от 27 ноември на медията World View Weekend, пенсионираният генерал-лейтенант от военновъздушните сили и разследващ журналист Томас Макинърни изнесе още по-любопитни детайли за акцията в Германия.

  Специални части на американската армия, вероятно Делта Форс, са нахлули в управлявана от ЦРУ сървърна ферма във Франкфурт, обясни експертът. По време на операцията били убити петима войници и един полувоенен от ЦРУ.

  Анализ на конфискуваните сървъри доказал, че Китай, Иран и Русия са замесени в опит за преврат срещу президента Доналд Тръмп, заяви бившият военен.

  Той също призова Тръмп да не напуска поста си, докато изборните измами – които окачестви като предателство – не бъдат изобличени, тъй като в противен случай Америка ще бъде уязвима за външни атаки.

  Според генерала, Тръмп вероятно е очаквал, че на президентските избори през 2020 г. ще има опити за фалшификация. Като доказателство посочи изпълнителната заповед за борба с чуждестранна намеса в избори в САЩ.

  Заповедта предвижда строги санкции за чуждестранни физически и юридически лица, които се намесват в избори в САЩ. Санкциите включват отнемане на имущество и активи на такива лица.

  Именно заради опасността от прилагането на подобни наказания е възможно демократичната левица и служещите ѝ медии да пренебрегват и цензурират множеството твърдения за изборни измами във всички ключови щати.

  Джо Байдън все още не е официално избран за президент на САЩ. Безспорните доказателства за измами и намеса в изборите обаче не пречат на масовите либерални медии да го обявяват за вече действащ президент. По този начин те не само дезинформират обществото, но и стават съучастници в тази намеса.

  Прикриването на факти от масмедиите може да се окаже тяхното най-голямо престъпление срещу демокрацията и президентската институция в САЩ.

  .

• Богомилството в средновековните руски княжества

  

   
  Идеите им са подлагани на безпощадна критика с помощта на „Беседа против богомилите“ на преславския книжовник Презвитер Козма, смятан от руските книжовници за светец. В борбата с инакомислещите се прилага българската „технология“.
   
  В броевете на „Труд“ от 21, 28 август и 4 септември т. г. историкът проф. Пламен Павлов разказа за разпространението на „великата българска ерес“ във Византия, на Балканите и в Западна Европа. По-долу ще намерите поредната статия от същия автор публикувана днес във в. „Труд“.

   
  Отново ще припомним думите на световноизвестния учен Стивън Рънсиман: „Поп Богомил e най-значителният еретически водач през цялото европейско Средновековие (…) Учението му e било нещо ново и дотолкова добре съобразено с целите си, че преди да изминат и два века, то се разпространило чак до планините на Испания…“ За богомилското влияние на Запад има редица изследвания, но твърде рядко се говори за проникването на учението в средновековните руски княжества – на територията на съвременните държави Украйна, Русия и Беларус.

  Покръстването на Киевска Рус през 988-989 г. в официален план е осъществено от Византия, но с участието на българско духовенство. Неслучайно първият митрополит на Киев е българинът Михаил, а в руските земи са възприети старобългарския език и писменост. В пълноводния „поток“ от старобългарска книжнина към руските земи попадат и „забранени книги“, включително богомилски. Руската църква, следвайки модела на византийската и българската, не само заимства, но и съставя нови списъци с такива „вредни“ писания. Многото преписи на старобългарски апокрифи, пазени в руски архивохранилища и библиотеки („Видение Исаево“, „Книга на Енох“, „Варух“, „Детство Исусово“, „Прение на Христос с дявола“, „Повест за кръстното дърво“ на поп Йеремия, и др.), са свидетелство за движението на хора и идеи от България към Киевска Рус и наследилите я през втората половина на ХI век княжества. И ако във Франция последователите на ереста са наричани „бугри“ (българи) по вяра, в руските земи богомилските писания и сходните с тях апокрифи понякога са „български басни“…

  Първите сведения за еретическа пропаганда в земите на източните славяни са от 1071 г. Летописците разказват за двама проповедници в областта на Ростов, като ги наричат „влъхви“. По-късно такива се появяват и в Новгород. Въпросните „магьосници“ обаче не са „езичници“, а християни, които твърдят обаче, че човекът е сътворен от дявола, но душата му е дадена от Бога – една от фундаменталните постановки на богомилството. Руските църковни и светски власти преследват еретиците, като ги обвиняват в езичество – подход, който почти не се прилага в България, Византия, Босна и страните от Западна Европа. Това е така, защото в Източна Европа християнизацията протича по-късно, а рецидивите на старите езически вярвания продължават векове. Тази тема присъства в руската литература, а и в такъв шедьовър на модерното кино, какъвто е филмът „Андрей Рубльов“ на Андрей Тарковски (1966 г.).

  Не е изненадващо, че в борбата с инакомислещите се прилага българската „технология“. Проникналите на руска земя богомилски идеи са подлагани на безпощадна критика преди всичко с помощта на „Беседата против богомилите“ на Презвитер Козма. Полемичната творба на преславския писател е позната в десетки преписи, а руските книжовници го величаят като светец! През ХV век в известност придобива живелият през XII век борец срещу богомилството св. Иларион Мъгленски, епископ на Мъглен (при с. Слатино/Хриси, днес в Гърция). Това става благодарение на житието му, написано от патриарх Евтимий Търновски. Изобщо словото на Евтимий в онази епоха достига „… до Северния Океан“…“, което става и благодарение на бележития митрополит Киприан (1376-1406).

  През втората половина на XIV век се появява така нареченото „стриголничество“ – ерес, която според някои автори е аналог на протестантството на Запад, нещо повече – „… изпреварва Реформацията с близо два века…“ Разбира се, тези твърдения, израз на често срещаното руско отношение към света, са несъстоятелни. Като предпоставка за възникването на ереста се сочи съпротивата срещу „продажбата“ на църковни длъжности (т. нар. симония). Този проблем обаче буни духовете не само в руската църква… Още в края на XIX век известният славист Константин Радченко посочва връзката на стриголниците с богомилството. И наистина, ако анализираме основните положения на появилата се в Новгород и Псков ерес, ще констатираме почти пълно съвпадение с богомилското учение, както и със свързаните с него западни ереси.

  Не бива да се игнорира трайното присъствие на руски монаси на Света гора Атонска, връзките им с техните български, византийски и сръбски събратя. В крайна сметка, както богомилите, така и стриголниците отричат църковния клир, храмовете, почитането на кръста, причастието, иконите, светите мощи, възкресението, признават само Новия Завет, и т. н., като се обединяват в тайни общини, аналогични на познатите в България, Босна и Сърбия. Като най-изявен идеолог на ереста е сочен новгородският дякон Карп, който е автор и на „писание книжно“ – текст, който по разбираеми причини не е достигнал до нас. Заедно с Карп действа и неговият събрат Никита, а към двамата монаси, очевидно водачи от категорията на „съвършените“, се приобщават още представители на духовенството, както и „простеци“ (обикновени хора, миряни). С други думи, както и при богомилите в България и Византия, руските им последователи намират подходяща среда в „организма“ на самата църква. Самото име на тази ерес буди спорове и дори някои екзотични тълкувания, но най-вероятно е прав акад. Борис Рибаков – след отлъчването му от църквата дяконът Карп е обявен за „разстриган“, а този „етикет“ е поставен и върху неговите последователи.

  През 1375-1376 г. новгородските власти залавят и екзекутират Карп, който е обезглавен. Никита и още един отлъчен свещеник са жертва на по-ефектно, при това публично наказание – хвърлени са – всеки с камък на шията, от един мост в реката Волхов! Въпреки предприетите мерки, стриголничеството продължава съществуването си. С неговите прояви борба води и Киприан, по-младият събрат на патриарх Евтимий Търновски, митрополит на Киев, Москва и „цяла Рус“ от 1376 до 1406 г. Опитният архиерей предпочита „меката сила“ на убеждението и просвещението пред жестоката разправа с инакомислещите и театралните екзекуции… Под негово ръководство и лично участие в Новгород е свикан църковен събор, на който учението е разобличено и анатемосано. Тази линия е продължена от Киприановия наследник митрополит Фотий, ръководил църквата от 1408 до 1431 г. През 1416 г., когато център на еретическата активност е Псков, в писмо („грамота“) до тамошните власти московският митрополит изрично настоява да се избягва проливането на кръв. Водачите са заловени, съдени и хвърлени в тъмница (1416 г.). Като противник на стриголниците често се сочи и даровитият богослов и мисионер Стефан Пермски (около 1340-1396). Руските изследователи показаха, че едно „Поучение“, поместено в правния сборник „Мерило Праведное“, приписвано на Стефан Пермски, всъщност е дело на друг, анонимен автор. И този руски духовник със сигурност е сред съвременниците на митрополит Киприан, които познават българския опит в борбата с ересите.

  Григорий Цамблак, другият знаменит българин, митрополит на Киев и Литва през 1413-1420 г., също отделя внимание на борбата с ересите. Със своето известно „Похвално слово за Евтимий“ Цамблак запознава руското общество с опита на своя учител и на Търновската патриаршия. Затова дори и през 1489 г. новгородският архиепископ Генадий оприличава стриголничеството на „маркианска и масалианска ерес“, което е напълно в маниера на българските и византийските критици на богомилството. В крайна сметка, българското духовно наследство продължава да е опора на руската църква и държава. И не е случайно, че известният духовник и интелектуалец св. Максим Грек (1470-1556), който е имал и български родови корени, съветва руския цар Иван Грозни (1547-1584): „Чети по-често посланието на блажения Фотий, патриарха на Константиновия град (Цариград), до българския цар Михаил (Борис-Михаил), и велика полза оттук можеш да почерпиш…“
   

• Quo vadis, Homo liberalis?

  ‘

  СТОКХОЛМСКИЯТ СИНДРОМ НА БЪЛГАРСКАТА ЛИБЕРАЛНА ХУМАНИТАРИСТИКА В КРИВОТО ОГЛЕДАЛО НА СКОПИЕ
  

  

  Константин Голев e главен асистент в Института за исторически изследвания – БАН. Защитава докторска дисертация през 2013 г. в Катедрата по средновековна история на Византия и Балканските народи на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му интереси са свързани с историята на средновековните номадски народи – по-специално кумани и монголи – и тяхното взаимодействие със заобикалящите ги уседнали общества. Занимава се също и със събирането и съхраняването на устно-исторически интервюта за различните фази на българското участие във Втората световна война (1941–1945). Специализирал е в Униврситета „Йотвош Лоранд“ – Будапеща, Американския изследователски център – София, Центъра за академични изследвания – София, Университета „Улудаг“ – Бурса, Университета „Коменски“ – Братислава и др. Канен е да изнася лекции в Централноeвропейския университет – Будапеща, Еврейския университет в Йерусалим, Оксфордския университет, Словашката Академия на науките, Сегедския университет, Виенския университет и др.

  Представяме Ви позицията на д-р Голев:

  През последните няколко седмици в общественото пространство се появиха серия от изказвания и анализи на група български хуманитаристи във връзка с навлизащия в критична фаза процес на преговори между България и Република Северна Македония за присъединяването на последната към ЕС и по-специално с „историческия спор“ между София и Скопие. Става въпрос за „Обръщение на български историци и учени в полето на хуманитарните и социалните науки“ от 5 октомври 2020 г., подписано от 34 български учени и общественици^[i], за серия от интервюта и публикации на част от подписалите въпросното „Обръщение“ учени в българските и македонските медии^[ii], и за англоезично „Отворено писмо“ до правителствата на двете държави, подписано от част от съставителите на „Обръщението“ от 2 ноември 2020 г. и техни македонски колеги^[iii]. Фокусът на всички тези текстове и медийни изяви (и на по-ранни текстове от представители на същия кръг) е съсредоточен върху твърдението, че „световната наука“ през последните десетилетия разглежда „всички нации като конструирани и дори буквално „изкуствени”“^[iv] и че „процесът на формиране на македонската нация, при всичките му специфики“ не „се различава същностно от пътя, по който са формирани и другите нации“^[v] или конкретно, че „българската нация изпреварва македонската с около половин до един век“^[vi]. Упорито повтаряйки тази концепция като установен научен факт, въпросните български учени настояват преговорният процес на Република Северна Македония за влизане в ЕС да не се обвързва пряко с официалната позиция на българската държава относно общата история на населението в двете страни, тъй като тя е продиктувана от „анахронични и много ограничени разбирания“^[vii] за националната идентичност, плод „на едно изживяло времето си, романтично и митологично историографско мислене“^[viii]. Тези твърдения несъмнено ще се сторят изненадващи на голяма част от незапознатата с детайлите в развитието на хуманитаристиката и социалните науки у нас широка общественост, а настойчивото им артикулиране именно в този невралгичен за българската външна политика в Западните Балкани момент – странно. Ето защо задачата на настоящия текст е да обясни как се е стигнало до формирането на такива възгледи сред редица представители на българските академични среди и каква трябва да бъде интерпретацията на техните действия в настоящия момент.

  Дeконструирането и „само-деконструирането“ като интелектуална идентичност в средите на българския либерален академичен елит

  На първо място изпъква въпросът какъв е интелектуалният генезис на стоящите зад исканията на посочените „български либерални историци“^[ix] (разбирай българските либерални хуманитаристи^[x]) концепции?

  Травмата от Втората световна война и съпътстващия я Холокост пораждат стремеж към отдалечаване от национализма като концепция, която доминира развитието на европейските общества през XIX и първата половина на XX в. Развитието на интелектуалните течения в следвоенния Запад води през 80-те години до изкристализирането на концепциите, че националните общности са „изкуствено създадени“ и „въобразени“ на базата на „изобретени традиции“, формулирани от модернисти като Ърнест Гелнър, Бенедикт Андерсън и Ерик Хобсбом (последният е също отдаден марксист и комунист). Те са жадно прегърнати и доразвити от западните академични кръгове, които тогава, както и сега, почти повсеместно са доминирани от интелектуалци левичари[xi], съзрели в този теоретичен арсенал възможността окончателно да прободат дракона на националната държава. Тези интелектуални процеси отвъд Желязната завеса съвпадат с краха на Социалистическия блок и идват точно навреме, за да запълнят вакуума на катастрофиралия марксистки инструментариум в българската хуманитаристика, особено след преводите на ключови за течението на модернизма автори като Гелнър и Андерсън на български език през 90-те години.

  По всичко личи, че именно концепциите на тези автори и техните последователи лежат в основата на цитираните по-горе твърдения за противоречието между достиженията на съвременната „световна наука“ и българските претенции към македонското правителство. Това заключение, разбира се, си остава чиста догадка, тъй като посочените изявления или по-рано публикуваните сходни текстове не съдържат каквато и да е препратка, която би позволила на читателя да се ориентира какви точно публикации седят зад претенцията за глобалния превес на изказаните от авторите съждения. И точно тук е есенцията на този светоглед – постановката за изкуствения и относително скорошен произход на нациите е толкова аксиоматична, че не трябва дори да се аргументира. Който не я разбира, не е в крак със „световната наука“ и е обречен на презрение… чуват прегракнали гласове, които крещят „Примордиалист!“, „Банален националист!“^[xii], във въздуха се носят пера и мирише на катран…

  Всъщност има нещо дълбоко провинциално и ненаучно в самото позоваване на една хомогенна „световна наука“, която отдавна е открила колелото, докато „ние тук“ продължаваме да тътрим насам-натам прясно заклания мамут за хобота. Тази постановка напомня екзалтацията на продавач на текезесарски дини в областен град, който за няколко часа е успял да поскита по градските тротоари и след това цял живот ще разправя в селската кръчма „там как ги правят нещата“. Подобна претенция за „ретранслиране“ на актуалните научни постижения може би би имала известен смисъл в епохата на Желязната завеса, но в съвременния глобален свят е… ами да – „анахронична“ и „много ограничена“. Всъщност така зададеният диктат на анонимната „световна наука“ не оставя никакво пространство за интерпретацията на историческите събития от различни гледни точки, за която призовават авторите на същите тези текстове. А иначе концепцията за изкуственото конструиране на нациите върху произволни етнически и езикови пространства не е нито единственият, нито дори най-новият теоретичен подход в изследването на модерните нации и предхождащите ги предмодерни етнически общности. В момента сред теоретиците на национализма има привърженици както на школата на примордиализма (да, това не е само обида за примитивните местни колеги!), така и на модернизма, на постмодернизма, на етносимволизма и т.н. Има и автори, които не се вписват в никоя конкретна школа. И едва ли е странно, че дебатът между тях е в немалка степен съсредоточен именно върху измеренията на предмодерните етнически общности като субстрат на съвременните нации.^[xiii]

  Обаче не може да се отрече, че ширещото се в западните академични среди левичарство, съчетано с тенденциите към изграждане на наднационални обединения като ЕС, осигуряват широко присъствие на концепциите за модерния изкуствено конструиран характер на нациите във водещите западни научни центрове, особено в полето на модерната история и социалните науки. Това води до радушен прием на либералните български хуманитаристи в тези среди^[xiv] и достъп до немалко престижни специализации и стипендии, а някои от по-младите са завършили своето образование на запад. От там и самочувствието им да се изказват като крайна научна инстанция по заплитания вече почти сто и петдесет години възел на Македонския въпрос. Чувството за превъзходство спрямо останалите местни учени и по-голямата част от обществеността закономерно води до оформянето на „ексклузивно ядро“ от либерални хуманитаристи със своя обществена периферия и присъствие в публичния живот – до голяма степен посредством социалните мрежи и електронни медии като „Маргиналия“, българската секция на Дойче Веле и „Дневник“.

  Ексклузивният характер на тази общност се определя по две линии – от една страна това е чувството на интелектуална посветеност – тръпката от съзнанието, че си успял да проумееш заговора на елитите от XIX век, да разбиеш стереотипите и да се освободиш от фиктивно конструираните национални окови, за да се превърнеш в гражданин на световната интелектуална общност. Съвсем естествено такова себеусещане върви с чувство най-малкото за превъзходство над останалите ти колеги в малката ни страна, които отказват да припознаят този културен код. От друга страна, либералният учен изпитва нескрито презрение към широките слоеве на българското население, които се оказват непригодни да го припознаят като меродавен обществен авторитет и наместо това предпочитат да кичат къщите си с трибагреника и да се обличат по разни поводи с народни носии, афиширайки по този начин маскарадния си и окаян „банален национализъм“. Тези хора и въобще всички, които по някакъв начин демонстрират публично връзка с миналото, са свеждани до електората на няколкото демагогски „патрЕотични“ партии – затънали в собственото си невежество и исторически комплекси безпросветни индивиди, които се мъчат да намерят във фиктивната си представа за някогашното величие спасение от тежката социална безизходица, в която неминуемо трябва да са изпаднали, за да стигнат до такова жалко поведение. А някъде отзад наднича и призракът на путинизма… Същността на този интелектуален снобизъм е много ясно демонстрирана в интервюто на проф. Кьосев за DW, където той заявява, че неграмотните редови граждани опростачват постиженията на романтичния национализъм като ги свеждат до употребата на десетина публично разпознаваеми символа, без да са се запознали с целия интелектуален продукт на тази епоха.^[xv] С други думи, проф. Кьосев е омерзен, че след края на дългия си работен ден под земята, където току-що буквално е изкарал с ръцете си БВП-то за неговата и моята заплата, миньорът е нахлупил калпак и се е хвърлил в леденото хоро на Йордановден, наместо да подложи на сравнителен анализ тефтерчето на Левски и „Привременния закон за народните горски чети“ на Раковски… Ако обаче той все пак реши да си спести тези усилия, проф. Кьосев и част от инициаторите на „Обръщението“ имат алтернатива за него – „моделът на гражданската нация“, която им е „по-симпатична пред идеята за етнокултурна нация, фатално обвързваща индивида с полуизмислени „вечни“ традиции“.^[xvi]

  Въобще за либералните учени е особено характерно сурово да критикуват и да заклеймяват обекта си на изследване – в случая модерното общество. Твърде често в техните разработки границата между научен анализ и мисия за промяна на обществото към по-добро бъдеще се размиват, особено що се отнася до социалните науки. И това не е просто случайност, а изражение на факта, че както у нас, така и зад граница либералната хуманитаристика е тясно преплетена с доминиращите в академичните среди на запад левичари. В тези среди заподозреният в „пълзящ национализъм“ колега е винаги гледан изпод вежди, докато завършилият в Щатите троцкист с впечатляваща годишна заплата от университета „Коч“ (фамилията е един от стожерите на турския капитализъм) се възприема като екзотичен симпатяга, който просто е отишъл малко по-далеч в борбата срещу общия пълзящ враг. Чувайки това колегите ще започнат да замерят с школи и дефиниции, но така няма да успеят да прикрият факта, че често посягат към един и същи теоретичен инструментариум и на практика споделятсходни виждания по отношение на националните идентичности, малцинствата и националната държава с левичарската интелигенция. Всъщност единственото, което предотвратява пълното размиване на двете интелектуални общности на местна почва в България, е травматичният спомен за комунизма (и то за „национал-комунизма“) и романтичните спомени от митингите през 90-те години.

  В класическата история и сродните ѝ дисциплини характерната за либералната хуманитаристика страст към реформирането на установените наративи води до свръхупотреба на деструктивния подход. На какво се дължи този феномен?

  По принцип входът в либералното академично ядро е свързан малко или много с приемането на интелектуалния пакт, според който нациите (и респективно националните държави) са изкуствени социални конструкции от Модерната епоха (т.е. от XIX, най-рано края на XVIII в.^[xvii]), създадени от тогавашните елити под формата на своеобразен заговор спрямо аморфните непросветени маси. Към българската „редакция“ на този пакт обикновено се добавя и положението, че преди този период не могат да съществуват ясно дефинирани етнически общности, а употребата на етноними е плод на строго определени контексти, които нямат нищо общо със съвременните категории. Съвсем естествено е, приемайки тази концепция, посветеният да деконструира в някаква степен и собствената си национална, че и етническа идентичност – своего рода лична, „аврамова“ жертва на прага на познанието, отвъд който тези разбирания са общоприети. Това, разбира се, не означава, че либералният учен се отрича от собствената си национална принадлежност – той просто трябва да свали „романтичната“ ѝ одежда, да се дистанцира от типичните за всяка нация стереотипи и митове, но преди всичко да демонстрира пълно отдалечаване от „мейнстрийм“ историческия наратив на тази нация, с който вече не е в състояние да се самоотъждестви поради амплоато си на просветен. Особено ясно забележим е този поведенчески модел при международни срещи, където това е своеобразен bon ton. По принцип тази парадигма е общовалидна за всички представители на хуманитарните и социалните науки, но е особено очаквана от историка, поради факта че неговите научни занимания са най-тясно обвързани с националните наративи и въобще с миналото, с всички произтичащи от това опасности за „прихващане“ на лични пристрастия. Както казва в интервюто си за „Капитал“ през 2012 един от инициаторите на „Обръщението“ д-р Везенков: „Трябва да се освободим от тази ангажираност със собствената национална идентичност, защото този начин на разказване на миналото няма познавателна стойност.“^[xviii]

  За да се еманципира от този иманентен контакт със собствения „романтичен“ национален наратив, либералният учен го подлага на атаки от всички страни. Най-невинният начин да се води тази борба е тоталното неглижиране на националната история, и въобще на политическата, чрез фокусирането върху дребни теми от бита, които обаче красноречиво разголват изкуствено конструираната природа на националните символи в ежедневието и в кулинарната сфера – любими теми тук са шопската салата и народните носии. Друго средство за атака по фланга е изборът на нелицеприятни теми за изследване, които разкриват националната държава в светлината на агресор и/или перфиден злодей, и не дават повод за особена гордост. Особен престиж носи отстрелването на важен топос за самочувствието на нацията, като например спасяването на българските евреи. Не липсват и фронтални атаки срещу наратива, отричането на светлите и мрачните периоди в националната история, и накрая тоталното отхвърляне на самата концепция за национална история.^[xix] Така се постига „десакрализацията“ на тази национална история.^[xx] Общо взето стремежът е да се удари там, където най-много боли, да се настъпи не просто слабата точка на класическия разказ за българското минало, а мазолът на цялата българска общественост. Така се стига до парадоксални изявления: „[…] Историкът трябва, четейки миналото, да плува срещу течението и да пречи да се образува всяка една идентичност, с цел да разкрие онези конфликти, които биват прикривани от идентичността.“^[xxi] Ето с такива намерения е постлан пътят към стокхолмския синдром по отношение на македонизма. И той е извървян до край по една много проста причина: Македония – по сполучливия израз на президента Петър Стоянов – е най-романтичната част от българската история… а ние вече знаем, че именно романтиката е първата жертва на просветения изследовател, тръгнал на лов за идентичности. Срещу този дивеч той си служи с едно много ефикасно оръжие – идентичността трябва да бъде оплетена и задушена в мрежата на историческия релативизъм.

  Историческият релативизъм и призракът на „историческата истина“

  „Отвореното писмо“ от 2 ноември 2020 г. съдържа следния на пръв поглед напълно невинен пасаж: „Притеснително е също така, чрез преговори между две държави да се търси съгласие за само една историческа истина. Съвременната историография отдавна е приела съществуването на множествени интерпретации, като резултат от различни перспективи.“^[xxii] Тази част от „Писмото“ е насочена срещу претенциите на българската държава за признаване от страна на македонския политически елит на ролята, която българският етнически елемент играе в развитието на македонския регион още от Средновековието. Въвеждането на „различни интерпретации“ и „различни перспективи“ като контрапункт на вече многократно торпилирания и отхвърлян български национален разказ води до неговото приравняване с македонския национален наратив – два сходни конструкта, които подобно на всички такива конструкти страдат от своите слабости и митологеми, и които са в еднаква степен недостоверни поради своята иманентно фиктивна природа. Самата концепция за „историческа истина“ буди нескрито презрение и иронични коментари сред представителите на либералната хуманитаристика и особено сред либералните историци.^[xxiii] Особена насмешка буди позоваването на исторически факти от периодите преди „конструирането“ на нациите (т.е. преди XIX и XX в.) – колкото по-назад във времето, толкова по-зле. А за най-окаяни се считат изследователи, които си позволяват да посочват аргументи за българско присъствие в Македония през Средновековието, поради факта че въпросът за етническата идентичност се счита за ирелевантен спрямо този предмодерен период – и то не само за Македония или дори за самата България, а по принцип. Такива учени са заклеймявани като примордиалисти – т.е. те възприемат съвременните национални идентичности както статични във времето и оформени в настоящия си вид от далечни и незапомнени времена. В противовес на подобни подходи се изтъква иманентния субективизъм на историята, която е принудена да работи не с емпирични факти, а със създадени от човека извори и твърдения, които поради своя субективен характер подлежат на най-разнообразни интерпретации и контекстуализации, но не биха могли да се квалифицират като повече или по-малко верни. Така на практика историята е лишена от статута си на наука, а продуцираните от нея разкази за миналото се възприемат не като научна продукция в класическия смисъл на това понятие, а като фундаментален инструмент за конструирането на съвременните нации. За несъгласния с тази крайно релативизирана концепция за изучаването на миналото остава примордиалното амплоа на интелектуален реликт от XIX-ия век. Среден път няма…

  За да не бъде този текст тълкуван погрешно и лековато квалифициран като поредния „романтичен продукт“ на деформираната представа за миналото, бих искал да подчертая: аз не се съмнявам, че съвременните нации са продукт на модерната епоха, когато под въздействието на масовите печатни медии, масовизиращото се образование и романтичните културни представи се стига до същински взрив на националните идеологии. Не отричам също и че индивиди, семейства и цели общности могат да се преливат в различни нации по силата на политически обстоятелства. И все пак земята е кръгла и тя се върти! Етническото съзнание съществува и в предмодерната епоха, и в определени моменти може да бъде съществен елемент от политическата реторика на предмодерните държавни образувания, особено в Централна и Източна Европа. Разбира се, тази етническа идентичност нито е статична, нито е единственият начин за самоидентификация на своите носители, които при определени обстоятелства (както и днес) биха могли да изтъкват на преден план религиозната си идентичност, регионалния си произход, политическите си пристрастия и т.н. Това не означава, че средновековните държавни образувания се стремят към етническа хомогенност или дори че всички представители на определена етническа група са наясно с принадлежността си към нея. Означава обаче, че определени етнически групи в тези държавни организми са възприемани и са се възприемали като носители на политическа и/или културна традиция, която понякога има силата да превръща тяхното етническо название в политоним, който се разпростира върху цялото етнически пъстро население на доминираните от тях държави.

  Ще си позволя да приведа няколко отдавна познати примера, които илюстрират това становище в българския контекст и конкретно във връзка с българското присъствие в Македония. Целта ми е да привлека вниманието на широката общественост у нас върху тези често цитирани, но все по-малко четени исторически източници именно в контекста на формулираните от българските либерални учени претенции за всеобхватен исторически релативизъм. Да вземем за пример Битолския надпис на цар Иван Владислав (1015–1018). В него този владетел е представен като „български самодържец“, който „беше българин родом, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий“. Самият надпис пък съобщава, че през 1015 г. владетелят е изградил битолската крепост „за убежище и за спасение, и за живота на българите“.^[xxiv] От краткия текст на този несъмнено политически документ можем да установим, че важна част от идентичността на последния цар на Първото българско царство е българският му етнически произход (по род!), а действията му (и политическата му реторика) са насочени към битолските българи. Надписът също така е написан на език, който е органично свързан със съвременния български език и неговия македонски дериват – за илюстрация привеждам оригиналните пасажи. Искам също така да подчертая, че надписът е публичен документ, насочен към широката маса от поданиците на царя, тъй като въпреки доминиращата неграмотност на средновековното население именно подобни паметници са били използвани, за да достигнат посланията на политическия елит до максимално голяма аудитория в целия античен и средновековен свят, далеч отвъд рамките на християнската цивилизация. Всъщност етническите категории в надписа се разпростират отвъд непосредствено контролираното от владетеля пространство – войската на Българоубиеца Василий II (986 – 1025) е квалифицирана като „гръцка“, което показва, че средновековните българи са възприемали не само себе си като представители на етническа общност, но дори и византийските си противници, оставайки индиферентни към претенциите на последните за универсализма на „ромейското“ им наследство.

  Впрочем в идентични категории разсъждава и църковно-политическият елит на Втората българска държава, както е видно от текста на съставения през XIII–XIV в. Борилов синодик: „Вечна памет на цар Йоан Асен – Белгун, който освободи от гръцко робство българския род.“^[xxv] Съставителите на същия източник отиват дори още по-далеч в претенциите си за културното наследство на светите братя равноапостоли, като твърдят че св. Кирил „преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род“^[xxvi]. Разбира се, и на ум не ми идва да приемам дословно това твърдение. То е важно като илюстрация на факта, че българският религиозно-политически елит от Високото средновековие се опитва да монополизира делото на светите братя и, квалифицирайки го в етнически категории, заявява претенциите си за културна хегемония. Вече се чуватзаклинанията на либералните жреци: „Ама това е дело на елита!“, „Каква връзка има това с обикновения неграмотен селянин?!“ Та нали постиженията на един народ се измерват именно със създаденото от елита му… И днес, когато ни гостуват чуждестранни колеги, ние ги водим в концертни зали, където се изпълнява рапсодия „Вардар“ на Панчо Владигеров, а не Радка Пиратка, която е безспорен продукт на широките народни маси. А и Синодикът е създаден не за да бъде дискутиран в университета, а за да бъде четен публично в църквите. При всяко положение е достатъчно ясно, че представителите на средновековните елити, чието дело са Битолският надпис и Бориловият синодик, не биха могли да си поставят за задача национална и етническа конструкция (проектирането на подобно намерение назад в XI-XIII век е съвършен анахронизъм!), а преследват далеч по-прагматичната цел да легитимират властта си пред население, което очевидно се идентифицира с използваните от тях етнически категории.

  Списъкът с тези примери може да бъде продължен, но и така е достатъчно ясно, че етническата идентификация и самоидентификация е съществена част от политическата реторика на двете средновековни български държави, които поне от началото на XI в. използват за публичното ѝ артикулиране език, генетично свързан със съвременните говори в спорещите днес България и Северна Македония, и оттам с литературно кодифицираните им норми. Език, който в своето житие на Св. Климент Охридски от XI – XII в. византийският интелектуалец Теофилакт Охридски – подобно на съставителите на Бориловия синодик – изрично определя като български^[xxvii], макар че по това време той все още не е ясно обособен от останалите южнославянски говори. Показателно е, че от своята перспектива византийският духовник разглежда тези говори именно като български език, обвързвайки ги с конкретна етническа група, несъмнено повлиян от културното и политическото наследство на българската държава. Впрочем тук е мястото да се каже, че релативизацията от страна на либералните учени се простира и в полето на езикознанието. Езикът, бидейки основен белег на етничността, също се възприема като повече или по-малко изкуствен социален конструкт. Самият процес на кодификация, който безспорно представлява изкуствена намеса в развитието на диалектните говори, често се преекспонира в либералните среди. Техните представители омаловажават ролята на естествените процеси в образуването на граматичните и лексикални особености на предмодерните „диалектни континууми“, и наблягат най-вече върху полуистината, че „езиците се създават от институции“.^[xxviii]

  Но да се върнем към българите в Македонския регион, чието присъствие там е регистрирано и от извори, които съвсем не са продукт на средновековния български политически елит. Още през XI век същият Теофилакт Охридски се оплаква на видинския митрополит, че нападенията на куманите в епархията на последния са нищо в сравнение с интригите на охридски българи.^[xxix] И ако този витиеват епистоларен извор оставя широко поле за интерпретации, то какво да кажем за административен документ от канцеларията на Андроник I Комнин (1183–1185), където се съобщава, че в планината Кожух, на границата между днешна Гърция и Северна Македония, кумани съжителстват с влашки пастири и българи? Съвършено лишеният от амбиции за политическа реторика данъчен документ споменава в тривиален битов контекст представителите на три етнически групи, които съжителстват в този регион. Забележете, че става дума за период, в който не съществува средновековна българска държава, и за битов контекст, който няма никакво отношение към евентуални претенции за нейното политическо наследство.

  Подобно е положението и през следващите столетия. В съхранените записки на венецианския нотариус на остров Крит Маноле Брешиано за периода 1381–1383 фигурират данни за продажба и освобождаване на роби, които османските турци пленяват по време на походите си на Балканите. Според документите преобладаващата част от робите, произхождащи от редица градове в съвременна Северна Македония и Гръцка Македония, са „от рода на българите“ (de genere Bulgarorum). Произходът им е определен според сведенията, които те самите дават, както личи от посоченото родно място на един от тях – Ismelnichi (от Мелник). Очевидно нотариусът не е разбрал, че става дума за цяло изречение и го е записал като название на самото селище. Пак от края на XIV в. произхождаи следното обръщение към св. Иван Рилски, записано в ръкопис, съхраняван в библиотеката на охридската църква „Св. Богородица – св. Климент“: „Моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сънародници – еднородния ти български народ“.^[xxx]

  Към тези примери могат да бъдат добавени още редица други, които да обхванат и следващите исторически периоди чак до ХХ в., но не такава е задачата на настоящия текст. Целите на този кратък средновековен „ескиз“ са две: да се подчертае фактът, че предмодерната българска етническа общност играе централна роля в развитието и политическата реторика на средновековните български царства; и да се подчертаефактът, че български етнически елемент съществува още от времето на Първото българско царство в региона на Македония и че в зависимост от динамиката на историческите събития понякога той е водещ в политическо и културно отношение, а друг път не е, и това е съвсем естествено с оглед на дългата история на това присъствие. Същото е положението и в Тракия, Родопите и Поморавието, които обаче, за разлика от Македония, никога не са били политически център на българската държава. Впрочем не е без значение фактът, че по това време македонската идентичност не съществува даже в регионална форма, защото регионът не се нарича така. Със свиването на византийските територии през Ранното средновековие названието на някогашната антична провинция Македония в крайна сметка се превръща в име на византийска военно-административна област (тема) в съвременна Тракия.^[xxxi]

  Забележете, аз не твърдя, че Македония се населява само от българи, не твърдя, че поданиците на Самуил са еквивалентни като поведение и светоглед на Тодор Александров и Иван Михайлов или че в продължение на цяло хилядолетие са се стремили да създадат хомогенна и етнически чиста българска национална държава –просто заявявам, че българската народност в нейните предмодерни измерения на традиционна общност трайно присъства в Македония. Насмешливото отричане на този факт и въобще на самото съществуване на етничност в предмодерната епоха на базата на мъгляво позоваване на обобщаващи философски теории, които никога не са имали претенцията да познават конкретните условия на Балканите, а камо ли пък предмодерната им история, е също толкова научно издържано, колкото използването на марксисткия инструментариум за анализ на въстанието на Ивайло. Ето защо опитите българският исторически наратив въобще и Македонският въпрос в частност да бъдат насила натикани в такова тясно прокрустово ложе с безметежна усмивка на интелектуално превъзходство са чисто и просто сектантство, при това, ако си послужим с болшевишкия терминологичен инструментариум – ляво сектантство. И някак напомнят отрицателите на COVID-19, които си обясняват заобикалящата ги ситуация с наличието на заговори.

  Етническите субстрати, модерните нации и лутанията на македонския исторически разказ

  В своето „Обръщение“ и във всички следващи изяви либералните хуманитаристи категорично заявяват: „Не смятаме, че процесът на формиране на македонската нация, при всичките му специфики, се различава същностно от пътя, по който са формирани и другите нации“^[xxxii]. Но колкото и да къкри това твърдение в соса на интерпретациите, то е обречено завинаги да си остане една сурова неистина.

  Невъоръженото ми провинциално око съзира най-общо три типа съвременни европейски и северноамерикански нации:

  Първите от тях са такива, които търсят основания за своето съществуване в някаква форма на континуитет с предмодерни етнически общности – било древни, като например гръцката, грузинската, арменската и т.н.; било формирани през Ранното средновековие като например българи, сърби, чехи и т.н.; а има и такива, които се идентифицират с общности, появили се на етническата карта на Европа още по-късно, като например украинци и белоруси. Основанията за подобен континуитет са с различна степен на легитимност според конкретния случай. Но както показва българският пример, претенциите за континуитет не само в политически план, но и по отношение на наследен от предмодерната епоха етнически субстрат, който впоследствие модерните средства за масова информация и образованието извайват в съвременни нации, могат да бъдат напълно основателни. Това разбира се не означава, че при процеса на образуване на съвременната нация нейната територия съвпада напълно или дори в голяма степен с тези на историческия предтеча или че съставляващите нацията отделни индивиди непременно трябва да произхождат от тази общност. Така или иначе, повечето нации в европейското цивилизационно пространство спадат към тази група.

  Съществуват и нации, които са образувани върху регионални идентичности на сравнително ранен етап от развитието на модерните национализми – такива са белгийците и в някаква степен швейцарците. Тук трябва да се отбележи, че ярките регионални идентичности са особено характерни за Западна Европа, поради редица фактори, в които сега няма да се задълбочавам.

  Съществуват и нации, които въобще не претендират за връзка с конкретен етнически субстрат или за обща история на съставляващите ги индивиди преди епохата на модерния национализъм, и все още са отворени към интегриране на имигранти с най-разнообразна културна, етническа и расова принадлежност – такива са американците и в някаква степен канадците. Важно е да се отбележи, че въпреки колониалното наследство, масовия прилив на имигранти в Европа и доминиращите либерални нагласи в академичните и политическите кръгове на западноевропейските страни, такъв тип национална концепция не съществува на европейския континент.

  Македонската нация не може да се причисли към нито една от тези категории. В първата група тя не може да попадне поради неубедителността на претенциите за съществуване на самостоятелна предмодерна македонска етническа общност. Северна Македония очевидно не може да бъде имигрантска държава от третия тип и така остава единствено втората опция за превръщането на регионалната идентичност в национална. Но този вариант би бил реалистичен единствено ако македонският политически и академичен елит съумее да убеди албанските граждани на страната, че са равноправни представители на македонската нация, които са етнически толкова отдалечени от албанците в Албания и Косово, колкото македонците от българите – с други думи да наложи убедителна регионална алтернатива на албанския национализъм, така че албанци и македонци да дублират ролите на валонци и фламандци в Белгия. За момента обаче такива изгледи няма.^[xxxiii] На пръв поглед изглежда, че най-близкото другарче на македонската нация е другата „нова“ югославска нация – тази на босненските мюсюлмани, но дори и тя е основана върху исторически формирана конфесионална група, чиято поява предхожда със столетия разцвета на национализмите.

  При това проблемите с дефиницията на македонската нация не висят във въздуха сами за себе си, тъй като за нейна беда Северна Македония не е остров. Напротив, тя е заобиколена от съседи, които имат общо взето легитимни претенции за континуитет с предмодерни етнически групи и чиито политически елити не се свенят да оспорват било явно и дори официално (България, Гърция, Албания, Косово), било под сурдинка (Сърбия) самото съществуване на самостоятелна македонска нация. Това неустановено положение на същата тази македонска нация, което много напомня на останалия прав по време на играта „Музикални столове“, води до конвулсивни преформатирания на националния наратив през последните десетилетия. Наследеният от югославския период стремеж да се отвоюва „Самуиловата държава“ с цената на откровени лъжи и фалшификации бе последван от форсиран опит за „антиквизация“, която не просто да утвърди позициите на македонизма, но и да му позволи да „обърне мача“, като му предостави историческото старшинство в региона. След съвсем скорошната катастрофа на скъпоструващия в духовен и чисто материален план античен проект младата генерация македонски хуманитаристи постепенно започна да налучква „правия път“ на либералния исторически подход и сама да бере сладките плодове на деконструирането и историческия релативизъм. Така след като ние не можем да станем като другите, другите ще станат като нас и изведнъж и Филип, и Александър, и Самуил, че и Симеон и Стефан Душан потъват в аморфното блато на безвремието преди конструкцията на всички балкански нации през Модерната епоха. Или с други думи – ако Мохамед не може да отиде при планината, планината ще отиде при Мохамед и накрая всички сядаме на софрата на социалните конструкти, един малко по-рано, един малко по-късно…

  На всичкото отгоре този подход е подплатен с претенцията да е в крак със „световната наука“, давайки решително преимущество в спора със съседите примордиалисти и аз съм виждал как някои македонски колеги, един от които понастоящем е член на смесената историческа комисия, напълно искрено вярват в тази концепция и я защитават с фанатичността на притиснато до стената диво животно. Обаче дори за този либерален наратив основаното в края на XIX в. ВМРО и неговите дейци са централен сюжет – защото иначе килимчето много се свива и всичко ще се сведе до междувоенния период, където колкото и да не искат да го признаят либералните хуманитаристи от двете страни на границата, Коминтернът има, ако не монополна, то поне ясно изразена водеща роля. И тогава ще се окаже, че идеята за самостоятелна Македонска национална държава не е разцъфнала на Илинден в самата Македония, а на друго място и в друго време… Та затова сега в Скопие историци и политици закриват с телата си образа на Гоце Делчев с бойния вик за „споделената история“ – защото искат да споделят с гражданите си поне малко историческа легитимност. А тя се постига чрез абсолютно фалшивата теза за континуитета между борбата с османския потисник и тази с българския окупатор.

  Впрочем любопитно следствие от бързата смяна на доминиращите наративи в Скопие е фактът, че тъй като промяната на учебниците е относително дълготраен процес, в момента в образователната система и общественото пространство съжителстват елементи от трите наратива. Това води до допълнително объркване и спорове сред изтерзаните „редови“ носители на съвременната македонска национална идентичност относно това къде всъщност лежат акцентите в нейния исторически разказ.

  И отново едно уточнение: българските либерални хуманитаристи обичат да изтъкват, че нашият собствен национален наратив също не е лишен от своите недъзи и в това отношение са напълно прави: през зрелия социализъм и у нас има опити за „антиквизация“ чрез добавянето на траките в етногенезиса на българската народност, има и опити чрез историческа манипулация да се оправдае „Възродителният процес“, до ден днешен продължават напъните за „състаряването“ на българската държава с петстотин години, а е налице и митологизация на османския период. Съществуват и теми табута, като например участието на власите в създаването на Второто българско царство и военните престъпления на Българската армия през XX в. Обаче немалко от тези недъзи и недостатъци или вече отдавна са в миналото, или никога не са влизали в официалния разказ. Още по-важно е, че никой от тях не поставя под въпрос самата парадигма на историческото развитие на българския народ, дори и драстичната марксистка интервенция в официалната историография за един 45-годишен (а може би и по-дълъг) период. Ето защо опитът на база на треската в своето око да се търси паритет с гредата в чуждото, като в равна степен се поставят под въпрос цялостната социална устойчивост на двата наратива и фактическата им основа, е несъстоятелен. Той е еквивалентен на твърдението, че понеже стъклената пирамида в двора на Лувъра и тази на Хеопс в Гиза в момента изглеждат по един и същи начин, значи са горе-долу с еднакъв състав и са еднакво стабилни, само че едната е малко по-стара. Поради което прокарването на директни паралели в образуването на македонската и българската нация е напълно неуместно.

  Криворазбраният паралелизъм

  Дори ако се остави настрана въпросът за предмодерните исторически реалности, процесът на изграждане на българската и македонската нация изобщо не е „същностно“ сходен и разликите далеч не се изчерпват с това, че последният започва „половин до един век“ по-късно, както твърдят представителите на либералния хуманитарен кръг.^[xxxiv] Зад невинната забележка за хронологичната разлика се крие фактът, че окончателното формиране на македонската нация е много по-късно от това на останалите европейски нации (с някои изключения като босненските мюсюлмани). Всъщност той е съвременен (само хронологично, но не и същностно) предимно на сходни процеси в Африка, Индийския субконтинент и други региони, лежащи далеч отвъд пределите на европейското цивилизационно пространство, които се сблъскват с предизвикателствата на модернизацията в пълна степен едва в хода на следвоенната деколонизация.

  Модерният български национализъм е класически пример за оформянето на нацията „отдолу нагоре“ (bottom up) – по инициатива на отделни индивиди и общности, които не са подкрепяни нито от държавна образователна политика, нито от „национална“ църква, нито от каквато и да е системна държавна намеса. Всъщност точно това са и първите победи на оформящата се българска нация – еманципирането на просветното дело и на църковната йерархия от по-зрелия и агресивен гръцки национализъм. Всичко това става в условията на една огромна мултинационална империя, простираща се на три континента, която остава в общи линии неутрална в хода на този процес, с изключение на някои ключови епизоди, какъвто е издаването на фермана за Българската екзархия през 1870 г. Оформянето на българската национална идентичност през този период не е налагано с репресивни методи над широки слоеве от населението, най-малкото защото съществуващият в условията на Османската империя български народ просто не разполага с репресивни институции, нито пък с каквото и да е централизирано политическо представителство. Дори и след създаването на българската национална държава през 1878 г. и последвалото Съединение през 1885 г. българският политически елит сравнително рядко се стреми да налага национална идентичност на непринадлежащи към българския етнос общности с репресивни средства и обикновено това става във време на военни конфликти. Но така или иначе българският национализъм остава фокусиран преди всичко върху българската етническа маса и точно това е една от основните причини за отчаяния стремеж към Вардарска Македония за сметка на много по-важните от стратегическа и икономическа гледна точка Тракия и Добруджа.

  Модерната македонска нация обаче е класически пример за формиране на национална идентичност отгоре надолу (top down) с помощта на централизиран държавен апарат и институционализиран политически и интелектуален елит, които са насочени към едно дълбоко травматизиранo от българските поражения в две балкански и две световни войни население, претърпяло няколко значими изселнически вълни по посока на България. Този процес на пръв поглед изглежда близък до налаганата от либералните хуманитаристи концепция за „социално конструиране“ на всички нации, но трябва да се направи едно важно уточнение. Ако нациите никнеха като панелки през социализма – на произволна база и без значение от съществуващата етническа реалност, населението в Македония би трябвало да се сърбизира тотално в междувоенния период, тъй като в продължение на повече от две десетилетия сръбският политически елит и сръбската църква стоварват там цялата тежест на националната държава и позволяват на местното население да опита и от меда (образование, административна кариера), и от жилото (репресии, наборна военна служба). Този процес е съпроводен и с политика на целенасочена сръбска колонизация. По следваната от либералните учени логика хората там просто трябваше един ден да се събудят сърби, обаче това така или иначе не стана. За сметка на това многократните български поражения в областта, чиято сметка след това плаща местното население, водят до постепенното избиране на регионалната македонска идентичност като среден път между намиращите се в остър конфликт български и сръбски национализми. Не друг, а именно Кръсте Мисирков (чието име днес носи Институтът за македонски език в Скопие) дава най-красноречивото описание на този процес през 1924 г.:

  „Но наред с това, съвременните условия издигнаха на високо място местния, провинциалния македонски патриотизъм, македонското национално съзнание като най-сигурна основа за изграждането на едно по-добро бъдеще и за нас и за България. Националното обединение на българското племе пропадна. […] Ние, македонците, днес трябва да сме и действително сме по-малко българи и повече македонци, от когато и да било по-рано в нашата история.“^[xxxv]

  На тази благодатна почва пада и намесата на Коминтерна през Междувоенния период, която легитимира външно огнищата на обособяващото се македонско самосъзнание. Може само да се гадае как биха се развили тези процеси, ако не беше смазващата намеса на политическия елит в следвоенна комунистическа Югославия, която води до налагане на македонския национален проект в неговата силно сърбизирана форма. Това става вече не просто със средствата на националната държава, а с още по-всеобхватния арсенал на тоталитарната държава и ролята на нейния репресивен апарат (наред с образователния и пропагандния) е значителна. Парадоксално, но жертва на тези репресии стават не само македонските българи, а дори и представители на „автентичния“ македонизъм като Методи Андонов-Ченто, които се стремят към еманципация както от българското, така и от сръбското влияние.^[xxxvi] Не е случайно, че голяма част от личния състав и ръководителите на югославските тайни служби в Македония се състои от етнически сърби.

  Следователно съвременната македонската национална идентичност е формирана под въздействието на няколко ключови фактора, които съвършено отсъстват в генезиса на българската нация: наличието на тежка травма от циклично повтарящи се политически катаклизми за сравнително кратък период от време; десетилетното управление на етнически чужда национална държава с агресивна асимилаторска политика; намесата на външен идеологически център като Коминтерна; и накрая, дългогодишната външна интервенция на федералния център Белград, която пряко влияе на ключови въпроси като кодификацията на езика и създаването на историческия наратив. Опитите на либералните историци у нас да сведат акушерската роля на съветския и югославския комунизъм до едно реципрочно положение чрез твърдението, че българската позиция по Македонския въпрос е реликт от времето на Тодор Живков^[xxxvii], не могат да засенчат факта, че десетилетия наред скопският политически и научен елит е бил (и в някаква степен все още е) щампован в белградски калъпи.

  Причините за посочените фундаментални разлики се коренят именно в свенливо отбелязания от либералните учени факт, че българската национална идентичност е „малко по-стара“^[xxxviii] от македонската. Недоизказаното следствие от този факт е, че последната трябва да се налага върху вече формираната (макар и не повсеместно) на базата на предмодерния български етнически субстрат модерна българска национална идентичност със собствено образование, църква и съвсем близко разположена национална държава^[xxxix]. И тъкмо необходимостта от изчегъртването на този предшественик превръща трансформацията в особено болезнен процес. И пак по тази причина съвременната македонска национална идентичност е базирана на иманентно отрицание на всичко българско в разказа за миналото и особено за близкото минало. Обаче ако тази идентичност иска да оцелее, тя трябва да докаже, че е в състояние да живее сама за себе си, без постоянно да се оттласква отчаяно от българския си субстрат. С други думи, тя трябва да се изправи срещу призраците от миналото. Това може да стане по два начина – или като ограничи националния си разказ до не особено дългата си парадигма на развитие, или като пледира, подобно на всички останали нации в региона, континуитет с действителния си предмодерен етнически субстрат. Обаче тогава ще трябва да приеме целия пакет, а не само извадени от контекста регионални и политически отломки. Среден път няма, поне не и такъв, който да води в съвременна Европа, и нямам предвид ЕС, а континента въобще.

  Стокхолмският синдром на българската либерална хуманитаристика в кривото огледало на Скопие

  В последните дни редица от либералните учени, които подписаха „Обръщението“ и „Отвореното писмо“, се надпреварват да дават интервюта и да публикуват материали в македонските медии, чрез които да популяризират гледната си точка за състоянието на „световната наука“ и несъстоятелността на архаичния и романтичен български национален разказ, който те привиждат като основна причина за очертаващата се криза между двете държави. За тази цел те избират най-вече македонската секция на „Дойче Веле“, вероятно припознавайки я чисто механично като местния еквивалент на българския ѝ братовчед по отношение на мисия и ценности. Само че за разлика от българската секция на DW, която е трибуна на либералните възгледи за миналото и настоящето на българското общество и Европа, македонската секция изпъква като доста лоялна на националната перспектива в Скопие, и там редовно се публикуват материали с подчертано критично отношение към България. Само за сравнение ще отбележа, че в българското DW по правило не се обнародват материали с критично отношение към македонската позиция в споровете между двете държави. Така например в македонската секция на DW открито се коментира въпросът за македонското малцинство в България^[xl], докато в софийската ѝ братовчедка темата за хората с българско самосъзнание в Македония не буди сходен интерес. За сметка на това обаче присъства тази с македонското малцинство у нас.^[xli] Всъщност аз съм убеден, че изявяващите се в македонското ДВ български хуманитаристи никога не биха дали такива приветливи интервюта за медия с еквивалентна политическа реторика от българската страна на границата, още по-малко пък четирима в рамките на десетина дни!

  Изборът на точно тази трибуна е само външен белег на стокхолмския синдром на българската либерална хуманитаристика по отношение на македонизма, който подсказва слаба заинтересованост от македонския медиен климат. Много по-притеснителни са паралелите между публично изявените научни претенции на българските либерални хуманитаристи от тази страна на границата и позициите на македонските историци и политици оттатък, които на практика демонстрират пълно съвпадение. Какво имам предвид? Оттатък също се заиграват с концепцията, че „световната наука“ понастоящем разглежда всички нации като социален конструкт и в това отношение македонската нация не е качествено различна от другите, поради което автоматично отпадат и всякакви критики към формирането на нейния исторически разказ.^[xlii] Нещо повече, в Скопие обичат да подчертават, че споменатият от българските либерални хуманитаристи „архаичен“ подход на българските представители в Смесената историческа комисия не кореспондира с модерните възгледи на македонските представители, които са в унисон с тенденциите във все същата „световна наука“.^[xliii] Там обичат и релативизацията, и битовизацията, и разбиването на историческия наратив на безброй малки разкази. Не напразно в интервю на македонското телевизионно предаване „360 градуса“ с двама от тамошните членове на Смесената комисия един от тях започна разговора за това „Чий е Гоце Делчев?“ със забавна шегичка: „На майка му и на татко му.“^[xliv] Този прийом напомня изказаната от Умберто Еко в „Името на розата“ концепция за смеха като най-опасен враг на страха – в случая на страха от миналото. Впрочем подобен подход съвсем наскоро бе възприет и от представителите на либералното ядро в България, чрез сатиричния фейлетон на доц. Даниел Смилов за спорните моменти в българския национален наратив – публикуван едновременно в българската и в македонската секция на DW под различни заглавия.^[xlv]

  Предлаганите от българските либерални хуманитаристи концепции за „споделена история“ и „преплетена история“ в противовес на понятието „обща история“ също са познати на историците в Скопие. Там обаче добавят едно важно уточнение в добре познатия релативистичен дух: „Всушност, не постои минато на светот што не е споделено.“^[xlvi] Нещо повече, лансираната в „Обръщението“ на българските учени „споделена история“ е част и от политическата реторика на самия македонски президент Стево Пендаровски, който настоява то да се използва вместо понятието „обща история“, с което е категорично несъгласен.^[xlvii] Тук е моментът да се отбележи, че в подписания от двете страни „Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество“ се говори именно за „общата им история“ (преамбюл) и за „общи исторически събития и личности“ (чл. 8, ал. 3) – „споделена история“ там няма. Така или иначе, с позицията си македонският президент до голяма степен обезсмисли няколкогодишните усилия на българското правителство за сближаване на историческите разкази.

  Ехото на скопската политическа реторика отеква в изявленията на българското либерално ядро и във връзка с други теми, които имат пряко отношение към настоящата политика, а не към интерпретациите на миналото. Първата от тях е общо взето невярното твърдение, че „Досегашната работа на смесената историческа комисия показва, че постигане на съгласие дори по най-трудните за двете ни страни въпроси е възможно, но това е дълъг процес и не бива да се поставят нереалистично кратки срокове.“^[xlviii] От това следва, че напредъкът в работата на въпросната комисия – която впрочем се намира в застой от около година – не следва да се обвързва с началото на преговорите за присъединяване на Северна Македония към ЕС, които трябва да започнат сега, докато хоризонтът за въпросния напредък е някъде в неизвестното бъдеще, за да не работят учените „под натиск“. Доста сходно изявление направи и премиерът Заев около седмица преди началото на изявленията на либералните хуманитаристи у нас.^[xlix] А те пригласят на Скопие и с призива да се фокусираме върху „актуалните проблеми“, като правят мрачни прогнози за отношенията между „двете страни“ и „двата народа“, ако бъде пропуснат настоящият „важен момент“.^[l] Този тревожен тон напомня стария маркетингов трик, при който продавачът умишлено създава у колебаещите се клиенти паническото усещане, че са изправени пред много изгодна оферта, която всеки момент ще им се изплъзне. Като капак на това размиване между научната експертиза и политическата реторика в „Обръщението“ и „Отвореното писмо“ идва изявлението на един от техните инициатори – д-р Александър Везенков. Запитан в ефира на македонската телевизия „24“ дали България трябва да престане с претенциите към македонския език с оглед на изявленията, че той е диалект на българския, той отговори, че такъв език съществува и добави, че признаването на този факт е въпрос на „емпатия“ и „добро възпитание“…^[li]

  На фона на всички тези паралели с изказванията на скопските политици и историци, и системно демонстрираната „емпатия“, които наистина не могат да се квалифицират по никакъв друг начин, освен като стокхолмски синдром на българската либерална хуманитаристика, прави впечатление едно контрастно явление. Въпреки претенциите на македонските учени за тясно общение със „световната наука“ в нейния либерален прочит, всички те се придържат към една ясна национална линия и официално отказват да демонстрират еквивалентно пренебрежение към идентичностите и собствения си национален наратив. Напротив, те ловко използват историческия релативизъм, за да отбраняват свещената крава на скопския исторически разказ – концепцията за „Илинденска Македония“. Дори и подписалата „Отвореното писмо“ от македонска страна проф. Колозова, която по почина на своите български колеги даде интервю за „отсрещните“ български медии и в него дръзна да признае наличието на „факти и документи“ за българската идентичност на Гоце Делчев, съумя да защити концепцията за „Илинденска Македония“, забулвайки я в сивото наметало на релативизма.^[lii] Така остава загадка защо оттатък границата не се наблюдава огледален стокхолмски синдром на македонските либерални хуманитаристи по отношение на българските претенции и сходни усилия за публично деконструиране на македонския национален наратив. Навярно те просто са възприели ролята на социални и национални конструктори, която „световната наука“ щедро легитимира. Така или иначе, нека се опитам да дам отговор на въпроса какво стои зад стокхолмския синдром на българските либерални хуманитаристи?

  Политика vs наука

  Въпреки претенциите да бъде научно становище на група професионални учени със солидни познания за актуалните течения в съвременната „световна наука“, „Обръщението“ на либералните български хуманитаристи (и неговите деривати) представлява по същество един политически документ. Лансираните в него тези съвсем не са научно необорими. Те са по-скоро декларация на набор от ценности и възгледи за това как е устроено обществото и как то трябва да функционира, които се споделят от подписалите го и са определящи за отношението им към политическите процеси в настоящето и смисъла на научните им изследвания. Ето защо не е изненадващо, че тези изявления всъщност целят да упражнят влияние върху процеса на вземане на конкретно политическо решение относно междудържавните отношения на България и Северна Македония от страна на българското правителство. Тъкмо по тази причина изявленията се адаптират към актуалния ход на преговорите между двете държави: така например „Отвореното писмо“ се появи късно вечерта на 2 ноември след разнасянето на вестта за протичането на спешната среща на български и македонски представители в Берлин по същото време и вече не съдържаше аргументи срещу езиковия спор, вероятно поради плъзналия слух, че София е готова да отстъпи по тази точка.^[liii]

  Както стана ясно по-горе, за споделящите ценностната рамка, която стои зад тези политически импулси, националната принадлежност стои много надолу в пъстрия набор от идентичности и социални роли, докато кръстоносният поход срещу вечно надвисналата над човечеството сянка на национализма стои на челно място в приоритетите на обществената (и политическата, и научната) дейност. Тази борба се води в името на един утопичен свят, в който никой няма претенции към нищо и към никого, а идентичностите се разменят спокойно от населяващите го индивиди като карти при игра на бридж-белот. Националната държава – и най-вече собствената, като най-близка – често се възприема като средство за натиск както срещу собствените ѝ граждани, така и срещу външни за нея субекти, които бидейки нейни жертви, пораждат чувство на емпатия. А македонските политици и учени са корифеи именно в това – да представят страната си и нейното население като жертви у дома и в Европа. Даже съществува и такава историографска концепция – „виктимизацията на Македония“, над която постоянно тегне заплахата да бъде разкъсана от алчните си съседи. И така се стига до полагането на десетки подписи с научни титли под „Обръщението“.

  Обаче първата жертва, която подкрепилите този документ принесоха на либералния си ценностен олтар, беше тая на Каин – „Обръщението“ и въобще изявленията на този кръг, много от които предхождат настоящата криза, системно неглижират съществуващите, макар и неособено многобройни носители на българската национална идентичност в Северна Македония^[liv] (че и в Албания^[lv]) и тези граждани на бившата югорепублика, които в последно време се осмелиха да преоткрият българските си корени^[lvi]. Като упорито лансират тезата за „социалния конструкт на нациите“ и легитимират релативизацията в тълкуванието на историческите факти от близкото и по-далечно минало, либералните български хуманитаристи подкопават един от малкото останали стълбове на българското самосъзнание в заобикалящата ги подчертано враждебна среда: легитимното самочувствие, че те са представители на една автентична за този регион национална идентичност, която предхожда доминиращата в момента македонска такава. Без да му мислят много-много, те удариха рамо на един национален наратив, който системно демонизира и отхвърля малцината ни останали сънародници в тази страна, като междувременно също им внушава, че са конструирани, само че от Екзархията. Фактът, че повечето от подписалите се едва ли въобще са се замислили за това, надали представлява някаква утеха.

  Но да се върнем към политическата природа на „Обръщението“ и последвалите го изявления. Изложените там позиции практически се свеждат до искането България да оттегли напълно претенциите си върху миналото на Македония и мълчаливо да приеме ретроспективната македонизация на знакови за българската история личности и събития срещу мъглявите позитиви на едно бъдещо съжителство в ЕС. Е, след като разговорът е всъщност за съвременната политика, бих искал да повдигна въпроса какво толкова лошо има във факта, че за първи път от края на Втората световна война преди 75 години България дръзна да претендира, че отношенията между двете модерни нации могат да бъдат по-тесни именно на базата на емпиричния факт, че те споделят общо минало в много по-голяма степен от останалите си съседи? И ако идентичностите действително не са замръзнали във времето, а се намират под постоянното въздействие на външни влияния, защо пък българската държава да не се опитва да си върне някои изгубени позиции по отношение на македонската идентичност, като настоява да бъде поне донякъде приглушена иманентната ѝ антибългарска фиксация, която между другото е резултат от много по-брутална външна намеса? Така или иначе, отговорите на тези актуални въпроси опират до етиката и ценностната система на отделния гражданин, и остават далеч извън сферата на историческата експертиза. А либералната демокрация, която – убеден съм както аз, така и подписалите „Обръщението“ учени – възприемаме като най-добрата форма за управление на съвременна България, предоставя инструменти, чрез които група със споделени ценности може да предлага на своите съграждани отговори на актуални политически въпроси. Коректното поведение, даже бих казал политически коректното поведение, предполага такава група да изготви програма и да се яви на избори, а не систематично да се опитва да пробутва концепциите си за един от най-чувствителните за българската общественост въпроси под маската на неутрална експертиза, без да е поискала какъвто и да е кредит на обществено доверие…

  Иначе аз самият вярвам, че по отношение на малобройните ни изтерзани сънародници в Македония (а и навсякъде другаде) България сега и за в бъдеще трябва да се ръководи от следната фраза в Евангелието на Матей: „дето са двама или трима събрани в Мое Име, там съм и Аз посред тях.“^[lvii]

   

  Д-р Константин Голев,

  Move.bg

  –––––––––––––––––––––––––––––––-

  ^[i] https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/. Още учени добавиха подписите си в специално създадена за целта група, но това стана след циркулацията на писмото в медиите: https://www.facebook.com/groups/940335936492746

  ^[ii] Почти всички от тези изяви са в българската и македонската секция на Дойче Веле (DW), някои само в последната: Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата; Смилов, Д. (2020) Тюркската история на България, иранският произход на българите и северномакедонският кошмар/Смилов, Д. (2020) Отрезнувачките кошмари на бугарските политичари; Маринов, Ч. (2020) Во Бугарија се уште живее сонот за „ребугаризација“ на Македонија; Дичев, И. (2020) Причините за блокада се поврзани со амбициите на Каракачанов; интервюто на д-р Александър Везенков за македонската телевизия „24“ https://www.facebook.com/24vesti.mk/videos/1225775867803334; както и други изяви, които вероятно ще набъбват докато този текст види бял свят.

  ^[iii] https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392; впоследствие и на български: https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[iv] https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[v] https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/.

  ^[vi] Дечев, С. (2017) „Да се остави историята на историците.“ Но на кои?

  ^[vii] https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392

  ^[viii] https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/

  ^[ix] По сполучливия израз на един македонски потребител в социалните мрежи.

  ^[x] Това название също е обобщаващо, тъй като формално социалните науки са поле, отделно от хуманитаристиката (оттам и дългото заглавие на „Обръщението“), но ще бъде използвано в настоящия текст по стилистични причини.

  [xi] Тези левичарски кръгове далеч не винаги се идентифицират с комунистическите режими отвъд желязната завеса и често свързват марксистката теория за класовата борба с движенията за права на расови, религозни и сексуални малцинства, феминизма и т.н. Типичен представител на тези „западни“ левичарски тенденции в българския медиен спектър е електронното спиасание „Диверсия“, https://dversia.net/ У нас отношенията на носителите на посочените тендеции с привържениците на „автентичния“ местен комунизъм са противоречиви.

  ^[xii] Или „банален патриот“ по формулировката на проф. Кьосев, Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата. Впрочем трябва да се отбележи, че негативният контекст в който проф. Кьосев използва тази терминология не кореспондира с концепциите на Майкъл Билиг, който пръв я въвежда в книгата си Баналният национализъм (Billig, M. Banal Nationalism. London: Sage, 1995) като опит да обясни възпроизвеждането на национализма в една всекидневна среда, без да влага какъвто и да е оценъчен елемент.

  ^[xiii] Вж. например: https://books.google.gr/books?id=4_v4iySQgnsC&printsec=frontcover&hl=el&source=gbs_ge_summary_r&cad=0#v=onepage&q&f=false;https://www.oeaw.ac.at/en/imafo/research/historical-identity-research/projects/further-projects/approaches-to-medieval-ethnicity/; особено показателна в това отношение е проведената в Оксфорд през 2015 г. конференция “Identity, Ethnicity, and Nationhood before Modernity: Old Debates and New Perspectives”

  ^[xiv] Както е видно и от апологията на някои западни медии, представящи „Обръщението“ като продукт на автентичните академични учени в противовес на техните политически и институционално обвързани колеги, DW 2020: Германски медии: Македонската нация е „измислена“, а българската от небето ли падна?

  ^[xv] Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата.

  ^[xvi] Кьосев, А. (2019) Родината, спокойна топлота и грижа.

  ^[xvii] Тези граници посочва проф. Кьосев конкретно за българската нация, Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата.

  ^[xviii] https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/03/30/1798754_mitoborci/?sp=1

  ^[xix] Всички тези теми са засегнати в интервютата на доц. Дечев и д-р Везенков за „Капитал“ от 2012 г. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2012/03/30/1798754_mitoborci/?sp=1. „Обръщението“ също изрично посочва съществуването на „остаряло разбиране за „национална история“, което изглежда неадекватно на фона на критичната историческа наука днес“, https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/.

  ^[xx] В „Отвореното писмо“ македонските и българските учени критикуват разбирането за „националната история като нещо свещено“, https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392; https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[xxi] Този цитат от немския историк Райнхарт Козелек стои в началото на сборник, в който през 2006 г. публикуват петима от учените, подписали „Обръщението“, и несъмнено характеризира концепцията на цялото издание, Балканският XIX в. Други прочити. Ред. Д. Мишкова. София: ЦАИ – Рива, 2006, с. 7.

  ^[xxii] https://www.facebook.com/dimitar.bechev.1/posts/10164703667460392; https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[xxiii] Маринов, Ч. (2020) Во Бугарија се уште живее сонот за „ребугаризација“ на Македонија; Атанасов Д. (2018) Време е да пенсионираме национализма. И националистите.

  ^[xxiv] Їѡаном самодрьжъцемъ блъгарьскомь […] съ же градь дѣлань бысть на ѹбѣжище и на сп҃сенѥ ї на жизнь бльгаромъ […] съ самодрьжъць быстъ бльгарїнь родомь ѹнѹкъ Николы же ї Риѱимиѧ благовѣрьнѹ сынь Арона Самоила же брата сѫща ц ҃рѣ самодрьжавьнаго ӕже i разбїсте въ Щїпонѣ грьчьскѫ воїскѫ ц ҃рѣ Васїлїа,https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%BF%D0%B8%D1%81(позволявам си да цитирам Уикипедия, за да бъде текстът лесно достъпен на читателите)

  ^[xxv] „Їѡанну асѣну ц҃рю бѣлгуню свобож^дьшому ѿ работы грьчьскїе бльгарскыи рѡ^д̑ вѣчнаа м^у па^мт“, Божилов, Ив., Тотоманова, А., Билярски, Ив. Борилов Синодик. Издание и превод. ПАМ: 2012, с. 152, 310. Веднага бързам да подчертая, че тук думата ми не е за етническия произход на Асеневци, който остава спорен за съвременната наука, а за това как е бил възприеман политическият им проект във възстановената от тях държава.

  ^[xxvi] Борилов Синодик. с. 152, 310.

  ^[xxvii] Гръцки извори за българската история, Т. 9, ч. 2, София, 1994, с. 13, 16.

  ^[xxviii] Атанасов, Д. (2019) В плен на миналото: езикът като социален и политически капитал.

  ^[xxix] Гръцки извори за българската история, Т. 9, ч. 2, София, 1994, с. 141.

  ^[xxx] Матанов, Х. Югозападните български земи през XIV в. София: Наука и изкуство, 1986, с. 188-190; http://macedonia.kroraina.com/hm2/hm_6_2.html

  ^[xxxi] Ето защо император Василий I Македонец (867 – 886), който е основател на едноименната династия, всъщност произхожда от околностите на Одрин. Нещо повече, когато Византия си връща географския регион Македония при управлението на спадащия към същата династия Василий II Българоубиец, тази територия е организирана в тема България, което едва ли е случайно, предвид факта, че там е било току-що покореното последно политическо ядро на Първото Българско царство.

  ^[xxxii] https://www.marginalia.bg/novini/ne-sme-saglasni-samo-severna-makedoniya-da-se-predstavya-kato-strana-koyato-ne-se-spravya-s-minaloto-si/.

  ^[xxxiii] (2012) Скопие потъва в албански знамена; https://www.actualno.com/world/skopie-potyva-v-albanski-znamena-news_407383.html

  ^[xxxiv] Дечев, С. (2017) „Да се остави историята на историците.“ Но на кои?; Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата;

  ^[xxxv] Мисирков, К. (1924) Повече македонци

  ^[xxxvi] Bechev, D. Historical dictionary of the Republic of Macedonia. Lanham, Md.: Scarecrow Press, 2009, pp. 12-13

  ^[xxxvii] Маринов, Ч. (2020) Во Бугарија се уште живее сонот за „ребугаризација“ на Македонија. Впрочем, тази теза бе бързо възприета от македонските журналисти DW (2020) Македонско-бугарски спор: Каноните на Тодор Живков. А само две семици след интервюто на д-р Маринов тя вече присъства и като основна опорна точка в позицията на президента Пендаровски за спора с България, DW (2020) Пендаровски: Бугариja нема излезено од матрицата на „живковизмот“.

  ^[xxxviii] Кьосев, А. (2020) Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето/ Ќосев, A. (2020) Бугарите талкаат низ историјата; вж. също: Дечев, С. (2017) „Да се остави историята на историците.“ Но на кои?

  ^[xxxix] Или „външна национална родна страна/родина“ по думите на един от представителите на „световната наука“ Роджърс Брубейкър.

  ^[xl] Колбе, К. (2020) Бугарския страв от македонско малцинство.

  ^[xli] Милчева, Е. (2020): „Македонско малцинство“: едно плашило за вътрешно-политически нужди.

  ^[xlii] Вангелов, О. (2020) Що е проблематично в тезите на Денко Малески?

  ^[xliii] Ѓоргиев, Д, Тодоров, П. Македонско-бугарскиот спор не може да има „победник“.

  ^[xliv] https://arhiva.libertas.mk/video-360%CB%9A-todorov-gocze-delchev-e-na-ma%D1%98ka-mu-i-tatko-mu-deplasirano-e-prasha%D1%9Aeto-chi%D1%98-bil/

  ^[xlv] Смилов, Д. (2020) Тюркската история на България, иранският произход на българите и северномакедонският кошмар/Смилов, Д. (2020) Отрезнувачките кошмари на бугарските политичари.

  ^[xlvi] Ѓоргиев, Д, Тодоров, П. Македонско-бугарскиот спор не може да има „победник“.

  ^[xlvii] https://dnes.dir.bg/politika/pendarovski-ako-tryabva-da-kazhem-che-ezikat-ni-ne-e-makedonski-ne-se-nuzhdaem-ot-es

  ^[xlviii] https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[xlix] https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101347880?page_1_3=6

  ^[l] https://www.marginalia.bg/fokus/otvoreno-pismo-ot-balgarski-i-makedonski-ucheni-na-karta-e-postaveno-priyatelstvoto-i-dobrosasedstvot/

  ^[li] https://www.facebook.com/24vesti.mk/videos/1225775867803334

  ^[lii] https://www.vbox7.com/play:653350b1ee; https://expres.mk/kolozova-kako-pendarovski-i-maleski-ne-e-sporno-deka-delchev-se-deklariral-kako-bugarin/

  ^[liii] https://www.segabg.com/hot/category-foreign-country/bulgariya-priznava-makedonskiya-ezik-i-identichnost

  ^[liv] Вж. например меморандума на Българския културен клуб в Скопие относно историческия спор между Северна Македония и България: https://www.bkks.org/node/630

  ^[lv] (2020) Българите в Албания защитиха своята история; https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101368284

  ^[lvi] Пример за това е нашумелият в социалните мрежи македонски емигрант в Германия Боби, който преоткрива българската си идентичност, https://www.youtube.com/watch?v=heECxVf7nxI; https://www.youtube.com/watch?v=hweKJ44Ynjk

  ^[lvii] Матей, 18:20.

  .

• За новата стихосбирка на Даниела Найберг „В града на спасението“. Премиера

  .

  НОВАТА СТИХОСБИРКА НА ДАНИЕЛА НАЙБЕРГ –
  ПОЕЗИЯ НА СПАСЕНИЕТО

  Ирен Петрова,

  Bulgarkamagazine.com

  

  Новата стихосбирка на Даниела Найберг е озаглавена „В града на спасението“, но стиховете в нея са така въздействащи, че книгата спокойно може да бъде наречена и „Поезия на спасението“. Поезията по начало има силата да въздейства по много и най-различни начини, в зависимост от целта на автора. При някои (особено при по-младите) автори обикновено се търси елемент на изненада, на скандалност, понякога и на жестокост, дори отвращение от страна на читателя при сблъсъка с истинността и откровеността на текста.

  При Даниела обаче въздействието е на друго духовно равнище. Стихотворенията в книгата излъчват такова всеобхватно спокойствие на духа, че създават усещането за всеобщ мир на цялото човечество. Това са стихотворения, писани в края на лятото на тази трудна за всички година, и то за необичайно кратко време – между 29-ти август и 10-ти септември. Трудно е човек да си представи, че само за 13 дни у един поет могат да възникнат толкова много моменти на проникновение, че от тях да бъде съставена цяла книга. Но фактът, че мястото на писане е Созопол, този така необикновен крайморски град, в който душата като че ли попада в друго измерение, обяснява тази свръхконцентрация на вдъхновението.

  И, за да Ви убедя във всичко, което казвам, споделям няколко стихотворения от книгата. Но преди това Ви каня на премиерата, която ще се случи онлайн на 6-ти декември, от 21 ч. българско време ТУК.

  

  Даниела е подготвила изключително проникновен музикално-поетичен пърформанс заедно с композитора Людмил Крумов, който е написал музика специално за стиховете, превръщайки ги в музикални истории. Ще чуем гласа на Даниела, който сякаш твори тук и сега стиховете, вместо да ги рецитира. А ето и няколко късчета от „В града на спасението“.

  Всяко стихотворение има своя собствена музика, която някак повлича читателя и го кара да се носи в ритъма му, попадайки в един красив паралелен свят, в който мигът става вечност, а вечността се превръща в блаженство. Вълни, ефирно нежни изгреви, недокосвани миди, среднощен рок в съседния бар, ритуално потапяне в морската вода – всички тези елементи на перфектната почивка носят още по-голямо значение, когато са изписани на листа. И изведнъж времето се скрива някъде, тялото и духът са в неопределена възраст, ако се опитам да я назова, със сигурност ще допусна грешка, но във всеки случай, носещи лекотата на едно най-сетне щастливо битие, достатъчно, за да засити всички сетива. Това са стихове за всички малки, едва забележими чудеса в света и краткото ни съществуване, които някак убягват на погледа, а тъкмо те са бисерите, за които си струва да се живее.

  ***

  Самото море
  Самото потапяне на пръстите на краката
  Самото потапяне
  в един свят на приливи-отливи
  мини човешки живот
  Сизиф хоризонтален
  е вече пролог към стих
  или най-малкото
  ведро начало
  на един слънчев ден
  в края
  на лятото.

  ***

  Септември
  Изгрев
  Снощен рок
  В Jinny Bar
  Прясно кафе
  Едно истински свежо
  Начало
  Ритуално топване
  Без да влизам навътре
  И молитви да се справи света
  С това дето е
  И онова
  Което ще бъде

  Всъщност стихът дойде по-напред
  Сега го дописвам
  Щастлива
  И мокра.

  ***

  Това място ме храни
  със смокини и стихове
  вече толкова много години
  И така съм свикнала
  с аполонските дарове
  И така ги искам
  че през септември
  сама море съм
  жадуващо
  своя прилив.

  ***

  За да кацне при теб стих
  трябва да станеш рано
  да отвориш прозореца
  да се огледаш
  за тънките сребърни крила
  пеперудени
  да се полюбуваш…

  А дали ще дойде при теб нов стих
  или крила докосвали други
  си остава тайна
  Неразгадано чудо.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––-

  Даниела Иванова-Найберг е родена в София през 1963 г. Завършила е Българска филология, Философия и Културология в СУ „Св. Климент Охридски“. Има хореографска специалност от Института за музикални и хореографски кадри в София, а докторска степен (етнохореология) от Института за изследване на изкуствата – БАН (2010 г.). Автор е на стихосбирките „Мирис на вода“ – на български и английски език (2004; 2005), „Последната неделя на септември“ (2011) и „В ухото на раковината“ (2016), както и на изследването „Съставът за народни танци като културно явление в България“ (2011). От 2010 г. живее в САЩ, където работи активно с българските културни организации в Сиатъл и Портланд. Изнася лекции в различни институти, участва в международни научни форуми, публикува статии, есета и стихове. Създател е на „Глаголницата“ – общество за поезия и литературна проза.

  .

• <<
• 1
...
• 15
• 16
• 17
• 18
• 19
• 20
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
...
• 415
• >>