Всички авторски страници

Авторски

• Известни българи, забогатели по престъпен начин според американски доклади

  Списък с имена на известни българи, които според американските дипломатически доклади, изтекли в сайта Уикилийкс, са замесени в противозаконна дейност

   

  Те са забогатели от нея, но или са недосегаеми за правосъдието, или към тях не се прилага цялата строгост на закона. Това е привилегия, отличаваща от “простолюдието” както историческите, така и сегашните “местни” феодали.

  От списъка са изключени много лица, които фигурират в докладите, но вече не са между живите.

  Само две от цитираните в този списък незаконно забогатели лица са получили ефективна присъда “лишаване от свобода” за незаконната си дейност – братя Галеви, които обаче изчезнаха и са издирвани.

  Бойко Борисов – премиер на България. “Обвинения в миналото свързват Борисов със скандали с източване на гориво, с нелегални сделки в комбинация с Лукойл и със сериозна контрабанда на метаамфетамини. Информацията от SIMO е в потвърждение на тези обвинения. Смята се, че Борисов е използвал поста си, като глава на българските правоохранителни органи, за да прикрие криминалните си деяния, а жената, с която съжителства, Цветелина Бориславова, управлява голяма банка, която е била обвинявана в пране на пари за престъпни организации, както и в участие в незаконните транзакции на самия Борисов.” http://wikileaks.org/cable/2006/05/06SOFIA647.html

  Валентин Златев – шеф на Лукойл, “Българските операции на Лукойл, чрез Златев, са заподозрени в тесни връзки с руското разузнаване и организирана престъпност.” http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parL

  Тихомир Митев, Иво Каменов, Марин Митев, Мирослав Несторов, Йордан Йорданов, Николай Николов – шефове на варненската групировка ТИМ – “Като групировка на организираната престъпност, ТИМ се занимава с широк спектър от криминални дейности – изнудване и рекет, заплахи, проституция, залагания, трафик на наркотици, кражби на коли и трафик на крадени автомобили.” http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parA

  Васил Божков – Черепа – шеф на Нове Холдинг. Свързан с Интергруп чрез обща фирма с Младен Михалев – Маджо. “Незаконните дейности на Божков включват пране на пари, приватизационни измами, заплахи, изнудване и рекет” (2005). http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parF “Най-известният български гангстер… Все още е активен и в прането на пари, в приватизационните измами, в заплахите, в изнудването, в рекета, и в незаконната търговия с антики. Поддържа близки отношения с много официални лица от бивши правителства.” (2009). http://wikileaks.org/cable/2009/09/09SOFIA508.html#par3

  Красимир Маринов – Големия Маргин, Николай Маринов – Малкия Маргин, Младен Михалев – Маджо, Румен Николов – Пашата, Венцислав Стефанов, Кирил Киров – Японеца, Георги Лиалев,Румен Гайтански – Вълка, Евгения Калканджиева – групировката СИК, по-късно Интергруп. Незаконните действия на Интергруп “включват наркотици, финансови измами, кражби на коли, трафик на крадени автомобили, контрабанда, изнудване, рекет и проституция”. http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parC

  Николай Цветин – Близнака, Пламен Тимев – Ганди, Антон Боянов, Димитър Джамов – ВИС-2, по-късно ВАИ Холдинг. “Като най-големият играч на пазара на наркотици ВАИ контролира пътищата на трафика им, производствените обекти и разпространителките мрежи. Групировката се занимава и с трафик на крадени автомобили от западна Европа към бившия Съветски съюз. Други криминални дейности включват изнудване и рекет, незаконна търговия с оръжие, залагания, проституция и контрабанда.“ http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parB

  Алексей Петров – Трактора, Златомир Иванов – Баретата – Съюз на бившите командоси „Спартак“, Лев Инс, преди Аполо & Болкан – контрабанда, изнудване, рекет, проституция и трафик на жени. И двамата са обвинени за тежки престъпления, но са на свобода. Алексей Петров беше кандидат за президент на изборите през 2011. http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parE

  Тодор Батков – Борат, представител на “бандитски капитали” http://wikileaks.org/cable/2006/11/06BUCHAREST1694.html#par7 на прочутия Майкъл Чорни, изгонен от България като заплаха за националната сигурност. Близък на застреляния Емил Кюлев, български банкер и бивш съветник на президента. Криминалните дейности на Кюлев са включвали“измами и пране на пари”. http://wikileaks.org/cable/2009/09/09SOFIA508.html#par7 Батков е носител на ордена Стара Планина, който му е връчен от президента Георги Първанов.

  Пламен Галев и Ангел Христов – Братя Галеви – Обвинени в “измъчване, изнудване, насилствено присвояване и търговия с наркотици”. Оправдани на първа инстанция, Осъдени на втора инстанция единствено за изнудване и рекет. Присъдата е потвърдена от ВКС. В началото на май 2012 изчезват и са обявени за международно издирване. http://wikileaks.org/cable/2009/09/09SOFIA508.html#par5

  Гриша Ганчев – Литекс.“Незаконните дейности на Литекс са свързани с контрабанда на петрол, финансови измами, пране на пари, изнудване и рекет.” http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parH

  Слави Бинев – евродепутат, Георги Стоянов, Михаил Стефанов – групировката МИГ. “Криминалните дейности на групировката включват проституция, наркотици и трафик на крадени автомобили.” http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parI

  Добромир Гущеров – депутат от БСП. “Застрахователната компания на Гущеров беше една от фирмите, занимаващи се с изнудване и рекет в годините непосредствено след падането на комунизма” http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#par10

  Петър Манджуков и Борислав Дионисиев – компанията им Машинекспорт фигурира в доклада Duelfer заради незаконни сделки с режима на Саддам Хюсеин в Ирак. http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parK

  Николай Банев – компания АКБ – “Нейните основни незаконни дейности включват приватизационни измами и корупция.” http://wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html#parM

  “Енергийната мафия”

  Терминът “енергийна мафия” е използван както в американските доклади, така и от министър Трайчо Трайков.

  Богомил Манчев – Риск Инженеринг. “Кръстникът” на българския ядрен сектор. http://wikileaks.org/cable/2009/02/09SOFIA69.html#par4 Държи входа и изхода на АЕЦ “Козлодуй”. Прокуратурата разследва трима министри на енергетиката и фирмата на Манчев – EFT за неизгоден договор за износ на ток, от които държавата е загубила 47 милиона щатски долара печалба годишно. http://wikileaks.org/cable/2006/12/06SOFIA1691.html#par7

  Красимир Георгиев – консултант и лобист на най-големите енергийни проекти, вкл. скандалния “Цанков Камък”. Партньор на майката на Вальо Топлото във фирма за недвижими имоти. Близък до Румен Овчаров и го придружава в официални пътувания в чужбина, за потрес на местни и чуждестранни чиновници и бизнесмени. Георгиев е замесен в решение на енергийното министерство да възложи (без конкурс) 14-годишна поръчка на руската фирма ТВЭЛ, която да снабдява Козлодуй с ядрено гориво. Сделката е очевидно неизгодна, тъй като горивото струва с 40% повече, отколкото в Русия. Горницата е разделена между български (25%) и руски (40%) посредници. http://wikileaks.org/cable/2006/12/06SOFIA1691.html#par16

  Христо Ковачки – близък на убития контрабандист Константин Димитров-Самоковеца. Незаконните дейности на Димитров са в основата на началния капитал на Христо Ковачки, които той е използвал, за да изкупува енергийния сектор. Анализатори, които са по-запознати с Димитров и българските контрабандни канали, виждат Русия и руската организирана престъпност зад богатството на Ковачки. http://wikileaks.org/cable/2006/12/06SOFIA1691.html#par21 Ковачки е разследван за укриване на данъци в особено големи размери, но е на свобода. Осъден е на три години условно за укриване на данъци за над 16.7 млн. лева.

   

  “Гнили ябълки” и сред българските банки

  http://wikileaks.org/cable/2006/12/06SOFIA1652.html

  САЩ посочват 7 банки, в чиито капитали присъстват средства от “пране на пари от български и чужди престъпници и свързаното с него отпускане на заеми”.

  Първа Инвестиционна Банка, стъпила “в най-тъмните сфери на престъпния свят”. Собственици са Цеко Минев и Ивайло Мутафчиев.
  

  Корпоративна търговска банка на Цветан Василев, известна като “банката на Риск Инженеринг”, практикуваща “тъмни сделки за продажба на електроенергия” чрез посредници като Богомил Манчев и Христо Ковачки.
  

  Инвестбанк на Петя Славова, със задкулисни собственици Денис Ершов и Митко Събев – Ершов има общо минало с Майкъл Чорни и също е изгонен от България като заплаха за националната сигурност.
  

  Интернешънал Асет Банк – наречена “банката на СИК”, виж по-горе СИК/Интергруп.
  

  СИБАНК – виж по-горе Бойко Борисов и Цветелина Бориславова.
  

  ДЗИ – банката на убития Емил Кюлев.
  

  Централна Кооперативна Банка – виж по-горе ТИМ.
  

  Софийска общинска банка – виж по-горе Христо Ковачки.

   

  Аплодисменти от Вашингтон – мълчание и бездействие в София

  Докладите на американските дипломати за българската организирана престъпност получават аплодисменти от Вашингтон. Лично Хилари Клинтън поздравява посолството на САЩ в София, за това, че изпраща доклади “точно от този вид и от това качество, на които анализаторите се надяват”. http://wikileaks.org/cable/2009/12/09STATE131728.html

  Тя препоръчва на посолството да разшири информацията с конкретни данни в три ключови сфери:

  – подробна информация за видовете производства и имената на компании, в които български (или чужди) престъпници са инвестирали, придобили или смятат да придобият;

  – подробна информация за притежаваните банки и информация за техниките, използвани от престъпниците при прането на пари;

  – подробна информация за връзки между престъпници и официални представители на правителството.

  В София докладите на американското посолство, изпращани включително в ЦРУ, бяха омаловажени от главния прокурор Борис Велчев, който каза, че в тях “няма достатъчно данни, за да се направи обосновано предположение, че е извършено престъпление”.

  “Аз достатъчно данни не виждам никакви, виждам твърдения. Ако допуснем някой да бъде разследван по твърдения, представяте ли си в каква държава ще живеем”, подчерта обвинител №1., цитиран от „Труд“.

   

  Източник:  alterinformation.wordpress.com

• П.Пенчев: Бойко вдига градуса в пиянството на един народ с лакърдии

  Евродепутати от ЕНП пазят българския министър-председател да не го разследват в Комисията “Антимафия и пране на пари” в ЕП 

  Богоизбраните олигарси в енергетиката са Богомил Манчев, Георги Кадиев, Иво Прокопиев и дузина приближени до всички партии

   Гневът на недоволните българи се търкаля като снежна топка в Интернет, казва правозащитникът 

  Петър Пенчев е инженер, математик по професия, но стана популярен като неформален лидер в много от гражданските протести през последните години.

  Член е на обществения съвет на Асоциация на свободното слово „Анна Политковская“. От няколко години активно се опитва да разкрие измамата с подмененото ядрено гориво в АЕЦ ”Козлодуй”, създател е във Фейсбук на антиядрена група.

  Интервю на Георги Стоянов

  – Г-н Пенчев, как оценявате свободата на медиите в страната, основателни ли са критиките на ЕС и немския посланик у нас в тази посока?

  – Най-добра оценка има ли свобода на медиите в страната, е тази на еврокомисарят Нели Крус и на немския посланик, а не голословните хвалби на Бойко Борисов. Аз отдавна не вярвам на публикациите в местния печат и особено на националните радио и телевизия. Ето онзи ден, в неделя, БНТ излъчи един безсмислен клип за оскъпяването на магистралите заради еколозите, защитаващи биоразнообразието, като обаче акцентът на екрана бе да покажат Бойко Борисов и неговите наставления към “Лили”, министъра на строежите. Това не е свобода на медиите, а контролирани и режисирани публикации за възхвала на режима.

  – Как според вас се отразява слугинажът на поръчковите медии върху имиджа и авторитета на управляващите от ГЕРБ и премиера Борисов? От къде идва заслепението им?

  – Публична тайна е как дойде Борисов на власт – и американските посланици са го засвидетелствали в своите доклади до Държавния департамент на САЩ. “Борисов плаща на журналистите, които са го отразили положително, и търси сметка на критичните автори.” Лошото е, че ние сме малка държава без значение за световната политика и властването на една “кукла на конци” е угодно за задграничните ни съюзници. Липсата на опозиция и нейната приспособленчивост към еднопартийното управление на ГЕРБ, води до спада на доверие към властите, както и липсата на реалност в медиите – всичко това тласка младите, по израза на един влиятелен журналист – блогър, до “гласуване с краката” или бягство към Терминал 2.

  – Основателни ли са твърденията на експерти, че 23 години след падането на Живков свободата на словото у нас е повече застрашена, отколкото в годините на Горбачовската перестройка? 

  – Дали е страх, породен от нищетата и бедността, но сега апатията е в пъти повече отколкото при ‘перестройката’, доказателство е, че днес ги няма онези активни граждански неформални движения отпреди 10-ти ноември и в първите месеци след това. Оказа се, че и СДС, и Подкрепа, се превърнаха в структури за догаждачи и кариеристи, единствено в стремеж за кокала. Затова и слово блудството на поръчковите медии на практика е явно доказателство за заглушаване на истината, т.е. свободата на словото отново стана значим проблем и не случайно в чуждите класации изпадаме все по-назад.

    – В комисията „Антимафия“ на Европарламента вие внесохте сигнал за криминални прояви на българския премиер, за какво става дума, има ли движение по проблема?

  – И в Европа чуха нашето искане на висок глас за разследване на днешния български премиер. Ако беше за апартаменти както при един от вицепремиерите, нямаше да сезираме Европарламента. Но когато има данни за участие на Борисов в международен наркоканал, минаващ през България, не можехме да мълчим, защото от тези същите наркотици голяма част от младото поколение у нас е станало жертва със здравето си на наглите каналджии. Или думите на поета “Колко е души изгорил живи” не ни дават спокойствие, за да спрем нашето искане за изясняване на тези тъмни части от миналото на министър-председателя. Въпросът е може ли той с чисти ръце и чиста съвест да управлява държавата. Не се учудихме обаче на острия сблъсък в Комисията “Антимафия и пране на пари” в ЕП – четирима срещу трима надделяха да не се гледа в тази комисия нашият сигнал, видяхме как партиите в ЕП пазят висшата партийна номенклатура(също както беше с КПСС, БКП и соцблока, б. а.), защото ГЕРБ е член на ЕНП и така четирима евродепутати спасиха председателя на една дружеска партия, без да мислят за своето задължение да защитават интересите на гражданите, техните избиратели. Сега подготвяме сезиране на друга комисия към ЕП, по съвета на някои евродепутати, за отбелязване – не български, нашите се спотайват, само Надежда Нейнски написа на стената си във Фейсбук, че най-после Борисов трябва да изясни въпросите за миналото си.

  – Имате заедно с Атанас Чобанов пуснати сигнали и до родната прокуратура, какво се случва с тях, смятате ли, че държавното обвинение е достатъчно независимо за да проведе обективно разследване срещу министър-председателя?

  – Преди да подадем сигнала до ЕП, бяхме сезирали българската прокуратура, но тя не поиска да снеме сведения нито от посочените от нас свидетели, изразили публично разкритията си, нито пожела да притеснява премиера с изясняване на повдигнатите въпроси. А относно нашия сигнал, че това са потвърдени данни и от Посолството на САЩ в София, както и от американска разузнавателна служба с инициали SIMO, което се оказа шифрована абревиатура на ЦРУ, Софийска градска прокуратура ни заяви, че нямала контакти с ЦРУ, за да поиска докладите, иначе предоставени от Уикилийкс. А когато в същото време и Цветанов, и Борисов, се хвалят за добро сътрудничество с ЦРУ, ние питаме защо Прокуратурата не пожела да възложи на МВР да получи допуск до сведения от тези доклади. Ето с такова прикриване на престъпленията, родната прокуратура дали ни пази.

  – Как ще коментирате реакциите на премиера, който на обвиненията, че е бил замесен в тъмни дела винаги отговаря спокойно, че е чист и няма от какво да се притеснява? Как го допусна политическата класа до тези високи нива в държавата?

  – Вицове има у нас достатъчно за изявленията на Бойко Борисов – сутрешното, обедното и вечерното толкова се променят и противоречат, че на човек главата да му се завие, но на юнака – не. С тази безцеремонност да говори неистини, той единствено е добре посрещан или от блюдолизци около държавната софра, или от подпийнали в кварталната кръчма. Каква политическа класа, какви 5 лева, къде има опозиция, когато от никоя партия в Народното събрания не посмяха да задават въпроси към Марковска и Атанасов. А веднага навън от залата се правят на смели и държат лъжовни речи. И нямат срам, че чак от Европа ги дръпнаха за ушите – ако беше ученик, щеше да потъне от срам, а Фидосова пък се силеше с писмо до Барозу, ама трябваше от Брюксел да кажат, че това са само празни брътвежи, защото при тях такова писмо не е пристигало. Родна жалка картинка… Но Борисов по подобен начин отричаше с неистови усилия, външно спокоен и безцеремонен, като поръчковите медии го закриляха, за уж несъстоялия се негов разговор за прикриване на престъпления на Мишо Бирата, докато си призна, дали случайно се изпусна да си признае, или бе убеден, че медиите няма да имат смелостта да му задават въпроси, нито пък  т. нар. опитомена опозиция.

  – Вие сте един от активистите срещу използването на ядрената енергетика, каква е позицията ви за референдума за „Белене“, как ще мотивирате хората да дадат глас „против“?

  – Искам най-напред да внеса уточнение, че референдумът не е за Белене, а преди всичко той е за 7-ми блок на “Козлодуй” – така го наложи Борисов, който отдавна разпореди този строеж вместо в Белене, въпреки че няма извършена ОВОС по чл. 45 от Закона за безопасно използване на ядрената енергия.

  Най-важното послание за този референдум трябва да бъде: “Съграждани, всички помним в последните години как разкарваха софийските отпадъци из цяла България както “Кланът Зрънкови от Видин”, в никоя община не искаха битовия боклук. А сега ни чака избор на площадка за погребване на къде по-опасните високоактивни радиоактивни отпадъци, защото скоро от Русия ще започнат да ни ги връщат, а новото отработено ядрено гориво изобщо вече няма да пътува до Русия, то си е наше за вечни времена, и за 170 000 поколения на българите. Съгласни ли сте на ваша територия да бъде това погребване, когато то ще излъчва радиоактивност за поне пет милиона години? А избор на площадка тепърва предстои с решение на Министерския съвет. Тук трябва да съобщим едно разобличение на думите на Борисов пред ИТАР-ТАСС от миналата седмица, че в Козлодуй имало площадка за отработилото гориво, но той не знае, че това е само за 60 години, а след това трябва дълбочинно погребване някъде другаде. В тази връзка днешният премиер заяви наскоро в Ботевград, че той щял да управлява още 60 години, така че това съвпада със 60-годишното съхранение на радиоактивния боклук на площадката на централата, пък след неговото царуване – “кучета ги яли”. Няма друга индустрия, като АЕЦ, която да не си плаща за боклука, защото по закон държавата е отговорна. А частните износители на тока не изнасят тези боклуци заедно с чистия ток, при това печалбите от този износ не остават за българската държава и за нейните граждани, а отиват в джобовете на ‘богоизбрани’ олигарси –  досега те са Богомил Манчев, Георги Кадиев, Иво Прокопиев и дузина приближени до всички партии”.

  – Във Фейсбук създадохте  анти ядрена група, какво споделят участниците й, каква е чуваемостта на политиците?

  – В Групата се дискутират всички антиядрени събития, но за съжаление те стават не у нас, а в Германия, Швейцария, Италия, Австрия, вече и в Япония и Франция. Тук стигнахме до парадокса, че лозунгът от тодорживковото време “Българската нация-нация техническа” днес звучи като фарс на фона на наистина техническите нации като германската, отказала се безвъзвратно от ядрените централи. Жалко е, че в подобен като нашия референдум в “нетехническа” Италия преди година, 95% от хората гласуваха против ядрената енергетика, докато у нас този референдум цели прокарване на строителството на 7-ми блок в Козлодуй, което се подкрепя от всички партии, освен ПП “Зелените”. Няма опозиция срещу тази енергетика, нито от Иван Костов, нито от Мартин Димитров – те искат американски реактор, но ние в Групата във  Фейсбук “Български антиядрени граждани” казваме, че радиацията е все опасна за здравето на човека – независимо дали е руски, американски или бамбистански реакторът.

   – Подкрепяте различни каузи и протести на граждански сдружения, кои са най-големите провали на това управление, от какво най-вече са недоволни хората?

  – Най-големият провал на този режим, с право наричан полицейски, защото националните медии ни заливат с полицейски акции – 95% неуспешни, е безцеремонността да се говорят неистини и после да се допълват с нови и нови лъжи, от което хората стават обезверени, че има добро бъдеще за България. Когато министри говорят лъжливи обещания, които се пукат като сапунени мехури, трудно ми е да откроя нещо положително. Контролирана демокрация имаме у нас, защото виждаме как постепенно  и гражданските протести не са автентични, защото я няма онази вяра от след 10-ти ноември и до една година по-късно. Тогава и площадите, и улиците се пълнеха с усмихнати обнадеждени българи, че демокрацията най-после е дошла и у нас. А днес усмивките вече ги няма по лицата на хората, защото се оказаха излъгани от всички, подчертавам всички политици, добрали се до властта, на всички нива, от горе до долу.

  И въпреки тези излъгани очаквания, надеждата не трябва да умира, затова аз виждам Интернет като социалната среда, в която става съюзяването и ще узрее общата сила на гражданите. Тук искам да опонирам на тазгодишния избран “мениджър на годината”, който в една телевизия преди два дена най-подигравателно сравни споделянията и контактите във виртуалната мрежа с надписите по стените в клозетите на Кремиковци – не, господин ‘богопомазан’ банкер, не си познал, видяхме “арабската” пролет, започнала именно на стените във Фейсбук, видяхме как събуждането на българите от “Орлов мост” също бе чрез тези виртуални стени, това важи за интелигентните хора, а не за насадените ‘мениджъри’. Групите във Фейсбук не оредяват, а напротив даже се обединяват с каузите си в недоволство от наглостта на управляващите.

    –  Имат ли ресурс гражданските сдружения да се превърнат в сила, която да издуха на следващите избори тази политическа класа?

  – Докато имаме почти 100 % слугински медии, никакви сдружения няма лесно да победят изкуствените медийни герои. Хората в България са доверчиви: “Това каза телевизора!”, а от екрана всеки ден приказва лакардии Бойко Борисов, което вдига градуса на ракията в пиянството и отчаянието на един народ.

  Единственият вятър за очистване може да задуха от демократична Европа и нейните институции. Ето как преди няколко дни Европейският съд за правата на човека в Страсбург посочи самия Бойко Борисов с пръст като единствен виновник за убийството на човек в самотна къща сред полето. Прозвуча и силният вик на известния адвокат Михаил Екимджиев, че „Ако има прокуратура в България, след днешното решение на Страсбург, трябва веднага да започне разследване на Бойко Борисов“. Какво ли още му трябва на народонаселението, когато съдът в Страсбург отбелязва: “…белег за неадекватност на разследването е и фактът, че не са разпитани членовете на Специализирания отряд за борба срещу тероризма.“ Ние, като граждани, питаме: Кой да ги разпита, когато вече видяхме покрай наркотрафика през Турция и връзки с Бойко Борисов, че BG-властите няма да го направят.

  Силата ще дойде от Новото гражданско сдружаване, което се казва “Интернет”, то е най-масовото и виждаме как снежната топка на недоволните българи се търкаля.

  Източник: faktor.bg

• „Рожен“, най-голямата обсерватория в Югоизточна Европа, затваря заради липса на пари

  Националната обсерватория „Рожен“ спира работа до три седмици

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Причината е липсата на пари за оцеляването й, съобщи Би Ти Ви.

  Обсерваторията не може да си плати дори тока за октомври. Така до края на ноември учените тук ще консервират телескопите и цялото техническо оборудване.

  „Това означава, че стигаме до затваряне на обсерваторията, прекратяване на каквато и да е дейност, свързана с обсерваторията, и по-лошият проблем е в това, че никой не знае какво ще се случи впоследствие”, каза директорът на обсерваторията д-р Никола Петров.

  Спирането на тока и водата в астрономическия комплекс ще извади от строя специфичното оборудване, а възстановяването му ще струва в пъти по-скъпо.

  До декември астрономите ще получават заплати около минималната за страната заради отрязания с почти една трета бюджет. От януари влиза в сила новият бюджет, но това не гарантира оцеляването на техниката.

  „Персоналът спира да се качва в обсерваторията, все още остава отворен въпросът как ще се справяме с охраната на обсерваторията. Отворен е и въпросът как точно ще възстановим евентуално електрониката, която я спираме този месец. Но никак не изглеждат добре нещата, спираме работа”, допълва д-р Петров.

   

  Източник:  Actualno.com

  (Заглавието е на Еврочикаго.)

• Експлозия уби двама и унищожи десетки сгради в Индианаполис

  Взривът е изпотрошил прозорци, срутил е стени и е бил усетен в радиус от поне 5 километра

  Двама души загинаха при мощна експлозия в американския град Индианаполис, а над 30 сгради бяха разрушени или повредени, заявиха властите, цитирани от Асошиейтед прес.

  Седем души са пострадали и са били откарани в болница. Четирима от тях са получили леки наранявания.

  Взривът, избухнал в събота вечерта, е изпотрошил прозорци, срутил е стени и е бил усетен в радиус от поне 5 километра.

  Снимки, направени от въздуха, показаха най-малко две изравнени със земята къщи.

  В други сгради имаше пожари и пробити покриви и стени.

  Не е е ясно какво е причинило взрива.

  Властите заявиха, че са започнали разследване. Според тях не е изключено експлозията да е била предизвикана от изтичане на газ.

  Източник:  Vesti.bg

• Православен календар: Св. влмч. Мина

  

  На днешния ден православните християни почитат Свети великомъченик Мина Днес Църквата почита и христовите мъченици Виктор и Викентий.

  Свети Мина се смята за покровител на семейството. Името му означава „месечина, луна“.

  Известен Чудотворец, Свети Мина е покровител на сираците и бездомните.

  Смята се за патрон и покровител и на всички народни лечители, знахари, воини, както и на хората, поели на дълъг път.

  Св. Мина закриля и жените, затова на този ден те се молят пред иконата на светеца за здраве на децата си, за радост и благополучие на дома.

  Св. Мина бил войник в Египет. За вярата след мъчения бил посечен с меч в 296 г. при Диоклетиан и Максимиан.

  Той изповядвал християнската вяра и служил във войската, разположена в Котуанската област, под началството на военачалника Фирмилиан.

  По това време в Рим царували заедно Диоклетиан и Максимиан (284-305 г.). Те издали указ да се предават на мъчения и да се убиват всички християни, които не се покланят на идолите.

  Според указа вярващите в Христа навсякъде били принуждавани да извършат идолски жертвоприношения.

  Тогава блаженият Мина, като не желаел да гледа това бедствие и почитането на бездушните идоли, оставил воинското си звание и се оттеглил в планините, в пустинни места. Той сметнал, че е по-добре да живее със зверовете, отколкото с хора, които не познават Бога.

  Свети Мина дълго време се скитал в планините и пустините, поучавайки се в Божия Закон, с пост и молитва очиствайки душата си и служейки ден и нощ на Единия Истински Бог. Така изминало доста дълго време.

  В народните представи Свети Мина е бил господар на вълците, които трябвало да пуска и да прибира. Неговият празник бележи средата на така наречените Вълчи празници – от Архангеловден до Коледни Заговезни – времето, в което вълците бесуват.

  На днешния ден празнуват носещите имената: Минко, Мина, Минка, както и Виктор, Виктория.

  Източник: Actualno.com

  Още за празника:

  11 ноември – Свети Мина. Започват “Вълчите празници”

• Добре дошли в 1984-та

  Събитията в политическия ни живот се повтарят с удивителна точност – едни и същи лица, реплики, действия. Времето губи значение. Като в антиутопия

   

  Диян Божидаров, в. „Сега“

  Виден управленски кадър грабва микрофоните и назидателно наставлява: „Вижте колко много коли има по улиците! Който и шофьор да питате, ще каже, че едва свързва двата края. Много се извинявам, но при тоя скъп бензин да караш кола и да носиш няколко джиесема на колана… Как става това? Имаме най-ниските данъци. Ръстът ни е два пъти по-висок от средния за ЕС. Германия и Франция ни завиждат“. Публиката немее, подсмихва се, плюе в пазва и унива. Кой изрича горните думи? Не, не е Бойко Борисов. Казва ги министърът на икономиката Петър Димитров. Годината е 2008-а, предизборна. Димитров и други флагмани на тройната коалиция обикалят страната за повдигане духа на българина.

  2012-а отново е предизборна. Високият дух на българина пак е жизненоважна задача. Бойко Борисов

  я решава с всекидневни тиради

  „Бюджетният ни дефицит е 1.2%, инфлацията е 0%. Единствените други страни от ЕС, чиято икономическа ефективност е близо до нашата, са Дания и Финландия“, реди генералът. Заместникът му Дянков добавя: „По-добре сме от Германия по бюджетен дефицит“. А по спестявания сме абсолютен номер едно. „Хората казват: Бедни сме, ужасно мизерстваме. А в същото време имат влог от 100, 200 или 50, 40, 30 хиляди лева. Така че донякъде високите лихви, лихварството е точната дума, това е най-мързеливото нещо, то е най-непродуктивното“, гръмко обобщава Борисов.

  Тогава и сега правителството се пъчи с цифри, а в реалния живот загиват фирми, отрасли, съдби. Живеем в антиутопия – държавите, „които ни завиждат“, ги има и ги няма. Реално не съществуват, но фигурират ежечасно в пропагандните хроники. Ако някой след векове сглобява историята на нашето време и си служи с думи на първите ни държавници, ще сметне, че народът е тънел в благоденствие – доволен и виновен. В очите на властта той ползва коли, телефони, трупа лихви, но е винаги мрънкащ неблагодарник.

  Яне Янев е звездата на праймтайма. Носи папки, громи корупцията, мачка лошите.

  Портите на телевизионния рай

  магически се отварят пред него. Яне е цветист, пъргав, трябва да изкара хората от унинието, но по-важното – да влезе в парламента. Годината пак не е 2012-а, 2008-а е. Някой мощно тика Янев напред. Кой? Отговорът идва година по-късно – БСП. „Кой реши, че създаването и поддържането на РЗС ще ни помогнат“, пита на пленум социалистът Румен Овчаров. Здравото рамо на управляващата тогава БСП, или поне на среди в нея, разплита много мистерии. Като например как така опозиционерът Яне получи квота в ЦИК (имаше една нова партия БНД, която също като РЗС бе регистрирала парламентарна група, но не получи квота).

  Днес Янев пак е във вихъра, реди коалиция с аптекаря Марешки. В услуга е на управляващата партия, която този път се казва ГЕРБ. Политическите инженери дори не си правят труд да измислят нов говорител на Министерството на истината. Янев все пак е поизхабен, в борбата срещу унинието принос ще даде и Марешки.

  Ахмед Доган разпалва етнически страсти. Огражда турците, плаши българите. Годината пак е 2008-а, есента. „Мъжката секретарка“ Ахмед Емен е намерен мъртъв в Сарая. Доган е нервен, с остри изявления насажда страх и разделя обществото. Държи изкъсо своя парцел, не изпуска и националистическия (мистерията с псевдопатриотите също ще се разплете някой ден). Доган вече е разпалил страстите с прозрението „купуването на гласове е европейско явление“. В 2012-а ДПС отново изправя българи срещу турци.

  Историята с ген. Делов е само началото

  Ще има и други. Както през 2004-та, също предизборна. Тогава Доган върна на президента Първанов ордена „Стара планина“. Поводът бе награждаването със същото отличие на проф. Васил Мръчков, главен прокурор по време на възродителния процес. В добавка, за да не изгасне етническият огън, ДПС сложи съчки и в „дискусията“ за изграждане на паметник на Вейсел паша под Шипка.

  Доган, минаващ за най-големия мъдрец в българската политика, е предвидим. Непосредствено преди вота през 2005 г. „изпусна“ в „Шоуто на Слави“ репликата: „ДПС върти обръчи от фирми“. Непосредствено преди вота през 2009 г. „се изтърва“: „Аз разпределям порциите в държавата“. Каквото и да каже, гласовете за ДПС не намаляват. Но гласовете анти-ДПС се увеличават и разпределят в зависимост от конюнктурата. Какво ли ще „изтърве“ Доган догодина?

  Но да се върнем в настоящето. Най-големият проблем за правителството на ГЕРБ е Европейската комисия. Най-големият проблем за тройната коалиция през 2008 г. също бе Европейската комисия. Един представител на бившето управленско статукво влезе в образа на алтернатива – Бойко Борисов. Представител на бившето статукво и сега влиза в образа на алтернатива – Меглена Кунева.

  Мнозина повярваха на Борисов, по-малко сега ще се доверят на Кунева. Но това не е важно. Важното е, че времето няма смисъл. Живеем в 1984-та. Годината на Оруел, в която истината няма значение. Дори сценарият няма. Две плюс две е равно на пет.

   

• Лъжата, в която живеем…

  Или защо всички сме Георги Тонев Колев*

   

  Асен Генов,  asengenov.wordpress.com

  Вчера** вечерта 50-тина Георги Тонев Колевци се събраха с искане г-жа Лъжа*** да се оттегли.

  Протестното събиране е заради лъжата, в която живеем. Лъжата е на всички нива в държавата. Властта в момента е пропита от лъжи, сред които се откроява и фактът, че ни управляват без програма, а тази, с която спечелиха изборите я изхвърлиха.

  Лъже ни изпълнителната власт.

  Лъжат ни, че данъците ще намаляват, а приходите ще растат. Хората обедняха, а въведоха нови данъци, по тяхно предложение. Няма да има и коледни надбавки за държавната администрация, но пък ги обещаха на пенсионерите…

  Излъгаха ни за преборената организирана престъпност. Първо ѝ бяха “пречупили гръбнака“, после станахме “оазис за организираната престъпност“…

  Излъгаха ни за записите. Според някакви “експерти” били манипулирани. Вероятно, чрез презапис от слушалки на микрофон и конвертиране в MP3. Всички си спомнят за “Ало, Ваньо” и за никой няма съмнение в автентичността на репликите, в стилистичните словесни конструкции на героите от разговора, но последици нямаше.

  А би трябвало да има!

  По-късно, главният герой си призна. Но пак нищо не последва. “Главният отсъстващ” явно вече е усещал колко меки са креслата на конституционните съдии…

  Излъгаха ни от НАП, че средностатистическо семейство може да си напазарува половин дузина апартаменти. Аз не познавам такива семейства, а познавам много хора!…

  Има много лъжи в изпълнителната власт. Тези ми изплуваха в съзнанието без особено усилие…

  Лъжат ни в законодателната власт.

  Там лъжата е не по-малка. Най-голямата е, че ни представляват. Лъжат ни с представителната си демокрация. Стотици хиляди граждани нямат политическо представителство. Близо половината не гласуват, а “мнозинството” ни управлява заради сляпата вяра на 24% от всички избиратели в пропагандната машина, издигаща и сваляща политическите сили и техните лица. Машина с неясни и непрозрачни механизми на финансиране, собственост и влияние…

  Лъжат ни, че човекът, който не може да обясни рационално броя и заплащането на предизборните си плакати по магистралите, ще бори корупцията.

  Той самият излъга мнозина, че ще уволни Борисов, а после му пристана най-долнопробно.

  Излъгани са и “патриотично” настроените избиратели. От техните “представители”, които първо подкрепяха управляващите, после се разцепиха, докато остатъците симулират парламентарна опозиция…

  Голямо лъгане беше и с Изборния кодекс. Силните го натаманиха по собствена мярка, а по-слабите се спазариха за спокойствието си. Само и само да не се разчупи моделът. И картелът. И, ако може, да се намърдат за пореден път в Народното събрание. Нищо, че после по комисиите и в пленарна зала ще присъстват не повече от 25-30% от тях…

  А можеше да се направят няколко “малки” крачки. Примерно, да се забрани платената политическа реклама в обществените медии. Да се задължат всички медии да маркират платените политически реклами, подобно на търговските. Зер, това не търговия… С гласове и избиратели?..

  Лъжат ни, че “цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него непосредствено“, а прокарват лобистки поправки, в услуга на Felis silvestris catus, спелеолози, скиори и прочее фауна…

  Лъжи има и в съдебната власт.

  Излъгаха ни, че избират прозрачно членове на ВСС, а за всички беше ясно, че схемата е почти футболна…

  Юридическата лъжа продължава и в момента.

  Лъжат ни, че в най-високо стоящият орган, призван да защитава държавността и брани конституцията, чиято дейност засяга и съдебната система, и изпълнителната, и законодателната власт, влизат хора, с “високи нравствени качества“…

  Парламентът инсталира двама нови Конституционни съдии с лъжа. Излъгаха ни, че са управляващи и опозиция и, формирайки картел, включваща депутати от ГЕРБ, БСП, ДПС и независими, избраха компромисни, да не кажа, компрометирани личности. При това, според техни колеги, със съмнителни професионални качества. Но удобни.

  Единият съжалил, че не може да получи скъп подарък, благодарение на заеманата от него изборна длъжност. Не можал, защото бил на работа, та се обадила сътрудничката му да поиска подаръка…

  Другата се оплете в мъгляви обяснения, граничещи с лъжа, срещала ли се е или не се е срещала с ръководството на МВР, за да ходатайства за арестуван побойник… Накрая ни казва да повярваме наивно на смешно обяснение за изпусната дамска чантичка… А за капак, докато е в болнични, взе, че се срещна със семейната приятелка на министъра и с човек, приличащ на този, с когото уж не живее на семейни начала…

  Лъжата е навсякъде.

  Една правилна стъпка може да е да изискаме от г-жа Лъжа да се оттегли. Заедно с любителя на телефони Верту, но, по възможност, като подарък, заради заемания от него пост. Без да става дума за професионалните им качества.

  Това искат всички, които не са съгласни да живеят в лъжа. Живеем в страна, в която преследват човек, казал истината!

   

  ––––––––––––––––––

  * Георги Тонев Колев – с това име беше подписан сигнал срещу съдия Венета Марковска, останал необсъден от депутатите, които с огромно мнозинство я избраха за член на българския Конституционен съд. Съдия Марковска поиска съдействие на МВР и прокуратурата, за да бъде издирено лицето Георги Тонев Колев.

  * 9 ноември т.г.

  *** Съдия Венета Марковска

  .

  .
  ––––––––––––––––––––––––––

  Видеоазапис от извънредно предаване на медийната платформа „Гневни млади хора“, в което става дума за хронологията на скандала „Марковска“, за лъжите и фактите по този случай. Гости на водещата Полина Паунова са журналистите Борис Митов и Росен Босев.

  .

• IT секторът в България – сред най-развитите в света

  IT секторът в България е най-развитият в Източна Европа. Най-добрите софтуерни разработчици в Google и Facebook са българи. Това не е от днес. Още по времето на социализма България бе наричана „Силиконовата долина”, а IT индустрията започна да набира скорост, която днес бере своите плодове.

  „България, която се присъедини към ЕС през 2007 г., се представя като страна, която има една от най-бързо развиващите се IT индустрии в Европа. Ниските цени на труда, ниските данъци и изобилието от талантливи програмисти превърнаха София в предпочитан избор за много чуждестранни компании”, коментира „Ню Йорк таймс”, цитиран от Стандарт нюз.

  Данни от изследване на Българската асоциация на софтуерните компании /БАСКОМ/, наречено „Барометър на българската софтуерна индустрия”, дават няколко интересни извода.

  Първо – имаме устойчив ръст на продажбите, въпреки кризата, въпреки лошите години, посочва в интервю за БНР Георги Брашнаров, председател на БАСКОМ. „Продажбите на софтуерни продукти и услуги нарастват с 12% през 2010 г. и с още 6 на сто през 2011 г. Като всички в бранша очакват, тази тенденция на устойчив ръст на продажбите да се запази и през 2012 г., дори да се увеличи. Част от отговора, защо този устойчив ръст се получава в една кризисна ситуация в света и в България, е това, че компаниите от сектора успяха да завоюват доста добра експортна позиция. Над 60% от продажбите са направени извън България, като основни пазари са страните от ЕС.

  Най-големият единичен пазар – над 30% от целия износ, е за САЩ. Това, че българските компании произвеждат софтуерни продукти и услуги и успяват да намерят реализация на продукцията си в цял свят, е доказателство и за разпознаването им“, допълни той.

  „Другите добри данни са свързани със заплащането и човешките ресурси. Продължава да се увеличава средната заплата в сектора. Имаме и трайна тенденция за наемане на нови хора“, заяви експертът.

  Брашнаров допълва, че на експертно ниво България притежава една от най-зрелите и най-добре развити софтуерни индустрии в цяла Източна Европа.

  Оценени сме по света, непрекъснато идват запитвания как и по какъв начин софтуерни проекти биха могли да се реализират в България, казва още Брашнаров. По думите му секторът вече се насочва към т. нар. „екосистема за предприемачество и иновации“, която да позволи профилът на нашия износ да се пренасочи от услуги към продукти. „За да могат българските софтуерни компании да продават не само услугите си при разработка на софтуер, но и собствените си продукти по цял свят. Такава е българската софтуерна компания „Телерик”, която има над 100 000 клиенти в 94 страни. Това ни дава модел, по който искаме все повече български компании да се развиват. Ако това се случи, тогава наистина ще имаме сериозни доказателства, че България е не само място за развой на чужд софтуер, но и на собствени продукти. Т.е. едно от водещите места в света“, казва експертът.

   

  Източник:  Actualno.com

• 23 години след 10 ноември 1989-та

  

  Днес се отбелязва годишнина от началото на Голямата промяна (1989 г.) в политическата система на България.

  На 10 ноември 1989 година на пленум на Централния комитет на БКП бе освободен от поста генерален секретар на партията Тодор Живков, който управлява еднолично в продължение на 33 години. Със свалянето от власт на българския диктатор идват политическите промени в страната и преходът на България към демокрация и пазарна икономика.

  Промените в бившия комунистически блок започват с идването на власт в Съветския съюз на Михаил Горбачов, който започва процес на перестройка. Ден преди свалянето на Живков в Германия бе съборена Берлинската стена, отбелязва БГНЕС.

  На 10 ноември 1989 година на заседание на Политбюро Тодор Живков е принуден да подаде оставка, след като това предложение е подкрепено и от близките му съратници Йордан Йотов, Добри Джуров, Димитър Станишев, както и от Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов. Искането за оставка е организирано от члена на Политбюро Петър Младенов и кандидат-члена Андрей Луканов. Някои от членовете на ЦК – като Милко Балев и Димитър Стоянов- не са информирани. Новината се разпростира и извън заседанието. На пленума членовете на Централния комитет приемат оставката на Живков, без да му дадат възможност за заключителни думи, и утвърждават Петър Младенов за негов наследник като генерален секретар на БКП.

  Пленумът предлага на Народното събрание да освободи Живков и от поста председател на Държавния съвет на Народна република България. На 17 ноември, при първото заседание на Народното събрание след пленума, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет.

  Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството. БКП се отказва от еднопартийния модел на управление месец по-късно – на 11-13 декември Централният комитет взема решения за курс към парламентарна демокрация и предлага отмяна на член 1 от Конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта.

  Народното събрание гласува отмяната едва на 15 януари 1990 г. През месец юни 1990 година в България се провеждат и първите многопартийни парламентарни избори в България след 45 години тоталитарна система.

  Източник: Dir.bg

   

   

  Денят на измамата

   

  

  Десети ноември, какво пък толкова празнуваме на тази дата? Потърсих в Уикипедия. Оказа се – началото на прехода на България към демокрация и пазарна икономика. Звучи свежо и оригинално – начало, преход, демокрация, пазарна икономика. Ухаа! Затърсих  трескаво на коя дата празнуваме краят на началото на прехода на България към демокрация и пазарна икономика. Не намерих такъв празник никъде.

  Странна работа, нали всичко си има край. Всичко, което се е родило, умира. Хайде, преходът още да не е свършил, ама поне началото, то няма ли да свърши?  Вариантите са два: краят на началото не е дошъл или просто са пропуснали  да го обявят, да му сложат дата и да си го празнуваме. Преходът нека си върви още 23 години и един хубав ден да си отпразнуваме и задънената улица, тоест свършека му. Важно е да имаме поводи за веселба.

  Погледнах следващата ключова дума – демокрация. Реших да не търся в дебелите книги значението й, а да почерпя от действителността. По дедуктивния метод на Шерлок Холмс, каквото е – това е. Бивши бармани, сервитьори, шофьори, милиционери и деца на партийни секретари стават олигарси и местни феодали. Фокус мокус барбарокус. Фабрики, заводи, хотелски комплекси, цели отрасли от държавни стават частни. Фокусниците си назначават асистентки, за благозвучие им казваме политици. Обзавеждат се с всевъзможни чиновници и мнооого послушни магистрати. Всички задружно се грижат за успеха на шоуто. Публиката, тоест българските данъкоплатци  да повярват на илюзията. Да не се усетят как джобовете им остават празни и да си мислят, че звукът от стържещите им стомаси всъщност е музикален ефект от спектакъла.

  Страхотно! Ето това е демокрация по български. Дейвид Копърфилд копърка да яде, толкова много шум за някакви си изчезвания на слонове, сгради и яхти. Да дойде да чиракува на нашите магьосници, да се научи как изчезват цели държави.

  По същият дедуктивен метод разбрах и що е то пазарна икономика. На входа и на изхода на вече скритата от нас държава са застанали илюзионистите и ни скъсват от трикове. Нагласени обществени поръчки, комисиони за щяло и нещяло, данъчни еквилибристики, контрабандни акробатики. Заменки на плажове и планински курорти за чукари, директни продажби на структуроопределящи предприятия по занижени цени, симулиране на чуждестранни инвеститори…Номерата им край нямат.

  Чуден празник е десети ноември, артистичен. Наситен с изкуство. Само названието е някак патетично предълго. “Началото на прехода на дрън, дрън и дрън.” Не е като денят на лъжата, денят на свободата, денят на съединението. Кратко и ясно. Та в този дух, явно днес празнуваме денят на измамата. Весел празник.

   

  Ивайло Зартов, Ivailozartov.org

• Българи бедстват в Италия

  Били подлъгани с обещания за работа

   

  Четиринадесет българи гурбетчии бедстват в Италия за десети пореден ден. Това разказа за bTV един от потърпевшите, според когото сънародниците ни били измамени с 500 евро за работа в чужбина. Обещанията обаче се превърнали в пълен кошмар.

  Според Джемал Боровинов обещанието на мъж от Велинград било за земеделска работа зад граница. След като стигнали в Италия обаче, 14-те българи били заключени в къща в лозя край град Нова Сири. Мъжете били заплашвани, а жените склонявани да проституират.

  Джемал успял да избяга заедно със съпругата си и в момента се опитва да стигне на автостоп до Рим.

  „Цялата ситуация, значи, това е измама. Лъже,зарибява хората от България и взема по 250 евро на човек, а ни работа, ни нищо”, казва мъжът.

  Девет от българите са успели да избягат. От Външно министерство знаят за случая и коментираха, че от посолството на България в Рим са съдействали за прибирането на сънародниците ни.

  Това е поредният случай на българи, бедстващи заради празни обещания за работа в чужбина. В средата на лятото десетки сънародници се прибраха от Швеция със съдействието на българските власти, след като се оказа, че тръгнали без договори за бране на боровинки.

   

  Източник:  Burgasnovinite.bg

• Още за конференцията в Брюксел

  При откриването на конференцията вицепрезидентът Попова отбеляза, че ЕП е подходящото място за тази първа по рода си среща, тъй като символизира демокрацията. По нейните думи инициативата е израз на стремежа за модерна национална политика за общуване между институциите и българите извън България.

  Диалогът с вас е първостепенна задача, обърна се тя към участниците. Вицепрезидентът посочи, че срещата е израз на новото отношение и на разбирането на държавата, че политиката за българите в чужбина ще бъде със силен акцент “отвън навътре”.

  Тя съобщи пред журналисти, че това е само първото подобно събитие, а предстоят срещи в България и на други места по света. Вицепрезидентът добави, че предстои обсъждането на възможността за свикването и на световен форум на българските студенти.

  Участниците обсъдиха възможностите за подкрепа от държавата за образованието на децата на българите в чужбина, както и за институционалното представителство на българските граждани по света. Към срещата освен български евродепутати от различните групи се присъедини и министърът на външните работи Николай Младенов.

  Министърът съобщи, че засега основно се работи за осигуряване на информация за българите, които пътуват временно в чужбина. Той добави, че предстои разработването на електронна консулска система за ускорено обслужване. Тази система вече работи пробно в Испания, Турция и Великобритания. За САЩ се предвижда въвеждането на преносими станции за издаването на лични документи.

  Министър Младенов допълни, че се разработва и проект на закон за задълженията на българската държава към нейните граждани зад граница.

  В своето изказване евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП Андрей Ковачев заяви, че последиците от комунистическата диктатура са изгонили над един милион българи зад граница след 1990 година.

  Евродепутатът от групата на социалистите и демократите Евгени Кирилов коментира, че българите в чужбина трябва да се борят главно с носталгията. Държавните средства за образованието на българските деца, живеещи в чужбина, трябва да бъдат много повече, добави той. Кирилов предложи освободените български дипломатически сгради по света да бъдат използвани за училища.

  Според Снежина Мечева, директор на училището към българското посолство в Лондон, желанието на дипломатическите мисии да изкарват училищата от посолските сгради е “заразително”.

  Боян Кулов от Асоциацията на българските училища зад граница постави въпроса за защитата на правото на децата на българските граждани в чужбина да изучават майчиния си език. Той предложи да бъде създаден институт за български език и култура зад граница.

  Българин от Унгария предложи да бъдат командировани повече преподаватели от България в училищата с български деца по света.

  Петя Цанева от фондация “Балкан” в Испания настоя за изработването и осигуряването на специализирани учебници, особено по история и география. Тя предложи в Испания да бъде назначен аташе по образователните въпроси.

  Полина Смиленова от Брюксел даде идея за основаването на български културен център в Белгия. Елена Македонска, учител от Холандия, говори за необходимостта от подкрепа от посолството в Хага за юридическа защита във взаимодействието с местните власти.

  Според Григор Григоров, директор на училище във Великобритания, децата на българите проговарят с акцент, а в речта им липсват български думи. Той призова за осигуряването на европейско финансиране за българските училища зад граница.

  Сред останалите прозвучали идеи бе тази за създаването на стандарт за равнищата на владеене на българския език, за да може официално познанието на езика да бъде отбелязвано в дипломите на българчетата в чужбина. Друга идея бе да има министерство за българите в чужбина, което да разполага с бюджет.

  По темата за институционалното представителство на българите зад граница бяха предложени механизми, чрез които емигрантите да участват на институционално ниво в правенето на политики в България. Една от най-отчетливо откроените теми бе за обособяването на избирателен район “Чужбина”, който да излъчва пряко народни представители.

  Друг основен въпрос бяха политическите права на българите с двойно гражданство, включително по отношение на прякото им участие в управлението на държавата. Прозвуча и мнението, че българите, които живеят зад граница и не плащат данъци в България, не следва да имат изборни права.

   

  Източник: Spainbg.com

  (Със съкращения, заглавието е на Еврочикаго.)

   

  Участниците в конференцията „Политики за българите в чужбина” приеха меморандум, който ще бъде представен на българските власти –

  Репортаж на ТВ „Европа“, в който се говори за акцентите от Меморандума, може да се види тук.

   

• Нови нецивилизовани гръцки прояви срещу българин в Гърция

  Етническият българин Никола Стоянов ще бъде съден в Гърция на скалъпен процес

   

  

  Нa 24 октомври 2009 г. гръцките медии разпространиха новината за ареста на българина от Воден (Едеса), Егейска Македония, Никола Стоянов. Четирима полицаи и една съдийка са нахлули тогава в дома му и са направили щателен обиск, продължил 6 часа.

  След дълга подготовка гръцката полиция е успяла да намери в дома му пистолет „Токарев”, една стара ловна пушка, два детски псевдопистолета и четири ножа. В градината на дома му са били подхвърлени два мраморни предмета, след това са повикали археологичната служба и са казали, че това са археологични елементи. След арестуването са го обвинили в археологическо търгашество. Всичките „доказателства” са монтирани от властите.

  Ето няколко примера:

  Започнали да изпращат в дома му един циганин, за да проси, тъй като бил много беден. Стоянов не се е усъмнил в него. Този циганин предал на Асфалията (Гръцката държавна сигурност), че Стоянов имал в дома си пистолет тип „Токарев”. Този пистолет бил закупен от един албанец, тъй като Стоянов бил заплашван от гръцки националисти, че ще го убият. Той подал три пъти молба, за да получи разрешение да носи оръжие, на която получил отказ, без да му бъде посочена причина за това. Два пъти бил нападан и бит на улицата от непознати лица. Три пъти са влизали в дома му крадци и са го ограбили. Получил е повече от 1000 заплахи по електронната поща и т.н.

  Най-същественото обаче е обвинението е това, че се е опитал да прелъсти 14-годишната дъщеря и 7-годишния син на този циганин. Следствието по този казус по време на арестуването му през 2009 г. продължило часове. Липсвали свидетели, освен показанията на двете непълнолетни деца на циганина.

  След няколко дни обаче, на 14.11.2012 г. в Солун на третия етаж в Съдебната палата предстои съдебен процес за скалъпеното обвинение срещу Стоянов за опит за прелъстяване. Обвиненията на децата са лъжливи и пълни с много противоречия. Той не разполага с пари, за да плати на специализиран адвокат, искащ възнаграждение от 5 000 евро. Принуден е да се защитава сам. А тук става въпрос за интрига на гръцката полиция, която има за цел неговото унищожение. Ако бъде осъден по този процес, го грози 10-годишен затвор, тъй като гръцкия закон е изключително строг към проявите на педофилия. Необходима му е спешна помощ от специализиран адвокат от Солун, за да се изправи срещу тези сериозни обвинения.

  Никола Стоянов има съдбата на хиляди българи, останали в Гърция след Балканските войни от 1912 -1913 г. От тогава населението в Егейска Македония е подложено на системна и жестока асимилация, която не е секвала и до наши дни. Известна е клетвата, която принудително давали българите в Егейска Македония до края на 50-те години на миналия век: „Заклевам се, че повече никога няма да се наричам българин, никога няма да говоря езика на нашите врагове. Обещавам от сега нататък да говоря само гръцки”. Има неоспорими доказателства за този гнусен акт. На това се дължи и обстоятелството, че Стоянов не владее литературно българския език, тъй като този език беше забранен да се говори даже и в къщи.

  През 2004 година екип от български журналисти посещава Воден и се среща с него. Той тогава беше Председател на организацията „Български човешки права в Македония” (БЧПМ=VADM или на английски BHRM). Уъебстраницата на организацията, според неговите думи представя официалната история на България по македонския въпрос в 7000 страници и в 10000 фотодокумента. Той имаше над 5 милиона читатели. Създадената от него организация БЧПМ, състояща се от около 500 човека, е унищожена още след арестуването му през 2009 година. Иззети са компакт дисковете и електронната апаратура. Списъкът на членовете на организацията попаднал в ръцете на полицията създава възможност за окончателното ликвидиране на тази организация.

  Баща му е роден във Воден и се казвал Михаил Стоянов, а майка му Пенка е родена във Варна. Във Варна, която е посещавал три пъти, Никола Стоянов има братовчед. Родителите му и самият Никола носят фамилия Стоидис. През 1992 година синът дръзва да си възстанови българското си фамилно име – Стоянов. Трябва да се отбележи, че допълнителен факт за тази стъпка на г-н Стоянов, се явява обстоятелството, че окончания на фамилни имена на ”-идис” се присъждат по правило на т.н. „външни” или недостойни и некачествени гърци, наречени „грекили”, което също е скрита индикация на пренебрежение и обида. Такива фамилни имена притежават обикновено дошлите от Мала Азия и Понт пришълци, които са приети в Гърция при размяна на населението между Гърция и Турция през 20-те години на миналия век, заради християнската им вяра, а не са заради гръцкия им произход. Огромно количество от тях даже не са знаели да говорят гръцки език а са говорели предимно турски или някакъв гръцки диалект.

  От 1992 година животът на г-н Стоянов се превръща в ад. Стенограмата от разговора с българските журналисти, поместена във вестник „Труд” през 2004 г., разкрива по недвусмислен начин борбата му за възстановяването на фамилното му име. Въпреки висшето си образование (той е завършил Политехниката, специалност минно инженерство), е уволнен от работа в Електрическата компания (ДЕИ).

  По време на арестуването му през октомври 2009 г. са му предявени обвинения за притежаване на оръжие, търговия с артефакти от древността, опит за съблазняване на малолетни, уж лъжливи претенции без наличие на документи за имот на бащиното му семейство, експроприиран от гръцката държава през 1963 година и предаден на друго лице, което също не притежава документи за собственост, дейност в ущърб на националните интереси на гръцката държава и др.

  Понастоящем редица български политически дейци от Президента до министъра на външните работи правят декларации, че не са индеферентни към съдбата на всеки българин, където и да се намира той. Създава се впечатление, че членството на България е Европейския съюз създава възможност за излизане на страната от блатото на нихилизма, за решаване на проблемите и преодоляване на затлачването им. Случаят Никола Стоянов създава превъзходна възможност за доказване на дело на тези наши стремежи.

  Затова по указание на председателя на Комитета за защита на Никола Стоянов си позволявам да призова Световния парламент на българите:

  1. Да изпрати писмо-апел до Президента и Министъра на външните работи на на Република България да възложат на представители на Консулството на България в Солун да присъстват на делото, което ще се проведе на 14.11 2012 г. в 09:00 часа от Тричленния апелативен съд за престъпления (Тримелес ефетио какургиматон) в Съдебната палата на град Солун, 3-етаж.

  2. Да се обърне към средствата за масова информация да изпрати екипи или да изпратят постоянните кореспонденти на българските средства за масова информация в Гърция, да отразят пренията по делото.

  С това нашата страна ще докаже, че ако не може да помогне във финансово отношение, то поне е съпричастна морално към злощастната съдба на нашите сънародници по света.

   

  Източник:  в. „Македонска трибуна“, Торонто
  

• Патриарх Максим беше погребан в Троянския манастир

  

  Патриарх Максим беше погребан в 17 часа в петък следобед в църквата „Успение Богородично“ в Троянския манастир. Той почина на 6 ноември в правителствената болница „Лозенец“ на 98 години след като ръководи Българската православна църква 41 години – от 4 юли 1971 години.

  По негова воля ковчегът с тленните му останки беше положен в гроб, намиращ се в храма на манастира, в пространството зад прочутата чудотворна икона на Света Богородица Троеручица. Троянският манастир се намира в близост до родното село на патриарха Орешак и в него Максим постъпва като послушник като юноша, а през годините обича често да се връща там.

  Преди погребението в църквата бе отслужена последна заупокойна молитва от Великотърновския митрополит Григорий. Храмът и двора на манастира бяха изпълнени с хора, желаещи да изпратят патриарха в последния му път. Преди затварянето на ковчега короната на патриарха беше свалена от главата му.

  Траурната процесия към Троянския манастир тръгна от храм-паметника “Свети Александър Невски“, където по-рано днес бяха отслужени заупокойна литургия и опело за патриарха.

  На траурните служби присъстваха висши духовници от 13 поместни православни църкви, сред които Вселенският патриарх Вартоломей Първи и сръбският патриарх Ириней.

  С чисто сърце си пожелавам следващият патриарх да бъде толкова достоен, колкото беше и Патриарх Максим. Това каза пред журналисти президентът Росен Плевнелиев преди да влезе в храма. Държавният глава добави, че Негово светейшество е бил достоен патриарх, добър и благ човек. Нека всички заедно да скърбим, но нека и да се гордеем с това, което Патриарх Максим направи за единството на църквата и за духовността на българите, посочи Плевнелиев.

  Председателят на НС Цецка Цачева каза, че ще запомни Патриарх Максим с неговия стоицизъм.

  За опелото в храма пристигнаха президентът Георги Първанов (2002-2012г.), лидерът на БСП Сергей Станишев, депутати, министри, главният мюфтия Мустафа Хаджи, дипломати и други.

  Опелото продължи до 12.30 ч., след което кортежът с тялото на патриарх Максим потегли за Троянския манастир.

  Междувременно Варненският и Великопреславски митрополит Кирил съобщи, че старците от Свещения Кинотис – представителите на двайсетте манастира в Света гора, ще обсъдят случая с плачещото с кървави сълзи чудотворно копие на Пресвета Богородица “Доктойно есть” и ще се произнесат по него.

  “На 27 октомври, един час след идването на точното копие на иконата „Достойно есть“ се появи първото кърваво петно на дясната страна на лицето на Света Богородица. На 28 октомври се появи още едно петно и на 30 октомври – общо 5 петна. На 5 ноември започнаха да се изчистват и на 6 ноември сутринта вече образът бе отново чист. Значи точно след като почина Патриарх Максим. За нас това означава, че Света Богородица плаче на небесата, скърби за него и когато почива, го приема при себе си и петната се очистват, поради което се утешаваме, че Патриарх Максим духовно е с нас и винаги ще бъде“, обясни митрополитът.

  Източник:  Mediapool

• Архангел Михаил и загрижеността му за българите

  

  Господ събрал Архангелите си на оперативка. Да провери как вървят нещата, изпълняват ли си задачите, срещат ли някакви трудности. Изказал се “известителят на тайните човешки” , след него взел думата “церителят на недъзите”, накрая станал Архангел Михаил, “пазител на душите и борец против злото”, и казал:

  – Господи, Ти си ми наредил да предпазвам хората от опасности, беди и скърби, а когато съгрешат, да им показвам праведния път. Също така да взимам душите на мъртвите или, както ме наричат освен всичко друго, да бъда и ангел на смъртта. Има един народ, наричат се българи, не знам какво да ги правя. В последно време ме претоварват, толкова много мъртви души, при това телата им още живи, а душите им вече студени. Предпазвам ги аз от злото, посочвам им верният път, но те все си избират най-крадливите и най-лошите управници. На всичкото отгоре са непоучителни, все се мразят помежду си, карат се, цепят се, делят се. И само мрънкат, обвиняват други народи в световна конспирация срещу тях, плюят и кълнят изедниците, които сами са овластили. Дори на Теб се сърдят, че си ги изоставил. Не искат да отворят сърцата си и да прогледнат, че сами са си виновни за всичко. Вече 23 години не могат да си изберат честни и просветени люде, които да им служат. Не че ги няма, има ги. Но си назначават само алчни и безскрупулни разбойници, оставят ги безнаказано да им изпиват кръвта и дори да им взимат душите.

  Често ми се случва, отивам аз за някоя душа да я прибера, а тя вече е взета от някакви си олигарси, местни феодали, корумпирани политици и магистрати. А тия пък не ми я дават без пари, инвестирали били, водела им се в избирателен списък. Ето, днес българите ме почитат, Архангелов ден е при тях. Курбани правят, рангеловски хлябове пекат, сложили на масата задължителните фасул, жито и червено вино. Изобщо стараят се да ми се харесат, отстрани като ги погледнеш ще кажеш – праведници. Но вътре в самите тях празно. Няма я празничната трапеза за душата. Пусто е в сърцата им. При това аз не очаквам да са ангели, такива на земята няма. Колко още да се боря против злото в тях самите, Господи?

  – Михаиле – отвърнал Господ – нали не си забравил, дал съм ти възможност, ако прецениш за правилно, да се откажеш да бдиш над доброволните клиенти за Ада. – После се изправил, огледал седмината си Архангели и продължил:

  – Хайде на работа, и наблегнете малко повече на тия българи, освободете сърцата им, покажете им къде са истинските причини за техните несгоди. Не съм загубил Аз надежда за тяхното спасение. А ти, Михаиле, не се натъжавай, нали знаеш – насила хубост не става, работи, изпълнявай си задълженията, това е важното. На хората съм дал правото на свободна воля, сами да преценят. Някои предпочитат да са свободни, други да са роби. Някои отиват в Рая, други в пържилнята. Тяхна воля. Хайде, разотивайте се, че работа ни чака.

   

  Ивайло Зартов,  Ivailozartov.org

• ЕСПЧ: България е нарушила правилата за свободни избори

  ПК „Екогласност“ осъди държавата, че не е бил допуснат до парламентарните избори през 2005 г.

  Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е отсъдил във вторник, 6 ноември, че България е нарушила правилата за свободни избори (линк), като е приела твърде късно съществени промени в изборния закон. Това съобщи електронното издание ”Ню Юръп”.

  Решението е взето с шест гласа срещу един с особено мнение на представителя на България съдия Павлина Панова.

  Жалбата е на ПК „Екогласност“, която не е била регистрирана за участие в парламентарните избори през 2005 г. поради това, че не изпълнява три от условията за регистрация, а именно – да има внесена банкова гаранция от 20 хил. лв., заверен от сметната палата финансдов отчет за три години, предхождащи годината на изборите и да има подписите на поне 5 хиляди членове.

  Според „Екогласност“ тези изисквания са били приети два месеца преди изборите и е било невъзможно изпълнението им. това е поставило партията извън потенциалните участници във вота.

  Според ЕСПЧ България е нарушила член 3 на Протокол 1 (право на свободни избори) от Европейската конвенция за човешките права, заради късното приемане на съществени промени в изборния закон.

  Източник: Mediapool

• Спасени или „оцелели” са евреите през Втората световна война в България? /Трета част/

  Даниела Горчева, списание „Диалог”, Холандия

  .

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  В първата и втората част на изложението бе обсъдено защо обвиненията срещу България за „съучастничество в геноцида” на евреите през Втората световна война са несъстоятелни и абсурдни, защо претенциите, че… „ето това е историята”, изразени в писателското есе „Апокриф за цар Борис Трети” на Леа Коен, си остават само претенции, след като в цялото изложение на госпожа Коен не се открива и следа от щедро обещаните на читателя ”умишлено укривани документи и записи”, които според думите на авторката „свидетелствали”, че българският монарх бил „съмишленик на Фюрера в плана му за унищожение на евреите”.По-натам бяха разгледани част от тезите на икономиста – историк Румен Аврамов, застъпени в неговата книга „Спасение” и падение”[1], още повече, че неведнъж бе изразено публично недоволство, че тази книга се сблъскала с „пустошта на мълчанието” и че липсвали реакции за това препоръчано като „фундаментално” за българската история изследване.

  Според сензационните твърдения на господин Аврамов, българските евреи не били спасени, а били „оцелели” и спасението им стояло редом с „падението”, защото били изселени от София в провинцията (когато в действителност, както става ясно и от процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 година, те са изселени именно, за да бъде избегнат натиска на нацистка Германия и за да бъдат спасени от депортиране извън страната).

  Пак според Румен Аврамов българските власти „съзнателно” били изпратили „на смърт” над 11 хиляди евреи от Беломорието и Македония, но също като госпожа Коен и господин Аврамов „забравя” да подкрепи обвинението си с каквото и да било доказателство, че през пролетта на 1943 година българските власти са знаели каква е същинската цел на изселването, наредено от нацистка Германия.

  Това бяха част от темите в първата и втората част на изложението и ето че след кратка пауза продължаваме с полемиката относно тезите, застъпени в книгата на Румен Аврамов „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944” .

  Нека разгледаме подзаглавието, в което е упомената „микроикономиката” на „държавния антисемитизъм в България” през 1940-1944 година.

  Държавен антисемитизъм или квадратен кръг

  Изразът „държавен антисемитизъм” обаче е contradictio in terminis, тоест две понятия, които взаимно си противоречат или взаимно се изключват (нещо като „квадратен кръг”).

  Работата е там, че „антисемитизъм” означава омраза към евреите, а омразата, както знаем, е чувство. Държавата обаче чувства не изпитва, тя не е човек.

  Защо е важно уточняването на понятията?

  Уточняването на понятията е важно, не само защото няма да се разберем ако спорим, например, дали човекът е създание с два или с четири крака, при условие, че не сме уточнили нито какво означава „човек”, нито какво – „крак”.

  Важно е и защото политици и анализатори, които употребяват мъгляви, неточни и дори взаимно изключващи се понятия, обикновено целят манипулативни внушения.

  А пропагандните лъжи никак не са безобидни, дори ако се отнасят до миналото. Понеже лъжите относно миналото обикновено целят оправдаване на не особено богоугодни действия в настоящето, а това, което се случва днес, се отразява и на бъдещето ни.

  Но да се върнем на твърдението, че в България през 1940-1944 г. съществува „държавен антисемитизъм”.

  Може би с употребата на оксиморона „държавен антисемитизъм” се има предвид, че в дадена държава е съществувал антисемитизъм, тоест че хората в тази държава са мразели евреите?

  А може би с израза „държавен антисемитизъм” се внушава, че въвеждането на антиеврейско законодателство в една държава е несъмнено отражение на расистката и антисемитската идеология на управляващите в тази държава ?

  А може би…

  Но няма как да отговорим правилно на манипулативен въпрос, защото какъвто и отговор да дадем, винаги ще е грешен. Особено ако във въпроса е включен и „подсказан” желан отговор.

  Затова вместо един-единствен подвеждащ въпрос: „имало ли е в България „държавен антисемитизъм в периода 1940-1944”, съдържащ взаимно изключващи се понятия, въпросите стават два.

  Първият въпрос е: „Имало ли е в България антиеврейско законодателство през 1940 -1944?”

  Вторият въпрос е: „Имало ли е в България през този и предшестващия го период антисемитизъм, тоест имало ли е омраза към евреите в страната”?

  На първия въпрос, отговорът е лесен. Да, в периода 1941-1944 г. в България е имало антиеврейско законодателство и това е безспорен факт.

  Следователно, твърдят мнозина, в България е имало антисемитизъм през 1940-1944 година.

  Така ли е?

  Нека да отговорим сега на втория въпрос.

  Има ли антисемитизъм в България през 1940-1944?

  И отговорът е: през 1940-1944 година сред българското общество не съществува омраза към евреите.

  Не откриваме и помен от изявена по един или друг начин в България неприязън към евреите не само през 1940 година, но и преди 1940 година, и това се потвърждава от съвременниците, без разлика от политическите им убеждения.

  Ето какво пише, например, един от народните представители, протестирали срещу антиеврейските мерки в България, проф. Александър Цанков:

  „В България формално и активен антисемитизъм никога не е имало. Ние бяхме прочути по нашата религиозна веротърпимост и зачитане правата на народностните малцинства”. [2]

  Същото твърди и българският дипломат Евгений Силянов, който за разлика от „германофила” Александър Цанков е „франкофил”:

  ”В България нямаше никакъв антисемитизъм. Нали съм съвременник на всичко това. По мое време първият ученик в класа беше евреин. И така беше на много места. Към евреите нямаше абсолютно никаква неприязън.” [3]

  В разговор с мен, роденият през 1920 година доктор Сава Рясков (син на Марко Рясков) ми разказа интересни факти, илюстриращи атмосферата в училищата в София в края на 30-те години, непосредствено преди избухването на Втората световна война. Той сподели, че през 1938 година негов съученик – и то в немското училище в София, е бил Мони Бенйозеф, който в часовете по история непрекъснато и с възмущение повдигал въпроса за антиеврейските мерки в Германия.
  „И нито веднъж – твърди д-р Сава Рясков, – учителят не само не го смъмри, нито го наказа, но дори не го и апострофира, нито му нареди да си седне на мястото, защото прекъсва урока.”

  От само себе си се разбира, че очевидно учителят от Немската гимназия не се е чувствал „длъжен” да мъмри или да наказва своя ученик, защото изказва „антидържавни” идеи. Представете си сега в атмосферата на комунистическия режим след 1944 година в България ученик от Руската гимназия в София да протестира открито (и неведнъж при това) срещу случващо се в Съветския съюз по време на урок по история.

  Какво тогава налага приемането на антиеврейско законодателство?

  Отсъствието на неприязън към евреите в България – било като настроения сред обществото, било като държавна политика до 1940 година, е от особено значение, защото има пряко отношение към въпроса какво всъщност налага приемането на дискриминационния антиеврейски „Закон за защита на нацията”, паднал като „гръм от ясно небе” в парламентарната зала в края на 1940 година и предизвикал не една възмутена реакция, пламенни речи и остри дебати.

  Че обсъждането и приемането на такъв закон е предизвикало недоумение всред българските политици, свидетелстват не само стенограмите от парламентарния дебат, но и Димитър Пешев, и Александър Цанков, и мнозина други в спомените си.

  Ето какво разказва оклеветеният от комунистическата власт в България като „фашист”, а всъщност заклет парламентарист, проф. Александър Цанков:

  „Другият случай, по който поисках обяснения от д-р Богдан Филов, бе по еврейския въпрос. В един неочакван момент, в Народното събрание се внесе законопроект, който наскоро стана закон за „чистотата на расата”. Каква нужда имаше от него, от какво бе застрашена чистотата на българския народ, когато се знае, че и българската нация, както всички нации по света, все имат чужди примеси, които обаче не увреждат нито морала й, нито способностите й. Защо се взимаха мерки срещу евреите – подражание или пак под натиск от германците?
  Подирих министър-председателя, за да поискам лично от него обяснение, кое налага предприеманите мерки срещу българските евреи. Инициатива на правителството ли е това или е пак под натиска на нашите съюзници германците…
  Не ми се дадоха никакви обяснения. Филов вдигна рамене, смънка нещо и добави: „Не сме изнасилени”. Разбира се, тоя отговор не ме задоволи.” [2]

  И така, в България не е била създавана почва за омраза към евреите или други малцинства, която да е дирижирана от държавната власт и тогавашната преса, не е имало държавна или партийна пропаганда в тази посока. Българите са живели къща до къща с евреи, арменци, турци, помаци и цигани, споделяли са радости и скърби, празници и делници, воювали са и са загивали рамо до рамо във войните.

  С други думи, антиеврейското законодателство в България, прието през януари 1941 година, не е плод на антисемитска идеология на управляващите, защото би следвало това законодателство да е кулминация на съществувал и изявявал се ПРЕДИ приемането на законодателството антисемитизъм.

  Нищо подобно обаче не може да открием в българското общество до този момент – и след като не може да намерим причини за създаване на подобно законодателство в несъществувал вътре в страната антисемитизъм, следва да установим дали няма някаква външна причина за налагането на подобно законодателство.

  И какво установяваме? Че такава причина безспорно има.

  Закон, приет при извънредни и непреодолими външнополитически обстоятелства

  През 1939-1945 година в Европа (и извън нея) бушува Втората световна война.
  През 1940 -1941 година една мощна тоталитарна държава, самообявила се за Третия Райх, е покорила почти цяла Европа и е наложила „новия си ред” къде чрез окупация, къде чрез принудително политическо сътрудничество на заплашени от окупация нейни „съюзници”.

  Твърдейки, че евреите в Европа са заплаха за сигурността й, тази мощна тоталитарна държава – нацистка Германия, принуждава местните власти навсякъде, където е стъпил ботушът й – било като окупатор, било като „съюзник”, първоначално да въведат антиеврейско законодателство, включващо отнемане на гражданските права на евреите, а впоследствие (предимно в периода 1942-1944 година) да изселят евреите от страните си.

  Преглед на расистките антиеврейски закони в Германия и Европа през 1935- 1945 г.

  Още преди приемането на антиеврейските закони в Нюрнберг през 1935 година, с които на практика се отнемат всички граждански права на евреите в Германия, в страната вече действат множество забрани за упражняване на цял списък професии от евреи и всички държавни чиновници, които са евреи, са уволнени.

  След 1935 година според един от трите расистки нюрнбергски закона, а именно „за защита на германската кръв и чест”, на евреите е забранено да се женят за германци, да имат любовна връзка с германци и т.н. Другите два закона им отнемат правото на гражданство и постепенно на евреите в Германия е забранено да участват не само в обществено-политическия живот, да гласуват, да бъдат избирани, да упражняват професиите си, но и да посещават кафенета, ресторанти, кина, паркове, градини, да пазаруват от определени магазини, да ползват обществения транспорт и т.н., и т.н.

  В този период част от евреите в Германия успяват да емигрират, някои отвъд океана, но повечето в съседните страни – Австрия, Чехословакия, Нидерландия. За жалост, това се оказва временно решение.

  На 12 март 1938 година е извършен Аншлусът, тоест мирното присъединяване на Австрия към Третия Райх. Буквално на следващия ден – 13 март, всички антиеврейски закони влизат в сила. В рамките само на един месец 500 евреи в Австрия се самоубиват.
  В Словакия расистките нюрнбергски закони са приети още на 18 април 1939 година. В Унгария – през май 1939 година. В Полша терорът спрямо евреите започва веднага след окупацията през септември 1939 г.

  В Холандия след окупацията през май 1940 г. на мястото на емигриралото в Лондон холандско правителство, начело с кралица Вилхелмина, Хитлер назначава за Райхскомисар австрийския нацист Сайс Инкварт и първите антиеврейски мерки са въведени още на 1 юни 1940 година! След бунта на холандците (неевреи) в Амстердам, бунт включително и срещу ограниченията за евреите, антиеврейските наредби в Холандия стават още по-строги и стигат до абсурди, непознати в други страни. На евреите в Холандия е забранено дори да посещават холандци, неевреи. Да не говорим, че им е забранено не само да използват обществения транспорт, но са длъжни да предадат и велосипедите си.

  Тази политика на незабавно въвеждане на антиеврейските закони във всички страни – окупирани или присъединени като сателити на Третия Райх, нацистка Германия следва неотклонно навсякъде.[4]

  Строги антиеврейски мерки са въведени не само във Франция, Румъния, Словакия, Унгария, но са приложени даже и в неутрална Швейцария, където евреите са концентрирани в трудови лагери, а в документите им за самоличност е щамповано едно J, което е знак, че приносителят им е евреин.

  За всеки добросъвестен и средно интелигентен изследовател е напълно ясно, че това антиеврейско законодателство не е плод на внезапно избликнал едновременно у всички европейски правителства и народи антисемитизъм, а че се създава под недвусмислен германски натиск и принуда.

  Мнозина се чудят защо обаче българският „Закон за защита нацията” (ЗЗН) е приет два-три месеца преди България да се присъедини към Оста.

  Отговорът е следният. След като забелязва, че навсякъде, където стъпи хитлеристкият ботуш по време на войната, било като окупатор, било като натрапен съюзник, антиеврейското законодателство влиза незабавно в сила и, че нюрнбергските закони „направо от извора” са ужасяващи, българският монарх решава да изпревари – при очертаващо се неизбежно навлизане на германската армия в България, тези закони да бъдат наложени на България „едно към едно” и внушава на правителството да приеме български закон, повече или по-малко „проформа” и… с многобройни изключения.

  Именно това е и обяснението, което българският монарх цар Борис дава на Лулчев, който недоумява защо се приема един такъв нехуманен и нямащ нищо общо с българските традиции закон: „Аз много отлагах и не исках да го правим и ние, но сега вече, след като го имат в Румъния, Унгария и даже във Франция, реших, че е по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат.”
  След което добавя, че все пак този закон трябва „да затваря вратата за произволи”. [5]

  Точно това споделя в спомените си и Димитър Пешев:

  „Изобщо във всички тези отрицателни становища по закона не се излага, че в случая има чуждо влияние или че мерките, които се взимат против евреите, имат някаква връзка с външната политика. Изключение прави само едно загатване в изложението на писателите, където се говори за “подражание”. Убеждението, обаче беше общо, че предприеманите мерки се взимат главно по външно-политически съображения, за да се съобразим по този въпрос с политиката на Германия, която отдаваше голямо значение на еврейския въпрос и взимаше строги мерки срещу еврейството, обвинявайки го, че действа навсякъде против германската политика и германския народ, както вън, така и вътре. Това обвинение в нас беше известно, известни бяха и строгите мерки взимани от германските власти в окупираните от тях страни, макар че далеч нямахме представа за размера на преследванията, за концентрационните лагери и това, което е ставало и вършено в тях – за всичко това ние научихме едва след края на войната.” [6]

  Хана Аренд: българското антиеврейско законодателство – нелепо от нацистка гледна точка

  За този именно български „Закон за защита на нацията” един от най-авторитетните изследователи, авторът на „Репортаж за баналността на злото” Хана Аренд пише, че през януари 1941 г., правителството на България „се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо.”[7]
  Странно е наистина, че у нас хора с претенции, че са изследователи, са пропуснали да си зададат, поне от елементарно любопитство въпроса ЗАЩО Хана Аренд твърди, че антиеврейското законодателство в България е „нелепо от нацистка гледна точка”.

  И да се запитат защо и с каква цел в българския „Закон за защита на нацията” е имало допуснати толкова много разлики спрямо расистките нюрнбергски закони от 1935 година, ако разбира се някой от нашите изследователи си е направил труда да ги сравни.

  „Елитарна игра”?

  Да видим колко са верни и другите тези на многогласния мощен хор на твърдящите, че в България било имало „държавен антисемитизъм”, пръкнал се от нищото в „12 без 15” и изчезнал пак в нищото в „12 и 15”, заедно с могъщия фактор (властта на нацистка Германия), който го е наложил.

  Ето тезата на Румен Аврамов за „елитарната игра” и за „безучастното” българско общество:

  „В самата България развръзката (тоест, оцеляването на евреите – б.м.) е резултат на елитарна игра, мобилизирала малобройни (по своему влиятелни) групи на фона на безучастни широки слоеве на населението… едно като цяло безразлично общество…” [1]

  Да оставим настрани, че авторът е изразил на глас разочарованието си от собствените си марксистки представи, според които процесите в обществото се дължат на масите, а не на духовния и интелектуален елит на едно общество и с други думи е… „открил топлата вода”.

  Разбира се, че в едно нормално общество не елитът следва масите, а масите следват елита. Стига, естествено, този елит да не е бил предварително обезглавен или интелектуално и духовно скопен от димитровци и живковци.

  Но циничният опит да бъде омаловажен подвигът, сторен от други, е възмутителен, а употребата на израза „елитарна игра” смущава със своята грозна неуместност.

  Ако децата на комунистическата номенклатура в България са си играли „елитарно” на „дисиденти” и смелостта им е стигала дотам да разкажат някой и друг виц в кулоарите на БАН, то действията на делегатите от Кюстендил, както и драматичната битка на Димитър Пешев не са игра, още по-малко пък „елитарна”.

  Защото става дума за действия във време на война. И защото подобни съпротивителни действия рискуват нарочването на „по своему влиятелните” българи и вписването им в списъците на Гестапо като противници на Райха с всичко, произлизащо от това.

  Затова малко уважение към стореното от други няма да навреди на никого, особено пък на тези, които без свян се хвалят, че имали важното преимущество на „удобния си произход”, защото благодарение на него били „видели свят” във времето, когато стотици с „неудобен произход” бяха изпратени в концлагер или затвор с обвинение „мислел да бяга”, тоест, само защото са „мислили” „да видят свят”.

  Уважение към смелостта на политици като Димитър Пешев няма да навреди и на тези, за които по собствените им, изречени с небрежно самодоволство думи, аспирантурата била „стандартната пътека”, докато в създадената с помощта на татковците им съветска България, на хиляди български граждани бе отказано не само правото на аспирантура, а правото на образование.

  Малко уважение и към куража на българския монарх да отмени депортацията през 1943 година и по този начин да запази живота на няколко десетки хиляди български граждани, няма да навреди на тези, чиито родители фанатично и безропотно изпълняваха заповедите на Москва и с перверзна наслада разстрелваха или осъждаха на смърт елита на българската нация – също няколко десетки хиляди български граждани!

  Що се отнася до внушението, че в България хората са били безучастни към съдбата на евреите, това категорично не отговаря на истината. Да оставим настрани акциите на тогавашните политици, на тогавашните народни представители, на тогавашните интелектуалци, на тогавашната Българска православна църква, цялата вдъхновена от солидарността подкрепа на стотици и стотици хора само в рамките на няколко дни, и да обърнем поглед към тогавашните обикновени хора в София и в провинцията.

  „Безучастни широки слоеве на населението”… ”Едно като цяло безразлично общество”…

  Така ли е?

  В интервю, проведено от Мариана Барух през 1998 година за фондацията на Спилбърг „Шоа”, Меди Кешалес, родена през януари 1938 г. в София, отрасла с майка си и баба си, разказва:

  „След закона за защита на нацията българските семейства запазиха доброто си отношение към нас, нямахме проблеми с комшиите, напротив, всички бяха много мили.
  Дойде разпореждането за изселване – в рамките на 72 часа трябваше да се изселим. Нашето задружно семейство бе пръснато на различни места. Вуйчо и вуйна бяха изселени в Берковица, мама Белина, друга сестра на мама, бяха изселени във Враца.
  Ние с мама и баба бяхме изпратени в Лом, където бяхме настанени в едно голямо хале на бирената фабрика. Оттам виждахме шлеповете със заминаващите евреи. Тези залези с шлеповете, които заминаваха… никога няма да ги забравя… Може би точно тогава са заминавали беломорските евреи, затова си спомням така ясно…

  Понеже съм била мъничка, всяка сутрин една българка идваше да ме взима тайно през оградата и ме водеше у тях. Цял ден си играех с нейните две деца в градината, на обед се хранех с нейното семейство и вечер като дойдеше време за проверка, ме връщаше обратно. Бяха се уговорили с майка, че ако качат евреите на ешалоните, тя ще ме вземе и ще ме отгледа като свое дете. И до ден днешен имам голям грях, защото не си спомням името на тази жена.”

  След това Меди разказва как след ходатайството на познат (българин) на баба й, дошъл специално от Долно Церовене, околийският началник в Лом им издал бележка, че „въпреки че баба е еврейка, майка не е чиста еврейка, защото баща й е българин, и ни освободиха от гетото с тази бележка и ние заминахме във Враца, където бяха другите ни близки – мама Белина и мъжът й чичо Нисим, синът им бате Жак, жена му Шели и детенцето им Рут, Нора, Нена… И там се събрахме…”

  Този пасаж говори много на всеки, който е правил сравнение между „оригиналните” расистки закони от Нюрнберг, според които обект на преследване са дори германци, които имат в рода си и „една четвърт еврейска кръв” и българския ЗЗН, който за неудоволствие на Германия, допуска многобройни изключения.

  Случаят със семейството на Евгения Джераси, което не е изселено от София, е показателен и обяснява недоволството на Германия, която твърди, че българите не проявяват „разбиране по еврейския въпрос”. Ето тази история, така, както ми я разказаха приятели евреи. Майката на Евгения Джераси е българка, която през 30-те години, за да се омъжи за съпруга си (евреин) е трябвало – вероятно по настояване на неговото семейство, да приеме юдаизма. И тя, разбира се, приема религията на своя любим и двамата се женят в синагогата.
  Когато германските войски влизат в България, г-жа Джераси приема отново християнството, съпругът й и двете им деца също са покръстени и тяхното семейство дори не е изселено от София.

  Това е невъзможно в Германия, където германките, омъжени за евреи, е трябвало да се разведат.

  Но да се върнем на темата за „безучастните широки слоеве на населението”.

  „Безучастните” българи

  Меди Кешалес продължава разказа си така:

  „Във Враца всичко беше прилично, лошото беше, че нямахме пари. Не даваха работа на майка, а тя нямаше нищо, което да продаде, за да можем да се храним. Хазайката ни помагаше, с каквото може, вуйчо идваше от Берковица, донасяха ни продукти и най-странното беше, че срещу нашата хазяйка живееше стражарят Георги с жена си Пенка и те ни носеха кога питка, кога баница, кога сирене. Стражарят ме обикна и когато не беше на работа си играеше с мен, водеха ме на гости у тях, гощаваха ме, а когато имаше бомбардировки ни водеше в неговото лозе да ни крие. Бягахме по лозята там.”

  Странен е наистина този „държавен антисемитизъм”, при който стражари проявяват съчувствие, необичайна е тази „безучастност” на „широките слоеве”, при която хората делят залъка си с изселените евреи.

  В очакване на края на войната

  „Работа имаха само Нена (тя беше милосърдна сестра) и Нора, тя беше зъболекарка, и от парите, които носеха те двете вкъщи, се купуваха някакви продукти, хранехме се на обща маса, всички ядяхме заедно. И спазвахме еврейските празници и винаги на еврейските празници и вуйчо идваше, защото той четеше молитвата. На Пурим винаги ни правеха костюми на децата.

  Знаехме какво става на фронта, защото вуйчо беше офицер от запаса и той беше в течение и ни разказваше какви събития са се случили, докъде са стигнали германците, докъде – руснаците, кога ще се разкрие западният фронт…”

  Забраната евреи да практикуват определени професии, включително лекарската и зъболекарската се спазва стриктно в Германия, както и във всички сателитни държави. В България това не е така.
  Доктор Мойсей Грасиани, например, е мобилизиран като лекар в Ябланица и живее там със съпругата си Матилда, практикувайки през цялото време лекарската си професия. И години след това българите в Ябланица си спомнят с топли чувства за него.
  И може би най-красноречивият пример как цар Борис и българските власти са се опитвали (и неведнъж са успявали) да спасяват и евреи, които не са под юрисдикцията на България, е случаят с тези 57 лекари и зъболекари и техните семейства от „новите земи” , които по искане на България буквално са свалени от влака, с който са щели да бъдат депортирани, а както днес вече знаем – и вероятно умъртвени.
  Претекстът за пред германците е мобилизация във военно време, защото на България й трябвали лекари и зъболекари.

  Еврейското момиченце на раменете на стражаря в… „антисемитска” България

  „В началото на септември, – продължава Меди, – някъде следобед, към 14 часа, когато баба си почиваше, дойде стражарят Георги и извика майка ми. И каза: „Войната свърши и можете вече да си отидете в София! Ела да отидем до кметството!”
  Качи ме на раменете си и с майка отидохме до кметството и на нея й дадоха една бележка, с която се разрешаваше да си отидем в София. Нора и Нена се върнаха от работа и всички се радваха. Беше много хубаво.”

  В София – изненада. Апартаментите им са заети от… милиционери…

  „Събрахме багажа и след няколко дена се върнахме, но тук бяха заети апартаментите ни от някакви милиционери. Ние не знаехме какво е милиционери тогава. Но се наложи всички да отидем у танте Бланш…
  И когато тези милиционери накрая напуснаха домовете ни, защото трябваше ние да се приберем, те бяха изпразнени от нашата покъщнина, от нашата посуда, от нашите вещи и беше доста трудно след 9 септември…”

  Но това с милиционерите, заели и опразнили от вещите и посудата еврейските жилища, едва ли е в подкрепа на тезата за „държавния антисемитизъм” през 1940-1944 г. Безинтересни са навярно и цинизмът и грубостта, с които комунистическите управници в продължение на 11 години отказват на Меди Кешалес да замине за Израел, за да се види със свои роднини. Както и причините защо всъщност след установяване на комунистическата диктатура около 90% от българските евреи през 1948 година напускат родината си, която обичат.

  И ако „тоталното отнемане на граждански права” по време на война и при непреодолим натиск на могъща чужда тоталитарна държава, макар и смекчено, доколкото е възможно, а животът на хората – съхранен, е „падение”, с каква дума да наречем тогава безпощадното избиване по заповед на друга чужда държава на десетки хиляди хора без съд и присъда след 1944 г., ограбването им, изселването им, политическите убийства на т.нар. „народен съд”, концлагерите?

  Или изключването на Меди Кешалес след 1944 г. от училище, независимо от отличния й успех. Причината? Баща й, пловдивски евреин, живеел отпреди войната в Южна Америка (нищо, че дъщеря и баща никога не са се виждали).

  Не бива, разбира се, да искаме от децата на комунистическите функционери (подкрепяли с малко или с повече, по убеждение или заради изгода един престъпен режим), да носят на плещите си вината на своите родители, нито да настояваме, опазил ни Господ, да пишат за „падението” на бащите си.

  Но толкова ли е непосилно за синовете и дъщерите на комунистическите функционери да опитат да проявят поне малко обективност към унищожената с помощта на родителите им някогашна България? Или ще слушаме още приказки за вината, която можела да бъде поемана само с мезета?

  Всъщност, разказът на Меди за съчувствието и помощта, която уж „безучастните широки слоеве на населението” са оказвали на изселените през 1943-1944 година в провинцията евреи, се повтаря неизменно в свидетелствата на стотици други евреи в България и показва едно и също, че хората в тогавашна България са се отнасяли един към друг с човечност и състрадание, а не са били водени от колективни омрази, както днес, подстрекавани от видни български кадесари.

  Моско Абрамович: Легионерите ми станаха първи приятели

  Не е възможно, разбира се, в една статия да бъдат цитирани всички спомени, които са ми известни, но ще дам още един пример, взет от интервю на Евелина Келбечева с Моско Абрамович. [9]

  Ето какво разказва Моско Абрамович:

  „1943-та ни изселват, при цар Борис, който беше притиснат от Хитлер да ни изпрати всичките в лагерите на смъртта. Царят, обаче, хитър, обявява, че има нужда от безплатна работна ръка, за да строи пътища за германците и ни разпръсква из цялата провинция– и по такъв начин ни спасява. Тогава бяхме с впечатлението, че легионерите и ратниците не ни обичат, бяха против нас. Като ни изселиха, най-напред в Стара Загора, там Легионът беше много развит, и си изкарахме акъла. Но за моя и обща изненада, легионерите ми станаха първи приятели.”

  По-натам Моско Абрамович разказва как заедно с легионерите ходи с акордеона си по „серенади” дори след забранения час (след 19 часа), разказва и за приятелството си с една бранничка и продължава:

  „Пък там, в Стара Загора, бяхме, как да ти кажа, тогава българите бяха съвсем други – страшно гостоприемни, много състрадателни, наем не искаха да ни вземат…”

  Същата история се повтаря и в Търговище, където хазаинът, чиято дъщеря е легионерка, му казва, че никакъв наем няма да им вземе и категорично отказва да приеме пари. А баща му на Моско, който обичал да си попийва, не излизал от кръчмата и представете си … ”все с полицаи, с началника на полицията – приятели”.

  Та толкова за „държавния антисемитизъм” и за „безучастните” народни маси.

  Разбира се, че в разказите и на Меди Кешалес, и на Моско Абрамович има моменти, когато се сблъскват с въведеното под натиска на чужда могъща тоталитарна държава дискриминационно законодателство, но дума не може да става да се слага знак за равенство между несгодите, понесени от евреите в България, и тези в другите страни на Европа. Да не сравняваме пък с несправедливостта и престъпните преследвания на хора до девето коляно след 9 септември 1944 година.

  Естественото чувство на обич към България

  Когато през 1948 година, отвратени от комунистическия режим, повечето от българските евреи тръгват към Израел, Естер Бакиш, дъщеря на равин, завършила училището на Ана Карима, заявява на близките си, че няма да напусне България, защото това е благословена земя и в нея хората никога не са умирали от глад.

  А днес нейната внучка Меди, останала с майка си и баба си в София и заедно с останалите българи преминала през комунистическия ад, си спомня: „Тя точно така казваше: ”България е една благословена земя.”… И след кратка пауза добавя: „Подкрепям нейните думи”.
  След което споделя не без тъга, че й е мъчно единствено, че българите бяха лишени от свободата си след 1944 година.

  А колко много са обичали евреите своята родина личи не само от този разказ или от разказа на проф. Михаел Бар–Зоар за това как, напускайки комунистическа България през 1948 година, на границата с Югославия млади и стари пеят със сълзи на очи „Мила родино, ти си земен рай”, прощавайки се със страната, в която са родени и отрасли, а и от стотици и стотици други разкази и свидетелства и до ден днешен.

  Обичат своята родина България и българските изгнаници след 1944 година, повечето от които не доживяват да я видят отново свободна.
  Обичат България и изгубилите свободата си заради комунистическата диктатура в нея политически затворници и концлагеристи и тази обич се усеща от всеки ред в изстраданите им спомени.
  Обичат своята родина България и прокудените от комунистическия режим български турци и всеки българин, който се е срещнал с нашите изселници в Турция, е усетил това.
  Единствените, които не обичат страната си, единствените, които не се свенят да взривяват катедрали с живи хора вътре, да избиват невъоръжени хора без съд и присъда, при това с настървение и перверзна наслада, които методично и по указание на Москва унищожават цвета на българската нация, които не престанаха да издевателстват над младите хора в България – преди като ги преследваха за музиката, която слушат, за дрехите, които носят, а днес като се опитват непрекъснато да разпалват вражди на етническа и религиозна омраза между жертвите на криминалния им преход, са българските комунисти и кадесари.

  Нямам отговор защо го правят – вероятно някои от фанатизъм, други от обикновена човешка злоба, завист, глупост и невежество, трети – от меркантилност, алчност и опортюнизъм. Вероятно най-лошото от българската нация изтича през този гноен червен цирей, произвел хиляди страховити чудовищни бай-ганьовци, нанесли толкова вреда на България.

  Оспореното спасяване на евреите – от злоумишленост?

  

  Във великолепната книга на Ирина Недева „Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов” в част трета, глава осма „Имало ли е антисемитизъм в България?” също попадаме на темата за оспореното спасение.

  Авторката, самата тя част от крехкото малцинство задълбочени български журналисти, задава на своя събеседник Евгений Силянов (1907- 1997) важен въпрос: „Откъде все пак идва разнобоят в интерпретациите? През последните години в чужди публикации започна все по-активно да ни се вменява във вина участта на евреите от Тракия и Македония?” [3]

  Въпросът е зададен през 1997 година.

  Както виждаме, днес, 15 години по-късно и в навечерието на 70-годишнината от гибелта на 11 343 евреи от Беломорието и Вардарска Македония, той е отново актуален, а обвиненията срещу България не престават.

  Българският дипломат Евгений Силянов, участник в преговорите по Крайовската спогодба през 1940 г. и в подписването на Парижкия мирен договор през 1947 година, дългогодишен журналист в „Пари Мач” и впечатляващ с ерудицията и познанията си по история, отговаря така на зададения въпрос защо се вменява вина на България за извършено от хитлерова Германия престъпление:

  „Дори от злоумишленост страната ни да не е някакъв положителен аспект в балканския контекст.” [3]

  За избиването на евреите от Беломорието и Вардарска Македония отдавна е известно кой е виновен – нацистка Германия.
  България не е участвала в изтреблението на евреите, напротив, тя е единствената държава, която спасява всички евреи, които са под нейна юрисдикция, и няколко хиляди, които не са български граждани.

  Поклон на достойните и смели хора, защитили и спасили своите сънародници евреи, а и много други човеци от преследване – и евреи, и арменци, и бежанци от Тракия и Македония, и бежанци от кървавата болшевишка революция.

  Поклон на онези някогашни българи.

  Позор за тези, които ги клеветят и им приписват чужди престъпления.

  Позор и за тези престъпни политически манипулатори, които днес разпалват вражди между българи и цигани, между българи и турци, между българи и евреи.

  Само България спаси своите евреи

  

  Накрая ще завърша с думите на Емануел Зисман, бивш посланик на Израел в България, светла му памет:
  

  „България беше неразделна част от Нацисткия съюз, но България и само България спаси своите евреи. Всички 50 000 евреи, които живееха в България по време на Втората световна война бяха спасени от българския народ.

  На 10 март 1943 г., над 1000 евреи от Пловдив, между тях майка ми, сестра ми и аз, бяхме изведени от домовете си и събрани в училището, но през деня общественият натиск бе толкова силен, че царят на България Борис III, решава да отмени депортацията. Беше един дълъг ден, но много, много щастлива нощ.

  Това е основната причина, поради която Израел има много специални дипломатически отношения с България и много дълбока връзка – защото ние сме много задължени на България за този акт“. [10]

   

  –––––––––––––––
  [1] Вж Румен Аврамов. „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944” , Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2012

  [2] Вж Александър Цанков. Моето време. Мемоари, изд. Прозорец, София стр.450

  [3] Вж Ирина Недева. Мисия Париж. Разговори със Силянов, изд. Семарш, София, 2007.

  [4] Известни са ми само две изключения на отлагане на антиеврейско законодателство. Едното е във Финландия, където финландците, включително и финландските евреи, се сражават на страната на нацистка Германия срещу Съветския съюз, тъй като за тях Сталин, а не Хитлер, е по-голямата опасност. Другото изключение е „арийска” Дания, в която живеят едва 7 500 евреи и която Хитлер иска да демонстрира като „образцов протекторат”, но и това се оказва временно – до 1943 г., когато през септември Берлин настоява за депортация на датските евреи. Депортацията на почти всички седем хиляди (с изключение на 500) датски евреи е осуетена не от датския монарх, а от германския офицер и дипломат Дуквиц, морски аташе в Копенхаген, който предупреждава свой приятел датски политик, и то след като предварително е провел тайна среща с шведския премиер, за да го уведоми за заплахата, която грози датските евреи. Така се стига до героичното спасяване с лодки и прехвърлянето на датските евреи от датски рибари в неутрална Швеция под нарочно разсеяния поглед на самите германски власти в „образцовия протекторат” Дания.

  [5] Вж Любомир Лулчев. Тайните на дворцовия живот. Дневник 1938-1944, изд. Веселие, София 1992, стр. 243

  [6] Вж Димитър Пешев. Спомени, изд. Гутенберг, София, 2004, стр. 216

  [7] Вж Хана Аренд. Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим. Изд. Сиела, София, 2004

  [8] Вж The Trial of Adolf Eichmann Session 47 (Part 3 of 8)

  [9] Вж Историята, населена с хора. Интервюта. Том първи, изд. Гутенберг, София, 2005, стр. 432-446.
  [10] Вж The Sofia Echo, Ambassador leaves Israel for homeland posting, by Elanor Wilson, 15.02.2001

   

• Св. Архангел Михаил – Архангеловден

  

  Българската православна църква почита днес паметта на Св. Архангел Михаил. Църковният празник е наричан от народа Архангеловден. Според православната църква Св. Михаил е един от седемте първенстващи ангели, стоящи винаги пред престола на Господ.

  Денят на Св. Архангел Михаил – военачалник на цялото небесно войнство от ангели и архангели, е вторият по значимост след Димитровден есенен празник на Българската православна църква.

  Светецът символизира тържеството на доброто, светлината и справедливостта. В църковната иконография е изобразен често с копие в ръка, тъпчещ с краката си дявола.

  В българската народна традиция Архангеловден се свързва с почитта към мъртвите и душата на човека.

  На Св. Архангел Михаил се е паднала задачата да отделя душата на човека от тялото, затова в съботата преди празника се прави Архангелова задушница, една от трите големи задушници през годината.

  В много райони на страната на този ден се коли курбан за светеца и се правят обредни хлябове, чиято пластика напомня тази на хлябовете, приготвяни за погребение или помен.

  Най-възрастният в дома чупи обредния хляб, полива го с вино и благославя: „Св. Архангеле, Св. Никола и вси светци, помагайте ни, почитаме ви и сечем колач, да се роди ръж до тавана!“.

  Днес имен ден празнуват Ангел, Ангелина, Aлина, Лина, Михаил, Михайлина, Михаела, Мила, Милен, Милка, Рангел, Рафаил, Гавраил, Серафим, Райко, Рая, Радко, Райна, Радослав, Рада, Радостин, Емилия, Емил, Райко, Пламен, Огнян, Милко.

   

  Източник:  Vesti.bg

• Българите зад граница единни за избирателен район „Чужбина“

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Да се обособи избирателен район „Чужбина“, от който сънародниците ни зад граница да излъчват свои представители в българското Народно събрание. Това исканe беше записано във финалния документ на конференцията в Брюксел, която обсъжда политиките за българите зад граница. Въпреки различните мнения по обсъжданите на форума теми, активното избирателно право беше почти единодушно подкрепено от българите от 23 държави, дошли на срещата в белгийската столица. Затова и искането попадна в заключителния документ на форума.

  Вицепрезидентът Маргарита Попова коментира, че желанието на българите зад граница да получат правото да излъчват свои представители в Народното събрание трябва да бъдат сериозно обмислени:

  „Чухте, че между тях няма никакво противоречие. Нямаше нито един представител на Българска общност зад граница, който да каза, че не му е необходимо, че не смята за нормално да участва във вътрешнополитическия живот на страната. Това е желание, които трябва внимателно да се обмисли, защото е свързано със сериозни законодателни промени. Такива неща не могат да се случват от днес за утре. Трябва да има доста емпирична работа, извършена, преди да се вземе такова решение, да се дискутира и най-накрая да бъдат удовлетворени желанията на хората за това да могат да представляват и да могат да участват в правенето на политики вътре в страната“, беше категорична Попова.

  Макар и привърженик на идеята за равни активни избирателни права на българите в чужбина, евродепутатът Станимир Илчев посочи, че е умерен оптимист за реализирането й.

  Той предупреди, че трябва внимателно да се оценят ползите и минусите от подобно решение, като напомни мобилизирането на българските избиратели в Турция по време на избори:

  „Резерви аз имах и мисля, че откровено и аргументирано ги споделих с аудиторията. Първо, политическият календар на страната и на Народното събрание е изключително напрегнат. До края на годината, до Коледната ваканция парламентът ни ще се занимава с бюджета за следващата година; през януари ни чака референдум, а денят на изборите вече е фиксиран – това е 7 юли. Тоест не може да се очаква нито ресурс, нито време, нито инициатори за поставяне въпроса за промени в Изборния кодекс или може би, дори и в Конституцията. Това е трудно да се прецени сега. На второ място, част от идеите, които съпровождат това предложение, не са познати на българското общество. То трябва да бъде активен участник в рамките на една такава инициатива. Хората в България ще се запитат веднага как точно ще се гласува от българите извън страната; какво ще представляват обособените избирателни райони, ако има такива; двойното гражданство автоматично ли ще отпадне при приемане на такава промяна в Изборния кодекс, и налага ли се обосноваване на тази промяна в статута на хиляди индивиди пред властите на съответните страни домакини. А старите факти показват изключителна мобилизираност на избирателите в Турция. Фокусирането на този вот в една точка това са листите на Движението за права и свободи и почти никакви изключения. Като начало вероятно ще създадем напрежение. И в двете му форми то ще бъде експлоатирано от партии, които се обявяват за защитници на българската кауза, т.нар. националистически партии и ще започне взаимно вдъхновяване между тях и ДПС“, допълни Илчев.

  Във финалният документ на срещата беше записано още, че ще се работи за създаването на изборен национален представителен орган – Национален съвет на българите в чужбина. Идеята е в преобладаващата си част съветът да включва представители на сънародниците ни, живеещи извън страната, а около една пета от състава му да бъдат представители на парламента и на изпълнителната власт.

  В документа беше записана и лансираната още вчера идея за създаването на глобална организация на всички българи по света като постоянно действащ орган – наречен Световен конгрес на българите от организатора на конференцията евродепутатът Емил Стоянов.

  Текст и снимка:  Йовка Йовчева, Dariknews.bg

   

  Българските граждани по света да бъдат представени в националния парламент
  

   

  Това поискаха наши сънародници от цял свят по време на провеждащата се в Брюксел конференция за политиката за българите в чужбина. По време на форума до късно вечерта те обсъждаха какво трябва да направи държавата за съхраняване на националната идентичност, като поставиха акцент върху образованието.

  „Аз лично съм много пристрастна към това да имаме повече български училища, да имат по-добра материална база, да сертифицираме българския език, да изпратим добри учители. Навсякъде има доверие на националните власти в момента, което не бива да се пропилява“, заяви вицепрезидентът Маргарита Попова, под чийто патронаж се провежда събитието.

  Българите в чужбина поискаха Министерството на образованието да обърне специално внимание върху учебниците по история и география. Според тях в създаването на учебниците би трябвало да се включат учители, преподаватели вече и в българските училища в чужбина, защото те са наясно с проблематиката и как трябва да се разпредели този материал.

  Емил Стоянов предложи да бъде създаден Световен конгрес на българите зад граница.

  „Мисля си, че вече е назряло времето да започнем работата по организирането на една световна българска организация. Тя би трябвало да бъде непартийна и неправителствена и по този начин да служи дългосрочно на всички българи, да бъде посредник между интересите на българите и държавата на българите. Да има и частна инициатива в нея. По света вече има подобни организации и те работят изключително ефективно за защита на своите национални интереси“, коментира Емил Стоянов.

  Идеята срещна широка подкрепа. „Преди няколко месеца при мое посещение във Франция аз се срещнах със студентската общност в Париж и тогава си казахме, че една много добра идея, която може да се осъществи паралелно с тази конференция, е да направим една мрежа, една връзка между българските студенти навсякъде по света. Сега се лансира подобна идея и след като много хора имат подобна идея, значи това не е толкова сложно да се случи. Хубаво е да се търсим, да говорим и да имаме желание да направим нещо подобно. Не е невъзможно. Въпросът е какво ще произлезе от един такъв световен форум“, заяви вицепрезидентът Маргарита Попова.

  „Ако хората се организират, смятам, че това е абсолютно положително. Колкото повече са активни нашите общности зад граница, институционализирани и колкото повече могат да лобират за интересите на България на място, толкова по-добре за всички. Това е много добра идея, но не е добре тя да бъде иницирана от правителството. Тя трябва да стане спонтанна, за да не се партизира“, коментира българският министър на външните работи Николай Младенов.

  Източник:  Radar.bg

   

  Записано в Меморандума на срещата:

  Предложения за започване на дебат по следните теми:

  1. Избори на Обществени съвети с консултативни функции към посолствата;
  2. Формиране на Национален съвет, в който 4/5 от представителите са избрани от чужбина, а 1/5 са назначени от институциите (депутати и представител на Президента);
  3. Избирателен район „Чужбина“, в който българите в чужбина да могат да гласуват за листи на партии и за независими кандидати;
  4. Премахване на ограничението за двойни граждани, съдържащо се в чл. 65 от Конституцията;
  5. Електронно, дистанционно и предварително гласуване за чужбина;
  6. Улесняване на гласуването в чужбина (секции и заявления).

   

• Възрастният българин – отритнат и отречен

  Н. Цеков,  Дойче Веле

  Живее по-кратко от другите, но не се топи. Чувства се отритнат и ненужен. Не напуска своя дом-крепост, често студува и рядко се храни с месо. Що е то? Отговорът е лесен: възрастният човек в България.

   

  

  Средно с 4 години по-малко живее българският пенсионер от връстниците си в Европейския съюз. И въпреки това расте делът на хората на възраст 65 и повече години. Причината е в бързото застаряване на нацията, което няма равно в демографската история. Експертите от Евростат прогнозират, че в страните от ЕС през следващите 50 години броят на пенсионерите ще се увеличи с 50 на сто, докато в България той ще остане константна величина около сегашните 2,2 – 2,3 млн. души. Това обаче само на пръв поглед е добра новина за България: в тази държава смъртността сред възрастните е прекалено висока, което обяснява защо броят на пенсионерите няма да нараства.

  Печални рекорди

  България държи всички черни рекорди в ЕС и по отношение на бедността сред възрастните. Почти 60% от българите на възраст 65 и повече години са социално слаби. За сравнение – в Люксембург, Швеция, Холандия и Дания делът на възрастните хора в плачевно материално положение е под 1 процент. Дори в една Румъния крайно бедните са наполовина на тези в България.

  Но несъмнено най-тежко е да си самотен пенсионер в България – 77% от самотните възрастни хора не ползват отопление всеки ден, а месо ядат все по-рядко. Делът на „средностатистическия“ възрастен европеец, който изпитва подобни несгоди, е точно 7 пъти но-нисък. Дори самотните румънски пенсионери са в това отношение два пъти по-добре от българските си събратя по съдба, сочат данните на Евростат. И още: над 90 на сто от самотните български пенсионери стискат палци да не излязат някакви неочаквани разходи, тъй като не биха могли да си ги позволят. Нито пък мислят за отдих и почивка, за пътувания. В Европа броят на възрастните хора в това положение е 2 пъти по-малък.
  Близо 40% от българките и българите на възраст 65 и повече години са убедени, че обществото не ги иска

  Българските пенсионери държат и рекорда в Европа по брой на възрастните хора, които не си плащат сметките навреме, като веднага след българските са гръцките пенсионери. Като добавим и това, че на възрастния човек в България често му се налага да си доплаща от джоба уж безплатните за него здравни услуги, и че по-малко от 1 процент от общите разходи за здравеопазване отива за медицинско обслужване на възрастните, картинката се прояснява окончателно.

  Да се чувстваш непотребен

  Проучването на Евростат по повод т. нар. Година на активно стареене носи още едно смразяващо послание: българското общество и държава не само обричат своите баби, дядовци, възрастни бащи и майки на мизерно живуркане, но и създават среда, в която българските пенсионери се чувстват непотребни и отритнати от обществото. Цифрите го доказват: близо 40% от българките и българите на възраст 65 и повече години са убедени, че вече никому не са нужни и че обществото не ги иска. Подобни депресивни нагласи са характерни за едва 10 на сто от пенсионерите в ЕС, а в Люксембург само 2 процента се чувстват така.

  На този фон в България надделява мнението, че правителството не прави необходимото за постигане на разбирателство между млади и стари. Така мислят повече от половината български граждани. Което, впрочем, е още един печален рекорд за България, според данните на Евростат.

   

• Победата на Обама няма да промени Америка

  Дейвид М. Кенеди, Си Ен Ен

  .

  

  В края на поредния цикъл на президентски избори в САЩ е подходящо не само да отчетем победите и загубите, но и да анализираме естеството на американската политическа система и да се опитаме да разберем защо толкова често тя разочарова избиратели и кандидат-президенти.

  Помислете за екстравагантните надежди и обещания, съпроводили избора на Барак Обама през 2008 г. Обама със сигурност имаше достатъчно исторически основания да смята, че сеизмичния финансов трус му предоставя възможности да промени Америка към по-добро. По време на мандата му се откри политическо пространство, което му осигури ключови законодателни победи като здравната реформа и финансовата реформа на Уолстрийт.

  Тези постижения обаче бяха твърде малко на фона на амбициите на Обама и очакванията след кампанията през 2008 г.

  Този път изтрезнелият Обама определено не успя да обещае грандиозна визия за американското бъдеще и вместо това се ограничи до делегитимиране на Мит Ромни и спорове по дребни теми.

  А за какво става дума всъщност, когато говорим за американското президентство?

  На всеки 4 г. американците оглупяват

  от президентската политика. В ерата на „вечната кампания“, маринована от медиите, оглупяването няма фиксиран цикъл – на 4 г. или нещо друго. Макар че повече от век преобладаващото мнозинство от имащите право на глас не са си правили труда да пускат бюлетини на президентски избори, днес никой не може да избяга от облъчването на новините, масираната реклама и безмилостното дърдорене на кохортите, устремили се в състезанието за Белия дом.

  Няма друга страна, която да харчи толкова много от времето си, за да избере висшето си политическо ръководство. Британците и австралийците обикновено свършват цялата работа за по-малко от 6 седмици. По правило французите приключват за не повече от три седмици. Най-дългата кампания в Канада е през 1926 г. и тя продължава едва 74 дни. Няма и други хора, освен американците, които да изливат такива огромни количества пари в избирателните кампании – в тази са към 6 млрд. долара. Безконечното политиканстване за президентството е толкова американско, колкото и ябълковият пай.

  А какво кара кандидатите да се включват в кампанията? Сред народ, отколе обучаван да вярва, че всяко дете може да стане президент, като порасне, удивителен брой мъже (и малцина жени) с прекомерна амбиция са научили този урок наизуст. На практика те посвещават целия си съзнателен живот на възрастни на борба за президентството. Те кроят планове, маневрират, правят схеми, сделки, молят се, екзалтират се и дори често се унижават, преследвайки голямата награда. Веднъж добрали се до дълго лелеяната длъжност, понякога тя им носи удовлетворение, но по-често ги съсипва.

  Ейбрахам Линкълн и Франклин Д. Рузвелт – два от сравнителното малко примери за успешни президенти, до голяма степен осъществяват най-висшите си цели, но и в двата случая президентството им коства живота – единият е жертва на покушение, а другият – на катастрофално претоварване с работа и системно пренебрежение на здравето си.

  Много по-често в случаите на иначе утвърдени и уважавани мъже президентството буквално им струва репутациите. За президенти като Юлисис Грант, Хърбърт Хувър и Линдън Джонсън – всеки от които уважавани майстори в сферите, в които се развиват преди президентството, мандатът се оказва сърцераздирател и убиец на кариерата. „Пенсилвания Авеню“ 1600 (адресът на Белия дом във Вашингтон – бел.ред.) е сцена на много горчиви разочарования и епични трагедии, достойни за Шекспир.

  В светлината на тази обезсърчителна история защо някой би пожелал за себе си бремето на президентството? Както казва през 1881 г., след няколко месеца като президент Джеймс Гарфийлд: „Господи! Какво толкова има в това място, че човек да иска да го заеме?“

  Хората обаче го искат, отчаяно, включително и Мит Ромни, и Барак Обама го искаха. Всеки от тях би могъл да отговори на въпроса на Гарфийлд просто с това, че Овалният кабинет е място, несравнимо с друго, откъдето да служиш на страната си.

  Но както Гарфийлд и други президенти, сред които и Обама, научават, че американското президентство е една наистина странна институция, с по-малко власт, отколкото се твърди.

  Президентът и вицепрезидентът са само 2-ма от общо 537-те избрани официални представители във Вашингтон. Заобикалянето на Белия дом е политическо игрище, минирано с достатъчно възможности за вето, за да откажат дори и най-амбициозните мъже.

  Вярно е, че съвременните президенти контролират огромна държавна машина, чиито операции засягат почти всеки момент от живота на американците. Те обаче споделят изпълнителната власт с 50 губернатори и много правителствени служби, като например системата на Федералния резерв, които формално са независими от контрола на президента. Президентът официално няма глас в законодателния процес, освен правото си на вето, което обаче може да бъде отхвърлено от мнозинството в Конгреса. Той може да номинира федерални съдии и магистрати във Върховния съд, но те трябва да бъдат одобрени от Сената и при всички положения до служат доживот в гордеещата се с независимостта си съдебна система. Президентът е върховен главнокомандващ, но Конституцията е запазила за Конгреса правото да обявява война.

  Не става дума просто за страст към властта – колкото и конституционно да е обшита, която подхранва апетитите на мъже и жени към този пост. Трябва да признаем, че любовта към страната е сред причините, накарала толкова много добри хора, сред които и Обама, и Ромни, да се изкушат от възможността да й служат.

  Но противно на твърденията на барда, че в политиката, както и във връзките, любовта не е достатъчна и че тя рядко (за да не кажем – никога) не побеждава, тя има значение.

  Този труден урок научи Обама през последните 4 г. като президент на САЩ. Той е отдаден патриот, който при речта си при встъпването си в длъжност през 2009 г. почете бащите основатели, чиито „идеали все още озаряват света“. Той разпали вулканична симпатия сред сънародниците си по време на кампанията си през 2008 г.

  Но последните 4 г. не задълбочиха любовната афера между президента и народа. Тъкмо обратното – обожанието сред поддръжниците му значително охладня. Критиците му се увеличиха и втвърдиха тона срещу него. Събитията поставиха на изпитание дори неговите екстравагантно идеалистични възгледи за страната.

  Чувството на неудовлетвореност за президента произтича не просто от септичния политически климат в наше време, то е почти еднакво свързано и с набора от механизми, внимателно изработени преди повече от 2 века от бащите основатели.

  Поколения ученици в САЩ са обучавани на благоговение пред системата на „контрол и баланс“, която основателите са вплели така изкусно в конституцията. По-рядко се забелязват пасивите, които са неразделна част от нея. Основателите съзнателно са конструирали американската правителствена система така, че тя трудно да действа, особено това се отнася до президентството.

  Колониалният им опит с британската корона и кралските губернатори ги е направил особено бдителни по отношение на изпълнителната власт и макар президентството да е една от техните най-умни иновации в онова далечно лято във Филаделфия, те го оградиха с много ограничения и контрабаланси, за да гарантират, че никой президент няма да се сдобие с власт, която дори и малко да наподобява на монархическата.

  В американската история за малцина президенти може да се каже, че са провели истински реформи и промени – Линкълн, Франклин Делано Рузвелт, Линдън Джонсън и вероятно Роналд Рейгън са тези, които се нареждат в краткия списък.

  Американците може и да мечтаят за силен лидер, но в твърдоглавите си противоречия те всъщност не желаят истински могъщи лидери. Те може и да искат ефективно правителство, но всъщност предпочитат разделена власт, когато нито една партия не контролира едновременно Камарата на представителите, Сената и президентството – ситуация, в която сме през 31 от последните 43 г.

  Затова не бива да се учудваме, че постиженията на Обама всъщност очертават тесните граници на постижимото въобще. Те предизвикаха яростен политически обрат на изборите през 2010 г., след който властта се раздели още повече.

  Ние сме демократична страна и не можем да избягаме от логиката на уязвимата максима, че имаме правителството, което сме избрали и което заслужаваме. Независимо дали ни харесва или не, първият мандат на Обама потвърди, че наследената система на управление действа според зададения при създаването й модел.

  Сезонът на ефективното жизнено президентско ръководство има най-краткият живот, колелата на конституционната машина, създадени да ограничават президента, се завъртяха почти от първия ден на Обама на поста, досущ както и спирачките на нашата противоречива политическа култура. В рамките на 2 г. стигнахме до безизходица и започна играта на взаимните обвинения.

  Но в крайна сметка не бива да виним другиго освен себе си и наследената политическа система. И нямаме основателна причина да очакваме нещо особено различно от втория мандат на Обама.

   

  Източник:  в. „Сега“

• <<
• 1
...
• 195
• 196
• 197
• 198
• 199
• 200
• 201
• 202
• 203
• 204
• 205
...
• 414
• >>