Всички авторски страници

Авторски

• Българи бедстват в Италия

  Били подлъгани с обещания за работа

   

  Четиринадесет българи гурбетчии бедстват в Италия за десети пореден ден. Това разказа за bTV един от потърпевшите, според когото сънародниците ни били измамени с 500 евро за работа в чужбина. Обещанията обаче се превърнали в пълен кошмар.

  Според Джемал Боровинов обещанието на мъж от Велинград било за земеделска работа зад граница. След като стигнали в Италия обаче, 14-те българи били заключени в къща в лозя край град Нова Сири. Мъжете били заплашвани, а жените склонявани да проституират.

  Джемал успял да избяга заедно със съпругата си и в момента се опитва да стигне на автостоп до Рим.

  „Цялата ситуация, значи, това е измама. Лъже,зарибява хората от България и взема по 250 евро на човек, а ни работа, ни нищо”, казва мъжът.

  Девет от българите са успели да избягат. От Външно министерство знаят за случая и коментираха, че от посолството на България в Рим са съдействали за прибирането на сънародниците ни.

  Това е поредният случай на българи, бедстващи заради празни обещания за работа в чужбина. В средата на лятото десетки сънародници се прибраха от Швеция със съдействието на българските власти, след като се оказа, че тръгнали без договори за бране на боровинки.

   

  Източник:  Burgasnovinite.bg

• Още за конференцията в Брюксел

  При откриването на конференцията вицепрезидентът Попова отбеляза, че ЕП е подходящото място за тази първа по рода си среща, тъй като символизира демокрацията. По нейните думи инициативата е израз на стремежа за модерна национална политика за общуване между институциите и българите извън България.

  Диалогът с вас е първостепенна задача, обърна се тя към участниците. Вицепрезидентът посочи, че срещата е израз на новото отношение и на разбирането на държавата, че политиката за българите в чужбина ще бъде със силен акцент “отвън навътре”.

  Тя съобщи пред журналисти, че това е само първото подобно събитие, а предстоят срещи в България и на други места по света. Вицепрезидентът добави, че предстои обсъждането на възможността за свикването и на световен форум на българските студенти.

  Участниците обсъдиха възможностите за подкрепа от държавата за образованието на децата на българите в чужбина, както и за институционалното представителство на българските граждани по света. Към срещата освен български евродепутати от различните групи се присъедини и министърът на външните работи Николай Младенов.

  Министърът съобщи, че засега основно се работи за осигуряване на информация за българите, които пътуват временно в чужбина. Той добави, че предстои разработването на електронна консулска система за ускорено обслужване. Тази система вече работи пробно в Испания, Турция и Великобритания. За САЩ се предвижда въвеждането на преносими станции за издаването на лични документи.

  Министър Младенов допълни, че се разработва и проект на закон за задълженията на българската държава към нейните граждани зад граница.

  В своето изказване евродепутатът от ГЕРБ/ЕНП Андрей Ковачев заяви, че последиците от комунистическата диктатура са изгонили над един милион българи зад граница след 1990 година.

  Евродепутатът от групата на социалистите и демократите Евгени Кирилов коментира, че българите в чужбина трябва да се борят главно с носталгията. Държавните средства за образованието на българските деца, живеещи в чужбина, трябва да бъдат много повече, добави той. Кирилов предложи освободените български дипломатически сгради по света да бъдат използвани за училища.

  Според Снежина Мечева, директор на училището към българското посолство в Лондон, желанието на дипломатическите мисии да изкарват училищата от посолските сгради е “заразително”.

  Боян Кулов от Асоциацията на българските училища зад граница постави въпроса за защитата на правото на децата на българските граждани в чужбина да изучават майчиния си език. Той предложи да бъде създаден институт за български език и култура зад граница.

  Българин от Унгария предложи да бъдат командировани повече преподаватели от България в училищата с български деца по света.

  Петя Цанева от фондация “Балкан” в Испания настоя за изработването и осигуряването на специализирани учебници, особено по история и география. Тя предложи в Испания да бъде назначен аташе по образователните въпроси.

  Полина Смиленова от Брюксел даде идея за основаването на български културен център в Белгия. Елена Македонска, учител от Холандия, говори за необходимостта от подкрепа от посолството в Хага за юридическа защита във взаимодействието с местните власти.

  Според Григор Григоров, директор на училище във Великобритания, децата на българите проговарят с акцент, а в речта им липсват български думи. Той призова за осигуряването на европейско финансиране за българските училища зад граница.

  Сред останалите прозвучали идеи бе тази за създаването на стандарт за равнищата на владеене на българския език, за да може официално познанието на езика да бъде отбелязвано в дипломите на българчетата в чужбина. Друга идея бе да има министерство за българите в чужбина, което да разполага с бюджет.

  По темата за институционалното представителство на българите зад граница бяха предложени механизми, чрез които емигрантите да участват на институционално ниво в правенето на политики в България. Една от най-отчетливо откроените теми бе за обособяването на избирателен район “Чужбина”, който да излъчва пряко народни представители.

  Друг основен въпрос бяха политическите права на българите с двойно гражданство, включително по отношение на прякото им участие в управлението на държавата. Прозвуча и мнението, че българите, които живеят зад граница и не плащат данъци в България, не следва да имат изборни права.

   

  Източник: Spainbg.com

  (Със съкращения, заглавието е на Еврочикаго.)

   

  Участниците в конференцията „Политики за българите в чужбина” приеха меморандум, който ще бъде представен на българските власти –

  Репортаж на ТВ „Европа“, в който се говори за акцентите от Меморандума, може да се види тук.

   

• Нови нецивилизовани гръцки прояви срещу българин в Гърция

  Етническият българин Никола Стоянов ще бъде съден в Гърция на скалъпен процес

   

  

  Нa 24 октомври 2009 г. гръцките медии разпространиха новината за ареста на българина от Воден (Едеса), Егейска Македония, Никола Стоянов. Четирима полицаи и една съдийка са нахлули тогава в дома му и са направили щателен обиск, продължил 6 часа.

  След дълга подготовка гръцката полиция е успяла да намери в дома му пистолет „Токарев”, една стара ловна пушка, два детски псевдопистолета и четири ножа. В градината на дома му са били подхвърлени два мраморни предмета, след това са повикали археологичната служба и са казали, че това са археологични елементи. След арестуването са го обвинили в археологическо търгашество. Всичките „доказателства” са монтирани от властите.

  Ето няколко примера:

  Започнали да изпращат в дома му един циганин, за да проси, тъй като бил много беден. Стоянов не се е усъмнил в него. Този циганин предал на Асфалията (Гръцката държавна сигурност), че Стоянов имал в дома си пистолет тип „Токарев”. Този пистолет бил закупен от един албанец, тъй като Стоянов бил заплашван от гръцки националисти, че ще го убият. Той подал три пъти молба, за да получи разрешение да носи оръжие, на която получил отказ, без да му бъде посочена причина за това. Два пъти бил нападан и бит на улицата от непознати лица. Три пъти са влизали в дома му крадци и са го ограбили. Получил е повече от 1000 заплахи по електронната поща и т.н.

  Най-същественото обаче е обвинението е това, че се е опитал да прелъсти 14-годишната дъщеря и 7-годишния син на този циганин. Следствието по този казус по време на арестуването му през 2009 г. продължило часове. Липсвали свидетели, освен показанията на двете непълнолетни деца на циганина.

  След няколко дни обаче, на 14.11.2012 г. в Солун на третия етаж в Съдебната палата предстои съдебен процес за скалъпеното обвинение срещу Стоянов за опит за прелъстяване. Обвиненията на децата са лъжливи и пълни с много противоречия. Той не разполага с пари, за да плати на специализиран адвокат, искащ възнаграждение от 5 000 евро. Принуден е да се защитава сам. А тук става въпрос за интрига на гръцката полиция, която има за цел неговото унищожение. Ако бъде осъден по този процес, го грози 10-годишен затвор, тъй като гръцкия закон е изключително строг към проявите на педофилия. Необходима му е спешна помощ от специализиран адвокат от Солун, за да се изправи срещу тези сериозни обвинения.

  Никола Стоянов има съдбата на хиляди българи, останали в Гърция след Балканските войни от 1912 -1913 г. От тогава населението в Егейска Македония е подложено на системна и жестока асимилация, която не е секвала и до наши дни. Известна е клетвата, която принудително давали българите в Егейска Македония до края на 50-те години на миналия век: „Заклевам се, че повече никога няма да се наричам българин, никога няма да говоря езика на нашите врагове. Обещавам от сега нататък да говоря само гръцки”. Има неоспорими доказателства за този гнусен акт. На това се дължи и обстоятелството, че Стоянов не владее литературно българския език, тъй като този език беше забранен да се говори даже и в къщи.

  През 2004 година екип от български журналисти посещава Воден и се среща с него. Той тогава беше Председател на организацията „Български човешки права в Македония” (БЧПМ=VADM или на английски BHRM). Уъебстраницата на организацията, според неговите думи представя официалната история на България по македонския въпрос в 7000 страници и в 10000 фотодокумента. Той имаше над 5 милиона читатели. Създадената от него организация БЧПМ, състояща се от около 500 човека, е унищожена още след арестуването му през 2009 година. Иззети са компакт дисковете и електронната апаратура. Списъкът на членовете на организацията попаднал в ръцете на полицията създава възможност за окончателното ликвидиране на тази организация.

  Баща му е роден във Воден и се казвал Михаил Стоянов, а майка му Пенка е родена във Варна. Във Варна, която е посещавал три пъти, Никола Стоянов има братовчед. Родителите му и самият Никола носят фамилия Стоидис. През 1992 година синът дръзва да си възстанови българското си фамилно име – Стоянов. Трябва да се отбележи, че допълнителен факт за тази стъпка на г-н Стоянов, се явява обстоятелството, че окончания на фамилни имена на ”-идис” се присъждат по правило на т.н. „външни” или недостойни и некачествени гърци, наречени „грекили”, което също е скрита индикация на пренебрежение и обида. Такива фамилни имена притежават обикновено дошлите от Мала Азия и Понт пришълци, които са приети в Гърция при размяна на населението между Гърция и Турция през 20-те години на миналия век, заради християнската им вяра, а не са заради гръцкия им произход. Огромно количество от тях даже не са знаели да говорят гръцки език а са говорели предимно турски или някакъв гръцки диалект.

  От 1992 година животът на г-н Стоянов се превръща в ад. Стенограмата от разговора с българските журналисти, поместена във вестник „Труд” през 2004 г., разкрива по недвусмислен начин борбата му за възстановяването на фамилното му име. Въпреки висшето си образование (той е завършил Политехниката, специалност минно инженерство), е уволнен от работа в Електрическата компания (ДЕИ).

  По време на арестуването му през октомври 2009 г. са му предявени обвинения за притежаване на оръжие, търговия с артефакти от древността, опит за съблазняване на малолетни, уж лъжливи претенции без наличие на документи за имот на бащиното му семейство, експроприиран от гръцката държава през 1963 година и предаден на друго лице, което също не притежава документи за собственост, дейност в ущърб на националните интереси на гръцката държава и др.

  Понастоящем редица български политически дейци от Президента до министъра на външните работи правят декларации, че не са индеферентни към съдбата на всеки българин, където и да се намира той. Създава се впечатление, че членството на България е Европейския съюз създава възможност за излизане на страната от блатото на нихилизма, за решаване на проблемите и преодоляване на затлачването им. Случаят Никола Стоянов създава превъзходна възможност за доказване на дело на тези наши стремежи.

  Затова по указание на председателя на Комитета за защита на Никола Стоянов си позволявам да призова Световния парламент на българите:

  1. Да изпрати писмо-апел до Президента и Министъра на външните работи на на Република България да възложат на представители на Консулството на България в Солун да присъстват на делото, което ще се проведе на 14.11 2012 г. в 09:00 часа от Тричленния апелативен съд за престъпления (Тримелес ефетио какургиматон) в Съдебната палата на град Солун, 3-етаж.

  2. Да се обърне към средствата за масова информация да изпрати екипи или да изпратят постоянните кореспонденти на българските средства за масова информация в Гърция, да отразят пренията по делото.

  С това нашата страна ще докаже, че ако не може да помогне във финансово отношение, то поне е съпричастна морално към злощастната съдба на нашите сънародници по света.

   

  Източник:  в. „Македонска трибуна“, Торонто
  

• Патриарх Максим беше погребан в Троянския манастир

  

  Патриарх Максим беше погребан в 17 часа в петък следобед в църквата „Успение Богородично“ в Троянския манастир. Той почина на 6 ноември в правителствената болница „Лозенец“ на 98 години след като ръководи Българската православна църква 41 години – от 4 юли 1971 години.

  По негова воля ковчегът с тленните му останки беше положен в гроб, намиращ се в храма на манастира, в пространството зад прочутата чудотворна икона на Света Богородица Троеручица. Троянският манастир се намира в близост до родното село на патриарха Орешак и в него Максим постъпва като послушник като юноша, а през годините обича често да се връща там.

  Преди погребението в църквата бе отслужена последна заупокойна молитва от Великотърновския митрополит Григорий. Храмът и двора на манастира бяха изпълнени с хора, желаещи да изпратят патриарха в последния му път. Преди затварянето на ковчега короната на патриарха беше свалена от главата му.

  Траурната процесия към Троянския манастир тръгна от храм-паметника “Свети Александър Невски“, където по-рано днес бяха отслужени заупокойна литургия и опело за патриарха.

  На траурните служби присъстваха висши духовници от 13 поместни православни църкви, сред които Вселенският патриарх Вартоломей Първи и сръбският патриарх Ириней.

  С чисто сърце си пожелавам следващият патриарх да бъде толкова достоен, колкото беше и Патриарх Максим. Това каза пред журналисти президентът Росен Плевнелиев преди да влезе в храма. Държавният глава добави, че Негово светейшество е бил достоен патриарх, добър и благ човек. Нека всички заедно да скърбим, но нека и да се гордеем с това, което Патриарх Максим направи за единството на църквата и за духовността на българите, посочи Плевнелиев.

  Председателят на НС Цецка Цачева каза, че ще запомни Патриарх Максим с неговия стоицизъм.

  За опелото в храма пристигнаха президентът Георги Първанов (2002-2012г.), лидерът на БСП Сергей Станишев, депутати, министри, главният мюфтия Мустафа Хаджи, дипломати и други.

  Опелото продължи до 12.30 ч., след което кортежът с тялото на патриарх Максим потегли за Троянския манастир.

  Междувременно Варненският и Великопреславски митрополит Кирил съобщи, че старците от Свещения Кинотис – представителите на двайсетте манастира в Света гора, ще обсъдят случая с плачещото с кървави сълзи чудотворно копие на Пресвета Богородица “Доктойно есть” и ще се произнесат по него.

  “На 27 октомври, един час след идването на точното копие на иконата „Достойно есть“ се появи първото кърваво петно на дясната страна на лицето на Света Богородица. На 28 октомври се появи още едно петно и на 30 октомври – общо 5 петна. На 5 ноември започнаха да се изчистват и на 6 ноември сутринта вече образът бе отново чист. Значи точно след като почина Патриарх Максим. За нас това означава, че Света Богородица плаче на небесата, скърби за него и когато почива, го приема при себе си и петната се очистват, поради което се утешаваме, че Патриарх Максим духовно е с нас и винаги ще бъде“, обясни митрополитът.

  Източник:  Mediapool

• Архангел Михаил и загрижеността му за българите

  

  Господ събрал Архангелите си на оперативка. Да провери как вървят нещата, изпълняват ли си задачите, срещат ли някакви трудности. Изказал се “известителят на тайните човешки” , след него взел думата “церителят на недъзите”, накрая станал Архангел Михаил, “пазител на душите и борец против злото”, и казал:

  – Господи, Ти си ми наредил да предпазвам хората от опасности, беди и скърби, а когато съгрешат, да им показвам праведния път. Също така да взимам душите на мъртвите или, както ме наричат освен всичко друго, да бъда и ангел на смъртта. Има един народ, наричат се българи, не знам какво да ги правя. В последно време ме претоварват, толкова много мъртви души, при това телата им още живи, а душите им вече студени. Предпазвам ги аз от злото, посочвам им верният път, но те все си избират най-крадливите и най-лошите управници. На всичкото отгоре са непоучителни, все се мразят помежду си, карат се, цепят се, делят се. И само мрънкат, обвиняват други народи в световна конспирация срещу тях, плюят и кълнят изедниците, които сами са овластили. Дори на Теб се сърдят, че си ги изоставил. Не искат да отворят сърцата си и да прогледнат, че сами са си виновни за всичко. Вече 23 години не могат да си изберат честни и просветени люде, които да им служат. Не че ги няма, има ги. Но си назначават само алчни и безскрупулни разбойници, оставят ги безнаказано да им изпиват кръвта и дори да им взимат душите.

  Често ми се случва, отивам аз за някоя душа да я прибера, а тя вече е взета от някакви си олигарси, местни феодали, корумпирани политици и магистрати. А тия пък не ми я дават без пари, инвестирали били, водела им се в избирателен списък. Ето, днес българите ме почитат, Архангелов ден е при тях. Курбани правят, рангеловски хлябове пекат, сложили на масата задължителните фасул, жито и червено вино. Изобщо стараят се да ми се харесат, отстрани като ги погледнеш ще кажеш – праведници. Но вътре в самите тях празно. Няма я празничната трапеза за душата. Пусто е в сърцата им. При това аз не очаквам да са ангели, такива на земята няма. Колко още да се боря против злото в тях самите, Господи?

  – Михаиле – отвърнал Господ – нали не си забравил, дал съм ти възможност, ако прецениш за правилно, да се откажеш да бдиш над доброволните клиенти за Ада. – После се изправил, огледал седмината си Архангели и продължил:

  – Хайде на работа, и наблегнете малко повече на тия българи, освободете сърцата им, покажете им къде са истинските причини за техните несгоди. Не съм загубил Аз надежда за тяхното спасение. А ти, Михаиле, не се натъжавай, нали знаеш – насила хубост не става, работи, изпълнявай си задълженията, това е важното. На хората съм дал правото на свободна воля, сами да преценят. Някои предпочитат да са свободни, други да са роби. Някои отиват в Рая, други в пържилнята. Тяхна воля. Хайде, разотивайте се, че работа ни чака.

   

  Ивайло Зартов,  Ivailozartov.org

• ЕСПЧ: България е нарушила правилата за свободни избори

  ПК „Екогласност“ осъди държавата, че не е бил допуснат до парламентарните избори през 2005 г.

  Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е отсъдил във вторник, 6 ноември, че България е нарушила правилата за свободни избори (линк), като е приела твърде късно съществени промени в изборния закон. Това съобщи електронното издание ”Ню Юръп”.

  Решението е взето с шест гласа срещу един с особено мнение на представителя на България съдия Павлина Панова.

  Жалбата е на ПК „Екогласност“, която не е била регистрирана за участие в парламентарните избори през 2005 г. поради това, че не изпълнява три от условията за регистрация, а именно – да има внесена банкова гаранция от 20 хил. лв., заверен от сметната палата финансдов отчет за три години, предхождащи годината на изборите и да има подписите на поне 5 хиляди членове.

  Според „Екогласност“ тези изисквания са били приети два месеца преди изборите и е било невъзможно изпълнението им. това е поставило партията извън потенциалните участници във вота.

  Според ЕСПЧ България е нарушила член 3 на Протокол 1 (право на свободни избори) от Европейската конвенция за човешките права, заради късното приемане на съществени промени в изборния закон.

  Източник: Mediapool

• Спасени или „оцелели” са евреите през Втората световна война в България? /Трета част/

  Даниела Горчева, списание „Диалог”, Холандия

  .

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  В първата и втората част на изложението бе обсъдено защо обвиненията срещу България за „съучастничество в геноцида” на евреите през Втората световна война са несъстоятелни и абсурдни, защо претенциите, че… „ето това е историята”, изразени в писателското есе „Апокриф за цар Борис Трети” на Леа Коен, си остават само претенции, след като в цялото изложение на госпожа Коен не се открива и следа от щедро обещаните на читателя ”умишлено укривани документи и записи”, които според думите на авторката „свидетелствали”, че българският монарх бил „съмишленик на Фюрера в плана му за унищожение на евреите”.По-натам бяха разгледани част от тезите на икономиста – историк Румен Аврамов, застъпени в неговата книга „Спасение” и падение”[1], още повече, че неведнъж бе изразено публично недоволство, че тази книга се сблъскала с „пустошта на мълчанието” и че липсвали реакции за това препоръчано като „фундаментално” за българската история изследване.

  Според сензационните твърдения на господин Аврамов, българските евреи не били спасени, а били „оцелели” и спасението им стояло редом с „падението”, защото били изселени от София в провинцията (когато в действителност, както става ясно и от процеса срещу Айхман в Йерусалим през 1961 година, те са изселени именно, за да бъде избегнат натиска на нацистка Германия и за да бъдат спасени от депортиране извън страната).

  Пак според Румен Аврамов българските власти „съзнателно” били изпратили „на смърт” над 11 хиляди евреи от Беломорието и Македония, но също като госпожа Коен и господин Аврамов „забравя” да подкрепи обвинението си с каквото и да било доказателство, че през пролетта на 1943 година българските власти са знаели каква е същинската цел на изселването, наредено от нацистка Германия.

  Това бяха част от темите в първата и втората част на изложението и ето че след кратка пауза продължаваме с полемиката относно тезите, застъпени в книгата на Румен Аврамов „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944” .

  Нека разгледаме подзаглавието, в което е упомената „микроикономиката” на „държавния антисемитизъм в България” през 1940-1944 година.

  Държавен антисемитизъм или квадратен кръг

  Изразът „държавен антисемитизъм” обаче е contradictio in terminis, тоест две понятия, които взаимно си противоречат или взаимно се изключват (нещо като „квадратен кръг”).

  Работата е там, че „антисемитизъм” означава омраза към евреите, а омразата, както знаем, е чувство. Държавата обаче чувства не изпитва, тя не е човек.

  Защо е важно уточняването на понятията?

  Уточняването на понятията е важно, не само защото няма да се разберем ако спорим, например, дали човекът е създание с два или с четири крака, при условие, че не сме уточнили нито какво означава „човек”, нито какво – „крак”.

  Важно е и защото политици и анализатори, които употребяват мъгляви, неточни и дори взаимно изключващи се понятия, обикновено целят манипулативни внушения.

  А пропагандните лъжи никак не са безобидни, дори ако се отнасят до миналото. Понеже лъжите относно миналото обикновено целят оправдаване на не особено богоугодни действия в настоящето, а това, което се случва днес, се отразява и на бъдещето ни.

  Но да се върнем на твърдението, че в България през 1940-1944 г. съществува „държавен антисемитизъм”.

  Може би с употребата на оксиморона „държавен антисемитизъм” се има предвид, че в дадена държава е съществувал антисемитизъм, тоест че хората в тази държава са мразели евреите?

  А може би с израза „държавен антисемитизъм” се внушава, че въвеждането на антиеврейско законодателство в една държава е несъмнено отражение на расистката и антисемитската идеология на управляващите в тази държава ?

  А може би…

  Но няма как да отговорим правилно на манипулативен въпрос, защото какъвто и отговор да дадем, винаги ще е грешен. Особено ако във въпроса е включен и „подсказан” желан отговор.

  Затова вместо един-единствен подвеждащ въпрос: „имало ли е в България „държавен антисемитизъм в периода 1940-1944”, съдържащ взаимно изключващи се понятия, въпросите стават два.

  Първият въпрос е: „Имало ли е в България антиеврейско законодателство през 1940 -1944?”

  Вторият въпрос е: „Имало ли е в България през този и предшестващия го период антисемитизъм, тоест имало ли е омраза към евреите в страната”?

  На първия въпрос, отговорът е лесен. Да, в периода 1941-1944 г. в България е имало антиеврейско законодателство и това е безспорен факт.

  Следователно, твърдят мнозина, в България е имало антисемитизъм през 1940-1944 година.

  Така ли е?

  Нека да отговорим сега на втория въпрос.

  Има ли антисемитизъм в България през 1940-1944?

  И отговорът е: през 1940-1944 година сред българското общество не съществува омраза към евреите.

  Не откриваме и помен от изявена по един или друг начин в България неприязън към евреите не само през 1940 година, но и преди 1940 година, и това се потвърждава от съвременниците, без разлика от политическите им убеждения.

  Ето какво пише, например, един от народните представители, протестирали срещу антиеврейските мерки в България, проф. Александър Цанков:

  „В България формално и активен антисемитизъм никога не е имало. Ние бяхме прочути по нашата религиозна веротърпимост и зачитане правата на народностните малцинства”. [2]

  Същото твърди и българският дипломат Евгений Силянов, който за разлика от „германофила” Александър Цанков е „франкофил”:

  ”В България нямаше никакъв антисемитизъм. Нали съм съвременник на всичко това. По мое време първият ученик в класа беше евреин. И така беше на много места. Към евреите нямаше абсолютно никаква неприязън.” [3]

  В разговор с мен, роденият през 1920 година доктор Сава Рясков (син на Марко Рясков) ми разказа интересни факти, илюстриращи атмосферата в училищата в София в края на 30-те години, непосредствено преди избухването на Втората световна война. Той сподели, че през 1938 година негов съученик – и то в немското училище в София, е бил Мони Бенйозеф, който в часовете по история непрекъснато и с възмущение повдигал въпроса за антиеврейските мерки в Германия.
  „И нито веднъж – твърди д-р Сава Рясков, – учителят не само не го смъмри, нито го наказа, но дори не го и апострофира, нито му нареди да си седне на мястото, защото прекъсва урока.”

  От само себе си се разбира, че очевидно учителят от Немската гимназия не се е чувствал „длъжен” да мъмри или да наказва своя ученик, защото изказва „антидържавни” идеи. Представете си сега в атмосферата на комунистическия режим след 1944 година в България ученик от Руската гимназия в София да протестира открито (и неведнъж при това) срещу случващо се в Съветския съюз по време на урок по история.

  Какво тогава налага приемането на антиеврейско законодателство?

  Отсъствието на неприязън към евреите в България – било като настроения сред обществото, било като държавна политика до 1940 година, е от особено значение, защото има пряко отношение към въпроса какво всъщност налага приемането на дискриминационния антиеврейски „Закон за защита на нацията”, паднал като „гръм от ясно небе” в парламентарната зала в края на 1940 година и предизвикал не една възмутена реакция, пламенни речи и остри дебати.

  Че обсъждането и приемането на такъв закон е предизвикало недоумение всред българските политици, свидетелстват не само стенограмите от парламентарния дебат, но и Димитър Пешев, и Александър Цанков, и мнозина други в спомените си.

  Ето какво разказва оклеветеният от комунистическата власт в България като „фашист”, а всъщност заклет парламентарист, проф. Александър Цанков:

  „Другият случай, по който поисках обяснения от д-р Богдан Филов, бе по еврейския въпрос. В един неочакван момент, в Народното събрание се внесе законопроект, който наскоро стана закон за „чистотата на расата”. Каква нужда имаше от него, от какво бе застрашена чистотата на българския народ, когато се знае, че и българската нация, както всички нации по света, все имат чужди примеси, които обаче не увреждат нито морала й, нито способностите й. Защо се взимаха мерки срещу евреите – подражание или пак под натиск от германците?
  Подирих министър-председателя, за да поискам лично от него обяснение, кое налага предприеманите мерки срещу българските евреи. Инициатива на правителството ли е това или е пак под натиска на нашите съюзници германците…
  Не ми се дадоха никакви обяснения. Филов вдигна рамене, смънка нещо и добави: „Не сме изнасилени”. Разбира се, тоя отговор не ме задоволи.” [2]

  И така, в България не е била създавана почва за омраза към евреите или други малцинства, която да е дирижирана от държавната власт и тогавашната преса, не е имало държавна или партийна пропаганда в тази посока. Българите са живели къща до къща с евреи, арменци, турци, помаци и цигани, споделяли са радости и скърби, празници и делници, воювали са и са загивали рамо до рамо във войните.

  С други думи, антиеврейското законодателство в България, прието през януари 1941 година, не е плод на антисемитска идеология на управляващите, защото би следвало това законодателство да е кулминация на съществувал и изявявал се ПРЕДИ приемането на законодателството антисемитизъм.

  Нищо подобно обаче не може да открием в българското общество до този момент – и след като не може да намерим причини за създаване на подобно законодателство в несъществувал вътре в страната антисемитизъм, следва да установим дали няма някаква външна причина за налагането на подобно законодателство.

  И какво установяваме? Че такава причина безспорно има.

  Закон, приет при извънредни и непреодолими външнополитически обстоятелства

  През 1939-1945 година в Европа (и извън нея) бушува Втората световна война.
  През 1940 -1941 година една мощна тоталитарна държава, самообявила се за Третия Райх, е покорила почти цяла Европа и е наложила „новия си ред” къде чрез окупация, къде чрез принудително политическо сътрудничество на заплашени от окупация нейни „съюзници”.

  Твърдейки, че евреите в Европа са заплаха за сигурността й, тази мощна тоталитарна държава – нацистка Германия, принуждава местните власти навсякъде, където е стъпил ботушът й – било като окупатор, било като „съюзник”, първоначално да въведат антиеврейско законодателство, включващо отнемане на гражданските права на евреите, а впоследствие (предимно в периода 1942-1944 година) да изселят евреите от страните си.

  Преглед на расистките антиеврейски закони в Германия и Европа през 1935- 1945 г.

  Още преди приемането на антиеврейските закони в Нюрнберг през 1935 година, с които на практика се отнемат всички граждански права на евреите в Германия, в страната вече действат множество забрани за упражняване на цял списък професии от евреи и всички държавни чиновници, които са евреи, са уволнени.

  След 1935 година според един от трите расистки нюрнбергски закона, а именно „за защита на германската кръв и чест”, на евреите е забранено да се женят за германци, да имат любовна връзка с германци и т.н. Другите два закона им отнемат правото на гражданство и постепенно на евреите в Германия е забранено да участват не само в обществено-политическия живот, да гласуват, да бъдат избирани, да упражняват професиите си, но и да посещават кафенета, ресторанти, кина, паркове, градини, да пазаруват от определени магазини, да ползват обществения транспорт и т.н., и т.н.

  В този период част от евреите в Германия успяват да емигрират, някои отвъд океана, но повечето в съседните страни – Австрия, Чехословакия, Нидерландия. За жалост, това се оказва временно решение.

  На 12 март 1938 година е извършен Аншлусът, тоест мирното присъединяване на Австрия към Третия Райх. Буквално на следващия ден – 13 март, всички антиеврейски закони влизат в сила. В рамките само на един месец 500 евреи в Австрия се самоубиват.
  В Словакия расистките нюрнбергски закони са приети още на 18 април 1939 година. В Унгария – през май 1939 година. В Полша терорът спрямо евреите започва веднага след окупацията през септември 1939 г.

  В Холандия след окупацията през май 1940 г. на мястото на емигриралото в Лондон холандско правителство, начело с кралица Вилхелмина, Хитлер назначава за Райхскомисар австрийския нацист Сайс Инкварт и първите антиеврейски мерки са въведени още на 1 юни 1940 година! След бунта на холандците (неевреи) в Амстердам, бунт включително и срещу ограниченията за евреите, антиеврейските наредби в Холандия стават още по-строги и стигат до абсурди, непознати в други страни. На евреите в Холандия е забранено дори да посещават холандци, неевреи. Да не говорим, че им е забранено не само да използват обществения транспорт, но са длъжни да предадат и велосипедите си.

  Тази политика на незабавно въвеждане на антиеврейските закони във всички страни – окупирани или присъединени като сателити на Третия Райх, нацистка Германия следва неотклонно навсякъде.[4]

  Строги антиеврейски мерки са въведени не само във Франция, Румъния, Словакия, Унгария, но са приложени даже и в неутрална Швейцария, където евреите са концентрирани в трудови лагери, а в документите им за самоличност е щамповано едно J, което е знак, че приносителят им е евреин.

  За всеки добросъвестен и средно интелигентен изследовател е напълно ясно, че това антиеврейско законодателство не е плод на внезапно избликнал едновременно у всички европейски правителства и народи антисемитизъм, а че се създава под недвусмислен германски натиск и принуда.

  Мнозина се чудят защо обаче българският „Закон за защита нацията” (ЗЗН) е приет два-три месеца преди България да се присъедини към Оста.

  Отговорът е следният. След като забелязва, че навсякъде, където стъпи хитлеристкият ботуш по време на войната, било като окупатор, било като натрапен съюзник, антиеврейското законодателство влиза незабавно в сила и, че нюрнбергските закони „направо от извора” са ужасяващи, българският монарх решава да изпревари – при очертаващо се неизбежно навлизане на германската армия в България, тези закони да бъдат наложени на България „едно към едно” и внушава на правителството да приеме български закон, повече или по-малко „проформа” и… с многобройни изключения.

  Именно това е и обяснението, което българският монарх цар Борис дава на Лулчев, който недоумява защо се приема един такъв нехуманен и нямащ нищо общо с българските традиции закон: „Аз много отлагах и не исках да го правим и ние, но сега вече, след като го имат в Румъния, Унгария и даже във Франция, реших, че е по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат.”
  След което добавя, че все пак този закон трябва „да затваря вратата за произволи”. [5]

  Точно това споделя в спомените си и Димитър Пешев:

  „Изобщо във всички тези отрицателни становища по закона не се излага, че в случая има чуждо влияние или че мерките, които се взимат против евреите, имат някаква връзка с външната политика. Изключение прави само едно загатване в изложението на писателите, където се говори за “подражание”. Убеждението, обаче беше общо, че предприеманите мерки се взимат главно по външно-политически съображения, за да се съобразим по този въпрос с политиката на Германия, която отдаваше голямо значение на еврейския въпрос и взимаше строги мерки срещу еврейството, обвинявайки го, че действа навсякъде против германската политика и германския народ, както вън, така и вътре. Това обвинение в нас беше известно, известни бяха и строгите мерки взимани от германските власти в окупираните от тях страни, макар че далеч нямахме представа за размера на преследванията, за концентрационните лагери и това, което е ставало и вършено в тях – за всичко това ние научихме едва след края на войната.” [6]

  Хана Аренд: българското антиеврейско законодателство – нелепо от нацистка гледна точка

  За този именно български „Закон за защита на нацията” един от най-авторитетните изследователи, авторът на „Репортаж за баналността на злото” Хана Аренд пише, че през януари 1941 г., правителството на България „се съгласява с въвеждането на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо.”[7]
  Странно е наистина, че у нас хора с претенции, че са изследователи, са пропуснали да си зададат, поне от елементарно любопитство въпроса ЗАЩО Хана Аренд твърди, че антиеврейското законодателство в България е „нелепо от нацистка гледна точка”.

  И да се запитат защо и с каква цел в българския „Закон за защита на нацията” е имало допуснати толкова много разлики спрямо расистките нюрнбергски закони от 1935 година, ако разбира се някой от нашите изследователи си е направил труда да ги сравни.

  „Елитарна игра”?

  Да видим колко са верни и другите тези на многогласния мощен хор на твърдящите, че в България било имало „държавен антисемитизъм”, пръкнал се от нищото в „12 без 15” и изчезнал пак в нищото в „12 и 15”, заедно с могъщия фактор (властта на нацистка Германия), който го е наложил.

  Ето тезата на Румен Аврамов за „елитарната игра” и за „безучастното” българско общество:

  „В самата България развръзката (тоест, оцеляването на евреите – б.м.) е резултат на елитарна игра, мобилизирала малобройни (по своему влиятелни) групи на фона на безучастни широки слоеве на населението… едно като цяло безразлично общество…” [1]

  Да оставим настрани, че авторът е изразил на глас разочарованието си от собствените си марксистки представи, според които процесите в обществото се дължат на масите, а не на духовния и интелектуален елит на едно общество и с други думи е… „открил топлата вода”.

  Разбира се, че в едно нормално общество не елитът следва масите, а масите следват елита. Стига, естествено, този елит да не е бил предварително обезглавен или интелектуално и духовно скопен от димитровци и живковци.

  Но циничният опит да бъде омаловажен подвигът, сторен от други, е възмутителен, а употребата на израза „елитарна игра” смущава със своята грозна неуместност.

  Ако децата на комунистическата номенклатура в България са си играли „елитарно” на „дисиденти” и смелостта им е стигала дотам да разкажат някой и друг виц в кулоарите на БАН, то действията на делегатите от Кюстендил, както и драматичната битка на Димитър Пешев не са игра, още по-малко пък „елитарна”.

  Защото става дума за действия във време на война. И защото подобни съпротивителни действия рискуват нарочването на „по своему влиятелните” българи и вписването им в списъците на Гестапо като противници на Райха с всичко, произлизащо от това.

  Затова малко уважение към стореното от други няма да навреди на никого, особено пък на тези, които без свян се хвалят, че имали важното преимущество на „удобния си произход”, защото благодарение на него били „видели свят” във времето, когато стотици с „неудобен произход” бяха изпратени в концлагер или затвор с обвинение „мислел да бяга”, тоест, само защото са „мислили” „да видят свят”.

  Уважение към смелостта на политици като Димитър Пешев няма да навреди и на тези, за които по собствените им, изречени с небрежно самодоволство думи, аспирантурата била „стандартната пътека”, докато в създадената с помощта на татковците им съветска България, на хиляди български граждани бе отказано не само правото на аспирантура, а правото на образование.

  Малко уважение и към куража на българския монарх да отмени депортацията през 1943 година и по този начин да запази живота на няколко десетки хиляди български граждани, няма да навреди на тези, чиито родители фанатично и безропотно изпълняваха заповедите на Москва и с перверзна наслада разстрелваха или осъждаха на смърт елита на българската нация – също няколко десетки хиляди български граждани!

  Що се отнася до внушението, че в България хората са били безучастни към съдбата на евреите, това категорично не отговаря на истината. Да оставим настрани акциите на тогавашните политици, на тогавашните народни представители, на тогавашните интелектуалци, на тогавашната Българска православна църква, цялата вдъхновена от солидарността подкрепа на стотици и стотици хора само в рамките на няколко дни, и да обърнем поглед към тогавашните обикновени хора в София и в провинцията.

  „Безучастни широки слоеве на населението”… ”Едно като цяло безразлично общество”…

  Така ли е?

  В интервю, проведено от Мариана Барух през 1998 година за фондацията на Спилбърг „Шоа”, Меди Кешалес, родена през януари 1938 г. в София, отрасла с майка си и баба си, разказва:

  „След закона за защита на нацията българските семейства запазиха доброто си отношение към нас, нямахме проблеми с комшиите, напротив, всички бяха много мили.
  Дойде разпореждането за изселване – в рамките на 72 часа трябваше да се изселим. Нашето задружно семейство бе пръснато на различни места. Вуйчо и вуйна бяха изселени в Берковица, мама Белина, друга сестра на мама, бяха изселени във Враца.
  Ние с мама и баба бяхме изпратени в Лом, където бяхме настанени в едно голямо хале на бирената фабрика. Оттам виждахме шлеповете със заминаващите евреи. Тези залези с шлеповете, които заминаваха… никога няма да ги забравя… Може би точно тогава са заминавали беломорските евреи, затова си спомням така ясно…

  Понеже съм била мъничка, всяка сутрин една българка идваше да ме взима тайно през оградата и ме водеше у тях. Цял ден си играех с нейните две деца в градината, на обед се хранех с нейното семейство и вечер като дойдеше време за проверка, ме връщаше обратно. Бяха се уговорили с майка, че ако качат евреите на ешалоните, тя ще ме вземе и ще ме отгледа като свое дете. И до ден днешен имам голям грях, защото не си спомням името на тази жена.”

  След това Меди разказва как след ходатайството на познат (българин) на баба й, дошъл специално от Долно Церовене, околийският началник в Лом им издал бележка, че „въпреки че баба е еврейка, майка не е чиста еврейка, защото баща й е българин, и ни освободиха от гетото с тази бележка и ние заминахме във Враца, където бяха другите ни близки – мама Белина и мъжът й чичо Нисим, синът им бате Жак, жена му Шели и детенцето им Рут, Нора, Нена… И там се събрахме…”

  Този пасаж говори много на всеки, който е правил сравнение между „оригиналните” расистки закони от Нюрнберг, според които обект на преследване са дори германци, които имат в рода си и „една четвърт еврейска кръв” и българския ЗЗН, който за неудоволствие на Германия, допуска многобройни изключения.

  Случаят със семейството на Евгения Джераси, което не е изселено от София, е показателен и обяснява недоволството на Германия, която твърди, че българите не проявяват „разбиране по еврейския въпрос”. Ето тази история, така, както ми я разказаха приятели евреи. Майката на Евгения Джераси е българка, която през 30-те години, за да се омъжи за съпруга си (евреин) е трябвало – вероятно по настояване на неговото семейство, да приеме юдаизма. И тя, разбира се, приема религията на своя любим и двамата се женят в синагогата.
  Когато германските войски влизат в България, г-жа Джераси приема отново християнството, съпругът й и двете им деца също са покръстени и тяхното семейство дори не е изселено от София.

  Това е невъзможно в Германия, където германките, омъжени за евреи, е трябвало да се разведат.

  Но да се върнем на темата за „безучастните широки слоеве на населението”.

  „Безучастните” българи

  Меди Кешалес продължава разказа си така:

  „Във Враца всичко беше прилично, лошото беше, че нямахме пари. Не даваха работа на майка, а тя нямаше нищо, което да продаде, за да можем да се храним. Хазайката ни помагаше, с каквото може, вуйчо идваше от Берковица, донасяха ни продукти и най-странното беше, че срещу нашата хазяйка живееше стражарят Георги с жена си Пенка и те ни носеха кога питка, кога баница, кога сирене. Стражарят ме обикна и когато не беше на работа си играеше с мен, водеха ме на гости у тях, гощаваха ме, а когато имаше бомбардировки ни водеше в неговото лозе да ни крие. Бягахме по лозята там.”

  Странен е наистина този „държавен антисемитизъм”, при който стражари проявяват съчувствие, необичайна е тази „безучастност” на „широките слоеве”, при която хората делят залъка си с изселените евреи.

  В очакване на края на войната

  „Работа имаха само Нена (тя беше милосърдна сестра) и Нора, тя беше зъболекарка, и от парите, които носеха те двете вкъщи, се купуваха някакви продукти, хранехме се на обща маса, всички ядяхме заедно. И спазвахме еврейските празници и винаги на еврейските празници и вуйчо идваше, защото той четеше молитвата. На Пурим винаги ни правеха костюми на децата.

  Знаехме какво става на фронта, защото вуйчо беше офицер от запаса и той беше в течение и ни разказваше какви събития са се случили, докъде са стигнали германците, докъде – руснаците, кога ще се разкрие западният фронт…”

  Забраната евреи да практикуват определени професии, включително лекарската и зъболекарската се спазва стриктно в Германия, както и във всички сателитни държави. В България това не е така.
  Доктор Мойсей Грасиани, например, е мобилизиран като лекар в Ябланица и живее там със съпругата си Матилда, практикувайки през цялото време лекарската си професия. И години след това българите в Ябланица си спомнят с топли чувства за него.
  И може би най-красноречивият пример как цар Борис и българските власти са се опитвали (и неведнъж са успявали) да спасяват и евреи, които не са под юрисдикцията на България, е случаят с тези 57 лекари и зъболекари и техните семейства от „новите земи” , които по искане на България буквално са свалени от влака, с който са щели да бъдат депортирани, а както днес вече знаем – и вероятно умъртвени.
  Претекстът за пред германците е мобилизация във военно време, защото на България й трябвали лекари и зъболекари.

  Еврейското момиченце на раменете на стражаря в… „антисемитска” България

  „В началото на септември, – продължава Меди, – някъде следобед, към 14 часа, когато баба си почиваше, дойде стражарят Георги и извика майка ми. И каза: „Войната свърши и можете вече да си отидете в София! Ела да отидем до кметството!”
  Качи ме на раменете си и с майка отидохме до кметството и на нея й дадоха една бележка, с която се разрешаваше да си отидем в София. Нора и Нена се върнаха от работа и всички се радваха. Беше много хубаво.”

  В София – изненада. Апартаментите им са заети от… милиционери…

  „Събрахме багажа и след няколко дена се върнахме, но тук бяха заети апартаментите ни от някакви милиционери. Ние не знаехме какво е милиционери тогава. Но се наложи всички да отидем у танте Бланш…
  И когато тези милиционери накрая напуснаха домовете ни, защото трябваше ние да се приберем, те бяха изпразнени от нашата покъщнина, от нашата посуда, от нашите вещи и беше доста трудно след 9 септември…”

  Но това с милиционерите, заели и опразнили от вещите и посудата еврейските жилища, едва ли е в подкрепа на тезата за „държавния антисемитизъм” през 1940-1944 г. Безинтересни са навярно и цинизмът и грубостта, с които комунистическите управници в продължение на 11 години отказват на Меди Кешалес да замине за Израел, за да се види със свои роднини. Както и причините защо всъщност след установяване на комунистическата диктатура около 90% от българските евреи през 1948 година напускат родината си, която обичат.

  И ако „тоталното отнемане на граждански права” по време на война и при непреодолим натиск на могъща чужда тоталитарна държава, макар и смекчено, доколкото е възможно, а животът на хората – съхранен, е „падение”, с каква дума да наречем тогава безпощадното избиване по заповед на друга чужда държава на десетки хиляди хора без съд и присъда след 1944 г., ограбването им, изселването им, политическите убийства на т.нар. „народен съд”, концлагерите?

  Или изключването на Меди Кешалес след 1944 г. от училище, независимо от отличния й успех. Причината? Баща й, пловдивски евреин, живеел отпреди войната в Южна Америка (нищо, че дъщеря и баща никога не са се виждали).

  Не бива, разбира се, да искаме от децата на комунистическите функционери (подкрепяли с малко или с повече, по убеждение или заради изгода един престъпен режим), да носят на плещите си вината на своите родители, нито да настояваме, опазил ни Господ, да пишат за „падението” на бащите си.

  Но толкова ли е непосилно за синовете и дъщерите на комунистическите функционери да опитат да проявят поне малко обективност към унищожената с помощта на родителите им някогашна България? Или ще слушаме още приказки за вината, която можела да бъде поемана само с мезета?

  Всъщност, разказът на Меди за съчувствието и помощта, която уж „безучастните широки слоеве на населението” са оказвали на изселените през 1943-1944 година в провинцията евреи, се повтаря неизменно в свидетелствата на стотици други евреи в България и показва едно и също, че хората в тогавашна България са се отнасяли един към друг с човечност и състрадание, а не са били водени от колективни омрази, както днес, подстрекавани от видни български кадесари.

  Моско Абрамович: Легионерите ми станаха първи приятели

  Не е възможно, разбира се, в една статия да бъдат цитирани всички спомени, които са ми известни, но ще дам още един пример, взет от интервю на Евелина Келбечева с Моско Абрамович. [9]

  Ето какво разказва Моско Абрамович:

  „1943-та ни изселват, при цар Борис, който беше притиснат от Хитлер да ни изпрати всичките в лагерите на смъртта. Царят, обаче, хитър, обявява, че има нужда от безплатна работна ръка, за да строи пътища за германците и ни разпръсква из цялата провинция– и по такъв начин ни спасява. Тогава бяхме с впечатлението, че легионерите и ратниците не ни обичат, бяха против нас. Като ни изселиха, най-напред в Стара Загора, там Легионът беше много развит, и си изкарахме акъла. Но за моя и обща изненада, легионерите ми станаха първи приятели.”

  По-натам Моско Абрамович разказва как заедно с легионерите ходи с акордеона си по „серенади” дори след забранения час (след 19 часа), разказва и за приятелството си с една бранничка и продължава:

  „Пък там, в Стара Загора, бяхме, как да ти кажа, тогава българите бяха съвсем други – страшно гостоприемни, много състрадателни, наем не искаха да ни вземат…”

  Същата история се повтаря и в Търговище, където хазаинът, чиято дъщеря е легионерка, му казва, че никакъв наем няма да им вземе и категорично отказва да приеме пари. А баща му на Моско, който обичал да си попийва, не излизал от кръчмата и представете си … ”все с полицаи, с началника на полицията – приятели”.

  Та толкова за „държавния антисемитизъм” и за „безучастните” народни маси.

  Разбира се, че в разказите и на Меди Кешалес, и на Моско Абрамович има моменти, когато се сблъскват с въведеното под натиска на чужда могъща тоталитарна държава дискриминационно законодателство, но дума не може да става да се слага знак за равенство между несгодите, понесени от евреите в България, и тези в другите страни на Европа. Да не сравняваме пък с несправедливостта и престъпните преследвания на хора до девето коляно след 9 септември 1944 година.

  Естественото чувство на обич към България

  Когато през 1948 година, отвратени от комунистическия режим, повечето от българските евреи тръгват към Израел, Естер Бакиш, дъщеря на равин, завършила училището на Ана Карима, заявява на близките си, че няма да напусне България, защото това е благословена земя и в нея хората никога не са умирали от глад.

  А днес нейната внучка Меди, останала с майка си и баба си в София и заедно с останалите българи преминала през комунистическия ад, си спомня: „Тя точно така казваше: ”България е една благословена земя.”… И след кратка пауза добавя: „Подкрепям нейните думи”.
  След което споделя не без тъга, че й е мъчно единствено, че българите бяха лишени от свободата си след 1944 година.

  А колко много са обичали евреите своята родина личи не само от този разказ или от разказа на проф. Михаел Бар–Зоар за това как, напускайки комунистическа България през 1948 година, на границата с Югославия млади и стари пеят със сълзи на очи „Мила родино, ти си земен рай”, прощавайки се със страната, в която са родени и отрасли, а и от стотици и стотици други разкази и свидетелства и до ден днешен.

  Обичат своята родина България и българските изгнаници след 1944 година, повечето от които не доживяват да я видят отново свободна.
  Обичат България и изгубилите свободата си заради комунистическата диктатура в нея политически затворници и концлагеристи и тази обич се усеща от всеки ред в изстраданите им спомени.
  Обичат своята родина България и прокудените от комунистическия режим български турци и всеки българин, който се е срещнал с нашите изселници в Турция, е усетил това.
  Единствените, които не обичат страната си, единствените, които не се свенят да взривяват катедрали с живи хора вътре, да избиват невъоръжени хора без съд и присъда, при това с настървение и перверзна наслада, които методично и по указание на Москва унищожават цвета на българската нация, които не престанаха да издевателстват над младите хора в България – преди като ги преследваха за музиката, която слушат, за дрехите, които носят, а днес като се опитват непрекъснато да разпалват вражди на етническа и религиозна омраза между жертвите на криминалния им преход, са българските комунисти и кадесари.

  Нямам отговор защо го правят – вероятно някои от фанатизъм, други от обикновена човешка злоба, завист, глупост и невежество, трети – от меркантилност, алчност и опортюнизъм. Вероятно най-лошото от българската нация изтича през този гноен червен цирей, произвел хиляди страховити чудовищни бай-ганьовци, нанесли толкова вреда на България.

  Оспореното спасяване на евреите – от злоумишленост?

  

  Във великолепната книга на Ирина Недева „Мисия Париж. Разговори с Евгений Силянов” в част трета, глава осма „Имало ли е антисемитизъм в България?” също попадаме на темата за оспореното спасение.

  Авторката, самата тя част от крехкото малцинство задълбочени български журналисти, задава на своя събеседник Евгений Силянов (1907- 1997) важен въпрос: „Откъде все пак идва разнобоят в интерпретациите? През последните години в чужди публикации започна все по-активно да ни се вменява във вина участта на евреите от Тракия и Македония?” [3]

  Въпросът е зададен през 1997 година.

  Както виждаме, днес, 15 години по-късно и в навечерието на 70-годишнината от гибелта на 11 343 евреи от Беломорието и Вардарска Македония, той е отново актуален, а обвиненията срещу България не престават.

  Българският дипломат Евгений Силянов, участник в преговорите по Крайовската спогодба през 1940 г. и в подписването на Парижкия мирен договор през 1947 година, дългогодишен журналист в „Пари Мач” и впечатляващ с ерудицията и познанията си по история, отговаря така на зададения въпрос защо се вменява вина на България за извършено от хитлерова Германия престъпление:

  „Дори от злоумишленост страната ни да не е някакъв положителен аспект в балканския контекст.” [3]

  За избиването на евреите от Беломорието и Вардарска Македония отдавна е известно кой е виновен – нацистка Германия.
  България не е участвала в изтреблението на евреите, напротив, тя е единствената държава, която спасява всички евреи, които са под нейна юрисдикция, и няколко хиляди, които не са български граждани.

  Поклон на достойните и смели хора, защитили и спасили своите сънародници евреи, а и много други човеци от преследване – и евреи, и арменци, и бежанци от Тракия и Македония, и бежанци от кървавата болшевишка революция.

  Поклон на онези някогашни българи.

  Позор за тези, които ги клеветят и им приписват чужди престъпления.

  Позор и за тези престъпни политически манипулатори, които днес разпалват вражди между българи и цигани, между българи и турци, между българи и евреи.

  Само България спаси своите евреи

  

  Накрая ще завърша с думите на Емануел Зисман, бивш посланик на Израел в България, светла му памет:
  

  „България беше неразделна част от Нацисткия съюз, но България и само България спаси своите евреи. Всички 50 000 евреи, които живееха в България по време на Втората световна война бяха спасени от българския народ.

  На 10 март 1943 г., над 1000 евреи от Пловдив, между тях майка ми, сестра ми и аз, бяхме изведени от домовете си и събрани в училището, но през деня общественият натиск бе толкова силен, че царят на България Борис III, решава да отмени депортацията. Беше един дълъг ден, но много, много щастлива нощ.

  Това е основната причина, поради която Израел има много специални дипломатически отношения с България и много дълбока връзка – защото ние сме много задължени на България за този акт“. [10]

   

  –––––––––––––––
  [1] Вж Румен Аврамов. „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944” , Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2012

  [2] Вж Александър Цанков. Моето време. Мемоари, изд. Прозорец, София стр.450

  [3] Вж Ирина Недева. Мисия Париж. Разговори със Силянов, изд. Семарш, София, 2007.

  [4] Известни са ми само две изключения на отлагане на антиеврейско законодателство. Едното е във Финландия, където финландците, включително и финландските евреи, се сражават на страната на нацистка Германия срещу Съветския съюз, тъй като за тях Сталин, а не Хитлер, е по-голямата опасност. Другото изключение е „арийска” Дания, в която живеят едва 7 500 евреи и която Хитлер иска да демонстрира като „образцов протекторат”, но и това се оказва временно – до 1943 г., когато през септември Берлин настоява за депортация на датските евреи. Депортацията на почти всички седем хиляди (с изключение на 500) датски евреи е осуетена не от датския монарх, а от германския офицер и дипломат Дуквиц, морски аташе в Копенхаген, който предупреждава свой приятел датски политик, и то след като предварително е провел тайна среща с шведския премиер, за да го уведоми за заплахата, която грози датските евреи. Така се стига до героичното спасяване с лодки и прехвърлянето на датските евреи от датски рибари в неутрална Швеция под нарочно разсеяния поглед на самите германски власти в „образцовия протекторат” Дания.

  [5] Вж Любомир Лулчев. Тайните на дворцовия живот. Дневник 1938-1944, изд. Веселие, София 1992, стр. 243

  [6] Вж Димитър Пешев. Спомени, изд. Гутенберг, София, 2004, стр. 216

  [7] Вж Хана Аренд. Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим. Изд. Сиела, София, 2004

  [8] Вж The Trial of Adolf Eichmann Session 47 (Part 3 of 8)

  [9] Вж Историята, населена с хора. Интервюта. Том първи, изд. Гутенберг, София, 2005, стр. 432-446.
  [10] Вж The Sofia Echo, Ambassador leaves Israel for homeland posting, by Elanor Wilson, 15.02.2001

   

• Св. Архангел Михаил – Архангеловден

  

  Българската православна църква почита днес паметта на Св. Архангел Михаил. Църковният празник е наричан от народа Архангеловден. Според православната църква Св. Михаил е един от седемте първенстващи ангели, стоящи винаги пред престола на Господ.

  Денят на Св. Архангел Михаил – военачалник на цялото небесно войнство от ангели и архангели, е вторият по значимост след Димитровден есенен празник на Българската православна църква.

  Светецът символизира тържеството на доброто, светлината и справедливостта. В църковната иконография е изобразен често с копие в ръка, тъпчещ с краката си дявола.

  В българската народна традиция Архангеловден се свързва с почитта към мъртвите и душата на човека.

  На Св. Архангел Михаил се е паднала задачата да отделя душата на човека от тялото, затова в съботата преди празника се прави Архангелова задушница, една от трите големи задушници през годината.

  В много райони на страната на този ден се коли курбан за светеца и се правят обредни хлябове, чиято пластика напомня тази на хлябовете, приготвяни за погребение или помен.

  Най-възрастният в дома чупи обредния хляб, полива го с вино и благославя: „Св. Архангеле, Св. Никола и вси светци, помагайте ни, почитаме ви и сечем колач, да се роди ръж до тавана!“.

  Днес имен ден празнуват Ангел, Ангелина, Aлина, Лина, Михаил, Михайлина, Михаела, Мила, Милен, Милка, Рангел, Рафаил, Гавраил, Серафим, Райко, Рая, Радко, Райна, Радослав, Рада, Радостин, Емилия, Емил, Райко, Пламен, Огнян, Милко.

   

  Източник:  Vesti.bg

• Българите зад граница единни за избирателен район „Чужбина“

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Да се обособи избирателен район „Чужбина“, от който сънародниците ни зад граница да излъчват свои представители в българското Народно събрание. Това исканe беше записано във финалния документ на конференцията в Брюксел, която обсъжда политиките за българите зад граница. Въпреки различните мнения по обсъжданите на форума теми, активното избирателно право беше почти единодушно подкрепено от българите от 23 държави, дошли на срещата в белгийската столица. Затова и искането попадна в заключителния документ на форума.

  Вицепрезидентът Маргарита Попова коментира, че желанието на българите зад граница да получат правото да излъчват свои представители в Народното събрание трябва да бъдат сериозно обмислени:

  „Чухте, че между тях няма никакво противоречие. Нямаше нито един представител на Българска общност зад граница, който да каза, че не му е необходимо, че не смята за нормално да участва във вътрешнополитическия живот на страната. Това е желание, които трябва внимателно да се обмисли, защото е свързано със сериозни законодателни промени. Такива неща не могат да се случват от днес за утре. Трябва да има доста емпирична работа, извършена, преди да се вземе такова решение, да се дискутира и най-накрая да бъдат удовлетворени желанията на хората за това да могат да представляват и да могат да участват в правенето на политики вътре в страната“, беше категорична Попова.

  Макар и привърженик на идеята за равни активни избирателни права на българите в чужбина, евродепутатът Станимир Илчев посочи, че е умерен оптимист за реализирането й.

  Той предупреди, че трябва внимателно да се оценят ползите и минусите от подобно решение, като напомни мобилизирането на българските избиратели в Турция по време на избори:

  „Резерви аз имах и мисля, че откровено и аргументирано ги споделих с аудиторията. Първо, политическият календар на страната и на Народното събрание е изключително напрегнат. До края на годината, до Коледната ваканция парламентът ни ще се занимава с бюджета за следващата година; през януари ни чака референдум, а денят на изборите вече е фиксиран – това е 7 юли. Тоест не може да се очаква нито ресурс, нито време, нито инициатори за поставяне въпроса за промени в Изборния кодекс или може би, дори и в Конституцията. Това е трудно да се прецени сега. На второ място, част от идеите, които съпровождат това предложение, не са познати на българското общество. То трябва да бъде активен участник в рамките на една такава инициатива. Хората в България ще се запитат веднага как точно ще се гласува от българите извън страната; какво ще представляват обособените избирателни райони, ако има такива; двойното гражданство автоматично ли ще отпадне при приемане на такава промяна в Изборния кодекс, и налага ли се обосноваване на тази промяна в статута на хиляди индивиди пред властите на съответните страни домакини. А старите факти показват изключителна мобилизираност на избирателите в Турция. Фокусирането на този вот в една точка това са листите на Движението за права и свободи и почти никакви изключения. Като начало вероятно ще създадем напрежение. И в двете му форми то ще бъде експлоатирано от партии, които се обявяват за защитници на българската кауза, т.нар. националистически партии и ще започне взаимно вдъхновяване между тях и ДПС“, допълни Илчев.

  Във финалният документ на срещата беше записано още, че ще се работи за създаването на изборен национален представителен орган – Национален съвет на българите в чужбина. Идеята е в преобладаващата си част съветът да включва представители на сънародниците ни, живеещи извън страната, а около една пета от състава му да бъдат представители на парламента и на изпълнителната власт.

  В документа беше записана и лансираната още вчера идея за създаването на глобална организация на всички българи по света като постоянно действащ орган – наречен Световен конгрес на българите от организатора на конференцията евродепутатът Емил Стоянов.

  Текст и снимка:  Йовка Йовчева, Dariknews.bg

   

  Българските граждани по света да бъдат представени в националния парламент
  

   

  Това поискаха наши сънародници от цял свят по време на провеждащата се в Брюксел конференция за политиката за българите в чужбина. По време на форума до късно вечерта те обсъждаха какво трябва да направи държавата за съхраняване на националната идентичност, като поставиха акцент върху образованието.

  „Аз лично съм много пристрастна към това да имаме повече български училища, да имат по-добра материална база, да сертифицираме българския език, да изпратим добри учители. Навсякъде има доверие на националните власти в момента, което не бива да се пропилява“, заяви вицепрезидентът Маргарита Попова, под чийто патронаж се провежда събитието.

  Българите в чужбина поискаха Министерството на образованието да обърне специално внимание върху учебниците по история и география. Според тях в създаването на учебниците би трябвало да се включат учители, преподаватели вече и в българските училища в чужбина, защото те са наясно с проблематиката и как трябва да се разпредели този материал.

  Емил Стоянов предложи да бъде създаден Световен конгрес на българите зад граница.

  „Мисля си, че вече е назряло времето да започнем работата по организирането на една световна българска организация. Тя би трябвало да бъде непартийна и неправителствена и по този начин да служи дългосрочно на всички българи, да бъде посредник между интересите на българите и държавата на българите. Да има и частна инициатива в нея. По света вече има подобни организации и те работят изключително ефективно за защита на своите национални интереси“, коментира Емил Стоянов.

  Идеята срещна широка подкрепа. „Преди няколко месеца при мое посещение във Франция аз се срещнах със студентската общност в Париж и тогава си казахме, че една много добра идея, която може да се осъществи паралелно с тази конференция, е да направим една мрежа, една връзка между българските студенти навсякъде по света. Сега се лансира подобна идея и след като много хора имат подобна идея, значи това не е толкова сложно да се случи. Хубаво е да се търсим, да говорим и да имаме желание да направим нещо подобно. Не е невъзможно. Въпросът е какво ще произлезе от един такъв световен форум“, заяви вицепрезидентът Маргарита Попова.

  „Ако хората се организират, смятам, че това е абсолютно положително. Колкото повече са активни нашите общности зад граница, институционализирани и колкото повече могат да лобират за интересите на България на място, толкова по-добре за всички. Това е много добра идея, но не е добре тя да бъде иницирана от правителството. Тя трябва да стане спонтанна, за да не се партизира“, коментира българският министър на външните работи Николай Младенов.

  Източник:  Radar.bg

   

  Записано в Меморандума на срещата:

  Предложения за започване на дебат по следните теми:

  1. Избори на Обществени съвети с консултативни функции към посолствата;
  2. Формиране на Национален съвет, в който 4/5 от представителите са избрани от чужбина, а 1/5 са назначени от институциите (депутати и представител на Президента);
  3. Избирателен район „Чужбина“, в който българите в чужбина да могат да гласуват за листи на партии и за независими кандидати;
  4. Премахване на ограничението за двойни граждани, съдържащо се в чл. 65 от Конституцията;
  5. Електронно, дистанционно и предварително гласуване за чужбина;
  6. Улесняване на гласуването в чужбина (секции и заявления).

   

• Възрастният българин – отритнат и отречен

  Н. Цеков,  Дойче Веле

  Живее по-кратко от другите, но не се топи. Чувства се отритнат и ненужен. Не напуска своя дом-крепост, често студува и рядко се храни с месо. Що е то? Отговорът е лесен: възрастният човек в България.

   

  

  Средно с 4 години по-малко живее българският пенсионер от връстниците си в Европейския съюз. И въпреки това расте делът на хората на възраст 65 и повече години. Причината е в бързото застаряване на нацията, което няма равно в демографската история. Експертите от Евростат прогнозират, че в страните от ЕС през следващите 50 години броят на пенсионерите ще се увеличи с 50 на сто, докато в България той ще остане константна величина около сегашните 2,2 – 2,3 млн. души. Това обаче само на пръв поглед е добра новина за България: в тази държава смъртността сред възрастните е прекалено висока, което обяснява защо броят на пенсионерите няма да нараства.

  Печални рекорди

  България държи всички черни рекорди в ЕС и по отношение на бедността сред възрастните. Почти 60% от българите на възраст 65 и повече години са социално слаби. За сравнение – в Люксембург, Швеция, Холандия и Дания делът на възрастните хора в плачевно материално положение е под 1 процент. Дори в една Румъния крайно бедните са наполовина на тези в България.

  Но несъмнено най-тежко е да си самотен пенсионер в България – 77% от самотните възрастни хора не ползват отопление всеки ден, а месо ядат все по-рядко. Делът на „средностатистическия“ възрастен европеец, който изпитва подобни несгоди, е точно 7 пъти но-нисък. Дори самотните румънски пенсионери са в това отношение два пъти по-добре от българските си събратя по съдба, сочат данните на Евростат. И още: над 90 на сто от самотните български пенсионери стискат палци да не излязат някакви неочаквани разходи, тъй като не биха могли да си ги позволят. Нито пък мислят за отдих и почивка, за пътувания. В Европа броят на възрастните хора в това положение е 2 пъти по-малък.
  Близо 40% от българките и българите на възраст 65 и повече години са убедени, че обществото не ги иска

  Българските пенсионери държат и рекорда в Европа по брой на възрастните хора, които не си плащат сметките навреме, като веднага след българските са гръцките пенсионери. Като добавим и това, че на възрастния човек в България често му се налага да си доплаща от джоба уж безплатните за него здравни услуги, и че по-малко от 1 процент от общите разходи за здравеопазване отива за медицинско обслужване на възрастните, картинката се прояснява окончателно.

  Да се чувстваш непотребен

  Проучването на Евростат по повод т. нар. Година на активно стареене носи още едно смразяващо послание: българското общество и държава не само обричат своите баби, дядовци, възрастни бащи и майки на мизерно живуркане, но и създават среда, в която българските пенсионери се чувстват непотребни и отритнати от обществото. Цифрите го доказват: близо 40% от българките и българите на възраст 65 и повече години са убедени, че вече никому не са нужни и че обществото не ги иска. Подобни депресивни нагласи са характерни за едва 10 на сто от пенсионерите в ЕС, а в Люксембург само 2 процента се чувстват така.

  На този фон в България надделява мнението, че правителството не прави необходимото за постигане на разбирателство между млади и стари. Така мислят повече от половината български граждани. Което, впрочем, е още един печален рекорд за България, според данните на Евростат.

   

• Победата на Обама няма да промени Америка

  Дейвид М. Кенеди, Си Ен Ен

  .

  

  В края на поредния цикъл на президентски избори в САЩ е подходящо не само да отчетем победите и загубите, но и да анализираме естеството на американската политическа система и да се опитаме да разберем защо толкова често тя разочарова избиратели и кандидат-президенти.

  Помислете за екстравагантните надежди и обещания, съпроводили избора на Барак Обама през 2008 г. Обама със сигурност имаше достатъчно исторически основания да смята, че сеизмичния финансов трус му предоставя възможности да промени Америка към по-добро. По време на мандата му се откри политическо пространство, което му осигури ключови законодателни победи като здравната реформа и финансовата реформа на Уолстрийт.

  Тези постижения обаче бяха твърде малко на фона на амбициите на Обама и очакванията след кампанията през 2008 г.

  Този път изтрезнелият Обама определено не успя да обещае грандиозна визия за американското бъдеще и вместо това се ограничи до делегитимиране на Мит Ромни и спорове по дребни теми.

  А за какво става дума всъщност, когато говорим за американското президентство?

  На всеки 4 г. американците оглупяват

  от президентската политика. В ерата на „вечната кампания“, маринована от медиите, оглупяването няма фиксиран цикъл – на 4 г. или нещо друго. Макар че повече от век преобладаващото мнозинство от имащите право на глас не са си правили труда да пускат бюлетини на президентски избори, днес никой не може да избяга от облъчването на новините, масираната реклама и безмилостното дърдорене на кохортите, устремили се в състезанието за Белия дом.

  Няма друга страна, която да харчи толкова много от времето си, за да избере висшето си политическо ръководство. Британците и австралийците обикновено свършват цялата работа за по-малко от 6 седмици. По правило французите приключват за не повече от три седмици. Най-дългата кампания в Канада е през 1926 г. и тя продължава едва 74 дни. Няма и други хора, освен американците, които да изливат такива огромни количества пари в избирателните кампании – в тази са към 6 млрд. долара. Безконечното политиканстване за президентството е толкова американско, колкото и ябълковият пай.

  А какво кара кандидатите да се включват в кампанията? Сред народ, отколе обучаван да вярва, че всяко дете може да стане президент, като порасне, удивителен брой мъже (и малцина жени) с прекомерна амбиция са научили този урок наизуст. На практика те посвещават целия си съзнателен живот на възрастни на борба за президентството. Те кроят планове, маневрират, правят схеми, сделки, молят се, екзалтират се и дори често се унижават, преследвайки голямата награда. Веднъж добрали се до дълго лелеяната длъжност, понякога тя им носи удовлетворение, но по-често ги съсипва.

  Ейбрахам Линкълн и Франклин Д. Рузвелт – два от сравнителното малко примери за успешни президенти, до голяма степен осъществяват най-висшите си цели, но и в двата случая президентството им коства живота – единият е жертва на покушение, а другият – на катастрофално претоварване с работа и системно пренебрежение на здравето си.

  Много по-често в случаите на иначе утвърдени и уважавани мъже президентството буквално им струва репутациите. За президенти като Юлисис Грант, Хърбърт Хувър и Линдън Джонсън – всеки от които уважавани майстори в сферите, в които се развиват преди президентството, мандатът се оказва сърцераздирател и убиец на кариерата. „Пенсилвания Авеню“ 1600 (адресът на Белия дом във Вашингтон – бел.ред.) е сцена на много горчиви разочарования и епични трагедии, достойни за Шекспир.

  В светлината на тази обезсърчителна история защо някой би пожелал за себе си бремето на президентството? Както казва през 1881 г., след няколко месеца като президент Джеймс Гарфийлд: „Господи! Какво толкова има в това място, че човек да иска да го заеме?“

  Хората обаче го искат, отчаяно, включително и Мит Ромни, и Барак Обама го искаха. Всеки от тях би могъл да отговори на въпроса на Гарфийлд просто с това, че Овалният кабинет е място, несравнимо с друго, откъдето да служиш на страната си.

  Но както Гарфийлд и други президенти, сред които и Обама, научават, че американското президентство е една наистина странна институция, с по-малко власт, отколкото се твърди.

  Президентът и вицепрезидентът са само 2-ма от общо 537-те избрани официални представители във Вашингтон. Заобикалянето на Белия дом е политическо игрище, минирано с достатъчно възможности за вето, за да откажат дори и най-амбициозните мъже.

  Вярно е, че съвременните президенти контролират огромна държавна машина, чиито операции засягат почти всеки момент от живота на американците. Те обаче споделят изпълнителната власт с 50 губернатори и много правителствени служби, като например системата на Федералния резерв, които формално са независими от контрола на президента. Президентът официално няма глас в законодателния процес, освен правото си на вето, което обаче може да бъде отхвърлено от мнозинството в Конгреса. Той може да номинира федерални съдии и магистрати във Върховния съд, но те трябва да бъдат одобрени от Сената и при всички положения до служат доживот в гордеещата се с независимостта си съдебна система. Президентът е върховен главнокомандващ, но Конституцията е запазила за Конгреса правото да обявява война.

  Не става дума просто за страст към властта – колкото и конституционно да е обшита, която подхранва апетитите на мъже и жени към този пост. Трябва да признаем, че любовта към страната е сред причините, накарала толкова много добри хора, сред които и Обама, и Ромни, да се изкушат от възможността да й служат.

  Но противно на твърденията на барда, че в политиката, както и във връзките, любовта не е достатъчна и че тя рядко (за да не кажем – никога) не побеждава, тя има значение.

  Този труден урок научи Обама през последните 4 г. като президент на САЩ. Той е отдаден патриот, който при речта си при встъпването си в длъжност през 2009 г. почете бащите основатели, чиито „идеали все още озаряват света“. Той разпали вулканична симпатия сред сънародниците си по време на кампанията си през 2008 г.

  Но последните 4 г. не задълбочиха любовната афера между президента и народа. Тъкмо обратното – обожанието сред поддръжниците му значително охладня. Критиците му се увеличиха и втвърдиха тона срещу него. Събитията поставиха на изпитание дори неговите екстравагантно идеалистични възгледи за страната.

  Чувството на неудовлетвореност за президента произтича не просто от септичния политически климат в наше време, то е почти еднакво свързано и с набора от механизми, внимателно изработени преди повече от 2 века от бащите основатели.

  Поколения ученици в САЩ са обучавани на благоговение пред системата на „контрол и баланс“, която основателите са вплели така изкусно в конституцията. По-рядко се забелязват пасивите, които са неразделна част от нея. Основателите съзнателно са конструирали американската правителствена система така, че тя трудно да действа, особено това се отнася до президентството.

  Колониалният им опит с британската корона и кралските губернатори ги е направил особено бдителни по отношение на изпълнителната власт и макар президентството да е една от техните най-умни иновации в онова далечно лято във Филаделфия, те го оградиха с много ограничения и контрабаланси, за да гарантират, че никой президент няма да се сдобие с власт, която дори и малко да наподобява на монархическата.

  В американската история за малцина президенти може да се каже, че са провели истински реформи и промени – Линкълн, Франклин Делано Рузвелт, Линдън Джонсън и вероятно Роналд Рейгън са тези, които се нареждат в краткия списък.

  Американците може и да мечтаят за силен лидер, но в твърдоглавите си противоречия те всъщност не желаят истински могъщи лидери. Те може и да искат ефективно правителство, но всъщност предпочитат разделена власт, когато нито една партия не контролира едновременно Камарата на представителите, Сената и президентството – ситуация, в която сме през 31 от последните 43 г.

  Затова не бива да се учудваме, че постиженията на Обама всъщност очертават тесните граници на постижимото въобще. Те предизвикаха яростен политически обрат на изборите през 2010 г., след който властта се раздели още повече.

  Ние сме демократична страна и не можем да избягаме от логиката на уязвимата максима, че имаме правителството, което сме избрали и което заслужаваме. Независимо дали ни харесва или не, първият мандат на Обама потвърди, че наследената система на управление действа според зададения при създаването й модел.

  Сезонът на ефективното жизнено президентско ръководство има най-краткият живот, колелата на конституционната машина, създадени да ограничават президента, се завъртяха почти от първия ден на Обама на поста, досущ както и спирачките на нашата противоречива политическа култура. В рамките на 2 г. стигнахме до безизходица и започна играта на взаимните обвинения.

  Но в крайна сметка не бива да виним другиго освен себе си и наследената политическа система. И нямаме основателна причина да очакваме нещо особено различно от втория мандат на Обама.

   

  Източник:  в. „Сега“

• Е. Боулън: Няма подобрение в ситуацията с корупцията и престъпността в България

  Ситуацията с престъпността и корупцията в България няма подобрение от 90-те години до днес, каза в интервю за Дарик радио бившият американски посланик в София Ейвис Боулън. Тя беше в страната ни по време на събитията през януари 1997-а, при въвеждането на валутния борд и деноминацията на българския лев.

  „Не винаги успявам подробно да следя развитието на ситуацията в България, но като цяло, не мисля, че има някакво подобрение. Това е очевидно и е тревожно за приятелите на страната ви, както и на партньорите ви в Евросъюза. Ако помните, преди няколко години почти изгубихте финансирането си (спрените по време на тройната коалиция предприединителни фондове заради аферата „Батко и Братко“ – бел.рeд.).

  Това причинява неописуеми щети на имиджа на държавата ви, допринася за допълнителни тежести върху икономиката ви и ми е много мъчно, че това се случва и, че няма подобрение“, коментира тя.

  Посланик Боулън призна, че по онова време не били много информирани за вътрешната динамика на силовите групировки в България, нито за връзките им с правителството. Тя коментира още, че си спомня тогавашния ни премиер Иван Костов като „авторитарен и непредсказуем“.

  „Много уважавам господин Костов, той е един изключително умен човек, който разбираше какво е необходимо да се направи в България тогава. Невинаги беше много гостоприемен към съюзниците си и подхода му отблъскваше много хора. Нямам спомен да съм го съветвала да сформира коалиция със социалистите.

  Доколкото помня, имаше служебно правителство и всички бяха изключително притеснени за икономиката и за това какво би се случило с девалвацията на българския лев, ако има дълъг период без правителство… По-скоро, вероятно съм му споделила своите опасения да не оставя политическите страсти да го заслепят и да се вземат решения, които да доведат до лоши икономически последици за страната“, разказа Боулън.

  Източник:  webcafe.bg

• Седем години нямане на доказателства

  

  Вчера почина Патриарх Максим, мир на праха му. Няколко дни по-рано ни напусна Главният Прокурор Б. Велчев, изтече му мандата. Отиде в един по-добър свят – в Конституционният Съд. Седем години ръководеше държавното обвинение с блага усмивка и миловидни маниери. Очаквах тези дни да прочета някъде нещо като отчет за това какво е успял да свърши полезно за държавата. Но явно българските данъкоплатци не сме заслужили такава чест. Няма списък с успехите, няма доклад за неизпълнените задачи, няма нищо освен все същите медийно напудрени благовъзпитани приказки.

  Както си му е реда, и аз се запитах с какво ще го запомним този Главен Прокурор? Неговите предшественици например са останали в съзнанието ни с култови фрази или атрактивно поведение. Първото което ми хрумна е, че все се бореше, водеше титанична битка срещу извънземни и любимото му заклинание беше: “няма достатъчно доказателства срещу престъпността и корупцията по високите етажи на властта”. Нищо, че от Европа непрекъснато пристигаха критики точно в тази насока, нищо че в България всеки български гражданин е пострадал пряко или косвено от това негово нямане. Мизерията, самоубийствата, безработицата, съсипаните социална, здравна и образователна системи са пряко следствие от ограбването на нашите данъци. От вечната липса на доказателства срещу грабителите – олигарси, местни феодали и техните корумпирани слуги в тоги. Единственото бледо подобие на отчет видях по една национална телевизия.

  Там Главният, приказвайки си сладко с водещия, свенливо спомена, че малко или повече всички по-известни бандити били с повдигнати обвинения или осъдени или принудени да избягат зад граница, което пак било някакъв успех. Имена не каза, но явно имаше предвид вечните лоши: Галеви, Брендо, Маргините, Митьо Очите, Златко Баретата… Усетих как ме сложиха на шейничката. Как така дори и малките деца вече разбраха, че не това са истинските най-големи престъпници, а главният обвинител не знае? Размечтах се и си представих как соченият за легенда журналист задава следните въпроси: Какво се случва с изчезналите папки с документи от Агенцията по Приватизация за над 2500 приватизирани предприятия? Какво става със следприватизационният контрол? Какво става със заменките на плажове и планински курорти ощетили държавата, тоест нас с 8 млрд. лв.? Редно ли е да се продават фирми като БТК, „Булгартабак“ и много други на занижени в пъти цени, след това препродавани и разликите да отиват отново в джобовете на родни и чужди чорбаджии, вместо в държавната хазна? Правилно ли е с парите на българските данъкоплатци да се спасяват частни банки от фалит? Така през 2008 г. Станишевото правителство и БНБ “отпускат” на банката на Цеко Минев ПИБ 1,2 млрд. лв. Нормално ли е всички обществени поръчки да се печелят от едни и същи “наши” момчета? Например – фирмите на Божков в строителният бранш? Нима не се знае, че на входа и на изхода на всеки отрасъл са застанали бейове и назначени от тях политици и изсмукват като паразити всеки лев? И видимо затлъстяват откъм имоти, лимузини, яхти и други всевъзможни благинки.

  Еех, отнесох се нещо, те въпросите са толкова много, явно ограниченото време на предаването е попречило да бъдат зададени. Но лично аз задължително бих попитал Торкемада, какви са тия перверзни закони в България, които сами стимулират корупцията сред представителите на родното кривосъдие? Член 132 от Конституцията разрешава на “тогите” да изпълняват частни поръчки, да взимат подкупи за да натопят невинен или за да замажат вината на престъпилите закона. Магистратите не носят персонална отговорност за “грешките” си. Е как да устоят на изкушенията, след като нищо не ги грози? А когато пострадалите граждани се жалват на Главния Прокурор от разпасали се магистрати в Бургас, Плевен, Благоевград и т.н., се случва нещо, на което дори изпедепцаните йезуити биха завидели. Главният изпраща жалбите по места и там се самопроверяват кривосъдниците! Отговорът, който получават гражданите винаги е един и същ – не са открити нередности в дейността на служителите на Темида.

  Нормално – гавра, но законна. Въпросите към вече бившият Главен Прокурор са много, но пък си е чиста загуба на време да се чакат отговорите. Човекът си има един стандартен: “няма достатъчно доказателства”, “не са събрани доказателства за …”. И така седем години, само че не в Тибет, а тук в България, в най-корумпираната, в най-бедната държава в Европа.

   

  Ивайло Зартов,  ivailozartov.org

  –––––––––––––––––

  Бел.ред:  Публикацията завършва с линк към група във Фейсбук „Да помогнем на Главния Прокурор“, чието описание е: „АНТИКОРУПЦИЯ. Олигарси, политици, чиновници, феодали, които са виновни за унищожаването на България. Информация, коментари, собствени и чужди публикации. Правоохранителната и правораздавателната системи са спънати, слепи, зависими, корумпирани.Българските граждани са длъжни да помогнат на Главния Прокурор, иронията е уместна.“

   

• World reaction to Barack Obama’s victory

  The Associated Press | November 7, 2012
  
  President Barack Obama’s re-election in the United States elicited strong feelings – from optimism to skepticism – around the world. A sampling of global reaction:

  .

  

  „One of the first things I want to talk to Barack about is how we must do more to try and solve this crisis (in Syria). Above all, congratulations to Barack. I’ve enjoyed working with him, I think he’s a very successful U.S. president and I look forward to working with him in the future.“ – British Prime Minister David Cameron, on a visit to Syrian refugees on the Jordanian border.

  ___

  „Your re-election is a clear choice in favor of an America that is open, unified, completely engaged in the international scene and conscious of the challenges facing our planet: peace, the economy and the environment.“ – French President Francois Hollande.

  ___

  „When you were elected in 2008, you inspired the world with a call to take responsibility for the problems we face as global citizens. Since then, you have made earnest efforts to live up to that great hope and trust placed in you by the American public. I believe you have been re-elected now in recognition of that effort.“ – the Dalai Lama.

  ___

  „The bond between Europe and North America, based upon the shared values on which our alliance was founded over 60 years ago, remains as strong, and as important to the preservation of Euro-Atlantic peace and security, as ever. President Obama has demonstrated outstanding leadership in maintaining this vital bond.“ – NATO Secretary General Anders Fogh Rasmussen.

  ___

  „I will continue to work with President Obama to preserve the strategic interests of Israel’s citizens.“– Israeli Prime Minister Benjamin Netanyahu, who has had a strained relationship with the American president over Iran and the Israeli-Palestinian conflict.

  ___

  „During the last four years when Obama was U.S. president, no breakthrough happened in relations between Iran and the US. At the beginning of his first term the situation was a bit better, but as he went on the relations got much worse, with the sanctions being imposed. So I think the outcome of the elections that was just held will not make any difference for Iran.“ – Amir Karimi, a resident of the Iranian capital, Tehran.

  ___

  „As a mother and as a grandmother who raises boy children, I think that the symbolism of having a black man occupy the highest office is something that can make my children very aspirational to know that this is possible, you know, in their lifetime“ – Zindzi Mandela, daughter of former South African President Nelson Mandela.

  ___

  „If both parties try to overcome the accumulated distrust and turn over a new leaf, if America comes to realize that it needs to work with Vladimir Putin instead of thinking that it doesn’t like the Russia that we live in, then we could achieve results.“ – Alexei Pushkov, chairman of the Russian Duma’s foreign affairs committee, calling for a new start to U.S.-Russia relations.

  ___

  „Sandy was a climate change warning. Obama must now take the stage and fulfill the promise of hope the world needs.“ – Kumi Naidoo, international executive director of Greenpeace.

   

  Source:  huffingtonpost.com

• Борисов влезе в конфликт с Европейския съд за правата на човека

  Ден, след като Европейския съд за правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ) осъди България да плати 50 000 евро обезщетение на роднините на Тодор Димов Тодоров-Чакъра, загинал по време на скандалната МВР акция в Харманли, ръководена лично от Бойко Борисов през 2003 г., премиерът категорично не призна мотивите на съда.

  „Това, което си спомням, е, че той стреля по полицаи… Първо, той се самоуби, много добре знаете! А второ, цял ден държа полицаи за заложници и стреля с калашник срещу тях. Като полицейски шеф никога не съм допускал да стрелят по полицаи“, гневно заяви Борисов в сряда в отговор на въпрос на Mediapool по темата.

  Запитан дали все пак не се чувства лично отговорен за смъртта на Чакъра, както и за поредното осъдително решение на ЕСПЧ срещу страната ни, премиерът кратко заяви: „Не!“, излизайки от Гранитна зала в Министерския съвет.

  Тази негова позиция противоречи дори на собственото му мнение, изразено в интервю на в. „24 часа“ преди години: „Потвърдих, че аз съм дал заповедта за стрелбата. Според мен сме действали абсолютно правилно и ако отново се наложи такава ситуация, ще действаме по същия начин. Ако има някой виновен, това съм аз.“

  Въпросната присъда на съда в Страсбург е безпрецедентна, тъй като в нея за пръв път се споменава категорично, че отговорен за нарушеното право на живот на Тодоров е лично „генерал Б.Б.“, който тогава бе главен секретар на МВР.

  В мотивите на европейските магистрати подробно се припомня развитието на скандалната двудневна операция, в която участваха над 100 служители на полицията, включително и 30 барети. Служителите на реда изстреляха по къщата на Чакъра общо 15 ракети с гранатомет по лично разпореждане на Борисов.

  Официално посочената причина бе, че приятел на Тодоров разкрил на полицаите, че в и около къщата са заложени множество капани. В крайна сметка Чакъра бе открит овъглен на последния етаж, а сградата буквално бе срината от атаките на униформените. Последвалото разследване установи, че той всъщност се е самовзривил с ръчна граната, а не е бил убит по време на офанзивата на МВР.

  По повод решението на ЕСПЧ един от адвокатите на семейството на Чакъра – Михаил Екимджиев, призова във вторник Борисов да бъде разследван от българското държавно обвинение.

  „Ако в България има прокуратура, веднага след влизането в сила на днешното решение на съда по правата на човека в Страсбург, наказателното производство за смъртта на Чакъра трябва да бъде възобновено, при което да се разследват точно действията на тогавашния главен секретар на МВР Бойко Борисов. От гледна точка на мотивите на решението на Страсбург той би следвало да е отговорен, ако не в съпричастност към убийството на Тодор Димов, то в злоупотреба с власт и превишаване на правомощия“, заяви юристът, цитиран от „Правен свят“.

  Очевидно обаче премиерът няма никакво намерение да признае, че като полицейски шеф тогава е допуснал сериозен гаф, въпреки че по този начин влиза в директна конфронтация, вече не само с българските, но и с европейските съдии.

  Източник: Mediapool

• Как джиповете и ролексите застрашават Църквата

  След смъртта на патриарх Максим при избора на негов заместник има риск от уставни поправки и бизнесът, който кръжи около църковните имоти, да е подготвил свое лице за финалната битка. Това каза психологът и бивш депутат д-р Николай Михайлов в сутрешния блок на Би Ти Ви.

  Политикът от БСП и бивш юрист на Светия синод Татяна Дончева се съгласи, че има такава опасност: „Има риск църквата да попадне в ръцете на духовници, които общуват с бизнесмени, те са тези, които сменят скъпи коли и ролекси“, каза тя.

  Според Михайлов обществото има потребност

  Църквата да бъде оглавена от лице, от което да не се срамува.

  Важно е това да е нормален човек, за да се излъчва адекватност и възможност да се влиза в комуникация с обществото.

  По думите му дори новият патриарх да има досие, то не трябва да съдържа нищо и публично да се обясни, че е „нещастен инцидент в извънредно сложен период“.

  Ако се избере лице с дебело досие, това ще бъде много арогантно

  като избор и ще отпъди значителна част от обществото от Църквата, предупреди той.

  Дончева се съгласи с тази идея. Според нея обаче част от досиетата показват, че е имало агресивна интервенция върху архимандритите.

  Патриарх Максим успяваше да матира властта. Той служеше достойно, разбираше колелото на живота, искаше да предаде Църквата в добри ръце, каза Дончева.

  Много хора обвиняваха Църквата, че не е направила нищо по време на прехода, Максим изглеждаше привидно инертен, но той стоеше непоклатимо. Като анализираш, установяваш как той е направил всичко, за да спечели международната църковна общност, подчерта тя.

  В самото начало на разкола патриарх Максим затвори конфликти в американската православна църква и с Кирил Йончев от Питсбърг. Емигрантите така и не преминаха на страната на разколниците, припомни Дончева.

  Михайлов коментира, че патриарх Максим е „надживял противниците си в пряк и в преносен смисъл“. Той остана на поста си, управлявайки ненатрапчиво и несприхаво, коментира той. Според него след смъртта на патриарх Максим името му е натоварено с допълнително достойнство.

  В сутрешния блок на Нова телевизия директорът на Националния исторически музей проф. Божидар Димитров коментира, че „България загуби една скала, в която се разбиваха вълните на всички бури, които започваха в Българската православна църква и през годините на комунизма, и през годините на т.нар. преход. Дядо Максим успя да преведе църквата през много трудности както по време на комунизма, така и по време на демокрацията“, посочи Димитров.

   

  Погребват патриарх Максим в петък

  Великотърновският митрополит Григорий ще председателства заседанията на Светия синод до избирането на временен наместник, предаде Агенция „Фокус“.

  По Устава на Българската православна църква и според член 42 от него, в качеството си на временно председателстващ заседанията на Светия синод е Великотърновският митрополит Григорий до избирането на временен наместник.

  Временният наместник трябва да организира избирането на нов патриарх до 4 месеца от кончината на патриарх Максим. Пловдивски митрополит Николай ще отговаря и за Софийската митрополия, докато се избере временен наместник.

  Избирането на временен наместник трябва да стане в 7-дневен срок.

  Погребението на патриарх Максим ще бъде извършено от 15.30 часа в петък в Троянската света обител, по личната воля на патриарха. По-късно правителството обяви петък, 9-ти ноември за ден на национален траур.

  В завещанието на Негово светейшество, което е било отворено, има описи на неща, които той оставя в полза на Светия синод. Това са най-вече църковни принадлежности.

  В четвъртък в храм „Света Неделя“ в столицата ще бъде отслужена панихида, на която ще бъде докарано тялото на патриарха.

  В петък ще се отслужи официалната литургия в храм-паметник „Свети Александър Невски“ от 09.00 часа. От 10.30 часа ще започне опелото, на което ще могат да присъстват и граждани, които искат да изразят последна почит към патриарх Максим. Непосредствено след опелото в храм-паметник „Св. Александър Невски“, тялото на патриарх Максим ще бъде пренесено в Троянския манастир, където ще се извърши погребението.

   

  Източник:  Vesti.bg

• Основните предизвикателства в новия мандат на Обама

  С края на изтощителната предизборна надпревара и победата му днес на изборите в САЩ Барак Обама би имал извинение за малко почивка.

  

  Но той трябва да забрави подобни мисли, тъй като трябва да вложи усилията си в издърпването на Америка от надвисналата „фискална скала“, бюджетния краен срок, който може да обърка опитите му да съживи икономиката, които вече се натъкват на сериозни спънки. Избягването на това потенциално икономическо бедствие, което сега е само на няколко седмици разстояние, ще бъде основният приоритет за демократа, който беше преизбран за втори мандат в Белия дом, но той трябва да работи с доминираната от републиканците Долна камара.

  „Най-голямото предизвикателство, пред което е изправен президентът, е въпросът с фискалната скала и в по-широк смисъл фискалното здраве на САЩ“, казва аналитикът Джеймс Линдзи от Съвета по външна политика. „Ако следващият президент не успее да намери начин за извеждането на САЩ по гладък път на фискална платежоспособност, дългосрочните последици за Америка и нейната външна политика ще бъдат огромни и ужасни“, допълни той.

  Безработица и крехка икономика, показваща начални признаци на съживяване след четири тежки години, бяха основните притеснения на избирателите. Но републиканците и демократите, заседаващи в Конгрес, чиито нови Камара на представителите и на Сенат се готвят да заемат местата си през януари, трябва да преодолеят различията си за справянето с дефицита на страната до крайния срок 31 декември.
  Ако не успеят, тогава въз основа на закон, приет като политически компромис миналата година, президентската администрация ще се сблъска със „скалата“ с всичка сила, което ще доведе до автоматични масови съкращения, разделение между разходите за отбрана и разходите за други сектори.

  Бюджетното бюро на Конгреса твърди, че мерките за строги икономии могат да свият икономиката с 0,5% догодина и да увеличат безработицата до 9,1% спрямо настоящите 7,8%. Законът, приет през август 2011 г., установява ограничаването на разходите на 1,2 трилиона долара за 10 години от 2 януари 2013 г. и без споразумение правителството ще трябва да съкрати разходите с около 109 милиарда долара догодина.

  В същото време пакетът от намаления на данъците, приети или разширени през 2010 г., за да стимулират икономически растеж, и с удължаване на помощите при безработица, ще изтече, което означава, че данъците ще се увеличат значително за повечето американци. Макар да е най-непосредственият проблем, фискалната скала не е единственото предизвикателство пред Обама.

  Подозрителната ядрена програма на Иран, която беше оставена на заден план в последните месеци, отново ще излезе напред, особено, ако израелският премиер Бенямин Нетаняху бъде преизбран на изборите в родината си през януари. Обама обеща, че няма да позволи на Иран да разработва ядрени оръжия, а Израел ще продължи да оказва натиск, за да е сигурен, че ще удържи на обещанието си.
  Нетаняху призова Вашингтон и международната общност да установят ясни „червени линии“ за Иран и без съмнение отново ще отправи подобен призив, особено ако бъде окуражен с нов мандат. Еврейската държава, единствената необявена ядрена сила в Близкия Изток, отказа да изключи възможността за военен удар за предотвратяване на сдобиването от Иран с ядрени оръжия.

  Друго надвиснало главоболие е както да се прави в Сирия. Месеците на жестоки боеве, при които загинаха над 36 000 души, главно цивилни, не успяха да свалят от власт авторитарния президент Башар ал-Асад. До момента администрацията на Обама се въздържаше от по-голям ангажимент в Сирия, страхувайки се, че това може да въвлече страната в нов конфликт в момент, когато американските войски се изтеглят от Ирак, а ръководените от НАТО бойни части напускат Афганистан. Но с навлизането на сирийския конфликт в задънена улица и увеличаването на броя на жертвите, без съмнение ще се увеличи натискът за по-твърда американска реакция.

  Въздигащ се Китай, който преминава през значителни промени в лидерството, и промените, породени от Арабската пролет, размътила политическия пейзаж в региона също ще са сред водещите приоритети в новия мандат на Обама.
  Друг проблем е кризата в еврозоната, въпреки че тук американците са до голяма степен безсилни и ще трябва да оставят Европа да реши как да спаси икономиката си с надеждата, че няма да има последици за САЩ. „Но всичко това е безсмислено, ако не работим заедно тук, у дома“, предупреди бившият заместник държавен секретар Уинстън Лорд на семинар в университета Джорджтаун миналата седмица. „Ако не преодолеем тази политическа безизходица и ако не разрешим икономическите си проблеми…, всичко останало, което правим по външната политика е безсмислено. Трябва да направим това, за да затвърдим мястото си като световен лидер“, допълни той. /АФП, Вести.бг /

• Почина патриарх Максим

  На 98-годишна възраст след дълго боледуване почина българският патриарх Максим. „Днес се представи в Господа Негово светейшество Българският патриарх и Софийски митрополит Максим“, съобщи Светият синод.

  Максим бе най-дълго управлявалият предстоятел на автокефална православна църква в цялата история на православието. Той бе и най-възрастният патриарх, управлявал православна църква.

  Максим почина в болница Лозенец в 4 часа сутринта , където бе от няколко седмици поради „напредналата възраст“ и редицата заболявания, от които той страдаше.

  По-късно сутринта Българската патриаршия излезе с изявление по повод кончината на патриарха.

  „Боголюбиви братя и сестри, в ранната утрин на 6 ноември 2012 г., след кратко боледуване в Университетска болница „Лозенец” в 03,30 часа, вследствие на сърдечна недостатъчност, се представи в Господа Негово светейшество Българският патриарх и Софийски митрополит Максим, дългогодишен първосветител на родната ни света Православна църква и старейши предстоятел между всички патриарси – глави на поместните православни църкви“, се казва в изявлението.

  „Негово светейшество се пресели във вечността в ясно съзнание и трезва мисъл, отправяйки към всички свои чада в родината и извън нейните предели последен първосветителски благослов. Призоваваме православните християни да отправят своята искрена молитва в едно със светата Православна църква към всемилостивия Бог да упокои душата на нашия скъп Патриарх в Божието царство – вселенията на праведните. Вечна, блажена и светла да бъде паметта на Светейшия Български патриарх Максим. Бог да прости“, завършва изявлението.

  Кончината на Максим не бе изненада, защото той от дълго боледуваше и дори на рождения си ден бе в болницата.

  41 години Максим бе начело на Българската православна църква, както по времето на късния социализъм, така и в годините след Десети ноември, когато започнаха бурни обществени процеси за очистване на църквата от колаборационистите с предишния режим.

  „Бунтът“ на клирици и миряни срещу синода на Максим завърши безславно, а Максим успя да наложи успокояване на институцията. Той дори направи „отстъпление“ от традиционния антиекуменизъм в православието и се срещна с папа Йоан-Павел Втори, когато главата на Римо-католическата църква дойде в България.

  Когато започна отварянето на досиетата на сътрудниците на ДС сред висшия клир Максим запази мълчание и не взе отношение дори към факта, че само трима от висшите клирици не са били агенти на ДС, а всички останали по едно или друго време са служили на комунистическия репресивен апарат.

  Въпреки всички предположения, че Максим е бил свързан с ДС, негово досие не бе извадено от архивите на службата.

  Максим успя да запази в „прилични рамки“ острите противоречия и интересите на различни кръгове в Светия синод. След като легна за дълго в болницата миналата година след тежка битова травма той успя да държи в „послушание“ членовете на синода, всеки от които се надяваше възрастният предстоятел да го посочи за свой наследник. Патриархът така и не посочи такъв, упълномощавайки всяка седмица различен синодален член да го представлява в текущите дела.

  Кой бе Максим?

  Патриарх Максим със светско име Марин Минков е роден на 29 октомври 1914 г. в с. Орешак. От ранно юношество е послушник в Троянския манастир. Основно и прогимназиално образование получава в родното си село. Завършва Софийската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет.

  През 1941 г. приема монашески подстриг в параклиса на Богословския факултет с името Максим, а след това е ръкоположен за йеродякон. През 1947 г. е възведен в архимандритско достойнство от Доростолския и Червенски митрополит Михаил.

  От 1947 до 1950 г. архимандрит Максим е протосингел на Доростоло-Червенската митрополия, а от 1950 до 1955 г. е предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия.

  След завръщането си в България през 1955 г. е назначен за главен секретар на Светия синод, на този пост е до 1960 г.

  На 30 декември 1956 г. е хиротонисан в епископски сан като епископ Браницки по предложение на патриарх Кирил. През 1960 г. е избран и утвърден за Ловчански митрополит.

  След смъртта на патриарх Кирил през март 1971 г. става наместник-председател на Светия синод след специално решение на ЦК на БКП. Такива назначения не можеха да станат без благословията на управляващата комунистическа партия и на поста не можеше да застане човек, който няма благословията на тогавашната държава.

  Интронизиран е за патриарх на 4 юли 1971 г. Според устава на БПЦ патриархът е едновременно и Софийски митрополит.

  Източник: Mediapool

   

  Реакциите: Голяма загуба за Църквата

   

  

  „Той съхрани единството, опази Църквата да не се политизира, така че това е тежка загуба“, заяви Ловчанският митрополит Гавриил по повод смъртта на патриарх Максим.

  „Бог да прости Негово Светейшество. Кончината на патриарх Максим е изключително важно събитие. Патриархът беше на такива години, но ние се радвахме, че е измежду нас, че е жив, и това е загуба за Българската православна църква.“

  Това заяви Ловчанският митрополит Гавриил, който пристигна в Светия Синод, за да се подпише в книгата за съболезнования по повод кончината на патриарх Максим.

  Митрополит Гавриил е един от тримата митрополити, за които не бяха оповестени данни за съпричастност към бившата ДС. Другите двама са Пловдивският митрополит Николай и Доростолският митрополит Амвросий.

  Името на Ловчанския владика е сред спряганите за нов патриарх на Българската православна църква.

  Митрополит Гавриил подчерта, че патриарх Максим е бил изключителен човек, който много е направил за Църквата, особено в годините на разкола.

  „Той съхрани единството, опази Църквата да не се политизира, така че това е тежка загуба“, посочи митрополит Гавриил.

  Той каза и, че на заседанието на Светия синод трябва да се решат неща около погребението и да видят дали патриархът е оставил някакво завещание, където може би той е изявил някакво пожелание къде да бъде погребан.

  „Трябва да решим къде ще е погребението, ще каним ли гости. Това всичко трябва да се реши днес. Новият патриарх ще бъде избран според устава. Сега до 7 дни управлява старшият член на намаления състав на Св. Синод, това е Великотърновският митрополит Григорий. До 7 дни трябва да бъде избран наместник-председател на Св. Синод, който трябва до 4 месеца от деня, в който е починал патриархът, да организира избирането на нов патриарх“, каза още митрополит Гавриил.

  Попитан как оценява шансовете си за глава на БПЦ, митрополит Гавриил отговори, че това е Божия промисъл.

  „Всички знаят, че аз не проявявам някакви аспирации и сега се молим за упокоението на душата и да се молим, разбира се, Господ да покаже най-подходящия човек за това да поеме оттук нататък ръководството на БПЦ.“

  За това дали при избора на нов патриарх ще надделее в отрицателна посока принадлежността към Държавна сигурност, митрополитът посочи, че има много качества един човек и не може да каже кое ще надделее.

  „Да си спомним за дядо Максим и да кажем: Бог да го прости“, заяви председателят на църковното настоятелство на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ епископ Тихон.

  Епископът призова днешният ден да не бъде за сензации, а да бъде траурен. Епископ Тихон каза, че предстои повече от 40-дневен траур, през което време ще се направи погребението на патриарх Максим. В храм-паметник „Св. Александър Невски“ няма да има нищо освен процедурите по погребението на патриарха, каза епископ Тихон.

  „Очаквайте изненади“, каза епископът за предстоящия избор за глава на Българската православна църква, но той не можа да каже нито едно име, за което да се говори в църковните среди за нов патриарх.

  Първият пристигнал в сградата на Св. Синод митрополит Калиник Врачански заяви: „Да не бъдем мъстителни и нахални“. Митрополитът дойде в Св. Синод, където се събират владици и епископи във връзка с кончината на патриарх Максим. Митрополит Врачански, слизайки от колата си, избегна журналистите, криейки се с плик от документи.

  Животът на Негово светейшество Българският патриарх Максим е украсен от това, че той оставя светла диря в историята на Българската православна църква, каза за „Фокус“ архимандрит Антим, протосингел на Видинска света митрополия и игумен на Клисурския манастир „Св. Св. Кирил и Методий“.

  Той добави, че когато Българската православна църква изживява своя катарзис – гонение от страна на силните на деня, вътрешни смутове и неразбории, патриархът устоява с молитва, кротост и смирение.

  Патриарх Максим е истински пример за духовник, който достойно стои на своето място, добави архимандрит Антим. Според него най-силната страна на патриарх Максим е било неговото търпение.

  „Никога не действаше първосигнално, никога не вземаше решения без да помисли, без да се посъветва, без да почувства как ще се възприеме това от отсрещната страна. Има много с какво да се поучим от живота и действията на Негово светейшество патриарх Максим”, добави духовникът.

  Българската църква, народът ни и Клирът ни търпи тежка загуба, каза Пловдивският митрополит Николай след заупокойната молитва, отслужена в митрополитския храм „Св. Марина” по повод кончината на Българския патриарх Максим.

  „Бог е промислил да прибере при себе, а Св. Богородица дойде, за да прегърне и отнесе в рая Божествения чертог, светлата душа на достойния просветител и достоблажения първойерарх на родната ни света църква – Негово Светейшество Максим, патриарх български“, каза митрополит Николай.

  По думите му патриарх Максим е извървял своя живот и служение достойно и е опазил не само своята вяра, но и вярата на българския народ през тежките години на воинстващ атеизъм и времената на зловредния разкол на българската църква. Всичко това той е сторил със силна вяра в Бога, упование, търпение, с любов и кротост. Като е отправял усърдни молитви към Бога Негово Светейшество е извел кораба на църквата, въпреки стихиите и бурите на житейското море.

  Митрополит Николай се обърна към българския народ с призив – така, както патриарх Максим през тези 41 години патриаршеска служба не е изоставил никого и никога в молитвите си, така и българският народ да не го изоставя в молитвите си, да помни своя наставник и да подражава на вярата и добродетелите му.

  Патриарх Максим съумя да запази Българската православна църква единна, въпреки голямото изпитание, което имаше, каза архимандрит Василий, игумен на Чипровския манастир „Св. Йоан Рилски“. Той добави, че не е имал много допирни точки с патриарха, но от срещите си с него го познава като благ и скромен човек. Архимандрит Василий добави, че патриарх Максим е един достоен патриарх на Българската православна църква и пример за всички православни църкви.

  Патриарх Максим е един изключителен пример за подражание от всички хора, каза пред „Фокус“ игуменът на Рилски манастир, Адрианополски епископ Евлогий.

  „Днешният ден не е за много словоизлияния. Патриарх Максим беше най-дългогодишният патриарх на православната църква, преживял много събития – и църковни и държавни. Мога само да кажа, че е един изключителен пример за подражание от всички хора, като начин на живот. Християните трябва да се молим Бог да упокои душата му и да го изпратим подобаващо от този свят, да го запомним с неговата добрина и мъдрост”, каза още игумен Евлогий.

  Патриарх Максим управлява мъдро, изключително мъдро, с търпение и такт. Той запази единството на Българската православна църква, каза Варненският митрополит Кирил пред БНР.

  Митрополитът определи покойният Патриарх Максим като обединител на нацията и един от последните народни будители. „Много трудно се намира такава личност“, категоричен бе Варненският митрополит. Той отказа да коментира предстоящите действия на Българската православна църква след смъртта на патриарха с думите „Сега се полага само да се молим и да помним неговия велик пример на добротворчество, смирение, търпение“.

  Патриархът на България Максим, който почина във вторник сутринта на 98-годишна възраст, беше водещ йерарх и верен приятел на Руската православна църква. Това заяви пред РИА Новости заместник-председателят на Отдела за външни църковни връзки Николай Балашов.

  „Патриарх Максим беше верен приятел на Руската църква, с която съхраняваше особено тясна връзка от времето, когато е служил като представител на Българската патриаршия в Москва”, каза Балашов.

  Той посочи, че целият живот на покойния патриарх е бил посветен на църквата. „Той нееднократно преживя драматични промени в живота на своята страна и през цялото време запази удивително спокойствие на духа и вярност към избрания път“, добави представителят на Руската православна църква.

  По повод кончината на патриарх Максим съболезнователно писмо изпрати и Католическата църква в България.

  „Изразявам дълбоко и искрено съболезнование по повод блажената кончина на Предстоятеля на Българската Православна църква, Светейшия Патриарх Максим“, се казва в съболезнователно писмо на Христо Пройков, Апостолически екзарх, председател на Епископската конференция на Католическата църква в България.

  В храм-паметник „Св. Александър Невски“ първа от светската власт пристигна председателката на Народното събрание Цецка Цачева.

  Патриарх Максим беше в съзнание, с бодър дух и ме благослови с поглед. Това каза председателят на парламента Цецка Цачева, която бе сред последните, срещнали се с патриарха в болницата. „Бог да прости патриарх Максим, покой на душата му“, каза председателят на НС.

  Цецка Цачева каза още, че предполага, че утре правителството ще реши да обяви ден на траур.

  Съболезнования на Стобийския епископ Наум – главен секретар на Светия синод и на митрополитите от Светия синод изказа и министърът на културата Вежди Рашидов.

  Източник:  Vesti.bg

• Нова буря връхлита Ню Йорк и Ню Джърси

  Новото бедствие носи със себе си опасността от пориви на вятъра със скорост 89 км/ч, още ерозия на бреговете, наводнения и валежи

  

  Очаква се към сряда нова буря да връхлети района на Ню Йорк и Ню Джърси, които все още треперят от студ и разчистват след супербурята Санди от миналата седмица.

  Новото бедствие носи със себе си опасността от пориви на вятъра със скорост 89 км/ч, още ерозия на бреговете, наводнения и валежи.

  Новата буря предизвика тревога на много места в региона.

  Подгответе се за още прекъсвания в електрозахранването, каза метеорологът от Националната метеорологична служба Джо Полина.

  „Останете си у дома. Запасете се отново“, добави той.

  Санди отне живота на над 100 души в десет щата. Седмица след бурята половин милион жители на щата Ню Йорк все още са без електричество, а в Ню Джърси – над 800 000 души, отбелязва Асошиейтед прес.

  Температурите в Ню Йорк нощем падат до 1-4 градуса, а общински служители раздаваха одеяла и призоваваха пострадалите от студа да отидат във временни убежища или дневни центрове, за да се стоплят.

  А в светлината на утрешните президентски избори в САЩ кметът на Ню Йорк Майкъл Блумбърг беше попитан дали градът ще е готов за тях.

  „Нямам абсолютно никаква представа“, каза той.

  Източник:  Vesti.bg

• Обама и Ромни с почти изравнени позиции

  Предизборната надпревара в САЩ наближава към своя край, като президентът на САЩ Барак Обама и републиканският кандидат Мит Ромни продължават да са с почти еднаква подкрепа. Утре в САЩ ще се състоят избори за президент, за Конгрес, за губернатори в 11 от 50-те щата и за щатски събрания в 44 от 50 щата. Разлика в рамките на статистическата грешка за колебаещите се щати.

  Според изследване на Ройтерс/Ипсос в четири от колебаещите се щати, смятани за решаващи за победата, разликата между двамата кандидати е в рамките на статистическата грешка.

  В Охайо, който може би ще се окаже най-важният щат в битката за Белия дом, Барак Обама е увеличил днес скромната си преднина и е получил подкрепата на 48 на сто от избирателите, а Мит Ромни на 44 на сто. Вчера Обама водеше в Охайо само с един процент.

  Двамата кандидати са с еднаква подкрепа в Колорадо и Флорида – 48 и съответно 46 сто.

  Във Вирджиния Обама води с един процент. За него са се обявили 47 на сто от участвалите в допитването, а за Ромни – 46 на сто.

  Изследване на в. „Вашингтон пост“ и Ей Би Си Нюз показва аналогични стойности за крайните резултати от изборите. Обама има подкрепа от 49 процента, а Ромни – от 48 процента. Според проучване на центъра Пю пък Обама води пред Ромни с 48 срещу 45 процента сред вероятните избиратели.

  Какво ще направи Ромни в последния ден ?

  Вестник „Вашингтон пост“ коментира, че в последния пълен ден от кампанията Ромни ще се опита да постигне това, което изглежда не успя да направи през изминалите 522 дни – да преодолее малката, но устойчива преднина на Обама в щатите, където ще се решат изборите.

  Резултати от предсрочното гласуване предполагат, че Обама води в някои ключови щати, макар и с не толкова голяма преднина, както на изборите преди четири години.

  Ако предричаната от сондажите оспорвана битка между Барак Обама и Мит Ромни се потвърди утре и от урните, изборната вечер може да продължи до късно през нощта, докато американските телевизии потвърдят екзитпол-проучванията с резултатите от преброяването на гласовете, отбелязва Франс прес.

  Утре армия от 25 000 души ще анкетира представителна извадка от гласоподаватели на изхода на изборните бюра в 50-те американски щата.

  За целта консорциум от петте големи телевизии (Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си, Си Ен Ен и Фокс Нюз) и американската осведомителна агенция Асошиейтед прес, наречен „Нешънъл илекшън пул“ (Национално изборно сдружение), е наел компанията за маркетингови и социологически проучвания „Едисън рисърч“. Събраните от нея данни се предават на членовете на консорциума, които разполагат със собствени екипи. Именно тези екипи, съставени от статистици и политолози, ще обявяват победителите във всеки щат.

  Започнаха правните битки

  Вестник „Ню Йорк таймс“, коментира друг нюанс от изборите. Изданието, цитирано от БТА, отбелязва, че докато Обама и Ромни полагат последни усилия, техните партии вече започват правни битки във връзка с изборите.

  Във Флорида щатската организация на Демократическата партия подаде вчера съдебен иск с настояване предвожданото от републиканците щатско правителство да удължи срока на предсрочното гласуване в южната част на щата, след като имаше оплаквания, че прекалено дългите опашки в събота са попречили на някои хора да пуснат своите бюлетини.

  Контролираното от републиканците законодателно събрание скъси предсрочното гласуване, което завърши в събота, от 14 на 8 дни.

  В Охайо републиканците ще защитават пред съда наредба, свързана с удостоверяването на самоличността на избирателите, която според критиците може да направи невалидни хиляди условни гласове.

  Правните спорове, разгарящи се преди изборите, са възможна подготовка за сблъсъците, които може да се разразят в няколко ключови щата след утрешния вот. Републиканците се мобилизират за борба срещу потенциални изборни измами, а демократите се готвят да се защитават от опити за ограничаване на правата за гласуване, отбелязва „Ню Йорк таймс“.

  Президентските избори в САЩ

  От 1845 г. президентските избори винаги се провеждат на първия вторник след първия понеделник на ноември на всяка високосна година.

  Самите избори не са преки, а косвени (двустепенни). В деня на изборите гласоподаватели гласуват не за президента, а за членове на Избирателна колегия.

  Избирателите гласуват за членовете на избирателната колегия – общо 538. Броят им е равен на сбора от членовете на Камарата на представителите и на Сената (435 конгресмени + 100 сенатори = 535) плюс трима от федералния окръг Колумбия, където е столицата Вашингтон. За да бъде избран, кандидатът трябва да получи най-малко 270 гласа (50 процента + 1 глас) в избирателната колегия.

  Нейните членове ще гласуват на 17 декември (първия понеделник след втората сряда на декември) в столиците на щатите, където са избрани, но името на новия президент по правило става известно след приключване на изборния ден.

  Системата на непряко избиране на президент на САЩ, датираща от 1804 г., действа така, че е възможно президентът да влезе в Белия дом с мнозинство от гласовете в избирателната колегия, макар и с по-малко гласове от съперника си в народния вот (гласовете на избирателите).

  Представителството на всеки щат в избирателната колегия се определя от числеността на населението. Калифорния с население от близо 38 милиона има 55 членове в избирателната колегия, а Монтана с население един милион – трима. Партията, спечелила повече гласове на избирателите за членове на избирателната колегия в даден щат, получава цялата бройка членове на колегията за щата. По закон членовете на избирателната колегия формално не са обвързани да гласуват за кандидата, с чиято бюлетина са избрани.

  Ако двамата кандидати получат по равен брой гласове в избирателната колегия, новоизбраната Камара на представителите избира новия президент, а новоизбраният Сенат – новия вицепрезидент.

  В досегашния Конгрес републиканците имат мнозинство в Камарата на представителите, а демократите – в Сената. Мандатите на депутатите в Камарата на представителите са за две години. Техният брой – 435 – не се е променял от 1913 г.

  В сегашната Камара през 2010 г. републиканците спечелиха мнозинство от 49 мандата и прогнозите са, че те ще запазят мнозинството си, но може би с до десетина депутати по-малко.

  Сега в Сената има 53 сенатори демократи и 47 републиканци. В Сената всеки от 50-те щати е представен от двама сенатори с шестгодишен мандат, които не са избирани в една и съща година. 33-те мандата, които предстои да бъдат подновени, са на 21 демократи, двама независими, гласуващи с демократите и 10 републиканци.

  На 6 ноември ще се състоят избори за губернатори в 11 щата, както и за щатски събрания в 44 щата. Почти всички щати имат двукамарни парламенти. На национално равнище републиканците имат около 60 процента мнозинство в щатските събрания.

  В изборния ден американските избиратели ще се произнесат и в 174 щатски референдума по въпроси от най-различен характер – от данъците, през легализирането на канабиса, до хомосексуалните бракове.

  Изборните секции затварят по различно време в различните щати. Резултатът от изборите за президент обикновено става известен около 3 ч. по Гринуич на следващия ден.

   

  Източник: Mediapool

• <<
• 1
...
• 196
• 197
• 198
• 199
• 200
• 201
• 202
• 203
• 204
• 205
• 206
...
• 415
• >>