Всички авторски страници

Авторски

• Биг Брадър в Политбюро

  Ясен Бориславов,  в. „Сега“

  Масовият интерес, предизвикан от дигитализирания архив на Политбюро, изглежда напълно разбираем. Повече от месец вече сайтът с протоколи и решения от периода 1944-1989 г. се радва на всекидневни многохилядни посещения, поради което в отделни часове, особено в събота и неделя, става трудно достъпен. Първите медийни реакции съвсем очаквано бяха свързани с надзъртане в пикантно-битовите детайли – как е живял високият етаж на властта, коли, резиденции, чаршафи, колко е получавал Тодор Живков и т.н. Естествено, това е по-маловажният пласт от информацията, затворена в папките на архива. Има по-значими и по-интересни неща, но те като че ли не са така зрелищни. Освен това не са и съвсем неизвестни. За историците архивът е достъпен от началото на 90-те.

  Изглежда, много хора днес търсят в документите някаква съкровена истина за своя живот, нещо много важно, но внезапно забравено, което трябва да си спомнят, за да ги измъкне от някаква социална амнезия. Усилието малко напомня за поведението на пациентите в лудницата, където попада счетоводителят Берлага от „Златният телец“. Там той забелязва, че лудите почти не разговарят помежду си. „Те мислят през цялото време. Те имат много мисли, трябва нещо да си спомнят, да си спомнят най-важното, от какво зависи щастието… да се разбере най-после какво се е случило, защо всичко е станало лошо, когато по-рано всичко е било хубаво.“ Ритуалите на това закъсняло усилие днес се изпълняват пред клавиатурата.

  Какво казват тези документи 30, 40 или 50 години след събитията, за които се отнасят?

  Най-важна, а сигурно и най-любопитна за читателите, е възможността да се надникне в „кутията на властта“, да се видят от първа ръка нейните чаркове и как точно работи. Вижда се манталитетът на тогавашния партиен и държавен елит, неговият морален, емоционален и образователен статус. Гледката, общо взето, не респектира. От различни преписки стават ясни някои известни и по-рано неща. Например това, че на дипломатически длъжности регламентирано са назначавани служители на ДС. Или фактът, че властта се е занимавала с разработване на контрабандни канали за оръжие и други забранени стоки. Личи близостта на режима с масови убийци като Менгисту Хайле Мариам, както и взаимността с разни леви терористични фракции, за които са изпращани оръжейни и други доставки. От документите излизат разкази за шпионски афери (някои напълно измислени), диверсии по границите, малки и по-големи международни и домашни скандали, както и строителни злополучия като падането на новостроящ се мост при Лакатник или срутването на покрива в прокатния цех на ДМЗ „Ленин“, за които после дълго е умувано дали са станали поради вражеска диверсия или поради мърлящина.

  Съвършено ясно е, че не е имало независима съдебна власт

  (Което, в скоби ще припомним, е било регламентирано и в чл. 1 от Конституцията.) В много от решенията се казва, че „Политбюро смята за целесъобразно“ определено дело да се преразгледа и/или да се реши по определен начин. Например в решение 150 от 1954 г. „Политбюро смята за целесъобразно да се даде съгласие за преразглеждане на делото срещу д-р Г., осъден на смърт през 1953 г. за шпионаж в полза на Югославия“. От преписката се разбира, че присъдата е издадена на базата на самопризнания, получени чрез инквизиране на подсъдимия. Подразбира се също, че инквизициите са били обичайна практика до средата на 50-те.

  Не е имало и независими медии, както добре личи от много решения, в които изрично е посочено как точно трябва да се отрази във вестниците едно или друго събитие.

  В архивите се виждат сложните и на моменти твърде динамични отношения между партийното ръководство и структурите на МВР и ДС. Впечатляващи са също мащабите на доносничеството. То е основен стълб, на който се крепи властта.

  Става ясно, че най-важните политически и стопански решения често са идвали готови от Москва. Това добре се разбира покрай едно писмо на Никита Хрушчов от ноември 1955 г. до ЦК на БКП „за подема в селското стопанство и развитието на отделните отрасли на промишлеността“. Съветският съюз предлага да подпомага българското земеделие с техника под формата на кредит, срещу който очаква да получава храни и земеделска продукция. Препоръчва се също България да построи заводи за велосипеди, мотоциклети, часовници, както и за сглобаване на автомобили „с части, произведени в други страни с народна демокрация“. Писмото предизвиква сериозно организационно оживление в Политбюро и ЦК на БКП. Направените от съветския ръководител „предложения“, естествено, са възприети като неотложни задачи и са разпределени за изпълнение между отделни отговорни фактори у нас. Това явно е модел, по който са се случвали много неща.

  В много от документите личи един ясно изразен „религиозен“ профил на властта

  Тя прилича на някаква религиозна секта, която живее в параноично раздвоение между възторга и страха. Възторг от победата на социализма, успехите на трудещите се, подкрепата на братския Съветски съюз и КПСС, настъплението на световната революция и т.н. По-интересен обаче е страхът – страх от някакво абстрактно зло, нещо като триглавата ламя от приказките, която никой не е виждал, но всички знаят, че живее в езеро или пещера някъде край селото и всяка година изяжда най-личните моми и момци. Сред партийната върхушка това абстрактно зло се нарича „политическа грешка“. Политическата грешка не е престъпление, а нещо по-страшно, тя е грях, който в по-тежкия случай може да окачи някого на бесилото като Трайчо Костов, а в по-лекия може да низвергне грешника завинаги или временно от редовете на праведните. Който се интересува от технологията на партийните жертвоприношения, може да я открие в архивите на Политбюро. Прави впечатление, че те са доста лаконични относно свалянето на Вълко Червенков. С протокол 57 от 6 април 1956 г. Политбюро решава да предложи на пленум на ЦК той да бъде освободен, а с решение от 5 юни е постановено преустройване на музеите в духа на решенията на XX конгрес на КПСС, като „се отстрани влиянието на култа към личността“.

  Сред партийното и непартийното простолюдие чувството на страх е поддържано чрез образа на врага (вътрешен и външен), както и чрез образа на войната. През 50-те и 60-те години сянката на войната присъства постоянно в обществения живот. Тя изглежда парадигмално неизбежна почти като Апокалипсиса в Новия завет. Непрестанно се строят скривалища, бомбоубежища и други военни съоръжения, а цивилното население се обучава как да посрещне ядрения взрив.

  Религиозният профил на властта прави логичен и образа на покаялия се грешник, който също наднича от архивите. В протокол от 6 април 1955 Политбюро „не възразява“ проф. Димитър Димитров да участва в конференция на съветски археолози в Москва. От приложеното досие става ясно, че професорът в началото на научната си кариера е бил в професионална близост с Богдан Филов и е писал статии в прогермански дух, но по-късно си е променил възгледите, а през 1950 г. си е направил сериозна публична самокритика и сега партията му прощава и не само го е оставила жив, но го пуска да замине на конференция.

  През лятото на 1955 г. Политбюро решава да се подобрят отношенията с Югославия. По този повод е утвърден списък на произведенията с антититовско съдържание, които „органите на Министерството на културата следва незабавно да изземат от продажба“. Освен това е решено „съчиненията на партийни другари, които подлежат на преиздаване, да се прочистят от подобни текстове“. Явно става дума за частична промяна в официалния катехизис, предизвикана от събития по оста Москва-Белград. Любопитно е, че в заглавията на пространния списък от антититовска книжнина освен очаквани изрази като „титофашистка Югославия“, „титофашизъм“ ,“англо-американски империализъм“ и пр. има и невинно звучащи титули като „Граничари (естраден сборник)“, „Едноактни комедии и сценки“, „Естраден антититовски сборник“ , „Хумор на народните демокрации“, „Сборник за художествена самодейност“. Сигурно е интересно да се изследва как идеологическата догма е превръщана в народно творчество.

  Интересно е също да се види

  технологията за ухажване и дисциплиниране на интелигенцията

  През септември 1955 г. Съюзът на писателите предлага да се даде орден „9 септември I степен“ на проф. Георги Цанев по случай 60-годишнината му. В Политбюро възразяват, защото това е орден, който се дава за особени заслуги към въпросната дата. При Цанев те не са били безспорни. В приложената кадрова справка освен приносите му в левия печат преди 9 септември 1944 г. е посочено и тъмно петно – сътрудничество в сп. „Златорог“. Затова му дават орден „Народна република България II степен“. От преписката става ясно, че първа степен от същия орден вече са получили Крум Кюлявков, Николай Лилиев, Людмил Стоянов, а втора степен има Елисавета Багряна. Никола Фурнаджиев е получил през 1953 г. „9 септември I степен“, а на Ангел Каралийчев през 1952-ра е даден „Червено знаме на труда“. Всекиму според заслугите.

  През 1960 г., следвайки съветския опит, Политбюро решава да се създадат т.нар. „другарски съдилища“. Любопитно е, че тези комично изглеждащи днес обиталища на юридическата самодейност са били подведомствени на Министерството на правосъдието, Главна прокуратура, Върховния съд, ЦС на профсъюзите и НС на ОФ. Със същото решение „във връзка с по-нататъшното разширяване на социалистическата демокрация“ са създадени и „въоръжени отряди на трудещите се за опазване на обществения ред“, като са разпуснати съществуващите дотогава Въоръжени работнически отряди и групи (ВРОГ). Днес бихме определили тези институции като особена форма на държавно-обществена олигофрения.

  Голяма част от архива показва как Политбюро се е занимавало и със съвсем маловажни за екзекутивна държавна власт теми. Документите от този тип като правило започват с формулата „Политбюро не възразява“… да се назначи някой зам.-директор на предприятие или да се уволни друг, да се назначи ректор на университет или някой майор в политотдела на Строителни войски, да се изпрати някой за втори или трети секретар в посолство, да се покани профсъюзен деятел от братска държава на гости у нас или някой комсомолски деятел да замине на младежка среща в чужбина. Това се нарича съгласуване. В едно от тези решения, например, се казва, че Политбюро „не възразява студенти от Сирия да посетят България на връщане от Унгария“. Има и много други любопитни в своята нелепост решения. В една секретна преписка от началото на 50-те

  трескаво се издирват някакви изчезнали неясно как лимонадени шишета

  от партийна резиденция.

  Прави впечатление също, че през целия период непрекъснато се правят някакви реформи. Политбюро непрестанно „утвърждава решение за по-нататъшното подобряване дейността на…“

  От архива изскачат интересни и позабравени думи и изрази.

  Например думата „недоносителство“

  Това е тежко престъпление. Означава да знаеш нещо уличаващо някого и да не съобщиш за това. Хубава дума е „добромания“. Някакъв командир на гранична застава е критикуван за „добромания“. Отнасял се е човешки с подчинените си. Интересен израз е „затворено писмо“. Това е писмо до всички партийни организации, изготвено в ЦК на БКП. В него обикновено се обяснява заради какви допуснати грешки Еди-кой си е изваден от състава на ЦК. „Изваден от състава“ също е характерна формулировка, както и глаголът „изготвям“. Е, не са стилистично издържани като любимия на някои депутати от ГЕРБ глагол „входирам“, но са вършили работа.

  Времето има чудната способност да променя фокуса на значимостта. Смятани за съдбовно важни някога неща, след време изглеждат глупави или смешни. Сещам се в тази връзка за една случка от моята гимназия. Имаше кампания за събиране на дрехи за гладуващите деца в Етиопия или Ангола, вече не помня точно коя африканска страна. Не помня и защо точно дрехи, а не салам или консерви. Но помня, че тогава покрай ризите и пуловерите някой беше донесъл и три мъжки вратовръзки. Част от управленските решения на Политбюро днес приличат на онези мъжки вратовръзки, които трябва да са украсили подутите от глад коремчета на три африкански деца.

  Архивът показва картината на развитието във всички обществени сфери – партийно строителство, икономика и финанси, социална дейност, международни отношения, образование, военно дело, вътрешна сигурност, медии, пропаганда и агитация, култура, художествена самодейност, спорт, туризъм и т.н. Много от документите дават отговори на щекотливи въпроси или поставят нови въпроси, чиито отговори са скрити в други архиви или пък са необратимо разтворени във времето. Той не сглобява целия пъзел на историята, но прави картината по-жива.

  Държавата е управлявана, както се управлява корпорация,

  а Политбюро е нещо като борд на директорите. Дори нещо повече – колективен Биг брадър, който вижда и знае всичко. Общ преглед на документите създава усещане, че през десетилетията на социализма страната се е развивала от догматичен и непросветен абсолютизъм към по-малко догматичен и малко по-просветен абсолютизъм. Промените са ставали с предпазливи стъпки чрез вътрешно договаряне в самата партия.

  Архивът не дава категорични отговори на въпроси относно генеалогията и механиката на т.нар. демократичен преход, но отделни документи помагат за известно подсещане. Отговорите на тези въпроси са скрити в други архиви и сигурно ще бъдат отворени, когато са без особено значение.

  Едва ли някой очаква от публикуваните документи на Политбюро да излязат зашеметяващи разкрития, които да преобърнат представите за затворения в папките исторически период. Каква тогава е причината за бурния обществен интерес, при това, убеден съм, точно сред хора, които са преживели и помнят събитията, които архивът пази? Изглежда, част от магията е в смяната на ролите. 45 години Политбюро е било в позицията на Биг Брадър, а сега ролите са разменени. Днес животът на старите партийни велможи предизвиква почти същия интерес като менталния статус на Черната Златка. Изглежда, и двете версии на групово воайорство имат сходна социална симптоматика – търсене на някакви объркани или изгубени баланси на човешкото достойнство.

  

• Произвеждат нови Златки на конвейер

  Поредно безумие в училищата изправи косите на родителите. Директори и учители в провинцията тайно се споразумяха да не пишат двойки на учениците. Независимо колко неграмотно е детето, то получава тройка и преминава в горен клас. Лоши и невъзпитани ученици пък не биват порицавани и гонени от училище, каквото и да направят.

  Порочната практика е в ход заради делегирания бюджет в школата. Директори и учители правят всичко възможно да не загубят учениците си, защото това ще им струва пари. Всяко дете в класната стая носи по 1300 лв. към бюджета на школото. Ако то получава двойки или забележки и се премести в друго училище, се губят пари. Така родното образование в момента произвежда Златки на конвейер, които подобно на плеймейтката от „ВИП Брадър“ завършват средно, без да имат елементарни знания.

  Паразитното правило, въведено преди около година, също помогна на училищните ръководства да пестят пари. Според него петокласниците могат да преминат в 6 клас и с двойка по някой от предметите, ако по останалите имат поне четворки. Заради ширещата се неграмотност обаче учениците често получават повече двойки и няма как да се възползват от облекчението.

  Негласното споразумение в училищата обаче разгневи родителите, които се чудят как да научат отрочетата си да са по-дисциплинирани и да си готвят уроците. Учат ги да са лениви и недобросъвестни, като знаят, че дори да не четат, няма да получат двойка, ядосват се майките и бащите.

  Източник: Vsekiden.com

• Внезапна среща с увредени мозъци

  Божидар Чеков,  kajeteda.com

   

  

  Прекарах три работни седмици в България. Първата ми задача бе, провеждането на пресконференция на 27 септември, за промяна на конституцията и нов избирателен закон. Всички разходи свързани с това събитие бяха поети лично от нас.

  Входът беше свободен. След като 3 милиона нашенци са изключени от политическо участие, време беше да бъдат приобщени към топящата се българска нация чрез парламентарно представителство. За целта доведох най-компетентния френски конституционен специалист – професор Ги Каркасон, участвал в поправките на конституцията по времето на Митеран, Ширак, Саркози и настоящ съветник на Оланд.

  От уважение към този изключителен гост, в залата присъстваха няколко френски дипломати, начело с първия секретар на посолството. Ние от Сдружение “ДА” изпратихме 15 хиляди известия до всички правителствени институции и национални медии. БТА, домакин на конференцията,от своя страна също информира своите клиенти и членове. Във Фейсбук над 200 „приятели” отговориха, че ще дойдат.

  В уречения ден всички столове на залата в БТА бяха заети, но правостоящи нямаше. Нямаше и нито един законописец. Въпреки наличието на телевизионни камери – дежурните политолози явно имаха по-важни занимания. Между присъстващите с радост забелязах българи от Германия и Франция, дошли на собствени разноски, специално за конференцията. Като председател на Сдружението, аз накратко се представих, от бягството ми по време на чехословашките събития до днес. Румяна Угърчинска направи изложение за дейността ни от „Кръглата маса” с Омбудсмана, създаването на Сдружение “ДА”, до пресконференцията в БТА. За тези, които не бяха чували за нас, подчертахме за сетен път несъответствието между българската конституция и европейските принципи и закони. Наблегнахме на жизненоважното обединение на българите, независимо от мястото им на пребиваване чрез избирателна равнопоставеност. Господин Каркасон представи френския опит за връзки с диаспората – 3% от цялото 65 милионно население, тя разполага с 11 избирателни района. Днес французите от чужбина имат 11 депутата и 12 сенатора. Тази парламентарна представителност сплотява националната им принадлежност и спомага за духовното и икономическо влияние на Франция по света. Всичко това трая около час.

  През това време, а и след това мнозинството присъстващи не спряха да пишат. Кой щеше да чете техните записки, така и не разбрах. Господин Каркасон се оглеждаше настойчиво към залата в очакване на въпроси. Вместо това четирима присъстващи направиха изказвания, нямащи нищо общо нито с конституцията, нито с дискриминацията спрямо българите от чужбина. След близо 2 часа, прекарани заедно, ние се разделихме с участниците и се посветихме на даване на интервюта.

  В следващите дни поне десетина познати журналисти ми задаваха въпроси, какво се е случило на конференцията, какво е казал Каркасон, имало ли е нещо скандално и т.н. „Да бяхте дошли! – отговарях – Нали за това организирахме тази публична дискусия?!”. „Не бяхме поканени!” – отговаряха всички по един и същи начин. Изумен аз открих, че дори когато става въпрос за съответствие с европейските закони, за борба за истински избори и граждански права, пишещи и мислещи хора изискват лични покани!

   

  Във Фейсбук на стотиците плахи „харесвания” се противопоставиха десетки анонимни анатеми. Двама смелчаци се подписаха и с истинските си имена. „Чеков – лъже! По онова време, минаването на границата беше невъзможно!” – пишеха някои и аз констатирах, че днес България разполага с много повече специалисти за бягство през граница от далечната 1968 година. „Знаем ние кой се подвизаваше във Франция преди 89-та…”- не спираха съответните добре просветени писари. Заключението им не закъсня: „Щом като е бил ТАМ, той е сътрудничил на ДС!” Нямах друг изход, освен да подам молба до Комисията по досиетата. Тъкмо се бях снабдил със свидетелство за „невинност”, по Фейсбук гръмнаха нови обвинения: „Щом като има достъп до медиите, Чеков е част от медийната мафия!” Преди година, след като се блъснах в непочистено свлачище, предния номер на колата ми се откачи и повече никога не го намерих. Обиколих няколко полицейски участъци, за да уредя нещата. В един от тях полицаят, който ме прие попита:

  –  Имаш ли съставен протокол?

  –  Не, нямам – отговорих.

  –  Ти си за затвора! – отсече полицаят – нямаш протокол защото си подкупил колегите!

  Бързината с която някои български мозъци лепят етикети, пропити само със злоба и завист, потвърждават приказката за българския казан в Ада, който никой не пази, по разбираеми причини…

  Заради едно интервю по Радио К2, участие в сутришния блок на БНТ и интервю в „Гласове“, според някои аз бях част от медийната мафия. Какво щяха да кажат същите драскачи от Фейсбук, ако Кеворк Кеворкян ми беше дал думата..? „Ум царува, ум робува…” е единственото обяснение за дълбоките мозъчни увреждания, настъпили след 45 години тоталитаризъм и 22 години преход за никъде.

   

  Вече си стягах куфара за тръгване, когато пристигна една приятна изненада. На мейл адреса си получих ПОКАНА  от Българска Асоциация по Изборни Системи. Помислих, че Асоциацията беше насрочила конференция вследствие на проведената в БТА пресконференция от Сдружение „ДА”. Място на събитието беше Боровец, а датата от 2 до 4 ноември. „Семето което хвърлихме на 27 септември, вече дава плодове! – помислих наивно аз. Към вежливото писмо, адресирано лично за мен, имаше файлове, които поради немощната ми интернет връзка в София не можех да отворя. Веднъж пристигнал в Париж, нещата ми станаха пределно ясни. Българските изборни неразбории се бяха превърнали в доходен пазар за някои хора. Те не се интересуваха от принципи и европейски опит, а от „доходни програмки” и платени мeроприятия. Вместо да отворят бутици за дрехи, тези хора „продаваха” конференции. Таксата за ПРАВОучастие беше 150 лева. Участниците щяха да ползуват „кафе-паузи”, коктейл за „Добре дошли” и други екстри. Имаше и тарифа за нощувките в хотела на конференцията, които разбира се бяха в плюс. Всичко това беше подписано от вечно бърборещият неразбираеми изчисления – професор Михаил Константинов. За българската избирателна система той е нещо като Гиньо Ганев – „човекът конституция”, вреден, защото несменяем. Константинов и Константиновци нямат никакъв интерес от безплатни осведомителни акции, както тази на Сдружение “ДА”, с участие на западни професори и политици, защото те заплашват захапаният от тях кокъл. Десетките платени от Сорос фондации са в същата ситуация. В деня, в който на българските граждани бъдат наистина отворени очите и в България – реализирана истинска демокрация, тяхното съществуване става безпредметно. Тогава парите, които изкарват днес, ще секнат.Това означава, че техният интерес изобщо не е политическото просвещение.

  Всичко това трябва да бъде казано и добре разбрано, защото в България все още има хора, чиито мозъци не са увредени.

   

• Православен календар: 18 октомври – Св. великомъченица Злата Мъгленска

  Днес, 18 октомври, Българската православна църква чества паметта на Св. великомъченица Злата Мъгленска.

  На този ден имен ден празнуват: Златка, Златина, Златко, Златан, Златомир, Лука, Лукан

  Света Злата Мъгленска е почитана от българи, гърци и други православни вярващи като светица и великомъченица. Тя е живяла през XVIII век, по време на османското владичество. Родила се е в бедно семейство Македония, в село Слатина, Мъгленско,

  Злата имала още три сестри. Още от малка се проличава нейната рядка красота, смиреност, благочестивост и чиста, твърда и непоклатима вяра в Бога. Рядката хубост на девойката й донася големи изпитания и става повод да понесе изпитания на велика мъченица.

  Според житието на светицата млад турчин я издебва и отвлича. Поискал от нея да се отрече от вярата си и да се омъжи за него. Тя не скланя дори пред молбите на близките си да се отрече от християнската вяра.

  Турците дълго и безмилостно я изтезават, а след това я обесват и насичат тялото ѝ на късове. Пречистена в огъня на страданията, Злата Мъгленска предава душата си на Бога на 18 октомври 1795 г. Българската православна църква почита паметта й всяка година на този ден.

  Цариградската партиаршия, както и Гръцката православна църква, Сръбската, Руската, Македонската и други я честват на 13 октомври, както е записано в основния източник на житието ѝ „Нов мартирологий“ на преп. Никодим Светогорец.

  На някои от иконите си Светицата е изографисана в народна носия.

  През 2009 г. по идея на историка Пламен Павлов св. Злата Мъгленска е избрана за небесна застъпница на българките в чужбина. Държавната агенция за българите в чужбина при председателството на Райна Манджукова учредява наградата „Българка на годината“ на името на Света Злата Мъгленска, която се обявява всяка година на 21 януари.

   

  

  Изображения на Света Злата Мъгленска се срещат в почти всички български църкви. В село Бориславци (Периклия), Егейска Македония, в  църквата „Св. Петка“, изписана през 1862 г., до неотдавна е имало фреска на св. Злата Мъгленска със запазен надпис на български език „Света Злата Мегленская“. Надписите на български език са наскоро заличени и изписани на гръцки.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  

  На 18 октомври се чества и паметта на Св. апостол и евангелист Лука. Свети Лука бил апостол от Седемдесетте и спътник на св. ап. Павел, който споменава за него в Посланието до колосяни: „Поздравява ви Лука, многообичният лекар“ (Кол.4:14). Написал третото Евангелие и книгата „Деяния на светите апостоли“.
  Свети Лука се родил в Антиохия Сирийска. Бил лекар и живописец, според свидетелството на Филосторгий и Никифор Калист.
  Според Преданието, той нарисувал иконата на Божията Майка и много проповядвал за Христа, най-вече ­ в Египет и Беотия (Средна Гърция). Загинал мъченически на 80 -годишна възраст в гръцката страна Ахаия.

  В 360 година мощите му били пренесени в Константинопол.

   

• Потулваните истини за НРБ

  Н. Цеков,  Дойче Веле

  .

  За повечето българи мюсюлмани национален герой номер едно е… Тодор Живков! Причината – съществуващите и до днес празноти в знанията за престъпленията на комунизма в България, към които все още се проявява безразличие.

  Близо 30 000 са участниците в Горянското движение от 50-те години на миналия век – един от най-ярките примери за съпротивата срещу комунизма в Източна Европа. Този факт от новата българска история обаче и досега е слабо известен. А дори и професионалните историци не знаят за стачката на пловдивските тютюноработници от май 1953 година, която започва само месец преди в Източен Берлин да се вдигне първото въоръжено антикомунистическо въстание в Източна Европа. За тези и още много други неизвестни истини от периода между 1944 и 1989 разказва организираната с германска подкрепа изложба в Държавния архив в София.

  Присъстващите при откриването представители на германски културни, научни и политически институции не скриха разочарованието си от бавния и колеблив процес на разкриване на престъпленията на комунистическия режим в България.

  Това обстоятелство е сред причините да се потърсят средства от германските данъкокоплатци, за да бъде събрана първата документална изложба за потулваните истини за методите и същността на българския комунистически режим.

  „Подкрепихме начинанието, защото германците също искат да узнаят тези факти“, казва д-р Ана Камински от Федералната фондация за осмисляне на комунистическото минало в Германия.

  Деформираната памет за българския комунизъм

  Скорошно изследване на историци от Американския университет в Благоевград разкрива, че едва 3 процента от българите смятат, че престъпленията на комунизма са нещо, което трябва да остане в националната памет.

  Проучването стига и до драстични пропадания в тази памет. Така например за повечето от запитаните най-светлата фигура в българската история остава Левски. Но пък за мнозинството българомохамедани национален герой номер едно е…Тодор Живков! На хората в Западните Родопи години наред им е „разяснявано“, че именно вдъхновителят на позорния Възродителен процес през 80-те години на миналия век ги е „спасил“ от същия Възродителен процес през 70-те години…

  Информационната завеса върху истината за престъпленията на комунистическия режим продължава да деформира националната историография, единодушни са преподавателите от Американския и Новия български университет.

  Особено неприятно е, че българите и особено по-младите, почти не се интересуват от бездните в националната история. Медиите пък предпочитат да ги заливат с „чествания“ и с хигиенизирани със сапуна на носталгията пикантерии от иначе не особено чистоплътните житиета и битиета на правешките царе, принцеси и велможи.

  Българският комунизъм – престъпление без наказание и без покаяние

  „Това, което шокира изследователите на престъпленията на комунистическата диктатура в България, е нейната свирепост. Убийствата и масовите репресии в страната започват дори преди официалното възцаряване на комунистическата партия и продължават буквално до последния ден на абсолютната й власт. Смайващо е, че и сега много от тези престъпления не са наказани“, казва германският журналист Улрих Шахт.

  „Като всички страни, преживели комунистическа диктатура, и България трябва да намери по-категорични отговори на предизвикателствата, свързани с отварянето на досиетата и с необходимостта от лустрация“, препоръчва Ана Камински. Тя обяснява, че в Германия всеки случай на обявен за агент на ЩАЗИ чиновник се разглежда индивидуално, а отстраняването е неизбежно, ако разкрити доносници на ЩАЗИ са заели междувременно високи постове в държавната администрация.

  „Заедно със забраната за заемане на публични длъжности от агенти на ЩАЗИ, започнахме широки документални проучвания и критични обществени дискусии за методите и мрежите на зловещата комунистическа „полиция на мисълта“, разказва д-р Камински, посочвайки паралелно, че на стотиците хиляди преследвани и репресирани от ЩАЗИ се падат същият брой извършители, на които е трябвало да се потърси отговорност. Което за съжаление не е осъществено в задоволителна степен.

  Увеличението на давностните срокове за извършените от комунистическия режим престъпления е факт само в Чехия.

  „Интересен феномен, който се наблюдава и в България, е, че след огласяването на част от досиетата на ДС общественото мнение и медиите съсредоточават вниманието си преди всичко към обявените за агенти и доносници публични личности и почти напълно забравят за кукловодите на комунистическата диктатура, издавали заповедите за извършването на престъпленията и репресиите“, обобщава Ана Камински от Федералната фондация за осмисляне на комунистическото минало в Германия.

  
  

• Полицейското ровене в интернет се превърна в епидемия

  Десетки хиляди пъти МВР и службите са искали и са получавали достъп от съда за това кой с кого, колко и кога е общувал в нета и с мобилни телефони

   

  Александър Александров,  в. „Сега“

  Властта, МВР и службите се оляха да ровят в личния живот на хората. Под гръмките лозунги за борба с „тежката организирана“ и „леката неорганизирана“ престъпност всекидневно се подслушват контактите на хиляди хора с други хиляди хора. Годишно се контролират милиони телефонни разговори, и то напълно законно. Тук думата обаче изобщо не е само до специалните разузнавателни средства. Много пъти сме предупреждавали, че още по-големи са възможностите за злоупотреби при достъпа до т.нар. „трафични данни“, показващи кой с кого, кога, колко е контактувал в интернет и по мобилен телефон.

  Този достъп се осигурява както по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), така и по Закона за електронните съобщения (ЗЕС). И изведнъж сега се оказва, че службите и особено МВР ровят неограничено в трафичните данни. 

  Това става ясно от доклада на парламентарната подкомисията за контрол върху специалните разузнавателни средства и върху достъпа до електронните съобщения. От проверките било установено, че съдилищата са разрешили поне 58 000 достъпа до тези данни и са отказали в едва 639 случая. Според подкомисията отказите са 0.8 на сто, което е   

  „индикация за липса на контрол и формализъм от страна на съда   

  при предоставяне на разрешение за достъп и използване“. Според същата справка освен въпросните 58 702 достъпа са дадени и още 15 350 разрешения за ровене по чл. 250 „б“, ал.1 от ЗЕС, които по правило също минават през санкция на председател на Районен съд или оторизиран от него друг съдия.

  Депутатската проверка е установила и, че има рязко увеличение на случаите, в които достъп до трафичните данни се иска дори без разрешение на съда.  Законът допуска тази възможност, когато данните са необходими за т.нар. „оперативни цели“. В тези случаи дори няма образувано досъдебно производство.  Всъщност възможността за достъп на МВР и тайните служби до електронните съобщения често се определя като 

  много по-опасна дори от използването на СРС,  

  включително и най-масовото сред тях – подслушването. 

  До 2008 г. МВР и службите имаха директен достъп до разпечатките на трафичните данни от мобилните, а и от цифровите стационарни телефони. Т.нар. „интерфейс“ – компютърен терминал, който да дава право на МВР да следи в реално време кой с кого и кога говори, бе заложен в лицензите на мобилните оператори. През 2008 г. в една наредба МВР се опита да отиде още по-далеч. С нея бяха задължени не само мобилните оператори, но и интернет доставчиците да съхраняват трафични данни. Освен това бе предоставен достъп до тях за Дирекция оперативна техническа информация (ДОТИ, сега СДОТО) към МВР и службите за сигурност. После наредбата бе атакувана и пред ВАС, който отмени въпросните разпоредби. И когато се наложи, службите отново да получават справките с разрешение на съда, исканията спаднаха от 330 000 на 30 000 – повече от 10 пъти.

  Това в прав текст означаваше, че правените директно от МВР справки изобщо не са били обосновани.  И когато сега се оказва, че съдилищата на практика одобряват всяко желание на МВР и службите да се ровят в интернет кореспонденцията на хиляди хора, то няма как да не се алармира – разрешават се 99.2% от исканията.  Освен това според документа на подкомисията се оказва, че в тази област

  едни хора си правят каквото си искат   

  Така например се оказва и че няма съвпадение между данните на съдилищата, прокуратурите, МВР и службите, от една страна, и от статистиката, предоставена от мобилните оператори. Което е не само абсурдно и опасно, но и предполага много злоупотреби.

  Въпреки искането на подкомисията информацията за предоставените данни по Закона за електронните съобщения от задължените по нормативния акт субекти да бъде разделена съобразно вида им – телефонна или интернет услуга, такава статистика не беше представена, констатира още докладът. Било е установено и, че регистрите за достъп до трафичните данни масово се водят различно от отделните служби – при това с много малко данни в тях.

  Проблемът е наистина драматичен и заради обстоятелството, че данните от всяко влизане в интернет с цялата информация покрай това се съхранява по закон една година назад. Става дума за информацията, чрез която да може да се проследи всичко – източникът и направлението на връзката, датата, часа и продължителността, за идентифициране на крайното електронно съобщително устройство на потребителя или на това, което се представя за негово крайно устройство, установяване на идентификатор на ползваните клетки. Освен това, ако някой от МВР или службите е поискал достъп, то данните може да се пазят и още 6 месеца след това.

  Да не говорим, че

  Сульо и Пульо имат право да ровят   

  Така според ЗЕС право на справки имат: 

  – специализираните дирекции, териториалните дирекции и самостоятелните териториални отдели на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС);

  – Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“, Главна дирекция „Национална полиция“, Главна дирекция „Гранична полиция“, дирекция „Вътрешна сигурност“, Столичната дирекция на вътрешните работи, областните дирекции на Министерството на вътрешните работи и териториалните звена на Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“

  – службите „Военна информация“ и „Военна полиция“ към министъра на отбраната;

  – Националната разузнавателна служба.

  И нито един от тях няма никакво задължение да обяснява подробно защо му е необходима информация. Още по-малко пък имат задължението да разкажат какви резултати са постигнали, благодарение на ровенето в трафичните данни. Колко престъпления са разкрили, колко са предотвратили? Нищо подобно. Всичко е скрито зад тайни искания, напомнящи милиционерско време, тайно съдийско разрешение, тайно ровене и още по-тайни резултати. Това е абсолютна подигравка с хората, некадърно маскирана като борба с престъпността. Най-страшното е, че това полицейско ровене взема епидемични размери и стопява имунитета на обществото срещу наглото посегателство върху личната свобода.

• Защо няма да участвам в референдум за АЕЦ „Белене“

  Малко история

  С решение на Министерския съвет на НРБ (тогава така се наричаше България) от декември 1981 г. се започва проучвателни и проектни и подготвителни работи за строителството на Втората Атомна на площадка Белене. През 1987 г. започват строителните работи, през 1990 г., под натиска на екологични организации, АЕЦ „Белене” е замразена. През декември 2002 г. е взето решение на Министерския съвет на Република България зя възобновяване на работите по АЕЦ „Белене”, по-късно е обявен конкурс, а през 2007 г. е сключен договор за изграждането на АЕЦ „Белене” с изпълнител руската компания Атомстройекспорт – параметрите изглеждат много добри, малко над 4 млд. евро за изграждането на два блока, плюс около 1 млд. за инфраструктура. Като инвеститор е привлечена и немската RWE, няколко месеца по-късно цената за построяване е почти удвоена, а в началото на 2009 г. немската компания се оттегля под предлог, че зоната е земетръсна и неподходяща за строителство на АЕЦ. Следващото правителство на България е принудено да се откаже от проекта поради липса на финансов интерес към него. БСП приема политически подход и събира подписи за поставяне въпроса на референдум. Ако такъв се одобри от Народното събрание, то би трябвало и да се проведе.

  *

  В медиите тръгнаха дебати, трябва ли да има АЕЦ „Белене“, не трябва ли, и ако се прави референдум, трябва ли всеки да участва в него – видите ли, не всеки разбира от атомна енергетика, и така – бла, бла, гюрюлтия да става. Е тук му е мястото дебело да подчертая, че навярно разбирам повече от енергетика от изявяващите се по медиите, още повече от ядрена – след като почти 6 години съм работил в този отрасъл. Само че, когато правиш референдум, не можеш да поставяш какъвто и да е ценз (имотен, образователен), защото с референдума искаш подкрепа от хората. И ако въпросът беше „Искате ли да се развива ядрената енергетика с построяване на нови мощности?” (има такова предложение от президента на Р. България) – то няма нищо ненормално хората да си кажат мнението. И какво значение има кой колко разбира от атомна енергетика – ако хората се страхуват от атомни централи, има опасност един скъпо струващ проект да бъде спрян по средата на строежа си. Така че, ако се прави референдум, нека не задаваме безсмисления въпрос кой колко разбира, за да гласува – на референдум всеки гласува.

  За съжаление въпросът, за който е събрана подписка, е да се изгради ли АЕЦ „Белене”. Няма да участвам в такъв референдум, дори избирателната секция да е в двора ми, и бих призовал всички съвестни български граждани да не участват в референдум за изграждане на АЕЦ „Белене”, ако има такъв. Защото, както подчертах, това не е политически проект, а икономически. Политизирането на всеки един не политически проблем води винаги до изкривяване на проблема, хората започват да го приемат емоционално, а не  рационално.

  Както и в конкретният случай с изграждането на АЕЦ „Белене” – започва да става политическо противопоставяне на БСП и ГЕРБ . А важните въпроси на каква цена ще се изгради, как ще се гарантира качеството, финансирането на проекта и пр. остават назад в мъглата. Резултат от това политизиране е подписката за референдум, така поставен въпросът за референдум прави самият референдум вреден, защото оставя важните въпроси за цена и качество на милостта на изпълнителя Атомстройекспорт! След референдума изпълнителят също ще знае, че проекта трябва да се реализира на всяка цена. А въпросите за цената и качеството са доста съществени. Вярно е, че ядрената енергия е най-евтина, но възможните приходи от една атомна централа, макар и големи, са ограничени. И ако имаш големи разходи за изплащане на заеми и ремонти, то никога няма да можеш да изплатиш инвестицията. Според мен това е основната причина инвестиционната група RWE да се откаже от проекта АЕЦ „Белене”, защото започна да става ясно, че крайната цена на АЕЦ ще расте неизвестно до колко.

  Провеждането на референдум с така поставен въпрос няма добър отговор – „да” означава за предадем изцяло правата на изпълнителя по изграждането на АЕЦ „Белене”; „не” също не е добър отговор – най-малко ще трябва да се смени площадката, на която се изгражда АЕЦ. Затова призовавам всички добросъвестни български граждани, ако има референдум за изграждането на АЕЦ „Белене”, да го бойкотират и да бъде анулиран. Всеки отговор от такъв референдум ще е губещ.

   

  Петър Божинов

• Проф. В. Добрева: БАН е пред закриване

  Ала Желeзкова,  Агенция „Фокус“

   

  Българската академия на науките (БАН) е пред закриване. Условията за труд са изключително влошени – система на неплатени отпуски, режим на отопление и осветление, намаляване на заплатите. По време на управлението на ГЕРБ, БАН вече е напусната от около 1400 души. Това каза проф. Ваня Добрева, председател на Съвета на НС на БСП по наука, образование, иновации и квалификация, на пресконференция в централата на БСП, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

  По думите на Ваня Добрева – скрива се позорното обстоятелство, че лично президентът Росен Плевнелиев обеща на БАН 14 млн. лева допълнително за бюджет 2012 година, а Дянков обеща, че ще бъде намерено решение, което да подобри финансовото положение на БАН. Нищо от тези обещания не беше изпълнено. И като резултат, законово установеното публично субсидиране на научните изследвания и БАН се замени с обещания за финансиране по конкретни проекти и то с европейски пари. Това е манипулация, защото българското правителство няма как да обещава европейски пари, каза тя. Поради липса на средства затваря врати Националната астрономическа обсерватория, най-голямата обсерватория в Югоизточна Европа, добави проф. Добрева.

  „В петък, когато БАН отбелязва 143 години от своето основаване, министър Дянков заяви, че БАН трябва да закрие институтите по философия, социология, планова икономика и други, като остатъци от социализма. Министър Дянков, който неведнъж е демонстрирал ролята на екзекутор на БАН, би трябвало да знае, че институти по планова икономика в БАН не съществуват от 1992 година. Институти по философия и социология също не съществуват”, отбеляза тя.

  БСП се противопоставя на тази антинаучна и антиевропейска политика, която ГЕРБ провежда вече четвърта година. В момента ние подготвяме алтернативен проект на бюджет за 2013 година, в който образованието и науката са реални приоритети, добави още проф. Ваня Добрева.

  (Със съкращения)

• Трайно се променя семейният модел в България

  
  През последните години се наблюдава промяна в семейните модели в България. Най-общата тенденция за изминалите 10 години e намаляване на дела на женените или омъжените лица за сметка неженените и неомъжените, и на лицата в съжителство без брак.

  Това твърдение изрази пред журналисти доц. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека при БАН, предаде БГНЕС.

  Учените представиха данни, които ще бъдат представени на конференция на тема: „Семейство и солидарност между поколенията„.

  Намалява делът на лицата със сключен юридически брак от 54% през 2001 година на 44% през 2011 г., а се увеличава делът на неженените и на неомъжените лица от 33% през 2001 г. на 40% през 2011 година.

  Два пъти се увеличава делът на лицата, които живеят в семейно съжителство без сключен юридически брак – от 4% през 2001 на 8% през 2011 г.

  Младите хора все повече предпочитат съвместно съжителство без да сключват граждански брак. От всички съжителства без брак 70% са сред младите възрастови групи от 16 до 39 години.

  Преобладават ражданията в безбрачни съюзи – 54,1% от всички раждания през 2010 г.
  

  Изследователите констатират, че нараства нестабилността на семейството и се увеличават бракоразводите. От 3,7% през 2001 г. делът на разведените достига 5,8% през 2011 г. Относителните дялове на разведените са най-високи в средните възрастови интервали от 40 до 59 години и съставляват повече от половината от населението с разторгнати бракове.

  За последните десет години се увеличава средната възраст на жените за сключване на първи граждански брак, като през 2001 г. тя е била 25 години, а през 2010 г. е 27 години, съобщи Христова, цитирана и от БТА.

  По думите й задачата на изследователите е да анализират тези тревожни данни от демографска, статистическа и от психологическа гледна точка и да предложат решения.

  От ГЕРБ обмислят промени в Социалния кодекс, според които тегленето на кредит за съвместно жилище, осиновяване на деца и участие в процедури ин витро да станат част от правата, които ще получат неженените двойки, ако статутът им бъде приравнен с тези на сключилите брак.

  Източник:  Dir.bg

• Skype майки

  Веселина Седларска,  Reduta.bg

  .

  „Поемете дълбоко въздух и два пъти по-дълго го издишайте, за да изхвърлите напрежението от деня.”

  На Вили напрежението й е от нощта. Петнайсет жени, отпуснати на постелките в шава асана. Вдиииишваме. Вили почти всяка нощ сънува един и същ сън, много кратък. Вижда сина си на вратата, той й казва: „Дойдох само да си налея водичка.” Той си тръгва, а Вили скача в леглото: „Детето е жадно!” Детето всъщност е млад мъж. Живее в Америка, много далеч от Вили. Издиишваме.

  Това лято Вили отиде да го види. Детето я разходило из половината Америка. И въобще не е жадно. Няма никакъв проблем детето с водата, за разлика от хляба, защото няма вкуса на българския. Преди да се завърне от бригада в САЩ дъщеря ми изпрати следното писмо. „Моля ви, когато пристигна, вкъщи да има следните неща. Хляб (да не е сладък!!!). Сирене (да не е „Фета”!). Печени чушки (много). Яхния от праз и сини сливи. Сарми с кисело зеле. Супа от коприва, може и лапад. Десертът да не е чийзкейк, скрийте всички пакети с мюсли, да не ги виждам.” Винаги предпочитайте български билки – казва преподавателката ни по йога, която се предполага, че би трябвало да е заплесната по аюрведа, – щом растем на една и съща земя, значи те са най добрите за нас.

  „Отпуснете всяка част от тялото. Челото, веждите, горен клепач, долен клепач…” На Нуши й личи, че се съдира от рев тези дни. Няма и седмица, откакто дъщеря й замина да учи в един градец до Лондон. „Дали ще се върне?” – попита преди да започне часа по йога, докато все още се мотаем край постелките. Точно срещу нея сме Нина, Мария и аз. И на трите ни дъщерите са заминали много преди това в Лондон. Какво да й кажем? „Бъбренето е онази човешка дейност, през която най-много изтича вашата енергия – казва ни често нашата преподавателка по йога. – Съхранявайте енергията си, не я хабете в бъбрене. Бъдете точни и кратки, не спестявайте мнението си, спестявайте излишните думи.” Не, Нуши, най-вероятно няма да се върне.

  Още преди да завърши, ще започне да попълва формуляри за кандидатстване за работа. Първо ще търси някъде да мие чинии, да сервира бира, да раздава листовки. Няма да намери. В ресторанта ще предпочетат филипинеца, който на въпроса как ще мие чиниите ще отговори: без ръкавици и не непременно с топла вода. Ще се запише в сайта на au pair. Стая, храна и джобни срещу гледане на деца, не е лошо. Родителите на децата ще я попитат защо на толкова години все още няма никакъв трудов стаж. Нашите деца са по-възрастни от английските си състуденти в курса за магистратура. Тръгват на училище по-късно, учат по-дълго тук в гимназиите и университетите. Трудно ще му е на нашето момиче пред английски родители при конкуренция с 19-годишна австралийка. И така ще стигне до попълване на формуляр за по-сериозна работа, каквато всъщност заслужава.  А във формуляра пише: Вие сте от а) страна от Европейския съюз, b) страна извън Европейския съюз, c) България или Румъния. „Мамо, почувствах се като еврейка през Втората световна война.” „Издишвайте бавно, много бавно, два пъти по-дълго, отколкото вдишвате, това изхвърля натрупаното напрежение!”

  Като осведомихме Нуши, че не, най-вероятно няма да се върне, тя вдиша такова напрежение, че имаше нужда от всичките йоги на света, за да го издиша. Трябваше да измислим нещо спешно и смешно. Ха, казвам, погледнете ни, ами че ние тук сме колкото за един чартър до Лондон, хайде след часа да наемем самолет и да отидем да ги видим децата. „Мен ще ме вземете ли?” Това е Валя. Валя е като ментов бонбон, каквото й да е на душата й, от нея винаги можеш да получиш малко свежест. Дъщеря й е в Люксембург. И тя отиде да учи, и Валя се е питала, сега вече има отговор – няма да се върне. „Къде без теб, Валя, вземаме те в самолета, ще те пуснем над Люксембург.” Как ще я пуснем ли? Хора, които практикуват йога, не се питат такива дребни неща. „Първи закон: не прави зло нито с действие, нито с дума, нито с мисъл – казва нашата преподавателка. – Втори закон: не обещавай, без да си убеден, че можеш да изпълниш. Обещанието е енергия, която си пуснал и тя ще се върне към теб, ако не изпълниш…” Е да, де, ама ние ще изпълним обещанието си да пуснем Валя от самолета за Лондон, прелитайки над Люксембург. Валя обаче се съмнява: „Това е малка държава, може и да не я забележите отгоре.” Важното е, че Нуши се смее. „Ами аз?” – това пък е Вили. Нейната дестинация  е САЩ, няма как да я вземем. Обаче в групата на по-напредналите имало няколко майки на деца в САЩ, ще се уреди въпросът и на Вили.

  Плачем, смеем се и си въобразяваме, че сме млади. Преподавателката ни: „Човек е толкова млад, колкото е гъвкав гръбначния му стълб.” Нашите си гъвкави. Можем да падаме по стълбище, без да се потрошим. Душите ни обаче не са. Трошат се, ако скайпът дори само една вечер не звънне. Ако входящата поща е празна. В моята снощи имаше само една снимка. Странен натюрморт – буркан лютеница (£ 2, 49 ) и парче сушеница (£ 2, 35 ). Бързала е дъщеря ми, не е написала нищо. Но аз разбирам: купила си е българска домашна лютеница и българска сушеница от най-близкия турски магазин в Лондон. Беше ми разказвала, че когато отишла там за първи път, по-възрастният продавач обучавал по-младия как да казва „Добър вечер” на български. И ухаело като в магазинчето на нашата улица. Росен от Мюнстер: „Купуваме си българско сирене от турския магазин. Но хляб купуваме техен, защото няма наш.” И после хайде не сънувай, че дошли за водичка.

  Плачем, смеем се. „Обърнете се сега надясно и направете точно толкова вдишвания, колкото бяха и наляво. Дишане – издишане. Прилив – отлив. Пълнолуние – новолуние. Изгрев – залез. Планетата и човекът са баланс на енергиите.” Да, обаче нашата тъга е по-голяма от нашата радост. Какъв баланс е това? Дали пък не се уравновесява с това, че радостта на децата ни е по-голяма от тяхната тъга? Дано да е така, дано да е. Хазяйката на Тони я питала всички ли български думи завършват на „ца”, тъй трудно произносимо за нея като англичанка. Защо, учудила се Тони. „Уел…, защото лютеница, краставица, баница, мартеница.” Това е същата хазяйка, която попитала Тони „На коя дата трябва да сваля тази лютеница от ръката си?”. Всички хазяйки са опитвали лютеница, таратор, баница, пълнени чушки. „И сиренето в саламура не е гръцко, мадам, запомнете – българско е. Както и йогурта не е измислен от „Данон”. И кирилицата не е руска! А столицата ни е София, не Букурещ!”

  Когато същите тези наши деца бяха малки, попитах един датчанин защо техните деца мога да си играят с „Лего”, а нашите да не могат. „Защото ние сме им ги направили, затова могат да имат хубави играчки” – отговори той. Оттогава не питам.

  .

• 58 000 пъти БГ службите са ровили в чужди компютри и телефони

  Александър Колев,  в. „Сега“

   

  Службите и особено МВР ровят безпрепятствено в трафичните данни, които показват кой с кого и кога е контактувал в интернет и по мобилен телефон. Това се разбира от доклада на парламентарната подкомисия за контрол върху специалните разузнавателни средства и върху достъпа до електронните съобщения. Процентът на отказаните искания е 0.8%, което е показател за липса на контрол и формализъм от страна на съда при предоставяне на разрешение за достъп и използване, пише в документа, подписан от представители на всички политически сили в НС.

  На практика това означава, че всяко искане на служители на МВР (именно те обичайно са заявители по Закона за електронните съобщения) за достъп до данните се одобрява от районен съд. Като се има предвид, че тези разрешения са над 58 000, а отказите едва 639, може лесно да се прецени какви възможности за злоупотреби съществуват.

  Установено е, че има рязко увеличение на случаите, в които достъп до трафичните данни се иска дори без разрешение на съда. Законът допуска тази възможност, когато данните са необходими за т.нар. „оперативни цели“. В тези случаи дори няма образувано досъдебно производство.

  Възможността за достъп на МВР и тайните служби до електронните съобщения често се определя като много по-опасна и от използването на СРС, включително и най-масовото сред тях – подслушването. Те влекат и куп допълнителни проблеми. Така например се оказва, че няма съвпадение между данните на съдилищата, прокуратурите, МВР и службите, от една страна, и статистиката, предоставена от мобилните оператори.

  Въпреки искането на подкомисията информацията за предоставените данни по Закона за електронните съобщения от задължените по нормативния акт субекти да бъде разделена съобразно техния вид – телефонна или интернет услуга, такава статистика не бе представена, се констатира още в доклада. Освен това е било установено, че регистрите за достъп до трафичните данни масово се води различно от отделните служби.

   

• „Трето полувреме” – коктейл от футбол, Холокост и пропаганда срещу българите

  Виктор Канзуров*,  e-vestnik.bg

  .

  Исторически и критически бележки за филм, открито подкрепян и финансиран от премиера Груевски

  

   

   

  Кадър от филма “Трето полувреме”. Снимка: от реклами за филма

   

   

  Македонската власт, начело с премиера Никола Груевски, се индентифицира изцяло с откровено антибългарския филм „Трето полувреме“, хвърляйки за него повече от милион евро бюджетни средства. Филмът рисува пропагандно  реални исторически събития – времето на германската окупация в Македония, когато временно управлението е отстъпено на български войски. Във филма е показано залавянето на евреите в македонските земи и екстрадирането им с влакове в германските концлагери. В сюжета е вплетена историята на футболния клуб на Скопие – „Македония”, няколко лични драми, действието за сравнение минава и през един „светъл” период – сръбското владичество в Македония преди войната. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи. Необяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство трудно може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те нямат българско гражданство, а са под юрисдикцията на германския Райх, който е окупирал Югославия и Гърция.

  По-долу следва обширен анализ и пояснения за филма, направени от журналиста и кинокритик от Скопие Виктор Канзуров, който го е публикувал на македонски в тамошния седмичен вестник „Фокус”, (също и в сайта на Агенция Ohrid sky), но го преработва на литературен български специално за e-vestnik.  Анализът на филма е публикуван в леко съкратен вариант.

   

  След официалната премиера на филма „Трето полувреме“ на режисьора Дарко Митревски в скопското кино „Милениум”, главната редакторка на „Канал 5“ Лидия  Богатинова, припкайки след Никола Груевски, успя да изтръгне един коментар от забързания премиер, който късо и сухо процеди, че филмът бил отличен и имал шанс да получи Оскар.

  

   

  Премиерът Груевски (в средата) и министърката на културата (зад него) посещават снимачната площадка на филма “Трето полувреме”. Снимка: в. Дневник“

   

  Плакатът на „Трето полувреме“, с щръкналия срещу нацистката свастика среден пръст, започна да придобива някак по-ясна физиономия. Дадената възможно най-висока оценка за филма, заедно с държавното спонсорство от милион и половина евро (или май дори повече) от името на гражданите, които пълнят бюджета на Република Македония, при това в контекста на ясно очертания антибългарски характер на „Трето полувреме“ показват, че ръката която размахва средния пръст е на Никола Груевски, адресатът на това колоритно послание е днешна България, а заедно с нея и ЕС и НАТО…

  След като бях гледал предходния филм на Дарко Митревски, „Балканкан“ (2005), след като съм наблюдавал други негови обществени, преди всичко публицистични и уж хумористични прояви, и след като научих самата тема и историческия период, в който се разиграва филмът „Трето полувреме“, за мен нямаше никакво съмнение, че Дарко пак ще “сърбува”, ще се опитва да вкарва в стереотипен калъп, да унижава на етническа основа и да шири омраза към българския народ.

  Но докато гледах филма и после, когато излязох от кинозалата, прехвърляйки своите първи впечатления, бях шокиран до каква степен това изпълнено със злоба и фрустрация човече, е способно да мрази и да подтиква другите да мразят. Изненадан бях. Той трябва да има психически проблеми – Дарко Митревски, този някогашен, а в ума си и сегашен идеологически придатък на българофобския, нацистко-болшевистки, т. нар. Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ). Щом си позволява така дръзко и просташки да подценява интелигентността на хората, твърдейки на пресконференции и в интервюта, че във филма нямало нищичко против българския народ и България…
  

  Трейлър на филма “Трето полувреме”

  Шокира ме и степента на полудяване на сегашната македонска власт начело с Никола Груевски, която, индентифицирайки се изцяло с филма „Трето полувреме“, хвърляйки бюджетни средства за това фашизоидно памфлетче, хвалейки го публично из устите на своите функционери, директно изпраща посланието към България и към българския народ, че ги мрази. А може би и не става дума за полудяване, може би сегашната власт на ДПМНЕ или онези, които я управляват с джойстика, наистина искрено и планомерно се стремят към една Македония, напълно изолирана, останала извън Европейския съюз и НАТО, консервирана óвреме като остатък и компенсация при евентуалните бъдещи сръбско-албански териториални прекроявания на Балканите.

  Поклон към проекта „Скопие 2014”

  В началото на филма краткото запознаване с възрастната еврейка Ребека (превъплътена с разкошното актьорско умение на Бедия Беговска) и с нейната правнучка, които се намират в днешно Скопие, са нещо като претекст, за да може още в първите кадри Дарко по угоднически начин да ни представи днешния изглед на столицата на Македония, двуетажните градски автобуси, при което в очите ни се набива един от тях с обозначена посока към Милениумския кръст, а след това се редят изображенията на строящите се обекти, до Каменния мост, покрай брега на Вардар. Сантиментално-патриотичният поглед към огромния паметник на Александър Македонски, представен на филмовото платно служи за задоволяване на онази част от публиката, която смята, че директно води потеклото си от славния пълководец, който, ако беше наш съвременник, вероятно щеше да се намира в списъка на Хагския трибунал като обвиняем за военни престъпления.

  Александър Македонски и кадрите с новия облик на столицата, съвсем ясно определят апологетичното партийно ангажирано отношение на Дарко към проекта „Скопие 2014“ и към главния спонсор на неговия филм – ДПМНЕ-овското, антично-македонско правителство на Никола Груевски. Същото правителство, което изхарчи, а може би и изпра толкова много пари на данъкоплатците, за да придобие Скопие сегашния си трагикомичен, „древен“ и „триумфаторски“ облик.

  Но в какво се състои коварството и поквареността на Дарко?

  

  Кадър от филма “Трето полувреме”. Снимка: от реклами за филма

   

   

   

   

   

  Началната фаза на филма ни пренася в последните години от сръбското господство във Вардарска Македония, непосредствено преди Втората световна война. Когато от България се чуха коментари и зачестиха реакции за филма, както и обвинения в сърбоманство, Дарко ловко се стараеше да изтъква, че той бил показал и сръбския завоевателен период в Македония. Но как  е показан този сръбски период, особено съпоставен с българския?

  Сръбският период е представен във вид на пародия, в дух на безгрижна лежерност. Жанрът на пародията винаги омекотява и неутрализира отблъскващото въздействие на отрицателните персонажи, както например това става в британския ситком „Ало, ало!“, хумористичен сериал, чиито епизоди са снимани от 1982 до 1992 година и който също така се занимава с времето на Втората световна война. Пародийността на „Ало, ало!“, както и феноменалният хумор на сериала, не предизвикват омраза към германските окупатори на Франция, към германския народ като цяло, тъй като това въобще не влиза в целите на авторите.

  Първата среща въобще с някой сръбски поробител в „Трето полувреме“ е по време на сбиването на главния герой, футболистът Коста, с човек, за когото чак по-късно във филма научаваме, че е сръбски кралски подофицер. Коста е черноборсаджия, гангстер, крадец, многократен нарушител на закона. Криминалният бекграунд на Коста убедително ни учи, че сбиването и юмручният удар, който получава от кралския подофицер, не са на етническа основа. Пък и ние, кинозрителите все още не знаем какъв е този, който удря главния герой.

  За ролята на сръбския подофицер е избран отличният актьор Горан Илич. На него невероятно му се удават комични роли. Изразът на лицето му и във всекидневни ситуации създава впечатление за симпатична личност, за шегаджия, с когото с удоволствие бихте приседнали на маса и бихте изпили по кафе. Публиката в Македония го познава именно в такова амплоа от Македонските народни приказки и от други хумористични сериали. Като тип на актьор, а и като човек, Илич придава допълнителен пародиен дух на „сръбския“ дял от сюжета, който и без друго си е замислен тъкмо така.

  

  Реклама на филма “Трето полувреме” на английски. Той е включен в селекцията за наградите “Оскар” за чуждоезичен филм.

   

   

   

   

   

  Дарко отчетливо сравнява времето на сръбското робство в Македония, не само чрез начина, по който е представен главният отрицателен персонаж, но и с комичната нота на сюжета. Публиката се смее на „сръбския“ дял от филма. Единственият, който на няколко пъти говори негативно за сръбската власт е председателят на футболния клуб Димитрия Павлов, съответстващ в истинския живот на убития от югокомунистите Димитър Чкатров. Само той, македонецът с българско съзнание, който впрочем във филмът е представен съвсем лошо, приказва отрицателно за сръбската власт, с което Дарко отправя още едно, повече от ясно, етнически обагрено послание – размислите на онзи, когото режисьорът представя като безхарактерен нагаждач, стават невалидни за зрителя.

  Отделна тема е наименованието на главния скопски футболен клуб през последните години от сръбското властване във Вардарска Македония – отборът, чиято история следим в „Трето полувреме“. Според Дарко тимът и тогава се бил казвал „Македония”. Поне във филма е така! Великосръбската забрана на името Македония, която важи разбира се и за имената на спортни дружества, е заличена в този филм! И самите сърби да бяха направили филм за себе си, нямаше да се покажат в по-хубава светлина.

  При посрещането на играчите на футболния клуб „Македония” след победата в Белград над тима на „Српски мач”, сръбският подофицер довежда хор и оркестър да свирят сръбския химн „Боже правде“, а насъбралите се на скопската железопътна гара граждани спонтанно запяват „Море сокол пие вода на Вардарот“, надвиквайки онези, които е довела сръбската държава. Това е също така лековато пресъздадено. Оказва се, че надпяването и надвикването на сръбския химн „Боже правде“ няма никакви последици за пеещите македонската песен. Такова ярко противопоставяне срещу сръбската държава, а във филма няма никой затворен, пребит, дори и културно разпитван. Сякаш само мед и мляко са текли и все рози са цъфтели през сръбското владичество във Вардарска Македония – време, в което са хвърляни живи хора да се печат във фурни, в което са задушавани въстания, имало е зверски мъчения, кланета, изнасилвания, изтребления…

  За един период, който през XX век трае много, много по-дълго от българския, оставаме в крайна сметка с впечатлението за някакво махленско, бабаитско, кръчмарско съперничество между сърби и македонци (подофицерът и футболистите), което няма никаква етническа основа, в него няма агресивност, дори в думите, които ползват героите. Излиза, че историята е била такава.

  Има още една важна нишка на повествованието, която прави сръбското поробване на Вардарска Македония, така, както е представено в „Трето полувреме“, да ни изглежда симпатично. В този дял на сюжета Дарко поставя и развива началото на любовната магия между Ребека и Коста, когато филмът жанрово съвсем за малко се отклонява към сферата на емоционалната драма. Също тук се запознаваме и с мъките на скопския футболен тим, който се състезава със слаб успех в някаква въображаема, вероятно първа югославска лига, което кара собственика (или председателя) на клуба да доведе от чужбина германски треньор от висока класа.

  Със забранената любов между еврейка и християнин, с чудото на превръщането на скопското футболно отборче в силен тим, с жанровия дух на пародията, режисьорът въвлича в своята история онази публика, която се лови на сантиментални клишета. А след като е спечелил вече доверието на този тип публика, Дарко започва да представя българите като кръволоци и зверове.

  Филмът, разбира се, можеше и да продължи в подобния на „Ало, ало!“ стил на показване на противниковите страни, ако по-голямата част от Вардарска Македония през периода 1941-1944 година не бе предадена от нацистка Германия за административно управление на българите и на тогавашното Царство България. Но следвоенна Югославия и Социалистическа Република Македония ни индоктринираха наситено с омраза към България и към българския народ.

  И така, през 1941 година нежните сърби са заменени от зверовете-българи.

  Има само български нацисти

  Жанрът се сменя, пародията се превръща ту в драма, ту във филм на ужаса. В първия кадър, с който е представен главният отрицателен образ от „българския“ период, камерата е ниско долу, а българският офицер Гарванов е яхнал кон. От високо иска да унижава македонците. Гарванов, в интерпретацията на Емил Рубен, веднага, както става в анимационните филми – такова е памфлетното и шовинистко нивото на Дарко – се залавя здраво за работа. Гледа да се препоръча колко е зъл. След похвалите по адрес на треньора Рудолф Шпиц, Гарванов, сякаш е германски нацист, описва как треньорът напуска една след друга всяка следваща, окупирана от германците страна, за да му лепне накрая жълтата, шестоъгълна звезда на „виновник“ за възраждането на спортния клуб „Македония”.

  Сръбският подофицер така ли беше представен? Колко са покварени българите и какви лоялни нацисти са те? Да, всъщност, ето ги истинските нацисти през Втората световна война – българите. Други нацисти, германски, не си спомням да видях във филма, освен веднъж само – в ложата на футболния стадион в Скопие.

  Дарко, при опита му да внушава омраза към българите, избира фамилното име на главния отрицателен образ – Гарванов. Това няма как да не се асоциира с Иван Гарванов, историческа личност, третирана негативно от македонската произволна, белетристична „историография“ като чужд, български, върховистки елемент във ВМ(О)РО.

  За да намери начин югославската македонистка „историография“ да анатемоса родения в Стара Загора българин Иван Гарванов, е подбрано неговото председателстване на Солунския конгрес, проведен в навечерието на Илинденското въстание. Макар Гарванов да се отказва от научна кариера във Виена за да се посвети на македонското освободително дело, според волунтаристичната югоидеология лошите българи били издействали чрез Гарванов преднамерено да не успее Илинденското въстание, то да избухне преждевременно… Според тази „логика“, само за да навредят на македонците, българите трябва да са забъркали главите и на своите сънародници в Одринска Тракия, та и те се вдигат на оръжие в рамките на същото Илинденско-Преображенско въстание. Ето как в подсъзнанието се намества още един фактор за да намразят българите.

  Дарко не е никак наивен при разпределянето на фамилните имена. Един от футболните съдии, които получават нареждане от Гарванов да свирят против отбора на „Македония”, е наречен Татарчев – още една негативна асоциация за закърмените с югославското тълкуване на историята. Асоциацията може да е най-малкото тройна. Ресенчанецът Христо Татарчев, един от учредителите на ВМРО, беше етикетиран от югомакедонската „историография“ по същия начин, макар и малко по-нежно от Гарванов, като чужд, върховистки и пробългарски елемент в организацията. Някогашният български главен прокурор от 1992 до 1999 година, Иван Татарчев, внук на брата на Христо, често присъстваше като име в македонските медии, почти винаги като антимакедонец. Чичото на Иван, Асен Татарчев е осъден на смърт от югокомунистите през 1946 година като български елемент. По-късно присъдата му е заменена с десет години затвор, от които излежава пет. Етикетът на предателската фамилия засилва омразата и отвращението към българите-Татарчеви във филма. В „Трето полувреме“ футболният съдия Татарчев е представен като идиот, както и всички други българи. Вгледаме ли се още по-внимателно, не може да не забележим, че асоциацията с името „Татарчев“ е може би дори четворна! Думата очевидно трябва да работи и в полза на любимия на македонистките шовинисти обиден термин за българите като „татари“! С което обаче съвсем не завършват сърбоманските майтапи на Дарко.

  Измислиците за мача „Македония” – „Левски”

  Само фантазията на болен от омраза човек, може да представи мачовете между „Македония” и „Левски” от София, особено онзи, ключовият мач, който във филма решава титлата на българското първенство, по начина, по който го прави Дарко. Отменен гол на „Македония”, измислена дузпа за съперника, български войници  подават на играчите на „Левски” вече излязлата в аут топка, бункери около самото футболно игрище, в които дебнат други войници  с насочено оръжие, отвратително необективни българи-репортери, които предават мача по радиото. Абсолютно преувеличена, специално измислена война против „Македония”.

  Клуб, който в истинската футболна история наистина преживява една съдийска несправедливост в мач срещу „Левски” през въпросната 1942 година, но не при решителна за титлата среща, а още преди двата отбора да се класират за двата финални мача. А вече на финалите софийският тим се показва като по-добър и завоюва шампионската титла с две победи: 2:0 в Скопие и 1:0 в София. Че „Левски” е бил наистина по-добрия отбор и заслужено печели шампионата, потвърждава пред журналисти и най-добрият играч на „Македония”, Кирил Симеонов Джино (или Кирил Симоновски Джина), тогавашен български, а по-късно югославски национал, футболист от белградския „Партизан” и от скопския „Вардар”, а по-късно треньор.

  Филмовото претворяване на исторически събития по принцип търпи и допуска импровизации, които се отдалечават от истинския развой на събитията, но тук Дарко целенасочено и по всички възможни начини се опитва да покаже българите и тогавашната българска административна власт във Вардарска Македония в колкото се може по-нереална и по-зверска светлина. И отново съпоставянето със сръбския период е повече от симптоматично и то характеризира режисьора като необективен, пристрастен и коварен.

  Всички ситуации, при които в кадър се появява офицерът Гарванов, имат една функция – да покажат как той унижава македонците. Дори когато приема в кабинета си „българофила“ Димитрия за да му съобщи, че неговият клуб по никой начин не бива да спечели титлата, Гарванов яде и изцяло пренебрегва събеседника си, третира го като последна отрепка.

  При прожекцията, която аз гледах, публиката на няколко пъти с цъкане и с потресение реагираше на определени моменти от „българската“ част на сюжета. Например в ситуацията когато Гарванов гази с ботуша си стъпалото на Ребека, докато тя, наведена, чисти пода в съблекалнята на футболния клуб, където се е преселила и живее заедно с Коста, след като е побягнала от къщи заради забранената от бащата любов. Гарванов я гази, а след това открадва герданчето с еврейската менора. Как няма публиката да намрази този българин. Случаите, когато Гарванов унижава треньора-полуевреин Рудолф Шпиц на футболния терен, макар и да са наивни от художествена гледна точка, са особено трогателни за онази част от публиката, която реагира с потресено цъкане. При това сцените са съпроводени от нарочна печална музика, за да се засили впечатлението.

  На един от мачовете вратарят на „Македония” отначало не вдига ръка в знак на обичайния и задължителен тогава фашистки поздрав преди първия съдийски сигнал. След известно колебание и подканване от един от съиграчите, да не създава проблеми на всички останали, вратарят вдига ръка, но при това навежда надолу средния си пръст, изпращайки с това много ясно послание. След това по заповед на Гарванов той е пребит кръвожадно и брутално, но проблемът е там, че такова произшествие просто не се е случвало по време на самите реални мачове. Тъкмо играчите на противника на „Македония”, „Левски”-София отказват на една футболна среща с „Рапид”-Букурещ да вдигнат ръка за поздрав, за което клубът е наказан с глоба от 10 000 лева.

  Всъщност треньорът е спасен с помощта на българи, а не обратно

  Спасяването на треньора Шпиц – майсторски изиграна роля от германския актьор Рихард Замел – е едно също така съвършено произволно скалъпено шовинистично отдалечаване от реалните събития. В действителността треньорът, който се е казвал Илеш Шпиц и е бил унгарски евреин, е спасен тъкмо от ръководството на клуба „Македония”, от председателя Димитър Чкатров, който накарва българските власти да издействат от германските офицери той да бъде свален от влака, някъде към Сурдулица. Така Шпиц не заминава с транспорта, който откарва евреите в лагерите на смъртта. А във филма кръволокът Гарванов, с когото трябва да бъдат асоциирани всички българи и тяхното отношение към македонците, даже връчва пистолет на Димитрия и безскрупулно го поставя пред свършен факт като на практика му нарежда да убие Шпиц – човека, който въздигна клуба!

  Българската войска разстрелва деца, циганчета заедно с другите членове на семейството или групата им, хванати как крадат от влак, който превозва товар за българската войска! И всичко това на фона на заглавните титри, които съобщават, че „филмът се основава на действителни събития“!

  А на края, при събирането на евреите от техните домове и след това, при транспортирането им в ешелоните, не видях да участват каквито и да било германски нацисти. Само български войници  се „грижат“ за евреите. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи.

  Чрез филма да се опита да наложи на света своето шовинистко възприятие на българския народ! Спасяването на българските евреи, резултат на граждански инициативи в България не се споменава въобще, само мимоходом в една реплика равинът (игран от софийския абсолвент Мето Йовановски), казва на бащата на Ребека, че 43 депутати в българското Събрание били подписали петиция в защита и за спасяване на еврейското население. Недообяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство не може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те, за разлика от своите сънародници в старите предели на България, нямат българско гражданство, а са поданици на германския Райх. Германия е окупирала предвоенните Югославия и Гърция и е предала части от техните територии за административно управление на своите военни съюзници. Това разбира се не може да снеме от тогавашна България вината за участието в събирането на евреите на окупираните от нацистка Германия територии, както и за действието на антисемитските закони в Царството.

  Много, много далеч от истинската история е разбира се и епизодът с излизането в планината като партизани на целия футболен тим на скопска „Македония”. Това е просто поредният плитък опит на режисьора да транспортира с машина на времето в миналото днешното етническо съзнание в Република Македония и да го запечати там, в първата половина на 40-те години на миналия век.

  С този фашизоидна, шовинистка окраска филмът „Трето полувреме“, е трудно да се оценява по друг начин, освен като отвратителен продукт на режисьора и сценарист Дарко Митревски. Той е закърмен с омраза към България. Това обстоятелство и пропагандата за времето на втората Югославия, остават единствените видими и съществени знаци в „Трето полувреме“, всички други характеристики на филма, ако въобще има такива, са второстепенни.

   

  –––––––––––––––––––––––

  * Авторът е журналист от Скопие. Статията е преработена от него на литературен български специално за e-vestnik.bg.  Версията на мекедонски е публикувана първо в македонския седмичник „Фокус”, а след това в сайта на Агенция Охрид Скай. Пълният текст на български може да се види тук. Повече за автора – тук.

• „Pecunia non olet“/ „Парите не миришат“

  Заверка на пълномощно в България струва между 5 и 8 лева. Тази сума посочи известна софийска нотариална кантора, добавяйки, че ако става дума за особено сложен случай, сумата може да нарастне двукратно, т.е. до 16 лева. Това прави 6,6 британски лири. Нормалната услуга би излязла към 3 лири.

  В същото време българското посолство в Лондон иска (и получава, понеже все пак е по-евтино от самолетен билет в двете посоки) от българските граждани 80 лири за заверка на пълномощно и съпровождащите го стандартни декларации. Кара хората и да чакат с дни.

  Въпросът не е нов, повдиган е преди години при други правителства. Кабинетите се менят, ръководителите на дипломатическото ведомство и посланиците също, но практиката да се вземат странно високи цени за административни услуги си остава.

  Трябва да добави и още нещо – в България услугата се извършва от нотариус, който по същество е частна институция. В чужбина чиновникът, който заверява едно пълномощно за две седмици, е на държавна заплата, която не зависи нито от това колко пълномощни ще завери (освен ако не получава процент от завишената такса), нито от срока, в който ще си свърши работата.

  И въпреки това таксата е над 20 пъти по-висока от тази в страната. Разбира се, и стандартът на живот във Великобритания не е като в България, именно за това много българи са там, но чак двадесет пъти…

  Всъщност тази практика се вписва в контекста на цялостното отношение на държавата към гражданите й, не само тези в страната, които са на една ръка разстояние и винаги могат да бъдат обложени с някой допълнителен данък, примерно върху лихвите за депозитите, но и онези, които са далеч.

  Властниците обичат да се снимат и хвалят с успелите българи в чужбина. От поведението им личи, че смятат за успели всички онези, които са успели да се измъкнат. Обещават, че ще им създадат условия в България и ще ги върнат. Понякога в тези обещания се прокрадват едни железни нотки и носталгия за изходните визи. Докато обаче хората не са се върнали, е по-лесно да бъдат поодрани. Както беше със здравните вноски. Емигрантските пари не миришат.

  И цената на едно пълномощно, с което роднините да уредят наследствените дела, се равнява на три декара ниви в Северозападна България.

   

  Източник: Kafene.net

  –––––––––––––––––––
  * Pecunia non olet – „money does not smell“- „Парите не миришат“

• Св. Петка Българска – Петковден

  На 14 октомври църквата почита преподобна Параскева или Петка Българска. В народните представи св. Петка е светица лечителка и пазителка от болести.

   

  Света Петка е родена през XIII век в тракийския град Епиват на Мраморно море в семейството на заможни българи. Светицата отрано проявявала състрадание към бедните и желание да се посвети на Господ.

  След смъртта на родителите си тя раздала имуществото им на сиромасите и се оттеглила в малък храм в Иракли, за да служи на Бога. След пет години отишла да се поклони на гроба Господен в Палестина, след което заживяла отшелнически живот в Йорданската пустиня.

  Малко преди смъртта си, на преклонна възраст, се завърнала в родния си град. По време на царуването на Иван Асен Втори през 1238 г. мощите й били пренесени в старопрестолния Търновград.

  След падането на българската столица под османско владичество, мощите на св. Петка Търновска били пренесени във Видин, а по-късно в Белград. Днес те почиват на румънска земя в град Яш, в храма “Три светители”.

  В народните представи Петковден е един от празниците, които бележат завършека на лятото, началото на зимата и края на земеделския и животновъден годишен цикъл. Затова народът казва: “На Петковден ралото да ти е под стрехата”. На празника стопаните се разплащат с наетите през лятото ратаи и овчари. На много места в събота преди Петковден се отбелязва Петковска задушница.

  Именници днес са Петка, Параскева, Парашкева, Петко, Петкана, Пенка, Паро, Парун.

   

  Източник:  bnews.bg

• Какво още трябва да се случи, за да паднат визите за САЩ

  Aлександър Александров,  в. „Сега“

  Последната година-две и особено последните месеци са белязани от куп положителни новини откъм американското посолство по визовия въпрос. Първо, бе обявено, че България се награждава с издаването на дългосрочни, 10-годишни неимигрантски визи – за пътувания по бизнес и за туризъм. Постепенно се започнаха и нововъведения, които минаваха в графата по-нататъшни облекчения .

  Бе направено така, че всеки, който е имал виза за САЩ и иска само подновяването й, вече да може да го стори само по пощата. Имаше и специална церемония, на която тогавашният посланик Джеймс Уорлик и консулът Ерик Алекзандър разказаха как се улесняват процедурите.

  Според новата програма за подновяване на виза, дори тя да е изтекла, ще е достатъчно кандидатът да изпрати определени документи – сред тях са скорошна снимка, документ за платена такса и международният паспорт, по пощата. След това човекът ще си получава паспорта с положената нова виза също по пощата.

  Така на практика хората няма да се разкарват изобщо до посолството и да чакат на опашка. Бе обявено дори въвеждането на електронен визов помощник. С всичко това бе обещано, че цялостният процес ще се ускори и ще се намали наполовина времето, което кандидатите прекарват в посолството.

  След това дойде и следващото усилие за облекчаване. С него само преди дни бе въведена нова услуга за определяне на интервюта и предоставяне на информация на кандидатите. Едно от основните нововъведения е, че безплатно ще се насрочват интервюта за неимигрантски визи, а пък определянето на ден и час за интервю ще става по телефон, скайп или на специален сайт. А наскоро от американското посолство обявиха също, че е започнал новият цикъл за лотарията „Зелена карта“ и всеки българин може да участва в него.

  Очевидно обаче въпросните облекчения са твърде миниатюрни. И тук някъде за пореден път става ясно какво още трябва да се случи, за да може България да е част от американския безвизов режим, в който са много, много други държави. Защото при всеки въпрос кога все пак ще паднат изцяло визите, след като България е член на Европейския съюз и НАТО и съюзник, и най-близък приятел, и стратегически партньор на САЩ, винаги официалният отговор е, че това със сигурност ще стане. Но пък не можело да има дори прогноза кога точно.

  Тази седмица в България бе Джанет Наполитано, която е секретар по вътрешна сигурност на САЩ – нещо като вътрешен министър и шеф на службите. Тя подписа споразумение за сътрудничество при борбата с тежката престъпност. И обяви, че документът е още една крачка към безвизовия режим.

  Нещо повече. Тя каза, че подписаното с колегата й Цветан Цветанов споразумение представлява „важно условие за влизане в безвизовата програма на САЩ“. „Ние сме тук не само за да подпишем това споразумение, но и за да поздравим България за големите й успехи“, каза още държавният секретар. Веднага след това тя уточни, че

  „има и други законови изисквания“ за отпадането на визовия режим

  по отношение на българските граждани. Наполитано не обясни какво точно остава още да бъде постигнато в тази посока, нито прогнозира кога би могло да се случи.

  Всъщност американското правителство има право да си решава само какво да прави с граничния си режим – дали да има визи, дали да няма, кого да пуска и кого не. Проблемът е обаче, че българските управници се спотайват в ъгъла, раболепничат и никога не поставят на масата на партньорите този въпрос с необходимата острота.

  Нещо повече. Външно министерство дори спретна интрига с визите за САЩ в опит да се оправдае защо не е поставило темата пред шефа на Държавния департамент Хилари Клинтън при нейното посещение преди няколко месеца.

  Тогава външният министър Николай Младенов хвърли вината на предишното правителство. Според него то е пропуснало да постави проблема пред американските официални власти, когато е имало шанс за успех. Външният министър обясни, че условията за отпадането на визите са определен процент откази за издаване на визи за българи, от една страна, и биометрични данни в документите за самоличност – от друга.

  При предишното управление е имало по-малък процент откази, но е липсвала биометрията. Сега има биометрия, но пък отказите са станали повече и не отговаряли на условията. Това се разбра от думите на Младенов, без обаче да стане ясно каква е била вината на предишните управления. Както и защо след като постоянно сегашната власт демонстрира изключителна близост със САЩ, то поне не е бил поставен въпросът за отпадането на визите.

  „Възможност за отпадане на визовия режим по мое време почти нямаше“, коментира по онова време бившият външен министър и настоящ евродепутат Ивайло Калфин. Той потвърди, че действително през 2008 г. американският Конгрес приел решение за облекчаване на условията за отпадане на визовия режим за страни, които имат стратегически отношения със САЩ в Ирак, сред които и България. Двете главни изисквания за отмяна на визовия режим били – отказите да не надвишават 10% и да се въведат биометрични данни в паспортите.

  Дотогава прагът на отказите бил 4%

  „Проблемът е, че ние не можахме да се вместим дори и в завишения процент на отказите, а това е показател, който не зависи от държавата“, обясни Калфин. Според него забавянето на търговете за новите паспорти не се отразило фатално на преговорите за падане на визите, тъй като образците вече били изготвени и обществената поръчка била в ход по онова време.

  Калфин бе категоричен, че поне на шест разговора по темата с тогавашния държавен секретар Кондолиза Райс и с приемничката й Хилари Клинтън е поставял този въпрос. Темата била дискутирана и по време на посещението на тогавашния американски президент Джордж Буш в София. Очевидно без никакъв успех.

  „Младенов може да търси оправдания за това, което прави. Така Калфин коментира изявленията на външния министър, че предишното правителство „безотговорно е проспало“ възможността за отпадане на визовия режим със САЩ. Според него това, което трябва да се направи, е ново лобиране в Конгреса и в Държавния департамент.

  „Най-лесно е човек да си измива ръцете с предишните“,

  добави той по онова време. Само преди ден новият посланик Марси Рийс се срещна с външния министър Николай Младенов. И стана ясно, че този въпрос бил разискван. И нашето Външно министерство съобщи, че въпросът щял да има решение, когато били изпълнени изискванията. Ако и това е позиция.

  Всъщност преди 3 години в интервю за „Сега“ тогавашният посланик Джеймс Уорлик обяви, че той не може да се ангажира със срок кога точно България може да се включи в програмата за безвизови пътувания, тъй като това е решение, което ще се вземе от Конгреса. Тогава той обяви, че все пак има добра новина по въпроса и това е обстоятелството, че вече се получават 10-годишни визи.

  „Това е много добро нещо, защото само с едно идване до посолството, съответното лице може да си осигури възможност да пътува многократно до Съединените щати без проблем“, заяви Уорлик. И тогава, и сега обаче не е ясно защо не отпадат визите, след като България изпрати войски в Афганистан и Ирак,

  прие затворник от Гуантанамо, допусна военни бази

  за съвместни учения с американската армия, даде небе за военни самолети, ракета падна върху къща в Горна баня и какво ли не още. Още по-рано и пак в интервю за „Сега“ предишен посланик – Джон Байърли, обясни, че американският Конгрес има много точни условия и критерии, за да бъде допусната една страна в програмата за безвизово пътуване. И че по очевидни причини след 11 септември 2001 г. тези условия станаха още по-строги.

  Сред тях са например качеството на документите, с които се пътува, дали са защитени от фалшификация. Какъв е процентът на откази и колко са хората, които са уличени, че не са спазили срока и естеството на пътуването си до САЩ. Сред критериите е и икономическото състояние на страната, защото това се отразява на броя на хората, които отиват в Америка, за да търсят работа нелегално, разясни тогава Байърли. Той

  предрече още по онова време, че ще бъде много трудно

  за България да влезе в програмата. Впечатляващо е обаче, че сегашното управление не прави никакви усилия да промени това. Според последните данни годишно за българи, за туризъм и бизнес се издават между 15 и 18 000 визи. На други 13% се отказват такива визи. Процентът, който е определен, за да отпаднат визите, е 3%, от който България очевидно е много далеч. Очаквало се Конгресът да завиши този процент, което от своя страна да повиши шансовете на България за безвизов режим.

  В крайна сметка обаче очевидно това са само оправдания, защото и до момента никой не обяснява защо са толкова много отказите. Какво точно се е променило, че те винаги се завишават, когато падне границата, и се понижават, когато тя се вдигне. Но това си е американска работа. Въпросът е, че България отдавна заслужава визите да паднат. Поне толкова, колкото останалите държави, които дори не са и такива „стратегически партньори“, още по-малко „приятели“. И у нас би трябвало да има правителство, което да обясни това. Но то очевидно или не иска, или не може.
  

• БНБ атакува „Биволъ“ заради 4 банки. Медиите ще сбъркат, ако си мълчат

  Банките на Цеко Минев, Петя Славова, Цветан Василев и ТИМ са наречени “гнили ябълки” в грама от посланика на САЩ

   

  БНБ предприе открита атака срещу медии. С официално писмо тя кани на среща и иска да наложи санкции на сайта “Биволъ”, който публикува грамите на американските посланици от София, излезли от “Уикилийкс”. В тях се говори за пране на пари и др. нелицеприятни за няколко български банки обстоятелства.

  БНБ, вместо да се загрижи за положението на тези банки, се грижи за техния комфорт. Това показва заплашителното им писмо, с което кани на среща издателите на “Биволъ”.

  Повечето български медии цитираха и препечатваха грамите на американските посланици от София, които публикува “Биволъ” в сътрудничество с “Уикилийкс”. Но точно тази грама (ето я тук, повече тук) за банките беше предадена в цензуриран вид, без да са споменати имената им. Сред тях са Първа инвестиционна банка, Инвестбанк, Корпоративна търговска банка, Централна кооперативна банка. Четирите са се обединили и са подали обща жалба до БНБ. Любопитно, но публикация за тази грама, с пълно споменаване на имената на банките, се появи (виж тук) в авторитетния френски в. “Монд” – тоест, там може, у нас не може.

  Сега БНБ плаши в писмото си, че те искат да се приложи чл.152А от Закона за кредитните институции, който предвижда глоба за разпространяване на невярна информация за банки. А глобата за медия юридическо лице е от 10 000 до 150 000 лева.

  Това е репресивен закон, открито насочен срещу медиите с превантивна цел. Защото в Наказателния кодекс има текстове, с които може да се санкционира публикуване на невярна информация и нанесените от нея вреди. Но един закон с тежки глоби е допълнителна екстра за банките, по-лесно и по-бързо е.

  Този закон, приет преди 3 години, на практика бетонира недосегаемостта на банките от медиите. Нито радио, телевизия или вестник се осмеляват да споменат име на банка в компрометираща информация. Дори да е вярна. Страхуват се от тежките глоби. А банките постоянно дават поводи да се пише за скандални отношения с техни клиенти.

  Получава се така, че държавата, парламентът и БНБ, които трябва да изразяват интересите на гласоподавателя, на практика защитават интересите на банките. И сега засегнатите банки се обръщат с писмо към БНБ да санкционира и да ги пази. Вместо да се обърнат към съда и прокуратурата.

  С решение от 2 октомври тази година Европейският съд по правата на човека призовава българските магистрати да си дават сметка за обществения отглас на техните решения срещу журналисти, които могат да окажат смразяващ ефект и да принизят обществената роля на медиите като “кучета – пазители на демокрацията”.

  В България цялата държавно-бюрократична машина, а не само съдът, е насочена да смаже свободата на медиите, а в конкретния случай – да защити частни банки. Това хората наричат олигархия.

  При това банки, които са посочени като съмнителни от съвсем сериозен източник. Никой не е опровергал досега автентичността на грамите от „Уикилийкс”. А у нас никой не се е опитвал да разследва тези банки, да ги провери. Но – дай да смачкаме сайта, който се е осмелил да публикува тази информация.

  Странно в случая е, че БНБ, която е банков регулатор, се опитва да влезе в ролята на адвокат-пазител на банките и посредник в претенциите им към “Биволъ”. И банките търсят закрилата на БНБ, а не на съда и прокуратурата.

  Този случай не трябва да бъде премълчан от телевизия и вестници. Посегателствата срещу свободата на медиите не трябва да се оставят без реакция. На някои може да не им харесва сайтът “Биволъ”, който е заел позиция на “кръгова атака”, пускайки разобличаващи информации или заядливи публикации срещу всички, включително медии и издатели.

  

  Статията във в. “Монд” за българските банки (вляво).

  Но при такъв случай медиите колективно трябва да защитават свободата си. Утре санкциите ще опрат на вратата и на онези, които злорадстват. Колкото и да са послушни. Ако медиите премълчат случая, това ще е пореден очевиден сигнал, че те са под пряк контрол на властта. И това хората наричат олигархия.

  БНБ се опитва да плаши с глоби. Има ли основание? В закона се казва, че подлежи на глоба онзи, който “разпространява невярна информация или обстоятелства за банка, с което се уронва доброто име на банката и доверието към нея…”

  Добре. Ами ако е вярна? „Биволъ” е публикувал документ – грама на американския посланик Джон Байърли от 2006 г. Невярна ли е тя? Това може да реши само съдът. Не БНБ.

  БНБ би трябвало да се самосезира и да направи ревизии в изредените четири банки, вместо да ги защитава. Впрочем, БНБ е правила проверки в една от тях – Инвестбанк на Петя Славова и въпреки констатирани нарушения не е предприела никакви мерки (виж туки тук).

  В съобщението си за писмото на БНБ, “Биволъ”пише, че исканата от БНБ среща не се е състояла, защото писмото им е изпратено на 5 октомври, а са го получили на 11 октомври, в деня на срещата. От „Биволъ” казват, че са на разположение за среща на друга дата. И пишат, че ще предоставят на БНБ доклади за злоупотреби, извършвани от горепосочените банки, които са цитирани в публикациите.

  Ето какво още пише „Биволъ”:

  „Тези доклади не са с неясен произход. За нас остава неясно защо БНБ не предприеме мерки, за да разследва твърденията на американския посланик, основаващи се на данни, подадени от български институции.

  Ние също имаме въпроси на БНБ. Кое влияе повече на стабилността на банковата система? Дали това, че реално е възможно да има банки, които се занимават с “пране на пари от български и чужди престъпници и свързаното с него отпускане на заеми” или това, че се съобщава за тях?

  Припомняме също, че темата за “гнилите ябълки” в българската банкова система беше обявена за най-силно табуираната тема за българските медии през 2011 г.

  Печели ли българското общество от подобни табута? Дали санкционирането на неудобни публикации допринася за подобряване на ситуацията със свободата на словото в държавата, която е на дъното на класациите в Европейския съюз? Ето темите, които ще предложим за обсъждане на БНБ и ще ви информираме за тяхната позиция.”

  

  Писмото на БНБ до “Биволъ”. Снимка: Биволъ

  Източник:  e-vestnik.bg

• ЦРУ: България остава в клопката на престъпността

  България продължава да бъде пленник на корупцията, слабата съдебна система и организираната престъпност. Такова остава становището на Централното разузнавателно управление на САЩ в актуалния вариант на „Книгата с факти за света“ от септември, съобщи БГНЕС. Тя съдържа обобщени данни за всяка държава и е публично достояние.

  „България е бивша комунистическа държава, която влезе в състава на ЕС на 1 януари 2007 г. Страната бележеше икономически растеж от над 6% годишно в периода от 2004 до 2008 г., което беше задействано от значителното банково кредитиране, потребление и преки чужди инвестиции. Успешните правителства показаха ангажираност към икономически реформи и отговорно фискално планиране. Но световният упадък понижи рязко вътрешното търсене, износа, притока на капитали и индустриалното производство. БВП се сви с 5,5% през 2009 и бе в стагнация през 2010-а въпреки значителното възстановяване на износа. През 2011 г. нарасна с 2,2%“, отбелязва в увода си за българската икономика управлението.

  Въпреки това книгата изтъква, че проблемите на България далеч не са свършили. „Макар че има благоприятен инвестиционен режим, в това число нисък, плосък корпоративен данък, пред страната все още има значителни препятствия. Корупцията в държавната администрация, слабата съдебна система и наличието на организирана престъпност възпрепятстват инвестиционния климат в страната и икономическите й перспективи“, се казва в статията за страната ни.

   

  Източник:  в. „Сега“

• Айфон и стържещ от глад стомах

  ГЕОРГИ СТАВРЕВ е на 13 години от Пловдив. Ученик е в СОУ „Св. Паисий Хилендарски“. Той е носителят на голямата награда за разказ в конкурса „Бодлите на таралежите“ на фондация „Братя Мормареви“ и вестник „Труд“. Творбата, с която впечатлява журито, е „Айфон и стържещ от глад стомах“.

  –––––––––––––––––––

  Имам айфон. Последен модел. Основание в училище всички да се пукат от завист. Виждали са вече у мен суперджади. Скъсват се от яд и заради колата, която ме стоварва и прибира от училище в къща, която прилича не само външно, но и отвътре на футуристичен палат. Момичетата ми се лепят – за тях съм възможност. Търсят ме за гадже и за плащане на сметки. Излиза им се. Искат да видят света. Надявам се не моя – уверявам всички – той не е привлекателен…

  На тринадесет години съм. Някои момичета са ми интересни, но не чак толкова, колкото този айфон. Бързо го проучих. Нямам указание на хартийка. Впрочем досега не съм чел никакви наръчници за уреди и машини вкъщи. Справям си се просто така. Станах почти хакер. Разбивам пароли, влизам в чужди пощи, подслушвам, наблюдавам, имам информация, която обикновено струва пари. Дори много пари. Дава възможности. Носи ползи.

  Следят и мен. Знам го със сигурност и съм наясно, че животът ми зависи и от невидимите очи. Но сега имам айфон. Крия се под завивката, за да го допроуча. Сам съм в стаята. Рядко се случва. Наоколо ми всичко е супер яко. Лампите са италиански, осветлението по стените е пълзящо и с разни диоди, така че при движение се осветява мястото, където вървя.

  Телевизорът е последен модел. Обзавеждането е по поръчка. В училище се справям отлично. Минавам всички зубрачи. Обикновено са ми нужни не повече от два часа за училищна подготовка – уроци, домашни, упражнения, плюс два чужди езика с онлайн преподаватели. Разполагам с богата виртуална и книжна библиотека, така че не е необходимо да излизам навън, освен за работа.

  Откакто съм тук, съм наясно, че луксът не следва да се крепи на мързел. Даваш, и тогава получаваш. Често обаче даването се случва да е тройно, а получаването – нищожно. За натрупването на дивиденти е необходимо упорство.

  Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. От днес е мой. Утре се надявам да го занеса в училище. Ще се изфукам и… няма да го имам за дълго.

  Боже! Сам съм. Имам айфон за една нощ (надявам се и за един ден още). Щастлив съм. Богат съм.

  Богат съм, но стомахът ми стърже от глад. Днес не донесох нищо вкъщи. Наказаха ме да не вечерям. Гладен съм. Ужасно гладен, но имам айфон. Откраднах го следобед пред хотела. Беше на някакъв глупак, на който колата отказа. Взе ме за интелигент – говорихме си на немски и английски. Докато се суетеше, просто се раздели с джаджата си, а аз – с него. Прости се и с малко пари, но те отидоха за спрейове за раната ми на крака и хапчета, за да не загнои. Взех си от най-скъпите и надеждните. Бях на лекар в частна клиника. Биха ми инжекция. Не знаех, че подобно нещо може да отнесе 200 лева. Останаха още малко пари и ги напъхах в тайник на ботуша си. Трябва да дам утре айфона на тартора, за да ям. В междучасията няма да мога да си купя нищо от лавката.

  Три деца сме в училище и се портим взаимно. Момчешка ни работа. Шофьор ни взема и връща вкъщи. Не се знае дали късметът ще ми се усмихне утре отново.

  Гладен съм. Ужасно гладен и дори айфонът не ми носи удоволствието, което очаквах. Чак ме боли. Зависим съм от работата си. Крада.

  Не съм циганче. Просто мама умря. Баща ми с новата (поредна) жена ме прибра. Няколко пъти му се опълчвах. Той ме наби и аз избягах от вкъщи. Три дни се крих. Откри ме една изрусена, стройна жена. Приличаше на мама. Мислех, че е като нея добра.

  Доведе ме тук. Четири месеца ме обучаваха да крада. Хранеха ме. Винаги съм бил отличник и с това се справих добре. Нямах друг избор. Просто нямах. Иначе нямаше храна, удоволствия, екстри. В началото се съпротивлявах, но гладът е най-добрият приятел на рибите и учител по мълчание.

  Провъзгласиха ме за златна кокошка и това ми увеличи привилегиите. Тук живеем седем момчета, като три от нас учат в моето училище. Двама сме в един клас. Вземат ни и ни връщат с джипове. Шофьорите са точни като швейцарски часовници, а сърцата им – надупчени като швейцарско сирене.

  Циганските тартори отдавна не бият децата крадци, нито им режат пръстите, за да пипат по-изкусно. Това вече са митове. Наказват ги с глад, а гладът е по-силен от боя, студа, мъглата и болката. Освен това, ако не ти дават дрога, но от това съм виждал, че големите стават зависими и се влачат, тресат. Но тях не ги водят тук. Ние сме като голямо семейство. Всички сме роднини на документи. Казвам се Ангел вече, имам такова излъчване, но само за който не се е опарил от дяволското ми.

  Дали съм забравил мама ли?

  Не, не съм!

  Просто съм гладен. Боря се за себе си и за нея. Все някога ще събера повече пари. Ще си купя билет от морето до София и ще отида на гроба . Сигурно трудно ще го позная. Минаха вече две години. Тревата може да ме е стигнала на ръст. Надявам се да изтърпя още пет години, за да стана пълнолетен. Да избягам и се предам на полицаите. Иначе бъдещето ми ще е в приют – там гладуват, бият ги и насилват. А тук имам всичко.

  Единственото ми задължение е да крада и да донасям. Луксозни условия, топлина, море, джипове, частни виртуални уроци по всичко. Добра подготовка. Перфектност отвсякъде. Защо ми е да скитам по улиците и да преспивам по гари?

  Имам айфон. Последен модел. Със златен кант. Само до утре. Като глада, надявам се.

   

  Източник:   в. „Труд“

• Спасени или „оцелели” са евреите в България през Втората световна война? Румен Аврамов и Леа Коен vs Яков Бар-Ор и Хана Аренд

   Даниела Горчева,  Svobodata.com

   

  Ако от Български хелзинкски комитет (БХК) настояват, че българската държава трябва да обсъди  (сякаш става дума за доказан факт!) „съучастието  на българската държава в геноцида на евреите”, би следвало ПЪРВО да докажат по безспорен, правно издържан начин, че българската държава съвместно с нацистка Германия си е поставила за цел да унищожи евреите като етническа или религиозна група.

  Това, че има журналисти и „учени”, които безотговорно си служат с правни понятия като „геноцид” и „съучастие в геноцид” едва ли може да бъде оправдание за правозащитна организация от ранга и с безспорния авторитет на БХК да подменя смисъла на понятията и да твърди, че българската държава е „съучастник“  в геноцида на евреите.

   

  Що е геноцид?

  Защо геноцидът е най-трудно доказуемото престъпление и какво точно означава правното понятие „геноцид” не в ежедневния език, не и в метафоричния му смисъл, а като част от терминологията на правото?

  Отговор на този въпрос дава Татяна Ваксберг в книгата „Милошевич и Трибуналът. Личен поглед към един незавършил процес” (изд. Сиела, София, 2006):

  „Според конвенцията за геноцида на ООН, приета в края на 1948 година, геноцидът е действие, извършено със специфичната „цел да се унищожи отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова, религиозна група като такава“. Най-същественото в това изречение е думата ЦЕЛ. Тя е тази, която отличава геноцидът от всички други големи категории престъпления. По принцип „цел“ си поставя и всеки убиец, действащ по предумишлен начин. Но нито едно престъпление, освен геноцидът, не се характеризира с цел, която е унищожението на етническа група като такава.”

  Едва ли от Български хелзинкски комитет биха тръгнали да оспорват думите на един от най- компетентните си автори Татяна Ваксберг, изключително ерудиран изследовател и блестящ публицист.

  Затова нека да чуем кога и по какъв начин е доказано, че българската държава си е поставила за цел да унищожи евреите като етническа група?

  А ако никога и по никакъв начин не е доказано, на какво основание тогава БХК  приписва „съучастничество” на българската държава в геноцида на евреите?

   

   Между пустошта на мълчанието и празните приказки

  Тъй като участниците в конференцията “Да опознаем миналото си”, организирана от БХКв София на 5- 7 октомври 2012  – поне от изнесеното в медиите дотук, очевидно са проявили странно единодушие по доста спорни въпроси, предлагам им за разнообразие моята гледна точка по темата.

  Ще спра вниманието си предимно на тезите на двама от българските участници в конференцията и най-вече на тезите, изложени от Румен Аврамов¹ в книгата му „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944”.

  Още повече, че така и така, вече неколкократно бе изразено публично недоволство, че становището на този голям наш изследовател се било сблъскало с „пустошта на мълчанието” (виж едноименната статия на Юлиана Методиева в сп. Обектив, бр. 198) или с „голямото безмълвие” според коментара на Татяна Ваксберг за Дойче веле от 10 септември 2012 г., озаглавен „Българското вчера”.

  Всъщност, през март месец, когато излезе от печат книгата на Румен Аврамов „Спасение” и падение”, тя бе прехвалена като „безпощадно” и „фундаментално” за българската история изследване.

  Опасявам се, обаче, че малцина от хвалителите му са го прочели внимателно, защото произведението „впечатлява” предимно с фундаментално непознаване на историята и на фактологията на Втората световна война и говори по един наистина безпощаден начин, но… за нивото на историческата наука в България, ако това е, пази Боже, капацитетът на нейните изследователи.

  Така или иначе, авторът на „Спасение” и падение” разочарова с манипулативните си тези (на които ще се спра подробно в няколко последователни статии), както и с някои будещи недоумение безсмислици като „вещевата интимност”, „интимната тъкан на насилието” и пр. празнословия, целящи да прикрият липсата на аргументация и да я заменят с ефектни, но нищо не казващи фрази.

   

  Мине не мине и ако „мине”… старата песен на нов глас

  Апропо, Татяна Ваксберг този път не е права в наблюденията си.

  Нито, че тезите на Румен Аврамов са оригинални, защото отричането и омаловажаването на спасяването на евреите в България се повтаря мине, не мине време и на принципа „ако мине” (виж по въпроса статията на Евгений Силянов  За лъжата и за истината , публикувана във в.”Век 21” още през 1994г., както и книгата на Ирина Недева „Мисия Париж. Разговори със Силянов”, изд. през 2007 г., където има цяла глава посветена на отреченото спасение и опитите за ревизионизъм), нито че за тази книга на Румен Аврамов нямало никакви отзиви и че изобщо нямало „твърдение за каквото и да било”.

  Освен, че както вече споменах, книгата бе безкритично възхваляна в редица медии, някои от тезите на автора бяха и критично оспорени в поне две публикации.

  Едната е на господин Леон Бенатов от София, съвременник на събитията и е публикувана от Златко Енев в „Либерален преглед” като писмо от читател след откъса от книгата на Румен Аврамов. Другата публикация със заглавие „За спасението и за падението” може да се прочете в онлайн форума „Де зората“, където се водеше сериозна и непредубедена дискусия по темата.

  Главната теза на Румен Аврамов е, че не може да се говори за спасение на евреите в България през Втората световна война, а само за тяхното оцеляване:

   „Днес историята за оцеляването на българските евреи е придобила добре улегналата завършеност на каноничен разказ…”²  

  Това негово заключение влиза в абсолютно противоречие с тезата на заместник главния прокурор Яков Бар–Ор, обвинител в съдебния процес срещу Айхман в Йерусалим, който на основата на свидетелските показания и на проучените документи от германските архиви твърди, че българският монарх Борис напълно е блокирал Айхман, че е защитавал българските евреи и дори заявява в пряк текст, че цар Борис е бил герой:

  „Борис е бил герой. Той напълно е блокирал Айхман и е защитавал българските евреи.” ³

  Това твърди и Хана Аренд, която пише, че „германците са убедени, че преди всичко цар Борис е виновен за запазването на българските евреи” и допълва, че „нито смъртта на монарха, нито пристигането на Данекер в началото на 1943 г. променя по някакъв начин ситуацията, тъй като едновременно парламентът и населението остават твърдо на страната на евреите.” (Вж „Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим.”, София, 2004).

  На обратната позиция, че става дума не за спасение, а за „оцеляване” на евреите в България, рамо до рамо с Румен Аврамов, застава и писателката Леа Коен. Да хвърлим един поглед и върху тезите на госпожа Коен.

  „Апокриф за цар Борис III” – „ето това е историята”!

  В писателското си есе„Апокриф за цар Борис III“, публикувано в сп. Биограф, бр. 2 от 2011 г., госпожа Коен твърди, че цар Борис Трети бил „кандидат за статута на военнопрестъпник” (???) и че „е получил може би с ненавременната си кончина неоценима услуга от съдбата.” 

  А е получил „неоценима услуга от съдбата” умирайки, защото според бившата дипломатка, цитирам дословно: „Той се оказва единственият, който избягва международна оценка и може би присъда за своите решения по време на войната и за участието си на страната на Третия Райх”. 

  Не е ясно какво точно значи „международна оценка”, но че смъртта едва ли може да бъде пречка да се даде оценка някому, била тя „международна”, „народна” или провинциална, е очевидно и от факта, че самата авторка дава своята оценка за отдавна починалия цар Борис.

  Авторката, бивш дипломат, не споменава и за кои точно свои решения по време на войната българският монарх би могъл да получи присъда от легитимен компетентен съд, но не без злорадство изрежда маса описания на издевателства и саморазправа от страна на тълпите („италианците обесват на месарски куки по най-унизителен начин надолу с главите…”; „във Франция бръснат публично главите на жените, имали връзки с германски войници, на Балканите са още по-брутални: в Югославия и Гърция ги влачат за косите, преди да ги пребият с камъни”), за да стигне до екстаз в изречението: „Може само да гадаем каква би била участта на Борис Трети, ако беше преживял една следваща, неминуемо последна за него, съдбоносна година”… 

  За съжаление, след като в началото на своето есе, госпожа Коен щедро обещава на читателите да разкрие: ”умишлено укривани документи и записи”, които  „свидетелстват, че последният действително царувал български цар е бил съюзник и съмишленик на Фюрера в плана му за унищожение на евреите”, моментално забравя това си обещание и продължава с опитите си да увлече читателя в гадания, баяния и догадки:

  „Можем само да гадаем дали Царя(т) е изпитал страх от тези библейски думи или малодушно е гризал нокти, очаквайки светият отец да го остави на мира”.

  И накрая – след няколко страници махленски приказки, завършва с победоносното: „Ето това е историята.”

  А за да е сигурен читателят, че „ето това е историяТА” и друга история няма или поне не струва пет пари, госпожа Коен привежда най-съкрушителния си аргумент:

  „Разказана ми е от моите родители”.

  На читателя едва ли му е известно кои са родителите на Леа Коен, нито защо точно те знаят каква е „историята”, но му е оставено да се чуди и мае как са се изхитрили да бъдат в „замъка Клейсхайм”, където според авторката „Борис е бил предупреден за концентрационните лагери лично от Хитлер още през 1939.”

   

  „Copy paste” на датската история?

  От сензационно обещаните „документи и записи” няма и помен в цялото изложение, но затова пък произведението изобилства със следните сензационни разкрития:

  „Създателите на българската легенда (които и да са те) за ролята на цар Борис в оцеляването на 48 хиляди евреи са се опитали да направят ”copy paste” на датската история.”

  За жалост, едва ли някой грамотен човек може да твърди, че има опит за прекопиране (или как беше: ”copy paste” ?) на „датската история” в България.

  Защо ли?

  Първо, защото „датската история” се развива в последните дни на септември 1943 година, тоест –  няколко месеца СЛЕД акцията по спасяването на евреите в България (март – май 1943).

  Второ, защото въпреки някои прилики между България и Дания (като солидарност, съчувствие, граждански кураж и активни действия от страна на български и датски политици и на българското и датското общество), „датската история” е съвсем, съвсем различна.

  Ето разликите:

  В България, депортацията на евреите, които са под юрисдикцията на българската държава, е отменена от българския монарх и по този начин евреите в България са изтръгнати от лапите на нацистка Германия, която я въвела „нов ред” в Европа и изисква от всички свои съюзници да й предадат еврейското си население, понеже било заплаха за сигурността й.

  За разлика от българските, датските евреи дължат спасението си не на датския монарх, а на … германския дипломат Георг Фердинанд Дуквиц, военноморски аташе в Копенхаген.

  Този смел и достоен германски офицер осведомява лидера на социалдемократите в Дания (и посредством него и еврейската общност в Копенхаген) за предстоящата депортация и то след като преди това – в лична среща с премиера на Швеция, тайно е предупредил шведското правителство за предстоящото прехвърляне на евреи бежанци от Дания.

  Така, в продължение на три денонощия 7 200 датски евреи (95% от които живеят в пристанищния град Копенхаген) са транспортирани с датски линейки, полицейски коли и таксита до брега, където ги очакват десетки рибарски лодки и са прехвърлени в неутрална Швеция под нарочно разсения поглед на германските власти в Дания, които после с облекчение докладват в Берлин, че Дания е „юденрайн”, тоест, „освободена от евреи”.

   За жалост (и за разлика от евреите в България) не всички са спасени, тъй като 500 души все пак са депортирани, а от тях 70 загиват.

   Солидарността и куража, които проявяват датчаните, помагайки на своите съотечественици да се доберат до неутрална Швеция, са безспорно възхитителни, но макар и прехвърлени на безопасно място, датските евреи все пак са принудени да се изселят от страната си.

  За разлика от тях българските евреи не напускат своята родина през цялата война.

  И именно това е уникалното в случая – че България е единствената държава в Европа, попаднала, макар и пряко волята си, в зоната на Третия Райх, която не допуска изселването извън страната на своите поданици.

  Така че няма никаква „българска легенда за спасяване на евреите”, а има реално и вдъхновяващо с успеха си спасяване на евреите под юрисдикцията на България. Как и защо акцията успява, и каква е заслугата на всички участници ще стане дума по-натам.

   

  Създателите на българската легенда, които и да са те

  Но тъй като възмутената от „създателите на българската легенда за ролята на цар Борис в оцеляването на 48 хиляди евреи” авторка на есето в „Биограф” добавя в скоби „които и да са те”, очевидно забравила какво е твърдяла самата тя преди 3-4 години (с все същата драматична категоричност при това), си позволявам да напомня собствената й възвишена патетичност в статията й  „Страната, в която Холокоста не се състоя“ :

    „…И българският цар отсича.
  В доклада си от 7 юни 1943 г. германският представител Хофман пише до Берлин: “Българският цар реши, че евакуацията на евреите в провинцията е достатъчна мярка, поради което планът за депортация е изоставен временно.”
  Така Холокоста в България не се състоя.

   Живо доказателство за това е жената в моя разказ, тъй като самата тя бе родена в годината на Холокоста, но го надживя. Време е да кажа, че тази жена съм аз.”

  Но както мъдро и находчиво отбелязва и английският политик Бенджамин Дизраели: „Промяната е неизбежна. Промяната е константа”. А и трънлив е пътят към науката и всеки има право да се губи в неговите гъсталаци, търсейки своята си „истина”.

  Все пак: кой е прав?

   

  Румен Аврамов и Леа Коен от една страна, които твърдят, че евреите в България не са спасени, а са „оцелели”

  или

  Яков Бар-Ор и Хана Аренд от друга, които на базата на германските архиви и на свидетелските показания от процеса срещу Айхман през 1961 година смятат, че българският монарх, българският парламент и правителство са защитили своите граждани от еврейски произход?

  Докато г-жа Коен успее да намери и да ни представи обещаните ”умишлено укривани документи и записи”, които доказвали, че цар Борис бил ни повече, ни по-малко, а „съмишленик на Фюрера в плана му за унищожение на евреите”, предлагам да разгледаме тезите на г-н Аврамов, представен от БХК като икономист и историк.

  И така, спасени ли са евреите в България или са „оцелели”?

  Разликата между оцеляване и спасение е тънка, но съществена.

  Оцелели са хора, попаднали в ситуация, застрашаваща живота им, при която малцина биха имали късмет да оживеят – например, изгубили се в пустинята или в джунглата, оцелели след катастрофално земетресение, цунами, след корабокрушение и пр. Или оцелели по чудо след атентат и т.н. Или – след престой в комунистически или нацистки концлагер.

  Спасени са хора, на които други хора са помогнали в ситуация, пряко или косвено свързана с риск за здравето и живота им.

  С други думи, ако оцеляването зависи от случайността (късмета), както и от собствената издръжливост, съобразителност и смелост, то спасяването е винаги дело на други хора, които помагат на застрашения в критичен момент.   

  За щастие, евреите в България никога не са били поставяни в ситуация, където било случайността, било тяхната собствена физическа или психическа издръжливост да са решаващи за тяхното оцеляване или неоцеляване.

  Например никога, и слава Богу, не са били въдворявани в „лагери на смъртта” или обричани на глад като украинците и украинските евреи по времето на Сталин с т.н. голодомор и затова в случая терминът „оцеляване” е неприложим.

  Но през 1943 година над евреите в България, както и навсякъде в Европа, наистина надвисва сериозна заплаха.

  Те са заплашени от чужда тоталитарна държава, самообявила се за Третия Райх, покорила почти цяла Европа по това време и наложила „новия си ред” къде чрез окупация, къде чрез принудително политическо сътрудничество на заплашени от окупация нейни „съюзници”. Твърдейки, че евреите в Европа представляват „вражеско население” и заплаха за собствената й сигурност, тази мощна тоталитарна държава, нацистка Германия, принуждава местните власти навсякъде, където е стъпил ботушът й – било като окупатор, било като „съюзник”, да изселят евреите от страните си. Всяко принудително изселване е, разбира се, огромна травма за изселените, особено, ако е свързано с напускане на родината и отправяне в неизвестна посока при неизвестни условия и за неизвестен период.

  Както вече споменахме, единствената държава, окупирана или „сателит” на нацистка Германия, която отказва да депортира своите поданици – евреи, въпреки безпрецедентния натиск, който й е оказан, е България.

  Всъщност, българската държава спасява от преследване не само евреите, които са български граждани, но и няколко хиляди евреи чужди поданици чрез свои дипломатически представители в чужбина, чрез Международния червен кръст и т.н. Това обяснява и защо България е единствената страна в Европа през Втората световна война, в която след края на войната евреите са повече, отколкото в началото. За дейността на българските дипломати като Боян Атанасов и други ще разкажем отделно.

  Така че всеки средно интелигентен човек може да си отговори на въпроса дали евреите в България са оцелели или са спасени.

  За жалост, както често става у нас, вместо критичен прочит, мнозина започнаха папагалски да повтарят тезата на автора, че евреите в България не били спасени, а били „оцелели” и че това всъщност било „спасение” в кавички.

  Съмнително спасение, но несъмнено „падение” ?

  Според икономиста-историк, обаче, изследвал „събитията през тяхното стопанско битие”, проучил „плячкосването” на капиталите и „вещевата интимност”² (каквото и да значи това), думата „спасение” не само заслужава да бъде поставена в кавички, но трябва да стои редом с „падение”, защото – твърди Румен Аврамов, – спасяването на евреите от България не се „съвместявало” с неспасяването на евреи от другаде и защото това спасяване на евреите в самата България било придружено от „тоталното отнемане на гражданските им права” и е съпроводено от „тяхното изселване и брутално икономическо ликвидиране”². 

  Нека да видим и доколко останалите тези на автора са издържани и какви доказателства представя той в подкрепа на сензационните си твърдения.

  Евреите в България през 1940-1944 – „изселени, с тотално отнети граждански права, брутално ликвидирани икономически”?

  В книгата си Румен Аврамов отрича спасението и на евреите в България и го поставя в кавички, при това редом с „падение”, защото, казва той, има „изселване, тотално отнемане на граждански права и брутално икономическо ликвидиране…”

   

  Изселване ли казахте?

  Да чуем тогава какво казва по време на процеса срещу Айхман не друг, а прокурорът Яков Бар-Ор, който представя на почитаемия съд в Йерусалим документ номер 420 и обяснява, че това е писмо от Хофман и Бекерле с дата 24 юни 1943 г.

   

  Прокурорът Бар-Ор: „Изселването на евреите от София в провинцията е завършено. 20 хиляди са изселени. Но всеки, който чете тези документи разбира, че това е само претекст, използван от властите, за да избегнат натиска на германците.” Председателстващият съда: „Казвате, че българското правителство е изселило евреите от София в провинцията?”  „Да – отговаря прокурорът, – но за да избегне натиска. Това става напълно ясно от документите, които са представени.”

   

  Чухте ли, дами и господа, които кършите драматично ръце и се възмущавате ЗАЩО българското правителство е изселило евреите от София в провинцията?

  За да ги спаси от депортация извън България, затова!

  За да избегне натиска на Германия.

   – И това, – твърди обвинителят в процеса срещу Айхман, – става НАПЪЛНО ЯСНО от представените документи.

   А преди това на съда е представен и друг документ, заведен под номер 191. Това е доклад, подписан от Хофман и приподписан от Бекерле, датиран от 7 юни 1943 г., в който се твърди, че „ситуацията в България от април 1943 насам непрекъснато се влошава, защото българското правителство вече открито подкрепя становището на царя относно евреите.” 

   Да повторим: „българското правителство ВЕЧЕ открито подкрепя становището на царя относно евреите”…

  Госпожа Коен дали ще оспори този умишлено неукриван документ с обещаните от нея „умишлено укривани документи и записи”?

  Но да оставим госпожа Коен да търси тези „умишлено укривани документи и записи” и да повторим, че ако преди април 1943 година българското правителство е давало вид, че ще изпълни искането на нацистка Германия, то през април 1943 „българското правителство ВЕЧЕ открито подкрепя становището на царя относно евреите”… и очевидно не проявява „разбиране” по еврейския въпрос (както вече бе споменато, нацистка Германия твърди, че евреите са враждебно за Германия население и са заплаха за нейната сигурност. На това твърдение се основава искането за изселване на евреите – че заплашват сигурността на Германия в тила й по време на война, както и на искането да се освободяло „жизнено пространство” за германския народ в самата Германия).

  Не знам българското правителство след 1944 година било открито, било прикрито да е бранило някога живота и сигурността на българските граждани от посегателствата на СССР, напротив. Сталин в Москва нарежда на Георги Димитров, Георги Димитров от Москва нарежда на българските комунисти (на руски, естествено), а българските комунисти с готовност ПРЕизпълняват заръките му – тоест, безпощадно избиват собствения си народ и предимно цвета на българския политически, стопански, духовен и административен елит (и това е само началото).

  Но нека да се върнем на нашата тема.

  Още нещо неясно?

  Може би антиеврейското законодателство? Според логиката на господин Аврамов – щом има антиеврейско законодателство, значи има и ”държавен антисемитизъм”?

   Антиеврейското законодателство в България и Европа

  Чудно е наистина, че г-н Румен Аврамов изглежда не знае това, което отдавна е известно на всеки, интересуващ се от история на Втората световна война – че антиеврейските закони са приложени навсякъде, където стъпва хитлеристкият ботуш – без разлика дали страната е окупирана или е сателит на нацистка Германия.

  Дори в неутрална Швейцария, са въведени антиеврейски мерки и по настояване на Германия и евреите са концентрирани в трудови лагери, а в документите им за самоличност е щамповано едно J, което е знак, че приносителят им е евреин.

  Вероятно и в Швейцария се е пръкнал ей, така от нищото внезапен „държавен антисемитизъм”, как мислите?

  Питам се наистина, не е ли известно на автора, че това антиеврейско законодателство не е плод на внезапно избликнал едновременно у всички европейски правителства и народи антисемитизъм, а че се създава под недвусмислен германски натиск и принуда?

  И, че тези мерки са или едно към едно копие на нацистките закони и разпоредби от Нюрнберг 1935-та, или са малко или повече ограничени и проформа, както е в България и… в неутрална Швейцария?

  Защо според нашия изследовател, не друг, а един от най-авторитетните изследователи на темата Хана Аренд пише следното: „през януари 1941 г., правителството ( на България– б.м.) се съгласява с въвежда­нето на антиеврейско законодателство, но от нацистка гледна точка то е просто нелепо.”

   

  Да не мисли господин Аврамов, че Хана Аренд се е объркала като казва, че антиеврейското законодателство в България е „нелепо от нацистка гледна точка”?

  И с каква цел е имало толкова много нелепи от нацистка гледна точка изключения в българския „Закон за защита на нацията” (ЗЗН), дали някой от нашите изследователи си дава сметка?

  И каква е ролята на ЗЗН за спасяването на евреите в България?

  Всъщност, странно е, че един съвестен изследовател, занимаващ се с темата за въвеждането на антиеврейското законодателство в годините на Втората световна война, може да не е запознат с документите от съдебния процес срещу Айхман, където и този въпрос е обсъждан. Още повече, че целият процес срещу Айхман е публикуван и качен в интернет на английски език.

  Но явно потънал в това да убеди и самия себе си, авторът не е забелязал, че на всяка втора страница в изследването си противоречи и … се самоопровергава поне относно „държавния антисемитизъм през 1940-1944”.

  Но и на тази тема ще се спрем отделно.

  Едно нещо категорично не мога да приема. Не знам що за учен е човек, който си позволява в полза на една, меко казано, доста спорна теза, да привежда като „доказателства” показания, изтръгнати насила от т.нар. „Народен съд”, който нито е „народен”, нито е съд. А е безсрамна и жестока саморазправа с политическия, стопанския и административен елит на България, извършен също по заповед на чужда държава. 

  (следва)

  ––––––––––––––––––

  ¹ Румен Аврамов е доктор по икономика. Роден е през 1953 г. в Париж в семейството на Любен Аврамов, дипломат от времето на комунистическия режим в България. Работи в Икономическия институт при БАН в периода 1976-1990. През 1990-1991 е съветник на президента Желев по икономическите въпроси. Съосновател и зам.-председател от 1991 до 1994 г. на Агенцията за икономическо програмиране и развитие към правителството. От 1995 г. е програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Член на управителния съвет на БНБ. Автор на икономически и исторически изследвания, между които „Стопанският XX век на България”. За повече информация виж автобиографично интервю с Румен Аврамов, публикувано в том първи на сборника „Историята, населена с хора”, ИК „Гутенберг”, София, 2005.

  ²Вж: Румен Аврамов. „Спасение” и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940 – 1944”  , Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2012
  

   Вж The News and Courier, 22 май 1961 и други американски вестници от същата дата:“Boris was a hero. He absolutely blocked Eichmann and protected Bulgaria’s Jews.“

   Вж, Държавният антисемитизъм 1940-1944, клуб Обектив, 27 септември 201

   Вж The Trial of Adolf Eichmann Session 47 (Part 3 of 8)

   

• Отец Иван от Нови Хан: По-отчаян не съм бил

  Интервю с Отец Иван, съдържател на приюта за бездомни деца и родители в Нови Хан, за в. „България днес”

  

  – Дядо Иване, идвала съм в Нови хан десетки пъти, но никога не съм заварвала паника в приюта ви. Защо се стигна дотук?

  – Защото изпитвам огромен страх как ще изкараме зимата. Без пари не сме оставали, но кризата удари жестоко и дарителите. Не мога да се сърдя на никого. Народът обедня, очакваше се в един момент да го закъсаме. Чудя се сега кое по-напред да направя – пари за дърва ли да събирам, пари за ядене ли. Имам спешна нужда от основните хранителни продукти – брашно, олио, макарони, захар, боб. Никакви консерви не са останали и ми е много мъчно за децата. Преди готвехме по три пъти на ден – закуска, обяд и вечеря. Сега самотните майки готвят по веднъж на ден, просто няма храна. По-отчаян не съм бил. Но ме крепи вярата.

  – Колко майки и деца има в момента тук?

  – Над 100 са само децата. Има както самотни майки, така и десетина пенсионери. Аз не съм върнал никого в нужда. От 2005 г. насам в този дом са преминали над 800 души, изпаднали в беда. Сблъсквал съм се с най-различни човешки съдби и трагедии, коя от коя по-тежки. Никого не съм отпратил.

  – Били ли сте някога разочарован от домуващи?

  – Не мога да кажа. Може би две цигански семейства, на които дадох подслон. Те започнаха да просят в селото, а това не го одобрявам. Самите те осъзнаха, че не са за тук, и си тръгнаха. Не деля хората на етнос и религия. Сама знаете, че съм прибирал освен роми, така и мюсюлмани, помаци. Важното е да сме добри хора, цветът на кожата не определя душата. А религията всеки е свободен да я избира. Всеки човек решава какво да изповядва и в какво да вярва.

  – Колко пари излиза издръжката на дома, тук са близо 200 души?

  – В началото бяха към 50 души, но сега наистина гонят 200 и капацитетът на дома е запълнен. 700 лв. на ден струва само яденето, като имате предвид, че не си позволяваме скъпи храни и някакви луксове. Тук говорим за основното, без което не може – хляб, готвено. Преди време имахме мандра в манастира. Гледахме крави, произвеждахме си сами мляко, сирене, кашкавал. Затвориха ни я обаче заради европейските изисквания. Пак не им се сърдя, щом ще трябва да спазваме законите. Въпросът е, че мандрата много ни помагаше да пестим за ядене, вместо да купуваме от магазина.

  – След като съобщихте, че изнемогвате, активизира ли се властта да ви подаде ръка?

  – Още не са ме потърсили, но мисля, че идните дни ще го направят. Вижте, не трябва да се политизират нещата. Никой не е длъжен в крайна сметка. Вярвам, че ще направят каквото могат. Най-доволен съм от Лиляна Павлова, тя много е помагала, без да се знае. Много милостива жена, винаги ще се притече на помощ. Сега, като разбере от вестниците, ще ми се обади, предполагам.

  – Какви хора ви помагат най-често?

  – Най-различни. И бизнесмени, и бедни хорица, дето едва свързват двата края. Много ме трогнаха едни учители от синдиката „Подкрепа“. Дойдоха на крака тук и дадоха 1000 лв. Всеки учител си е бръкнал в джоба въпреки мизерната си заплатка. Как да не ти стане драго от такива постъпки!

  Преди години и доста властимащи даваха, сега не толкова. Едно семейство наскоро дойде и остави 2000 лв.

  – Галя, жената която е край вас години наред, не се ли измори да слугува на толкова много хора?

  – Без Галя съм загинал в буквален и преносен смисъл. Тая женица не се спира. Повече от 15 години е край мен. Приела е каузата за лично своя. Всички медии ме дърпат за интервюта и разказват моята история, но човекът в сянка – Галя, има не по-малка заслуга. Тя стои встрани от цялата патърдия, дето вдигаме, но всъщност е двигател. Тя разпределя работата в дома, тя води децата по лекари, бди над тях. Не спи, като има болно.

  – Наскоро купихте около 30 къщички в село Якимово, където настанявате част от нуждаещите се. Как се чувстват те сега?

  – Всички са добре. Там вече живеят около 70 души. Купихме къщетата с пари от фондацията. Казват, че ние с Галя им липсваме, но като цяло са щастливи. Всеки заживя нов живот, без тормоз, без трагедии.

  – Опишете как протича един ден в манастира?

  – Жените, дето готвят, стават по тъмно да правят закуска на децата и да месят хляба. В 7 се бие камбаната, който спал – спал. Малките на градина тръгват, по-големите на училище. Като се върнат в дома, обядват, после отново на занималия. Отделил съм една зала за уроци, идва един учител, който им помага допълнително. След това четем молитви, говорим си. Никога не е скучно. Вкарал съм и интернет за по-големите, които се вълнуват от този тип комуникация. Общо взето, не е скучно. Има си обаче правила, които всички спазват. Алкохол не се пие, никъде в приюта или двора на на манастира не се пали цигара.

  – Как сте със здравето?

  – Като всеки човек, който гони 70-те години, нормалните за възрастта болежки. Тия дни обаче много ме боли ухото, нямам време да ида на лекар. Септември ми беше много труден месец, всичко тръгна на поразия. Сега искам само да се успокоя, че ще се намерят пари за огрев и ядене. Ще пътувам тия дни до Пловдив да купя котле, че нашето се развали.

  – Много жени, на които сте помогнали в труден момент, кръстиха синовете си с името Иван. Храните ли се от обичта на хората?

  – Обичат ме, не мога да го отрека. Как да не ме топли тая благодарност. Нали си посветих живота да помагам на онеправданите. Виждате как търчат след мен малките. „Деди, деди“, постоянно ечи в двора. Дал им Бог добро на миличките. И както казва Господ – дайте и ще ви се даде.

   

  Източник:  Bulgarski.pogled.info

• <<
• 1
...
• 199
• 200
• 201
• 202
• 203
• 204
• 205
• 206
• 207
• 208
• 209
...
• 414
• >>