Всички авторски страници

Авторски

• Четири „гнили ябълки“ срещу Биволъ

  Четири банки, описани като „гнили ябълки“ в доклад на посланик Байърли от 2006 г. са подали жалба срещу Биволъ заради публикуването на доклада от Wikileaks.

  Това са Първа инвестиционна Банка на Цеко Минев, Корпоративна търговска банка на Цветан Василев, Инвестбанк на Петя Славова и Централна Кооперативна Банка на групировката ТИМ.

  От писмото, изпратено от БНБ до Биволъ се разбира, че четирите финансови институции са се координирали и са внесли обща жалба, с която настояват БНБ да наложи глоба на Биволъ.

  За съжаление не можахме да изпратим представител на срещата, предложена от БНБ, тъй като писмото изпратено на 05.10.2012 се получи днес (11 октомври – бел. Еврочикаго) в редакцията.

  Биволъ е на разположение за среща на друга дата и ще предостави на БНБ докладите за злоупотреби извършвани от горепосочените банки, които са цитирани в нашите публикации.

  Тези доклади не са с неясен произход. За нас остава неясно защо БНБ не предприеме мерки, за да разследва твърденията на американския посланик, основаващи се на данни подадени от български институции.

  Ние също имаме въпроси към БНБ. Кое влияе повече на стабилността на банковата система? Дали това, че реално е възможно да има банки, които се занимават с „пране на пари от български и чужди престъпници и свързаното с него отпускане на заеми“ или това, че се съобщава за тях?

  Припомняме също, че темата за „гнилите ябълки“ в българската банкова система беше обявена за най-силно табуираната тема за българските медии през 2011 г.

  Печели ли българското общество от подобни табута?

  Дали санкционирането на неудобни публикации допринася за подобряване на ситуацията със свободата на словото в държавата, която е на дъното на класациите в Европейския съюз?

  Ето темите, които ще предложим за обсъждане на БНБ и ще ви информираме за тяхната позиция.

  –––––––––

  Обръщение на Биволъ към читателите:

  Уважаеми Читателю, Биволъ разчита на Вас. Този проект не е финансиран с публични средства, нито от фондации. Можете да дарите малка сума за оцеляването на сайта в трудната борба за правото да се казва истината. Благодарим от сърце. Отчет за всички дарения можете да видите тук.

   

  Източник: Биволъ
  

• Публични диагнози

  Из делниците на един луд (8 – 12 октомври)

  Тони Филипов, д-р,  Reduta.bg.

  Понеделник, 8 октомври

  На заседание на МС премиерът възложил на Лилито да покаже на депутатите снимки от свлечения път край „Цанков камък”, а на министрите наредил да „развяват“ постановлението за увеличение на пенсиите, за да се види кой мисли за народа. А за Костов и Станишев рекъл: «Единият продаде „Балкан“ с доплащане от наша страна, а другите правиха аерогара и сега ние трябва да платим $40 млн. И той излиза и го говори с цялата си наглост безпардонно, разчитайки на моята интелигентност, доброта, възпитание, правдивост“. Някъде четох кратка биография на Майка Тереза. Точно с тези думи беше описана. Е, почти… Казахме ли ви, че вече му викат „хвърчилъжи”? Да, май ви казахме. То е, защото е изключително правдив, не за друго. Колкото до интелигентността, не знам. Може наистина да е интелигентен, но много умело го прикрива.

  Например в следното логическо умозаключение, направено по повод обедняването на народа: „БНБ отчита рекордни постъпления на спестявания на гражданите. За да спестяват хората нали отнякъде са дошли тези пари.”

  Да. Но да видим първо къде са отишли. През първото тримесечие на 2012 г. българите са имали 12.31 млн. сметки, в които са държали 31.62 млрд. лева. В 10.97 млн. (89%) от тези сметки е имало 5.29 млрд. лева, което прави средно по 482 лв.! А само в 170 000 сметки (1.3%) има към 10 млрд. В 560 сметки има над 2 млрд. лв. – средно по 3.5 млн. Да уточним, че това са сметки, не спестители. На колко хора принадлежат тези сметки е тайна. Що е тайна? Сещате се защо. Щото една по-конкретна информация може да постави „правдивостта” на премиера, или неговата „интелигентност”, под сериозно съмнение. Изследване на „Галъп“, поръчано от в. „Класа”, показва ясно изразена тенденция на спад в дела на българите, които имат спестявания. Само за 3 г. те са намалели двойно – от 14% през 2010 г. на 7% през февруари тази година. Значи растат спестяванията само на някои хора, на практика малко хора. Масата къта пари за по едно погребение. Глупости говоря, отдавна нема толкова евтино погребение… Изследване на държавния НЦИОМ показва, че 14% от българите, над 1 млн. души, биха емигрирали завинаги. Това било с 3% повече, отколкото през 2009 г. А 36% биха насърчили децата си да напуснат България с еднопосочен – с 6% повече от 2009 г. Към момента спестяванията в банките са нараснали на 34.5 млрд. За шест месеца са дали прираст 3 млрд. Честито на печелившите! „Красимир Гергов ще рекламира цифровата телевизия с 10 млн. лв. от държавата”, съобщава Медиапул. Другите двама кандидати не били допуснати до отваряне на офертите. Мнозинството на ГЕРБ в СОС реши да прекрати договора на транспортната фирма „Карат-С“ на Миролюб Столарски и да й плати над 13 млн. – 9.8 млн. за забавени плащания и 3.2 млн. (!) лихви. Така, де, дето вика премиерът, отнякъде са дошли тия пари…

  Вторник, 9 октомври

  В интервю за «Блиц» Невена Гюрова, съветник в кабинета «Виденов», вика за царя: «Той си беше руски агент» И обяснява как е вербуван: «Това е станало на базата на компромат. Като е бил в ранните си години там, го приютява кралят на Мароко Хасан еди-кой си. В мюсюлманските страни имат по-друго разбиране за сексуалните отношения, т.е. между мъж и мъж. Там това не е толкова осъдително. И се твърди, че на база на такъв компромат са го вербували… Цялото поведение на Симеон от 1990-а досега потвърждава тази версия.» Не го вярвам. Макар, че те си имат нещо в кръвта. Дедо му Фердинанд се е обкръжавал с млади напети адютанти, високи, руси и синеоки… Историкът Владимир Калчев каза наскоро в едно интервю, че имал «странни» отношения с шофьора си Вайс, които скандализирали двора.

  Добри Ганчев описва подробно потреса на Стамболов и другите български първенци при първата им среща с Фердинанд на Видинското пристанище: „Тънък, строен млад момък, с дълъг бурбонски нос, в парадна униформа на български генерал, с бял калпак и бяло перо, дълго 30 сантиметра, окичен с всякакви ордени и дрънкулки, с женствени маниери на стара кокотка, кожата му нежна и прозрачна, лицето напудрено, пръсти дълги, нокти остри и гладки като огледало, грижливо маникюрирани, на китките – гривни, на всеки пръст по три, по четири пръстена с разноцветни светкащи скъпоценни камъни – рубини, изумруди, редки сапфири…” Стамболов не се сдържал и казал на околните: „Тоя ще … мама й на България!”

  Според Калчев забежките у лево на Ферчо (Стамболов така му е викал) били забава за тогавашна Европа. И били споменати дори в романа на Марсел Пруст „По следите на изгубеното време”, където се твърди, че България става съюзник на Германия заради хомосексуалното влечение на Фердинанд към кайзер Вилхелм… Което е приблизително вярно. Щото героят на Пруст крал Феодосий не е точно Фердинанд. В него са събрани черти и на Батенберг, и на Фердинанд. Турците казват, че природата почивала през поколение. И затова от бюлбюб пукал и от пукал бюлбюл излизало. Но това са само народни вярвания. Пък и царят е многодетен. В същност, той и Фердинанд е имал четири деца… Лично ние си мислехме, че ако КГБ-то е прихванало царя, то е станало по линия на комарджийските му подвизи. Щото се беше докарал до там, та да продаде ордените на дедо си… И другото, което си мислим, е, че в твърде подходящ момент се реанимира тая зависимост. Щото, ако си спомняте, царят размрази проекта „Белене”… Казвам реанимира, щото колегата Минчев му го каза на Симеон наместо добре дошъл 2001 г.

  Сряда, 10 октомври

  Дилян Добрев рекъл: „БСП да отдели част от партийната си субсидия за провеждането на референдума за АЕЦ „Белене“. ГЕРБ били готови на такава стъпка. Янаки Стоилов парира: „Изказването на Добрев е толкова нелепо, че не си струва да се коментира…“ Може и да е нелепо. Но, дето казва Джером, „Глупостта доста често се лекува успешно с неразумни средства.” Щото, да прощавате, ама тоя референдум е пълна глупост. Будалкат народа, че, ако не сме построяли „Белене”, сме щели да плащаме скъп и прескъп ток. Но, ако го построим, ще ни дават киловатите по два за стотинка и един бакшиш. (И ще бият, кой ги откаже.) Инвеститорът ще налее едни милиарди само щото сме много готини. Доста е да видим как ни пържи „ЛУКойл” и нема що да се убеждаваме повече. «Отоплението на газ излиза най-изгодно», лъже в. «Сега». Принуден сме да го кажем в тоя дисфемистичен дискурс. В дописката вярно се казва, че ток, дърва и парно са поскъпнали. Също така вярно се казва, че битовата газ поевтиняла с 0.67% (67 ст. на 100 лв.) Но невярно се заключава, че от тук следва, че отоплението с газ ще е най-евтино. Във философията извеждането на умишлено грешно твърдение от верни предпоставки се нарича софизъм. Ей, софисти, не лъжете така простия народ! Имайте страх от Бога!

  Между другото, Ройтерс съобщава, че писмо на Айнщайн до философа Ерик Гудкайнд, е обявено за продажба на търг с начална цена $3 млн. В него Айнщайн пише: „Думата Бог за мен не е нищо повече от израз и продукт на човешката слабост, а Библията е сборник от благородни, но примитивни легенди, които въпреки всичко си остават детински, няма интерпретация, колкото и да е изтънчена тя, която да промени схващането ми“. Писмото е писано през 1954 г., по-малко от година, преди Айнщайн да умре. Тогава той е на 75 г., възраст, в която не е препоръчително да рискуваш да си създадеш врагове горе. Нали съм ви казвал как отговорил Волтер, когато на смъртния му одър дедо поп го приканил да се покае и да се отрече от Сатаната: «Стига, стига добри човече, моментът не е подходящ да си създавам врагове.”

  Обаче пък д-р Ибън Александър от Харвард, неврохирург с безупречна репутация, твърди, че през 2008 г. се разболял от менингит и изпаднал в кома. И видял рая. Първо усетил как се носи над облаците, където прозрачни, блестящи същества, плували свободно в небето. Те го отвели до безкрайно и тъмно пространство, което му донесло усещането за покой. Това място, според него, било домът на Бог. Докторът вика: „Според сегашните медицински разбирания за устройството на мозъка няма никакъв шанс по време на кома да съм изпитал дори частица от напълно реалистичната одисея, която преживях.“ А сега, де! Единият вика нема, другият вика бях дома му… И пак стигаме до залога на Паскал: „Не знам дали Бог съществува, но знам, че нищо не печеля в случай, че той не съществува, ако съм атеист, а ще загубя много, ако е обратно.” Яко прецакване си е обратното, да знаете.

  Четвъртък, 11 октомври

  Каката на Борисов д-р Красимира Иванова, която иначе му викала «батко», си спомня с умиление пред „24 часа” за детството на премиера. На три години ходел в градината след баба си, правел малки дупки и слагал счупени вагончета в тях. И обяснявал: „Садя си вагончетата, за да поникне ново влакче“. От „24 часа” коментират: «Още от дете изглежда Борисов имал интерес към инфраструктурните проекти.” В „Труд” са по-злобни: „С оглед на днешното състояние на БДЖ, явно не ще да ги е поливал.” „Можеше, вика д-р Георгиева, да замине да живее и работи в чужбина, но така сме възпитани – нашето място е в България.” Сестричка, какво да каже друго. Помня как на царя кака му го бранеше: “На 60 и няколко години той можеше да си гледа внуците и кефа и да чете книги, вместо да се поти и да търчи, да има толкова безсънни нощи…” Ако някои хора не бяха чак такива патриоти, може би друга щеше да ни е съдбата днес… Понякога ми става байгън от патриоти, да ви кажа. Не знам защо, но и „Труд” и „24 часа” са намерили за необходимо да припомнят, че сестрата на Борисов наскоро е претърпяла мозъчна операция. На нас ни прозвуча доста гадно. Като че ли някак извинително… Във връзка с Деня на психичното здраве, 10 октомври, д-р Хинков, началник на сектор „Психично здраве“ към НЦОЗА, съобщава някои обнадеждаващи за нас (имам предвид ПП „Четвърти километър”) данни. Около 20% от българите страдали от повече или по-малко изразени психични разстройства. Ако тия 20% се обединим, ще отнесем другите партии като пенсионер бял хляб. Последното хвърляне на боб на „Алфа Рисърч” потвърждава тезата ни, че ГЕРБ са почнали да се ронят. 45% от българите декларирали негативно отношение към кабинета, а само 18% още го подкрепяли. Недоверието лично към премиера надхвърлило доверието – вярват му 32%, срещу 37%. Според алфите твърдите привърженици на ГЕРБ били около 950 000. А симпатизантите на БСП били къмто 700 000, но и те намалявали. А нашите 20%, при това в нарастващ тренд, правят 1 500 000 души. И, както е добре известно, почти никой от нас не е сам… Въпросът кой е луд и кой нормален, е чисто статистически. Още един мандат на Борисов и ние ще сме нормалните. Щото ще сме повече. Братя, организирайте спящи клетки на партията по места, щото идва и нашето време.

  В. „Преса“ съобщава: „България лежи върху 442 тона злато“. Глупости! 442 тона? Скрийте се, бе! По-лани “Новинар” писа: “Сензация! Перник лежи върху злато. 950 т от благородния метал има в района.” После Джон Мензайъс от канадската “Мартерн” съобщи, че и Трън лежи върху злато. Там пък имало по 430 грама в тон пръст, направо Тръндайк («Сега»). После един дипломиран инженер съобщи, че в Чипровския балкан има къде 3 000 т. Водите ли сметка до тук колко станаха? И тия ще ми разправят 442 т.! А изброеното е само малка част. В книгата «Златните находища на България» на колектив учени от БАН можете да видите, че имаме стотици, даже десетки доказани златни находища. А колко могили още не сме разкопали? Даже Буш, като идва, се зачуди що не копаме. Ами корабите със злато на Александър Македонски? Още през 2002 г. един багерист от Добрич поиска среща с Царя, за да му каже точно къде в Черно море са потънали. Царят така и не намери време да изслуша човека… Ама и по-добре. Щото това злато ще ни навлече дипломатически разправии с наследниците на Саше Македонски. Тия нема да се спрат пред нищо. Вчера четох, че македонският президент Георге Иванов твърдял, че Михаил Горбачов също бил македонец. МишЕ Горбачевски… Което ме подсеща за една дописка от вчерашния „Новинар”: „Българин стъпил пръв в Южна Америка. Тази сензационна хипотеза разкрива сп. „Осем”. Тази „сензационна хипотеза” е брадясала като Кольо Босия, ако сте го виждали наскоро. „Труд” писа за нея през далечната 1982 г. Става дума за „откритието” на некой си Иван Димитров, който твърди, че Алонсо де Охеда, откривателят на Ю. Америка, всъщност е бил Драган от Охрид. Едно от основните му доказателства е, че Алонсо (Драган), псувал на непознат език. Досущ като Стоичков. Абе, четохте ли, че тоя забил един токат на един журналист от тамошна българска медия. Щото имал нахалството да му поиска интервю. И споменавал българските журналисти в откровено сексуален контекст… Подушвам, че сме от една порода! Както и да е. Та Драган от Охрид ги псувал на български, което било документирано и от истинските историци, и по това Димитров съдел, че е наше момче. Има резон. Оня ден цитирахме статията на Найден Шейтанов за сексуалната философия на българина. Та в нея се определя географията на псувнята: „Западно от приблизителната линия Фиуме – Петроград се намира Европа без сексоклетва, а източно – с такова злословие. Опитайте се да обясните на западноевропееца що е псувня и ще се убедите, че той е безсилен да схване нейния смисъл.”

  Шейтанов казва и нещо още по-интересно: „Мен ми е известно, че в някои влахо-български грамоти от XVII век се употребяват официално псувни като вид наказание.” Вероятно става дума за нещо като: „На Иван еди кой си да се ударят 20 тояги и да бъде напсуван 50 пъти на майка…” Така го разбирам. Та значи, ако Алонсо де Охеда наистина е псувал, то той със сигурност е откъде нашата страна на линията Фиуме-Петроград. Но, ако верно е Драган от Охрид, македонците няма да ни го отстъпят без бой. Те вече дадоха заявка. Лани „Утрински вестник” писа: „Македонец од Охрид е првиот наш потомок што стапнал на територијата на Америка, а што е поважно, тоа му успеало во 1492 година заедно со Кристофер Колумбо.” Аз съм чел, че в делегацията на Колумб имало четирима цигани. Не знам дали е вярно, но е доста логично. В „Сто години самота” се споменава за един македонски циганин, Мелкиадес, който демонстрира в затънтено амазонско селище магнита, лещата и други открития на „мъдрите алхимици от Македония”. Мъдрите алхимици от Македония…

  Петък, 12 октомври

  След срещата между Джанет Наполитано и Борисов журналист попитал госпожата как ще коментира последния доклад на ДД на САЩ, в който се изразява сериозно безпокойство за състоянието на свободата на печата и словото. Тя, естествено, коментирала дипломатично. Но въпросът дал повод на премиера да заяви: „В България демокрацията е в пълен разцвет.” Много интересно, кака му заяви същото: „Казват, че сега тук има полицейщина, а според мен по-голяма свободия не е царяла.” Борисов дава солидни аргументи в подкрепа на тезата си: “Самият факт, че всеки може да дойде в сградата на МС и да зададе какъвто си иска въпрос на г-жа Наполитано, показва, че не само демокрацията е в пълен разцвет… Има държави, и то в ЕС, където предварително се задават въпросите. В България можете да говорите, да напишете, да питате каквото искате. Това е висша степен на демокрация и свобода на медиите и хората…” „Ей това се вика заключение на вещо лице.” Колко хитро набляга на питането. Щото наистина, всеки може да пита всичко. Но обикновено не пита… Щото питането не е забранено, но си има цена, която ти съобщават в личен състав… Та всеки може да пита, а премиерът, ако е на кеф, ще отговори, ако не е, ще каже: „Точно пък на теб ще ти отговоря в шестък…” Но и това е част от демократичната игра.

  Заглавие в «Новинар»: «Не е лесно да си тиква». «Голямата ярко оранжева тиква отдавна се е превърнала в един от символите на…» И така иносказателно са накъдрили цялата работа, че само бавно развиващ се петокласник не би се сетил. За съжаление, на колегите не им е стигнал кураж да напишат тиквата с главна буква. „Проучване убеждава, че нелегалният цигарен пазар у нас в момента е 15.3% от целия”, пише „Медиапул”. От заглавието личи, че дип не са се убедили. И с основание. Някаква неназована агенция за пазарни изследвания подала данните на Дянков и Танов. Виж къде ме клъвна петелът. (В момента правя и съответстващия на репликата жест, но вие няма как да видите.) Президентът Плевнелиев номинирал гл. прокурор Борис Велчев за член на Конституционния съд. Интересно за какви заслуги? Единственото достойнство на г-н Велчев като главен прокурор беше, че, за разлика от предшествениците си, е поне нормален. Което по времето на Кукуридзе ни изглеждаше страшно важно, но се оказа недостатъчно

  Интересно какво толкова задлъжня ГЕРБ на прокуратурата, за да номинира главния прокурор за една от най-блажните синекури в държавата? Все пак г-н Велчев и биографично, и кариерно е продукт на БСП, човек на Първанов. И един от примерите, които някои мнителни анализатори посочват, когато искат да докажат, че червените пак са на власт… Щото като дете Борко си е играл със Сергейчо и малък Тошко. Учудващо е, като се има предвид какъв убеден антикомунист е премиерът… Освен пък да не е. Ало, пенсиите, чета в «Труд», че по разчетите на НОИ догодина сте щели да сте със 7000 по-малко. Причината била в увеличената възраст за пенсиониране. Но ние имаме друго подозрение. Възрастта за пенсиониране е фактор, който препятства неконтролируемото ви размножаване. А факторите, които правят да намалеете, са съвсем други. Не ли? Ей, вие поне успяхте да се пенсионирате. А ние ще гоним пенсионната възраст както Ахил гони костенурката в апориите на Зенон. Някои ги наричат «парадоксите», което за случая е по-подходящо. То да питаш от какъв зор ни е изпотрябвало да се пенсионираме, де… Гаче човек не може и като работи да мизерства. „Труд“: „78% от българите затварят буркани“. Много, бе! То станало направо всенароден почин. През 2001 г. статистиката изнесе данни, че българите (главно пенсиите, де) са затворили 326 300 000 консерви. По къде 150 на глава, или каквото там е останало от нея… И това беше след 4-те години на „най-успешния кабинет”. А представяте ли си какво консервиране ще пада тая есен?! Ще станем направо «Република Консервна», ако си позволя да перифразирам Стайнбек. Между другото, в речта си при връчването на Нобелова награда (1962 г.), Стайнбек казва: «Писател, който не вярва горещо в усъвършенстването на човека, няма право да участва в създаването на литературата… В човека е най-голямата ни надежда.” Е, нямаме амбиции за писател.

  P.S. Ей, Женя Минчев наистина много ни се е обидил и ще ни дава на съд. Задето сме написал, че бил единственият лорд в света, който е придобил титлата с гъза си. Затова ние всяка седмица ще си признаваме грешката, докато го умилостивим: „Не бяхме прав да казваме, че Женя е единственият лорд в света, спечелил титлата с гъзът* си.” Не е единственият. * В някои случаи „гъз” изисква задължително да му се тури пълен член и без да е подлог.

  ––––––––––––––––––––––

  Бел.ред:   Заглавието е на Еврочикаго.

• 20 условия към новия главен прокурор

  

   

  Стефан Петков, Frognews.bg
  

  Скоро ще имаме нов главен прокурор. Не са много българите, които се вълнуват от това. А би трябвало. Защото от главния прокурор зависи дали мафията ще си има държава или не. Това е жизнено важно за всеки от нас. Така че трябва да бъдем особено взискателни към кандидатите за главен прокурор.
  Досега поста бе заеман от Иван Татарчев, Никола Филчев и Борис Велчев. С какво бяха запомнени те.

  Иван Татарчев бе от бунтовен род. Неговият дядо Михаил Татарчев е брат на Христо Татарчев, един от създателите на ВМРО. Чичо му Асен Татарчев е поборник за свободата на Македония, осъден на смърт. Татарчев бе известен още с любовта си към котката Михаела и към няколко жени. Безбрачен. Прочу се с пиенето на водка в компания с оперативно интересни хора. Обичаше песни и маси. Пя с Иво Карамански на Ивановден… Патриот и националист. Някои го помнят и с ненавистта му към ген. Богомил Бонев, с когото се разминаваха по някои въпроси на борбата с престъпността. Уви, Татарчев няма да го запомним с големи дела срещу мафията. А по негово време тя бе особено нагла. Бе главен прокурор от 1992 до 1999 г.

  От 1999 до 2006 г. главен прокурор е Никола Филчев. Ще го започним с доста странни неща. С неговото име е свързан първият демократичен скандал „бръмбар гейт” – бил подслушван от службите. Защо? Не стана ясно. Едни офицери обаче бяха дадени на съд и след години оневинени. Едвин Сугарев обяви Филчев за луд. Посочи, клиника в Израел, където се лекувал. Същото твърдеше и шефът на Върховния касационен съд Иван Григоров. Даже показа медицински документ. Прокурорска проверка не потвърди тези твърдения. Филчев бе забъркан в убийството на ямболската адвокатка. Някои го обвиняват, че едва ли не лично е участвал в ликвидирането й. Той обаче твърди, че по същото време е бил в Либия. Забъркаха името му и в убийството на висш прокурор – Николай Колев. Догадките са все още неизяснени. След мандата му като главен прокурор президентът Георги Първанов назначи Филчев със съответния указ за посланик в Казахстан. Последваха умопомрачителни действия на Филчев, които Ивайло Калфин като външен министър така и не успя да обясни. Когато бе изчезнал и никой в държавата не можеше да го открие, на журналистически обаждания отговаряше: „Плод – зеленчук”. По някаква странна логика се оказа съсед на обвиняемия по делото „Октопод” Алексей Петров на частната ул. „Арарат”. Друг негов комшия се оказа доскорошният ректор на УНСС и съветник на Първанов проф. Борислав Борисов. Филчев е преподавател в УНСС. По негово време се самоуби прокурорът Николай Джамбов, известен като противник на силовите методи на Филчев.

  Медийно прочут е и братът на Филчев – Ангел Борисов. Забъркан е с трафик на антики от България към други страни. Няколко пъти е задържан.

  Филчев бе свидетел по делото „Октопод”. Няма нито едно дело срещу мафията по времето на Филчев. Има странни случки и персонажи. Нещо като „плод – зеленчук”.

  Борис Велчев е главен прокурор от 2006 до сега. Внук е на Борис Велчев, член на политбюро на ЦК на БКП по времето на Тодор Живков. Баща му е бил посланик в Лондон, когато е убит Георги Марков – 1978 г. Велчев е считан за приближен на Георги Първанов, на когото преди избирането на високия пост е бил съветник. Считан за фин и интелигентен човек с добри юридически познания и добри светски обноски. Той е първият главен прокурор, при когото започват знакови дела срещу организираната престъпност – „Наглите” – за отвличания, „Килърите” – за убийства, рекет и палежи и „Октопод” – за рекет, организирана престъпна група, изнудване, принуждаване и пр. По „Наглите” има осъдени лица на първа инстанция, което е прецедент за 22-годишната демократична история на страната. ГЕРБ го предлагат за съдия в Конституционния съд. И нещо, което малцина знаят: по едно от тези знакови дела Велчев неутрализира опитите на двама свои заместници да повлияят на процеса в полза на бандитите.

  Какъв не трябва да е главният прокурор:

  1. Корумпиран

  2. Зависим от мафията и политически кръгове

  3. Мекушав

  4. Страхлив

  5. Част от политически лобита

  6. Част от магистратски лобита

  7. Представител на олигархични кръгове

  8. Интригант

  9. Компромисен – да търпи корумпета в екипа си и във висшите магистратски среди

  10. Изповядващ партийна идеология

  11. Подвластен на нарцисизма

  12. Медийна звезда

  13. Да посещава съмнителни места

  14. Да се среща със съмнителни хора

  15. Зависим от алкохол и дрога

  16. Зависим по сексуална линия

  17. Отмъстителен

  18. Коварен

  19. Лабилен

  20. Глупав

  Няма такъв прокурор в България – то е ясно. Няма такъв човек въобще. Но поне да не е зависим и абколятна мишка. Твърде пресметлив също. И да не е луд.

  Трудно е да си български прокурор. Главен – още повече. Срещу обвинението е мафията и част от политическата върхушка. Срещу червените тоги са всички мошеници – от селските тарикати и крадци на кокошки до „белите якички”, завличащи стотици милиони всяка година. Иска се дупе да се изправиш срещу тях. А те притежават няколко безотказни метода за пречупване на магистрати. Първо предлагат пари. Ако не стане – предлагат още пари. След това идва ред на връзките във властта и политиката. През цялото това време армия от адвокати влизат в контакт, посредничат, намекват, атакуват, предлагат, подсказват, намекват, дават примери, анализират, препоръчват, насочват, съветват. Много упоритите се пускат на медийната глутница. Ако и това не помогне, меден гласец обяснява на непокорника къде учат децата му, къде играят и къде прекарват ваканциите. Намекът обикновено върши работа.

  Кой прокурор би устоял на подобна преса?

  Главният прокурор има огромна власт. И огромни отговорности. Двете дини трудно се носят. Изкушенията са много. Да, създава си доста неприятели, но и страхотни покровители си предлагат услугите. Срещу нещо. Играч на въже.

  Италия си има Паоло Борселино и Джоване Фалконе. Ние си нямаме. Сигурно няма да и да имаме. Но не е лошо да помечтаем. Тъмно и светло…

  
  

• 15-годишна ученичка разкритикува Дянков

  Източник:  Frognews.bg
  |

  Отворените писма до финансовия министър Симеон Дянков набират все по-голяма популярност. Най-новото е дело на 15-годишната Марина Сидерова от пловдивската езикова гимназия „Иван Вазов“.

  Тийнейджърката се възмущава, че пенсионери в Гърция ще получат по 400 евро коледни надбавки, а нашите баби и дядовци ще мизерстват по традиция, пише „Стандарт”. Писмото обиколи нета със скорост, близка до тази с която Баумгартнер се засили от стратосферата. Група от близо 2000 души призовават всеки да копира писмото и да го изпрати на [email protected] – имейла на финансовото министерство.

  Само преди дни Иван Проданов от Варна разказа на Дянков в подобно писмо историята на баба Мария, която от многото баби с това име, така и не се разбра дали е реално съществуваща личност. Драмата около баба Мария беше, че отишла на пазар да си купи 20 г салам и 100 г сирене и не й достигнали 15 ст. за сметката.

  Ето го и писмото на ученичката Марина Сидерова:

   

  Уважаемо Министерство на Финансите,

  Пише ви едно 15-годишно момиче от град Пловдив.
  Преди броени минути разбрах от новините, че на пенсионерите от Гърция ще бъде даден коледен подарък от 400 Евро.

  Може да си мислите, че не ми влиза в работата да се занимавам с това, но да Ви попитам, как е възможно пенсионерите от нашата малка държава, работили 30-40 и повече години да получават минимална пенсия от 150-300 лв ?! Тези хора, заслужили уважението най-малко като наши родители, трудили се много години за благото на държавата, плащали данъците си редовно, да получават тази нищожна сума от 150 лв.
  Може би не е най-правилната дума, която мога да използвам, но нашите баби и дядовци живеят в мизерия. Едва свързват двата края, както са казали хората.

  Зад моята баба и моят дядо седи моето семейство. Колкото е възможно ги подкрепяме, но има възрастни хора, чиито деца живеят много далеч и няма как да им бъде помогнато.

  В днешни дни, вместо те да доживеят старините си в охолство и уют, като награда за достойно изживения живот, те едвам събират стотинки да си купят ПОЛОВИН хляб.

  Няма да забравя как преди време стоях на спирката, чакайки рейс десятка. Една възрастна женица стоеше там и изведнъж започна да ми разказва за нелекия живот, който живее. Децата, заминали надалеч, забравили я, как се е грижила за тях, как ги е хранила, как ги е приспивала, а внуците й, взимат й пенсията и я харчат за алкохол. Стана ми изключително тъжно, особено като завърши разказа си, цитирам „Младо момиче, дали би могла да ми дадеш 50 ст., да си взема половин хляб, защото в магазина вече не ми дават на вересия“. Ръцете ми се разтрепериха. Дадох й колкото пари имах.

  Докато пътувах се замислих, колко възрастни хора живеят на така, на прага на бедността в нашата страна България?
  Обидно е, да знам че на този хал е баба ми, дядо ми, а за в бъдеще ще бъдат родителите ми и живот и здраве, някой ден, аз.
  Всичко е един омагьосан кръг. Държавата се опитва да задържи младите хора тук, но с какво… С безработицата и глада, с ниските заплати и пенсии?

  Да се строят ел. централи и да се канят американски звезди за по 300 000 лв. може, но да се помогне на нашите деца и родителите – не.
  Отчаяна съм.
  Обичам България, обичам родината си, но не обичам страната си.

   

• “Не стреляй по баба си”

  Руслан Йорданов,  solidbul.eu

  

   

   

   

   

   

  Ненавистта към старците е белег за изродено общество

  “Най-мразим да мислим, най-обичам да мразим.” Тази древна шопска сентенция се потвърждава от последното социологическо проучване на “Евробарометър”. Изненадата е, че на първо място в класацията на ненавижданите не са ромите, а пенсионерите. Според изследването 58 на сто от гражданството не мисли доброто на старите хора в България. Зад тази смразяваща картина се крие изключително сложен обществен феномен. Една от причините е

  култът към тялото и утопията за вечната младост

  които са обсебили съвременните умове. Днешният човек упорито не ще да старее и по всякакъв начин се опитва да саботира естествения процес. За тази глезотия на помощ се притекоха пластичните хирурзи. Вече не само жени, но и мъже ходят да си опъват кожата всеки път, когато забележат в огледалото нова бръчка, правят си липосукции, наливат си силикон в бюстовете, преливат си кръвна плазма и се тъпчат с жен-шен т.н. Пазарът на лекове е заринат с еликсири на живота и какви ли не подмладяващи субстракти от нечувани билки и животински ензими. Чалнати милионери по света и у нас биват замразявани дълбоко след кончината им с надеждата, че един ден науката ще открие тайната на безсмъртието, ще ги възкреси и превърне в тийнейджъри.

  Телевизията, киното, рекламата – това са царствата на вечната младост. Всеки побелял или понабръчкал се образ неминуемо излиза от употреба. Или пък ако го показват на публиката, следите на годините се заличават старателно с компютърна анимация и Photoshop. На картинките лесно могат да ти изпилят бръчките, да ти скрият коремчето, да ти повдигнат задника, да ти изправят носа и да ти удължат краката. Друг е въпросът, че понякога фотографиите на достолепни люде се превръщат в техни карикатури, водени от желанието да обърнат хода на времето.

  Геронтофобията не е български патент

  а отпадъчен продукт на съвременната медийна демокрация. Никъде по света за президенти и премиери народът не избира дейци, които ходят с бастун, треперят, говорят с наставнически тон и възхваляват какво е било “едно време”. Малцината изключения като Нелсън Мандела само потвърждават правилото. Навсякъде рейтинговите политици са в разцвета на силите си, пращят от здраве и си боядисват косите.

  

  Докато навремето дядовците ни са били уважавани като стопани на къщата и старейшини на рода и са се радвали на обичта на безбройните си внуци и правнуци, днес няма кой да им отстъпи място в трамвая. Преди са били пазители на традициите и са ги давали за пример на всеки непослушен хлапак от фамилията, докато днес ги намират за останки от “Джурасик парк”, неспособни да се ориентират и разберат новата епоха. Смятат ги за посмешище, а пенсиите им – за непосилна тежест на бюджета. Тази травма в България е още по-изострена от историческото ни лъкатушене след падането на комунизма. Възрастното поколение беше натоварено с

  вината, че е търпяло тоталитарния строй

  и че не е успяло да осигури на всеки един свой горд потомък апартамент в центъра, мерцедес в гаража и вила на Черноморието и на Ривиерата. Белокосите бяха натоварени и с друга отговорност – за счупения свят, наречен преход, в който се мъчат децата и внуците им.

  Пропастта между поколенията от душевна се превърна и във физическа. За последните десет години населението на България намаля с близо 1,4 милиона души. Това безкрайно бягство на младите в чужбина освен до техния материален успех и житейски уют доведе и до известни неудобства за техните родители на прага на старостта. В резултат на което у нас има бум на старчески домове, чиито такси се плащат от отрочетата, които живеят на Запад.

  За капак и икономическата криза, заедно с неизбежното обедняване, предизвика известно озверяване. Когато на четвъртата година ГЕРБ се сети да вдигне пенсиите с цената на нови данъци, мнозина изреваха: “Дерат ни безпричинно! Това е популизъм!” Вероятно тези индивиди изповядват някакво тайно мистично учение, посветено на изтреблението на старите хора. Иначе не биха могли да бъдат толкова коравосърдечни към родителите си, които изнемогват с малките си пенсии. В едно солидарно общество всеки нормален човек би се разделил с част от залъка си, но

  да не остави старите хора да ровят по кофите

  и да попадат в лапите на гладната смърт.

  Древногръцкият философ Диоген видял едно дете да хвърля камъни по минувачите и му казал: “Внимавай да не удариш с някой камък баща си!” Ние вече сме готови да изпотрепем с камъни дядовците, а след време и бащите.

   

• Биг Брадър в Политбюро

  Ясен Бориславов,  в. „Сега“

  Масовият интерес, предизвикан от дигитализирания архив на Политбюро, изглежда напълно разбираем. Повече от месец вече сайтът с протоколи и решения от периода 1944-1989 г. се радва на всекидневни многохилядни посещения, поради което в отделни часове, особено в събота и неделя, става трудно достъпен. Първите медийни реакции съвсем очаквано бяха свързани с надзъртане в пикантно-битовите детайли – как е живял високият етаж на властта, коли, резиденции, чаршафи, колко е получавал Тодор Живков и т.н. Естествено, това е по-маловажният пласт от информацията, затворена в папките на архива. Има по-значими и по-интересни неща, но те като че ли не са така зрелищни. Освен това не са и съвсем неизвестни. За историците архивът е достъпен от началото на 90-те.

  Изглежда, много хора днес търсят в документите някаква съкровена истина за своя живот, нещо много важно, но внезапно забравено, което трябва да си спомнят, за да ги измъкне от някаква социална амнезия. Усилието малко напомня за поведението на пациентите в лудницата, където попада счетоводителят Берлага от „Златният телец“. Там той забелязва, че лудите почти не разговарят помежду си. „Те мислят през цялото време. Те имат много мисли, трябва нещо да си спомнят, да си спомнят най-важното, от какво зависи щастието… да се разбере най-после какво се е случило, защо всичко е станало лошо, когато по-рано всичко е било хубаво.“ Ритуалите на това закъсняло усилие днес се изпълняват пред клавиатурата.

  Какво казват тези документи 30, 40 или 50 години след събитията, за които се отнасят?

  Най-важна, а сигурно и най-любопитна за читателите, е възможността да се надникне в „кутията на властта“, да се видят от първа ръка нейните чаркове и как точно работи. Вижда се манталитетът на тогавашния партиен и държавен елит, неговият морален, емоционален и образователен статус. Гледката, общо взето, не респектира. От различни преписки стават ясни някои известни и по-рано неща. Например това, че на дипломатически длъжности регламентирано са назначавани служители на ДС. Или фактът, че властта се е занимавала с разработване на контрабандни канали за оръжие и други забранени стоки. Личи близостта на режима с масови убийци като Менгисту Хайле Мариам, както и взаимността с разни леви терористични фракции, за които са изпращани оръжейни и други доставки. От документите излизат разкази за шпионски афери (някои напълно измислени), диверсии по границите, малки и по-големи международни и домашни скандали, както и строителни злополучия като падането на новостроящ се мост при Лакатник или срутването на покрива в прокатния цех на ДМЗ „Ленин“, за които после дълго е умувано дали са станали поради вражеска диверсия или поради мърлящина.

  Съвършено ясно е, че не е имало независима съдебна власт

  (Което, в скоби ще припомним, е било регламентирано и в чл. 1 от Конституцията.) В много от решенията се казва, че „Политбюро смята за целесъобразно“ определено дело да се преразгледа и/или да се реши по определен начин. Например в решение 150 от 1954 г. „Политбюро смята за целесъобразно да се даде съгласие за преразглеждане на делото срещу д-р Г., осъден на смърт през 1953 г. за шпионаж в полза на Югославия“. От преписката се разбира, че присъдата е издадена на базата на самопризнания, получени чрез инквизиране на подсъдимия. Подразбира се също, че инквизициите са били обичайна практика до средата на 50-те.

  Не е имало и независими медии, както добре личи от много решения, в които изрично е посочено как точно трябва да се отрази във вестниците едно или друго събитие.

  В архивите се виждат сложните и на моменти твърде динамични отношения между партийното ръководство и структурите на МВР и ДС. Впечатляващи са също мащабите на доносничеството. То е основен стълб, на който се крепи властта.

  Става ясно, че най-важните политически и стопански решения често са идвали готови от Москва. Това добре се разбира покрай едно писмо на Никита Хрушчов от ноември 1955 г. до ЦК на БКП „за подема в селското стопанство и развитието на отделните отрасли на промишлеността“. Съветският съюз предлага да подпомага българското земеделие с техника под формата на кредит, срещу който очаква да получава храни и земеделска продукция. Препоръчва се също България да построи заводи за велосипеди, мотоциклети, часовници, както и за сглобаване на автомобили „с части, произведени в други страни с народна демокрация“. Писмото предизвиква сериозно организационно оживление в Политбюро и ЦК на БКП. Направените от съветския ръководител „предложения“, естествено, са възприети като неотложни задачи и са разпределени за изпълнение между отделни отговорни фактори у нас. Това явно е модел, по който са се случвали много неща.

  В много от документите личи един ясно изразен „религиозен“ профил на властта

  Тя прилича на някаква религиозна секта, която живее в параноично раздвоение между възторга и страха. Възторг от победата на социализма, успехите на трудещите се, подкрепата на братския Съветски съюз и КПСС, настъплението на световната революция и т.н. По-интересен обаче е страхът – страх от някакво абстрактно зло, нещо като триглавата ламя от приказките, която никой не е виждал, но всички знаят, че живее в езеро или пещера някъде край селото и всяка година изяжда най-личните моми и момци. Сред партийната върхушка това абстрактно зло се нарича „политическа грешка“. Политическата грешка не е престъпление, а нещо по-страшно, тя е грях, който в по-тежкия случай може да окачи някого на бесилото като Трайчо Костов, а в по-лекия може да низвергне грешника завинаги или временно от редовете на праведните. Който се интересува от технологията на партийните жертвоприношения, може да я открие в архивите на Политбюро. Прави впечатление, че те са доста лаконични относно свалянето на Вълко Червенков. С протокол 57 от 6 април 1956 г. Политбюро решава да предложи на пленум на ЦК той да бъде освободен, а с решение от 5 юни е постановено преустройване на музеите в духа на решенията на XX конгрес на КПСС, като „се отстрани влиянието на култа към личността“.

  Сред партийното и непартийното простолюдие чувството на страх е поддържано чрез образа на врага (вътрешен и външен), както и чрез образа на войната. През 50-те и 60-те години сянката на войната присъства постоянно в обществения живот. Тя изглежда парадигмално неизбежна почти като Апокалипсиса в Новия завет. Непрестанно се строят скривалища, бомбоубежища и други военни съоръжения, а цивилното население се обучава как да посрещне ядрения взрив.

  Религиозният профил на властта прави логичен и образа на покаялия се грешник, който също наднича от архивите. В протокол от 6 април 1955 Политбюро „не възразява“ проф. Димитър Димитров да участва в конференция на съветски археолози в Москва. От приложеното досие става ясно, че професорът в началото на научната си кариера е бил в професионална близост с Богдан Филов и е писал статии в прогермански дух, но по-късно си е променил възгледите, а през 1950 г. си е направил сериозна публична самокритика и сега партията му прощава и не само го е оставила жив, но го пуска да замине на конференция.

  През лятото на 1955 г. Политбюро решава да се подобрят отношенията с Югославия. По този повод е утвърден списък на произведенията с антититовско съдържание, които „органите на Министерството на културата следва незабавно да изземат от продажба“. Освен това е решено „съчиненията на партийни другари, които подлежат на преиздаване, да се прочистят от подобни текстове“. Явно става дума за частична промяна в официалния катехизис, предизвикана от събития по оста Москва-Белград. Любопитно е, че в заглавията на пространния списък от антититовска книжнина освен очаквани изрази като „титофашистка Югославия“, „титофашизъм“ ,“англо-американски империализъм“ и пр. има и невинно звучащи титули като „Граничари (естраден сборник)“, „Едноактни комедии и сценки“, „Естраден антититовски сборник“ , „Хумор на народните демокрации“, „Сборник за художествена самодейност“. Сигурно е интересно да се изследва как идеологическата догма е превръщана в народно творчество.

  Интересно е също да се види

  технологията за ухажване и дисциплиниране на интелигенцията

  През септември 1955 г. Съюзът на писателите предлага да се даде орден „9 септември I степен“ на проф. Георги Цанев по случай 60-годишнината му. В Политбюро възразяват, защото това е орден, който се дава за особени заслуги към въпросната дата. При Цанев те не са били безспорни. В приложената кадрова справка освен приносите му в левия печат преди 9 септември 1944 г. е посочено и тъмно петно – сътрудничество в сп. „Златорог“. Затова му дават орден „Народна република България II степен“. От преписката става ясно, че първа степен от същия орден вече са получили Крум Кюлявков, Николай Лилиев, Людмил Стоянов, а втора степен има Елисавета Багряна. Никола Фурнаджиев е получил през 1953 г. „9 септември I степен“, а на Ангел Каралийчев през 1952-ра е даден „Червено знаме на труда“. Всекиму според заслугите.

  През 1960 г., следвайки съветския опит, Политбюро решава да се създадат т.нар. „другарски съдилища“. Любопитно е, че тези комично изглеждащи днес обиталища на юридическата самодейност са били подведомствени на Министерството на правосъдието, Главна прокуратура, Върховния съд, ЦС на профсъюзите и НС на ОФ. Със същото решение „във връзка с по-нататъшното разширяване на социалистическата демокрация“ са създадени и „въоръжени отряди на трудещите се за опазване на обществения ред“, като са разпуснати съществуващите дотогава Въоръжени работнически отряди и групи (ВРОГ). Днес бихме определили тези институции като особена форма на държавно-обществена олигофрения.

  Голяма част от архива показва как Политбюро се е занимавало и със съвсем маловажни за екзекутивна държавна власт теми. Документите от този тип като правило започват с формулата „Политбюро не възразява“… да се назначи някой зам.-директор на предприятие или да се уволни друг, да се назначи ректор на университет или някой майор в политотдела на Строителни войски, да се изпрати някой за втори или трети секретар в посолство, да се покани профсъюзен деятел от братска държава на гости у нас или някой комсомолски деятел да замине на младежка среща в чужбина. Това се нарича съгласуване. В едно от тези решения, например, се казва, че Политбюро „не възразява студенти от Сирия да посетят България на връщане от Унгария“. Има и много други любопитни в своята нелепост решения. В една секретна преписка от началото на 50-те

  трескаво се издирват някакви изчезнали неясно как лимонадени шишета

  от партийна резиденция.

  Прави впечатление също, че през целия период непрекъснато се правят някакви реформи. Политбюро непрестанно „утвърждава решение за по-нататъшното подобряване дейността на…“

  От архива изскачат интересни и позабравени думи и изрази.

  Например думата „недоносителство“

  Това е тежко престъпление. Означава да знаеш нещо уличаващо някого и да не съобщиш за това. Хубава дума е „добромания“. Някакъв командир на гранична застава е критикуван за „добромания“. Отнасял се е човешки с подчинените си. Интересен израз е „затворено писмо“. Това е писмо до всички партийни организации, изготвено в ЦК на БКП. В него обикновено се обяснява заради какви допуснати грешки Еди-кой си е изваден от състава на ЦК. „Изваден от състава“ също е характерна формулировка, както и глаголът „изготвям“. Е, не са стилистично издържани като любимия на някои депутати от ГЕРБ глагол „входирам“, но са вършили работа.

  Времето има чудната способност да променя фокуса на значимостта. Смятани за съдбовно важни някога неща, след време изглеждат глупави или смешни. Сещам се в тази връзка за една случка от моята гимназия. Имаше кампания за събиране на дрехи за гладуващите деца в Етиопия или Ангола, вече не помня точно коя африканска страна. Не помня и защо точно дрехи, а не салам или консерви. Но помня, че тогава покрай ризите и пуловерите някой беше донесъл и три мъжки вратовръзки. Част от управленските решения на Политбюро днес приличат на онези мъжки вратовръзки, които трябва да са украсили подутите от глад коремчета на три африкански деца.

  Архивът показва картината на развитието във всички обществени сфери – партийно строителство, икономика и финанси, социална дейност, международни отношения, образование, военно дело, вътрешна сигурност, медии, пропаганда и агитация, култура, художествена самодейност, спорт, туризъм и т.н. Много от документите дават отговори на щекотливи въпроси или поставят нови въпроси, чиито отговори са скрити в други архиви или пък са необратимо разтворени във времето. Той не сглобява целия пъзел на историята, но прави картината по-жива.

  Държавата е управлявана, както се управлява корпорация,

  а Политбюро е нещо като борд на директорите. Дори нещо повече – колективен Биг брадър, който вижда и знае всичко. Общ преглед на документите създава усещане, че през десетилетията на социализма страната се е развивала от догматичен и непросветен абсолютизъм към по-малко догматичен и малко по-просветен абсолютизъм. Промените са ставали с предпазливи стъпки чрез вътрешно договаряне в самата партия.

  Архивът не дава категорични отговори на въпроси относно генеалогията и механиката на т.нар. демократичен преход, но отделни документи помагат за известно подсещане. Отговорите на тези въпроси са скрити в други архиви и сигурно ще бъдат отворени, когато са без особено значение.

  Едва ли някой очаква от публикуваните документи на Политбюро да излязат зашеметяващи разкрития, които да преобърнат представите за затворения в папките исторически период. Каква тогава е причината за бурния обществен интерес, при това, убеден съм, точно сред хора, които са преживели и помнят събитията, които архивът пази? Изглежда, част от магията е в смяната на ролите. 45 години Политбюро е било в позицията на Биг Брадър, а сега ролите са разменени. Днес животът на старите партийни велможи предизвиква почти същия интерес като менталния статус на Черната Златка. Изглежда, и двете версии на групово воайорство имат сходна социална симптоматика – търсене на някакви объркани или изгубени баланси на човешкото достойнство.

  

• Произвеждат нови Златки на конвейер

  Поредно безумие в училищата изправи косите на родителите. Директори и учители в провинцията тайно се споразумяха да не пишат двойки на учениците. Независимо колко неграмотно е детето, то получава тройка и преминава в горен клас. Лоши и невъзпитани ученици пък не биват порицавани и гонени от училище, каквото и да направят.

  Порочната практика е в ход заради делегирания бюджет в школата. Директори и учители правят всичко възможно да не загубят учениците си, защото това ще им струва пари. Всяко дете в класната стая носи по 1300 лв. към бюджета на школото. Ако то получава двойки или забележки и се премести в друго училище, се губят пари. Така родното образование в момента произвежда Златки на конвейер, които подобно на плеймейтката от „ВИП Брадър“ завършват средно, без да имат елементарни знания.

  Паразитното правило, въведено преди около година, също помогна на училищните ръководства да пестят пари. Според него петокласниците могат да преминат в 6 клас и с двойка по някой от предметите, ако по останалите имат поне четворки. Заради ширещата се неграмотност обаче учениците често получават повече двойки и няма как да се възползват от облекчението.

  Негласното споразумение в училищата обаче разгневи родителите, които се чудят как да научат отрочетата си да са по-дисциплинирани и да си готвят уроците. Учат ги да са лениви и недобросъвестни, като знаят, че дори да не четат, няма да получат двойка, ядосват се майките и бащите.

  Източник: Vsekiden.com

• Внезапна среща с увредени мозъци

  Божидар Чеков,  kajeteda.com

   

  

  Прекарах три работни седмици в България. Първата ми задача бе, провеждането на пресконференция на 27 септември, за промяна на конституцията и нов избирателен закон. Всички разходи свързани с това събитие бяха поети лично от нас.

  Входът беше свободен. След като 3 милиона нашенци са изключени от политическо участие, време беше да бъдат приобщени към топящата се българска нация чрез парламентарно представителство. За целта доведох най-компетентния френски конституционен специалист – професор Ги Каркасон, участвал в поправките на конституцията по времето на Митеран, Ширак, Саркози и настоящ съветник на Оланд.

  От уважение към този изключителен гост, в залата присъстваха няколко френски дипломати, начело с първия секретар на посолството. Ние от Сдружение “ДА” изпратихме 15 хиляди известия до всички правителствени институции и национални медии. БТА, домакин на конференцията,от своя страна също информира своите клиенти и членове. Във Фейсбук над 200 „приятели” отговориха, че ще дойдат.

  В уречения ден всички столове на залата в БТА бяха заети, но правостоящи нямаше. Нямаше и нито един законописец. Въпреки наличието на телевизионни камери – дежурните политолози явно имаха по-важни занимания. Между присъстващите с радост забелязах българи от Германия и Франция, дошли на собствени разноски, специално за конференцията. Като председател на Сдружението, аз накратко се представих, от бягството ми по време на чехословашките събития до днес. Румяна Угърчинска направи изложение за дейността ни от „Кръглата маса” с Омбудсмана, създаването на Сдружение “ДА”, до пресконференцията в БТА. За тези, които не бяха чували за нас, подчертахме за сетен път несъответствието между българската конституция и европейските принципи и закони. Наблегнахме на жизненоважното обединение на българите, независимо от мястото им на пребиваване чрез избирателна равнопоставеност. Господин Каркасон представи френския опит за връзки с диаспората – 3% от цялото 65 милионно население, тя разполага с 11 избирателни района. Днес французите от чужбина имат 11 депутата и 12 сенатора. Тази парламентарна представителност сплотява националната им принадлежност и спомага за духовното и икономическо влияние на Франция по света. Всичко това трая около час.

  През това време, а и след това мнозинството присъстващи не спряха да пишат. Кой щеше да чете техните записки, така и не разбрах. Господин Каркасон се оглеждаше настойчиво към залата в очакване на въпроси. Вместо това четирима присъстващи направиха изказвания, нямащи нищо общо нито с конституцията, нито с дискриминацията спрямо българите от чужбина. След близо 2 часа, прекарани заедно, ние се разделихме с участниците и се посветихме на даване на интервюта.

  В следващите дни поне десетина познати журналисти ми задаваха въпроси, какво се е случило на конференцията, какво е казал Каркасон, имало ли е нещо скандално и т.н. „Да бяхте дошли! – отговарях – Нали за това организирахме тази публична дискусия?!”. „Не бяхме поканени!” – отговаряха всички по един и същи начин. Изумен аз открих, че дори когато става въпрос за съответствие с европейските закони, за борба за истински избори и граждански права, пишещи и мислещи хора изискват лични покани!

   

  Във Фейсбук на стотиците плахи „харесвания” се противопоставиха десетки анонимни анатеми. Двама смелчаци се подписаха и с истинските си имена. „Чеков – лъже! По онова време, минаването на границата беше невъзможно!” – пишеха някои и аз констатирах, че днес България разполага с много повече специалисти за бягство през граница от далечната 1968 година. „Знаем ние кой се подвизаваше във Франция преди 89-та…”- не спираха съответните добре просветени писари. Заключението им не закъсня: „Щом като е бил ТАМ, той е сътрудничил на ДС!” Нямах друг изход, освен да подам молба до Комисията по досиетата. Тъкмо се бях снабдил със свидетелство за „невинност”, по Фейсбук гръмнаха нови обвинения: „Щом като има достъп до медиите, Чеков е част от медийната мафия!” Преди година, след като се блъснах в непочистено свлачище, предния номер на колата ми се откачи и повече никога не го намерих. Обиколих няколко полицейски участъци, за да уредя нещата. В един от тях полицаят, който ме прие попита:

  –  Имаш ли съставен протокол?

  –  Не, нямам – отговорих.

  –  Ти си за затвора! – отсече полицаят – нямаш протокол защото си подкупил колегите!

  Бързината с която някои български мозъци лепят етикети, пропити само със злоба и завист, потвърждават приказката за българския казан в Ада, който никой не пази, по разбираеми причини…

  Заради едно интервю по Радио К2, участие в сутришния блок на БНТ и интервю в „Гласове“, според някои аз бях част от медийната мафия. Какво щяха да кажат същите драскачи от Фейсбук, ако Кеворк Кеворкян ми беше дал думата..? „Ум царува, ум робува…” е единственото обяснение за дълбоките мозъчни увреждания, настъпили след 45 години тоталитаризъм и 22 години преход за никъде.

   

  Вече си стягах куфара за тръгване, когато пристигна една приятна изненада. На мейл адреса си получих ПОКАНА  от Българска Асоциация по Изборни Системи. Помислих, че Асоциацията беше насрочила конференция вследствие на проведената в БТА пресконференция от Сдружение „ДА”. Място на събитието беше Боровец, а датата от 2 до 4 ноември. „Семето което хвърлихме на 27 септември, вече дава плодове! – помислих наивно аз. Към вежливото писмо, адресирано лично за мен, имаше файлове, които поради немощната ми интернет връзка в София не можех да отворя. Веднъж пристигнал в Париж, нещата ми станаха пределно ясни. Българските изборни неразбории се бяха превърнали в доходен пазар за някои хора. Те не се интересуваха от принципи и европейски опит, а от „доходни програмки” и платени мeроприятия. Вместо да отворят бутици за дрехи, тези хора „продаваха” конференции. Таксата за ПРАВОучастие беше 150 лева. Участниците щяха да ползуват „кафе-паузи”, коктейл за „Добре дошли” и други екстри. Имаше и тарифа за нощувките в хотела на конференцията, които разбира се бяха в плюс. Всичко това беше подписано от вечно бърборещият неразбираеми изчисления – професор Михаил Константинов. За българската избирателна система той е нещо като Гиньо Ганев – „човекът конституция”, вреден, защото несменяем. Константинов и Константиновци нямат никакъв интерес от безплатни осведомителни акции, както тази на Сдружение “ДА”, с участие на западни професори и политици, защото те заплашват захапаният от тях кокъл. Десетките платени от Сорос фондации са в същата ситуация. В деня, в който на българските граждани бъдат наистина отворени очите и в България – реализирана истинска демокрация, тяхното съществуване става безпредметно. Тогава парите, които изкарват днес, ще секнат.Това означава, че техният интерес изобщо не е политическото просвещение.

  Всичко това трябва да бъде казано и добре разбрано, защото в България все още има хора, чиито мозъци не са увредени.

   

• Православен календар: 18 октомври – Св. великомъченица Злата Мъгленска

  Днес, 18 октомври, Българската православна църква чества паметта на Св. великомъченица Злата Мъгленска.

  На този ден имен ден празнуват: Златка, Златина, Златко, Златан, Златомир, Лука, Лукан

  Света Злата Мъгленска е почитана от българи, гърци и други православни вярващи като светица и великомъченица. Тя е живяла през XVIII век, по време на османското владичество. Родила се е в бедно семейство Македония, в село Слатина, Мъгленско,

  Злата имала още три сестри. Още от малка се проличава нейната рядка красота, смиреност, благочестивост и чиста, твърда и непоклатима вяра в Бога. Рядката хубост на девойката й донася големи изпитания и става повод да понесе изпитания на велика мъченица.

  Според житието на светицата млад турчин я издебва и отвлича. Поискал от нея да се отрече от вярата си и да се омъжи за него. Тя не скланя дори пред молбите на близките си да се отрече от християнската вяра.

  Турците дълго и безмилостно я изтезават, а след това я обесват и насичат тялото ѝ на късове. Пречистена в огъня на страданията, Злата Мъгленска предава душата си на Бога на 18 октомври 1795 г. Българската православна църква почита паметта й всяка година на този ден.

  Цариградската партиаршия, както и Гръцката православна църква, Сръбската, Руската, Македонската и други я честват на 13 октомври, както е записано в основния източник на житието ѝ „Нов мартирологий“ на преп. Никодим Светогорец.

  На някои от иконите си Светицата е изографисана в народна носия.

  През 2009 г. по идея на историка Пламен Павлов св. Злата Мъгленска е избрана за небесна застъпница на българките в чужбина. Държавната агенция за българите в чужбина при председателството на Райна Манджукова учредява наградата „Българка на годината“ на името на Света Злата Мъгленска, която се обявява всяка година на 21 януари.

   

  

  Изображения на Света Злата Мъгленска се срещат в почти всички български църкви. В село Бориславци (Периклия), Егейска Македония, в  църквата „Св. Петка“, изписана през 1862 г., до неотдавна е имало фреска на св. Злата Мъгленска със запазен надпис на български език „Света Злата Мегленская“. Надписите на български език са наскоро заличени и изписани на гръцки.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––

  

  На 18 октомври се чества и паметта на Св. апостол и евангелист Лука. Свети Лука бил апостол от Седемдесетте и спътник на св. ап. Павел, който споменава за него в Посланието до колосяни: „Поздравява ви Лука, многообичният лекар“ (Кол.4:14). Написал третото Евангелие и книгата „Деяния на светите апостоли“.
  Свети Лука се родил в Антиохия Сирийска. Бил лекар и живописец, според свидетелството на Филосторгий и Никифор Калист.
  Според Преданието, той нарисувал иконата на Божията Майка и много проповядвал за Христа, най-вече ­ в Египет и Беотия (Средна Гърция). Загинал мъченически на 80 -годишна възраст в гръцката страна Ахаия.

  В 360 година мощите му били пренесени в Константинопол.

   

• Потулваните истини за НРБ

  Н. Цеков,  Дойче Веле

  .

  За повечето българи мюсюлмани национален герой номер едно е… Тодор Живков! Причината – съществуващите и до днес празноти в знанията за престъпленията на комунизма в България, към които все още се проявява безразличие.

  Близо 30 000 са участниците в Горянското движение от 50-те години на миналия век – един от най-ярките примери за съпротивата срещу комунизма в Източна Европа. Този факт от новата българска история обаче и досега е слабо известен. А дори и професионалните историци не знаят за стачката на пловдивските тютюноработници от май 1953 година, която започва само месец преди в Източен Берлин да се вдигне първото въоръжено антикомунистическо въстание в Източна Европа. За тези и още много други неизвестни истини от периода между 1944 и 1989 разказва организираната с германска подкрепа изложба в Държавния архив в София.

  Присъстващите при откриването представители на германски културни, научни и политически институции не скриха разочарованието си от бавния и колеблив процес на разкриване на престъпленията на комунистическия режим в България.

  Това обстоятелство е сред причините да се потърсят средства от германските данъкокоплатци, за да бъде събрана първата документална изложба за потулваните истини за методите и същността на българския комунистически режим.

  „Подкрепихме начинанието, защото германците също искат да узнаят тези факти“, казва д-р Ана Камински от Федералната фондация за осмисляне на комунистическото минало в Германия.

  Деформираната памет за българския комунизъм

  Скорошно изследване на историци от Американския университет в Благоевград разкрива, че едва 3 процента от българите смятат, че престъпленията на комунизма са нещо, което трябва да остане в националната памет.

  Проучването стига и до драстични пропадания в тази памет. Така например за повечето от запитаните най-светлата фигура в българската история остава Левски. Но пък за мнозинството българомохамедани национален герой номер едно е…Тодор Живков! На хората в Западните Родопи години наред им е „разяснявано“, че именно вдъхновителят на позорния Възродителен процес през 80-те години на миналия век ги е „спасил“ от същия Възродителен процес през 70-те години…

  Информационната завеса върху истината за престъпленията на комунистическия режим продължава да деформира националната историография, единодушни са преподавателите от Американския и Новия български университет.

  Особено неприятно е, че българите и особено по-младите, почти не се интересуват от бездните в националната история. Медиите пък предпочитат да ги заливат с „чествания“ и с хигиенизирани със сапуна на носталгията пикантерии от иначе не особено чистоплътните житиета и битиета на правешките царе, принцеси и велможи.

  Българският комунизъм – престъпление без наказание и без покаяние

  „Това, което шокира изследователите на престъпленията на комунистическата диктатура в България, е нейната свирепост. Убийствата и масовите репресии в страната започват дори преди официалното възцаряване на комунистическата партия и продължават буквално до последния ден на абсолютната й власт. Смайващо е, че и сега много от тези престъпления не са наказани“, казва германският журналист Улрих Шахт.

  „Като всички страни, преживели комунистическа диктатура, и България трябва да намери по-категорични отговори на предизвикателствата, свързани с отварянето на досиетата и с необходимостта от лустрация“, препоръчва Ана Камински. Тя обяснява, че в Германия всеки случай на обявен за агент на ЩАЗИ чиновник се разглежда индивидуално, а отстраняването е неизбежно, ако разкрити доносници на ЩАЗИ са заели междувременно високи постове в държавната администрация.

  „Заедно със забраната за заемане на публични длъжности от агенти на ЩАЗИ, започнахме широки документални проучвания и критични обществени дискусии за методите и мрежите на зловещата комунистическа „полиция на мисълта“, разказва д-р Камински, посочвайки паралелно, че на стотиците хиляди преследвани и репресирани от ЩАЗИ се падат същият брой извършители, на които е трябвало да се потърси отговорност. Което за съжаление не е осъществено в задоволителна степен.

  Увеличението на давностните срокове за извършените от комунистическия режим престъпления е факт само в Чехия.

  „Интересен феномен, който се наблюдава и в България, е, че след огласяването на част от досиетата на ДС общественото мнение и медиите съсредоточават вниманието си преди всичко към обявените за агенти и доносници публични личности и почти напълно забравят за кукловодите на комунистическата диктатура, издавали заповедите за извършването на престъпленията и репресиите“, обобщава Ана Камински от Федералната фондация за осмисляне на комунистическото минало в Германия.

  
  

• Полицейското ровене в интернет се превърна в епидемия

  Десетки хиляди пъти МВР и службите са искали и са получавали достъп от съда за това кой с кого, колко и кога е общувал в нета и с мобилни телефони

   

  Александър Александров,  в. „Сега“

  Властта, МВР и службите се оляха да ровят в личния живот на хората. Под гръмките лозунги за борба с „тежката организирана“ и „леката неорганизирана“ престъпност всекидневно се подслушват контактите на хиляди хора с други хиляди хора. Годишно се контролират милиони телефонни разговори, и то напълно законно. Тук думата обаче изобщо не е само до специалните разузнавателни средства. Много пъти сме предупреждавали, че още по-големи са възможностите за злоупотреби при достъпа до т.нар. „трафични данни“, показващи кой с кого, кога, колко е контактувал в интернет и по мобилен телефон.

  Този достъп се осигурява както по Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), така и по Закона за електронните съобщения (ЗЕС). И изведнъж сега се оказва, че службите и особено МВР ровят неограничено в трафичните данни. 

  Това става ясно от доклада на парламентарната подкомисията за контрол върху специалните разузнавателни средства и върху достъпа до електронните съобщения. От проверките било установено, че съдилищата са разрешили поне 58 000 достъпа до тези данни и са отказали в едва 639 случая. Според подкомисията отказите са 0.8 на сто, което е   

  „индикация за липса на контрол и формализъм от страна на съда   

  при предоставяне на разрешение за достъп и използване“. Според същата справка освен въпросните 58 702 достъпа са дадени и още 15 350 разрешения за ровене по чл. 250 „б“, ал.1 от ЗЕС, които по правило също минават през санкция на председател на Районен съд или оторизиран от него друг съдия.

  Депутатската проверка е установила и, че има рязко увеличение на случаите, в които достъп до трафичните данни се иска дори без разрешение на съда.  Законът допуска тази възможност, когато данните са необходими за т.нар. „оперативни цели“. В тези случаи дори няма образувано досъдебно производство.  Всъщност възможността за достъп на МВР и тайните служби до електронните съобщения често се определя като 

  много по-опасна дори от използването на СРС,  

  включително и най-масовото сред тях – подслушването. 

  До 2008 г. МВР и службите имаха директен достъп до разпечатките на трафичните данни от мобилните, а и от цифровите стационарни телефони. Т.нар. „интерфейс“ – компютърен терминал, който да дава право на МВР да следи в реално време кой с кого и кога говори, бе заложен в лицензите на мобилните оператори. През 2008 г. в една наредба МВР се опита да отиде още по-далеч. С нея бяха задължени не само мобилните оператори, но и интернет доставчиците да съхраняват трафични данни. Освен това бе предоставен достъп до тях за Дирекция оперативна техническа информация (ДОТИ, сега СДОТО) към МВР и службите за сигурност. После наредбата бе атакувана и пред ВАС, който отмени въпросните разпоредби. И когато се наложи, службите отново да получават справките с разрешение на съда, исканията спаднаха от 330 000 на 30 000 – повече от 10 пъти.

  Това в прав текст означаваше, че правените директно от МВР справки изобщо не са били обосновани.  И когато сега се оказва, че съдилищата на практика одобряват всяко желание на МВР и службите да се ровят в интернет кореспонденцията на хиляди хора, то няма как да не се алармира – разрешават се 99.2% от исканията.  Освен това според документа на подкомисията се оказва, че в тази област

  едни хора си правят каквото си искат   

  Така например се оказва и че няма съвпадение между данните на съдилищата, прокуратурите, МВР и службите, от една страна, и от статистиката, предоставена от мобилните оператори. Което е не само абсурдно и опасно, но и предполага много злоупотреби.

  Въпреки искането на подкомисията информацията за предоставените данни по Закона за електронните съобщения от задължените по нормативния акт субекти да бъде разделена съобразно вида им – телефонна или интернет услуга, такава статистика не беше представена, констатира още докладът. Било е установено и, че регистрите за достъп до трафичните данни масово се водят различно от отделните служби – при това с много малко данни в тях.

  Проблемът е наистина драматичен и заради обстоятелството, че данните от всяко влизане в интернет с цялата информация покрай това се съхранява по закон една година назад. Става дума за информацията, чрез която да може да се проследи всичко – източникът и направлението на връзката, датата, часа и продължителността, за идентифициране на крайното електронно съобщително устройство на потребителя или на това, което се представя за негово крайно устройство, установяване на идентификатор на ползваните клетки. Освен това, ако някой от МВР или службите е поискал достъп, то данните може да се пазят и още 6 месеца след това.

  Да не говорим, че

  Сульо и Пульо имат право да ровят   

  Така според ЗЕС право на справки имат: 

  – специализираните дирекции, териториалните дирекции и самостоятелните териториални отдели на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС);

  – Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“, Главна дирекция „Национална полиция“, Главна дирекция „Гранична полиция“, дирекция „Вътрешна сигурност“, Столичната дирекция на вътрешните работи, областните дирекции на Министерството на вътрешните работи и териториалните звена на Главна дирекция „Борба с организираната престъпност“

  – службите „Военна информация“ и „Военна полиция“ към министъра на отбраната;

  – Националната разузнавателна служба.

  И нито един от тях няма никакво задължение да обяснява подробно защо му е необходима информация. Още по-малко пък имат задължението да разкажат какви резултати са постигнали, благодарение на ровенето в трафичните данни. Колко престъпления са разкрили, колко са предотвратили? Нищо подобно. Всичко е скрито зад тайни искания, напомнящи милиционерско време, тайно съдийско разрешение, тайно ровене и още по-тайни резултати. Това е абсолютна подигравка с хората, некадърно маскирана като борба с престъпността. Най-страшното е, че това полицейско ровене взема епидемични размери и стопява имунитета на обществото срещу наглото посегателство върху личната свобода.

• Защо няма да участвам в референдум за АЕЦ „Белене“

  Малко история

  С решение на Министерския съвет на НРБ (тогава така се наричаше България) от декември 1981 г. се започва проучвателни и проектни и подготвителни работи за строителството на Втората Атомна на площадка Белене. През 1987 г. започват строителните работи, през 1990 г., под натиска на екологични организации, АЕЦ „Белене” е замразена. През декември 2002 г. е взето решение на Министерския съвет на Република България зя възобновяване на работите по АЕЦ „Белене”, по-късно е обявен конкурс, а през 2007 г. е сключен договор за изграждането на АЕЦ „Белене” с изпълнител руската компания Атомстройекспорт – параметрите изглеждат много добри, малко над 4 млд. евро за изграждането на два блока, плюс около 1 млд. за инфраструктура. Като инвеститор е привлечена и немската RWE, няколко месеца по-късно цената за построяване е почти удвоена, а в началото на 2009 г. немската компания се оттегля под предлог, че зоната е земетръсна и неподходяща за строителство на АЕЦ. Следващото правителство на България е принудено да се откаже от проекта поради липса на финансов интерес към него. БСП приема политически подход и събира подписи за поставяне въпроса на референдум. Ако такъв се одобри от Народното събрание, то би трябвало и да се проведе.

  *

  В медиите тръгнаха дебати, трябва ли да има АЕЦ „Белене“, не трябва ли, и ако се прави референдум, трябва ли всеки да участва в него – видите ли, не всеки разбира от атомна енергетика, и така – бла, бла, гюрюлтия да става. Е тук му е мястото дебело да подчертая, че навярно разбирам повече от енергетика от изявяващите се по медиите, още повече от ядрена – след като почти 6 години съм работил в този отрасъл. Само че, когато правиш референдум, не можеш да поставяш какъвто и да е ценз (имотен, образователен), защото с референдума искаш подкрепа от хората. И ако въпросът беше „Искате ли да се развива ядрената енергетика с построяване на нови мощности?” (има такова предложение от президента на Р. България) – то няма нищо ненормално хората да си кажат мнението. И какво значение има кой колко разбира от атомна енергетика – ако хората се страхуват от атомни централи, има опасност един скъпо струващ проект да бъде спрян по средата на строежа си. Така че, ако се прави референдум, нека не задаваме безсмисления въпрос кой колко разбира, за да гласува – на референдум всеки гласува.

  За съжаление въпросът, за който е събрана подписка, е да се изгради ли АЕЦ „Белене”. Няма да участвам в такъв референдум, дори избирателната секция да е в двора ми, и бих призовал всички съвестни български граждани да не участват в референдум за изграждане на АЕЦ „Белене”, ако има такъв. Защото, както подчертах, това не е политически проект, а икономически. Политизирането на всеки един не политически проблем води винаги до изкривяване на проблема, хората започват да го приемат емоционално, а не  рационално.

  Както и в конкретният случай с изграждането на АЕЦ „Белене” – започва да става политическо противопоставяне на БСП и ГЕРБ . А важните въпроси на каква цена ще се изгради, как ще се гарантира качеството, финансирането на проекта и пр. остават назад в мъглата. Резултат от това политизиране е подписката за референдум, така поставен въпросът за референдум прави самият референдум вреден, защото оставя важните въпроси за цена и качество на милостта на изпълнителя Атомстройекспорт! След референдума изпълнителят също ще знае, че проекта трябва да се реализира на всяка цена. А въпросите за цената и качеството са доста съществени. Вярно е, че ядрената енергия е най-евтина, но възможните приходи от една атомна централа, макар и големи, са ограничени. И ако имаш големи разходи за изплащане на заеми и ремонти, то никога няма да можеш да изплатиш инвестицията. Според мен това е основната причина инвестиционната група RWE да се откаже от проекта АЕЦ „Белене”, защото започна да става ясно, че крайната цена на АЕЦ ще расте неизвестно до колко.

  Провеждането на референдум с така поставен въпрос няма добър отговор – „да” означава за предадем изцяло правата на изпълнителя по изграждането на АЕЦ „Белене”; „не” също не е добър отговор – най-малко ще трябва да се смени площадката, на която се изгражда АЕЦ. Затова призовавам всички добросъвестни български граждани, ако има референдум за изграждането на АЕЦ „Белене”, да го бойкотират и да бъде анулиран. Всеки отговор от такъв референдум ще е губещ.

   

  Петър Божинов

• Проф. В. Добрева: БАН е пред закриване

  Ала Желeзкова,  Агенция „Фокус“

   

  Българската академия на науките (БАН) е пред закриване. Условията за труд са изключително влошени – система на неплатени отпуски, режим на отопление и осветление, намаляване на заплатите. По време на управлението на ГЕРБ, БАН вече е напусната от около 1400 души. Това каза проф. Ваня Добрева, председател на Съвета на НС на БСП по наука, образование, иновации и квалификация, на пресконференция в централата на БСП, предаде репортер на Агенция „Фокус”.

  По думите на Ваня Добрева – скрива се позорното обстоятелство, че лично президентът Росен Плевнелиев обеща на БАН 14 млн. лева допълнително за бюджет 2012 година, а Дянков обеща, че ще бъде намерено решение, което да подобри финансовото положение на БАН. Нищо от тези обещания не беше изпълнено. И като резултат, законово установеното публично субсидиране на научните изследвания и БАН се замени с обещания за финансиране по конкретни проекти и то с европейски пари. Това е манипулация, защото българското правителство няма как да обещава европейски пари, каза тя. Поради липса на средства затваря врати Националната астрономическа обсерватория, най-голямата обсерватория в Югоизточна Европа, добави проф. Добрева.

  „В петък, когато БАН отбелязва 143 години от своето основаване, министър Дянков заяви, че БАН трябва да закрие институтите по философия, социология, планова икономика и други, като остатъци от социализма. Министър Дянков, който неведнъж е демонстрирал ролята на екзекутор на БАН, би трябвало да знае, че институти по планова икономика в БАН не съществуват от 1992 година. Институти по философия и социология също не съществуват”, отбеляза тя.

  БСП се противопоставя на тази антинаучна и антиевропейска политика, която ГЕРБ провежда вече четвърта година. В момента ние подготвяме алтернативен проект на бюджет за 2013 година, в който образованието и науката са реални приоритети, добави още проф. Ваня Добрева.

  (Със съкращения)

• Трайно се променя семейният модел в България

  
  През последните години се наблюдава промяна в семейните модели в България. Най-общата тенденция за изминалите 10 години e намаляване на дела на женените или омъжените лица за сметка неженените и неомъжените, и на лицата в съжителство без брак.

  Това твърдение изрази пред журналисти доц. Антоанета Христова, директор на Института за изследване на населението и човека при БАН, предаде БГНЕС.

  Учените представиха данни, които ще бъдат представени на конференция на тема: „Семейство и солидарност между поколенията„.

  Намалява делът на лицата със сключен юридически брак от 54% през 2001 година на 44% през 2011 г., а се увеличава делът на неженените и на неомъжените лица от 33% през 2001 г. на 40% през 2011 година.

  Два пъти се увеличава делът на лицата, които живеят в семейно съжителство без сключен юридически брак – от 4% през 2001 на 8% през 2011 г.

  Младите хора все повече предпочитат съвместно съжителство без да сключват граждански брак. От всички съжителства без брак 70% са сред младите възрастови групи от 16 до 39 години.

  Преобладават ражданията в безбрачни съюзи – 54,1% от всички раждания през 2010 г.
  

  Изследователите констатират, че нараства нестабилността на семейството и се увеличават бракоразводите. От 3,7% през 2001 г. делът на разведените достига 5,8% през 2011 г. Относителните дялове на разведените са най-високи в средните възрастови интервали от 40 до 59 години и съставляват повече от половината от населението с разторгнати бракове.

  За последните десет години се увеличава средната възраст на жените за сключване на първи граждански брак, като през 2001 г. тя е била 25 години, а през 2010 г. е 27 години, съобщи Христова, цитирана и от БТА.

  По думите й задачата на изследователите е да анализират тези тревожни данни от демографска, статистическа и от психологическа гледна точка и да предложат решения.

  От ГЕРБ обмислят промени в Социалния кодекс, според които тегленето на кредит за съвместно жилище, осиновяване на деца и участие в процедури ин витро да станат част от правата, които ще получат неженените двойки, ако статутът им бъде приравнен с тези на сключилите брак.

  Източник:  Dir.bg

• Skype майки

  Веселина Седларска,  Reduta.bg

  .

  „Поемете дълбоко въздух и два пъти по-дълго го издишайте, за да изхвърлите напрежението от деня.”

  На Вили напрежението й е от нощта. Петнайсет жени, отпуснати на постелките в шава асана. Вдиииишваме. Вили почти всяка нощ сънува един и същ сън, много кратък. Вижда сина си на вратата, той й казва: „Дойдох само да си налея водичка.” Той си тръгва, а Вили скача в леглото: „Детето е жадно!” Детето всъщност е млад мъж. Живее в Америка, много далеч от Вили. Издиишваме.

  Това лято Вили отиде да го види. Детето я разходило из половината Америка. И въобще не е жадно. Няма никакъв проблем детето с водата, за разлика от хляба, защото няма вкуса на българския. Преди да се завърне от бригада в САЩ дъщеря ми изпрати следното писмо. „Моля ви, когато пристигна, вкъщи да има следните неща. Хляб (да не е сладък!!!). Сирене (да не е „Фета”!). Печени чушки (много). Яхния от праз и сини сливи. Сарми с кисело зеле. Супа от коприва, може и лапад. Десертът да не е чийзкейк, скрийте всички пакети с мюсли, да не ги виждам.” Винаги предпочитайте български билки – казва преподавателката ни по йога, която се предполага, че би трябвало да е заплесната по аюрведа, – щом растем на една и съща земя, значи те са най добрите за нас.

  „Отпуснете всяка част от тялото. Челото, веждите, горен клепач, долен клепач…” На Нуши й личи, че се съдира от рев тези дни. Няма и седмица, откакто дъщеря й замина да учи в един градец до Лондон. „Дали ще се върне?” – попита преди да започне часа по йога, докато все още се мотаем край постелките. Точно срещу нея сме Нина, Мария и аз. И на трите ни дъщерите са заминали много преди това в Лондон. Какво да й кажем? „Бъбренето е онази човешка дейност, през която най-много изтича вашата енергия – казва ни често нашата преподавателка по йога. – Съхранявайте енергията си, не я хабете в бъбрене. Бъдете точни и кратки, не спестявайте мнението си, спестявайте излишните думи.” Не, Нуши, най-вероятно няма да се върне.

  Още преди да завърши, ще започне да попълва формуляри за кандидатстване за работа. Първо ще търси някъде да мие чинии, да сервира бира, да раздава листовки. Няма да намери. В ресторанта ще предпочетат филипинеца, който на въпроса как ще мие чиниите ще отговори: без ръкавици и не непременно с топла вода. Ще се запише в сайта на au pair. Стая, храна и джобни срещу гледане на деца, не е лошо. Родителите на децата ще я попитат защо на толкова години все още няма никакъв трудов стаж. Нашите деца са по-възрастни от английските си състуденти в курса за магистратура. Тръгват на училище по-късно, учат по-дълго тук в гимназиите и университетите. Трудно ще му е на нашето момиче пред английски родители при конкуренция с 19-годишна австралийка. И така ще стигне до попълване на формуляр за по-сериозна работа, каквато всъщност заслужава.  А във формуляра пише: Вие сте от а) страна от Европейския съюз, b) страна извън Европейския съюз, c) България или Румъния. „Мамо, почувствах се като еврейка през Втората световна война.” „Издишвайте бавно, много бавно, два пъти по-дълго, отколкото вдишвате, това изхвърля натрупаното напрежение!”

  Като осведомихме Нуши, че не, най-вероятно няма да се върне, тя вдиша такова напрежение, че имаше нужда от всичките йоги на света, за да го издиша. Трябваше да измислим нещо спешно и смешно. Ха, казвам, погледнете ни, ами че ние тук сме колкото за един чартър до Лондон, хайде след часа да наемем самолет и да отидем да ги видим децата. „Мен ще ме вземете ли?” Това е Валя. Валя е като ментов бонбон, каквото й да е на душата й, от нея винаги можеш да получиш малко свежест. Дъщеря й е в Люксембург. И тя отиде да учи, и Валя се е питала, сега вече има отговор – няма да се върне. „Къде без теб, Валя, вземаме те в самолета, ще те пуснем над Люксембург.” Как ще я пуснем ли? Хора, които практикуват йога, не се питат такива дребни неща. „Първи закон: не прави зло нито с действие, нито с дума, нито с мисъл – казва нашата преподавателка. – Втори закон: не обещавай, без да си убеден, че можеш да изпълниш. Обещанието е енергия, която си пуснал и тя ще се върне към теб, ако не изпълниш…” Е да, де, ама ние ще изпълним обещанието си да пуснем Валя от самолета за Лондон, прелитайки над Люксембург. Валя обаче се съмнява: „Това е малка държава, може и да не я забележите отгоре.” Важното е, че Нуши се смее. „Ами аз?” – това пък е Вили. Нейната дестинация  е САЩ, няма как да я вземем. Обаче в групата на по-напредналите имало няколко майки на деца в САЩ, ще се уреди въпросът и на Вили.

  Плачем, смеем се и си въобразяваме, че сме млади. Преподавателката ни: „Човек е толкова млад, колкото е гъвкав гръбначния му стълб.” Нашите си гъвкави. Можем да падаме по стълбище, без да се потрошим. Душите ни обаче не са. Трошат се, ако скайпът дори само една вечер не звънне. Ако входящата поща е празна. В моята снощи имаше само една снимка. Странен натюрморт – буркан лютеница (£ 2, 49 ) и парче сушеница (£ 2, 35 ). Бързала е дъщеря ми, не е написала нищо. Но аз разбирам: купила си е българска домашна лютеница и българска сушеница от най-близкия турски магазин в Лондон. Беше ми разказвала, че когато отишла там за първи път, по-възрастният продавач обучавал по-младия как да казва „Добър вечер” на български. И ухаело като в магазинчето на нашата улица. Росен от Мюнстер: „Купуваме си българско сирене от турския магазин. Но хляб купуваме техен, защото няма наш.” И после хайде не сънувай, че дошли за водичка.

  Плачем, смеем се. „Обърнете се сега надясно и направете точно толкова вдишвания, колкото бяха и наляво. Дишане – издишане. Прилив – отлив. Пълнолуние – новолуние. Изгрев – залез. Планетата и човекът са баланс на енергиите.” Да, обаче нашата тъга е по-голяма от нашата радост. Какъв баланс е това? Дали пък не се уравновесява с това, че радостта на децата ни е по-голяма от тяхната тъга? Дано да е така, дано да е. Хазяйката на Тони я питала всички ли български думи завършват на „ца”, тъй трудно произносимо за нея като англичанка. Защо, учудила се Тони. „Уел…, защото лютеница, краставица, баница, мартеница.” Това е същата хазяйка, която попитала Тони „На коя дата трябва да сваля тази лютеница от ръката си?”. Всички хазяйки са опитвали лютеница, таратор, баница, пълнени чушки. „И сиренето в саламура не е гръцко, мадам, запомнете – българско е. Както и йогурта не е измислен от „Данон”. И кирилицата не е руска! А столицата ни е София, не Букурещ!”

  Когато същите тези наши деца бяха малки, попитах един датчанин защо техните деца мога да си играят с „Лего”, а нашите да не могат. „Защото ние сме им ги направили, затова могат да имат хубави играчки” – отговори той. Оттогава не питам.

  .

• 58 000 пъти БГ службите са ровили в чужди компютри и телефони

  Александър Колев,  в. „Сега“

   

  Службите и особено МВР ровят безпрепятствено в трафичните данни, които показват кой с кого и кога е контактувал в интернет и по мобилен телефон. Това се разбира от доклада на парламентарната подкомисия за контрол върху специалните разузнавателни средства и върху достъпа до електронните съобщения. Процентът на отказаните искания е 0.8%, което е показател за липса на контрол и формализъм от страна на съда при предоставяне на разрешение за достъп и използване, пише в документа, подписан от представители на всички политически сили в НС.

  На практика това означава, че всяко искане на служители на МВР (именно те обичайно са заявители по Закона за електронните съобщения) за достъп до данните се одобрява от районен съд. Като се има предвид, че тези разрешения са над 58 000, а отказите едва 639, може лесно да се прецени какви възможности за злоупотреби съществуват.

  Установено е, че има рязко увеличение на случаите, в които достъп до трафичните данни се иска дори без разрешение на съда. Законът допуска тази възможност, когато данните са необходими за т.нар. „оперативни цели“. В тези случаи дори няма образувано досъдебно производство.

  Възможността за достъп на МВР и тайните служби до електронните съобщения често се определя като много по-опасна и от използването на СРС, включително и най-масовото сред тях – подслушването. Те влекат и куп допълнителни проблеми. Така например се оказва, че няма съвпадение между данните на съдилищата, прокуратурите, МВР и службите, от една страна, и статистиката, предоставена от мобилните оператори.

  Въпреки искането на подкомисията информацията за предоставените данни по Закона за електронните съобщения от задължените по нормативния акт субекти да бъде разделена съобразно техния вид – телефонна или интернет услуга, такава статистика не бе представена, се констатира още в доклада. Освен това е било установено, че регистрите за достъп до трафичните данни масово се води различно от отделните служби.

   

• „Трето полувреме” – коктейл от футбол, Холокост и пропаганда срещу българите

  Виктор Канзуров*,  e-vestnik.bg

  .

  Исторически и критически бележки за филм, открито подкрепян и финансиран от премиера Груевски

  

   

   

  Кадър от филма “Трето полувреме”. Снимка: от реклами за филма

   

   

  Македонската власт, начело с премиера Никола Груевски, се индентифицира изцяло с откровено антибългарския филм „Трето полувреме“, хвърляйки за него повече от милион евро бюджетни средства. Филмът рисува пропагандно  реални исторически събития – времето на германската окупация в Македония, когато временно управлението е отстъпено на български войски. Във филма е показано залавянето на евреите в македонските земи и екстрадирането им с влакове в германските концлагери. В сюжета е вплетена историята на футболния клуб на Скопие – „Македония”, няколко лични драми, действието за сравнение минава и през един „светъл” период – сръбското владичество в Македония преди войната. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи. Необяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство трудно може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те нямат българско гражданство, а са под юрисдикцията на германския Райх, който е окупирал Югославия и Гърция.

  По-долу следва обширен анализ и пояснения за филма, направени от журналиста и кинокритик от Скопие Виктор Канзуров, който го е публикувал на македонски в тамошния седмичен вестник „Фокус”, (също и в сайта на Агенция Ohrid sky), но го преработва на литературен български специално за e-vestnik.  Анализът на филма е публикуван в леко съкратен вариант.

   

  След официалната премиера на филма „Трето полувреме“ на режисьора Дарко Митревски в скопското кино „Милениум”, главната редакторка на „Канал 5“ Лидия  Богатинова, припкайки след Никола Груевски, успя да изтръгне един коментар от забързания премиер, който късо и сухо процеди, че филмът бил отличен и имал шанс да получи Оскар.

  

   

  Премиерът Груевски (в средата) и министърката на културата (зад него) посещават снимачната площадка на филма “Трето полувреме”. Снимка: в. Дневник“

   

  Плакатът на „Трето полувреме“, с щръкналия срещу нацистката свастика среден пръст, започна да придобива някак по-ясна физиономия. Дадената възможно най-висока оценка за филма, заедно с държавното спонсорство от милион и половина евро (или май дори повече) от името на гражданите, които пълнят бюджета на Република Македония, при това в контекста на ясно очертания антибългарски характер на „Трето полувреме“ показват, че ръката която размахва средния пръст е на Никола Груевски, адресатът на това колоритно послание е днешна България, а заедно с нея и ЕС и НАТО…

  След като бях гледал предходния филм на Дарко Митревски, „Балканкан“ (2005), след като съм наблюдавал други негови обществени, преди всичко публицистични и уж хумористични прояви, и след като научих самата тема и историческия период, в който се разиграва филмът „Трето полувреме“, за мен нямаше никакво съмнение, че Дарко пак ще “сърбува”, ще се опитва да вкарва в стереотипен калъп, да унижава на етническа основа и да шири омраза към българския народ.

  Но докато гледах филма и после, когато излязох от кинозалата, прехвърляйки своите първи впечатления, бях шокиран до каква степен това изпълнено със злоба и фрустрация човече, е способно да мрази и да подтиква другите да мразят. Изненадан бях. Той трябва да има психически проблеми – Дарко Митревски, този някогашен, а в ума си и сегашен идеологически придатък на българофобския, нацистко-болшевистки, т. нар. Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ). Щом си позволява така дръзко и просташки да подценява интелигентността на хората, твърдейки на пресконференции и в интервюта, че във филма нямало нищичко против българския народ и България…
  

  Трейлър на филма “Трето полувреме”

  Шокира ме и степента на полудяване на сегашната македонска власт начело с Никола Груевски, която, индентифицирайки се изцяло с филма „Трето полувреме“, хвърляйки бюджетни средства за това фашизоидно памфлетче, хвалейки го публично из устите на своите функционери, директно изпраща посланието към България и към българския народ, че ги мрази. А може би и не става дума за полудяване, може би сегашната власт на ДПМНЕ или онези, които я управляват с джойстика, наистина искрено и планомерно се стремят към една Македония, напълно изолирана, останала извън Европейския съюз и НАТО, консервирана óвреме като остатък и компенсация при евентуалните бъдещи сръбско-албански териториални прекроявания на Балканите.

  Поклон към проекта „Скопие 2014”

  В началото на филма краткото запознаване с възрастната еврейка Ребека (превъплътена с разкошното актьорско умение на Бедия Беговска) и с нейната правнучка, които се намират в днешно Скопие, са нещо като претекст, за да може още в първите кадри Дарко по угоднически начин да ни представи днешния изглед на столицата на Македония, двуетажните градски автобуси, при което в очите ни се набива един от тях с обозначена посока към Милениумския кръст, а след това се редят изображенията на строящите се обекти, до Каменния мост, покрай брега на Вардар. Сантиментално-патриотичният поглед към огромния паметник на Александър Македонски, представен на филмовото платно служи за задоволяване на онази част от публиката, която смята, че директно води потеклото си от славния пълководец, който, ако беше наш съвременник, вероятно щеше да се намира в списъка на Хагския трибунал като обвиняем за военни престъпления.

  Александър Македонски и кадрите с новия облик на столицата, съвсем ясно определят апологетичното партийно ангажирано отношение на Дарко към проекта „Скопие 2014“ и към главния спонсор на неговия филм – ДПМНЕ-овското, антично-македонско правителство на Никола Груевски. Същото правителство, което изхарчи, а може би и изпра толкова много пари на данъкоплатците, за да придобие Скопие сегашния си трагикомичен, „древен“ и „триумфаторски“ облик.

  Но в какво се състои коварството и поквареността на Дарко?

  

  Кадър от филма “Трето полувреме”. Снимка: от реклами за филма

   

   

   

   

   

  Началната фаза на филма ни пренася в последните години от сръбското господство във Вардарска Македония, непосредствено преди Втората световна война. Когато от България се чуха коментари и зачестиха реакции за филма, както и обвинения в сърбоманство, Дарко ловко се стараеше да изтъква, че той бил показал и сръбския завоевателен период в Македония. Но как  е показан този сръбски период, особено съпоставен с българския?

  Сръбският период е представен във вид на пародия, в дух на безгрижна лежерност. Жанрът на пародията винаги омекотява и неутрализира отблъскващото въздействие на отрицателните персонажи, както например това става в британския ситком „Ало, ало!“, хумористичен сериал, чиито епизоди са снимани от 1982 до 1992 година и който също така се занимава с времето на Втората световна война. Пародийността на „Ало, ало!“, както и феноменалният хумор на сериала, не предизвикват омраза към германските окупатори на Франция, към германския народ като цяло, тъй като това въобще не влиза в целите на авторите.

  Първата среща въобще с някой сръбски поробител в „Трето полувреме“ е по време на сбиването на главния герой, футболистът Коста, с човек, за когото чак по-късно във филма научаваме, че е сръбски кралски подофицер. Коста е черноборсаджия, гангстер, крадец, многократен нарушител на закона. Криминалният бекграунд на Коста убедително ни учи, че сбиването и юмручният удар, който получава от кралския подофицер, не са на етническа основа. Пък и ние, кинозрителите все още не знаем какъв е този, който удря главния герой.

  За ролята на сръбския подофицер е избран отличният актьор Горан Илич. На него невероятно му се удават комични роли. Изразът на лицето му и във всекидневни ситуации създава впечатление за симпатична личност, за шегаджия, с когото с удоволствие бихте приседнали на маса и бихте изпили по кафе. Публиката в Македония го познава именно в такова амплоа от Македонските народни приказки и от други хумористични сериали. Като тип на актьор, а и като човек, Илич придава допълнителен пародиен дух на „сръбския“ дял от сюжета, който и без друго си е замислен тъкмо така.

  

  Реклама на филма “Трето полувреме” на английски. Той е включен в селекцията за наградите “Оскар” за чуждоезичен филм.

   

   

   

   

   

  Дарко отчетливо сравнява времето на сръбското робство в Македония, не само чрез начина, по който е представен главният отрицателен персонаж, но и с комичната нота на сюжета. Публиката се смее на „сръбския“ дял от филма. Единственият, който на няколко пъти говори негативно за сръбската власт е председателят на футболния клуб Димитрия Павлов, съответстващ в истинския живот на убития от югокомунистите Димитър Чкатров. Само той, македонецът с българско съзнание, който впрочем във филмът е представен съвсем лошо, приказва отрицателно за сръбската власт, с което Дарко отправя още едно, повече от ясно, етнически обагрено послание – размислите на онзи, когото режисьорът представя като безхарактерен нагаждач, стават невалидни за зрителя.

  Отделна тема е наименованието на главния скопски футболен клуб през последните години от сръбското властване във Вардарска Македония – отборът, чиято история следим в „Трето полувреме“. Според Дарко тимът и тогава се бил казвал „Македония”. Поне във филма е така! Великосръбската забрана на името Македония, която важи разбира се и за имената на спортни дружества, е заличена в този филм! И самите сърби да бяха направили филм за себе си, нямаше да се покажат в по-хубава светлина.

  При посрещането на играчите на футболния клуб „Македония” след победата в Белград над тима на „Српски мач”, сръбският подофицер довежда хор и оркестър да свирят сръбския химн „Боже правде“, а насъбралите се на скопската железопътна гара граждани спонтанно запяват „Море сокол пие вода на Вардарот“, надвиквайки онези, които е довела сръбската държава. Това е също така лековато пресъздадено. Оказва се, че надпяването и надвикването на сръбския химн „Боже правде“ няма никакви последици за пеещите македонската песен. Такова ярко противопоставяне срещу сръбската държава, а във филма няма никой затворен, пребит, дори и културно разпитван. Сякаш само мед и мляко са текли и все рози са цъфтели през сръбското владичество във Вардарска Македония – време, в което са хвърляни живи хора да се печат във фурни, в което са задушавани въстания, имало е зверски мъчения, кланета, изнасилвания, изтребления…

  За един период, който през XX век трае много, много по-дълго от българския, оставаме в крайна сметка с впечатлението за някакво махленско, бабаитско, кръчмарско съперничество между сърби и македонци (подофицерът и футболистите), което няма никаква етническа основа, в него няма агресивност, дори в думите, които ползват героите. Излиза, че историята е била такава.

  Има още една важна нишка на повествованието, която прави сръбското поробване на Вардарска Македония, така, както е представено в „Трето полувреме“, да ни изглежда симпатично. В този дял на сюжета Дарко поставя и развива началото на любовната магия между Ребека и Коста, когато филмът жанрово съвсем за малко се отклонява към сферата на емоционалната драма. Също тук се запознаваме и с мъките на скопския футболен тим, който се състезава със слаб успех в някаква въображаема, вероятно първа югославска лига, което кара собственика (или председателя) на клуба да доведе от чужбина германски треньор от висока класа.

  Със забранената любов между еврейка и християнин, с чудото на превръщането на скопското футболно отборче в силен тим, с жанровия дух на пародията, режисьорът въвлича в своята история онази публика, която се лови на сантиментални клишета. А след като е спечелил вече доверието на този тип публика, Дарко започва да представя българите като кръволоци и зверове.

  Филмът, разбира се, можеше и да продължи в подобния на „Ало, ало!“ стил на показване на противниковите страни, ако по-голямата част от Вардарска Македония през периода 1941-1944 година не бе предадена от нацистка Германия за административно управление на българите и на тогавашното Царство България. Но следвоенна Югославия и Социалистическа Република Македония ни индоктринираха наситено с омраза към България и към българския народ.

  И така, през 1941 година нежните сърби са заменени от зверовете-българи.

  Има само български нацисти

  Жанрът се сменя, пародията се превръща ту в драма, ту във филм на ужаса. В първия кадър, с който е представен главният отрицателен образ от „българския“ период, камерата е ниско долу, а българският офицер Гарванов е яхнал кон. От високо иска да унижава македонците. Гарванов, в интерпретацията на Емил Рубен, веднага, както става в анимационните филми – такова е памфлетното и шовинистко нивото на Дарко – се залавя здраво за работа. Гледа да се препоръча колко е зъл. След похвалите по адрес на треньора Рудолф Шпиц, Гарванов, сякаш е германски нацист, описва как треньорът напуска една след друга всяка следваща, окупирана от германците страна, за да му лепне накрая жълтата, шестоъгълна звезда на „виновник“ за възраждането на спортния клуб „Македония”.

  Сръбският подофицер така ли беше представен? Колко са покварени българите и какви лоялни нацисти са те? Да, всъщност, ето ги истинските нацисти през Втората световна война – българите. Други нацисти, германски, не си спомням да видях във филма, освен веднъж само – в ложата на футболния стадион в Скопие.

  Дарко, при опита му да внушава омраза към българите, избира фамилното име на главния отрицателен образ – Гарванов. Това няма как да не се асоциира с Иван Гарванов, историческа личност, третирана негативно от македонската произволна, белетристична „историография“ като чужд, български, върховистки елемент във ВМ(О)РО.

  За да намери начин югославската македонистка „историография“ да анатемоса родения в Стара Загора българин Иван Гарванов, е подбрано неговото председателстване на Солунския конгрес, проведен в навечерието на Илинденското въстание. Макар Гарванов да се отказва от научна кариера във Виена за да се посвети на македонското освободително дело, според волунтаристичната югоидеология лошите българи били издействали чрез Гарванов преднамерено да не успее Илинденското въстание, то да избухне преждевременно… Според тази „логика“, само за да навредят на македонците, българите трябва да са забъркали главите и на своите сънародници в Одринска Тракия, та и те се вдигат на оръжие в рамките на същото Илинденско-Преображенско въстание. Ето как в подсъзнанието се намества още един фактор за да намразят българите.

  Дарко не е никак наивен при разпределянето на фамилните имена. Един от футболните съдии, които получават нареждане от Гарванов да свирят против отбора на „Македония”, е наречен Татарчев – още една негативна асоциация за закърмените с югославското тълкуване на историята. Асоциацията може да е най-малкото тройна. Ресенчанецът Христо Татарчев, един от учредителите на ВМРО, беше етикетиран от югомакедонската „историография“ по същия начин, макар и малко по-нежно от Гарванов, като чужд, върховистки и пробългарски елемент в организацията. Някогашният български главен прокурор от 1992 до 1999 година, Иван Татарчев, внук на брата на Христо, често присъстваше като име в македонските медии, почти винаги като антимакедонец. Чичото на Иван, Асен Татарчев е осъден на смърт от югокомунистите през 1946 година като български елемент. По-късно присъдата му е заменена с десет години затвор, от които излежава пет. Етикетът на предателската фамилия засилва омразата и отвращението към българите-Татарчеви във филма. В „Трето полувреме“ футболният съдия Татарчев е представен като идиот, както и всички други българи. Вгледаме ли се още по-внимателно, не може да не забележим, че асоциацията с името „Татарчев“ е може би дори четворна! Думата очевидно трябва да работи и в полза на любимия на македонистките шовинисти обиден термин за българите като „татари“! С което обаче съвсем не завършват сърбоманските майтапи на Дарко.

  Измислиците за мача „Македония” – „Левски”

  Само фантазията на болен от омраза човек, може да представи мачовете между „Македония” и „Левски” от София, особено онзи, ключовият мач, който във филма решава титлата на българското първенство, по начина, по който го прави Дарко. Отменен гол на „Македония”, измислена дузпа за съперника, български войници  подават на играчите на „Левски” вече излязлата в аут топка, бункери около самото футболно игрище, в които дебнат други войници  с насочено оръжие, отвратително необективни българи-репортери, които предават мача по радиото. Абсолютно преувеличена, специално измислена война против „Македония”.

  Клуб, който в истинската футболна история наистина преживява една съдийска несправедливост в мач срещу „Левски” през въпросната 1942 година, но не при решителна за титлата среща, а още преди двата отбора да се класират за двата финални мача. А вече на финалите софийският тим се показва като по-добър и завоюва шампионската титла с две победи: 2:0 в Скопие и 1:0 в София. Че „Левски” е бил наистина по-добрия отбор и заслужено печели шампионата, потвърждава пред журналисти и най-добрият играч на „Македония”, Кирил Симеонов Джино (или Кирил Симоновски Джина), тогавашен български, а по-късно югославски национал, футболист от белградския „Партизан” и от скопския „Вардар”, а по-късно треньор.

  Филмовото претворяване на исторически събития по принцип търпи и допуска импровизации, които се отдалечават от истинския развой на събитията, но тук Дарко целенасочено и по всички възможни начини се опитва да покаже българите и тогавашната българска административна власт във Вардарска Македония в колкото се може по-нереална и по-зверска светлина. И отново съпоставянето със сръбския период е повече от симптоматично и то характеризира режисьора като необективен, пристрастен и коварен.

  Всички ситуации, при които в кадър се появява офицерът Гарванов, имат една функция – да покажат как той унижава македонците. Дори когато приема в кабинета си „българофила“ Димитрия за да му съобщи, че неговият клуб по никой начин не бива да спечели титлата, Гарванов яде и изцяло пренебрегва събеседника си, третира го като последна отрепка.

  При прожекцията, която аз гледах, публиката на няколко пъти с цъкане и с потресение реагираше на определени моменти от „българската“ част на сюжета. Например в ситуацията когато Гарванов гази с ботуша си стъпалото на Ребека, докато тя, наведена, чисти пода в съблекалнята на футболния клуб, където се е преселила и живее заедно с Коста, след като е побягнала от къщи заради забранената от бащата любов. Гарванов я гази, а след това открадва герданчето с еврейската менора. Как няма публиката да намрази този българин. Случаите, когато Гарванов унижава треньора-полуевреин Рудолф Шпиц на футболния терен, макар и да са наивни от художествена гледна точка, са особено трогателни за онази част от публиката, която реагира с потресено цъкане. При това сцените са съпроводени от нарочна печална музика, за да се засили впечатлението.

  На един от мачовете вратарят на „Македония” отначало не вдига ръка в знак на обичайния и задължителен тогава фашистки поздрав преди първия съдийски сигнал. След известно колебание и подканване от един от съиграчите, да не създава проблеми на всички останали, вратарят вдига ръка, но при това навежда надолу средния си пръст, изпращайки с това много ясно послание. След това по заповед на Гарванов той е пребит кръвожадно и брутално, но проблемът е там, че такова произшествие просто не се е случвало по време на самите реални мачове. Тъкмо играчите на противника на „Македония”, „Левски”-София отказват на една футболна среща с „Рапид”-Букурещ да вдигнат ръка за поздрав, за което клубът е наказан с глоба от 10 000 лева.

  Всъщност треньорът е спасен с помощта на българи, а не обратно

  Спасяването на треньора Шпиц – майсторски изиграна роля от германския актьор Рихард Замел – е едно също така съвършено произволно скалъпено шовинистично отдалечаване от реалните събития. В действителността треньорът, който се е казвал Илеш Шпиц и е бил унгарски евреин, е спасен тъкмо от ръководството на клуба „Македония”, от председателя Димитър Чкатров, който накарва българските власти да издействат от германските офицери той да бъде свален от влака, някъде към Сурдулица. Така Шпиц не заминава с транспорта, който откарва евреите в лагерите на смъртта. А във филма кръволокът Гарванов, с когото трябва да бъдат асоциирани всички българи и тяхното отношение към македонците, даже връчва пистолет на Димитрия и безскрупулно го поставя пред свършен факт като на практика му нарежда да убие Шпиц – човека, който въздигна клуба!

  Българската войска разстрелва деца, циганчета заедно с другите членове на семейството или групата им, хванати как крадат от влак, който превозва товар за българската войска! И всичко това на фона на заглавните титри, които съобщават, че „филмът се основава на действителни събития“!

  А на края, при събирането на евреите от техните домове и след това, при транспортирането им в ешелоните, не видях да участват каквито и да било германски нацисти. Само български войници  се „грижат“ за евреите. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи.

  Чрез филма да се опита да наложи на света своето шовинистко възприятие на българския народ! Спасяването на българските евреи, резултат на граждански инициативи в България не се споменава въобще, само мимоходом в една реплика равинът (игран от софийския абсолвент Мето Йовановски), казва на бащата на Ребека, че 43 депутати в българското Събрание били подписали петиция в защита и за спасяване на еврейското население. Недообяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство не може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те, за разлика от своите сънародници в старите предели на България, нямат българско гражданство, а са поданици на германския Райх. Германия е окупирала предвоенните Югославия и Гърция и е предала части от техните територии за административно управление на своите военни съюзници. Това разбира се не може да снеме от тогавашна България вината за участието в събирането на евреите на окупираните от нацистка Германия територии, както и за действието на антисемитските закони в Царството.

  Много, много далеч от истинската история е разбира се и епизодът с излизането в планината като партизани на целия футболен тим на скопска „Македония”. Това е просто поредният плитък опит на режисьора да транспортира с машина на времето в миналото днешното етническо съзнание в Република Македония и да го запечати там, в първата половина на 40-те години на миналия век.

  С този фашизоидна, шовинистка окраска филмът „Трето полувреме“, е трудно да се оценява по друг начин, освен като отвратителен продукт на режисьора и сценарист Дарко Митревски. Той е закърмен с омраза към България. Това обстоятелство и пропагандата за времето на втората Югославия, остават единствените видими и съществени знаци в „Трето полувреме“, всички други характеристики на филма, ако въобще има такива, са второстепенни.

   

  –––––––––––––––––––––––

  * Авторът е журналист от Скопие. Статията е преработена от него на литературен български специално за e-vestnik.bg.  Версията на мекедонски е публикувана първо в македонския седмичник „Фокус”, а след това в сайта на Агенция Охрид Скай. Пълният текст на български може да се види тук. Повече за автора – тук.

• „Pecunia non olet“/ „Парите не миришат“

  Заверка на пълномощно в България струва между 5 и 8 лева. Тази сума посочи известна софийска нотариална кантора, добавяйки, че ако става дума за особено сложен случай, сумата може да нарастне двукратно, т.е. до 16 лева. Това прави 6,6 британски лири. Нормалната услуга би излязла към 3 лири.

  В същото време българското посолство в Лондон иска (и получава, понеже все пак е по-евтино от самолетен билет в двете посоки) от българските граждани 80 лири за заверка на пълномощно и съпровождащите го стандартни декларации. Кара хората и да чакат с дни.

  Въпросът не е нов, повдиган е преди години при други правителства. Кабинетите се менят, ръководителите на дипломатическото ведомство и посланиците също, но практиката да се вземат странно високи цени за административни услуги си остава.

  Трябва да добави и още нещо – в България услугата се извършва от нотариус, който по същество е частна институция. В чужбина чиновникът, който заверява едно пълномощно за две седмици, е на държавна заплата, която не зависи нито от това колко пълномощни ще завери (освен ако не получава процент от завишената такса), нито от срока, в който ще си свърши работата.

  И въпреки това таксата е над 20 пъти по-висока от тази в страната. Разбира се, и стандартът на живот във Великобритания не е като в България, именно за това много българи са там, но чак двадесет пъти…

  Всъщност тази практика се вписва в контекста на цялостното отношение на държавата към гражданите й, не само тези в страната, които са на една ръка разстояние и винаги могат да бъдат обложени с някой допълнителен данък, примерно върху лихвите за депозитите, но и онези, които са далеч.

  Властниците обичат да се снимат и хвалят с успелите българи в чужбина. От поведението им личи, че смятат за успели всички онези, които са успели да се измъкнат. Обещават, че ще им създадат условия в България и ще ги върнат. Понякога в тези обещания се прокрадват едни железни нотки и носталгия за изходните визи. Докато обаче хората не са се върнали, е по-лесно да бъдат поодрани. Както беше със здравните вноски. Емигрантските пари не миришат.

  И цената на едно пълномощно, с което роднините да уредят наследствените дела, се равнява на три декара ниви в Северозападна България.

   

  Източник: Kafene.net

  –––––––––––––––––––
  * Pecunia non olet – „money does not smell“- „Парите не миришат“

• Св. Петка Българска – Петковден

  На 14 октомври църквата почита преподобна Параскева или Петка Българска. В народните представи св. Петка е светица лечителка и пазителка от болести.

   

  Света Петка е родена през XIII век в тракийския град Епиват на Мраморно море в семейството на заможни българи. Светицата отрано проявявала състрадание към бедните и желание да се посвети на Господ.

  След смъртта на родителите си тя раздала имуществото им на сиромасите и се оттеглила в малък храм в Иракли, за да служи на Бога. След пет години отишла да се поклони на гроба Господен в Палестина, след което заживяла отшелнически живот в Йорданската пустиня.

  Малко преди смъртта си, на преклонна възраст, се завърнала в родния си град. По време на царуването на Иван Асен Втори през 1238 г. мощите й били пренесени в старопрестолния Търновград.

  След падането на българската столица под османско владичество, мощите на св. Петка Търновска били пренесени във Видин, а по-късно в Белград. Днес те почиват на румънска земя в град Яш, в храма “Три светители”.

  В народните представи Петковден е един от празниците, които бележат завършека на лятото, началото на зимата и края на земеделския и животновъден годишен цикъл. Затова народът казва: “На Петковден ралото да ти е под стрехата”. На празника стопаните се разплащат с наетите през лятото ратаи и овчари. На много места в събота преди Петковден се отбелязва Петковска задушница.

  Именници днес са Петка, Параскева, Парашкева, Петко, Петкана, Пенка, Паро, Парун.

   

  Източник:  bnews.bg

• Какво още трябва да се случи, за да паднат визите за САЩ

  Aлександър Александров,  в. „Сега“

  Последната година-две и особено последните месеци са белязани от куп положителни новини откъм американското посолство по визовия въпрос. Първо, бе обявено, че България се награждава с издаването на дългосрочни, 10-годишни неимигрантски визи – за пътувания по бизнес и за туризъм. Постепенно се започнаха и нововъведения, които минаваха в графата по-нататъшни облекчения .

  Бе направено така, че всеки, който е имал виза за САЩ и иска само подновяването й, вече да може да го стори само по пощата. Имаше и специална церемония, на която тогавашният посланик Джеймс Уорлик и консулът Ерик Алекзандър разказаха как се улесняват процедурите.

  Според новата програма за подновяване на виза, дори тя да е изтекла, ще е достатъчно кандидатът да изпрати определени документи – сред тях са скорошна снимка, документ за платена такса и международният паспорт, по пощата. След това човекът ще си получава паспорта с положената нова виза също по пощата.

  Така на практика хората няма да се разкарват изобщо до посолството и да чакат на опашка. Бе обявено дори въвеждането на електронен визов помощник. С всичко това бе обещано, че цялостният процес ще се ускори и ще се намали наполовина времето, което кандидатите прекарват в посолството.

  След това дойде и следващото усилие за облекчаване. С него само преди дни бе въведена нова услуга за определяне на интервюта и предоставяне на информация на кандидатите. Едно от основните нововъведения е, че безплатно ще се насрочват интервюта за неимигрантски визи, а пък определянето на ден и час за интервю ще става по телефон, скайп или на специален сайт. А наскоро от американското посолство обявиха също, че е започнал новият цикъл за лотарията „Зелена карта“ и всеки българин може да участва в него.

  Очевидно обаче въпросните облекчения са твърде миниатюрни. И тук някъде за пореден път става ясно какво още трябва да се случи, за да може България да е част от американския безвизов режим, в който са много, много други държави. Защото при всеки въпрос кога все пак ще паднат изцяло визите, след като България е член на Европейския съюз и НАТО и съюзник, и най-близък приятел, и стратегически партньор на САЩ, винаги официалният отговор е, че това със сигурност ще стане. Но пък не можело да има дори прогноза кога точно.

  Тази седмица в България бе Джанет Наполитано, която е секретар по вътрешна сигурност на САЩ – нещо като вътрешен министър и шеф на службите. Тя подписа споразумение за сътрудничество при борбата с тежката престъпност. И обяви, че документът е още една крачка към безвизовия режим.

  Нещо повече. Тя каза, че подписаното с колегата й Цветан Цветанов споразумение представлява „важно условие за влизане в безвизовата програма на САЩ“. „Ние сме тук не само за да подпишем това споразумение, но и за да поздравим България за големите й успехи“, каза още държавният секретар. Веднага след това тя уточни, че

  „има и други законови изисквания“ за отпадането на визовия режим

  по отношение на българските граждани. Наполитано не обясни какво точно остава още да бъде постигнато в тази посока, нито прогнозира кога би могло да се случи.

  Всъщност американското правителство има право да си решава само какво да прави с граничния си режим – дали да има визи, дали да няма, кого да пуска и кого не. Проблемът е обаче, че българските управници се спотайват в ъгъла, раболепничат и никога не поставят на масата на партньорите този въпрос с необходимата острота.

  Нещо повече. Външно министерство дори спретна интрига с визите за САЩ в опит да се оправдае защо не е поставило темата пред шефа на Държавния департамент Хилари Клинтън при нейното посещение преди няколко месеца.

  Тогава външният министър Николай Младенов хвърли вината на предишното правителство. Според него то е пропуснало да постави проблема пред американските официални власти, когато е имало шанс за успех. Външният министър обясни, че условията за отпадането на визите са определен процент откази за издаване на визи за българи, от една страна, и биометрични данни в документите за самоличност – от друга.

  При предишното управление е имало по-малък процент откази, но е липсвала биометрията. Сега има биометрия, но пък отказите са станали повече и не отговаряли на условията. Това се разбра от думите на Младенов, без обаче да стане ясно каква е била вината на предишните управления. Както и защо след като постоянно сегашната власт демонстрира изключителна близост със САЩ, то поне не е бил поставен въпросът за отпадането на визите.

  „Възможност за отпадане на визовия режим по мое време почти нямаше“, коментира по онова време бившият външен министър и настоящ евродепутат Ивайло Калфин. Той потвърди, че действително през 2008 г. американският Конгрес приел решение за облекчаване на условията за отпадане на визовия режим за страни, които имат стратегически отношения със САЩ в Ирак, сред които и България. Двете главни изисквания за отмяна на визовия режим били – отказите да не надвишават 10% и да се въведат биометрични данни в паспортите.

  Дотогава прагът на отказите бил 4%

  „Проблемът е, че ние не можахме да се вместим дори и в завишения процент на отказите, а това е показател, който не зависи от държавата“, обясни Калфин. Според него забавянето на търговете за новите паспорти не се отразило фатално на преговорите за падане на визите, тъй като образците вече били изготвени и обществената поръчка била в ход по онова време.

  Калфин бе категоричен, че поне на шест разговора по темата с тогавашния държавен секретар Кондолиза Райс и с приемничката й Хилари Клинтън е поставял този въпрос. Темата била дискутирана и по време на посещението на тогавашния американски президент Джордж Буш в София. Очевидно без никакъв успех.

  „Младенов може да търси оправдания за това, което прави. Така Калфин коментира изявленията на външния министър, че предишното правителство „безотговорно е проспало“ възможността за отпадане на визовия режим със САЩ. Според него това, което трябва да се направи, е ново лобиране в Конгреса и в Държавния департамент.

  „Най-лесно е човек да си измива ръцете с предишните“,

  добави той по онова време. Само преди ден новият посланик Марси Рийс се срещна с външния министър Николай Младенов. И стана ясно, че този въпрос бил разискван. И нашето Външно министерство съобщи, че въпросът щял да има решение, когато били изпълнени изискванията. Ако и това е позиция.

  Всъщност преди 3 години в интервю за „Сега“ тогавашният посланик Джеймс Уорлик обяви, че той не може да се ангажира със срок кога точно България може да се включи в програмата за безвизови пътувания, тъй като това е решение, което ще се вземе от Конгреса. Тогава той обяви, че все пак има добра новина по въпроса и това е обстоятелството, че вече се получават 10-годишни визи.

  „Това е много добро нещо, защото само с едно идване до посолството, съответното лице може да си осигури възможност да пътува многократно до Съединените щати без проблем“, заяви Уорлик. И тогава, и сега обаче не е ясно защо не отпадат визите, след като България изпрати войски в Афганистан и Ирак,

  прие затворник от Гуантанамо, допусна военни бази

  за съвместни учения с американската армия, даде небе за военни самолети, ракета падна върху къща в Горна баня и какво ли не още. Още по-рано и пак в интервю за „Сега“ предишен посланик – Джон Байърли, обясни, че американският Конгрес има много точни условия и критерии, за да бъде допусната една страна в програмата за безвизово пътуване. И че по очевидни причини след 11 септември 2001 г. тези условия станаха още по-строги.

  Сред тях са например качеството на документите, с които се пътува, дали са защитени от фалшификация. Какъв е процентът на откази и колко са хората, които са уличени, че не са спазили срока и естеството на пътуването си до САЩ. Сред критериите е и икономическото състояние на страната, защото това се отразява на броя на хората, които отиват в Америка, за да търсят работа нелегално, разясни тогава Байърли. Той

  предрече още по онова време, че ще бъде много трудно

  за България да влезе в програмата. Впечатляващо е обаче, че сегашното управление не прави никакви усилия да промени това. Според последните данни годишно за българи, за туризъм и бизнес се издават между 15 и 18 000 визи. На други 13% се отказват такива визи. Процентът, който е определен, за да отпаднат визите, е 3%, от който България очевидно е много далеч. Очаквало се Конгресът да завиши този процент, което от своя страна да повиши шансовете на България за безвизов режим.

  В крайна сметка обаче очевидно това са само оправдания, защото и до момента никой не обяснява защо са толкова много отказите. Какво точно се е променило, че те винаги се завишават, когато падне границата, и се понижават, когато тя се вдигне. Но това си е американска работа. Въпросът е, че България отдавна заслужава визите да паднат. Поне толкова, колкото останалите държави, които дори не са и такива „стратегически партньори“, още по-малко „приятели“. И у нас би трябвало да има правителство, което да обясни това. Но то очевидно или не иска, или не може.
  

• <<
• 1
...
• 199
• 200
• 201
• 202
• 203
• 204
• 205
• 206
• 207
• 208
• 209
...
• 415
• >>