Всички авторски страници

Авторски

• Защо си оставаме бедни

  Юлия Иванчева, в. „Дневник“

   

  Само наистина беден – и в джоба, и в душата си – човек може да се съгласи с плоската максима: „Ако не става дума за пари, става дума за много пари“, с която ни облъчват медийни водещи, искащи да звучат загадъчно и мъдро. Или както с голяма доза жлъч пеят ранните „Бийтълс“ в иронично озаглавения албум Beatles For Sale:

  „Най-хубавите неща в живота са безплатни.
  Но вие може да ги дадете на птичките и пчеличките.
  Аз искам пари.“

  Истината е друга. Българите не разбират за какво служат парите и затова няма никакво значение имат ли много от тях или не. И в единия, и в другия случай пак си остават бедни.

  „Парите карат света да се върти“

  пее великолепната Лайза Минели в мюзикъла „Кабаре“ по времето, когато в България се провежда младежкият фестивал, отказал участие на „Бийтълс“. А тогава те вече са казали в какво всъщност вярват: „Всичко, от което се нуждаеш, е любов.“ Светът оттатък Желязната завеса вече е наясно със слабостите и силата на парите. У нас обаче подобно знание липсва. Основа на благополучието са не парите, а контактите с точните хора – връзките.

  Комунистическият режим разруши здравомислещото отношение към парите. Бързо и дълготрайно те загубиха основната си функция на разплащателно средство. В продължение на дълги години, за да се сдобиеш с леща, хладилник или автомобил, не ти бяха нужни само финансови средства. Необходимо бе да получиш достъп – чрез правилни познанства, безочливо подмазване или продължително и мъчително чакане.

  Заради това в България

  знанието за силата на парите дойде с голямо закъснение чрез сътресения и кризи

  Първата от тях настъпи с идването на демокрацията и т.нар. Луканова зима. Кризата през 1990-1991 г. обаче не предизвика кардинална промяна в отношението към парите. Важността на връзките и роднините на село (които да пращат картофи по пощата) все още беше много по-голяма.

  Малко по-късно продължаващите искрено да не разбират значението на финикийските знаци българи бяха подмамени от новооткрити банки и примамливи предложения за бърза печалба. Всички извадиха скатаните за москвич пари от дюшеците и ги вложиха, убедени, че ще забогатеят. И поголовно попаднаха в капана, описан от „Пинк Флойд“ в парчето Money:

  „Пари – страхотно е,
  грабвай кеша с двете ръце
  и трупай на купчинка.“

  Капанът е, че онзи, който ти дава да правиш лесни купчини пари, има предвид после още по-лесно да ти ги вземе.

  Така дойде втората криза – хиперинфлация и банкови фалити, плюс повсеместна мутризация. Който имаше пари, можеше да си купи баничка от лошите, частни, капиталистически баничарници, заклеймени тогава от министър-председателя Жан Виденов. За останалите нямаше хляб. А мутрите, хванати подръка с чалгата, накараха много хора не без основание да си припяват Money for Nothing на „Дайър стрейтс“:

  „Това малко педерастче има собствен самолет.
  Това малко педерастче е милионер.“
  
  Точно когато всички изгубиха спестовните си книжки, рязко се разбра, че парите са важни и не са за всеки. А само за избрани. И то не поради превъзходство в способности и интелект. Докато по улиците ходеха гладни хора, в луксозни ресторанти добре охранени момчета показваха кой реално управлява държавата. Позабравен, но знаков пример е обявяването на Вежди Рашидов за „първи мултак на републиката“ от самия Илия Павлов. Това се случи през зимата на 1997-ма на фона на много алкохол и печено прасенце и бе наблюдавано от случайните минувачи по бул. „Цар Освободител“ през френските прозорци на известен ресторант. Как да не си затананика човек АББА:

  „Пари, пари, пари.
  Трябва да е забавно
  в света на богатите.
  Пари, пари, пари,
  винаги е слънчево
  в света на богатите“.

  Мутрите и мултаците станаха знакови фигури

  и затвърдиха усещането, че единствено важно е да имаш пари, независимо от цената. Младите момчета повярваха, че е по-важно да имаш мускули, отколкото мозък. А малките момичета чуха само чалгата и Material Girl на Мадона, но не и задържалата се 11 седмици в Hot 100 през 2001 г. Independent Women на „Дестинис чайлд“:

  „Ако поискам часовника на твоята ръка, ще си го купя.
  Къщата, в която живея, аз си я купих.
  Колата, която карам, аз си я купих.
  Завися от себе си, завися от себе си.“

  Около десетилетие живеехме, погълнати от нарастващото желание за още – луканка, уиски, парцалки, часовници, обувки, коли, пари. Но не и за още работа. За добро или лошо най-силното ни желание за придобивки съвпадна с най-голямото световно излишество на средства. Така, без да работим особено, придобихме сносен стандарт на живот. Проблемът е, че тъкмо свикнахме, предвкусвахме още – и всичко свърши. Въпреки че Сергей Станишев отричаше, световната икономическа криза се стовари и върху нашия покрив. Може би, ако беше слушал албума на групата „Супертрамп“ Crisis? What Crisis, щеше да спести някои горести на страната си.

  Кризата „изгори“ половината пари в света и му показа, че е станал алчен, зъл и себичен, и че така не може да продължава. Въпрос на време е да разберем дали той проумя посланието. Поради редица причини обаче е сигурно, че България не го разбира.

  Основната от тях е, че у нас липсва осъзнаване на слабостите на парите. Разбрахме, че парите дават власт, сигурност и свобода, но трудно проумяваме, че свободата е предполагаема, сигурността илюзорна, а властта не означава нищо без отговорност. Светът все пак може най-сетне да се вслуша в текста на легендарния химн на групата „Лед Цепелин“ Stairway to Heaven, започващ с

  „Има дама, сигурна в това, че всичко, което блести е злато.
  И тя си купува стълба към небето.“
  и завършващ със:
  „Скъпа моя, чуваш ли вятъра и знаеш ли
  че твоята стълба е в шепнещия вятър?“

  Малко българи обаче са израснали в среда, в която се слуша „Цепелин“, а останалите или не знаят английски, или не се вслушват в текста.

  Парите се превърнаха в универсално решение
  
  Придобиха свръхфункцията на магическа пръчка. Но презумпцията, че всеки проблем – личен, семеен, социален или политически, е решим главно и/или единствено с пари, е гибелна. Обрича ни на вечно недоволство, бездействие и апатия. Ако липсват интелект, целеустременост и чувство за справедливост, то няма пари, които да ги купят.

  Липсата им, както липсата на много други неща прави живота труден и често непоносим. Наличието им обаче не гарантира рая, нито пък лесна стълба към него. Общество, което е забравило, че парите са средство, а не цел, се обрича на бедно и нещастно съществуване. Телевизионни предавания ни направиха свидетели на не една покъртителна история на тото милионер, който няколко години след заветната печалба разказва как отново мизерства, седнал до масичка, покрита със стара мушама. Трагедията на лесните пари е в това, че сме бедни дори когато банковата ни сметка е голяма.

  Не умеем да се простираме според възможностите си. Липсва ни умението да извличаме максималното от това, което имаме. Поради това, когато възникне възможност за развитие, се оказва, че го няма умението тя да бъде реализирана. Пари има – акъл за тях липсва. Пример са 11-те милиарда европейски пари, заделени за България, от които тя в най-добрия случай ще вземе 3. Останалите 8 очевидно не са й нужни – или поне не при условието, че трябва да бъдат честно заработени и надлежно отчетени.

  У нас връзката между работа и пари продължава да е безжизнена. Желанието за по-добра кола или по-голяма къща не е свързвано с готовност за повече работа. От „9 до 5 за служба и преданост“ пее Доли Партън и твърде малко българи разбират за какво точно става въпрос.

  Не парите карат света да се върти, а нашето отношение към тях. Както лаконично отбелязват „Ролинг стоунс“:

  „Невинаги можеш да получиш каквото искаш.
  Но ако се опиташ понякога, просто може да откриеш,
  просто можеш да откриеш,
  можеш да получиш това, което ти е необходимо.“

  Ако желаем да постигаме целите си – лични и обществени – е особено важно да свалим парите от първото място в скалата на потребностите си. За да изградиш приятелство, се изисква внимание към другия. За да запазиш достойнство, е необходим вътрешен интегритет. За да извоюваш промяна, е нужна саможертва. Не е въпрос на пари.

   

• Маджед ел-Шафи: Ако си мълчиш, нямаш право и да се оплакваш

  

  Маджед ел-Шафи е египтянин, живеещ в Канада. Роден е в Кайро, в уважавано мюсюлманско семейство, но в младините си решава да приеме християнската вяра. Заедно с това, той основава движение, борещо се за правата на християните в страната. За наказание, той е арестуван и изтезаван. Успява да избяга в Канада, където продължава с хуманитарната си дейност. Днес Маджед ел-Шафи ръководи една от най-големите организации за човешките права в Северна Америка – One Free World International или „Един Свободен Свят“. Тя работи в около 30 държави – в някои легално, в други – не. Основната й цел е да помага на малцинства, страдащи от дискриминация, както и да промотира равноправието.

  По време на негово посещение в страната ни миналият месец, Дарик се свърза с Маджед ел-Шафи, за да го разпита за това как вижда ситуацията с малцинствата из света, както и да разберем какво го довежда в България. Ето какво разказа той:

  – Роден сте в мюсюлманско семейство в Кайро, но като сте бил на 18 години решавате да се покръстите. Разкажете ни какво се случи, когато решихте да приемете християнската вяра. Режимът на Хосни Мубарак официално не е бил религиозен, нали така?

  – Не е точно така. Държавата със сигурност не се отнасяше към религията по екстремен начин, но религията все пак играеше роля във властта. Аз съм роден в мюсюлманско семейство. Чичо ми беше съдия във върховния съд, а баща ми и брат ми бяха адвокати. Като завърших гимназия, отидох в Александрия, за да уча и аз право. Основното нещо, което ме накара да се усъмня в религията си, беше преследването на християните в Египет по това време. В момента има между 7 и 8 хил. християни по египетските затвори само, защото са християни, а строенето на църкви е забранено със закон. Но не ме разбирайте погрешно – не става въпрос за спор между религиите, а за свобода на вероизповедание. Разговарях по този въпрос с най-добрия ми приятел Тамир, който е християнин, и той ми даде да чета Библията. Когато се покръстих, бях арестуван от египетските власти и изтезаван в продължение на една седмица. Провисваха ме от тавана, биеха ме, горяха ме с цигари. Най-накрая ме осъдиха на смърт. Бях под домашен арест, но успях да избягам в Израел. С помощта на Амнести Интернешънъл и ООН отидох в Канада. Това беше преди 10 години. Когато се покръстих, аз и мои приятели в Египет основахме нелегално движение за човешки права, което за две години събра десетки хиляди привърженици. Когато дойдох в Канада, пък, основах One Free World International, което помага на религиозни малцинства из света. Например, в Пакистан помагаме на християни, на индуисти, на ахмадити (това е направление в исляма). В Пакистан хора от тези малцинства се ползват като роби в буквалния смисъл на думата. Насилват ги да работят в заводи за тухли, например. Аз съм давал сведения по този въпрос 7 или 8 пъти – пред парламентарни комисии в Канада, пред американския Конгрес.

  – Какво направиха парламентарните комисии в Канада и Америка? Международния съд за правата на човека прави ли нещо по въпроса?

  – Нищо. Ние ги принудихме да ни изслушат и това беше. Жалката реалност е, че Западът гледа на Пакистан като на партньор във войната срещу тероризма, но самите те са терористите. Нали Осама бен Ладен се криеше до пакистанска военна база. Човечеството има лошия навик да си повтаря грешките. Запада продължава да дава пари на пакистанското правителство и парите остават в ръцете на политиците и на военните. Те не стигат до хората, които се нуждаят от тях. Това е моралната дилема на Запада – кое е по-важното: правата на човека или вложените ни интереси в дадена държава? И затова аз работя в тези държави, защото вярвам, че рано или късно, ще предизвикам някаква промяна. За мен поражението не е опция. Тази дума я няма в нашия речник. Бил съм в много държави, говорил съм с представители на правителства. Реалността е, че съвременният свят е едно мрачно място. Но знаете ли защо? Не заради злите хора, а заради добрите, които нищо не правят. Това са моите виждания – че като няма светлина, ще властва тъмнината. Искам и българският народ да чуе това послание. В нашата организация сме получавали сигнали, че в България има корупция.

  – Как всъщност действа Вашата организация? Как помагате на малцинствата?

  – Работим в четири насоки: Хуманитарна помощ – храна, дрехи; Спасителни мисии – до момента сме работили по стотици случаи из целия свят и винаги сме имали успехи. Помагали сме на хора да бягат от преследване, успявали сме да убедим дадено правителство да ги пуска затворници на свобода; Говорим от името на различни малцинства пред западни органи, като например пред парламенти и в университети. В една държава като Канада или Америка народът има влияние върху правителството; Комуникираме и се борим със самите правителства, които извършват престъпленията. Но не просто ги обвиняваме, а им предлагаме да си сътрудничим с тях, представяме им препоръки как постепенно да се справят с даден проблем.

  – Колко хора работят за организацията Ви и кой Ви финансира?

  – Имаме 28 клона из целия свят, някои от които са тайни. Общо за One Free World International работят около 4000 души, много от които са доброволци. Финансират ни частни лица, подобно на Амнести.

  – Кои са малцинствата, на които помагате?

  – В Китай например помагаме на вярващите на религията Фалун гонг, която е подобна на будизма. Помагаме и на уйгурите, които са тюркски мюсюлмански народ в северозападен Китай. Тези две общности не са много известни на Запад и са по-дискриминирани, отколкото християните в Китай. В Китай има 20 милиона уйгури. Да, на фона на 1,4 милиарда това е капка в океана, но все пак са 20 милиона. Но останалите мюсюлмански държави не помагат на Уйгурите. А защо? Много просто – защото държави като Пакистан и Саудитска Арабия имат интерес да са в добри отношения с Китай, който е световна суперсила. Затова си мълчат и затова, когато стават убийства на Уйгури, никой не го обсъжда. Защитавали сме и други малцинства – вярващите в религията Баха’и и ахмадитите в Иран, индуистите в Пакистан…

  – Как се самоидентифицирате? Като християнин, или…?

  – Като деец за човешките права. Може и като християнски деец за човешките права.

  – В Египет се намира едно от най-древните подразделения на християнството – Коптската православна църква. Към нея ли принадлежите?

  – Не вярвам в подразделенията на християнството. За мен важното е да вярваш в Христос и в Библията. Това те прави християнин. Подразделенията са човешко дело, целящо да контролира хората. За мен човек трябва да се чувства свободен в религията си, отношението му с Бог трябва да бъде лично.

  Интересно е това, което казвате за подразделенията. Има хора, които вярват, че трите авраамически религии – юдаизмът, християнството и исляма – са подразделения на една и съща вяра. И трите вярват в един и същ Бог, например…

  – Не съм съгласен с това. За юдаизма и християнството – да. Те даже споделят една свещена книга – еврейският Танах, което е Старият завет на християните. Но разликата между тях и исляма, според мен, е твърде голяма и тя е, че за мюсюлманите Иисус е пророк, а за християните той е Божият син. Интересното с християнството е идеята за жертването. В много религии Богът нарежда на своя народ да умира за него. Но в християнството Бог праща своя син да умре за нас. Но това са просто философски размишления. Пак ще повторя, че за мен важна е свободата на вероизповедание, както и свободата да не вярваш в нищо, ако това желаеш. Важното е да не налагаш своята вяра на другите.

  – През последното десетилетие има много анти-американски чувства из целия свят. Много американски президенти са открито религиозни, и Джордж Буш-младши даже каза, че се е молил на Бог, докато е решавал дали да нападне Ирак. Много мюсюлмани идентифицират Америка като християнска държава. Може ли да се каже, че народите в Пакистан и Афганистан страдат от християнска агресия?

  – На Запад е много важно разделението между църквата и държавата. Това го няма в Пакистан и Афганистан, където ислямският закон е в основата на конституцията. Поради това хора в мюсюлмански страни често не разбират, че западните държави не са религиозни по същия начин като самите тях. Да вземем за пример размириците в редица държави покрай анти-ислямския филм „Невинността на мюсюлманите“ – проблемът не е във филма, а в реакцията към него. Аз изобщо не защитавам филма. Според мен той няма никакви качества, но защитавам свободата на словото. По интернет има стотици филми срещу християнството, юдаизма, индуизма… Защо индуистите не се бунтуват и не започнат да убиват посланици? Убитият посланик в Либия беше съпричастен към революцията от самото начало, беше на земята с хората, помагаше на възстановяването на държавата, а те го убиха.

  – Западните медии не са ли твърде пристрастни? В Индия например е имало сражения между индуисти и мюсюлмани, които обаче не се споменават на Запад. Защо, когато и друга религия е замесена в религиозни насилия, те се споменават по-малко, отколкото когато са извършвани само от мюсюлмани?

  – Интересно е, че споменавате Индия. Наскоро бях там и като всяка държава тя също си има и своите проблеми. В Индия има големи райони населени с мюсюлмани и да, случват се сблъсъци между общностите защото има екстремисти от всяка религия. Но като цяло мюсюлманите в Индия живеят в мир, няма дискриминация срещу тях. Знаете ли, че в Индия общо живеят толкова мюсюлмани, колкото в цял Пакистан? Повече от 150 милиона. Но да се върнем към въпроса – ние живеем в един много технологически развит свят. Ако хората чувстват, че медиите ги подвеждат, те лесно могат да влязат в интернет и да се поразровят.

  – Но, реално погледнато, правят ли го? Повечето хора не се ли оставят просто да им се поднесе информацията наготово от медиите?

  – Да, това наистина е проблем. Отговорът е, че трябва да вложим нужните усилия, за да се дообучим сами. Чак тогава ще можем да съдим. Нека погледнем т.нар. „Арабска пролет“. Изразът беше измислен от Запада като вид „приказка за деца“, за да представи събитията в добра светлина. Аз в никакъв случай не защитавам диктатурите, обаче нека обърнем внимание на това, в което се превърна въпросната „пролет“. Тя в момента е една студена, смъртоносна зима. Особено за малцинствата в тези държави. Западните медии на сляпо ликуваха за тези „ветрове на демокрацията“, но чакайте малко! За каква „демокрация“ говорим? Като извадим една диктатура от дадена държава, ние създаваме политически вакум. Резултатът е, че в Египет, в Тунис, властта в момента се поема от мюсюлмански екстремисти. И за кого искаме да гласува народът по време на изборите, като между 30 и 40 % от египетското население е неграмотно? Те не могат да си напишат името. Това значи, че когато се гласуват промени в конституцията, народът даже не знае за какво гласува. Затова трябва да има обучение, преди да може да има демокрация. Без него тя е невъзможна. Затова няма какво да се лъжем с крилати фрази, като „Арабска пролет“. А в настоящата ситуация аз се притеснявам не само за малцинствата в Египет, а и за умерените мюсюлмани там – за жените, които не искат да носят фередже, и за мъжете, които не искат да носят брада. Как знам, че в един момент и те ще пострадат? Защото и в миналото се е случвало. Ние трябва да се учим от грешките си. Иран е добър пример за това – иранският шах беше зъл, какъвто беше и Мубарак. Хомейни го замести, уж за добро, а какво всъщност се случи? Шиитските екстремисти взеха властта и Иран днес е един краен режим. Когато избухна Зелената революция през 2009-та по време на изборите в Иран, режимът избиваше хора по улиците и Западът просто стоеше и гледаше. Страхувам се, че това ще се повтори в целия Близък изток днес.

  – Да разбирам, че нямате доверие на Мохамед Морси, когато казва, че се разделя със своето минало като деец на Мюсюлманските братя, защото иска да бъде президент на целия египетски народ?

  – Нямам му дори 0.1 % доверие. На думи е лесно, но нека погледнем действията на Морси. Преди изборите през юни, той обеща да назначи една жена и един християнин за свои вицепрезиденти. Той обаче не го направи, а назначи само един вицепрезидент – Махмуд Мекки, който е съдия с крайни виждания. (Морси също така избра и екип от 21 съветници, сред които три жени, двама християни и, според Асошиейтед прес, „голям брой лица с ислямистки виждания“ – бел. ред.). Морси не е започнал с обещаните реформи. Той премахна важни генерали, направи значителни промени в конституцията и даде на себе си твърде много власт.

  – Но нали самите генерали позволиха да се проведат изборите? Все пак след революцията в началото на 2011 г. те ръководеха страната.

  – Има различни твърдения за това кой какво влияние има в Египет. Има твърдения, че генералите вдигнаха ръце от властта, за да се избегнат кръвопролития. Каквато и да е истината, фактите, за които знаем, са, че властта в момента е в ръцете на Морси, който поставя свои хора на много ключови постове. Всичко това ме кара да се замислям за това какви всъщност са намеренията му. Защо не започна с образованието, с конституционна реформа, със свободата на медиите, със свобода на политическа опозиция?! Няма сведения тези неща да се случват, а това е притесняващо.

  – Защо сте в България?

  – Много ми харесва страната и хората Ви, познавам много българи в Торонто. Целта ни в момента е да наблюдаваме, за да научим каква е ситуацията в държавата ви. Трябва от обикновени българи да научим неща за вашата култура и история, за политиците ви, за проблемите ви. Знаем, че догодина предстоят избори и искаме да разговаряме с различни политици. Трябва да разберем как да подкрепим вашия народ.

  – По своя инициатива ли идвате, или сте поканен от някого?

  – В момента започваме да обръщаме поглед към Източна Европа. Преди месец бях в Украйна. За момента нямаме тамошен клон, нито тукашен. Затова започваме да „чукаме“ по различни врати и да гледаме къде можем да разширяваме действията си.

  – Доколкото разбирам, Вашата организация работи най вече с държави от Третия свят. Не е ли малко необичайно, че възнамерявате да навлезете в България, която е член на Европейския съюз и на НАТО?

  – Да, необичайно е, но нашата организация все пак търси държави с политически и социални проблеми и затова искаме да се разширим и в тази част на света.

  – Кои според Вас са основните проблеми, за които България се нуждае от помощ от Вас?

  – Корупцията. Имаме много сведения за наличието на такава. Търся да намеря, например, някое младежко движение, което можем да подкрепим. Търся негови лидери. Не знам точната житейска история на отделните политици, но търсим някакво движение, което ще „промени ветровете“ в страната и ще доведе до истинска демокрация. Не казвам, че нямате истинска демокрация, но има какво да се учи. Вярвам, че най-доброто предстои за България. Важният въпрос е как ще подкрепим това в идната година преди изборите.

  – Българската държава е съставена от около 80% етнически българи, 10% етнически турци и 10% роми, като около 15% от населението са мюсюлмани. Ще разговаряте ли и с тези малцинства?

  – Разбира се, макар че за сегашната ни визита не сме го предвидили, тук сме само за един ден. Но стигаме пак до това дали тук има добронамерено правителство. Ако имахте, тези проблеми нямаше да са проблеми. Според мен има липса на истинска почтеност. Затова съществуват проблемите, и затова търсим да намерим и добронамерен кандидат. Липсва силна воля, която да пренесе България напред до следващия етап в развитието й. България е важен член на Европейския съюз и, колкото и да е малка държавата, може да има влияние. Швейцария също е малка държава, а има пръст във важни международни решения, нали? Според мен, България може да направи същото. Народът трябва да се вдигне и да се бори – не проповядвам революция, а да се борите за правата си, за правото на обучение. Най-ефикасният начин да се постигне това е като отидете да гласувате догодина. Днес присъствах на протест (срещу правителството и срещу монопола на енергийните дружества, организиран от евродепутата Слави Бинев, 22 септември – бел. ред.) Поговорих си с хората и най-вече ги питах дали ще гласуват. Те ми казаха, че няма. Но защо? Опитах се да им обясня, че има държави из света, в които хората си дават живота за правото на глас. Тук имате шанс да се борите – било то чрез медиите, в парламента. Има начини. Гарантирам ви, че ако 7-те милиона българи се навдигнат от недоволство, нещата ще се оправят. Независимо дали правителството е корумпирано, или не. Всичко зависи от волята на народа. Лошото е, че има хора, които си казват: „Животът тук така или иначе е труден, защо пък да ми пука и за това?“ Аз отговарям, че трябва да се действа сега, защото само така можеш да подобриш бъдещето – не само своето, ами и това на вашите деца. Ако си мълчиш – ти нямаш право и да се оплакваш. Не говоря за насилие, но трябва да се предприемат действия, макар и да изглеждат незначителни. Всеки има два избора – да стане част от проблема, или да бъде в сърцето на решението. Няма трети вариант.

  – Ако намерите движение на млади хора, както казвате, как възнамерявате да си съдействате с него? А ако не намерите, какво ще направите?

  – Не е задължително да е младежко движение, може да е нова политическа партия, може да е стара партия, но с правилен подход. Важното е да има международен глас. Ние имаме добри връзки в Америка и в Канада. Много е важно целият свят да ги чуе. Така повече хора ще се заинтересуват и ще бъдат готови да помогнат. Това ще е втората ни стъпка, след като открием правилното движение.

  – Работите ли в други развити държави, като например Франция? Там има голямо арабско малцинство от Алжир, Тунис, Мароко, което също се чувства дискриминирано от правителството.

  – Не работим с тях. Фактът е, че няма перфектна държава в света. Хората не са перфектни, съответно и правителствата няма как да бъдат. Но във Франция има свободна съдебна система, има правосъдие и свобода на пресата. Да не говорим, че във Франция наскоро избраха президент социалист, който има по-голямо отношение към малцинствата. Така че там хората ползват инструментите, които им се предлагат. Малцинството във Франция е в по-добро състояние отколкото това в Пакистан, и се налага да си избираме приоритетите. Да, ние сме една от най-големите организации за човешки права в Северна Америка, но все пак има граници на нашите възможности. Приоритети са ни правата на жените в Пакистан, насилието срещу децата, трафикът на хора… А трафикът на хора ни е основен приоритет тук в България. Ще е хубаво ако можем да кажем, че сме решили всичките големи проблеми по света, за да можем да стигнем и до проблемите на Франция!

  – Прави ми впечатление, че в момента говорите за проблемите на „малцинствата“ по принцип, така пише и на вашия сайт. Но във ваши минали интервюта, говорите много специфично за християнски малцинства в мажоритарно мюсюлмански държави. Защо я има тази разлика между вашите минали интервюта и нещата, което говорите в момента?

  – Ще Ви обясня. Предполагам, че идва от личния ми житейски опит. Когато започнах организацията си преди 8-9 години, наистина най-вече исках да помагам на християни, при това най-вече в Египет. Християните действително са дискриминирана общност в много държави, до различна степен, разбира се. Някои нямат достъп до работни места, други ги плюят по улицата, трети ги арестуват и измъчват. Говорим за десетки милиони хора из целия свят. Преди 3-4 години обаче си лежах в леглото и си зададох въпроса: Ако видя как кола блъска човек на улицата, ще се обадя ли веднага на линейка, или най-напред ще го попитам каква му е религията? Тогава осъзнах, че всички малцинства имат еднаква нужда от помощ. В живота е важно да се учим от опита си и аз също се уча. Все пак ние сме хора и е неизбежно най-напред да се съсредоточим в личната ни болка. Но в момента в който преодолееш тази болка и я надживееш, ти порастваш и започваш да виждаш нещата по-цялостно. Започваш да забелязваш и чуждата болка. Знаете ли как ще се реши проблемът с дискриминацията срещу малцинствата? Когато всичките религии и всичките техни подразделения се обединят и започнат да се борят заедно срещу онези, които извършват дискриминацията. И тогава ще спечелим тази война. Повярвайте ми!

   

  Интервю на Николай Тихов, Dariknews.bg

• До Европа и назад

  Емилия Димитрова,  Bulgarians in Detroit.com

   

  Бих искала да споделя впечатленията си от пътуването до България, но още не мога да избера стила и формата на писане – дали патетична, патриотична, драматична, комична, реалистична или от всичко по малко. Тъкмо си мислех да озаглавя пътеписа “До Чикаго, без назад” и Таня (дъщеря ми) каза, че като награда за дипломирането й (Таня вече е доктор на юридическите науки от DePaul University в Чикаго и успешно взе бар изпита да практикува право в Илинойс – бел.ред.) поиска пътуване до Родината. Нали скромността краси човека, та тя пожела да включим и Италия.

  Напълних дисагите и потеглих с мъжа ми за Чикаго. В Чикаго Таня ме попита какъв багаж да вземе за България. Казах й, че ще вземем една голяма празна кошница и ще я напълним с разочарования. Да, ама не. И така, дрогирана с хапчета, мъчейки се да преодолявам фобията си от летене със самолети, като зомби кацнах в София след 22-годишно отсъствие. Милите роднини и приятели, които ни посрещнаха на летището, криеха потреса от променената ми визия зад големи букети с цветя. Огледах се в очите им и си помислих “каква гавра си прави времето с нас”.

  Всичкото ни имане в България се беше превърнало в нямане. Апартаментите бяха без ток и вода, със завеси от паяжини, но с начислени неплатени сметки за хиляди лева (нали все пак трябва да си отопляваме и паяците). И добрата ми шефка, бившата другарка Българенска, и настояща “скъпа моя” си отвори сърцето, портмонето, апартамента и ми предостави всички удобства за едномесечното ни гостуване. Даде ми и телефон, за който побързахме да си купим 100 минути от МТЕЛ. Изрично обяснихме, че сме само за кратко в България, но голобрадото тарикатче от офиса така ни баламоса, че преди да се усетя, ми даде да подпиша някакви формуляри. Като се прибрахме у дома и отворих фермана с документите се оказа, че имаме контракт с компанията за две години. Веднага се опитах да анулирам договора, но кьорав карти не играе, са казали хората.

  Отидохме да пием по една студена вода из централните софийски улици. Веднага ни впечатли факта, че повечето българки като че ли са тренирали еквилибристика. Тези жени сигурно карат колело по таван. Как така ходеха с високите си токчета по изпотрошените плочки на тротоарите – да им се чудиш. Хората по улиците бяха един очарователен конгломерат от странни същества под многоцветния спектър на дъгата. Общото между повечето от тях обаче беше това, че се оплакваха от липса на работа. А работа има колкото щеш – служба няма. Но от опит зная, че ние българите, излезем ли в чужбина, разгръщаме целия си енергиен потенциал като почваме от “тръстиката”, без никакви притеснения и възражения. И успяваме. Защо в Родината нямаме тази мотивация да се доказваме и развиваме, така и не ми стана ясно. Разглеждахме стоките в бутиковите магазини по Витошка, похапвахме по ресторанти и сладкарници и установихме, че щом Таня си отвори устата, цените на стоките и услугите се увеличаваха в геометрична прогресия. Не минаваше номера, че е от Мало Бучино като я питаха от къде е. Сменихме дестинацията, но и с Волуяк нямахме успех.

  А сега май е време да приключа с негативизма и да разкажа за хубавите страни от ваканцията ни. На първо място искам да се похваля, че се радвахме на вниманието и любовта на милите ни роднини и приятели. Те се надпреварваха да ни водят по хубави ресторанти, за да имаме удоволствието да сме заедно и да си похапваме от вкусните български специалитети. Бяхме забравили вкуса на истинското месо, плодове и зеленчуци. Водиха ни до Рилския манастир, красотата на който порази Таня. На морето бяхме на хотел ол инклузив в Слънчев бряг и имахме една чудесна седмица. Менюто беше рогът на изобилието и в първите няколко дни поглъщахме индустриални количества храна, но бързо ни омръзна и започнахме да прескачаме до Несебър на пържена цаца и попчета. Старият Несебър е запазил автентичността и чара си. Таня имаше голямо желание да сравни нощния живот на чикагските клубове и дискотеки с тези в България. Но да се ходи с майка на такива места е много позорно, така че това мероприятие отпадна от програмата.

  След морето по план трябваше да заминем в Оряхово за презентацията на моя приятел и съученик Асен Дипчев. Но по закона на Мърфи книгата не излезе навреме от печат и изненадата, която бях подготвила с другите ни съученици, пропадна. Но в Оряхово се провеждаше годишния панаир и вместо литературно-поетични изживявания имахме малко панаирджийски емоции около маса със стари мои приятели. Спомени, разкази, съдби, наздравици, песни и танци до към първи петли. Следващата дестинация беше Рим и срещата ни с част от роднините, които живееха там. Бих искала да кажа, че тази седмица беше невероятна. А най-доброто беше, че си върнах предбрачната си фигура. Минах на фотосинтеза. При 40 градусови температури ходихме пеша по 10-11 часа на ден, за да видим всички забележителности, които Таня беше набелязала. При завръщането ни в София ни очакваше нова изненада. Моята шефка организира парти в ресторант с бившите ми колеги. Предполагах, че поне десетина от тях ще дойдат. Но когато видях всички до един, бях много поласкана и развълнувана.

  Беше една незабравима вечер. Единствената помрачаващата мисъл беше, че на другия ден пак трябваше да се качвам на самолет. Преди полета Таня ми каза: “Имаме най-прекрасните роднини и приятели, много си обичам Родината, но ви благодаря, че не живеем в този земен рай, а сте ме довели да живея в Америка.”

   

  Снимки: Личен архив
  

• Ромни спечели първия TV дуел с Абама

  Мит Ромни се връща в играта след победа в първия от трите президенти дебата
  

   

  Константин Вълков, Dariknews.bg

  Консенсус сред наблюдатели, журналисти, анализатори, зрители – Мит Ромни спечели първия от трите президентски дебата. 90-те минути телевизионен ефир и пряк сблъсък с Барак Обама върнаха републиканеца в играта. Отписван от кандидат-президентското състезание допреди няколко дни, заради нисък рейтинг и серия от гафове, Ромни си тръгна като победител.

  Мит Ромни изглеждаше по-спокоен и уверен в силите си, докато настоящия президент обясняваше и оправдаваше своите действия без дори да погледне опонента си в очите. Когато веднъж изпаднеш в ситуация да се оправдаваш или разясняваш политики и решения, неминуемо губиш контрол над ситуацията.

  Нещо повече: анализаторите допълват, че Ромни премина и друго препятствие – навярно най-тежкото изпитание. Днес за всички е ясно, независимо дали го харесват или не, че той може да стои, да говори и да изглежда като президент. Докато Барак Обама приличаше на отегчен преговарящ, който непрекъснато води записки в тайно тефтерче, кандидатът на републиканците се наслаждаваше на 90-минутната битка и това пролича на екрана. Ромни трябва да поработи над някои по-общи свои фрази и да се опита по-често да навлиза в конкретика, казват специалистите, за да не изглеждат тезите му повърхностни и неприложими в практиката.

  Сайтът Politico отбелязва, че са изминали почти 1400 дни от последния дебат на Барак Обама – липсата на тренинг, годините в Белия дом, разговорите с определени журналисти и стандартните пресконференции определено изиграха своята роля. Ромни беше по-подготвен за този дебат от Обама, навярно заради скорошния си опит от безбройните дебати по време на битката за републиканската номинация. Губернаторът на Масачузетс имаше хъс и блясък в очите, наслаждаваше се на това, което прави, не изглеждаше прекалено агресивен, контролираше ситуацията.

  Въпреки очакванията в този дебат нямаше реплики или гафове, които могат да променят играта, да обърнат нагласите. Едно нещо е сигурно – изходът от прекия двубой на 6 ноември все още е с неясен победител. Ясен губещ е само водещият на дебата – ветеранът Джим Лерър, който води подобни политически дуели за 12-и път. Той изпусна темпото, не можеше да контролира времето и отговорите на двамата опоненти, в определени моменти Мит Ромни дори отнемаше функциите му, а с някои въпроси помагаше на Обама.

  Следващият дебат е на 11 октомври в Кентъки.

  Повече за изборите в САЩ в блога на Константин Вълков www.2012-usa-elections.com

  ––––––––––––––––––-
  * Заглавието е на Еврочикаго.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––
  First presidential debate between Barack Obama and Mitt Romney in the run up to the general election in November.

  http://youtu.be/dkrwUU_YApE

   

• Външно министерство ще пази българите в чужбина с онлайн консул

  Министерство на външните работи (МВнР) ще предпазва българите зад граница от неволни грешки и груби нарушения на чуждите закони чрез нова услуга, наречена онлайн консул, съобщиха от ведомството. Мярката се въвежда, след като сънародникът ни Димитър Боянов прекара 18 дни в хърватски затвор, след като си взел за спомен мида от защитен вид. Външно министерство започна дисциплинарно производство срещу консула ни в тази страна.

  Предстои сайтът на МВнР да бъде изцяло променен и информацията, която касае пътуващите, да стане по-пълна и прегледна, обясни говорителят на ведомството Весела Чернева, цитирана от в. „Монитор„.  „Засега, ако ви се наложи да пътувате, просто намирате дадената мисия в сайта на външното министерство, след това търсите информация за пътуващия – какви са условията, какви са пътищата, какви такси трябва да плащате, за какво могат да ви санкционират“, добави тя.

  По думите й до края на следващата седмица българите вече ще разполагат с пълната информация за страната, в която възнамеряват да пътуват. За целта всеки от тях ще трябва да се регистрира в обновения сайт на министерството – да впише имената си, държавата и целта на пътуването, както и да посочи имейла си. Данните ще са напълно защитени, твърдят още от ведомството на Младенов.

  След случая с Димитър Боянов на сайта на Външно министерство бе публикувано официално предупреждение за защитените видове в Хърватия. Освен мидата, там са отбелязани и два вида делфини, костенурки и морски краставици.

   

  Източник:  Dir.bg

• М. Попова: Национална стратегия за българите зад граница е невъзможна без тях самите

  Интервю на Струмен Паунов с вицепрезидента Маргарита Попова за онлайн вестник „Вести“ – Лондон

  .

  Каква е Вашата лична стратегия за изработването на „Национална стратегия за българите зад граница”?

  Маргарита Попова: Личната ми стратегия е националният документ да се пише с много голямо участие на българските общности зад граница. Без тях бихме създали нещо, в което ще има наблюдения, интерпретации, спомени и размисли, но няма да има достоверност. А и смисъл. Българските общности са доста, те са навън по различни исторически и социални причини. За мен е важно да говорим помежду си без предубеждение и без фалшиви емоции как те непременно трябва да се върнат, за да участват в градежа на държавата. Това и президентът Плевнелиев, и аз заявихме в предизборната ни платформа – искаме българите да успяват там, където са избрали да живеят и да правят кариера. Те няма да загубят топлотата към България, убедена съм. А ако ние работим за това страната да става все по-добро място за живеене, за образование и за отглеждане на деца, това ще е реалното основание част от тях да се върнат. Да дадем възможности да участват в пространство с много варианти. Да участват – това е моето желание!

  Къде според Вас е мястото на изпълнителната власт в реализацията на тази стратегия?

  Маргарита Попова: Изпълнителната власт вече работи върху проект на рамка за нова национална програма за българските общности зад граница. Министерството на образованието и науката осигурява преподаватели, учебни материали и изпитни комисии за българските училища зад граница. Държавната агенция за българите в чужбина комуникира с общностите, подпомага ги с информационни, исторически и културно-познавателни материали. Държавата, макар и недостатъчно, финансира български събори и изложби зад граница, включително чрез Министерството на външните работи. Ще имаме стратегия, ако нейните принципи и приоритети се припознаят като „свои” – от българските общности зад граница, институциите и различните власти, през неправителствените организации и медиите.

  Смятате ли, че българите зад граница ще Ви повярват? Десетилетия наред държавата ги беше обявила за „врагове на народа” и „невъзвръщенци”, а сега една година преди изборите се сети за тях? Как ще ги убедите, че срещата на българите зад граница в Брюксел не е предизборна PR акция?

  Маргарита Попова: Не искаме ли времената на „враговете на народа” и „невъзвращенците” да са далече зад гърба ни, със сигурност в миналия век?! Аз не желая тези времена да се връщат. Избори имаше миналата година, ще има следващата, ще има и нататък – изборите са част от демокрацията. Но демокрацията е много повече от това да правиш избори. Тя е в създаването на отворена среда за общуване, за установяване на връзки между хората, между общностите.

  Надявам се да си повярваме взаимно. Подходихме към организирането на конференцията честно – свързахме се с български сдружения в чужбина и ги попитахме – какво да обсъдим в Брюксел. Така направихме и с дневния ред, усъвършенствахме го, включихме нова тема – за институционалното представителство. Моят екип осъществява мащабна комуникация с хората, които заявиха участие, както и с онези, които няма да могат да дойдат, но се интересуват какво ще се случи на конференцията. Много внимателно, до детайли следим и критичните предварителни реакции. За нас е важно, че има интерес, а на критиките и въпросите отговаряме веднага. Несъгласието с тема или позиция не е страшно, страшна е апатията.

  Бихте ли посочили конкретно как българската държава смята да даде възможност на българските общности зад граница да участват в изработването на всички държавни политики?

  Маргарита Попова: От гледната точка на президентската институция конференцията е и изпълнение на наше обещание от преди изборите – да настроим вниманието си към българските общности зад граница, да имаме диалог с тях. Техният житейски и професионален опит и капацитет може да бъде използван за продължаването на реформите тук, в България. Мнозина от тях изрично заявиха такова желание. Днес географската дистанция не е проблем, за да обменяме информация и идеи. Сега ще се видим в Брюксел, после ще направим конференция в София или Пловдив, може би четвъртата по ред ще е чрез интернет, като една мащабна българска сесия в мрежата.

  Нека не натоварваме красивата идея с напрежение как ще преживеем, ако не прескочим високата летва. Желанието ми е последователно да извървим пътя към пълноценно участие на българските общности в живота на модерна България. Мнозина от сънародниците ни са запалени и пристрастни към модели, които те желаят да бъдат наложени у нас незабавно, защото в други държави са дали добър резултат. Да ги чуем, но да включим тези добри идеи в конкуренция и с други добри идеи.

  Аз съм българин с двойно гражданство и смятам, че чл.65, ал.1 от Конституцията на Р. България е дискримационен спрямо мен. Вашето мнение като юрист?

  Маргарита Попова: Всеки държавник трябва да бъде особено предпазлив, когато се ангажира с крайни квалификации, особено по отношение на основния закон. Истина е, че подобни ограничения съществуват в доста конституционни уредби и то на държави, които по традиция определяме като стари демокрации.

  В лично качество съм убедена, че се налага нов прочит на правата и задълженията, свързани с гражданството. Тази идея лансирах още като бях министър на правосъдието. Изисква го времето, в което живеем. Връзката между гражданин и държава вече не е толкова „териториална“, ние говорим за европейски граждани и все по-често, и с все по-малко ирония и за „граждани на света“. Наистина се налага да преосмислим доколко това ограничение е житейски обосновано и необходимо.

  Ще подкрепи ли президентската институция инициативата за създаване на избирателен район „Чужбина” и възможността за електронно гласуване от българите зад граница в изборите за българско Народно събрание?

  Маргарита Попова: На електронното гласуване съм привърженик, като бъде организирано и проведено по начин, който да не поставя под съмнение автентичността на вота. Още през месец юни т.г. президентската институция заяви, че електронното дистанционно гласуване трябва да залегне в Изборния кодекс. Искрено желая още догодина да се осъществи експериментално електронно гласуване и вие, нашите сънародници, да бъдете улеснени в осъществяване на избирателното ви право.

  Към въпроса за избирателен район „Чужбина“ подхождам с разбирането за защита на принципа за равно избирателно право. За вземането на политическо решение по този въпрос със сигурност би ни помогнала по-голяма активност при гласуването на българските общности зад граница. Като юрист бих искала реформите и в избирателното законодателство да не продължават вечно и на парче. Не подценявам и с внимание се отнасям към всички гласове и към всички мотиви „за” подобна промяна, но също така знам, че промените в който и да е правен институт изискват отношение като към жив организъм – цялостно и без подценяване на която и да е негова част.

  Какъв според Вас трябва да бъде представителният орган на българите зад граница? „Кой ще води бащина дружина“ винаги е бил типичен български проблем?

  Маргарита Попова: От многото си разговори с българските общности зад граница разбрах няколко прости и важни неща: мнозинството иска да имат един първи адрес в България, където могат да поставят въпроси, проблеми и да лансират идеите си. Искат да бъдат чути. Другото нещо, което разбрах, е, че те искат да излъчат по модерен и демократичен начин свои представители в подобен бъдещ орган – чрез избор. И най-сетне те очакват този представителен орган да е независим от другите власти, без, разбира се, да се лишава от общуването и сътрудничеството с тях. Не желаят бюрокрация, натрупване на институции, защото са убедени, че това не привлича, а отдалечава хората.

  Какво ще предложи държавата на младите образовани на Запад българи, за да се върнат да работят и да останат в България?

  Маргарита Попова: „Млад и образован” в 21 век е синоним на „свободен”. Свободният човек харесва възможността за избор. Има самочувствието да каже „да”, но и да откаже. Свободният човек не прави една крачка напред, а после две назад, защото го теглят непреодолими зависимости и страхове. Така че работата и животът в България са въпрос на избор за младите и образованите, и силно се надявам България да се развива така, че да изглежда привлекателна и конкурентноспособна за този техен избор. За избор на вариант от много възможности.

  Бихте ли ми дали за прочит подготвените от изпълнителната власт варианти на „Националната стратегия за българите зад граница”, за да мога да дам мнението си по тях? Президента Плевнелиев на Съвета по духовност, култура и национална идентичност на 18 юни каза, че се надява вариантите ще бъдат готови през септември?

  Маргарита Попова: Този проект, изработен от Агенцията за българите в чужбина, можете да видите на страницата на президентството, публикуван във връзка със заседанието на Съвета 18 юни т.г. Това е проект, ние нямаме участие в неговото изготвяне. За нас конференцията в Брюксел е мястото, откъдето искаме и смятаме за редно да тръгне формулирането на приоритетите на бъдещата стратегия. И несъмнено ще подкрепим усилията на изпълнителната власт.

  Готова ли сте като вицепрезидент и юрист да доведете докрай започнатото дело за диалог с българите зад граница?

  Маргарита Попова: Готова съм като човек, като юрист и вицепрезидент да работя за смислен диалог с българските общности зад граница. Това не е дело, което може да има „край”. Нито е дело, което зависи само от един човек. Но със сигурност волята на един вицепрезидент може да направи по-лесна раздялата със стари предубеждения и нови клишета. Имам воля. С конференцията искам да започнем обща работа, която после спокойно и със самочувствие да продължим. Искам този форум да е като бял екран, на който участниците да проектират своите идеи. Очаквам първия разговор с българските общности зад граница с амбиция и нетърпение. Пожелавам си да бъде честен, жив и да се чуе онова, до което мечтаем да стигнем, макар сега все още да ни изглежда твърде далечно.

  Благодаря за това е- интервю. До среща в Брюксел за следващо интервю на живо за резултатите от срещата. Благодаря за отделеното време и желая успешна работа за благото на България.

  Маргарита Попова: За благото на България! Благодаря Ви!

  
  

  Източник:  President.bg

  Бел.ред.: Заглавието е на Еврочикаго.

• След 23 години преход имаме контролирана псевдодемокрация

  Калина Андролова, “Деконструкция”, БНР

   

  Древногръцкият аристократ и оратор Исократ често обичал да казва: „Демокрацията унищожава сама себе си, защото злоупотребява с правото си на свобода и равенство. Защото учи гражданите да смятат, че дързостта е нещо хубаво, че беззаконието е свобода, че обидните думи са равенство, а анархията е прогрес.”

  Думите на Исократ идват да покажат несъвършенствата на демокрацията, именно, когато тя е оставена на произвола в граждански необразованите общества, когато демокрацията се ползва от общества, морално недорасли и напълно неподготвени, с огромна културна непригодност за свободата.

  Демокрацията е изключително крехка придобивка. Тя лесно може да се превърне в анархия – това, за което говори древния грък Исократ, но и лесно може да се превърне в авторитарна полудемокрация или направо диктатура.

  Това, което се случва в българското медийно пространство, е достигнало критичната точка на своя абсурд и вече започва да предизвиква пълно омерзение. През последните 23 години не е имало в България по-репресивна и хитроумна власт по отношение на медиите. През последните 23 години е имало всякакъв политически натиск върху медиите, но нито един министър-председател досега не се беше сетил през подставени лица и приятелски кръгове да изкупува медии и да унищожава трудно извоюваната свобода на говоренето. Нито един не се беше сетил така да изкриви същността на журналистиката, че да превърне медиите в припкащи около него Пи Ар агенции.

  В четвъртък* журналисти и представители на медийния бизнес в България се срещнаха с Нели Крус, зам.-председател на Европейската комисия и комисар по цифровизацията. Това беше една унизителна, махленска и провинциално звучаща среща, на която монополистът, захранван от тясна, обсесивна връзка с властта, имаше наглостта да обяснява, че е почтен. Изключителна мерзост е да наричаш подхвърлените от тайните служби и властта материали „разследваща журналистика”. А в същото време телевизията, която управляваш да е възможно най-обслужващата. Кого разследват журналистите на тази телевизия тогава, ако не разследват властта? Кого?! Враговете на властта ли?! За раковата симбиоза власт-медии става ясно от основния кредитор по изкупуването на медии и комуникации в България – Корпоративна търговска банка. „Изненадващо е, че повече от половината приходи на страната са в малка корпоративна банка, собствеността на която не е съвсем прозрачна” – каза преди време вече отпътувалия от България американски посланик. Тази банка управлява около 50% от депозитите на държавните фирми, за което им плаща лихва от примерно 3%, а раздава техните пари като кредити за около 4 пъти по-висока лихва.

  Как тази банка се сдобива с близо 50% от държавните пари, как убеждава директорите на най-големите държавни компании да изберат точно нея? Използва ли принуда и рекет? Може би банката използва лостовете на властта за натиск, плюс, разбира се, и някои елементи на корумпиране, което е нещо толкова естествено у нас?

  Когато почти целия медиен бизнес в България зависи от кредитор, който пък зависи от държавните пари, които пък зависят от най-петимното за медиен пиар в българската политическа история правителство, сами разбирате за каква здрава хранителна верига става дума. Освен всичко друго 30% от тази банка е собственост на някакво дружество от Оман.

  По време на прехода научихме онзи трик, как едни пари, препрани през офшорки и неразбираеми арабски държави, в които законодателството е индивидуално, в крайна сметка отново се връщат в България, но вече с уважителния етикет „чуждестранни инвестиции”, и никой никога не знае кой точно стои зад тези купища пари.

  Това, което се случва в медийния бизнес в България, показва, че свободата на словото е в сериозна опасност. Твърде остаряло и доста некомпетентно е разсъждението за зависимите от бюджета обществени медии, които видите ли, били несвободни. Днес, настоящето е такова, драги слушатели, че обществените медии са най-свободни, макар правителството да прилага финансови техники за вразумяване, тоест да взима милиони от парите на непослушното радио и да ги разпределя на по-послушната телевизия. Трябва да сте наясно, че свободата на словото в обществените медии зависи от директорите на обществените медии, а не от правителството. И днес, за щастие, тук в БНР все още има свобода. Но в същия този момент един огромен процент от частния медиен бизнес е похитен, комасиран и приведен под ботуша на властта, под опеката на една клика.

  След 23 години преход, ние българите, стигнахме момента, в който демокрацията е в опасност. Тя е заменена от контролирана псевдо демокрация, която имитира свобода на медиите, но всъщност е дълбоко репресивна. Това е власт, която използва ресурса на целия държавен апарат за саморазправа с политическите си опоненти. И най-вероятно един ден отново ще се стигне до площадна демокрация. Защото онези младежи, на които вече започва адски да им писва, най-накрая ще започнат сериозно да оспорват властта на държащите контрола и да се борят категорично за това в каква държава оттук нататък ще живеят – в мутренско-баджанашка или в интелигентно уредена държава…

   

  ––––––––––––––––––––––

  * Този материал на Калина Андролова е излъчен в предаването „Деконструкция“ на БНР два дни след след срещата на еврокомисарката Нели Круз с български журналисти в София на 20 септември. 

• Чрез ПЕС към другата социалдемокрация?

  

  Драги ми Станишев,

  Силата на реалното и силата на възможното условие Вие да станете председател на ПЕС ми дава сериозен повод да се обърна към Вас с този материал.
  
  Като социалдемократ, съосновател на първата социалдемократическа фракция в БСП, прераснала впоследствие в партия, не мога да не Ви попитам как ще промените себе си, за да приемете социалдемокрацията като действена политика, а не като лозунг. Досега тя бе лозунг, способ за манипулация или някакъв ход за поевропейчването на Българската социалистическа партия. Утре социалдемокрацията е реалност за Вас и като председател на ПЕС ще бъде неотменната ваша ангажираност да втълпите на гаулайтерите в БСП друга посока.

  Но мен не ме интересува Вашата партия. Тя е сложна вертикална структура с огромни зависимости, семейни кланове, парични и финансови проекти, които винаги са бутали БСП извън нейния реален социален субект. Къде с лъжата, къде с утопията, къде с носталгията, БСП в продължение на 22 години преход нанесе огромен ущърб в перспективата на България. Вие създадохте една клонирана демокрация, която отнесена по същество към теорията на политическите идеали на левия спектър, е една огромна илюзия за свобода, социализъм, справедливост и солидарност.
  
  Мен ме интересува друго. Дали като председател на ПЕС ще продължите по стария път като отношение към справедливостта и солидарността или ще приемете европейската норма за социалдемокрация. Това е крайъгълен камък на Вашия нов ориентир, на Вашата бъдеща съдържателна социалдемократична перспектива. Мен ме интересува, дали Вие можете да бъдете един истински социалдемократ, и като председател на ПЕС съдържателно да промените подхода си и отношението си към социалдемокрацията.

  Драги ми Станишев,

  През последните 5-7 години така се случи, че написах 67 материала, в които аргументирано и точно от моя гледна точка Ви критикувах. Вие заслужавахте моята критика, защото много бавно, много лежерно, много мудно управлявахте партията, която президентът Първанов Ви повери в аванс. С това си поведение нанесохте огромни щети на държавата ни – Република България.

  Вие допуснахте през първите пет години от управлението на Социалистическата партия отношенията на реживковизираната върхушка да вземе връх и да влезе в съюз с царските юпита по разграбването на България. Това доведе до огромни загуби и пропиляно време за промяната на България. Замяната на дълга, замяната на земи, повсеместните кражби и присвояването на държавна собственост надхвърлиха дори очакванията на вездесъщия Иван Костов.
  

  Вие осигурихте през вторите пет години от управлението на Социалистическата партия и държавата това безочливо разграбване да продължи като фаворизирахте неуки, лакоми и безскрупулни „партийци“. Дадохте път на елементарни чиновници и безотговорни министри, хем да крадат, хем да са невинни. Това прехвърляне на отговорност и помилване в аванс с помощта на специални за това закони, обезкости откъм утвърждаването на постоянна правна рамка цялата съдебна система.

  Вие оставихте при свършен факт промяната вътре в партията и нейното модерно социалдемократизиране. С помощта на маргинали в центъра и по места в стремежа си да запазите лустрото и фасона на БСП като червена партия, загубихте съдържание за социалния Ви акцент. И от социална и лява партия дадохте път на кастата Ви с многото милиони и нагла мимикрия.

  Вие се съгласихте управлението Ви да стане заложник на интригите на Румен Петков и други партийни велможи, само и само да достигнете до края на правителствения мандат, независимо че Брюксел бе отхвърлил Вашата коалиция. Брюксел Ви наказа като Ви спря парите, ограничи възможностите, принуди за определени административни и други промени, но България не получи нищо от това.

  Вие останахте подведен и грубо излъган при подготовката и приемането на Закона „Коритаров“ – закона за досиетата. Така на практика обезличихте националната гордост на българските специални служби назад във времето за половин век и осакатихте за в бъдеще България за не по-малко от 30-40 години. Онези, които ви придумаха към това пъклено дело за предателство и наглост, трудно ще скрият безпаметното си богатство и имената си.

  И днес трябва да преоцените всичко по-горе изнесено, да се промените, колкото и странно да звучи това, за да има някаква полза както за Вас, така и за нас най-накрая.

  Днес или утре вие ще управлявате цяла Европа, а не само държавата на конекрадците от Долния Дунав, както често са ни сравнявали на Виенските балове техните барони.

  Днес или утре вие ще бъдете олицетворението на мъдрите решения и държавническо поведение за цяла Европа, а от Вас ще зависи работата на Европейския парламент, стабилността и богатството на съюза ни. Вие ще определяте, представяте и избирате председателя на Европейския парламент, председателя на комисията, както и комисарите. Вие ще определяте живота ни чрез избраните от Вас лидери, г-н Станишев. И това е голямата истина, която трябва да признаем и обявим.

  Драги ми Станишев,

  Сигурно сте роден под щастлива звезда, но Вие наистина имате късмет. За втори път в рамките на десет години Ви избират заради условието по определен компромис. И ако първият път получихте партията Ви в България, пакетирана в целофан отвън, а воняща на смрад отвътре, заради пари, безнравственост, безличие и неграмотност, то сега е друго. Сега получавате на тепсия левия политически център на цяла Европа с тенденция за силно социалдемократично влияние във възможно най-голямата европейска и световна криза.

  Днес Европа не е разделена заради някаква псевдонереална, комунистическа идеология и удачността на социалната пазарна база на Запада. Днес Европа е в криза заради неправилното разпределение на материалните блага и заради някои обратни тенденции на онази социална пазарна база на Запада, към която и ние се стремим.

  По този повод е удачно да припомня нещо казано и реализирано от баща Ви – Димитър Станишев, още през ранния февруари на 1980 г. Пред няколко души от службите с предстоящи командировки в Западна Европа – Италия, Германия, Швеция, Франция, баща Ви, другарят Димитър Станишев, буквално каза следното:

  „От другаря Енрико Берлингуер, председател на италианската комунистическа партия, разбрах, че и Франция и Италия са в голяма вътрешна криза на капиталистическия строй. Ние трябва да направим всичко възможно да разлагаме тяхното общество, да спъваме тяхното развитие, да блокираме спокойствието им вътре в държавите. Ние трябва да предизвикаме верижни реакции с тотален негативизъм към капитализма и да покажем на тяхната работническа класа нашата сила – силата на социализма. Няма Хелзинкски мирен процес, няма търпение – имаме голяма задача да спъваме и разлагаме Запада с всички сили и средства. А ние ги имаме. Трябва да подпомагаме нашите другари в създаване на брожения, стачки, вътрешни конфликти и всичко онова, което омаломощава, запада, което спъва техните правителства. Трябва с всеки изминал час да налагаме социализма като сила и перспектива за тяхната работническа класа“.
  

  Това казваше, уважаеми г-н Станишев, баща Ви в онова време, без да подозира, че един ден неговият син ще управлява Европа, тази Европа, която той искаше да деморализира, да разруши, да отрече, да я прати на бунището на историята. Каква пародия за историята! Но тя, историята, отрази другото, онова, което и самият Димитър Станишев не разбра, че Живковият социализъм е едно „недоносче“, по израза на неговия началник, и не бе в състояние да ликвидира Запада като култура и цивилизация.

  Драги ми Станишев,

  Историята я пишем ние с нашите ярки и последователни действия или най-вече с бездействия. Историята е такава впоследствие, каквато днес и утре я заработим. Това, което ви предстои, е сериозно и отговорно дело. Едно е да се мъчиш да озаптиш 100-200 хитреци на БСП с по пет-шест офшорни сметки, друго е да обясняваш на Чирпанските, Мъглижките и Столипинските роми, че иде новият век, трето е да управляваш люлката на цивилизацията. А за това трябва много подготовка и неистов опит да успееш.

  Уважаеми Станишев,

  идва ми да те поздравя и то доста искрено и честно. Ти си първият български политик, макар и отскоро български гражданин, който достига до това управленско междудържавно високо ниво в Европа. И тъй като около Вас е пълно с блюдолизци, политически шмекери и разни поздравяващи за щяло и нещяло, дали ще ви дойде време за моя поздрав. Идеята ми бе да Ви обърна поне за няколко минути вниманието към социалдемокрацията.

  Социалдемокрацията, драги ми Станишев, е най-съвременната, най-логичната политическа теория, взаимно обвързваща интересите на най-широк кръг от обществото, легитимирайки свободата на индивида към общата свобода. При социалдемокрацията индивидът е свободен да се докаже като мислещ, работещ и творящ субект на успеха в богатството и развитието, без да ограничава околните. Чрез социалдемокрацията солидарността е силата на успеха на успелите, а не мимикрия на партийни мародери.

  У нас през последните 22 години се народиха много подобни типове, заради Аз-а им и слабостта им към сладостта на политиката. Те тръгнаха от ранния стадий на марксистко-ленинската философия, преподаваха съвременната политическа икономия, премериха сили на парламентарната банка и накрая се видяха целите в бяло, без да забележат за социалната функция. Заради тях днес народът ни гладува и ще гладува още много.
  

  И Иван Костов, и Ахмед Доган и хранениците около тях няма и да помислят някога за онова, което им бе задължение, бе задача в голямата им политика – да осигурят прехода с по-човешки и справедливи условия. А пари за това имаше и винаги е имало. Те не разбраха нищо за социалдемокрацията във вътрешен държавен план, дано Вие в международен, общоевропейски успеете.

  Драги ми Станишев,

  навремето американският президент Теодор Рузвелт заяви в Конгреса, че „отговорността никога не трябва да се прехвърля другиму“. Сега като председател на ПЕС, тя – отговорността е само Ваша. Успех!

  Кольо ПАРАМОВ, социалдемократ

  Източник: БЛИЦ

• Левски, Ботев, присъствието, робството и „млъкни, сърце!“

  Автор: Иво Беров*

   

  Встъпление

  Мислех да напиша една редова дописка за това дали трябва да се спестяват на учениците някои думи на Ботев и някои деяния на Левски – имало било такова предложение, а също и за това как трябва да се възприема турското владичество в България – като робство или като присъствие.

  Вместо обикновено по дължина дописка обаче, се получи писание от 16 страници, научен труд едва ли не (а защо не…) – явно съм имал какво да кажа.

  Цели 16 страници – това означава, че вероятността това нещо (дописка или труд) да бъде прочетено намалява около 16 пъти. (Което ме подсеща за изказването на един премиер, дето токът щял да поскъпне цели 16 пъти, ако България не построи „Белене“, но това само като шеговита вметка ).

  Знайно е, че в мрежата никой не чете повече от три страници, което не означава непременно, че извън мрежата чете.

  Реших все пак да не съкращавам писанието, то е за избраници, не за тълпата и заслужава да си бъде прочетено докрай защото:

  – То е единствено по рода си – основните му заключения вероятно ще бъдат съвсем неочаквани за доста хора.

  – От него има какво да се научи – описани са или са споменати доста неизвестни случки, събития и явления.

  – Опитах се да пиша така, и се надявам да съм успял, че при всичката си точност и обоснованост, изложението да бъде четивно.

  Но пък и въпросът: „Ти пък кой си и какъв си, че пишеш за тия неща и откъде ги имаш тия сведения ?” би бил естествен.

  Прието е ползваните източници да се посочват в края на подобни писания.

  Аз ще ги посоча в началото.

  – Не съм историк. Аз съм човек, който чете, съпоставя, мисли, преценява и пак чете. Нещо, които не се среща често измежду хората от моето поколение и никак измежду хората през това поколение.

  Използвал съм данни и сведения от следните източници и прочетени книги :

  – „История на османската империя” от Робер Мантран– най-познатото и най-уважаваното в Европа писание за империята.

  – „История на Балканите” от Жорж Кастелан.

  – „История на руската империя” – вече не помня автора, беше французин.

  – Всички книги на Вера Мутафчиева – може би най-видната европейска османистка.

  – Средновековни летописи от османския султански двор.

  – Всички пътеписи на западни пътешественици, минали през империята. (Е, може случайно да съм изпуснал някои)

  – Всичко, написано от нашите възрожденци и будители – (това не е малко. Мнозина, например, са чували за Софроний Врачански, единици са чели „житието и страданието” му)

  – Всичко, написано от Захари Стоянов – между другото малцина знаят, че той има два тома публицистика.

  – Всичко, написано от Ботев (и той има много непознати за хората писания), а също от Петко Славейков, Никола Обретенов и останалите възрожденци. Нека добавя и непознатия Иван Богров, той има великолепни и поучителни неща.

  И тук спирам с изброяването, защото има опасност то да стане по-дълго от самото изложение. Но ще подхвана един друг въпрос. Този за справедливостта.

  Това, което обнародвам (малко надуто е като израз, но пък е по-точно от „публикувам”) действително е труд, основан върху множество прочетени страници и продължителното им осмисляне.

  Той е несъизмеримо по-смислен и по-ценен от махленските плиткоумици написани от полуобразовани, обкичени незнайно как и поради что със звания като „професор”, и „доцент” люде.

  Плиткоумици от рода на „Ботев е велик, искат да унищожат нашата култура”, или пък по-лошото „Световният ционизъм начело с Америка и Израел искат да съсипят България и да я заселят с юдеи”.

  Работата е там, че подобни кръчмарски изблици, превъплътени във вестникарски писания са добре платени и широко разпространявани.

  Докато писание като моето ще бъде оценено и оценявано единствено от малцината мислещи хора от мрежата и от една тълпа полуграмотници и необразовани хейтъри (омрази), чиято оценка ще се движи между „такива глупости не бяха чел” и „ти си майцепродавец, подкупен от Сион (Анкара, Вашингтон)”

  Въпреки това смятам, че читателите на това писание биха били достатъчно, за да осигурят скромен приход от написаното, ако имаше в мрежата някакъв сгоден чалъм за разплащане: смятам, че както аз бих платил, за да чуя „Откакто съм те заобичал” на Лед Цепелин” и Петият концерт за пиано на Бетовен, примерно, или пък написаното от определени хора, така и другите биха платили за написаното от мен, ако имаше такъв сгоден начин.

  И все някога такъв чалъм ще се намери, защото наистина не е справедливо махленски плиткоумици по важни въпроси, отпечатани в полужълти и жълти вестници да бъдат добре платени, а премислени статии – никак.

  Край на встъплението.

   

  Левски, Ботев, робството и присъствието

   

  Съществува едно привидно противоречие, което всъщност не е никакво противоречие.

  Или ако все пак го има, то по никакъв начин не е там, където повечето българи го виждат.

  Ботев пише срещу турското робство и турците. И ги проклина. И робството и турците.

  Турско робство, обаче, не е имало. Нито в буквалния, нито в историческия смисъл на думата. Имало е в иносказателния смисъл. Иго.

  Но не става въпрос и за присъствие, както го наричат някои.

  Може би най-точната дума за тия петстотин години, които наричаме робство, е турско владичество. Така най-големият български историк Васил Златарски е нарекъл годините на ромейско управление в България – Византийско владичество.

  Откъде се появява изкуственото противоречие. И защо?

  Ами от там, откъдето се появяват повечето противоречия. От глупост, от недобронамереност, от невежество и всякакви подобни. (А също от подлост и алчност.)

  Поначало турското владичество в България въобще не се изучава. Сякаш през тези пет века България не е съществувала.

  Или е съществувала само доколкото е трябвало да се освободи.

  И само защото е щяла да се освободи.

  И се е освободила.

  От турското робство, което въобще не е било робство. Само че през тия петстотин години за въстание и освобождение българите са мислели сравнително рядко. Живели са някак и без подобни помисли. С всекидневие неописано в читанки и летописи. Петстотин години.

  …

  Някак необяснимо и дори извратено е желанието на доста хора в България, всъщност на повечето, да настояват, че петстотин години сме роби. Да смятат робството за свое национално своеобразие. Нещо, с което могат да се гордеят едва ли не. Нещо, което са длъжни да изтъкват. И пред свои, и пред чужди. Като оправдание. Като утеха. Като обяснение. Като желание да предизвикат съжаление. Като довод, че светът им е длъжен с нещо.

  И да го използват като цяр срещу нежелани духовни и душевни, тоест психически своеобразия.

  На такива не би било толкова страшно, нито укоримо да се рече:

  „Нямате повод за гордост, милички. Нито за оплакване или оправдание. Нито пък можете да обясните с робството сегашните си и бъдещи неволи и злополуки. Нито пък някой нещо ви дължи, защото предците ви са били роби.

   

  Робство в България не е имало.

  Робство е имало във Франция. Във Френската империя.

  В края на 18-ти и началото на 19-ти век Наполеон разпространява из цяла Европа основните начала на новия граждански договор със защитата на човешките права. В същото време воините му се издържат и от търговията с африкански роби.

  Робство, както се знае, е имало в Америка. В истинския смисъл на думата. Чак до Гражданската война. Робство е имало и в Англия до началото на 19 век чак. Пак в истинския смисъл на думата. In the United Kingdom, trading in slaves was made illegal by an Act of Parliament, „An Act for the Abolition of the Slave Trade“ passed on 25th March 1807. Обединеното кралство обявява за незаконна търговията с роби чак на 25 март 1807- ма година.

  Робство в истинския смисъл на думата е имало и в Руската империя.

  Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските селяни, тоест деветдесет процента от руското население, не са имали право да се женят без разрешението и одобрението на помешчика? Дали си дават сметка радетелите и почитателите на турското робство в България, че руските мужици са били съвсем законно бити, продавани, изселвани и местени от място на място като добитък. Хиляди хора, цели села са били произволно натирвани от губерния в губерния по прищявка на господарите-дворяни и помешчици.

  Дали знаят радетелите и почитателите на турското робство в България, че колкото статии е написал Ботев срещу турците – двойно, че и тройно повече е написал срещу Русия.

  Ами откъде ще знаят. Те Ботев не четат. Само му се прекланят. И декламират стиховете му. Само някои от тях, обаче. Две-три само. И не целите. Само първите редове.

  Защото и Ботев използват като лек срещу лични и обществени безпокойства. А също за прикритие за невежеството си и умствения си мързел.

  А доста руснаци напоследък усилено обясняват, че въобще не са били под татарско иго. Били им само съюзници. Дори татарите им се подчинявали. Пък и Чингиз хан май бил руснак (има такова предположение в Ютюба).

  Докога продължава руското робство в Русия? Някой казват – до 1861-а година, когато Александър II премахва крепостничеството. Само че руските крепостни, прекоросани век по-късно на колхозници, не са имали право да напускат селата си без разрешение на властите чак до средата на 80-те години на 20-ти век.

  Всъщност те не са имали право на нищо чак до 90-те години на 20-ти век. (При турците всеки селянин е имал право, като си плати глобата, да се мести и да живее където си ще – ако ще в Цариград, ако ще в Солун. И селяните са се местили и са живели там. В Цариград и Солун).

  Обстоятелства, които би трябвало да припомнят друго едно робство под което попадат българите. Робство в истинския смисъл на думата. Робство, при което робите не са имали право нито до говорят, нито да мислят, нито да разсъждават, нито да се сдружават, нито да пътуват, нито да вярват свободно в Господа-Бога, нито свободно да възпитават децата си дори.

  Защо ли за това робство никой не говори? Защо ли не се празнува тържествено освобождението на България от българското комунистическо робство? Може би защото си е наше. Българско и родно.

  Което по никакъв начин не го прави по-малко гадно, отблъскващо, срамно и унизително. Напротив, прави го още по-гадно, отблъскващо, срамно и унизително.

  В книгата на поп Минчо Кънчев „Видрица” има една прелюбопитна преживелица.

  Поп Минчо е поборник, радетел за освобождението на България от „турско робство” и като такъв е бил заточен в Анадола и нейните страшни зандани. В книгата му това заточение е описано с надлежните и неизбежни оплаквания от турските зверства, включително и от жестокостта на тъмничарите, които не позволявали на една ханъма да му носи сутрин мляко срещу заплащане.

  Какво ли би си казал горкият изтерзан поп, ако можеше да прочете „Записки от мъртвия дом”, например. („Записки от мъртвия дом“ е книга. Написал я е Достоевски след преживелиците си в сибирската каторга).

  А с какво е плащал поп Минчо Кънчев сутрешното си мляко? Онова дето проклетите турци забранявали на ханъмата да му носи ?

  И тук идва изненадата.

  Той тръгва на заточение с един кемер жълтици, опасан под дрехите около кръста.

  След няколко години заточение се връща в родното си село пак със същия тоя кемер жълтици. Непокътнат. С една жълтица повече дори. Щото успял да позавърти и търговийка на заточение.

  Ха сега кажете и дайте пример за една единствена съвременна страна и за един единствен съвременен зандан, където затворника няма да бъде съблечен гол, където няма да му бъдат преровени всички дупки и на който няма да бъде иззето всичко без изключение.

  Един кемер жълтици – цяло богатство. И сега, и тогава…

  …

  Историята ни не се изучава и тайните й остават неразкрити, сякаш са нещо срамно.

  Няма обаче нищо особено срамно, или странно в това, че българите не са оказали особена съпротива на турските нашественици и дори нещо повече – помагали са им. В битката на Косово поле са участвали и българи. Ама не на страната на християните. Хич не се дивете, нито подскачайте от възмущение или изненада – българите са се били срещу обединеното християнско войнство на сърби, албанци, унгарци, власи и други (малко италианци и поляци). На страната на турците са се били. Начело с болярина Константин от Велбъжд.

  А Шишман наистина е водил войските си – кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака. Само че не срещу турските завоеватели, а на тяхна страна. Шишман е водил кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака, срещу враговете на султана – анадолския род на Караманите. Защото е бил негов васал. А как се е държал Шишман при няколкодневната обсада на Търново, по-добре да не знаете. Както е рекъл Един: „Аз още много мога да ви разкажа, ама можете ли го понесе…”

  Всъщност най-упорита, най-продължителна и най-юнашка съпротива срещу турците са оказали албанците. Това също е слабо известно, обикновено ги смятат за турски съюзници, защото са мюсюлмани (такива стават по-късно). Турски съюзници са били българите, не албанците. А по-късно и сърбите са им били съюзници.

  …

  В това, че българите са помагали на турците (е, има няколко малки крепости, оказали съпротива) при завладяването на Балканския полуостров няма нищо срамно. Никой не е могъл да предвиди бъдещето. Нито да направи едно по-смислено и по умно тълкуване на това, което се случва (геополитически анализ му викат). Българската държава е имала един отколешен враг – Византийската империя. И се появява племе, което има друга вяра, но иначе си е по-скоро като нас, не като ромеите. Това племе също е враг на Византия. Воюва успешно срещу нея. Ми дайте да му помогнем, какво толкова. Пък после ще му мислим.

  Това „пък после ще му мислим” и „леле каква я мислехме, пък каква стана” не е някогашна особеност на българския разсъдък. Сегашна си е.

  Освен това има и друго.

  Когато един болярин не окаже съпротива на турците и приеме да бъде султански васал, той запазва всичките си права и предимства на велможа. По-късно е трябвало да избира – да изгуби тия права и предимства, или да приеме чуждата вяра. Ако я приеме – всички врати пред него са отворени. Включително към най-висшите длъжности на империята.

  За тогавашните, пък и за сегашните нрави, изборът е ясен и недвусмислен. Особено за сегашните нрави. Които са следствие на тогавашните, разбира се…

  А има и друго. Нещо основно.

  То се пренебрегва. Подминава се. Не се изучава. Не се познава.

   

  Как са живели хората

  Селяните които са били 99, 99% от тогавашното население. Народът тоест. Какво е било всекидневието му. Как са изтърпели игото на тия проклети турци толкова години не, ами векове.

  Всъщност е нямало какво толкова да изтърпяват. Доста от тях са прекарвали целия си живот без да видят нито един турчин. Или са го виждали само отдалеч.

  Работата е там, че в Османската империя различните народности са живели отделно една от друга. В различни села, а при градовете – в различни махали. По българските села, някъде в края на есента са идвали турци – спахията и дружината му от катили да си приберат десятъка. Толкоз. Това е бил досегът на народа със злодеите и потисниците.

  Спахията не е имал право да остане в едно село повече от три дена, най-много седмица. Ако остане повече или вземе повече отколкото му се полага, селяните са се оплаквали на кадията. А кадиите – хич не се дивете, тук няма никакви чудеса, обикновено са вземали страната са селяните.

  Защото българските селяни, също както и турските, са били рая на султана. А рая, това ще рече не някакви потиснати и унизени роби, а чисто и просто данъкоплатци. И кадията, ако е бил почтен (криво седи право съди стар кадия – не е случаен този израз в народните песни) е защитавал данъкоплатците на султана срещу произвола на спахията – нищо чудно и поразително няма тук.

   

  Та това е. Идва веднъж годишно страшния поробител да си прибере десятъка.

  А сега какво е? Платихте ли си този месец тока, парното, водата, осигуровките, пътния данък, данъка смет, имотния данък и глобите?

  Можете ли, като по турско, да скриете половината си овце в гората, та беглика да ви излезе двойно и тройно по-малък. Възмущавате ли се от изедниците кръвопийци? Или ходите покорно, като овце и роби в „ийзи пей” да си платите колкото ви кажат ?…

  Страшният кръвен данък. Отнемането на млади момчета от семействата им за еничарската войска и за султанските служби. Данъкът, който бил една от причините за народното недоволство и въстанията против турците.

  Народното недоволство (отделен е въпросът доколко е общонародно това недоволство), национализмът и бунтовете против турците се случват главно през втората половина на 19-ти век. „Кръвният” данък е отменен през 1637 година – два века по-рано.

  С този данък били събирани около три хиляди момчета годишно. От цялата Османска империя. Цялата. От всичките Балкани, от цяла Мала Азия и от Египет. Което показва, че отнетите от турската власт деца тогава не са били повече на брой от тези, които майките изоставят по домовете за сираци сега.

  Освен това, когато едно семейство отглежда средно от пет до седем деца, по-лесно може да се разделиш с едно. И да храни едно гърло по-малко.

  Още повече, когато знае, че детето не само ще оцелее, но ще бъде осигурено откъм битови удобства и рахаталъци цял живот.

  Нещо повече – като знае, че това е единственият начин това дете да се издигне. Да станеш богаташ, управник, велможа. Да достигне до най-високия сан в империята – велик везир. Нещо като министър председател тоест.

   

  Между 1453 и 1623 година от 47 последователни велики везири 37 са били от християнски произход и почти всички са били събрани от „кръвния” данък -девширме.

  И в това пак няма нищо чудно. Да избере султанът за служители и сановници хора от старите турски родове значи да си сложи таралеж в гащите. Да храни заговорници и душмани. А виж – събраните от християнските села придворни имат само една опора и само един благодетел-султана.

   

  Вярата…

  Първото нещо, което прави Мехмед Втори Завоевателят, след като превзема Цариград и след като дава за три дена града на развилнялата се войска (световен адет още от римско време) е да възстанови християнската Църква като институция (учреждение) и да назначи патриарх. (Назначава Генадий. Ех, цялото писание става много дълго, но ще си позволя да вмъкна и една странична смешка. Настояват православните, че патриарсите им са несменяеми, защото са помазани, тоест защото носят светия дух, който им се предал бил чрез ръкополагане от патриарх на патриарх още от времената на светите апостоли. Е да, ама не. Първият патриарх от турските времена е назначен и „ръкоположен” от турския мюсюлмански султан Мехмед Втори.)

  При турското владичество висшите християнски свещeници са имали правата на висшите турски велможи – на пашите, на бейовете, на спахиите и тимариотите. Имали са право да притежават земя и да събират данъци, например. Без да имат отговорностите на турските велможи. Не са ходили на война, например.

  Затова християнската църква като учреждение (институция) е била сътрудник и помагач на турските власти. Била е част от тогавашната олигархия, на тогавашната управленска върхушка.

  Паисий не е бил част от тази олигархия. Той, както точно го описва Вазов, е бил монах тъмен, непознат и бледен. Софроний Врачански е бил гонен и преследван колкото от турците, толкова и от християнската църковна върхушка.

  А що се отнася до селските попчета – поп Груйо Бански, поп Минчо Кънчев, Иларион Макариополски (като изключение) и още мнозина други, които въстават заедно с народа си през 1876-та година, те са на толкова ниско стъпало в църковните зависимости и толкова отдалечени от големите й началници, че действията им по никакъв начин не могат да свидетелстват за някаква църковна подкрепа на българските стремежи към независимост. (Четете Ботев бе хора, ама всичко негово, не само откъсите в читанките. Абе защо ли тоя човек нарича някои хора „православни скотове”).

  …

  Църквата била допринесла за националното, племенното и езиково оцеляване на българите.

  Да, разбира се. Толкова, колкото и Ахмед Втори завоевателят, който я възражда. Църквата де. Християнската. Колкото и турското законодателство, което допуска съществуването на всички вери от „Книгата” – тоест и на християнството, и на юдаизма.

   

  Потурчването

  Сега ще ви кажа кой е бил най-страшният потурчител. Оня, който е накарал най-много християни да сменят вярата си с „поганската” вяра.

  Казва се джизие.

  Джизието не е турски злодей, чер арап, кожодер и главорез.

  Това е данък.

  Хората в Османската империя по никакъв начин не са били равнопоставени. Били са неравнопоставени по вяра. Християнството е било позволено, но това, че християните са били задължени да строят църквите си по определен начин и, че са им били забранени определен вид дрехи, е вярно.

  Освен това са плащали данък джизие за това, че са християни. И това е причина мнозина да сменят вярата си с турска . Имало е и насилствено потурчване в Родопите. То става по време на Критската война, когато в империята се разпалва верския фанатизъм. Но това потурчване е изключение. И никак не е било така масово, както го описват по читанките и както показват по филмите.

  „Време разделно”, например, е поръчков филм, направен въз основа на следното свидетелство от летописа поп Методи Драгинов от село Корова:

  „И на Гергювден се потурчиха бан Велю, протопоп Константин, поп Гюрге и поп Димитър ва Костантово, и сите кметове и попове от друзите села. И като бьеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчат и кои се потурчат, да им дадат жито за яденье…Нашите се турчиха до Богородица (августа). Кои се не изтурчиха, едни изклаха, друзи бегаха по гората и тям изгореха кащите.”

  Една подробност: Потурчването започва след един донос, направен от „пловдивския митрополит проклет Гаврил”, както го нарича отец Методи. А Гаврил обвинява селяните, че „не му давали”. Ето какво пише отчето:

  И пашата каза: „Вие лажете. Мене обади карабашот ва Филибе (Пловдивски митрополит проклет Гаврил –б.а).“ И тье казаха: „Он нас не заповеда, та че оти му не даваме, та ни клевети.“

  Какво ли не се му дали селяните на митрополита, та да се почне потурчването?…- това във фила „Време разделно” не е обяснено, разбира се.

  Но това потурчване в Родопите по никакъв начин не може да бъде показател и свидетелство за някаква цялостна, целенасочена, постоянна и принудителна смяна на вярата. А доказателство, че такава принуда не е имало, е самото запазване на вярата.

  На султана му трябват и християни. Иначе кой ще плаща проклетото джизие…

   

  Геноцид

  Тоест целенасочено изтребление на една народност, на един човешки вид, на един ген.

  Е, това вече са съвсем празни приказки. Няма такова нещо при турското (османското) владичество.

  Султанът не избива своите християнски поданици. Пази ги. Ясно защо. Че нали от тях идва всичко. Нали те му произвеждат всичко.

  През турското робство се получава тъкмо обратното на геноцида. Българите се увеличават по брой. Дори казано грубо, но точно и по научному, те се размножават много по-бързо от турците. Причината е пак данъкът джизие. Християните го плащат за това, че не ходят на война. Джизието е всъщност кръвен данък с обратен знак.

  Времето от 15 до 18 век, а и след това, е било време на войни. Из цяла Европа са се водили войни. Без прекъсване Не се побират в читанките, толкова са много. И хората са измирали. От войни, глад и болести – най-вече чума.

  През всичките тези векове българите не са ходили на война. Не са умирали от глад – по нашенско гладни гробища няма. Чумата е косяла най-вече градовете, българите са живели по селата.

  И са се увеличавали по брой.

  Клането в Батак е жестоко, но няма как да надмине по брой жертвите от постоянните войни и кланета в християнска Европа. (Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко негово, не се само това, което пише в читанките.)

  …

  Е, да стигнем и до най-важното. Най-същностното. Онова за което никой не се сеща и за което никой не говори. Пълното и цялостното самоуправление на българските общини по време на турското владичество.

  В Османската империя действа един адет, един закон, наложен от още от византийския император Лъв Трети Исавър . Този закон е бил съобразен със славянския начин на живот и е имал за цел да привлече славяните към Ромейската държава, за да не бягат те при българите на Тервел. Според този закон (номос георгикос) селските общини, които обхващат едно или няколко села, отговарят общо пред държавата за данъците и действията си, като техен представител е кметът или чорбаджията. И се самоуправляват. Живеят по своите си закони. По обичайното си право.

  В Османската империя цялата земя принадлежи на султана, това е отглас от чергарското минало на турците. Чергарите нямат нужда от своя земя, земята принадлежи на Господа и на неговия земен представител – хана или султана.

  На общините се предоставя султанска земя, в замяна на което те са длъжни да си плащат данъците. А какво ще правят със земята, как ще я обработват, как ще я разпределят – това си е тяхна, общинска работа и никой не им се меси.

  Животновъдството и земеделието е последното нещо, с което един спахия би се занимавал. И селяните обработват и разпределят земята така, както са го правили от неолита още.

  Земята бива частна – купува се, продава се и се предава по наследство (вътре в общината, между селяните). Земята е и общинска – горите, реките и пашата. Като цяло земевладението е такова, каквото винаги е било при славяните и каквото е общо взето и сега в развития свят.

  И както става по целия свят, нещата се променят при появата на едри земевладения – в случая с Турската империя – при появата на чифлиците. Когато бейовете и спахиите решават, че султанската (господювата) земя трябва да бъде тяхна. В България това става чак през 18- 19 век и само в някои области като Добруджа.

  Важното е друго.

  Получава се значи, нещо причудливо. Получава се така, че по време на турското „робство” общините имат пълно, цялостно и неоспорвано от никого самоуправление. Те живеят така, както винаги са живели и както са искали да живеят.

  Турците са дали на българските земевладелци онова, което те винаги са искали да имат, което винаги са имали и което не друг а някои български царе (Симеон) и някой български велможи (тези от края на Второто българско царство) са се опитвали да им отнемат. Свободата при общинското самоуправление до голяма степен обяснява липсата на всенародна съпротива срещу турското нашествие. Обяснява също и липсата на някакви по-забележителни въстанически пориви през вековете на турско владичество.

  Въстания вдига по-често турските селяни – чергари от Анадола, нежели българските.

  Априлското въстание го прави нововъзникналата българска гражданственост. Селяните са били по- склонни да предават въстаниците, нежели да им помагат. (Четете Захари Стоянов, бе хора, ама всичко което е написал, не това, което читанките преразказват).

  ..

  Защо за тези неща историците ни нищо не пишат и нищо не казват ? Дали защото не им е изгодно ? Или пък защото не ги знаят ?

  Ще излезе май, че Вера Мутафчиева, Бога да я прости, е последната познавачка на тази част от историята ни.

  Общинско самоуправление е разковниче и обяснение за много неща. В доста отношения то е било благословия за земеделците. За народа тоест. Но е било и проклятие. Както и цялото турско присъствие, или владичество, или робство – както искате го наричайте. То, робството или присъствието, е било проклятие не заради причините, описани в читанките – тежкото положение на народа, непосилните данъци, еничарството, потурчването, изтреблението на хиляди хора, или пък геноцида срещу българите – това последното твърдение се дължи на въпиющо невежество.

   

  Турското владичество е било проклятие за България поради други причини

   

  Заради турското владичество България пропуска европейското развитие. Цялото. Пропуска основни, решителни, съдбоносни достижения на европейската и човешка цивилизация. Пропуска Възраждането, пропуска Великите географски открития и отварянето към света, пропуска научните открития – Коперник, Бруно, Нютон, пропуска реформацията, църковните преобразувания), пропуска забележителни достиженията на музиката, живописта, литературата, театъра и философията. Пропуска печата, книгоиздаването и книгоразпространението. Пропуска готиката, барока и класицизма. Пропуска века на разума и века на просвещението. Пропуска индустриализацията. Пропуска големите обществените борби и преобразувания, пропуска великите идеи за правата на човека, за гражданските (не селските) свободи и равенството пред закона.

  Ето за това бива да се съжалява и да се проклина (в иносказателния или в буквалния смисъл) турското присъствие, турското владичество, или турското робство, не заради глупостите в читанките. (В читанките тия пропуски не се споменават, там се казва че европейското възраждане не е започнало с незначителните открития на Колумб, а с величествените стенописи на Боянската църква ).

  Не бива да се забравя, че заедно с българите, всичко това пропускат и турците. И турците, и гърците, и румънците, и сърбите, и албанците, и босненците, и херцеговците, и черногорците.

  Ботев и няколкото десетки възрожденци, будители и просветители него е трябвало да наваксват всичко.

  През своя живот, за десетина години само, Ботев е трябвало да навакса пропуснатото от българите през всичките тeзи четири-пет века. И пропуснатото през реформацията (православните скотове), и пропуснатото през века на разума (и ти, Боже, на разума), и пропуснатото в поезията и литературата, наваксвал е изоставането в обществените отношения свобода, равенство и човешките права (плачете за Париж), наваксвал е пропуснатата ренесансова представа за силата на личността и човешкия дух, наваксвал е изоставането в книгоиздаването и печатарството, писал е вестници, превеждал е от френски и е съставял задачи дори.

  За десетина години само Ботев се е опитал и в много отношения е успял да извлече, да събере, да представи, да изрази, да предложи и да разпространи непознати за България и Балканите достижения на европейската и световната цивилизация.

  Отделен е въпросът, че от целия му възрожденски дух и непомерна дейност българите почитат само въстаническо-хайдушките му скитни и неизбежните (а също смислени и величави за времето си) националистически пориви.

  Затова от всичко, което е написал, не бива да се променя нито дума или запетая.

  Нито пък бива да се притулват същностни страни на творчеството, както се прави сега. Да се прикриват писанията му срещу руския (казашки) ботуш, например.

  Ами писал е срещу „миризливия казашки ботуш”, както определя образно тогавашното руско общество, защото това общество е било робско и мракобесно. (В много отношения то и сега си е такова).

   

  Ами писал е че, турците са проклети, защото наистина са били такива.(В много отношения те вече не са такива).

  Ами писал е, че българите се идиоти, защото наистина са били такива. (В много отношения и сега са такива).

  Представете си само на какво невежо, захлупено, назадничаво, затъпяло природонаселение е трябвало Ботев да натрапва 500 века европейско и световно развитие.

  Все едно Айнщайн да направи във фейсбук страница за Общата теория на относителността, посещавана предимно, ако не и само от малоумни хейтъри (Омрази, както им викат на Северозапад), които по никакъв начин не могат да бъдат убедени, че земята е кръгла след като нощем, бидейки с главата надолу, не изпопадат в бездната на пространство-времевите кривини. (А бе защо ли това състояние на неразбиране ми е познато?)…

  През всичките тези векове на турско владичество българите си живеят в своите общини – далеч от обществените бури, стълкновения и достижения. Живеят като чушки в буркан безметежното си живуркане – сгушено, битово, земно, без пориви, възходи или падения, без войни и достижения.

  Без възможността да влияят върху обществения и държавния живот на света в който живеят.

  Нещо повече. Без надеждата, че биха могли да влияят.

  Нещо повече. Без представата, че биха могли да влияят.

  Тази представа се посъбужда едва през втората половина на 19 век /църковните борби/, след четири века и половина сън. Сън дълбок, както се пее и в бунтовническите песни.

  Това състояния, тези адети, привички и обичаи предопределят завинаги общественото и гражданското поведение на българите. Робската психика не е празно понятие.

  Ние тук ще си живеем с хитрости и далавери (ще крием добитъка в гората, за да пестим от данъка), кметът ще си прокара джаде до къщата, щото ни представя пред властите, а пък когато дойде пашата, ще му целунем ръка, белким ни направи някой себап – къде чешма (построена от НДСВ), къде спортна зала, къде магистрала…

  Не преди триста, или четиристотин години, а преди три месеца селяните от Сапарева баня (нарочно пиша селяните), паднаха на колене пред портрета на Бойко Борисов, белким им уреди нещо си там. Наистина изпопадаха на колене – случката я даваха по телевизора, има я и в Мрежата.

  Дойдат ли пък нашите на власт, дошло му е значи времето да уредим нашата община, нашата махала, нашата рода и въобще нашите си хора. За държавата има кой да мисли. Пашата, бея, великия везир и султана. Или продължителят на тяхното дело – Бойко Борисов. Нали това им е работата – да мислят вместо нас.

  И така е във всичките страни на Балканския полуостров били под османско владичество. Включително и в Турция.

  Казват, че Левски бил закононарушител.

  Естествено, че е бил закононарушител. Сега ще ви кажа още трима закононарушители.

  Султан Селим Трети, решил да направи някои преобразувания и да замени еничерския корпус (той вече не се попълва с кръвен данък) с редовна армия по западен образец. Удушен.

  Султан Абдул Азис (по негово време избухва Априлското въстание), обявил финансовия крах на империята и по тази причина решил да направи преобразувания по западен образец. Убит.

  И третият – най-големият. Кемал Ататюрк.

  Всъщност най-големият закононарушител и душманин на османската империя, най-големият рушител и губител на нейните адети и на нейното наследство е не Васил Левски, а бащата на всички турци Кемал Ататюрк.

  В преобразувателското си ровене и в желанието си да изстърже османското наследство от родината си той стига до там, че забранява отколешната турско-арабска писменост и я замени с латиница. Дотам, че изгаря голяма част от архивите на империята. Като шега на съдбата част от тези архиви са спасени от български офицери и тайно прекарани в България с камион – това е сравнително известна случка.

  Хайде да си въобразим невъобразимото – султан Селим Трети, Васил Левски, султан Абдул Азис, Христо Ботев и Кемал Ататюрк като съратници.

  А всъщност защо пък да е чак толкова невъобразимо.

  Четиримата действително са имали някои общи разбирания. Имали са и едно общо виждане (идеал).

  Страните им да се отърват от назадничавите, овехтели и пагубни за народите им османски табиети, да догонят Европа и да бъдат част от развития свят.

   

  Разбира се, на Турция й е най-трудно да се отърси, от това наследство. Тя все още не се е отърсила.

  Но и България не се е отърсила. Не съвсем.

  Взаимната омраза, раздухвана по примера на националните пориви от втората половина на 19 век е част от това наследство.

  Едни хора предложиха да се построи огромен, ама много огромен паметник на Левски и да се забучи някъде при турската граница, та Левски да гледа строго към турчолята, да ги плаши като едно време джингибито както ги е плашил, а пък ние, българите, да се гордеем национално.

  Турците пък, ако решат и те да се покажат ербап, могат и те на границата, баш срещу паметника на Левски да издигнат един свои си огромен, ама още по-огромен паметник, примерно на Сюлейман от „при Шипка” или на адаша му Сюлейман Великолепни.

  Пък ние да не им се дадем и да издигнем нов, още по-огромен паметник на Левски.

  Пък те, ако щат да се покажат още по-ербап, да издигнат един още по-нов, още по-огромен паметника на Сюлейман.

   

  И така нататък, докато…

  Изследователите вече разбраха защо са изчезнали племената от Великденските острови. Изчезнали са заради огромните каменни истукани. За да изправят тези истукани близо до брега на морето, на местните хора са им били нужни много дървени трупи (подлагали са трупите отдолу, та да търкалят истуканите). И затова са изсекли всички дървета. Като следствие изворите пресъхват и островът опустява.

  А за какво са им били тези истукани, не е съвсем сигурно.

  Може би за да ги види откъм морето някое божество, или някой баш юнак, та да дойде и да им оправи и бакиите.

  А може би истуканите са били издигнати, за да се види, че племето на дългоухите е било по-велико от племето на късоухите. (Или обратното, няма значение, но такива две племена е имало на острова).

  Но каквито и съмнения да има по въпроса паметник на какво са тия истукани, няма съмнения за това паметник на какво са станали.

  На човешката глупост, разбира се.

  Ама ще кажете, че това е било много отдавна, било е много далеч, някъде по средата на Тихия океан и сега такива щуротии не стават.

  Ами не ходете чак в средата на Тихия океан, идете в съседно Скопие и ще видите дали не стават такива щуротии.

  То не си оправило водопроводите, кръстовищата и транспорта, то не си е изнесло боклука, ами строи каменни истукани на кой ли не, включително на император Юстиниан (sic), та да си повдигне самочувствието.

  А сега да ви кажа какъв би бил най-подходящият паметник и за България, за Османската империя и за българо-турските взаимоотношения.

  Двама души от бронз. Ама не големи, малки, като ония на площад Славейков, дето децата им викат „чичковците” а Симеон СакскКобургготски „братя Славейкови”

  Да седят кротко един до друг някъде на българо-турската или на турско-българската граница, да си приказват, да разтягат локуми и да се наддумват.

  Настрадин Ходжа и Хитър Петър, разбира се. А може също Хитър Петър и Настрадин Ходжа. А може Настрадин Петър и Хитър Ходжа. Само да не е Левски и палачите му. Те вече си имат паметници където трябва.

  Преди време вековните врагове Франция и Германия по предложение на съответните министрите на културата и образованието и с благословията на Франсоа Митеран и Хелмут Кол направиха общи изложби за миналото на двете страни, за това как едните си представят другите, за заблудите и недоразуменията, за глупавите предубеждения и предразсъдъци, както и за откровените лъжи.

  И хората не се хванаха за гушите, когато видяха, че в немската част на изложбата Карл Велики е представен като велик германски император, а във френската – велик френски император. Смяха се.

  Преди време двамата големи държавници Франсоа Митеран и Хелмут Кол заедно, хванати за ръце отдадоха почит на загиналите при Вердюн.

  Сега Франция и Германия не са вековни врагове. За омраза между французи и германци е смешно дори да се говори дори. Сега Франция и Германия са двете водещи европейски държави, които имат най-голямо влияние при определяне политиката на Съюза.

  А толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце да отдадат почит на загиналите при Шипка. На всички загинали – и българи и турци.

  Ами в края на краищата на „турчолята”, пратени да се бият при Шипка им е било внушавано, че се бият за царщината си, тоест за султанщината си и изпълняват свещения си дълг.

  Ами толкова ли е страшно и невъобразимо българският и турският държавен глава заедно, хванати за ръце да отдадат почит на загиналите при Чаталджа.

  Ами в края на краищата на „българята”, пратени от Кобурггота да завладяват Цариград е било внушавано, че се бият за родината си.

  Ами толкова ли е страшно и невъобразимо да се напише една обща история на турското владичество по нашите земи. Най-малкото поради това, че тази история наистина е обща. Не за да се преподава по училищата, това скоро няма да стане. Но като опит за взаимно разбиране поне.

  Ами изглежда чак толкова. Страшно и невъобразимо.

  Защото вместо умни, образовани и далновидни държавни мъже, вместо истински водачи, способни да осмислят миналото и да осветлят бъдещето, народът си е избрал за властници (по свой образ и подобие) полуобразовани тарикати, чиито умствени и държавнически способности се изчерпват предимно със способността им да се възползват от хорските предразсъдъци и заблуди. Да ръсят тъпни от рода на тази, че всякакви изказвания за Ботев и Левски извън общоприетите, ще се приемат като заплаха за националната сигурност – Боже, каква посредственост и първичност. И то не от министър на войната, или полицията, а от министър на образованието.

  Но, както е рекъл Оня – „Млъкни сърце”.

   

  *Публикувано в блога на автора.

  

  Хитър Петър и Настрадин Ходжа (С.Стефанов)

• Краят на света се отлага

  Защото предстои стогодишна война за очовечаването на човечеството

   

  Румен Леонидов,  Биволъ

  Краят на света се отлага не защото древните погрешно са провидели настоящето ни или ние лошо сме си превели предсказанията им. Напротив: през 2012-та наистина идва краят, но не на света, а краят на ХХ в. И започва новото столетие, тръгва нова епоха, след финала на безсъзнателното ни поведение. Защото не хронологията на датите са важни, а същността на събитията, които предизвикват трайните промени в историческия календар на света. Точно те разчертават относителните граници между живите и мъртви времена, между застоя и еретичното му отрицание, между безвремията и междувремията.

  Светът едва днес започна да прозрява, че след смъртта на комунизма, умря и старият капитализъм.

  За първи път кризата на християнските добродетели, или кризата на морала като общочовешка ценност, доведе до световна икономическа криза. Тя е свързана както със светотатствения светоглед на безсмислено богатите, както с алчността и душевната затлъстялост на умиращата от преяждане средна класа, но и с отчайващата духовна нищета на нищия обслужващ персонал, наречен най-общо народ.

  За първи път демокрацията и пазарната икономика се изправиха една срещу друга, като две отровени от собствената си отрова, змии. Пазарът продаде себе си. И изяде гражданско общество. То оцелява на части: в него или няма демократично неподчинение или ако го има, то само до-писва, а не пре-написва дневния ред на обществото.

  Защото механизмите на амортизираната демокрацията са изхабени и демодирани, и спряха да произвеждат устойчиво бъдеще, както и надеждно настояще.

  Тя възпроизвежда миналото: работническата класа уж живееше в рая, но преди да бъде разбогатена, бе превърната в плоскодънна лодка, върху която средно богатата прослойка дълго време се носеше по средата на течението. Но лодката взе, че се обърна, защото течението тръгна назад. И средната класа започна да потъва и да се преселва от вчерашния кредитен рай към днешния ад от задлъжнялости. Пита се кой е по-луд: който предлага банковата баница или който я яде, без да мисли, как ще я плати? Кой е по-алчен – банкерът-лихвар или средно класовият алчник, който е свикнал да взима заем от едно място, за да го върне на друго, пък каквото ще да става? Как се казват онези, които плюскат в луксозен ресторант, а сетне не им стигат парите да покрият сметката… Подсетете ме, на български имаме стотина думи за подобен тип паразитиране, но ако на американски няма такова понятие, трябва да си го измислят… За да стане нарицателно за следващите поколения англосаксонско говорящи люде, които днес са мнозинство на планетата ни.

  За това не идва краят на света, а идва краят на моралната агония, която тресе целокупния християнски свят. Той вече много лошо управлява света, живее без страх и без любов от Бога, безчестен е спрямо собствените си морални устои и не размножава вярата в силата на доброто.

  Западната цивилизация уби хуманните си идеали, заради които води тежки стогодишни войни: за просвещение, за просветление, за повече граждански права, за повече човечност, за макс справедливост, за защита на обществена чест и частната собственост, за лично достойнство на човека.

  След 1990 г., когато комунизмът формално рухна, цивилизованото човечество си отдъхна – Студената война свърши, термоядрената се отдалечи като възможност. Но Западът като цяло, остана без видим враг, без онова, което го стимулираше да бъде верен на принципите си. И най-неочаквано той се оказа по-глупав от очакваното: нито за миг не се осъзна, че в безпощадната битка със своя противен противник е заприличал на него, че се е превърнал в негово мрачно подобие. Че новите глобални условия изискват от Запада да бъде съвсем нов, а не пиян от щастие победител, да бъде умен лидер, загрижен за предстоящото сражение със

  собствените и недостатъци.. Да бъде силно притеснен кой път води към Съвършенството.

  Вместо това Западът се оказа повече от противен и не само до доказване на противното. Той не успя да се самоопровергае, за да дръпне човечеството към поредния етап на духовното усъвършенстване, а ръгна да печели нови пазари, да прави виртуални сделки, да се сработва с назначените комунистически капиталисти, да души с разширени ноздри за по-евтина работна ръка… И да обръща гръб на родните си наемни работници.

  И в така внезапно възникналия аморален вакум задълго се настани черната дупка на глобалната икономика, през която продължава да изтича излишъкът от ненужното ни време и да протичат неуправляеми световни процеси.

  Един от тях е събуждането на мъртвия комунизъм, но не като държавен капитализъм, а като религиозен фанатизъм. Този нов вид комунизъм обаче няма идеологическа основа, а има религиозно-етичен фундамент. Вместо доверие в диалектически материализъм и вярност към марксизма, вместо култ към личността – той намира опора и утешение, вяра и доверие във Високия, в Невидимия, в Идеала за Идеалния.

  Докато в същото време настроеният новаторски, елитен авангард на западната идеализация бързо се превърна в уморен, застаряващ, ретрограден и самодостатъчен елит. Така Средновековието на мюсюлманството дочака своя нов век, своя пик, своя самозащитен Ренесанс. А хрисимият хуманизъм на християнството озверя.

  Ето защо днес не мохамеданите заплашват устоите на цивилизацията ни, обратно, тя се руши от нашето безверие, безбожие, лицемерие и алчност.

  А бедните слоеве на яростните мюсюлмани са като озлобени деца,

  Които няма никога да пораснат, но те са обхванати от ужаса на отвратително си настояще и безнадеждната си безбъдещност.

  Демодираната ни демокрация никога не е била толкова безпомощна да се справи със старите си е недъзи. А те станаха очевидно по-силни от отделните й, все по-отслабващи добродетели.

  Причините вече се знаят: плътта надделя над духа, материята взе своето от нематериалното, видимото разката майката на невидимото… Консумативното общество изконсумира себе си.

  Глобалният ни проблем обаче не е в противопоставянето на религиите, а в противопоставянето на моралите – при нас формата остана без съдържателна, ние си източихме морала с фалшиви фактури. Докато отсреща морала още търси своята обществена и държавна форма. И напоследък успешно, за себе си, я намира: виж арабската пролет как набира сила в религиозен фанатизъм. В него Бог не е Ленин или Сталин, Хитлер, Мао или Ким Ир Сен, а самият Бог. И култът към него не може да се развенчае на поредния партиен конгрес.

  Идеята на американските служби, че нововъзникналите видове мюсюлмански братя ще вземат властта, но бързо ще се корумпират и ще провалят, за да отстъпят място на следващите прозападно настроени правоверни лидери, не е въпрос с повишена трудност, е жалка смешка с повишена тъга като последствия. Защото прилика на простодушните пролетарии с много бедната, но бързо размножаваща се мюсюлманска маса, е формалната страна между религиозния фундаментализм и фанатичния комунизъм. Неформалната разликата обаче е същностна – едните вярват в Небесния, в Незримия, в Идеалния, а вторите във Вожда, във Фюрера, във уж вечния Генерален секретар. Това показва, че онези, които решиха да демократизират с износ на демокрация арабския свят, са същите атеисти, каквито и колегите им от бившите КГБ-та и ДС-та. Че едните и другите вярват повече на парите, а не на любовта към Бога. Че разчитат повече на разврата на властта, отколкото на морала на набожния. И че искат светът да продължава да се върти между хладилника и тоалетната чиния, да се води само от глад, секс и страх, което принизява Човека до Животно и най-често го превръща в Звяр.

  Проблемът не и във факта, че православието, католицизмът и протестантството продължават да бъдат разединени, а в това, че непрестанното търсенето на различните начини за духовно израстване бе изоставено, с малки изключения, от почти всички народи и страни, където се проповядва Христовата любов. Вместо това населението в тези държави се втурна в надпреварата във въоръжаването с нови предмети и ненужни вещи.

  Проблемът е, че подобно на съвременната демокрация, и многовековните християнски постулати са безпомощни пред безвремието на Безчестието. И христовите паства на практика припознават, но не спазват нито Новия завет, нито Десетте Божи заповеди от Вехтия.

  Ето защо мисля, че ние, християните, обезсмислихме саможертвата на Христос. Нашата духовна недъгавост ни прави опасни за света. А не агресивния атеизъм, нито хрисимите секти, нито юдаизмът или мохамеданството. Ние водим, като водеща сила, човечеството по грешните, по греховните пътища, а тези пътища ще ни отведат до края на света. Ако продължаваме да самопредаваме като порядъчност и да изповядваме нехристиянското зъб за зъб, око за око, кръв за кръв.

  В глобален план го няма Бунтуващият се човек, има бушуващи футболни фенове. Няма го вече Интелектуалецът. Вместо творчески и обществено активен модел на интелект, ни пробутват дъвки с подсладители като кухия Куелю и безумния Букай. Отсъствието на Големия световен писател, иначе е запълнено от сръчни и по-сръчни занаятчии на тиражни четива. Тези автори работят здраво за всеобщото задоволяване на непретенциозните художествените потребности на световната масовка.

  Тези дилъри на масовата култура обслужват първия слой на треторазрядната средна класа, забавляват я, заблуждават я, красиво я развращават. Как ли? Като не я карат да мисли, да разсъждава на ум и на глас. Щото на самите не им е даден Дух, за да бъдат изразители на Нещо значимо, а само на Нищото. И няма как да могат да събудят индивида у личността.

  Затова и избираемия от народите елит е съставен предимно от популисти, трагични в усилията си комици и ужасяващи смешници, палави палячовци и медийни месии. Сякаш Световната банка за елитни личности е фалирала и политическият подиум се препълни от профани, от простаци, по които обаче много си пада световна тълпа. Да, тълпите винаги са играли решаваща роля в израждането на историята. Но ролята им никога не е била толкова определяща, колкото днес, в хранителната среда на демокрацията. Защото демокрацията има дава право да гласуват и те масово гласуват за себеподобните – стадото гласува за овчаря си…

  Управниците ни могат толкова, защото толкова изискваме от тях. Те са шоумени по нрав и като такива са много близки и разбираеми до нрава и нравствеността на Масовия човек.

  Няма го вече и Интелигентът като събирателно същество. Днес малцина създават арт, изкуството най-често е в рамките на удобната за консумация култура. Тук, у нас, Хленчещият интелигент, провинциал по манталитет, е трайно забит в ъгъла на сеирджиите, изгуби се в множеството от Уплашени и Объркани човеци.

  Ето защо краят на света се отлага: защото предстои стогодишната войни за очовечаване на човечеството.

  Затова 2012 г. ще е фатална за мнозина от мнозинството, тя ще бъде финална за общите ни безобразия. Понеже почти всички сме в опиума на бързоликвидните си цели и на необезпечени кредити.

  Но живеенето на заем свърши. Започва живот без никакви аванси.

  Започна обратното летоброене на фалшивото начало на фалшивия нов век – той продължи вместо 100 години, цели 112 лета.

  Тази високосна година ще бъде стартова към друг, по-висш етап на планетното, а дай Боже, и на планетарното ни развитие. Тъй като е видно, че без невидимите сили сами няма да можем да се справим със себе си.

  Но оттук на сетне светът ще започне много бавно да си възвръща човешкия облик. Много бавно, защото много дълго се саморазрушавахме като мислещо животно. Трябва много време, за да може озверялото ни лице на хищник изцяло да се преобрази до своя изначален образ и подобие.

   

  

• Бжежински: „Загубихме информационната война“

  Става все по-нагло със всеки изминат ден. Политическата върхушка мрази свободата на словото, те мразят факта, че вече нямат монопол върху потока на информация, нито контролират вече новините, писа The Lone Star Watchdog…

  Те губят PR битката, при което голяма част от американския народ е загубил вяра в правителството и сега ги вижда като заплаха за свободата и сигурността на нацията, пише източникът.

  Интернет и алтернативните медии в момента доминират информационната война.

  Дори политически елит като Збигнев Бжежински и Хилъри Клинтън заявиха: „Загубихме информационната война„. Това е така, защото Интернет прескочи масата от медийни динозаври.

  Основните новинарски медии и вестници губят зрители и читатели, защото са възприемани като пропагандна ръка. / ЕПОХАЛНИ ВРЕМЕНА

• Плевнелиев се срещна с българската общност в Бостън

  Българският президент заяви в Бостън, че в България вече има култура на предприемачество

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  В България започва да се създава култура на предприемачеството, а изграждането от 2013 г. на „София тех парк“ ще подпомогне този процес. Това каза на среща с българската общност в Бостън президентът Росен Плевнелиев. Държавният глава разговаря със сънародниците ни в последния ден от работното си посещение в Съединените щати.

  Президентът припомни, че „София тех парк“ се предвижда да бъде първата иновативна екосистема в България, която ще осигури възможност най-вече на малкия и средния бизнес да изгради стратегически партньорства в сектори с висока добавена стойност. Наложително е малките и средните предприятия да се ползват с приоритетно внимание, което не се случва в последните години, посочи българският държавен глава.
  

  Българите в Бостън поставиха пред Плевнелиев въпроси, свързани с възможностите за реализация в страната, за привличане на повече чуждестранни инвестиции и за започване на бизнес в България.

  По-рано президентът разговаря с бизнес общността и членове на „Харвард клуб“ в Бостън. Пред тях Росен Плевнелиев представи икономическата ситуация у нас и възможностите за инвестиции и икономически растеж през следващите години.

  Устройство за мобилен телефон, което сканира ретината и прави пълна здравна диагностика и други иновативни продукти бяха представени пред президента Плевнелиев по време на посещението му в „Кеймбридж иновейшън център“. Центърът е сред най-големите бизнес инкубатори в света, в който работят повече от 500 стартиращи компании.

  В Бостън Росен Плевнелиев посети и една от големите компании в района на Масачузетс, специализирана в развитието на биотехнологиите.

   

  Източник:  Dariknews.bg

• Референдум ще реши съдбата на АЕЦ „Белене“

  БСП и „Атака“ са твърдо за допитването, ДПС се колебае, ГЕРБ мълчи, а десните ще се опитат да го осуетят

   

  Любен Обретенов, Людмил Илиев,  в. „Сега“

  България е на път да проведе първия в историята си референдум, иницииран от гражданите, и той ще е за съдбата на АЕЦ „Белене“. Вчера регионалният министър Лиляна Павлова обяви, че проверката на ГРАО е потвърдила валидността на 543 639 от общо около 770 000 подписа. Подписката бе инициирана от БСП, а въпросът, по който левицата настоява за общонародно допитване, е: „Да се развива ли атомна енергетика в България чрез изграждането на ядрена централа на площадката в Белене?“. По закон Народното събрание е задължено да приеме решение за произвеждане на национално допитване, когато това е поискано от инициативен комитет с подписка, съдържаща подписите на не по-малко от 500 000 български граждани с избирателни права.

  От обясненията на Лиляна Павлова стана ясно, че са проверени общо 717 021 подписа. В 137 000 от тях имало сгрешени лични данни, 28 000 души са се подписали повече от един път, 2200 са под 18 години, 1300 не са български граждани, 3000 са лица, които са починали и т.н.

  Председателят на парламента Цецка Цачева заяви, че предложението за референдума вече е разпределено на комисиите по правните въпроси и по регионалното развитие. Според предвидената в закона процедура комисиите трябва да излязат със становища в рамките на един месец и да изготвят проекторешение, което ще се представи на парламента. Депутатите ще могат да редактират въпроса, без обаче да променят смисъла му. Три месеца след като предложението е внесено, НС трябва да приеме решение по него, а президентът трябва да го насрочи до един месец от обнародването му. Датата не може да е по-рано от два и по-късно от три месеца от обнародването на решението на НС, което означава през април.

  Предложението, предмет на референдума, е прието, ако в гласуването са участвали не по-малко от участвалите в последните избори за НС и ако с „да“ са отговорили повече от половината от тях. Броят на гласувалите според подписите в избирателните списъци на последните парламентарни избори през 2009 г. е 4 345 450 души.

  Според леви депутати решението на НС е формално и парламентът не може да откаже допитването. На друго мнение са обаче от „Синята коалиция“. Бившият лидер на СДС Мартин Димитров обясни пред „Сега“, че законът дава възможност на народните представители да преценят дали да има допитване или не. Съгласно чл.13, ал.7 от закона „проектът за решение одобрява предложението за произвеждане на референдум с въпроса или въпросите, по които трябва да се проведе гласуването, или мотивирано отхвърля предложението“. Затова десните възнамеряват да провокират сериозен дебат в парламента в опит да наклонят везните в своя полза.

  До редакционното приключване на броя от ГЕРБ не бяха открити за коментар на подобна възможност. Преди месец лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов обяви, че подкрепя референдума, но е против „Белене“, защото смята, че е по-добре да се изградят 7 и 8 блок на „Козлодуй“. Той бе категоричен, че ако има допитване, то трябва да се проведе едновременно с изборите, за да се спестят 30-40 милиона лева на бюджета. Вчера той не бе открит за коментар.

  Проверка на „Сега“ показа, че засега провеждането на референдума се подкрепя открито от БСП и „Атака“. Предпазливи остават представителите на ДПС. Депутатът от движението Четин Казак обясни, че партията на Ахмед Доган по принцип подкрепя допитване по въпрос, който е от стратегическа важност за енергийната сигурност. Динамичната ситуация около проекта „Белене“ и хаотичните послания, които отправят управляващите, обаче все още не позволяват на ДПС да заеме категорична позиция, допълни Казак. В опозицията са единодушни за едно – ако референдумът се проведе и е в полза на изграждането на „Белене“, това ще отмени досегашните решения на управляващите, с които те блокираха проекта, а всички държавни институции ще трябва да предприемат необходимите действия по реализацията му.

  По отношение на цената за провеждане на референдума опозиционните депутати реагират скептично към изявленията на премиера Бойко Борисов, че той ще излезе около 30-40 млн. лв., колкото миналогодишните избори. Според левия Янаки Стоилов разходите ще бъдат между 1/3 и 1/2 от парите, отишли за вота. „Изборите миналата година бяха „2 в 1″. Няма да има кандидати, нито различни бюлетини. В никакъв случай няма да излезе колкото едни избори“, съгласи се и Четин Казак.

  Ако управляващите не осуетят референдума с някакъв трик, на практика за първи гражданите ще имат възможност да вземат пряко участие в решаването на стратегически за страната въпрос. Ако те се произнесат „против“ „Белене“, кандидат-инвеститорите ще трябва да зарежат плановете си. Ако са „за“, но няма инвеститори, правителството ще трябва да намери такива или да построи централата със средства от бюджета.

  ПОЗДРАВЛЕНИЯ

  „Поздравявам всички хора, които се включиха в най-голямата в съвременната история на България подписка за референдум за АЕЦ „Белене“. Това е голяма победа за пряката демокрация в България и за всички хора, които искат гласът им да бъде чут и важните решения за България и гражданите да се вземат по прозрачен и демократичен път“, обяви лидерът на БСП Сергей Станишев. Според него е видно, че спешното представяне на нов инвеститор от правителството е свързано и с тези резултати. „Става ясно още, че безбройните приказки на управляващите, че проектът е икономически неизгоден и че няма да има пазар за него, не почиват върху здрава основа и са пълна пропаганда“, заключи Станишев.

  .

  Кандидатите за АЕЦ „Белене“ стават все по-тъмни

   

  Още преди да има ясен инвеститор, НЕК почна да смята колко ще струва отделянето на активите и пасивите на втората атомна централа

  Юлиана Бончева,  в. „Сега“

  НЕК изненадващо пусна обява, че търси фирма, която да изготви оценка на „обособени активи и пасиви, свързани с проекта АЕЦ „Белене“, с готовност за тяхното отделяне. Така още преди да е ясно има ли сериозен инвеститор, електрокомпанията ще направи поредни харчове по атомния проект. Търсенето на оценител очевидно е в изпълнение на плана на консорциума „Глобал пауър“, който предвижда от НЕК да се отдели и обособи отделна компания, в която да влязат активите и пасивите, свързани с АЕЦ „Белене“.

  За „сериозния“ инвеститор за АЕЦ „Белене“, който в сряда бе доведен и представен в Народното събрание като спасител, вече трети ден валят смайващи разкрития. Въпреки това инвеститорът вече твърди, че веднага може да брои 2 млрд. евро и да привлече сумата до 8 млрд. евро, колкото по негови сметки ще струва атомната централа. Засега никой в България не дава официална информация кой стои зад митичния консорциум „Глобал пауър“.

  По тази причина медиите започнаха сами да изравят факти – главно за групата „Куантум“, посочена пред депутатите като ядро на консорциума „Глобал пауър“. По данни, публикувани в интернет от самата „Куантум груп“, тя обединява много фирми и най-различни бизнеси – от производство на дамски чанти и маркова козметика до пускане на клониран компютър Аpple Macintosh (по-бърз от оригинала!), изстрелване на първия частен спътник (с руска ракета), както и плуваща на кораб електроцентрала. Баща на групата бил незнаен индийски гений, който още през 1966 г. се занимавал с нанотехнологии.

  В четвъртък в. „Преса“ установи, че официалният сайт на „Куантум груп“ се мени в крачка – информацията, че в групата има търговци на конфекция и производител на кексчета, била заличена. Според сайта на „Куантум“ през 2006 г. акционерите решили да закрият холдинга и общия офис, да се разделят на самостоятелни фирми и да се превърне във виртуална структура. Така групата се превръща в мрежа от дружества, които са юридически самостоятелни и независими. Един и същ човек – индиецът Арун Савкур – е регистрирал през 2004 г. сайта quantumgroupus.com, а през юни 2012 – страницата globalpowerconsortium.com на кандидата за АЕЦ „Белене“. Савкур бе на срещата с икономическата комисия в НС в сряда в качеството си на изпълнителен директор на „Куантум груп“.

  Българската връзка на „Куантум“ с известния бизнесмен Богомил Манчев е скрепена с обща компания – „Куантум инженеринг“. В нея участва фирмата на Манчев „Риск инженеринг“, която е дългогодишен доставчик на АЕЦ „Козлодуй“ и е консултант на проекта за АЕЦ „Белене“. Общото дружество също е изпълнявало поръчки за Първа атомна.

  Представителят на „Куантум груп“ за България Анчо Бадев, освен като един от шефовете на фалиралата Кристалбанк, преди години нашумя покрай неуспешната приватизация на „Софарма“ и Варненската корабостроителница и като съпруг на индонезийка Анна-Мария Пурнавати, представяна за принцеса. „Бадев е просто служител, той може да бъде сменен по всяко едно време. Същото се отнася и за Самюел Реди“, коментира Богомил Манчев пред в. „Труд“.

  Ден по-рано лидерът на ДСБ Иван Костов призова правителството да провери кои са мистериозните инвеститори, които той определи като „съмнителни“, „измамни“ и НЛО. Богомил Манчев отвърна на удара, като нарече Костов „черно човече, паднало от Марс“. Премиерът Борисов увери, че службите вече проверяват кои са кандидатите за АЕЦ „Белене“. Реакцията на американското посолство у нас обаче е обезпокоителна. „Правителството на САЩ не е страна по каквито и да е дискусии за евентуален интерес от американски компании към АЕЦ „Белене“, гласи разпространеното вчера становище на щатските дипломати, които изразяват надежда, че „българското правителство ще извърши надлежна проверка на всички потенциални инвеститори, за да провери пълномощията им и икономическата обоснованост на техните бизнес планове. Обикновено, когато става дума за американски инвеститори, посолството застава много категорично зад тях – например в случая с „Шеврон“ и шистовия газ. Министърът на икономиката Делян Добрев е изпратил до Департамента по енергетика на САЩ и до посолството на САЩ в България искане за информация.

  Въпреки критиките на политиците и нелицеприятните факти за инвеститора, заливащи българските медии, от „Куантум груп“ продължават да сипят щедри обещания за АЕЦ „Белене“. „Американският инвестиционен фонд „Куантум груп“ дава парите за проекта „Белене“ – те трябва да обезпечат така наречения собствен капитал от 2 млрд. евро, останалите до 8 млрд. евро ще дойдат от други инвеститори“, твърди в интервю за „24 часа“ Богомил Манчев, собственик на „Риск инженеринг“ и консултант на американските инвеститори. Според бизнесмена цената на Белене е 8 млрд. евро, а не 10 милиарда.

  Вчера в Народното събрание обаче депутатите използваха по-високата сума – 10 млрд евро, в сметките си за необходимите инвестиции и бъдещата цена на тока, за да обосноват позициите си за и против АЕЦ „Белене“. Странното е, че през март ГЕРБ се отказа от втора атомна, защото ако тя струва 10 млрд. евро, ще дава много скъп ток и ще е нерентабилна. Сега управляващите пак говорят за същата сума, но едно от условията, които поставят пред частния инвеститор, е да има дял за държавата в бъдещото ядрено предприятие. Все пак министър Делян Добрев се застрахова: „Няма да вземем решение за размразяване на проекта, преди да знаем кои са инвеститорите. Рано е да се говори за обрат.“

   

• Новият инвеститор в АЕЦ „Белене“: 404 error not found

  Компания с 20000 швейцарски франка капитал иска да строи „Белене“

   

  Публикация на Биволъ

  

   

   

   

   

   

   

   

   

  Новината, че има инвестиционно предложение за АЕЦ „Белене“, мобилизира разследващите журналисти, за да установят кой и с какви капитали иска да строи втора атомна централа в България.

  Най-напред се наби на очи безкритичното отношение на министъра на икономиката Делян Добрев към тази оферта, въпреки факта, че за пръв път се среща с инвеститора „Глобал пауър консорциум“.

  „Министърът подчерта, че досега не е правил никакви срещи, за да не наруши решението, с което България официално се отказа от участие в проекта „Белене“. – пише Дневник.

  1. Министър Делян Добрев е масон от не особено легитимната „Велика Ложа на Старите Свободни и Приети Зидари в България“

  Второ, научихме, че консултант на инвеститора е финансистът Емил Хърсев:

  2. Емил Хърсев е масон и Велик секретар на същата тази ложа.

  Интересно съвпадение, нали? Младшият масон Делян Добрев за пръв път се среща с инвеститора, но старшината като консултант добре го познава.

  3. Ложата на Добрев и Хърсев проявява интерес именно към  АЕЦ „Белене“, както личи от изтекъл вътрешен документ, в който четем, че Софийската ложа „Сговор“ иска да отвори в Белене „огнище“, но шефът, „великият майстор“ Володя Лозанов не дава, защото „в българското масонство за енергетиката отговаря точно определен брат„.

  Отвъд масонската връзка, разследване на Дневник с помощта на форумни коментатори достигна до сайта на инвеститора, представящ се под името „Глобал пауър консорциум“. Оказва се, че сайтът е същият като на „Квантум груп“ – двата домейна са купени от различни търговци, но водят към един IP адрес, който се локализира в United States – California – Temecula – Bluehost Inc. Собственик на домейна на „Квантум груп“ е лицето Арун Савкур.

  По-късно пред журналисти директорът на „Булатом“ Богомил Манчев – описан в американските доклади изтекли в Wikileaks като „енергиен мафиот“ потвърждава, че компанията „Квантум груп“ е основният инвеститор.

  На страницата на „Квантум груп“ последните новини от групата са от 2005 г. от Цюрих, Швейцария. В съобщението се казва, че групата ще виртуализира своето присъствие, като използва не присъствени офиси, а новите комуникационни технологии, за общуване между сътрудниците си.

  

  В Цюрих, Швейцария има регистрирана само една фирма с име подобно на Quantum и това е Quantum Business Intelligence Group GmbH с предишно име Quantum Business Intelligence Services GmbH. Фирмата е създадена от двама холандски граждани през 2005 г. и има цифром и словом 20000 швейцарски франка капитал.

  Пред БТА радетелят за построяването на АЕЦ „Белене“ Атанас Тасев съобщи, че  зад „Глобъл пауър консорциум“ стои кредитният ресурс на американски военен пенсионен фонд.

  За да потвърдите думите на Тасев отидете на сайта на „Глобал пауър консорциум“ или „Квантум груп„, без значение.

  Щракнете в лявата колона на Investment Fund.

  Това е то! 404 error not found!

  Ето и наличната информация за фирмата „Глобал пауър консорциум„, регистрирана в „офшорния“ щат Делауер на 30.05.2012.

  

  Една седмица след регистрацията на консорциума, на 05.06.2012 Богомил Манчев заяви, че „американски“ фонд има интерес да строи Белене.

  Компанията обаче няма реално покритие и не може да емитира акции, а регистрацията в офшорния щат Делауер като Limited Liability Company цели да скрие реалните собственици, коментираха специалисти.

  .

• Създават бизнес-мрежа за българите в чужбина

  Бизнес мрежа за финансови и консултантски услуги на българите в чужбина ще бъде създадена по инициатива на пловдивска компания.
  Това стана ясно на конференцията „Кредитната кооперация – най-старата и ефективна организационна форма за алтернативно микрофинансиране и микрокредитиране“, която се проведе в рамките на 68-ия Международен технически панаир в Пловдив.

  Целта е на българите зад граница да се предоставят система за безплатен хостинг, безплатно изграждане на уеб сайтове, кредитиране, микрофинансиране, посредничество при търговия с български финансови инструменти.
  
  Те ще получават правни услуги в областта на търговията с недвижима собственост, създаване и обслужване на търговски дружества, придобиване на акционерно и дялово участие. Така ще се намалят разходите за финансови и консултантски услуги и ще се улесни деловата активност.

  Идеята е българската диаспора в чужбина да разбере, че в България също може да се прави бизнес, и да предприеме тази стъпка, а не само да се изпращат помощи и да се провеждат благотворителни акции, обясняват създателите на бизнес мрежата.

  Те се позовават на изследвания на явлението „изтичане на мозъци“, според които талантливи хора се заселват в чужбина и после се връщат в родината си, но действат и в двете държави.

  В Китай, Индия и Израел през последното десетилетие има бум на инвестиции, иновации и високи технологии, който е свързан и се ръководи от „чужденци“, живеещи в тези три страни, се казва в изследване на Световната банка, цитирано от инициаторите на деловата мрежа за българите зад граница./БЛИЦ

• Стоичков – отново в Чикаго

  Христо Стоичков и Чикаго са като че създадени един за друг! Може би за първи път го разбрахме, когато през 1994 година нашата осмица отбеляза два гола на гърците в мач от финалите за Световното първенство, завършил 4:0 за България,  първата победа за българския национален отбор по футбол на световни финали, и това беше първата крачка към най-големия успех на българския футбол. Тогава всичко що можеше да ходи и да гледа футбол от Българското Чикаго отиде на легендарния стадион „Солджър Фийлд”.

  След това  българите от Чикаго започнахме новото хилядолетие заедно с Христо. През сезоните 2000 – 2002 година си имахме един чудесен отличителен знак в големия мегаполис – осмицата на футболния отбор „Чикаго Файър” представяше българите и България по най-добрия начин. Тогава Стоичков от България игра в 57 мача и постигна 20 гола. Не се съмнявайте, че по това време сънародниците на футболния кумир имахме едни от най-добрите си дни на трибуните на стадиона край голямото езеро Мичиган!

  И ето, че сега, през 2012 година, на 8 октомври, 8-ицата на знаменития американски футболен отбор, създаден на 8 октомври 1997 година, пристига на знаменита фиеста, организирана от могъщия Фен клуб на американския футбол „Сектор 8”.
  Носителят на най-свидния футболен приз на Европа  „Златната топка”  ще получи и тук, в „Новия Свят” още един „Приз № 1”!

  Поканени са най-добрите футболисти, които са играли за „Чикаго Файър”, за да бъдат почетени и да получат своите, дадени им с огромно удоволствие от Футболна Америка, награди. Рамо до рамо с Христо Стоичков ще застанат  Дема Коваленко от Украйна, Лубош Кубик от Чехия, Петер Новак от Полша, Фред Люнгберг от Швеция, Хорхе Кампос от Мексико.

  Христо Стоичков ще бъде в Чикаго 3 дни и през това време ще трябва да се види с поне 33 333 свои приятели и почитатели. Не ще успее да го направи с всички. Но с Чап от Чикаго и червените чикагци от могъщия „Чикаго Фен Клуб ЦСКА”, който се намира на дългата като Мисисипи чикагска култова улица „Лорънс”, сигурно ще успее. Разбира се  Клубът ще бъде пръснат по шевовете му, но нищо, ще го построим отново… Между впрочем, това е един от най-щастливите фен клубове в далечна от България страна. На два пъти му гостува и Димитър Бербатов от съзвездието големи футболисти, създадени в ЦСКА, а почетни председатели на Клуба са Цветан Йончев, който живее в Чикаго и Пламен Марков, който му е „пълномощен представител” в България, и който наскоро също беше тук, сред своите почитатели.

  Е,  Добре дошъл отново в твоето Чикаго, наш чикагски приятелю, Христо Стоичков!
  

   

  Климент Величков,
  в. „България СЕГА

• 2010-а: Много бедни, всеки втори е постил през ден

  43,6% от населението живеят в материални лишения през 2010 г. Всеки втори българин не може да си позволи да яде месо, пиле или риба всеки втори ден. За 2010 г. под прага на бедност са били 1 682 500 лица.

  Това сочат предварителни данни на Националния статистически институт (НСИ) за 2010 г. Изследването е проведено през 2011 г. Анкетираните са отговорили на девет въпроса, свързани с потреблението на конкретни стоки и услуги, съобщиха от института, цитирани от БТА и БГНЕС.
  Оттам уточняват, че през 2009 г. делът на хората с материални лишения е бил 35%.
  
  Най-голям брой домакинства изпитват ограничения за почивката извън дома – 73,3 на сто не могат да си я позволят.
  65,3 на сто не могат да си позволят неочаквани разходи със собствени средства за неотложен ремонт на жилището или колата, подмяна на пералня или хладилник, внезапно заболяване и др.

  4,2% от българите не могат да си позволят телефон, вкл. мобилен, 1,7 на сто – цветен телевизор, 10,6 на сто – пералня.
  Около половината от хората (46,2 на сто) се ограничават при отоплението на жилището си.

  По предварителни данни през 2010 г. 10,1 на сто от хората на възраст 18-59 г. живеят в домакинства на безработни или с нисък интензитет на икономическа активност.

  Според комбиниран европейски показател, който включва хора, живеещи в риск от бедност, с материални лишения и в домакинства на безработни или с нисък интензитет на икономическа активност, през 2010 г. близо половината от населението (49,1 на сто), или 3 693 600 души се нуждаят от специални грижи за преодоляване на бедността, социалното неравенство и изключването от активна трудова дейност.

  По предварителни данни от изследването, линията на бедност за 2010 г. е 273 лв. средномесечно на лице от домакинство, съобщиха от НСИ.
  При тази стойност под прага на бедност са 22.4% от населението в страната.

  Данните за 2010 г. показват, че ако в доходите на домакинствата се включат доходите от пенсии, но се изключат останалите социални трансфери, равнището на бедност се повишава от 22.4 до 27.3%, или с 5 процентни пункта.
  Съответно при изключването на пенсиите и останалите социални трансфери равнището на бедност нараства до 40.7%, или с 18.3 процентни пункта, което означава че пенсиите са съществен фактор за намаляване на бедността.

  През 2010 г. най-голямо увеличение на риска от бедност спрямо предходната година се наблюдава сред икономически неактивните лица – с 3.5 процентни пункта и сред безработните – с 3.1 процентни пункта.
  През 2010 г. делът на бедните сред заетите лица се задържа на ниво 7.7%, като при работещите на непълно работно време рискът за изпадане в бедност е приблизително пет пъти по-висок от работещите на пълно работно време. Рискът от бедност сред работещите жени е по-нисък от този при мъжете.

  Повече от половината от работещите с начално и незавършено начално образование са бедни, а сред работещите с основно образование делът на бедните е 27.8%.
  Разликата между дела на работещите бедни с висше и работещите бедни с начално или незавършено начално образование е значителна – повече от 45 пъти (1.2 срещу 56.9%).

  Оценките на бедността в зависимост от размера на домакинството показват, че бедността е концентрирана сред домакинства с едно лице на възраст над 65 години, самотните родители с деца, както и домакинства с три и повече деца.

  Среден чист доход от 514 лева би осигурил на българите чувството, че не са бедни, сочат данни от изследване на КНСБ./dir.bg

• „Made in Bulgaria“

  Любослава Русева,  Reduta.bg

   

  В сряда скандалът около привиканите на разпит рапъри Сарафа и Мишо Шамара (към тази история ще се върна накрая) затъмни една далеч по-притеснителна новина:

  Някакъв (уж) американски “Глобал пауър консорциум” внезапно заяви инвестиционно намерение за реализирането на (руския) проект АЕЦ “Белене”. Някой си Самюел Реди от консорциума веднага беше поканен от депутатите от икономическата комисия, на чието заседание мигновено доприпка министърът на икономиката и енергетиката Делян Добрев. Председателят на парламента Цецка Цачева, която също се появи в комисията светкавично, съобщи, че министър Добрев ще получи мандат за преговори с потенциалния инвеститор. По спешност предложението й беше вкарано извънредно в дневния ред на НС още за следващия ден.

  Всичко това се случи точно шест месеца след спирането на проекта АЕЦ “Белене” заради липса на финансиране. В момент, когато новият посланик на САЩ все още не е пристигнал, а със стария се разделихме по живо, по здраво, у нас цъфна мистериозен американски инвеститор, който обещава да строи втората ни атомна централа изцяло с частни средства, с поръчаното вече руско оборудване и с руския изпълнител “Атомстройекспорт”, дъщерна фирма на държавния консорциум “Росатом”. За реализирането на проекта нямало да се търсят никакви финансови гаранции от българското правителство, успокои потенциалният инвеститор, като добави, че активите ще бъдат придобити от НЕК по пазарна оценка.

  Междувременно в. „Дневник“ направи проверка на консорциума и на представляващия го г-н Самюел Реди, която ни хвърли в още по-голям смут:

  От базите данни излиза, че Самюел (Сам) Реди е управител на неизвестната компания FreNuc. Според кратката й онлайн визитка, тя предлага атомни инженерни услуги и се представя с “десетилетия опит в тази индустрия и дълбока експертиза”. В профила си в професионалната социална мрежа LinkedIn Сам Реди е посочил, че основава и управлява компанията FreNuc от 2009 г. и че тя има между 50 и 200 служители (?).
  Обявеното в парламента име “Глобъл пауър консорциум” не се появява при бързо търсене в интернет, както и не се среща никъде в материалите за г-н Реди и FreNuc. Читател на “Дневник” изпратил във форума линк с името на компанията – http://globalpowerconsortium.com, под който обаче се появява сайтът на Quantum Group. Като адрес на Quantum Group пък е посочен Battery Place 17, 11-ти етаж, Ню Йорк, само че проверка в социалната мрежа за споделяне на местоположение FourSquare показва, че на това място и адрес се намира технологичният стартъп SinglePlatform, който няма нищо общо с атомната енергия, инженерството или Quantum Group…

  Пред депутатите от икономическата комисия Самюел Реди обяснил от името на инвеститорите, че “имат 30-годишен опит в атомния сектор на САЩ, собственици сме на няколко хиляди мегавата в световен мащаб, но в нашето портфолио няма атомна централа”. Реди не пожелал да посочи кои са компаниите, които ще се включат в консорциума за изграждане на АЕЦ “Белене”, тъй като „още сме в процес на преговори“. Сред тях обаче със сигурност щяла да е руската “Росатом”, която две години преди спирането на ядрения проект заяви интереса си да го придобие изцяло или поне частично. От дъщерната й компания “Атомстройекспорт” (засега) категорично отрекоха подобни намерения.

  Не по-малко странно е и онова, което обяснил финансистът Емил Хърсев, завел г-н Реди при народните представители заедно с вездесъщия Богомил Манчев, председател на Българския ядрен форум и собственик на един от консултантите на проекта за АЕЦ “Белене” – “Риск Инженеринг”. Хърсев казал: „Сега предстои т.нар. дю дилиджънс – изготвянето на основен, правен, икономически и технически анализ и едва тогава може да се подаде оферта.“ Разбирайте – хем нямаме представа как и какво точно ще правим, хем сме готови да го направим. При това става дума за проект, чиято икономическа (и геополитическа) полза, открай време е крайно съмнителна…

  От всички факти дотук излиза, че:

  – Никой от отговорните за това институции не си е направил труда да проучи внимателно „потенциален инвеститор“, който проявява интерес към сфера, където се борави с милиарди. Още повече – към ядрена централа, която е не просто спорна, а би била съществена част от националната ни сигурност.

  – Този някой си не само влиза в българския парламент, но успява да смени и дневния ред на икономическата му комисия, на крака му идва цял министър и цял… председател на Народното събрание.

  – Неясният субект говори някакви неясни работи. Той признава, че няма сериозен анализ по проект, в който обаче заявява категорично намерение да инвестира.

  – Депутатите биват пришпорени да размразят същия този проект, замразен от изпълнителната власт и лично от премиера Бойко Борисов с думите: „Целият проект е спекулация, това е най-малката дума. Това е престъпление!“

  – Вместо да коментира този изненадващ обрат, министър-председателят реже лентички пред новооткрита детска градина в Долни Богров и се възмущава от рап-парчето на Сарафа и Мишо Шамара, а лидерът на БСП Сергей Станишев – партията, събрала достатъчно подписи за референдум да има ли втора АЕЦ, защитава рапърите и безвкусно се бъзика с Борисов как скоро България щяла да се нарича „Република Б.Б.Б.“

  Прави впечатление и друго:

  Наскоро руската компания „Атомстройекспорт“ обяви, че ще заведе иск за един милиард евро компенсации заради отказа на България от изграждането на „Белене“. И точно в деня, когато посланикът ни в Москва Бойко Коцев връчваше акредитивните си писма на руския президент Владимир Путин, изневиделица „Богът с машината“ се спусна като в древногръцка трагедия заедно с „американски“ кандидат-инвеститор…

  Найс, а? Я сега да видим какво ще кажат враговете на прогреса, дето реваха, че се обвързваме с Русия и проектът (вече „частен“) щял да ни загроби!

  Да, филмът като нищо ще се окаже отново съветски. Но по-вероятно е да се окаже още по-лош – български. Както написа в блога си бившият посланик в Москва Илиян Василев, който е и експерт по енергийните въпроси: „Новината е изцяло „Made in Bulgaria“ и е отчаян опит на средите, които инициираха проекта Белене да го реанимират – нещо като “Умирай трудно – Белене – 15″. И още: „Те продължават да разчитат на конкретни ползи от посредничеството при неговата реализация, а не от възвръщаемостта и неговата експлоатация. Забележете – всички тези хора, които познаваме от българския политически и корпоративен фолклор (с малки, но забележителни изключения) разчитат да “вземат своето” в процеса на разходване на средства от много милиарди долари, но нито един от тях няма да гарантира за приходите.“
  Който все още вярва на друга позната ни до болка фолклорна лакардия – че ГЕРБ и БСП са непримирими противници, трябва пак да прочете приказките за Хитър Петър. Ето впрочем една, която е особено поучителна за нашия случай:

  Хитър Петър бил много гладен. Спрял се пред една пекарна и се вторачил в хлябовете. „Какво само зяпаш, бре?“ – троснато го попитал хлебарят. Хитър Петър казал: „Гледам ти хлябовете, и де да имаше с кого да се обзаложа, че мога на един път да ги изям!“. Хлебарят се хванал на номера, а Хитър Петър предложил да се обзаложат така: „ Ако не ги изям, ще ми обръснеш брадата и мустаците!“ Хлебарят се съгласил и викнал бръснаря. Започнал Хитър Петър да яде, надумкал се като прасе и обявил, че повече не може да хапне и залък. Тогава бръснарят го хванал и му обръснал брадата и мустаците. „Да си жив и здрав, че и с топъл хляб ме нахрани, и гладко ме обръсна“ – ухилил се хитрецът…

  Поставяйки ни за пореден път в ролята на баламурниците, в сряда Борисов и Станишев не обелиха и дума за обрата по „Белене“, с което засилиха отколешното подозрение, че играят в един отбор (най-малкото в конкретния случай) и обслужват едни и същи кръгове от гладко избръснати консуматори на ресурси около скъпоструващия проект. Появата на г-н Готов – по аналогия с английското „ready”, с която започна продължението на техния сценарий, можеше дори да остане незабелязана, след като двамата дадоха всичко от себе си да вдигнат около нея стена от пушилка. Поогледаха се, спряха погледите си върху песничката на рапърите и веднага разпознаха в нея чудесен начин за отклоняване на вниманието от по-важната тема.

  „Тук вече се оляхте“ – развеселено се провикна Станишев, след като се оказа, че в този ден, за късмет, Сарафа е извикан на разпит в Националното следствие заради парчето „Бяло, зелено, червено“. И за да е сигурно, че темата ще излезе начело в дневния ни ред, предложи гербът ни да представлява лъв, който държи в лапичките си бухалка, в устата си е лапнал сноп гербери, а главата му е окичена с полицейска фуражка.

  Борисов с кеф пое топката и я върна обратно, като бистришки тигър във вратата на „Лудогорец“, и съответно изказа на глас не по-малко лишената от вкус идея БСП, „или СПИН, както там се наричаха“, да използва песента за свой химн. Отгоре на всичко в халтураджийското си пеняване, че ставало било дума за гавра с националния флаг, премиерът обърка реда на цветовете и приравни един от символите на управляваната от него държава със… знамето на малък колумбийски департамент.

  Така, докато г-н Никой – това пък по аналогия с един шпионски роман на Богомил Райнов, шеташе из българския парламент, социалните мрежи преляха от цитати, клипчета и подигравки около темата „Шамара“. И изобщо, както се бъзикаше Швейк с химна на Австро-Унгария: „Един каже едно, друг – друго, и така общото дело преуспява“, съвместната операция приключи успешно, нищо че оттук нататък вероятно предстои дуел (само на думи) и по казуса „Белене“…

  Естествено, далеч съм от мисълта, че не е по милиционерски идиотско няколко рапъри да бъдат „профилактирани“ заради тъповато текстче, в което се казва „Не вярвам в ГЕРБ, но силно вярвам в герба“. Опитите да бъдат превърнати в „герои“ от ранга на рускините от „Пуси райът“ обаче са не по-малко нелепи, и, по-важното! – целта да бъдем заглавичквани с тях, е вече повече от цинична.

  Защо ли?

  България отдавна се управлява в някакви сумрачни задкулисия, където маските се свалят, ръкавите се запретват до лактите, и на пура и уиски се взимат съдбоносни за държавата ни решения. Хванати сме в капан, защото нахалството на въпросните задкулисия е стигнало дотам да гледа на нас само като на публика, която трябва да си седи по местата и да се кикоти на тъпи бурлески. Подценяват ни, подиграват ни се, направо ни се плезят в лицата. Подхвърлят ни обидни темички за хилеж и в това време лапат като топъл хляб ресурсите на държавата.

  Накрая няма и да разберем, че съвсем сме останали без такава. А единственото, което ще напомня, че ни е имало, ще е надписът върху патента ни за самоограбване и самоизяждане: „Made in Bulgaria”.

  Б.а.: Текстът е писан преди да стане ясно дали Народното събрание ще гласува за размразяването на проекта „Белене“.

• Асандж нападна Обама пред дипломати на ООН

  Във видеоконферентна връзка от еквадорското посолство в Лондон Асандж говори пред дипломати на среща, организирана от Еквадор в кулоарите на Общото събрание на ООН

  

  Основателят на сайта „Уикилийкс“ (Wikileaks.org) Джулиан Асандж обвини американския президент Барак Обама, че използва арабските бунтове, за да извлича политически дивиденти, предаде АП.

  Във видеоконферентна връзка от еквадорското посолство в Лондон, предоставило му убежище, Асандж говори пред дипломати на среща, организирана от Еквадор в кулоарите на Общото събрание на ООН.

  Той направи сравнение между себе си и подбудителите на Арабската пролет, отбелязвайки, че всички те са били разочаровани от Обама.

  Тунизийците може да се изненадат от изказването на Обама, че САЩ са подкрепили силите на промяната в Тунис, каза Асандж. Той подчерта, че бунтовете в арабския свят са били вдъхновени отчасти от разкритията за деспотични управници, включително за сваления туниски президент Зин ал Абидин бен Али, направени от организацията му.

  Асандж заяви, че Обама се опитва да използва реформите в резултат от Арабската пролет за целите на предизборната си кампания. Мохамед Буазизи не се самозапали, за да може Барак Обама да бъде преизбран, каза той.

  От 19 юни насам австралийският активист се намира в еквадорското посолство в Лондон, където потърси убежище, след като се изчерпаха всички законови начини да избегне екстрадиция в Швеция. Властите в Стокхолм искат да го разпитат във връзка с обвинения в сексуални престъпления.

  Асандж и поддръжниците му твърдят, че шведската сексафера е част от дирижиран от Вашингтон заговор той да бъде изправен пред американски съд заради работата си в „Уикилийкс“ – сайтът, огласил хиляди секретни американски дипломатически телеграми и други поверителни документи.

  Единственото решение за излизане от задънената улица по случая е Асандж да получи „пропуск“, за да може да напусне еквадорското посолство в Лондон, където се намира от три месеца, каза снощи в Ню Йорк еквадорският външен министър Рикардо Патиньо, цитиран от АФП.

  Ние сме готови да осигурим убежище на създателя на „Уикилийкс“ толкова дълго, колкото е необходимо, каза министърът часове преди срещата си с британския си колега Уилям Хейг за разговори по случая.

  Преди седмица Патиньо предложи Асандж да бъде прехвърлен от еквадорското посолство в Лондон в мисията на страната в Стокхолм, за да бъде разпитан.

  Такава е една от многобройните „алтернативи за мобилност“, предвиждащи Асандж „да може да остане под наша закрила, в наше убежище, но да бъдат удовлетворени също исканията за показания от страна на шведското правосъдие“, добави министърът.

   

  Източник:  Vesti.bg

• New Bulgarian Expat Association DA Fights for Voting Rights

  Bulgarians living abroad should obtain the right to run and be elected Members of the country’s Parliament, was the topic of the press conference of the newly launched expat Association DA. The Association Democratic Alternative (DA) was founded recently by two well-known Bulgarian-born French journalists, Roumiana Ougartchinska, and Bozhidar Chekov.

  At the press conference they reminded of the reasons that prompted them to undertake the difficult cause, and of their goal to provide to the Bulgarian public and media information about the right to vote as a basic human right. They also offered comparisons with France as an EU Member State, which has managed to achieve a Constitution giving equal voting rights to all French citizens regardless of their place of residence because the expats are represented in Parliament.

  The founders explained the idea for such public debate stems from their realization of a deeply embedded contradiction in the Bulgarian Constitution, written in 1991. The „contract“ between the State and the citizens acknowledges the election right as a basic one and guarantees equal rights to all citizens. Meanwhile, articles 65 and 93 ban Bulgarians living abroad from voting for their own Members of the National Assembly and from being elected as such, thus depriving them of representation.

  The above, they say, is also in contradiction with the Charter of Human Rights, the European Convention for the Protection of Human Rights and Fundamental Freedoms, and the Lisbon Treaty which guarantee the right of every citizen of the European Union to live and work wherever they wish, without losing their rights in their native country.

  Ougartchinska and Chekov stressed that with one third of all Bulgarians permanently residing outside the country, and statistics showing a continuing exodus and depopulation trend, this is a key issue not only for the diaspora, but for Bulgarians living in Bulgaria. They insist the ban from representation is a form of discrimination, further deepening the division of the nation, which is detrimental for the homeland.

  Law professor Guy Carcassonne, a French constitutional law expert, lecturer at the Paris X University – Nanterre, and participant in preparing the last amendments to the French Constitution, was a special guest of the event.

  Carcassonne explained the Constitution is on one side the proclamation of basic rights and the organization of the State on the other, giving grounds for everything that forms a nation. He stressed national identity is the essence of everyone’s identity like having a face and a name and everyone from a nation has the right to participate in its life.

  „All citizens are voters, with certain restrictions such as young age or violators of the law. The Constitution postulates that all citizens have equal rights and the reverse – all who have equal rights are citizens. When your Constitution says that you don’t have the same voting rights, it actually says you are not citizens and this is an unbearable contradiction from a democratic viewpoint. If people do not want to elect those who live abroad – this is their right, but to be banned from such vote is a violation of basic rights. I know some harbor doubts about those who have left their homeland, but regardless, the decision to leave does not deprive them from their passports and rights. There is also a pragmatic explanation – if these expats did not care for their country, they would not want to vote and be represented. This desire for inclusion simply shows attachment and interest. The question is – who is the better citizen – the one who lives abroad and has to apply effort to cast a ballot, such as traveling a long distance, or the one who lives in the country, but does not come out to vote?“ the professor said.

  The founders of DA also spoke about the controversial Act for Bulgarians and Bulgarian Communities Abroad, which was prepared by the State Agency for Bulgarians Abroad. Under pressure from expats, the Bill was withdrawn from first-reading in the Parliament because it has been prepared by people who do not represent the diaspora; it does not address the issue of the representation and attempts to „categorize“ Bulgarians outside the country.

  The Association DA, along with other such organizations, also opposes the upcoming summit in Brussels planned as gathering and debate on the country’s diaspora, under the patronage of the Presidency and Vice President, Margarita Popova, because it also omits the issue of election and voting rights.

  In May 2011, Ougartchinska sent an open letter to Bulgaria’s Ombudsman, focusing on the mass exodus from the country and discrimination of those, who have chosen to live abroad.

  Ombudsman, Konstantin Penchev, reacted swiftly, sending a letter of support and later organized a round table on the issue, which was held in December 2011. The debate included representatives of all political parties in the Parliament, except the ruling Citizens for European Development of Bulgaria party, GERB, and the far-right, nationalist Ataka, of institutions, except the Presidency of now former President, Georgi Parvanov, and of Bulgarian expats. A consensus was reached on the need of a separate electoral region for the latter.

  At the Thursday press conference Ougartchinska and Chekov stressed they do not want to rewrite the Election Code and the Constitution, which is within the authority of the Parliament, or to have lobby circles to work for their cause.

  The journalists explained they just want to continue the open public debate until a consensus is reached and to find out why the Ombudsman’s institution, which has submitted the decisions of the round table to all others involved, is obviously being ignored by them.

  The Association DA (Democratic Alternative, DA meaning Yes in Bulgarian) is an organization which includes Bulgarian citizens leaving on the territory of the Republic of Bulgaria or abroad. The goal of the Association is to implement a genuine European legislation that would guarantee equal rights of all citizens.

   

  Source:  Novinite.com

• <<
• 1
...
• 201
• 202
• 203
• 204
• 205
• 206
• 207
• 208
• 209
• 210
• 211
...
• 414
• >>