Всички авторски страници

Авторски

• Гриша Ганчев с две обвинения и гаранция от половин милион лева

  Две обвинения са повдигнати днес срещу ловешкия бизнесмен Гриша Ганчев, съобщиха от Специализираната прокуратура. Едното е за ръководител на организирана престъпна група, създадена с цел да извършва престъпления срещу данъчната система, а другото за закана за убийство.

  Според събраните до момента доказателства, Гриша Ганчев е ръководил престъпната структура, за която на 11 май т.г. бяха привлечени като участници общо шестима души, сред които и синът му Данаил Ганчев, допълват от спецобвинението.

  Ганчев-младши, Камелия Мирчева, Милко Талев, Ивайло Талев, Тодор Симеонов и Милко Димитров бяха задържани по така наречената Захарна афера за източване на големи суми от ДДС. На 13 май Специализираният съд ги остави в ареста, като под домашен арест беше пусната само Мирчева, за която бяха представени документи, че страда от онкологично заболяване и се грижи за детето си.

  От Специализираната прокуратура допълниха, че Гриша Ганчев е обвинен и за отправена закана за убийство към директора на Националната агенция по приходите Красимир Стефанов.

  Спрямо ловешкия бизнесмен е взета мярка за неотклонение „Парична гаранция“ в размер на 500 000 лева. Мярката е съобразена от наблюдаващия прокурор със здравословното и имотното състояние на обвиняемия. Наложена му е забрана да напуска страната.

  В началото на март т.г. един от свидетелите по делото срещу групата за отвличания „Наглите“ – бившият служител на НСО Пламен Устинов обясни пред съда, че през февруари 2008 г. се е срещнал с Алексей Петров, който му е поръчал да убие собственика на ФК „Литекс“ Гриша Ганчев, за което му обещал сумата от 170 000 евро.

  Източник:  Dir.bg

  

• Плевнелиев търси българските Skype и Facebook

  София. Реализацията на личността трябва да стане национална кауза. Това заяви държавният глава Росен Плевнелиев, откривайки първото заседание на Съвета по образование и наука, което е посветено на темата „България 2020. Националните приоритети в образованието и науката“.
  „Ако България иска да се развива, тя трябва да се позиционира по пътя на идеите. В 21 век най-силният инструмент за производство е човешкото знание“, заяви Плевнелиев и почерта важността на изграждането на човешки капитал.

  Той поясни, че с визията „България 2020“ трябва да пренасочим икономиката към индустрия с висока добавена стойност. Иновациите са един от ключовите инструменти, подчерта още Плевнелиев.
  Той посочи за пример създаването на Skype преди няколко години от десетина души, които така създават повече стойност, отколкото собствената им държава Естония. За сравнение той посочи, че брутният национален продукт на България, създаден от 7,4 милиона българи е 40 милиарда лева, а социалната мрежа Facebook, основана преди 8 години от десетина души, създава стойност 100 млрд. долара.

  Президентът изтъкна, че държавата трябва да осигури необходимата рамка и законодателна подкрепа, за да дават човешкото знание и иновациите значими резултати.

  В момента в България има неблагоприятни данни, отбеляза още Плевнелиев и посочи, че нашите младежи излизат най-късно на пазара на труда, както и че младите предприемачи у нас са едва 3,4%, а в Румъния – 11,3%, самонаетите до 29 години у нас са 5,7%, докато в Румъния са 11,4%, а средно за Европа са 8,7%.

  Държавният глава изтъкна ролята на държавата за функционирането на т.нар. триъгълник на знанието: наука – бизнес – държава. Той подчерта, че са необходими инвестиции в човешкия капитал, изграждане на адекватна образователна инфраструктура, необходимо е да има добри преподаватели, както и да се актуализира преподавания материал.

  Като ключови елементи президентът изтъкна изследователския потенциал и активното взаимодействие и сътрудничество между бизнеса, изследователските центрове, университетите и държавата.

  Източник:  в. „Сега“

• Нов земен трус в Перник, полицейските мегафони стресирали допълнително хората

  Нов земен трус стресна перничани и ги изкара на улицата в 10.23 часа сутринта във вторник. Според Националния институт по геофизика, геодезия и география към БАН земетресението е с магнитуд 3.8 по скалата на Рихтер. Данните на Геофизичния институт на САЩ сочат, че трусът е бил от 4.5 степен по Рихтер.

  Германският сеизмологичен център първоначално съобщи, че земетресението е с магнитуд 4.5 по Рихтер, а два часа по-късно ревизира силата до 3.7.

  Епицентърът на труса е бил на 20 километра югозападно от София и е усетен освен в Перник и в някои квартали на София. Трусът е вторичен след земетресението в района на Перник на 22 май.

  В Перник изплашени хора са наизлезли на улицата и час след труса продължаваха да пълнят улиците.

  Към обед нямаше данни за нови материални щети или пострадали хора.

  След труса от 5.8 степен в Перник на 22 май последваха вторични трусове от по-слаба степен. От тях днешният е най-силният. Емил Ботев, ръководител на Департамента по сеизмология към БАН, повтори отново, че подобни силни трусове може да има до месец след първото земетресение и допълни, че честотата на вторични трусове рязко спада.

  Министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов съобщи, че била задействана системата за предупреждение и служителите на вътрешните работи по спешен ред излезли на улицата, както се предвиждало при трусове над четвърта степен. Кметът на Перник Росица Янакиева обаче коментира пред БНР, че наизлезлите по улиците полицаи и пожарникари с мегафони допълнително стресирали хората, които не разбирали какво им се подвиква.

  Кметът посъветва да не се пускат сирени, защото хората, като ги чуели, щели да се изпотрепят, мъчейки се да избягат от сградите. Тя напомни, че все пак сирени ще има на 2 юни по повод на Ботевите дни.

  Земетресението прекъсна провеждащата се в Перник втора задължителна матура по предмет по избор. Тя беше отложена през миналата седмица заради стреса след първия трус от 5.8 по Рихтер. Затова специално за Перник беше насрочена нова дата. При днешния трус част от младежите са напуснали изпита, но повечето от тях се върнали и продължили работата си.

  Министърът на образованието Сергей Игнатов коментира, че работата на тези ученици, които са напуснали изпита и не са се върнали, ще бъде оценена на етапа, на който е била прекъсната. Той не вижда опция за ново насрочване на дата за повторна матура.

   

  Източник:  Mediapool

• Where home prices are rising fastest

  The tide is already starting to turn in some U.S. housing markets, with home prices in these 10 metro areas expected to climb anywhere between 10% and 21% by the end of next year., according to Fiserv.

  1. Madera, California        
  2. Medford, Oregon
  3. Yuma, Arizona
  4. Corvallis, Oregon
  5. Eugene, Oregon
  6. Olympia, Washington
  7. Boise, Idaho
  8. Billings, Montana
  9. Lewiston, Idaho
  10. Santa Fe, New Mexico

  Read more:  Where home prices are rising fastest
  http://money.cnn.com
  Check your local market forecast

  Chicago-Joliet-Naperville, IL Metropolitan Division  – 384 markets tracked

  Median home prices are expected to fall another 0.8% for the 12 months ending December 2012 but rise 4.1% in the 12 months after that. See how your market is expected to fare:

  Forecast change: second quarter, 2011 – second quarter, 2012	-3.4%
  Forecast change: second quarter, 2012 – second quarter, 2013	+6.4%

  Market fundamentals
  Median Family Income (Fourth quarter 2011)	$71,600
  Median Home Price (Fourth quarter 2011)	$190,000
  Change in Home Prices (From fourth quarter 2010 thru fourth quarter 2011)	-6.9%
  Worst 1-Year Home Price Change (1980-2011)	-18.8%

   

  Lake County-Kenosha County, IL-WI Metropolitan Division 

  Median home prices are expected to fall another 0.8% for the 12 months ending December 2012 but rise 4.1% in the 12 months after that. See how your market is expected to fare:

  Forecast change: second quarter, 2011 – second quarter, 2012	-1%
  Forecast change: second quarter, 2012 – second quarter, 2013	+0.9%

  Market fundamentals
  Median Family Income (Fourth quarter 2011)	$83,900
  Median Home Price (Fourth quarter 2011)	N/A
  Change in Home Prices (From fourth quarter 2010 thru fourth quarter 2011)	-5.6%
  Worst 1-Year Home Price Change (1980-2011)	-10.4%

  
  

• Андрю Волков: Българите са сред най-топлите и сърдечни хора, които съм срещал

  „Научих се да харесвам ракия, рецитирах „Аз съм българче“

  Интервю на Мария Гинева,  е-vestnik.bg
  Андрю Волков е американски театрален режисьор, чиито баба и дядо са българи, емигранти отпреди век. В момента живее и работи на свободна практика в Ню Йорк, но неотдавна постави пиеса в София.
  Роден е в Милуоки, завършил е театрална режисура с втора специалност френски език в колежа Макалистър и е работил като театрален режисьор на свободна практика в Камерен театър Милуоки и като асоцииран артистичен директор на театралната компания Барингтън.
  Волкоф постави пиесата на Джон Колвенбах „Любовна песен“ в Младежкия театър „Николай Бинев“ в София. Главните роли се изпълняват от българските актьори Силвия Лулчева, Светослав Добрев, Николай Луканов и Елена Бърдарска.
  „Любовна песен“ е романтична комедия, посветена на това как любовта променя живота ни. Продукцията е финансирана от Фондация „Америка за България“ и от Посолството на САЩ в София. Това е първата театрална постановка в България в рамките на програмата „Американско-български обмен на режисьори“. Особеното предизвикателство в този случай е, че текстът е на български, а режисьорът е американец.
  Премиерата се състоя в София на 8 февруари 2012 г.

  – Как се озова в България? Разкажи ни повече за тази програма за обмен.
  – През февруари 2011 г. получих имейл от Роджър Данфорд от Драма лигата (Drama League – организация за изкуство, която насърчава развитието на публиката и на актьорите чрез уникални програми), в който той ме попита дали като възпитаник на режисьорския проект на Драма лигата, бих се заинтересувал от участие в обмен на режисьори с Младежкия театър в София. Аз съм и наполовина българин и за мен това беше неповторима възможност не само да изпитам първа ръка как друга култура прави и възприема театър, но и да предприема пътуване, което да ми помогне да проуча корените си, тъй като никога преди това не съм бил в България.
  Това е програма създадена като съвместен проект на Драма лигата (ръководена от Габриел Шанкс и Роджър Данфорт) в САЩ и на фондация Арт Офис България, (ръководена от фантастичната Калина Вагенщайн) за насърчаване на международния художествен диалог и обмен. За мен е чест да бъда първият режисьор, който участва в програмата. Доколкото знам сега се търси възможност да се доведе български режисьор в САЩ, както и друг режисьор от САЩ, който да работи в България.

  – Колко време прекара в България?
  – Останах в България 3 месеца. През първия месец работих с Петър Кауков по супер-продукцията му „Любов и пари”, а останалата част от времето посветих на постановката на „Любовна песен”.
  Докато търсех пиеса, която да донеса в България, с Петър проведохме няколко разговора за това какво е нужно на хората от „Николай Бинев”, а имах и някои съображения какво би ми било интересно на мен. Прочетох няколко пиеси и е доста любопитно, че когато аз предложих „Любовна песен”, Петър спомена, че тя вече била включена в репертоара от пиеси, които трябва да бъдат поставени в най-близко бъдеще. Така че, ето ти съвпадение!
  Мисля, че това, което ме привлече най-много в тази комедия е надеждата, която носи, окуражаващо й послание не само за любовта, но за живота. Мисля, че в крайна сметка тази пиеса кара публиката да погледне живота си, независимо дали този живот е самотен или невероятно активен, да го погледне отстрани, да му направи оценка и да се запита: „Това ли искам аз? Дали това е наистина пълноценен живот? Живея ли?” Тя им помага да разберат, че те имат вътрешната власт да променят този живот.

  – Какво мислиш за българските актьори? Различни ли са от американските?
  – Е, да, работата в България по същност е по-различна отколкото тази в Америка, дори само въз основа на факта, че се прави в различна културна среда. И макар че според мен всяка култура има различни традиции в театъра, в крайна сметка мисля, че актьорите и в България и в САЩ се стремят да търсят истината в играта си.
  Стиловете на изпълнение се различават, разбира се, но дълбоко в сърцето си и в двете страни актьорите искат едни и същи неща: да постигнат връзка с публиката и да я развълнуват. Актьорите, с които работих в България (всички до един бяха изключителни, аз бях УЖАСНО щастлив да работя с тях!), могат да ви кажат моята мантра, че “малкото е повече”, така че винаги насърчавам актьорите да използват по-реалистичен, основан на психологията стил.
  Според мен този стил ангажира публиката, защото я приканва и й позволява да види в актьора себе си. В крайна сметка на премиерата публиката беше много ентусиазирана и почувствах и удовлетворение и облекчение, че осъществихме успешно работата на цял един екип. Бях постигнал целта си да накарам българската публика да се смее и плаче, въпреки че не говоря езика!
  Българската публика е невероятна! Култивирането на театрална аудитория в Америка е постоянно предизвикателство, но в България то не съществува. Може би това се дължи на репертоара, може би на съществуването на толкова силна културна традиция да се ходи на театър, но независимо от причината, беше страхотно да виждам всяка вечер толкова много ентусиазирани поддръжници на театъра. А, любовта и уважението им към театралните актьори са поразителни. Овациите на крака и многобройните бисове за поклон са доказателство за това колко е ангажирана българската публика.

  – Какво мислиш сега за България, за София, и за българския народ?
  – Българите са едни от най-топлите, сърдечни хора, които някога съм срещал. Хората от театъра наистина ме взеха под крилото си и станаха мое семейство. Невероятната им щедрост когато се опитваха да украсят апартамента ми и елхата ми за Коледа е наистина трогателна. Те са причината за огромния успех на това гостуване. И да, липсват ми ужасно!
  Бях изненадан от смесването на архитектурни стилове в София – древни руини, сгради повлияни от стила на Виена, и комунистическо строителство. Тъй като не знаех какво да очаквам си мисля, че тази смесица от стилове допринася за текстурата на града. Всеки ъгъл в този града винаги ме изненадваше с някакъв нов и интересен аспект на София, който все още не бях открил. Бих искал  обаче да се завърна в България през пролетта или лятото, когато мога да избегна снега… (смее се). Представям си града още по-прекрасен без него.

  – Кои останаха най-запомнящите се преживявания когато си отново у дома в Ню Йорк?
  – Е, не мисля, че някога съм гледал толкова много театър за три месеца, както докато бях в България! Това беше поразително! Народния театър, „Сфумато”, „Театър 199″ и, разбира се, „Николай Бинев”… просто невероятно разнообразие от истории и стилове! Никога няма да забравя как ме извикаха на сцената да се поклоня на премиерата на „Любовна песен”. Никога не съм имал тази възможност преди и беше невероятно вълнуващо. Интервюто ми за Българската национална телевизия също беше доста невероятно преживяване.
  Освен това –  храната: изумителните неделни вечери с моя сценограф Елена Иванова, които бяха винаги специални, да си купиш баница на улицата (в САЩ обикновено ям баница само ако си я направя сам за някой празник) и вкуса, който придобих към ракията – научих се да я харесвам. Ракията си я купих от човек, който я продаваше от багажника на колата си по време на едно мое пътуване. Нощен Пловдив беше особено впечатляващ, както и едно есенно пътуване до Старо село близо до Троян. Вечерите в заведенията в града с актьорите бяха върха, особено в Хамбара – нямаме нищо подобно в Ню Йорк!
  Но това, което наистина си спомням най-силно, е как пея стара градска песен със Станка Калчева на коледното парти на театъра и рецитирам “Аз съм българче” пред стая пълна с викащи и аплодиращи в знак на подкрепа български приятели.

  – Какво ще ни кажеш за българския си произход? Родителите ти българи ли са? Чувстваш ли се повече българин след гостуването в България?
  – Това е доста интересна история. Баща ми е българин, роден в Америка, след като моите баба и дядо емигрирали от България в началото на 20-ти век. Когато за първи път пристигнах в България, всички много любопитстваха за произхода ми, тъй като, както разбрах, Волков (Volkoff) не е традиционна българска фамилия и начин на изписване. Когато се върнах у дома за Коледа, майка ми и баща ми извадиха пакет със стари документи от баба ми и дядо ми, включително имиграционните им документи. Според старите български документи родното място на баба ми и дядо ми е Голяма Желязна и името на дядо ми е Вълков, но, според мен, имиграционните власти са го променили на Volkoff.
  Ето и нещо още по-странно – това есенно пътуване до Старо село. Посетихме съседния град, за да видим езерото при залез без да зная, че до него е родното село на моите баба и дядо, Голяма Желязна! Така че всъщност посетих мястото откъдето са корените ми, без дори предварително да съм бил наясно с това!

  – Какво предстои на Андрю Волков?
  – Финалист съм за отпускане на средства по един грант, който, ако го получа, ще трябва да ме премести в Сан Франсиско за да работя в местен театър за два сезона. В момента разработвам някои нови мюзикъли, моноспектакъл за една жена, която емигрира от Румъния, а едно шоу, което направих миналото лято ще бъде поставено отново това лято. Надявам се още да мога да намеря начин да се върна в София. Толкова беше добре да се работи там, че бих бил щастлив да го направя отново!

  –––––––––

  Бел.ред.:  Заглавието е на Еврочикаго.

• Касим Дал при Ердоган в Турция, Доган – в Бояна

  Касим Дал е специален гост на 4-тия конгрес на управляващата партия в Турция. Бившата „дясна ръка“ на Ахмед Доган – Касим Дал, се намира в Истанбул по покана на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган, съобщи депутатът Корман Исмаилов. Новината бе разпространена от сайта rodopi24.blogspot.com.

  Дал е от гостите на 4-тия конгрес на управляващата партия на Ердоган, който се провежда на стадион „Türk Telekom Arena“.
  Очаква се участието на около 100 000 души. 52 хиляди са седалките на стадиона, но ще се използва и самият терен.

  От ДПС никой не е получил покана да участва в знаменателното събитие. Това било знак, че Ердоган има доверие на Касим Дал и вероятно ще подкрепи негова партия, която би била мост за отношенията между Анкара и София.

  Депутатът Корман Исмаилов, който е един от вернте сподвижници на Касим Дал, проведе в Кърджали първа сбирка с хората, които ще участват в учредителната конференция на нова партия. Новата политическа формация ще търси пробив на парламентарните избори през 2013-та година в райони, в които ДПС традиционно печели много гласове.

  „Опитахме всичко, за да променим ДПС, но не става. Ръководството не желае промяна. Мислят за себе си, а не, за избирателите, които живеят зле. Решено е Доган пак да бъде избран отново за председател, а това означава, че ДПС скоро няма да види партньори за властта“, заявил Исмаилов пред верните хора на Касим Дал в Кърджали.

  Източник:  Фрог нюз

• Прочетете, перничани!

  Петър Иванчев,  news.zapernik.com

  

  На деветнайсти май 2012 г. се навършиха осем години от смъртта на баща ми. Бях на пернишките гробища, където са погребани и баба и дядо. Баща ми и дядо правеха стомана, това им беше работата и те си я обичаха. Не можаха да доживеят дълбоки старини защото много бачкаха и след това си пийваха, а това не са особено здравословни навици. Запалихме по една свещичка за Бог да прости, а преди да тръгнем казах на един приятел:

  – Те са тук, но никога няма да ни изоставят.

  Дори не съм предполагал колко скоро нашите мъртви ще ни спасят.

  След това се случи най-тежкото земетресение в България за столетие, може и повече – земетресението според чужди източници е над шеста степен по скалата на Рихтер, докато това, което буквално опустоши Стражица е било с магнитуд от 5.7 степен. Земетресение със същата сила в далеч по-развитата Италия няколко дни по-рано взе седем жертви. В същото време в Перник нямаше нито един дори леко ранен гражданин и нито една паднала сграда освен един от комините на централата, който очевидно е бил запуснат от години. Щетите разбира се са огромни и те ще стават по-ясни с течение на времето, но сам по себе си фактът, че подобно ужасяващо природно бедствие не можа да отнесе нито един перничанин сам по себе си е изумителен. Това обаче едва ли е случайно. Много комплексирани сънародници смятат жителите на Перник за тъпи производители на въглища и стомана. Сещам се тук, че лелеяният Европейски съюз се основал като съюз на въглищата и стоманата. Висококачествената пернишка стомана вложена в сградите опази перничаните от сигурна смърт, желязото заради което баща ми и дядо ми ставаха рано. Точно така, нашите бащи и дядовци създадоха стоманата, която ни спаси и ми се ще да кажа на всички онези, които иронизират Перник, че сигурно го правят защото никога не са имали такива бащи като нашите.

  Имам усещането, че ужасните събития на 22 май по някакъв начин следва една дълга поредица от нещастия, които сполетяха Перник през годините на моя живот. Не знам с какво този български град, който в своето начало е символ на модерна България, а после се превръща в нарицателно за нищета, престъпления, а вече и природни катаклизми. Не съм фаталист, но човек трябва да може де чете битието, а всички хубави и лоши неща в живота и света имат собствени вътрешни основания. Дали омразата, която в продължение на толкова много години се излива върху миньорския град не е отключила мрачните сили на злото, звучи страшно дори да е само метафора…

  Докато гледах разрушения комин на централата на тръгване от града на 22 сутринта си спомних за всички първи достижения на България случили се именно в Перник. Тук всъщност за пръв път е светнала електрическа крушка, Перник е първият град в България с модерен градоустройствен план, с водоснабдяване и канализационна система. Всички природни изкопаеми на България в продължение на десетилетия са били управлявани от пернишката минна дирекция. Пернишкият въгледобив до началото на седемдесетте години е основен източник на българската енергетика. Освен това в Перник са създадени и произведени български машини, които са се изнасяли на три континента. Първата българска стомана също е излята за първи път там, в първия металургичен завод на България. Изобщо Перник е дал толкова много на България и някак не беше честно България да насочи държавната си политика срещу Перник по един безобразен начин и това продължи с десетилетия.

  Тодор Живков мразеше Перник по няколко причини. Първата е, че в Перник е имало автентични антифашисти, за разлика от него и те са били и доста образовани. В годините на т.нар. „Народна власт“ пернишките комунисти бяха твърде неудобни, защото не си мълчаха и логично бяха изолирани от властта. Другата причина са няколкото концентрационни лагера, които са построени около града, има и още един смразяващ исторически факт, докато Тодор Живков е шеф на софийската милиция, камионетките с неговите жертви са карани и разстрелвани в покрайнините на Радомир, край едно село носещо, случайно или не, името Червена Могила. С две думи Тодор Живков презираше Перник и се държеше все едно такъв град изобщо не съществува. Последното му ходене, за което знам е през седемдесетте, когато целия град е изкаран да мете улиците, Живков не идва дори за такива важни чествания като стогодишнината на Георги Димитров или откриването на ЗТМ Радомир. Всички пари от пернишкия експорт се инвестират в градове, където Живков води дипломатическия корпус – Добрич, Благоевград, Ловеч, докато перничаните живеят в мизерни условия в жилища приличащи на складове за хора и работят в мръсните производства. На всичкото отгоре неудачници от цяла България са примамвани с пари да отидат да се бъхтят там, работническите квартали генерират високата престъпност в града, както е навсякъде по света. Където няма надежда, има насилие. Въпреки това доскоро Перник беше градът с най висок процент вишисти, преди дипломите за висше образование да започнат да се раздават из многото селски университети на Отечеството. Според последното преброяване, Област Перник е с най-висок процент жители определящи себе си като етнически българи.

  Какво се случи със славната пернишка индустрия след Промените. Много просто, беше унищожена за радост на конкурентите и с идиотски доволната помощ на българската държава. Бяха затворени заводите за токоизправители и феромагнити, все с рентабилно производство. Също, завод „Пектин“, единствен по рода си в Източна Европа. В Завод „Благой Попов“ уникална ротационна пещ на стойност над милиард долара беше продадена десетки пъти по-евтино както си е докарана в сандъците. В света има само още две такива пещи и те изхранват хиляди хора. Откритият и закрит въгледобив баха разпарчетосани и харизани заедно с обогатителната фабрика и ТЕЦ „Република“. Основанието беше нерентабилност, само сградата на минната дирекция с изключителна архитектура проектирана от италиански архитекти струваше десетки пъти над тръжната цена. Скелетът на първия машиностроителен завод в България, завод „Струма“, стърчи като призрачно същество в самия център на града. Затворена беше шивашката фабрика (тежката промишленост била безумна, а леката?). Затворен беше и стъкларският завод „Кристал“ построен от белгийски инженери през трийсетте, не съм чувал някъде по света да има губещ завод за стъкло. Най-абсурдно беше продаден циментовия завод в Батановци, същият, чиито цимент спаси града ни в оная нощ. Той беше тъкмо построен наново извън града чисто нов, беше купен от германска фирма и нарязан моментално за скрап, тъй като като скрап струваше многократно повече от дадената сума за него. Така единствен стожер в пернишката индустрия остана металургичният завод „Стомана“, той продължаваше да работи за износ, работниците там получаваха европейски заплати, както беше логично да се случва в повечето гореизброени предприятия. И тази грешка скоро беше поправена от българското правителство. Стигна се дотам да нарежат релсите до чисто новия Завод за Тежко машиностроене в Радомир. Разбира се, определени хора спечелиха, пернишката икономика се сви поне с осемдесет процента, а квалифицирани работници трябваше да пият по кръчмите, машинни инженери станаха кофражисти по строежите на софийските богаташи, а жените им слугинстваха в софийските кръчми. Изобщо нещастията следваха едно след друго, Перник беше връхлетян от чудовищна безработица и мизерия, навсякъде се ширеха престъпления, алкохолизъм, наркомания. Всеки намираше убежище някъде другаде, а хората преживяваха от пенсиите на родителите си или малките заплати на чиновниците.

  Трагедиите се случваха, а на всичкото отгоре перничаните трябваше да търпят и подигравките на цяла България, да ги смятат за някакъв вид подчовеци, аз лично често съм ги срещал, дори от хора, които съм смятал за близки. В момент на конфликти „перничани“ навсякъде се смята за обида. Аз обаче никога не съм се срамувал. А и никога не съм се гордеел повече от точно този труден момент. Изключително е с каква голяма гордост и достойнство перничаните посрещат трагедията, която ги сполетя. И отново са изоставени.

  Българският президент дори не си направи труда да направи едно изявление, камо ли да се прибере в страната и да види как са сънародниците му. Мога само да кажа, че нататък винаги ще се срамувам, че България е избрала такъв неадекватен човек за президент. Навремето Горбачов, който беше комунист, отмени среща с Рейгън договаряна с години, за да отиде в Армения, италианският президент си тръгна от среща на НАТО, за да е в Болония, а Плевнелиев подарява някакви бутафорни предмети на папата. Просто съм без думи, ако това е държавен глава, значи живеем в обезглавена страна. Вицепрезидентът изобщо не знаем дали съществува. Цецка Цачева, вторият в държавната йерархия след президента – също. Двадесет часа трябваха на реалния властващ Бойко Борисов да измине двайсетте километра от София и беше толкова шашардисан, все едно ще му бият инжекция. В типичния си стил ала Тато нахока перничаните, че не си застраховат къщите. С какво да ги застраховат, бе Борисов, с парите от измитите чинии ли!? Да не говорим за срамното поведение на образователния министър Сергей Игнатов, който реши да изпрати шокираните пернишки деца на матура. Не съм от тия дето прехвърлят отговорността, но в случая можеше поне хората да се събират да нощуват на безопасни места вместо да дремят по пейките на училищните дворове. Никаква подкрепа няма нито от Светия синод, нито от Червения Кръст, нито от никъде. Перничани днес са принудени да се редят като овце с надеждата да получат триста лева колкото за няколко керемиди.

  Не искам да гадая или да дърпам дявола за опашката, но ако това земетресение беше станало в Банки, Плевен или в Гоце Делчев, щеше да има много жертви и пострадали. Дали при такъв сценарий, българските политици щяха да са такива. Чудя се къде се е запилял Първанов, този пернишки социален президент и още много хора, но както и да е. Господ да ни пази, защото освен себе си, близките, съседите, приятелите и град Перник, наистина нямаме никого. А това е по-силен aftershock от всичко друго…

   

• Сезонът на яловите сватби

  Всяка пролет приказката за Пепеляшка възкръсва с нова сила. Във вечерта на абитуриентските балове. С неутолимия стремеж на абитуриентите да са най-красиви, секси и безумно щастливи С тази разлика, че хилядите нагиздени Пепеляшки, подсъзнателно ще търсят своя принц, а не той тях. И че вълшебно, пръкналата се от тиквата каляска е заменена с луксозен автомобил и дори лимузина под наем. Що се касае за обувките, кристалните на горката Пепеляшка бледнеят пред супермодерните, разбира се от най-реномирани марки на съвременните и епигонки. Хиляди родители се пощуряват в желанието си да направят този ден най-щастлив, често за единственото си чедо. За момчетата нещата с облеклото не са така сложни и често се залага на класиката – костюм, нови обувки и аксесоари към тях. Не така е за момичетата.

  Момичета ли казах? Всъщност за отдавна осъзналите се малки женчета. Често с претенции, надхвърлящи многократно възможностите на стресираните и изтерзани месеци преди събитието родители. Атакувани предвидливо от цял един бизнес, месеци преди сакралния ден. По интернет, печатни и електронни медии вали порой от реклами на модни къщи, фризьорски, козметични, за фото и видео услуги фирми, луксозни хотели, туроператори. Всички пожелават клишето „Да се чувствате уникални и неповторими в своята индивидуалност за незабравимото приключение” и предлагат небезкористните си услуги. За тези без налични средства е осигурен кеш кредит до половин час. Всички са на разположение за щастливото събитие. Палитрата е широка по отношение на асортимент и цени.

  Но… Как да сме по-долу от еди кой си? Как в елитното училище, в което наред с богаташки отрочета се учат и деца с по-нисък родителски материален статус, да се делят „децата”. С въздишка се приемат скъпите оферти за луксозните хотели със СПА и други глезотии. Менюта за луди пари и блюда, които едва ще се докоснат. За сметка на това ще се наблегне на пиенето.

  Често то започва далеч преди събитието, на импровизираните коктейли, а дори цели банкети в къщи за роднини и приятели. „Загрелите” още там дечица са обхванати от еуфория. Качват се в колите и започва едно показване до кръста от прозорците и люковете по време на движение; размахване на бутилки, балони, надаване на викове. Рискът в голяма степен се подценява от всички, но полицията е на поста си и, както пее Веско Маринов: „Родната полиция ни пази”. Цяла кохорта от моторизирани рокери-полицаи, придружават като в дипломатически кортеж разлудувалите се дечица, на които всичко е позволено и простено, „защото абитуриентския бал е веднъж в живота”!

  И така, докато сутринта скромно припяват „Върви народе възродени”, вечерта започва щуреенето по баловете. От колите понякога слизат предизвикващи възхита свежи и хубави момичета, в прекрасни бални рокли, поруменели от виното на младостта, но често и натруфени като чалга идолите си момета, покрити с пиърсинги и нашарени с татуировки, а някои и с напомпани със силикон прелести. Явно дори и родителското и роднинско тяло не може да се справи с натресените от Facebook пуберски стандарти. А често демократични и „модерни” родители дори поощряват изчанчените вкусове на разглезените си наследници.

  И така, вакханалията започва. Навремето не е съществувал проблем с благополучното прибиране на празнуващите зрелостта си младежи. Времена на спокойствие и почти пасторална идилия, и най-вече здрав социалистически обществен ред. Когато милицията денем не биеше, но снощната не си поплюваше. А сега мобилната връзка дава утехата, че за момента нещата са наред. А пред заведението чака таткото или доверен шофьор, който да не позволи момчето да отпраши с 200 км. към небитието, или да стане жертва на побойници, а момичето на изнасилвачи. Да предотврати спонтанно желание купонът да продължи и нещата да се изпуснат от контрол. Най-невинното произшествие би било да прекалят с алкохола и да попаднат в „Пирогов” или в спешното на някоя друга болница, както често се случва.

  Тревогите на родителите за благополучното приключване на най-желаната от децата им и най-продължително очаквана нощ приключват едва, когато те или техни близки благополучно ги доставят „франко” дома им.

  За това знаково събитие се потрошават средства почти като за една сватба, че и повече. Но, кой ти ги прави вече, след като повечето млади живеят вече без брак, почти в „промискуитет”, както ги упреква светата църква. Няма задължителна казарма, няма вече и „новобрански” изпращания, които навремето събираха десетки и стотици роднини, и по селата се колеха телета, прасета и каквото има, и се лееше алкохол на корем, за да върви службата на момчето по вода. Именно по времето на „соца” тези събития бяха наречени „ялови сватби”, тъй като всеки желаеше да се представи по-добре от комшията и се надпреварваха свръх възможности, да ударят в земята съседа, колегата, роднините. А насреща, след отрезвяването… едното нищо!

  Много се учудих и зарадвах преди година, когато на екскурзия до Австрия и Унгария, почти целия автобус бе зает от паралелка абитуриенти, които бяха решили, естествено с помощта на родителите си, вместо абитуриентска вечер да посетят дворци и музеи, заедно с тяхна учителка. Именно това бе трезвото решение да видиш част от света, в подготовката си да го опознаеш и завоюваш. А останалото е… ялова работа!

   

  Светослав Атаджанов,
  Djani.blog.bg

• „Последната линейка на София“ в „Седмица на критиката“ в Кан

  75 минути чувствително документално кино от България изгледа публиката на най-старата паралелна програма на фестивала в Кан „Седмица на критиката“.

  

  Премиерата на „Последната линейка на София“ в прочутата зала „Мирамар“ премина при пълна зала и подчертано внимание от страна на главния селекционер на „Седмицата“ Шарл Тесон, който лично представи филма на талантливия български режисьор Илиян Метев.

  „Последната линейка на София“ ни спечели, защото е метафора на случващото се в България, а в някаква степен и на случващото се в Източна Европа“, каза той. „Щастливи сме, че в Кан се изявяват млади творци като Камен Калев и Константин Божанов, а сега и Илиян Митев. Знаем, че са получили образованието си в чужбина и това е добре. Наред с това бихме искали в България да се разбере, че трябва да се дава път и на онези млади хора, които изцяло се формират в страната си.“

  На сцената на „Мирамар“ се качиха реалните участници във филма: д-р Красимир Йорданов, медицинската сестра Мила Михайлова и шофьорът Пламен Славков. Те са в Кан във връзка със седемте прожекции на щастливо селекционирана творба и за да участват в дискусиите с критика и публика. В Кан е и семейството на режисьора, което с внимание и такт подкрепя изявите му.

  Младият Илиян Метев, който след пожъналия сериозен международен успех „Голешево“ прави втори опит в документалното кино, демонстрира творческа зрялост и оригинален артистичен почерк. Лекарят, Медицинската сестра и Шофьорът са снимани в преобладаващо крупни планове в тясното пространство на работното си място (една от само 13-те линейки, останали в системата на „Бърза помощ“ в София).

  Когато тримата са „на адрес“ или на улицата, отново виждаме само лицата им. Това е така, защото Метев категорично се е дистанцирал от непретенциозната репортажност. Външният свят (с чиито банални подробности той не иска да спекулира) присъства главно „зад кадър“. Образът на грубата и често мизерна материалност извън линейката е (почти) изключен. Вниманието е насочено към трима души, които работят заедно и заедно понасят живота си.

  Степента на концентрация е толкова голяма, че от един момент нататък, лицата, често снимани фронално, започват да излъчват „святост“. Вместо да ни занимава със статистика за плачевното състояние на родното здравеопазване, тихо, ненатрапчиво и със спокойствие, което буди уважение, Метев предпочита да споделя емоции. Така, „Последната линейка на София“ се превръща в последното убежище на надеждата за спасение въобще. Един тъжно красив филм, който хваща за гърлото. И колкото и банално да звучи – визуална поема за човешката доброта.

  След близо 2-годишен снимачен период с цели пет камери, Метев е монтирал филма си сам, като е избирал кадрите си от близо 400 часа материал. „Пред всеки от нас имаше по една камера“- сподели Мила Михайлова в Кан. Имаше и две „общи“, едната от които беше разположена зад гърбовете ни. Шегувахме се, че сме като в „Биг брадър“. С течение на времето свикнахме с тях и буквално не ги забелязвахме. Бяхме си самите ние“. Михайлова, която е майка на 11-годишно момиче, допълни, че присъствието на екипа им в Кан е красив подарък, който не са очаквали. „Представиха ни като актьорите на филма! – пошегува се Михайлова.

  В представянето на филма авторитетното списание „Le film français“ поставя акцент върху работата на Метев като цигулар и очевидната, според него, връзка между „музикалната композиция и киното“.  Критици споделиха, че способността на българина да монтира „игрално“ допълнително обогатява подчертания му усет за документалност.

  Присъствието на „Последната линейка на София“ на най-големия фестивал в света още веднъж показва, че шансове има онова българско кино, което е направено интелигентно и със стил.

   

  Павлина Желева,

  в. „Дневник“
  http://youtu.be/YaKN_aMOCNk

• Решението от пленума на ЦК на БКП за сливане на България със СССР е публикувано онлайн

  Сайтът desebg.com публикува част 3 от стенограмата от пленума на ЦК на БКП от декември 1963 г., който приема предложението на Тодор Живков за сливане на България със Съветския съюз.

  Миналата седмица президентът Росен Плевнелиев заяви, че най-голямото предателство в историята на България е предложението на комунистическата партия страната да стане 16-та република на СССР.

  Държавният глава настоя да бъдат публикувани архивните документи, които показват как ръководството на БКП е гласувало единодушно за подаряването на България.

  Сайтът desebg.com реагира и първи дава възможност на обществото да се запознае онлайн с непубликуваната до този момент стенограма от заседанието на пленума на ЦК на БКП, на който се обсъжда присъединяването на България към Съветския съюз и се взема решение за това.

  В част 1 е представена кратка история на предложението за 16-та република и е публикуван доклада на Тодор Живков (1-41 стр.).

  Част 2 съдържа финалната част от доклада на първия секретар на ЦК на БКП и последвалите изказвания от участници в пленума (42-91 стр.).

  В част 3 (92-144 стр.) ще откриете финалните изказвания, направени по време на дискусията (92-133 стр.), решението на пленума на ЦК на БКП за обединение на НРБ със СССР (134-135) и писмо на Тодор Живков (136-142) за взетото решение до ЦК на КПСС и до съветския лидер Никита Хрушчов, подготвено и изпратено по поръчение на Централния комитет на българската компартия. Част 3 съдържа и втори, редактиран вариант на решението на пленума с подписи на представители на вишето партийно ръководство (143-144 стр.).

  Документът се публикува в три части поради големия му обем. Оригиналът се съхранява в Държавна агенция „Архиви“, откъдето на desebg.com е предоставено копие.

  Христо Христов, Desebg.com

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  

   

  

  

   

   

  ––––––––––––––-

  Цялата публикувана част от стенограмата

  може да проследите  тук.

   

• Отзиви след президентската визита в Чикаго

  Мнения на българи в Чикаго

  В. „България СЕГА“, 24 май
  (В помощ на Президента Росен Плевнелиев и екипа му в България)

  КАК ЕХОТО ЗАГЛЪХВА…

  Д-р Виолета Симов – Динев

  Д-р Виолета Симов – Динев, добре позната личност, с безспорен авторитет в Чикаго, поднесе на президент Плевнелиев символичният дар на българската общност към високия гост. Това беше третия български президент, с когото д-р Симов се среща. Петър Стоянов навремето се видя със сънародниците си в една украинска църква, Георги Първанов – в лъсната хотелска зала сред шума на бъркащи кафето лъжички в китайски порцелан, сега ефирната и светла зала насред пролетното великолепие на цветни лехи и чисти водни потоци изглеждаше несравнимо по-добро място.
  – Като сравня тримата президенти – казва Виолета – Плевнелиев ми се стори като че е от моята фамилия, другите сякаш бяха от други места. Дори само една трета от онова, което каза да се сбъдне – и аз и мнозина други ще бъдем доволни. Вдъхва доверие, знае си работата, прави впечатление, че искрено иска да свърши всички добри неща, които ни изложи. Дали ще успее – ще видим. Той просто вдъхва надежда и с думите и с поведението си. Стана много приятна среща. Има и недоволни. Но той се показа като човек, който иска да бъде питан и не се бои от трудни въпроси. Обещава не много неща да направи но явно е, че иска и се готви да ги направи.
  Президентът Росен Плевенлиев е от една нова генерация ръководители, които се различават от познатите партийни функционери, и с тях виждаш, че може да се върви заедно. В Чикаго имаме голям късмет и с предишни, и с новия ни генерален консул Симеон Стоилов, който е невероятен човек. Консул Лила Георгиева също се представя по най-добър начин. Ще ми се да мисля, че не е само късмет, а тенденция… Поне за Чикаго да ни пращат най-добрите професионалисти и добри хора. Какъвто е и нашият президент – широко скроени, конструктивни, позитивни, с професионален опит и много енергия, мислещи, самостоятелно стигащи до заключение и взимащи решения… На други им трябват години за да се „опознаят“, а ето че нашите консули за месец-два вече вършат своята служебна и обществена дейност на пълна скорост. А президентът се сближи с аудиторията си пък за няколко минути. Мисля, че тази среща в Ботаническата градина с президента Плевнелиев е своеобразен връх на нашата чикагска общност.

  Професор Никола Чаракчиев,
  Секретар на Българо-Американска Асоциация

  За подаръците, връчени на Президента от организациите с идеална цел в Чикаго.

  От името на Българо-Американска Асоциация доктор Виолета Симов-Динев подари на Президента Плевнелиев многоъгълен кристал с надпис „Росен Плевнелиев, Президент на Република България, специален гост на Фестивал „Български дни в Чикаго – Пролет 2012”.
  От името на Сдружение „Български музей в Чикаго” Елена Табакова, Президент на организацията, подари на Президента Плевнелиев разработката на д-р Георги Паприков “Works of Bulgarian emigrants an annotated bibliography”, издание 1985 година, предоставено от съпругата му Станка Паприкова.

  От името на Българо-Американска Асоциация, Български научен център – Чикаго и Български Генеалогичен център – Чикаго, проф. д-р Никола Чаракчиев подари на Президента Плевнелиев три авангардни научни разработки под емблемата на „Българи от Чикаго за България”, информация за Фестивалите „Български дни в Чикаго” и Генетична Генеалогия.

  От името на Българо-Американски център за културно наследство д-р Ани Гогова подари на Президента Плевнелиев „Картинна експресия на славянската азбука”, нарисувани от 60 деца от българските училища в Чикаго, под методичното ръководство на Кина Бъговска”

  За генома на Президента Росен Плевнелиев

  На 19 май 2012 година се състоя среща и пресконференция на Президента Плевнелиев с българската общност в Чикаго. На Плевнелиев бяха задавани въпроси от почти всички области на знанието. Изразено беше становището, че Росен Плевнелиев е личност с енциклопедични познания и бързи комуникационни реакции. В тази връзка му беше препоръчано да получи максимално възможна информация за своя геном, например чрез компания www.23andMe.com .

  Информацията за генома на Плевнелиев е важна в две направления: Първо в личен аспект за идентификация на личността му и Второ в научено-социален аспект за статистически изследвания при идентификация на значимите личности. Информация за генома на Плевнелиев ще му помогне в личен аспект да открие своя миграционен произход (пътя на неговите предшественици преди 150 000 години от Сомалия в Африка до село Плевня, днес в Гърция), да установи процентното съотношение на неговите европейски, азиатски и африкански гени, да узнае предразположението му към над 150 популярни болести в света и съответно да планира своя работен режим и трудово натоварване, интензивност на работа, здравословен риск към определени храни, диета, почивка и т. н., да установи чувствителността му към редица лекарства и съответно да бъде предпазен от изненади, да установи своето планирано дълголетие (т. е. продължителност на живота му определен от дължината на неговите теломери) и други над 300 негови основни показатели, управляващи живота му.

  Информация за генома на Плевнелиев ще помогне на световната наука по статистически път да бъдат определени характеристиките на значимите личности в света и да се формира идеалният модел на управляващата личност. Този анализ може да се използува за откриване по геномен път на т. н. значими личности още от ранна възраст и да им се предложи приоритетно обучение. Преди получаване на информация за генома на Росен Плевнелиев трябва да се знае, че съгласно Закона за защита на личните данни в България, ДНК-то представлява лична данна и е защитена за разпространение без изричното съгласие на личността. След консултации със специалисти Президентът Плевнелиев ще прецени каква информация да бъде публикувана.

  Препоръки към Президента Росен Плевнелиев

  Няколко часовата среща с Росен Плевнелиев помогна българската общност „да почувства” своя президент и да формира свое отношение и уважение към него. Общите впечатления са, че България притежава президент от съвременен тип с бързи реакции и общодостъпна комуникация. Наблюдавайки внимателно организацията и технологията на неговото общуване, ние забелязахме експедитивните му отговори на зададените му въпроси. Може би с цел да оптимизира своите отговори и ги съобрази с аудиторията е препоръчано между края на въпроса и началото на отговора да има до 5 секунди за размисъл.

  В това отношение ние разучихме (в продължение на повече от 10 години) на придобитата по рождение (или по-късно усвоена техника) от посланик Елена Поптодорова. След края на зададения й въпрос, на лицето на посланик Поптодорова започва бавно да се заражда една лъчезарна усмивка, която продължава около 5 секунди. През тези 5 секунди тя „избира” един оптимален вариант за перфектен отговор.
  Препоръчително е също така Президентът Плевнелиев да прегледа и прослуша многобройните записи на неговите срещи, както и да прегледа коментарите в блоговете на медиите за неговите срещи. Българската общност в Чикаго и организациите с идеална цел са на разположение на своя уважаван президент.

  Динко Динев,
  Президент на Българо-Американската Асоциация

  Президентът Росен Плевнелиев е харизматична личност, изглежда добре, държи се възпитано и интелигентно, което го поставя в по-добра светлина от редица други съвременни български политици и държавни ръководители. Има вече и известен опит, може да свърши своята конкретна работа артистично, с лекота, без противопоставяне и излишна емоционалност. Но лично аз съм песимистично настроен към неговата бъдеща политическа кариера и не смятам, че бързото му израстване досега е позитивен показател.

  Това, което чухме от него, при срещата му с нашата общност в Чикаго, го представи като неподготвен за тукашната аудитория оратор. Толкова свободно и понякога доста отклоняващо се от фактите третиране на съвременната действителност в България може би там има някаква стойност за насочване на електората в определена посока, но ние живеем в една свободна страна, където имаме достъп до всякаква информация и неговите думи изглеждаха в най-добрия случай политически неграмотно за мислещи хора. Още по-лошо ще е, ако той е информиран в страната с тези факти, които изнесе и вярва, че нещата стоят по този начин.
  Президентът не се съобрази, а може би и не беше подготвен за изява в американска среда. В своите послания той се представи като поредния политик, който не е точен, не е конкретен, представя избирателно факти и най-често не най-значимите, а необходимите му за да защити определена теза. Аз не му вярвам – по същество и по начина, по който представи фактите и своите тълкувания по тях.

  Що се отнася до идеята на генералния консул на България в Чикаго Симеон Стоилов да организира срещата с президента в един хубав кът на Ботаническата градина – напълно я адмирирам и смятам, че това е голям успех и добър пример. Пример как един държавен служител се опитва да разчупи рамките на шаблона, в който няма полезни ходове за развитие. Това го правят предимно хора с високо чувство за отговорност и искрено желание техният труд да е в полза на обществото. Изисква много повече усилия и себеотрицание.

  За съжаление на срещата имаше хора, които бяха дошли с добри намерения, но със своите разговори и шум демонстрираха абсолютно неуважение към нашия гост. Допускам, че това е само следствие на налагащата се тенденция у мнозина на пренебрежение към „другите“ и едно нездраво вглъбяване само в интересите на собствената персона.

  ––––––––––––––––

  Димитър Иванов*,
  читател на вестник „България сега”

  Проблемите в словото на Президентът са различни за хората в България и за тези извън България. Независимо къде живея и с каква квалификация съм, аз трудно мога да разбера следното изречение: „Днес сме средно европейски играч по отношение на усвояването на еврофондовете информира г-н Плевнелиев…“. Особено на фона на тотално замръзналия икономически и бизнес живот в страната, да не говоря за нашите съграждани в Америка и ли пък за самите американци, които няма как да разберат, че единствените нови пари, които крайно бавно влизат в страната ни – са някакви еврофондове по изкуствени, често пъти фалшиви програми на ЕС.

  Това е слово, подготвяно от чиновници, на които трудно бих дал наименованието „съветници“. Словото е културно несъобразено с аудиторията в Америка; акцентово – не балансирано; целево – не казва нищо. Някакви диаспори, събиране в Брюксел, връщане на младежите да работят в България под режима на Борисов и Цветанов, объркани икономически термини – за БВП и въобще една нашенска комична и безвкусна майонеза поднесена на нашите българи в Америка. Без съмнение!
  Не виждам никакви, даже елементарни усилия от негова страна да научи нещо, да напредне в усвояването на функциите, за които е избран. Да, това ражда системата на спусканите парашутисти.

   

  ––––––––––––––––––––––––-

  Бел.ред.: Коментарът на читателя Иванов не е част от текста на в. „България Сега“, той е под публикацията.

  Снимки:  „България Сега“

• Шистовият балон: защо газовата революция все още не се случва

  Александър Флоров, Geopolitica.eu

  Още в самото начало на т.нар. „шистова” революция Полша беше обявена за водещата държава в прогнозирания от мнозина бум на добива на шистов газ в Европа. Редица компании демонстрираха интерес към нейните запаси, а някои, като ExxonMobil например, дори започнаха проучването им. През май 2011 г. полски експерти обявиха, че страната разполага с резерви от шистов газ, които ще и стигнат за следващите 100-300 години. Пак тогава Управлението за енергийна информация към Департамента по енергетика на САЩ увеличи този срок до 400 години. Лично премиерът Доналд Туск коментира данните, заявявайки, че потенциалът на шистовите находища в страната му е надминал всички прогнози и обеща, че реалният добив на шистов газ ще започне още през 2014.

  Неочаквано обаче, през февруари 2012, ExxonMobil обяви, че проучванията и не са потвърдили наличието на достатъчно големи запаси от шистов газ, за да започне промишления му добив. На този фон отново се заговори, че запасите от шистов газ в Европа могат да се окажат недостатъчни за да може ЕС да ограничи експанзията на руския газов гигант „Газпром”. Впрочем, експертите от ExxonMobil са предпазливи в коментарите си по темата, посочвайки, че добивът на шистов газ в Европа може да стартира едва след пет години и то не в Полша, а в Германия.

  Колко и на каква цена?

  Всъщност, проблемът с полските „супернаходища” е в това, че всички оценки на запасите от шистов газ в отделните райони на света дълго време се базираха на един единствен доклад от 1997, озаглавен „An Assessment of World Hydrocarbon Resources”. При това, авторът му – германският учен Ханс-Холгер Рогнер, изрично подчертава, че цитираните в него данни са съвсем приблизителни. За да можем повече или по-малко точно да разсъждаваме за годните за добив (!) запаси от шистов газ на планетата, се налага да се инвестират милиарди долари за геологически проучвания. Тоест, нивото на геологическата яснота относно находищата на шистов газ беше и си остава твърде ниско.

  Освен това, до 2006 г. практически никой не се занимаваше с индустриален добив на шистов газ, тъй като това беше твърде скъпо. Тоест, знаеше се за съществуването му, а в САЩ дори се осъществяваше добив на шистов газ, но в съвсем незначителни количества. Ситуацията се промени радикално след въвеждането на метода на хидравличното разбиване на пласта и хоризонталното сондиране. Тези методи, вече изпробвани в традиционния петролно-газов сектор, позволиха да се намали себестойността на шистовия газ. Тя обаче си остана доста висока, и въпреки държавната подкрепа за добива на шистов газ, не гарантираше сериозна печалба.

  Между другото, въпросът за стойността на добива си остава ключов и днес. Според съществуващите оценки, дори в САЩ, т.е. в най-благоприятната зона за добив на шистов газ, този показател се колебае в границите на 150-200 долара. При това, европейските експерти са единодушни, че на Стария континент добивът на шистов газ ще бъде по-скъп , отколкото в САЩ. На всичкото отгоре, за разлика от обикновените газови находища, където могат да бъдат добити до 80% от запасите им, при тези на шистов газ могат да бъдат добити не повече от 20%. В същото време, изтощаването на находищата на шистов газ става много по-бързо (за 1-2 години), при това плътността на сондирането в шистовите слоеве е доста по-висока, отколкото при традиционния газов добив. С други думи, добивът на шистов газ е истинска златна мина за производителите на сондажно оборудване.

  Тоест, непрекъснато повтарящите се лозунги за необходимостта от гарантиране на „енергийната сигурност” и „противопоставяне на руската газова експанзия” просто прикриват съвсем реални икономически интереси, които обаче не са тези на държавите-вносителки на природен газ. И тъкмо поради това, Франция, Германия и Великобритания не бързат и, на практика, избягват гръмките декларации по въпроса за добива на шистов газ.

  Между другото, някои полски, а и български медии, обявяват всички противници на добива на шистов газ в Европа за „агенти на Газпром”. Дори на шефа на полския филиал на Greenpeace се наложи официално да опровергава обвинението, че руският концерн влияе върху дейността на ръководената от него организация. Затова си струва да се вгледаме по-внимателно в състава на апологетите на „шистовата революция”, както и в този на техните опоненти. В лагера на опонентите откриваме Франция и Германия, а в този на апологетите са Полша и донякъде Украйна. Последната наскоро обяви търг за предоставяне правото за проучване и разработка на две големи находища на шистов газ, твърдейки, че запасите на едното могат да достигнат 2 трлн. куб. м, а на второто – между 0,8 и 1,5 трлн. куб. м. Разбира се, необходими са инвестиции и то немалки – около 500 млн. долара. Правителството в Киев очаква в търга да се включат редица големи енергийни компании. Впрочем поляците също не се отказват, защото освен спомената по-горе ЕxxonMobil, проучвания на територията на страната извършват Chevron и ConocoPhilips. Още повече, че компанията SanLeon обяви, че е определила четири потенциални зони за добив на шистов газ в лицензирания участък Гора (след сондажите в находището Siciny), посочвайки, че е открила нов пласт, в който може да има шистов газ.

  Проблемите с шистовия газ

  Истината е, че ситуацията с шистовия газ никак не е проста. От една страна, американските експерти се опитват да отговорят на основния въпрос, касаещ екологията – опасно ли е хидравличното разбиване за околната среда. Този въпрос е изключително важен, да не говорим че е особено актуален именно за нас, европейците. Налице са предупреждения на експерти, както и доказателства за замърсяването на почвата и грунтовите води с веществата, използвани при хидравличния разрив (тук е мястото да припомня, че през 2005-2008 някои американски компании използваха за тази цел дизелово гориво). Неслучайно еколозите, а и не само те, толкова яростно протестират против добива на шистов газ. Както е известно, френската Национална асамблея забрани този добив на територията на страната, а в Германия и Великобритания се проведоха многобройни протестни акции срещу него.

  Правителството в Берлин планира да разработи изключително сложни правила и норми за добива на шистов газ. Те ще включват забраната на хидравличното разбиване във вододайните зони, като нови разрешения за добив на шистов газ няма да се издават докато не бъде направена оценка на всички, свързани с този добив, рискове. Впрочем, компанията Wintershall прогнозира, че разработката на шистов газ в страната едва ли ще стартира преди 2020 г.

  Междувременно, излишъкът от „обикновен” природен газ на американския пазар доведе до резкия спад на цената му, която на моменти стигаше до 70 долара за хиляда куб. м., т.е. 2-3 пъти по-ниска от себестойността на добива на шистов газ. В резултат от това, американската компания Cheasapeake Energy Corp (вторият най-голям производител на газ в САЩ и най-активния играч на пазара на шистов газ) обяви, че ще намали производството с 8%, а капиталовите си разходи за нови сондажи – с цели 70%. На свой ред, Statoil съобщи, че ограничава инвестициите си в най-голямото шистово находище в САЩ Марселъс (смятано за едно от най-добре проучените и богати на шистов газ в света).

  Златното дъно

  В самото начало на т.нар. „газова революция” се очакваше, че добивът на шистов газ ще доведе до свръх предлагане на енергийния пазар, в резултат от което цените ще тръгнат надолу и това ще удари по традиционните енергоносители (и техните производители и вносители). Никой тогава не си задаваше въпроса, как, при подобно развитие, много по-скъпият (в пъти) шистов газ ще може да избегне ценовия шок. Смяташе се, че технологичният прогрес ще направи шистовия добив по-рентабилен.

  Това обаче засега не се случва, затова се използват други – в това число политически, механизми. Така, през февруари 2012 държавният секретар на САЩ Хилари Клинтън и специалният пратеник по въпросите на енергетиката в Евразия Ричард Морнингстар се появиха у нас, включително и за да накарат правителството в София да преразгледа наложената забрана върху добива на шистов газ (първите признаци, че това действително е на път да се случи, вече са налице).

  Истината е, че (като изключим чисто геополитическите им съображения, свързани с ограничаване активността на руските енергийни компании в Европа и извън нея) САЩ просто искат да гарантират печалбите на своите сервизни компании, значителна част от чиито капацитет напоследък не се използва (и то именно заради спукването на „шистовия балон” в самата Америка). Ако Полша, Украйна или България наистина решат някой ден да пристъпят към индустриален добив на шистов газ, за целта ще им е необходимо и оборудване, и специалисти, и химикали? Които веднага ще им бъдат предложени от САЩ, срещу съответното заплащане разбира се.

• Мирандолина против Трактирщицы

  Предлагаемая читателю статья была опубликована в русской газете „Реклама“, N19 (Чикаго, США) за 24 мая 2012 года и на сайте www.myreklama.com с редакционными сокращениями. Здесь статья приводится без сокращений в авторской редакции.

  Тринадцатого мая на двух чикагских сценах (Christian Heritage Academy и Northbrook Theater) состялись два спектакля: один – московского театра „У Никитских ворот“ Марка Розовского „Мирандолина“ и второй – студии Вячеслава Кагановича „Ай донт андерстенд“. В первом, естественно, были заняты актеры театра
  М.Розовского, во втором с блеском играют в недавнем прошлом ведущие актеры чикагского „Атриум“ Марина Карманова и Вячеслав Каганович. Спектакли настолько разные, что сравнивать их неуместно, да и не нужно. Но трудно не
  вспомнить, что в сентябре 2006-го года в „Атриуме“ состоялась премьера „Трактирщицы“ (с подзаголовком „карнавальный кураж в
  двух действиях“) Валерия Беляковича. И тут уже от желания сравнить отделаться невозможно.

  Тогда, в 2006-м, мне посчастливилось познакомиться с Валерием Беляковичем, присутствовать на его репетициях, и даже написать о нем и его спектакле пару заметок. Прошло шесть лет, но и сегодня не отпускает меня ощущение какой-то первобытной мощи этого
  великого деятеля театра. „Трактирщица“ Беляковича, в которой в главных ролях были заняты Марина Карманова (в заглавной
  роли) и Олег Осташев в роли кавалера Рипафратта, к сожалению, была показана всего четыре или пять раз. Потом, по причинам, которые трудно назвать творческими, и которые не место и не время обсуждать здесь, спектакль был снят с репертуара, а Карманова надолго практически ушла из театра. „Трактирщица“ тогда собрала два полных зала Christian Heritage Academy. Два следующих были полупустыми. По „техническим“ причинам (впрочем, сразу принимаю претензии: какое дело рядовому зрителю до причин?) на
  премьеру был представлен еще сырой материал, и чикагский зритель остался не вполне доволен увиденным. Кого-то отпугнула смелость и необычность решений. Кто-то хотел только развлекательного зрелища, а предлагалось серьезное произведение
  искусства, не всегда легкое к восприятию. Кого-то отпугнули неизбежные на первых порах технические огрехи. Отпугнули – а зря! Я и тогда писал, и сегодня остаюсь при мнении, что от раза к разу спектакль набирал силу. Если после премьеры расстроенная Карманова рыдала в гримерной, то последний, виденный мной спектакль, был просто великолепен. И Осташев, и Карманова, и все актеры,
  занятые в спектакле были чудо, как хороши! Конечно, актерам не хватало слаженности. Сценический рисунок, предложенный Беляковичем, и требующий уникальной согласованности действий всех, находящихся на сцене, оказался труден и непривычен „Атриуму“, привыкшему работать в другой стилистике. Довольно было одному ошибиться на полшага, чтобы сцена оказывалась смазанной. Но происходящее на сцене завораживало. И, как я уже говорил, актеры работали все лучше и лучше. Сквозь еще не снятые строительные леса уже проглядывали великолепные контуры работы Мастера. По свежему впечатлению я писал тогда что-то вроде „это очень интересно! Идите и смотрите! Спекталь начал жить“. Ему было суждено большое будущее, вмешался досадный случай…

  Разумеется, в спектакле М.Розовского вопроса синхронности действий не возникает. На сцене
  хорошие профессионалы, которые делают свое профессиональное дело. Но и только! Чуда не происходит. На сцене танцуют и поют молодые красивые актеры и актрисы с прекрасными фигурами, с хорошими поставленными голосами, с выверенной техникой, но ощущение „дежа вю“, появляющееся на первых минутах, не отпускает до самого конца представления.

  Сложно сказать, чем руководствовался Марк Розовский, осуществляя в 2009-м году постановку в стилистике 70-х годов прошлого века. Кому может быть интересно в искусстве старое и еще недостаточно забытое? Конечно, возразят, что старое можно сделать на качественно новом уровне. На это возражу и я, что новый уровень – это и есть новизна. К сожалению, в спектакле театра „У Никитских ворот“ ничего подобного не наблюдалось. Обычный мюзикл, остался обычным мюзиклом, как
  Розовский ни пытался в своих интервью выдать его за „шампанское зрелище“.

  В спектакле М.Розовского действительно постоянно звучат песни. Но тексты малоинтересны (когда я впервые услышал рифму „кавалер-манер“ или что-то в этом роде, то решил, что автор пародирует давнюю и с детства знакомую рифму „пионер-пример“, но после использования ее в пятый или в шестой раз заскучал), а музыка… не мне с моим медвежьим ухом говорить о музыке, но все шлягеры, за исключением двух-трех, показались написанными на одни слова и на одну мелодию.

  Видимо, памятуя о том, что Гольдони широко вводил в тексты простонародные обороты, Розовский тоже не стесняясь использует в поэтических текстах прозаизмы, именуя Мирандолину бабой, а великосветских кавалеров – мужиками. Я никак не против подобного, но, буду честным, текст, обращеный к Мирандолине, и сообщающий, что „нет на свете мужика, который от тебя бы не был в стоне!“ трудно отнести к жемчужинам поэзии. Впрочем, возможно, мы просто отстали в своей провинции, а Москва давно и прочно употребляет подобные неологизмы, и великосветский «мужик», объясняясь в чувствах своей «бабе», преклоняет перед ней колено и
  произносит: «Мирка, я от тебя весь в этом… как его… в стоне!»

  Если Валерий Белякович в своей постановке ломал театральный канон, то Розовский, кажется, не
  мыслит на йоту отойти от штампов. Некоторое новаторство поначалу было заявлено в образе
  графа Альбофьорита, который, видимо, должен был
  явиться пародией на „нового русского“, но, во-первых, замысел так и остался нераскрытым, а, во-вторых, кому сегодня интересна такая пародия? Время анекдотов о „новых русских“ давно ушло. „В ней <пьесе> есть война полов, гендерная проблематика затрагивается, но при этом она пестрит яркими, очень живо выписанными характерами“, — сказал М. Розовский в интервью. Насчет войны полов, так это, простите, заслуга Гольдони, примерно двухсотпятидесятилетней
  давности. А вот краски в интерпретации театра этой самой „войны полов“ могут показаться яркими только сквозь толстые очки не слишком молодого режиссера (да простится мне невольный грех упоминания возраста). Это, простите, не яркие краски молодости, а старческие похотливые слюни. Конечно, молодые и красивые актрисы демонстрируют тонкие талии, высокие грудки и дивной прямизны и красоты ножки, (для чего „кокетки“ просто постоянно задирают платья, а Мирандолина, которой по роли это не положено, просто переодевается на сцене), но в искусстве театра как-то хочется другого. Или, по меньшей мере, не только этого. В общем, ножки – они что в начале, что в конце – одни и те же. Кстати, о ножках… Когда один из персонажей, поглаживая обнаженную ножку актрисы, поет: „Эту ног`у Я съел бы в рагу!“ (по крайней мере, так мне послышалось в зале), то это, конечно, очень „смешно“!

  Когда Марина Карманова играла Мирандолину у Валерия Беляковича, она была, по образному выражению ее героини, „уже не девочкой“, но как великолепна была ее игра! Как развивался характер! Да, у нее тоже были „ножки“, но как блестяще вела Карманова драматическую, даже трагическую роль на фоне общего, предложенного Беляковичем гротеска! А гротеск был, да еще какой! Вот это уж, действительно, был фестиваль! Вот где было действительно шампанское зрелище! Гольдони, как известно, смеялся над комедией дель арте, комедией масок, вводил в свои пьесы простонародные характеры, издевался над старым театром. Может быть поэтому, а
  может быть и из иных соображений, но в его пьесах маски остались. Только великий автор выводил эти маски на сцену по-своему – с издевкой и насмешкой. Конечно, ни Розовский ни Белякович (хотя оба изрядно переписали текст) не могли не воспользоваться приемом, предложенным Гольдони. Только у Розовского маски так и остались масками: маска графа, маска маркиза (сколько же мы перевидали таких маркизов и графов!), маски кокеток, маска слуги, маска благородного господина… К слову, актер Денис Юченков, кажется, сознательно пытается сыграть своего кавалера Рипафратта настолько заштампованно, что даже неискушенному зрителю становится ясно, что это актерский прием. Впрочем, пожалуй, единственный.

  Насколько интересней была трактовка идеи Валерием Беляковичем, у которого все персонажы, кроме самой хозяйки гостиницы, носили маски, но сквозь каждую личину непременно проступало лицо. До каких высот искусства поднималось зрелище, когда под смеющейся картонной рожей открывалась трагедия, а под трагической – обнаруживался шут! Великолепная игра Олега Осташева в сцене ложной, игрушечной
  гибели, с льющимся клюквенным соком вместо крови, показывала трагедию человека, который попытался на миг остаться без спасительной, скрывающей лицо, накладки – и не смог. И поэтому гибнет уже всерьез и навсегда, не найдя в себе сил преодолеть привычный образ. А трагедия Мирандолины у Беляковича (блестящая Марина Карманова) как раз в обратном: она – единственная – не готова носить маску в этом мире ложных лиц и ложных улыбок. Вот попыталась она стать, как все, и тут же „уравновесила“ этот порыв, совсем перестав притворяться. Так стремителен был ее порыв обратно, что она сбросила даже защищавший ее до того панцирь иронии, полностью обнажив сердце. Этого мгновения оказалось довольно, чтобы зритель проникся трагедией одиночества человека, обреченного существовать в искусственном кукольном окружении, затерянном среди мертвых ложных лиц. Сцена ухода Мирандолины в живой мир и ее почти немедленного возвращения и сегодня, по прошествии шести лет, стоит у меня перед глазами. Гениальный Белякович не побоялся прервать комедию трагедийной сценой, а Карманова замечательно сумела сыграть задуманное режиссером.

  Видимо, понимая, что товар его „не первой свежести“ Марк Розовский попытался ввести в спектакль помимо скучноватых песен не менее скучные развлекательные сцены. Время от времени Мирандолина в спорах с Фабрицио переходит на „как бы итальянский“. Поначалу это кажется забавным, особенно, если учесть, что в общем „итальянском“ потоке проскакивают знакомые слова
  „проституто“, „баста“, „дьяболо“… или что-то подобное. Но, простите, разве этому приему не сто лет в обед? Разве мы не смеялись этой шутке еще в „Бриллиантовой руке“?!

  Кажется, само время течет в этих двух спектаклях по-разному. У Беляковича время спрессовано в тугой ком, который пульсирует, вспыхивает энергией. Кажется, что не актеры движутся по сцене, но движением разрывает пространство сильный и мощный зверь,
  стальные мышцы которого перекатываются под шкурой. А у Марка Розовского время стоит, как вода в пруду. Смотришь на сцену и ловишь себя на вопросе, это еще длится старая или на минуту заснул и уже началась новая? Впрочем, не все ли равно… Сценой больше, сценой меньше…

  Подводя итоги, придется повторить, что мне искренне жаль тех, кто не видел „Трактирщицы“ Валерия Беляковича в „Атриуме“ и… не хочу сказать, что мне жаль тех, кто потратил вечер на „Мирандолину“ Марка Розовского, но, право, мы ожидали большего. Если Валерий Белякович в своей постановке заставил немногих профессионалов и непрофессиональных актеров „Атриума“ работать на пределе возможного, делать зачастую невероятное, то Марк Розовский, кажется, не смог позволить профессиональным и, наверное, хорошим актерам своего театра даже показать свой потенциал. Что делать актеру, если ему нечего играть?! Скука – самое страшное, что может быть в театре, боюсь, присутствует не только в зале, но и на сцене. Жаль и зрителей, и актеров.

  А.Житленок

  Май 15, 2012

  1. Театр «Атриум». «Трактирщица». Сцена из спектакля.

  2. Театр «Атриум». «Трактирщица». Мирандолина – Марина Карманова, кавалер – Олег Осташев. Сцена из спектакля.

  3. Театр «У Никитских ворот». «Мирандолина». Сцена из спектакля.

  4. Театр «У Никитских ворот». «Мирандолина». Мирандолина – Наталья Корецкая, Фабрицио – Юрий Печенежский. Сцена из спектакля.

  (Фотографии из архива театра «Атриум» и с сайта театра «У Никитских ворот»)

   

• Марси Райс е новият посланик на САЩ в България

  Според дипломатически източници Джеймс Уорлик е бил сменен заради шистовия газ

  

  Марси Райс е номинирана за нов посланик на САЩ в България, съобщи президентът Барак Обама в официално изявление, качено на сайта на Белия дом. Според дипломатически източници Джеймс Уорлик е сменен заради шистовия газ.

  Райс ще замени Джеймс Уорлик, който напуска страната преди да е изтекъл 3-годишния му мандат. В официалното съобщение на Белия дом няма мотиви за смяната. България вече е получила искане за агреман с името на нов посланик в София, твърдят дипломатически източници.

  Информация за отзоваването на Уорлик излезе в началото на април. Като причина за смяната дипломатически източници посочиха, че той не се е справил със защитата на американските интереси за добив на шистов газ в България. Уорлик не е успял добре да обясни и да убеди българската общественост, че технологията за добив е безопасна. Самият Уорлик обаче отрече информацията. В телевизионно интервю той дори се пошегува, че слуховете за неговата смърт са твърде преувеличени, цитирайки Марк Твен. Уорлик беше назначен за посланик на САЩ в България в края на 2010 г.

  Марси Райс е била посланик на САЩ в Албания в периода 2004 – 2007 г. Напуска за да стане съветник по въпросите в Ирак. В момента е служител на Държавния департамент като помощник секретар за ядрена и стратегическа политика.

  Райс има магистърска степен от Johns Hopkins University . Омъжена е за Чарлз Райс , бивш посланик на САЩ в Гърция

  Тя е висш дипломат с 31 годишен опит в Европа, Карибския басейн и Близкия изток. Била е четири години съветник в посолството на САЩ в Лондон, четири години заместник-политически съветник в мисията на САЩ в Европейския съюз в Брюксел, както и в мисиите в Турция и Доминиканската република.

  Марси Райс говори турски, испански и френски.

   

  Източник:  в. „24 часа“

• Игнат Раденков: Ангел Марин е в основата на схема, прибрала 500-600 милиона от даване на българско гражданство!

  • Куйович даде за паспорта си 25 000 евро • Първанов най-добре обслужва интересите на партийно-политическата мафия

  
  

  

  Името на Игнат Раденков е познато на всички, живели по времето на социализма. Станал Герой на социалистическия труд през 1983 година, и до днес той не спира да търси варианти за „градежа” на общото благо. Известен е и с това, че неговата строителна бригада е вдигнала голяма част от къщите в Стражица след опустошителното земетресение през 80-те, курортите „Златни пясъци” и „Дружба” и мн. др.
  Днес Героят опитва да гледа частния си бизнес в незавидните икономически условия, а също така оглавява Обединеното гражданско сдружение-Варна.

  Единствено пред “ШОУ” Игнат Раденов разкри в прав текст задкулисните игри на мръсната политика.

  – Г-н Раденков, продължавате да борите корупцията?

  – Да, защото безконтролната корупция е единствената и най-голяма заплаха сега. Искам да сведа до обществото положението, в което се намира нашата страна, защото е страшно!

  – Кое ви е основното притеснение в тази насока?

  – Касае работата на учредената комисия към Народното събрание за проверка на даването и отнемането на българско гражданство, помилванията, както и опрощаванията на дълговете от президентството. По раздела за българското гражданство имам сериозни претенции. Или по-конкретно, че 10 години вицепрезидентът и президентът не са разбрали, че има схема за изнудване на българите в чужбина, пожелали да се върнат по земите на предците си. Тези, които са чакали за българско гражданство, са най-безскрупулно и безчовечно унижавани и изнудвани за непосилни за тях суми! Имам наблюдения, че през 1995 година 5 семейства са били изнудени по тази схема. Тези хора обитаваха една къща в едно добруджанско село до Каварна – Твърдица. Помогнахме им, колкото можахме, но като дойде време за училище, нямаше къде да ходят децата. Прибрах ги във Варна, надстроих производствената си част и ги приех при мен да живеят на мои разноски. Тръгнах заедно с тях по мъките за получаване на гражданство – агенции, полиция и т.н., и видях каква лоша бюрокрация е. Разширихме кръга и се видя, че бесарабските българи са жестоко изнудвани и лъгани! И като гражданско сдружение, което се занимава основно с борба срещу корупцията и подпомагане на нашите съграждани, заедно с мои съратници се заехме с проблема. Като търсим единствено публичността, не купените журналисти, и достойната преса. Четири пъти в продължение на десет години – двата мандата на президента Георги Първанов и вицепрезидента Ангел Марин, сме сезирали и изпращали сигнали и до тях, и до всички институции, отговорни за този въпрос.

  – Кой въпрос по-точно?

  – Конкретните случаи за изнудването и унижаването на бесарабски българи, за да получат българско гражданство.

  – Има ли действително такива случаи?

  – Има! Много хора са изнудвани с 4000 лева и нагоре. Всички, които искат да получат гражданство, минават през това унижение!

  – Искате да кажете, че тези суми се прибират от някого нерегламентирано?!

  – Нерегламентирано, разбира се! По цялата верига, по която се минава, за да получиш гражданство, им се искат тези пари. Това са пари, които отиват в джоба на българския корумпиран чиновник!

  – А кои са те, по-конкретно?

  – Става дума за

  строго изградена схема от посредници,

  които осъществяват връзки с нуждаещите се от гражданство. Издават им документи и им прибират парите. Но да говорим по същество. Тук, при мен, дойде поредната изнудвана молдовка. Опитахме да й помогнем – прокуратура, преса, но се оказахме безсилни. Описал съм дори и до Народното събрание случая, но пак нищо! На тази жена й искаха също 4000 лева. На нейния син му се наложи да отиде на бригада в Англия. Родителите са вече български граждани, а от 2005 година е подадена молба и за момчето. До 2009 година не са имали никакво задвижване на процедурата. Първият въпрос е защо още през 2005 година, когато детето е било на 8 години, не е направено заедно с родителите си български гражданин? Как майка му и баща му ще са български граждани, а то – молдовски гражданин? Това за мен са капани за допълнителни изнудвания!

  – И казвате, че Георги Първанов и Ангел Марин не са знаели? Или беше ирония?

  – Всички факти и документи, които сме представили на комисията и ще представим допълнително показват, че президентът и вицепрезидентът не само са знаели! Не може такъв кардинален и стратегически въпрос да им е убягнал! При този демографски срив, когато се касае за бъдещето ни като съществувание като нация, единственият ни резерв са тези 4 млн. българи по света. Президентът Първанов е историк и трябва да знае, че Гърция прие 1,8 млн., Израел прие 4 млн., включително чернокожите юдеи от Етиопия, а Германия прие 2 млн. и половина, някои от които не знаят родния си език. Ето как мъдро, по държавнически, се постъпва. Така че президентът с многото му съветници – 150 човека, издържани от българското общество в президентството, няма как да не е наясно. Въпросът е поставян толкова пъти от НПО-тата. За конкретния случай с молдовката бях изпратил сигнал до ДАНС, че са искани 4000 лева подкуп и да видим къде ще отидат тези пари. Оттам ни потърсиха и след 6 месеца задържаха един от шефовете на миграцията, както и шефа на Агенция за българите в чужбина. И, както всичко в България, след това нещата се потулиха.

  За мен не само знаят, но са и в основата на нещата, а

  пряк изпълнител на всички тези неща е Марин! Той е шапката!

  – А Първанов?

  – Първанов знае. Но да не подценяваме мащабите на корупцията. 110 000 са приетите през двата президентски мандата българи. Вследствие нашите действия, на Асоциацията на българите в чужбина, Великия събор и др., премахнаха схемата с посредниците. Улесниха нещата и направиха 30 000 граждани само за година и нещо! Но иначе останалите 70 000 човека – всички те са си платили мизата от по 4000 лева. Това са най-бедните – украинци, молдовци, албанци…

  А друг въпрос, който заслужава внимание, е, че след влизането на България в Европейския съюз масово започнаха да стават българи, за да имат свободен достъп до ЕС. Забележи едно нещо – през 2008 година 3200 чужденци стават българи. Всички знаем какво се плаща за това – 15–20 000 евро.

  Куйович даде за паспорта си 25 000 евро.

  Сред тези хора неминуемо има престъпници, които чрез българските паспорти си осигуриха достъп до ЕС. 3200 човека по 15 000 лева го сложете, ще видите, че прави 90 милиона лева!

  – И къде обаче отиват тези пари?

  – Разпределят се по веригата от тези, които крепят тази схема. Ами другите 50 000 човека, които са дали по 4000 лева – 200 милиона лева. Ами спортистите, които искат да се развиват, а България, за да участва в силни първенства в ЕС – по 100-150 000 евро. Не е тайна това. Казвам ви, че само от тази схема и това перо са преразпределени около 500-600 млн. лева!

  – Но дали всички са взети нерегламентирано?!

  – Проверете да видите по колко години са чакали хората за гражданство – по 5, по 7, преди да бъдат изнудени да дадат парите… Второ, проверете да видим какви са обясненията, че младото семейство, на които детето им не е станало с тях гражданин, защо се е получило така. Пет години са ги бавели! И това не е единственият случай, така че може ли да не знае Георги Първанов?! Ето какво пише Асоциацията за българите в чужбина, подписана от проф. Александър Чирков:

  “… посолството в Молдова е осигурило помещения на рекетьорите в самата сграда на посолството…”

  И те изказват подозрение, че тази незаконна дейност не е без знанието на посланика. И всички жалби до него, агенциите и институциите остават без последици. От Асоциацията са писали до президента Първанов през май 2011 година, ама не е взел отношение по този въпрос.

  – Защо според вас?

  – Защото прикриват схемата! 23 години те са си осигурили чадър. Всичко е поставено в тяхна услуга – прокуратура, съд – всичко! Защото няма държава! Видяхте при помилванията какво стана. Комисията отказва да помилва някого, осъден на трета инстанция, Марин пренебрегва комисията и помилва. Това показва и самоволието и безотговорността на този човек. От 2010-а година пишем да се повдигне въпросът за престъпната схема за гражданството и че сме възмутени от наглото отношение на Марин. За това, че той нито е чул, нито знае за срамната престъпна схема за рекетирането на всички наши сънародници, пожелали да се върнат към изконните земи на предците си. На вицепрезидента явно не е известно, че по тази схема, която съществува от 7-8 години, са изнудвани десетки хиляди, за стотици милиони левове. И е важно да се знае, че тези 3200 души са станали български граждани за по 6 месеца или една година, докато другите са чакали по 5 години. От 2005-а година пишем за тези неща на президента Първанов.

  Документирано ще докажа, че той знае!

  Не можем ние да говорим, че президентът нищо не знае по такъв кардинален въпрос като гражданството. И в тази ниша посегнахме – да изнудваме и да унижаваме… Схемите на корупцията са стигнали дотам, че 2/3 от всички обществени поръчки се крадат. Тези пари се изнасят, защото вече има комисии за отнемане на имуществото, придобито от незаконна дейност. Вече не могат да ги материализират в апартаменти, които уж купили за 500-600 лева квадратния метър. Я вземете един пример за апартаментите на синовете на Масларова, купени за 500-600 лева квадратния метър, а Масларова строи социалния дом в Стара Загора с 6000 лева квадрата?! Вземете апартаментите на Първановите синове, на съветника на президента – Чавдар Георгиев, в най-оборотното и корумпираното министерство на Джевдет Чакъров… Как става така, че

  строим за държавата за 6000 хиляди лева, а като купуваме от нея, го правим за 10 пъти по-малко?!

  Виждате ли колко е страшно всичко това?! Широко разгърнатият чадър прави всичко това.
  
  – Кой държи чадъра?

  – Системата. От времето на прехода нито едно ново правителство не потърсва сметка на старото. Гласуват се удобни закони, с които законно ограбват собствения си народ, после се приема и закон за амнистията и – който крал – крал. Всичко това се прави на гърба на българския народ…

  – Но кои са ключовите фигури??

  – Всичко се обяснява с използването носталгията на членовете на БСП от моето поколение. Те продадоха труда ни и идеята ни! Така че БКП – БСП е в основата на всичко! Тя е производна на всичко. Оттам идват вече кадрите – Първанов. Първанов е човекът, който най-добре обслужва интересите на партийно-политическата мафия. Той е крепителят чрез неговите съветници. Чрез тези лостове, които му даде партията БСП, и с тях той дърпа статуквото. След него вече се нареждат и другите – Костов, Ахмед Доган, Царя, Бойко Борисов… Следващото ще бъде Кунева. Ако не могат да убедят хората с нея – ще изкарат лъчезарната Георгиева. И на тях им трябва още един мандат, за да може да се заличи всичко вече. Внуците им да пируват по Ривиерата, а българският народ да загива…

  – Има ли мафия в България, г-н Раденков?

  – Има, при това официално.

  Тя се корени в президентството. То е обърнато на търговско предприятие с неограничена безотговорност.

  Примерите ги казах вече. Първанов остава в дълг на собствения си народ. Заради това, че за да облагодетелства себе си и определен кръг хора, е загърбил съдбата на цял един народ. На Първанов социалната му политика се изчерпа до Кирил и Марияна Добреви и синовете му. Изучи се Мариянчето и на 25 години стана съветник на президента, а и милиони натрупа… И сега Първанов искаше отново да оглавява БСП не за друго, ами единствено за да разбие лявото пространство, както Костов разби дясното. Първанов е нужен в тази насока вече. Той знае, че няма да може да вземе вече какъвто и да е пост. На тези хора трябва да им се потърси сметка. Не за затвор – не сме крайни, но поне морална отговорност… Ограбиха собствения си народ! Не може което и да е общество да живее безконечно и да се крепи на лъжата, демагогията и страха. Държа на тези думи. И причината е, че шепа хора обсебиха властта на народа и го направиха най-беден. И Първанов седи в основата на това! Как Жан Виденов стана най-черният, а Първанов стана герой?! Във всички ситуации този хитрец черпи полза и извлича дивиденти. Първанов е един удобен, манипулатор…

  – На кого е удобен?
  – На кукловодите от „онова време”. Той от обикновен актив в 23-годишния вече театър стана сценарист и режисьор. Съвсем закономерно – за вярна служба на генералите.

  – Кои генерали?

  – Знаят се кои са, но не са важни имената, а последствията. Ако бяха истински българи, щяха да са на принципа, че не се коли овцата, а се стриже, пък после агнета, пък млеко… Ама те са на друг принцип. Ерата „Първанов” трябва да се разгони от всичките й страни и с това да се сложи началото на истинското Възраждане…

   

  Интервю на Орлин Филиповски,

  БЛИЦ

   

• Жлобовая атака

  Валерия Новодворская, Grani.ru

  „Во многой мудрости много печали; и кто умножает познания, умножает скорбь„.
  Библия, между прочим. Мировой ресурс.

  Трезвые и печальные немцы, французы и даже иные греки, сжав зубы, скрепя сердце, понимая, что пришло время „тощих коров“, проголосовали за правых. Половина Франции выбрала Саркози, не обещавшего ничего кроме сокращения бюджетного дефицита. А разумные греки, еще не забывшие цену своей победы в греко-персидских войнах, хотят любой ценой остаться в зоне евро, лишь бы не выставили из бизнес-класса роскошной европейской валюты обратно в эконом-класс жалкой драхмы, которую еще до появления евро вместе с лирами не меняли в европейских отелях нигде кроме Италии и Греции.

  Мне абсолютно ясно, почему левеет Европа. Момент прострации и даже вырождения. Только слабые жаждут халявы. Только глупые негодуют против всемирных законов экономики, непреложных, как сила тяготения (как потопаешь, так и полопаешь). Социальное неравенство – двигатель экономики; главные стимулы работающего человечества – это лидерство и жадность.

  Если бы французы перечитали своего экономиста Жака Рюэффа („Общественный порядок“), они бы вспомнили: или неравенство, капитализм и рынок вместе со свободами и политическими правами (а экономические права – утешительная ложь) – или равенство, прогрессивный налог, социальное государство и тоталитаризм, КПСС пополам с SS. И по-прежнему верен закон Маргарет Тэтчер: мы все одновременно и производители, и потребители. В качестве первых мы хотим работать поменьше, а получать побольше, но это делает нашу продукцию нерентабельной, и мы будем очень страдать в качестве потребителей. Надо держать баланс.

  Социалисты баланс не держат, поэтому держать социалистов в правительстве слишком разорительно. Один российский яблочник говорил мне, что те европейские левые, с которыми он встречался, были в основном идиотами. Но половина этих левых не дураки, а лжецы, и они хорошо знают, в чем состоит их собственное благо: теплое местечко под правительственным или парламентским солнышком и такая же тепленькая зарплатка. Что же касается обещаний, данных избирателям, то „слово мое, хочу – дал, хочу – взял“.

  Социалисты не могут отбирать силой, с помощью конфискаций (это в Европе, а у нас Путин отнимает запросто, как у „ЮКОСа“ или Чичваркина, так что Путин – социалист с большой дороги). Франсуа Миттеран даже приватизацию проводил, иначе голодные французы его бы подняли на вилки. Олланд, похоже, тоже из когорты лжецов. Уж больно нереальные обещания. 75% налогов, если ты зарабатываешь какой-то жалкий миллион долларов в год. Но ведь французские „богачи“ не сидят просто так на мешках с золотом. Они люди полезные. Производят товары, создают рабочие места, платят большие налоги.

  Если Олланд попытается по формуле Прудона „Собственность – это кража“ содрать с них 75%, то кто у него останется? Все уедут в другие страны Европы, а то и за океан. Я лично знаю француза, которого возмущение французскими налогами еще при Миттеране толкнуло в Аргентину. Единственная экономическая программа нормального кандидата в президенты такова: „У вас будет возможность честно зарабатывать деньги на жизнь, а государство проследит, что бы у вас эти деньги не отбирали в пользу других, не перераспределяли. И чтобы государство было дешевым и никто не ел за ваш счет“.

  Это относится и к бизнесу (два процента населения, способные к этому занятию), и к врачам, которые не обязаны лечить бесплатно или за гроши, и к рабочим, и к фермерам, и к артистам.

  А о чем думали избиратели земли Северный Рейн-Вестфалия и французы? О том, что социалисты им жирного кролика вытащат из цилиндра и рагу никогда не кончится, его хватит на всех? Так ведь Олланд не Христос, да и Христос устроил благотворительный обед из рыбы и хлебов только один раз, на время своего семинара. Лично я, услышав про повышение зарплат, понижение пенсионного возраста и 75% налогов на богатых, пошла бы агитировать против Олланда, начиная со слов Булгакова: „Да отрежут лгуну его гнусный язык!“.

  Электорат социалистов даже в розовой Франции чуть больше 50%. При таком раскладе силой ничего не отнимешь, строй не поменяешь и Конституцию в корзинку не выбросишь без гражданской войны. Вандея в 48% – этого никаким социалистам не преодолеть. Даже маленькой французской Вандеи XVIII века хватило на Термидор.

  У немцев, кажется, свой повод для раздражения. Они кормят Грецию, Португалию, Испанию, итальянский Юг, и это протестное голосование – первая горящая стрела, летящая в сторону ЕС, этого колхозного овина. То-то ЕС и Ангела Меркель изменили тон. Они готовы спустить Грецию с мраморных лестниц Акрополя. Греки хотят протестовать? Флаг им в руки и барабан на шею. Но не за немецкий счет.

  У нашего белого молодежного лагеря все куда более честно. Они не просят у Путина ни жилья, ни денег, ни еды. Полевая кухня у них своя, спальники свои, деньги им жертвуют. А требуют они свободы. И никто не вправе ее урезать. Это не зарплата, не рабочее место, не ссуда в банке. Свобода принадлежит гражданину по праву рождения, по Декларации прав человека и по Конституции.

  А непутевый электорат социалистов в Европе – это аборигены, „которые съели Кука“, это жлобы, охочие до халявы, это Людоедки Эллочки, кидающиеся на блестящее ситечко, это дикари, пускающие пузыри от стеклянных бус. Как европейцы дошли до жизни такой? Халява, социалка, велферы развращают абсолютно и превращают свободных людей в паразитов. Не забудьте, что во Франции выходцы из стран Магриба живут десятилетиями на семейные пособия, да и выходцы из Дижона, Парижа и Лиона тоже привыкли их получать. Все, государства Европы и США больше не могут тащить воз с социалкой. Дно достигнуто. И кормить вечно бедные Азию, Африку и Латинскую Америку тоже нечем. Все резервы кончились.

  Халява добивает Европу. Надо жить по средствам, хуже чем сейчас. Как в первой половине XX века. Самим одевать, кормить и учить своих детей. Экономить каждый грош, брать вторую работу, поднимать пенсионный возраст. Лечиться и учиться на свои деньги. Не помогать жертвам собственной лени, но только жертвам катаклизмов. Не допускать, чтобы люди годами жили на пособия или сидели в приютах и смотрели кинофильмы. Пусть хоть посуду моют или улицы метут за государственную помощь. Только глубокие старики, инвалиды и сироты имеют право жить за счет общества. Богатые должны пользоваться уважением, а не быть объектом ненависти и завуалированного грабежа. Бедные должны думать о том, как заработать, а не как выклянчить или отобрать. Такова проза жизни.

  Французы и немцы скоро поймут, что ничего не изменилось (если Олланд и СДПГ лжецы) или что стало хуже (если социалисты попытаются что-то изменить). Правые в Европе правили долго, и жлобы позабыли о том, что способны вытворять левые. У глупцов вообще память девичья. Если Олланд и СДПГ попытаются двинуть экономику налево, у их избирателей сразу застрянет в горле незаработанный кусок.

   

• Васил Байрактаров, човекът, който сам идва да помогне!

  От три години насам краят на учебните занятия на българските училища в Чикаго и специално на“Джон Атанасов“ идват не само с красивите дипломи – един сериозен сертификат за сериозните усилия и постижения на ученици,  учители и вечно неспокойните за успеха на децата си родители. Случва се и нещо, което надхвърля и най-оптимистичните очаквания за най-добрата училищна жътва. Не е лесно да се случва това по време на световна икономическа криза, но в Чикаго, в „Джон Атанасов, това става…

  През 2010 година грейна първият випуск на учениците, започнали и завършили учебния курс в едно съвременно българско училище на американска земя по най-добрата българска учебна програма и при най-добрите американски условия за обучение.

  Заедно с учители и родители, със самите трудолюбиви ученици, дял за този успех има и един човек, който не обича да стои под светлината на прожекторите и пред фоторепортерските обективи. Това е Васил Байрактаров. На мнозина в Чикаго познат, но и за мнозина непознат поради неговата въздържаност и скромност, а най-вече – от неговаота жизнена позиция,че  човекът, който подпомага образование и култура, изкуство или каквото и да е добро дело, трябва да бъде предимно меценат… Това ще рече, че неговата благородна лепта не е свързана с очаквана изгода – като комерсиална реклама, популярност или някокво настойчиво себепоказване в обществото.

  Васил Байрактаров е първият, най-щедър и постоянен дарител и приятел на училище „Джон Атанасов“ в Чикаго. Той е който инвестира свои средства в наемането на най-добрите класни стои в американския колеж, в осигуряването на учебния процес през цялата година.

  Той е  главният спомоществувател  на тържество за десетгодишния юбилей, както и на отличеното  от медийния портал Еврочикаго като  „Събитие № 1“ за българските общности през 2011-та година  в Чикаго  – „Форум на българските училища“, чийто домакин беше училище „Джон Атанасов“. В резултат на този  Форум се създадоха неоспоримо по-добри условия за държавна подкрепа и развитие на българското училище в чужбина.

  Вече второ десетилетие от периода на активната емиграция на българи в САЩ, в Чикаго сме свидетели на бързо издигащи се и добре поддържани църкви, умножаване броя на български вестници и информационни електронни портали, създаване и успешно развитие на хореографски състави и спортни клубове, постоянно увеличаване и разширяване на българските училища, които са поддържани от щедростта на родолюбци, сред които един от първите е господин Васил Байрактаров.

  Той пренася отвъд океана онова силно  свое  духовно усещане за принадлежност към българския род и традиции, с което заразява сънародниците си. Знае се, макар и от малцина, че Васил Байрактаров сам търси и сякаш предчувства нуждите на сънародниците си да бъдат близко до българското. И той пръв предлага помощта си. Поне с „Джон Атанасов“ е било така. Те, от училището, не знаят пътя до офиса му, той намира сам пътя до училището,  за да се усмихне и каже: „…хайде кажете от какво имате нужда, дошъл съм да ви помогна.“

  Дейността и високите личностни качества на този наш съвременник – бизнесмен с душевността на възрожденци като братя Евлоги и Христо Георгиеви дали на българския народ най-старото и престижно висше учебно заведение на страната  – Софийския университет „Свети Климент Охридски“ са ярък пример за подражание  за  всеки българин и всяко българско дете, в изграждането на гражданската им позиция и култура, която е главно условие за успешната реализация в съвременния свят.

  Благотворителната  дейност на Васил Байрактаров, сътворена с добро сърце, с любов и вяра  и преданост към родното,  е един от пътищата за съхранението и оцеляването ни като народ и нация българска, гордееща се със своето минало и настояще.

  И ето, че и сега, в края на тази учебна година, българската общественост в Чикаго ще бъде отново окуражена и зарадвана от поредния жест на нашия сънародник Васил Байрактаров. Успешното завършване на учебната година на близо 200 български деца от училище „Джон Атанасов“, тържествата с присъствието на Джон Атанасов – младши и високият авторитет, който училището има в американската общественост, утвърждаването на българските просветни и културни институции в Новия свят, от които с охота се очаква новата смяна на строителите на човешката цивилизация като Джон Атанасов, първото посещението на  български президент в българско училище в Новия свят, се съпътства и с един конкретен жест, който става още една гаранция за успех. Това е новата щедра инициатива на господин Васил Байрактаров,   която ще е от полза не на едно и две родни училища тук, а на всички ни!

  Господин Байрактаров ще разпредели в зависимост от мащаба и постиженията на българските училища в Чикаго и околността му $100,000 през следващата учебна година.

  И нашата, на българската общност благодарност,  и на всеки от нея, който милее за опазването на българския дух, език и култура, може да се изрази напълно само с едно – да запретнем ръкави, за да направим двойна и трайна ползата от този патриотичен дар на нашия сънародник Васил Байрактаров. 

• България празнува 24 май

  

  Пред паметника на Светите братя Кирил и Методий пред Народната библиотека завърши шествието по случай Деня на българската просвета и култура и славянската писменост в София. Слова по случай празника произнесоха вицепрезидентът Маргарита Попова и кметът на София Йорданка Фандъкова. Отслужен беше молебен.

  Към празничното шествие по софийските улици се присъединиха и депутати, водени от председателката на Народното събрание Цецка Цачева.

  Празникът беше отбелязан и в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Слова произнесоха ректорът проф. Иван Илчев и председателят на Съвета на федерацията на Федералното събрание на Руската федерация Валентина Матвиенко.

  Тържества по случай 24 май имаше в цялата страна, както в чужбина по местата, където живеят българи.

  Хиляди се включиха в празничното шествие в Бургас по повод Деня на славянската писменост и култура в Бургас. Шествието беше предвождано от духовия оркестър на Търговската гимназия, от бургаското духовенство, носещи хоругви и ликовете на Светите братя Кирил и Методий. Кметът на община Бургас Димитър Николов, общински съветници, народни представители, културни дейци и много граждани също се включиха в шествието.

  В Шумен в шествието се включиха около 3000 души – граждани, кметът Красимир Костов, областният управител Димитър Александров, ученици от всички училища в града.

  В Добрич над 3000 ученици от училищата в града получиха отличителна лента „Отличник“ по време на тържествата за 24 май.

  Шествия и различни прояви имаше също така във Велико Търново, Ямбол, Стара Загора, Пловдив и в много други градове на страната.

  В столицата на Молдова Кишинев представители на българското посолство поднесоха цветя на паметника на Христо Ботев. Празникът продължава в населения с българи район Тараклия.

  Източник:  Ekipnews.com

• Плевнелиев се поклони на гроба на св. Кирил в Рим

  

  Рим. Президентът Росен Плевнелиев се поклони на гроба на Св. Кирил в базиликата „Сан Клементе” в Рим, предаде Агенция „Фокус”. В присъствието на държавният глава в храма беше отслужен молебен от Константийски епископ Антоний и духовници от Българската православна църква. Църковнославянски хор с български диригент изпълни православни песнопения. Духовната церемония за Деня на славянската писменост и българската култура завърши с изпълнение на „Върви, народе възродени!”. В подземието на базиликата бяха дошли и българи, живеещи в Италия. Държавният глава честити празника и заяви, че с делото си светите братя Кирил и Методий са вдъхновители на съвременна, обединена Европа.

  След молебена президентът откри в подземието на базиликата „Сан Клементе” арт инсталация на сестрите Таня и Маруся Калимерови. Подбраното специално осветление, текстилни елементи и български икони заедно пресъздават „Пътят на надеждата” – както е и името на изложбата. Тя ще бъде открита до 29 май.

  Държавният глава поднесе цветя и в базиликата „Санта Мария Маджоре”, където св. Кирил е представил и получил признание на славянските книги. Съветникът на президента проф. Кирил Топалов го заведе и до базиликата „Санта Праседе”, където светите братя Кирил и Методий са отсядали при посещенията си в Рим. В празника на българската култура държавният глава поднесе венец и на паметника на Иван Вазов.

  Тази вечер в българското посолство в Рим ще бъде даден прием за празника. Поканени са министри от италианския кабинет. Предвиден е концерт-изложба „България в четири изкуства”, в който ще участват Момчил Миланов – живопис, Рафаил Георгиев – скулптура, Борислав Янев – живопис, Мария Жекова – оперна певица, Илия Лозанов – пианист и Иван Стайков – цигулар.

   

  –––––––––––––––––––-

  Базиликата „Сан Клементе” се намира в сърцето на Рим, в близост до Колизеума. Храмът е осветен в памет на четвъртия римски папа – свети Климент. Първата църква на това място е била устроена в дома на римския консул Тит Флавий Клемент, внуков племенник на император Веспасиан, който според римската църковната традиция е свети Климент. През VІ век на мястото на древния храм е издигната величествена базилика, в която са запазени фрески с теми от живота на св. Климент. През 861 г. Св. Кирил Философ намира тялото на Св. Климент в Крим. Шест години по-късно той и Методий са поканени от папата в Рим и вземат останките на Св. Климент с тях. Тялото на Св. Климент е тържествено препогребано в „Сан Клементе”. Година по-късно Кирил умира в Рим. Методий иска позволение да вземе тялото в Гърция, но папата отказва и тогава Методий измолва Кирил да бъде погребан в „Сан Клементе”. По време на Френската революция тялото на Св. Климент е преместено и се изгубва. По-късно доминикански монаси намират парченце от него и то е поставено отново в „Сан Клементе”.

  От тази първа базилика е останала криптата, в която се намира гробът на равноапостола Св. Константин-Кирил Философ. Той е обкръжен от мемориални украшения, подарени от различни славянски народи. През 1929 г. там е поставена мозайка, подарък от България, с портрета на Св. Кирил и с надписи на български и италиански език. В един от параклисите до олтара се намира картина, изобразяваща папа Адриан II, който посреща Кирил и Методий в базиликата „Санта Мария Маджоре” и освещава славянската азбука и написаните на нея книги.

  „Санта Мария Маджоре” е една от четирите главни базилики в Рим. С нейното основаване е свързана интересна легенда. През една от летните нощи на 352 г. на папа Либерий и на богатия римлянин Джовани Патрицио се явила в съня Мадоната и казала да се построи църква на мястото, където на следващия ден падне сняг. На следващия ден, 5 август 352 г., на Есквилин, там, където сега стои базиликата, имало сняг.

   

  Източник:  Focus-news.net

• Не е мит: България е трябвало да стане 16-тата република на СССР

  

  Според плана българите трябвало да станат „руснаци“

  София /КРОСС/ Президентът Росен Плевнелиев тези дни хвърли бомба пред сънародниците ни в САЩ с историческата новина, че политбюро на БКП е гласувало и решило България да бъде 16-та република на СССР.

  Сливането на България със СССР е решавано не веднъж, а четири пъти и не е станало по случайност, казват историците.

  „През 60-те и началото на 70-те е това е било много сериозна идея. След това става икономически рекет„, смята историкът проф. Драгомир Драганов.

  Нито едно от решенията за сливане с СССР не е направено публично достояние, но със сигурност около 200 души – политбюро на централния комитет на БКП, са знаели, че идеята за 16-та република на СССР не е виц, а одобрено предложение на другаря Тодор Живков.

  Съхраняваните документи в архивите са категирочини, че за пръв път подобна алтернатива започва да се разглежда през 1963 г. Тогава „предложението е прието“ с ръкопляскания и ставане на крака.

  Любопитна подробност е, че до сетния си дъх бившия комунистически лидер на България, Тодор Живков категорично отричал подобни твърдения. Според него „всичко по този въпрос“ се изчерпвало с търсене на „икономически облаги“ от Москва.

  В документите обаче ясно пише, че според плана за сливане със СССР националното самосъзнание на българите е трябвало да се претопи. Заповядано е и решението от 1963 г. да се пази в „строга тайна„, защото е било ясно, че няма да се приеме добре.

  Десет години по-късно решението вече е в ход с приет план-график за синхронизиране на всички институции, включително на прокуратурата и МВР, които трябва да действат в синхрон с „Големия брат„. На определени нива в държавната йерархия това дори се е случило.

  „Най-сериозното е през 1973 година, когато се взимат решения, в които се задължава външно министерство да не прави нищо без съгласуване със съветското. Георги Джагаров казва: „Ще станем единна кръвоносна система със Съветския съюз„, разказва още проф.Драганов.

  Според утвърдените планове окончателното синхронизиране със СССР е трябвало да приключи през 1990 година.

• <<
• 1
...
• 222
• 223
• 224
• 225
• 226
• 227
• 228
• 229
• 230
• 231
• 232
...
• 414
• >>