Примата на българския шахмат Антоанета Стефанова отново спечели световна титла.
След златния трофей в класическия шах през 2004 г. Ети беше коронясана в първенството по бърз шах за жени в Батуми (Грузия).
Ети стана еднолична победителка с 8,5 т. от 11 възможни. На второ място се класира Александра Костенюк (Русия), а на трето Хъмпи Конеру (Индия) – и двете с равен резултат от 8 точки, но с различни допълнителни показатели.
На Мондиала участва елитът на древната игра. 27 от шахматистките са в топ 50. Сред тях имаше и пет световни и седем европейски шампионки.
Стефанова стартира в турнира като едва осма по рейтинг, но показа най-здрава психика и бърза мисъл. Тя завърши с 6 победи и 5 равенства.
В 6-и кръг срещу Джао Сюе (Китай) и в 9-и с Катерина Лахно (Украйна) от лоши позиции Антоанета успя да матира съперничките си.
Шампионатът е с награден фонд от 100 000 долара и се проведе по Швейцарска система в 11 кръга с контрола за игра 25 минути плюс добавени 10 секунди за всяка състезателка до края на партията. За златото си Ети ще вземе определените $12 000.
Днес програмата в Батуми продължава със световното по блиц за жени, като за два дни ще се проведат 15 кръга.
Публикуваме тук речта на един български учител и директор на българско училище в САЩ – г-жа Митра Енчева, която тя е произнесла на 26 май т.г. в Българския културен център в Детройт. Тя може би си струва да се прочете не само от българите в Детройт.
Елеонора Барбов, Митра Енчева, Велеслав Начев. Снимка: Bulgariansindetroit.comДобър вечер, драги гости, и добре дошли на годишния концерт на учениците от училище “България” към Българския културен център в град Детройт.
Преди няколко дена, когато мислех за това тържество, ми хрумна да се обърна към световната книга на рекордите Гинес. Там потърсих: страната с най-много празници; страната, в която всеки разбира от политика и футбол, но никой с никого не се разбира в повечето случаи; страната, която иска да се обедини около една идея, но никога не намира правилния ден да го направи.
Както се досещате, резултатът от моето търсене беше нулев. Аз през цялото време си мислех, че ще видя България като отговор, и малко смешен, и малко горчив, защото това сме ние – обичаме да празнуваме и затова имаме много празници, знаем всичко за всички и разбираме от всичко, искаме да сме заедно, но все намираме поне един повод да се разделим….
Нашата история, като на всеки един народ е уникална и пълна с уроци – и тежки и страшни. Ние знаем историята си, но понякога си мисля, че въпреки всички уроци, които получихме от нея, си останахме и малко неграмотни. Разказваме на децата какъв завет е оставил хан Кубрат на синовете си – да бъдат заедно, за да са силни като снопа пръчки, който никой не може да счупи; обясняваме какво означава надписа на Народно събрание “Съединението прави силата”, и все малко не ни достига да го направим в реалния свят…
Ето затова ние бяхме тук и миналата, и тази учебна година, учениците и учителите от училище “България”, за да научим децата и да им покажем, че българският език, култура и история е това, което е важно за нас, да знаем и да пазим, за да сме заедно и да сме силни. Какъв по-добър повод от 24 май можем да намерим! На този ден ние всички сме българи, горди и силни с нашето минало, настояще и бъдеще. 24 май е уникален празник, който само една духовно високо извисена нация като нашата може да има!
Искам да изкажа своята огромна благодарност към всички родители, които намираха време след тежката работна седмица да доведат децата си в събота или неделя на училище. Искам да изкажа благодарност на ръководството на Българския културен център за подкрепата, която оказва на училищата в Трой и Плимут. Благодаря на касиерите г-жа Бистра Макнев и г-н Георги Янев за това, че поддържат финансите на училището в безупречен ред.
Специална и дълбока благодарност на г-н Велеслав Начев, председател на Българския културен център, за изключителната му енергия и буквално денонощната му работа “на ползу болгарскому роду”!
Изказвам благодарност на г-жа Даниела Начева, жената, която създаде българското училище в Детройт, която винаги намира време да помогне с всеки проблем и неуморно търси начини да популяризира нашата култура в Америка.
Изказвам благодарност на учителите, които продължават, като всички учители по света, да мечтаят за перфектната ситуация, в която всички деца без изключение овладяват преподадения материал. В Америка това е доста трудно и ние го знаем, но това не е причина да се отказваме да следваме мечтите си. Изказвам специална благодарност на г-жа Елеонора Барбов за огромната и професионална работа за организирането на този концерт. Учители и просветители, благодаря ви!
Изказвам благодарност на главните виновници за нашия празник – на тези прекрасни деца, които ще продължат и след нас нашите традиции и култура – децата от училище “България”, които идваха гладни, жадни (в кръга на шегата, разбира се), недоспали, уморени, на училище, за да научат българското слово, песни и танци и славната българска история. Дай Боже да им предадем нашата любов към Отечеството, за да могат те да я предадат на техните деца!
Изказвам специална благодарност на спонсорите на празника за 24 май 2012: д-р Невин Чаушева, фирма “Биляна” – Илияна Георгиева, Агенция “Кожухаров” – Деян Кожухаров, телефонна компания “Blue Tone”, танцов ансамбъл “Извор”, който осигури прекрасно изглеждащите кошници за томболата, Бистра и Милко Макнев, Елеонора и Петър Барбов, Полина и Валентин Иванови, Ралица и Димитър Минчев, Ваня и Георги Бърнеков, както и на всички българи с големи сърца, които ни подкрепиха морално и материално през тези две години.
Историята на българската емиграция в САЩ нито започва с нас, нито ще свърши с нас. Но е факт, че ние тук, в Детройт, пишем нашата собствена страница от тази история. Нека тя ни съди не по думите, а по делата ни.
Честит 24 май!
Красавицата е едва 20-годишна и е второкурсничка в Бостънския университет. Нейните родители са музиканти, а Оливия свири на виолончело от втори клас. По време на шоуто тя сподели, че като малко е била пълничка.
Конкурсът бе съставен от три части: бански костюм, вечерна рокля и интервю с въпроси. От състезателките от 50-те щата и окръг Колумбия бяха избрани 15, с които се проведоха интервюта, след което бяха отсети десет, от които останаха пет финалистки. Оливия се бореше за титлата с красавиците от Джорджия, Невада, Мериленд и Охайо. /
Неизвестный Вячеслав Каганович. Интервью с юбиляром
Вячеслава Кагановича в Чикаго знают очень многие.
Знают по Творческому объединению “Тема” и бардовским слетам, по авторской программе на радио “Новая жизнь”, которую он ведет по вторникам вот уже
двенадцать лет, по театру “Атриум”, инициатором создания которого он был, по его недавним спектаклям “Мой Горин”, “Мой Дольский” и “Айдонт андерстенд”.
Вокруг него всегда кипит жизнь, и он сам обладает способностью собирать вокруг себя талантливых людей. Так происходит в Чикаго, и так всегда было до его
приезда в Америку. Об этом он говорит редко, хотя рассказать есть о чем.
Пользуясь поводом – 10 июня Вячеславу Кагановичу исполняется 60 лет – и желая избежать традиционных в таких случаях “датских” вопросов, я предложил юбиляру вспомнить молодость, родные места, наиболее примечательные моменты учебы, работы, творчества. И вот я сижу в его уютном доме и слушаю его рассказы.
Рассказы о театре, любви, семье… Разговаривать с ним интересно. Слава – взрывной, эмоциональный, непредсказуемый, иногда задиристый, иногда резкий. Но всегда – неравнодушный. И всегда – искренний.
– Ты чувствуешь свой возраст?
– Шестьдесят – просто цифра. Здоровье, правда, иногда напоминает о возрасте. Могу привести расхожую фразу: “Человеку столько
лет, на сколько он себя ощущает”. С возрастом физически ощущаешь, как время идет быстрее. Столько всего хочется сделать. Боюсь не успеть…
– Ты не жалеешь, что стал инженером? Пошел бы в актеры. Кто знает, как сложилась бы жизнь. Играл бы в театре, снимался в кино…
– Может быть, но в то время, когда я заканчивал школу, такого выбора не было. Я четко знал, что буду инженером-механиком, буду строить машины. Я задумался об этом позднее, когда в Минском Народном театре Дворца культуры Белсовпрофа после спектакля “Феномены” за кулисы пришел тогдашний главный режиссер Театра-студии киноактера Борис Луценко. Он предложил моим друзьям Володе Райцину, Володе Пекуру и мне перейти к нему в театр. В то время я работал начальником технического бюро на Минском электромеханическом заводе. Я сказал Луценко, что любой мальчик, который придет к нему из театрального института, может показать “корочку”. Он артист, а я – инженер. Для меня театр – прихоть и удовольствие. Пусть каждый занимается тем, чему его учили… Я тогда испугался, и друзья испугались. Никто из нас не пошел к нему… Во мне сидит жуткий комплекс неполноценности по поводу отсутствия актерского образования. Валерий Белякович пытался меня “вылечить”, говоря, что за все эти годы, что я занимаюсь театром, “свои университеты” я уже прошел.
– Сколько у тебя сыгранных ролей?
– Больше двадцати. Роль на новогоднем капустнике – тоже роль. (Смеется.) Нет, такие роли я не считаю…
О родителях, минских адресах и происхождении фамилии
Мы со Славой Кагановичем – земляки. Жили в нашем любимом Минске. Правда, в разных районах.
– Мой первый минский адрес – улица Цнянская. Потом мы купили дом на углу улицы Волочаевской и Восточного переулка (Сельхозпоселок). А родился я в Киргизии, в городе Фрунзе (сейчас – Бишкек). Когда мне исполнился год, семья переехала в Сталинабад (сейчас – Душанбе), а оттуда – в Минск.
– Твои родители были связаны с искусством?
– Нет. Моя мама – медработник, всю жизнь работала в лаборатории, брала анализы крови. Папа заочно окончил Московскую сельхозакадемию имени Тимирязева. В Минске он работал начальником отдела в Белкоопсоюзе.
– Ты знаешь происхождение своей фамилии? К наркому Лазарю Моисеевичу имеешь какое-нибудь отношение?
– Это был первый вопрос, который мне задали в Нью-Йорке на “Davidzon Radio”. Отвечаю – нет. Насколько я знаю, в городе Речица Гомельской области была улица, на которой жило очень много Кагановичей. Когда у меня в Минске был концертный кооператив, я занимался организацией выступления группы “Кино” на стадионе “Динамо”. Директором группы тогда был Семен Михайлович Каганович. Перед тем, как встречать его (ребята приезжали позже), я спросил: “Как я вас узнаю?” Директор ответил вопросом на вопрос: “Разве один Каганович не узнает другого Кагановича?”. Потом он приехал в Минск с Игорем Тальковым, пришел к нам домой и с папой, за рюмкой коньяка, они стали выяснять, кто откуда и как… Оказалось, оба могли сидеть в одной песочнице. Одногодки, оба из Речицы, и оба – Кагановичи. Но Лазарь Моисеевич не оттуда, он из других Кагановичей. (Смеется.)
О школе, первой любви и прогулке по Парижу
– Я учился в Двадцатой французской школе на улице Якуба Коласа. Когда я ее заканчивал, свободно говорил по-французски. Я был лучшим учеником класса. Моей первой любовью была учительница французского языка Людмила Станиславовна. Отсюда такие успехи в языке.
– А сейчас как у тебя с французским?
– Все забыл.
– А если во Франции окажешься – вспомнишь?
– Как-то мы с женой поехали в Париж. У нас был удивительный гид – француз русско-еврейского происхождения Джозеф Спекулянт. Он родился и всю жизнь прожил в Париже, влюблен в этот город. Сохранил прекрасный русский язык – спасибо родителям из Одессы. Он сразу сказал нам: “Я покажу вам мой Париж”. И вот мы, как в песне Высоцкого, “гуляем по Парижу”, и из меня вдруг начинают “выскакивать” названия улиц. Хорошо нас все-таки учили в советской школе! Мы изучали карту Парижа, но я не думал, что это мне когда-нибудь пригодится. И вдруг я говорю: “Мы сейчас повернем и выйдем к Дому Инвалидов”. Гид удивился: “Откуда ты знаешь?” Вокруг звучала французская речь, и я стал вспоминать сначала слова, потом – фразы. Спекулянт зауважал меня еще больше: “У тебя прекрасное произношение”. И тут я начал петь по-французски. Жена смотрела на меня широко открытыми глазами. Это было необъяснимо!
О первых театральных впечатлениях, Дольском и Товстоногове
– Летом родители отправляли меня к дедушке, бабушке и тете Белле в городок Никольский, под Москвой. В мой первый приезд тетя Белла повела меня во МХАТ на “Синюю птицу” Мориса Метерлинка. Мое первое театральное впечатление – деревья в синем цвете, белый огромный Хлеб и загадочная фамилия автора.
Первый человек, к которому после концерта отважился подойти Слава, был Александр Александрович Дольский. С этого началось их знакомство: “Я много раз был в его питерской квартире, он гостил у меня в Минске, был моим первым гостем в Чикаго. Мы только приехали, жили на съемной квартире, и он спал на матрасе”.
Слава привез из Минска машинописные экземпляры трех своих сольных программ: “Современная авторская песня”, “Творчество Сергея Никитина”, “Творчество Александра Дольского”. Сверху на каждой бумаге стоит печать Управления культуры Мингорисполкома “Разрешено к исполнению”. На программе песен Дольского рукой Александра Александровича написано: “Слава! Успехов Вам! Много нового есть у меня для вас. Добавьте”.
Еще одна примечательная встреча состоялась у Славы в Ленинграде.
– Меня послали туда от завода на курсы повышения квалификации. Я месяц жил в Ленинграде, и каждый вечер ходил в театр. Мне посчастливилось попасть на встречу-лекцию с Георгием Александровичем Товстоноговым. Он сидел на сцене, перед ним стоял стол, пачка сигарет, пепельница. Он говорил, а люди в зале конспектировали. После окончания вечера я бросился к нему. “Георгий Александрович, я – инженер, к театру никакого отношения не имею. Играю в Народном театре Минского Дворца культуры профсоюзов. Я хочу вам задать глупый, дилетантский вопрос. Скажите, пожалуйста, вы не считаете, что то, чем мы занимаемся в народном театре, является вторжением дилетантов в область высокого искусства?” Он спросил: “А к вам люди ходят?” – “У нас почти всегда аншлаг.” – “Вот вам и ответ. Если то, что вы делаете, нужно людям и на ваши спектакли ходят, то не имеет значения то, как вы себя называете.” Я не помню, о чем дальше говорил Товстоногов. Сам звук его голоса производил на меня магическое впечатление. На следующий день я достал его книгу “Зеркало сцены”. К сожалению, было уже поздно и я не смог получить автограф у автора.
О Народном театре и чувстве “щенячьего восторга”
– Впервые я вышел на сцену, когда учился в Белорусском политехническом институте (БПИ). На каждом факультете института был свой театр. Минчане, наверно, помнят знаменитый на всю страну театр строительного факультета БПИ “Колизей”. Мой друг Борис Горелик был руководителем этого театра. (Он сейчас живет в Миннеаполисе.)>Был свой театр и на машиностроительном факультете, где я учился. Естественно, я туда пошел. Играл в этом театре, а на последних курсах, был его руководителем.
– Напомни нашим читателям историю твоего прихода в Народный театр. Ты ее подробно рассказываешь в спектакле “Мой Горин”.
– Дело было так. Мой друг Володя Райцин играл в Народном театре. Я в этот театр не ходил по той же самой снобистской причине, по которой здесь многие не ходят в местные театры. Мы перезванивались, он меня звал, а я все не шел и не шел. Как-то я ездил по туристической путевке в Ленинград и вечером попал на комедию Григория Горина “Феномены” в Академический театр имени Комиссаржевской. От этого спектакля у меня осталось очень негативное впечатление. До сих пор помню задник сцены в этом спектакле: облака и бутылка водки на крылышках. Было видно, что артистам играть это было скучно и неинтересно. Я приехал в Минск и по совету друга посмотрел “Феномены” в Народном театре. На этом спектакле произошло “обыкновенное чудо”. Я сидел с открытым ртом и не понимал, что происходит. Я видел тех же персонажей, что и два дня назад, произносящих тот же текст, но на сцене все происходило совершенно по-другому. Я попал на праздник, я испытал чувство “щенячьего восторга” – другой метафоры придумать не могу. Может быть, тогда я понял магию театра. Я понял, что на сцене возможно все!.. Так я пришел в Народный театр. Сначала – как зритель: в репертуаре театра было одиннадцать спектаклей! Потом стал приходить на репетиции, а вскоре режиссер театра Юрий Владимирович Степанов предложил мне роль в новом спектакле “Фальшивая монета” по пьесе Максима Горького.
– Это был твой первый спектакль в Народном театре?
– Нет. Так получилось, что заболел исполнитель роли Иванова в спектакле “Феномены”. Степанов думал отменять спектакль, а Володя Пекур предложил ввести меня. За неделю! На первой репетиции в понедельник мне дали текст и рассказали мизансцены. На второй день я ходил по сцене самостоятельно, на третий – делал что-то более-менее осознанное… В пятницу меня показали
Степанову. Он посмотрел три картины и сказал: “В воскресенье – спектакль”. В воскресенье я вышел на сцену и с тех пор играл “Феномены” шесть лет.
– А чикагские “Феномены” отличались от спектакля Степанова?
– Практически нет. Та же музыка, те же декорации… Так что первым спектаклем в Народном театре были “Феномены”, а уже потом “Фальшивая монета”.
На этих словах Слава задумался и произнес:
– Вот, кстати, интересно было бы в Чикаго показать Горького. “Фальшивая монета” – мощное произведение. Как говорил Андрей Тупиков: “Я Горького не люблю… Пока не начну читать”… В “Фальшивой монете” я играл Глинкина. А однажды… В пьесе есть один сумасшедший персонаж – Лузгин. Его играл Володя Пекур. Как-то он заболел, и Степанов предложил мне сыграть Лузгина. Я вскричал: “Как? С одной репетиции?” А у Степанова был на это один ответ: “Вы же у меня зубры!”.. Я жутко волновался. Перед самым спектаклем мне положили грим, я надел цилиндр, посмотрел на себя в зеркало, и дальше я не помню, что со мной происходило на сцене. Так я единственный раз в жизни сыграл сумасшедшего. После спектакля Степанов подошел и обнял меня. С тех пор перед
каждым спектаклем я должен остаться один в гримерке и три-пять минут смотреть на себя в зеркало.
– Так ты входишь в образ?
– Не знаю, как это назвать. Я не вспоминаю роль – просто сижу, смотрю в зеркало и вижу перед собой другого человека… Для меня
шесть лет в Народном театре были очень интересными. Мы работали с удивительным режиссером – Юрием Степановым. Не могу сказать, что он делал из нас артистов, – мы об этом вообще не думали. Мы репетировали и играли с удовольствием. Со спектаклем “Адвечная песня” по Якубу Коласу мы заняли первое место на Всесоюзном конкурсе народных театров в Паневежисе, в здании театра Донатаса Баниониса. Мы играли на белорусском языке, композитором был Владимир Мулявин… В этом спектакле играла моя дочь Женечка. На нее, маленькую девочку, надели косынку и выпачкали лицо, чтобы она была похожа на деревенского ребенка… На следующий год на аналогичный конкурс в Тарту мы привезли “Фальшивую монету”. Я, помню, приставал к членам жюри с одним-единственным вопросом: “Скажите, когда вы оцениваете спектакль, вы делаете скидку на то, что перед вами – непрофессиональный коллектив?”
О “Вагончике”, гитаре и теплоходе “Корчагинец”
– В подвале Белсовпрофа был Клуб авторской песни “Ветразь”. “Серьезные отношения” с клубом начались у меня после “Вагончика”. Этот спектакль по пьесе Павловой ставил в Народном театре режиссер Белорусского телевидения Бахтияр Бахтияров. (Сейчас он издает газету в Цинциннати.) Я был в роли журналиста Дебрина. Бахтияр знал, что я играю на гитаре, и включил в спектакль песни. Мы репетировали спектакль полгода, а сыграли три раза. Первый раз – на прогоне. Второй – перед приемной комиссией Управления культуры Мингорисполкома.
– Ваши спектакли принимали, как в профессиональном театре?
– Еще как. ЦК, горком, обком – все, как положено.
После премьеры “Вагончика” они задумались. За это время мы успели еще раз сыграть этот спектакль в переполненном зале. А потом он был запрещен. Мне стало так обидно… Многие тогда ушли из театра, а я спустился вниз, в подвал и плавно “перетек” в “Ветразь”. Потом я привел туда мою Женечку. В шесть лет она стала лауреатом Республиканского конкурса авторской песни, и Александр Городницкий вручал ей приз – большого крокодила. Я стал выступать в “Ветразе”, пел дуэтом с Наташей Якутович. К сожалению, не смог выступить на знаменитом фестивале авторской песни 1986 года в Саратове, где лауреатами стали Алексей Иващенко и Георгий Васильев. Мы с Наташей готовили песню Володи Пекура “Луна” и
песню “Да разве могут дети юга”. На “Луне” началось и закончилось мое композиторское творчество. Мы просидели двое суток в минском аэропорту. Была нелетная погода, и на саратовский фестиваль мы не попали. Зато с концертной бригадой ЦК комсомола Беларусии я выступал на Дальнем Востоке на агиттеплоходе “Корчагинец”. За двадцать восемь дней дал тридцать два сольных концерта…
О жене Лене, детях Евгении и Константине
– Мы встретились с Леной в межвузовском
профилактории. Ей было восемнадцать лет. Через год – в девятнадцать – она вышла замуж за меня, а еще через год родилась Женечка. Мы вместе всю жизнь… У нас двое детей. Женя начала петь раньше, чем разговаривать. Она пела абсолютно чисто. Мы с ней перепели весь никитинский детский репертуар. А когда
она была в пятом классе, вдруг начала стесняться. Пошел “зажим”, пропала легкость, и она перестала выступать. Она вышла со мной на сцену уже здесь, в Чикаго, когда ей было девятнадцать.
– Как сложилась ее жизнь в Чикаго?
– Женя – очень серьезный и известный художник-ювелир по металлу. После университета в Шампейне она поступила в Нью-Йоркский университет. Сейчас она – профессор, работает в Peck School of the Arts в Милуоки, руководит пятью факультетами. Вышла замуж, но детей пока нет – с ее занятой жизнью внуков
я не скоро дождусь. (Смеется.) Моего сына зовут Константин. Он – хороший музыкант, играет на гитаре и саксофоне.
Спасибо Григорию Гутнику – удивительному человеку и совершенно фантастическому педагогу! Костя окончил Columbia College по специальности “инженер звукозаписи”. Он специализируется по “живым” шоу, работает с компьютерным оборудованием.
В американской жизни Слава Каганович – успешный, состоявшийся инженер – опять стал заниматься “прихотью”. И вот тогда появились Творческое объединение “Тема”, авторская программа на радио “Новая жизнь”, театр “Атриум”, Театральная студия… Он молод душой, по-прежнему азартен, энергичен и готов к новым достижениям. Удачи тебе, Слава, во всех твоих проектах и начинаниях. Без тебя жизнь в русском Чикаго была бы гораздо беднее. Твори, Подвижник, на радость себе и нам! С Днем рождения! До встречи на премьере.
Notabene! 21 и 22 июля в помещении NorthbrookTheatre по адресу 3323 WaltersAvenue, Northbrook, IL 60062 состоится премьера моноспектакля “Голос” по мотивам одноименного рассказа Севера Гансовского. Автор инсценировки, режиссер и исполнитель роли Джулио Фератерра – Вячеслав Каганович. Билеты продаются в театральных кассах.
Фотографии к статье:
Фото 1-2. Вячеслав Каганович
Фото 3. С женой Леной
Фото 4. На вечере памяти В.Высоцкого
Фото 5. С сыном Константином на хоккейном поле
Фото 6-7. Евгения и Константин Кагановичи
Пламен Галев и Ангел Христов, известни като Братя Галеви, не са били на свобода под гаранция от общо 100 000 лв., а Окръжният съд в Кюстендил е изменил мярката им в подписка и им е върнал парите.
Скандалното разкритие е на правосъдния министър Диана Ковачева, след края на правителственото заседание на 30 май, става ясно от стенограмата от Министерския съвет. Диана Ковачева прави съобщението по искане на премиера Бойко Борисов.
„Това, което научихме от решението на Кюстендилския окръжен съд и не знаехме до този момент, е във връзка с мярката за неотклонение на Братя Галеви, а именно – до този момент ние мислехме, че става въпрос за парична гаранция в размер на 50 000 лв. за всеки от тях. Оказва се обаче, че през декември 2010 г. по искане на защитниците на Братя Галеви с определение Кюстендилският окръжен съд е изменил мярката за неотклонение от парична гаранция в подписка за всеки един от тях.
Подписката е най-леката възможна мярка за неотклонение“, обяснява министърът на правосъдието Диана Ковачева.
„Това означава, че 100 000 лв., които се смяташе досега, че са налични като парична гаранция и могат да бъдат усвоени от държавата в резултат на отклоняването на Братя Галеви, на практика са им върнати“, обяснява още Диана Ковачева.
Тя посочва, че към момента и двамата са в нарушение на взетата мярка, защото са променили местоживеенето си, без да уведомят за това съда.
По думите на правосъдния министър, когато са освободени под парична гаранция, Братя Галеви могат да се оправдаят, че не са разбрали за постановената им осъдителна присъда, но когато мярката е подписка, това вече е невъзможно.
„В този случай, отклонявайки се след постановяването на присъдата, на практика те са в нарушение на взетата мярка, защото са били длъжни да уведомят съда за промяната на местожителството си и изобщо промяната си“, обяснява Диана Ковачева.
В интервю пред „Медиапул“ седмица по-рано обаче министърът на правосъдието подробно обяснява за изготвен анализ на противоречивата практика на съдилища по налагане на мерките за неотклонение на осъдените на втора инстанция.
Правосъдното министерство е изготвило този анализ заради различните присъди на първа и втора инстанция срещу Братя Галеви, които първо бяха оневинени от Кюстендилския окръжен съд, а след това осъдени от Софийския апелативен съд, но те останаха задължени единствено да ходят да се подписват в полицията.
В интервюто Ковачева дава ясно да се разбере, че знае за изменените мерки за неотклонение на Пламен Галев и Ангел Христов, отбелязва „Медиапул“.
Созопол. Средновековен вампир изкопаха археолозите на пъпа на Созопол. Това е поредната сензационна находка в Стария град. Необичайното откритие е направено преди ден по време на разкопките на манастира „Свети Николай Чудотворец“. На находката се натъкнал шефът на музея в града Димитър Недев. Шефът на НИМ проф. Божидар Димитров лично разгледал артефактите.
Родният Граф Дракула е бил открит в некропол непосредствено до полукръглата част на постройката. Погребението има белези на добре познатия ритуал срещу вампирясване. Починалият е прободен в гърдите с железен кол. Тази практика е използвана от хората навремето, които са имали страхове от зли възкръснали мъртъвци. Вампирът вероятно е бил знатна особа, защото е открит до абсидата на църквата.
На това място според християнската традиция от средните векове са били полагани само знатни и благородни люде, обясняват археолозите. Екипът специалисти бил смаян от намереното в гроба. В морския град това е прецедент, за първи път при разкопки излиза вампирско погребение.
В съседство до вампирския некропол са открити още 5-6 погребения, които обаче не са проучени. Един от гробовете бил със значително по-малки размери и е възможно там да почива дете. Междувременно археологическият екип се е натъкнал на антична църква от IV век.
Тя е в пласта под средновековния манастир, който е открит по-рано и датиран от Х в. Според Божидар Димитров под църквата най-вероятно има и още по-стар античен храм. Необичайните находки пред портата на Созопол отново провокираха интереса на правителството и министър Дянков е обещал, че ще отпусне още 270 хиляди лева за допълнителни проучвания, съобщи кметът на Созопол Панайот Рейзи. Освен за манастир „Св. Николай Чудотворец“ парите ще отидат и за разкопки на северната кула на Созопол, и за проучвания на нос Акин и нос Червенка.
Тази седмица в интернет ще бъде извършена извънредно важна актуализация и ако всичко мине добре, потребителите дори няма да усетят, предава АФП.
Промяната е предвидена за сряда, в 00,01 ч. по Гринуич, и ще даде възможност броят на IP номерата – уникални адреси в мрежата, да бъде увеличен, за да достигне хиляди милиони срещу едва 4 милиарда на разположение сега. Новите норми се въвеждат, тъй като броят на IP адресите е изчерпан.
За пълния преход ще са нужни няколко години и старите апарати и мрежи „Ipv4“ би трябвало да продължат да функционират, както обикновено. Някои потребители може би ще трябва да си вземат нови модеми или рутъри за компютрите си, но повечето интернет доставчици вече са подготвени за прехода.
Големите интернет компании като „Гугъл“ и „Фейсбук“ и доставчиците на оборудване като „Сиско“ насърчават фирмите и частните лица да извършат прехода, като изтъкват, че това ще направи комуникацията между домашни и бизнес потребители по-ефикасна.
Сегашната мрежа, функционираща на системата Ipv4, още дълго няма да е остаряла. Но ако един потребител работи с други, които вече са на системата Ipv6, по-добре е преходът да се извърши възможно най-скоро, съветват специалистите.
На осмата неделя след Великден се отбелязва християнският празник Петдесетница. Той е винаги в неделя.
На Петдесетница се празнува рожденият ден на Христовата църква.
На този ден Иисус Христос основава църквата си на земята чрез изпращането на Светия Дух.
Според библейското предание на 50-тия ден след Пасха в Ерусалим било пълно с поклонници, дошли за големия юдейски празник, посветен на Божието законодателство на планината Синай.
Дванайсетте Христови апостоли и Божията майка били събрани на молитва в къщата, където преди 50 дни вечеряли преди Пасха заедно с Исус Христос.
Внезапно се чул шум, сякаш задухал силен вятър и изпълнил цялата къща, а над главата на всеки от молещите се явили пламъци, приличащи на огнени езици.
Апостолите се изпълнили със Светия дух и
започнали да славят Бога на всички езици, които дотогава не знаели.
Пламъците били видимият знак за въздействието на Светия дух върху Христовите ученици, на които била дадена силата да проповядват Христовото учение на всички народи.
Така били поставени основите на Църквата, затова и празникът Петдесетница се смята за неин рожден ден.
След този ден апостолите постановили християните да възпоменават това велико събитие, слизането на Светия Дух, всяка година на този ден.
Понеделникът след Петдесетница е празникът на Светия Дух.
Този празник Църквата е установила заради величието на Пресветия и Животворящ Дух, чрез който ни се дарява всяка мъдрост и Който е източникът на живота.
За старозаветните Петдесетница бил един от трите велики празника.
Първоначално празникът отбелязвал завършването на жътвата на ечемика. Празнувал се с приношение на хляб и жертвени животни като ден на радост и благодарност, припомнящ странстванията в пустинята и освобождението от Египет.
В по-късни времена на този ден се отбелязвало получаването на Синайското законодателство, петдесет дни след излизането на евреите от Египет.
Празникът бил тържествен и радостен, в Йерусалим се стичало голямо множество хора, за да принесат в благодарност на Бога установената от закона жертва.
С 18 по 27 апреля Чикагский симфонический оркестр под управлением Риккардо Мути находился на гастролях в России и Италии. Впервые с 1990 года оркестр выступил в Москве и Санкт-Петербурге. Своими музыкальными (и не только) впечатлениями делится концертмейстер гобойной секции оркестра Евгений Изотов.
Евгений Изотов – коренной москвич. Он вырос в
музыкальной семье. Отец – альтист, работал в Госоркестре Светланова (теперь – Государственный академический симфонический оркестр России имени Е.Светланова), дядя – пианист. Изотов закончил школу Гнесиных по классу известнейшего русского
гобоиста, “папы русского гобоя”, профессора Ивана Федоровича Пушечникова. В 1990 году он стал лауреатом конкурса Всероссийских исполнителей игры на духовых инструментах в Ленинграде и в том же году был среди зрителей Большого зала Московской консерватории на концерте ЧСО под управлением сэра Георга Шолти. Тогда он даже не мог себе представить, что шестнадцать лет спустя станет полноправным участником прославленного оркестра, а еще через шесть лет выступит в его составе в Московской консерватории. Для Изотова поездка на Родину имела
особое значение.
– Не хочу показаться сентиментальным, но когда мы с женой приземлились в “Домодедово” и я увидел березовый лес, у меня защемило сердце. Настолько все родное, до боли… Я был искренне рад выступать на той сцене, где выступал мой отец, – в Большом зале Московской консерватории. Я, можно сказать, вырос в этом зале. Здесь в исполнении Госоркестра Светланова я впервые услышал Пятую симфонию Шостаковича. Большой зал выглядит блестяще, и звук в нем просто феноменальный. Это отметили все! Я помню этот звук с детства. В Большом зале музыканты могут по-настоящему понять, чего ожидал Чайковский от звука piano. Слышно все: каждый оттенок любого инструмента! За двадцать два года я играл на многих сценах мира и могу с уверенностью сказать, что Большой зал Московской консерватории – уникальный зал. Это один из самых главных музыкальных и духовных символов России. Играть в этом зале – огромная ответственность. Мои чувства трудно выразить словами – легче музыкой.
– Удалось походить, погулять, встретиться с друзьями, подойти к родному дому?
– На все вопросы могу ответить: “Да”. Несмотря на нехватку времени, все удалось, но, конечно, не получилось встретиться со всеми друзьями. У меня два родных дома: дом, где я жил, и школа Гнесиных. И там, и там я, конечно, побывал. Можно говорить очень много о том, как изменилась Россия. Потрясающе выглядят храмы: не только заново построенный Храм Христа Спасителя, но и маленькие церквушки. Независимо от вероисповедания это приятно видеть. Но, к сожалению, при этом за двадцать лет не смогли восстановить один великий храм: школу Гнесиных. Мне было больно смотреть на это. Неужели при наличии “золотого нефтяного дождя” нет возможности отремонтировать одно здание?! Слава Богу, что Валерий Абисалович Гергиев делает необыкновенные вещи для развития музыки в России, но даже он не может все делать сам! Это к вопросу о приоритетах. Что в данный момент важнее: музыкальная школа или бизнес-центр?.. Будем надеяться, что господин Путин в свой очередной президентский срок обратит внимание на это.
– А где же учатся гнесинцы?
– В самом здании школы ничего нет. Там сплошные руины – иначе никак не скажешь. Бедные гнесинцы ездят из одного конца города в другой. Эта ситуация совершенно недопустима… А что касается друзей, была расписана буквально каждая минута – хотелось встретиться со всеми. За все эти годы я был в Москве один раз шесть дней в качестве туриста. В качестве музыканта это был мой первый приезд за двадцать два года. Иногда просто не верится, что это случилось: настолько все было насыщено впечатлениями.
Наряду с маэстро Мути, Евгений Изотов был одной из главных звезд чикагского оркестра в Москве и Санкт-Петербурге. Только за два дня он дал интервью каналам “Культура”, РЕН-ТВ и радиостанции “Голос Америки”, участвовал в пресс-конференции ИТАР-ТАСС и в программе “Вести” канала “Россия”. Изотов был нарасхват: давал интервью, выступал и даже говорил со сцены (в Чикаго этим охотно пользуются только дирижеры). Он рассказал публике одну историю, после которой оркестр заиграл “бис” – Ноктюрн Джузеппе Мартуччи для оркестра. Я попросил музыканта пересказать ее.
– Как известно, маэстро Мути – до мозга костей итальянец. Он себя считает “italiano vero” – истинным итальянцем. Ему не нравится, когда, говоря об Италии, люди пользуются стереотипами и вспоминают моцареллу, пиццу и Андреа Бочелли. Пользуясь своим великим статусом в музыкальном мире, он пропагандирует лучшие достижения настоящей итальянской культуры. Мути – большой поклонник итальянского композитора, пианиста и дирижера Джузеппе Мартуччи. В антракте московского концерта, в котором мы играли Пятую симфонию Шостаковича, он позвал меня и стал рассказывать о символическом значении нашего “биса” – Ноктюрна для оркестра Мартуччи.
Как только Мути узнал, что Изотов неплохо говорит по-итальянски, он с ним общается исключительно на своем языке. Евгений шутит: “Моя фамилия, если читать ее наоборот, – Votozi. Настоящая итальянская фамилия”. Но вернемся к рассказу музыканта.
– В середине XIX века основатель Московской консерватории Николай Рубинштейн путешествовал по Европе. Он был поражен высочайшим уровнем игры на фортепиано в Италии. В Неаполе он познакомился с молодым тогда композитором Джузеппе Мартуччи, взял у него несколько партитур и решил исполнить их в России. Среди них был Первый си-бемоль минорный концерт для фортепиано с оркестром. Российская премьера Концерта состоялась в Московской консерватории в 1866 году. Мути попросил меня рассказать об этом. Он хотел сыграть Ноктюрн именно после Пятой симфонии Шостаковича. Дело в том, что в симфонической музыке есть два произведения, которые полны совершенно беспросветного отчаяния: Шестая симфония Чайковского и Пятая симфония Шостаковича. Однажды Госоркестр под управлением Светланова на гастролях в Японии исполнял Шестую симфонию Чайковского. После концерта для музыкантов была организована вечеринка. Накрыли столы, все было дружелюбно, замечательно, и над столом японские спонсоры гастролей повесили огромный плакат: “Спасибо за веселый вечер!”. (Смеется.) Мути решил закончить московский концерт со знаком “плюс”, перенесясь из сталинских времен прошлого века на юг Италии века девятнадцатого, в солнечный Неаполь. И вот – второе отделение. Мы играем Шостаковича, и после девятого или десятого поклона Мути делает мне жест, как будто поднимает солиста, останавливает аплодисменты, и я рассказываю зрителям примерно то, что вы только что слышали.
– Вашу историю “слышал” сам Николай Рубинштейн. Ведь его барельеф находится в Большом зале!
– Да, там находятся барельефы четырнадцати великих композиторов и музыкальных деятелей, без которых нельзя представить историю музыки, особенно в России.
– Я перечитал, наверно, все рецензии, которые вышли в дни ваших гастролей. Реакция критиков была неоднозначной. Претензии были по сути дела к
каждому произведению, но особенно – к Пятой симфонии Шостаковича. Писали, что в ней уничтожен заложенный Шостаковичем подтекст. Вам не кажется, что критики не всегда были справедливы к оркестру?
– Я не считаю, что все критики обладают достаточным уровнем таланта и музыкальной эрудиции, чтобы иметь право что-то писать. Мути вначале не думал привозить Шостаковича в Москву. Он говорил: “Зачем везти в Россию пусть даже самый гениальный американский оркестр с итальянским дирижером и играть русское произведение?” Я помню мой разговор с ним. Я был одним из тех, кто высказал
маэстро предложение сыграть Шостаковича в России. Что касается исполнения… В музыке не всегда можно объективно сказать, какое исполнение лучше, какое – хуже, и это прекрасно. Все мы помним, как играл Шостаковича оркестр Мравинского. Кстати, Мравинский – один из самых больших кумиров Мути. С Риккардо Мути наш оркестр играет по-другому, но я бы очень поспорил, что его интерпретация не содержала в себе двойного смысла. Я считаю, что одним из определяющих качеств музыки Шостаковича, в особенности Пятой симфонии, является образ огня, замороженного во льду. Эта симфония выразила все то, что не могли передать словами миллионы людей за десятилетия советского режима. Именно такого Шостаковича мы привезли в Москву. Я думаю, что слезы наших слушателей были искреннее, чем рецензии некоторых российских газет.
– К вопросу о рецензиях. В первой же рецензии в газете “Известия” вас назвали кларнетистом.
– Это мне очень польстили. Значит, у меня красивое piano. А милая девушка на одном телевизионном канале очень вежливо взяла у меня интервью буквально за тридцать секунд до начала второго отделения. В нем я был назван “концертмейстером” Чикагского симфонического оркестра. Я уже наметил встречу с менеджером, чтобы говорить о повышении зарплаты. (Смеется.) Конечно, можно шутить на эту тему, но главное для меня – эмоции зрителя. Мути как-то сказал: “Слова виновны во всем, что случилось в истории”. Я полностью согласен с ним. Наша программа была разношерстная, “бисы” необычные. Кроме Пятой симфонии Шостаковича в Москве были исполнены “Космическая одиссея” Д.Смирнова, музыка Нино Рота к кинофильму Лукино Висконти “Леопард”, Симфоническая поэма “Смерть и просветление” Р.Штрауса, Симфония ре минор С.Франка. В единственном концерте в Санкт-Петербурге мы играли произведения Д.Смирнова, Р.Штрауса и С.Франка. Мы показали лучшее, на что способны. Но при этом у меня возникают другие мысли, не имеющие прямого отношения к музыке. Не будем забывать, что пресса в России несвободна и зависит от общей политической направленности страны. К сожалению, наш визит нельзя рассматривать только с музыкальной точки зрения. Мы живем в мире, в котором политика определяет почти все.
Гастроли ЧСО были частью “Американских сезонов” в России. По аналогии с Сергеем Дягилевым и его “Русскими сезонами в Париже”, “Американские сезоны” задуманы с целью знакомства российских зрителей с современной культурой США. Среди участников Сезонов – Американский театр танца Элвина Эйли, американские художники, фотограф Анни Лейбовиц (в Музее изобразительных искусств имени Пушкина прошла ее персональная выставка). Программа “Американские сезоны” проходит
под эгидой Двусторонней комиссии президентов России и США. Евгений Изотов рассказывает:
– Я очень рад, что в “Американские сезоны” не вошел Голливуд, поскольку он (за редким исключением) не представляет лучшее в американской культуре. Зато у российского зрителя была возможность увидеть один из самых лучших, самых ярких оркестров США. Я уверен, что своим визитом мы внесли скромную лепту в разрушение стереотипов об Америке, которые есть у людей, смотрящих только Первый канал… Мы исполняем музыку. Везде – в Китае, Париже, там, где есть демократия и там, где ее нет, – значение имеет только музыка, и мы стараемся донести ее до слушателя. Нам слова не нужны. Мы говорим на универсальном языке, который понятен всем. Все, что нам нужно, – открытые уши и сердца слушателей.
– А как вас принимали? Удалось “достучаться” до сердец?
– Принимали нас замечательно. Было очень много настоящих любителей музыки, и я до сих пор получаю из России благодарственные письма. Люди плакали, в зале были эмоции. Это – самая лучшая награда для музыканта. Значит, мы приехали не зря. В этом – смысл того, что мы делаем и в России, и в Америке, и в других странах. С другой стороны, для части публики важнее было не послушать музыку, а, как говорится, “проветрить бриллианты”. Поразило, что сотовые телефоны звонили порой не реже, чем соло духовиков. Хлопали практически после каждой части, в том числе – в Симфонии Шостаковича. Мы, конечно, всегда рады
аплодисментам, но их хотелось бы слышать после окончания всего произведения. Этого никогда не было в той Московской консерватории, которую я помню. Все-таки публика по той или иной причине была другая. Может быть, из-за стоимости билетов. Насколько я знаю, их стали продавать только за две недели до концерта… Я считаю, это были исторические гастроли и для оркестра, и, думаю, для российских слушателей. Все прошло на высочайшем уровне. Уверен, отпечаток этих концертов остался в памяти не только так называемой элиты, но и обычных слушателей. Это для нас самое важное. Мы приехали не для того, чтобы что-то
доказывать зрителям из Газпрома. Я надеюсь, те люди, которые пришли смотреть и слушать нас, получили огромную радость. Можно спорить о трактовке того или иного произведения, но качество игры оркестра бесспорно. ЧСО во главе со своим лидером маэстро Мути находится сегодня на необычайно высоком уровне.
– Каковы впечатления ваших коллег-музыкантов?
– Мы жили в хорошем номере в самой лучшей гостинице Москвы Ritz Carlton, у нас была приличная оплата и даже немного свободного времени… При таких условиях впечатления не могут быть плохими. Москва и Санкт-Петербург – совершенно
феноменальные города. В оркестре было много музыкантов (как минимум – треть), которые участвовали в прошлых гастролях. Они увидели совершенно другую страну. В прошлый раз ЧСО привозил с собой не только своего повара и свою воду, но и туалетную бумагу. Мы с вами оба выросли в СССР и прекрасно помним те времена. Когда мы видели очередь, сначала в нее становились, а потом спрашивали, что дают. Сейчас все изменилось. Москва – европейская столица с огромным количеством людей, чудовищным потоком машин, пробками. Путь из “Домодедова” до гостиницы занял у нас три с половиной часа. На вертолете было бы гораздо проще.
Но это нормально для любого большого города.
– После Москвы и Санкт-Петербурга вы выступали в Италии. Про итальянских оперных зрителей ходят легенды. А что собой представляют итальянцы – любители классической музыки?
– Я никогда не видел такой реакции публики, как в Неаполе – родном городе Мути. Обычно, когда маэстро Мути говорит с дирижерского пульта (а мы все знаем, какой он великолепный рассказчик), зрители слушают его. В Неаполе зрители были не только слушателями, но и полноправными участниками разговора. После Пятой симфонии Шостаковича и многочисленных поклонов Мути остановил аплодисменты и сказал примерно следующее: “Перед вами – блестящий оркестр. К сожалению, в Неаполе в настоящее время оркестра такого высокого уровня нет. Это не потому, что в Неаполе люди менее талантливые. Я очень горжусь тем, что я из Неаполя”. В этом месте из зала наряду с “Viva Italia” и “Viva Napoli” раздается женский голос: “Но мы же знаем, что ваша мама из Пулии. Разве вы не гордитесь, что вы наполовину пулиец?” Как в анекдоте про еврейскую маму. С галерки, перебивая Мути, раздается еще один женский голос: “Нам не слышно, но скажите, как ваше здоровье?” Я почувствовал себя дома. (Смеется.) Южный темперамент дает о себе знать. На “бис” в Италии мы играли Увертюру Верди к опере “Сила судьбы”… Возможность Мути перенести нас из мира Шостаковича в мир Верди заслуживает преклонения. Это две равномощные, но абсолютно разные стихии. Нужно создать абсолютно другие тона, выражения, краски, интенсивность звука. Это очень тяжело сделать не только с точки зрения исполнительского искусства, но и эмоционально. Но благодаря дирижеру мы справились.
– В Италии всегда были великие дирижеры, но никогда не было великих оркестров. А как обстоят дела с акустикой в итальянских залах?
– Вы правы, в Италии опера преобладает над симфоническим искусством. Залы в Италии необычайно красивые, а звучание очень спорное, потому что залы эти оперные. Голос несется, а инструменты слышны хуже, потому что инструменты обычно внизу, в яме. Это, кстати, еще одна из преград, которую нам нужно было все время преодолевать. Но так всегда бывает на гастролях. Особенность ЧСО – мы не полагаемся целиком на зал, чтобы создать звук. В родном зале безусловно легче играть. Есть оркестры, которые, покидая родной зал, теряют часть себя, а ЧСО приносит всюду СВОЙ звук. Со своим звуком нам не страшны любые оперные залы. Это даже интересно. Я даю “ля”, и за минуту мы должны понять звучание инструмента в зале, где мы находимся. Три секции оркестра – струнные, медные и деревянные духовые – настраиваются, и мы начинаем.
– Гастроли закончены. Что дальше?
– Дальше – новые концерты, выступления, гастроли. Мне было очень приятно быть в моем родном городе, и я буду рад снова вернуться в Москву. Денис Мацуев два раза звал меня на свой фестиваль “Крещендо”. К сожалению, пока приехать не получилось. Надеюсь, в будущем такая поездка состоится.
– Я желаю вам лично и всему оркестру, чтобы такие поездки проходили чаще. Все-таки, двадцать два года – слишком большой срок.
– Будем надеяться, что в следующий раз это произойдет быстрее. С Риккардо Мути у нас очень большие планы на ближайшее будущее. Впереди – открытие сезона в Карнеги-холл в Нью-Йорке, выступления в Мексике, гастроли в Китае, Корее, Гонконге, Тайване. Как говорит маэстро Мути: “Мы должны увидеть мир и дать миру возможность увидеть и услышать нас”.
Поредното малоумно недоразумение, прекрачващо границата на личното пространство на милиони българи, влиза в сила от днес (от 1 юни – бел.ред.). Това е забраната за тютюнопушене на закрити обществени места и няколко вида открити, която този път успя да надмине по замисъл редица мрачни антиутопии.
Досега съществуващия режим напълно удовлетворяваше и пушещите и непушещите. В заведенията бяха обособени зали за пушачи, а собствениците на малки кафенета и барчета можеха да избират в тях да се пуши или не. Така правото на всеки непушач на чист въздух бе гарантирано – когато влизаше в заведение, за него имаше пространство свободно от тютюнев дим, което да го предпази от поглъщането на отровните изпарения. Така той можеше и да избира, дали да влиза или не в онези малки заведения, в които се пушеше изцяло. Още повече, че в залите за непушачи и в заведенията без тютюнев дим, свободни места беше дал Господ.
Държавата обаче реши да предприеме мерки, които ако не бяха чисто репресивни, щяха по-скоро да бъдат смешни. Защото само бурен смях може да породи забраната да не се пуши по тротоарите пред училищата и детските градини. Та само един минаващ по улицата автомобил изкарва от ауспуха си в стотици пъти повече количество и видове вредни вещества, отколкото пушачът изкарва от устата си, ако ще по цял ден да кисне отпред и да дими като комин. Ако бяха толкова загрижени за здравето на децата, да бяха забранили и движението на МПС-та по улиците около училищата. Какво говоря, по всички улици да бяха спряли автомобилите…Така поне щеше да има смисъл от цялото това забранотворство.
Или пък, защо да няма обособени пушални в обществените сгради и работните места? С какво тяхното наличие застрашава здравето на непушачите? Достатъчно е само непушачът да не влиза там. Същевременно в летищата изолирани пушални са разрешени, което може да ни говори за пълна безпринципност при кърпенето на закона.
Главният аргумент на Държавата обаче е загрижеността за „общественото здраве” – израз взет сякаш от някоя реч на Гьобелс или Ленин. Така под благовидния предлог за някакъв обществен интерес правителството и парламентът си присвояват функции, които са неотменна част от личните права на всеки гражданин, а именно, да разполага, както намери за добре със своето тяло и да избира начинът си на живот. Разбира се стига да не пречи на другите, а това беше съвсем добре решено с досегашните ограничения.
Днес сме свидетели на множество други забрани, навлизащи в личното пространство на всекиго от нас, с повечето от които сме свикнали и дори приемаме за нормални. Задължителното слагане на колан при шофиране на автомобил или каска при возене на мотоциклет, например. Не може и не е нормално Държавата да ми нарежда, как да опазвам живота си и какви точно мерки да взимам за това. Животът си е мой, а не на Държавата. Преди време пък Столична община забрани употребата на алкохол на открити обществени места и сега, ако нормалният човек иска да изпие една бира на някоя пейка в парка, ще се наложи да се оглежда от някой храст да не изскочи зъл инспектор и да го глоби. Пак по същото време някой болен мозък предлагаше гласуването да станело задължително, бъркайки едно основно право със задължение, а друг негов събрат искаше да се върнело „жителството”, така печално познато от годините на комунистическата диктатура.
Подобни тенденции се наблюдават през последните десетилетия из целия свят, където нови безлични политици издигат измисления „обществен интерес”, над интереса на отделния човек, без да съзнават, че обществото функционира добре, когато е изградено от свободни индивиди, а не от спазващи безсмислени забрани поданици. Неприятното в нашия случай е, че управляващите ни безмозъчно копират чужди модели, без дори за да се замислят дали те не са противни на идеята за свободно общество. Лошото ми усещане обаче е, че повечето от тях са просто хора, които нямат онзи фин сензор, който помага на гражданина да усеща тънката червена линия между свободата и тиранията. А историята ни е показала, че такива хора са способни утре да се обърнат като фурнаджийска лопата, само и само да спазват властващата в момента политическа коректност. Защото това ги държи във Властта.
Посланик Марси Райс замества в София посланик Джеймс Уорлик, който беше отзован преди края на тригодишния си мандат. Посланик Уорлик ще бъде запомнен като тънък познавач на българския културен и клубен живот, с предпочитания към характерни локални жанрове.
Първото съобщение за предстоящото отзоваване на Уорлик дойде в началото на април от базирания в Брюксел сайт New Europe. То беше придружено с информация, че FBI провежда разследване на територията на България и Сърбия.
На мястото на Уорлик Вашингтон изпраща в София опитен дипломат, познавач на световната политика, който е работил върху важни глобални теми – отношенията на САЩ с Русия, вкл. споразуменията за неразпространение на ядрените оръжия, конфликта в Грузия и трансатлантическата политика на САЩ към Европейския съюз. Такъв извод може да се направи от прегледа на американските дипломатически доклади изтекли в Wikileaks миналата година.
От 2004 до 2007 г. Райс е на относително спокоен посланически пост в Тирана. За това свидетелства фактът, че е подписала само две грами със секретен статут, които са относно приемането на петима затворници от Гуантанамо в Албания със статут на политически бежанци. Те са с китайско гражданство, от уйгурската народност и Китай реагира остро пред албанските власти, тъй като ги счита за терористи. [06TIRANA461] [06TIRANA467]. Останалите доклади изпратени от Райс са конфиденциални и некласифицирани.
Райс е следила внимателно и вътрешнополитическите кризи през този период в Албания, най-значителната от които е конфликтът на Сали Бериша с главния прокурор Солаку [06TIRANA436]. Тя отделя специално внимание на борбата с организираната престъпност и корупцията [06TIRANA564] и на търговията с хора [07TIRANA173].
След спокойния пристан в Тирана Марси Райс се озовава в размирния Багдад в качеството си на политически военен съветник (PolMil Minister Counselor). Тя редактира и класифицира докладите на посланика, като за малко повече от година е обработила 46 секретни, 34 конфиденциални и нито един некласифициран доклад.
Следващият етап от кариерата на Райс е в Държавния департамент, където започва работа като помощник секретар през септември 2008 г, веднага след руско-грузинския конфликт. Сред първите задачи на Райс е да координира политиката на посланиците в региона в ситуацията след прекратяването на огъня [08STATE104547].
През ноември 2008 г., вече след избирането на Барак Обама, Марси Райс е в Брюксел, където се среща с европейски официални лица и обсъжда приоритетите в политиката на ЕС на глобално и регионално ниво [08BRUSSELS1740].
От началото на 2009 тя работи в тясно взаимодействие с Хилари Клинтън, което личи от дипломатическите доклади, подписани от Клинтън и класифицирани от Райс, и които се отнасят до важни геополитически теми и дипломатически демарши: предложението на Медведев в областта на сигурността [09STATE11363], ефектите от финансовата криза в Централна и Източна Европа [09STATE23758], преговорите по споразумението за ограничаване на ядрените оръжия СТАРТ [09STATE78776].
Марси Райс е също така начело на работната група на САЩ в преговорите с Европейския съюз по текущи (гео)политически въпроси [09STATE45229].
В наличните грами изтекли в Wikileaks липсват каквито и да е наблюдения, оценки и препоръки от Марси Райс за България.
Българинът днес се движи по острието на бръснач в желанието си да оцелее физически и духовно
Докато има вяра във вечността на душата, това ще влияе изключително на качеството на земния ни живот, каза за БГНЕС отец Михаил по повод Задушница.
Когато човек не вярва, че има живот за душата и след смъртта и неговите близки са умрели напразно, това прави хората груби материалисти, алчни и злобни един към друг. Според свещеника българинът днес се движи по острието на един бръснач, между желанието му да оцелее едновременно физически и духовно.
Често хората са склонни да заложат духовните си ценности, за да може те или поне децата им да оцелеят. Вярата не е накърнена от това, но е трудно тя да бъде изкарана напред като духовно знаме, с което да се решават социално-икономическите проблеми на нашето съвремие, добавя отец Михаил.
Днес българите и православната църква отбелязват Задушница, ден за възпоминание на покойниците и посветен на безсмъртието на човешката душа. На задушница камбаната бие траурно – с отмерен удар, да напомни за грижата за мъртвите. Богослужебното правило е по-особено, с усърдни молитви за починалите.
След Възнесението на Господ входът на царството небесно – раят, е отворен. Затова в този ден Църквата усърдно се моли през него да влязат починалите с вяра. На Петдесетница са дадени даровете на Светия Дух, които очистват от всяка сквернота.
Това е един много древен празник, в който е заложена вярата на християните и на древните траки още във вечността на душата, каза още отец Михаил. В този ден се прави жертвоприношение и се носят характерните за този период плодове – черешите.
Затова и празникът се нарича Черешова задушница. Това сега се отразява на изпълнението ритуала, но всеки вярващ намира по 100-200 грама череши, както и традиционния хляб, който е израз на пълнотата на земния живот, пояснява свещеникът.
Прокурорско постановление за отказ от образуване на досъдебно производство за криминалното минало на премиера Бойко Борисов излага в детайли мотивите на Прокуратурата да не се занимава с този казус, като основната юридическа причина е изтеклата давност.
Сигналът срещу Борисов беше подаден през есента на миналата година след като подсъдимия Васил Костов – Кеца разказа в съдебна зала, че босове на СИК са купили поста главен секретар на МВР на Бойко Борисов, за да закриля престъпната им дейност. Сигналът се позовава също така на показанията на Сретен Йосич и Томислав Мариянович пред белградски съд, както и на секретния доклад на посланик Джон Байърли изтекъл в Wikileaks.
От постановлението става ясно, че прокурор Любка Кръстева не е снела обяснения от нито едно лице. Тя дори не се е запознала с протокола от делото, на което се изказва Васил Костов – Кеца, а цитира думите му по преразказа на агенция „Крос“. При това прокурорът отбелязва, че терминологията на медиите не била прецизна.
Васил Костов – Кеца не е говорил в качеството си на свидетел, а като подсъдим, което не го задължава да казва истината, уточнява прокурора. В този смисъл той не е достоверен източник за Прокуратурата.
Впечатление прави и заключението, че „обсъждането на начина за събиране на пари, за да се дадат някому, не представлява престъпление, нито приготовление за извършване на престъпление“ според българския НК.
Най-важният юридически аргумент обаче се оказва давността. Доколкото твърденията на Кеца са за период от преди 10 години, то евентуално наказателно преследване срещу Бойко Борисов е погасено по давност, се обяснява в постановлението.
Относно твърденията на Сретен Йосич и Томислав Марянович се казва, че всяка „закрила“ трябва да има конкретно измерение и поради липса на конкретика Прокуратурата не може да коментира.
Борисов източвал масло…
Твърденията в доклада на посланик Байърли, че „Обвинения в миналото свързват Борисов със скандали за източване на масло, незаконни сделки с участието на Лукойл и основна трафик на метамфетамини“ (преводът явно е на прокуратурата, oil е преведено като масло) не са разгледани изобщо, тъй като конкретният секретен доклад не е изпратен в прокуратурата официално от Американското посолство, а не е налице законова възможност СГП да изисква секретните доклади на администрацията на САЩ.
В публикация на в. Тагесцайтунг от вчера се твърди, че именно тези данни за „източване на масло“ и „трафик на метамфетамини“ са потвърдени от ЦРУ. Тези нови данни дават основание да се поднови сигнала, въпреки обезкуражаващите заключения на първата инстанция на Прокуратурата.
Китай и Япония започват пряка взаимна търговия с валута без използване на долара, съобщи Agence France Presse. При това коридорът, в който ще се търгуват юанът и йената, е по-широк, отколкото за юан-долар.
Според споразумението, китайските регулатори ежедневно ще установяват курса, а борсите ще имат възможност да го изменят с три процента в двете посоки. При юан-долар допустимото изменение е само един процент.
Търговията ще се извършва на пазарите в Шанхай и Токио. Възможно е отначало между курсовете в Япония и Китай да има разлика, но в бъдеще те ще се изравнят.
Японският финансов министър Дзюн Адзуми е заявил, че избавянето от долара като валута-посредник ще позволи да се намали стойността на транзакцията и да се намали рискът за финансовите институти. Той добавил, че в бъдеще страните ще започнат пълномащабна свободна търговия с валута.
Китай ограничава конвертируемостта на юана, тъй като се опасява, че неговите силни колебания могат да навредят на националната икономика. Същевременно през последните години Китай се старае постепенно да либерализира обмена, като се стреми да намали зависимостта от долара и еврото.
Китай и Япония са най-големите притежатели на долари зад граница и ключови кредитори на САЩ. Техните общи резерви възлизат на 4,3 трилиона долара, при това по-голямата част се пада на доларовите активи. /БЛИЦ
Българският културен клуб – Скопие се обръща публично към цялата българската общественост, към Президента и Министър-Председателя на Република България, с предложение 32-годишният български гражданин Пламен Петков, който пожертва живота си за да спаси невръстно дете във Великобритания, да бъде удостоен посмъртно с най-висша държавна награда, а паметта му да бъде подходящо почетена като пример за бъдещите поколения.
С чувство на дълбока тъга, но и на национална гордост, научихме за подвига на българския електротехник Пламен Петков, който с цената на собствения си живот спасява от удавяне 5-годишно английско момиченце. Постъпката на младия българин ни напомня за най-ярките образци на саможертва в историята на нашия народ и за най-светлите добродетели на българина и българския дух през вековете.
На фона на агресивния чалга-манталитет, ерозиращ хилядолетната българска култура и обществено-политическия живот, такива примери на безкористна саможертва изпълват с обоснована гордост не само гражданите на Република България, но и всички българи, които по силата на историческите обстоятелства днес живеем извън нейните предели.
Вярваме, че властите и гражданското общество във Великобритания също ще почетат по подходящ начин саможертвения подвиг на нашия сънародник Пламен Петков.
Шефът на БСК Божидар Данев е бил сътрудник на Първо главно
Божидар Данев. Снимка: БГНЕС
Бившата Държавна сигурност очаквано се оказа със солидно представителство в работодателските организации. В четвъртък Комисията по досиетата обяви резултатите от проверките в Българската стопанска камара (БСК), Асоциация на индустриалния капитал в България и Български съюз на частните предприемачи „Възраждане“.
В БСК са проверени 94 души, преминали през ръководството на организацията, като комисията е установила данни за съпричастност към ДС за 13 от тях. Председателят на БСК Божидар Данев е бил секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС, вербуван през 1979 година. Работил е за ДС до 1990 г. под псевдонима „Генчев“.
Другите имена, обявени от Комисията по досиетата от БСК, са: Борислав Манахилов, Величко Александров, Димитър Петков, Илия Левков, Кирил Станулов, Красимир Станев, Никола Добрев, Радосвет Радев, Румен Атанасов, Стилиян Баласопулов, Христофор Дочев, Цветан Тончев.
В Асоциацията на индустриалния капитал в България проверката е обхванала 33 души, като са установени данни за Бойко Недялков, Георги Балански, Георги Бонин, Петър Нейчев, Румен Атанасов, Юри Аройо.
Комисията по досиетата е проверила и 29 души от Български съюз на частните предприемачи „Възраждане“, от които е установила данни за двама – Камен Манев и бившия депутат от БСП Пламен Ранчев.
В депешите от американското посолство, уличаващи Борисов като участник в престъпни схеми, се появява източник с псевдонима СИМО. Журналистическо разследване в Германия сега разкрива, че зад този псевдоним се крие ЦРУ.
Щеше ли Борисов още да е премиер, ако се знаеше, че зад обвиненията срещу него стои не друг, а американското ЦРУ, пита в тази връзка германският „Тагесцайтунг“. Журналисти от вестника са провели собствено разследване, което е показало, че зад източника с псевдоним СИМО, появил се в депешите от американското посолство в София, стои американското ЦРУ. Много други депеши, изтекли в сайта Уикилийкс, съдържат закодирани информации от същия източник – СИМО. Бивш шеф на отдел в ЦРУ е потвърдил пред германското издание, че СИМО е псевдонимът на ЦРУ за вътрешна употреба.
Борисов: „Това са слухове“
От публикуваните от Уикилийкс в края на 2010 г. тайни депеши светът научи, че американски дипломати в чужбина редовно са изпращали поверителна информация до Вашингтон. В много случаи тя е касаела местни политици. Такъв е и случаят с депешата на американския посланик в София Джон Байърли, в която той съобщава на Вашингтон, че тогавашният кмет на София Бойко Борисов е участник в „тежки криминални дейности“. Каква тежка присъда за България – при положение, че междувременно Борисов е вече министър-председател на страната, пише „Тагесцайтунг“.
Когато през 2010 г. Уикилийкс направи поверителната информация публично достояние, обществеността научи каква е оценката на Вашингтон за българския премиер. Тогава Борисов показа пълно пренебрежение към случая и обвини Уикилийкс, че публикувал слухове. Американското посолство взе отношение в спора и обяви, че депешите наистина често били просто „непълни анализи“.
СИМО и ЦРУ са едно и също нещо, твърдят от „Тагесцайтунг“
Щяха ли обаче нещата да се развият по друг начин, ако тогава бе станало известно, че в оценката си посланик Байърли всъщност се позовава на данни от ЦРУ, закодирани като „информации от СИМО“, пита по-нататък германското издание.
Какво е казал СИМО?
През май 2006 г. Джон Байърли пише до Вашингтон, като се позовава на вътрешна информация от ЦРУ, че бившият вътрешен министър на България (бел.ред.: очевидно „Тагесцайтунг“ има предвид тогавашния гл. секретар на МВР) е замесен в търговия с амфетамини, че участва в незаконни сделки с „Лукойл“ и че като главен секретар се е погрижил за това съпругата му (бел.ред.: вероятно става въпрос за приятелката на Борисов) да може необезпокоявано да пере пари. Освен това Борисов поддържал и връзки с мафията.
Разкритието, че СИМО и ЦРУ са едно и също нещо, качват много стойността на съдържанието на въпросната американска депеша, а обвиненията срещу българския премиер добиват нова острота, пише в заключение „Тагесцайтунг“.
Междувременно стана известно, че основателят на сайта Уикилийкс Джулиан Асандж ще бъде екстрадиран от Великобритания в Швеция, където ще бъде съден по обвинения в сексуален тормоз и изнасилване.
ПЛЕВНЕЛИЕВ УСПЯ ДА НАПРАВИ ОТ ТРИЪГЪЛНИК ОМАГЬОСАН КРЪГ
Първото заседание на Съвета за образование и наука бе открито от президента Плевнелиев. В типичния си дрънкащ стил той започна да съставя триъгълници и да плаче, че българските млади хора започват най-късно от страните на ЕС.
„Триъгълникът на знанието”, според Плевнелиев, бил: наука-бизнес-държава.
Тази смешна фигура, попаднала случайно на висок пост не спира да си измисля глупости. На всичко отгоре се мисли за оригинален.
Триъгълникът, според геометрията има три страни. Едната от тях е основа,а останалите две са бедра. Триъгълниците биват:
1. Равностранни
2. Равнобедрени
3. Разностранни
Шушумигата Плевнелиев не обясни коя страна е основата и какъв вид е триъгълника. Ако науката е основата нищо няма да стане,защото наука без пари, задачи и бързо вкарване в експлоатация не става.
Ако основа е бизнеса, отново нищо няма да стане.У нас всеки знае кой държи бизнеса, кой и как го финансира. Млад човек да започне като Марк Зукърбърг у нас е невъзможно. Нито банката ще му отпусне кредит,нито бизнесът ще го подкрепи, а най-малко държавата, ако я има изобщо, ще го подпомогне. По-скоро става обратното.Държавният чиновник и политиците ще направят максимум усилия да му зачернят живота и в крайна сметка ще го принудят да емигрира и да реализира изобретението, откритието или рационализацията си някъде другаде. Примерите за това са хиляди. Ще дам само няколко по-фрапантни.
В момента в Института по инженерна химия при БАН под ръководството на проф. Венко Бешков, съвместно с Академията на науките на Грузия, се разработва технология за извличане на водорода от сероводорода в Черно море. За сведение на Плевнелиев, държавата изобщо не се интересува от това. Не е дала нито една стотинка и не е разговаряла с екипа. Финансирането е осигурено чрез проект директно от ЕС. Пак за сведение на Плевнелиев тази технология е доста напреднала в Турция, където вече има работеща полупромишлена електроцентрала. След като държавата отпада от триъгълника той остава двуъгълник. Двуъгълникът е доста съмнителна фигура и не може да се закрепи прав. Като се знае,че и бизнесът в България е доста виртуален и съвсем не се нуждае от наука,защото ако се нуждаеше, щеше или да инвестира в собствено развойно звено, или да финансира определени задачи към някое друго научно звено. Достатъчно е да спомена името Валентин Захариев и нещата мигновено се изясняват. А ако продължа и с Николай Банев, Христо Ковачки, Гриша Ганчев, Георги Гергов? А ако спомена и хилядите обезкостени фабрики и заводи нещата стават релефни.Това означава, че от двуъгълникът остана моноъгълник. А моноъгълникът за нищо не става. Но ако си помислим и за третата страна , то неминуемо ще стигнем до извода, че науката без финансиране не представлява нищо, то става ясно, че „Триъгълникът на знанието” съществува единствено в болната главица на Плевнелиев.
Друг пример е изобретението на инж. Тончев за плаващи електроцентрали. След многобройни опити да патентова, строи и монтира такива електроцентрали, той се принуди да отиде във Франция и там да реализира технологията си.
Разговарял съм и с двамата и знам цялата истина.
А сега да погледнем на проблемите истински.
За да се реши един проблем, той трябва да се проучи и анализира спокойно, всестранно и задълбочено. Проблемите с науката и образованието не може и не бива да се свеждат до триъгълник. Ъглите са много повече и няма маловажни страни. Да не би банковите кредити за започване на бизнес и внедряване на нови технологии да е маловажно? Напротив! Без изгодни кредити с ниски лихви не може да се започне никакъв бизнес, дори и технологиите да са върхови. А у нас, за съжаление, нещата са безумно зле. Друг важен фактор е реализацията на новите технологии от бизнеса и общините. И тук стигаме до абсурда, че колкото една технология е по-ефективна, по-производителна и по-евтина, толкова е по-нежелана.
Ето ви няколко примера. С парите, които се дават за извозването и депонирането на боклука в София само за две години може да бъде построен завод, който след 7-8 години се изплаща и започва да работи на печалба. Но тази печалба ще бъде за сметка на печалбата на фирмата превозвач и корумпираните кметове,съветници и администрация. Затова тази технология е нежелана. Тя е американска и се нарича роторно-каскадна пещ. Има я в центъра на Виена.
Технологията за прочистване на отпадни води в биореактори е космическа. Тя е безотпадна, нуждае се от 10 до 30 пъти по-малко място и не излъчва никакви миризми. Единственият недостатък е, че струва значително по-евтино от старата технология. А от нещо, което струва по-евтино можеш да откраднеш по-малко. Затова не се прилага. Немската технология „Ренолит” прави пътищата изключително здрави и устойчиви на влага и температурни промени. Но това е много голям недостатък, защото отпадат кръпките и честите ремонти. А българският управник настоява да има колкото си може повече и по-големи поправки по улиците и шосетата.
Технологията „Дезинтегриране на автомобилни гуми чрез водни струи под високо налягане” е швейцарска. Тя е евтина, безотпадна и безаварийна. При това произвежда…суровини. Но у нас тя е нежелана.
Плевнелиев не е толкова млад,чеда не си спомня за социалистическото чудовище „ИНРА”. Това беше патентния институт на НРБ. Когато някой изобретател или рационализатор занесеше изобретението или рационализациятаси започваше епична битка с предварително известен край. Или се патентоваше новата технология, ноимето на изобретателя или рационализатора беше в края на списъка, или се отказваше патент. Сега, за сведение на Плевнелиев, нещата не са се променили.
Засега ще спра с примерите,защото Плевнелиев няма да иска да разбере за какво става дума. Той си е измислил триъгълник като Бермудския и е паднал окончателно и завинаги в него. Но за разлика от самолетите и корабите, които потъват там неговата глава не потъва,защото законът на Архимед действа дори и в Плевнелиевия триъгълник. По същият начин и министър Мирослав Найденов не потъна при злополучния си риболов в язовир „Домлян”. Оказа се, че Архимед е известен и там. А като прибавим и шамандурите Борисов, Цачева, Сатанишев, Цветанов, Румен Петков, Корнелия Нинова, Симеон Дянков, Мая Манолова, Волен Сидеров, Яне Янев и почти целия съюз на журналистите се получава един цял остров. Много по-голям от остров „Болшевик”. Само дето ще се нарича „Постболшевик”.
Това е положението, другарю Плевнелиев!
„еМисия Емигрант“ се казва новата рубрика, която БТА пуска през юни. Тя ще е с новини, насочени към българските медии в чужбина.
Редакторите на агенцията ще подбират от секциите за вътрешна политика, спорт, икономика каква информация ще е най-интересна за българите, които живеят зад граница. Именно тя ще е публикувана в „еМисия Емигрант“.
Идеята за новата рубрика идва две седмици след като се закри Осмата световна среща на българските медии. На нея присъстваха наши журналисти от Австрия, Гърция, Австралия, Испания, Канада, Ватикана. Тогава всички се обединиха около това, че българските медии са се превърнали и в институция, която помага на сънародниците ни да решат проблемите си в чужбина.
БТА поддържа връзка с над 150 българоезични медии, които се печатат и излъчват в 4 континента.
Пари при пари отиват: две от най-богатите фамилии в света се обединяват EPA/БГНЕС
Двете най-прочути финансови династии на Европа и САЩ – Ротшилд и Рокфелер – сe обединяват в рамките на стратегическо партньорство, съобщава „Файненшъл Таймс„, позовавайки се на свои източници.
Инвестиционната компания на РотшилдRIT Capital Partnersпридобива 37% от акциите на компанията Rockefeller Financial Services, занимаваща се с управление на активи. Цената на сделката за момента не се съобщава.
Трансатлантическият съюз обединява 96-годишния Давид Рокфелер и 76-годишния Лорд Ротшилд, чиито лични отношения са от пет десетилетия.
Стратегическият алианс ще позволи на RIT и Rockefeller Financial Services да създадат инвестиционни фондове и да обсъдят възможностите за съвместно придобиване на компании за управление на активи, посочва БГНЕС.
Изданието съобщава, че двете фамилии са планирали да обединят активите си още преди две години, но конкретното обсъждане на този въпрос е започнало едва през 2011.
Към придобиването на миноритарен пакет акции от Rockefeller Financial Services, са се стремели много инвеститори, но Джейкъб Ротшилд е бил единственият претендент, подкрепен от семейство Рокфелер.
Ротшилд са европейска династия банкери и обществени дейци от еврейски произход. Тя е основана в края на 18 век. RIT Capital Partners plc е голям британски инвестиционен тръст, който е влизал в британския клон на банката „N M Rothschild & Sons„. През 1988 г. лорд Джейкъб Ротшлид е трансформирал RIT Ltd. в публичен инвестиционен тръст, наречен RIT Capital Partners plc.
Парижкият клон на династията се ръководи от Давид Ротшилд.
Инвестиционната група Рокфелер е една от първите компании в света за управление на частен капитал. Тя е създадена през 1882 г. от петролния магнат Джон Рокфелер. В момента активите на Rockefeller Financial Services достигат около 35 милиарда долара, контролният пакет е собственост на семейство Рокфелер. За сравнение RIT има нетни активи за 1.9 млрд. лири или около 3 млрд. долара.
Вячеслава Кагановича в Чикаго знают очень многие.
Мы со Славой Кагановичем – земляки. Жили в нашем любимом Минске. Правда, в разных районах.
– Я учился в Двадцатой французской школе на улице Якуба Коласа. Когда я ее заканчивал, свободно говорил по-французски. Я был лучшим учеником класса. Моей первой любовью была учительница французского языка Людмила Станиславовна. Отсюда такие успехи в языке.
– Летом родители отправляли меня к дедушке, бабушке и тете Белле в городок Никольский, под Москвой. В мой первый приезд тетя Белла повела меня во МХАТ на “Синюю птицу” Мориса Метерлинка. Мое первое театральное впечатление – деревья в синем цвете, белый огромный Хлеб и загадочная фамилия автора.
– В подвале Белсовпрофа был Клуб авторской песни “Ветразь”. “Серьезные отношения” с клубом начались у меня после “Вагончика”. Этот спектакль по пьесе Павловой ставил в Народном театре режиссер Белорусского телевидения Бахтияр Бахтияров. (Сейчас он издает газету в Цинциннати.) Я был в роли журналиста Дебрина. Бахтияр знал, что я играю на гитаре, и включил в спектакль песни. Мы репетировали спектакль полгода, а сыграли три раза. Первый раз – на прогоне. Второй – перед приемной комиссией Управления культуры Мингорисполкома.
– Мы встретились с Леной в межвузовском
С 18 по 27 апреля Чикагский симфонический оркестр под управлением Риккардо Мути находился на гастролях в России и Италии. Впервые с 1990 года оркестр выступил в Москве и Санкт-Петербурге. Своими музыкальными (и не только) впечатлениями делится концертмейстер гобойной секции оркестра Евгений Изотов.
– Удалось походить, погулять, встретиться с друзьями, подойти к родному дому?
– В самом здании школы ничего нет. Там сплошные руины – иначе никак не скажешь. Бедные гнесинцы ездят из одного конца города в другой. Эта ситуация совершенно недопустима… А что касается друзей, была расписана буквально каждая минута – хотелось встретиться со всеми. За все эти годы я был в Москве один раз шесть дней в качестве туриста. В качестве музыканта это был мой первый приезд за двадцать два года. Иногда просто не верится, что это случилось: настолько все было насыщено впечатлениями.
Как только Мути узнал, что Изотов неплохо говорит по-итальянски, он с ним общается исключительно на своем языке. Евгений шутит: “Моя фамилия, если читать ее наоборот, – Votozi. Настоящая итальянская фамилия”. Но вернемся к рассказу музыканта.
– Я перечитал, наверно, все рецензии, которые вышли в дни ваших гастролей. Реакция критиков была неоднозначной. Претензии были по сути дела к
– Это мне очень польстили. Значит, у меня красивое piano. А милая девушка на одном телевизионном канале очень вежливо взяла у меня интервью буквально за тридцать секунд до начала второго отделения. В нем я был назван “концертмейстером” Чикагского симфонического оркестра. Я уже наметил встречу с менеджером, чтобы говорить о повышении зарплаты. (Смеется.) Конечно, можно шутить на эту тему, но главное для меня – эмоции зрителя. Мути как-то сказал: “Слова виновны во всем, что случилось в истории”. Я полностью согласен с ним. Наша программа была разношерстная, “бисы” необычные. Кроме Пятой симфонии Шостаковича в Москве были исполнены “Космическая одиссея” Д.Смирнова, музыка Нино Рота к кинофильму Лукино Висконти “Леопард”, Симфоническая поэма “Смерть и просветление” Р.Штрауса, Симфония ре минор С.Франка. В единственном концерте в Санкт-Петербурге мы играли произведения Д.Смирнова, Р.Штрауса и С.Франка. Мы показали лучшее, на что способны. Но при этом у меня возникают другие мысли, не имеющие прямого отношения к музыке. Не будем забывать, что пресса в России несвободна и зависит от общей политической направленности страны. К сожалению, наш визит нельзя рассматривать только с музыкальной точки зрения. Мы живем в мире, в котором политика определяет почти все.
Докато има вяра във вечността на душата, това ще влияе изключително на качеството на земния ни живот, каза за БГНЕС отец Михаил по повод Задушница.
Китай и Япония започват пряка взаимна търговия с валута без използване на долара, съобщи Agence France Presse. При това коридорът, в който ще се търгуват юанът и йената, е по-широк, отколкото за юан-долар.
СИМО и ЦРУ са едно и също нещо, твърдят от „Тагесцайтунг“
„еМисия Емигрант“ се казва новата рубрика, която БТА пуска през юни. Тя ще е с новини, насочени към българските медии в чужбина.
