Всички авторски страници

Авторски

• Президентът пред българите в Сиатъл: Вашият успех тук е успех за цяла България

  

  Повече от час продължи срещата на президента Росен Плевнелиев с представители на българската общност в Сиатъл, съобщи „Фокус“. На разговора се събраха над 40 българи. Издаването на документи, липсата на специалисти в областта на високите технологии, образованието бяха сред основните въпроси, които бяха обсъдени на срещата.

  Радвам се, че българите успяват навсякъде по света. Радвам се, че са свободни и ходят навсякъде по света, заяви президентът Плевнелиев по време на разговора. „След като сте успели тук – в меката на високите технологии, вие имате самочувствие. Аз също идвам тук със самочувствие. Това за съжаление не е толкова често срещано в България – нямаме самочувствие. А трябва да имаме. За мен като президент е важно да показвам успеха. Вашият успех тук е успех за цяла България. Това, което вие правите тук, за мен е символ на това къде е тръгнала България“, отбеляза държавният глава.

  Плевнелиев заяви, че се опитва да постави началото на един нов тип политика. Аз реших, че ще съм този честен, нов политик, който няма да обещава всичко, но ще внимава какво ще обещава и това, което обещае, да бъде така добър да си го изпълни. Това е важно, защото по този начин се ражда доверие. Когато има доверие между българите и политиците със сигурност ние ще имаме по-силно гражданско общество и по-силни институции, базирани на гражданската енергия и инициатива. Това ще ни направи по-резултатни. Виждате Америка, Германия, която и от богатите държави да вземете, те не са богати, защото имат много петрол. Те са богати, защото имат работещи институции, имат силна средна класа, която знае какво иска и движи и държавата напред. Пожелавам си това и в България. Искам вашата енергия, вашето желание, вашите знания да се разпространят така, че това, което вие можете да правите на световно ниво, да бъде видяно, чуто и да посее своите семена в България„, каза още държавният глава.

  Плевнелиев изтъкна, че България е стабилна държава и това е много важно, защото в следващите години тази стабилност може да бъде надграждана, защото има здрави основи. Със сигурност България ще се развива. За мен въпросът е с каква скорост ще се развива.

  Президентът увери българската общност в Сиатъл, че България е в добри ръце и на прав път. Имаме дългосрочен план за развитие, нищо няма да се случи от днес за утре, но много неща в дългосрочен план ще се случат както трябва, посочи държавният глава.

  Ще направим промени в Закона за българите в чужбина, така че да имаме много по-работеща платформа, за да стигнем до всеки един от вас, да ви чуем, да ви разберем, а и вие да видите, че държавата работи по-ефективно, заяви още президентът пред българите в Сиатъл.

  По-късно президентът пристигна в Сан Хосе за срещи с лидерите във високите технологии. В третия ден от официалната си визита държавният глава ще проведе срещи в Изследователския център на НАСА. Ще посети лабораториите на Гугъл, HP, Сиско. Вечерта в „Опера хаус“ президентът ще се срещне с местната българска общност.

   

  Източник:  в. „Дневник“

  Бел.ред.:  Заглавието е на Еврочикаго

• Нездравословният бизнес със здравето

  Няма страна, в която пенсиите да не са проблем. Причината е ясна – липсата на достатъчно пари. Как досега имаше, а сега пък няма?

  Глобализацията, конкуренцията, спекулата и демографската криза са част от причините. Математическото обяснение и финансовата логика обаче не винаги успяват да убедят най-чувствителните привърженици на колективната осигурителна система – французите. Както преди години левицата сведе работната седмица на 35 часа, така днес новият Президент Франсоа Оланд сваля пенсионната възраст на 60 години за хората, започнали да работят преди 18 годишна възраст и навъртели 41 години трудов стаж. Дали финансите на страната ще го позволят, бъдещето ще покаже.

  Днес в демократичните страни съществуват две пенсионни системи. Англо-американската, която почива върху капитализация на индивидуалните спестявания, и френско-немската, която преразпределя колективно събраните вноски.

  Финансовата криза през 2008 г. стопи спестяванията, скътани в пенсионни спекулативни фондове, и тласна милиони 65-70-годишни американци към борсата за търсене на работа. За щастие, от 1935 г. в САЩ също има задължително осигуряване, но то гарантира за пенсия едва 37% от заплатата.

  Нито финансовата криза, нито сривът на борсата смутиха спокойствието на френските пенсионери. Това, което се случи в Америка и Англия, заздрави у французите убеждението, че те притежават най-добрата система и за нищо на света няма да се откажат от нея.

  Въпреки близките по принцип системи, германци и французи не реагират по един и същ начин пред пенсионните реформи. Причината със сигурност се намира както в зараждането на идеята, така и в нейното внедряване.

  Германската пенсионна система е резултат на държавническата воля на най-големия немски политик – Ото фон Бисмарк. По същото време, около 1890 г., народните водачи Мартин Надо и Леон Гамбета с помощта на бурни улични манифестации налагат на френските работодатели задължителни вноски за пенсия и здравеопазване. В немския случай става дума за политическа прозорливост, докато във френския – за обществено социално завоевание.

  Гамбета е потомък на италиански емигранти, който стига до поста министър-председател, докато Надо е зидар, издигнал се чрез политиката до поста депутат. Какво се случва в Европа по това време?

  В резултат на механизацията и индустриализацията стотици хиляди селяни напускат полето и се преселват в градовете. Там те намират препитание във фабрики и работилници. Трудови правила и закони липсват. Работи се от тъмно до тъмно. Заплатите са мизерни. Злополуките на работното място са често явление. От друга страна, като последствие на многобройните войни, хиляди войници след дълги години, прекарани на фронта, се прибират в домовете си без никакви доходи. Много от тях са болни и осакатени.

  В същото време пред очите им никнат огромни богатства. Първоначалното натрупване на капитала в Европа тече с пълна сила. Бисмарк, Надо и Гамбета разбират, че тази маса експлоатирани, пренебрегнати и гладни хора са един барутен погреб за обществото. Най-малката искра може да взриви всичко. Благодарение на политическата им далновидност, в Европа през ХІХ век се ражда зависимостта между капиталистическия просперитет и социалната справедливост. Оттогава съществува убеждението за задължителна солидарност между различните слоеве на обществото.

  Постепенно всички развити икономики следват примера на Германия и Франция. Въпреки приликите между двете системи, те се различават по същество.

  В Германия пенсиите са пропорционални на вноските. Социалните каси се управляват от работодатели и служители. Децентрализацията и сравнителната автономност на лендерите са исторически и политически факт. Докато Франция от времето на Наполеон Бонапарт е силно централизирана държава. Пенсионната система е част от Секюрите Сосиал (Sécurité Sociale), което е под купола на Министерството на труда. Системата е била реформирана десетки пъти. Държавата е тази, която управлява и гарантира социалната политика. В резултат на това всеки служител внася около 20% от заплатата си за здравни и пенсионни осигуровки, а работодателите 40%. Днес всеки френски гражданин, навършил 60 години, с 40 години и половина трудов стаж, си тръгва с 1150 евро. От друга страна, всеки професионален сектор или индустрия – металургия, транспорт, образование, медии и др. – има собствена взаимоспомагателна каса, управлявана от представители на вносителите. Те се избират за по 2 години. Благодарение на тези каси основната пенсия може да се увеличи двойно, тройно и повече пъти.

  В случай на заболяване, зъболечение, протези, хирургически операции или сдобиване с очила, това двойно осигуряване поема всички разходи от 95 до 100%. За разлика от България, удръжките от заплатите влизат в държавната и взаимоспомагателните каси без участието на каквато и да е банка. Преводите между различните администрации, клиники и граждани са преки. Те не подлежат на никакви лихви, такси или комисионни.

  Още от създаването си френската система почива върху солидарността между различните поколения. „Един за всички и всички за един”. Вноските на активните служители плащат пенсиите на прекратилите вече професионалния си живот хора. Всяка година 280 хиляди французи излизат в пенсия. За радост, благодарение на модерното здравеопазване, броят на напускащите земния живот е значително по-малък. В последните години съкратените и уволнени служители намаляват социалните си вноски. Безработицата расте. Въпреки това, държавата-майка продължава да закриля всички нуждаещи се.

  Тази година общият дефицит ще достигне почти 6% от БВП! Франция го запълва с пари от световния финансов пазар. Така всяка десета пенсия е на кредит. За да влезе страната в релсите на Маастрихт, средствата са кът. Евентуалното вдигане на ДДС-то ще намали покупателната способност и ще увеличи безработицата. Увеличаването на вноските на работодателите ще оскъпи производството и ще намали конкурентноспособноста на стоките и услугите. Единствената вратичка, която остава пред правителството, е нова данъчна система. А данъците за французите отдавна не са само инструмент за покриване на дефицит. Те са преди всичко средство за коригиране на социалните несправедливости.

  Тези, които са родени богати, плащат за тези, които са родени бедни. По-малко богатите – за тези, които са родени по-малко бедни. По този начин се „изпилват” крайностите. Едва ли има по-чувствително общество по отношение на социалната справедливост от френското. Който властимащ го забрави, улицата и избирателната урна му го напомнят.

  В България обаче не е така. Плоският данък задълбочава социалната несправедливост. Фармацевтичният пазар е извън контрола на обществото. Въртележката на министри, които идват и си отиват, може да се сравни със смяната на треньорите по футбол. Тя отвлича вниманието на хората, но не решава проблема. Колкото и благородни акции да се предприемат, болести с SMS-си не се лекуват.

  Преди да се отвори чадъра с оправданието, че „пари няма”, може да се проследи пътя на парите за пенсии и здравеопазване. Още при първия поглед на сравнение с европейските здравни системи се вижда, че на „клона има повече маймуни” от отколкото е необходимо.

  Докато във Франция и Германия вноските се събират в каси, контролирани пряко от вносителите с помощта на държавата, в България държавата събира вноските и ги превежда в една белгийска банка?! Така било в Америка. България нито е Америка, нито ще стане някога Америка. По същество всички социални системи са губещи. Никой обаче не упреква държава, която „налива” пари за дефицит на социална система. За сметка на това, здравни и пенсионни вноски, влизащи в джоба на чужда банка, много трудно могат да бъдат оправдани.

  Независимо как, кога и кой е довел до тази ситуация, проблемът е принципен. Присъствието на частна банка носи три отрицателни последици.

  Първо, удължаването на пътя за превеждане на пари оскъпява процедурата.

  Второ, седалището на банката KBC, в която заминават вноските, е в Белгия. Това лишава българските вносители от всякаква видимост върху съдбата на пенсионните и здравни фондове.

  Третото отрицателно последствие е несигурността.

  Лечението, профилактиката и пенсията са области, които се нуждаят преди всичко от сигурност. Те нямат нищо общо с банкерското призвание –  постоянно търсене на максимална печалба. По същество социалните институции предпазват обществото от рискове, докато финансистите разчитат на тях.

  Собственикът на Си Банк – белгийската групировка KBC явно има слабост към рисковите инвестиции. През 2008 г. тя оцеля благодарение на спасителна инжекция от 3 милиарда и 500 хиляди евро, отпуснати от белгийското правителство. До края на 2013 г. тези пари трябва да бъдат върнати. Ангажирана в Ирландия, Гърция и Централна Европа, пазари със съмнителна кредитна възвращаемост, KBC дава признаци на задъхване. Световните агенциите Fitch и Moody’s само преди един месец предпазливо намалиха рейтинга на KBC – Си Банк. До сега финансовата криза бе лекувана с хапчета. По всичко изглежда, че в скоро време ще започне хирургията.

  България няма как да остане настрана. Здравната и пенсионната система са социалният щит на всяко общество. Точно в такъв момент страната се нуждае повече от всякога от държавническа прозорливост, познания и смелост.

   

  Париж, 16 май 2012 г.   

  Божидар Чеков

  Източннк:  Zonabg.info

• Тайна нова партия настоява за демокрация и мирно дезинтегриране на ККП

  

  Топ лидери може да са помогнали да се „опипа почвата“ за смяна на режима

  Нова политическа партия, която се стреми към създаването на конституционна демокрация в Китай, привлече вниманието на наблюдатели по Китай по време на напрегнатата политическа активност в Средното кралство, сигнал за предстоящи драматични промени…

  Епохални Времена научи, че интелектуалци и млади учени в Пекин наскоро са сформирали т. нар. „Китайска научна либерал-демократична партия“. Нейната водеща доктрина е универсалната ценност демокрация. Тя се стреми към използването на мирни средства за извършването на революция сред централното командване на Китайската комунистическа партия (ККП) и разрушаването на ККП отвътре с цел установяването на конституционна демокрация.

  Ако новата партия поеме властта, тя би работила за подсигуряването, че китайските граждани ще имат свобода, политически права и стабилна съдебна система, базирана на конституцията като върховен закон, като всички граждани са третирани равни пред закона. Тя би установила конституционно правителство с разделение на правомощията между изпълнителната, законодателната и съдебната власт.

  Новата партия би национализирала армията, която сега е контролирана директно от ККП.

  Епохални Времена се свърза с лидера на тази нова партия с псевдонима Лиу Йи (Liu Yi), според когото партията ще обяви устава си в близко бъдеще.

  Информационна агенция „Xinhua”, една от официалните медии на режима, публикува на 23 февруари предложение от партийната централа. То е първото по рода си от началото на управлението на ККП в Китай.

  Предложението е за изграждане на силна „ударна група“, състояща се от нечленуващи в ККП, включително защитници на демокрацията, представители на различни религии и етнически групи, и други. Тази група ще набира и нови таланти от тези организации, които да работят с ККП.

  Според източник, работещ в системата на ККП, в миналото нечленуващите в партията, които са работели за правителствени агенции, не са имали реална власт и са служели само за „декоративни“ и пропагандни цели. Тези хора без партийно членство са били изключвани от определени отдели и професии, като армията, медиите и длъжности, които изискват обезпечение по отношение на сигурността.

  По-рано този месец Епохални Времена съобщи, че ключови лидери в Политбюро на ККП са постигнали консенсус по четири точки, които са като отзвук на целите на новата партия:

  Нов подготвителен конституционен комитет, състоящ се от членове от различни общности, политически партии и организации, ще бъде сформиран за изготвянето на нова конституция, която да защитава свободата на сдруженията и събранията.

  Ще бъде обявено, че ККП е завършила историческата си мисия на управляваща партия и членовете й трябва да се пререгистрират с опцията да се оттеглят от нея или да останат в редиците й.

  Преразглеждане и компенсации за жертвите от „4-ти юни“ (кръвопролитията на пл.„Тянанмън“), Фалун Гонг и всички други групи и жертви, които са били несправедливо преследвани поради посвещаването си на осъществяването на китайската демокрация.

  Национализиране на войската.

  Паралелните обявления предполагат, че топ лидерите в ККП опипват почвата за прокарване на конституционна демокрация и подават свързаната с това информация в медиите. В средата на април Radio France Internationale (RFI) цитира статия от изданието „China in Perspective“, според която предложенията на премиера Уен Джябао за политическа реформа и преразглеждане на „4-ти юни“ са били приети.

  RFI цитира Гао Ю (Gao Yu), пекински журналист и двукратна носителка на наградата „Смелост в журналистиката“ (Courage in Journalism), която твърди, че е чула тази новина от човек, работещ в системата на ККП.

  Поредица от инциденти отразяват интензивните вътрешни конфликти в Китай, посочва адвокатът по човешки права Джянг Тянгьонг (Jiang Tiangyong) в неотдавнашно интервю за Епохални Времена.

  „Недоволството на хората и ескалиращите борби за власт сред висшите чиновници са на прага на експлозията“, коментира той.

  Сред тези инциденти са миналогодишният Жасминов протест, неуспешният опит за бягство на бивш полицейски шеф в американско консулство от началото на февруари, драматичното падение на бившия партиен секретар за Чонгчинг Бо Шилай (Bo Xilai), бягството от домашен арест на слепия адвокат по човешки права Чен Гуангченг (Chen Guangcheng) и търсенето му на убежище в американското посолство в Пекин от края на април.

  „Днес оплакванията са навсякъде – от автобуси до ресторанти – относно фалшиви стоки и корупция, и подкупите сред партийните чиновници.“

  Джянг Тянгьонг изтъкна, че задоволяването на желанието на хората за страна с демокрация и законово управление, е което е необходимо на Китай.

  „Сега Китай е на кръстопът и скоро ще настъпят промени.“

• Мафиотските държави

  

  Организираната престъпност идва на власт

  Автор: Мойзес Наим*

  Статията в авторитетното американско списание Foreign Affairs беше открита за българската публика от портала euinside.eu. Тя беше подмината от българските медии, дори от критичните към властта, въпреки несъмнено стряскащите заключения в нея. На България е отредено „почетно“ място сред мафиотските държави като Гвинея, Черна гора, Мианмар (или т.нар. Бирма), Украйна и Венецуела.

  Единствената европейска държава, управлявана от премиер, който е бивш наркотрафикант – ето една истина, която българските конвенционални медии не могат да си позволят да произнесат. Някои – от страх, други – поради икономическа принуда, трети – защото са част от пропагандната машина на престъпността, която е на власт.

  Положението е особено драматично, защото зад академичния тон на автора, който може да си позволи да нарича нещата с истинските им имена, има и реална политика. А нейните интереси са хора като Бойко Борисов да бъдат на власт. „Кучи син, но наш кучи син“ – е казал Рузвелт за диктатора Сомоса- баща. Ето защо преди година посланик Уорлик дойде лично в парламента да брани „кучия син“ от шокиращите данни за него в американските дипломатически доклади – впрочем обилно цитирани от Мойзес Наим.

  Показателно е и мълчанието на опозицията, която в друг контекст би използвала максимално подадената й топка. Тя обаче си трае, защото мафиотите, които управляваха при Тройната коалиция, също са важни експонати в българския музей на организираната престъпност, изплувал от грамите.

  Така или иначе, духът е пуснат от бутилката. Реалността, че в България се симулира демокрация – а всъщност става дума за мафиотска държава, управлявана от престъпник, с престъпна опозиция – не може да бъде крита вечно. Знак за това е все по-сериозното осмиване на властта с вицове, карикатури и съвременни изразни средства, съпоставимо единствено с периода на късния зрял социализъм на Тодор Живков, от когото се вдъхновява сегашният премиер. А едва ли има по-добър пример за мафиотска държава от България в края на 80-те – с каналите за дрога и оръжия на Държавна сигурност.

  Биволъ преведе и представя на своята публика цялата статия от Foreign Affairs– списание, в което са взимали думата 11 американски външни министри, и което без съмнение играе важна роля за разбирането на световните процеси от сегашни и бъдещи политици в САЩ и по света.

  Мафиотските държави

  Мозес Наим, Foreign Affairs, 91-3, Май-Юни 2012

  Световната икономическа криза се превърна в истинска благодат за транснационалните престъпници. Благодарение на слабата икономика богатите престъпни организации могат да придобиват финансово затънали и потенциално ценни компании на ниски цени. Фискалната дисциплина принуждава всички правителства да орязват бюджетите на правоохранителните служби и съдебните системи. Милиони хора са понесли сериозни удари и това ги е подтикнало към по-лесното – да нарушават закона. Голям брой безработни експерти в областта на финансите, счетоводството, информационните технологии, правото и логистиката са допринесли с опита и таланта си за развитието на световните картели. Междувременно филантропите по целия свят са „ограничили“ благотворителността си, създавайки фондове за финансово подпомагане на изкуствата, образованието, медицинската грижа и други сфери, които престъпниците с удоволствие подпомагат в замяна на достъп до политиката, социална легитимност и подкрепа. Международните престъпници едва ли могат да пожелаят по-благоприятна бизнес среда. Техните дейности се извършват с присъща свобода и имат стабилна финансова основа, което означава, че те се радват до голяма степен на ликвидност- една нелоша позиция, в която можеш да бъдеш по време на финансова криза.

  Но насърчените врагове и намаляващите източници не са единствените проблеми, с които се сблъскват полицейските служби, прокурорите и съдиите. През последните години възникна нова заплаха- т.нар. държава- мафия. Престъпниците по целия свят са проникнали в правителствата до едно безпрецедентно ниво.

  Вместо да ликвидират групировките, някои правителства предпочетоха тъкмо обратното – да поемат контрола върху незаконните операции.

  В мафиотските държави правителствата забогатяха, направиха богати и техните семейства и приятели, експлоатирайки парите, силата, политическото влияние и световните връзки с престъпни синдикати, за да затвърдят и увеличат тяхната собствена власт. Наистина, водещите позиции в някои от най-рентабилните и незаконни световни предприятия са заети от професионални престъпници; те включват по-старши правителствени лидери, директори-шпиони, шефове на полицейски служби, военни, а в някои изключителни случаи – дори държавни глави или членове на техните семейства.

  Сливането на правителствата с престъпните групи се различава от по-ограничените начини, по които те са си съдействали в миналото. Правителства и шпионски служби, включително онези от демократичните страни, често помагат на престъпниците да изнасят тайно оръжие за съюзническите бунтовници в други страни или с цел да убиват враговете зад граница.

  (Лекомисленият опит на ЦРУ да помогне на американската мафия да убие Фидел Кастро през 1960 г. е може би най-известният пример.)

  За разлика от нормалните държави, мафиотските не разчитат случайно на престъпните групи, за да задействат определени чуждестранни политически цели. В мафиотската държава, ако правителството не ръководи престъпната групировка, то поне става интегрирана част от нея, а защитата на тези бизнес групировки става приоритет. В мафиотските държави като България, Гвинея, Черна гора, Мианмар (или т.нар. Бирма), Украйна и Венецуела националният интерес и интересите на организираната престъпност са тясно свързани.

  Тъй като политиката и средствата, които се разпределят в мафиотските държави са колкото повлияни от престъпниците, толкова и от властите, които по принцип формират състоянието на държавата, то тези държави поставят сериозно предизвикателство пред висшестоящите лица и анализаторите на международната политика.

  Мафиотските държави не могат да бъдат лесно класифицирани, като по този начин замъгляват концептуалната линия между държавните и извън държавните действащи лица. В резултат на това тяхното поведение може да бъде трудно предсказано, което ги прави особено опасни в международната среда.

  Революция в престъпността

  Общоприетото разбиране за международните престъпни мрежи се основава върху три погрешни разбирания. Първо, много хора вярват по отношение на незаконните дейности, че те са се извършвали и преди това. Истина е, че престъпниците, контрабандистите и черните пазари са съществували винаги. Но природата на международната престъпност се е променила значително през последните две десетилетия, като криминалните мрежи са се разпрострели отвъд традиционните пазари и са започнали да се възползват от политическите и икономическите трансформации, както и да експлоатират новите технологии. В началото на 90-те години, например, престъпните групи се адаптираха лесно към иновациите в комуникациите, като например напредналото електронно криптиране.

  Криминалните синдикати също така прокараха нови пътища и средства за трафик на наркотици, като „подводни наркоканали„: полуподводни канали, които могат да избегнат радарни, сонарни и инфрачервени системи. (Наркокартелите в Колумбия се усъвършенстваха изцяло до подводни канали.) През последните години криминалните организации се възползват и от силата на Интернет, което е довело до удивителен подем на киберпрестъпността, което пък от своя страна струва около $114 милиарди на световната икономика за 2011 г. според данни на най-голямата компания за производство на защитен софтуер Symantec.

  Второто погрешно всеобщо разбиране е, че международната престъпност е таен феномен, който включва само малко общество от криминално проявени хора, които управляват далеч от обществата. Истината е, че в много държави престъпниците не се притесняват да бъдат в т.нар. ъндърграунд, но те управляват и отдалеч. Всъщност, заподозрените лидери на много основни престъпни групи станаха известни донякъде. Заможни хора с подозрителни бизнеси са търсени филантропи, които контролират медиите – радио и телевизия и собствени печатни издания.

  Освен това сливането на богатство и власт не зависи единствено от незаконни дейности, а също така и от действията на членовете на обществото: например, милионите граждани, измамени от фалшивата китайска индустрия за потребителски стоки; търговията на дрога в Афганистан; милионите западни граждани, които пушат редовно марихуана; стотиците хиляди мигранти, които всяка година наемат престъпници, за да ги прекарат в Европа, и богатите професионални служители от Манхатън и Милано, които назначават нелегални имигранти за детегледачки и прислужници.

  Обикновени хора като тези, които са интегрирана част от криминалната екосистема.

  Третото погрешно разбиране е, че международната престъпност е изцяло в ръцете на закона, че е най-добре контролирана от полицията, прокурорите и съдиите. Всъщност международната престъпност е по-добре схващана като политически проблем, в който се намесва и националната сигурност.

  Мащабът и обхватът на най-влиятелните престъпни структури съвпадат с най-големите световни мултинационални корпорации. И както законните групировки търсят политическо влияние, така и криминалните.

  Разбира се, престъпниците са се опитвали винаги да подкупват политическите системи, което е в тяхна полза. Но нелегалните групировки никога преди това не са успявали да се сдобият с толкова голямо политическо влияние, на което се радват сега държави в по-големите части от Африка, Източна Европа и Латинска Америка, а да не споменаваме Китай и Русия.

  През изминалото десетилетие този феномен прекрачи всякакви граници и допринесе за възникването на потенциалните мафиотски държави. Хосе Гринда, испански прокурор с дългогодишен опит в борбата срещу източноевропейските престъпни организации заявява, че е станало невъзможно за него и колегите му да различат интересите на престъпните групировки от тези на техните правителства. Според Гринда испанското законодателство се бори постоянно с криминалните синдикати, които съществуват като израстъци на правителствата на Беларус, Русия и Украйна. В поверителни бележки, съхранявани в дипломатическите доклади, изнесени от уебсайта Уикилийкс той обяснява подробно притесненията си за „огромния контрол„, упражняван от, както той определя, „Руската мафия“ над голям брой стратегически сектори от световната икономика, като добива на алуминий и природен газ. Този контрол, предполага Гринда, е възможен заради нивото, на което Кремъл си сътрудничи с руските престъпни организации.

  В мафиотските държави правителството, чиновниците и престъпниците работят често заедно, поддържайки законен бизнес в тесни връзки с управляващите и техните семейства и приятели. Според Гринда Москва често назначава криминални синдикати – както, например, руската служба за военно разузнаване ръководи мафиотска група, която снабдява кюрдските въстаници в Турция с оръжие. По-показателен за припокриването на руското правителство и престъпните групи е случаят с товарния кораб „Arctic Sea„, за когото правителството твърдеше, че е отвлечен от пирати до брега на Швеция през 2009 г. Москва привидно изпрати руския военноморски флот да спасява кораба, но много експерти смятат, че това е било всъщност с цел контрабанда на оръжия, контролирана от руските разузнавателни служби, и че отвличането и спасяването са били уловки, целящи да прикрият следите.

  Гринда казва, че контрабандата е била съвместна операция, ръководена от организираните престъпни банди и, както той закодирано ги определя, „Евразийските служби за сигурност„. Руснаците бяха засрамени, но резултатът беше съществено благоприятен, дори малко комичен. Подчертаната афера, непредсказуемата страна на сигурността, в която е трудно да различиш геополитическите калкулации на държавата от мотивите за изгодата на криминалните групировки.

  „Мафията си има страна“

  Русия не е единствената страна, където линията между правителствените служби и престъпните групи е необратимо замъглена. Миналата година съветът на Европа публикува доклад, в който се твърдеше, че министър-председателят на Косово – Хашим Тачи и неговите политически съюзници упражняват „насилствен контрол върху търговията на хероин и други наркотици“ и заемат важни позиции в „мафиоподобните структури на Косово и организираната престъпност„.

  Връзката държава-престъпност е вероятно много по-силна в България.

  Американски дипломатически доклад от 2005 г., пуснат от Уикилийкс миналата година, който си струва да бъде цитиран, рисува притеснителната картина за българския произход в мафиотската държавност.

  Ето и част от доклада :

  Организираната престъпност има корумпиращо влияние върху всички български институции, включително правителството, парламента и съдебната власт. В опит да запази влиянието си, независимо от това кой е на власт, представители на OП правят дарения на всички основни политически партии. Тъй като тези личности са разширили дейността си в законния бизнес, те се опитват – с известен успех – да си купят място в коридорите на властта…

  Под нивото на националното правителство и ръководството на основните политически партии, ОП „притежава“ много общини и отделни членове на парламента. Това пряко участие в политиката – за разлика от подкупа – е сравнително ново развитие на българската OП. По същия начин, в регионалния център на Велинград, личности от OП контролират общинския съвет и кметството. Почти идентични сценарии се разиграха в половин дузина по-малки градове и села в България.

  (Бел.прев. Цитатът е от доклад на посланик Джеймс Пардю, озаглавен „Българската организирана престъпност“ http://www.wikileaks.org/cable/2005/07/05SOFIA1207.html)

  Това състояние на нещата накара Атанас Атанасов – член на парламента и бивш директор на Националната служба Сигурност да отбележи, че „други държави си имат мафия; в България мафията си има държава.“

  Държава и престъпност са също преплетени и в Афганистан, където висши правителствени служители и провинциални управляващи, включително полубратът на президента Хамид Карзай Ахмед Карзай, който беше убит миналата година, са обвинени не само, че заговорничат с трафикантските мрежи на дрога, но дори и че ги ръководят. Тъй като търговията на наркотици стана все по-глобална, африканските страни, също въвлечени, са станали важна част от разпространението на дрогата от Андеанския регион и Азия до гладните за дрога европейски пазари.

  Неминуемо няколко африкански управляващи и техните семейства, заедно с по-нископоставени политици, военни офицери и членове на съдебната система, са навлезли сами в бизнеса за търговия на дрога. В Гвинея, например, Осман Конте– син на експрезидента Лансана Конте, беше официално заклеймен като „бос на дрогата“ от американското правителство през 2010 г.

  Полицейски служби, тайни служби, съдилища, местни и провинциални управленски структури, паспортни служби и митници са се превърнали в желани мишени за престъпните групи. Миналата година Рене Санабрия – пенсиониран генерал, който е оглавявал агенцията за борба с наркотиците, беше арестуван от американските федерални агенти в Панама и обвинен в заговор за пренасяне на хиляди килограми кокаин до Маями.

  Санабрия беше признат за виновен и беше осъден на 14 години затвор. Подобно на него поредица от генерали, които са заемали директорските позиции в агенциите за борба срещу наркотиците, лежат сега в затвора за участие в престъпления, които е трябвало да предотвратят.

  Мафията пусна корен и във Венецуела. През 2010 година президентът Уго Чавес назначи генерал Хенри Рангел Силва за главнокомандващ на венецуелската армия; по-рано тази година той стана министър на отбраната. Но през 2008 година американското министерство на финансите добави Силва в списъка на официално определените наркобосове, като го обвини, че участва и помага в търговията на дрога. Наскоро финансовото министерство лепна този етикет и на редица други венецуелски служители, включително отличени военни офицери, по-висши офицери от разузнаването и влиятелни членове на конгреса, които са в съюз с Чавес. През 2010 година венецуелец на име Валид Маклед е обвинен от няколко правителства, че е бил глава на една от най-големите световни групи, разпространяващи дрога, и е заловен от колумбийските власти. Преди да бъде екстрадиран във Венецуела, той твърди, че има видеоклипове, записани телефонни разговори и други доказателства, които показват, че е работил за криминални мрежи, в които влизат 15 венецуелски генерали (включително шефът на военното разузнаване и шефът на агенцията за борба срещу наркотиците), братът на вътрешния министър на страната и петима членове на конгреса.

  Отчасти поради такива връзки кокаиновият бизнес във Венецуела процъфтява през последните години, и към настоящия момент страната осигурява повече от половина партиди на кокаин до Европа. Търговията с наркотици не е единствената незаконна дейност, която се развива в ерата на държавната престъпност: страната стана също така основна в трафика на хора, пране на пари, фалшифициране, контрабанда на оръжия и контрабандна търговия на петрол. В миналото специалистите по външна политика считали основно международната престъпност за относително несериозен проблем, с когото вътрешните законови системи трябва да се справят. Влиянието на престъпността, смятали те, е било незначително в сравнение с терористичната заплаха или разпространението на оръжия за масово унищожение.

  За щастие всеобщото разбиране започва да се променя. Все повече и повече политици признават, че престъпността е станала значителен виновник за глобалната нестабилност, особено с възникването на мафиотските държави. Криминални групи, например, са въвлечени в разпространение на ядрени оръжия за лични облаги. Абдул Кадир Кан – всеизвестният пакистански ядрен търговец твърдеше, че е разпространявал тайните за производство на бомби в други държави, за да движи интересите на Пакистан. Но международната мрежа, която той направи за доставка и продажба на стоките си, бе обявена за незаконна и целяща лични облаги. Експертите по разпространение на ядрени оръжия са наблюдавали дълго, че действащите лица извън държавата може би няма да отговорят на стратегиите за спиране на тази дейност по начина, по който държавите го правят: има основание за притеснение дотогава, докато престъпните организации се сливат все повече с правителствата. Вероятно най-тревожната в това отношение държава е Северна Корея. Въпреки че тя обяви наскоро, че ще прекрати своите опити за производство на ядрени оръжия, че ще спре обогатяването на уран и ще позволи на международните инспектори да посещават нейните основни ядрени комплекси в замяна на хранителни доставки като помощ, страната е все още ядрено въоръжена и нейните криминално насочени действия накараха американски служители да я нарекат „Държавата на Сопрано„.

  Специалист по връзката държава-престъпност в Северна Корея е написала, че страната има „потенциал и мотивация да изнася ядрен материал„, предупреждавайки, че „разпространението чрез нелегални мрежи няма да бъде винаги контролирано от снабдяващата държава“, което прави по-несигурна вече опасната ситуация. Дори ако оставим настрана алармиращата перспектива на ядрените мафиотски държави, едва въвлечените в незаконната търговия правителства ще бъдат по-предразположени към използването на сила, когато техният достъп до изгодни пазари е заплашен. Вземете, например, войната от 2008 г. между Грузия и Русия за откъснатите територии от Абхазия и Източна Осетия.

  Томас де Ваал от фондация „Карнеги“ – експерт по Кавказ заяви, че преди конфликта престъпни организации извършвали излючително изгодни операции в Южна Осетия, където незаконната търговия е считана за важна част от икономиката. Въпреки че е трудно да се открие конкретно доказателство, мащабът на тези нелегални дейности предполага активно съучастие на висши руски служители, които са всъщност криминални покровители и партньори. Разбира се, конфликтът беше подхранен от много фактори, включително етнически сблъсъци, вътрешна политика и желанието на Русия да наложи хегемония върху своята близкогранична страна. Възможно е също така, сред всеобщия групов интерес да вкарат Кремъл във война, да е имало и такива, въвлечени в доходоносни операции в спорните области.

  Извличайки изгода в сенките

  Борбата срещу транснационалната престъпност трябва да означава повече от ограничаването на трафика на фалшиви стоки, дрога, оръжия и хора; трябва също така да включва предпазването и даването на заден ход на криминализацията на правителствата. Незаконната търговия е неразрушимо опасна, но опасността, която поставя пред обществото, е по-осезаема, когато престъпниците достигнат високо ниво в правителството и когато то се грижи за тях. Все още днешните правоохранителни органи не се противопоставят на криминалните структури, които са не само богати, безскрупулни и управляващи с насилие, но също така се възползват от пълната подкрепа на националните правителства и техните дипломати, съдии, шпиони, генерали, министри и полицейски началници. Мафиотските държави могат да си позволят най-добрите адвокати и счетоводители и да имат достъп до най-напредналата технология. Слабо финансираните правоохранителни органи, претоварените съдилища, бавната бюрокрация са все по-неспособни да се справят с така добре финансираните ловки врагове. Правоохранителните органи са възпирани и от факта, че са национални по своята същност, докато най-големите и най-опасни престъпни групировки, заедно с агентите от мафиотските държави, оперират в множество юрисдикции. Мафиотските държави обединяват скоростта и гъвкавостта на транснационалните престъпни мрежи със законните протекции и дипломатически привилегии, с които разполагат само държави, създавайки хибридна форма на международно действащо лице, срещу което вътрешните правоохранителни органи имат твърде малко оръжия. Наличните инструменти, които националните правителства могат да използват, за да се борят срещу новата заплаха – договори, многостранни организации и сътрудничества сред националните правоохранителни органи, са бавни, тромави и неподходящи за тази цел. Все пак, как една държава може да координира усилията си срещу престъпността с лидерите на правителството или полицейските служители, които сами по себе си са престъпници?

  Възникването на мафиотските държави застрашава разбирането за международно правоохранително сътрудничество. През 2006 година шефовете на полицейските служби от 152 нации се срещнаха в Бразилия за 75-то общо събрание на Интерпол – международна организация, чиято конституция призовава „да се гарантира и да се допринесе за възможно най-обширната взаимопомощ между всички полицейски органи.“ Президент на Интерпол по това време беше Джаки Селеби, шеф на полицията на Южна Африка. В своето отворено послание Селеби призовава колегите си „да намерят системи, които да осигурят стабилно положение на границите и граничния контрол“ – една със сигурност благородна кауза. За съжаление нейният защитник се оказа измамник. През 2010 г. Селеби бе обвинен, че е приел подкуп на стойност $156,000 от контрабандист на дрога, и сега излежава 15-годишна присъда в затвора. Но по-тревожно за Интерпол от всеки случай, привлякъл общественото внимание, е това, което вътрешните членове наричат „проблем с правното доверие„, което е сподавило усилията на службите. „Истината, макар и тъжна, е че няма да споделя най-добрата и най-деликатна информация с руските или мексиканските полицейски служби„, каза ми веднъж старши служител на агенцията за организирана престъпност към Великобритания, когато го попитах за Интерпол. Въпреки че агенцията прави огромни усилия да защити поверителността на информацията, която нейните членове споделят, то действителността е, че националните правоохранителни органи остават предпазливи по отношение на прекаленото разкриване.

  Тъй като ролята на мафиотските държави стана по-ясна, правоохранителните органи по целия свят започнаха да развиват нови политики и стратегии за справяне с такива държави, включително да изискват от по-висши обществени служители да разкриват финансите си; да упражняват контрол върху счетоводителите, адвокатите и технологичните експерти, които защитават престъпните босове; да подобрят взаимодействието сред различните вътрешни служби.

  Подемът на мафиотските държави също така изисква спешно да се търсят начини, за да се интернационализира борбата срещу престъпността. Един обещаващ достъп ще бъде създаването на „коалиция на честните“ сред правоохранителните органи, в които е по-малко вероятно, че са прониквали или заграбвали престъпни групи. Някои държави вече експериментират със споразумения от този тип, които отиват отвъд нормалното двустранно антипрестъпно сътрудничество, включвайки не само правоохранителни органи, но също така и представители на разузнаването и въоръжените сили. Допълнителна стъпка ще бъде развитието на мултинационални мрежи от магистрати, съдии, полицейски служители, анализатори от разузнаването и политици, които да насърчат по-високата степен на сътрудничество, отколкото Интерпол позволява, чрез изграждане на доверието, което съществува сред по-висшите служители на правоохранителни органи, които са се борили заедно срещу транснационалните престъпни мрежи в продължение на десетилетия. Както често се случва, дългосрочни сътрудничества сред съмишленици, които се познават добре един друг и споделят еднакви ценности, са далеч по-ефективни, отколкото формално одобреното сътрудничество между институции, чиито служители едва се познават. За съжаление, въпреки почти всеобщото съгласие, че битката срещу международната престъпност изисква международно действие, повечето антипрестъпни инициативи остават основно вътрешни.

  И въпреки че мафиотските държави са превърнали международната престъпност в предмет на национална сигурност, отговорността за борбата срещу нея продължава да се основава почти изцяло на правоохранителните органи и други подобни, които рядко взаимодействат с техните колеги от националната сигурност, въпреки че транснационалната престъпност заплашва демократичното управление, финансовите пазари и човешките права.

  Важна пречка в борбата срещу разрастването на мафиотските държави е основната липса на осведоменост сред обикновените граждани за обхвата на този феномен. Игнорирането на обхвата и мащаба на проблема ще затрудни опазването или увеличаването на все още оскъдните бюджети на правителствата, натоварени с борбата срещу международната престъпност, особено във време на фискална дисциплина. Но такава осведоменост ще се породи трудно, докато толкова много аспекти от процесите за държавна криминализация са погрешно разбрани и в тях се крие дори много по-голям проблем. Изразходването на обществени средства за намаляването на влиянието на мафиотските държави ще бъде безполезно или дори с обратен ефект, освен ако фондовете не плащат за политикa, залегнала в съществената част на познанието.

  За съжаление, държавата мафия е феномен, за който има малко налични данни.

  Анализаторските доклади, които правителствата прилагат понастоящем към проблема, са примитивни, основани върху остарели разбирания за организираната престъпност. Пускането на тези оскъдни знания изисква правоприлагащи органи, разузнавателни служби, военни организации, медийна намеса, академични и неправителствени организации, които да доразвият и да споделят по-достоверна информация. Това обаче ще бъде само първата и несъмнено недостатъчна крачка.

  
  

  Източник:  Биволъ

  ––––––––––––––-

  *  М.Наим е член на фондацията за международен мир Карнеги и е автор на „Незаконно: как контрабандистите, трафикантите и копирачите ограбват глобалната икономика„.

• „Спартакиада-2012” събра млади българи от чужбина

  15.05.2012

  За трета поредна година Държавната агенция за българите в чужбина в сътрудничество с Министерството на физическото възпитание и спорта организира Спартакиада за младежи от българските общности в чужбина. Инициативата (8-12 май 2012 г.) бе осъществена в рамките на националната кампания „Аз обичам спорта” на Министерството на физическото възпитание и спорта и под егидата на Държавната агенция за българите в чужбина, с партньорство на областната администрация на гр. Варна. В спортното събитие участие взеха 272 младежи от българските общности от Украйна, Молдова, Румъния, Сърбия, Македония и Косово.
  
  Председателят на Държавната агенция за българите в чужбина г-н Росен Иванов, заместник-министърът на физическото възпитание и спорта г-н Лазар Каменов и областният управител на Варна г-н Данчо Симеонов откриха официално тазгодишната Спартакиада за младите българи от чужбина. Събитието се превръна във важна част от държавната политика за съхраняване на националната идентичност на младото поколение от българските общности в чужбина. Партньори на кампанията през тази година бяха М-Тел, Девин и Pepsi, а гостоприемният домакин бе Гранд Хотел Варна, в който бяха настанени всички участници, а на спортните му съоръжения се проведоха състезанията между отборите.

  На официалното откриване бе прочетен поздравителен адрес от Антон Киссе, президент на Асоциацията на българите в Украйна и от Юрий Граматик, президент на Всеукраинската обществена организация „Конгрес на българите в Украйна”. Гостите бяха поздравени от вокална формация „Бънджи Сингърс“, които изпълниха емблематична песен на Емил Димитров „Моя страна, моя България“ и от детски танцов състав „Зорница“ към читалище „Отец Паисий“ (Варна).

  На 10 май, в рамките на инициативата, бе организирана кръгла маса с участието на представители на организациите на българските общности от посочените държави, ръководители на отборите и преподаватели от училища, в които се изучава български език. По време на Спартакиадата, всеки младежки отбор от Молдова, Румъния, Украйна, Сърбия, Македония, Косово запознаха участниците и гостите със своя роден край, като представиха богата културна програма.

  Програмата на Спартакиадата включваше състезания по футбол за момчетата и волейбол за момичетата. Турнирът по футбол бе спечелен от отбора на Стар Бешенов (Румъния), който във финалния мач победи отбора на с. Заря (Украйна). Малкият финал за третото място бе спечелен от отбора на Призрен (Косово), който победи отбора на Кишинев. Турнирът по волейбол беше спечелен от момичетата от Тараклия (Молдова), които на финала победиха отбора на училище „Христо Ботев” от Димитровград. На трето място остана отбора от с. Заря (Украйна), който на малкия финал победи отбора на с. Вайсал (Украйна).

  Независимо от класиранията, всички участници по време на официалното закриване получиха награди* от председателя на Държавната агенция за българите в чужбина г-н Росен Иванов.

  ––––––––––––––

  *Въпрос на редактора на Еврочикаго:

  Идеята за Спартакиадата е много добра, а и награди явно има, но защо се провежда в средата на месец май, а не в средата на лятото (по времето на ваканциите)?

  
  .
  

  Източник: http://www.aba.government.bg/?show=30&gid=1349

• И д-р Иван Богоров се е тревожил за заспалата българска народност

  Изключително интересни истории на бележити българи ще намерите в том 5 от хитовата поредица на „24 часа“. Той е посветен на Българското възраждане – от Паисиевата история до Кримската война. Нецензурираните версии на техните биографии, подкрепени с много исторически факти, достоверни източници, но и украсени с легенди, може да прочетете, ако вземете изданието утре, четвъртък – 17 май. Всеки от разказите е богато илюстриран.

  Националното Възраждане извежда изтерзаната през вековете на робството българска нация на висотата на най-напредничавите идеи в тогавашния свят – пише отговорният редактор на поредицата „Бележити българи“ доц. Пламен Павлов.

  Невероятно време, което ражда невероятни личности!“ Възрожденската епоха започва в началото на ХVIIIІІІ в., а краят се свързва с Освобождението (1877-1878). Своеобразен вододел, не само хронологически, е Кримската война (1854-1856).

  В средата на ХIІХ в. с промените в Османската империя се променя и самото българско общество. Израства нов стопански, културен и политически елит, който постига както „Българския Великден“ (1860 г.), така и подем на освободителното движение през последвалите десетилетия. Разбира се, част от бележитите личности, за които се разказва в тази книга, продължават да създават история всеки според силите си и след средата на ХІIХ в. И все пак този период от Възраждането, на който е посветен том V от „Бележити българи“, има своята специфика, своето собствено звучене…

  Изначалната и неповторима личност на Възраждането е монахът Паисий с малката му „историйца“ – първата национална програма на събуждащия се български род. Неговият своеобразен приемник Софроний се превръща в първия легитимен духовен, а и политически водач на българите. Натрупаната национална енергия намира своите ярки изразители: Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, съзвездието истински учители на своя народ, каквито са възрожденските „даскали“…
  Търговци и занаятчии, селяни и граждани, богати и бедни, повели борба за език, просвета, култура, право на свободен живот. Различни, но и неотделими от тях се изправят дръзките борци за свобода – Георги Мамарчев, Велчо Атанасов, Хайдут Велко, Хаджи Христо, водачите на въстанията в Нишко, Берковско, Видинско…
  По трънливия път на българското пробуждане и себеутвърждаване ще срещнем първобудителя Васил Априлов, ерудити като д-р Никола Пиколо и д-р Иван Селимински, „бащата“ на българския вестник д-р Иван Богоров, гениалния зограф Захарий, прочутия първомайстор Колю Фичето, „големците“ Богориди и Добри Фабрикаджията, банкерите братя Георгиеви и мъчениците Братя Миладинови… Палитра от имена на българи с различни съдби, възгледи и обществено положение. Имена, с които може да бъде горд всеки народ.

  Ето малък откъс от историята на д-р Иван Богоров – „бащата“ на българското вестникарство.
  Едва ли има по-оригинална и ексцентрична личност в Българското възраждане от д-р Иван Богоров. Роден е през 1818 или 1820 г. в Карлово, а подтика към упорит труд получава от родната си майка, останала рано вдовица. Амбицията към наука и познание му вдъхва известният възрожденски учител Райно Попович. По-късно Иван Богоров учи в Цариградската „велика школа“ Куручешме, а през 1840 г. заминава за Одеса, където изучава „славянска наука“ в прочутия Ришельовски лицей.
  Оттук нататък започват духовните митарства на Иван Богоров, разказани в неговата автобиография „Животът ми, описан от мене“ (1879 г.). От 1855-1858 г. следва и завършва медицина в Париж. Тревожи го „заспалата българска народност“, вълнува го „свестяването на българите“ от петвековното турско робство.
  Идеята за списването на „гражданския, търговски и книжовен български известник“ се ражда в Лайпциг. В своята програмна статия „Свиквание“ той обяснява мотивите си: „Не! Това не може да остане тъй занапред! И ми (ние) българите трябва да започнем да се усещами като народ, който има същите правди с другите европски народи! Ми трябва да държим здраво на езикът си и вярата си!“
  
  Още – в том 5 на „Бележити българи“. (24chasa.bg)

• NATO’s 25th summit meeting – Chicago, 20-21 May 2012

  At the Chicago Summit, 20-21 May 2012, NATO will drive forward key principles and policies that will shape the Alliance of 2020 and beyond. It will deliver on decisions taken at the Lisbon Summit in November 2010, turning them into concrete programmes and initiatives.

  Allies will commit to maintain the necessary capabilities and to developing cooperation and dialogue with partners. And at a time of austerity, it will be a question of striking the right balance between fulfilling NATO’s shared responsibilities and balancing national budgets.

  The summit will principally focus on three main themes:

  •  – the Alliance’s commitment to Afghanistan through transition and beyond;
  •  – ensuring the Alliance has the capabilities it needs to defend its population and territory and to deal with the challenges of the 21st century; and
  •  – strengthening NATO’s network of partners across the globe.

  NATO is an essential source of stability. In order to maintain its capacity to safeguard the security and values of its members, it needs to continue developing the means to do so and building partnerships beyond the North Atlantic region.

  The North Atlantic Treaty Organization (NATO) will hold meetings in Chicago from May 20-21, allowing the city to highlight its economic vitality, its arts and architecture, and its can-do spirit.

  • This will be the first time an American city other than Washington has hosted a NATO summit.
  • About 2,000 journalists from across the world are expected in Chicago to chronicle the events.

  For more info visit http://www.chicagonato.org/

  

• Осмата световна среща на българските медии започва в Букурещ

  Началото ще бъде поставено от кмета на София Йорданка Фандъкова и генералния директор на БТА Максим Минчев на официална церемония във Военния клуб в румънската столица.

  

  Темата на форума, който ще продължи до 20 май, е „Медиите – между глобалното и регионалното“. Ще бъдат обсъдени промените в медийната среда у нас и по света през изминалата година, начините, по които българските общности зад граница и техните медии се справят с различните измерения на кризата, регионалните функции и глобалните предизвикателства пред медиите и др.

  Специален акцент ще бъде поставен върху спецификата на работата и условията, в които работят регионалните медии в България. Една от темите в програмата ще бъде посветена на словото в българските медии. „Накъде след 80-то място“ е озаглавен панелът, в който ще участват председателят на СЕМ Георги Лозанов, представители на Асоциацията на тв продуцентите, Българската асоциация на регионалните медии, членове на Комисията по култура, гражданско общество и медии към НС, главни редактори и издатели на медии у нас и по света.

  По време на Осмата световна среща на българските медии за първи път ще бъде представена уникална по рода си изложба на печатни издания и фотографии от българското Възраждане.

  Инициатори и организатори на Световните срещи на българските медии са Българската телеграфна агенция и Асоциацията на българските медии по света.

   

  Източник:  БТА

• Книгата „Българските църковни общини в Америка и Чикаго” ще бъде представена в София

  Книгата на Георги Иванов* „Българските църковни общини в Америка и Чикаго” ще бъде представена в София на 17 май от 18 часа, непосредствено след вечерното богослужение в академичния параклис на Богословския факултет. Представянето ще се състои в библиотеката на факултета на адрес: София 1000, пл. “Св. Неделя” № 19.
  Книгата се представя в София със съдействие на Богословския факултет към СУ „Св. Климент Охридски”.

  Източник:  Focus-news.net

  –––––––––––––––

  * Георги Иванов е роден в град Неврокоп, сега Гоце Делчев. Там завършва гимназия. Военната си служба отбива в Трудова повинност. Завършва Висшия химико-технологически институт в София, където по-късно защитава дисертация. От доста години живее в Чикаго. Работил е в Illinois Institute оf Technology. Понастоящем работи като старши инженер в изследователския сектор на голяма частна компания.

   

   

  Из интервю с автора на „Българските църковни общини в Америка и Чикаго“

  публикувано преди време в Obshtestvo.net

   

  – Издадохте наскоро книга за българските църкви в САЩ. Какво ви накара да го направите?  

  – Книгата излезе със заглавие „Българските църковни общини в Америка и Чикаго”. Много са причините, които ме подтикнаха да пиша по темата. Главното е да се каже истината. Да се знае миналото, да се види настоящето и да се направят изводи за бъдещето. Книгата е документална хроника. Написването й изискваше издирване, прочит и анализ на много документи. Имаше вече и подобни публикации, които съм ползвал.  Документите са от архива на Светия Синод, Държавна Сигурност, МВнР,  частни архиви, включително богатството събирано и съхранявано от д-р Иван Гаджев, мой съгражданин, с когото се познавам от детинство, както и разговори с участници в събитията. Много от документите са приложени към книгата. Това й придава достоверност, на което много държах. От тези документи се вижда например, че в началото около и след 1907 г. образуването на църковните общини се характеризира с изключителен ентусиазъм, патриотизъм и идеализъм. По-късно, за продължителен период от време, църковния живот в САЩ и Канада в голяма степен е бил под влиянието на политиката на българската държава по въпроса за Македония. Това се отнася както за времето преди 9 септември 1944 г., така и след това. Емигрантите, повече от Македония, са били много чувствителни към тази политика. Други доказателства, посочени в книгата са, че причините за разкола от 1963 г. не са политически, а детински. Македонската патриотична организация, която е държала голяма част от църквите ни под свой контрол, поставя условие – или архимандрит Кирил Йончев ще стане епископ и глава на епархията вместо митрополит Андрей, или се отделят от майката – църква в София. Политическите мотиви идват след това, за да придадат на разкола по-приемливо обяснение.
  Множество документи разкриват дейността на комунистическата държава и нейните тайни служби върху църковния живот на нашите емигранти. Така например Секретариатът на ЦК на БКП приема решение за работа с църквите извън България, включващо и начина на подбор и подготовка на свещениците, които ще бъдат изпращани. Те трябва да държат „вражеската емиграция” настрана от ръководствата на църквите. Дейността им се координира от посолствата. Длъжни са да изпращат редовно доклади по предварително зададена структура. Инструктирани са да спазват конспиративни методи на работа. Историята на църквата „Света София” е проследена от нейното начало до наши дни. Същото и за църквата „Свети Иван Рилски”, чийто свещеник идва в САЩ през 1982 г. след приемане на решението на Секретариата първо в църквата „Св. София” и повторно през 1995 г.

  – Какво е състоянието на нашите църкви в САЩ? По едно време именно вие поставихте въпроса, че има реална опасност  те да загубят българския си характер?

  – Бъдещето на българските църкви в САЩ е застрашено. Става дума за онези, които преди около 50 години са имали неблагоразумието да се отделят от Синода в София „временно” и сега са към Православната църква в Америка (ПЦА). Тук трябва да поставя и няколкото от по-ново време насочвани натам от расоносци, дезертирали от майката църква, разпопени от нея, загубили националното си достойнство, водени от лични комерсиални интереси.  В повечето от тези църкви сега Светата литургия не се отслужва на български език, не се празнува Деня на славянската писменост, не се почитат народните будители, не се отправят молитви за здравето и благоденствието на българския народ. Да не изреждам повече. Те са обезбългарени. В няколкото, където това не се е случило още, ще се случи. Това е тенденцията. ПЦА вече променя и имената на църквите ни. Махат определението „българска” или „българо-македонска”. Пример – църквата „Св. Никола” във Форт Уейн, Индиана. Промениха устава на епархията. В него вече липсва духовната връзка с Българската църква и историческите корени с нея. А тези църкви са строени от хора с 100% българско национално самосъзнание.

  С книгата си искам да помогна вярващите и невярващи сънародници в САЩ, и най-вече в Чикаго, да осъзнаем синовният си дълг да останем верни чада на Българската православна църква, с нейната повече от 1100-годишна история.

• Българският президент се срещна с Бил Гейтс

  Плевнелиев каза в Сиатъл, че ще връща българските компютърни специалисти от САЩ

   

  

  Президентът Росен Плевнелиев е взел съвет от основателя на “Майкрософт” Бил Гейтс как да върне българските компютърни специалисти от САЩ в България, съобщи бТВ. Не стана ясно какъв съвет е дал Гейтс на Плевнелиев. Сиатъл беше първата спирка на държавния глава от 7-дневната му визита в Съединените щати.

  Плевнелиев се надява българите да се върнат у нас за да работят в бъдещия “София тех парк”. Проектът за новия технологичния парк в София е от 2009 г., като по думите на президента изграждането му трябва да започне до края на годината. Инвестицията е 50 млн. лв., осигурени по оперативна програма  “Конкурентноспособност”. “Идеята е София тех парк” да обединява на едно място институт на името на Джон Атанасов, БАН и офисни площи. Притеснението на Плевнелиев е, че в България много хора се опитват да правят нещата бързо и без да ги изпълват със съдържание, т.е. само да се усвоят парите. Той иска този център да е изпълнен със съдържание като стане средище за развие на информационните и комуникационните технологии в България.

  На срещата с Бил Гейтс държавният глава е обсъдил нова фаза на проекта “Глобални библиотеки България”, който се реализира с помощта на фондацията “Бил и Мелинса Гейтс”.  Новата фаза предвижда да бъдат оборудвани още 500 селски библиотеки с компютри и интернет.

  По програмата до този момент са обхванати 960 библиотеки в 895 малки и средни населени места. 71% от тях са в селата. Компютрите се използват още и за попълване на документи за кандидатстване по европейски проекти, както и за търсене на работа.  Този проект приключва през 2013 г.

  По думите на Плевнелиев за Гейтс било важно да се достигне и до най-малките села за да видят хората перспектива. “Тези библиотеки не са просто едни места, в които има много книги, а там ние трябва да дадем възможност да има перфектен интернет, глобален достъп до информация и преди всичко те са едни места, които са припознати от хората и за много други неща – традиции, обичаи, обучения, електронни услуги, които да се предоставят на гражданите”, казал Гейтс на Плевнелиев.

  На срещата е била обсъдена идеята да се направи интернет портал на всички библиотеки, които участват в програмата.

  Според Плевнелиев много важно е било да чуем съвета на Гейтс, че е добре България да се фокусира върху информационните технологии и образованието. През 21-и век най-важен инструмент не е производството, не е машината, земята и фабриката, а човешкото знание, каза държавния глава.

  “Смисълът на тази среща беше много ясен – България ще направи през тази година програма 2020. Добре е, че тази програма ще се фокусира върху традиционни за България индустрии – земеделие, туризъм, ще строим инфраструктура, но също така е много важно да адресираме високите технологии, иновациите, индустриите с добавена стойност”, посочи Плевнелиев.

  На срещата с Гейтс са били обсъдени още възможностите на он-лайн образованието, подобряване квалификацията на учителите, навлизането на новите технологии в образователния процес.

  По думите на Плевнелиев Бил Гейтс знае отлично колко интелигентни са българите.

  На срещата с фондацията “Бил и Мелинда Гейтс” е договорено неин представител да посети България за да се запознае на място с опита, който страната ни има в разработването на ваксини и лекарства.

  “България е обучавала десетки хиляди студенти от държавите от Африка и Близкия Изток и би могла да възстанови позиции не само като център на обучение, но и като център, който да предоставя услуги в глобалната дейност на фондацията в подкрепа на Африка и Близкия изток”, каза Плевнелиев.

  Държавният глава обясни, че не е поканил Бил Гейтс в България, защото “той беше толкова благоразположен и добронамерен, че не исках да преиграваме”. “Той е от тези глобални лидери, които ще дойдат, когато има смисъл да дойдат”, допълни Плевнелиев.

  Във втория ден от визитата си в САЩ официално посещение на президента ще продължи със срещи с американския бизнес, участие в кръгла маса по информационни технологии. Плевнелиев ще се запознае и с американския опит в енергийната ефективност. В края на деня се предвижда и среща с българската бизнес общност в Сиатъл.

  Целта на срещите е да се обсъдят и темите за електронното правителство, информационно-технологичния клъстер и “София тех парк”.

   

  Източник:  Mediapool

  Бел.ред:  Заглавието е на Еврочикаго.

• Село ПЛЕВНЯ, прекръстено на ПЕТРУСА

  Отговор на въпроса „Каква е етимологията и ономастичното значение на фамилното име Плевнелиев?

  Български Генеалогичен център, Чикаго ([email protected]), в помощ на българите и медиите в САЩ

   

  Извадки от Уикипедия, свободната енциклопедия

  Плѐвня или Пля̀вня, Плѐвна, Пля̀вне (изписване преди 1945 година Плѣвня, на гръцки: Πετρούσσα, Πετρούσα, Петруса, до 1927 Πλεύνα, Плевна) е село в Гърция, дем Просечен на област Източна Македония и Тракия. Населението му е около 1 900 души (2001).

  Село Плевня (дем Просечен) в 1927 година е прекръстено на Петруса.

  Тази статия е за селото в Гърция. За селскостопанската постройка вижте Плевня.
  ________________________________________
  Плевня
  Πετρούσσα
  Местоположение
  Плевня
  Плевня на картата на Гърция
  Плевня
  Плевня на картата на дем Просечен и област Източна Македония и Тракия
  Координати: 41.2000, 24.0167 (G)
  Координати: 41.2000, 24.0167 (G) (⇓)

  Данни
  Област
  Източна Македония и Тракия

  Дем
  Просечен

  Географска област
  Драмско поле

  Население
  1 900 (2001)
  Надм. височина
  236 m
  Плѐвня или Пля̀вня, Плѐвна, Пля̀вне (изписване преди 1945 година Плѣвня, на гръцки: Πετρούσσα, Πετρούσα, Петруса, до 1927 Πλεύνα, Плевна[1]) е село в Гърция, дем Просечен на област Източна Македония и Тракия. Населението му е около 1 900 души (2001).
  •
  География
  Селото се намира на 15 километра северозападно от град Драма, в подножието на Боздаг, на река Суходолица (Сушица), ляв приток на Панега.[2]
  Етимология
  Според Йордан Н. Иванов името произхожда от плевня, паянтова сграда за храна на добитъка, от плява, старобългарското плѣва. Жителското име е пля̀внен, пля̀вненка, пля̀внене.[3]

  В Османската империя
  В селото от 1876 година работи гръцко училище.[4] През декември 1879 година вестник „Марица“ публикува дописка от селото, в която се казва, че село Плевня, което се състояло от 320 къщи български през 1868 година било заменило в училището и църквата гръцкия език с български. Тоя пример пробудил и съседните села Волак, Просечен и други. Още преди Руско-турската война Йоаникий Драмски повежда война срещу това българско движение, а неговият наследник Герман Драмски я продължава. Арестувани са учителят Христо Гергизов Чокалиев и българският доктор Д. Шопов, който и по време на войната прекарва две години в затвора. Арестуван е и просеченският учител Георги Иванов.[5]
  В 1893 година Атанас Шопов пише за Плевня:
  „ Много по-уредено [от Просечен] в църковно-училищно и общинско отношение е селото Плевня, дето гъркоманите са няколко само единици, заинтересовани по един или друг начин от агентите на силогосите да не изповядват открито народността си; българите в това село си имат двоица млади и родолюбиви свещеници, които поддържат духа на простите християни.[6]
  “
  Според Георги Стрезов към 1891 година Плѣвня има около 400 къщи – всички български. Населението се препитава главно от отглеждането на пшеница, тютюн и афион. Има две църкви – българска „Света Богородица“ и гъркоманска „Свети Атанас“. В селото работят българско мъжко и девическо училище с 1 учител, 1 учителка и 70 ученици.[7]
  Към 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) Плѣвня (Плевна) е село в Драмска каза и брои 2 140 жители българи и 12 цигани.[8]

  Населението на селото е разделено в конфесионално отношение. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Плевня (Plevnia) има 1 920 българи екзархисти и 784 българи патриаршисти гъркомани и работят българско училище с 3 учители и 135 ученици и гръцко училище с 2 учители и 50 учевици.[9]

  Гръцка статистика от 1906 година показва 418 къщи и 2304 жители, от които 640 „българогласни гърци“, тоест гъркомани патриаршисти, 233 турци и 1431 българи.[10]

  По време на Балканската война 19 души от Плевня се включват като доброволци в Македоно-одринското опълчение.[11]
  В Гърция.
  По време на войната селото е освободено от български части, но след Междусъюзническата война в 1913 година селото попада в Гърция. Според гръцката статистика, през 1913 година в Плевня (Πλεύνα) живеят 2121 души.[12]

  В 1918 година селото има 600 къщи и 3000 души население, от които 80 гъркомански семейства, а според друг източник 1850 православни българи.[10]. След войните част насилствено, а част по силата на спогодбите за обмяна на население, повечето жители на Плевня се изселват в България и са настанени в Неврокоп и района, Пловдив, Кричим, Пазарджик и на други места.[10] В 20-те години на тяхно място са заселени гърци бежанци. В 1928 година селото е смесено местно-бежанско със 17 бежански семейства с 65 жители.[13] В 1927 година селото е прекръстено на Петруса.[14]

  Личности
  Българските църковни дейци от Плевня: свещеник Партений, Андрей Букурещлиев и Андрей Гяуров[15].
  Дядо Печо Хаджиоглу.
  Родени в Плевня
  • Ангел Букорещлиев (1870 – 1950), български композитор
  • Ангелос Валаванис (Άγγελος Βαλαβάνης), гръцки андартски деец, агент от втори ред, отговорник за шпионската мрежа за северната част на Драмско[16]
  • Ангелос Геникис (Άγγελος Γενίκης), гръцки андартски деец, агент от трети ред, отговорник за шпионажа в Кавала[17]
  • Андрей Букурещлиев (1857 – 1925), български офицер
  • Андрей Гяуров (1854 – 1910), български просветен деец и историк
  • Анещи Узунов (1914 – 1943), комунистически партизанин
  • Атанас Арменов, македоно-одрински опълченец, 35-годишен, земеделец, неграмотен, 1 рота на 14 воденска дружина[18]
  • Атанас Ченгелев, роден на 27 август 1867, български просветен деец
  • Атанасиос Тернекцис (Αθανάσιος Τερνεκτσής), гръцки андартски деец, агент от трети ред, шпионин за Кавалско[19]
  • Георгиос Маринидис (Γεώργιος Μαρινίδης), гръцки андартски деец, агент от трети ред, убит от българи през 1906[20]
  • Димитриос Волаклис (Δημήτριος Βολακλής), гръцки андартски деец, агент от трети ред[21]
  • Живко Ангелушев (1887 – 1979), американски лекар
  • Иван Ангелов, македоно-одрински опълченец, 22 (24)-годишен, работник, ІV отделение, Кюстендилска дружина, 1 рота на 7 кумановска дружина[22]
  • Милтядис Калайдзис (Μιλτιάδης Καλαϊτζής), гръцки андартски деец, агент от трети ред между 1903-1908 година, убива (?) екзархийския български свещеник поп Йоан и кмета Бойчо Цянов[23]
  • Петрос Валаванис (Πέτρος Βαλαβάνης), гръцки андартски деец, агент от втори ред, отговорник за доставките и предвижването на четите за северната част на Драмско[24]
  • Печо Хаджиоглу, български общественик, борец против гърцизма в Драмско
  • Сава Букурещлиев (? – 1876), български революционер, Ботев четник
  • Теодорос Котиос (Θεόδωρος Κότιος), гръцки андартски деец, агент от трети ред, шпионин за Кавалско
  • Яне (Ангел) Богатинов, български революционер, деец на ВМОРО
  Починали в Плевня
  • Йордже Дичев (1862 – 1902), български революционер
  Други
  • Борис Ангелушев (1902 – 1966), виден български художник, по произход от Плевня
  • Росен Плевнелиев (р. 1964), български политик потомък на преселници от Плевня, министър на регионалното развитие и благоустройството (2009 – 2011) и президент на България от 2012 година[25]
  •
  Литература
  • Видоески, Божидар. Фонолошки опис на говорот на селото Плевна (Серско). Годишен зборник. Филолошки факултет на Универзитетот „Кирил и Методиј“. Скопје, 1978, 4, стр. 37-46.
  • Видоески, Божидар. Плевна (Общеславянский лингвистический атлас 113а). Fonološki opisi srpsko hrvatskih, slovenačkih i makedonskih govora ubuhvačenih Opšteslovenskim lingvističkim atlasom. Knjiga I. Sarajevo: Akademija nauka i umjetnosti Bosne i Hercegovine, 1981, стр. 817-822.
  • Видоески, Божидар. Говорот на селата Плевна и Горно Броди, Драмско. Прилози: Одделение за лингвистика и литературна наука. Македонска академија на науките и уметностите. Скопје, 1992, XVII, 2, стр. 5-89.
  Френгов, А. Речникови материали от с. Плевня, Драмско. — Език и лите

  Общомедия разполага с мултимедийно
  съдържание за: Плевня (дем Просечен)
  1. ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. Πλεύνα – Πετρούσα
  2. ↑ Иванов, Йордан. Местните имена между Долна Струма и Долна Места, София, БАН, 1982, стр. 13.
  3. ↑ Иванов, Йордан. „Местните имена между Долна Струма и Долна Места“. София, БАН, 1982, стр. 174.
  4. ↑ Δημοτικό Διαμέρισμα Πετρούσας
  5. ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 354-355.
  6. ↑ Шопов, А. Из живота и положението на българите във вилаетите, Пловдив, Търговска печатница, 1893, стр. 71.
  7. ↑ Стрезов, Г. Два санджака от Източна Македония. Периодично списание на Българското книжовно дружество в Средец, кн.XXXVII и XXXVIII, 1891, стр. 34.
  8. ↑ Кънчов, Васил. „Македония. Етнография и статистика“. София, 1900, стр. 198.
  9. ↑ Brancoff, D.M. „La Macédoine et sa Population Chrétienne“. Paris, 1905, pp. 204 – 205.
  10. ↑ а б в Иванов, Йордан. Местните имена между Долна Струма и Долна Места, София, БАН, 1982, стр. 14.
  11. ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 870 – 871.
  12. ↑ Λιθοξόου, Δημήτρης. Απαρίθμηση των κατοίκων των νέων επαρχιών της Ελλάδος του έτους 1913 – Μακεδονία. // Посетен на 2009-05-03.
  13. ↑ Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928
  14. ↑ Λιθοξόου, Δημήτρης. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 – 1971
  15. ↑ Македония в образи – фототипно издание, Анико, София, 2010, стр.134
  16. ↑ Μάνος, Νικόλαος. Αφανείς Γηγενείς Μακεδονομάχοι (1903-1913), Ι. Σ. Κολιόπουλος (επιστ. εποπτεία), Ι. Δ. Μιχαηλίδης – Κων. Σ. Παπανικολάου (επιμ.), Θεσσαλονίκη, Ε.Μ.Σ. – University Studio Press, 2008, стр.27
  17. ↑ Μάνος, Νικόλαος. Αφανείς Γηγενείς Μακεδονομάχοι (1903-1913), Ι. Σ. Κολιόπουλος (επιστ. εποπτεία), Ι. Δ. Μιχαηλίδης – Κων. Σ. Παπανικολάου (επιμ.), Θεσσαλονίκη, Ε.Μ.Σ. – University Studio Press, 2008, стр.27
  18. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав, Главно управление на архивите, 2006, стр. 52.
  19. ↑ Μάνος, Νικόλαος. Αφανείς Γηγενείς Μακεδονομάχοι (1903-1913), Ι. Σ. Κολιόπουλος (επιστ. εποπτεία), Ι. Δ. Μιχαηλίδης – Κων. Σ. Παπανικολάου (επιμ.), Θεσσαλονίκη, Ε.Μ.Σ. – University Studio Press, 2008, стр.27
  20. ↑ Μάνος, Νικόλαος. Αφανείς Γηγενείς Μακεδονομάχοι (1903-1913), Ι. Σ. Κολιόπουλος (επιστ. εποπτεία), Ι. Δ. Μιχαηλίδης – Κων. Σ. Παπανικολάου (επιμ.), Θεσσαλονίκη, Ε.Μ.Σ. – University Studio Press, 2008, стр.27
  21. ↑ Μάνος, Νικόλαος. Αφανείς Γηγενείς Μακεδονομάχοι (1903-1913), Ι. Σ. Κολιόπουλος (επιστ. εποπτεία), Ι. Δ. Μιχαηλίδης – Κων. Σ. Παπανικολάου (επιμ.), Θεσσαλονίκη, Ε.Μ.Σ. – University Studio Press, 2008, стр.27
  22. ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 28.
  23. ↑ Μάνος, Νικόλαος. Αφανείς Γηγενείς Μακεδονομάχοι (1903-1913), Ι. Σ. Κολιόπουλος (επιστ. εποπτεία), Ι. Δ. Μιχαηλίδης – Κων. Σ. Παπανικολάου (επιμ.), Θεσσαλονίκη, Ε.Μ.Σ. – University Studio Press, 2008, стр.27
  24. ↑ Μάνος, Νικόλαος. Αφανείς Γηγενείς Μακεδονομάχοι (1903-1913), Ι. Σ. Κολιόπουλος (επιστ. εποπτεία), Ι. Δ. Μιχαηλίδης – Κων. Σ. Παπανικολάου (επιμ.), Θεσσαλονίκη, Ε.Μ.Σ. – University Studio Press, 2008, стр.27

  25. ↑ Росен Плевналиев в „Нека говорят“ с Росен Петров, bTV, 6.11.2011 г.

• Hristo Shopov – Best Actor in a festival of Balkan cinema in Paris

  Finished Second edition of SEE in Paris

   

  The fourth day of SEE a Paris started with the screening of two movies in main competition „The City of Children“ by Giorgos Gikapeppas and „This is not American movie“ by Sasho Pavlovski. On the closing screening the audience saw 3 movies, short film „Alarm“ by young director and student of University of audiovisual arts ESRA, Ana Aleksovska, short movie „Sarah, the Myth“, by Sasha Stanisic and Turkish movie „Pomegranate“ by Ümit Ünal.

  The ceremony of pronouncing of awards continued in the Amphitheater of ESRA „Jean Renoir“ where special guest was Mayer of City of Kumanovo Mr. Zoran Damjanovski, who was pronounced as the „SEE personality 2012“. This evening in the honor of awarded authors and films their performances had Nino Velichkovski accompained by Kumanovski Tamburashi and Macedonian bass Aleksandar Stefanovski

  President of the Jury Max Azoulay and the members of the jury Bülent Kücükerdogan, Zoran Zivkovic and Yves Allion decided to be awarded following movies and authors:

  THE AWARDED FILMS AND AUTHORS:

  – Best film production: “How I was stolen by the Germans”, Serbia
  – Special festival award: Sasha Stanishic – “Sarah, the myth”, Macedonia
  – Best Director: Ümit Ünal – „Pomegranate“, Turkye and Branko Baletic – „Local Vampire“, Montenegro (ex-ecco)
  – Best Scenario: Ümit Ünal – „Pomegranate“, Turkye
  – Best Actress: Jelena Djokic – “How I was stolen by the Germans”, Serbia
  – Best Actor: Hristo Shopov – “Love.Net”, Bulgaria
  – Best Film Music: Nedim Zlatar, Leonardo Šarić – “Belvedere”, Bosnia and Herzegovina
  – Best Cinematographer: Darko Drinovac – “Belvedere”, Bosnia and Herzegovina
  – Best Animation Movie: Radostina Neykova, Vladislav Budinov – “Trip”, Bulgaria
  – Best Short Fiction Movie: Orhan Kerkezi, Adem Rusinovici –  “Homage for Charlie Chaplin”, Kosovo and Veysel Cihan Hizar – „Well of Adem“, Turkey (ex-ecco)

  Source:  Seeaparis.com

  Editor’s Note:  The title and the emphasis on certain expressions in this information are of us.

   

  

• Хипотези – древната тракийска Библия Бесика

  Разкрита е древната тракийска Библия Бесика /Biblia Bessica
  

  Лиана Фероли,  Saprotiva.com
  .

  

  За наша радост и удивление, до наши дни са достигнали някои много древни ръкописи на Библията на Бохарски диалект, които съдържат почти в цялост книгите на Новия и Стария Завет, което позволява да се направи един доста подробен езиков анализ на този диалект, тъй като езикът на различните книги на Библията е уникален с това, че за разлика от други документи (напр. философски или научни трактати и др.), тя представя изключително пълноценно и детайлно именно живия говорим език от времето, в което всяка от тези книги е писана или превеждана. Множество такива древни ръкописи на Бохарския диалект, между които почти всички книги на Новия и Стария Завет на Библията на Бохарски и Славянски, се съхраняват и до днес в манастира Св. Екатерина, издигнат в подножието на Синайската Планина в Египет, като някои постройки на този манастир датират от около 330 г. след рождението на Христа. След Ватиканската Библиотека, библиотеката на Св. Екатерина е втора по важност и големина по отношение на древните свещени текстове и съдържа над 3000 ръкописа.

  В старозагорската Нощ на учените и музеите д-р Стефан Гайд представи своята нова книга „Тракийското Писмо декодирано – ІV. Тракийската Библия Бесика разкрита”.

  Авторът, който е и директор на Института по Трансцедентна наука, подчерта, че е имал изключителната възможност да се докосне до някои много древни ръкописи на Библията на бохарски диалект, които съдържат почти в цялост книгите на Новия и Стария завет. Това му позволява да направи един доста подробен езиков анализ (това е и неговия сравнително-лингвистичен метод на изследване) на живия говорим език на траките. Множество такива древни ръкописи и сходни на тях се съхраняват и до днес в манастира „Св. Екатерина” в подножието на Синайската планина в Египет, датиран около 330 г. след рождението на Христа. Неговата библиотека, втора по важност след Ватиканската, съдържа над 3000 ръкописа. Имал е близък достъп и до текстовете на братята копти в САЩ в Института по античност и християнство в Калифорния, в който е и цялата гностическа библиотека на Нат-Хамади. Изучаваните от него текстове на бохарски диалект удивително приличат на пиктографската писменост, разчетена от него върху тракийските плочици от Караново, Градешница, Тартария (Румъния), печата от Езерово.

  ПОВЕЧЕ ЗА КНИГАТА

  Най-забележителните открития на д-р Стефан Гайд обаче са свързани с изучаването на каноническата Библия „Бесика”, съхранявана в Лондонската библиотека. Преписи от нея, казва д-р Гайд, винаги са били пред очите ни, но наричани от гърците „Бесой”, тъй като те нямат звук „ш”. А бохарската Библия е наричана „Открита”, „Прорицателна”, „Отворена”, „Голата библия”, което на тракийския бохарски диалект се изписва и произнася като „Библия Бешой”, т.е. „Библията на бесите” (”Бесика”), която е била в употреба сред тракийското племе „Беси” – племето на жреческия елит. Според изследванията на д-р Гайд тракийската библия съдържа много по-дълбоки философски и концептуални идеи и прозрения от нейните гръцки преводи, което говори за първичността на тракийските текстове спрямо по-късните им гръцки варианти.

  Прорицателната, канонична библия е написана на бохарския диалект, същия, на който са написани всички надписи на Тракия, казва изследователят. На нейната корица пише: ”В началото бе Писанието (т.е. Словото), и Писанието беше у Бога”. Употребява се точно думата Писание. В пиктографските плочки, открити по нашите земи и датирани от 5.-6. в. пр.н.е., също се използват думите „ар-хе” и „Писажи” (вечност и Слово). Като „хе” при траките е вечност, съизмерима с времето, в нея тече време, но имат и друга дума за вечност, в която времето не тече, това е думата „енех”. А представката „ар” означава „раз”, т.е. – „развременяването” на вечността. Значи не просто Бог създава, а настъпва развременяването на вечността, във вечността започва да тече време, за пръв път се появява време/пространство, за разлика от космическата вечност извън времето и пространството. Гърците са го превели като „архи”, но за тях не означава никаква вечност, никакво развременяване, а просто „начало”. А след като в тракийската библия е употребена една много по-сложна концепция с една много по-голяма дълбочина, е много логично гърците да са я взели наготово и да са я опростили.

  Досега се смяташе, че оригиналът на Библията е на гръцки език, но това е доста нелепо. Ние изследвахме дали тракийската библия не е по-древна, продължава д-р Гайд, още повече че Новият завет не е написан от един човек, той възниква на база на разменените писма на различните църкви. Във фразата „Всичко това стана чрез Него, и без Него не би станало нищо от това, което бе станало” е интересен глаголът „шопе”, който се превежда „що-бе” (и сега се използва), но неговото значение е много по-сложно и означава, което е било сътворено чрез Този, който самотрансформира себе си. Всички други Библии твърдят, че Бог създал света от нищото. Единствено тракийската Библия твърди нещо друго, а именно, че Бог е създал света от Самия Себе Си, като е самотрансформирал Своето естество, а не от нищото. Нищо не може да стане от нищото. Тук е застъпена типично орфическата доктрина за еманациите и трансформациите. Затова и при траките Бог е триединен с три лица, еманиращи по различен начин. И това заляга по-късно в християнската църква, въпреки че не винаги християните са вярвали, че Отец, Син и Св. Дух са един бог. В книгата си „Орфизъм за напреднали” братът на Стефан Гайд – Цветан Гайдарски пише как един тракийски папа въвежда в Рим тази доктрина и тя навлиза в католическата църква, в православието и във всички християнски църкви.

  Оказва се, че в Бохарската библия се говори и за Орфей. В нейното евангелие на Св. Йоан се казва: И след това аз видях разкрит Орфей на скинията на свидетелството”. Преведено в гръцката библия, означава разкрит храма на скинията на свидетелството. На друго място Христос казва: „Разрушете този Орфей и за три дни ще го въздигна.” Превеждат го на гръцки пак като храм, но то може да се преведе и по друг начин. Най-интересното е, че в Апокалипсиса на Св. Йоан се споменава и за завет на Орфей. Ние вече знаехме от плочките от Градешница за Кивота на Завета, но не знаехме, че в Бохарската библия „Бесика” това е потвърдено. И там си пише абсолютно дословно следното: ”И разкри се божият Орфей, който е на небето, и откри се Ковчегът на Божия Завет в Орфей, и настанаха светкавици и гласове, грамове и трус, и силен град.” Във всички други преводи на библията, вместо Орфей, се появява думата храм. Но така не се разбира, че Орфей, освен че е функция и служба, в същото време е и голяма личност, щом я има на небето и щом се разкрива в завета на Орфей. И ние знаем, че той се разкри преди две години в кивота, ковчега-завет от Градешница.

  „Бесика” в древността е наричана прорицателна, пророческа, защото съдържа неща, каквито другите библии не съдържат. А на самия бохарски диалект е означена с думата „Бешой”, което означава пророческо откровение, голата истина. И понеже гърците нямат буква „ш”, са я наричали „Бесой”. Но в световната литература открай време се знае, че библия „Бесой” е библия на тракийското племе „беси”, на свещениците и пророците… Значи, пред нас през цялото време е стояла библия „Бешой”, т.е. библия „Бесика”. А „бохар” на славянобългарски преминава в „бугар”, откъдето идва и „бугари”, т.е. „бохарите”, траките.

  В Солунската легенда се разбира, че дори на самия Константин-Кирил в началото не му е ясно дали „бугарите” и „блъгарите” са едни и същи племена. Той е учил в Александрия, бил е там свещеник и искал да бъде мисионер на Бохарската библия. В тази легенда Константин–Кирил Философ казва, че Светият Дух му дава азбуката, че българите са си имали повечето букви, а той им додава още няколко, т.е. свещената азбука се продължава във времето. Началото на бохарската азбука започва във Фригия (Анатолия). Тя е фонетична и е след пиктографската, много наподобява кирилицата, особено след реформирането й, когато се сменят буквените стойности на някои букви. Значи, братята Кирил и Методий само адаптират тракийско-бохарската азбука – предшественик на кирилицата. Това на нас ни харесва, но не и на гърците и това е отразено в Търновския препис на Солунската легенда, където е заявено тяхното мнение, че не Св. Дух дава азбуката на Константин-Кирил, а врана черна грачеща, именно защото Византия винаги е твърдяла, че тя е единственият писмен ортодокс. Затова унищожава тракийския епископат в 512 г. от н.е., изгонва тракийските императори, а с едикт на византийския император се изгонват всички тракийски династии. Но по-късно техните братовчеди идват отново и основават България, като отцепват същата империя, която ги е изгонила, разказва д-р Стефан Гайд.

  В Бохарската библия се говори, освен за Орфей, и за траките, продължава той. Във Второто послание към коринтяните ап. Павел казва: „Кой страда, без аз да страдам, кой е оскърбен, без тракът да е?” Но това е преведено на гръцки „без аз да се разпалвам”. Значи ап. Павел едва ли не казва, ако вас ви гонят и преследват, мене тракът – още повече. Какво излиза тогава? Знаем от Библията, че ап. Павел има еврейски произход, но той заявява на едно място, че „всичко това го счетох за измет, само Възкресението да придобия, да се съобразувам със смъртта на Христос, за да мога да стана едно с Възкресението Му и да стигна Вечността”. А това е орфическа идея. Значи, на практика, ап. Павел казва – да, по произход аз съм евреин, но духовно съм последовател на орфизма, мен ме вълнува Възкресението и Живота. Мястото, където учениците чуват Христос да говори на тракийски, пак е преведено по различен начин. В друг пасаж от тракийската библия Исус се обръща към Своя Отец, казвайки, че се моли не за света, а за тези, които Му е дал, защото са Негови, където казва „всички Мои са и Твои и траките са мои, и аз се прославям чрез тях.” Но тъй като думата ”тирак” (тирук) може да се преведе и „всички твои”, в гръцката библия е преведено тъкмо така. Значи умишлено, където е имало думата „трак” е превеждано другояче. И египтолозите превеждат думата „трак” по друг начин, а именно като „сияен”, „пламтящ”. Това се потвърждава и от египетските папируси, какъвто е „Папирусът на Ани”, който е по-късен вариант на „Книгата на мъртвите”, но нейните най-стари части са именно на тракийските плочици от Караново, Точиларе и Градешница. Но там и бог Озирис, казва същото, каквото и Исус, той се моли пак за траките и казва, че няма нищо да им се случи, защото са специално негови. А ние знаем, че Озирис, четен обратно е същата личност, че това е наричания от траките „Слънцето-Исус”. Значи те са имали много преди християнството знания за него. Дори са имали йероглифна транскрипция за думата „Христос”.

  Много близък до нашия днешен език е и древният тракийски език. Например думата „халак” е халка, „арома” – аромат, „тамна” – тамян, „гог, гуга” – глава, „арно” – добре, „вок” – бременна жена (оттук идва де-войка), ”захри” – захар, „торш” – троша, „ем” – ям, „теви” – ковчеже, тава, „мках” – мъка, „дий” – върви, „карука” – каручка и мн.др. Така че траките съвсем не са изчезнали. Траките – това сме ние, които днес говорим модерен тракийски език, твърди д-р Гайд. Колкото и това да не се харесва на някои. Последните ДНК-тестове показват това съвсем недвусмислено. 60-70% от тракийските гени са в нашия генотип. Невярващите просто трябва да придобият зрение за предшестващите бохарския фонетичен език пиктографски надписи, които и до днес избождат очите ни по стели, гробници и херони и предшестват йероглифите в Египет с цели 2000 години.

  Този наш език първо е бил бохарски диалект, после след езиковата реформа при цар Борис е приел славянско произношение и се нарича бугарски. Интересното е, че в следващите славянобългарски преводи на библия „Бесика” през 14. век при цар Иван-Александър, някои пасажи са преведени съвсем дословно, каквото е и съкращението на името на Исус, както го знаем от иконите „Ис” – с дъга отгоре, което е характерно за йероглифите. Дори теолозите нямат друго обяснение откъде идват тези съкращения.

  Вече съвсем основателно можем да очакваме, че библия „Бесика” може да ни доведе до още по-големи откровения свише, между които и до разкриване тайната на Сътворението. Засега знаем, че единствено на тракийски език се разкрива Божественият начин на сътворение на Вселената от светове, като еманация на Бога-Слово, като низходяща трансформация на Речта от Божествения й Извор – Личността на Бога-Син. Тъкмо тази тайна на Божествената „технология”, е уверен д-р Гайд, е закодирана от Св. Ап. Йоан в началните строфи на неговото Евангелие, за да бъде разбрана само от посветените в Божественото учение.

   

  

   

  –––––––––––––––––––––

  Библия Бесика

  според Уикипедия

  Библия Бесика (на латински: Biblia Bessica) е предполагаемият превод на Библията на езика на тракийското племе беси, съществуването на който е упоменато от античните автори. В науката преобладава мнението, че подобен превод наистина е съществувал, и че под бески език, трябва са се разбира изобщо тракийският език.[1][2]

  Описание  [редактиране]Сведенията за съществуването на превод на Библията на езика на бесите са от IV – V век. В 394 година Свети Григорий Нисийски пише:

  „ Ήμείς ουρανόν τοΰτο λέγομεν Σαμαίμ ό Εβραίος ό Ρωαίος κέλοΰμ , καί άλλως ό Σύρος , ό Μήδος , ό Καπαδοκης , ό Мαυρούσιος , ό Σκύθης , ό Ξράξ , ό Αγύπτιος.[3] “

  В част от поема, писана от свети Павлин Нолански около 400 година и посветена на епископа на Ремесиана Никита Ремесиански пише:

  „ nam simul terris animisque duri et sua Bessi nive duriores nunc oves facti duce te gregantur pacis in aulam .Quosque cervices dare servituti ,semper a bello indomiti negarunt , nunc jugo veri domini sub actas sternere gaudent.[4] “

  В 396 година свети Йероним Блажени пише:

  „ Bessorum feritas et pellitorum turba populirum qui mortuorum inferiis homines immolabant , stridorem suum in dulce (s) crucis fregerunt melos et totius mundi una vox Christus est [5] “

  Около 399 година Йоан Златоуст пише:

  „ … скитите, траките, савроматите, маврите, индийците, даже жителите на крайните предели на вселената, всички любомъдърстват превели на собствения си език тези изречения [Евангелията] [6] “

  През 2008 г. Д-р Стефан Гайд (психоаналатик, психиатър, лингвист и философ) заявява, че изследвана от него в Британската библиотека в Лондон Библия, написана на коптската азбука, е Библия Бесика.[7] Твърдението на Д-р Гайд, че това наистина е Библията на бесите не се потвърждава от научни източници.[8]

  Под тракийски език се разбира български, който в по-късен етап е наречен словенски, защото на него е можело да се чете литургия и Бог е могал да чуе молещите се. Поради подобна причина германският език е наречен немски (ням), защото германите са нямали канонизиран език и техните молитви са неми за Бог.

  ––––––––––––––
  1. Кратка енциклопедия „Тракийска древност“, Издателство „Аргес“, София, 1993, стр. 40.
  2. Toynbee, Arnold Joseph. Some problems of Greek history, Oxford University Press, 1969, стр. 56.
  3. Migne J. P., PG 45, 1015 D
  4. ЛИБИ, том 1, София, 1958, стр. 258.; Migne PL 61, 487.
  5. Блажени Йероним, epo. 60 ad Heliodorum
  6. Творения Св. Иоанна Златоуста, Т. XII , Бес. VIII , с.340.
  7. Разкрита е древната Тракийска Библия Бесика
  8. Открита е древната Тракийска Библия Бесика

  
  

• Синята коалиция се разделя

  СДС реши да се раздели с Иван Костов, а Мартин Димитров подаде оставка.
  С 49 за, 38 против и 5 въздържали се Националният съвет на СДС реши да не се явява на изборите заедно с ДСБ.

  Лидерът на СДС Мартин Димитров подаде оставка, след като Националният съвет на партията не прие споразумението за общо явяване на избори с ДСБ и сложи край на Синята коалиция. След близо четири часа дебати, противниците на десния съюз надделяха с 49 срещу 40. Няколко делегати гласуваха „въздържал се“.

  Очаквано, движеща сила на разцепването на Синята коалиция бяха представителите на СДС-София и председателят на предизборния щаб на партията Борис Марков. Столичната организация гласува против коалицията, определяйки я като формула на „страха и лицемерието“.

  Борис Марков определи решението като „освобождението“ на СДС. Партията все още няма решение как да се яви на парламентарния избори през 2013 година, а темата е отложена за следващото заседание на партията. Преди ден от ДСБ заявиха, че ще приемат всяко решение на вече бившите си коалиционни партньори и са готови да се явят самостоятелно на изборите.

  Веднага след заседанието Мартин Димитров коментира, че Иван Костов е трябвало да подаде оставка, за да се запази Синята коалиция. Според него гласуването на Националния съвет на СДС е било именно против лидера на ДСБ, а не против общите действия с неговата партията.

  Димитров заяви, че след този вот СДС трябва да се яви самостоятелно на изборите, а не в коалиция с НДСВ или с бъдещата партия Меглена Кунева. Той коментира, че Кунева е работила за правителство на тройната коалиция и НДСВ и не може да бъде десен политик.

  По повод предстоящия вот за нов лидер на СДС, Димитров заяви, че ще гласува за човек, който ще работи доброто на партията.

  След заседанието на Националния съвет на СДС, ръководството на ДСБ се събра на извънредно заседание.

  Източник: Медияпул

• How, and How Not, to Improve the Schools

  Diane Ravitch,  Тhe New York Review of Books

  In his 2012 State of the Union address, President Barack Obama proposed that teachers should “stop teaching to the test” and that the nation should “reward the best ones” and “replace teachers who just aren’t helping kids learn.” This all sounds sensible, but it is in fact a contradictory message. The president’s signature education program, called Race to the Top, encourages states to award bonuses to teachers whose students get higher test scores (they are, presumably “the best ones”) and to fire teachers if their students get lower test scores (presumably the teachers “who just aren’t helping kids”). If teachers want to stay employed, they must “teach to the test.” The president recommends that teachers stop doing what his own policies make necessary and prudent.

  Like George W. Bush’s No Child Left Behind, Barack Obama’s Race to the Top program is part of what Pasi Sahlberg calls “the Global Education Reform Movement,” or GERM. GERM demands teaching to the test. GERM assumes that students must be constantly tested, and that the results of these tests are the most important measures and outcomes of education. The scores can be used not only to grade the quality of every school, but to punish or reward students, teachers, principals, and schools. Those at the top of the education system, the elected officials and leaders who make the rules, create the budgets, and allocate resources, are never accountable for the consequences of their decisions. GERM assumes that people who work in schools need carrots and sticks to persuade (or compel) them to do their best.

  In Finland, the subject of the first part of this article,1 teachers work collaboratively with other members of the school staff; they are not “held accountable” by standardized test scores because there are none. Teachers devise their own tests, to inform them about their students’ progress and needs. They do their best because it is their professional responsibility. Like other professionals, as Pasi Sahlberg shows in his book Finnish Lessons, Finnish teachers are driven by a sense of intrinsic motivation, not by the hope of a bonus or the fear of being fired. Intrinsic motivation is also what they seek to instill in their students. In the absence of standardized testing by which to compare their students and their schools, teachers must develop, appeal to, and rely on their students’ interest in learning.

  The GERM model seeks to emulate the free market, by treating parents as consumers and students as products, with teachers as compliant workers who are expected to obey orders and follow scripts. Advocates of GERM often are hostile to teachers’ unions, which are considered obstacles to the managerial ethos necessary to control the daily life of a school. Unions also make it hard, if not impossible, to carry out cost savings, such as removing the highest-paid teachers and replacing them with low-wage, entry-level teachers.

  Finland’s success confounds the GERM theorists, because almost every teacher and principal in Finland belongs to the same union. The union works closely with the Ministry of Education to improve the quality of education, and it negotiates for better salaries, benefits, and working conditions for educators.

  The American school reform movement—the odd coalition of corporate- friendly Democrats, right-wing Republicans, Tea Party governors, Wall Street executives, and major foundations—proudly advocates the tenets of GERM. More testing, more privately managed schools, more deregulation, more firing of teachers, more school closings, they believe, and eventually every student will go to college and poverty will be eliminated. There is little evidence to support this approach.

  The Duke University economist Helen F. Ladd recently delivered a major address titled “Education and Poverty: Confronting the Evidence,” in which she demonstrated that poverty drags down academic performance, not only in the US, but in other nations as well.2 To argue, as so many of the corporate reformers blithely do, that poverty is used as “an excuse” for bad teachers is either naive or ignorant. Or it may be a way of avoiding the politically difficult subjects of poverty and income inequality, both of which are rising and threaten the well-being of our society.

  The corporate reformers believe that entrepreneurship will unleash a new era of innovation and creativity, but it seems mostly to have unleashed canny entrepreneurs who seek higher test scores by any means possible (such as excluding students with disabilities or students learning English as a second language) or who seek maximum profit. One facet of the business plan for reform is reducing the cost of instruction. Many governors tackle this head-on by slashing the budget and laying off teachers. Others, claiming to act in the name of “reform,” replace teachers with online instruction. Another way to reduce costs is to rely on inexperienced teachers, who are at the bottom of the salary scale and are likely to leave teaching for more remunerative, less demanding jobs before they are eligible for a pension.

  Experienced teachers are fleeing American public education in response to the testing demands of No Child Left Behind, which reduce professional autonomy. According to federal data, the “modal years” of teacher experience in our public schools in 1987–1988 was fifteen, meaning that there were more teachers with fifteen years of experience than any other group. By 2007–2008, the largest number of teachers were in their first year of teaching. In response to the ongoing drumbeat of public opprobrium inspired by corporate-style school reform, we are losing the experienced teachers that students and new teachers need.

  Unlike Finland, where entry into teaching is limited and competitive, the United States has low standards for new teachers. In Finland the profession is highly esteemed; in the United States it is not. Some states require master’s degrees, some do not. The difference is not compensation, but the high degree of professionalism that Finland expects of its teachers. In the United States, some states and districts require teachers to have a degree in the subject they teach or to pass a test to demonstrate their mastery of their subject, some do not.

  Schools of education are held in low esteem within the university system. Online universities now award the largest numbers of master’s degrees in education. The teaching profession in the United States is a revolving door. It’s easy to enter, and many teachers leave—up to 40 to 50 percent—in their first five years as teachers. The turnover is highest in low-scoring urban districts. We do not support new teachers with appropriate training and mentoring, and we have a problem retaining teachers. No other profession in the United States has such a high rate of turnover.

  For those who take seriously the need to improve the teaching profession, this would seem to be the right time to raise entry standards and to improve teacher education. If we were to learn from Finland’s example, we would select well-educated candidates for entry into teaching, require academic excellence and a master’s degree, and make certification as an education professional meaningful. But corporate reformers have shown no interest in raising standards for the teaching profession. They believe that entry-level requirements such as certification, master’s degrees, and other credentials are unrelated to “performance,” that is, student test scores. They also scorn seniority, experience, tenure, and other perquisites of the profession. Instead, they believe that a steady infusion of smart but barely trained novices will change the face of teaching. In no other field but education would such judgments be tolerated, because they reinforce the low status of education as a profession, one where no prolonged preparation is thought necessary.

  The corporate reformers’ favorite remedy for the ills of the profession is the Teach for America program. By now, everyone in the education field knows the story of how the Princeton student Wendy Kopp developed the idea for Teach for America as her senior thesis in 1989, then raised millions of dollars from corporations and turned her idea into a wildly successful brand. TFA enlists new graduates from the nation’s best colleges and universities, who commit themselves to teach in distressed urban and rural schools for two years. In the past decade, Kopp has raised hundreds of millions of dollars for TFA.

  Just in the past eighteen months, TFA received $50 million from the US Department of Education, $49.5 million from the ultra-conservative Walton Family Foundation, and $100 million from a consortium of other foundations, as well as additional millions from corporations and other major donors. Each year, TFA selects several thousand idealistic young people, gives them five weeks of training, and sends them out to teach. The school districts pay members of TFA a starting teacher’s salary and typically pay TFA $5,000 for each new teacher.

  TFA, like the Peace Corps, is an admirable idea. The young people who join TFA are typically among our brightest students from top-tier universities. On some campuses, more students apply to TFA than to any other prospective employer. Like others who become teachers, they want to make a difference in the lives of children, particularly those who are poor.

  And yet TFA has aroused the anger of veteran educators because of the organization’s arrogance. TFA claims that its young recruits are better than other teachers, presumably because they are carefully selected and therefore smarter than the average teacher. It also claims that its corps members produce remarkable results even in the two or three years that most are likely to teach. But researchers such as Linda Darling-Hammond at Stanford, Barbara Torre Veltri at Northern Arizona University, Philip Kovacs at the University of Alabama, and Julian Vasquez Heilig at the University of Texas have challenged TFA’s claims.3 They maintain that the students of TFA’s young recruits have not achieved the remarkable test score gains that the organization boasts about. Critics ask why inexperienced young graduates are permitted to teach the nation’s most vulnerable children. Veteran educators resent the suggestion that new college graduates have arrived to save their schools; they know that novices with a few weeks’ training, no matter how smart and idealistic, can’t be expected to produce dramatic results in two or three years as a teacher.

  In A Chance to Make History, Kopp ignores the critics and concentrates instead on telling stories about successful classrooms and schools led by TFA alumni and teachers. The message of the book is that TFA has discovered the secrets to producing astonishing changes in schools and needs to keep growing to bring these changes to entire districts.

  The book is written in the first person and consists of anecdotes intended to demonstrate that TFA has discovered how to provide an excellent education for every child in America, regardless of poverty or other handicaps. Kopp confidently asserts that there is “hard evidence that we can ensure all of our children in urban and rural communities have the opportunity to attain an excellent education.” Back when she started, she writes, “many assumed that fixing education would require fixing poverty first.” She is now convinced, however, that TFA teachers, “even in their first and second years of teaching, are proving it is possible for economically disadvantaged children to compete academically with their higher-income peers.” She points to the KIPP network of charter schools, the YES Prep charter schools in Houston, and the Mastery charter schools in Philadelphia as remarkable success stories, where disadvantaged children achieve high test scores. (Kopp acknowledges that her husband, Richard Barth, is the chief executive officer of KIPP, which also received $50 million from the US Department of Education in 2010.) These examples make her confident that “we don’t need to wait to fix poverty in order to ensure that all children receive an excellent education.”

  But what is it that is bringing about these miraculous results? Kopp has one word that she uses on almost every page of the book: “transformational.” She applauds transformational teachers, transformational leadership, and transformational schools. Transformational teachers change the trajectory of children’s lives. They tell every child that they are going to go to college; that, according to Kopp, seems to cause major changes. So does tracking data and extra time. KIPP schools have

  total central control over the indicators used to track progress…such as college matriculation and completion of eighth grade, student attrition, and teacher retention. Other nonnegotiables include more time and the requirement that every adult who works at KIPP chooses to be there.

  Some of those schools offer the extra health services that our society apparently can’t afford to provide to all children, and some provide extra tutoring and help for families. In the schools she calls transformational, poverty does not get in the way of high test scores.

  But can these individual charter schools or charter networks generate the same success in entire urban districts? After all, it took eighteen years for the handsomely funded KIPP charter network to grow to ninety-nine schools enrolling 26,000 students, a tiny number compared to a nation with millions of impoverished, low-performing students. Kopp points to New York City, Washington, D.C., and New Orleans as districts with significant numbers of TFA recruits that have made “historic progress and improvement.”

  However, her evidence is shaky. She says that New York City is a model where “the needle is moving against the achievement gap in ways that are meaningful for students.” She refers to the city’s gains on federal tests, but does not acknowledge that the gains were no larger than those of other urban districts. She refers to the city’s improvement on New York State tests, but curiously fails to mention that those dramatic gains evaporated following a widely publicized investigation in July 2010: after the state acknowledged that its tests had become easier over time, the city’s test scores dropped back almost to where they had been in 2002, and the achievement gaps among racial and ethnic groups reverted as well.

  Is Washington, D.C., a promising model? Kopp believes that the TFA alumni who have managed the district’s schools since 2007 have made remarkable improvements by imposing new demands for data, measurement, and accountability on every school, as well as a new teacher evaluation system. But a few months after Kopp’s book appeared, USA Today revealed evidence of a major cheating scandal. The newspaper disclosed that test scores at certain schools showed a remarkably high rate of erasures from wrong to right.

  The investigation centered on a school that Chancellor Michelle Rhee had celebrated, where scores rose sharply in a short period of time. Kopp could not have known about the cheating allegations, but she surely knew that the district’s steady improvement in reading and mathematics scores on the federally sponsored tests called the National Assessment of Educational Progress had begun in 2003, long before the arrival in 2007 of Rhee, a TFA alumna, as chancellor of schools for the district. Unfortunately, despite its improved test scores, the District of Columbia continues to have the largest achievement gap between white and black students in the nation—fully double that of most other big cities tested by the federal government.

  As for New Orleans, it is the poster child of the corporate reformers because the public school system and the teachers’ union were wiped out by Hurricane Katrina. Now about 70 percent of the students in the district attend charter schools, staffed by TFA and other young teachers. Reformers have portrayed New Orleans as an educational miracle, and the media have faithfully parroted this characterization as proof that nonunion charter schools are successful. But few paid attention when the state of Louisiana recently released grades for every school in the state and 79 percent of the charter schools formed by the state received a grade of D or F.

  Teach for America is a worthy idea. It is wonderful to encourage young people to commit themselves to public service for two years. The program would be far more admirable if the organization showed some modesty, humility, and realism in its claims for its inexperienced teachers. Many foundations, corporations, and even the US Department of Education treat TFA as a systemic solution to the critical needs of the teaching profession. But it is foolhardy to expect that a profession of more than three million teachers will be transformed by the annual addition of a few thousand college graduates who agree to stay for only two years.

  Teach for America is no substitute for the deep changes needed in the recruitment, support, and retention of career educators. Our nation’s schools need professional teachers who have had the kind of intensive preparation and practice that nations like Finland insist upon. The Peace Corps sends out young people to do whatever is required in impoverished communities, not to serve as full-fledged Foreign Service officers for two years. Nor is it realistic to claim that these young people, because they are smart, can fix American schools and end the inequities in American society by teaching for a few years. If only it were that easy!

  The current reform movement in education has embraced Teach for America and privately managed charter schools as remedies for the nation’s schools. But this combination is unlikely to succeed because one alienates career educators and the other destabilizes our public education system. It is hard to imagine improving the schools without the support and trust of the people who work in them every day.

  Under pressure from the Obama administration’s Race to the Top program, many state legislatures have recently passed laws to evaluate the effectiveness of teachers in relation to the test scores of their students. This is very questionable, not least because most teachers do not teach subjects that are tested (only reading and mathematics in grades 3–8 are regularly tested, but not history, science, civics, the arts, foreign languages, or other subjects). Many economists are excited about measuring teachers by “results” in this way, but test publishers warn that the tests measure student performance, not teacher quality.

  Although many legislatures want student scores to count for as much as 50 percent of a teacher’s evaluation, these measures turn out to be inaccurate, unreliable, and unstable. Students are not randomly assigned, and the scores say more about the composition of a class than about the quality of the teacher. A teacher may look highly effective one year but ineffective the next, depending on which students end up in his or her classroom. Research has demonstrated that those who teach students with disabilities, students who are just learning English, and other students with high needs are less likely to get big test score gains and more likely to be rated as “bad” teachers. By imposing such indiscriminate standards, some excellent teachers will be fired, and others of less distinction will get bonuses. No profession worthy of being considered a profession would allow legislatures to determine how to assess the quality of its practitioners. They are not competent to do so. Part of the definition of a profession is that it is self-regulating, not subservient to external mandates. More self-regulation and professionalism is needed in teaching, not less.

  The problems of American education are not unsolvable, but the remedies must be rooted in reality. Schools are crucial institutions in our society and teachers can make a huge difference in changing children’s lives, but schools and teachers alone cannot cure the ills of an unequal and stratified society. Every testing program—whether the SAT, the ACT, or state and national tests—demonstrates that low scores are strongly correlated to poverty. On the SAT, for example, students from the most affluent families have the highest scores, and children from the poorest families have the lowest scores. Children need better schools, and they also need health clinics, high-quality early childhood education, arts programs, after-school activities, safe neighborhoods, and basic economic security. To the extent that we reduce poverty, we will improve student achievement.

  So what does Finland teach us? We need to raise the standards for entry into the teaching profession, and future teachers should have intensive professional and academic preparation. If we were to improve the teaching profession, then perhaps more of the talented young people who now apply to Teach for America would choose to enter teaching as a career, not as a stepping stone to graduate school or another more remunerative line of work. If teaching were to become admired and prestigious, our schools would certainly benefit. But no matter how admired the teaching profession becomes, our society must do much more to reduce poverty and to improve the lives of children and families.

  — This is the second of two articles.
  ––––––––––––––––––––––––––-
  1  Diane Ravitch, “Schools We Can Envy”, The New York Review , March 8, 2012.

  2  Working Paper SAN11-01, Sanford School of Public Policy, Duke University, November 4, 2011; forthcoming in The Journal of Policy Analysis and Management.

  3 See Julian Vasquez Heilig, “Teach for America: A False Promise,” National Education Policy Center, June 9, 2010; Philip Kovacs, “Huntsville Takes a Closer Look at Teach for America’s ‘Research,’” Living in Dialogue (blog), Education Week , December 11, 2011; Philip Kovacs, “Research Suggests Teach for America Does Not Belong in Huntsville,” Living in Dialogue (blog), Education Week , January 9, 2012; Linda Darling-Hammond, Deborah J. Holtzman, Su Jin Gatlin, and Julian Vasquez Heilig, “Does Teacher Preparation Matter? Evidence About Teacher Certification and Teacher Effectiveness,” Education Policy Analysis Archives , Vol. 13 (2005); Barbara Torre Veltri, Learning on Other People’s Kids: Becoming a Teach for America Teacher (Information Age, 2010). ↩

• Даян Равич: Добро училище не се прави със страх и бонуси

  Образованието няма да се реформира, ако не се издигне учителската професия

  Проф. Даян Равич,  Тhe New York Review of Books
  .

  

  В речта си към нацията от 2012 г. американският президентът Барак Обама предложи учителите да „престанат да преподават за бележки“, а нацията да „възнаграждава най-добрите“ и да „замени учителите, които не помагат на децата да учат“.

  Всичко това звучи разумно, но всъщност посланието е противоречиво. Собствената образователна програма на президента, наречена „Надпревара към върха“, окуражава властите да възнаграждават учители, чиито ученици имат по-високи оценки (тоест това са „най-добрите“) и да уволняват онези, чиито ученици не получават добри бележки (за тях се предполага, че те „не помагат на децата“). Ако учителите искат да запазят работата си, те трябва да преподават „за бележки“. Всъщност президентът им препоръчва да престанат да вършат нещо, което собствената му политика прави необходимо и благоразумно.

  GERM – преподаване за бележки

  Също като програмата на Джордж У. Буш „Нито едно изоставащо дете“ собствената програма на Барак Обама е част от т. нар. Глобално движение за образователна реформа (Global Education Reform Movement), или GERM. GERM изисква преподаване за бележки.

  Движението предпоставя, че учениците трябва да бъдат непрекъснато изпитвани и че резултатите от техните тестове са най-важните мерки и показатели за образованието. Те могат да бъдат използвани не само за оценяване нивото на всяко училище, но и като основа за наказване или възнаграждаване на ученици, учители, директори и училища.

  Онези, които се намират на върха на образователната система, избраните служители и водачи, които определят правилата, създават бюджетите и разпределят ресурсите, никога не са отговорни за последствията от собствените си решения. GERM предпоставя, че хората, които работят в училищата, се нуждаят от насърчения и наказания, които да ги убедят (или принудят) да дадат своя максимум.

  Финландските уроци

  Във Финландия учителите работят в сътрудничество с други членове на училищния състав; те не са „държани отговорни“ от стандартизирани изпитни схеми, защото такива няма. Учителите съставят свои собствени изпитни схеми, чиято цел е да ги информират относно напредъка и нуждите на учениците им. Те дават най-доброто от себе си, защото това е тяхна професионална отговорност.

  Както Паси Сасълберг показва в книгата си „Финландски уроци“, учителите и други професионалисти там са движени от вътрешна мотивация, а не от надеждата за бонуси или от страха да не бъдат уволнени. Вътрешната мотивация е онова, което те се опитват да предадат и на своите ученици. При липса на стандартизирани изпитни схеми, според които да се сравняват учениците и училищата им, учителите трябва да развиват и да разчитат на интереса към ученето у самите ученици.

  Моделът на GERM се опитва да пресъздаде свободния пазар, третирайки родителите като потребители, а учениците като продукти, при което учителите са услужливи работници, от които се очаква да се подчиняват на заповеди и да следват указания.

  Защитниците на GERM често се отнасят враждебно към учителските професионални съюзи, на които се гледа като на пречка пред мениджърската етика, необходима за контролиране на всекидневието в училището. Профсъюзите правят трудно, ако не и невъзможно, да се прокарват програми за спестявания, като например отстраняване на най-скъпо платените учители и замяната им с ниско платени, начинаещи.

  Но успехите на Финландия опровергават теоретиците на GERM, защото почти всеки учител и директор във Финландия е член на един и същ профсъюз. Съюзът работи в тясно сътрудничество с министерството на образованието, за да подобри качеството на обучението, договаря по-добри заплати, допълнителни възнаграждения и работни условия за преподавателите.

  Тази странна коалиция за училищна реформа в САЩ

  Американското движение за училищна реформа – тази странна коалиция от приятелски настроени към бизнеса демократи, дясноконсервативни републиканци, губернатори от движението на Чаеното парти, мениджъри от Уолстрийт и големи фондации, с гордост защитава принципите на GERM.

  Повече изпити, повече частно управлявани училища, повече дерегулация, повече уволнения на учители, повече затваряния на училища – всичко това, вярват те, ще доведе до възможността всеки ученик да стигне до колеж, а бедността да бъде отстранена. Но този подход не се подкрепя от фактите.

  Корпоративните реформатори вярват, че предприемачеството ще доведе до нова ера на новаторство и творчество, но вместо това то изглежда насърчава най-вече ловки предприемачи, които търсят или по-висока успеваемост на всяка цена (като например изключване от изпитните резултати на ученици с увреждания или такива, които учат английския като не-майчин език), или просто максимални печалби.

  Една от важните съставни части на бизнес плана за реформи е намаляването на стойността на преподаването. Множество губернатори подхождат към проблема фронтално, съкращавайки бюджетите и уволнявайки учители. Други пък, твърдейки, че действат в името на „реформата“, заместват учителите с обучение онлайн.

  Друг начин за намаляване на разходите е да се разчита на неопитни учители, които са на дъното на скалата на заплатите и най-вероятно ще се откажат от преподаването в търсене на по-доходни, по-малко уморителни професии, преди да стигнат до пенсионна възраст.

  Опитните учители бягат от американското обществено образование в отговор на тежките изисквания на „Нито едно изоставащо дете“, които намаляват професионалната независимост. Според федералните данни „модалните“, тоест определящи за групата години на трудов стаж в обществените училища през 1987-1988 г., са били 15.

  През 2007-2008, повечето учители вече са били в първата година от трудовия си стаж. В отговор на непрекъснатата лавина от публични посрамвания, вдъхновявана от училищната реформа в корпоративен стил, ние губим опитните учители, от които имат нужда както учениците, така и по-младите учители.

  За разлика от Финландия, където достъпът до учителската професия е ограничен и свързан със силна конкуренция, Съединените щати имат

  ниски изисквания към новите учители

  Във Финландия професията е високо уважавана; в САЩ – не. Някои щати изискват магистърска степен, други не.

  Разликата е не в заплащането, а във високата степен на професионализъм, която Финландия очаква от учителите. В САЩ някои щати и области изискват учителите да имат степен по специалността, която преподават, и да минават тест за доказване на владеенето й, други не.

  Учителските образователни институции нямат особен авторитет вътре в университетската система. Днес най-големият брой магистърски степени в областта на образованието се дават от онлайн университети. В САЩ учителската професия е въртележка. Лесно е да се влезе и множество учители я напускат – до 40-50 процента – през първите пет години.

  Текучеството е най-високо в градските квартали с по-слаби училища. Не се поддържат новите учители с подходящо обучение и насърчаване и има проблем със задържането им в системата. Никоя друга професия в САЩ няма толкова голямо текучество на кадрите.

  За онези, които възприемат сериозно необходимостта от подобряване на учителската професия, днес може би е подходящият момент да се повишат стандартите за навлизане в професията и подобряване на учителското образование. Ако бихме искали да се поучим от примера на Финландия, ние бихме избирали добре подготвени кандидати, бихме изисквали академичен успех и магистърски степени, и бихме направили смислена сертификацията на учителската професия.

  Но корпоративните реформатори не показват никакъв интерес към повишаване стандартите на тази професия. Те смятат, че началните изисквания като сертификация, магистърска степен и други документи за правоспособност нямат връзка с „успеваемостта“, тоест оценките на учениците. Освен това те презират възрастта, опита, гаранциите за постоянна работа и други подобни специфика на професията.

  Вместо това те смятат, че постоянният приток от умни, но почти неподготвени новаци ще промени лицето на преподаването. В никоя друга област освен образованието подобни преценки не биха били толерирани, защото те само подсилват ниския статут на училищното образование като професия, за която се смята, че няма нужда от продължителна подготовка.

  И така, на какво ни учи Финландия? Ние трябва да повишим стандартите за влизане в учителската професия, а бъдещите учители ще трябва да получават интензивна професионална и академична подготовка. Ако бихме искали да подобрим тази професия, то може би повече млади хора ще избират да практикуват учителството като кариера, а не просто стъпало към някаква друга, по-благоприятна работа. Ако учителството би придобило повече авторитет и обществен престиж, от това нашите училища биха имали единствено полза.
  –––––––––––––––
  

  Даян Равич е историк и аналитик на образованието, изследовател в Нюйоркския университет. Била е помощник-секретар по образованието в американското правителство, работила е в екипите на Джордж У. Буш и Бил Клинтън.

  Източник:  Webcafe.bg

• Шефът на АЕЦ „Козлодуй“ се самоконтролира като член на БЕХ

  Седмица след като бе назначен за изпълнителен директор на АЕЦ „Козлодуй“, бившият зам.-министър на икономиката, енергетиката и туризма Валентин Николов продължава да е и в управата на собственика на ядрената централа – „Българския енергиен холдинг“ (БЕХ), и в борда на „Националната електрическа компания“ (НЕК), сочи проверка на Mediapool, потвърдена от БЕХ.

  Така излиза, че Николов е одобрил назначението си за шеф на АЕЦ „Козлодуй“ заедно с шефа на БЕХ Михаил Андонов и другия член на холдинга, който според Търговския регистър е Илко Желязков, но според протокол от събрание на дружеството от 23 март 2012 г. е Валентин Груев.

  Освен това, в качеството си на директор на атомната централа, Николов се контролира сам себе си като член на управата на БЕХ. Също така продава сам на себе си или купува от себе си електроенергия (зависи дали ще е поставен в качеството му на шеф на АЕЦ „Козлодуй“ или на член на управата на НЕК).

  Ситуацията, при която според юристи Николов е в конфликт на интереси, но според Министерството на икономиката, енергетиката и туризма (МИЕТ) няма такова нещо, е породена от факта, че като зам.-министър на МИЕТ, какъвто бе месец и половина, той бе включен в бордовете и на трите енергийни предприятия. И докато, след назначението му за шеф на ядрената централа, в борда на АЕЦ „Козлодуй“ са направени промени и е вкаран нов член на управата, със съветите на директорите на БЕХ и на НЕК това не е направено.

  Вероятно причината за това е, че до 14 май все още нямаше избран нов зам.-министър на МИЕТ на мястото на Николов, който да заеме съответното място в енергийните бордове. За такъв в понеделник обаче бе назначена членът на Държавната комисия по енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) Евгения Харитонова, която е и сред създателите на регулатора. Заповедта за назначението й е била подписана от премиера Бойко Борисов.

  Сега Харитонова се очаква да заеме постовете на Валентин Николов в БЕХ и НЕК, поправяйки по този начин гафа с присъствието му в три борда на държавни енергийни компании.

  Самият Валентин Николов направи шеметна кариера в енергийното управление само за няколко месеца, след като стана зам.-министър в МИЕТ. Преди това бе депутат от ГЕРБ, а преди това, според информационно-правните регистри, е притежавал фирмата „Макрон“, която се е занимавала с доставки на храна за детските градини в София.

  Пред журналисти Делян Добрев коментира избора на Харитонова за негов заместник с това, че работи с нея вече година и тя била невероятен експерт в енергетиката с визия за развитието на сектора. Той не конкретизира каква е визията на Харитонова, но уточни, че в ДКЕВР тя е отговаряла за либерализацията на енергийния пазар, което е много голяма задача за втората половина на тази година.

  Според визитката й в ДКЕВР, Харитонова е електроинженер по образование и е специализирала в областта на управлението в икономиката и енергетиката в УНСС и A.T Karney (Дания) и Академията за международна икономика (Германия), енергийно регулиране в Университета на Бат (Великобритания), управление на инфраструктурни проекти (Световна банка).

  Целият й трудов стаж е в областта на енергетиката, като е започнала в „Техенерго“ ЕАД и впоследствие в НЕК и Електроенергийния системен оператор. Участвала е в редица научни проекти, свързани с развитието на електроенергийната система на България, както и при въвеждането в експлоатация на енергийни блокове в редица електрически централи. Управлявала е проекти по заеми на НЕК от международни финансови институции – Световна банка, Европейска инвестиционна банка, програма ФАР.

  В ДКЕВР работи от създаването на регулатора през 1999 г. и отговаря за дейността на комисията в областта на електроенергетиката. Владее английски, немски и руски езици.

  Изпълнителният директор на АЕЦ „Козлодуй“ не е този, който реално я управлява и „натиска копчетата“, обясни отново Добрев мотивите си за назначението на неспециалиста Валентин Николов за шеф на ядрената централа на мястото на експерта Александър Николов, който след по-малко от осем месеца на поста бе понижен до зам.-директор по безопасността и техническата експлоатация.

  Добрев отново мотивира смяната 13-месечното изоставане в изпълнението на обществена поръчка.

  И при изненадващата рокада Добрев обясни, че причина е забавеното удължаване на живота на V и VІ блок на централата и бърза реализация на проекта за VІІ реактор на площадката на АЕЦ „Козлодуй“. Според министъра шансовете да се намери стратегически инвеститор за този проект, който замени изграждането на АЕЦ „Белене“, са много големи.

  Причината е, че страната предоставя площадката, а това ще съкрати разходите. Той подчерта и, че проектът е много добре структуриран, проектната компания вече е създадена и така инвеститорът ще е наясно в какво влага парите си.

   

  Влади Якимова,

  Mediapool

• Чикаго под спортната звезда НСА

  70-годишният юбилей на НСА – празник и за Българското Чикаго!

  

  Вратата се отвори, в блестящата с новата си модна линия зала на Българския православен храм в Чикаго „Света София“ влезе…  може би „се втурна“ по-точно, но не е съвсем подходящо за Божи служител, главата на църквата – отец Груьо Попцонков и рече с мощни си глас:
  – Съобщиха:  Футболният отбор на училище „Света София“ печели  първото място във футболния турнир в Палатайн!

  Първите, които вече се посъбирахме за спортния бал и среща на възпитаниците на Националната спортна академия „Васил Левски“, организирани в Чикаго, се втурнахме да го поздравяваме!
  Не е шега работа! В Чикаго има 9 български училища и конкуренцията си я бива!
  А с турнира децата решиха и показаха на „учените спортисти“, че и те знаят от коя страна се рита топката!

  След малко започват да прииждат от спортните терени и самите участници в специалния спортен празник – част от програмата на Българската общност в Чикаго – домакин на специалния задграничен 70-годишен юбилей  на НСА.

  Америка знае и разчита на НСА „Васил Левски“ и нейните възпитаници

  Националната спортна академия на България е университет с изключително име и уважение в страната и по света. Тук бяха създадени учители, които направиха грамотни  в областта на физическото възпитание милиони български деца. Дори селските ни училища имаха педагози, които бяха на световно ниво по своите познания в спорта. Те откриваха спортни таланти и ги предаваха в ръцете на още по-големи специалисти.  Иван Абаджиев при вдигането на тежести и Райко Петров при борбата създадоха фундаментални теории и практики, които за броени години като че издигнаха тези спортове за век напред. Българските треньори по волейбол, възпитаници на НСА, поставиха на крака италианския, кубинския, испанския, френския, и целия Балкански волейбол! Нешка Робева е епоха в художествената гимнастика…

  „НСА създаде треньори, на които разчита цял свят“

  Генералният консул на България в Чикаго Симеон Стоилов, един спортен човек с много сили и подготовка за  маратонска обществена и държавническа  дейност, подчерта в своето приветствие връзката между швейцарските учители, донесли в България своя професионален опит, и таланта на техните ученици. „Те  надскочиха  учителите си, създали над 300 треньори, от които пък сега се учи цял свят. НСА е била винаги не само храм на чистата педагогика и наука, а нещо повече. Защото спортът – това  е начин на живот. Забележително е, и това, че  всички ние се гордеем с успехите  на българския спорт” – каза нашият генералният консул  в Чикаго.

  Случи се нещо специално!

  Никога Чикаго не беше срещало така усмихнато толкова „спортна пролет“, както сега,  броени часове пред май 2012-та годна!  Откакто гигантското езеро Мичиган е усетило първите български стъпки по брега си, не се е събирал толкова  жизнерадостен спортен народ  край него и под сянката на тукашните авторитетни небостъргачи!
  Случи се нещо специално, което трудно се разгадава от къде е тръгнало и къде ще стигне…

  И при Папата в Чикаго беше пълно с народ, като на площада пред Ватикана

  Сред адската суматоха на хора от 157 етноси, националности, племена или родове, ако щете, с което сме по-интересни и разнообразни от цяла империя даже,  зазвънтя и стоманения трясък на щангите, с които винаги е навсякъде Папата на световните щанги Иван Абаджиев! Той е, който  повдигна с още една висота физическите възможности на човека! Да направиш 70 олимпийски и световни шампиони, да имаш състезатели, които само под твое ръководство  да надминат 450 световни рекорда? Ето такъв гигант срещна Българското Чикаго пред Първи май в най-трудовия град на Америка – Чикаго! Всички искахме да се видим с него и да го чуем. Малцина от нас са чакали в САЩ  така дълго и така чинно, както  за трите  минути с тринайсет думи от Иван Абаджиев.

  Имената им се помнят. И делата.

  В Чикаго дойдоха едни от най-видните хора  на  националната спортна академия „Васил Левски“ в София, като  проф д-р Лъчезар Димитров, ректор на Академията от 2003 до 2012 г., а сега вече и почетен ректор; като проф. д-р Лозан Митев, ръководител на катедрата „История на физическата култура и спорта; дойдоха и хора, работещи или работили в научни спортни сектори, като Лъчезар Барзев – ръководител на научна лаборатория в спорта и пр.
  От Аризона дойде Искра Велинова, една от повелителките на най-бързите световни и олимпийски лодки на България, сторили безпрецедентен фурор в двора на този академичен спорт. От Калифорния пристигна железният мъж Александър Крайчев, от Орегон гимнастикът Любомир Иванов… Видяхме се с легендарните световни шампиони по фехтовка от близкото минало Христо и Васил Етрополски, с маестрото на ските Митко Хаджиев. Чикаго се изпълни с възпитаници на НСА или добре познати клубни и  национални състезатели в различни спортове, като футболистите Цветан Йончев, Димитър Попов, Александър Марков, Олег Вачев, Красимир Иванов, Ангел Бекяров; здравите момчета от борбата, бокса и другите мъжки спортове – Никола Илиев, Стоян Иванов, Кирил Сираков, Стилиян Георгиев, Светлозар Радев, Пепи Емилов, Стоил Стоилов, Иван Йочколовски, Красимир Русев; с Цанко Хантов – медалист от световни първенства по модерен петобой; с великолепните треньорки по художествена гимнастика – сега в САЩ  –  Ангелина Йовчева и Йорданка Такова…

  Защо Чикаго?

  Защо Чикаго? И защо през цял океан далече от НСА става този празник? Защото само Чикаго може да си го позволи в един и същи ден и в една и съща вечер да има много прояви на българската диаспора едновременно. Като една малка олимпиада по спортните терени, спортен бал на друго място, съвсем различен концерт с гостуващ изпълнител на трето; да са отворени петнадесетина клуба и български заведения; да си върви на четвърто и пето програмата на Шестнайсетите по ред Български дни в Чикаго; и да има накрая поне още 100-130 хиляди българи, които на другия ден да не закъснеят за  работа, за училище, да не си развалят разходката, пазаруването, фитнеса; в никакъв случай да не пропуснат мача или да прекопаят градината под балкона на чикагската си къща…

  Аз съм!

  …Времето минава неусетно. Часовете отлитат, страх ни е, че ще пропуснем някой познат, не ще може да си кажем всичко…  Седя на една маса с правнука на Жак Парадел – Васил-Жак. Знатният му прадядо е един от швейцарските учители, които „внасят безмитно“ най доброто (преди повече от сто години) училищно телесно възпитание – направо  от сърцето на Европа в току-що стъпила на краката си свободна България. До Васил е жена му, Пепа Василева, световна шампионка по парашутизъм от „Оклахома ‘72“, с 3 200 парашутни скока; и най-младият Жак (мисля, че Пети?); Ваня Влашка, възпитаничка на ВИФ, баскетболистка и топ-журналистка от в. „Труд“, скитосвала много по разни световни първенства и олимпиади; нашият приятел от Западния бряг, гимнастик и треньор на националните ни гимнастици преди време Любо Имавов; президентът на БАА Динко Динев и д-р Виолета Симов – Динев; и сме се захласнали от разни случки, които си разправяме. По едно време д-р Симов, позната като крайно фин и възпитан човек, започна да се заглежда почти директно в Любо. Настъпих я веднаж-дваж по обувката, а тя ме пита без всякакъв свян:“Кой е този твой приятел?“. „А – гледам да намаля до предел обаянието на гимнастика – едно треньорче по гимнастика… живее някъде из Портланд“… А тя като му се усмихва едно така широко-широко, а и той като я зяпва някак дълбоко, изследователски, и като виква: „Абе, Виле, ти ли си?!“ На което тя си признава изцяло: „Аз съм!“
  Е, Любо ѝ е бил треньор в най-първите си години в тая професия – още като стажант, водил младия и невръстен отбор на школата по гимнастика при „Локомотив“ – София, където сегашната наша чикагска докторка се разхождала по греда, премятала се из прътите на смесената успоредка и прескачала кроткия гимнастически кон. А сегашния портлански Любо, тогавашен локомотивец, я инструктирал.

  На такива срещи и щастливи случки се нагледахме и насладихме поне по няколко пъти през тази вечер на спортните срещи между рицарите и принцесите на Национална Спортна  Академия помежду им или с техните приятели от приключението, наречено „Живот“.
  Само това да беше – пак си заслужаваше да стане!

  След като Николай Василев, възпитаник на НСА и човекът-комбайн,  извърши докрай своя малък подвиг при организаторския маратон на събитието, подкрепен разбира се здраво от ръководството и колегите си от целия екип на вестник „България“, последва едно часово раздаване на призове и награди!

  Първи  български „Мастерс“ в Чикаго

  После си разменихме по стотина телефонни номера и жестоки закани, че каквото и да стане – вече ще си звъним, ще си приказваме, ще си пишем и даже някой ден ще  изпием нещо заедно!
  А най-накрая неколцина бабаити се събрахме и решихме да подновим идеята един ден да направим в Чикаго и Първи Ветерански Игри на Българите по света!  Както се правят вече много такива игри по нашата планета, с по пет или тридесет и пет спорта, като една голяма „Макабиада“, която събира евреите от цял свят, да го наречем условно  – Първи Български „Мастерс“ в Чикаго.

   

  Климент Величков,
  в. „България Сeга“

• Качествената преса трябва да бъде подпомогната, за да оцелее

  Да опитаме да регулираме така предизборната кампания, че напред да излезе сериозната журналистика, казва председателят на СЕМ Георги Лозанов

   

  Интервю на Красен Николов, Мediapool

  .

  – Г-н Лозанов, вие бяхте на посещение във Франция по време на президентските избори в страната. Как френските медии отразяват подобен вид кампания?

  – В резултат на активността на френския културен аташе в България Давид Вайсман успях да реализирам това посещение, за да видя на място как френските медии „произвеждат вот”. А и за да се срещна с представители на „техния СЕМ“, на министерствата на културата и на външните работи, както и на журналистическия им профсъюз (действително в него членуват едва 8% от журналистите, но въпреки това е много влиятелен, защото е гарант за задължителния за всички френски медии колективен трудов договор с много подробно разписани права и изисквания за журналистите).

  В разговорите ми темата за предизборната кампания беше много важна, защото СЕМ, стъпвайки и на доклада от наблюдателите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), има желание да предложи осъвременяване на медийната регулацията в това отношение (вече анонсирахме идеите си и пред медиите, и в Народното събрание). Тук френският опит е много полезен – техните медии успяват да дадат на читателите, зрителите и слушателите достатъчно аргументи, за да направят своя избор. Да не е емоционален или стихиен и да не е пряко зависим от това колко пари са вложили кандидатите…  Знаете, ОССЕ повдига сериозно въпроса за преобладаващото платено отразяване на предизборната кампания у нас.

  – Как френският медиен пазар успява да избяга от подобен тип отразяване?

  – Доколкото при тях въобще има платена част като политическа реклама или други форми, то тя е много малка и много ясно разграничена от останалото съдържание. Журналистите имат правото свободно да реализират своята роля на посредници между политиците и обществото, от което печелят и трите страни на този триъгълник, а не да бъдат използвани главно като канал за транслиране на политическите послания. В предизборна ситуация обаче, която впрочем трае много по-дълго, френските медии така генерират и селекционират информацията, че да е в полза не на тях самите или на политиците, а на информирания избор на гражданите. Ние винаги сме имали съмнения към нашата журналистиката, че ако й се предоставят по-големи възможности, няма да работи за аудиторията, а за някой от кандидатите. Това е риск, който възниква навсякъде, но чуждият опит показва, че голяма част от проблемите могат да бъдат решени с по-добра регулация. Ние трябва да разберем, че устойчивата практика в предизборна ситуация да се подценява ролята на журналистиката, особено пък в обществените медии, деформира вота по-дълбоко, отколкото деформациите в самата журналистика биха го направили. Най-малкото, защото тя работи пред очите на всички, така че може зорко да бъде наблюдавана.

  – Какви решения се предлагат?

  – Регулацията в предизборна кампания важи по еднакъв начин както за  обществените/държавните, така и за частните медии. Тя има два етапа. В първия, който е около три месеца, кандидатите имат право на пропорционално участие в медиите според процента, който са получили на предишните избори и според легитимни социологически проучвания на доверието към тях в момента. Тези два комулативно използвани критерия дават шанс и на парламентарно непредставени и на нови кандидати. Във втория етап, който е около месец, всички кандидати имат право на равен медиен достъп (разбира се, във Франция да станеш кандидат за президент е далеч по-трудно, отколкото у нас). Медиите предварително получават детайлна, приета от регулатора, методика за допускане на ефир (текстът й е близо 700 страници). Но те имат пълната свобода да избират формите, по които да представят кандидатите и по които да водят диалога си с тях. Стига да спазват общите принципи за равнопоставеност, за което следи техният СЕМ. Ако забележи отклоненията, първо дава предписание на медиата да ги компенсира в бъдеще и едва, ако това не стане, следват санкции – парични и то твърде солени. Подобни инциденти обаче са рядкост, защото във френското общество има консенсус около правилата и необходимостта да се спазват. Няма място за шикалкавене…

  – Има ли преобладаващи формати в електронните медии?

  – Форматът с най-голямо влияние, който се реализира и в големите частни, и в обществените медии, наподобява „матура“ за политици. Всеки един от десетте кандидати в тези президентски избори трябва да мине през нея (и то не веднъж), да я издържи. В продължение на час го „изпитва“ от жури, в което влизат едни от най-добрите експерти в областта на политологията, икономиката, социалните практики, финансите, културата… подредени амфитеатрално срещу него. Те не дебатират – това не е дебат, но задават компетентни въпроси и очакват достатъчно компетентни отговори. Кандидатът, разбира се, е свободен да каже, че по въпроса ще има компетентни съветници, но колкото по-често го казва, толкова повече разочарованието на публиката расте. Всъщност, бъдещите президенти се явяват на изпит, и то твърде труден, пред избирателите си, пред френското общество. В България бихме казали че това ще е скучно и няма кой да го гледа, но въобще не е така. Компетентността на въпросите, съчетана с любопитството дали кандидатът ще се справи създава драматургично напрежение подобно, а и по-силно от това в „Стани богат”. В България ние бихме могли, разбира се, не сляпо и еднозначно, да ползваме такъв формат, защото той ще е защита от ефектите върху вота на сензационната журналистика за сметка на качествената.

  Французите пазят много своята кампания от сензационност, макар че навсякъде по света има тенденция за превръщането на политиката в шоу. Франция удържа традицията на сериозната журналистика – и от страна на аудиторията, и от страна на политиците (те не бягат от нея) и   една реплика на Саркози по време на кампанията е много показателна за това. Интервюиращият го журналист започва твърде остро с него, да задава агресивни въпроси, да се самоизтъква и да се опита да го надприказва, за да стане шоу. На което президентът му казва: „Аз мога да отговаря на всичките ви въпроси и също да споря с вас, но нека да не забравяме, че вашите зрители няма да избират между вас и мен. Аз съм кандидат за президент на Франция, а не вие“.

  – Как този опит може да се използва?

  – Можем да се опитаме да регулираме така предизборната кампания, че напред да излезе сериозната журналистика. Именно тя трябва да бъде територията, на която да се решава вотът. Сега не е така. Сега имаме безплатни скандали и платена агитация. На мен ми се иска да имаме журналистика, която да ни помага да мислим политическия свят и неговите обитатели. Знам, че нашата колегия има потенциал за това.

  Не е задължително да го копираме, но Франция е пример, че нещата могат да се случват и то някак лежерно, без особено напрежение между медии, политици и аудитория.

  – Досега говорихме за електронните медии. Как оцелява френската преса?

  – Франция е част от стара Европа и не иска да се отказва от пресата, въпреки че тя е в сложна технологична ситуация. Все по-голямо влияние имат електронните издания, но пресата е свързана с четенето, а четенето е свързано с по-голямо проникване в темите, които не ти минават покрай ухото. Затова Франция държи на пресата. При срещата ми във френското министерство на културата научих, че държавата дава 400 милиона евро годишно за подкрепа на печата. Логиката е следната – както има смисъл да се подпомагат обществените медии, така има смисъл да се подпомага качествената преса, която изпълнява обществени функции. Вестниците кандидатстват и са оценявани без каквито и да е политически критерии. Критерият е дали става дума за качествена или за таблоидна преса. Ние се пазим от намесата на държавата на медийния пазар, но в този случай става дума за защита на хартиената преса, която се превръща в изчезващ вид. И в инстинкта си за самосъхранение се измества към и лесно може да бъде погълната от таблоидните формати.

  Подпомагането на пресата, която изпълнява обществени функции, води и до професионалното й стабилизиране. Плаща се за професионални стандарти, така да се каже. Има нужда и в България да помислим над това. Аз и преди съм предлагал, поне като тема на дебат, създаването на обществен фонд за медиите, който да се отвори и към пресата. Качественият печат е начин да водиш по-сериозен разговор с аудиторията. Пресата продължава да бъде метафората на журналистиката, да създава усещане за отговорността на професията, за ключовата роля на журналиста в модерния градски живот, подобно на тази на лекаря, учителя, адвоката, архитекта, инженера… Общото е, че това са професии, които освен препитание, носят и висок обществен авторитет, „минават през клетва”.

  – Франция и България предлагат два съвсем различни културни модела. Ако този френски модел започне да функционира в България, как може да се избегне избирателното подпомагане на медии, каквото има сега?

  – Може да се избегне само с публичност и ясни критерии. Трябва да се знае кой и срещу какво получава средства. Старите демокрации нямат този проблем, защото журналистическата колегия има гилдийно самосъзнание, което действа като регулатор в тези отношения, трудно можеш да хитруваш…

  – В България тези предпоставки не съществуват.

  – Да, няма ги, но колкото повече ги нямаме, толкова повече няма да ги имаме. Затова аз искам да започнем отнякъде. Не е казано непременно да се вземе френският опит, но е нужно да се поеме в някаква посока, да се стабилизира пресата от гледна точка на професионални стандарти е много важно. Ако оставим всичко друго, тя чисто технологично е принудена, за да оцелее, да разчита, да я наречем така, на сензационната журналистика. На която пък, особено по избори, нищо не й пречи да играе всякакви игри, далеч от обществения интерес. Липсва яснота и предвидимост на професионалното поведение. Например, вече и френските вестници започват да заявяват предварително за кого играят на изборите, което също помага за ориентацията на избирателя. Но и тези, които откровено играят за някого, имат задължение пред обществото да представят и другите и да спазват баланса. Не може да излезеш и само да хвалиш собствения си кандидат, защото гласа ти ще загуби обществена акустика.

  В същото време Интернет се превръща във все по-мощна система за влияние и там навлизат предимно традиционните медии с интернет вариантите си. Ако тези медии носят правилата на качествената журналистика със себе си, то те ще регламентират и новите форми на комуникация, по естествен начин ще вкарат регулация и в интернет. Това е защита срещу тенденцията интернет да се превръща в някакъв виртуален карнавал, в който човек не знае какво му се случва, защото всички са с маски.

  – Къде свършва плурализмът и започва политическата реклама във Франция?

  – Всичко е обявено и ясно. На никой не му хрумва, че нещо, което се представя за журналистика, може да е платено, да е всъщност политическа реклама. При наложилите се   практики на почтена журналистика, разпозната от обществото, платените елементи, въобще отклоненията, започват да личат твърде бързо. Така рискът пред изданията, които си позволят да не спазват професионалните стандарти, че ще отпаднат от гилдията, е огромен.

  – Мислите ли, че може да има движение в тази посока до изборите през 2013 година?

  – Сега по-скоро трябва да се опитаме да осъвременим регулацията по отношение на електронните медии. Посоката трябва да е в посока на защита на съществуването на обществените медии, а и по-общо – на обществения интерес. Мисълта, че всичко е платено, не е в полза на ориентацията на аудиторията. По време на целия преход досега предизборните кампании вървяха така – журналистите, особено в обществените медии, в предизборна ситуация „се качват на трупчета”, а комуникацията на политиците върви директно с аудиторията. Медията осигурява само канал за тази цел, а тя самата е по-скоро публика. Иска ми се до 2013 година поне да се усети тенденцията, че журналистиката става фактор в особено важните за обществото дни на възпроизводство на властта, което ще даде и самочувствие на професията.

  – Къде трябва да бъдат заложени тези професионални стандарти?

  – Мястото им е в един специализирания медиен закон, в устойчиви текстове, които да не се приемат преди всеки вот. България има и добри препоръки от ОССЕ. Много важна е и защитата на журналистите. Те трябва да намират защитата първо в своята гилдия и после защитата в самото общество. Журналистиката, както казах, подобно на медицината и правото, е ключова професия в модерния свят, която помага на хората да живеят добре живота си. В България няма такова разбиране за журналистиката, за което и тя самата си е виновна. Колективните трудови договори във Франция, включват клауза, която, ако има смяна на собственика на медията, задължава новия собственик да изплати сериозно обезщетение на журналист, който не желае да работи с него и е решил да напусне.

  Журналистът има свободата да откаже да работи  с мотива, че няма доверие в собственика, т.е. там просташката поговорка „Който плаща, той поръчва музиката” не върви особено. И това е механизъм всеки нов собственик, ако не иска още преди да е започнал да фалира, да даде гаранции за защита на свободата на словото, да „успокои съвестта” на журналистите. Само това е достатъчно, за да се види, че в този занаят, журналистът сам по себе си е по-важен и от собственика, и от пазара. Аз неслучайно сравнявам журналистите с лекарите. Да, медицината също е бизнес, струва пари, но същественото е отвъд бизнеса.

   

• Is 3D printing the key to utopia?

  
  You know the problem: the dishwasher that has cleaned your dishes faithfully for 15 years suddenly stops working. You call out a repairman who identifies the problem: the filter unit has finally given up the ghost. “Ah,” you say, much relieved, “can you fit a new one?” At which point the chap shakes his head sorrowfully. No can do, he explains. The company that made the machine was taken over years ago by another outfit and they no longer supply spares for your ancient machine.

  Up until now, this story would have had a predictable ending in which you sorrowfully junked your trusty dishwasher and bought a new one. But there’s an emerging technology that could change that. It’s called three-dimensional printing.

  Eh? Surely printing is intrinsically a two-dimensional process, involving the squirting of coloured dyes on to flat sheets of paper? And indeed it is, so perhaps the use of the word “printing” in 3D printing is a bit naughty – which is why men in suits tends to call it “additive manufacturing”. But there is still a strong metaphorical correspondence between the 2D and 3D processes. In the former, we take an electronic representation of a document on a computer screen and output a replica of that on to paper; in the latter, we take a three-dimensional computer model of something and use printing-like technology to create a three-dimensional version of it in plastic or other materials.

  It works like this: a designer uses computer-assisted design software to create a three-dimensional model of an object. Another program then “slices” the model into thin sections and instructs the “printer” to lay down an exact replica of the section in plastic (or other types of) granules which are then fused to become a solid layer. The process is repeated, slice by slice, until the entire object has been made.

  What comes irresistibly to mind the first time one sees a 3D printer in action is Arthur C Clarke’s famous observation that “any sufficiently advanced technology is indistinguishable from magic”. You’re sitting there watching the machine busily going about its business and then, suddenly, there’s a complex, fully functional object with moving parts – for example the roller-bearings that are an essential component in every thing that runs on wheels. And then you realise that this is not a technology for making toys and garden gnomes, but something that could transform manufacturing.

  Why? Because up until now, manufacturing has been dominated by economies of scale. The upfront costs of “tooling up” to manufacture anything – whether it’s roller bearings or automobiles – using conventional materials and assembly methods are huge, so you have to stamp out many thousands of identical products in order to get the price of each one down to a reasonable level. But with 3D printing, the tooling-up costs are much less – essentially consisting of the costs of building the computer model of the product. And since it’s easy to tweak a computer model – it’s just software, after all – small production runs suddenly become economic. So the technology could enable a shift from the mass production bequeathed to us by Henry Ford to what some people call “mass customisation”.

  The disruptive significance of this has yet to dawn on many governments and corporations. But some observers – for example writers for that great cheerleader of capitalism, the Economist – are trying to attract their attention by dubbing digital-driven manufacturing the “third Industrial Revolution”. “Digital technology has already rocked the media and retailing industries,” says the Economist, “just as cotton mills crushed hand looms and the Model T put farriers out of work. Many people will look at the factories of the future and shudder. They will not be full of grimy machines manned by men in oily overalls. Many will be squeaky clean – and almost deserted… Most jobs will not be on the factory floor but in the offices nearby, which will be full of designers, engineers, IT specialists, logistics experts, marketing staff and other professionals. The manufacturing jobs of the future will require more skills. Many dull, repetitive tasks will become obsolete: you no longer need riveters when a product has no rivets.”

  Quite so. There’s just one fly in this techno-Utopian ointment. Just suppose the Economist is right – that digital manufacturing really does wipe out the low-level manufacturing jobs currently provided, here and overseas, by older technology. What then happens to the hundreds of millions of people who will have no employment (not everyone can become “designers, engineers, IT specialists, logistics experts”, after all), and who, incidentally, will not have the disposable income to purchase the wonderful products created by digital manufacturing? 3D printing may indeed be indistinguishable from magic; but it could turn out to be of the blacker variety.

   

  Source:  Guardian.co.uk
  

• <<
• 1
...
• 224
• 225
• 226
• 227
• 228
• 229
• 230
• 231
• 232
• 233
• 234
...
• 414
• >>