Всички авторски страници

Авторски

• Чикаго под спортната звезда НСА

  70-годишният юбилей на НСА – празник и за Българското Чикаго!

  

  Вратата се отвори, в блестящата с новата си модна линия зала на Българския православен храм в Чикаго „Света София“ влезе…  може би „се втурна“ по-точно, но не е съвсем подходящо за Божи служител, главата на църквата – отец Груьо Попцонков и рече с мощни си глас:
  – Съобщиха:  Футболният отбор на училище „Света София“ печели  първото място във футболния турнир в Палатайн!

  Първите, които вече се посъбирахме за спортния бал и среща на възпитаниците на Националната спортна академия „Васил Левски“, организирани в Чикаго, се втурнахме да го поздравяваме!
  Не е шега работа! В Чикаго има 9 български училища и конкуренцията си я бива!
  А с турнира децата решиха и показаха на „учените спортисти“, че и те знаят от коя страна се рита топката!

  След малко започват да прииждат от спортните терени и самите участници в специалния спортен празник – част от програмата на Българската общност в Чикаго – домакин на специалния задграничен 70-годишен юбилей  на НСА.

  Америка знае и разчита на НСА „Васил Левски“ и нейните възпитаници

  Националната спортна академия на България е университет с изключително име и уважение в страната и по света. Тук бяха създадени учители, които направиха грамотни  в областта на физическото възпитание милиони български деца. Дори селските ни училища имаха педагози, които бяха на световно ниво по своите познания в спорта. Те откриваха спортни таланти и ги предаваха в ръцете на още по-големи специалисти.  Иван Абаджиев при вдигането на тежести и Райко Петров при борбата създадоха фундаментални теории и практики, които за броени години като че издигнаха тези спортове за век напред. Българските треньори по волейбол, възпитаници на НСА, поставиха на крака италианския, кубинския, испанския, френския, и целия Балкански волейбол! Нешка Робева е епоха в художествената гимнастика…

  „НСА създаде треньори, на които разчита цял свят“

  Генералният консул на България в Чикаго Симеон Стоилов, един спортен човек с много сили и подготовка за  маратонска обществена и държавническа  дейност, подчерта в своето приветствие връзката между швейцарските учители, донесли в България своя професионален опит, и таланта на техните ученици. „Те  надскочиха  учителите си, създали над 300 треньори, от които пък сега се учи цял свят. НСА е била винаги не само храм на чистата педагогика и наука, а нещо повече. Защото спортът – това  е начин на живот. Забележително е, и това, че  всички ние се гордеем с успехите  на българския спорт” – каза нашият генералният консул  в Чикаго.

  Случи се нещо специално!

  Никога Чикаго не беше срещало така усмихнато толкова „спортна пролет“, както сега,  броени часове пред май 2012-та годна!  Откакто гигантското езеро Мичиган е усетило първите български стъпки по брега си, не се е събирал толкова  жизнерадостен спортен народ  край него и под сянката на тукашните авторитетни небостъргачи!
  Случи се нещо специално, което трудно се разгадава от къде е тръгнало и къде ще стигне…

  И при Папата в Чикаго беше пълно с народ, като на площада пред Ватикана

  Сред адската суматоха на хора от 157 етноси, националности, племена или родове, ако щете, с което сме по-интересни и разнообразни от цяла империя даже,  зазвънтя и стоманения трясък на щангите, с които винаги е навсякъде Папата на световните щанги Иван Абаджиев! Той е, който  повдигна с още една висота физическите възможности на човека! Да направиш 70 олимпийски и световни шампиони, да имаш състезатели, които само под твое ръководство  да надминат 450 световни рекорда? Ето такъв гигант срещна Българското Чикаго пред Първи май в най-трудовия град на Америка – Чикаго! Всички искахме да се видим с него и да го чуем. Малцина от нас са чакали в САЩ  така дълго и така чинно, както  за трите  минути с тринайсет думи от Иван Абаджиев.

  Имената им се помнят. И делата.

  В Чикаго дойдоха едни от най-видните хора  на  националната спортна академия „Васил Левски“ в София, като  проф д-р Лъчезар Димитров, ректор на Академията от 2003 до 2012 г., а сега вече и почетен ректор; като проф. д-р Лозан Митев, ръководител на катедрата „История на физическата култура и спорта; дойдоха и хора, работещи или работили в научни спортни сектори, като Лъчезар Барзев – ръководител на научна лаборатория в спорта и пр.
  От Аризона дойде Искра Велинова, една от повелителките на най-бързите световни и олимпийски лодки на България, сторили безпрецедентен фурор в двора на този академичен спорт. От Калифорния пристигна железният мъж Александър Крайчев, от Орегон гимнастикът Любомир Иванов… Видяхме се с легендарните световни шампиони по фехтовка от близкото минало Христо и Васил Етрополски, с маестрото на ските Митко Хаджиев. Чикаго се изпълни с възпитаници на НСА или добре познати клубни и  национални състезатели в различни спортове, като футболистите Цветан Йончев, Димитър Попов, Александър Марков, Олег Вачев, Красимир Иванов, Ангел Бекяров; здравите момчета от борбата, бокса и другите мъжки спортове – Никола Илиев, Стоян Иванов, Кирил Сираков, Стилиян Георгиев, Светлозар Радев, Пепи Емилов, Стоил Стоилов, Иван Йочколовски, Красимир Русев; с Цанко Хантов – медалист от световни първенства по модерен петобой; с великолепните треньорки по художествена гимнастика – сега в САЩ  –  Ангелина Йовчева и Йорданка Такова…

  Защо Чикаго?

  Защо Чикаго? И защо през цял океан далече от НСА става този празник? Защото само Чикаго може да си го позволи в един и същи ден и в една и съща вечер да има много прояви на българската диаспора едновременно. Като една малка олимпиада по спортните терени, спортен бал на друго място, съвсем различен концерт с гостуващ изпълнител на трето; да са отворени петнадесетина клуба и български заведения; да си върви на четвърто и пето програмата на Шестнайсетите по ред Български дни в Чикаго; и да има накрая поне още 100-130 хиляди българи, които на другия ден да не закъснеят за  работа, за училище, да не си развалят разходката, пазаруването, фитнеса; в никакъв случай да не пропуснат мача или да прекопаят градината под балкона на чикагската си къща…

  Аз съм!

  …Времето минава неусетно. Часовете отлитат, страх ни е, че ще пропуснем някой познат, не ще може да си кажем всичко…  Седя на една маса с правнука на Жак Парадел – Васил-Жак. Знатният му прадядо е един от швейцарските учители, които „внасят безмитно“ най доброто (преди повече от сто години) училищно телесно възпитание – направо  от сърцето на Европа в току-що стъпила на краката си свободна България. До Васил е жена му, Пепа Василева, световна шампионка по парашутизъм от „Оклахома ‘72“, с 3 200 парашутни скока; и най-младият Жак (мисля, че Пети?); Ваня Влашка, възпитаничка на ВИФ, баскетболистка и топ-журналистка от в. „Труд“, скитосвала много по разни световни първенства и олимпиади; нашият приятел от Западния бряг, гимнастик и треньор на националните ни гимнастици преди време Любо Имавов; президентът на БАА Динко Динев и д-р Виолета Симов – Динев; и сме се захласнали от разни случки, които си разправяме. По едно време д-р Симов, позната като крайно фин и възпитан човек, започна да се заглежда почти директно в Любо. Настъпих я веднаж-дваж по обувката, а тя ме пита без всякакъв свян:“Кой е този твой приятел?“. „А – гледам да намаля до предел обаянието на гимнастика – едно треньорче по гимнастика… живее някъде из Портланд“… А тя като му се усмихва едно така широко-широко, а и той като я зяпва някак дълбоко, изследователски, и като виква: „Абе, Виле, ти ли си?!“ На което тя си признава изцяло: „Аз съм!“
  Е, Любо ѝ е бил треньор в най-първите си години в тая професия – още като стажант, водил младия и невръстен отбор на школата по гимнастика при „Локомотив“ – София, където сегашната наша чикагска докторка се разхождала по греда, премятала се из прътите на смесената успоредка и прескачала кроткия гимнастически кон. А сегашния портлански Любо, тогавашен локомотивец, я инструктирал.

  На такива срещи и щастливи случки се нагледахме и насладихме поне по няколко пъти през тази вечер на спортните срещи между рицарите и принцесите на Национална Спортна  Академия помежду им или с техните приятели от приключението, наречено „Живот“.
  Само това да беше – пак си заслужаваше да стане!

  След като Николай Василев, възпитаник на НСА и човекът-комбайн,  извърши докрай своя малък подвиг при организаторския маратон на събитието, подкрепен разбира се здраво от ръководството и колегите си от целия екип на вестник „България“, последва едно часово раздаване на призове и награди!

  Първи  български „Мастерс“ в Чикаго

  После си разменихме по стотина телефонни номера и жестоки закани, че каквото и да стане – вече ще си звъним, ще си приказваме, ще си пишем и даже някой ден ще  изпием нещо заедно!
  А най-накрая неколцина бабаити се събрахме и решихме да подновим идеята един ден да направим в Чикаго и Първи Ветерански Игри на Българите по света!  Както се правят вече много такива игри по нашата планета, с по пет или тридесет и пет спорта, като една голяма „Макабиада“, която събира евреите от цял свят, да го наречем условно  – Първи Български „Мастерс“ в Чикаго.

   

  Климент Величков,
  в. „България Сeга“

• Качествената преса трябва да бъде подпомогната, за да оцелее

  Да опитаме да регулираме така предизборната кампания, че напред да излезе сериозната журналистика, казва председателят на СЕМ Георги Лозанов

   

  Интервю на Красен Николов, Мediapool

  .

  – Г-н Лозанов, вие бяхте на посещение във Франция по време на президентските избори в страната. Как френските медии отразяват подобен вид кампания?

  – В резултат на активността на френския културен аташе в България Давид Вайсман успях да реализирам това посещение, за да видя на място как френските медии „произвеждат вот”. А и за да се срещна с представители на „техния СЕМ“, на министерствата на културата и на външните работи, както и на журналистическия им профсъюз (действително в него членуват едва 8% от журналистите, но въпреки това е много влиятелен, защото е гарант за задължителния за всички френски медии колективен трудов договор с много подробно разписани права и изисквания за журналистите).

  В разговорите ми темата за предизборната кампания беше много важна, защото СЕМ, стъпвайки и на доклада от наблюдателите на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), има желание да предложи осъвременяване на медийната регулацията в това отношение (вече анонсирахме идеите си и пред медиите, и в Народното събрание). Тук френският опит е много полезен – техните медии успяват да дадат на читателите, зрителите и слушателите достатъчно аргументи, за да направят своя избор. Да не е емоционален или стихиен и да не е пряко зависим от това колко пари са вложили кандидатите…  Знаете, ОССЕ повдига сериозно въпроса за преобладаващото платено отразяване на предизборната кампания у нас.

  – Как френският медиен пазар успява да избяга от подобен тип отразяване?

  – Доколкото при тях въобще има платена част като политическа реклама или други форми, то тя е много малка и много ясно разграничена от останалото съдържание. Журналистите имат правото свободно да реализират своята роля на посредници между политиците и обществото, от което печелят и трите страни на този триъгълник, а не да бъдат използвани главно като канал за транслиране на политическите послания. В предизборна ситуация обаче, която впрочем трае много по-дълго, френските медии така генерират и селекционират информацията, че да е в полза не на тях самите или на политиците, а на информирания избор на гражданите. Ние винаги сме имали съмнения към нашата журналистиката, че ако й се предоставят по-големи възможности, няма да работи за аудиторията, а за някой от кандидатите. Това е риск, който възниква навсякъде, но чуждият опит показва, че голяма част от проблемите могат да бъдат решени с по-добра регулация. Ние трябва да разберем, че устойчивата практика в предизборна ситуация да се подценява ролята на журналистиката, особено пък в обществените медии, деформира вота по-дълбоко, отколкото деформациите в самата журналистика биха го направили. Най-малкото, защото тя работи пред очите на всички, така че може зорко да бъде наблюдавана.

  – Какви решения се предлагат?

  – Регулацията в предизборна кампания важи по еднакъв начин както за  обществените/държавните, така и за частните медии. Тя има два етапа. В първия, който е около три месеца, кандидатите имат право на пропорционално участие в медиите според процента, който са получили на предишните избори и според легитимни социологически проучвания на доверието към тях в момента. Тези два комулативно използвани критерия дават шанс и на парламентарно непредставени и на нови кандидати. Във втория етап, който е около месец, всички кандидати имат право на равен медиен достъп (разбира се, във Франция да станеш кандидат за президент е далеч по-трудно, отколкото у нас). Медиите предварително получават детайлна, приета от регулатора, методика за допускане на ефир (текстът й е близо 700 страници). Но те имат пълната свобода да избират формите, по които да представят кандидатите и по които да водят диалога си с тях. Стига да спазват общите принципи за равнопоставеност, за което следи техният СЕМ. Ако забележи отклоненията, първо дава предписание на медиата да ги компенсира в бъдеще и едва, ако това не стане, следват санкции – парични и то твърде солени. Подобни инциденти обаче са рядкост, защото във френското общество има консенсус около правилата и необходимостта да се спазват. Няма място за шикалкавене…

  – Има ли преобладаващи формати в електронните медии?

  – Форматът с най-голямо влияние, който се реализира и в големите частни, и в обществените медии, наподобява „матура“ за политици. Всеки един от десетте кандидати в тези президентски избори трябва да мине през нея (и то не веднъж), да я издържи. В продължение на час го „изпитва“ от жури, в което влизат едни от най-добрите експерти в областта на политологията, икономиката, социалните практики, финансите, културата… подредени амфитеатрално срещу него. Те не дебатират – това не е дебат, но задават компетентни въпроси и очакват достатъчно компетентни отговори. Кандидатът, разбира се, е свободен да каже, че по въпроса ще има компетентни съветници, но колкото по-често го казва, толкова повече разочарованието на публиката расте. Всъщност, бъдещите президенти се явяват на изпит, и то твърде труден, пред избирателите си, пред френското общество. В България бихме казали че това ще е скучно и няма кой да го гледа, но въобще не е така. Компетентността на въпросите, съчетана с любопитството дали кандидатът ще се справи създава драматургично напрежение подобно, а и по-силно от това в „Стани богат”. В България ние бихме могли, разбира се, не сляпо и еднозначно, да ползваме такъв формат, защото той ще е защита от ефектите върху вота на сензационната журналистика за сметка на качествената.

  Французите пазят много своята кампания от сензационност, макар че навсякъде по света има тенденция за превръщането на политиката в шоу. Франция удържа традицията на сериозната журналистика – и от страна на аудиторията, и от страна на политиците (те не бягат от нея) и   една реплика на Саркози по време на кампанията е много показателна за това. Интервюиращият го журналист започва твърде остро с него, да задава агресивни въпроси, да се самоизтъква и да се опита да го надприказва, за да стане шоу. На което президентът му казва: „Аз мога да отговаря на всичките ви въпроси и също да споря с вас, но нека да не забравяме, че вашите зрители няма да избират между вас и мен. Аз съм кандидат за президент на Франция, а не вие“.

  – Как този опит може да се използва?

  – Можем да се опитаме да регулираме така предизборната кампания, че напред да излезе сериозната журналистика. Именно тя трябва да бъде територията, на която да се решава вотът. Сега не е така. Сега имаме безплатни скандали и платена агитация. На мен ми се иска да имаме журналистика, която да ни помага да мислим политическия свят и неговите обитатели. Знам, че нашата колегия има потенциал за това.

  Не е задължително да го копираме, но Франция е пример, че нещата могат да се случват и то някак лежерно, без особено напрежение между медии, политици и аудитория.

  – Досега говорихме за електронните медии. Как оцелява френската преса?

  – Франция е част от стара Европа и не иска да се отказва от пресата, въпреки че тя е в сложна технологична ситуация. Все по-голямо влияние имат електронните издания, но пресата е свързана с четенето, а четенето е свързано с по-голямо проникване в темите, които не ти минават покрай ухото. Затова Франция държи на пресата. При срещата ми във френското министерство на културата научих, че държавата дава 400 милиона евро годишно за подкрепа на печата. Логиката е следната – както има смисъл да се подпомагат обществените медии, така има смисъл да се подпомага качествената преса, която изпълнява обществени функции. Вестниците кандидатстват и са оценявани без каквито и да е политически критерии. Критерият е дали става дума за качествена или за таблоидна преса. Ние се пазим от намесата на държавата на медийния пазар, но в този случай става дума за защита на хартиената преса, която се превръща в изчезващ вид. И в инстинкта си за самосъхранение се измества към и лесно може да бъде погълната от таблоидните формати.

  Подпомагането на пресата, която изпълнява обществени функции, води и до професионалното й стабилизиране. Плаща се за професионални стандарти, така да се каже. Има нужда и в България да помислим над това. Аз и преди съм предлагал, поне като тема на дебат, създаването на обществен фонд за медиите, който да се отвори и към пресата. Качественият печат е начин да водиш по-сериозен разговор с аудиторията. Пресата продължава да бъде метафората на журналистиката, да създава усещане за отговорността на професията, за ключовата роля на журналиста в модерния градски живот, подобно на тази на лекаря, учителя, адвоката, архитекта, инженера… Общото е, че това са професии, които освен препитание, носят и висок обществен авторитет, „минават през клетва”.

  – Франция и България предлагат два съвсем различни културни модела. Ако този френски модел започне да функционира в България, как може да се избегне избирателното подпомагане на медии, каквото има сега?

  – Може да се избегне само с публичност и ясни критерии. Трябва да се знае кой и срещу какво получава средства. Старите демокрации нямат този проблем, защото журналистическата колегия има гилдийно самосъзнание, което действа като регулатор в тези отношения, трудно можеш да хитруваш…

  – В България тези предпоставки не съществуват.

  – Да, няма ги, но колкото повече ги нямаме, толкова повече няма да ги имаме. Затова аз искам да започнем отнякъде. Не е казано непременно да се вземе френският опит, но е нужно да се поеме в някаква посока, да се стабилизира пресата от гледна точка на професионални стандарти е много важно. Ако оставим всичко друго, тя чисто технологично е принудена, за да оцелее, да разчита, да я наречем така, на сензационната журналистика. На която пък, особено по избори, нищо не й пречи да играе всякакви игри, далеч от обществения интерес. Липсва яснота и предвидимост на професионалното поведение. Например, вече и френските вестници започват да заявяват предварително за кого играят на изборите, което също помага за ориентацията на избирателя. Но и тези, които откровено играят за някого, имат задължение пред обществото да представят и другите и да спазват баланса. Не може да излезеш и само да хвалиш собствения си кандидат, защото гласа ти ще загуби обществена акустика.

  В същото време Интернет се превръща във все по-мощна система за влияние и там навлизат предимно традиционните медии с интернет вариантите си. Ако тези медии носят правилата на качествената журналистика със себе си, то те ще регламентират и новите форми на комуникация, по естествен начин ще вкарат регулация и в интернет. Това е защита срещу тенденцията интернет да се превръща в някакъв виртуален карнавал, в който човек не знае какво му се случва, защото всички са с маски.

  – Къде свършва плурализмът и започва политическата реклама във Франция?

  – Всичко е обявено и ясно. На никой не му хрумва, че нещо, което се представя за журналистика, може да е платено, да е всъщност политическа реклама. При наложилите се   практики на почтена журналистика, разпозната от обществото, платените елементи, въобще отклоненията, започват да личат твърде бързо. Така рискът пред изданията, които си позволят да не спазват професионалните стандарти, че ще отпаднат от гилдията, е огромен.

  – Мислите ли, че може да има движение в тази посока до изборите през 2013 година?

  – Сега по-скоро трябва да се опитаме да осъвременим регулацията по отношение на електронните медии. Посоката трябва да е в посока на защита на съществуването на обществените медии, а и по-общо – на обществения интерес. Мисълта, че всичко е платено, не е в полза на ориентацията на аудиторията. По време на целия преход досега предизборните кампании вървяха така – журналистите, особено в обществените медии, в предизборна ситуация „се качват на трупчета”, а комуникацията на политиците върви директно с аудиторията. Медията осигурява само канал за тази цел, а тя самата е по-скоро публика. Иска ми се до 2013 година поне да се усети тенденцията, че журналистиката става фактор в особено важните за обществото дни на възпроизводство на властта, което ще даде и самочувствие на професията.

  – Къде трябва да бъдат заложени тези професионални стандарти?

  – Мястото им е в един специализирания медиен закон, в устойчиви текстове, които да не се приемат преди всеки вот. България има и добри препоръки от ОССЕ. Много важна е и защитата на журналистите. Те трябва да намират защитата първо в своята гилдия и после защитата в самото общество. Журналистиката, както казах, подобно на медицината и правото, е ключова професия в модерния свят, която помага на хората да живеят добре живота си. В България няма такова разбиране за журналистиката, за което и тя самата си е виновна. Колективните трудови договори във Франция, включват клауза, която, ако има смяна на собственика на медията, задължава новия собственик да изплати сериозно обезщетение на журналист, който не желае да работи с него и е решил да напусне.

  Журналистът има свободата да откаже да работи  с мотива, че няма доверие в собственика, т.е. там просташката поговорка „Който плаща, той поръчва музиката” не върви особено. И това е механизъм всеки нов собственик, ако не иска още преди да е започнал да фалира, да даде гаранции за защита на свободата на словото, да „успокои съвестта” на журналистите. Само това е достатъчно, за да се види, че в този занаят, журналистът сам по себе си е по-важен и от собственика, и от пазара. Аз неслучайно сравнявам журналистите с лекарите. Да, медицината също е бизнес, струва пари, но същественото е отвъд бизнеса.

   

• Is 3D printing the key to utopia?

  
  You know the problem: the dishwasher that has cleaned your dishes faithfully for 15 years suddenly stops working. You call out a repairman who identifies the problem: the filter unit has finally given up the ghost. “Ah,” you say, much relieved, “can you fit a new one?” At which point the chap shakes his head sorrowfully. No can do, he explains. The company that made the machine was taken over years ago by another outfit and they no longer supply spares for your ancient machine.

  Up until now, this story would have had a predictable ending in which you sorrowfully junked your trusty dishwasher and bought a new one. But there’s an emerging technology that could change that. It’s called three-dimensional printing.

  Eh? Surely printing is intrinsically a two-dimensional process, involving the squirting of coloured dyes on to flat sheets of paper? And indeed it is, so perhaps the use of the word “printing” in 3D printing is a bit naughty – which is why men in suits tends to call it “additive manufacturing”. But there is still a strong metaphorical correspondence between the 2D and 3D processes. In the former, we take an electronic representation of a document on a computer screen and output a replica of that on to paper; in the latter, we take a three-dimensional computer model of something and use printing-like technology to create a three-dimensional version of it in plastic or other materials.

  It works like this: a designer uses computer-assisted design software to create a three-dimensional model of an object. Another program then “slices” the model into thin sections and instructs the “printer” to lay down an exact replica of the section in plastic (or other types of) granules which are then fused to become a solid layer. The process is repeated, slice by slice, until the entire object has been made.

  What comes irresistibly to mind the first time one sees a 3D printer in action is Arthur C Clarke’s famous observation that “any sufficiently advanced technology is indistinguishable from magic”. You’re sitting there watching the machine busily going about its business and then, suddenly, there’s a complex, fully functional object with moving parts – for example the roller-bearings that are an essential component in every thing that runs on wheels. And then you realise that this is not a technology for making toys and garden gnomes, but something that could transform manufacturing.

  Why? Because up until now, manufacturing has been dominated by economies of scale. The upfront costs of “tooling up” to manufacture anything – whether it’s roller bearings or automobiles – using conventional materials and assembly methods are huge, so you have to stamp out many thousands of identical products in order to get the price of each one down to a reasonable level. But with 3D printing, the tooling-up costs are much less – essentially consisting of the costs of building the computer model of the product. And since it’s easy to tweak a computer model – it’s just software, after all – small production runs suddenly become economic. So the technology could enable a shift from the mass production bequeathed to us by Henry Ford to what some people call “mass customisation”.

  The disruptive significance of this has yet to dawn on many governments and corporations. But some observers – for example writers for that great cheerleader of capitalism, the Economist – are trying to attract their attention by dubbing digital-driven manufacturing the “third Industrial Revolution”. “Digital technology has already rocked the media and retailing industries,” says the Economist, “just as cotton mills crushed hand looms and the Model T put farriers out of work. Many people will look at the factories of the future and shudder. They will not be full of grimy machines manned by men in oily overalls. Many will be squeaky clean – and almost deserted… Most jobs will not be on the factory floor but in the offices nearby, which will be full of designers, engineers, IT specialists, logistics experts, marketing staff and other professionals. The manufacturing jobs of the future will require more skills. Many dull, repetitive tasks will become obsolete: you no longer need riveters when a product has no rivets.”

  Quite so. There’s just one fly in this techno-Utopian ointment. Just suppose the Economist is right – that digital manufacturing really does wipe out the low-level manufacturing jobs currently provided, here and overseas, by older technology. What then happens to the hundreds of millions of people who will have no employment (not everyone can become “designers, engineers, IT specialists, logistics experts”, after all), and who, incidentally, will not have the disposable income to purchase the wonderful products created by digital manufacturing? 3D printing may indeed be indistinguishable from magic; but it could turn out to be of the blacker variety.

   

  Source:  Guardian.co.uk
  

• Опитаха се да отвлекат българския посланик в Йемен

  Българският посланик в Йемен се отърва с леки наранявания, след като маскирани въоръжени нападатели откриха в събота огън по колата му в столицата Сана и се опитаха да го отвлекат, съобщи западен дипломат, цитиран от Ройтерс.

  Временно управляващ на посолството ни в Сана е Борис Борисов.

  По думите на дипломата посланикът е бил заедно със съпругата си по време на нападението. Тримата нападатели поискали да го измъкнат от колата, но той не се подчинил и подкарал, след което те открили огън по автомобила. Дипломатът е бил ранен в окото от счупено стъкло, посочва БТА.

  Посланикът и съпругата му се спасили, като избягали в близкия търговски център, каза очевидец. Силите за сигурност пристигнали на място малко след инцидента. Българският дипломат не е бил придружаван от телохранител.

  „Не знаем дали те (нападателите) са били от местно племе, които са забелязали дипломатическата табела на колата, или са бойци на Ал Кайда, които са целели отвличане за откуп“, каза дипломатическият източник на Ройтерс. Агенцията отбелязва, че похищенията на чужденци и йеменци са често явление в тази бедна страна на Арабския полуостров, където недоволни племена използват заложниците като средство за натиск срещу властите. Пленниците често биват освобождавани невредими.

  През март т.г. един саудитски дипломат бе отвлечен в южен Йемен от свързана с Ал Кайда групировка. Похитителите искаха да бъдат освободени от саудитски затвор техни близки. После дипломатът бе освободен, отбелязва Ройтерс.

  Източник:   Dariknews.bg

   

  В съобщение до медиите по повод опита за отвличане на българския посланик в Йемен външният министър Николай Младенов заяви:

  Шокиран и възмутен съм от опита за отвличане и насилието над българския посланик в Сана, г-н Борис Борисов. Нападенията на дипломатически представители са в разрез с основните принципи на международните отношения. В случая с г-н Борисов става дума и за искрен приятел на йеменския народ, който от години работи не само в интерес на българските граждани в Йемен, но и в помощ на прехода в страната. Радвам се, че посланик Борисов е в добро здравословно състояние, като съвсем скоро той ще бъде повикан в София за допълнителни медицински прегледи. Очакваме йеменските власти да предприемат спешни мерки за разкриването на извършителите на това грубо посегателство, както и да предотвратят възможността за такива инциденти занапред. Политическите и племенни разногласия в страната следва да се решават със средствата на политическия диалог, а не чрез насилие.

  Източник:    Дирекция „Информация и комуникация“ на МВнР

• Животът е паралелен, но траекторията е еднаква…

  За Катерина Стойкова и моста от думи, който заличава граници

  Eлка Василева, Gramofona.com

  .

  

  Животът на всички емигранти си прилича, животът на всички емигранти е различен по своему…  Казано е почти по Толстоевски, но е вярно. Всеки, който е напуснал родината си, има своята история. Независимо дали е българин, руснак, хърватин… Защото за да замени дома си с някакво хипотетично по-добро бъдеще, мотивите са били достатъчно силни. Някои се връщат, други се опитват да се адаптират, да приемат другия начин на живот… Но не забравят!

  С Катето Стойкова ме свързва добро приятелство от предишния Бургас, когато бяхме някак си по-чисти, по-бистри… И когато беше все едно дали имаш 5 или 500 лева в джоба. Защото вместо монети в джобовете си носехме последните си стихове. И когато получих нейното писмо, заля ме същата носталгия, която изпитва и тя от хиляди километри разстояние. Разтърси ме… Разплака ме… Затова, вместо да разказвам за Катето, предпочетох  да представя нейната история така, както я разказва тя самата.

   

  

  Мила Ели,

  Животът в САЩ е много различен, и все пак същият. И тук хората стареят, побеляват им косите, окапват им зъбите. Животът е паралелен, но траекторията е еднаква. Аз съм различен човек сега, след 17 години в Америка, но със сигурност щях да съм различен човек и в България, 17 години по-късно. Каква щях да съм ми е невъзможно да знам, за което се радвам.

  Дълги години потисках носталгия, страхувах се да призная пред себе си колко ми липсва родното. Заминах през 1995 г. Бях на 24. Върнах се за първи път след осем години.  Плаках постоянно – когато се изправих пред некролога на майка си, когато се натъкнах на гроба на Янаки Петров, когато не намерих малката стаичка в центъра на града, където често се събираха бургаски поети и писатели. Всичко беше различно. Езикът се беше променил, улиците, приятелите ми не бяха същите. Аз исках не само да се върна в града, аз исках да се върна пак във времето. Не става така. Колкото и да стоиш под часовника пред хотел България, не можеш да върнеш времето. Нито пък хората, които са си отишли. Димитрина Баева, Николай Искъров, Христо Фотев. Когато ме изпращаше за Америка, баба ми ми каза „няма да те видя повече“. И така стана.
  Тъжно ми е, когато се прибирам в Бургас. Ето защо:

  Посещение 2

  Когато идвам в България,

  умират хора. Мама

  влиза пак в гроба си

  и остава там, покрита с камък.

  Не е у дома, в магазина,

  на спирката, не я виждам

  по булевард Богориди.

  Знаеш какво казват – ако

  стоиш и чакаш

  всички, които познаваш

  ще минат оттам.

  Още време ми трябва.

   

  За мен Бургас е символът на България. Вчера се срещнах със студенти от Трансилвания Юниверсити, и голяма част от въпросите им бяха относно писане на два езика, имиграция и сливане на различни култури. Често говоря за Бургас. Тук, в Лексингтън, Кентъки, основах поетичен кръжок по модела на Бургаския „Христо Кърпачев,“ който посещавах много години. До последния си дъх ще съм благодарна на всички, които бяха част от него. И до този момент ги считам за едни от най-скъпите си приятели.

  Прописах стихове на осем годишна възраст. Писах постоянно до момента, в който стъпих на американска земя. После спрях и не написах нито ред през следващите единадесет години. Сега си мисля, че това беше цената, която платих за имиграцията. Понякога Starbucks слагат цитати и сентенции по чашите с кафе. Така ми попадна следната мисъл. „Да се провалиш е трудно, но успехът е по-коварен. Комбинацията от пари, похвали и възможности може да те отведе много далече от мястото, където трябва да бъдеш.“ Точно това се случи с мен.

  * * *

  Ти какво искаш? Свобода или смърт.

  То какво иска? Хляб или зрелища.

  Ние, вие, те? Труд и уважение.

   

  Само тя не знае и се оглежда и се ослушва и опитва и опипва и се моли и разпитва и пътува и мъдрува и си тръгва и се страхува да не би да вземе каквото не иска и се чуди и се труди като луда и отказва и очаква и раздава и твърди, че няма нужда от нищо.

  Не писах единадесет години. Имах чудесна, висококвалифицирана работа. Работех почти денонощно. После изведнъж написах стихотворение. На английски. Казвала съм неведнъж, че тогава отново се почувствах човек. Като че ли нещо в мен отново оживя, като че ли пак станах себе си. Оттогава изминаха пет години. Всичко се промени, и като че ли попадна на мястото си. Завърших магистърска степен по изящни изкуства, специалност поезия. Няколко мои книги бяха публикувани. Създадох радио шоу и издателство.  Бих казала, че сега пиша и на английски и на български по равно.

  Но ако трябва да кажа какво най-много ми липсва, това определено е езикът. Българският не е около мен, не съм потопена в него като в море. А за поет това е важно.

  * * *

  Език мой, враг мой.

  Без тебе – кръв в устата.

  Преглъщам, латинските

  серифи дращят.

  Език мой, брат мой.

  Разкрасен, перфориран –

  метална топка се търкаля

  по зъбите като перверзен боздуган.

  Език или смърт.

  Език мой, труп мой.

  Език мой, други мой приятелю,

  когото предадох.

  Невинният бяга гузен.

  Език мой, вик мой –

  вик от срам.

  Език мой, лък мой –

  отпускам те безстрелно.

  Език мой, дом мой.

  Прости ми. Няма ме.

   

  Вчера пристигна най-новата ми поетична книга. Казва се “The Porcupine of Mind”  и е на английски. На български заглавието се превежда като „Таралежът на ума“. Втората част е почти изцяло относно имиграция, носталгия, компромиси и т.н. Трябва да отбележа, че американците разбират тези стихове, харесват ги и се вълнуват. Премиерата на тази книга ще е на 24-ти май. Няма нужда да обяснявам на читателите на „Бугразлии зад граница“ защо избрах тази дата. Но на американската публика ще трябва да обясня. И ще го направя с удоволствие!

  Чакам с нетърпение това лято. Имам планове да прекарам два месеца в Бургас. От средата на август до средата на октомври. Особено се радвам, че ще съм в родния си град на първи октомври – денят на поезията. Последният път беше през 1994 г. Много се вълнувам.

  Посещение

  Посещавам родината си като охлюв,
  който се опитва да се намести пак
  в старата си черупка. Ден след ден
  се провирам навътре, назад, обратно
  по часовниковата стрелка.

  Черупката е грапава и тясна, отваря рани
  по изнежени места.

  Но аз упорствам, плача над гробове, ям таратор,
  докато се впиша в старите си очертания.

  Накрая съм красива. Светя.
  Тук съм.

  Охлюв е най-красивата дума – казва синът ми,
  който учи български. – Мислех си,
  че означава любов.

  
  

• Homo Pomiaricus / Хора-помияри

  

  Страната ни за пореден път влезе в световните новини. Както винаги в черен, негативен план. Заради разигралата се трагедия, надхвърляща дори и Шекспировия „Крал Лир” – предаден от най-близките си, а в случая с човек, погубен от родината си, която така всеотдайно е обичал. Перфектен материал за роман на абсурда, хорър по Хичкок и всичко най-черно в изкуството. Известният в чужбина, но анонимен в страната си възрастен професор Ботьо Тачков почина от рани, несъвместими с живота, дори за млад човек. В буквалния смисъл на думата – изяден от глутница кучета – в София, претендираща за „европейска”, че и столица на културата. Може би единственото европейско е това, че географски няма как да е в Африка, въпреки че в икономически и социални класации отдавна е в компанията на държавите от този континент.

  Това събитие предизвиква в нормалните хора гняв. Справедлив, но безсилен от нерешаване на многолетен проблем, достигнал до степен на напреднала гангрена. А за спасение от нея има един-единствен изход – ампутация. С интерес гледаме по „Animal Planet”, в безопасната близост на телевизионния екран, как хищници разкъсват, по правило, отделили се от стадото малки или болни и възрастни екземпляри. В дивата природа те са санитарите в хранителната верига. Но сами хора, деца или възрастни не можем да бъдем жертви в собствения си ареал на обитаване, където няма място за хищници. Местото, в което живеем, работим и учим и сме под заплахата да попаднем в клопката на глутницата. Защото човекът, дори невръстен, възрастен, или болен е ЧОВЕК, а човешкия живот просто няма цена.

  Воден от тези съображения, публикувах в блога си djani.blog.bg и в профила си във Facebook открито писмо до печатните и електронни медии в страната ни. Темата – решаване на проблема с безстопанствените животни. Разпратих го до основните ни телевизии, БНР и някои местни печатни издания, дори и до ломотещия неразбрано Омбудсман на републиката.

  Очаквано – глас в пустиня. Никакъв отзвук!

  Окупираните, а може би купени от „природозащитни” НПО медии и държавни институции мълчат като риби или плещят глупости за това, как кастрираната зъбата напаст са вече херувимчета, забравили инстинкта си да се събират в глутници и да нападат и разкъсват, когато са гладни. Примерите са хиляди годишно.

  А тук въобще не става дума за заболеваемостта от ехинококоза /кучешка тения/, по която сме на престижното първо място в Европа и на второ в света /след Индия/. В 7-милионната ни страна броят на заболяванията са 70 % от общите за 550 милионния ЕС!!!

  Както вече нееднократно писах, учудващ е милозливият, бих казал мазохистичен отзвук от страна на хапаната, лаяната, заразявана с болести, одрисквана и всякак тормозена от това бедствие общественост.

  В България стана традиция организирано, агресивно и привилигировано малцинство да налага мнението си над роптаещото, но пасивно мнозинство. Това не означава, че то няма права. Защо у нас неправителствените организации са се вторачили само в правата на ограничени общности, на които често незаслужено издействат и делегират права, като същевременно отнемат такива на преобладаващото, а често и огромно мнозинство?

  Може би най-жалкото в случая е, че медиите използват подобни събития за журналистическа врява и вдигане на н.в. рейтинга на изданието или медията си. Но по същество пригласят на официалната политика, която на практика цели увековечаване на проблема. Именно тях и всички институции, призвани да решат този и други остри социални проблеми визирам в заглавието на коментара – HOMO POMIARICUS.

  Трябва ли да се учудваме на това, че маса проблеми, подобни на тоя, стоят нерешени. Неизясненените докрай проблеми образуват в общественото тяло огнище на инфекция, постоянно изсмукващо енергия. Така стигаме до компромиса. А той е високата цена на страхливците, която плащаме всички ние.

  Повече по темата – коментарите „Зоофилия ли, що ли?”, „За търпимостта” и в новелата „Живот в кучкарника” в блога ми.

   

  Светослав Атаджанов,
  

  Djani.blog.bg

   

  

• Потготвя се антология на българската поезия в САЩ

  Сборникът ще излезе най-късно до 30 юни 2013 г.

  От март тази година започна подготовка за издаването  на Антология на съвременната българска поезия, която предстои да публикувана на английски в САЩ. Подборът и редакцията ще осъществи Катерина Стойкова-Клемър*, главен редактор и собственик на издателство „Аксентс Пъблишинг”, издател на антологията. Всеки български поет може да кандидатства за участие в изданието със стихове (на български) в обем от не повече от 10 стандартни страници. Необходимо е да се приложи кратка биобиблиография. Текстовете трябва да бъдат изпратени лично от автора или от наследилите авторските му права на адрес [email protected].

  Няма такса за участие. Краен срок за изпращане на стихотворенията: 31 декември 2012 г. Избраните за участие в антологията автори и творби ще бъдат обявени до 31 януари 2013 г. Издателството предвижда антологията да бъде отпечатана до 30 юни 2013 г., като участниците в книгата ще получат екземпляр от нея на посочен пощенски адрес.

   

  ––––––––––––––––––––-

  * Катерина Стойкова-Клемър е родена на 4-ти юни 1971 г. в Бургас. Завършва Бургаския свободен университет, специалност “Електроника и електротехника”, и се преселва в САЩ през 1995 г. Там завършва магистърска степен по компютърни науки в Рочестърския технологичен институт, има и магистърска степен по бизнес администрация от “Вирджиния Тек”. Работила е като хардуерен инжeнер, програмист и мениджер в IBM и Lexmark International. Завършила е магистърска степен по изящни изкуства, специалност поезия в “Сполдинг Юниверсити” в Луивил, щата Кентъки. Катерина пише стихове и проза на български и английски, обича също да превежда поезия на двата езика. Тя е основател и ръководител на кръжоци по поезия и проза в Лексингтън, Кентъки, където живее в момента. Катерина е автор на двуезичната поетична книга “The Air around the Butterfly / Въздухът около пеперудата” (Факел Експрес, 2009), „Неделимо число” ( Факел Експрес, 2011) и англоезичната “The Most” (Finishing Line Press, 2010). Нейни творби са номинирани за награди като Pushcart, Best of the Web и AWP Intro Award. От януари 2009 г. Катерина е водещ на „Акценти“ – седмично радио шоу за литература, изкуство и култура, което се излъчва на английски по радио WRFL 88.1 FM в Лексингтън. През януари 2010 г. Катерина основа Accents Publishing – издателство, чиято цел е да допринесе към обмена на литература между различни езици и култури. От 14 септември 2008 г. Катерина Стойкова-Клемър е зам. главен редактор на английското издание на Public Republic.

  Източник:  Fakel.bg

• Миша Майский: “От сердца к сердцу”

  С 27 по 29 апреля 2012 года в США состоялись
  гастроли камерного оркестра “Солисты Москвы” под управлением Юрия Башмета. Среди исполняемых произведений – Концерт Й.Гайдна до мажор для виолончели с оркестром. Солист – один из самых блистательных музыкантов нашего времени Миша
  Майский.

  …Он выступает на крупнейших сценах Европы. В Японии за последние двадцать шесть лет побывал
  тридцать девять раз и сыграл почти триста пятьдесят концертов. В мае будет юбилейное, сороковое турне. А вот в Америке бывает редко, и поэтому каждый
  концерт с его участием превращается в событие. Перед новым американским турне Миша Майский рассказал о родителях и своей фамилии, музыке и музыкантах,
  тюрьме, втором дне рождения и своих двух жизнях. Но сначала – о Концерте Гайдна.

   “Для меня музыка – живой организм”

   

  –       Кто-то из музыкантов назвал Виолончельный концерт Гайдна Библией для виолончелиста…

  –       Я, честно говоря, не согласен с этим определением.
  Когда речь идет о Библии, я всегда говорю о Шести сюитах Баха для виолончели. Если музыка для меня – религия, то виолончельное соло в сюитах Баха – Библия. До мажорный виолончельный концерт Гайдна замечательный, я его очень люблю и с удовольствием играю, но я бы не превозносил его до такой степени. Для меня гораздо труднее играть другой концерт Гайдна – ре мажорный.

  Обычно Миша Майский проводит интервью на английском языке, и, по его собственному признанию, у него есть стандартный
  ответ на вопрос об интерпретации: “Английский – не мой главный язык. И мой первый язык, русский – не самый главный. Мой главный язык – язык музыки. Поэтому когда люди спрашивают меня о музыке, я отвечаю, что все свои чувства я предпочитаю выражать не словами, а самой музыкой. Как сказал Эрнст Теодор Амадей Гофман: “Музыка начинается там, где кончаются слова”.

   –       Вы любите говорить, что главное для музыканта – “читать между нотами”. А что написано между нотами Виолончельного концерта Гайдна? Он кажется праздничным, но я бы не назвал его каким-то особо сложным?

  –       Совершенно верно. Именно поэтому я не согласен называть его Библией. Он гораздо проще. Говоря о том, чтобы читать между нотами, я имею в виду чувства и выражения. Некоторые композиторы не писали указаний, как исполнять их произведения. Бах, например, для виолончелистов не оставил никаких указаний. Но даже когда они есть (как у Бетховена), невозможно все выразить через ноты. Мы интерпретируем музыку, и каждый раз делаем это иначе. Это зависит от самочувствия, акустики зала, публики, дирижера, оркестра. Поэтому каждый концерт уникален. Когда Сергей Рахманинов играл концерт Бетховена, молодой дирижер сказал ему: ”Маэстро, принимаю любую вашу интерпретацию – сделаю все, как вы хотите”. Рахманинов ответил: “Вы знаете, я не эксперт по Бетховену. Может, мы сыграем просто так, как написано?” И еще одна история на эту тему. Молодой Тосканини пришел к Верди и сказал: “Маэстро, я в одном месте хотел бы сделать небольшое аччелерандо”. – “Конечно, Артуро, пожалуйста.” – “А вот здесь, маэстро, я очень хочу сделать диминуэндо.” – “Конечно, Артуро.” – “А в этом месте, может быть, небольшое ритардандо?” Верди не выдержал и воскликнул:  “Дорогой Артуро, это все в музыке”! Есть какие-то вещи, которые не только написаны в нотах, но и подразумеваются… Важное качество исполнителя – любить и уважать исполняемую музыку и аудиторию, перед которой мы выступаем, больше себя.

  –       Когда я слушаю ваши записи, у меня всякий раз возникает ощущение, что музыка великих композиторов-классиков написана вчера. Как вам удается исполнять классическую музыку так современно?

  –       Музыка на бумаге дремлет – мы, музыканты, ее оживляем. Когда меня спрашивают, исполняю ли я современную музыку, я всегда
  отвечаю: “Конечно, я играю Баха!” Потому что для меня музыка Баха сегодня так же современна, как триста лет назад. Каждый раз во время концерта она оживает по-новому. По крайней мере, я на это надеюсь. Для меня музыка – живой организм.

  –       Вы учились в двух лучших консерваториях мира – Московской и Ленинградской. При этом играете вы совсем не так, как вас учили. Как вы полагаете, ваша уникальная техника, распределение смычка, особый звук вашей виолончели – откуда все это?

  –       Есть разные степени общения музыканта с аудиторией. Первый, базовый, технический уровень общения – звуки, которые
  достигают ушей слушателей. Без этого музыки нет. Без звуков получается Джон Кейдж. Следующий уровень общения – интеллектуальный. Через звуки мы передаем музыкальные идеи. Они попадают не в уши, а в мозг. Но я уверен, что существует еще более высокий уровень взаимоотношений музыканта со своими слушателями: от сердца к сердцу. В этом отличие хорошего музыканта от великого. В этом есть что-то мистическое. Эти моменты запоминаются на всю жизнь, и, я думаю, они объясняют суть нашей профессии. Музыка, идущая от сердца исполнителя, – то, что делает его уникальным. Это касается всех, включая дирижера. Взмахом дирижерской палочки дирижер в состоянии изменить звук целого оркестра. В 1974 году у меня был первый тур по США с Израильским филармоническим оркестром. Я три раза играл Вариации на темы рококо П.Чайковского с тремя разными дирижерами: сэром Эндрю Дэвисом, Зубином Метой и Даниэлем Баренбоймом. Каждый день я смотрел по сторонам, чтобы убедиться, какой оркестр вокруг меня. Не просто интерпретация – звук на каждом концерте был другим!

  –       С Юрием Башметом вас связывают долгие годы совместного музицирования. С чего началось ваше знакомство?

  –       Мы знакомы настолько давно, что я, честно говоря, уже не помню, с чего оно началось. Мы действительно много и часто играли камерную музыку на разных фестивалях. На фирме Deutsche Grammophone мы записали Квартеты Брамса с Гидоном Кремером и Мартой Аргерих. Башмет – один из
  величайших музыкантов нашего времени. Я счастлив, что у меня будет возможность сыграть с его замечательным оркестром “Солисты Москвы”.

  –       За десятилетия активной творческой жизни вы играли, наверно, со всеми великими оркестрами, дирижерами и исполнителями. Но есть особый, я бы сказал, “ближний” круг Миши Майского. Вы упомянули Марту Аргерих, Гидона Кремера, Юрия Башмета. Кто еще входит в ваш “ближний” круг?

  –       Сначала – об учителях. Я всегда говорю, что я – самый счастливый виолончелист мира, единственный, кто учился у Ростроповича и
  Пятигорского. Для меня эти люди были не только великими музыкантами, но и великими педагогами, и мое общение с ними не было формальным общением ученика с учителем. Ростропович стал моим вторым отцом в моей первой жизни. Я начал с ним заниматься через несколько месяцев после смерти отца. Он меня принял очень тепло. Может быть, потому, что всегда хотел иметь сына. Незадолго до смерти он сказал: “Ты для меня, как сын”. Когда я покинул Советский Союз и начал новую жизнь, я встретился в Калифорнии с Пятигорским. Он был очень болен, и я для него стал последней возможностью передать огромный опыт молодому музыканту.
  Наше общение длилось четыре месяца, и, возможно, это были лучшие четыре месяца в моей жизни… Я исполнил двадцать концертов и сделал три записи с великим Леонардом Бернстайном. В Иерусалиме, в августе 1973 года я встретился с Пабло Казальсом. Ему было девяносто семь лет, это было за два месяца до смерти… Учась в Московской консерватории, в 1969 году я сыграл Сонаты и вариации Бетховена с Раду Лупу – одним из уникальнейших пианистов нашего времени. С Гидоном Кремером мы вместе выросли в Риге, потом учились в Московской консерватории.
  Сорок лет назад я сделал с ним первую запись для Deutsche Grammophone – Двойной концерт Брамса. Я часто играю с замечательными музыкантами Юлианом Рахлиным и Максимом Венгеровым, недавно записал альбом с Вадимом Репиным и Ланг
  Лангом. Особое место в моей жизни занимает Марта Аргерих. Мы дружим на протяжении тридцати семи лет, и я надеюсь, что впереди у нас столько же. Мы сначала стали друзьями, а потом начали музицировать вместе.

  –       Я читал, что в рижской школе вы сидели за одной партой с Михаилом Барышниковым.

  –       Да, когда мне исполнилось восемь лет и я поступил в музыкальную десятилетку учиться играть на виолончели, мы действительно сидели с ним за одной партой. В четырнадцать я уехал в Ленинград заканчивать десятилетку, а он окончил школу в Риге. Я уехал учиться в Московскую консерваторию, а он приехал в Ленинград. В 1974 году, когда я был на фестивале в Мальборо, он остался в Америке. Я тогда был в Лос-Анджелесе, учился у Пятигорского, и он меня нашел. К сожалению, мы не так часто видимся. Я очень
  редко бываю в Америке, а он, в основном, в Нью-Йорке. Но мы – старые друзья.

  –       Наверно, эта школа в Риге – единственная, где два гения сидели за одной партой?.

  –       Со словом “гений” я был бы очень осторожен. Бах был гением, Моцарт, Бетховен, Шостакович. По сравнению с ними мы-исполнители
  кажемся такими маленькими…

  “Я пытаюсь увидеть наполовину полный стакан”

  –       Большое значение в вашей судьбе сыграл Международный конкурс имени Чайковского 1966 года…

  –       В 1966 году я стал лауреатом Шестой премии конкурса Чайковского. Я был самым молодым и единственным участником конкурса из Советского Союза – не учеником Ростроповича. Ростропович сделал все, чтобы я получил диплом и через четыре года мог участвовать в следующем конкурсе. Он уже тогда запланировал взять меня в свой класс, что и случилось. Он собирался за четыре года подготовить меня на Первую премию. Но через четыре года ровно во время конкурса я сидел в Бутырской тюрьме, а потом был сослан в Горьковскую область.

  –       Правда, что причиной ареста был донос?

  –       Никто не знает. В январе 1969 года моя сестра с мужем и детьми эмигрировала в Израиль. Когда они получили разрешение на выезд, моя жизнь изменилась. Власть стала подозревать, что я хочу закончить учебу у Ростроповича в Московской консерватории, получить диплом и только потом уехать. Они решили сделать все возможное, чтобы не позволить мне получить диплом. Способ был найден: арест и тюрьма. Мне надо было сдать три экзамена. Экзамен по камерной музыке я сдал досрочно, сыграв концерт с Раду Лупу. Несданными оказались два: по виолончели и научному коммунизму. Это то, что мне не хватает до полного диплома! (Смеется.) Но я получил более полное высшее образование благодаря полутора годам, которые вместо последнего курса консерватории провел в Бутырской тюрьме и в поселке Правдинск Балахнинского района Горьковской области на целлюлозно-бумажном комбинате, где делали бумагу для газеты “Правда”. Там я лопатой грузил восемь грузовиков цемента в день, по десять тонн. Строил коммунизм. Увы и ах, безуспешно. В этом моя вина, очевидно. (Смеется.) По статье, по которой меня судили, мне полагалось от трех до восьми лет, а я получил полтора года условно. Помните анекдот, как два старых друга встречаются после многих лет. Один спрашивает другого: “За что тебя посадили на пятнадцать лет?” – “Да ни за что!” – “Нет, ни за что давали двенадцать.” В моем случае то, что я получил полтора года условно, было как раз ни за что. У меня не было судимости, тем не менее я был обязан работать в местах, определяемых органами. Рабочей силы не хватало.

  –       У вас было чувство обиды, когда вы приехали через много лет на Родину?

  –       Любой опыт полезен, и в любой ситуации я пытаюсь находить позитивные элементы. Стакан может быть наполовину полон или наполовину пуст – в зависимости от вашего взгляда. Я пытаюсь увидеть наполовину полный стакан. Арест, тюрьма – опыт, который помог мне в дальнейшей жизни. Я не только не обижен, но и благодарен судьбе.

  –       Во многих интервью вы говорите о вашем втором дне рождения 7 ноября 1972 года – дне, когда вы уехали из Советского Союза.

  –       Каждый год я праздную этот день. В день пятидесятипятилетия Революции, когда в Москве на Красной площади, как всегда,
  был большой парад, в девять утра я приехал ночным поездом в Вену и начал новую жизнь на свободе.

  –       В июне прошлого года в Страсбурге вы с Евгением Кисиным, Мартой Аргерих и Гидоном Кремером участвовали в концерте в знак солидарности с Михаилом Ходорковским. Могут ли музыканты, деятели культуры повлиять на полических деятелей?

  –       Надо на это надеяться. Музыка не может разбить стены, но она может помочь людям развить положительные эмоции и чувства.
  Красота мира помогает в борьбе с насилием. Мы должны приложить все усилия, чтобы сделать маленький мир, в котором мы живем, лучше. Я полагаю, что музыка и музыканты имеют определенные обязанности и возможности в этом отношении.

   “Вся жизнь впереди”

  Миша Майский играет на виолончели 1720 года работы итальянского мастера Доменико Монтаньяно. Он познакомился с ней 29 ноября 1973 года…

  –       Ходят преувеличенные легенды, что я получил виолончель в подарок от анонимного мецената. На самом деле, это не совсем так.
  Анонимным меценат был в том смысле, что его никто не знал. Он продал мне эту виолончель за символическую цену, но в то время количество нулей в конце не имело для меня значения – у меня были только долги. Несколько людей в Нью-Йорке собрали деньги в Американо-израильском культурном фонде и выкупили эту виолончель для меня. Я влюбился в нее с первого дня, с первого звука, с первого прикосновения. Каждый год 29 ноября мы празднуем очередную годовщину “свадьбы”. Уже тридцать девятый год мы вместе, и я надеюсь, что впереди у нас еще много счастливых лет.

  –       Вы о своей виолончели говорите так, как о возлюбленной…

  –       Да, в наших отношениях есть что-то уникальное и мистическое. За ней надо ухаживать, у нее есть характер. Когда я плохо себя
  чувствую, моментально вижу, как виолончель заражается от меня; когда пытаюсь компенсировать усталость слишком агрессивной энергией, получаю отпор от моей чувствительной дамы. С ней нужно обращаться соответствующим образом.

  –       Вот цитата из вашего интервью: “Я никогда не чувствовал себя дома, будучи в России. Я всегда чувствовал, что я там родился по ошибке судьбы”… Может быть, это связано с тем, что вы родились в Латвии – не в России?

  –       Я всегда это отмечаю. Мои родители жили на Украине, там родились брат и сестра. В 1945 году мы переехали в Ригу. Там я и
  родился. Мой отец был невероятным идеалистом, членом КПСС. Он по-настоящему верил в коммунизм. Его настоящая фамилия была Богуславский. После Революции мальчишки дразнили его: “Слава Богу, Богу слава…”. Он сменил фамилию на Майский из-за 1 мая. Хотел быть Первомайским, но потом сократил. Получилось – Майский. Мама с бабушкой говорили между собой на идиш, но при детях замолкали – отец не разрешал. В 1948 году он пострадал из-за антисемитизма. Потерял работу, его выгнали из партии. После XX съезда перед ним извинились, но работы он больше не получил… Мама болела, отец подрабатывал, где мог, и мы буквально бедствовали. Жизнь была очень непростая. Мы сталкивались с антисемитизмом всю жизнь. Именно поэтому в Советском Союзе я себя никогда не чувствовал, как дома.

  –       А где вы чувствуете себя дома?

  –       Я – космополит. Родился в Латвии, вырос в России, репатриировался в Израиль, живу в Бельгии, чувствую себя в большей степени европейцем, играю на итальянской виолончели французскими смычками на немецких струнах, езжу на японской машине, у меня швейцарские часы, индийское ожерелье, которое я постоянно ношу с собой. Моя первая жена была американка, вторая –
  итальянка. Ее отец из Шри-Ланка… У меня четверо замечательных детей. Все они родились в разных странах: дочка – в Париже, старший сын – в Брюсселе, семилетний сын – в Италии, двухлетний – в Швейцарии. Я чувствую себя дома везде, где люди любят и понимают классическую музыку. Как ни странно, сейчас я себя чувствую более молодым, чем тридцать девять лет назад, когда приехал на Запад. Тогда мне казалось, что я очень старый и вскочил на подножку уходящего поезда. Теперь – наоборот. Может быть, потому, что у меня маленькие дети и молодая, красивая жена. Я совершенно не тороплюсь, у меня масса времени, вся жизнь впереди. Я люблю цитировать слова одного известного комедийного актера. На его девяностолетие в Голливуде устроили большой прием. Свою речь он начал словами: “Я прожил замечательную половину жизни. Надеюсь, что вторая будет еще лучше”. На иврите мы всегда желаем друг другу прожить до ста двадцати! Четыре года назад я только перешагнул рубеж шестидесяти, только начал вторую половину моей второй жизни, и надеюсь, что она будет лучше первой.

   Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/
  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1-2. Миша Майский. Фото Дэна Поргеса

  Фото 3-4. Миша Майский

• International Voices Project представляет… “Эту женщину звали Анной”

  “Голоса мира” – так бы я перевел название фестиваля “International Voices Project”, который вот уже третий год проходит в Чикаго. “Голоса мира” – это серия
  презентаций пьес молодых драматургов из разных стран мира. Фестиваль проходит под патронажем консульств стран, чьи представители участвуют в презентациях. “Голоса мира” – самый большой фестиваль подобного рода в США. Трудно подобрать
  определение тому, что происходит на сцене. Неправильно назвать это читкой пьесы, ибо каждая пьеса не просто читается, а разыгрывается профессиональными актерами под руководством режиссера. Вместе с тем это не настоящий спектакль,
  поскольку отсутствуют декорации, костюмы, реквизит. Это, скорее, представление текста, наметки к будущим постановкам. После каждой презентации актеры и
  режиссер остаются в зале и обсуждают пьесу со зрителями, после чего всех ждет вечеринка, организуемая консульствами.

  В этом году фестиваль проходит с 8 мая по 17 июля.
  “Голоса мира” представляют пьесы восьми драматургов из Аргентины, Германии, Египта, Канады, Украины, Франции, Швейцарии и Швеции. Особый интерес
  представляет презентация пьесы украинского драматурга Анны Яблонской “Язычники”
  (“The Pagans”).

   

  Анна Яблонская родилась в Одессе. Когда ей было четырнадцать лет, вышел первый сборник ее стихов. Вскоре Аня перешла от стихов
  к прозе, увлеклась драматургией. Ее пьесы получали призы на престижных международных конкурсах и фестивалях.

  Яблонская – лауреат Международного конкурса драматургов “Евразия-2008” за пьесы “Видеокамера” и “Выход к морю”, обладатель специального приза жюри III международного конкурса современной драматургии “Свободный театр” за пьесу “Видеокамера” и приза журнала “Современная драматургия” IV конкурса “Свободный театр” за пьесу “Пустошь”, приз за лучшую драматургию на фестивале негосударственных театров “Курбалесия-2009” за пьесу “Лодочник”. Перечисление можно продолжать еще долго.

  24 января 2011 года в результате террористического
  акта Аня погибла в аэропорту “Домодедово”. Ей было двадцать девять лет, она была полна жизни и новых идей…

  Последним городом в ее жизни стал Санкт-Петербург.
  Она была там в декабре 2010 года на читке “Язычников”. Этой пьесе была присуждена премия “Искусство кино”, вручение которой пришлось на день гибели Анны. За месяц
  до того она должна была вылететь в Москву на сдачу этой пьесы, но нелетная погода не позволила. 17 декабря 2010 года Анна написала в “Живом Журнале”: ”Это всегда так происходит. Сегодня в Москве сдача “Язычников”. И сегодня в Одессе (именно сегодня!) – снегопад, метель, ветер, нулевая видимость, и аэропорт закрыт”.

  Аня Яблонская стажировалась в лондонском театре Royal Court. Вот как пишет об этом руководитель Белорусского Свободного театра Николай Халезин: “На эту стажировку Аня попала лишь благодаря своей пробивной силе, своей драматургической страсти.
  Украинский минкульт, как и Союз театральных
  деятелей, отказали Ане в трехстах долларах. Зачем стране Яблонская, когда у нее есть Тарас Шевченко, правда? Тем более за триста долларов. Мы сидели с ней в баре театра Royal Court, и она рассказывала про эти злополучные деньги, которые она готова была выплатить сама, но правила стажировки таковы, что за тебя должно заплатить твое государство. Руководство Royal Court сделало для Ани исключение, тихо нарушив свои правила, – наверное, почувствовав в этой смешной,
  трогательной и сильной девочке настоящего драматурга, предоставив аванс, который она с лихвой окупила”. А на апрель 2011 года планировалась читка “Язычников” в Royal Court. Читка состоялась, но без Ани. Николай Халезин вспоминает: “6 апреля нас пригласили в театр Royal Court. Все привычно и буднично, но на самом деле этот вечер не стал ни привычным, ни будничным. Читка пьесы Ани Яблонской “Язычники”. Полный зал – билетов не купить. В зале муж Ани Артем, Том Стоппард, руководство театра… Перед началом читки сидели с Артемом в театральном баре. Странное ощущение: кажется, будто Аня вышла, но скоро вернется, и мы пойдем смотреть презентацию ее пьесы. В какие-то моменты холодело внутри – Аня не вернется никогда. Мы говорим с Артемом буднично, шутим. Что внутри у обожающего мужа, потерявшего жену после того, как осколок бомбы пробил ей сердце в аэропорту “Домодедово”?
  Не знаю, как он выдерживает. Как смотрит читку, когда зал то взрывается хохотом, то напряженно молчит?”

  Аня Яблонская была в числе авторов международного театрального проекта Белорусского Свободного театра “Eurepica. Challenge”. Николай Халезин говорит, что “выбрали Аню, потому что знали, что она умеет бороться до конца. Когда засомневалась в написанном тексте, переписала; когда почувствовала неудовлетворенность – написала новый. Тихий боец, идущий до конца… В своем блоге, в “итогах 2010 года” она писала: “В последние дни много думаю о том, что Россия, Украина и Беларусь снова стали по-настоящему братскими республиками. Мы все разными дорогами пришли к одному и тому же. Это родство в горе, в диктатуре, в беде и слезах”. Она всегда говорила, что не может быть героем. Она смогла больше – оказалась “культурным героем”, способным своим творчеством выделиться на сером фоне украинской драматургии, где несколько избранных противостоят костной, убогой театральной системе… Ее любовь к мужу Артему и дочери Маше была безграничной. Ощущение непроходящей взаимной
  влюбленности с мужем; дочь, воспринятая Аней как подарок небес… То, что называется “счастливой семьей”… 21 декабря 2010 года она написала в своем блоге: “Мне кажется, у меня осталось очень мало времени”. Господи, как избежать подобных ощущений? Как растворить этот чудовищный фатум? Риторические вопросы, выбивающие слезу из любого, кто знал и любил Аню – невероятно красивого человека, отчаянно чувственную поэтессу, безумно талантливого драматурга… Жертву чужой войны…”.

  Перед вами – стихотворение Анны Яблонской “Railway Industrial”, опубликованное в журнале “Интерпоэзия” (2008, N3):

  это очень трансцендентально

  фотографироваться на вокзале

  пытаться поймать объективом и ртами

  хвосты уносящихся зданий

  запах расплавленного металла

  летний фальцет однорукого барда

  пирожки с мясом край измочаленного одеяла

  из окна плацкарта

  это чертовски концептуально

  ходить босиком по холодным рельсам

  можно почувствовать себя наскальным,

  плоским дожем апрельским

  или мелкой колючей галькой

  желтой насыпью полотняной

  это очень трансцендентально

  что эту женщину звали Анной

  Режиссер презентации – Адам Уэбстер (Side Project). Перевод на английский язык сделан Рори Малларки. Презентация проходит при
  поддержке Генерального консульства Украины в Чикаго.

  8 июня, 7.00 pm. Украинский институт современного искусства, 2320 West Chicago Avenue, Chicago IL 60622. Вход свободный, но по билетам. Их можно зарезервировать на сайте www.ivpchicago.org. Там же можно ознакомиться с программой фестиваля и расписанием показов. Справки по телефону 773-250-7055.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/
  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. ЛОГО фестиваля “International Voices Project”

  Фото 2-4. Анна Яблонская. Фото Николая Халезина (Лунд, Швеция, 10 марта 2009 года)

• Фестиваль камерной музыки (2012 North Shore Chamber Music Festival)

  С 6 по 9 июня в пригороде Чикаго Норсбрук состоится Второй фестиваль камерной музыки North Shore Chamber Music Festival. Художественный руководитель фестиваля – известный скрипач Вадим Глузман,
  исполнительный директор – его жена, пианистка Анжела Иоффе. В фестивале принимают участие лауреат премии “Грэмми” струнный квартет Pacifica, лауреат Avery Fisher Award кларнетист Александр Фитерстайн, пианист Адам Найман,
  виолончелист Марк Косовер и другие известные исполнители. Нас ждут интереснейшие программы камерной музыки.

  Фестиваль откроется 6 июня в 6.00 pm специальной
  презентацией, в которой примут участие молодые артисты International Center on Deafness and the Arts. Вход свободный для тех, кто приобрел билеты на вечерний концерт в 7.30 pm.

  6 июня, 7.30 pm. Первый концерт фестиваля называется “От дуэта к октету”. В программе – Рапсодия N1 Белы Бартока для
  скрипки и фортепиано (Вадим Глузман, скрипка; Анжела Иоффе, фортепиано), Струнный квартет N15 Л.ван Бетховена (струнный
  квартет Pacifica), пьеса “Бык Фердинанд” Алана Риду для скрипки и чтеца (Вадим Глузман, скрипка; в роли чтеца выступает декан Chicago College of Performing Arts, бывший президент Чикагского симфонического оркестра Генри Фогель), Октет для струнных
  Ф.Мендельсона (Вадим Глузман, скрипка; Ольга Кафер, скрипка; Симин Ганатра, скрипка; Сибби Бернхардссон, скрипка; Милена Паяро-ван де Стадт, альт; Масуми Пер Ростад, альт; Марк Косовер, виолончель; Брэндон Варнос, виолончель).

  8 июня, 6.00 pm. “Новое поколение”. Концерт молодых музыкантов с участием ансамбля Magical Strings of Youth of the Betty Haag Academy. Вход свободный для тех, кто приобрел билеты на вечерний концерт в 7.30 pm.

  8 июня, 7.30 pm. “От темноты к свету”. В программе –
  концертная баллада Ф.Шуберта “Пастух на скале” для голоса, кларнета и фортепиано (Хьюна Ю, сопрано; Александр Фитерстайн, кларнет; Анжела Иоффе,
  фортепиано), Струнный квартет N8 (струнный квартет Pacifica), “Моц-Арт” А.Шнитке для двух скрипок (Вадим Глузман и Сибби Бернхардссон), Фортепианное трио N1 И.Брамса (Адам Найман, фортепиано; Вадим Глузман, скрипка; Марк Косовер, виолончель).

  9 июня, 6.00 pm. Председатель совета директоров общества Страдивари в Чикаго (The Stradivari Society of Chicago) Джеффри Фуши и
  участники фестиваля представляют музыкальные инструменты работы Антонио Страдивари и Гварнери дель Гезу. На одном из таких инструментов – скрипке 1690 года работы Страдивари – играет Вадим Глузман. Эта скрипка, предоставленная музыканту Обществом Страдивари, раньше принадлежала основателю русской скрипичной школы, одному из величайших скрипичных педагогов Леопольду Ауэру. Вход свободный для тех, кто приобрел билеты на вечерний концерт в 7.30 pm.

  9 июня, 7.30 pm. Заключительный концерт фестиваля “Музыкальный калейдоскоп”. В программе – Сюита для скрипки, кларнета и фортепиано из балета “История солдата” И.Стравинского (Вадим Глузман, скрипка; Александр Фитерстайн, кларнет; Анжела
  Иоффе, фортепиано), “Tenebrae” О.Голийова для сопрано, кларнета и струнного квартета (Хьюна Ю, сопрано; Александр Фитерстайн, кларнет; струнный квартет Pacifica), Танго А.Пьяцоллы, Фортепианный квинтет С.Франка (Адам Найман, фортепиано; Вадим Глузман, скрипка; Сибби Бернхардссон, скрипка; Марк Косовер, виолончель; Милена Паяро-ван де Стадт, альт).

  6, 8 и 9 июня; The Village Presbyterian Church, 1300 Shermer Road, Northbrook, IL 60062. Билеты и абонементы на концерты фестиваля можно приобрести на сайте http://nscmf.tickets.html. До 21 мая действует скидка 10%. Справки по телефону 847-370-3984 или по электронному адресу office@nscmf.org. Полную информацию о фестивале вы найдете на сайте www.nscmf.org.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/
  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1-2. Вадим Глузман и Анжела Иоффе

• Ф. Гордън: НАТО няма да приема нови членове в Чикаго

  Помощник-държавният секретар на САЩ Филип Гордън заяви, че на срещата на върха на НАТО в Чикаго няма да бъдат приети нови членки.

  Пред сенатския Комитет по външна политика той обясни, че причините за това са в недостатъчната подготовка на някои от кандидатите и липсата на консенсус сред страните-членки за приемането на отделни държави.

  Гордън заяви, че Македония изпълнява критериите и е готова за членство в НАТО, но спорът с Атина за името остава пречка пред влизането на страната.

  Помощник-държавният секретар все пак отбеляза, че на срещата в Чикаго алиансът ще изпрати ясен сигнал до Македония, Босна и Херцеговина, Черна гора и Грузия, че остава отворен за нови членки в бъдеще.

  „На срещата в Чикаго ще изпратим ясен сигнал, че НАТО остава отворен за всички европейски демократични държави, които са подготвени и способни да бъдат членове. Що се отнася до Македония, тя изпълнява ключовите критерии за членство. САЩ участват и ще продължат да подкрепят разговорите за намиране на решение около спора за името, които текат с посредничеството на Матю Нимиц. Постигането на споразумение между Гърция и Македония ще даде възможност да се реализира поканата към Македония за членство в НАТО“, добави Гордън.

  БГНЕС припомня, че Македония обяви независимост през септември 1991 г. след провеждането на референдум. Още от самото си създаване бившата югорепублика влезе в спор за своето име с Гърция. Властите в Атина настояват, че Македония е името на тяхна северна провинция. Те също така обвиняват македонците в кражба на антична история.
  Спорът стана причина Гърция да наложи вето на признаването на независимостта на страната, а след това на нейното влизане в НАТО и ЕС. За момента е постигнато временно решения тя да се казва Бивша Югославска Република Македония /БЮРМ/.

  Древните македонци, които са различен етнос от съвременните жители на Македония, но също така и от древните гърци, под ръководството на своите царе Филип ІІ и Александър ІІІ /336-323 г. пр.н.е./ покоряват разпокъсаните и слаби гръцки градове държави /полиси/. По-късно под скиптъра на Александър ІІІ Велики македонци и гърци осъществяват поход в Азия, унищожавайки Персийската империя. Това поставя начало на нова епоха в античната история, която през ХІХ ще бъде наречена от големия германски историк Йохан Дройзен – Елинизъм. /БГНЕС /

• Български традиции: Свети Герман (Гeрман Градушкар) – 12 май

  На 12 май християнската църква почита един от най-ревностните противници на иконоборството през VІІІ в. – цариградския патриарх Герман. Св. Герман, Патриарх Цариградски е известен с благочестивия си живот. Принуждаван да се откаже от иконопочитанието, той се отказал от патриаршеския престол, отдалечил се в безмълвие и тъй запазил почитанието си към светите икони. Св. Герман починал през 740 година на 95-годишна възраст и бил погребан в манастира Хора в Константинопол. По-късно мощите му били пренесени във Франция.

  Св. Герман е известен църковен писател. На Седмия вселенски събор (787 г.) били прочетени три негови послания за почитането на иконите и името му било вписано в диптиха на светците.

  От него са останали химни за прослава на светците и за чудесните дела на Божията благодат, проповеди и тълкувания на трудните места в Св. Писание. Съчинението му за ересите съдържа важни исторически сведения за ересите от Апостолските времена и за църковните събори по време на царуването на Лъв Иконоборец. От произведенията за православното богослужение особено важно е разяснението на св. Герман на Божествената литургия.

  

  Този празник често се свързва с обичая за дъжд, наследен от езичеството и наричан от българите “Герман”, “Джерман”, “Гечо”, “Калоян”, “Скалоян”, “Кабаиван”. Според традиционните народни представи св. Герман предпазва ниви и градини от градушка, откъдето е и прозвището му “Герман-градушкар”. Светецът наследява свръхестественото езическо божество, господар на природните стихии – “Джерман”. За да го омилостивят, в Западна България на Бъдни вечер стопаните тържествено канят Джерман на трапезата с думите: “Джермане, облаче, ела да вечеряме! Ела сега, че да не те видим през лятото по нивите и ливадите!”
  

  На този празник се изпълнява обичаят за дъжд “Герман”. Девойките, участвали в друг обичай за дъжд – “Пеперуда”, се събират край реката и правят от глина, кал или пръст мъжка фигурка с ясно очертан полов орган. С въглен или чер боб отбелязват очите и устата й. Куклата Герман поставят върху керемида или в малко сандъче. Така тя наподобява покойник със скръстени върху гърдите ръце и запалена свещ в тях. Девойките и жените вдовици покриват фигурката-мъртвец с цветя и ритуално я оплакват, като нареждат, че Герман е умрял от сушата. После я погребват в средата на нивата или на брега на реката, спазвайки всички моменти от погребалните обреди. След това нареждат на улицата поменална трапеза в памет на умрелия за дъжд Герман и всички минаващи взимат участие в обичая. Храната се слага направо на земята, върху чисти бели кърпи. На третините и деветините от смъртта на Герман моми и вдовици ходят на гроба му и палят свещи. Ако изведнъж завалят проливни дъждове и има опасност от наводнения, изравят глинената фигурка на Герман от гроба му и я хвърлят в реката или морето, за да спре пороят. Изследователите съзират в този обичай отзвук от езическата религия на късноантичното балканско население.

  

  Ако на тоя ден се зададе облак и гърми, всички излизат от къщите – мъже, жени и деца и викат: „Германе,върли праздниче! Пренеси я (градушката) в пусти гори, дето секира не сече, дето колак се не меси и петел не пее!“

  Честито на именниците днес: Герман (от лат.”Близнак”, трак. “Горещ”) Германа, Германка, Геро, Герасим, но още Близно, Бризне, Искра, Искро, Искринка, старинно- Герко, Герана. 

  Още по темата четете тук:  Български традиции: 12 май Св. Герман – Градушкар

• Две покани от българите в Сент Луис

  Покана от Bulgarian School “Bulgarian Language” in Saint Louis

  .

        Скъпи сънародници,

  Най-сърдечно Ви каним на завършването на учебната 2011-2012 година на училище “Български Език” в Сейнт Луис. Тържеството ще се състои в неделя, 13-ти май 2012 г., от 16:30 ч. Децата ще изпълняват песни и стихчета, научени през учебната година, и сценката “Козата и Седемте Козлета”. Всички, които имат желание, са добре дошли.

  WHERE:  Bulgarian School 1485 Craig Road Creve Coeur, MO 63146 (Mt.Zion Church/ Bulgarian School)
  WHEN:  May 13 2012. FROM: 4:30 pm.
  Everyone is welcome!

  Родителски съвет на българското училище
  Phone: 314-629-2065
  E-mail: [email protected]

   

  Заповядайте също на празненство-пикник по случай 24 май – деня на българската просвета и култура и на славянската писменост! Добре дошли на този светъл български празник на всички, малки и големи, заредени с много усмивки и весело настроение! Нека заедно направим още един ден в Saint Louis щастлив за всички нас!

  Празникът ще се състои на:  20 май 2012 г. (неделя) от 12 часа следобед в Gloria Rogers Shelter, Tilles Park, 9551 Litzsinger Rd, Ladue, MO .USA

  Ще бъде предложенa храна и безалкохолни напитки. Може да си носите алкохолни напитки, но се съобразете с правилата на парка за забрана на стъклени бутилки. Очакваме Ви!

   

  

  На снимката:  Църквата в Сент Луис “HOLY TRINITY” (пълното й име е Holy Trinity Bulgarian Eastern Orthodox Church). Най-старата българска църква в САЩ, чествала вековен юбилей на 14 октомври 2007 г.

• Съосновател на „Фейсбук“ се отказа от американско гражданство

  Компанията предстои да излезе на борсата на 18 май и това ще позволи на Едуардо Саверин да избегне солените данъци в САЩ

  Един от основателите на социалната мрежа „Фейсбук“ се отказа от американското си гражданство, съобщи АФП.

  Компанията предстои да излезе на борсата на 18 май и това ще позволи на Едуардо Саверин да избегне солените данъци в САЩ.

  Саверин, който е от бразилски произход, но живее в Сингапур, фигурира в списъка на хората, които са се отказали от американско гражданство, публикуван от американските власти.

  30-годишният остана само с между 2 до 4% от компанията в резултат на спора си с нейния шеф Марк Зукърбърг, за който подробно разказва филма „Социалната мрежа“.

  Тези проценти, колкото и малки да са, ще донесат на Саверин богатство от около 3,4 млрд. долара.

  Доходите на американските граждани обаче се облагат независимо къде живеят те по света.

  Единственият изход за Саверин да се спаси от това данъчно облагане е бил да смени гражданството си.

  В Сингапур той ще избегне голяма част от облагането, защото тази страна не налага данъци на доходите с произход от чужбина.

  Смята се, че когато „Фейсбук“ излезе на борсата на 18 май, тя ще бъде оценена на между 70 и 87,5 млрд. долара.

   

  Източник:  Vesti.bg

• България е царството на „белите слонове“

  Ако се съберат мегаломанските проекти и разорителните разходи от последните 10 години, ще засенчат мащабите на АЕЦ „Белене“

  Юлиана Бончева,  в. „Сега“

  .

  

  „Бял слон“ е етикет за скъп и безсмислен проект. Идва от преданието за царица Мая, която сънувала слон албинос, а след 9 месеца родила принц Сидхарта – бъдещия Буда. И белият слон станал свещено животно. В Сиам подарявали тези редки екземпляри на краля. А когато кралят искал да накаже някой благородник, му поверявал издръжката на слон албинос и така го обричал на сигурно разорение. Оттук се родила и метафората за неразумни и мегаломански начинания.

  Съвременна България е огромен развъдник за „бели слонове“. Явно страната ни е много богата, щом въпреки това още не е фалирала. Понякога самите проекти са читави, но ги изкористяват. Като АЕЦ „Белене“ например, която главно поради некадърност и алчност на ръководещите държавата и проекта мутира с времето от стратегически проект в „бял мастодонт“. Колко точно са закопани в АЕЦ-а никой не може да каже, но май са поне 3-4 млрд. лева. Напоследък се говори за над 1.3 милиарда, но това са изхарчените само през ХХI век. А фактурите по злополучната АЕЦ се трупат повече от 30 години. Смята се, че между 1981 и 1991 г. в основите на „Белене“ са налети поне 1 млрд. долара. Само консултантите на последните три правителства по проекта са взели над 200 милиона лева. След като бяха похарчени колосални за България пари, а шепа избрани фирми и персони си поделиха легални доходи и нелегални комисиони, слонът бе обявен за мъртвороден.

  Българските властимащи факирски превърнаха в „бял слон“  дори електронното управление.

  Нашето е-правителство сигурно е най-скъпото в света. През годините всякакви е-експерименти пробиваха джобовете на данъкоплатците, а страната ни продължава да диша праха на отличниците в онлайн услугите за фирми и граждани.

  „Бял слон“ под формата на байраци произведе навремето бившият министър на администрацията Николай Василев. Точно преди изборите през 2009 г. той реши да обзаведе граничните пунктове с най-големите на целия континент знамена. Гигантски флагове със сухо тегло 57 кг и двойно повече след дъжд заплющяха и над Варна върху пилони титани с височината на храма „Св. Александър Невски“ в София и така подобрихме рекорда на Мадрид. Разходите също се оказаха гигантски – „ознаменяването“ на Дунав мост, ГКПП Капитан Андреево и др. гранични точки струваше над 3.5 млн. на бюджета – а дори не влязохме в Книгата на рекордите „Гинес“. Поддръжката на колосите също се оказа непосилно скъпа.

  И друг министър от предното правителство – Михаил Миков, остави отпечатък в славната алея на разхищенията. Социалистът бе заръчал за нуждите на МВР всемогъщи принтери, за които всяка печатница би могла да мечтае. Само дето цената им не бе „мечта“ за българския данъкоплатец – по над 3 бона парчето.

  Огромно прахосничество е т.нар. военно НДК. Жълтото правителство навремето реши да прави лъскав комплекс, в който да се провеждат семинари, конференции и банкети – за да сме достоен член на НАТО. Наскоро се разбра, че за недовършения комплекс вече са похарчени над 32 млн. лв. Военно НДК няма да има, а за преустройване на сградата за други цели бюджетът трябва да се прости с още 10 милиона.

  Конкурсът за втори център на София е класика в категорията „бял елефант“

  Кабинетът „Станишев“ се засили да прави ново сити (на 4-ти километър), където да премести голяма част от държавните служби. Пръснаха се луди пари за провеждане на състезание за проекти. Явиха се световни и местни архитектурни светила. Победителят бе истинска звезда и поиска 10 милиона лева за творението си. Междувременно се разбра, че за да го има новото сити – с офиси, жилища, молове, градинки, паркинги и т.н., някой трябва да извади няколко милиарда евро. Инвеститорите надушиха „бял слон“ и не се получи опашка от мераклии. Ентусиазмът на Станишевия кабинет помръкна, но успя да лиши бюджета от няколко милиона.

  Днешното правителство пък се кани да пръсне чиновниците из страната. Но и сега се чува тътена на белите слонове. Министри ни убеждават, че новодомството на една агенция струва „само“ стотина хиляди лева. Но като умножим по 20 агенции – ето пореден милионен теч за държавната каса. И това са само първи разходи, а колко ще струва намирането на работа за половинките на преместените, пътуванията, компенсациите? Човек би си казал, че хазната прелива и затова властта си прави експерименти.

  На бул. „Цариградско шосе“ модерният сграден пейзаж от години се загрозява от престарял „бял слон“ със сини стъкла – редакционния корпус на ИПК „Родина“, замислен някога да приюти органа на БКП в. „Работническо дело“. Много модерната и ужасно скъпа за времето си сграда стърчи недовършена от десетилетия след многократни провали в търсенето на инвеститор. Сега отново се търси купувач, който да довърши съграденото или да го разруши и да направи нещо друго. Милионите левове, похарчени дотук, се пишат в дългата сметка на българските данъкоплатци.

  Като валяк напредва идеята на министър Вежди Рашидов за „българския Лувър“. Нищо че първото, което ни дойде наум при първата копка за бъдещия мегакомплекс и предстоящото голямо харчене, е „на гол тумбак чифте пищови“ и „всичко Мара втасала…“.

  Странен бетонен чукундур от години посреща влизащите в София от летището към „Цариградско шосе“. Това е „Ключът на София“ – липсващата творба на Вежди Рашидов. Само фундаментът струва 60 000 долара, а трябват още 200 000 евро за довършването, обяснява авторът години преди да стане министър. Днес Рашидов има власт, но не му е до ключове, занимава се с многомилионния бг Лувър.

  Кой казва, че България е бедна – нима не са национално богатство дръзките идеи и мечти на управляващите?

  През 2007 г., в разгара на строителния бум, бе обявено, че Централна гара-София ще бъде част от огромен модерен комплекс с небостъргачи, стъклени пасажи, подлези, молове, паркове и лунапаркове. За целта се проведе конкурс – с парични награди и поощрения. Случайно в журито бе главният архитект на града Петър Диков, а сред състезателите – неговият брат Калин. Понеже замириса на лобиране и конфликт на интереси, тогавашният министър на транспорта Петър Мутафчиев обяви, че на всичките пет класирали се проекта ще бъдат изплатени награди. „Бял слон“ не се роди, но опитът глътна бюджетни пари.

  Днес усилено се говори за реконструкция на самата Централна гара. Акцентът е в крак с модата – не молове и небостъргачи наоколо, а саниране и енергоефективност на гаровия комплекс. Ремонтът щял да излезе 52 милиона лева. Всеки чужденец би казал, че сумата е подозрително голяма, но нас, българите, вече само милиарди ни респектират.

  В разгара на шапната истерия

  миналата година кабинетът „Борисов“ реши – вдигаме ограда по границата с Турция, за да опазим българския добитък от заразата, идеща от юг. Започнаха се дълги процедури, като че ли ще се прави Китайска стена, а накрая и цената излезе като за китайска стена – десетки милиони. Шапът отшумя и без преградата, а след година правителството обяви, че се отказва от оградата. Скъпият стобор няма да се прави, но проектът за него струва пари и те са платени – над половин милион лева на вятъра.

  От дълги години у нас е така – който е на власт, започва да въди свои прахоснически проекти. Ако съберем екземплярите само от последното десетилетие, сигурно ще получим харчове с мащабите на още няколко АЕЦ „Белене“.

  По времето на социализма България беше договорила с Либия концесия за проучване и евентуален добив на нефт и газ. След като потроши стотици милиони валутни единици и при соца, и в по-ново време, България не изцеди нито капка от концесионните си права в Либия. Подобна е историята с друга концесия от Живково време – за добив на дървесина в Габон. Опитите да се установи защо са трошени държавни пари и къде е дървесината удариха на камък.

  Мислите, че управленците си взимат поуки от белите, които нанасят мегаломанските проекти? Нищо подобно. Кметът на Свиленград поиска да вдигне 133-метров паметник на Васил Левски, който да засенчи Статуята на свободата край Манхатън и Христос край Рио де Жанейро. Апостола щял да вее знаме, в чиято дръжка асансьори ще изкачват посетителите на площадка с панорама към България, Турция и Гърция. Кметът вече обяви, че събира дарения за бъдещия колос, а трябваше първо да проучи чуждия опит. Поддръжката на такива гигантски композиция е скъпа и сложна. Често се налага спиране на туристопотока заради неотложни ремонти. Тогава властите чуват особено ясно тупуркане на бели слонове. Ако дори Ню Йорк се озорва с поддръжката, как ли ще се справи община Свиленград?

  Ясно е защо България се превърна в резерват за елефанти албиноси. Както коментира наш читател: „Ако трябва и на ескимосите хладилници ще сложат, и на Конго парно ще уредят – нали бюджетът плаща и комисионите са прибрани“.

  Какво могат да сторят данъкоплатците? Много просто – като активни граждани да бдят за появата на „бели слонове“ и да въстават срещу всяка користна и вредоносна идея, докато още е в зародиш. Това помага. Понякога.

   

• Bulgaria Urges NATO ‘Open-Door Policy’ for Macedonia

  Bulgaria’s Defense Minister Anyu Angelov has expressed the Bulgarian government’s support for an „open-door“ NATO policy towards Macedonia at a meeting with his Macedonian counterpart Fatmir Besimi.

  During Angelov and Basimi’s meeting in Sofia Thursday, officials from the Defense Ministries of Bulgaria and Macedonia signed a Bilateral Cooperation Plan in Defense for 2012, which focuses on exchange of experts, training, education, and opportunities for joint military drills.

  „We consistently support NATO’s open-door policy in the Balkans, and hope that a decision for Macedonia’s accession to the Alliance will be reached very soon,“ Bulgarian Defense Minister Anyu Angelov stated.

  Unlike Albania and Croatia, Macedonia was not admitted to NATO at the Bucharest Summit in 2008 because of Greece’s veto as a result of the so called name dispute between the two countries. Even though the dispute has not been resolved, Macedonia hopes to see progress in its accession bid at the 2012 NATO Summit in Chicago in May.

  Bulgaria’s Defense Minister Angelov did criticize the incident in which last the Bulgarian Ambassador in Skopje Ivan Petkov was attacked by nationalist „hooligans“ in Skopje when trying to honor the grave of Gotse Delchev, a Bulgarian revolutionary and freedom-fighter from Macedonia.

  At the same time, Angelov noted the support that he got from the Macedonian Defense Ministry and Minister Fatmir Besimi for the remembrance ceremony held at the Bulgarian military cemetery in Macedonia’s Novo Selo on May 6, St. George’s Day, and Day of the Bulgarian Army Valor.

  Source:  Novinite.com

• 8-ми Български културен фестивал в Бостън

  БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКИ ЦЕНТЪР „МАДАРА“
  Ви кани на

  8-МИ БЪЛГАРСКИ КУЛТУРЕН ФЕСТИВАЛ В БОСТЪН
  по повод Деня на българската просвета и култура и
  на славянската писменост

  Неделя, 13 май 2012 г., от 17:00 ч.

  .

  Близо 60 танцьори и изпълнители ще представят танци, песни и обичаи от различни етнографски области на България, разкривайки  пъстротата и ритмите на една неповторима фолклорна магия!

  Фестивалът ще започне с КОНЦЕРТНА ЧАСТ и ще завърши с ТАНЦОВА ЧАСТ!
  Носете си удобни обувки за играене на хора 🙂

  С УЧАСТИЕТО НА

  НАШИТЕ СПЕЦИАЛНИ ГОСТИ ОТ ЧИКАГО
  ФОЛКЛОРЕН ТАНЦОВ АНСАМБЪЛ „ХОРО“
  www.horochicago.com

  БЪЛГАРСКИ ФОЛКЛОРЕН ХОР И ОРКЕСТЪР – „ДИВИ ЖЕНИ“
  25 американски жени под ръководството на известната
  изпълнителка и диригент ТАТЯНА СЪРБИНКСА
  www.divizheni.net

  ФОЛКЛОРНА ПЕВЧЕСКА ГРУПА  „ЗОРНИЦА” –
  единствената американска мъжка певческа група-оркестър
  за български фолклор под ръководството ТАТЯНА СЪРБИНКСА
  www.tatianasarbinska.com/ensembles.html

   

  БИЛЕТИ МОЖЕ ДА ЗАКУПИТЕ  предварително или на вратата.

  Предварително закупване:  онлайн до 12 май (11pm) тук  (вижте оригинала на поканата в www.centermadara.com – бел. ред.) или от Българският магазин, 170 main st, Woburn, MA (9 am – 6 pm)

  Цена на билета: $20 предварително, $25 на вратата;$ 15 предварително $ 20 на вратата за студенти и възрастни над 65 г.;
  деца под 12 г. – безплатно.

  В цената на билета е включена и почерпка!

  Фестивалът е вдъхновен от  любовта ни към българския  фолклор и желанието ни да го опознаем, съхраним и предадем на децата си!  Както и да популяризираме нашето фолклорно богатство сред американската публика!

  За повече информация: 

  тел.: 617.800.9720  или [email protected]

   

  Източник:  Centermadara.com

• България ще е от страните, които най-късно ще излязат от кризата

  Българската икономика замръзва

   

  България ще има излишък по текущата си сметка и ще намали бюджетния си дефицит, но цената за това е спирането на икономиката. Това прогнозира Европейската комисия, огласявайки очакванията си за развитие на европейската икономика до края на годината.

  В редовната си пролетна прогноза за България за трети път през последните 6 месеца Еврокомисията намалява очакванията си за икономически растеж, свеждайки ги в последната до едва 0,5%. Това е най-ниската прогноза, давана досега за България. Правителството обяви, че разчита на нарастване от почти 2 процента спрямо 2011 г., разчетите на МВФ сочат 0,8%, а на БНБ -0,7%.

  В края на февруари Еврокомисията посочи, че очаква ръстът от 1.4%, миналият октомври беше още по-оптимистична – 2.3%.

  Спадът в износа в съчетание със свитото потребление, косвени данни за което дава равнището на безработицата и намалението на доходите, очертават картина на нисък, нулев или дори лек спад на растежа.

  Европейската комисия влошава очакванията си за задлъжнялост – 1,9% през 2012 г. (1,7% преди 6 месеца). Въпреки това страната остава далеч под праговете от 3 на сто и се доближава до нивата на дефицита от 2008 г. Прогнозната инфлация е 2,6%, а безработицата ще достигне 12 на сто.

  България ще е от страните, които най-късно ще излязат от кризата. Според Еврокомисията причините са свързани със слабостта на пазара на труда, продължаващото намаляване на задлъжнялостта на корпоративния сектор, както и на спада в строителството, както и заради драстичната загуба на чужди инвестиции.

  Като позитивен фактор се сочат стабилността на финансовата система, лекият ръст на кредитирането за частния сектор през 2011 г. и силните публични финанси, които не се нуждаят от актуализации в средносрочен план.

  Очакваното съживяване на европейската икономика през втората половина на 2012 г., дава надежда за повече поръчки за българския бизнес, който е предимно експортно ориентиран.

  Европейската комисия обяви, че Прибалтийските държави вече са се възстановили от кризата. В Румъния ситуацията се подобрява, благодарение на силното вътрешно търсене и кредитиране.

  Най-бързо развиващите се икономики в Европа през 2012 г. ще са полската (+2,7%) и литовската (+2,4%). Най-тежко ще е положението в Гърция (-4,7%) и в Португалия (-3,3%). Седем държави ще са в рецесия. Шест от тях са в еврозоната (Испания, Холандия, Португалия, Гърция, Кипър, Словения) и една извън нея – Унгария. Очакваният ръст в най-голямата европейска икономика – германската, е 0,7 на сто.

  Като цяло европейската икономика през тази година ще остане в лека рецесия (-0,3%), издърпвана към нула през втората половина на годината, от нарастващото световно търсене. „Възстановяването е в ход, но ситуацията е все още твърде крехка, а различията между страните – твърде големи. Растежът ще остане слаб и неравен“, заяви комисарят за еврото и за икономиката Оли Рен.

   

  Ивайло Калфин,

  Kalfin.eu

• След един век китайците ще са 500 милиона

  Китайската академия на социалните науки обнародва отчет с необичайното име „Китайците са твърде много?”, в който е направен изводът, че жителите на Поднебесната империя скоро ще станат „много малко”, защото раждаемостта в страната видимо забавя темпове. Политиката семейството да има само едно дете е основната причина.
  Авторите на документа правят извода, че ако държавата възнамерява да се развива и в бъдеще, би трябвало до известна степен да охлаби ограниченията за раждаемостта.

  Според резултатите от проведеното през 2010 г. национално преброяване през изминалите 10 г. броят на жителите на страната се е увеличил със 70 милиона души до 1,34 милиарда. Но при това коефициентът на раждаемост в Китай е спаднал до 1,5. Тоест всяка жена средно е родила по дете и половина. Това е доста по-малко, отколкото е необходимо да поддържане на числеността на населението без промени.

  При коефициент 1,5 всяко следващо поколение ще бъде с 30% по-малко от предишното. Затова в скоро бъдеще броят на китайците значително ще намалее, се казва в отчета. Според демографска прогноза на ООН от 2011 г., ако в континентален Китай коефициентът на раждаемостта е около 1.8, то след 100 години броят на китайците ще падне до 900 милиона, а ако коефициентът е 1.5 то след един век в Поднебесната ще останат само 500 милиона души. /БЛИЦ

• Lincolnwood Chamber Orchestra Performs Bulgarian and American Music

  The Lincolnwood Chamber Orchestra performs a concert of Bulgarian and American music on Saturday, June 30, 7PM, at the Skokie Theater, 7924 N. Lincoln. Founder and Music Director Philip Simmons will conduct music of Marin Golimenov, Dimitar Nenov, John Williams and Aaron Copland. Bulgarian-American violinist Kamen Vatchev will be soloist, performing the popular “Sevdana” by composer Georgi Zlatev-Cherkin.

  

  This concert is part of an ongoing series of cultural exchange with the Bulgarian community.  For the June 30 concert seven professional Bulgarian-American musicians will perform with the 20 piece Lincolnwood Chamber Orchestra. They include soloist and guest concertmaster Kamen Vatchev (member of the Illinois Philharmonic and Northwest Indiana Symphony), long time LCO violinist Iordanka Kissiova, and Ivelin Miankov (former Principal Viola, Razgrad Philharmonic). Mr. Miankov has assisted American Music Festivals in organizing a number of successful cultural exchange programs with Bulgaria including collaborations with the Razgrad Philharmonic (2000), Dimitar Nenov International Piano Competition (2008), and the Varna International Arts Forum (2009).

  American Music Festivals has worked with many ethnic communities in Chicago. In 2010 it partnered with the Bulgarian-American Heritage Center to present “A Celebration of Bulgarian Culture in Chicago” atNortheastern Illinois University. This concert event featured the LCO, piano soloist Victoria Vassilenko (Sofia), Dance Ensemble Horo, and the Bulgarian Folk Orchestra Kolorit. It was formally acknowledged by Chicago Mayor Richard Daley and attended by former Bulgarian Consul General Valentin Donchev.

  

  Sponsors for the June 30,2012  concert of Bulgarian and American music include Bulgaria Sega, Eurochicago.com, and the Bulgarian-American Heritage Center. This concert is the first ever orchestral program featuring Bulgarian classical music in Chicago, promises to bring the Bulgarian-American community together.

  The Village of Skokie is renowned for its diversity, and this program celebrating Bulgarian-American friendship will be American Music Festivals debut at the Skokie Theater. It has identified the venue (just next door to Lincolnwood) as a perfect location for its cultural exchange and interdisciplinary programming.

  Tickets for the upcoming June 30 Lincolnwood Chamber Orchestra concert of Bulgarian and American music are $15, and are available at the Skokie Theater Box Office, 7924 N. Lincoln  ( 773-598-4545 ) or on line at www.gorillatango.com.

  For more information about American Music Festivals visit www.americanmusicfestivals.com.

• <<
• 1
...
• 226
• 227
• 228
• 229
• 230
• 231
• 232
• 233
• 234
• 235
• 236
...
• 416
• >>