Всички авторски страници

Авторски

• Благодатния огън слезе отново в храма на Гроба Господен

  

  Благодатният огън, който ще символизира в полунощ на тази нощ Възкресение Христово, се запали днес в присъствието на десетки хиляди вярващи в храма на Божи гроб в Стария град на Ерусалим, предадоха ИТАР-ТАСС и „Франс прес“. Хилядолетният ритуал е символ на вечността, мира и на новото начало.

  Благодатният огън се появява всяка година в параклиса на Гроба господен на Велика православна събота, а първото споменаване за това чудо на християнството датира от втори век след Христа. Самата церемония се провежда поне от четвърти век след Христа.

  Ритуалът включва загасване на всички свещи и кандила в храма и запечатване на вратата му още в петък вечерта. Днес на Велика събота патриархът на Ерусалимската православна църква Теофил Трети влезе сам в параклиса на Божи гроб, за да се помоли. Преди да влезе там той беше проверен според традицията от израелски полицаи дали не крие в дрехите си кибрит или огниво.

  Накрая патриархът излезе от параклиса с горяща свещ и това предизвиква ликуващите възгласи на богомолците: „Аксиос“ („Достоен е“). После вярващите започнаха да палят свещите си от огъня.

  По-традиция след това Благодатният огън се пренася от процесия във Витлеем, на Западния бряг – родният град на Исус Христос. Частици от Благодатния огън ще бъдат транспортирани със самолет в православните държави, включително и до България.

  Твърди се, че Благодатният огън има небесен произход и в първите минути след появата си не пари и не изгаря ръцете и дрехите. Подробностите за източника на този огън са дълбоко пазена тайна.

  Церемонията по запалването на Благодатния огън премина отново при засилени мерки за сигурност, но спокойно за разлика от минали години, когато тя беше опорочавана от сблъсъци между богомолци от различни религиозни общности в храма, отбелязва Франс прес. Според израелското държавно радио тази година по-малко хора дойдоха да видят запалването на Благодатния огън за разлика от миналата година, допълва Франс прес.

   

  Източник:   в. „Дневник“

  Бел.ред:  Заглавието е на Еврочикаго.

• Българският парадокс

  Текстът, който следва, е съавторски продукт на няколко души от в. „Капитал”.  Съдържа интересни цитирания и съпоставки, и въпреки лекотата си на места, е един опит да се обясни традиционния български нихилизъм.

   

  –––––––––––––––––

  „София е един тъжен град. Загрижени и печални изглеждат хората… [Тези] които среща човека по улиците, изглеждат като че са обхванати от една постоянна загриженост… И човек се обхваща понякога от един силен копнеж за хора, които не вземат живота тъй трагично, които могат да се смеят, да се шегуват.“ Така през 1908 г. вижда София кореспондентът на виенския вестник Neue Freie Presse.

  100 години по-късно, положението е по-различно, но не много. Според различни проучвания хората в България се чувстват много по-нещастни, отколкото, обективно погледнато, могат да бъдат. В класациите страната се подрежда между държави от третия свят като Хаити или Сиера Леоне. Това е нелогично. През последните десет години българите стават все по-богати, възможностите им за развитие – по-големи, но те (или поне огромна част от тях) остават нещастни. Мрънкат. Ходят намръщени. Псуват. Не харесват живота си. Не харесват хората около тях. Не харесват държавата си, политиците, футболистите, шофьорите, лекарите, полицаите… Не харесват себе си.

  Парадоксалното в тази ситуация е, че ако има нещо, в което България е уникална, то е именно усещането за нещастие на хората в нея. Икономиката на страната е сравнима с тази на Румъния, но хората там са по-удовлетворени от живота. В България се живее по-дълго, отколкото в Хондурас примерно, но там са близо два пъти пъти по-щастливи.

  „Не че другаде не стават страшни работи, напротив, биват и много по-страшни!“, пише пак преди около век Яворов в пиесата си „В полите на Витоша. „Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша.“

  Е, хайде-хайде, ще кажат някои. Искате да ни разубедите, че бездомните кучета и цените на парното нямат значение? Други ще ни обвинят в някакъв таен заговор да подкрепим правителствената линия на постоянни успехи и светли магистрали към бъдещето. Трети ще ни напомнят, че вечно усмихнати хора има само в някои отделения на психиатрията. Четвърти снизходително ще кимнат на нашия предвеликденски оптимизъм. Отнякъде Ницше ще се обади, че „човек не се стреми към щастие, това прави само англичанинът“.

  Разбира се, и ние можем да мрънкаме за мрънкането още много, но няма. Вместо това се заровихме в причините България да е на толкова парадоксално място в изследванията за личното щастие. И най-вече в ефектите от това. Ще се опитаме да ви докажем, че българите не са нещастни, защото са бедни. По-скоро, че специфичното ни усещане за неудовлетвореност форматира поведението ни така, че да предопределя развитието ни в грешна посока. Защото нещастните хора са пасивни и чакат нещо да се случи, докато животът им си заминава. Не това са хората, които бихме искали да бъдем, със сигурност.

  В току-що излезлия доклад за световното щастие България заема любопитна ниша. „България има най-голямата разлика в света между мястото, което би трябвало да заема в стълбицата на щастието като следствие от доходите й, и мястото, което реално заема“, казва Сун Уенг, китайски икономист и един от авторите на доклада. По стандарт на живот българите са горе-долу в една група с Румъния, Латвия или Литва, но се виждат разположени някъде между дивото Конго, полуразрушеното Хаити и следвоенна Грузия. Това е така от доста време. Изключението на България от правилата дори накара преди време сп. Economist да озаглави текста си върху изследването за икономически растеж и себеусещане за благосъстояние с „Богати, бедни и България“.

  Първосигналното обяснение е методологията. Според Ралица Константинова, антрополог, която работи в Хаити, резултатите показват, че очевидно тези изследвания имат слабости. „Като човек, който работи в истинския трети свят, просто няма как да си представя България на едно място с Конго или Сиера Леоне“, казва тя.

  Факт е обаче, че себеусещането на българите е именно такова. Константинова също потвърждава това. „Българите поддържат самосъзнание на държава от третия свят: А на нас кой ще ни помогне? Нашите деца гладни, вие на Хаити ще помагате…“ Гледан откъм Порто-о-Пренс, този възглед наистина е абсурден.

  Изследванията на „Галъп“, в които се задава въпросът „Как оценявате живота си по скалата от 0 до 10?“, показват, че от 90-те години на миналия век досега светоусещането на българите не се е променило особено. То варира в малки граници, в зависимост от икономическите спадове и пикове, но икономическите фактори сами по себе си не могат да обяснят защо българите са се чувствали еднакво доволни от живота си и през 1997 г., и през 2007 г.

  Въпреки споделяното усещане за разпад всъщност България върви нагоре. През 1997 г. страната има доход на глава от населението едва 26% от този на ЕС (по паритета на покупателната способност и преизчислен за 27-те страни членки). През 2007 г. той е вече е 40% спрямо европейския, т.е. е скочил с 50 на сто. По други обективни критерии като продължителност на живота страната не само не се е срутила, но дори има минимално подобрение. По данни на Световната здравна организация в България се живее две години повече спрямо 1990 г. От десетина години посоката, с други думи, е нагоре, не надолу.

  Може би е виновна Османската империя, може би социализмът, може би…

  „В тая страна има много слънце, но има и някаква тъмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черният прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата…“, пише Яворов.

  Теорията не дава категорично обяснение за този български парадокс. Сун Уенг казва, че няма обяснение защо е тази разлика в данните за България. „По принцип няма връзка между богатството и субективното преживяване на благополучие“, обяснява психологът Пламен Димитров, председател на Дружеството на психолозите в България. Фактор е по-скоро културата, в която живеем. Икономистът и програмен директор в Центъра за либерални изследвания Георги Ганев също смята, че българският случай по-скоро трябва да се обясни с особено психологическо преживяване на историята.

  Някой биха го свързали с прословутата „българската работа“. Всъщност Иван Хаджийски, на когото се приписва фразата, иска да я опровергае в „Оптимистична теория за българския народ“. В средата на 30-те години на миналия век той описва „националната обърканост“ с навлизането ни в края на XIX век в капиталистическия свят, без да сме готови за това. Българите имитират неговата външна показност, но постигат материалния статус не с търговия и предприемчивост, а с „лека печалба на държавната трапеза“. Но изобщо не са обречени на неуспехи.

  „Откак съществува независима България, българите са очаквали от държавата да им предостави не толкова благоденствие, колкото сигурност, да им „покрие рисковете“, така че ако спечелят, да спечелят за себе си, а ако загубят – да загубят за (сметка на) цял народ. Социализмът само драматично усили тези тенденции“, обобщава Ганев.

  Анекдотично погледнато, най-щастливите периоди в близката ни история са тези, в които има най-много преразпределение. Например краят на 60-те, когато започва масовото преселение към града, или пък за периода около присъединяването към ЕС между 2006 и 2008 г., когато имаше икономически растеж и рязко нарастване на достъпа до еврофондовете.

  „Навлизането на някакви пазарни отношения е естествено съпроводено с два процеса – намаляване на индивидуалната сигурност (много хора имат много добри заплати, но това още утре може да се промени, ако останат без работа примерно) и увеличаване на неравенството.“ В българското общество, което не разчита на предприемаческата култура, загубата на сигурност се преживява като еквивалент на обедняване и оттам предизвиква тревоги и усещане за нещастие, обобщава Ганев.

  Има ли общество без доверие?

  Така 90-те години се получава нещо странно – държавата-майка е изчезнала, но пък се е върнала онази система, която допуска някой избирателно да я използва за собствена изгода. Българската държава имитира модерните си аналози на Запад, но само външно. Проблемът са не толкова дразнещите политици, колкото усещането, че тя не осигурява дори и минималната сигурност, която се очаква от нея. Социологическите проучвания показват, че хората в България масово не вярват на околните и смятат, че това важи и за другите.

  Психиатърът и преподавател в Нов български университет Румен Петров смята, че една от причините за българското черногледство е именно в разпада на публичните системи, които се грижат за човека – образование, здравеопазване, полиция, социални грижи. Или по точно в начина, по който те са устроени изначално. Без тях няма как да се появи чувството на елементарна сигурност, над която идва културата на благополучието.

  В България разпадът на тези системи означава разпад на връзката с други хора въобще. Въпреки усещането за индивидуализъм у българите всъщност повечето международни изследвания (като скалата на Хофстеде) ни сочат като колективисти, които търсят подкрепа в собствената си група, била тя семейство или социална прослойка. Колективистите не търсят обществено взаимодействие, а по-скоро разчитат на тесните си контакти. Без наложените отгоре по-общи социални структури връзката между хората в обществото изчезва.

  Разкъсаната социална тъкан е толкова важен проблем, че нейната неефективност влияе сериозно на личното усещане за щастие. Статистиката показва ясна връзка (виж графиката) – колкото по-малко доверие има човек към околните, толкова той е по-нещастен. Противно на разпространеното мнение, не можеш да си истински и устойчиво щастлив самостоятелно, в нещастна среда. „Щастието е условие, а не резултат на успешна гражданска дейност“, потвърждава историкът и преподавател в Софийския университет Георги Казаков. Той намира връзка между обществата, които са на челните места по индекс на щастието, и културната традиция, в която индивидуалното благополучие не може да се развива за сметка на общото, както и обратното. „Това е старата европейска традиция на Древна Гърция и Рим, която гледа на щастието като ключова политическа категория, която може да се култивира и развива.“

  Това е може би най-важният неикономически фактор, който обяснява проблема със задоволството от живота. Значението му се измерва с прост експеримент – на изпуснатия портфейл. Изследователите доказват, че там, където хората масово очакват портфейла да бъде върнат (например Норвегия), оценката за живота е по-висока спрямо места, където не очакват (например Танзания). В материално изражение това изглежда така – за да компенсират липсата на доверие, доходът на танзанийците трябва да скочи моментално с 40%. България между другото се намира малко над Танзания в общата скала на щастието.

  Без доверие и без социални системи естествено нараства отчуждението. То води до липса на желание за промени, до здраво стискане за статуквото и ограничаване на фантазията. „Едно от първите неща, които чужденците забелязват в голяма част от българите, е, че те често се оплакват, без да правят каквото и да било, за да променят причините за негативните си преживявания“, отбелязва д-р Димитров. Именно отчуждението според него е в основата на усещането за субективно неблагополучие, за безизходица, безсмисленост и безпомощност. Ако не вярваш на другите, няма да искаш да правиш нищо с хора извън близките и роднините – нито бизнес, нито демонстрации.

  Така хората градят предпазни стени и „фасадни поведения“, по думите на Димитров. Това е стратегия за адаптация към някакви граници и правила, в които никой не вярва, но и няма сили да разруши самостоятелно. „Затова дори когато постигат резултати, естественото чувство е на неудовлетворение. Поради тази причина и хора с високи доходи и престижни професии се чувстват много тревожни и объркани и често пъти имат ниско самочувствие.“ А, както казва писателят Захари Карабашлиев: „колективната тревожност е сериозен проблем – тя помага единствено на фармацевтичната индустрия и на погребалните бюра“.

  Щастие напук

  Тези тъжни реалности са верни и познати до болка. Но те не са уникални за България и не пречат на хората в други държави около нас да изпитват повече щастие от живота си. Успехът ли влияе на позитивната настройка или обратното? Възможно ли е да сме по-щастливи днес и доколко пречи черногледството?

  „Личен, социален живот, икономика – всичко е тотално свързано, ние сме едно цяло. Наскоро сравняваха настроението в социалните мрежи и скоковете на фондовата борса в Ню Йорк – оказва се, че Dow Jones трепти в унисон с настроенията във Facebook. Едва ли това е изненада за някого“, посочва Захара Карабашлиев. Разбира се, доходите са голяма част от обяснението колко щастливи са хората. Професор Джъстин Уолфърс от University of Pennsylvania (един от авторите на изследването „Икономически растеж и себеусещане за благосъстояние“) смята тази връзка за правопропорционална и много устойчива. „Не ми се струва правдоподобно да твърдим, че Бурунди е бедна страна, защото хората там са нещастни“, казва тя. Уолфърс обаче приема, че има и обратна връзка между богатството и чувството на удовлетворение. „Когато сравняваме доходите и щастието на различни хора в рамките на една държава, може да се предположи, че тези с по-ведри и радостни нагласи са по-добри работници, вземат по-добри решения и така печелят повече пари. В крайна сметка кой би искал да наеме на работа кисел човек?“

  Българите са едновременно близо и далеч от стара Европа. Доходът сам по себе си е по-маловажен фактор от това с какво го сравняваш, а тук възможностите за подобни упражнения са безброй. Най-видният пример е Гърция. През цялото време на бушуващата гръцка криза коментарите към нея се въртяха предимно около заплатите, които съседната държава получава, сравнени с българските и най-видимият източник на задоволство в коментарите по форумите беше поредното сваляне на гръцките заплати. Това е нож с две остриета. В конкретния случай колективното щастие може да се вдига от чуждото нещастие, но ако механизмът работи по този начин, всяко вдигане на доходите, например в Румъния, би означавало автоматично увеличаване на нещастието тук. „За добро или за зло ние не се сравняваме с държави като Монголия, Никарагуа или, да речем, Заир, а винаги с тези, които са най-напред. С американци за едно, с французи за друго, с германци за трето. Пропускаме обаче да отчетем културно-историческия процес, довел до това тези нации да са там, където са, а ние – там, където вече не искаме да бъдем“, казва Захари Карабашлиев.

  Много интересен отговор идва от странно място. В проучването „Ценностните ориентации на българските бизнесмени“ на Асоциация за социални изследвания и приложни изследователски практики цели 80% от хората, които управляват бизнес с поне 10 наети, демонстрират позитивни емоции. Елементарното обяснение е, че те имат пари, още повече че проучването е публикувано през 2008 г., време на икономически бум и балони. Изследователите обаче не откриват пряка връзка с материалния успех, а по-скоро с факта, че бизнесмените са хора, които управляват живота си.

  Иска се повече от лично щастие, за да се стигне до икономически бум, но предприемачът Стийв Кайл, който работи от години в България, е убеден, че щастливите хора създават по-добър бизнес. Най-малкото защото, ако харесваш това, което правиш, влагаш повече усилия, мислиш повече, чувстваш се по-отговорен. Личната му битка като работодател е да се пребори с традиционната офис култура – с разбирането, че да си добър в работата си означава да си сериозен, да не говориш много, да не задаваш въпроси, да се взираш в компютъра, да идваш рано и да си тръгваш късно. Тъкмо обратното – работното място трябва да ти дава свобода и забавление, убеден е той. „Израснал съм между Австралия и САЩ, където ни учеха, че емоциите нямат място в бизнеса. Ами тъкмо затова харесвам Европа – тук все още има човечност в бизнес отношенията. Хората не се притесняват да показват емоциите си – ако са ядосани, крещят, ако са доволни, им личи“, разказва Кайл.

  Ако финалът на този текст беше написан от класически негативино настроен българин, той вероятно щеше да звучи така: Дали заради черната пелена, която повечето хора сами пускат пред очите си, или заради комбинацията с някакви негативни обстоятелства, но песимизмът вероятно ще продължи да програмира бъдещето ни – чака ни това, което си пожелаем. Звучи като проклятие, нали? Ето оптимистичния вариант: да се чувстваме по-щастливи е напълно постижимо и зависи на 100% от нас. Не ни трябва държавата, не е необходима някаква сложна реформа. „Със сигурност от усмивки не се забогатява. Но дори да не забогатеем, какво ще загубим, ако се усмихваме по-често“, пита Захари Карабашлиев.

  По темата работиха:
  Илин Станев, Зорница Стоилова, Люба Йорданова, Светломира Гюрова, Калина Горанова, Огнян Георгиев, Алексей Лазаров

• ТЪЖБА срещу издателите на „Шоу“ и „Стандарт“

  От Атанас Чобанов – публицист и журналист в Париж-Франция, член на Обществения съвет на Асоциация на свободното слово „Анна Политковская“

  Това е моят отговор на клеветите, които се тиражират срещу мен в два български вестника, собственост на олигархични структури близки до властта. Освен тъжба до прокуратурата и до Етичната комисия за печатните медии ще заведа и граждански иск срещу клеветниците.

  Предупреждавам всеки, който е решил да се упражнява в този жанр, че е изключително досаден, трудоемък и е за предпочитане да се повери на компетентен адвокат.

  Тъжба срещу Стандарт Нюз ООД (Ответник 1) и Интермедиа ООД (Ответник 2), издатели на вестниците Стандарт и Шоу и срещу Петко Арнаудов (Ответник 3)

  Уважаеми Прокурори,

  Обръщам се към прокуратурата за установяване на престъпление спрямо личността, по чл 147 и 148 от НК – непозволено увреждане на репутацията ми чрез разгласяване на позорни и клеветнически обстоятелства за мен и чрез приписване на престъпления.

  Биографични факти

  В две статии публикувани във вестниците Шоу (Приложение 1) и Стандарт (Приложение 2), издавани от ответниците, са тиражирани по изключително злостен начин, неверни и клеветнически твърдения за моя професионален и граждански жизнен път. Текстовете нарушават всички известни критерии за журналистика и носят белезите на класически анонимен донос. Истината, която може да се установи с документи и свидетелства е следната:

  Образователен и имуществен ценз: Роден съм на 26 юни 1968 в София. Завърших средно образование в 9-та ФЕГ в София през 1987 г. През 1989 г. бях приет в СУ „Климент Охридски“, специалност Френска филология. От началото на 1990 г. живея във Франция, където през 2001 г. защитих докторантура в университета Париж 10 със специалност „Езикознание“ (Приложение 3: Диплома за доктор на науките). От септември 2004 г. след спечелен конкурс бях приет на работа като изследовател, със статут на държавен служител, в националния френски научен институт CNRS, (Приложение 4: Решение на директора на CNRS). От 31.12.2005 съм титулярен държавен служител в CNRS (Приложение 5: Решение за титуларизация в CNRS). От 2004 г. до днес работя в екипа на лабораторията MoDyCo, където отговарям за сектор „Динамична фонология и корпусна фонология“. Специалността ми е изучаване на динамичните процеси във фонологията, сричките и ритмичните феномени в езика. Автор съм на научни публикации и разбработки, които могат да бъдат видяни на страницата ми в сайта на лабораторията MoDyCo, http://www.modyco.fr Единствените доходи, които получавам, са от тази работа и от съпътстваща преподавателска дейност в Университет Париж Запад и могат да бъдат установени от данъчните ми декларации през годините (виж Приложение 6, данъчна декларация за 2010 г.). Във Франция нямам собственост и живея под наем (Приложение 7, фактура за наем). В България имам наследствен апартамент от 30 кв/м. в София и имот от 1312 кв/м. в село Варвара, община Царево с къща от 1929 г. (Приложение 8, нотариален акт). Женен съм, с две деца. Имам само българско гражданство и не съм правил постъпки за придобиване на чуждо гражданство.

  Журналистическа и издателска дейност: От 2004 г., извън професионалната си дейност в CNRS пиша журналистически материали и се занимавам с обществена и издателска дейност на чисто обществени начала. Имам многобройни публикации в българската преса, някои от които са превеждани на чужди езици. От 2004 до 2009 г. заедно с журналиста Александър Градинаров издавах българоезичен вестник във Франция – „Парижки Вести“. Първоначално той излизаше като месечно печатно приложение на рускоезичния вестник „Парижский Курьер“, издаван от моята съпруга, която е журналист по професия. След закриването на „Парижский Курьер“ през 2007 г., „Парижки Вести“ стана седмично приложение на издавания в Лондон в-к „Будилникъ.“ Цялото това начинание беше финансирано с лични средства и от немногобройни спомоществователи. До април 2009 г., когато се оттеглих от „Парижки Вести“, изданието нямаше регистрация в правния мир и никой не е претендирал за права върху името. Някои от статиите, които съм подписал в периода 2004 – 2009 г. могат да бъдат видяни на сайта http://www.parisvesti.com. В периода юни 2009 – ноември 2010 г. публикувах анализи и журналистически разследвания в личния си блог http://www.atanas.fr и политическа сатира в блога „Рога и Копита“. От есента на 2009 г. работя съвместно с журналиста Асен Йорданов, с когото подписахме няколко големи разследвания за злоупотреби с имоти по Южното черноморие, публикувани в различни медии. През ноември 2010 г. Асен Йорданов създаде независимия сайт за журналистически разследвания „Биволъ“ (http://www.bivol.bg) и ме покани да сътруднича като автор и редактор. За по-малко от година сайтът стана популярен и получи международно признание, ставайки единственият на Балканите партньор на Wikileaks. По силата на споразумение с Джулиън Асанж от март 2011, „Биволъ“ има достъп до хиляди поверителни документи с информация за България. Публикацията на тези документи разкрива изключително тревожни факти за състоянието на българския политически, икономически и обществен живот, в който са се вкоренили корупцията и организираната престъпност. Освен тези документи, Биволъ публикува десетки ключови разследвания, влезли в дневния ред на обществото, редовно цитирани от български и чужди медии. Журналистическите стандарти, които спазваме с колегата Йорданов са стриктни: разследванията се опират на автентични документи и/или са на базата на потвърдени от два независими източника информации. Темите, които ме интересуват и по които пиша са следните: симбиозата на власт и организирана престъпност, политическа корупция и корупция в съдебната система, конфликти на интереси, злоупотреби с власт, съсипване на природната среда, проблеми свързани със свободата на словото, прозрачността на институциите, гражданското общество и сънародниците ни зад граница. Подчертавам, че не съм получавал и не получавам възнаграждeние за моята журналистическа и издателска дейност под никаква форма. Финансирането на Биволъ е абсолютно прозрачно чрез дарения, афиширани в сайта в реално време и лични средства. Цената за поддръжката на сайта е 50 евро месечно за хостинг на отделен сървър във Франция и годишната цена на домейна bivol.bg.

  Обществена и политическа дейност:

  Политическо и гражданско кредо: През есента на 1989 г. като студент-първокурсник се включих в първите протестни митинги срещу комунистическата власт. Има документални кадри с мое участие във „висящите“ протести на алпинисти на фасадата на Университета и на Студентския дом. Станах член на „Екогласност“. След като заминах за Франция се посветих основно на следването си и до 2000 г. по-рядко следях събитията в България. Проявявам по-активен интерес към българския политически живот от 2000 г., когато България напредна в преговорите за присъединяване към Европейския съюз. Никога не съм бил член на политическа партия и не съм подавал молба за членство в такава (кандидатурата ми за евродепутат в листата на Синята коалиция беше предложена от СДС в така наречената „гражданска квота“). Не съм имал никакви контакти с престъпната комунистическа Държавна сигурност, което е удостоверено и от проверка на Комисията по досиетата. Не съм участвал в ръководни структури на комсомола, в който бях инкорпориран по принуда като непълнолетен. Считам, че сътрудниците на обявения със закон за престъпен комунистически режим не трябва да заемат ръководни обществени длъжности и винаги съм отстоявал публично позицията си за необходимост от ефективна лустрация.

  Акция против задължителните здравни осигуровки за българите в чужбина: През март 2005 г. в-к „Парижки Вести“ инициира мащабна подписка сред българите в чужбина за премахване на двойното облагане със здравни осигуровки. Над 10000 души, български граждани от 80 страни подкрепиха подписката. През 2006 г. станах съучредител и секретар на регистрираното в Париж сдружение Съюз на българите по света „Бъдеще“, което си постави за цел да защитава правата на сънародниците ни зад граница. От името на сдружението координирах действията по казуса със здравните осигуровки: писма до институциите, петиция до Европейския парламент, настояване за законодателни промени, съдебни дела, медийни изяви и граждански натиск, чиято кулминация беше присъствен протест на български граждани от Франция, Белгия, Холандия, Германия и Люксембург в Брюксел през зимата на 2007 г. http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=115211 Беше отворена специална набирателна сметка в ProCreditBank в София, в която се даряваха средства за заплащане на адвокатски хонорари по заведените дела. Тези организирани граждански действия дадоха резултат в началото на 2008 г., когато несправедливото облагане беше отменено и се създаде законов диспозитив за връщане на платени със задна дата вноски от българи, живели зад граница през периода 2000 – 2007 г. http://www.martindimitrov.com/243/ Общата сума събрана за адвокатски хонорари беше малко над 3000 лв и имаше остатък, който беше дарен за лечение на дете. Подчертавам, че не съм получавал възнаграждение за тази обществена дейност под никаква форма.

  Кампанията „Не сте сами“: „Парижки Вести“ участва в кампанията за освобождаването на българските медици в Либия, като отразяваше редовно френските инициативи за български медии и търсеше възможности за по-широко информиране на френската и европейската публика. Това може да бъде потвърдено и от ответникът, г-жа Бозукова, с която се запознах на конференцията за основаването на международна коалиция „Не сте сами“ в Париж през март 2007 г. http://dariknews.bg/print_article.php?article_id=132206. През юни 2007 г. участвах в екипа на френската журналистка Лизрон Будул, която реализира документален репортаж за кампанията, излъчен в централните новини в 20 ч. на най-голямата френска телевизия TF1 на 19 юни 2007 г.

  Мониторинг на свободата на словото: От 2007 г. съдействам на международната правозащитна организация „Репортери без граници“ с информация, преводи и мониторинг на българската преса за посегателства срещу свободата на словото. През май 2009 г. заедно с колежката Даниела Горчева организирах дебат за свободата на словото в Червената къща, на който по моя покана присъства директорът на „Репортери без граници“ за Европа Оливие Базил. http://www.kafene.net/analysis.html?fb_1101652_anch=6903232 От март 2008 г. съм член на Обществения съвет на Асоциацията за свободно слово „Анна Политковская“, носител на награда за човешки права „Златен Гълъб“ и участвам в нейните инициативи, като се подписвам с името си. http://politkovskaya-bg.blogspot.fr/ Подчертавам, че не съм получавал и не получавам възнаграждение за тази обществена дейност под никаква форма.

  Кандидатура за Европейския парламент: На европейските избори през 2009 г. бях кандидат от Синята коалиция, на 5-то място в листата. Основен мотив да се кандидатирам беше възможността да получа трибуна и да поставя в обществения дебат темите за прозрачността на институциите, свободата на словото и включването на българите в чужбина в политическия живот в страната, които оформих като раздел от политическата програма на Синята коалиция озаглавен „За реална свобода на словото, на медиите и на комуникациите“. Включих се в инициативата „Гласуване без граници“, имаща за цел да увеличи избирателната активност в чужбина. Тази инициатива получи награда „Човек на годината“ за 2009 г.

  2. Клевети и обиди в публикациите

  Видно от гореизложеното, мога да докажа с документи и свидетели следното: в професионалния ми път, в имуществения ми ценз, в обществената ми дейност и в журналистическите ми изяви няма абсолютно нищо, което да е противозаконно, съмнително или морално укоримо. Следните твърдения публикувани в статиите за мен са характеризирано обидни и клеветнически:

  – Неистина и набеждаване е твърдението във в-к Шоу, че съм извършвал незаконно строителство. За това бях набеден от кмета на Царево Петко Арнаудов, когото уличих в злоупотреби с обществени средства и имоти в подробни журналистически разследвания;
  – В публикацията във в-к Шоу Петко Арнаудов ме нарича публично с тежка обидна дума, деяние, което е характеризирано в Наказателния кодекс;
  – Неистина и клевета са твърденията, че съм събирал пари от българи в чужбина, които съм използвал за лични цели;
  – Неистина и клевета са твърденията, че имам лична изгода от разследвания за обществени злоупотреби;
  – Неистина и клевета са твърденията, че съм получил с измама права върху „Парижки Вести“ и съм го използвал за спонсорство за собствена издръжка;
  – Неистина и клевета са твърденията, че съм приемал да правя поръчкови публикации и разследвания и съм получавал пари за това;
  – Неистина и клевета са твърденията, че съм сътрудничил с Държавна сигурност, бил съм комсомолски секретар и съм кандидатствал за членство в БКП;
  – Неистина и клевета са твърденията във в-к Шоу, че имам извънбрачна връзка с г-жа Ваня Милчева, с която се познавам от социалната мрежа Facebook.

  Съдържащите се в двете статии клеветнически твърдения пречат на нормалната ми работа, защото за мен като разследващ журналист доверието на източниците, медиите и читателите са основен капитал.

  Елементарно е да се установи, че всички „източници“ на въпросните публикации са мними и се базират на клеветнически текстове публикувани в анонимен блог, базиран в САЩ, и в анонимни форумни коментари. За съжаление, процедурата по установяване на авторството на клеветите е финансово непосилна за мен, тъй като предполага завеждане на скъпо струващ иск срещу американска фирма.

  Освен това, статията във в-к Стандарт е обидна и към Френската република, чийто служител се явявам, тъй като поставя под съмнение моя образователен ценз и професионалната ми квалификация.

  Всъщност, за сериозността на тази публикация най-добре говори преводът на името на Université Paris Ouest Nanterre La Défense – което екипът на в-к Стандарт е превел като „университет по отбраната в Нантер“. За незапознатите, La Défense е квартал съседен на града Nanterre, където се намира университетът, носещ това име.

  3. Петитум

  Считам, че публикацията на статиите публикувани от Ответник 1 и Ответник 2 виновно ми причинява вреди, като уврежда личната ми и професионална репутация на независим и обективен разследващ журналист и общественик. В добавка тази публикация наруши емоционалното ми спокойствие и ме принуди да отделя време и финансов ресурс, за да защитя себе си и семейството си от клеветите чрез настоящата тъжба до прокуратурата и завеждане на граждански иск в съда.

  С оглед на гореизложеното моля прокуратурата да образува производство по член 147 от Наказателния кодекс за клевета срещу Ответник 1 и Ответник 2 и по член 147 (клевета) и 148 (обида) срещу Ответник 3.

  Публикувано от Асоциация на свободното слово „Анна Политковская“
  https://www.facebook.com/note.php?note_id=10150687030318992
  

• The Illicit Benefits of Bulgaria’s EU Membership

  From  EurActiv

  Accession to the European Union means prosperity and new economic opportunities for businesses and people, or so goes the argument. In the case of Bulgaria, this is evidently true for the underworld, writes Barbara Frye.

  Barbara Frye is managing editor of Transitions Online in Prague. The following commentary was first published on TOL’s ‘East of Center’ blog:

  One of the vague and enduring ideas about EU accession is that it will boost a new member’s prosperity and increase opportunities for the country’s businesses and people.

  A new report by a think tank in Sofia shows that, to whatever extent that idea holds up in the legitimate economy, it has certainly been true for criminals in Bulgaria.

  Although organised crime accounts for a smaller percentage of the country’s GDP than it did before EU accession, some schemes have either benefited from or actually been spurred by the closer links to the western part of the continent. VAT fraud, the fraudulent trade in oil products, and an old favourite, illegal cigarette sales, boomed after Bulgaria joined the EU in January 2007. That might not surprise you, but it is at least ironic given Brussels’ steady pressure on the Bulgarian government to tackle organised crime and the corruption that allows it to flourish.

  “Bulgaria’s accession to the EU in 2007 opened a wide range of new opportunities for criminals, such as tax crimes, which prompted part of the criminal networks to shift their focus towards these new illegal activities,” reads the report, by the Center for the Study of Democracy.

  According to the report, the share of VAT fraud losses that came from international schemes more than doubled, from 8% in 2006, to 19% in 2009. In those schemes, a trader might, for instance, cook up phony records of exports, on which VAT is not payable, take tax credits for his costs associated with the sale, and then sell the goods, undocumented, on the domestic market. Or he might just overstate his actual exports.

  Citing estimates by international oil companies, the report says illegal sales make up from 20% to 40% of the market and are worth between €800 million and €1.8 billion. Although they offer no “before and after” look at the effects of EU membership, the report’s authors say the hike in Bulgaria’s excise taxes to EU levels, combined with rising oil prices, make the products expensive enough to spur demand for illegal fuel.

  Something similar happened with illegal cigarette sales. When excise taxes went up, the report says, “Cigarettes in Bulgaria became, in relative terms, the most expensive in the EU.” The illegal market accounts for 30% to 40% of all cigarettes sold, and is worth probably around €250 million, the report says. It estimates that about 500,000 packs of illegal cigarettes are sold every day in Bulgaria. Given that taxes from tobacco products make up about 10% of budget revenues (compared with about 1.4% in many other EU countries), this market is a serious threat to the country’s finances.

  The report ends with a warning that the economic turmoil in neighbouring Greece will spur demand for illegal sales of tobacco and oil products.

  Still, it’s obviously not EU membership per se that fuels these trends. After all, Bulgaria’s numbers are well above those for many other EU members. These illegal markets feed and rely on the corruption that plagues the country. “In some cases entire shifts of customs officers, security police officers, [and] mid- and high-level police officers receive additional monthly payments from the illegal trade in tobacco products,” the report notes.

  It also cites the culture of oligarchs in Bulgaria (and the rest of Eastern Europe) who control legitimate businesses and “may be directly involved in criminal activities (VAT or excisable goods fraud, etc.) and rely heavily on illicit lobbying and corruption.” “In some municipalities,” the authors write, “organised crime leaders have either established their own political parties, or managed to become members of local municipal councils. These political posts are then used to trade in influence or to exert influence over local law-enforcement or judiciary, as well as to rig public tenders.”

   

• Какъв е произходът на днешните американци?

  Вашингтон, САЩ /КРОСС/ Повечето от хората, които днес живеят в САЩ, са по произход от европейските eмигранти, които са се преселили на северноамериканския континент между ХVІІ и ХХ в., съобщава „Офф.нет„.

  12. Шведи – 4 088 555

  По време на почти целия ХІХ век голяма част от шведите емигрират в САЩ поради чисто икономически причини. От 1851 до 1930 г. над 1,2 милиона шведи напускат своята родина и намират постоянен пристан в САЩ. Повечето от тях се заселват в Близкия запад, уточняват демографите, но към края на века мнозина се решават да емигрират към градските центрове в търсене на по-добра работа и по-лесно препитание.

  Днес в Минесота живее най-голямата колония шведи в САЩ.

  11. Норвежци – 4,470,081

  Норвежката емиграция в САЩ достига своя връх в края на ХІХ и началото на ХХ в. Между 1880 и 1893 г. именно благодарение на тях се дължи увеличеният брой на емигранти от Европа. Преди тях са само ирландците. Исторически, норвежците се настаняват в Минесота, западен Уисконсин, Северна Айова и Северна и Южна Дакота.

  10. Холандци – 4,645,906

  Ню Йорк (първоначалното му име е Ню Амстердам) е основан от холандски заселници в началото на ХVІІ век. Въпреки че холандската емиграция стихва през следващото столетие, нова вълна емигранти от Нидерландия пристигат в страната след края на Втората световна война. Днес холандците са концентрирани в няколко области в Мичиган и Охайо. Много от заселниците живеят и в Калифорния, Ню Йорк и Пенсилвания. Сред известните американци с холандско потекло са Томас Едисон, Уолт Уитман и Теодор Рузвелт.

  9. Шотландци – 5,460,679

  През ХІХ век около 1 милион шотландци заминават за САЩ, където повечето от тях намират работа в тежката индустрия. Шотландски заселници продължават да идват и през 20-те години на миналия век, след като в Шотландия се влошават икономическите условия. Калифорния, Флорида, Тексас, Ню Йорк и Мичиган са основните центрове на шотландската диаспора.

  8. Французи – 8,761,677

  Исторически броят на заселници от Франция е по-малък от другите европейски нации. Цифрите са по-малки и заради това, че в американското преброяване те се разделят на французи, канадци с френски произход или акадийци.

  7. Поляци – 9,569,207

  Американците с полски произход са най-голямата славянска група в САЩ и те са едни от първите заселници в Новия свят. Имиграцията от тази страна достига върха си между средата на ХІХ век и края на Първата световна война, когато над 2,5 милиона поляци идват в САЩ. В търсене на работа те се настаняват предимно в индустриалните центрове като Ню Йорк, Бъфало, Детройт, Кливланд, Чикаго и Милуоки.

  6. Италианци – 17,250,211

  Между 1880 и 1920 г. над 4 милиона италиански емигранти, от които повечето селяни от южна Италия, пристигат в САЩ. Имигрантите формират т.нар. „малка Италия“ в редица градове в североизточната част на страната. След Втората световна война следва и нова, втора вълна на емигранти от Италия.

  5. Американци – 19,975,875

  Повечето от хората, които са с произход от няколко европейски страни или знаят само част от своя произход, се регистрират като „американци“. Броят на хората, които описват себе си само като „американци“, почти е с два пъти по-висок, отклокото е бил през 1990 г. В тази група днес са регистрирани 12,4 милиона души. През 2000 г. най-много американци е имало в Арканзас, Тенеси, Кентъки и Западна Вирджиния.
  
  4. Англичани – 25,927,345

  Повечето от американците с английски произход живеят в северозападната или западната част на САЩ. Броят на англичани е намалял с почти 20 милиона в сравнение с преброяването от 1980 г., преди всичко, защото все повече хора се обявили за американци. Калифорния е най-голямата популация на англичани в страната.

  3. Мексиканци – 32,929,683

  Между 1990 г. и 2000 г. с около два пъти се е увеличил броят на хората, които заявяват, че са от мексикански произход. Днес хора с такъв произход се срещат най-чесдто в югозападните райони на САЩ.

  2. Ирландци – 34,670,009

  Големият глад от 1840 г. причинява масово преселение от Ирландия. Между 1820 г. и 1920 г. се смята, че около 4,5 милиона ирландци се заселват в САЩ, от който повечето избират да се установят в градове като Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, Чикаго и Сан Франциско.
  
  1. Германци – 47,911,129

  Най-голямата вълна от германци, които идват в САЩ е тази от средата на ХІХ в. Тогава заради гражданските вълнения и масовата безработица мнозина германци се решават да прекосят Атлантика в търсене на по-добро бъдеще. Днес, повечето американци с германски произход са настанени в континенталните щати.

  Според резултатите от националното преброяване от 2010 г. 61,332 жители на САЩ се обявяват като македонци. Иначе там живеят и близо 193 000 албанци, 95 000?!? българи, 411 000 хървати, 1,3 милиона гърци, 187 000 сърби и 327 000 югославяни.

• Първи рожден ден на женския клуб в Ню Йорк

  Ню Йоркският клуб на жените навърши 1 година.

  На празничното събитие  присъства генералният ни консул в Ню Йорк – Радослав Точев, който поздрави женския клуб и подчерта, че тяхната инициатива е една от най-дълго просъществувалите в българската “Голяма Ябълка”.

  За една година Ню-Йоркските момичета показаха, че знаят не само как да работят, но и как да правят големи купони и да се веселят. По сценарий на всеки гост бе дадена възможност да каже няколко думи по случай тържествения юбилей. Актрисата Джина Ди Донато, която е известна с разностранните си  таланти, тази вечер забавлява гостите с  рецитиране на стихове.

  Гост на партито  бе двадесет и пет годишната  Тина Телалян от Ню Йорк, която е една от кандидатките за финалист на конкурса “Мис Българка САЩ 2012”. Като на истински български рожден ден имаше танци и хора нонстоп, две торти, много подаръци и поздравления.

  

  Едно от тези поздравления приятно изненада момичетата чак от далечна България: “Скъпи български момичета, вече Ню Йоркски кокичета – 1 година юбилей да ви е честит – клубът да е още по-активен и велик! От България на здраве и с любов ще откликваме на всеки ваш въпрос и зов!” – Роси Русева от Канал 3. Сред подаръците за рожденничките бе новината, че Роси Русева, нейният продуцент Георги Стоев и популярната българска актриса Аня Пенчева са с одобрени американски визи, за да присъстват на  Гала – Конкурса, където ще бъде коронована Мис Българка САЩ 2012.

  Напомняме, че специално изработената в Дубай изящна корона за победителката в 1-вия национален конкурс за красота в САЩ бе осигурена от Аня Пенчева, която ще бъде член на журито. Прекрасната инициатива за Мис Българка САЩ ‘2012 е дело на женския клуб в Ню Йорк и лично на неговата основателка – актрисата Боряна Павлова. Двадесет момичета ще се състезават за честта да представят красотата на България в САЩ. Една от тях ще получи солидна парична награда, корона, допълнителни награди от спонсорите и званието “Мис Българка ‘САЩ 2012” на 26-ти май, 2012 в най-големия български нощен клуб извън България – Enigma The Lounge – Чикаго. “Жените имат какво да кажат на света”, обича да казва Боряна Павлова и не се съмнявам, че след малко повече от месец в Чикаго българските жени ще кажат една истина – България е красива страна с красиви жени!

  Нека да благодарим на женския клуб в Ню Йорк за тяхната смелост, красота и български дух. Вече Чикаго, Вашингтон и Бостън са готови да поемат от тях щафетата и както изглежда в. “България СЕГА” май позна, че този клуб ще стане епицентъра на “българско женско цунами”.

  Светлозар Момчилов
  в. “България СЕГА”

  

• EurActiv: От членството на България в ЕС спечели само подземният свят

  „Присъединяването към ЕС означава просперитет и нови икономически възможности за бизнеса и хората, или поне така би трябвало да бъде. Но в случая с България това очевидно е вярно само за подземния свят“. Това пише Барбара Фрай, главен редактор на пражкото издание „Транзишънс онлайн” в коментар, озаглавен „Рисковете на членството в ЕС?“. Коментарът й е публикуван в сайта EurActiv.

  Авторката се позовава да данни от доклад на софийския Център за изследване на демокрацията (ЦИД), който проследява развитието на престъпността в България през последните години.

  Макар приходите от незаконна дейност да са по-малък процент от брутния вътрешен продукт на страната след влизането й в ЕС през 2007 г., някои схеми бяха или облагодетелствани, или подтикнати от по-близките връзки със западната част от континента. Процъфтяват измамите с ДДС, мошеническата търговия с горива и отдавна любимата контрабанда с цигари.

  Това може да не ви изненада, но поне е иронично като се има предвид непрекъснатия натиск на Брюксел върху българското правителство да се справи с организираната престъпност и с корупцията, благодарение на която тази престъпност процъфтява, пише Фрай.

  По-нататък тя цитира доклада на Центъра за изследване на демокрацията с твърдението, че „присъединяването на България към ЕС през 2007 г. разкри широка гама от нови възможности за престъпниците, като например данъчните измами, което подтикна част от криминалните структури да изместят фокуса си към тези нови незаконни дейности“.

  Според доклада, пише Фрай, делът на загубите от ДДС измамите, свързани с международни схеми, е нараснал повече от два пъти – от 8% през 2006-та до 19% през 2009 година. Незаконните продажби на горива са нараснали от 20 на 40% от пазара и възлизат на между 800 милиона и 1,8 милиарда евро. Макар да липсват сравнителни данни за тази търговия преди и след влизането в ЕС, авторите на доклада твърдят, че повишаването на акцизите до нивата в ЕС в комбинация с нарастващите цени на петрола правят цените достатъчно високи, за да бъде стимулирано търсенето на незаконни горива.

  Нещо подобно става и с незаконните продажби на цигари, които възлизат на между 30 и 40 процента от пазара и носят около 250 милиона евро печалби.

  Тя цитира и данни от доклада за културата на българските олигарси, които разчитат предимно на незаконно лобиране и корупция: „В някои общини лидери на организираната престъпност са създали свои собствени партии или са станали членове на общински съвети. Тези политически длъжности след това се използват, за да се търгува с влияние или да се оказва влияние върху местните правораздаващи органи, както и да се фалшифицират обществени поръчки.

   

  Източник:  Mediapool

• Компенсират индианци с 1 милиард долара

  

  Над един милиард долара обезщетения ще изплати американското правителство на 41 индиански племена заради лошо управление на земите им. Парите са компенсация за разработка на нефтени и газови находища върху индиански земи, както и за добива на дървесина и използване на пасбища.

  Първите искове срещу експлоатацията на земята и природните ресурси са подадени още преди повече от 100 години. След главоломно увеличаване на жалбите през последните години властите и индианците започнаха преговори, които продължиха 22 месеца и приключиха с решението за изплащане на обезщетения.

  През юни 2011 г. Вашингтон даде на индианците 3,4 милиарда долара по други оплаквания. Все още продължават спорове с над 70 племена.

   

  Източник:   в. „Новинар“

• САЩ сменят посланика си в България?

  България вече е получила искане за агреман с името на нов посланик в София, съобщи Би Ти Ви, като се позова на дипломатически източници

   

  Посланикът на САЩ у нас Джеймс Уорлик може да си тръгне от България преди да изтече тригодишния му мандат. България вече е получила искане за агреман с името на нов посланик в София, съобщи Би Ти Ви. Медията се позова на дипломатически източници.

  Според тях вероятно става въпрос за жена, бивш посланик на САЩ в Албания, която сега е служител на Държавния департамент.

  Според в. „Телеграф“ новият титуляр на мисията на САЩ в България най-вероятно ще е Марси Рийс, която в момента е заместник на помощник-държавния секретар на Щатите по ядрената и стратегическата политика. Преди да получи настоящата си длъжност, Рийс е била посланик в албанската столица Тирана – до 2007 г.

  От телевизията са потърсили потвърждение от Вашингтон, но такова все още няма.

  Лично моето желание е да остана в България възможно най-дълго, но това е решение, което зависи от моя президент, коментира Уорлик.

  „Все още няма решение колко още ще продължи тук моето пребиваване като посланик“, добави американският посланик.

  Американските посланици по света са с тригодишен мандат.

  Има опция той да бъде удължен с още шест месеца, което обаче се случва все по-рядко.

  Джеймс Уорлик зае поста посланик у нас в края на януари 2010 г.

  Източник:  Vesti.bg
  

• Залезът на „боговете“ в журналистиката

  Енчо Господинов*,  e-vestnik.bg

   

  От Кримската война някога (1854), през Бейрут и Сараево до “вчера”, и до днешната драма в Сирия, т.нар. международна журналистика бавно губи битката за собствения си престиж.
  Колко от днешните млади, амбициозни и самоуверени репортери знаят, че тази славна страница от историята на журналистиката започва през 1854 г., когато гръмовержецът “Таймс” изпраща Уилям Хауърд Ръсел в Крим да известява на читателите на най-престижния вестник в света какво се случва по фронтовете на малко известния дотогава полуостров.
  Колко от читателите знаят за цената, която репортери и редакции плащат, за да бъдат първи в информационната битка с конкуренцията, с времето и с желанието на публиката да гледа днес в реално време как диша и живее планетата от Аляска до Патагония и от Дамаск до Бамако?

  Елитната част от едно банално всекидневие

  Преди години се смяташе, че международната журналистика е “черешката на тортата”, диамантът в короната на една професия, забулена в мъглата на митове и реалности, на слава и скандали. Пътят към признанието от колеги и читатели (слушатели, зрители) минаваше през „Международния” отдел на редакцията, през кореспондентството в чужбина, през репортажите от места, където се водеха войни, кръстосваха се интересите на великите или на регионалните сили, звънтяха брилянтни речи на дипломатически конференции и се стискаха ръцете на личности като Сталин и Чърчил, Громико и Шулц, Кофи Анан и Кондолиза Райс.
  Славата беше свързана с изпитания и нерви, с битка за единствения телефон в хотела на Ханой или Сайгон, за единствения работещ телетип в Бейрут или телеграфна станция в Пном Пен.
  Нямаше интернет, нито сателитни телефони, нямаше дори факсови машини. Имаше стари, изпитани “бойни” машинки “Хермес”, “Ремингтън”, “Ерика”, “Оливети” или поочуканата “Марица”, на която аз  траках репортажите си от Бейрут или Дамаск през 1982-1983 г. И така тракаше “Марицата”, че се чуваше от Бейрут до Триполи…

  Международните новини тогава заемаха редовно престижна част от първите страници на вестниците, от радио-и-телевизионните програми. Не само у нас, но и навсякъде по света. Кореспондентите бяха очите и ушите на света, много от тях бяха и “съвестта на планетата”, както теоретиците ги наричаха тогава. Дали съобщаваха от Москва или Варшава за дисиденти като акад. Сахаров или Лех Валенса, за зверствата на фалангистите и на ген. Шарон в палестинските лагери в Бейрут Сабра и Шатила, за апартейда в ЮАР и легендарния Мандела, за дипломатическите сблъсъци между две системи край тихите води на Женевското езеро, тези хора, обект на уважение и завист, на натиск от всякакви служби и началници, бяха нещо като “остров на боговете” в иначе тежкото блато на една не винаги лесна и благодарна професия.
  Студентите са блъскаха с лакти кой да се добере до курса по „Международна журналистика” в едноименния факултет. Млади и стари дипломати опитваха таланта си в писането, с надежда един ден да станат нещо като Чърчил или поне като Строуб Талбът, съчетавайки силата на перото с мощта на логиката.
  Тогавашните “богове” на международната журналистика не само известяваха и обясняваха какво става по света. Те директно влияеха на хода на събитията, формираха обществено мнение и дори диктуваха в някои случаи поведението на политици и генерали, внушавайки им идеи и публикувайки анализи, от които на политиците им настръхваха косите. Които имаха коси, естествено.
  Това бяха гиганти на професията: Уолтър Липман и Джеймс Рестън, Александър Бовин и Ришард Капушчински, Дейвид Халберстам и Жан-Франсоа Ревел, Тео Зомер и Марион Фон Дйонхоф… И много други. Боговете пишеха, политици, дипломати и генерали четяха и слушаха. Вторите ухажваха първите, а не обратно…

  Както казваше покойният Джеймс Рестън, прекарал 50 години в „Ню Йорк Таймс” – няма друга толкова привилегирована професия като тази на кореспондента и международния коментатор. Не само че пътуваш по цял свят за сметка на редакцията, не само че пишеш каквото си видял и чул, но и получаваш заплата на всичко отгоре… “Винаги съм мислел, че аз трябва да плащам на главния си редактор за привилегията, а не той на мен…” Така писа Рестън в прочутата си книга “Рисунки по пясъка”, която всеки млад кандидат за световна слава трябва да прочете.
  Рестън беше не само голям журналист. Той беше отговорен човек. Той създаде школа след себе си. Той, по думите на Хенри Кисинджър, пишеше ясно и разбрано “както за касапина от Омаха, така и за “най-засукания” професор по философия…” Именно с Рестън тогавашният държавен секретар Кисинджър гледаше да вечеря, когато може, за да има какво да чуе, да научи, или да пусне като “пробен балон” в утрешния брой на „Ню Йорк Таймс”. Доверие, което никога не бе нарушено от двете страни.
  Така беше тогава. Стара работа.

  Днес картината е тъжно подобие на някогашната слава

  Международните новини рядко намират място на първите страници, освен ако не става дума за масово клане някъде или за нещо пикантно около чужд политик. Всички статистики сочат, че тази област на журналистиката е минала на далеч по-заден план в сравнение със спортните или жълтите рубрики… Обяснения има много: глобализацията, интернет новините в реално време, блогърите, концентрацията на медиите в ръцете на хора от типа на Мърдок и т.н. Има достатъчно професори по масови комуникации, които ще обяснят този феномен. Ние само констатираме факта, че както няма интересна международна журналистика, така няма и журналисти от калибъра на някогашните ветерани, които правеха чест на професията.
  Има някаква материя по международните въпроси, но ги няма ярките личности, големите пера, които довчера освежаваха както страниците, така и умовете ни. С малки изключения. Но не в нашия печат, за съжаление.
  Няма ги Ориана Фалачи и Питър Арнет, Уолтър Кронкайт и Саша Бовин, Питър Дженингс и Том Брокау, Дейвид Халберстам и Ришард Капушчински. Има ги още Кристиан Аманпур и Джон Симпсън, Томас Фридмън и Джон Пилджър, но те стоят като самотници в една огромна журналистическа Сахара, където рядко се мярка по някой оазис за читателите…

  136 години след Априлското въстание и репортажите на Макгахан,

  30 години след Фолклендската война и 20 след кланетата в Босна и Херцеговина, професията на военния кореспондент като част от международната журналистика също е минала на заден план по отношение на престиж и значимост. Този “вид” не е изчезна съвсем, тук-там блестят репортажите на легендите на Би Би Си Джон Симпсън и на CNN Кристиан Аманпур или Ник Робъртсън. Но го няма някогашното съзвездие от окопите на Бейрут и Порт Стенли, от Сайгон и Биафра, от Багдад и Пном Пен.

  В далечната 1985 Джонатан Димбълби от Би Би Си потресе света с репортажите си за умиращите от глад Етиопия и Судан. След като той отвори очите на милиони хора за ставащото, чак тогава политици и генерали се засуетиха около Рога на Африка и идиотщините на Менгисту Хайле Мариам… Чак тогава Сър Боб Гелдоф организира “Live Aid” и събра $100 милиона за гладуващите, заедно със Стиви Уондър пеейки “We are the world…”
  Джон Пилджър ни разтърси с “The Killing Fields” от Камбоджа на Пол Пот и Йенг Сари (Иван Гарелов също!**).
  Питър Арнет беше несравним от покрива на хотел Ал Рашид в Багдад по време на първата война срещу Садам. Същия Арнет, който вече имаше „Пулицър” за репортажите си от Сайгон от 1962-1975, работейки за Асошиейтед Прес. Същия Арнет, който една късна нощ преплува половината Меконг с телеграмата за преврата в Лаос, стисната между зъбите му, за да стигне до телеграфопощенската станция на малък остров, да събуди телеграфиста и да предаде известието си до централата в Ню Йорк, и да бие конкуренцията с цели 30 минути… Същият Арнет, на когото легендарния фоторепортер Хорст Фаас дава шишенце „Табаско” преди първата му мисия на фронта в Южен Виетнам. “Ако те хванат партизаните от Виетконг и те накарат да си изядеш акредитационната карта, ще я преглътнеш по-лесно с „Табаско”…”  Именно това се случило с Хорст Фаас, докато отразявал войната в Биафра. Който иска да знае повече за тези славни момчета, да прочете автобиографичната книга на Арнет “На живо от бойните полета”.

  Цената, която някои от тях платиха, беше много висока. Само в Ирак, примерно, между 2003 и 2009 г. бяха убити 128 мъже и 11 жени журналисти. От тях 50 загинаха на предни позиции по време на битките. Но 89 бяха убити хладнокръвно докато пишеха в хотелите си или отвлечени за откуп…

  В онези години Питър Арнет, Дейвид Халберстам и Ориана Фалачи изкарваха извън нерви хора като Хенри Кисинджър, генерал Уестморленд и Линдън Джонсън с репортажите си от Виетнам. Дан Радър, Уолтър Кронкайт и Питър Дженингс правеха същото. Никой не можеше да се мери с тях по храброст, бързина и гражданска позиция. Ген. Уестморленд до последния си ден вярваше, че американските кореспонденти са причина САЩ да загубят войната във Виетнам.

  Какви личности, какви великани на духа и на перото. В една далечна нощ през миналия век  Ориана Фалачи вземаше интервю от аятолах Хомейни в Техеран, принудена да облече чадор (бурка), за да й разрешат интервюто. В един момент тя възмутено пита аятолаха защо жените в Иран са принудени да живеят оковани в бурката. “Как биха могли например да плуват с бурка, ако отидат на плаж?” “Това не ви засяга. Нашите обичаи не се отнасят до вас. Ако не ви харесват мюсюлманските дрехи, не сте длъжна да ги носите. Те са само за млади жени и почтени дами…”, отвръща отровно Хомейни. “Много мило от ваша страна, имам. Особено след като вие ми го казвате! Сега веднага ще се освободя от тази противна средновековна черга. Тук, сега…!” Ето, това е Ориана. Минала през италианската Съпротива срещу нацизма, през окопите на Сайгон и Бейрут, нея нищо не можеше да я уплаши. Дори ракът, който я победи, не можа да я пречупи.
  Такива като нея нямаше по-късно да позволят на генералите, пък били те и НАТО-вски, да бъдат “embedded”, т.е. под контрола на армията, когато отразяваха втората война в Ирак. Ориана не можеше “да спи с врага”, ако си послужим със заглавието на един филм. Както и професионалните й братя Робърт Фиск, когото дори кучетата и котките в Бейрут познаваха през 80-те години, или Макс Хейстингс от „Файненшъл Таймс”…

  Приятелство и солидарност в трудните моменти, професионален егоизъм (особено при Питър Арнет и Кристиан Аманпур) заради огромната конкуренция, смелост и безумие, благородство и журналистически фанатизъм, всичко това го имаше, често обилно полято с алкохол в дългите и самотни нощи, далеч от дом и приятели.

  Бих могъл да разказвам безброй подобни истории. Включително и как трябваше един тъжен следобед, заедно с моя колега Казуо Йошинага, да организирам “полево” погребение на друг наш японски приятел, убит от китайски снайперист в Лангшон (Северен Виетнам), по време на войната между Китай и Виетнам, март 1979.
  Или за мизерията и страха на шепата кореспонденти в Афганистан няколко месеца след като съветската армия реши да научи изгряващите тогава талибани как да строят социализъм… Беше май 1980.
  Имах щастието да се докосна до тези хора, за които сега разказвам За моето поколение те бяха богове в журналистиката.

  Тогава, макар и със скромни възможности, но с големи мечти и достатъчно адреналин в кръвта, ние също се борехме за нашето място в списъка на куражлиите. Иван Гарелов и Васко Василев, Даниела Кънева и Иво Инджев, Младен Чакъров и Коста Иванов. И още един-двама. Не повече! Дано не обидя някой забравен.
  За сегашните колеги международници не знам достатъчно, дълги години не съм живял в България.

  Но когато неотдавна се срешнахме в Ню Йорк с Томас Фридман от „Ню Йорк Таймс” и с Дейвид Игнашиъс от „Вашингтон Пост”, разговорът ни не беше за това колко сме се променили след 30 години, а защо не сме пак там, като в горящия Бейрут през пролетта на 1982, когато Басам Абу Шариф, аристократът-философ, палестинският Бернар Анри Леви, ни казваше защо народът му има кауза, къде ще се стреля най-много утре за нея, и къде може да се намери най-доброто уиски в Бейрут…
  Днес всичко това е вече забравено. Старите богове залязоха, а новите имат други каузи…
  ———————–
  * Авторът е бил дългогодишен кореспондент на стария вестник “Поглед” от войните в Близкия и Далечния Изток, от Афганистан, Централна Америка и Северна Африка. От началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен Кръст.

  ** Б. р. – по-възрастните може би си спомнят един стряскащ филм на Гарелов от Кампучия, с кадрите от опразнения град, разбитата национална банка, търкалящите се по улиците обезценени банкноти, снимките на отрязани глави и т. н.

• Календар на службите в Българските православни църкви за Великден 2012

  Българска православна църква „Св. София“ 

  

  Българска православна църква  „Св. Иван Рилски“ – Чикаго

  12 АПРИЛ, Велики Четвъртък.  Св. преподобни Василий Изповедник, епископ Парийски. Св. преподобна Анастасия игумения. Св. свещеномъченик епископ Зинон Веронски († 380)
  11:00 ам  Велик (общ) маслосвет, св. Василиева литургия.
  7.00 рм  Прочитане на 12-те Св. Евангелия

  13 АПРИЛ, Велики Петък.  Св. свещеномъченик Артемон, презвитер Лаодикийски († 303)
  9:00 ам  Вечерня с изнасяне на Св. Плащаница
  5.00 рм  Ще бъде донесено свето миро за здраве и благополучие. През целия ден в петък християните минават под светата плащеница.
  7:00 рм  Опело Христово с обикаляне на храма и раздаване на цветя
  

  14 АПРИЛ, Велика Събота; вечерта – Великден.  Св. Мартин Изповедник, папа Римски († 655)
  10:30 ам  Св. Литургия със Св. Причастие
  11:00 рм  Службата на свето Въскренение с лития около кварталал в 12 часа на източната врата.
  В полунощ вярващите се поздравяват с „Христос Воскресе!“
  След светата литургия 1.30 свето причастие.
  2:20 ам  След традиционния поздрав, заповядайте на великденски печени агнета в залата. Вход свободен.
  

  15 АПРИЛ,  Великден,  Неделя – Възкресение Христово.
  11:00 ам  Четене на Св. Евангелия на различни езици и раздаване на яйца  (За разлика от другите неделни дни, на Великден няма литургия. Tя се отслужва след полунощ в събота вечерта, т.е. след великденската утреня) 
  1.00 рм  Празничен Великденски Обяд. Заповядайте да се повеселим след поста с две агнета на курбан и 8 печени агнета.

  

  Българската православна църква „Св. Иван Рилски“ – Чикаго

• Goodman Theatre: “Fish Men“, “The Iceman Cometh” и новый сезон…

  На сцене Goodman Theatre на прошлой неделе
  состоялась мировая премьера пьесы Кандидо Тирадо “Рыбаки” („Fish Men“).

  В горячий летний день в нью-йоркском Washington Square Park (район Гринвич-виллидж) одна и та же группа людей устраивает шахматный турнир. У
  каждого из игроков есть свои “скелеты в шкафу”, и игра для них – возможность преодолеть свои комплексы и сомнения. Матерые шахматисты пытаются поймать в
  свои сети игроков с большим кошельком, но пока ставки в этой игре невысоки. И вот, наконец, терпение игроков вознаграждено: в парке появляется молодой
  профессионал и соглашается на их вызов. Начинается настоящая игра…

  Придумавший эту историю драматург Кандидо Тирадо
  живет в Нью-Йорке недалеко от тех мест, где разворачивается действие. Его пьеса “Силиа: жизнь и музыка Силии Круз”, написанная в соавторстве с женой Кармен Риверой, шла в Нью-Йорке на сцене New World Stages и в Чикаго в Athenaeum Theater. Пьесы Тирадо ставятся на Бродвее, в его послужном списке – сценарий к эпизоду популярного сериала “Ghostwriter”. Вместе со своей женой Тирадо основал театральную компанию Educational Plays Production, целью которой является показ спектаклей для молодежной аудитории, в основном, в школах.

  Режиссер Эдвард Торрес хорошо известен чикагским театралам. В 2009 году в Victory Gardens Theater (совместно с Teatro Vista) он поставил спектакль “Явление Чада Дейти” (“The Elaborate Entrance of Chad Deity”) по пьесе Кристофера Диаса, ставший хитом театрального сезона и получивший премию “Jeff’ за лучшую постановку. Торрес был удостоен также премии “Jeff” за лучшую режиссуру. За последние двенадцать лет он поставил более двадцати пяти спектаклей в Teatro Vista.

  В ролях: Рауль Кастильо (Рей Рейс), Ховард Витт (“Девяносто Два”), Дэн Кантор (Стюарт), Кедрик Мейс (“Наличка”), Риккардо Гутьеррес (Джером), Кенн Хед (Пи Ви), Бен Чанг (доктор Ли), Майк Черри (Джон).

  Через несколько дней в Goodman Theatre состоится премьера спектакля “Продавец льда грядет” („The Iceman Cometh“) по пьесе Юджина О’Нила. В главных ролях – лауреаты премии “Тони”, известные американские театральные актеры Натан Лейн (Теодор “Хики” Хикман) и Брайан Деннехи (Ларри Слейд). В остальных ролях: Стивен Уиметт (Гарри Хоуп), Патрик Эндрюс (Дон Пэрритт), Джон
  Хугенаккер (Вилли Обан), Ли Уилкоф (Хьюго Калмар), Дженнифер Энгстром (Кора).

  На недавно прошедшей пресс-конференции
  артистический директор Goodman Theatre Роберт Фоллс объявил о спектаклях нового (2012-13 годов) сезона. Нас ждут четыре мировые и две чикагские премьеры. Сезон начнется в сентябре возобновлением спектакля “Сладкоголосая птица юности” (“Sweet Bird of Youth”) по
  пьесе Т.Уильямса. Режиссер – Дэвид Кромер. Следом за американской классикой на сцене театра мы увидим новую драматургию – спектакли по пьесам “Другие города” (“Other Desert Cities”) Дж.Робина Бэйтца (бродвейский спектакль по этой пьесе заслужил самые высокие оценки критиков) в постановке Генри Вишкампера и “Между прочим, встретьте Веру Старк” (“By the Way, Meet Vera Stark”) лауреата Пулитцеровской премии Линн Ноттадж в
  постановке Чака Смита. Кульминацией сезона обещает стать мировая премьера нового мюзикла “Книга джунглей” (“The Jungle Book”), основанного на сборнике рассказов Редьяра Киплинга и одноименного анимационного фильма студии Disney. Автором инсценировки и режиссером спектакля выступит
  хорошо знакомая нам Мэри Зиммерман. В будущем сезоне будут поставлены три новые пьесы, которые Goodman Theatre заказал молодым драматургам. Это “Черно-белые парни/Разбитые мужчины” (“Black N Blue Boys/Broken Men”) Дэла Орландерсмита, “Тедди Феррара” (“Teddy Ferrara”) Эвана Кабнета и “Самая счастливая песня исполняется последней” (“The Happiest Song Plays Last”) Куиры Алегрии Хадс. В
  тридцать пятый раз в театре будет сыграна “Рождественская сказка” (“A Christmas Carol”) Ч.Диккенса – любимый рождественский спектакль тысяч чикагцев.

  Nota bene! Спектакль “Рыбаки” идет по 6 мая 2012 года. Спектакль “Продавец льда грядет” идет с 21 апреля по 10 июня 2012 года. Билеты на все спектакли можно заказать по телефону 312-443-3800, на сайте www.goodmantheatre.org или в кассе Goodman Theatre по адресу: 170 North Dearborn Street, Chicago, IL 60601. Там же продаются абонементы на спектакли сезона 2012-13 годов. Одиночные билеты на спектакли нового сезона поступят в продажу в начале августа.

   Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. На репетиции спектакля “Рыбаки”. Слева направо: автор пьесы Кандидо Тирадо, актеры Майк Черри и Рауль Кастильо. Фото Дин Ла Прери

  Фото 2. Натан Лейн

   

   

   

• Безработицата в България вече е потомствена

  Тя обхваща около 40 000 души

  Появата на генерационна (потомствена) безработица сред младите хора регистрира изследване на Агенция „Медиана“, представено неотдавна в парламента. Това са безработни млади хора, които произхождат от семейства на безработни и също вече са родители.

  Изследването за младежката безработица в България е проведено в периода от 27 януари до 17 февруари т. г., по инициатива на Делегацията на българските социалисти в Европейския парламент, и е представително за страната за възрастовата група от 15 до 29 години.

  Като причини за създаването на потомствена безработица се посочват бедността, отпадането от образование и съответно невъзможността за реализация на пазара на труда. Потомствената безработица обхваща около 40 хиляди души или 3,3% от младите хора на възраст от 15 до 29 години, сочи изследването.

  Над 90 хиляди млади безработни имат намерение да напуснат България още тази година в търсене на работа зад граница, показват още данните. Безработицата у нас става все по-високообразована и все по-градска. Нарастването на безработицата сред младите средни специалисти и висшисти е над два пъти в рамките на три години.

  Тревожно висок е процентът на продължителната безработица, отчита още проучването. Без работа повече от една година са близо половината (46%) от безработните млади хора, а всеки шести безработен млад човек над 20 години никога не е започвал работа. В същото време за 2012 г. обхватът на безработни младежи в активни мерки и програми за противодействие на безработицата намалява с още 20%, коментира социологът Кольо Колев при представянето на изследването.

  Към февруари тази година от агенция „Медиана“ регистрират 190 хиляди безработни млади хора на възраст от 15 до 24 години и 330 хиляди безработни във възрастта от 15 до 29 години. Реалната младежка безработица е над два пъти по-висока от статистически регистрираната, е един от основните изводи от проучването. Темповете на нарастване на младежката безработица в България са едни от най-високите в Европа. Ако тенденцията се запази, може да се очаква, че България ще бъде една от страните на челните пет места в Европа по младежка безработица в рамките на 2012 г., сочи изследването.

  Източник:  БЛИЦ

• Изложба „Босилеград преди и сега“ гостува в Скопие, Битоля, а по-късно и на българите в Молдова и Украйна

  На 9 април т.г. в Скопие в Информационния център на делегацията на Европейската комисия бе открита изложбата „Босилеград преди и сега“.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Изложбата бе организирана от КИЦ „Босилеград“ и Гражданско сдружение за развитие на туризма – Босилеград, със съдействието на българското посолство в Скопие и бе открита от българския посланик в Р. Македония Раковски Лашев.

  Освен домакините и организаторите на откриването на изложбата, присъстваха и много босилеградчани, живеещи в Скопие, които я разгледаха с изключително голямо вълнение.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Две момичета от Босилеград, Мария Тодоров и Даяна Димитрова, представиха босилеградската народна носия – сая, а Мария просълзи присъстващите с емоционалното изпълнение на български песни.

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Македония е първата съседна страна, в която бе открита изложбата „Босилеград преди и сега“. След Скопие изложбата ще бъде показана в Битоля на 23 април със съдействие на българското консулство в Македония.

  На 1 юни, по повод Международния ден на детето, изложбата ще бъде открита за българската общност в Молдова, в град Комрат. На 4 юни изложбата ще бъде показана и в Украйна, в град Болград.

   

  Източник:   Festival-bosilegrad.info

• L’Express: Странен руски анклав в Европейския съюз*

  Източник: Биволъ

   

  В днешния брой на френското седмично списание L’Express (N°3171 11-17 Април 2012), Марк Епщайн, главен редактор на служба „Свят“, коментира отговора на Цветан Цветанов за охраната на пристанище Росенец. Коментарът е водещ в рубриката „Екслузивни“ и е придружен с подходяща снимка.

  

  До реакцията на Цветанов се стигна след упорито мълчание на българските медии и парламентарен въпрос на депутата Лъчезар Тошев.

  Журналистите на Биволъ активно съдействаха за разследването на L’Express и сайтът първи публикува превода от френски на оригиналната статия. Публикуваме на български коментара на Марк Епщайн с една забележка: разследването за руския анклав беше подминато с пълно мълчание в печатната преса, радиото и телевизията. Единствено няколко електронни сайта се осмелиха да публикуват информация по темата. За сметка на това почти всяка седмица се тиражираха твърденията на властта, че България е напълно готова за Шенген.

   

  Международното издание на L’Express се чете от Европейската комисия и в западните посолства в България. През септември 2011 г. нашият кореспондент в София, Александър Леви, разкри тайните, обкръжаващи петролния терминал управляван от руската компания Лукойл (неговото разследване е достъпно на сайта на L’Express).

  Намиращ се в Росенец, на брега на Черно море, този порт има всички признаци на руски анклав в Европейския съюз. Ситуацията е още по-скандална, доколкото Лукойл се ползва от значително влияние в страната, благодарение на почти пълния си монопол върху пазара на горива. И ако властите не реагираха изобщо на нашата информация, широко отразена в пресата, то екип от експерти на Европейската комисия бързо е отишъл на място. Без голям резултат, изглежда… На 12 март, в непубликуван дотогава документ от осем страници, министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов потвърди отсъствието на гранични полицаи и на митничари в Росенец, където миналата година са акостирали 414 кораба. Към днешна дата тези инсталации остават под екслузивната охрана на Лукома, руска охранителна агенция.

  * Заглавието е на Биволъ. Оригиналното заглавие е Това толкова страннo българско пристанище…

   

• Статуя на Симеон Радев в Скопие не прилича на Рузвелт, затова отива в музей

  Симеон Радев осъмна на сградата на МВнР в Скопие

  Новината, че скулптура на Симеон Радев е поставена в Скопие, предизвика редица коментари в македонските медии. Кой се качи на Министерство на външните работи – Теодор Рузвелт или Симеон Радев, радетелят на подялбата на Македония?
  Под това заглавие публикува материала си за скулптурата върху покрива на новата сграда на Министерството в Скопие електронното издание Плусинфо, цитирано от „Фокус“.

  Според Службата за общи и съвместни работи при Правителството на Македония – скулптурата е на 26-ия президент на САЩ Теодор Рузвелт. Все пак в някои блогове се твърди, че става дума за скулптура с образа на Симеон Радев, известен български публицист, историк, дипломат, автор на една от първите истории на Третата българска държава – „Строители на съвременна България“, пише Плусинфо.
  Бил е дипломатически представител в Букурещ, Берн, Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон, Брюксел.

  В своите трудове Радев се нарича „българин от Македония“, а славянското население в Македония нарича българско.

  Блогърите анализират, че фотографията на Симеон Радев, която Плусинфо публикува, най-вероятно е историческият документ, по който е направена склуптурата.
  В коментарите под новината читателите сравняват трите фотографии – на новия паметник, на Теодор Рузвелт и на Симеон Радев.
  Наблюдателни читатели отбелязват, че Рузвелт е по-пълен отколкото е човекът на скулптурата. Според други пък – видно е, че Радев носи в дясната си ръка ръкавици, както и на статуята.
  „Няма значение, важно е да се гради… Както казва народът – и Чък Норис да сложат, пък да му кажат, че е Джордж Буш, пак ще повярва“, пише друг читател.

  Скулптурата на Симеон Радев е поставена на новата сграда на Министерството на външните работи на Македония, убеден е македонският в. “Дневник”. Изданието коментира, че Симеон Радев е известен български публицист, историк и дипломат, подписал Букурещкия мирен договор, с който е разделена Македония.
  От македонското МВнР са пояснили, че става дума за концепция, в рамките на която на покрива на сградата ще бъдат поставени скулптури на редица световни държавници – Джордж Вашингтон, Ейбрахам Линкълн, Петър Велики, китайския генерал Сун Дзъ, италианския политик Джузепе Мацини, историка Тукидид, британския политик Уинстън Чърчил.

  Вестникът пише, че българска медия е съобщила, че „изтъкнат български деятел е получил паметник в Скопие”. Агенция „Фокус” публикува вчера и изявление на българския „министър и историк Божидар Димитров”, според когото по този начин Македония признава, че тяхното Външно министерство е филиал на българското.

  ”Утрински весник” обаче съобщава, че паметникът е на Симеон Радев и също цитира „Фокус” „с оценка, че той е най-новата българска историческа личност, която е обявена за македонска”.
  „В тази група „Фокус“ сложи Цар Самуил, Гоце Делчев, Дамян Груев, Методия Шаторов, Методия Андонов-Ченто”, коментира изданието.

  Източник:  Dir.bg

  .

  Премахнаха Симеон Радев от сградата на МВнР в Скопие – на негово място ще стои Жан Моне

  Скопие. Скулптурата на Симеон Радев, предназначена за новата сграда на македонското МВнР, ще бъде сложена в Музея на Македония в Скопие. Това се казва в съобщение на службата на правителството, поръчала статуята. Според правителствената служба – статуята била поставена, след като предварително е било направено проучване на списъка с личности, които ще бъдат сложени на обекта. След анализ било решено статуята да бъде прехвърлена в Музея на македонската борба, Музея на ВМРО и Музей на жертвите на комунизма, където имало изтъкнати личности от различни събития, които имали влияние върху събитията в Македония, „без значение на тяхното историческо или държавно развитие или разбирането им за ситуацията и процесите, или контекста на тяхното деяние, по отношение на държавността и нейните атрибути.

  „На мястото на Симеон Радев ще бъде поставена фигура на Жан Моне – идеолог и основател на европейското обединение, която безплатно ще бъде изработена от компанията „Бетон” от Скопие”, се казва още в съобщението.

  За решението на правителството съобщи и македонската агенция Макфакс. Според агенцията от правителствената служба, поръчала статуетката са преценили, че става дума за допусната грешка.

  Агенция еРепортер посочва, че Симеон Радев погрешка се е намерил на покрива на министерството на външните работи и ще бъде поставен на новия музей.
  „Паметникът беше поставен в горната част на сградата на МВнР, а първа за новината съобщи Агенция Фокус”, посочва еРепортер.

  Премахнаха Радев от сградата на МВнР, коментира Алфа. Скопската медия посочва, че на мястото на Радев ще бъде сложен Жан Моне – идеологът и основател на европейското обединение. Радев е сложен в Музея на македонската борба.

  „Българинът Радев е аут”, е заглавието на електронното издание Щипка. Според изданието – телевизия Алфа първа пуснала репортаж, в който била „демистифицирана” статуята на Радев – българин от Македония, участвал в подписването на историческия Букурещки договор. Правителствената служба е решила да премахне статуята, след редица реакции в Македония и България.

  Електронното издание МКД.мк коментира: „Радев си замина, а се очаква пристигането на Моне”.
  „Редица медии съобщиха новината на българската Агенция „Фокус”, че изтъкнатият български дипломат се е сдобил със статуя в Скопие”, посочва изданието.

  „Радев слезе и се качи в Музея на ВМРО”, е заглавието на Плюс инфо. Изданието цитира съобщението на правителствената служба, според което статуята ще бъде сложена в новия музеен комплекс.

  Източник:  Focus-news.net

• Ще се строи Седми блок на АЕЦ „Козлодуй“, проверяват безопасността на Пети и Шести

  Правителството реши да се строи Седми блок в АЕЦ „Козлодуй“, съобщи пред журналисти днес вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков след заседанието на кабинета.

  Новият блок ще се проектира и строи на пазарен принцип, без държавни гаранции и без да се използват парите на данъкоплатците, заяви Дянков.

  Министерският съвет прие днес решение, с което се отваря за инвестиционен интерес Седми блок на атомната ни централа.

  „Такова решение трябва да се вземе преди да започне какъвто и да е инвестиционен проект. От Министерството на финансите настояхме и в решението има текст, в който се казва, че новият проект ще се прави по пазарен принцип и държавата няма да дава нито държавна гаранция, нито ще взима пари от бюджета“, коментира Дянков.

  Според него за проекта за нов реактор ще трябва да се създаде нова проектна компания.

  „Ако ще се създава проектна компания, тя ще може да взима заеми за финансирането на изграждането на реактора, но не може да има тежести върху държавния бюджет“, обясни Симеон Дянков.

  За изграждането на нов блок в АЕЦ „Козлодуй“ и възможността там да бъде ползван поръчания за АЕЦ „Белене“ реактор съобщи премиерът Бойко Борисов, след като правителството взе решение за прекратяване на проекта за втора атомна централа.

  Източник:  Vesti.bg

   

  Проверяват безопасността на 5-и и 6-и блок на АЕЦ „Козлодуй

   

  Експерти от Международната агенция по атомна енергия ще проверяват безопасността на Пети и Шести блок на АЕЦ „Козлодуй”, реши кабинетът. Инспекцията ще се проведе между 26 ноември и 13 декември тази година.

  Проверката ще обхване аварийните планове, системите за оповестяване, електронните медии, обучението и осигуреността на населението с индивидуални средства за защита, медицинското осигуряване. Също така ще бъдат разгледани действията на реагиращите структури при аварийни ситуации.

  Трябва да бъде изградена и единна радио-комуникационна система за спасителни дейности, като целта е подобряване взаимодействието между АЕЦ „Козлодуй” ЕАД, Агенцията за ядрено регулиране, Български енергиен холдинг, МВР, икономическото и здравното министерство.

  Източник:   в. „Новинар“

• Театрална работилница „разследваща журналистика“

  История за „разследваща“ журналистика по ТВ 7 и „театралните” постановки, чрез които е била правена. За измислени реалности не само в журналистиката. История – в известен смисъл диагноза за едно общество. Тази история за измислени разследвания на Диляна Гайтанджиева, излъчени по ТВ 7, за която участниците в „театрото“ Петър Якимов и Григор Здравков говорят в предаване на Сашо Диков по Канал 3*, е преразказана от Люба Манолова в нейния блог.

  В тази история нищо не е, както трябва да бъде. Тя свидетелства за имитации не само по отношение на постановъчни „разследвания”. В нея не само, че нито въпросната журналистка, нито медията, в която работи, се извиняват за фалшивите репортажи, които са излъчили. В нея и „актьорите”, участвали доброволно в снимането на „раследванията“, никой не ги пита, включително дори Сашо Диков, защо аджеба са помагали в това.

  И другото, което не е наред някак си в тази история е, че тя се отразява и коментира само в периферията на медийнийното и обществено внимание в България. И сигурно има доста зрители на ТВ 7, които въобще не са разбрали какви точно „разследвания” за „палежите на коли” в София или за „трафик на кокаин, титан и пр.” са гледали. За всички тях най-долу на страницата сме поставили линк към предаването на Сашо Диков.

   

  –––––––––––––––––––––

  Читалищното театро на журналистически „разследвания”

   

  Източник: www.lubamanolova.info

   

  Понеделник, 9 Април 2012 г. 

  Сашо Диков, Канал 3

  Министър Цветанов, Николай Бареков, шефовете в ТВ 7 – какво се случи с „разследващата” журналистика!

  Не беше далеч времето, когато силовият вицепремиер и вътрешен министър Цветан Цветанов тръгна да учи водещите в една телевизия с национален обхват как се прави разследваща журналистика.

  Ето част от урока на Цветанов, изнесен в предаването „Тази сутрин” – bTV, с водещи Анна Цолова и Виктор Николаев:

  Водеща: Как е споменато името на този адвокат?

  Цветан Цветанов: Вие явно не следите журналистическите разследвания, които вървят в медиите.

  Водеща: Пропуск страхотен, хванахте ме.

  Цветан Цветанов: Хубаво е все пак през деня, когато правите сутрин…

  Водеща: Давайте, припомняйте.

  Цветан Цветанов: Не, просто вие си го направете. Защо трябва аз да го казвам. Защото има журналисти, които аз просто…

  Водеща: Ама защото вие повдигате темата. Довършете я.

  Цветан Цветанов: Ами тя тази тема, като я повдигна… Какво да довърша? Да спомена името на адвоката ли, който е споменат. Ами то беше написано в един вестник. Имаше и журналистическо разследване от една телевизия.

  Водеща: Приемете, че не съм добър разследващ журналист и не съм се справила със задачата…

  Няма да мъчим читателите и ще добавим, че разследващата журналистика, която Цветанов дава за пример е на Диляна Гайтанджиева, а телевизията е ТВ 7…

  Минаха няколко месеца научихме „тайната” на тази „разследваща журналистика” – от Канал 3, където водещият на предаването „5 за 4“ Сашо Диков разкри потайности, за които едва ли някой бе подозирал…

  Това е една история, за която повечето медии замълчаха, а вездесъщият СЕМ и неговият шеф Георги Лозанов не обелиха дума, като че ли са дали обет за мълчание.

  Смешното е, че след първото излъчване на това разследване на Канал 3, Сашо Диков хукна в коридорите на парламента да пита премиера Бойко Борисов как ще коментира оставката на румънския министър на околната среда и водите Ласло Борбей, който се решил на нечувания по нашите земи жест.

  Според в. „Адевърул”, причина за оттеглянето на Борбей дошла от това, че не могъл да оправдае сумата от 80 000 евро, с която си е купил „тайно“ апартамент в центъра на Букурещ, записан на името на сватята му.

  Номерът със сват и имоти или пари, за легитимиране на пари и имоти, ние го играхме дълго и напоително, но без резултат, с главен герой Цветан Цветанов.

  Цветанов, силният човек в управляващата партия ГЕРБ не пожела да обясни откъде са му парите от консултации и кого е консултирал и този „инат” му се размина…

  Та приказката ми беше за Сашо Диков, който със сигурност бе ядосал премиер и вицепремиер с предаването за журналистическите разследвания менте. Диков, като едно дете невинно очакваше отговор от Борисов, но видя единствено гърба му и гърбовете на охранителите му.

  Диков, като една душа наивна, разчиташе и Цветанов да се появи в парламента, но вицето и МВР-министър явно бе предпочел да не си навлича неприятни въпроси и не дойде за петъчния парламентарен контрол!

  (Ех, Диков – обичам този твой стил да питаш докрай, без да отчиташ какво се случва в душите на политиците!)

  Така Диков и остана с въпросите си и никакъв отговор за апартаментите на силовия вице, с едно европейско разочарование…

   

  Разследването за палежите на коли

  Всички сме в ужас от зачестилите палежи на коли, на които така и не заловиха авторите!

  ТВ 7, една обявила себе си за водеща телевизия, излъчи журналистическо разследване на Диляна Гайтанджиева за палежите на автомобили.

  Писма от шефове на ТМ 7, самата Гайтанджиева, засегнати от нейни „разследвания” мъже и най вече мнението на самия Бареков отлитат към изброените имена – ни вопъл, ни стон!

  Това Сашо Диков представи като ответна страна в цялата тази единствена по рода си в българската журналистика афера. Кой се отзова – си вижда и чува в самото предаване, което Сашо Диков сполучливо нарече читалищно театро:

  Говорителят на Българска легия „Антимафия”, Петър Якимов обясни в студиото на Диков, как участвал в предаването за палежите на коли, но като видял излъчения материал, изпратил писмо до Диляна Гайтанджиева с искане за извинение, уведомява ТВ7, като разказва цялата история около това „разследване”, изпраща нотариална покана със същия текст – ни вопъл, ни стон!

  Никой от телевизията не се обажда да изясни проблема, да му се извини, не му връщат отговор, не вдигат телефоните си…

  Тогава Якимов завежда иск в съда с настояване да получи извинение и пише на Сашо Диков, като представя целия случай.

  В телефонен разговор на Сашо Диков с Диляна Гайтанджиева, „разследващата” журналистка е категорична:

  Както тези хора, които притежават материали с мои разследвания, въпросът, който искам от тези хора…

  Няма да дойда, за да оправдая парите, които някой е взел, за да оправдае поръчка да говори срещу мене, не мисля че съм длъжна да го правя…

  Второ – аз никога няма да падна на нивото да издавам източниците си на информация, никога! И винаги, когато преценя за някого, че има опасност да бъде злепоставен, не правя така…Това, че някой иска да си изкарва пари, за да прави поръчка срещу журналисти – това не е моя работа…

  Дали дошлите в студиото на Сашо Диков имаха за цел да злепоставят Гатайнджиева?

  „…Ако някой дойде при мен с материал за тебе, Сашо, първото нещо, което бих го попитала е защо тези хора го правят” – обясни „философията си”  Диляна Гайтанджиева.

  „Материалите са ужасяващо, ужасяващо…” – опита се да обясни колегата Диков потресното впечатление от гледаните „разследвания” на Гайтанджиева, на което отговорът бе:

  „… А-а-а-а, Сашо, стига, стига, стига! Не-е-е. Такива поръчки и глупости не ми се слушат!

  Това, че някой иска да си изкара пари, за да прави поръчка срещу журналисти няма да стане – не, аз в този … не участвам, моята работа не е тази…Затварям телефона, лека…”

  Защо Диляна Гайтанджиева подчерта, че не разкрива източниците си:

  Да се опитаме да го разберем като потърсим истината за това, защо Петър Якимов и другият мъж в студиото – Григор Здравков отидоха в студиото на „5 за 4“?

  Защо двамата мъже бяха в студиото на „5 за 4“, защо го правят? Плати ли им някой, за да я злепоставят, или те всъщност разказаха как се „разследва” в ТВ 7?

  Григор Здравков е изпълнил гласово ролята на представител на подземния свят разясни, че е близък, много близък приятел на Диляна Гайтанджиева, която живяла в апартамента на доведения му брат цели осем години и там се водела на адресна регистрация.

  „Аз тая роля я играя от 2001 година, откакто я познавам Диляна. Публична тайна е, че сме много близки приятели. От 5 януари аз навивам Диляна да му се обади и да му се извини на Петър Якимов.

  Аз навих Петър да участва, уговарях го, ще ти бъде заличен гласът. Диляна ми се обади, молеше ме да намеря някой – „трябва ми подпалвач!”

  Казах й: „Диляна, нямаме подпалвач, ще помоля Петър – ще направиме възстановка…”

  Защо го правите? – бе въпросът на Сашо Диков към Здравков и Якимов.

  „Защото тя отказа да се извини и защото забърка България в международен скандал на 15 декември – поясни Здравков – Това е малко известно – българската служба за борба с организираната престъпност се оказа в много неловко положение спрямо сръбските си колеги…”

  Кои са Петър Якимов и Григор Здравков?

  Петър Якимов: Занимавам се с митнически измами, с дела за корупция, известен съм…

  Григор Здравков, бивш митничар, шеф на легия „Антимафия”: „За съжаление, ако не се извини – ще заведа дело…. Направил съм го абсолютно съзнателно… Предупредил съм я още в края на декември…”

  Якимов е използван в „разследването“ на Гайтанджиева за натуршчик, или по друг начин казано – използван за възстановка, като седи в гръб, а върху образа му друг глас разказва как се палят коли… Това е разследването на Диляна Гайтанджиева, за което Якимов иска извинение, защото негови приятели го познали, а други хора приели, че той е подпалвачът на коли…

   

  Първо разследване – за подпалвачите на коли

  Гласът на Диляна Гайтанджиева съобщава върху кадрите с гърба на Якимов: „Този мъж е участвал в серия умишлени палежи срещу наркодилъри, дължници, лихвари и автокрадци, затова решава да се срещне с нас, но да запазим анонимността му“.

  Гласът разказва как се палят коли, но това не е гласът на Якимов.

  Гайтанджиева говори за „подпалвача” като за реално лице, а не като човек, съгласил се да стои в гръб, докато трае разказът на журналистката.

  И двамата са наясно, че става дума за възстановка!

  Здравков пояснява: „Момчетата от СДВР се обадиха на Диляна и поискаха суровия материал, но тя отказа, защото ако го беше дала, Петър щеше да я съди и за клевета”.

  ТВ 7, гласът на Гайтанджиева: „В предаването ни „Кой и защо пали държавата”, излъчено тази сутрин в ТВ 7, се обади свидетел,  че знае за схемата и организацията на палежите. Този човек твърди, че в средите на столичните автокрадци се е предлагала такава поръчка”.

  След такива безапелационни твърдения, мнозинството ТВ зрители вярва на „документалния” материал на Гайтанджиева…

  Гласът е на Здравков, и се чува обяснение как след изборите някакъв мъж предлага да се направят пакости на държавата!

  Следва Николай Бареков, който съобщава в своя сутрешна „Гореща точка”, че Диляна Гайтанджиева ще изясни кой и защо стои зад палежите на коли в София, след което следвал коментар.

  „Вижте това екслузивно разследване”, препоръчва Бареков.

  А ето и гласът на Гайтанджиева:

  „Разследване на ТВ 7 потърси представител на криминалния свят за това кой пали държавата. Срещнахме се с представител на групировките, които контролират подземния свят в София”.

  Мъжки глас на забавени обороти съобщава, че „поръчителят е един, достатъчно известен бизнесмен от тъмното.

  „…За първи път работи професионално от страната на т. нар, бившите групировки.

  … Минимум от две до три групи от по трима човека, които взаимно не се познават…”

  Гласът на „боса” отново е на Здравков, но този път е на по-бавни обороти.

  Диков моли редакторите на предаването да наберат Николай Бареков.

  Бареков е предупреден, че ще бъде потърсен от предаването – като чува кой го е набрал, Бареков казва: „О-о-о, я си гледай работата!”

  „Храбро“, „отворено“, „смело“ – Бареков е шеф на Диляна Гайтанджиева, но не вдига телефона си.

  „Страхливецо, вдигни телефона!”

  – призовава в ефир Сашо Диков лицето Бареков.

  Докато звучи сигналът „свободно”, Сашо разказва как Бареков питал щом чуел гласа му: „Пак ли си приел някоя евтина поръчка от Алексей Петров?”

  Здравков: „Публична тайна е кой прави материалите на Диляна за митници, наркотрафик и организирана престъпност… Сашо, донесъл съм моя диктофон, с който са правени … темите за Пурата и Джими, ако си спомняш. За това са при мен суровите материали… Уволняван съм два пъти – не можаха да ме уволнят и ме съкратиха. Обадиха ми се полицаите от „Терор” – кажи ни, ти ли си я направил тази глупост? (за подпалването)…Наругаха ме…”

  …Аз съм уверен, че господин Бареков не е знаел за какво става дума…

  Случаят с депутата от ГЕРБ Лъчезар Иванов

  След „разследването” на Диляна Гайтанджиева Иванов губи всичките си постове в парламента. Случаят е съвсем обикновен.

  Здравков: „Диляна дори не успя да намери точния му адрес (на митничаря – бел. Л. М)… Обади ми се и ревеше по телефона, Лъчо ми наговори страшни неща…”

  Лъчезар Иванов в предаването „5 за 4” от 6 април на Канал 3: „…Това, което го виждам, просто не намирам думи! Навремето аз казах истината, но абсолютно никой не ми повярва… В това изключително тежко за мене време, аз нямаше как да се защитя… Нейното предаване, което тя излъчи, е абсолютна, абсолютна лъжа… Абсолютна лъжа е това, че аз съм натискал предаването…

  … подадох оставка от всички постове, за да запазя името на ГЕРБ!”

  Здравков: „Никой не е накарал Диляна да направи този репортаж…”, но не довършва думите си…

  На телефона отново на живо в предаването се чува гласът  на Николай Бареков с въпрос: „Каква е целта на сбирката тая вечер?

  „…Кажи ми, моля ти се как ще коментираш изнесените факти, за това, че репортажът с масовите палежи е абсолютно нагласен, известен ли ти е този факт…”

  „Това не са факти, това са тежки манипулации”, обясни Бареков, очевидно заставен да се обади в студиото на Канал 3 от някой свой шеф. – В момента ти, и твоите събеседници в студиото участват в една кампания, целенасочена кампания срещу най-добрия български, разследващ журналист, поради една проста причина – нейните разследвания в последните месеци засегнаха доста финансови, икономически интереси… Само разследването й за лекарствения бизнес в България и монопола върху.. засегнаха интереси за над 1 милиард…“

  Бареков пояснява, че Якимов се е снимал доброволно, сам е пожелал да застане в гръб, абсолютно доброволно е разказал цялата история, след което се е обадил няколко пъти да благодари за коректното отношение на Диляна и телевизията…

  Тримата в студиото се опитват да прекъснат Бареков и обяснят, че това е абсолютна лъжа, че гласът на стоялия в кадър с гръб към камерата Петър Якимов не е негов, но Бареков изобщо не си прави труда да чуе какво му се казва.

  Вездесъщият пловдивчанин си позволява даже да учи Сашо Диков да разделя факта от манипулацията, но не казва какво се прави ако излъчен материал с гръмкото наименование „журналистическо разследване” е само и единствено манипулация!

  Якимов не отрича, че е отишъл при Диляна, че е разказал как се палят коли, защото той с тази проблеми се занимава в „Антимафия”.

  „Защо аз бях обявен за подпалвач?” – попита Якимов. Уговорен е бил да стои в гръб, а на фона на образа върви обяснение как се палят коли!

  „Диляна е най-добрият разследващ журналист, аз напълно вярвам на този екип“.

  „Господине, вие абсолютно доброволно сте застанали в гръб и сте разказали абсолютно професионално как се палят коли!”

  Какво ни казва Бареков, че Якимов е подпалвачът на коли?

  А защо тогава близкият до Бареков министър Цветан Цветанов не го е арестувал като подпалвач?

  Нищо чудно Бареков да е бил заблуден от разследващата Гайтанджиева…

  Следваща тема – трафик на титан, кокаин и скъпоценни камъни от Сърбия за България. Разследването е излъчено по името „Жега” по ТВ 7:

  На сайта на ТВ 7 е публикуван следният текст:

  Българи – част от международен трафик – 1 и 2 част

  Трафиканти наемат българи за мулета на контрабанда през зелената ни граница със Сърбия, показа днешното издание на предаването за разследваща журналистика „Жега“.

  Диляна Гайтанджиева в своето разследване попадна в международна схема за трафик през България за Близкия Изток на вещество, което може да се използва и за военни цели.

  В началото на 2012 г. екип на TV7 отива в сръбската столица Белград, за да провери сигнал, че сръбски трафиканти набират мулета за пренос на контрабанда през зелената граница с България.

  Чрез поставено лице екипът се среща с местен трафикант, известен с прякора Мачор или на български – Котарака. Вербовката започва.

  Българинът трябва да дойде в Белград, плаща му се в кеш. Става ясно, че Мачор държи най-големия от многото складове в Сърбия. Стоката трябва да мине на части от съображения за сигурност.

  „Жега“ показа и уникални кадри как терористи от Ал Кайда произвеждат оръжие от различни метални сплави, сред които и титан.

  Екипът на предаването проследи как пътува нелегалната стока през границата – т.нар. зелен път. През нея минават и българи, куриери на кокаин. В името на печалбата и за да няма рискове трафикантите използват различни унижения, на които подлагат мулетата, за да не бъде открита стоката. Правят се дори хирургически операции.

  Диляна пътува нощем, и по време на пътуването звучи гласът на местен жител, компютърно променен, който разказва кое от къде се взема по колко се носи и как и къде се пренася, като показва контрабандния път.

  Малшансът на това разследване е, че „местният” жител е работилият в Нова телевизия Ивица Цветков, уволнен от тези медия, защото завлякъл с пари много от колегите си от Нова. Това си спомня Крум Савов.

  Сашо Диков съобщи, че Ивица е получил от Диляна Гайтанджиева 1000 евро по банков път!

  –-
  Дали Диляна Гайтанджиева не е работила едновременно за две телевизии?

  До 1 декември Диляна има трудов договор с Нова телевизия, т. е. няма как Бареков да я изпраща в командировка в Сърбия!

  Според Диляна Гайтанджиева лицето се казва Саша и в друго разследване той вече не е разказвач, а е доверен човек по трафиците.

  Суровият материал от тези „разследвания” Диляна Гайтанджиева е оставила при Григор Здравков и така е разконспириран начинът на нейното разследване.

  В друго разследване, по-точно друг сериозен материал, един от участниците чете от листче написаните предварително реплики!

  Диляна уведомява ГД БОП за Ивица, но „забравя” да покаже писмото за уволнението на „местния жител” и „довереният човек” в трафиците, Ивица Цветков.

  Сформиран е екип от „Наркотрафик” и от „специални операции” от ГД БОП, която заминава за сръбското ГД БОП и се оказва, че срещу Ивица в Сърбия, както и в България има множество сигнали за него!

  В същото време се очаква поредният Доклад за България по влизането в Шенген, а една разследваща журналистка прави международен скандал, че едва ли не Сърбия изнася за Близкия изток през България титан, кокаин и какво ли не. Включват се за по-достоверно кадри с Айман ал Зауахири, кадри от Сирия!

  На високопоставения човек, изпратен от българската ГД БОП в сръбския БОП, му се изсмиват!

  Репортажът изглежда страшно – терористи от Ал Кайда правят оръжие от титан, между континентални балистични ракети!

  Едва ли не титанът, който се топи при 5000 градуса, се преработва от титаниева стомана в огромни цехове, технологията е много скъпа, като се добавя и магнезий!

  Титанът е борсова стока, а борсовите стоки не се контрабандират, но кой ти мисли за това!

  Това е историята за технологията на някои разследвания в ТВ 7.

  Дни наред от медията мълчаха, а Бареков няколко пъти повтори, че Диляна Гайтанджиева е разследваща журналистка!

  А лъжицата катран в кацата с меда?

  Повече от 35 години съм журналист и това, което видях в предаването на Сашо Диков „5 за 4”, ме потресе.

  „През цялото предаване Сашо Диков наричаше Диляна Гайтанджиева талантлива, но когато в 1991-1992 година снимах документално войната в Грузия, моите приятели ме запознаха с тяхната поетеса Иза Орджоникидзе, която ми каза нещо много важно:

  „Талантът е морал”.

  Думи, които означават много – стига да има кой да ги осъзнае…

  Що се отнася до източниците, които Гайтанджиева обяви, че никога не издава – ще поясня с въпроси:

  Кой си издава източниците като прави читалищно театро с натуршчици и монтиран чужд глас върху образа?

  Кой си издава източниците, когато те не са това, за което са представени?

  Кой си издава „източниците“, когато източникът му чете написаните думи от листче?

  И кой си издава източниците, на които предварително са раздадени роли и думи?

   

  –––––––––––––––––––-

  *  Запис на въпросното предаване на Сашо Диков може да се види тук.

   

• Анна Клепикова. Путешествие между жанрами

  Художник по костюмам и декорациям спектакля “Москва, Черемушки…” в Чикагском оперном театре рассказывает…

  Книга “Зеркало сцены” Г.Товстоногова начинается
  так: “Тридцать шагов в длину. Двадцать в глубину.
  Вверх – на высоту занавеса. Пространство сцены не такое уж большое… Зеркало сцены. В этом пространстве могла бы разместиться современная квартира… Здесь можно разместить сад… Здесь можно разместить мир. Мир высоких человеческих страстей, противостоящих низости, мир деяний и мир сомнений, мир открытий и высокий строй чувств, ведущих за собой зрительный зал”.

  О “зеркале сцены”, источниках вдохновения и тайнах профессии я беседую с художником по костюмам и декорациям Анной Клепиковой. В эти дни она работает в Чикагском оперном театре над опереттой Дмитрия Шостаковича “Москва, Черемушки”.

   

  Краткая биографическая справка. Анна Клепикова родилась в Севастополе. С одиннадцати лет живет в США. Училась на гуманитарном факультете Чикагского университета и
  факультете дизайна Театральной школы Йельского университета (Yale School of Drama). Художник по костюмам и декорациям. Среди ее работ – “Женщина, не стоящая внимания” О.Уайльда в Yale Repertory Theatre (2008, Connecticut Critics Circle Award for Costume Design), “Ричард III”
  У.Шекспира в New School for Drama (2009), “Иванов” А.Чехова at the Gene Frankel Theatre (Нью-Йорк, 2009), “Стеклянный
  зверинец” Т.Уильямса в Triad Stage (Северная Каролина, 2010),
  “Алиса” В.Сайверд в Lewis Center for the Arts (Принстон, 2010), “Кукольный дом” Г.Ибсена в Triad Stage (Северная Каролина, 2011), “The Skriker” К.Черчилль в Lewis Center for the Arts (Принстон, 2011), оперы О.Голийова “Айнадамар” (2008, победитель Opera America’s Director–Designer Showcase) и
  И.Стравинского “Похождения повесы” (Принстон, 2011). С творчеством Ани Клепиковой можно познакомиться на ее
  сайте http://www.anyaproductiondesign.com.

   “Абстракции в костюме не существует”

  В начале нашей беседы Аня показала мне эскизы
  костюмов к спектаклю “Москва, Черемушки”. Люся, Саша, Борис – в костюмах героев есть детали, отсылающие нас к пятидесятым годам XX века, но вместе с тем это наряды современных молодых людей.

  –       Для нас было очень важно не превращать спектакль в музейный экспонат, но вместе с тем мы хотели сохранить колорит эпохи. В результате нашли “золотую середину”: наши герои одеты в современные костюмы, но с деталями той эпохи. Например, юбки определенного силуэта… Мне хотелось в костюмах подчеркнуть характер героев. С одной стороны, мы видим циничную, материалистичную Ваву, бюрократов-коррупционеров Дребеднева и Барабашкина, с
  другой – идеалистку Люсю. “Мы рождены, чтоб сказку сделать былью” – в этом вся Люся. В сцене фантастического балета Борис показывает Лидочке идеальную жизнь, и там, в идеале, Барабашкин раздает всем ключи от дома. А в финале спектакля его участники выносят огромные цветы и сажают волшебный сад…

  –       Что-то есть в этом от магического реализма…

  –       Мне трудно применять к себе подобные
  определения. Мы старались исходить прежде всего из наших персонажей. Магический реализм, воображение, фантазия – это не выдумано, это все есть в наших героях. Мы всего лишь пытаемся донести идеи, которые заложены в сочинении.

  –       Вы делаете свои эскизы для конкретных солистов?

  –       Да, для меня очень важно придумать костюм для
  конкретного человека. Абстракции в костюме не существует. Солисту должно быть в нем комфортно. Я изучала фотографии всех участников спектакля, чтобы понять их стиль. Я никому ничего не навязываю. Если костюм не нравится солисту, значит, он ему не подходит. У костюма должна быть хорошая энергетика, тогда артисту будет комфортно в нем выступать.

  –       А как же сроки? Директор театра не торопит?

  –       Нам повезло с директором. Брайан Дики – светлая личность. Он предоставляет полную свободу творчества,
  никак не вмешиваясь в процесс репетиций. На репетициях он сидит очень тихо и фотографирует.

  Все фотографии генеральный директор Чикагского оперного театра Брайан Дики выкладывает на своем блоге http://www.briandickie.typepad.com/. Не поленитесь, уважаемые читатели, посмотрите их, и вы получите представление о том, что вас ждет на премьере. Кроме того, невероятно любопытно читать
  комментарии Дики о процессе репетиций и в целом об оперных и не только новостях. К сожалению, этот сезон для него – последний в должности директора. Он покидает Чикаго и возвращается в родную Англию. Его будет не хватать!

  Говоря о своей профессии, Аня не любит слово “декорация”. Как в цитате из Товстоногова, предпочитает употреблять другое – “пространство”. И действительно, в ее спектаклях героев не сковывают декорации – они живут в пространстве сцены, и это пространство являет собой в миниатюре пространство жизни.

  –       Дизайн постановки зависит от места действия.
  Когда мне показали технически оснащенную сцену Harris Theater, я поняла, что спектакль будет “индустриальный”. Основу сценического пространства составляют специальные строительные леса высотой в несколько этажей с вставленными на разных этажах окнами. В этих окнах происходит часть действия спектакля. В них появляются десять героев (солистов), а также соседи по дому (они же – строители): двенадцать хористов и пять танцоров. На подъемном кране – Люся. Она должна быть всегда наверху. В правом углу сцены – телефонная кабинка. Там Вава пытается вызвать шофера и все время разговаривает по телефону… Абстрактным у нас получился Музей реконструкции Москвы, в котором
  работает экскурсовод Лидочка. Оформляя музей, у меня возникли ассоциации с работой Натальи Гончаровой к спектаклю “Золотой петушок”… В спектакле много танцев. Танцоры (жители дома) танцуют с манекенами – экспонатами музея. Эту идею я почерпнула из балета “Черное и Белое” блестящего хореографа Иржи Килиана…

  “Мы любим наших героев”

  Для каждого спектакля у Ани всегда находится то, что она называет “источником вдохновения”. Это может быть сцена из балета, картина, кадр из кинофильма или бродячий музыкант в нью-йоркском метро.
  Источником вдохновения может стать даже случайная фраза.

  –       Заведующая костюмерным цехом в Чикагском театре обронила такую фразу: “Как это пространство глотает цвет!” Пространство интимное, но темное. Отсюда – яркие цвета, присущие стройкам: синий, оранжевый, желтый. В результате рабочие у нас, как цветные петухи. А в глубине сцены – белая ткань, которую дизайнер по свету превращает то в небо, то в стену нового дома. У каждого большого художника палитра богата и разнообразна. “Москва, Черемушки” – развлекательное произведение с соответствующими цветами.  Есть, конечно, много музыкальных цитат и
  символов, но для обычного зрителя все доступно, весело, лирично.

  –       Я был на репетиции спектакля, и мне понравилось, что он получается живой, ироничный и совсем не скучный.

  –       Важно, чтобы каждый человек нашел в спектакле
  что-то узнаваемое. Мы пытаемся донести до зрителей простые вещи, которые понятны всем: любовь, мечты, идеалы. Мы не хотим подсмеиваться над некоторой
  “советскостью красок”. Мы любим наших героев и хотим, чтобы их полюбили зрители.

  –       Какой, на ваш взгляд, самый яркий эпизод спектакля?

  –       Галоп по Москве. Наш автомобиль сделан в стиле
  минимализма. Два стола на колесиках, шесть актеров – вот вам и машина, галопом мчащаяся по Москве! Здесь у меня возникли киноассоциации. Я вспомнила потрясающий фильм Дзиги Вертова 1929 года “Человек с киноаппаратом”. Это, конечно, не поздние пятидесятые, а поздние двадцатые, но, слушая музыку “Москвы…”, у меня возникли ассоциации с работами футуристов двадцатых годов. Я показала своим коллегам сцены из фильма “Золотой теленок” с Юрским и Гердтом. Нашему хореографу Эрику Шину Фогелю очень понравилась пластика Гердта и Куравлева. А перед началом работы над спектаклем творческая группа посмотрела фильм Герберта Раппопорта “Черемушки”. Я ведь являюсь единственным представителем русской культуры в нашей команде – приходится делиться знаниями с коллегами. (Смеется.)

   Солнце, море, запах вишни

  Аня родилась в музыкальной семье. Мама – музыковед, преподаватель фортепиано, отец – гитарист. До одиннадцати лет семья жила в Севастополе. Жили там, куда весь Советский Союз ездил отдыхать. И
  воспоминания о родном городе у Ани соответствующие: солнце и море.

  –       С туристами мы не пересекались. Мой папа знал все самые лучшие дикие пляжи Севастополя, и мы выбирали безлюдные, чистые места. Я помню, как папа ловил крабов, мидий и жарил их на костре. Еще одно яркое воспоминание детства – вишни.

  –       Вишневый сад?

  –       Именно вишневый сад. У каждого соседа было несколько вишневых деревьев. Наши деревья вырастали очень большими, и мы, дети, не могли достать до веток. Поэтому вишню воровали у соседей. (Смеется.) Папа построил огромную лестницу. Он поднимался по ней с пустой тарой и возвращался с бидонами, полными вишни. Бабушка делала варенье, пирожки, вареники, торты… Много лет спустя моим первым театральным опытом стал спектакль “Вишневый сад” в театре Йельского университета. Я услышала монолог Раневской: “О, мое детство, чистота моя!.. В этой детской я спала, глядела отсюда на сад, счастье просыпалось вместе со мною каждое утро, и тогда он был точно таким, ничто не изменилось… Весь, весь белый! О, сад мой!
  После темной ненастной осени и холодной зимы опять ты молод, полон счастья, ангелы небесные не покинули тебя…”. Этот монолог
  вызвал у меня слезы и  воспоминания о детстве, родном городе, саде и запахе вишни.

  –       Покидая Россию, вы предполагали, что станете художницей или готовились совсем к другому сценарию?

  –       В Севастополе я серьезно занималась игрой на фортепиано. У меня была прекрасная учительница Валерия Ефимовна Романенко. У нее училась еще моя мама. Педагогом Романенко был Константин
  Николаевич Игумнов. Я продолжала заниматься музыкой и в Бостоне у одного из лучших педагогов города Лены Вестерман.

  –       Тогда почему вы выбрали далекий от музыки Чикагский университет?

  –       У меня появились другие интересы. В Чикагском университете учился мой двоюродный брат, и я слышала истории о том, как там с упоением изучают Платона. А меня в то время очень интересовала
  философия.

  Корабль под названием “Спектакль”

  “Я люблю путешествовать между жанрами. – признается Аня и добавляет. – Меня интересует связь между разными видами искусства.” В Чикагском университете она изучала гуманитарные науки: французскую литературу, философию, историю искусства, литературу. В конце учебы поняла, что не хочет заниматься академической наукой – предпочитает
  прикладные дисциплины. А когда пришлось делать выбор, кем быть, решила остановиться на театральном дизайне. Так наша героиня оказалась на факультете
  дизайна Театральной школы Йельского университета.

  –       Мне кажется, все, что меня интересует и что у
  меня получается, совмещается в театральном дизайне. Я работаю со словом, звуком, движением, образом. В общем, путешествую между жанрами.

  –       Как вам работается с режиссером спектакля Майком Донахью?

  –       Мы с ним давно знаем друг друга, еще по Йелю. У
  нас большой опыт работы, мы понимаем друг друга с полуслова. За долгие годы общения у нас выработался особый язык. Иногда кажется, что с каждой новой
  постановкой мы все глубже и глубже анализируем одни и те же вопросы.

  –       Какова, на ваш взгляд, роль художника-постановщика в оперном спектакле?

  –       Если видишь потрясающий спектакль с прекрасной режиссерской и актерской работой, никакой плохой дизайн это не испортит. А если плохи режиссерская и актерская работы, спектакль не спасет прекрасный дизайн. Настоящий спектакль получается тогда, когда происходит синтез актерской игры, глубокой режиссуры и оригинального, интересного дизайна.

  –       Как вы поступаете, если взгляды режиссера не совпадают с вашими?

  –       Работать с новым человеком всегда трудно. Каждый раз приходится по-новому находить общий язык. В отличие от других видов искусства, театр – дело коллективное! Без взаимопонимания спектакль не получится. Я всегда стараюсь понять идею режиссера и сделать ее своей, даже если поначалу она кажется мне чужой. Окончательное слово всегда за режиссером.
  Он – капитан, ведущий корабль под названием “Спектакль”.

  –       Где вам интереснее работать – в оперном или драматическом театре?

  –       Трудно сказать… Как дизайнеру, мне интересен язык слова, музыки, танца.

  –       У вас есть свои любимые постановки?

  –       Они все, как дети, – очень трудно выбрать. Когда я оформляла спектакль “Стеклянный зверинец”, я заказала у стеклодувов пятьдесят три фигурки. Они висели над сценой, и это прекрасно сработало на концепцию спектакля, символизируя мечты, фантазии, прошлое… Студенческий спектакль в Принстонском университете “The Skriker” по пьесе английского драматурга Кэрол Черчилль я люблю потому, что мне удалось всех героев одеть в красный цвет. Мне нравится работать в Принстоне. В университете прекрасный театральный факультет, и они нанимают профессиональных режиссеров и художников, чтобы дать возможность студентам поработать с профессионалами. Там очень светлые, умные, талантливые ребята. Я могу там экспериментировать. Иногда – даже больше, чем в профессиональном театре.

  –       Кем вы себя считаете – американкой, русской американкой или человеком мира?

  –       Я не могу назвать себя космополитом и сказать, что мне везде хорошо. Я всегда себя ощущала менее американкой, чем
  американцы, и менее русской, чем русские. Я, скорее, похожа на вечного странствующего еврея.

   “Копилка впечатлений”

  Аня много путешествует, она едет, по ее словам, туда, где есть работа. А дома чувствует себя в Нью-Йорке.

  –       Мне нравится Нью-Йорк. Жить там трудно, а уехать невозможно. Я боюсь уезжать из Нью-Йорка, как ребенок, который боится лечь спать, чтобы ничего не пропустить. Интенсивность жизни в Нью-Йорке открыла мне глаза на богатство других городов. Люди разных культур встречаются в Нью-Йорке, город принимает всех и от этого становится еще интереснее, разнообразнее, живее. Мои самые интересные впечатления связаны с нью-йоркским метро. Столько разных персонажей, характеров, судеб, столько “разностей” на таком маленьком пятачке… А живу я в Квинсе, его самой близкой от Манхеттена части. В этом районе нет никакого шика, как во многих других районах Нью-Йорка, но меня привлекает там настоящая жизнь людей. Очень часто я вдохновляюсь вещами, которые вижу у себя в своем районе, запоминаю их и пытаюсь перенести на сцену. Меня интересует все, и я слежу за всем, насколько позволяет мне мое сумасшедшее расписание. Так бывает: чем больше профессионализма, тем больше всеядности. Авангардный спектакль, сумасшедший на улице… – все идет в копилку моих впечатлений.

  –       А как вы их храните? У вас в мозгу все по полочкам разложено?

  –       У меня нет никаких полочек, а один сплошной хаос. Самое трудное в творчестве заключается в том, чтобы заглянуть внутрь себя и вытащить из глубин самую точную, самую искреннюю реакцию, метафору, образ.

  Notabene! Вечер в Чикагском оперном театре “Moscow Cheryomushki Night” по случаю премьеры оперетты “Москва, Черемушки” состоится 12 апреля с 6 до 8 pm по адресу: 1904 West North Avenue, Chicago, IL 60622. Спектакли пройдут 14, 20, 22 и 25 апреля 2012 года в помещении Harris Theater по адресу: 205 East Randolph Drive, Chicago, IL 60601, справки и заказ билетов по телефону 312-704-8414 или на сайте www.ChicagoOperaTheater.org.

  Сергей Элькин,
  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. Анна Клепикова. Фото Аарона Эпштейна

  Фото 2. Макет спектакля “Москва, Черемушки” (Чикаго, 2012)

  Фото 3-5. Эскизы костюмов к спектаклю “Москва, Черемушки” (Чикаго, 2012)

  Фото 6. Сценография спектакля “Стеклянный зверинец” (Северная Каролина, 2010). Фото Нормана Котса

  Фото 7. Постер к спектаклю “Иванов” (Нью-Йорк, 2009) работы Анны Клепиковой

  Фото 8. Сценография спектакля “Кукольный дом” (Северная Каролина, 2011). Фото Джеффа Веста

  Фото 9. Сценография спектакля “Войцек”. Фото Арджуна Джейна

   

• Не казвайте: „Това не може да се случи в България”

  Нещастията, които може да донесе проектираният „Закон за детето”

   

  Казвам се Мирчо Мирчев, турското ми име е Мустафа и съм на 51 години. Родом съм от град Пещера. Съпругата ми се казва Росица, тя е българка от град София. Имаме много сладък син на 7 години, който се казва Ангел. Както милиони хора от България направиха и ние, принудени от… безработицата и безизходицата, тръгнахме за чужбина. Опитахме се да изкарваме прехраната си в Англия. Така през 2007 г. се установихме в град Лондон. Оттогава живеем в квартал Едмънтън. Първоначално като се преместихме, нямахме големи материални възможности, и ни се наложи семейно да живеем в една стая. Общо бяхме три семейства в една къща, а на първия етаж на сградата имаше магазин за дюнери.

  На 21 юли 2007 г. синът ни Ангел играеше навън със съседските деца пред магазина за дюнери. Тогава беше на 3 години. Съседите ни имаха едно сладко куче и децата почнаха да го галят и да си играят с него. Но изведнъж кучето почна силно да лае и децата изпаднаха в паника, почнаха да викат от страх. Синът ни Ангел твърде много се изплаши и почна да плаче истерично и не можеше да се успокои. Чувайки този рев, сигурно някои от съседите англичани са звъннали на полицията с идеята, че се „малтретира” някакво дете. За няколко минути пристигна една полицейска кола и от нея изскочиха двама полицаи. Незабавно след тях пристигнаха и трима „социални работника”. Искаха да ни вземат детето. Разбира се, ние като майка и баща не искахме да позволим такова нещо и започнахме да се противопоставяме. Но полицаите ме хванаха за ръцете и ме залепиха за стената. И жена ми не можа да им попречи и така с крясъци, викане с цяло гърло със сълзи на очи видяхме как ни отнеха и отведоха тригодишното ни дете. Никога няма да забравя онази нощ: до сутринта само плакахме, нямахме никаква представа къде е нашата рожба и бяхме съсипани от мъка.

  И все пак си мислихме, че само за кратко са взели сина ни и когато разберат наистина какво се е случило, ще ни го върнат. Но въобще не се развиха така нещата. Първо са завели Ангел на лекар да провери дали има следи от удари, стискане или шамари върху кожата му. Но, разбира се, нищо не са открили. Едва след два дена дойде една жена от „Социалните служби” при нас и ни уреди една среща за след две седмици. Щеше да присъства и преводач. Понеже не знаехме добре английски език и не разбирахме какво точно се е случило и какво предстоеше.

  На тази среща служителите от „Социалните служби” ни обвиняваха през цялото време, нито веднъж не ни попитаха за нашето мнение и съгласие, а само ни съобщиха: „Къщата, където живеете, е малка. Живеете в едно тясно и многолюдно място. Нямате култура, живеете в мръсотия и сте изостанал народ” и т.н. „Ние в силата си на социални работници решихме, че вие не сте в състояние да се грижите за това дете. Затова ви го отнехме и вече го дадохме на друго семейство.” Това беше окончателно решение: нито попитаха нас, нито попитаха детето, нито попитаха свидетелите, нито откриха съдебно дело. Но най-болезненото за нас беше, че не ни казваха кой щеше да отглежда нашия син и къде щеше да живее. Това беше стриктно пазена тайна.

  Мина месец и половина. Едва тогава ни разрешиха да видим сина си за 1 час в седмицата. И то с придружител от „Социалните служби” на неутрално място.

  Тази болезнена ситуация продължи осем месеца и половина. Ние веднага си наехме адвокат и направихме всичко възможно да си върнем детето. През това време записаха детето ни на детска градина. Съпругата ми научи къде се намира детската градина и един ден не можа да издържи повече и реши да отиде да го види. Учителите като я видели, веднага се обадили на полицията и полицаите пристигнали незабавно. Завели жена ми в участъка и я задържали в арест до следващата сутрин. Не стига това, са я набили жестоко – цялото й тяло беше в синини. Сутринта веднага отидохме на лекар и получихме свидетелство за удостоверяване на раните и синините.

  През това време си наехме апартамент, който отговаряше на „държавните стандарти за живот” и продължавахме да правим всичко възможно да ни върнат детето. Всъщност, от една страна, беше добре, че полицаите са набили жена ми, защото адвокатът ни изтъкна това по време на съдебния процес и всички почнаха да се срамуват и притесняват да не се разгласи това. Най-накрая ни върнаха Ангел, но предполагам, че ако полицаите не бяха били жена ми тогава, просто никога повече нямаше да ни позволят да го видим.

  Съдебният процес приключи на 18 март 2011 г., но скърбите ни продължиха. В продължение на една година следяха нашето семейство и къща. Всеки ден по два пъти идваха служители от „Социални грижи” за инспекция. Търсеха най-малката причина, за да ни отнемат отново детето. Например, един ден докато си играеше навън, синът ни падна и си одра коляното. Служителите го забелязаха и веднага го отведоха за пореден път. Пак прекарахме цялата нощ в страх и мъка, но Слава Богу на следващия ден можехме да си вземем детето обратно.

  Тази случка ни донесе много болка, мъка и ненужни вреди. Загубих работата си, понеже постоянно ми се налагаше да отсъствам и да тичам по адвокати, съдебни дела, административни подробности и т.н. Всичко излезе много скъпо. Не можехме повече да си плащаме данъците и таксите за микробуса и останахме без кола. За адвокати платихме хиляди паундове. Но всичко това остава малко пред несправедливостта и мъката, която преживяхме. Най-лошото бяха страданията на малкия ни Ангел. Като беше отделен от нас, разбира се, първите седмици е плакал ден и нощ, търсел е майка си и баща си. Едва след 5 месеца е свикнал с другото семейство. А те го обърквали още повече, държали той вече на тях да им вика „мама и татко” и т.н.

  За щастие всичко това вече е в миналото. Но не пожелавам на най-големия си враг да му се случи такова нещо. Човек може всичко да загуби, но детето му е все пак най-важното.

   

  Източник:  Vidrica.blog.bg

• <<
• 1
...
• 232
• 233
• 234
• 235
• 236
• 237
• 238
• 239
• 240
• 241
• 242
...
• 414
• >>