Всички авторски страници

Авторски

• Залезът на „боговете“ в журналистиката

  Енчо Господинов*,  e-vestnik.bg

   

  От Кримската война някога (1854), през Бейрут и Сараево до “вчера”, и до днешната драма в Сирия, т.нар. международна журналистика бавно губи битката за собствения си престиж.
  Колко от днешните млади, амбициозни и самоуверени репортери знаят, че тази славна страница от историята на журналистиката започва през 1854 г., когато гръмовержецът “Таймс” изпраща Уилям Хауърд Ръсел в Крим да известява на читателите на най-престижния вестник в света какво се случва по фронтовете на малко известния дотогава полуостров.
  Колко от читателите знаят за цената, която репортери и редакции плащат, за да бъдат първи в информационната битка с конкуренцията, с времето и с желанието на публиката да гледа днес в реално време как диша и живее планетата от Аляска до Патагония и от Дамаск до Бамако?

  Елитната част от едно банално всекидневие

  Преди години се смяташе, че международната журналистика е “черешката на тортата”, диамантът в короната на една професия, забулена в мъглата на митове и реалности, на слава и скандали. Пътят към признанието от колеги и читатели (слушатели, зрители) минаваше през „Международния” отдел на редакцията, през кореспондентството в чужбина, през репортажите от места, където се водеха войни, кръстосваха се интересите на великите или на регионалните сили, звънтяха брилянтни речи на дипломатически конференции и се стискаха ръцете на личности като Сталин и Чърчил, Громико и Шулц, Кофи Анан и Кондолиза Райс.
  Славата беше свързана с изпитания и нерви, с битка за единствения телефон в хотела на Ханой или Сайгон, за единствения работещ телетип в Бейрут или телеграфна станция в Пном Пен.
  Нямаше интернет, нито сателитни телефони, нямаше дори факсови машини. Имаше стари, изпитани “бойни” машинки “Хермес”, “Ремингтън”, “Ерика”, “Оливети” или поочуканата “Марица”, на която аз  траках репортажите си от Бейрут или Дамаск през 1982-1983 г. И така тракаше “Марицата”, че се чуваше от Бейрут до Триполи…

  Международните новини тогава заемаха редовно престижна част от първите страници на вестниците, от радио-и-телевизионните програми. Не само у нас, но и навсякъде по света. Кореспондентите бяха очите и ушите на света, много от тях бяха и “съвестта на планетата”, както теоретиците ги наричаха тогава. Дали съобщаваха от Москва или Варшава за дисиденти като акад. Сахаров или Лех Валенса, за зверствата на фалангистите и на ген. Шарон в палестинските лагери в Бейрут Сабра и Шатила, за апартейда в ЮАР и легендарния Мандела, за дипломатическите сблъсъци между две системи край тихите води на Женевското езеро, тези хора, обект на уважение и завист, на натиск от всякакви служби и началници, бяха нещо като “остров на боговете” в иначе тежкото блато на една не винаги лесна и благодарна професия.
  Студентите са блъскаха с лакти кой да се добере до курса по „Международна журналистика” в едноименния факултет. Млади и стари дипломати опитваха таланта си в писането, с надежда един ден да станат нещо като Чърчил или поне като Строуб Талбът, съчетавайки силата на перото с мощта на логиката.
  Тогавашните “богове” на международната журналистика не само известяваха и обясняваха какво става по света. Те директно влияеха на хода на събитията, формираха обществено мнение и дори диктуваха в някои случаи поведението на политици и генерали, внушавайки им идеи и публикувайки анализи, от които на политиците им настръхваха косите. Които имаха коси, естествено.
  Това бяха гиганти на професията: Уолтър Липман и Джеймс Рестън, Александър Бовин и Ришард Капушчински, Дейвид Халберстам и Жан-Франсоа Ревел, Тео Зомер и Марион Фон Дйонхоф… И много други. Боговете пишеха, политици, дипломати и генерали четяха и слушаха. Вторите ухажваха първите, а не обратно…

  Както казваше покойният Джеймс Рестън, прекарал 50 години в „Ню Йорк Таймс” – няма друга толкова привилегирована професия като тази на кореспондента и международния коментатор. Не само че пътуваш по цял свят за сметка на редакцията, не само че пишеш каквото си видял и чул, но и получаваш заплата на всичко отгоре… “Винаги съм мислел, че аз трябва да плащам на главния си редактор за привилегията, а не той на мен…” Така писа Рестън в прочутата си книга “Рисунки по пясъка”, която всеки млад кандидат за световна слава трябва да прочете.
  Рестън беше не само голям журналист. Той беше отговорен човек. Той създаде школа след себе си. Той, по думите на Хенри Кисинджър, пишеше ясно и разбрано “както за касапина от Омаха, така и за “най-засукания” професор по философия…” Именно с Рестън тогавашният държавен секретар Кисинджър гледаше да вечеря, когато може, за да има какво да чуе, да научи, или да пусне като “пробен балон” в утрешния брой на „Ню Йорк Таймс”. Доверие, което никога не бе нарушено от двете страни.
  Така беше тогава. Стара работа.

  Днес картината е тъжно подобие на някогашната слава

  Международните новини рядко намират място на първите страници, освен ако не става дума за масово клане някъде или за нещо пикантно около чужд политик. Всички статистики сочат, че тази област на журналистиката е минала на далеч по-заден план в сравнение със спортните или жълтите рубрики… Обяснения има много: глобализацията, интернет новините в реално време, блогърите, концентрацията на медиите в ръцете на хора от типа на Мърдок и т.н. Има достатъчно професори по масови комуникации, които ще обяснят този феномен. Ние само констатираме факта, че както няма интересна международна журналистика, така няма и журналисти от калибъра на някогашните ветерани, които правеха чест на професията.
  Има някаква материя по международните въпроси, но ги няма ярките личности, големите пера, които довчера освежаваха както страниците, така и умовете ни. С малки изключения. Но не в нашия печат, за съжаление.
  Няма ги Ориана Фалачи и Питър Арнет, Уолтър Кронкайт и Саша Бовин, Питър Дженингс и Том Брокау, Дейвид Халберстам и Ришард Капушчински. Има ги още Кристиан Аманпур и Джон Симпсън, Томас Фридмън и Джон Пилджър, но те стоят като самотници в една огромна журналистическа Сахара, където рядко се мярка по някой оазис за читателите…

  136 години след Априлското въстание и репортажите на Макгахан,

  30 години след Фолклендската война и 20 след кланетата в Босна и Херцеговина, професията на военния кореспондент като част от международната журналистика също е минала на заден план по отношение на престиж и значимост. Този “вид” не е изчезна съвсем, тук-там блестят репортажите на легендите на Би Би Си Джон Симпсън и на CNN Кристиан Аманпур или Ник Робъртсън. Но го няма някогашното съзвездие от окопите на Бейрут и Порт Стенли, от Сайгон и Биафра, от Багдад и Пном Пен.

  В далечната 1985 Джонатан Димбълби от Би Би Си потресе света с репортажите си за умиращите от глад Етиопия и Судан. След като той отвори очите на милиони хора за ставащото, чак тогава политици и генерали се засуетиха около Рога на Африка и идиотщините на Менгисту Хайле Мариам… Чак тогава Сър Боб Гелдоф организира “Live Aid” и събра $100 милиона за гладуващите, заедно със Стиви Уондър пеейки “We are the world…”
  Джон Пилджър ни разтърси с “The Killing Fields” от Камбоджа на Пол Пот и Йенг Сари (Иван Гарелов също!**).
  Питър Арнет беше несравним от покрива на хотел Ал Рашид в Багдад по време на първата война срещу Садам. Същия Арнет, който вече имаше „Пулицър” за репортажите си от Сайгон от 1962-1975, работейки за Асошиейтед Прес. Същия Арнет, който една късна нощ преплува половината Меконг с телеграмата за преврата в Лаос, стисната между зъбите му, за да стигне до телеграфопощенската станция на малък остров, да събуди телеграфиста и да предаде известието си до централата в Ню Йорк, и да бие конкуренцията с цели 30 минути… Същият Арнет, на когото легендарния фоторепортер Хорст Фаас дава шишенце „Табаско” преди първата му мисия на фронта в Южен Виетнам. “Ако те хванат партизаните от Виетконг и те накарат да си изядеш акредитационната карта, ще я преглътнеш по-лесно с „Табаско”…”  Именно това се случило с Хорст Фаас, докато отразявал войната в Биафра. Който иска да знае повече за тези славни момчета, да прочете автобиографичната книга на Арнет “На живо от бойните полета”.

  Цената, която някои от тях платиха, беше много висока. Само в Ирак, примерно, между 2003 и 2009 г. бяха убити 128 мъже и 11 жени журналисти. От тях 50 загинаха на предни позиции по време на битките. Но 89 бяха убити хладнокръвно докато пишеха в хотелите си или отвлечени за откуп…

  В онези години Питър Арнет, Дейвид Халберстам и Ориана Фалачи изкарваха извън нерви хора като Хенри Кисинджър, генерал Уестморленд и Линдън Джонсън с репортажите си от Виетнам. Дан Радър, Уолтър Кронкайт и Питър Дженингс правеха същото. Никой не можеше да се мери с тях по храброст, бързина и гражданска позиция. Ген. Уестморленд до последния си ден вярваше, че американските кореспонденти са причина САЩ да загубят войната във Виетнам.

  Какви личности, какви великани на духа и на перото. В една далечна нощ през миналия век  Ориана Фалачи вземаше интервю от аятолах Хомейни в Техеран, принудена да облече чадор (бурка), за да й разрешат интервюто. В един момент тя възмутено пита аятолаха защо жените в Иран са принудени да живеят оковани в бурката. “Как биха могли например да плуват с бурка, ако отидат на плаж?” “Това не ви засяга. Нашите обичаи не се отнасят до вас. Ако не ви харесват мюсюлманските дрехи, не сте длъжна да ги носите. Те са само за млади жени и почтени дами…”, отвръща отровно Хомейни. “Много мило от ваша страна, имам. Особено след като вие ми го казвате! Сега веднага ще се освободя от тази противна средновековна черга. Тук, сега…!” Ето, това е Ориана. Минала през италианската Съпротива срещу нацизма, през окопите на Сайгон и Бейрут, нея нищо не можеше да я уплаши. Дори ракът, който я победи, не можа да я пречупи.
  Такива като нея нямаше по-късно да позволят на генералите, пък били те и НАТО-вски, да бъдат “embedded”, т.е. под контрола на армията, когато отразяваха втората война в Ирак. Ориана не можеше “да спи с врага”, ако си послужим със заглавието на един филм. Както и професионалните й братя Робърт Фиск, когото дори кучетата и котките в Бейрут познаваха през 80-те години, или Макс Хейстингс от „Файненшъл Таймс”…

  Приятелство и солидарност в трудните моменти, професионален егоизъм (особено при Питър Арнет и Кристиан Аманпур) заради огромната конкуренция, смелост и безумие, благородство и журналистически фанатизъм, всичко това го имаше, често обилно полято с алкохол в дългите и самотни нощи, далеч от дом и приятели.

  Бих могъл да разказвам безброй подобни истории. Включително и как трябваше един тъжен следобед, заедно с моя колега Казуо Йошинага, да организирам “полево” погребение на друг наш японски приятел, убит от китайски снайперист в Лангшон (Северен Виетнам), по време на войната между Китай и Виетнам, март 1979.
  Или за мизерията и страха на шепата кореспонденти в Афганистан няколко месеца след като съветската армия реши да научи изгряващите тогава талибани как да строят социализъм… Беше май 1980.
  Имах щастието да се докосна до тези хора, за които сега разказвам За моето поколение те бяха богове в журналистиката.

  Тогава, макар и със скромни възможности, но с големи мечти и достатъчно адреналин в кръвта, ние също се борехме за нашето място в списъка на куражлиите. Иван Гарелов и Васко Василев, Даниела Кънева и Иво Инджев, Младен Чакъров и Коста Иванов. И още един-двама. Не повече! Дано не обидя някой забравен.
  За сегашните колеги международници не знам достатъчно, дълги години не съм живял в България.

  Но когато неотдавна се срешнахме в Ню Йорк с Томас Фридман от „Ню Йорк Таймс” и с Дейвид Игнашиъс от „Вашингтон Пост”, разговорът ни не беше за това колко сме се променили след 30 години, а защо не сме пак там, като в горящия Бейрут през пролетта на 1982, когато Басам Абу Шариф, аристократът-философ, палестинският Бернар Анри Леви, ни казваше защо народът му има кауза, къде ще се стреля най-много утре за нея, и къде може да се намери най-доброто уиски в Бейрут…
  Днес всичко това е вече забравено. Старите богове залязоха, а новите имат други каузи…
  ———————–
  * Авторът е бил дългогодишен кореспондент на стария вестник “Поглед” от войните в Близкия и Далечния Изток, от Афганистан, Централна Америка и Северна Африка. От началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен Кръст.

  ** Б. р. – по-възрастните може би си спомнят един стряскащ филм на Гарелов от Кампучия, с кадрите от опразнения град, разбитата национална банка, търкалящите се по улиците обезценени банкноти, снимките на отрязани глави и т. н.

• Календар на службите в Българските православни църкви за Великден 2012

  Българска православна църква „Св. София“ 

  

  Българска православна църква  „Св. Иван Рилски“ – Чикаго

  12 АПРИЛ, Велики Четвъртък.  Св. преподобни Василий Изповедник, епископ Парийски. Св. преподобна Анастасия игумения. Св. свещеномъченик епископ Зинон Веронски († 380)
  11:00 ам  Велик (общ) маслосвет, св. Василиева литургия.
  7.00 рм  Прочитане на 12-те Св. Евангелия

  13 АПРИЛ, Велики Петък.  Св. свещеномъченик Артемон, презвитер Лаодикийски († 303)
  9:00 ам  Вечерня с изнасяне на Св. Плащаница
  5.00 рм  Ще бъде донесено свето миро за здраве и благополучие. През целия ден в петък християните минават под светата плащеница.
  7:00 рм  Опело Христово с обикаляне на храма и раздаване на цветя
  

  14 АПРИЛ, Велика Събота; вечерта – Великден.  Св. Мартин Изповедник, папа Римски († 655)
  10:30 ам  Св. Литургия със Св. Причастие
  11:00 рм  Службата на свето Въскренение с лития около кварталал в 12 часа на източната врата.
  В полунощ вярващите се поздравяват с „Христос Воскресе!“
  След светата литургия 1.30 свето причастие.
  2:20 ам  След традиционния поздрав, заповядайте на великденски печени агнета в залата. Вход свободен.
  

  15 АПРИЛ,  Великден,  Неделя – Възкресение Христово.
  11:00 ам  Четене на Св. Евангелия на различни езици и раздаване на яйца  (За разлика от другите неделни дни, на Великден няма литургия. Tя се отслужва след полунощ в събота вечерта, т.е. след великденската утреня) 
  1.00 рм  Празничен Великденски Обяд. Заповядайте да се повеселим след поста с две агнета на курбан и 8 печени агнета.

  

  Българската православна църква „Св. Иван Рилски“ – Чикаго

• Goodman Theatre: “Fish Men“, “The Iceman Cometh” и новый сезон…

  На сцене Goodman Theatre на прошлой неделе
  состоялась мировая премьера пьесы Кандидо Тирадо “Рыбаки” („Fish Men“).

  В горячий летний день в нью-йоркском Washington Square Park (район Гринвич-виллидж) одна и та же группа людей устраивает шахматный турнир. У
  каждого из игроков есть свои “скелеты в шкафу”, и игра для них – возможность преодолеть свои комплексы и сомнения. Матерые шахматисты пытаются поймать в
  свои сети игроков с большим кошельком, но пока ставки в этой игре невысоки. И вот, наконец, терпение игроков вознаграждено: в парке появляется молодой
  профессионал и соглашается на их вызов. Начинается настоящая игра…

  Придумавший эту историю драматург Кандидо Тирадо
  живет в Нью-Йорке недалеко от тех мест, где разворачивается действие. Его пьеса “Силиа: жизнь и музыка Силии Круз”, написанная в соавторстве с женой Кармен Риверой, шла в Нью-Йорке на сцене New World Stages и в Чикаго в Athenaeum Theater. Пьесы Тирадо ставятся на Бродвее, в его послужном списке – сценарий к эпизоду популярного сериала “Ghostwriter”. Вместе со своей женой Тирадо основал театральную компанию Educational Plays Production, целью которой является показ спектаклей для молодежной аудитории, в основном, в школах.

  Режиссер Эдвард Торрес хорошо известен чикагским театралам. В 2009 году в Victory Gardens Theater (совместно с Teatro Vista) он поставил спектакль “Явление Чада Дейти” (“The Elaborate Entrance of Chad Deity”) по пьесе Кристофера Диаса, ставший хитом театрального сезона и получивший премию “Jeff’ за лучшую постановку. Торрес был удостоен также премии “Jeff” за лучшую режиссуру. За последние двенадцать лет он поставил более двадцати пяти спектаклей в Teatro Vista.

  В ролях: Рауль Кастильо (Рей Рейс), Ховард Витт (“Девяносто Два”), Дэн Кантор (Стюарт), Кедрик Мейс (“Наличка”), Риккардо Гутьеррес (Джером), Кенн Хед (Пи Ви), Бен Чанг (доктор Ли), Майк Черри (Джон).

  Через несколько дней в Goodman Theatre состоится премьера спектакля “Продавец льда грядет” („The Iceman Cometh“) по пьесе Юджина О’Нила. В главных ролях – лауреаты премии “Тони”, известные американские театральные актеры Натан Лейн (Теодор “Хики” Хикман) и Брайан Деннехи (Ларри Слейд). В остальных ролях: Стивен Уиметт (Гарри Хоуп), Патрик Эндрюс (Дон Пэрритт), Джон
  Хугенаккер (Вилли Обан), Ли Уилкоф (Хьюго Калмар), Дженнифер Энгстром (Кора).

  На недавно прошедшей пресс-конференции
  артистический директор Goodman Theatre Роберт Фоллс объявил о спектаклях нового (2012-13 годов) сезона. Нас ждут четыре мировые и две чикагские премьеры. Сезон начнется в сентябре возобновлением спектакля “Сладкоголосая птица юности” (“Sweet Bird of Youth”) по
  пьесе Т.Уильямса. Режиссер – Дэвид Кромер. Следом за американской классикой на сцене театра мы увидим новую драматургию – спектакли по пьесам “Другие города” (“Other Desert Cities”) Дж.Робина Бэйтца (бродвейский спектакль по этой пьесе заслужил самые высокие оценки критиков) в постановке Генри Вишкампера и “Между прочим, встретьте Веру Старк” (“By the Way, Meet Vera Stark”) лауреата Пулитцеровской премии Линн Ноттадж в
  постановке Чака Смита. Кульминацией сезона обещает стать мировая премьера нового мюзикла “Книга джунглей” (“The Jungle Book”), основанного на сборнике рассказов Редьяра Киплинга и одноименного анимационного фильма студии Disney. Автором инсценировки и режиссером спектакля выступит
  хорошо знакомая нам Мэри Зиммерман. В будущем сезоне будут поставлены три новые пьесы, которые Goodman Theatre заказал молодым драматургам. Это “Черно-белые парни/Разбитые мужчины” (“Black N Blue Boys/Broken Men”) Дэла Орландерсмита, “Тедди Феррара” (“Teddy Ferrara”) Эвана Кабнета и “Самая счастливая песня исполняется последней” (“The Happiest Song Plays Last”) Куиры Алегрии Хадс. В
  тридцать пятый раз в театре будет сыграна “Рождественская сказка” (“A Christmas Carol”) Ч.Диккенса – любимый рождественский спектакль тысяч чикагцев.

  Nota bene! Спектакль “Рыбаки” идет по 6 мая 2012 года. Спектакль “Продавец льда грядет” идет с 21 апреля по 10 июня 2012 года. Билеты на все спектакли можно заказать по телефону 312-443-3800, на сайте www.goodmantheatre.org или в кассе Goodman Theatre по адресу: 170 North Dearborn Street, Chicago, IL 60601. Там же продаются абонементы на спектакли сезона 2012-13 годов. Одиночные билеты на спектакли нового сезона поступят в продажу в начале августа.

   Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. На репетиции спектакля “Рыбаки”. Слева направо: автор пьесы Кандидо Тирадо, актеры Майк Черри и Рауль Кастильо. Фото Дин Ла Прери

  Фото 2. Натан Лейн

   

   

   

• Безработицата в България вече е потомствена

  Тя обхваща около 40 000 души

  Появата на генерационна (потомствена) безработица сред младите хора регистрира изследване на Агенция „Медиана“, представено неотдавна в парламента. Това са безработни млади хора, които произхождат от семейства на безработни и също вече са родители.

  Изследването за младежката безработица в България е проведено в периода от 27 януари до 17 февруари т. г., по инициатива на Делегацията на българските социалисти в Европейския парламент, и е представително за страната за възрастовата група от 15 до 29 години.

  Като причини за създаването на потомствена безработица се посочват бедността, отпадането от образование и съответно невъзможността за реализация на пазара на труда. Потомствената безработица обхваща около 40 хиляди души или 3,3% от младите хора на възраст от 15 до 29 години, сочи изследването.

  Над 90 хиляди млади безработни имат намерение да напуснат България още тази година в търсене на работа зад граница, показват още данните. Безработицата у нас става все по-високообразована и все по-градска. Нарастването на безработицата сред младите средни специалисти и висшисти е над два пъти в рамките на три години.

  Тревожно висок е процентът на продължителната безработица, отчита още проучването. Без работа повече от една година са близо половината (46%) от безработните млади хора, а всеки шести безработен млад човек над 20 години никога не е започвал работа. В същото време за 2012 г. обхватът на безработни младежи в активни мерки и програми за противодействие на безработицата намалява с още 20%, коментира социологът Кольо Колев при представянето на изследването.

  Към февруари тази година от агенция „Медиана“ регистрират 190 хиляди безработни млади хора на възраст от 15 до 24 години и 330 хиляди безработни във възрастта от 15 до 29 години. Реалната младежка безработица е над два пъти по-висока от статистически регистрираната, е един от основните изводи от проучването. Темповете на нарастване на младежката безработица в България са едни от най-високите в Европа. Ако тенденцията се запази, може да се очаква, че България ще бъде една от страните на челните пет места в Европа по младежка безработица в рамките на 2012 г., сочи изследването.

  Източник:  БЛИЦ

• Изложба „Босилеград преди и сега“ гостува в Скопие, Битоля, а по-късно и на българите в Молдова и Украйна

  На 9 април т.г. в Скопие в Информационния център на делегацията на Европейската комисия бе открита изложбата „Босилеград преди и сега“.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Изложбата бе организирана от КИЦ „Босилеград“ и Гражданско сдружение за развитие на туризма – Босилеград, със съдействието на българското посолство в Скопие и бе открита от българския посланик в Р. Македония Раковски Лашев.

  Освен домакините и организаторите на откриването на изложбата, присъстваха и много босилеградчани, живеещи в Скопие, които я разгледаха с изключително голямо вълнение.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Две момичета от Босилеград, Мария Тодоров и Даяна Димитрова, представиха босилеградската народна носия – сая, а Мария просълзи присъстващите с емоционалното изпълнение на български песни.

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Македония е първата съседна страна, в която бе открита изложбата „Босилеград преди и сега“. След Скопие изложбата ще бъде показана в Битоля на 23 април със съдействие на българското консулство в Македония.

  На 1 юни, по повод Международния ден на детето, изложбата ще бъде открита за българската общност в Молдова, в град Комрат. На 4 юни изложбата ще бъде показана и в Украйна, в град Болград.

   

  Източник:   Festival-bosilegrad.info

• L’Express: Странен руски анклав в Европейския съюз*

  Източник: Биволъ

   

  В днешния брой на френското седмично списание L’Express (N°3171 11-17 Април 2012), Марк Епщайн, главен редактор на служба „Свят“, коментира отговора на Цветан Цветанов за охраната на пристанище Росенец. Коментарът е водещ в рубриката „Екслузивни“ и е придружен с подходяща снимка.

  

  До реакцията на Цветанов се стигна след упорито мълчание на българските медии и парламентарен въпрос на депутата Лъчезар Тошев.

  Журналистите на Биволъ активно съдействаха за разследването на L’Express и сайтът първи публикува превода от френски на оригиналната статия. Публикуваме на български коментара на Марк Епщайн с една забележка: разследването за руския анклав беше подминато с пълно мълчание в печатната преса, радиото и телевизията. Единствено няколко електронни сайта се осмелиха да публикуват информация по темата. За сметка на това почти всяка седмица се тиражираха твърденията на властта, че България е напълно готова за Шенген.

   

  Международното издание на L’Express се чете от Европейската комисия и в западните посолства в България. През септември 2011 г. нашият кореспондент в София, Александър Леви, разкри тайните, обкръжаващи петролния терминал управляван от руската компания Лукойл (неговото разследване е достъпно на сайта на L’Express).

  Намиращ се в Росенец, на брега на Черно море, този порт има всички признаци на руски анклав в Европейския съюз. Ситуацията е още по-скандална, доколкото Лукойл се ползва от значително влияние в страната, благодарение на почти пълния си монопол върху пазара на горива. И ако властите не реагираха изобщо на нашата информация, широко отразена в пресата, то екип от експерти на Европейската комисия бързо е отишъл на място. Без голям резултат, изглежда… На 12 март, в непубликуван дотогава документ от осем страници, министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов потвърди отсъствието на гранични полицаи и на митничари в Росенец, където миналата година са акостирали 414 кораба. Към днешна дата тези инсталации остават под екслузивната охрана на Лукома, руска охранителна агенция.

  * Заглавието е на Биволъ. Оригиналното заглавие е Това толкова страннo българско пристанище…

   

• Статуя на Симеон Радев в Скопие не прилича на Рузвелт, затова отива в музей

  Симеон Радев осъмна на сградата на МВнР в Скопие

  Новината, че скулптура на Симеон Радев е поставена в Скопие, предизвика редица коментари в македонските медии. Кой се качи на Министерство на външните работи – Теодор Рузвелт или Симеон Радев, радетелят на подялбата на Македония?
  Под това заглавие публикува материала си за скулптурата върху покрива на новата сграда на Министерството в Скопие електронното издание Плусинфо, цитирано от „Фокус“.

  Според Службата за общи и съвместни работи при Правителството на Македония – скулптурата е на 26-ия президент на САЩ Теодор Рузвелт. Все пак в някои блогове се твърди, че става дума за скулптура с образа на Симеон Радев, известен български публицист, историк, дипломат, автор на една от първите истории на Третата българска държава – „Строители на съвременна България“, пише Плусинфо.
  Бил е дипломатически представител в Букурещ, Берн, Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон, Брюксел.

  В своите трудове Радев се нарича „българин от Македония“, а славянското население в Македония нарича българско.

  Блогърите анализират, че фотографията на Симеон Радев, която Плусинфо публикува, най-вероятно е историческият документ, по който е направена склуптурата.
  В коментарите под новината читателите сравняват трите фотографии – на новия паметник, на Теодор Рузвелт и на Симеон Радев.
  Наблюдателни читатели отбелязват, че Рузвелт е по-пълен отколкото е човекът на скулптурата. Според други пък – видно е, че Радев носи в дясната си ръка ръкавици, както и на статуята.
  „Няма значение, важно е да се гради… Както казва народът – и Чък Норис да сложат, пък да му кажат, че е Джордж Буш, пак ще повярва“, пише друг читател.

  Скулптурата на Симеон Радев е поставена на новата сграда на Министерството на външните работи на Македония, убеден е македонският в. “Дневник”. Изданието коментира, че Симеон Радев е известен български публицист, историк и дипломат, подписал Букурещкия мирен договор, с който е разделена Македония.
  От македонското МВнР са пояснили, че става дума за концепция, в рамките на която на покрива на сградата ще бъдат поставени скулптури на редица световни държавници – Джордж Вашингтон, Ейбрахам Линкълн, Петър Велики, китайския генерал Сун Дзъ, италианския политик Джузепе Мацини, историка Тукидид, британския политик Уинстън Чърчил.

  Вестникът пише, че българска медия е съобщила, че „изтъкнат български деятел е получил паметник в Скопие”. Агенция „Фокус” публикува вчера и изявление на българския „министър и историк Божидар Димитров”, според когото по този начин Македония признава, че тяхното Външно министерство е филиал на българското.

  ”Утрински весник” обаче съобщава, че паметникът е на Симеон Радев и също цитира „Фокус” „с оценка, че той е най-новата българска историческа личност, която е обявена за македонска”.
  „В тази група „Фокус“ сложи Цар Самуил, Гоце Делчев, Дамян Груев, Методия Шаторов, Методия Андонов-Ченто”, коментира изданието.

  Източник:  Dir.bg

  .

  Премахнаха Симеон Радев от сградата на МВнР в Скопие – на негово място ще стои Жан Моне

  Скопие. Скулптурата на Симеон Радев, предназначена за новата сграда на македонското МВнР, ще бъде сложена в Музея на Македония в Скопие. Това се казва в съобщение на службата на правителството, поръчала статуята. Според правителствената служба – статуята била поставена, след като предварително е било направено проучване на списъка с личности, които ще бъдат сложени на обекта. След анализ било решено статуята да бъде прехвърлена в Музея на македонската борба, Музея на ВМРО и Музей на жертвите на комунизма, където имало изтъкнати личности от различни събития, които имали влияние върху събитията в Македония, „без значение на тяхното историческо или държавно развитие или разбирането им за ситуацията и процесите, или контекста на тяхното деяние, по отношение на държавността и нейните атрибути.

  „На мястото на Симеон Радев ще бъде поставена фигура на Жан Моне – идеолог и основател на европейското обединение, която безплатно ще бъде изработена от компанията „Бетон” от Скопие”, се казва още в съобщението.

  За решението на правителството съобщи и македонската агенция Макфакс. Според агенцията от правителствената служба, поръчала статуетката са преценили, че става дума за допусната грешка.

  Агенция еРепортер посочва, че Симеон Радев погрешка се е намерил на покрива на министерството на външните работи и ще бъде поставен на новия музей.
  „Паметникът беше поставен в горната част на сградата на МВнР, а първа за новината съобщи Агенция Фокус”, посочва еРепортер.

  Премахнаха Радев от сградата на МВнР, коментира Алфа. Скопската медия посочва, че на мястото на Радев ще бъде сложен Жан Моне – идеологът и основател на европейското обединение. Радев е сложен в Музея на македонската борба.

  „Българинът Радев е аут”, е заглавието на електронното издание Щипка. Според изданието – телевизия Алфа първа пуснала репортаж, в който била „демистифицирана” статуята на Радев – българин от Македония, участвал в подписването на историческия Букурещки договор. Правителствената служба е решила да премахне статуята, след редица реакции в Македония и България.

  Електронното издание МКД.мк коментира: „Радев си замина, а се очаква пристигането на Моне”.
  „Редица медии съобщиха новината на българската Агенция „Фокус”, че изтъкнатият български дипломат се е сдобил със статуя в Скопие”, посочва изданието.

  „Радев слезе и се качи в Музея на ВМРО”, е заглавието на Плюс инфо. Изданието цитира съобщението на правителствената служба, според което статуята ще бъде сложена в новия музеен комплекс.

  Източник:  Focus-news.net

• Ще се строи Седми блок на АЕЦ „Козлодуй“, проверяват безопасността на Пети и Шести

  Правителството реши да се строи Седми блок в АЕЦ „Козлодуй“, съобщи пред журналисти днес вицепремиерът и финансов министър Симеон Дянков след заседанието на кабинета.

  Новият блок ще се проектира и строи на пазарен принцип, без държавни гаранции и без да се използват парите на данъкоплатците, заяви Дянков.

  Министерският съвет прие днес решение, с което се отваря за инвестиционен интерес Седми блок на атомната ни централа.

  „Такова решение трябва да се вземе преди да започне какъвто и да е инвестиционен проект. От Министерството на финансите настояхме и в решението има текст, в който се казва, че новият проект ще се прави по пазарен принцип и държавата няма да дава нито държавна гаранция, нито ще взима пари от бюджета“, коментира Дянков.

  Според него за проекта за нов реактор ще трябва да се създаде нова проектна компания.

  „Ако ще се създава проектна компания, тя ще може да взима заеми за финансирането на изграждането на реактора, но не може да има тежести върху държавния бюджет“, обясни Симеон Дянков.

  За изграждането на нов блок в АЕЦ „Козлодуй“ и възможността там да бъде ползван поръчания за АЕЦ „Белене“ реактор съобщи премиерът Бойко Борисов, след като правителството взе решение за прекратяване на проекта за втора атомна централа.

  Източник:  Vesti.bg

   

  Проверяват безопасността на 5-и и 6-и блок на АЕЦ „Козлодуй

   

  Експерти от Международната агенция по атомна енергия ще проверяват безопасността на Пети и Шести блок на АЕЦ „Козлодуй”, реши кабинетът. Инспекцията ще се проведе между 26 ноември и 13 декември тази година.

  Проверката ще обхване аварийните планове, системите за оповестяване, електронните медии, обучението и осигуреността на населението с индивидуални средства за защита, медицинското осигуряване. Също така ще бъдат разгледани действията на реагиращите структури при аварийни ситуации.

  Трябва да бъде изградена и единна радио-комуникационна система за спасителни дейности, като целта е подобряване взаимодействието между АЕЦ „Козлодуй” ЕАД, Агенцията за ядрено регулиране, Български енергиен холдинг, МВР, икономическото и здравното министерство.

  Източник:   в. „Новинар“

• Театрална работилница „разследваща журналистика“

  История за „разследваща“ журналистика по ТВ 7 и „театралните” постановки, чрез които е била правена. За измислени реалности не само в журналистиката. История – в известен смисъл диагноза за едно общество. Тази история за измислени разследвания на Диляна Гайтанджиева, излъчени по ТВ 7, за която участниците в „театрото“ Петър Якимов и Григор Здравков говорят в предаване на Сашо Диков по Канал 3*, е преразказана от Люба Манолова в нейния блог.

  В тази история нищо не е, както трябва да бъде. Тя свидетелства за имитации не само по отношение на постановъчни „разследвания”. В нея не само, че нито въпросната журналистка, нито медията, в която работи, се извиняват за фалшивите репортажи, които са излъчили. В нея и „актьорите”, участвали доброволно в снимането на „раследванията“, никой не ги пита, включително дори Сашо Диков, защо аджеба са помагали в това.

  И другото, което не е наред някак си в тази история е, че тя се отразява и коментира само в периферията на медийнийното и обществено внимание в България. И сигурно има доста зрители на ТВ 7, които въобще не са разбрали какви точно „разследвания” за „палежите на коли” в София или за „трафик на кокаин, титан и пр.” са гледали. За всички тях най-долу на страницата сме поставили линк към предаването на Сашо Диков.

   

  –––––––––––––––––––––

  Читалищното театро на журналистически „разследвания”

   

  Източник: www.lubamanolova.info

   

  Понеделник, 9 Април 2012 г. 

  Сашо Диков, Канал 3

  Министър Цветанов, Николай Бареков, шефовете в ТВ 7 – какво се случи с „разследващата” журналистика!

  Не беше далеч времето, когато силовият вицепремиер и вътрешен министър Цветан Цветанов тръгна да учи водещите в една телевизия с национален обхват как се прави разследваща журналистика.

  Ето част от урока на Цветанов, изнесен в предаването „Тази сутрин” – bTV, с водещи Анна Цолова и Виктор Николаев:

  Водеща: Как е споменато името на този адвокат?

  Цветан Цветанов: Вие явно не следите журналистическите разследвания, които вървят в медиите.

  Водеща: Пропуск страхотен, хванахте ме.

  Цветан Цветанов: Хубаво е все пак през деня, когато правите сутрин…

  Водеща: Давайте, припомняйте.

  Цветан Цветанов: Не, просто вие си го направете. Защо трябва аз да го казвам. Защото има журналисти, които аз просто…

  Водеща: Ама защото вие повдигате темата. Довършете я.

  Цветан Цветанов: Ами тя тази тема, като я повдигна… Какво да довърша? Да спомена името на адвоката ли, който е споменат. Ами то беше написано в един вестник. Имаше и журналистическо разследване от една телевизия.

  Водеща: Приемете, че не съм добър разследващ журналист и не съм се справила със задачата…

  Няма да мъчим читателите и ще добавим, че разследващата журналистика, която Цветанов дава за пример е на Диляна Гайтанджиева, а телевизията е ТВ 7…

  Минаха няколко месеца научихме „тайната” на тази „разследваща журналистика” – от Канал 3, където водещият на предаването „5 за 4“ Сашо Диков разкри потайности, за които едва ли някой бе подозирал…

  Това е една история, за която повечето медии замълчаха, а вездесъщият СЕМ и неговият шеф Георги Лозанов не обелиха дума, като че ли са дали обет за мълчание.

  Смешното е, че след първото излъчване на това разследване на Канал 3, Сашо Диков хукна в коридорите на парламента да пита премиера Бойко Борисов как ще коментира оставката на румънския министър на околната среда и водите Ласло Борбей, който се решил на нечувания по нашите земи жест.

  Според в. „Адевърул”, причина за оттеглянето на Борбей дошла от това, че не могъл да оправдае сумата от 80 000 евро, с която си е купил „тайно“ апартамент в центъра на Букурещ, записан на името на сватята му.

  Номерът със сват и имоти или пари, за легитимиране на пари и имоти, ние го играхме дълго и напоително, но без резултат, с главен герой Цветан Цветанов.

  Цветанов, силният човек в управляващата партия ГЕРБ не пожела да обясни откъде са му парите от консултации и кого е консултирал и този „инат” му се размина…

  Та приказката ми беше за Сашо Диков, който със сигурност бе ядосал премиер и вицепремиер с предаването за журналистическите разследвания менте. Диков, като едно дете невинно очакваше отговор от Борисов, но видя единствено гърба му и гърбовете на охранителите му.

  Диков, като една душа наивна, разчиташе и Цветанов да се появи в парламента, но вицето и МВР-министър явно бе предпочел да не си навлича неприятни въпроси и не дойде за петъчния парламентарен контрол!

  (Ех, Диков – обичам този твой стил да питаш докрай, без да отчиташ какво се случва в душите на политиците!)

  Така Диков и остана с въпросите си и никакъв отговор за апартаментите на силовия вице, с едно европейско разочарование…

   

  Разследването за палежите на коли

  Всички сме в ужас от зачестилите палежи на коли, на които така и не заловиха авторите!

  ТВ 7, една обявила себе си за водеща телевизия, излъчи журналистическо разследване на Диляна Гайтанджиева за палежите на автомобили.

  Писма от шефове на ТМ 7, самата Гайтанджиева, засегнати от нейни „разследвания” мъже и най вече мнението на самия Бареков отлитат към изброените имена – ни вопъл, ни стон!

  Това Сашо Диков представи като ответна страна в цялата тази единствена по рода си в българската журналистика афера. Кой се отзова – си вижда и чува в самото предаване, което Сашо Диков сполучливо нарече читалищно театро:

  Говорителят на Българска легия „Антимафия”, Петър Якимов обясни в студиото на Диков, как участвал в предаването за палежите на коли, но като видял излъчения материал, изпратил писмо до Диляна Гайтанджиева с искане за извинение, уведомява ТВ7, като разказва цялата история около това „разследване”, изпраща нотариална покана със същия текст – ни вопъл, ни стон!

  Никой от телевизията не се обажда да изясни проблема, да му се извини, не му връщат отговор, не вдигат телефоните си…

  Тогава Якимов завежда иск в съда с настояване да получи извинение и пише на Сашо Диков, като представя целия случай.

  В телефонен разговор на Сашо Диков с Диляна Гайтанджиева, „разследващата” журналистка е категорична:

  Както тези хора, които притежават материали с мои разследвания, въпросът, който искам от тези хора…

  Няма да дойда, за да оправдая парите, които някой е взел, за да оправдае поръчка да говори срещу мене, не мисля че съм длъжна да го правя…

  Второ – аз никога няма да падна на нивото да издавам източниците си на информация, никога! И винаги, когато преценя за някого, че има опасност да бъде злепоставен, не правя така…Това, че някой иска да си изкарва пари, за да прави поръчка срещу журналисти – това не е моя работа…

  Дали дошлите в студиото на Сашо Диков имаха за цел да злепоставят Гатайнджиева?

  „…Ако някой дойде при мен с материал за тебе, Сашо, първото нещо, което бих го попитала е защо тези хора го правят” – обясни „философията си”  Диляна Гайтанджиева.

  „Материалите са ужасяващо, ужасяващо…” – опита се да обясни колегата Диков потресното впечатление от гледаните „разследвания” на Гайтанджиева, на което отговорът бе:

  „… А-а-а-а, Сашо, стига, стига, стига! Не-е-е. Такива поръчки и глупости не ми се слушат!

  Това, че някой иска да си изкара пари, за да прави поръчка срещу журналисти няма да стане – не, аз в този … не участвам, моята работа не е тази…Затварям телефона, лека…”

  Защо Диляна Гайтанджиева подчерта, че не разкрива източниците си:

  Да се опитаме да го разберем като потърсим истината за това, защо Петър Якимов и другият мъж в студиото – Григор Здравков отидоха в студиото на „5 за 4“?

  Защо двамата мъже бяха в студиото на „5 за 4“, защо го правят? Плати ли им някой, за да я злепоставят, или те всъщност разказаха как се „разследва” в ТВ 7?

  Григор Здравков е изпълнил гласово ролята на представител на подземния свят разясни, че е близък, много близък приятел на Диляна Гайтанджиева, която живяла в апартамента на доведения му брат цели осем години и там се водела на адресна регистрация.

  „Аз тая роля я играя от 2001 година, откакто я познавам Диляна. Публична тайна е, че сме много близки приятели. От 5 януари аз навивам Диляна да му се обади и да му се извини на Петър Якимов.

  Аз навих Петър да участва, уговарях го, ще ти бъде заличен гласът. Диляна ми се обади, молеше ме да намеря някой – „трябва ми подпалвач!”

  Казах й: „Диляна, нямаме подпалвач, ще помоля Петър – ще направиме възстановка…”

  Защо го правите? – бе въпросът на Сашо Диков към Здравков и Якимов.

  „Защото тя отказа да се извини и защото забърка България в международен скандал на 15 декември – поясни Здравков – Това е малко известно – българската служба за борба с организираната престъпност се оказа в много неловко положение спрямо сръбските си колеги…”

  Кои са Петър Якимов и Григор Здравков?

  Петър Якимов: Занимавам се с митнически измами, с дела за корупция, известен съм…

  Григор Здравков, бивш митничар, шеф на легия „Антимафия”: „За съжаление, ако не се извини – ще заведа дело…. Направил съм го абсолютно съзнателно… Предупредил съм я още в края на декември…”

  Якимов е използван в „разследването“ на Гайтанджиева за натуршчик, или по друг начин казано – използван за възстановка, като седи в гръб, а върху образа му друг глас разказва как се палят коли… Това е разследването на Диляна Гайтанджиева, за което Якимов иска извинение, защото негови приятели го познали, а други хора приели, че той е подпалвачът на коли…

   

  Първо разследване – за подпалвачите на коли

  Гласът на Диляна Гайтанджиева съобщава върху кадрите с гърба на Якимов: „Този мъж е участвал в серия умишлени палежи срещу наркодилъри, дължници, лихвари и автокрадци, затова решава да се срещне с нас, но да запазим анонимността му“.

  Гласът разказва как се палят коли, но това не е гласът на Якимов.

  Гайтанджиева говори за „подпалвача” като за реално лице, а не като човек, съгласил се да стои в гръб, докато трае разказът на журналистката.

  И двамата са наясно, че става дума за възстановка!

  Здравков пояснява: „Момчетата от СДВР се обадиха на Диляна и поискаха суровия материал, но тя отказа, защото ако го беше дала, Петър щеше да я съди и за клевета”.

  ТВ 7, гласът на Гайтанджиева: „В предаването ни „Кой и защо пали държавата”, излъчено тази сутрин в ТВ 7, се обади свидетел,  че знае за схемата и организацията на палежите. Този човек твърди, че в средите на столичните автокрадци се е предлагала такава поръчка”.

  След такива безапелационни твърдения, мнозинството ТВ зрители вярва на „документалния” материал на Гайтанджиева…

  Гласът е на Здравков, и се чува обяснение как след изборите някакъв мъж предлага да се направят пакости на държавата!

  Следва Николай Бареков, който съобщава в своя сутрешна „Гореща точка”, че Диляна Гайтанджиева ще изясни кой и защо стои зад палежите на коли в София, след което следвал коментар.

  „Вижте това екслузивно разследване”, препоръчва Бареков.

  А ето и гласът на Гайтанджиева:

  „Разследване на ТВ 7 потърси представител на криминалния свят за това кой пали държавата. Срещнахме се с представител на групировките, които контролират подземния свят в София”.

  Мъжки глас на забавени обороти съобщава, че „поръчителят е един, достатъчно известен бизнесмен от тъмното.

  „…За първи път работи професионално от страната на т. нар, бившите групировки.

  … Минимум от две до три групи от по трима човека, които взаимно не се познават…”

  Гласът на „боса” отново е на Здравков, но този път е на по-бавни обороти.

  Диков моли редакторите на предаването да наберат Николай Бареков.

  Бареков е предупреден, че ще бъде потърсен от предаването – като чува кой го е набрал, Бареков казва: „О-о-о, я си гледай работата!”

  „Храбро“, „отворено“, „смело“ – Бареков е шеф на Диляна Гайтанджиева, но не вдига телефона си.

  „Страхливецо, вдигни телефона!”

  – призовава в ефир Сашо Диков лицето Бареков.

  Докато звучи сигналът „свободно”, Сашо разказва как Бареков питал щом чуел гласа му: „Пак ли си приел някоя евтина поръчка от Алексей Петров?”

  Здравков: „Публична тайна е кой прави материалите на Диляна за митници, наркотрафик и организирана престъпност… Сашо, донесъл съм моя диктофон, с който са правени … темите за Пурата и Джими, ако си спомняш. За това са при мен суровите материали… Уволняван съм два пъти – не можаха да ме уволнят и ме съкратиха. Обадиха ми се полицаите от „Терор” – кажи ни, ти ли си я направил тази глупост? (за подпалването)…Наругаха ме…”

  …Аз съм уверен, че господин Бареков не е знаел за какво става дума…

  Случаят с депутата от ГЕРБ Лъчезар Иванов

  След „разследването” на Диляна Гайтанджиева Иванов губи всичките си постове в парламента. Случаят е съвсем обикновен.

  Здравков: „Диляна дори не успя да намери точния му адрес (на митничаря – бел. Л. М)… Обади ми се и ревеше по телефона, Лъчо ми наговори страшни неща…”

  Лъчезар Иванов в предаването „5 за 4” от 6 април на Канал 3: „…Това, което го виждам, просто не намирам думи! Навремето аз казах истината, но абсолютно никой не ми повярва… В това изключително тежко за мене време, аз нямаше как да се защитя… Нейното предаване, което тя излъчи, е абсолютна, абсолютна лъжа… Абсолютна лъжа е това, че аз съм натискал предаването…

  … подадох оставка от всички постове, за да запазя името на ГЕРБ!”

  Здравков: „Никой не е накарал Диляна да направи този репортаж…”, но не довършва думите си…

  На телефона отново на живо в предаването се чува гласът  на Николай Бареков с въпрос: „Каква е целта на сбирката тая вечер?

  „…Кажи ми, моля ти се как ще коментираш изнесените факти, за това, че репортажът с масовите палежи е абсолютно нагласен, известен ли ти е този факт…”

  „Това не са факти, това са тежки манипулации”, обясни Бареков, очевидно заставен да се обади в студиото на Канал 3 от някой свой шеф. – В момента ти, и твоите събеседници в студиото участват в една кампания, целенасочена кампания срещу най-добрия български, разследващ журналист, поради една проста причина – нейните разследвания в последните месеци засегнаха доста финансови, икономически интереси… Само разследването й за лекарствения бизнес в България и монопола върху.. засегнаха интереси за над 1 милиард…“

  Бареков пояснява, че Якимов се е снимал доброволно, сам е пожелал да застане в гръб, абсолютно доброволно е разказал цялата история, след което се е обадил няколко пъти да благодари за коректното отношение на Диляна и телевизията…

  Тримата в студиото се опитват да прекъснат Бареков и обяснят, че това е абсолютна лъжа, че гласът на стоялия в кадър с гръб към камерата Петър Якимов не е негов, но Бареков изобщо не си прави труда да чуе какво му се казва.

  Вездесъщият пловдивчанин си позволява даже да учи Сашо Диков да разделя факта от манипулацията, но не казва какво се прави ако излъчен материал с гръмкото наименование „журналистическо разследване” е само и единствено манипулация!

  Якимов не отрича, че е отишъл при Диляна, че е разказал как се палят коли, защото той с тази проблеми се занимава в „Антимафия”.

  „Защо аз бях обявен за подпалвач?” – попита Якимов. Уговорен е бил да стои в гръб, а на фона на образа върви обяснение как се палят коли!

  „Диляна е най-добрият разследващ журналист, аз напълно вярвам на този екип“.

  „Господине, вие абсолютно доброволно сте застанали в гръб и сте разказали абсолютно професионално как се палят коли!”

  Какво ни казва Бареков, че Якимов е подпалвачът на коли?

  А защо тогава близкият до Бареков министър Цветан Цветанов не го е арестувал като подпалвач?

  Нищо чудно Бареков да е бил заблуден от разследващата Гайтанджиева…

  Следваща тема – трафик на титан, кокаин и скъпоценни камъни от Сърбия за България. Разследването е излъчено по името „Жега” по ТВ 7:

  На сайта на ТВ 7 е публикуван следният текст:

  Българи – част от международен трафик – 1 и 2 част

  Трафиканти наемат българи за мулета на контрабанда през зелената ни граница със Сърбия, показа днешното издание на предаването за разследваща журналистика „Жега“.

  Диляна Гайтанджиева в своето разследване попадна в международна схема за трафик през България за Близкия Изток на вещество, което може да се използва и за военни цели.

  В началото на 2012 г. екип на TV7 отива в сръбската столица Белград, за да провери сигнал, че сръбски трафиканти набират мулета за пренос на контрабанда през зелената граница с България.

  Чрез поставено лице екипът се среща с местен трафикант, известен с прякора Мачор или на български – Котарака. Вербовката започва.

  Българинът трябва да дойде в Белград, плаща му се в кеш. Става ясно, че Мачор държи най-големия от многото складове в Сърбия. Стоката трябва да мине на части от съображения за сигурност.

  „Жега“ показа и уникални кадри как терористи от Ал Кайда произвеждат оръжие от различни метални сплави, сред които и титан.

  Екипът на предаването проследи как пътува нелегалната стока през границата – т.нар. зелен път. През нея минават и българи, куриери на кокаин. В името на печалбата и за да няма рискове трафикантите използват различни унижения, на които подлагат мулетата, за да не бъде открита стоката. Правят се дори хирургически операции.

  Диляна пътува нощем, и по време на пътуването звучи гласът на местен жител, компютърно променен, който разказва кое от къде се взема по колко се носи и как и къде се пренася, като показва контрабандния път.

  Малшансът на това разследване е, че „местният” жител е работилият в Нова телевизия Ивица Цветков, уволнен от тези медия, защото завлякъл с пари много от колегите си от Нова. Това си спомня Крум Савов.

  Сашо Диков съобщи, че Ивица е получил от Диляна Гайтанджиева 1000 евро по банков път!

  –-
  Дали Диляна Гайтанджиева не е работила едновременно за две телевизии?

  До 1 декември Диляна има трудов договор с Нова телевизия, т. е. няма как Бареков да я изпраща в командировка в Сърбия!

  Според Диляна Гайтанджиева лицето се казва Саша и в друго разследване той вече не е разказвач, а е доверен човек по трафиците.

  Суровият материал от тези „разследвания” Диляна Гайтанджиева е оставила при Григор Здравков и така е разконспириран начинът на нейното разследване.

  В друго разследване, по-точно друг сериозен материал, един от участниците чете от листче написаните предварително реплики!

  Диляна уведомява ГД БОП за Ивица, но „забравя” да покаже писмото за уволнението на „местния жител” и „довереният човек” в трафиците, Ивица Цветков.

  Сформиран е екип от „Наркотрафик” и от „специални операции” от ГД БОП, която заминава за сръбското ГД БОП и се оказва, че срещу Ивица в Сърбия, както и в България има множество сигнали за него!

  В същото време се очаква поредният Доклад за България по влизането в Шенген, а една разследваща журналистка прави международен скандал, че едва ли не Сърбия изнася за Близкия изток през България титан, кокаин и какво ли не. Включват се за по-достоверно кадри с Айман ал Зауахири, кадри от Сирия!

  На високопоставения човек, изпратен от българската ГД БОП в сръбския БОП, му се изсмиват!

  Репортажът изглежда страшно – терористи от Ал Кайда правят оръжие от титан, между континентални балистични ракети!

  Едва ли не титанът, който се топи при 5000 градуса, се преработва от титаниева стомана в огромни цехове, технологията е много скъпа, като се добавя и магнезий!

  Титанът е борсова стока, а борсовите стоки не се контрабандират, но кой ти мисли за това!

  Това е историята за технологията на някои разследвания в ТВ 7.

  Дни наред от медията мълчаха, а Бареков няколко пъти повтори, че Диляна Гайтанджиева е разследваща журналистка!

  А лъжицата катран в кацата с меда?

  Повече от 35 години съм журналист и това, което видях в предаването на Сашо Диков „5 за 4”, ме потресе.

  „През цялото предаване Сашо Диков наричаше Диляна Гайтанджиева талантлива, но когато в 1991-1992 година снимах документално войната в Грузия, моите приятели ме запознаха с тяхната поетеса Иза Орджоникидзе, която ми каза нещо много важно:

  „Талантът е морал”.

  Думи, които означават много – стига да има кой да ги осъзнае…

  Що се отнася до източниците, които Гайтанджиева обяви, че никога не издава – ще поясня с въпроси:

  Кой си издава източниците като прави читалищно театро с натуршчици и монтиран чужд глас върху образа?

  Кой си издава източниците, когато те не са това, за което са представени?

  Кой си издава „източниците“, когато източникът му чете написаните думи от листче?

  И кой си издава източниците, на които предварително са раздадени роли и думи?

   

  –––––––––––––––––––-

  *  Запис на въпросното предаване на Сашо Диков може да се види тук.

   

• Анна Клепикова. Путешествие между жанрами

  Художник по костюмам и декорациям спектакля “Москва, Черемушки…” в Чикагском оперном театре рассказывает…

  Книга “Зеркало сцены” Г.Товстоногова начинается
  так: “Тридцать шагов в длину. Двадцать в глубину.
  Вверх – на высоту занавеса. Пространство сцены не такое уж большое… Зеркало сцены. В этом пространстве могла бы разместиться современная квартира… Здесь можно разместить сад… Здесь можно разместить мир. Мир высоких человеческих страстей, противостоящих низости, мир деяний и мир сомнений, мир открытий и высокий строй чувств, ведущих за собой зрительный зал”.

  О “зеркале сцены”, источниках вдохновения и тайнах профессии я беседую с художником по костюмам и декорациям Анной Клепиковой. В эти дни она работает в Чикагском оперном театре над опереттой Дмитрия Шостаковича “Москва, Черемушки”.

   

  Краткая биографическая справка. Анна Клепикова родилась в Севастополе. С одиннадцати лет живет в США. Училась на гуманитарном факультете Чикагского университета и
  факультете дизайна Театральной школы Йельского университета (Yale School of Drama). Художник по костюмам и декорациям. Среди ее работ – “Женщина, не стоящая внимания” О.Уайльда в Yale Repertory Theatre (2008, Connecticut Critics Circle Award for Costume Design), “Ричард III”
  У.Шекспира в New School for Drama (2009), “Иванов” А.Чехова at the Gene Frankel Theatre (Нью-Йорк, 2009), “Стеклянный
  зверинец” Т.Уильямса в Triad Stage (Северная Каролина, 2010),
  “Алиса” В.Сайверд в Lewis Center for the Arts (Принстон, 2010), “Кукольный дом” Г.Ибсена в Triad Stage (Северная Каролина, 2011), “The Skriker” К.Черчилль в Lewis Center for the Arts (Принстон, 2011), оперы О.Голийова “Айнадамар” (2008, победитель Opera America’s Director–Designer Showcase) и
  И.Стравинского “Похождения повесы” (Принстон, 2011). С творчеством Ани Клепиковой можно познакомиться на ее
  сайте http://www.anyaproductiondesign.com.

   “Абстракции в костюме не существует”

  В начале нашей беседы Аня показала мне эскизы
  костюмов к спектаклю “Москва, Черемушки”. Люся, Саша, Борис – в костюмах героев есть детали, отсылающие нас к пятидесятым годам XX века, но вместе с тем это наряды современных молодых людей.

  –       Для нас было очень важно не превращать спектакль в музейный экспонат, но вместе с тем мы хотели сохранить колорит эпохи. В результате нашли “золотую середину”: наши герои одеты в современные костюмы, но с деталями той эпохи. Например, юбки определенного силуэта… Мне хотелось в костюмах подчеркнуть характер героев. С одной стороны, мы видим циничную, материалистичную Ваву, бюрократов-коррупционеров Дребеднева и Барабашкина, с
  другой – идеалистку Люсю. “Мы рождены, чтоб сказку сделать былью” – в этом вся Люся. В сцене фантастического балета Борис показывает Лидочке идеальную жизнь, и там, в идеале, Барабашкин раздает всем ключи от дома. А в финале спектакля его участники выносят огромные цветы и сажают волшебный сад…

  –       Что-то есть в этом от магического реализма…

  –       Мне трудно применять к себе подобные
  определения. Мы старались исходить прежде всего из наших персонажей. Магический реализм, воображение, фантазия – это не выдумано, это все есть в наших героях. Мы всего лишь пытаемся донести идеи, которые заложены в сочинении.

  –       Вы делаете свои эскизы для конкретных солистов?

  –       Да, для меня очень важно придумать костюм для
  конкретного человека. Абстракции в костюме не существует. Солисту должно быть в нем комфортно. Я изучала фотографии всех участников спектакля, чтобы понять их стиль. Я никому ничего не навязываю. Если костюм не нравится солисту, значит, он ему не подходит. У костюма должна быть хорошая энергетика, тогда артисту будет комфортно в нем выступать.

  –       А как же сроки? Директор театра не торопит?

  –       Нам повезло с директором. Брайан Дики – светлая личность. Он предоставляет полную свободу творчества,
  никак не вмешиваясь в процесс репетиций. На репетициях он сидит очень тихо и фотографирует.

  Все фотографии генеральный директор Чикагского оперного театра Брайан Дики выкладывает на своем блоге http://www.briandickie.typepad.com/. Не поленитесь, уважаемые читатели, посмотрите их, и вы получите представление о том, что вас ждет на премьере. Кроме того, невероятно любопытно читать
  комментарии Дики о процессе репетиций и в целом об оперных и не только новостях. К сожалению, этот сезон для него – последний в должности директора. Он покидает Чикаго и возвращается в родную Англию. Его будет не хватать!

  Говоря о своей профессии, Аня не любит слово “декорация”. Как в цитате из Товстоногова, предпочитает употреблять другое – “пространство”. И действительно, в ее спектаклях героев не сковывают декорации – они живут в пространстве сцены, и это пространство являет собой в миниатюре пространство жизни.

  –       Дизайн постановки зависит от места действия.
  Когда мне показали технически оснащенную сцену Harris Theater, я поняла, что спектакль будет “индустриальный”. Основу сценического пространства составляют специальные строительные леса высотой в несколько этажей с вставленными на разных этажах окнами. В этих окнах происходит часть действия спектакля. В них появляются десять героев (солистов), а также соседи по дому (они же – строители): двенадцать хористов и пять танцоров. На подъемном кране – Люся. Она должна быть всегда наверху. В правом углу сцены – телефонная кабинка. Там Вава пытается вызвать шофера и все время разговаривает по телефону… Абстрактным у нас получился Музей реконструкции Москвы, в котором
  работает экскурсовод Лидочка. Оформляя музей, у меня возникли ассоциации с работой Натальи Гончаровой к спектаклю “Золотой петушок”… В спектакле много танцев. Танцоры (жители дома) танцуют с манекенами – экспонатами музея. Эту идею я почерпнула из балета “Черное и Белое” блестящего хореографа Иржи Килиана…

  “Мы любим наших героев”

  Для каждого спектакля у Ани всегда находится то, что она называет “источником вдохновения”. Это может быть сцена из балета, картина, кадр из кинофильма или бродячий музыкант в нью-йоркском метро.
  Источником вдохновения может стать даже случайная фраза.

  –       Заведующая костюмерным цехом в Чикагском театре обронила такую фразу: “Как это пространство глотает цвет!” Пространство интимное, но темное. Отсюда – яркие цвета, присущие стройкам: синий, оранжевый, желтый. В результате рабочие у нас, как цветные петухи. А в глубине сцены – белая ткань, которую дизайнер по свету превращает то в небо, то в стену нового дома. У каждого большого художника палитра богата и разнообразна. “Москва, Черемушки” – развлекательное произведение с соответствующими цветами.  Есть, конечно, много музыкальных цитат и
  символов, но для обычного зрителя все доступно, весело, лирично.

  –       Я был на репетиции спектакля, и мне понравилось, что он получается живой, ироничный и совсем не скучный.

  –       Важно, чтобы каждый человек нашел в спектакле
  что-то узнаваемое. Мы пытаемся донести до зрителей простые вещи, которые понятны всем: любовь, мечты, идеалы. Мы не хотим подсмеиваться над некоторой
  “советскостью красок”. Мы любим наших героев и хотим, чтобы их полюбили зрители.

  –       Какой, на ваш взгляд, самый яркий эпизод спектакля?

  –       Галоп по Москве. Наш автомобиль сделан в стиле
  минимализма. Два стола на колесиках, шесть актеров – вот вам и машина, галопом мчащаяся по Москве! Здесь у меня возникли киноассоциации. Я вспомнила потрясающий фильм Дзиги Вертова 1929 года “Человек с киноаппаратом”. Это, конечно, не поздние пятидесятые, а поздние двадцатые, но, слушая музыку “Москвы…”, у меня возникли ассоциации с работами футуристов двадцатых годов. Я показала своим коллегам сцены из фильма “Золотой теленок” с Юрским и Гердтом. Нашему хореографу Эрику Шину Фогелю очень понравилась пластика Гердта и Куравлева. А перед началом работы над спектаклем творческая группа посмотрела фильм Герберта Раппопорта “Черемушки”. Я ведь являюсь единственным представителем русской культуры в нашей команде – приходится делиться знаниями с коллегами. (Смеется.)

   Солнце, море, запах вишни

  Аня родилась в музыкальной семье. Мама – музыковед, преподаватель фортепиано, отец – гитарист. До одиннадцати лет семья жила в Севастополе. Жили там, куда весь Советский Союз ездил отдыхать. И
  воспоминания о родном городе у Ани соответствующие: солнце и море.

  –       С туристами мы не пересекались. Мой папа знал все самые лучшие дикие пляжи Севастополя, и мы выбирали безлюдные, чистые места. Я помню, как папа ловил крабов, мидий и жарил их на костре. Еще одно яркое воспоминание детства – вишни.

  –       Вишневый сад?

  –       Именно вишневый сад. У каждого соседа было несколько вишневых деревьев. Наши деревья вырастали очень большими, и мы, дети, не могли достать до веток. Поэтому вишню воровали у соседей. (Смеется.) Папа построил огромную лестницу. Он поднимался по ней с пустой тарой и возвращался с бидонами, полными вишни. Бабушка делала варенье, пирожки, вареники, торты… Много лет спустя моим первым театральным опытом стал спектакль “Вишневый сад” в театре Йельского университета. Я услышала монолог Раневской: “О, мое детство, чистота моя!.. В этой детской я спала, глядела отсюда на сад, счастье просыпалось вместе со мною каждое утро, и тогда он был точно таким, ничто не изменилось… Весь, весь белый! О, сад мой!
  После темной ненастной осени и холодной зимы опять ты молод, полон счастья, ангелы небесные не покинули тебя…”. Этот монолог
  вызвал у меня слезы и  воспоминания о детстве, родном городе, саде и запахе вишни.

  –       Покидая Россию, вы предполагали, что станете художницей или готовились совсем к другому сценарию?

  –       В Севастополе я серьезно занималась игрой на фортепиано. У меня была прекрасная учительница Валерия Ефимовна Романенко. У нее училась еще моя мама. Педагогом Романенко был Константин
  Николаевич Игумнов. Я продолжала заниматься музыкой и в Бостоне у одного из лучших педагогов города Лены Вестерман.

  –       Тогда почему вы выбрали далекий от музыки Чикагский университет?

  –       У меня появились другие интересы. В Чикагском университете учился мой двоюродный брат, и я слышала истории о том, как там с упоением изучают Платона. А меня в то время очень интересовала
  философия.

  Корабль под названием “Спектакль”

  “Я люблю путешествовать между жанрами. – признается Аня и добавляет. – Меня интересует связь между разными видами искусства.” В Чикагском университете она изучала гуманитарные науки: французскую литературу, философию, историю искусства, литературу. В конце учебы поняла, что не хочет заниматься академической наукой – предпочитает
  прикладные дисциплины. А когда пришлось делать выбор, кем быть, решила остановиться на театральном дизайне. Так наша героиня оказалась на факультете
  дизайна Театральной школы Йельского университета.

  –       Мне кажется, все, что меня интересует и что у
  меня получается, совмещается в театральном дизайне. Я работаю со словом, звуком, движением, образом. В общем, путешествую между жанрами.

  –       Как вам работается с режиссером спектакля Майком Донахью?

  –       Мы с ним давно знаем друг друга, еще по Йелю. У
  нас большой опыт работы, мы понимаем друг друга с полуслова. За долгие годы общения у нас выработался особый язык. Иногда кажется, что с каждой новой
  постановкой мы все глубже и глубже анализируем одни и те же вопросы.

  –       Какова, на ваш взгляд, роль художника-постановщика в оперном спектакле?

  –       Если видишь потрясающий спектакль с прекрасной режиссерской и актерской работой, никакой плохой дизайн это не испортит. А если плохи режиссерская и актерская работы, спектакль не спасет прекрасный дизайн. Настоящий спектакль получается тогда, когда происходит синтез актерской игры, глубокой режиссуры и оригинального, интересного дизайна.

  –       Как вы поступаете, если взгляды режиссера не совпадают с вашими?

  –       Работать с новым человеком всегда трудно. Каждый раз приходится по-новому находить общий язык. В отличие от других видов искусства, театр – дело коллективное! Без взаимопонимания спектакль не получится. Я всегда стараюсь понять идею режиссера и сделать ее своей, даже если поначалу она кажется мне чужой. Окончательное слово всегда за режиссером.
  Он – капитан, ведущий корабль под названием “Спектакль”.

  –       Где вам интереснее работать – в оперном или драматическом театре?

  –       Трудно сказать… Как дизайнеру, мне интересен язык слова, музыки, танца.

  –       У вас есть свои любимые постановки?

  –       Они все, как дети, – очень трудно выбрать. Когда я оформляла спектакль “Стеклянный зверинец”, я заказала у стеклодувов пятьдесят три фигурки. Они висели над сценой, и это прекрасно сработало на концепцию спектакля, символизируя мечты, фантазии, прошлое… Студенческий спектакль в Принстонском университете “The Skriker” по пьесе английского драматурга Кэрол Черчилль я люблю потому, что мне удалось всех героев одеть в красный цвет. Мне нравится работать в Принстоне. В университете прекрасный театральный факультет, и они нанимают профессиональных режиссеров и художников, чтобы дать возможность студентам поработать с профессионалами. Там очень светлые, умные, талантливые ребята. Я могу там экспериментировать. Иногда – даже больше, чем в профессиональном театре.

  –       Кем вы себя считаете – американкой, русской американкой или человеком мира?

  –       Я не могу назвать себя космополитом и сказать, что мне везде хорошо. Я всегда себя ощущала менее американкой, чем
  американцы, и менее русской, чем русские. Я, скорее, похожа на вечного странствующего еврея.

   “Копилка впечатлений”

  Аня много путешествует, она едет, по ее словам, туда, где есть работа. А дома чувствует себя в Нью-Йорке.

  –       Мне нравится Нью-Йорк. Жить там трудно, а уехать невозможно. Я боюсь уезжать из Нью-Йорка, как ребенок, который боится лечь спать, чтобы ничего не пропустить. Интенсивность жизни в Нью-Йорке открыла мне глаза на богатство других городов. Люди разных культур встречаются в Нью-Йорке, город принимает всех и от этого становится еще интереснее, разнообразнее, живее. Мои самые интересные впечатления связаны с нью-йоркским метро. Столько разных персонажей, характеров, судеб, столько “разностей” на таком маленьком пятачке… А живу я в Квинсе, его самой близкой от Манхеттена части. В этом районе нет никакого шика, как во многих других районах Нью-Йорка, но меня привлекает там настоящая жизнь людей. Очень часто я вдохновляюсь вещами, которые вижу у себя в своем районе, запоминаю их и пытаюсь перенести на сцену. Меня интересует все, и я слежу за всем, насколько позволяет мне мое сумасшедшее расписание. Так бывает: чем больше профессионализма, тем больше всеядности. Авангардный спектакль, сумасшедший на улице… – все идет в копилку моих впечатлений.

  –       А как вы их храните? У вас в мозгу все по полочкам разложено?

  –       У меня нет никаких полочек, а один сплошной хаос. Самое трудное в творчестве заключается в том, чтобы заглянуть внутрь себя и вытащить из глубин самую точную, самую искреннюю реакцию, метафору, образ.

  Notabene! Вечер в Чикагском оперном театре “Moscow Cheryomushki Night” по случаю премьеры оперетты “Москва, Черемушки” состоится 12 апреля с 6 до 8 pm по адресу: 1904 West North Avenue, Chicago, IL 60622. Спектакли пройдут 14, 20, 22 и 25 апреля 2012 года в помещении Harris Theater по адресу: 205 East Randolph Drive, Chicago, IL 60601, справки и заказ билетов по телефону 312-704-8414 или на сайте www.ChicagoOperaTheater.org.

  Сергей Элькин,
  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. Анна Клепикова. Фото Аарона Эпштейна

  Фото 2. Макет спектакля “Москва, Черемушки” (Чикаго, 2012)

  Фото 3-5. Эскизы костюмов к спектаклю “Москва, Черемушки” (Чикаго, 2012)

  Фото 6. Сценография спектакля “Стеклянный зверинец” (Северная Каролина, 2010). Фото Нормана Котса

  Фото 7. Постер к спектаклю “Иванов” (Нью-Йорк, 2009) работы Анны Клепиковой

  Фото 8. Сценография спектакля “Кукольный дом” (Северная Каролина, 2011). Фото Джеффа Веста

  Фото 9. Сценография спектакля “Войцек”. Фото Арджуна Джейна

   

• Не казвайте: „Това не може да се случи в България”

  Нещастията, които може да донесе проектираният „Закон за детето”

   

  Казвам се Мирчо Мирчев, турското ми име е Мустафа и съм на 51 години. Родом съм от град Пещера. Съпругата ми се казва Росица, тя е българка от град София. Имаме много сладък син на 7 години, който се казва Ангел. Както милиони хора от България направиха и ние, принудени от… безработицата и безизходицата, тръгнахме за чужбина. Опитахме се да изкарваме прехраната си в Англия. Така през 2007 г. се установихме в град Лондон. Оттогава живеем в квартал Едмънтън. Първоначално като се преместихме, нямахме големи материални възможности, и ни се наложи семейно да живеем в една стая. Общо бяхме три семейства в една къща, а на първия етаж на сградата имаше магазин за дюнери.

  На 21 юли 2007 г. синът ни Ангел играеше навън със съседските деца пред магазина за дюнери. Тогава беше на 3 години. Съседите ни имаха едно сладко куче и децата почнаха да го галят и да си играят с него. Но изведнъж кучето почна силно да лае и децата изпаднаха в паника, почнаха да викат от страх. Синът ни Ангел твърде много се изплаши и почна да плаче истерично и не можеше да се успокои. Чувайки този рев, сигурно някои от съседите англичани са звъннали на полицията с идеята, че се „малтретира” някакво дете. За няколко минути пристигна една полицейска кола и от нея изскочиха двама полицаи. Незабавно след тях пристигнаха и трима „социални работника”. Искаха да ни вземат детето. Разбира се, ние като майка и баща не искахме да позволим такова нещо и започнахме да се противопоставяме. Но полицаите ме хванаха за ръцете и ме залепиха за стената. И жена ми не можа да им попречи и така с крясъци, викане с цяло гърло със сълзи на очи видяхме как ни отнеха и отведоха тригодишното ни дете. Никога няма да забравя онази нощ: до сутринта само плакахме, нямахме никаква представа къде е нашата рожба и бяхме съсипани от мъка.

  И все пак си мислихме, че само за кратко са взели сина ни и когато разберат наистина какво се е случило, ще ни го върнат. Но въобще не се развиха така нещата. Първо са завели Ангел на лекар да провери дали има следи от удари, стискане или шамари върху кожата му. Но, разбира се, нищо не са открили. Едва след два дена дойде една жена от „Социалните служби” при нас и ни уреди една среща за след две седмици. Щеше да присъства и преводач. Понеже не знаехме добре английски език и не разбирахме какво точно се е случило и какво предстоеше.

  На тази среща служителите от „Социалните служби” ни обвиняваха през цялото време, нито веднъж не ни попитаха за нашето мнение и съгласие, а само ни съобщиха: „Къщата, където живеете, е малка. Живеете в едно тясно и многолюдно място. Нямате култура, живеете в мръсотия и сте изостанал народ” и т.н. „Ние в силата си на социални работници решихме, че вие не сте в състояние да се грижите за това дете. Затова ви го отнехме и вече го дадохме на друго семейство.” Това беше окончателно решение: нито попитаха нас, нито попитаха детето, нито попитаха свидетелите, нито откриха съдебно дело. Но най-болезненото за нас беше, че не ни казваха кой щеше да отглежда нашия син и къде щеше да живее. Това беше стриктно пазена тайна.

  Мина месец и половина. Едва тогава ни разрешиха да видим сина си за 1 час в седмицата. И то с придружител от „Социалните служби” на неутрално място.

  Тази болезнена ситуация продължи осем месеца и половина. Ние веднага си наехме адвокат и направихме всичко възможно да си върнем детето. През това време записаха детето ни на детска градина. Съпругата ми научи къде се намира детската градина и един ден не можа да издържи повече и реши да отиде да го види. Учителите като я видели, веднага се обадили на полицията и полицаите пристигнали незабавно. Завели жена ми в участъка и я задържали в арест до следващата сутрин. Не стига това, са я набили жестоко – цялото й тяло беше в синини. Сутринта веднага отидохме на лекар и получихме свидетелство за удостоверяване на раните и синините.

  През това време си наехме апартамент, който отговаряше на „държавните стандарти за живот” и продължавахме да правим всичко възможно да ни върнат детето. Всъщност, от една страна, беше добре, че полицаите са набили жена ми, защото адвокатът ни изтъкна това по време на съдебния процес и всички почнаха да се срамуват и притесняват да не се разгласи това. Най-накрая ни върнаха Ангел, но предполагам, че ако полицаите не бяха били жена ми тогава, просто никога повече нямаше да ни позволят да го видим.

  Съдебният процес приключи на 18 март 2011 г., но скърбите ни продължиха. В продължение на една година следяха нашето семейство и къща. Всеки ден по два пъти идваха служители от „Социални грижи” за инспекция. Търсеха най-малката причина, за да ни отнемат отново детето. Например, един ден докато си играеше навън, синът ни падна и си одра коляното. Служителите го забелязаха и веднага го отведоха за пореден път. Пак прекарахме цялата нощ в страх и мъка, но Слава Богу на следващия ден можехме да си вземем детето обратно.

  Тази случка ни донесе много болка, мъка и ненужни вреди. Загубих работата си, понеже постоянно ми се налагаше да отсъствам и да тичам по адвокати, съдебни дела, административни подробности и т.н. Всичко излезе много скъпо. Не можехме повече да си плащаме данъците и таксите за микробуса и останахме без кола. За адвокати платихме хиляди паундове. Но всичко това остава малко пред несправедливостта и мъката, която преживяхме. Най-лошото бяха страданията на малкия ни Ангел. Като беше отделен от нас, разбира се, първите седмици е плакал ден и нощ, търсел е майка си и баща си. Едва след 5 месеца е свикнал с другото семейство. А те го обърквали още повече, държали той вече на тях да им вика „мама и татко” и т.н.

  За щастие всичко това вече е в миналото. Но не пожелавам на най-големия си враг да му се случи такова нещо. Човек може всичко да загуби, но детето му е все пак най-важното.

   

  Източник:  Vidrica.blog.bg

• Почина нахапаният от кучета проф. Ботьо Тачков

  София. Почина 88-годишният проф. Ботьо Тачков, който беше нахапан зверски от кучета в столичния квартал „Малинова долина”. Професорът е издъхнал тази нощ във ВМА. Дни наред лекарите се бориха за живота му. Тачков се събуди от кома и претърпя няколко операции.

  Той е починал от полиорганна недостатъчност, съобщиха от ВМА. Възрастният мъж беше нахапан жестоко от глутница кучета в столичния кв. „Малинова долина” на 28 март, докато се прибирал от разходка към дома си. Пострадалият беше настанен с опасност за живота и в много тежко състояние във ВМА. По време на инцидента проф. Тачков е претърпял голяма кръвозагуба, а в резултат на тежкия шок, е получил и тежка сърдечна криза.

  Проф. Тачков бе един от най-известните и преуспели българи в САЩ. Емигрира зад океана през 1962 г. и не след дълго става научен сътрудник в Колумбийския университет, където прави докторат и преподава.

  Прави кариера на „Уолстрийт” и се издига до президент на инвестиционна банка. Написал е 4 книги, две от които автобиографични.

  Амбициозният български имигрант работи в американското външно министерство, в Световната банка и в ООН като икономически съветник. Отличен е с престижните награди „Елинор Рузвелт“ и „Фулбрайт“.

   

  Източник:  Standartnews.com

• Медийната ситуация в България се влошава, сочи американски доклад

  Кризата в съдържанието на българските медии започна с началото на финансовата криза през 2008-2009 г. Достигна нови дълбочини и вече засяга достъпа на българските граждани до качествено медийно отразяване на политическото, социално и икономическо развитие в страната. Това заключение се посочва в доклад на американската организация IREX, която измерва индекса за устойчивост на медиите в 21 страни.

  За съжаление, признаците на политически и корпоративен натиск, редакторски пристрастия, продажба на новинарско съдържание, както и общият спад в качеството и нивото на интелигентност на медийното съдържание разваля журналистиката в България.

  Българските медии падат на все по-ниски нива на устойчивост в много области. Най-тревожни са насилствените нападения срещу журналисти, които от инциденти изглежда са се превърнали в тенденция. Автоцензурата се е превърнала в норма в повечето медии и редакторите активно налагат ограничение върху съдържанието, позволявайки продажба на новинарско съдържание на политици и корпоративни спонсори.

  Друга тревожна тенденция е спадът в качествената журналистика, породена до голяма степен от причините, изброени по-горе, но също и заради ниските нива на заплащане и недостига на налични ресурси за професионално обучение, се посочва още в доклада, цитиран от БГНЕС.

  Общата оценка за България се е понижила, продължавайки тенденцията от 2006/2007 г. Хърватия е получил най-висока оценка за състоянието на своите медии, след изследване в 21 страни. Киргизстан се завръща на върха на азиатския списък. България, заедно с Македония и Албания, е сред страните, в които медийната ситуация се влошава, което отчасти се дължи на увеличаване на политическия контрол над медиите.

  Източник:  Dariknews.bg

• Богат, беден

  Защо някои нации са така бедни, а други така богати? Кое обуславя неравномерното разпределение на благата по света? Двама американски учени се опитват да дадат отговор на този така интересен въпрос.

  Причина за липсващото досега обяснение може би е в това, че учените престанаха да си поставят този въпрос. Към малцината икономисти, които не се страхуват от големите отговори, спада Дарон Аджемоглу, професор в Масачузетския технологически институт. Двамата с харвардския политолог Джеймс Робинсън развиват една интересна обща теория за причините за разпределението на бедността и богатството по света.

  Относно факторите на благосъстоянието съществува почти единодушие сред специалистите. От решаващо значение е наличието на функциониращи институции – независима съдебна система, не прекалено корумпирана администрация, стабилно правителство, училища, в които децата наистина научават нещо. Така се създава атмосфера, която благоприятства натрупването на знание, капитал и граждански добродетели.

  Пионерът Англия

  Защо обаче има страни, които в продължение на векове поддържат тази комбинация от фактори, напр. Швейцария, докато други систематично се провалят в усилията си да достигнат това равнище?

  Според Аджемоглу и Робинсън до времето на Индустриалната революция благосъстоянието между държавите е било разпределено сравнително равномерно. Или казано по друг начин – всички са били сходно бедни. Нещата започват да се променят около средата на 18 век първо в Англия, а след това и в останала Европа. Защо тъкмо Англия? – Защото там най-напред се проявяват малките институционни различия, оформили се в течение на векове – процес, който двамата автори сравняват с генните мутации в природата.

  Причините за пионерската роля на Англия в Индустриалната революция се коренят във вековете. Докато например във велики сили като Испания презморската търговия е била монопол на короната, то в Англия тя се е въртяла от частни търговци. Тази независима търговска прослойка натрупва постепенно огромно богатство, което й позволява да започне да финансира важни обновления като парната машина или железниците. В Испания липсва такава прослойка, а аристокрацията не е заинтересувана чрез подобни капиталовложения и иновации да застраши привилегированото си положение.

  Защо бедността в Африка е вездесъща? Авторите виждат причината в малките различия, изкристализирали по време на колонизацията: в районите с умерен климат много европейци се заселват в колониите – и се разбунтуват, когато наместниците на колониалните сили се опитват да ги експлоатират прекалено нагло. Така се раждат, например, САЩ.

  В омагьосан кръг

  В тропическите колонии обаче се установява само един малък елит от европейски заселници-колонизатори, които поробват туземното население. В тях никога не възникват независими институции, благоприятстващи постъпателното развитие на нациите. Нещата не се промениха особено и след деколонизацията: в повечето случаи белият експлоататорски елит просто бе сменен от местни чернокожи експлоататори. Разкъсването на този омагьосан кръг е трудно, но не и невъзможно – Южна Корея и Ботсвана са два примера, които ни дават Аджемоглу и Робинсън.

  Интересно е също всичко онова, което двамата автори отхвърлят като причини за бездната между богати и бедни: нито раса, религия или култура, нито пък географски фактори, като достъп до море или природни богатства.

  Много от аргументите на двамата американски учени са известни от години. Новото е начинът, по който Аджемоглу и Робинсън са обединили идеите си в една завладяваща и като четиво обща теория за разпределението на богатството и бедността сред народите.

  С. Гяуров,
  Дойче Веле

• Започва Страстната (Великата) Седмица

   Православни традиции от Връбница (Цветница) до Великден
  След Цветница започва Страстната седмица – дните на Христовите страдания преди Възкресението.
  От днес започна Страстната седмица или седмицата на страданията, като това е последната седмица от живота на Исус Христос. Според православния календар всеки ден от тази седмица е Велик.  Животът на Господа наближавал своя край. Възкресил в събота Лазаря, тържествено посрещнат, влязъл в Йерусалим на Цветница, Той доброволно вървял стъпка по стъпка към предначертаната Си неизбежност.
  Всеки ден от Страстната седмица е наречен велик и свят, и през всеки един от тях  Църквата възпоменава чрез специални богослужения пътя на Христос към Голгота, страданията и изкупителното Му дело на Кръста. През нея всички дни се наричат велики

  Велики понеделник е наречен за голямото великденско чистене и белосване на къщата, когато се изпира всичко в нея, а оборите се изриват и се изгаря сметта. През Велика сряда не се работи женска работа, а на Велики четвъртък се боядисват яйцата и се подновява квасът за през цялата година. По обичай отбраните яйца първо се измиват и почистват с вода и пепел, за да не станат на петна. После се боядисват червените яйца (те са с целебна и магична сила да предпазват от злото), като с първото стопанката прави кръстен знак върху челата на децата, а след тях – и на всички останали от къщата. След това се боядисват и другите яйца – шарени – за удоволствие на малки и големи. Който не успее да боядиса яйцата в четвъртък, може да го направи в събота.

  На Велики (Разпети) петък се месят обредните хлябове и козунаците. За друга работа и дума не може да става. Велики петък (Разпети петък) е време на душевно пречистване и ден в който не се работи. На Разпети петък постът е особено строг. За духовните лица Църквата повелява да не ядат и да не пият нищо, дори вода. За Разпети петък народът казва, че и пиле не пее, и гнездо не вие. Затова на този ден не се похваща никаква работа. Великденските обредни хлябове са няколко вида и са предназначени за празничната семейна трапеза, за кръстника и близките. По форма са кръгли, продълговати или от отделни парчета тесто в плетеница. Наричат се яйчелник, кукулник, паска, великденски кравай. Приготвени с мазнина и намазани с жълтък на яйце, те са основен елемент от храната на този ден. Върху хлябовете преди изпичането им са поставяли яйце, като в различните райони на страната може да бъде боядисано или не.

  Щом свещеникът обяви в полунощ: „Христос воскресе!“, хората поемат поздрава и отговора му: „Воистина воскресе!“, като си пожелават здраве и щастие. Запалената от „подновения“ огън в храма свещ отнасят мълчешком вкъщи да го пренесат на домашния си иконостас. През тази нощ момите слагат пръстена си под възглавницата, за да сънуват човека, за когото ще се омъжат.
  Чукането е червените яйца става в неделя и тогава кумците посещават кръстниците, а младите – родителите си, като им носят пита, козунак и яйца. Смята се, че на този ден всеки може да си пожелае нещо, ако държи в ръка пари или някаква друга ценност и ако е праведен – ще го получи скоро. А следобяд момите начело с новата кумица отиват на отреденото място, връзват люлки и момците ги люлеят за здраве.

  СТРАСТНАТА (ВЕЛИКАТА) СЕДМИЦА (ден по ден) Нека през тази седмица да сме по – смирени и по – добри.
  9април ВЕЛИКИ ПОНЕДЕЛНИК. (Преждеосвещена литургия. Вечерта Последование на Жениха).
  Св. мъченик Евпсихи. Църквата ни предлага да размислим над образа на безплодната смокиня (смоковница), която изсъхнала след като била прокълната от Господ . “Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърлено в огън“
  10 април ВЕЛИКИ ВТОРНИК(Преждеосвещена литургия. Вечерта Последование на Жениха). Във Велики вторник на Страстната седмица в църквата се чете освен притчата за талантите , тази за десетте девици
  11 април ВЕЛИКА СРЯДА (Преждеосвещена литургия. Вечерта Малко повечерие).
  Велика сряда е денят на Тайната вечеря на Христос с Апостолите, на която той им казва, че един от тях ще го предаде. И наистина същата вечер Юда го предава. През първите три дни на Страстната седмица църквата припомня последното пребиваване на Господа в Йерусалим. В тези дни богослужението е твърде наситено: извършват се полунощница, утреня, часове с четене на Евангелието и Литургия на преждеосвещените Дарове. По време на часовете се изчитат четирите Евангелия до Евангелието по Йоана гл. 13, 30 стих. На места четенето им започва още от петата или шестата седмица на Великия пост.
  12 април ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК –  На тоя ден Господ Иисус Христос извършил пасха в дома на един жител на Йерусалим. След вечерята Христос с апостолите отишъл в Гетсиманската градина , дето се молил до идването на предателя .Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така нареченитеДванадесет евангелия т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, които разказват за Христовите страдания(Утреня: Велик (общ) маслосвет, св. Василиева литургия. Вечерта Последование на 12-те Евангелия).  Св. свещеномъченици Януарий и Теодор в Пергия. На Велики четвъртък се произнася смъртната присъда на Божия син. Прави се  Възпоминание на Тайната вечеря. Обикновено в четвъртък вечерта се служи утренята на Велики петък, когато се четат така наречените Дванадесет евангелия т.е. дванадесетте откъса от Евангелието, които разказват за Христовите страдания. На този ден свещенослужителите изнасят кръста от олтара, което символизира носенето му от Христос към Голгота. По време на маслосвета, всеки желаещ мирянин бива помазан с елей за здраве.
  13 април ВЕЛИКИ ПЕТЪК или Разпети петък  (Царски часове, Вечерня с изнасяне на Плащаницата, вечерта – Опело Христово).
  Това е най-тъжния ден от страстната седмица.  Припомнят се великите страдания на Иисус Христос, волно приел да бъде съден, бичуван, оплют, бит с плесници и показан пред народа в багреница за поругание, с кръст в ръка и с венец от тръни на главата Денят, в който той смирено приема смъртта, за да изкупи греховете на цялото човечество. Кръстният път и Голгота Припомнят се великите страдания на Иисус Христос, волно приел да бъде съден, бичуван, оплют, бит с плесници и показан пред народа в багреница за поругание, с кръст в ръка и с венец от тръни на главата. Нарамен с тежък кръст от преторията на Пилата, Христос бил поведен към Голгота на разпятие. Разпнат между двама разбойника за поругание при страшни природни смущения – земетръс и затъмнение на слънцето, издъхнал, приел смърт, за да избави от смърт цялото човечество.
  14 април ВЕЛИКА СЪБОТА –  Възпоменава се погребението на Христос Спасителя и слизането Му в ада. Умрял на кръста, от прободените Му ребра изтекло кръв и вода. Иосиф Ариматейски и Никодим, като изпросили разрешение от Пилат, снели Го от кръста, помазали с аромати, обвили в нова плащаница и Го положили в нов гроб, изсечен в скала в Гетсиманската градина. При полагането Му в гроба присъствували жените мироносици, сред които, обляна в сълзи с прободеното си от мъка сърце, била и майка Му св. Богородица. (Вечерня с Василиева литургия). Св. мъченица Александра. Св. мъченик Лазар Български.  На Велика събота майката на Исус, Света Богородица го оплаква заедно с няколко жени, носещи миро. Исус е погребан, а гроба му запечатан и пред него е поставена стража. Събота сутринта след литургията на някои места има обичай свещеникът да раздава цветя на вярващите като израз на радостно предчувствие за Възкресението.

  
  15 април ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО – ПАСХА – ВЕЛИКДЕН

  (Пасхалната Великденска литургия се отслужва след полунощ срещу неделя. А в самия първи ден от Великденските празници службата в православните храмове започва по-късно и се нарича Второ Възкресение.)

• Steppenwolf Theatre Company: “The March” (“Марш”)

  Мировая премьера в одном из лучших театров Чикаго –
  Steppenwolf Theatre. С 5 апреля здесь идет спектакль по роману “Марш” живого классика американской литературы, автора “Регтайма” и “Билли Батгейт” Эдгара Лоренса Доктороу. В относительно новой книге писателя (роман вышел в 2005 году) рассказывается об
  одном эпизоде гражданской войны Севера и Юга: знаменитом марше генерала Шермана и его шестидесятидвухтысячной армии в тыл южан. “Марш к морю” Уильяма Шермана был неотъемлемой частью стратегии главнокомандующего армиями Севера генерала Улисса Гранта. Планировалось, что генерал Шерман прорвется к Атланте, а оттуда – к побережью Мексиканского залива и тем самым рассечет территорию, оставшуюся у южан, надвое, приблизив гибель Конфедерации. Шерман применял стратегию
  “выжженной земли”. Его армия уничтожала целые селения южан. Шермана интересовал только результат.

  Доктороу пишет: “Представьте себе гигантское членистоногое, вроде червя, но только с сотней тысяч ног. Оно ползет, спазматически сокращаясь и расширяясь, по дорогам и мостам со скоростью
  двадцать километров в день. Этот рожденный войной монструозный организм всеяден. Он пожирает не только скот, но и людей: солдат и штатских, белых и
  черных, бедных и богатых, старых и молодых, и оставляет на своем пути только несгораемое и несъедобное – каменные трубы и скелеты”. Доктороу описывает жизнь пожираемых этим “монструозным организмом” людей со всеми их слабостями,
  мужеством, любовью и трусостью, болезнями, смертями.

  По словам автора инсценировки и режиссера,
  лауреата премии “Тони” Франка Галати, он пошел по стопам Доктороу и попытался за батальными сценами увидеть жизнь обычного человека. Это второе обращение Галати к произведениям Доктороу. В 1998 году он осуществил постановку мюзикла “Регтайм” по знаменитому роману писателя (спектакль номинировался на премию “Тони”).

  Спектакль “Марш” называют одним из самых масштабных за всю историю постановок Steppenwolf Theatre (совместно с Oregon Shakespeare Festival). В нем участвуют двадцать шесть актеров. В главных ролях: Алана Аренас (Вилма), Ян Барфорд (Арли Вилкокс), Марта Леви (Летиция Петтибоун), Мариэнн Мейберри (Мэтти Джеймесон), Джеймс Винсент Мередит (Уолкер), Харри Гренер (генерал Шерман).

  С 28 июня по 26 августа в театре состоится премьера спектакля “Три сестры” А.Чехова в адаптации Трейси Леттса и постановке
  Анны Шапиро.

   Nota bene! Спектакль “Марш” идет по 10 июня 2012 года в помещении театра по адресу: 1650 North Halsted Street, Chicago, IL 60614, справки и заказ билетов по телефону 312-335-1650 или на сайте http://www.steppenwolf.org/. Там же продаются абонементы на спектакли сезона 2012-13 годов.

   Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergey.elkin.com

   

• Палми Ранчев не вижда случайни хора във властта…

  Написано от Palmi Stoianov Ranchev във Facebook

  

   

  Бойко Борисов – комунист, баща му служител от МВР, онова за дядото е за наивници.

  Цветан Цветанов – син на шофьора и най-доверено лице на началника на ДС Григор Шопов.

  Цецка Цачева – партиен секретар на Окръжния народен съвет в Плевен.

  Николай Младенов  –  син на служител на ДС от високо засекретено ниво.

  Сергей Игнатов – син на секретар на ОК на БКП Видин по идеологическите въпроси.

  Росен Плевнелиев – платен първи секретар на общински комитет на ДКМС.

  Симеон Дянков  –  стипендиант на фондация „Людмила Живкова„.

  Нона Караджова  –  дъщеря на завеждащ отдел в ЦК на БКП.

  Лиляна Павлова  –  внучка на заместник завеждащ отдел в ЦК на БКП.

  Вежди Рашидов  –  удостоен лично от Илия Павлов със званието Главен Мултак на РБ.

  Ивайло Московски –  първа щатна работа в Мултигруп.

  Веднага след президентските избори Бойко Борисов побърза да назначи за заместник кмет на София по финансите
  Дончо Барбалов – син на генерала от ДС Петър Барбалов,

  а за нов правосъден министър –
  Диана Ковачева – дъщеря на завеждащ отдел в ЦК на БКП…

  ––––––––––

  (Коментарите са излишни – фактите говорят сами за себе си).

• Реймското българско евангелие

  „В евангелие ръкопис български
  безценна драгоценност – наша древност,
  на него клели са се вси царе францушки
  с велика набожност и дълбока вярност“
  …………………………………………………………………….
  „Отлъчие от България еднаго разпаленаго родолюбца българина в лято 1853“
  Раковски Г.С.,“Българио майко мила“ – София – Български писател – 1967, с. 72-83

  .

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Реймското евангелие е църковнославянска (БЪЛГАРСКА) пергаментна ръкопис.

  Състои се от две части, 32 страници от която са изписани на кирилица, а останалите 62 – на глаголица.

  Първата съдържа празнични четения на евангелието според православния обред. Втората част съдържа апостолски послания и празнични паремии според католическия обред и е написана през 1395 година на хърватска (ъглеста) глаголица от монасите на Емауския манастир, основан в Прага през 1347 година като католическа обител с богослужение на славянски език. В края на глаголическата част има кратка бележка, според която кирилската половина от евангелието е написана от Свети Прокопий Сазавски.

  Реймското евангелие е известно с факта, че векове наред то е било използвано при коронацията на френските крале. Когато се заклевали, те полагали ръка върху древна църковна книга с красив обков, в който били инкрустирани реликви. Вероятно именно за това този ръкопис е бил предпочетен при коронациите, тъй като е бил богато украсен и изписан. По време на Френската революция пищният обков на така нареченото Реймско евангелие е бил ограбен, но са останали дървените корици, обвити в червена кожа.

  Днес ръкописът се съхранява в трезора на библиотеката в Реймс и достъпът до нея се разрешава само в изключителни случаи.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Има няколко теории за произхода на Реймското евангелие. Според някои то е било донесено от кардинал Шарл дьо Лорен – архиепископ на Реймс през ХVІ век, който го дарява на катедралата за Великден. Преди това то се е съхранявало в манастира „Свети Йероним“ до Прага. Втората версия е руска. Според нея княгиня Анна Ярославна, дъщеря на Ярослав Мъдри, при брака си с френския крал Анри I през 1051 година донася евангелието във Франция от Киев.

  Има и трета – че през 1469 година евангелието е пренесено във Франция от Константинопол от византийския книжовник Михаил Палеокапа. Тази версия се позовава на инвентарните книги на Реймската катедрала от ХVІІ век. Липсата на сериозни и обстойни изследвания на ръкописа от Реймската катедрала подхранва различни версии за произхода му. Съществуват хипотези за сръбски, хърватски, руски, чешки или препис от по-стар старобългарски оригинал.

  През 2005 година с посредничеството на председателят на Комисията по правата на човека и вероизповеданията на Народното събрание Лъчезар Тошев и тогавашния апостолически нунций в България монсеньор Джузепе Леанца е предоставена информация за Реймското евангелие във вид на компакт диск с електронно цветно копие на всички страници от евангелието.

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Източник:  Balkan1.blog.bg

• Стилиян Петров – дете на Чернобил

  Болният от левкемия Стилиян Петров е жертва на радиацията от ядрената катастрофа в Чернобил през 1986 г., твърди лекарят на националния ни тим Михаил Илиев, цитиран от британския в. „Сън“.

  Капитанът на „Астън Вила“ е бил само на 6 годинки по време на аварията в чернобилската АЕЦ.

  Тя предизвика облак от радиоактивни отпадъци, който премина над части от СССР и Източна Европа, включително България.

  Радиацията в Монтана, където халфът е израснал, е била 1000 до 1300 пъти над нормалните нива, сигурен е Илиев, който е лекар на националите ни от 20 години.

  61-годишният медик припомни, че тогавашното управление не е казало на населението за опасността, нито е призовало да се вземат предпазни мерки.

  „Беше краят на пролетта, населението ядеше пресни радиоактивни зеленчуци и други храни.

  Много хора, които бяха деца тогава, сега са болни от рак по тази причина.

  Наричаме ги „децата на Чернобил“. Повечето бяха родени в същия регион като Стилиян“, разказва Илиев.

  „Няма други случая на такава болест в семейството му, ето защо мисля, че Стилиян е жертва на липсата на информация за аварията в Чернобил, когато радиоактивният облак мина над страната ни“, заключава той.

  Стилиян Петров вече започна лечението си срещу остра левкемия на Острова.

  Можете да се включите в група за подкрепата на Стенли във „Фейсбук“ тук.

   

  Източник:  Vesti.bg

• Български традиции: Цветница/ Връбница

  Днес, 8 април 2012  г., е Цветница или Връбница – един от най-хубавите пролетни празници.  Подвижен е и се пада в неделята след Лазаровден и една седмица преди Великден.

  Посвещава се на тържественото посрещане на Иисус Христос в Ерусалим с маслинови и лаврови клонки. Вярващите отиват на празнична църковна литургия с върбови клонки, здравец или пролетни цветя. Осветените цветя се отнасят вкъщи и се поставят пред иконата. На този ден Иисус Христос влиза в Ерусалим, окичен с палмови клонки, възславян като Месиански цар, влиза в града на млад осел (магаре), приветстван е от насъбралото се множество с викове: „Осанна на Сина Давидов!„. Възкресил в събота Лазаря, тържествено посрещнат в Йерусалим на Цветница, той доброволно върви стъпка по стъпка към предначертания край на земния си живот. На тоя ден в църква с нарочна молитва се благославят върбови клонки, раздават се на богомолците и те ги отнасят по домовете Си за благословение и предпазване от болести и зло. Върбовите клники напомнят палмовите вейки – символичните знаци на победата.

  Вярва се, че осветената върба има предпазна и възпроизвеждаща сила, затова тя се запазва цяла година пред домашната икона.Върбата е първата от растенията, която се събужда от зимния сън. Тя предпазва от лоши магии и защитава посевите от гръмотевици и град. Вечерта се играе лазарското хоро, което за първи път след Великденските пости е сключено. Вярва се, че на Връбница, ако се реже лозата, няма да има плод през годината. Младите жени хвърлят в реката китка с цветя и по нея гадаят дали ще се задомят. Ако китката се понесе по водата без да се заплете или спре скоро ще има сватба.
  

  Народът нарича празника Цветница още Цветна неделя, Вая, Кукленден. Цветница е празникът на цветята и цъфтежа.
  Според старите български обичаи имен ден празнуват всички, носещи имена на цветя, растения, храсти и дървета: Аглика, Божура, Вероника, Виола, Виолета, Върба, Върбан, Върбинка, Гергин(а), Гроздена, Далия, Дафина, Делян, Деляна, Дилян, Диляна, Детелина, Елица, Жасмина, Здравко, Здравка, Зюмбюла, Ива, Иглика, Калина, Камелия, Карамфил, Карамфила, Китка, Латин, Латинка, Лилия, Лиляна, Лила, Лили, Лоза, Люлина, Магнолия, Малина, Маргарит(а), Невен, Невена, Невян, Ненка, Ралица, Ренета, Роза, Росен, Росица, Ружа, Теменужка, Трендафил, Цено, Цвета, Цветелина, Цветан(ка), Цветелин(а), Цветомила, Цветомир (а), Цвятко, Явор, Ясен, Ясмина.  Честито на именниците днес!

  На този ден продължават Лазаровите обреди и обичаи. Обичаят „кумичене“ започва рано сутринта, като над портите на всяка къща се закачват венчета от върбови клонки, които предпазват от зло и неплодородие. Лазарувалите предния ден моми се събират на реката, като всяка носи свое венче и омесения предварително обреден хляб (кукла) и изпълняват обича „кумичене“.  Венчетата и парчета от хляба се нареждат на дъсчица и се пускат по течението. Момата, чието венче излезе най-напред, се избира за „кумица“ и тя повежда моминското хоро към своята къща.

  Главно в Североизточна България на този ден се извършват и поминални обреди свързани с вярването, че на Връбница „разпускат умрелите“, т.е. те излизат от гробовете си и очакват родствениците си да им донесат нещо. Въпреки строгия великденски пост, на този ден се разрешава консумирането на риба.

  Седмицата, която започва в понеделник след Цветница, се нарича Страстната седмица и означава мъка и страдание.

  Още за празника четете тук:
  Днес е голям християнски празник – Цветница (Връбница)
  Вход Господен в Иерусалим (Цветница)

   

  Днес е Международният ден на ромите (International Roma (Gypsy) Day) е основан на първият Световен ромски конгрес, проведен в Лондон на 8 април 1971 г.Той е обявен през 1992 година от ООН и Европейския съюз, по предложение на Международната организация „Романо юнион“.
  Целта му е да се обединят и систематизират усилията на международното ромско движение, както и да се привлече вниманието на световната общественост върху проблемите на винаги намиращите се в малцинствена позиция роми: образование, бедност, сегрегация.
  На срещата са приети общи химн и знаме на малцинството. Химнът е песента „Джелем, джелем“ на Жарко Йованович от 1969 г. Знамето изобразява синьото небе, зелената земя и червеното колело на постоянното движение. Това позволи на ромите по целия свят да признаят себе си като като единна свободна нация.

   

• <<
• 1
...
• 233
• 234
• 235
• 236
• 237
• 238
• 239
• 240
• 241
• 242
• 243
...
• 415
• >>