Всички авторски страници

Авторски

• Забравените герои от Фукушима

  „50-имата от Фукушима“ е прозвището, с което светът заговори за групата работници, заела се да спаси ударената от труса и приливната вълна японска АЕЦ преди година

  „Нюзуик“

   

  Коичи Накагава* понякога се пита дали не е било по-добре да зареже приятелите си и колегите от АЕЦ „Фукушима Даичи“ много по-рано.

  Може би е трябвало да си тръгне в деня, когато влезе в централата да помогне за възстановяване на електрозахранването с обичайното си работно облекло, докато другите носят защитни дрехи. Или в деня, когато видя розовия облак, който се оформи като гъба над централата, когато гръмна 3-ти реактор.

  Или пък най-добре би било, ако беше побягнал, когато в 2:46 ч. на 11 март 2011 г. усети, че земята се люлее. Пътната настилка започна да се гъне като морска вълна, прозорците се тресат и женски глас истерично крещи по високоговорителите на системата за гражданска защита „Моля, евакуирайте се! Моля, евакуирайте се!“. Скоро стотици работници се запътват към управлението на АЕЦ, където Накагава стои като вцепенен.

  40 минути по-късно всички те

  виждат как океана се надига

  и са като хипнотизирани, когато след още няколко минути 14-метровата вълна цунами наводнява 6-те реактора на североизточния японски бряг. Токът в цялата централа, с изключение на командния център, спира.

  Накагава можеше да се евакуира този ден – в крайна сметка той е подизпълнител, който е в централата по това време, защото прави обичайната поддръжка. Но тогава си мисли, че ако си тръгне, ще рискува работата си: „Не можех да им откажа, защото щяха да осигурят работа на компанията ми в бъдеще.“

  Накагава и другите работници нямат представа, че реакторите са в такова окаяно състояние. В хаоса след труса и цунамито до работниците не достига информация. Накагава разказва, че не бил информиран за радиационните нива в зоните, където работи през дните, в които природното бедствие се превръща в ядрена катастрофа. Няма представа до момента, в който репортерът на „Нюзуик“ му обръща внимание на това. „Наистина ли? Олеле, не знаех“, казва той.

  Но Накагава се превръща в герой, той е един от групата работници, наречени от медиите по света „50-имата от Фукушима“. В следващите дни и седмици още стотици хора се присъединяват към усилията на тази първа група да овладеят последствията, да се справят с кризата, която бързо се превръща в най-тежкия инцидент в ядрена централа след Чернобил.

  Също като пожарникарите, които се стичат към Световния търговски център на 11 септември 2011 г., и тези японски работници са определени като героите на миналогодишното тройно бедствие в Япония. Световните медии, последвани от японската преса,

  бързо ги назовават „безликите герои“

  Днес в Япония тези хора са почти напълно забравени.

  1 г. след опустошителното цунами японците са прекалено заети със страховете си от радиация, антиядрения дебат, с критики срещу оператора на АЕЦ „Фукушима“ – Tokyo Electric Power Co. (TEPCO). Работниците, рискували живота си, остават безлики и безименни. Те са и безгласни, защото се страхуват, че ще бъдат свързани с демонизираната сега компания, ако разкажат какво се е случило в централата. 6-има от тях приеха да говорят пред „Нюзуик“, при условие че няма да се споменават истинските им имена.

  През първите 24 часа Накагава и екипът му разчистват боклука и отломките от разрушенията в централата, за да проправят път за елитните пожарникари от Токио, на които е разпоредено да обливат прегрелите реактори с вода. Когато се връща в сградата на централното управление, то му изглежда като лазарет на победена армия. Залите са изпълнени с изтощени работници, които обсъждат покачващите се температури в реакторите и нивото на радиация в централата. Някои от работниците на TEPCO са в защитни облекла, но Накагава не е. Той носи работното облекло на компанията си от сив памучен плат. „Умът ми се изтри. Чувствах се като препечена филия.“ Започва да мисли как да се измъкне незабелязано от централата.

  През това време реакторите започват да се топят. Поради липса на енергиен източник, който да изпомпва вода върху прегрелите реактори, конструкцията на реактора започва да се изпълва с водород. Работниците на TEPCO започват бързо да подготвят вкарването на морска вода, но вече е твърде късно. Минути след като са готови да започнат помпането на морска вода, реактор 1 експлодира. „Помислих си, че със страната е свършено“, казва Джиро Кимура, който цял живот работи в TEPCO.

  Минути след експлозията шефът на Накагава му се обажда по телефона и френетично пита: „Какво правиш, по дяволите?!

  Изчезвай веднага оттам!“

  Вече всички около Накагава говорят за апокалиптичния сценарий, при който се взривяват всичките 6 реактора. „Не можех да издържам повече“, казва той. Издебва момент, когато край него няма много хора, и успява да излезе от сградата и подкарва към дома си.

  Но малкото селце вече е призрачно. Семейството и съседите на Накагава са евакуирани. Той обаче няма достатъчно гориво, за да стигне до евакуационния център. В дома му има малко останала храна, има електричество. После му се обажда шефът и предлага да увеличи 10 пъти заплатата му, ако се върне. Накагава се обажда на познати от TEPCO, които все още работят в централата, и ги моли да минат да го вземат от дома му и да се присъедини към тях.

  Може би допуска голяма грешка. На следващия ден вижда розовия облак като гъба, който се издига над реактор 3, когато и той се взривява. В този момент Накагава поправя електрозахранването в южния периметър на централата все още в памучните си работни дрехи.

  Въпреки популярната легенда, че тези мъже работят по отстраняване на последиците от вълната цунами в АЕЦ „Фукушима“, защото са смели и самоотвержени герои, повечето от тях имат съвсем други мотиви – като Накагава, чиято компания има връзки с ТЕРСО. Хора от бедните квартали на Токио и Осака отиват да работят във Фукушима за пари. Според работниците, с които разговаряхме за тази статия, част от тях са членове на Якудза – японската мафия. Тази практика продължава до лятото, когато е приет закон, според който не е законно компаниите да имат контакти с членове на организирани престъпни организации. Но докато тези хора имаха желание да работят, нямаше значение откъде идват, обясняват работниците.

  „Преди инцидента беше задължително стриктно да се проверява самоличността на работниците“, казва Кимура. „След инцидента обаче правилото вече не се спазваше – не познавахме част от идващите хора,

  не знаехме колко хора работят в централата“

  Дори законни и сериозни компании убеждават хората си да работят в централата с обещание, че няма да са изложени на риск. Макото Инада, който години наред работи като инженер на различни обекти, сред които и ядрени централи, е потърсен от шефа си няколко седмици след 11 март м.г., за да се включи във възстановителните работи във „Фукушима Даичи“.

  Казва, че единственото, което му възложили първоначално, било да направи доставка в централата. Помислил си – кофти работа. Но когато се явява на работа през април, бързо го завеждат до сградата на единия от двата гръмнали реактора да поправи компютърните панели в централната контролна зала. „Оплаках се на шефа и той ми удвои заплатата“, казва Инада. „Шефът се държеше добре с мен през годините, пък и си помислих, че все някой трябва да я свърши тази работа.“

  Други разказват, че са били заплашвани или поне, че им е бил упражнен натиск, да работят в централата. Кенджи Ямамато, съсобственик на електроинженерна компания, казва, че след експлозията TEPCO и подизпълнителите му притискали местните компании да изпращат работници в централата. „Така отчаяно се нуждаеха от хора и заплашваха някои компании, че никога няма да могат да работят с „Фукушима“ в бъдеще, ако сега откажат“, споделя той. Такава заплаха е доста реална за хората, които живеят и работят в префектура Фукушима, в която местната икономика разчита до голяма степен на електрическата компания. За повечето малки предприятия няма друг избор, освен да работят за ТЕРСО.

  Същото важи и за хора като Накагава, който е израснал в сянката на реакторите. Родителите му го убеждавали да постъпи на работа в TEPCO след завършването на гимназия, но той отказал заради арогантността и високомерието на компанията. Все пак и той не могъл да избегне влиянието й: малката електрическа компания, в който работи, разчита на много по-голямата компания. „Мислех да сменя работата, но това не е лесно. Нямаме никаква друга индустрия освен електроцентралата, а и аз имам семейство да храня. Нямам друг избор“, признава Накагава.

  Когато Накагава се връща в завода за втори път през април, той получава костюм и монитор за радиация. Но вредата вече е извършена. При напускането на завода през август организмът му е изложен на

  огромни количества радиация –

  тройно повече от равнището на радиация, което изисква пълен медицински преглед. Едва през есента правителството започна пълно наблюдение върху здравословното състояние на много от тези работници.

  Законът изисква излаганите на радиация работници да следят и записват данните в ноутбук. Но Юнчи Томита и Инада не бяха получили ноутбуци, когато са започнали да работят във „Фукушима Даичи“. Томита не знае колко радиация се е натрупала в тялото му: „Никога преди това не съм влизал в ядрената централа и до юни никой не ми бе казал за този преносим компютър. Чувствам се като работник, използван за еднократна употреба.“

  Докато много работници казват, че знаят за мерките за безопасност, други това просто не ги интересува. Годишният лимит на радиация на работниците е 50 милисиверта. На всеки, който надхвърли това ниво, му се забранява да работи в ядрената електроцентрала. Много работници, според Инада, далеч са надхвърлили това равнище, така че на тях трябва да им се плати. Други са сваляли защитните маски в наситения с радиация въздух, за да запалят по цигара.

  TEPCO твърдеше, че безопасността е над всичко друго. Няколко месеца след инцидента компанията организира лекции за безопасност на новодошли като Инада. „Нашите ядрени централи са безопасни, защото са защитени с няколко слоя от дебел бетон“, казал му един от преподавателите. „Безопасно ли? Та това прокълнато място се взриви. Шегуват ли се?“, каза той.

  Инада казва също, че част от работата е мръсна. Един от най-крещящите случаи бе отстраняването на силно радиационна вода след охлаждането на повредените реактори. От някои маркучи за изпомпване

  водата избивала като от пръскачки,

  казват работещите. TEPCO е успяла да пречисти и да отстрани по-голямата част от радиационната вода. Въпреки това Инада разказва за един крещящ случай, когато му било наредено да изкопае ров, който свързвал един от разрушените реактори с отводнителен канал, в който да се събере силно радиационната вода. Проблемът е, че отводнителният канал водил до океана. „Не трябва да си гений, за да разбереш, че водата ще зарази океана, но ние трябваше да правим това, което нареди TEPCO“, каза Инада. Попитана за коментар, компанията нито потвърди, нито отрече този факт.

  През декември правителството обяви, че „Фукушима Даичи“ е достигнала до „състояние на студено изключване“ и централата вече е под контрол. Журналистите бяха поканени на обиколка из централата през ноември и отново в края на февруари. Но експерти казват, че кризата далеч не е свършила, отбелязвайки най-вече, че за разтопеното гориво не се знае нищо, а демонтажът на „Фукушима Даичи“ се очаква да отнеме десетилетия.

  За „50-имата от Фукушима“ кризата е далеч от своя край. Работниците са видели твърде много, за да бъдат оптимисти относно усилията по обеззаразяването на районите около централата. Такеши Номура, който е работил в централата и сега участва в усилията по дезактивацията й, споделя: „Те ни казват, че дезактивацията ще отнеме три години. Пълна глупост. Тя ще продължи много по-дълго време, преди хората да се почувстват в безопасност и да се върнат…Този ден може и никога да не дойде.“

  Що се отнася до самите работници, Накагава вече знае, че е бил изложен на големи дози радиация, но все още чака резултатите от пълния медицински преглед, извършен през декември. И пита: „Ще бъде ли всичко наред?“

  –

  * Имената са променени, за да бъдат защитени източниците, които се притесняват от ответни действия на TEPCO – оператор на АЕЦ „Фукушима Даичи“ или на техни подизпълнители.

   

  Източник:  в. „Сега“
  

• Свободата на българина преди и сега – според д-р Михайлов, Андрей Райчев и Харалан Александров

  Мира Баджева, Отпечатъци, бТВ  

   

  

  Разговорът е от спряното предаване „Отпечатъци” на 4 март, с незначителни съкращения, по-скоро стилистични редакции.
  Много хора, които са гледали или са чули за предаването, искат да го прочетат публикувано някъде и e-vestnik удовлетворява желанието им. Както коментира впоследствие водещата Мира Баджева, „в известен смисъл разговорът е пророчески и кореспондира директно с бъдещето – нашето бъдеще като хора и личности, като българи, като нация и като граждани на света.”

   

  Мира Баджева: Тази неделя е последното издание на „Отпечатъци”. Да се откажеш навреме, да знаеш на какво, кога и как да сложиш край не е лесно. Но това е единственият начин човек да запази духовната си инициатива за по-добри дни. А съзиданието се ражда от чистия край. Няма по-голяма сила от свободата да си тръгнеш.
  И понеже днес е по-особен ден за мен – ден на освобождаване, а и вчера празнувахме 3 март и Освобождението на България, предстои ни един „луксозен разговор” – с трима от най-интересните и предизвикателни умове на нацията – д-р Николай Михайлов, Харалан Александров и Андрей Райчев. Ще си говорим именно за свободата – за свободата като ценност, за цената на свободата, за свободата и българите, за личната, за гражданската, за медийната свобода – изобщо за всички аспекти на това важно, но често пренебрегвано понятие. Да започнем от темата за националното ни достойство, което чествахме вчера, на 3-ти март. Тези 5 века, в които българите са били официално несвободни като държава и като нация, дали ли са своя отпечатък върху ни?

  Харалан Александров: По-сложно е – не са били несвободни точно, били са несъстояли се като нация. Освен това 3 март е празник на Освобождението, което е различно от свободата. В този случай имаме еднократен акт, продължил 2 години, през които доста кръв се е проляла – руска, румънска, финландска, както и малко българска и немалко турска. Следва един нов етап в нашата история, през който ние мислим за себе си като за свободна нация и с който много бързо става ясно, че свободата е постоянно усилие. Тоест е режим на живеене, а не героични, еднократни подвизи. И в нашата историческа традиция определено освобождаванията (а те са повече от едно) са осребрени за сметка на свободното живеене. В единия случай имаш дисциплина на живота, практика на отношенията със света, с другите хора, с институциите и властта, а в другите случаи имаш героични взривове на ентусиазъм, страдание и жертвеност. И това са две много различни неща.

  Мира Баджева: Харалан Александров припомни, че най-малко тъкмо българска кръв се е проляла при борбата за Освобождението ни. Означава ли това, че ни е останал оттогава един национален комплекс, задето не сме се борили достатъчно за свободата си?

  Андрей Райчев: Комплекс безспорно има, но той не е много основателен, защото на знамето на хората, които са ни освободили, е написан ценоразписът на тази свобода. Спомнете си: оригиналното българско знаме не е това, което сега имаме, а онова, което се е вяло тогава в гората, и на него пише: „Свобода или смърт”. Това е ценоразпис. Съвсем ясно е – цената на свободата е готовността да умреш за нея. В този смисъл българите са приготвени за тази свобода. Парадоксите, които се случват по-нататък не са свързани с това, че сме се освободили, а с това, че сме влезли в Европа. От една цъфтяща по феодалному, бавна, тъпа, скучна, но много благоденстваща по някогашните критерии империя, каквато е Турската (описана от Иван Вазов, впрочем като патриархална, селска идилия – вън от всякакви световни процеси), България след Освобождението изведнъж се включва в Европа. И получаваме селото, описано вече не от Иван Вазов, а от Елин Пелин. Получаваме същите тези хора, разкъсани от противоречия, мизерстващи, нещастни – каквото си спомняте от разказите на Елин Пелин. Тоест България освен свободата си, получава и своята модернизация. Но тази модернизация е много страшна и тежка. Тя изисква от населението огромни жертви. Даже не съзнателни жертви, а населението става жертва на споходилата го отвън модернизация. И може би разбирате защо го казвам сега – защото абсолютно същото стана след 10 ноември 1989 г. От едно блато, благоденстващо по провинциален начин, но спокойно – с почивките, с трабанта, с двустайната панелка – със свободата заедно ни сполетя същият помитащ процес на модернизация. Тя ни взе всичко, което може да се вземе от един патриархално живеещ човек.

  Мира Баджева: Взе ни сигурността най-вече…

  

  Андрей Райчев: И сигурността, и панелите, и трабанта – като в оная песен (б. р. – “Вземи панелите, трабанта, но въздуха ни остави” – протестна песен на привържениците на СДС срещу БСП през 1990-1991 г.). Наистина на българите им оставиха само въздуха. Но се оказа, че същите тия българи не са готови за това, което пожелаха. Затова свободата е проблематизирана фундаментално и, тук ще цитирам Любен дилов–син, оказва се, че мечтата им някак е била да прескочат тезгяха на „Кореком”-а и да поискат политическо убежище (б. р. – „Кореком” са валутни магазини по времето на социализма, в които се продават ограничено вносни стоки от Запад). Това беше идеята, която спохождаше масово нацията. Тоест под свобода те разбират повече потреблението, а самото потребление беше отнето – дори в тоя социалистически, уродлив, но все пак някакъв вид, и те бяха хвърлени на вятъра. Съответно 20-те години свобода за много от хората днес изглеждат като катастрофа, като безвремие. А това не е вярно. Българите за тези 20 години изградиха нация от нов тип. И имаме огромно постижение, но то, за жалост, е с такава огромна цена, струва такова страдание и класово разслоение, че не само не се цени, а се вменява и като дефект на свободата.

  Мира Баджева: Стигнахме до цената на свободата, д-р Михайлов. Какво можем да кажем от днешна гледна точка и за това, което се случи преди 23 години, и за случилото се отпреди 134 години на 3 март?

  Д-р Николай Михайлов: Вижте, каквото и да си мислим за свободата, както и да я преживяваме, не сме готови да плащаме за нея особено висока цена. Най-малко пък тази, за която говори г-н Райчев – „Свобода или смърт”. Някаква особена битка за свободата – като малко или повече абстрактно благо – няма. Защото тази свобода, която фигурира исторически и религиозно като сюблимна духовна ценност, за която е писана поезия и са размишлявали философи, остава непопулярна днес. Свободата се асоциира със задоволяване на определени нужди, със статус, с престиж и с доволство – тя е по-скоро ориентирана към осезаеми блага. Ако разпитате хората какво означава да бъдеш свободен, ще кажат: да бъдеш имащ. Нямам никакво съмнение в това – казвам го дръзко и даже нахално в присъствието на социолог, защото всъщност той е компетентен да отговори на този въпрос. Мисля все пак, че тази революция, която ни се случи през 1989 г., беше революция на потреблението наистина. И свободата, след един взрив на особена страст в началото, на някакъв полет на въображението да се състоиш в достоен режим на живо – описван неопределено и преживяван смътно като шанс за възмогване на българската цивилизация по един европейски модел – беше угасена много рано: за сметка на фундаменталната угриженост на оцеляването. Сега това, което имаме, е една яснота, бих казал даже цинична. Сега илюзиите са приключили. Хората са осъзнали на ниско, чисто прагматично ниво какво означава социална свобода в новите либералнодемократични времена: това означава платежоспособност и периметър на независимост. Много рязко и много категорично хората асоциират понятието си за свобода с понятие тъкмо за цената, но вече за монетарната цена.

  Мира Баджева: Това във време на криза не дава ли друга стойност на свободата?

  Харалан Алекандров: Във време на криза основният въпрос, който стои, е кои са стоките (и благата) от първа необходимост, от които можем да се лишим.

  Мира Баджева: Свободата става неконвертируема, така ли? Девалвира?

  

  Харалан Александров: Не знам дали е вече неконвертируема, но почва да става малко луксозна. Изпадането в тежки зависимости е характерно за зависимите общества, защото аз не съм съгласен, че сме изживели патриархата – той присъства и упорства под много различни, най-често перверзни форми. Разделили сме се с оня, хубавия патриархат на Чорбаджи Марко, който хапва със семейството си зад високите дувари, докато не прескочи през тях революцията под формата на Бойчо Огнянов. Но патриархалните форми на власт са навсякъде – те са особено засилени поради бедността и оскъдицата. И съответно зависимостта е унизителна, долна и жалка. Изтръгването от зависимостта изисква много големи индивидуални усилия. Много по-лесно е, ако това се прави колективно, но ние нямаме опит с колективно преборване за достойнство и свобода. В този смисъл като цяло хората се чувстват в момента по-несвободни, отколкото преди. Това е емпирично проверимо – аз съм го правил с качествени научноизследователски методи. И това е въпросът, който си струва да обсъдим: е ли свободата стока от първа необходимост? Има ли цена и колко струва? Колко сме готови да платим за нея и срещу какво сме готови да я заменим, тъй като и без друго се икономиката се бартеризира?

  Мира Баджева: Е, кое е това, от което сме готови да се откажем в името на свободата? Не е ли странно, че 23 години след „избухването на демокрацията” продължаваме да си говорим все по-често днес за защита на гражданската свобода – това бе отбелязвано многократно от наблюдатели в това студио през последните година-две… Непрекъснато някой се опитва да посяга на някакви наши права и свободи – чрез масово подслушване, следене в интернет или чрез други форми на насилие. Знаете колко често напоследък обществото настръхваше от различни случаи на полицейско насилие. По какъв нов начин трябва да гледаме на свободата си и да я браним?

  Андрей Райчев: Но преди темата за демокрацията в България, хайде да обърнем внимание на другата тема – за свободата в съвременния свят. Нека ви кажа какъв огромен капан за свободата съдържа съвременният свят. Класическият човек, живял допреди 100 години назад – в модерното време, тоест при капитализма – е лишен от свобода чрез ограничения до достъпи. Просто не ти дават да прочетеш нещо и някого – чрез цензура.

  Мира Баджева: Същото важи и за социализма – не ти дават да четеш Солженицин, не издават Фройд, не ти позволяват да пътуваш, да слушаш западни радиостанции или музика…

  Андрей Рачев: Или пък в Царска Русия – затварят писатели в затвора, гонят ги от страната, пречат на книгите им да стигнат до хората. Налагат силово текста на Библията и т.н. Това са все начини хората да не се допрат до онова, което би ги направило свободни – и това е класиката. Този начин вече не съществува. Сега съвременният западен човек (или християните като цяло, защото добавям в кюпа и Русия) е лишен от свобода, но не защото са му спрели достъпа до нещо. Няма кой да му спре достъпа, понеже той натиска две копчета на телефона си и интернет, с цялата информация в него, е налице. Отнемат ти свободата, не като ти махат достъпите, а като ти създават фалшиви кумири. Създават нещо много шумно, красиво, цветно, „с големи гърди” – използвам тази метафора, за да подчертая еротичния елемент – и към това нещо са устремени постоянно погледите – вместо натам, където си ти. Създават ти фалшиви идентичности. Начинът да бъде несвободен човек в Европа е през несъществени кумири менте, а не през ограниченията.

  Харалан Александров: Кумирите са фалшиви, защото не са продукт на вътрешното развитие, а са ти дадени наготово…

  Андрей Райчев: Да, и те те спират от развитие. Телевизията и средствата за масова информация в днешно време те затрупват постоянно с такива фалшиви кумири, които те превръщат в скот, който ходи в мола. Това е фундаменталният начин да се отнеме свободата днес. И затова целият наш опит за борба, датиращ още от Ботев и Левски – да чупиш, да разваляш, да отваряш – не важи. Няма какво да отваряме днес, няма кой да бъде освобождаван, вратите на всички клетки са отворени. А животните не са се разбягали от зоологическата градина…

  Мира Баджева: И си стоят в клетките – не искат да се връщат в гората. Защо?
  
  Андрей Райчвев: Не, не стоят в клетките, стоят при хранилките. Разбирате ли, клетки няма, но хранилки има! И животните седят край тях, лапат същата отрова, но не са свободни, не тичат по гората… Това е много трудно освобождение, защото изисква принципно друго нещо, изисква аскези, изисква говорене, действия и групи от нов тип. Фалирали са всички наши оръжия на борба, просто защото няма клетки.

  Д-р Николай Михайлов: Аз съм съгласен с г-н Райчев – звучи ми достоверно. Това е въпросът за разомагьосания свят, с който модерността започва. То е един опит животът да бъде регулиран от гледна точка на освободения разум – в режим на дискредитирани авторитети и отсъстващи предразсъдъци – нещо като фундаментална еманципация на автономния човек (това е просвещенската идея в началото на модернизма). Само че на мястото на този стар, традиционалистки свят, в който има сравнително лесни за описване илюзии (на консервативното съзнание), имаме нов тип омагьосване – чрез кич-идеологиите, за които намекна и Андрей Райчев. Това е една система на демократичен конформизъм, чрез която тиранично присъстват ерзац модели и живи утопии, един много мощен (през медиите протичащ, разбира се) натиск на фалшиви образи, които се интериоризират и поробват, защото не се разгадават лесно. Те нямат характера на външна опека и на дисциплиниращ натиск през идентифицирани институции. А имат характера на интериоризирано робство – нещо като живот в съноподобен, даже халюцинаторен режим. Защото това, което виждаме в системата на кич-идеологиите и на жълтия медиен натиск, е тъкмо една масовизирана свобода. Страшно тиранична, тя произвежда тази хедонистична илюзия и създава същества, в някакъв смисъл трагични, като диктува една незабелязана преоценка на ценностите. Обогатяването и наслаждението днес имат статут на дълг, на задължение – ти си длъжен да го направиш.
  Самочувствието на човека, неговият идентитет и вътрешното му равновесие са зависими по драматичен начин от това как реализира той хедонистичния блян. Без тези „престижни” условия, които се препоръчват от света на рекламата и потребителския световен елит, този човек няма собствено лично основание да се чувства достоен. И това е много мъчително.
  
  Мира Баджева: Тоест трябва да си богат, красив и слаб – иначе си се провалил като човек?

  Харалан Александър: Иначе си лузър просто…

  Андрей Райчев: Да, в противен случай си боклук – така го изживява той в сърцето си и това е огромно нещастие. Така попада той в капана на несвободата, така го задължават да тръгне по тази писта. А истинската свобода и развитието на човека са на една крачка от него. Достатъчно е да каже: „Гледайте си работата – няма да ви купувам повече!”

  Д-р Николай Михайлов: Има една фройдистка революция в началото на миналия век, под знака на която протече голяма част от 20-ти век. Тя ни осведомява за това, че човек репресира собствената си сексуалност, своите либидо-подбуди и всъщност живее в режим на такъв тип изтласкване. Човекът преживява собствената си сексуалност като риск, като грях и трансгресия (престъпление), като нещо, което го застрашава – и затова реагира с изтласкване като самозащита. Днес трансгресията, т.е. беззаконието, не е в това да нарушиш сексуална забрана или табу. Не перверзията е престъпление, а по-скоро влюбването – това да бъдеш свързан с другия чрез това, което класически се нарича любов.

  Мира Баджева: Или емпатия?

  

  Д-р Николай Михайлов: Да, защото това е днес крайно неуместно, несвоевременно и екстравагантно. Азис е нормативният модел на поведение в сферата на любовта. Той е образец на радикалното префасониране, на антропологическата метаморфоза с оглед на една есктравагантно преживявана любовна възможност.

  Мира Баджева: И доста шумна.

  Харалан Алекдандров: Това, което описвате, се нарича „нарцистична омнипотентност (всеможене)” – много инфантилна и много ранна фантазия, която винаги завършва с крушение – за това, че си безсмъртен, че можеш да отречеш края и да живееш богоподобно. Това изключва емпатията и способността на хората да съчувстват. Хората започват да съчувстват, стават в някакъв смисъл морални същества, когато приемат края си и уязвимостта си, и когато я разпознаят в другите. В Античността боговете не са морални същества. Моралът идва в религията със страдащия на кръста човеко-бог.

   

  Виж тук пълен запис на предаването

   

  Източник:  e-vestnik.bg
  

• Bulgarian Environmentalists Stage New Anti-Fracking Rally

  Scores of Bulgarian environmentalists gathered in downtown Sofia Saturday to protest against potential shale gas research and exploration in the country.

  The activists demonstrated holding numerous signs under the sounds of music, shouting and handing out informational brochures to passerby.

  They are demanding new legislation to be adopted, tackling all exploration activities, including a law regulating concessions, since they believe the current legislation leaves the door wide open for robbing Bulgaria of its natural resources. They also reiterated opposition to the hydrofracking technology and demanded to be included in preparing the new law. Their representatives told the media they were promised to be invited to join the parliamentary committees working on this legislation, but no one has gotten in touch with them.

  In response to reports and claims they are being paid to demonstrate, the environmentalists handed out fake BGN 50 bills.

  The NGOs have collected 51 151 signatures against shale gas and have submitted them in the Parliament, waiting for response from its Speaker, Tsetska Tsacheva and from Prime Minister, Boyko Borisov.

  One of their leaders informed that a Russian company is preparing to drill for gas in Bulgaria, near the village of Rogozina and the activists suspect it will involve exploration of unconventional gas, including shale gas.

  The environmentalists have decided to stage the new protest after Economy and Energy Minister Traicho Traikov announced the formation of a consultative committee on shale gas without including representatives of their civic initiative or scientists.

  In January, following a wave of environmental protests, the Bulgarian government revoked a shale gas exploration permit granted to US energy giant Chevron for deposits in northeastern Bulgaria, citing the insufficient proof of the environmental safety of hydraulic fracturing. The decision followed a wave of protests organized by environmentalists and citizens across the country.

  On January 18, the Cabinet imposed an indefinite ban on hydraulic fracturing, a method which involves injecting a mix of water, sand and chemicals at very high pressure deep underground to crack rock and release oil and gas.

   

  Source:  Novinite.com
  

• The Hunnish Empire. Utigurs and Bulgarians… is that the same thing?

  
  

  Cyril Milchev

  Nick Simeonov

  Who are the Utigur and the Kutrigur tribes – on which there is so many accounts from 6th century chroniclers as Procopius of Caesarea, Agathias of Mirena, Menander, Theophylact Simocatta?

  The scientific conclusion that the ethnonym „utiguri“ refers to the Bulgarian ethnicity and that all information in the ancient Greek-language records referring the „utiguris“, are an integral part of early Bulgarian history, is backed up sequentially in the western and the Russian history science up until the midst of twentieth century.

  Already in 1772 (Allgem. Nord. Geschichte, 358), the German historian August Schloetzer  identified the utigurs and the kutrigurs with Bulgarians, on the basis of the information provided by Greek-language late antiquity chronicles (Procopius, Agathias of Mirena, Menander, Theophylact Simocatta).

  This hypothesis saw light, as written in 1890 by D.I. Ilovayskiy almost by all science representatives and has continuity in the works of Tunman, Engel, Chertkov and Ilovayski himself, who in his essay „The beginning of Russia“ (M., 1890) dedicates a special chapter, named „Utigurs and Kutrigurs in the works of Procopius and Agathias.”

  After 1950s in the Soviet historical science a new theory about the origin of Bulgarians had been imposed, which equates them with the Kaganate Turks /of Istemi/ movement west of Volga River, but whose presence in the notices about the areas of Caucasus Mountains and Azov Sea begin from the mid-sixth century on. Apparently timing is crucial as to be understood that utigurs and kutrigurs actually predate the Turkic invasions with few centuries. Never the less, the wrong had already been done by the soviet scientists, while the “old European theory” that kutrigurs and utigurs are of Bulgarian ethnicity just vanished from historical science of the Soviet block.

  Last of the works on utigurs and utrigurs from the Soviet science block had been written in 1962 by M. Artamonov. The Turkic-Kaganate hypothesis for the origin of Bulgarians is still held tight and imposed officially by USSR scientists as Sirotenko, Pletneva, Novoseltsev, Gumillev and Artamonov himself.

  It is important to stress out that the main reason of this switching on the theme of Bulgarian origins, still imposed by Soviet scientists and their followers is the total public rejection and disgrace upon the works of N.J. Marr, which rejection had been directed personally by Josef Stalin. Leading soviet historian – N.J. Marr in his works already in 1920s suggests the so-called Japhetic theory – a Mesopotamian origin of Bulgarians and Chuvash peoples. No one in the Soviet Union up until 1950s sought Bulgarians to be considered a Turkic tribe from Altai. One can conclude that one reason for the Soviet Union after 1950s’ to raise the argument that the Bulgarians are Turks, is the collapse over Marr and his „Japhetic theory“, imposed by Stalin himself in a pseudonymous article: “Marxism and Problems of Linguistics” – Joseph Stalin’s work, most of which was first published in June 20, 1950. This way the start of annihilation of Marr’s visions and consequently led to total disaster of Bulgarian cause in the scientific society. Next step of Soviet scientist was to banish the idea of tracing Bulgarian and Chuvash languages to Mesopotamian; and contrary to all evidence of the Arab sources, Bulgarian language had been equaled to the language group of the Turks.

  Careful interpretation of the data on utigurs and kutrigurs, given by Procopius of Ceasarea, points out that they were Huns. Procopius gives a very interesting genealogy: the origin of the Huns is Cimmerian, he writes, but then two brothers named Kutrigur and Utigur split their father’s empire into two separate tribes, which bore their names from now on. These two tribes attacked the Goths, who dwelled west of Meotida (Azov Sea) (c. 375).

  Because utigurs and kutrigurs attacked the Goths together, Procopius himself had been convinced, and writes that actually the Cimmerians attacked the Goths, even thou it is well known that Cimmerians did not exist for many {8} centuries before that account. Apparently Procopius sees Cimmerians as forefathers of utigurs and kutrigurs and does not see any difference between them.

  After the collapse of central European empire of the Huns, ruled by Attila, the later- utigurs and kutrigurs came back via Panonia – to their former lands around northern coast the Black sea. Utigurs returned to their „old dwelling places“ to the east of Don river, „to rule alone“, while the kutrigurs settled the areas from Bospor to Kherson (now Sevastopol). As we see, kutrigurs settle on a Hun conquered lands, while the utigurs, according to Procopius, returned to their ancient lands.

  We should notice one more interesting thing in Procopius. In his anti-Justinian treatise „Secret History“, he gave up on the names „utigurs“ and „kutrigurs“, which he himself had first introduced previously in his works, but now, when he writes about them in „The Secret History,“ Procopius calls them with the common name – „Huns”.

  That is because utigurs are allies of the Emperor Justinian I (527-565) after 528, while the kutrigurs constantly attack Byzantium, Procopius was apparently is held responsible by the Emperor to distinguish between those two hunnish tribes (?).

  Nevertheless in his later anti-Justinian work „Secret History“, the same Procopius gave up this division /utigurs-kutrigurs/, which diversion, as we learn from Agathias, was a favorite subject of Justinian I to discuss in the Senate, while he boasted that he actually made those tribes open hostilities between themselves.

  The same Agathias of Mirena, who works after Procopius, wrote that utigurs and kutrigurs have killed one another because of Justinian’s clever diplomacy, and then those tribes “disappeared”. This conclusion is obviously incorrect given the fact that Menander, who writes after Agatius’ works, again mentions utigurs and kutrigurs as fierce powers of the day, in the times of Emperor Justin IІ (565-578).

  Preoccupies writes: „Beyond the Satins live many Hunnish tribes. Expanding from that point country is called Evlisia (Procopius evidently used information from „Anonymous Periple of Pontus Euxinus,“ where this country beginning form the Sagins dwelling places and up to Don and the Azov Sea is actually spelled „Evdousiya“), Its coastal area, as well the interior is inhabited by barbarians up until the so-called „Meotian swamp “ (Sea of  Azov) and the river Tanais (Don), which flows into that „swamp“. In turn, the swamp overflows into Pontus Euxinus (Black Sea). The people who lived there in ancient times were called Cimmerians, now they are called Utigurs. (Book .ІV.4, The war with the Goths). “

  Procopius further states that in his time kutrigurs lived west of the river Don: „If you go from Bospor city to Kherson city, which is located in the coastal area and has long been subject to the Romans, all these lands between the two cities are inhabited by barbarians of the hunnish tribes“ (Book .ІV.5).

   

  The riddle that Procopius of Caesarea has left to us, needs to find a suitable solution, he states that even by his own lifetime (mid-sixth century) the utigurs, who neighbored the sagins, but north of them up to the Don river are called utigurs; hence by the same time (555) an author from Syria, known as Pseudo-Zacharias Ritor placed there the „burgar“ tribe, i.e. called them „Bulgarians“. Pseudo-Zacharias Ritor lists 16 different tribes north of the Caucasus, but in that name list we cannot see the utigurs.

  Adding to that, the Goth’s late antiquity historical accounts also knows nothing about the ethnonyms „utigurs“ and „kutrigurs“ who would attack the Goths during the fourth century, in the time of Hermanarich … Somehow, Cosmas Indicopleustes in his topography from the mid-sixth century, placed Bulgarians between girkanians {who dwelled to the south of Caspian sea} and the heruli tribes {dwelling to the north of the Black sea}.

  Theophanes in his chronicle from the 9th century is strictly following Procopius’ logic, but occasionally corrects it. Procopius wrote that „utigurs and kutrigurs“ are „of one origin“, while Theophanes already knows nothing of “utigurs” thou writing of “bulgars and kotrags” who were /according to him/ „of one origin“.

  It is thus clear that the name „utigurs“ is interchangeable with „bulgars“ and that Procopius puts it into circulation not by a chance but because it has some connection with the Bulgarian prehistory. What could this connection be? Procopius introduces the name „utigurs“ in the same moment when he gives (for the first time) some kind of genealogy to the utigurs, and thus this genealogy leads to cimmerians.

  Priscus of Panion reports in fr.33 of his historical work from the 5th century on: „Helhal, born a Hun“ who up to 467 commanded legions of the Byzantine army of Aspar.

   

  Obviously the name of this Hun is a sobriquet, which contains the name of his native village Helhal, and it is located, according to Armenian historian Movses Kalakantuatsi in the gavar of Utik, south of the Caucasus, where there actually is a town, named Helhal.

   

  Armenian historian of the V-th century Elishe also mentions this village, „near the border of Iberia and across the city of Halhal“ (History, Part III).
  Utik is the Armenian name for the region Uti (Long before that Strabo writes that the inhabitants of this region call themselves „Udins“). This area is located on the border between southern Georgia and northern Armenia.

  Exactly the same territory is connected to the history of Cimmerians during VIII-VII century BC and exactly there was the historical homeland of cimmerians (A.I. Ivantchik).

   

  The term „Bal“, according to onomastyc data and according to Ivantchik was known to the Scythians (οὐαδτόβαλος) and means „a favorite of the {battle} group“. In Ossetian language – cognate with the Scythian language, the term „balz“ meant „mobile military squads“ and is associated with several degrees of initiation, during which young people undergo to become men. In Iranian language, „cimmerians“, according to the etymology of Dyakonov, comes from Iranian gam-ira {e.g. mobile military squad}. We can easily conclude it holds the same meaning.

  Those facts raise many questions that cannot be solved in a brief but thou need serious attention because early Bulgarian history is poorly studied. The term „Balgar“ probably consists of „Bal“ (Scythian-Ossetian word for participants in military campaigns) and of „Gar“ („Gu / Qu-ri-a-ni-a“), as was known the land to the north of Urartu; from where towards south began the cimmerian invasion of Urartu /VII-VIII century BC/and the defeat of Urartian king Rusa.

  After 4th century BC this Caucasian toponyme was without any doubt brought to the north of the Caucasus as „gerua“ (mentioned in Ptolemy in 2nd century AC and in the Armenian geography of Annan Shirakatsi from the 7th century,), because indeed to the end of 4th century BC . in Southern Caucasus appear the ibers (proto-georgians).

  Apparently the post-cimmerians; which Procopius points out to be predecessors of the Huns utigurs have migrated during the 4th century BC, from Southern Caucasus, where the gavar Utik was located, up to north of Caucasus Mountains.

  We do not think that the riddle that Procopius of Caesarea left to us regarding the name „utigurs“ but definitely it is of utmost importance those questions to be properly addressed by historical community. As for example we have accounts from 7th century B.C. of a Cimmerian ruler Sandakshatr and 9 centuries later- a utigur ruler named Sandilch [6th century A.D.}.

  The question of the origin of utigurs, bulgars and cimmerians still remains unsolved although some scholars easily put them among Scythian tribes without paying attention to their differences compared to Scythians and later Sarmatians. It is repeated over and over again that the utigurs crossed the Volga and entered into Europe around the year 460 within the larger context of the Great Migrations and the Turkic expansion. What contemporary scholars fail to explain is where are the evidence of such migration from east-to-west? And surely comparison cannot be made because fact is- evidence shows by utigurs a continuity of living in the aerial and dwelling along Crimea-Caucasus-Caspian Sea and nothing suggests deployment of those tribes from the north or from the Far East. Many facts remain outside the attention of researchers of early Huns and Bulgarian past. In our view, interconnection between cimmerians, Huns, utigurs and their successors – the Bulgarians has to be made clear or to be rejected by the means of science and not by the means of political speculation as we saw done in early 20th century.

   

  ––––––––––––––––––––

  Used sources:

  Н.Я.Марр. Чуваши-яфетиды на Волге, Чебоксары:Чувашское государственное издательство, 1926, с.с. 3-74

  Porkpie Caesariensis. Opera omnia/Rec. J. Haury. G. Wirth. Lipsiae, 1962 – 1963. Vol. 1 – 3.

  Агафий Миренейски (536 – 582). О царствовании Юстиниана. М., 1992

  Л. Н. Гумилев. Хунну, М., 1960; Хунны в Китае, М., 1974.; Л. Н. Гумилев. Хунны в Азии и Европе: В. Ритмы Евразии, С. – Петербург, 2000, с. 474 – 529; препечатка от „Вопросы истории”, 1989, № 6 – 7.; Л. Н. Гумилев. Некоторые вопросы истории хуннов; В: журнале Вестник древней истории, 1960, №4/74/; Лев Гумильов. Хуните (историята на народа хуну). С., 2007.

  Плетньова. Хазары, М., 1976.

  А. П. Новоселцев. „Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа” , М., 1990.

  М. И. Артамонов. История хазар. Л., 1962

  Otto J. Maenchen – Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973

  Прокопий Кесарийский. О постройках, М.,1996.

  Dindorf Historici Graeci minores, I, 275—352.

  Елише. Слово о войне армянской, www.vostlit.narod.ru.

  Орозий. Historiae Adversum Paganos, кн.І, 2, 36

  Zachariah of Mitylene, Syriac Chronicle, London.,1899.

  Феофилакт Симокатта. История. Вступ. ст. Н. В. Пигулевской. Перевод С. П. Кондратьева. (Серия «Памятники средневековой истории народов Центральной и Восточной Европы»). М., 1957.

  Византийские исторические сочинения: „Хронография“ Феофана, „Бревиарий“ Никифора“. М. Наука. 1980.

  Менандр Византиец. История. // Византийские историки: Дексипп, Эвнапий, Олимпиодор, Малх, Петр Магистр, Менандр, Кандид Исавр, Ноннос и Феофан Византиец. / Пер. Г. С. Дестуниса. СПб., 1860.

  И. Н. Медведская. О скифском вторжении в Палестину / Вестник древней истории , 2000 г., № 2.

  A.I. Ivantchik. Les Cimmriens au Proche-Orient // Orbis Biblicus et Orientalis. CXXVII. Fribourg, 1993.

  Lanfranchi G.B. Cimmeri // History of the Ancient Near Eastern. Studies. II. Padova, 1990.

  Kristensen A.K.G. Who were the Cimmerians and where did they come from? , 1988.

   

   

  Editor’s Note:  The study was published in Letopisec.blog.bg

   

• Пореден протест в София срещу шистовия газ

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Протестиращите екозащитници днес (б.р. – вчера) пред паметника на Патриарх Евтимий в София издигат поредните лозунги срещу добива на шистов газ. „Баба Марта е с нас – не на шистовия газ!“, „Не можем да пием пари“, „България утре: последният да изключи газа“ и др.

   

  Освен за забраната на шистовия газ у нас, се борим и да променим цял пакет закони, заяви пред БГНЕС един от инициаторите на протеста – Йордан Мичев. В близките месеци наш приоритет ще бъде промяната в Закона за концесиите. Този нормативен акт така е направен по време на кабинета „Костов“, че отваря широка врата за ограбване на природните ресурси на България. Концесионните такси, които прибира държавата от добив на природни богатства, са между 1,5 до 4% от добитото, обобщи той и запита: разбирате ли за какъв грабеж става въпрос? Мичев даде за пример компанията „Дънди прешъс“, която извлича злато, и от която плащат дори под процент и половина от ценния метал. В нормалните държави този процент е между 30 и 40, обясни природозащитникът.

  На този протест младите природозащитници от инициативата срещу добива на шистов газ са предпочели не да правят шествие, а да говорят с минувачите и да им разясняват вредата от фракинга за природата и хората. В знак на възмущение от подозренията срещу тях, че защитават определени интереси срещу пари, те раздават отпечатани 50-левки, на които върху лика на Пенчо Славейков е сложен противогаз.

  Те подозират, че има организирана кампания срещу тяхната инициатива дори с участието на медии, за да се пресекат техните протести. Те са решени да продължат със своите акции, за да не допуснат в България различни компании, независимо дали са американски или руски, да експлоатират природните богатства и специално шистовия газ с методи, които са вредни за живота и здравето на хората, да не допуснат унищожаването на природните ресурси, най-ценният от които е водата.

   

  Източник:  Vsekiden.com
  

• Православен календар: Втора неделя на Великия пост – СВ. ГРИГОРИЙ ПАЛАМА

  Днес, 11 март, отбелязваме втората неделя на Великия пост, посветена на паметта на светия наш отец Григорий Палама, архиепископ Солунски. В една своя проповед върху Евангелието за втората неделя на поста, св. Григорий обяснява мистичното значение на този евангелски текст (за спускането на разслабения през покрива, за да застане пред Христа и да бъде изцелен, Марк 2:1-12). Той парадоксално използва образа на спускането на разслабения от покрива, за да разкрие учението за молитвата, която слиза от ума в сърцето, за нетварната божествена светлина и за единението, което се стремим да постигнем между ума и сърцето.

  Св. Григорий Палама се родил към края на XIII в. от знатни, благочестиви и духовно просветени родители. Той получил добро християнско възпитание и високо за онова време образование. От малък обаче останал без баща. Грижата за издръжката и възпитанието на своите осиротели деца поела духовно просветената му майка. Още от рано св. Григорий проявил склонност към съзерцателен живот. Макар и още младеж, той водел строго монашеско житие. Когато станал пълнолетен, решил напълно да се отдаде в служение на Бога.
  Заедно с двамата си братя Григорий заминал за Света Гора, която по онова време била цветуща духовна градина и крепост на Православието. Майка му, заедно с деветте си дъщери, също приела монашество.
  В Атон младият монах Григорий се поставил под духовното ръководство на старец Никодим. Цели осем години този опитен старец въвеждал и възвеждал Григорий в духовния живот. След смъртта на стареца Никодим Григорий се заселил в лаврата на св. Атанасий Атонски. Тук в продължение на десет години той прекарал в най-строг аскетически живот. Чрез пост и молитва, в безмълвие и съзерцание, той все повече възраствал в духовния живот и достигнал върха на богосъзерцанието.
  Св. Григорий си спечелил името на учен богослов и голям поборник за православната вяра. По нрав той бил кротък, благороден, винаги въздавал добро за стореното му зло, търпеливо понасял бедите. По живот бил добродетелен и свят. Удостоен бил от Бога с дара на чудотворство и пророчество и с дара на постоянния покаен и умилителен плач, от който се повредили очите му. Починал на 14 ноември 1359 г. на 63-годишна възраст. Осем години след смъртта му бил причислен към лика на светците, а малко по-късно било наредено да бъде чествана паметта му на днешния ден – Неделя втора на св. Велики пост. Св. Църква го възпява като светилник на Православието, учител и твърдина на Църквата, украшение на монасите, непобедим поборник на богословите, проповедник на благодатта и свещен орган на премъдростта.

  Миналата неделя празнувахме Тържеството на Православието. Сърцето на човека е вратата, през която Божията благодат влиза в живота ни, а ключът, който отваря тази врата е вярата, но не каква да е вяра, вярата в догматите на Църквата. Твърдата вяра в тези догмати отваря сърцето ни, за да получим нетварната светлина на Светата Троица чрез Светото Кръщение. Когато сме приели и изповядали вярата в тези свети учения, разкрити от Бога, ние сме отворили сърцата си, за да приемем Бога в най-съкровените дълбини на нашата личност.
  В своята проповед, св. Григорий обяснява, че постът  укрепва душата с добродетел. Обратно, нерадението в делото на поста усилва нашата поробеност на порока.
  Но има и друга връзка. Когато човек не осъзнава ценността на поста, той също започва да пренебрегва и ценността на вярата. В съответствие с това, появяват се съмнения за ценността на монашеството. Ето защо в световното „Православие”, постът е в пренебрежение, а монашеството, ако изобщо го има, е преследвано, отбягвано и изолирано.
  Тези първи две недели от Великия Пост са най-неприятните през годината за икуменическите епископи на световното „Православие”. Миналата седмица беше победата на Православието над всички лъжливи религии, същите, с които световното „Православие” се моли на техните икуменически събирания, а тази седмица, Църквата изправя пред всички вярващи образа на св. Григорий Палама, който повтаря общата тема от миналата неделя, като се фокусира предимно върху грешките на латинците, разобличавайки ересите на папството. Неговите обемни писания разкриват заблудата на римокатолиците за Filioque, тяхното погрешно разбиране на Божията благодат, нетварната светлина и т. н.

  Днес още православната църква чества Св. Софроний Премъдри, патриарх Йерусалимски (560 – 638)  и Св. Софроний Врачански (1739 – 1813).

  Св. Софроний Врачански е роден през 1739 година  в Котел, с мирско име Стойко Владиславов, в семейството на заможен търговец на добитък.Сам описава живота си в книгата „Житие и страдания грешнаго Софрония“. Учител, станал свещеник, страдал от турците. Овдовял, приел монашество, брат на Къпинския манастир, Великотърновско, с име Софроний – възведен епископ Врачански.
  Преследван, отива в Румъния. През 1803 година Софроний Врачански заминава за Букурещ, където служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 година е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване след Руско-турската война. С дара на предвиждане, в 1812 година издал позив до сънародниците си да посрещнат руските войски радушно, защото чрез тяхното оръжие България може да се освободи от „турското варварско мъчителство“. Починал в Румъния през 1813 година.  Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 година от Българската православна църква.

  

  „Житие и страдание на грешния Софроний“ – смята се за първата автобиография на българин. С това съчинение Софроний окончателно скъсва със средновековната книжнина и поставя началото на съвременната българска литература. За пръв път е отпечатано от Георги Раковски в пет поредни броя на вестник „Дунавски лебед“ през 1862 г.
  Освен на „Житие и срадания грешнаго Софрония„, св. Софроний Врачански е автор на сборник с неделни и празнични проповеди, издаден в Римник (Румъния) през 1806 г. под заглавието „Кириакодромион сиреч Неделник“.
  Той съдържа тълкувателни проповеди върху неделните и празничните литургийни евангелски четива. Тълкуванията са правени по съответните проповеди на архиепископ Никифор Теотокис – образован грък на служба в Руската православна църква, който озаглавил труда си Кириакодромион.
  „Кириакодромион“ е известен и с името на автора си – Софроние. Това е първото печатно произведение на новобългарски език и единственото произведение на Софроний отпечатано приживе. Запазено негово издание се съхранява днес в Народната библиотека „Свв. Кирил и Методий“ в София.

  Източници: www.pravoslavieto.com и vseh-svjatih.blogspot.com

  

• Българи измислили символа @

  

  Един от най-популярните интернет символи – @, известен още като кльомба или маймунско А, може да се окаже, че е дело на българи.

  Символът е бил открит в илюстрования български превод на „Манасиевата хроника” от далечната 1345 г. На него попаднали от фондация „Николай Хайтов”, докато изследвали произведението.

  За произхода на кльомбата от години спорят различни държави, но находката в българския превод е най-старата, известна досега. „Манасиевата хроника” е преведена в тогавашната столица Търновград за цар Иван Александър. Цели седем века преди появата на интернет преводачите са използвали символа и са заменили с него първата буква в думата „амин”.

  В същото време думата „кльомба” се използва в българския език още преди ерата на цифровите технологии и е означавала грозно изписана буква.

   

  Източник:  БЛИЦ

• БЪЛГАРСКИ АДВОКАТИ

  ПОПУЛЯРНИ БЪЛГАРИ

  Продукт на Българо-Американска Асоциация

  [email protected]

  312-222-9353

  БЪЛГАРСКИ АДВОКАТИ

  (актуализация 9 март 2012)

   

  Адвокат (Организация)	Телефон	E-mail	Град,
  Цветелина Бойновска(Българо-Американска Асоциация)	312-222-9353	[email protected][email protected] www.LawForImmigrants.com	Чикаго
  София Знаймер	773 342- 2044	[email protected]	Чикаго
  Йордан Илиев	847-299-7181	[email protected]	Чикаго
  Елена Коста	847-749-7704	[email protected]	Чикаго
  Иво Чернев	312-669-4441	[email protected]	Чикаго
  Емилия Каназирева	773-598-9076	[email protected]	Чикаго
  Пламен Маринов	847-991-4188		Чикаго
  Яна Трифонова	877-577-4010	[email protected]	Калифорния иЧикаго
  Борис Аврамски	702-522-1808		Лас Вегас
  Кристина Крилчев	702 430-4529		Лас Вегас
  Nettie Lasko(Immigrant Assistance Program CoordinatorIllinois Attorney General’s Office)	312-814-2831		Чикаго

   

  Очаквайте:

  ЗА ШЕСТНАДЕСЕТИ ПОРЕДЕН ПЪТ

  ФЕСТИВАЛ „БЪЛГАРСКИ ДНИ В ЧИКАГО – ПРОЛЕТ 2012”

  ОТКРИТА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

  неделя, 29 април 2012, от 11:10 часа

  Отговори на Вашите правни въпроси – Модератор адвокат Цветелина Бойновска.

  Дискусии и безплатни консултации.

• Все още не е късно!

  Най-голямото богатство на една държава не са нито нейните полезни изкопаеми, нито климатът, а хората, които я обитават.

  В условия на глобална икономика, инвестициите се стичат преди всичко към страните с положителен прираст на населението. Единствено увеличаването на броя на гражданите – потребители може да осигури икономически растеж. “Застаряващите” западноевропейски държави, следят много внимателно човешкия икономически фактор. Освен специфична вътрешнополитическа социална политика за подсилване на раждаемостта, те поддържат тясна връзка с тези части от населението, които по различни причини са пръснати по света. Гражданските права на живеещите извън националните територии са абсолютно идентични на сънародниците им, останали в Родината. Страна като Франция например, с 3% граждани, живеещи извън нея, предоставя на своята Диаспора 12 сенаторски и 11 депутатски места. По този начин “старата демокрация” в едно и също време “печели” французите, пребиваващи “навън”, и чрез тях разпространява културното си и икономическо влияние в чужбина.

  В сравнение, България, която с 25% население, живееащо извън страната, не осигурява никаква политическа представителност на българите, живеещи в чужбина. Още по-лошо, нейната вече остаряла конституция в противоречие с Лисабонския договор, дискриминира Диаспората, като я лишава от избирателни права. В същото време, икономическата криза в България се задълбочава. Цените на топлинната и електрическа енергия, хранителните стоки и безработицата растат. Прирастът на населението е отрицателен. Раждаемостта – скромна, а смъртността – обезпокояваща. Емигрантската вълна не спира. Междувременно, въпреки мъмренето от Брюксел, законодателната и изпълнителната власт дават признаци на аматьоризъм, незнание и безпомощност. Опозицията се разкъсва в кланови борби. Безкрайната каскада от скандали: шистовия газ, лекарствата, здравната система, бонусите, образованието, правораздаването потвърждават жизненонеобходимата политическа промяна.

  Стотиците хиляди българи зад граница са един ценен и неизползван ресурс. Те могат да допринесат не за “формалната”, а за реалната евроитеграция на България. Пълноценното зачитане на техните права може да покаже “пътя за връщане”.

  Нищо обаче не може до се промени и подобри с настоящия избирателен закон.

  Защо?

  Защото промяната трябва да бъде разбрана и подкрепена от обществото. А най-пряката връзка между печелившите идеи и обществото е трибуната на Парламента. На тази трибуна трябва да се появат нови лица, с биографии, доказали своята реализация в развитите западни демокрации.

  За тази жизненоважна промяна, за обединение на българите от чужбина и тези, останали в Родината, чрез нов избирателен закон, бе създадено Сдружение “ДА”.

   

  Божидар Чеков,                                                                         София, 9 март 2012 г.
  

  Председател на Сдружение “ДА” – Демократична Алтернатива

   

  Източник:  Оtvorenopismo.com

• Доган просто плаче за Гинес

  Има ли раздел за политически гьонсурат в Книгата на Гинес? Ако няма, трябва да бъде създаден специално за един български състезател.

  Ахмед Доган може да атакува няколко категории. Той вероятно е най-мълчащият водач на партия в света. Пред медиите Доган проговаря има-няма веднъж годишно. А като отвори уста, от нея излизат не бисери, а стъписващи с наглостта си разсъждения. Като в онази печално популярна реч за обръчите от фирми, с които всяка партия обраствала. Или признанието му, че лично той разпределял „порциите“ в държавата, направено със забележителен словесен „финес“: „Много фино ви будалкат с разни дарения, лични фирми… Всъщност в цял свят – като започнете от Америка и до Япония – всяка партия си има, така да се каже, обръч от фирми. Ако мислите, че моите възможности са по-малки от тези на един банкер, значи нямате реална представа за възможностите на един политик. През последните 15 години сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са или с мое съдействие, или най-малко с моя усмивка.“

  Сега, покрай гюрултията с бонусите, шефът на ДПС пак проговори. И то само защото Бойко Борисов му хвърли ръкавицата. Премиерът прикани философа Доган да върне онези 1.5 милиона лева, които прибра като консултант по хидро-въпроси. За хората, които са забравили случая – Ахмед Доган, който бил член на Българското водно дружество и хидротемите много го увличали, решил да превърне хобито си във високодоходен бизнес и се цанил за консултант на едно частно дружество за каскадите „Цанков камък“, „Горна Арда“ и др. Частното дружество му възложило анализ, за който му определило хонорар, мощен като водите на Ниагара – 3 милиона лева. А безценният консултант превъзложил писането на разработката на малък експертен екип, чийто труд бил оценен на 50 000 лв. В задачата се пита каква роля е изиграл Доган – на хидроексперт, на комисионер, на тарикат, който трябва да оправдае по някакъв начин своя лишен от лишения начин на живот, или нещо друго. И дали трудът му щеше да е толкова високо оценен, ако по същото време не беше мандатоносител на правителството, а собствениците на частната фирма не бяха сред солидните спонсори на ДПС и сред редовно печелещите обществени поръчки от държавата.

  Точно по повод 7-цифрения хонорар и споровете при кое правителство какви милиони са раздавани на политически кабинети и на висши чиновници хидролюбителят оня ден се почувства длъжен да заяви: „Аз не съм бил министър и не съм вземал бонус, хонорарът не е бонус.“ Явно Сокола смята, че с това изчерпва отговора на въпроса „А морално ли е?“

  „Ние не казваме, че предишното правителството не е давало бонуси, но от това не е правило политика. В последния мандат бюджетните излишъци бяха космически, но това не бяха бонуси. Сега ситуацията е друга и раздаването на бонуси има съвсем друг ефект. Преди, ако проблемът е бил защо бонусите не са били достатъчно високи, сега е защо изобщо ги има“, коментира още Доган. Покрай бонусиадата с присъщата си проницателност Доган предупреди, че „в условията на бедност, на криза всеки проблем може да се превърне в гръмоотвод с оглед търсене на виновници, нови дяволи, сатанизиране“. Освен това имало 47 закона, които правят формите на материални поощрения напълно легални, а и бонусите в България си били практика от 1950 г., сиреч дори отпреди Априлския пленум на БКП.

  С тези си изказвания Доган само подсети, че заради прословутия му хонорар започна разследване за пране на пари. По случая обаче прокуратурата мълчи. Мълчи и НАП, която трябваше да изясни има ли несъответствие между декларираните доходи и притежанията на Ахмед Доган. Защото лидерът на ДПС разбира не само от пари, води и геометрия, но и от туризъм и архитектура. При откриването на известния спа хотел „Орфей“ в Девин той се похвали, че лично е начертал схемата на 17-метровата арка, украсяваща външния басейн на петзвездния комплекс. „Арката съчетава символа на спа центровете и някои орфически елементи“, разясни експертно Доган. Според друго негово изказване той е инвеститор във въпросния обект: „Неслучайно съм инвестирал в Девин, не само за топлата вода да си топя краката там, да се правя на интересен. От Лондон до Урал Баташкото плато е едно от най-дебелите в озоново отношение. Знаете ли каква реклама може да се направи там за здравен туризъм и т.н.?!“ Паралелно от това Доган демонстрира и висок стандарт на живот – яхти, сараи, охрана…

  Горните цитати са от броящите се на пръсти публични показвания на политика с фамилия на хищна птица. Но освен че е най-мълчаливият партиен вожд, той със сигурност е и най-отсъстващият от Народното събрание народен представител. Как този депутат представя избирателите си, като не ходи на работа в ковачницата на закони, където са го пратили, и Аллах навярно се чуди. А избирателите недоумяват как си плаща сметките, като отсъства от парламента и не ходи по комисии, поради което не би трябвало да получава заплата.

  Така че Доган може да претендира за рекорд в много отношения – по брой неизвинени отсъствия от работа, с космическия си хонорар, със златното си мълчание. Или като ненадминат гьон сурат!

   

  Юлиана Бончева,

  в. „Сега“
  

• 62-годишният Жоржян Банов помага на сираци: От заклет атеист станах върл християнин

  

  Музикантът Жоржян Банов идва в България. Един от основателите на някогашната прочута рок група „Сребърните гривни“ се връща не заради музиката, а заради уникален литературен проект. Нашенецът, който от десетилетия живее в САЩ, е финансирал издаването на старогръцко-българска версия на Новия завет и речник към него.

  Филолози и богослови са направили дословен превод на Новия завет, в който всяка дума или израз на български са разположени директно под оригиналния гръцки текст. Смята се, че това се прави за първи път на световния литературен пазар.

  Как се решихте да инвестирате средства в този проект?

  – Хората често ме питат какво може да накара един рокаджия да инвестира финанси и енергия в подобен нетрадиционен проект. Ами много е просто – вярата, че ние като публични личности трябва да помагаме за духовността на нашия народ. Нещо, за което все по-рядко се говори. Само така човек може да почувства, че участва във възстановяването на частичка от истинското национално самосъзнание. А то винаги се е основавало на християнството.

  Запалените рокаджии познават много добре 62-годишния днес мъж, който по време на соца избяга зад Желязната завеса. С музика започва да се занимава от най-ранна детска възраст, когато по желание на майка си започва уроци по цигулка. Комбинацията от вроден музикален талант и усърдие в свиренето скоро дават резултат и на 10-годишна възраст редица музикални критици вещаят на малкия Жоржян светло бъдеще в класическата музика. Още като дете майка му, усетила таланта на сина си, го праща на уроци по цигулка. Когато е на 10, не един музикален критик вещае на малкия светло бъдеще в класиката. А самият той казва за този период от живота си, че „съвършенството си имаше цена – вместо младежки лагери и футбол в неделя сутрин, репетирах и репетирах непрестанно„.

  На 15 г. Жоржян за пръв път се среща с рокендрола и това е фатално

  За това е „виновен” дядо му, който му настройва радиото на къси вълни и двамата заедно го слушат нощем. Там той чува песен на “Бийтълс”. Малко след това тийнейджърът и най-добрият му приятел, Трошан Владовски, който също вече от десетилетия живее в Щатите, решават, че ще основат група. Така през 1964-та се ражда една от първите български рок банди – „Сребърните гривни„. Жоржян става барабанист, въпреки че няма какъвто и да е опит с ударните инструменти. През следващите няколко години „Сребърните гривни“ подлудяват сърцата и сетивата на хиляди млади българи. Но успехът им не трае дълго.

  В началото на 70-те цензурата решава, че членовете на групата насаждат „опасни империалистически идеи“

  в умовете на феновете и забранява на „Сребърните гривни“ да излизат пред публика. Това е тежък удар за Жоржян, който твърдо решава, че ще избяга в чужбина. Така през 1972 г. се озовава в Щатите, където бързо намира работа. След време се отправя към Калифорния с мечта за музикална кариера в Холивуд. По пътя обаче се случва нещо, което променя посоката на живота му завинаги – освен че среща любовта на живота си – Уини, Жоржян от заклет атеист става християнин. По тази причина вместо в търсене на музикална кариера той решава да вложи цялата си енергия и талант в подкрепа на хора, изпаднали в крайна нужда.

  Така заедно със съпругата си Уини основават организацията Global Celebration, която осъществява различни хуманитарни проекти в нуждаещи се страни по целия свят, вариращи от изграждане на кладенци за питейна вода в Мозамбик до грижата за децата в три сиропиталища в Никарагуа. Измежду мащабните проекти на организацията е и този за подпомагане на развитието на духовността на българската нация, в рамките на който през последните 10 години се финансират различни издания на Библията и други богословски изследователски материали.

   

  Станислава Гаврилова,

  БЛИЦ

• Масларова се оплака, че ядем по 30 гр. сиренце на ден

  

  Социална политика значи стандарт на живот. Преди 100 години сме живяли по-добре, защото сме консумирали близо 10 пъти повече сирене, сега ядем по 30 грама сиренце на ден. Като знаем, че някои ядат по повече, значи други въобще не ядат.

  Това заяви депутатът от Коалиция за България и бивш социален министър Емилия Масларова по време на парламентарния контрол, цитирана от Дарик радио. Тя попита сегашния министър Тотю Младенов какви ще са бързите мерки, които ще предприеме ведомството за най-рисковите групи в обществото в резултат на повишените цени на горивата.

  „Скоро четох, че ние трябва да отидем в петия свят, но понеже нямало такъв, добре стоим в четвъртия, защото една четвърт от домакинствата са на дъното, а една втора едва кърпят положението с около 135 евро на човек месечно. Публична тайна е, че цените в България на основни хранителни стоки са по-високи, отколкото в Германия и Франция“, каза Масларова.

  Тя допълни, че за сравнение минималната работна заплата в България е на дъното в ЕС, а в Германия, Франция и Великобритания е 1000 и малко над 1000 евро, тоест шест до седем пъти повече.

  Тотю Младенов обаче бе категоричен, че няма да се занимава с популизъм и цитира доклад на Световната банка от 21 февруари т.г. за влиянието на кризата върху домакинствата у нас.
  „България успя да намали най-тежките последствия от кризата върху жизнения стандарт на хората, благодарение на адекватната си социална политика. Кризата не е променила съществено профила на бедността“, заяви министърът на труда, цитирайки доклада.

  Бившият социален министър Емилия Масларова е подсъдима за източване на близо 11 милиона лева от ремонта на Социалния дом в Стара Загора.

   

  Източник:  Dir.bg

• Bulgarian officials return bonuses worth $400,000

  * PM hopes to raise pay of govt officials instead

  * Says own measure was populist

  SOFIA, March 8 (Reuters) – Senior Bulgarian government
  officials have returned bonuses worth more than 600,000 levs
  ($402,500) after a public outcry and the threat of dismissal.

  Prime Minister Boiko Borisov last month promised to sack any
  senior official who took bonuses during the country’s economic
  downturn unless they returned them or donated them to charity.

  His order applied to ministers, their deputies, heads of
  political cabinets and regional governors.

  Only one official at the environment ministry declined to
  return his bonus and was dismissed.

  The bonuses had caused real anger in a country which has the
  lowest gross domestic product per capita of any European Union
  member state and where the average salary is just 700 levs
  ($470) per month.

  On Thursday, Borisov said he was glad his threat had been
  taken seriously. But he appeared to criticise his original
  decision, saying he had pandered to populist sentiment.

   

  Source:  Chicagotribune.com
  

• ‘Made in Bulgaria’ Bestows Annual Golden Martenitsa Awards

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  The Bulgarian Union „Made in Bulgaria“ bestowed Wednesday evening the annual „Golden Martenitsa“ awards.

  The ceremony was held for the 18th year and gathered at the National Palace of Culture in downtown Sofia leading Bulgarian businesses and institutions.

  The award for Economic Cooperation for 2011 was given to Litex Motors for the building and the launch of a factory near the northern city of Lovech for the manufacturing of Great Wall automobiles in partnership with the Chinese carmaker Great Wall Motors.

  „Albena Invest“ grabbed the title „Bulgarian Enterprise of 2011“ for achieving high standards in tourist services. „First Investment Bank“ was awarded the title „Financial Institution of 2011“ for its favorable loan granting policy for the small and medium business in the country.

  The „Golden Martenitsa“ for media reporting was given to business journalist Mario Gavrilov from the State Bulgarian National Television, BNT, for his contribution for informing about the problems and the achievements of Bulgarian companies.

  The awards were bestowed by the Minister of Economy and Energy, Traicho Traikov, in the presence of Prime Minister, Boyko Borisov. Traikov said he felt honored to give the awards for the third time now in his capacity of Minister because such people and companies were the engines of Bulgaria’s economy, leading to a 1.7% growth for 2011 with an increased industrial production and exports.

  „I am convinced that despite the fact there cannot not be protectionism for local manufacturing in the EU, there is a way to combine patriotic and market choice when we make purchases,“ Traikov said, citing a poll showing that in over 30% of the cases, Bulgarian-made goods were preferred when the consumer decides what to buy.

  He wished everyone health and endurance as it is the Bulgarian tradition when giving martenistas, stressing that to turn them golden depends on everyone’s effort and talent.

   

  Source:  Novinite.com
  

• Инициативна група „България и европейската памет“ иска пълно разкриване тайните на ДС

  Отворено писмо до президента Росен Плевнелиев за ясно отношение към държавните архиви и най-вече към тайните по същество архиви на бившата ДС, депозираха представители на инициативната група „България и европейската памет“. Посланието е подписано от над 300 наши сънародници от различни страни по света. Недоумение буди обаче фактът, че подписи под писмото са положили едновременно жертви на режима и негови бивши служители.

   

  Кредитни милионери, владици, дипломати, президенти, собственици на медии и тем подобни агенти на тайната власт са само следствие на нерешения своевременно проблем с обезвреждането на скритата власт.

  Отворено писмо до президента на България Росен Плевнелиев за ясно отношение към държавните архиви и най-вече към тайните по същество архиви на бившите секретни служби, към които принадлежи и Държавна сигурност като част от властта,  депозираха делегирани координатори на инициативната група „България и европейската памет“. Впечатляващ е фактът, че посланието е подписано от над 300 наши сънародници от всички страни, в които има български емигранти.

  Недоумение буди обаче фактът, че подписи под писмото са положили едновременно жертви на режима и негови бивши служители – едни до други застават хора като Петър Бояджиев, Фреди Фосколо, но и Серафим Костадинов Стойков, дългогодишен началник на архива на Държавна сигурност; Епископ Дометиан и съпругата на Едуар Генов и пр., и пр.

  „У нас едва сега е започнало осъзнаването до каква степен живота на българите е бил и все още остава зависим от факта, че не е било намерено адекватно решение на този проблем. Защото тук става въпрос за власт и то скрита власт. Всички скандали извеждани на преден план като: кредитни милионери, владици, дипломати, президенти, собственици на медии и тем подобни агенти на тайната власт, както и онези касаещи  жертвите и престъпленията на тази власт са само следствие на нерешения своевременно проблем с обезвреждането на окултната власт. Ако тази реалност не се признае и осъзнае, то това е равно да се търси лек без диагноза или с погрешна такава.

  Макар и не своевременно решен, проблемът с архивираната памет на комунистическия режим остава на дневен ред. Решението му минава през драстичното осъвременяване на закона за архивите на ДС, което предполага и окончателното скъсване с партизанската употреба на тази тематика, шарила се през последните 22 години сред масово компрометиралата се пред българите политическа класа“, пишат авторите на обръщението.

  „За щастие, Господин Президент, Вие и управляващата в момента политическа сила нямате нито авторско участие, нито пряка отговорност в изпълняването на настоящата правна уредба. С изтичането на мандата на назначената от предходното правителство Комисия Ви се предоставя възможността да поемете своята отговорност, както пред българите, така и пред Европейските и Атлантическите наши съюзници. Това в никакъв случай не е маловажен въпрос. Пред гражданите и партньорите ни тук е поставена на карта искреността на днес управляващите. Сaмодоволната равносметка относно опита и резултатите от нейната дейност която КРДОПБГДСРСБНА – или инак наречена „Комисия по досиетата“ – представи тържествено пред обществеността ни задължава да изложим пред Вас някои констатации и предложения“, продължават авторите.

   „Всекиму е известно, че законът „за досиетата“,  приет по спешност в навечерието на присъединяването на България към Европейския съюз, е гласуван от мнозинство под опекунството на БСП, партия, която сама признава себе си за наследник на Българската комунистическа партия. При обстоятелството, че тази политическа формация не само не е проявила и признак на покаяние за извършеното от предците и, но остава и до днес един от главните фактори в гореспоменатата тайна власт – тя, като не разграничила се от престъпленията на комунистическия режим, не е имала никакво право да се разполага в ролята на арбитър при разкриването на истината за миналото. Тук проличава сериозен и уникален по естеството си конфликт на интереси, непознат при останалите европейски страни от бившия социалистически лагер. По-важното обаче е, че законът от декември 2006 г. е половинчат и се оказа неспособен да предизвика нужния обществен катарзис. Той нито попречи на обявените за агенти на Държавна сигурност да си разпределят по най-вреден и непрозрачен начин  бившата държавна собственост; нито им попречи да контролират медийното пространство, дипломацията, висшите правораздавателни органи, висшия клир и всякакви други обществени инстанции. Опасяваме се също, че ако бъдат осветлени като агенти по този закон, това няма да се отрази върху благосъстоянието на кредитните милионери. Позовавайки се близо до народната мъдрост, бихме казали: „Хем агнетата спокойни, хем вълците ги пасат!”

  Освен това не можем да отминем факта, че от времето, когато е приет закона до наши дни са постъпили от страна на Съюзните инстанции ясни препоръки относно подхода към Европейската памет“, напомнят инициаторите.

  Те дават и следните предложения:

  1. Нека в рамките на действащия закон Комисията продължи работата си за разкриване на принадлежност към бившите служби, до изчерпването на предмета на нейните разследвания, но редом или само като звено на инстанция – да я наречем „Институт за национална памет” с широки правомощия в областта на изследването, осмислянето и тълкуването на комунистическото ни минало, на която да бъде предоставена и възпитателна роля, в общественото пространство (музеи, изложби, конференции, учебници …).  „Музеят на социалистическото изкуство“ няма да ни измие срама, докато килиите на „Московска 5“ чакат да бъдат превърнати в „Музей на комунистическия терор“.

  2. Подобни решения се налагат и поради това, че покрай изкуствените ограничения, поставени от закона, които само обременяват и забавят осветляването на истината, има и съществен пропуск. От значение не е само обявяването на принадлежност към службите, но и обявяването на обречените на забвeние имена на починалите Праведници, опълчили се на комунистическия режим и спасили честта на България. Уверяваме Ви, че  прашните страници на агентурния архив  крият съдбите на не малко Българи, отстояли общочовешките ценности, върху които Европа днес доизгражда своя дом. Разказът за подвизите на тези жертви  е както  национален, така и общоевропейски исторически капитал на паметта, с който България би си заслужено възвърнала достоен лика пред света.

  3. Изтичането на мандата на т. н. Комисия по досиетата спешно поставя въпроса за определянето на нейния състав. Предишният подход, основан на политическо разпределение от страна на бившата тройна коалиция, днес е  най-малко неадекватен. Стопанисването на националната памет не може да остава само предмет на партийни решения. Имайки предвид Съюзните препоръки и опита, оказал положителни резултати в повечето бивши комунистически държави, смятаме за целесъобразно назначенията в деветчленната Комисия да бъдат по една трета предоставени респективно на: Парламента, Президента и представители на Гражданското общество. Това ще размрази и приемането на българката Комисия в „Платформата за европейска памет.”

  „Господин Президент, вярваме, че сте преценили актуалността и важността, както във вътрешен, така и във външен план, на посочените проблеми и предизвикателства. Не се съмняваме, че в кадъра на Вашите правомощия,  но и на Вашия държавен и личен авторитет, ще вземете позиция и изкажете становище по наболелите въпроси, като например свикате консултации, с които намерите за добре да има представители на гражданското общество, и на компетентните в архивните дела и историографията институции и експерти“, заключават авторите.

  Източник:   Фрог нюз

   

  Бел.ред.:  Заглавието е на Еврочикаго

• Корупцията остава сериозен проблем в полицията, митниците и съдебната власт в България

  Корупцията остава проблем в полицията, митниците и съдебната система на България. Това се посочва в годишния доклад на американския Държавен департамент за стратегията за борба с трафика на наркотици и с прането на пари и други финансови престъпления.

  Въпреки реформите, съдебната система постоянно е оценявана ниско в допитванията до общественото мнение. Сложните юридически процедури и вратичките в закона водят до прекомерни закъснения, които правят трудно ефективното водене на знакови дела, свързани с организираната престъпност и корупцията, посочва документът.

  Често, когато чиновник е уличен в корупция, той или е преназначен, или е подложен на натиск да напусне, вместо да бъде уволнен или съден, се казва още в частта на доклада за България.

  И препоръките на Държавния департамент към България са, че правителството трябва да засили законите за конфискация на имущество и борба с корупцията. Нужни са допълнителни реформи в полицията и съдебната власт. Работата на митническата агенция се нуждае от допълнително подобрение, за да може усилията срещу наркотиците да останат приоритет.

  Похвални резултати в борбата с наркотрафика

  Правителството продължава да постига резултати в борбата с наркотрафика, отбелязва Държавният департамент, а законодателството активно допринася за международните разследвания.

  Географското положение на Балканите ни поставя на кръстопътя за доставки на хероин и това прави страната уязвима на международни организации за трафик на наркотици, внасящи дрога в ЕС.

  Пристанищата ни продължават да са „експлоатирани“ от наркотрафиканти, които внасят кокаин от Южна Америка и хероин от Турция и Иран за Европа. А организираните престъпни групи у нас са добре финансирани и загнездени в обществото.

  МВР се е отчело за януари-ноември със заловени 129 килограма хероин. Смята се, че операцията от 21 октомври, при която бяха иззети над 5 хиляди стръка канабис, е една от най-мащабните подобни операции в Европа. Държавният департамент държи да отбележи специално подкрепата на ГДБОП за разследване, довело до залавяне на 460 килограма кокаин във Франция и 290 в Гърция. България е въвела „един от най-добрите контролни механизми в Европа“ за бързо засичане на така наречените „дизайнерски наркотици“.

  Като напредък в борбата с трафика на дрога се посочва решението на парламента от юни да се делегира на правителството властта да променя списъка на контролираните субстанции. Това повишава значително способността на правителството да се бори ефективно с нарастващото присъствие на дизайнерска дрога. През 2011 г. в списъка правителството добави 40 субстанции, припомня документът.

  Като положителен напредък е изтъкнат и специализираният съд, в който се гледат дела, свързани с организираната престъпност, в това число и наркотиците.

  Държавният департамент изразява надежда, че тази институция ще се превърне в ефективно средство за преодоляване на административните проблеми, които възпрепятстват преследването и наказването на видни наркотрафиканти.

  Похвала и за успешните операции за разбиване на нарколаборатории

  При акциите са конфискувани големи количества наркотици. От януари до ноември властите са затворили осем лаборатории за синтетична дрога, две от тях – големи. На 21 октомври са конфискувани и 5600 растения канабис, което се смята за една от най-големите подобни операции в Европа.

  Усилията в България са помогнали за залавяне на дрога и извън страната, като например 450 килограма кокаин във Франция и 290 килограма в Гърция.

  Залавянето на хероин в България бележи леко покачване в сравнение с 2010 г., но този застой се дължи на редица фактори. Сред тях е фактът, че по-малко хероин се движи из Европа като резултат от по-слабите реколти в Афганистан, от ползването на алтернативни пътища и от икономическата криза.

  Значителни постижения се регистрират и в конфискуването на дрога. От януари до ноември са прибрани 129 килограма хероин, 4.6 килограма кокаин, 228 килограма амфетамини, 6506 таблетки екстази, 173 килограма марихуана, 1018 сушен канабис, 4903 килограма зелен канабис, обобщава докладът.

  През 2011 г. в страната е имало 31 центъра, работещи по програма за лечение на наркозависими и с капацитет за лечение на 5310 пациенти. Посочва се обаче, че в тези заведения няма обособени звена само за тийнейджъри, които са наркозависими. Наркозависимите в България са около 300 000.

   

  Източник:  Mediapool

• Московские Черемушки – на сцене Чикагского оперного театра

  Главное событие открывающегося 14 апреля 2012 года
  нового сезона Чикагского оперного театра (далее – ЧОТ) – постановка музыкальной комедии (оперетты) Дмитрия Шостаковича “Москва, Черемушки”.

  Сообщение о том, что самый трагический композитор
  современности (так его называли современники) Дмитрий Дмитриевич Шостакович сочиняет оперетту, быстро разнеслось по Москве. Многие приняли это за шутку – в
  то время Шостакович как раз закончил свою Одиннадцатую симфонию, и представить, что параллельно с ней он сочиняет оперетту, было почти невозможно. По-прежнему была запрещена его опера “Леди Макбет Мценского уезда”, не исполнялась Четвертая симфония… При этом на дворе стояла “оттепель”, и новые власти
  постарались дать сигнал композитору, что времена изменились, – 22 апреля 1958 года Шостаковича наградили Ленинской премией.

  Отношение к легкому жанру у Шостаковича всегда было хорошим. В интервью газете “Литература и жизнь” он прямо сказал, что всегда любил оперетту, а выступая по
  радио, назвал гениальными оперетты Кальмана и Оффенбаха.

  Интересна история создания “Москва, Черемушки”. Близкий друг композитора Исаак Гликман рассказывал, что Дмитрий Шостакович стал работать над опереттой
  “Москва, Черемушки” после настоятельных просьб главного дирижера Московского театра оперетты Григория Столярова. В 1934-35 годах композитор сотрудничал с
  ним при постановке “Катерины Измайловой” в Московском театре имени К.Станиславского
  и В.Немировича-Данченко. Авторы либретто “Москвы…” – популярные советские писатели-сатирики Владимир Масс и Михаил Червинский.

  Работа шла легко, хотя композитору не нравился сюжет, диалоги и сам замысел. В письме к Гликману 19 декабря 1958 года он назвал “Москва, Черемушки” произведением скучным и бездарным: “Я аккуратно посещаю репетиции моей оперетты. Горю со стыда. Если ты думаешь приехать на премьеру, то советую тебе раздумать. Не стоит терять время для того, чтобы полюбоваться на мой позор. Скучно, бездарно, глупо. Вот все, что я могу тебе сказать по секрету. Крепко жму руку”. Гликман пишет: “Дмитрий Дмитриевич не
  советовал приезжать на премьеру, но я был встревожен его авторским самобичеванием и не мог поверить, что он создал бездарное произведение, ибо, как говорил один крупный музыкант, Шостакович не может написать что-либо плохо, его колоссальный талант не позволяет ему это сделать. Я подумал о душевной сумятице, переживаемой Дмитрием Дмитриевичем, и отправился в Москву на
  последние репетиции и на премьеру. Мне казалось, что текст диалогов засорен жаргонной, т.н. “блатной” фразеологией. В некоторых местах это коробило слух, хотя стихи для вокальных номеров звучали убедительно и ярко, вся музыка радовала своим сверкающим юмором и лирической задушевностью, а большая вокально-танцевальная сюита просто обворожила меня своим блеском и остроумием. Главная ария Лидочки, построенная на мелодии светлой по колориту песни “Нас утро встречает прохладой”, мне тоже понравилась. Мой отзыв о репетиции приободрил Дмитрия Дмитриевича, и на его лице появлялась улыбка, когда звучали хлесткие
  куплеты управхоза или когда залихватски исполнялась полька в сцене новоселья – с длинной нотой на слове “Го-о-рько!” Глядя на несколько повеселевшего Дмитрия Дмитриевича, я понял, что приехал не зря. Премьера была высоко оценена московскими газетами, а публика более сдержанно встретила премьеру, т.е. успех был, но отнюдь не триумфальный. Дмитрий Дмитриевич дал банкет в ресторане “Прага” для всех участников спектакля. Я на нем присутствовал и наслышался много хвалебных речей по адресу Шостаковича, хотя сам он отнесся к ним индифферентно”.

  Премьера сочинения состоялась в Московском театре оперетты в 1958 году. В партии Лидочки блистала молодая Татьяна Шмыга. Артист, режиссер, один из создателей Московского театра оперетты Григорий Ярон вспоминал: ”Труппа с первого дня полюбила музыку Шостаковича. Настоящий фурор она вызвала внутри театра, когда актеры услышали ее в исполнении оркестра. Музыка улыбалась, хохотала, танцевала, издевалась, шалила, а иногда чуть-чуть грустила… Шостакович сидел в четвертом ряду, через два кресла от меня, и я видел по его лицу, как он внутренне сам “играл” все роли, “пел” все партии, “танцевал” все танцы. В антрактах, когда в зрительный зал давали свет и публика аплодировала ему, он подымался с кресла и конфузливо (как всегда) кланялся…”.

  Через два года после премьеры оперетты на киностудии “Ленфильм” режиссером Гербертом Раппопортом был поставлен
  одноименный фильм, в котором комедийный образ управхоза Барабашкина создал Евгений Леонов. В картине снимались также Геннадий Бортников, Василий Меркурьев, Сергей Филиппов.

  В своем бессмертном романе “Мастер и Маргарита” Михаил Булгаков устами Воланда сказал: “Человечество любит деньги, из чего бы те ни были сделаны, из кожи ли, из бумаги ли, из бронзы или из золота. Ну, легкомысленны… ну, что ж… и милосердие иногда стучится в их сердца… обыкновенные люди…  в общем, напоминают прежних… квартирный вопрос только испортил их”. “Квартирный
  вопрос” – в центре сюжета оперетты Шостаковича. Все очень просто: некий влиятельный чиновник Дребеднев с помощью управхоза Барабашкина хочет вселиться без очереди в новую квартиру, оставив без жилья молодого специалиста Лидочку, а также молодоженов Бориса и Люсю. Однако коварным планам “плохишей” не суждено сбыться – справедливость торжествует. Молодые вселяются в новую квартиру, их поздравляют соседи, а “злодеи” наказаны: чиновник понижен до управхоза, управхоз – до дворника. В финальной сцене Барабашкин (с метлой в руке?) поет куплеты “Я, вы правы, безвозвратно погорел средь бела дня”, новоселы ликуют, радостно звучит хор: “И все мечты сбываются у тех, кто здесь живет”. Занавес.

  Понятно, что подобный сюжет не мог вызвать никакого энтузиазма у Шостаковича. Серьезно исполнять ЭТО просто невозможно. Но
  жанр сочинения определен, как музыкальная комедия, а это сразу расширяет рамки возможного. Действие комедии построено в жанре клипов: большое количество персонажей, быстрая смена мизансцен, динамичное развитие сюжета. И музыка под стать действию: быстрая, живая, сатирически-пародийная. В ней можно найти цитаты из Чайковского, Мусоргского, песен
  “Ойра”, “Бывали дни веселые”, “Цыпленок”, “Песня о встречном”, русских народных песен ”Во саду ли, в огороде”, “Светит месяц”, “Ах вы, сени мои, сени”, песен времен НЭПа. Мы слышим вальс, польку, танго и даже пародийный рок-н-ролл – Шостакович “жонглирует” жанрами и стилями, создавая ни на что не похожее произведение… Вскоре после премьеры музыковед М.Сабинина написала: “Если попытаться коротко определить новое в музыкальной комедии “Москва, Черемушки”, то это, с одной стороны,
  усиление и расширение функций музыки, а с другой – восстановление юмора в его исконных правах… Стиль музыки всюду привлекает своей чистотой и отличным вкусом”.

  О пародийности музыки Шостаковича говорит и автор оркестровки, хорошо известный нам английский композитор, музыковед, консультант Чикагского симфонического оркестра Джерард Макберни: ”Это произведение насквозь пародийно, в нем обыгрывается музыка Мусоргского и Бородина, проскальзывают насмешливые аллюзии на “Спящую красавицу” и другие произведения Чайковского. Куча пародий на
  популярные советские песни. Самая знаменитая из них – “Подмосковные вечера”. Первые восемь нот этой песни стали позывными радио Москвы”.

   

  “Москва, Черемушки” так и осталось единственным, написанным в легком жанре сочинением Шостаковича. Оно вызвало громадный интерес за границей. 24 июля 1958 года гостивший в Москве федеральный канцлер Австрии фон Рааб сообщил, что венский театр ”Фолксопер” хочет поставить “Москва, Черемушки”, а директор и художественный руководитель Берлинского театра оперетты “Метрополь-театр” Ганс Питр специально приехал в Москву на премьеру спектакля. В США оперетта под названием “Песни о Москве” была впервые представлена в 1964 году и записана на DVD фирмой Decca. В России известна запись 1997 года, сделанная дирижером Геннадием Рождественским, Hague Residentie Orchestra и солистами Московского музыкального театра имени К.Станиславского и В.Немировича-Данченко. За последние годы оперетту поставили в театрах Великобритании, Германии, Франции, Австрии. Сегодня она идет в Московском музыкальном театре имени К.Станиславского и В.Немировича-Данченко в камерной оркестровке Джерарда Макберни. Руководитель постановки Александр Титель рассказывает: “Макберни сделал оркестровку для такого эстрадно-симфонического оркестра, который был в шестидесятые годы. Много духовых инструментов, два саксофона, гитара, много
  ударных, из которых некоторые – довольно экзотические. Многое из того, что Дмитрий Дмитриевич вуалировал и подавал намеком, Макберни вытащил. И вдруг стали слышны реплики духовых инструментов и все те моменты музыкальной пародии, которые Шостакович заложил, например, “Цыпленок жареный” или “Тебе любимая и легендарная, в боях познавшая радость побед…”. Они вытащены более явно, более остро”.

  Мы тоже услышим оперетту “Москва, Черемушки” в оркестровке Макберни. В этой же оркестровке оперетта была поставлена в прошлом сезоне в Лонг-Бич Опере – той самой опере, которой с 2003 года руководит Андреас Митишек. Напомню, что с 1 сентября 2012 года он становится новым генеральным директором ЧОТ, заменяя на этой должности Брайана Дики. В Лонг-Бич оперетта исполнялась на английском языке в переводе Дэвида Пунтни, а в Чикаго пойдет в новой английской
  адаптации Мег Мирошник.

  Действующие лица и исполнители:

  Бубенцов – Мэтт Болер, Маша – Эмили Фонс, Бабуров – Пол Шолтен, Лидочка – Сара Хитон, Корецкий – Пол Лароза, Сергей Глушков – Доминик Армстронг, Люся – Софи Горделадзе.

  Дирижер – Александр Платт.

  Режиссер – Майк Донахью.

  Художник – Аня Клепикова.

  Notabene! Оперетта “Москва, Черемушки” идет с 14 по 25 апреля 2012 года в помещении Harris Theater по адресу: 205 E. Randolph Drive, Chicago, IL 60601, справки и заказ абонементов по телефону 312-704-8414 или на сайте www.ChicagoOperaTheater.org. Для новых подписчиков Чикагский оперный театр предлагает скидку 50%.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. Дмитрий Шостакович

  Фото 2. Джерард Макберни

• И китайските селяни ни задминали по заплати

  България е страната с най-ниски възнаграждения в Европа, а минималната заплата у нас е по-ниска, отколкото в селските райони на Китай. Това шокиращо сравнение хвърли публично Робърт Кайло, старши икономически консултант на Международната организация на труда на международен дебат за доходите в София.

  „Социалният ви министър е бивш синдикалист, той милее за повишение на заплатите, но това не трябва да остава само на хартия„, каза той.

  „Не може да се оцелява с 96 евро минимално възнаграждение – това са 3,96 евро на ден„, отсече и Шарън Бъроу, генерален секретар на Международната конфедерация на профсъюзите.

  Изчислението й е направено преди няколко месеца, когато най-ниското възнаграждение у нас бе 240 лв. след приспадане на данъците и осигуровките. „Въпреки че властта отчита повишение, изоставате с 50% от страна като Полша„, каза тя.

  Бъроу прогнозира увеличение на българите без препитание до 19% до края на годината – около 12% безработни и 7% трайно обезкуражени.

  В следващите няколко години България щяла да се нуждае от 700 000 нови работни места, отделно се налагали специални мерки за младите, които тепърва щели да излизат на трудовия пазар.

   

  Източник:  БЛИЦ

• Ще се пенсионираме ли някога в Америка? – Част шеста

  Къде всъщност отиват парите ни от 401К и IRA?

   

  Здравейте приятели! Надявам се да сте изкарали страхотно националния празник на нашата родина, България. Тук искам да използвам възможността да поздравя всички сънародници, които имаха желанието и възможността да дойдат и да присъстват на тържеството, организирано в центъра на Чикаго от нашето консулство, но най-вече тези деца, които въпреки студеното и ветровито време зарадваха всички нас със страхотните народни танци, песни и стихотворения. Браво, български юнаци!

  Сега нека се върнем към темата за пенсионното осигуряване в Америка и нашето бъдеще тук. Миналата седмица получих въпросите Ви относно Traditional IRA и Roth IRA и се радвам, че много от вас не се притесняват да вдигнат телефона и конкретно да питат  това, което им е интересно и полезно. Продължавайте в същия дух!

  Днес ще разгадаем тайните на взаимните фондове (Mutual Funds) и какво е тяхното приложение.

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Всеки един пенсионен план извън Social Security е съставен от няколко вида инвестиционни инструменти – акции (Stocks); ценни книжа (Bonds); спестовни пазарни книжа (Money Markets) и много, много други. В крайна сметка, когато те стигнат до нас, те идват под формата на взаимни фондове (Мutual Funds). Всеки един от тези фондове си има предназначение и се използва в различен период от нашия план за пенсиониране.

  Проблемът идва от там, че повечето от нас не са запознати какво точно е „взаимен фонд“, страхуват се да използват тези високоефективни финансови инструменти и това ни коства много пари с течение на времето.

  КАКВО ВСЪЩНОСТ Е ВЗАИМЕН ФОНД?

  Взаимните фондове са „пакети“ от акции, бондове и спестовни инструменти, които са под строгия контрол на професионални експерти на стоковата борса и техните екипи от хора. Нашата роля е тази на инвеститори и хора, които влагат някаква част от парите си в тези фондове. Парите, събрани от инвеститори, отиват за развитието на дадените компании или държавни организации. След евентуалното развитие и печалби на тези институции или фирми, на нас се предоставят дивиденти или по-добра пазарна цена на дадените акции и бондове, и следователно продавайки или ликвидирайки ги, ние получаваме парите, които първоначално сме инвестирали, и евентуалните лихви и печалби на тях. Така един обикновен инвеститор – като повечето от нас – печели пари на стоковата борса, използвайки взаимни фондове.

  Истинската сила на този финансов инструмент е големият брой компании, които са включени в тези „пакети“ от акции и бондове, и това предпоставя по-голяма стабилност на инвестицията. Това е нещо важно за повечето от нас, след като тези пари ние „вадим от залъка си“, за да спестим за пенсиониране. Моят съвет е да се посъветвате с финансов експерт, разбира се може да се обръщате и към мен, преди да отворите какъвто и да е вид пенсионна сметка – било то 401К, Traditional IRA или Roth IRA – за да сте сигурни, че сте избрали правилните видове взаимни фондове, защото те варират в много разновидности.  Много често се случва, че хора с различни цели в инвестициите си, инвестират по абсолютно идентичен начин и не могат максимално да използват предимствата на тези инструменти, защото нямат достъп до човек, който би им помогнал да направят правилният избор в правилната ситуация, в която те се намират в даден момент на кариерата си и финансовият си живот.

  В следващия брой ще избера десет интересни читателски въпроси и съответно отговорите им, затова продължавайте да питате и може да видите въпросите си, публикувани следващият път. Разбира се, както винаги може да се обърнете към мен на 224-522-2413 и на моя личен имейл [email protected].

   

  Ангел Сапунджиев,

  в. „България Сега”
  

• Women and Global Development Forum

  FRIDAY, MARCH 16, 2012

  The University Club of Chicago
  76 East Monroe Street
  Chicago, IL 60603
  Business attire is required.

  11:45 a.m.  Registration
  12:00 p.m.  Lunch and discussion
  1:30 p.m.  Adjournment

  Members  $50
  Nonmembers  $60

   

  –––––––––––––––––––––––––––

  GIRLS’ EDUCATION: A HIGH RETURN  ON INVESTMENT

  IRINA BOKOVA, Director-General of the United Nations Educational, Scientific, and Cultural Organization (UNESCO)

  Education is a basic building block for every society and educating girls is an affordable and necessary investment with high returns. When girls are educated, livelihoods are improved, economic growth is increased, and civic responsibility is enhanced. In most societies, however, deep-seated inequalities between boys and girls results in unequal access to performance in education. Globally, about thirty-nine million girls are not enrolled in either primary or secondary education, while two thirds of the world’s 796 million illiterate adults are women. The United Nations Educational, Scientific, and Cultural Organization (UNESCO) is working to ensure equal access for girls to quality education in an effort to improve livelihoods worldwide. Join the Chicago Council on Global Affairs and Irina Bokova to learn about the importance and benefits of achieving worldwide access for girls in education.

   

  ––––––––––––––––––––––––

  HONORARY CHAIRS

  Patricia Blunt Koldyke, Honorary Life Director, The Chicago Council on Global Affairs

  Shirley Welsh Ryan, Chairman, Pathways Awareness Foundation

   

  COCHAIRS

  Lisa McClung, Managing Principal, Lismore International
  Katherine Pickus, Divisional Vice President, Global Citizenship and Policy, Abbott Laboratories; Vice President, Abbott Fund
  Michelle R. Seitz, Principal – Head of Investment Management, William Blair & Company
  Isabel Stewart, former Executive Director, Chicago Foundation for Women

   

   

  Learn more about the Women and Global Development
  and view the Fall 2011 Women and Global
  Development Quarterly news brief.

• <<
• 1
...
• 240
• 241
• 242
• 243
• 244
• 245
• 246
• 247
• 248
• 249
• 250
...
• 414
• >>