Всички авторски страници

Авторски

• Бонусиада

  Пак се карат за бонуси в парламента

   

  Председателят на ПГ на ГЕРБ Красимир Велчев попита депутата от БСП Меглена Плугчиева дали тя би нарекла и своите колеги от партията престъпници, защото са вземали бонуси в миналото.

  Красимир Велчев е председател на парламентарната група на ГЕРБ

  При поредния скандал, който избухна в петък в Народното събрание, по темата за заплати и бонуси на управляващи и управлявали политици, председателят на парламентарната група на ГЕРБ Красимир Велчев попита депутата от БСП Меглена Плугчиева дали би нарекла и своите колеги от партията престъпници.

  В същото време Корнелия Нинова, депутат от БСП, нарече вицепремиера и министър на вътрешните работи лъжец, който иска да й затвори устата, „тъй като съм е един най-ярките критици на ГЕРБ“.

  Велчев бе провокиран от изказване на Плугчиева преди дни, когато тя каза, че получаването на бонуси е престъпление.

  Велчев цитира данни, публикувани в „Труд“ (trud.bg).

  Седмина бивши зам.-министри от кабинета на Сергей Станишев са получили общо 1,1 млн. лв. от бордове, докато са били на власт, показа проверка на „Труд“.

  Повечето от тези представители на тройната коалиция днес са най-яростните критици на бонусите в министерствата. Преди ГЕРБ да забранят на членове на политически кабинети да вземат премии от бордове, хонорарите от държавните предприятия са превишавали значително доходите от заплата на управленците от тройната коалиция, се казва в публикацията на всекидневника.

  Соцдепутатката Корнелия Нинова, бивш зам.-министър на икономиката, е прибрала близо 150 хил. лв. от борда на „Булгартабак холдинг“, докато нейната партия бе на власт.

  Нейната съпартийка Анна Янева и дясна ръка на бившия икономически министър Румен Овчаров, е взела от тютюневата компания също толкова.

  Малко по-скромни допълнителни доходи е реализирал друг сегашен депутат от БСП – Димчо Михалевски, който бе заместник в регионалното министерство – близо 110 000 лв. Неговите възнаграждения са от фонда ФЛАГ и предприятието „Публични инвестиционни проекти“.

  Бившият зам.- транспортен министър Георги Петърнейчев, днес депутат от БСП, е получил около 117 000 лв. Той бе в управлението на „Холдинг БДЖ“.

  Кирил Ананиев, зам.-министър на финансите в три правителства (на Костов, Сакскобургготски и Станишев) и бивш финансов секретар на президента Първанов, за две години е получил около 300 000 лв. от бордове.

  Другият заместник във финансовото министерство от времето на Орешарски – Димитър Ивановски, е взел около 120 хил. лв.

  Същата сума над заплатата си е получил и още един бивш зам. финансов министър – Любомир Дацов. Сумите, взети само от тези седмина зам.-министри, се равняват на всички бонуси, изплатени за 2011 г. в Държавен фонд „Земеделие“ на 1543 служители.

  Председателят на ПГ на ГЕРБ запита дали тези, които са получили средствата сега ще ги дарят за благотворителност.

  „За да разкрием пълния обем на получените средства от управляващите, особено от тези заместник-министри по време на управлението на тройната коалиция, сме се обърнали към Сметната палата с искане за пълно разяснение.

  Велчев напомни, че през 2010 г. правителството и партия ГЕРБ спряха със закон получаването на допълнителни възнаграждения в бордовете и сега зам.- министри и членове на политически кабинети нямат право на такива пари.

  Корнелия Нинова се закани,

  че в близките дни срещу казаното от вицепремиера Цветанов тя ще представи документи, които ще изиска официално от „Булгартабак“.

  „И тогава ще докажа с документи, че вие лъжете. Аз знам защо го правите. Искате да ми затворите устатата. Искате да дискредитирате името ми пред обществото“, заяви Нинова.

  Корнелия Нинова се вбеси от думите на Цветанов, след като той заяви, че в МВР през 2011 г. не са давани нито един лев бонуси в отговор на депутата от БСП Димитър Горов.

  Цветанов каза, че „единствените пари, които за харчени, са 58 000 лв. за колективни и индивидуални награди, което означава, че е два пъти по-малко, от парите, които е получила госпожа Корнелия Нинова, взети от нея като член на борда на „Булгартабак“, факт, изнесен в петък в публикация на в. „Труд“.

   

  Уволниха шефа на Агенцията по вписванията Виолета Николова, дала си 48 хил. лв. бонуси

   

  Правосъдният министър определи като неморално и възмутително това, че Николова си е дала такъв бонус, но уточни, че размерът му не излиза от предвидения в закона

  Юлиан Митев е новият изпълнителен директор на Агенцията по вписванията(registryagency.bg).

  Досегашният шеф на агенцията Виолета Николова е освободена от поста.

  Николова беше отстранена заради това, че си е дала 48 хил. лв. като допълнително материално стимулиране за половин година, каза министърът на правосъдието Диана Ковачева. Бонусите са взети от юни до декември 2011 г.

  Ковачева добави, че втората причина за отстраняването на Николова е това, че резултатите от проверката на инспектората са сочили, че работата в Агенцията по вписванията е незадоволителна. Проверката е приключила в петък и според нея голям брой от задълженията на Николова са останали неизпълнени.

  Правосъдният министър определи като неморално и възмутително това, че Николова си е дала такъв бонус, но уточни, че размерът му не излиза от предвидения в закона.

  Дали може да й се търси наказателна отговорност обаче ще бъде ясно след като в края на март излезе одитният доклад за агенцията. Самата Николова е обяснила, че е в правото си да взима подобен бонус, каза министър Ковачева.

  Новият директор Юлиан Митев е юрист и досега е работил като експерт в администрацията на Висшия съдебен съвет.

  Той определи като „доста смущаващо“ случилото се в агенцията и добави, че първото нещо, което ще направи като директор е да определи ясни правила за бонусите.

  На 17 февруари, след скандал заради раздадени бонуси оставка подаде управителката на НЗОК Нели Нешева.

  В началото на месеца БНТ съобщи, Виолета Николова е получила за миналата година 72 хил. лева допълнително материално стимулиране, от тях 24 хил. – със заповед на бившия правосъден министър Маргарита Попова, а останалите 48 хил. – по собствена преценка.

  Николова отказа достъп до обществената информация с мотива, че това са „лични данни“. Такива данни, според нея са дори и общата сума на раздадените бонуси в агенцията.

  На 8 февруари БГНЕС съобщи, че Николова си е дала бонус от 7 хил. лв. през септември и още 4 хил. лв. през октомври 2011 г. Тогава от Министерството на правосъдието съобщиха, че в Агенцията по вписванията тече проверка за правилата, по които ръководството е отпускало средства за допълнително материално стимулиране за себе си и за своите служители.

  Зам.-министърът на правосъдието Деница Петкова коментира, че според подзаконовата база бонуси на ръководството на агенцията могат да бъдат давани само от министъра на правосъдието.

   

  Между 600 и 800 хил. бонуси в земеделското министерство

   

  Администрацията на Министерството на земеделието е раздала над 800 хиляди лева бонуси, а във фонд „Земеделие“ са раздадени над 1 млн. лева, каза депутатът от БСП Меглена Плугчиева, цитирана от БНР.

  Тя определи това като цинизъм.

  „В тези условия на тежка криза, на абсолютна бедност, на която се обрича населението ни, този цинизъм е абосолютно престъпен и недопустим. Още повече, че темата земеделие и провал на селскостопанската ни политика и деформации на аграрния сектор са ежедневие и нещо, с което се занимаваме в парламента“., посочи Плугчиева.

  Не 800 хил., а 600 хил. лева бонуси

  са раздадени за миналата година в системата на земеделското министерство, уточни министър Миослав Найденов.

  Според него допълнителните пари са взети не от ръководството, а от служители и то като премии за извънреден труд, като премиите не надвишават една работна заплата.
  „Това са бонуси, раздавани също от фонд работна заплата за извънредна работа. И в момента давме на хората, които работят извънредно за евакуирането на животните от наводнението. Има винаги при извънреден труд бонуси, които се раздават, защото това е начинът.

  В извънработно време, когато работи, ти трябва да го премираш. Нито аз, нито заместниците, нито някой от политическия кабинет е получавал., увери Мирослав Найденов, цитиран от радиото.

  „Един служител в Министерството на земеделието и храните

  не е получавал повече от 1 работна заплата бонус.

  Това е нищо в сравнение с някои данни, които се оповестиха. От ръководния състав на Министерството на земеделието и храните – нито аз, нито заместниците ми, никой не е получавал бонуси“, каза Найденов.

  Румен Порожанов отговори официално като директор на ДФ „Земеделие“ (ДФЗ) – има раздадени около 1 200 000 лв. бонуси в ДФЗ.

  „Порожанов отговори за начина, по който са раздавани тези бонуси. Информацията не е скрита, беше публикувана. Бонусите са раздадени за извънредна работа и са част от Фонд „Работна заплата“. ДФЗ си има ръководство и решенията за бонусите се вземат от ръководството на фонда, не от министъра“, посочи Найденов.

   

  Източник:  Vesti.bg

   

  Бел.ред:   Заглавието е на Еврочикаго.

   

• Ако имахме нужда от по-различна църква, щяхме да я имаме

  Вярващите в Господ българи са много по-малко от вярващите в Държавна сигурност

   

  Преди една година писах в “Сега”, че ако Господ е българин, вероятно ще се окаже, че е работил за Държавна сигурност. Беше шега, но сега се връщам към темата сериозно.

  Откакто църковният разкол затихна, Българската православна църква привлича съвсем слаб интерес в медиите, при това всякога провокиран от някакъв малък или по-голям скандал – било заради противоканоничните архонтски титли, раздавани не безкористно на изявени личности от стопанския ъндърграунд, било заради заклеймяването на Хари Потър, Ванга или Петър Дънов. От края на миналата година скандалите зачестиха и трайно поставиха висшия клир във фокуса на медиите. Първо пловдивският владика Николай смути своите пасоми с лошия си вкус, след като накара да облепят стенописите в църквата “Св. Марина” с тапети. После варненският владика Кирил постигна същото, като се похвали с някакъв глупав черен “Линкълн”. Последва непохватно поднесената позиция на синода по проблемите на асистираната бременност, породила съмнения относно компетенциите на старците по някои етико-биологични теми. Усилията на митрополит Гавриил да пооправи нещата не промениха това общо усещане.

  В средата на януари гръмна скандалът с досиетата на владиците, трепетно очакван от невъцърковената част от българското общество (а това е огромната му част), което по принцип обича да гледа сеир. Оказа се, че 11 от 15-те синодали са били, кой повече, кой по-малко, съпричастни към дейността на Държавна сигурност. Кой какво е правил, предстои да се разбере. Вероятно повечето секретни донесения ще се окажат рутинни или пък глупави, но сигурно ще излязат и разни пикантерии, които да ожълтят медийната среда. Резултатът от проверката по принцип не е изненадващ. Едва ли някой е хранил илюзии, че е било възможно църквата да съществува извън прегръдката на ДС.

  Големият брой на агентите също не е изненада, като се има предвид, че в църквата няма партийна организация и тайните служби остават единствен инструмент за кадрови и друг контрол. Оказа се, че патриархът не е бил агент, и това е голямо разочарование за онези, които в продължение на 20 години твърдяха, че е генерал или поне полковник.

  Какви последствия за църквата ще има от скандала с досиетата? Най-вероятно никакви или почти никакви. Апокалиптичните прогнози за някакъв нов разкол, провокиран от архивите на ДС, са силно преувеличени. Истински въцърковените хора, приемащи православието като философия на живота, вероятно ще преглътнат с душевен смут и омерзение, но и със смирение онова, което папките на ДС ще поднесат. Останалата публика ще следи развитието по темата с израз на лицемерна загриженост и фалшиво благочестие или пък със сеирджийско безразличие.

  Вероятно около Заговезни старците ще направят някакво общо обръщение и ще обяснят, че форсмажорните обстоятелства около съществуването на църквата при комунизма са наложили някакви компромиси, правени все пак за доброто на самата църква. Ще поискат прошка и ще я получат. Църквата си има утвърдени практики за това. Християнството отделя провинилия се от провинението. На съгрешилия се прощава, но не се прощава грехът.

  Църквата е мистично тяло, а не обществена организация. Тя е общност от вярващи със свой тайнствен и благодатен живот. Вярата във Възкресението, свещените тайнства и благодатните дарове я изпълват със съдържание, а не просто църковните служители, каквито са владиците. Затова тя е едновременно земна и небесна, видима и невидима.

  Тъй като християнството у нас е предимно битово, в масовото съзнание църквата се възприема по-скоро като някаква културно-просветна и отчасти патриотична организация, “кърмилница на българщината”, национална светиня, която трябва да бъде бранена. Това наложено през Възраждането и на практика съхранено разбиране е особено присъщо на търсещи публична изява интелектуалци, които не познават и не разбират църквата извън нейните ритуално-декоративни функции. За този тип български интелектуалци (а повечето са точно такива) църквата е паметник на културата, жива етнографска старина, а синодът е нещо като музей на мадам Тюсо, но с живи хора.

  Ако в българската култура от последните 150 години бъде потърсен образът на свещеника, най-лесно е да бъде открит като герой на иронично-снизходителни литературни и фолклорни текстове или като расофорен изразител на граждански и политически тежнения (Иларион Макариополски, Неофит Бозвели, Екзарх Йосиф, митрополит Климент). Политическите очаквания, свързани с църквата през Възраждането, са я повредили, а атеистичният режим след това е умножил повредите.

  Българското общество и православната църква отдавна живеят разделени, изключая някои ритуали на входа и на изхода на живота – кръщенета, венчавки, опела. Били са разделени преди 10 ноември, бяха разделени през двете десетилетия на т.нар. преход и явно ще продължат да бъдат разделени. Скандалът с владишките досиета нито ще увеличи, нито ще скъси дистанцията. Ако българското общество имаше нужда от друга църква, щеше да я има.

  Проблемът на атеизма не е в това, че хората не вярват в Бог, а че са способни да вярват във всичко – карти Таро, гледане на кафе, висшия разум от дупката в Царичина и други глупости, като например края на прехода.

  Повечето българи не са религиозни, но за сметка на това са суеверни. Премиерът например носи червен конец и на въпроса “Защо?” отговаря: “Много кълнат, помага” (в. “24 часа”, 23 януари). Народът не вярва в Бог, но вярва в Държавна сигурност. Вярвал е и продължава да вярва. Не се страхува от Господа, но от Държавна сигурност се страхува. Принадлежността към тайните служби днес може да изглежда като привидно компрометиращо житейско обстоятелство, но в миналото е било мярка за интелектуално признание, социална индулгенция. Вербовъчната беседа е тайнство, въвеждащо в лоното на властта. Да те поканят е чест, а да не те забележат – обида, както личи от вече цитираното интервю на Б. Борисов, който със свойствената си непринуденост разказва следното: “Димитър Иванов (последният шеф на VI управление на ДС) преди време ми призна: “Как те изпуснахме тебе навремето, всичко гледахме, но в пожарната никой не се е сетил да погледне”. Заклевам се, че той ми го е казвал.”

  Чрез Митьо Гестапото днес ДС признава една своя грешка и поднася извинения, които премиерът приема с видимо задоволство. В светлината на този диалог би трябвало да изглежда по-разбираемо и снизхождението, което синодалните старци ще поискат и ще получат. Между другото бивши ченгета разказват, че отклоняването на мераклии за сътрудничество в миналото е било по-голям проблем от тяхното вербуване.

  Не е известно да е правено сравнително изследване за общественото доверие в ДС и БПЦ, но според мен е абсолютно сигурно, че рейтингът на тайните служби ще се окаже много по-висок.

  Църквата и религията не са някакви отживелици, за каквито повечето хора у нас ги мислят. Няма и изгледи някога да станат отживелици. Ренесансово-просвещенската идея за човека като мярка за всички неща крие рискове и е поднасяла сериозни злополуки, защото човекът може да не е Леонардо да Винчи, а да се окаже примерно папа Александър VI или друг мащабен злодей. (Между другото си мисля, че ако братята Маргини, Галеви и други подобни братя бяха катехизирани, криминалността в страната би била по-малко. Същото си мисля и за някои полицаи, прокурори, съдии и министри.)

  Науката и религията са еднодушни, че отвъд всичко видимо има нещо невидимо. За религията това е някакъв космически авторитет, пред който човекът трябва да се смири. Според науката той първо трябва да бъде разконспириран. (Естествено, става дума за по-голям авторитет от ДС.) Във вселената има някакво вълшебство, има нещо все пак лично и личностно, наричано Йехова, Свети дух, Света Троица, бозон на Хигс (според терминологията на Европейската организация на ядрените физици), или Началника, както фамилиарно му казва българският премиер.

  Християнството и науката човъркат една и съща тайна – тайната на живота. Схващането, че са в някакво интелектуално противоборство, е старомодно и ретроградно. Докато науката произвежда купища умни и все пак безпомощни книги, религията крепи обществото в някаква относителна морална и културна цялост, която за удобство наричаме цивилизация. Християнството е фундамент на европейската цивилизация не заради внушителните катедрали и манастири, кръстоносните походи или други събития от миналото, а заради наложената от него културна цялост, отразена в етични норми, в календара (живеем в 2012 от Рождество Христово), празничната система (Възкресение и Коледа са общи европейски празници), моногамния брак и ред други незабележими на пръв поглед, но важни детайли от всекидневието, като консумацията на свинско или пиенето на вино.

  Самото знание е тип вяра. Всяка наука е някаква съвкупност от вярвания. Хората вярват, че две и две прави четири, докато не се появи някой, който да докаже, че това невинаги е точно така. Вярват на Нютон, докато не се появи Макс Планк. От гледна точка на обикновения, делничен човек няма особено значение дали земята е сфера, която се върти около Слънцето, или е закрепена върху слон, който е стъпил върху костенурка, която е стъпила върху друг слон, и т.н. Но религията му дава нещо много по-важно от достоверния и освободен от метафорични абстракции образ на света, който науката се опитва да предложи – дава му способността да гледа с учудване на света и живота. Животът е чудо и заслужава учудване. Християнството предлага на човека детското възприятие за света, което е по-човешко и по-човечно. Превръщането на яйцето в пиле е точно толкова загадъчно, колкото и превръщането на жабата в принцеса, след като е целуната от принца. Впрочем в приказките доктрината за грехопадението е ключ към повествованието също както и в Библията. Щастието виси на някаква тънка нишка, някакво парадоксално, но неумолимо условие. Пепеляшка закъснява с пет минути и каляската се превръща в тиква. Адам изяжда една ябълка и Господ му обръща гръб.

  Религията не е непременно резултат от мистично озарение. До нея може да се стигне и по чисто рационалните пътища, които само привидно отдалечават човека от вярата. Както впрочем се е случвало с много учени, особено физици, достигнали предела на познанието, а поради това и до раздвоение между църквата и лудницата. Църквата все пак е по-добрата лечебница за душата. Религията може и да не прави света по-разбираем, но го прави по-приемлив. Религията и църквата, а не поповете. Те, както много пъти се е случвало, може да се окажат съвсем посредствени и битови хора.

  Такива, посредствени и непохватни в общуването със света, за жалост са голяма част от висшите клирици на Българската православна църква днес. Но тяхната посредственост не е само техен, а общ грях – на ДС и на вярващите в ДС.

   

  Ясен Бориславов,

  в. „Сега”
  

• Post-Attila Huns – myth or reality? Are Bulgarians really Proto-Turkic?

  By Cyril Milchev*

   

  The idea that the Bulgars were Turkic-speaking people comes not from a real examination of records and the empirical lexical material in some of the stone inscriptions but from the interpretation of words in the „Name List of Bulgarian Khans“. It is also clear that a part of military titles as „chorguboil“, „yabgu“ (syubighi, Yuvigi) is also Turkic. But to form a definitive theory about the historic turkic-speach of the Bulgarians, it is necessary to take into account the records, including Arab and medieval historical sources, which very clearly and categorically stated that the Bulgarian and Khazarian languages ​​are similar, but differ from Turkic.

  In other words, it is important to clarify the reason for the existence of turkic-speach among the Bulgarian elite and when it originated? If the question could be put this way, one cannot miss the fact that Turkic speech in Bulgarian society originates long after 565 A.D. when the Avars (Turks) and Kutrigures (Huns) founded a common military administration and a new state in Pannonia.

  At the same time the Bulgarians (Utigurs) and Savirits (Khazars) fall under the dominion of the Turkic tribes in the area of Azov sea and Caucasus mountain,  and that the rule of Turcik kaganate lasted until 629. In the same year Organa and Kubrat – Bulgarian heirs and rulers restore the state of „Old Great Bulgaria“ ( acc. to Theophanes, Nikephoros) . This ways it is obvious that the lack of careful examination of the Avar-kutrigur state, founded in Pannonia, known in the annals as Avaria and Hunnia, is the real reason not to be known how and when the Turkic-speaking of Bulgarians originated.

  Let us investigate how the hypothesis that Proto-bulgarians were Turks from the Altai Mountains occurred?

  This hypothesis has been imposed in the USSR after 1950 and was launched as a dogma in the textbooks in the People’s Republic of Bulgaria. In the early twentieth century scientists who studied „Name List of Bulgarian Khans“ as Mykola for example, are much more cautious in their conclusions, when they compare unknown words „Name List of Bulgarian Khans“ with words from Chuvash language, which is known as not being Turkic at its’ basis.

  More importantly, in the period 1920-1950, under the influence of the so called „Japhetic theory“ of Nicholas Marr, the origin of Chuvash and Bulgarians had been in general sought in Mesopotamia. As much as it was peculiar the linguistic dogmas of „Japhetic theory“ of Marr; it cannot be denied that he favored the topic Bulgarian ethnogenesys and no one in the Soviet Union up until 1950s sought Bulgarians to be considered a Turkic tribe from Altai.

  One can conclude that one reason for the Soviet Union after 1950s’ to raise the argument that the Bulgarians are Turks, is the collapse over Marr and his „Japhetic theory“, imposed by Stalin himself in a pseudonymous article: “Marxism and Problems of Linguistics – Joseph Stalin’s work, most of which was first published June 20, 1950”.

  This way the start of annihilation of Marr’s visions and consequently led to total disaster of Bulgarian cause in the scientific society. Next step of Soviet scientist was to banish the idea of tracing Bulgarian and Chuvash languages to Mesopotamian; and contrary to all evidence of the Arab sources, Bulgarian language had been equaled to the language group of the Turks.

  Soviet-Russian hypothesis claimed the Bulgarians were Turks of Altai and when Hsiung-nu tribes started the „Great Migration“, they dragged along Bulgarians with them up to the Volga river basin. This was for too long the official dogma of the origin of the Bulgarians, and it continues to be repeated to this day. As we know, the Russian-Soviet hypothesis of Huns’ origins is that they are the same people with Hsiung-nu, for which Chinese historians gave information up to the I century AD, then Hsiung-nu were defeated by Sjan-bi tribes /“Xianbi“/.

  But what happened in science circles in recent years?

  Over the years, archeology developed and showed no migration of Hsiung-nu actually occurred and no artifacts (acc. to S.S. Minyayev, Миняев С.С. Сюнну//Природа, вып.4, 1986.) are discovered to prove a migration towards Europe. Already in 1945 the American scientist Otto Maenchen-Helfen questioned the lack of anthropological and ethnographic proximity between European Huns (IVth / V th century AD) and the inhabitants of the Yellow River and Ordos Hsiong-nu (latest data of them is of Ist century AD).

  Arguments of Helfen (The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22.; The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945) obviously influenced E. A. Thompson, who in 1948 in his monograph on the Huns denies the continuity of European Huns from Hsiong-nu http://books.google.bg/books?id=k3-yZXnhtZgC&printsec=frontcover&dq=Thompson+Huns&hl=bg&sa=X&ei=6wY2T7zPF4bJswbiqvmsDA&ved=0CC0Q6AEwAA#v=onepage&q=Thompson%20Huns&f=false.

  In 1960 Soviet historian L.N.Gumillev criticizes the objections made in the 50s by Otto Maenchen-Helfen, indicating that the origin of European Huns still has not been definitively proven. In his article Gumillev aims to protect the case from 1900, when the Russian scientist Inostrantsev sought the average Asian people Hsiong-nu and European Huns (Huns), to have been of the same ethnicity. Defending Inostrantsev, the founder of Russia’s hypothesis of continuity Gumillev being seen as the guru of Russian historical research for Central Asia, perceives himself to be part of a long tradition of Russian science in this region, and claims Soviet Russia to hold the monopoly on historical knowledge of Central Asia. For our view from 21^st century, this sounds very obscure as an official scientific position.

  In this article Gumillev developed an idea of ​​a single „cavalry dispatch“ of Hsiong-nu, who escaped from their foes- the Sjan-bi /“Xianbi“/ tribes and eventually reached Volga river basin, where they took local women and according to the logic of Gumillev they managed to give birth to a new nation – the European Huns.

  As it is clear, apart from Soviet Union, already around 1960, in the scientific community arose the hypothesis that there was no „Great Migration“ of Hsiong-nu westwards, but what is strange – the idea that Bulgarians were dragged along with Hsiong-nu to Volga did not changed. Let us ask ourselves, who could “take” them to Volga, a single cavalry dispatch?!

  It’s very interesting how without general review of late ancient annals and chronicles, one can answer the question „Are Bulgarians the Huns we know about in Europe“, provided that the answers are actually ridiculous because Hunilogy is the least developed historical discipline in Europe.

  German scholars of the nineteenth century and twentieth century just avoid this theme, simply because they do not want a revision to the outdated assumption that “after the fourth century Europe became a Germano-Roman synthesis” which suits them best.

  There is no greater challenge for the new historical approach in Bulgaria than to join the „European debate“ who actually in the fourth century and in the Vth century created the foundations of Europe and why Hunnic past is recreated in the books only with negativity. What lies behind this one-sided view of modern historians? In the origin of Bulgarians lies a long pledged bomb from our national historians that “Hunnic question has no connection with Bulgarian origins”?

  With the end of Attila’s empire of the Huns in 453, it is widely proclaimed by modern historians that it’s the end of the Hunnic state and (some even officially state that after 468, the Huns existed no longer), although Organa is called by Nicephorus in the ninth century „lord of Hun people „, and in the eighth century the chronicle of John Nikkea Kubrat is called „king of the Huns”.

  The question “Who were the Huns” is inherently wrong placed looking at the work of most of the modern historians, although it is reported in sixth century by Syrian author Pseudo-Zacharias Ritor (and not only by him) and 13 hunnic tribes were enlisted but neither one of them are the „Huns“ (Zachariahof  Mitylene, Syriac Chronicle, 1899).

  In German history it was “forbidden” to mention that up until 455 Ostrogoths were part of the Hunnic confederation and the same goes, being equally true for Bulgarians (Paul the Deacon wrote in eighth century that Bulgarians attacked the first Langobard ruler and the time of this attack coincides with the Hun invasion of Europe in the fourth century).

  Some writers underline that the Huns and Bulgarians are distinguished by a number of late antique historians and they are correct in this observation but because detailed history of the Huns is not yet developed, these authors ignore the fact that post-Attila Huns were actually two tribes – Kutrigurs and Utigurs, and what is more obscure – the so-called „Kutrigurs“ are totally forgotten by historical science, given the fact their exploits are so numerous in the records that deserve a separate monograph.

  Kutrigurs are also post-Attila Huns and when talking about „Huns and Bulgarians“ as two separate ethnic groups, it is not too far sighted to point out who exactly were those so-called Huns…

  The official historical dogma imposed in European academic circles, says Huns disappeared after 468; but actually in late antique and medieval chronicles, Huns and Bulgarians are still mentioned up until the rule Asparuh /680/.

  How then without a boost in developing of the historical discipline Hunology in Bulgaria /and Europe/ it will be possible to create a methodological approach and a real hypothesis for Bulgarian origins?

  It is therefore obvious that in Bulgaria there are no Hunologists, or Khazarologists, nor Avarologists, and consequently not even one Bulgarian scientist had developed a book on the Huns, their origin and post-Attila Huns, although all late antique chronicles underline a linkage between Huns and Bulgarians.

  In 1918 a Bulgarian scientist – Zlatarski properly investigated late ancient evidence of post-Attila Kutrigurs and Utigurs; and proved the correct assumption that under the name Utigurs in late antique chronicles of authors such as Procopius, Agatius, Menander, Theophylact – lies the original Bulgarian ethnic substrate.

  Undoubted merit of Zlatarski is the indication that the two tribes Kutrigurs and Utigurs (= Bulgarians) together formed the nucleus of 680s’ Asparuh Bulgarian state and his views are widely accepted worldwide.

  Therefore, if Zlatarski had talented followers, they would of examine the pre-Hun and Hun past of the tribes of Kutrigurs and Bulgarians, and to their efforts aid would be the great aid of Procopius, who first reported that these are the two key tribes who created the Union of Huns in the fourth century and also that they originate from Cimmerians. Henceforth it is now imperative to examine Kutrigurs, who they were, how they acquired the ethnonym „Kutrigurs“, if they were the ones the authors from Caucasus call “ Burdjan, Vnndr, V-n-n-t-r”.

  Consequently, instead of Proto Altaic school books, we could have had already a thick monograph on Kutrigurs and Bulgarian tribes in their ancient past, but also for their late-antiquity history from the fourth century, and their history of 5^th century, e.g. what is now known as – history of the Hun Empire.

  Undoubtly we should go back to the best European scientists in the first half of the twentieth century ( G. Vernadsky, Runciman, J.B.Bury, J. Marguart, Musset) and accept their extremely important for our history view, that Irnik from the „Name List of Bulgarian Khans“ is really Ernak /Ernach/ – the third son of Attila.

  If so, Ernak of the kutrigur Dulo dynasty became „the first Bulgarian king“ (of 465); the Bulgarians after the collapse of Attila’s Empire (acc. to Paisii) in 484 conquer „Armenia and Media“ i.e. Persia – under their ruler / Shahinshah Peroz ( acc. to Yeshua Stylit; Pseudo-Zacharias Ritor, Bar Ebrey, Georgian life book of Shushanik).

  „Hunic Empire“ at the time of Irnik transformed itself into „Old Great Bulgaria“ (Theophanes, Nikephoros) and this country with built towns (Pseudo-Zacharias Ritor), lasted from 465 until 565, when it was raided and conquered by the Turkic tribes of Istemi … which yoke is ended with the resurrection of irnik’s State by Khan Kubrat in 629.

  Therefore, to uncover the truthful history about the origin of Bulgarians it is required to unite areas of knowledge as Cimmerology, Urartulogy, Bosporology, Hunnology, Avarology and Khazarology.

  And also let us not forget that the true sources remain Latin, Greek, Syrian, Armenian, Georgian, Arabic, Bulgarian and Khazar records and sources. As a side supporting materials could be used the Russian “skazove”, West German, English and Scandinavian sagas, Bulgarian folk art (especially „Veda slovenah“) and critical analysis of the Volga-Bulgarian compilations known as „Jagfar Tarihi“.

  We have already pointed out how, according to official historians, Huns disappear from existence in 468, and post-Attila Huns were forgotten … But let us draw your attention to another „official version“ to other hunnic associated problem area, under which Persia in 484 was not captured/conquered by the post-Attila Caucasus-dwelling hunnic tribes /Ephtalites -called “The white Huns”/; but was instead concurred, according to contemporary historians by some Ephtalite huns, who dwelled east of Persia.

  However, in 503 Kavadh I, the son of Persian ruler Peroz, who owed his throne to the „great army“ of Huns, that the king of the Ephtalite huns gave him in 499, managed to attack and conquer the Byzantine cities of Edessa and Amida, taking many prisoners and sending gifts to his fellow – king of Huns. These prisoners, according to Pseudo-Zacharias Ritor and Procopius, were not sent somewhere to the east but in Bosporus / Crimea Peninsula on the North Black sea coast/ That is to demonstrate that the Hun king who defeated Peroz and who later became a benefactor of his son Kavadh I is actually from … Bosporus / North-West/, rather than somewhere east of Persia.

  Apparently it is not a coincidence that at the end of VII century, a chronicle unknown today, but used in the ninth century by Theophanes and Nicephorus calls this Bulgaria – „Old Great Bulgaria”. Apparently the unknown author means an old, ancient state of Bulgaria, not created by Organ and Kubrat at the beginning of VII century.

  This country could not be „old“ for the unknown author except, obviously, he would mean the State founded by Irnik (465-565), which in the „Name List of Bulgarian Khans“ appears as with 100 years of known existence, under the name of Irnik of the DULO clan.

  This is not the only „clue“ against official historical dogma that states that Huns-Ephtalites do not originate from Caucasus. There are many others as well. Let us not be so moderate or ignorant to ask why „Avitohol“ and „Ephtalite“ are similar words and may point out Bulgarian connection; given the fact Syrian author Bar Ebrey of 13^th century quite directly writes in his chronicle that Peroz had been defeated by the Huns, “who previously took taxes from the Byzantines” and that they attacked him in 484 coming from north-west of Persia.

  As to answer the question “How Bulgarians were left without a history” cannot be easily answered before we could go beyond the deep layers of officially imposed in modern European history Hunnophobic perception. Study of the history of Proto Bulgarians is not a question of misled patriotism, but rather a topic of scientific merit and dignity.

   

  ––––––––––––––––––

  In writing this text are used the following research:

   

  Otto J. Maenchen – Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973 http://books.google.bg/books?id=CrUdgzSICxcC&printsec=frontcover&hl=bg#v=onepage&q&f=false

  Аммиан Марцеллин. История. Киев., 1908,

  Die Chronik des Marcellinus comes in Neues Archiv für ältere deutsche Geschichte .,1876

  Dindorf Historici Graeci minores, I, 275 – 352

  П. К. Коковцов. Еврейско-хазарская переписка в Х в., Л., 1932

  Ибн Фадлан. Пътешествие до Волжка България, С., 1992

  Веда Словенахъ., Обрядни песни от езическо время. Упазени со устно предание при Македонско-Родопските Българо-Помаци, С. – Петербург, 1881, том. ІІ.

  Н. Пигулевская. Сирийские источники…, М., 1941, Захария Ритор, с. 9 – 15; с. 148 – 168.

  At – Tabari. Geschichte der Perser und Araber zur Zeit Sasaniden, Leyden., 1879 – 1901

  Hudud al-Alam. The Regions of the World. A Persian Geography 372 A. H. – 982 A. D./Tr. and expl. by V. Minorsky; §§ 45, 46.

  Обращение Грузии. Тбилиси. Мецниереба. 1989

  Constantine Porphirogenitus. De administrando imperio. Washington., 1967

  Райна Заимова. Арабски извори за българите., С., 2000

  Л. Н. Гумилев. Хунну, М., 1960; Хунны в Китае, М., 1974.; Л. Н. Гумилев. Хунны в Азии и Европе: В. Ритмы Евразии, С. – Петербург, 2000, с. 474 – 529; препечатка от „Вопросы истории”, 1989, № 6 – 7.; Л. Н. Гумилев. Некоторые вопросы истории хуннов; В: журнале Вестник древней истории, 1960, №4/74/; Лев Гумильов. Хуните (историята на народа хуну). С., 2007.

  Procopii Caesariensis. Opera omnia/Rec. J. Haury. G. Wirth. Lipsiae, 1962 – 1963. Vol. 1 – 3.

  Абу-ль-Фарадж/Григорий Бар-Эбрей. Всеобщая история. //Древние и средневековые источники по этнографии и истории Африка южнее Сахары. Т.4. Арабсккие источники ХІІІ-ХІV вв.; Восточная литература., 2002

  Паисий Хилендарски. История славянобългарска (Зографска чернова, 1762 г.); Факсимилно издание, С., 1998, с.177

  Н.Я.Марр. Чуваши-яфетиды на Волге, Чебоксары:Чувашское

  государственное издательство, 1926, с.с. 3-74

  Баба Худжей. Барадж тарих; В: Бахши Иман. Джагфар тарихи, С., 2005.

  Н. Пигулевская. Месопотамия на рубеже V – VІ в. в. н. э. Сирийская хроника Иешу Стилита как исторический источник, М., 1940

  Агафий Миренейски (536 – 582). О царствовании Юстиниана. М., 1992

  Яков Цуртавели. Мученичество Шушаник. Тбилиси. Мецниереба, 1978

  G. Vernadsky. A History of Russia. Vol. 1, New Haven, 1943; vol. 2 – Kievan Russia, New Haven., 1948

  Runciman. The History of the First Bulgarian Empire, 1930, P. P. 279 – 281.

  J. B. Bury. Byzantinische Zeitschrift, XX, P. P. 135 – 136 (1910 г.

  J. Marguart. Osteuropaische und ostasiatische Streifizuge, Hildesheim, 1903.

  Васил Златарски. История на българската държава през средните векове, т. 1. Първо българско царство, част 1 – Епоха на хуно-българското надмощие, С., 2002, трето фототипно издание.

  Люсьен Мюссе. Варварские нашествия на Западную Европу: волна вторая. С. – Петербург, 2006, с. 20.

  К. А. Иностранцев. Хунъ-ну и Гуннье. Живая старина, Х, 1900; с. 353 – 386; с. 525 – 564

  Joannis Malalae. Chronographia/Rec. L. Dindorgf. Bonnae, 1831

  Zosimus. New History. London, Green end Chaplin, 1814

  Chronikon edessenum/ Chronica minora (Ed.I.Guidi. Parisiis, 1930, p. 1-13)/CSCO, SS. Ser.3,T.4/

   

  Source:   Letopisec.blog.bg

   

  ––––––––––––––––––––

  * Cyril Milchev was born 1963 in Karlovo, obtained Philology degree and docturanture in Medievistics. He is an author of 21 books, including novels, philosophy, theological and historical research pieces, Member of “Union of Bulgarian writers” and of the philosophy circle known as “Atelier of phenomenology”. During 2010 Kiril Milchev won a prize of Bulgarian culture ministry for the book entitled “First Bulgarian ruler”. He had been a member of Bulgarian parliament in 39th National parliamentary assembly, member of NDSV political party and his activities included proposals to the assembly of the following acts: “Law against discrimination”, “Law for ombudsman” and “Law for religious rights and regulations”.

   

• Плевнелиев ще се срещa с БСП

  Президентът Росен Плевнелиев ще се срещне на „Дондуков” 2 с политическото ръководство на Българската социалистическа партия в понеделник, 27 февруари, от 10.30 часа, в рамките на „месеца на политическите консултации”, съобщиха от прессекретариата на държавния глава.

  На срещата държавният глава ще представи акцентите в работата на президентската институция през текущия политически сезон, сред които са приоритетите в Национална програма за развитие „България 2020” и ще обсъди с екипа на левицата водещи за партията теми през 2012 година.

  Източник: Блиц

• Парите по-важни от секса за младите българи

  Образованието – едва шесто сред приоритетите, изкуството – последно сред техните интереси

   

  Парите заемат челно място в класацията за интересите на БГ младежите. Това съобщи Стефан Георгиев, социолог от Института за социологически изследвания вчера по време на дискусията за проектозакона за младежта. За 63 на сто от българите между 14 и 29 години парите са на върха на ценностната пирамида. Кариерата се нарежда на второ място в класацията, като тя е най-важна за 37,3 на сто от анкетираните. След работата се нареждат сексът, развлеченията и свободното време. Шестото място в класацията е отредено за образованието, което е приоритет за едва 16,2 на сто от попитаните младежи. Българите до 29 г.

  не са особено загрижени и за здравето си

  То е от първостепенна важност за едва 7,7% от младото поколение. В дъното на класацията е екологията с 1% застъпници. Тревожен факт е, че нито един от попитаните младежи не е посочил изкуството като приоритет в интересите си.

  За ценностната система на младите са анкетирани лица между 14 и 60 години, като проучването е по поръчка на Европейската комисия. Резултатите от проучването сочат, че възрастните класират интересите на младите по същия ред, като се наблюдават леки разминавания в броя на застъпилите се. Така например едва 11,7 на сто от запитаните българи между 40 и 49 години определят образованието като приоритет номер едно за младите, което е с 4% по-малко спрямо отговорите на лицата до 29 години. Това означава, че младото поколение се самооценява като по-заинтересовано към просветата спрямо техните родители, баби и дядовци”, поясни Стефан Георгиев. Той допълни, че обществото подценява заинтересоваността на учениците и студентите към учебния процес.

  Фалшивите обяви за работа в бюрата по труда

  пречат и губят времето на младите да развиват кариерата си. Този въпрос постави студентът Марио Кацарски по време на форума. Той алармира, че много от обявите са фиктивни, студентите кандидатстват, след което се оказва, че длъжността не отговаря на посочените условия. За да не попадат студентите на фалшиви обяви, могат да търсят работа чрез кариерните центрове на вузовете, които подробно проучват фирмите, предлагащи свободни позиции.

  За да преборят младежката безработица и проблема с липсата на квалифицирани кадри, се отпускат 90 млн. лв. за стажове по ОП „Човешки ресурси”, които бизнесът и вузовете трябва да усвоят. Така студентите, наети на пълен работен ден, ще припечелват по 16 лв. надница.

  По 2 лв. на час ще вземат младежите по време на студентските си практики, които обаче трябва да са с продължителност не по-малко от 240 часа.

  Глад за инженери

  Техническите кадри стават все по-търсени.

  Остър недостиг на инженери спъва бизнеса у нас. За това алармира Драгомир Стойнев, председател на Комисията по труда и социалната политика. Той поясни, че в момента в Агенцията по пътища и инфраструктура има едва трима специалисти инженери.

  Заради недостига на такива кадри много наши фирми са принудени да изнесат производството си в чужбина. Едва 20 на сто от всички студенти са записали технически специалности, а бизнесът не успява да намери кадри в този бранш, сочат данните на БСК.

   

  Източник:  в. „Монитор“

  (със съкращения)

• Турция показа апокрифно евангелие, за което се предполага, че е от Варава

  Турция обяви, че притежава уникално апокрифно евангелие, писано преди 1500 г.

  Ръкописът съдържа 52 страници, изписани на кожени кори, и е написан на арамейски – езикът, на който е говорил Иисус.

  Предполага се, че евангелието е едно от обявените за апокрифни след Вселенския събор през ІV век в Никея, след който висшите християнски духовници избират евангелията на апостолите Лука, Матей, Йоан и Марко за единствените достоверни източници на Божието слово.

  Текстът бил обявен за еретичен, защото в него пишело, че на Голгота не умира Иисус, а Юда, който го замества.

  Според някои твърдения в пресата древният ръкопис е евангелие от Варава – бунтовникът, помилван от Пилат Понтийски вместо Иисус.

  Реликвата е била открита преди девет години в пещера близо до иракската граница, но става известна едва сега. През тези години находката е била пазена в Съдебната палата в Анкара. Една от версиите е, че военните са открили ръкописа, но са го предали едва сега, след като са приключили засекретеното проучване.

   

  Източник:   в. „Сега“

• Кой се страхува от досиетата сега

   

  Вече 5 години Комисията по досиетата изпълнява закона и обявява принадлежност към Държавна сигурност при наличието на изброените в нормативния акт документи от регистрите на ДС, без да е длъжна да доказва дали някой е бил активен агент на комунистическите тайни служби и съзнателно е донасял информация. Казано иначе – обявявала е сътрудници на ДС само по т.нар. картончета. През това време Върховният административен съд (ВАС) в множество решения по жалби срещу комисията на обявени за агенти се е позовавал на закона.

  Тоест – това е била практиката, както на прилагащия закона, така и на съдебния контрол. И така повече от пет години, след почти единодушното приемане на закона, след като той не беше върнат от президента, след като не се стигна и до жалба в Конституционния съд (КС). Днес обаче въпросът за противоконституционност на текста за обявяване на хората, чиито дела са били унищожени и за тях са останали само т. нар. картончета в регистрите, отново излезе на дневен ред.

  Защо?

  Възможният отговор е: Някой се опитва с всички средства да скрие нещо много важно за него. Или някои.

  А защо сега?

  Това беше един от въпросите, които „Дневник“ се опита да зададе на Стоян Сталев – бивш председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции, бивш посланик в Германия и Турция, министър на външните работи в служебното правителство на Стефан Софиянски, по чиято инициатива е сезиран Конституционният съд.

  „Не искам нищо да коментирам сега, преди да излезе решението на Конституционния съд. По-късно може.“ Това беше единственият му отговор.

  Откъде идват въпросите към г-н Сталев?

  Той е обявен за секретен сътрудник и агент с псевдоним „Маринов“ още през февруари 2008 г. при проверката на членовете на бившите правителства. Тогава подробно е изброено на базата на какви документи е сметнато, че той е сътрудничил на ДС – документи от ръководилия го щатен служител, регистрационна бланка и дневник, картон образец 4, лично дело, доклад на МВР. Тогава Сталев си замълчава.

  Едва през миналата година започва да го притеснява, че е обявен само на базата на документи (например „картонче„), без комисията да има данни за лично извършваната от него дейност и лични донесения. И едва през миналата година Сталев решава да обжалва второто решение на комисията по досиетата за обявяването му за сътрудник – този път покрай проверката на посланиците. И макар във второто решение на комисията да е посочено, че той вече е бил обявяван и изброените документи да са същите, Стоян Сталев този път се обръща към административния съд.

  Какво се е променило от 2008 г. досега, защо г-н Сталев чака с жалбата си близо две години и половина? Той подминава с мълчание твърденията, че се опитва да направи услуга на все още неосветени агенти на ДС.

  Чудно е и как Върховният административен съд реши да се обърне към конституционните съдии в противоречие с досегашната практика?

  . . .

  На 9 декември миналата година съдийките решават да се обърнат към Конституционния съд. Този път ВАС гледа жалба на
  човек със сериозни политически и обществени позиции – юристът и дипломат Стоян Сталев. С не по-малко известен баща – изтъкнатият юрист Живко Сталев (който освен с многобройните си юридически публикации, е известен и като председател на Централната избирателна комисия за Великото Народно събрание 1990 г., както и като председател е на Конституционния съд от 1997 до 2000 г.).

  . . .

  Така ВАС спира делото на Сталев и препраща въпроса към Конституционния съд, който да реши дали е съобразено с основния закон обявяването на хора с унищожени дела, за които са останали само картончета.

  . . .

  Какво се цели? Кого обслужва?

  Очевидно подбраният момент да се оспори законът за досиетата не е случаен. И естествено започна лансирането на различни версии за целите на хората, искащи осакатяване и фактическо блокиране на работата на комисията по досиетата. Защото ако КС отмени оспорвания текст, това ще доведе до спиране на работата на комисията. Ще скрие хиляди хора, попадащи в обхвата на бъдещи проверки.

  „Над 144 хиляди архивни дела са унищожени и като се прави съпоставка на лицата, за които знаем, че се е търсило прикриване, се вижда, че става дума за хора, които и към момента заемат сериозно място в обществено-политическия живот. Само 294 души с „картончета“ сме обявили. Това означава, че ако КС отмени текста, хиляди ще останат скрити. И трябва пак да посоча – унищожаването не е било безразборно и просто да са горени делата на когото попадне, ставало е селективно, и то за важните за комунистическите служби хора„, посочва и председателят на комисията по досиетата Евтим Костадинов. И допълва, че като се имат предвид предстоящите проверки, може да се направи изводът, че на практика потъването на „червените куфарчета“ ще остане скрито.

  Ето защо мнозина смятат, че Стоян Сталев прави услуга на хора, които тепърва трябва да бъдат проверявани. В момента вървят проверки за кредитните милионери и за ръководителите на висши училища. Едни от най-сериозните бъдещи проверки пък биха обхванали хората в управлението на банки, на застрахователи и презастрахователи, на фондови борси, на акционерни дружества, на инвестиционни посредници и на инвестиционни дружества. Пред проверка са също управлението на Висшия адвокатски съвет, Висшият контролен съвет и Висшият дисциплинарен съд, на националните спортни организации и на Българския олимпийски комитет. Ще бъдат засегнати още синдиците на банки и хора, организиращи хазартни игри.

  Възможно е, според други интерпретации, вече обявени агенти на сериозни обществено-политически позиции да търсят реабилитация. Защото ако се знае, че с обявяваенто им, са били засегнати техни конституционни права, сътрудниците на ДС ще бъдат изкарани едва ли не жертви, коментират в комисията по досиетата.

  Трети пък обвързват момента на сезиране на КС с края на мандата на комисията, изтичащ на 5 април. Може да излезе едва ли не, че през целия си мандат тя е работила в противоречие с основния закон и всички решения ще бъдат омаловажени, притесняват се политици. Щял да се постави и въпросът дали е необходима в бъдеще комисия по досиетата, нужно ли е разкриването на агентите на комунистическия репресивен апарат да продължи.

   

  Юлиана Колева,

  в. „Дневник“

  (със съкращения)

• Над 50 000 подписа срещу добива на шистов газ ще бъдат внесени в българския парламент

  Над 51 хиляди подписа срещу добива на шистов газ ще бъдат внесени в петък (б.р. – днес) в Народното събрание. Подписката ще бъде приета от председателя на Народното събрание Цецка Цачева. Преди това в градинката до парламента ще се проведе и мирна демонстрация. Това съобщиха пред журналисти от Гражданска инициатива за забрана на проучванията и добива на шистов газ у нас.

  Подписите са събирани само три месеца, като дори са получили и подписки от чужбина.

  Мариана Христова от Гражданска инициатива за забрана на проучванията и добива на шистов газ, каза, че подписката е събирана при трудни условия.

  По думите на Борислав Сандов, специалистите твърдят, че технологиите за добив на шистов газ, които евентуално могат да бъдат прилагани у нас, е възможно да доведат до земетресения. „Тази технология може да предизвиква земетресения, защото имаме силно нагнетяване в земните недра, а при положение че България е сеизмична зона едно малко разместване може да отключи по-сериозно земетресение. Тези технологии единственото, което целят е да заметат проблема под килима – проблема с емисиите на нашите топлоелектрически централи“, допълни той.

  От гражданската инициатива определиха създалата се ситуация с шистовия газ у нас като шизофренична и споменаха, че досега никой от Министерството на икономиката, енергетиката и туризма не е взел под внимание мненията на специалистите, които се обявяват срещу технологиите за добива на шистов газ. „Никой не реши да обсъжда влиянието върху околната среда върху всички добивни дейности. Министерството на господин Трайков усилено се опитва да си търси учени, които задължително трябва да подкрепят хидрофракинга“, каза Христова.

  Беше напомнен и скандалът с поканата на посолството ни в САЩ по случай 3 март, на която е поставено логото на фирмата Шеврон.

   

  Източник:  Дарик нюз
  

• Крадецът вика…

  Седмина бивши зам.-министри от кабинета на Сергей Станишев са получили общо 1,1 млн. лв. от бордове, докато са били на власт, показа проверка на “Труд”.

  Повечето от тези представители на тройната коалиция днес са най-яростните критици на бонусите в министерствата.

  Преди ГЕРБ да забранят на членове на политически кабинети да вземат премии от бордове, хонорарите от държавните предприятия са превишавали значително доходите от заплата на управленците от тройната коалиция.

  Соцдепутатката Корнелия Нинова, бивша зам.-министърка на икономиката, е прибрала близо 150 хил. лв. от борда на “Булгартабак холдинг”, докато нейната партия бе на власт.

  Нейната съпартийка Анна Янева и дясна ръка на бившия икономически министър Румен Овчаров, е взела от тютюневата компания също толкова.

  Малко по-скромни допълнителни доходи е реализирал друг настоящ соцдепутат – Димчо Михалевски, който бе заместник в регионалното министерство – близо 110 000 лв. Неговите възнаграждения са от фонда ФЛАГ и предприятието “Публични инвестиционни проекти”.

  Бившият зам. транспортен министър Георги Петърнейчев, днес червен депутат, е получил около 117 000 лв. Той бе в управлението на “Холдинг БДЖ”.

  Кирил Ананиев, зам.-министър на финансите в три правителства (на Костов, Сакскобургготски и Станишев) и бивш финансов секретар на президента Първанов, само за две години е получил около 300 000 лв. от бордове.

  Другият заместник във финансите от времето на Орешарски – Димитър Ивановски, е взел около 120 хил. лв.

  Същата сума върху заплатата си е получил и още един бивш зам. финансов министър – Любомир Дацов.

  Сумите, взети само от тези седмина зам.-министри, се равняват на всички бонуси, изплатени за 2011 г. в Държавен фонд “Земеделие” на 1543 служители.

  В момента абсолютният таван, който може да получава месечно един член на борд на дружество с държавно участие, е 3240 лв. Той се формира, като минималната работна заплата (270 лв.) се умножи по 12. Този максимум важи само за управленците, имащи право да представляват фирмата. Пари се дават само на т. нар. външни бордоваци – които не са членове на политически кабинети и не са чиновници.

   

  Източник:  БЛИЦ

• Фалшиво руско оборудване е доставяно в АЕЦ „Козлодуй“

  Разследване и арести в Русия заради измами при производството на уреди и агрегати за ядрени централи, включително и за България

   

  В Русия се разследват измами при производството на уреди и агрегати за ядрени централи, действащи в Русия, но и в България и Иран, съобщи информационната агенция „Росбалт“ (rosbalt.ru).

  Още през 2007 г. Федералната служба за сигурност (ФСБ) е установила, че оборудване се е произвеждало от по-евтина от предвиденото стомана, а разликата си поделяли ръководителите на няколко големи предприятия.

  Източници от руското контраразунаване казват пред „Росбалт“, че става дума за т.нар. тръбни дъски и дъна за подгреватели с високо налягане на АЕЦ „Козлодуй“. Оказало се, че те са изработени от стомана с качества, които не отговарят на технологичните изисквания и на условията по договора за поръчка.

  От доставката на четири тръбни дъски незаконната печалба възлизала на 39 млн. рубли (около1 млн. евро), съобщава московската агенция.

  Пресслужбата на машиностроителния завод „ЗиО-Подолск“ съобщава на от 26 януари 2011 г., че осем от въпросните подгреватели са изработени по поръчка на частната българска фирма „Атомтоплопроект“, отговаряща за модернизация на системите за регенерация под високо налягане.

  Първите четири агрегата били доставени през 2010 г., монтирани са на Шести блок и след успешни изпитания за въведени в експлоатация.

  Другите четири агрегата са за Пети блок на АЕЦ „Козлодуй“ и са изпратени за България в края на 2010 г. и началото на 2011 г., за да заменят подгревателите от колекторно-спирален тип.

  „Монтирането им на двата блока ще позволи да се увеличат надеждността и ефективността на АЕЦ „Козлодуй“, се казва в съобщението.

  За проекта информира сайтът в интернет на базираната в София компания „Атомтоплопроект“ с управител Михаил Батишчев. Дружеството работи с АЕЦ „Козлодуй“ повече от 10 години.

  Пред репортер на „Росбалт“ от фирмата „Атом-Индустрия“ не желаят да коментират ситуацията преди да приключи разследването, но уточняват, че „през 2010г. тези материали бяха разгледани от Следственото управление в Санкт-Петербург и се произнесоха против започването на дело, защото не е установено престъпление, но година по-късно Следствието все пак заведе такова дело. Не сме извършили нищо незаконно, правотата ни е потвърдена с решения на арбитражни съдилища.“

  На 1 март 2006 г. при инцидент в Пети блок на АЕЦ „Козлодуй“ 22 от 60-те контролни пръти на руската ОКБ „Гидропресс“ предизвикаха инцидент от втора категория, а причините за него бяха крити над два месеца.

  С голямо закъснение се разбра, че централата е работила цял час срещу правилата в нарушение на регламента за работа, а ядрените оператори на пети блок не са пристъпили към незабавно изключване на реактора.

  Източникът на „Росбалт“ посочва, че от 2007 г.  „ЗиО-Подолск“ е сключвала с ОАО „Атом-индустрия“ редица договори за оборудване на обща стойност над 100 млн. рубли. „Тези заготовки след това са използвани за производство на оборудване, доставяно на най-големите АЕЦ в Русия и други страни.

  По-късно се разбрало, че  „Атом-Индустрия“ доставя на изпълнителя „ЗиО-Подолск“ тръбни дъски и дъна, изработени от закупена в Украйна евтина стомана, която после се отчитала като два пъти по-скъпа, а печалбата се поделяла между организаторите на аферата.“

  Следственото дело е започнало през 2011г. – за разхищаване на средства, отделени от държавата за закупуване на заготовки за оборудване, предназначено за АЕЦ.

  Извършени са обиски, иззети са документи, свидетелстващи за кражбата на средства от ядрения отрасъл, посочва „Русбалт“.

  На 27 декември е бил арестуван директорът по снабдяването на машиностроителния завод „ЗиО-Подолск“ Сергей Шутов, повдигнати са му четири обвинения за мошеничество в особено големи размери. Аналогични обвинения са повдигнати и на ръководителите на „Атом-Индустрия“. А директор на компанията „Атом-Индустрия“ Дмитрий Голубев се е укрил и ФСБ го издирва.

   

  Източник:  Vesti.bg

• Българският оксиморонeн свят

  Автор:  Светла Василева

   

  Откровени смешници, опасни фокусници, харизматични спекуланти, имиджови мутри, самонадеяни лумпени, клоуни лаици и управленски алхимици – случайни хора на неслучайни места, понякога без ценз, често без харизма, зле изразяващи мислите си – всякакви се качваха и слизаха пред смаяните погледи на избирателите, плащащи престоя и пътуването им без да имат яснота за критериите, по които един или друг кандидат за слава става министър, шеф на агенция, главен секретар или дори депутат.

  Невъзможното, нереалното, привидно невъобразимото, онова на границата на абсурда, че и оттатък нея – съществува. Не само като стилистична фигура в литературата, съчетала несъчетаеми противоположни понятия, а като случване.

  Войната е мир, свободата – робство, невежеството – сила, писа Джордж Оруел в средата на миналия век. Овидий в “Метаморфози” обяви, че богатството го прави беден. Гьотевият Фауст видя “неочевидното очевидно”. Умберто Еко откри “новаторските традиции” и “народната олигархия”, Александър Фет “радостта от страданието”, а Михаил Жванецки – “разорения бедняк”. Някои от “невъзможностите” изглеждат странни – “оригинално копие”, “публична самота”, “ослепителна тъмнина”, “студена топлина”, “силна слабост”, “широко затворени очи”; други придобиха смисъл с течение на времето – “бързай бавно”, “правдива лъжа”, “обществена тайна”, “жив умрял”, “чист боклук”, “безкраен миг” и т.н.

  Съвременността роди своите съчетания на привидно несъчетаемото като “демократични бомби”, “хуманитарна интервенция”, “изгоден кредит”, “честен политик”, “морал в политиката”, “безалтернативен избор”. Нещо повече. Литературните стилистични фигури напуснаха рамката на своето обитание и се настаниха в света на реалното случване. Като феномени тук и сега. Оксиморонният свят съществува и другото му име е България.

  КОРУПЦИЯ ИМА, КОРУМПИРАНИ – НЕ

  

  Корупцията сякаш е оня неизменно присъстващ рефрен със статут на евъргрийн, под чийто звуци тече животът на обществото ни през последните 22 години. Афери от първите години на прехода – “Атия”, “Албанската сделка”, “Бартекс”, “Сапио”, покровителства на контрабандни канали по време на югоембаргото (засечени 400 крупни сделки) са като утайка на дъното на дълбоките сейфове на прокуратура и следствие, заключени с кода на омертата. Споменът за тях е избледнял и затиснат от нови и нови скандали, стигащи до висшите етажи на властта, впечатляващи с мащабност, арогантност и безнаказаност.

  Касовата приватизация, извършена като задкулисна сделка, протекла под формата на преговори с потенциален купувач (едва 20.52% от 5256 сделки за периода 1993 – 2009 г са сключени през борсата или след търг), оставя неопровергано усещане за тайни договорки и незащитен обществен интерес, черпещо аргументи от публикувана в медиите информация за реализирани приходи от новите собственици на компании като Кремиковци, БТК , БГА “Балкан”, ЕРП.

  Заменките на гори от държавния горски фонд и селскостопански земи на принципа “кон за кокошка”, извършвани тихомълком на “тъмно”, публично легендирани ако не като изгодни, то поне като равностойни, надминаха и най-смелите прогнози за злоупотреби. По експертна оценка на Световната банка санкцията за страната заради заменки само на гори може да достигне 1.5 млрд. евро.

  Злоупотребите със средства от еврофондовете станаха причина за безпрецедентно спиране на финансирането от ЕС, загуба на 220 млн. евро и отнемане акредитацията на две разплащателни агенции. Десетките лицензионни, регистрационни, разрешителни, съгласувателни, удостоверителни и прочие режими, както и обществените поръчки (с констатирани нарушения в 60% от тях), издигнаха корупцията до ранг на държавна политика, перманентно генерирайки условия за прекрачване нормите на закона в името на успеха или на оцеляването.

  Лобирането за частни интереси, материализирано в поправки на съществуващи или създаване на нови закони с цел облагодетелстване на едно или друго лице или група, бележи нови и нови върхове. Нотариалната дейност, ловът, разпореждането със земеделски земи, с горите, концесиите, публично-частното партньорство, рекламата на тютюневи изделия и прочие – за последните две години са регистрирани общо 87 “сиви” и две “черни” законодателни инициативи, обслужващи разпознаваем частен интерес. “Перла” в короната на лобизма са случаите с лицензите на пивоварна “Леденика” (по-известен като казуса Мишо Бирата) и на “Лукойл-Нефтохим”, не само заради участието в тях на действащ премиер, министри и шеф на Агенция митници, разтворили политически чадър над рекламиращи се като “законопослушни” неслучайни фигури от бизнеса, а и заради арогантната безхаберност, с която бе нокаутирано правомерното поведение на граждани и длъжностни лица и липсата на санкции за “покровителите”. Последното даде допълнителен стимул (в навечерието на местните и президентски избори) на ширещата се политическа корупция, търгуваща обичайно с избирателен вот и депутатски места да се развихри в неподозирани размери, преминавайки от “пазаруване” на гласоподаватели към цели местни партийни структури, от отделни депутати, към цели парламентарни групи, понеже “корупцията не е проблем, а решение”, както разсеяно “призна” в официален документ не кой да е, а областният управител на София област – висш чиновник, назначен от правителството на ГЕРБ.

  Паралелно с мащабните афери, вирусът на корупцията проникна и порази почти всички сфери и нива на обществото. Практиката на “втория начин” за решаване на проблеми или съкращаване на времето за постигане на желан резултат, позната от тоталитаризма, възкръсна в нов нюанс при демокрацията. Максимата, че всичко може да се купи, ако не с пари, то с много пари, “оживя” в несанкционирано безлимитно пазаруване – от изпити, дипломи за завършена образователна степен, място в детски заведения, свидетелства за правоспособност, болнични листове, диагнози, лекари (маскирано като “избор на екип”), решения на ТЕЛК комисии, през мълчанието на всякакъв род инспектори – данъчни, контролиращи строителството, храните, условията на труд, хигиената и пр., “затваряне очите” на пътни полицаи, митничари, до ангажираността на общински съветници, депутати, министри, дори съдии и прокурори за решаване или нерешаване на конкретен казус. Цялата тази вакханлия – на фона на омайна Ода на Безнаказаността, понеже (доказано) вероятността да бъдеш санкциониран за даване или получаване на подкуп в България е по-малка от тази да пострадаш в катастрофа.

  “Свенливите” лица на корупцията се появяват в публичното пространство с намеци и недомлъвки ту като “мистър десет процента”, ту като фамозни оправдания за необяснимо богатство от типа “пестене от закуски”, “натрупан сто годишен трудов стаж”, консултантски договори, като “невинно” отсъствие от парламентарен дебат заради обещана безплатна модна технологична джаджа, присъствие на яхта в компанията на лица със спорна репутация или дарение на МВР под формата на горива, автомобили, дори цели сгради.

  Колкото повече, толкова повече, както би казал Мечо Пух

  Колкото повече забележки в мониторинговите доклади на ЕК по отношение на корупцията и организираната престъпност, толкова повече структури за борба с тях – МВР, ДАНС, БОРКОР, ГД БОП, специализиран съд и прокуратура, Комисия “Коларов” (бивша “Кушлев”), комисия за конфликт на интереси към НС, инспекторат към МС, както и към всяко министерство, агенция, областна управа, телефони и електронни страници за подаване на сигнали, специализирани обучения, заседания, конференции, семинари и прочие и прочие. Всички те като знаме, развявано пред света за демонстрация на “политическата воля” за битка, но с формата на смокинов лист, прикриващ срамната тайна за безсилието и невъзможността (а защо не и нежеланието) за разсичане на гордиевия възел от зависимости, обвързаности и тайни договорки.

  Колкото повече институции и “воля”, толкова повече (обратно на здравия разум) корупция и усещане на присъствието й (изследване на Транспаренси интернешънъл от 2011 г). Колкото повече средства, отделени в бюджета за сигурност – МВР е първенец, а прокуратурата в топ три по финансова и кадрова обезпеченост (по данни на Борис Велчев), толкова резултатът от работата на тези структури – спорен и невидим. Агресивен и шумен в публични операции с шармантни имена, квалификации и “присъди”, произнасяни в есклузивни ТВ интервюта и подозрително свенлив в съдебната фаза. Представените пред обществото като емблематични лица на корупцията – Стефан Софиянски, Ахмед Доган, Асен Друмев, Мариус Цаков са оправдани, делото срещу В. Георгиев (Батко) е върнато на прокуратурата, тези срещу Марио Николов, Христо Ковачки, Мария Мургина, Вальо Топлото, Красьо Черния още не са приключили, а за Държавния резерв едва е започнало. Подозренията за конфликт на интереси и екстремно забогатяване на Андрей Иванов, Лъчезар Иванов, Цветан Цветанов, историята с Мишо Бирата, обръчите от фирми, списъците с коли забранени за проверка от КАТ, “безкористните” дарения на МВР и прочие най-вероятно ще останат като градски легенди в държава, в която има корупция, но не и корумпирани.

  БОГАТИТЕ БЕДНИ и БЕДНИТЕ БОГАТИ

  

  Ако думи като “магистрали”, “инфраструктура”, “фискална дисциплина”, “макроикономическа стабилност” са ежедневно присъстващи в публичното политическо говорене през последните години, то има такива, които не се споменават. Никога. Все едно феномена, който обозначават, не съществува. Думата “бедност” е може би най-отбягваната от управляващите, заедно с тези за “безработица” и “заетост”. България от години носи етикета “най-бедна държава в ЕС”. Бедна държава, но някак без бедни и бедност, отбелязала Годината на бедността (2010 г) със Седмица, продължила ни повече ни по-малко от четири дни (27 – 30.09.2010).

  Според 92% от българите бедността в страната е широко разпространена (Евробарометър 2010), България е на първо място в ЕС по брой на хората (41%) в тежко финансово състояние и на трето (след Латвия и Румъния) по брой (21%) застрашени от бедност. Линията на бедност е два пъти по-ниска в сравнение с останалите новоприсъединени страни и над десет пъти под тази на старите страни членки, което я прави особено жестока поради факта, че цените на основни стоки и услуги са почти изравнени със средноевропейските. У нас около 500 000 човека живеят със суми под тази линия, а за други 300 000 месечният доход е едва 136 лева, което ги доближава до нивата на абсолютна бедност на Черния континент (2 USD на ден). Макар и с половин уста вече се говори за “наследствена бедност”, а “работещи бедни” съвсем не е само термин от учебниците по социални науки – 7% от имащите постоянна работа българи са от категорията “бедни”, а броят на онези, чиито доходи са спаднали рязко, въпреки че са продължили да работят, е шест пъти по-голям от останалите без работа.

  Неглижирайки наличието на екстремна бедност и стряскаща нищета, управляващите поеха ангажимент чрез Националната програма за развитие (за периода 2011 – 2015 г) и Конвергентната програма (2011 – 2014 г) до 2013 г да няма индексация на пенсиите, както и увеличение на компенсацията на заетите лица. И вероятно, за да дадат пореден аргумент за съществуването на оксиморонния свят, скоростно увеличиха възрастта за пенсиониране при наличие на над 20% безработни младежи.

  Въпреки, че заместник министър на труда обеща през 2011 г правителството да приеме национална стратегия за преодоляване на бедността – такава до днес, година и половина преди края на мандата на ГЕРБ, не е факт. И това едва ли е изненадващо на фона на заключение на Световната банка, че с действията си управляващите вместо да намалят ефектите от кризата, са ги засилили, принуждавайки по този начин населението да прибегне до рискови стратегии за оцеляване (самолечение, отказ от закупуване на лекарства), което не попречи на премиера на най-бедната страна в ЕС, от трибуната на ООН (на 23.09.2010 г) да огласи готовност да изнася по света ноу хау за справяне с бедността.

  Ако външен наблюдател се заеме да изчисли размера търговска площ на построените и новоизграждащи се молове на глава от населението, количеството регистрирани луксозни автомобили, броя абонати на мобилните оператори, нищо чудно да реши, че бедните българи са богати. Тук истински богатите обаче привидно често са бедни, срещу имената им в НАП няма внесен нито лев данък, богатството им се появява изненадващо от нищото, понякога без да имат регистриран дори ден трудов стаж, в страната, в която според премиера се живее добре, макар да е най-тъжното място на света. По прищевките на оксиморонния свят бедното богатство и богатата бедност са еднакво възможни.

  ПЪРВЕНЕЦЪТ АУТСАЙДЕР

  

  Абонирани за дъното на таблиците във всевъзможни класации на международни организации, ние българите получихме образ на първенец аутсайдер. Първи по последни места или последни по първи. В нашия случай няма особено значение, тъй като и тогава, когато се окажем начело, показателят по който водим рядко е повод за гордост.

  България е първа по брой изоставени деца в институции (над 1 500 годишно), раждания от майки под 18 г (между 4 000 и 4 500 годишно), демографски срив, мозъчна и сърдечна смъртност, обща смъртност (14.2 на 1 000 при 9.7 средно за ЕС), болни от кучешка тения (50% от всички регистрирани заболели в ЕС), ниво на младежка безработица, брой напуснали страната специалисти.

  Усещането за корупция (Транспаренси интернешънъл) е повсеместно и ни отрежда челно място сред страните от ЕС, а аргументът “склонност към самобичуване” като опит за обяснение на катастрофиралите антикорупционни лозунги, с които управляващите дойдоха на власт е неубедителен пред броя на подадените сигнали за корупция (2009 г – 9 325; 2010 г – 16 353).

  Ако изброените първи места не са особено впечатляващи, класациите, в които сме последни, са значително повече – по размер на минимална работна заплата, производителност на труда (Доклад на Комисията по конкурентноспособност), кредитиране на малки и средни предприятия (Евростат), донори на органи (информация на директора на ИА по трансплантации), ползване на противогрипни ваксини, качествено лечение на болни от диабет, качество на здравните услуги, както и по износ на иновативни стоки, управление на отпадъците, продажба на музика в Европа (рейтинг на IFPI), конкурентноспособност на висшето образование, качество на живот и човешко развитие, а по “индекс на развитието” (Отворено общество) делим последните места с Румъния.

  Дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна не променя същността на факта, доколкото по-голяма половина не съществува. Гледано през очилата на относителността ние сме първи по неусвоени средства от фондовете на ЕС и последни по усвоени (според KPMG), в челото по зависими медии и последни по свобода на словото (по данни на Репортери без граница), първи по енергоемкост и последни по енергийна ефективност, първи по брой спортуващи по-рядко от веднъж месечно и последни по масов спорт (Евробарометър).

  Въпреки стряскащото положение на първенец аутсайдер, в нашия оксиморонен свят липсват масови протести, каквито има в катастрофирала Гърция, където стотици българи работят като “слуги” на фалиралите гърци или като тези в съседна Румъния, с която сме абонирани за дъното на класациите. Тук няма бунт на площадите, няма искания за по-добър живот, за ограничаване на корупцията, наркоманията или срещу безработицата. Немислимото за други народи – мизерия, нищета, безперспективност, унижения от чиновници, арогантност на политици за нас българите сякаш е придобило статут на модус вивенди. Омаята на безвремието е упоила обществото, потънало в хипнотичен сън, провокиран от безкрайно нищослучване, ежедневно нагнетявани страхове, повтаряне на мантрата “търпение” и мъгляви обещания за по-добро Утре. Утре, което никога не идва, понеже подминава аномалии като оксиморонните светове, излъчващи стряскаща прокоба на гробищни паркове.

  СЛУЧАЙНИТЕ ПОЛИТИЦИ – ТЪЖНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ВЕСЕЛБИ

  

  Влакът на българската демокрация, препълнен с ентусиазъм, оптимизъм и надежди, след 22 години пътуване е изоставил част от вагоните на глухи коловози и пъпли по инерция, загубил блясък и скорост. Неподвластно на времето и умората е останало единствено желанието и порива на хиляди хора да се сдобият със запазено място в лимитирания брой купета на властта. Особено в онези с надпис ВИП.

  Откровени смешници, опасни фокусници, харизматични спекуланти, имиджови мутри, самонадеяни лумпени, клоуни лаици и управленски алхимици – случайни хора на неслучайни места, понякога без ценз, често без харизма, зле изразяващи мислите си – всякакви се качваха и слизаха пред смаяните погледи на избирателите, плащащи престоя и пътуването им без да имат яснота за критериите, по които един или друг кандидат за слава става министър, шеф на агенция, главен секретар или дори депутат. Парадоксално, но даже след 22 години преход ако за получаването на непрестижно място на младши експерт в администрацията е необходимо задължително явяване на три изпита (биография, тест, интервю), то за ВИП постове в управлението на държавата е достатъчна нечия препоръка, среща на кръстовище, в училищен двор или обаждане по телефона. Селектирания чрез тази изумително сложна процедура “политически елит” води титанични битки с климатици, откри несъществуващи държави, нови езици, възторжено прокопа стотици метри подземни тунели в търсене на Нещо (така и не се разбра какво), призова ни да не купуваме, да не плащаме данъци и да нахраним журналистите. Ние станахме свидетели на унизителната безпомощност на С. Ганев пред ООН, фиаското на Р. Желева, “дипломатичният език” на Д. Стоянов в европарламента, депутатстването на В. Иванов – Лучано, “лудориите” на “Мистър 10 процента”, и “Мистър гаф”, аероскандалите на В. Сидеров, откровението на Н. Неев за държавата, експертността на Калина Илиева, историите със седесарските шутове (Г. Марков) и онези с “Куйович, Муйович …” (Р.Петков), фамозните обяснения за скъпо платени консултации (А. Доган, Цв. Цветанов, Л. Иванов) и прочие и прочие.
  

  С времето абсурдите, които ни “забавляваха”, се разраснаха неуправляемо. Препускайки пред очите ни по стълбата на властта, политиците ставаха все по-безпогрешни, все по-безнаказани, все по-алчни, все по-отдалечени, все по-арогантни. Тези колоси на глинени крака, резултат на случайност или добре отиграна ПР- стратегия, прекрачиха границата на приличието, самозабравено съветвайки ни да си сменим чипа, провъзгласявайки ни за лош “матер`ял”, “шибан народ”, прасета, квичащи в кочината и кучета, които е добре да се държат на къс повод. Всяко едно от тези “послания” в свят, различен от оксиморонния, щеше да предизвика реакция на масов протест срещу грубия непремерен език, арогантното високомерие и потъпканото достойнство . Тук обаче подобни изказвания ако не развеселяват, добавят единствено още тъга към и без това най-тъжното място на планетата.

  След 22-годишно препускане от една илюзия към друга, България днес е най-бедна в ЕС, но някак без бедни и бедност, с впечатляваща по размери корупция, но без корумпирани, страна с увеличаващи се километри магистрали и намаляващ брой хора, които да ги ползват, с внушителна по размери застроена търговска площ на глава от населението и отсъстващ индустриален и производствен профил, с безброй медии, но без медийна свобода, със стотици партии, но с компрометирано доверие в партийната система; държава, в която инвестициите в бетон са повече и по-важни отколкото инвестирането в човека; свят, в който обещаваното Утре вече е живяно, а Настоящето е метаморфирало несвършващо Минало. Оксиморон в света на реалното случване.

   

  Източник:  Afera.bg
  

• New York Times: Източна Европа се изправя срещу комунистическото си минало

  Може би изглежда изненадващо, че Полша и много други държави от Източна Европа са решили, че е време да приключат недовършената работа. Изведнъж се появи вълна от търсене на отговорност под формата на правителствени кампании и културни изследвания – някои с цел помирение, други – търсещи разплата, разказват Николас Кулиш и Йоана Берент в статия в New York Times.

  Миналия месец полски съд постанови, че комунистическите лидери, въвели военното положение през декември 1981 г., са били част от „престъпна група“. Българският президент се опитва да уволни посланиците, които са били агенти на старите тайни служби. Македонското правителство се е впуснало в лов на сътрудници на стария режим, а новата конституция на Унгария дава възможност за съдебно преследване на бивши комунисти.

  В неделя германският канцлер Ангела Меркел номинира за нов президент бившият пастор и източногермански активист за демокрация Йоахим Гаук, който 10 години ръководи архива, събиращ, обработващ и анализиращ документите от Министерството на държавната сигурност, по-известно като ЩАЗИ.

  Край на консенсуса за мълчание

  „За да можем в бъдеще да се защитим от тоталитарни режими, трябва да разберем как са действали те в миналото, за да се ваксинираме„, смята Лукаш Камински, президент на полския Институт за национална памет. Из Централна и Източна Европа изглежда е минало времето на обществения консенсус за мълчание, който никога не е спирал всички критики и дискусии за миналото, но заглушаваше гласовете, които призоваваха за дългоочаквана разплата.

  . . .

  В България новоизбраният президент Росен Плевнелиев обеща да отстрани посланиците и дипломатите, които са работили за комунистическата Държавна сигурност…Наскоро стана ясно, че 11 от 15-те най-висши духовници в страната също са бивши агенти.

  В Македония миналия месец конституционният съд временно прекъсна плановете на правителството да засили търсенето на бивши агенти и сътрудници на службите.

  . . .

  Без давност за престъпленията на комунизма

  Новата унгарска конституция, която влезе в сила на 1 януари, изрично отменя валидността на комунистическия основен закон и отваря вратата за съдебно преследване на представители на стария режим. „Ние отменяме всякаква давност за нечовешките престъпления, извършени срещу унгарската нация и нейните граждани от национал-социалистическата и комунистическата диктатури„, гласи текст в конституцията.

  Според Ищван Рев, директор на архивите на фондация „Отворено общество“ в Будапеща, наследничката на комунистическата партия се е върнала твърде бързо на власт през 1994 г. „Те се върнаха твърде скоро, само четири години след промените и не чувстваха необходимост да се изправят сериозно срещу миналото„, коментира той.

  В повечето случаи революциите в Източна Европа не представляваха пълно сваляне на режимите, а премерено прехвърляне на властта. Комунистическите власти се оттеглиха, но с условия.

  В Полша наследниците на комунистите се върнаха дори по-бързо, отколкото в Унгария. Демократичният ляв алианс спечели изборите през 1993 г. и задълбочи разцеплението в полското общество между тези, които бяха готови да продължат напред и онези, които търсеха възмездие.

  „Очаквах нещо като Нюрнбергски процес срещу комунизма„, споделя Тадеуш Плужански, чийто баща е бил изтезаван от комунистическата тайна полиция. „Нямаше революция, само този процес на трансформация„. През октомври Плужански публикува книга за преживяванията на баща си и други жертви на комунизма с провокативното заглавие „Зверове„. Корицата е оплискана с червени петна като от кръв.

  . . .

  „Диктатурата носи мрачно наследство и след като тя си отиде, в началото никой не иска да се рови в него„, обяснява Антони Дудек, член на борда на директорите на полския Институт за национална памет. „Обикновено с това се заема следващото поколение, което е готово да задава неудобни въпроси„.

   

• Правозащитникът Йоахим Гаук ще бъде новият президент на Германия

  

  Йоахим Гаук – човекът, правозащитникът, „победителят на сърцата“ от 2010 -та. Две години по-късно той отново е кандидат за президент на Германия. Късно снощи (19.02.2012 г. – б.р.) номинацията му беше одобрена от управляващите и от опозицията.

  Германското правителство и двете основни опозиционни партии обявиха, че заедно ще номинират бившия източногермански правозащитник Йоахим Гаук за бъдещ президент на страната, на мястото на подалия оставка Кристиан Вулф. Канцлерката Ангела Меркел заяви, че нейното десноцентристко правителство и левоцентристката опозиция са се обединили около кандидатурата на Гаук, която първоначално беше предложена от опозиционните Германска социалдемократическа партия и Зелените. Меркел обяви това решение на пресконференция в Берлин след среща с двете основни опозиционни партии.

  Първоначално канцлерката нямаше желание да подкрепи кандидатурата на Гаук, но за 72-годишния бивш дисидент и протестантски пастор се обяви младшият партньор на християндемократите в управляващата коалиция, Свободната демократическа партия, отбелязва ДПА. Йоахим Гаук беше кандидат за президент от опозицията преди две години, но тогава Меркел се противопостави на кандидатурата му. Тя предпочете за държавен глава Кристиан Вулф, който в петък подаде оставка след поредица скандали, свързани с негови тесни връзки с богати бизнесмени в качеството му на бивш премиер на провинция Долна Саксония.

  Широка обществена подкрепа

  

  Бившият източногермански активист е фаворит за поста, освободен след оставката на Кристиан Вулф. Това показва оповестено социологическо проучване, цитирано от ДПА. Според анкетата, публикувана във в. „Билд ам зонтаг„, Гаук е подкрепян от 54 процента от германците. 72-годишният защитник на правата на човека беше активна опозиционна фигура при комунистическия режим в Източна Германия. Той не е свързан с никоя от основните политически партии.

  След оставката на Вулф в петък канцлерката Меркел заяви, че ще търси консенсусен кандидат с опозицията. До номинирането на Гаук се стигна след като Социалдемократите и Зелените обявиха, че ще се противопоставят на кандидатурата на който и да е член на правителството, като отхвърлиха финансовия министър Волфганг Шойбле и министърката на труда и социалните грижи Урсула фон дер Лайен. Парламентът, в който мнозинството на Меркел значително намаля след няколко изборни поражения на местно ниво, трябва да гласува за нов президент до 18 март.

  Източник: Дойче Веле

• Кога „големите“ се интересуват от България

  Тези дни се заговори, че американските интереси в българската енергийна сфера не били безкористни. Каквито и да са те обаче, тези интереси съвпадат с българските – да се сложи край на монопола по сибирското направление.

  „Първо ни пращат лют сибирски студ, а после ни продават скъп сибирски газ да се топлим“ – като всички вицове и този, родил се в дните на незапомнена от много години зима, се крепи на абсурдно предположение – че някой може да командва времето. От друга страна обаче, благодарение на съвпадението, че студът и газът идват от едно и също място, вицът прави още по-очевидна болезнената истина, че България е опасно и почти изцяло енергийно зависима от Русия.

  Същевременно се задава ново драстично повишение на цената на газа. А и кошмарният спомен за кризата от зимата на 2009-та бе отново събуден, след като заради лошото време и повишената консумация в самата Русия доставките за най-големите български индустриални потребители бяха драстично намалени. А три години по-късно нищо не се е променило и руският газ е все така безалтернативен.

  Вашингтон = Москва?

  Освен много висока цена, едностранната енергийна зависимост има и много заинтересовани защитници. Гласът им отново ясно се чу тези дни покрай посещението в София на специалния пратеник на държавния секретар на САЩ по евро-азиатските енергийни въпроси, последвало няколко дни по-късно посещението на самия държавен секретар. Както винаги в подобни случаи, медиите се изпълниха с пропагандни клишета, поставящи знак на равенство между Вашингтон и Москва.

  „Приемаме с отворени обятия явен лобист, който няма да защитава нашите интереси, а американските”, написа един от силно разпалилите се в интернет форумите анонимни коментатори. „Американските приказки за нашата енергийна независимост не са по-различни от това, което сме слушали навремето от емисарите на Москва”, написа друг. С очевидния намек, че някой идва да ни иска нещо много ценно.

  Премиерът подсили това усещане като, за да изтъкне собствената си значимост, каза, че „обикновено големите, когато отиват някъде, си тръгват с това, за което са дошли“. От което трябваше да останем с впечатлението, че каквото и да е „това”, той не го е дал. Истината е обаче, че и „малките” често искат и се надяват да получат нещо от „големите”, пък дори и само да бъдат посетени като знак на внимание. Какъвто по-скоро беше и случаят с двете американски посещения в София.

  България и американските интереси

  Както обикновено при подобни посещения, и този път информацията се ограничи до общи фрази – за стратегическите двустранни отношения и тяхната значимост, необходимостта от енергийна независимост на България и начините за нейното постигане, за енергийната диверсификация в „ядрената енергетика, газовите доставки, възобновяеми енергийни източници и други алтернативни източници на енергия”.

  Възможно е зад някои от тези думи да се крият реални и не безкористни американски интереси – например, за износ на капитали, технологии и бизнес, от които да се извлекат икономически изгоди или политически дивиденти. За съжаление обаче всички предположения в тази посока изглеждат по-скоро преувеличени. Защото проблемът с американските инвестиции и интереси в България е не толкова в прекомерността, колкото в маломерността или липсата им.

  Америка и българските интереси

  В енергийната сфера България никога няма да е независима. Би могла обаче да бъде много по-сигурна – когато и ако успее да разнообрази днешната си едностранна зависимост. В това отношение привличането на американския интерес и подкрепа може да бъде много полезно. С конкретни инвестиции и технологии в, да кажем, нови блокове в Козлодуй или в силно намразения в момента шистов газ. Или дори само с политическа ангажираност, която би могла да помогне за връзката на България с различните проекти по т. нар. южен газов коридор от Средна Азия и Каспийския район към Европа. Да засили българските позиции в мъчителните преговори за нов газов договор с Русия или за по-безболезнено измъкване от скъпия и ненужен проект за първа руска ядрена централа в страна от Европейския съюз и НАТО, наречен АЕЦ „Белене.“

  В действителност каквито и да са американските интереси в енергийната сфера тук, ако наистина ги има, те съвпадат с българските. За да се сложи край на опасния енергийно-политически монопол по сибирското направление.

   

  Ясен Бояджиев,

  Дойче Веле
  

• Ще се пенсионираме ли някога в Америка? – отговори на читателски въпроси

  Здравейте на всички читатели, които вече мога спокойно да нарека и приятели. Надявам се, че седмицата Ви върви успешно и очаквате да се насладите с нетърпение на почивните дни с любимите хора.

  Днес статията ни ще е малко по-различна от обичайното – като за първи път ще имам възможността за отворен диалог с всички вас и да отговоря на една малка част от многото въпроси, които ми зададохте в последните няколко седмици. Надявам се чрез тази статия да можем да изясним митовете и легендите около пенсионното осигуряване в Америка и да продължим тази интересна дискусия. Нека започнем.

   

  ВЪПРОС #1:  Мога ли да комбинирам точките за получаване на социално пенсионно осигуряване (Social Security) със съпруга си, ако съм вече на 66 години, но нямам нужните точки за да го получа самостоятелно? Ние сме тук само от пет години и съпругът ми е в същата ситуация като мен. Какви са алтернативите ни?

  ОТГОВОРЪТ НА АНГЕЛ:  Този въпрос ми е задаван няколко пъти от различни читатели. Мисля, че съществуват доста митове и легенди относно това, но отговорът е еднозначен и той е абсолютно не. За да можете да получавате традиционното Social Security, Вие трябва да сте събрали нужните 40 кредита, или както Вие ги наричате – точки. Дори и да сте навършили нужните години за пенсиониране, за които в подробности писах скоро, това не е достатъчно да получите пари за социално осигуряване. Същото се отнася и за съпруга Ви, след като сте дошли заедно и той е в същата ситуация.

  Алтернативите са да започнете да събирате малка част от парите си в индивидуална пенсионна сметка (Traditional or a Roth IRA) и/или да продължите да работите за още пет години, където трябва да сте сигурни, че показвате доход от минимум $4,520 долара на човек, за да вземете максималния брой точки (4) на година. Както и да сте сигурни, че досега в последните пет години сте получавали максималните 4 точки.

  Искам да отворя една скоба и да кажа, че има други видове Social Security, което е за социално слаби хора и това може и да е вариант също. В него се включват карти за безплатна храна, минимална пенсия и жилищни условия за нуждаещи се хора. Едно от задължителните условия да се квалифицирате е да сте американски гражданин, а останалите условия се гледат по индивидуален случай от държавната социално-осигурителна администрация.

   

  ВЪПРОС #2:  Имам план да се пенсионирам на 62 години, но не съм наясно ще имам ли право да получавам Social Security, след като имам събрани всичките 40 точки. Ако все пак имам тази възможност, сумата ще порасне ли след като навърша пълна пенсионна възраст, 66 години, или ще остане същата?

  ОТГОВОРЪТ НА АНГЕЛ:  Да, Вие може да се пенсионирате на 62 годишна възраст, ако сте събрали нужните точки. Не забравяйте само, че това е предсрочно за Вашата възраст и ще получите с 30% по-малко от това, което ще Ви се полага на 66 годишна възраст. Тук допълнението към въпроса Ви е много важно за Вашите планове и много точно зададено. В случай, че наистина се пенсионирате на 62, то сумата ще си остане завинаги тази, което означава, че ще получавате само 70% от това, което Ви се получава на 66 и занапред. Изборът е Ваш, но е доста комплексен и зависи от Вашите финансови ресурси извън социалното осигуряване също, като заеми и спестявания например.

   

  ВЪПРОС #3:  В последната статия се споменава за така наречените 401К пенсионни планове, които се предоставят от работодателя. Въпросът ми е дали след като съм работил в последните няколко години за компания, която напуснах миналата година, какво да правя с парите в този 401К план? Как е най-правилно да постъпя, за да не плащам наказания и такси?

  ОТГОВОРЪТ НА АНГЕЛ:  Това също е един от най-интересните теми за разговор на хората, работещи за компании, и имайки достъп до 401k – особено след финансовите удари, които много хора понесоха, загубвайки работните си места в много компании.

  В дадената ситуация, най-правилното, което можем да направим, е да обърнем парите, събрани до момента в 401К, директно в Traditional IRA – което е еквивалент на 401К, от гледна точка на таксацията и използването на тези пари в по-късен етап, след 59 1/2 години. Основната причина да искаме да обърнем тези пари в Traditional IRA е за да избегнем 10% наказание за предсрочно теглене и още между 15-25% таксацията на цялата сума. Правейки така наречената „rollover“ процедура, избягваме тези санкции и запазваме сумата на парите си цялостна и готова да продължава да бъде инвестирана с потенциал да се умножава в бъдеще, което също зависи от това дали ще изберем правилните взаимни фондове, в което всъщност аз специализирам от години.

   

  Нека с тези три въпроса завършим за днес, но това въобще не означава, че Вие, читателите, не трябва да продължавате да питате. За мен е невъзможно да покрия всички въпроси, които бяха зададени в една статия, и затова се опитвам да Ви давам отговор лично, когато ми се обаждате или ми пишете.

  Архив на тези статии можете да намерите също и на новата ми страница във Facebook, носеща името „Тайните на парите в Америка“, която е създадена специално за българите, работещи и живеещи в САЩ, и интересуващите се от това как да направят така, че парите да работят за тях, а не обратното, което много от нас правят поради липса на правилната информация. Адресът на тази страница в е http://facebook.com/ТайнитеНаПарите. Надявам се да Ви е полезна и интересна.

  Очаквам още от Вашите въпроси, за да можем най-накрая да разбием митовете и легендите за бъдещето ни в Америка и да започнем да се уповаваме на факти, в които сме абсолютно сигурни.

  За въпроси и идеи можете да пишете или да се обаждате на директната ми линия 224-522-2413 или да пишете на директната ми електронна поща [email protected]м.
  

   

  Ангел Сапунджиев,

  в. „България Сега”

• Ритнати от дявола

  „Тези хора имат лошо излъчване, което говори за мизерни помисли и брутален манталитет” (Едвин Сугарев)

  Повод за тези думи на Е. Сугарев са снимките на персоните, основали „Български медиен съюз”. Публикувани са в svobodata.com и лично аз не бих ги препоръчал на деца под 16 години, както и на родители с болни сърца.

  

   

   

   

   

   

  Тошо Тошев, Тодор Батков, Петьо Блъсков, Делян Пеевски….

  Няма другаде по света такива „журналистически” физиономии. Поне аз не съм виждал. Сякаш дяволът ги е ритал с копита, докато се умори, после си е починал малко и е почнал отново.

  Как се докарва човек до подобно състояние? Каква отрова трябва да го яде отвътре, че да избие на повърхността в такива болнави форми?

  Една от тези физиономии познавам отдавна – беше слабичко, усмихнато и симпатично момиче. През ум не ми е минавало, че ще се докара до днешното си подобие.  Ще ми се да й кажа: не се излагай, не си струва, върни си живота, който Догановци ти взеха и им тегли една майна, на тях и на залъгалките им.

  Знам, че няма да ме чуе; късно е да ме чуе. Жалко, защото познавам и други, които също не успяха да се спасят от ритниците на дявола и се затриха, барабар с постовете, пачките и джипките.

  …

  Преди време Румен Борисов (секретар на комисията по досиетата) довери две важни неща. Първото: българската държавност е разкапана отвътре и медиите активно участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях.

  Второто цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около 1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1 млн. 500 хиляди. Повече са и от членската маса на БКП”.

  Става ли ясно? Милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Същите са се катерили по стъпалата на „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я! Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора.

  Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП прави половин държава. Какво излиза: пишеш срещу агенти във вестници, оглавявани от агенти; в република, населявана от агенти.

  Заразата е навсякъде – в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и налага сестричето си по главата с юмруци.

  Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в главата и през нощта.

  Как се стигна дотук и защо онези, които управляват българската журналистика имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, по която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

  За държава с азиатски комунизъм, с избита буржоазия,
  с държавни чиновници от руския модел и необразовано
  селско-пехливанско население,
  подобен пейзаж е напълно закономерен.

  Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици. После агентите-собственици купиха журналистиката и обезчестиха, каквото беше останало у нея за обезчестяване.

  Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват наивни анализатори. Лесно е да се каже и  невъзможно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от международни концерни. Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Журналистиката отдавна не е само журналистика – тя е депо за разпределяне на власт и средства.

  Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият дух продължава да съществува.

  Как стоят нещата с независимия дух у нас?  Ако журналист призове министрите и депутатите да си направят групово харакири на площада пред Народното събрание, колко души ще му се зарадват?

  Ако журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

  Ако журналист застане по средата на София и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?

  Николко.

  …

  На един от фотосите в сайта на Сугарев се виждат репортери – без сигнал, без ред, всякой гледа само да бъде напред…, да снима кривата фаца на магната Пеевски и да запише премудростите Делянови за идните поколения.

  Тъжна снимка. Отблъскваща снимка. Медийна реалност на ритнати от дявола.

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Бележка:

  „Съвсем обясним е големият дял на свързаните с бившата Държавна сигурност собственици на български медии. От една страна повечето от тях са хора, изникнали от старата система и готови да инвестират в медиите спечеленото чрез нея. От друга страна българските медии предпочитат да използват труда на млади и нископлатени журналисти, като по този начин опитните и несвързани с бившата номенклатура колеги бяха отстранени от медийното пространство.” (Дирк Фьоргер, до неотдавна шеф на медийната програма за Югоизточна Европа на фондация „Конрад Аденауер”).

   

  Владо Трифонов,

  Svobodata.com

• Депутатите в българското НС отказаха спестени пари да отидат за лечение на деца

  Депутатите приеха проект за решение за спиране на преизчисляването на основното месечно възнаграждение на народните представители, внесено от Красимир Велчев и група народни представители.

  Неприятен привкус обаче остави решението да бъде отхвърлено предложението на независимия депутат Георги Терзийски – спестените средства да отидат във Фонд за лечение на деца. От общо гласували 117 народни представители „за” дадоха своя вот 31 депутати, 33 – „против” и „въздържал се” – 53.

  Другото предложение на независимия народен представител Георги Терзийски за срок от шест месеца средствата за допълнително стимулиране на председателите на държавни агенции да бъдат предоставени във Фонд за лечение на деца също не бе прието от народните представители.

  Общо гласуваха 122 народни представители, 39 от тях „за”, „против” – 10 и 73 – „въздържал се”. Предложението на народния представител от ПГ на Коалиция за България Антон Кутев размерът на месечното възнаграждение на депутатите на ПГ на ГЕРБ да бъде намалено с 1000 лв., докато пенсиите не се вдигнат с 35%, също не бе прието от депутатите. От общо 113 депутати „за” гласуваха 17 народни представители, „против” – 62 и 34 – „въздържал се”.

  Предложението на Иван Костов за нова точка, която задължава всички министри и ръководители на ведомства да приведат работните заплати в съответствие с настоящото решение, не бе прието. На прегласуване от общо 140 народни представители „за” гласуваха 55, „против” – 34, а „въздържал се” – 51.

   

  Източник:   Actualno.com
  

• Европейската комисия дава АCТА на Съда на ЕС

  Еврокомисарят по търговските въпроси Карел де Гухт заяви, че заради обществения дебат е необходимо съдът да оцени дали АСТА представлява заплаха за основните свободи, вкл. свободата на изразяване

   

  Европейската комисия предаде днес на Съда на ЕС Търговското споразумение за борба с фалшифицирането АСТА (Anti-counterfeiting Trade Agreement).

  Това съобщи еврокомисарят по търговските въпроси Карел де Гухт.

  Той уточни, че заради обществения дебат е необходимо съдът да оцени дали това споразумение представлява заплаха за основните свободи, включително свободата на изразяване.

  Очакваме мотивираното юридическо становище на най-високата съдебна инстанция в ЕС, макар да сме убедени, че в сегашния си вид документът не би довел до някакви промени в практиките в ЕС, посочи комисарят.

  Според него АСТА не съдържа нови юридически постановки, няма да промени начина на употреба на интернет, а ще затвърди съществуващите закони, без да нарушава свободата на изразяване.

  Нека съдът прецени законността на споразумението, заяви Де Гухт.

  Той отбеляза, че документът би влязъл в сила едва след ратифицирането му от всички подписали го страни, както и от Европейския парламент.

  На 15 февруари българското правителство прие решение за спиране на процедурата по сключването от страна на България на АСТА. Ден по-рано стана ясно, че външният министър Николай Младенов и министърът на икономиката Трайчо Трайков ще координират позицията на България със страните членки и институциите на ЕС относно формулирането на обща позиция по споразумението.

   

  Източник:  Vesti.bg
  

• Наказание за свободу

  Поскольку рассматриваемый нами случай в данный момент как раз находится в производстве одного из судов одного из государств Европы, то мы не находим возможным прямо указывать тут на статьи и законы. Вместо этого мы попытаемся без конкретных привязок к конкретным кодексам и законам изложить дело в свете только текстов соответствующих норм и соответствующих правовых принципов. Впрочем, оговоримся сразу: кое-кто сможет в излагаемом нами казусе узнать по крайней мере часть того реального дела, из которого казус этот взят.

  В одном государстве в один кодекс, назовём его так: «Трудовой кодекс» была добавлена статья, которая устанавливает административную ответственность работника за предоставление им своей рабочей силы без заключения им трудового договора. В качестве административного наказания при этом предусматривается штраф в размере трёхкратных взносов в страховые фонды — социальный и здравоохранения. Эта статья была введена, как полагает законодатель, с двойной целью: с одной стороны для того, чтобы предупреждать «работу в чёрную», а с другой, как считает законодатель, для того, чтобы понудить работников к защите своих прав путём заключения договора.

  Теперь посмотрим, в каком, собственно контексте была принята указанная норма. Эта норма принята в государстве, на которое распространяется юрисдикция ЕСПЧ, а кроме того, это государство имеет конституцию, содержащую, inter alia, следующие нормы:

   

  <#…>
  (2) [Государство]гарантирует жизнь, достоинство и права личности и создаёт условия для свободного развития человека и гражданского общества.
  <#…>

  Кроме того, в этой самой конституции есть и такие правила:

  (1) Граждане имеют право на труд. Государство заботится о создании условий и осуществления этого права.
  (2) Государство создаёт условия для осуществление права на труд лицам с физическими и психическими недостатками.
  (3) Каждый гражданин свободно избирает свою профессию и место работы.
  (4) Никто не может быть обязан к принудительному труду.
  (5) Рабочие и служащие имеют право на здоровые и безопасные условия труда, на минимальное вознаграждение и заработную плату, соответствующие исполненной работе, а равно на отдых и отпуск на условиях и в порядке, определённых в законе.

  А теперь давайте разберёмся с творчеством законодателя, установившим названную выше административную ответственность.

  В соответствии с многократным толкованием ЕСПЧ административная ответственность как таковая есть именно вид уголовной ответственности. Различие в процедурных особенностях и тяжестях деликтов между административной ответственностью и уголовной ответственностью не играет никакой роли в свете Конвенции о защите прав человека и основных свобод. Если же это так, то буквально все принципы, относящиеся к наступлению ответственности уголовной, должны быть также применены и к ответственности административной. В связи с этим нам придётся ещё разобраться с тем — что же является в этом государстве вообще преступлением. Вот что мы видим:

  (1) Преступлением является такое общественноопасное деяние (действие или бездействие), которое совершено виновно и объявлено законом наказуемым.
  <…>

  Теперь предположим, что некто решил поработать, не заключая никакого трудового договора. Зададимся вопросом: этот самый «кто-то» чтó делает: осуществляет своё право или же исполняет некоторую обязанность?

  Как видно из приведённой выше нормы конституции, этот человек именно осуществляет своё право. Обязанность у него может появиться исключительно как раз из трудового договора, так как конституционная норма прямо запрещает любой принудительный труд. Договора же этот человек не заключал, следовательно предоставляя таким образом свою рабочую силу, он именно действует в рамках гарантированных ему государством прав и свобод, вообще ничем в этом случае не ограниченным. Заметим, что осуществление своего права на труд в силу запрета принудительного труда и гарантированной конституцией свободы выбора профессии и места работы есть в этом случае именно субъективное право, осуществление которого всецело зависит исключительно и только от воли субъекта права. Если это так, то остаётся вполне открытым вопрос: в чём именно тогда состоит опасность для общества, если его член осуществляет то самое право, которое ему гарантировано государством? Такая общественная опасность действительно может существовать только при одном условии: если такое государство или его власти являются антиобщественными и их деятельность направлена не на развитие гражданского общества и человека, а напротив: на умаление и ущемление прав и свобод последних.

  Однако предположим, что в данном случае формулировка административной ответственности просто неизящна и безграмотна, предположим, что имели в виду вовсе не то, что написали. Предположим, что действительно законодатели имели в виду заботу о поступлениях в соответствующие страховые фонды и собираемость налогов. Но в этом случае, во-первых, надо признать, что сформулированная норма явно ошибочна и подлежит, как минимум, изменению. Любой юрист не из профессиональной специализации, а из общего юридического образования прекрасно понимает, что тогда в данном случае объект посягательства выписан крайне неряшливо. Норма не просто бьёт мимо цели, но и попадает в цель, которая не может быть признаваемой как наказуемая вообще.

  Во-вторых, если следовать нормам конституции, то вне зависимости от наличия или отсутствия оформленного договора, права работника всё-таки урегулированы прежде всего законом: это и право на вознаграждение, это и право на отдых. В этом смысле вне зависимости от того, есть или нет соответствующий формальный трудовой договор, он признаётся уже существующим из простого предоставления работником и принятия работодателем трудовых способностей первого. Всё, что можно сделать формальным трудовым договором в этом случае — только увеличить вознаграждение, но, скажем, никак не уменьшить его по сравнению с установленным законом и никак нельзя отказать в его уплате, которая, кстати, автоматически именно в силу законодательства, а вовсе не договора, повлечёт обязанность осуществить соответствующие платежи. А в таком случае право на вознаграждение вообще и связанные с ними отчисления в соответствующие фонды уже есть в законе и получение вознаграждения составляет именно право работника, но никак не его обязанность. Причём, заметим, право это опять-таки субъективно, так никто не вправе принуждать работника получать вознаграждение. Мы опять в этом случае возвращаемся всё к тому же самому вопросу: в чём состоит тогда общественная опасность деяния такого работника, который решил не получать вознаграждения или, скажем, не отдыхать?

  Несложно сообразить, что в данном случае установлена законодателем ответственность за отказ человека в осуществлении его права, а вот это как раз есть ни что иное, как нарушение гарантированных конституцией свобод человека. И в этом случае такое введение репрессивной нормы следует признать именно направленным против того самого государства, обязанности которого описаны в цитированной конституции, и превращение его в нечто другое. Куда как менее симпатичное на вид.

  Нам не очень хочется выглядеть слишком навязчивыми, но если издание таких норм возможно хоть одним законодателем в мире, то эта болезнь может очень быстро распространиться повсюду, поэтому мы и высказываем тут своё мнение. А обществу этого государства именно в связи с обсуждаемым поступком законодателя следует сообразить, что власть этого государства видит граждан не как свободных людей, которым она служит, а как крепостных, которые имеют право только на то, что прямо дозволит им власть, и осуществлять могут свои права только в том порядке, которое им приписывает власть. А это, простите, вовсе не свобода.

   

  Марк Болдырев,
  Елена Маркова-Штайнер

  Iuris-civilis.ru

  –––––––––––––––––––––––

  Примечание редактора сайта:

  Страна, для которой идет речь в этом тексте, является Болгария.

• Кратка история на Македония 🙂

  Преди няколко седмици Стефан Командарев ни показа от мобилния си телефон трейлъра на някакъв македонски филм, а пък ние от благодарност му показахме няколко литра червено вино от Ивайловград и свинско джоланче на фурна. Бяхме се събрали в нашата ложа или, както е познато на ограничен кръг абсолютно деградирали чревоугодници – „Кратуните” – малко заведение недалеч от съдебната палата, докоснато от божествено вдъхновение и благословено с гениален готвач.

  – Кръчмарю клет! – повика го Батко. – Ела да видиш нещо.

  Всъщност „Кръчмарю клет” не е случаен зов. Наскоро съдържателят на „Кратуните” официално беше получил клубни атрибути. Всеки член на Клуб „Алкохол” си има титла и зов, които са различни. Например Батко е „Генерален секретар на Клуба”, а аз съм „Лорд извратител на словото”, но се зовем помежду си с „байно” или в особено тържествени случаи – с „байно льо”. Съдържателят (и готвач) на „Кратуните” получи пък титлата „Странджата” и правото да бъде зован от членовете на Клуба със зова „Кръчмарю клет”.

  – Ела да видиш какъв филм са направили македонците!

  Филмът беше скъпо направен, сигурно бюджетът му е бил половината от брутния вътрешен продукт на Македония. Сниман много професионално, в хубави картинки разказваше за Втората световна война, българската армия и македонската съпротива, сведена до дискретно показване на среден пръст от волен футболист, който уж прави нацисткия поздрав (il salute romano). Нещата добиваха допълнителна тегавина от обстоятелството, че филмът разказваше за футболни мачове, а това далеч не е най-вълнуващата тема, поне за нас. Мръсните български нацисти във филма с помощта на оста Рим-Берлин-Токио наредили някакви мачове така, че „Левски” да бие съответния отбор от Скопие, който, разбира се, е много по-силен. Това било направено, защото треньорът му бил евреин, а пък гадовете не можели да допуснат отбор, трениран от евреин да победи фашисткия „Левски” от София. После българските нацисти радостно изселвали вардарски евреи в концлагерите. Нещо такова.

  – Хм!… – каза Странджата, който по принцип е пестелив на думи.

  – Съпротива казваш. И кой е оглавявал тази съпротива? Александър Македонски ли? – попита Милен и си бодна от салатата с веяни свински гърди, праз и червен пипер.

  – Всеки може да е бил – обясни Батко: – и Наполеон, и Чингиз хан, и Юлий Цезар. Те нали са македонци…

  – Аз пък все ги бъркам всичките тези тракийци, добруджанци, граовци, македонци, шопи и какви ли не още – призна си Светльо Каубоя, който не е никакъв каубой, а е рекламист, но пък много обича коне, има си и си ги гледа в своето ранчо недалеч от София.

  – Е, не си прав – каза Милен. – Казваме „Александър Македонски”, а не „Александър Шопски” или „Александър Добруджански”.

  – „Александър Македонски” не беше ли Оперетата?

  – Не, тя е „Стефан Македонски”, но той пък е от Сливен.

  – Както и да е – вдигна ръка Батко, за да прекъсне този разговор, който застрашително поемаше в нездрава посока. – Аз понеже имам роднини в Охрид, чувствам македонския въпрос много близък.

  – Той, този въпрос – поклати глава Странджата – си има много лесен отговор.

  – Освен това чувствам – продължи Батко, като се направи че не е чул забележката на Странджата, – че съдбата ми е отредила призвание, че иска да оставя нещо на македонците и това нещо да бъде кратка история на Македония, която малките македончета да учат в училище и чрез нея да укрепват националната си гордост.

  Сигурно и преди е ставало дума, че по образование Батко е историк и следователно Съдбата съвсем правилно се беше обърнала именно към него, а не, да речем, към мен, Милен или, не дай, Боже, към Командарев. Батко умее да провижда назад в хилядолетията, да извлича от тях факти и да ги превръща в истини единствено с острието на своята блестяща мисъл. И ето го сега: оглозга едно попрепечено агнешко котлетче, избърса си устата със салфетка, отпи голяма глътка червено вино и започна в академичен стил:

  – В началото Боже Саваодовски създава небето и земята и казва: „Нека биде светлина и нека изникне земјата со зеленило!”. Речено-сторено. Светът вече е налице и започва историята на дните му. Тази история първоначално се развива криво-ляво добре. Не след дълго обаче тлеещи латентни тенденции довеждат до кризата в град Вавилон (старото име на Битоля), където нещата се объркват така, че хората се разделят на такива, които заявяват, че са македонци, и на инакви, които не признават, че са македонци. Това принуждава Боже Саваодовски да коригира хода на историята, като затрие всички, които твърдят, че не са македонци. Решава да залее творението си с много вода и да издави всичко живо. За да оцелеят обаче македонците, съобщава намеренията си на Гьорче Ноевски и му дава инструкции как да построи големия ковчег, станал известен по-късно с името „Ноевски ковчег”. Гьорче Ноевски има трима сина – Люпче, Перо и Гоце. След потопа те се пръскат по света, като Люпче се заселва в Европа, Перо отива в Азия и там дава началото на македонския клон, който изобретява барута и хартията, а пък Гоце ражда всички негри и индианци, които в по-късни векове македонците на Люпче и Перо ще открият по географски начин и ще ги цивилизоват.

  Обаче някъде в тъмните хилядолетия между сътворението на света и изобретяването на Интернет се случва важно историческо събитие. Неясно откъде се появяват другите народи и започват да се ползват от културните достижения на македонците и да крадат историята им. Така например, пияните от черна бира англичани започват да твърдят, че Райчо Панте-Генчовски и той бил англичанин, и дори извращават името му на Ричард Плантагенет – Лъвското сърце, а датчаните приписват на някакъв свой принц думите на македонската народна песен от Прилепско „Да бидеш или да не бидеш: еве у што е въпросот”.

  – Всъщност – каза Милен и си сипа малка чашка кафява смокинова ракия, – именно македонската култура е тази, която запалва просветителския факел на каменната ера.

  – Точно така – веднага се присъедини към него Батко, сипвайки си и той от смокиновата ракия, а пък и другите си сипаха, с изключение на мен, който си налях крушова. – Както преди време съобщиха македонските медии, археологическа находка доказва, че македонският език е съществувал и то в писмена форма преди 77 000 години. Вероятно той е тласнал маймуночовеците по пътя на прогреса. За съжаление, тази писменост после изчезва за известно време, за да я открият дявол знае откъде Кирил и Методий и да си я припишат.

  Батко направи кратка пауза, за да отиде до бара, откъдето се върна с бутилка „Хенеси” и голяма тумбеста чаша. Сипа си, завъртя няколко пъти чашата в отворената си длан, за да се освободят ароматите, после отпи и продължи:

  – След каменната ера идва бронзовата и в Египет построяват пирамидите, които и до днес изумяват с математическата точност, с която единият им ръб е ориентиран към звездата Сириус, а другият – към Скопие. Тайното египетско познание вдъхновява античността, която после пък разпалва Ренесанса след кратко средновековно прекъсване, настъпило по причина че Македонската империя, неправилно и клеветнически наричана Римска, пада под ударите дивите македонски племена от север. Империята се разцепва на две: Западна Македонска, наричана „Свещена” като и всичко македонско, и Източна Македонска, наричана за удобство Византия, по името на античния македонски град Бизанциум. Именно нея хищните кръстоносци опитват да затрият, но македонският цар Калоян обърква сметките им. И ето че идват турците. Тук трябва да отворим една скоба, за да подчертаем дебело, че турците и гърците не са македонци. Турците не са, защото не могат всички да бъдат, а пък гърците не са, защото ако бяха, то тогава и Александър Македонски щеше да е грък, а пък той не е. Българите само частично не са македонци с изключение на някои от монарсите си, които са. Както и да е, Османската империя и тя на свой ред си отива и Балканите преоткриват националната държава, открита от македонците още преди 77 000 години и още тогава наречена МАКЕДОНИА, изписано с кирилица от дясно на ляво на онзи археологически камък, за който вече стана дума. През следващия век новите национални държави се отдават на подлости и машинации, в резултат от които Македония се свежда до нещо с население колкото София с тази разлика, че половината от това население са албанци, турци и цигани.

  – Пука им на македонците! – махна с ръка Милен и си сипа коняк в чашата от червено вино, с което предизвика вълна на потрес и погнуса в цялата компания. – За хиляда – хиляда и петстотин години националните държави ще отмрат и всичко ще си дойде на мястото. А какво са 1500 години на фона на македонския континуитет от 77 000!

  – Важното е че през цялото това време не са изгубили чувството си за историчност, което е било еднакво остро и в годините преди началото на каменната ера, и в наши дни, както личи от историческия филм за футбола и войната, с който започна целият този разговор – каза Светльо и поиска сметката.

  Докато Странджата я приготви и донесе, изпихме по едно малко уиски с малка бира и приготвихме недовършената гарафа с червено вино за из път. Платихме и излязохме на улицата. Стефан се подхлъзна на една замръзнала локва, но ние ловко го уловихме и го спасихме от позорно и болезнено падане. Хванати така под ръка, образувахме нещо като южнославянско хоро и запречили целия тротоар, някак си естествено запяхме: „Що ми е мило, мило и драго во Струга града, мамо, дюкян да имам”.

  – Ех, да имах сега да ви снимам отнякъде! – залитна режисьорът Стефан. – Да се видите на какво приличате. И дали изобщо приличате на нещо…

   

  Източник:  c2h5oh.org
  

• <<
• 1
...
• 245
• 246
• 247
• 248
• 249
• 250
• 251
• 252
• 253
• 254
• 255
...
• 416
• >>