Всички авторски страници

Авторски

• Деградацията на българския народ

  Тук ще пиша за нещо много болезнено. За нещо, заради което със сигурност ще бъда обвинен във фашизъм. Ще говоря за това, че българският народ деградира. Деградира чисто биологически – пише Калин Терзийски. Ето тезата му:

  Нека първо Ви кажа следното: аз съм наистина, из самите дълбини на сърцето си и изцяло против Дарвинизма. Мразя самата идея на Дарвинизма. В неговата социална форма. Социалният Дарвинизъм за мене е нещо ужасно.

  Когато някой започне да говори за Естествен Отбор, аз настръхвам! Естествено – не когато става въпрос за животинките, мъховете и папратите. Настръхвам, когато Естественият Отбор е отнесен към хората. За разните новопоявили се расисти и националисти Естествен Отбор в социалния смисъл е следното: да побеждава силният, винаги по-силният. А слабият задължително да загива.

  Всъщност – крайно дясната политика, струва ми се, е едно ясно изражение именно на този Социален Дарвинизъм. Не я харесвам. Но ето… Гледам и виждам, че българският народ деградира. И като човек, завършил биология и медицина, пак – неволно и тъжно – се връщам към тая Еволюционна теория на Дарвин. Проклетият брадат Дарвин!

  Птичките Божии

  Какви факти виждам аз? Ето: 1. Българският народ боледува. Всеки трети човек е болен от някаква хронична болест. Предразположението към хронични заболявания е наследствено. 2. Българският народ източва към Западния свят най-добрата част от себе си. Не спорадично, а непрекъснато и вече някак закономерно. Към богатия Западен свят.

  Тук абсолютно неволно у мен избуява една съвсем биохимична, лабораторна асоциация. От България се изгребва супернатата и остава… ах, ще го кажа – утайката. Или друга асоциация: България е щайга с ябълки и някой подбира хубавите и ярките, а подбитите и мухлясалите оставя. Неприятна асоциация, но нали Ви казах, тя съвсем неволно изниква в главата ми. 3. В България активно се размножава и оставя поколение единствено ромското малцинство.

  По тоя въпрос просто не искам да чувам две мнения – ромите наистина (и това ечудесно!) имат много деца и имат желание да имат още много деца. А българите – не. А откъде идва това? Мисля – заради един огромен и лицемерно загърбван проблем: ромите не поставят пред себе си особено високи изисквания, докато българите поставят пред себе си неизпълними за момента, ужасно високи изисквания. Като родители.

  Яловият български елит

  Тоест: ромите раждат децата си и не се притесняват какво ще стане с тях и от тях. Както според мен е нормално за един християнин. Защото казано е: Живей като птичка Божия! Докато българите не само, че ужасно се притесняват какво ще стане с децата им и какво ще излезе от тях. Българите направо се отказват от правенето на деца! А трябва да помислим върху това, че ромите са една абсолютно декласирана и десоциализирана част от българския народ. Няма какво да се лъжем – ромите са част от обществото, която не е допусната, а и не иска да бъде допусната да стане част от обществото.

  Най-тъжното е, че на колкото по-високо ниво са българите, толкова по-високи са изискванията им към себе си като родители. И толкова по-неизпълними им изглеждат тези изисквания. И българите просто абдикират от ролята си на родители.

  Или иначе казано: колкото по-високо образован е един българин, колкото по-цивилизован и умен, толкова по-малко му се ще да има деца. И той няма! И нека не бъда нападан за едно такова крайно мнение, защото аз съдя от личен опит. Завърших средното си образование тъкмо на линията на Прехода: през 1988-ма, в елитната Национална природоматематическа гимназия. Най-елитната тогава. Днес моите елитни съученици, стотиците представители на бившата бъдеща интелигенция, са или емигранти или самотни и бездетни хора. А те бяха интелектуалният и – боязливо казвам тази дума – биологичният елит на българския народ. Този елит остана ялов.

  Мухъл, плесен и нечистотии

  И ето. Наблюдавайки тия факти, аз изтръпвам. Струва ми се, че правя нещо крайно нередно. Защото съм пацифист, хипи, антирасист и християнин. Но не мога да не забележа, че българският народ наистина прилича на една малка щайга с ябълки, която непрекъснато бива разтръсквана, пробирана, нападана от оси и попарвана от слана. И това води до влошаване на качеството на ябълките, оставащи в щайгата.

  Това е моята параноя днес. Но се опитвам да се излекувам. Започвам да мисля така: от една страна може да се окаже, че тия ябълки, които са били избрани и извадени от щайгата, са хубави на външен вид и изглеждат здрави. Но всъщност най-сладките и най-ароматните остават – въпреки, че са неугледни – в щайгата.

  Другата ми спасителна мисъл е, че ябълките в щайгата могат да се раздвижат. И да направят нещо по своето окаяно положение. Примерно: да вземат други, здрави ябълки, от вън. И най-малкото – да вземат да поочистят от мухъла, от плесените и от нечистотиите самите себе си и собствената си щайга. За да не плесенясват повече в нея. Край.

   

  Калин Терзийски,

  Дойче Веле

• Безбожна България

  Наивен човек съм. И когато седна на масата, за да хапна, искам да се моля. Но го правя рядко. Защото съм българин. Защото съм параноик, изчадие. Такива неща си мисли Калин Терзийски, когато стане дума за Бог и вяра.

  Тук ще се опитам да говоря за един изключително дълбок проблем. Съвсем ясно съзнавам, че на няколко страници е напълно лекомислено да се… не да се обсъжда, а дори да се захваща обсъждането на такъв проблем. Но аз съм лекомислен човек. И това, като се замисля, ми помага да не скучая и да не страдам от всепроникващото чувство за безсмислие и досада. „Той беше наивен човек и затова живееше два пъти повече от другите”. Така казваше моят приятел Борис Виан за един свой герой. Борис Виан почина, с клюмнала на гърдите глава, в киносалона, на трийсет и девет години, двайсетина години преди да се родя аз. И нямаше как да го поздравя лично за тези думи. Които бяха казани все едно за мене.

  Хиляда и една глупости

  Аз съм наивен човек. И когато седна на масата, за да хапна, искам да се моля. Събирам ръце и започвам да се моля. Тоест, искам да го направя. Да кажа следното: Отче наш, Ти който си на небесата, да се свети името Ти, да бъде царството Ти, както на небето, така и на земята, благодаря Ти за хляба наш насъщен, който ми даде и днес, и прости ми греховете, както аз прощавам на своите длъжници…

  Но не го правя винаги. Моля се единствено, когато съм сам или най-многото – с моята миличка жена. Иначе – не. Защото съм съвременен човек. Българин. Параноик и мъченик на хиляда и една глупости. Изчадие, измъкнало се като лоша миризма от някакъв ад на дреболиите и спънките. Хм. Да. Българин. А може би – въобще съвременен човек? И не го правя. И това е проблемът. Дълбокият проблем. Защо аз не мога да се моля на масата преди хранене?

  Между храненията често мисля за това. Но както казах, това е толкова генерален проблем, че аз не само не мога да го опиша в няколко страници, но дори не мога да мисля изчерпателно и практично за него. Обикновено стигам до мисловна задънена улица и махвам с ръка – и със свито гърло.

  Тлъстите, пияни попове
  
  Първата причина, за която се сещам, е, че съм израснал в Социалистическа България. Две неща има в това словосъчетание. Първо – Социалистическа. Тоест – атеистична, еснафска, материалистична, бездуховна. Второ – България. Страна, в която християнството някак си все е било натрапвано. Помислете за това! В България да си антиклерикален, да си атеист и да си богоборец или еретик е било винаги израз на свободен дух и основание за гордост. Великите богомили. Елин Пелин с неговата омраза към тлъстите, пияни попове. Най-вече Ботев с неговия огнен еретизъм. Расате. Безброй примери.

  Да седнеш на масата и да се молиш изведнъж те изпраща в групата на тези, които Ботев би нарекъл овце, а Вапцаров просто би погледнал с насмешливо презрение. А аз съм поет и обичам Ботев и Вапцаров с все сила.

  Но да продължа нататък. Освен социалистическа България, голяма душевна пречка за моите молитви са и сектите. Започна ли да се моля пред хора преди хранене, аз имам чувството, че ще бъда включен веднага в групата на малоумните сектанти. Виждали сте ги – хилядите странни, бледи хора, вторачени в изпълнения с невидими и опасни духове въздух. Приличат на зомбита или привидения и обикалят с изцъклени очи, проповядвайки. И аз не ги обичам. Тоест, като християнин ги обичам… обаче се страхувам за тях.

  Но има нещо по-неприятно. Срам ме е от това, че ги отхвърлям. Защото си мисля, че те най-вероятно са съвсем подобни на ранните християни. И всъщност са може би едни християнски мъченици. Живеещи в съвременния Содом. Сред хипермаркетите и сред захласнатите в самодоволно поглъщане и отделяне консуматори. Може би, мисля си понякога, тези сектанти са свети хора.

  Но аз съм български параноик и така или иначе не мога да ги приема. И се ужасявам от мисълта, че мога да заприличам на тях. Молейки се на същия – мой и техен – Бог. Преди хранене.

  Молиш ли се, маминка?

  И ето още един щрих към портрета на моята параноя. Майка ми. Моята прекрасна майка, умна като жилав трън, израснал покрай далечен път. Тя е най-скептичният човек на света. Тя е създала цяла държава, цяла империя от насмешливост у мене. Тя е родена в село Садовец. Майка й и баща й са селски учители. Дошли от града на село, за да учат децата. Те ги наричаха „дечурлигата”. Просветени и насмешливи до корените на мъртвите си очи атеисти.

  Когато започна да се моля, виждам вътре в главата си усмивката на моята насмешлива майчица. Тя казва: „Молиш ли се, маминка? Моли се.“ И се усмихва.

  И ето. Аз съм един материалистичен, полусоциалистически човек, циничен и насмешлив, хитър и в същото време изпълнен с противоречия и съмнения. И пълен с копнеж към Бога, но в същото време – параноично засрамен от тоя свой копнеж. Ботев у мен крещи нещо в ъгъла, докато християнинът в мен се опитва да се моли.

  Иска ми се да се помиря със себе си. Да излекувам параноята си. Може би трябва да започна от обществото. Струва ми се, че то е най-лесно за променяне. Най-упоритото нещо, все пак, са човешките предразсъдъци. А виж, обществото е гъвкаво дръвче. Може да се огъва доста добре. И ето, струва ми се, че бих могъл да направя следното: да помоля всички, които сядат заедно с мен на обяд или на вечеря, да не ме поглеждат с оня странен поглед, когато започна да се моля. С оня странен поглед, който създава параноята у мен. И който казва: Я го виж пък тоя!

  Моля Ви!

   

  Калин Терзийски,

  Дойче Веле
  

• Bulgaria’s Largest Kukeri Festival Kicks off in Pernik

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  The 21st edition of Bulgaria’s largest and most impressive „Kukeri“ event – the Surva Festival – kicked off in the western city of Pernik on Saturday.

  Thousands of „kukeri„, or mummers, a beloved Bulgarian folklore tradition with roots from Ancient Thrace, have gathered for the weekend event. They will have processions in downtown Pernik on Saturday and Sunday.

  The talismans of the festival – the dolls couple – Sura and Suri will be present at all rituals of the masquerade.

  This year, for the first time, there will be a youth masquerade procession open for students between the ages of 10 and 19.

  Organizers remind that each mask is handmade by the person wearing it and all are unique.

  Another attraction will be the wrapping of the Clock Tower in downtown Pernik with 50 meters of cloth by several circus acrobats. Three gliders will fly over the parades route. They will take pictures and will distribute promotional flyers.

  The Kukeri ritual is performed between Christmas and Lent by costumed men with scary animal masks, who walk around and dance to scare away the evil spirits, as well as to provide a good harvest, health, fertility, and happiness. Similar rituals can also be found in Romania, Serbia, Italy and Spain.

  The Surva Festival, which first took place in 1966 as a cultural event based on Bulgaria’s folklore traditions, is the largest carnival event in Bulgaria and the Balkans.

  In 2010, Pernik was declared an European capital of kukeri traditions by Henry Van Der Kroon, President of the Federation of European Carnival Cities.

  In 2011, a representative of UNESCO announced that the kukeri tradition and the Surva Festival in Pernik will be included in UNESCO‘s list of protected non-material cultural heritage once the respective procedure is completed.

   

  Source:  Novinite.com

• 2012 SAG Awards – Winners List

  The biggest and brightest stars of film and television came together on Sunday, Jan. 29 to honor their peers at the 18th annual Screen Actors Guild Awards.
  The first award of the night, male actor in a supporting role for motion picture, went to veteran actor Christopher Plummerof Beginners. The Help‘s Octavia Spencer continued her winning streak, taking home female actor in a supporting role for motion picture. She is also nominated for best ensemble in a motion picture as part of the cast of The Help, which led with four nominations.
  On the television side, 30 Rock‘s Alec Baldwin was the recipient of the male actor in a comedy series award, winning over The Office‘s Steve Carell.
  Kate Winslet, Betty White and the casts of Modern Family and Boardwalk Empire were among the others earning nods during the ceremony. Receiving the night’s top honors were Jean Dujardin for best actor in a leading role, Viola Davis for best female actor in a leading role and The Help for best ensemble in a motion picture.

  

  The complete list of winners:

  Outstanding Performance By A Male Actor In A Supporting Role
  *WINNER Christopher Plummer, Beginners

  Outstanding Performance By A Female Actor In A Supporting Role
  *WINNER Octavia Spencer, The Help

  Outstanding Performance By A Male Actor In A Comedy Series
  *WINNER Alec Baldwin, 30 Rock

  

  Outstanding Performance By A Female Actor In A Comedy Series
  *WINNER Betty White, Hot In Cleveland

  Outstanding Performance By An Ensemble In A Comedy Series
  *WINNER Modern Family

  Outstanding Performance By A Female Actor In A Television Movie Or Miniseries
  *WINNER Kate Winslet, Mildred Pierce
  
  Outstanding Performance By A Male Actor In A Television Movie Or Miniseries
  *WINNER Paul Giamatti, Too Big to Fail
  
  Outstanding Performance By A Female Actor In A Drama Series
  *WINNER Jessica Lange, American Horror Story

  Outstanding Performance By A Male Actor In A Drama Series
  *WINNER Steve Buscemi, Boardwalk Empire

  Outstanding Performance By An Ensemble In A Drama Series
  *WINNER Boardwalk Empire

  Outstanding Performance By A Male Actor In A Leading Role
  *WINNER Jean Dujardin, The Artist

  Outstanding Performance By A Female Actor In A Leading Role
  *WINNER Viola Davis, The Help

  

  Outstanding Performance By A Cast In A Motion Picture
  *WINNER The Help

  Outstanding Performance By A Stunt Ensemble In A Motion Picture
  *WINNER Harry Potter and the Deahtly Hallows: Part II

  Outstanding Performance By A Stunt Ensemble In A Television Series
  *WINNER Game of Thrones

  Mary Tyler Moore accepted the Lifetime Achievement Award from Dick Van Dyke midway through the show, taking the opportunity to explain why she chose to use her middle name to separate herself from the six other Mary Moore’s already on SAG’s roster in the early stages of her Hollywood career.

  The winners at the SAG ceremony typically go on to earn Oscars. All four acting recipients at SAG last year later took home Oscars — Colin Firth for “The King’s Speech,” Natalie Portman for “Black Swan” and Christian Bale and Melissa Leo for “The Fighter.”
  The guild’s ensemble prize, considered the ceremony’s equivalent of a best-picture honor, has a spotty record at predicting what will win the top award at the Oscars.
  www.hollywoodreporter.com, accesshollywood.com
  Read more:
  2012 SAG Award Nominations
  Американската гилдия на актьорите ще връчи своите награди тази вечер

   

• Тома Томов на гости в Българското училище към Посолството в Лондон

  Ако надзърнете в Уикпедия „Тома Томов, журналист„ (линк) и прочетете малкото много, което пише за този човек, ще разберете защо, когато влезе при нас в Българското училище към Посолството на България в Лондон се почувствахме енигматично. Не ми се пише благоговейно – няма смисъл от това. Но респектът към този човек, с чиито невероятни репортажи, коментари и филми сме израснали и сме се гордяли ние, че той е наш – това е нещо, което трудно се описва. Обаче е факт. Тома Томов е видял света вероятно така, както никой друг българин, но и светът е видял него. А за второто България и всички ние му дължим много. Има хора, които са най-доброто. Тома Томов е от тях.
  По покана на Българския културен институт и със съдействието на Българското посолство в Лондон, големият български журналист пристигна в Лондон, за да се срещне с българската обшност и да ни покаже два от своите документални филми.
  На 24.01.2012 г. в салоните на нашия културен институт се събрахме, за да присъстваме на прожекцията на филма му „Кристо на 75“ с режисьор Жезко Давидов. И двамата автори ни удостоиха с присъствието си и имахме възможност да разговаряме след филма с тях и да научим повече за най-изявения наш българин в чужбина – художникът Кристо Явашев. На следващия ден беше прожекцията на другия негов филм – „Така каза Ванга“, за един феномен (природен и човешки едновременно, а може би и малко извънчовешки). И отново хората имаха възможност да чуят как Тома Томов е усетил, как се е докоснал до многото необяснимо, с което баба Ванга беляза живота ни.
  Не може да не се стресираш поне малко, когато говориш с Тома (той позволи много бързо да го наричаме така). Да знаеш, че е обиколил целия свят и лично е разговарял с хора като Картът, Никсън, Кисинджър, Индира Ганди, Лех Валенца, Ицках Равин, Шимон Перец, Горбачов, Далай Лама, Фидел Кастро, че се е докоснал до личности като Солженицин, Иля Еренбург, Алън Силитоу, Акира Куросава, Умберто Еко, че е бил личен приятел с Гена Димитрова, Кристо Явашев, Петър Увалиев…безкраен списък. И сега, като изброявам тези имена, се задушавам от уважение към делото на този голям български журналист. В същото време (нахалната аз) живея с усещането, че срещнахме приятел. Защото невероятният му житейски опит и принос в културата на страната ни не го е превърнал в недостъпен. Той си ходи по земята, знаейки много, виждайки много, оценявайки…Страшното беше, че този му опит като че ли го е отдалечил от оптимизма. Но в духа на журналиста живее търсачът и ни пита: „Има ли млади хора в Лондон, такива, дето да се изявяват тук, да се реализират, но и да имат визия за България, за националното, за едно бъдеще, което да помага…?“. Труден въпрос.
  Заговорих му за това, което виждам с очите и душата си, живеейки сред моите ученици. Като техен учител не мога да бъда и не съм песимист. Вярвам в тях и възможностите им и те трябва да взимат това от нас, техните преподаватели. Светът наоколо е груб, ние трябва да ги отглеждаме с вяра, да градим устои – български. Някъде се прокрадва мисълта, че Кирилицата след 20 години няма да я има. Няма такова нещо. Българските учители в чужбина я бранят така, както навремето в Турско са бранени традиции, вяра и писмо. Не се кривете в скептична усмивка – който е влязъл в нашите училища това го знае.
  Тома Томов дойде в класната ни стая, за да си поговорим. Предната вечер по покана на Сити клуба в Лондон бе на среща с техни представители в Канари Уорф и е останал изключително доволен от контакта си с младите реализирани българи. Сега бе наш ред да му поговорим защо не сме песимисти и защо не можем да бъдем. Говорихме около час и половина – за училището, за децата, за трогателните истории с тях (добри и тъжни), питаше как им помагаме да вярват, какво обичат и защо, има ли сред тях изключителност…Разказвах: за тях, за пътя на нашата Асоциация на българските училища в чужбина (АБУЧ) и преборването с десетилетните трудности, за хората, които ни помагаха и вярваха, за постигнатото.
  За щастие с нас беше и Десислава Стефанова – ръководител на невероятния ни Лондонски български хор и преподавател на децата ни по народно пеене, която записваше разговора ни, за да остане архив за Тома. Деси е човек артист – от глава до пети, от очи до сърце. Тя живее в красив български и творчески свят, дето не всеки е посветен да встъпва. Но Томата знае това, той е от тези… И в разговора си с нея още веднъж можа да усети, че е възможно в чужбина да си истински българин, да живееш с пленително достойнство и да завличаш след себе си десетки англичани или всякакви други чужденци, с каквито Лондон е пълен, да ги побългаряваш, защото фолклорът на страната ни е най-добрият посланик и влюбва.
  Неусетно минаха два часа. Тома не беше добре, беше се простудил и в началото на разговора ни смяташе , че няма да издържи дълго. Но ни беше хубаво и разбрахме, че трябва да привършваме, чак когато в класната стая започнаха да идват първите ученици от 8 клас за вечерните ни занимания. Снимахме се за спомен и ще сложим снимките до другите ни официални гости (много са вече). Пращам ги и на вас.
  За спомен Томата написа в почетната книга на училището ни:
  „Мили деца, живеете в центъра на света и имате вашите амбиции и талант. Моето поколение загуби 20 век, дано вие спечелите 21-ви.
  Успех, смелост и късмет –
  Тома Томов “

  Благодарим, творецо. Честити сме, защото беше чест.

   

  Снежина Мечева,
  директор на Българското училище към Посолството на България в Лондон
  говорител на АБУЧ

  27.01.2012 г.

• Гърците в ужас, искат от тях да живеят с български заплати

  

  „Български заплати иска от Атина тройката кредитори от Европейския съюз, Европейската централна банка и Международния валутен фонд, които преговорят с гръцкото правителство по втория спасителен пакет за страната“, пише вестник „Етнос„.

  Според вестника представителите на т.нар.Тройка искали незабавни промени на трудовия пазар, в това число намаляване на минималната заплата, премахване на 13-ата и 14-ата заплата и пенсия, както и намаляване на допълнителните пенсии.

  В момента минималната заплата в Гърция е 876 евро, а по закон пенсиониран грък не може да получава по-малко от 480 евро и затова държавата доплаща, ако осигурителният стаж не гарантира такава сума. Все още въпреки настояванията на кредиторите съществува практиката да се плащат и 13-а и 14-а заплата.

  Според публикацията кредиторите настояват още за премахване на нормите на труд в държавните предприятия от сферата на услугите и в банките и за замразяване на увеличенията на доходите.

  Междувременно в публикация във „Файненшенъл таймс“ се твърди, че Германия ще иска от Гърция да предостави суверенитета си в бюджетната сфера на Европейския съюз, като контролът върху държавните сметки се осъществява от специален европейски комисар.

  Официална гръцка реакция на това искане няма, но неофициално от Атина заявиха, че това никога не може да стане.

  ЕС и МВФ настояват също така основните партии да гарантират писмено, че Гърция ще изпълнява програмата за реформи, а председателят на контактната група Жан-Клод Юнкер заяви, че без такива подписи страната няма да получи и едно евро.

   

  Източник:   News.expert.bg

• SOPA Was Only the Beginning: ACTA Gets International Push Back

  

  Do citizens even matter anymore?
  Chris Richardson | January 27, 2012 |

  As we touched on earlier, as members of the European Union sign ACTA into something of an existence — it still requires ratification from the European Union parliament — various EU citizens have decided to fight back against ACTA. Unfortunately, while these protests are getting noticed, the ruling governments signed the treaty anyway.

  While ACTA may not be as popular as the SOPA/PIPA bills were, it could impact the Internet in ways its American counterparts could not, which helps explain the international outcry against the treaty. If you haven’t read it, perhaps you should. Are you ready for another fight to protect the open nature of the Internet or was the SOPA standoff your stopping point? Let us know what you think.

  At least the anti-SOPA protests resulted in positive results. With ACTA, it appears as if the complaints are falling on deaf ears. That being said, it hasn’t stopped people from donning Guy Fawkes masks and various other anti-ACTA paraphernalia to voice their displeasure. Citizens of Poland, for example, have been out in force in an effort to get their government to take notice, and while the Polish government has already issued a response, it’s fallen largely on deaf ears.

  There’s a live feed of the Polish protests available at RT.com, but the feeling of these citizens is perhaps best captured with the following YouTube video, complete with subtitles:

  Polland Protests ACTA

  There’s also a Google+ account called ACTA Protests, and it documents the current struggle quite well. Here, visitors are presented with another video explaining what ACTA is and the potential harm it represents:

  What is ACTA@

  Over at Avaaz.org, there’s a petition to be signed, and while ACTA is making its way through the European Union, U.S. citizens are invited to sign it as well. Avaaz’ goal is to reach 750,000 signatures, and the petition is currently close to breaking the 600,000 signatures mark.

  The thinking is, if the outcry is loud enough, maybe these governments will sit up and take notice; although, considering all the governments that have already signed ACTA, these protests may not do any good until the EU parliament looks at the treaty, something it’s scheduled to do this summer.

  Speaking of outcry, Twitter has, of course, weighed in on ACTA, and it’s easy to see the governments and the citizens they govern do not see eye-to-eye when it comes to Internet regulations.

  Source:  webpronews.com

• Ченгетата като милионери

  Автор:   Едвин Сугарев

  Комисията по досиетата започва проверка на кредитните милионери във връзка с евентуалната им принадлежност към Държавна сигурност – съобщават медиите.

  Това е втора болезнена точка от тайната история на нова България – след драматичните резултати от проверката на духовните пастири на нацията ни.

  Това е и втората серия от историята на едно ограбване. Първата вече я гледахме. В нея беше извадено на показ тайното минало на банкерите с кухите банки, които източваха националния капитал на страната ни чрез “рефинансиране” от БНБ и ДСК. И които преточиха спестяванията на всички българи в джобовете на тъй наречените “кредитни милионери”.

  При което се оказа, че почти всички висши постове в БНБ – основната финансова институция на България – са заети от ченгета. Оказа се, че “консенсусният” проф. Тодор Вълчев, шеф на БНБ по време на банковата катастрофа на България, този хрисим човечец, уважаван и от сини, и от червени, е с цели 22 години стаж като агент на ДС.

  Оказа се, че неговите колеги не му отстъпват. Както Иван Драгневски, управлявал БНБ преди него, така и неговият наследник Любомир Филипов, се оказаха с двойна биография.

  Същото може да се каже за подуправителя на централната банка Пламен Илчев, както и за ръководителите на управления „Валутни операции“ и „Банков надзор“ Стоян Шукеров и Камен Тошков. Същото може да се каже и за собствениците, и за изпълнителните директори на частните банки, никнещи като гъби в периода между 1992 и 1996 г.

  Това се все хора, раздавали парите на България. Как? По една доста ясна схема.

  Стъпка първа: учредява се банка, като за уставен капитал служи заем от друга банка, а като залог за заема – самата (неучредена още) банка.

  Стъпка втора: развърта се банкова дейност, прибират се вложенията на неведоми балъци (сиреч непосветени в генералната афера българи) и на предприятия, осигурени чрез връзките на съответния банкер в държавната администрация.

  Стъпка трета: банката започва да раздава кредити. Раздава – ама не на кой да е, а на подставени компании, които всъщност са собственост на самите банкери – или на техни близки приятели. Тези заеми се предоставят без идея да бъдат връщани – като парите от тях се разпределят между заемоизкателите, техните политически покровители, политическите покровители на банкерите (често става дума за едни и същи лица) и самите банкери – които кротко и невинно прибират таен процент от всеки даден заем.

  В редица случаи сбора от тези заеми надвишава с десетки пъти собствения капитал на самата банка. С други думи – банките раздават пари, които не са техни. Които са ваши, господа балъци.

  Стъпка четвърта – банките изпадат в остра ликвидна криза и искат рефинансиране. И – разбира се – получават такова – в размер на милиарди. На какво основание им се дават тези пари, е божа работа. Най-вероятно на основание на глобалния ДС-проект за прехвърляне на политическата власт на комунистическата партия на икономическа основа. Или защото някой генерал в сянка е казал: дай тука на тия наши момчета неколко стотин милиона, че са го закъсали.

  А тия момчета не са кои да е – те са въпросните кредитни милионери. Има ги и сини, и червени – но винаги свързани с ДС. Ето и тук на снимката се мъдри един такъв – Асен Мичковски – щатен псътрудник на ПГУ и президент на “Селена холдинг”.

  Помните ли го, дами и господа? Ами беше депутат от СДС, лидер на АСП, виден радетел на синидалното движение и прочее позитивни неща. Например той оглавяваше парламентарната комисия за икономическите злоупотреби по време на социализма. Той беше призван да дири отговорност от люде като Андрей Луканов за губещите се милиарди от външния дълг. И добре му платиха за тогавашното бездействие – за това, че комисията така и не написа доклад. Платиха му пак с милиарди – тогавашни пари.

  Стъпка пета – източването на държавни пари в частни джобове предизвиква огромен финансов дефицит. Същият се покрива с ускорено печатане на левове. Инфлацията галопира – и съответно заемите на кредитните милионери се обезценяват до минимум. В тези дни ако човек има достъпната единствено по ченгесарска линия банкова информация, може за броени дни да стане милионер.

  Лицето Х примерно – момче на ДС, разбира се – знае кога другарите от БНБ ще обявят рязка промяна в курса на долара спрямо лева – и непосредствено преди това тегли голям заем и го обменя във валута. Курсът скача – примерно от един долар за 12 лв. на един долар за 40 лв. Нашият човек обръща малка част от обменените долари в левове, за да покрива с тях първите вноски по заема, с част от останалите си купува “Ферари”, а с друга част чака удобният момент, за да повтори операцията при следващия срив на лева. И когато инфлацията удари дъното с 520%, той има да плаща жълти стотинки за многото мангизи, с които се е нагушил до този момент. А освен това вече няма на кого да плаща и тези жълти стотинки, тъй като междувременно банките, от които е теглил заеми, са фалирали.

  Това е пътят, по който се правеха кредитните милионери. Това е и пътят, по който се топяха спестяванията на българите. Подозирам обаче, че този път комисията по досиетата ще срещне трудности при изготвянето на своя доклад. Най-малкото защото не е лесно да се установи кои са кредитните милионери.

  На времето – в разгара на банковата криза, за това бяха направени парламентарни комисии, имаше доклади на МВР по същия повод, бяха направени и някакви списъци, дори и издадени в книги – но нито един от тях няма официален характер. А няма такъв, защото от съответните лица не беше потърсена съдебна или каквато и да е отговорност.

  Понятието “кредитен милионер” тъй и си остана недефинирано и ненаказано – а в някакъв смисъл вече е и ненаказуемо. Тъй че същите спокойно си ходят по белия свят – и присъстват навсякъде, включително в парламента. Спомня ли си някой примерно, че и лицето Асен Агов фигурираше в такъв списък? Не, разбира се.

  И ако трябва да направя някакъв извод, то той е следния: вторичното ограбване на българската държава – след първото такова, извършено чрез натрупването на външния дълг и източването на част от него през “неявните” фирми на ДС в чужбина – ограбване, което доведе до драматичен срив в банковата система, стопяване на спестяванията на всички българи и икономическа катастрофа, в която инфлацията достигна до 520%, а заплатите и пенсиите се стопиха до еквивалента на десетина долара – това вторично ограбване е явен и хладнокръвно проведен сценарий на Държавна сигурност – транформирала се в задкулисна мрежа на тайната власт – и овладяла всички контролни постове в движението на финансовите потоци в държавата.

  Иначе казано – кредитните милионери не са някаква престъпна самодейност или плод на случайна грешка в управлението на държавата. Те са просто втората вълна на превръщането на ченгетата в милионери – втората след тази с тъй наречените “куфарчета”.

  В осъществяването на този сценарий беше впрегната цялата държавна власт – както в логистиката на голямото ограбване, така и при неговото оперативно провеждане – и след това в замитането на следите от него.

  Нека припомня една дребна подробност само: бившият главен прокурор Никола Филчев (този изкуфял чичко, дето днес забавлява репортерите по време на процеса срещу неговия ортак Алексей Петров – Трактора), стана главен прокурор с обещанието, че ще разследва банковата криза, кредитните милонери и непочтените банкери с цялата строгост на закона – и че тази разследвания ще бъдат основен приоритет в неговата дейност.

  В резултат – почти никой от стотиците такива не е получил осъдителна присъда. Нещо повече – някои от тези, на чията сметка се пишат профукани миларди, осъдиха държавата за това, че били несправедливо обвинени. Вместо да осъдят крадльовците, прокурорите на свой ред се облажиха – започваха дела въз основа на натрупаните от следствието и дознателите доказателства за направомерно раздавани или необслужвани кредити – а след това изчакваха банкерите и кредитните милионери да си платят каквото се полага, за да оставят тези дела “на трупчета” или изобщо да ги прекратят.

  Така – въз основа на този прокурорски алъш-вериш – банкерските дела се проскубваха перце по перце от годните за наказателно преследване доказателства – и днес вече не стават за нищо.

  Доколко важна е била за ДС цялата тази операция личи от следния пример. През 1992 г. бива приет Законо за банките и кредитното дело, в чиито преходни и заключителни разпоредби се мъдри единствения лустрационен текст, приет от Народното събрание до ден днешен.

  Този текст гласи: “Не могат да бъдат избирани в ръководните органи на банките и не могат да бъдат назначавани по чл.7 лица, които през последните 15 години са били избирани в централните, областните, окръжни, градски и общински ръководни органи на БКП, ДКМС, ОФ, Съюза на активните борци против фашизма и капитализма, Българските професионални съюзи и БЗНС или са били назначени на ръководна щатна длъжност в ЦК на БКП, както и служители, платени или неплатени сътрудници на Държавна сигурност. Това ограничение се прилага за срок от 5 години.”

  Конституционния текст отмени този текст по искане на 49 народни представители (сетете се от коя парламентарна група) със свое Решение № 8 от 27 юли 1992 г. По това време ДС е достатъчно добре представена във въпросния съд – както и навсякъде другаде.

  Последствията от тази отмяна са добре известни. Казвал съм ги много пъти, но нека пак да ги припомня: 520% инфлация, месечни заплати с равностойност десетина долара, ограбването на спестяванията на българските граждани, изнасянето на над 7 милиарда долара, заграбени от България и директно от джоба на всеки от нас.

  Толкова ни струваха ченгетата в банковата ни система и отгледаните от тях кредитни милионери. Пропиляхме шанса да бъдат наказани – сега можем поне да видим кои са, ако на комисията й провърви в това начинание.

  
  http://www.svobodata.com

• България е начело в Европа по нарушения на човешки права

  В позорната класация за 2011 г. държавата е първа, а във вечната класация от 1959 г. насам е втора, макар и да е подсъдна в Страсбург едва от 1992 г.

   

  България е безспорен лидер в Европа по нарушения на основни човешки права, смятано на глава от населението, показва последната статистика на Европейския съд за правата на човека. През 2011 г. държавата е получила в Страсбург средно по 7 присъди за всеки 1 млн. свои граждани, което я нарежда на първо място сред 47-те държави от Съвета на Европа, подписали Европейската конвенция за правата на човека.

  Във вечната класация от 1959 г. насам нищожна разлика с Гърция поставя България на второ място (54 срещу 53 осъдителни решения на 1 млн. жители), но Гърция членува в Съвета на Европа от самото му начало, докато България се присъедини едва през 1992 г. През 2012 г. държавата ни има всички шансове да стане лидер за всички времена в следвоенна Европа по нарушения на човешки права.

  Всеки януари по това време съдът в Страсбург огласява класация коя държава колко пъти е била осъждана през изтеклата година, колко нарушения е направила и колко още жалби срещу нея чакат решение. През 2011 г. България е била осъдена за 52 случая на погазване на конвенцията за правата на човека. При население от 7.5 млн. жители това означава почти 7 присъди за всеки 1 млн. граждани. В абсолютни числа държавата се нарежда на 7-о място, но в състезание с доста по-многолюдни държави. Ако се гледа само общият брой на решенията, без да се преизчисляват на глава от населението, най-много осъдителни присъди миналата година е отнесла Турция -159 (при 73.7 млн. жители), а на второ място е Русия със 121 присъди (при население от 142 млн. души). Следват Украйна със 105 присъди (45.7 млн. жители), Гърция – с 69 (11.3 млн. жители), Румъния – с 58 (21.4 млн. жители), Полша – с 54 (38 млн. жители). Зад България са Италия с 34 присъди (60.6 млн. жители), Унгария – с 33 (10 млн. жители) и Германия – с 31 (81.7 млн. жители).

  Във вечната класация след България по относителен брой присъди спрямо жителите са Румъния, Турция, Италия, Полша, Украйна, Франция, Русия и Великобритания. А в абсолютни числа начело е Турция с 2404 присъди, Италия – с 1651 и Русия – с 1140. И в тази класация България се нарежда в първата десетка, където заема девето място с 395 осъдителни решения. Общо за целия период, откакто съществува съдът в Страсбург, са издадени 12 425 присъди за нарушения на основни права на европейски граждани. Всяка присъда има значение за всички държави, защото в Европа се прилага прецедентното право и се взема под внимание как съдът се е произнасял при сходни казуси.

  По традиция България извършва най-много нарушения на чл. 5 от конвенцията – „право на свобода и сигурност“, и чл. 6 – „право на справедлив съд в разумно време“. Тази година обаче начело са нарушенията на чл. 13 – „право на ефективни правни средства за защита“ (общо 26), което показва, че гражданите са безпомощни, защото държавата не им дава възможност дори да се оплачат пред нея по много от нарушенията на конвенцията. На второ място е мудното правосъдие (21 случая), а на трето е незаконното задържане (10 случая). Общият брой на нарушенията надхвърля броя на осъдителните присъди, защото много често по една жалба са извършвани по няколко нарушения.

  В момента пред съда чакат решение 1206 жалби срещу България. В сравнение с миналата година (1348 жалби) броят им е намалял, защото съдът започна да работи по-бързо след влизането в сила на реформата, която въведе ускорена процедура за разглеждане на делата.

   

  Светослав Терзиев,

  в. „Сега“
  

• Хилъри Клинтън ще посети България на 5 февруари

  По покана на българския външен министър Николай Младенов, държавният секретар на САЩ ще посети България на 5 февруари. Хилъри Клинтън ще се срещне в рамките на своето посещение с президента на Републиката Росен Плевнелиев, с министър-председателя Бойко Борисов и министри от кабинета. Основните теми на разговорите ще бъдат двустранното сътрудничество, ситуацията в Близкия изток, Югоизточна Европа и приноса на България в Афганистан.

  Хилари Клинтън ще пристиге в България от Германия, където ще участва в конференция по сигурността.

   

  Източник:  Дирекция „Информация и комуникация“ на МВнР

• Batsheva Dance Company представляет…

  Танцевальная труппа из Израиля Batsheva Dance Company – одна из самых авангардных компаний мира, славящаяся своими яркими, красочными шоу. Основателями компании (она была создана в 1964 году) являются американская балерина и хореограф Марта Грэхем и баронесса Батшева де Ротшильд – ее именем и названа труппа. На гастролях в Чикаго Batsheva Dance Company представляет две композиции артистического директора компании, хореографа Охада Нахарина “Max” и “B/olero”. Газета “The New York Times” называет Нахарина в числе пяти лучших хореографов мира, а “The Chicago Tribune” – одним из наиболее оригинальных хореографов нашего времени. Он родился в 1952 году в кибуце (Израиль). Внук выходцев из России. Учился в Джульярдской музыкальной школе и школе Американского балета в Нью-Йорке. Начал свою танцевальную карьеру в труппе Batsheva Dance Company. Танцевал в компаниях Марты Грэхэм и Мориса Бежара, в Нидерландском театре танца. В 1980 году Нахарин дебютировал в качестве хореографа в студии Кадзуко Хирабаяси в Нью-Йорке. С 1990 года – артистический директор “Batsheva Dance Company”.

  В композиции Нахарина “Max” участвуют десять танцоров. Мировая премьера с огромным успехом прошла в Израиле в 2007 году.

  “B/olero” – сюита для двух танцоров на музыку японского композитора Исао Томита на темы “Болеро” Мориса Равеля.

  17 марта, 7.30 pm; 18 марта, 2.00 pm. Auditorium Theatre. 50 East Congress Parkway, Chicago, IL 60605. Заказ билетов в кассе театра, на сайте www.ticketmaster.com/auditorium или по телефону 800-982-2787.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

• River North Dance Chicago представляет…

  Специально на День всех влюбленных чикагская танцевальная труппа River North Dance Company (RNDC) представляет программу “Любовь – это…”, которая, я уверен, заинтересует любителей современного танца. В программе – шесть композиций. Главным сюрпризом станут две мировые премьеры. Основатель и артистический директор римской труппы Spellbound Dance Company (“Очарованная студия танца”) Мауро Астольфи представляет композицию “Contact-Me”. Итальянский хореограф впервые работает в США, и, к радости RNDC, для своего дебюта он выбрал чикагскую труппу. Стиль Мауро Астольфи – атлетический танец, экспрессия, причудливые линии и формы, комбинация элементов классического балета и современных движений. В композиции звучит музыка английского композитора, специалиста по электронной музыке Джона Хопкинса и итальянского композитора и виолончелиста Джованни Соллима. Второй премьерой программы станет композиция “The Good Goodbyes” – первый в истории труппы опыт сотрудничества с композитором, пианисткой и артистическим директором Чикагского детского хора Джозефин Ли. Специально для RNDC она сочинила фортепианную сюиту в трех частях. 10 и 12 февраля Ли будет сама аккомпанировать солистам. Хореограф – артистический директор RNDC Франк Чавес. В интервью он признался, что всегда любил фортепианные сочинения и мечтал создать танец для солистов. В композиции участвуют пять женщин и двое мужчин. В программе – еще четыре композиции, созданные River North Dance Company в последние годы: – “Ella”. Композиция на музыку Эллы Фитцжеральд. Солистка – Лорен Киас. Хореограф – артистический директор Американского театра танца Алвина Эйли Роберт Бэттл. – “Risoluta”. Композиция на музыку джазового пианиста и композитора Денниса Белла. Хореограф – дочь композитора Сидра Белл. – “Sentir em Nos” (“Even for Us”). Дуэт на песни тосканского тенора Андреа Бачелли и Дульче Понтес. Хореограф – Франк Чавес. – “Al Sur Del Sur” (“South of the South”). Сюита на темы танго для одиннадцати танцоров в пяти частях на музыку Астора Пьяццолы. Хореографы – аргентинские танцоры Сабрина и Рубен Велиц. Чикагская танцевальная труппа River North Dance Company была образована в 1989 году и за двадцать три года превратилась в одну из самых любопытных американских компаний современного танца. Только за 2010-11 годы труппа участвовала в IV Международном балетном фестивале в Колумбии, Международном фестивале танца в Корее, гастролировала по одиннадцати городам Германии и Швейцарии. На весну этого года запланирован месячный тур River North Dance Company по городам России.

  10 и 11 февраля, 8.00 pm; 12 февраля, 3.00 pm. Harris Theater in Millennium Park. 205 East Randolph Drive, Chicago, IL, 60601. Заказ билетов на сайте http://www.harristheaterchicago.org/ или по телефону 312-334-7777.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

   Фото. Сцена из композиции „Risoluta“ River North Dance Company. Фото Дженнифер Жирар

• Blue Man Group: прошлое, настоящее и будущее

  С 1997 года в Чикаго в помещении Briar Street Theater с непременным аншлагом проходит уникальное театрализованное шоу “инопланетян с синей кожей” под названием Blue Man Group.

  Все началось в манхэттенской школе Нью-Йорка, в которой познакомились и подружились друг с другом Крис Винк и Мэтт Голдман. После школы их пути разошлись: Крис поступил в Wesleyan University (Коннектикут), а Мэтт – в Clark University (Массачусетс). Закончив учебу, в 1984 году друзья вновь встретились в Нью-Йорке. В 1986 году к ним присоединился будущий третий участник группы Фил Стэнтон. Так возникло трио Винк-Голдман-Стэнтон. Сценический образ придумали сразу: “придурки”, вымазанные синей краской, заставляли обратить на себя внимание. А уж когда они взяли в руки музыкальные инструменты – длинные, узкие трубы из поливинилхлорида, – стало ясно, что такого в мире шоу-бизнеса еще не было. На это и рассчитывали наши герои. Первые концерты группы прошли в Нью-Йорке. На одном из выступлений группы их увидел артистический директор музыкального клуба при нью-йоркском театре “La MaMa” Мэрил Владимер. Быстро разобравшись, какая бомба заложена в этой группе, он заказал им первое полное шоу “Tubes” и представил его в своем театре. Положительная рецензия театрального критика газеты “The New York Times” Стивена Холдена окончательно закрепила успех. Популярность Blue Man Group росла стремительно. Регулярное шоу Blue Man Group “Tubes” открылось в нью-йоркском Astor Place Theater в 1991 году.

  После выступления в Линкольн-центре группа получает престижные Obie Award (1990-1991 годы), Lucille Lortel Award (1992 год, за лучшее off-Broadway шоу) и Drama Desk Award (1992 год, с формулировкой “за уникальный театральный эксперимент”).

  На стиль Blue Man Group большое влияние оказала бразильская группа “Уакти” во главе с композитором Марко Антонио Гумараесом. Эта группа играет на инструментах, сделанных своими руками.

  Всемирный успех ждал группу в 2003 году во время турне с концертом “Complex Rock Tour”. Позднее этот концерт был выпущен на DVD. В 2006 году группа провела второй тур “How to Be a Megastar Tour 2.0”.

  В прошлом году Blue Man Group получила еще одну престижную награду – приз зрительских симпатий за лучшее долгоиграющее шоу Off Broadway Alliance Awards.

  Сегодня основатели группы Крис Винк, Мэтт Голдман и Фил Стэнтон занимают административные посты в компании “Blue Man Productions”, которая занимается организацией шоу Blue Man Group. “Инопланетяне с синей кожей” расползлись по всему миру. Только в США шоу Blue Man Group одновременно проходит в Нью-Йорке, Чикаго, Бостоне, Лас Вегасе, Орландо, а также в Берлине, Токио и на третьем в мире круизном теплоходе “Norwegian Epic”.

  Blue Man Group – особенное явление в современной американской культуре. Здесь намешано все: театр, музыка, видеоряд, изобразительное искусство, мюзикл, игра на нестандартных ударных инструментах. Есть номера, которые остаются в репертуаре группы со дня основания, но есть и добавления. Например, в чикагском шоу мне особенно запомнился номер “GiPads”, пародирующий отношение людей к сотовым телефонам, айпэдам и прочим удобным “гаджетам”.

  Кроме “синих инопланетян”, играющих на барабанах, музыкальное сопровождение шоу обеспечивает трио профессиональных музыкантов. Они выпустили пять альбомов, один из которых – “Аудио” – был номинирован на премию “Грэмми”.

  В первые годы выступлений члены группы после окончания концерта оставались на сцене, общались со зрителями, раздавали автографы. Впоследствии, однако, эту традицию изменили, и теперь единственным “общением” со зрителями является пятно синей краски. При этом после концертов члены группы и музыканты по-прежнему позируют зрителям.

  Интересна история Briar Street Theater, в котором проходят представления Blue Man Group в Чикаго. Первоначально здание служило конюшней для лошадей компании Marshall Fields. В 1970 году бизнесмен Уолт Топель купил это здание и превратил его в… киностудию. С 1977 по 1985 годы в этом здании снимали фильмы. Но кинопроизводство у Топеля шло неважно, и тогда он решил построить из киностудии театр, назвав его “Улица шиповника”. На “Улице…” выступали многие театральные колективы, но представления Blue Man Group пока остаются самыми популярными.

  Если вам надоело сидеть дома, хочется развеяться и посмотреть легкое зрелище, – шоу Blue Man Group для вас!

  Notabene! Билеты на шоу Blue Man Group можно заказать на сайтах http://www.ticketmaster.com и http://www.blueman.com/index.php, по телефону 773-348-4000, а также приобрести в кассе Briar Street Theatre по адресу: 3133 N Halsted, Chicago, IL 60657.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

• Бил ли е патриарх Максим агент на ДС? Хипотези в предаването „Вяра и общество”

  БНТ, „Вяра и общество“, 28 февруари 2012 г. 

   

  И в този брой продължаваме темата, зададена от осветляването на 11-имата митрополити като сътрудници на ДС – ще видите агентурните биографии на още четирима от тях.

  За това, какво остава скрито и след оповестяването на досиетата на висшия клир на БПЦ, говорим с бившия председател на Комисията по досиетата Методи Андреев и бившия директор на Дирекцията по вероизповеданията Любомир Младенов. Двамата не подминават и въпросителните, зададени от документа от 1959 г., който показахме в миналия брой, – в него фигурира името на още един архиерей като сътрудник на ДС?!

  В началото на предаването ви предлагаме разтърсващите свидетелски разкази на бесарабски българи за трагедията, която ги сполетя – опожаряването на катедралния храм на Болград. Единствено във „Вяра и общество” ще видите състоянието на храма след пожара. Ще ви покажем и архивни кадри със светинята, която пожарът безвъзвратно унищожи – куполния стенопис с образа на Христос Вседържител, рисуван от големия руски художник Виктор Васнецов.

  –––––––

  „Вяра и общество” се излъчва от 8.00 ч.  в събота по БНТ-1. Излъчването по БНТ Свят е в неделя (29 януари) от 8.45.

   

  Източник:  БНТ

   

  Линк към запис на предаването

   

• Андрей Тупиков: “Все в театре”

  В чикагском русском театре “Атриум” в эти дни идут последние репетиции спектакля “Клинический случай” по пьесе английского драматурга Рэя Куни. Постановщик спектакля – российский режиссер Андрей Тупиков. Я всегда с нетерпением жду приезда режиссера и с огромным удовольствием общаюсь с ним. Тупиков охотно идет на мои “провокации”, поэтому разговор с ним обычно выходит за рамки будущего спектакля. Как говорила Марина Цветаева: “Поэт издалека заводит речь, Поэта далеко заводит речь”. “Речь” (с моей помощью) действительно “завела Поэта далеко”, и получился, как мне кажется, любопытный разговор об актерстве, штампах и открытиях, религии и политике, театре настоящем и мнимом, театре на сцене и в жизни. Впрочем, судить вам…

  О “Клиническом случае”: “Жанр обязывает”

  –          Андрей, впереди нас ждет “Клинический случай”. Опять Рэй Куни, опять комедия, и неизбежны сравнения с “Номером 13”…

  –          По жанру “Клинический случай” – тоже эксцентричная комедия. Жанр любимый публикой и артистами, в этом жанре получаются очень любопытные спектакли. Думаю, “Клинический случай” не будет повторением “Номера 13”, поскольку эти пьесы очень разные по сюжетам. Работается мне легко и интересно. С пьесами Куни всегда интересно работать.

  –          Будет смешно?

  –          Если играем комедию, должно быть смешно и зритель должен смеяться. Жанр обязывает.

  –          Сложно играть комедию?

  –          Очень сложно. Чем больше стараешься развеселить, тем хуже получается.

  –          Наверно, слезу вызвать легче, чем смех.

  –          Потому что есть кнопочки, на которые нажал, и все. В театре очень хорошо видно, когда режиссер решает, что вот здесь все должны заплакать. Это уже называется спекуляцией.

  –          Давайте немного заинтригуем будущих зрителей и расскажем, с чего начинается “Клинический случай”…

  –          Действие начинается с того, что врач Дэвид учит текст. В больнице, где он работает, открывается международная конференция неврологов, и ему выпала честь произнести вступительное слово. Для Дэвида этот день – один из решающих моментов жизни, шаг к рыцарскому званию и должности главного врача. Одновременно в клинике идут репетиции рождественского представления. Неожиданно в ординаторской появляется бывшая медсестра, которая уволилась из больницы девятнадцать лет назад. Она сообщает Дэвиду ошеломляющую новость… С этого момента закручивается цепь неожиданных, смешных и невероятных событий, в которые вовлечено множество персонажей: от несовершеннолетнего юноши и полицейского до престарелой мамаши и случайного пациента клиники.

  –          Если бы вам предложили отрекламировать будущий спектакль, кого вы бы отметили в первую очередь?

  –          В первую очередь, конечно, актеров. В спектакле участвуют одиннадцать человек. Две главные мужские роли – врача Дэвида и его друга Хьюберта – играют Борис Кофман и Борис Борушек. В остальных ролях – Марина Смолина, Людмила Гольдберг, Ругия Кулиева, Ольга Осташева, Валерий Долгалло, Евгений Колкевич, Анатолий Непокульчицкий, Олег Осташев, Константин Ярыгин.

  О театре тотальной режиссуры: “Шаг вправо, шаг влево – расстрел”

  –          При всей кажущейся свободе, мне кажется, вы довольно жестко конструируете режиссерскую концепцию. Актеры могут выйти за ее рамки?

  –          Могут, когда меня нет. В Кемерово один артист мне сказал после премьеры: “Приезжайте через полгода, вы свой спектакль не узнаете”. Он имел в виду хороший смысл этих слов. Мол, мы доберем…

  –          А я как-то сразу понял эту фразу в другом смысле… Но это происходит, когда  режиссера нет в театре. Если режиссер стоит с фонариком, как Юрий Петрович Любимов…

  –          На мой взгляд, это ужасно! Я не поклонник метода тотальной режиссуры. Шаг вправо, шаг влево – расстрел. Проработав всю жизнь у Любимова, Иван Бортник (я его очень люблю, он – замечательный артист) как-то сказал: “Не могу больше. Хочется СЫГРАТЬ! Надоело ходить строем”. При тотальной режиссуре артист становится куклой, фигуркой, знаком, функцией. Мне такой театр неинтересен ни как режиссеру, ни, тем более, как актеру. Что может быть интересного в командах: “стань здесь”, “поверни направо”, “наклони голову налево”, “здесь громче”, “здесь тише”? Юрий Петрович не объясняет, не слушает актера. Он дает команды, и актер послушно их выполняет. Хороший актер понимает, что он делает, плохой – нет. Мне кажется, что большинство актеров в театре тотальной режиссуры живут бессознательно. Мне гораздо интереснее смотреть на артиста понимающего, чем на артиста – пешку в режиссерских руках.

  –          И в том, и в другом случае есть шедевры.

  –          Безусловно. Вопрос заключается в том, нравится актеру ходить строем или нет. Мне кажется, что артист – один из создателей спектакля.

  –          Как найти баланс между тотальной режиссурой и театром, где каждый актер “тянет одеяло на себя”?

  –          Для этого есть режиссер. Артист делает роль, а режиссер – СПЕКТАКЛЬ. Режиссер озвучивает некую концепцию. Если артисты работают с ним – значит, они изначально принимают его концепцию, если нет – уходят из спектакля. Булгаков говорил, что героев надо любить, а я скажу, что артистов надо любить.

  –          Как вы представляете театр, в котором вы бы хотели работать?

  –          В первую очередь, нужен талантливый директор. Если такой директор есть, режиссер за ним, как за каменной стеной. Режиссер занимается творчеством, директор – всеми административными вопросами. Артисты в моем театре обязательно должны работать дома. Сейчас они работают ровно те три часа, пока идет репетиция. Из них первый час они просыпаются, а последние полчаса ничего не воспринимают, потому что устают. На работу остается половина времени. Под работой дома я имею в виду не только разучивание текста, что само собой разумеется. Артист должен анализировать роль, думать над мотивацией героя, причинно-следственной связью… Тогда у него будут рождаться идеи и предложения, с которыми можно выходить на репетицию.

  –          Такой театр реален?

  –          Реален. Я работал так в Петрозаводске, я работал так в антрепризе с Кортневым, Леонидовым и Ургантом. При тотальной режиссуре результат получается плоский, потому что спектакль является продуктом мысли одного человека, а театр – дело коллективное. Объем возможен только в том случае, когда каждый – артисты, художник-постановщик, художник по свету, композитор, звукооператор, машинист сцены – абсолютно все мастера своего дела приносят свои “камушки”, из которых создается “здание” спектакля. Как у Шукшина: “Идут люди, один за одним, каждый берет горсть земли и бросает. Сперва засыпается яма, потом начинает расти холм…”. А режиссер обязан правильно отобрать идеи и выстроить спектакль.

  –          То, что вы говорите, касается умных актеров. А если актер не может ничего предложить режиссеру? Если у него нет идей? Тогда для него единственная возможность – найти умного режиссера и выполнять его команды.

  –          Правильно, но это не мой театр. Мне такой театр неинтересен.

  –          Вы можете распознать, где спектакль придуман режиссером, а где – вместе с сотворцами-актерами?

  –          В хорошем театре это не бросается в глаза. Но тотальная режиссура видна. У меня был опыт по этой части, я знаю, что это такое.

  О театре Вахтангова: “Плоть от плоти щукинец”

  –          Чем запомнился вам 2011 год?

  –          В Петрозаводске я поставил спектакль “День человеческий” по коротким рассказам Аверченко. В своей инсценировке я совместил их со стихами Саши Черного и молодого Маяковского периода 1908-1913 годов. Получилось такое балаганное представление: с одной стороны – смешное, с другой – грустное. Спектакль заканчивается сценой, когда человек одиноко сидит в комнате, слышит обрывки разговора проходящих за окном людей и от этого чувствует себя еще хуже. История актерская, она построена на открытом, игровом театре.

  –          В этом сезоне Московскому театру имени Вахтангова исполнилось девяносто лет. В одном из прошлых интервью вы сказали, что вы “плоть от плоти щукинец”. В таком случае, юбилей театра – это и ваш юбилей, и я вас поздравляю с ним!

  –          Спасибо. У меня длинная история сотрудничества с Вахтанговским театром. Мой учитель – вахтанговец Владимир Георгиевич Шлезингер. Когда я поступал, он был завкафедрой актерского мастерства. Благодаря лишнему голосу “Шлеза” меня взяли в училище. Педагогом у меня был Владимир Владимирович Иванов. Мы с ним подружились, я ему много помогал и помогаю в его работе в училище. Наряду с преподаванием он работает режиссером в театре Вахтангова. Семь лет назад Володя ставил “Мадемуазель Нитуш”. Когда он первый раз прочел пьесу, был в отчаянии. Текст ужасный, репризы не смешные… “Это все надо переписывать”, – сказал Володя и позвал меня. Мы с ним сели и, оставив фамилию автора Эрве, фактически заново переписали пьесу, а для Маши Ароновой сочинили роль. Это чистая развлекаловка, водевиль с песнями. Я написал тексты песен, а музыку мы брали из французских шлягеров. Премьера прошла в декабре 2004 года. А потом Володя решил взяться за “Квартал Тортилья-флэт” Стейнбека. Это была моя мечта со студенческих времен. Я хотел делать на курсе этот спектакль, и у меня даже остались какие-то наброски. Когда Володя пригласил меня, я с удовольствием согласился, и мы с ним написали пьесу “Правдивейшая легенда одного квартала”. “Мадемуазель Нитуш” до сих пор с аншлагами идет на сцене театра, а “Квартал…” сняли по техническим причинам – слишком громоздкие декорации. Чтобы их поставить, в театре накануне объявлялся выходной. Такой роскоши сегодня не может позволить ни один театр!

  –          Когда вы читаете книгу, у вас возникает мысль о том, как герои будут выглядеть на сцене?

  –          Очень часто такие мысли возникают, когда литература драматургична. Тогда появляется желание ее поставить. Поэтому я пишу инсценировки. С Достоевским – одним из моих любимых писателей – у меня происходит именно так. Достоевский, как известно, пьес не писал. Когда к нему обратились из Александринки с просьбой написать пьесу по “Преступлению и наказанию”, он сказал, что не умеет: “Найдите человека – пусть он напишет”… А есть литература, которая остается только на бумаге.

  –          Главным режиссером Вахтанговского театра служит Римас Туминас, с прошлого года театр Маяковского возглавил Миндаугас Карбаускис. “Литовский десант” в Москве – это кризис российской режиссуры или простое совпадение? Почему один за другим два режиссера из Литвы по очереди возглавили московские академические театры?

  –          Не думаю, что это кризис режиссуры. Так случайно совпало. Например, возглавить театр Маяковского предлагали Евгению Каменьковичу, но он отказался. На мой взгляд, хороших режиссеров в России много. Не только в Москве и Питере, но и в других городах. Есть замечательные театры, которым сегодня трудно живется. Государство дает шесть миллиардов рублей Жене Миронову на создание “Театрального квартала”, а о провинциальных театрах зачем думать?.. Грустно. Нет прецедентов, когда бы драматический театр мог себя содержать и окупать. А делать умопомрачительные цены на билеты – значит, отсекать как раз тех, кто ходит в театр: студенчество и интеллигенцию.

  О политике: “Сейчас никак не успеть”

  –          Если бы вы были в Москве в декабре прошлого года, вы бы пошли на митинг на Болотной площади?

  –          Пошел бы. Я ни разу не голосовал за Путина. Мне он никогда не был симпатичен. Я не люблю контору под названием “Госбезопасность”.

  –          Вам не кажется, что с какого-то момента стало стыдно быть членом “Единой России”, лизать власть, быть “за”? Это произошло на наших глазах совсем недавно…

  –          Это произошло после совершенно бездарной истории с рокировкой, которая вывела всех из себя. “Мы решили, что президентом будет Путин.” И люди возмутились: “Как это вы решили?” Власть и до этого была достаточно цинична, но здесь она перешла все мыслимые границы. Рейтинг Путина по-прежнему высок, но он катастрофически падает. Люди, понимающие, чем они рискуют, выходят на митинг. Я думаю, за ними будущее. Но сейчас особо радоваться нечему. Ближайшее президентское правление будет путинским. При созданной властью избирательной системе за такое короткое время до выборов невозможно что-либо сделать.

  –          Как вы считаете, Михаил Прохоров – самостоятельная фигура или заговор власти с целью оттянуть голоса у реальной оппозиции?

  –          Когда его втянули в “Правое дело”, мне кажется, это был сознательный кремлевский шаг с целью сделать ручную, псевдооппозиционную, правую партию. Но, придя туда, Прохоров, как человек самостоятельный, наплевав на все договоренности, стал делать то, что считал нужным, чем вызвал жуткое раздражение власть предержащих, и его быстро убрали.

  –          А его президентские амбиции – тоже самостоятельный шаг?

  –          Думаю, да.

  –          Он не боится повторить судьбу Ходорковского?

  –          Сейчас это сделать сложнее. Общество изменилось. Не случайно после митингов возникла идея сверху по изменению законодательной системы. Началось заигрывание с оппозицией. Это не потому, что они такие хорошие. Просто запаса прочности, который был, уже нет.

  –          Как вы относитесь к Алексею Навальному?

  –          Я пока не очень понимаю его цели. Мне не хватает у оппозиции осмысленной и четко выраженной программы. Если там найдутся здравомыслящие люди, которые будут думать не о личных амбициях, к следующим выборам реально выдвинуть единого кандидата и, может быть, победить. Сейчас никак не успеть.

  О религии: “Вера – вещь интимная”

  –          Вы – человек верующий?

  –          Да.

  –          Как ваша религиозность проявляется в творчестве?

  –          Вера – вещь интимная, которую каждый для себя решает сам. Это не то, что должно выставляться напоказ. Поэтому у меня нет навязывания веры зрителю, и, думаю, это правильно.

  –          Навязывание веры, наоборот, отталкивает, как в случае Никиты Михалкова…

  –          Конечно. Вера присутствует в человеке, когда он делает свою работу. Я имею в виду гуманитарную направленность творчества. Неважно, в какого Бога ты веришь. Важно, что вера изначально несет в себе любовь к людям.

  –          В православной традиции лицедейство осуждается. Юродивый у Пушкина и Мусоргского – человек не от мира сего, а от Юродивого до актера – один шаг.

  –          “Блаженны нищие духом…” Юродивый находится на прямой связи с Богом… Честно говоря, с приходом митрополита Кирилла мне все меньше и меньше нравится институт православной церкви. После трагедии в Японии Кирилл заявил, что Господь наказал их за грехи. “Замечательное” высказывание для предстоятеля православной церкви, да? Институт церкви, как некий чиновничий аппарат, не имеет отношения к вере. Это – мощная религиозно-политическая организация, которая пользуется придуманными давно слоганами типа “Возлюби ближнего своего”…

  Ни слова о театре

  –          Чем вы интересуетесь кроме театра?

  –          Все равно все имеет отношение к театру. Однажды в театральном Доме отдыха Щелыково я увидел такую сцену. На лугу пасется корова, и за ней наблюдает Табаков. Он отключился от всего. Он весь – там. Он смотрит, как корова жует, как она двигается, как она смотрит…

  –          А потом получается корова в его исполнении.

  –          Да. Театр не отпускает. Театр – такая штука, что все вокруг имеет к нему отношение. Отражение ли это жизни или “увеличительное стекло”, как сказал Маяковский, – не важно. Важно, что театр основывается на жизни. Что вне театра? Все в театре.

  –          Так что рубрики “Ни слова о театре” у меня не получится?

  –          Думаю, что нет.

  Notabene! 4 февраля в 5 часов вечера в центре “Круг” по адресу 718 South Milwaukee Avenue, Wheeling, IL 60090 состоится Творческий вечер Андрея Тупикова. Подробная информация – на сайте www.krug4us.com.

  Премьерные показы спектакля “Клинический случай” состоятся 11 и 12 февраля в 7 часов вечера в зале “Christian Heritage Academy” по адресу: 315 Waukegan Road, Northfield, IL 60093. Билеты продаются в театральных кассах и на сайте www.russevent.com. Их можно зарезервировать по телефону 847-729-6001. Подробная информация – на сайте театра “Атриум” http://atriumtheatre.org/.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. Андрей Тупиков

  Фото 2-5. Репеции спектакля “Клинический случай”

  Фото 6. Постер к спектаклю “Клинический случай”

• Заплахата „ACTA“

  България ратифицира тихомълком споразумение за драконовска цензура на Интернет
  

  България ратифицира* скандалното международно споразумение ACTA. Това е станало вчера, на специална церемония в японската столица Токио. ACTA или Anti-Counterfeiting Trade Agreement предвижда налагането на драконовски ограничения в световната мрежа, които имат потенциал да ликвидират напълно свободното споделяне на информация в нея. На вчерашното събитие споразумението е било подписано от 22 членки на Европейския съюз, предаде Mashable.

  ACTA е със съдържание, което е сходно с двата американски проектозакона SOPA и PIPA, около които се вдигна много шум в последно време. Началото на ACTA беше поставено през 2006 година по инициатива на САЩ и Япония. През същата година в обсъжданията около съдържанието на споразумението се включиха и някои европейски държави. Подготовката на инициативата още от началото беше свързана със секретност и закрити преговори между различните страни.

  ACTA все още не е в сила, тъй като се нуждае от ратификацията на Европейския парламент. Това трябва да стане през това лято. Ако споразумението бъде прието, ще се постави под въпрос съществуването на сайтове с генерирано от потребителите съдържание, тъй като собствениците им ще носят наказателна отговорност дори за данни, които не са качени от тях. Най-засегнати ще бъдат форумите; сайтовете, позволяващи потребителски коментари; видеопорталите и безплатните хостинги за файлове.

  Международното споразумение ще даде на държавните власти повече инструменти за натиск върху доставчиците на интернет, които със сила ще бъдат принуждавани да ограничават достъпа до определени ресурси, за които се смята, че нарушават нечии авторски права.

   

  В. Василев,

  Kaldata.com

  ____________________________________
  *Вероятно става въпрос не за ратифициране, а за подписване; ратификацията се осъществява от парламентите.

• 22 EU Countries Ratify ACTA, Key Parliament Member Calls it a ‘Charade’

  Most member states of the European Union have signed the Anti-Counterfeiting Trade Agreement (ACTA) at a ceremony in Tokyo, Japan on Thursday, Jan. 26.

  ACTA is a global treaty that tries to normalize copyright protection and IP standards. It’s similar to SOPA and PIPA, proposed U.S. laws which have recently been dropped after massive internet protests, but in many ways even more dangerous.

  Unfortunately (and unlike SOPA and PIPA), ACTA has been signed by many states without a wide, open public discussion. Australia, Canada, Japan, South Korea, Morocco, New Zealand, Singapore and the United States signed the ACTA on 1 Oct 2011.

  As of yesterday, they are joined by Austria, Belgium, Bulgaria, Czech Republic, Denmark, Finland, France, Greece, Hungary, Ireland, Italy, Latvia, Lithuania, Luxemburg, Malta, Poland, Portugal, Romania, Slovenia, Spain, Sweden and the United Kingdom.

  Finally, according to a statement by Japan’s foreign affairs Ministry, the EU states which did not sign ACTA yet are “expected to do so on the completion of respective domestic procedures.”

  SEE ALSO: ACTA ‘Is More Dangerous Than SOPA’

  “ACTA (…) aims to improve enforcement mechanisms to help its members combat IPR infringement more effectively,” said Mr. Hans Dietmar Schweisgut, Ambassador and Head of the Delegation of the European Union to Japan.

  Many, however, think that it does so at the expense of internet users’ privacy and freedom. In Poland, thousands of people have taken to the streets, protesting the signing of ACTA. And now, French socialist and member of the European Parliament’s Committee on International Trade Kader Arif has resigned from his position of European rapporteur for ACTA and posted a stern note about the lack of transparency surrounding the signing of ACTA.

  “This agreement may have major consequences on the lives of our citizens, and yet everything is done in such a way that the European Parliament has no say on the matter. So today, in submitting this report in my charge, I want to send a strong signal and alert the public about this unacceptable situation. I will not participate in this charade,” he wrote.

  The ACTA is not yet in effect. It has to be ratified by the European Parliament this summer. Let’s hope for a healthy, open discussion in the Parliament that will clear air of secrecy surrounding ACTA and result in a decision that’s best for the citizens and internet users all over the world.

   

  Stan Schroeder,

  Mashable.com

• Bulgaria, Romania Ready for Schengen Entry, Van Rompuy Says

  Jan. 26 (Bloomberg) – European Union President Herman Van Rompuy said Bulgaria and Romania have met the conditions to join the Schengen passport-free travel zone and he will propose talks on their accession at an EU summit in March.

  The European Parliament in Strasbourg endorsed the two Black Sea countries’ bids on June 8, 2011, while the bloc’s Justice and Home Affairs Ministers Council postponed their admission on the next day urging them to do more to overcome crime and corruption. The two nations joined the EU in 2007.

  “My position is very clear,” Rompuy told reporters after meeting Bulgarian President Rosen Plevneliev in Brussels today. “Since it has been confirmed by all member states that both countries fulfill the technical Schengen criteria for accession, the council should take his decision as soon as possible.”

  Rompuy said he “is ready to put this topic on the agenda of the March European Council again, in case no decision is taken until then.” The summit takes place on March 1-2 in Brussels.

  Countries hoping to join the Schengen system, named for the Luxembourg village where the treaty allowing border-free travel was signed in 1985, need the unanimous endorsement of existing members, based on an assessment by the commission. The Netherlands have delayed Bulgaria’s and Romania’s Schengen bid until they do more to ensure the rule of law.

  The two former Soviet-bloc countries spent 1.16 billion euros ($1.53 billion) to beef up their border police and equip them with patrol boats, helicopters, scanners and night-vision cameras to ensure the security of borders with Turkey, Serbia, Moldova and Ukraine and a stretch of the Black Sea coast.

   

  Elizabeth Konstantinova,

  Businessweek.com

• Демонстрацията на Октопода

  Смятам, че делото „Октопод” ще приключи с осъдителна присъда срещу Алексей Петров, тъй като данните срещу него са достатъчно много и убедителни. Разбира се, могат да се очакват изненади от неговия ход. Такава бе вчерашната поява на нов адвокат – англичанин, лорд, който се явява като негов защитник. Предполагам, че хората, които са били в залата, са се насладили на дългия разпит на Никола Филчев, който както разбрахме, е говорил доста глупости.

  Седемте адвокати, в това число и присъствието на бившия главен прокурор на Англия лорд Голдсмит, е двойна демонстрация. От една страна, показва желание да се смае българският съд, а от друга – наличието на много пари, тъй като наемането на такъв адвокат е твърде скъпа работа.

  За съжаление обектът на това дело е доста стеснен. Има много неща, за които може да бъде обвинен Алексей Петров, но не всички фигурират по това дело. Там няма много важни елементи, като убийството на прокурора Николай Колев, убийството на адвокат Надежда Георгиева, няма нещата, които са свързани с президента Първанов. Липсват и причините, поради които беше пребит журналистът Огнян Стефанов.

  Ясно е, че ако Никола Филчев не беше сменен като главен прокурор, нямаше да се стигне до това дело. Отдалечаването на Филчев от България през 2006 г. беше предвидливо направено от страна на бившия вече президент Георги Първанов. Именно той е човекът, който поддържаше по-нататък чадъра върху неговите дела. Още когато беше главен прокурор, личеше, че Никола Филчев е абсолютно неадекватен за функциите, но просто над него имаше политически чадър, който достигаше до Първанов.

  Освен това изобщо не е вярно, че Филчев не се страхува от никого, а само от Онзи горе, както сам твърди. По-скоро той страда от страхова психоза и това беше една от причините да бъде толкова зависим от хора като Алексей Петров и неговите барети. В крайна сметка се надявам, че ако това дело приключи със справедлива присъда, ще има и още дела срещу Алексей Петров. И тогава много истини ще излязат наяве.

   

  Едвид Сугарев,

  Vsekiden.com

• Референдум за фискалния договор!

  Гледам дебатите в Народното събрание и се убеждавам, че правителството ще получи зелена светлина да се присъедини към фискалния договор, без да се чуват никакви смислени аргументи в защита на тази позиция. Повечето депутати отново показват, че не знаят за какво говорят и ги интересува само да козируват правилно на правителството. Следва обаче ратификация и превеждане на ангажиментите по договора в международното законодателство. Тогава вече става опасно.

  Ето аргументите ми против:

  • Договорът е направен единствено за страните от еврозоната. Или по-точно – за да ги плаши, че ако надвишат някакъв произволно избран таван на разходите, ще плащат жестоки глоби;

  • Такива като нас не се броят. Влизането в сила на договора не зависи от нас. Решенията на страните от еврозоната не зависят от нас. Дори няма да ни канят да присъстваме и да си мълчим на редовните срещи на еврозоната. За сметка на това ще ни наказват, ако не изпълняваме условията, които сами сме си наложили, заради това, че искаме да се примъкнем към някаква общност, която не ни иска;

  • Договорът постига една единствена цел на европейската политика – ограничаване на разходите. С него се слага край на амбициозните планове за зелен растеж и технологични работни места, разгласени с фанфари от стратегията „Европа ‘2020″;

  • Договорът силно дебалансира икономическата политика, като лишава държавите от почти всякакви инструменти за стимулиране на растежа, конкурентоспособността и създаването на работни места. Лишаването на държавите от основни функции неизбежно ще доведе до силно социално напрежение. Затова и пазарите реагираха с недоверие на този договор, защото увеличава политическите рискове до степен, че го прави неубедителен;

  • Договорът ще смачка социалния диалог. От момента на неговото ратифициране, правителствата ще започнат да обясняват всяко свое действие с него, без да се съобразяват с профсъюзи, работодатели, гражданско общество. Правителството ще бъде упълномощено да прави каквото си поиска – с пенсионна, здравна политика, приватизация на публични услуги и т.н.- всичко ще се оправдава с ангажиментите по договора;

  • Този договор силно ограничава ролята на демократичните институции – парламент, гражданско общество – в Европейския парламент тези гласове се чуват много силно;

  • Този договор ще бъде в основата на помпане на силни антиевропейски настроения – за всичко ще бъде виновен ЕС. Националните лидери ще се скрият зад договора и ще откажат да поемат собствената си отговорност.

  Трябва да е ясно обаче, че отговорни има – това е правителството, което ангажира страната ни с него, и депутатите, които ще го подкрепят.

  България ще трябва да разгледа ангажиментите си към подобен договор единствено в два случая – ако разпоредбите в него могат да станат част от европейското право или когато се присъединяваме към еврозоната. Нито едното, нито другото е предстоящо през следващите години.

  С този договор българите няма да станат по-богати. Обратното. Той не е и част от европейското право, а междуправителствен ангажимент на част от страните от ЕС.

  Ето защо ратификацията на подобен договор, който ще има трайни последствия върху националната политика, може да стане единствено след като се обясни и се питат хората – на референдум или поне на следващите парламентарни избори, където ще има ясни ангажименти на политическите партии с него.

   

  27.01.2012 г.

  Ивайло Калфин,

  kalfin.eu/blog

• <<
• 1
...
• 251
• 252
• 253
• 254
• 255
• 256
• 257
• 258
• 259
• 260
• 261
...
• 414
• >>