Всички авторски страници

Авторски

• XV Световна среща на българските медии ще бъде в Албания

  Тирана ще бъде домакин на 15-ата Световна среща на българските медии

  Даниел Стоянов, БТА

  

  Тирана ще бъде домакин на 15-ата световна среща на българските медии, съобщи пред журналисти генералният директор на БТА Максим Минчев. Срещата ще се състои в периода 21-25 ноември в хотел „Интернационал“ (б.р.: датите не са окончателни), а основни партньори са Албанската телеграфна агенция и Албанската национална телевизия.

  Този формат се оказа устойчив във времето и с всяка измината година не помръква като съдържание, а напротив – става все по-богат, добави Минчев. По думите му миналогодишната среща в Скопие е определена от повечето участници като най-добрата досега.

  Темата тази година е „Медии и национални приоритети“, обяви Максим Минчев.

  „Темата за националните приоритети е голям дебат, затова си струва да бъде проведен“, каза директорът на дирекция „Културни комуникации“ в БТА доц. Георги Лозанов. По думите му има няколко относително устойчиви приоритета, около които е добре да се води разговорът – енергийна независимост, инфраструктура, туризъм, право на информация и киберсигурност. Нека не забравяме, че тези срещи се превърнаха в единствените големи медийни форуми през последните години, посочи той.

  По повод домакинството на Албания, Максим Минчев припомни, че от две години в страната има официално признато българско малцинство. Според различни данни, то наброява между 60 000 и 170 000 човека. Разликата е голяма, защото в това число има представители на най-старата диаспора от 12-13-14-и век, обясни Минчев. Той допълни, че българи днес има в Драч, Мала Преспа, Голо Бърдо, в град Елбасан живеят 12 000 българи, в Тирана – 4000, в Дуръс – над 3000.

  Досега световни срещи на българските медии са организирани в София, Чикаго, Рим, Мадрид, Варна и Бургас, Виена, Амстердам, Букурещ, Пловдив и Велико Търново, Босилеград и Цариброд, Атина, Прага, Кишинев и Скопие.

  Никога не сме харчили държавни пари за тези срещи – нито от бюджета на агенцията, нито от друг бюджет, каза генералният директор на БТА. Той изрази надежда, че и този път българският бизнес ще помогне за реализацията на проекта в Тирана.

  .

• Геноцид и коммунизм

  Украинская община Мюнхена собрала 56 тысяч подписей под петицией о признании Голодомора в Украине геноцидом. Петиция была размещена на сайте Бундестага и 21 октября была рассмотрена на открытом заседании петиционного комитета германского парламента. Выступивший на заседании министр по делам Европы Михаэль Рот заявил, что МИД Германии считает необходимым петицию отклонить по формальным признакам. Министр назвал Голодомор „ужасающей катастрофой, которая привела к миллионам смертей“, но не согласился с определением „геноцид“.

  

  Реакция на это была предсказуемо бурной, особенно в Украине. Украинцы пострадали от Голодомора – искусственно вызванного голода – больше любого другого народа Советского Союза. Из общего числа примерно 7 миллионов погибших в СССР в 1932-1933 годах около 3 – 3,5 млн пришлось на украинское крестьянство. Еще около 1,3 млн человек погибли в Казахстане, 1 млн на Кавказе, 0,5 млн в Поволжье и около миллиона в других регионах СССР.

  Можно ли назвать эти злодеяния коммунистической власти геноцидом? Нельзя.

  У геноцида свое жесткое определение. „Конвенция о предупреждении преступления геноцида и наказании за него“ определяет геноцид как „действия, совершаемые с намерением уничтожить, полностью или частично, какую-либо национальную, этническую, расовую или религиозную группу как таковую“ (выделено мной. – А.П.). В 1932-1933 годах коммунисты уничтожали людей не по национальному признаку, а по классовому. Острие массовых репрессий было направлено против крестьянства, а не против украинцев, казахов, русских или народов Кавказа. Поэтому истребление миллионов людей нельзя назвать геноцидом. Это был советский социализм в действии.

  Более того, истреблением миллионов людей руководила коммунистическая верхушка в Москве, но исполнителями этих преступлений чаще всего были национальные кадры компартии на местах. Они руководствовались в первую очередь классовым чутьем и революционной сознательностью, и в последнюю – национальной нетерпимостью. Масса оставшихся от тех времен документов свидетельствует о том, что Сталин и его окружение стремились уничтожить крестьянство как класс, а не украинцев как нацию. Поэтому по всей стране больше всего пострадало именно сельское население, а не городское. Понятно и то, почему больше всего жертв оказалось в Украине – земля там была самая плодородная, крестьянство – самое зажиточное и самостоятельное.

  Не следует упрощать историю и представлять Голодомор в виде межнационального конфликта и попытки одной нации истребить другую. Это выглядит как намерение снять ответственность (увы, уже только историческую) с коммунистического режима, его вождей и исполнителей в России, Украине, Казахстане и других регионах Советского Союза. Коммунизм, как и всякая другая преступность, не имеет национальности. Эти отходы человеческой истории претендовали на весь мир, без различия рас и наций. В отличие, кстати, от немецких нацистов, социализм которых имел расовую подоплеку, а не классовую, как у большевиков. Обе эти социалистические идеологии принесли миру войны, разрушения, страдания и гибель десятков миллионов людей.

  Министр по делам Европы Михаэль Рот не оправдывал массовые убийства, он лишь указал на необходимость дать им правильное наименование. Точно так же повела себя и Парламентская ассамблея Совета Европы, в 2010 году отказавшаяся признать Голодомор в Украине геноцидом.

  Надо отметить, что около 20 стран, включая такой оплот демократии, как США, признали голод в Украине 1932-1933 годов геноцидом. Думаю, это было актом политической поддержки Украины. В нынешнем российско-украинском противостоянии мои симпатии всецело на стороне Украины. Но все же точность и чистота юридических формулировок не должны страдать из-за политических симпатий и предпочтений.

  Автор: Александр Подрабинек
  Источник: „ГРАНИ“
  Правозащитник, журналист. С 2005 – обозреватель «Новой газеты».
  .

• Illinois home sales, prices shift higher in September

  Illinois headed into the fall housing market with September gains in home sales and median prices, data from Illinois REALTORS® show.

  Statewide home sales (including single-family homes and condominiums) in September totaled 12,854 homes sold, up 1.3% from 12,687 in September 2018.

  The statewide median price in September was $200,000, up 1.5% from September 2018, when the median price was $197,000. The median is a typical market price where half the homes sold for more and half sold for less.

  

  “Illinois homebuyers rushed in to take advantage of low interest rates, and this boosted sales at a time when traditionally the market begins to slow down,” said Ed Neaves, president of Illinois REALTORS® and designated managing broker of Berkshire Hathaway HomeServices Snyder Real Estate in Bloomington. “September clearly illustrates the roller-coaster nature of home sales this year, although median prices continue to show solid month-over-month gains for those who are in the market to sell.”

  The time it took to sell a home in September averaged 48 days, unchanged from a year ago. Available inventory totaled 59,948 homes for sale, a 5.5% decline from 63,454 homes in September 2018.

  According to the data, home sales in the Metro East MSA (Bond, Calhoun, Clinton, Jersey, Macoupin, Madison, Monroe and St. Clair counties) totaled 690 units, a 1.2 percent increase while the median price was up 2.8 % to $145,000; home sales in the Springfield MSA (Sangamon and Menard counties) totaled 269, a 20.6 % increase while the median price increased 14.7% to $148,000.

  The monthly average commitment rate for a 30-year, fixed-rate mortgage was 3.61 percent in
  September, a decrease from 3.62% the previous month, according to the Federal Home Loan Mortgage Corp. In September 2018, it averaged 4.63%.

  In the nine-county Chicago Metro Area, home sales (single-family and condominiums) in September totaled 8,834, up 1.0%  from September 2018 sales of 8,750 homes. The median price in September was $240,000 in the Chicago Metro Area, an increase of 1.1% from $237,500 in September 2018.

  “While month-to-month sales continued the usual decline at this time of the year, on an annual basis, September sales were slightly higher than last year,” said Geoffrey J.D. Hewings, director of the Regional Economics Applications Laboratory at the University of Illinois. “In Chicago, the year-over-year decline in sales of foreclosed properties by 10 percent overshadowed an almost 2 percent increase in regular sales. Consumer sentiment indices and the Fannie Mae Home Purchase Sentiment Index broadly reflected consumer uncertainty about the direction of the economy.”

  The city of Chicago saw year-over-year home sales decrease 4.2% with 1,954 sales in September, compared to 2,040 a year ago. The median price of a home in the city of Chicago in September was $292,750 up 2.7% compared to September 2018 when it was $285,000.

  “The fall market is in full swing and sales are stabilizing as a result,” said Maurice Hampton, president of the Chicago Association of REALTORS® and owner of Centered International Realty. “While we saw slight declines in closed sales for all properties, including single family homes and condos, we also saw slight increases in median sales prices. Buyers are benefiting from reasonable prices, low rates and increased market times.”

  Sales and price information are generated by Multiple Listing Service closed sales reported by 27 participating Illinois REALTOR^® local boards and associations including Midwest Real Estate Data LLC data as of Oct. 7, 2019 for the period Sept. 1 through Sept. 30, 2019. The Chicago Metro Area, as defined by the U.S. Census Bureau, includes the counties of Cook, DeKalb, DuPage, Grundy, Kane, Kendall, Lake, McHenry and Will.

  Illinois REALTORS^® is a voluntary trade association whose more than 50,000 members are engaged in all facets of the real estate industry. In addition to serving the professional needs of its members, Illinois REALTORS^® works to protect the rights of private property owners in the state by recommending and promoting legislation to safeguard and advance the interest of real property ownership.

  Find Illinois housing stats, data, the University of Illinois REAL forecast and more at https://www.illinoisrealtors.org/marketstats.

• Neverojatno.info: Български работодатели внасят спешно изкуствен интелект заради липсата на специалисти 🙂

  Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде!? ~ Или частна теория на НЕвероятностите!

  Чергар Чергаров,

  Neverojatno.wordpress.com

  

  Български работодатели внасят спешно изкуствен интелект
  заради липсата на специалисти

  Български работодатели ще внасят спешно Изкуствен интелект, заради липсата на специалисти. Това стана ясно на конференцията по проблемите на развитието на българската икономика, организирана от „Крадци работодатели и индустриалци тъпанари с вили на остров Крит“ – съкратено КРИТ и „Обединение на българските индустриалци и работодатели“ – или съкратено ОБИР. Конференцията е финансирана с еврофондове по европейска програма за насърчаване мисленето на българския бизнес-елит. Конференцията бе открита от премиера Боко Боко, а идеята за спешен внос на изкуствен интелект бе представена от водещите фигури в българския бизнес г-н Методий Свинесчиев и г-н Влачи Лелев. Ето и резюме на тяхното съвместно изявление:

  „Уважаеми г-н пример Боко Боко, уважаеми крадци народни представители, драги паравани и пазители на сянката над българския бизнес,

  Днес ние заедно сме изправени пред непредвиден проблем, който застрашава нашите печалби и Вашите комисионни, а именно липсата на квалифицирани кадри. Влизането в ЕС се оказа нож с две остриета – докато ние усвоявахме необезпокоявано еврофондове, Европа усвояваше нашите подчинени специалисти. Така стигнахме до положението да инвестираме огромни средства в модерни бизнес сгради и мизерни производствени помещения, които оборудвахме с модерна офис-техника и евтини, най-често втора употреба производствени мощности, на които, обаче, няма кой да работи. Това доведе до спад в нашите печалби и възникването на напрежение между бизнеса и закрилящата го политическа класа, поради невъзможността да изпълняваме поетите финансови ангажименти към Вас, но ние нямаме никаква вина за това. Българските работници се оказаха меркантилни типове, без капка патриотизъм и себеотрицание, те поставиха на първо място оцеляването на своите семейства, а не на държавата, във Ваше и наше лице. Лакоми за по-високо, дори достойно заплащане на собствения им труд, те си купиха евтини самолетни билети от нискотарифни компании и отлетяха към Западна Европа. Затова с тревога заявяваме, че ние вече нямаме специалисти.

  Обърнахме се за помощ към БХК, които имат за цел да очовечат и образоват ромския етнос с парите на Сорос, като същевременно осигурят и собственото си съществуване, но се оказа, че техните програми за образование на ромското население са насочени единствено към изграждане на обществени и политически лидери от този етнос, които в бъдеще да заемат Вашите и нашите места, а не към обучение на кадри за българската икономика. Опитахме се да открием и задържим насила специалисти сред бежанците от близкоизточните райони, но те бяха предимно във военната област, а и искаха да се молят по пет пъти през работно време, което ги правеше нерентабилни.

  И така, изпаднали в ужас, ние потърсихме решение от последния специалист, когото успяхме да намерим на Летище София, и той ни каза, безплатно, да си внесем изкуствен интелект. Написахме в Гугъл „Изкуствен интелект“ и видяхме, че действително този интелект е способен да замести успешно редица работници, а и освен това може да контактува и разбира нареждания, дадени му от лица със забавено развитие и без образование, каквито са повечето от нашите роднински ръководни кадри. Затова смятаме, че е нужно да бъдем освободени от комисионни към политическата класа за една година и със спестените пари, като добавим и европейски средства, да купим някакъв Изкуствен интелект втора употреба, който бихме могли да ползваме съвместно, за спасяване на Вашия и нашия жизнен стандарт.

  Благодаря Ви.“

• Оре-Чоре

  Разказ от Георги Витанов Богат

  

  Че мечка ние имаме, това може да види всеки, защото мечката е налице. Тя се намира в селската градина, ако може да има такава дума, равнозначна с градска градина, жива мечка, драги читателю, уловена от гората и поставена там в клетка. Ние сме хора горски и това си ни личи. Защото с какво могат да се пофхвалят африканците, ако не с лъв, с какво ескимосите, ако не с тюлен? Човек се хвали с такъв добитък, с какъвто разполага, а в известен смисъл той се и сподобява с него, и понеже ние с други добици не разполагаме, хвалим се с мечката. И се сподобяваме с нея. Като ни се захвали някой с лошо, ние се стремим да му отвърнем с лошо и му викаме: “Внимавай, щото мечка ще те гази!”. Като ни е страх, а ние се стремим да надвием на този страх, викаме си: “Мечка страх, мен не страх!”, и си плюем под фанелата. Когато някой се пише по-ербап от тебе, а пък ти си мислиш, че си коскоджа по-ербап от него, викаш му: “Абе, ти с мечката ли с мед ще се надяждаш?”. Като пък някой свикне все на хубаво, а то все хубаво не може да бъде, викаме за този някой: “Такова е, кога мечка накуси телешко!”.

  Ето как на нас в устата ни е все мечката, защото мечката е в гората, а и ти си в гората, мечката е около тебе; тя е и душманин твой, и другар твой. Често ти с тая мечка делиш и мед, и боровинка, и стока, а и мегдан. Като живееш с мечката, ти не може да не се сподобиш с тая мечка. Ние живеем с мечки и това си ни личи.

  Но понеже мечката не е човек, а животно, ние по никакъв начин не искаме да се оприличаваме на нея и в момента, в който някой ни оприличи на мечка, ние се сърдим и искаме да извадим очите на този човек, който ни е оприличил. Така, когато веднъж искахме да направим един мост с мечки по перилата, който да изобразява типично нашенското, т.е. “Мечи мост”, един наш ръководител яростно се опълчи срещу това, защото щяло да излезе лошо име на селото ни – мечка. Не искаше той да се оприличаваме на мечки. Тогава ние го попитахме: „Ами на що да се оприличаваме, на паяци ли, или на маймуни?“. Той рече: „На нищо…“.

  Дали защото дълги години сме имали ръководители, които са разпореждали да приличаме на нищо, ние сега твърде често приличаме на нищо във всичко. Но ние вече не желаем да приличаме на нищо. По-добре да приличаме на мечки, отколкото на нищо.

  Та, ето защо, за да сме по-наясно, че сме твърде различни ние с мечката, хващаме една мечка от гората и я туряме в клетка. По-голяма нагледност и очевидно различие от това, драги читателю, иди си търси.

  Седи мечката в клетката и гледа като човек, който иска да ти каже нещо много важно и значително, срещу нея е застанал човекът, който гледа с тъп и неказващ нищо поглед. Човек и мечка – две загадки на природата. Коя е по-висшата и по-съвършената загадка? Човекът или мечката?!!! Не мога да кажа нито едното, нито другото, щото ако кажа, че съвършенството е човекът, то отговорът ми би бил пристрастен към човека – ако пък кажа, че е мечката, то веднага ще бъда таксуван, че разсъждавам като мечка, защото човешката логика държи всички съждения да са в нейна полза. А бих искал да съм безпристрастен като справедлив съдия, търсещ истината.

  Но да си призная откровено, замисляйки се по-дълбоко, много би ми се искало да разсъждавам като мечка, особено като си помисля, че една мечка никога не търси да убие човека, а човекът винаги търси да убие мечката. Една мечка по никой начин не желае да има тя в бърлогата си човешка кожа за украса или пък да има същата да си направи от нея кожух. Още по-малко мечката иска да си прави човешки кюфтета, а и сапун от човешка мас, докато обратното, човек го иска много. Мечката дори няма и капка желание да хване човека, да му тури на зурлата един чембер със синджир, да го разиграва по горските поляни с една гъдулка и да го кара той да й се кланя като млада невеста или да го кара да показва как стара баба меси с келяви пръсти бяла фудула. Мечката няма никакви такива желания, защото това не й е в нрава. В нрава на мечката е да си пасе тревица, да си похапва боровинки и медец, а понякога да си откърши и един кочан млечна царевица.

  Щом е така, аз казвам – да живее мечката! Ако хората имаха такова мечо съзнание, ние нямаше да се закачаме един друг и щяхме да си живеем в общочовешката гора, в която за всеки има място, щастливо като мечки.

  Но защо човекът се стреми да прави всичко лошо на мечката, а мечката не се стреми? Ами защото човекът е сербез и той желае да бъде господар. В този си хилядолетен стремеж, по едно време човекът беше стигнал до такъв сербезлък, че искаше дори да бъде и господар на себеподобните си. И не само че искаше, ами и беше. Дълги години човекът беше господар на себеподобните си, докато разбере, че така няма да го бъде. Ние и днес, драги читателю, имаме човеци, които искат да бъдат господари не само на мечките, но и на себеподобните си, и като не можем вече да бъдем господари на себеподобните си, хващаме една мечка и я туряме в клетка в селската градска градина. Седим един срещу друг с мечката и се фукаме, че сме все пак господари на нещо си. Ние и за това убиваме мечката, за да си докажем, че сме сербез хора и господари, и по този начин много заприличваме на Оре Чоре.

  Оре Чоре беше селският идиот, един от онези селски идиоти, които имаше навремето във всяко село и всяка паланка, и тези идиоти придаваха на селището си един своеобразен колорит. Имаше навремето идиоти много, във всяко село, и днес ги има, но днес идиот може да бъде всеки. Навремето идиотите бяха личности, каквито са сега кметовете и другите селски първенци. Ако в моето село беше Оре Чоре, то в Банско беше Лаганчо. Като някой ти рече на тебе „Какъв си Лаганчо“, то значи той ти вика, че приличаш на банскалия. Но рече ли ти „Оре Чоре“, сто процента бъди сигурен, че ти съобщава за някоя черта на човек от Добринище. Подобно нещо беше и с Коста от Осеново (звучи това като някоя графска или баронска титла, нали, нещо като Гердхард фон Вестфален), Йопата, Джибата и така нататък.

  Оре Чоре беше беловлас, постен човек с рядка бяла брада, с лице изсушено и сгърчено като крушов ошав, и с цвят на такъв, имаше очарователна усмивка, каквато може да има най-разцъфналото полско цвете, и като се усмихваше, та примигваше с очи, около белите му власи сякаш се появяваше ореол. Божествена усмивка имаше Оре Чоре.

  Беше преметнал през рамото си едната половина от стара, срязана на две ярешка вулия с презрамка от конопена сиджимка, и от нея се подаваха навънка кутре, хляб и цървули. Старите, отдавна прогледнали на петите нещавени свински опинци той бе събул от краката си и ги бе сложил между кутрето и хляба, с оглед да не би кутрето да вземе да изяде хляба, та беше бос, опинците застрашително гледаха с празните широко ококорени дупки кутрето, като да го плашат, а кутрето кротко подаваше муцунката си от вулията и гледаше кокалестите, очовкани нозе на Оре Чоре с кални нокти. Беше облечен с дълга, била някога бяла, дрипава ленена кошуля, но най-важната от всички особености на неговия външен вид бе особеността, че на рамото му имаше винаги стъпил един орел. Този орел Оре Чоре бе наследил от баща си, а баща му от неговия пък баща, и имаше изгледи този орел да остане дълго и занапред, като се има предвид дълголетието на тези птици, ако не беше попаднал в ръцете на наследника идиот Оре Чоре.

  Като вървеше с орела на рамо, Оре Чоре имаше вид на някой вековен, очукан от бури и гръмотевици горски цар, който се поклащаше неизменно с торбицата, тояжката и свирепия орел на рамото си, на някой добър горски дух или мъдрец, а често и моето детско въображение го рисуваше като оживял сух дънер с кацнал върху му орел. От време на време орелът се стрелкаше яростно върху някоя безшумно появила се между камънаците мишка или врабец, или някаква живинка, невидимо летяща във въздуха, и после отново се връщаше на любимото си място, рамото на Оре Чоре.

  Като ходеше по селото и просеше, Оре Чоре даваше част от изпросеното с келявите си като сухи корени пръсти на кутрето от вулията, кутрето въртеше муцунката си и не искаше да приеме храната като сито бебе, а после той даваше на орела. Орелът дърпаше храната от ръцете му внимателно, помагайки си с криле, та това беше чудна атракция за мало и голямо. Като нахранеше животните си, той често взимаше едно листо от шавар, като единия край захапваше с черните си изронени зъби, а другия опъваше с пръсти и цъмъникаше на тази символична тамбура чудновати мелодии, на които той сам бе композитор.

  „Цъмъ-нъмъ, цъмъ-нъмъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ, цъ-мъ-нъ-мъ-нъ-мъ-мъ-нъмъ, цъм-цъм-цъмънъ… Чъм, цъмънъ, цъм, цъчънъ…“ – цъмъникаше с все по-нарастваща страст и виртуозност Оре Чоре пред насъбралата се публика, а орелът започваше да се върти и неспокойно да се надига на краката си като закопнял играорец, та с едното си око поглеждаше ту символичния инструмент, ту публиката, умираща си от смях.

  Орел и човек живееха в мир и съгласие – човекът хранеше орела, а орелът увенчаваше човека с вечност и дива красота. Като минаваше да проси, всичко живо се трупаше да гледа как върви Оре Чоре със страховитата птица – и ми се чини, че хората даваха част от сиромашкия си залък не толкова на просяка, колкото на орела.

  Този богоугоден просяк беше богат и угоден с чудноватото си пиле, докато не беше подмамен от Тръчи Лажи. Тръчи Лажи беше човек сербез и мюзевирджия, чието мюзевирджийство прерастваше често в злонамерена хитрост. Той си умираше от наслаждение да накара някого да извърши някаква лошотия и тогава злорадо разказваше как е станало всичко с неподправено удоволствие. Злорадият хитрец бе подмамил малоумния Оре Чоре, че орелът краде от храната му, и веднъж кореноподобните ръце на слабоумеца бяха извършили непоправимото. Така веднъж птицата като клъвнала от просяшката трапеза на Оре Чоре парче сланинка, той я бе пернал с тоягата си, ударил я лошо и орелът умрял…

  Сега, като ходеше по селото, Оре Чоре не беше вече оня богоугоден идиот, който прилича на горски дух или цар, увенчан с вечна красота, а на жив просяк, драги читателю, безцветен и незабележим като буца суха пръст…

  Ето как в момента, в който Оре Чоре се бе почувствал господар над пилето си, той се бе лишил от него завинаги, като по тоя начин се бе лишил от красотата си, а без красотата си ние заприличваме на буца суха пръст. Така, като затваряме мечките в клетка, ние затваряме в клетка част от себе си, и това не е чак толкова зле да речем, но като убием мечката, ние убиваме част от себе си. Но убием ли и орела, и дървото, и тревата, убием ли въздуха и водата, ние убиваме значителна част от себе си и по този начин заприличваме на селския идиот Оре Чоре. И много се притеснявам, страх ме е, дали продължавайки така, човешката идиотщина няма да стигне до там, че един ден, който, дано никога не настъпи, може да се превърнем в дрожди, отглеждани в изкуствена среда. Ако нарушим средата им дори за миг, дрождите от живи същества се превръщат в мъртва гнилоч или, кажи го, в буца суха пръст.

   

  Източник: Fakel.bg

• Седем години затвор за две страници текст!

  В знак на солидарност с журналистката и редакторка в „Радио Свобода“, обвинена в тероризъм, Светлана Прокопиева много руски медии днес препечатаха следния текст.
  

   

  

  Аз съм (ние сме?) Светлана Прокопиева. Журналистка съм. Могат да ме пратят за седем години в затвора за „оправдаване на тероризма“.

  Преди почти половин година в Архангелск избухна бомба. Експлозията беще неочаквана и зашеметяваща – 17-годишният Михаил Жлобицки се самовзриви пред входа на Управлението на ФСБ в Архангелска област. Няколко секунди по-рано той беше оставил предсмъртна бележка в социалната мрежа „Телеграм“. В нея беше написал, че ще се взриви, защото „ФСБ съвсем е изнагляло, води нагласени дела и изтезава хората“.

  Този взрив в Архангелск стана повод за моята колонка в радио „Ехото на Москва в Псков“, под заглавие „Репресии за държавата“. На 7 ноември [2018] предаването излезе в ефир, а текстът беше публикуван в Псковския новинарски сайт ПЛН.

  Мина почти месец и ПЛН и „Ехото на Москва“ получиха предупреждения от Роскомнадзор, който беше съзрял в моя текст „данни за оправдаване на тероризма“. В началото на декември бяха съставени административните протоколи, които доведоха до глоби на стойност 350 000 рубли (9600 лева), наложени на двете медии.

  Наред с това следствието в Псков образува проверка по чл. 205.2 на Наказателния кодекс на Руската федерация – този път лично за мен. На хоризонта взе да се избистря перспективата за съдебно дело, но ние все се смеехме и си казвахме, че това е просто малоумие. Какво оправдание на тероризма бе?

  В предупрежденията си Роскомнадзор не беше посочил нито една конкретна фраза, нито дори дума, в които да се видят „данни“, пък и не би могъл да ги посочи, понеже такива просто няма. Както се разбра по-късно, това нямало значение.

  На 6 февруари някой звънна на вратата и когато отворих,

  десетина въоръжени мъже с каски на главите ме избутаха с щитовете си до стената в най-далечната стая.

  Така научих, че наказателното дело все пак е било образувано.

  Обискът е мерзка и унизителна процедура. Разни непознати ти ровят из вещите, а други наблюдават безучастно процеса. Стари записи, касови бонове, писма с чуждестранни печати – всичко изведнъж придобива подозрителен и криминален оттенък, за всичко се изискват обяснения. Най-важните ти вещи – лаптопът и телефонът – стават „веществени доказателства“. Колегите ти и роднините като нищо могат да се окажат „съучастници“.

  В този ден аз бях фактически ограбена – взеха ми трите лаптопа, двата телефона, диктофона, флашките. Половин година по-късно ме ограбиха повторно, като ми блокираха сметките. Аз все още бях само „заподозряна“, когато ме включиха в списъка на действителните екстремисти и терористи на руската служба за финансов контрол. От този момент нататък не мога да си извадя банкова карта, не мога да си отворя банкова сметка и не мога да тегля ипотечен заем. Държавата ме задраска от нормалния живот.

  Остана да ми отнемат и последното – свободата. И ето че на 20 септември 2019 моят статут се промени. Вече съм официално обвиняема по член 205.2, ч. 2 („оправдаване на тероризма с използване на средствата за масова информация“). Наказанието е глоба до един милион рубли или лишаване от свобода до седем години.

  Аз не се признавам за виновна и смятам, че делото е банално отмъщение от страна на обидените силови ведомства. В онзи текст аз твърдях, че те носят отговорност за взрива в Архангелск. Бях написала, че държавата е дочакала ответна реакция. Че жестоката правоприлагаща политика ожесточава гражданите. Че блокираните законни пътища изтласкват енергията на протеста в ето такова обществено опасно русло.

  Ако не ви е страх, публикувайте този цитат:

  „Силна държава. Силен президент, силен губернатор. Страна, в която властта принадлежи на силовите ведомства. Поколението, на което принадлежи самовзривилия се в Архангелск, израсна в такава атмосфера. Те знаят, че на митинги не се ходи, защото ще ги разпръснат, а току виж ги и набили, а после и осъдили. Те знаят, че поединичните протести се наказват. Те виждат, че само в определен брой партии можеш членуваш безболезнено и че само определен вид мнения можеш да изразяваш без притеснение. Това поколение на собствен гръб научи, че в съда не можеш да получиш справедливост, защото съдът ще подпечата само онова решение, което му е донесъл другарят майор.

  Дългогодишното ограничаване на политическите и гражданските свободи създаде в Русия една не просто несвободна, а репресивна държава. Държава, с която е опасно и страшно да си имаш работа“.

  И до днес мисля така. Нещо повече – според мен чрез това дело държавата само потвърди моите тези. „Да те накажат. Да ти докажат вината и да те осъдят – това е единствената им задача. И с най-малката кукичка да те подберат, все едно вече са те защипали мелничните колела на съдопроизводството“.

  Не съм оправдавала тероризма. Бях анализирала причините за един терористичен акт.

  Бях се опитвала да разбера защо един младеж, пред когото е целият живот, е решил да извърши престъпление-самоубийство. Може и да съм сгрешила в реконструирането на неговите мотиви – и дано да съм сгрешила! – но никой не е доказал това. Обвинение вместо обсъждане – това, да ви кажа, е една доста примитивна и груба позиция. Това е юмрук в лицето в отговор на устна забележка. Това е юмрук в лицето на всеки журналист в нашата страна.

  Няма как предварително да знаем кои точно думи в каква тяхна подредба ще обидят поредния облечен с власт полицай. Те обявиха изказаното мнение за престъпление. Те конструират престъпник от човека, който просто си върши работата. По същия начин биха могли да сътворят съдебно дело и заради някакъв друг, по-мек текст. Достатъчно е да намерят „експерти“, които ще подпишат нужното за следователя „експертно заключение“. Ако знаете това, бихте ли публикували текст по проблемна тема? Ще зададете ли въпросите, които най-вероятно ще вбесят властите? Ще се решите ли да уличите в престъпление онзи, който има пагони?

  Наказателното дело срещу мен е убийство на свободата на словото. След моя случай десетки и стотици други журналисти няма да посмеят да кажат истината.

   

  Светлана Прокопиева

• Климатът на планетата – какво става?

  Боян Рашев, Lentata.com

  Все по-често различни хора ме питат „Какво мислите за изменението на климата?“.
  Покрай новините за пожари, данъци, стачки и шествия, напоследък тези въпроси стават почти ежедневие.

  Пиша този текст, за да се опитам да отговоря наведнъж от позицията на някого, който се занимава професионално с темата вече 20 години и е преминал от „вярване“ в нещо към критичен поглед към всичко.

  Първо, отговорът съвсем не е толкова прост, колкото ни се иска. Защото въпросите, които се съдържат в горния, всъщност са страшно много. Тук отговарям на първите 7, за които се сещам. Добавям само една графика за цвят.

  1. Изменя ли се климатът на планетата?

  Да. Климатът се е изменял винаги, както в историята на човечеството, така и в геоложката история на планетата. Няма такова понятие като „вечен климат“.

  2. Увеличават ли се концентрациите на парникови газове в атмосферата?

  Зависи от отправната ни точка. Да, от средата на 19 век някои се увеличават. СО2 например се увеличава от около 280 до 410 ppm в този период. Но точно той е бил над 1000 ppm в над 95% от геоложката история на Земята, а падне ли под 180 ppm, фотосинтезата спира. Освен това, има множество изследвания, които показват, че увеличаването на концентрацията на СО2 е резултат от увеличението на температурата (по-топлите океани изпускат въглероден диоксид в атмосферата), а не причина за нея. Всъщност, CO2 съвсем няма такова голямо значение. Водните пари (от 0 до 4% от въздуха) и облаците от тях допринасят за около 80% от общия парников ефект на планетата, тоест реално тяхното съдържание определя въздействието на парниковия ефект.

  3. Има ли глобално затопляне?

  И да, и не. Можем да говорим за относително изменение на средните температури спрямо някаква отправна точка в миналото. Ако вземем за пример последните 3 години (от март 2016 г. до днес), можем да говорим за относително захлаждане на глобално ниво. Когато се коментира глобалното затопляне, обикновено се говори за периода от края на 19 в. до днес, тоест откакто има систематични измервания на температурата в голяма част от света. Въпросните измервания стават сравними без значими екстраполации чак в последните 40 г. или, откакто има и сателитни данни за температурата. В рамките на този период се наблюдава нетно покачване на температурата, което обаче не е непрекъснато – относителните разлики между 2 поредни месеца могат да достигнат над 0.5 градуса или повече от затоплянето за целия период. Данните от периода 1900-1940 г. показват подобно затопляне, докато за 1940-1980 г. показват леко глобално захлаждане. Ако сравняваме с по-ранни исторически епохи, можем със сигурност да отбележим, че през Средновековието и по Римско време е имало периоди на доста по-топъл климат в света.

  4. Има ли скоростта на затопляне днес аналог в миналото?

  Да, има. Най-дългият масив температурни данни в света е от Средна Англия и е от средата на 17-ти век до днес (на графиката). Той ясно показва, че затоплянето в края на 17-ти и началото на 18-т век е било много по-бързо от това, което се случва в последните 30 г. Също така ясно показва, че средната температура на едно място се изменя в много широк диапазон само през няколко години – говорим за флуктуации от по 2-3 градуса. Има огромно количество исторически данни за бързи (в рамките на 1-2 десетилетия) изменения на средната температура в много части на света – както затопляния, така и застудявания. По правило първите обикновено водят до разцвет, а вторите – до срив на тогавашните цивилизации.

  Трябва да се има предвид, че в днешно време живеем в средата на ледников период, тоест Земята е сравнително студена. Наличието на ледникови шапки е по-скоро изключение, отколкото правило, в геоложката история на планетата. В по-голямата част от своята история Земята е била по-топла и влажна планета, без ледени шапки по полюсите.

  

  5. Какъв е приносът на човека към съвременното изменение на климата?

  Никой не знае точно. Смята се, че антропогенните емисии на парникови газове (CO2, CH4, N2O и др.) водят до увеличение на концентрациите им, което от своя страна подсилва естествения парников ефект на планетата и съответно увеличава средната температура. Може и да имаме съществен принос, но точното му количествено изразяване е изключително трудно.

  6. Има ли експериментални доказателства на хипотезата за антропогенното изменение на климата?

  Не, няма. Хората все още не сме способни да възпроизведем условията на планетата по такъв начин, че да можем да отчетем въздействията от изменението на отделни променливи върху цялата система.

  7. Има ли „научен консенсус“ по хипотезата за антропогенното изменение на климата?

  Не, няма. Понятието „консенсус“ е част от политическия речник и не присъства в научния. Има голям брой учени, които подкрепят хипотезата за антропогенното изменение на климата и действително смятат, че то ще има силни отрицателни последствия за хората и живота на планетата. Точно поради това те заемат активна позиция и търсят политическа подкрепа за „спасяване на планетата“. Други учени също смятат, че хората имаме принос към изменението на климата, но или смятат, че той не е толкова значим, или не виждат особен проблем в това. Последната група смятат, че въздействието ни е пренебрежимо малко, на фона на естествените процеси и цикли. Моят личен опит показва, че тази група всъщност е много голяма – особено сред геолозите, геофизиците, геохимиците и палеонтолозите, които познават най-добре функционирането и историята на планетата.

  Тъй като първата група е получила обществен, политически и медиен статус на „права“, представителите на другите (колкото и многобройни и разнородни да са те) биват определяни като „климатични скептици“ и заклеймявани. Съответно, огромната част от тези хора просто не изразяват публично позициите си, което създава изкривеното усещане за „консенсус“.

  Това е засега. Някой друг ден ще коментирам и въпроси, свързани с въздействията – както на концентрациите на СО2, така и на изменящия се климат, и политиките за „стабилизирането“ му.

  .

• Рускоезичното малцинство в България вече е най-голямото. А изводи?

  В България руският език се изучава като втори чужд език, а рускоговорящото малцинство вече е най-голямото в страната ни. От Кремъл бе пусната в употреба фразата „Русия граничи със себе си“. Повече по тази важна тема може да научите от следващия анализ.*

  Рускоговорящото малцинство в България бързо се превръща във важен фактор, формиращ обществени нагласи, възприятия както вътре, така и извън страната, оказвайки влияние върху решенията на българското правителство. В едно фрагментирано общество, посветените малцинства са способни да определят темпото и посоката на вътрешната и външната политика на България.

  B районите по Черноморското крайбрежие, броят на руските имигранти достигна пикови стойности, което води до рекордно висок 35-процентен дял от населението в някои населени места.

  На растящата руската емиграция в ЕС се гледа със смесени чувства. Повечето правителства на ЕС промениха рязко отношението си и приоритетите към твърд и прагматичен подход, и промяна от „искаме Вашите пари“ (характерно за реакцията на Лондон на убийството на Литвиненко), към конфронтация и опозиция, след делото Скрипал и разкритията около Кеймбридж Аналитика. Лидерите на ЕС най-накрая започнаха да разбират, че заедно с руските инвестиции идват и руските агенти, руските тайни служби, криминални кръгове и корупцията, която е най-важната експортна стока.

  Осъждането на агентите на ГРУ в процеса по неуспешния опит за преврат в Черна гора през 2016 г. хвърли нова светлина върху начина на действие и ролята, която местната руска диаспора и мрежи на влияние могат да играят в политиката на Кремъл. Скоро след като Черна гора стана независима държава, Русия започна фокусирана политика за икономическо завладяване, чрез бизнес-туризъм, инвестиции и имиграцията, в опит да осуети стремежа на Подгорица към членство в ЕС и НАТО. Олег Дерипаска изсипа милиарди долари в придобиването на основния индустриален актив на страната – крупния алуминиев завод. Броят на руските туристи достигна най-високите си нива, скочиха покупките на имоти и исканията за постоянно и временно местожителство в страна с едва 600 000 граждани.

  След опита за преврат, обаче, местните власти не само обвиниха Руската федерация за неуспелия пуч, но промениха и отношението на местното население към рускоговорящите хора.

  Не е случайност, че историята с преврата в Черна гора не бе коментирана от властите в България, нито направи големи заглавия в проправитeлствените медии. Така беше и при българския аналог на Скрипал – делото с отравянето на Гебрев, което бе посрещнато хладно от българския главен прокурор.

  Етническите рускоговорящи и руски граждани, които се превърнаха в най-голямото етническо малцинство – съпоставимо с това на етническите турци. Това стана възможно благодарение на емиграцията на повече от 2 милиона български граждани, което подкопа традиционните местни малцинства. В допълнение голям брой български турци не подновиха българските си паспорти.

  

  Колко голямо е имигрантското рускоезично малцинство?

  От официални източници, сред които министър Ангелкова и изявления от руското посолство, цифрата, която се движеше различно, е надхвърлила 400 000 руски граждани. Странно е съвпадението, че руското посолство, както и министър Ангелкова предполагат, че рускоговорящите са руски граждани. Цифрата в доклад към правителството е още по-голяма – около 500 000 души, което де факто прави рускоговорящите най-голямото малцинство в България.

  Безспорната тревога е, че правителството укрива критична информация от обществеността. Последствията от подобен непознат мащаб на руската имиграция у нас могат да бъдат значителни и далеч от еднозначно положителни. Разбирането за движещите сили и последиците от неконтролирана имиграционна вълна от Русия е от решаващо значение за избягване на риска и превръщането му във възможност. Изкуственото държане на темата под радара на обществено внимание и контрол, което оставя впечатление за мълчаливо съдействие на този процес на правителствени служители и партньори от управляващата коалиция, само по себе си е заплаха за националната сигурност на България.

  Официалните данни за имиграционните потоци са оскъдни – Националният статистически институт предоставя обобщени данни, които не са специфични за източник на имиграция – от ЕС, извън ЕС и от български произход. Но това не е трудно за разгадаване, да се види че най-значителна е имиграция от страни извън ЕС, включително от Русия. Броят на имигрантите от страни извън ЕС варира през годините – от малко над 5 000 през 2012 г. до 12 200 през 2013 г., след това 15 600 през 2014 г., 13 000+ през 2015 г., 10 000+ през 2016 г., почти 12 000 през 2017 г. и 12 300 през миналата година. Дори да се предположи, обаче, че всички имигранти извън ЕС са рускоговорящи, пак не могат да обяснят цифрата от половин милион души.

  Какво се крие зад тези цифри? Постоянно, временно пребиваващи или рускоговорящи с удължен престой на почивка?

  Оглушителното мълчание на българските власти може да бъде съзнателно – мотивирано от съображения за „националната етническа сигурност“ – грижа за етническото, расовото, политическото и религиозното равновесие, но също така и в резултат на пленяването на управляващия елит в България от чужди интереси. Но тези процеси променят драстично демографската структура на България, като позволяват на Кремъл да контролира всяко българско правителство оттук нататък.

  Използването на имиграцията като инструмент на руската външна политика се оказва значима и дългосрочна стратегия, която бързо се издига нагоре по стълбата на приоритети на Кремъл.

  Според данни, публикувани от посолството на Руската федерация в София, по време на последните избори в Русия почти 90% от всички гласове в дипломатическото представителство в България отиват при Владимир Путин.

  Ho лесните изводи – да се гледа на всеки руски имигрант като продължение на властта на Путин е едновременно параноично, преждевременно и в крайна сметка – некоректно. Процесът се нуждае от сериозно проучване и задълбочен анализ. Именно поради многообразния му и многопластов характер, процесът на русификация трябва да бъде оценен по най-обективен и безпристрастен начин.

  По-голямата част от новата руска имиграция от времето на Путин са пенсионери или възрастни хора. Бежанци от руската действителност, които търсят по-евтин и по-сигурен живот със своите семейства в държава-членка на ЕС. Класическият случай е семейство с един от работещите родители, който редовно пътува до и от Москва през почивните дни до Варна и Бургас, а останалият родител /баби и дядовци/ остават с децата.

  Има и примери за релокация на руски фирми и техните служители, заедно със семействата им. Пенсионерите са мнозинството, бягайки от срива на жизнения стандарт, лошия климат, лошата храна и скъпия живот в Русия.

  Критичната линия в оценката на риска е да се разбере степента на уважение и съответствие на тези имигранти с основните ценности на българите, включително нашите евроатлантически избори. След това идва още по-трудната задача да се оцени склонността и способността на новата руска имиграция към конструктивна, а не деструктивна интеграция.

  За страните със силни институции и традиции в имиграционната политика капсулирането на руските имигрантски общности, макар и проблем, не е нито изненада, нито непреодолимо предизвикателство. Те са достатъчно независими и достатъчно ресурсни, за да могат да абсорбират имиграцията, която се е доказала като проблемна откъм интеграция.

  За България, чиито тайни служби и институции са до голяма степен пленени и имат нулев опит в управлението и контрола върху имиграционни потоци, такова устойчиво високо ниво на входяща имиграция от североизток е изключително предизвикателство. Когато тези имигранти имат доказано присъствие и се утвърждават чрез затворени квартали, затворени жилищни курорти и ваканционни комплекси, вероятността да получим най-лошия вариант на руски имигрантски микс е висока. Това може да се окаже изключително рисковано и разрушително както за вътрешните демографски, така и за политическите, етническите и социалните баланси.

  България би могла да стане много по-уязвима за агресията на Кремъл.

  ––––––––––––––––––

  * Бел. ред.: Със съкращения. Първата публикация на този анализ, под заглавие «Тихата русификация на България», е в „Bulgaria Analityca“. Автор: Ил. Василев

  

• Заглушените гласове

  

  Генка Шикерова, Миролюба Бенатова, Весислава Антонова и Камен Алипиев-Кедъра разговарят с Ива Дойчинова за медийната не/свобода, ден след като редколегията на програмата на „Хоризонт“ се срещна с членовете на СЕМ, в опит за изясняване на причините за кризата в БНР.

  „Процесът на заглушаване на гласовете на журналистите не е спирал“ – коментира Весислава Антонова и припомня протестите в БНР от 2001 и усещането за дежа вю във връзка със съпротивата на журналистите срещу цензурирането и опитите за заглушаване на критичните гласове.

  „Вече е трудно да се зададе въпрос – не критичен, не проблемен, а обикновен въпрос – изтъкна Миролюба Бенатова. – Нашата несвобода се случва от дълго време – каза още тя и допълни. – Пазарът е пренаситен от медии, количеството създава илюзия за множественост и за свобода, но не е така.“

  „Хорът на фалшиво пеещите е доста по-голям от този на медиите, които имат мъжеството да са откровени с публиката си, а когато фалшивите гласове са повече и по-гласовити, те създават картина на правдоподобност“ – изтъкна Антонова.

  Според Генка Шикерова журналистическото недоволство не бива спирано, а овладявано.

  На подмяната на обективната журналистика с откровено манипулативни твърдения, налагани дори с насилствени средства, обърна внимание Камен Алипиев.

  Шикерова насочи вниманието и към стенограмите, които изтекоха от СЕМ, от които се вижда как разговарят помежду си членовете на органа, призван да отговаря за медийната етика и спазването на принципите.

  „Хората трябва да разберат, че не могат да се информират от кафявите медии“ – почерта тя.

  И четиримата гости изтъкнаха ролята на Националното радио през годините за отстояване на свободата на словото.

  Разговорът завърши с ироничното пожелание: „Да не се видим пак след 30 години в студиото на „Христо Ботев“, което да е останало единственото място, където може да бъде проведен разговор за свободата на медиите.“

  Запис на разговора – в звуковия файл в сайта на БНР.

  Източник: БНР

• Правителството на Валенсия даде ход на преписката против назначаването на Пламен Георгиев

  Правителството на Валенсия даде ход на преписката против назначаването на Пламен Георгиев за Генерален консул в автономна област Валенсия, съобщиха инициаторите на едноименната петиция.

  

  Днес (б.р.: вчера) инициаторите на преписката против назначаването на Пламен Георгиев за Генерален консул на Република България са получили писмо от правителството на Валенсия (Generalitat Valenciana), в което ги уведомяват, че случаят е предаден на автономния секретар за Европейския съюз и външните връзки (secretario autonómico para la Unión Europea y Relaciones Externas), г-н Хоан Калабуч Рул. Документът е подписан от директора на кабинета на министър-председателя на валенсианското правителство Чимо Пуч, г-жа Естер Ортега Бордериа.

  

  Припомняме, че на 10 септември случаят Пламен Георгиев стигна до испанския крал Фелипе VI и валенсианското правителство чрез изпратени протестни писма.

  

  На 3 септември петицията против назначаването на Пламен Георгиев за генерален консул във Валенсия, адресирана до министър-председателя Бойко Борисов и министъра на външните работи Екатерина Захариева, е била изпратена на Министерския съвет и Министерството на външните работи. До момента отговор и от двете места няма.

   

  Източник: Liberta.bg

• Безразличието убива…

   

  Защото те, с откраднатото от мен – от всички нас – вече са не просто консуматори на лукс, те вече си купуват още по-грандомански стоки – купуват си реалност…
  Автор: Зорница Лазарова, Фейсбук

   

  

   

  Преди, когато не исках да знам нищо за мутрите, когато подминавах с безразличие далаверите и аферите, когато игнорирах паркираните пред чалга-клубовете Мазератита и Поршета (с полусъзнателната червена лампичка, че частичка от тях е платена от мен като ограбен данъкоплатец, вместо, да речем, болно детенце да отиде на животоспасяваща операция…), когато високомерно подминавах всичко това като пошлост, с която не искам да цапам съзнанието си, когато дори се гордеех, че не гледам телевизия… така наивно и късогледо не съм си давала сметка, че това, което крадат от мен (с мълчаливото ми съгласие), един ден ще бъде обърнато срещу мен, срещу всички нас…
  Защото те, с откраднатото от мен – от всички нас – вече са не просто консуматори на лукс, те вече си купуват още по-грандомански стоки – купуват си реалност…
  С откраднатото от всички нас, те вече могат да си позволят да платят, купят и подменят действителността в цяла една държава…
  Купуват гласове, купуват си дипломи, купуват „медийна среда“, купуват мълчание, а ако не успеят да купят мълчание, тогава купуват живи бухалки, които да им осигурят нужното мълчание… купуват протести и контрапротести, купуват правосъдие, а ако не успеят да го купят, тогава купуват изпълнители на мокри поръчки… купуват и поглъщат свободата на цяло едно общество…
  Ето така, драги ми хора, безразличието убива…

  ‘

• Ирина Владикова: 15 септември е светла дата за българите зад граница

  

  „15 септември е много светла дата за българите зад граница, защото училището е важна институция за българина. Българинът е мъдър човек и отваря училища.“ Това каза в предаването „Хоризонт до обед“ на 10 септември Ирина Владикова, председател на Асоциацията на българските училища в чужбина и директор на българското училище „Св. св. Кирил и Методий“ във Виена. Тя се позова на данни от МОН от лятото, според които българските училища зад граница са вече над 400.

  „Тази година се радваме на съвсем нови учебници, подготвени специално за българчетата, които се обучават зад граница. В колективите на тези учебници влязоха наши колеги и това е особено радостно, защото те знаят най-добре нашите необходимости, нашите специфични особености при обучението по български език – майчин, роден, чужд – една голяма смесица от тези разновидности на обучението, което не е лесна работа и сме особено щастливи, че имаме тази възможност тази година да започнем по тези учебници.“

  Относно новия метод за финансиране на обучението зад граница Ирина Владикова посочи, че с промяната във финансирането се дава стимул на „тези, които по-разнообразно, по-интересно намират начини да привличат повече ученици в своите училища“, така че броят на децата, изучаващи български език да бъде все по-голям и все по-голям и да няма дете, което да не може да изучава своя майчин език.

  Владикова акцентира върху засиленото финансиране на обучението на кандидат-студенти, като определи това като „нова, силна страна в работата с Министерството на образованието и науката“, защото дава възможност на завършващите българските задгранични училища да могат да продължат висшето си образование в България.

  Ирина Владикова очерта и тенденцията на намаляване на броя ученици в българските училища в чужбина с нарастването на възрастта на децата. В училище „Св. св. Кирил и Методий“ във Виена например се записват средно 60-65 първолаци, 30-35 са децата в пети клас, а в 12 клас остават едва 5-6 деца.

  „Това е обяснимо, защото обучението в Австрия в гимназиалната степен е много тежко, много натоварено. Тези деца се явяват в края на 12 клас на седем матури и тази подготовка затруднява посещението на българското училище.“

  И тази учебна година за гимназията в Босилеград започва с дългогодишен проблем – записалите се в паралелките за обучение на майчиния български език са без учебници. Има такива одобрени и приети от експертни комисии, но отпечатването им се бави, обясни пред „Хоризонт“ директорът на единственото средно учебно заведение в града Владимир Георгиев.

  Повечето от завършилите гимназията в Босилеград се явяват на приемен изпит за български ВУЗ по български език и литература и история. В 9 клас тази година 12 ученици ще се обучават на български език. Заложената и от българска, и от сръбска страна граница от 15 деца за сформиране на паралелка е висока, коментира Ирина Владикова.

  Цялото интервю с Ирина Владикова и репортаж на Кирил Фалин за обучението в Босилеград слушайте в звуковия файл в сайта на БНР.

  Източник: БНР

• 100th Anniversary of Holy Spirit Orthodox Church

  

  SATURDAY OCTOBER 12, 2019

  4:45 PM ENTRY AND VESTING OF THE METROPOLITAN JOSEPH

  Archimandrite Gregory presents Cross and greets His Eminence. Bulgarian young ladies present flowers and a folk song as a welcome. Council President Dr. Fecko presents bread and salt and a word of greeting.

  PROCESSION ENTERS THE CHURCH AND HIS EMINENCE GOES TO THE CHAIR

  VIGIL SERVICE BEGINS AT 5:00 PM

  METROPOLITAN JOSEPH DELIVERS A SERMON AT THE END OF THE SERVICE

  Community enters Maroni Hall for reception for His Eminence 6:15 PM

  BLESSING OF THE MEAL BY HIS EMINENCE METROPOLITAN JOSEPH

  Bulgarian Community sponsors a festive meal during which we will meet and greet.

  Metropolitan Joseph. Metropolitan Joseph will address the community at the end of the meal.

  Music and folk dancing will follow the meal.

   

  SUNDAY OCTOBER 13, 2019

  8:00 AM PREPARATION, 3RD AND 6TH HOURS PRAYERS BEFORE HOLY COMMUNION

  CONFESSIONS WILL BE HEARD FROM 8:30 AM – 9:20 AM

  9:30 AM HIERARCHICAL DIVINE LITURGY

  HIS EMINENCE WILL PREACH AT THE END OF THE DIVINE LITURGY

  12:15 PM

  100TH ANNIVERSARY BANQUET TO BE SERVED IN MARONI HALL

  WELCOME BY ARCHIMANDRITE GREGORY AND DR. PAUL FECKO

  THE BLESSING OF THE MEAL METROPOLITAN JOSEPH

  VARIOUS SPEAKERS WILL ADDRESS THE COMMUNITY

  ADDRESS BY HIS EMINENCE METROPOLITAN JOSEPH

  THE PRAYER OF DISMISSAL BY ARCHIMANDRITE GREGORY

   

  Source: BulgariansinDetroit.com

• Българотека с танцови школи от Канада, Детройт и Чикаго

  Танцова школа “Българика“ и приятели кани всички желаещи на приятелска среща и съвместна Българотека, с танцови школи и групи от Канада, Детройт и Чикаго.

  Нова българска музика и народни танци за любители и напреднали.

  12 октомври 2019 г., 6:30 pm – 1:30 am

  38500, Ruan Rd, MI

  

  Специални гости:

  Соня Мембреньо, Чикаго

  Съвместни организатори:

  „Хопа-Тропа“, „Златна Тракия“ – Торонто, Канада, „На Хорото“ – Торонто, Канада, Танцова формация „Виванов“ – Чикаго, „Българика“ – Чикаго, „Извор“ – Детройт. 

  За контакти:

  586-215-6553 Велеслав Начев, [email protected]

   

  Източник: BulgariansinDetroit.com

• Петър Богойески: България и Македония ще са заедно в ЕС, като Германия и Австрия

  „Македонска концепция“ е най-прогресивната политическа платформа в страната. България и Македония ще бъдат заедно в Европейския съюз, както Германия и Австрия. На 8 септември Македония отбелязва Денят на независимостта. По този повод Агенция БГНЕС разговаря с Петър Богойески, автор на политическата програма „Македонска концепция“, под мотото „Македония на македонците“.

  

  БГНЕС: Г-н Богойески, какви са целите на създадената от Вас „Македонска концепция“?

  Петър Богойески: Идеята за „Македонската концепция“ е да бъде предложена на македонската общественост политическа платформа за бъдещето на страната ни, около която гражданите ще се обединят, независимо от тяхната етническа, религиозна или политическа принадлежност. Тя е уникална в Македония, тъй като е отворена за личната инициатива на отделни лица, организации и политически партии, които искат да насърчават „различни“ политики в Македония чрез тази платформа. Извън корупционния елит, който управлява политическата сцена на страната. Един модерен граждански модел, основан на положителни примери от демократичните държави в света, който ще бъде приобщаващ и привлекателен за включване на млади, мотивирани и професионално реализирани граждани, които да дадат своя принос за нашата родина.

  Действащите партии у нас декларативно, повече или по-малко застъпват старата социалистическа концепция за възприемане на нацията под формата на народи и народности, която е антипод на гражданското общество. Но те не предлагат конкретни мерки за реформи в самите партии, а и за обществото като цяло, за да изместим източниците на нашето силно етнизирано общество.

  БГНЕС: Мотото на Вашата концепция е „Македония на македонците. Какво разбирате под това?

  Петър Богойески: Още докато работих над “Македонска концепция”, споменах, че в името на гражданското общество, трябва да се откажем от етноцентричната концепция, която изключва нашите съграждани от другите общности и ги кара да се чувстват асимилирани. Този източник на етнически разделения в нашето общество идва от върховния акт на нашата държава, Конституцията, която в самия преамбюл има анахронична и недвусмислена формула за демократичните държави, че Република Северна Македония е държава на македонския народ и на части от други народи. Според мен Македония е държава на всички граждани, живеещи в нея.

  Процесът на изграждане на съвременна гражданска нация трябва да върви ръка за ръка с процеса на превръщане на историята в обективна. Използвам термина обективна, за да направя разлика от някои политици, които използват термина „промяна на историята“. Подчертавам, че историята не може да бъде променена, както е станало, независимо от нас. Това ще бъде вътрешен процес в македонското общество, вътрешна дискусия за обективност, насочена към прераждане и пробуждане на нашето основно културно-историческо наследство. Разбира се, това е болезнен процес, но това е единственият начин да се преодолее вътрешната криза на идентичността и да се превърне в „камък, който си тежи на мястото“. Признаването и съживяването на НАШАТА история е НАШИЯТ бизнес, основан на факти и исторически доказателства и без политизиране.

  Задачата на нас, политиците, е само да подкрепим и насърчим този демократичен процес, защото от него ще излезе истината, към която всички ние се стремим.

  Хубавото е, че предложената концепция е приета много положително от граждани с различен етнически и религиозен произход. Това, което със сигурност ще представлява интерес за българската общественост, е фактът, че тя е приета положително и от македонските българи. Много от тях познавам лично. Те са изключителни македонски патриоти, професионално реализирани хора и съм сигурен, че ще дадат своя принос. За съжаление много от тях, като основатели на ВМРО-ДПМНЕ, допринесоха много за партията, но тяхното признание дойде от Зоран Заев и Стево Пендаровски.

  В едно демократично общество, където има политици от различен етнически произход на нашата политическа сцена, е недопустимо е игнорирането и недопускането на македонските българи да се изявят. Те са македонци, също като всеки друг гражданин на Македония. Със същите граждански права и задължения. Всички сме деца на Македония. Постепенно под термина македонски трябва да се подразбира политическа, държавна идентичност. Македонецът е гражданин на Република Македония, независимо от неговата етническа или религиозна идентичност.

  БГНЕС: Какви са Вашите прогнози за българо-македонските отношения?

  Петър Богойески: Очакваме с нетърпение този, по същество демократичен и европейски модел, подкрепен от нашите съюзници, включително България, който досега се оказа един от лидерите за положителни промени и процеси в нашата страна. Убеден съм, че Македония и България са обречени да бъдат заедно в рамките на Европейския съюз. Нещо като Германия и Австрия. Заедно сме по-силни! Вярваме в обединена Европа!

  Искам да използвам възможността да поздравя Македония с Деня на независимостта, който се празнува днес, 8 септември.

  Източник: БГНЕС

  .

• These New Rules to the US Diversity Visa Program (Green Card Lottery) Could Disqualify Millions

  The US State Department announced two changes to the Diversity Visa Program – also known as Green Card Lottery.

  In changes announced in a document on the Federal Register, the State Department now explicitly states that individuals who enter the lottery but not provide all the required information will be disqualified from the lottery for that fiscal year. “Current instructions are not clear that failure to provide that information results in mandatory disqualification,” says the State Department. This includes not submitting a photograph or submitting a photograph that does not fit the requirements.

  The State Department will also require all petitioners to have a valid non-expired passport at the time of entering the lottery. Previously, a passport was only needed at the green card interview stage for those who won the lottery. The Department says the new rule is meant to curb fraud. The Department says individuals and organizations have been known to submit fraudulent entries on behalf of individuals without their consent. If they won, the individuals would then be asked by the fraudsters to make payments for the release of their entry information.

  “Individuals or entities that submit unauthorized entries will often contact unwitting individuals whose identities were used on selected DV Program entries, inform them of the opportunity to apply for a diversity visa, and hold the entry information from the named petitioner in exchange for payment,” says the State Department.

  55,000 permanent resident visas become available annually through a lottery system to nationals of countries with low immigration rates to the United States. An estimated 14 million foreigners participate in the lottery each year, which takes place between October and November.

   

  https://www.mwakilishi.com

  By Irungu Thairu  Sat, 08/06/2019  

• «Школа номер один». Фильм «Новой газеты» про Беслан

  

  Прошло 15 лет после самого страшного теракта в истории России.

  Выжившие заложники получили свои компенсации, бесланское кладбище встречает прилетающих в аэропорт ровными рядами одинаковых надгробий.

  Каждое третье сентября центральные телеканалы вспоминают трагедию скупой строчкой среди новостей второго порядка.

  Вот и все, что осталось от Беслана.

  Трейлер филма:

  Почему так?

  Наш фильм — не только о том, что на самом деле произошло в Беслане в сентябре 2004 года. Но и о том, как и почему страна согласилась поскорее забыть случившееся.

  О том, как все мы приняли правила игры, предложенные нам государством после теракта. И о том, как вся нынешняя политическая система России выросла из бесланской трагедии.

  Фильм:

  2019, Россия, докудрама, 72 мин., 18+

  Режиссер: Вадих Эль Хайек

  В главных ролях: Руслан Аушев, Дмитрий Муратов, Юрий Савельев, Элла Кесаева, Елена Милашина, Ахмед Закаев

  .

  Источник: NovayaGazeta.ru

• Българското училище в Детройт започва на 14 септември

  

  Можете да се запишете за новата учебна година като попълните Форми за регистрaция и ги изпратите на [email protected]. Училище „България“ е регистрирано към Министерството на oбразованието и науката и издава свидетелства за завършено обучение.

  Първият учебен ден ще бъде на 14 септември 2019 г., от 9:30 часа за всички ученици, с тържества по филиали:

  – филиал Трой – сградата на Балканския културен център с адрес: 1451 Е. Big Beaver, Troy 48083;

  – филиал Плимут – сградата на църковното училище към църквата Nativity of the Virgin Mary с адрес: 39851 5 Mile Rd, Plymouth, 48170.

   

  Източник: Bulgariansindetroit.com

• МБУ vs. АБУЧ. Мнения по казуса

  „Неприемането на МБУ като член на АБУЧ стана повод за гореща полемика в социалните мрежи“ – пише в. „България Сега“, който публикува различни мнения за случая. Поради важността на темата, препубликуваме две от тях. Едното е интервю на Светозар Момчилов със Снежина Мечева, говорител на АБУЧ и директор на БУ „Иван Станчов“ към Посолството ни в Лондон, а другото – мнение на Георги Петров, председател на Борда на директорите на Малко българско училище в Чикаго.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  МБУ vs. АБУЧ. Интервю на Светозар Момчилов със Снежина Мечева

  

  СМ: Полезна ли е практиката на роене на училищата в чужбина – отцепване на учители и деца и създаване на нови училища, някои от които поради невъзможност да се справят сами се приемат като филиали на други български училища (които може и да са конкуренти на училищата, от които се отцепват)?

  СН.М: За мен този въпрос е риторичен и простият отговор е „НЕ!”. Но нека конкретизирам, защото е ясно по какъв повод ме питате.

  Огромната трудност, която от години създава проблем на образователните звена в чужбина, това е изкуственото роене на училищата – и най-често това се случва по субективни причини. Много трудно е да създадеш училище, да го утвърдиш, да направиш екип, който да работи в разбирателство. И обикновено първосъздателят поема най-големите отговорности, дава възможност на преподавателите да се утвърдят, да получат увереност, авторитетът на училището се гради от всички. В един момент, когато отделен учител е спечелил уважението на родителите и привързаността на децата (което не е единствено негово еднолично дело, а на целия учителски колектив и ръководството му), той вижда възможност да се отдели и сам да направи училище. Ако това е така и се чувства уверен – нека напусне сам и да почне отначало, както първият основател на образователно звено. Да отиде в друг район, където има необхванати ученици, и там да измине същия трънлив път на първопроходник. Никой не може и не трябва да го спира.

  Но по-лесно и бързо е, обаче, да повлече с отделянето след себе си цял клас. Това вече е недопустимо, защото разбива основата на първия, дръзнал да създаде училище. По-малко деца, по–малко финансиране (при планирани вече договори за наеми и заплати), нарушен авторитет, че се случва разединение, ново изпитание и ненужно напрежение, отрицателен пример за тези, които имат наум същите намерения. ”Щом един може – мога и аз.”

  До момента МОН няма нормативна уредба, която да ограничава подобни действия между училищата. Всичко е оставено на морала на хората, участващи в процеса. В някои държави местни закони третират нелоялната конкуренция до определена степен.

  И какво се получава? Отцепеното училище не отива на ново отдалечено място, а се установява в същия район, защото така е най-лесно за родителите (няма да хукнат заради отделилия се преподавател на другия край на града). Работи се на практика със същите деца, но вече се съфинансират от държавата две училища в близки райони. (За онези, които не са в течение на финансовата обвързаност на МОН и училищата в чужбина, трябва да кажем, че Министерството на образованието и науката в България не издържа изцяло училищата зад граница, а частично. Чрез това си участие МОН изпълнява държавното участие по изпълнение на правата и задълженията на българските граждани по Конституцията на България чл.36 (1) и чл.26 ал.(1), отнасяща се до владеенето на български език от българските граждани у нас и по света. Останалата част от задължението е дело на самите граждани – родителите и учителите. Родителите на децата участват с такси за обучение, училищните ръководства търсят допълнителни източници на средства).

  Каква е ползата от такова роене? Субективно галене на егото, че „И аз мога!”. Тези случаи и в САЩ, и по света в не една и две страни, станаха масово явление, след като през 2009 г. МОН се включи със съфинансиране. Дотогава училищата бяхме на самоиздръжка. Някои в продължение на десетилетия.

  Какво се случва на много места? Отцепеният не се справя. Не е лесно, нали? Условията за получаване на съфинансиране от МОН изискват една година самостоятелна работа на училището, през следващата година се получава финансиране по програма „Роден език и култура зад граница”, което е недостатъчно и е нестабилно. В много случаи част от „отцепените деца” напускат. И тогава –„Кой може да ми помогне? Има едно училище със стабилни доходи. Ще опитам с тях.” (Отделилият се никога няма да се върне обратно там, където е рушил.) И новоприемащият вижда облага – готов учител с деца, ще се разрасне и приемащият, и доходите също, а ако има и субективна причина да се състезава с останалите – чудесен шанс! Няма норматив, който да го ограничава. Това е възможност да докаже, че е най-привлекателен, най-способен. Има го този момент. „Те са първи, но аз мога повече…”. Въпрос на критерий.

  Аз никога не бих приела такова отцепено училище, защото един път готов да руши – няма да се посвени да повтори.

  Възможно ли е такова изкуствено разцепление да се случи в България? Никога. А искаме да сме припознати от българската образователна система и в известна степен да я копираме, защото получаваме български бюджетни средства, за да работим и образоваме деца. Да не говорим, че сме и възпитатели на подрастващи, и личният пример е урок по гражданско поведение, което досега никога не сме изучавали в учебник.

  Когато в едно българско училище в родината има субективни несъгласия между директор и учител – или се съобразяваш с ръководителя, търсиш начин да се стигне до разбирателство, или напускаш, но НЕ повличаш учениците след себе си – търсиш си друго училище.

  Такива примери на изкуствено роене в чужбина са негативни, трябва да има норматив, който да ги ограничава, и когато няма такъв – някой трябва да се заеме със задачата да се търси поне морална, принципна отговорност за подобни действия. В случая това е АБУЧ – Асоциацията на българските училища в чужбина. Особено, ако не само роенето без нужда е налице, но има и друг момент – приемащият такива отделили се училища да хареса тази практика, която да му дава възможност да поглъща. И да повтаря, дори да окуражава присъединяване на отделили се. Няма значение, че те може да са на другия край на държавата – континент или дори извън нея. Как ще се контролира един такъв отдалечен филиал? Как ще се знае как работят учителите му, как обучават, какво е мнението на родителите? Не звучи убедително. И това е поредният втори нежелателен инцидент, който също става масово явление.

  Подобни изкуствени разцепления стават все по-често. МОН не желае да влиза в тежки конфликти – че кой ги обича? Но има една АБУЧ, която наблюдава, вижда, преценява, бори се. Години наред апелираме да се създадат нормативи за ограничение. Не се прави. Искат го и българските дипломати по места, които не могат да отказват подкрепа на отделили се, защото няма норматив, на който да се опрат. И дипломатите дават уверение с писмо, че това училище работи или ще работи. Стига се до задънена улица. Някой трябва да скъса порочния кръг. Кой? АБУЧ! Където повечето хора от редовите членове имат ясна представа какво и как се случва.

  Аз лично никога не бих приела такова отроило се училище, още по-малко да стимулирам подобни да се присъединят към мен. И за радост – повечето наши членове се придържат към подобна колегиалност.

  В Лондон имам конкретен пример за достойно поведение на голямо училище – даже две, на г-жа Милена Везенкова. Общо в двете училища има 650 ученици. В отдалечени райони от другите, с голяма българска общност там. В един момент г-жа Везенкова имаше намерение да отвори филиал, без да знае, че наскоро в този район се е открило ново училище – и когато бе осведомена, че там вече има такова – веднага прекрати създаването на неин филиал. Винаги ще я уважаваме за принципността. Тя няма нужда да иска повече. Постигнатото от нея до момента я прави авторитет. И аз съм щастлива, че работим и постигаме заедно, за момент не сме си и помислили да се състезаваме без нужда. Място за градеж на авторитет има за всички – достойно и с отговорна работа.

  И понеже дълги години в Лондон новосъздадените училища се придържаха към подобна принципна колегиалност – били сме за пример. Трябва да отбележа, обаче, че имаше значение наличието именно на посолско училище в Лондон, обгрижвано от посветени посланици (досега общо 8). Защото едно училище към дипломатическа мисия трябва да работи безупречно пред погледа на всички дипломати в него, да дава пример, за да го следват. А ми е коствало години да водя борба за съхранението на т.нар. „посолски училища”, за да убедя МОН. Все още ми коства много, за да се убедят мнозина посланици и консули, които имат друга гледна точка. За радост, външният ни министър – г-жа Захариева, оценява ролята на задграничното обучение и поддържа делото ни.

  Училището ни към посолството в продължение на десетилетия бе единствено. Били сме години наред най-голямото в чужбина. Сега, за моя радост, в Лондон има 16, а в цялото Обединено кралство, заедно с филиалите, вече са към 60. Повече училища – повече проблеми за разрешаване, въпреки необходимостта и полезността. За съжаление, напоследък и при нас в Лондон се появиха проблеми с роенето, именно защото не се взимат необходимите мерки.

  Пример: Колега във Великобритания, именно заради неправомерно роене, бе ощетен морално и материално. В момента води тежка битка с МОН и се е зарекъл да спечели на всяка цена.

  Идва момент, в който се плаща за некоректни действия. И след като друг не се наема да се нагърби с подобна отговорност – АБУЧ е длъжна да го направи по възможния за асоциацията начин като организация с нестопанска цел, създадена на доброволни начала през 2007 г. (когато още няма финансиране от МОН). Осъществява се чрез Етичната ни комисия към АБУЧ и чрез отказ да приема повече такива отделени от други училища за свои членове, или такива, които стимулират този процес. Тежка и неприятна е задачата и поражда конфликт, който никой не предпочита да създава, но „затварянето на очи” и лавирането между разпоредбите, недовършени докрай, води до това. За изминалата учебна 2018-2019 г. Етичната комисия към АБУЧ е разгледала 5 такива сигнали и се е произнесла.

  АБУЧ е създадена от достойни хора, с достойно поведение, и заедно с най-активните си членове доведе до успеха, който тази година доказахме:

  1. Събрахме в Европарламента всички български представители на различните партии заедно и Петицията на АБУЧ за равнопоставеност на българския език и на другите т.нар. „малки езици” отправи сериозна препоръка към страните-членки на ЕС, за изравняване на предимствата на тези езици с предимствата, които ползват утвърдените вече английски, френски, немски и т.н. езици, които притежават матуритетно признание в страните на ЕС. Заедно с българските институции продължаваме да отстояваме идеята си по-нагоре до пълно признание.

  2. АБУЧ постигна нов статут на българския език в САЩ като включи с помощта на български дипломати и МОН българска оценяваща институция – ДЕО към СУ „Св. Климент Охридски”. Техният Сертификат за двуезичност легитимира предимства за българчетата в САЩ и те ги ползват при кандидатстване в университет, колеж или при наемане на работа.

  3. АБУЧ преработи 103-то постановление на МС така, че привилегиите за предимства на българчета зад граница при приемане във висши учебни заведение в България, които досега ползваха само българчетата от старите общности, да важат от тази есен за всички българчета в чужбина. Това стана с изключителното съдействие на вицепрезидента, г-жа Илияна Йотова, и на министъра на образованието, г-н Красимир Вълчев.

  На Конференцията в Пловдив признание получихме от вицепрезидента на България, г-жа Илияна Йотова, от министър-председателя, г-н Бойко Борисов, от министъра на образованието, г-н Красимир Вълчев, от посланици и народни представители, дори от напълно независим човек, прославил България по целия свят, г-н Димитър Бербатов, който няма нужда от ПР–акции, а е с нас от десетилетия с проекта на неговата фондация „Успелите деца на България”. Той знае как се постига и неговата висока оценка също е мерило за нас.

  Неслучайно АБУЧ е сочена навсякъде като пример за постигане на общонационални цели в обучението по родни предмети зад граница, пример за масовост, за следване. Кои други успяват така? Без пари, доброволно, вече 13 години? (Това е информация за тези, които в социалните мрежи питат: „Кой им плаща на тия?”)

  И ако са засегнати интересите на неколцина, трябва ли да бъде пометено всичко с цената на недостойни обвинения и в доста случаи с неподходящ език? Не може и не бива. Винаги има неудовлетворени хора, които търсят начин да се разбие авторитет, който дразни с постиженията си, защото и Пелинко го е казал: „В България, ако се роди гений, то това ще бъде единствено геният на завистта”. Само преди няколко дена един Шампион номер 1 – Луис Хамилтън, каза: “Когато хората говорят лошо за теб, не го приемай лично, защото те всъщност говорят за себе си.”

  СМ: Има ли нужда от райониране (практика, която се прилага за училищата в САЩ и България) с цел да се избегне пренасищането в определени райони с училища?

  СН.М: Отново ми задавате риторичен въпрос, който съдържа отговора си – Разбира се.

  Добре е, че споменавате , че това е практика не само в България, а и в САЩ, по отношение на равномерното разположение на училищата в определени райони. УС на АБУЧ има от години предложение в МОН за райониране в големите градове, именно за да няма пренасищане на училища в даден район, а „пустеещи“ области в друг. Това може да не е възможно навсякъде, но където има големи български общности – трябва да се направи и да се дадат възможности на дипломатите по места да сътворят и боравят с такава информация. Ние от АБУЧ сме съдействали с предложение, което отчасти е залегнало в чл. 17 на новото Постановление на Министерски съвет № 90 – цитирам:

  „Чл. 17. (1) Междуведомствената комисия по въпросите на българските неделни училища в чужбина събира и обобщава информация за градовете и районите, в които българските неделни училища осигуряват в достатъчна степен обхвата на децата и учениците, които желаят да се обучават в тях.

  (2) Определянето на градовете и на районите по ал. 1 е в съответствие с броя на българските неделни училища и на децата и учениците в тях, разположението на училищата, концентрацията на деца от българска общност, капацитета на помещенията, в които се провежда обучението, времето за пътуване и други фактори, които имат отношение към достъпа до българското неделно училище в чужбина и ефективното му функциониране.

  (3) Междуведомствената комисия по въпросите на българските неделни училища в чужбина съгласува информацията по ал. 1 с ръководителите на задграничните представителства и представя на министъра на образованието и науката сведение за градовете и районите, в които мрежата от български неделни училища в чужбина е достатъчна за обхвата на децата и учениците, които желаят да се обучават.“

  СМ: Какво е лоялна и нелоялна конкуренция между българските училища в чужбина?

  СН.М: Мисля, че в отговорите си по-горе обясних, даже с примери.

  Малко некоректно е да чуваме обяснения в интернет пространството, че ние, учителите, видите ли, не сме бизнесмени. Ами да – не сме. Вие съхранението на национално съзнание първо като бизнес ли го възприемате, или като национална, родова кауза, стремеж за оцеляване на корена? Ние така сме започнали и затова сме постигнали. Не да печелим, а да крепим българското. Голяма част от учителите и ръководителите на българските училища в чужбина се реализират в други сфери на чуждите икономики по страни, тяхната основна трудова заетост не е в българските съботно-неделни училища. Много от тях нито се изхранват, нито ще се пенсионират с работата си в тях. Това е учителят – възрожденец, било той древен или съвременен. Не ни давайте за пример бизнеснюха на съвремието. Ние сме духовници и се борим да възпитаваме такива последователи. Който не знае да уважава първите, в един момент ще бъде задминат от подобни нему неуважаващи. Тогава ще прозре.

  Задава ни се въпросът: „Защо УС на АБУЧ първо е приел кандидатурата на въпросното училище, а в последствие предоставя решението на висшия си орган – Общото събрание, на което гласува против?”.

  Отговарям: Първо, през годините е давана препоръка на това училище за приемане за наш член, именно за да се декларира, че то има заслуги и постижения на утвърдило се училище с голям брой ученици в общността. Да се докаже, че въпреки някои съображенията – това е опит да се постигне колегиалност на място. Последна актуализирана препоръка за членство на МБУ в АБУЧ е дадена от член на УС в началото на 2019 г. и тя е одобрена от УС. Но месец преди Общото събрание на АБУЧ, което по устав трябва да приеме новите членове, на 26-ти юли (в случая това бяха 5 юридически члена, български училища), се установява, че това училище – кандидат-член, е закупило сграда на 30-и май в непосредствена близост (около 2 км отстояние от всяко) до ДВЕ големи и отдавнашни училища в същия район. В този случай има риск от поглъщане не на едно, а на две училища. Училищният ръководител на второто училище, което е отдавнашен активен член на АБУЧ, изказва свое лично мнение пред ОС на АБУЧ, за нелоялното отстояние на новата сграда на новото училище от другите две, и гласува „против“, а училищният ръководител на другото близко училище, дало препоръката – гласува „въздържал се“ . И двете училища в района, в чиято близост е закупена сградата на МБУ, са първите училища в Чикаго, които имат заслуги за развитието на обучението на български език в САЩ, като цяло.

  От две училища тръгва идеята за лицензиране на българските училища в САЩ към МОН още през 2001 г. Тогава още няма съфинансиране и никакви облаги за учителите. Искането е единствено да се издават на учащите се в чужбина удостоверения за обучение по родни предмети и оценките да са признати в България.

  И още нещо по обсъждания казус за отказ на членство в АБУЧ: Едното от засегнатите две училища е инициаторът за признаването на българския език в щата Илинойс, САЩ. Със съдействието на някои български дипломати в гр. Чикаго и гр. Вашингтон, днес в общо 10 щата се възползват от тази възможност. Такива щати ще се множат тепърва.

  Затова нека си припомним колко масивна беше личната атака срещу инициатора на това глобално признание за българския език в щата Илинойс, когато той сам, без ничия помощ пое първоначалната инициатива през 2015 г. Тогава се поде кампания срещу него, че е лъжец и манипулатор, че е химера да се мисли, че българският език може да бъде част от американската образователна система, че с това той лъже и иска да си направи ПР. Да не говорим и за непубличните устни нападения срещу него, че лъже и манипулира. Вие, г-н Момчилов, като човек и журналист, сигурно ще можете да си представите какво означава това. Дава ли си някой сметка какво е коствало тогава това на обвинения и кой ще му се извини, когато само след две години доказва правотата си, че това е възможно, че е работил за България, а не за свой ПР? През 2017 г.той подема отново инициативата в осъществяване на идеята си, като този път включва и прозорливи български дипломати. И само след няколко месеца през 2017 г. успява да докаже, че българският език може да е част от образователните системи на 10 различни щати чрез програмата Seal of Biliterasy (Печат за двуезичност). И не само това. За първи път български университет е признат за институция, оценяваща знанията по бълг. език в САЩ. От 2017 г. са проведени 5 сесии на теста по български език от ДЕО към СУ „Св. Климент Охридски“, с над 100 успешно издържали български ученици от всички училища в гр. Чикаго, гр. Вашингтон и др., които са получили върху американските си дипломи Seal of Biliteracy за владеене на български език.

  И когато се доказа, че този човек извоюва това за всички, не само за неговото си училище, няма извинения за причинените му морални щети и удар по достойнството му. На същия словесен линч той е подложен и сега в социалните мрежи, по повод на неприетото в АБУЧ училище. Кой има нужда от това недостойно поведение и какво цели?! Докога ще се мълчи за тези неща? Докога доказалите се ще бъдат третирани като нарушители (и това е мека дума, която се използва срещу нас)? Залети сме с доста кална реторика от всякакви. Но ако не спираме, то е защото си знаем силата и възможностите. Слава Богу, огромната аудитория членове е с нас. Това се доказа и в избора на крайното решение на АБУЧ.

  Доскоро е имало вяра в поръчителя за кандидат-члена на АБУЧ, че трябва да се загърбят старите изяви и да се тръгне напред в по-добра хармония, и затова по-рано са давани препоръки за приемане на училището в АБУЧ. Идеята е: Нека опитаме заедно. Макар че: АБУЧ съществува от 13 години, защо желание за присъединяване към нас не е показано по-рано? Защо не се пожела да се работи ведно за общите ни постиженията, а това става чак сега, когато вече за всички е ясно, че успяваме? Препоръките се дават въпреки това. С добра воля.

  Голямото, разраснало се по един или друг начин училище (знаем, че е станало с почтени усилия, но не само), застрашава съществуването на други две, не по-малко достойни. Не ни уверявайте, че това е пазарна икономика, която не разбираме (такава версия наскоро се пусна във Фейсбук от лично заинтересован да докаже правотата на поглъщащия). Ние не продаваме чушки по пазарите. Ние претендираме да възпитаваме морал – граждански морал.

  И още нещо – задаваме си въпроса: Във времена, когато в България се спори да има ли финансиране на партиите, едно училище апелира за партийна субсидия на управляващата партия. Всички го чухме по медиите и у нас, и в чужбина. Обединение ли призовава такова поведение или допълнително разединение на страната ни на партийна основа? АБУЧ винаги е декларирала своята аполитичност и готовност да се работи надпартийно, защото това е национална кауза.

  Когато назря необходимостта повечето в УС на АБУЧ да кажат мнението си дали такова училище трябва да е наш член, се разбра, че това е не просто сложен, а най-сложният въпрос за всички. И за съжаление никой не иска да е отговорен за последващите тежки реакции, най-малко държавните институции. Оставаме ние – поборниците, учителите, истинските възпитатели. Тогава решихме: Нека го предложим на всички наши членове, да видим становищата – не сме нарушавали личното достойнство на никого, изложили сме го за обсъждане от висшия ни орган – Общото събрание. И на въпросното събрание въпросът за обсъждане бе подет не от този, когото сега се мъчат да изкарат най-черен, а от другите училища, засегнати от новата заплаха. Трудно беше за членовете ни, но след това, което чуха – взеха своето решение. То беше отказ. Не одобрихме приемането на този кандидат-член на АБУЧ.

  И се започна грозната атака срещу нас. Фейсбук изобилства с лъжи, обвинения, грозни квалификации, словесен линч срещу достойни хора, които могат да доведат до съдебна зала и ако трябва – ще се случи. Свидетели сме на манипулации от администратори на Фейсбук страници (ще се разбере доколко наказуемо е това тепърва). Дават предимство на становищата на хулителите, а нашите мнения, които опонират аргументирано – изчезват от приоритетните места за четене. Дори сме обвинени затова, че болшинството от УС на АБУЧ искаме да докажем справедливата си позиция. Нямали сме право, трябвало да седим с наведени глави и да поемаме лъжите и хулите. Съжалявам – не сме научени на това.

  Само двама от Управителния ни съвет сме от първите. Други са след нас, а някои са съвсем млади. В този Управителен съвет сме 5 носители на отличието „Българка на годината”. Това са ръководители на училища в най-големите български общности по света. Доказателство за достойната работа на УС в полза на всички и навсякъде по света в името на България са още и държавните отличия на ръководените от нас училища от всички държавни институции в България, свързани с българските училища в чужбина. Някои от нас носят признания и от институциите на чуждите държави. Това говори достатъчно.

  СМ: Нужно ли е в постановлението за българските училища в чужбина да има антимонополна клауза?

  СН.М: Да Ви кажа, тази словесност не ми подхожда, дори и да е вярна – антимонополна? Как да говорим за монопол, когато става дума за Духовност, Корен, Език, Нация? Нужно е просто държавата, която тръгна заедно с нас да брани Българското, да създаде норматив, който да ограничава нередните явления, които разбиват градеж и затвърждават негативната характеристика за нас, всичките българи, че не можем да се обединим. Можем и АБУЧ го доказа! Но е ясно, че „прангите” на наследени от робски времена „практични способи за оцеляване” ще живеят дълго, ако им даваме възможност да се коренят.

  СМ: Какви са начините за повишаване на качеството и конкурентоспособността на българските училища в чужбина?

  СН.М:

  – Стриктни правила от страна на МОН за създаване на новите училища, както и на училища с друг адрес;
  – Способи за противовес на некоректно поведение от страна на МОН;
  – Дистанциране от политическо влияние на процесите;
  – Търсене на обединяващи каузи и политики;
  – Съграждане на обществено-държавното начало като възможен и единствено добър пример;
  – И най-вече – възпитание на етика, която да е достойна да възпитава.

  ––––––––––––––

  

  МБУ vs. АБУЧ. Мнение на Георги Петров, председател на Борда на директорите на МБУ

  Мненията, изразени по-долу, са вследствие на наблюдения и ЛИЧЕН анализ на случващото се в българската общност в района на Чикаго в последните 17 години. Планирам да изпратя и копие от този анализ до МОН, където се надявам да предизвикам поне дискусия, която да адресира изброените от мен проблеми, както и да се работи върху план за бъдещето на училищата в чужбина и тяхното място сред развиващите се български общности зад граница.

  Този мой опит за анализ е породен вследствие на изказването на г-жа Снежина Мечева: „Основен проблем за българските училища в чужбина – роенето.”

  Изключително съм несъгласен с изразеното мнение и ще се опитам да Ви обясня защо, както и да Ви убедя в правотата си.

  „Роенето“ е краен резултат, следствие на някакъв проблем или проблеми. Само по себе си не означава нищо и няма никаква стойност, ако не се анализират всички фактори, довели до „роене“, и то ЗАДЪЛЖИТЕЛНО във всеки един отделен случай. Няма универсална формула, но съществуват общи тенденции. Знам, че някои ще се почувстват засегнати или обидени, за тях мога да кажа само едно – Insult is not given, its taken. Така че ако някой се почувства обиден или засегнат – съжалявам!

  По-долу на няколко места ще употребя думата бизнес. Това е така, защото всяко едно училище, което борави с и управлява парични средства, си е бизнес, без значение дали е за печалба (for profit), или с идеална цел (non-profit). И двете се подчиняват на едни и същи правила, само крайната им цел е различна. Също така е важно да се отбележи, че училищата в чужбина са ЧАСТНИ, т.е. самостоятелни и независими, и като такива те трябва да се подчиняват на пазарните механизми в съответната държава.

  Три са факторите, които обуславят този процес:

  – социален/личен;
  – икономически;
  – академични.

  В много от случаите, които аз съм наблюдавал, е обикновено комбинация от поне два.

  Социален/личен:

  Това е най-трудният фактор за анализ, понеже всеки човек е различен сам по себе си. И когато стане така, че двама или повече души са стигнали до момент, в който повече не могат да работят заедно, то е нормално да се разделят. За съжаление това е нещо, което може много трудно да се контролира, и ако имаше някакъв начин това да се случи, съм сигурен, че една голяма част от философията и психологията нямаше да съществува.

  Икономически (ръководене на бизнес, работа с родители, отчетност, конкуренция):

  Това за мен е най-големият проблем от трите. Голяма част от училищата се ръководят единствено от директор, който обикновено има само педагогическо образование. Няма как един такъв човек да може да се справи с това да управлява едновременно бизнес и училище на високо ниво. Трябва да може да се разбират неща като това да си конкурентно способен, да можеш да боравиш с документи, да можеш да си направиш бизнес план или разчет, да си пресметнеш какви са ти основните разходи, да прогнозираш какви ще са ти приходите и т.н. Това са наистина твърде много неща, справянето с които за някои е непосилна задача. След като МОН започна програмите за финансиране, това, освен глътка въздух, доведе със себе си и една голяма и понякога доста трудоемка система за отчитане. Въпреки че се направиха доста подобрения в последните години, все пак си отнема много време.

  Липсата на разбиране на пазарните процеси и най-вече това да си конкурентно способен и да работиш добре с родителите, са обикновено най-големите проблеми на училищата, които биват напускани. Родителите търсят качество, а не обучение на всяка цена. Ако ръководителят се отнася лошо с родителите, ако не ги разпитва за техните нужди, а си работи, както той си знае, няма как да остане в бизнеса за дълго време. Родителите искат да бъдат изслушвани и да имат право на избор, било то различни часове в различни дни, избор от извънкласни дейности, начини на плащане и т.н. В този аспект е много важно и да се правят входящи и изходящи интервюта, както на родители, така и на учители – защо идват и защо си тръгват. Сигурен съм, че много от Вас не го правят и затова не знаят защо им се случва това, което им се случва. Едно такова интервю отнема по-малко време от писането на жалба до етичната комисия, например. Друго интересно нещо във връзка с комуникацията, което се забелязва, е как някои от директорите си позволяват буквално да хулят МОН, и то на всеослушание и в социалните мрежи. Абсолютно недопустимо е за един ръководител да се държи по този начин – ако вземаш субсидия, но имаш някакви противоречия, реагирай културно, намери начин да бъдеш чут. Публичните хули със сигурност не са начинът.

  Публичната отчетност е друго нещо, което мнозина не разбират. Повечето училища са регистрирани като дружества с идеална цел и те са ДЛЪЖНИ да дават отчети пред родителите си. За съжаление част от училищните ръководители виждат в училището една добра възможност за добър допълнителен доход. И когато учителите и/или родителите видят да се случва такова нещо, неминуемо е да си тръгнат.

  Друг голям ефект от финансирането от МОН е, че се породиха сравнително добри условия за създаването на конкуренция. И това е изключително добро нещо. Конкуренцията повишава качеството. Това е факт! Разбира се някои от Вас ще кажат – да, ама повишава разходите на правителството. Да, ама създава по-добро обучение, е моят отговор! Конкуренцията е нещо здравословно за всеки, който я има. Тези, които я нямат, трябва да бъдат готови, че във всеки един момент някой ще има по-добри идеи от тях и ще направи опит да ги осъществи. Няма такова нещо за „райониране“ и тям подобни – ако родителите виждат някъде по-добри условия за тях и за децата, те ще са готови да пътуват малко по-дълго. Имайте предвид, че те вече са отделили свободния си ден, за да заведат децата на училище (въпреки протестите на последните), и ако са направили това, то, повярвайте ми, това да пътуват малко повече изобщо не го и мислят, че е проблем за тях. Типичен пример са деца в нашето училище, които пътуват от центъра на Чикаго, за да дойдат при нас, и в процеса минават не покрай едно, а покрай 5 (пет) други училища. И това е така, защото основно правило в бизнеса е, че клиентът купува винаги ПОЛЗИ (customers always buy benefits not features).

  Друг голям, не разбиран от мнозина проблем е, че поради някаква причина много ръководители си мислят, че някой им е длъжен за нещо. Няма такъв филм! Това нещо може да съществува само и единствено при липсата на каквито и да е финансови взаимоотношения. Щом има ситуация, в която някой плаща, за да получава, или на някого се плаща, за да работи – те не са Ви длъжни, напротив – Вие на тях сте длъжни!

  Академичен (остарели срещу нови методи на преподаване, неразбиране на естественото развитие на училищата в чужбина):

  Това е частта, от която някои най-много ще се почувстват засегнати. Наблюдават се две вълни на създаване на училища (поне в Америка) – първа вълна преди около 10-15 години и втора вълна от последните 5-6 години. Те си имат собствени уникални характеристики.

  Първата вълна са преподаватели от „старата школа“. За съжаление техните методи на преподаване не са особено приложими в съвремието, в което живеем. Ще дам пример – преди 2 години преместиха един цял клас при нас, защото родителите бяха възмутени, че в другото училище им дават за домашна работа да пишат по 50 пъти една и съща дума. Извинявайте, ама това е просто несериозно! Не съм преподавател, но ако това се беше случило на моето дете, аз бих си тръгнал веднага. Тук се борим да запазим пламъчето на българското, а не да мъчим децата. И какво ще стане, когато това дете се яви на изпит за двуезичност, например – ще препише въпросите без грешка може би? Да не говорим за неразбирането на новите технологии и прилагането им в учебния процес. Обучението на децата в чужбина трябва да е съпоставимо с това, което те получават като условия в училището в съответната държава. Не може да ходи детето 5 дни в хубаво и уредено училище – и на 6-ия ден да е затворено в дупка, и да се очаква това да е качествен процес. Това, последното, се отнася и към по-горното за конкуренцията. Училищата в чужбина, освен между себе си, се съревновават и с местните. Деца и родители виждат разликите и ако те са нещо, което не могат да приемат, просто си тръгват, анблок.

  Втората вълна е тази, която като цяло е по-привлекателна за младите родители. Не забравяйте, че повечето от родителите на децата, които сега ходят на училище в чужбина, са ходили на училище в края на 90-те и началото на 20ХХ (б.р.: Вероятно авторът е имал предвид началото на XXI век). Това са учители, които боравят по-лесно с технологии, и като цяло са по-близо, както до децата, така и до родителите. Нормално е и да са по-привлекателни. Това са и хора, които са готови да експериментират и да въвеждат по-интересни и съвременни методи на обучение.

  Има и трета вълна в развитието на училищата в чужбина и това е нещо съвсем ново от последните не повече от 5 години – естествената им трансформация от училище към културен център. Това е процес, който е тясно свързан с развитието на българските общности в големите градове. Има все повече концерти, театри, фестивали, събирания и т.н. Нормално е училищата да заемат централна роля едновременно и като организатори, и участници. Засилва се и сътрудничеството с подобни организации, както в други градове в съответната държава, така и с България. Тези, които подценяват този процес или просто решават, че не искат да участват в него, са обречени. Родителите искат децата им да се изявяват, искат да са част от ставащото в общността, а не само странични наблюдатели.

  И накрая, след всичко казано по-горе, ето и моето обобщение – училищата с неадекватно управление ще продължат да се разделят, губят деца и отпадат, без значение дали членуват в АБУЧ или не. Ако не се следят и разбират гореизброените процеси, те просто ще станат жертва на естествения подбор, където по-добрият и по-можещият оцеляват, за сметка на неразбиращия и неможещия да се адаптира. А как АБУЧ подхожда към по-горните проблеми, си е тема на един съвсем отделен разговор.

  Ето някои от нещата, които аз смятам за възможни решения:

  – Подобряване на управлението – или чрез привличане на хора (родители), които разбират от бизнес, или, например, курсове по бизнес за начинаещи за ръководителите на училища. Може би не е лоша идея това да се предложи и да бъде организирано от МОН. Едва ли ще е много скъпо и трудоемко да се организира онлайн курс, например.

  – Подобряване на отношението с клиентите (customer service) – клиенти в случая са всички учители, родители, деца и служителите на МОН.

  – Прилагане на нови технологии в обучението и по-добри условия в училищата. Всеки може да си купи прожектор и екран в комплект до $200, например.

  – Трябва да се работи с МОН за създаване на начини за преквалифициране на учители. Има много такива, които са завършили в съответните държави, но не отговарят на условията на МОН. Трябва да се намери начин тези хора да могат да работят в българските училища.

  – Запазване на конкуренцията – на мен лично много ми харесва идеята, която МОН прокара с програмата “Роден език и култура зад граница” и с постановление №90/2018. Това е добро – започваш и една година работиш, ако се докажеш, тогава имаш достъп до субсидии.

  – Потърсете начини за обединение с друго училище – и в това няма нищо лошо, напротив. Основната тежест на всяко едно училище е администрацията. Тя е еднаква, без значение дали имате 50 или 100 деца.

  – Да се настоява пред МОН представителите на държавата по места (консули, посланици и т.н.) да изпълняват и ролята на медиатори при възникнал конфликт. Не да се пишат дописки и да се сочат пръсти, а наистина да се види какъв е проблемът, като се изслушат и двете страни, и да се направи опит да се намерят допирни точки. Специално за САЩ мисля, че е време да има на щат в посолството във Вашингтон човек, който да се занимава само с училищата тук.

  – Сътрудничество с други училища, даже и да ги чувствате като свои конкуренти. Това е много силен елемент, който се вижда от всички родители и от представителите на съответната общност.

  – Създаване и работа по програми с български общини, училища, организации и институции. Има много възможности, които все още не се използват.

  Източник: „България Сега“

• ГД „БОЕЦ“ за оставката на Пламен Георгиев

  По повод подаването на оставка от Пламен Георгиев като председател на КПКОНПИ, Гражданско движение „БОЕЦ“ пише на сайта си следното:

  

  „Пореден пробив и успех, с който отново доказваме, че гражданите можем да се борим с мафията и да постигаме успехи в тази битка! Цветанов, Порожанов, Цачева, сега и Пацо Терасата и още една дузина зам.-министри, депутати и висши чиновници си заминаха! В основата бяха разследвания на свободните медии – Биволъ, „Свободна Европа“, „19 минути“, Фрогнюз и др., както и на АКФ. За всички тези случаи БОЕЦ внесохме сигнали до прокуратурата, КПКОНПИ и други институции, като принудихме мафията да разследва сама себе си и да даде жертви!

  ПРЕДИСТОРИЯТА!

  На 01.04.2019 г. БОЕЦ внесохме сигнали до КПКОНПИ и прокуратурата по повод публикуваният от Биволъ доклад на антикорупционната комисия по извършена проверка на Цветан Цветанов, в който са установени несъответствия за стотици хиляди лева, но комисията манипулира данните и прекратява проверката. Сигналите са срещу Цветан Цветанов и Пламен Георгиев за данъчни, финансови, имотни, документи и други престъпления от общ характер, включително и за организирана престъпна група за данъчни измами. БОЕЦ публикувахме и входящите номера на сигналите. В сигналите прилагаме и разследване на сайта Биволъ за данни за документна измама в декларацията на Пламен Георгиев: https://bivol.bg/apartgate-plamen-georgiev-2.html

  

  На следващите ден Пламен Георгиев заяви пред медиите, че срещу него нямало сигнали. Междувременно почти ежечасно излизаше и нова информация за далаверите и балконовите изпълнения на Пламен Георгиев. Вчера (б.р.: на 30 юли) адвокат Николай Хаджигенов съобщи, че е внесъл сигнал срещу шефа на КПКОНПИ. БОЕЦ допълнихме и обобщихме цялата информация, известна до момента, и внесохме нови сигнали, този път СПЕЦИАЛНО И САМО срещу Пламен Георгиев. Получихме и входящи номера и уверенията на институциите, че ще бъде извършена „пълна и цялостна проверка“. Пламен Георгииев ще проверява Пламен Георгиев. Така, както е проверил и Цветанов, според документите получени от БОЕЦ и публикувани от Биволъ! Само в България крадецът разследва сам себе си или слугата разследва господаря си!

  На 02.04.2019 г. БОЕЦ сезирахем и ДНСК за незаконното строителство на терасата на Пламен Георгиев и на Столична община бе разпоредено да извърши проверка!

  На 04.04.2019 г. БОЕЦ организирахме протест пред Министерски съвет под надслов „ИМА КОЙ ДА ВИ НАКАЖЕ“, като под упражненият граждански натиск същият ден Борисов поиска от Пламен Георгиев да излезе в „дълъг отпуск“! Гражданите скандираха под прозорците на премиера „БУДА – МАФИЯ“, „ОСТАВКА“, „ИМА КОЙ ДА ВИ НАКАЖЕ“ И „ВИЕ СТЕ ПОЗОР – ОСТАВКА И ЗАТВОР“.

  Видео от протеста:

  https://www.svobodnaevropa.bg/a/29861861.html

  БОЕЦ внесохме и сигнал до Парламентарната комисия за борба с корупцията и конфликт на интереси и преди две седмици получихме отговор, че Комисията е образувала проверка срещу Пламен Георгиев, като проверки са образувани и по другите сигнали на БОЕЦ срещу Сотир Цацаров, Иван Гешев и Антон Славчев.

  Резултата от журналистическите разследвания на „биволите“ и сигналите, протестите и действията на БОЕЦ е ОСТАВКАТА НА ПЛАМЕН ГЕОРГИЕВ! НАРЕД Е ГЕШЕВ!

  Междувременно срещу Биволъ бе образувано прокурорска проверка по анонимен и фалшив сигнал, като на журналистите от медията бяха изпратени призовки! Известно е, че те не живеят в столицата, а Атанас Чобанов, главен редактор на Биволъ, е с адрес и местоживеене във Фарнция. Целта бе да бъдат обявени за издирване и задържани, като обществена реакция в тяхна защита и международният отзвук срещу репресивните действия на прокуратурара осуетиха плана на мафията. Асен Йорданов бе разпитван в продължение на 4 часа в ГДНП, без да му бъде предоставена възможност да се запознае с материалите и преписката срещу него!

  Срещу БОЕЦ бяха образувани две досъдебни производства също по фалшиви сигнали, две ревизии от НАП, разпоредени от ВКП, по лично разпореждане на Цацаров и на председателя на БОЕЦ, Георги Георгиев бяха повдигнати обвинения. Това е цената, която плащаме за нашата непримиримост, но всяко усилие, риск и съпротива си заслужават. Показваме и доказваме, че гражданите сме по-силни от мафията и даваме кураж на хиляди! В ход е мащабна и организирана офанзива за унищожение на „биволите“ и бойците, която има обратен ефект!

  В момента действията ни са фокусирани срещу избора на Гешев за главен прокурор и издигната от нас и група граждански организации номинация на следовател Бойко Атанасов за поста! Гешев трябва да последва съдбата на Пламен Георгиев и Цветанов. Не можем и няма да допуснем един компрометиран и зависим човек да бъде сложен от мафията за още седем години начело на прокуратурата!“

  Целият текст – тук.

  .

• <<
• 1
...
• 21
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
...
• 415
• >>