Всички авторски страници

Авторски

• Ядосайте се!

  От новините:

  Открит е трупът на изчезналата преди два месеца Мирослава Николова от Перник. За убийството й бяха задържани двама души, единият от които се самоуби в присъствието на полицаи. Задържаният Стойчо, по прякор Чочо, е бил доведен от служители на полицията за повторен обиск в апартамента, в който живеел на улица „Тунджа“. Не са ясни обстоятелствата как той е извадил пистолета си и се е застрелял.

  32-годишният Чочо е бил задържан вчера от полицията във връзка с намерения труп на 18-годишната Мирослава. Стойчо е разведен с малка дъщеря. Според информация от съседи е работил като охранител и преди около две години се е нанесъл в жилището, където е живеел до последно. „Беше добър човек“, обясни момиче от блока, като допълни, че не го е познавала добре. Стойчо е живеел със своя приятелка на семейни начела, която, по непотвърдени данни, е работила като ветеринарен лекар. До момента няма официална информация дали самоубилият се Стойчо се е познавал с 18-годишната Мирослава.

  Мирослава бе в неизвестност от 7 ноември 2011 година. Тя си тръгнала от тренировка по таекуондо от зала „Дружба“ в Перник и не се прибрала в дома си, който се намира на няколко метра от залата.

  Единият от задържаните за убийството на Мирослава се е познавал с нея, но не са били приятели. Това съобщи пред Дарик директорът на Областната дирекция на МВР в Перник комисар Валентин Димитров. Той отказа да разкрие подробности по разследването, но заяви, че няма информация полицаи да са замесени с отвличането на момичето. Сестрата на Мирослава Елеонора каза, че е получила обаждане към 9 часа в самия ден на изчезването й с нейния глас: „Отвлечена съм, има замесена полиция, моля те спаси ме“.

  „След двумесечен упорит труд на Главна дирекция борба с организираната престъпност, ОДМВР-Перник и Института по психология бяха задържани двама души, съпричастни с убийството на изчезналото през ноември 2011 година момиче. Трупът на момичето беше намерен в околностите на град Перник. Двамата задържани не са били приятели с момичето, но единият я е познавал“, каза още Димитров.

  На въпрос по каква версия работят и кога е било убито момичето, директорът на ОДМВР-Перник отговори: „Извършват се процесуални следствени действия и подробности относно работата на разследващите органи не могат да бъдат съобщавани“.
  Цветанов да изпрати три-четири пържолки на кучето, което откри трупа на момичето от Перник. Така премиерът препоръча на вътрешния министър да награди участниците в разкриването на смъртта на изчезналата преди два месеца Мирослава Николова.

  „Три-четири телешки пържолки да прати на кучето освен да награди водача. Кучето свърши много работа. Заслужава и то, като разбира се и всички, награда“, коментира премиерът.

  Министър-председателят допълни, че и роднините на момичето трябва да се извинят на полицията за казаните думи. Борисов изказа съжалението си, че случаят е завършил с фатален край: „Както предполагах, отвличането в Перник е с фатален край. Момичето още същата вечер са го удушили, но вече ги задържахме. Те показаха къде са заровили трупа. Съжалявам, че ви бяха изговорени от близките й лоши думи за МВР. Надявам се те да им се извинят и да ги отправят към най-близките си, които са участвали в този процес“.  (dariknews.bg)

   

  –––––––

   

  Ядосайте се!!!

  Автор: Полина Паунова

  Ядосайте се! Хайде де, всички вие, които твърдите, че не се интересувате от политика, ядосайте се.
  Вбесете се и най-сетне излезте от мишата си дупка, в която сте се свили, не защото не се интересувате, а защото ви е страх.
  Ядосайте се най-сетне.
  Ядосайте се от името на пернишкото семейство, което не стига, че е загубило дъщеря си, ами според Бойко Борисов трябва да се извини на МВР, защото си позволило “лоши думи” по адрес на Цветанов. Да, това семейство е наругало вътрешното министерство, защото именно това министерство обяви дъщеря му за забегнала в чужбина. Същото това МВР, което дори не успя да намери трупа. А го намери куче на БЧК.
  Ядосайте се, защото кучето трябва да получи телешки пържолки, според премиера, задето е намерило трупа. Ядосайте се, защото докато говори за убийство той се смее.
  Ядосайте се защото задържан може да се самоубие пред полицаи.
  Ядосайте се най-сетне, не заради това, че сметката ви за водата вместо два и петдесет е три лева. Ядосайте се заради някой друг.
  Не се ядосвайте за пари и без това никога няма да ги имате. Ядосайте се човешки.
  Ядосайте се заради всички избълвани вулгарни думи в ефира.
  Ядосайте се заради това, че върховния ви вожд, не прави разлика между некропол и кошара.
  Ядосайте се на Тиквата, защото отстранил Пицата, тъй като прякорът му не подхождал на политик.
  Ядосайте се, но не на масата вкъщи, на две ракии. Ядосайте се навън.
  Не вдигайте хаотичен шум. Не крещете истерично в пространството – празно като главите ви.
  Ядосайте се тихо, истински и ефективно.
  Ядосайте се, най-сетне заинтересовано.

   

  Източник:  Systemoferrors.blogspot.com
  

• Гражданите срещу властта – опит за равносметка

  През последните четири години Гражданска инициатива „Справедливост” оспори в съда някои от най-разпространените и с най-голяма тежест за гражданите държавни и местни такси. Резултатите са нееднозначни, но натрупаният опит и изводи за цялостния механизъм, по който функционират държавата и основните й институции, е изключително ценен.

  Идеята ни за кампанията срещу незаконните държавни и местни такси бе провокирана от конкретни текстове в Закона за държавните такси (чл.2, ал.2) и Закона за местните такси (чл.7), въвеждащи принципа на разходооправданост и икономическа обоснованост при определянето им. Според този принцип таксите трябва да съответстват на цената на материално-техническите и административни разходи за съответната услуга, която една или друга администрации извършват. С други думи – таксите не могат да се определят произволно от съответната администрация или държавен орган, а размерът им трябва да се основава на обективни критерии, и да може да се провери, съответно – контролира от тези, коите са задължени да ги плащат. Този принцип изглежда логичен и справедлив, но както се оказа – напълно чужд като разбиране и подход на всички, които упражняват някаква публична власт в България.

  Започнахме с най-очевидното нарушение на този принцип от гледна точка на скромния опит, който повечето от нас имаха – при регистрацията на различните видове търговци. За всеки, който се е сблъсквал с този проблем, остава непонятно защо т.нар. такса за регистрация на едно акционерно дружество за извършване на банкова и застрахователна дейност е повече от десет пъти по-висока от таксата за регистрация на дружество с ограничена отговорност и петдесет пъти по-висока от тази за едноличен търговец – при положение, че материално-техническите и административни разходи са еднакви или много близки. Аргументът за различна сложност на регистрационните процедури очевидно е несъстоятелен, защото във всички тези случаи става въпрос за проверка от страна на служители в Търговския регистър на формални изисквания на закона. Материално-техническите разходи (хартия, тонер и др.) са идентични, а административните такива – еднакви или близки. Разбирането ни беше, че в таксата не трябва да се включва възнаграждението на съответните служители – поради факта, че за функционирането на държавните органи и администрации ние като граждани вече сме платили чрез събираните от нас данъци. Търговският регистър е създадена със закон администрация, изпълняваща вменени й със закон задължения. За работата на тази администрация, както и за работата на всички останали държавни институции, се събират пари от нашите данъци, и за тяхната работа е недопустимо да плащаме втори път. Така, както сме платили чрез данъците си за работата на полицията, армията, противопожарната служба, изборната администрация, съда и прокуратурата, ……. Дори да допуснем, че за тази част от работата на чиновниците в Търговския регистър, свързана с регистрацията на фирми, е законно да плащаме и такси, няма как таксата за едно акционерно дружество за извършване на банкова и застрахователна дейност (1700 лева) да бъде в пъти по-голяма от средната месечна заплата на служителите в Регистъра. За нас беше повече от очевидно, че таксите за извършваните от Търговския регистър при Агенцията по вписванията услуги са определяни не в зависимост от действителните материално-технически и административни разходи за съответното вписване, а от очакваната платежоспособност на различните видове фирми, чиято регистрация (вписване) се иска.

  По жалбата ни срещу Тарифата за таксите, събирани от Агенцията по вписванията, бе образувано дело № 9247/2007 г. на Върховния административен съд – първо „А” отделение (посочваме номерата на водените до момента дела, за да може всеки сам да провери основателността на нашите аргументи). От представената по делото адинистративна преписка се видя, че изобщо не са правени каквито и да е изчисления на материално-техническите и административни разходи за която и да е от оспорените такси. Нещо повече – в преписката бе приложен проект за Тарифа, който очевидно се различаваше (като структура, номерация, цени) от приетата по късно с постановление на Министерския съвет. Т.е. –

  правителството е обсъждало един проект на Тарифа, а в Държавен вестник е обнародван съвършено друг вариант (който никога не е обсъждан и приеман).
  

  Огромно беше учудването ни, когато Върховният административен съд (ВАС) в състав съдии Панайот Генков, Йордан Константинов и Мариника Чернева отхвърли жалбата ни. По въпроса за отсъствието на икономическа обосновка на таксите съдът пестеливо се позова на наличието на документ в преписката, наречен „финансова обосновка” (разположен на две страници и съдържащ някакви общи коефициенти, свързани с нуждите на администрацията като цяло, но без какъвто и да е анализ на всяка една от таксите и на разходите за конкретната услуга) и на невъзможността да преценява вътрешното убеждение на административния орган при оценката на този документ. По същата логика съдът би приел за достатъчно наличието в преписката на един комикс, върху който е сложено заглавието „финансова обосновка”. Но дори да приемем този подход на съда по въпроса за наличието или отсъствието на изискващата се от закона икономическа обосновка, в решението нямаше нито ред, нито дума мотиви по въпроса за разликата между обсъждания и обнародвания варианти на Тарифата.

  Петчленният състав на ВАС (дело № 6567/2008 г., съдии – Бисерка Коцева, Анна Димитрова, Румяна Монова, Мирослав Мирчев, Донка Чакърова) потвърди решението на тричленния състав и таксите за регистрация на фирми останаха непроменени. В средата на 2011 г. самият изпълнителен директор на Агенция по вписванията определи таксите като „високи и несъизмерими”, което налага „едно ревизиране из основи на цялата тарифа, за да се види точно каква услуга се предлага и какъв е адекватният размер за тази услуга”.

  Следващите значими такси, които „Гражданска инициатива „Справедливост” оспори, бяха тези за издаване на българските лични документи (паспорт, лична карта и свидетелство за управление на МПС) – Тарифа № 4 за таксите, събирани от Министерството на вътрешните работи (дело № 12183/2010 г., съдии – Дима Йорданова, Георги Ангелов, Любомира Мотова). Основният ни аргументите отново бе произволното определяне на таксите, без да има предварително изчисляване на необходимите за издаването на всеки един от документите материално-технически и административни разходи. Отделно от това изтъквахме аргумента, че в случая изобщо не следва да се заплащат такси, тъй като съгласно закона българските лични документи са собственост на държавата (а не на съответния им ползвател). В този случай гражданите нямат право на избор и те по закон са длъжни да притежават такива документи, а не става въпрос за някаква услуга, която всеки да може да поиска или не.

  По това дело отново бе приложена цялата административна преписка на Министерския съвет по обсъждането и приемането на оспорената тарифа. В този случай дори нямаше документ, представен като икономическа или финансова обосновка. Тази липса бе отразена и в официалните становища (също част от представената административна преписка) на Министъра на финансите и на Министъра на правосъдието. Въпреки това МВР (официален вносител на предложението за тарифата) не бе изготвило такава обосновка и Тарифа № 4 е приета без каквато и да е икономическа или финансова обосновка. Този пропуск бе констатиран и от представителя на Прокуратурата, който изиска по делото представянето на тази задължителна по закон обосновка. Такава не беше представена, поради очевидния факт, че никога не е била изготвяна. Затова както становището на „Справедливост”, така и това на Прокуратурата бе, че тарифата е приета в нарушение на закона и следва да бъде отменена. Въпреки всичко ВАС остави жалбата ни без уважение и оспорената тарифа – в сила – като издадена в съответствие със закона.
  Това решение бе обжалвано и понастоящем очакваме окончателното решение на петчленен състав на ВАС.

  Делото, което очаквано получи най-голям обществен и медиен интерес, бе това по жалбата срещу определянето на такса „смет” за имоти на граждани в София на базата на данъчната оценка на имота (№ 291/2011 г. на Административен съд – София град).

  В жалбата си Гражданска инициатива „Справедливост” твърдеше, че този начин на определяне на таксата противоречи както на законовата дефиниция на понятието такса като цена на конкретна услуга, така и на изричното посочване в Закона за местните данъци и такси на количеството битови отпадъци като основен критерий за определянето на такса „смет”. Действащият начин на определяне на таксата прикрива втори имуществен данък, и няма никаква връзка с разходите за извършването на услугата сметосъбиране и сметоизвозване. Софийският административен съд уважи нашите аргументи (подкрепени и от прокуратурата), като прие също така, че Столичният общински съвет не е изпълнил и законовото си задължение да публикува проекта за наредба поне един месец преди приемането й (междувременно, с подобни аргументи „Справедливост” спечели и оспорването на такса „смет” във Варна, а в момента таксата е оспорена още в Русе, Бургас, Благоевград, Търново и Ямбол). При обжалването от страна на Столична община Върховният административен съд откровено прекрачи границата на закона, на здравия разум и на обикновеното приличие, като постанови точно обратното – че всичко с начина на определяне на столичната такса „смет” за граждани е в съответствие със закона (дело № 11242/2011 г.). Интересен е фактът, че един от тримата съдии (Атанаска Дишева) демонстрира висок професионализъм и морал и подписа решението с „особено мнение” – като прие изцяло тезата на Софийския административен съд. Това „политически правилно” решение (взето с мнозинството на съдиите Милка Панчева и Николай Гунчев) предизвика откритото писмо на „Справедливост” до председателя на Върховния административен съд, в което директно се твърди превръщането на съда в послушен придатък на изпълнителната власт с аргументи от поредицата негови решения, представляващи компромис със закона и съдийската клетва.

  Това отворено писмо, неговото медийно отразяване и конкретното посочване в него на съдебни дела и състави, постановили скандалните според „Справедливост” решения, бе едно от основанията ни за искане на съдийски отводи в следващото разглеждано дело – срещу четирипроцентовата такса за съдебни дела с материален интерес по Гражданския процесуален кодекс. Друго основание за искането ни на отвод на целия петчленен съдебен състав по делото (№ 14062/2011 г.) бяха данните, че при определянето на този състав (а както се оказа впоследствие – и на съставите по всички останали коментирани дела) е нарушено изискването на чл.9 от Закона за съдебната власт за разпределението на делата на приципа на случайния подбор. Въпреки пределно ясния законов текст се оказа, че на случаен принцип се определя само съдията-докладчик по делото, а останалите членове на съдебния състав се посочват от председателите на отделенията, което на практика обезсмисля случайния подбор. Този казус ни показа на практика защо за управляващите беше изключително важно на поста председател на ВАС да се сложи човек като настоящия, защо им е толкова важно за председател на Софийски градски съд да се сложи човек като (все още) сегашния и т.н. Скандалът с незаконните състави обаче заплашва да подложи на ревизия стотици съдебни актове и изобщо дейноста на Върховния административен съд за времето, през което законовото изискване за случаен подбор при разпределението на делата безцеремонно е погазвано. На първо време от „Справедливост” искаме отмяна на коментираното по-горе решение на ВАС за софийската такса „смет”, поради откритите впоследствие основания за отмяна на решението (незаконен съдебен състав). Отделно от това предстои разглеждането в съда на жалбата ни срещу цялата Наредба на Столичния общински съвет за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги с аргументи за нарушение на законовия принцип за разходоориентираност на таксите.

  Делото срещу четирипроцентовата такса за съдебни дела според нас е ключово.

  Основните аргументи на „Справедливост” и тук са свързани с нарушаването на принципа за разходоориентираност на тази такса, и че нейният прекомерен и произволно определен размер затруднява правото на гражданите и юридическите лица на достъп до съд. Според нас (и според Конституцията) правосъдието не е и не може да бъде услуга, за която да се иска такса. Осъществяването на правосъдие е основна функция на държавата, част от най-важното й правомощие – да гарантира реда и спазването на законите. За осъществяването на тази основна държавна функция гражданите и фирмите плащат данъци, и е недопустимо под друга форма от тях отново да се иска да заплащат нещо, за което те вече са платили. Да се иска такса за достъп до съд е толкова законно, колкото би било при жалба до полицията, сигнал до противопожарната служба или при пускане на бюлетината в изборната кутия. За всички тези дейности на държавата ние вече сме платили чрез данъците си. Парадоксалното в този случай е това, че навикът (останал от времето на комунизма) да се плащат четири процента за съдебен иск е станал толкова устойчив, че дори иначе вещи юристи и адвокати не се и замислят за неговия абсурден и противоконституционен характер. „Като искат да се съдят, ще си плащат….. иначе какво ще стане – всеки ще си завежда каквито му хрумне искове ….” – тази банална логика е защитавана и от много юристи. Но, както бе отбелязано по-горе – ние сме платили за съдебната система и нейното функциониране с данъците си. Освен това едно дело с малък материален интерес може да е в пъти по-сложно правно и фактически от дело за десетки и стотици милиони, което да се реши в едно заседание – каква е тогава логиката таксата (ако изобщо приемем, че такава е допустимо да се плаща) да е процент от материалния интерес, който няма никаква връзка с разходите на държавата при съдебното разглеждане на спора. На следващо място, има различни начини за недопускане злоупотребата с правото на съдебен иск, включително и чрез предварително произнасяне по допустимостта на иска (както е във Франция, където се събират разноски по делото, но не и съдебна такса). Четирипроцентовата съдебна такса в действителност представлява имуществен ценз за достъп до правосъдие, който сериозно затруднява, а в много от случаите изцяло препятства възможността за съдебна защита. Например пострадал от неизпълнение на договор или от откровено фалшифициране на документи често е в невъзможност да получи правосъдие поради това, че не може да плати съдебната такса. По този начин практически се окуражава нарушаването на закона и жертвите на закононарушения са наказвани повторно, този път от държавата, а нарушителите са улеснени и не получават никаква санкция. Наскоро изнесените данни за липсващи милиони от сметки на фирми и частни лица в български банки и отказът на прокуратурата да образува наказателни дела показват безизходицата, в която се намират пострадалите, поради необходимостта да платят четири процента от откраднатите им суми, за да могат изобщо да заведат съдебно дело. Мнозина от тях изобщо няма да могат да си го позволят, и присвоените от тях пари никога няма да им се върнат.

  Въпреки всичко тричленен състав на ВАС (дело № 4124/2010 г., съдии – Захаринка Тодорова, Джузепе Роджери и Севдалина Червенкова) отхвърли жалбата ни с аргумента, че „4 на сто върху цената на иска …… не представлява ограничение на правото на достъп до съд”. В момента се очаква окончателното решение на петчленен състав на ВАС.

  Подобни аргументи могат да се изложат за която и да е от държавните и местни такси, действащи в момента в България. Почти всички са незаконни, поради това, че са произволно определени, без връзка с реалната цена на услугата. Много от таксите изобщо не трябва да съществуват, защото за съответната дейност или вече е платено чрез данъците (както е при съдебните такси), или защото зад тях не стои извършването на услуга. Често таксите представляват откровени (като реално съдържание) имуществени данъци, разпознаването на които развенчава правителствената лъжа за „България – данъчен рай”. Но чрез многобройните режими на такси и техните прекомерни размери се съхранява и задълбочава системата на зависимости, чрез които държавата осъществява нелегитимна власт. Нелегитимна, защото не преследва легитимна обществена цел, а под (уж) законна форма се присвояват нашите пари, за да се съхрани властта и да се облагодетелстват близките до нея. Зависимата (при сегашния конституционен модел) съдебна власт няма мотивацията, стимулите и гаранциите, за да може ефикасно да санкционира изпълнителната власт. Липсата на ефикасен съдебен контрол изкривява цялата картина на функциониране на властите и институциите. Изпълнителната и законодателната власт (които на практика са единен властови център) доминират във всяка област на обществения живот и на практика са над и извън закона, т.е. стават все по-нелегитимни. Съдебната власт не изпълнява основната си функция и се превръща все повече в алиби и прислужник на политическата власт, в ущърб на интересите на гражданите. Разделението на властите практически не съществува, властта все повече се мафиотизира и се превръща в самоцел – за да краде „законно” и да се властва над хората във всяка сфера на техния живот.

  И така – преди четири години ние започнахме нашата кампания срещу незаконните такси, и въз основа на собствения си опит стигнахме до убедения извод за илюзорността на очакванията ни за правосъдие – при този модел на съдебна система. Арбитърът на битката на гражданите с властта не е независим – той е нейна (на властта) функция, неин съучастник.

  При тази очевидна липса на правосъдие страната ни е обречена.

   

  Без сдържащата и контролираща роля на правосъдието политическата власт винаги осъществява нелегитимна (неподвластна на закона, неконтролирана от съда) власт, стигаща до истинска диктатура, подобна на познатата ни от времето на „ръководната роля на БКП”. Разликите в начина на осъществяване на властта тогава и сега са все по-незначителни, поради приликата в основното – невъзможността да се санкционират ефикасно хората във властта чрез реално независима от тях съдебна система. Това няма как да стане, ако съдиите и прокурорите продължават да не зависят по никакъв начин от мнението на хората, върху чиито съдби и имущество правораздават и се произнасят. Просто е – съдията трябва да има мотив да спечели доверието и одобрението на хората (от които по конституция трябва да произтича неговата власт), и по никакъв начин неговото овластяване и кариерно развитие не трябва да зависи от силните на деня. Здравият разум и елементарната житейска логика изискват задължителното скъсване на връзката между политическа и съдебна власт, като се постигне независимото им (поотделно) овластяване от единствения, който може да го направи по конституция – суверена. Докато това не се случи, премиерът никога няма да бъде арестуван и осъден, дори да нарежда прекратяване на митническа проверка на негов приятел директно по телевизията; фалшифицирането на избори никога няма да бъде санкционирано, защото се прави именно от хората на власт; нашите пари ще продължат да се наливат в близки до властта банки, и с тях да се купуват медии, влияние и още власт; колективните ни искове срещу държавата и нейните органи ще продължат да бъдат възможност само на хартия; държавата ще продължава да ни ограбва с всевъзможни режими на незаконни такси, а съдът послушно ще се (ни) унижава с безумни решения ….. Всичко това все повече ще изкривява смисъла на очевидни понятия и ще ни натиква по-дълбоко в абсурда, постепенно превърнал се в норма. Разбира се, тук всички, които са част от или се домогват до властта, за да я използват по познатия им досега начин, ще изреват в един глас как радикална промяна в конструирането на съдебната власт, включително и чрез въвеждане на преки избори, не трябва да става и колко е опасно всичко това. Да, опасно е за тях и за безконтролния начин, по който се упражнява политическата власт сега. Но е единственият шанс за спасение на България, която без правосъдие и справедливост е обречена на задълбочаващ се упадък и постепенно изчезване. Няма как да приемем тезата, че за собствения ни интерес (от правосъдие) най-добре може да се погрижи някой друг. Това е все едно да признаем, че не се нуждаем изобщо от правосъдие, а единствено от подходящия човек, който добре да се погрижи за нас. И неизбежно стигаме до Живков, Симеон, Бойко и подобни на тях герои. Откъдето връщането ни в нормалността ще става все по-трудно и съмнително.

   

  Иван Груйкин

  Гражданска инициатива „Справедливост”

  http://www.spravedlivost.net

• България оглави класация за най-много младежи без шанс

  България е с най-голям процент младежи в ЕС, които едновременно са без работа, нямат образование и не учат за придобиване на квалификация. Българите между 15 г. и 24 г. с такъв профил са 21.8%. Това показват предварителните данни на европейската фондация за подобряване качеството на живот, пише в. „Сега“.

  Делът на младите хора без никаква перспектива у нас е почти двойно по-голям от средния за ЕС – 12.8%.

  7.5 млн. млади европейци са без работа и без образование към края на миналата година, показват данните на фондацията. Холандия е най-слабо засегната с едва 4.4% едновременно необразовани, неучащи и безработни младежи. С двойно по-ниско от средното ниво са Люксембург, където тези младежи са малко над 5%, и Дания – около 6%.

  В дъното на класацията с нас са още Италия и Ирландия с около 18% от младите без шанс. В Румъния техният дял е 16%.

  С изключение на Люксембург процентът на тези младежи във всички членки на ЕС е нараснал значително от началото на кризата, показва изследването. Само през 2010 г. в Италия и Великобритания засегнатите младежи са достигнали по около 1.1 млн. души.

  България губи 934 млн. евро от тези младежи, изчислява фондацията. Държавните разходи са само 6 млн. евро от тази сума. Остатъкът е нереализирани доходи. Под това експертите разбират разликата между доходите на работещите българи и на тези от безнадеждната категория.

   

  Източник:  Burgasnovinite.bg

• Който не плаче – в трудов лагер

  Севернокорейците, които не са оплаквали Ким Чен-ир, може да бъдат пратени в трудови лагери, твърди южнокорейски сайт

   

  До шест месеца лишаване от свобода в трудови лагери – това може да бъде наказанието за севернокореец, който не е участвал в траурните прояви по повод кончината на бившия държавен лидер Ким Чен-ир в края на миналата година.

  Това съобщи днес южнокорейски новинарски сайт, който следи положението в КНДР, информира ИТАР-ТАСС.

  По данни на сайта веднага след погребението на Ким – на 29 декември, в страната са започнали събрания, наподобяващи заседания на „народен съд“. На тях са били критикувани хора, които не демонстрирали скръбта си достатъчно явно.

  По време на траура севернокорейците трябваше три пъти дневно да изразяват почит към покония си ръководител,  за да демонстрират, че са верни на комунистическата династия.

  „Народните съдилища“ приключиха дейността си на 8 януари, отбелязва сайтът, и хората, които не са скърбели достатъчно, са застрашени от сериозни наказания – до шест месеца в трудови лагери.

  Южнокорейските медии отбелязват, че наличието на „виновни“ в подобни „престъпления“ в КНДР опровергава твърденията на официалната севернокорейска пропаганда, че след смъртта на Ким Чен-ир „цялата страна е потънала в скръб“.

  За доказателство пропагандата сочеше тълпите плачещи хора из улиците на Пхенян, дошли да се простят с покойния лидер, както и поведението на някои животни и някои климатични явления.

   

  Източник:  Actualno.com

• Борисов към археолозите: Събирайте керемидите и да ви няма

  Какво сте направили – направили, прибирате керемидите на топло и до юни да ви няма, нареди премиерът Бойко Борисов на археолозите насред едновременно снежното и кално радомирското поле, предаде (вчера, 11 януари – б.р.) кореспондентът на БГНЕС в региона.

  Визитата на премиера бе обявена като инспекция на строителството на Лот – 2 от автомагистрала Струма в района на радомирското село Долна Диканя. Всъщност премиерът се срещна с археолозите, тъй като магистралата, образно казано е опряла в Тракийски некропол от 6-5 век пр. Хр. В 5-6 петна, открити през август миналата година, се извършват разкопки – тук е открит некропол, в който траките погребвали в урни мъртвите след кремацията им. Ако не беше магистралата, никакви разкопки нямаше да откриете, каза премиерът Борисов на ръководителя на разкопките – археологът Анета Бакъмска. Тук, господин премиер, е имало все пак некропол, а не плевня, контрира Бакъмска. Защо тогава не работите, попита премиерът Бакъмска. Ами, защото е замръзнало, зима е и е студено, защити се археоложката. Ами тогава ще ви докарам калорифери, да се топлите вие и керемидите, а ако трябва Лили Павлова чадър ще ви държи, но до края на юни трябва да приключите, ние сме 50 години назад и встрани, сопна се Бойко Борисов. Я, мръднете се да видя какво работят хората, вас съм ви виждал, обърна се към скупчилите го репортери премиерът. Той категорично отказа да коментира оставката на председателя на СОС Андрей Иванов. Никакви въпроси извън магистралата, обяви Борисов.

  При визитата си в полето край гара Делян той бе придружен от министъра на МРРБ Лили Павлова и Божидар Димитров. Премиерът пристигна към 14.00 часа, но обърна джипа, който шофираше сам, и без да слезе от него, сащисвайки репортерите се отправи директно към с. Дяково. След като разгледа първо тамошните разкопки, Борисов се върна към 14.45 часа, за да говори с археолозите.

   

  Източник:  БГНЕС

• Смешкото Смайли

                                                                                           Димитри Иванов,  в. „Сега“

   

  РЕЗЮМЕ: Ще стане дума за политика и за смеещото се човече Смайли. Край на резюмето.

  Под моя прозорец е моят автомобил, допотопен фолксваген-пасат. Отлично върви, но десетина дни не го карах, щото трябва да измета снега от предното стъкло и капак, а на снега има рисунки, букви, отпечатъци от детски ръчички. Пише ЧНГ, ЧРД, нарисувано е смеещото се човече Смайли като емотикона Smiley и децата се „подписали“ с мъничките си длани.

  Комшийски хлапета са сигурно. Сигурно са видели батковците си да рисуват по стените графити със спрей.

  Аз се заглеждам по графити, откакто в един междуконтинентален полет прочетох в тоалетната на самолета: Stop the World, I want to step down.

  Творчество е това. Безкористно, анонимно, не за пари и слава. Но спечели световна медийна слава за България намацването на фигури от паметника на съветската армия в София като американски комикс герои. Възторгнах се, а ми казаха, че не зачитам подвига на Червената армия. Пък аз помня този подвиг и се прекланям пред подвига, но не се прекланям пред „творците“, които за много пари направиха паметник на подвига.

  Понеже съм скучен в компания и все мълча, подканят ме: „Стига мълча като пукал, кажи и ти нещо“. Докато ме ядосат. На едни мои приятели, които накичиха градове и градчета с техните скулптурни творби им казах, че са като песовете, които напикават диреците, за да оставят следата си, само че мъжките кучета не го правят за пари, а по инстинкт маркират територия. Щяха да ме набият.

  Аз пък, понеже не можех да набия телевизора, изхвърлих го, когато той ми представи Втората световна война без червеноармейците и приблизително така: В Европа един лош човек убивал евреите; тогава американците отишли и освободили Европа. Сега съм само на US „Radio Symphonу“; щото най ми допада и е с линк към NYT News. Нeнавиждам телевизиите; от простеещата Fox News до културната Discovery History Channel, която изкара Орфей негър.

  Филмът беше за Аргонавтите, бандата на хероите с Джейсън воглаве, дето още преди Троянската война на една лодка – хайде кораб да речем, построен от корабостроителя Аргус – тръгнали за Колхида в днешна Грузия да откраднат златното руно. Джейсън е Язон. Той не основал Рим като Ромул и Рем, но основал града, който сега е словенската столица Любляна, а това малко ли е? А? Откъде накъде само македонците ще крадат история и легенди?

  Красива е приказката за аргонавтите и е правдоподобна; героите на всички времена крадат. Но Орфей е тъдявашен, по нашите земи нямало негри. Предполагам, политическата коректност изисква между аргонавтите да има поне един негър. Античните митове, като и библейските митове и легенди, за всичко стават. Доскорошният премиер Георгиос Папандреу каза, че въпреки дълга гърците ще се доберат до Итака като Одисей. Не знам дали и хитроумният Одисей би могъл, но това е друга тема и аз се връщам към моята тема за телевизионните хитринки.

  Навремето, ако щете вярвайте, в България имаше само една телевизия. Ние станахме вредом всекиму познати, понеже бяхме монополисти. Имахме един симпатичен колега Цецо Алипиев, спортен коментатор и умен. Забележете, не казвам спортен коментатор, „но“ умен… Той ми викаше Сфинкса. Здравей, Сфинкс!, казваше ми той в асансьора или като се разминавахме в коридора. Цецо ме слушаше как витиевато говоря от екрана, за да разберат, които искам да разберат, и да не разберат, които не искам да разберат.

  Кеворк, който тогава ми беше приятел и началник, но повече второто, обясни на Цецо:

  – Джимо все мълчи. Каза ми, че говори само когато му плащат. На среща със зрители Джимо каза, че ако четеш, ставаш начетен, ако гледаш телевизия, ставаш нателевизен. Значи нищо не ставаш – целият салон знаеше, че няма дума нателевизен. Джимо, признай, че го каза.

  – Да – признах аз.

  – Е, нещо като метафора – защити ме Цецо.

  – Ами! Той и метафори!

  Прав беше началникът ми. Метафорите са за поетите, Пък аз все се хвалех, че никога не съм писал стихове, нещо, с което малцина могат да се похвалят. И графити не съм писал, но те по ми говорят какъв е светът, в който живеем.

  Карикатуристът аниматор Доню Донев каза на поетите да не приемат лаврови венци, за да не си издадат номера на шапката.

  Преди него Тадеуш Ружевич питал защо поетите не пишат „поет“ на визитките си и не носят шапки като лаврови венци. Това ми го каза Адам Михник, когато разговарях с него за телевизионното предаване „Наблюдател“. Но Адам Михник знаеше, че аз знам, че Tadeusz Rosewicz има биография; бил в полската съпротива и е истински поет; и че Силвия Борисова, която превеждаше при нашия разговор с Михник, е преводачка на Тадеуш Ружевич.

  Миналата сряда рекох, че българската лодка потъва, и нарекох българските генерали и партии „баласт“ за изхвърляне. Форумец с ник *666*, който никога не се е обаждал, не се стърпя и ме поправи основателно. Обясни ми, че баластът придава на кораба устойчивост и не баластът, а „the black water“ (the sewage) вреди на всеки плавателен съд и трябва да се изхвърли, но международните конвенции не позволяват това.

  Съгласен съм с *666*. „Демокрацията“ е международна конвенция, която не позволява без партии.

  За генералите и за партиите вече ще си мисля не като за баласт, а като за „black water“ (sewage). Защото:

  (1) Тъй като България няма армия, генералите са излишни, (2) партиите паразитират върху снагата народна, смучейки субсидии, и затова са толкова много, (3) няма партии в България; има шепа богаташи и беден народ, което не е само български, а световен проблем, (4) ГЕРБ не е партия, понеже е нищо без сегашния премиер ББ, (5) БСП не е партия, още по-малко лява, и се умилква на опозорилото се над Югославия НАТО, (6) ДПС не е партия, а обединение на преследваните български мохамедани, които отдавна вече не са преследвани, (7) „сините“ ги няма, (8) „Атака“ чезне, (9) РЗС се перчеше, че ще уволни ББ, а сега му се умилква.

  Всъщност и преди 1989 г. нямаше партии в България. Комунистите не бяха партия, а йерархична структура за власт и привилегии; казионните земеделци им се умилкваха.

  Не се сърдя на българите, които не знаят това. Не съм по-умен от тях, само по-стар от тях. Живях в три режима – Царство България и после още два; единият наричаше себе си „социалистически“, другият сега нарича себе си „демократически“. Видях Втората световна война, после много войни в Азия, Близкия изток, Латинска Америка, че и в разпадащата се Югославия. Пробих навремето да пътувам по света като военен кореспондент, понеже никой не се натискаше да ходи, където се стреля. Искаха хората в Париж, Москва, Вашингтон, пък аз за там не можех да се вредя.

  Видях, че умиращите от бомби, куршуми и насилие са по-малко от умиращите от глад или от дизентерия. Много вони, госпожици, госпожи и господа политолози, социолози. Но вие не сте виновни, че не сте видели това; не искам да се карам с вас. Избягвам да се карам.

  Смешното е, че се скарах със Збигнев Бжежински, който минава за голям политолог и той наистина е.

  Бжежински беше на границата между Пакистан и Афганистан откъм пакистанската страна, аз бях отсреща. През едни мощни репродуктори Бжежински каза: „Аллах е с вас!“ на талибаните откъм афганската страна, където бях аз.

  По онова време САЩ даваха на талибаните едни много ефикасни „Stinger“, с които талибаните почнаха да брулят като круши от небето руските бойни вертолети. Нарамваш стингъра, прицелваш се на око, чуваш „цък… цък“ и колкото по ти се наденва вертолетът в обсега на поразяване, толкова по-бързо – „цък-цък-цък“.

  Великият комуникатор и майтапчия Роналд Рейган на пресконференция на моравата пред Белия дом, когато някакъв вертолет му заглушаваше думите, попита журналистите „A Stinger anyone?“ (Някой няма ли „Стингър“). Тогавашните наши (и по съветски лиценз) „Игли“ не бяха по-лоши от стингърите, напротив, те сваляха дори „US F-15“ и френския „Мираж“. Но как да продадеш на талибаните „Игли“; те тогава от хероина вадеха десет пъти по-малко пари, отколкото сега; тогавашният иракски приятел на САЩ Саддам Хюсеин получаваше US помощ колкото да воюва с Иран, тогавашният US приятел Осама бин Ладен имаше недостатъчно саудитски пари. Това всъщност беше пречката, а не че „Иглите“ биха сваляли руски вертолети.

  По-късно срещнах Бжежински във Вашингтон. Каза ми, че не живее в самия град, но наблизо, за да е до „центъра на световната политика“. Имал два ездитни коня и една кобила. Прие ме в неголяма стая за телевизионни интервюта, седнал зад бюро, зад гърба му – библиотека, томове книги. Не блубокс стена. Това трябва да го обясня:

  Блубоксът в тв студио те изкарва на какъвто фон искаш – на фона на нощна София или New York by night, каквото кажеш. Моят началник ПК (Петър Кожухаров) говореше на фона на библиотека от страница, откъсната от каталога за мебели „Некерман“.

  Бжежински се сепна, като взех да му възразявам, но запази отлично самообладание (спорът бе излъчен в тогавашното телевизионно предаване „Наблюдател“; Осама бин Ладен още не беше сринал кулите близнаци в Ню Йорк).

  След разговора Бжежински ми подари новата си книга, надписа ми я както си му е редът, сбогувахме се. Почнахме с моя оператор да прибираме кабелите и прожекторите. Минах зад бюрото на Бжежински да му разгледам красивата библиотека.

  Понечих да извадя една книга, дърпам, дърпам – не излиза. Щото то панел, щампосан като гърбове на книги.

  Хилейки се като пача, минах покрай секретарката във фоайето и тя каза:

  – Вижда се, че сте доволен от вашия разговор с мистър Бжежински, сър. Засмян сте като Смайли.

   
• За милион няма закон

  Много въпроси възникват напоследък около Корпоративна търговска банка: защо държавните фирми внасят в нея стотици милиони, с които се пазаруват печатни и електронни медии?

  Това не е ли узаконена корупция, преразпределяне на държавни пари в частни джобове, осигуряване на послушна журналистика и дирижиране на медийния пазар.

  Когато има съмнителни финансови операции, би трябвало да се намеси рожбата на Сергей Станишев за борба с корупцията ДАНС. Или антикорупционната структура, създадена от Бойко Борисов, БОРКОР. Или прокуратурата, критикувана в последния Европейски доклад, че няма напредък срещу престъпленията по високите етажи на властта и корупцията. Но какво правят ДАНС, БОРКОР и прокуратурата, за да променят положението към по-добро? Нищо не правят.

  През август 2011 година в тиражен седмичник излезе интервю с финансистката Иванка Кръстилова. От 2003-а до 2006 г. тя е главен инспектор в Агенцията за финансово разузнаване към Министерството на финансите. Проверява банки, фирми и лица, които перат мръсни пари, и прехвалената ни банкова система започва да поражда у нея много въпроси.

  Още в първата проверявана банка инспекторката забелязва преводи от чужди банки с изпращач, обявен от САЩ за терористична организация, като парите са получавани от турци с паспорти за временно пребиваване у нас, както и от синовете на иракския посланик.

  В процеса на работата си г-жа Кръстилова се натъква на различни незаконни операции, но най-фрапиращата тепърва предстои. На 1 април 2005 г. тя започва проверка в ДЗИ банк, собственост на Емил Кюлев. Но за да не се престарава, веднага получава предложение за подкуп, после заплахи, а Кюлев дори изпраща писмо до АФР, че не желае тази проверяваща. Г-жа Кръстилова обаче не се огъва.

  От прегледаните документи тя разбира, че ДЗИ банк изпълнява ролята на разпределителна кутия – получава съмнителни преводи за милиони от фирми и чуждестранни банки без основания за плащане и веднага ги прехвърля на други чуждестранни банки и фирми, също без основания за превод. Сблъсква се и с куриози.

  Известен адвокат, собственик на голям столичен футболен клуб, като основание за теглене на 30 000 евро написал в документа: „За обяд“.

  Но най-големият шок бил, когато финансистката видяла, че един министър от НДСВ, вицепремиер, е превел от бюджетната сметка на ръководеното от него министерство 120 милиона лева в… личната си сметка.

  Шокираната инспекторка не повярвала на очите си и веднага поискала платежното нареждане. Когато й го дали, видяла, че то е попълнено с познатия й почерк на министъра и е подписано от него.

  „До този момент не бях чувала в някоя страна управник да е извършвал такава нагла операция – казва г-жа Кръстилова. – Министърът явно е приел бюджета на министерството за свой собствен“.

  За нея обаче предстои и друг шок: на 21 април в кабинета си я привиква шефът на АФР Васил Киров. Той я кара да направи устен (!), а не писмен доклад за проверката в ДЗИ банк. След като я изслушва, казва, че му е наредено от най-високото ниво – от президентството, да бъде махната от проверката на ДЗИ банк.

  По това време Емил Кюлев е съветник на президента Георги Първанов и за да бъде оставен на спокойствие, проверяващата е отстранена от кюлевата банка, а след това и уволнена от Агенцията за финансово разузнаване.

  Припомняме този случай, защото след публикацията през август беше логично да има светкавична реакция. Най-малкото за кражбата от вицепремиер* на цели 120 милиона. „Информация и документи за тях има в банката – казва финансистката, – всеки проверяващ орган може да ги намери.“ Ако ги търси обаче. Но никой не се впечатлява от тази шокираща кражба.

  Мина вече половин година, а няма абсолютно никаква реакция. Никой не се самосезира, никой не иска да види в ДЗИ банк платежното нареждане за преведените държавни 120 милиона в лична сметка, никой не иска дори поне да разпита г-жа Кръстилова. От ДАНС вероятно не им се работи по навик.

  Бездействието от страна на БОРКОР пък не е изненада, след като член на неговото ръководство е бившият шеф на ДАНС Петко Сертов. А Борис Велчев едва ли е забравил, че за главен прокурор го назначи Георги Първанов, и явно няма никакво желание да се рови в банковите бакии и корупционните схеми на застреляния президентски съветник.

  ___________________

  *Вицепремиери на НДСВ бяха: Пламен Панайотов (без да ръководи министерство), Костадин Паскалев (подал оставка година след назначението му), Даниел Вълчев – министър на образованието, Николай Василев – министър на икономиката, а след това на транспорта и съобщенията, и Лидия Шулева – министър на труда и социалната политика, а след това на икономиката.

   

  Сергей Трайков,
  „Стършел“
  

• Бюджетът разви опасна зависимост от вредните навици на населението

  Акцизите товарят потребителите с 4 млрд. лв. на година. Вдигането на ставките заради ЕС тласна цели сектори в сянка

  
  

  Бюджет 2002-ра. Приходи от акцизи – 1.3 млрд. лв., или 10.4% от общите приходи по консолидираната фискална програма. Бюджет 2012-а. Приходи от акцизи – 4.13 млрд. лв. Дял от общите приходи без средствата от ЕС – 16.5%.

  Така ескалира през годините плащаната от бизнеса и потребители цена за хармонизирането на акцизните ставки с минималните нива в ЕС. Покрай вдигането на ставките акцизите се оказаха основен приходоизточник в държавния бюджет и в момента надхвърлят общите постъпления от корпоративния данък и данъка върху доходите на физическите лица. Така ако българинът внезапно се откаже от вредни навици като цигари и алкохол например, каквато е класическата функция на акцизите, в приходната част на бюджета ще се отвори огромна дупка. Това роди и нова крилата фраза – за цигарена зависимост на бюджета.

  Според наблюдатели максималният праг на постъпленията от акцизи и социалната им поносимост вече е достигнат и едно от доказателствата за това е разрасналата се контрабанда в резултат на ценовия натиск при цигарите. Дори контрабандата да бъде пресечена и постъпленията да се повишат, в структурата на приходите на държавата има драстичен дисбаланс спрямо други европейски икономики, който не бива да расте, изтъкват от Центъра за изследване на демокрацията. Опозицията, обратно, счита високия дял на приходите от акцизи в предкризисната 2008 г. като доказателство за управленско надмощие и вижда в намалелите постъпления от тях единствено провал на държавата. Какво показват официалните отчети на правителството и какви са рисковете от политическото невнимание към детайлите?

  Ставките се вдигат, ефектите – неясни

  Наличието на минимални нива на акцизите за ЕС се използва и от това, и от предходни правителства като картбланш за отказ от дебат, замазване на очакваните ефекти от вдигането на една или друга ставка – с други думи, отказ от политика. Властта вече не намира за нужно дори да посочва нивата на минималните общи ставки, които трябва да се достигнат, отсъстват и прогнози за ефекта от увеличението на акцизите.

  Поредният пример са последните промени в закона за акцизите и данъчните складове. В мотивите към законопроекта няма нито едно число за очаквания фискален ефект от вдигането на 2 акциза – върху газьола и керосина, и въвеждането на два изцяло нови – върху метана и природния газ за отоплението. От финансовото министерство на крак обявяваха някакви числа, които коригираха, отново на крак, заради решението акцизът върху метана и природния газ в крайна сметка да се намали двойно спрямо предвиденото и да влезе в сила от юни.

  На този фон опитът на ДСБ да настоява за дебат и отпадане на всички предвидени промени в ставките заради кризата бе обречен на провал. Встрани от вниманието остава и фактът, че България вече е надхвърлила минималните нива при някои акцизни стоки. Така например ставката за оловния и безоловния бензин – 830 и 710 лв. на 1000 литра, надхвърлят с по 4 евро минимумът за ЕС. С 4 евро над минимума е ставката за газьола за отопление, при тежките горива за отопление акцизът у нас е 25 евро за 1000 кг при 15 евро минимум за ЕС. Голяма разлика има при ставката за втечнения нефтен газ – 174 евро на 1000 килограма у нас при минимум от 125 евро при ползването му за моторно гориво. Страната ни почти не се възползва от възможността за намалени акцизи при енергийните продукти за отделни приоритетни сектори и това бе едно от исканията на земеделските производители у нас. Показателен при цигарите пък е фактът, че претеглената цена у нас продължава да е ниска на фона на ЕС, но пък минималният акциз възлиза на близо 69% от средната претеглена цена, като с по-висок дял е само Великобритания.

  Още по-притеснителна е мъглата за позицията на България по акцизната политика на ЕС за бъдещи периоди. И тук държавата заема принципна позиция против вдигане на ставките, каквото мнение се изразява и за идеите за данъчна уравниловка, но какво точно се случва в детайли не е ясно. Според Тихомир Безлов от Центъра за изследване на демокрацията България не може да си позволи бъдещо вдигане на минималните ставки, защото Европа провежда акцизна политика по аршина на богатите, която е непосилна за бедните страни в съюза. „Хората, които са в Брюксел, не разбират какво става. България трябва да каже твърдо не“, категоричен е Безлов.

  Изгубени в оправданията

  Липсата на яснота за очакваните ефекти от различните промени е удобна, защото улеснява оправданията за неизпълнените приходи. В официалните отчети за изпълнението на приходите от акцизи контрабандата като явление не съществува. Неизпълнените прогнози се оправдават я с кризата и намаленото потребление, я с форсмажорни обстоятелства като рекорден размер на възстановения акциз (което също може да се дължи на порочни практики като фиктивен износ). Пасажите са приятно лаконични, без особен стремеж за доказване на лансираните версии, а неизпълнението не пречи за популисткото залагане на неизпълними прогнози в бюджетите за следващи години с претенцията „ние ще увеличим приходите“.

  Показателна в това отношение е 2010 г. с бомбастичните очаквания за високи приходи и мимоходом обяснен след неизпълнението провал. На фона на кризата и видимия спад в приходите още през 2009 г. (годишно изпълнение от 3.8 млрд. лв. при заложени 4.26 млрд.) парламентът заложи приходи от акцизи за 2010-а в размер на 4.5 млрд, надявайки се основно на ударното вдигане на ставката за цигарите и подобряване на събираемостта със 120 млн. лв. Пълният провал на този план, който доведе до актуализация на бюджета и бум на контрабандата и приключи с изпълнение от 3.6 млрд. лв., е заслужил едва няколко реда в официалния отчет за изпълнение на бюджет 2010-а. Така едва през пролетта на 2011 г. държавата се сети, че поскъпването на цигарите е свързано с разходи за унищожаване на стари бандероли и възстановяване на акциз (166 млн. лв).

  Това и традиционно голямата сума за възстановен акциз за износ на горива, както и неизвестният като размер спад в потреблението бяха представени като основно обяснение за провала на приходната част.

  Контрабанда и резерви

  Сривът в приходите от акцизи, особено този при цигарите, според Центъра за изследване на демокрацията е доказателство за достигнатия праг на поносимост на цените. По данни на центъра, представени на международна конференция за борба с контрабандата на цигари на Балканите, вдигането на ставките води до парадоксални диспропорции в разходите на домакинствата. Така за цигари през 2002 г. месечният разход е възлизал на 5% от средния доход, през 2010 г. по това перо отиват 16% от средната заплата. При хора с по-ниски доходи цигарите поглъщат 30% от дохода. На фона на големия дял пушачи и високата цена на легалния пазар натискът за купуване на цигари на черно в България е 3 пъти по-висок спрямо този в страни като Испания, Германия, Гърция, се посочва в доклада.

  Според последни данни потреблението на контрабандни цигари се свива, макар че тези статистики са със спорна представителност. Проучване, поръчано от 5 големи тютюневи компании, показа, че от средата на 2010 до средата на 2011 г. контрабандата е намаляла от 34 на 22%. Според наблюдатели тези нива са съмнителни, защото са съизмерими например с Германия, но свиване на контрабандата наистина е налице. Още по-неясни са процесите при горивата, където не се чува нищо за заловени горива с неплатен акциз, изтъква Тихомир Безлов. Тук танцът между агенция „Митници“ и „ЛУКойл Нефтохим“ за измервателните уреди в рафинерията става все по-сложен, като едните установяват разминавания в количествата, а другите категорично опровергават ревизиите.

  При всички уговорки за размера на контрабандата резервите в приходите продължават да възлизат на стотици милиони, изтъкват експертите. Щетите само от контрабанда на цигари през 2010 г. се оценяваха на 400-500 млн. лв. И според опозицията държавата не притиска достатъчно черния пазар. В тази връзка и синята коалиция, и БСП предложиха приходите от акцизи за 2012 г. да се завишат съответно със 150 и 680 млн. лв.

  Според експерти обаче на фона на случващото се в Европа заложените от парламента 75 млн. плюс от акциз на цигари и 150 млн. допълнителни постъпления от горива са достатъчно проблемни. С тях общите приходи от акцизи за 2012 г. се очаква да достигнат 4.1 млрд. и да достигнат нивата от 2008 г. Превръщането на акцизите в основен приходоизточник обаче според Тихомир Безлов е капан, от който България трябва да се измъкне, защото тежестта върху икономиката става непосилна.

   

  ТАБЛИЦА
  Приходи от акцизи – 2009-2012

  Акциз 2009

  2010*

  2011

  2012

  Прогноза/ИзпълнениеПрогноза/ИзпълнениеПрогнозаПрогноза

  Тютюневи изделия	1.94 млрд./1.76 млрд.	2.16 млрд./1.52 млрд.	1.7 млрд.	1.775 млрд.
  Горива	1.94 млрд./1.85 млрд.	1.99 млрд./1.78 млрд.	2.12 млрд.	2.27 млрд.

  –––––
  В колоната за 2009 и 2011 година е отбелязана прогнозата за изпълнение към края на годината, а не при приемането на бюджета за съответната година. През 2010 г. са представени числата по закона за бюджета, който бе актуализиран в средата на годината и очакваните приходи от акцизи бяха занижени от общо 4.5 млрд. на 3.9 млрд. За 2011 г. е представена прогноза за изпълнение от края на годината (доклада към внесения проектобюджет за 2012), за 2012 г. са представени данни от закона за бюджета.

   

  Таня Петрова,

  в. „Сега“
  

• Лирик-опера представляет: “Аида” Дж. Верди

  Действующие лица и исполнители:

  Аида – Сондра Радвановски (январь-февраль), Хуэй Хэ (март, дебют в Лирик-опере),

  Радамес – Марчелло Джордани (январь-февраль), Марко Берти (март),

  Амнерис – Джилл Гров (январь-февраль), Анна Смирнова (март, дебют в Лирик-опере),

  Амонасро – Гордон Хоукинс (январь-февраль), Куинн Келси (март),

  Рамфис – Раймонд Ачето (январь-февраль), Стефан Кочан (март).

  Дирижер – Ренато Палумбо.

  Постановка – Николас Джоэль. Режиссер возобновления – Мэттью Лата.

  21 января – 25 марта 2012 года (двенадцать спектаклей).

  Опера исполняется на итальянском языке с английскими субтитрами.

  “Аида” – одно из самых совершенных творений Верди. История создания оперы необычна. В 1868 году к знаменитому мастеру обратилось правительство Египта с предложением написать оперу к открытию нового театра в Каире. Поначалу Верди отказался. Но два года спустя, уступая настояниям друга, французского либреттиста Камилла дю Локля, вернулся к этому предложению, положив в основу будущей оперы либретто Антонио Гисланцони и дю Локля по сценарию известного египтолога Огюста Мариэтта. Антонио Гисланцони сам выступал на сцене, у него был сильный голос. Впоследствии, потеряв его, Гисланцони занялся литературной деятельностью. Он – автор более восьмидесяти либретто, в том числе и к “Аиде”, к которой написал стихотворный текст по прозаическому оригиналу. Премьера оперы прошла в Каире 24 декабря 1871 года и была приурочена к открытию Суэцкого канала. Шестью неделями позже состоялся триумф “Аиды” в Ла Скала, после которого опера начинает победное шествие по европейским сценам. “Аида” мгновенно становится произведением, которое стремятся включить в свой репертуар все театры мира. Успех нового произведения превзошел успех всех предыдущих опер Верди. После триумфа оперы Верди поселился в местечке Сант-Агата, занялся хозяйством и долгое время  вообще не подходил к инструменту, отказываясь встречаться с издателями и либреттистами.

  Одна из лучших опер Джузеппе Верди регулярно ставится на сцене Лирик-оперы. Как и в случае с “Волшебной флейтой”, нам предстоит увидеть очередное возобновление старой постановки. На этот раз – французского режиссера Николаса Джоэля, с 2009 года – директора Парижской оперы.

  В партии Аиды в январе-феврале – американская певица, специалистка по вердиевским партиям Сондра Радвановски. Мы ее слышали в партиях Амелии в “Бале-маскараде” в прошлом сезоне и Эльвиры в “Эрнани” годом раньше. Партию Аиды Сондра Радвановски исполняет впервые в США.

  После “Девушки с Запада” Дж.Пуччини прошлого сезона в Лирик-оперу возвращается один из лучших теноров мира, итальянец Марчелло Джордани. Практически каждый сезон он поет главные партии на сцене Метрополитен-оперы. Многие из них мы видели на экране в серии “МЕТ в кино”. Не станет исключением и этот год. Оперу Дж.Верди “Эрнани” с Джордани в главной партии покажут в кинотеатрах в феврале.

  На мартовских спектаклях партию Радамеса исполнит итальянский тенор Марко Берти. Его дебют на сцене Лирик-оперы состоялся в январе 2010 года в партии Каварадосси в “Тоске” Дж.Пуччини.

  В партии Амнерис в январе-феврале – американская певица Джилл Гров. В мартовских спектаклях эту партию исполнит Анна Смирнова – единственная русская певица в этом сезоне. Партию Амнерис певица с большим успехом исполняла в Ла Скала (дирижер – Д.Баренбойм), Берлинской и Римской операх. Смирнова начинала учебу в Московской консерватории, продолжила в Школе оперного пения при Цюрихской опере. Три с половиной года была солисткой Фрайбургского оперного театра. В 2007 году с партией принцессы де Бульон в “Адриане Лекуврер” дебютировала в Ла Скала. На сцене этого театра участвовала в мировой премьере оперы Фабио Вакки “Жестянка”, исполнила партию Эболи в “Дон Карлосе”. Исполняла партии Азучены в “Трубадуре” (Израильская опера, дирижер – З.Мета), Джейн Сеймур в “Анне Болейн” в Палермо, Эболи в Валенсии. В сезоне 2010-11 годов с партией Эболи в новой постановке “Дон Карлоса” дебютировала на сцене Метрополитен-оперы. Подробное интервью с Анной Смирновой журналиста Игоря Корябина читайте на сайте http://www.operanews.ru/smirnova.html.

  Один из самых любопытных дебютов нового сезона – тридцатидевятилетняя китайская певица Хуэй Хэ в партии Аиды в мартовских спектаклях. Ее международная карьера началась в 2000 году с конкурса “Operalia”, на котором она получила Вторую премию. С тех пор она регулярно выступает на лучших оперных сценах мира. Только за последние несколько сезонов Хуэй Хэ спела Аиду на сценах Метрополитен-оперы (дебют в 2010 году), Арены Ди Вероны, оперных театров Флоренции, Болоньи, Мюнхена, Валенсии, Рима, Лос-Анджелеса. Список впечатляет, не правда ли?! Хуэй Хэ – лауреат Первой премии 42-го Международного конкурса вокалистов “Вердиевские голоса”. Исполняла партии Тоски в Гамбурге, Риме и на Пуччиниевском фестивале в Торре дель Лаго, Лины в опере Дж.Верди “Стиффелио” в Венской опере, Лии в “Турандот” Дж.Пуччини в Вероне и Вашингтоне, Маддалены в “Андре Шенье” У.Джордано в Генуе, Мадам Баттерфляй в Турине, Палермо, Мюнхене и Вене. Помимо постоянных ангажементов в Европе и Америке, певица регулярно выступает на сцене Шанхайского оперного театра.

  Исполнителя партии Рамфиса в январе-феврале Раймонда Ачето мы слышали совсем недавно в “Борисе Годунове”, он исполнял партию Варлаама. А словацкий бас Стефан Кочан запомнился по “Макбету” Дж.Верди прошлого сезона: он исполнял партию Банко.

  Дирижер Ренато Палумбо приезжает в Чикаго только на оперы Верди. Он дебютировал в Лирик-опере в сезоне 2000-01 годов в “Аттиле”. Потом последовал перерыв в девять лет, “Эрнани” в сезоне 2009-10 годов и “Макбет” в прошлом сезоне.

  Notabene! 18 января на волне “Ланчтайм радио” в программе “Свободный стиль” слушайте специальную передачу, посвященную опере Дж.Верди “Аида” и ее постановке в Лирик-опере.

  Билеты на все спектакли Лирик-оперы можно заказать на сайте театра  http://www.lyricopera.org/home.asp, по телефону 312-332-2244, а также приобрести в кассе по адресу: 20 N.Wacker Drive, Chicago, IL 60606.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. Сцена из оперы “Аида” (Лирик-опера). Фото Роберта Каселя

  Фото 2. Сондра Радвановски – Аида. Фото Дэна Реста

  Фото 3. Марчелло Джордани – Радамес (Опера Сан-Франциско). Фото Кори Вейвер

• Chicago Shakespeare Theater представляет: “Elizabeth Rex”

  В Чикагском Шекспировском театре продолжается показ спектакля по пьесе канадского писателя и драматурга Тимоти Финдли “Елизавета” (“Elizabeth Rex”). В основе сюжета – рассказ о встрече Шекспира и актеров его труппы с королевой Елизаветой.

  На пороге смерти Уильям Шекспир вспоминает события пятнадцатилетней давности. В ту роковую ночь Первый драматург и актеры его театра были приглашены исполнить представление для королевы Елизаветы. На следующий день возлюбленного королевы, графа Эссекского Роберта Деверекса ожидала казнь. Он обвинен в измене. Королева приговорила его к смерти, и только она может помиловать его. С целью предотвращения возможных беспорядков в королевстве введен комендантский час, и бродячие актеры остаются в апартаментах королевы. Отчаянно нуждающаяся в приятных впечатлениях, стремящаяся хотя бы на время забыть о предстоящей казни, Елизавета проводит ночь в компании Шекспира и его актеров, главным образом – с одним из них, исполнителем женских ролей Недом Ловенскрофтом…

  Премьера пьесы состоялась на театральном фестивале в Стратфорде (Канада) в 2000 году. Первой исполнительницей роли королевы Елизаветы стала американская актриса Диана Д’Акила. Спустя одиннадцать лет живущая в Канаде актриса вернулась к этой роли.

  Режиссер – артистический директор Шекспировского театра Барбара Гейнс. В других ролях: Стивен Сатклиф (Нед Ловенскрофт), Брэдли Армакост (Перси Говер), Бренда Барри (Мэри Стенли), Мэтт Фараби (Генри Перл), Кевин Гудал (Уильям Шекспир).

  Спектакль идет до  22 января 2012 года. 600 E.Grand Ave, Chicago, IL 60611, справки и заказ билетов по телефону 312-595-5600 и на сайте театра http://www.chicagoshakes.com/.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

   Фото. Сцена из спектакля “Елизавета”. Фото – Лиз Лорен

• Българите са най-бедният народ в ЕС, почти обречен на изчезване

  Българите са най-бедният народ в ЕС и е почти обречен на изчезване, твърди любопитна статия за обществото в България през последните години на демокрация, публикувана в гръцки вестник. Предлагаме ви превода:

  Българите са най-бедният народ в Европа и това не е тайна дори за самите тях, но видели ли сте ги да протестират? Не, няма и да ги видите, защото не могат да си го позволят.

  Целенасочената политика по обедняване на българския народ се ръководи чрез различни уж европейски директиви.

  Забележете: въпреки, че българите са признато най-бедни, голяма част от стоките и услугите са с по-високи цени от средноевропейските.

  За да оцеляват, те са принудени да работят непрекъснато при ужасни условия на труд, при масово погазване на всякакви трудови норми, без да смеят да се оплачат, без да смеят да си потърсят правата си.

  Техните синдикални лидери, ако могат въобще да се нарекат така, ще видите сред редиците на управляващите, окичени с най-високите държавни отличия, но не и сред работниците, не и на площадите, не и в първите редици на протестите, защото протести въобще няма.

  И ние, като гръцки граждани, свикнали да търсим и отстояваме правата си, задаваме въпроса: как е възможно всичко това? Как при този стандарт на живот, при тези условия на труд, при това нагло и безочливо отношение към тях, как те стоят тихо и безропотно?

  Отговорът е един – те са бедни – толкова бедни, че дори и един ден да не са на работа, а да излязат на протест, това ще бъде пагубно за тяхното оцеляване. Те няма да успеят да си платят сметките или да си купят храна, или необходими лекарства, или дрешки за децата си. Да, те са толкова бедни, че ходят болни на работа, че по-скоро биха умрели на работното си място, отколкото да си вземат почивка, нужна на всеки жив организъм. За тях няма почивка!

  Заробени веднъж от банките, втори път от работодателите си и трети път от политиците си, те са изгубили всяка надежда и живеят ден за ден в постоянен страх и стрес да не изгубят работата си, парите си, да не се разболеят.

  Всяко едно по-сериозно заболяване ги обрича на почти сигурна смърт, защото са бедни. Техните предприятия произвеждат инвалиди. Българите биват използвани, изстисквани и изхвърлени на улицата – без защита, без надежда.

  Тяхната държава, тяхната индустрия бяха разпродадени и разграбени на безценица. В България няма истински чуждестранни инвестиции. Това, което е продадено на чужденци на безценица или е унищожено, за да не се произвеждат конкурентни на вносните стоки, се използва за ограбване на българите и изнасяне на спечелените пари в чужбина.
  

  На българите им набиват в главите, че заплатите им трябва да са ниски, защото така били конкурентноспособни и така, забележете, привличали чуждестранните инвеститори.

  Няма по-смехотворно твърдение от това! Как можеш да твърдиш, след като уж си член на Обединена Европа, че ще привличаш инвеститори с ниското ниво на заплащане?

  В кой век живеят българите? Не разбират ли, че днес истинските инвеститори търсят не проста маса, работеща за без пари, а работници образовани, специалисти, притежаващи творческа мисъл и креативност, откриватели и способни да предугаждат бъдещето. Явно някой има интерес да ги кара да се конкурират по заплащане със страните от третия свят, а не по знания с развитите европейски държави.

  В България правителството инвестира най-много в полицията, която е един процент от цялото население на страната. Но не мислете, че тази полиция се бори с престъпността – не, самата полиция е корумпирана! Съдебната им власт също! За политиците им да не говорим

  …Полицията им е гарант за сигурността на корумпираната върхушка, за това, че всеки, дори и плах опит за протест и за търсене на отговорност, ще бъде смазан и потушен.

  Благодарение на целенасочената политика на потъпкване, оглупяване и опростачване на българският народ, той е почти обречен на изчезване. По-голямата част от знаещото и можещо население е емигрирала. Циганите са оставени сами на себе си, като безнаказаността им е пословична, а страхът у българите е неописуем…

  Автор: chrisbrown

• Държавният дълг на САЩ превиши годишния БВП

  Вашингтон, САЩ /КРОСС/ Държавният дълг на Съединените щати надхвърли годишния БВП, пише вестник USA Today.

  Според изданието, задлъжнялостта е 15,23 трилиона долара, а общия обем от стоки и услуги , произвеждани годишно от американската икономика е 15,17 трилиона долара.

  Дългосрочните икономически прогнози за САЩ засега изхождат от по-нататъшното покачване на дълговото бреме – повече от 26 трилиона за близките десет години. За да не изостава от задълженията, икономиката трябва да расте с не по-малко от шест процента на година.

  Журналистите от USA Today отбелязват, че сега сред развитите държави само при Гърция, Ирландия, Исландия, Италия, Португалия и Япония размерът на държавния дълг надхвърля БВП.

  Европейските страни от подобен списък се намират в епицентъра на т.нар. „суверенна дългова криза„. Почти всички те са принудени да молят за помощ, а Италия попадна под финансовото наблюдение на МВФ.

  Според публикацията, толкова висока задлъжнялост при САЩ, както е сега, не е имало от времето на Втората световна война.

• Свилен Кънев – вторият най-перспективен млад учен в Америка

  Роботи ще се изправят срещу световния шампион по футбол през 2050 г. И ще го победят. Това е амбициозната цел на екип от млади учени, които в свободното си време създават малки цилиндрични роботи, които да „тичат“ по терена. Звучи като откъс от фантастичен роман, а всъщност е част от биографията на Свилен Кънев, студент по компютърни науки в Харвард. От 2008 г. той е главен разработчик по проекта на Robotic Football Club (RFC) Cambridge.

  През декември Свилен беше отличен на второ място в класацията на Американската асоциация за изследвания в областта на компютърните науки за най-перспективен млад учен. Свилен получава отличието заради дейността си в областта на компютърната архитектура през последните три години. За да получи студент това отличие, трябва да бъде препоръчан от университета си. Институцията има право да посочи само един студент. Комитет от изявени имена в областта на науката определя първите места.

  Отворените врати 

  За почти всичко, което е постигнал в до момента, 23-годишният Свилен от Казанлък казва „…и това ми отваря много врати“. Първата отворена врата е на работилницата на дядо му – „стар техничар“. Разбира се, има и от онези конструктори, които „могат да накарат разни неща да работят“. Това провокира и интереса му към физиката – практическа наука, която позволява много експерименти. Докато в училище прави различни видове махала и лазери, компютрите са „малко по-сложна играчка“. Първият си компютър получава в средата на 90-те. „Windows 95 беше интересен“, припомня си с усмивка за първите срещи с компютъра, свързани главно с различни игри.

  На 11 вече е открил магическите команди, чрез които може да накара компютъра да прави „разни неща“. Може би благодарение на това през 2002 г., когато е на 13, става първи на олимпиада по информатика. По-късно следват редица състезания, най-вече по физика, които му го изпращат в Сингапур и Иран.

  Свилен Кънев компютърен специалист
  Фотограф: Георги Кожухаров 

  Вдъхновение за наука

  Въпреки че родителите му са литератори, неговите интереси винаги са били в сферата на точните науки. В тази област вдъхновение за него е учителят му по физика от Природо-математическата гимназия в Казанлък– Теодосий Теодосиев. За успелите си бивши възпитаници Теодосиев казва – „И те бяха като вас и вие ще станете като тях“. Така ги кара да повярват, че могат всичко, разказва Свилен.Оттам за тях остава само да бъдат амбицирани и да се стремят към успех.

  По време на кандидатстудентската кампания дори не е кандидатствал за университет, защото олимпиадите са заемали цялото му време. Отличните резултати по физика му отреждат място във Физическия факултет на СУ. Свилен осъзнава, че физиката е „наука, в която голяма част от нещата, които могат да се открият, вече са открити“. „Ако работя в такава стара област, обикновено трябва да работя с още 100-200 души по един проблем, просто защото лесните проблеми вече са решени“, казва той. Компютърната архитектура му дава възможност да се развива в област, която е на не по-вече от 20 години. Той казва, че иска да направи „нещо значимо“.

  Харвард не е лош университет 

  Всъщност Свилен не е имал намерение да кандидатства в чужбина и да запише в Харвард. Казва, че е заминал „на магия – абсолютно в последния момент, на ръба на всички срокове“. Покрива за кратко време изискванията, за които кандидатите обикновено имат нужда от месеци. Защо точно там, а не в Станфорд или Мазачузетския технически университет? „Ами…не е лош университет, чувал съм…“, шегува се Свилен.

  Харвард е поредната „отворена врата“, която води след себе си други възможности. Докато работи по своите научни проекти в университета, Свилен получава редица предложения за работа. Две поредни лета прекарва като компютърен архитект в две от най-големите технологични компании в света – Интел и Майкрософт.

  „Големите корпорации са интересни, защото имат много силна структура. Донякъде това е минус. За сметка на това повечето хора са изключително умни и изключително мотивирани“, разказва той. В компаниите се е занимавал се е с неща, които са много близки до изследванията му в университета.

  Ако науката звучи скучновата и сериозна, то Свилен успява да й придаде очарование. Как би работил процесор, ако се пъхне във фурна? Това е въпросът, над който работи в момента, заедно с научния си ръководител.

  Той казва, че компютърната архитектура не е базова наука като физика, биология и даже математика. Основният за дисциплината закон твърди, че на всяка година и половина градивните елементи, които могат да се сложат в един процесор, се удвояват и графиката непрекъснато расте, разказва Свилен. Областта е в постоянно развитие.

  Заради летните си стажове Свилен се връща в България само веднъж в годината за Коледа. Семейството му оценява значението на интернет. Родителите ми не могат да си представят живота без скайп, казва той.

   

  Златина Димитрова,

  „Дневник“

• Чиновниците ще получат стимул да работят още по-бавно и скъпо

  Таксите за издаване на разрешителни и лицензи ще включват разходите за издръжка на общата администрация и на ръководния персонал

   

  Администрацията си намери нов стимул да не бърза при предоставянето на разрешителни, лицензи и други услуги, свързани с извършването на стопански дейности. От януари 2013 г. таксите за тези услуги ще зависят пряко от времето за извършването им, като тарифите ще растат с увеличаването на сроковете за издаването на съответните документи.

  Върху бизнеса ще се стоварят и разходите за заплати на секретарки и неизвестен брой началници, включително и социалните им осигуровки.Това става ясно от новата методика за определяне на таксите за административни услуги, касаещи извършването на стопанска дейност. Тя изобилства от лоши формулировки и не съдържа никакви изисквания за публичност към администрациите, които ще трябва да преизчисляват таксите по нея. Методиката ще влезе и с една година закъснение спрямо посочения в закона за ограничаване на административната тежест срок.

  Според новата методика размерът на таксите не може да надхвърля разхода на административния орган за извършване на съответната услуга и за упражняване на последващ контрол. От това правило обаче са допуснати 3 изключения. Едното изключение очевидно е техническа грешка, защото препраща към текст, касаещ абсолютно всички такси. Методиката няма да се прилага и в два други случая – когато таксата се събира по методика, предвидена в друг закон, и когато сумите са в области „със значение за защита на особено важни държавни или обществени интереси“. Така администрацията си отваря вратички за прилагане на двоен аршин.

  Спорни са и част от елементите на формулата за изчисляване на преките и непреките разходи за осигуряване на услугата. Така например в преките разходи ще се включват както възнагражденията и осигуровките на пряко ангажираните служители, така и възнагражденията и осигуровките на ръководния персонал и персонала от общата администрация. Не е посочено какво следва да се разбира под ръководен персонал, а в администрацията има много йерархични нива. Включването на разходите на общата администрация пък може да е пълен нонсенс в структури като министерствата. По тази логика бизнесът например ще трябва да плаща заплатите и осигуровките на общата администрация в МОСВ при издаването на решения по ОВОС, въпреки че тези чиновници нямат отношение само към таксите, а обслужват цялото министерство. В тази връзка от методиката напълно отсъства залегнало в закона изискване административните разходи за персонала да не надхвърлят 20% от общия размер на таксата.

  По линия на сроковете администрацията е подсигурена двойно. Бавните процедури ще са скъпи, защото времето за извършване на услугата ще се умножава по средната часова ставка на отговорния персонал, но пък бързите ще струват още повече – цената им ще е до 2.5 пъти по-висока от регулярната.

  В методиката все пак има и добри новини – при тежки процедури, които минават през няколко етапа, таксите ще се плащат на вноски и при отказ на някой от етапите засегнатото лице няма да доплаща сумата. Няма да се плащат такси и за отстраняване на нередности.

  Всички структури, предлагащи услуги за бизнеса, ще трябва да преработят тарифите си на базата на методиката. Самите тарифи се гласуват от МС, но в методиката няма никакви изисквания за публичност към структурите, които ще трябва да преизчислят сумите. Така не е ясно дали новите тарифи ще съдържат доказателства, че са изчислени точно спрямо методиката.

   

  Таня Петрова,

  в. „Сега“

• The Bulgaria 2011 Review: Archaeology

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  On June 4, Bulgarian archeologists discovered what may have been the oldest settlement in Europe near the village of Yunatsite in the southern Pazardzhik Region. According to Yavor Boyadzhiev, Head of the joined Bulgarian-Greek expedition, the find related to a civilization that existed 6 800 years ago on Bulgarian land, much older than the Mycenaean one.

  In September, massive ancient stone anchors were found by divers participating in an archaeological expedition near the southern Bulgarian Black Sea town of Sozopol. The anchors’ shape suggests they were used by Creto-Mycanaean, Phoenician or Carian sailors in the 15th-12th centuries BC, which would refute the hypothesis that Greeks were the first Black Sea sailors starting the 12th century BC.

  On June 21, Bulgarian archaeologists made crucial discoveries at the residence of the rulers of the Odrysian Kingdom, the state of the most powerful tribe of Ancient Thrace, including details about its sacking by the troops of Philip II of Macedon. The archaeologists discovered in full the northeastern wall of the Thracian kings’ residence; it is 13 m long, and has been preserved at a height of 2 m.

  The residence is located on the Kozi Gramadi mount in the Sredna Gora mountain, in the village of Starosel, close to the resort town of Hissar in central Bulgaria. In July, Bulgarian archaeologists unearthed an iron labrys, a ceremonial doubleheaded ax, at the same residence.

  On June 23, an intact Ancient Thracian tomb was found by archaeologists near the town of Opaka in northeast Bulgaria. The tomb is part of a complex of several Ancient Thracian mounds. According to historians, the discovery is one of the latest burials in Ancient Thrace. One of the most startling discoveries in the newly-found Thracian tomb are six leafs made of gold, part of a golden wreath, together with other golden and bronze decorations, pottery, and glass and bronze cosmetic vessels.

  At the end of August, top Bulgarian archaeologist Professor Nikolay Ovcharov has presented new finds from the Ancient Thracian and medieval fortress of Perperikon proving the existence of an Antiquity period sanctuary that he believes could be the ancient Temple of Dionysus.

  In 2011, the finds at the Thracian rock sanctuary Perperikon in southern Bulgaria also included a magnificent bronze cross from the 10th – 11th century, a lead medallion with a swastika and Runes’ signs.

  A Thracian rock sanctuary from the 5th century BC was discovered in August in the Rhodope Mountains by Bulgarian archeologists. The sanctuary is in the „Kaleto“ fortress site, near the village of Koshnitsa in the region of the southern city of Smolyan. This is the third Rhodope Mountain fortress with a similar find.

  A temple of Ancient Greek goddess Demeter and her daughter Persephone was discovered in May 2011 by a team of Bulgarian archaeologists near the town of Sozopol on the Black Sea. The archaeological team of Prof. Krastina Panayotova found the Ancient Greek temple during excavations on the Skamniy Cape where the archaeologists were exploring a fortress wall and a church that were parts of a Byzantine imperial monastery. The sanctuary is near the monastery complex „St. Apostles and 20 000 Martyrs“ built in the first half of the 14th century by Anastasios Palaiologos, brother of the Byzantine Emperor.

  New sections of a Roman main street (decumanus) were unearthed during archaeological excavations in the underpass between the Council of Ministers and the Presidency in Sofia in June. In July, a large complex of small Christian churches has been gradually unearthed by Bulgarian archaeologists in downtown Sofia during continuing excavations at the construction sites of the Sofia subway.

  In August, a unique Roman mosaic with a stylized crown of laurels from the 4th century AD was found by archeologists in the very heart of the Bulgarian capital. The 30-square-meter mosaic is located underneath the central Maria Louisa Boulevard and was once again discovered during construction works for the Sofia subway.

  At the end of 2011, Bulgarian archeologists made a breakthrough discovery in Sozopol – they found the long-sought East Gate of Apollonia Pontica. The precious discovery had been located underneath illegal shacks selling food and beverages in the center of the town. It will allow scientists to recover all fortification systems of the ancient city in their original state.

  In July, Bulgarian archaeologists unearthed the main church of a 14th century Byzantine monastery built by the last dynasty of the Eastern Roman Empire located in Sozopol. The archaeologists uncovered the monastery church, a small cemetery chapel, and a feudal castle dating back to the 13th-15th century, the last days before the Byzantine Empire before it was wiped out of the map by the Ottoman Turkish invaders.

  In August, a team of Bulgarian archaeologists also including British students unearthed a 13th church at Cherven – a major medieval fortress during the Second Bulgarian Empire that was destroyed during the Ottoman conquest.

  In November, a total of 18 gold coins minted by medieval Bulgarian Tsar Ivan Alexander (r. 1331-1371) have been discovered by the team of renowned Bulgarian archaeologist Prof. Nikolay Ovcharov during excavations of the medieval fortress Urvich near Sofia.

  In April 2011, Bulgarian archaeologists made a curious discovery: a French perfume was found in the walls of the medieval St. Apostles Monastery in Sozopol, the largest medieval church on the Bulgarian Black Sea coast. The finding was of two glass vessels, apparently walled in much later in the ruins. One of the vessels read „Lubin, Paris, 1882,“ which turned out to be a quite expensive and fashionable perfume for that time.

  In December, modern medical scanners were used to examine the inside and make a 3D image of the alleged relics of St. John the Baptist that were found in Sozopol in 2010. The study was conducted in the Burgas cardio hospital and was filmed by a team of „National Geographic. Earlier in 2011, the relics were moved to the renovated St. St. Cyril and Methodius church in Sozopol.

  At the end of the year, Bulgaria’s Prime Minister, Boyko Borisov made a controversial statement that archaeologists should stop „blackmailing the State and hurdling highway construction.“ Borisov’s wrath was fueled by a report by Regional Development Minister Lilyana Pavlova that the Shumen Archeology Museum was „sabotaging“ the construction of the Hemus highway, along with museums in Pernik and Kyustendil interfering with the construction of the Struma highway in southwestern Bulgaria.

   

  Source:   Novinite.com

• The Poor Give More

  by Arthur C. Brooks

  Charitable giving is an American tradition. Surveys consistently find that between 65 and 85 percent of U.S. families make charitable donations each year, and we give away more than twice as much per capita as the citizens of even the most generous European nations.
  

  According to the Center on Philanthropy Panel Study, the average American family that gave to charity in 2002 donated $1,917. And contrary to what some might assume, this giving does not all—or even mostly—support houses of worship. The Giving U.S.A. Foundation reports that only about a third of individual gifts go toward religious causes; the rest are earmarked for secular concerns like education and health.

  As impressive as these numbers are, there are still about 30 million American families that do not give charitably. Why not? According to Independent Sector’s 2001 Giving and Volunteering in the United States survey of 4,000 households, common excuses include not being asked and fear that contributions will be used inefficiently by nonprofits. But the most common explanation for the lack of giving is a perceived deficiency of means: Two-thirds of nondonors say that they simply cannot afford to give. This sounds reasonable. There are plenty of Americans having trouble making ends meet, so why give away what little money they have? Thus we can logically assume that most of the Americans who don’t give are poor, right?

  Wrong. In fact, Americans at the bottom of the income-distribution pyramid are the country’s biggest givers per capita. (View average household donations and the percentage of income donated to charity.) The 2000 Social Capital Community Benchmark Survey shows that households with incomes below $20,000 gave a higher percentage of their earnings to charity than did any other income group: 4.6 percent, on average. As income increased, the percentage given away declined: Households earning between $50,000 and $100,000 donated 2.5 percent or less. Only at high income levels did the percentage begin to rise again: For households with incomes over $100,000, the number was 3.1 percent.

  Evidence of this pattern is not unique to the S.C.C.B.S.  Economists have found this U-shaped giving curve in study after study of charitable donations. So the question is not whether this is true, but why it is true. One typical explanation is that the working poor tend to belong to religious congregations that are relatively literal about biblical imperatives to give.

  The S.C.C.B.S. shows that in 2000, poor American families were roughly twice as likely as their middle-class counterparts to be Seventh-Day Adventists, Pentecostals, or Jehovah’s Witnesses.
  Saying that the working poor sacrifice the biggest part of their income is not the same as saying that they give away the most money, of course. The S.C.C.B.S. indicates that the wealthiest 10 percent of households are responsible for at least a quarter of all money contributed to charity, including a fifth of what is funneled to religious organizations and about a third of what goes to secular causes. Philanthropy scholars consistently find that households with total income exceeding $1 million (about 7 percent of the U.S. population) account for about half of all charitable donations. Simply put, your local United Way would probably close down were it not for the rich people in your community. But the fact that the working poor sacrifice the highest percentage of their income is also important. Charitable giving is more than just a source of money to fund nonprofit activities; it is an expression of how communities band together to meet common goals.

  If the poor are doing so much giving, who are the folks who claimed in Independent Sector’s 2001 survey that they can’t afford to? Ironically, this is a typical upper-income excuse. Among the people with above-average incomes who did not give charitably in the year 2000, a majority of survey respondents said they didn’t have enough money. And they probably believe it. We live in a country in which three out of five families carry balances on their credit cards from month to month and the average household debt for consumer items is about $18,000.

  Do all the poor give generously, or do some give more than others? The answer is that there is a fundamental difference between the working and nonworking poor. The working poor—families with the same income level as welfare recipients but who receive all their money from employment—are the big givers. The Center on Philanthropy survey data reveal this vividly.

  For example, consider two families: One earns its income from wages; the other relies on government support. Both families are near the bottom of the bottom in income, bringing in less than $14,000 in 2001. On average, the working family tends to donate more than three times as much to charity each year as the welfare family does.
  When given the opportunity to work for a living, the poor are at least as generous as the rest of society.

  The bottom line about the relationship between philanthropy and income is that it’s surprisingly counterintuitive. Don’t assume that the poor cannot afford to give—they can and do. In fact, we can all learn a lesson from our fellow citizens of modest means.

• Един отец Иван има достоен, а ще го изкълват. Къде сте, интелектуалци?

  Ивановден мина без традиционните лигави телевизионни и вестникарски репортажи къде се напиват Иван Славков – Батето, агент Тенев и компания, как режат цяло печено прасенце и прочее.

  За този ден българските медии намират за най-интересно пиянските изпълнения. Батето, Бог да го прости, си отиде и ги лиши от сюжет да отразяват прочутия имен ден.

  А някой да се сети да направи репортаж например за отец Иван от Нови хан? (виж тук) Да, сещат се редовно да правят репортажи, в които се обяснява, че отец Иван е сводник, събирал проститутки, които работят за него.

  Един свят човек, без ничия помощ, събира сираци, бездомници, строи им жилища, учи ги да гледат животни, за да се изхранват, прибира несретници, майки с деца и без деца, останали на пътя. И вместо внимание и благодарност, го кълват отвсякъде.

  Интелектуалци защитават с подписки владиците. А ще се сетят ли да направят една подписка за отец Иван?

  Държавата иска да събаря постройките му като незаконни, вместо да му помогне да ги дострои. Жълти вестници го изкарват какъв ли не, а църквата мълчи, сякаш отец Иван не принадлежи към нея.

  А някой владика да е направил нещо подобно на отец Иван от Нови хан? Да е събрал някъде бездомници, да им помага?

  Всичко, с което се прочуват владиците, са новите джипове или новия часовник на пловдивския владика Николай, новия кадилак на варненския владика Кирил, новия мерцедес на игумена на Бачковския манастир и т. н.

  И разни като Божидар Димитров и споменатите по-горе интелектуалци защитават правото на владиците да се возят на лимузини.

  Защити ли някой от тях правото на отец Иван – единственият – да помага на хората безкористно?

  Някога цар Петър минал 500 километра от столицата Велики Преслав до Рилския манастир, за да види отец Иван Рилски. Отецът само му се поклонил отдалеч и не пожелал да се срещне с него, отказал златото, което царят му носел, приел само плодовете.

  Дали някой сегашен цар ще иде не на 500 км, а до Нови хан, да види как един човек без пари служи на бедните?

   

  Източник:  e-vestnik.bg

• Анатолий Смелянский. Предлагаемые обстоятельства

  Одной из интереснейших встреч прошлого года стала для меня встреча с театральным критиком, историком театра, ректором Школы-студии МХАТ, профессором Анатолием Смелянским.

  Анатолий Миронович – человек удивительный! Энциклопедист, знаток театра, театральный летописец в полном значении этого слова… Он – блестящий рассказчик, его очень интересно слушать. На каждый вопрос следует полный, развернутый, обстоятельный ответ. При этом никакой зауми, никакого профессорского занудства. Он убежден: “Критик должен утверждаться на любви, на сочувствии к делу, которым занимается театр”. Он преподает, работает на телевидении, пишет книги и, как всегда, радуется удачам молодых режиссеров, актеров, людей театра. А вот интервью Смелянский давать не любит. Говорит, что это “опасный жанр”.

  –          У меня печальный опыт интервью в России. У нас очень развиты технологии вранья и использования человека в каких-то своих целях… Ты никогда не знаешь, что сделают из твоего интервью. Монтаж дошел до виртуозных степеней совершенства. Можно соединить любую фразу с любой. Поскольку я работаю на телевидении, я знаю, как это легко сделать. Поэтому я стараюсь не давать интервью. Считаю, что пришла пора ответственного слова, которого у нас, кстати, почти нет.

  Заверив Анатолия Мироновича, что этот разговор будет для него абсолютно безопасным и смысл сказанного не поменяется на противоположный, я начал с вопроса о его американской педагогической деятельности.

   

  –          Я веду семестр в Москве и три месяца в году преподаю в Гарварде. Читаю курс “История русского и европейского театра XX века”. В конце девяностых годов Школа-студия МХАТ заключила партнерское соглашение с институтом Высшего театрального образования при Гарвардском университете о создании аспирантской программы. Она длится два года и три месяца. Это очень известная в Америке программа – одна из трех-пяти лучших в США. Каждый год мы набираем восемнадцать актеров и четырех (как они говорят) драматургов, по-русски – завлитов. Это программа для американских студентов, но с русскими педагогами. Ее начинал Роман Козак. Последние восемь лет (до своей смерти) он каждое лето преподавал актерское искусство. В числе преподавателей были Адольф Шапиро, Игорь Золотовицкий, Марина Брусникина. Американским студентам предоставляется возможность три месяца жить и учиться в Москве. Гарвард исторически не признает театральное искусство достойным магистерской степени. Странно, конечно, но это так. Магистерскую программу выпускникам дает Москва. Американские студенты имеют возможность оценить, что такое метод Станиславского и русская актерская школа. Селекция за эти годы достигла того, что мы получаем довольно значительное количество способных людей…

  –          В чем, по-вашему, сходства и различия русского и американского студентов?

  –          В каких-то основополагающих вопросах русские и американские актеры близки, тем более, что американский театр вырос из русского. Не случайна мифология Станиславского в США. Зерна, посеянные Художественным театром в двадцатые годы, дали свои плоды. Американская театральная школа во многом пользуется методами Станиславского, но в каком-то своем, американском преломлении. Разница в том, что у американских студентов другие ощущения от будущего, другая соревновательность. Школа-студия МХАТ – школа государственная и бесплатная. Во многих театральных школах России огромное количество коммерческих курсов, но у нас пока такого нет. В годы своего ректорства я убрал коммерческие факультеты. Если обучение бесплатное, почему не попробовать? А если человек платит за обучение и платит серьезные деньги, он хочет за эти деньги все познать и всему научиться. Американское “Get life!” отличается от российского. Американские студенты более организованные, в большей степени знают, чего хотят, но в главных вещах, повторяю, очень похожи. Психология актера та же самая. Актер – профессия эгоистическая, профессия зависимых людей, жизнь которых определяется мнением о них кого-то другого: зрителей, режиссера, художника, партнера. Актеры – люди, которые постоянно находятся в каком-то нервном возбуждении… Преподавание и бытие человека в театральной школе очень зависит от того, как педагоги понимают актерскую психологию.

  “Артист – хитрое животное”

   

  –          Можно ли в принципе научиться актерскому ремеслу?

  –          Обучение актерскому делу происходит чаще всего, как в средневековье – “посмотри на меня, делай, как я” или “стой рядом, смотри, учись”, или “я тебе сейчас покажу, как надо делать”. Когда-то в одной из анкет по актерскому искусству (очень популярной в двадцатые годы) Михаила Чехова спросили, объясняет ли он артистам, как надо играть, или показывает. Чехов довольно парадоксально сформулировал ответ: “Артист – совершенно особая психика, особое существо. Когда он в творческом состоянии, он нормальной человеческой речи уже не понимает. Ему надо только показать”. Очень часто это так. Самые главные вещи попадают в актера путем показа, иногда – интонации, иногда – брошенного вскользь замечания, но чаще всего – примером мастера, который может сказать: “Вот, смотри!” Олег Табаков мне как-то сказал: “Я вспоминаю своих педагогов и думаю: “Какое счастье, что у меня на курсе был Василий Осипович Топорков”. От других я тоже учился, но самые важнейшие секреты профессии получил от прямого лицезрения играющего Топоркова”. Табаков формулирует: “Артист – хитрое животное”. Иногда думают, что обучение актерскому мастерству – это разум, голова. Нет, это набор инстинктов, приемов, способов отношений с самим собой. Артист знает, как вызвать эмоцию, как привести себя в творческое состояние… Это – тайны профессии, которых нет в книгах. Цепочка передачи умений идет чаще всего не в рассказе, а в показе, в заражении студента тем, что является сутью этой странной и, как говорит Табаков, “веселенькой” профессии. Это, кстати, тоже не так часто формулируется. В “веселенькой” профессии нужен кураж, драйв, постоянное ощущение себя в форме. Тогда это интересно! А актерство от головы – несчастье, депрессия, обида, закомплексованность. Актер по природе своей – человек, который имеет тысячу лиц. Он играет ими, пока в нем живет сила игры. Мне кажется, профессия актера физиологична по своей природе. Это дано или не дано, как мужская сила, как сила любви. Поэтому отбор в театральную школу очень странен. Ведь оцениваются вещи, которые нельзя измерить! Интересно на человека смотреть или нет; когда он смеется, притягивает меня или отталкивает; какое впечатление он производит, когда поет или танцует; может ли он чувствовать партнера, воспаляется он от партнера или нет… Когда-то Юрский рассказывал про знаменитую артистку БДТ Эмилию Попову. Степень ее натуральности была такова, что Юрский-партнер “читал” по ее шее, насколько он правдив. Когда к ее шее приливала кровь и она багровела, он понимал, что находится в творческом состоянии. Это – чистая физиология! По этим вещам принимают и судят актера, и этим вещам учат, то есть учат тому, чему научить нельзя.

  –          Какими качествами надо обладать, чтобы распознать талант у молодого студента? Почему у одних – Олега Павловича Табакова, например, – это получается, а у многих других его коллег – нет?

  –          Различают талант актера-педагога и актера-актера. Часто это не одно и то же. Талантливый педагог может и не быть талантливым артистом. Я все чаще и чаще слышу от самых ведущих мастеров, что если ты не талантливый актер и не талантливый режиссер, вряд ли будешь талантливым педагогом. Будешь способным, многое дающим студентам, но вот тем Топорковым, про которого вспоминал Табаков, вряд ли. Этим может заразить только талантливый педагог. Нужен нюх на талант.

  –          Анатолий Миронович, правда ли, что вы сами пробовали поступать в Школу-студию МХАТ и вас “завалил” Павел Массальский?

  –          Я поступал на курс, который он набирал. Да, я хотел быть актером. Я тогда не очень понимал, что не гожусь для этой “веселенькой” профессии. (Смеется.) В мемуарной книге “Уходящая натура” я описываю, как это было. Меня выгнали с первого тура. Массальский, я думаю, меня не видел. Мастера приходят на второй тур. На первом туре студентов смотрят помощники. Я думаю, меня выгнал кто-то из ассистентов Массальского. Это можно легко проверить, но я никогда этого не делал. Не знаю, кто убил во мне артиста, но я благодарен этому человеку. Когда человека не принимают в театральную школу, он плачет, страдает и считает, что жизнь закончена. А очень часто он должен сказать спасибо, что его не допустили на опасную и ненужную дорогу жизни, не позволили стать самым несчастным человеком на земле, который не может реализоваться, завидует талантливым и сидит без работы… Я всю жизнь был в профессии человека пишущего, говорящего, снимающего, что противоположно актерству по смыслу, по духу. У меня мозги – важнейшая часть инструмента, а таланту перевоплощения я совершенно чужд.

  –          При этом ваши передачи на канале “Культура” – это цельные моноспектакли…

  –          Но это все-таки не актерство в чистом виде. Это театр историка театра, критика, человека, любящего артистов и дружащего с ними много лет, знающего закон взаимодействия говорящего человека с аудиторией. Я занимаюсь телевидением больше двенадцати лет и за эти годы очень эволюционировал в телевизионных делах. Я начинал, не очень понимая, как это делать. Я – человек публичного общения, читающий лекции каждый день десятилетиями, но когда я читаю, я вижу перед собой глаза людей, чувствую температуру зала и мгновенно получаю реакцию публики. А остаться один на один с красным глазком горящей телекамеры – вот это кошмар. Многое зависит от того, в каком ты сегодня настроении, правильно ли поставили свет, не засвечивают ли тебе очки, как ты чувствуешь подмазанное лицо – на телевидении невозможно выйти с естественным лицом. Обязательно тебя припудрят, чего-то замажут, и чувствуешь себя неудобно, неприятно, как гулящая девка, которая выходит в свет пройтись по бульвару… Иногда это все кажется мерзко. Я же пришел рассказывать о Михаиле Чехове. При чем здесь мой лоб – напудрен он или нет? “Ну что вы – он же будет блестеть, а это отвлекает публику.” Потом начинается искусство монтажа. Я не читаю по бегущей строке, а говорю сам. Говорю довольно гладко, но ведь невозможно говорить гладко час. Значит, какие-то куски закрываются документальной хроникой, чем-то еще. Ты должен держать все время нить разговора. Иногда одну фразу делаешь раз сорок. Произносишь и сбиваешься, сбиваешься, сбиваешься, и ненавидишь себя, телевидение, и хочешь говорить только с живым человеком… Я завидую тем виртуозам, которые замечательно умели говорить. Потрясающе рассказывали Ираклий Андроников, Юрий Михайлович Лотман. Я – заочный ученик Лотмана, много раз бывал в Тарту в шестидесятые годы, имел счастье с ним если не дружить, то по крайней мере общаться. Когда он в годы перестройки записал лекции по истории культуры, для меня они стали образцами жанра. Я с огромным трудом (не думаю, что научился до конца) освоил телевизионное пространство и сейчас могу органично для себя разговаривать с теми, кто сидит у себя в квартире и вполне может сказать: “Да надоел он мне – переключусь на Петросяна”. У меня есть некоторая уверенность в том, что если мне это интересно рассказывать, может быть, кому-то будет интересно слушать. На самом деле, это так и бывает. Как в театре.

  “Критик – организатор последствий искусства”

   

  –          Анатолий Миронович, в советские времена в журнале “Театр” я читал  ваши замечательные театральные статьи и рецензии. Что, по-вашему, главное в разборе спектакля? Как бы вы сформулировали основные требования к театральной рецензии?

  –          Я считаю настоящую театральную и любую другую критику в широком смысле слова частью литературы. Критерии те же и задачи те же. Ты должен посмотреть спектакль, ты должен быть абсолютно наивным в момент смотрения, удалить все посторонние влияния на тебя, поглотить произведение и оформить свои ощущения в художественную форму, то есть передать впечатления от спектакля и заразить этим впечатлением – негативным или позитивным – читателя. Я не знаю, как этому можно научить. Я этому не учился. Я по образованию филолог, специалист по русской литературе. После окончания факультета русского языка и литературы работал завлитом в Горьковском ТЮЗе, занимался Булгаковым. Театральные статьи и рецензии я стал писать по мере служения в театре, изнутри понимая, что и как происходит… Невозможно заниматься театральной критикой вне литературной одаренности. Если человек не может писать, если язык не является его стихией, если он не понимает, что театральная рецензия – это попытка твоего художественного писания о спектакле, ничего не получится. Можно художественно описывать жизнь – получится роман или повесть, или рассказ. Можно художественно описать явление театра. Это включает в себя все: жизнь, характеры, судьбы, состояние страны, мира… Великая русская театральная критика началась с Белинского, который описал пьяного артиста Мочалова. Пьяного, потому что он иногда бывал пьян, играя Гамлета. Белинский смотрел спектакль много раз, и статья “Мочалов играет Гамлета” стала, мне кажется, великим началом того, что можно называть художественной критикой в России. Известна фраза специалиста по психологии искусства Выгодского: “Критик – организатор последствий искусства”. Чтобы организовывать эти последствия, нужно обладать определенным дарованием.

  –          В Советском Союзе даже самые великие режиссеры, актеры прислушивались к критике…

  –          Бывало всякое. Я написал статью про неудачный спектакль “Мертвые души” великого режиссера Анатолия Васильевича Эфроса в театре на Малой Бронной. Статья была опубликована в журнале “Театр”. “Четыре круга”- кажется, так она называлась. Одна из важных для меня статей. Я восхищался Эфросом всю жизнь, считаю его самым талантливым режиссером, которого я когда-либо видел и имел счастье какое-то время быть рядом. Это было начало восьмидесятых годов – время “Тартюфа”, “Живого трупа”. Мы работали вместе. Кризисный период, Эфрос вскоре уйдет из театра на Малой Бронной… И вот открывается дверь в мою завлитовскую каморку на Тверском бульваре (это было, когда МХАТ был в том советском здании), входит Эфрос и говорит с осуждением: “Вы что написали? Это же профессорская критика”. Мол, высоколобая критика, не понимающая природы театра. Я отвечаю: “Ну как мог, так и написал, Анатолий Васильевич”. А писал я, рассчитывая каждое слово, потому что боялся его обидеть. Я его высочайшим образом чтил. Спектакль мне не понравился, и я постарался искренне и честно отразить то, как я это увидел… Потом произошло следующее. Эфрос пошел к Ефремову, поговорил с ним, и вскоре мы встретились втроем у Ефремова в кабинете. Эфрос спрашивает: “Олег, ты читал, что он написал про меня?” Ефремов говорит: “Читал. Ты знаешь, если бы он про меня такое написал, я был бы горд”. И оба засмеялись… Понимаете, когда пишешь так называемую положительную статью, восхищаешься созданием режиссера или актера, реакция понятна: “Спасибо”, “Замечательно” и так далее. Класс критики проверяется на материале, когда тебе не понравилось, и ты не юлишь, не прячешься, а высказываешься до конца. И если такая статья вызывает уважение того, про которого ты пишешь, – это высокий класс, это запоминается, остается в памяти и его, и твоей. Комплимент забывается на следующее утро, а негативные вещи остаются зарубками в памяти. Но если тебе что-то не понравилось и ты про это написал, приготовься к тому, что человек перестанет с тобой здороваться, что твои отношения с ним закончатся. Артист физиологически устроен таким образом – он не принимает отрицания. Это как девушке искренно сказать: “Ты мне не нравишься”. Ты для нее перестаешь существовать. Серьезность критики проверяется в этих ситуациях. Можешь ли ты остаться на уровне, когда какое-то явление искусства ты не принимаешь и отрицаешь его всем своим существом. Был у меня, конечно, опыт отрицательный, опыт разрывов. С некоторыми людьми после статей и книг, написанных двадцать пять лет назад, я больше никогда не разговаривал.

  –          Настолько обида была страшная?!

  –          Да. Причем, речь идет о крупнейших личностях. Но крупнейшие все-таки обладали способностью преодолевать раздражение. Например, Георгий Александрович Товстоногов – умнейший человек, но очень обидчивый. Прочитав статью, он мог оценить систему разбора и систему отрицания, которые не унижают режиссера, а в каком-то смысле даже принимают его. С точки зрения Георгия Александровича, это было не обидно – “мы с тобой находимся в поле искусства”. После статьи об Эфросе вышел двухтомник Товстоногова “Зеркало сцены”. Георгий Александрович мне его прислал с дарственной надписью. Он написал чрезвычайно лестные – может быть, самые лестные в моей жизни – две строчки. При этом очень часто пишущая братия воспринимается режиссером или актером по-другому: “Он ничего не понимает в нашей профессии, он и десятой доли не знает, что я прошел, репетируя пьесу, создавая спектакль”. И так далее…

  “…найти каждому креслу… достойную задницу”

   

  –          Анатолий Миронович, как бы вы определили сегодняшнее направление Художественного театра?

  –          Мне трудно определить, поскольку не я его веду. Театр ведет Олег Павлович Табаков. Он подчеркивает, что советуется со мной или с Инной Соловьевой, но советуется до поры до времени. Решения он принимает сам. МХАТ Табакова – это театр, похожий на него, я бы так сказал, как ефремовский МХАТ был похож на Ефремова, а театр Станиславского – на Станиславского. Табаков пришел в театр после Ефремова. Это совершенно другой тип: комедийный актер, характерный артист. А Ефремов был социальный герой. Отсюда – разная установка. Табаков не терпит даже двух пустых мест в зале. Для него это трагедия. Как это так – два места не продано? У нас во МХАТе стопроцентная собираемость – небывалая вещь! А Ефремову было наплевать. Конечно, хотелось бы, чтобы был полный зал. Но если трети зала нет, а спектакль кажется ему важным, и трети достаточно. Ефремов совершенно не интересовался успешными, коммерческими вещами, а Олегу Павловичу важно, чтобы при появлении артиста зал тянулся к нему, чтобы была любовь зрителей. Табаков – человек успеха, а Ефремов – человек идеи… Я могу назвать десятки различий, но это коренится даже не в сфере разума, а в типе актера, в типе того искусства, которое ему нравится. Табакову нравится, когда театр полон, ему нравится, когда зрители счастливы, ему нравится, когда они всем залом падают от смеха или восторгаются. Это его театр. Ефремовский театр другой. Это театр социального напряжения, театр мощных социальных размышлений. Это два совершенно разных театра. Театр Дон Кихота и Санчо Пансы. “Театр надо делать” – главная фраза Ефремова, и слово Театр всегда надо писать с большой буквы. И табаковское: “Это веселенькое дело – актерство”. Я счастлив, что очень большую и важную часть жизни (двадцать лет) работал с Олегом-старшим и не менее счастлив и доволен, что последние двенадцать лет моей жизни непосредственно работаю с Табаковым (хотя дружу гораздо больше) в этом, совершенно другом, Художественном театре. Трудно сказать, какой Художественный театр мне больше нравится. Были предлагаемые обстоятельства того времени – советского, потом постсоветского, были предлагаемые обстоятельства нулевых годов – самых трудных, самых сложных и художественно очень ответственных. Как мы прошли этот период, не мне судить, хотя, конечно, у меня есть свои наблюдения, которые выражает пятисерийный фильм о Табакове. Мои отношения с Табаковым там художественно сформулированы. Они гораздо полнее, чем если бы я сказал это одной фразой. Понятно, чем живет этот человек и какой театр он делает. Непроизвольно, даже без рациональных объяснений. Как-то на коллегию во МХАТ позвали известного шекспироведа, моего друга Алексея Бартошевича. Он сказал: “Табаков пришел как новый менеджер, как актер, продюсер. Он не режиссер и в этом смысле напоминает Лоренса Оливье. Когда Оливье назначили руководителем Национального театра Лондона, все ждали от него программы на многие годы. Оливье сказал: ”Моя программа заключается в том, чтобы найти каждому креслу Национального театра достойную задницу”. Это абсолютно табаковская программа, Табаков очень гордится заполнением мест в своем театре.

  Глядя со стороны и участвуя в этом деле, я хочу сказать, что за эти десять лет сделаны замечательные вещи, а есть вещи безобразные, провальные, и Табаков это понимает не хуже тех, кто его критикует. Табаков, как в свое время Ефремов, открыл двери театра самым талантливым режиссерам и актерам России. При этом он часто дает ставить спектакли тем, кто не может этого делать, отчаивается, потом сам себя ругает (“больше никогда не дам”), потом опять дает… Но в принципе Табаков осуществляет исторический переход между театром Ефремова конца двадцатого века и Художественным театром века двадцать первого.

  –          Кирилл Серебренников, Нина Чусова, Юрий Бутусов – вам интересны их работы? Считаете ли вы, что они достойно продолжают дело тех великих режиссеров, которых вы упоминали?

  –          Это другое поколение, другая Россия. Они отвечают другим вызовам. Они очень разные. Кто-то мне менее интересен или почти не интересен, а кто-то интересен, с кем-то я работаю и довольно близко. Кирилл Серебренников – педагог нашей Школы-студии. Экстравагантный, авангардный, шокирующий, у многих вызывающий отрицательные чувства. У меня – нет. Он вызывает у меня большой интерес изобретательностью, предприимчивостью, образованностью, музыкальностью. Последние годы он сам оформляет свои спектакли. Читающий, ездящий по всему миру, вбирающий в себя. Ровный – нет, не ровный. Торопящийся – да. Желающий быть на пиру жизни – да. Он поставил много спектаклей в Художественном театре, и Табаков пригласил его преподавать. Не было понятно, насколько он будет заниматься ребятами. Сейчас они уже заканчивают четвертый курс и можно сказать: он серьезно занимается, развивает студентов и они сейчас на голову выше, чем когда пришли в школу. Он ведет актерско-режиссерский курс, студенты участвуют у него во всех проектах, он – один из немногих режиссеров России, которые очень завязаны на европейскую театральную культуру… Юра Бутусов мне кажется очень талантливым человеком. Большой путаник, он часто запутывает сам себя, и спектакль не получается, но мы вновь и вновь его приглашаем. Он – одаренный человек, и в его мешанине и путанице иногда выходят озарения, как это было в “Ричарде III” и “Короле Лире” с Райкиным. Искренний, ищущий, совершенно не корыстолюбивый, не занятый (в отличие от Серебренникова) в тусовке. Он очень интересно работает с артистами, особенно с теми, кто в него влюблен и кто идет за ним. Отбирает артистов, влюбляет их в себя, потом с ними делает один, другой, третий спектакль. Вот это очень важно. Когда режиссер ставит один спектакль, актеры волнуются, нервничают и ничего не получается. Когда у режиссера есть своя команда, актеры могут сделать в десять раз больше. У Серебренникова и Бутусова есть свои команды.

  –          Несколько лет назад вы сделали цикл программ о Чехове и в конце пятой части сказали о спектаклях, которые произвели на вас наибольшее впечатление. Ваш список заканчивался “Дядей Ваней” Туминаса в театре Вахтангова. За последние годы что нового появилось в вашем списке?

  –          Пожалуй, такого впечатления, которое произвел Туминас, его разработка “Дяди Вани” и работа Сережи Маковецкого, с тех пор не было. Такие спектакли появляются раз в десять лет! Иногда производят впечатление какие-то “подвальные”, экспериментальные работы. Вдруг что-то поражает, возникает ощущение новой жизни, ее норов, строение. “Июль” Ивана Вырыпаева в театре “Практика”, например. Полина Агуреева играет людоеда. Чудо, что она делает! В 2010 году в качестве председателя жюри фестиваля “Золотая маска” я предложил дать спецпремию основателю и руководителю Пермского театра “У моста” Сергею Федотову (в честь двадцатилетия театра) и “подвальному” спектаклю Михаила Угарова “Жизнь удалась” в “Театре. Doc”. Это пьеса о школьниках и учителях. Грязнейшая по сюжету история. Вся пьеса построена на так называемой ненормативной лексике. Первые пять минут я не мог ни смотреть, ни слушать, а минут через десять стал вовлекаться в этот сюжет. Я стал понимать, что пьеса, построенная на нецензурной лексике, говорит о нецензурности нашей жизни. Не о том, каким языком мы говорим, а о том, как мы нецензурно живем и как мы привыкли к этому, как мы существуем в этом, как это стало нормой жизни. Ардов-отец в мемуарах рассказывает, как один человек после революции вышел на улицу и вдруг услышал, что народ как-то странно говорит, все время употребляет слово, которое обозначает падшую женщину. И получается примерно так: “Я, падшая женщина, иду, падшая женщина, вижу, падшая женщина, троллейбус, падшая женщина”. Примерно такая пьеса. (Смеется.) Спектакль получил спецпремию фестиваля “Золотая маска”, и Угаров на церемонии вручения сказал: “Мы такого авангардизма от жюри не ожидали”. Так что иногда я вылезаю из берлоги и смотрю новые спектакли.

  

  “Это не романтизм – это экзистенциальная трезвость”

   

  –          Как изменился сегодня русский театр?

  –          Все изменилось. Жизнь изменилась, и театр стал другой. Я не склонен подпевать тем, кто говорят, что русский театр переливает помои в помои, что на сцене сплошная лабуда и коммерциализация. При советской власти была сплошная идеологизация. На место чудовищной идеологической требухи, промывающей людям мозги, пришла коммерческая требуха. И ее ровно столько же, сколько было раньше. Предпочитаю я ту или эту? И ту, и другую НЕ предпочитаю, но это так. Хороших, настоящих, интересных имен тогда было пять-шесть и сейчас столько же. Пропорции и объем добра и зла более-менее одинаковы. (Смеется.) А стенать, стонать, проклинать, показывать на Германию – “смотрите, какой там интересный, экспериментальный театр, пьесы, которые у нас играют в подвалах, они играют на большой сцене” – бессмысленно. В России это не прививается, и на такие пьесы у нас действительно ходят только в подвалы. И не нужно, чтобы они игрались на большой сцене. Это нормально. Есть off-Broadway и есть Broadway.

  –          Я вас слушаю с огромной радостью и делаю вывод, что слухи о смерти театра сильно преувеличены.

  –          Абсолютно. Театр – органическая вещь. Если кто-то производит чепуху, это он так хочет. Ему не говорили поставить дурную американскую пьесу. Он сам хочет поставить дурную пьесу и заработать много денег. Ради Бога! Делай. Ты сам решаешь свою судьбу и сам рассчитаешься с вечностью. И в Германии никто не призывает ставить социальные, остросовременные пьесы, в центре которых должен быть нагой человек, который мастурбирует на глазах у тысячи зрителей. Хочешь – делай это. Наверно, не на большой сцене МХТ. Вряд ли придут смотреть. А в подвале – давай. В чем прелесть свободы? Когда ты сделаешь пять раз нечто, что тебе казалось невероятным, на шестой раз тебе скажут, что это уже видели.

  –          В интервью с главным режиссером Goodman Theatre Робертом Фоллсом я спросил у него о связях с российскими театральными деятелями. В ответе на этот вопрос он упомянул вашего друга Льва Додина и вас.

  –          Это не случайно. Мы собираемся пригласить Роберта поставить спектакль в Художественном театре. Я надеюсь, в этом или следующем сезоне нам это удастся. Мы обсуждаем несколько пьес. “Смерть коммивояжера” А.Миллера, его постановки О’Нила, которые он очень успешно делал в Америке, может быть, что-то другое из того, что он предложит. Мы в процессе размышлений. Я был в Goodman Theatre и видел его спектакли. Роберт – один из выдающихся режиссеров современной Америки. Он, мне кажется, режиссер, который может быть интересен Художественному театру. Надеюсь, что он у нас будет. Хотя это связано с сотней обстоятельств, о которых он даже не догадывается. (Смеется.) Я очень хочу, чтобы он приехал.

  –          С другой стороны, может быть, и кто-то из режиссеров Художественного театра поработает в Чикаго?..

  –          Если Роберт приедет в Москву и ему кто-то понравится, пусть приглашает. Мы поможем.

  –          Когда-то в статье о вас я прочел такую фразу: “Смелянский – профессор-романтик”. Как вы считаете, вам подходит это определение?

  –          Я, конечно, профессор, это правда, но не романтик. В последнем семестре у меня училась студентка лет девятнадцати, очень умненькая. На презентации пьесы Чехова она сказала: “Главное качество Чехова – экзистенциальная трезвость”. Я тоже стараюсь быть трезвым. Никакой романтики. Романтика только в момент писания, когда ты должен влюбиться в свой объект. Без любви нельзя писать, без любви в искусстве ничего нельзя делать. А по отношению к театру – суровая трезвость без романтических иллюзий. Видеть так, как есть, принимать это и по возможности помогать. Не быть позорным. Не быть стыдным, что в театре очень часто, к сожалению, случается. Не хочется участвовать в стыдном деле. Это не романтизм – это экзистенциальная трезвость.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/
  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. Анатолий Смелянский. Фото Екатерины Цветковой

  Фото 2. Анатолий Смелянский

  Фото 3. К.С.Станиславский

  Фото 4. Анатолий Эфрос

  Фото 5. Олег Ефремов

  Фото 6. Олег Табаков

  Фото 7. Кирилл Серебренников

  Фото 8. Юрий Бутусов

  Фото 9. Роберт Фоллс

• The Trap Door Theatre представляет: “Progress…”

  Чикагский The Trap Door Theatre представляет северо-американскую премьеру спектакля с длинным названием “The Word Progress on My Mother’s Lips Doesn’t Ring True” по пьесе поэта, драматурга и публициста Матея Вишнеча.

  “Я – человек, живущий на стыке двух культур, двух типов мироощущения; корни в Румынии, а крылья – во Франции”, – говорит о себе Вишнеч. Он родился в Румынии 29 января 1956 года. Первые пьесы для театра написаны им в 1977 году, однако до сцены они так и не дошли – были запрещены коммунистической цензурой. В 1984 году Вишнеч получил премию Союза писателей Румынии за лучший поэтический сборник года. В 1987 году по приглашению одного литературного фонда он приехал в Париж, где получил политическое убежище. После падения тоталитарного режима Вишнеч становится одним из самых популярных писателей Румынии. В 1991 он стал лауреатом приза Союза театральных деятелей Румынии за лучшую пьесу года, в 1992 году получил приз Союза румынских писателей за драматургию. Среди его наиболее известных пьес – “Лошади у окна” и “Требуется старый клоун”. С 1993 года Матей Вишнеч – гражданин Франции. Свои новые произведения он пишет на французском языке.

  Пьеса Вишнеча “Прогресс…” возвращает нас к событиям Балканской войны, причем, место действия не определено конкретно. Может быть, Сербия или Косово, или любой другой регион, где продолжают кипеть межнациональные распри. В центре сюжета – две истории, развивающиеся на фоне войны. На фронте погибает молодой парень. Его родители возвращаются из-за границы на старую ферму, чтобы найти останки сына. Девушка из другой страны, чтобы выжить, становится проституткой…

  Пьеса получила премию за лучшее драматургическое произведение на Международном театральном фестивале в Авиньоне в 2009 году.

  Спектакль поставил румынский театральный режиссер Иштван Сабо (не путайте с однофамильцем – венгерским кинорежиссером!). Он ставил спектакли в Венгрии, Румынии, Германии, Франции. Это – дебют режиссера на чикагской театральной сцене.
  В спектакле заняты актеры: Антонио Брунетти, Владислав Бирды, Малькольм Каллан, Симина Контрас, Кевин Кокс, Джон Кахара, Беата Пилч.

  Спектакль идет до 28 января. 1655 West Cortland Avenue, Chicago, IL 60622, справки и заказ билетов по телефону 773-384-0494 или на сайте www.trapdoortheatre.com.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

• Steppenwolf Theatre представляет: “Penelope”

  На опаляемом солнцем острове недалеко от Греции красавица Пенелопа ждет возвращения мужа с войны, а рядом четверо мужчин борются друг с другом за ее расположение. На кон поставлена их жизнь: они должны либо умереть, либо добиться любви Пенелопы…

  Таков сюжет пьесы ирландского драматурга и режиссера Энда Уолша “Пенелопа” – красноречивого высказывания о жизни, любви и битве за любовь, которая бывает не менее разрушительной, чем битва на войне.

  Лауреат премии “Оби“ Энда Уолш является художественным руководителем Ирландской театральной компании “Corcadorca”. Он – автор пьес “Рождественский гимн”, “Имбирный мальчик”, “Дискосвиньи” (Stewart Parker Award и George Devine Award в 1997 году), “Sucking Dublin” (George Devine Award в 1997 году), “Misterman”, “Чат”. Пьесы Уолш переведены на многие языки и с успехом идут в театрах Европы.

  Фильм Стива Маккуина “Голод”, сценарий которого написал Уолш, был удостоен целого букета престижных наград, в том числе главной премии “Золотой Хьюго” на 45-м Чикагском МКФ, приза “Camera d’Or” на 61-м Каннском МКФ и награды “Европейское открытие года” (все награды – 2008 год).

  Режиссер спектакля Эми Мортон хорошо известна чикагским театралам. Среди ее постановок – спектакли “Человек-подушка”, “Американский бизон”, “Гленгари Гленн Росс”. Совсем недавно я писал о ее новой постановке – спектакле “Парк Клайборн” по пьесе Брюса Норриса. Первоначально планировалось, что в “Пенелопе” будет участвовать Джон Махони, однако по семейным обстоятельствам актер вынужден был улететь домой, в Манчестер. За три недели до премьеры произошла замена, и сейчас в спектакле играет актер, режиссер и драматург Трейси Леттс.

  В других ролях: Ясен Пьянков, Ян Бэрфорд, Скотт Джек, Логан Вон.

  Спектакль идет до 5 февраля. 1650 N. Halsted Street, Chicago, IL 60614, справки и заказ билетов по телефону 312-335-1650 или на сайте http://www.steppenwolf.org/. По коду “PENELOPE15” действуют студенческие скидки. (По одному коду можно заказать не больше двух билетов. При входе в зал будьте готовы показать студенческое удостоверение.) За час до начала спектакля возможна покупка билетов по сниженной цене.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

  Фото. Сцена из спектакля “Пенелопа”. Слева направо: Трейси Леттс, Ясен Пьянков, Скотт Джек, Ян Бэрфорд. Фото – Майкл Бросилоу

• <<
• 1
...
• 257
• 258
• 259
• 260
• 261
• 262
• 263
• 264
• 265
• 266
• 267
...
• 414
• >>