Авторски
- The Poor Give More
by Arthur C. Brooks
Charitable giving is an American tradition. Surveys consistently find that between 65 and 85 percent of U.S. families make charitable donations each year, and we give away more than twice as much per capita as the citizens of even the most generous European nations.
According to the Center on Philanthropy Panel Study, the average American family that gave to charity in 2002 donated $1,917. And contrary to what some might assume, this giving does not all—or even mostly—support houses of worship. The Giving U.S.A. Foundation reports that only about a third of individual gifts go toward religious causes; the rest are earmarked for secular concerns like education and health.
As impressive as these numbers are, there are still about 30 million American families that do not give charitably. Why not? According to Independent Sector’s 2001 Giving and Volunteering in the United States survey of 4,000 households, common excuses include not being asked and fear that contributions will be used inefficiently by nonprofits. But the most common explanation for the lack of giving is a perceived deficiency of means: Two-thirds of nondonors say that they simply cannot afford to give. This sounds reasonable. There are plenty of Americans having trouble making ends meet, so why give away what little money they have? Thus we can logically assume that most of the Americans who don’t give are poor, right?
Wrong. In fact, Americans at the bottom of the income-distribution pyramid are the country’s biggest givers per capita. (View average household donations and the percentage of income donated to charity.) The 2000 Social Capital Community Benchmark Survey shows that households with incomes below $20,000 gave a higher percentage of their earnings to charity than did any other income group: 4.6 percent, on average. As income increased, the percentage given away declined: Households earning between $50,000 and $100,000 donated 2.5 percent or less. Only at high income levels did the percentage begin to rise again: For households with incomes over $100,000, the number was 3.1 percent.
Evidence of this pattern is not unique to the S.C.C.B.S. Economists have found this U-shaped giving curve in study after study of charitable donations. So the question is not whether this is true, but why it is true. One typical explanation is that the working poor tend to belong to religious congregations that are relatively literal about biblical imperatives to give.
The S.C.C.B.S. shows that in 2000, poor American families were roughly twice as likely as their middle-class counterparts to be Seventh-Day Adventists, Pentecostals, or Jehovah’s Witnesses.
Saying that the working poor sacrifice the biggest part of their income is not the same as saying that they give away the most money, of course. The S.C.C.B.S. indicates that the wealthiest 10 percent of households are responsible for at least a quarter of all money contributed to charity, including a fifth of what is funneled to religious organizations and about a third of what goes to secular causes. Philanthropy scholars consistently find that households with total income exceeding $1 million (about 7 percent of the U.S. population) account for about half of all charitable donations. Simply put, your local United Way would probably close down were it not for the rich people in your community. But the fact that the working poor sacrifice the highest percentage of their income is also important. Charitable giving is more than just a source of money to fund nonprofit activities; it is an expression of how communities band together to meet common goals.If the poor are doing so much giving, who are the folks who claimed in Independent Sector’s 2001 survey that they can’t afford to? Ironically, this is a typical upper-income excuse. Among the people with above-average incomes who did not give charitably in the year 2000, a majority of survey respondents said they didn’t have enough money. And they probably believe it. We live in a country in which three out of five families carry balances on their credit cards from month to month and the average household debt for consumer items is about $18,000.
Do all the poor give generously, or do some give more than others? The answer is that there is a fundamental difference between the working and nonworking poor. The working poor—families with the same income level as welfare recipients but who receive all their money from employment—are the big givers. The Center on Philanthropy survey data reveal this vividly.
For example, consider two families: One earns its income from wages; the other relies on government support. Both families are near the bottom of the bottom in income, bringing in less than $14,000 in 2001. On average, the working family tends to donate more than three times as much to charity each year as the welfare family does.
When given the opportunity to work for a living, the poor are at least as generous as the rest of society.The bottom line about the relationship between philanthropy and income is that it’s surprisingly counterintuitive. Don’t assume that the poor cannot afford to give—they can and do. In fact, we can all learn a lesson from our fellow citizens of modest means.
- Един отец Иван има достоен, а ще го изкълват. Къде сте, интелектуалци?
Ивановден мина без традиционните лигави телевизионни и вестникарски репортажи къде се напиват Иван Славков – Батето, агент Тенев и компания, как режат цяло печено прасенце и прочее.
За този ден българските медии намират за най-интересно пиянските изпълнения. Батето, Бог да го прости, си отиде и ги лиши от сюжет да отразяват прочутия имен ден.
А някой да се сети да направи репортаж например за отец Иван от Нови хан? (виж тук) Да, сещат се редовно да правят репортажи, в които се обяснява, че отец Иван е сводник, събирал проститутки, които работят за него.
Един свят човек, без ничия помощ, събира сираци, бездомници, строи им жилища, учи ги да гледат животни, за да се изхранват, прибира несретници, майки с деца и без деца, останали на пътя. И вместо внимание и благодарност, го кълват отвсякъде.
Интелектуалци защитават с подписки владиците. А ще се сетят ли да направят една подписка за отец Иван?
Държавата иска да събаря постройките му като незаконни, вместо да му помогне да ги дострои. Жълти вестници го изкарват какъв ли не, а църквата мълчи, сякаш отец Иван не принадлежи към нея.
А някой владика да е направил нещо подобно на отец Иван от Нови хан? Да е събрал някъде бездомници, да им помага?
Всичко, с което се прочуват владиците, са новите джипове или новия часовник на пловдивския владика Николай, новия кадилак на варненския владика Кирил, новия мерцедес на игумена на Бачковския манастир и т. н.
И разни като Божидар Димитров и споменатите по-горе интелектуалци защитават правото на владиците да се возят на лимузини.
Защити ли някой от тях правото на отец Иван – единственият – да помага на хората безкористно?
Някога цар Петър минал 500 километра от столицата Велики Преслав до Рилския манастир, за да види отец Иван Рилски. Отецът само му се поклонил отдалеч и не пожелал да се срещне с него, отказал златото, което царят му носел, приел само плодовете.
Дали някой сегашен цар ще иде не на 500 км, а до Нови хан, да види как един човек без пари служи на бедните?
Източник: e-vestnik.bg
- Анатолий Смелянский. Предлагаемые обстоятельства
Одной из интереснейших встреч прошлого года стала для меня встреча с театральным критиком, историком театра, ректором Школы-студии МХАТ, профессором Анатолием Смелянским.Анатолий Миронович – человек удивительный! Энциклопедист, знаток театра, театральный летописец в полном значении этого слова… Он – блестящий рассказчик, его очень интересно слушать. На каждый вопрос следует полный, развернутый, обстоятельный ответ. При этом никакой зауми, никакого профессорского занудства. Он убежден: “Критик должен утверждаться на любви, на сочувствии к делу, которым занимается театр”. Он преподает, работает на телевидении, пишет книги и, как всегда, радуется удачам молодых режиссеров, актеров, людей театра. А вот интервью Смелянский давать не любит. Говорит, что это “опасный жанр”.
– У меня печальный опыт интервью в России. У нас очень развиты технологии вранья и использования человека в каких-то своих целях… Ты никогда не знаешь, что сделают из твоего интервью. Монтаж дошел до виртуозных степеней совершенства. Можно соединить любую фразу с любой. Поскольку я работаю на телевидении, я знаю, как это легко сделать. Поэтому я стараюсь не давать интервью. Считаю, что пришла пора ответственного слова, которого у нас, кстати, почти нет.
Заверив Анатолия Мироновича, что этот разговор будет для него абсолютно безопасным и смысл сказанного не поменяется на противоположный, я начал с вопроса о его американской педагогической деятельности.– Я веду семестр в Москве и три месяца в году преподаю в Гарварде. Читаю курс “История русского и европейского театра XX века”. В конце девяностых годов Школа-студия МХАТ заключила партнерское соглашение с институтом Высшего театрального образования при Гарвардском университете о создании аспирантской программы. Она длится два года и три месяца. Это очень известная в Америке программа – одна из трех-пяти лучших в США. Каждый год мы набираем восемнадцать актеров и четырех (как они говорят) драматургов, по-русски – завлитов. Это программа для американских студентов, но с русскими педагогами. Ее начинал Роман Козак. Последние восемь лет (до своей смерти) он каждое лето преподавал актерское искусство. В числе преподавателей были Адольф Шапиро, Игорь Золотовицкий, Марина Брусникина. Американским студентам предоставляется возможность три месяца жить и учиться в Москве. Гарвард исторически не признает театральное искусство достойным магистерской степени. Странно, конечно, но это так. Магистерскую программу выпускникам дает Москва. Американские студенты имеют возможность оценить, что такое метод Станиславского и русская актерская школа. Селекция за эти годы достигла того, что мы получаем довольно значительное количество способных людей…
– В чем, по-вашему, сходства и различия русского и американского студентов?
– В каких-то основополагающих вопросах русские и американские актеры близки, тем более, что американский театр вырос из русского. Не случайна мифология Станиславского в США. Зерна, посеянные Художественным театром в двадцатые годы, дали свои плоды. Американская театральная школа во многом пользуется методами Станиславского, но в каком-то своем, американском преломлении. Разница в том, что у американских студентов другие ощущения от будущего, другая соревновательность. Школа-студия МХАТ – школа государственная и бесплатная. Во многих театральных школах России огромное количество коммерческих курсов, но у нас пока такого нет. В годы своего ректорства я убрал коммерческие факультеты. Если обучение бесплатное, почему не попробовать? А если человек платит за обучение и платит серьезные деньги, он хочет за эти деньги все познать и всему научиться. Американское “Get life!” отличается от российского. Американские студенты более организованные, в большей степени знают, чего хотят, но в главных вещах, повторяю, очень похожи. Психология актера та же самая. Актер – профессия эгоистическая, профессия зависимых людей, жизнь которых определяется мнением о них кого-то другого: зрителей, режиссера, художника, партнера. Актеры – люди, которые постоянно находятся в каком-то нервном возбуждении… Преподавание и бытие человека в театральной школе очень зависит от того, как педагоги понимают актерскую психологию.
“Артист – хитрое животное”
– Можно ли в принципе научиться актерскому ремеслу?
– Обучение актерскому делу происходит чаще всего, как в средневековье – “посмотри на меня, делай, как я” или “стой рядом, смотри, учись”, или “я тебе сейчас покажу, как надо делать”. Когда-то в одной из анкет по актерскому искусству (очень популярной в двадцатые годы) Михаила Чехова спросили, объясняет ли он артистам, как надо играть, или показывает. Чехов довольно парадоксально сформулировал ответ: “Артист – совершенно особая психика, особое существо. Когда он в творческом состоянии, он нормальной человеческой речи уже не понимает. Ему надо только показать”. Очень часто это так. Самые главные вещи попадают в актера путем показа, иногда – интонации, иногда – брошенного вскользь замечания, но чаще всего – примером мастера, который может сказать: “Вот, смотри!” Олег Табаков мне как-то сказал: “Я вспоминаю своих педагогов и думаю: “Какое счастье, что у меня на курсе был Василий Осипович Топорков”. От других я тоже учился, но самые важнейшие секреты профессии получил от прямого лицезрения играющего Топоркова”. Табаков формулирует: “Артист – хитрое животное”. Иногда думают, что обучение актерскому мастерству – это разум, голова. Нет, это набор инстинктов, приемов, способов отношений с самим собой. Артист знает, как вызвать эмоцию, как привести себя в творческое состояние… Это – тайны профессии, которых нет в книгах. Цепочка передачи умений идет чаще всего не в рассказе, а в показе, в заражении студента тем, что является сутью этой странной и, как говорит Табаков, “веселенькой” профессии. Это, кстати, тоже не так часто формулируется. В “веселенькой” профессии нужен кураж, драйв, постоянное ощущение себя в форме. Тогда это интересно! А актерство от головы – несчастье, депрессия, обида, закомплексованность. Актер по природе своей – человек, который имеет тысячу лиц. Он играет ими, пока в нем живет сила игры. Мне кажется, профессия актера физиологична по своей природе. Это дано или не дано, как мужская сила, как сила любви. Поэтому отбор в театральную школу очень странен. Ведь оцениваются вещи, которые нельзя измерить! Интересно на человека смотреть или нет; когда он смеется, притягивает меня или отталкивает; какое впечатление он производит, когда поет или танцует; может ли он чувствовать партнера, воспаляется он от партнера или нет… Когда-то Юрский рассказывал про знаменитую артистку БДТ Эмилию Попову. Степень ее натуральности была такова, что Юрский-партнер “читал” по ее шее, насколько он правдив. Когда к ее шее приливала кровь и она багровела, он понимал, что находится в творческом состоянии. Это – чистая физиология! По этим вещам принимают и судят актера, и этим вещам учат, то есть учат тому, чему научить нельзя.
– Какими качествами надо обладать, чтобы распознать талант у молодого студента? Почему у одних – Олега Павловича Табакова, например, – это получается, а у многих других его коллег – нет?
– Различают талант актера-педагога и актера-актера. Часто это не одно и то же. Талантливый педагог может и не быть талантливым артистом. Я все чаще и чаще слышу от самых ведущих мастеров, что если ты не талантливый актер и не талантливый режиссер, вряд ли будешь талантливым педагогом. Будешь способным, многое дающим студентам, но вот тем Топорковым, про которого вспоминал Табаков, вряд ли. Этим может заразить только талантливый педагог. Нужен нюх на талант.
– Анатолий Миронович, правда ли, что вы сами пробовали поступать в Школу-студию МХАТ и вас “завалил” Павел Массальский?
– Я поступал на курс, который он набирал. Да, я хотел быть актером. Я тогда не очень понимал, что не гожусь для этой “веселенькой” профессии. (Смеется.) В мемуарной книге “Уходящая натура” я описываю, как это было. Меня выгнали с первого тура. Массальский, я думаю, меня не видел. Мастера приходят на второй тур. На первом туре студентов смотрят помощники. Я думаю, меня выгнал кто-то из ассистентов Массальского. Это можно легко проверить, но я никогда этого не делал. Не знаю, кто убил во мне артиста, но я благодарен этому человеку. Когда человека не принимают в театральную школу, он плачет, страдает и считает, что жизнь закончена. А очень часто он должен сказать спасибо, что его не допустили на опасную и ненужную дорогу жизни, не позволили стать самым несчастным человеком на земле, который не может реализоваться, завидует талантливым и сидит без работы… Я всю жизнь был в профессии человека пишущего, говорящего, снимающего, что противоположно актерству по смыслу, по духу. У меня мозги – важнейшая часть инструмента, а таланту перевоплощения я совершенно чужд.
– При этом ваши передачи на канале “Культура” – это цельные моноспектакли…
– Но это все-таки не актерство в чистом виде. Это театр историка театра, критика, человека, любящего артистов и дружащего с ними много лет, знающего закон взаимодействия говорящего человека с аудиторией. Я занимаюсь телевидением больше двенадцати лет и за эти годы очень эволюционировал в телевизионных делах. Я начинал, не очень понимая, как это делать. Я – человек публичного общения, читающий лекции каждый день десятилетиями, но когда я читаю, я вижу перед собой глаза людей, чувствую температуру зала и мгновенно получаю реакцию публики. А остаться один на один с красным глазком горящей телекамеры – вот это кошмар. Многое зависит от того, в каком ты сегодня настроении, правильно ли поставили свет, не засвечивают ли тебе очки, как ты чувствуешь подмазанное лицо – на телевидении невозможно выйти с естественным лицом. Обязательно тебя припудрят, чего-то замажут, и чувствуешь себя неудобно, неприятно, как гулящая девка, которая выходит в свет пройтись по бульвару… Иногда это все кажется мерзко. Я же пришел рассказывать о Михаиле Чехове. При чем здесь мой лоб – напудрен он или нет? “Ну что вы – он же будет блестеть, а это отвлекает публику.” Потом начинается искусство монтажа. Я не читаю по бегущей строке, а говорю сам. Говорю довольно гладко, но ведь невозможно говорить гладко час. Значит, какие-то куски закрываются документальной хроникой, чем-то еще. Ты должен держать все время нить разговора. Иногда одну фразу делаешь раз сорок. Произносишь и сбиваешься, сбиваешься, сбиваешься, и ненавидишь себя, телевидение, и хочешь говорить только с живым человеком… Я завидую тем виртуозам, которые замечательно умели говорить. Потрясающе рассказывали Ираклий Андроников, Юрий Михайлович Лотман. Я – заочный ученик Лотмана, много раз бывал в Тарту в шестидесятые годы, имел счастье с ним если не дружить, то по крайней мере общаться. Когда он в годы перестройки записал лекции по истории культуры, для меня они стали образцами жанра. Я с огромным трудом (не думаю, что научился до конца) освоил телевизионное пространство и сейчас могу органично для себя разговаривать с теми, кто сидит у себя в квартире и вполне может сказать: “Да надоел он мне – переключусь на Петросяна”. У меня есть некоторая уверенность в том, что если мне это интересно рассказывать, может быть, кому-то будет интересно слушать. На самом деле, это так и бывает. Как в театре.
“Критик – организатор последствий искусства”
– Анатолий Миронович, в советские времена в журнале “Театр” я читал ваши замечательные театральные статьи и рецензии. Что, по-вашему, главное в разборе спектакля? Как бы вы сформулировали основные требования к театральной рецензии?
– Я считаю настоящую театральную и любую другую критику в широком смысле слова частью литературы. Критерии те же и задачи те же. Ты должен посмотреть спектакль, ты должен быть абсолютно наивным в момент смотрения, удалить все посторонние влияния на тебя, поглотить произведение и оформить свои ощущения в художественную форму, то есть передать впечатления от спектакля и заразить этим впечатлением – негативным или позитивным – читателя. Я не знаю, как этому можно научить. Я этому не учился. Я по образованию филолог, специалист по русской литературе. После окончания факультета русского языка и литературы работал завлитом в Горьковском ТЮЗе, занимался Булгаковым. Театральные статьи и рецензии я стал писать по мере служения в театре, изнутри понимая, что и как происходит… Невозможно заниматься театральной критикой вне литературной одаренности. Если человек не может писать, если язык не является его стихией, если он не понимает, что театральная рецензия – это попытка твоего художественного писания о спектакле, ничего не получится. Можно художественно описывать жизнь – получится роман или повесть, или рассказ. Можно художественно описать явление театра. Это включает в себя все: жизнь, характеры, судьбы, состояние страны, мира… Великая русская театральная критика началась с Белинского, который описал пьяного артиста Мочалова. Пьяного, потому что он иногда бывал пьян, играя Гамлета. Белинский смотрел спектакль много раз, и статья “Мочалов играет Гамлета” стала, мне кажется, великим началом того, что можно называть художественной критикой в России. Известна фраза специалиста по психологии искусства Выгодского: “Критик – организатор последствий искусства”. Чтобы организовывать эти последствия, нужно обладать определенным дарованием.
– В Советском Союзе даже самые великие режиссеры, актеры прислушивались к критике…
– Бывало всякое. Я написал статью про неудачный спектакль “Мертвые души” великого режиссера Анатолия Васильевича Эфроса в театре на Малой Бронной. Статья была опубликована в журнале “Театр”. “Четыре круга”- кажется, так она называлась. Одна из важных для меня статей. Я восхищался Эфросом всю жизнь, считаю его самым талантливым режиссером, которого я когда-либо видел и имел счастье какое-то время быть рядом. Это было начало восьмидесятых годов – время “Тартюфа”, “Живого трупа”. Мы работали вместе. Кризисный период, Эфрос вскоре уйдет из театра на Малой Бронной… И вот открывается дверь в мою завлитовскую каморку на Тверском бульваре (это было, когда МХАТ был в том советском здании), входит Эфрос и говорит с осуждением: “Вы что написали? Это же профессорская критика”. Мол, высоколобая критика, не понимающая природы театра. Я отвечаю: “Ну как мог, так и написал, Анатолий Васильевич”. А писал я, рассчитывая каждое слово, потому что боялся его обидеть. Я его высочайшим образом чтил. Спектакль мне не понравился, и я постарался искренне и честно отразить то, как я это увидел… Потом произошло следующее. Эфрос пошел к Ефремову, поговорил с ним, и вскоре мы встретились втроем у Ефремова в кабинете. Эфрос спрашивает: “Олег, ты читал, что он написал про меня?” Ефремов говорит: “Читал. Ты знаешь, если бы он про меня такое написал, я был бы горд”. И оба засмеялись… Понимаете, когда пишешь так называемую положительную статью, восхищаешься созданием режиссера или актера, реакция понятна: “Спасибо”, “Замечательно” и так далее. Класс критики проверяется на материале, когда тебе не понравилось, и ты не юлишь, не прячешься, а высказываешься до конца. И если такая статья вызывает уважение того, про которого ты пишешь, – это высокий класс, это запоминается, остается в памяти и его, и твоей. Комплимент забывается на следующее утро, а негативные вещи остаются зарубками в памяти. Но если тебе что-то не понравилось и ты про это написал, приготовься к тому, что человек перестанет с тобой здороваться, что твои отношения с ним закончатся. Артист физиологически устроен таким образом – он не принимает отрицания. Это как девушке искренно сказать: “Ты мне не нравишься”. Ты для нее перестаешь существовать. Серьезность критики проверяется в этих ситуациях. Можешь ли ты остаться на уровне, когда какое-то явление искусства ты не принимаешь и отрицаешь его всем своим существом. Был у меня, конечно, опыт отрицательный, опыт разрывов. С некоторыми людьми после статей и книг, написанных двадцать пять лет назад, я больше никогда не разговаривал.
– Настолько обида была страшная?!
– Да. Причем, речь идет о крупнейших личностях. Но крупнейшие все-таки обладали способностью преодолевать раздражение. Например, Георгий Александрович Товстоногов – умнейший человек, но очень обидчивый. Прочитав статью, он мог оценить систему разбора и систему отрицания, которые не унижают режиссера, а в каком-то смысле даже принимают его. С точки зрения Георгия Александровича, это было не обидно – “мы с тобой находимся в поле искусства”. После статьи об Эфросе вышел двухтомник Товстоногова “Зеркало сцены”. Георгий Александрович мне его прислал с дарственной надписью. Он написал чрезвычайно лестные – может быть, самые лестные в моей жизни – две строчки. При этом очень часто пишущая братия воспринимается режиссером или актером по-другому: “Он ничего не понимает в нашей профессии, он и десятой доли не знает, что я прошел, репетируя пьесу, создавая спектакль”. И так далее…
“…найти каждому креслу… достойную задницу”
– Анатолий Миронович, как бы вы определили сегодняшнее направление Художественного театра?
– Мне трудно определить, поскольку не я его веду. Театр ведет Олег Павлович Табаков. Он подчеркивает, что советуется со мной или с Инной Соловьевой, но советуется до поры до времени. Решения он принимает сам. МХАТ Табакова – это театр, похожий на него, я бы так сказал, как ефремовский МХАТ был похож на Ефремова, а театр Станиславского – на Станиславского. Табаков пришел в театр после Ефремова. Это совершенно другой тип: комедийный актер, характерный артист. А Ефремов был социальный герой. Отсюда – разная установка. Табаков не терпит даже двух пустых мест в зале. Для него это трагедия. Как это так – два места не продано? У нас во МХАТе стопроцентная собираемость – небывалая вещь! А Ефремову было наплевать. Конечно, хотелось бы, чтобы был полный зал. Но если трети зала нет, а спектакль кажется ему важным, и трети достаточно. Ефремов совершенно не интересовался успешными, коммерческими вещами, а Олегу Павловичу важно, чтобы при появлении артиста зал тянулся к нему, чтобы была любовь зрителей. Табаков – человек успеха, а Ефремов – человек идеи… Я могу назвать десятки различий, но это коренится даже не в сфере разума, а в типе актера, в типе того искусства, которое ему нравится. Табакову нравится, когда театр полон, ему нравится, когда зрители счастливы, ему нравится, когда они всем залом падают от смеха или восторгаются. Это его театр. Ефремовский театр другой. Это театр социального напряжения, театр мощных социальных размышлений. Это два совершенно разных театра. Театр Дон Кихота и Санчо Пансы. “Театр надо делать” – главная фраза Ефремова, и слово Театр всегда надо писать с большой буквы. И табаковское: “Это веселенькое дело – актерство”. Я счастлив, что очень большую и важную часть жизни (двадцать лет) работал с Олегом-старшим и не менее счастлив и доволен, что последние двенадцать лет моей жизни непосредственно работаю с Табаковым (хотя дружу гораздо больше) в этом, совершенно другом, Художественном театре. Трудно сказать, какой Художественный театр мне больше нравится. Были предлагаемые обстоятельства того времени – советского, потом постсоветского, были предлагаемые обстоятельства нулевых годов – самых трудных, самых сложных и художественно очень ответственных. Как мы прошли этот период, не мне судить, хотя, конечно, у меня есть свои наблюдения, которые выражает пятисерийный фильм о Табакове. Мои отношения с Табаковым там художественно сформулированы. Они гораздо полнее, чем если бы я сказал это одной фразой. Понятно, чем живет этот человек и какой театр он делает. Непроизвольно, даже без рациональных объяснений. Как-то на коллегию во МХАТ позвали известного шекспироведа, моего друга Алексея Бартошевича. Он сказал: “Табаков пришел как новый менеджер, как актер, продюсер. Он не режиссер и в этом смысле напоминает Лоренса Оливье. Когда Оливье назначили руководителем Национального театра Лондона, все ждали от него программы на многие годы. Оливье сказал: ”Моя программа заключается в том, чтобы найти каждому креслу Национального театра достойную задницу”. Это абсолютно табаковская программа, Табаков очень гордится заполнением мест в своем театре.
Глядя со стороны и участвуя в этом деле, я хочу сказать, что за эти десять лет сделаны замечательные вещи, а есть вещи безобразные, провальные, и Табаков это понимает не хуже тех, кто его критикует. Табаков, как в свое время Ефремов, открыл двери театра самым талантливым режиссерам и актерам России. При этом он часто дает ставить спектакли тем, кто не может этого делать, отчаивается, потом сам себя ругает (“больше никогда не дам”), потом опять дает… Но в принципе Табаков осуществляет исторический переход между театром Ефремова конца двадцатого века и Художественным театром века двадцать первого.– Кирилл Серебренников, Нина Чусова, Юрий Бутусов – вам интересны их работы? Считаете ли вы, что они достойно продолжают дело тех великих режиссеров, которых вы упоминали?
– Это другое поколение, другая Россия. Они отвечают другим вызовам. Они очень разные. Кто-то мне менее интересен или почти не интересен, а кто-то интересен, с кем-то я работаю и довольно близко. Кирилл Серебренников – педагог нашей Школы-студии. Экстравагантный, авангардный, шокирующий, у многих вызывающий отрицательные чувства. У меня – нет. Он вызывает у меня большой интерес изобретательностью, предприимчивостью, образованностью, музыкальностью. Последние годы он сам оформляет свои спектакли. Читающий, ездящий по всему миру, вбирающий в себя. Ровный – нет, не ровный. Торопящийся – да. Желающий быть на пиру жизни – да. Он поставил много спектаклей в Художественном театре, и Табаков пригласил его преподавать. Не было понятно, насколько он будет заниматься ребятами. Сейчас они уже заканчивают четвертый курс и можно сказать: он серьезно занимается, развивает студентов и они сейчас на голову выше, чем когда пришли в школу. Он ведет актерско-режиссерский курс, студенты участвуют у него во всех проектах, он – один из немногих режиссеров России, которые очень завязаны на европейскую театральную культуру… Юра Бутусов мне кажется очень талантливым человеком. Большой путаник, он часто запутывает сам себя, и спектакль не получается, но мы вновь и вновь его приглашаем. Он – одаренный человек, и в его мешанине и путанице иногда выходят озарения, как это было в “Ричарде III” и “Короле Лире” с Райкиным. Искренний, ищущий, совершенно не корыстолюбивый, не занятый (в отличие от Серебренникова) в тусовке. Он очень интересно работает с артистами, особенно с теми, кто в него влюблен и кто идет за ним. Отбирает артистов, влюбляет их в себя, потом с ними делает один, другой, третий спектакль. Вот это очень важно. Когда режиссер ставит один спектакль, актеры волнуются, нервничают и ничего не получается. Когда у режиссера есть своя команда, актеры могут сделать в десять раз больше. У Серебренникова и Бутусова есть свои команды.
– Несколько лет назад вы сделали цикл программ о Чехове и в конце пятой части сказали о спектаклях, которые произвели на вас наибольшее впечатление. Ваш список заканчивался “Дядей Ваней” Туминаса в театре Вахтангова. За последние годы что нового появилось в вашем списке?– Пожалуй, такого впечатления, которое произвел Туминас, его разработка “Дяди Вани” и работа Сережи Маковецкого, с тех пор не было. Такие спектакли появляются раз в десять лет! Иногда производят впечатление какие-то “подвальные”, экспериментальные работы. Вдруг что-то поражает, возникает ощущение новой жизни, ее норов, строение. “Июль” Ивана Вырыпаева в театре “Практика”, например. Полина Агуреева играет людоеда. Чудо, что она делает! В 2010 году в качестве председателя жюри фестиваля “Золотая маска” я предложил дать спецпремию основателю и руководителю Пермского театра “У моста” Сергею Федотову (в честь двадцатилетия театра) и “подвальному” спектаклю Михаила Угарова “Жизнь удалась” в “Театре. Doc”. Это пьеса о школьниках и учителях. Грязнейшая по сюжету история. Вся пьеса построена на так называемой ненормативной лексике. Первые пять минут я не мог ни смотреть, ни слушать, а минут через десять стал вовлекаться в этот сюжет. Я стал понимать, что пьеса, построенная на нецензурной лексике, говорит о нецензурности нашей жизни. Не о том, каким языком мы говорим, а о том, как мы нецензурно живем и как мы привыкли к этому, как мы существуем в этом, как это стало нормой жизни. Ардов-отец в мемуарах рассказывает, как один человек после революции вышел на улицу и вдруг услышал, что народ как-то странно говорит, все время употребляет слово, которое обозначает падшую женщину. И получается примерно так: “Я, падшая женщина, иду, падшая женщина, вижу, падшая женщина, троллейбус, падшая женщина”. Примерно такая пьеса. (Смеется.) Спектакль получил спецпремию фестиваля “Золотая маска”, и Угаров на церемонии вручения сказал: “Мы такого авангардизма от жюри не ожидали”. Так что иногда я вылезаю из берлоги и смотрю новые спектакли.
“Это не романтизм – это экзистенциальная трезвость”
– Как изменился сегодня русский театр?
– Все изменилось. Жизнь изменилась, и театр стал другой. Я не склонен подпевать тем, кто говорят, что русский театр переливает помои в помои, что на сцене сплошная лабуда и коммерциализация. При советской власти была сплошная идеологизация. На место чудовищной идеологической требухи, промывающей людям мозги, пришла коммерческая требуха. И ее ровно столько же, сколько было раньше. Предпочитаю я ту или эту? И ту, и другую НЕ предпочитаю, но это так. Хороших, настоящих, интересных имен тогда было пять-шесть и сейчас столько же. Пропорции и объем добра и зла более-менее одинаковы. (Смеется.) А стенать, стонать, проклинать, показывать на Германию – “смотрите, какой там интересный, экспериментальный театр, пьесы, которые у нас играют в подвалах, они играют на большой сцене” – бессмысленно. В России это не прививается, и на такие пьесы у нас действительно ходят только в подвалы. И не нужно, чтобы они игрались на большой сцене. Это нормально. Есть off-Broadway и есть Broadway.
– Я вас слушаю с огромной радостью и делаю вывод, что слухи о смерти театра сильно преувеличены.
– Абсолютно. Театр – органическая вещь. Если кто-то производит чепуху, это он так хочет. Ему не говорили поставить дурную американскую пьесу. Он сам хочет поставить дурную пьесу и заработать много денег. Ради Бога! Делай. Ты сам решаешь свою судьбу и сам рассчитаешься с вечностью. И в Германии никто не призывает ставить социальные, остросовременные пьесы, в центре которых должен быть нагой человек, который мастурбирует на глазах у тысячи зрителей. Хочешь – делай это. Наверно, не на большой сцене МХТ. Вряд ли придут смотреть. А в подвале – давай. В чем прелесть свободы? Когда ты сделаешь пять раз нечто, что тебе казалось невероятным, на шестой раз тебе скажут, что это уже видели.
– В интервью с главным режиссером Goodman Theatre Робертом Фоллсом я спросил у него о связях с российскими театральными деятелями. В ответе на этот вопрос он упомянул вашего друга Льва Додина и вас.
– Это не случайно. Мы собираемся пригласить Роберта поставить спектакль в Художественном театре. Я надеюсь, в этом или следующем сезоне нам это удастся. Мы обсуждаем несколько пьес. “Смерть коммивояжера” А.Миллера, его постановки О’Нила, которые он очень успешно делал в Америке, может быть, что-то другое из того, что он предложит. Мы в процессе размышлений. Я был в Goodman Theatre и видел его спектакли. Роберт – один из выдающихся режиссеров современной Америки. Он, мне кажется, режиссер, который может быть интересен Художественному театру. Надеюсь, что он у нас будет. Хотя это связано с сотней обстоятельств, о которых он даже не догадывается. (Смеется.) Я очень хочу, чтобы он приехал.– С другой стороны, может быть, и кто-то из режиссеров Художественного театра поработает в Чикаго?..
– Если Роберт приедет в Москву и ему кто-то понравится, пусть приглашает. Мы поможем.
– Когда-то в статье о вас я прочел такую фразу: “Смелянский – профессор-романтик”. Как вы считаете, вам подходит это определение?
– Я, конечно, профессор, это правда, но не романтик. В последнем семестре у меня училась студентка лет девятнадцати, очень умненькая. На презентации пьесы Чехова она сказала: “Главное качество Чехова – экзистенциальная трезвость”. Я тоже стараюсь быть трезвым. Никакой романтики. Романтика только в момент писания, когда ты должен влюбиться в свой объект. Без любви нельзя писать, без любви в искусстве ничего нельзя делать. А по отношению к театру – суровая трезвость без романтических иллюзий. Видеть так, как есть, принимать это и по возможности помогать. Не быть позорным. Не быть стыдным, что в театре очень часто, к сожалению, случается. Не хочется участвовать в стыдном деле. Это не романтизм – это экзистенциальная трезвость.
Сергей Элькин,
http://sergeyelkin.livejournal.com/
www.sergeyelkin.comФотографии к статье:
Фото 1. Анатолий Смелянский. Фото Екатерины Цветковой
Фото 2. Анатолий Смелянский
Фото 3. К.С.Станиславский
Фото 4. Анатолий Эфрос
Фото 5. Олег Ефремов
Фото 6. Олег Табаков
Фото 7. Кирилл Серебренников
Фото 8. Юрий Бутусов
Фото 9. Роберт Фоллс
- The Trap Door Theatre представляет: “Progress…”
Чикагский The Trap Door Theatre представляет северо-американскую премьеру спектакля с длинным названием “The Word Progress on My Mother’s Lips Doesn’t Ring True” по пьесе поэта, драматурга и публициста Матея Вишнеча.“Я – человек, живущий на стыке двух культур, двух типов мироощущения; корни в Румынии, а крылья – во Франции”, – говорит о себе Вишнеч. Он родился в Румынии 29 января 1956 года. Первые пьесы для театра написаны им в 1977 году, однако до сцены они так и не дошли – были запрещены коммунистической цензурой. В 1984 году Вишнеч получил премию Союза писателей Румынии за лучший поэтический сборник года. В 1987 году по приглашению одного литературного фонда он приехал в Париж, где получил политическое убежище. После падения тоталитарного режима Вишнеч становится одним из самых популярных писателей Румынии. В 1991 он стал лауреатом приза Союза театральных деятелей Румынии за лучшую пьесу года, в 1992 году получил приз Союза румынских писателей за драматургию. Среди его наиболее известных пьес – “Лошади у окна” и “Требуется старый клоун”. С 1993 года Матей Вишнеч – гражданин Франции. Свои новые произведения он пишет на французском языке.
Пьеса Вишнеча “Прогресс…” возвращает нас к событиям Балканской войны, причем, место действия не определено конкретно. Может быть, Сербия или Косово, или любой другой регион, где продолжают кипеть межнациональные распри. В центре сюжета – две истории, развивающиеся на фоне войны. На фронте погибает молодой парень. Его родители возвращаются из-за границы на старую ферму, чтобы найти останки сына. Девушка из другой страны, чтобы выжить, становится проституткой…Пьеса получила премию за лучшее драматургическое произведение на Международном театральном фестивале в Авиньоне в 2009 году.
Спектакль поставил румынский театральный режиссер Иштван Сабо (не путайте с однофамильцем – венгерским кинорежиссером!). Он ставил спектакли в Венгрии, Румынии, Германии, Франции. Это – дебют режиссера на чикагской театральной сцене.
В спектакле заняты актеры: Антонио Брунетти, Владислав Бирды, Малькольм Каллан, Симина Контрас, Кевин Кокс, Джон Кахара, Беата Пилч.Спектакль идет до 28 января. 1655 West Cortland Avenue, Chicago, IL 60622, справки и заказ билетов по телефону 773-384-0494 или на сайте www.trapdoortheatre.com.
Сергей Элькин,
- Steppenwolf Theatre представляет: “Penelope”
На опаляемом солнцем острове недалеко от Греции красавица Пенелопа ждет возвращения мужа с войны, а рядом четверо мужчин борются друг с другом за ее расположение. На кон поставлена их жизнь: они должны либо умереть, либо добиться любви Пенелопы…Таков сюжет пьесы ирландского драматурга и режиссера Энда Уолша “Пенелопа” – красноречивого высказывания о жизни, любви и битве за любовь, которая бывает не менее разрушительной, чем битва на войне.
Лауреат премии “Оби“ Энда Уолш является художественным руководителем Ирландской театральной компании “Corcadorca”. Он – автор пьес “Рождественский гимн”, “Имбирный мальчик”, “Дискосвиньи” (Stewart Parker Award и George Devine Award в 1997 году), “Sucking Dublin” (George Devine Award в 1997 году), “Misterman”, “Чат”. Пьесы Уолш переведены на многие языки и с успехом идут в театрах Европы.
Фильм Стива Маккуина “Голод”, сценарий которого написал Уолш, был удостоен целого букета престижных наград, в том числе главной премии “Золотой Хьюго” на 45-м Чикагском МКФ, приза “Camera d’Or” на 61-м Каннском МКФ и награды “Европейское открытие года” (все награды – 2008 год).
Режиссер спектакля Эми Мортон хорошо известна чикагским театралам. Среди ее постановок – спектакли “Человек-подушка”, “Американский бизон”, “Гленгари Гленн Росс”. Совсем недавно я писал о ее новой постановке – спектакле “Парк Клайборн” по пьесе Брюса Норриса. Первоначально планировалось, что в “Пенелопе” будет участвовать Джон Махони, однако по семейным обстоятельствам актер вынужден был улететь домой, в Манчестер. За три недели до премьеры произошла замена, и сейчас в спектакле играет актер, режиссер и драматург Трейси Леттс.
В других ролях: Ясен Пьянков, Ян Бэрфорд, Скотт Джек, Логан Вон.
Спектакль идет до 5 февраля. 1650 N. Halsted Street, Chicago, IL 60614, справки и заказ билетов по телефону 312-335-1650 или на сайте http://www.steppenwolf.org/. По коду “PENELOPE15” действуют студенческие скидки. (По одному коду можно заказать не больше двух билетов. При входе в зал будьте готовы показать студенческое удостоверение.) За час до начала спектакля возможна покупка билетов по сниженной цене.
Сергей Элькин,
http://sergeyelkin.livejournal.com/
Фото. Сцена из спектакля “Пенелопа”. Слева направо: Трейси Леттс, Ясен Пьянков, Скотт Джек, Ян Бэрфорд. Фото – Майкл Бросилоу
- Perception
Something to think about…
Washington, DC Metro Station on a cold January morning in 2007. The man with a violin played six Bach pieces for about 45 minutes. During that time approximately. 2 thousand people went through the station, most of them on their way to work. After 3 minutes a middle aged man noticed there was a musician playing. He slowed his pace and stopped for a few seconds and then hurried to meet his schedule.
4 minutes later:
The violinist received his first dollar: a woman threw the money in the hat and, without stopping, continued to walk.
6 minutes:
A young man leaned against the wall to listen to him, then looked at his watch and started to walk again.
10 minutes:
A 3-year old boy stopped but his mother tugged him along hurriedly. The kid stopped to look at the violinist again, but the mother pushed hard and the child continued to walk, turning his head all the time. This action was repeated by several other children. Every parent, without exception, forced their children to move on quickly.
45 minutes:
The musician played continuously. Only 6 people stopped and listened for a short while. About 20 gave money but continued to walk at their normal pace. The man collected a total of $32.
1 hour:
He finished playing and silence took over. No one noticed. No one applauded, nor was there any recognition.
No one knew this, but the violinist was Joshua Bell, one of the greatest musicians in the world. He played one of the most intricate pieces ever written, with a violin worth $3.5 million dollars. Two days before Joshua Bell sold out a theater in Boston where the seats averaged $100.
This is a true story. Joshua Bell playing incognito in the metro station was organized by the Washington Post as part of a social experiment about perception, taste and people’s priorities.
The questions raised:
*In a common place environment at an inappropriate hour, do we perceive beauty?
*Do we stop to appreciate it?
*Do we recognize talent in an unexpected context?One possible conclusion reached from this experiment could be this:
If we do not have a moment to stop and listen to one of the best musicians in the world, playing some of the finest music ever written, with one of the most beautiful instruments ever made.
How many other things are we missing?
- Европейската комисия иска да се улесни връщането на незаконно изнесени национални съкровища
Стават все по-силни притесненията, че се увеличава незаконната търговия с културни ценности – картини, скулптури, религиозни и археологически предмети. От тази дейност е сериозно засегнат Европейския съюз като територия с вътрешен пазар без граници, която е богата на културно и историческо наследство. Най-големи са пораженията Франция, Полша, Германия и Италия, но според Интерпол в незаконния бизнес са включени всички държави-членки.
Поради това Европейската комисия започна обществена консултация относно начините за подобряване на наблюдението при движението на културните ценности и връщането им между държавите-членки, когато те са били незаконно изнесени от тяхната територия. Консултацията има за цел да даде представа за възгледите на публичните власти, граждани и други заинтересовани страни относно най-ефективния начин за улесняване на такова връщане.
При защита на културните ценности се разчита в голяма степен на законодателството на държавите-членки. Въпреки това, Европейският съюз също допринася за тяхната защита, и по-специално с помощта на Директива 93/7/ЕИО, чрез която се създава механизъм за връщане на някои национални съкровища, които са били незаконно изнесени от територията на държава-членка след 1993 г..
В тази връзка вицепрезидентът на Европейската комисия Антонио Таяни, който отговаря за предприемачеството и промишлеността, заяви: „Днес незаконния трафик на културни ценности е основен проблем, които надхвърлят значително икономическото измерение и засяга сърцевината на културната ни идентичност. Това споделят с повишена загриженост гражданите и държавите-членки, и аз работя за подобряване на положението. Моля, бъдете част от тези усилия с вашите коментари и идеи.“
Общественото допитване ще се проведе до 05 март 2012 г. г.
Повече информация, свързани с настоящата директива и доклади за изпълнение:
Директива 93/7/ЕИО на Съвета от 15 март 1993 година относно връщането на паметници на културата, които са незаконно изнесени от територията на държава-членка
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=CELEX:31993L0007:bg:HTML
РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 116/2009 НА СЪВЕТА от 18 декември 2008 година относно износа на паметници на културата
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2009:039:0001:0007:bg:PDF
Трети доклад за прилагането на Директива 93/7/ЕИО на Съвета относно връщането на паметници на културата, които са незаконно изнесени от територията на държава-членка
http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2009:0408:FIN:bg:PDF
и на http://ec.europa.eu/enterprise/policies/single-market-goods/regulated-sectors/cultural-goods/
За изпращане на предложения може да използвате следния адрес:
Сдружение „Кръг Будител” подготвя свое становище. Ако желаете, може да изпращате Вашите предложения на адрес: [email protected]
Източник: Buditel.wordpress.com
- България – отличничката, в която мъчно се живее
България е европейски шампион по икономии – така е озаглавила Карла Енгелхард своя обширен радиорепортаж по повод 5-годишнината от приемането на страната в ЕС. Репортажът е предназначен за над 50 обществено-правни радиостанции в Германия.
Много се строи в България, откакто страната влезе в ЕС: молове, хотели, магистрали. От Брюксел се стекоха доста пари. Доскорошният министър на регионалното развитие Росен Плевнелиев самоуверено изискваше европейски траншове. Наскоро Плевнелиев беше избран за президент. Като строителен предприемач той е работил в Германия и за германски фирми – типичен представител на новото поколение български политици. Пред германската журналистка Росен Плевнелиев казва на отличен немски: „Аз съм символ на друга политика, нали така. Независим, млад, човек, който строи, а не съсипва.”
Щастие в нещастието
Симпатичният президент иска да обвърже България по-здраво към ЕС. Плевнелиев обаче не е съгласен неговата страна да плаща за други закъсали еврочленки, като например Гърция. В това отношение той е на едно мнение със своя приятел, министър-председателя Бойко Борисов, който казва: „Ами ние няма да участваме с пари, по простата причина, че ние сме най-бедната държава в ЕС.”
Репортерката на германското радио цитира Борисов още с думите, че богатите, но финансово недисциплинирани еврочленки би трябвало да свалят пенсиите и заплатите си до българското равнище. Едва тогава България щяла да помисли дали да не им помогне. „Дотогава не помагаме!”, категоричен е Борисов.
Около 200 евро е средната заплата на българите, пенсията е два пъти по-ниска. Най-бедната страна в ЕС още преди кризата си наложи безмилостни икономии. Навсякъде в публичния сектор се пести от разходи за персонал. В резултат публичните разходи спаднаха с 15 на сто. Снижи се и равнището на корупцията. Отскоро в България работи извънреден съд за борба срещу организираната престъпност, чиято цел е по-бързо съдопроизводство и конфискации на мафиотско имущество. Засега обаче за присъди само се говори. С напрежение се очаква следващият доклад на Еврокомисията. В предишните към България многократно се отправяха критики заради голямата корупция и неефективното съдопроизводство.
Най-ниска данъчна ставка в Европа, най-ниски заплати и стабилна банкова система – всичко това в момента привлича много гърци, които бягат от кризата в своята страна и искат да скътат на сигурно в България парите и фирмите си. Българският министър на икономиката Трайчо Трайков приема този факт със смесени чувства:
„Това е щастие в нещастието“, казва Трайков за германското радио и веднага добавя, че България много ще загуби от един тотален колапс на Гърция. Защото за съседната страна се изнасят български стоки на стойност над 1 милиард евро. Освен това, припомня Трайков, повечето туристи в българските зимни курорти идват от Гърция.
„Ще напусна тази страна!“
Много българи търсят работа зад граница, продължава Карла Енгелхард, която обяснява на своите слушатели, че близо половината еврочленки, включително и Германия, все още налагат ограничения за българските работници. Главният мотив на богатите страни в ЕС е страхът, че на трудовите им пазари масово ще нахлуят търсещи работа българи. Заместник-социалната министърка Диана Костадинова отхвърля тези страхове като неоснователни и дава примери с онези страни, които вече вдигнаха ограниченията за българи: там не се наблюдава никакво нахлуване, казва Костадинова.
Подобно на нея, повечето българи също вече са се разделили с илюзиите, обобщава германската репортерка и цитира анкета с хора на улицата:
„Ще направя всичко възможно, за да напусна тази страна. Тук нямаме възможности за развитие, нямаме шансове и перспективи. Искам да отида в някоя по-голяма страна, може би в САЩ.”
„Вдигнаха ни цените само, а животът се влоши. Както стана в Източна Германия след обединението. Не става така!”
Източник: Дойче Веле
- Свободно падане. Големият въпрос
Големият въпрос в глобалната икономика на XXI век е:
каква трябва да бъде ролята на държавата? За да осъществим преструктурирането (Новият капиталистически ред), е необходимо правителството да играе по-значима роля. Но пазарните механизми могат да играят централна роля в създаването, в изграждането, например на една нова зелена икономика.
Една от причините за успеха на скандинавските страни е, че те не тънеха в определени идеологически предразсъдъци от вида на „пазарите са винаги ефективни“ или „правителството е винаги неефективно“. Съществуват примери за ефективни и неефективни фирми както в публичния, така и в частния сектор. Големите държавни стоманолеярни заводи в Южна Корея и Тайван работеха по-ефективно от частните американски стоманолеярни. Една от областите, където Съединените щати все още са водеща сила, е висшето образование, а всичките ни първокласни университети са или държавни, или нестопански организации.
Среда, наситена с горчивина и ярост, страх и недоверие, не е най-добрата атмосфера за поставяне началото на дългото и трудно възстановяване. Но нямаме избор: ако се налага да възстановим трайното си благоденствие, ние се нуждаем от нови обществени договори, основани на доверието между всички елементи на обществото ни, между гражданите и правителството, между днешното поколение и бъдещото.
Джоузеф Стиглиц, СВОБОДНО ПАДАНЕ
(С., 2011, с.282-298.)
Бел.ред: Джоузеф Юджийн Стиглиц е Нобелов лауреат по икономика за 2001 г.
- Почина виртуозният пианист Алексис Вайсенберг
Мадрид. На 82-годишна възраст в Лугано, Швейцария, почина Алексис Вайсенберг, един от най-добрите пианисти на XX век, съобщиха испански медии. Вайсенберг е починал след дълго боледуване, казаха източници, близки до семейството му, предаде БТА.
Роден в София, ученик на Панчо Владигеров, високо ценен от Херберт фон Караян, Вайсенберг прави световна кариера като пианист, печели световна слава с виртуозните си изпълнения – най-вече на творби на Лист, Шопен и Рахманинов. Репертоарът му включва също Бетовен, Брамс, Дебюси, Шуман и Чайковски, но той самият казва, че най-много се възхищава на творчеството на Бах.
Серия от изненади и възхищението на десетки възторжени почитатели разчувстваха професор Алексис Вайсенберг при завръщането му у нас през 2007 година. Един от гениалните пианисти на XX век, който живееше в Швейцария, пристигна, за да получи почетното звание „Доктор хонорис кауза“.
Плакетът и грамотата му бяха връчени на тържествена церемония в концертната зала на Националната музикална академия от зам.-ректора проф. Александър Йосифов.
„Излязох от България твърде малък и трудно намирам думите, затова моля да ме извините, че говоря на френски. Много съм развълнуван, всяко посрещане винаги е свързано с концентриране на много неща в мисъл. Чувствам се отговорен за вашата обич. Всичко, което съм правил, винаги е било обърнато към хората, към споделянето на тези редки неща, които излизат от душите ни и за които нито едно физическо или финансово усилие никога не могат да имат каквото и да било значение. Естествено човек никога не е достатъчно доволен от себе си в търсенето на най-точния жест. Така е дори и при най-добрите професионалисти“, каза тогава просълзен 78-годишният маестро Вайсенберг.
Роденият през 1929 г. в София музикант получава първите си уроци по пиано и композиция при Панчо Владигеров, когото високо цени като композитор, пианист и педагог от световен мащаб.
Седемнадесетгодишен усъвършенства музикалното си образование в „Джулиард скуул оф Мюзик“ в Ню Йорк под личното ръководство на Олга Самароф. Въпреки ранната кариера и многобройните концерти в различни страни по света, Алексис Вайсенберг счита за свой истински дебют първия си концерт в Карнеги Хол с Нюйоркската филхармония под диригентството на Джордж Шел през 1974.
Източник: epochtimes-bg.com
- Турция вдига общежития в Пловдив, София и Варна
Общежития за турски студенти започва да строи Анкара у нас.
Вече има заявено инвестиционно намерение пред пловдивската община, съобщи пред „24 часа“ зам.-кметът Димитър Кацарски. На първо време е поискан терен от 4 дка, каза той. Молбата е внесена от турска фирма. „Задължително ще обявим конкурс“, посочи Кацарски.
В момента Турция вдига общежития за студентите си в Лондон и Кипър, потвърдиха пред „24 часа“ от Министерството на обучението, спорта и младежта в Анкара. Негови представители щели да дойдат това лято в България, за да направят проучване. Интересът им е към Варна, Пловдив и София, тъй като в тези градове учат доста студенти от южната ни съседка. За по-малко от година обещават да вдигнат кампусите.
Турската държава преценила, че е по-добре да инвестира в общежития за своите младежи и тя да прибира таксите от тях, вместо да плащат наеми по частни квартири.
Студентските градчета в Истанбул, Измир и Анкара са доста луксозни, а редът и дисциплината в тях са на много високо ниво, установи репортерско проучване.
Външни хора не се допускат дори в дворовете на общежитията, които представляват огромни паркове с кортове и всякакви развлечения за спорт.
За алкохол изобщо не може да става дума. Има вечерен час, при нарушаването му младежите отнасят солидни глоби.
Искаме същите правила да важат за нашите студенти в чужбина, категорични са от турското министерство.
В Пловдив турските младежи учат предимно медицина, но има голям интерес към Аграрния университет и Университета по хранителни технологии.
Източник: Blitz.bg
- Британският премиер иска по-егалитарно общество
Британският премиер Дейвид Камерън обяви, че акционерите трябва да имат думата при определяне на заплащането на менажерите на големи компании.
Огромните суми, които получават едри бизнесмени, предизвикват растящо недоволство в период на затягане на коланите.
Да дадем власт на акционерите, като им предоставим възможност да гласуват за най-високите заплати, заявява Камерън в интервю за „Сънди Телеграф“.
Той призовава да се сложи край на системата, при която високопоставени ръководители, които заседават в различни бордове, сами одобряват заплащането си. Трябва да пресечем това, подчертава той.
Камерън изразява съжаление, че „законът на пазара не действа за най-високопоставените“ и казва, че е силно впечатлен, че критиките към високите заплати и бонусите на банкерите вече идват от самите фирми.
Мъжете и жените, които ръководят малки предприятия, работят къртовски… и не си плащат огромни заплати. Хората обаче са бесни заради сумите, които прибират висшите кадри, които не поемат същите рискове като тях, добавя той.
Досега акционерите имаха само консултативен глас относно заплащането на високопоставените менажери на компаниите.
Според проучване, публикувано през ноември, заплатите на директори на големи фирми във Великобритания са скочили многократно, докато заплатите на много техни служители са замразени от три години поради кризата.
Източник: kafene.net
- Валя Балканска на 70
Валя Балканска закръгля 70 години днес. „Ще празнувам скромно в семейна обстановка в Смолян“, каза легендарната певица.
Официалното честване на юбилея й ще бъде през май по време на майските културни тържества в града. Тя бе поздравена лично от кмета на община Смолян Николай Мелемов и от стотици поздравителни телеграми и телефонни пожелания от държавни и политически дейци, от хора на изкуството и културата, от много нейни приятели и почитатели.
Източник: Агенция КРОСС
- Нашите комунисти срещу вашите комунисти
Ще бъде ли назначен за посланик офицерът от бившето Първо главно управление и настоящ шеф на Националната разузнавателна служба Кирчо Киров (както е предложил премиерът) или не (както твърди министърът на външните работи), е казус, който в концентриран вид илюстрира арогантната безпринципност в българския политически водевил.
Аргументирана с опустошителна откровеност от Бойко Борисов, тази безпринципност се опира на класически сблъсък на взаимно отричащи се тези, които – в зависимост от обстоятелства, могат да обслужват взаимнo изключващи се каузи.
Политическата травестия
Ярката антикомунистическа реторика на премиера се оказва всъщност част от съзнателно избран регистър за флиртуване с масите – в публичното пространство “комунист” е не принадлежност към определена идеология, а нарицателно, допотопна историческа обреченост.
“Вашите комунисти” – както често повтаря Борисов, са въплъщение на всички минали вини. За “наши комунисти” премиерът не говори. Но охотно кани във висшия ешелон на властта онези от тях, които могат да бъдат употребени според сложната логика на задкулисната политическа травестия.
Аргументът на премиера по отношение на възможността за посланическо назначение на директора на НРС е следният: “Той е работил дълги години за държавата, редно е човек от такъв висок ранг да продължи да работи за държавата”.
Впрочем, вече не е важно дали тази идея ще се реализира или не. Важен е стилът, откровената безпринципност, която характеризира днешния политически ден на България.
Подобна беше преди време и пледоарията на Борисов в защита на печално назначения и впоследствие освободен министър без портфейл Божидар Димитров. И той беше работил за държавата – значи беше редно да продължи да работи за държавата… Неговата принадлежност към ДС се възприемаше само като подробност от кариерата.
Как така? Защо така?
Впрочем, списъкът на “нашите комунисти”, с които управлението на ГЕРБ преодолява наследството на “онези комунисти”, е дълъг: в него влизат областни управители, директори, министри, висши чиновници, председатели на парламентарни комисии. Плюс шефката на парламента, която в края на миналата година обясни по следния начин членството си в БКП: цитирайки погрешно известната мисъл на Бърнар Шоу, Цачева заяви, че ако човек на 20 години не е бил член на Българската комунистическа партия, той няма сърце…
Ето как в началото на 2012-та по един неразбираем начин за поколението на 20-годишните, делението на комунистите на “наши” и “ваши” се случи не в полето на политикономията, а на емоцията.
И никой не задава въпросите “Как така?”, “Защо така?”… Което показва колко лесно и някак окончателно обществото (каквото и да значи това) се отказва от морален разговор за смисъла на съвместното ни съществуване и за посоките на бъдещето.
Може би, защото по традиция бъдещето по тези земи настъпва не благодарение на населението, а въпреки него.
Еми Барух,
Дойче Веле
- Капитулираме за 48 часа, ако избухне война
Сега нямаме армия, способна да ни защитава. Ако някой смята, че не е така, се заблуждава. Впрочем и премиерът е на мнение, че войската не може да ни брани. Неотдавна той подхвърли на военен №1 ген. Симеон Симеонов култова фраза. Това стана по време на мач на премиерския тим с отбора на гвардията. През почивката бойците тръгнаха към съблекалнята, за да си сменят екипа, а Бойко Борисов се приближи до ген. Симеонов, който седеше на първия ред на трибуната. “Е, генерале, гледай ги, бе, ритаха 30 минути и се измориха. Сега сигурно си вземат душ. Нямаме армия, да знаеш, ама добре че сме приятели с Турция”, вметна майтапчийски Борисов.
“Прав е премиерът – казаха пред “Преса” двама висши военни. – Турците имат страхотна армия. Тръгнат ли, ще ни прегазят за 48 часа. Може и за по-малко, зависи колко гориво си вземат. Но е хубаво, че сме съюзници с тях.”
Ясно е, че Борисов се шегуваше, но е знайно, че в подобни случаи казва и истини. Той премълчава друга част от истината – че и неговата партия забива чрез военния бюджет пореден пирон в ковчега на войската. Управляващите приеха Бяла книга, която ще направи армията ни символична сила. Според нея за 3 години от войската трябва да си отидат 7000 души и по ирония на съдбата сечта започва през 2012-а – Годината на Дракона, символ на победата. Тогава ще бъдат уволнени над 1000 военни. С параметрите, заложени в документа, армията ни няма да е сериозна въоръжена сила. Тя по-скоро е тежка жандармерия, която “гази маковите полета” на Афганистан, за да посреща тероризма в бърлогата му, преди да е дошъл у нас. Вярно е, че така си изпълняваме съюзническите задължения, но по-важно е бойците да тренират как да бранят държавата.
Плановете са до 2014 г. България да остане с 23-хилядна редовна армия (при 30 000 щика сега) плюс 3500 платени резервисти. Наистина общо мъжете и жените под пагон ще са повече, но доста от тези военни ще са в структури и служби, които няма да воюват, ако се наложи.
Основните оръжия пък са сведени до 80 танка, 280 бронирани машини, 96 тежки оръдия калибър над 100 мм, 16 изтребителя, 6 бойни вертолета и 6 бойни кораба. Сухопътните войски ще се свият до две бригади – общо 8 батальона. Илюзиите, че осем батальона могат да опазят 111 000 кв. км българска земя, са наивни. Ами ВВС? Два руски изтребителя МиГ-29 дежурят денонощно, за да пазят небето ни. Задачата им е да прехванат нарушител на въздушните граници. Ако е един – добре. Но ако са няколко? Ами ако има масирано въздушно нападение? Какво правим тогава? ВВС имат и хеликоптери, но повече на книга. Новите, които купи МО, могат да правят само лупинги по думите на самия Бойко Борисов. От тях сега летят само два. Бойните вертолети Ми-24, които трябва да унищожават танковете на противника, са годни за резервни части. Тази година изтича ресурсът и на бомбардировачите ни Су-25. Пари за възстановяването им не са предвидени. Най-вероятно ще се сбогуваме и с тези самолети, които поддържат пехотата от въздуха и без тях тя е „пушечно месо“. При това състояние на флота Су-25 са единственото средство за контрол и защита на Черноморската ни екватория и икономическата зона в реално време. Така осакатена, една армия може ли да воюва?
Във военното изкуство има проста формула – 3:1.
Това е съотношението на силите нападение спрямо отбрана. Формулата е валидна дори и за принципа “малка модерна армия”. Важно е да се знае, защото с “модерното” заклинание политиците от 20 г. само режат безмилостно войската и я държат на изкуствено дишане и тя е само малка. Нека направим сравнение. По численост армията ни е около 20 пъти по-малка от турската, 5 пъти- от гръцката, 4 пъти – от румънската и 2,5 пъти- от сръбската. Сега със съседите живеем в мир и любов, което е прекрасно. Но никой не дава гаранции, че това ще е вечно. Гърция и Турция не махнаха пограничните си гарнизони, както се бяхме договорили, докато ние ликвидирахме всичките си поделения в дълбочина 100 км от границата. Международните агенции скоро съобщиха, че потъналата в дългове Гърция купува 400 танка. А тези дни френски министър в изявление каза, че нашата приятелка и съседка Турция за 1 г. е заплашила 7 държави.
Анализатори прогнозират, че светът отново може да се изправи пред опасността от класическа война. Кой знае? Да се молим да не се случи. И не е задължително опасността да дойде от някой съсед. Преди време Генщабът беше изчислил, че за да може армията ни в случай на военна криза да проведе отбранителна операция и да опази територията 10-15 дни, докато сработят международните фактори, трябва да е с численост 60 000 души. Бедата на родните политици е, че не виждат по-далече от хоризонта на управленския си мандат. И винаги разчитат на коалиционна солидарност. Преди 10 ноември 1989 г. се смяташе, че войската ни трябва да удържа пет дни нападение от юг, докато съветските войски от Одеския военен окръг преплават Черно море и дебаркират у нас. Сега пък се надяваме на чл. 5 от договора с НАТО за колективната защита. Но преди него има член 3, който задължава всяка страна първо да гарантира сама сигурността си. Сега ние нямаме съгласувателни планове с Алианса, кога и какви войски идват у нас в случай на военна криза. За разлика от времето, когато членувахме във Варшавския договор, и всичко беше разчетено.
Нека си припомним сентенцията на Наполеон, че който не храни своя, ще храни чужда армия. Ние засега само слушаме чужди съветници. Неотдавна МО награди експерти от международна група, която ни консултираше за реформата в армията. Оттам предложили да закрием военната си академия, защото била “раково образувание”. Запознати твърдят, че дори ни била предложена и идеята, лансирана преди това и в Латвия, да закрием за три месеца армията, за да спестим средства.
Въобще ние много обичаме да слушаме какво ни казват отвън. Под натиск на някои наши съседи кабинетът на Симеон Сакскобургготски унищожи ракетите СС-23, които имаха боен радиус над 300 км. Това беше оръжие без аналог и страхотен възпиращ фактор. Нито една армия в региона не притежаваше такава огнева мощ. След като ни заставиха да унищожим СС-23, обещаваха да ни компенсират със западни системи за залпов огън и вертолети „Апач ”. Някой да ги е видял в армията ни? Все още разчитаме на руските “Град” с далекобойност само от 20 км.
Пак от онова правителство една дама настояваше да си махнем танковете, защото България нямала нужда от тях. Доблестен генерал след лют скандал с нея успя да спаси част от тях. Сегашният кабинет си бе наумил да сложи кръст на тактическите ракети “Точка” в пехотата. А те затова се казват така – на разстояние от 70 км бият в десетката. Но в последния момент се отказа от намеренията си. Всяка държава е сигурна, когато армията й държи барута сух. Но нашата е без барут.
Евгени Генов,
в. „Преса“
- Турция ще пази българското небе и други въпроси за българската външна политика
Турция щяла да пази българското небе. На 15 декември 2011 г. става ясно, че турски изтребители ще влизат в българското въздушното пространство без разрешение под предлог, че опазват границите ни.
Израелска медия съобщава за подготвян голям терористичен акт на „Хизбула“ в България. Агентурната информация е предадена от израелските служби за сигурност на българските им колеги. По случая от ДАНС заявяват, че става дума за въпрос от оперативно естество, който няма как да коментират, а от МС разпространяват съобщение, че българските специални служби не са получавали подобна информация.
Американският телевизионен канал Fox News показва на 3 януари т. г. карта на Европа, в която не фигурира Македония, България е на мястото на бивша Югославия, а Сърбия заема териториите на Унгария, Австрия и Чехия.
Конституционният съд определя като противоконституционни текстове от Закона за дипломатическата служба, с които не се позволява сътрудниците на Държавна сигурност да се назначават за посланици.
За пръв път за последните 20 години български външен министър ще има специална резиденция, в която ще приема високопоставените чуждестранни гости. Николай Младенов си е харесал резиденцията на бившия шведски посланик в София.
И още в:
Младенов! Американците ни изтриха от картата на Балканите!
от Люба Манолова, Lubamanolova.info
Израелска медия съобщи за подготвян голям терористичен акт на ливанската групировка „Хизбула“ в България, съобщи сайтът news.bg.
„Повод“ за атентата е годишнината от убийството на високопоставения член на „Хизбула“ Имада Морани – 12 февруари.
„Ливанската групировка може да подготвя голям терористичен акт срещу израелски граждани в българската столица София“, твърди „Изрус“, позовавайки се на Walla!.
Агентурната информация е предадена от израелските служби за сигурност на българските им колеги.
От ДАНС заявиха, че става дума за въпрос от оперативно естество, който няма как да коментират.
Малко по-късно от Министерски съвет разпространиха официално съобщение, че българските специални служби не са получавали и не разполагат с информация за подготвянето на подобен акт.
Не се изненадвам, че в мандата на ГЕРБ между отделните институции за пореден път съществува противоречие и то по такъв сериозен проблем. При министър на външните работи Николай Младенов и вътрешен министър Цветанов – това е напълно нормално и не дай си Боже да ни се случи подобен акт – то за него ще научим… след това.
Членовете на това правителство вече половин мандат демонстрират пълна некомпетентност, липса на професионализъм, парвенющина и никаква заинтересованост от съдбата на гражданите на България.
На 5 януари 2012 година външният министър даде интервю за ТВ7, от което чухме актуални обяснения за действия и решения на шефа на българската дипломация.
За пръв път през последните 20 години външният министър ще има специална резиденция, в която ще приема високопоставените чуждестранни гости. Николай Младенов си е харесал резиденцията на бившия шведски посланик в София.
Въпросната резиденция е в активите на дружеството за дипломатически имоти АДИС и ще премине под управлението на Министерство на външните работи без решение на правителството стана ясно от в. „Преса”.
От МВнР изрично са уточнили, че “сградата ще се използва за протоколни цели на министерството, а не за резиденция на външния министър”, което означавало, че Младенов няма да живее там, а ще кани за обеди и вечери гостите си.
Да се поддържа цяла резиденция, заради обеди и вечери е малко казано разхищение, но за Младенов парите не са от значение след като ГЕРБ го бракосъчета в резиденция Евксиноград! И то без да се даде отчет колко е струвало това на данъкоплатеца!Вместо да даде смислени отговори на данъкоплатците като как Турция пази българското небе и във връзка с кои международни конвенции изнасяме оръжие за сирийските бунтовници под наблюдението на НАТО – Младенов се чуди как да пилее парите на гражданството.
Като капак на всичко изброено дотук, американският телевизионен канал Fox News показа на 3 януари т. г. някаква карта на Европа, в която не фигурираше Македония, България бе на мястото на бивша Югославия, а Сърбия заема териториите на Унгария, Австрия и Чехия. Това съобщи македонското електронно издание Курир, цитирано от агенция „Фокус“.
Човек няма как да не се запита: Хърватия, Босна и Херцеговина, Словения и Черна гора отделиха ли си като отделни държави, като гледа Fox News, не избиваха ли на територията на бивша Югославия американски войници мирно население, не рушиха ли като „миротворци” православни храмове, за тъпите телевизионери от този тв канал не се ли е състояла Първата световна война, не се ли е разпаднала Австро-унгарската империя, къде им е на янките признатата от Филип Димитров Македония като суверенна държава и изобщо учат ли в Щатите децата на елементарна история и география, или те присъстват само в училищата им?
Но да караме поред:
Турция щяла да пази българското небе
На 15 декември 2011 стана ясно, че турски изтребители ще влизат във въздушното ни пространство без разрешение под предлог, че опазват границите ни. Съобщено бе, че в момента специалисти от българските и турските военновъздушни сили подготвят споразумение, което трябва да влезе за гласуване в Министерския съвет в началото на следващата година.
В документа ще бъде записано, че изтребителите могат да влизат без предупреждение във въздушното пространство на другата страна, ако преследват вражески обекти, както и за да гарантират защитата на населението на двете страни от евентуални чужди военни самолети. Правилото ще важи и при преследване на граждански самолети, ако са отвлечени от терористи. Бъдещото споразумение е свързано и с призива на ръководството на НАТО за изграждане на интелигентна отбрана. Явно израза „изграждане на интелигентна отбрана” изключва суверенитета на България, както и членството й в Европейския съюз, където, отново повтарям – Турция не е и скоро едва ли ще бъде.
България е член на НАТО, както и Турция, но в Европейския съюз Турция не е страна-членка и границата на България е европейска граница, пространство, в което Турция няма как да присъства.Освен това според Конституцията на Република България, в член 2, ал. 2 е записано, че „Териториалната цялост на Република България е неприкосновена.”
Друг тест от Основния закон гласи:
„Чл. 84.
Т. 11. Народното събрание: разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея”Някой да е чул Николай Младенов и Аню Ангелов да съгласуват с Брюксел това „опазване” на границите на страната ни от Турция?
Някой да е чул парламентът да го обсъжда и приема, както и мотивите за това?
Според Закона за гражданското въздухоплаване:
„Чл. 2. (1) (Доп. – ДВ, бр. 85 от 1998 г.) Република България има пълен, изключителен и неотменим суверенитет върху въздушното пространство над своята територия, включително над вътрешните и териториалните й води.“Този суверенитет е нарушен, щом една чужда държава нарушава неприкосновеността на границите ни по въздух, но за дилетанта ни външен министър, страната ни е разграден двор, каквото и да означава това.
Според Чикагска конвенция за международното гражданско въздухоплаване (подписана в Чикаго на 7 декември 1944 г.), и Регламент (ЕО) № 2320/2002 на Европейския Парламент и на Съвета от 16 декември 2002 г., относно създаване на общи правила за сигурността на гражданското въздухоплаване,
„(2) Защитата на гражданите в Европейската общност по всяко време трябва да е осигурена в гражданското въздухоплаване чрез предотвратяване на неправомерни действия”.Износът на оръжие за Сирия
Засега няма Резолюция на ООН за налагане на ембарго над Сирия и в този смисъл износът на оръжие за тази държава не е нарушение.
Вярно е, че според Устава на ООН при враждуващи общности всяка една от тях има „право на самоопределение” – нещо, което в Сирия е факт.
При използване на правото на самоопределение, и конфликт между враждуващи общности, всяка една от тях има право да употреби въоръжена сила за целта.
Според Щатите и редица европейски държави, в Косово бе точно такъв случаят – право на самоопределение. Това бе използвано от Русия при конфликта и самоопределението на Южна Осетия и Северна Абзахия – случай, който бе идентичен с този в Косово!Според Протоколи №№1 и 2 на Женевската конвенция от 1948 г., конфликтите в една гражданска война се приравняват с международните конфликти, а враждуващите страни са със статут на воюващи страни с всичко, които произтича от това в международното право.
Заловените лица от воюващите страни следва да се третират като военнопленници, т. е. Муамар Кадафи и синовете му, които никога не са крили, че са от едната воюваща страна би следвало да бъдат третирани като военнопленници – заловени, съдени и осъдени, а не убити, както това се случи с Кадафи и единият от синовете му.Според Боян Рангелов и неговият труд, който касае отношенията на ООН и НАТО, коментира:
„Съгласуваната воля на държавите-членки придава юридическа сила на учредителните актове на ООН и НАТО. В Хартата на ООН (ХООН) и в Североатлантическия договор държавите-членки определят целите, функциите и правомощията на тези международни организации, рамките на тяхната международна правосубектност. Членственоправните отношения на ООН обвързват всички членове на НАТО, които са членове и на ООН. На тази основа между ООН и НАТО трябва да има безпротиворечиво единство…
… Член 7 от Договора за НАТО признава примата на ХООН и компетенцията на Съвета за сигурност за поддържането на международния мир и сигурност. Той признава, че дейността на НАТО ще бъде съгласувана с ООН и с нейния главен орган Съвета за сигурност. И заедно с това договорът влиза в противоречия с тях…
… Договорът за НАТО заобикаля изричната разпоредба на ХООН, че регионалните организации „трябва да положат всички усилия за постигане на мирно уреждане на местните спорове… преди да отнесат тези спорове пред Съвета за сигурност“ (чл. 52, ал.2 от ХООН). Отново се подчертават „местните“ регионални спорове, а не спорове на територията на четири континента. След изчерпване на всички усилия за мирното им решаване, същите следва да се внасят по компетентност пред Съвета за сигурност…
… Договорът за НАТО изключва поставената забрана в ХООН, че „никакви принудителни действия не могат да бъдат предприети въз основа на регионални съглашения без разрешение на Съвета за сигурност“ (чл. 54 от ХООН)…
… НАТО в международните реалии се поставя вън от ООН, над ООН или поставя в изолация ООН и Съвета за сигурност. Това става с прилагането на военна сила за утвърждаване на нов световен ред (Novas Ordo Seclarum), който пък се характеризира с хегемонизъм и глобализиране на планетарните отношения под егидата на транснационалния капитал. За това свидетелстват факти и събития, които международното право квалифицира като актове на агресия.
НАТО оправдава своите действия като сам разработва и приема в разрез с ХООН свои доктрини и документи, които по същество ревизират ХООН и Договора за НАТО.“Според Устава на ООН и неговата
ГЛАВА VII
ДЕЙСТВИЯ В СЛУЧАЙ НА ЗАПЛАХИ СРЕЩУ МИРА, НАРУШЕНИЯ НА МИРА И АКТОВЕ НА АГРЕСИЯ„Член 39
Съветът за сигурност определя съществуването на всяка заплаха срещу мира, нарушение на мира или акт на агресия и прави препоръки или решава какви мерки ще бъдат взети съгласно чл. 41 и 42 за поддържането или възстановяването на международния мир и сигурност.
Член 40
С цел да предотврати влошаването на положението Съветът за сигурност може, преди да направи препоръките или да реши предприемането на мерките, предвидени в чл. 39, да покани заинтересуваните страни да изпълнят такива временни мерки, каквито той намери за необходими или желателни. Тези временни мерки не трябва да увреждат правата, претенциите или положението на заинтересуваните страни. Съветът за сигурност държи съответно сметка за неизпълнението на такива временни мерки.“НАТО има навика мълчаливо да дезавуира ООН и да прилага сила спрямо други суверенни държави в защита на цивилизационен избор на определени, с документите на НАТО ценности, пише Рангелов.
НАТО се налага като наддържавна военна институция, която прилага военна сила във всички териториални пространства на планетата в името и от името на международната общност.След всичко изброено дотук трябва да припомня
каква е връзката на Младенов с външната политика.Принудена съм да припомня на Николай Младенов, че татко му Евтим Младенов е използвал за прикритие дипломатическия статут, при положение, че е бил само радист.
Като внук на активни борци против фашизма и капитализма, Николай Младенов учи в елитната Първа английска гимназия в София. Според негови политически противници, по това време участва активно в младежкото комунистическо движение (Комсомола) и е последният секретар на Ученическия комитет на ДКМС на гимназията – което за ГЕРБ не е недостатък след като председателят на парламента Цецка Цачева е бивш партиен член, лидерът Бойко Борисов в знак на протест срещу деполитизирането на МВР напуска редиците му, за да си остане партиен член, избраният за президент Плевнелиев също е член на Комсомола и Компартията по времето на Живков.Интересен факт за външния министър е следният: от 2005 до 2007 г. той работи като консултант на Световната банка. Международния републикански институт и Националния демократически институт в България, Афганистан, Йемен и други страни от Близкия изток. Това са страните, в които се разрази гражданска война и кървави конфликти.
През 2006 г. Младенов е съветник към парламентарните комисии по отбрана и външна политика и сътрудничество с Иракския парламент – в същото време САЩ води своя война в тази държава заради петрола и загиват цивилни жертви…Докато Николай Младенов, детето на радиста от Първо главно, си играе на министър на външните работи и е забил глава в темата как да не признава Конституцията и независимата съдебна власт и решенията й, около Република България ври и кипи!
Казусът с посланиците
Конституционният съд обяви за противоконституционни текстове от Закона за дипломатическата служба, с които не се позволява сътрудниците на Държавна сигурност да се назначават за посланици или да заемат ръководни постове в Министерството на външните работи.
„Решението на Конституционния съд е такова, каквото е – коментира Младенов казуса по БНР в предаването „Преди всички”. – Ние ще трябва да се съобразим с него. Тези текстове видимо ще отпаднат от закона, но това няма да промени политическата воля на правителството да не изпраща посланици на Република България, които са били част от системата на Държавна сигурност в миналото. Аз съжалявам за това решение, защото мисля, че сигналът, който се излъчва по този начин към чуждестранните ни партньори, е, че наистина в България явно има някои хора, които не могат да се разделят с миналото преди 20 години…
… Като се прочетат аргументите, от тях излиза, че това да си работил за Държавна сигурност е социален статут в миналото, което, разбира се, не е приемливо за мен, но пак казвам, това е решението на Конституционния съд…
… това няма да промени волята на правителството, тъй като тя е ясно заявена, и мисля, че в крайна сметка оттук нататък, както и да се промени политическата ситуация в страната ни, ще бъде абсолютно политически неприемливо за който и да е на власт България да бъде представена от хора, които са били свързани с Държавна сигурност в миналото, със или без решението на Конституционния съд, със или без текстовете в закона…
… За съжаление е така. В други страни в Централна и Източна Европа въпросът е бил решен законодателно преди много години. България в продължение на 20 години не го беше решила. Това, което правителството направи с този законопроект беше за първи път да се отиде толкова далеч, да се опитаме да решим този казус законодателно, за да не седи това петно върху името на нашата страна, но явно оттук нататък той ще трябва да бъде решаван с волята на управляващите, с волята на парламента. Аз продължавам да смятам, че много сериозен успех е фактът, че българското Народно събрание прие с едно категорично мнозинство декларация, която казва, че подобни назначения са политически неприемливи за България и въпреки че законът падна в Конституционния съд или тези текстове от закона паднаха в Конституционния съд, реформата на дипломатическата служба ще продължи и се надявам, че темата, бидейки експонирана толкова много в общественото пространство през последните няколко месеца или може би година, ще направи подобен тип назначения за бъдещето политически невъзможно за който и да е на власт…
… Но пак искам всички да сме категорично наясно, че със или без закон, тази тема ще бъде затворена за България веднъж завинаги и оттук нататък ще бъде невъзможно за всяко следващо правителство, което дойде на власт, и всяко следващо мнозинство в парламента да назначава хора, които… без отношение към техните лични качества, заради тези зависимости, които има в миналото, да създават едно недоверие към страната ни. Защото, когато страната ни се представлява във важна страна членка в Европейския съюз от човек, който преди години е бил вербуван и изпратен в същата страна, за да вербува агенти, които да шпионират натовските бази, ето това е… това е смешно. Аз мисля, че България има достатъчно сили, достатъчно решителност в българското общество да каже тази практика от миналото повече няма да бъде практика, да затвори тази страница, за да може спокойно да върви напред развитието на всяка една система в страната. Иначе ще продължим да се занимаваме с миналото, колкото и да е неприятно това…”Върховният съд се произнесе по казуса с посланиците и трима от тях вече осъдиха Министерството на външните работи.
„Със сигурност ще обжалваме решението на Върховния административен съд (ВАС) – каза в студиото на „Бодилник“ Николай Младенов, по повод решението на ВАС да отмени заповедите му за прекратяване на задграничните командировки на Златин Тръпков, Андрей Караславов и Георги Димитров. Тримата посланици са в обнародваните списъци на дипломати с принадлежност към на бившата Държавна сигурност (ДС).
„Мандатите и на тримата са изтекли. Проблемът е, че Георги Първанов не се съобрази с волята на Министерски съвет и Народното събрание, и не отзова посланиците членове на ДС”, коментира Николай Младенов.
Според мисленето на Младенов, отказът на Георги Първанов, когото Младенов не нарича вече президент или държавен глава, бил, защото самият президент бил част от тази система.Младенов тотално взе да се обърква в казуса с посланиците: ту твърди, че избраният за президент Росен Плевнелиев ще отзове дипломатите, нарочени от Младенов, ту твърди, че ще обжалва решението на Върховния административен съд. Да не споменавам тук и факта, че решенията на КС имат силата на Закон и няма как без да наруши законността, Плевнелиев да не спази решението на КС и да отзове посланиците, натирени от министъра на външните работи.
По отношение на парите, които дължи МВнР на посланиците и свързаното с това решение на ВАС, Младенов бе арогантен, както често си позволява:
„Ако някой смята, че ще получи пари за командировъчни по 100 евро на ден за период, в който не е бил на работа, малко цинично е да се използва съда, и българското правосъдие да се сваля до това ниво” – обясни Младенов възникването на момент, в който ще трябва да плаща санкции на осъдилите го дипломати.Премиерът Бойко Борисов спомена наскоро в едно интервю, че шефът на външното разузнаване Кирчо Киров може да бъде изпратен за посланик, спомена водещата в ТВ7. „Няма такова нещо, няма такова обсъждане”, скочи Младенов при цитирането на този факт с оправданието, че човек, който е бил начело на Разузнаването, няма как да отиде посланик в друга държава.
А какво би коментирал Младенов за американския президент Буш, който от ЦРУ стана президент на Щатите?Резиденцията
Ще се ползва за срещи, обеди, вечери – бе обяснението на Младенов, което означава допълнителни разходи за персонал, камериерки, готвачи, сервитьори и прочие обслужващ персонал.
Трябва ли да задавам въпрос защо Младенов премълча факта, че един телевизионен канал като Fox News ни изтри от картата на Балканите като суверенна държава и при направи част от бивша Югославия?
Нима след бомбардировките на НАТО в тази държава Fox News не са все още наясно къде са изсипвали бомбите си самолетите на Алианса?Като заключение ще добавя, че Николай Младенов е длъжен да се съобразява с Устава на ООН, с Хартата на ООН, както и с Договора на НАТО.
Ако материята му е непосилна, то той би могъл да намери специалисти по международно право, които да го просветляват по съответните юридически казуси, по които работи в международен план.Бел.ред: Заглавието и въвеждащото резюме са на Еврочикаго.
- Bulgaria’s October elections, Final report by the OSCE Office for Democratic Institutions and Human Rights
Bulgaria’s presidential and municipal elections in October were generally characterized by a respect for fundamental rights and freedoms, but pervasive allegations of vote-buying underscored the need for continued reform, the final report released by the OSCE Office for Democratic Institutions and Human Rights (ODIHR) on 5 January 2012 concludes.
The report highlights the wide political choice available to voters and the calm environment, which allowed candidates to campaign freely.
However, most candidates told election observers that vote-buying was a major and widespread problem. Some opposition parties also claimed that pressure had been put on some of their municipal candidates and supporters.
The report also notes that virtually all campaign coverage in the media had to be purchased which resulted in a near-absence of editorial coverage of the campaign.
“A certain lack of transparency” in the Central Election Commission’s decision-making and the inability of the Commission to take timely decisions, as well as the fact that there is no guarantee that nominees from opposition parties are included in the leadership positions of election commissions, are also identified as areas of concern.
Concerns are also raised about the accuracy of voter lists, the effectiveness of campaign-finance regulations, the processing and tabulation of results, as well as legislation which stipulates that the election campaign shall be conducted solely in Bulgarian.
Source: Osce.org
- ОССЕ с остри критики към изборното законодателство
Изготвянето на списък с реалните собственици на медии е сред 32-те препоръки към българските власти
Президентските и местните избори в България бяха проведени при спазване на основните човешки права и свободи, но обвиненията за купуване на гласове и изцяло платеното медийно отразяване на кандидатите подчертват нуждата от продължаване на реформите. Това са заключенията в доклада на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), която наблюдава изборите през октомври.ОССЕ публикува и списък от 32 препоръки към българските власти за ключови реформи в конституцията и Изборния кодекс.
Международната организация настоява Централната избирателна комисия (ЦИК) да бъде с постоянно действаща професионална администрация и с независим бюджет. ”Това ще помогне за изграждането на необходимия капацитет и ще позволи на ЦИК да предлага подобрения в изборното законодателство”, се казва в доклада на ОССЕ. Организацията препоръчва още назначаване на хора, предложени от опозиционни партии, на ключови позиции в изборната администрация, за да се премахне усещането, че се вземат политически мотивирани решения.
Остра критика има срещу решението на ЦИК да засекрети протоколите от своите заседания. Според ОССЕ избирателните комисии на всички нива трябва да работят при пълна публичност. Скандалите с отказа на ЦИК да взема решения заради липса на мнозинство от 2/3 също са намерили място в доклада. Международната организация настоява в тези случаи да се постановява решение, че жалбите са отхвърлени, което да може да се обжалва пред съда.
ОССЕ напомня и препоръката си от 2009 г. за изчистването на избирателните списъци от т.нар. ”мъртви души”. Настоява се още българските власти да позволят на малцинствените групи да използват своя майчин език в кампаниите, както и да им се предоставя официална информация на съответния език. ”Това ще осигури разбиране на изборния процес сред всички етнически групи”, се казва в доклада.
ОССЕ иска още премахването на забраната българите с двойно гражданство да се кандидатират на изборите, както и да отпадне ограничението за затворниците да гласуват. Според организацията от право на вот може да бъдат лишени единствено изтърпяващите наказания за особено тежки престъпления. Иска се и премахване на ограничения пред постоянно пребиваващите граждани на държава извън ЕС да пускат бюлетина за местна власт.
ОССЕ препоръчва създаване на законова възможност гласоподавателите да обжалват изборните резултати. Международната организация смята за уместно и предложението на главния прокурор за използване на СРС-та при разследване на изборните престъпления. В момента такава възможност няма.
”Правната рамка за медиите трябва да гарантира пълна свобода за журналистите да отразяват кампанията, особено в публичните оператори”, заявяват от ОССЕ. Настоява се за равнопоставено отразяване на всички кандидати, за да бъдат предпазени журналистите от ”външни влияния”. Международната организация искат от българските власти да се създадат механизми за проверка на политическите спонсори чрез общи действия на Сметната палата и НАП.
ОССЕ отчита нуждата от сериозно обучение за членовете на секционните избирателни комисии и предлага създаването на списък от хора, които вече са участвали в правенето на избори, за да бъде използван техният опит и занапред.
Международната организация настоява още да не се допускат забранителни списъци, да има държавна подкрепа за независимите кандидати, да се осигури безплатно телевизионно време в обществените медии, както и списък на реалните собственици на медиите в страната.
ОССЕ предлага да се обмисли възможността за допускане на реално преброяване на бюлетините при съмнения за значителни нарушения.
Красен Николов,
Mediapool
- Православные отмечают сегодня праздник Рождества Христова
Торжественные богослужения по этому поводу проходят примерно в 30-ти тысячах соборах РПЦ в 60-ти странах мира. В Москве в Храме Христа Спасителя праздничную службу проводил Патриарх Кирилл. Среди прихожан в Храме Христа Спасителя были президент России и первая леди. Патриарх подарил им специальное издание «Истории государства российского» Николая Карамзина. После богослужения Дмитрий Медведев через Твиттер поздравил верующих и пожелал им «хороших рождественских дней». Премьер Путин встретил праздник в Петербурге. Он пришёл в Спасо-Преображенский собор. Именно там его в младенчестве крестили – тайно от отца, который был членом КПСС. Путин рассказал, что священник предложил назвать ребёнка Михаилом, в честь святого, которого чтили в тот день. Однако родители уже зарегистрировали имя Владимир. Рождество – один из главных праздников христианского календаря. Тысячи верующих в этот день посещают московские церкви и монастыри. Сегодня у многих храмов можно будет встретить не только людей в облачении, но и сотрудников в форме – там дежурят усиленные наряды полиции, об этом сообщили в пресс-службе Главного управления МВД по Москве. Один только Храм Христа Спасителя охраняют 500 сотрудников органов внутренних дел, подчеркнули в ведомстве. Прилегающую к церквям территорию заранее проверяли кинологи с собаками. Сотни инспекторов ГИБДД сегодня выходят на дороги, чтобы организовать движение возле храмов.
Рождественские богослужения продолжаются в различных храмах и сегодня. Также запланированы рождественские гуляния на площадях и в парках российских городов.По Григорианскому календарю Рождество Христово сегодня также отмечают лютеране, баптисты, методисты, пятидесятники и другие.
С рождеством Христовым поздравляя,
Желаем счастья и здоровья Вам!
Ближнего ничем не обижая,
Служите, люди, добрым всем делам!
- За едни Ивановден, за други – Коледа
Православните християни в почти 70 страни в света, които използват Юлианския календар, празнуват днес Коледа. Освен Руската църква, по Юлианския календар честват Рождество Христово още Сръбската, Грузинската и Ерусалимската църква, както и манастирите в Света гора.
Над 5000 души се събраха в храма „Христос Спасител“ в Москва, където руският патриарх Кирил отслужи божествена литургия.
Богослужението продължи няколко часа. В храма дойде и руският президент Дмитрий Медведев със съпругата си Светлана. В близо 8 500 действащи храма в Русия вярващите посрещнаха Рождество Христово. Премиерът Владими Путин избра да присъства на службата в храма „Преображение“ в родния си Санкт Петербург.
В днешно време 2/3 от руснаците празнуват Рождество Христово и броят им през годините непрекъснато нараства, сочат данните от публикувана днес социологическа анкета.
В Москва са организирани десетки концерти, изложби и конкурси на открито за празника.
Стотици вярващи се събраха в църква „Рождество Христово“ във Витлеем, на Западния бряг. Службата се водеше от гръцкия православен патриарх на Ерусалим Теофилос III. В църквата, която е на 1700 – години, по традиция на 25 декември Коледа посрещат католици, а след това на 6 януари – православни християни.
Християните копти в Египет също посрещнаха най- светлия си празник. В коптската патриаршия в Кайро службата се водеше от духовния водач на коптите александрийския папа и патриарх Шенуда Трети. Мерките за сигурност бяха засилени около християнските хравоме в Египет.
Сръбският президент и косовските власти отправиха поздрави към християните, които празнуват Рождество Христово днес.
Всички останали 11 православни църкви, както и мнозинството от католиците и протестантите, вече празнуваха Рождество Христово в нощта на 24 срещу 25 декември. Но те не използват „католическия“ Григориански календар, а т.нар.Новоюлиански календар, който в момента съвпада с Григорианския. Разликата между двата от един ден ще се натрупа до 2800 г.Източник: bnt.bg, news.ibox.bg
