Всички авторски страници

Авторски

• Chicago Shakespeare Theater представляет: “Elizabeth Rex”

  В Чикагском Шекспировском театре продолжается показ спектакля по пьесе канадского писателя и драматурга Тимоти Финдли “Елизавета” (“Elizabeth Rex”). В основе сюжета – рассказ о встрече Шекспира и актеров его труппы с королевой Елизаветой.

  На пороге смерти Уильям Шекспир вспоминает события пятнадцатилетней давности. В ту роковую ночь Первый драматург и актеры его театра были приглашены исполнить представление для королевы Елизаветы. На следующий день возлюбленного королевы, графа Эссекского Роберта Деверекса ожидала казнь. Он обвинен в измене. Королева приговорила его к смерти, и только она может помиловать его. С целью предотвращения возможных беспорядков в королевстве введен комендантский час, и бродячие актеры остаются в апартаментах королевы. Отчаянно нуждающаяся в приятных впечатлениях, стремящаяся хотя бы на время забыть о предстоящей казни, Елизавета проводит ночь в компании Шекспира и его актеров, главным образом – с одним из них, исполнителем женских ролей Недом Ловенскрофтом…

  Премьера пьесы состоялась на театральном фестивале в Стратфорде (Канада) в 2000 году. Первой исполнительницей роли королевы Елизаветы стала американская актриса Диана Д’Акила. Спустя одиннадцать лет живущая в Канаде актриса вернулась к этой роли.

  Режиссер – артистический директор Шекспировского театра Барбара Гейнс. В других ролях: Стивен Сатклиф (Нед Ловенскрофт), Брэдли Армакост (Перси Говер), Бренда Барри (Мэри Стенли), Мэтт Фараби (Генри Перл), Кевин Гудал (Уильям Шекспир).

  Спектакль идет до  22 января 2012 года. 600 E.Grand Ave, Chicago, IL 60611, справки и заказ билетов по телефону 312-595-5600 и на сайте театра http://www.chicagoshakes.com/.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

   Фото. Сцена из спектакля “Елизавета”. Фото – Лиз Лорен

• Българите са най-бедният народ в ЕС, почти обречен на изчезване

  Българите са най-бедният народ в ЕС и е почти обречен на изчезване, твърди любопитна статия за обществото в България през последните години на демокрация, публикувана в гръцки вестник. Предлагаме ви превода:

  Българите са най-бедният народ в Европа и това не е тайна дори за самите тях, но видели ли сте ги да протестират? Не, няма и да ги видите, защото не могат да си го позволят.

  Целенасочената политика по обедняване на българския народ се ръководи чрез различни уж европейски директиви.

  Забележете: въпреки, че българите са признато най-бедни, голяма част от стоките и услугите са с по-високи цени от средноевропейските.

  За да оцеляват, те са принудени да работят непрекъснато при ужасни условия на труд, при масово погазване на всякакви трудови норми, без да смеят да се оплачат, без да смеят да си потърсят правата си.

  Техните синдикални лидери, ако могат въобще да се нарекат така, ще видите сред редиците на управляващите, окичени с най-високите държавни отличия, но не и сред работниците, не и на площадите, не и в първите редици на протестите, защото протести въобще няма.

  И ние, като гръцки граждани, свикнали да търсим и отстояваме правата си, задаваме въпроса: как е възможно всичко това? Как при този стандарт на живот, при тези условия на труд, при това нагло и безочливо отношение към тях, как те стоят тихо и безропотно?

  Отговорът е един – те са бедни – толкова бедни, че дори и един ден да не са на работа, а да излязат на протест, това ще бъде пагубно за тяхното оцеляване. Те няма да успеят да си платят сметките или да си купят храна, или необходими лекарства, или дрешки за децата си. Да, те са толкова бедни, че ходят болни на работа, че по-скоро биха умрели на работното си място, отколкото да си вземат почивка, нужна на всеки жив организъм. За тях няма почивка!

  Заробени веднъж от банките, втори път от работодателите си и трети път от политиците си, те са изгубили всяка надежда и живеят ден за ден в постоянен страх и стрес да не изгубят работата си, парите си, да не се разболеят.

  Всяко едно по-сериозно заболяване ги обрича на почти сигурна смърт, защото са бедни. Техните предприятия произвеждат инвалиди. Българите биват използвани, изстисквани и изхвърлени на улицата – без защита, без надежда.

  Тяхната държава, тяхната индустрия бяха разпродадени и разграбени на безценица. В България няма истински чуждестранни инвестиции. Това, което е продадено на чужденци на безценица или е унищожено, за да не се произвеждат конкурентни на вносните стоки, се използва за ограбване на българите и изнасяне на спечелените пари в чужбина.
  

  На българите им набиват в главите, че заплатите им трябва да са ниски, защото така били конкурентноспособни и така, забележете, привличали чуждестранните инвеститори.

  Няма по-смехотворно твърдение от това! Как можеш да твърдиш, след като уж си член на Обединена Европа, че ще привличаш инвеститори с ниското ниво на заплащане?

  В кой век живеят българите? Не разбират ли, че днес истинските инвеститори търсят не проста маса, работеща за без пари, а работници образовани, специалисти, притежаващи творческа мисъл и креативност, откриватели и способни да предугаждат бъдещето. Явно някой има интерес да ги кара да се конкурират по заплащане със страните от третия свят, а не по знания с развитите европейски държави.

  В България правителството инвестира най-много в полицията, която е един процент от цялото население на страната. Но не мислете, че тази полиция се бори с престъпността – не, самата полиция е корумпирана! Съдебната им власт също! За политиците им да не говорим

  …Полицията им е гарант за сигурността на корумпираната върхушка, за това, че всеки, дори и плах опит за протест и за търсене на отговорност, ще бъде смазан и потушен.

  Благодарение на целенасочената политика на потъпкване, оглупяване и опростачване на българският народ, той е почти обречен на изчезване. По-голямата част от знаещото и можещо население е емигрирала. Циганите са оставени сами на себе си, като безнаказаността им е пословична, а страхът у българите е неописуем…

  Автор: chrisbrown

• Държавният дълг на САЩ превиши годишния БВП

  Вашингтон, САЩ /КРОСС/ Държавният дълг на Съединените щати надхвърли годишния БВП, пише вестник USA Today.

  Според изданието, задлъжнялостта е 15,23 трилиона долара, а общия обем от стоки и услуги , произвеждани годишно от американската икономика е 15,17 трилиона долара.

  Дългосрочните икономически прогнози за САЩ засега изхождат от по-нататъшното покачване на дълговото бреме – повече от 26 трилиона за близките десет години. За да не изостава от задълженията, икономиката трябва да расте с не по-малко от шест процента на година.

  Журналистите от USA Today отбелязват, че сега сред развитите държави само при Гърция, Ирландия, Исландия, Италия, Португалия и Япония размерът на държавния дълг надхвърля БВП.

  Европейските страни от подобен списък се намират в епицентъра на т.нар. „суверенна дългова криза„. Почти всички те са принудени да молят за помощ, а Италия попадна под финансовото наблюдение на МВФ.

  Според публикацията, толкова висока задлъжнялост при САЩ, както е сега, не е имало от времето на Втората световна война.

• Свилен Кънев – вторият най-перспективен млад учен в Америка

  Роботи ще се изправят срещу световния шампион по футбол през 2050 г. И ще го победят. Това е амбициозната цел на екип от млади учени, които в свободното си време създават малки цилиндрични роботи, които да „тичат“ по терена. Звучи като откъс от фантастичен роман, а всъщност е част от биографията на Свилен Кънев, студент по компютърни науки в Харвард. От 2008 г. той е главен разработчик по проекта на Robotic Football Club (RFC) Cambridge.

  През декември Свилен беше отличен на второ място в класацията на Американската асоциация за изследвания в областта на компютърните науки за най-перспективен млад учен. Свилен получава отличието заради дейността си в областта на компютърната архитектура през последните три години. За да получи студент това отличие, трябва да бъде препоръчан от университета си. Институцията има право да посочи само един студент. Комитет от изявени имена в областта на науката определя първите места.

  Отворените врати 

  За почти всичко, което е постигнал в до момента, 23-годишният Свилен от Казанлък казва „…и това ми отваря много врати“. Първата отворена врата е на работилницата на дядо му – „стар техничар“. Разбира се, има и от онези конструктори, които „могат да накарат разни неща да работят“. Това провокира и интереса му към физиката – практическа наука, която позволява много експерименти. Докато в училище прави различни видове махала и лазери, компютрите са „малко по-сложна играчка“. Първият си компютър получава в средата на 90-те. „Windows 95 беше интересен“, припомня си с усмивка за първите срещи с компютъра, свързани главно с различни игри.

  На 11 вече е открил магическите команди, чрез които може да накара компютъра да прави „разни неща“. Може би благодарение на това през 2002 г., когато е на 13, става първи на олимпиада по информатика. По-късно следват редица състезания, най-вече по физика, които му го изпращат в Сингапур и Иран.

  Свилен Кънев компютърен специалист
  Фотограф: Георги Кожухаров 

  Вдъхновение за наука

  Въпреки че родителите му са литератори, неговите интереси винаги са били в сферата на точните науки. В тази област вдъхновение за него е учителят му по физика от Природо-математическата гимназия в Казанлък– Теодосий Теодосиев. За успелите си бивши възпитаници Теодосиев казва – „И те бяха като вас и вие ще станете като тях“. Така ги кара да повярват, че могат всичко, разказва Свилен.Оттам за тях остава само да бъдат амбицирани и да се стремят към успех.

  По време на кандидатстудентската кампания дори не е кандидатствал за университет, защото олимпиадите са заемали цялото му време. Отличните резултати по физика му отреждат място във Физическия факултет на СУ. Свилен осъзнава, че физиката е „наука, в която голяма част от нещата, които могат да се открият, вече са открити“. „Ако работя в такава стара област, обикновено трябва да работя с още 100-200 души по един проблем, просто защото лесните проблеми вече са решени“, казва той. Компютърната архитектура му дава възможност да се развива в област, която е на не по-вече от 20 години. Той казва, че иска да направи „нещо значимо“.

  Харвард не е лош университет 

  Всъщност Свилен не е имал намерение да кандидатства в чужбина и да запише в Харвард. Казва, че е заминал „на магия – абсолютно в последния момент, на ръба на всички срокове“. Покрива за кратко време изискванията, за които кандидатите обикновено имат нужда от месеци. Защо точно там, а не в Станфорд или Мазачузетския технически университет? „Ами…не е лош университет, чувал съм…“, шегува се Свилен.

  Харвард е поредната „отворена врата“, която води след себе си други възможности. Докато работи по своите научни проекти в университета, Свилен получава редица предложения за работа. Две поредни лета прекарва като компютърен архитект в две от най-големите технологични компании в света – Интел и Майкрософт.

  „Големите корпорации са интересни, защото имат много силна структура. Донякъде това е минус. За сметка на това повечето хора са изключително умни и изключително мотивирани“, разказва той. В компаниите се е занимавал се е с неща, които са много близки до изследванията му в университета.

  Ако науката звучи скучновата и сериозна, то Свилен успява да й придаде очарование. Как би работил процесор, ако се пъхне във фурна? Това е въпросът, над който работи в момента, заедно с научния си ръководител.

  Той казва, че компютърната архитектура не е базова наука като физика, биология и даже математика. Основният за дисциплината закон твърди, че на всяка година и половина градивните елементи, които могат да се сложат в един процесор, се удвояват и графиката непрекъснато расте, разказва Свилен. Областта е в постоянно развитие.

  Заради летните си стажове Свилен се връща в България само веднъж в годината за Коледа. Семейството му оценява значението на интернет. Родителите ми не могат да си представят живота без скайп, казва той.

   

  Златина Димитрова,

  „Дневник“

• Чиновниците ще получат стимул да работят още по-бавно и скъпо

  Таксите за издаване на разрешителни и лицензи ще включват разходите за издръжка на общата администрация и на ръководния персонал

   

  Администрацията си намери нов стимул да не бърза при предоставянето на разрешителни, лицензи и други услуги, свързани с извършването на стопански дейности. От януари 2013 г. таксите за тези услуги ще зависят пряко от времето за извършването им, като тарифите ще растат с увеличаването на сроковете за издаването на съответните документи.

  Върху бизнеса ще се стоварят и разходите за заплати на секретарки и неизвестен брой началници, включително и социалните им осигуровки.Това става ясно от новата методика за определяне на таксите за административни услуги, касаещи извършването на стопанска дейност. Тя изобилства от лоши формулировки и не съдържа никакви изисквания за публичност към администрациите, които ще трябва да преизчисляват таксите по нея. Методиката ще влезе и с една година закъснение спрямо посочения в закона за ограничаване на административната тежест срок.

  Според новата методика размерът на таксите не може да надхвърля разхода на административния орган за извършване на съответната услуга и за упражняване на последващ контрол. От това правило обаче са допуснати 3 изключения. Едното изключение очевидно е техническа грешка, защото препраща към текст, касаещ абсолютно всички такси. Методиката няма да се прилага и в два други случая – когато таксата се събира по методика, предвидена в друг закон, и когато сумите са в области „със значение за защита на особено важни държавни или обществени интереси“. Така администрацията си отваря вратички за прилагане на двоен аршин.

  Спорни са и част от елементите на формулата за изчисляване на преките и непреките разходи за осигуряване на услугата. Така например в преките разходи ще се включват както възнагражденията и осигуровките на пряко ангажираните служители, така и възнагражденията и осигуровките на ръководния персонал и персонала от общата администрация. Не е посочено какво следва да се разбира под ръководен персонал, а в администрацията има много йерархични нива. Включването на разходите на общата администрация пък може да е пълен нонсенс в структури като министерствата. По тази логика бизнесът например ще трябва да плаща заплатите и осигуровките на общата администрация в МОСВ при издаването на решения по ОВОС, въпреки че тези чиновници нямат отношение само към таксите, а обслужват цялото министерство. В тази връзка от методиката напълно отсъства залегнало в закона изискване административните разходи за персонала да не надхвърлят 20% от общия размер на таксата.

  По линия на сроковете администрацията е подсигурена двойно. Бавните процедури ще са скъпи, защото времето за извършване на услугата ще се умножава по средната часова ставка на отговорния персонал, но пък бързите ще струват още повече – цената им ще е до 2.5 пъти по-висока от регулярната.

  В методиката все пак има и добри новини – при тежки процедури, които минават през няколко етапа, таксите ще се плащат на вноски и при отказ на някой от етапите засегнатото лице няма да доплаща сумата. Няма да се плащат такси и за отстраняване на нередности.

  Всички структури, предлагащи услуги за бизнеса, ще трябва да преработят тарифите си на базата на методиката. Самите тарифи се гласуват от МС, но в методиката няма никакви изисквания за публичност към структурите, които ще трябва да преизчислят сумите. Така не е ясно дали новите тарифи ще съдържат доказателства, че са изчислени точно спрямо методиката.

   

  Таня Петрова,

  в. „Сега“

• The Bulgaria 2011 Review: Archaeology

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  On June 4, Bulgarian archeologists discovered what may have been the oldest settlement in Europe near the village of Yunatsite in the southern Pazardzhik Region. According to Yavor Boyadzhiev, Head of the joined Bulgarian-Greek expedition, the find related to a civilization that existed 6 800 years ago on Bulgarian land, much older than the Mycenaean one.

  In September, massive ancient stone anchors were found by divers participating in an archaeological expedition near the southern Bulgarian Black Sea town of Sozopol. The anchors’ shape suggests they were used by Creto-Mycanaean, Phoenician or Carian sailors in the 15th-12th centuries BC, which would refute the hypothesis that Greeks were the first Black Sea sailors starting the 12th century BC.

  On June 21, Bulgarian archaeologists made crucial discoveries at the residence of the rulers of the Odrysian Kingdom, the state of the most powerful tribe of Ancient Thrace, including details about its sacking by the troops of Philip II of Macedon. The archaeologists discovered in full the northeastern wall of the Thracian kings’ residence; it is 13 m long, and has been preserved at a height of 2 m.

  The residence is located on the Kozi Gramadi mount in the Sredna Gora mountain, in the village of Starosel, close to the resort town of Hissar in central Bulgaria. In July, Bulgarian archaeologists unearthed an iron labrys, a ceremonial doubleheaded ax, at the same residence.

  On June 23, an intact Ancient Thracian tomb was found by archaeologists near the town of Opaka in northeast Bulgaria. The tomb is part of a complex of several Ancient Thracian mounds. According to historians, the discovery is one of the latest burials in Ancient Thrace. One of the most startling discoveries in the newly-found Thracian tomb are six leafs made of gold, part of a golden wreath, together with other golden and bronze decorations, pottery, and glass and bronze cosmetic vessels.

  At the end of August, top Bulgarian archaeologist Professor Nikolay Ovcharov has presented new finds from the Ancient Thracian and medieval fortress of Perperikon proving the existence of an Antiquity period sanctuary that he believes could be the ancient Temple of Dionysus.

  In 2011, the finds at the Thracian rock sanctuary Perperikon in southern Bulgaria also included a magnificent bronze cross from the 10th – 11th century, a lead medallion with a swastika and Runes’ signs.

  A Thracian rock sanctuary from the 5th century BC was discovered in August in the Rhodope Mountains by Bulgarian archeologists. The sanctuary is in the „Kaleto“ fortress site, near the village of Koshnitsa in the region of the southern city of Smolyan. This is the third Rhodope Mountain fortress with a similar find.

  A temple of Ancient Greek goddess Demeter and her daughter Persephone was discovered in May 2011 by a team of Bulgarian archaeologists near the town of Sozopol on the Black Sea. The archaeological team of Prof. Krastina Panayotova found the Ancient Greek temple during excavations on the Skamniy Cape where the archaeologists were exploring a fortress wall and a church that were parts of a Byzantine imperial monastery. The sanctuary is near the monastery complex „St. Apostles and 20 000 Martyrs“ built in the first half of the 14th century by Anastasios Palaiologos, brother of the Byzantine Emperor.

  New sections of a Roman main street (decumanus) were unearthed during archaeological excavations in the underpass between the Council of Ministers and the Presidency in Sofia in June. In July, a large complex of small Christian churches has been gradually unearthed by Bulgarian archaeologists in downtown Sofia during continuing excavations at the construction sites of the Sofia subway.

  In August, a unique Roman mosaic with a stylized crown of laurels from the 4th century AD was found by archeologists in the very heart of the Bulgarian capital. The 30-square-meter mosaic is located underneath the central Maria Louisa Boulevard and was once again discovered during construction works for the Sofia subway.

  At the end of 2011, Bulgarian archeologists made a breakthrough discovery in Sozopol – they found the long-sought East Gate of Apollonia Pontica. The precious discovery had been located underneath illegal shacks selling food and beverages in the center of the town. It will allow scientists to recover all fortification systems of the ancient city in their original state.

  In July, Bulgarian archaeologists unearthed the main church of a 14th century Byzantine monastery built by the last dynasty of the Eastern Roman Empire located in Sozopol. The archaeologists uncovered the monastery church, a small cemetery chapel, and a feudal castle dating back to the 13th-15th century, the last days before the Byzantine Empire before it was wiped out of the map by the Ottoman Turkish invaders.

  In August, a team of Bulgarian archaeologists also including British students unearthed a 13th church at Cherven – a major medieval fortress during the Second Bulgarian Empire that was destroyed during the Ottoman conquest.

  In November, a total of 18 gold coins minted by medieval Bulgarian Tsar Ivan Alexander (r. 1331-1371) have been discovered by the team of renowned Bulgarian archaeologist Prof. Nikolay Ovcharov during excavations of the medieval fortress Urvich near Sofia.

  In April 2011, Bulgarian archaeologists made a curious discovery: a French perfume was found in the walls of the medieval St. Apostles Monastery in Sozopol, the largest medieval church on the Bulgarian Black Sea coast. The finding was of two glass vessels, apparently walled in much later in the ruins. One of the vessels read „Lubin, Paris, 1882,“ which turned out to be a quite expensive and fashionable perfume for that time.

  In December, modern medical scanners were used to examine the inside and make a 3D image of the alleged relics of St. John the Baptist that were found in Sozopol in 2010. The study was conducted in the Burgas cardio hospital and was filmed by a team of „National Geographic. Earlier in 2011, the relics were moved to the renovated St. St. Cyril and Methodius church in Sozopol.

  At the end of the year, Bulgaria’s Prime Minister, Boyko Borisov made a controversial statement that archaeologists should stop „blackmailing the State and hurdling highway construction.“ Borisov’s wrath was fueled by a report by Regional Development Minister Lilyana Pavlova that the Shumen Archeology Museum was „sabotaging“ the construction of the Hemus highway, along with museums in Pernik and Kyustendil interfering with the construction of the Struma highway in southwestern Bulgaria.

   

  Source:   Novinite.com

• The Poor Give More

  by Arthur C. Brooks

  Charitable giving is an American tradition. Surveys consistently find that between 65 and 85 percent of U.S. families make charitable donations each year, and we give away more than twice as much per capita as the citizens of even the most generous European nations.
  

  According to the Center on Philanthropy Panel Study, the average American family that gave to charity in 2002 donated $1,917. And contrary to what some might assume, this giving does not all—or even mostly—support houses of worship. The Giving U.S.A. Foundation reports that only about a third of individual gifts go toward religious causes; the rest are earmarked for secular concerns like education and health.

  As impressive as these numbers are, there are still about 30 million American families that do not give charitably. Why not? According to Independent Sector’s 2001 Giving and Volunteering in the United States survey of 4,000 households, common excuses include not being asked and fear that contributions will be used inefficiently by nonprofits. But the most common explanation for the lack of giving is a perceived deficiency of means: Two-thirds of nondonors say that they simply cannot afford to give. This sounds reasonable. There are plenty of Americans having trouble making ends meet, so why give away what little money they have? Thus we can logically assume that most of the Americans who don’t give are poor, right?

  Wrong. In fact, Americans at the bottom of the income-distribution pyramid are the country’s biggest givers per capita. (View average household donations and the percentage of income donated to charity.) The 2000 Social Capital Community Benchmark Survey shows that households with incomes below $20,000 gave a higher percentage of their earnings to charity than did any other income group: 4.6 percent, on average. As income increased, the percentage given away declined: Households earning between $50,000 and $100,000 donated 2.5 percent or less. Only at high income levels did the percentage begin to rise again: For households with incomes over $100,000, the number was 3.1 percent.

  Evidence of this pattern is not unique to the S.C.C.B.S.  Economists have found this U-shaped giving curve in study after study of charitable donations. So the question is not whether this is true, but why it is true. One typical explanation is that the working poor tend to belong to religious congregations that are relatively literal about biblical imperatives to give.

  The S.C.C.B.S. shows that in 2000, poor American families were roughly twice as likely as their middle-class counterparts to be Seventh-Day Adventists, Pentecostals, or Jehovah’s Witnesses.
  Saying that the working poor sacrifice the biggest part of their income is not the same as saying that they give away the most money, of course. The S.C.C.B.S. indicates that the wealthiest 10 percent of households are responsible for at least a quarter of all money contributed to charity, including a fifth of what is funneled to religious organizations and about a third of what goes to secular causes. Philanthropy scholars consistently find that households with total income exceeding $1 million (about 7 percent of the U.S. population) account for about half of all charitable donations. Simply put, your local United Way would probably close down were it not for the rich people in your community. But the fact that the working poor sacrifice the highest percentage of their income is also important. Charitable giving is more than just a source of money to fund nonprofit activities; it is an expression of how communities band together to meet common goals.

  If the poor are doing so much giving, who are the folks who claimed in Independent Sector’s 2001 survey that they can’t afford to? Ironically, this is a typical upper-income excuse. Among the people with above-average incomes who did not give charitably in the year 2000, a majority of survey respondents said they didn’t have enough money. And they probably believe it. We live in a country in which three out of five families carry balances on their credit cards from month to month and the average household debt for consumer items is about $18,000.

  Do all the poor give generously, or do some give more than others? The answer is that there is a fundamental difference between the working and nonworking poor. The working poor—families with the same income level as welfare recipients but who receive all their money from employment—are the big givers. The Center on Philanthropy survey data reveal this vividly.

  For example, consider two families: One earns its income from wages; the other relies on government support. Both families are near the bottom of the bottom in income, bringing in less than $14,000 in 2001. On average, the working family tends to donate more than three times as much to charity each year as the welfare family does.
  When given the opportunity to work for a living, the poor are at least as generous as the rest of society.

  The bottom line about the relationship between philanthropy and income is that it’s surprisingly counterintuitive. Don’t assume that the poor cannot afford to give—they can and do. In fact, we can all learn a lesson from our fellow citizens of modest means.

• Един отец Иван има достоен, а ще го изкълват. Къде сте, интелектуалци?

  Ивановден мина без традиционните лигави телевизионни и вестникарски репортажи къде се напиват Иван Славков – Батето, агент Тенев и компания, как режат цяло печено прасенце и прочее.

  За този ден българските медии намират за най-интересно пиянските изпълнения. Батето, Бог да го прости, си отиде и ги лиши от сюжет да отразяват прочутия имен ден.

  А някой да се сети да направи репортаж например за отец Иван от Нови хан? (виж тук) Да, сещат се редовно да правят репортажи, в които се обяснява, че отец Иван е сводник, събирал проститутки, които работят за него.

  Един свят човек, без ничия помощ, събира сираци, бездомници, строи им жилища, учи ги да гледат животни, за да се изхранват, прибира несретници, майки с деца и без деца, останали на пътя. И вместо внимание и благодарност, го кълват отвсякъде.

  Интелектуалци защитават с подписки владиците. А ще се сетят ли да направят една подписка за отец Иван?

  Държавата иска да събаря постройките му като незаконни, вместо да му помогне да ги дострои. Жълти вестници го изкарват какъв ли не, а църквата мълчи, сякаш отец Иван не принадлежи към нея.

  А някой владика да е направил нещо подобно на отец Иван от Нови хан? Да е събрал някъде бездомници, да им помага?

  Всичко, с което се прочуват владиците, са новите джипове или новия часовник на пловдивския владика Николай, новия кадилак на варненския владика Кирил, новия мерцедес на игумена на Бачковския манастир и т. н.

  И разни като Божидар Димитров и споменатите по-горе интелектуалци защитават правото на владиците да се возят на лимузини.

  Защити ли някой от тях правото на отец Иван – единственият – да помага на хората безкористно?

  Някога цар Петър минал 500 километра от столицата Велики Преслав до Рилския манастир, за да види отец Иван Рилски. Отецът само му се поклонил отдалеч и не пожелал да се срещне с него, отказал златото, което царят му носел, приел само плодовете.

  Дали някой сегашен цар ще иде не на 500 км, а до Нови хан, да види как един човек без пари служи на бедните?

   

  Източник:  e-vestnik.bg

• Анатолий Смелянский. Предлагаемые обстоятельства

  Одной из интереснейших встреч прошлого года стала для меня встреча с театральным критиком, историком театра, ректором Школы-студии МХАТ, профессором Анатолием Смелянским.

  Анатолий Миронович – человек удивительный! Энциклопедист, знаток театра, театральный летописец в полном значении этого слова… Он – блестящий рассказчик, его очень интересно слушать. На каждый вопрос следует полный, развернутый, обстоятельный ответ. При этом никакой зауми, никакого профессорского занудства. Он убежден: “Критик должен утверждаться на любви, на сочувствии к делу, которым занимается театр”. Он преподает, работает на телевидении, пишет книги и, как всегда, радуется удачам молодых режиссеров, актеров, людей театра. А вот интервью Смелянский давать не любит. Говорит, что это “опасный жанр”.

  –          У меня печальный опыт интервью в России. У нас очень развиты технологии вранья и использования человека в каких-то своих целях… Ты никогда не знаешь, что сделают из твоего интервью. Монтаж дошел до виртуозных степеней совершенства. Можно соединить любую фразу с любой. Поскольку я работаю на телевидении, я знаю, как это легко сделать. Поэтому я стараюсь не давать интервью. Считаю, что пришла пора ответственного слова, которого у нас, кстати, почти нет.

  Заверив Анатолия Мироновича, что этот разговор будет для него абсолютно безопасным и смысл сказанного не поменяется на противоположный, я начал с вопроса о его американской педагогической деятельности.

   

  –          Я веду семестр в Москве и три месяца в году преподаю в Гарварде. Читаю курс “История русского и европейского театра XX века”. В конце девяностых годов Школа-студия МХАТ заключила партнерское соглашение с институтом Высшего театрального образования при Гарвардском университете о создании аспирантской программы. Она длится два года и три месяца. Это очень известная в Америке программа – одна из трех-пяти лучших в США. Каждый год мы набираем восемнадцать актеров и четырех (как они говорят) драматургов, по-русски – завлитов. Это программа для американских студентов, но с русскими педагогами. Ее начинал Роман Козак. Последние восемь лет (до своей смерти) он каждое лето преподавал актерское искусство. В числе преподавателей были Адольф Шапиро, Игорь Золотовицкий, Марина Брусникина. Американским студентам предоставляется возможность три месяца жить и учиться в Москве. Гарвард исторически не признает театральное искусство достойным магистерской степени. Странно, конечно, но это так. Магистерскую программу выпускникам дает Москва. Американские студенты имеют возможность оценить, что такое метод Станиславского и русская актерская школа. Селекция за эти годы достигла того, что мы получаем довольно значительное количество способных людей…

  –          В чем, по-вашему, сходства и различия русского и американского студентов?

  –          В каких-то основополагающих вопросах русские и американские актеры близки, тем более, что американский театр вырос из русского. Не случайна мифология Станиславского в США. Зерна, посеянные Художественным театром в двадцатые годы, дали свои плоды. Американская театральная школа во многом пользуется методами Станиславского, но в каком-то своем, американском преломлении. Разница в том, что у американских студентов другие ощущения от будущего, другая соревновательность. Школа-студия МХАТ – школа государственная и бесплатная. Во многих театральных школах России огромное количество коммерческих курсов, но у нас пока такого нет. В годы своего ректорства я убрал коммерческие факультеты. Если обучение бесплатное, почему не попробовать? А если человек платит за обучение и платит серьезные деньги, он хочет за эти деньги все познать и всему научиться. Американское “Get life!” отличается от российского. Американские студенты более организованные, в большей степени знают, чего хотят, но в главных вещах, повторяю, очень похожи. Психология актера та же самая. Актер – профессия эгоистическая, профессия зависимых людей, жизнь которых определяется мнением о них кого-то другого: зрителей, режиссера, художника, партнера. Актеры – люди, которые постоянно находятся в каком-то нервном возбуждении… Преподавание и бытие человека в театральной школе очень зависит от того, как педагоги понимают актерскую психологию.

  “Артист – хитрое животное”

   

  –          Можно ли в принципе научиться актерскому ремеслу?

  –          Обучение актерскому делу происходит чаще всего, как в средневековье – “посмотри на меня, делай, как я” или “стой рядом, смотри, учись”, или “я тебе сейчас покажу, как надо делать”. Когда-то в одной из анкет по актерскому искусству (очень популярной в двадцатые годы) Михаила Чехова спросили, объясняет ли он артистам, как надо играть, или показывает. Чехов довольно парадоксально сформулировал ответ: “Артист – совершенно особая психика, особое существо. Когда он в творческом состоянии, он нормальной человеческой речи уже не понимает. Ему надо только показать”. Очень часто это так. Самые главные вещи попадают в актера путем показа, иногда – интонации, иногда – брошенного вскользь замечания, но чаще всего – примером мастера, который может сказать: “Вот, смотри!” Олег Табаков мне как-то сказал: “Я вспоминаю своих педагогов и думаю: “Какое счастье, что у меня на курсе был Василий Осипович Топорков”. От других я тоже учился, но самые важнейшие секреты профессии получил от прямого лицезрения играющего Топоркова”. Табаков формулирует: “Артист – хитрое животное”. Иногда думают, что обучение актерскому мастерству – это разум, голова. Нет, это набор инстинктов, приемов, способов отношений с самим собой. Артист знает, как вызвать эмоцию, как привести себя в творческое состояние… Это – тайны профессии, которых нет в книгах. Цепочка передачи умений идет чаще всего не в рассказе, а в показе, в заражении студента тем, что является сутью этой странной и, как говорит Табаков, “веселенькой” профессии. Это, кстати, тоже не так часто формулируется. В “веселенькой” профессии нужен кураж, драйв, постоянное ощущение себя в форме. Тогда это интересно! А актерство от головы – несчастье, депрессия, обида, закомплексованность. Актер по природе своей – человек, который имеет тысячу лиц. Он играет ими, пока в нем живет сила игры. Мне кажется, профессия актера физиологична по своей природе. Это дано или не дано, как мужская сила, как сила любви. Поэтому отбор в театральную школу очень странен. Ведь оцениваются вещи, которые нельзя измерить! Интересно на человека смотреть или нет; когда он смеется, притягивает меня или отталкивает; какое впечатление он производит, когда поет или танцует; может ли он чувствовать партнера, воспаляется он от партнера или нет… Когда-то Юрский рассказывал про знаменитую артистку БДТ Эмилию Попову. Степень ее натуральности была такова, что Юрский-партнер “читал” по ее шее, насколько он правдив. Когда к ее шее приливала кровь и она багровела, он понимал, что находится в творческом состоянии. Это – чистая физиология! По этим вещам принимают и судят актера, и этим вещам учат, то есть учат тому, чему научить нельзя.

  –          Какими качествами надо обладать, чтобы распознать талант у молодого студента? Почему у одних – Олега Павловича Табакова, например, – это получается, а у многих других его коллег – нет?

  –          Различают талант актера-педагога и актера-актера. Часто это не одно и то же. Талантливый педагог может и не быть талантливым артистом. Я все чаще и чаще слышу от самых ведущих мастеров, что если ты не талантливый актер и не талантливый режиссер, вряд ли будешь талантливым педагогом. Будешь способным, многое дающим студентам, но вот тем Топорковым, про которого вспоминал Табаков, вряд ли. Этим может заразить только талантливый педагог. Нужен нюх на талант.

  –          Анатолий Миронович, правда ли, что вы сами пробовали поступать в Школу-студию МХАТ и вас “завалил” Павел Массальский?

  –          Я поступал на курс, который он набирал. Да, я хотел быть актером. Я тогда не очень понимал, что не гожусь для этой “веселенькой” профессии. (Смеется.) В мемуарной книге “Уходящая натура” я описываю, как это было. Меня выгнали с первого тура. Массальский, я думаю, меня не видел. Мастера приходят на второй тур. На первом туре студентов смотрят помощники. Я думаю, меня выгнал кто-то из ассистентов Массальского. Это можно легко проверить, но я никогда этого не делал. Не знаю, кто убил во мне артиста, но я благодарен этому человеку. Когда человека не принимают в театральную школу, он плачет, страдает и считает, что жизнь закончена. А очень часто он должен сказать спасибо, что его не допустили на опасную и ненужную дорогу жизни, не позволили стать самым несчастным человеком на земле, который не может реализоваться, завидует талантливым и сидит без работы… Я всю жизнь был в профессии человека пишущего, говорящего, снимающего, что противоположно актерству по смыслу, по духу. У меня мозги – важнейшая часть инструмента, а таланту перевоплощения я совершенно чужд.

  –          При этом ваши передачи на канале “Культура” – это цельные моноспектакли…

  –          Но это все-таки не актерство в чистом виде. Это театр историка театра, критика, человека, любящего артистов и дружащего с ними много лет, знающего закон взаимодействия говорящего человека с аудиторией. Я занимаюсь телевидением больше двенадцати лет и за эти годы очень эволюционировал в телевизионных делах. Я начинал, не очень понимая, как это делать. Я – человек публичного общения, читающий лекции каждый день десятилетиями, но когда я читаю, я вижу перед собой глаза людей, чувствую температуру зала и мгновенно получаю реакцию публики. А остаться один на один с красным глазком горящей телекамеры – вот это кошмар. Многое зависит от того, в каком ты сегодня настроении, правильно ли поставили свет, не засвечивают ли тебе очки, как ты чувствуешь подмазанное лицо – на телевидении невозможно выйти с естественным лицом. Обязательно тебя припудрят, чего-то замажут, и чувствуешь себя неудобно, неприятно, как гулящая девка, которая выходит в свет пройтись по бульвару… Иногда это все кажется мерзко. Я же пришел рассказывать о Михаиле Чехове. При чем здесь мой лоб – напудрен он или нет? “Ну что вы – он же будет блестеть, а это отвлекает публику.” Потом начинается искусство монтажа. Я не читаю по бегущей строке, а говорю сам. Говорю довольно гладко, но ведь невозможно говорить гладко час. Значит, какие-то куски закрываются документальной хроникой, чем-то еще. Ты должен держать все время нить разговора. Иногда одну фразу делаешь раз сорок. Произносишь и сбиваешься, сбиваешься, сбиваешься, и ненавидишь себя, телевидение, и хочешь говорить только с живым человеком… Я завидую тем виртуозам, которые замечательно умели говорить. Потрясающе рассказывали Ираклий Андроников, Юрий Михайлович Лотман. Я – заочный ученик Лотмана, много раз бывал в Тарту в шестидесятые годы, имел счастье с ним если не дружить, то по крайней мере общаться. Когда он в годы перестройки записал лекции по истории культуры, для меня они стали образцами жанра. Я с огромным трудом (не думаю, что научился до конца) освоил телевизионное пространство и сейчас могу органично для себя разговаривать с теми, кто сидит у себя в квартире и вполне может сказать: “Да надоел он мне – переключусь на Петросяна”. У меня есть некоторая уверенность в том, что если мне это интересно рассказывать, может быть, кому-то будет интересно слушать. На самом деле, это так и бывает. Как в театре.

  “Критик – организатор последствий искусства”

   

  –          Анатолий Миронович, в советские времена в журнале “Театр” я читал  ваши замечательные театральные статьи и рецензии. Что, по-вашему, главное в разборе спектакля? Как бы вы сформулировали основные требования к театральной рецензии?

  –          Я считаю настоящую театральную и любую другую критику в широком смысле слова частью литературы. Критерии те же и задачи те же. Ты должен посмотреть спектакль, ты должен быть абсолютно наивным в момент смотрения, удалить все посторонние влияния на тебя, поглотить произведение и оформить свои ощущения в художественную форму, то есть передать впечатления от спектакля и заразить этим впечатлением – негативным или позитивным – читателя. Я не знаю, как этому можно научить. Я этому не учился. Я по образованию филолог, специалист по русской литературе. После окончания факультета русского языка и литературы работал завлитом в Горьковском ТЮЗе, занимался Булгаковым. Театральные статьи и рецензии я стал писать по мере служения в театре, изнутри понимая, что и как происходит… Невозможно заниматься театральной критикой вне литературной одаренности. Если человек не может писать, если язык не является его стихией, если он не понимает, что театральная рецензия – это попытка твоего художественного писания о спектакле, ничего не получится. Можно художественно описывать жизнь – получится роман или повесть, или рассказ. Можно художественно описать явление театра. Это включает в себя все: жизнь, характеры, судьбы, состояние страны, мира… Великая русская театральная критика началась с Белинского, который описал пьяного артиста Мочалова. Пьяного, потому что он иногда бывал пьян, играя Гамлета. Белинский смотрел спектакль много раз, и статья “Мочалов играет Гамлета” стала, мне кажется, великим началом того, что можно называть художественной критикой в России. Известна фраза специалиста по психологии искусства Выгодского: “Критик – организатор последствий искусства”. Чтобы организовывать эти последствия, нужно обладать определенным дарованием.

  –          В Советском Союзе даже самые великие режиссеры, актеры прислушивались к критике…

  –          Бывало всякое. Я написал статью про неудачный спектакль “Мертвые души” великого режиссера Анатолия Васильевича Эфроса в театре на Малой Бронной. Статья была опубликована в журнале “Театр”. “Четыре круга”- кажется, так она называлась. Одна из важных для меня статей. Я восхищался Эфросом всю жизнь, считаю его самым талантливым режиссером, которого я когда-либо видел и имел счастье какое-то время быть рядом. Это было начало восьмидесятых годов – время “Тартюфа”, “Живого трупа”. Мы работали вместе. Кризисный период, Эфрос вскоре уйдет из театра на Малой Бронной… И вот открывается дверь в мою завлитовскую каморку на Тверском бульваре (это было, когда МХАТ был в том советском здании), входит Эфрос и говорит с осуждением: “Вы что написали? Это же профессорская критика”. Мол, высоколобая критика, не понимающая природы театра. Я отвечаю: “Ну как мог, так и написал, Анатолий Васильевич”. А писал я, рассчитывая каждое слово, потому что боялся его обидеть. Я его высочайшим образом чтил. Спектакль мне не понравился, и я постарался искренне и честно отразить то, как я это увидел… Потом произошло следующее. Эфрос пошел к Ефремову, поговорил с ним, и вскоре мы встретились втроем у Ефремова в кабинете. Эфрос спрашивает: “Олег, ты читал, что он написал про меня?” Ефремов говорит: “Читал. Ты знаешь, если бы он про меня такое написал, я был бы горд”. И оба засмеялись… Понимаете, когда пишешь так называемую положительную статью, восхищаешься созданием режиссера или актера, реакция понятна: “Спасибо”, “Замечательно” и так далее. Класс критики проверяется на материале, когда тебе не понравилось, и ты не юлишь, не прячешься, а высказываешься до конца. И если такая статья вызывает уважение того, про которого ты пишешь, – это высокий класс, это запоминается, остается в памяти и его, и твоей. Комплимент забывается на следующее утро, а негативные вещи остаются зарубками в памяти. Но если тебе что-то не понравилось и ты про это написал, приготовься к тому, что человек перестанет с тобой здороваться, что твои отношения с ним закончатся. Артист физиологически устроен таким образом – он не принимает отрицания. Это как девушке искренно сказать: “Ты мне не нравишься”. Ты для нее перестаешь существовать. Серьезность критики проверяется в этих ситуациях. Можешь ли ты остаться на уровне, когда какое-то явление искусства ты не принимаешь и отрицаешь его всем своим существом. Был у меня, конечно, опыт отрицательный, опыт разрывов. С некоторыми людьми после статей и книг, написанных двадцать пять лет назад, я больше никогда не разговаривал.

  –          Настолько обида была страшная?!

  –          Да. Причем, речь идет о крупнейших личностях. Но крупнейшие все-таки обладали способностью преодолевать раздражение. Например, Георгий Александрович Товстоногов – умнейший человек, но очень обидчивый. Прочитав статью, он мог оценить систему разбора и систему отрицания, которые не унижают режиссера, а в каком-то смысле даже принимают его. С точки зрения Георгия Александровича, это было не обидно – “мы с тобой находимся в поле искусства”. После статьи об Эфросе вышел двухтомник Товстоногова “Зеркало сцены”. Георгий Александрович мне его прислал с дарственной надписью. Он написал чрезвычайно лестные – может быть, самые лестные в моей жизни – две строчки. При этом очень часто пишущая братия воспринимается режиссером или актером по-другому: “Он ничего не понимает в нашей профессии, он и десятой доли не знает, что я прошел, репетируя пьесу, создавая спектакль”. И так далее…

  “…найти каждому креслу… достойную задницу”

   

  –          Анатолий Миронович, как бы вы определили сегодняшнее направление Художественного театра?

  –          Мне трудно определить, поскольку не я его веду. Театр ведет Олег Павлович Табаков. Он подчеркивает, что советуется со мной или с Инной Соловьевой, но советуется до поры до времени. Решения он принимает сам. МХАТ Табакова – это театр, похожий на него, я бы так сказал, как ефремовский МХАТ был похож на Ефремова, а театр Станиславского – на Станиславского. Табаков пришел в театр после Ефремова. Это совершенно другой тип: комедийный актер, характерный артист. А Ефремов был социальный герой. Отсюда – разная установка. Табаков не терпит даже двух пустых мест в зале. Для него это трагедия. Как это так – два места не продано? У нас во МХАТе стопроцентная собираемость – небывалая вещь! А Ефремову было наплевать. Конечно, хотелось бы, чтобы был полный зал. Но если трети зала нет, а спектакль кажется ему важным, и трети достаточно. Ефремов совершенно не интересовался успешными, коммерческими вещами, а Олегу Павловичу важно, чтобы при появлении артиста зал тянулся к нему, чтобы была любовь зрителей. Табаков – человек успеха, а Ефремов – человек идеи… Я могу назвать десятки различий, но это коренится даже не в сфере разума, а в типе актера, в типе того искусства, которое ему нравится. Табакову нравится, когда театр полон, ему нравится, когда зрители счастливы, ему нравится, когда они всем залом падают от смеха или восторгаются. Это его театр. Ефремовский театр другой. Это театр социального напряжения, театр мощных социальных размышлений. Это два совершенно разных театра. Театр Дон Кихота и Санчо Пансы. “Театр надо делать” – главная фраза Ефремова, и слово Театр всегда надо писать с большой буквы. И табаковское: “Это веселенькое дело – актерство”. Я счастлив, что очень большую и важную часть жизни (двадцать лет) работал с Олегом-старшим и не менее счастлив и доволен, что последние двенадцать лет моей жизни непосредственно работаю с Табаковым (хотя дружу гораздо больше) в этом, совершенно другом, Художественном театре. Трудно сказать, какой Художественный театр мне больше нравится. Были предлагаемые обстоятельства того времени – советского, потом постсоветского, были предлагаемые обстоятельства нулевых годов – самых трудных, самых сложных и художественно очень ответственных. Как мы прошли этот период, не мне судить, хотя, конечно, у меня есть свои наблюдения, которые выражает пятисерийный фильм о Табакове. Мои отношения с Табаковым там художественно сформулированы. Они гораздо полнее, чем если бы я сказал это одной фразой. Понятно, чем живет этот человек и какой театр он делает. Непроизвольно, даже без рациональных объяснений. Как-то на коллегию во МХАТ позвали известного шекспироведа, моего друга Алексея Бартошевича. Он сказал: “Табаков пришел как новый менеджер, как актер, продюсер. Он не режиссер и в этом смысле напоминает Лоренса Оливье. Когда Оливье назначили руководителем Национального театра Лондона, все ждали от него программы на многие годы. Оливье сказал: ”Моя программа заключается в том, чтобы найти каждому креслу Национального театра достойную задницу”. Это абсолютно табаковская программа, Табаков очень гордится заполнением мест в своем театре.

  Глядя со стороны и участвуя в этом деле, я хочу сказать, что за эти десять лет сделаны замечательные вещи, а есть вещи безобразные, провальные, и Табаков это понимает не хуже тех, кто его критикует. Табаков, как в свое время Ефремов, открыл двери театра самым талантливым режиссерам и актерам России. При этом он часто дает ставить спектакли тем, кто не может этого делать, отчаивается, потом сам себя ругает (“больше никогда не дам”), потом опять дает… Но в принципе Табаков осуществляет исторический переход между театром Ефремова конца двадцатого века и Художественным театром века двадцать первого.

  –          Кирилл Серебренников, Нина Чусова, Юрий Бутусов – вам интересны их работы? Считаете ли вы, что они достойно продолжают дело тех великих режиссеров, которых вы упоминали?

  –          Это другое поколение, другая Россия. Они отвечают другим вызовам. Они очень разные. Кто-то мне менее интересен или почти не интересен, а кто-то интересен, с кем-то я работаю и довольно близко. Кирилл Серебренников – педагог нашей Школы-студии. Экстравагантный, авангардный, шокирующий, у многих вызывающий отрицательные чувства. У меня – нет. Он вызывает у меня большой интерес изобретательностью, предприимчивостью, образованностью, музыкальностью. Последние годы он сам оформляет свои спектакли. Читающий, ездящий по всему миру, вбирающий в себя. Ровный – нет, не ровный. Торопящийся – да. Желающий быть на пиру жизни – да. Он поставил много спектаклей в Художественном театре, и Табаков пригласил его преподавать. Не было понятно, насколько он будет заниматься ребятами. Сейчас они уже заканчивают четвертый курс и можно сказать: он серьезно занимается, развивает студентов и они сейчас на голову выше, чем когда пришли в школу. Он ведет актерско-режиссерский курс, студенты участвуют у него во всех проектах, он – один из немногих режиссеров России, которые очень завязаны на европейскую театральную культуру… Юра Бутусов мне кажется очень талантливым человеком. Большой путаник, он часто запутывает сам себя, и спектакль не получается, но мы вновь и вновь его приглашаем. Он – одаренный человек, и в его мешанине и путанице иногда выходят озарения, как это было в “Ричарде III” и “Короле Лире” с Райкиным. Искренний, ищущий, совершенно не корыстолюбивый, не занятый (в отличие от Серебренникова) в тусовке. Он очень интересно работает с артистами, особенно с теми, кто в него влюблен и кто идет за ним. Отбирает артистов, влюбляет их в себя, потом с ними делает один, другой, третий спектакль. Вот это очень важно. Когда режиссер ставит один спектакль, актеры волнуются, нервничают и ничего не получается. Когда у режиссера есть своя команда, актеры могут сделать в десять раз больше. У Серебренникова и Бутусова есть свои команды.

  –          Несколько лет назад вы сделали цикл программ о Чехове и в конце пятой части сказали о спектаклях, которые произвели на вас наибольшее впечатление. Ваш список заканчивался “Дядей Ваней” Туминаса в театре Вахтангова. За последние годы что нового появилось в вашем списке?

  –          Пожалуй, такого впечатления, которое произвел Туминас, его разработка “Дяди Вани” и работа Сережи Маковецкого, с тех пор не было. Такие спектакли появляются раз в десять лет! Иногда производят впечатление какие-то “подвальные”, экспериментальные работы. Вдруг что-то поражает, возникает ощущение новой жизни, ее норов, строение. “Июль” Ивана Вырыпаева в театре “Практика”, например. Полина Агуреева играет людоеда. Чудо, что она делает! В 2010 году в качестве председателя жюри фестиваля “Золотая маска” я предложил дать спецпремию основателю и руководителю Пермского театра “У моста” Сергею Федотову (в честь двадцатилетия театра) и “подвальному” спектаклю Михаила Угарова “Жизнь удалась” в “Театре. Doc”. Это пьеса о школьниках и учителях. Грязнейшая по сюжету история. Вся пьеса построена на так называемой ненормативной лексике. Первые пять минут я не мог ни смотреть, ни слушать, а минут через десять стал вовлекаться в этот сюжет. Я стал понимать, что пьеса, построенная на нецензурной лексике, говорит о нецензурности нашей жизни. Не о том, каким языком мы говорим, а о том, как мы нецензурно живем и как мы привыкли к этому, как мы существуем в этом, как это стало нормой жизни. Ардов-отец в мемуарах рассказывает, как один человек после революции вышел на улицу и вдруг услышал, что народ как-то странно говорит, все время употребляет слово, которое обозначает падшую женщину. И получается примерно так: “Я, падшая женщина, иду, падшая женщина, вижу, падшая женщина, троллейбус, падшая женщина”. Примерно такая пьеса. (Смеется.) Спектакль получил спецпремию фестиваля “Золотая маска”, и Угаров на церемонии вручения сказал: “Мы такого авангардизма от жюри не ожидали”. Так что иногда я вылезаю из берлоги и смотрю новые спектакли.

  

  “Это не романтизм – это экзистенциальная трезвость”

   

  –          Как изменился сегодня русский театр?

  –          Все изменилось. Жизнь изменилась, и театр стал другой. Я не склонен подпевать тем, кто говорят, что русский театр переливает помои в помои, что на сцене сплошная лабуда и коммерциализация. При советской власти была сплошная идеологизация. На место чудовищной идеологической требухи, промывающей людям мозги, пришла коммерческая требуха. И ее ровно столько же, сколько было раньше. Предпочитаю я ту или эту? И ту, и другую НЕ предпочитаю, но это так. Хороших, настоящих, интересных имен тогда было пять-шесть и сейчас столько же. Пропорции и объем добра и зла более-менее одинаковы. (Смеется.) А стенать, стонать, проклинать, показывать на Германию – “смотрите, какой там интересный, экспериментальный театр, пьесы, которые у нас играют в подвалах, они играют на большой сцене” – бессмысленно. В России это не прививается, и на такие пьесы у нас действительно ходят только в подвалы. И не нужно, чтобы они игрались на большой сцене. Это нормально. Есть off-Broadway и есть Broadway.

  –          Я вас слушаю с огромной радостью и делаю вывод, что слухи о смерти театра сильно преувеличены.

  –          Абсолютно. Театр – органическая вещь. Если кто-то производит чепуху, это он так хочет. Ему не говорили поставить дурную американскую пьесу. Он сам хочет поставить дурную пьесу и заработать много денег. Ради Бога! Делай. Ты сам решаешь свою судьбу и сам рассчитаешься с вечностью. И в Германии никто не призывает ставить социальные, остросовременные пьесы, в центре которых должен быть нагой человек, который мастурбирует на глазах у тысячи зрителей. Хочешь – делай это. Наверно, не на большой сцене МХТ. Вряд ли придут смотреть. А в подвале – давай. В чем прелесть свободы? Когда ты сделаешь пять раз нечто, что тебе казалось невероятным, на шестой раз тебе скажут, что это уже видели.

  –          В интервью с главным режиссером Goodman Theatre Робертом Фоллсом я спросил у него о связях с российскими театральными деятелями. В ответе на этот вопрос он упомянул вашего друга Льва Додина и вас.

  –          Это не случайно. Мы собираемся пригласить Роберта поставить спектакль в Художественном театре. Я надеюсь, в этом или следующем сезоне нам это удастся. Мы обсуждаем несколько пьес. “Смерть коммивояжера” А.Миллера, его постановки О’Нила, которые он очень успешно делал в Америке, может быть, что-то другое из того, что он предложит. Мы в процессе размышлений. Я был в Goodman Theatre и видел его спектакли. Роберт – один из выдающихся режиссеров современной Америки. Он, мне кажется, режиссер, который может быть интересен Художественному театру. Надеюсь, что он у нас будет. Хотя это связано с сотней обстоятельств, о которых он даже не догадывается. (Смеется.) Я очень хочу, чтобы он приехал.

  –          С другой стороны, может быть, и кто-то из режиссеров Художественного театра поработает в Чикаго?..

  –          Если Роберт приедет в Москву и ему кто-то понравится, пусть приглашает. Мы поможем.

  –          Когда-то в статье о вас я прочел такую фразу: “Смелянский – профессор-романтик”. Как вы считаете, вам подходит это определение?

  –          Я, конечно, профессор, это правда, но не романтик. В последнем семестре у меня училась студентка лет девятнадцати, очень умненькая. На презентации пьесы Чехова она сказала: “Главное качество Чехова – экзистенциальная трезвость”. Я тоже стараюсь быть трезвым. Никакой романтики. Романтика только в момент писания, когда ты должен влюбиться в свой объект. Без любви нельзя писать, без любви в искусстве ничего нельзя делать. А по отношению к театру – суровая трезвость без романтических иллюзий. Видеть так, как есть, принимать это и по возможности помогать. Не быть позорным. Не быть стыдным, что в театре очень часто, к сожалению, случается. Не хочется участвовать в стыдном деле. Это не романтизм – это экзистенциальная трезвость.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/
  www.sergeyelkin.com

  Фотографии к статье:

  Фото 1. Анатолий Смелянский. Фото Екатерины Цветковой

  Фото 2. Анатолий Смелянский

  Фото 3. К.С.Станиславский

  Фото 4. Анатолий Эфрос

  Фото 5. Олег Ефремов

  Фото 6. Олег Табаков

  Фото 7. Кирилл Серебренников

  Фото 8. Юрий Бутусов

  Фото 9. Роберт Фоллс

• The Trap Door Theatre представляет: “Progress…”

  Чикагский The Trap Door Theatre представляет северо-американскую премьеру спектакля с длинным названием “The Word Progress on My Mother’s Lips Doesn’t Ring True” по пьесе поэта, драматурга и публициста Матея Вишнеча.

  “Я – человек, живущий на стыке двух культур, двух типов мироощущения; корни в Румынии, а крылья – во Франции”, – говорит о себе Вишнеч. Он родился в Румынии 29 января 1956 года. Первые пьесы для театра написаны им в 1977 году, однако до сцены они так и не дошли – были запрещены коммунистической цензурой. В 1984 году Вишнеч получил премию Союза писателей Румынии за лучший поэтический сборник года. В 1987 году по приглашению одного литературного фонда он приехал в Париж, где получил политическое убежище. После падения тоталитарного режима Вишнеч становится одним из самых популярных писателей Румынии. В 1991 он стал лауреатом приза Союза театральных деятелей Румынии за лучшую пьесу года, в 1992 году получил приз Союза румынских писателей за драматургию. Среди его наиболее известных пьес – “Лошади у окна” и “Требуется старый клоун”. С 1993 года Матей Вишнеч – гражданин Франции. Свои новые произведения он пишет на французском языке.

  Пьеса Вишнеча “Прогресс…” возвращает нас к событиям Балканской войны, причем, место действия не определено конкретно. Может быть, Сербия или Косово, или любой другой регион, где продолжают кипеть межнациональные распри. В центре сюжета – две истории, развивающиеся на фоне войны. На фронте погибает молодой парень. Его родители возвращаются из-за границы на старую ферму, чтобы найти останки сына. Девушка из другой страны, чтобы выжить, становится проституткой…

  Пьеса получила премию за лучшее драматургическое произведение на Международном театральном фестивале в Авиньоне в 2009 году.

  Спектакль поставил румынский театральный режиссер Иштван Сабо (не путайте с однофамильцем – венгерским кинорежиссером!). Он ставил спектакли в Венгрии, Румынии, Германии, Франции. Это – дебют режиссера на чикагской театральной сцене.
  В спектакле заняты актеры: Антонио Брунетти, Владислав Бирды, Малькольм Каллан, Симина Контрас, Кевин Кокс, Джон Кахара, Беата Пилч.

  Спектакль идет до 28 января. 1655 West Cortland Avenue, Chicago, IL 60622, справки и заказ билетов по телефону 773-384-0494 или на сайте www.trapdoortheatre.com.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

• Steppenwolf Theatre представляет: “Penelope”

  На опаляемом солнцем острове недалеко от Греции красавица Пенелопа ждет возвращения мужа с войны, а рядом четверо мужчин борются друг с другом за ее расположение. На кон поставлена их жизнь: они должны либо умереть, либо добиться любви Пенелопы…

  Таков сюжет пьесы ирландского драматурга и режиссера Энда Уолша “Пенелопа” – красноречивого высказывания о жизни, любви и битве за любовь, которая бывает не менее разрушительной, чем битва на войне.

  Лауреат премии “Оби“ Энда Уолш является художественным руководителем Ирландской театральной компании “Corcadorca”. Он – автор пьес “Рождественский гимн”, “Имбирный мальчик”, “Дискосвиньи” (Stewart Parker Award и George Devine Award в 1997 году), “Sucking Dublin” (George Devine Award в 1997 году), “Misterman”, “Чат”. Пьесы Уолш переведены на многие языки и с успехом идут в театрах Европы.

  Фильм Стива Маккуина “Голод”, сценарий которого написал Уолш, был удостоен целого букета престижных наград, в том числе главной премии “Золотой Хьюго” на 45-м Чикагском МКФ, приза “Camera d’Or” на 61-м Каннском МКФ и награды “Европейское открытие года” (все награды – 2008 год).

  Режиссер спектакля Эми Мортон хорошо известна чикагским театралам. Среди ее постановок – спектакли “Человек-подушка”, “Американский бизон”, “Гленгари Гленн Росс”. Совсем недавно я писал о ее новой постановке – спектакле “Парк Клайборн” по пьесе Брюса Норриса. Первоначально планировалось, что в “Пенелопе” будет участвовать Джон Махони, однако по семейным обстоятельствам актер вынужден был улететь домой, в Манчестер. За три недели до премьеры произошла замена, и сейчас в спектакле играет актер, режиссер и драматург Трейси Леттс.

  В других ролях: Ясен Пьянков, Ян Бэрфорд, Скотт Джек, Логан Вон.

  Спектакль идет до 5 февраля. 1650 N. Halsted Street, Chicago, IL 60614, справки и заказ билетов по телефону 312-335-1650 или на сайте http://www.steppenwolf.org/. По коду “PENELOPE15” действуют студенческие скидки. (По одному коду можно заказать не больше двух билетов. При входе в зал будьте готовы показать студенческое удостоверение.) За час до начала спектакля возможна покупка билетов по сниженной цене.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

  Фото. Сцена из спектакля “Пенелопа”. Слева направо: Трейси Леттс, Ясен Пьянков, Скотт Джек, Ян Бэрфорд. Фото – Майкл Бросилоу

• Perception

  Something to think about…

  Washington, DC Metro Station on a cold January morning in 2007. The man with a violin played six Bach pieces for about 45 minutes. During that time approximately. 2 thousand people went through the station, most of them on their way to work. After 3 minutes a middle aged man noticed there was a musician playing. He slowed his pace and stopped for a few seconds and then hurried to meet his schedule.

  4 minutes later:

  The violinist received his first dollar: a woman threw the money in the hat and, without stopping, continued to walk.

  6 minutes:

  A young man leaned against the wall to listen to him, then looked at his watch and started to walk again.

  10 minutes:

  A 3-year old boy stopped but his mother tugged him along hurriedly. The kid stopped to look at the violinist again, but the mother pushed hard and the child continued to walk, turning his head all the time. This action was repeated by several other children. Every parent, without exception, forced their children to move on quickly.

  45 minutes:

  The musician played continuously. Only 6 people stopped and listened for a short while. About 20 gave money but continued to walk at their normal pace. The man collected a total of $32.

  1 hour:

  He finished playing and silence took over. No one noticed. No one applauded, nor was there any recognition.

  No one knew this, but the violinist was Joshua Bell, one of the greatest musicians in the world. He played one of the most intricate pieces ever written, with a violin worth $3.5 million dollars. Two days before Joshua Bell sold out a theater in Boston where the seats averaged $100.

  This is a true story. Joshua Bell playing incognito in the metro station was organized by the Washington Post as part of a social experiment about perception, taste and people’s priorities.

  The questions raised:

  *In a common place environment at an inappropriate hour, do we perceive beauty?
  *Do we stop to appreciate it?
  *Do we recognize talent in an unexpected context?

  One possible conclusion reached from this experiment could be this:

  If we do not have a moment to stop and listen to one of the best musicians in the world, playing some of the finest music ever written, with one of the most beautiful instruments ever made.

  How many other things are we missing?

• Европейската комисия иска да се улесни връщането на незаконно изнесени национални съкровища

  Стават все по-силни притесненията, че се увеличава незаконната търговия с културни ценности – картини, скулптури, религиозни и археологически предмети. От тази дейност е сериозно засегнат Европейския съюз като територия с вътрешен пазар без граници, която е богата на културно и историческо наследство. Най-големи са пораженията Франция, Полша, Германия и Италия, но според Интерпол в незаконния бизнес са включени всички държави-членки.

  Поради това Европейската комисия започна обществена консултация относно начините за подобряване на наблюдението при движението на културните ценности и връщането им между държавите-членки, когато те са били незаконно изнесени от тяхната територия. Консултацията има за цел да даде представа за възгледите на публичните власти, граждани и други заинтересовани страни относно най-ефективния начин за улесняване на такова връщане.

  При защита на културните ценности се разчита в голяма степен на законодателството на държавите-членки.  Въпреки това, Европейският съюз също допринася за тяхната защита, и по-специално с помощта на Директива 93/7/ЕИО, чрез която се създава механизъм за връщане на някои национални съкровища, които са били незаконно изнесени от територията на държава-членка след 1993 г..

  В тази връзка вицепрезидентът на Европейската комисия Антонио Таяни, който отговаря за предприемачеството и промишлеността, заяви: „Днес незаконния трафик на културни ценности е основен проблем, които надхвърлят значително икономическото измерение и засяга сърцевината на културната ни идентичност. Това споделят с повишена загриженост гражданите и държавите-членки, и аз работя за подобряване на положението. Моля, бъдете част от тези усилия с вашите коментари и идеи.“

  Общественото допитване ще се проведе до 05 март 2012 г. г.

  Повече информация, свързани с настоящата директива и доклади за изпълнение:

  Директива 93/7/ЕИО на Съвета от 15 март 1993 година относно връщането на паметници на културата, които са незаконно изнесени от територията на държава-членка

  http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=CELEX:31993L0007:bg:HTML

  РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 116/2009 НА СЪВЕТА от 18 декември 2008 година относно износа на паметници на културата

  http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=OJ:L:2009:039:0001:0007:bg:PDF

  Трети доклад за прилагането на Директива 93/7/ЕИО на Съвета относно връщането на паметници на културата, които са незаконно изнесени от територията на държава-членка

  http://eur-lex.europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=COM:2009:0408:FIN:bg:PDF

  и на http://ec.europa.eu/enterprise/policies/single-market-goods/regulated-sectors/cultural-goods/

  За изпращане на предложения може да използвате следния адрес:

  [email protected]

  Сдружение „Кръг Будител” подготвя свое становище. Ако желаете, може да изпращате Вашите предложения на адрес:  [email protected]

   

  Източник:  Buditel.wordpress.com

• България – отличничката, в която мъчно се живее

  България е европейски шампион по икономии – така е озаглавила Карла Енгелхард своя обширен радиорепортаж по повод 5-годишнината от приемането на страната в ЕС. Репортажът е предназначен за над 50 обществено-правни радиостанции в Германия.

  Много се строи в България, откакто страната влезе в ЕС: молове, хотели, магистрали. От Брюксел се стекоха доста пари. Доскорошният министър на регионалното развитие Росен Плевнелиев самоуверено изискваше европейски траншове. Наскоро Плевнелиев беше избран за президент. Като строителен предприемач той е работил в Германия и за германски фирми – типичен представител на новото поколение български политици. Пред германската журналистка Росен Плевнелиев казва на отличен немски: „Аз съм символ на друга политика, нали така. Независим, млад, човек, който строи, а не съсипва.”
  

  Щастие в нещастието

  Симпатичният президент иска да обвърже България по-здраво към ЕС. Плевнелиев обаче не е съгласен неговата страна да плаща за други закъсали еврочленки, като например Гърция. В това отношение той е на едно мнение със своя приятел, министър-председателя Бойко Борисов, който казва: „Ами ние няма да участваме с пари, по простата причина, че ние сме най-бедната държава в ЕС.”

  Репортерката на германското радио цитира Борисов още с думите, че богатите, но финансово недисциплинирани еврочленки би трябвало да свалят пенсиите и заплатите си до българското равнище. Едва тогава България щяла да помисли дали да не им помогне. „Дотогава не помагаме!”, категоричен е Борисов.

  Около 200 евро е средната заплата на българите, пенсията е два пъти по-ниска. Най-бедната страна в ЕС още преди кризата си наложи безмилостни икономии. Навсякъде в публичния сектор се пести от разходи за персонал. В резултат публичните разходи спаднаха с 15 на сто. Снижи се и равнището на корупцията. Отскоро в България работи извънреден съд за борба срещу организираната престъпност, чиято цел е по-бързо съдопроизводство и конфискации на мафиотско имущество. Засега обаче за присъди само се говори. С напрежение се очаква следващият доклад на Еврокомисията. В предишните към България многократно се отправяха критики заради голямата корупция и неефективното съдопроизводство.

  Най-ниска данъчна ставка в Европа, най-ниски заплати и стабилна банкова система – всичко това в момента привлича много гърци, които бягат от кризата в своята страна и искат да скътат на сигурно в България парите и фирмите си. Българският министър на икономиката Трайчо Трайков приема този факт със смесени чувства:

  „Това е щастие в нещастието“, казва Трайков за германското радио и веднага добавя, че България много ще загуби от един тотален колапс на Гърция. Защото за съседната страна се изнасят български стоки на стойност над 1 милиард евро. Освен това, припомня Трайков, повечето туристи в българските зимни курорти идват от Гърция.

  „Ще напусна тази страна!“

  Много българи търсят работа зад граница, продължава Карла Енгелхард, която обяснява на своите слушатели, че близо половината еврочленки, включително и Германия, все още налагат ограничения за българските работници. Главният мотив на богатите страни в ЕС е страхът, че на трудовите им пазари масово ще нахлуят търсещи работа българи. Заместник-социалната министърка Диана Костадинова отхвърля тези страхове като неоснователни и дава примери с онези страни, които вече вдигнаха ограниченията за българи: там не се наблюдава никакво нахлуване, казва Костадинова.

  Подобно на нея, повечето българи също вече са се разделили с илюзиите, обобщава германската репортерка и цитира анкета с хора на улицата:

  „Ще направя всичко възможно, за да напусна тази страна. Тук нямаме възможности за развитие, нямаме шансове и перспективи. Искам да отида в някоя по-голяма страна, може би в САЩ.”

  „Вдигнаха ни цените само, а животът се влоши. Както стана в Източна Германия след обединението. Не става така!”

   

  Източник:  Дойче Веле

• Свободно падане. Големият въпрос

  Големият въпрос в глобалната икономика на XXI век е:

  каква трябва да бъде ролята на държавата? За да осъществим преструктурирането (Новият капиталистически ред), е необходимо правителството да играе по-значима роля. Но пазарните механизми могат да играят централна роля в създаването, в изграждането, например на една нова зелена икономика.

  Една от причините за успеха на скандинавските страни е, че те не тънеха в определени идеологически предразсъдъци от вида на „пазарите са винаги ефективни“ или „правителството е винаги неефективно“. Съществуват примери за ефективни и неефективни фирми както в публичния, така и в частния сектор. Големите държавни стоманолеярни заводи в Южна Корея и Тайван работеха по-ефективно от частните американски стоманолеярни. Една от областите, където Съединените щати все още са водеща сила, е висшето образование, а всичките ни първокласни университети са или държавни, или нестопански организации.

  Среда, наситена с горчивина и ярост, страх и недоверие, не е най-добрата атмосфера за поставяне началото на дългото и трудно възстановяване. Но нямаме избор: ако се налага да възстановим трайното си благоденствие, ние се нуждаем от нови обществени договори, основани на доверието между всички елементи на обществото ни, между гражданите и правителството, между днешното поколение и бъдещото.

   

  Джоузеф Стиглиц,  СВОБОДНО ПАДАНЕ

  (С., 2011, с.282-298.)

   

  Бел.ред:  Джоузеф Юджийн Стиглиц е  Нобелов лауреат по икономика за 2001 г.

• Почина виртуозният пианист Алексис Вайсенберг

  Мадрид. На 82-годишна възраст в Лугано, Швейцария, почина Алексис Вайсенберг, един от най-добрите пианисти на XX век, съобщиха испански медии. Вайсенберг е починал след дълго боледуване, казаха източници, близки до семейството му, предаде БТА.

  Роден в София, ученик на Панчо Владигеров, високо ценен от Херберт фон Караян, Вайсенберг прави световна кариера като пианист, печели световна слава с виртуозните си изпълнения – най-вече на творби на Лист, Шопен и Рахманинов. Репертоарът му включва също Бетовен, Брамс, Дебюси, Шуман и Чайковски, но той самият казва, че най-много се възхищава на творчеството на Бах.

  Серия от изненади и възхищението на десетки възторжени почитатели разчувстваха професор Алексис Вайсенберг при завръщането му у нас през 2007 година. Един от гениалните пианисти на XX век, който живееше в Швейцария, пристигна, за да получи почетното звание „Доктор хонорис кауза“.

  Плакетът и грамотата му бяха връчени на тържествена церемония в концертната зала на Националната музикална академия от зам.-ректора проф. Александър Йосифов.

  „Излязох от България твърде малък и трудно намирам думите, затова моля да ме извините, че говоря на френски. Много съм развълнуван, всяко посрещане винаги е свързано с концентриране на много неща в мисъл. Чувствам се отговорен за вашата обич. Всичко, което съм правил, винаги е било обърнато към хората, към споделянето на тези редки неща, които излизат от душите ни и за които нито едно физическо или финансово усилие никога не могат да имат каквото и да било значение. Естествено човек никога не е достатъчно доволен от себе си в търсенето на най-точния жест. Така е дори и при най-добрите професионалисти“, каза тогава просълзен 78-годишният маестро Вайсенберг.

  Роденият през 1929 г. в София музикант получава първите си уроци по пиано и композиция при Панчо Владигеров, когото високо цени като композитор, пианист и педагог от световен мащаб.

  Седемнадесетгодишен усъвършенства музикалното си образование в „Джулиард скуул оф Мюзик“ в Ню Йорк под личното ръководство на Олга Самароф. Въпреки ранната кариера и многобройните концерти в различни страни по света, Алексис Вайсенберг счита за свой истински дебют първия си концерт в Карнеги Хол с Нюйоркската филхармония под диригентството на Джордж Шел през 1974.

   

  Източник:  epochtimes-bg.com

• Турция вдига общежития в Пловдив, София и Варна

  Общежития за турски студенти започва да строи Анкара у нас.

  Вече има заявено инвестиционно намерение пред пловдивската община, съобщи пред „24 часа“ зам.-кметът Димитър Кацарски. На първо време е поискан терен от 4 дка, каза той. Молбата е внесена от турска фирма. „Задължително ще обявим конкурс“, посочи Кацарски.

  В момента Турция вдига общежития за студентите си в Лондон и Кипър, потвърдиха пред „24 часа“ от Министерството на обучението, спорта и младежта в Анкара. Негови представители щели да дойдат това лято в България, за да направят проучване. Интересът им е към Варна, Пловдив и София, тъй като в тези градове учат доста студенти от южната ни съседка. За по-малко от година обещават да вдигнат кампусите.

  Турската държава преценила, че е по-добре да инвестира в общежития за своите младежи и тя да прибира таксите от тях, вместо да плащат наеми по частни квартири.

  Студентските градчета в Истанбул, Измир и Анкара са доста луксозни, а редът и дисциплината в тях са на много високо ниво, установи репортерско проучване.

  Външни хора не се допускат дори в дворовете на общежитията, които представляват огромни паркове с кортове и всякакви развлечения за спорт.

  За алкохол изобщо не може да става дума. Има вечерен час, при нарушаването му младежите отнасят солидни глоби.

  Искаме същите правила да важат за нашите студенти в чужбина, категорични са от турското министерство.

  В Пловдив турските младежи учат предимно медицина, но има голям интерес към Аграрния университет и Университета по хранителни технологии.

  Източник:  Blitz.bg

• Британският премиер иска по-егалитарно общество

  Британският премиер Дейвид Камерън обяви, че акционерите трябва да имат думата при определяне на заплащането на менажерите на големи компании.

  Огромните суми, които получават едри бизнесмени, предизвикват растящо недоволство в период на затягане на коланите.

  Да дадем власт на акционерите, като им предоставим възможност да гласуват за най-високите заплати, заявява Камерън в интервю за „Сънди Телеграф“.

  Той призовава да се сложи край на системата, при която високопоставени ръководители, които заседават в различни бордове, сами одобряват заплащането си. Трябва да пресечем това, подчертава той.

  Камерън изразява съжаление, че „законът на пазара не действа за най-високопоставените“ и казва, че е силно впечатлен, че критиките към високите заплати и бонусите на банкерите вече идват от самите фирми.

  Мъжете и жените, които ръководят малки предприятия, работят къртовски… и не си плащат огромни заплати. Хората обаче са бесни заради сумите, които прибират висшите кадри, които не поемат същите рискове като тях, добавя той.

  Досега акционерите имаха само консултативен глас относно заплащането на високопоставените менажери на компаниите.

  Според проучване, публикувано през ноември, заплатите на директори на големи фирми във Великобритания са скочили многократно, докато заплатите на много техни служители са замразени от три години поради кризата.

   

  Източник:  kafene.net

• Валя Балканска на 70

  Валя Балканска закръгля 70 години днес. „Ще празнувам скромно в семейна обстановка в Смолян“, каза легендарната певица.

  Официалното честване на юбилея й ще бъде през май по време на майските културни тържества в града. Тя бе поздравена лично от кмета на община Смолян Николай Мелемов и от стотици поздравителни телеграми и телефонни пожелания от държавни и политически дейци, от хора на изкуството и културата, от много нейни приятели и почитатели.

   

  Източник:  Агенция КРОСС

• Нашите комунисти срещу вашите комунисти

  Ще бъде ли назначен за посланик офицерът от бившето Първо главно управление и настоящ шеф на Националната разузнавателна служба Кирчо Киров (както е предложил премиерът) или не (както твърди министърът на външните работи), е казус, който в концентриран вид илюстрира арогантната безпринципност в българския политически водевил.

  Аргументирана с опустошителна откровеност от Бойко Борисов, тази безпринципност се опира на класически сблъсък на взаимно отричащи се тези, които – в зависимост от обстоятелства, могат да обслужват взаимнo изключващи се каузи.

  Политическата травестия
  

  Ярката антикомунистическа реторика на премиера се оказва всъщност част от съзнателно избран регистър за флиртуване с масите – в публичното пространство “комунист” е не принадлежност към определена идеология, а нарицателно, допотопна историческа обреченост.

  “Вашите комунисти” – както често повтаря Борисов, са въплъщение на всички минали вини. За “наши комунисти” премиерът не говори. Но охотно кани във висшия ешелон на властта онези от тях, които могат да бъдат употребени според сложната логика на задкулисната политическа травестия.

  Аргументът на премиера по отношение на възможността за посланическо назначение на директора на НРС е следният: “Той е работил дълги години за държавата, редно е човек от такъв висок ранг да продължи да работи за държавата”.

  Впрочем, вече не е важно дали тази идея ще се реализира или не. Важен е стилът, откровената безпринципност, която характеризира днешния политически ден на България.

  Подобна беше преди време и пледоарията на Борисов в защита на печално назначения и впоследствие освободен министър без портфейл Божидар Димитров. И той беше работил за държавата – значи беше редно да продължи да работи за държавата… Неговата принадлежност към ДС се възприемаше само като подробност от кариерата.

  Как така? Защо така?

  Впрочем, списъкът на “нашите комунисти”, с които управлението на ГЕРБ преодолява наследството на “онези комунисти”, е дълъг: в него влизат областни управители, директори, министри, висши чиновници, председатели на парламентарни комисии. Плюс шефката на парламента, която в края на миналата година обясни по следния начин членството си в БКП: цитирайки погрешно известната мисъл на Бърнар Шоу, Цачева заяви, че ако човек на 20 години не е бил член на Българската комунистическа партия, той няма сърце…

  Ето как в началото на 2012-та по един неразбираем начин за поколението на 20-годишните, делението на комунистите на “наши” и “ваши” се случи не в полето на политикономията, а на емоцията.

  И никой не задава въпросите “Как така?”, “Защо така?”… Което показва колко лесно и някак окончателно обществото (каквото и да значи това) се отказва от морален разговор за смисъла на съвместното ни съществуване и за посоките на бъдещето.

  Може би, защото по традиция бъдещето по тези земи настъпва не благодарение на населението, а въпреки него.

   

  Еми Барух,

  Дойче Веле

• <<
• 1
...
• 258
• 259
• 260
• 261
• 262
• 263
• 264
• 265
• 266
• 267
• 268
...
• 415
• >>