Авторски
- THE FORESTS OF MODERN GENETICS …
Attempt an English translation by Google (Google – the language of the future).
Introduction
Klement Velichkov – newspaper „Bulgaria now,“ Chicago
Fraction of this topic is addressed in the article by Professor Charakchiev in which he commented on how the future can, thanks to genomes, to realize a better choice of spouse. Especially in the presence of today’s communications.
Thanks to the Web today can „recognize“ people with very good likeness of married life – one in Argentina, the other in New Zealand and make super-family …
Now is almost but not quite. Again they do not know, are far from each other, but do not marry the fathers and mothers, and Facebook, or … now – their own genomes!
Here is what the question in two essays Professor Nikola Charakchiev, our expert on Genetic Genealogy.CHOICE OF SPOUSE
Prof. Ph. D. Nikola CharakchievThere are two main methods for the choice of spouse:
1. Classic by initial emotional connection where love plays an important role.
2. Analytical, through initial selective from available databases.
The classic method is natural selection and its advantages are that it is achieved through greater biodiversity.
The disadvantage of classical selection is possible disharmony between some parameters of individuals that may occur after marriage.
The analytical approach is a new method for optimized selection of marriage partners according to their individual characteristics, which are known in advance.
The disadvantage of the analytical approach is the opportunity for infringements of biodiversity in the world, which is related to the survival of humanity. Analytical methods of approach are several, but perhaps the most promising is using information about the genome (DNA) of the partners.MARRIAGE INFORMATION BY DNA
It is known that the three billion „base“ in the human genome contain information about his past 100 000 years ago until today, as well as data on the possible behavior of the individual in his future.
American company www.23andMe.com offers more than 300 positions varied personal information about individuals who have made it for study of their DNA. Under certain conditions it is possible, each client company to see the personal information of other customers. This creates a potential opportunity to choose a life partner on information from DNA, i. e. the analytical period precedes the emotional period of marriage.
As reported earlier newspaper „now Bulgaria“, Bulgarian genealogy center – Chicago „propose and define possible stages in the development of genetic genealogy.
In stage „Genetic analysis“ direction „Society“ is impossible to achieve
– Gene Information for peer compatibility.
In the field „Genetically investment“ may be developed:
– Gene selection of marriage;
– Algorithm to marriage and after marriage program;
– Algorithm for connecting a wedding program.
Www.23andMe.com customers are over a hundred Bulgarians advanced and probably tens of thousands of inhabitants of the planet. For more information – write to [email protected] .FAMILY WAS NOT AN ACCIDENT
Nowadays there are several companies in the world who are working professionally in the field of genetic genealogy. They already have several hundred thousand customers worldwide who have made their own DNA samples with them. One of these companies is „www.23andMe.com“. The company has thousands of personal data for those who have made a DNA sample to them. By customer request, these data may be discrete or public.
For what exactly is it?
First, that each client can request a summary of yourself in some so-called „Personal Profile“, namely, where he was born, what are his parents, where his relatives live in the world, what questions , Looking to publish your photo and so on … This data is entered by the private participant in the research.
The second type of data that exist and are stored in the genome of the client company www.23andMe.com provide the participant after having studied his DNA. These are data on the health of man and his susceptibility to specific drugs. For example: what are the risks of sickness, of which he may be genetically ill and to what extent. This includes its susceptibility to alcohol, drugs, smoking and more. In addition to its genetic characterization data appear for his taste for bitter, sweet, salty, strong or weak.
The third group are the data for so-called „bases“ of the genome of the client. Once you have them and you’re allowed „Your Portrait“ can be seen individually or in public, anyone can come in contact with you. Can you write a letter, you can see part of your so-called „baseline data“ and finally – to see „all data“ for you. But this happens only with your permission.
Once someone sees another person’s data, it may correspond with him. Can identify and close relationship. And if things get serious – he can see the overall performance of humans and to assess whether you can live with him in marriage
According to unofficial data, there are several agencies that offer marriage through DNA testing.
The choice can be done individually – if you are a member of a company for Genetic Genealogy and you can see all your profile of interest.
It is known that some people try and implement a successful family through information received via email. In Genetic Genealogy, things are much more reliable because it can have the information of the person they care, and may know his character, his way of life … As estimates of the health status of that person in the future.
A more detailed analysis of participants www.23andMe.com shows that the problems of Genetic Genealogy is interested in intelligent people from around the world with multiple interests, and this creates an opportunity to rapidly increase their circle of new friends.The world grows.
Follow it!DNK-IBP11d
- Административен съд определи организацията на изборите като неадекватна
Според съда части от Изборния кодекс трябва да се променят, защото законът не гарантира в пълна степен спазването на принципите на съвременното избирателно право и правовата държава.
Софийският административен съд обяви в четвъртък за законен избора на кмета на столицата Йордан Фандъкова (ГЕРБ). Председател на съдебния състав бе лично шефът на съда Лозан Панов. Решението може да се обжалва пред Върховния административен съд. В своето решение обаче градският административен съд обяви организацията на вота за „неадекватна“.
Според магистратите при провеждането на изборите са допуснати серия нарушения, но те не са достатъчни, за да бъде отменен резултата. Като нарушения са посочени удължения изборен ден, образуването на секции с голям брой избиратели и образуване на опашки пред изборните секции, съставянето на 11 служебни протокола след констатирана липса на оригиналните.
„Нарушенията обаче не са съществени и не водят до решаваща промяна на крайния изборен резултат. Очевидно провеждането едновременно на избор на кмет, общински съветници и президент и вицепрезидент, води до усложнена процедура за упражняване на активното избирателно право на гражданите и създава обективни предпоставки за липса на адекватна организация и затруднена работа на изборната администрация“, се казва в решението на съда.
Отчетена е още нуждата Народното събрание да приеме поправки в Изборния кодекс, които да дават по-подробна правна регламентация за допустимия брой на избирателите във всяка секция и съобразяване на спецификата на правилата при организацията на работата на ОИК и СИК.
Според съда части от Изборния кодекс трябва да се променят, защото законът не гарантира в пълна степен спазването на принципите на съвременното избирателно право и правова държава.
Това е поредната критика към закона от страна на съда. В решението си по оспорването на избора на Росен Плевнелиев за президент Конституционният съд също се впусна в остра критика срещу Изборния кодекс. Според институцията забранителните списъци не са в “съответствие с правовата държава”, служебното заличаване на избирателите от страна на МВР е вредно, изборната администрация е била слаба, подготовката за изборите – разтегната във времето.
Източник: Mediapool
- АБУЧ – съорганизатор на „Награди за успелите деца на България – 2011“
Фондация „Димитър Бербатов” за втори, пореден път, е отправила към Асоциацията на българските училища в чужбина предложение за съорганизаторство в номинациите за „Награди за успелите деца на България – 2011”.
Говорителят на АБУЧ, г-жа Снежина Мечева, се е обърнала по този повод към своите колеги със следното писмо:
Скъпи колеги,
Измина една ползотворна учебна година за всички ни. На прага сме на Новата 2012-та. Забравяме за трудностите (защото ни очакват може би нови), броим успехите (защото ги имаме), поглеждаме с надежда към утрешните дни, защото на това се крепи силата ни.
Нека в минутите на равносметка да се похвалим, че за втори път Фондация „Димитър Бербатов” отправи към Асоциацията на българските училища в чужбина предложение за съорганизаторство в една от най-престижните изяви за българчетата – участието в номинациите за „Успелите деца на България – 2011”. Искрено се надяваме, че оказаната ни чест ще стимулира децата в нашите училища, а и нас, преподавателите, настоятелите и всички, ангажирани в образованието по България в чужбина, да направим всичко възможно и дадем шанс на учениците ни да се включат тази година още по-активно в кампанията.
Миналата година присъствах на награждаването в Националния дворец на културата в София на тържеството за отличените деца, с участието на нашия изключителен спортист Димитър Бербатов. Нямате представа каква награда бе това за всички присъстващи. Децата са стимулирани до безкрайност, родителите са щастливи като на най-голям празник, учителите, треньорите, менторите са благодарни, че и те имат принос. Това е надежда за всички. Нека и ние, свързаните с българските училища в чужбина, бъдем част от тази надежда, част от тази сила, част от тази гордост.
Напомням, че наред с всякакви други отличия, децата, спечелили първа, втора или трета награда в конкурсите на ДАБЧ, също трябва да бъдат номинирани. През изминалата година имаше много такива наградени от почти всички училища по света – нека им дадем възможност да се включат в най-престижната книга, която се издава всяка година с гордото заглавие „Успелите деца на България – 2011”!
Пожелавам успех на всички и весел отдих по празниците,
Снежина Мечева,
говорител на АБУЧ
- Четвърто издание на „Награди за успелите деца на България”
Фондация „Димитър Бербатов” обявява началото на четвъртото издание на годишните
„Награди за успелите деца на България”
Успелите деца на България вече могат да бъдат номинирани
на уебсайта на проекта
София, 22декември 2011 г. – В навечерието на Коледа, на 23 декември, Фондация „Димитър Бербатов” стартира своя проект “Награди за успелите деца на България” – 2011. За четвърта поредна година фондацията на един от най-успелите българи започва събирането на номинации на деца, постигнали успехи през 2011 г. в областта на изкуствата, науката и спорта.
Периодът на номиниране е отворен от 23 декември 2011 г. до 12 февруари 2012 г. Родители, близки, учители, съученици, съседи, както и самите ученици, могат да номинират изявилите се деца на уеб сайта на проекта (http://dberbatov.org/projects/nagradi/). Номинирането се извършва при спазване на детайлно обявени изисквания.
Номинираният трябва да е ученик от I до XII клас с отличени постижения през 2011 г. в областта на изкуствата, науката или спорта, от участие във форуми (конкурси, олимпиади, концерти или други състезания) в България или по света.
Участие в проекта “Награди за успелите деца на България” и тази година могат да вземат и децата от българските училища зад граница, които се класират отделно и ще получават отделни награди. Специална награда се връчва на деца, които са заявили своята гражданска позиция в обществото с участие в различни социално значими кампании.
Целта на фондацията е да помага на подрастващите да изградят нагласа на уважение към успеха, дължащ се на талант и усилия. Наградите са доказано успешно средство да се оценят постижения и да се поощри по-нататъшното развитие на победителите.
Всяко поредно издание на единствените годишни награди за деца в ученическа възраст, които се организират от Фондация “Димитър Бербатов”, предизвикват все по-голям интерес. За успехи през 2010 г. бяха направени около 4 000 номинации, а от тях 658 бяха одобрени по критериите на проекта.
Димитър Бербатов е идол на подрастващите, защото е човек, постигнал детската си мечта с талант и труд. Това дава възможност да се влияе на децата да насочват енергията си в градивна посока, което да допринесе за тяхното по-добро бъдеще.
„Прекрасните български деца заслужават своите годишни награди и за мен е привилегия и радост да ги връчвам. Благодаря на родителите и на близките, които ни запознават с техните успехи, като ги номинират. Ще разчитаме на вас и тази година!” – призова учредителят на наградите Димитър Бербатов.
Проектът “Награди за успелите деца на България” – 2011, се осъществява със съдействието на Министерството на образованието, младежта и науката и Асоциацията на българските училища в чужбина. Както и с официалното медийно партньорство на: БГ Радио, БТА, вестник „24 Часа”, вестник “АзБуки”, Дарик радио и www.darikradio.bg и www.sportal.bg. Подкрепата на телевизиите Nova Media Group (Nova TV, NovaSport, Diema, Diema Family), Fox Channels (Fox Life, Fox Crime, Nat Geo, AXN, Utilisima, City TV), TV 7, ТВ Европа, BBT, EBF, Bulgaria on Air.
Всяка година про боно за фондацията работят ПР агенция „Юнайтед Партнърс” и агенция e-marketing.
Тази година за първи път проектът на най-популярния във Фейсбук българин, ще има и фен страница в социалната мрежа.
За Фондация “Димитър Бербатов“:
Фондация “Димитър Бербатов” е основана с Учредителен акт на дарение от 07.04.2008 г. от Димитър Бербатов, воден от желанието си да допринесе за личностното усъвършенстване и реализация на децата на България.
Основната мисия на Фондацията е всестранно да подпомага младите хора да се образоват, да развиват своите дарби и заложби, както и да им дава шанс да ги споделят със света. Фондацията се самоопределя за осъществяване на дейност в обществена полза. Тя е неправителствена, нерелигиозна и политически независима обществена организация.
За допълнителна информация:
United Partners Ltd.
Ива Григорова
Тел.: 02/832 33 44, 0888 700 633
E-mail: [email protected]
- 10 of the Biggest Lies in History: 3. Clinton/Lewinsky Affair
In January 1998, citizen journalist Matt Drudge reported a sensational story tha¬t turned out to be true. The president of the United States, Bill Clinton, had an affair with a White House intern, Monica Lewinsky. As suspicions mounted, Clinton publicly denied the allegations. As if this lie weren’t big enough, it turned out that Clinton had lied under oath about the affair as well – which was perjury and grounds for impeachment.
Here’s how the truth came out. Paula Jones was an Arkansas state employee when then-governor Clinton allegedly propositioned her. She later sued him for sexual harassment. In an effort to prove that Clinton had a pattern of such behavior, lawyers set out to expose his sexual affairs. They found Linda Tripp, a former White House secretary and confidant of Lewinsky. Tripp recorded telephone conversations in which Lewinsky talked of her affair with Clinton. Lawyers then probed Clinton with specific questions and cornered him into denying the affair under oath.
During the highly publicized scandal, prosecutor Kenneth Starr subpoenaed Clinton, who finally admitted to the relationship. Based on Starr’s report, the House of Representatives voted to impeach Clinton for not only perjury but obstruction of justice. Despite the scandal, Clinton maintained relatively high approval ratings from the American public, and the Senate acquitted him of the charges. However, in the eyes of many Americans, his legacy remained tarnished.
by Jane McGrath
- Куфарчетата с пари – слух или истина?
Откъс от книгата на Крум Благов „Първият милион”
Един от героите на тази книга, Георги Гергов, казва: Първият милион – няма човек, който да обясни как го е спечелил. Но легенди не липсват. Валентин Моллов например твърди, че взел един милион назаем, утроил го и върнал дълга си с лихвите. Христо Ковачки пък си спомня само за първия кредит със седемцифрена сума. Кой им е дал милион назаем и с какво е бил гарантиран той? Обикновено банките искат залог на по-голяма стойност от кредита. Или обезпечение не е имало? Защо някому са били предоставени толкова пари на доверие?
На тези въпроси никой от най-богатите българи днес не е успял да даде убедителен отговор. В многобройните си интервюта през годините олигарсите често предлагат различни версии. Това е проблемът на лъжите – трябва да се помнят, за да не си противоречат. Някои откровено се подиграват на питащите. Като един бивш депутат, който с усмивка обясняваше, че натрупал милионите си, като пестял от закуски.
Целта на тази книга е да потърси истината за митичните куфарчетата с пари, които според мнозина са се раздавали на избрани лица след 10 ноември 1989 г. Имало ли е такива и ако да, сумите наистина ли са били в брой, или в банкови сметки? От какъв порядък? Кои са получателите и кой ги е определял? Или това са само слухове, с които обикновените хора се опитват да си обяснят загадъчното забогатяване на хора, за които преди 20 години никой не беше чувал?
Слуховете са черната борса на информацията. Те се раждат там, където не достигат факти, но има широко разпространено убеждение, че такива факти съществуват и се прикриват. Другото, характерно за тях, е, че те винаги имат своя жертва – човека или хората, за които се говори. Слухът за куфарчетата обвинява комунистическата върхушка, че е раздала държавните пари на свои хора, за да увековечи властта си – от политическа да я превърне в икономическа. Той дава опростено обяснение на фактите.
А факти съществуват. Един от супербогаташите днес е Добромир Гущеров. Той притежаваше холдинга „Орел-Г”, включващ застрахователна и здравноосигурителна компания.
Промените заварват Гущеров като служител в един от бригадирските щабове на комсомола. Скоро след това той става председател на Съюза на частните предприемачи „Възраждане”, после – застраховател. За разлика от много други големи икономически групировки неговата не само оцелява при всички правителства след 10 ноември, но и се разраства. Гущеров прави сделката на живота си като депутат от БСП през 2006 г. – продава холдинга си на италианския концерн „Дженерали”. Сумата е запазена в тайна, но явно става дума за десетки милиони евро. Днес живее в Австрия.
Зетят на Георги Атанасов, министър-председател от 1986 до 1990 г., се казва Петър Терзиев и по образование е актьор. Сега той също е виден бизнесмен. Терзиев първо участва в приватизацията на фармацевтичните заводи в Дупница, Троян и Разград в съдружие с друг виден зет – Георг Цветански, бивш съпруг на дъщерята на Николай Дюлгеров, първи секретар на Софийския окръжен комитет на БКП. После двамата продават бизнеса си на исландския милиардер Тьор Бьорлгофсон. След това Терзиев известно време представлява инвестиционния фонд „Икуест”, а преди осем години приватизира фармацевтичния комбинат „Ален мак” в Пловдив от името на швейцарско дружество. От известно време акционерното дружество изпитва големи финансови затруднения. То беше обявено в неплатежоспособност от съда и той напусна борда на директорите.
Бащата на шефа на „Лукойл” – България, Васил Златев, е съселянин на Тодор Живков. Казвам съселянин, защото Правец става град чак през 1981 г. Васил Златев е бил 21 години правешки кмет и много приближен на Първия. Според класацията на в. „Пари” той също е сред най-богатите българи.
Няколко видни представители на бившата висша номенклатура живеят постоянно в чужбина, предимно в Австрия, без да е ясно какви са източниците им на доходи. Първият от тях е покойният вече член на Политбюро на ЦК на БКП и вицепремиер Огнян Дойнов. Рядко се връща в България Стоян Марков, първи заместник-председател на Министерския съвет в последните две правителства преди 10 ноември 1989 г. Във Франция и в Америка пък се подвизава скандалният бизнесмен Бисер Димитров, зет на бившия главен прокурор Иван Вачков.
Това са само няколко от случаите с национална известност. Има още десетки, ако не и стотици подобни. Във всеки регион на България, във всеки по-голям град има поне по няколко бивши комунистически и комсомолски апаратчици, офицери от бившата Държавна сигурност или техни наследници, които са богати бизнесмени. Произходът на тяхното състояние за хората е необясним. Наистина ли партийците и ченгетата с бизнес нюх са били толкова много, или причината все пак не е в личните им качества?
Корицата на книгатаСъздаването на олигарси у нас не е еднократен процес, извършен за няколко месеца или година. Напротив, при всяко ново правителство, при всяко ново парламентарно мнозинство сякаш от нищото се появяват сякаш неизвестни до този момент лица, които изведнъж се превръщат в мултимилионери. В първите месеци след свалянето на Живков, по време на управлението на Андрей Луканов се прочуха, освен Добромир Гущеров, вече позабравеният Валентин Моллов и убитият през 2003 г. Илия Павлов. При Любен Беров изгря звездата на Георги Гергов, при Жан Виденов – на Николай Банев, братята Атанас и Пламен Бобокови и Димитър Барбуков (интересното е, че последните трима са родом от едно и също русенско село). При Иван Костов се прочу Славчо Христов, а при Симеон Сакскобургготски – Христо Ковачки. Сякаш всяка партия у нас създава свои олигарси. Някои от тях остават на върха на бизнеса само един мандат, други се приспособяват към всяка нова власт.
В тази книга проследявам съдбата на десет известни бизнесмени от последните 20 години, за да изясня как са натрупали първия си милион. Веднъж президентът Георги Първанов призова да се отворят „икономическите досиета на прехода”. Такива досиета, разбира се, няма, но те могат да бъдат създадени. Съществуват достатъчно надеждни източници. Пазят се фирмените дела, архивите на ЦК на БКП и на ЦК на комсомола, доклади на МВР за създаването на банките, има кредитни досиета за заемите, които са раздавали, плюс още много документи. В тях намерих богата информация за раждането, възхода, а понякога даже за упадъка и гибелта на новоизлюпените милионери. Има много свидетели, които знаят отделни частици от истината. Разговарях с всички, които пожелаха това.
Предложих на героите на тази книга да кажат и своята версия за първия си милион. Някои се съгласиха, други – не. Трети няма как да проговорят, защото вече не са между живите. Има такива, които през годините са давали различни обяснения на тази тема. Изложил съм техните мнения, дори когато не им вярвам. Журналистът трябва да бъде професионален скептик. Работата му е да проверява информацията, включително и слуховете, защото разликата между двете понякога е доста условна. В резултат на моите разследвания се получи нещо като задкулисна история на прехода.Списък от 300-400 души?
Повечето хора не вярват в непорочното зачатие на милионерите. Някои от самите съратници на Живков хранят подозрението, че куфарчета с пари е имало. От време на време, обикновено около 10 ноември, се появяват сензационни признания, които уж направили висши комунистически функционери. Проф. Йордан Йотов, партизанин от отряда „Чавдар” и член на Политбюро на ЦК на БКП, един от хората, убедили Живков, че е време да се оттегли, бил казал, че след 10 ноември в куфарчета на верни другари по списък са раздадени два милиарда долара. Бившият секретар на ЦК на БКП Стоян Михайлов, който след 10 ноември е направен заместник на премиера Георги Атанасов, уточнил, че в списъка са били 300-400 души. Тогавашният кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП и вицепремиер Григор Стоичков посочил сумата един милиард долара. Парите давал Румен Сербезов. Началникът на кабинета на Жан Виденов Красимир Райдовски, минал през Първо главно управление на Държавна сигурност, пък твърди, че касиер бил Любен Гоцев. Бившият шеф на „Булгаргаз” Васил Филипов даже посочва мястото, където се раздавали куфарчетата – правителствения хотел „Рила”.
Един от заподозрените, че е получил пътен лист в бизнеса с партийни средства, Добромир Гущеров, също смята, че куфарчета с пари е имало. В свое интервю той казва: …от 1988 до края на 1990 г. куфарчета с пари се раздаваха! Много неуспели фирми има, които се създадоха и по партийна, и по комсомолска, и по профсъюзна линия. Малко от тях успяха”.
Пред мен обаче Стоян Михайлов отрече да има доказателства за куфарчетата: „Трябва да имате предвид, че аз бях напълно изолиран от управлението след 10 ноември 1989 г. Не можех да се съглася с опита на новото ръководство на БКП/БСП (Андрей Луканов и сие) да се снеме отговорността от членовете на Политбюро за пороците и престъпленията на живковизма, както и със съзнателно поетия курс към реставрация на капитализма у нас… Спомнете си, че ръководството на БСП през май 1990 г. постъпи двулично към мен, като отказа да бъда кандидат народен представител за Великото народно събрание от името на БСП. Поради всичко това не бих могъл да отговоря на въпросите за раздаването на пари от Лукановци” – написа ми той.
Йордан Йотов ми каза, че е чул за куфарчетата от ген. Желязко Колев, партизанин от отряда „Чавдар”. На Колев предложили да му дадат пари, но той отказал. Единственият, който е виждал човек с куфарче, е Григор Стоичков. „Срещнах на „Позитано” 20 един, даже не му знам името. Заговорихме се. Той ми каза: „Така и така, другарю Стоичков, аз съм от тези, които са взели пари. Казаха ми: „Прави фирма, но след това ще помагаш.” Дали на много хора, а само десет души се отчитали във Висшия партиен съвет. Той бил един от тях. Само това ми е известно” – разказа ми Стоичков.
Той отрича да знае нещо повече: „Не съм участник. Никаква информация нямам. Така съм чувал от други хора, но колко куфарчета и на кого са дадени, не знам. Говорят, че Румен Сербезов е бил един от играчите при раздаването. Андрей Луканов провеждаше плановете си чрез Румен. Някой ми каза, че председателят на БНБ Васил Коларов също е бил в течение на тази работа, а също министърът на външната търговия Христо Христов.” Дори да са раздавани пари, според Стоичков сумата 1 или даже 2 милиарда долара е нереална. Абсурд – каза ми той. – Според мен това са били пари от ЦК, а не от бюджета.
Журналистът Горан Готев разказва следната история. Спомням си, че когато издаването на „Дума” се изправи пред поредните трудности, Стефан Продев взе от бюрото си някакво листче, прочете от него някакво име и каза:
– Поискайте от него реклами за вестника и ако откаже, напомнете му, че партията му е дала петстотин хиляди лева.
Какъв бил отговорът на „червения” милионер:
– А бе стига с тия петстотин хиляди лева! Стига! Ако толкова трябват на партията ви, ще й ги върна! Ще й ги върна до стотинка…Празната хазна – откъде пари?
Колко пари е имала БКП? От решение № 9 на Конституционния съд от 1992 г. се вижда, че от 1985 до 1989 г. компартията е получила от бюджета 677 милиона лева, или средно по 135 млн. годишно. Собствените й приходи са били около 21 милиона, повечето – от членски внос. Следователно БКП е разполагала с по около 156 млн. лева годишно. Дори да е имало нещичко, заделено от предишни години (т. нар. преходен остатък), няма как от тях да се спестят един милиард долара за раздаване в куфарчета.
В хазната също не е имало такива суми. 10 ноември 1989 г. заварва България с резерв от 700 милиона валутни лева или 860 млн. долара (валутният лев струвал 1,23 долара). Наричали ги „парите на бай Тошо”. Започнали да заделят този резерв в началото на 70-те години, но през 80-те той бързо се стопява. През 1986 г. например по данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) Народна република България е имала отрицателно търговско салдо с 24-те най-развити капиталистически страни в размер на 1,38 милиарда долара и по този незавиден показател е била на първо място в съветския блок.
Още през 1987 г. председателят на БНБ Васил Коларов изпраща секретно писмо на Тодор Живков, в което му съобщава, че България дължи по кредитите си към западни банки 7,25 млрд. валутни лева (към 9 милиарда долара) и само до края на деветата петилетка (1990 г.) трябва да погасява средно по 2,5 млрд. годишно. А общата сума на чистите валутни постъпления за 1986 г. е само 1,95 млрд. Коларов предупреждава, че единственият начин да се посрещнат задълженията е да се вземат нови кредити: „За сведение ще спомена и това, че е прието за нормално плащанията за основния дълг и за лихвите на една страна да не надхвърлят 25 на сто от общите й валутни постъпления. У нас вече те са повече от 100 на сто.”
В началото на 1989 г. валутният резерв е все още над един милиард, но тъй като през първите 10 месеца има падежи за плащане на заеми, на 1 ноември, девет дни преди Живков да се оттегли, той пада под милиард. А само през първото тримесечие на 1990 г. е трябвало да бъдат внесени 1,723 млрд. долара главница и лихви по външния дълг. За тези плащания се налага да се посегне отново на резерва и на 31 март 1990 г. в него остават едва 138 милиона долара. От хазната не би могъл да излезе един милиард за пълнеж на куфарчета, защото там просто не ги е имало. България е фалирала. Парите на бай Тодор са похарчени заедно със самия него.Източник: е-vestnik.bg
- Българка стана общински съветник в Кипър
Българка бе избрана за общински съветник в Кипър на проведените в неделя местни избори. За първи път наши сънароднички влязоха в политическата битка в Кипър, като се кандидатираха за градските парламенти.
Моника Мелеки, българка и популярна кипърска актриса, вече е общински съветник в Ларнака. Тя влезе с листата на управляващата партия АКЕЛ. Моника живее от 21 години в Кипър, съпругът й Андреас е завършил заедно с нея НАТФИЗ в София и сега е известен кипърски режисьор и актьор. В момента двамата работят в театър „Скала“ в Ларнака. Мелеки има три деца, а голямата й дъщеря Венера завърши тази година Музикалната академия в София със специалност оперно пеене.
Моника приема избирането си за общински съветник като израз на обичта и признание на хората за нейното творчество и дългогодишна дейност за развитието на културата в града, каза тя за „Хоризонт“.
В Пафос в изборите също участваше българка – Елена Димитрова-Пападопулу, която бе в листата на главната опозиционна партия „Демократичен сбор“. Тя събра много гласове, включително и на българите, живеещи в района, но те не й стигнаха, за да бъде избрана. Елена живее вече 20 години в Кипър, преподава гръцки език в българското училище в Пафос и работи активно за българската общност в града. Съпруга е на много лекар кардиолог.
На проведените в неделя местни избори в Кипър голямата победа е за главната опозиционна партия – дясноцентристкия „Демократичен сбор“, която спечели 26 кметски места от общо 38. Тя пое и управлението на двата големи града – столицата Никозия и Ларнака. В същото време управляващата АКЕЛ запази позициите си в другите два основни града – Лимасол и Пафос.
Бранислава Бобанац,
кореспондент на БНР в Кипър
Източник: Bnr.bg
- Погват 800 000 емигранти за осигуровки
Данъчните щели да информират за почина си най-големите общности на сънародници зад граница
Акция “Емигрант” стартират данъчните. Тя ще обхване 800 000 души, напуснали България. Списъците били готови и разпратени до всеки данъчен офис.
Целта била изчистване на здравната система от мъртви души. Сега много емигранти се водели нередовни платци заради стари здравни вноски. Имало хаос кой за колко време идва в България, кой е с временно прекъснати права и кой иска да бъде отписан от здравната система, пише „24 часа“.
Акцията станала възможна след промяна в Закона за здравното осигуряване, която влиза в сила от 1 януари 2012 г. Според нея живеещите в чужбина може да се освободят от плащането на пари за здраве единствено ако декларират, че не са се връщали в страната за повече от половин година.
Данъчните щели да информират за почина си най-големите общности на сънародници зад граница. Те ще призоват всеки българин от чужбина, който ще си идва за Коледа и Нова година, да ги посети. Преди дни шефът на данъчните Красимир Стефанов обяви, че в момента близо 2 милиона души имат проблеми с неплатени здравни вноски. Експерти смятат, че акцията ще облекчи българските емигранти, които отдавна са пациенти на чужди здравни каси, но все още им се водят задължени към българската.
Промяната в закона дава възможност хората, които са напуснали страната ни преди 31 декември 2011 г., но не са съобщили това на данъчните, да го направят до 31 декември 2012 г.
Източник: blitz.bg
- Половината българи готови да емигрират
Половината от работещите българи биха емигрирали заради по-добро заплащане. 20 % събират информация и търсят друга възможност, преди да решат да живеят и работят в чужбина. Данните са от проучване на КТ „Подкрепа“.
Основна част от потенциалните емигранти се насочват към Великобритания. Сънародниците ни предпочитат да емигрират във Великобритания и Германия, въпреки че там има ограничения за българи и румънци. „Там работят нелегално и терминът „недокументирани работници“ се е превърнал в нарицателно“, обяснява доцент Духомир Минев от Института за изследване на обществата и знанието към БАН.
Избират тези страни, защото знаят, че там може да се намери работа, при това със сравнително добро заплащане. Отиват там, където вече е създаден канал, посочва Минев.Четиристотин хиляди от емигрантите ни обаче са се върнали в последните две-три години заради кризата. Трийсет на сто от работниците, участвали в проучването, въобще не искат да отиват. Причината е липса на информация и страх от измами.
В България също живеят имигранти, припомни главен асистент Мария Желязкова от института. 70 % от работодателите обаче не искат да работят с тях. Има изразени предразсъдъци. „Това са преди всичко нискоквалифицирани работници – виетнамци, китайци, които стоят затворени, няма проблем да бъдат назначени, но не когато са голяма група. Групата играе ролята на защитна стена“, уточни Желязкова.
„В бъдеще икономиката ни ще има нужда от чужди работници – не високо квалифицирани, а в селското стопанство поради застаряването на населението“, допълва Мария Желязкова. Тя коментира, че някои от работодателите, които са високо квалифицирани, също са готови да емигрират.
Източник: blitz.bg
- Смъртта в идеологията и практиката на тоталитарната политическа власт
Канският плач на доведеното до скотско оцеляване севернокорейско население, предизвикан от кончината на поредния „велик вожд“ ми припомни, че проф. Янко Н. Янков-Вельовски в една от книгите си [ТАНАТОЛОГИЯ (Наука за хуманизирането на живота чрез демистификация на смъртта). С., „Янус“, 2007.-752 с.] е изследвал задълбочено този феномен (с.239-249):
§ 13. Смъртта в идеологията и практиката на тоталитарната политическа власт
А. Тоталитарните режими изграждат специална идеологическа система и култово интерпретиране на смъртта, при които първото внушение в това отношение е: “всички ще умрат, но режимът е безсмъртен”, от което следва и второто внушение, че “съпротивата е безсмислена и неоправдана”. Така, именно в контекста на тези внушения национал-социалистите говореха за “хилядолетен райх”, а комунистите – за “светло безкрайно бъдеще на комунистическото общество”.
Както при интерпретирането на почти всички социално значими факти, така и при интерпретирането на смъртта изключително важен елемент и най-строго спазван мит на тоталитарната идеология е тайната на смъртта – в ранг на свръхсекретност са въздигнати не само всички данни за загуби при военни действия, за трудов травматизъм и самоубийства, не само технологични аварии (като Чернобилската) или транспортни катастрофи, но дори и природните бедствия (като напр. наводнения и земетресения), за които режимът, естествено, не носи непосредствено пряка вина и отговорност.Така, в съответствие с изискванията в това отношение в първите дни на нападението на Германия в СССР, руските свързочни служби са били получили инструкция, съгласно която под най-секретен (или свръх-секретен) шифър и режим са били поставени именно данните за всички видове загуби, а непосредствено ангажираният в правителството с информацията в това отношение В. М. Молотов най-официално заявил, че загиналите руски войници са едва 200 души. По аналогичен начин е действала и Германия – когато приближените на А. Хитлер го посъветвали да даде правдиви данни за загубата при Сталинград, той предпочел да скрие истинския размер на трагедията.
Следваният изключително важен елемент в стратегията на интерпретирането на смъртта в тоталитарната идеология и практика е ранжирането на значимостта на смъртта. Така например за смъртта на обикновения човек комунистическият глашатай Никола Вапцаров е приготвил внушението “какво тук значи някаква си личност”, при което смъртта на обикновения човек се разглежда само като рутинно изпълнение на дълга. В същото време вождовете са извън обсега на смъртта – те се погребват на строго определени места и много рядко – в гробищата при другите хора; от специални комисии за тях се издават специални актове за смъртта и некролози, като колкото по-висок е партийно-държавният пост на умрелия, толкова по-дълго е медицинското заключение и толкова повече са хората, които са го подписали; колкото по-висок е постът на умрелия, толкова по-високи трябва да са и постовете на засвидетелствувалите опечалението си, а на обикновените хора се позволява да засвидетелствуват уважението си чрез километрични опашки за поклонение, а където това е невъзможно – чрез специални списъци (при смъртта на Сталин българският комунистически и държавен глава Вълко Червенков поднесъл в Кремъл списък с имената и подписите на опечалените 5,5 милиона българи, което възбудило завистта дори на китайците).
Смъртта на големите партийни вождове се разглежда и като частична тяхна липса при нас, защото те продължавали да живеят чрез мислите си у обикновените хора: така Сталин се е самообожествявал и е успял да убеди милиони хора да го обожествяват, а Людмила Живкова се е самоуподобявала с огъня – един прастар символ на вечността; в официалните портрети властниците са били представяни със снимки от преди поне 20 години, за да бъдат възприемани като вечно млади. Комунистическите властници са желаели не само да живеят след смъртта си, не само да живеят вечно, но да живеят и след вечността.
Смъртта на Сталин е била скривана от обществеността само няколко дни, но смъртта на Хитлер твърде дълго време не е била установена със сигурност, а смъртта на Борман и Айхман е спорна и днес. От друга страна пък сталинизмът е изключително жив, докато хитлеризмът поне в Германия е безвъзвратно мъртъв.
Б. Траурната церемония във връзка със смъртта на Владетеля е изключително интересен за изследователя феномен, защото тук смъртта не означава само (толкова) промяна в битиейния статус на една конкретна личност, а означава преди всичко “загуба на власт”, доколкото (и тъй като), за да съществува, властта трябва “да над-живява” всички, включително и нейните конкретни носители.
Във връзка с това ритуалът, свързан със смъртта на Владетеля, се превръща в тотална стратегия за запазване на властта и изцяло придобива риторично-мотивационно значение , става виртуозно изкуство за практическо боравене с определени плътно натоварени смислови системи, благодарение на което изкуство властта, с оглед на своето запазване и продължение, може убедително да доказва пред масите включително и напълно взаимноизключващи се, напълно противоположни възможности.
В основата на това идеологическо изкуство са залегнали не само определени строго прецизирани виждания за действителността, не само са дефинирани и оправдани определени действия на индивидите, но и най-вече предварително (и коварно) са зададени мотивите за тези действия; тъй като строго рационалният контрол върху човешкото поведение е възможен само върху основите на законите на човешката мотивация.
Във връзка с това съществено важно значение има идеологическото описание на две траурни церемонии, извършени не само в София, но и в цяла България – едната, станала през август 1943 г. по повод смъртта на владетеля на Третото българско царство цар Борис ІІІ (1894 – август 1943) , а другата, станала само десет години по-късно, през март 1953 г., по повод смъртта на владетеля на комунистическа Русия и на следвоенната комунистическа империя Йосиф Висарионович Сталин (1879 – март 1953).
Тези две траурни церемонии (едната в присъствието, а другата в отсъствието на “скъпия покойник”) достатъчно показателно и релефно разкриват, че всички, включително и противоположните идеологически доктрини, винаги търсят, успешно намират и умело експлоатират определен универсален мотив, от една страна общ за всички хора, а от друга страна – прецизно отговарящ на изискването да обезпечава доминирането на едни хора над други.
Магията на убеждаването на този тип церемонии се подчинява на закономерностите на “сенчестите страни на съзнанието”, имащи способността да раздвижват представите за свръхестествени метаморфози и да налагат “апокалиптични видения за страшното и ужасното”. Този тип церемонии винаги са основани върху естествената сугестивност на емоционално наситената кризисна ситуация, в която особено релефно изпъква представата за някакъв вид заплаха за разрушаване на всекидневната реалност, предизвикваща проявлението на естествената самозащинта реакция.
В тези ситуации авторитетно възприеманите риторични аргументи на хората с привилегирован статус се смесват с вътрешното дълбоко ирационално преживяване на участниците в ситуацията, в която възникват и се разгръщат конкретните характеристики на действието и в характера на която тези участници намират своята самоидентификация.
В тези ситуации винаги закономерно изчезва реализмът на преживяването и ритуалът заживява свой отделен и собствен живот, движещ се в атмосферата на двойствените значения, в контекста на които всяка произнесена дума, всеки жест, всеки знак, всяко действие и всеки предмет от сцената са най-строго вписани в пространството, така че вече престават да бъдат това, което обикновено са, когато са вън от този сценичен контекст, и се превръщат в мощно психическо събитие, силно разтърсващо вътрешната подсъзнателна драма на душата, в резултат на което човек забравя себе си и извършва неща, в които после не може да познае себе си.
Картините, описани в двата коренно различни по своята идеологическа принадлежност вестници, реализирани в контекста на две коренно противоположни политически ситуации и отнасящи се за двама коренно противоположни по своята политическа принадлежност владетели, имат несъмнено удивително обща характеристика. А тя се свежда до това, че в най-дълбоката основа и на двете описания са залегнали две основни изисквания или два основни принципа на драматургическото изкуство:
а) постигане на такова максимално разширяване на сцената, при което се налага усещането, че към нея принадлежи и територията на публиката, и по този начин постигане на такъв драматургичен ефект, при който зрителите започват да възприемат себе си като значими актьори и непосредствени участници в сценичното събитие; и
б) тотално въвличане на всички “в света” на архетипната предлогическа ритуална ирационалност, благодарение на която очертанията на сценичната реалност започват “да стават” толкова реални, че Аз-ът започва да се дистанцира от изпълнението и да модифицира сценичната реалност като истинска реалност, при която външната видимост се възприема като израз на вътрешната искреност, и при която в собствените си очи зрителите се превръщат в реални действуващи лица.
Така, в случая, траурният ритуал, всъщност се изгражда върху основите на главните принципи на театралната драма, съгласно които всички “сценични предмети” съдържат в себе си съответствуващите им отношения и действия, имащи предназначението да засмукват извънсценичното и по силата на правилата на подчинението “спонтанно” да го превръщат в сценично. Така именно и в двете посочени описания реалното житейско противопоставяне или поне различие, характерно за субектите, е напълно изтрито с факта на тяхното “спонтанно трансформиране” в “сценични субекти”.
Така и специалното изброяване и в двата случая на тези субекти – (чираци и майстори, работници и индустриалци, бедняци и заможници, неуки и белязани учени; работници, селяни, бойци и младежи, комунисти и всички честни хора) – придобива своя собствена “сценична логика”, при която “изброяването” се превръща в “описание на позитивната реалност”, а привидната хаотичност и незавършеност на изброяването има предназначението да покаже, че този свят постоянно се разширява и ще продължи да се разширява, докато обхване абсолютно всичко.
Така, по този начин, несигурността и заплахата, в контекста на които се осъществява ритуалът, постепенно се максимализират до степен, при която всички, които имат друга ценност, остават от другата страна (на завесата, извън ценностната сцена), и следователно са враг.
Много добре е известно, че в основата на самото съществуване на психиката е залегнал най-общият и универсален закон, съгласно който всички външни за човека предмети и събития се превръщат едновременно с това и в психически събития. Изграждането на универсалния траурен ритуал върху основата на този именно закон има тази специфична особеност, че при конкретното трансформиране на външните предмети и събития в психически на най-преден и водещ план е изведено събитие, при което одушевеното се е превърнало в неодушевено, живото се е превърнало в мъртво, смъртта е встъпила като доминираща над живота.
Тази именно особеност на главния сценичен предмет и на сценичната ситуация превръща психическото преживяване в митическо и мистическо преживяване, при което “досега на живите с мъртвия” и особено “с мъртвия Властелин”, се схваща като зареждане със свръхчовешки сили, като “досег със живота след смъртта”, “досег с вечния живот”, “досег с безсмъртието”.
Прави впечатление и фактът, че както при всички, така и при тези две траурни церемонии най-строго са зачетени както границите на пространството и времето (и в двата случаи става дума за специални места, предназначени за събирането на много хора, и точно определено време на това събиране и ритуално изразяване на почитта и скръбта ), така и границите на реда (под най-строг контрол са поставени шумът и говорено, като е разрешен само изразяващият жал и дълбока печал шум и говор; под строг контрол са поставени и движенията, положението на телата, погледът), при което е позволено единствено престъпването или излизането извън границите на собствената личност, при което, обаче, престъпването на тази граница е позволено само дотолкова, доколкото става въпрос за навлизане и идентифициране с личността на покойника.
Прави впечатление също така и фактът, че както при всички, така и при тези две траурни церемонии строго фиксирани сценични места имат само най-високопоставените личности и най-близките на покойника, като такива места са преди всичко пред олтара, на трибуната, в центъра и в първите редици на погребалната процесия.
Така, в съответствие с това универсално ритуално изискване в процесията на царското погребение след заобиколените от гвардейци “скъпи царствени останки” вървят “безутешната царица”, “любещият и неразделен до сетните минути брат”, “сестри и сродници, потънали в черно”, “близки и далечни сътрудници”, “достойната, вярната, любимата на Царя войска”, “стройното, хубавото и осиротялото му конче” (тук е използуван изключително древният обичай в погребалната процесия да бъде включен и “бойният кон без ездач”, който, съгласно традицията, символизира “геройска смърт”), и най-накрая върви, “народът”.
По силата на същата логика по време на траурния митинг в София “с изписана на лицето му безутешна скръб по най-мъдрия учител и гения на нашата епоха на балкона на Министерския съвет се появява другарят Вълко Червенков”, “площадките пред Министерския съвет са заети от министри, генерали, представители на политическите и масовите организации, членове на посолството на Съветския съюз и членове на дипломатическите мисии на страните с народна демокрация”, а “секретарят на ЦК на БКП др. Иван Райков открива траурния митинг и в този вълнуващ миг хилядното множество пада на колене в триминутно мълчание”.
Следващото нещо, което особено силно впечатлява, е че между “всенародния плач” по цар Борис ІІІ и “безутешната мъка и скръб” по Й. В. Сталин са разположени само 10 (десет) календарни години, и това неизбежно поставя въпроса за “искреността и коварството на народните маси”.
- Николай Младенов: МВнР и българският бизнес трябва да бъдат партньори
Събщение до медиите на Дирекция „Информация и комуникация“ на МВнР
Българският бизнес има възможности за растеж в страните от Залива и Централна Азия, като алтернатива на традиционните пазари на страните-членки на Европейския съюз, каза Николай Младенов по време на среща с представители на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) днес. Според него ключови инвестиционни дестинации за България в бъдеще ще бъдат Катар, Ирак, Либия и Тунис. Българският външен министър акцентира върху възможностите за реализиране на конкретни инвестиционни проекти в сферата на туризма, производството на храни, земеделието, строителството, транспорта и логистиката, фармацевтичната индустрия, износа на електроенергия, химическата индустрия. „Това са пазари, които са голямо предизвикателство, но и голяма възможност за разширяване на българския бизнес и ние сме готови да подкрепим усилията на компаниите за навлизане на тези пазари”, каза Николай Младенов.
По време на срещата бяха обсъдени различни форми на сътрудничество между бизнеса и администрацията, реални казуси и стъпки за тяхното разрешаване. Всички участници се обединиха около тезата, че работата и подкрепата на българските дипломатически представителства в чужбина е ключова за развитието на бизнеса. Николай Младенов посочи, че МВнР работи активно за постигане на по-голяма гъвкавост на визовата политика на България, както и за увеличаване на броя на страните, в които визовите услуги се извършват чрез изнесено визово обслужване. Досега такива центрове работят в Русия, Катар, Саудитска Арабия, Обединени Арабски Емирства, Оман и Бахрейн.
Дирекция „Информация и комуникация“ на Министерство на външните работи
- „Makedonija“, story
I was born just twenty years after we got rid of the Turks. 1898. So yes, this makes me seventy-one. And yes, I’m grumpy. I’m mean. I smell like all old men do. I am a walking pain, hips, shoulders, knees and elbows. I lie awake at night. I call my daughter by my grandson’s name and I remember the day I met my wife much better than yesterday, or today. August 2, I think. 1969. Last night I pissed my bed and who knows what joy tonight will bring? I am in no way original or new. Although I might be jealous of a man who’s sixty years dead.
I found his letters to my wife, from long before she knew me, when she was still sixteen. It was a silly find, one that belongs in romance novels, not in real life and old age. I dropped her box of jewelry. The lid flew to the side and the door of a secret compartment popped loose at the bottom. Inside lay a small booklet, a diary in letters.
I can’t imagine ever writing the kind of letters a woman would preserve for sixty years. I wish it was not that man but I who’d known Nora, back when she was closer to a beginning than an end. Such is the simple truth— we’re ending. And I don’t want to end. I want to live forever. Reborn in a young man’s body and with a young man’s mind. But not my body and not my mind. I want to live again as someone who holds no memory of me. I want to be that other man.
* * *
For eight years now we’ve lived in this nursing home, a few kilometers away fromSofia, at the foot of theVitoshaMountains. The view is nice, the air is fresh. It’s not so much that I don’t like it here. It’s more that I really hate it. The view and the air, the food, the water, the way they treat us like we’re all dying. The fact that we are all dying. But I suppose, if I’m honest to myself, which I rarely am, I should be glad we’re where we are. It was hard to take care of Nora on my own, after her stroke. We left the apartment to our daughter, recently married, already pregnant, packed up and settled down in prison.
Since then each day is like the one before. Six thirty we wake up for medication. We eat breakfast in the cafeteria — thin slices of buttered bread with three black olives, a sliver of yellow cheese, some linden tea. Dear God, I remember eating better during the Balkan War. I sit amidst a sea of trembling chins and shaking fingers and listen to the knocking of olive pits on metal plates. I talk to no one and no one talks to me. I’ve managed to earn this much. Then, after breakfast, I wheel Nora up to the gym. I watch her struggle to make a fist, to hold a rubber ball. I watch the nurses massage her withered arm and leg. I watch their supple arms and legs.
The second stroke left half of Nora paralyzed, and all of her mute. Most nurses — some doctors, even — regard her as mentally challenged. She’s far from that. I’m sure that in her mind all words ring clear, but they roll out disjoined, like baby talk. Sometimes I wish she’d keep the jabber to herself. Sometimes I am embarrassed by the way the nurses look at her, or me. It’s obvious by now she won’t miraculously learn to speak again. That part of her brain is ruined, the fuse has blown. So why can’t she keep quiet? She manages to say my name and Buryana’s, and if I do my best to vex her, sometimes she manages a curse. The rest is babble.
She babbles as I roll her back to our room or, if the day allows it, out in the garden, where we walk in circles. I like the garden only when the flowers bloom. All other times the earth is damp and black, and I cannot resist the ugly thoughts. When we’re tired we sit down on a bench and fall asleep, shoulder against shoulder, with the sun upon our faces, and to anyone looking, I’m sure we are a lovely sight.
Then lunch. Then the siesta. Our daughter comes to visit once a week, and sometimes she brings our grandson along. But lately, with all the trouble she’s had at home, she visits daily. She is awful company, my daughter. We leave little Pavel with his grandma, so she won’t get upset, and in the garden Buryana talks of how her husband is chasing after another woman. Dear Buryana, I, too, might get upset. But here I sit on the bench and listen, because I am your father. I have no way of helping, no word of sensible advice. Hang in there, fighter. You’ll be all right. Words mean so little, and I’m too worn out for deeds.
* * *
I am asleep and disconnected from what has been or is. Then I’m awake. It seems that someone has dropped a tray outside. The wind rattles the gutters, the trees creak and Nora breathes too loudly. I close my eyes. But what if someone drops another tray? What if Nora coughs or snores? I lie, anticipating sounds that might never sound, yet all the same keep me awake. It thunders over the mountain.
I put on my robe and sit by the window in Nora’s wheelchair. I switch on the small radio. Quiet music pours out of the speaker, and I listen in the blue of the night, until a voice comes up to read the late-night news. The Communist Party is great again, more jobs for the people, less poverty. Our magnificent Bulgarian wrestlers have earned us more gold. Good night, comrades, be safe in your sleep.
Dear God, I won’t be safe. There is no sleep. And I’m so very tired of the comrades, their all-encompassing belief in bright future days that somehow I’ve started to suspect might never come. I turn the dial until I find the muffled sound of a foreign station. Romanian, it seems. Then Greek. Then British. The voices crackle and buzz, because the Party is distorting the transmissions, but at least at night the voices are strong enough to hear. I listen to the English and all the words sound like a single long word to me, a word devoid of history and meaning, completely free. At night, the air is thicker, and one foreign sound drags after itself another and they converge into a river, which flows freely from land to land.
I travel with this river. But even so, how can I resist the current of my worries? I think of Buryana. How will she pay the bills, divorced and with a little child? How will Pavel grow up a man without a father? And then my eyes seek Nora, who snores lightly on her back. I watch her face, her wrinkled skin, her crooked lips, and I can’t help but think that she is pretty, still. A man ought to be able to undress his wife from all the years until she lies before him naked in youth again. Which makes me wonder if she ever lay naked for that other man, the one who wrote the letters. If he cupped her left breast in his palm. But it is Nora’s breast, and wasn’t he a man? Of course he cupped it.
I reach for the jewelry box and pry the bottom open. I take the little notebook and weigh it in my palm. Someone has scribbled on the cover — Dear Miss Nora, Mr. Peyo Spasov, in his last hour, asked us to mail this book to you. This is as far as I can read now. Mr. Peyo Spasov. It’s hard to think of a more ordinary name. He must have been a peasant, uneducated, ignorant and simple-minded. He must have earned his bread by plowing fields, by chopping wood and herding sheep. Most likely he spoke with a lisp, or stuttered. Most likely he walked hunched over from all the work.
It suddenly strikes me I’ve just described myself. Of course, I hate this other man, but what if he was not a peasant like me? What if he was a doctor’s son? I turn to the first letter and read.
My dearest darling Nora. I’m freezing and my fingers hurt, but I don’t want to think of such things. I’m writing you a letter. We’re crossing the Pirin Mountains and tomorrow, if God decides, we will be in Macedonia. The Turks . . .
My dearest darling. I shove the notebook in the box and hurry back to bed. Under the blankets I shiver and listen to imaginary sounds. I can’t afford to read about this man. There is a chance, however slim, that he isn’t what I need him to be.
Part Two
“So she’s kept a few old letters, big deal.” Buryana takes off her sunglasses. Her eyes are red and puffy and she blinks while they adjust to the afternoon sun. We sit out in the garden, on a bench farthest from all other benches, but not far enough from the sound of the cripples who drag their feet and canes and walkers across the pebbly lanes.
“ ‘Big deal’?” I say.
“Big deal,” she says again, and I’m terrified by how calcified she has become, consumed by her failing marriage.
“You ought to read those letters,” she says. “They might help the boredom go away. And read them to Mother. Why not? It’ll bring her at least some joy.”
Some joy! And so I say, “I won’t take love advice from you.” I mean it as a joke, of course, but Buryana is in no mood for joking. And soon I wish I’d kept my mouth shut, because from that point on it’s all about her husband and that other woman, a colleague of his from school, like him a literature teacher.
She says, “Yesterday, I followed him out of the apartment. He met her in a café and bought her a garash cake. He got himself some water, obviously he had no money for more, and while she ate her cake, he talked and talked for an hour.”
“You think he talked of you?” I say. She starts to cry.
“The worst part is,” she says sobbing, “this other woman isn’t even pretty. Why would he leave me for a woman less pretty than me? So what if I think that a grown man writing poetry is stupid? So what if I don’t like to read? That doesn’t make me a bad wife, does it?”
I put my arm around her shoulder and let her have her cry.
“This is a valid question,” I say. A valid question. What’s wrong with me? And while she sobs my thoughts drift and I imagine little Pavel, upstairs with Nora. They must be laughing, happy, both unsuspecting.
“You ought to talk to him,” I say, and gather her hair in my palm, away from the wetness of her face. “You can’t keep spying on him like this. It isn’t right.”
She straightens up. “I won’t take love advice from you,” she says.
* * *
It’s night again. It could be yesterday’s, or tomorrow’s. A night four years back. They’re all the same. I sit in Nora’s wheelchair and listen to the world. I see beyond the walls, not with my eyes, but with my ears. I see the nurses, in their office, boiling coffee. The water bubbles. I hear needles clicking; someone is knitting socks. I hear the benches, the trees, the mountain. Each thing possesses a noise unique, and, like a bat, I drink the noise of all things, dead and living alike. My palate has grown a taste for sound.
I hear my grandson sleeping in his bed, my daughter talking to her husband. I hear my wife’s dreams, sweet to her, but tasting of wormwood to me. No doubt she dreams of Mr. Peyo Spasov. And so it strikes me as only fair that I too should be allowed to sample the noise he’s left behind. I take the notebook and read his messy writing.
February 5, 1905
My dearest darling Nora. I’m freezing and my fingers hurt, but I don’t want to think of such things. I’m writing you a letter. We’re crossing the Pirin Mountains and tomorrow, if God decides, we will be in Macedonia. The Turks have all the main passages guarded, so we had to find a new way through. Two of my friends slipped on ice, and were lost. The first one, Mityu, was leading the donkey with the supplies, and the donkey slipped and dragged him off the cliffs. So now we’re hungry, spending the night sheltered between some rocks. The snow has begun to fall. Dearest Nora, I miss you. I wish I was by your side now. But you know how things are — a man can’t stay put, knowing that in Macedonia the Turks are slaughtering our brothers, trying to keep them under the fez. I told you then and I tell you now— if men like me don’t go to liberate the brothers, no one will. The Rus sians helped us be free. It’s now our turn to help. I love you, Nora, but there are things before which even love must bow. I know with time you’ll understand and forgive. Draw the knife, cock the pistol. That’s what our captain, the Voivode, says. I wish you could meet him. He has only one eye, but a hungrier eye you’ve never seen. He lost the other in the Liberation war. He fought on the Shipka Pass, 1877, the Voivode. Can you believe that? He says the Turks were vicious then, but now, he says, we can take them. Of course it won’t be easy. The Voivode says I have no father, I have no mother. My father is the mountain, my mother is the shotgun. All those back home you loved, he says, bid them farewell. It’s for your brothers’ blood we spill our own. But I can’t say farewell, dearest Nora. And I can’t hold the pencil any more. I’m cold. And please forgive.
Love, Peyo.
Love, Peyo . . . Why did I read these words? I vow not to envy or fear this man. Instead, I kiss my wife’s good hand and kiss her lips, as if to mark her. She’s mine now and has been for a lifetime, and that is that. I listen to the nurses down the hall, I listen to the benches and the trees. But in the moonlight my pillow is a rock, and so I lie beside this rock and so the snow begins to fall. I hear the rustle of every flake on my face, the chill spreads through my traitor knees and elbows. The Voivode lost an eye in the Liberation war. My God, what an awful thing to put in a love letter. I’ve seen men with their eyes gouged out. Men close to me, barefooted, with wrists tied together behind their backs. Hanged on the village square for everyone to see. As I lie in bed, eyes shut tightly, I still hear the rope creaking when the bodies sway, and I can hear the sound the bodies make swaying.
Part Three
I was born a year after my brother. When I was twelve Mother bore another boy, but it died a baby. Two years after that she had twin girls. We lived in my grandfather’s house and worked his land. Our grandpa was a lazy man, the laziest I’ve known, but had his reasons. He sat out on the threshold from dusk till after dawn and smoked hashish. He’d let me sit beside him and told me stories of the Turkish times. All through his youth he’d served a Turkish bey, and that bey had broken his back with work enough for seven lifetimes. So now, in freedom, Grandpa refused to do as much as wipe his ass. That’s what he’d say. “I have your father to wipe my ass,” he’d say, and hit the smoke. He drew maps of Bulgariain the dust, enormous as it had been more than five centuries ago, before the Turks had taken over our land. He’d draw a circle around the North and say “This is called Moesia. This is where we live, free at last, thanks to the Russian brothers.” Then he’d circle the South. “This is Thrace. It stayed part of the Turkish empirefor seven years after the North was freed, but now we are one, united. And this,” he’d say and circle farther south, “is Macedonia. Home to Bulgarians, but still under the fez.” He’d brush fingers along the lines and watch the circles for a long time, put arrows where he thought the Russians should invade and crosses where battles should be waged. Then he’d spit in the dust and draw the rest of Europe and circle it, and circle Africa and Asia. “One day, siné, all these continents will be Bulgarian again. And maybe the seas.” Again he’d hit the smoke and sometimes he’d let me take a drag, too, because a little herb, he’d say, never hurt a child.
And now, in bed, I suddenly long to fill up my lungs with all that burning so that my head gets light and empty. Instead, I fill up with memories of things long gone the way a gourd fills up with water from rain.
Our father was a bitter man, having to kiss his in-law’s hand before each meal. Father beat us plenty with his chestnut stick and I remember him happy on a single day in 1905, when we celebrated twenty years since the North had been united with the South. He sat me down with my brother, poured each a mortar of red wine and made us drink to the bottom, like men. He told us that when next we got our Macedoniaback he’d fill the mortars up with rakia.
Father was lost in the Balkan war, seven years after. I’d like to think he fell nearEdirne, a heroic death, but I won’t blame him if he just chose not to return. I hope he rests in peace. When Grandpa died, it fell to me and Brother to care for the women. We worked the fields of others, cut hay, herded the village sheep. And everyone spoke of a new war, bigger than the Balkan, and that war, too, at last, reached our village. Men with guns set up camp on the square, recruiting soldiers. They said all boys of such and such age had to enlist. They said if we helpedGermanywin, the Germans would let us take back the land that Serbs, and Greeks, and Romanians had stolen from us after the Balkan wars. The Germans would even let us takeMacedoniaback from the Turks and be complete once and for all. Our mother wept and kissed my hands and then my brother’s. She said, “I can’t lose both my sons in this war. But I can’t let you hide and shame our blood.” She sent the twins to milk two sheep, then put a copper of milk before me and one before my brother. Whoever drank his copper first would get to stay home and run the house. The other would go to war. I drank as though I’d never drink again. I chugged. I quaffed. I inhaled that milk. When I was done, I saw my brother had barely touched lips to his.
Dear God. Why now? Have I no other worries? I lie and I remember and listen to the falling snow from this old and foolish letter. I feel the cold of the mountain and see my brother holding that copper still full of liquid snow. For heaven’s sake, Brother. Drink.
* * *
After breakfast I help Nora put on her robe — the limp arm first, then the good one. I comb her hair and I talk to her like this: Did you sleep well, my dear? Did you have good dreams? Did you dream of me? I dreamed of crossing mountains and fighting Turks.
She looks confused. I help her to her feet. She smiles. Is this a loving smile? Or is she simply grateful for the help? We start slowly down the hallway, two cripples who use one another as crutches. We make a circle in the yard and then sit on a bench.
I say, “I never was a tactful man,” and pull the little book of letters from my woolen jacket. I lay it on her knees. “I know about all this,” I say. “I know that he loved you and that you loved him, too. This was before my time, of course, but God, Nora, I wish you’d told me. Why did you never tell me? At seventy-one, I’m not supposed to envy the dead.”
I try to smile, but Nora’s eyes are on the letters. She brushes the cover with a finger and it just now occurs to me that since her first stroke she hasn’t held this book; that most likely, she’d reconciled with the thought of never reading his words again.
Why not? I turn the pages and clear my throat. Let this dead lover of my wife’s come to existence once more, for her sake, if only for a day. Let me, her husband, lend him my living lips.
February 6, 1905
My dear, lovely Nora. Today as we waded through knee-deep snow along the Bulgarian ridge of the Pirin Mountains we saw smoke rising from behind a boulder. We drew out our pistols, ready to spill some Turkish blood, but instead found a man and his woman, huddled by a tiny flame. They’d torn the man’s shirt and burned strips of it to get warm. His nose was broken and the blood had turned black from the cold. The woman’s face had been cut by a knife. I took my cloak and gave it to her for a while. Please forgive. The Voivode had us build a proper fire and boil some tea and while we waited for the water the man told us their story. They came from the other side of the border, these two, from some village in Macedonia. They had a small house there, a little boy of five. Two days ago a band of komiti, Bulgarians like us who’d gone to fight for Macedonia’s freedom, passed through the village. Maybe afraid to anger the komiti, maybe out of kindness, these good people sheltered them in their house.
The komiti slept, ate, drank (maybe a little too much), gathered strength and were ready to go on their way when, out of nowhere, a poterya, a pursuit party, arrived in the village. No doubt some local coward had betrayed our brothers. There was much shooting and much blood, Nora, that’s what the man told us. When the Turks were finished, they dragged the komiti out in the yard, already dead, mind you, and chopped their heads off just for show. Impaled them on sticks for everyone to see. Then they took these two people’s boy and promised to turn him Turk, so when he grew up he’d come back for the
Do you see now, Nora, why I’ve left you? Why, instead of your breast, it’s stones and frozen mud and that cur the mountain that my head has to rest on? I curse the Turks, and the traitors, and all the cowards back home who choose their women before their brothers.
And with them I curse myself, Nora. I wish I, too, was a coward.
It’s hard for me to finish the letter, and then, after I’m done, we sit in silence. I’d really like to see Nora’s reaction, but all the same I find no strength to look her in the eye. I’ve always been good at looking away.
Part Four
Our daughter comes to visit in the afternoon. Pavel is trotting behind her. He hangs on my neck and gives me a kiss. “Dyadka, how goes it?”
“Don’t call your Grandpa ‘dyadka,’ ” Buryana scolds him. “It’s disrespectful.”
He runs to kiss his grandma.
“Dyadka,” I call him back to my side. “Come show me those muscles of yours.” Proudly he flexes his tiny arm. “Like steel,” he says. And then he tells me to flex my arm. “Like jelly!” He jumps on my bed, shoes still on, and bounces off the squeaking springs.
Nora, like me, is smiling. But Buryana tells Pavel to go tell his grandma a fairy tale he’s learned and drops beside me on the bed. She brushes the blanket and smooths it down. She nods at her mother. “You think we can talk?”
“As deaf as a grouse, that one,” I say, “while I myself . . . I’m the ears of this world.”
“Please, Father. I’m not in the mood.”
That’s a surprise, I think. And hush now. I, too, want to hear the fairy tale. But she goes on.
“I followed your advice and spoke with him,” she says. She keeps on talking softly, and for once my mind gives up on sound. I suddenly remember how, as a little girl, she loved to ride her bike along the narrow sidewalk curb, despite my word against it. I’d make her promise me she wouldn’t perform such risky stunts and she would say, “I promise, taté!” and only then I’d let her take out the bike. One day she stood at the doorway with a bloodied chin. She looked at me, fighting the tears as hard as she could.
“I’m fine, you see,” she tried to say. “No big deal, that fall.” I held her, kissed her, and only then did she give in to them.
She is like this now, telling me about her husband. So many years later, my mouth fills up once more with that taste — Buryana’s blood and tears.
“What did I tell you, just now?” she suddenly says. “Are you listening at all?”
“Of course I am. You spoke with your husband. He said he needed time to think.”
“To think!” she says. “So I’ve decided we’re staying here tonight. And maybe tomorrow.”
I take a moment to think it over. This is such a little room, and even Nora’s breathing floods it to the brim with noise at night. And now — two more people breathing, and tossing, and those creaking springs. This means no sleep, I know. Which means remembering the past. But what’s an old dyadka like me supposed to do? And so I call the nurse and after a little fussing she brings two extra cots.
* * *
Dinner is done, the sun is setting, and while our daughter readies Nora for bed, I grab Pavel by the hand and lead him outside. A few old men are still nesting on the benches and I say, “Pavka, am I like them? Dried up and ugly.”
“You are like them,” he says, “except not ugly.”
“I wish I was a kid again. But I don’t suppose you understand.”
“I wish I was an old man.” He takes a silent breath. “I’ve noticed, dyadka, that when old men speak, the young ones listen. And no one listens to a kid. But if I was old, I’d talk to my dad.”
We come by a tree whose branches are heavy with sparrows.
“I hate these things,” I say. “So loud with their chirping.”
We gather some pebbles and throw them, one by one, at the birds. They rise above us black and noisy. But once I’m out of breath, the birds return to their branches.
“Let’s throw more stones,” I say.
“It’s pointless, dyadka. They’ll come back as soon as we’re gone.”
I pick up some pebbles and pile them in his palms. “Come on,” I say.
* * *
It’s time to sleep and in his cot Pavel starts singing. I’m surprised he hasn’t lost this habit of lulling himself to sleep. His voice is soft and thin and clear. I roll over and smile at my wife. She smiles back.
“Dyado, I can’t sleep. Tell me a story.”
Of course you can’t, my child. My blood is yours and blood is ageless.
Buryana is trying to hush him, but I sit up in bed and flip the night lamp on. I take out the booklet of letters and say, “This is the story of a komita. He died fighting the Turks.”
“All right! A rebel story.”
Nora doesn’t try to stop me. Buryana turns in her cot to hear better. I read and they listen. I can’t know what each of them
is thinking, but we’re connected through the dusty words. “And then?” Pavel says every time I stop to catch some air. “What happens after that? And then?” But halfway through the story, his breathing evens out and he’s asleep.
My wife’s lover, Mr. Peyo Spasov, has finally made it to Macedonia. Crossing the mountain pass, they have lost another friend to an avalanche. Peyo has barely survived himself, digging his fellows out of the snow. Now, when the komiti reach a village, nobody offers them shelter. With knives and guns they persuade the people, for whose sake they have come to die, to take them in. The komiti spend the night in a small hut, by the fire. Their goal is to join a larger group of revolutionaries next day and take part in a massive uprising against the Turks which will ignite at once all over Macedonia. The land will be free at last. They don’t know if the other komiti are waiting, or even alive.
Outside, the dogs begin to bark. The men sneak up to the window, and in the moonlight, they see a peasant pointing in their direction. Soon Turkish soldiers gather outside the hedge. The Turks light up torches, toss them to set the thatched roof aflame. The komiti open fire. The Turks return it. While the flames are spreading, with the butts of their guns the men inside hammer their way through the back wall, built from mud, straw and cow dung, and manage to sink into the dark unseen. They run up the slope, then find shelter by a heap of rocks. They’re cold and it starts to snow again. Down below them the dogs are barking. Torches flicker and fly one roof to another, and one after the other, the thatched roofs burn. The komiti listen to women crying, afraid to make the slightest noise. They find no strength, the cowards, to go down and meet the Turks in battle. When the torches drown in night, like rats the komiti flee.
I set the little book aside and flip the lamp to darkness. They are asleep, quietly, softly. It’s wrong to envy your own grandchild. But still I do. I envy Nora, too. No one has ever written to me like this. But I no longer envy that other man. Because, like me, he proved himself a coward, and though I know it’s wrong, this gives me peace.
I go to check on Pavel. He’s pushed the blanket away, and I tuck him in. Then I tuck in my daughter, my wife. I sit by the window. At seventy-one you can’t expect to hear a story, any story, and take it as it is. At my age a story stirs up a vortex that sucks into its eye more stories, and spits out still more. I must remember what I must.
* * *
My brother came back from the war without a scratch. We never spoke of what he’d seen or done. I was ashamed to ask, and he was ashamed to say. We’d lost the war, of course, like all other recent wars, which was regrettable, since we never really lost our battles; we just picked the wrong allies. Or rather, our soldiers never lost their battles. Because what did I know? I herded sheep. So Brother joined me, up on the hills. We’d round the sheep at night and lock them in the pen, boil milk in a cauldron, make hominy and eat in silence while around us the mountain grew restless with barking dogs, with bells ringing from other pens. Sometimes the quiet inside me would weigh me down so much, I’d get up and yell at the top of my lungs. Eheeeeeee. And then my brother would yell the shepherd yell. Eheeeeeee. And from another hill we’d hear another shepherd and then another, and we would yell, like children, in the night.
It was shearing time, I remember, the spring of 1923. We’d shorn half of the herd and were just laying the fleece under an awning. The dogs barked and down the slope we saw a group of men, tiny at first, and then we saw they carried rifles.
We called the dogs off and waited. The men stood before us, six or seven in shepherd cloaks, hoods over their heads. But these were no shepherds. I could feel it. They held us in their sights and told us to lift our arms. I did, of course. But Brother watched
them and chewed a straw. He asked if they were lost. One said, “We’ve come to take some lambs, some milk and cheese. We have a bunch of hungry comrades in the woods.” He waved his rifle at me. “Go choose the lambs.”
“We have no lambs for your comrades,” Brother said. A man stepped forward and with the stock of his rifle smacked him across the face. But when he spoke it was a woman’s voice we heard, and when the hood came down, a woman’s face we saw. She spat down on Brother, who lay in blood and straw. She asked him if he reckoned they did all this for plea sure. If they enjoyed living in dugouts, like dogs. She said they fought for the people, for brotherhood, equality and freedom . . . “You’re very pretty,” Brother said and coughed up some blood. “I’ll make you my wife, I think.” The woman laughed. “Go get the lambs,” she told me. Her comrades tied Brother up. I boiled milk while they slaughtered a lamb and speared it over the fire. They stayed with us that night, talking of how it was the working people who ought to rule. They spoke of change. That September, they said, there would be an uprising. Thousands of comrades would join to overthrow the tsarist regime. The centuries-old wrath of the slave, they called it, would be unleashed at last. I suppose they weren’t bad people — just hungry and foolish. The woman sat down beside my brother and gave him milk to drink. I begged them to let him loose, but she said she liked him better, tied so.
It poured that night. I took a brand from the fire, stepped over the sleeping comrades, and went out of the hut to see if the fleece was getting wet under the awning. My brother and that woman lay naked on the heap of wool, smoking. The rain seeped through the thatched roof and in the light from the brand their bodies glistened.
“I’ll go with them now,” my brother told me in the morning.
And so he did. They gunned him down in August. I was back in our village then. Policemen banged on our gates and rounded up me and Mother, my sisters, the neighbors. The whole village was goaded on to the square.
They’d set up a gallows and on the gallows hung men and women, together.
“These here are partisan rebels,” said the police. “Communists we shot in the woods. Some are, no doubt, from your village, your sons and daughters. Give us their names and we might let you bury them in peace.”
We formed a line and, one by one, walked by the corpses. It made no sense to hang people already shot. But it made for a terrible display.
“You know this one? And how about this one, you know her?”
And then it was my turn to stand before the gallows. I held my eyes shut as hard as I could and there was nothing in the world then besides the sound of creaking rope.
Part Five
It’s Saturday morning and Buryana begins to dress her mother.
“Let me do it,” I say. “I can’t skip a day.”
For lunch we eat chicken with rice, and Buryana tells me to ease up on the salt. For eight years nobody has told me such a thing and it feels strange, but I obey. For dessert we get yogurt with sugar and Pavel eats my cup as well. His mother tells him to ease up on the sugar and we laugh. It’s not really funny, but we laugh anyway. A nurse brings Pavel an apple and he thanks her, though I can see he’s disappointed.
We let him do his homework in our room and walk a few slow circles in the yard. Buryana keeps quiet, and I, too, have no idea what to say. We find Pavel reading from the book of letters. “Grandma,” he’s saying, “who did you love more? Grandpa or the komita?”
I catch myself waiting for her answer. It seems that Buryana, too, is waiting. Of course she loved the komita more — he must have been her sweetheart, her first big love. Most likely, I’ve come to think, they were engaged. Most likely, they made plans
together, imagined a little house, a pair of children. She wouldn’t keep his diary for so many years otherwise. And then, with their love peaking, he was killed. I know that much without yet having read the end. At first she felt betrayed. He’d put some strange ideals, brotherhood and freedom, before his love for her. She hated him for that. But then one morning, almost a year after his death, the postman brought a package with foreign stamps. She read the diary, still hating him. She read it every day. She learned each letter by heart, and with the months her hatred thinned, and in the end his death turned their love ideal, doomed not to die. Yes, that’s what I’ve come to think now. Their love was foolish, childish, sugar- sweet, the kind of love that, if you are lucky to lose it, flares up like a thatched roof but burns as long as you live. While our love . . . I am her husband, she is my wife.
But then, as if to pull me out of my own mind, Nora takes my hand and holds it. I kiss her hand. “Let’s read,” I say. I almost shout it, suddenly with a light and empty head. I take the little book.
The komiti reach their meeting destination, the village of Crni Brod. The sun is already setting behind the mountains. The village is very quiet. A man comes forward to meet them. The komiti ask him, “Are the Voivodes here?” “Yes, the captains are here, the man answers, they’re waiting in my house.” “And you’re not lying?” the komiti ask. “I swear by my children,” the man says, and crosses himself three times. He leads them through the village. Black ropes of smoke unwind from the chimneys and the iced roofs blaze with dying sun. The snow crunches under their boots. Nothing stirs.
They arrive at the house. The man pushes the gates open and the Voivode along with two others follow inside. Then suddenly a shell hisses in the snow and Peyo falls, wounded in the thigh. Around him the komiti thrash about like fleas on a white sheet.
They’ve been betrayed.
Somehow, without firing a single shot, Peyo limps away. His blood is gushing out. He collapses outside a house, conscious long enough to feel two hands pull him inside.
We sit. It seems that a long time passes without any sound. I go through my drawer until I find an old pack of Arda from the days when I still smoked. I push the window open and light a cigarette and once again no one protests. The taste is awful — stale — and damp. When I’m finished I light a second. I watch my wife’s reflection in the glass. I wonder if I have brought up things that should be left buried. But I want to read the end. I know she wants to hear it.
The Turks have butchered all the komiti, some defiant peasants have sheltered Peyo, but his wound is going septic. I see him clearly now, in my own bed, writing hectically, trying to lock all these events onto paper while he still has some strength. His eyes are black, shiny with fever, and his lips glisten with the fat from the rooster soup the peasants have fed him. But no soup can help. He is kissing death in the mouth.
I turn the final page and read what appears to be a rebel song.
I got no father, I got no mother,
Father to scorn me,
Mother to mourn me,
My father — the mountain.
My mother— the shotgun.
“That’s it,” I say, “there’s no more writing.”
Pavel jumps off his cot to grab his apple. He polishes it on his shirt and takes a bite. He offers some to his mother, to Nora, to me. But neither of us speaks.
Then a nurse knocks on the door. “You have a visitor,” she says.
* * *
Quiet, we sit, while out in the yard Buryana is talking to her husband, deciding their life. I can’t see them from here — they’ve moved away from the window, under the trees.
“Why can’t I talk to father?” Pavel asks. He sets the half-eaten apple on the ledge and picks up the booklet. “I’ll memorize this poem for school, then. I’m bored.”
“Pavka, stay with your grandma. I’ll be right back.”
I limp as fast as I can down the hallway and I’m close to the exit when Buryana walks in. She wipes her cheeks. “It’s finished,” she says. “He’s moved out of the apartment. Which is good news for you, I guess. Four in a room . . .” She fakes a laugh and I hold
her in my arms, for the first time in many years. I kiss her forehead, eyes and nose.
“Go back to your child.”
Her husband is still sitting on a bench, face in his palms. I startle him, sitting down. I’m old, I think to myself. I’m ancient. When I speak, the young ones listen. But what do you say to a man whose love for a woman is stronger than the love for his own son, for his own blood? Nothing will make this man regret.
I lean back on the bench and cross my legs, regardless of how much pain this brings me. I smooth the creases of my pants.
“‘I got no father,’” I say, “ ‘I got no mother. Father to scorn me, Mother to mourn me. My father — the mountain. My mother — the shotgun.’ ” He’s puzzled, I can tell, biting his lip. Blood rushes to his face. These words make little sense to him, old rebel words of loyalty and courage, and yet they clasp his windpipe in a fist.
* * *
Once Buryana and Pavel are gone, I tell Nora all that’s happened. I spare her nothing. There should be no secrets between us now.
“She is a strong woman,” I say, “our daughter. She’ll be all right.” I don’t know what else to say. I look at the little booklet on my desk, while with effort Nora pushes herself off the bed. Her hip gives a pop, the springs a creak. I rush to help her, but she shakes her head. No, no, she wants to say. I can do this myself. Let me, myself. She picks the booklet up, and in an instant it is alive. Its dusty body trembles from the touch. A sparrow, which shakes its feathers free of dew. A man’s heart, which beats itself to life again. A hand she leads away, ungracious, horrible, horrific. I watch her drag her withered foot across the room and lay the booklet in its box. She lowers the box in a drawer and slides the drawer shut. Her face is calm. Farewell, old boy, it says, old love.
I wonder if the rebel’s grave is still there, in that Macedonian village. And if we went there, would we find it? An empty plan starts to take shape. What if I pulled some strings? There are one or two old comrades who can help us out. What if they loaned us a car, stamped our passports? We’ll take Buryana and Pavel with us.
I lower the half-eaten apple from the ledge and flip it in my hand. How calm your face, Nora, I want to say, how even your breaths. Teach me to breathe like you. To wave my palm and turn the raging surf to glass.
Instead I call her name. Slowly, she limps over and eases down beside me. “I’ve never told you this,” I say. “We never buried Brother. That was a lie. We never took him off the rope. I’d heard rumors, stories from people in our mountain, of how when mothers recognized their gunned-down children the tsarists pulled them aside and shot them on the spot. And so I told Mother, ‘I beseech you in your daughters’ blood, keep walking. Don’t say a word.’ And Mother was so shocked then she stood before my brother and didn’t even reach to touch his feet. We walked right past.”
I know that this will never be, but still I say, “Let’s go toMacedonia. Let’s find the grave. I’ll borrow a car.” I want to say more, but I don’t. She watches me. She takes my hand and now my hand, too, trembles with hers. I see in the apple the marks of Pavel’s teeth and, in the brown flesh, a tiny tooth. I show it to Nora and it takes her eyes a moment to recognize what it is they see. Or so I think.
But then she nods without surprise, as if this is just what she expected. Isn’t it good to be so young, she wants to tell me, that you can lose a tooth and not even notice?
Source: Fivechapters.com
- Коледна приказка в училище „Св. Иван Рилски“
И отново е декември, празничните светлини огряват улиците и къщите, всички усещат приближаването на Коледа – един толкова обичан от всички празник, едно вълшебство, което всяка година всички ние изживяваме. И тази година попаднахме в една коледна приказка с помощта на учениците от училище „Св. Иван Рилски“ в Чикаго, които ни потопиха в магията на българските обичаи и ни припомниха обичаните герои от приказките чрез своята специална празнична програма, подготвена по случай празника.
В началото всички деца дружно извикаха Дядо Коледа и най-дългоочакваният гост пристигна нарамил тежкия чувал, чакащ с нетърпение да види какво са му подготвили учениците. И пътешествието започна: пренесохме се в специална битова обстановка с традиционно наредената по български маса на Бъдни вечер – със сърмите, питката с монета, зелето и боба. Чакайки Коледарите Бабата разказваше приказки на внучето си, които оживяваха пред нас с помощта на децата. По-големите ученици направиха драматизация на приказката за Борко и Елка, а първокласниците заредиха всички с много положителни емоции с пресъздаването на „Дядовата ръкавичка“.
И ето че в къщата дойдоха желаните гости – Коледарите. Тропайки с гегите си те влязоха и благословиха къщата, след което бяха дарени с гевреци по стар български обичай.
Разбрахме и какво се е случило на Коледа и защо всички хора празнуват, програмата продължи и с много други стихотворения и песни, както и изпълнения на цигулка и флейта
Коледа в училище „Св. Иван Рилски“ Дядо Коледа допълнително развесели обстановката като задаваше гатанки на децата, които се надпреварваха да му отговарят. И дойде най-дългоочакваният момент: ПОДАРЪЦИТЕ Грейнаха детските очички, усмивки озариха личицата им. И вече нямаше човек в залата, който да не е почувствал Коледната магия. Почувствайте я и вие… И нека коледната звезда да огрее домовете ви и донесе на вас и любимите ви хора топлина и уют. Весели празници!!!
Коледа в училище „Св. Иван Рилски“ 
Коледа в училище "Св.Иван Рилски" снимка: Eurochicago Автор: Жана Картелян
Как празнуваха Рожество в другите училища в Чикаго - линк
- Писмо от чужбина: Липсвате ни. Обичаме ви
Тази статия посвещавам на онези шест милиона Българи, избрали да останат в родината си…
защото изкуството не е в това да избягаш зад граница, а в това да успееш в България.Това е писмо от името на всички Българи, избрали живота в чужбина. Извинявам се пред онези, които не биха пожелали да се подпишат под текста в знак на несъгласие.
Сигурна съм, че ги има, но са безумно малко.Ние – Българите в чужбина – не сме щастливи!
Избягахме, защото бяхме слаби и глупави.
Не намерихме работа тук, заради твърде ниската си квалификация, а и искахме всички на село да разкават в удивление за живота ни зад граница.
Ние също разказвахме… лъжи!
Казвахме ви, колко е хубав и цветен този живот „там някъде“… а той беше толкова сив и самотен.
Снимахме се тъжно усмихнати пред лъскави молове и по известни площади, а всъщност залъгвахме най-вече себе си, че бягството си е заслужавало.Твърдяхме, че владеем добре чужди езици, а в действителност думите да изразим истинските си чувства никога не стигаха.
Плачехме тайно, когато нямаше с кого да споделим празниците и красотата наоколо.
Преглъщахме сълзите си, когато отново се сипеха подли обиди над нас и бяхме унижавани.
Пиехме по много, защото това бе единственото ни спасение… макар и за кратко.
Живеехме в спомените за времето, когато бяхме част от вас – Българите в България – защото толкова много ни липсва.Но никога не намерихме сили да изкрещим на глас грозната истина.
Искахме поне във вашите мисли да живеем щастливо.Ние – Българите за граница – разбираме, че постъпката ни е израз на слабохарактерност, егоизъм и заслепеност и се срамуваме от това.
Отказваме да го признаем (нали сме слаби) и ви оставяме да вярвате, че сме много силни и напористи… защото толков много ни се иска да бяхме такива.
Преструваме се на обидени от страната си, а все четем вашите български вестници, гледаме само вашата телевизия, слушаме само вашите песни, летим всеки петък над нощта и сме щастливи, че не сте ни забравили.
Ние – Българите в чужбина – обичаме да се завръщаме в къщи, макар да сме объркани къде точно е домът ни;
макар и да чувстваме, че не принадлежим нито на родината си, нито на страната мащеха;
макар и да усещаме, че сякаш няма място за нас на тази Земя.
Обичаме да се завръщаме, защото виждаме колко много вие – Българите в България – сте направили, докато нас ние нямало.
И дори да не го признаваме, безкрайно ви се възхищаваме… защото изкуството не е да избягаш зад граница, а да успееш в България!Благодарим ви, че простихте слабохарактерното ни предателство и ни приемате във вашата, била някога и наша страна.
Липсвате ни и ви обичаме!
Автор: Ния
Източник: Webcafe.bg
- Българите оценяват 2011 г. като най-лошата след кризата през 1997-ма
2011 г. е оценена като най-лошата за българите от 1997-ма насам, когато се развихри хиперинфлация и икономиката изпадна в дълбока рецесия. Едва 10 на сто, колкото и през 2009 г., я оценяват като по-добра от предишната.
Повишава се обаче делът на хората, за които тя е била по-лоша (51%). Това показват данните от национално представително проучване, проведено от социологическата агенция “Алфа Рисърч” в периода 9-14 декември между 1050 души.
Доминиращата част от българите очакват със страх идната 2012 година. Опасенията са, че ще има задълбочаване на кризата, повишаване на инфлацията и на безработицата, по-нататъшно свиване на доходите.
Икономическата и политическа оценка налага своя отпечатък и върху начина, по който се мисли за цялостното развитие на страната през последните 20 години. Ако през по-успешните финансови периоди като 2004-2008 г. една четвърт са смятали, че България върви в правилна посока, а веднага сред парламентарните избори през 2009 този дял се е покачил почти до 30%, днес едва 14% са на мнение, че страната върви към по-добро, показват данните.
Ако първите години на кризата се характеризираха със силни надежди за скорошен изход от нея (в рамките на около 40%), днес едва една пета (20%) от българите очакват подобрение на икономическата ситуация на страната, а 23% – на финансовото състояние на домакинството си.
Според социолозите 65 на сто от гражданите смятат, че икономическото състояние на страната се влошава, а всеки втори вижда спад във финансовото състояние на своето домакинство (53%).
Почти половината от гражданите нямат политическо представителство
Спад в доверието към МВР; правораздаването и парламентът – на дъното на общественото одобрение
Доверието в партиите остава свито до ядрата на най-твърдите привърженици и никоя от тях не събира подкрепата на разочарованите. Именно на този факт се дължи първенството на ГЕРБ. Това показват данните на социологическата агенция „Алфа Рисърч“, проведено сред 1050 души в периода 9-14 декември.
Нежелаещите да гласуват българи са около 41%, като в тях се отличават две основни електорални групи – млади, икономически активни и потенциални дясно-центристки избиратели и представители на най-ниските социални слоеве, които обикновено споделят по-радикални нагласи. Ако вторите най-често не отиват до урните, първите са активни хора, които търсят свое адекватно политическо представителство, посочват от „Алфа Рисърч“
Нито един от основните конкуренти на управляващите не успява да натрупа електорални позитиви от отминалия вот, което позволява на ГЕРБ запазва отчетливо предимство пред останалите парламентарни партии с подкрепа от 25.9%, отчитат социолозите. БСП остава на позициите си отпреди изборите (16%).
Източник: Mediapool
- Глоба за Външно, пуснало грешно данни на 36 000 сънародници в чужбина
Kомисията за защита на личните данни ще санкционира Министерството на външните работи заради публикувани на сайта му имена и адреси на над 36 хил. български граждани в чужбина, съобщи нейният председател Венета Шопова.
Представители на комисията са връчили на ведомството на Николай Младенов акт за административно нарушение.
Министерството има 3 дни, ако иска да приложи допълнителни аргументи как се е стигнало до масовото разгласяване на лични данни. То се случи в навечерието на президентските избори на 23 октомври.
Тогава на сайта на Външно бяха публикувани имената и адресите на сънародниците, подали заявления да гласуват зад граница. Постоянният секретар на МВнР и председател на работната група за организиране на вота в чужбина Ради Найденов обясни, че е допусната техническа грешка. По думите му имената и адресите на българите са били достъпни в интернет от 18 ч в събота до 8 ч в неделя.
Според пострадали това е достатъчно време да бъдат копирани и използвани недобросъвестно от крадци, които знаят, че на въпросните адреси в България гражданите отсъстват. Част от тях даже се организираха във фейсбук и поискаха министерството да им заплати разходите за застраховки и СОТ на имотите. До обсъждане на предложението не се стигна.
В комисията обаче няма постъпили жалби от граждани, пострадали от разгласяването на данните им. При направената от нея проверка не е доказана и злоупотреба с тях, заради което Външно ще бъде санкционирано с по-малка глоба – от 500 до 5000 лв., а не с максималната от 10 000 до 100 000 лв.
Ще вземем решение за точната сума, след като изтече срокът за обжалване на административния акт за нарушение, каза Шопова.
Комисията се самосезира от публикации в медиите за изтеклите лични данни на сънародниците ни в интернет. Първоначално бе възложена проверка до 21 октомври, но на практика тя приключи в началото на ноември.
Първоначалното заключение на извършилите я експерти на комисията бе, че МВнР е нарушило Закона за защита на личните данни, но бързо е осъзнало това и е свалило публикуваните списъци. Тъй като нямало налични екранни разпечатки на присъствието им на сайта, те предлагаха да не се налага глоба.
“24 часа” обаче откри такива в сайта bivol.bg и ги предостави на комисията, която обеща да преразгледа заключението от проверката. След повторна проверка бе установено, че Външно е нарушило законовите разпоредби за защита при обработването на лични данни.
За подобно публикуване на имена и ЕГН на свои служители в сайта на Народното събрание екоминистерството отнесе глоба от 19 000 лева. Тогава обаче пострадалите се бяха оплакали в комисията.
Източник: в. „24 часа“
- Гражданско движение за борба с организираната политическа престъпност – обръщение до правителството, НС и медиите
ДО
ГЛАВНИЯ ПРОКУРОР НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
КОМИСИЯТА ЗА БОРБА С КОРУПЦИЯТА В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
КОМИСИЯТА ЗА ОКОЛНА СРЕДА В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
МЕДИИ
УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА,
Уведомяваме Ви за осъществено документно престъпление, чл. 311 от Наказателния кодекс, относно превод на Текст на Директивата за Оценка за въздействие на околната среда /ОВОС/ (Директива 85/337/ЕИО изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО, както и нейното последващо незаконосъобразно транспониране в българското законодателство – Приложение II „Проекти, попадащи под обхвата на чл.4(2)” на Закона за опазване на околната среда /ЗООС/. В следствие на документното престъпление Министерски съвет издава множество решения с превишаване на права за търсене и проучване на нефт и земен газ с използването на дълбоки сондажи в Северна България и шелфа на Черно море, защото са издадени без изискуемите според директивата на ЕС решения на МОСВ за ОВОС.
Европейската Директива 85/337/ЕИО изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО задължава всяка страна членка, включително България, да прави индивидуална оценка за всеки дълбок сондаж, без значение дали той цели проучване или добив на подземни богатства и ако има значително въздействие върху околната среда, задължава да се направи ОВОС преди да се вземе решение за разрешаване на инвестиционното намерение, в случая дълбокия сондаж.
Налице е и измама от страна на министър Караджова и зам. министър Манева, които твърдят, че хармонизираното българско с европейското законодателство не им позволява да правят ОВОС на дълбоките сондажи за търсене и проучване на нефт и газ в България.
Лъжите са две:
1. Европейското законодателство не само, че не забранява да се прави ОВОС на тези сондажи, но напротив, задължава МОСВ да вземе решение за ОВОС на тези сондажи.
2. Българското законодателство не е хармонизирано с европейското в това отношение. Умишлените грешки в това отношение са две:
– Официалният превод на директивата на български е грешен, в частта регламентираща изискванията за решение за ОВОС;
– Законът за опазване на околната среда, който трябва да транспонира директивата по този въпрос, следва грешния й превод на български и не транспонира правилно директивата.
Изпращаме Ви въпросните текстове от Директивата, преводът и на български и текстът на ЗООС:
Текст на Директивата за ОВОС (Директива 85/337/ЕИО изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО – http://ec.europa.eu/environment/eia/full-legal-text/9711.htm ):
Annex II.2.
(d) Deep drillings, in particular:
– geothermal drilling,
– drilling for the storage of nuclear waste material,
– drilling for water supplies,
with the exception of drillings for investigating the stability of the soil;
(e) Surface industrial installations for the extraction of coal, petroleum,
natural gas and ores, as well as bituminous shale.
Превод на Директивата на български (http://www.moew.government.bg/recent_doc/legislation/horisontal/bg/directives/Directive1985L0337.doc)
“ Анекс II Проекти, попадащи под обхвата на чл.4(2)
…
2. Минно дело
…
г. дълбоки сондажи:
– геотермални
– за съхранение на ядрени отпадъци
– за водоснабдяване,
с изключение на тези за изследване на стабилността на геоложката основа
д. добив на въглища, нефт, природен газ, руди и битуминозни шисти“
Закон за опазване на околната среда – (http://www.moew.government.bg/recent_doc/legislation/ZOOS.pdf)
Анекс II.2.
г) дълбоки сондажи:
— геотермални
— за съхраняване на ядрени отпадъци
— за водоснабдяване,
с изключение на тези за изследване на стабилността на геоложката основа;
д) добив на въглища, нефт, природен газ, руди и битуминозни шисти.
Разяснения на ГД „Околна среда“, ЕК по отношение на значението на текстовете на Директивата:
As your question refers to projects listed in Annex II of the EIA Directive (Directive 85/337/EEC, as amended), it should be noted that Annex II projects are made subject to a screening procedure in accordance with Articles 2(1), 4(2)-(4) and Annex III of the EIA Directive. This procedure shall determine whether such projects are likely to have significant effects, requiring thus an EIA.
In case of extraction related projects, the screening procedure is applicable for those which are below the daily extraction threshold of 500.000 m³ (Annex II.2.e of the Directive), or for exploration projects involving deep drillings (Annex II.2.d of the Directive).
Concerning your first question, it should be recalled that Annex II.2.d refers to „deep drillings“ and includes some examples (i.e. geothermal drilling, drilling for the storage of nuclear waste material, drilling for water supplies). The text of the EIA Directive uses the term „in particular“, which implies that the enumeration of examples is indicative. Hence, unconventional gas projects, even exploratory ones, which use deep drillings, are covered by Annex II.2.d.
Concerning your second question, the EIA Directive does not specify the purpose of the extraction. Therefore, Annex II.2.e would be applicable regardless of the extraction’s purpose.
Въпросите, изпратени до ГД „Околна среда“, ЕК, на които е отговорено:
Please consider my kind request and provide clarification on the meaning of:
1. Letter (d), Item 2, Annex II, Council Directive 97/11/EC of 3 March 1997 amending Directive 85/337/EEC on the assessment of the effects of certain public and private projects on the environment, OFFICIAL JOURNAL NO. L 073 , 14/03/1997 P. 0005, source: http://ec.europa.eu/environment/eia/full-legal-text/9711.htm :
2. Extractive industry
(d) Deep drillings, in particular:
· geothermal drilling,
· drilling for the storage of nuclear waste material,
· drilling for water supplies,
with the exception of drillings for investigating the stability of the soil;
Does it refer to all deep drillings, particularly the three listed and except the last pointed? Or it refers only to the three particularly listed?
and
2. Letter (e), Item 2, Annex II, Council Directive 97/11/EC of 3 March 1997 amending Directive 85/337/EEC on the assessment of the effects of certain public and private projects on the environment, OFFICIAL JOURNAL NO. L 073 , 14/03/1997 P. 0005, source: http://ec.europa.eu/environment/eia/full-legal-text/9711.htm :
2. Extractive industry
(e) Surface industrial installations for the extraction of coal, petroleum, natural gas and ores, as well as bituminous shale.
Does it refer to all installations regardless of the purpose of extraction – exploration or production? Or only to those meant for production?
Настояваме Директивата за ОВОС (Директива 85/337/ЕИО, изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО, незабавно да бъде адекватно транспонирана в ЗООС.
Настояваме всички решения за търсене и проучване на нефт и газ, които включват дълбоки сондажи, да бъдат счетени за нищожни, като незаконосъобразни и противоконституционни на основание на Чл. 5. ал.4 от Конституция на Република България – «Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.»
Настояваме министър Караджова и заминистър Манева да бъдат подведени под наказателна отговорност за измама, защото с деянието си са подвели МС и обществеността с цел да не извършат изискуемите за компетенциите им задължения и незаконно да подпомогнат с нерегламентирана държавна помощ множество компании с опасност за живота и здравето на милиони граждани на ЕС. Измамата е в основата на водената политика, която провеждат двете госпожи през последните години и не се ограничава само в този конкретен случай. Припомняме и ред други лъжи и измами безнаказано втълпявани в обществото с цел да подпомогнат престъпленията и на други компании – /Приложение 1/ и /Приложение 2/
Настояваме да бъде потърсена и персонална наказателна отговорност и от преводача на Директива 85/337/ЕИО изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО.
С уважение:
Константин Дичев
Гражданско движение за борба с организираната политическа престъпност /ГД БОПП/
Коалиция срещу минните замърсявания
Управление природни ресурси
Ул. Витоша 22, гр Нови пазар
e-mail: [email protected]
GSM: 0886 966 583
- Kръгла маса „Участие в управлението на страната на българите, живеещи в чужбина” (звукозапис)
Пълен аудиозапис на проведената на 14 декември 2011 г. кръгла маса на тема „Участие в управлението на страната на българите, живеещи в чужбина”, организирана от Омбудсмана на Република България г-н Константин Пенчев в град София.
http://www.youtube.com/watch?v=q2heh8kUOtQ
На следващите линкове може да изслушате същия звукозапис разделен на части:
http://www.youtube.com/watch?v=n3FXPuX7KAg
http://www.youtube.com/watch?v=N80zEmeITyE
http://www.youtube.com/watch?v=kdAqx3Xaeoo
http://www.youtube.com/watch?v=xO33_qH5G1Q
http://www.youtube.com/watch?v=gAN53LWcoLM
http://www.youtube.com/watch?v=l8ylOADlIhg
Още по темата вижте в нашата сборна тема – линк.
- За 10 години 5 хиляди са хвърлили българския си паспорт
Близо 5000 нашенци са се отказали от българското си гражданство през последните 10 години, показва справка на сайта на държавния глава. Основният мотив на сънародниците ни да върнат българските си лични карти е забраната на двойното гражданство в някои страни.
Правомощията да приема и да освобождава от принадлежност към българската нация са делегирани на вицепрезидента. В момента това е Ангел Марин, но от януари в длъжност ще встъпи новоизбраната Маргарита Попова. Основният мотив на сънародниците ни да върнат българските си лични карти е забраната в някои страни на двойното гражданство.
Такива са правилата в Германия и Русия например, уточниха от Министерството на външните работи. Има случаи обаче, в които някои българи, без да са притискани от правните уредби в други държави, решават да се отрекат от произхода си. Само преди месеци цяло семейство с пет деца опита да върне българските си документи, разочаровани от страната си. Веселка Миневска и съпругът й демонстративно отидоха пред сградата на президентството, за да се откажат от българското си гражданство. Оказа се обаче, че не могат да направят това, без да имат документи от поне една друга страна, пише „Монитор“.
Статистиката показва, че най-големият бум на отказване от родните документи е бил в началото на периода, като през 2002 г. над 1000 нашенци са направили това. За първата половина на тази година пък едва 19 души са били освободени от БГ гражданство.
Според данните на „Дондуков“ 2 над 900 нашенци, след като веднъж са се отказали от българския си произход, са поискали да им бъде възстановено гражданството. На 63-ма обаче това е отказано.
В същото време справката показва, че много чужденци напират да станат българи за последните десет години. Демографските празнини у нас са запълнени от над 67 000 души, които са получили българско гражданство. Най-големи мераклии за наши документи са македонците – близо 36 000. Така се оказва, че на всеки 50 души от западната ни съседка, един е поискал да получи БГ лична карта. Масово за български документи се натискат още от Молдова, Сърбия, Русия, Украйна, Израел и Албания. 241 души пък без принадлежност към която и да е страна са получили гражданство у нас.
В правомощията на вицепрезидента влиза и даването на убежище в страната на чужденци. Статистиката обаче показва, че Ангел Марин рядко е правил това. Така например през миналата година той не е издал нито едно разрешително за предоставяне на убежище на чуждестранен гражданин.
Константин Тодоров,Novini.bg
- „На Изток от Запада“ с един „презокеански“ писател“На Изток от Запада”, дебютният сборник разкази на Мирослав Пенков, излиза едновременно в едни от най-престижните литературни издателства на САЩ, Великобритания и Канада – “Фарар, Строс енд Жиру” (Ню Йорк), “Ходън енд Стоутън” (Лондон) и “Дабълдей” (Торонто). Възторжени рецензии за нея вече има в “Пъблишърс уикли”, “Файненшъл таймс”, “Лос Анжелис таймс”, “Киркъс ривю” и много други медии. Въпреки че го определят като „американско-български” писател, младият автор не се чувства като американец.С Мирослав Пенков разговаря Нели Томова
“Американо-българският” писател Мирослав Пенков. Снимки: авторката Името на Мирослав Пенков е по-популярно в литературните среди отвъд океана, отколкото в България. През 2008 г. неговият разказ „Как купихме Ленин” влиза в антологията „Best American Short Stories 2008”. Три години по-късно едно от най-големите американски издателства „Фарар, Строс енд Жиру” издава сборника му с разкази „На Изток от Запада”, оценен високо в рецензиите на западната преса. Книгата издават по същото време и авторитетните издателства “Ходън енд Стоутън” (Лондон) и “Дабълдей” (Торонто). С такъв успех не могат да се похвалят и вече утвърдени български автори, които обикновено са превеждани тук-там от издателства, подкрепящи източноевропейската култура, най-често спонсорирани от разни програми и фондации. Този месец книгата излезе и на български, издадена от „Сиела” (виж тук). Разказите са писани на английски в оригинал, а българският им превод е дело на самия автор.Роден през 1982 в Габрово и завършил столичната Английска гимназия, Миро заминава за Америка през 2001 година. Учи психология в Университета в Арканзас, а после записва магистърска програма по творческо писане. Днес e преподавател по творческо писане в Университета в Северен Тексас и редактор на списанието „American Literary Review”.
Въпреки че го определят като „американско-български” писател, Миро съвсем не се чувства като американец. Свикнал е с живота в Америка, женен е за японка, с която се запознава там. Всяка година обаче прекарва по няколко месеца в България и винаги му е трудно да се раздели с близките си, когато си заминава.
За разлика от многото български автори, които не могат да се похвалят с неговия успех, Миро е взел насериозно писането, а не себе си. Запазил е чувството си за самоирония и смята, че има да извърви дълъг път, преди да добави пред името си титлата „писател”.
– Заминаването ти в Щатите през 2001 като че ли разделя живота ти на две – тук и там, преди и след. Може ли да се каже, че с разказите за България си се опитал по някакъв начин да свържеш двата периода?
– Да, определено. Първоначално се чувствах смачкан в Щатите, наистина има някакъв културен шок. Знаех английски и нямаше момент, в който да не разбирам хората. Но самият факт, че си чужденец… Изведнъж те пускат от нищото в една друга култура. И ти се чувстваш изключително сам. Беше си ми мъчно, като на малко дете, за приятелите, за майка ми и баща ми. Но имаше много българи, които също учеха там, може би 15-16 човека, веднага си станахме приятели, много си помагахме, при нас нямаше такива проблеми, за каквито съм чувал в големите български емигрантски общности. Но първите няколко години американските ми приятели се брояха на пръстите на едната ми ръка.
– Кога започна да пишеш на английски?
– Заминах за Америка с идеята, че ще ставам писател. Проблемът беше, че някак не ми се струваше логично веднага да почна да пиша на английски. Имах желанието, обаче не знаех как точно ще стане, аджеба. Мислех, че ще ми трябват 10 години, за да се потопя в езика, да почета и да почна да пиша. Това беше рационалният план. От друга страна обаче почнах да пиша почти веднага. Започнах да си превеждам част от разказите, които си бях писал тук, и да ги изпращам по списания и те да ми ги отказват… През 2002 г., втори курс съм бил, записах един от големите задължителни курсове, „Западна цивилизация”. Още първата седмица си седя такъв на чина и идва професорът при мен, много формален: „г-н Пенков, вие откъде сте?”. Викам „От България”. А той: „Ти ебаваш ли се с мен?”. „Защо да се ебавам?”. И той „Искаш ли да изкараш някой долар?”. Че кой не иска? И се оказа, че този човек прави дисертация на тема „Еничарите на балканските земи”. Даде ми една книга, на една българска османистка, проф.Цветана Георгиева, „Еничарите по българските земи”. Каза ми да я прочета, да синтезирам отделни части и т. н. Прочетох книгата, станахме приятели с него, три пъти ми идва тук на гости, ровихме се по библиотеките… Пари така и не взех, но понаучих доста неща за еничарския корпус, за кръвния данък. И си викам, така и така го прочетох това нещо, така и така ще го забравя след една година, познавайки себе си, защо пък да не седна да напиша един разказ? И написах разказа „Девширме”, последния в книгата.
– „Девширме” е първият ти разказ, писан в САЩ, така ли?
– Това е първият български разказ на английски, преди това може би имах два на различна тематика. По това време вече бях записал часове по творческо писане. А то пък жестока изненада – отидох да уча в Арканзас, понеже оттам ми дадоха пълна стипендия, и той такъв уж неизвестен университет. Оказва се обаче, че там е третата най-стара програма по творческо писане в цяла Америка – 40 години със супер традиции. И аз записах един час такъв, записах втори, запознах се с професорите, които се оказаха някакви много добри хора, много голям кураж ми вдъхнаха. Занесох го този разказ, „Девширме” на един уъркшоп и хората, като го прочетоха, викат, „аа, много интересно, давай още такива разкази”. Викам – що пък не. И понеже никой не знае нищо за България там, ми дойде такава идея – да напиша книга за България, разкази с възможно най-широка палитра от гласове, за да може, ей така, ако някой американец вземе книгата, да добие някаква представа.
– В България програмите по творческо писане още не са особено популярни. Важно ли е да си учил нещо подобно, за да пишеш добре?
– То не е задължително да си го учил, но на мен ми беше безкрайно полезно. Първо, както беше моята програма, 4 години получаваш пълна стипендия, ти не се притесняваш как да си плащаш квартирата и какво да ядеш. Което за един писател, особено млад, е жестоко важно нещо, оттам насетне можеш да си посветиш времето на писане. След това, в университета учиш неща, които са ти безкрайно полезни. Четеш литература, но я четеш като писател. Не се занимаваш с разни марксистки, феминистки и фройдистки интерпретации и глупости, които ще видиш във филологиите. Четеш чисто технически – как е структуриран тоя разказ или роман, учиш за всички основни елементи, как да развиваш герои, гледната точка каква да бъде, фабулата как да върви и т. н. Другото полезно нещо е, че си заобиколен от хора, за които писането е сериозно нещо. Защото ти в един момент трябва да направиш някакъв целенасочен избор – за мен само хоби ли ще бъде писането и ще си драскам настрани, или ще се опитам да вложа няколко години от живота си и каквото стане-стане.
– Ако беше останал в България дали щеше да стане?
– Много трудно. Защото тази книга, която написах аз, ми отне около 6 години от почването до свършването. Ако разделя на тия шест години парите, които съм получил, аз ще съм под минимума в Америка. Затова почти всички писатели, които пишат „чиста литература” (от английски „literary fiction” – б. а.), а не някаква комерсиална, работят някъде по университетите, както съм аз. И това е невероятна работа, защото ти позволява да си около хора, които вземат писането насериозно, дава ти свобода на графика, позволява ти да стоиш до 4 през нощта като идиот, да спиш до 11, плаща ти сметките, дава ти здравна осигуровка, което в Америка е много важно.
– Можеш ли да кажеш, че си постигнал мечтата си?
– Не, не бих казал… Аз дори, като ме питат „какво правиш”, никога не казвам, „аз съм писател”. Когато бях студент, казвах, че съм студент, а сега, че преподавам следното нещо. Защото за мен това „писател” е титла, която трябва да си спечелиш и да отвоюваш с времето. За мен една книга не е достатъчна, макар че разбира се има невероятни световни писатели, които са написали само по една книга, примерно Харпър Ли… Та нямам предвид, че количеството е мерило на качеството. Но за нещата, които искам да правя, да напиша роман – ей такива разни – са необходими години.
– Трудно ли е да издадеш книга в САЩ?
– Да, много е трудно. Просто в Щатите страшно много хора пишат, страшно много графомани има, страшно много ненормалници пишат също така. И броят на писанията е огромен. Което значи, че издателствата не могат да си позволят даже да ги разглеждат. Човек, за да почне да издава, трябва да си намери литературен агент. А литературният агент обикновено няма да ти погледне произведението, или поне по друг начин ще се отнесе с теб, ако ти нямаш срещу името си поне няколко добри публикации в големи американски списания.Номерът е обаче, че без агент, много трудно можеш да постигнеш добрите публикации в големи американски списания. И става един омагьосан кръг. Хората обикновено пишат по един разказ и го изпращат на 20 списания, 20-30 до 50 да кажем са най-големите. И чакаш. Почва се едно голямо чакане – 3-4-5-6 месеца понякога. За да получиш накрая един такъв отговор, който е стандартна изрязана хартия, на която пише „Уважаеми авторе, благодаря, обаче не…”. Аз за мой голям късмет, бях получил може би десетина отказа, преди да публикувам точно този разказ „Девширме” в оригиналния му вариант, много по-къс беше. Има едно списание в Луизиана Стейт Юнивърсити, казва се „The Southern Review”, създадено е от време оно от Робърт Пен Уорън и е едно от престижните списания. Тоест, това е публикация, която, ако я имаш срещу името си, хората гледат по малко по-друг начин на теб. Публикувах този разказ, и оттам насетне в рамките на две години получих може би 50 отказа от други списания.
– Но това не те отказа?
– Не ме отказа. То те смачква. Дори и в момента е неприятно, но в началото е особено потискащо. Щото ти чакаш, надяваш се, 4-5 месеца, и изведнъж получаваш 10-15 отказа – не, не, не, не. Най-важното е човек да не губи кураж. Много е лесно да го кажеш и много трудно да го изпълниш. И вече след 2-3 години откази, разказът „Как купихме Ленин” го бяха отказали може би всички добри списания. В крайна сметка го сложих в един плик и го пратих на редактора на „The Southern Review”, който ми беше публикувал първия разказ и му казах, че така и така, всички го отказват, но според мен това е хубав разказ, прочетете го. Не ми беше минало през ума, че едно и също списание може да те публикува два пъти. Което впоследствие се оказа практика. Той се обади след три седмици и каза: „много ми харесва, но имаш ли нещо против да го публикуваме не сега, а след една година?”. Това го казвам така, за да видиш с какви бавни темпове се случва всичко. Публикуваха го една година по-късно…
– Тук сме свикнали нещата да стават от днес за утре…
– Аз бях със същия манталитет и това си беше голяма мъка. Щото ти искаш, ти си някакъв дето има една дума „сбъдник”, искаш да се сбъдне на мига. Обаче животът те блъска с тоягата, и ти чакаш, нямаш избор, защото си никой. И чаках още една година да го публикуват тоя разказ, като излезе вече, есента на 2007, януари 2008 от „The Southern Review” ми написаха, че е спечелил награда, те всяка година дават награда на най-добрия разказ в тяхното списание. А след три дни получих един имейл, в който там вече казаха „със Салман Рушди избрахме вашия разказ за „Best American Short Stories”.. .
– Как се почувства?
– Нереално, да ти кажа. На моите баби, като има кажа „така и така, имам много добра рецензия в „Лос Анджелис Таймс”, примерно, те викат „хубаво, хубаво”. Обаче сега в „Труд” написали за мен и те, „Ааа браво, супер, много яко”. По същия начин и аз не бях наясно колко голямо нещо всъщност е „Best American”. Чак впоследствие си дадох сметка за какво става въпрос. Но разбира се, че бях много щастлив. При положение, че помня самия ден, в който се е случило, 20-ти януари 2008, значи е от тези събития, които ги помниш.
"На Изток от Запада" - американското издание – Как реши да издадеш книгата и на български?
– След като предадох ръкописа и го одобриха, от издателството започнаха да го изпращат на своите представителства по света, в рамките на месец и половина го продадоха в 10-11 държави. Аз изрично им казах, да не го продават в България, не исках да се издава тук. Знаех, че ще ми е много трудно да я напиша на български, не знаех дали хората ще я харесат, викам си, айде сега, ще я пропуснем България. Ако пък стане толкова хубава книга, винаги може и по-късно. Те обаче изобщо не се съобразиха с това ми желание. Казаха, че имат оферта от едно издателство и ме убедиха някой да я преведе на български, а аз само да я шлифовам. В крайна сметка това не се получи друг да я преведе. Никой няма вина, не трябваше изобщо да им губя времето с това нещо. Аз си я преведох или по-скоро пренаписах на български… Звученето на книгата на български и на английски е много различно, така исках да бъде, двата езика имат съвсем различна душа…
– Доволен ли си от крайния резултат?
– Ами доволен съм, то пък ще е неблагодарно да кажа, че не съм доволен. Можеше да бъде свързано цялото нещо с по-малко душевни терзания, защото имаше един момент, който се проточи в рамките на две години, дори след подписването на договора с издателството, беше твърде тежко. Ние подписахме договора с американското издателство през август 2008 и до миналия септември беше пренаписване на разкази, корекции, добавки… В момента книгата няма нищо общо с това, което беше, когато подписвахме.
– Научи ли се на търпение?
– Не съм сигурен… Понаучих се, но да кажа, че чак съм станал много търпелив, ще е лъжа. Щото сега примерно, пиша роман, изпратих го на мойта агентка, и чакам сега отговор на мига, обаче пак трябваше да чакам 2 месеца и нещо…
– Ти как се възприемаш, като български или като американски писател?
– На места по вестниците в Америка, като пишат някаква критическа оценка, пишат „американско-българския писател”. Което от една страна ме дразни, защото аз нямам нито зелена карта, нито гражданство, нито пък се възприемам като американец. Точно обратното, възприемам се изцяло като българин. Обаче пък от друга страна, ако трябва да сме честни, много от нещата, които съм научил за писането, съм ги научил в Америка от американски писатели и четейки американски писатели. Пиша на английски. К’во пък искам? Ами в крайна сметка това е – българо-американски писател. Но пък като чуя, особено в България, „той вече е американец”, просто ми кипва нещо отвътре. Много ме ядосва. Струва ми се малоумно, честно казано. Защото има книга, която е за България, само за България, изцяло за България, сто процента за България, има разкази, в които нищо не се споменава за Америка. И те продължават да твърдят, че съм американец. Глупаво е, ама какво очакваш…
– „На Изток от Запада” всъщност не е първата ти книга… В България имаш издадена и друга, още преди да заминеш, „Кървави луни”, разкази в стил Стивън Кинг…
– Аз избягвам да се връщам към нея… Не че е толкова лоша… Абе тя е лоша, но… за един човек на 17 години… Има някакви хубави разкази, идейни, моменти, където си личи, че нещо се опитвам да правя с идея към думите и към ритъма на изреченията… Много хора казват, ти като си толкова млад, какви са тия глупости да издаваш книга. И от една страна това е съвсем вярно. В Америка не ти е позволена грешна стъпка. Ако там сбъркаш с дебютната си книга, получиш ли слаби критически оценки и ниски продажби, загиваш. Има толкова много писатели в Америка, издателствата не могат да си позволят да се занимават, това си е голямо влагане на пари в тебе. Объркаш ли и втората книга в Америка, свършваш. Така че, там не можеш да правиш такива експерименти, да си публикуваш книжки. То ще е или-или. Но тук, в България, го няма тоя проблем и като излезе тази книга, някак си това много промени моя подход към писането, взех го по-насериозно.
– Кое те кара да оставаш в Америка?
– Чувствам се добре там. Ожених се, работя нещо, което харесвам, заобиколен съм с хора, с които ми е приятно да контактувам…
– Тоест, не е важно къде си, а с кого и какво правиш?
– Да, това е най-важното. Където и да се намираш, можеш да си в абсолютна мизерия, а можеш и да се чувстваш добре. Освен това аз не се чувствам откъснат от България, нещата се променят, вече не е както преди – или тук, или там.
– Вашите как приемат това, че си далече?
– Честно казано им е доста тежко, от чисто сантиментална гледна точка, щото пък аз съм и единствено дете. Мъчно им е. Дори не съм сигурен, че се свиква. Летищата за мен са най-омразното нещо. Не вярвам в ада и рая, но ако има някакъв ад и някой мисли оригинално какво мъчение да ми наложи, може да ме остави на летището, непрестанно да се повтаря мигът на заминаването. Това е – оттука ми се свива нещо, само като си спомня, много ми е тежко. Всеки път, всеки път… Как няма да стане по-лесно… не знам защо. После се оправям, на втория, на третия ден вече съм си ОК. Но няколко дни преди да замина и самото заминаване ми е заколение.
– Има ли неща, които те дразнят, като си дойдеш тук?
– Има някакво такова изпростяване. Дразни ме телевизията напоследък. В Америка не гледам, телевизията там е страшно долнопробна, или поне повечето от каналите. И нямам такъв проблем. Обичам да гледам футбол, това ми е на мен хобито, гледам всички мачове… Като си дойда тук, вкъщи се гледа много телевизия, няма как, майка ми и баща ми, като се върнат от работа, пуснат си телевизора, гледат 2-3 часа и си лягат. Големи глупости са. Много ме дразнят хората, които се появяват, глупостите, които говорят, страшно е. Българският език никой не може да го контролира, той си е живо същество, развива се, обогатява се, прави си нещата, които той си знае. Но гледайки реклами, което е най-долнопробното от долнопробното, има някакви думи, които се опитват да наложат. Примерно думата „cool”, каква работа има тая дума в българския език? Не мога да си представя две дечица как си вървят и си говорят „Глей колко е куул!”. Мога да си представя „яко”, „файско”, „готино”, „здраво”. Ей такива думи – да, ама „куул”?! И те те заливат с това от телевизора. Думи от типа на „уникално”, това е уникално, всичко е уникално… Дразнят ме, ама к’во да направиш.
– Представял ли си си твоето паралелно аз, себе си, останал в България преди десет години?
"На Изток от Запада" - българското издание – Има един разказ в книгата, „Крадци на кръстове”, с тая интересна идея го написах. Той е за едно момче, което идва в София от провинцията, както и аз дойдох тук, когато бях на четири, обаче завърта го животът по различен начин, сменя един милион училища, един милион квартали и свършва съвсем, съвсем различно. Мислил съм си какво би било тук и хич нямаше да са добре нещата… Моят „План Б” беше да кандидатствам в Икономическия „Международни отношения”, което и досега нямам представа какво е точно. Глупава идея е било, не знам защо, но учех география, малко преди да разбера, че са ме приели в Щатите. Човек никога не знае, но ми се струва, че качеството ми на писане щеше да пострада сериозно, тематиката щеше да остане такава фалшива, американизирана, и нямаше да са добре нещата.
– Всъщност ти не говориш за материалните възможности в Америка, а по-скоро за начина, по който ти е повлиял престоят там?
– Какво говориш, първите осем години, дори да си живеех с нашите в „Люлин”, тук щеше да ми е много по-добре, отколкото там – без кола, без пари. Не съм мизерствал никога в Америка, не съм имал тежък живот, имам приятели, които здраво работят, наистина измъчени. Но бих си живял много по-добре осем години в България. Там става въпрос за някаква реализация и тая идея, която аз имах да стана писател. Но това можеш да го установиш само постфактум, гледайки назад, да видиш, че са се наредили нещата. Докато се случваха тези работи, обаче беше голяма несигурност. Винаги съм искал да бъда писател, но не винаги съм вярвал, че ще стане.
Източник: e–vestnik.bg
Бел.ред: Заглавието е на Еврочикаго.
