Всички авторски страници

Авторски

• Смъртта в идеологията и практиката на тоталитарната политическа власт

  Канският плач на доведеното до скотско оцеляване севернокорейско население, предизвикан от кончината на поредния „велик вожд“ ми припомни, че проф. Янко Н. Янков-Вельовски в една от книгите си [ТАНАТОЛОГИЯ (Наука за хуманизирането на живота чрез демистификация на смъртта). С., „Янус“, 2007.-752 с.] е изследвал задълбочено този феномен (с.239-249):

  § 13. Смъртта в идеологията и практиката на тоталитарната политическа власт

  А. Тоталитарните режими изграждат специална идеологическа система и култово интерпретиране на смъртта, при които първото внушение в това отношение е: “всички ще умрат, но режимът е безсмъртен”, от което следва и второто внушение, че “съпротивата е безсмислена и неоправдана”. Така, именно в контекста на тези внушения национал-социалистите говореха за “хилядолетен райх”, а комунистите – за “светло безкрайно бъдеще на комунистическото общество”.
  Както при интерпретирането на почти всички социално значими факти, така и при интерпретирането на смъртта изключително важен елемент и най-строго спазван мит на тоталитарната идеология е тайната на смъртта – в ранг на свръхсекретност са въздигнати не само всички данни за загуби при военни действия, за трудов травматизъм и самоубийства, не само технологични аварии (като Чернобилската) или транспортни катастрофи, но дори и природните бедствия (като напр. наводнения и земетресения), за които режимът, естествено, не носи непосредствено пряка вина и отговорност.

  Така, в съответствие с изискванията в това отношение в първите дни на нападението на Германия в СССР, руските свързочни служби са били получили инструкция, съгласно която под най-секретен (или свръх-секретен) шифър и режим са били поставени именно данните за всички видове загуби, а непосредствено ангажираният в правителството с информацията в това отношение В. М. Молотов най-официално заявил, че загиналите руски войници са едва 200 души. По аналогичен начин е действала и Германия – когато приближените на А. Хитлер го посъветвали да даде правдиви данни за загубата при Сталинград, той предпочел да скрие истинския размер на трагедията.

  Следваният изключително важен елемент в стратегията на интерпретирането на смъртта в тоталитарната идеология и практика е ранжирането на значимостта на смъртта. Така например за смъртта на обикновения човек комунистическият глашатай Никола Вапцаров е приготвил внушението “какво тук значи някаква си личност”, при което смъртта на обикновения човек се разглежда само като рутинно изпълнение на дълга. В същото време вождовете са извън обсега на смъртта – те се погребват на строго определени места и много рядко – в гробищата при другите хора; от специални комисии за тях се издават специални актове за смъртта и некролози, като колкото по-висок е партийно-държавният пост на умрелия, толкова по-дълго е медицинското заключение и толкова повече са хората, които са го подписали; колкото по-висок е постът на умрелия, толкова по-високи трябва да са и постовете на засвидетелствувалите опечалението си, а на обикновените хора се позволява да засвидетелствуват уважението си чрез километрични опашки за поклонение, а където това е невъзможно – чрез специални списъци (при смъртта на Сталин българският комунистически и държавен глава Вълко Червенков поднесъл в Кремъл списък с имената и подписите на опечалените 5,5 милиона българи, което възбудило завистта дори на китайците).

  Смъртта на големите партийни вождове се разглежда и като частична тяхна липса при нас, защото те продължавали да живеят чрез мислите си у обикновените хора: така Сталин се е самообожествявал и е успял да убеди милиони хора да го обожествяват, а Людмила Живкова се е самоуподобявала с огъня – един прастар символ на вечността; в официалните портрети властниците са били представяни със снимки от преди поне 20 години, за да бъдат възприемани като вечно млади. Комунистическите властници са желаели не само да живеят след смъртта си, не само да живеят вечно, но да живеят и след вечността.

  Смъртта на Сталин е била скривана от обществеността само няколко дни, но смъртта на Хитлер твърде дълго време не е била установена със сигурност, а смъртта на Борман и Айхман е спорна и днес. От друга страна пък сталинизмът е изключително жив, докато хитлеризмът поне в Германия е безвъзвратно мъртъв.

  Б. Траурната церемония във връзка със смъртта на Владетеля е изключително интересен за изследователя феномен, защото тук смъртта не означава само (толкова) промяна в битиейния статус на една конкретна личност, а означава преди всичко “загуба на власт”, доколкото (и тъй като), за да съществува, властта трябва “да над-живява” всички, включително и нейните конкретни носители.

  Във връзка с това ритуалът, свързан със смъртта на Владетеля, се превръща в тотална стратегия за запазване на властта и изцяло придобива риторично-мотивационно значение , става виртуозно изкуство за практическо боравене с определени плътно натоварени смислови системи, благодарение на което изкуство властта, с оглед на своето запазване и продължение, може убедително да доказва пред масите включително и напълно взаимноизключващи се, напълно противоположни възможности.

  В основата на това идеологическо изкуство са залегнали не само определени строго прецизирани виждания за действителността, не само са дефинирани и оправдани определени действия на индивидите, но и най-вече предварително (и коварно) са зададени мотивите за тези действия; тъй като строго рационалният контрол върху човешкото поведение е възможен само върху основите на законите на човешката мотивация.

  Във връзка с това съществено важно значение има идеологическото описание на две траурни церемонии, извършени не само в София, но и в цяла България – едната, станала през август 1943 г. по повод смъртта на владетеля на Третото българско царство цар Борис ІІІ (1894 – август 1943) , а другата, станала само десет години по-късно, през март 1953 г., по повод смъртта на владетеля на комунистическа Русия и на следвоенната комунистическа империя Йосиф Висарионович Сталин (1879 – март 1953).

  Тези две траурни церемонии (едната в присъствието, а другата в отсъствието на “скъпия покойник”) достатъчно показателно и релефно разкриват, че всички, включително и противоположните идеологически доктрини, винаги търсят, успешно намират и умело експлоатират определен универсален мотив, от една страна общ за всички хора, а от друга страна – прецизно отговарящ на изискването да обезпечава доминирането на едни хора над други.

  Магията на убеждаването на този тип церемонии се подчинява на закономерностите на “сенчестите страни на съзнанието”, имащи способността да раздвижват представите за свръхестествени метаморфози и да налагат “апокалиптични видения за страшното и ужасното”. Този тип церемонии винаги са основани върху естествената сугестивност на емоционално наситената кризисна ситуация, в която особено релефно изпъква представата за някакъв вид заплаха за разрушаване на всекидневната реалност, предизвикваща проявлението на естествената самозащинта реакция.

  В тези ситуации авторитетно възприеманите риторични аргументи на хората с привилегирован статус се смесват с вътрешното дълбоко ирационално преживяване на участниците в ситуацията, в която възникват и се разгръщат конкретните характеристики на действието и в характера на която тези участници намират своята самоидентификация.

  В тези ситуации винаги закономерно изчезва реализмът на преживяването и ритуалът заживява свой отделен и собствен живот, движещ се в атмосферата на двойствените значения, в контекста на които всяка произнесена дума, всеки жест, всеки знак, всяко действие и всеки предмет от сцената са най-строго вписани в пространството, така че вече престават да бъдат това, което обикновено са, когато са вън от този сценичен контекст, и се превръщат в мощно психическо събитие, силно разтърсващо вътрешната подсъзнателна драма на душата, в резултат на което човек забравя себе си и извършва неща, в които после не може да познае себе си.

  Картините, описани в двата коренно различни по своята идеологическа принадлежност вестници, реализирани в контекста на две коренно противоположни политически ситуации и отнасящи се за двама коренно противоположни по своята политическа принадлежност владетели, имат несъмнено удивително обща характеристика. А тя се свежда до това, че в най-дълбоката основа и на двете описания са залегнали две основни изисквания или два основни принципа на драматургическото изкуство:

  а) постигане на такова максимално разширяване на сцената, при което се налага усещането, че към нея принадлежи и територията на публиката, и по този начин постигане на такъв драматургичен ефект, при който зрителите започват да възприемат себе си като значими актьори и непосредствени участници в сценичното събитие; и

  б) тотално въвличане на всички “в света” на архетипната предлогическа ритуална ирационалност, благодарение на която очертанията на сценичната реалност започват “да стават” толкова реални, че Аз-ът започва да се дистанцира от изпълнението и да модифицира сценичната реалност като истинска реалност, при която външната видимост се възприема като израз на вътрешната искреност, и при която в собствените си очи зрителите се превръщат в реални действуващи лица.

  Така, в случая, траурният ритуал, всъщност се изгражда върху основите на главните принципи на театралната драма, съгласно които всички “сценични предмети” съдържат в себе си съответствуващите им отношения и действия, имащи предназначението да засмукват извънсценичното и по силата на правилата на подчинението “спонтанно” да го превръщат в сценично. Така именно и в двете посочени описания реалното житейско противопоставяне или поне различие, характерно за субектите, е напълно изтрито с факта на тяхното “спонтанно трансформиране” в “сценични субекти”.

  Така и специалното изброяване и в двата случая на тези субекти – (чираци и майстори, работници и индустриалци, бедняци и заможници, неуки и белязани учени; работници, селяни, бойци и младежи, комунисти и всички честни хора) – придобива своя собствена “сценична логика”, при която “изброяването” се превръща в “описание на позитивната реалност”, а привидната хаотичност и незавършеност на изброяването има предназначението да покаже, че този свят постоянно се разширява и ще продължи да се разширява, докато обхване абсолютно всичко.

  Така, по този начин, несигурността и заплахата, в контекста на които се осъществява ритуалът, постепенно се максимализират до степен, при която всички, които имат друга ценност, остават от другата страна (на завесата, извън ценностната сцена), и следователно са враг.

  Много добре е известно, че в основата на самото съществуване на психиката е залегнал най-общият и универсален закон, съгласно който всички външни за човека предмети и събития се превръщат едновременно с това и в психически събития. Изграждането на универсалния траурен ритуал върху основата на този именно закон има тази специфична особеност, че при конкретното трансформиране на външните предмети и събития в психически на най-преден и водещ план е изведено събитие, при което одушевеното се е превърнало в неодушевено, живото се е превърнало в мъртво, смъртта е встъпила като доминираща над живота.

  Тази именно особеност на главния сценичен предмет и на сценичната ситуация превръща психическото преживяване в митическо и мистическо преживяване, при което “досега на живите с мъртвия” и особено “с мъртвия Властелин”, се схваща като зареждане със свръхчовешки сили, като “досег със живота след смъртта”, “досег с вечния живот”, “досег с безсмъртието”.

  Прави впечатление и фактът, че както при всички, така и при тези две траурни церемонии най-строго са зачетени както границите на пространството и времето (и в двата случаи става дума за специални места, предназначени за събирането на много хора, и точно определено време на това събиране и ритуално изразяване на почитта и скръбта ), така и границите на реда (под най-строг контрол са поставени шумът и говорено, като е разрешен само изразяващият жал и дълбока печал шум и говор; под строг контрол са поставени и движенията, положението на телата, погледът), при което е позволено единствено престъпването или излизането извън границите на собствената личност, при което, обаче, престъпването на тази граница е позволено само дотолкова, доколкото става въпрос за навлизане и идентифициране с личността на покойника.

  Прави впечатление също така и фактът, че както при всички, така и при тези две траурни церемонии строго фиксирани сценични места имат само най-високопоставените личности и най-близките на покойника, като такива места са преди всичко пред олтара, на трибуната, в центъра и в първите редици на погребалната процесия.

  Така, в съответствие с това универсално ритуално изискване в процесията на царското погребение след заобиколените от гвардейци “скъпи царствени останки” вървят “безутешната царица”, “любещият и неразделен до сетните минути брат”, “сестри и сродници, потънали в черно”, “близки и далечни сътрудници”, “достойната, вярната, любимата на Царя войска”, “стройното, хубавото и осиротялото му конче” (тук е използуван изключително древният обичай в погребалната процесия да бъде включен и “бойният кон без ездач”, който, съгласно традицията, символизира “геройска смърт”), и най-накрая върви, “народът”.

  По силата на същата логика по време на траурния митинг в София “с изписана на лицето му безутешна скръб по най-мъдрия учител и гения на нашата епоха на балкона на Министерския съвет се появява другарят Вълко Червенков”, “площадките пред Министерския съвет са заети от министри, генерали, представители на политическите и масовите организации, членове на посолството на Съветския съюз и членове на дипломатическите мисии на страните с народна демокрация”, а “секретарят на ЦК на БКП др. Иван Райков открива траурния митинг и в този вълнуващ миг хилядното множество пада на колене в триминутно мълчание”.

  Следващото нещо, което особено силно впечатлява, е че между “всенародния плач” по цар Борис ІІІ и “безутешната мъка и скръб” по Й. В. Сталин са разположени само 10 (десет) календарни години, и това неизбежно поставя въпроса за “искреността и коварството на народните маси”.

   

• Николай Младенов: МВнР и българският бизнес трябва да бъдат партньори

  Събщение до медиите на Дирекция „Информация и комуникация“ на МВнР

  Българският бизнес има възможности за растеж в страните от Залива и Централна Азия, като алтернатива на традиционните пазари на страните-членки на Европейския съюз, каза Николай Младенов по време на среща с представители на Конфедерацията на работодателите и индустриалците в България (КРИБ) днес. Според него ключови инвестиционни дестинации за България в бъдеще ще бъдат Катар, Ирак, Либия и Тунис. Българският външен министър акцентира върху възможностите за реализиране на конкретни инвестиционни проекти в сферата на туризма, производството на храни, земеделието, строителството, транспорта и логистиката, фармацевтичната индустрия, износа на електроенергия, химическата индустрия. „Това са пазари, които са голямо предизвикателство, но и голяма възможност за разширяване на българския бизнес и ние сме готови да подкрепим усилията на компаниите за навлизане на тези пазари”, каза Николай Младенов.

  По време на срещата бяха обсъдени различни форми на сътрудничество между бизнеса и администрацията, реални казуси и стъпки за тяхното разрешаване. Всички участници се обединиха около тезата, че работата и подкрепата на българските дипломатически представителства в чужбина е ключова за развитието на бизнеса. Николай Младенов посочи, че МВнР работи активно за постигане на по-голяма гъвкавост на визовата политика на България, както и за увеличаване на броя на страните, в които визовите услуги се извършват чрез изнесено визово обслужване. Досега такива центрове работят в Русия, Катар, Саудитска Арабия, Обединени Арабски Емирства, Оман и Бахрейн.

  

   

  Дирекция „Информация и комуникация“ на Министерство на външните работи

   

• „Makedonija“, story

                                                                                                   By Miroslav Penkov

   

  I was born just twenty years after we got rid of the Turks. 1898. So yes, this makes me seventy-one. And yes, I’m grumpy. I’m mean. I smell like all old men do. I am a walking pain, hips, shoulders, knees and elbows. I lie awake at night. I call my daughter by my grandson’s name and I remember the day I met my wife much better than yesterday, or today. August 2, I think. 1969. Last night I pissed my bed and who knows what joy tonight will bring? I am in no way original or new. Although I might be jealous of a man who’s sixty years dead.

  I found his letters to my wife, from long before she knew me, when she was still sixteen. It was a silly find, one that belongs in romance novels, not in real life and old age. I dropped her box of jewelry. The lid flew to the side and the door of a secret compartment popped loose at the bottom. Inside lay a small booklet, a diary in letters.

  I can’t imagine ever writing the kind of letters a woman would preserve for sixty years. I wish it was not that man but I who’d known Nora, back when she was closer to a beginning than an end. Such is the simple truth— we’re ending. And I don’t want to end. I want to live forever. Reborn in a young man’s body and with a young man’s mind. But not my body and not my mind. I want to live again as someone who holds no memory of me. I want to be that other man.

  *   *   *

  For eight years now we’ve lived in this nursing home, a few kilometers away fromSofia, at the foot of theVitoshaMountains. The view is nice, the air is fresh. It’s not so much that I don’t like it here. It’s more that I really hate it. The view and the air, the food, the water, the way they treat us like we’re all dying. The fact that we are all dying. But I suppose, if I’m honest to myself, which I rarely am, I should be glad we’re where we are. It was hard to take care of Nora on my own, after her stroke. We left the apartment to our daughter, recently married, already pregnant, packed up and settled down in prison.

  Since then each day is like the one before. Six thirty we wake up for medication. We eat breakfast in the cafeteria — thin slices of buttered bread with three black olives, a sliver of yellow cheese, some linden tea. Dear God, I remember eating better during the Balkan War. I sit amidst a sea of trembling chins and shaking fingers and listen to the knocking of olive pits on metal plates. I talk to no one and no one talks to me. I’ve managed to earn this much. Then, after breakfast, I wheel Nora up to the gym. I watch her struggle to make a fist, to hold a rubber ball. I watch the nurses massage her withered arm and leg. I watch their supple arms and legs.

  The second stroke left half of Nora paralyzed, and all of her mute. Most nurses — some doctors, even — regard her as mentally challenged. She’s far from that. I’m sure that in her mind all words ring clear, but they roll out disjoined, like baby talk. Sometimes I wish she’d keep the jabber to herself. Sometimes I am embarrassed by the way the nurses look at her, or me. It’s obvious by now she won’t miraculously learn to speak again. That part of her brain is ruined, the fuse has blown. So why can’t she keep quiet? She manages to say my name and Buryana’s, and if I do my best to vex her, sometimes she manages a curse. The rest is babble.

  She babbles as I roll her back to our room or, if the day allows it, out in the garden, where we walk in circles. I like the garden only when the flowers bloom. All other times the earth is damp and black, and I cannot resist the ugly thoughts. When we’re tired we sit down on a bench and fall asleep, shoulder against shoulder, with the sun upon our faces, and to anyone looking, I’m sure we are a lovely sight.

  Then lunch. Then the siesta. Our daughter comes to visit once a week, and sometimes she brings our grandson along. But lately, with all the trouble she’s had at home, she visits daily. She is awful company, my daughter. We leave little Pavel with his grandma, so she won’t get upset, and in the garden Buryana talks of how her husband is chasing after another woman. Dear Buryana, I, too, might get upset. But here I sit on the bench and listen, because I am your father. I have no way of helping, no word of sensible advice. Hang in there, fighter. You’ll be all right. Words mean so little, and I’m too worn out for deeds.

  *   *   *

  I am asleep and disconnected from what has been or is. Then I’m awake. It seems that someone has dropped a tray outside. The wind rattles the gutters, the trees creak and Nora breathes too loudly. I close my eyes. But what if someone drops another tray? What if Nora coughs or snores? I lie, anticipating sounds that might never sound, yet all the same keep me awake. It thunders over the mountain.

  I put on my robe and sit by the window in Nora’s wheelchair. I switch on the small radio. Quiet music pours out of the speaker, and I listen in the blue of the night, until a voice comes up to read the late-night news. The Communist Party is great again, more jobs for the people, less poverty. Our magnificent Bulgarian wrestlers have earned us more gold. Good night, comrades, be safe in your sleep.

  Dear God, I won’t be safe. There is no sleep. And I’m so very tired of the comrades, their all-encompassing belief in bright  future days that somehow I’ve started to suspect might never come. I turn the dial until I find the muffled sound of a foreign station. Romanian, it seems. Then Greek. Then British. The voices crackle and buzz, because the Party is distorting the transmissions, but at least at night the voices are strong enough to hear. I listen to the English and all the words sound like a single long word to me, a word devoid of history and meaning, completely free. At night, the air is thicker, and one foreign sound drags after itself another and they converge into a river, which flows freely from land to land.

  I travel with this river. But even so, how can I resist the current of my worries? I think of Buryana. How will she pay the bills, divorced and with a little child? How will Pavel grow up a man without a father? And then my eyes seek Nora, who snores lightly on her back. I watch her face, her wrinkled skin, her crooked lips, and I can’t help but think that she is pretty, still. A man ought to be able to undress his wife from all the years until she lies before him naked in youth again. Which makes me wonder if she ever lay naked for that other man, the one who wrote the letters. If he cupped her left breast in his palm. But it is Nora’s breast, and wasn’t he a man? Of course he cupped it.

  I reach for the jewelry box and pry the bottom open. I take the little notebook and weigh it in my palm. Someone has scribbled on the cover — Dear Miss Nora, Mr. Peyo Spasov, in his last hour, asked us to mail this book to you. This is as far as I can read now. Mr. Peyo Spasov. It’s hard to think of a more ordinary name. He must have been a peasant, uneducated, ignorant and simple-minded. He must have earned his bread by plowing fields, by chopping wood and herding sheep. Most likely he spoke with a lisp, or stuttered. Most likely he walked hunched over from all the work.

  It suddenly strikes me I’ve just described myself. Of course, I hate this other man, but what if he was not a peasant like me? What if he was a doctor’s son? I turn to the first letter and read.

  My dearest darling Nora. I’m freezing and my fingers hurt, but I don’t want to think of such things. I’m writing you a letter. We’re crossing the Pirin Mountains and tomorrow, if God decides, we will be in Macedonia. The Turks . . .

  My dearest darling. I shove the notebook in the box and hurry back to bed. Under the blankets I shiver and listen to imaginary sounds. I can’t afford to read about this man. There is a chance, however slim, that he isn’t what I need him to be.

  Part Two

  “So she’s kept a few old letters, big deal.” Buryana takes off her sunglasses. Her eyes are red and puffy and she blinks while they adjust to the afternoon sun. We sit out in the garden, on a bench farthest from all other benches, but not far enough from the sound of the cripples who drag their feet and canes and walkers across the pebbly lanes.

  “ ‘Big deal’?” I say.

  “Big deal,” she says again, and I’m terrified by how calcified she has become, consumed by her failing marriage.

  “You ought to read those letters,” she says. “They might help the boredom go away. And read them to Mother. Why not? It’ll bring her at least some joy.”

  Some joy! And so I say, “I won’t take love advice from you.” I mean it as a joke, of course, but Buryana is in no mood for joking. And soon I wish I’d kept my mouth shut, because from that point on it’s all about her husband and that other woman, a colleague of his from school, like him a literature teacher.

  She says, “Yesterday, I followed him out of the apartment. He met her in a café and bought her a garash cake. He got himself some water, obviously he had no money for more, and while she ate her cake, he talked and talked for an hour.”

  “You think he talked of you?” I say. She starts to cry.

  “The worst part is,” she says sobbing, “this other woman isn’t even pretty. Why would he leave me for a woman less pretty than me? So what if I think that a grown man writing poetry is stupid? So what if I don’t like to read? That doesn’t make me a bad wife, does it?”

  I put my arm around her shoulder and let her have her cry.

  “This is a valid question,” I say. A valid question. What’s wrong with me? And while she sobs my thoughts drift and I imagine little Pavel, upstairs with Nora. They must be laughing, happy, both unsuspecting.

  “You ought to talk to him,” I say, and gather her hair in my palm, away from the wetness of her face. “You can’t keep spying on him like this. It isn’t right.”

  She straightens up. “I won’t take love advice from you,” she says.

  *   *   *

  It’s night again. It could be yesterday’s, or tomorrow’s. A night four years back. They’re all the same. I sit in Nora’s wheelchair and listen to the world. I see beyond the walls, not with my eyes, but with my ears. I see the nurses, in their office, boiling coffee. The water bubbles. I hear needles clicking; someone is knitting socks. I hear the benches, the trees, the mountain. Each thing possesses a noise unique, and, like a bat, I drink the noise of all things, dead and living alike. My palate has grown a taste for sound.

  I hear my grandson sleeping in his bed, my daughter talking to her husband. I hear my wife’s dreams, sweet to her, but tasting of wormwood to me. No doubt she dreams of Mr. Peyo Spasov. And so it strikes me as only fair that I too should be allowed to sample the noise he’s left behind. I take the notebook and read his messy writing.

  February 5, 1905

  My dearest darling Nora. I’m freezing and my fingers hurt, but I don’t want to think of such things. I’m writing you a letter. We’re crossing the Pirin Mountains and tomorrow, if God decides, we will be in Macedonia. The Turks have all the main passages guarded, so we had to find a new way through. Two of my friends slipped on ice, and were lost. The first one, Mityu, was leading the donkey with the supplies, and the donkey slipped and dragged him off the cliffs. So now we’re hungry, spending the night sheltered between some rocks. The snow has begun to fall. Dearest Nora, I miss you. I wish I was by your side now. But you know how things are — a man can’t stay put, knowing that in Macedonia the Turks are slaughtering our brothers, trying to keep them under the fez. I told you then and I tell you now— if men like me don’t go to liberate the brothers, no one will. The Rus sians helped us be free. It’s now our turn to help. I love you, Nora, but there are things before which even love must bow. I know with time you’ll understand and forgive. Draw the knife, cock the pistol. That’s what our captain, the Voivode, says. I wish you could meet him. He has only one eye, but a hungrier eye you’ve never seen. He lost the other in the Liberation war. He fought on the Shipka Pass, 1877, the Voivode. Can you believe that? He says the Turks were vicious then, but now, he says, we can take them. Of course it won’t be easy. The Voivode says I have no father, I have no mother. My father is the mountain, my mother is the shotgun. All those back home you loved, he says, bid them farewell. It’s for your brothers’ blood we spill our own. But I can’t say farewell, dearest Nora. And I can’t hold the pencil any more. I’m cold. And please forgive.

  Love, Peyo.

  Love, Peyo . . . Why did I read these words? I vow not to envy or fear this man. Instead, I kiss my wife’s good hand and kiss her lips, as if to mark her. She’s mine now and has been for a lifetime, and that is that. I listen to the nurses down the hall, I listen to the benches and the trees. But in the moonlight my pillow is a rock, and so I lie beside this rock and so the snow begins to fall. I hear the rustle of every flake on my face, the chill spreads through my traitor knees and elbows. The Voivode lost an eye in the Liberation war. My God, what an awful thing to put in a love letter. I’ve seen men with their eyes gouged out. Men close to me, barefooted, with wrists tied together behind their backs. Hanged on the village square for everyone to see. As I lie in bed, eyes shut tightly, I still hear the rope creaking when the bodies sway, and I can hear the sound the bodies make swaying.

  Part Three

  I was born a year after my brother. When I was twelve Mother bore another boy, but it died a baby. Two years after that she had twin girls. We lived in my grandfather’s house and worked his land. Our grandpa was a lazy man, the laziest I’ve known, but had his reasons. He sat out on the threshold from dusk till after dawn and smoked hashish. He’d let me sit beside him and told me stories of the Turkish times. All through his youth he’d served a Turkish bey, and that bey had broken his back with work enough for seven lifetimes. So now, in freedom, Grandpa refused to do as much as wipe his ass. That’s what he’d say. “I have your father to wipe my ass,” he’d say, and hit the smoke. He drew maps of Bulgariain the dust, enormous as it had been more than five centuries ago, before the Turks had taken over our land. He’d draw a circle around the North and say “This is called Moesia. This is where we live, free at last, thanks to the Russian brothers.” Then he’d circle the South. “This is Thrace. It stayed part of the Turkish empirefor seven years after the North was freed, but now we are one, united. And this,” he’d say and circle farther south, “is Macedonia. Home to Bulgarians, but still under the fez.” He’d brush fingers along the lines and watch the circles for a long time, put arrows where he thought the Russians should invade and crosses where battles should be waged. Then he’d spit in the dust and draw the rest of Europe and circle it, and circle Africa and Asia. “One day, siné, all these continents will be Bulgarian again. And maybe the seas.” Again he’d hit the smoke and sometimes he’d let me take a drag, too, because a little herb, he’d say, never hurt a child.

  And now, in bed, I suddenly long to fill up my lungs with all that burning so that my head gets light and empty. Instead, I fill up with memories of things long gone the way a gourd fills up with water from rain.

  Our father was a bitter man, having to kiss his in-law’s hand before each meal. Father beat us plenty with his chestnut stick and I remember him happy on a single day in 1905, when we celebrated twenty years since the North had been united with the South. He sat me down with my brother, poured each a mortar  of red wine and made us drink to the bottom, like men. He told us that when next we got our Macedoniaback he’d fill the mortars up with rakia.

  Father was lost in the Balkan war, seven years after. I’d like to think he fell nearEdirne, a heroic death, but I won’t blame him if he just chose not to return. I hope he rests in peace. When Grandpa died, it fell to me and Brother to care for the women. We worked the fields of others, cut hay, herded the village sheep. And everyone spoke of a new war, bigger than the Balkan, and that war, too, at last, reached our village. Men with guns set up camp on the square, recruiting soldiers. They said all boys of such and such age had to enlist. They said if we helpedGermanywin, the Germans would let us take back the land that Serbs, and Greeks, and Romanians had stolen from us after the Balkan wars. The Germans would even let us takeMacedoniaback from the Turks and be complete once and for all. Our mother wept and kissed my hands and then my brother’s. She said, “I can’t lose both my sons in this war. But I can’t let you hide and shame our blood.” She sent the twins to milk two sheep, then put a copper of milk before me and one before my brother. Whoever drank his copper first would get to stay home and run the house. The other would go to war. I drank as though I’d never drink again. I chugged. I quaffed. I inhaled that milk. When I was done, I saw my brother had barely touched lips to his.

  Dear God. Why now? Have I no other worries? I lie and I remember and listen to the falling snow from this old and foolish letter. I feel the cold of the mountain and see my brother holding that copper still full of liquid snow. For heaven’s sake, Brother. Drink.

  *   *   *

  After breakfast I help Nora put on her robe — the limp arm first, then the good one. I comb her hair and I talk to her like this: Did you sleep well, my dear? Did you have good dreams? Did you dream of me? I dreamed of crossing mountains and fighting Turks.

  She looks confused. I help her to her feet. She smiles. Is this a loving smile? Or is she simply grateful for the help? We start slowly down the hallway, two cripples who use one another as crutches. We make a circle in the yard and then sit on a bench.

  I say, “I never was a tactful man,” and pull the little book of letters from my woolen jacket. I lay it on her knees. “I know about all this,” I say. “I know that he loved you and that you loved him, too. This was before my time, of course, but God, Nora, I wish you’d told me. Why did you never tell me? At seventy-one, I’m not supposed to envy the dead.”

  I try to smile, but Nora’s eyes are on the letters. She brushes the cover with a finger and it just now occurs to me that since her first stroke she hasn’t held this book; that most likely, she’d reconciled with the thought of never reading his words again.

  Why not? I turn the pages and clear my throat. Let this dead lover of my wife’s come to existence once more, for her sake, if only for a day. Let me, her husband, lend him my living lips.

  February 6, 1905

  My dear, lovely Nora. Today as we waded through knee-deep snow along the Bulgarian ridge of the Pirin Mountains we saw smoke rising from behind a boulder. We drew out our pistols, ready to spill some Turkish blood, but instead found a man and his woman, huddled by a tiny flame. They’d torn the man’s shirt and burned strips of it to get warm. His nose was broken and the blood had turned black from the cold. The woman’s face had been cut by a knife. I took my cloak and gave it to her for a while. Please forgive. The Voivode had us build a proper fire and boil some tea and while we waited for the water the man told us their story. They came from the other side of the border, these two, from some village in Macedonia. They had a small house there, a little boy of five. Two days ago a band of komiti, Bulgarians like us who’d gone to fight for Macedonia’s freedom, passed through the village. Maybe afraid to anger the komiti, maybe out of kindness, these good people sheltered them in their house.

  The komiti slept, ate, drank (maybe a little too much), gathered strength and were ready to go on their way when, out of nowhere, a poterya, a pursuit party, arrived in the village. No doubt some local coward had betrayed our brothers. There was much shooting and much blood, Nora, that’s what the man told us. When the Turks were finished, they dragged the komiti out in the yard, already dead, mind you, and chopped their heads off just for show. Impaled them on sticks for everyone to see. Then they took these two people’s boy and promised to turn him Turk, so when he grew up he’d come back for the

  Do you see now, Nora, why I’ve left you? Why, instead of your breast, it’s stones and frozen mud and that cur the mountain that my head has to rest on? I curse the Turks, and the traitors, and all the cowards back home who choose their women before their brothers.

  And with them I curse myself, Nora. I wish I, too, was a coward.

  It’s hard for me to finish the letter, and then, after I’m done, we sit in silence. I’d really like to see Nora’s reaction, but all the same I find no strength to look her in the eye. I’ve always been good at looking away.

  Part Four

  Our daughter comes to visit in the afternoon. Pavel is trotting behind her. He hangs on my neck and gives me a kiss. “Dyadka, how goes it?”

  “Don’t call your Grandpa ‘dyadka,’ ” Buryana scolds him. “It’s disrespectful.”

  He runs to kiss his grandma.

  “Dyadka,” I call him back to my side. “Come show me those muscles of yours.” Proudly he flexes his tiny arm. “Like steel,” he says. And then he tells me to flex my arm. “Like jelly!” He jumps on my bed, shoes still on, and bounces off the squeaking springs.

  Nora, like me, is smiling. But Buryana tells Pavel to go tell his grandma a fairy tale he’s learned and drops beside me on the bed. She brushes the blanket and smooths it down. She nods at her mother. “You think we can talk?”

  “As deaf as a grouse, that one,” I say, “while I myself . . . I’m the ears of this world.”

  “Please, Father. I’m not in the mood.”

  That’s a surprise, I think. And hush now. I, too, want to hear the fairy tale. But she goes on.

  “I followed your advice and spoke with him,” she says. She keeps on talking softly, and for once my mind gives up on sound. I suddenly remember how, as a little girl, she loved to ride her bike along the narrow sidewalk curb, despite my word against it. I’d make her promise me she wouldn’t perform such risky stunts and she would say, “I promise, taté!” and only then I’d let her take out the bike. One day she stood at the doorway with a bloodied chin. She looked at me, fighting the tears as hard as she could.

  “I’m fine, you see,” she tried to say. “No big deal, that fall.” I held her, kissed her, and only then did she give in to them.

  She is like this now, telling me about her husband. So many years later, my mouth fills up once more with that taste — Buryana’s blood and tears.

  “What did I tell you, just now?” she suddenly says. “Are you listening at all?”

  “Of course I am. You spoke with your husband. He said he needed time to think.”

  “To think!” she says. “So I’ve decided we’re staying here tonight. And maybe tomorrow.”

  I take a moment to think it over. This is such a little room, and even Nora’s breathing floods it to the brim with noise at night. And now — two more people breathing, and tossing, and those creaking springs. This means no sleep, I know. Which means remembering the past. But what’s an old dyadka like me supposed to do? And so I call the nurse and after a little fussing she brings two extra cots.

  *   *   *

  Dinner is done, the sun is setting, and while our daughter readies Nora for bed, I grab Pavel by the hand and lead him outside. A few old men are still nesting on the benches and I say, “Pavka, am I like them? Dried up and ugly.”

  “You are like them,” he says, “except not ugly.”

  “I wish I was a kid again. But I don’t suppose you understand.”

  “I wish I was an old man.” He takes a silent breath. “I’ve noticed, dyadka, that when old men speak, the young ones listen. And no one listens to a kid. But if I was old, I’d talk to my dad.”

  We come by a tree whose branches are heavy with sparrows.

  “I hate these things,” I say. “So loud with their chirping.”

  We gather some pebbles and throw them, one by one, at the birds. They rise above us black and noisy. But once I’m out of breath, the birds return to their branches.

  “Let’s throw more stones,” I say.

  “It’s pointless, dyadka. They’ll come back as soon as we’re gone.”

  I pick up some pebbles and pile them in his palms. “Come on,” I say.

  *   *   *

  It’s time to sleep and in his cot Pavel starts singing. I’m surprised he hasn’t lost this habit of lulling himself to sleep. His voice is soft and thin and clear. I roll over and smile at my wife. She smiles back.

  “Dyado, I can’t sleep. Tell me a story.”

  Of course you can’t, my child. My blood is yours and blood is ageless.

  Buryana is trying to hush him, but I sit up in bed and flip the night lamp on. I take out the booklet of letters and say, “This is the story of a komita. He died fighting the Turks.”

  “All right! A rebel story.”

  Nora doesn’t try to stop me. Buryana turns in her cot to hear better. I read and they listen. I can’t know what each of them

  is thinking, but we’re connected through the dusty words. “And then?” Pavel says every time I stop to catch some air. “What happens after that? And then?” But halfway through the story, his breathing evens out and he’s asleep.

  My wife’s lover, Mr. Peyo Spasov, has finally made it to Macedonia. Crossing the mountain pass, they have lost another friend  to an avalanche. Peyo has barely survived himself, digging his fellows out of the snow. Now, when the komiti reach a village, nobody offers them shelter. With knives and guns they persuade the people, for whose sake they have come to die, to take them in. The komiti spend the night in a small hut, by the fire. Their goal is to join a larger group of revolutionaries next day and take part in a massive uprising against the Turks which will ignite at once all over Macedonia. The land will be free at last. They don’t know if the other komiti are waiting, or even alive.

  Outside, the dogs begin to bark. The men sneak up to the window, and in the moonlight, they see a peasant pointing in their direction. Soon Turkish soldiers gather outside the hedge. The Turks light up torches, toss them to set the thatched roof aflame. The komiti open fire. The Turks return it. While the flames are spreading, with the butts of their guns the men inside hammer their way through the back wall, built from mud, straw and cow dung, and manage to sink into the dark unseen. They run up the slope, then find shelter by a heap of rocks. They’re cold and it starts to snow again. Down below them the dogs are barking. Torches flicker and fly one roof to another, and one after the other, the thatched roofs burn. The komiti listen to women crying, afraid to make the slightest noise. They find no strength, the cowards, to go down and meet the Turks in battle. When the torches drown in night, like rats the komiti flee.

  I set the little book aside and flip the lamp to darkness. They are asleep, quietly, softly. It’s wrong to envy your own grandchild. But still I do. I envy Nora, too. No one has ever written to me like this. But I no longer envy that other man. Because, like me, he proved himself a coward, and though I know it’s wrong, this gives me peace.

  I go to check on Pavel. He’s pushed the blanket away, and I tuck him in. Then I tuck in my daughter, my wife. I sit by the window. At seventy-one you can’t expect to hear a story, any story, and take it as it is. At my age a story stirs up a vortex that sucks into its eye more stories, and spits out still more. I must remember what I must.

  *   *   *

  My brother came back from the war without a scratch. We never spoke of what he’d seen or done. I was ashamed to ask, and he was ashamed to say. We’d lost the war, of course, like all other recent wars, which was regrettable, since we never really lost our battles; we just picked the wrong allies. Or rather, our soldiers never lost their battles. Because what did I know? I herded sheep. So Brother joined me, up on the hills. We’d round the sheep at night and lock them in the pen, boil milk in a cauldron, make hominy and eat in silence while around us the mountain grew restless with barking dogs, with bells ringing from other pens. Sometimes the quiet inside me would weigh me down so much, I’d get up and yell at the top of my lungs. Eheeeeeee. And then my brother would yell the shepherd yell. Eheeeeeee. And from another hill we’d hear another shepherd and then another, and we would yell, like children, in the night.

  It was shearing time, I remember, the spring of 1923. We’d shorn half of the herd and were just laying the fleece under an awning. The dogs barked and down the slope we saw a group of men, tiny at first, and then we saw they carried rifles.

  We called the dogs off and waited. The men stood before us, six or seven in shepherd cloaks, hoods over their heads. But these were no shepherds. I could feel it. They held us in their sights and told us to lift our arms. I did, of course. But Brother watched

  them and chewed a straw. He asked if they were lost. One said, “We’ve come to take some lambs, some milk and cheese. We have a bunch of hungry comrades in the woods.” He waved his rifle at me. “Go choose the lambs.”

  “We have no lambs for your comrades,” Brother said. A man stepped forward and with the stock of his rifle smacked him across the face. But when he spoke it was a woman’s voice we heard, and when the hood came down, a woman’s face we saw. She spat down on Brother, who lay in blood and straw. She asked him if he reckoned they did all this for plea sure. If they enjoyed living in dugouts, like dogs. She said they fought for the people, for brotherhood, equality and freedom . . . “You’re very pretty,” Brother said and coughed up some blood. “I’ll make you my wife, I think.” The woman laughed. “Go get the lambs,” she told me. Her comrades tied Brother up. I boiled milk while they slaughtered a lamb and speared it over the fire. They stayed with us that night, talking of how it was the working people who ought to rule. They spoke of change. That September, they said, there would be an uprising. Thousands of comrades would join to overthrow the tsarist regime. The centuries-old wrath of the slave, they called it, would be unleashed at last. I suppose they weren’t bad people — just hungry and foolish. The woman sat down beside my brother and gave him milk to drink. I begged them to let him loose, but she said she liked him better, tied so.

  It poured that night. I took a brand from the fire, stepped over the sleeping comrades, and went out of the hut to see if the fleece was getting wet under the awning. My brother and that woman lay naked on the heap of wool, smoking. The rain seeped through the thatched roof and in the light from the brand their bodies glistened.

  “I’ll go with them now,” my brother told me in the morning.

  And so he did. They gunned him down in August. I was back in our village then. Policemen banged on our gates and rounded up me and Mother, my sisters, the neighbors. The whole village was goaded on to the square.

  They’d set up a gallows and on the gallows hung men and women, together.

  “These here are partisan rebels,” said the police. “Communists we shot in the woods. Some are, no doubt, from your village, your sons and daughters. Give us their names and we might let you bury them in peace.”

  We formed a line and, one by one, walked by the corpses. It made no sense to hang people already shot. But it made for a terrible display.

  “You know this one? And how about this one, you know her?”

  And then it was my turn to stand before the gallows. I held my eyes shut as hard as I could and there was nothing in the world then besides the sound of creaking rope.

  Part Five

  It’s Saturday morning and Buryana begins to dress her mother.

  “Let me do it,” I say. “I can’t skip a day.”

  For lunch we eat chicken with rice, and Buryana tells me to ease up on the salt. For eight years nobody has told me such a thing and it feels strange, but I obey. For dessert we get yogurt with sugar and Pavel eats my cup as well. His mother tells him to ease up on the sugar and we laugh. It’s not really funny, but we laugh anyway. A nurse brings Pavel an apple and he thanks her, though I can see he’s disappointed.

  We let him do his homework in our room and walk a few slow circles in the yard. Buryana keeps quiet, and I, too, have no idea what to say. We find Pavel reading from the book of letters. “Grandma,” he’s saying, “who did you love more? Grandpa or the komita?”

  I catch myself waiting for her answer. It seems that Buryana, too, is waiting. Of course she loved the komita more — he must have been her sweetheart, her first big love. Most likely, I’ve come to think, they were engaged. Most likely, they made plans

  together, imagined a little house, a pair of children. She wouldn’t keep his diary for so many years otherwise. And then, with their love peaking, he was killed. I know that much without yet having read the end. At first she felt betrayed. He’d put some strange ideals, brotherhood and freedom, before his love for her. She hated him for that. But then one morning, almost a year after his death, the postman brought a package with foreign stamps. She read the diary, still hating him. She read it every day. She learned each letter by heart, and with the months her hatred thinned, and in the end his death turned their love ideal, doomed not to die. Yes, that’s what I’ve come to think now. Their love was foolish, childish, sugar- sweet, the kind of love that, if you are lucky to lose it, flares up like a thatched roof but burns as long as you live. While our love . . . I am her husband, she is my wife.

  But then, as if to pull me out of my own mind, Nora takes my hand and holds it. I kiss her hand. “Let’s read,” I say. I almost shout it, suddenly with a light and empty head. I take the little book.

  The komiti reach their meeting destination, the village of Crni Brod. The sun is already setting behind the mountains. The village is very quiet. A man comes forward to meet them. The komiti ask him, “Are the Voivodes here?” “Yes, the captains are here, the man answers, they’re waiting in my house.” “And you’re not lying?” the komiti ask. “I swear by my children,” the man says, and crosses himself three times. He leads them through the village. Black ropes of smoke unwind from the chimneys and the iced roofs blaze with dying sun. The snow crunches under their boots. Nothing stirs.

  They arrive at the house. The man pushes the gates open and the Voivode along with two others follow inside. Then suddenly a shell hisses in the snow and Peyo falls, wounded in the thigh. Around him the komiti thrash about like fleas on a white sheet.

  They’ve been betrayed.

  Somehow, without firing a single shot, Peyo limps away. His blood is gushing out. He collapses outside a house, conscious long enough to feel two hands pull him inside.

  We sit. It seems that a long time passes without any sound. I go through my drawer until I find an old pack of Arda from the days when I still smoked. I push the window open and light a cigarette and once again no one protests. The taste is awful — stale — and damp. When I’m finished I light a second. I watch my wife’s reflection in the glass. I wonder if I have brought up things that should be left buried. But I want to read the end. I know she wants to hear it.

  The Turks have butchered all the komiti, some defiant peasants have sheltered Peyo, but his wound is going septic. I see him clearly now, in my own bed, writing hectically, trying to lock all these events onto paper while he still has some strength. His eyes are black, shiny with fever, and his lips glisten with the fat from the rooster soup the peasants have fed him. But no soup can help. He is kissing death in the mouth.

  I turn the final page and read what appears to be a rebel song.

  I got no father, I got no mother,

  Father to scorn me,

  Mother to mourn me,

  My father — the mountain.

  My mother— the shotgun.

  “That’s it,” I say, “there’s no more writing.”

  Pavel jumps off his cot to grab his apple. He polishes it on his shirt and takes a bite. He offers some to his mother, to Nora, to me. But neither of us speaks.

  Then a nurse knocks on the door. “You have a visitor,” she says.

  *   *   *

  Quiet, we sit, while out in the yard Buryana is talking to her husband, deciding their life. I can’t see them from here — they’ve moved away from the window, under the trees.

  “Why can’t I talk to father?” Pavel asks. He sets the half-eaten apple on the ledge and picks up the booklet. “I’ll memorize this poem for school, then. I’m bored.”

  “Pavka, stay with your grandma. I’ll be right back.”

  I limp as fast as I can down the hallway and I’m close to the exit when Buryana walks in. She wipes her cheeks. “It’s finished,” she says. “He’s moved out of the apartment. Which is good news for you, I guess. Four in a room . . .” She fakes a laugh and I hold

  her in my arms, for the first time in many years. I kiss her forehead, eyes and nose.

  “Go back to your child.”

  Her husband is still sitting on a bench, face in his palms. I startle him, sitting down. I’m old, I think to myself. I’m ancient. When I speak, the young ones listen. But what do you say to a man whose love for a woman is stronger than the love for his own son, for his own blood? Nothing will make this man regret.

  I lean back on the bench and cross my legs, regardless of how much pain this brings me. I smooth the creases of my pants.

  “‘I got no father,’” I say, “ ‘I got no mother. Father to scorn me, Mother to mourn me. My father — the mountain. My mother — the shotgun.’ ” He’s puzzled, I can tell, biting his lip. Blood rushes to his face. These words make little sense to him, old rebel words of loyalty and courage, and yet they clasp his windpipe in a fist.

  *   *   *

  Once Buryana and Pavel are gone, I tell Nora all that’s happened.  I spare her nothing. There should be no secrets between us now.

  “She is a strong woman,” I say, “our daughter. She’ll be all right.” I don’t know what else to say. I look at the little booklet on my desk, while with effort Nora pushes herself off the bed. Her hip gives a pop, the springs a creak. I rush to help her, but she shakes her head. No, no, she wants to say. I can do this myself. Let me, myself. She picks the booklet up, and in an instant it is alive. Its dusty body trembles from the touch. A sparrow, which shakes its feathers free of dew. A man’s heart, which beats itself to life again. A hand she leads away, ungracious, horrible, horrific. I watch her drag her withered foot across the room and lay the booklet in its box. She lowers the box in a drawer and slides the drawer shut. Her face is calm. Farewell, old boy, it says, old love.

  I wonder if the rebel’s grave is still there, in that Macedonian village. And if we went there, would we find it? An empty plan starts to take shape. What if I pulled some strings? There are one or two old comrades who can help us out. What if they loaned us a car, stamped our passports? We’ll take Buryana and Pavel with us.

  I lower the half-eaten apple from the ledge and flip it in my hand. How calm your face, Nora, I want to say, how even your breaths. Teach me to breathe like you. To wave my palm and turn the raging surf to glass.

  Instead I call her name. Slowly, she limps over and eases down beside me. “I’ve never told you this,” I say. “We never buried Brother. That was a lie. We never took him off the rope. I’d heard rumors, stories from people in our mountain, of how when mothers recognized their gunned-down children the tsarists pulled them aside and shot them on the spot. And so I told Mother, ‘I beseech you in your daughters’ blood, keep walking. Don’t say a word.’ And Mother was so shocked then she stood before my brother and didn’t even reach to touch his feet. We walked right past.”

  I know that this will never be, but still I say, “Let’s go toMacedonia. Let’s find the grave. I’ll borrow a car.” I want to say more, but I don’t. She watches me. She takes my hand and now my hand, too, trembles with hers. I see in the apple the marks of Pavel’s teeth and, in the brown flesh, a tiny tooth. I show it to Nora and it takes her eyes a moment to recognize what it is they see. Or so I think.

  But then she nods without surprise, as if this is just what she expected. Isn’t it good to be so young, she wants to tell me, that  you can lose a tooth and not even notice?

   

  Source:  Fivechapters.com

   

• Коледна приказка в училище „Св. Иван Рилски“

  И отново е декември, празничните светлини огряват улиците и къщите, всички усещат приближаването на Коледа – един толкова обичан от всички празник, едно вълшебство, което всяка година всички ние изживяваме. И тази година попаднахме в една коледна приказка с помощта на учениците от училище „Св. Иван Рилски“ в Чикаго, които ни потопиха в магията на българските обичаи и ни припомниха обичаните герои от приказките чрез своята специална празнична програма, подготвена по случай празника.

  В началото всички деца дружно извикаха Дядо Коледа и най-дългоочакваният гост пристигна нарамил тежкия чувал, чакащ с нетърпение да види какво са му подготвили учениците. И пътешествието започна: пренесохме се в специална битова обстановка с традиционно наредената по български маса на Бъдни вечер – със сърмите, питката с монета, зелето и боба. Чакайки Коледарите Бабата разказваше приказки на внучето си, които оживяваха пред нас с помощта на децата. По-големите ученици направиха драматизация на приказката за Борко и Елка, а първокласниците заредиха всички с много положителни емоции с пресъздаването на „Дядовата ръкавичка“.

  И ето че в къщата дойдоха желаните гости – Коледарите. Тропайки с гегите си те влязоха и благословиха къщата, след което бяха дарени с гевреци по стар български обичай.

  Разбрахме и какво се е случило на Коледа и защо всички хора празнуват, програмата продължи и с много други стихотворения и песни, както и изпълнения на цигулка и флейта

  

  Дядо Коледа допълнително развесели обстановката като задаваше гатанки на децата, които се надпреварваха да му отговарят. И дойде най-дългоочакваният момент: ПОДАРЪЦИТЕ Грейнаха детските очички, усмивки озариха личицата им. И вече нямаше човек в залата, който да не е почувствал Коледната магия. Почувствайте я и вие… И нека коледната звезда да огрее домовете ви и донесе на вас и любимите ви хора топлина и уют. Весели празници!!!

  

  

  Автор: Жана Картелян

  Как празнуваха Рожество в другите училища в Чикаго - линк

• Писмо от чужбина: Липсвате ни. Обичаме ви

  Тази статия посвещавам на онези шест милиона Българи, избрали да останат в родината си…
  защото изкуството не е в това да избягаш зад граница, а в това да успееш в България.

  Това е писмо от името на всички Българи, избрали живота в чужбина. Извинявам се пред онези, които не биха пожелали да се подпишат под текста в знак на несъгласие.
  Сигурна съм, че ги има, но са безумно малко.

  Ние – Българите в чужбина – не сме щастливи!
  Избягахме, защото бяхме слаби и глупави.
  Не намерихме работа тук, заради твърде ниската си квалификация, а и искахме всички на село да разкават в удивление за живота ни зад граница.
  Ние също разказвахме… лъжи!
  Казвахме ви, колко е хубав и цветен този живот „там някъде“… а той беше толкова сив и самотен.
  Снимахме се тъжно усмихнати пред лъскави молове и по известни площади, а всъщност залъгвахме най-вече себе си, че бягството си е заслужавало.

  Твърдяхме, че владеем добре чужди езици, а в действителност думите да изразим истинските си чувства никога не стигаха.
  Плачехме тайно, когато нямаше с кого да споделим празниците и красотата наоколо.
  Преглъщахме сълзите си, когато отново се сипеха подли обиди над нас и бяхме унижавани.
  Пиехме по много, защото това бе единственото ни спасение… макар и за кратко.
  Живеехме в спомените за времето, когато бяхме част от вас – Българите в България – защото толкова много ни липсва.

  Но никога не намерихме сили да изкрещим на глас грозната истина.
  Искахме поне във вашите мисли да живеем щастливо.

  Ние – Българите за граница – разбираме, че постъпката ни е израз на слабохарактерност, егоизъм и заслепеност и се срамуваме от това.

  Отказваме да го признаем (нали сме слаби) и ви оставяме да вярвате, че сме много силни и напористи… защото толков много ни се иска да бяхме такива.

  Преструваме се на обидени от страната си, а все четем вашите български вестници, гледаме само вашата телевизия, слушаме само вашите песни, летим всеки петък над нощта и сме щастливи, че не сте ни забравили.

  Ние – Българите в чужбина – обичаме да се завръщаме в къщи, макар да сме объркани къде точно е домът ни;
  макар и да чувстваме, че не принадлежим нито на родината си, нито на страната мащеха;
  макар и да усещаме, че сякаш няма място за нас на тази Земя.
  Обичаме да се завръщаме, защото виждаме колко много вие – Българите в България – сте направили, докато нас ние нямало.
  И дори да не го признаваме, безкрайно ви се възхищаваме… защото изкуството не е да избягаш зад граница, а да успееш в България!

  Благодарим ви, че простихте слабохарактерното ни предателство и ни приемате във вашата, била някога и наша страна.

  Липсвате ни и ви обичаме!

   

  Автор:   Ния

  Източник:  Webcafe.bg

• Българите оценяват 2011 г. като най-лошата след кризата през 1997-ма

  2011 г. е оценена като най-лошата за българите от 1997-ма насам, когато се развихри хиперинфлация и икономиката изпадна в дълбока рецесия. Едва 10 на сто, колкото и през 2009 г., я оценяват като по-добра от предишната.

  Повишава се обаче делът на хората, за които тя е била по-лоша (51%). Това показват данните от национално представително проучване, проведено от социологическата агенция “Алфа Рисърч” в периода 9-14 декември между 1050 души.

  Доминиращата част от българите очакват със страх идната 2012 година. Опасенията са, че ще има задълбочаване на кризата, повишаване на инфлацията и на безработицата, по-нататъшно свиване на доходите.

  Икономическата и политическа оценка налага своя отпечатък и върху начина, по който се мисли за цялостното развитие на страната през последните 20 години. Ако през по-успешните финансови периоди като 2004-2008 г. една четвърт са смятали, че България върви в правилна посока, а веднага сред парламентарните избори през 2009 този дял се е покачил почти до 30%, днес едва 14% са на мнение, че страната върви към по-добро, показват данните.

  Ако първите години на кризата се характеризираха със силни надежди за скорошен изход от нея (в рамките на около 40%), днес едва една пета (20%) от българите очакват подобрение на икономическата ситуация на страната, а 23% – на финансовото състояние на домакинството си.

  Според социолозите 65 на сто от гражданите смятат, че икономическото състояние на страната се влошава, а всеки втори вижда спад във финансовото състояние на своето домакинство (53%).

   

  Почти половината от гражданите нямат политическо представителство

   

  Спад в доверието към МВР;  правораздаването и парламентът – на дъното на общественото одобрение

  Доверието в партиите остава свито до ядрата на най-твърдите привърженици и никоя от тях не събира подкрепата на разочарованите. Именно на този факт се дължи първенството на ГЕРБ. Това показват данните на социологическата агенция „Алфа Рисърч“, проведено сред 1050 души в периода 9-14 декември.

  Нежелаещите да гласуват българи са около 41%, като в тях се отличават две основни електорални групи – млади, икономически активни и потенциални дясно-центристки избиратели и представители на най-ниските социални слоеве, които обикновено споделят по-радикални нагласи. Ако вторите най-често не отиват до урните, първите са активни хора, които търсят свое адекватно политическо представителство, посочват от „Алфа Рисърч“

  Нито един от основните конкуренти на управляващите не успява да натрупа електорални позитиви от отминалия вот, което позволява на ГЕРБ запазва отчетливо предимство пред останалите парламентарни партии с подкрепа от 25.9%, отчитат социолозите. БСП остава на позициите си отпреди изборите (16%).

   

  Източник:   Mediapool

• Глоба за Външно, пуснало грешно данни на 36 000 сънародници в чужбина

  Kомисията за защита на личните данни ще санкционира Министерството на външните работи заради публикувани на сайта му имена и адреси на над 36 хил. български граждани в чужбина, съобщи нейният председател Венета Шопова.

  Представители на комисията са връчили на ведомството на Николай Младенов акт за административно нарушение.

  Министерството има 3 дни, ако иска да приложи допълнителни аргументи как се е стигнало до масовото разгласяване на лични данни. То се случи в навечерието на президентските избори на 23 октомври.

  Тогава на сайта на Външно бяха публикувани имената и адресите на сънародниците, подали заявления да гласуват зад граница. Постоянният секретар на МВнР и председател на работната група за организиране на вота в чужбина Ради Найденов обясни, че е допусната техническа грешка. По думите му имената и адресите на българите са били достъпни в интернет от 18 ч в събота до 8 ч в неделя.

  Според пострадали това е достатъчно време да бъдат копирани и използвани недобросъвестно от крадци, които знаят, че на въпросните адреси в България гражданите отсъстват. Част от тях даже се организираха във фейсбук и поискаха министерството да им заплати разходите за застраховки и СОТ на имотите. До обсъждане на предложението не се стигна.

  В комисията обаче няма постъпили жалби от граждани, пострадали от разгласяването на данните им. При направената от нея проверка не е доказана и злоупотреба с тях, заради което Външно ще бъде санкционирано с по-малка глоба – от 500 до 5000 лв., а не с максималната от 10 000 до 100 000 лв.

  Ще вземем решение за точната сума, след като изтече срокът за обжалване на административния акт за нарушение, каза Шопова.

  Комисията се самосезира от публикации в медиите за изтеклите лични данни на сънародниците ни в интернет. Първоначално бе възложена проверка до 21 октомври, но на практика тя приключи в началото на ноември.

  Първоначалното заключение на извършилите я експерти на комисията бе, че МВнР е нарушило Закона за защита на личните данни, но бързо е осъзнало това и е свалило публикуваните списъци. Тъй като нямало налични екранни разпечатки на присъствието им на сайта, те предлагаха да не се налага глоба.

  “24 часа” обаче откри такива в сайта bivol.bg и ги предостави на комисията, която обеща да преразгледа заключението от проверката. След повторна проверка бе установено, че Външно е нарушило законовите разпоредби за защита при обработването на лични данни.

  За подобно публикуване на имена и ЕГН на свои служители в сайта на Народното събрание екоминистерството отнесе глоба от 19 000 лева. Тогава обаче пострадалите се бяха оплакали в комисията.

   

  Източник:   в. „24 часа“

• Гражданско движение за борба с организираната политическа престъпност – обръщение до правителството, НС и медиите

  ДО 

  ГЛАВНИЯ ПРОКУРОР НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

  МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ 

  МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ 

  КОМИСИЯТА ЗА БОРБА С КОРУПЦИЯТА В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ 

  КОМИСИЯТА ЗА ОКОЛНА СРЕДА В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ 

  МЕДИИ

   

  УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА,

              Уведомяваме Ви за осъществено документно престъпление, чл. 311 от Наказателния кодекс, относно превод на Текст на Директивата за Оценка за въздействие на околната среда /ОВОС/ (Директива 85/337/ЕИО изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО, както и нейното последващо незаконосъобразно транспониране в българското законодателство – Приложение II „Проекти, попадащи под обхвата на чл.4(2)” на  Закона за опазване на околната среда /ЗООС/. В следствие на документното престъпление Министерски съвет издава множество решения с превишаване на права за търсене и проучване на нефт и земен газ с използването на дълбоки сондажи в Северна България и шелфа на Черно море, защото са издадени без изискуемите според директивата на ЕС решения на МОСВ за ОВОС.

  Европейската Директива 85/337/ЕИО изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО задължава всяка страна членка, включително България, да прави индивидуална оценка за всеки дълбок сондаж, без значение дали той цели проучване или добив на подземни богатства и ако има значително въздействие върху околната среда, задължава да се направи ОВОС преди да се вземе решение за разрешаване на инвестиционното намерение, в случая дълбокия сондаж.

  Налице е и измама от страна на министър Караджова и зам. министър Манева, които твърдят, че хармонизираното българско с европейското законодателство не им позволява да правят ОВОС на дълбоките сондажи за търсене и проучване на нефт и газ в България.

  Лъжите са две:

  1. Европейското законодателство не само, че не забранява да се прави ОВОС на тези сондажи, но напротив, задължава МОСВ да вземе решение за ОВОС на тези сондажи.

  2. Българското законодателство не е хармонизирано с европейското в това отношение. Умишлените грешки в това отношение са две:

  – Официалният превод на директивата на български е грешен, в частта регламентираща изискванията за решение за ОВОС;

  – Законът за опазване на околната среда, който трябва да транспонира директивата по този въпрос, следва грешния й превод на български и не транспонира правилно директивата.

  Изпращаме Ви въпросните текстове от Директивата, преводът и на български и текстът на ЗООС:

  Текст на Директивата за ОВОС (Директива 85/337/ЕИО изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО – http://ec.europa.eu/environment/eia/full-legal-text/9711.htm ):

  Annex II.2.

  (d) Deep drillings, in particular:

  – geothermal drilling,

  – drilling for the storage of nuclear waste material,

  – drilling for water supplies,

  with the exception of drillings for investigating the stability of the soil;

  (e) Surface industrial installations for the extraction of coal, petroleum,

  natural gas and ores, as well as bituminous shale.

  Превод на Директивата на български (http://www.moew.government.bg/recent_doc/legislation/horisontal/bg/directives/Directive1985L0337.doc)

  “ Анекс II Проекти, попадащи под обхвата на чл.4(2)

  …

  2.      Минно дело

  …

  г. дълбоки сондажи:

  –         геотермални

  –         за съхранение на ядрени отпадъци 

  –         за водоснабдяване,

  с изключение на тези за изследване на стабилността на геоложката основа

  д. добив на въглища, нефт, природен газ, руди и битуминозни шисти“

   

  Закон за опазване на околната среда – (http://www.moew.government.bg/recent_doc/legislation/ZOOS.pdf)

  Анекс II.2.

  г) дълбоки сондажи:

  — геотермални

  — за съхраняване на ядрени отпадъци

  — за водоснабдяване,

  с изключение на тези за изследване на стабилността на геоложката основа;

  д) добив на въглища, нефт, природен газ, руди и битуминозни шисти.

   

  Разяснения на ГД „Околна среда“, ЕК по отношение на значението на текстовете на Директивата:

  As your question refers to projects listed in Annex II of the EIA Directive (Directive 85/337/EEC, as amended), it should be noted that Annex II projects are made subject to a screening procedure in accordance with Articles 2(1), 4(2)-(4) and Annex III of the EIA Directive.  This procedure shall determine whether such projects are likely to have significant effects, requiring thus an EIA.

   In case of extraction related projects, the screening procedure is applicable for those which are below the daily extraction threshold of 500.000 m³ (Annex II.2.e of the Directive), or for exploration projects involving deep drillings (Annex II.2.d of the Directive). 

  Concerning your first question, it should be recalled that Annex II.2.d refers to „deep drillings“ and includes some examples (i.e. geothermal drilling, drilling for the storage of nuclear waste material, drilling for water supplies). The text of the EIA Directive uses the term „in particular“, which implies that the enumeration of examples is indicative. Hence, unconventional gas projects, even exploratory ones, which use deep drillings, are covered by Annex II.2.d.

  Concerning your second question, the EIA Directive does not specify the purpose of the extraction.  Therefore, Annex II.2.e would be applicable regardless of the extraction’s purpose.

   

  Въпросите, изпратени до ГД „Околна среда“, ЕК, на които е отговорено:

  Please consider my kind request and provide clarification on the meaning of:

  1. Letter (d), Item 2, Annex II, Council Directive 97/11/EC of 3 March 1997 amending Directive 85/337/EEC on the assessment of the effects of certain public and private projects on the environment, OFFICIAL JOURNAL NO. L 073 , 14/03/1997 P. 0005, source: http://ec.europa.eu/environment/eia/full-legal-text/9711.htm :

  2. Extractive industry

  (d) Deep drillings, in particular: 

  ·     geothermal drilling,

  ·     drilling for the storage of nuclear waste material, 

  ·     drilling for water supplies,

  with the exception of drillings for investigating the stability of the soil;

  Does it refer to all deep drillings, particularly the three listed and except the last pointed? Or it refers only to the three particularly listed?

  and

  2. Letter (e), Item 2, Annex II, Council Directive 97/11/EC of 3 March 1997 amending Directive 85/337/EEC on the assessment of the effects of certain public and private projects on the environment, OFFICIAL JOURNAL NO. L 073 , 14/03/1997 P. 0005, source: http://ec.europa.eu/environment/eia/full-legal-text/9711.htm :

  2. Extractive industry

  (e) Surface industrial installations for the extraction of coal, petroleum, natural gas and ores, as well as bituminous shale.

  Does it refer to all installations regardless of the purpose of extraction – exploration or production? Or only to those meant for production?

   

  Настояваме Директивата за ОВОС (Директива 85/337/ЕИО, изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО, незабавно да бъде адекватно транспонирана в ЗООС.

  Настояваме всички решения за търсене и проучване на нефт и газ, които включват дълбоки сондажи, да бъдат счетени за нищожни, като незаконосъобразни и противоконституционни на основание на Чл. 5.  ал.4 от Конституция на Република България – «Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.»

  Настояваме министър Караджова и заминистър Манева да бъдат подведени под наказателна отговорност за измама, защото с деянието си са подвели МС и обществеността с цел да не извършат изискуемите за компетенциите им задължения и незаконно да подпомогнат с нерегламентирана държавна помощ множество компании с опасност за живота и здравето на милиони граждани на ЕС. Измамата е в основата на водената политика, която провеждат двете госпожи през последните години и не се ограничава само в този конкретен случай. Припомняме и ред други лъжи и измами безнаказано втълпявани в обществото с цел да подпомогнат престъпленията и на други компании – /Приложение 1/ и /Приложение 2/

  Настояваме да бъде потърсена и персонална наказателна отговорност и от преводача на Директива 85/337/ЕИО изменена и допълнена с Директива 97/11/ЕО.

   

  С уважение:

  Константин Дичев  

  Гражданско движение за борба с организираната политическа престъпност  /ГД БОПП/

  Коалиция срещу минните замърсявания

  Управление природни ресурси

  Ул. Витоша 22, гр Нови пазар

  e-mail:   [email protected]

  GSM: 0886 966 583

   

• Kръгла маса „Участие в управлението на страната на българите, живеещи в чужбина” (звукозапис)

  Пълен аудиозапис на проведената на 14 декември 2011 г. кръгла маса на тема „Участие в управлението на страната на българите, живеещи в чужбина”, организирана от Омбудсмана на Република България г-н Константин Пенчев в град София.

  http://www.youtube.com/watch?v=q2heh8kUOtQ

  На следващите линкове може да изслушате същия звукозапис разделен на части:

  http://www.youtube.com/watch?v=n3FXPuX7KAg

  http://www.youtube.com/watch?v=N80zEmeITyE

  http://www.youtube.com/watch?v=kdAqx3Xaeoo

  http://www.youtube.com/watch?v=xO33_qH5G1Q

  http://www.youtube.com/watch?v=gAN53LWcoLM

  http://www.youtube.com/watch?v=l8ylOADlIhg

  Още по темата вижте в нашата сборна тема – линк.

  

• За 10 години 5 хиляди са хвърлили българския си паспорт

  Близо 5000 нашенци са се отказали от българското си гражданство през последните 10 години, показва справка на сайта на държавния глава. Основният мотив на сънародниците ни да върнат българските си лични карти е забраната на двойното гражданство в някои страни.

   

  Правомощията да приема и да освобождава от принадлежност към българската нация са делегирани на вицепрезидента. В момента това е Ангел Марин, но от януари в длъжност ще встъпи новоизбраната Маргарита Попова. Основният мотив на сънародниците ни да върнат българските си лични карти е забраната в някои страни на двойното гражданство.

  Такива са правилата в Германия и Русия например, уточниха от Министерството на външните работи. Има случаи обаче, в които някои българи, без да са притискани от правните уредби в други държави, решават да се отрекат от произхода си. Само преди месеци цяло семейство с пет деца опита да върне българските си документи, разочаровани от страната си. Веселка Миневска и съпругът й демонстративно отидоха пред сградата на президентството, за да се откажат от българското си гражданство. Оказа се обаче, че не могат да направят това, без да имат документи от поне една друга страна, пише „Монитор“.

  Статистиката показва, че най-големият бум на отказване от родните документи е бил в началото на периода, като през 2002 г. над 1000 нашенци са направили това. За първата половина на тази година пък едва 19 души са били освободени от БГ гражданство.

  Според данните на „Дондуков“ 2 над 900 нашенци, след като веднъж са се отказали от българския си произход, са поискали да им бъде възстановено гражданството. На 63-ма обаче това е отказано.

  В същото време справката показва, че много чужденци напират да станат българи за последните десет години. Демографските празнини у нас са запълнени от над 67 000 души, които са получили българско гражданство. Най-големи мераклии за наши документи са македонците – близо 36 000. Така се оказва, че на всеки 50 души от западната ни съседка, един е поискал да получи БГ лична карта. Масово за български документи се натискат още от Молдова, Сърбия, Русия, Украйна, Израел и Албания. 241 души пък без принадлежност към която и да е страна са получили гражданство у нас.

  В правомощията на вицепрезидента влиза и даването на убежище в страната на чужденци. Статистиката обаче показва, че Ангел Марин рядко е правил това. Така например през миналата година той не е издал нито едно разрешително за предоставяне на убежище на чуждестранен гражданин.

   
  Константин Тодоров,

  Novini.bg

• „На Изток от Запада“ с един „презокеански“ писател
  “На Изток от Запада”, дебютният сборник разкази на Мирослав Пенков, излиза едновременно в едни от най-престижните литературни издателства на САЩ, Великобритания и Канада – “Фарар, Строс енд Жиру” (Ню Йорк), “Ходън енд Стоутън” (Лондон) и “Дабълдей” (Торонто). Възторжени рецензии за нея вече има в “Пъблишърс уикли”, “Файненшъл таймс”, “Лос Анжелис таймс”, “Киркъс ривю” и много други медии. Въпреки че го определят като „американско-български” писател, младият автор не се чувства като американец.

   

                      

                                                       С Мирослав Пенков разговаря  Нели Томова

   

  

  Името на Мирослав Пенков е по-популярно в литературните среди отвъд океана, отколкото в България. През 2008 г. неговият разказ „Как купихме Ленин” влиза в антологията „Best American Short Stories 2008”. Три години по-късно едно от най-големите американски издателства „Фарар, Строс енд Жиру”  издава сборника му с разкази „На Изток от Запада”, оценен високо в рецензиите на западната преса. Книгата издават по същото време и авторитетните издателства “Ходън енд Стоутън” (Лондон) и “Дабълдей” (Торонто). С такъв успех не могат да се похвалят и вече утвърдени български автори, които обикновено са превеждани тук-там от издателства, подкрепящи източноевропейската култура, най-често спонсорирани от разни програми и фондации. Този месец книгата излезе и на български, издадена от „Сиела” (виж тук). Разказите са писани на английски в оригинал, а българският им превод е дело на самия автор.

  Роден през 1982 в Габрово и завършил столичната Английска гимназия, Миро заминава за Америка през 2001 година. Учи психология в Университета в Арканзас, а после записва магистърска програма по творческо писане. Днес e преподавател по творческо писане в Университета в Северен Тексас и редактор на списанието „American Literary Review”.

  Въпреки че го определят като „американско-български” писател, Миро съвсем не се чувства като американец. Свикнал е с живота в Америка, женен е за японка, с която се запознава там. Всяка година обаче прекарва по няколко месеца в България и винаги му е трудно да се раздели с близките си, когато си заминава.

  За разлика от многото български автори, които не могат да се похвалят с неговия успех, Миро е взел насериозно писането, а не себе си. Запазил е чувството си за самоирония и смята, че има да извърви дълъг път, преди да добави пред името си титлата „писател”.

  – Заминаването ти в Щатите през 2001 като че ли разделя живота ти на две – тук и там, преди и след. Може ли да се каже, че с разказите за България си се опитал по някакъв начин да свържеш двата периода?  

  – Да, определено. Първоначално се чувствах смачкан в Щатите, наистина има някакъв културен шок. Знаех английски и нямаше момент, в който да не разбирам хората. Но самият факт, че си чужденец… Изведнъж те пускат от нищото в една друга култура. И ти се чувстваш изключително сам. Беше си ми мъчно, като на малко дете, за приятелите, за майка ми и баща ми. Но имаше много българи, които също учеха там, може би 15-16 човека, веднага си станахме приятели, много си помагахме, при нас нямаше такива проблеми, за каквито съм чувал в големите български емигрантски общности. Но първите няколко години американските ми приятели се брояха на пръстите на едната ми ръка.

  – Кога започна да пишеш на английски?

  – Заминах за Америка с идеята, че ще ставам писател. Проблемът беше, че някак не ми се струваше логично веднага да почна да пиша на английски. Имах желанието, обаче не знаех как точно ще стане, аджеба. Мислех, че ще ми трябват 10 години, за да се потопя в езика, да почета и да почна да пиша. Това беше рационалният план. От друга страна обаче почнах да пиша почти веднага. Започнах да си превеждам част от разказите, които си бях писал тук, и да ги изпращам по списания и те да ми ги отказват… През 2002 г., втори курс съм бил, записах един от големите задължителни курсове, „Западна цивилизация”. Още първата седмица си седя такъв на чина и идва професорът при мен, много формален: „г-н Пенков, вие откъде сте?”. Викам „От България”. А той: „Ти ебаваш ли се с мен?”. „Защо да се ебавам?”. И той „Искаш ли да изкараш някой долар?”. Че кой не иска? И се оказа, че този човек прави дисертация на тема „Еничарите на балканските земи”.  Даде ми една книга, на една българска османистка, проф.Цветана Георгиева,  „Еничарите по българските земи”. Каза ми да я прочета, да синтезирам отделни части и т. н. Прочетох книгата, станахме приятели с него, три пъти ми идва тук на гости, ровихме се по библиотеките… Пари така и не взех, но понаучих доста неща за еничарския корпус, за кръвния данък. И си викам, така и така го прочетох това нещо, така и така ще го забравя след една година, познавайки себе си, защо пък да не седна да напиша един разказ? И написах разказа „Девширме”, последния в книгата.

  – „Девширме” е първият ти разказ, писан в САЩ, така ли?

  – Това е първият български разказ на английски, преди това може би имах два на различна тематика. По това време вече бях записал часове по творческо писане. А то пък жестока изненада – отидох да уча в Арканзас, понеже оттам ми дадоха пълна стипендия, и той такъв уж неизвестен университет. Оказва се обаче, че там е третата най-стара програма по творческо писане в цяла Америка – 40 години със супер традиции. И аз записах един час такъв, записах втори, запознах се с професорите, които се оказаха някакви много добри хора, много голям кураж ми вдъхнаха. Занесох го този разказ, „Девширме” на един уъркшоп и хората, като го прочетоха, викат, „аа, много интересно, давай още такива разкази”. Викам – що пък не. И понеже никой не знае нищо за България там, ми дойде такава идея – да напиша книга за България, разкази с възможно най-широка палитра от гласове, за да може, ей така, ако някой американец вземе книгата, да добие някаква представа.

  – В България програмите по творческо писане още не са особено популярни. Важно ли е да си учил нещо подобно, за да пишеш добре?

  – То не е задължително да си го учил, но на  мен ми беше безкрайно полезно. Първо, както беше моята програма, 4 години получаваш пълна стипендия, ти не се притесняваш как да си плащаш квартирата и какво да ядеш. Което за един писател, особено млад, е жестоко важно нещо, оттам насетне можеш да си посветиш времето на писане. След това, в университета учиш неща, които са ти безкрайно полезни. Четеш литература, но я четеш като писател. Не се занимаваш с разни марксистки, феминистки и фройдистки интерпретации и глупости, които ще видиш във филологиите. Четеш чисто технически – как е структуриран тоя разказ или роман, учиш за всички основни елементи, как да развиваш герои, гледната точка каква да бъде, фабулата как да върви и т. н. Другото полезно нещо е, че си заобиколен от хора, за които писането е сериозно нещо. Защото ти в един момент трябва да направиш някакъв целенасочен избор – за мен само хоби ли ще бъде писането и ще си драскам настрани, или ще се опитам да вложа няколко години от живота си и каквото стане-стане.

  – Ако беше останал в България дали щеше да стане?

  – Много трудно. Защото тази книга, която написах аз, ми отне около 6 години от почването до свършването. Ако разделя на тия шест години парите, които съм получил, аз ще съм под минимума в Америка. Затова почти всички писатели, които пишат „чиста литература” (от английски „literary fiction” – б. а.), а не някаква комерсиална, работят някъде по университетите, както съм аз. И това е невероятна работа, защото ти позволява да си около хора, които вземат писането насериозно, дава ти свобода на графика, позволява ти да стоиш до 4 през нощта като идиот, да спиш до 11, плаща ти сметките, дава ти здравна осигуровка, което в Америка е много важно.

  – Можеш ли да кажеш, че си постигнал мечтата си?

  – Не, не бих казал… Аз дори, като ме питат „какво правиш”, никога не казвам, „аз съм писател”. Когато бях студент, казвах, че съм студент, а сега, че преподавам следното нещо. Защото за мен това „писател” е титла, която трябва да си спечелиш и да отвоюваш с времето. За мен една книга не е достатъчна, макар че разбира се има невероятни световни писатели, които са написали само по една книга, примерно Харпър Ли… Та нямам предвид, че количеството е мерило на качеството. Но за нещата, които искам да правя, да напиша роман – ей такива разни – са необходими години.

  – Трудно ли е да издадеш книга в САЩ?

  – Да, много е трудно. Просто в Щатите страшно много хора пишат, страшно много графомани има, страшно много ненормалници пишат също така. И броят на писанията е огромен. Което значи, че издателствата не могат да си позволят даже да ги разглеждат. Човек, за да почне да издава, трябва да си намери литературен агент. А литературният агент обикновено няма да ти погледне произведението, или поне по друг начин ще се отнесе с теб,  ако ти нямаш срещу името си поне няколко добри публикации в големи американски списания.Номерът е обаче, че без агент, много трудно можеш да постигнеш добрите публикации в големи американски списания. И става един омагьосан кръг.  Хората обикновено пишат по един разказ и го изпращат  на 20 списания, 20-30 до 50 да кажем са най-големите. И чакаш. Почва се едно голямо чакане – 3-4-5-6 месеца понякога. За да получиш накрая един такъв отговор, който е стандартна изрязана хартия, на която пише „Уважаеми авторе, благодаря, обаче не…”. Аз за мой голям късмет, бях получил може би десетина отказа, преди да публикувам точно този разказ „Девширме” в оригиналния му вариант, много по-къс беше. Има едно списание в Луизиана Стейт Юнивърсити, казва се „The Southern Review”, създадено е от време оно от Робърт Пен Уорън и е едно от престижните списания. Тоест, това е публикация, която, ако я имаш срещу името си, хората гледат по малко по-друг начин на теб. Публикувах този разказ, и оттам насетне в рамките на две години получих може би 50 отказа от други списания.

  – Но това не те отказа?

  – Не ме отказа. То те смачква. Дори и в момента е неприятно, но в началото е особено потискащо. Щото ти чакаш, надяваш се, 4-5 месеца, и изведнъж получаваш 10-15 отказа – не, не, не, не. Най-важното е човек да не губи кураж. Много е лесно да го кажеш и много трудно да го изпълниш. И вече след 2-3 години откази, разказът „Как купихме Ленин” го бяха отказали може би всички добри списания. В крайна сметка го сложих в един плик и го пратих на редактора на „The Southern Review”, който ми беше публикувал първия разказ и му казах, че така и така, всички го отказват, но според мен това е хубав разказ, прочетете го. Не ми беше минало през ума, че едно и също списание може да те публикува два пъти. Което впоследствие се оказа практика. Той се обади след три седмици и каза: „много ми харесва, но имаш ли нещо против да го публикуваме не сега, а след една година?”. Това го казвам така, за да видиш с какви бавни темпове се случва всичко. Публикуваха го една година по-късно…

  – Тук сме свикнали нещата да стават от днес за утре…

  – Аз бях със същия манталитет и това си беше голяма мъка. Щото ти искаш, ти си някакъв дето има една дума „сбъдник”, искаш да се сбъдне на мига. Обаче животът те блъска с тоягата, и ти чакаш, нямаш избор, защото си никой. И чаках още една година да го публикуват тоя разказ, като излезе вече, есента на 2007, януари 2008 от „The Southern Review” ми написаха, че е спечелил награда, те всяка година дават награда на най-добрия разказ в тяхното списание. А след три дни получих един имейл, в който там вече казаха „със Салман Рушди избрахме вашия разказ за „Best American Short Stories”.. .

  – Как се почувства?

  – Нереално, да ти кажа. На моите баби, като има кажа „така и така, имам много добра рецензия в „Лос Анджелис Таймс”, примерно, те викат „хубаво, хубаво”. Обаче сега  в „Труд” написали за мен и те, „Ааа браво, супер, много яко”. По същия начин и аз не бях наясно колко голямо нещо всъщност е „Best American”. Чак впоследствие си дадох сметка за какво става въпрос. Но разбира се, че бях много щастлив. При положение, че помня самия ден, в който се е случило, 20-ти януари 2008, значи е от тези събития, които ги помниш.

  

   – Как реши да издадеш книгата и на български?

  – След като предадох ръкописа и го одобриха, от издателството започнаха да го изпращат на своите представителства по света,  в рамките на месец и половина го продадоха в 10-11 държави. Аз изрично им казах, да не го продават в България, не исках да се издава тук. Знаех, че ще ми е много трудно да я напиша на български, не знаех дали хората ще я харесат, викам си, айде сега, ще я пропуснем България. Ако пък стане толкова хубава книга, винаги може и по-късно. Те обаче изобщо не се съобразиха с това ми желание. Казаха, че имат оферта от едно издателство и ме убедиха някой да я преведе на български, а аз само да я шлифовам.  В крайна сметка това не се получи друг да я преведе. Никой няма вина, не трябваше изобщо да им губя времето с това нещо. Аз си я преведох или по-скоро пренаписах на български… Звученето на книгата на български и на английски е много различно, така исках да бъде, двата езика имат съвсем различна душа…

  – Доволен ли си от крайния резултат?

  – Ами доволен съм, то пък ще е неблагодарно да кажа, че не съм доволен. Можеше да бъде свързано цялото нещо с по-малко душевни терзания, защото имаше един момент, който се проточи в рамките на две години, дори след подписването на договора с издателството, беше твърде тежко. Ние подписахме договора с американското издателство през август 2008 и до миналия септември беше пренаписване на разкази, корекции, добавки… В момента книгата няма нищо общо с това, което беше, когато подписвахме.

  – Научи ли се на търпение?

  – Не съм сигурен… Понаучих се, но да кажа, че чак съм станал много търпелив, ще е лъжа. Щото сега примерно, пиша роман, изпратих го на мойта агентка, и чакам сега отговор на мига, обаче пак трябваше да чакам 2 месеца и нещо…

  – Ти как се възприемаш, като български или като американски писател?

  – На места по вестниците в Америка, като пишат някаква критическа оценка, пишат „американско-българския писател”. Което от една страна ме дразни, защото аз нямам нито зелена карта, нито гражданство, нито пък се възприемам като американец. Точно обратното, възприемам се изцяло като българин. Обаче пък от друга страна, ако трябва да сме честни, много от нещата, които съм научил за писането, съм ги научил в Америка от американски писатели и четейки американски писатели. Пиша на английски. К’во пък искам? Ами в крайна сметка това е – българо-американски писател. Но пък като чуя, особено в България, „той вече е американец”, просто ми кипва нещо отвътре. Много ме ядосва. Струва ми се малоумно, честно казано. Защото има книга, която е за България, само за България, изцяло за България, сто процента за България, има разкази, в които нищо не се споменава за Америка. И те продължават да твърдят, че съм американец. Глупаво е, ама какво очакваш…

  – „На Изток от Запада” всъщност не е първата ти книга… В България имаш издадена и друга, още преди да заминеш, „Кървави луни”, разкази в стил Стивън Кинг…

  – Аз избягвам да се връщам към нея… Не че е толкова лоша… Абе тя е лоша, но… за един човек на 17 години… Има някакви хубави разкази, идейни, моменти, където си личи, че нещо се опитвам да правя с идея към думите и към ритъма на изреченията… Много хора казват, ти като си толкова млад, какви са тия глупости да издаваш книга. И от една страна това е съвсем вярно. В Америка не ти е позволена грешна стъпка. Ако там сбъркаш с дебютната си книга, получиш ли слаби критически оценки и ниски продажби, загиваш. Има толкова много писатели в Америка, издателствата не могат да си позволят да се занимават, това си е голямо влагане на пари в тебе. Объркаш ли и втората книга в Америка, свършваш. Така че, там не можеш да правиш такива експерименти, да си публикуваш книжки. То ще е или-или. Но тук, в България, го няма тоя проблем и като излезе тази книга, някак си това много промени моя подход към писането, взех го по-насериозно.

  – Кое те кара да оставаш в Америка?

  – Чувствам се добре там.  Ожених се, работя нещо, което харесвам, заобиколен съм с хора, с които ми е приятно да контактувам…

  – Тоест, не е важно къде си, а с кого и какво правиш?

  – Да, това е най-важното. Където и да се намираш, можеш да си в абсолютна мизерия, а можеш и да се чувстваш добре. Освен това аз не се чувствам откъснат от България, нещата се променят, вече не е както преди – или тук, или там.

  – Вашите как приемат това, че си далече?

  – Честно казано им е доста тежко, от чисто сантиментална гледна точка, щото пък аз съм и единствено дете. Мъчно им е. Дори не съм сигурен, че се свиква. Летищата за мен са най-омразното нещо. Не вярвам в ада и рая, но ако има някакъв ад и някой мисли оригинално какво мъчение да ми наложи, може да ме остави на летището, непрестанно да се повтаря мигът на заминаването. Това е – оттука ми се свива нещо, само като си спомня, много ми е тежко. Всеки път, всеки път… Как няма да стане по-лесно… не знам защо. После се оправям, на втория, на третия ден вече съм си ОК. Но няколко дни преди да замина и самото заминаване ми е заколение.

  – Има ли неща, които те дразнят, като си дойдеш тук?

  – Има някакво такова изпростяване. Дразни ме телевизията напоследък. В Америка не гледам, телевизията там е страшно долнопробна, или поне повечето от каналите. И  нямам такъв проблем. Обичам да гледам футбол, това ми е на мен хобито, гледам всички мачове… Като си дойда тук, вкъщи се гледа много телевизия, няма как, майка ми и баща ми, като се върнат от работа, пуснат си телевизора, гледат 2-3 часа и си лягат. Големи глупости са. Много ме дразнят хората, които се появяват, глупостите, които говорят, страшно е. Българският език никой не може да го контролира, той си е живо същество, развива се, обогатява се, прави си нещата, които той си знае. Но гледайки реклами, което е най-долнопробното от долнопробното, има някакви думи, които се опитват да наложат. Примерно думата „cool”, каква работа има тая дума в българския език? Не мога да си представя две дечица как си вървят и си говорят „Глей колко е куул!”. Мога да си представя „яко”, „файско”, „готино”, „здраво”. Ей такива думи – да, ама „куул”?! И те те заливат с това от телевизора. Думи от типа на „уникално”, това е уникално, всичко е уникално… Дразнят ме, ама к’во да направиш.

  – Представял ли си си твоето паралелно аз, себе си, останал в България преди десет години?

  

  – Има един разказ в книгата, „Крадци на кръстове”, с тая интересна идея го написах. Той е за едно момче, което идва в София от провинцията, както и аз дойдох тук, когато бях на четири, обаче завърта го животът по различен начин, сменя един милион училища, един милион квартали и свършва съвсем, съвсем различно. Мислил съм си какво би било тук и хич нямаше да са добре нещата… Моят „План Б” беше да кандидатствам в Икономическия „Международни отношения”, което и досега нямам представа какво е точно. Глупава идея е било, не знам защо, но учех география, малко преди да разбера, че са ме приели в Щатите. Човек никога не знае, но ми се струва, че качеството ми на писане щеше да пострада сериозно, тематиката щеше да остане такава фалшива, американизирана, и нямаше да са добре нещата.

  – Всъщност ти не говориш за материалните възможности в Америка, а по-скоро за начина, по който ти е повлиял престоят там?

  – Какво говориш, първите осем години, дори да си живеех с нашите в „Люлин”, тук щеше да ми е много по-добре, отколкото там – без кола, без пари. Не съм мизерствал никога в Америка, не съм имал тежък живот, имам приятели, които здраво работят, наистина измъчени. Но бих си живял много по-добре осем години в България. Там става въпрос за някаква реализация и тая идея, която аз имах да стана писател. Но това можеш да го установиш само постфактум, гледайки назад, да видиш, че са се наредили нещата. Докато се случваха тези работи, обаче беше голяма несигурност. Винаги съм искал да бъда писател, но не винаги съм вярвал, че ще стане.

  Източник:   e–vestnik.bg

   

  Бел.ред:   Заглавието е на Еврочикаго.

• Търсиш български съсед в чужбина? Виж в нета

  Нова интернет страница ще дава възможност на българите в чужбина да намират и да се свържат с други българи близо до мястото, където живеят.

  Сайтът www.bgstreet.net дава възможност за търсене по географски принцип, наблизо до адреса в чужбина. В момента „Българската улица“ покрива 21 държави на 5 континента.

  Според анкета, публикувана в социалната мрежа, 91% от българите във Великобритания биха контактували или контактуват с други българи. Това даде идеята за създаване на сайта, който да помогне на българите зад граница да се откриват един друг.

  Всеки българин в чужбина може напълно безплатно да добави името на улицата си на специална карта на сайта. Не се изисква номер на улицата, което защитава личното пространство на потребителите. Регистрация на сайта също не е нужна, като целта е максимално опростено използване.

  Всеки посетител има възможност за търсене на други българи, въвеждайки имената на неговите улица и град и радиус на търсене. Системата ще намери всички българи, попадащи в радиуса на търсене. Съществува и възможност за избор на точно определен потребител от картата. В двата случая потребителят има възможност да изпрати молба за контакт на до 10 други българи едновременно. Личните имейли на потребителите са скрити, с което личните данни са напълно защитени.

  Вече има положителни отзиви за новата услуга. „Регистрирах се, намерих си и приятелка съвсем наблизо, с момиченце малко по-голямо от моето. Но най се радвам, че детето ми има приятелка, с която може да си говори на български. Аз съм единствената, с която говори”, пише в интернет форум потребител „doret“ от Великобритания.

   

  Източник:   Dnes.bg

• Севернокорейският лидер Ким Чен Ир е починал

  Лидерът на Северна Корея Ким Чен Ир е починал, предава АФП, позовавайки се на национални медии. Сега комунистическата страна би трябвало да следва неговия син и заместник Ким Чен Ун.
  69- годишният лидер почина в събота, на 17 декември, съобщава държавна телевизия. Първи в чужбина са научили в Китай. Засега няма точна информация каква е причината за смъртта, но през август, 2008 г. Чен Ир получи удар, а засега е известно, че севернокорейският лидер  е починал на борда на влак при пътуване извън столицата Пхенян.

  В  Сеул, столицата на Южна Корея, известието за смърта на лидера на северната им съседка се посреща с променливи чувства, тъй като не се знае какви ще бъдат стъпките на наследника му. Цялата армия е в бойна готовност, научи Eurochicago.com от собствени източници.

  

  Ким Чен Ир (кор. 김정일;  Ким Джонъиль, 16 февруари1941 или 1942 — 17 декември 2011)

• ИЗ ДЕБРИТЕ НА СЪВРЕМЕННАТА ГЕНЕТИКА…

  Вестник „Bulgaria Sega” – Чикаго
  15 Декември, 2011

  Казват, че имало два вида хора. Оптимисти и песимисти. Ако бутилката е изпита наполовина едните викат „Ужас! Вече свърши!”. Другите казват „Страхотно е! Има още цяла половин бутилка за пиене!”.
  Когато се разбра, че атомът е ужасяваща сила, едните казаха, че светът ще благоденства, защото енергията като че ли става вечна. Другите рекоха, че свят въобще вече няма да има, защото ще го гръмнат с атомната бомба.
  Същото сега става с ДНК.
  Преди не много време една американска Железопътна компания подлага на ДНК – тестове своите служещи, без да ги пита, за да разбере дали някой от тях не страда от заболяване, при което не може да се работи дълго време в тунели. Но от тестовете ръководството научило още много, много повече. Например кой ще се разболее и ще трябва да му се плащат така лошите и грешни „здравни пари”. Последвали, под различни предлози, тайнствени уволнения на онези, които могат да ограбят компанията използувайки лошото си здраве. Стигнало се до скандал, който бил замазан, но червената светлина вече свети… В САЩ са създадени вече много организации в защита на неприкосновеността на генетичните данни на човека.
  Най-любими си остават тези данни за застрахователните. В САЩ има забрана държавните агенции да изискват и използуват генетична информация при наемането на служители или съкращаването им. Но това не пречи на мнозина да търсят пътища към тях… Което е път към дискриминация.
  Неотдавна Нобелов лауреат в областта на генетиката се опитва да зарадва хората с вестта, че след не много време всяко новородено бебе ще бъде прието в новия за него свят с генетичен паспорт имащ пълен списък на болестите и пороците, към които е предразположено. За негово добро, разбира се. Отрано да го лекуват. Но можете ли да си представите в какъв ад ще се превърне животът на това създание, когато околните му знаят, че при тях расте един пияница и Алцхаймер, при това със сексуални проблеми…
  А когато порасне банките ще отказват ипотеки на генетично предразположения към рак, застрахователите ще вдигат таксите според списъка на вероятните му болести, а склонните към алкохолна зависимост ще имат отрано цялото си време като свободно за пиене, защото никой няма и да ги пусне да прекрачат прага на фабриката.
  Но-о-о… Представяте ли си каква благодат стават генетичните компромати при политиците! Генетичният шпионаж ще стане основна дейност на партиите, които тръгват на избори. Разбира се по-богатите ще могат да си купят от лабораториите повече генетични тайни, да им направят по-добра редакция и да ги пуснат в по-голям тираж.
  Частица от тази тематика се разглежда в статията на проф. Чаракчиев, в която той коментира как в бъдеще може, благодарение на геномите, да се реализира по-добрият избор на брачен партньор. Особено при наличието на днешните комуникации.
  Благодарение на Мрежата днес може да се „припознаят” хора с много добро сходство за брачен живот – единият в Аржентина, другият в Нова Зеландия и да направят супер-семейство… Навремето са женели младите момичета за калпака на момчето, което го няма – пасе овцете в планината през цялото лято… И даже и не знае, че са го оженили.
  Сега е почти същото, но не съвсем. Пак двамата не се знаят, далече са един от друг, но не ги женят бащи и майки, а Фейсбук… Или сега вече – техните собствени геноми!
  Ето какво казва по въпроса в две свои статии проф. Никола Чаракчиев, нашият специалист по Генетична Генеалогия.

  Климент Величков, за в.”България Сега”

  ИЗБОРЪТ НА БРАЧЕН ПАРТНЬОР
  Проф. д-р Никола Чаракчиев

  Съществуват два главни метода при избор на брачен партньор:
  1. Класически, чрез първоначална емоционална връзка, където любовта играе важна роля.
  2. Аналитичен, чрез първоначален селективен подбор от разполагаема база данни.
  Класическият метод е естественият подбор и неговите предимства са, че чрез него се постига по-голямо биологично разнообразие.
  Недостатък на класическия подбор е възможна дисхармония между някой параметри на индивидите, които могат да се появяват след брака.
  Аналитичният подход е нов метод за оптимизиран подбор на брачни партньори, съобразно техните индивидуални характеристики, които са предварително известни.
  Недостатък на аналитичния подход е възможност за нарушаване на биологическото разнообразие в света, с което е свързано оцеляването на човечеството. Методите на аналитичния подход са няколко, но вероятно най-перспективен е чрез информация за генома (ДНК-то) на партньорите.

  БРАК ЧРЕЗ ИНФОРМАЦИЯ ОТ ДНК

  Известно е, че трите милиарда „бази” в човешкия геном съдържат информация за неговото минало от 100 000 години назад до наши дни, както и данни за възможното поведение на индивида в неговото бъдеще.
  Американската компания www.23andMe.com предлага повече от 300 позиции разнообразна лична информация за лицата, които при нея са осъществили изследване на своята ДНК. При определени условия съществува възможност, всеки клиент на компанията да се запознае с персоналната информация на другите клиенти. Това създава потенциална възможност да се избира партньор в живота по информация от ДНК, т. е. аналитичният период предшества емоционалния период на брака.
  Както съобщи по-рано вестник „България сега”, Български генеалогичен център – Чикаго” предложи и дефинира възможни етапи в развитие на Генетичната генеалогия.
  В етап „Генетичен анализ”, направление „Общество” е възможно да се осъществи
  Генна информация за партньорска съвместимост.
  В направление „Генно инвестиране” е възможно да се разработи:
  Генна селекция на брака;
  Алгоритъм за пред брачна и след брачна програма;
  Алгоритъм за стиковъчна брачна програма.
  Клиенти на www.23andMe.com са над сто авангардни българи и вероятно десетки хиляди жители на планетата. За повече информация – пишете до [email protected] .

  СЕМЕЙСТВОТО ВЕЧЕ НЕ Е СЛУЧАЙНОСТ

  В днешно време съществуват няколко компании в света, които работят професионално в областта на генетичната генеалогия. Те имат вече няколко стотици хиляди клиенти от цял свят, които са направили свои ДНК проби при тях. Една от тези компании е „www.23andMe.com”. Компанията разполага с хиляди лични данни за онези, които са си направили ДНК проба при тях. По желание на клиента тези данни могат да бъдат дискретни или публични.
  За какво по-точно става дума?
  Първо за това, че всеки клиент по желание може да направи кратка характеристика за себе си в така наречена част „Личен профил”, а именно, къде се е родил, кои са родителите му, къде живеят неговите родственици по света, от какво се интересува, какво търси, да публикува своята снимка и т. н…. Тези данни се вписват лично от участника в изследванията.
  Вторият тип данни, които съществуват и са записани в генома на клиента, компанията www.23andMe.com предоставя на участника след като е изследвала неговото ДНК. Това са данни за здравословното състояние на човека и предразположението му към конкретни лекарства. Например: какви са рисковите болести, от които той може генетично да боледува и в каква степен. Тук се включва и неговото предразположение към алкохол, наркотици, пушене и др. Освен това във неговата генетична характеристика излизат данни за неговия вкус към горчиво, сладко, солено , засилено или слабо.
  Трета голяма група са данните за т. н. „бази” на генома на клиента. След като се разполага с тях и ти си разрешил „твоят портрет” да бъде виждан индивидуално или публично, всеки може да влезе в контакт с тебе. Може да ти напише писмо, може да види част от твоите т. н. „базови данни” и накрая – да види „всички лични данни” за тебе. Но това става само с твое разрешение.
  След като някой види данните на друг човек той може и да кореспондира с него. Може да установи и близка връзка. И ако нещата станат сериозни – той може да види цялостната характеристика на човека и да прецени дали ще може да живее с него в брак
  По неофициални данни съществуват няколко агенции, които предлагат брак чрез ДНК тест.
  Изборът може да стане индивидуално – ако сте член на дадена компания за Генетична Генеалогия и можете да видите изцяло интересуващия ви профил.
  Известно е, че някой хора се опитват и осъществяват успешно семейство чрез информация, получена чрез електронна поща. При Генетичната Генеалогия нещата са много по-надеждни, защото може да се разполага с данните на лицето, което те интересува, да узнаеш и неговия характер, неговия начин на живот… Както и прогнозите за здравното състояние на този човек в бъдеще.
  Един по-обстоен анализ на участниците в www.23andMe.com показва, че от проблемите на Генетичната Генеалогия се интересуват интелигентни хора от цял свят с многостранни интереси, а това създава възможност бързо да увеличиш кръга на своите нови приятели.
  Светът се развива.
  Следвайте го!

  DNK-IBP11c

• Пoздравление към българските училища в чужбина

  Коледно и новогодишно поздравление за българските училища по света
  от Райна Манджукова – съосновател на Асоциацията на българските училища в чужбина (2007), председател на Държавната агенция за българите в чужбина (август 2009 – май 2010), автор и водещ на телевизионното предаване за българите в чужбина „Облаче ле бяло“.

   

   

• Почина Вацлав Хавел

  .

  

  Вацлав Хавел

   

  Бившият президент на Чехия Вацлав Хавел почина в неделя след усложнения при дълго боледуване, съобщи Reuters, позовавайки се на чешки телевизионен канал. По-късно смъртта му беше потвърдена официално и от канцеларията му.

  Хавел е роден на 5 октомври 1936 г. и е последният държавен глава на Чехословакия (1989 – 1992 г.) и първият президент на Чехия от 1993 до 2003 г. Той беше начело на страната при мирното разделяне на Чехословакия и след това управляваше Чехия в прехода към демокрация и пазарна икономика.

  Запитан през 2008г. дали иска да бъде запомнен като политик или като драматург, Хавел каза: „Бих казал, че бях драматург, действал като гражданин, и благодарение на това прекарал част от живота си като на политически пост“.

  Вацлав Хавел поведе Нежната революция срещу комунистическото управление на Чехословакия. Той критикуваше повечето правителства, които е назначавал, дори и те да са били харесвани от населението, припомня Reuters.

  

  Хавел на 19 декември 1989 г. на балкон над площад „Св. Вацлав“ пред събралите се близо половин милион души

   

  Хавел попада в центъра на международното внимание като дисидент драматург през 70-те години на миналия век и заради ролята му в „Харта 77“ – манифеста, подписан от водещи дисиденти в Чехословакия. С него те настояваха комунистите да спазват собствените си ангажименти за човешки права, поети в Хелзинки.

  Половин година, след като излежа поредната си присъда затвор, той оглави мирните демонстрации, сложили край на подкрепяния от СССР режим в Чехословакия. „Истината и любовта ще победят лъжите и омразата“ са думите на Хавел, с които чехите му ще го помнят от дните на Нежната революция.

  „Изключително се вълнувам. Той бе символ и лице на нашата република, една от най-изтъкнатите фигури в политиката в края на миналия и началото на нашия век“, коментира премиерът Петр Нечас, след като новината бе съобщена в прекъсване на интервю на живо с него по национланата телевизия. „Смъртта му е огромна загуба. Той имаше още какво да каже за политическия и обществения ни живот.“

  

  24 ноември 1989 г. – заедно с Александър Дубчек, герой от Пражката пролет от 1968г.

   

  „Вацлав Хавел бе един от най-великите европейци на нашето време. Призивите му за свобода проправиха пътя за една обединена и свободна Европа“, коментира в Twitter шведският външен министър Карл Билд.

  Хавел беше страстен пушач и претърпя няколко операции за рак на белия дроб, отстраняване на половината от единия бял дроб, пневмонии и бронхити, спукване на червата – проблеми от втората половина на 90-те години, които едва не го убиха и го оставиха с крехко здраве до края на дните му.

  Като цяло той прекара 230 дни от президентския си мандат в болница и още 450 дни в отпуска и болнични.

  

  С втората си съпруга Дагмар през март 2011 г.

   

  Хавел бе своеобразен гарант на мирния преход към демокрация и благодарение на световната си популярност придаде на 10-милионната държава значително по-голяма тежест в европейската политика. Той бе непринуден със световни лидери – заведе Бил Клинтън в пражки джаз клуб, беше приятел с Дала лама и Мик Джагър.

  Но в края на управлението си като президент той изгуби част от този интелектуален блясък. Значителна част бе заета от битката му за посоката на реформите, водена с икономиста, бивш премиер и евроскептик Вацлав Клаус, който го наследи като държавен глава през 2003г. Тогава приключиха двата 5-годишни мандата на Хавел (по конституция той нямаше право на трети), което го направи най-дълго задържалият се на върха политик в Централна Европа.

  

  Президентът Вацлав Клаус направи специално изявление по повод кончината на най-известния си политически противник от 90-те години.

   

  „Ройтерс“ коментира през януари 2003г., че чехите не съжаляват, че той напуска политиката, защото мнозина от тях смятат, че е  изгубил връзка с реалността и не е успял да се издигне над дребнавото политическо заяждане. Освен това одобрението за него намаля заедно с изпадането на Чехия в рецесия.

  „В Чехия той не е само световно признат пророк, но и реален политик, взимал конкретни политически решения. По света може да харесват неговата философия,и смелите му постъпки от миналото, но в Чехия той си изцапа ръцете като политик“, каза за него бившият му съветник Иржи Пехе. „Хавел е космополит, докато повечето чехи са доста провинциални хора. Той говори по глобални теми, докато те се интересуват какво става в задния им двор. А със смелата си борба срещу комунистите той се превърна в неудобно за някои хора огледало“, допълни той в началото на десетилетието.

   

  Източник:   в. „Дневник“

  Бел.ред:   Снимките са на Агенция „Ройтерс“.

• Социални инженери планират довършването на семейството

  

   

  През ноември в парламента се проведе обсъждане на новия проект за Закона за детето. Авторката на проекта доц. Велина Тодорова в отговор на въпрос от присъстващите заявява, че родителите нямат права, а само задължения. Това изказване илюстрира духа, който стои зад законопроекта. Под предлог за защита на „правата на детето“, правата на родителите се отнемат и се дават на държавата.

  Без да влизаме в подробни анализи на това творение от над 80 страници, които сами по себе си са вече залог за хаос и правна неяснота, ще споменем само най-драстичните опасности, които ще бъдат въведени за родители и деца, ако този проект се превърне в закон.

  Опасностите

  1. Материята е вече уредена повече от подробно в следните закони, повечето от тях в сила от 2000 година: Семеен кодекс, Закон за закрила на детето, Закон за защита от домашно насилие, Закон за народната просвета и т.н. Приемането на нов закон е излишно усложняване и на без друго сложната и объркана правна система.

  2. Законопроектът предвижда допълнителни бюджетни разходи чрез създаването на ненужни звена и на без друго раздутата държавна администрация. Това е поредното натоварване на българския данъкоплатец с издръжката на държавни органи чиято полза е не само съмнителна, а напротив – има основания да се смята, че ще навреди на родителите – данъкоплатци и на техните деца сериозно. В условията на икономически срив не е достатъчна Агенция за закрила на детето, та нови чиновници ще създават проблеми на семействата с деца, за да оправдаят заплатите си.

  Неясната терминология е предпоставка за административен произвол и държавна принуда в нарушение на правата на родителите, а и на техните деца

  3. Законопроектът съдържа терминология, която е толкова неясна, че административният произвол и държавната принуда в нарушение на правата на родителите, а и на техните деца е неминуем. Например в идеята за защита на „най-добрите интереси“ на детето интересите са дефинирани така че включват „чувствата и желанията на детето“. Съвсем естествено по-разтеглива категория от чувства и желания няма, дори и вън от правото, и дори при възрастните, какво да говорим за деца? Тази абсурдна житейска и правна логика щеше да е само смешна, ако законопроектът не предвиждаше строги санкции, за родители, които не полагат грижи за детето съгласно неговия „най-добър интерес“. Яденето на пица и шоколад и компютърни игри са изцяло в „чувствата и желанията на детето“.

  Ако родителят не дава на детето цял ден да яде шоколад и да играе на компютъра, ще подлежи на строги санкции

  Друго нововъведение в правото е дефиницията на термина „насилие“. Тя включва измислените категории „психическо насилие“ и „друго насилие“, непознати в никакъв закон, писан от мислещи човеци. Насилието за закона е само едно, и то е физическо. Психическото е много тясно дефинирано в Наказателния кодекс и то е свързано единствено със „склоняване към самоубийство“ и дори не се  нарича „психическо насилие“.

  Психе е гръцката дума за душа. Душевното насилие е в сферата на недоказуемото, в сферата на духовното, на невидимата реалност на идеите и човешката съвест. Как да се установи такова насилие, особено когато проектозаконът за детето предвижда отнемане на родителски права при „насилие над детето“!? В интерес на истината проектът дава дефиниция на „психическо насилие“, но от това здравият разум никак не се ползва. В категорията спадат “ подценяване, подигравателно отношение, заплаха, дискриминация, отхвърляне или други форми на отрицателно отношение „. Не смейте да забранявате на детето си да играе целодневно компютърни игри, защото ще ви отнемат родителските права за „психическо насилие чрез друга форма на отрицателно отношение“.

  Още по-безотговорно, звучи въвеждането на термина „друго насилие“. Тук давате полет на фантазията си – „насилие чрез телепатия“ може би? Изглежда екстрасенси ще решават въпросите по родителските права.

  В дефиницията за „насилие“ авторите на проекта са предвидили не само нанасянето на телесна вреда на детето, но причиняването на всяка болка или страдание.

  Всеки родител може да стане жертва на недобросъвестни свои близки или неприятели, както и на незрелостта и бунта на собствените си деца.

  Според проекта, ако майката плесне тригодишната си дъщеря по задните части или ръката поради непокорството на детето, и това се случи на детската площадка, някой може да подаде анонимен(!) сигнал до социалните. Майката може да загуби родителските права над чадото си поради „насилие над него“. Проектът не предвижда прокарване на границата между „насилие“ и легитимно легитимното право на родителите да причиняват премерена физическа болка с цел дисциплиниране. Така всеки родител може да стане жертва на недобросъвестни свои близки или неприятели, както и на незрелостта и бунта на собствените си деца.

  4. Философията на законопроекта е антихуманна, антисемейна и ще разруши разбирането за ролята и ценността на семейството като основна градивна единица на обществото. Пример за това е налагането на „сексуално образование в училищна и ПРЕДУЧИЛИЩНА възраст“ от чл. 29 от този проект. На кое дете в предучилищна възраст е нужно да получава „сексуално образование“!? Вместо да си играе с играчки и да слуша за Мечо Пух, детето ще бъде изложено на всякакви занимания, отнасящи се до пола, които нямат нищо общо с това, което е подходящо за възрастта му? Кой освен социалните инженери, които искат да наложат нов морал, включително този на свободната „сексуална ориентация“ биха имали интерес от подобно „обучение“? Колко далеч от узаконената и държавно-наложена педофилия е една подобна разпоредба?

  Пример

  Владимир Буковски, руски дисидент, оплаквайки се от тиранията на политическата коректност в Обединеното кралство, дава следния пример:

  В часовете по сексуално образование в училищата в Англия, тъй като имаме равенство, пропагандират хомосексуализъм. Обясняват на 6-7-годишни деца, че това е нормално. Ако детето възрази: Мама и татко казват, че е лошо, те му отвръщат: така мислят майка ти и баща ти, а ти опитай.

  По Оруел

  Ако трябва да обобщим замисъла на новия проект за Закон за детето, той е връщане на времето на социалистическия реализъм, по Оруел, в който децата родени от майка и баща, и възпитавани от идеологическата държава, ставаха врагове на родителите си. Изправени сме пред поредния социален експеримент със семейството. Без противопоставяне на законопроекта, радетелите на групи със специални интереси тихомълком ще го превърнат в закон. Залогът е спасяването на свещеното и законно право на майката и бащата на грижа, възпитание и семейна обич към собствените си деца.

   

  Автор:   Адв. д.ф.н. Виктор Костов *

  ––––––––––––––––––––

  * Адв. д.ф.н. Виктор Костов е издател на сайт за свободата, религията на съвестта и словото „Свобода за всеки“ – www.svobodazavseki.com . Автор на критичен анализ на настоящия проект за Закон за детето, внесен в Министерски съвет, ресорни министерства и Народното събрание. http://svobodazavseki.com/images/stories/pdf/analysis_child_draft_law_bg.pdf

• Адекватният пенсионен модел

  Информацията, включена в тази статия. е предназначена за всички осигуряващи се в НОИ. Не се препоръчва за четене от защитници на статуквото или от  привилегировани, защото предизвиква у тях нездравословната емоция гняв.

  Държавните пенсионни фондове, не само в България, работят по  проблемни популистки  модели на Пенсиите за Прослужено Време и Старост.   Основният проблем на тези  модели  е създаване на огромни дефицити  в пенсионните фондове,  които принуждават държавите да ги балансираг чрез  дотации. В популистките (печелившите избори) модели на ППВС са вградени порочни възможности за далавери (законни присвоявания), които конфронтират и съсловията и подсъсловията. Чрез държавното дотиране, всички пенсионери на НОИ си присвояват пари на данъкоплатците; чрез нееднаквата стойност на първия множител във формулата за изчисляване на  пенсиите, “новите” пенсионери си присвояват част от осигурителните приноси на “старите” и правят пенсиите им по ниски от адекватните; чрез втория множител,  пенсионерите, които само три години са имали големи заплати, си присвояват част от осигурителните приноси на тези, кото не са имали този шанс в живота; чрез третия множител, пенсионерите работили първа и втора категория труд, си присвояват част от осигурителните приноси на работилите само трета категория труд.

  Икономическата криза ясно показа, че натрапеният от политиците популисти модел не определя адекватни пенсии и допуска съществуването на далавери,  именувани като “социални придобивки”. Гражданското общество осъзна, че с ръководенето на НОИ, властта си е присвоила правото да управлява частна собственост –  осигурителните вноски на  вложителите в пенсиония фонд.          

  Всички държави в Евросъюза имат проблеми с ППВС. Нашите политици няма от къде да “препишат”  решения на проблема и  поради липса на достатъчна компетентност, не  реформират модела, а се занимават само с идеи за намаляване на дотациите. Това те правят чрез противоречащи на гражданските права възможности на  модела – увеличаване на възрастта за пенсиониране, увеличаване на трудовият сгаж, увеличаване на  осигурителните вноски, … .

  Неадекватноста на практикувания  пенсионен модел е резултат на непознаване от политиците  на  финансовите солидарности, използвани при застраховките и осигуряванията. При социалното подпомагане и социалните пенсии има финансова солидарност между бедните и данъкоплатците. Бисмарк е създател на  социалната  пенсиия. Трети вид е  финасовата солидарност между пенсионерите недоживели и надживели средната продължителност на живота, а изплащането на пенсии от вноските на работещите е  финансова солидарност между работещите и пенсионерите.

  Всички проблеми на ППВС са решими единствено, чрез  познатия на гражданското общество пределно прост, но  Адекватен Пенсионен Модел,  в който липсват понятията : задължителни пенсионни вноски, категории труд, минимален трудов стаж,  пенсионна възраст, точкова система, актуализиране на пенсиите, индексиране на пенсиите, … .

  Всеки осигурен по АПМ има лична спестовна пенсионна сметка, в която кумулира осигурителни вноски, с толемина определена от него. След пенсиониране, ползва две  солидарностти : между  пенсионерите недостигнали и пенсионерите надживели  средната продължителност на живота;  между вложителите във фонда  и  пенсионерите на фонда.  Когато броят на членовете на фонда  е   достатъчен за финансовата му стабилност, дотациите от държавата се редуцират, до запазване на покупателната способност на осигурителните приноси на членовете на фонда, чрез ежегодно индексиране на осигурителните им вложения с процент равен на инфлацията или дефлацията.  Пенсионният фонд се издържа от  такса членство, ръководи се не от държавата, а от съвет, избиран от членовете си  и оперативни ръководители назначавани от съвета.

  Пенсията на всеки се определя по простата формула: първа годишна пенсия – кумулиран в личната пенсионна сметка осигурителен принос, разделен на число равно на  разликата между средната продължителност на живота и годината на пенсиониране. Втората годишна пенсия се изчислява по същата формула, но от остатъка на осигурителния принос.

  АПМ дава възможност за обединяване на пенсионния фонд с фонд безработица, при което безработните получават възможност да теглят от собствените си спестявания необходимата им  помощ при безработица, а не от фонд безработица.

  При запазване  на сегашния пенсионен модел, разчети показват възможности за получаване на  големи бюджетни икономии чрез : премахване на бонуса прослужено време за работилите първа и втора категория труд – преизчисляване на третия множител; и чрез премахване на бонуса за трите най-изгодни годишни заплати – преизчисляване на втория множител. Чрез приемане на единен пръв множител и за стари и за нови пенсионери, който ежегодно  се индексира с процента на инфлацията, се постигат справедливи ниски пенсии, но с цената на увеличаване дефицита на фонда.

  Реформа на ППВС  означава нов закон, включващ пенсионен модел, изработен  с конкурс и избран от съсловието на осигуряващите се чрез референдум. Профсъюзите и пенсионерските съюзи, вместо бзсмислени протести за повишаване на съществуващите пенсии и запазване на привилегии, трябва да организират петиция – искане за провеждане на референдум за избор на нов пенсионен модел. Съсловието на осигуряващите се от държавата е достатъчно мъдро, то ще избере  АПМ, а достатъчно компетентна власт ще види в АПМ  мощно средство, за намаляване на дефицита в  държавния бюджет.

   

  Венелин Чалъков

  / [email protected] /

• Защо Светият Синод се страхува от отварянето на досиетата?

  Светият синод се отметна от решението си за Държавна сигурност

   

  Няколко часа след като се съгласи да бъдат отворени досиетата на висшите духовници в Държавна сигурност, Светият синод на Българската православна църква (БПЦ) прецени, че е сбъркал, взел е „прибързано решение“ и застана на противоположно становище. Първото решение за отваряне на досиетата на висшите духовници спешно бе изтрито от сайта на Българската патриаршия (bg-patriarshia.bg).

  Вчера на свое редовно заседание Светият синод на БПЦ излезе с решение да бъдат отворени досиетата на висшия клир. В решението на Църквата се казваше, че така в навечерието на великото и славно Рождество Христово върховната църковна управа показа, че не се притеснява от огласяването на всепобеждаващото оръжие на Господа Иисуса Христа – Истината.

  Изглежда промяната е била предизвикана от категоричното несъгласие на Неврокопския митрополит Натанаил – един от членовете на Светия синод.

  Той обяви за неконституционни Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (приет от Народното събрание на 19 декември 2006 г.), както и дейността на Комисията по досиетата и разпространи своето несъгласие комисията да проверява клира.

  Митрополит Натанаил твърди, че „нормата от закона, според която членовете на управителните органи на религиозните общности подлежат на проверка и разкриване на досиетата им, е противоконституционна и това е грубо нарушаване на отделеността на Църквата от държавата“.

  Обяснението му е, че „отговорното отношение по този толкова важен въпрос за институционалния авторитет на БПЦ, изискваше да изслушаме становището на юрист, който има професионална и задълбочена подготовка по статута на БПЦ“.

  Според митрополита „това публично ритуално действие ще злепостави единствено институцията БПЦ и ще задоволи медийната жажда за сензации за няколко дни, но ще смути душите на много православни християни и ще срине единствената надежда и опора на народа в Църквата”.

  „Демократичната и правова държава спазва върховния закон – Конституцията, само когато не приема закони, които й противоречат, а когато допусне грешка, е длъжна да я изправи. Още през 1992 г. Конституционният съд е казал, че е недопустима държавна намеса във вътрешно-организационния живот на религиозните институции, както и в тяхното обществено проявление“, убеден е Неврокопският митрополит Натанаил.

  Същото становище изрази в интервю за БНР и ловчанският митрополит Гавриил – че по Конституция е недопустима държавна намеса във вътрешноорганизационния живот на религиозните институции, но той оставя на Комисията по досиетата да прецени има ли право да отваря досиета на духовници.

  Сегашното ново становище на Светия Синод, последвало гнева на Неврокопския владика, е, че разпоредбите в Закона за досиетата са неприложими в този им вид спрямо вероизповеданията и в частност – спрямо Българската православна църква.

  „Във връзка с изясняване на понятия и кръга на субектите по прилагането на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, е необходимо да се даде отговор на въпроса – дали при така изразената редакция за „публични дейности“ по смисъла на цитирания закон в чл. 3, ал. 2, т. 6 „ръководители и членове на управителни органи на религиозни общности“ попадат вероизповеданията въобще като субекти на правото със свои органи и в частност Българската православна църква (БПЦ) като представител на традиционната религия в Република България – източноправославното вероизповедание по смисъла на чл. 13, ал. 3 от Конституцията на РБ във връзка с чл. 10 от Закона за вероизповеданията“, се твърди в публикуваното ново становище

  Висшите църковни дейци твърдят, че редица законови разпоредби (на чл. 3, ал. 2, т.6 и чл. 27, ал. 1, т. 3 от закона) са неприложими спрямо вероизповеданията изобщо.

  По повод отказите на Синода да предостави исканите от Комисията по досиетата документи, нейният последният коментар преди време беше, че „макар Синодът да бави и да отказва предоставянето на изисканите данни, и без тези данни те ще извършат проверките“.

  Източник:   Glasove.com

   

   

  Защо Светият Синод се страхува от отварянето на досиетата?

   

  Из рапортите в Шесто управление на ДС:   Към 1980 г. тайните агенти в Светия Синод са девет, в Духовната академия – 12

  Светият синод вчера все пак даде съгласие   за проверка на досиетата в БПЦ (часове след взимането на това решение Синодът се отметва от него – бел. Еврочикаго). Само че защо висшият клир беше готов да търси помощ от Първанов, за да предотврати отварянето? Защо се бои като дявол от тамян от тази стъпка?

  Кои са били доносниците сред архиереите и обикновените свещенослужители? Какви вреди е успяла да нанесе българската ″милиция на мисълта” върху вярата, интегритета и достойнството на религиозните общности в страната?

  На повечето от тези въпроси едва ли някога ще бъде даден изчерпателен отговор. Известна представа за начините и мащабите на привличане и инфилтриране на доносници и агенти на Държавна сигурност сред Православната църква и останалите християнски вероизповедания добиваме от излезлия наскоро документален сборник с неунищожените доказателства за делата на 6-то управление на ДС до 1985 г. Ето какво пише в него:

  ″Контрареволюцията има един солиден гръбнак, това са поповете. Ние ще трябва много добре да ги знаем, а за това ще трябва да имаме между тях наши секретни сътрудници, които да ни донасят за тази реакционна дейност, която те провеждат. Ние ще трябва да изучаваме и всички религиозни секти…”

  Това е заключение от отчет на Държавна сигурност през 1946 г. Явно е, че БКП още в краткия период до пълното заграбване на властта и физическото ликвидиране на опозицията през 1947 г. определя църквата и религиите като приоритетна цел в работата на своята тайна милиция.

  Отчет на ДС от 1950 г. съдържа агентурните имена на привлечени или внедрени в църквата доносници, които следят митрополити и свещеници. „Каскетите“оценяват работата си като ″слаба”:. ″едва” четирима свещеници са изпратени в лагери и ″едва” през 1949 г. е започнала оперативната разработка на бившия екзарх Стефан, един от признатите спасители на българските евреи по време на войната.

  Усърдието си заслужава

  Политическата милиция изготвя подробни и смайващи с нелепостта си графици кой кога ходи на църква. Агенти с имена ″„Константинов” и ″Петков” докладват както за посещаемостта на верующите, така и за евентуални ″враждебни” послания на архиереите ″Фанатик” и ″Крал”. Правят се и ″социологически” сондажи за класовия и социалния произход на посетителите по време на строго следените празнични служби.

  Усърдието не е отличителна черта в дейността на българското Щази. Критични анализи на службата сочат, че една трета от непрестанно множащите се оперативни работници изобщо не се ″стараят” да подържат редовни контакти със зачислените им доносници, нито пък да привличат нови ″очи и уши” за службата и Партията.

  Оперативните работници, които се занимават с мрежата от доносници във вероизповеданията, са обаче неимоверно усърдни. Повечето от тях поддържат контакти поне с двама доносници. Отчетите подчертават и успехите на работещите с вражеския контингент ″Духовенство”, които доста често успяват да прибавят нови ″бройки” към зачислените им мрежи.

  Колкото повече врагове, толкова повече доносници

  В анализ на 6-то управление на ДС се отбелязва, че ″идеологическата диверсия по линия на духовенството“ застрашително нараствала. Подобни сигнали не са новост в практиката на ″милицията на мисълта”, която е натрупала богат опит как по-добре да привлича подплатеното с финанси и привилегии внимание на властимащите.

  И в епохата на развития социализъм религиозното съзнание остава сред най-преследваните ″практики” на инакомислие. ″Престъпления на мисълта” мотивират властта и подчинения й репресивен апарат да търсят начини да увеличат броя и ранга на доносниците в църквата.

  Само през 1980 г. броят на вербуваните агенти на 6-то управление в средите на духовенството нараства от 43 на 56 души. Началството рапортува, че в Духовната академия чекистите разполагат вече с 12, а в Светия Синод – с девет ″уши и очи”. ДС е успяла да внедри двама свои агенти дори в задграничните православни епархии.

  Сред ръководствата на тайните секти с християнски характер броят на доносниците нараства на 20. Четирима пък докладват за делата на католическата църква в България. Под кодови имена като ″Лукавия”, ″Нахалния”, ″Фарисея” или ″Подлеца” се планират оперативни наблюдения и репресии срещу свещенослужители, сектанти, студенти в Духовната академия, срещу шефа на Българската секция в Радио ″Ватикана” и дори срещу иконописци. Враговете са навсякъде и изключение не се прави никому…

   

  Източник:   Дойче Веле

• Дилемата между врабчето и копието
                                                                                            Автор:   Любослава Русева

   

  Кlasno po lit za onq haho! kvo da pi6a?

  Есемесът е от непознат номер.

  Аre кaji dve dumi za hahoto!

  Отговарям:  Greshite neshto, ne se poznavame.

  Непознатият отвръща:  Basi tupoto L

  След два часа получавам четвърти есемес:  Ti se okaza ku4ka!

  Разтрепервам се от гняв и набирам номера.

  –  Кво искаш? –  тросват ми се отсреща.

  По гласа преценявам, че принадлежи на силно изнервен тинейджър от женски пол.

  –  А коя си ти, невъзпитана моме? – питам на свой ред невъзпитано.

  –  Ти ми беше обещала, не помниш ли? За свободата и салама! Беше обещала!

  Крясъците преминават в горък плач и жестокостта ми се сломява. Трескаво опитвам да си спомня какво съм обещавала. За свободата и салама ли? Какво общо може да има…

  Ами да! Споменът изниква ясно:

  Беше преди три или четири години. Седя на пейка в кварталната градинка, докато малкият ми син играе на катерушка. Хвърлям по едно око и на двете момичета, които разиграват телевизионни реклами.

  „Хигиенична чистота” – кикоти се едното и си прави шлейф от кални листа. „Кажи, баба, тенкю!” – превива се от смях и другото, а после тържествено поднася на приятелката си смачкана кофичка от кисело мляко.

  Жаля тези пубери на видима възраст около 12 години. Жаля ги, задето разиграват маркетинговите тъпотии в ошмулената квартална градинка. И дори имам нахалството да им се намеся, след като едната започва да се преструва на Дон Кихот, а другата поема ролята на Санчо Панса.

  „Свободата, Санчо, е като салама, който ти така лекомислено режеш!” – казва по-високата.

  „Пушен шпек, Ваша милост!” – отговаря другата, докато реже въображаем салам.

  „Свободата, салама…” – пада на колене високата и имитира обилно слюнкоотделяне в подножието на катерушката.

  В този момент не издържам и отивам при момичетата.

  „Я стани!” – казвам заповеднически.

  Дон Кихот изглежда смаян, но все пак се изправя. Санчо Панса му намига в смисъл, че съм кукуригу.

  –  Как си представяш свободата? – питам.

  –  Ми тя е… да можеш да имаш всичко, което си пожелаеш.

  –  А как си представяш несвободата? – продължавам.

  –  Това е да не мога да изляза, за да си играя…

  „Рицарят” ме поглежда с дълбока печал.

  –  Представи си, че си затворена в стая и си много гладна. Какво ще избереш – да те пуснат от стаята, или да ти дадат сух шпек?

  –  И двете!

  –  Не, мила, трябва да направиш избор.

  Дон Кихот се замисля. Първоначално се чуди дали да избяга или да ми отговори. После ме поглежда в очите, колебаейки се дали наистина съм хахо. Да, хахо е, но безобидно – решава, поради което смело заявява:

  –  Моят избор си е моя работа!

  Впечатлена съм. Все пак стоя пред 12-годишен Дон Кихот, който ме гледа в очите и току-що избра свободата пред салама.

  –  Ако някога поискаш да продължим тоя разговор, ето моя номер – казвам с великодушието на суетен възрастен глупак.

  Ti se okaza ku4ka…

  Беше обещала…

  По-лошо от това да направиш реклама на салам, приравнявайки го до свободата и дори поставяйки го над нея, е да заблудиш дете, че си в състояние да посочиш разликата между двете. Още по-лошото е да обещаеш на дете, че ще помогнеш в избора му, а след като нагло си се намесил в неговия живот с претенцията да го поучаваш, да изчезнеш и да го забравиш.

  – Вярно е, обещах, Ваша милост! – казвам със свито сърце.

  Минала е не повече от минута, през която си спомних случката в градинката, а рицарят на печалния образ, изчислявам сега, е вече на 14 или 15 години.

  Онова дете е пораснало и вероятно е решило „Дилемата между врабчето и копието”, както я нарича Ерих Фром в „Да имаш или да бъдеш”. Избрало e или е на път да избере между „По-добре врабче в ръката, отколкото сокол в гората” (по Санчо Панса) и „Свободата, Санчо, е на върха на копието” (по Дон Кихот). Поставило е или е на път да постави салама над свободата. Но е възможно и обратното – „да бъдеш” в ценностната му система да стои или да е на път да застане преди „да имаш”.

  –  Какво написа? – питам я, за да разбера как е разрешила дилемата.

  Темата била „Как си представям съвременния Дон Кихот”.

  Тя се панирала, загубила ума и дума. И понеже не могла да се сети за нито един пример, започнала да ми изпраща есемеси. Накрая, буквално в последните минути, написала две изречения:

  „Представям си го в лудницата. Или как обикаля по улиците и забожда на върха на копието обелки от сух шпек в контейнерите.”

  – Ужасно! – казвам й. – Много ти е рано за такова отчаяние! Много ти е рано за подобен цинизъм…

  Отговаря:

  –  Пет пари не давам за свободата, ако съм гладна, разбра ли?

  Щом една хлапе мисли така, то отговорът на въпроса какво общество си създадохме, наистина предизвиква единствено отчаяние. Защото там, където свободата не струва пукната пара, динамиката на публичния живот не само е свързана с доминиращото желание да се нахраниш и притежаваш, а постепенно превръща сития тумбак и притежанието в доминиращи ценности.

  Кажете ми впрочем коя стачка у нас не е била за пари.

  Малкото протести в защита на нематериални ценности (например онзи срещу следенето в интернет) събраха шепа хаховци, нали?

  За пари и само за пари обаче стачкуват железничари, зърнопроизводители, БАН, биволовъди… И нито една от тези групи не се събра с останалите в случаите, когато се налагаше да бранят смисъла от общностното ни живеене, а не собствения си салам.

  Само че:

  „Ако едно общество се превърне в мегамашина с независими едно от друго копчета – продължава Ерих Фром в „Да имаш или да бъдеш” – хората заприличват на стадо, губят способността си да мислят критично, чувстват се безсилни, пасивни са и задължително започват да мечтаят за лидер, който „знае”. Оттам нататък начело на „мегамашината” може да застане всеки, който има достъп до нея – дори човек с посредствен интелект и способности”…

  Тъкмо затова Дилемата между врабчето и копието е толкова трудна.

  Не можеш едновременно да имаш и да бъдеш. От едното ще трябва да се лишиш за сметка на другото.

  Колкото повече везната натежава към „да имаш”, толкова повече ще губиш от възможността „да бъдеш”. И колкото повече държиш „да бъдеш”, толкова по-малко ще ти остане „да имаш”. В първия случай ще се превърнеш в копче от мегамашината, а във втория все някога ще започнеш да се колебаеш дали си е струвало „да бъдеш”… гладен, вместо „да имаш”… сух шпек.

  –  Не може ли и двете? – пита ме порасналият Дон Кихот.

  Забелязвам развитие – преди 3-4 години направо ми каза, че ги иска и двете.

  –  Не, Ваша милост, трябва да избереш. Нещо повече – всеки ден и всяка минута трябва да избираш между врабчето и копието.

  Тя се замисля, а после ни в клин, ни в ръкав ме застрелва с въпроса:

  –  Къде беше, когато получи първия ми есемес?

  Май в магазина бях, вече не помня…

  – И какво си купи?

  Може би салам…

  –  Вкусен ли беше?

  Не знам. Откакто съм се върнала, говоря с Ваша милост…

  –  И защо ти пука за мен?

  Защото ми пука. Това ми се струва достатъчно…

  –  Извинявай, че те нарекох кучка!

  Извинена си…

  На следващия ден решавам да се замъква към училището, в което учи Дон Кихот. Срещам се с учителя по литература.

  –  Знам, че има двойка, но ми е интересно какво е написала.

  –  Двойка ли? Това е единствената шестица! – отговаря с почуда господинът и ми подава класната й работа:

  „Представям си Дон Кихот като жената, която преди три или четири години дойде при мен и ми каза: „Я стани!”. После ми изтупа коленете от калта и ми каза, че свободата няма нищо общо със салама. Даде ми своя телефонен номер и аз разбрах, че никога повече няма да остана сама.”

  – Това е единствената шестица? – недоумявам.

  Учителят показва останалите съчинения:

  „Е.и се в г..а”

  Празен лист

  „Да го д…ш!”

  Празен лист

  Празен лист

  „Дон Кихот е п…л”

  Празен лист

  Празен лист

  Празен лист

  Празен лист…

   

  Източник:   Reduta.bg

• <<
• 1
...
• 264
• 265
• 266
• 267
• 268
• 269
• 270
• 271
• 272
• 273
• 274
...
• 415
• >>