Всички авторски страници

Авторски

• Александър Барон: Снимам със сърцето си

  Фолклорните кадри са сияние на душата,
  убеден е етнофотографът от Бесарабия

  Интервю на Альона Нейкова
  с Александър Барон

  

  Александър Барон е роден в бесарабското село Весьолая Долина (известно и с българското му име Клешница), разположено в Тарутински район, Одеска област, Украйна. По образование е учител – преподавател по физика и информатика. Но след тежкото време на 90-те години на ХХ век не работи по специалността си. Твърди, че не съжалява за нищо. Въпреки че е спортна натура – от малък тренира в неговото родно село при братовчед му Виталий Барон и става шампион в международни състезания по бойни изкуства (джиуджицу и карате), след години става по-известен с неговите впечатляващи етнографски кадри. В Бесарабия почти всеки, кой желае да се увековечи с народна носия, иска да бъде сниман именно от Барон. Името му се превърна в нарицателно за качествена фотография, в която има душа и сърце.

  – Как се случи, че не просто станахте фотограф, Александър, а с кадрите, които правите, представяте красотата на Бесарабия и на хората, живеещи по тези земи?

  – Запалих се по фотографията преди няколко години. И много бързо разбрах какво най-много ми харесва да снимам: моменти, пресъздаващи българската култура, която вече над 200 години се пази от хората на територията на днешна Украйна. Всичко може би започна от моето идване в България, на един фолклорен събор, където се запознах с родолюбиви хора, донесох оттам много снимки. Когато ги публикувах, се усетих, че искам да покажа какво правим ние, бесарабските българи, как живеем, работим, забавляваме се…

  – Всички тези, а и много други подобни моменти събрахте във фотоизложба, представяща героите на филма „Място на силата“ на украинската режисьорка с български произход Татяна Станева.

  – Така е. Радвам се, че хората имаха възможност да видят тези снимки в София. С Татяна се запознахме благодарение на Фейсбук, тя сподели своята идея, но аз в началото изобщо не можех да разбера каква е ролята на фотографа в този филм. Най-главен аргумент за мен и най-голям стимул бе възможността да се върна в селото – не е важно в моето родно или в някое друго. Преди това в Чушмелий ходих няколко пъти и там вече ме знаеха. Започнахме да снимаме. Бяхме малък екип: Таня, двамата оператори – Ян Лелюк и Димитър Богач, и аз – фотограф. Всеки от нас отговаряше за доста неща, не само за своето направление. И така стана, че един на друг си помагахме. В началото беше договорено просто да снимам бекстейджа на филма, как го правят. Първите дни избирах 10 най-хубави снимки, пускахме ги във Фейсбук, хората пишеха коментари, а на нас ни беше важно да разберем – правим ли, каквото трябва, как се приема… Реакцията на нашите приятели в социалните мрежи ни запалваше все повече. Продължавах да снимам, станаха хиляди кадри, прибирах се вкъщи, избирах, пак правихме публикации. И когато видяхме какви фотографии имаме, то не можеше да не излезе такава идея – да направим изложба, защото има снимки, дето сами говорят.

  

  – Имате ли си любим кадър?

  – Те са няколко. Режисьорката направи изключение и се разбрахме да включа в моята фолклорна изложба „Българското в нас“, която представих, още преди да е готов филмът, и две фотографии от „Място на силата“. Става дума за снимка на самата Таня в народна носия и на един от първите черно-бели кадри на сюжета. Но най-много се докосват до сърцето лицата на баба Варка и баба Мария – техните очи, бръчките им можеш да гледаш хиляди пъти и всеки път да откриваш в тях по нещо, което не си видял преди.

  – Вас самия какво Ви впечатли по време на снимките на филма? Просълзихте ли се поне веднъж и тогава?

  – Правех го по няколко пъти на ден… Не може да е по друг начин. Защото това не са професионални актьори, а са реални хора, които преживяват всичко, имали са много тежка съдба. Техните истории са истински. Не знам какъв трябва да бъдеш, че да не поревеш искрено.

  – Кое докосна най-много Вашето сърце?

  – Всяка една от историите на тези хора. И баба Варка с разказа за нейния тъкачен стан, колко време не се е разделяла с него и с всичко, което е правила със своите ръце дълги години. И баба Мария с истории за гладомора в Бесарабия през 1946-1947 г. … И дядо Герги, който беше репресиран и изпратен в Сибир, неговите трогателни разкази за живота му… За нас, за целия екип на филма, нещо ново се откри и много се впечатлихме от видяното и чутото.

  – Какво направихте след края на снимките?

  – Филмът ми даде стимул да изследвам своята история, да търся моите корени, да се интересувам от някакви архивни документи. Обаче не ми стига времето да го направя. По бащина линия родът ни е от Арцизски район, село Делени (Дивитлии), по майчина – от Болградски район, село Голица. Но още не мога да намеря връзката точно от кое място в България са се преселили нашите хора и с каква фамилия. Защото моята не е типично българска. Няма да спра да изучавам онова, което ми е важно.

  – Наричат Ви най-известния етнофотограф в Бесарабия. Как приемате такива определения?

  – За първи път, когато чух нещо подобно, казах: „Не, точно това не е за мен!“. Защото аз даже отричах като ми казваха, че съм професионален фотограф. Когато започнах да снимам, ходех по селата, по съборите, по фестивалите на собствени разноски, сам си осигурявах всичко. За мен най-впечатляващото беше, когато видях как децата пускат в различни социални мрежи свои фотографии в стари автентични носии. И когато направих своята първа фолклорна изложба в Украйна, тя беше именно в село Чушмелий, хората я видяха и започнаха да идват при мен и да казват: „Искам моята дъщеря да има такава снимка.“ Отговарях им: „Няма никакъв проблем, от Вас – носията и дъщерята, плюс желание да се снима, а после аз ще направя всичко, каквото мога.“ Така станаха много интересни фотографии. Беше изненада и за мен самия.

  – Познавате се с българския етнофотограф Асен Великов, нали?

  – О, той е главен виновник за много от нещата, които ми се случиха. Преди да се запозная с него, цяла година гледах негови снимки и бях впечатлен и вдъхновен, но не можах да разбера как ги прави. След това, когато се срещнахме, бяхме два дена на събора „Магията на Рила планина“, по покана от Ивайло Шопски, много си говорихме и видях как Асен снима, как хваща някакви кадри, които той нарича „откраднати мигове“. Разбрах на колко високо ниво може да се правят. Като се прибрах в Украйна, проумях окончателно, че етнофотографията е моето нещо. Фолклор снимам за душата, със сърцето си.

  – Дъщеря Ви Юлиана е сред моделите на Асен Великов и нейна снимка стана водеща на неговата изложба м.г. в България. Завидяхте ли му благородно, че е успял да направи най-хубавия кадър с Вашето дете?

  – Бяхме тогава заедно, това беше при нас, в Бесарабия. Аз снимах същото, може би на 30 сантиметра отстрани. Но всеки един от нас прави своите кадри и те, разбира се, имат разлика. Несъмнено, за мен това беше голяма гордост като баща, когато фотография на дъщеря ми стана акцент в изложбата на Асен в София. Искахме да дойдем, но не се получи, не видяхме тази експозиция. Най-впечатляващото обаче беше, когато ми изпрати снимка с огромен плакат на този кадър с Юлиана, окачен на сградата на Царския дворец.

  

  – Има ли ваша фотография, свързана с фолклора в Бесарабия, с която никога, за никакви пари не бихте искали да се разделите?

  – Изобщо, нито една снимка не продадох. Всички фотографии са си мои. Винаги. Аз съм авторът и това е моята гордост. За мен най-главната мисия на една снимка е тя да иде в света, да запали макар и едно сърце още, или две… И това ме прави щастлив човек.

  – От старогръцки „фотография“ означава „техника за рисуване със светлина“. Какво бихте добавили към това определение, имайки предвид, че снимате фолклора, бесарабските българи?

  – Фолклорната снимка – това е светлина от слънцето, сияние на душата, блясъкът на очите… Като са пременени в носии, хората, а те не са професионални модели, изглеждат различно. С модерни дрехи и грим, като че ли се крият под някаква маска. А автентичното народно облекло ги прави истински, дава им искреност. Имам доста моменти, когато някои ме поздравяват, а аз не ги познавам. Оказва се, че съм ги снимал някога, но тогава не са били с дънки, а с красиви ризи с шевици, със сукмани, с гайтани…

  – Какво Ви вдъхновява да правите толкова впечатляващи снимки?

  – Може би обратната връзка с моите модели. Пак ще повторя: когато виждам, че си слагат фотографии, на които са облечени в народни носии, в своите профили в социалните мрежи, това ме вдъхновява. Знам, че и техните приятелки гледат тези кадри, харесват ги, пишат коментари. Питам ги някой път: „Какво казват?“. Оказва се, че и те искат да имат такива снимки, да са с фолклорна дреха, да изглеждат по този начин.

  – Има ли и други неочаквани моменти, които са своеобразен отзвук от Вашите фотографии?

  – Бях много изненадан миналата година, лятото, когато двама млади, хлапета по бесарабски, идват да се запознаят с мен. И казват: „Много ни харесват снимките Ви.“ Споделям своя опит с всеки, който прояви любопитство и желание, един вид са ми последователи. Не знам какъв ми е интересът да крия нещо, защото това, което правя, не е чист бизнес. Генералната идея във фолклорната снимка е да запалва сърцата на хората.

  – Има ли случка в работата Ви, която винаги ще помните?

  – Най-ярките ми впечатления досега са от работата по филма „Място на силата“. Беше незабравимо преживяване и страхотен опит в подобна насока.

  – Какво за Вас е фолклорната фотография – хоби или мисия?

  – Снимките, които правя, запечатват днешния ден, който потомците ни ще имат възможност да видят в бъдеще. Защото утре вече много от нещата няма да ги има, всичко постепенно, малко по малко, си заминава, не можем да го опазим изцяло, понякога късно се сещаме колко е ценно.

  – Ако попаднете в ситуация, когато някой се нуждае от помощ, какво ще направите: ще снимате трагедията или ще подадете ръка?

  – Когато бях малък, дядо ми все казваше: „Саше, винаги бъди човек.“ Това е най-първото – човечността. Снимането, фотографията – когато имаш желание и възможност. Не е нещо повече.

   

  Източник: в. „Дума“

  ––––––––––––––––

  Б.Р.: Най-много фотографии от Александър Барон може да откриете в албумите му във в Instagram  @baron.photo и на неговата Фейсбук страница – насладете се на ярките им багри ТУК.

• Велислава Дърева представя в София книга за атентата в „Св. Неделя”

  „Атентатът’ 1925. Денят, в който се отвориха портите Адови” – това е заглавието на новата книга на известната журналистка. Премиерата ще е на 8 април, понеделник, от 18.00 ч., в книжарница „Гринуич”.

  

  Издателство „Синева” пуска новата книга на журналистката Велислава Дърева „Атентатът’ 1925. Денят, в който се отвориха портите Адови”. В нея авторката прави историческа и публицистична дисекция на белязалия дълбоко политическия и обществен живот в България, и отекващ и до днес атентат в църквата „Света Неделя”, извършен на 16 април 1925 г.

  Премиерата на книгата ще е на 8 април, понеделник, от 18.00 ч., в софийската книжарница „Гринуич” на бул. „Витоша” 37.

  „Атентатът`1925” е синопсис на историческото време. Времето, в което България преживява три войни, три национални катастрофи, три въстания, един държавен преврат, един неспирен, държавно овластен терор; терор, който ще провокира един атентат; атентат, който ще остане като най-кървавия терористичен акт в историята на века и после – цялото зло на света след атентата, неописуемата варварска жестокост, методичното унищожение на българската левица.

  Времето, в което се ражда българският фашизъм, а българското летоброене става нечленоразделно, и годините се сливат, и 1923-а прелива своята кървава чаша в 1924-а, после в 1925-а… И след всяка вълна на смърт и погром следва нова, още по-зловеща.

  Книгата нарушава и десния, и левия разказ, превърнати в канон, и търси отговори на следните въпроси: какво предизвиква атентата, кой има интерес от него, кои са съучастниците (вътрешни и външни), кои са чуждите държави и тайни служби, свързани с атентата и защо, каква е действителната позиция на БКП, кои са обичайните заподозрени и кои – истинските виновници, било ли е възможно атентатът да бъде предотвратен. Отговорите се съдържат в над 20 000 страници документи, изследвания, мемоари, преки свидетелства.

  „Атентатът`1925” е уникално съчетание на исторически документи (много от тях – напълно непознати), изследователски талант, изненадващи разкрития, наситено драматургично действие, динамичен сюжет, неочаквани ракурси към портретите на конкретни личности изавладяваща публицистика. Книгата е принос в изследванията на тези събития и в същото време – интригуващ разказ дори за най-неизкушения от историята читател.

  „Атентатът`1925” е тревожно предупреждение към днешния ден, в който се възраждат, властват и пропагандират неонацизъм, ксенофобия, тероризъм, насилие, жестокост, драстично погазване на човешките права.

  Велислава Дърева е едно от най-ярките пера на България, публицист, политически анализатор, драматург и кинодокументалист, с над 2 500 публикации, 15 филма и 3 книги, носител на многобройни национални и международни награди.

  Източник: СБЖ

• Бай Ганьо Йорданов

  Откъс от книгата на Божидар Чеков „ТРЕТИЯТ СВЕТИЛНИК” („Дунав прес“, 2002) – за началото на политическата кариера на АЛЕКСАНДЪР ЙОРДАНОВ

  

  Беше някъде в началото на лятото през 1990 година. Почти всеки ден ми звъняха от София. През пролуката на тоталитарната система все повече хора се заглеждаха към нас, българите от Запада, които не бяха „с посолството“. Една вечер ми се обади „дясната ръка“ на господин Кюркчиев – Стефан Савов.

  – Утре заминава за Париж един наш „голям“ демократ. Канен е от американските републиканци на конгрес в Калифорния. Много ви моля да го посрещнете и упътите.

  В уречения час се наредих между посрещачите на летище „Орли“. Веднага разпознах „големия“ демократ: нисък, дебел, с брадичка „а ла Ленин“.

  – Сашо се казвам, Сашо Йорданов, представи се непринудено запъхтелият се и потен председател на една от най-новоизникналите политически формации, миниатюрната Радикалдемократическа партия.

  До него висок рус младеж също ми подаде ръка, без да каже нищо. Седнал до мен в колата, Йорданов се въртеше като пумпал и ме обсипваше с въпроси къде ще ходим, какво ще правим, как да намерим хотела му, да не се загубим някъде…

  Не можех да си представя просто вземане от южната аерогара „Орли“ на такъв знатен антикомунист и стоварването му на северната „Роаси“, откъдето излиташе самолетът за Америка. Подготвил бях, както му се полага, малка програма.

  Първо се отбихме вкъщи. Гостите стояха дълго по средата на салона и си шушукаха нещо. После Йорданов бръкна във вътрешния джоб на сакото си и ми подаде едно шишенце с ракия, на което половината съдържание липсваше. Благодарих му и прибрах шишенцето в бара на салона. Оттам извадих бутилка „Шивас“. Над главата ми висеше двуметрово огледало. Когато се изправях, зърнах изкривеното от разочарование лице на Йорданов. Той вероятно беше помислил, че съм си прибрал пиенето и толкоз. Когато видя, че пълня чашите с уиски, маститият депутат се отпусна усмихнат.

  – Животът ни мина! Нищо не видяхме, нищо! – изпъшка той, като се оглеждаше.

  Опитах се да го попитам за бъдещите промени, за новите закони, връщането на земята, за частната собственост.

  Йорданов продължаваше да пъшка за живота, който си бил минал, и да се оглежда настоятелно. Когато чашите се изпразниха, поведох гостите из града. Минахме покрай Айфеловата кула, парижката „Света Богородица“ и спряхме в един ресторант до Елисейските полета.

  – Какво се яде тука? – попита ме той, а русото момче продължаваше да мълчи.

  Избрах за всички ни лангуста. За пиене поръчах бяло вино.

  – Какво е това и как се яде? – попита Йорданов.

  – Много лесно – казах. – Това са големи океански раци. Ядат се само опашката и щипките.

  Депутатът остана във възторг от ястието, най-вече поради чесновия сос, с който беше полято.

  По едно време извади пачка вестници и ми ги подаде. По това време той беше главният редактор на вестник „Век 21“.

  – Русото момче с теб може би е журналист? – попитах аз.

  – Не бе, той ми е бодигард – отвърна Йорданов, без да се притеснява от факта, че хранех неговия телохранител с лангуста, в името на бъдещата победа на демокрацията.

  Късно през нощта ги закарах до хотела, който се намираше на повече от 50 километра от Париж. Валеше като из ведро. Капнал от умора, с голяма мъка намерих хотела.

  Йорданов ме задърпа:

  – Ела да им кажеш, че всичко е платено от американците – размахваше той билетите пред носа на служителката на рецепцията.

  – Ние много добре го знаем – отвърна спокойно жената. – Какъв ви е проблемът?

  На връщане от Калифорния Йорданов ми се обади:

  – Много важни неща имам да ти казвам. Идвай да се видим!

  Българският депутат сияеше от невероятния успех на американското си пътешествие.

  – Гледай какво става тука – похвали се той и ми показа една снимка, на която позираше в компанията на пенсиониралия се вече Роналд Рейгън. – Освен с него се запознах с един арабски принц, братовчед на най-големия собственик на петролни извори в Близкия изток. Уредих снабдяването на България с петрол от Персийския залив. Спираме доставките от Русия!

  Слушах го с едно ухо и търсех място за паркиране, понеже гостите искаха да пазаруват.

  – А бе ти изглеждаш успял човек – изведнъж се обърна пряко към мен депутатът. – Защо тогава караш „Опел“, а не „Мерцедес“?

  – Трудно ще ми е да ти обясня това, Сашо. От моя страна искам да те попитам ти, като председател на Радикалдемократическа партия, защо ходиш на конгреса на републиканците, а не на демократите?

  – Ами защото те ни платиха билетите – отговори Йорданов без грам притеснение.

  На сбогуване видният политик за сетен път ми предложи услугите си за всичко, от което бих имал нужда в България.

  – Само ела и ще видиш кой е Александър Йорданов!

  – Това, което ме интересува, е да бъда публикуван – споделих аз.

  – Нямаш проблем, пращай материалите на Самуел Леви във „Век 21“, всичко ще излезе!

  Самуел Леви се държа с уважение към мен. Пратих му 45 неща. Излязоха две.
  Тогава започна гладната стачка на 39-те срещу Конституцията. С нескрита гордост научих, че моите познати Стефан Савов и Александър Йорданов са между стачкуващите.
  Закон, който делеше българите на граждани от чужбина и на граждани от България, който държеше сметка за месторождението и местоживеенето, беше антидемократичен и отслабваше българското общество, защото се противопоставяше на обединението му.
  Стегнах си куфара, купих билет за самолет и полетях към София, за да подкрепя стачкуващите.

  За Самуел Леви взех една електронно-сметачна машина, а за Александър Йорданов сложих в рамка 40 на 60 см цветна репродукция на Хартата за правата на човека от 1789 година, основа на всички съвременни демократични конституции.

  Намерих лесно редакцията на „Век 21“ на гърба на хотел „Рила“. Атмосферата нямаше нищо общо с моята представа за революционна треска.

  Журналистките се караха за глупости и никой не ми обърна внимание, въпреки че мъкнех от Франция за тях най-важния документ за демокрацията.

  Намерих Леви, който притеснен ми посочи бюрото на главния редактор. Аз подпрях тържествено документа до стената и тръгнах към парламента. От палатка на палатка открих бързо Александър Йорданов.

  – К’во прайш тука? Бегай във Варна, там съм ти запазил места в „Ривиерата“ по 50 долара леглото! Само казваш, че аз те пращам, и готово.

  Говорейки, той се повдигаше на пръсти, за да види нещо през рамото ми.

  Явно моето присъствие не представляваше особен интерес за „неговата борба“.

  Йорданов ме избута леко и тръгна зад мен:

  – Айде чао, тая е американска журналистка – каза той, намигайки към една жена с фотоапарат и касетофон.

  След това, след като си пое дълбоко въздух, Йорданов се изпъчи артистично пред нея и интервюто започна.

  Бавно се отдалечих от площада „Александър Невски“. Качих се в редакцията на вестник „Век 21“. Журналистките продължаваха да се разправят за глупости.

  Влязох в кабинета на главния редактор, взех си рамката с Хартата за правата на човека и си я върнах във Франция.

  P.S. През ноември 1992 година Александър Йорданов е избран за председател на Народното събране. Един месец след това събитие Андрей Луканов е освободен от ареста и впоследствие оневинен. Съвпадението със сигурност е случайно.

   

  Източник: Youcomments.com

• Важно съобщение на Българското генерално консулство в Ниш

  

  Поради постъпили сигнали за констатирани злоупотреби и разпространяване на невярна информация, уведомяваме лицата, които желаят да встъпят в процедура по придобиване, установяване, освобождаване или възстановяване на българско гражданство, както и да подадат чрез Генералното консулство на Република България в Ниш документи за получаване на удостоверение за български произход до Държавната агенция за българите в чужбина, а и относно всички други видове консулски услуги, че за целта не е необходимо да използват “услугите” на трети лица срещу заплащане, тъй като информация за всичко, което им е необходимо, могат да получат напълно безплатно, както на място в ГК – Ниш, така и на посочените телефони и електронен адрес, където могат да отправят запитванията си.

  Записвания за провеждане на интервю при подаване на документи по дадена процедура относно българско гражданство се извършват само и единствено лично от кандидатите след представяне на всички необходими документи, всеки работен ден от 09:00 до 12:00 ч. местно време на място в Генералното консулство на Република България в Ниш. Всички такси по услугите са регламентирани в Тарифа # 1, Тарифа # 3 и Тарифа # 4 от Закона за държавните такси.

  Източник: Генерално консулство на Р. България в Ниш/ ГЛАС ПРЕС

  .

• Радев прави стратегически съвет, оглавява го шефът на кабинета му

  Два месеца след като обяви намерението си държавният глава Румен Радев създаде т.нар. Стратегически съвет при президента, председател на който ще бъде началника на кабинета му Иво Христов. Съветът е консултативен орган, работещ на обществени начала при президента на Република България, и има за цел изготвянето на документи със стратегическо значение, позиции, становища, анализи и др., се посочва в съобщението oт Президенството.

  

  Иво Христов е журналист и преводач на множество романи на Ромен Гари, Маргьорит Дюрас, Андре Жид, Филип Джиан, Тонино Бенакиста (още за Иво Христов четете тук). В съобщението се посочва, че неговото кредо е „Успехът е на острието на шпагата“ – цитат на Шарл де Гол.

  Зам.-председател на съвета е Невин Фети, която е съветник на президента по правни въпроси. Тя е хоноруван преподавател по дисциплината „Гражданско право – обща част“ в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. В прессъобщението се посочва, че нейното кредо е „Законът, който живее вътре в нас, се нарича съвест“ – цитат на Кант.

  Членове на съвета са социологът и майстор на спорта по хокей на лед Александър Маринов, икономистът Атанас Пеканов, дипломатът Владимир Шейтанов, театроведът Гергана Пирозова, електроинженерът Еленко Божков, който беше председател на енергийния регулатор по времето на кабинета „Орешарски“, лекарят Жасмина Мирчева, социологът Живко Георгиев, политологът Калоян Методиев, дипломатът Петър Воденски и икономистът Румен Гълъбинов.

  Кой кой е в Стратегическия съвет:

  Иво Христов е роден на 8 октомври 1970 г. в Истанбул. Завършва средното си образование в „Athénée Royale“ в Брюксел през 1988 г., а висшето си юридическо образование в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Преводач на множество романи на Ромен Гари, Маргьорит Дюрас, Андре Жид, Филип Джиан, Тонино Бенакиста. Работил е като журналист в RFI-България, НТВ, БНТ и сп. „Europe Magazine“, издавано в Париж (2000-2001 г.). Автор на политическата биография на Франсоа Митеран, издадена на български език през 2000 г. Автор на блога leroisalomon.blog.bg Публикувал е в списание „L’Europeo“, вестник „Сега“ и списание „Тема“, кореспондент на сайта Courrier des Balkans за България. Създател на сдружение „Солидарна България“. Редактор и коментатор в списанието за политически анализи „A-specto“ (2014-2016). Публикувал е статии посветени на киното, литературата и фотографията. Автор на две фотографски изложби. Владее френски, английски, руски и испански език. Назначен е за началник на кабинета на държавния глава с указ на президента №45 от 23 януари 2017 г. Кредо: „Успехът е на острието на шпагата.“ (Шарл де Гол)

  Невин Фети е родена на 2 април 1977 г. в гр. Варна, където завършва езикова гимназия с изучаване на френски език. През 2001 г. придобива магистърска степен по право от Софийския университет „Св. Климент Охридски“, от 2005 г. има магистърска степен по защита на националната сигурност от Академията на Министерството на вътрешните работи. Защитава дисертационен труд и придобива образователно-научна степен „доктор“ по въпросите на сключването и изпълнението на договори с достъп до класифицирана информация.
  През 2002 г. е съдебен кандидат в Софийския градски съд. Била е адвокат в Софийската адвокатска колегия /2002-2003/, работила е в Държавната комисия по сигурност на информацията /2003-2004/, заемала е последователно длъжностите асистент, старши асистент и главен асистент в Академията на Министерството на вътрешните работи /2004-2012/. В периода 2007-2011 е секретар на Президента на Република България по юридически въпроси. Хоноруван преподавател по дисциплината „Гражданско право – обща част“ в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Дългогодишен преподавател в Националния институт на правосъдието по въпросите на защитата на класифицираната информация. Автор е на множество статии.
  Владее турски, френски, руски и английски език. Кредо: „Законът, който живее вътре в нас, се нарича съвест.“ (Кант)

  Александър Маринов е роден на 12 май 1957 г. в София. През 1982 г. завършва социология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1987 г. защитава дисертационен труд за ролевите конфликти на личностно равнище и придобива образователна и научна степен доктор по научна специалност „Социология“. Започва трудовата си дейност през 1983 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1991 до 1997 г. е народен представител в 36-то и 37-то Народно събрание. От 2005 г. е доцент, а от 2016 г. – професор в катедра „Публична администрация“ на Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, от 2009 г. – доцент, от 2017 г. – професор в катедра „Политически науки“ на Пловдивския университет „П. Хилендарски“. От 2008 до 2014 г. е член на Постоянната комисия по социални и правни науки и национална сигурност към Агенцията за акредитация. Автор на четири авторски монографии, 4 колективни монографии и над 70 студии и статии. Член на редакционни съвети на четири научни периодични издания. Научен ръководител на шест успешно защитили докторанти и над 70 дипломанти. От 2002 г. и досега развива активна журналистическа и публицистична дейност в електронни и печатни медии. Владее руски, английски и френски език. Майстор на спорта по хокей на лед, състезател на хокейните клубове на „Левски“ (1972-1978 г.), и „Академик“ (1979-1983 г.) и на националния отбор на България (1976-1980 г.). Кредо: „Красивите думи не са истински, истинските думи не са красиви.“ (Конфуций)

  Атанас Пеканов е икономист в Австрийския институт за икономически изследвания (WIFO), във Виена, Австрия, и лектор във Виенския университет по икономика и бизнес (WU Wien). Преди това е работил в Европейската Централна Банка във Франкфурт, Германия. Завършил е бакалавърска степен по икономика във Виенския университет по икономика и бизнес и магистратура по икономическа политика в University College London. В момента докторант по икономика във Виенския университет по икономика и бизнес (WU Wien) с фокус върху темите парична и фискална политика. Член е на Съвета за икономическо и социално развитие към Президента на Република България. Два пъти избран за стипендиант на Българската Народна Банка (2015, 2019). През 2018 също избран за стипендиант на Австрийската икономическа асоциация. Член на Инициативата за млади изследователи на Института за Ново икономическо мислене (Institute for New Economic Thinking). Кредо: „Тестът за нашия прогрес не е в това дали прибавяме повече към богатството на тези, които имат много, а в това дали осигуряваме достатъчно за тези, които имат твърде малко.“ (Франклин Делано Рузвелт).

  Владимир Шейтанов е дипломат от кариерата, специализирал в Харвардския институт по международно развитие, Вашингтонския институт по международно право, Световната търговска организация – Женева, работил с УНКТАД, ИКАО, Комитета за космоса на ООН; единствения чуждестранен адвокат пред Народния съд на полк. Муамар Кадафи, допуснат до защита на 5-те български медицински сестри в Либия по СПИН процеса в Либия през 2000-2002. Кредо: Територия на духа.

  Гергана Пирозова е театровед и театрален критик. Двигател на каузите за съхраняването на българските театри и опазването на Борисовата градина. Кредо: Всяка унищожена културна институция е загубена битка за бъдещето на България!

  Еленко Божков е роден на 3 юли 1953 г. в гр. Кюстендил. Завършва Техническия Университет в София със специалност Електроинженер – Автоматизация на енергийните системи“ през 1977 г.
  В периода 1977-1980 г. работи като инженер наладчик в „Пусково Наладъчно Управление“ към ДСО „Монтажи“, а от 1981 до 1989 г. е научен сътрудник и ръководител на секция в НИТИ „Техенерго“
  В периода 1990 – 1991 г. е народен представител в 7-ото ВНС и заместник председател на Комисията по енергетика. От 1993 до 1996 г. е член на Съвета на Директорите на НЕК, а в периода 1995 – 1997 г. е Главен секретар на Министерство на енергетиката. В периода 2002 – 2003 г. е Изпълнителен Директор на Енергопроект, а от 2003 до 2006 г. е ръководител на проект „Рехабилитация на блокове 1-4 в ТЕЦ Марица- Изток 3“ към „Енергоремонт – Гълъбово“.
  Член е на Надзорния Съвет на „Енел – Марица Изток 3“ за периода 2006 – 2010 г.
  От 2001 – 2013 г. и от 2015 г.– досега е управител на „Пирин Ват“ ООД. В периода 2013 – 2014 е член на ДКЕВР. Женен и има син и дъщеря и внуци. Кредо: С енергия, идеи и опит за Родината!

  Жасмина Мирчева е лекар, доктор на науките на БАН, гост – изследовател и преподавател във Франция и Германия. Два пъти директор на Агенцията за лекарства, извършила съществени реформи за преструктуриране на фармацевтичния сектор у нас. Има 7-годишен опит като Директор за Източна Европа към Европейското представителство на производителите на безрецептурни лекарства в Брюксел. Работила е за Световна банка като експерт по лекарствена политика. Била е съветник към българския Икономически и социален съвет. Номинирана е 3 пъти за шеф на кабинета в здравното и социално министерства. Носител е на диплом за европейски политики от Националното училище по администрация на Франция. Владее свободно френски, немски, английски и руски езици. Кредо: „Да правя добро навсякъде, по всяко време и на всеки, на когото мога, докато мога…“ (по Джон Уесли)

  Живко Георгиев е роден на 25 февруари 1955 г. Магистър по социология, преподавател в бакалавърски и магистърски програми на специалностите „Социология“ и „Политология“ в СУ „Климент Охридски“ в направленията „Методология на емпиричните социологически изследвания“, „Маркетингови изследвания“, „Политически и социален маркетинг“. От 1992 г. до 2001 г. е изследователски директор на ББСС Галъп Интернешънъл, а от 2001 г. собственик и управител на Джи Кънсалтинг – компания, специализирана в изследователска и консултантска дейност.
  С богат професионален опит в ръководството и реализизацията на изследователски проекти за множество компании, Световната банка, UNDP, USAID, министерства, държавни агенции, общини, неправителствени организации, политически партии. През различни периоди е бил председател или член на управителния съвет на неправителствени организации като Фондация „Развитие на гражданското общество“, Институт за социална интеграция, Граждански институт, Институт „Иван Хаджийски“ и др. Кредо: „Песимизъм на разума, оптимизъм на волята.“ (Антонио Грамши).

  Калоян Методиев е роден на 24 април 1976 година в София. Завършва 133 СОУ „Ал. Пушкин“ с хуманитарен профил и руски език (1994). През 2001 се дипломира като магистър по политически науки със специализация „Външна политика и национална сигурност“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по политически науки от СУ (2011). Преподавал е различни политически дисциплини в СУ „Св. Климент Охридски“ и ЮЗУ „Неофит Рилски“. Негови научни публикации са издавани на английски, сръбски, хърватски и албански език. Автор е на две монографии – „Поколения и възраст в политиката. Българският преход“ и „Западните Балкани и България (политика, дипломация, сигурност)“. От 2015 година е политолог и главен анализатор на Института за стратегии и анализи (ИСА). Владее английски, руски, сръбски и хърватски език. Кредо: „Действам!“

  Петър Воденски е роден в София на 15 януари 1951 година. Завършил е Английската гимназия в София (1970), а след военната си служба (1970-1972) завършва МГИМО (1977).
  Работил в МВнР (1978-2015), във всички кариерни дипломатически рангове от аташе до посланик, бил е началник на политическия кабинет на министъра при Станислав Даскалов (1993-1994) и при Соломон Паси (2004-2005), както и директор на различни дирекции в Министерството. Извънреден и пълномощен посланик на Република България в Република Кипър (2005-2009), в Република Молдова (1995-2001), в Република Турция (1991-92), Генерален консул на Република България в Истанбул (1990). Удостоен със златен почетен знак на Министерството на външните работи (2005 и 2013) и златен почетен знак „За вярна служба под знамената“ (2001) на Министерството на отбраната.
  Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят“ (2013). Владее английски, турски, руски и френски. Женен, с три деца. Кредо: Дипломацията – дори да е в някои случаи недотам добра – е за предпочитане пред „добрата война“.

  Румен Гълъбинов е роден през 1966 г. в град Бургас. Завършва УНСС като магистър по Икономика. Има следдипломни квалификации от Университета на Джорджтаун, Вашингтон, САЩ (Банков рисков мениджмънт), Университет Сeйнт Джон, Колеж по застрахователен и рисков мениджмънт, Ню Йорк, Университета Екситър, Великобритания (Банки и финанси). Специализирал е банков и застрахователен мениджмънт в Германия и Англия. Председател на Агенцията за застрахователен надзор, след което е зам.-председател на Комисията по финансов надзор. Работил е в управителните съвети на международни финансови компании от Холандия, Австрия и САЩ.
  Автор е на три книги и поредица от статии в националната и международна преса в областта на банките, застраховането и финансите. Владее английски език и руски език. Кредо: Демографията в България е основен фактор за икономиката.

  Източник: Дневник

• Български традиции: Тодоровден

  Съботният ден от първата седмица на Великия пост е в памет на св. великомъченик Теодор Тирон. През 2019-а година Тодоровден отбелязваме на 16 март. В събота (Тодоровден) се извършва Златоустова литургия. Тодоровден се почита от всички българи. Той се пада една седмица след Сирни заговезни, винаги в събота. Празникът обединява култа към светите великомъченици Тодор Стратилат и Теодор Тирон и се свързва с края на зимата и с началото на пролетта. Почитането на св. Теодор е засвидетелствано още в ранните векове на Църквата, а освен през Великия пост, светецът се почита и на 17 февруари.

  На снимката по долу : Теодор Тирон (ляво) и Теодор Стратилат (дясно) – стенопис, Рилски манастир

  Петдесет години след смъртта на св. Теодор гонителят на християните император Юлиан Отстъпник (332 – 363) продължавал да желае възвръщането на езичеството. Знаейки че 40 дни преди Великден християните спазват строг пост, решил да се подиграе с тях и да ги застави да ядат идоложертвена храна. Император Юлиан наредил на градоначалника в Цариград да напръска тайно с кръв от идолски жертви всички постни храни на пазара и християните, като ядат, макар и без да знаят, да се осквернят и тъй да бъдат подиграни и обявени за езичници.
  Градоначалникът сторил, каквото му било заповядано. Но за Божието око това не могло да бъде тайна. Бог, Който промишлява за своите раби и не желае да бъде смущавана тяхната вяра, направил да се открие нечестивият замисъл.

  Църковното предание разказва, че св. Теодор Тирон се явил на Цариградския Архиепископ Евдоксий, известил му наредбата на Юлиан Отстъпник и му заръчал да съобщи това на верните – да предупреди християните през тази седмица да не вземат никаква храна от пазара. На запитването на Архиепископа: какво да ядат през тия дни, св. Теодор отговорил: да си приготвят коливо – жито, то да им бъде храната. Архиеп. Евдоксий запитал: кой е този, с когото говори, и св. Теодор му известил името си. Предупредени за наредбата, християните не взимали никакви храни от пазара. Юлиан разбрал, че лукавият замисъл е разкрит, останал посрамен и пуснал неосквернена стока на пазара.
  Оттогава за благодарност на Първата събота от Великия пост Църквата възпоменава паметта на св. великомъченик Теодор Тирон. За спомен на случилото се се вари жито, което се благославя в по време на богослужението в храма.

  Тодоровден се нарича още Тодорова събота, Конски великден, Тудорица ­ . Празнува се главно за здраве на конете. В тази връзка са и основните обредни действия в обичайно-празничния комплекс. Преди изгрева на слънцето жените приготвят обредни хлябове с форма на конче или подкова и украсени с орехови ядки, скилидки чеснов лук и сол. Всяка домакиня раздава от тези хлябове, като едновременно подскача, бяга, имитира движението и цвиленето на конете. Стремежът на всяка жена е да не остава последна. От обредните хлябове се слага и в храната на конете. За тяхно здраве се раздава и варена царевица.  На празника се изпълняват и обреди, свързани с младите невести, които са в първата година от сватбата си. В Западна България младата булка, облечена в невестинската си премяна, отива в петък вечер на църква. Придружава я свекървата, която носи тепсия с варена царевица и отгоре специален колак. Невестите остават навън, а свекървите влизат вътре, където свещеникът “отчита донесеното”. На връщане те и другите жени ритат невестите. Върнатата царевица разпръскват по градините, за да расте посятото. В някои райони се изпълнява и друга интересна обредна практика за здраве и плодовитост. Сутринта на празника младата булка приготвя малки хлебчета. Празнично облечена, тя обикаля домовете на близки и роднини, раздава от тях, а домакините є пожелават деца. Накрая отива при родителите си, където идват и зетят и свекървата и се слага обща трапеза. Рано на Тодоровден майките изкъпват децата си, за да не ги боли глава, да не се разболяват.

  Преди кушията жените си мият косите с вода, в която поставят слама от яслите на конете. Водата от миенето хвърлят на улицата след конете, за да са дълги и здрави косите им като конска грива. В Родопската област е известен обичаят бекане. След църковната служба домакинята дава на всеки от семейството да хапне по няколко зърна от натопен в топла вода предишния ден грах. От него хвърля към тавана по една шепа за всички и за добитъка. Момите нижат броеници от накиснат във вода грах или нахут, украсяват ги с копринени конци и ги дават на избраниците си, а те им връщат подаръци. Според народното вярване свети Тодор забива гореща главня в земята за да я затопли, съблича деветте си кожуха и отива да моли дядо Господ да прати лятото при хората. Народът смята светеца за покровител на конете и го представя като конник, яздещ бял кон. Най-интересният момент от Тодоровден е Кушията. Едновременно с това той е и демон, превъплатен мъртвец, който обикаля земята в компанията на талъсъми, върколаци, вампири и караконджоли, и “гази” замръкналите на открито хора. На Тодоровден се правят много наричания и гадания за здраве и плодородие.  На този празник момите си устройват състезание по хвърляне на чехли. Вярва се, че която хвърли най-дале, ще се омъжи най-скоро. В чест на коня навсякъде из страната хората празнуват Тодоровден и устройват кушии – надбягвания с коне. Има и един любопитен факт, свързан с конете – през средновековието, когато в Европа върлувала чумата, нито един коняр не се разболял от нея.

  Гостува се на именниците: Тодор, Тодорка, Теодор, Теодора, Божидар, Богдана, Найден,Теди, Тотьо, Тотка, Дора, Доротея. Името Тодор означава “Божи дар”.

  Обредна трапеза: пита с мая, леща, чорба от гъби, картофи, варена царевица. Обредния хляб е с формата на подкова, украсен с орехови ядки или варена царевица. Намазва се с мед и се раздава на близките.

  И накрая, една рецепта за празника. Хайвер от грис 1 ч.ч. грис се разтваря с 1 ч. ч. вода. 3 ч.ч. вода се заваряват, добавя се 1 ч. л. сол и се слага разтворения грис. Вари се като нишесте. След поизстине се добавя една глава настърган на ситно лук, малко лимонов сок, 1 опаковка майонеза. Сместа се разбива с миксер или дървена лъжица. Поднася се като салата, гарнирана с маслини.

  

  

• За 30 години от България са изнесени $70 млрд.

  Иван Лазов, БНР – Благоевград

  
  

  Изследването на финансовия анализатор Кольо Парамов доказва много сериозни нарушения в областта на финансите след 10-ти ноември 1989 г.

  Изследването доказва, че проверката веднага след свалянето на Тодор Живков от власт, страната ни е имала задължения към Лондонския клуб над 10 милиарда долара, към Парижкия клуб – над 1 милиард и задължения на Външнотърговските дружества – също над 1 милиард.

  Любопитна е подробността, че 705 души са имали достъп до средствата във Външнотърговските дружества. От тях само един човек е върнал на държавата 2 милиона лева. Останалите са присвоени.

  За съжаление държавата няма как да потърси изнесените в офшорни средства пари, защото са изтекли сроковете, в които това е имало как да стане.

  Причината за лошото състояние на нашата иконономика е и в това, че в годините след 10-ти ноември 1989 г. след приватизацията немалко предприятия съзнателно са „подарени“ на некадърни ръководители, които са фалирали производствата, продали са машините в чужбина и сега част от тях все още работят и продават продукция, която купуват българските потребители.

  Разговора на Иван Лазов с финансовия анализатор Кольо Парамов можете да чуете в звуковия файл в сайта на БНР.

  .

• На Сирни Заговезни искаме и даваме прошка

  Българската православна църква почита днес 10 март църковния празник Неделя Сиропустна, наричан от народа Сирни Заговезни. Тя призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат Възкръсналия Христос. На този ден всеки иска и дава прошка за волни или неволни обиди, недобри помисли и намерения спрямо своите близки и познати.

  Сирни Заговезни (Поклади) или Прощална неделя е празник на всеобщото опрощение. Той е винаги седем седмици преди Великден и една седмица след Месни Заговезни, и поставя началото на най-продължителния пост през годината.

  Трапезата е подредена с подчертано обреден характер, с млечни и яйчени ястия –  слага се баница, питка, млин със сирене, варени яйца, бяла халва с ядки и др.

  Сирни Заговезни е познат и с паленето на огньове (сиреници) вечерта в неделя. Всемогъща е силата на огъня и чрез него хората вярват, че изгарят злите духове. За здраве и късмет се прескача огъня. Някъде въртят и факли от слама. Смята се, че така се прогонват бълхите.

  След като изгорят огньовете (сиреници) се ходи на гости у кумове и при родителите. На Сирни Заговезни по-малките искат прошка от по-големите. По-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове – целуват ръка и изричат: „Прощавай, мамо, тате…“ и още „простено – прости!”, т. е. „аз ти прощавам и ти ми прости”. В Библията е казано, че който не прости прегрешенията на ближния си, и Бог няма да му прости безбройните прегрешения, с които всеки ден го прогневяваме.

  

  С този ден е свързано и народното вярване, че слънцето се обръща към лято и времето се затопля. Тогава излизат всички буболечки, змии, гущери от дупките си. Особено място сред обичаите на празника заема обредното им гонене. Предпазващо значение имат всички действия в този обред – палят огън, прескачат го, удрят по железни предмети и наричат: „Бягайте, зъми и гущери, на 40 разкрача“.

  Много популярен е и обичаят хвърляне на стрели. Всеки ерген изстрелва с простичък, направен от самия него, лък запалена стрела в двора на момата, която си е харесал. Обикновено това продължава до късна доба на Заговезни.

  Прието е да се извършва и обичаят хамкане: на червен конец се завързва и се спуска от тавана парче бяла халва или варено яйце. Най-възрастният мъж завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване халвата или яйцето с уста. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година.

  Рече Господ: Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. И ако обичате ония, които вас обичат, каква вам награда? Защото и грешниците обичат ония, които тях обичат. И ако правите добро на ония, които и вам правят добро, каква вам награда? Защото и грешниците правят същото. И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си, и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния; защото Той е благ и към неблагодарните, и към злите. И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден.

  

  Стиховна стихира за следващия ден (понеделника от Първа седмица на Великия пост)

  Да постим с пост приятен, на Господа благоугоден.
  Истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева,
  отлъчване от похотта, празнодумството, лъжата и клетвопрестъплението.
  Лишаването от всичко това е пост истински и благоприятен.

  Простено да ви е и простете!

• В час по българска история във Виена

  Децата тук са будни и любопитни и не се притесняват да задават въпроси – казва Нанси Маринова, практикантка в българското училище „Св. св. Кирил и Методий” във Виена

  Материал на Melange Bulgaren

  

  Нанси Маринова е практикантка в българското училище „Св. св. Кирил и Методий” във Виена и вече повече от месец влиза в часовете по история на учениците от пети, шести и седми клас. Има занимания и с единадесетокласниците. Макар и в началото много неща да й се струват необичайни, младата жена бързо свиква и изгражда контакт, както с новите си ученици, така и с учителския колектив.

  Нанси е от онези млади хора, за които образованието е кауза, а познаването на историята – едно от най-важните средства за справяне с бъдещето. Завършила е специалност „История и археология” в Пловдивския университет, а първата й магистратура по археология е в Софийския университет. Втората й магистратура е плод на желанието й за усъвършенстване и отново я връща в Пловдив, този път изучавайки българската история в балканския и европейски контекст. Сътрудничеството на Пловдивския университет с българските училища зад граница и участието й в програмата „Еразъм +“ я довеждат за два месеца във Виена в класните стаи на българското училище „Св. св. Кирил и Методий”.

  Първото, което Нанси забелязва е, че училището няма класическа сграда и класни стаи, а класовете, особено с по-големи ученици, са по-малки от тези, с които е свикнала в България. „Влязох в часа по история на шести клас и бях изненадана, че ме посрещнаха 3-4 деца. Започнах учебния процес със смесени чувства, но много бързо разбрах колко хубаво е да се работи с малко, но будни деца” – споделя първите си впечатления практикантката. „В България обичайно в клас има 20 деца, на които трябва в рамките на 40 минути да се предаде урок, да се обсъди проблем, да се поставят въпроси. Тук има възможност да се обърне внимание на всеки ученик, да се разберат личните му интереси и така да се насърчи да учи нови неща”.

  За младата жена училището е средище на българщината, то е мястото, в което малчуганите получават първите знания за езика и историята си. Нанси е приятно изненадана от ентусиазма на децата и ангажираността на родителите. За разлика от България, тук малчуганите идват в българското училище след като са прекарали цял учебен ден в австрийското школо. „Трябва мотивация и много желание, за да се поддържа това темпо, но децата явно откриват нещо специално в атмосферата тук и затова, особено по-малките, идват с голямо желание”.

  

  Нанси бързо свиква с малкия, но сплотен колектив на училището. Общува предимно с преподавателите по история Тодор Тодоров и Женислава Делчева, но се радва на вниманието и подкрепата от страна на всички учители и директорката Ирина Владикова. „Не мога да не изразя възхищението си от организацията в училището и всеотдайността на хората тук. Те отделят от личното си време, за да превърнат обикновените стаи в уютни помещения, в които децата да се чувстват комфортно”. Сравнявайки с опита си в България, Нанси намира целия учебен процес в българското училище във Виена за по-човешки и по-автентичен от този в България „Контактът между учител и ученик е много непосредствен и така преподавателите имат възможност да предадат и своите чувства и емоции по темата, а това е важен елемент от учебния процес”.

  За самата Нанси часовете по история са изключително интересни и приятни, защото има насреща си активни и любопитни деца. „За разлика от България, тук децата задават много въпроси, проявяват жив интерес към урока и се стремят да научат колкото е възможно повече в час” – разказва тя. Имайки предвид факта, че част от учениците не са родени в България и растат изцяло в чужда езикова среда, те говорят добре на родния си език, разполагат с богат речников запас и могат да боравят с абстрактни понятия. Разбира се, не са редки и случаите, когато се налага да обяснява смисъла и значението на отделни думи, но те обикновено са по-архаични и трудни.

  Едно от най-вълнуващите преживявания за Нанси е презентацията й за Васил Левски. Поводът е годишнината от обесването на Апостола, а на чиновете сядат ученици от 3-и и 4-и клас. Тя е подготвила своя разказ, представяйки различните хипотези за предателството, наблягайки на човешкия облик на Левски, разказвайки за лъвския му скок. Оказва се, че децата познават добре фактите, живо поставят въпроси и споделят мнения. „Впечатлена съм от интереса, който тукашните ученици имат към родната история” – казва младата практикантка, обобщавайки впечатленията си от всички класове. Ваканциите в България очевидно не са само за игра, но и за посещение на интересни исторически места. Често в междучасията или в клас някой разказват своя лична история и преживяване, и се получава ефектът „деца учат деца”, което според младата учителка е много ценен момент в образователния процес.

  

  Нанси добре разбира огромната роля на учителя при формирането на интереса и погледа на учениците към даден предмет и затова се стреми да ги мотивира да бъдат търсещи и критични. Времето във Виена и по-конкретно в българското училище „Св. св. Кирил и Методий” е ценно за нея не само като професионален опит, но и като емоционален контакт с деца, които растат в по-различна среда.

  „Остават ми още няколко седмици тук и искрено се надявам, че в България ще успея да „заразя” и други колеги с ентусиазма и положителните емоции, които събрах тук. Работата с деца е нещо изключително зареждащо и вдъхновяващо, а да знаеш, че си разпалил интереса на някого към историята, например – това е нещо неописуемо. В България учителите сякаш малко са загубили своя ентусиазъм, но щом тук, на хиляда километра от родината, има деца, които с интерес учат за България, за нейния език и история… Значи може!”

  .

• „Зелената книга“ с участието на Димитър Маринов спечели Оскар за най-добър филм

  „Зелената книга“ спечели Оскар за най-добър филма на 91-вата церемония по раздаване на най-престижните награди в киното. В него в ролята на Олег играе българският актьор Димитър Маринов. Той ще остане в историята като първият български актьор, който се качи на сцената на „Оскар”-ите.

  
  Mahershala Ali, Dimiter Marinov, Mike Hatton, Viggo Mortensen. Източник: imd

  По-рано днес пред БЛИЦ той сподели: „България ще стъпи на Червения килим, за което аз съм много горд. Усещането е като вероятно усещането на Пепеляшка, когато й казват, че ще отиде на бала. Уникално е, просто се чувства моментът, в който всичко, за което си работил, всичко, което си мечтал, се признава. Това е признание за добре свършена работа”.

  
  Източник: Getty Images/Guliver

  91-вите награди Оскар бяха раздадени на пищна церемония в „Долби Тиатър“ в Холивуд, като тази година най-значимата филмова вечер се проведе без водещ, за първи път от 30 години.

  .

• Майкъл Арам създаде Ноев ковчег в памет на Арменския геноцид

  ТОЙ ПРОДАВА РАБОТАТА СИ В НАД 600 ЛОКАЦИИ ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ, ОТВАРЯ ПЪРВИЯ СИ БУТИК В МАНХАТЪН ПРЕЗ 2017 Г.

  Из материал на в. „Парекордззагани Цайн“

  

  Майкъл Арам е роден в Америка художник, който работи предимно с метал. Моделите му, вариращи от прибори за хранене до мебели, са изцяло ръчно изработени по вековни традиционни техники. Качеството на ръчно изработените произведения му позволява да намери своето място в сферите на финото и декоративно изкуство.

  Роден през 1963 г. в щата Провидънс, Род Айлънд, САЩ, Майкъл Арам е най-известен в света и на арменската общност като творчески художник, който възприема една проста идея – работа с традиционните индийски техники за металообработване, в които той се влюбва още като младеж, превръщайки я в марка и начин на живот с ясен стил, който черпи също и от своите арменски корени.

  

  Внукът на оцелелите от арменски геноцид от Арабгир и Харперт (днешен Елазиг в Турция), Майкъл Арам Волохожян е известен дизайнер. Израснал е в сплотено арменско семейство в Скарсдейл, Ню Йорк. След като завършва гимназия, където вече са очевидни творческите му и художествените умения, той получава диплома по история на изкуството от колежа „Бейтс“. Учи изобразителното изкуство във Флоренция, Италия. Връщайки се обратно в Ню Йорк, той посещава Нюйоркската лига за студенти по изкуства, преди да приеме работа, проектирайки книги и плакати в редакционния отдел на Музея на изкуствата „Метрополитън“. Стартира първата си колекция от метални изделия през 1989 г. след пътуване до Индия, където започва да работи с местни занаятчии. Арам проектира домашно обзавеждане, прибори за хранене и бижута, които отразяват естествения свят. Използва над 200 занаятчии в своята работилница в Делхи, Индия.В момента той продава работата си в над 600 локации по цял свят, а първия си бутиков магазин отваря в Манхатън през 2007 година.

  Майкъл Арам е активен в арменската общност в Ню Йорк, където е член на Управителния съвет и поддръжник на фонда “Децата на Армения” (COAF), Центъра за творчески технологии TUMO на AGBU и други организации. В момента живее в Ню Йорк със своя партньор Арет Тикирян и двете им деца близнаци – Тадеус и Анабел.

  През 2015 г. Майкъл Арам е избран от Източната епархия на Арменската църква на Америка да създаде скулптура в памет на 100-годишнината от Арменския геноцид. Той е открит на церемония на 6 октомври 2015 г. в арменската катедрала „Св. Вартан“ в Ню Йорк.

  Майкъл Арам работи с историци, за да определи картата на арменските територии, преди народът да бъде изкоренен и изгонен: Полирана вертикална форма ни препраща към хачкарите, каменните кръстове, характерни за средновековното християнско арменско изкуство. С високата структура, изградена от полирана неръждаема стомана, художникът представя голяма пукнатина във формата на историческата карта. След това накланя картата настрани и извайва тъмни бронзови птици, които бягат през пролуката.

  „Птиците представляват различните форми на миграция. Миграцията на арменците по целия свят, миграцията на душите, както и миграцията на духа. Някои от птиците мълчат, някои пищят, други са шокирани и изгубени – казва художникът. – Много арменци, които успяха да оцелеят, бяха отделени от семействата си. Това промени страната завинаги, а милиони загубиха живота си”.

  

  НОЕВИЯТ КОВЧЕГ – ПОДАРЪК ЗА ПАПА ФРАНЦИСК

  През 2016 г. арменското правителство кани Арам да създаде скулптура за папа Франциск от името на арменския народ. Арам избира да създаде Ноевия ковчег, заради значението му за народа на Армения.

  „Лозата е символична като първото нещо, което Ной засади, когато слезе от планината Арарат в историческа Армения. В основата е планината Арарат, изработена от вулканичния камък туф, а гълъбът с маслинено клонче е първият знак за живот. Буквата “!”(е) на корпуса представлява Бог, тъй като звукът, който създава, е този на дишането, и това е думата за “е” на арменски език.“

  Скулптурата е подарена на папа Франциск на 26 юни и е постоянно изложена във Ватикана. Като символ на ново начало, децата-бежанци от Сирия и Близкия изток са изсипвали вода и почва от родните си страни в Ковчега по време на церемонията.

  „Представих Арарат и Ковчега в работата си, като универсален символ на живота и обновлението, разказвам история, която има дълбок смисъл в различни култури и световни религии – казва Арам. – Когато направих парчето, си мислех за децата, които папата щеше да срещне, и как по някакъв начин парчето ще бъде символ на тяхното спасение и живот в нова земя.”

  .

  Повече по темата – в бр. 224 на в. „Парекордззагани Цайн“.

  Източник: Gantegh.agbubulgaria.org

  .

• Изгубеното поколение – истина и надежда

  Мария Генчева, Culturespace.bg

  

  На 7 ноември 1918 г. германска делегация с пет коли прекосява фронтовата линия, минава през опустошените земи на Северна Франция, промъква се през оголените дървеса на Компиенската гора и стига до малко градче, където ги чака с надменно засукани мустаци маршал Фердинанд Фош… По време на тридневните преговори той се появява само два пъти – отначало, за да попита германците какви са исканията им, и накрая – за да подпише договора. Държавният секретар в правителството на принц Макс фон Баден, Матиас Ерцбергер, протака преговорите до максимално договорения предварително срок от 72 часа, но в края на краищата на 11 ноември сутринта полага подписа си и Компиенското примирие става факт.

  Оръдията замлъкват; в необичайната тишина птички се опитват да запеят. Голямата война, една от най-тежките войни в човешката история, е приключила. Убити са повече от 15 милиона души. Танкове, картечници, бойна авиация, подводници, мини и газови атаки сеят смърт в апокалиптични мащаби. След прекрасната епоха в началото на XX век и след сребърния век на изкуството и литературата, цивилизованият свят стига дъното. И не се спря… Човешкият живот не струва нищо, цивилното население става заложник на смъртта…

  А всичко започва с една грешка… На 28 юни 1914 г. Франц Фердинанд, наследник на Хабсбургския трон, заплаща с живота си за необмисления ход на Австрия да анексира Босна и Херцеговина през 1908 г. Дори начинът на неговото убийство не избягва изключителната смесица от трагизъм и абсурд, белязала разпадането на Австрия. Младият сръбски терорист не успява в първия си опит да убие Франц Фердинанд, като вместо него ранява шофьора на ерцхерцога. След като пристига в губернаторската резиденция и нахоква австрийските администратори за небрежността им, Франц Фердинанд, придружаван от съпругата си, тръгва да посети жертвата на атентата в болницата. Новият шофьор на кралската двойка завива в погрешна посока и, връщайки на заден ход, спира пред смаяния убиец, който през това време гаси разстроените си чувства с алкохол на маса на тротоара пред кафене. След като самото Провидение му изпраща наново жертвите, този път той не греши.

  Изстрелът на сръбския терорист отекна в сърцето на Европа и го взриви. Намеси се Америка… Намеси се светът…

  Много млади хора, на 18-19 години, в зората на своя живот тръгват по пътищата на войната, като мобилизирани или доброволци… с една романтична представа за битки и победи, за героизъм и приключения… Първите гърмежи, първите атаки, калните окопи, зловещите облаци смъртоносен газ… и мъртви, много мъртви. Довчерашни другари, с които си споделял за момичето си, с които си се шегувал, с които си делил цигарата… днес вече ги няма… И изведнъж светът се срива като в кошмарен сън без край. За тези юноши краят на войната не е начало. Те никога няма да бъдат същите. Илюзиите, представите им, вярата в моралните ценности на един нормален мирен свят… не, те вече не вярват в тях. Едно поколение, изгубило пътя си, безпощадно търси смисъл в един следвоенен свят, в един друг свят. И се чувства изгубено…

  

  И някак естествено се случва, щото в парижкия двор на Гъртруд Стайн – представителка на американския модернизъм, шофьорът, поправяйки колата й, недоволен от небрежността на младия си помощник, да му каже: „Всички вие сте изгубено поколение“. Близкият й приятел Ърнест Хемингуей взема това изречение и го включва в епиграфа на знаменития си роман „И изгрява слънце“ („Фиеста“). „Изгубено поколение“ става термин, събирателен за всички тези разочаровани млади хора, които след войната не могат да намерят своето място в един чужд, непознат свят.

  

  Двадесетте години на миналия век група американски писатели емигрират в Европа, откриват сладостта на евтиния живот в следвоенния Париж, литературните кафенета, интелектуалните раздумки, говорят, пишат, пият… един „безкраен празник“ на сетивата и ума, на чувствата и на таланта… Така е в Европа между края на Първата световна война и Голямата депресия. Но защо са тук? Само заради скъпия долар? Не, тези млади американци, талантливи писатели, осъзнават, че домът и животът им не може да бъдат възстановени в „тези“ Съединени щати. Те трудно си представят едно невъзможно бъдеще в тази страна.

  Бохемският начин на живот на интелектуалците се оказва много по-близък и по-приятен от живот в едно общество, лишено от вяра, със съмнителен морал. И се раждат техните романи, пълни с тревожни въпроси, труден делник, объркани човешки взаимоотношения – и с неистово желание за просто, обикновено щастие.

  

  Ърнест Хемингуей, Скот Фицджерълд, Джон Дос Пасос, Томас Елиът, интелектуалката Гъртруд Стайн и нейният гостоприемен дом… това не е пълният списък… Но ми е любимият.

  Истории на война. Истории в мир… Сцената на действието: от дълбоките коловози на военните пътища до уютните френски литературни салони, от арената на бикоборците в Памплона до тихите парижки кафенета… Чуват се стенанията на ранените войници, гръмкото „Оле“, оживените разговори, чукането на пишещата машина, синкопите на джаза… Страдаме с лейди Брет Ашли и нейната невъзможна любов с пострадалия от войната Джейк Барнс, насърчаваме Еймъри за битка за едно истинско бъдеще, изпълнено с нови възможности, съчувстваме на Фредерик Хенри и Катрин Барли, които търсят близост по време на война…

  

  И всичко е толкова истинско, защото, както казва Константин Симонов (казал го е за Хемингуей, но важи с пълна сила за всички писатели от „изгубеното поколение“): Не всички харесват еднакво онази степен на откровеност, с която Хемингуей описва отношенията между мъже и жени. Но трябва да отбележим, че тези отношения интересуват Хемингуей само тогава, когато зад тях има любов или когато с тях започва любовта. Онова, което не е дорасло дотам… Хемингуей споменава, но не описва… Хемингуей сам насочи жизнения си път така, че да премине през няколко войни, макар че е могъл и да не ги преживее; външните обстоятелства не само не са го принуждавали към това, но по-скоро са му пречили… Имало ли е смисъл? Той е смятал, че има — за да може да напише истината…

  

  Такива са тези писатели – откровени до болка, експериментиращи със структурата на изреченията, диалозите и разказа, понякога пестеливи, понякога разточителни… но винаги истински.

  Благодарни сме им за това, че без да сме участвали в жестоката действителност на войната, преживяваме с героите им катарзис, за да посрещнем този труден и сложен живот с надежда; за това, че вече не сме същите.

  .

• Димитър Маринов: Най-страшното в момента в Америка е да си бял мъж, виновен си за всичко

  Идеята за равенство се е превърнала в извращение

  Елка Василева, Dnes.bg

  

  Най-страшното в момента в Америка е да си бял мъж, защото си виновен за всичко. Това каза пред Дарик актьорът Димитър Маринов – участник в номинирания в пет категории за „Оскар“ филм „Зелената книга”.

  По думите на актьора идеята за равенство в САЩ е прекрасна, но е криворазбрана и се е превърнала в извращение.

  Според Маринов, който живее зад Океана от близо 30 години, в момента в САЩ се прави това, което Съветската революция е направила навремето – приравняване на цялото общество в посока надолу, вместо нагоре.

  „Живеейки тук вече 29 години, аз такова чудо не съм виждал никога. Цялата тази адженда, която е за расизъм, за джендър култура, за т. нар. изравняване, което като идея и презумпция е прекрасно нещо, но е криворазбрано, усукано и за мен вече се превръща в извращение“, смята българинът, живеещ в САЩ.

  „Разбирането за изравняване идва от факта, че човек, който е с 65 IQ, той би трябвало да има абсолютно всичките права, възможности и реалности с човек, който има 150 IQ. Един човек, който е черен, има същите права на бял, на жълт, на латино – това е прекрасно! Но проблемът е, че всеки един от тези хора, които искат да се уеднаквят, реално като образование, като интелект, като възможности, като талант, като способности не са еднакви. Ние всички сме много различни“, коментира Маринов.

  „Това, което се прави в момента тук, е това, което Съветската революция навремето направи в Русия – едно абсолютно изравняване. Цялата мисъл и разум на една държава започват да се приравняват надолу, вместо да е обратното и отдолу да тръгва нагоре“, каза още той.

  „В момента най-страшното в Америка е да си бял мъж – ти си виновен за всичко и останалото не е важно. Не може да се чувстваме дори хора вече. Всеки се е свил, всеки го е страх да каже дори една дума, дори да направи коментар, защото, познайте какво – ще си изгуби работата“, добави още актьорът.

  Според Маринов това е „унищожаване на стойности и ценности, и вместо да отиваме в посока за обединяване, за разбиране, за подаване на ръка, за изслушване, за сближаване, ние правим точно обратното“.

  Името на българския актьор стана световноизвестно заради майсторското му превъплъщение във филма „Зелената книга“, който има пет номинации за „Оскар“ и е с участието на Виго Мортенсен и Махершала Али.

  .

• Шефкет Чападжиев дари $1 млн. на болницата в Мадан

  Българският емигрант Шефкет Чападжиев дари 1 млн. долара на болницата в родния си град Мадан

  Ива Оприкова, Vlastta.bg

  

  По волята на 79-годишния дарител, който живее в Чикаго от 1964 година, средствата трябва да бъдат използвани само за ново медицинско оборудване в местната болница.

  Миналото лято Чападжиев бил в родния си град и посетил болницата.

  „Аз му казах, че повечето от оборудването е на повече от 50 години, точно когато той е заминавал за Америка. Брат му беше болен тогава и той трябваше да го придружи, каза д-р Стефан Хаджиев, управител на МБАЛ „Проф. д-р Константин Чилов“, цитиран от бТВ.

  „Очаквах да ни помогне с втора употреба апаратура, а не с такава сума. Това е 1 млн. долара, близо 1, 5 млн. лева, което ще ни помогне страшно много и ще си закупим почти всичко необходимо за болницата, допълни д-р Хаджиев.

  Изключително много се радваме, че е избрал нашата болница за дарението, което в момента е голям плюс, каза мед. сестра Стефка Стоянова, МБАЛ „Проф. д-р Константин Чилов“.

  На новозакупената апаратура ще има стикери, че е дарена от Шефкет Чападжиев. Това не е първото дарение на родопчанина, който живее отвъд океана.

  .

• Биволъ: В САЩ е заведен иск срещу Пеевски, Минев, Мутафчиев и БНБ за кражба на $ 65 млн.

  

  На 27 ноември 2018 г. в Окръжния съд в щата Ню Йорк е заведен иск от фирмите Рудерсдал, Ол Сийз Пропърти 2, Асет Мениджмънт и адв. Захари Томов срещу няколко физически и юридически лица, които ищците обвиняват в кражбата на 65 милиона долара от сметка на КТБ – пише сайтът Биволъ. Сред тях са банкерите Цеко Минев и Ивайло Мутафчиев, мажоритарни акционери в ПИБ, депутатът Делян Пеевски, квесторът на КТБ Станислав Лютов, БНБ, ВТБ и няколко фирми, свързвани с Пеевски.

  Исковата молба, внесена от адвоката на ищците Силвия Ролински, е изключително подробна и се позовава на Закона RICO (Racketeer Influenced and Corrupt Organizations Act), който преследва лица и организации, използващи средства, придобити чрез рекет и корупционни действия. Законът предвижда изключително строги наказания и по него са осъдени голяма част от мафиотските “семейства” в САЩ. Счита се, че RICO е един от най-ефективните инструменти за борба с организираната престъпност.

  Според системата PacerMonitor делото се гледа от съдия Анализа Торес, която на 4 декември 2018 г. е издала призовки до ответниците. Първоначално делото е насрочено през януари, но по молба на адвокат Ролински, която трябва да връчи призовките на ответниците в чужбина, то е отложено за 14 март 2019 г.

  Целият материал на Биволъ – ТУК.

  .

• Българите във Великобритания се готвят за Фестивала на източноевропейската култура

  Вилдан Байрамова, OFFNews

  

  Над 15 музикално-танцови състави на българи във Великобритания се готвят за участие във Фестивала на източноевропейските култури, насрочен за 5 май т.г. в Лондон.

  Това ще бъде първата по рода си проява, обединяваща толкова много общности от държавите в Източна Европа; амбицията на организаторите е да представят богатството и многообразието на културите от тази част на Стария континент, коментира експертът в лондонското кметство Брент Нишан Джингозян.

  Безпрецедентното събитие се организира от Форум за Източна Европа / The East European Forum/ – платформа на 45 организации, които работят с източноевропейските общности във Великобритания. В нея България е представена от Българския център за социална интеграция и култура – благотворителна организация, базирана в Северен Лондон. Идеята за създаването на тази платформа е на нашенеца от Варна Джингозян и колежката му Адина Маглан. Преди около 2 години те си дават сметка, че организациите, работещи с гражданите на Източна Европа в Лондон, трябва да се обединят в една обща структура, за да си сътрудничат и така идва решението.

  България ще има изключително силно присъствие във фестивала, сред съставите от Румъния, Полша, Словакия, Чехия, Русия, Украйна, Сърбия, Македония, Албания, Босна и Херцеговина, и др. Джингозян подчерта, че Марина Иванова е човекът, който години наред организира български събития в британската столица и поддържа жив нашия фолклор и традициите ни в Кралството. Сцената на първата по рода си проява ще бъде в лондонското кметство Енфийлд, очакват се много гости, сред тях и хора от екипа на кмета Садик Кан.

  Това няма да е само културно събитие, предвидени са семинари, работни срещи, в това число и с представители на управата на Енфийлд, която предоставя сградата безплатно за фестивала. Целта ни е да покажем, че общността на източноевропейците е активна и сплотена, и има амбицията да подсилва връзките между Великобритания и ЕС, въпреки Брекзит, посочи Нишан Джингозян. Той изрази надежда, че първият по рода си фестивал ще се утвърди като ежегодно събитие. Според него подобни прояви ще спомогнат за по-добър диалог между Обединеното кралство и Европа.

  „Ние бяхме и сме все още жертва на многогодишна кампания, провеждана срещу нас от някои от крайно-десните политически партии във Великобритания и от таблоидите. Кампания, насочена срещу имигранти, бежанци, чужденци. Много неща трябва да бъдат направени и променени, но най-важното е да сме обединени и да демонстрираме факта, че ние сме активна част от това общество. Ние плащаме данъци, имаме право да гласуваме и трябва да се борим за правата си, и да ги отстояваме“, заяви Джингозян.

  Той призова страната ни спешно да изработи нова Национална стратегия за работа с българите в чужбина и не само защото 35-40% от трудоспособното население е извън границите, основно в държавите – членки на ЕС. „Българската диаспора трябва да е приоритетна тема за българските политици. В Румъния бе прокаран закон, според който всяка румънска общност в чужбина, която е декларирала, че наброява над 5000 човека, ще получава подкрепа от държавата за откриване на център за подпомагане на тази общност. България е длъжна да преосмисли политиката си към българите в чужбина“, настоя българинът в Лондон.

  .

• Европейски интелектуалци написаха „Манифест на европейските патриоти“

  „В Европа гори пожар“, предупреждават 30 писатели, философи и публицисти

   
  Снимка: © Getty Images

   

  Бернар-Анри Леви, Херта Мюлер, Иън Макюън, Роберто Савиано, Светлана Алексиевич, Марио Варгас Льоса, Адам Загаевски, Орхан Памук, Салман Рушди – това са само част от писателите, философите и публицистите, подписали отворено писмо под заглавието „Манифест на европейските патриоти“.

  Апелът, публикуван във френското издание „Liberation“, предупреждава, че Европа е изправена пред най-тежкото си предизвикателство от Втората световна война насам – криза на идентичността, която поставя на изпитание самата идея за либералната демокрация.

  „Нашето поколение допусна грешка… Живяхме в илюзията, че Европа е нужна за всички, че тя е част от природата на нещата и че тя ще се сбъдне и без нас, дори ако ние не свършим нищо, защото такъв е „смисълът на Историята“. Именно с това убеждение трябва да се разделим веднъж завинаги“, се казва в писмото на европейските интелектуалци, които сравняват залога на предстоящите през май’19 избори с „нова битка за цивилизацията, 75 години след разгрома на фашизма и 30 години след падането на Берлинската стена“.

  Ето какво гласи цялото писмо: 

  „Идеята за Европа е под заплаха.

  От всички страни се трупат критични гласове, възмущение, дезертиране.

  „Да сложим край на европейската конструкция“, „да преоткрием душата на нациите“, „да се върнем към изгубената идентичност“, която често не съществува извън въображението на демагозите – ето това е общата програма на популистките сили, които шестват из континента.

  Европа е атакувана отвътре от лъжепророци, опиянени от омразата и вярата, че е дошло и тяхното време; атакувана е отвъд Ла Манша и отвъд Атлантика от страна на двама от най-големите си съюзници, които през ХХ век двукратно я спасяваха от самоубийство. Попаднала във все по-неприкритата хватка на господаря на Кремъл, Европа – като идея, воля, представителна власт – е напът да се разпадне пред очите ни.

  Именно в този отровен климат, през май ще се проведат европейските избори, които рискуват да се окажат най-голямата беда за Европа – ако нищо не се промени дотогава, ако не се спре напиращата приливна вълна, ако много бързо не се появи нов дух на съпротива из целия континент. Победата на унищожителите би била срам за всички, които все още вярват в наследството на Еразъм, Данте, Гьоте и Ян Коменски; обида за интелигентността и културата; експлозия на ксенофобията и антисемитизма; бедствие.

  Подписалите това писмо сме част от онези, които не са се примирили с предсказаната катастрофа.

  Ние сме част от европейските патриоти – общност, която е значително по-многочислена, отколкото повечето хора смятат, но която твърде често същестува в смирение и мълчание. Ние знаем какъв е залогът: 75 години след разгрома на фашизма и 30 години след падането на Берлинската стена е назряла нова битка за цивилизацията.

  Нямаме право на отстъпление – не ни го позволява паметта на европейците, искрата на тази велика Идея, която сме наследили и пазим, убеждението, че само тази Идея имаше силата да извиси народите ни на по-високо ниво и да ги спаси от войнственото им минало; само тя е достатъчно ценна, за да се пребори срещу появата на новите тоталитаризми и последващото върщане към познатата мизерия от старите мрачни времена.

  Затова отправяме тази покана за ново начало.

  Затова апелираме за мобилизация в навечерието на избори, които отказваме да предадем в ръцете на гробокопачите.

  Затова призоваваме да поемем отново факела на Европа, която въпреки слабостите, грешките и понякога – страхливостта си – остава втора родина за всеки свободен човек по света.

  Нашето поколение допусна грешка.

  Така както последователите на Гарибалди от XIX век са повтаряли като мантра своето „Италия ще се оправи сама“, ние вярвахме, че обединението на континента ще се случи от само себе си, без воля или усилие.

  Живяхме в илюзията, че Европа е нужна за всички, че тя е част от природата на нещата и че тя ще се сбъдне и без нас, дори ако ние не свършим нищо, защото такъв е „смисълът на Историята“.

  Именно с това убеждение трябва да се разделим веднъж завинаги.

  Именно тази ленива Европа, лишена от дух и мисъл, трябва да си отиде.

  Нямаме друг избор. Когато сме изправени пред напора на популизма, трябва да поискаме Европа или ще потънем.

  На фона на всеобхватната заплаха от националистическо разцепление, трябва да възобновим връзките на политическия активизъм. В противен случай, ще трябва да се предадем на извиращото отвсякъде негодувание, омразата и придружаващите ги болезнени страсти.

  Нужно е още днес, по спешност, да сигнализираме срещу онези подпалвачи на души, които си играаят с огъня на нашите свободи – от Париж до Рим, през Дрезден, Барселона, Будапеща, Виена или Варшава.

  Защото залогът е точно такъв: зад това странно поражение на Европа, което се очертава на хоризонта; тази нова криза на европейската идентичност, готова да унищожи всичко, което представлява величието, честта и просперитета на нашите общества. За първи път от 30-те години насам либералната демокрация и нейните ценности са поставени под въпрос“.
  Подписано от: Василис Алексакис, Светлана Алексиевич, Ан Апълбаум, Йенс Кристиан Грьондал, Елфриде Йелинек, Давид Гросман, Агнеш Хелер, Исмаил Кадаре, Дьорд Конрад, Антониу Лобу Антунеш, Клаудио Магрис, Иън Макюън, Адам Михник, Херта Мюлер, Людмила Улицкая, Роб Римен, Фернандо Саватер, Роберто Савиано, Еудженио Скалфари, Саймън Шама, Петер Шнайдер, Абдула Сидран, Лейла Слимани, Колм Тойбин, Марио Варгас Льоса, Адам Загаевски, Салман Рушди, Орхан Памук.

  .

• Хиляди шофьори на камиони в САЩ планират да блокират пътищата в знак на протест

  Минко Георгиев, в. „България Сега“

  

  Шофьорите на камиони искат реформа на регулирането на HOS и ELD, както и повече участие при съставянето на новите правила на FMCSA.

  Онлайн фейсбук група за шофьори на камиони, с повече от 4000 членове под название „Black Smoke Matters“, планира затваряне на пътищата в национален мащаб, за да се привлече внимание към проблемите с новите правила в транспортната индустрия. Датата за този протест е 12 април 2019 г. Организаторите молят колегите си да не работят този ден, което да е част от националния протест.

  

  Това са някои от исканията на шофьорите:

  – Промяна на правилата за часовете на работа;

  – Нови стандарти за обучение на шофьори и безопасност;

  – Промяна в правилата за ELD, така че те да се изискват само за компании с повече от 10 камиона или фирми за превоз на товари, които имат лош рейтинг за безопасност;

  – Нови стандарти за инспекции и прилагане на правилата на Федералната администрация за безопасност на автомобилните превозвачи (FMCSA);

  – По-голямо участие от страна на шофьорите на камиони в създаването на новите правила на FMCSA.

  .

• В Скопие бе отдадена почит на героинята Мара Бунева

  Зоранчо Маринков, ГЛАС ПРЕС

  

  На 13 януари в Скопие за поредна година се проведе панихида и паметно шествие в чест на революционерката от ВМРО – Мара Бунева. На събитието присъстваха над 500 българи от Македония, България и Сърбия, а също и наши сънародници, които пристигнаха от САЩ.

  Meжду многобройните гости от България бяха и представители на партията ВМРО-БНД, водени от евродепутата и заместник-председател на партията Ангел Джамбазки и депутатите от българския парламент от групата на Патриотите – Атанас Стоянов, Красимир Богданов и Йордан Йорданов.

  

  Имаше и представители на няколко патриотични организации на българи от разни държави, като „Братство-Хайдути“ със седище в Чикаго и клонове в България и Македония, след това сдружението за Македоно-Българско приятелство от Скопие, „Български национален съюз“ и „Бял фронт“ от България и др.

  Панихидата в църквата „Свети Димитър“ в Скопие тази година беше организарана от Сдружението за Македоно-Българско приятелство от Скопие. Възпоменателна служба за героината в църквата беше извършена от свещеник на Македонската православна църква – Охридска Архиепископия.

  

  След това почитателите на личността и делото на великата македонска българка – Мара Бунева тръгнаха в паметно шествие от църквата „Св. Димитър“, през Каменния мост в Скопие, до лобното й място на кея на Вардар, където сега се намира паметна плоча на героината. Пред плочата на Мара Бунева гражданите положиха свежи цветя и се поклониха пред светлата памет на мъченицата за свободата на Македония и македонските българи.

  Изказвания пред присъстващите хора проведоха няколко представители на оргазанициите на българите, а реч проведе и евродепутатът Ангел Джамбазки. Той каза, че трябва да помним делото на Бунева, да се поучим от него и да продължаваме да държим знамето високо. Нека знаем какво бяха заветите на предците във ВМРО и нека ги изпълняваме – добави Джамбазки.

  

  В края на събитието, всички присъстващи получиха патриотични календари, изработени от сдружението „Братство-Хайдути“.

  Тази година на събитието, в сравнение с миналите години, присъстваха много повече хора, а радва и фактът, че присъстваха много млади хора от Македония и България. Това е ясен знак, че героинята Мара Бунева никога няма да бъде забравена.

  .

• Скритата цена на националното ни негативно мислене

  Христо Пирински, сп. „Мениджър“

  

  Българите, откакто се помня, винаги са били настроени изключително негативно към България. И това е позицията, от която тълкуват всичко, което се случва в света: “Тук нищо не работи. Всички са корумпирани. Ние сме най-лошата страна в света.“

  А откъде знаете? В колко страни сте живели? Разполагате ли поне с някаква статистика? До момента не съм получил задоволителен отговор от събеседниците си на тези въпроси. И постепенно започнах да разбирам, че това негативно отношение не почива непременно на някакви обективни факти, а е по-скоро въпрос на култура – рожба на светоглед, който се предава от родители на деца и от човек на човек.

  В настоящата статия защитавам тезата, че това негативно мислене е изключително вредно и пречи както на развитието на нацията, така и на личното израстване на всеки един от нас. То е една от основните причини да сме на последно място по икономическо развитие в Европейския съюз. Както и една от основните пречки пред всеки от нас да реализира пълния си потенциал.

  Някои хора ще се опитат да ме опровергаят, споменавайки т.нар. „статистически факти“. Повечето социологически проучвания и информационни агенции постоянно ни класират като най-неефективната икономика в Европейския съюз. Така че нихилизмът ни трябва да е правилен!?

  Знаете ли как се правят тези класации? Корупцията и функционалността на институциите не са неща, които се забелязват лесно. Те се базират на проучвания на случайно избрани граждани от съответната държава – агенциите питат хора (включително експерти и предприемачи) какво мислят за съответната държава и правят измервания въз основа на получените отговори. Ако повечето граждани на съответната държава смятат, че тя е на дъното, проучването ще отчете именно това. Без значение дали е вярно, или не. Отрицателно ни отношение към самите нас предопределя отрицателното отношение и на другите към нас. Хората гледат на нас, така както ние гледаме на себе си. Нациите не правят изключение. Светът възприема страната ни по начина, по който ние сами се възприемаме.

  Големият проблем обаче е, че веднъж отчетено, негативното класиране има действителни негативни последствия върху самите нас. Тези класации се озовават на бюрата на всички банкери и корпоративни директори по целия свят – от Ню Йорк до Хонконг. В резултат на това, инвестиционният риск на икономиката ни се увеличава, международните инвестиции намаляват и се налага да се борим с негативните последици от проблеми, които сами сме си създали.

  В основата на всички бизнес отношения са имиджът и доверието. Компаниите инвестират милиарди долари всяка година, за да изградят добър имидж и позитивното отношение към своите продукти и услуги. Положителните нагласи са нещо изключително ценно. В България работим усилено, за да създадем негативно отношение към страната си, и съответно си понасяме последствията. Защо? Това няма смисъл!

  Вредните последствия от негативното ни мислене се простират отвъд международната икономика. Негативизмът ни разяжда и отвътре като нарушава самочувствието ни и личната ни мотивация. Вярата, че страната ни е безнадеждно нефункционираща и хората са изначално корумпирани, дава морално „право“ на гражданите да се държат зле. Ако всички мамят и лъжат, измамата се превръща в норма. Ако всички са корумпирани, приемането и даването на подкуп също е приемливо.

  Това води до едно лошо, но устойчиво равновесие. Хора, извършващи сенчести сделки, имат интерес да вярват, че страната наистина е нефункционираща и корумпирана. Това им създава илюзията, че те нямат избор – тъй като начина, по който те действат е единственият начин да се постигне нещо в тази държава.

  Онези, които са пасивни и не полагат много усилия, също имат интерес да вярват в нефункциониращата държава, защото тя предлага идеално извинение за пасивността им. Вярата, че системата не работи, отслабва вътрешната ни мотивация да работим и да се развиваме. Когато вярвате, че нищо няма да се получи, вие спирате да опитвате. Това е доста по-удобно, отколкото да поемем риска и отговорността да бъдем активни.

  Негативизмът еволюира. Когато отрицателното отношение се сблъска с факти и аргументи, които го опровергават, то създава собствените си митове и усукани интерпретации на реалността. Например митът, че за разлика от другите източноевропейски народи българите не са се съпротивлявали на комунистическата власт и спокойно са понасяли теглото си, все още е широкоразпространен въпреки факта, че българското движение „Горяни“ оказва първата и най-продължителна въоръжена съпротива срещу комунизма в Източния блок. Друго често срещано погрешно схващане е, че българите са сред най-завистливите и неподкрепящи се хора в света. Личният ми опит, академичните изследвания и контактите ми с хора от десетки различни култури, по никакъв начин не подкрепят този мит. Всъщност в много азиатски и европейски култури се наблюдава много по-брутална конкуренция и много по-силен егоизъм, отколкото в нашата.

  Или да вземем за пример конспиративните теории, че нашата държава и нашите спортисти и компании постоянно са саботирани от тайните общества и от Великите сили, за да възпрепятстват развитието ни. Наистина ли!? Та ние сме на опашката. Кой би имал икономически интерес да ни саботира? Все едно в клас от трийсет ученици най-слабият да вярва, че отличниците в класа, заедно с учителите развиват сложни схеми, за да му попречат да си повиши оценките!? Това би било абсурдно. Но и това би било удобен начин за ученика да се освободи от всякаква лична отговорност.

  Фатализмът е лошо извинение за това да поемем отговорност за собствения си живот. И ние често го използваме. В едно статистическо проучване на ценностите и нагласите на хората по света, един от въпросите оценява доколко респондентите смятат, че разполагат със свобода на избор и контрол върху собствения си живот. И тук България е на 5. място, отдолу нагоре, следвана само от Украйна, Албания, Беларус и Пакистан. Как едно общество може да постигне нещо смислено, ако смята, че не е в състояние да направи каквото и да било, за да промени посоката си на развитие?

  Вярвам, че нашето негативно и самосаботиращо мислене е една от основните причини за бавното ни развитие като нация. То отключва ефекта на доминото – отрицателните вътрешни нагласи пораждат отрицателно външно отношение към страната ни, което допълнително засилва собственото ни усещане за непълноценност. В капана на този порочен кръг активността и социалната ангажираност на хората се разколебават. Оттам и цялостното ни представяне се влошава, което на свой ред оправдава поредната вълна от негативни нагласи. Това е един порочен цикъл.

  Най-успешните хора и организации имат точно противоположното отношение – да търсят възможности да се развиват и да променят средата си към по-добро, независимо колко трудно това може да бъде. Те са благодарни и оценяват възможностите, създадени от другите. Такова отношение автоматично създава стимули за развитие, което да оправдае очакванията. Благодарният и положително настроен човек е активен и отворен към околните; отрицателно настроеният – в най-добрия случай е обзет от апатия.

  Трябва ли да си затворим очите и да повярваме сляпо, че живеем в съвършен свят? Не, разбира се. Но и не трябва да вярваме в празни митове и легенди просто защото някой ни ги е казал. Действителността не съществува обективно и независимо от нашето мислене. Нашите убеждения формират действителността, в която живеем – явление, наречено от икономистите „самоизпълняващо се пророчество“. Ако вярваме, че обществото ни е неефективно, то става неефективно. Ако вярваме, че обществото ни е нoрмално, то става нормално.

  Представете си следния експеримент. От утре всички български граждани ставаме по-реалистични спрямо себе си и случващото се в страната ни. Ние вярваме, че не сме съвършени, но сме една способна и решителна нация. Имаме проблеми, но те не са по-големи от проблемите на повечето останали европейски държави. По-важното е, че тези проблеми са преодолими. Много скоро социологическите проучвания ще отразят това ново отношение. Рейтингите на страната ще се подобрят. Инвестициите ще се увеличат. Това, на свой ред, ще стимулира и вътрешната ни мотивация да работим и да се усъвършенстваме. И ситуацията ще се подобри. А когато това се случи, нашата положителна самооценка ще се засили още повече и другите страни ще забележат това. И тогава … няма да има граници за способността ни да растем.

  Ако вярваме, че сме добри, ние ставаме по-добри. Това е основно правило в психологията. Дължи се на това, че хората изпитват силно чувство на дискомфорт или т.нар. „когнитивен дисонанс“, когато едновременно вярват в две или повече противоречащи си представи. Ако човек изпитва когнитивен дисонанс, той или тя ще се опита да го смекчи, като промени едното от двете убеждения, които влизат в противоречие. В контекста на самооценката, ако вярваме, че сме по-добре, отколкото сме, ще се стремим да подобрим състоянието си, за да компенсираме конфликта между реалността и нашите възприятия. Ако вярваме, че сме по-зле, отколкото сме, ще ставаме все по-зле. Елементарно е.

  Как обаче да променим културата си, която подхранва негативното ни мислене? Първо, трябва да знаем за вредните последици от негативното мислене. Ако вече сте го осъзнали, информирайте и останалите около вас. Процесът на промяна – и лична, и национална – започва с осъзнаването. Социалните медии биха могли да бъдат много полезни в това начинание – опитайте се да излъчвате положителни послания и да се придържате към конструктивна критика. Същото важи и за традиционните медии – потокът от негативни новини от България затруднява и най-големия оптимист, дори и да е твърдо решен да запази ведрия си дух. Технологията има голям потенциал да помогне в това начинание. Платформи като Uspelite.bg, Civi.bg, Гражданите, и Signali.bg допринасят за позитивната промяна на манталитета и трябва да бъдат подкрепени.

  Силата на позитивното мислене трябва да влезе в учебните програми, да бъде рекламирана на билбордове, да стане част от слоганите на компаниите ни. Всяка компания и организация има мисия, в която може да се включат следните редове: „Очакваме от служителите си положително отношение и активност. Компанията има изграден механизъм за получаване на обратна връзка. Ако смятате, че компанията може да бъде управлявана по-добре, ви призоваваме да ни помогнете. Ако смятате, че нищо не може да се направи, е по-добре да напуснете. Пасивният негативизъм е разрушителен и няма място в нашата организация. Отразява се отрицателно на онези, които поемат отговорност и работят усилено да подобрят фирмата ни.“

  Следващия път, в който понечите да изречете или напишете нещо цинично или негативно, спрете и помислете. Вече знаете какво представлява порочният кръг – опитайте се да го прекъснете. Колкото по-влиятелен и силен е един човек, толкова по-големи са неговите социални отговорности. В момента има една малка, но бързо нарастваща група от българи, които са активни и се опитват да бъдат положителната промяна, от която България има нужда. Присъединете се към тях.

  .

• <<
• 1
...
• 22
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
...
• 414
• >>