Всички авторски страници

Авторски

• Chicago Shakespeare Theater представляет…

  Недавно Чикагский Шекспировский театр объявил о своем участии в международной театральной Олимпиаде, которая будет проходить в Лондоне в апреле-мае 2012 года, за три месяца до открытия XXX Олимпийских игр. Театральная Олимпиада стартует 23 апреля 2012 года, в день рождения великого английского драматурга. В течение полутора месяцев на сцене театра “Глобус” тридцать семь театров из тридцати семи стран мира на тридцати семи языках представят пьесы Уильяма Шекспира. Каждый из спектаклей пройдет два раза. Шекспировский театр – единственная театральная компания из США, приглашенная к участию в Олимпиаде, и единственная (кроме хозяев – театра “Глобус”), кто сыграет спектакль на английском языке. 

  Шекспировский театр покажет в Лондоне мировую премьеру спектакля “Othello: The Remix” – авангардное переложение на язык хип-хопа шекспировской трагедии. Над спектаклем работает популярный дуэт Q Brothers – создатели спектаклей “The Bomb-itty of Errors” и “Funk It Up About Nothin’”. Премьера намечена на 5 мая 2012 года.

  В числе участников Театральной Олимпиады – Белорусский Свободный театр. Запрещенный на Родине коллектив покажет на белорусском языке спектакль “Король Лир” в постановке режиссера Владимира Щербаня. В феврале этого года мои земляки со спектаклем “Быть Гарольдом Пинтером” с огромным успехом гастролировали в Нью-Йорке и Чикаго. Организаторами чикагских гастролей были театр “Гудман”, Шекспировский театр и Северо-Западный университет. В последнем спектакле перед закрытием гастролей чикагские актеры участвовали в акции “Belarus Free Now”. Актеры вышли на сцену и зачитали на английском языке письма белорусских политзаключенных. Весной следующего года чикагский и белорусский театры встретятся еще раз. На этот раз – в Лондоне.

  Россию на Театральной Олимпиаде представит Московский театр имени Е.Вахтангова со спектаклем “Мера за меру” в постановке Юрия Бутусова, Литву – театр “Meno Fortas” с “Гамлетом” в постановке Эймунтаса Някрошюса (этот спектакль покажут на Торжественном закрытии Олимпиады), Польшу – Театр имени Кохановского с “Макбетом”, Германию – Шекспировская компания из Бремена со спектаклем “Тимон Афинский”, Францию – компания “Гипермобиль” со спектаклем “Много шума из ничего” в постановке Климента Поре, Израиль – театр “Габима” с “Венецианским купцом”. В числе участников Олимпиады – Грузинский драматический театр имени Марджанишвили со спектаклем “Как вам это понравится” в постановке Левана Цуладзе, Национальный театр Армении с “Королем Джоном”, Сербский национальный театр с “Генри VI” в постановке Никиты Миливоевича, Национальный театр Китая с “Ричардом III”, Национальный театр Греции с “Периклом”, театр из Кийото (Япония) с “Кориоланом”, а также театры из таких экзотических стран, как Бангладеш и Южный Судан. Театр “Глобус” покажет на Олимпиаде трагедию Шекспира “Генри V”.
  ”Английский зритель знает Шекспира наизусть. Спектакль на другом языке – это как оперное либретто, когда важен не сюжет, не фабула, а именно интерпретация”, – считает Эймунтас Някрошюс. А художественный руководитель театра “Глобус” Доминик Дромгул полагает, что в каком-то смысле даже полезно не понимать языка, на котором исполняют Шекспира. “Пьесы Шекспира очень интересно просто смотреть. Когда они исполняются на другом языке, перестаешь беспокоиться о том, понимаешь ли ты каждое слово или нет, а начинаешь концентрироваться на взаимоотношениях героев”, – заявил Дромгул в интервью Би-би-си. Все подробности театральной Олимпиады – на сайте http://globetoglobe.shakespearesglobe.com/.

   До Лондонской театральной Олимпиады еще далеко. А пока в Чикагском Шекспировском театре идут репетиции спектакля по пьесе канадского писателя и драматурга Тимоти Финдли “Елизавета” (“Elizabeth Rex”). В основе сюжета – рассказ о встрече Шекспира и актеров его труппы с королевой Елизаветой. 

  На пороге смерти Уильям Шекспир вспоминает события пятнадцатилетней давности. В ту роковую ночь Первый драматург и актеры его театра были приглашены исполнить представление для королевы Елизаветы. На следующий день возлюбленного королевы, графа Эссекского Роберта Деверекса ожидала казнь. Он обвинен в измене. Королева приговорила его к смерти, и только она может помиловать его. С целью предотвращения возможных беспорядков в королевстве введен комендантский час, и бродячие актеры остаются в апартаментах королевы. Отчаянно нуждающаяся в приятных впечатлениях, стремящаяся хотя бы на время забыть о предстоящей казни, Елизавета проводит ночь в компании Шекспира и его актеров, главным образом – с одним из них, исполнителем женских ролей Недом Ловенскрофтом…

  Премьера пьесы состоялась на театральном фестивале в Стратфорде (Канада) в 2000 году. Первой исполнительницей роли королевы Елизаветы стала американская актриса Диана Д’Акила. Спустя одиннадцать лет живущая в Канаде актриса возвращается к этой роли.

  Режиссер – артистический директор Шекспировского театра Барбара Гейнс. В других ролях: Стивен Сатклиф (Нед Ловенскрофт), Брэдли Армакост (Перси Говер), Бренда Барри (Мэри Стенли), Мэтт Фараби (Генри Перл), Кевин Гудал (Уильям Шекспир).

  29 ноября 2011 года – 22 января 2012 года. 600 E.Grand Ave, Chicago, IL 60611, справки и заказ билетов по телефону 312-595-5600 и на сайте театра http://www.chicagoshakes.com/.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com

   

• “Я не считаю писателя святым, но слова для меня святы”

  В 1992 году в пригороде Чикаго, городке Гленко, был создан театр с негромким, но выразительным названием “Авторский”. В этом театре зрителей не привлекают дешевыми темами, модными именами, техническими спецэффектами. Скромный, уютный зал на сто шесть мест предполагает малую, камерную форму. И вот уже двадцатый сезон в этом театре в полном соответствии с названием ставят классическую и современную драматургию и по-новому открывают как признанных, так и молодых авторов. Перечислю только некоторых из них: У.Шекспир, Ч.Диккенс, Ф.Достоевский, Г.Джеймс, Б.Шоу, А.Чехов, Т.Уильямс, Т.Уайлдер, А.Миллер…

  Юбилейный сезон The Writers’ Theatre открыл спектаклем по пьесе английского драматурга Тома Стоппарда “Отражения, или Истинное” (“The Real Thing”) – интеллектуальным, многослойным ребусом о жизни, любви и политике, требующим серьезного осмысления. Начинается спектакль с обычного на первый взгляд выяснения отношений супругов. Она приезжает из командировки, он подозревает ее в неверности. Вопросы следуют один за другим, муж с женой упражняются в словословии, но что-то заставляет нас настороженно относиться к словам героев. Вскоре оказывается, что перед нами разыгрывалась сцена из пьесы главного героя – писателя Генри (Шин Фортунато), alter ego автора. Так будет на протяжении всего спектакля. Персонажи из жизни пересекаются с литературными героями и наоборот. Как обычно у Стоппарда, пьеса полна аллюзий, иронии, подтекста и все самое важное почти всегда остается между строк. Почти, потому что есть вещи, к которым Генри (читай – Стоппард) относится очень серьезно. Среди них – Литература и Любовь. Вот две цитаты из диалога Генри с Анной (Кэрри Кун). Одна – про слова: “Из слов – если обращаться с ними бережно, можно, будто из кирпичиков, выстроить мост через бездну непонимания и хаоса… Я не считаю писателя святым, но слова для меня святы. Они заслуживают уважения. Отберите нужные, расставьте в нужном порядке – и в мире что-то изменится”. Другая – про любовь: “Любить человека – значит, любить его и в худшие минуты. Если это романтично, то пусть все будет романтично – любовь, работа, музыка, литература, девственность и ее потеря… Я верю в душевную смуту, слезы, боль, самозабвение, потерю собственного достоинства – в наготу верю. Не думать, жить без забот – все равно что не любить”. Вам эти слова ничего не напоминают? Да это ведь просто “в человеке все должно быть прекрасно” или “мы увидим небо в алмазах”, только устами современного героя!.. Очень сложно произнести монолог с ТАКИМИ словами и не скатиться в фальшь, не оказаться смешным, непонятым, сохранить естественность интонаций. Герои говорят не для нас, они говорят друг с другом, а мы, зрители, оказываемся невольными свидетелями этих разговоров.

  Режиссер спектакля – артистический руководитель театра Михаэль Халберстрам – пошел по наиболее верному пути: он не выпячивает себя, а скрупулезно следует ремаркам автора. Ничего лишнего – только крупные планы героев и беседа, которая нередко приводит к скандалу, а иногда превращается в исповедь. Актеры великолепно справляются с поставленной перед ними задачей. Хороши все, но особенно яркое впечатление произвела на меня пара: Генри – Шин Фортунато и Анна – Кэрри Кун. Послужной список Фортунато впечатляет: он играл главные роли во многих театрах Чикаго, снимался в кино. Кэрри Кун только начинает свою театральную карьеру. Она играла в спектаклях “Магнолия” в Goodman Theatre и “Бронте” в Remy Bumppo Theatre. А я помню актрису по роли Хани в спектакле “Кто боится Вирджинии Вульф?” Э.Олби в Steppenwolf Theatre. Актриса вернется к своей роли осенью 2012 года, во время гастролей этого театра на Бродвее.

  В остальных ролях: Джон Сандерс (Макс), Наташа Лоу (Шарлотта), Джордан Лейн Шаппелл (Билли), Рэй Грей (Дебби), Райан Халахан (Броуди). 

  Для Халберстрама этот спектакль стал вторым обращением к драматургии Стоппарда. В сезоне 2009-2010 годов в его постановке шла, наверно, самая известная пьеса драматурга “Розенкранц и Гильденстерн мертвы”. С нее началось мое открытие Стоппарда. Заинтересовало, почему именно эту пьесу (неизвестного нам тогда) английского автора взялся переводить Иосиф Бродский. Его перевод был опубликован в “Иностранке” в 1990 году. Так, через Бродского я познакомился с Томом Стоппардом. В том же 1990 году, впервые попробовав себя в режиссуре, Стоппард экранизирует свою пьесу и сразу получает приз, который для тысяч других так и остается недостижимой мечтой, – “Золотой лев святого Марка” на Венецианском международном кинофестивале. Спустя восемь лет, в 1998 году в Минске был показан фильм “Влюбленный Шекспир”. В числе авторов сценария я обнаружил Тома Стоппарда. Как и в случае с дебютом в роли кинорежиссера, он легко обошел своих именитых конкурентов и получил премию “Оскар” за лучший сценарий. Еще спустя семь лет, в 2005 году, имя английского драматурга всплыло в связи с созданием в Минске “Свободного театра”. Том Стоппард приезжал в Минск, одним из первых поддержал театр и, наряду с Вацлавом Гавелом и американским драматургом Артуром Копитом, стал одним из его попечителей. Во время гастролей в Чикаго руководители “Свободного театра” Николай Халезин и Наталья Коляда рассказали мне, как Стоппард все годы поддерживает их коллектив: “Том Стоппард был у нас дома, он знает наших родителей, он встречался с Димой Бондаренко, Андреем Санниковым, Олегом Бебениным, Ирой Халип, Ирой Красовской, Володей Кобецом… Он знает всех. Он – наш третий папа и единственный из наших родителей, который знает о нас все… Стоппард всегда был очень активен в борьбе с диктатурой. Он приезжал в Санкт-Петербург, Москву, стоял у окон психушки, когда там принудительно лечили Фрейберга и Буковского. Буковский вспоминал: “Когда я выглянул в окно и мне сказали, что это Стоппард, я подумал, что на самом деле сошел с ума”.

  Пьеса “Отражения, или Истинное” ознаменовала собой начало нового периода в творчестве Стоппарда. От театра абсурда – к психологическому театру, от ерничества и насмешки – к проговариванию каких-то важных слов, мыслей, понятий, от Беккета и Ионеско – по направлению к Чехову.

  Ироничный, парадоксальный, театральный до мозга костей, Стоппард озадачивает, возмущает, сбивает с толку, ставит в тупик. Обращаясь к серьезным темам, он делает это настолько увлекательно и интересно, что зрители, как завороженные, внимают его героям и, заинтригованные, идут за ними. В 2006 году он умудрился даже сделать популярными Бакунина, Герцена и Белинского. Обратившись к русской истории, Стоппард написал трилогию “Берег Утопии”, которая сегодня широко идет по всему миру. Тридцать пять лет истории философской мысли России XIX века уложены в три спектакля. Они связаны общей сюжетной линией, каждый длится более двух часов. В трилогии участвуют сорок четыре актера. Такую глыбу поставить – подвигу подобно! В Москве “Берег Утопии” идет в Российском академическом молодежном театре. В Нью-Йорке спектакль ставили в центре Линкольна. К сожалению, в Чикаго пока не нашелся театр, который взялся бы за постановку этой трилогии. Зато в сезоне 2008-09 годов в Goodman Theatre режиссером Чарльзом Ньюэллом была поставлена новая пьеса драматурга – “Рок-н-ролл”.   

  И последнее – еще раз о том, как персонажи из жизни пересекаются с литературными героями. Главный герой спектакля Генри развелся с женой, встретив актрису Анну, которая играет в его пьесе. Свою пьесу “Отражения…” Стоппард посвятил жене Мириам. Через несколько лет после публикации пьесы драматург развелся с ней и женился на английской актрисе Фелисити Кендалл – первой исполнительницы роли Анны в мировой премьере спектакля в Лондоне. “Бывают странными пророками поэты иногда…”

  Nota bene! Спектакль идет до 4 декабря 2011 года. The Writers’ Theatre, 325 Tudor Court, Glencoe, IL 60022, справки и заказ билетов по телефону 847-242-6000 или на сайте www.writerstheatre.org.

  Сергей Элькин,

  http://sergeyelkin.livejournal.com/

  www.sergeyelkin.com 

  Фотографии к статье:

  Фото 1. ЛОГО The Writers’ Theatre

  Фото 2. Кэрри Кун (Анна), Шин Фортунато (Генри). Сцена из спектакля “Отражения…”. The Writers’ Theatre, 2011 год. Фото Майкла Бросилов

  Фото 3. Слева направо: Наташа Лоу (Шарлотта), Шин Фортунато (Генри), Кэрри Кун (Анна), Джон Сандерс (Макс). Сцена из спектакля “Отражения…” The Writers’ Theatre, 2011 год. Фото Майкла Бросилов

  Фото 4. Режиссер спектакля, артистический руководитель The Writers’ Theatre Михаэль Халберстрам

• Гени на кръстопът

  Категорично се опровергава теорията за тюркския произход на българите.

  

  Автор: Жени Милчева

  Ние сме европейци, а не азиатци. В генетично отношение заемаме междинна позиция между славяните и средиземноморците.

  Близки сме до поляците, украинците и хърватите, но и до жителите на Северна Италия и до гърците. Най-типичните славяни са руснаците, но ние не сме плътно дотях. Славяни сме, но особен вид.

  Прабългарите са индоевропейци, а не алтайци. Носим и техни гени, и гени на траките.

  Така в общи линии директорът на Института по микробиология към БАН акад. Ангел Гълъбов синтезира резултатите от най-голямото генетично проучване, правено досега сред българите, при представянето му неотдавна. Още същия ден форумите кипнаха.

  Заради това, че ни оприличиха със славяни, учените бяха обвинени в русофилство, манипулации и изпълнение на политически поръчки, но без да стане ясно какви. Имаше и коментари, че дори генетичните изследвания показвали разкраченото положение на българите и неспособността ни да се определим. Затова сме били „хем така, хем онака“. С много малки изключения коментарите показаха абсолютно неразбиране на смисъла и резултатите от изследването.

  Причините за това са най-малко две. Първо, генетиката е сложна наука и разбирането й наистина е проблем. Същото с особена сила се отнася за популационната генетика, която освен това е твърде непопулярна у нас – занимаващите се с нея се броят на пръсти. За постиженията й много се шуми на Запад, но не и тук.

  Второ, когато научни изводи трябва да бъдат представени на популярен език, често възникват недоразумения. Объркването става още по-голямо, когато се смесват понятия от различни науки – в случая на генетиката, лингвистиката и антропологията. Затова, изглежда, някои заявиха, че изследването напразно е харчило пари, понеже и с просто око се виждало, че очите на българина не са дръпнати като на азиатец. Залитнаха и тези, които твърдяха, че не може да бъдем определяни за „нещо като славяни“, защото славяни нямало – археологията не откривала нищо специфично славянско, следователно нямало как да бъдем сравнявани с нещо несъществуващо.

  „24 часа“ се запозна подробно с резултатите от изследването, за да се опита да отговори на въпроса какво всъщност ни казва то. И как генетичният портрет, който ни рисува, осветява произхода ни.

  Но нека първо се договорим какво е правилно да се разбира под различните понятия.

  Когато генетиците говорят за славяни, те имат предвид тези съвременни народи, които говорят славянски езици.

  Езиците нямат нищо общо с гените. (Краен пример – братя близнаци, осиновени в различна езикова среда, говорят различни езици, макар генното им наследство да е еднакво. И обратно – за мнозинството негри, индианци и европейци, които очевидно имат различно генно наследство, английският е майчин в САЩ.)

  Генетиците обаче са установили, че има връзка между определени езикови групи и определени комплекти генетични варианти. Например сред говорещите индоевропейски езици са по-разпространени едни, а сред говорещите тюркски езици – други. (Тюркските са в друго езиково семейство – алтайското.)

  Той е въпрос на самоопределение и зависи не само от произхода, а от още много неща. Но учените са установили, че сред някои народи определени генни вариации се срещат с по-голяма честота, отколкото сред други. И колкото са по-близо географски народите (дори да говорят езици, спадащи към различни езикови семейства!), толкова е по-вероятно да са сравнително близки и в генетично отношение. (Освен ако след геноцид не е имало тотална подмяна на населението, което в историята се случва рядко.) Но като всяко правило и това си има изключения – с турците сме географски близо, но се различаваме.

  Ако два народа са съседни, това не значи автоматично, че напълно си приличат. Винаги има нюанси, които се дължат на различната им история и свързани с нея миграционни събития – проникване на друго население, идващо отдалече.

  Учените са прави за това, че българите сме индоевропейци, а не тюрки, доколкото българският е индоевропейски език, а не тюркски. Ако в него има такива заемки, те не са чак толкова много. Когато генетиците казват, че нашите гени ни определят като индоевропейски народ, имат предвид, че нашият генетичен пул и този на повечето други народи на Стария континент, говорещи днес езици от индоевропейското езиково семейство, доста си приличат. Приликата е в това, че в тези генетични пулове почти липсват някои типично източно-азиатски генетични линии, които се срещат със значителна честота сред народи, говорещи езици от тюркското езиково семейство. Но и връзката език-гени не бива да се абсолютизира.

  Показателно изключение са циганите, чийто език е индоевропейски, а сред тях са разпространени в голям процент типично азиатски генетични линии.

  Голямо изследване на Института по експериментална морфология и антропология към БАН с ръководител чл.-кор. Йордан Йорданов доказа, че българинът е типичен европеец и в антропологично отношение.

  У него няма нищо азиатско. Той е не просто европеид, но и с типични за Стария континент антропологични характеристики. Българите определено се различаваме по липсата на типично азиатски черти от някои народи, говорещи тюркски езици. Някои, подчертаваме! Защото турците говорят тюркски език, но в антропологично отношение те също са европеиди.

  Правят грешка тези, които твърдят, че няма нужда от генетични изследвания, понеже очевидно българите не сме азиатци, щом мнозина от нас са синеоки и светлокоси – нещо, което при азиатците не се среща. Грешката им е в това, че смесват 2 типа характеристики.

  Единият тип са тези, които се отнасят до видими белези като цвят на очите и косите. Те, грубо казано, зависят от рекомбинацията – кръстосването на майчините и бащините гени. Популационните генетици обаче се интересуват от друг тип характеристики – които се предават от родителите на поколението непроменени, защото не участват в рекомбинацията. За това доколко двете неща не са пряко свързани, добър пример е наш сънародник, чиято майчина генетична линия е типично африканска, но той има най-бялото лице, което можете да си представите.

  Когато в този текст говорим за генетичния портрет на българите, трябва постоянно да помним, че става дума за този аспект от него, който показва произхода ни по майчина линия (За този по бащина картината може да е по-различна!) Изследването, за което става дума, е на митохондриалната ДНК. Тя се предава непроменена от майката на децата й и от двата пола. В случая са изследвани само мъже, но такова изследване може да се прави и на жени. За разлика от изследването на бащината линия чрез У хромозомата, която се предава само по мъжка линия – от баща на син. При него се изследват само мъже, защото жените нямат У хромозома.

  „Непроменена“ ДНК също е условно. Ако беше съвършено статична, нямаше да се поддава на мутации, а тя, макар и бавно, мутира под въздействие на околната среда. Популационната генетика се интересува от неболестотворните мутации, които водят до варианти, устойчиви във времето. Всъщност точно комплекта от тези варианти следят генетиците, за да отличават една популация от друга. При отделните популации те са различни.

  Мутациите, които определят даден вариант, стават рядко, а с помощта на т.нар. молекулярен часовник генетиците изчисляват кога точно се е случило това. Порядъкът е от хиляди години назад. Могат да определят и точното място, на което е възникнала една мутация, както и трасето, по което са се движили носителите й при миграциите си. Популациите, които споделят еднакви комплекти варианти, са били родствени някъде много назад във времето, измервано в хиляди години.

  Много важно е да се има предвид и че представеният генетичен портрет не е на цялата нация. Формулировката „българска популация“ подведе тези, които не обърнаха внимание, че резултатите не се отнасят до цялото население на страната.

  В изследването не са включени български турци и цигани, а само наши сънародници, които етнически са се самоопределили като българи. Това важи и за изследваните българомохамедани.

  Изследването е проведено от българо-италиански екип със съдействието и на ВМА и е финансирано от фонд „Научни изследвания“ и италиански фондации.

  Изследвани са кръвни проби от 855 души, които не са роднини. Установените сред тях генни варианти спадат към 45 хаплогрупи. Ще ги означаваме с главни латински букви, а подгрупите им – с цифров индекс след тях, както е и в научната литература.

  Използваме хаплогрупа и майчина линия като синоними, за да избягваме повторенията и за да напомняме, че става дума за произход по женска линия.

  Изследването установява, че генният ни пул „се характеризира с изключително висока честота на генетичните линии, характерни за Западна Евразия“. Характерно за него е слабото присъствие на типично азиатски линии. Това се отнася и за повечето други европейски народи. Не е така при турците обаче.

  „С тях не си приличаме, затова и са далече от нас на графиката“, подчертава акад. Гълъбов. Той е категоричен и че трябва окончателно да бъде отхвърлена тезата за тюркския произход на българите. „Не сме тюрки, а индоевропейци“, твърдо заявява ученият.

  Как генетичните данни работят за опровергаването на тезата за тюркския произход на българите?

  Как се сравняват народи
  
  Данните на българите са сравнени с тези на 57 съвременни популации от Европа, Азия и Африка. Как обаче се прави това, след като във всяка се откриват стотици варианти, които от своя страна се класифицират в десетки хаплогрупи. (Според варианта, който носи, всеки човек може да бъде класифициран в определена хаплогрупа.)

  „Не сравняваме отделните популации по хаплогрупи, а със статистически метод, който отчита всички генни варианти ан блок. Много е важно при интерпретацията да не се вземат отделните компоненти, а да се търси комплексният образ.

  Той се е оформил врезултат на натрупване на множество варианти във времето – възникнали в далечно минало, но и такива, които стават и сега. Интересуват ни тези, които маркират събития от миграционната история“, обяснява проф. Драга Тончева, ръководител на Катедрата по медицинска генетика към Медицинския университет – София, и шеф на българската част от екипа, провел изследването.

  За да стане още по-ясно, представете си го като сравняване на коктейли. Всички са направени от ром, кока-кола, лед, лимонов сок и подправки. На пръв поглед са все „Куба либре“. Само че при един е наблегнато на колата, при друг на рома, при трети ледът е повечко. И във всеки коктейл има различно количество подправки. Генетиците не просто гледат по колко процента е всеки продукт, а сравняват коктейлите на ниво „химически състав“. Така преценяват доколко са близки коктейлите „българи“ и „поляци“ примерно.

  „Поставихме си за цел да видим и какво е разположението на България върху митохондриалната карта на Европа и света по отношение на голямото й разнообразие от намерени мутации в нашия „коктейл“. Разположението на България на графиката показва къде е популацията ни сред другите, което дава представа дали сме по-приближени, или по-отдалечени от тях. Колкото е по-малко разстоянието ни с друга популация, толкова сме по-близки.

  Вижда се, че българите сме близо до групата на славяните, но не сме далече и от средиземноморските, което пък показва тяхното влияние. Затова казваме, че ние сме в междинно положение между средиземноморските и славянските народи“, обяснява проф. Тончева.

  „Далече сме от турците. Но сме близки с европейската популация, много близо сме до народите, които днес говорят славянски езици, но сме близо и до някои средиземноморски народи – в Северна Италия и Гърция примерно“, допълва акад. Гълъбов.

  Турците имат и азиатски гени

  При днешните турци типично азиатските майчини линии са ясно забележими. Например азиатската хаплогрупа М при тях се открива в 10-ина процента. У нас тя е под 1%. Типични за турците са майчините хаплогрупи HV, H4, H20, U1, U3, U6 и X, които при българите или въобще не се срещат, или са в пренебрежимо малък процент.

  Изследвана е генетичната близост на турците и българите спрямо европейски и близкоизточни народи. „Турските проби показват по-голяма дистанция от европейските популации и по-малка от близкоизточните в сравнение с българските проби“, пишат авторите на това изследване. То установява, че сред съвременното население на Турция преобладават майчините линии, пренасяни от Близкия изток към Европа през палеолита и неолита. Азиатските линии, които се откриват у турците, са се появили в генетичния им пул с по-късни миграции и е възможно това да е заради притока на селджуците и османците, наложили езика си на Анадола.

  Проучвана е и генетичната близост на турците с други тюркски говорещи народи от Централна Азия, смятани за родствени на тюрките огуз, каквито са селджуците и османците. Делът на „тюркските“ линии сред днешните турци се оценява на 30% общо за майчините и бащините. Според учени това означава, че тюркският език е бил наложен в Анадола не просто с политическото господство на селджуци и османци, а и от еднократен масиран прилив на тюркски говорещо централноазиатско население. Т.е. серджуците не са били само мъже воини, а значителна човешка вълна. След това е имало още миграции от тази посока, но макар и по-малобройни, те са продължавали поколения наред, улеснени от общия език.

  Защо обаче се вторачваме в това имаме ли генетична близост с турците?
  
  След представянето на изследването този въпрос истерично се завъртя из форумите. Вероятно заради комплексите ни от турското робство. Да не би случайно да сме се омешали, което за някои е равнозначно на предателство. Няма нищо по-естествено народи, които са живели 500 г. заедно, да си разменят гени. Но според акад. Гълъбов анализът на днешните българи показва, че поне по майчина линия турците не са ни предали свои гени.

  Доказателство за това било липсата сред нас на разпространени сред турците майчини линии. Според него даже по-скоро може би е било обратното – ние сме им дали, защото и фолклорът, и историческите извори съдържат сведения за това, че немалко български моми са били омъжвани за турци, а и част от еничарите са били от български произход.

  Какво са ни дали траки, славяни и прабългари
  
  B научната публикация за изследването авторите пишат, че междинната позиция на българите между сегашните източноевропейски и средиземноморски популации „е в съответствие с историческите събития“.

  Те подчертават, че „макар генетичният пейзаж на Стария свят да се е оформил главно от праисторически демографски събития, когато характеризираме българския митохондриален ДНК състав, не можем да пренебрегнем някои по-скорошни миграции“.

  Пишат още: „Средиземноморското наследство би могло да е от траките – първото (според авторите – б.а.) местно население на Балканите, обитавало нашите земи. Източният принос вероятно е по линия на прабългарите, чийто произход е от Средния изток, и от славяните, придошли от Североизточна Европа.“

  Знаем ли нещо за гените на траките, прабългарите и славяните?
  
  Сравнителни изследвания на съвременни популации с образци от древни населения се правят доста по света. Но за сравняването на траки с днешни народи в електронен вид е достъпна само 1 публикация от 2004 г. на румънски екип. Той изследва митохондриална ДНК, извлечена от зъби и кости на 13 индивиди от бронзовата и ранно-желязната епоха, определени от изследователите като „траки“ и погребани в Югоизточна Румъния (Добруджа).

  Те са сравнени с 5 съвременни популации – румънци, българи, гърци, албанци и италианци. Изводът на изследователите е, че има „очевидна генетична прилика между траките и съвременните населения от Югоизточна Европа“. И че „древното тракийско население би могло да е допринесло за формирането на съвременния генетичен пул в Румъния“.

  Когато сравнили траките с всяка популация поотделно, учените установили, че „италианците, албанците и гърците показват склонност за по-голямо генетично сходство с траките, отколкото румънците и българите“.

  Няма „славянски“ ген, категорични са изследователите. Всяка популация е пъстра, дори сред най-еднородната – баските, има множество майчини линии. Има обаче хаплогрупи, които са по-чести сред дадена популация.

  Хаплогрупа U например е по-честа сред славяните, най-висок е процентът й при руснаците и белорусите – до 33-35%. Учени го обясняват с нейната древност (т.е. имала е много време да се разпространява) и с това, че тези народи обитават територии, които се намират на най-прекия и с най-малко географски препятствия път от Азия към Европа. А Старият континент е населен откъм Азия. Вероятно хаплогрупа U е дошла в Европа с първата вълна хомо сапиенс сапиенс (съвременния човек) преди 45-40 хил. г. Към хаплогрупа U спадат 22% от българите.

  Но ако при славяните най-разпространена е нейната подгрупа U4, у нас тя се среща само в 3,9%. Тук измежду подгрупите на U преобладава U5 – при 6,7%. За нея учените смятат, че вероятно е най-древната линия, възвикнала на място в Европа – някъде през късните фази на палеолита, доста след като първите хора вече са колонизирали Стария континент.

  Има ли хаплогрупи, които можем да свържем с прабългарите, като знаем къде са живели и откъде са минали, преди да стигнат до Балканите?

  „Не можем да съдим за това по отделна хаплогрупа, но по съвкупност от хаплогрупи – да“, казва проф. Тончева.

  „Едно население не носи само 1 хаплогрупа, а няколко. И всички те се движат заедно при миграция. От първото заселване на дадена територия до наши дни движенията се наслояват едно върху друго. Много трудно е да ги различиш. Затова не е коректно да се казва, че тази хаплогрупа ни е донесена от славяните, а онази – от прабългарите“, казва Сена Карачанак от българската част на екипа, провел изследването. Тя е докторант в Катедрата по медицинска генетика на Медицинския университет в София.

  Има ли обаче в генетично отношение нещо отличително за районите, в които според исторически източници са живели и преминавали прабългарите?

  Според хипотезата за тюркско-алтайския им произход те са от източните части на Средна Азия, а според индо-иранската хипотеза – от западните й части – Памир и Хиндукуш.

  В Централна Азия присъстват майчини линии, характерни и за Източна, и за Западна Азия. Но в сегашната българска популация източноазиатски линии практически липсват. Значи прабългарите не са ги донесли.

  Ако въобще са имали такива примеси, те са били толкова минимални, че са се размили. Щом прабългарското наследство не може категорично да се отграничи в сегашния ни генетичен пул заради някаква фрапираща особеност, значи то е като него – от линии, характерни за Западна Евразия.

  Има ли обаче западноевразийска линия, която хем се среща в Югоизточна Европа, хем я има и в западната част на Централна Азия и която би могла да е индикативна за движението на прабългарите, ако са я носили. Генетиците не се ангажират с такива обобщения.

  Затова тук само ще нахвърляме няколко факта без коментар. Измежду многобройните разклонения на най-разпространената в Европа линия – Н (хаш), само Н6 се среща често в Централна Азия – до 21%. В Европа е много рядка. Тя е една от най-древните подгрупи на Н. Възникнала е в Близкия изток или в югозападната част на Централна Азия преди около 40 хил. г., но се е появила в Европа последна – не по-рано отпреди 3400 г.

  Няма само един “ген”, който пряко да ни свързва
  
  „Данните ясно показват какво не сме. Не сме тюрки. Ако имахме нещо общо, щеше между нас да има генетична близост, а такава няма. Тюркските народи са толкова далеч от нас, че остават извън графиката“, обяснява акад. Гълъбов.

  Тук разглеждаме и този въпрос заради отколешния спор какви са прабългарите – един от трите основни етноса, които съставят българската народност заедно с траките и славяните според най-масово утвърдената теория. Ясно е, че не може да се слага знак за равенство между прабългарите и съвременните българи. Но досега приносът на прабългарите изглежда е бил подценяван. Проучванията в последните години показват, че при идването си на Балканите те не са били малобройна орда конници, а многобройно население, включващо жените и децата.

  Доскоро беше широко възприета тезата за тюркския им произход. Сега все повече сила набира тази за иранския им, т.е. индоевропейски произход. (Иранците са индоевропейци за разлика от тюрките.)

  Дали обаче, ако прабългарите са били близки с иранците, и ние сме такива? Не знаем какъв е генетичният портрет на прабългарите, защото не е проучван с материал от погребения, категорично определени като прабългарски. А и както учените подчертават, сравнението е между съвременни народи. Тук няма да привеждаме подробни данни за генетичните линии сред иранците и най-близките им съседи. Само поместваме графика (горе), от която се вижда, че и сред тях, както и сред българите, западноевразийските линии значително преобладават в сравнение с източноевразийските, южноазиатските и африканските.

  Как гените говорят за заселването на Европа и България
  
  Според изследователите сред западноевразийските линии, които преобладават при българите, някои свидетелстват за демографски събития от различни фази на палеолита (преди 45-15 хил. г.). Други – за миграции през неолита (преди около 8000 г.).

  „Събития от историческата епоха (след появата на писаната история-б.а.) също са от изключителна важност за обясняването на сегашния генетичен пейзаж в България и поместването й в централната част на графиката. Вероятно това централно положение

  отразява смесването на древни населения с различен произход“, пишат авторите на научната публикация за изследването.

  С изключение на U5 и V, които най-вероятно са се зародили в Европа, всички други майчини линии, разпространени на Стария континент и у нас в частност, са възникнали в Западна Азия или в Близкия изток.

  Първоначалното заселване на Европа е станало през Азия. Оттам през преди 50-40 хил. г. навлиза първата човешка вълна. (Неандерталците идват много по-рано, но те са генетично различни от съвременния човек и не са му преки предшественици.)

  Тази първа миграция донася на Стария континент майчините линии, които най-отдавна са в Европа – такива са Н (хаш) и U. Като най-стари, те са имали и най-много време да се разпространяват. Н и днес е най-масовата хаплогрупа на Стария континент, а и у нас – 41,9% от българите спадат към нея. U са над 1/5 от нашенците – 22,1%, най-много се причисляват към подклона й U5, който според мнозинството учени е възникнал тук, в Европа, сред първите палеолитни заселници. В научнопопулярната си книга „Седемте дъщери на Ева“ оксфордският професор Браян Сайкс пише, че U5 се появява в района на Делфи (централната част на континентална Гърция). Други учени дават друго родно място на U5.

  Мутациите, които определят Н и U, са възникнали сред обитателите на Близкия изток преди миграцията им в Европа. При разселването си част от носителите им тръгнали на север, малко след Кавказ завили наляво към Стария континент, прекосявайки степите северно от Черно море. Има обаче археологически сведения, включително и от нашата страна, че освен този път е имало и друг – диагонален – от Близкия изток през Анадола, Балканския полуостров към Централна Европа. По този диагонален път са минали и мнозинството от първите земеделци, които са донесли следваща порция близкоизточни майчини линии – тези, които се появяват в Европа за първи път по време на неолита.

  Върху генетичния пейзаж силно са влияли климатични събития. Ранното палеолитно население на Северна и Централна Европа драстично намалява по време на последната ледникова епоха, а оцелелите мигрират на юг към относително по-топли за онова време места и се приютяват в няколко т.нар. ледникови убежища – на Балканите, там, където днес е Страната на баските (на границата на Испания и Франция), в най-южните части на причерноморските степи, както и в Южен Кавказ.

  Сред оцелелите в тези убежища са се запазили или са възникнали чрез нови мутации разклонения на хаплогрупите. След отдръпването на ледниците на север преди около 17 хил. г. техните носители ги пръскат из цяла Европа при повторната й колонизация.

  Такива разклонения на хаплогрупи са V, Н1 и Н3. Взети заедно, последните две и днес имат най-голям дял сред европейците – над 1/3.

  Двата клона на Н са на еднаква възраст и се разпространяват по едно трасе. Същата е биографията на хаплогрупа V. Според учените това значи, че са възникнали едновременно на едно и също място – най-вероятно в Иберийското ледниково убежище.

  И при българите, както при европейците, Н1 има най-голям дял сред Н – приблизително 1/5. Н3 обаче са малко – под 1%. Също малко – 1,5%, са и V. Това значи, че на наша територия двата клона на Н и родственият им V са се разпространили по различни сценарии. По някаква причина Н3 и V са били в много по-малка степен представени сред мигрантите от Иберийското убежище към Балканите в сравнение с тези от Н1. Или пък наследниците им почти не са оцелели, затова едва ги откриваме в сегашния генетичен пул на българите.

  Две други подгрупи на Н – Н5 и Н6, които заедно обхващат 5% от българите, са много редки в Европа. „Присъствието им сред българското население не е изненада, като се има предвид историята на България и географското й положение на пътя за навлизането в Европа на азиатски линии“, пишат изследователите.

  Но от всички клонове на Н те са единствените с голяма честота там, където са живели и/или откъдето са минавали прабългарите – в западните дялове на Централна Азия и северно от Кавказ.

  Втората по честота подгрупа на U сред българите е U4 – 3,9%. Пикът й е сред източните славяни – руси, беларуси и украинци. Появява се в Европа с първите анатомично модерни хора както и U5, но по-късно от нея – преди около 25 хил. г. в навечерието на последната ледникова епоха.

  Хаплогрупа К се води подгрупа на U. 5,9% от българите спадат към нея, главно към подгрупата й К1 – 5,3%. К се е разпространила в Европа след края на ледниковата епоха с реколонизацията на континента. Но и тя не е местна, а близкоизточна – възникнала е в Плодородния полумесец преди около 12 хил. г. Открита е в неолитни погребения в Централна Европа от 6-ото хилядолетие пр.Хр. Предполага се, че е пренесена от първите фермери.

  Леденият човек Йоци, живял преди 5300 г., който бе открит в Алпите, е от хаплогрупа К1. Но подгрупата на К1, към която той принадлежи, не се открива сред съвременното население, значи с времето е отмряла. Ако гледаме фактите много на едро, можем да решим, че всеки 20-и българин е роднина с „ледения“ човек Йоци, макар и доста далечен.

  Хаплогрупа J обхваща 7,9% от българите и на практика почти изцяло е представена от своята подгрупа J1 (7%). От всички J в Европа над 4/5 спадат към подклона J1.

  J възниква преди около 45 хил. г. в Близкия изток или Кавказ, но в Европа се появява много по-късно – преди около 8 хил. г., вероятно с първите неолитни заселници. Главният път, по който те проникват на Стария континент, пресича диагонално Балканите.

  Хапогрупа Т е „сестра“ на J. Към нея спадат 10,6% от българите, представена е почти равномерно от двете си подгрупи Т1 (4,3%) и Т2 (6,3%).

  Вероятно Т възниква в Плодородния полумесец преди 50-45 хил. г., но също като J идва в Европа много по-късно, преди десетина хиляди години. След това нейните подгрупи взривно се пръскат из целия континент. Това се свързва с разпространението на неолита.

  Подгрупа Т1 (с 4,3% сред българите) е на поне 6000 г. и е най-разпространена в Югоизточна, Централна и Северозападна Европа.

  Подгрупа Т2 обаче (6,3% у нас) е по-стар клон на Т и вероятно е в Европа отпреди идването на първите неолитни заселници. Повечето учени смятат, че е била тук още през късния палеолит.

  Цели 7,9% от българите принадлежат към майчината линия N. Това е много особена хаплогрупа, защото разклоненията й се откриват в малък процент сред населението, но навсякъде в Европа. Понеже учените я засичат в костни останки от най-ранните неолитни фермери в Централна Европа, заключават, че е била пренесена от тях на Стария континент от Плодородния полумесец в Близкия изток, откъдето идват. Но в съвременните централноевропейски популации е много рядка, което пък ги кара да мислят, че този принос се е размил – т.е. близкоизточните преселници са били малобройни и са се претопили сред местните палеолитни ловци.

  Това пък е повод за друго заключение – че не мащабната миграция на хора е предизвикала неолитизацията на Европа, а споделянето на идеи – новодошлите земеделци и скотовъдци са предавали опита са на преобладаващите по брой местни ловци, които са го възприели и разпространили. Генетиците обясняват присъствието на N сред българите с кръстопътното положение на нашата територия.

  Всъщност N е много древна супергрупа, от която са възникнали всички евразийски майчини линии. Нейна „сестра“ е М, от която тръгват типично азиатските. И N, и М са „дъщери“ на африканската L (на т.нар. Митохондриална Ева), но възникват, след като човекът напуска Африка. И хващат ралични посоки.

  А ето и един факт за „цвят“. Хаплогрупа Х2 я има у 2,1% от българите – повече, отколкото някои типично европейски линии като Н3 и V. Тя също е дъщерна на супергрупата N, но хваща 2 пътя – единия към Европа, другия – към Азия. Стигайки Далечния изток, частот нейните носители прехвърлят Беринговия проток и заселват Америките преди 15-12 хил. г. Специфична мутация, възникнала в Америка на фона на Х2, се открива в значителен процент сред индианските племена от северните територии.

  Малобройни изключения показват присъствието сред нас и на някои източноазиатски и африкански линии, но в нищожен процент. Това не е необичайно – такива се срещат навсякъде из Европа, но те не отразяват никаква масирана миграцията, а придвижване на малобройни групи или отделни индивиди, и то по неустановено време, така че не могат да се свържат с исторически събития.

  В цялата страна си приличаме
  
  Изследователите проверяват и дали се открояват някакви тенденции в географското разпределение на хаплогрупите по територията на страната – т.е. има ли някакви специфични в генетично отношение райони, в които преобладават дадени майчини линии, а други са слабо представени.

  Установяват, че българският митоходриален пул е хомогенен по цялата ни територия, независимо дали става дума за Североизточна България, Родопите, Тракия, или по морето.

  „Така е, защото няма голяма географска бариера, която да разделя страната на такива части, които да са репродуктивно изолирани, т.е. да не могат да се смесват. Дори Стара планина, която принципно трябва да е такава бариера, се оказва, че не е.

  Освен това, колкото и да звучи нелогично, жените са по-подвижни от мъжете – местят се, защото отиват да живеят при съпрузите си. Макар това местене да е на къси разстояния, когато продължава дълго във времето, разликите между популациите се изглаждат“, обяснява Сена Карачанак.

  Източник: 24chasa.bg

• A Galactic Tale

                                                                                    by  Michael Lightweaver

   

  Long, long time ago in a galaxy far, far away there were all of these little light beings just hanging out enjoying life in that joyful & timeless dimension.

  And then one day a very large, magnificent angel came to them. He had a very serious look on his face. He was looking for volunteers for a very important Cosmic mission.

  

   „We have this small – but very special – planet out at the edge of the Alcyon galaxy called Gaia. It is quite unique like a beautiful garden and it is teeming with hundreds of thousands of different life forms. It has been something of an experimental station in the galaxy and it has a most interesting humanoid life form that incorporates the very highest and lowest frequencies known in the cosmos. It is in fact the very epitome of dualism.

  On the one hand it is an incredibly beautiful life form and is capable of carrying the highest frequencies of love, light & joy known throughout the whole Universe. On the other hand it is capable of carrying the densest and darkest frequencies the cosmos has ever experienced – frequencies which the rest of creation evolved beyond eons ago.

  Here is the current situation.   

  

  Within the domain of time, this planet goes through periodic cosmic cycles. It is now coming to the end of two major cycles – a 2,000 year long age of Pisces and the 25,000 year long cosmic year in its journey around Alcyon, the central sun of the milky way galaxy.

  With the completion of this cycle, many things are coming to an end and many things are about to begin. But most importantly, the planet is experiencing an infusion of light that is dramatically increasing it’s frequency.

  As during any major time of transition, there will be a certain amount of turbulence. Some of this will be geological, for Gaia herself is a living planet and is also evolving. But much of it also involves the huminoid species that dominates the planet.

  This will not be a particularly easy time for the species – especially for those who are sleeping and those who are vibrating at the lowest frequencies. As the frequency changes it will create insecurity which in turn will create fear.

  The first era of evolution on this planet was the physical era and the keyword was survival. The second era, which is now ending, was the mental era and the keyword was logic. The third era, which is now beginning, is the era of the heart and the keyword is love. This is the highest frequency.

  Those who currently hold the reign of power on the planet are of the old order of the physical & mental. To the extent that they can make a graceful transition to a heart centered and divinely guided life, it will be an easy transition. To the extent that they are unable to do this, they will experience much turmoil.

  So this is the current situation of Gaia.

  The reason I am here is to seek volunteers who would be willing to incarnate in humanoid form on the planet at this time to help make this an easy and smooth transition.

  We have sent prophets and teachers in the past. Very often they were brutally persecuted or killed. In other instances they were set up as „gods“ to be worshiped and these humanoids built elaborate religions and rituals around them and used these religions to control each other.

  They did everything except follow the simple teachings that were offered.

  So this time we are trying a different approach. No more prophets, saviours & avatars that they can use to create religions This time we are sending in thousands – actually hundreds of thousands – of ordinary light beings with only two assignments:

  1) Stay in your heart. Regardless of what happens, stay in your heart.

  2) Remember who you are, why you are here and what this is all about.

  Now that seems easy enough, right? …. Unfortunately, No! ….. As I have said, duality has reached its peak on this planet. This species has perfected the illusion of good and evil.

  The greatest challenge you will experience is to remember Who You Really Are, Why You Are Here, and What This Is Really All About. When you remember, you will be able to stay in your heart, regardless of external events.

  So how will you know when you are forgetting?

  It is easy. Watch your judgments. The moment you notice that you are in a place of judgment you will know that you have forgotten Who You Really Are, Why You Are Here, and What This Is Really All About….

  That will be your signal.

  Now here is the challenge.

  Life on this planet will require a great deal of discernment – wise evaluation of what is true, what is appropriate and what is for the highest good, both for yourself and for the planet.

  In many ways discernment is similar to judgment. However, you will know when you are in judgment and when you have moved out of your heart; when you are in a place of blame.

  

  We know how challenging that this planet can be. We know how very real the illusions on this planet appear to be. We understand the incredible density of this dimension and the pressure you will face. But if you survive this mission – and it is a voluntary one – you will evolve at hyperspeed.

  We also should say that we know that some of you, who will go to this planet as starseeds, will never germinate – never awaken to the remembrance of who you really are. Some of you will awaken and begin to shine, only to be choked down by the opinions and prevailing thoughtforms around you.

  Others will awaken and remain awake and your light will become a source of inspiration and remembrance for many

  You will incarnate all over the planet; in every culture, every race, every country, every religion. But you will be different. You will never quite fit in. As you awaken you will realise that your true family isn’t those of your own race, culture, religion, county or even your biological family.

  It is your cosmic family – those who have come as you have come – on assignment to assist in ways large and small in the current transition.

  True brotherhood and globalization in its highest form will come only in remembering Who You Really Are, Why You Are Here and What This Is Really All About. It will come as you return to the true temple of Divine Presence – your heart – where this remembrance takes place and from which you are called to serve the world.

  So, are your ready? Good! …….. Oh, and by the way, there are a couple of other minor things I should mention …..

  Because of the density, you can’t operate in that dimension without a space suit. This is a biological suit that actually changes over time. There are many things we could tell you about this but our orientation time is short so I think you can just jump in and experience it. You should be forewarned, however. There will be a danger that if you forget who you really are, you may think you ARE your space suit instead of the fact that it is simply your vehicle in that dimension. Once there, you will notice that there is an infinite variety of space suits and a great deal of attention given to these. However, in spite of the infinite variety, because this a planet of duality, they all fall into two basic categories called ‘genders.’ Again, we really don’t have time to go into this now. But you will find your relationship with your own space suit to be most instructive and interesting.

  The other little thing is this.

  In order to operate in that dimension, you will also receive a microchip called a ‘personality.’ This is like an identity imprint that, along with your space suit, will essentially make you different from everyone else. This will allow you to participate in the hologram there – something they call ‘consensus reality.’

  Once again, there will be a real danger that you will become so engrossed in the holographic personality dramas that you will forget who you really are and actually think that you ARE your personality. I know it sounds rather unbelievable right now, but once you get there…..

  Again, there is so much more we could tell you by way of orientation, but we think you can learn the rest experientially ‘on site.“

  The only thing that is important is to remember Who You Really Are, Why You Are Here and What This Is Really All About.

  If you can do that, everything else will work out fine.

  But take note: So few really DO remember this they stand out as ‘different’ and others called them ‘Enlightened“ or ‘Awakened“ and similar terms.

  Strange isn’t it?

  Well, Good Luck & Bon Voyage!!!

   

  Източник:   Orderofthewhitelion.com 

   

  –––––––––––––––-

  Бел.ред:  В превод на български приказката на Майкъл Лайтуивър може да се види на няколко адреса. Ето един от тях:  http://www.truth-of-life.net/biblioteka/agalacticfairytalebg.htm

• Б като Борисов, Б като Берлускони, Б като Бутафория

  Успехът и на двамата е най-доброто доказателство за окончателната победа на образа над съдържанието

   

  Петър Волгин,  в. „Сега”

  Силвио Берлускони и Бойко Борисов нямат нищо общо с класическите политически лица. Повечето политици по света и у нас са символ на абсолютната скука – предвидими, подредени, чистички и безинтересни. Херман ван Ромпой и Сергей Станишев, Катрин Аштън и Меглена Кунева, Дейвид Камерън и Росен Плевнелиев – тези хора са в състояние да приспят и най-невротичната аудитория.

  На скучноватия фон от очилати отличници персонажи като Борисов и Берлускони няма как да не предизвикат фурор. Зажаднялата за нещо различно публика моментално ги приема в обятията си и не желае да се разделя с тях. За 17 години лидерът на италианската десница спечели три пъти парламентарните избори, а предводителят на ГЕРБ бие на всеки вот, на който благоволи да се яви. Умората на гласоподавателите от техните предвидими политически опоненти естествено играе важна роля за успеха им. Само че не това е най-важното. Най-важното е, че както Борисов, така и Берлускони са се превърнали (неволно или напълно съзнателно) в

  перфектното отражение на народите, от които произхождат

  Силвио властва толкова години на италианската политическа сцена, защото мнозинството от сънародниците му се идентифицира без проблем с него. Той знае как се правят пари, мрази правилата, разказва смешки, пада си по футбола, почита майка си, грижи се за децата си, обожава жените, купоните и добрата компания. Че кой италианец не би искал да прилича на него!? Кой не би искал да е богат, значим и известен!? Жените са привлечени от неустоимия му чар, основан върху властта и парите. Мъжете го харесват, защото е всичко това, което те искат да бъдат. Берлускони от своя страна прави всичко възможно, за да се идентифицират италианците по-лесно с него. Няма никакъв проблем да сменя маските и поведението си в зависимост от аудиторията. Омайва еднакво успешно работници и предприемачи, възрастни и младежи, фенове на „Милан“ и на „Интер“, пазителките на строгия морал и привърженичките на разкрепостеното поведение. Дотолкова успешно се слива с всяка аудитория, пише италианският журналист и писател Бепе Севернини, че ако се случи да отиде на баскетболен мач, след края му изглежда по-висок.

  Бойко Борисов също владее до съвършенство тази техника. Изглежда еднакво искрен, както когато говори пред Съюза на репресираните за убития си от комунистите дядо, така и когато разказва на Съюза на антифашистите защо в началото на прехода е предпочел да напусне МВР, вместо да излезе от БКП и да се деполитизира. Българите го харесват в моментите, когато се възхищава от Георги Първанов, и в другите моменти, когато твърди, че президентът трябва да бъде импийчнат. Бойко Борисов е класическият политически хамелеон, който променя цвета си спрямо околната среда. Но нима ние не сме!? Нима не променяме също толкова бързо политическите си предпочитания и не заклеймяваме страстно лидерите, пред които доскоро сме благоговеели? Затова и поведението на Борисов ни е така близко и разбираемо. Ние го обичаме, защото го разбираме. Смеем се на шегите му и аплодираме лафовете му. И гласуваме за него, защото смятаме, че е един от нас. Как е възможно да не харесваш себе си и да не гласуваш за себе си!?

  И тъкмо тук се крие

  най-голямата измама

  Бойко, Силвио и много други от техния натюрел правят всичко възможно, за да ни убедят, че са като нас. Ругаят политическия истаблишмънт, говорят на жаргон, пускат пиперливи шеги, изобщо държат се като средностатистически българи, италианци и т.н. Само че не са. Или много отдавна са престанали да бъдат. Вярно, Берлускони е продавал прахосмукачки и е развличал чужденците, пеейки им канцонети и френски шансони по туристическите корабчета. Само че това е било в края на 50-те години на миналия век. Първия си строителен проект той стартира още през 1960 г., за да се превърне по-късно в един от най-богатите италианци. Що се отнася до разцвета на медийната му империя, на която дължи до голяма степен политическото си дълголетие, той изобщо не би бил възможен без мощната подкрепа от най-високо място. Силвио би си останал просто един собственик на разпръснати кабелни тв канали, ако зад него не беше застанал един от най-значимите по онова време италиански политици Бетино Кракси. Като премиер Кракси прокарва в парламента необходимите закони, благодарение на които се ражда първата частна национална телевизионна мрежа в Италия. Подобен възход не е по силите на нито един „обикновен човек от народа“. За да го постигнеш, е задължително да си близък с основни фигури тъкмо от този политико-икономически елит, който иначе толкова обичаш да попържаш.

  Когато говорят за Бойко Борисов, някои локални анализатори с глобални претенции също разказват баснята за „дошлото отдолу момче“. Нещо като съвременния Ивайло-Бърдоква, някакъв самороден гений, който благодарение на безбройните си таланти попилял втръсналата на хората политическа класа. Много забавен разказ наистина, само дето е абсолютно неверен. Дошлото „отдолу“ момче така и щеше да си остане на долната земя, ако едни значими олигархични фигури не бяха оценили потенциала му и ако едни други „експерти на прехода“ не го бяха опаковали и продали първо на българската, а после и на чуждестранната публика като автентичен десен продукт. Наистина историята за приказния герой, който напук на установената система и подпомаган единствено от народната любов се изкачва до хималайските висини на политиката, удовлетворява чувството ни за справедливост. Само че това не я прави по-достоверна.

  Разбира се, нито Силвио Берлускони, нито Бойко Борисов са безмозъчни марионетки, които сляпо изпълняват желанията на кукловодите. Веднъж почувствали силата си, те

  почват да се съобразяват главно със собствените си интереси

  Независимо че дължи толкова много на Кракси, който дори е кръстник на едно от децата му, Берлускони не направи нищо, за да помогне на някогашния си покровител, когато той изпадна в немилост покрай операцията „Чисти ръце“. От своя страна Борисов също е доказал, че е готов да се раздели с всекиго, дори и с най-близките си съратници, когато загубят общественото доверие. И двамата са наясно, че в политиката място за сантименти няма. Както и принципи. Както и морал. В продължение на години Берлускони беше пръв съюзник с Джанфранко Фини, водач на Италианското социално движение (по-късно Национален алианс), известно с носталгията си по времената на Мусолини и фашизма. Борисов пък нямаше нищо против парламентарната подкрепа на ксенофоба Волен Сидеров. Така е, в политиката съюзниците са по-важни от чувството за гнусливост. В политиката не по-малко важни са и противниците. За да си успешен политик, трябва да имаш или по-скоро да си измислиш страшен опонент, с чиито пъклени действия да оправдаваш всичките си неволи. И Берлускони, и Борисов откриха този страшен противник в лицето на левицата. Доскорошният италиански премиер не спираше да говори за „комунистически заговори“, както и да плаши сънародниците си, че ако левицата вземе властта в Италия, тя ще унищожи свободата и демокрацията. Освен че постоянно припомня историята за убития си дядо, Борисов обича да се кара на опонентите си отляво, използвайки аргументи като този, че техните предшественици са взривявали църкви. Двамата имат и още един любим враг – магистратите. Берлускони ги обвинява във всички смъртни грехове, както и в престъпен съюз с „комунистите“, защото имат наглостта постоянно да му повдигат обвинения за участие в корупционни схеми. Борисов и особено дясната му ръка Цветанов също са силно недоволни от магистратите, които пречат на справедливата битка с престъпността, като не желаят скоротечно да осъждат посочените им от властта хора, ами най-нахално настояват за убедителни доказателства.

  Естествено и Борисов, и Берлускони прекрасно разбират, че всички тези битки, отличаващи се с голяма степен на бутафорност, имат смисъл само в случай, че моментално стават достояние на целокупното население. Тоест те носят позитив само тогава,

  когато са всестранно отразени от медиите

  И тук има известни разлики между двамата герои. Освен че е по-богат от Борисов, Берлускони притежава и собствена медийна империя, включваща телевизии, вестници, списания, издателства. В държава, където 80% от хората научават новините от телевизора, медийният монопол като този на Берлускони е най-прекият път към успеха. Той обаче не просто получава благоприятно медийно отразяване, ами направо формира цялата страна по свой образ и подобие. Благодарение на десетките малоумни предавания, които бълват неговите телевизии, в Италия се възцари културата на безкрайния купон и неспирното забавление. Посланието на каналите на Берлускони е просто и въздействащо – за да успееш в живота, не е нужно да си интелигентен, талантлив и работлив; напълно достатъчни за успеха са младостта и красотата. В Италия почти нищо не може да спре младите и красиви хора. А ако освен млади и красиви са и от женски пол, отпада и думичката почти. След като „момичета на късмета“ и „адреналинки“ стават депутатки и министърки, значи наистина няма прегради пред човешките възможности! Както пише вече споменатият Севернини, „в Италия календарите с голи жени излязоха от гаражите на автомонтьорите, за да влязат в домовете, след като минаха през телевизионния екран.“

  Бойко Борисов не притежава медии, поне не официално

  Това едва ли го притеснява особено, защото повечето български средства за масова информация и бездруго се държат с премиера така, все едно са абсолютна негова собственост. Вярно, някои спазват известно приличие и от време навреме правят опит за някаква критичност. Други обаче (повечето?) отдавна са изгубили всякакво чувство за срам и отразяват делата Борисови така, както навремето „Правда“ отразяваше дейността на генералните секретари на КПСС. При подобно коленопреклонно отношение Борисов наистина няма защо да се тормози. Не е необходимо да се преуморява и кой знае колко с досадната премиерска работа. Напълно достатъчно е да следи изкъсо най-гледаните телевизии и да парира навреме всеки опит там да се прокрадне нещо критично за управлението му. Високият рейтинг идва не от професионално свършената работа, а от позитивното й телевизионно отразяване. В днешния изцяло медиатизиран свят наистина няма значение какво точно вършиш в действителност. Единственото, което се брои, е какви картинки има на екрана. Това е светът на тоталната бутафория. Или, ако предпочитате по-академично определение, светът на чистата симулация, на образите, които нямат никаква връзка с реалността. Съмнявам се, че Борисов и Берлускони са чели теориите на Жан Бодрияр. Успехът на този тип политици обаче е най-доброто доказателство за окончателната победа на образа над съдържанието.

   

• Не пей ми се…

  Не ми се пише, братя и сестри! Безсмислено е! И ако забележите, че въпреки всичко продължавам да пиша, то е щото ми се яде. Да се яде също е безсмислено, но, за съжаление, неизбежно.

  Както беше казал поетът, „партиен секретар си ти, стомах!” Ако се „деполитизира” яденето, на мига спираме писането.  Но исках да ви кажа защо не ми се пише, а не що пиша… Не ми се пише, защото тая професия така се сговняви, че нема накъде… Не пей ми се, не смей ми се…

  Много са нещата, не можем да ги изредим. Журналистиката днес живее в състояние на рецидивираща подлост. И на никого не му пука. Създали са си някакъв симулакрум, раздават си награди, титулуват се един друг… Дудука бил топжурналист! Нам кой си педал бил „култов”, някаква куха красавица, рано открила социалната стойност на сексуалния живот (опитвам се да избягна думата курва), води предаване в национална телевизия… И всички се обичат, и всички обичат Бойко… И се изкушавам да кажа, че „симптомите на любовта са същите като на холерата”, но това ще ни отведе далеч от темата…

  Но сламката, която пречупва гръбнака на камилата, беше новината, че Любомир Павлов, по-известен като Пъпката, оглавил Съюза на българските издатели. И вече Пъпката ще раздава наградите „Черноризец храбър”! Или, в краен случай, ще се появи още един съюз, под ръководството на Дилян Пеевски, който също ще раздава награди, например „Черноризец по-Хръбър”… Те нали си мерят пишките сега…

  Тук пропускам СБЖ и неговите награди, щото съюзът е даден на Блъсков под аренда… Да им пикам на наградата (нарочно съм вулгарен, не без да искам)! Отрекли сме ги тия награди отдавна, още когато Славка Бозукова спечели първа награда за разследване, направено от Майкъл Чорни. По-важното е, че този съюз утре ще се произнася за спазването на морала и етиката в професията!

  Представяте ли си?! Аз си го представям. Защото имах щастието за известно време да работя в „Експрес” и там Пъпките се опитваха да ми обясняват кодекса на ББС… Честно, немате представа колко са нагли некои хора… (Късно е да ме питате какво съм правил там… Вече съм обяснил. В момент на тежка равносметка за пътя си през журналистиката, ние стигнахме до извода, и го написахме, че, с малки просветления, това е път достоен за торен бръмбар – от лайно на лайно сме кацал, с извинение. Но това предлагаше родният ландшафт…)

  Това, дето Пъпката не е там, където му е мястото, иди доди, разбираемо е. Съдебната система и така нататък… Да не наливаме вода в Цецовата воденица… Но това, дето е там, където не му е мястото, идва байгън. Направо ни обезкуражава!

  Не, не се правим на особен, както казват американците. И, за да го докажем, ще ви признаем нещо, което и на булката не сме признавали. Знаете ли как се остава относително честен? Случайно. Абсолютно случайно. Просто по една или друга причина до към четиридесет никой не ви предлага нищо, или ви предлагат обидно малки, несъразмерни на самочувствието ви, работи… И вие нямате избор, освен да си кажете, че то е щото сте видимо честен. (Така де, никой няма да си помисли: „Сигурно съм глупав!”)

  То затова е толкова трудно да се различи честен, от глупав, неосведомен човек… Или, най-после, предложението е дошло преди още да сте духовно подготвен и сте го отхвърлили с идеята, че няма да е последното… И се хващате за тая ваша още неукрепнала честност и все повече се навивате. И ако в тоя момент не се появи някой крупен инвеститор, който да пресече поривите ви, много е възможно да си останете относително честен за цял живот. Но то няма да е някой спокоен живот.

  Защото червейчето на успеха на другите (пари, уважение, позиции… изобщо четвъртото ниво на нуждата според Маслоу, за което съм ви споменавал, наистина, доста бегло…) ще продължи да ровичка из вътрешното ви спокойствие и доволство.

  Защото животът се мери по това какво си постигнал, а не по това от какво си се отказал. Може би трябва да не е така, ама е така… В реалния живот ”само смъртта е начин да останеш чист” (Р. Пен Уорън) И други настолни приятели, които много уважавам, така казват.

  Джером Джером например викаше, че ако така гледаме на тия работи, „трябва да обявим стридата за най-добродетелното същество на този свят – тя винаги си седи у дома и винаги е трезва.” Това е смисълът и на Елин-Пелиновото „не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.” А не е лесен, ако изобщо има спасение, де… Защото, като казах спасението, се сетих пак за Пъпката.

  Да, абсурдно е, ама така се получи. Като се изтълкувам, обаче, ще видите, че не е чак толкова абсурдно. Сигурно знаете, че Павлов преживя тежка катастрофа и едва го върнаха от тунела с бялата светлина, да не дава Господ никому! И, като се върна, продължи със същия хъс да прави това, което правеше преди да види тунела… Дори с по-голям хъс! Големите успехи с Общинска банка бяха след това. Което ме кара да мисля, че или няма друг, по-добър свят, или, ако го има, входът е платен.

  За какво говорим тогава?! За малко да кажа защо пишем тогава, ама се сетих, че горе обяснихме…

  Всъщност, горе не бяхме прав. Това за холерата, ако се внимава, изобщо няма да ни отведе далече, ами пак в темата. Имам предвид там, където се разказва как доктор Хувенал Урбино се опитал да въведе нови схващания в Болницата на милосърдието, но се оказало, че това не е толкова лесно…

  „Защото този мухлясал дом на здравето се заинатяваше в атавистичните си суеверия, като например… да се изисква от хирурзите строго официален костюм и велурени ръкавици в операционната зала, защото бе прието да се смята, че елегантността е основното условие за асептичност. Не можеха да понасят как новопристигналият младок опитва урината на болния, за да установи съдържанието на захар…”

  P.S. Като си прочетох творението, ми се стори, че по-точно би било заглавието “Акмето на акнето…” Ама ме мързи да обяснявам какво е акме и каква е разликата му с акнето… Пък и прекалено много метафори станаха за тема, която може да се изчерпи с едно изречение: „Да пази Господ от ненаказан крадец!”.

  P.S. Пък като ровичках за илюстрация, додох на Гуглето задача да ми намери „младежка пъпка”. И на стр. 18 в резултатите ми излезе Любо Пъпката. Честно! Което едва ли значи нещо, щото пък на 19 страница извади Цецо…

   

  д-р Тони Филипов *,
  Reduta.bg

   

  ––––––––––––––

  * Д-р Тони Филипов е псевдоним на известния журналист и социолог Стойко Тонев. С него той подписва поредицата си “Из делниците на един луд” (която излизаше последователно във вестниците “Монитор” и “Експрес” и бе спряна там от депутата-издател Делян Пеевски). Стойко Тонев е бивш главен редактор на в. “Новинар”, зам.главен на “Монитор”, първи зам.главен на “Експрес”. Преподава социология в Софийския университет.

• Покорството на българина е до време

                                                    С проф. Ивайло ДИЧЕВ разговаря Валентина Петкова

  – Проф. Дичев, как ще приключи спорът за бъдещето на българската наука – с победа на финансовия министър, който реже бюджета на БАН или на протестиращите учени, обвинявани, че не могат да влязат в крак с времето?

  – Абсурдът в управлението на ГЕРБ е, че “реформа” означава “наказание”. Ако не слушаш, ще те реформирам. Е, за да не ги реформират, учените от БАН следва да пошумят бойко, после рязко да приклекнат. Това е ключът към сегашната власт. Съвсем се обърках в тази така наречена реформа на нашата сфера. За какво става дума, да се спестят едни пари? Ами издръжката на БАН струва само няколко километра магистрала на година, а да слееш институти и да разбуташ работата им, за да съкратиш една секретарка, ми се вижда управленски абсурд. Нашият Софийски университет също много го реформираха (разбирай наказваха) миналата година, и никой не разбра какво чакат от нас. Говореха за рейтинги на университетите, че трябвало да подкрепят най-добрите. После се оказа, че именно ние сме най-добрите и наместо да почнем да получавама два пъти повече пари от провинциалните държавни университети, ние продължихме да взимаме дори по-малки заплати от тях.

  – Каква трябва да е истинската реформа?

  – Истинска реформа това правителство няма да направи, първо, защото е популистко, сиреч изтъкано от медийна суета. Второ, защото няма единна идеология и воля въпреки мускулите на г-н Борисов. Естествено трябва да се промени БАН (както нашият университет, както много неща в тази държава), но не на коляно, около приемането на поредния бюджет. Това, което не мога да разбера, е защо това правителство не работи с експерти, няма имена и екипи зад идеите за реформи – Дянков измисля какво да става с БАН, Рашидов се самообявява за куратор на музеи, Константинов не доверява на никого здравната система… В науката и висшето образование трябва да се случи същото като във всички други сфери: от една страна, да се насърчава появата на национални (дай боже, европейски) лидери, от друга, да се поддържа едно средно ниво на онова образование по места, което има социален характер. Разликата между двата типа университети, образно казано, е като средното и висшето образование. Проблемът у нас е, че няма как да се излъчи лидер, няма как да се подкрепи успешен проект. Защо те, не ние? И почват сега да се чудят как да го завъртят, измислят приоритети, които се изразяват неясно в какво, почват да търсят оправдание в бизнеса, който все е недоволен, че завършващите не му пасват.

  – Този спор между образованието и бизнеса няма ли да бъде решен?

  – Подобни неща не могат да се решават ситуационно. Не знам дали помните как ликвидирахме инженерните специалности през 90-те, когато същият този “бизнес” приватизира и закри заводите. Сега пак той плаче, че нямало достатъчно инженери. Ами няма как да се създадат от днес за утре, подобни специалности се градят с десетилетия. Утре няма да има филолози, в други ден – математици. Имам усещане, че наново преживявам късния Тодор Живков: все нещо се окрупнява и разкрупнява, съкращава и разширява, над всеки и всичко тегне дамоклевият меч на реформата (тогава го наричаха перестройка), която никога не се случва, но пък създава покорство.

  – Обида или гордост за академизма е присъждането на титлата доктор хонорис кауза на Христо Стоичков от Пловдивския университет?

  – Повечето говорители се занимават с личността на г-н Стоичков. Дали бил заслужил с прославата на България или обратно. Дали позори титлата с пословичната си грубост и цветистите си псувни. Срамното не е там, а в това, че удостояването му с почетен доктор ни се представя най-цинично като отплата за услуги – въпросният футболист бил ходатайствал пред приятеля си, друг бивш спортист, г-н Борисов, щото университетът да изкяри нещо от държавата. Същото ни сервира Съюзът на художниците, който реши да плати на премиера с почетно членство за подарената им земя под сградите на “Шипка” 6. Слава богу, в София се надигна вълна от възмущение и Борисов даде на заден ход.

  – Само в София ли може да се случи това?

  – В провинцията тази работа явно е по-трудна (подалият оставка доцент Томов е на практика софиянец). Тъжно, задушаващо, безнадеждно. Подобна беше транзакцията в Пернишкия университет със срамното съкращение – допускат го на сцената като университет, въпреки че е на светлинни години от изискванията, в замяна – почетен диплом на премиера или каквото там беше. Съветвам БАН бързо да обявят г-н Дянков за академик срещу финансова пощада. А ние в СУ можем да привлечем студенти с почетна титла за Лейди Гага. Страшното е, че всичко почна да ни се представя като пазар без граници. Продаваме титли срещу услуги, продаваме дипломи срещу пари, продаваме авторитет срещу власт… От гледище на пазарните фундаменталисти, които днес направляват общественото мнение, в това няма никакъв проблем – невидимата ръка щяла да урегулира нещата. Пазарът е хубаво нещо, но пазар има само тогава, когато е ясно докъде се простира той и откъде нататък започват други неща. Когато всичко стане за продан, вече няма пазар, а джунгла – и университетите могат да заработват с предлагане на снимка с професор върху камила.

  – Как ще коментирате острите реакции в социалните? Заражда ли се гражданско общество, което може да е коректив на глупостта?

  – Слабото звено на нашата страна е интелигенцията – това беше разбрал Тодор Живков, това знаят от ГЕРБ и радват народа с унижаването й, осигурявайки дълговечност на властта си. Разбира се, много образовани хора веднага изразиха солидарност с достойната позиция на Цветозар Томов, но имаше и много дигитални гласове за това, че той имал някакви свои съображения, търсел си повод, търсел си нови господари, какви ли не глупости. Така е винаги в нашите дебати: какво искате, демокрация, изразени бяха различни мнения – властта може да продължи напред, както си знае. Допускам, че много от колегите дори тайно злорадстват на това компрометиране на пловдивския конкурентен университет. Други проспаха случая – трети футболист става доктор на Пловдив, явно е някаква местна особеност… Има ситуации, когато интелигенцията трябва да е единна, и това беше една от тях. Става дума за това дали ще запазим някакъв минимум на сериозност в нашата работа.

  – Приключилите наскоро избори крачка в каква посока са за развитието на политическия ни живот?

  – Демокрацията не е машина, важното е резултатите от изборите да се приемат от противника. И най-съвършени бюлетини, комисии, урни да имате, централен остава моментът, в който единият казва: загубих, победата е твоя. Върху тези избори легна тежка сянка от съмнение къде за манипулации, къде за съзнателно провокиран хаос – изказаха се в тази посока и външни наблюдатели. Нова ми се вижда (на петата година на еврочленството ни!) масираната критика към медиите, които се превърнаха в прости пазарни агенти, както в примера по-горе с отплатата на Пловдивския университет за услугите на Стоичков. Защо беше нужно всичко това на ГЕРБ – не зная, те със сигурност щяха да имат добър резултат и без съмнителни ходове, защо се престараха?

  – Да не би победата на ГЕРБ да е била предопределена?

  – Мисля, че още с идването им на власт те тръгнаха с бруталния стил на обвиняване на всички, заплахи, опити да вкарат в затвора опонентите, безкрайните проверки на “вражески” общини… Вярно, че на изборите този стил беше грижливо заменен с едни симпатични, аполитични хора, но атмосферата през тези две години много се натегна. Имам чувството, че проблемът идва от г-н Цветанов, който (може би понеже е роден под знака на Овена) трябва непрекъснато да воюва и да си намира врагове. Обществото се реидеологизира, върна се по абсурден начин призракът на комунизма (като че ли хората от ГЕРБ не са били част от онази система и падат от небето с утринната роса!) наред с още по-абсурдната антитурска линия, основана на плашилото Доган. Е хубаво, спечелиха, но как сега ще намерят начин да обединят обществото, да приберат духа на омразата обратно в бутилката?

  – Какво очаквате до края на мандата?

  – Двете оставащи години от мандата няма да се лесни. Както виждате, едва свършили изборите, и почнаха да ни се стоварват беди, които преди тях не бяха споменавани – акциз върху метана, увеличаване на пенсионната възраст, по-високи такси за студенти… Не бива управляващите да разчитат твърде много на пословичното покорство на българите: те просто не могат да се организират, не вярват на лидери, разпадат се непрекъснато в корпоративни интересчета, битови драми и интернет възмущения. Но кой знае… Очаквахте ли революции в арабския свят, очаквахте ли радикални движения за социална справедливост в Меката на капитализма – Уолстрийт? Светът е свързан, народите гледат един от друг и си дават кураж, както е било вече веднъж през XIX век. Една от вирусните снимки, обиколила интернет преди месец, изобразяваше човек с плакат, на който пишеше “Египет подкрепя работниците от Уисконсин!”.

   

  Източник:   в. „Труд“

• Покана на форум „Кариера в България. Защо не?“

  Кариерният форум „Кариера в България. Защо не?“ за четвърта поредна година ще събере на едно място българи учили и работили в чужбина с цел да се срещнат с водещи фирми в България, да разберат повече за възможностите за реализация тук, както и да се запознаят с много други българи като тях – учили и работили навън, искащи да намерят най-доброто място за реализация.

   Интер Експо Център София, 22 декември 2011 от 10 до 18 часа. Можете да се регистрирате, както и да разгледате програмата и участващите фирми на  www.karieravbulgaria.com.  Регистрирайте се за форум „Кариера в България. Защо не?“ и ще срещнете много хора, които да ви разкажат „Защо да“ 🙂

   

  .

• Първият свободен митинг – 18 ноември 1989 г.

  Какво стана на първия демократичен митинг и след това

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Преди 22 години на този ден беше организиран първият митинг на зараждащата се опозиция.

  Някои западни издания язвително отбелязаха, че на опозицията в България й е трябвало цяла седмица след падането на Живков, за да го организира.
  На площада пред храма “Св. Александър Невски” се събраха над 150 000 души – най-многобройният митинг в историята на българската демокрация, като се изключи митингът на СДС на “Орлов мост” през 1991 г.

  Днес някои изказвания на митинга изглеждат смешни и наивни, но тогава възторгът беше голям.
  Митингът гласува например вот на доверие на Петър Младенов – новият генерален секретар на БСП – за срок от една година. Единственият оратор, който се изказа, че дава ограничен вот на доверие на Петър Младенов, беше Румен Воденичаров, тогава председател на Независимото дружество за правата на човека, известен по-късно като националист и застанал против СДС. Когато Воденичаров нарече Петър Младенов с обръщението “господин”, тълпата се развълнува, започнаха откъслечни подсвирквания и възгласи на недоволство. Всички говореха на “другарю”.

  Подобни вълнения от трибуната предизвика и Петър Гогов, прекарал дълго време в затвора като политически. Той спомена нещо за комунистите и “кожите по стените”, с което предизвика възгласи на недоволство в тълпата и подканяне от страна на организаторите да свършва по-бързо.

   

  

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

   

  Блага Димитрова каза от трибуната, че Тодор Живков е превърнал България “от страна на розите в страна на склерозите” и спечели възторжени овации.

  Хората се радваха, че е свален един омразен диктатор като Живков, но още не се обявяваха против новата политика на БКП. На митинга обаче се чуха възгласи за нови избори “веднага” и един от ораторите – Александър Каракачанов основателно отговори, че трябва организация и време за това.

  Само месец по-късно хората, които говориха на митинга, ще започнат да се делят. Дотогава обединени срещу режима, те застават в различни партии и движения. Това е първият шок от демократичните промени. По-малко от месец след първия митинг има втори, на който се издигат лозунги “БКП в Сибир”, хора късат партийните си книжки и оратори призовават за съд.

  Към момента на първия митинг, ЦК на БКП веднага възстановява в партията изключените Георги Мишев, Блага Димитрова, Марко Ганчев и др. Отначало те приемат “помилването”, но по-късно напускат партията.

  Нагласите у хората след падането на Живков са консервативни и те не приемат по-агресивните искания и обръщения от опозицията. Така се роди острото противопоставяне между сини и червени.

  Един от най- добрите оратори на СДС по това време беше Петър Берон. Изказванията му по БНР предизвикваха бурни реакции. След едно негово изявление се обади недоволен слушател с репликата: “Защо пускате такива, дето са против?!”.
  Подобни нагласи преобладават и до днес у голяма част у българите, нещо обичайно за страни с дългогодишен едноличен режим.

   

  

   

  На 14 декември 1989 г. поради недомислие и мудност БКП предизвиква бурно недоволство, след като на заседание на Народното събрание не отмени чл. 1 от конституцията – за ръководната роля на БКП. Тази стъпка е продиктувана от процедурни причини – предложение за промяна на конституцията трябва да се внесе месец преди заседанието, а не е имало време това да бъде направено. Юристи твърдят, че е било възможно Петър Младенов, който на 17 декември е избран от парламента за председател на Държавния съвет (държавен глава), да суспендира този член от конституцията. Но, така или иначе, членът беше отменен по-късно по законовата процедура. Лидерите на опозицията бяха подчертали значението на този чл. 1 и пред парламента чакаше огромна тълпа, която се разгневи, че членът не е отменен. Тогава Петър Младенов излезе да говори пред тях, но от викове почти никой не го чу. След речта си, на влизане обратно в парламента, той е записан от камерата на Евгени Михайлов да казва “По-добре танковете да дойдат”. Записът излиза наяве чак пролетта на следващата година и предизвиква нови вълнения, палатков лагер пред президентството и накрая (през юли) оставка на Петър Младенов като държавен глава. През август 1990 г. новоизбраният парламент избира Желю Желев за президент.

  През януари ще започнат заседанията на Кръглата маса, по подобие на преговорите в Полша. Опозицията застава от едната страна, БСП и представители на организации, които я подкрепят, и нейни бъдещи коалиционни партньори – от другата. Целта е още преди изборите работещият парламент да промени конституцията и партийната система. Една от най-големите разправии на Кръглата маса е как да се нарича президентът. Опозицията настоява той да се нарича “председател на Републиката”, за да омаловажи значението на Петър Младенов, който малко след това през април е избран за държавен глава от парламента. Така се ражда формулировката “председател (президент)”. Демонтажът на еднопартийната система започва и завършва успешно. Но поради агресивност и неопитност опозицията губи първите свободни избори през юни 1990 г.

  Острото противопоставяне на сини и червени и създалият се двупартиен модел правят прехода към демокрация тежък и бавен, с много недомислия, във време, когато обременената икономика на социализма фалира и страната губи пазарите за неконкурентните си стоки и производства в страните от СИВ.

  Следват няколко провала на сини и червени правителства. Двупартийният модел е разбит през 2001 г. с появяването на Симеон и неговата партия НДСВ, която печели с мнозинство изборите, но прави кабинет в коалиция с ДПС.

  До момента нито едно правителство не е получило одобрението на преобладаващата част от българите, което им създава славата на един от най-недоволните и неспособни на разбирателство и прагматизъм народи.

   

  Иван Бакалов,

  e-vestnik.bg

• Петима, за които няма да се скараме до 5 минути

  Винаги, когато се заговори за някакъв нов обществен проект, рано или късно някой се сеща да припомни приказката за стария и новия бардак. А ако проектът е политически, тогава тази аналогия започва да изглежда на всички още по-остроумна и още по-уместно използвана. За съжаление, освен че е вълнуваща с употребата на думата „курва”, сентенцията не отразява истината. Какво му е на новия „бардак” Рейнбоу със старата „курва” от Пърпъл – Ричи Блекмор? Напротив, в повечето случаи за нови начинания се търсят хора, които вече са правили това, което трябва да се прави. При определянето на това дали един човек става за дадена работа, трябва да се гледат качествата, която тя изисква и дали той е показал, че ги има, че ги е развил или че е способен да ги развие оттук нататък. Когато викате водопроводчик, не се интересувате дали в младостта си е поправял мивката на съседа ви, когото мразите. Разбира се, при „лидерите” е по-различно, защото тяхната работа не е да създават структури, нито да пишат партийни документи, нито дори да изработват политики. Тяхната работа е хората да ги харесват и да гласуват за тях. И в този смисъл, както работата на хамалина изисква як гръб, така работата на „лидера” изисква неопетнена биография. По възможност. Не че не са ставали „лидери” и хора, пред чиито биографии биха се изчервили от завист дори закоравели писатели на криминална литература.

  Публичните проекти се очаква да бъдат правени от публични личности. За да стане една личност публична, тя трябва да мине през медиите. Теоретичните начини за това са два: да върши интересни и значими дела, които медиите лесно могат да превърнат в новини или друго някакво журналистическо съдържание, или пък за нея да се погрижат съответните професионалисти, които да свържат имиджа й с интересни и значими събития, които медиите да превърнат в журналистическо съдържание. Това са двата теоретични начина. Практическият е само един. Ако искаш да произведеш една публична личност, популярна дотолкова, че да стане знаме на нов политически проект, трябва да преговаряш директно със собствениците на медиите и да купиш от тях не конкретни площи и минути, а цялостното им и дългосрочно благоволение. Разбира се, преговорите със собствениците на медиите могат да минат по-лесно или по-трудно според качествата на личността, връзките и договорките й с други, вече утвърдени публични личности, делата й и потенциала (творчески и финансов) на професионалистите, които работят за нейния имидж, но в общи линии, макар и опростена, схемата е тази. Има ли някой, който да си мисли, че Бойко Борисов е самороден народен любимец и медиите само регистрират този факт? Медийният проект „Бойко Борисов”, докато стигне до спечелване на парламентарно мнозинство, беше упорито разработван и още по-упорито финансиран в продължение на 7 години. И то от неслучайни професионалисти. Та, публичните личности, от които се нуждаят новите публични проекти, са деликатна и скъпа инвестиция.

  Ето защо в обществения живот скоро няма да влязат качествено нови хора. Нови – да, но не и качествено нови, защото те могат да влязат само под формата на проекти, финансирани от старите инвеститори. Освен ако не стане някакво чудо. Освен ако не се заявят със спечелена вече по някакъв друг приказен начин електорална подкрепа, който да инвестират в публичност. Затова, когато си чешем езиците за нови политически проекти, гледаме да говорим повече какви трябва да бъдат те, а не кой конкретно ще ги осъществи, за да не навлезем в накратко изложената по-горе материя. И така стигаме до питането, къде риторично, къде не, дали могат да се намерят петима души, за които да не се скараме на петата минута, да не започнем да ги наричаме ченгета, доносници, мошеници, мафиоти или, в най-добрия случай, стари курви в нов бардак. Въпросът зададе честният кръчмар (дано не ми се обиди, че го наричам така) Жоро Иванов и, признавам, би ми било много интересно да науча отговора: ще успее ли някой да направим списък от имената на петима души, за които да не се скараме до 5 минути. Мисля, че това би било интересно за всички. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

   

  Иван Стамболов,

  Sulla.bg

• България в „National Geographic“ преди почти 80 години

  През август 1932 г. списание ,,National Geographic“ публикува материал за България. В този голям пътепис нашата страна за първи път е представена с цветни снимки. Автор на „България – земя без ферми“ е американецът Мейнард Оуен Уилямс, който е професор по литература, първият задграничен кореспондент и щатен автор на списанието. Той е бил участник и в откриването на гробницата на египетския фараон Тутанкамон. През май 1932 г. посещава България и въз основа на събрания материал през август с.г. излиза публикацията на списанието.

   

   

  Източник:  www.nationalgeographic.com  и  istorik1973

• ПРОЕКТОЗАКОН за БТА
  Публикуваме приетия на първо четене проектозакон. Той е чакан вече  17 години и 4 състава на парламента. Досега държавната агенция работеше по временен статут, а шефът й се назначаваше и освобождаваше от НС.  Причината за внасянето на закона сега е, че след като не е със самостоятелен статут, БТА не може да получава пари от държавния бюджет, а 17 г. е карала на „държавни помощи“. В проекта за бюджета за БТА са предвидени 4 млн. лв., но за да ги получи, трябва да влезе в сила законът за БТА.

  Очаква се другата седмица депутатите да гласуват закона на второ четене и до Коледа да преизберат и Максим Минчев за нов 5-годишен мандат. Минчев е на поста от 2003 г, сега законът му дава право на два последователни мандата.

  Оригиналът  на документа в PDF  формат може да изтеглите от тук – линк.

  –––––––––––

  ПРОЕКТ

  ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКАТА ТЕЛЕГРАФНА АГЕНЦИЯ (БТА)

  ГЛАВА ПЪРВА ОБЩИ

  ПОЛОЖЕНИЯ

  Чл. 1. (I) БТА е национален автономен информационен институт на Република

  България.

  (2) Наименованието на БТА за чужбина е Bulgarian News Agency ВТА.

  Чл. 2. (1) БТА е юридическо лице със седалище в град София. Тя може да има

  кореспондентски бюра в страната и чужбина.

  (2) БТА има знак, който се регистрира като марка.

  (3) БТА има печат с наименованието и изображение на знака.

  Чл. 3. (1) БТА определя самостоятелно в съответствие с интересите на народа,

  Конституцията и с този закон съдържанието на информационната си дейност и

  носи отговорност за нея.

  (2) БТА е независима от политическа, идеологическа и икономическа власт.

  Никоя част от народа, политическа партия, икономическа или друга

  организация, държавна институция или отделна личност не може да влияе при

  осъществяването на дейността на БТА.

  (3) Служителите на БТА нямат право да бъдат в ръководствата на политически

  партии и коалиции, както и да развиват в БТА политическа дейност в полза или

  против която и да е политическа сила.

  (4) БТА се отчита за дейността си пред Народното събрание.

  Чл. 4. При осъществяване на своята дейност БТА се ръководи от следните принципи:

  1. свободно търсене, получаване и бързо разпространение на пълна, точна,

  безпристрастна, достоверна и навременна информация ;

  2. запазване на тайната на източника на информация;

  3. гарантиране на основните права, свободите и личната

  неприкосновеност на гражданите съгласно Конституцията, закони и

  международните договори, по които Република България с страна;

  4. запазваме на доброто име на гражданите, както и националната сигурност,

  обществения ред, народното здраве и морала;

  5. недопускане на разпространяване на информационни продукти, в които се

  пропагандира или възхвалява война, насилие, жестокост, политическа,

  2

  етническа или религиозна нетърпимост;

  6. равнопоставеност на достъпа до информация на всички хора, институции и

  организации;

  7. разграничаване на информацията от коментара, рекламата и платеното

  съобщение;

  8. осигуряване на право на отговор на засегнатите в разпространените от БТА

  съобщения;

  9. защита и популяризиране на правилния и чист български език,

  националните традиции и култура;

  10. осигуряване на информация за живота на българите, живеещи извън

  границите на Република България, както и тяхното осведомяване за

  събитията в страната.

  ГЛАВА ВТОРА

  ДЕЙНОСТ

  Чл. 5. БТА осъществява следната дейност:

  1. събира, обработва, съхранява и разпространява в страната и в чужбина

  информация в текст, образ и звук за политически, икономически, обществени, културни,

  научни и спортни събития в България и в чужбина;

  2. разпространява собствени информационни продукти и печатни издания;

  3. извършва информационни услуги за клиенти в България и в чужбина. Чл. 6.

  БТА разпространява безвъзмездно и незабавно:

  1. информация в случаи на бедствие, война или други опасности, свързани с

  живота и здравето на хората;

  2. актове и обръщения на:

  а) президента на републиката;

  б) председателя на Народното събрание;

  в) председателя на Конституционния съд;

  г) министьр-председателя;

  д) председателя на Върховния касационен съд;

  е) председателя на Върховния административен съд;

  ж) главния прокурор;

  з) лидерите на парламентарно представените политически партии и

  коалиции.

  3

  Чл. 7. (1) БТА предоставя срещу целева субсидия от държавния бюджет за

  информационно осигуряване на държавата всички свои информационни

  продукти на следните органи и институции:

  1. президента и вицепрезидента на Република България;

  2. народните представители;

  3. съдиите от Конституционния съд;

  4. министьр-председателя;

  5. министрите;

  6. председателя на Върховния касационен съд;

  7. председателя на Върховния административен съд;

  8. главния прокурор;

  9. началника на Генералния щаб на Българската армия и началниците на

  главните щабове на видовете Въоръжени сили;

  10. управителя на Българската народна банка;

  11. председателя на Сметната палата;

  12. областните управители;

  13. ръководителите на държавни агенции и други органи на изпълнителната

  власт;

  14. директорите на Националната разузнавателна служба. Националната

  служба „Сигурност“ и Националната служба за охрана;

  (2) На лица, извън посочените в ал. 1, БТА продава информационните си

  продукти срещу цени, определяни на пазарен принцип от генералния директор

  на БТА.

  Чл. 8. По време на предизборни кампании БТА:

  1. разпространява и съхранява актове и документи на Централната избирателна

  комисия;

  2. осигурява равнопоставено отразяване на предизборната активност на

  регистрираните за изборите кандидати, партии и коалиции.

  3. съобразява дейността си с разпоредбите на съответния избирателен закон.

  Чл. 9. За осъществяване па дейността си БТА:

  1. разкрива и поддържа структура от журналистически и помощни екипи в

  страната и чужбина;

  2. купува и разменя информационни продукти и услуги с международни и

  национални информационни агенции и с други български и чуждестранни

  4

  медии;

  3. развива и модернизира комуникационните си системи с цел

  усъвършенстване на обслужването на своите клиенти и разширяване на

  присъствието на Република България в глобалното информационно

  пространство;

  4. членува в международни съюзи и сдружения на организации със сродна

  дейност;

  5. образува търговски дружества за осъществяване на дейността си и

  придобива дялово участие и акции в други търговски дружества.

  Чл. 10. (1) БТА има право да получава необходимата й информация от държавните и

  общинските органи, ако тя не съдържа предвидена от закон тайна.

  (2) БТА е длъжна да използва’точно получената информация.

  Чл. 11. Лице, което твърди, че е било засегнато в информация на БТА, има право па

  достъп до съответния архив и на копие от информацията, направено за негова

  сметка.

  Чл. 11. БТА не носи отговорност за разгласени сведения и за тяхното съдържание,

  когато те са:

  1. получени по официален ред,

  2. цитати от официални документи;

  3. точно възпроизвеждане на публични изявления;

  4. основани на материали, получени от други средства за масова информация.

  ГЛАВА  ТРЕТА

  УПРАВЛЕНИЕ

  Чл. 12. (1) БТА се управлява и представлява от генерален директор, който се избира от

  Народното събрание за срок от 7 (седем) години.

  (2) Генералният директор на БТА може да бъде избран на същата длъжност

  най-много за още един мандат.

  (3) Народното __________събрание избира генерален директор на БТА два месеца преди

  изтичането на мандата на действащия генерален директор.

  Чл. 13. (1) Генерален директор на БТА може да бъде физическо лице, което отговаря на

  следните условия:

  1. има българско гражданство;

  2. има постоянен адрес на територията на България;

  3. има висше образование;

  4. има професионален опит в областта на средствата за масова информация;

  5. има високи нравствени качества;

  5

  6. не е поставено под запрещение;

  7. не е осъждано за умишлени престъпления от общ характер и не е лишено по

  съдебен ред от правото да заема такъв вид длъжност;

  8. не е обявено в несъстоятелност като едноличен търговец или неограничено

  отговорен съдружник в търговско дружество, обявено в несъстоятелност,

  ако са останали неудовлетворени кредитори;

  9. не е било член на управителен или контролен орган на дружество, съответно

  кооперация, прекратени поради несъстоятелност, ако са останали

  неудовлетворени кредитори;

  10. не е било щатен или нещатен сътрудник на бившата Държавна сигурност

  или на бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб.

  (2) Генералният директор на БТА няма право докато заема тази длъжност:

  1. да бъде народен представител, кмет или общински съветник;

  2. да изпълнява длъжностите на съдия, прокурор или следовател;

  3. да изпълнява функции на орган на изпълнителната власт и член на

  политически кабинет на орган на изпълнителната власт;

  4. да заема държавна служба;

  5. да бъде кадрови военнослужещ от въоръжените сили и офицер и сержант от

  министерството на вътрешните работи;

  6. да бъде член на политически партии и организации;

  7. да бъде член на синдикални организации;

  8. да работи по трудов договор;

  9. да упражнява свободна, търговска или друга платена професионална

  дейност с изключение на:

  а) научноизследователска дейност;

  б) преподавателска дейност;

  в) упражняване на авторски права;

  г) членство в органи на юридически лица, в които БТА има участие;

  д) членство в международни организации във връзка с дейността на БТА.

  10. да бъде собственик на капитал на търговски дружества, съдружник,

  управител, прокурист или член на органи на управление, контрол и надзор

  на търговски дружества и кооперации;

  11. да използва служебното си положение за рекламна дейност.

  Чл. 14. (1) В едноседмичен срок от избирането си генералният директор на БТА полага

  6

  пред Народното събрание следната клетва:

  „Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и

  законите на страната и да изпълнявам добросъвестно задълженията си на

  генерален директор на Българската телеграфна агенция, като се ръководя от

  принципите, предвидени в Закона за Българската телеграфна агенция. Заклех

  се!“

  (2) В срока по предходната ал. 1 генералният директор на БТА освобождава

  заеманите от него длъжности и прекратява дейностите, несъвместими с поста

  на генерален директор на БТА съгласно чл. 6, ал. 2 от този закон.

  (3) Генералният директор на БТА запазва заеманата от него длъжност в

  държавен и общински орган и организация, като ползва неплатен отпуск до

  края на мандата си. Когато за възстановяване на заеманата длъжност е

  необходим акт на държавен или общински орган, съответният орган е длъжен

  да го издаде.

  (4) Лицето, избрано за генерален директор на БТА, което е в трудово

  правоотношение, има право да го прекрати незабавно или да получи неплатен

  отпуск за времетраенето на мандата му. След изтичането или прекратяването

  на мандата му работодателят е длъжен да го възстанови на заеманата преди

  това длъжност, ако то пожелае това.

  (5) Времето, през което генералният директор изпълнява своите функции, се

  зачита за трудов стаж по специалността му, съответно за служебен стаж за

  длъжността, която е заемал до избора му.

  Чл. 15. (I) Генералният директор на БТА получава месечно възнаграждение в размер,

  равен на възнаграждението на председател на постоянна комисия на Народното

  събрание.

  (2) Генералният директор на БТА има право на платен годишен отпуск в

  размер на 30 (тридесет) работни дни.

  (3) Генералният директор на БТА има всички права по трудово

  правоотношение, освен тези, които противоречат или са несъвместими с

  неговото правно положение.

  (4) Генералният директор на БТА не може да бъде призоваван за военен сбор

  или учения.

  Чл. 16. (1) Мандатът __________на генералния директор на БТА се прекратява автоматично преди

  изтичането на срока му при смърт или по негово писмено заявление за оставка

  до председателя на Народното събрание.

  (2) Мандатът на генералния директор на БТА се прекратява по решение на

  Народното събрание при:

  1. фактическа невъзможност за изпълняване на задълженията за повече от

  шест месеца;

  2. загубване на българското гражданство;

  3. поставянето под запрещение;

  4. осъждането за умишлени престъпления от общ характер и лишаване по

  7

  съдебен ред от правото да заема длъжността;

  5. установяване, че не е отговарял на условията за избиране или при наличие

  на несъвместимост съгласно чл. 6, ал. 2 от този закон.

  (3) Освен в случаите по предходната алинея, генералният директор може да

  бъде освободен с решение на Народното събрание по мотивирано предложение

  на една пета от народните представители при системни нарушения на

  основните принципи в дейността на БТА и / или финансови нарушения,

  констатирани от съответните контролни органи. Преди гласуването на

  предложението за освобождаване, Народното събрание изслушва генералния

  директор.

  (3) В срок до един месец от датата на предсрочното прекратяване на мандата на

  генералния директор на БТА, Народното събрание избира нов директор за цял

  мандат. До избора БТА се управлява и представлява от главния секретар.

  Чл. 17. Генералният директор на БТА:

  1. организира и ръководи дейността на БТА;

  2. представлява БТА;

  3. управлява и се разпорежда с имуществото на БТА по реда и при условията

  за управление и разпореждане с недвижими имоти и движими вещи –

  държавна собственост;

  4. организира съставянето на проектобюджета на БТА и го представя на

  Министерството на финансите за внасяне в Народното събрание;

  5. организира изпълнението и отчитането на бюджета на БТА;

  6. приема необходимите вътрешни актове, свързани с дейността на агенцията;

  7. утвърждава структурата, щата и длъжностните изисквания към служителите

  в БТА;

  8. сключва, изменя и прекратява трудовите договори на служителите в БТА и

  упражнява правата и задълженията на работодател;

  9. сключва договорите за управление с органите за управление на търговските

  дружества на БТА и определя представителите на БТА в органите на

  управление и контрол на юридическите лица, в които БТА има участие.

  Чл. 18. (1) Генералният директор на БТА е длъжен не по-късно от 30 април на всяка

  текуща година да представи на Народното събрание отчет за дейността на БТА

  през предходната година.

  (2) Постоянната комисия на Народното събрание, която отговаря за медиите,

  разглежда отчета по ал. 1 и изготвя доклад по него, който се представя пред

  Народното събрание.

  (3) Народното събрание обсъжда и приема отчета по ал. 1 до края на текущата

  година.

  Чл. 19. (1) Дейността на БТА се организира в дирекции, които се ръководят от

  директори, назначавани по трудов договор от генералния директор.

  8

  (2) Структурата на дирекциите и звената в тях се определя от генералния

  директор.

  (3) Дирекциите, свързани с административната дейност, са под общото

  ръководство на главен секретар.

  (4) Дирекциите, свързани с информационната дейност на БТА, са под общото

  ръководство на главен редактор.

  (5) Главният секретар на БТА и главният редактор на БТА се назначават от

  генералния директор на БТА, който сключва с тях трудов договор. Те трябва да

  отговарят на условията, предвидени за генералния директор съгласно този

  закон. Главният редактор трябва да има и трудов стаж в БТА не по-малко от

  пет години.

  (6) Когато отсъства, генералният директор на БТА определя заместника си

  измежду главния секретар на БТА и главния редактор на БТА.

  ГЛАВА ЧЕТВЪРТА ИМУЩЕСТВО И

  ФИНАНСИРАНЕ

  Чл. 20. (1) Имуществото на БТА включва право на собственост и ограничени вещни

  права върху недвижими имоти и движими вещи, неимуществени права, участие

  в други юридически лица, както и други права и задължения.

  (2) Недвижимите имоти, предназначени за изпълнение на функциите на БТА, са

  публична държавна собственост. Всички останали имоти и движимите вещи на

  БТА, са частна държавна собственост.

  Чл.21. (I) Народното събрание приема с държавния бюджет самостоятелен бюджет на

  БТА, който включва всички приходи и разходи на агенцията.

  (2) Проектът за бюджет на БТА се съставя от генералния директор и се

  представя в Министерството на финансите.

  (3) Министерството на финансите разглежда представения

  проектобюджет и уведомява писмено генералния директор на БТА за

  становището си по него.

  (4) Министерският съвет внася в Народното събрание проекта за бюджет на

  БТА във вида, в който е представен от генералния директор, заедно с

  предложението за бюджет на Министерския съвет.

  Чл. 22. (1) Приходите в бюджета на БТА постъпват от:

  1. субсидии, предоставени от държавния бюджет с целево предназначение,

  както следва:

  а) за информационно осигуряване на държавата;

  б) за придобиване и поддържане на дълготрайни материални активи.

  2. приходи от собствена дейност, като:

  а) продажба на информационни и други продукти;

  9

  б) информационно обслужване на юридически и физически лица;

  в) издателска и печатна дейност;

  г) реклама и спонсорство;

  д) упражняване на права върху интелектуална собственост е) наеми;

  ж) дивиденти от участия в търговски дружества;

  з)лихви;

  и) други дейности, които не противоречат на този закон.

  3. заеми;

  4. дарения, завещания и наследства;

  5. средства по международни договори и програми.

  (2) Средствата на БТА се разходват за осъществяване на дейностите по този

  закон и придобиване и поддържане на имущество.

  (3) Превишаването на приходите над разходите в края на годината е преходен

  остатък, който се включва към бюджета за следващата голина.

  Чл.23. Сметната палата осъществява одит на бюджета и управлението на имуществото

  на БТА.

  ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

  § 1. Народното събрание предоставя на БТА недвижимите имоти и движимите вещи –

  държавна собственост, стопанисвани от нея до влизането на този закон в сила.

  § 2. В срок до три месеца от влизането на закона в сила Народното събрание избира

  генерален директор на БТА. До тогава функциите на генералния директор се

  изпълняват от досегашния генерален директор на БТА.

  § 3. Първият генерален директор на БТА, избран по реда на този закон, е длъжен в

  срок до три месеца от избирането си да утвърди структура, щатно разписание и

  длъжностни изисквания към служителите на БТА.

  § 4. В Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни

  длъжности (обн., ДВ, бр. 38 от 9.05.2000 г., изм., бр. 28 от 19.03.2002 г.) в чл. 2,

  ал. 1 се допълва нова т. 18 „Генералният директор на БТА.“

  § 5. В Закона за устройството на държавния бюджет (обн., ДВ, бр. 67 от 6.08.1996 г.,

  изм. и доп., бр. 46 от 10.06.1997 г., в сила от 10.06.1997 г., бр. 154 от 28.12.1998

  г., в сила от 1.01.1999 г.) се правят следните допълнения:

  1. В Чл. 16, ал. 1 думите „Сметната палата и Висшият съдебен съвет“ се

  заменят със „Сметната палата. Висшият съдебен съвет и Българската

  телеграфна агенция (БТА)“.

  2. В чл. 20, ал. 1 думите „проектобюджетите на съдебната власт и Сметната

  палата“ се заменят с „проектобюджетите на съдебната власт. Сметната

  10

  палата и Българската телеграфна агенция (БТА)“.

  § 6. Този закон се приема в изпълнение на § 6 от Преходните и заключителните

  разпоредби на Конституцията на Република България и отменя Решението на

  36-то Обикновено Народно събрание от 29 юни 1994 г. за приемане на Статут

  на Българската телеграфна агенция (обн. ДВ, бр. 56 от 12.07.1994 г.).

  мотиви

  КЪМ ПРОЕКТА ЗА ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКАТА ТЕЛЕГРАФНА

  АГЕНЦИЯ (БТА)

  Проектът за Закон за Българската телеграфна агенция (БТА) е предложен в изпълнение

  на § 6 от Преходните и заключителни разпоредба на Конституцията на Република

  България, който изисква законодателна уредба на БТА. В момента правното положение

  на БТА в противоречие с Конституцията е уредено с Решение на 36-то Обикновено

  Народно събрание от 29 юни 1994 г. за приемане на Статут на Българската телеграфна

  агенция (обн. ДВ, бр. 56 от 12.07.1994 г.).

  В проекта за Закон за БТА се регламентирани дейностите, управлението, имуществото и

  финансирането на БТА като национален автономен информационен институт на

  Република България. Предложено е БТА да бъде юридическо лице.

  Предвидени са гаранции за независимостта на БТА от политическа, идеологическа и

  икономическа власт.

  Проектът съдържа принципите, от които БТА се ръководи при осъществяване на своята

  дейност.

  Проектозаконът урежда дейността, осъществявана от БТА. Специална регламентация е

  предвидена за дейността на агенцията по време на избори. Изчерпателно са посочени

  случаите, в които БТА е длъжна да разпространява информация от държавните органи и

  институции. Изброени са и органите и институциите, които имат право на достъп до

  информационните продукти на агенцията, за което е предвидена целева държавна

  субсидия. На всички останали лица БТА продава информационните си продукти на

  пазарен принцип.

  Според проектозакона БТА се отчита пред Народното събрание.

  БТА се управлява и представлява от генерален директор, който се избира от Народното

  събрание с мандат от седем години. Проектозаконът подробно урежда изискванията за

  заемането на поста на генерален директор; дейностите, несъвместими с тази длъжност;

  случаите, при които се предвижда предсрочно освобождаване; служебния статут и

  правомощията на генералния директор. С промяна в Закона за публичност на

  имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности генералния директор на

  БТА се включва в списъка на длъжностите, на които лицата декларират публично

  имуществото си. Уредена е и структурната рамка, в която БТА организира дейността си.

  В проектозакона е посочено, че имуществото на БТА се състои от право на собственост

  и ограничени вещни права върху недвижими имоти и движими вещи, неимуществени

  права, участие в други юридически лица, както и други права и задължения.

  11

  Недвижимите имоти, предназначени за изпълнение на функциите на БТА, са публична

  държавна собственост. Всички останали имоти и движимите вещи на БТА, са частна

  държавна собственост. Преходните и заключителните разпоредби на проектозакона

  предвиждат предоставянето на БТА на недвижимите имоти и движимите вещи –

  държавна собственост, стопанисвани от нея до влизането на закона в сила.

  Бюджетът на агенцията се приема от Народното събрание в рамките на държавния

  бюджет, подобно на бюджетите на съдебната власт и Сметната палата.

  Проектобюджетът се представя на парламента от правителството във вида, в която е

  предложен от генералния директор на БТА заедно с предложението за бюджет на

  правителството. Във връзка с това в преходните и заключителните разпоредби на

  проектозакона е предвидено допълнение на Закона за устройството на държавния

  бюджет.

  Проектът  за  закон  изброява  източниците  на  приходи  та  агенцията  –  целеви

  бюджетни  субсидии  и  приходи  от  собствени  дейности.  Предвидени  са  държавни

  субсидии  за  информационно  осигуряване  наэ  държавата  и  за  придобиване  и

  поддържане  на  дълготрайни  материални  активи.   Собствените  приходи  са  от

  дейности,  пряко  свързани  с  дейността  на  БТА  и  управлението  на  нейното

  имущество.

  Одит на бюджета и управлението на имуществото на БТА се осъществява от Сметната

  палата.

  Проектозаконът предвижда в срок до три месеца от влизането на закона в сила

  Народното събрание да избере генерален директор на БТА, като до избора функциите

  на генерален директор се изпълняват от сегашния генерален директор.

  26.04.2002  г.

  Вносители:  Екатерина  Михайлова,  Благой  Димитров,

  Панайот Ляков, Марио Тагарински__
• САЩ: Милионери искат по-високи данъци

  Наши богаташи се ужасиха от идеята на американците

  Американски милионери удариха в земята българските богаташи, като пожелаха правителството да им повиши данъците. 138 баровци отвъд океана се обърнаха с писмена молба към Конгреса. В нея те обявяват, че за благото на нацията предлагат да се отменят данъчните облекчения за богатите, въведени от бившия президент Джордж Буш. Представители на групата „Милионери – патриоти за финансова стабилност“ ще се срещнат във Вашингтон с членове на т.нар. суперкомитет, който работи върху данъчната реформа в САЩ. „Ако изкарвате повече от един милион долара на година, трябва да плащате по-високи налози“, категоричен е калифорнийският милионер Дъг Едуардс. „Онези от нас, които могат да си го позволят, трябва да излязат напред, подкрепи го Фил Вилърс от Computervision. По-рано мултимилиардерът и третият най-богат човек на Земята Уорън Бъфет също обяви, че иска да плаща повече данъци. Седемте милиона долара, които платил миналата година, били твърде малко, смята Бъфет.

  В-к „Стандарт“

• ЛИПСА НА СЪПРИЧАСТНОСТ: ОТРОВАТА НА ЧОВЕКА

  Истината за живота (1995-2002) на Христо Фотев

  Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.
  Къде съм? (Може би във мярката доколко
  си моя – смъртно моя – чужда болко.)

  Христо Фотев, „Книга за свободата”

  Автор: Д-р Георги ЧАЛДЪКОВ

  “Да ти взема болката” (цáвът данéм) – казват арменците на човек, който е угрижен – научих това от големия режисьор Крикор Азарян, от едно интервю с него. Притесни ме откровеността на този мъдър човек, изречена шест месеца преди да си отиде завинаги (14 декември 2009 г.): “Много е красиво, но не е истина. Човек не може да вземе болката на другия. Може да съчувстваш, но не можеш да го съпреживееш.” И още по-мъдрото: “Представяте ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която  причиняваш?  Светът щеше да е съвсем друг.”

  Това е трогателен глас от “интимната акустика на човешката душа”, мисли със съществено значение в пулсиращата материя на моралната философия. На cante jondo – дълбоката андалуска песен:

  Майка ми има тревоги

  и аз имам моите.

  Аз чувствам тревогите на майка ми –

  не моите.

  “Възхищението е привилегия на духовно богатите личности” (професор Асен Златаров), апатията – привилегия на бездушните. След болестите няма по-опасно явление за обществото от липсата на съпричастност – с радостите и с болките на другия. От локалните личностни до глобалните политически прояви тази отрова продължава да действа. Да си безчувствен към страданието на човека е – в алинеите на етиката –  престъпно поведение. Под тежестта на подобен дистрес живеят предимно  честните и талантливи хора. Като прибавим и бездушието на държавата, някои от тях именно заради това умряха преждевременно – един от тях е големият поет Христо Фотев.

  Докато някои, подобно на Маестро Стефан Диомов за “Тоника”, не изрекат “Христо, прости ни. Съжаляваме ужасно за това, че не повярвахме, че си много тежко болен”, последните години от живота на Христо Фотев (1995-2002) ще продължават да са една от най-тъжните рани в душата на Бургас. И грях на бездушниците, като един обикалящ страната 71-годишен певец с китара, както и президентите Петър Стоянов и Георги Първанов.  Защото Христо Фотев можеше, подобно на Йоско Сърчаджиев и Христо Мутафчиев,  да възкръсне от грижите на лекарите, но никой от бездушниците не се опита да убеди съпругата му Виолета да се съгласи Христо да бъде лекуван в болница, лечение за което мои колеги и аз бяхме се погрижили да се осъществи. А не да бъде „лекуван” вкъщи от Виолета!

  Всичко това е една тъжна вариация на общата тема за междуличностните отношения, която – перифразирайки Диоген – наричам Homo reciprocans quero (съпричастния човек търся). Също така – in vivo veritas (в живото е истината) – аз вярвам и уважавам виталните, in situ, тук-и-сега действия. Затова възприемам тази, спрямо Христо Фотев, пост-мортем активност на някои поети, наричащи го „брат”, като форма на подсъзнателно търсене на опрощаване на грехове, натрупани у тях, когато Фотев беше жив, макар и много тежко болен – през лятото на 1995 г., излизайки от поредното съдебно дело за онаследяването на къщата му в Равадиново, Христо пада в градинката пред стария театър в Бургас. Следва „старата болница”, както бургазлийте я наричаме,  вътрешното отделение на приятеля д-р Здравко Андронов, консултацията на невролога доц. Надежда Делева от Варна. И диагнозата за разбити нерви по тялото и в мозъка, сърдечна и белодробна недостатъчност. Всеки състрадателен човек от тук нататък, като види Христо Фотев, трябваше да вика бърза помощ за неговото болнично лечение. А телевизионни журналисти (Кеворк Кеворкян например) тогава се сетиха да го интервюират по-често, други – да го награждават по-често, отколкото като беше здрав.

  „Но това не беше физическа болест, а особено състояние на поетичния му гений, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и пълен отказ от земните неща.” – така беше написал един от тях (Недялко Йорданов) в бургаския вестник “Автограф”. Какви са тези черни метафори, когато на него и на съпругата му беше казано, че Христо е тежко болен и се нуждае от продължително болнично лечение. По това време – о държава, о нрави,  защо бяхте онемяли, ослепяли и оглушали за мъките на най-лиричния поет на България!

  Както и известни български интелектуалци, които – в живота на Христо Фотев (1995-2002) – наричам бездушници. Тук ще посоча някои от тях, с които лично съм говорил с цел да съдействат (съпругата му Виолета да се съгласи) за болнично лечение на Христо Фотев: Недялко Йорданов и жена му, Досю Досев (колкото и много да те уважавам, не мога да не спомена името ти, Досю), Димитър Еленов, Йордан Радичков – големият писател, Бог да го прости, ми каза, че той лично не познавал Христо Фотев и нека се обърна към Недялко Йорданов и Стефан Цанев. Ще спомена – разбира се – и  тогавашния президент Петър Стоянов, който на моите статии във вестници и копия на статиите, изпратени до него, така и не научи, поне що се отнася за Христо Фотев, що е това RSVP (от френски – отговорете моля). И президентът Георги Първанов не направи нещо държавническо и хуманно за Христо Фотев. Дадената тогава персонална пенсия от 90-100 лева е още една държавна ирония към талантливи и достойни българи. На Христо Фотев не му трябваха толкова много пари за храна и телефони, трябваха държавни пари за лекуването му в болница – у нас, защо не и в елитни болници, като Mayo Clinic  в Рочестър, щата Минесота!

  Иначе и тримата президенти (ЖЖ, ПС и ГП) устроиха “лъчезарно погребение” за Христо Фотев. Япония и други културни държави се грижат за своите талантливи хора на живо и се отнасят към тях като национални светини. А ние – приятели, държава и третата съпруга на Поета – не повярвахме на стиховете му:

  …Бургас е най-жестокият театър.

  И аз съм сам – без никакъв декор.

  По-гол съм аз от северния вятър…

  Не ме оставяй ти, мой малък хор.

  Остава ни – щом сме сгрешили – да се покаем – metanoia (гр. покаяние) означава “промяна на мисленето” – да имаме съпричастни действия към мъките (и радостите) на другите. “Очищения – Освещения, Опрощения, Откровения, Озарения”, както пише Румен Леонидов в “Сляпа неделя”. Иначе “птичките, кацнали на морските кончета (гр. hippocampus) и бадемите” (перифраза от “Сляпа неделя”), ще излетят от мозъците и душите ни.

  И ние напълно ще оглупеем, озлоблеем, обездушеем.

  .

• Държавата изчезва вече и на хартия

                                                                   Редакционен коментар на в. „Капитал“

   

  Сметната палата обяви поредния прецедент – за първи път отказа да завери финансов отчет на министерство – в случая на земеделието и храните за 2010 г.

  Причината – изчезването на почти цялата счетоводна база данни – софтуер и хартиени носители, за материалните активи на бившата агенция по хидромелиорации по време на закриването й през май миналата година и превръщането й в дирекция към земеделското министерство.

  С това квалифицирано от одитната институция „престъпно посегателство“ умишлено са изтрити данни за язовири, сгради, напоителни системи и съоръжения, диги, корекции на реки и т.н. – все обекти, в които освен традиционните бюджети през последните години се изляха и значителни държавни средства заради наводненията.

  Този сектор беше под крилото на ДПС в продължение на осем години – покрай участието на партията в управлението на двойната и тройната коалиция от 2001 до 2009 г. Неслучайно, както показа и шеметният консултантски хонорар за хидропроекти в Родопите на лидера Ахмед Доган – философ по образование, но хидромелиоратор по призвание – за който Висшият административен съд не откри никакъв конфликт на интереси.

  По груби сметки неосчетоводените активи в отчета на ведомството на Мирослав Найденов са за около 300 млн. лв. Кой какво е правил с тези активи може да си остане погребана завинаги „тайна“ – в официалния смисъл, разбира се, като основание за търсене на нечия отговорност.

  Това положение е истинско облекчение за институциите, на които е възложена задачата да търсят отговорност – още миналата година „случаят е предаден на прокуратурата и по него е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител“.

  В понеделник след огласяването му прокуратурата не успя да даде отговор докъде е стигнало разследването й. Но едва ли отговорът ще е по-различен от обичайното „по случая се работи“ (другият й дежурен отговор е, че „няма данни за извършено престъпление“).
  
  Странно в цялата история е и защо земеделският министър Найденов чак сега, след година и половина, разпорежда пълна инвентаризация на активите на закритата агенция, която се очаква да приключи след още една година. Това ще рече, че загадката кой какво прави с тях ще продължи  още немалко време.

  Ако досега държавата беше критикувана, че работи само на  хартия, след този случай въпросът е дали няма да изчезва и в този си вариант?

   

• Избори в Тамбакунда

  Резюме:

  При последните избори в България безчинствата бяха многобройни; нямам място да ги изредя тук. Купуваха се гласове, предварително бе купен медиен слугинаж, приложи се натиск над избирателите. Но аз не искам изборите да бъдат касирани. Нови избори ще означава нов многомилионен разход. И то безсмислен, понеже БСП също безчинстваше, когато управляваше сама или в коалиция.

  Край на резюмето.

  Ако някой ми каже: „Ти пък какво разбираш от избори“, ще му кажа: „Аз видях повече избори, отколкото повечето хора са виждали“. Виждал съм:

  1. Тотална забрана.

  2. Забранителен тоталитаризъм.

  В Царство България при цар Борис Трети имаше тотална забрана за избори. А тоталитаризмът правеше избори, но забраняваше на друг да ги спечели. Сталин казал: Не е важно кой колко бюлетини е получил, важно е кой брои бюлетините.

  Аз лично не съм чел такова нещо от Сталин. Но, ако той го е казал, ГЕРБаджиите възкресиха изборния сталинизъм. Това им отива, като се има предвид тяхната закваска. Закваската на ББ (Бойко Борисов) е комунистическо-милиционерска.

  Освен в България, виждал съм избори по цял свят. Благодарение на задграничната дейност на двете големи партии в САЩ, особено на демократическата, аз бях в международни групи от чуждестранни наблюдатели при избори в различни страни. Тук нямам място да изброя всички страни, където бях. А и където бях, аз бях само където ме пращаха да наблюдавам как протичат изборите, да разбирам какво става и да докладвам.

  В Тамбакунда изборите бяха по-честни от последните избори в България. Тамбакунда е една от десетината области в Сенегал и е колкото половин България. Там гласуваха при отличен ред. Най-голямото нарушение беше, че някои сенегалци си бяха послужили с Eau d’Javel. Това съм го разказвал, но пак ще го разкажа. На всеки гласуващ му потапяха показалеца на дясната ръка в мастило, което с дни не се изтрива. Изборната комисия кара сенегалеца/сенегалката да си покажe показалеца, преди да гласува. Ако е намастилен, значи той/тя се опитва да гласува повторно и го/я връщат. Никакви адресни регистрации, никакви други глупости. Можеш ли да провериш кой от кое безименно селце с десетина колиби е довтасал? Покажи си показалеца и туй то.

  Интересно, че сред измамниците нямаше жени; те бяха все мъже. Те, след като гласували, почистили си показалците с Eau d’Javel, което е най-проста белина, както си я знаем на български. Нарушителите бяха трийсетина и това беше единственото изборно нарушение в Тамбакунда. Нямаше купуване на гласове както в България, нямаше управляващата партия да казва „Ако гласувате за нас, ще имате файда, ако не гласувате за нас, няма да получите нито от правителствената, нито от международната помощ за България“ (за Тамбакунда в случая). Нямаше я и българската неразбория при броенето и експедирането на запечатаните чували с бюлетините.

  Измамниците май си правеха майтап с изборите, понеже, като ги хващахме, че хитруват, тогава те и всички в изборния пункт и на опашката пред пункта умираха от смях. Голям джумбюш ставаше.

  Преди първите избори след тоталитарния строй в България някои чуждестранни наблюдатели ни запитаха ще въведем ли топването на показалеца на дясната ръка в трудно изтриваемо мастило. Аз се обидих:

  Това е за неграмотни хора, пък ние, българите, сме грамотни. У нас практически няма неграмотни, няма наркомани, няма СПИН; въобще ние, българите, сме – Ехей! – вие знаете ли, че преди хиляда години ние сме били еди-какво си, когато вие още сте били еди-какво си? Ние сме високообразовани и нископлатени и като се отворим към света, ще видите вие как ние ще дръпнем напред.

  Да можех да си глътна думите обратно. Сега ние изнасяме предимно проститутки, цигани, фалшификатори на кредитни карти и някой друг учен или еврочиновник на брюкселска ясла.

  Изрепчих се тогава като македонски историчар, който си вярва, че прабаба му е шуранайка на Александър Македонски. Или като български историк, говорещ за събития, на които не е бил свидетел. Хем знаех, че стойност имат само разказите на онези хора, които са били там и тогава, когато нещо е ставало. Херодот или от Юлий Цезар, който писал за Галските войни. Тукидид, който писал за Пелопонеската война и за баланса на силите; едно понятие, което и днес е в употреба.

  Аз бях в Тамбакунда. Близо е до екватора; здрачът е кратък, бързо пада нощта. Хората от NDI (The US National Democratic Institute) предвидливо ми бяха дали репелент за комари и хубаво електрическо фенерче и ми бяха резервирали ловно бунгало с климатик и душ. В Тамбакунда имаше ловен туризъм. Местните ми казаха, че имало Gibier (дивеч) и в бунгалото отсядали бели хора с не знам какви си пушки с не знам какви си мерници, за да стрелят не знам какъв Gibier. Аз защо съм без пушка? Не им казах, че аз не съм убиец на „жибие“. Хората, които убиват животно не за да се наядат, а за спорт, са хвалипръцковци, на които да им изтръгнеш пушката от ръцете и да им я счупиш в главата, мисля си аз.

  Но, ако по пътечката до бунгалото, по която трябваше да се връщам с фенерчето, срещна хищник, който не знае как аз мисля?

  Затова останах на мегданчето пред изборния пункт. Гласоподавателите, надошли от безименните колиби, нямаха къде да спят, но те и не мислеха да спят. Събраха дърва от гората, накладоха голям огън, пекоха месо и беше весело. Танцувахме около огъня до зори и се смеехме, аз на себе си, те просто така. Призори жените сложиха багажите на главите си, понеже там мъжете не носят багаж, и те всички си тръгнаха кой откъдето е, а аз пъхнах в сака си излишното вече електрическо фенерче и тръгнах към самолетната писта да взема самолетчето за Дакар, където трябваше незабавно да представя доклад за NDI (The US National Democratic Institute) как са протекли изборите в Тамбакунда.

  Доклад на английски, естествено, пък аз, като не знам как е на английски белина. В Дакар запитах един канадски сенатор от нашата група наблюдатели. Той говореше еднакво добре френски и английски. Той каза:

  – На английски няма Eau d’Javel.

  – Е аз какво да правя?

  – Не знам. Жена ми купува Ajaks.

  – Ейджъкс белина ли е?

  – Не го знам какво е. Не е Аякс от „Илиадата“, предполагам – сухо каза сенаторът, който беше начетен мъж.

  – Ама аз, ако напиша, че те си избелваха палците с Ейджъкс, и се окаже, че в Сенегал не се продава Ейджъкс, ще излезе, че аз лъжа.

  – Твоя грижа – каза сенаторът.

  После на граничния контрол дежурният, като ми видя българския паспорт и поиска да ме арестува, моята грижа изведнъж стана грижа на сенатора. Той каза, че ако ме арестуват, той идва с мен и няма да се качи на самолета Дакар – Париж. Шломо Авинери от Израел, преподаващ политически науки в САЩ; с когото заедно бяхме наблюдавали избори в Естония, също заяви, че няма да се качи на самолета без мен. Останалите международни наблюдатели – и те. Размина ми се арестът в Сенегал. Минахме всички заедно граничния контрол и седнахме да пием червен чай от каркаде, докато се качим на самолета. Полицай-митничарят дойде да се извинява, уплашен да не му изстине мястото. Не ми трябваха неговите извинения, исках за разбера защо ме намрази, като ми видя българския паспорт.

  Оказа се, че той бил от бедно семейство. Дядо му служил във френския експедиционен корпус; получил френска военна пенсия и с нея изхранвал цялата си челяд; изучил и него за полицай-митничар. Дядо му разказвал, че било страшно, когато воювал за Франция, но най-страшни били българите. Те изведнъж изскачали от техните окопи и набождали на техните щикове който им се изпречи.

  Той не знаеше точно къде и кога е било това. Но май и сенегалци е имало във френския корпус на Балканите. Историците да кажат така ли е; аз не съм историк. Аз разказвам само каквото съм видял; друго не казвам.

  Не казвам, че българският владетел Фердинанд е бил финяга и бисексуален мегаломан. Не казвам, че сегашният премиер ББ (Бойко Борисов) е мегаломан, простак и гангстер, допадащ на българските простаци, като им казва: Аз ви давам магистрали, метро, спортна зала. Не казвам, че той и цялата българска политическа банда са Gibier de potence (това няма да го преведа какво значи).

  Аз само казвам, че моята и вашата, че нашата България върви на зле. И ако последните избори в България бъдат касирани, от това няма да стане по-добре. Защото и едни преиграни избори ще са по-нечестни от изборите в Тамбакунда.

   

  Димитри Иванов,

  в. „Сега“

• През 2012 г. България ще е беднякът отличник на ЕС

  От есенната прогноза на Европейската комисия лъха на икономическа зима, но страната ни е в групата, която ще избегне рецесията

   

  Първите коментари за есенната икономическата прогноза на ЕК подминаха най-важните числа, изводи и очаквания за България. И за нашата страна прогнозата на Брюксел се понижава спрямо пролетния доклад, но все пак се оказва, че най-бедната страна в ЕС ще се нареди сред отличниците през идните две години. Според доклада през 2011 и 2012 г. България ще отбележи най-висок ръст на производителността в целия ЕС. Догодина ще сме в челната петорка по ръст на икономиката и на второ място по най-нисък държавен дълг след Естония, а бюджетният дефицит ще е сред най-ниските. Всъщност шампионите по очакван икономически ръст за 2012 г. са все страни от Източна Европа – първите шест са Естония, Литва, Латвия, Полша, България и Румъния.

  От документа на ЕК се разбира, че България е финансово дисциплинирана държава и вероятно няма да изпадне отново в рецесия през следващите две години. Изводът, който липсва в евродоклада, но се налага логично, е, че България ще си остане най-бедната страна в ЕС и че при тези темпове на развитие десетилетия няма да й стигнат да догони средното за ЕС ниво.

  Някак незабелязано мина едно стряскащо число в документа на ЕК – нашият НСИ и Агенцията по заетостта мълчат, но според еврокомисията безработицата у нас вече е над 12%. И ще остане такава и догодина, а това е тревожен симптом. Експертите казват, че истинският край на кризата настъпва едва когато безработните започнат трайно и неотклонно да намаляват.

  Анализът на Брюксел обхваща отиващата си година и следващите две. Основният извод за България е, че „възстановяването досега бе бавно и изостава от повечето нови икономики в ЕС“, а реалният БВП е с около 5% под върховата си стойност от 2008 г. Нататък обаче нещата се подобряват. Според ЕК туризмът и добрата земеделска реколта се очаква да спасят ръста на икономиката през последните две тримесечия, така че тази година БВП ще се увеличи с 2.2%, а догодина – с 2.3 на сто.

  В документа се подчертава, че България е на път да постигне желаното снижаване на бюджетния дефицит – до 2.5% т.г., 1.7% догодина и 1.3% през 2013 г. За разлика от страната ни много държави от ЕС ще продължат да се борят за вместване в маастрихтския критерий. Дори при планираното нарастване на държавния дълг от около 16% от БВП сега до 17.5% през 2012 и 18.5% през 2013 г. България ще остане сред страните с най-ниско дългово бреме в ЕС.

  Есенната прогноза на ЕК отразява скупчването на буреносни облаци над Гърция и други държави от еврозоната от последните месеци. Влошаването на прогнозите засяга всички страни от ЕС. Данните показват, че финансово дисциплинираните държави ще се развиват сравнително добре, а прахосниците ще се борят с рецесията.

  Гърция например ще продължи да пропада, икономиката й ще се срине с 5.5% т.г. и с нови 2.8% година догодина, а дългът й ще стане почти 2 пъти колкото БВП. Един от стълбовете на ЕС, Франция, ще има 5% свръхдефицит в бюджета си през 2013 г., според доклада на ЕК. Италия, чийто дълг е около 120% от БВП, ще отбележи символичен ръст от 0.1% догодина. Дори най-силната икономика на ЕС – Германия, ще има едва 0.8% ръст през 2012 г. За нас това не са добри новини – Германия, Гърция и Италия са важни пазари за нашите фирми.

   

  ПРОВАЛЪТ на ПРАВИЛАТА

  И в този анализ, както и в предишни ЕК изпуска най-важният „детайл“, който обяснява икономическия провал на ЕС – масовото погазване на маастрихтските критерии. Да припомним – те включваха под 3% бюджетен дефицит, недопускане на държавен дълг над 60% от БВП и т.н. Тези правила за разумна фискална политика и финансова дисциплина хронично бяха пренебрегвани от повечето членки на ЕС, за което отговорност носят и отделните държави нарушителки, и пасивното правителство на ЕС – Еврокомисията. В отминалата рецесия „стара Европа“ си намери оправдания да маскира раздуването на дългове и дефицити като пакети за стимулиране и подпомагане. Това „антикризисно“ харчене само влоши нещата, досъсипа Гърция и продължава да взима още жертви.

  ЕК: Европа влиза в порочния кръг на застой и дългове

  „Възстановяването на икономиката на ЕС спря. Силно влошеното доверие се отразява на инвестициите и потреблението, забавеният ръст на световната икономика пречи на износа, а спешно наложилата се бюджетна консолидация е тежест върху вътрешното търсене.“ Това констатира есенната икономическа прогноза на Европейската комисия, огласена в четвъртък.

  Очаква се стагнация в ЕС за период, който може да обхване значителна част от 2012 г. Годишният ръст за 2012 г. се очаква да бъде 0.5 %. За 2013 г. се очаква растеж от порядъка на 1.5%. Безработицата ще остане висока – около 9.5 %.

  „Отслабването на реалната икономика, нестабилните публични финанси и уязвимият финансов сектор изглеждат взаимообвързани в порочен кръг. Само обръщането на тази отрицателна спирала би могло да възвърне доверието и икономическото развитие“, се казва в анализа на ЕК.

  Перспективите започнаха да се влошават от лятото – кризата с държавния дълг на страните от еврозоната се разпростря. Развитието на световната икономика също забави темп. Очаква се предприятията да отложат или отменят инвестициите си заради по-неблагоприятна икономическа перспектива и увеличена несигурност. Домакинствата ще потребяват в разумни граници на фона на продължаващите усилия на определени държави членки да намалят високата си задлъжнялост. Банките вероятно ще ограничат кредитирането, което допълнително ще спъва инвестициите и потреблението.

  Цените на енергията бяха основният двигател на инфлацията през 2011 г. Сега се очаква да намалеят и инфлацията да слезе под 2% през 2012 г. Така няма да има значителен ценови натиск и нарастването на заплатите би следвало да е скромно.

  Рискът от рецесия е реален. Основните рискове са свързани с безпокойство по отношение на държавния дълг, финансовия сектор и световната търговия. Възможна е негативна спирала: по-слабият растеж затруднява емитентите на държавен дълг, чиято нестабилност на свой ред е предизвикателство за устойчивостта на финансовия сектор.

   

  Юлиана Бончева, Деница Райкова,

  в. „Сега“

• „Крилати“ изречения от една политическа седмица

  Думите наистина казват всичко. Думите на една политическа седмица в България.

  „Ние сме втори по големина на малък външен дълг“ – Бойко Борисов, министър-председател.

  „Основен извод е, че телевизорът победи хладилника“ – президентът Георги Първанов по повод отминалите избори.

  „Спортът в Пловдивския университет се развива на висока висота… Пловдив остава люпилнята на българските спортисти. От този град са излезли много големи спортисти, които със своите изключителни постижения прославиха България абсолютно в най-голям аспект в световния спорт.“ – Христо Стоичков, доктор хонорис кауза на Пловдивския университет

  “Ние, българите живеем уютно. Живеейки уютно, проявяваме уважение към глобалните ценности. Така че, ако вашите домакини-студенти сутрин, към 5-6 часа, ви черпят с ракия или с уиски, не смятайте, че това е нарушение на добрите нрави. Все някъде в света е 17 часа.“ – Сергей Игнатов, министър на образованието.

  „Независимо че вотът, при който бях избрана, беше таен, реално той беше абсолютно явен.“ – Владимира Янева, председател на Софийския градски съд.

  Владимир Шопов,

  Vladimirshopov.wordpress.com

  Бел.ред.: Заглавието е на Еврочикаго.

• Медиите били като купувачите на гласове

  Медиите по време на изборите постигнаха влияние, аналогично на купуването на гласове. Това коментира Орлин Спасов от фондация „Медийна демокрация“, представяйки резултатите от мониторинга на медийната среда в периода на предизборната кампания.

  „Медиите изиграха роля на брокери между политиката и публиката“, коментира експертът. Спасов посочи, че в хода на официалната кампания премиерът Бойко Борисов е продължил да бъде най-споменаваното име в медиите.

  След него се подреждат кандидатите за президент Росен Плевнелиев и Ивайло Калфин. От институциите най-споменавани са ГЕРБ, правителство, БСП, ДПС. Хората, изразили най-много мнение в медиите, се оказват партийните лидери Бойко Борисов и Сергей Станишев, а не кандидатите за президент. Тези кандидати не бяха мажоритарни личности, а партийни кандидатури, коментира Орлин Спасов.

  Положителните публикации за Росен Плевнелиев са шест пъти повече от отрицателните, докато за Калфин – 1,7 пъти повече. Според Спасов се наблюдава нарастваща тревога в средата на медиите за свободата на словото. По думите му медиите действат като предприятия, ръководейки се от краткосрочни или средносрочни цели за печалба около властта. Той представи данни, според които 50% от журналистите декларират, че се упражнява политически натиск върху тях или върху медията, в която работят.

   

  Източник:   в. „Новинар“

• Израел – „Иновационна фабрика“ по необходимост

  Защо Израел, който се счита за световен шампион по броя на стартиращи фирми, няма своята Силиконова долина? Чии „мозъци“ са в компютрите по целия свят? Как страната се превърна във „фабрика за иновации„? Отговаря на тези въпроси и споделя многогодишни наблюдения на израелската хай-тек високотехнологична среда журналистът Владимир Бейдер от „Комерсантъ“

  Силиконова долина в Израел няма. Затова пък има силициеви оазиси. Те са разпръснати по цялата страна – като пясъчен плаж на курортен град.

  С тях можете да се сблъскате и в някои части на известните израелски мегаполиси – Ерусалим, Тел Авив, Хайфа, Бе’ър Шева – а и в някоя периферна дупка, която тук деликатно назовават „градове на развитието„, за да не се каже недоразвити: в покрайнините на някакъв си местен Muhosransk с разбит паваж и скучни жилблокове от 60-те години, посред гумаджийници и дюнерджийници, изведнъж изникват като мираж сгради с издути платна на фасадите си, блестящи на вечното слънце в стъкло и стомана, заобиколени от великолепни кръчмета около тях. (Висококачествена кетърингова инфраструктура на високо равнище около хай-тековете се появява незабавно – тези компании раздават на служителите си ваучери за храна в добри ресторанти, така че собствениците на заведенията са гарантирани, че не са заплашени от фалит).

  Силиконовите фрагменти обаче е трудно да бъдат забелязани отстрани. Повечето от тях обикновено са скрити от погледа – в претъпкан офис небостъргач с разнообразен набор от фирми, в крайградска вила,в апартамент, в селската пустош на някакъв си пасторален moshav, кибуц, или населени места в „териториите„.

  Никакви други богатства страната няма – само хора и идеи.

  Е, разбира се – и желание за оцеляване. Чисто и просто – борба за оцеляване.

  Ако искате добро кафе, предпочитате горе-долу приличен ресторант, посещавате кънтри клуб с плувен басейн – места, които може да си позволи (и си позволява!) средният израелец, почти със сигурност ваши съседи по маса ще се окажат създатели на израелското „технологично чудо„ – такава малка страна, такъв микс от население, такава концентрация на научни работници и високи технологии!

  Те живеят сред нас – не в секретни селища а ла Академгородок, Арзамас-16. Нищо подобно няма тук. Поселения за богати, квартали и клубове само за свои с дебели портфейли – има. Резервация за умни – не.

  Пипала и мозъци

  Когато бях помолен да напиша за израелските иновации, по някаква причина първото нещо, което си спомних… беше тридесетгодишнината на дъщеря ми. В псевдоселско ресторантче с много добра храна в предградие на Modi’in, където живеем и аз, и дъщеря ми, се събрахме около 30 души.Освен роднините, беше и нейната компания, предимно съученици на съпруга й. Те са учили един клас преди Светлана в престижното ерусалимско училище „При Университета„; в техния клас имаше много руснаци, а в нейния – ни един, момичето беше за първа година в страната – приютиха я, станаха приятели. Ожениха се.

  Всички са на една възраст – 30-32; всички, включително и момичетата, имат зад гърба си служба в армията, университет, работят. Камара деца търчат между и под масите, произвеждат невъобразим глъч, какъвто могат само израелските деца. На площадчето пред ресторанта са паркирани колите на Светланините приятели, и почти всяка от тях е украсена с логата на фирмите им – в хай-тек фирмите е прието да предоставят автомобили на своите служители и „да подпечатват“ своите „коне„. Така че на фордовете, тойотите, маздите, хондите пред мене бяха логата на всички причиндали на моя компютър: Microsoft, HP, IBM, Intel …

  Но не е там работата, че само в една компания съученици имаше представители на най-големите световни къмпютърни марки. А фактът, че всички тези марки са представени в Израел. И те не се занимават с производство на периферни компоненти или сглобяване на готови части, а с „мозъка“ – софтуера, със стратегическите решения.

  Допреди 10-20 години тези гиганти не виждаха потребност от аутсорсинг в святата, но гореща в много аспекти земя, а ако и отваряха тук представителства, то те бяха само офиси за продажби и гаранционно обслужване с персонал от няколко души.

  Intel, световен лидер в производството на процесори, сърцата на компютрите, се заселва в Светите земи преди всички останали – през 1974 година. За това време броят на неговия израелски щат е нараснал от петима служители до 7000 – най-голямото предприятие в страната.

  Калифорнийският октопод се заселва тук не в преследване на прословутите еврейски глави; възможно е да е бил привлечен от изключително благоприятните условия за инвестиции. Чуждестранните инвеститори, откриващи нови производствени мощности в Израел, в продължение на няколко години са били освобождавани от данъци и такси за земята.

  „Lavi“ е прототип на изтребител, проектирана от IAI. Уникалните технологии, разработени за тази машина, уплашили дори американците.

  Но в крайна сметка се оказало, че Intel има в Израел не пипала, а глава. Именно оттук стартира новата компютърна ера. Процесорът за първия в света персонален компютър е разработена в Хайфското подразделение на Intel през 1980 година. Също тук – само че в Ерусалимския филиал на Intel – е следващият пробив, настъпил в областта на компютърните технологии: създаден е първият в света 32-битов процесор за платформата на IBM PC. Именно израилтяните в Intel се оказаха най-добре подготвени за ерата на преносимите компютри. Не е изненадващо, че им е било повелено и развитието и производството на мобилните процесори.

  Така че има лоша новина за анти-семитите: техният персонален компютър или лаптоп е с еврейски мозък. Съжалявам.

  Появата в Израел на дъщерно дружество на Cisco – световния лидер в разработването и производството на рутери, навигатори за компютърни и Интернет мрежи, е базирана върху чисто лични причини.

  Един от водещите разработчици на компанията – Майкъл Лаор – след 11 години в Калифорния решава да се завърне в Израел. На управата й било жал да загуби ценния служител, затова му предложили да открие клон на Cisco у дома. Дори заради него предприели безпрецедентна стъпка – до онзи момент центрове за изследвания и развитие извън САЩ Cisso нямал.

  Той отишъл още по-далече – убедил шефовете да финансират замисления от него в своя филиал проект за нова архитектура на навигатора – CRS-1. Което отнело четири години и разходи на дружеството в размер на половин милиард долари. За сметка на това пък навигаторът се оказал най-мощният и най-бързият в света, поставяйки Cisco извън конкуренцията. CRS-1 в пълната си конфигурация се продава за 2 милиона долари.

  Четири години след пробива – през 2008 г. – в израелския клон на Cisco вече са заети 700 служители.

  И все пак основното поле на израелските иновации не са клоновете на световните гиганти, а местните стартиращи компании.

  Портокали и объркване

  Скоро след създаването на държавата през 1948 г. Израел е дори с по-малко приятели, отколкото сега, но не и с по-малко врагове. Всеки израз на съчувствие се оценявал особено високо. Само няколко страни установили дипломатически отношения с еврейската държава. Сред тях била и Аржентина.

  Първият посланик на тази страна при първия разговор с първия министър-председател Давид Бен-Гурион, желаейки да демонстрира добрите намерения на своето правителство заявил, че Аржентина смята не само да е приятел, но и да търгуваа с Израел.

  – Какво можете да ни предложите за износ? – поинтересувал се той.
  – Портокали и зъбни протези – с тежка въздишка казал Бен-Гурион.

  Портокалите дълго време останали основен елемент на израелския износ. С портокали израелското правителство закупило от съветското принадлежащото на Руското императорско палестинско дружество имение в Ерусалим. Разказвали са ми, че и известните, благодарение на романа на Василий Аксьонов „Марокански портокали„, в действителност били израелски: преналепвали етикетите на плодовете, за да не предизвикват нежелани асоциации.

  Центрове за научноизследователска и развойна дейност извън САЩ водещият разработчик в света на навигацията на компютърните мрежи – Cisco Corporation – традиционно нямаше. Израел наруши традицията. Всички останали направления за износ след това се появяват не от добър живот, а в резултат на пряка безнадеждност.

  Така Израел се превръща в основен износител на диаманти. Ще се разсмеете – от бедност. През 50-те и 60-те години на миналия век белгийските и холандските производители-евреи преместват тук своите производства за шлифоване на диаманти. Съвсем не от национална солидарност. А по същата причина, поради която западните бизнесмени сега местят производствата си в Китай и в други страни от Третия свят – евтиното. Тогава и в Израел работната ръка е евтина- много по-евтина, отколкото в Европа.

  Купил през 50-те години евтино земята, основал текстилна и шивашка промишленост в Израел индустриалецът от Аржентина Израел Полак. Тогавашният министър на финансите Пинкас Сапир, известен с това, че в окъсания си бележник съхранява всички разходи и приходи на държавата, го попитал дали би искал да се премести в Израел с капитала си, ако получи безплатен земя на половин час път с кола от Тел Авив? Полак сметнал предложението за будалкане – и обещал. Сапир му определил среща в 5 часа сутринта и на празен път без полиция действително стигнали за половин час до южната дупка – „града на развитието“ Кириат Гат, където и сега, със съвременни автомобили, по съвременни пътища, се стига най-бързо за час и половина. Но Полак бил дал дума. И я удържал.

  В резултат текстилът се превърнал в едно от най-големите израелски износни пера на 60-те години. Сега по-голямата част от текстилните и шивашки предприятия са затворени или прехвърлени в съседна Йордания. А в Кириат Гат се е настанило най-крупното производство на Intel.

  Изправен пред Западното ембарго върху продажбите на оръжие, Израел бе принуден да създаде своя собствена отбранителна индустрия. Така в допълнение към автоматите „Узи“ се появиха собствени изтребител „Kfir“ (заради упорството на Шарл де Гол трябвало да откраднат плановете на френския „Мираж„), след това – танковете „Merkava“ – смятани за най-добрите в света, ракети, пистолети, сателити, безпилотни самолети … През 80-те продаобите на отбранителна продукция носят основните приходи от износ.

  В края на 80-те години Израел се готви за производството на изтребителя „Lavi„, който е далеко изпреварил всички налични световни разработки. Подложен на безпрецедентен натиск от САЩ, чиито производители на въздухоплавателни средства щели да останат без клиенти, проектът „Lavi“ бил принуден да се закрие. Скандалът бил страшен. Министърът на отбраната Моше Arens, професор по авионика, хвърлил демонстративно оставка. Концернът на авиационната индустрия бил на ръба на фалита. Сформираните по проекта „Lavi“ екипи от висококвалифицирани специалисти се оказали на улицата.

  Но дълго да остават на улицата не могли – и започнали да се оглеждат за друго поприще. Именно по онова време – края на Студената война – търсенето на оръжие спаднало рязко, отбранителната промишленост в целия свят била в криза, а в Израел – в провал. И масата най-добри специалисти и мениджъри в отчаяние се хвърлила в нова, едва отворила се ниша – хай-тек.
  А междувременно довтасали и руснаците.

  Рентабилността на загубите

  „Руснаци“ в Израел наричат онези, които в Съветския съюз наричаха евреи, както и тези, които вълната на масовата репатриация отнесе в Израел заедно с тях под кодовото название „Великата Алия„.

  Нея, твърдят, винаги били я чакали. А когато я дочакали, се оказала неочаквана. Никой не знаел какво да прави с такава маса (в рамките на няколко години населението се увеличило с почти 20 %). Още един безпрецедентен мащаб допълнителни гърла за хранене (от друга страна добре – това са клиенти) и евтина работна ръка (което е още по-добре – конкурентоспособността на израелските продукти скочила нагоре), но също и глави. Повече от половината руски емигранти били с висше образование, имало много учени и специалисти от висока класа. Малката страна не била в състояние да преглътне това на секундата. Обезумели започнали да търсят нови схеми.

  Родили се много, но може би най-продуктивна се оказала схемата на технологичните оранжерии.

  Преди да преминем към нея, се налага да поясня някои подробности, които отличават организацията на израелската наука от, да речем, съветската, към която нашите хора били свикнали.

  Цялата наука се базира главно в университетите. Професорите получават заплата за преподавателската си работа, а изследователската дейност се извършва главно посредством грантове – местни, чуждестранни и международни. Държавно финансиране имат само проекти, считани за приоритетни за държавата. Учените търсят грантове по света или от частни инвеститори в страната. Държавата, ако счете за необходимо, добавя към получения грант от 50 до 90 процента. 15 на сто от общата сума прибира университетът – той също трябва да живее от нещо.

  Заредени с най-съвременна техника, израелските танкове „Merkava“ се котират високо по света. Учените имигранти (далеч не всички) били привличани в университетите на държавни стипендии. През първата година на работодателя изплащали от стипендиалния фонд 90 на сто от заплатата, получавана за работа на учен, втората – по-малко, в третата – още по-малко, и така нататък – да изплуват сами.

  Но още откъде новите имигранти могат да получат странично финансиране?

  В оранжериите всичко е по-просто

  Налице е учен с идея. В оранжерията той намира мениджър – обикновено кореняк израелец с опит в уреждане на инвестиции. Те образуват група, подготвят обосновка. С нея отиват да търсят пари от държавата.

  С разпределение на ресурсите се занимавало (занимава се и днес, но в по-малки размери) ведомството на Главния учен в Министерството на промишлеността и търговията, а също и Банката за развитие на промишлеността, при която наскоро беше създадена инвестиционна компания за индустриално развитие.

  Тези пари не са заем. Държавата участва в проекта или с дял (и тогава представител на Главния учен влиза в борда на директорите на дружеството), или получава 2-3% от продажбите, докато покрие разходите си. Тези средства се използват след това за финансиране на нови проекти. Ако проектът не е рентабилен – от участниците не може да се вземе нищо. Разпределените средства не се възстановяват – губят се.
  Впоследствие, през 1993 г., е създадена фонд за рисков капитал „Yozma“ („Инициатива„), който натрупва публични средства и привлича инвестиции от частни инвеститори.

  Две трети от проектите се оказвали губещи. Но успешните се оказали важен стимул за повтаряне опита вече на друго равнище.

  Именно опитът с оранжериите, създадени всъщност за адаптиране и заетост на руските учени и изобретатели, предизвика вълна от частни фондове за рисков капитал и стартиращи фирми, т.е. фирми, създадени с оглед на специфично ноу-хау. Най-често целта на такава компания (с изключение, разбира се, реализацията на идеята), е да бъде продадена за големи пари на някой гигант или рисков фонд.

  Цитрусите достатъчно дълго бяха основно перо в израелския износ. Сега са само един от елементите му.

  Ето тук и намериха приложение зубрите и структурите, формирали се в закрития проект „Lavi„. Те имаха идеи и способност да ги оценяват, както и връзки в производството, отбраната, финансовите и държавни структури. Много от тях станаха мениджъри на стартиращи фирми.

  Има маса примери за това как момчета, студенти или приятели от войниклъка продават свои разработки за стотици милиони долари. Между другото, най-успешните проекти са изпълнени, противно на общоприетото мнение, не от руски компютърни гении, а просто от армейски приятели – там и приятелството е по-силно, и захапката.

  И сега тълпи рискови експерти ровичкат из Израел в търсене на обещаващи стартиращи фирми, изкупуват на корен, прекупуват едни от други. Израелските стартиращи мениджъри се опитват да пазят в тайна разработките, крият авторите на идеи и техните помощници, оборудват лаборатории и опитни производства далеч от традиционните хай-тек струпвания – в места затънтени и запустели, за да не привличат вниманието на своите конкуренти върху техните кокошки, снасящи им златни яйца.

  Ето защо не може в Израел да има Силиконова долина – ще я запрат.

  Днес Израел е световен шампион по брой на стартиращите фирми. В началото на 2000 г. на всеки 40 минути възникваше нова; сега те са, според някои оценки, повече от четири хиляди. На Ню Йоркската стокова борса за високи технологии NASDAQ Израел е на второ място след Съединените щати. По инвестиции в ноу-хау на 10 хиляди души Израел надминава САЩ 2.5 пъти, а Европа – 30 пъти.

  ** 7-милионен Израел инвестира в нови разработки $ 2 милиарда държавни средства годишно. Приблизително толкова, колкото Великобритания, където населението е 51 млн., и Германия, където живеят 82 милиони.

  Как при подобни рискове (а инвестирането в идеи е най-рисково) държавата може да отидете на такива разходи? Отговорът в Израел знаят всички и го повтарят като мантра:

  без това просто няма как да оцелеем.

  Никакви други богатства в страната няма, освен хора и идеи.

  Е, разбира се – и желанието да оцелее. Това е просто борба за оцеляване.

  Автор: Владимир Бейдер, Йерусалим

  Превод: Ник

  Оригиналната статия на руски може да прочетете тук – линк

• <<
• 1
...
• 271
• 272
• 273
• 274
• 275
• 276
• 277
• 278
• 279
• 280
• 281
...
• 415
• >>