Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

Не пей ми се…
Не ми се пише, братя и сестри! Безсмислено е! И ако забележите, че въпреки всичко продължавам да пиша, то е щото ми се яде. Да се яде също е безсмислено, но, за съжаление, неизбежно.

Както беше казал поетът, „партиен секретар си ти, стомах!” Ако се „деполитизира” яденето, на мига спираме писането. Но исках да ви кажа защо не ми се пише, а не що пиша… Не ми се пише, защото тая професия така се сговняви, че нема накъде… Не пей ми се, не смей ми се…

Много са нещата, не можем да ги изредим. Журналистиката днес живее в състояние на рецидивираща подлост. И на никого не му пука. Създали са си някакъв симулакрум, раздават си награди, титулуват се един друг… Дудука бил топжурналист! Нам кой си педал бил „култов”, някаква куха красавица, рано открила социалната стойност на сексуалния живот (опитвам се да избягна думата курва), води предаване в национална телевизия… И всички се обичат, и всички обичат Бойко… И се изкушавам да кажа, че „симптомите на любовта са същите като на холерата”, но това ще ни отведе далеч от темата…

Но сламката, която пречупва гръбнака на камилата, беше новината, че Любомир Павлов, по-известен като Пъпката, оглавил Съюза на българските издатели. И вече Пъпката ще раздава наградите „Черноризец храбър”! Или, в краен случай, ще се появи още един съюз, под ръководството на Дилян Пеевски, който също ще раздава награди, например „Черноризец по-Хръбър”… Те нали си мерят пишките сега…

Тук пропускам СБЖ и неговите награди, щото съюзът е даден на Блъсков под аренда… Да им пикам на наградата (нарочно съм вулгарен, не без да искам)! Отрекли сме ги тия награди отдавна, още когато Славка Бозукова спечели първа награда за разследване, направено от Майкъл Чорни. По-важното е, че този съюз утре ще се произнася за спазването на морала и етиката в професията!

Представяте ли си?! Аз си го представям. Защото имах щастието за известно време да работя в „Експрес” и там Пъпките се опитваха да ми обясняват кодекса на ББС… Честно, немате представа колко са нагли некои хора… (Късно е да ме питате какво съм правил там… Вече съм обяснил. В момент на тежка равносметка за пътя си през журналистиката, ние стигнахме до извода, и го написахме, че, с малки просветления, това е път достоен за торен бръмбар – от лайно на лайно сме кацал, с извинение. Но това предлагаше родният ландшафт…)

Това, дето Пъпката не е там, където му е мястото, иди доди, разбираемо е. Съдебната система и така нататък… Да не наливаме вода в Цецовата воденица… Но това, дето е там, където не му е мястото, идва байгън. Направо ни обезкуражава!

Не, не се правим на особен, както казват американците. И, за да го докажем, ще ви признаем нещо, което и на булката не сме признавали. Знаете ли как се остава относително честен? Случайно. Абсолютно случайно. Просто по една или друга причина до към четиридесет никой не ви предлага нищо, или ви предлагат обидно малки, несъразмерни на самочувствието ви, работи… И вие нямате избор, освен да си кажете, че то е щото сте видимо честен. (Така де, никой няма да си помисли: „Сигурно съм глупав!”)

То затова е толкова трудно да се различи честен, от глупав, неосведомен човек… Или, най-после, предложението е дошло преди още да сте духовно подготвен и сте го отхвърлили с идеята, че няма да е последното… И се хващате за тая ваша още неукрепнала честност и все повече се навивате. И ако в тоя момент не се появи някой крупен инвеститор, който да пресече поривите ви, много е възможно да си останете относително честен за цял живот. Но то няма да е някой спокоен живот.

Защото червейчето на успеха на другите (пари, уважение, позиции… изобщо четвъртото ниво на нуждата според Маслоу, за което съм ви споменавал, наистина, доста бегло…) ще продължи да ровичка из вътрешното ви спокойствие и доволство.

Защото животът се мери по това какво си постигнал, а не по това от какво си се отказал. Може би трябва да не е така, ама е така… В реалния живот ”само смъртта е начин да останеш чист” (Р. Пен Уорън) И други настолни приятели, които много уважавам, така казват.

Джером Джером например викаше, че ако така гледаме на тия работи, „трябва да обявим стридата за най-добродетелното същество на този свят – тя винаги си седи у дома и винаги е трезва.” Това е смисълът и на Елин-Пелиновото „не унищожавайте изкушението, защото ще направите подвига за спасение много лесен.” А не е лесен, ако изобщо има спасение, де… Защото, като казах спасението, се сетих пак за Пъпката.

Да, абсурдно е, ама така се получи. Като се изтълкувам, обаче, ще видите, че не е чак толкова абсурдно. Сигурно знаете, че Павлов преживя тежка катастрофа и едва го върнаха от тунела с бялата светлина, да не дава Господ никому! И, като се върна, продължи със същия хъс да прави това, което правеше преди да види тунела… Дори с по-голям хъс! Големите успехи с Общинска банка бяха след това. Което ме кара да мисля, че или няма друг, по-добър свят, или, ако го има, входът е платен.

За какво говорим тогава?! За малко да кажа защо пишем тогава, ама се сетих, че горе обяснихме…

Всъщност, горе не бяхме прав. Това за холерата, ако се внимава, изобщо няма да ни отведе далече, ами пак в темата. Имам предвид там, където се разказва как доктор Хувенал Урбино се опитал да въведе нови схващания в Болницата на милосърдието, но се оказало, че това не е толкова лесно…

„Защото този мухлясал дом на здравето се заинатяваше в атавистичните си суеверия, като например… да се изисква от хирурзите строго официален костюм и велурени ръкавици в операционната зала, защото бе прието да се смята, че елегантността е основното условие за асептичност. Не можеха да понасят как новопристигналият младок опитва урината на болния, за да установи съдържанието на захар…”

P.S. Като си прочетох творението, ми се стори, че по-точно би било заглавието “Акмето на акнето…” Ама ме мързи да обяснявам какво е акме и каква е разликата му с акнето… Пък и прекалено много метафори станаха за тема, която може да се изчерпи с едно изречение: „Да пази Господ от ненаказан крадец!”.

P.S. Пък като ровичках за илюстрация, додох на Гуглето задача да ми намери „младежка пъпка”. И на стр. 18 в резултатите ми излезе Любо Пъпката. Честно! Което едва ли значи нещо, щото пък на 19 страница извади Цецо…

д-р Тони Филипов *,
Reduta.bg

––––––––––––––

* Д-р Тони Филипов е псевдоним на известния журналист и социолог Стойко Тонев. С него той подписва поредицата си “Из делниците на един луд” (която излизаше последователно във вестниците “Монитор” и “Експрес” и бе спряна там от депутата-издател Делян Пеевски). Стойко Тонев е бивш главен редактор на в. “Новинар”, зам.главен на “Монитор”, първи зам.главен на “Експрес”. Преподава социология в Софийския университет.
Покорството на българина е до време

С проф. Ивайло ДИЧЕВ разговаря Валентина Петкова

– Проф. Дичев, как ще приключи спорът за бъдещето на българската наука – с победа на финансовия министър, който реже бюджета на БАН или на протестиращите учени, обвинявани, че не могат да влязат в крак с времето?

– Абсурдът в управлението на ГЕРБ е, че “реформа” означава “наказание”. Ако не слушаш, ще те реформирам. Е, за да не ги реформират, учените от БАН следва да пошумят бойко, после рязко да приклекнат. Това е ключът към сегашната власт. Съвсем се обърках в тази така наречена реформа на нашата сфера. За какво става дума, да се спестят едни пари? Ами издръжката на БАН струва само няколко километра магистрала на година, а да слееш институти и да разбуташ работата им, за да съкратиш една секретарка, ми се вижда управленски абсурд. Нашият Софийски университет също много го реформираха (разбирай наказваха) миналата година, и никой не разбра какво чакат от нас. Говореха за рейтинги на университетите, че трябвало да подкрепят най-добрите. После се оказа, че именно ние сме най-добрите и наместо да почнем да получавама два пъти повече пари от провинциалните държавни университети, ние продължихме да взимаме дори по-малки заплати от тях.

– Каква трябва да е истинската реформа?

– Истинска реформа това правителство няма да направи, първо, защото е популистко, сиреч изтъкано от медийна суета. Второ, защото няма единна идеология и воля въпреки мускулите на г-н Борисов. Естествено трябва да се промени БАН (както нашият университет, както много неща в тази държава), но не на коляно, около приемането на поредния бюджет. Това, което не мога да разбера, е защо това правителство не работи с експерти, няма имена и екипи зад идеите за реформи – Дянков измисля какво да става с БАН, Рашидов се самообявява за куратор на музеи, Константинов не доверява на никого здравната система… В науката и висшето образование трябва да се случи същото като във всички други сфери: от една страна, да се насърчава появата на национални (дай боже, европейски) лидери, от друга, да се поддържа едно средно ниво на онова образование по места, което има социален характер. Разликата между двата типа университети, образно казано, е като средното и висшето образование. Проблемът у нас е, че няма как да се излъчи лидер, няма как да се подкрепи успешен проект. Защо те, не ние? И почват сега да се чудят как да го завъртят, измислят приоритети, които се изразяват неясно в какво, почват да търсят оправдание в бизнеса, който все е недоволен, че завършващите не му пасват.

– Този спор между образованието и бизнеса няма ли да бъде решен?

– Подобни неща не могат да се решават ситуационно. Не знам дали помните как ликвидирахме инженерните специалности през 90-те, когато същият този “бизнес” приватизира и закри заводите. Сега пак той плаче, че нямало достатъчно инженери. Ами няма как да се създадат от днес за утре, подобни специалности се градят с десетилетия. Утре няма да има филолози, в други ден – математици. Имам усещане, че наново преживявам късния Тодор Живков: все нещо се окрупнява и разкрупнява, съкращава и разширява, над всеки и всичко тегне дамоклевият меч на реформата (тогава го наричаха перестройка), която никога не се случва, но пък създава покорство.

– Обида или гордост за академизма е присъждането на титлата доктор хонорис кауза на Христо Стоичков от Пловдивския университет?

– Повечето говорители се занимават с личността на г-н Стоичков. Дали бил заслужил с прославата на България или обратно. Дали позори титлата с пословичната си грубост и цветистите си псувни. Срамното не е там, а в това, че удостояването му с почетен доктор ни се представя най-цинично като отплата за услуги – въпросният футболист бил ходатайствал пред приятеля си, друг бивш спортист, г-н Борисов, щото университетът да изкяри нещо от държавата. Същото ни сервира Съюзът на художниците, който реши да плати на премиера с почетно членство за подарената им земя под сградите на “Шипка” 6. Слава богу, в София се надигна вълна от възмущение и Борисов даде на заден ход.

– Само в София ли може да се случи това?

– В провинцията тази работа явно е по-трудна (подалият оставка доцент Томов е на практика софиянец). Тъжно, задушаващо, безнадеждно. Подобна беше транзакцията в Пернишкия университет със срамното съкращение – допускат го на сцената като университет, въпреки че е на светлинни години от изискванията, в замяна – почетен диплом на премиера или каквото там беше. Съветвам БАН бързо да обявят г-н Дянков за академик срещу финансова пощада. А ние в СУ можем да привлечем студенти с почетна титла за Лейди Гага. Страшното е, че всичко почна да ни се представя като пазар без граници. Продаваме титли срещу услуги, продаваме дипломи срещу пари, продаваме авторитет срещу власт… От гледище на пазарните фундаменталисти, които днес направляват общественото мнение, в това няма никакъв проблем – невидимата ръка щяла да урегулира нещата. Пазарът е хубаво нещо, но пазар има само тогава, когато е ясно докъде се простира той и откъде нататък започват други неща. Когато всичко стане за продан, вече няма пазар, а джунгла – и университетите могат да заработват с предлагане на снимка с професор върху камила.

– Как ще коментирате острите реакции в социалните? Заражда ли се гражданско общество, което може да е коректив на глупостта?

– Слабото звено на нашата страна е интелигенцията – това беше разбрал Тодор Живков, това знаят от ГЕРБ и радват народа с унижаването й, осигурявайки дълговечност на властта си. Разбира се, много образовани хора веднага изразиха солидарност с достойната позиция на Цветозар Томов, но имаше и много дигитални гласове за това, че той имал някакви свои съображения, търсел си повод, търсел си нови господари, какви ли не глупости. Така е винаги в нашите дебати: какво искате, демокрация, изразени бяха различни мнения – властта може да продължи напред, както си знае. Допускам, че много от колегите дори тайно злорадстват на това компрометиране на пловдивския конкурентен университет. Други проспаха случая – трети футболист става доктор на Пловдив, явно е някаква местна особеност… Има ситуации, когато интелигенцията трябва да е единна, и това беше една от тях. Става дума за това дали ще запазим някакъв минимум на сериозност в нашата работа.

– Приключилите наскоро избори крачка в каква посока са за развитието на политическия ни живот?

– Демокрацията не е машина, важното е резултатите от изборите да се приемат от противника. И най-съвършени бюлетини, комисии, урни да имате, централен остава моментът, в който единият казва: загубих, победата е твоя. Върху тези избори легна тежка сянка от съмнение къде за манипулации, къде за съзнателно провокиран хаос – изказаха се в тази посока и външни наблюдатели. Нова ми се вижда (на петата година на еврочленството ни!) масираната критика към медиите, които се превърнаха в прости пазарни агенти, както в примера по-горе с отплатата на Пловдивския университет за услугите на Стоичков. Защо беше нужно всичко това на ГЕРБ – не зная, те със сигурност щяха да имат добър резултат и без съмнителни ходове, защо се престараха?

– Да не би победата на ГЕРБ да е била предопределена?

– Мисля, че още с идването им на власт те тръгнаха с бруталния стил на обвиняване на всички, заплахи, опити да вкарат в затвора опонентите, безкрайните проверки на “вражески” общини… Вярно, че на изборите този стил беше грижливо заменен с едни симпатични, аполитични хора, но атмосферата през тези две години много се натегна. Имам чувството, че проблемът идва от г-н Цветанов, който (може би понеже е роден под знака на Овена) трябва непрекъснато да воюва и да си намира врагове. Обществото се реидеологизира, върна се по абсурден начин призракът на комунизма (като че ли хората от ГЕРБ не са били част от онази система и падат от небето с утринната роса!) наред с още по-абсурдната антитурска линия, основана на плашилото Доган. Е хубаво, спечелиха, но как сега ще намерят начин да обединят обществото, да приберат духа на омразата обратно в бутилката?

– Какво очаквате до края на мандата?

– Двете оставащи години от мандата няма да се лесни. Както виждате, едва свършили изборите, и почнаха да ни се стоварват беди, които преди тях не бяха споменавани – акциз върху метана, увеличаване на пенсионната възраст, по-високи такси за студенти… Не бива управляващите да разчитат твърде много на пословичното покорство на българите: те просто не могат да се организират, не вярват на лидери, разпадат се непрекъснато в корпоративни интересчета, битови драми и интернет възмущения. Но кой знае… Очаквахте ли революции в арабския свят, очаквахте ли радикални движения за социална справедливост в Меката на капитализма – Уолстрийт? Светът е свързан, народите гледат един от друг и си дават кураж, както е било вече веднъж през XIX век. Една от вирусните снимки, обиколила интернет преди месец, изобразяваше човек с плакат, на който пишеше “Египет подкрепя работниците от Уисконсин!”.

Източник: в. „Труд“
Покана на форум „Кариера в България. Защо не?“
Кариерният форум „Кариера в България. Защо не?“ за четвърта поредна година ще събере на едно място българи учили и работили в чужбина с цел да се срещнат с водещи фирми в България, да разберат повече за възможностите за реализация тук, както и да се запознаят с много други българи като тях – учили и работили навън, искащи да намерят най-доброто място за реализация.

Интер Експо Център София, 22 декември 2011 от 10 до 18 часа. Можете да се регистрирате, както и да разгледате програмата и участващите фирми на www.karieravbulgaria.com. Регистрирайте се за форум „Кариера в България. Защо не?“ и ще срещнете много хора, които да ви разкажат „Защо да“ 🙂

.
Първият свободен митинг – 18 ноември 1989 г.
Какво стана на първия демократичен митинг и след това

Първият митинг на зараждащата се опозиция на 18 ноември 1989 г. беше украсен с плакати против Живков. Снимка: Иван Бакалов

Преди 22 години на този ден беше организиран първият митинг на зараждащата се опозиция.

Някои западни издания язвително отбелязаха, че на опозицията в България й е трябвало цяла седмица след падането на Живков, за да го организира.
На площада пред храма “Св. Александър Невски” се събраха над 150 000 души – най-многобройният митинг в историята на българската демокрация, като се изключи митингът на СДС на “Орлов мост” през 1991 г.

Днес някои изказвания на митинга изглеждат смешни и наивни, но тогава възторгът беше голям.
Митингът гласува например вот на доверие на Петър Младенов – новият генерален секретар на БСП – за срок от една година. Единственият оратор, който се изказа, че дава ограничен вот на доверие на Петър Младенов, беше Румен Воденичаров, тогава председател на Независимото дружество за правата на човека, известен по-късно като националист и застанал против СДС. Когато Воденичаров нарече Петър Младенов с обръщението “господин”, тълпата се развълнува, започнаха откъслечни подсвирквания и възгласи на недоволство. Всички говореха на “другарю”.

Подобни вълнения от трибуната предизвика и Петър Гогов, прекарал дълго време в затвора като политически. Той спомена нещо за комунистите и “кожите по стените”, с което предизвика възгласи на недоволство в тълпата и подканяне от страна на организаторите да свършва по-бързо.

Това са може би единствените цветни снимки от митинга на 18 ноември 1989 г. Тогава, въпреки дефицита, имаше и вносни цветни филми, но вестниците не публикуваха цветни снимки и фотографите по навик снимаха черно-бяло. Снимка: Иван Бакалов

Блага Димитрова каза от трибуната, че Тодор Живков е превърнал България “от страна на розите в страна на склерозите” и спечели възторжени овации.

Хората се радваха, че е свален един омразен диктатор като Живков, но още не се обявяваха против новата политика на БКП. На митинга обаче се чуха възгласи за нови избори “веднага” и един от ораторите – Александър Каракачанов основателно отговори, че трябва организация и време за това.

Само месец по-късно хората, които говориха на митинга, ще започнат да се делят. Дотогава обединени срещу режима, те застават в различни партии и движения. Това е първият шок от демократичните промени. По-малко от месец след първия митинг има втори, на който се издигат лозунги “БКП в Сибир”, хора късат партийните си книжки и оратори призовават за съд.

Към момента на първия митинг, ЦК на БКП веднага възстановява в партията изключените Георги Мишев, Блага Димитрова, Марко Ганчев и др. Отначало те приемат “помилването”, но по-късно напускат партията.

Нагласите у хората след падането на Живков са консервативни и те не приемат по-агресивните искания и обръщения от опозицията. Така се роди острото противопоставяне между сини и червени.

Един от най- добрите оратори на СДС по това време беше Петър Берон. Изказванията му по БНР предизвикваха бурни реакции. След едно негово изявление се обади недоволен слушател с репликата: “Защо пускате такива, дето са против?!”.
Подобни нагласи преобладават и до днес у голяма част у българите, нещо обичайно за страни с дългогодишен едноличен режим.

Днес мнозина се учудват на лозунгите и плакатите на този първи свободен митинг на 18 ноември 1989 г. Снимка: Иван Бакалов

На 14 декември 1989 г. поради недомислие и мудност БКП предизвиква бурно недоволство, след като на заседание на Народното събрание не отмени чл. 1 от конституцията – за ръководната роля на БКП. Тази стъпка е продиктувана от процедурни причини – предложение за промяна на конституцията трябва да се внесе месец преди заседанието, а не е имало време това да бъде направено. Юристи твърдят, че е било възможно Петър Младенов, който на 17 декември е избран от парламента за председател на Държавния съвет (държавен глава), да суспендира този член от конституцията. Но, така или иначе, членът беше отменен по-късно по законовата процедура. Лидерите на опозицията бяха подчертали значението на този чл. 1 и пред парламента чакаше огромна тълпа, която се разгневи, че членът не е отменен. Тогава Петър Младенов излезе да говори пред тях, но от викове почти никой не го чу. След речта си, на влизане обратно в парламента, той е записан от камерата на Евгени Михайлов да казва “По-добре танковете да дойдат”. Записът излиза наяве чак пролетта на следващата година и предизвиква нови вълнения, палатков лагер пред президентството и накрая (през юли) оставка на Петър Младенов като държавен глава. През август 1990 г. новоизбраният парламент избира Желю Желев за президент.

През януари ще започнат заседанията на Кръглата маса, по подобие на преговорите в Полша. Опозицията застава от едната страна, БСП и представители на организации, които я подкрепят, и нейни бъдещи коалиционни партньори – от другата. Целта е още преди изборите работещият парламент да промени конституцията и партийната система. Една от най-големите разправии на Кръглата маса е как да се нарича президентът. Опозицията настоява той да се нарича “председател на Републиката”, за да омаловажи значението на Петър Младенов, който малко след това през април е избран за държавен глава от парламента. Така се ражда формулировката “председател (президент)”. Демонтажът на еднопартийната система започва и завършва успешно. Но поради агресивност и неопитност опозицията губи първите свободни избори през юни 1990 г.

Острото противопоставяне на сини и червени и създалият се двупартиен модел правят прехода към демокрация тежък и бавен, с много недомислия, във време, когато обременената икономика на социализма фалира и страната губи пазарите за неконкурентните си стоки и производства в страните от СИВ.

Следват няколко провала на сини и червени правителства. Двупартийният модел е разбит през 2001 г. с появяването на Симеон и неговата партия НДСВ, която печели с мнозинство изборите, но прави кабинет в коалиция с ДПС.

До момента нито едно правителство не е получило одобрението на преобладаващата част от българите, което им създава славата на един от най-недоволните и неспособни на разбирателство и прагматизъм народи.

Иван Бакалов,

e-vestnik.bg
Петима, за които няма да се скараме до 5 минути
Винаги, когато се заговори за някакъв нов обществен проект, рано или късно някой се сеща да припомни приказката за стария и новия бардак. А ако проектът е политически, тогава тази аналогия започва да изглежда на всички още по-остроумна и още по-уместно използвана. За съжаление, освен че е вълнуваща с употребата на думата „курва”, сентенцията не отразява истината. Какво му е на новия „бардак” Рейнбоу със старата „курва” от Пърпъл – Ричи Блекмор? Напротив, в повечето случаи за нови начинания се търсят хора, които вече са правили това, което трябва да се прави. При определянето на това дали един човек става за дадена работа, трябва да се гледат качествата, която тя изисква и дали той е показал, че ги има, че ги е развил или че е способен да ги развие оттук нататък. Когато викате водопроводчик, не се интересувате дали в младостта си е поправял мивката на съседа ви, когото мразите. Разбира се, при „лидерите” е по-различно, защото тяхната работа не е да създават структури, нито да пишат партийни документи, нито дори да изработват политики. Тяхната работа е хората да ги харесват и да гласуват за тях. И в този смисъл, както работата на хамалина изисква як гръб, така работата на „лидера” изисква неопетнена биография. По възможност. Не че не са ставали „лидери” и хора, пред чиито биографии биха се изчервили от завист дори закоравели писатели на криминална литература.

Публичните проекти се очаква да бъдат правени от публични личности. За да стане една личност публична, тя трябва да мине през медиите. Теоретичните начини за това са два: да върши интересни и значими дела, които медиите лесно могат да превърнат в новини или друго някакво журналистическо съдържание, или пък за нея да се погрижат съответните професионалисти, които да свържат имиджа й с интересни и значими събития, които медиите да превърнат в журналистическо съдържание. Това са двата теоретични начина. Практическият е само един. Ако искаш да произведеш една публична личност, популярна дотолкова, че да стане знаме на нов политически проект, трябва да преговаряш директно със собствениците на медиите и да купиш от тях не конкретни площи и минути, а цялостното им и дългосрочно благоволение. Разбира се, преговорите със собствениците на медиите могат да минат по-лесно или по-трудно според качествата на личността, връзките и договорките й с други, вече утвърдени публични личности, делата й и потенциала (творчески и финансов) на професионалистите, които работят за нейния имидж, но в общи линии, макар и опростена, схемата е тази. Има ли някой, който да си мисли, че Бойко Борисов е самороден народен любимец и медиите само регистрират този факт? Медийният проект „Бойко Борисов”, докато стигне до спечелване на парламентарно мнозинство, беше упорито разработван и още по-упорито финансиран в продължение на 7 години. И то от неслучайни професионалисти. Та, публичните личности, от които се нуждаят новите публични проекти, са деликатна и скъпа инвестиция.

Ето защо в обществения живот скоро няма да влязат качествено нови хора. Нови – да, но не и качествено нови, защото те могат да влязат само под формата на проекти, финансирани от старите инвеститори. Освен ако не стане някакво чудо. Освен ако не се заявят със спечелена вече по някакъв друг приказен начин електорална подкрепа, който да инвестират в публичност. Затова, когато си чешем езиците за нови политически проекти, гледаме да говорим повече какви трябва да бъдат те, а не кой конкретно ще ги осъществи, за да не навлезем в накратко изложената по-горе материя. И така стигаме до питането, къде риторично, къде не, дали могат да се намерят петима души, за които да не се скараме на петата минута, да не започнем да ги наричаме ченгета, доносници, мошеници, мафиоти или, в най-добрия случай, стари курви в нов бардак. Въпросът зададе честният кръчмар (дано не ми се обиди, че го наричам така) Жоро Иванов и, признавам, би ми било много интересно да науча отговора: ще успее ли някой да направим списък от имената на петима души, за които да не се скараме до 5 минути. Мисля, че това би било интересно за всички. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов,

Sulla.bg
България в „National Geographic“ преди почти 80 години
През август 1932 г. списание ,,National Geographic“ публикува материал за България. В този голям пътепис нашата страна за първи път е представена с цветни снимки. Автор на „България – земя без ферми“ е американецът Мейнард Оуен Уилямс, който е професор по литература, първият задграничен кореспондент и щатен автор на списанието. Той е бил участник и в откриването на гробницата на египетския фараон Тутанкамон. През май 1932 г. посещава България и въз основа на събрания материал през август с.г. излиза публикацията на списанието.

Източник: www.nationalgeographic.com и istorik1973
ПРОЕКТОЗАКОН за БТА
Публикуваме приетия на първо четене проектозакон. Той е чакан вече 17 години и 4 състава на парламента. Досега държавната агенция работеше по временен статут, а шефът й се назначаваше и освобождаваше от НС. Причината за внасянето на закона сега е, че след като не е със самостоятелен статут, БТА не може да получава пари от държавния бюджет, а 17 г. е карала на „държавни помощи“. В проекта за бюджета за БТА са предвидени 4 млн. лв., но за да ги получи, трябва да влезе в сила законът за БТА.

Очаква се другата седмица депутатите да гласуват закона на второ четене и до Коледа да преизберат и Максим Минчев за нов 5-годишен мандат. Минчев е на поста от 2003 г, сега законът му дава право на два последователни мандата.

Оригиналът на документа в PDF формат може да изтеглите от тук – линк.

–––––––––––

ПРОЕКТ

ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКАТА ТЕЛЕГРАФНА АГЕНЦИЯ (БТА)

ГЛАВА ПЪРВА ОБЩИ

ПОЛОЖЕНИЯ

Чл. 1. (I) БТА е национален автономен информационен институт на Република

България.

(2) Наименованието на БТА за чужбина е Bulgarian News Agency ВТА.

Чл. 2. (1) БТА е юридическо лице със седалище в град София. Тя може да има

кореспондентски бюра в страната и чужбина.

(2) БТА има знак, който се регистрира като марка.

(3) БТА има печат с наименованието и изображение на знака.

Чл. 3. (1) БТА определя самостоятелно в съответствие с интересите на народа,

Конституцията и с този закон съдържанието на информационната си дейност и

носи отговорност за нея.

(2) БТА е независима от политическа, идеологическа и икономическа власт.

Никоя част от народа, политическа партия, икономическа или друга

организация, държавна институция или отделна личност не може да влияе при

осъществяването на дейността на БТА.

(3) Служителите на БТА нямат право да бъдат в ръководствата на политически

партии и коалиции, както и да развиват в БТА политическа дейност в полза или

против която и да е политическа сила.

(4) БТА се отчита за дейността си пред Народното събрание.

Чл. 4. При осъществяване на своята дейност БТА се ръководи от следните принципи:

1. свободно търсене, получаване и бързо разпространение на пълна, точна,

безпристрастна, достоверна и навременна информация ;

2. запазване на тайната на източника на информация;

3. гарантиране на основните права, свободите и личната

неприкосновеност на гражданите съгласно Конституцията, закони и

международните договори, по които Република България с страна;

4. запазваме на доброто име на гражданите, както и националната сигурност,

обществения ред, народното здраве и морала;

5. недопускане на разпространяване на информационни продукти, в които се

пропагандира или възхвалява война, насилие, жестокост, политическа,

2

етническа или религиозна нетърпимост;

6. равнопоставеност на достъпа до информация на всички хора, институции и

организации;

7. разграничаване на информацията от коментара, рекламата и платеното

съобщение;

8. осигуряване на право на отговор на засегнатите в разпространените от БТА

съобщения;

9. защита и популяризиране на правилния и чист български език,

националните традиции и култура;

10. осигуряване на информация за живота на българите, живеещи извън

границите на Република България, както и тяхното осведомяване за

събитията в страната.

ГЛАВА ВТОРА

ДЕЙНОСТ

Чл. 5. БТА осъществява следната дейност:

1. събира, обработва, съхранява и разпространява в страната и в чужбина

информация в текст, образ и звук за политически, икономически, обществени, културни,

научни и спортни събития в България и в чужбина;

2. разпространява собствени информационни продукти и печатни издания;

3. извършва информационни услуги за клиенти в България и в чужбина. Чл. 6.

БТА разпространява безвъзмездно и незабавно:

1. информация в случаи на бедствие, война или други опасности, свързани с

живота и здравето на хората;

2. актове и обръщения на:

а) президента на републиката;

б) председателя на Народното събрание;

в) председателя на Конституционния съд;

г) министьр-председателя;

д) председателя на Върховния касационен съд;

е) председателя на Върховния административен съд;

ж) главния прокурор;

з) лидерите на парламентарно представените политически партии и

коалиции.

3

Чл. 7. (1) БТА предоставя срещу целева субсидия от държавния бюджет за

информационно осигуряване на държавата всички свои информационни

продукти на следните органи и институции:

1. президента и вицепрезидента на Република България;

2. народните представители;

3. съдиите от Конституционния съд;

4. министьр-председателя;

5. министрите;

6. председателя на Върховния касационен съд;

7. председателя на Върховния административен съд;

8. главния прокурор;

9. началника на Генералния щаб на Българската армия и началниците на

главните щабове на видовете Въоръжени сили;

10. управителя на Българската народна банка;

11. председателя на Сметната палата;

12. областните управители;

13. ръководителите на държавни агенции и други органи на изпълнителната

власт;

14. директорите на Националната разузнавателна служба. Националната

служба „Сигурност“ и Националната служба за охрана;

(2) На лица, извън посочените в ал. 1, БТА продава информационните си

продукти срещу цени, определяни на пазарен принцип от генералния директор

на БТА.

Чл. 8. По време на предизборни кампании БТА:

1. разпространява и съхранява актове и документи на Централната избирателна

комисия;

2. осигурява равнопоставено отразяване на предизборната активност на

регистрираните за изборите кандидати, партии и коалиции.

3. съобразява дейността си с разпоредбите на съответния избирателен закон.

Чл. 9. За осъществяване па дейността си БТА:

1. разкрива и поддържа структура от журналистически и помощни екипи в

страната и чужбина;

2. купува и разменя информационни продукти и услуги с международни и

национални информационни агенции и с други български и чуждестранни

4

медии;

3. развива и модернизира комуникационните си системи с цел

усъвършенстване на обслужването на своите клиенти и разширяване на

присъствието на Република България в глобалното информационно

пространство;

4. членува в международни съюзи и сдружения на организации със сродна

дейност;

5. образува търговски дружества за осъществяване на дейността си и

придобива дялово участие и акции в други търговски дружества.

Чл. 10. (1) БТА има право да получава необходимата й информация от държавните и

общинските органи, ако тя не съдържа предвидена от закон тайна.

(2) БТА е длъжна да използва’точно получената информация.

Чл. 11. Лице, което твърди, че е било засегнато в информация на БТА, има право па

достъп до съответния архив и на копие от информацията, направено за негова

сметка.

Чл. 11. БТА не носи отговорност за разгласени сведения и за тяхното съдържание,

когато те са:

1. получени по официален ред,

2. цитати от официални документи;

3. точно възпроизвеждане на публични изявления;

4. основани на материали, получени от други средства за масова информация.

ГЛАВА ТРЕТА

УПРАВЛЕНИЕ

Чл. 12. (1) БТА се управлява и представлява от генерален директор, който се избира от

Народното събрание за срок от 7 (седем) години.

(2) Генералният директор на БТА може да бъде избран на същата длъжност

най-много за още един мандат.

(3) Народното __________събрание избира генерален директор на БТА два месеца преди

изтичането на мандата на действащия генерален директор.

Чл. 13. (1) Генерален директор на БТА може да бъде физическо лице, което отговаря на

следните условия:

1. има българско гражданство;

2. има постоянен адрес на територията на България;

3. има висше образование;

4. има професионален опит в областта на средствата за масова информация;

5. има високи нравствени качества;

5

6. не е поставено под запрещение;

7. не е осъждано за умишлени престъпления от общ характер и не е лишено по

съдебен ред от правото да заема такъв вид длъжност;

8. не е обявено в несъстоятелност като едноличен търговец или неограничено

отговорен съдружник в търговско дружество, обявено в несъстоятелност,

ако са останали неудовлетворени кредитори;

9. не е било член на управителен или контролен орган на дружество, съответно

кооперация, прекратени поради несъстоятелност, ако са останали

неудовлетворени кредитори;

10. не е било щатен или нещатен сътрудник на бившата Държавна сигурност

или на бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб.

(2) Генералният директор на БТА няма право докато заема тази длъжност:

1. да бъде народен представител, кмет или общински съветник;

2. да изпълнява длъжностите на съдия, прокурор или следовател;

3. да изпълнява функции на орган на изпълнителната власт и член на

политически кабинет на орган на изпълнителната власт;

4. да заема държавна служба;

5. да бъде кадрови военнослужещ от въоръжените сили и офицер и сержант от

министерството на вътрешните работи;

6. да бъде член на политически партии и организации;

7. да бъде член на синдикални организации;

8. да работи по трудов договор;

9. да упражнява свободна, търговска или друга платена професионална

дейност с изключение на:

а) научноизследователска дейност;

б) преподавателска дейност;

в) упражняване на авторски права;

г) членство в органи на юридически лица, в които БТА има участие;

д) членство в международни организации във връзка с дейността на БТА.

10. да бъде собственик на капитал на търговски дружества, съдружник,

управител, прокурист или член на органи на управление, контрол и надзор

на търговски дружества и кооперации;

11. да използва служебното си положение за рекламна дейност.

Чл. 14. (1) В едноседмичен срок от избирането си генералният директор на БТА полага

6

пред Народното събрание следната клетва:

„Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и

законите на страната и да изпълнявам добросъвестно задълженията си на

генерален директор на Българската телеграфна агенция, като се ръководя от

принципите, предвидени в Закона за Българската телеграфна агенция. Заклех

се!“

(2) В срока по предходната ал. 1 генералният директор на БТА освобождава

заеманите от него длъжности и прекратява дейностите, несъвместими с поста

на генерален директор на БТА съгласно чл. 6, ал. 2 от този закон.

(3) Генералният директор на БТА запазва заеманата от него длъжност в

държавен и общински орган и организация, като ползва неплатен отпуск до

края на мандата си. Когато за възстановяване на заеманата длъжност е

необходим акт на държавен или общински орган, съответният орган е длъжен

да го издаде.

(4) Лицето, избрано за генерален директор на БТА, което е в трудово

правоотношение, има право да го прекрати незабавно или да получи неплатен

отпуск за времетраенето на мандата му. След изтичането или прекратяването

на мандата му работодателят е длъжен да го възстанови на заеманата преди

това длъжност, ако то пожелае това.

(5) Времето, през което генералният директор изпълнява своите функции, се

зачита за трудов стаж по специалността му, съответно за служебен стаж за

длъжността, която е заемал до избора му.

Чл. 15. (I) Генералният директор на БТА получава месечно възнаграждение в размер,

равен на възнаграждението на председател на постоянна комисия на Народното

събрание.

(2) Генералният директор на БТА има право на платен годишен отпуск в

размер на 30 (тридесет) работни дни.

(3) Генералният директор на БТА има всички права по трудово

правоотношение, освен тези, които противоречат или са несъвместими с

неговото правно положение.

(4) Генералният директор на БТА не може да бъде призоваван за военен сбор

или учения.

Чл. 16. (1) Мандатът __________на генералния директор на БТА се прекратява автоматично преди

изтичането на срока му при смърт или по негово писмено заявление за оставка

до председателя на Народното събрание.

(2) Мандатът на генералния директор на БТА се прекратява по решение на

Народното събрание при:

1. фактическа невъзможност за изпълняване на задълженията за повече от

шест месеца;

2. загубване на българското гражданство;

3. поставянето под запрещение;

4. осъждането за умишлени престъпления от общ характер и лишаване по

7

съдебен ред от правото да заема длъжността;

5. установяване, че не е отговарял на условията за избиране или при наличие

на несъвместимост съгласно чл. 6, ал. 2 от този закон.

(3) Освен в случаите по предходната алинея, генералният директор може да

бъде освободен с решение на Народното събрание по мотивирано предложение

на една пета от народните представители при системни нарушения на

основните принципи в дейността на БТА и / или финансови нарушения,

констатирани от съответните контролни органи. Преди гласуването на

предложението за освобождаване, Народното събрание изслушва генералния

директор.

(3) В срок до един месец от датата на предсрочното прекратяване на мандата на

генералния директор на БТА, Народното събрание избира нов директор за цял

мандат. До избора БТА се управлява и представлява от главния секретар.

Чл. 17. Генералният директор на БТА:

1. организира и ръководи дейността на БТА;

2. представлява БТА;

3. управлява и се разпорежда с имуществото на БТА по реда и при условията

за управление и разпореждане с недвижими имоти и движими вещи –

държавна собственост;

4. организира съставянето на проектобюджета на БТА и го представя на

Министерството на финансите за внасяне в Народното събрание;

5. организира изпълнението и отчитането на бюджета на БТА;

6. приема необходимите вътрешни актове, свързани с дейността на агенцията;

7. утвърждава структурата, щата и длъжностните изисквания към служителите

в БТА;

8. сключва, изменя и прекратява трудовите договори на служителите в БТА и

упражнява правата и задълженията на работодател;

9. сключва договорите за управление с органите за управление на търговските

дружества на БТА и определя представителите на БТА в органите на

управление и контрол на юридическите лица, в които БТА има участие.

Чл. 18. (1) Генералният директор на БТА е длъжен не по-късно от 30 април на всяка

текуща година да представи на Народното събрание отчет за дейността на БТА

през предходната година.

(2) Постоянната комисия на Народното събрание, която отговаря за медиите,

разглежда отчета по ал. 1 и изготвя доклад по него, който се представя пред

Народното събрание.

(3) Народното събрание обсъжда и приема отчета по ал. 1 до края на текущата

година.

Чл. 19. (1) Дейността на БТА се организира в дирекции, които се ръководят от

директори, назначавани по трудов договор от генералния директор.

8

(2) Структурата на дирекциите и звената в тях се определя от генералния

директор.

(3) Дирекциите, свързани с административната дейност, са под общото

ръководство на главен секретар.

(4) Дирекциите, свързани с информационната дейност на БТА, са под общото

ръководство на главен редактор.

(5) Главният секретар на БТА и главният редактор на БТА се назначават от

генералния директор на БТА, който сключва с тях трудов договор. Те трябва да

отговарят на условията, предвидени за генералния директор съгласно този

закон. Главният редактор трябва да има и трудов стаж в БТА не по-малко от

пет години.

(6) Когато отсъства, генералният директор на БТА определя заместника си

измежду главния секретар на БТА и главния редактор на БТА.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА ИМУЩЕСТВО И

ФИНАНСИРАНЕ

Чл. 20. (1) Имуществото на БТА включва право на собственост и ограничени вещни

права върху недвижими имоти и движими вещи, неимуществени права, участие

в други юридически лица, както и други права и задължения.

(2) Недвижимите имоти, предназначени за изпълнение на функциите на БТА, са

публична държавна собственост. Всички останали имоти и движимите вещи на

БТА, са частна държавна собственост.

Чл.21. (I) Народното събрание приема с държавния бюджет самостоятелен бюджет на

БТА, който включва всички приходи и разходи на агенцията.

(2) Проектът за бюджет на БТА се съставя от генералния директор и се

представя в Министерството на финансите.

(3) Министерството на финансите разглежда представения

проектобюджет и уведомява писмено генералния директор на БТА за

становището си по него.

(4) Министерският съвет внася в Народното събрание проекта за бюджет на

БТА във вида, в който е представен от генералния директор, заедно с

предложението за бюджет на Министерския съвет.

Чл. 22. (1) Приходите в бюджета на БТА постъпват от:

1. субсидии, предоставени от държавния бюджет с целево предназначение,

както следва:

а) за информационно осигуряване на държавата;

б) за придобиване и поддържане на дълготрайни материални активи.

2. приходи от собствена дейност, като:

а) продажба на информационни и други продукти;

9

б) информационно обслужване на юридически и физически лица;

в) издателска и печатна дейност;

г) реклама и спонсорство;

д) упражняване на права върху интелектуална собственост е) наеми;

ж) дивиденти от участия в търговски дружества;

з)лихви;

и) други дейности, които не противоречат на този закон.

3. заеми;

4. дарения, завещания и наследства;

5. средства по международни договори и програми.

(2) Средствата на БТА се разходват за осъществяване на дейностите по този

закон и придобиване и поддържане на имущество.

(3) Превишаването на приходите над разходите в края на годината е преходен

остатък, който се включва към бюджета за следващата голина.

Чл.23. Сметната палата осъществява одит на бюджета и управлението на имуществото

на БТА.

ПРЕХОДНИ И ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ РАЗПОРЕДБИ

§ 1. Народното събрание предоставя на БТА недвижимите имоти и движимите вещи –

държавна собственост, стопанисвани от нея до влизането на този закон в сила.

§ 2. В срок до три месеца от влизането на закона в сила Народното събрание избира

генерален директор на БТА. До тогава функциите на генералния директор се

изпълняват от досегашния генерален директор на БТА.

§ 3. Първият генерален директор на БТА, избран по реда на този закон, е длъжен в

срок до три месеца от избирането си да утвърди структура, щатно разписание и

длъжностни изисквания към служителите на БТА.

§ 4. В Закона за публичност на имуществото на лица, заемащи висши държавни

длъжности (обн., ДВ, бр. 38 от 9.05.2000 г., изм., бр. 28 от 19.03.2002 г.) в чл. 2,

ал. 1 се допълва нова т. 18 „Генералният директор на БТА.“

§ 5. В Закона за устройството на държавния бюджет (обн., ДВ, бр. 67 от 6.08.1996 г.,

изм. и доп., бр. 46 от 10.06.1997 г., в сила от 10.06.1997 г., бр. 154 от 28.12.1998

г., в сила от 1.01.1999 г.) се правят следните допълнения:

1. В Чл. 16, ал. 1 думите „Сметната палата и Висшият съдебен съвет“ се

заменят със „Сметната палата. Висшият съдебен съвет и Българската

телеграфна агенция (БТА)“.

2. В чл. 20, ал. 1 думите „проектобюджетите на съдебната власт и Сметната

палата“ се заменят с „проектобюджетите на съдебната власт. Сметната

10

палата и Българската телеграфна агенция (БТА)“.

§ 6. Този закон се приема в изпълнение на § 6 от Преходните и заключителните

разпоредби на Конституцията на Република България и отменя Решението на

36-то Обикновено Народно събрание от 29 юни 1994 г. за приемане на Статут

на Българската телеграфна агенция (обн. ДВ, бр. 56 от 12.07.1994 г.).

мотиви

КЪМ ПРОЕКТА ЗА ЗАКОН ЗА БЪЛГАРСКАТА ТЕЛЕГРАФНА

АГЕНЦИЯ (БТА)

Проектът за Закон за Българската телеграфна агенция (БТА) е предложен в изпълнение

на § 6 от Преходните и заключителни разпоредба на Конституцията на Република

България, който изисква законодателна уредба на БТА. В момента правното положение

на БТА в противоречие с Конституцията е уредено с Решение на 36-то Обикновено

Народно събрание от 29 юни 1994 г. за приемане на Статут на Българската телеграфна

агенция (обн. ДВ, бр. 56 от 12.07.1994 г.).

В проекта за Закон за БТА се регламентирани дейностите, управлението, имуществото и

финансирането на БТА като национален автономен информационен институт на

Република България. Предложено е БТА да бъде юридическо лице.

Предвидени са гаранции за независимостта на БТА от политическа, идеологическа и

икономическа власт.

Проектът съдържа принципите, от които БТА се ръководи при осъществяване на своята

дейност.

Проектозаконът урежда дейността, осъществявана от БТА. Специална регламентация е

предвидена за дейността на агенцията по време на избори. Изчерпателно са посочени

случаите, в които БТА е длъжна да разпространява информация от държавните органи и

институции. Изброени са и органите и институциите, които имат право на достъп до

информационните продукти на агенцията, за което е предвидена целева държавна

субсидия. На всички останали лица БТА продава информационните си продукти на

пазарен принцип.

Според проектозакона БТА се отчита пред Народното събрание.

БТА се управлява и представлява от генерален директор, който се избира от Народното

събрание с мандат от седем години. Проектозаконът подробно урежда изискванията за

заемането на поста на генерален директор; дейностите, несъвместими с тази длъжност;

случаите, при които се предвижда предсрочно освобождаване; служебния статут и

правомощията на генералния директор. С промяна в Закона за публичност на

имуществото на лица, заемащи висши държавни длъжности генералния директор на

БТА се включва в списъка на длъжностите, на които лицата декларират публично

имуществото си. Уредена е и структурната рамка, в която БТА организира дейността си.

В проектозакона е посочено, че имуществото на БТА се състои от право на собственост

и ограничени вещни права върху недвижими имоти и движими вещи, неимуществени

права, участие в други юридически лица, както и други права и задължения.

11

Недвижимите имоти, предназначени за изпълнение на функциите на БТА, са публична

държавна собственост. Всички останали имоти и движимите вещи на БТА, са частна

държавна собственост. Преходните и заключителните разпоредби на проектозакона

предвиждат предоставянето на БТА на недвижимите имоти и движимите вещи –

държавна собственост, стопанисвани от нея до влизането на закона в сила.

Бюджетът на агенцията се приема от Народното събрание в рамките на държавния

бюджет, подобно на бюджетите на съдебната власт и Сметната палата.

Проектобюджетът се представя на парламента от правителството във вида, в която е

предложен от генералния директор на БТА заедно с предложението за бюджет на

правителството. Във връзка с това в преходните и заключителните разпоредби на

проектозакона е предвидено допълнение на Закона за устройството на държавния

бюджет.

Проектът за закон изброява източниците на приходи та агенцията – целеви

бюджетни субсидии и приходи от собствени дейности. Предвидени са държавни

субсидии за информационно осигуряване наэ държавата и за придобиване и

поддържане на дълготрайни материални активи. Собствените приходи са от

дейности, пряко свързани с дейността на БТА и управлението на нейното

имущество.

Одит на бюджета и управлението на имуществото на БТА се осъществява от Сметната

палата.

Проектозаконът предвижда в срок до три месеца от влизането на закона в сила

Народното събрание да избере генерален директор на БТА, като до избора функциите

на генерален директор се изпълняват от сегашния генерален директор.

26.04.2002 г.

Вносители: Екатерина Михайлова, Благой Димитров,

Панайот Ляков, Марио Тагарински__
САЩ: Милионери искат по-високи данъци
Наши богаташи се ужасиха от идеята на американците

Американски милионери удариха в земята българските богаташи, като пожелаха правителството да им повиши данъците. 138 баровци отвъд океана се обърнаха с писмена молба към Конгреса. В нея те обявяват, че за благото на нацията предлагат да се отменят данъчните облекчения за богатите, въведени от бившия президент Джордж Буш. Представители на групата „Милионери – патриоти за финансова стабилност“ ще се срещнат във Вашингтон с членове на т.нар. суперкомитет, който работи върху данъчната реформа в САЩ. „Ако изкарвате повече от един милион долара на година, трябва да плащате по-високи налози“, категоричен е калифорнийският милионер Дъг Едуардс. „Онези от нас, които могат да си го позволят, трябва да излязат напред, подкрепи го Фил Вилърс от Computervision. По-рано мултимилиардерът и третият най-богат човек на Земята Уорън Бъфет също обяви, че иска да плаща повече данъци. Седемте милиона долара, които платил миналата година, били твърде малко, смята Бъфет.

В-к „Стандарт“
ЛИПСА НА СЪПРИЧАСТНОСТ: ОТРОВАТА НА ЧОВЕКА
Истината за живота (1995-2002) на Христо Фотев

Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя – смъртно моя – чужда болко.)

Христо Фотев, „Книга за свободата”

Автор: Д-р Георги ЧАЛДЪКОВ

“Да ти взема болката” (цáвът данéм) – казват арменците на човек, който е угрижен – научих това от големия режисьор Крикор Азарян, от едно интервю с него. Притесни ме откровеността на този мъдър човек, изречена шест месеца преди да си отиде завинаги (14 декември 2009 г.): “Много е красиво, но не е истина. Човек не може да вземе болката на другия. Може да съчувстваш, но не можеш да го съпреживееш.” И още по-мъдрото: “Представяте ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която причиняваш? Светът щеше да е съвсем друг.”

Това е трогателен глас от “интимната акустика на човешката душа”, мисли със съществено значение в пулсиращата материя на моралната философия. На cante jondo – дълбоката андалуска песен:

Майка ми има тревоги

и аз имам моите.

Аз чувствам тревогите на майка ми –

не моите.

“Възхищението е привилегия на духовно богатите личности” (професор Асен Златаров), апатията – привилегия на бездушните. След болестите няма по-опасно явление за обществото от липсата на съпричастност – с радостите и с болките на другия. От локалните личностни до глобалните политически прояви тази отрова продължава да действа. Да си безчувствен към страданието на човека е – в алинеите на етиката – престъпно поведение. Под тежестта на подобен дистрес живеят предимно честните и талантливи хора. Като прибавим и бездушието на държавата, някои от тях именно заради това умряха преждевременно – един от тях е големият поет Христо Фотев.

Докато някои, подобно на Маестро Стефан Диомов за “Тоника”, не изрекат “Христо, прости ни. Съжаляваме ужасно за това, че не повярвахме, че си много тежко болен”, последните години от живота на Христо Фотев (1995-2002) ще продължават да са една от най-тъжните рани в душата на Бургас. И грях на бездушниците, като един обикалящ страната 71-годишен певец с китара, както и президентите Петър Стоянов и Георги Първанов. Защото Христо Фотев можеше, подобно на Йоско Сърчаджиев и Христо Мутафчиев, да възкръсне от грижите на лекарите, но никой от бездушниците не се опита да убеди съпругата му Виолета да се съгласи Христо да бъде лекуван в болница, лечение за което мои колеги и аз бяхме се погрижили да се осъществи. А не да бъде „лекуван” вкъщи от Виолета!

Всичко това е една тъжна вариация на общата тема за междуличностните отношения, която – перифразирайки Диоген – наричам Homo reciprocans quero (съпричастния човек търся). Също така – in vivo veritas (в живото е истината) – аз вярвам и уважавам виталните, in situ, тук-и-сега действия. Затова възприемам тази, спрямо Христо Фотев, пост-мортем активност на някои поети, наричащи го „брат”, като форма на подсъзнателно търсене на опрощаване на грехове, натрупани у тях, когато Фотев беше жив, макар и много тежко болен – през лятото на 1995 г., излизайки от поредното съдебно дело за онаследяването на къщата му в Равадиново, Христо пада в градинката пред стария театър в Бургас. Следва „старата болница”, както бургазлийте я наричаме, вътрешното отделение на приятеля д-р Здравко Андронов, консултацията на невролога доц. Надежда Делева от Варна. И диагнозата за разбити нерви по тялото и в мозъка, сърдечна и белодробна недостатъчност. Всеки състрадателен човек от тук нататък, като види Христо Фотев, трябваше да вика бърза помощ за неговото болнично лечение. А телевизионни журналисти (Кеворк Кеворкян например) тогава се сетиха да го интервюират по-често, други – да го награждават по-често, отколкото като беше здрав.

„Но това не беше физическа болест, а особено състояние на поетичния му гений, някаква последна и може би висша фаза на мъдрост, извисеност и пълен отказ от земните неща.” – така беше написал един от тях (Недялко Йорданов) в бургаския вестник “Автограф”. Какви са тези черни метафори, когато на него и на съпругата му беше казано, че Христо е тежко болен и се нуждае от продължително болнично лечение. По това време – о държава, о нрави, защо бяхте онемяли, ослепяли и оглушали за мъките на най-лиричния поет на България!

Както и известни български интелектуалци, които – в живота на Христо Фотев (1995-2002) – наричам бездушници. Тук ще посоча някои от тях, с които лично съм говорил с цел да съдействат (съпругата му Виолета да се съгласи) за болнично лечение на Христо Фотев: Недялко Йорданов и жена му, Досю Досев (колкото и много да те уважавам, не мога да не спомена името ти, Досю), Димитър Еленов, Йордан Радичков – големият писател, Бог да го прости, ми каза, че той лично не познавал Христо Фотев и нека се обърна към Недялко Йорданов и Стефан Цанев. Ще спомена – разбира се – и тогавашния президент Петър Стоянов, който на моите статии във вестници и копия на статиите, изпратени до него, така и не научи, поне що се отнася за Христо Фотев, що е това RSVP (от френски – отговорете моля). И президентът Георги Първанов не направи нещо държавническо и хуманно за Христо Фотев. Дадената тогава персонална пенсия от 90-100 лева е още една държавна ирония към талантливи и достойни българи. На Христо Фотев не му трябваха толкова много пари за храна и телефони, трябваха държавни пари за лекуването му в болница – у нас, защо не и в елитни болници, като Mayo Clinic в Рочестър, щата Минесота!

Иначе и тримата президенти (ЖЖ, ПС и ГП) устроиха “лъчезарно погребение” за Христо Фотев. Япония и други културни държави се грижат за своите талантливи хора на живо и се отнасят към тях като национални светини. А ние – приятели, държава и третата съпруга на Поета – не повярвахме на стиховете му:

…Бургас е най-жестокият театър.

И аз съм сам – без никакъв декор.

По-гол съм аз от северния вятър…

Не ме оставяй ти, мой малък хор.

Остава ни – щом сме сгрешили – да се покаем – metanoia (гр. покаяние) означава “промяна на мисленето” – да имаме съпричастни действия към мъките (и радостите) на другите. “Очищения – Освещения, Опрощения, Откровения, Озарения”, както пише Румен Леонидов в “Сляпа неделя”. Иначе “птичките, кацнали на морските кончета (гр. hippocampus) и бадемите” (перифраза от “Сляпа неделя”), ще излетят от мозъците и душите ни.

И ние напълно ще оглупеем, озлоблеем, обездушеем.

.
Държавата изчезва вече и на хартия
Редакционен коментар на в. „Капитал“

Сметната палата обяви поредния прецедент – за първи път отказа да завери финансов отчет на министерство – в случая на земеделието и храните за 2010 г.

Причината – изчезването на почти цялата счетоводна база данни – софтуер и хартиени носители, за материалните активи на бившата агенция по хидромелиорации по време на закриването й през май миналата година и превръщането й в дирекция към земеделското министерство.

С това квалифицирано от одитната институция „престъпно посегателство“ умишлено са изтрити данни за язовири, сгради, напоителни системи и съоръжения, диги, корекции на реки и т.н. – все обекти, в които освен традиционните бюджети през последните години се изляха и значителни държавни средства заради наводненията.

Този сектор беше под крилото на ДПС в продължение на осем години – покрай участието на партията в управлението на двойната и тройната коалиция от 2001 до 2009 г. Неслучайно, както показа и шеметният консултантски хонорар за хидропроекти в Родопите на лидера Ахмед Доган – философ по образование, но хидромелиоратор по призвание – за който Висшият административен съд не откри никакъв конфликт на интереси.

По груби сметки неосчетоводените активи в отчета на ведомството на Мирослав Найденов са за около 300 млн. лв. Кой какво е правил с тези активи може да си остане погребана завинаги „тайна“ – в официалния смисъл, разбира се, като основание за търсене на нечия отговорност.

Това положение е истинско облекчение за институциите, на които е възложена задачата да търсят отговорност – още миналата година „случаят е предаден на прокуратурата и по него е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител“.

В понеделник след огласяването му прокуратурата не успя да даде отговор докъде е стигнало разследването й. Но едва ли отговорът ще е по-различен от обичайното „по случая се работи“ (другият й дежурен отговор е, че „няма данни за извършено престъпление“).

Странно в цялата история е и защо земеделският министър Найденов чак сега, след година и половина, разпорежда пълна инвентаризация на активите на закритата агенция, която се очаква да приключи след още една година. Това ще рече, че загадката кой какво прави с тях ще продължи още немалко време.

Ако досега държавата беше критикувана, че работи само на хартия, след този случай въпросът е дали няма да изчезва и в този си вариант?
Избори в Тамбакунда
Резюме:

При последните избори в България безчинствата бяха многобройни; нямам място да ги изредя тук. Купуваха се гласове, предварително бе купен медиен слугинаж, приложи се натиск над избирателите. Но аз не искам изборите да бъдат касирани. Нови избори ще означава нов многомилионен разход. И то безсмислен, понеже БСП също безчинстваше, когато управляваше сама или в коалиция.

Край на резюмето.

Ако някой ми каже: „Ти пък какво разбираш от избори“, ще му кажа: „Аз видях повече избори, отколкото повечето хора са виждали“. Виждал съм:

1. Тотална забрана.

2. Забранителен тоталитаризъм.

В Царство България при цар Борис Трети имаше тотална забрана за избори. А тоталитаризмът правеше избори, но забраняваше на друг да ги спечели. Сталин казал: Не е важно кой колко бюлетини е получил, важно е кой брои бюлетините.

Аз лично не съм чел такова нещо от Сталин. Но, ако той го е казал, ГЕРБаджиите възкресиха изборния сталинизъм. Това им отива, като се има предвид тяхната закваска. Закваската на ББ (Бойко Борисов) е комунистическо-милиционерска.

Освен в България, виждал съм избори по цял свят. Благодарение на задграничната дейност на двете големи партии в САЩ, особено на демократическата, аз бях в международни групи от чуждестранни наблюдатели при избори в различни страни. Тук нямам място да изброя всички страни, където бях. А и където бях, аз бях само където ме пращаха да наблюдавам как протичат изборите, да разбирам какво става и да докладвам.

В Тамбакунда изборите бяха по-честни от последните избори в България. Тамбакунда е една от десетината области в Сенегал и е колкото половин България. Там гласуваха при отличен ред. Най-голямото нарушение беше, че някои сенегалци си бяха послужили с Eau d’Javel. Това съм го разказвал, но пак ще го разкажа. На всеки гласуващ му потапяха показалеца на дясната ръка в мастило, което с дни не се изтрива. Изборната комисия кара сенегалеца/сенегалката да си покажe показалеца, преди да гласува. Ако е намастилен, значи той/тя се опитва да гласува повторно и го/я връщат. Никакви адресни регистрации, никакви други глупости. Можеш ли да провериш кой от кое безименно селце с десетина колиби е довтасал? Покажи си показалеца и туй то.

Интересно, че сред измамниците нямаше жени; те бяха все мъже. Те, след като гласували, почистили си показалците с Eau d’Javel, което е най-проста белина, както си я знаем на български. Нарушителите бяха трийсетина и това беше единственото изборно нарушение в Тамбакунда. Нямаше купуване на гласове както в България, нямаше управляващата партия да казва „Ако гласувате за нас, ще имате файда, ако не гласувате за нас, няма да получите нито от правителствената, нито от международната помощ за България“ (за Тамбакунда в случая). Нямаше я и българската неразбория при броенето и експедирането на запечатаните чували с бюлетините.

Измамниците май си правеха майтап с изборите, понеже, като ги хващахме, че хитруват, тогава те и всички в изборния пункт и на опашката пред пункта умираха от смях. Голям джумбюш ставаше.

Преди първите избори след тоталитарния строй в България някои чуждестранни наблюдатели ни запитаха ще въведем ли топването на показалеца на дясната ръка в трудно изтриваемо мастило. Аз се обидих:

Това е за неграмотни хора, пък ние, българите, сме грамотни. У нас практически няма неграмотни, няма наркомани, няма СПИН; въобще ние, българите, сме – Ехей! – вие знаете ли, че преди хиляда години ние сме били еди-какво си, когато вие още сте били еди-какво си? Ние сме високообразовани и нископлатени и като се отворим към света, ще видите вие как ние ще дръпнем напред.

Да можех да си глътна думите обратно. Сега ние изнасяме предимно проститутки, цигани, фалшификатори на кредитни карти и някой друг учен или еврочиновник на брюкселска ясла.

Изрепчих се тогава като македонски историчар, който си вярва, че прабаба му е шуранайка на Александър Македонски. Или като български историк, говорещ за събития, на които не е бил свидетел. Хем знаех, че стойност имат само разказите на онези хора, които са били там и тогава, когато нещо е ставало. Херодот или от Юлий Цезар, който писал за Галските войни. Тукидид, който писал за Пелопонеската война и за баланса на силите; едно понятие, което и днес е в употреба.

Аз бях в Тамбакунда. Близо е до екватора; здрачът е кратък, бързо пада нощта. Хората от NDI (The US National Democratic Institute) предвидливо ми бяха дали репелент за комари и хубаво електрическо фенерче и ми бяха резервирали ловно бунгало с климатик и душ. В Тамбакунда имаше ловен туризъм. Местните ми казаха, че имало Gibier (дивеч) и в бунгалото отсядали бели хора с не знам какви си пушки с не знам какви си мерници, за да стрелят не знам какъв Gibier. Аз защо съм без пушка? Не им казах, че аз не съм убиец на „жибие“. Хората, които убиват животно не за да се наядат, а за спорт, са хвалипръцковци, на които да им изтръгнеш пушката от ръцете и да им я счупиш в главата, мисля си аз.

Но, ако по пътечката до бунгалото, по която трябваше да се връщам с фенерчето, срещна хищник, който не знае как аз мисля?

Затова останах на мегданчето пред изборния пункт. Гласоподавателите, надошли от безименните колиби, нямаха къде да спят, но те и не мислеха да спят. Събраха дърва от гората, накладоха голям огън, пекоха месо и беше весело. Танцувахме около огъня до зори и се смеехме, аз на себе си, те просто така. Призори жените сложиха багажите на главите си, понеже там мъжете не носят багаж, и те всички си тръгнаха кой откъдето е, а аз пъхнах в сака си излишното вече електрическо фенерче и тръгнах към самолетната писта да взема самолетчето за Дакар, където трябваше незабавно да представя доклад за NDI (The US National Democratic Institute) как са протекли изборите в Тамбакунда.

Доклад на английски, естествено, пък аз, като не знам как е на английски белина. В Дакар запитах един канадски сенатор от нашата група наблюдатели. Той говореше еднакво добре френски и английски. Той каза:

– На английски няма Eau d’Javel.

– Е аз какво да правя?

– Не знам. Жена ми купува Ajaks.

– Ейджъкс белина ли е?

– Не го знам какво е. Не е Аякс от „Илиадата“, предполагам – сухо каза сенаторът, който беше начетен мъж.

– Ама аз, ако напиша, че те си избелваха палците с Ейджъкс, и се окаже, че в Сенегал не се продава Ейджъкс, ще излезе, че аз лъжа.

– Твоя грижа – каза сенаторът.

После на граничния контрол дежурният, като ми видя българския паспорт и поиска да ме арестува, моята грижа изведнъж стана грижа на сенатора. Той каза, че ако ме арестуват, той идва с мен и няма да се качи на самолета Дакар – Париж. Шломо Авинери от Израел, преподаващ политически науки в САЩ; с когото заедно бяхме наблюдавали избори в Естония, също заяви, че няма да се качи на самолета без мен. Останалите международни наблюдатели – и те. Размина ми се арестът в Сенегал. Минахме всички заедно граничния контрол и седнахме да пием червен чай от каркаде, докато се качим на самолета. Полицай-митничарят дойде да се извинява, уплашен да не му изстине мястото. Не ми трябваха неговите извинения, исках за разбера защо ме намрази, като ми видя българския паспорт.

Оказа се, че той бил от бедно семейство. Дядо му служил във френския експедиционен корпус; получил френска военна пенсия и с нея изхранвал цялата си челяд; изучил и него за полицай-митничар. Дядо му разказвал, че било страшно, когато воювал за Франция, но най-страшни били българите. Те изведнъж изскачали от техните окопи и набождали на техните щикове който им се изпречи.

Той не знаеше точно къде и кога е било това. Но май и сенегалци е имало във френския корпус на Балканите. Историците да кажат така ли е; аз не съм историк. Аз разказвам само каквото съм видял; друго не казвам.

Не казвам, че българският владетел Фердинанд е бил финяга и бисексуален мегаломан. Не казвам, че сегашният премиер ББ (Бойко Борисов) е мегаломан, простак и гангстер, допадащ на българските простаци, като им казва: Аз ви давам магистрали, метро, спортна зала. Не казвам, че той и цялата българска политическа банда са Gibier de potence (това няма да го преведа какво значи).

Аз само казвам, че моята и вашата, че нашата България върви на зле. И ако последните избори в България бъдат касирани, от това няма да стане по-добре. Защото и едни преиграни избори ще са по-нечестни от изборите в Тамбакунда.

Димитри Иванов,

в. „Сега“
През 2012 г. България ще е беднякът отличник на ЕС
От есенната прогноза на Европейската комисия лъха на икономическа зима, но страната ни е в групата, която ще избегне рецесията

Първите коментари за есенната икономическата прогноза на ЕК подминаха най-важните числа, изводи и очаквания за България. И за нашата страна прогнозата на Брюксел се понижава спрямо пролетния доклад, но все пак се оказва, че най-бедната страна в ЕС ще се нареди сред отличниците през идните две години. Според доклада през 2011 и 2012 г. България ще отбележи най-висок ръст на производителността в целия ЕС. Догодина ще сме в челната петорка по ръст на икономиката и на второ място по най-нисък държавен дълг след Естония, а бюджетният дефицит ще е сред най-ниските. Всъщност шампионите по очакван икономически ръст за 2012 г. са все страни от Източна Европа – първите шест са Естония, Литва, Латвия, Полша, България и Румъния.

От документа на ЕК се разбира, че България е финансово дисциплинирана държава и вероятно няма да изпадне отново в рецесия през следващите две години. Изводът, който липсва в евродоклада, но се налага логично, е, че България ще си остане най-бедната страна в ЕС и че при тези темпове на развитие десетилетия няма да й стигнат да догони средното за ЕС ниво.

Някак незабелязано мина едно стряскащо число в документа на ЕК – нашият НСИ и Агенцията по заетостта мълчат, но според еврокомисията безработицата у нас вече е над 12%. И ще остане такава и догодина, а това е тревожен симптом. Експертите казват, че истинският край на кризата настъпва едва когато безработните започнат трайно и неотклонно да намаляват.

Анализът на Брюксел обхваща отиващата си година и следващите две. Основният извод за България е, че „възстановяването досега бе бавно и изостава от повечето нови икономики в ЕС“, а реалният БВП е с около 5% под върховата си стойност от 2008 г. Нататък обаче нещата се подобряват. Според ЕК туризмът и добрата земеделска реколта се очаква да спасят ръста на икономиката през последните две тримесечия, така че тази година БВП ще се увеличи с 2.2%, а догодина – с 2.3 на сто.

В документа се подчертава, че България е на път да постигне желаното снижаване на бюджетния дефицит – до 2.5% т.г., 1.7% догодина и 1.3% през 2013 г. За разлика от страната ни много държави от ЕС ще продължат да се борят за вместване в маастрихтския критерий. Дори при планираното нарастване на държавния дълг от около 16% от БВП сега до 17.5% през 2012 и 18.5% през 2013 г. България ще остане сред страните с най-ниско дългово бреме в ЕС.

Есенната прогноза на ЕК отразява скупчването на буреносни облаци над Гърция и други държави от еврозоната от последните месеци. Влошаването на прогнозите засяга всички страни от ЕС. Данните показват, че финансово дисциплинираните държави ще се развиват сравнително добре, а прахосниците ще се борят с рецесията.

Гърция например ще продължи да пропада, икономиката й ще се срине с 5.5% т.г. и с нови 2.8% година догодина, а дългът й ще стане почти 2 пъти колкото БВП. Един от стълбовете на ЕС, Франция, ще има 5% свръхдефицит в бюджета си през 2013 г., според доклада на ЕК. Италия, чийто дълг е около 120% от БВП, ще отбележи символичен ръст от 0.1% догодина. Дори най-силната икономика на ЕС – Германия, ще има едва 0.8% ръст през 2012 г. За нас това не са добри новини – Германия, Гърция и Италия са важни пазари за нашите фирми.

ПРОВАЛЪТ на ПРАВИЛАТА

И в този анализ, както и в предишни ЕК изпуска най-важният „детайл“, който обяснява икономическия провал на ЕС – масовото погазване на маастрихтските критерии. Да припомним – те включваха под 3% бюджетен дефицит, недопускане на държавен дълг над 60% от БВП и т.н. Тези правила за разумна фискална политика и финансова дисциплина хронично бяха пренебрегвани от повечето членки на ЕС, за което отговорност носят и отделните държави нарушителки, и пасивното правителство на ЕС – Еврокомисията. В отминалата рецесия „стара Европа“ си намери оправдания да маскира раздуването на дългове и дефицити като пакети за стимулиране и подпомагане. Това „антикризисно“ харчене само влоши нещата, досъсипа Гърция и продължава да взима още жертви.

ЕК: Европа влиза в порочния кръг на застой и дългове

„Възстановяването на икономиката на ЕС спря. Силно влошеното доверие се отразява на инвестициите и потреблението, забавеният ръст на световната икономика пречи на износа, а спешно наложилата се бюджетна консолидация е тежест върху вътрешното търсене.“ Това констатира есенната икономическа прогноза на Европейската комисия, огласена в четвъртък.

Очаква се стагнация в ЕС за период, който може да обхване значителна част от 2012 г. Годишният ръст за 2012 г. се очаква да бъде 0.5 %. За 2013 г. се очаква растеж от порядъка на 1.5%. Безработицата ще остане висока – около 9.5 %.

„Отслабването на реалната икономика, нестабилните публични финанси и уязвимият финансов сектор изглеждат взаимообвързани в порочен кръг. Само обръщането на тази отрицателна спирала би могло да възвърне доверието и икономическото развитие“, се казва в анализа на ЕК.

Перспективите започнаха да се влошават от лятото – кризата с държавния дълг на страните от еврозоната се разпростря. Развитието на световната икономика също забави темп. Очаква се предприятията да отложат или отменят инвестициите си заради по-неблагоприятна икономическа перспектива и увеличена несигурност. Домакинствата ще потребяват в разумни граници на фона на продължаващите усилия на определени държави членки да намалят високата си задлъжнялост. Банките вероятно ще ограничат кредитирането, което допълнително ще спъва инвестициите и потреблението.

Цените на енергията бяха основният двигател на инфлацията през 2011 г. Сега се очаква да намалеят и инфлацията да слезе под 2% през 2012 г. Така няма да има значителен ценови натиск и нарастването на заплатите би следвало да е скромно.

Рискът от рецесия е реален. Основните рискове са свързани с безпокойство по отношение на държавния дълг, финансовия сектор и световната търговия. Възможна е негативна спирала: по-слабият растеж затруднява емитентите на държавен дълг, чиято нестабилност на свой ред е предизвикателство за устойчивостта на финансовия сектор.

Юлиана Бончева, Деница Райкова,

в. „Сега“
„Крилати“ изречения от една политическа седмица
Думите наистина казват всичко. Думите на една политическа седмица в България.

„Ние сме втори по големина на малък външен дълг“ – Бойко Борисов, министър-председател.

„Основен извод е, че телевизорът победи хладилника“ – президентът Георги Първанов по повод отминалите избори.

„Спортът в Пловдивския университет се развива на висока висота… Пловдив остава люпилнята на българските спортисти. От този град са излезли много големи спортисти, които със своите изключителни постижения прославиха България абсолютно в най-голям аспект в световния спорт.“ – Христо Стоичков, доктор хонорис кауза на Пловдивския университет

“Ние, българите живеем уютно. Живеейки уютно, проявяваме уважение към глобалните ценности. Така че, ако вашите домакини-студенти сутрин, към 5-6 часа, ви черпят с ракия или с уиски, не смятайте, че това е нарушение на добрите нрави. Все някъде в света е 17 часа.“ – Сергей Игнатов, министър на образованието.

„Независимо че вотът, при който бях избрана, беше таен, реално той беше абсолютно явен.“ – Владимира Янева, председател на Софийския градски съд.

Владимир Шопов,

Vladimirshopov.wordpress.com

Бел.ред.: Заглавието е на Еврочикаго.
Медиите били като купувачите на гласове

Медиите по време на изборите постигнаха влияние, аналогично на купуването на гласове. Това коментира Орлин Спасов от фондация „Медийна демокрация“, представяйки резултатите от мониторинга на медийната среда в периода на предизборната кампания.

„Медиите изиграха роля на брокери между политиката и публиката“, коментира експертът. Спасов посочи, че в хода на официалната кампания премиерът Бойко Борисов е продължил да бъде най-споменаваното име в медиите.

След него се подреждат кандидатите за президент Росен Плевнелиев и Ивайло Калфин. От институциите най-споменавани са ГЕРБ, правителство, БСП, ДПС. Хората, изразили най-много мнение в медиите, се оказват партийните лидери Бойко Борисов и Сергей Станишев, а не кандидатите за президент. Тези кандидати не бяха мажоритарни личности, а партийни кандидатури, коментира Орлин Спасов.

Положителните публикации за Росен Плевнелиев са шест пъти повече от отрицателните, докато за Калфин – 1,7 пъти повече. Според Спасов се наблюдава нарастваща тревога в средата на медиите за свободата на словото. По думите му медиите действат като предприятия, ръководейки се от краткосрочни или средносрочни цели за печалба около властта. Той представи данни, според които 50% от журналистите декларират, че се упражнява политически натиск върху тях или върху медията, в която работят.

Източник: в. „Новинар“
Израел – „Иновационна фабрика“ по необходимост

Защо Израел, който се счита за световен шампион по броя на стартиращи фирми, няма своята Силиконова долина? Чии „мозъци“ са в компютрите по целия свят? Как страната се превърна във „фабрика за иновации„? Отговаря на тези въпроси и споделя многогодишни наблюдения на израелската хай-тек високотехнологична среда журналистът Владимир Бейдер от „Комерсантъ“

Силиконова долина в Израел няма. Затова пък има силициеви оазиси. Те са разпръснати по цялата страна – като пясъчен плаж на курортен град.

С тях можете да се сблъскате и в някои части на известните израелски мегаполиси – Ерусалим, Тел Авив, Хайфа, Бе’ър Шева – а и в някоя периферна дупка, която тук деликатно назовават „градове на развитието„, за да не се каже недоразвити: в покрайнините на някакъв си местен Muhosransk с разбит паваж и скучни жилблокове от 60-те години, посред гумаджийници и дюнерджийници, изведнъж изникват като мираж сгради с издути платна на фасадите си, блестящи на вечното слънце в стъкло и стомана, заобиколени от великолепни кръчмета около тях. (Висококачествена кетърингова инфраструктура на високо равнище около хай-тековете се появява незабавно – тези компании раздават на служителите си ваучери за храна в добри ресторанти, така че собствениците на заведенията са гарантирани, че не са заплашени от фалит).

Силиконовите фрагменти обаче е трудно да бъдат забелязани отстрани. Повечето от тях обикновено са скрити от погледа – в претъпкан офис небостъргач с разнообразен набор от фирми, в крайградска вила,в апартамент, в селската пустош на някакъв си пасторален moshav, кибуц, или населени места в „териториите„.

Никакви други богатства страната няма – само хора и идеи.

Е, разбира се – и желание за оцеляване. Чисто и просто – борба за оцеляване.

Ако искате добро кафе, предпочитате горе-долу приличен ресторант, посещавате кънтри клуб с плувен басейн – места, които може да си позволи (и си позволява!) средният израелец, почти със сигурност ваши съседи по маса ще се окажат създатели на израелското „технологично чудо„ – такава малка страна, такъв микс от население, такава концентрация на научни работници и високи технологии!

Те живеят сред нас – не в секретни селища а ла Академгородок, Арзамас-16. Нищо подобно няма тук. Поселения за богати, квартали и клубове само за свои с дебели портфейли – има. Резервация за умни – не.

Пипала и мозъци

Когато бях помолен да напиша за израелските иновации, по някаква причина първото нещо, което си спомних… беше тридесетгодишнината на дъщеря ми. В псевдоселско ресторантче с много добра храна в предградие на Modi’in, където живеем и аз, и дъщеря ми, се събрахме около 30 души.Освен роднините, беше и нейната компания, предимно съученици на съпруга й. Те са учили един клас преди Светлана в престижното ерусалимско училище „При Университета„; в техния клас имаше много руснаци, а в нейния – ни един, момичето беше за първа година в страната – приютиха я, станаха приятели. Ожениха се.

Всички са на една възраст – 30-32; всички, включително и момичетата, имат зад гърба си служба в армията, университет, работят. Камара деца търчат между и под масите, произвеждат невъобразим глъч, какъвто могат само израелските деца. На площадчето пред ресторанта са паркирани колите на Светланините приятели, и почти всяка от тях е украсена с логата на фирмите им – в хай-тек фирмите е прието да предоставят автомобили на своите служители и „да подпечатват“ своите „коне„. Така че на фордовете, тойотите, маздите, хондите пред мене бяха логата на всички причиндали на моя компютър: Microsoft, HP, IBM, Intel …

Но не е там работата, че само в една компания съученици имаше представители на най-големите световни къмпютърни марки. А фактът, че всички тези марки са представени в Израел. И те не се занимават с производство на периферни компоненти или сглобяване на готови части, а с „мозъка“ – софтуера, със стратегическите решения.

Допреди 10-20 години тези гиганти не виждаха потребност от аутсорсинг в святата, но гореща в много аспекти земя, а ако и отваряха тук представителства, то те бяха само офиси за продажби и гаранционно обслужване с персонал от няколко души.

Intel, световен лидер в производството на процесори, сърцата на компютрите, се заселва в Светите земи преди всички останали – през 1974 година. За това време броят на неговия израелски щат е нараснал от петима служители до 7000 – най-голямото предприятие в страната.

Калифорнийският октопод се заселва тук не в преследване на прословутите еврейски глави; възможно е да е бил привлечен от изключително благоприятните условия за инвестиции. Чуждестранните инвеститори, откриващи нови производствени мощности в Израел, в продължение на няколко години са били освобождавани от данъци и такси за земята.

„Lavi“ е прототип на изтребител, проектирана от IAI. Уникалните технологии, разработени за тази машина, уплашили дори американците.

Но в крайна сметка се оказало, че Intel има в Израел не пипала, а глава. Именно оттук стартира новата компютърна ера. Процесорът за първия в света персонален компютър е разработена в Хайфското подразделение на Intel през 1980 година. Също тук – само че в Ерусалимския филиал на Intel – е следващият пробив, настъпил в областта на компютърните технологии: създаден е първият в света 32-битов процесор за платформата на IBM PC. Именно израилтяните в Intel се оказаха най-добре подготвени за ерата на преносимите компютри. Не е изненадващо, че им е било повелено и развитието и производството на мобилните процесори.

Така че има лоша новина за анти-семитите: техният персонален компютър или лаптоп е с еврейски мозък. Съжалявам.

Появата в Израел на дъщерно дружество на Cisco – световния лидер в разработването и производството на рутери, навигатори за компютърни и Интернет мрежи, е базирана върху чисто лични причини.

Един от водещите разработчици на компанията – Майкъл Лаор – след 11 години в Калифорния решава да се завърне в Израел. На управата й било жал да загуби ценния служител, затова му предложили да открие клон на Cisco у дома. Дори заради него предприели безпрецедентна стъпка – до онзи момент центрове за изследвания и развитие извън САЩ Cisso нямал.

Той отишъл още по-далече – убедил шефовете да финансират замисления от него в своя филиал проект за нова архитектура на навигатора – CRS-1. Което отнело четири години и разходи на дружеството в размер на половин милиард долари. За сметка на това пък навигаторът се оказал най-мощният и най-бързият в света, поставяйки Cisco извън конкуренцията. CRS-1 в пълната си конфигурация се продава за 2 милиона долари.

Четири години след пробива – през 2008 г. – в израелския клон на Cisco вече са заети 700 служители.

И все пак основното поле на израелските иновации не са клоновете на световните гиганти, а местните стартиращи компании.

Портокали и объркване

Скоро след създаването на държавата през 1948 г. Израел е дори с по-малко приятели, отколкото сега, но не и с по-малко врагове. Всеки израз на съчувствие се оценявал особено високо. Само няколко страни установили дипломатически отношения с еврейската държава. Сред тях била и Аржентина.

Първият посланик на тази страна при първия разговор с първия министър-председател Давид Бен-Гурион, желаейки да демонстрира добрите намерения на своето правителство заявил, че Аржентина смята не само да е приятел, но и да търгуваа с Израел.

– Какво можете да ни предложите за износ? – поинтересувал се той.
– Портокали и зъбни протези – с тежка въздишка казал Бен-Гурион.

Портокалите дълго време останали основен елемент на израелския износ. С портокали израелското правителство закупило от съветското принадлежащото на Руското императорско палестинско дружество имение в Ерусалим. Разказвали са ми, че и известните, благодарение на романа на Василий Аксьонов „Марокански портокали„, в действителност били израелски: преналепвали етикетите на плодовете, за да не предизвикват нежелани асоциации.

Центрове за научноизследователска и развойна дейност извън САЩ водещият разработчик в света на навигацията на компютърните мрежи – Cisco Corporation – традиционно нямаше. Израел наруши традицията. Всички останали направления за износ след това се появяват не от добър живот, а в резултат на пряка безнадеждност.

Така Израел се превръща в основен износител на диаманти. Ще се разсмеете – от бедност. През 50-те и 60-те години на миналия век белгийските и холандските производители-евреи преместват тук своите производства за шлифоване на диаманти. Съвсем не от национална солидарност. А по същата причина, поради която западните бизнесмени сега местят производствата си в Китай и в други страни от Третия свят – евтиното. Тогава и в Израел работната ръка е евтина- много по-евтина, отколкото в Европа.

Купил през 50-те години евтино земята, основал текстилна и шивашка промишленост в Израел индустриалецът от Аржентина Израел Полак. Тогавашният министър на финансите Пинкас Сапир, известен с това, че в окъсания си бележник съхранява всички разходи и приходи на държавата, го попитал дали би искал да се премести в Израел с капитала си, ако получи безплатен земя на половин час път с кола от Тел Авив? Полак сметнал предложението за будалкане – и обещал. Сапир му определил среща в 5 часа сутринта и на празен път без полиция действително стигнали за половин час до южната дупка – „града на развитието“ Кириат Гат, където и сега, със съвременни автомобили, по съвременни пътища, се стига най-бързо за час и половина. Но Полак бил дал дума. И я удържал.

В резултат текстилът се превърнал в едно от най-големите израелски износни пера на 60-те години. Сега по-голямата част от текстилните и шивашки предприятия са затворени или прехвърлени в съседна Йордания. А в Кириат Гат се е настанило най-крупното производство на Intel.

Изправен пред Западното ембарго върху продажбите на оръжие, Израел бе принуден да създаде своя собствена отбранителна индустрия. Така в допълнение към автоматите „Узи“ се появиха собствени изтребител „Kfir“ (заради упорството на Шарл де Гол трябвало да откраднат плановете на френския „Мираж„), след това – танковете „Merkava“ – смятани за най-добрите в света, ракети, пистолети, сателити, безпилотни самолети … През 80-те продаобите на отбранителна продукция носят основните приходи от износ.

В края на 80-те години Израел се готви за производството на изтребителя „Lavi„, който е далеко изпреварил всички налични световни разработки. Подложен на безпрецедентен натиск от САЩ, чиито производители на въздухоплавателни средства щели да останат без клиенти, проектът „Lavi“ бил принуден да се закрие. Скандалът бил страшен. Министърът на отбраната Моше Arens, професор по авионика, хвърлил демонстративно оставка. Концернът на авиационната индустрия бил на ръба на фалита. Сформираните по проекта „Lavi“ екипи от висококвалифицирани специалисти се оказали на улицата.

Но дълго да остават на улицата не могли – и започнали да се оглеждат за друго поприще. Именно по онова време – края на Студената война – търсенето на оръжие спаднало рязко, отбранителната промишленост в целия свят била в криза, а в Израел – в провал. И масата най-добри специалисти и мениджъри в отчаяние се хвърлила в нова, едва отворила се ниша – хай-тек.
А междувременно довтасали и руснаците.

Рентабилността на загубите

„Руснаци“ в Израел наричат онези, които в Съветския съюз наричаха евреи, както и тези, които вълната на масовата репатриация отнесе в Израел заедно с тях под кодовото название „Великата Алия„.

Нея, твърдят, винаги били я чакали. А когато я дочакали, се оказала неочаквана. Никой не знаел какво да прави с такава маса (в рамките на няколко години населението се увеличило с почти 20 %). Още един безпрецедентен мащаб допълнителни гърла за хранене (от друга страна добре – това са клиенти) и евтина работна ръка (което е още по-добре – конкурентоспособността на израелските продукти скочила нагоре), но също и глави. Повече от половината руски емигранти били с висше образование, имало много учени и специалисти от висока класа. Малката страна не била в състояние да преглътне това на секундата. Обезумели започнали да търсят нови схеми.

Родили се много, но може би най-продуктивна се оказала схемата на технологичните оранжерии.

Преди да преминем към нея, се налага да поясня някои подробности, които отличават организацията на израелската наука от, да речем, съветската, към която нашите хора били свикнали.

Цялата наука се базира главно в университетите. Професорите получават заплата за преподавателската си работа, а изследователската дейност се извършва главно посредством грантове – местни, чуждестранни и международни. Държавно финансиране имат само проекти, считани за приоритетни за държавата. Учените търсят грантове по света или от частни инвеститори в страната. Държавата, ако счете за необходимо, добавя към получения грант от 50 до 90 процента. 15 на сто от общата сума прибира университетът – той също трябва да живее от нещо.

Заредени с най-съвременна техника, израелските танкове „Merkava“ се котират високо по света. Учените имигранти (далеч не всички) били привличани в университетите на държавни стипендии. През първата година на работодателя изплащали от стипендиалния фонд 90 на сто от заплатата, получавана за работа на учен, втората – по-малко, в третата – още по-малко, и така нататък – да изплуват сами.

Но още откъде новите имигранти могат да получат странично финансиране?

В оранжериите всичко е по-просто

Налице е учен с идея. В оранжерията той намира мениджър – обикновено кореняк израелец с опит в уреждане на инвестиции. Те образуват група, подготвят обосновка. С нея отиват да търсят пари от държавата.

С разпределение на ресурсите се занимавало (занимава се и днес, но в по-малки размери) ведомството на Главния учен в Министерството на промишлеността и търговията, а също и Банката за развитие на промишлеността, при която наскоро беше създадена инвестиционна компания за индустриално развитие.

Тези пари не са заем. Държавата участва в проекта или с дял (и тогава представител на Главния учен влиза в борда на директорите на дружеството), или получава 2-3% от продажбите, докато покрие разходите си. Тези средства се използват след това за финансиране на нови проекти. Ако проектът не е рентабилен – от участниците не може да се вземе нищо. Разпределените средства не се възстановяват – губят се.
Впоследствие, през 1993 г., е създадена фонд за рисков капитал „Yozma“ („Инициатива„), който натрупва публични средства и привлича инвестиции от частни инвеститори.

Две трети от проектите се оказвали губещи. Но успешните се оказали важен стимул за повтаряне опита вече на друго равнище.

Именно опитът с оранжериите, създадени всъщност за адаптиране и заетост на руските учени и изобретатели, предизвика вълна от частни фондове за рисков капитал и стартиращи фирми, т.е. фирми, създадени с оглед на специфично ноу-хау. Най-често целта на такава компания (с изключение, разбира се, реализацията на идеята), е да бъде продадена за големи пари на някой гигант или рисков фонд.

Цитрусите достатъчно дълго бяха основно перо в израелския износ. Сега са само един от елементите му.

Ето тук и намериха приложение зубрите и структурите, формирали се в закрития проект „Lavi„. Те имаха идеи и способност да ги оценяват, както и връзки в производството, отбраната, финансовите и държавни структури. Много от тях станаха мениджъри на стартиращи фирми.

Има маса примери за това как момчета, студенти или приятели от войниклъка продават свои разработки за стотици милиони долари. Между другото, най-успешните проекти са изпълнени, противно на общоприетото мнение, не от руски компютърни гении, а просто от армейски приятели – там и приятелството е по-силно, и захапката.

И сега тълпи рискови експерти ровичкат из Израел в търсене на обещаващи стартиращи фирми, изкупуват на корен, прекупуват едни от други. Израелските стартиращи мениджъри се опитват да пазят в тайна разработките, крият авторите на идеи и техните помощници, оборудват лаборатории и опитни производства далеч от традиционните хай-тек струпвания – в места затънтени и запустели, за да не привличат вниманието на своите конкуренти върху техните кокошки, снасящи им златни яйца.

Ето защо не може в Израел да има Силиконова долина – ще я запрат.

Днес Израел е световен шампион по брой на стартиращите фирми. В началото на 2000 г. на всеки 40 минути възникваше нова; сега те са, според някои оценки, повече от четири хиляди. На Ню Йоркската стокова борса за високи технологии NASDAQ Израел е на второ място след Съединените щати. По инвестиции в ноу-хау на 10 хиляди души Израел надминава САЩ 2.5 пъти, а Европа – 30 пъти.

** 7-милионен Израел инвестира в нови разработки $ 2 милиарда държавни средства годишно. Приблизително толкова, колкото Великобритания, където населението е 51 млн., и Германия, където живеят 82 милиони.

Как при подобни рискове (а инвестирането в идеи е най-рисково) държавата може да отидете на такива разходи? Отговорът в Израел знаят всички и го повтарят като мантра:

без това просто няма как да оцелеем.

Никакви други богатства в страната няма, освен хора и идеи.

Е, разбира се – и желанието да оцелее. Това е просто борба за оцеляване.

Автор: Владимир Бейдер, Йерусалим

Превод: Ник

Оригиналната статия на руски може да прочетете тук – линк
Коледни пости
След 14 ноември деня в памет на св. апостол Филип започва четиридесетдневният пост, наричан често „четиридесетница на ап. Филип“. Той е установен в чест на Раждането на Спасителя, за да се подготвят християните чрез покаяние, молитва и пост и с чисто сърце да посрещнат празника Рождество Христово. По време на тези 40 дни не се разрешава да се яде месо, както и всички животински продукти – яйца, мляко, сирене, кашкавал, извара. Алкохолът също е забранен, с изключение на виното. Червено вино може да се употребява всеки ден по една чаша, с изключение на сряда и петък. Виното е единствения алкохол, който се разрешава по време на поста, тъй като е символ на Христовата кръв.

Подробен календар на коледните пости – какво се разрешава
15 – 22 ноември- само растителна храна с олио (21 ноември Въведение Богородично)
23 – 29 ноември – разрешава се риба
30 ноември – 6 декември – разрешава се риба (От Андреевден до Никулден 7 декември)
13 декември- разрешава се риба
14 -19 декември – разрешава се риба
20- 24 декември – само растителна храна с олио (От Игнажден до Бъдни вечер)
25 декември – Блажи се (Не се пости дори ако се случи в сряда или петък)

Изключение от Коледните пости църквата прави за децата, бременните жени, болните и възрастните хора, на които са разрешени мляко и млечни продукти.

Постът обаче не включва само ограничения в хранителния режим. Желаещите да постят не трябва да имат интимни отношения, трябва да се въздържат от изречени лоши думи, както и от лоши помисли и шумни забавления. По този начин пречистването трябва да стане освен физически, но и духовно.

Постът се нарича още Малка Света Четиридесетница. През тези дни на пост и молитви човек трябва с делата си да покаже, че искрено се е разкаял за волните си и неволните грехове, да потърси опрощение, да се изповяда и причести със светите Христови тайни дарове.

Постът не е цел, а средство за смирение на плътта и очистване от грехове. Без молитва и покаяние постът се превръща само в една диета. В нашата съвременност постите са загубили религиозното си значение за голяма част от хората – те или се отнасят пренебрежително към тях или ги свеждат до обикновена диета. Ако пристъпите към тях обаче единствено с надеждата, да свалите няколко излишни килограма, сигурно ще останете разочаровани. Смисълът на постите е съвсем друг – постигане на хармония между душата и тялото.

За православния човек постът е съвкупност от добри дела, искрена молитва, въздържане от всичко, включително и от храна. Телесният пост заедно с духовния образуват истинският пост. Някои духовници смятат, че не е толкова важно да се спазва стриктно физическият пост. Човек трябва с делата си да покаже, че искрено се е разкаял за волните и неволните си грехове и да търси опрощение. Същественото при поста не е гладуването, а промяната на живота и духовното разположение на вярващите.

Затова постът изисква не само да изключим от менюто си месото и млечните продукти, но и да пречистим мислите си от злободневните проблеми, агресията и завистта към околните, които са разрушителни най-вече за самите нас.

Ако не сте вярващи, сигурно ще си кажете, какъв е смисълът. Фактът, че постите са начин за постигане на хармония от най-дълбока древност и съществуват не само в християнството, но и в будизма, юдаизма и мюсюлманството, говори, че смисълът им е универсален и не се свежда до една определена религия.

Какво да хапваме по време на постите?

Организмът ни има нужда от белтъчини, така че изключвайки месото и млечните продукти е нужно да ги заместим с такива от друг произход. Това са ястия с :
боб, леща, ориз (особено кафяв), булгур (пшеница), нахут, гъби, авокадо, всякакъв вид кълнове, соеви продукти – тофу, мляко, соева кайма и шницели, растителен кашкавал и сирене, сушени плодове, кълнове и пълнозърнести продукти. Добавете и ядки и семена в менюто си – фъстъци, орехи, лешници, бадеми, сусам, тиквено и слънчогледово семе и други

По време на постите е нужно да хапваме и повече плодове и зеленчуци, който да донесат на организма ценни витамини и минерали – не забравяйте да включите в менюто ябълки, портокали, киви. По време на коледните пости е сезона на картофите, зелето, цвеклото, карфиола, броколите, морковите, спанака, праз, тиквата, все още има патладжани. Освен това можете да хапвате и грах, бамя, брюкселско зеле, царевица, боб.

Почти всички видове макаронени изделия са подходящи за пости. Все пак обърнете внимание на етикета, дали не е отбелязано наличието на яйца или други животински продукти. Зехтинът както знаете има свойствата да изчиства организма от натрупаните мазнини, така, че използването му ще спомогне още повече за прочистването на организма от токсините.

Както стана ясно има дни, в които да се яде риба е позволено (на Никулден даже задължително), това важи само за миряните – служителите на манастири и църкви, спазват строг пост. Ето и някои от рибите, които са с най-високо съдържание на белтъчни: риба тон, херинга, лефер, паламуд, скумрия, сардина, хек, сафрид, бяла риба, пъстърва.

Всъщност, ако правилно съставите менюто си по време на Коледните постите, дори е възможно да не усетите лишение. Не случайно те се наричат „рибни” – през повечето време е разрешено яденето на риба и безгръбначни – охлюви, калмари, скариди и всякакви други морски дарове. Те са едни от най-полезните, вкусни и леки храни. Трябва да спазвате строг пост (единствено растителна храна с олио) само през дните от 15 до 22 ноември и от 20 до 24 декември, всички сряди и петъци. Не рядко постите стават повод да обогатим еднообразното си меню и да се храним с вкусни и полезни продукти, които иначе рядко присъстват на масата ни.

До 21 ноември се спазват се всички забрани, отнасящите до Вълчите празници!

На 14 ноември Православната църква прославя Свети апостол Филип и отбелязва Коледни заговезни след което започва 40-дневния Рождественския пост, които завършва на 24 декември – Бъдни вечер.

Леки и спасителни пости!
Pravoslavieto.com, hera.bg
Документалният филм на Чарлс Фъргюсън „Inside Job“ (видео)
Inside Job (2010) е документален филм на Чарлс Фъргюсън (Charles H. Ferguson) за финансовата криза от края на първото десетилетие на двадесет и първи век. Според самия Фъргюсън, филмът е за „систематичната корупция във финансовия сектор на САЩ и последиците от тази корупция.“ В петте си части филмът изследва как промените в регулациите и банковите практики са спомогнали за създаването на кризата. Филмът е спечелил Оскар (Academy Award) в категорията „Най-добър документален филм“ . (Тук филмът е с български субтитри – кликнете на иконката на малкото телевизорче, за да го гледате на голям екран).

Inside Job
The documentary is in five parts.
It begins with a look at how Iceland was highly deregulated in 2000 and its banks were privatized. When Lehman Brothers went bankrupt and AIG collapsed on September 15, 2008, Iceland and the rest of the world went into a global recession.
Part I: How We Got Here
The American financial industry was regulated from 1940 to 1980, followed by a long period of deregulation. At the end of the 1980s, a savings and loan crisis cost taxpayers about $124 billion. In the late 1990s, the financial sector had consolidated into a few giant firms. In 2001, the Internet Stock Bubble burst because investment banks promoted Internet companies that they knew would fail, resulting in $5 trillion in investor losses. In the 1990s, derivatives became popular in the industry and added instability. Efforts to regulate derivatives were thwarted by the Commodity Futures Modernization Act of 2000, backed by several key officials. In the 2000s, the industry was dominated by five investment banks (Goldman Sachs, Morgan Stanley, Lehman Brothers, Merrill Lynch, and Bear Stearns), two financial conglomerates (Citigroup, JPMorgan Chase), three securitized insurance companies (AIG, MBIA, AMBAC) and three rating agencies (Moody’s, Standard & Poors, Fitch). Investment banks bundled mortgages with other loans and debts into collateralized debt obligations (CDOs), which they sold to investors. Rating agencies gave many CDOs AAA ratings. Subprime loans led to predatory lending. Many home owners were given loans they could never repay.
Part II: The Bubble (2001-2007)
During the housing boom, the ratio of money borrowed by an investment bank versus the bank’s own assets reached unprecedented levels. The credit default swap (CDS), was akin to an insurance policy. Speculators could buy CDSs to bet against CDOs they did not own. Numerous CDOs were backed by subprime mortgages. Goldman-Sachs sold more than $3 billion worth of CDOs in the first half of 2006. Goldman also bet against the low-value CDOs, telling investors they were high-quality. The three biggest ratings agencies contributed to the problem. AAA-rated instruments rocketed from a mere handful in 2000 to over 4,000 in 2006.
Part III: The Crisis
The market for CDOs collapsed and investment banks were left with hundreds of billions of dollars in loans, CDOs and real estate they could not unload. The Great Recession began in November 2007, and in March 2008, Bear Stearns ran out of cash. In September, the federal government took over Fannie Mae and Freddie Mac, which had been on the brink of collapse. Two days later, Lehman Brothers collapsed. These entities all had AA or AAA ratings within days of being bailed out. Merrill Lynch, on the edge of collapse, was acquired by Bank of America. Henry Paulson and Timothy Geithner decided that Lehman must go into bankruptcy, which resulted in a collapse of the commercial paper market. On September 17, the insolvent AIG was taken over by the government. The next day, Paulson and Fed chairman Ben Bernanke asked Congress for $700 billion to bail out the banks. The global financial system became paralyzed. On October 3, 2008, President Bush signed the Troubled Asset Relief Program, but global stock markets continued to fall. Layoffs and foreclosures continued with unemployment rising to 10% in the U.S. and the European Union. By December 2008, GM and Chrysler also faced bankruptcy. Foreclosures in the U.S. reached unprecedented levels.
Part IV: Accountability
Top executives of the insolvent companies walked away with their personal fortunes intact. The executives had hand-picked their boards of directors, which handed out billions in bonuses after the government bailout. The major banks grew in power and doubled anti-reform efforts. Academic economists had for decades advocated for deregulation and helped shape U.S. policy. They still opposed reform after the 2008 crisis. Some of the consulting firms involved were the Analysis Group, Charles River Associates, Compass Lexecon, and the Law and Economics Consulting Group (LECG).
Part V: Where We Are Now
Tens of thousands of U.S. factory workers were laid off. The new Obama administration’s financial reforms have been weak, and there was no significant proposed regulation of the practices of ratings agencies, lobbyists, and executive compensation. Geithner became Treasury Secretary. Feldstein, Tyson and Summers were all top economic advisors to Obama. Bernanke was reappointed Fed Chair. European nations have imposed strict regulations on bank compensation, but the U.S. has resisted them.

Budget $2 million
Box office $7,871,522
Total Lifetime Grosses
Domestic: $4,312,735 54.8%
+ Foreign: $3,558,787 45.2%
Глас народен, глас Божи…
Народе Български…

Опитвах се да премълча, да премълча това, което става на този етап, но не мога да се сдържа. Народе Български – как е възможно, как? Къде сте, Български пълководци, да видите как сега тези, които предадоха вас, сега предават целият Български народ. Но тогава народът беше буден и настана, а сега тъпчат го, изплюват му се в лицето – ние по нашият край му казваме сурата. Къде е Петко… войвода, защо не се роди поне един като него? Той такива като днешните ни управници им теглеше куршума, защото знаеше, че те са язва, те са рана, която ще се отвори. Слушам, гледам как един самозван надут министър на финансите заплашва тези хора, които хранят България. Видите ли на – че ако излезнете на протести, ще ви резна още от парите. Тези, които не питат дали е добре Бойко Борисов и не му лижат г*за, а стават рано и отиват да обработват земята. Тази земя, която е изхранвала народа, Българина; на тази земя, където са се родили толкова големи хора; тази земя, където ние живеем; тази земя, където Бог е създал така, че да има всичко. Но ето на – зададе се един, който нито я Обича, нито Обича народа на тази земя. Заплашва. Ми ти си за куршум бе, Г-н Дянков. Другият главен герой, наперен Дедо Пейо. Ако не бъде отпуснато на неговото ведомство толкова и толкова пари, щяло еди какво си, еди какво си. Питам го аз, простият, защото така се изразяваше Г-н Цветанов на някои свои изказвания по време на обиколката си из народа на България – че на, видите ли, ние сме прости, не можем да четем, не можем да пишем, а само слушаме. Ти, г-н Цветанов – не си ли най-послушната гейша? И идва ред на пълководеца. Генерала ли му казваха, не знам. Къде си, народе Български, или май те затриха, ако не са те, още в скоро време ще те. И не се сърди на никого, защото ти сам си избра това. Та не да ни се надсмиват гърците, та не да ни се надсмиват всички останали. Един човек решава какво, къде, как. В анонс с това – не, че преди не го решаваше един човек, но не закриваше държавният резерв, напротив, създаваше още и още. Има доста Български поговорки, които сега олицетворяват днешният ни колапс. „Каквото повикало, такова се обадило”. Не искам да употребявам епитети, не искам да си хабя за тези господа речника – достатъчно ми е цветущ, ако го пусна в действие. Само ще ви кажа, Г-да на кормилото на държавата, които сте. Тази поговорка важи и за вас – и отсега нататък внимавайте в действията си, че скоро може и да ви заличат.

Нури Джурин

Нури Джурин е роден през 1971 г. в гр. Ягоруда. Работил е като барман, сервитьор, масажист, строител. Автор е на три поетични книги – „Когато луната целуне земята“ (2006), „Ад и Рай“ (2007) и „Признателност“ (2009).

Източник: Публикация във Фейсбук
Идва ли краят на американската мечта?
Американците търсят нови спасители. Затова изборите през 2012-а могат да се окажат исторически вододел

„Independent on Sunday“

„Преди 10 години имахме Джони Кеш (фамилията му в превод от англ. език означава пари в брой), Боб Хоуп (надежда – англ.) и Стив Джобс (работни места – англ.)“, гласи солена шегичка, станала популярна, след като Силиконовата долина изгуби един от символите си. „Сега вече няма пари в брой, няма надежда, няма и работни места“. Тази шега може и да не е претендент за Нобелова награда за смешна история, но показва мрачното настроение, което цари в Америка – година преди страната да произнесе присъдата си дали Барак Обама заслужава втори мандат в Белия дом.

Преди провеждане на президентски избори се говори, че вотът ще бъде исторически вододел, за да подхожда на двамата кандидати, които наистина са се подготвяли за поста през миналия век: 1932 г., която предшества избора на Франклин Рузвелт и последвалите пет десетилетия господство в Белия дом на Демократическата партия; голямото поражение от Рейгън през 1980 г., когато официално бе направена консервативна промяна в националната политика, която продължава и до днес.

Смяташе се, че 2008 г. ще донесе ново начало – не само заради цвета на кожата на победителя, но и заради очакванията за промяна и възраждане, които изглеждаше, че набират скорост, въпреки най-лошата икономическа криза след Голямата депресия, която докара в Овалния кабинет Франклин Делано Рузвелт. Ситуацията обаче не бе такава.

Големите надежди могат да създават големи, неоправдани очаквания

Това се случи и с Обама. Бляскавото обещание не бе изпълнено, поне засега; донякъде заради неговата неопитност (той бе само две години в Сената, когато през 2007 г. бе обявена кандидатурата му); донякъде заради изключителния инат на опонентите му от Републиканската партия; но преди всичко заради икономическата криза, която се оказа по-сериозна и по-трудна за разрешаване, отколкото почти всеки очакваше.

Истината, изразена в цифри, бе представена преди дни в последните прогнози на Федералния резерв – централната банка на САЩ. Икономическият растеж в следващите три години едва ли ще надхвърли 2.5% – значителен според остарелите евростандарти, но едва достатъчен, за да не изостава от увеличаващата се работна сила. Дори и да предположим, че е избегната нова рецесия, то безработицата ще продължава да е почти 9%, когато се проведат изборите, а в края на 2014 г. вероятно все още ще е над 7%. Това подобряване на ситуацията може да окаже влияние върху увеличаване, но не на свободните работни места, а на броя на американците, които са се отказали да търсят работа. Помнете също така, че нито един президент след Рузвелт не е бил преизбиран, когато безработицата е била над 7.2%.

Цифрите обаче показват само част от ситуацията. Те не могат да опишат задълбочаващото се чувство на упадък; усещането, че тази криза не е само временен обрат, а постоянна инфекция, влияеща на националното благополучие. Докато икономиката бе в добра форма, несправедливостите и недостатъците на системата бяха прикривани.

Повече от десетилетие се появяват обезпокоителни сигнали

– нарастващите бюджетни дефицити, увеличаващите се задължения на хората и стагнацията в доходите на средната класа. Голямата рецесия ги извади на показ и те могат да вдъхновят американците да се променят. Доминиращите емоции днес са безсилие и гняв. Не можете да ги измерите с възхода на дясното движение „Чаено парти“ и на лявото „Окупирай Уолстрийт“. От идеологическа гледна точка те се намират на двата противоположни края – първите смятат правителството за източник на всеки проблем, а другите настояват властта да се справи с несправедливостите на капитализма.

В сравнение с „Окупирай Уолстрийт“ „Чаеното парти“ е почти организирана политическа сила, която в момента тласка напред Републиканската партия. Но по начин, по който представляват двете страни на една монета. И двете движения са гневни на статуквото. Мразят системата, в която управляват парите; политиците са зависими от финансовите си благодетели, а изпълнителните директори си плащат безсрамно високи бонуси, дори и когато са докарали компаниите си до дъното.

Още по-важно – Голямата рецесия създава измамното усещане и за американската мечта. Правото да натрупаш състояние винаги е било част от тази мечта, но при определени условия, свързани с честност. Тези условия са достигнали своя предел. Не минава и седмица, без да се появят нови статистически данни, които показват, че националното богатство е все по-концентрирано в ръцете на много малко хора. Пропастта между много заможните и останалите американци е по-голяма след депресията от 1929 г. Либералите обвиняват намаляването на данъците, което предприе Буш през 2001-2003 г. Това обаче само затвърди тенденцията технологичният напредък да възнаграждава собствениците на капитал и изключително сръчните, докато глобализацията на пазара на труда унищожи милиони работни места за американската средна класа в традиционните сектори на икономиката.

Друго отмиращо мнение е, че

всяко следващо поколение ще бъде по-добро от предишното

Съвременните млади американци може да живеят по-зле от родителите си в свят, където пълната заетост на работната сила в традиционния смисъл може да се постигне завинаги. Освен това се предполага, че образованието е ключът към непрекъснато нарастващото благополучие. Американците често са атакувани с доказателства, че училищните им стандарти изостават опасно след основните им конкуренти от Азия и Европа.

Вярно е, че целият свят завижда на американските университети – доказателство за това са чуждестранните студенти, които се тълпят към тях. Средните дългове на студентите в САЩ са се увеличили до над 25 000 долара на човек, което е рекорд, и сега общо заемите на студентите превишават задълженията по кредитни карти. Това става в момент, когато намаляват добре платените работни места, които ще позволят на завършващите да изплащат кредитите си. Смяташе се, че Америка е място на социална мобилност. Всъщност проучванията показват, че ако си роден в бедно семейство, имаш по-голям шанс да забогатееш в Канада или някои европейски страни, отколкото в САЩ.

Това ни връща към Стив Джобс. Несъмнено той бе титан в съвременния бизнес и е сравняван с Томас Едисън или Хенри Форд. Но тъгата след смъртта му показва нещо друго – усещането, че определена част от Америка си отиде с него;

Америка, в която две деца могат да променят света от гаража си

Подобни страхове, разбира се, са доста преувеличени. САЩ все още са най-творческото място на земята и доказателство за това са получените патенти, спечелените Нобелови награди и маниите, които завладяват света – да не споменаваме безмилостния индустриален шпионаж, на който САЩ са подложени от страна на Китай, Русия и др. Осезаемо е чувството, че ХХI век няма да принадлежи на Америка и глобалното икономическо превъзходство пресича Тихия океан.

Затихващата сила на САЩ в чужбина допринася не толкова болезнено, но пък осезаемо за усещането на упадък. Срещата на Г-20 в Кан подчерта това. Преди Вашингтон бе смятан за потенциален спасител на еврозоната. Сега, затънали в дългове, САЩ са просто наблюдател. Всички погледи са насочени към Китай, който притежава резерви на стойност 3.2 трилиона долара.

Във военно отношение, разбира се, Америка остава ненадмината, единствената световна суперсила, която може сама и веднага да изпрати многобройни войски навсякъде по света. Вашингтон обаче вече не може да си позволи втори Ирак или Афганистан – войни, които струваха над 1 трилион долара.

Влиянието на Америка намалява дори и в региони, където имаше традиционно господство. САЩ не могат да моделират близкоизточния мирен процес; гледаха отстрани Арабската пролет; а честно и със съжаление в гласа сътрудник на Обама каза, че „бяха на задна линия“ във войната на НАТО в Либия. Подобен подход може да създаде забележимо дипломатическо и финансово присъствие, но бе лек удар за защитниците на американската изключителност и за глобалните претенции на страната.

Въпреки това няма разочарование и усещане, че старият модел вече не работи. Когато времената бяха добри, несъвършенствата нямаха значение: федералното правителство традиционно бе далечна реалност, а разделението на властите е вписано в конституцията. Но когато времената са лоши, хората гледат към Вашингтон с надеждата да получат решение. Затруднено положение, в което е страната, повдига въпроси дали двупартийната система в настоящата й форма функционира.

Американците общо взето са прагматици и с умерени възгледи

Те вече гледат към Вашингтон и виждат само поляризация и вечни спорове между двете партии. В американската система на разделение на властта политиката може да работи само ако се правят компромиси. Според мнозинството от настоящите сенатори и конгресмени, основната заплаха, пред която се изправят, не е опозиционната партия по време на избори, а по-радикален съперник от собствената партия, в която малцинство от посветени активисти решават изхода.

Резултатът е Демократическа партия, в която доминира либералното крило, и републиканска фракция, която е станала по-консервативна от всякога. Всеки се е окопал дълбоко в идеологическото си укрепление. Американците са благосклонни към силни аргументи и разделено правителство – но не разделено по този начин. Разделението на властите е направено много добре, но когато един законодателен орган (Сенатът) изисква гласовете на 60 от всичките 100 членове за най-малко спорни закони, нещата се променят. След разногласията при гласуваното през лятото на увеличаването на тавана на националния дълг, националното недоволство се превърна в отвращение. Направено наскоро проучване по поръчка на Си Би Ес, в. „Ню Йорк таймс“ показа, че одобрението за работата на Конгреса е само 6%.

Изглежда обаче нищо не се променя. Преди дни Камарата на представителите успя да приеме с мнозинство от 396 срещу 6 гласа резолюция, която утвърждава „Вярваме в Бог“ като официалното мото на САЩ. Но останалите важни въпроси са обречени на провал. Омразата на републиканците към по-високите данъци, дори и за свръхбогатите, блокира закон, който би осигурил работни места на стотици хиляди. Подобно противопоставяне изглежда ще попречи и на двупартийната „суперкомисия“ в Конгреса, създадена при сключването на сделката за тавана на дълга. Неуспехът може да се изрази в ново понижаване на рейтинга на САЩ от рейтинговите агенции – и да увеличи презрението на обикновените граждани към политиците.

Не е чудно, че американците търсят нови спасители. Не е чудно, че се появиха леви и десни протестни движения. Не е чудно, че популярността на политиците с оригинални възгледи като доста грубия в изказа си губернатор републиканец от Ню Джърси Крис Кристи или преподавателката в Харвардския университет Елизабет Уорън, кандидат на Демократическата партия за Сената, тормози Уолстрийт и финансовия сектор.

Бунтарското настроение също така помага

да се обясни необичайната борба за президентската номинация на Републиканската партия през 2012 г.: отказът да приемат опитния Мит Ромни и флиртът с алтернативните кандидати, сред които е бившият собственик на пицарии Хърман Кейн, чиято кандидатура, както изглежда, може да залезе, но не само заради отправените му обвинения в сексуално посегателство.

До изборите все още има една година и резултатите от тях са доста неясни. Обама би имал сериозни притеснения при нормална обстановка, когато одобрението му е само 45% и 75% от американците са на мнение, че страната е „поела по грешен път“, според едно от последните проучвания на общественото мнение. Но както казва стара поговорка, не можеш да победиш някого, без да имаш с кого да го победиш.

Едно нещо обаче е сигурно. В тежки моменти за Америка на сцената се появяват популистите. Това може да бъде и настоящият президент, който остро критикува безсърдечните републиканци заради това, че поощряват богаташите. Може да бъде и републиканец, който успее да убеди сънародниците си, че Обама води страната към разруха. Или пък може да бъде трети кандидат, който да се превърне в отдушник на общото недоволство от статуквото.

Не отписвайте напълно тази възможност. А и през 1992 г. Рос Перо обяви кандидатурата си само шест месеца преди изборите и спечели почти 20% от гласовете – във време, когато проблемите на САЩ не бяха и една десета от тези, пред които страната е изправена днес. По един или друг начин 2012 г. може да се окаже изборният вододел, който 2008 г. не бе.

Източник: в. „Сега“
Сделки с българската мизерия

В Германия собственици на негодни за ползване жилищни сгради извличат изгода от мизерията на източноевропейците. Те им предлагат подслон на абсурдно високи цени. Често в къщите се настаняват по над 100 души.
Все повече българи и румънци се решават да напуснат родината и да търсят късмета си в Германия. От 2007 г. насам броят на германските градове, преживели масивен прилив на хора от тези части на Източна Европа, става все по-голям. След Берлин, Кьолн, Дортмунд и Кобленц дойде ред и на Манхайм.

Кварталите Юнгбуш и Некарщад в Манхайм привличат българите като магнит. Там обаче те често стават жертва на скъперници: собственици на негодни за ползване жилища се възползват от притока на икономически бежанци и им предлагат места за преспиване на ужасяващи цени.

„Известни са случаи, в които хората са принудени да плащат за матрак на пода по 100 евро“, казва общинската съветничка Регина Трьош. Тя призовава печелещите от чуждата мизерия да бъдат издирвани и наказвани. А за „проблемните имоти“ просто трябва да се наложи забрана за адресно регистриране, предлага Трьош.

Неприятният страничен ефект

Живеещите в съседство германци вече се оплакват гръмогласно от странния начин на живот на пришълците. Още през април т.г. полицията претърси две сгради на улица „Елфенщрасе“ в Некарщад. Оказа се, че там живеели над 50 човека, а адресно регистрирани били 148. Токът се крадял, дървените парапети на стълбището били изгорени за отопление.

Има и още по-ужасяващи случаи: така например след проверка на властите се оказа, че в една къща в Манхайм са регистрирани 400 източноевропейци.

Не само мизерията в жилищата на новодошлите кара властите да действат. В тези квартали сериозни проблеми създават каналджийските банди, проституцията и ред други закононарушения.

Докато достъпът до германския трудов пазар за гражданите на България и Румъния остава ограничен до 2014 година, онези от тях, които имат собствен бизнес или упражняват занаят, могат да работят напълно свободно. Това е добре известно на новодошлите.

В Манхайм са регистрирани безброй малки фирми за извъшването на някакви услуги, в сянката на които процъфтява трудът на черно и укриването на данъци. Фирмите често се затварят веднага след извършването и получаването на заплащането на само една единствена поръчка.

„Германската администрация вече не е господар на положението“, възкликва сътрудник на Службата за реда и сигурността в града.

Малък български град

За последните пет години броят на икономическите имигранти в двата манхаймски квартала е нараснал десетократно. Броят на живущите там български граждани от 2006 година насам се е увеличил от 670 на 2600, а броят на румънците се е удвоил – от 982 на 1883.

Засега рецептата на общинските съветници в Манхайм за справяне с проблема гласи: да се засили борбата срещу мизерията на хората и да се положат по-големи усилия за интегрирането им. „Хората надали ще могат да бъдат накарани да се върнат по родните си места, затова трябва да се търсят нови пътища“, убедени са в Общината.

Източник: Дойче Веле