Всички авторски страници

Авторски

• Държавата изпадна в европарализа, докато я изритват от ЕС

  Избутването на България в периферията на Европа се посреща с безразличие от правителството на Борисов

   

                                                                                            Светослав Терзиев,  в. „Сега“

  Спомняте ли си, че България беше член на Европейския съюз? Даже настояваше да е пълноправен член. Вече не е. Отвя се към европейската периферия, която западноевропейците по стар навик наричат Ориент. Най-забележителното в тази трансформация е, че правителството на Гражданите за европейско развитие на България (ГЕРБ) не я забеляза. Сега то може да се преименува на правителство на ГРОБ (Граждани за развитие на Ориенталска България) и официално да погребе европейската идея, която последна изпълняваше обединителна роля в държавата.

  Откакто съществува Евросъюзът,

  едва ли е виждано по-безгласно, по-безразлично правителство

  към съдбата на собствената държава в общия европейски дом. Премиерът Бойко Борисов е изпаднал в европарализа точно когато настъпват решаващи за България и останалите държави в ЕС промени. Той ходи в Брюксел само колкото да не му пишат неизвинени отсъствия, пуска пред журналисти дълбокомислия как в кризата България дава пример на останалите държави за добро финансово управление и мълчи като разсеян ученик за какво става дума на сбирките на Европейския съвет. Неговият вицепремиер и министър на финансите Симеон Дянков го надминава по незаинтересованост, като вече не само пропуска срещите на Съвета на ЕС по икономическите и финансовите въпроси (ЕКОФИН), но не праща и заместничката си Боряна Пенчева, която се беше специализирала да го представя на досадните заседания. С мисията да бъде безмълвно лице на България пред ЕС е натоварен посланикът ни в постоянното представителство в Брюксел Бойко Коцев, който така или иначе няма друга работа. Неговата основна задача е да топли българския стол колкото да не изстине окончателно. На последния ЕКОФИН на 8 ноември само Гърция, Италия и Латвия предупредиха, че няма да пратят министри, което за първите две държави бе напълно разбираемо, защото правителствата им отброяваха последните си дни. Дянков дори не си направи труда да се извини с някаква заетост и затова секретариатът погрешно го записа сред участващите в срещата.

  Какво става с България в ЕС, научаваме вече от други държавни ръководители. Френският президент Никола Саркози е приказлив и ни дава някои ориентири. В навечерието на знаменателния 9 ноември, Деня на падането на Берлинската стена, който сложи край на следвоенното разделение на Европа, Саркози провъзгласи не къде да е, а на границата с Германия в Страсбург своята концепция за ново разделение на континента. „Ние сме 27 (в ЕС). Като следваме същата линия, ще трябва да включим и Балканите. Тогава ще бъдем 32, 33, 34 държави. Никой не мисли, че федерализмът, пълната интеграция биха били възможни с 33, 34 или 35 държави… Ясно е, че ще има Европа на две скорости: една скорост, която води към повече интеграция в еврозоната, и друга скорост за конфедерация в Европейския съюз“, каза Саркози пред студенти в столицата на обединена Европа.

  България като балканска държава очевидно би трябвало да отиде

  на ръба на конфедерацията,

  където на крачка отвън са се наредили най-безнадеждните кандидати за членство като Турция, Македония, Сърбия, Албания и Косово. След като преди година получи любезен отказ за чакалнята на еврозоната, след като тази година бе изритана от антрето на Шенгенската зона, вече предстои след още три години тя да придобие през ноември 2014 г. статут на символичен член на ЕС. Това ще стане с влизането в сила на новия механизъм за разпределяне на гласовете в Съвета на ЕС съгласно Лисабонския договор, напомни евроскептичното британско електронно издание „Оупън Юръп“. Той ще даде квалифицирано мнозинство на 17-те от еврозоната („федерацията“) за решения без съгласието на останалите 10 от периферията („конфедерацията“). В момента еврозоната събира 213 гласа от необходимите 255 за квалифицирано мнозинство при разпределени общо 345 гласа сред 27 държави. За да наложи свои решения, тя се нуждае от подкрепа например на България (10 гласа), Румъния (14 гласа), Унгария (12 гласа) и Литва (7 гласа). При новия механизъм, който разпределя тежестта на гласовете в проценти, а не в бройки, еврозоната сама ще надхвърля квалифицираното мнозинство от 65%, защото ще разполага с 66,03%. България със своите 1,52% ще участва в гласуванията само колкото да научи какви задачи й се спускат. Тъй като 17-те предварително ще се наговарят съгласно утвърждаващата се вече практика, същата зрителска съдба ще имат и другите 9 страни от „конфедерацията“.

  Разделението на две групи държави вече се официализира. Ако отворите сайта на Европейския съвет, ще видите, че последната среща на високо равнище от 26 октомври е представена с два документа: Изявление на държавните и правителствените ръководители от ЕС и Изявление на еврозоната. Подмяната на общия ЕС с две евроструктури провокира

  импулси за съпротива

  Ден преди последния ЕКОФИН Чехия организира тайна вечеря в Брюксел за министрите (или техни представители) от 10-те „конфедерални“ държави с участието на България, Великобритания, Дания, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Унгария и Швеция. Поверителността бе толкова строга, че журналистите дори не научиха в кой ресторант е станала срещата. По същото време в чешкото посолство се събраха за консултация съветници на министрите от десетката. И те не съобщиха за какво са разговаряли, но единствената безспорно обща тема бе обидата от третирането на държавите им като втора категория членове на ЕС.

  Инициативата за подобен Съвет на ЕС в сянка принадлежи на шведския финансов министър Андерс Борг, който пръв свика сбирка на предишния ЕКОФИН в Люксембург на 4 октомври. Така Швеция и Чехия се очертаха като твърди противници на идеята на Саркози за ЕС на две скорости. Тяхната решителност се споделя от Великобритания, която като световен финансов център се чувства естествен полюс на съпротива срещу диктата на еврозоната. Видимо е недоволството и на Полша, която в момента председателства ЕС, но не пести критиките си: „Не бива да се отваря пропаст между 17-те и 10-те“, заяви във вторник на прескоференция в Брюксел полският финансов министър Ян Винсент-Ростовски. Той упрекна еврозоната, че взема решения, които се отразяват върху всички членове на ЕС, без да допуска десетката до заседанията си. „Ние сме в една лодка“, напомни министърът като укор срещу намерението на ядрото в еврозоната да изхвърли цяла група държави зад борда. Остра е реакцията и на Дания, чийто външен министър Вили Сьовендал заяви на 9 ноември пред германския в. „Франкфуртер алгемайне цайтунг“: „Искаме Дания да е част от Европа. Не желаем отделяне на 10 държави от другите… Конфликтът се чертае не от 17 държави, а от две (Франция и Германия). Като малка държава за нас е важно да има сътрудничество между 27-те страни членки… не бива да има ядро“. Ден по-късно се изказа остро и председателят на Еврокомисията Жозе Барозу, който се чувства лично заплашен от замисленото разделение. Ако ЕС се разпадне на две, общите институции ще загубят смисъл, а заедно с тях ще си отиде и сегашното ръководство.

  Остава само да се гадае кога България ще забележи какво се случва с нея и ще даде някакъв знак. Досегашното поведение на премиера Борисов не показва загриженост. Той мълча, когато Саркози погна българските и румънските цигани, докато цяла Европа се възмущаваше. Самоуспокои се невярващо, когато Франция и Германия се наговориха да го спънат за Шенген. Ръкопляска, когато Саркози и Меркел го вкараха в капана „Евро+“, за да плаща след време чужди борчове. Сега го изтикват към Босфора и може би ще повярва поне на Ахмед Доган, че обрича България да си търси нейде там вратата към Европа. Колкото и да не му харесва, нищо чудно да се заговори, че при Сергей Станишев България влезе в ЕС, а при Бойко Борисов – излезе.

• Олигарси и медии – в Гърция и България

  

  Британският разследващ журналист Миша Глени публикува анализ във в. „Файненшъл таймс”, в който разкрива една премълчавана страна от гръцката криза – олигарсите и медиите.

  Ситуацията неизбежно подтиква към сравнения с България.

  Ето какво казва Глени:
  “Докато новото гръцко правителство се опитва да убеди Европа в решимостта си да съкрати раздутия държавен сектор, то трябва да реши и дали ще застане решително срещу истинската вътрешна заплаха за стабилността в Гърция – мрежата от олигархични фамилии, които контролират голяма част от бизнеса, финансовия сектор, медиите и, разбира се, политиците”, продължава авторът.
  Става дума за дузина гръцки олигарси – банкери, корабопритежатели с офшорен бизнес (Гърция е водеща страна в света в търговското корабоплаване), няколко големи изпълнители, затлъстели от структурните фондове на ЕС и др.

  Въпреки приказките на Борисов и Дянков как сме по-добре от гърците, не може и да става сравнение. Само един пример – след предложението на премиера Георгиос Папандреу за референдум, уплашените гърци са изтеглили от банките в брой около 5 млрд. евро за три дни. Куриери едва са смогвали да зареждат банките с банкноти. Тази сума е 3% от всички депозити. Ако в България се случи за 3 дни хората да изтеглят не 5 млрд. евро, а 500 млн., не се знае дали ще оцелее банковата система.

  По думите на Глени олигарсите са реагирали на кризата по два начина. Първо са ускорили обичайната си практика да изнасят пари и това се вижда от засиленото им присъствие на пазара за луксозни имоти в Лондон. “Освен това те мобилизираха истеричните медии, които притежават, за да осъдят и злепоставят Папандреу при всяка възможност, тъй като осъзнават, че той е най-неотстъпчивият представител на гръцкия политически елит”, посочва Миша Глени.

  Ситуацията с медиите в Гърция е диаметрално противоположна от тази в България в момента – тук истеричните вестници обслужват правителството.

  Тук още няма олигархични фамилии като в Гърция, притежаващи медии, банки и др. Какво има у нас?

  Олигарси като Васил Божков или Ковачки подкупват, но не притежават медии. Оказват натиск, но не управляват медии. Тук медиите се владеят косвено от премиера на страната.

  В Гърция се знае всяка фамилия кои банки, компании и медии притежава. Знае се от години. Тук за хора с ясен произход на богатство, минават такива като Васил Божков – Черепа, забогатял от хазарт и тото (почти пълен монополист в тази област години наред).
  В сериозната класация на най-богатите българи на закрития вече в. „Пари”, направена по стойността на активите на собствениците, се подреждат имена като: Цоло Вутов („Геотехмин”), парвенюта като Иво Каменов, Тихомир и Марин Митови (ТИМ), Митко Събев (”Петрол”) и т. н. Те, както и разни семейства новобогаташи като Баневи, Диневи всъщност не са фамилии. Става дума за първо поколение забогатели.

  Някои са просто дребни шмекери, издигнали се до мултимилионери със съмнителен бизнес и операции по време на мътен преход. Дали ще изградят олигархични фамилии, времето ще покаже. Но няма да са те, а наследниците им, стига да са се погрижили за тяхното образование и бизнес. Времето от 20 години пазарна икономика прави възможно да се натрупа богатство и олигархии само в две поколения.

  

  Единствената олигархична фамилия, която може да се посочи сега у нас, е на правешкия род Златеви. Златев-баща е класиран на 5-о място по богатство с около 280 млн. лева в цитираната класация на вестник „Пари”. Парекселанс съмнително богатство, защото Златев-баща е бил кмет от 1968 до 1990 г.- на Правец – родното място на бившия диктатор Тодор Живков. Какъв е неговият правешки бизнес, от който е забогатял? В холдинга му „Агрохолд”, оценен толкова високо, неговият син Валентин Златев има нищожно участие като акционер. А го смятат за главното действащо лице, докато той управлява петролния монополист „Лукойл” в България. Има конспиративна версия, че фамилия Златеви са пазители на богатството на фамилия Живкови. Твърде конспиративно, но в случая не е важно. Фамилията също не притежава медии, а ги използва с класическите рекламни и пиар лостове.
  Общото между българските фамилии и олигарси е, че те са свързани с властта и си сътрудничат с нея, за да печелят, а не й се противопоставят. В България парите произтичат от властта. Властта, особено сегашната, по правило рекетира бизнеса, включително и на олигарсите.

  В Гърция, пише Глени, целта на олигарсите е ясна – те чакат да глътнат държавните активи, които според различни спасителни планове гръцкото правителство трябва да обяви за приватизация. “Икономиката на Гърция се намира в състояние на свободно падане и през последните две години цените на акциите на тези много скъпи обекти като електропреносната мрежа и държавната лотария падат стремително. 

  

  Конгломератите на олигарсите очакват да ги изкупят на цени до пет пъти по-ниски от истинската им стойност – много лоша финансова възвращаемост за държавата, но идеална възможност за купувачите след 5-10 години. Някои дори залагат на това, че Гърция ще излезе от еврозоната, като в такъв случай те ще могат да използват държаните в чужбина милиарди евро, за да закупят активи на много по-ниски цени, щом веднъж бъде въведена обезценената драхма.”

  В Гърция олигарсите имат големи богатства и сега с лекота ще придобият нови, при приватизация на ниски цени.

  В България по подобен начин години наред, с приватизация на ниски цени, различни кръгове придобиваха, с пари от съмнителни източници, контрабанда и др., без преди това да са имали богатство. Да приватизираш евтино беше един от основните лостове за забогатяване.

  Дори когато ставаше дума за търг с наддаване и продажби на борсата (например за БТК), хората останаха с впечатление, че е грабеж, защото активите се бяха обезценили. Допълнително подкупни медии спекулираха популистки при всеки опит за приватизация, например на „Булгартабак”, като проваляха години наред продажбата му. Накрая той се обезцени достатъчно, за да може сегашното правителство да го продаде евтино на още анонимни, но очевидно негови приближени бизнес кръгове.

  Но и при тази приватизация нямаше ясно обособени български олигарси, още по-малко фамилии. За големите обекти и компании, купувачи идваха от чужбина. Тукашните купуваха по на дребно.
  Олигархът Ковачки например постепенно си накупи множество вецове, тецове, мини и топлофикациите на няколко града, и стана най-големият частен инвеститор в енергетиката. С какви пари – не е ясно, само се предполага, излизат откъслечни публикации, свързват го с наркотрафиканта, негов съгражданин, покойния Косьо Самоковеца. Ковачки дори не купуваше евтино, а скъпо надцакваше при търгове останалите.

  По озадачаващ начин хората от ТИМ придобиха банка, застрахователно дружество, холдинг „Химимпорт”, фирми, хотели и др.

  По подобен озадачаващ начин дългогодишната другарка в живота на премиера Борисов Цветелина Бориславова придоби банка и множество фирми и имоти, (сред които цял един курорт – Пампорово), продаде банката за няколкостотин милиона и придоби съвсем евтино нова с активи за 700 млн. И сложи началото на олигархическа фамилия, в която не се знае още какво е участието на дългогодишният й другар в живота Борисов. Но доколкото и двамата имат дъщери, очаквана роля за бъдеща олигархическа фамилия ще се падне на зетьовете…
  Други забогатяха от строителен бизнес и имоти и т. н. Но всички те играят за правителството или са притиснати от него и тихо си плащат процентите.

  А в Гърция в момента олигарсите играят против правителството. С революционния лозунг на болшевиките – колкото по-зле, толкова по-добре.

  Миша Глени критикува западни корпорации, раздавали подкупи в Гърция и Европейския съюз за това, че години наред проявяват толерантно отношение към масовата корупция, престъпността и лошото държавно управление не само в искащите помощи държави в Източна Европа, но и в някои от ключовите западни страни членки.
  “Много често затваряме очи за монопола на Берлускони върху медиите, влиянието на Камората в политиката и хроничното връзкарство на гръцката икономика (за което британското и германското правителство са напълно наясно).”

  

  А за монопола в българските медии и вързкарството в българската икономика? За връзките на президента Първанов с различни бизнесмени, някои от които ги съдиха, за връзките на Борисов с ТИМ, за избраните от ГЕРБ фирми, които печелят държавни и общински поръчки и др.? За Делян Пеевски с неговите яростно обслужващи правителството медии? Зад когото седи натъпканата с държавни пари Корпоративна търговска банка? И за която премиерът Борисов преди дни каза, че не може да й пипат парите, за да не пострадала.

  Глени пише: “Олигарсите контролират голяма част от гръцките медии, които – едва ли някой се изненадва – ставаха все по-критични към действията на социалистическото правителство със затъването на държавата в банкрут.”

  Въпреки рухналите рекламни приходи на частните телевизионни станции и мизерните тиражи на вестниците медиите продължават да си съществуват. Колективните им дългове към местните банки се предполага, че надхвърлят 1 млрд. евро и въпреки това банкерите, изглежда, не се притесняват, че заемите на олигарсите не се обслужват. Това е така, защото същите олигарси са големи акционери в тези банки.
  “Посмяхме да заговорим за непрозрачното финансиране на някои ужасно задлъжнели медии от нашите банки по небанкови критерии”, заяви в речта си в петък Папандреу.

  Но дори най-лоялните му привърженици се чудят защо, докато беше на власт, правителството му не направи нищо, макар да знаеше за измамите в медиите.

  В България с медиите е по-страшно. Те също са задлъжнели, но по други начини. Всъщност повечето от тях от години излизат на загуба. Собствениците им просто ги издържат, те не висят с кредити на банки, а се финансират с разни врътки между фирми на собственика. А дали той има дългове, е отделен въпрос. В момента няма вестник, който да е на печалба, с няколко изключения, при които става дума за незначителни приходи, които с малко надхвърлят разходите.

  Всички вестници в България служат на някого. Няма в Европа държава с толкова продажни медии. И, което е по-лошо, с толкова продажни журналисти. Тук журналисти или медии, дори да са били независими, в някакъв момент сами се натискат да слугуват на някого и да печелят от това. Примерите са много. Най-ярка илюстрация на тази тенденция са публикуваните неотдавна снимки във в. ”България днес” на журналиста (доколкото може да се нарече такъв) Николай Бареков, по маркови гащета, с шампанско за няколкостотин евро в ръка, с няколко доморасли олигархчета в един от най-скъпите курорти – френската Ривиера.

   

  Иван Бакалов,

  e-vestnik.bg

• Плевнелиев в Чикаго през май

  Външният министър:  US визите няма да паднат скоро

  Новоизбраният президент Росен Плевнелиев ще посети САЩ през май. Това ще бъде и едно от най-важните му пътувания още в първите месеци след официалното му встъпване в длъжност. Плевнелиев ще води делегацията на България, която ще участва  в годишната среща на ръководителите на държавите – членки на НАТО. Събитието е планирано за средата на май в Чикаго.

  Новината съобщи миналия петък министърът на външните работи Николай Младенов на среща с български студенти и професионалисти в консулството ни в Ню Йорк. Младенов дойде в Ню Йорк, за да подкрепи българската кандидатура на проф. Цвета Каменова за член на Международния съд към ООН в Хага.

  Министърът обяви, че тази и другата година са предвидени средства за откриване на малък обществен център за българите в Ню Йорк, където да се помещават българските училища и да се организират различни мероприятия. Става въпрос  за партерния етаж на сградата, където сега живеят българските дипломати в града. Българската държава притежава една сграда на 86-а улица в Манхатън, а помещението сега не се използва. Това е стара идея на консула ни там Радослав Точев, но едва сега се намират пари за реализирането й.

  По време на срещата българите питаха Николай Младенов кога ще паднат американските визи. Той призна, че това няма да стане скоро, дори и след евентуалното ни влизане в Шенген. Реално към момента имаме 7-8 % откази на американски визи за български граждани.

  Младенов коментира и кризата в съседна Гърция. Според него това е проблем за целия регион, но не директен финансов, а репутационен. Тя пречи на притока на инвестиции в Югоизточна Европа. Въпреки това България показва ръст на инвестициите в последната година. Това важи с пълна сила за сферата на туризма, където има 100% увеличение на руските туристи спрямо миналата година. Българите в чужбина и конкретно присъстващите на срещата биха могли да помогнат много за привличането на чужди инвестиции в България, смята пък консулът ни Радослав Точев. Той уточни че голяма част от присъстващите работят в банки и инвестиционни фондове. Консулството насърчава и има желание да организира една бъдеща среща с представителите  на тези фондове, на която да се обсъдят възможности за инвестиции в България.

  Ванина Цонева,

  Bg-voice.com

• 11 ноември – Свети Мина. Започват “Вълчите празници”

  В този ден православната черква почита паметта и на със свв. мъченици Виктор, Стефанида и Викентий. Виктор – войник, пострадал при император Антонин (138-161 г.) в Италия. Една млада християнка на име Стефанида, която присъствала на неговите страдания, видяла слизащите от небето два светли венци. Тя започнала гръмко да слави подвига на св. мъченик и сама заедно с него се удостоила с мъченическа смърт. Св. Викентий бил дякон. Той се удостоил да пострада за вярата в испанския град Валенсия при император Диоклетиан.

  Имененици днес са: Мина (от гръцки лунен, месечен), Минко, Минчо, Месечко, Луна, Виктор, Виктория, Викентий. Честито на всички именници днес!

  Свети великомъченик Мина Котуански (Фригийски) е християнски светец. Той е египетски воин, служил в град Котуан (Фригия), по времето на императорите Диоклетиан (284-305) и Максимиан (285-305). Те издали указ да се предават на мъчения и да се убиват всички християни, които не се покланят на идолите. Според указа вярващите в Христа навсякъде били принуждавани да извършат идолски жертвоприношения.
  Тогава блаженият Мина, като не желаел да гледа това бедствие и почитането на бездушните идоли, оставил воинското си звание и се оттеглил в планините, в пустинни места. Той сметнал, че е по-добре да живее със зверовете, отколкото с хора, които не познават Бога. Свети Мина дълго време се скитал в планините и пустините, поучавайки се в Божия Закон, с пост и молитва очиствайки душата си и служейки ден и нощ на Единия Истински Бог. Така изминало доста дълго време.
  Веднъж на тържеството в чест на езическите божества гражданите устроили “шумни зрелища и гнусни жервоприношения”. Като научил това отшелникът Мина влюзъл в града и “започнал да изобличава самозабравилите се езичници”. Градоначалникът наредил да бъде арестуван “смутителя на тържеството” след което го подложил на мъчение: бой с волски жили, стъргане на тялото сжелезни куки, обесване надолу с главата. Накрая воините отвели свети мъченик Мина извън града, където отсекли главата му, запалили голям огън и хвърлили в него многострадалното му тяло. Когато огънят изгаснал, вярващите дошли на това място и събрали останалите мощи на светеца, обвили ги с чисти повивки и ги помазали с благовония. Скоро те пренесли тези свети останки в родния си град Александрия и ги погребали в почести. Впоследствие на това място била построена гробница и базилика, в името на светия мъченик и по молитвите към светеца в нея станали множество чудеса. По-късно са разрушени от арабите.

  

  Св.Мина е покровител на всички, които са си загубили него, помага им да го намерят, поддържа надеждата им, че няма нищо невъзвратимо. Важно условие обаче да не се пристрастяваме към вещите, да не тъгуваме отчаяно за тях. Той е лечител. Свети Мина е покровител на жените, затова към него са насочени молитвите им за драве на дома, за деца и челяд, за радост и благополучие в дома. Закрила от него очакват пътниците и воините.

  На някои места в България свети Мина се смята за покровител на вълците, защото Вълчите празници започват от 11 ноември — денят на светеца. Някъде (където са празнувани 10 дни) завършват на 21 ноември (Въведение Богородично) и затова са известни като Вълча Богородица. Десетте нощи от 11-и до 21-и народът наричал „мратински“, през които дебнели най-страховитите болести. В Сливенско, Котленско и др., се вярва, че има три Богородици — Голямата, Малката и Вълчата. Тези три Богородици са сестри. В Западна България като Вълчи празници са известни Мратинците. В Средните Родопи до 1920 – 1930-те г. всеки първи ден от месеца се празнува „зава̀лька“ (за вълка).
  Широко разпространено е схващането, че най-опасният ден от тези празници е последният. Той е наричан Куцулан, Натлапан, Клекуцан и др., по името на най-опасния вълк, единака, приеман като митичния водач на глутницата, който обаче не върви с нея.
  Последният ден на Вълчите празници е зимният Симеоновден. Той се смята за един от най-лошите дни в годината; някъде го наричат „Симеон Бележник“, защото белязва хората, като им оставя рани и белези. Затова и поверието гласи, че не трябва да хваща остър предмет.
  Лятно-есенното съответствие на Симеоновден е на 1 септември. Двата празника имат за основна идея земеделска идея – разполовяват годината на две: пролетна и есенна оран и сеитба.
  Вълчите празници водят след себе си най-дългите нощи.
  Според поверията страховитата Мрата започвала да върлува от 11 ноември. След тази дата хората избягвали да излизат по късна доба.
  В началото на ноември изтичали последните дни, през които прадедите ни си позволявали да се разхождат късно вечер, да играят хоро по тъмно и да се срещат с любимите си след залеза на слънцето.
  По това време хората довършвали всички започнати ремонти, поправяли огради и запушвали процепите, през които можели да се промъкнат тенци, караконджоли и други зли сили.
  Дори някогашните поверия да ви изглеждат наивни, възползвайте се от последните есенни слънчеви лъчи, за да подготвите дома си за зимата. Уплътнете врати и прозорци, за да се предпазите от течение. Защото и да не вярвате в Мрата, не можете да отречете, че след вълчите празници започват най-дългите нощи в годината, когато болестите върлуват с голяма сила.

  Източници: Pravoslavieto.com, Zadoma.com., “Български светци и празници” – Лилия Старева

  Името „Свети Великомъченик Мина“ носи българска църква в град Кюстендил.

  Тя се намира в западната част на град Кюстендил. Построена е през 1934 г. в съседство със старата възрожденска църква „Свети Мина“ по проект на архитект Антон Торньов. През 1923 г. църковното настоятелство на старата църква „Свети Мина“ взема решение да бъде построен нов храм. Проекта на софийският архитект Антон Торньов печели първа награда на обявения конкурс. Основите на новия храм са положени на 20.06.1926 г. По своята архитектура той е умален образец на църквата „Свети Александър Невски“ в София. Окончателното приемане на обекта става на 12.07.1933 г. Освещаването на храма е извършено на 04.11.1934 г. от софийския митрополит Стефан.

  Църквата впечатлява със своята архитектура, с двата високоповдигащи се купола с голям брой прозоречни ниши. Постройката е богато украсена с фасадни корнизи и орнаменти. Сградата е двуетажна, с изба под целия храм. Вътрешното пространство е покрито със стенописи. Митрополитският трон е дърворезбарска изработка с природни мотиви. Иконостаса е дело на Коста, Евтим и Петър Филипови от от село Осой, сега в Република Македония. Художникът Апостол Христов Фръчков от София, изработва иконите на иконостаса, изографисва и декорира иконописите и цялата вътрешна обстановка.

  Църквата е една от най-внушителните и представителни църкви в цяла България, действащ храм на Българската православна църква.

  Името „Свети Великомъченик Мина“ носи българска църква в град Кюстендил.

  Тя се намира в западната част на град Кюстендил. Построена е през 1934 г. в съседство със старата възрожденска църква „Свети Мина“ по проект на архитект Антон Торньов. През 1923 г. църковното настоятелство на старата църква „Свети Мина“ взема решение да бъде построен нов храм. Проекта на софийският архитект Антон Торньов печели първа награда на обявения конкурс. Основите на новия храм са положени на 20.06.1926 г. По своята архитектура той е умален образец на църквата „Свети Александър Невски“ в София. Окончателното приемане на обекта става на 12.07.1933 г. Освещаването на храма е извършено на 04.11.1934 г. от софийския митрополит Стефан.

  Църквата впечатлява със своята архитектура, с двата високоповдигащи се купола с голям брой прозоречни ниши. Постройката е богато украсена с фасадни корнизи и орнаменти. Сградата е двуетажна, с изба под целия храм. Вътрешното пространство е покрито със стенописи. Митрополитският трон е дърворезбарска изработка с природни мотиви. Иконостаса е дело на Коста, Евтим и Петър Филипови от от село Осой, сега в Република Македония. Художникът Апостол Христов Фръчков от София, изработва иконите на иконостаса, изографисва и декорира иконописите и цялата вътрешна обстановка.

  Църквата е една от най-внушителните и представителни църкви в цяла България, действащ храм на Българската православна църква.
• Пардю: В България има мръсна симбиоза между медии, бизнес и управление

                                                                                             Джеймс Пардю,  Sofia echo

  Последните президентски и местни избори бяха крачка назад за демокрацията в България. Провеждането на изборната кампания в тази страна членка на НАТО и ЕС, показа тревожен упадък на свободата и независимостта на печатните и електронни медии и политическо сплашване до нива, невиждани от десетилетия.

  Партия ГЕРБ на министър -председателя Бойко Борисов спечели президентството и повечето кметски места във важните градове и села в страната, включително столицата София. Резултатът консолидира политическата власт в България още повече. Партията на Борисов вече доминираше българския парламент и правителството.

  Българските печатни и електронни медии имаха своята сенчеста страна след края на комунизма, но ситуацията днес извежда корупцията и политическото влияние в медиите до нива, които отнемат всякакво доверие в обективността или независимостта на основните им материали.

  „Плащането за отразяване“ е бизнес моделът за повечето основни медии в България по време на избори. Редакционната политика на много от националните ежедневници днес е да се заплаща за медийно отразяване по време на политическата кампания – не за реклама, а за новини и анализи. Ако някой предизборен щаб желае да има благоприятни новинарски публикации, авторски коментари или положителни статии за своите кандидати или желае медията да критикува опонента, това зависи само от заплащането. Кандидати, които не желаят да плащат или не могат да плащат за отразяване в медиите, просто получават съвсем слабо или никакво отразяване.

  Еднакво виновна е и телевизията. Кандидатите могат да си закупят обикновена политическа реклама. Въпреки това, обикновено е много по-продуктивно да се купят новини, интервюта или платени излъчвания, отколкото обективни репортажи. По правило тези, които плащат на телевизиите, получават положително отразяване на пресконференции и други новинарски програми.

  Докато вестниците в САЩ и в други страни се закриват или се консолидират, броят на вестниците в Българя остава постоянен. Това, което се променя, е собствеността. Основни западни медийни инвеститори се оттеглят от българския пазар и собствеността преминава в български инвеститори, малко заинтересовани за журналистическата етика. Вместо това медиите са се превърнали в средство за подмазване на правителството, за да печелят изгодни договори или финансиране от медийните бюджети на министерствата.

  Преобладаващата практика на българските медии днес е те да бъдат използвани за бизнес и политическо влияние, а не за да се предоставя обективно отразяване на политически събития или критичен поглед, който да държи властта отговорна пред хората. Както сподели с мен бивш висш представител на властта, консолидацията на медиите в България е „мръсна симбиоза“ между медия, бизнес интереси и управлението на контрола на публичната информация.

  Експанзията на таблоидите в България е друго скорошно явление. Но вместо папарашки снимки на личности от развлекателния бранш и слухове за знаменитости, тези издания публикуват постоянни, непотвърдени скандали и мръсни персонални атаки срещу кандидати и политически фигури. И отново парите и влиянието определят кой ще бъде мишена на скандалите.

  Политическото сплашване и страх са също във възход в България. В този район твърдите политически сигнали не са едва доловими. Назначаването на министъра на вътрешните работи да води политическата кампания на управляващата партия ГЕРБ в България е по някакъв начин равносилно на това, американският президент Обама да назначи директорите на ЦРУ и ФБР да ръководят неговата кампания по преизбирането му. В частни разговори българите в страната говорят за политическо сплашване и за страха да се изкажеш опозиционно за сегашното управление.

  Неотдавна българите гласуваха за поредния лидер, който да избави страната от корупцията, неадекватното правосъдие и проникващото влияние на организираната престъпност, което спъва развитието на страната. Правителството на Борисов дойде на власт с такива обещания. Досега правителството се справи добре с натрупването на власт. Кога и дали управляващата партия ще изпълни своите ангажименти към българите, не е ясно.

  За по-нататъшното развитие на демокрацията в България е нужна сериозна доза светлина – политическа прозрачност.

  Настрани от медийната етика, българите поне трябва да бъдат уведомявани за купени публикации и във всеки случай, в който се пуска материал, в който се засяга политиката, да се посочва ясно кой плаща.

  Изобличаването на политическото сплашване ще изисква сериозен мониторинг от страна на международните организации заедно с подобряване на местното законодателство.

  Множество компетентни, честни журналисти живеят и работят в България, но те са обезсърчени и са в капана на система, която е корумпирана от големи пари и политическо сплашване. Когато свободната и обективна преса се колебае и политическото сплашване става норма в система, заразена от сериозна организирана престъпност и корупция и липсата на адекватно правораздаване, демокрацията е губещата.

• Veterans Day Events in Chicago
  Veterans’ Day will be celebrated on November 11, 2011 (also known as 11/11/11). The City of Chicago will be hosting a Veterans’ Day Ceremony honoring those who have served in times of peace as well as war. The event starts at 11 a.m. at at Soldier Field, Gate O (1410 S. Museum-Campus Drive).Admission is free.

  Keynote Speakers: Danielle Green Byrd – Specialist U.S. Army (Retired) and Jean Albright – MSgt USAF (Retired).

  The keynote speakers, along with representatives from all branches of media will lay a wreath at the Doughboy statue located inside Soldier Field which will be followed by a 21-gun salute and Taps.

  The 85th Army Band will perform the Armed Forces Medley as veterans from each branch rise to be recognized when their song is played. The event concludes with America the Beautiful performed by the U.S. Naval Academy Gospel Choir.

  The Lincoln Park Zoo is also honoring Veterans on Veterans ‘ Day. To show appreciation for those who have served, the zoo is offering treats, tours, and activities on November 11. Veterans and their families will get 11% off food and retail purchases. Parking will be $11 (compared to the zoo’s normal rate of $17), and kids can ride the Endangered Species carousel for .11 cents. The zoo is also offering veterans the chance to do some special tours of the zoo, as well as an exclusive giraffe feeding at 11 a.m. – and the first 11 visitors to Wild Things!

  http://chicago.about.com/

  Veterans’ Day will be celebrated on November 11, 2011 (also known as 11/11/11). The City of Chicago will be hosting a Veterans’ Day Ceremony honoring those who have served in times of peace as well as war. The event starts at 11 a.m. at at Soldier Field, Gate O (1410 S. Museum-Campus Drive).Admission is free.

  Keynote Speakers: Danielle Green Byrd – Specialist U.S. Army (Retired) and Jean Albright – MSgt USAF (Retired).

  The keynote speakers, along with representatives from all branches of media will lay a wreath at the Doughboy statue located inside Soldier Field which will be followed by a 21-gun salute and Taps.

  The 85th Army Band will perform the Armed Forces Medley as veterans from each branch rise to be recognized when their song is played. The event concludes with America the Beautiful performed by the U.S. Naval Academy Gospel Choir.

  

  The Lincoln Park Zoo is also honoring Veterans on Veterans ‘ Day. On November 11, 2011, Lincoln Park Zoo will celebrate two special events. The first and most significant is Veterans Day, a day where we honor the sacrifices service members have made for our country. The second is a once-in-a-century celebration of the calendar itself, recognizing the numerical fun of 11.11.11 (with extra oomph at 11:11 a.m.).

  To show appreciation for those who have served, the zoo is offering treats, tours, and activities on November 11. Veterans and their families will get 11% off food and retail purchases. Parking will be $11 (compared to the zoo’s normal rate of $17), and kids can ride the Endangered Species carousel for .11 cents. The zoo is also offering veterans the chance to do some special tours of the zoo, as well as an exclusive giraffe feeding at 11 a.m. – and the first 11 visitors to Wild Things!

  
  

  Veteran’s Day

  Veterans Day is an annual United States holiday honoring military veterans. It is a federal holiday that is observed on November 11. It is also celebrated as Armistice Day or Remembrance Day in other parts of the world and falls on November 11, the anniversary of the signing of the Armistice that ended World War I. Because it is a federal holiday, many American people have the day off from school or work for Veterans Day.

  History of Veterans Day

  
  On the 11th hour of the 11th day of the 11th month of 1918, an armistice, or temporary cessation of hostilities, was declared between the Allied nations and Germany in the First World War, then known as „the Great War.“ Commemorated as Armistice Day beginning the following year, November 11th became a legal federal holiday in the United States in 1938. In the aftermath of World War II and the Korean War, Armistice Day became Veterans Day, a holiday dedicated to American veterans of all wars.

  http://chicago.about.com/

• 11 ноември е Ден на ветерана в Америка
  Денят на ветераните (на английски: Veterans Day) е официален празник на Съединените щати, когато гражданите оказват почит на загиналите войници и участниците във войните.

  Празнува се винаги на една и съща дата: на деня, в който завършва Първата световна война – 11 ноември 1918 г.

  През 1918 г., на единайсетия час от единайсетия ден на единайсетия месец светът, обзет от радост, празнува. След четири тягостни военни години е подписано примирие. Идва краят на „войната, която ще приключи всички войни”.

  11 ноември е отреден в САЩ за Ден на примирието, за да не бъдат забравени саможертвите дадени от жени и мъже по време на войната, за да бъде постигнат траен мир. В Деня на примирието оцелелите във войната войници участват в парад, който преминава през родните им места. Политици и офицери ветерани държат речи и организират церемонии, благодарни за постигнатия мир.

  През 1938 г., двайсет години след края на войната, Конгресът гласува Денят на примирието да стане официален празник. За американците обаче е ясно, че отминалата война няма да е последна. На следващата година започва Втората световна война. Големи и малки народи отново вземат участие в кървавите схватки. И след Втората световна война Денят на примирието продължава да се отбелязва на 11 ноември.

  През 1953 г. жителите на Емпория, щата Канзас, наричат този празник Деня на ветерана от благодарност към ветераните на своя град. Скоро след това Конгресът приема закон, внесен от канзаски конгресмен, който преименува Деня на примирието в Ден на ветерана.

  В Деня на ветерана американците продължават да засвидетелстват своята благодарност към мира. Организират церемонии, държат речи, а в 11 часа повечето от тях запазват минута мълчание в памет на хората, които са се борили за този мир.

  След ангажирането на САЩ с Виетнамската война ударението върху празничната дейност е изместено. Организират се по-малко военни паради и церемонии. Ветераните се събират на вашингтонския Мемориал на ветераните от Виетнам, за да оставят дарове и да постоят на мълчаливо бдение край имената на свои приятели и роднини, загинали във Виетнамската война.

  Семействата, загубили синове и дъщери във войните, още повече насочват своите мисли към мира и към избягването на войни в бъдеще.

  Денят на ветераните (на английски: Veterans Day) е официален празник на Съединените щати, когато гражданите оказват почит на загиналите войници и участниците във войните.

  Празнува се винаги на една и съща дата: на деня, в който завършва Първата световна война – 11 ноември 1918 г.

  През 1918 г., на единайсетия час от единайсетия ден на единайсетия месец светът, обзет от радост, празнува. След четири тягостни военни години е подписано примирие. Идва краят на „войната, която ще приключи всички войни”.

  11 ноември е отреден в САЩ за Ден на примирието, за да не бъдат забравени саможертвите дадени от жени и мъже по време на войната, за да бъде постигнат траен мир. В Деня на примирието оцелелите във войната войници участват в парад, който преминава през родните им места. Политици и офицери ветерани държат речи и организират церемонии, благодарни за постигнатия мир.

  През 1938 г., двайсет години след края на войната, Конгресът гласува Денят на примирието да стане официален празник. За американците обаче е ясно, че отминалата война няма да е последна. На следващата година започва Втората световна война. Големи и малки народи отново вземат участие в кървавите схватки. И след Втората световна война Денят на примирието продължава да се отбелязва на 11 ноември.

  През 1953 г. жителите на Емпория, щата Канзас, наричат този празник Деня на ветерана от благодарност към ветераните на своя град. Скоро след това Конгресът приема закон, внесен от канзаски конгресмен, който преименува Деня на примирието в Ден на ветерана.

  В Деня на ветерана американците продължават да засвидетелстват своята благодарност към мира. Организират церемонии, държат речи, а в 11 часа повечето от тях запазват минута мълчание в памет на хората, които са се борили за този мир.

  

  След ангажирането на САЩ с Виетнамската война ударението върху празничната дейност е изместено. Организират се по-малко военни паради и церемонии. Ветераните се събират на вашингтонския Мемориал на ветераните от Виетнам, за да оставят дарове и да постоят на мълчаливо бдение край имената на свои приятели и роднини, загинали във Виетнамската война.

  Семействата, загубили синове и дъщери във войните, още повече насочват своите мисли към мира и към избягването на войни в бъдеще.

  
• Защо не протестират българите?

  Из материал, публикуван неотдавна в гръцкия вестник „Симера“ 
  Българите са най-бедният народ в Европа и това не е тайна дори за самите тях, но видели ли сте ги да протестират?  Не, няма и да ги видите, защото не могат да си го позволят. Целенасочената политика по-обедняване на българският народ се ръководи чрез различни уж европейски директиви. Забележете, въпреки, че българите са признато най-бедни, голяма част от стоките и услугите са с по-високи цени от средноевропейските. За да оцеляват, те са принудени да работят непрекъснато при ужасни условия на труд, при масово погазване на всякакви трудови норми, без да смеят да се оплакват, без да смеят да си потърсят правата. Техните синдикални лидери, ако могат въобще да се нарекат така, ще видите сред редиците на управляващите, окичени с най-високите държавни отличия, но не и сред работниците, не и на прощадите, не и в първите редици на протестите, защото протести няма.

  И ние като гръцки граждани, свикнали да търсим и отстояваме правата си, задаваме въпроса: как е възможно това? Как при този стандарт на живот, при тези условия на труд, при това нагло и безочливо отношение към тях, как те стоят тихо и безропотно? Отговорът е един – те са бедни, толкова бедни, че дори и един ден да не са на работа, а да излязат на протест, това ще бъде пагубно за тяхното оцеляване. Те няма да успеят да си платят сметките, или да си купят храна, или необходими лекарства, или дрешки за децата. Да, те са толкова бедни, че ходят болни на работа, че по-скоро биха умрели на работното си място, отколкото да си вземат почивка, нужна на всеки жив организъм. За тях няма почивка – заробени веднъж от банките, втори път от работодателите си и трети път от политиците си – те са изгубили всяка надежда; и живеят ден за ден в постоянен страх и стрес да не изгубят работата си, надницата си, да не се разболеят. Всяко едно по-сериозно заболяване ги обрича на почти сигурна смърт, защото са бедни. Техните предприятия произвеждат инвалиди, българите биват използвани, изстисквани и изхвърлени на улицата. Без защита , без надежда.

  Тяхната държава, тяхната индустрия бе разпродадена и разграбена на безценица. В България няма истински чуждестранни инвестиции. Това, което е продадено на чужденци на безценица или е унищожено, за да не се произвеждат конкурентни на вносните стоки, или се използва за ограбване на българите и изнасяне на спечелените пари в чужбина. На българите им набиват в главите, че заплатите им трябва да са ниски, защото така били конкурентноспособни и така, забележете, привличали чуждестранните инвеститори. Няма по-смехотворно твърдение от това. Как можеш да твърдиш, след като уж си член на Обединена Европа, че ще привличаш инвеститори с ниското ниво на заплащане? В кой век живеят българите? Не разбират ли, че днес истинските инвеститори търсят не проста маса, работеща за без пари, а образовани работници, специалисти, притежаващи творческа мисъл и креативност, откриватели и способни да предугаждат бъдещето. Явно някой има интерес да ги кара да се конкурират по заплащане със страните от Третия свят, а не по знания с развитите европейски държави. В България правителството инвестира най-много в полицията, която е един процент от цялото население на страната. Но не мислете, че тази полиция се бори с престъпността, не, самата полиция е корумпирана, съдебната им власт също, за политиците им да не говорим. Полицията им е гарант за сигурността на корумпираната върхушка, за това, че всеки дори и плах опит за протест и търсене на отговорност, ще бъде смазан и потушен.

  Благодарение целенасочената политика на потъпкване и опростачване на българският народ, той е почти обречен на изчезване. По-голямата част от знаещото и можещо население е емигрирала, циганите са оставени сами на себе си, като безнаказаността им е пословична, а страхът у българите – неописуем.

  Източник:   Haskovo.me

• Ричард Ран: „Луканов приложи само част от нашата програма“

  Това заявява пред вестник „24 часа“ известният в България американски икономист Ричард Ран (Richard W. Rahn). Изготвената под негово ръководство национална стратегия за България за преход към пазарна икономика и до днес е критикувана за това, че нейните изпълнители целенасочено разрушават България.

  Автор: Алeксeния Димитрова

  – Д-р Ран, какво мислите за периодичните икономически кризи, които връхлитат света?

  – Голям песимист съм за това, което се случва. Повечето големи страни в света харчат много над това, което успяват да получат като данъци. Затова разходите им продължават да растат много бързо. Като резултат повечето натрупаха дългове, които не може да бъдат върнати.

  – Как може да се спре по-нататъшният колапс?

  – Има няколко неща, които е нужно да се направят. Първо, да се съкрати нивото на държавните разходи.България в това отношение може да е пример на страни като САЩ, които харчат 40% повече от това, което получават. Подобни са разходите и в няколко европейски страни. Балансът трябва да бъде възстановен чрез намаляване на разходите, а не чрез увеличаване на данъците. Но съм песимист, че има политическа воля това да бъде направено.

  Страхувам се, че повечето страни ще тръгнат по пътя на Гърция.

  – Неотдавна Сорос изрази мнение, че кризата в Гърция ще разбие целия ЕС. Подобна прогноза направи и бившият директор на Федералния резерв Алън Грийнспан…

  – Зависи как се управлява ЕС, но като цяло ми се струва, че май не много добре. Страните трябва да решат проблема с дълговете. Доколкото виждам, , Гърция няма да си върне дълга. Колкото по-бързо се приеме лекарство, толкова по-бързо ще се подобри ситуацията. Но мълчанието ще направи нещата само още по лоши. Песимист съм за готовността на политическите лидери да направят това, което трябва – нещата да се стартират отново и да се въдвори фискален баланс. Всеки добър икономист може да пресметне дали един дълг може да се върне. Какво трябва да стане, за да се разбере, че не може да се харчи повече, отколкото се получава?

  Ако направим тези неща, ще видим икономиката да се подобрява. Колкото по-дълго отлагаме, толкова по-дълго ще чакаме икономически обрат.

  – Само за Европа ли сте песимист?

  – И за САЩ. Не виждам особени промени въпреки сериозните знаци на предупреждение, които получихме при предната криза. Но идват избори и се надявам тези промени да бъдат извършени.

  – Посочвате България като добър пример…

  – Да кажем, като по-малко лош пример.(Смее се.)

  – Следите ли ситуацията у нас?

  – Вече отчасти и не в детайли. Но ми се струва, че в последните 20 г. вие сте по-малко безотговорни от други страни.

  – Но ако страните наоколо бъдат засегнати, възможно ли е България да избегне кризата?

  – Може би не. Вие сте дърпани надолу от много безотговорни съседи. Имам предвид предимно Гърция, но и други страни. Това намалява българския пазар.

  – Хората, от които зависи икономическото оздравяване на света, слушат ли съветите ви?

  – Всички говорят за кризата, но като дойде ред да действат, забравят какво трябва да правят. Не само не искат да режат разходи, но искат да имат облаги – ако може, те да харчат, а други да плащат.

  За да си осигурят избираемост, политиците искат хората да са щастливи в харченето, а не ги притискат във вземанията. Това се вижда особено в пенсионните системи – няма начин всички обещания на политиците да бъдат осъществени. Само няколко големи демократични страни по света следват устойчив модел с разумен бюджетен баланс и политика – Швеция и Швейцария в Европа, Австралия, Нова Зеландия, Тайван и Южна Корея. Останалите са в еднакво лошо положение.

  – Еднакъв песимист ли сте за Испания, Гърция, Италия, Ирландия?

  – Има някои различия, но общо взето, дереджето им е едно и също. Даже и Франция не е устойчива.

  – Ако България приложи драстично намаляване на разходите, както опитва сегашният финансов министър Симеон Дянков, може ли да се справи с кризата?

  – България е в много по-добро положение и с по-малък дълг, отколкото много други. Освен това прави по-големи бюджетни съкращения. Затова съм склонен да мисля, че ще бъде един от оцелелите.

  – Познавате ли Дянков?

  – Да.

  – Имали ли сте шанс да говорите на тези теми?

  – Не сме се виждали от 1-1,5 г. Говорихме, преди да стане министър и малко след това. Не бих му давал съвети. Той си върши добре работата. Мисля, че е много способен. България измина дълъг път от времето, когато ние бяхме там преди 20 г. Появиха се много способни икономисти. Сега сте забележително различна страна в сравнение с преди 20 г.

  – Казвате да се съкращават разходи. Но вие сте автор на теория, според която има ниво на бюджетни разходи, което повишава икономическия растеж…

  – С Института за пазарна икономика направихме изследване, според което, ако разходите са около 25% от брутния вътрешен продукт, икономическият растеж е склонен да се забавя.

  – Какъв е тогава оптималният процент на бюджетни разходи?

  – Добре е да бъдат под 25% от БВП.

  – Много българи свързват вашето име с трудностите на преходния период заради вашата стратегия „Ран-Ът“. Кои от идеите й намирате за работещи през годините и кои се оказаха грешни?

  – Като погледна прехода на други страни, мисля, че трябваше да настояваме за по-бързи промени.

  Но голяма част от нашата програма не бе прилагана до 1997 г. Ако бях икономически магьосник и бях почнал промените в първите месеци след 1989 г., мисля, че нещата щяха да се развият по-добре. Щяхте да избегнете инфлацията. Препоръчах да се въведе валутен борд още през 1990 г., но вие не го въведохте до 1997 г. Преди това, през 1996 г., ви сполетя хиперинфлацията и ви удари жестоко. Друго, в което сбъркахме, бе, че подценихме мултикорупцията в съдебната система. Предложихме радикална промяна на данъчната система. Тогава това не се прие, но след години България отиде и по-далече като въведе плосък данък. Много съм доволен от тази реформа, това бе истинско постижение. Плоският данък не е перфектен, но върши чудесна работа. Опитът ни показва, че страните, които извършиха по-бързо по-радикални реформи, постъпиха най-добре. Но в началото на 90-те г. имаше политическа нестабилност в България, нямаше добри лидери в икономиката и това продължи до края на 90-те г.

  Годините от 1990 до 1997 г. са изгубени години по отношение на добрите лидери и прилагането на нашата програма.

  – По поръчка на Луканов ли я написахте?

  – Да. Помня един мой разговор с него през октомври 1990 г., когато правехме първоначалния вариант на програмата, а той бе премиер. Дадохме му я и след няколко дни той ни извика в офиса: „Ричард, това е много либертански доклад. Трябва да бъде социалистически. Ще приложим само част от него.“ Казах му, че икономиката е процес и за да работи, трябва да се гледа като цяло, а не оттук-оттам.

  – Какво се случи после?

  – След напускането на Луканов през 1991 г. правителствата се сменяха много често и нямаше с кого да работим

  Всеки път, когато отивахме в централната банка или финансовото министерство, имаше нови хора и почвахме да обясняваме всичко отначало. Бе пълна каша.

  – Кого от българските лидери от онова време харесвахте най-много?

  – Харесвах мнозина, някои станаха мои приятели.

  – Кого намирахте за най-диалогичен, с най-разумен подход и интересни идеи?

  – Хора като Иван Костов. Той бе умен и добре разбираше нещата. С нашата програма не искахме да упражняваме политически натиск, а да говорим с хора, които разбират проблемите, виждат какво трябва да се направи и го правят. Такъв беше и Желю Желев. Харесвах го – макар че нямаше никакъв опит в икономиката, имаше много добро разбиране за нещата като цяло. Много от вашите финансови министри имаха добра подготовка. Мартин Заимов, който установи валутния борд, също свърши чудесна работа – изпитвам голямо уважение към него. Институтът за пазарна икономика също привлече млади и способни икономисти. В началото обаче не бе така.

  – През 2003 г. имахте идея да се превърнем в офшорна зона. Какво стана с нея?

  – Нищо. През годините е имало много идеи – по-радикални или не съвсем, в опита България да стане част от ЕС и да се превърне в нормална европейска държава, каквато е днес. Сега с удоволствие съветвам хората да дойдат в България, в София, защото това е нормална държава в сравнение с преди 25 г. В сравнение с Германия в последните години България води доста разумна и отговорна политика, включително за разходите. Приватизацията е почти на финала. Може всичко от нашата програма да не е приложено, но основните принципи – ниски данъци, валутен борд, плосък данък, нови закони, са налице. България се развива в добра посока и вече не се нуждаете от външни хора като мен.

  – Казахте, че не сте могли да предвидите корупцията в съдебната система.

  – По-точно не разбирах колко дълбока бе тя и колко трудно е да бъде преодоляна. Бях наивен за това…

  – Какво още не предвидихте?

  – Че процесът на приватизация би могъл да бъде подкопан от корупцията. Имам предвид и някои решения на съда.

  – А кои неща се оказаха немного подходящи за реалностите в България?

  – Не мисля, че имаше много такива, макар някои да опитват да ми кажат, че не сме се съобразили с особеностите на България. Не мисля, че България е различно място. Българите, идващи в САЩ, се приспособяват лесно и се справят добре. Същите икономически правила, които се прилагат в САЩ, Япония, Канада, Швеция, Швейцария, действат и в България.

  Добрите икономически правила са добри навсякъде – например стабилната валута.

  – Вие правите глобални икономически анализи. А какво бихте посъветвали обикновените хора?

  – Преди време в Швейцария получих същия въпрос, и то от експерти. И в САЩ, и в Европа всички ме питат къде да инвестираме, как да запазим парите си. Но дали си банкер в Швейцария, или редови гражданин в България, е все едно и също по време на световна криза. Може би е разумно на някои места да се затварят бизнеси, да се мисли за оптимизиране на мениджмънта и за разнообразяване на инвестиционното портфолио. Част от парите може да се държат кеш или да се инвестират в недвижими имоти. Но бих стоял далече от държавните ценни книжа или поне от гръцките. (Смее се.)

  – Как е разпределено вашето лично портфолио?

  – Нямам облигации, имам акции, недвижима собственост и някои кеш…

  – Щом имате акции, колко загубихте в онзи черен ден преди няколко месеца, когато колабира фондовата борса?

  – Гледам на тези доходи като нещо дългосрочно. Добрите компании, където може да се инвестира, са навсякъде по света…

  – И не ви пукаше колко загубихте?

  – Така излиза. (Смее се.) Ако гледате това всеки ден, всяка вечер ще сте болен, така че по-добре да не го правите. Моята философия е да търся добри международни компании, които имат добър мениджмънт, и да купя техни акции, които ще са ценни в следващите години. Нормално е те да вървят ту надолу, ту нагоре, но важна е дългосрочната перспектива…

  – Започнахме този разговор с песимизъм, а го завършваме с оптимизъм…

  – Ами светът е такъв – върви ту надолу, ту нагоре. Освен това трябва да се опитаме да намерим щастие и извън бизнеса – сред нашите приятели и семейства. Не трябва да оставяме разни неща да помрачат това.

  – И все пак да ви питам: след всичко, което се случва в Америка, жива ли е все още американската мечта?

  – Да, жива е, но хората са жадни да видят сегашния набор политици да си иде. Да, има съпротивление тук, в Америка, да се направят промени, защото много хора не искат да се разделят със своите социални осигуровки, привилегии или субсидии. Но някой трябва най-после да каже, че тези неща трябва да бъдат орязани. Президентът Обама е един неуспешен лидер. Той е икономически безотговорен и отказва да вземе решенията, които трябва. В резултат на това той ще напусне властта.

  – Тоест вашата прогноза е, че следващият президент на Америка няма да бъде демократ, а републиканец?

  – Да.

  .

  Визитка

  Роден на 9 януари 1942 г. в Рочестър, щата Ню Йорк

  Завършил университета във Флорида и защитил докторската си степен в Колумбийския университет

  Председател на американския Институт за глобален икономически растеж и председател на надзорния съвет на българския Институт за пазарна икономика

  Бил е вицепрезидент и главен икономист на Американската търговска камара при Р. Рейгън и икономически съветник в предизборната кампания на Джорд Буш-старши

  Един от авторите на националната стратегия за преход към пазарна икономика в България, т. нар. програма Ран-Ът, написана в началото на 90-те г. по искане на кабинета „Луканов“

  www.24chasa.bg

• Законът за БТА най-после влезе в парламента

  Още през 1991 г. Конституцията разпореди да има такъв закон за създадената преди 113 години национална информационна агенция. Дали дълго чаканият закон ще е достатъчно добър или ще е подобен на Изборния кодекс, които създаде много нови проблеми?

  Законопроект за Българската телеграфна агенция (БТА) бе приет днес на извънредно заседание на Парламентарната Комисия по културата, гражданското общество и медиите.

  Проектът е внесен от председателката на комисията Даниела Петрова от ГЕРБ и депутата Екатерина Михайлова от Синята коалиция.

  Приемането на този закон е в изпълнение на разпоредби от Конституцията. Такъв документ трябваше да бъде разработен и приет до 1997 г. според решение на 36-ото Народно събрание от 1994 г., когато беше изработен временен статут за БТА.

  От тогава четири състава на парламента не пожелаха да се занимават със статута на националната информационна агенция, създадена през 1898 г. с указ на Княз Фердинанд. Проект беше написан в края на 2000 г., но тогава пък не намери време управляващото парламентарно мнозинство на Обединените демократични сили (ОДС).

  Утвърденият днес проект предвижда БТА да е юридическо лице на бюджетна издръжка – първостепенен разпоредител с бюджетни кредити. Определят се принципите, от които агенцията се ръководи при осъществяване на своята дейност, за която се отчита пред Народното събрание.

  С нарочни текстове в законопроекта се създават необходимите гаранции за осигуряване на независимостта на БТА от политическа, идеологическа и икономическа власт.

  На базата на дългогодишната практика и огромния опит на агенцията в новинарството е описан начинът, по който БТА осъществява дейността си. Изброени са органите и институциите, които имат право на достъп до информационните продукти на агенцията, за което е предвидена целева държавна субсидия.

  Предлага се БТА да се управлява от генерален директор, който се избира и освобождава от Народното събрание с мандат 5 години.

  Предвижда се държавната субсидия на агенцията да се включва в Закона за държавния бюджет на Република България за съответната година, както е и сега.

  Предвидени са държавни субсидии за информационно осигуряване на държавата и за придобиване и поддържане на дълготрайни материални активи. Собствените приходи са от дейности, пряко свързани с дейността на БТА и управлението на нейното имущество.

  Одит на бюджета и управлението на имуществото на БТА се осъществява от Сметната палата.

  В Преходните и заключителни разпоредби се предвижда в срок до три месеца от влизането в сила на закона Народното събрание да избере генерален директор на БТА.

  За изпълнението на Закона за Българската телеграфна агенция за 2012 г. са необходими 4 млн. лв. субсидия от държавния бюджет.

  През 1994 г. Временният статут беше изработен по инициатива на тогавашния генерален директор Стефан Господинов, който почина година по-късно. След него за шефове на БТА бяха избирани Милен Вълков (1995-1997), Панайот Денев (1997-2002), Стоян Чешмедиев (за три месеца) и Максим Минчев, избран през 2003 г., който е генерален директор в момента.

  Източник: Вести.бг

• 22 години по-късно: политици за 10-ти ноември

  Имало ли е истински преход към демокрация у нас и завършил ли е вече той, коментират представители на политическата класа

  Преди 22 години – на 10 ноември, след драматичен за България пленум на тогавашната компартия беше „отпушен“ пътят за реформи в страната.

  За събитията от тази дата, определяна като историческа, мнозина от младите вече нямат спомен.

  Какво се случи тогава, имало ли е истински преход към демокрация у нас и завършил ли е вече той, коментират пред БТА народни представители от различни парламентарни групи по повод годишнината от демократичните промени.

  Преходът определено не е завършил, мисля дори, че започна преди две години, коментира заместник-председателят на Народното събрание Анастас Анастасов (ГЕРБ).

  Ако имаше някакъв преход, той беше в преразпределение на собствеността – успешно за някои, но за по-голяма част от българския народ – не, допълва той. И обяснява, че резултатът в крайна сметка е много сериозно разделение на бедни и богати у нас.

  Не отричам постигнатото от предишните правителства, парламенти, много неща се случиха, отбелязва Анастасов, но сериозните промени, които ще доведат България до по-модерно общество, започнаха сега. Не мога да дам прогноза колко години ще са нужни, за да се завършат реформите, но е важно да се заложат законодателно нещата така, че следващото правителство, без значение дали ще е на ГЕРБ или друго, да не може да излиза от рамките на тези закони и да следва наистина правилна политика, казва заместник-председателят на НС.

  Анастасов смята в някаква степен за отживелица кръглата маса като форма на диалог. И обяснява защо е така – има решения, които трябва да се вземат бързо и оперативно, особено когато става въпрос да се спасяват отделни отрасли.

  В тези случаи, според Анастас Анастасов, една кръгла маса със своята продължителност във времето не е добър вариант. Динамиката е твърде голяма, подчертава депутатът от управляващата партия. Той обаче е категоричен, че диалог трябва да има – но за по-общите политики.

  Приемам със смях твърдението, че преходът, всъщност, е започнал преди две години, коментира лидерът на ДСБ Иван Костов, който е и един от участниците в кръглата маса през 1990 г.

  Според него никога у нас не е имало преход. Имаше български посткомунизъм, който май не е свършил, подчертава той. Костов смята, че българският посткомунизъм не е реванш, защото премиерът Бойко Борисов е реабилитирал Тодор Живков, а комунистическите символи и ритуали са превърнати в легенда, в музейни ценни експонати.

  Извращаването на смисъла на думите е правено много пъти в човешката история, коментира Иван Костов по повод твърдението на ГЕРБ, че промяната е започнала с идването им на власт преди две години.

  Той дава за пример Китай, където за такива случаи има специална процедура, наречена „да върнем наименованията“, а идеята е просто думите да значат това, което значат. Такова извращаване на смисъла на думите, дали – „преход“, или „реформа“, е във възможностите на хората, които не могат да управляват, заявява Иван Костов.

  „Каква кръгла маса – със синдикати и работодатели ли, мерси!“ – така той отговаря на въпроса дали сега има място за нова кръгла маса. Има парламент, той трябва да функционира, а не да бъде по български заместван с нещо, съветва лидерът на ДСБ.

  Ние правим така – когато нещо не работи, с подръчни средства го „овързваме между очите“, за да продължи, пояснява Костов. Според него е нужно българската демокрация да бъде „пусната в ход“.

  Тук има ангажименти, задължения на определени политически формации да защитават определени интереси – те трябва да бъдат сблъскани, да се видят какви са, допълва лидерът на ДСБ.

  Според заместник-председателя на ДПС Лютви Местан отговорът на въпроса дали е приключил българският преход е неразривно свързан с начина, по който е започнал.

  Свършил или не, няма съмнение, че той беше най-дълъг и най-мъчителен и от всички страни нови членки на ЕС, които преживяха прехода от тоталитаризъм към демократично гражданско общество, българските граждани платиха най-висока цена, заяви Местан.

  В България малко или много преходът започна с усещане за дворцов преврат, сякаш „отгоре надолу“ и това постави траен отпечатък върху темпа на развитие на демократичните процеси в страната, посочва Местан.

  В това той вижда разликата с Унгария например, която е имала паметта за унгарските събития от 1956 г., Чехия, Полша. Това не омаловажава, а подчертава ролята на българските дисиденти, защото в България е било най-трудно да си дисидент, каза той.

  Дисидентското движение не е придобило масовост именно защото тоталитарната власт у нас е била най-силна, отбеляза Местан. Това прави още по-значими за българската демокрация майските събития от 1989 г., които изиграха роля на катализатор за случилото се около и след 10 ноември, анализира заместник-председателят на ДПС.

  Може би ще обявим прехода за завършен едва когато всички сме убедени, че това, което наричаме гражданско общество, вече се е случило, смята Местан.

  Защото, по думите му, гражданското общество не е просто наличието на неправителствени организации, а реално гражданско участие при вземането на политическите решения.

  Може би една от причините това още да не е станало е, че не се уморихме да произвеждаме месии, казва Местан. Според него продуцирането на месии всъщност символизира дефицити на демократичност.

  Другата причина е в неуспеха на икономическите реформи. Като либерал знам, че няма как да мечтаем за функциониращо гражданско общество, без да е създаден икономическият фундамент за това – стабилна средна класа, посочва Местан.

  Нормално е да има и свръхбогати хора в едно общество, но не е нормално да бъде толкова огромна пропастта между много богати и много бедни, и тази „празнина“ трябваше да се заеме от средната класа, обяснява той.

  Според Местан на политически език това означава стабилна класическа европейска триада ляво – център – дясно. Както забелязваме обаче, границите не просто са заличени, но и центърът ту се появява и се превръща в първа политическа сила, ту изчезва, посочва Местан.

  В центъра продължава да стои като парламентарен самотник ДПС, посочва той и признава, че движението не се чувства комфортно само в политическия център.

  Сега няма предпоставки да се говори за формат, подобен на кръглата маса от 1990 г., смята заместник-председателят на ДПС. По думите му кръглата маса е била необходим конкретно исторически продукт, своеобразен квазидържавен орган на усилията за постигане на екзистенц минимума съгласие по основни посоки на прехода.

  Съвсем друг е въпросът за необходимостта от постигане на национално съгласие и, дори не за предефиниране, а за дефиниране най-сетне на българските национални приоритети, посочва Местан.

  Той припомня, че това е и основната политическа теза на ДПС в последните две години – ясно определяне точно на тези приоритети като надпартийни, висши цели, дори идеали на българската държава.

  Според депутата от левицата Андрей Пантев до голяма степен промяната на 10 ноември е била симулативна. Отново виждаме банален рефрен в нашата история – когато едно събитие се внася, когато се имитира, то се оказва и симулативна промяна, коментира той.

  То не тръгна както трябва, защото не беше локална инициатива, идея и реализация, смята проф. Пантев.

  Всяка деструкция би изглеждала несполучлива, ако не произведе някакъв нов обществено-политически продукт, освен процедурите, свързани с демокрация, свобода на вестниците и други показни индикации, смята той.

  А днес не можем да кажем, че има по-ниска смъртност и по-висок жизнен стандарт и че нашето място като цивилизована държава в цивилизования свят се е придвижило малко по-напред, дори е точно обратното, добави той.

  Попитан дали е възможно политическите сили да седнат отново на една маса и да потърсят обединение около новите приоритети на страната, проф. Андрей Пантев посочва, че „нашите политическите сили не лежат върху никакви идейни, а камо ли философски основи и затова всички си приличат като три капки вода“.

  Затова „всички са за демокрация, за пазарна икономика, за НАТО, за войната в Ирак, всички са за покровителството на Вашингтон“, обяснява той.

  По думите му „всичко е изградено не върху принципи и програми, а на комбина, на приятелски кръг, на тарикатска координация“.

  Липсва ни някаква зрялост, която не можа да дойде, защото прекалено много тарикати се запътиха в името на демокрацията да възпроизвеждат горе-долу едно и също, смята проф. Пантев.

  Той посочва, че с много малки отклонения се възпроизвежда онова, което е било преди 10 ноември – идеята за престиж и помощ отвън, а номенклатурата сега се нарича елит.

  Павел Шопов от „Атака“ определи понятието „преход“ като идеологема. На 10 ноември 1989 г. всъщност България беше поставена в ролята на победена държава в третата поред война – Студената война, коментира той.

  Всичко, което става през последните 20 години, е реално под диктовката на тези, които победиха в тази война, каза Шопов.

  За някои преходът се състоя и беше успешен, за други – не, обобщава той. Преходът за мен например беше България да стане по-силна държава, а това не се случи, коментира депутатът от „Атака“.

  За комунистите например „перестройката“ успя – бившите властимащи се превърнаха в сегашната богата класа на България, смята Павел Шопов.

  За победителите в Студената война преходът в България също е свършил, защото те отнесоха най-важните активи на държавата – банките, търговията с горива, монополите във вид на електроразпределителни дружества, каза той.

  Според него за средните българи резултатът е плачевен, дори и за предприемчивите. За тях остана някое гаражче, семейно хотелче, изобщо бизнес на дребно, посочва Шопов.

  Депутатът от „Атака“ е на мнение, че кръглата маса от 1990 г. изобщо не е била необходима и е нанесла повече щети на прохождащата българска демокрация, отколкото ползи.

  Бяхме вкарани в схеми, поеха ни подставени лица, говорители от името на опозицията, майсторски монтирани от тогавашните управляващи БКП, обобщава Шопов.

  Разбира се, кръглата маса разчупи в някаква степен страха и легитимира новите идеи тогава в българското общество, признава той.

  Според Павел Шопов обаче тогава, вместо да се организират подобни съвместни мероприятия с управляващите, най-добре е било да се отворят досиетата.

  Така още в началото щеше да се разбере кой кой е, но, тъй като това не се случи, преходът тръгна накриво и резултатът беше престъпното обогатяване, съсипването на българската икономика, проблемите с външния дълг, който още изплащаме, коментира Павел Шопов.

  Източник: Vesti.bg

• Поздравление: Биволъ навърши една година

  Еврочикаго поздравявява „Биволъ“ с първия им рожден ден и им пожелава и успехът, и късметът да е с тях

  
  

  В началото на ноември 2010  нашият Биволъ публикува първото си разследване за недекларираното имане на шефа на ВАС Георги Колев. Ако тогава бяхте потърсили в Google думичката Бивол, на първа позиция щеше да излезе  страницата посветена на това благородно животно в Wikipedia. Сега тя е на второ място след сайта за разследваща журналистика Биволъ, който създадохме от нищото, като на шега.

  За изтеклата година публикувахме над 20 обществено значими журналистически разследвания, които влязоха в дневния ред на българските медии. Текстовете спублицистика са повече от 100. От март 2011 станахме партньор за България на прочутия сайт Wikileaks. Анализирахме близо 1000 американски дипломатически грами от София, публикувахме и коментирахме за пръв път десетки от тях ипреведохме най-важните документи и коментари на български и на английски. Няма как да преброим хилядите коректни и некоректни цитати на наши текстове и новини в българските медии.

  През лятото на 2011 организирахме курс за сигурността на информацията и комуникацията в разследващата журналистика, който имаше успех сред колегите. Смятаме да продължим и утвърдим тази инициатива като форма на съпротива срещу подслушването, превърнато в норма от силовите ведомства. Също така ще продължим да оказваме логистична и техническа помощ на сайта Болканлийкс, където се публикуват документи от голям обществен интерес, които властите пазят в тайна от гражданите.

  Всичко това се случва с минимално финансиране от лични средства, дарения на читатели (около 1000 лева) и от немногобройни рекламодатели. Бюджетът, с който съществува сайтът възлиза на по-малко от 5000 лв. За щастие упражняваме други професии, не разчитаме на Биволъ за да се изхранваме и няма как да ни притиснат икономически, за да го затворим.

  Естествено, опитваха се да ни сплашват и да ни купят, но не успяха. Не е пресилено да се каже, че сайтът ни е „забранена зона“ за рекламодателите, които по един или друг начин, икономически или административно, зависят от властта. Но това не ни обезкуражава и няма да ни спре, защото Биволъ има по-мощен от най-мощния финансов гръб – ентусиазма и безкористността на неговите сътрудници и верността на читатели, които гласуват за сайта с джоба си.

  Тази едногодишна авантюра ни възнагради с много положителни емоции. Искрено се забавлявахме и смяхме, четейки реакциите на първите публикувани американски дипломатически доклади. Опитни, сериозни, пълнолетни и вменяеми журналисти бяха толкова втрещени, че започнаха да пишат за активно мероприятие на САЩ и ЦРУ, които през Уикилийкс и Биволъ „пускат“ грами, за да влияят специално на българската политика.

  Македонските медии даже надминаха българските, като обявиха публикациите ни за гръцко-български комплот срещу македонското правителство, с което доказаха пряката зависимост между провинциализма и номбрилизма, както деликатно на Запад наричат егоцентричните комплекси на Бай Ганя.

  Реално погледнато тези абсурди не са за смях. Тенденцията е Бай Ганю все по-активно да прави журналистика, да организира избори и да устройва безропотната ни балканска територия по своя мракобесен образ и подобие.

  Но колкото и да е безскрупулен и прост балканският зъл гений, той винаги ще се бои от челен сблъсък с истината, ще бяга на зиг-заг и ще се оглежда за миша дупка, когато Биволъ го подгони с неопровержими доказателства за мръсните му дела.

  С рогата напредъ, и с Вашата безценна подкрепа, драги наши читатели и сподвижници, на които посвещаваме тази годишнина.

  Асен Йорданов, Атанас Чобанов

  Можете да подкрепите сайта с дарение през PayPal. Всеки. Дарилите повече от 30 евро ще получат по избор тениска или флаш памет с логотo на Биволъ.

• „This is Bulgaria“ – official trailer

  НОВ ТРЕЙЛЪР НА „ТОВА Е БЪЛГАРИЯ“

  В лентата са включени кадри, снимани през последните 12 месеца. „За нас беше истинско предизвикателство да отсеем една минута от стотиците часове продукция, които имаме в архива на „Това е България“. Продължаваме с последната част от снимките – възстановките и игралните епизоди. Вървим по план – доколкото може да се планира нещо толкова мащабно, като заснемането на цяла една страна“ – разказа продуцента на поредицата Виктор Димчев. Филмите от поредицата ще бъдат готови до края на 2011-а, а официалното им представяне е планирано за националния празник – 3-и март 2012-а.

   
  
   

   

  Източник:  You Tube

   

• Стефан Хесел: Финансовите пазари заплашват мира

  Есето на дипломата доайен „Възмутете се“ е продадено в 2 млн. екземпляра само във Франция

   

  Есето „Възмутете се” на доайена на европейската дипломация Стефан Хесел излиза на български език на 15 ноември с логото на „Колибри“. Става дума за творба, превърнала се в издателски феномен и абсолютен хит – за по-малко от година във Франция излизат двайсетина издания, продават се над 2 000 000 екземпляра и над милион по света: в Германия близо 500 000, в Италия 100 000, в Испания 450 000, в Южна Корея 20 000, в Съединените щати 50 000 само за няколко седмици. Самият Хесел, въпреки своите 93 години, пътува по света, за да представя есето си, и навсякъде е посрещан като държавен глава. Особено топло е приет в Испания, където възниква вдъхновеното от него младежко движение на indignados – възмутените. Манифестът на платформата „Истинска демокрация веднага”, насочена срещу диктатурата на пазарите и политическата корупция, завършва с думите: „Аз съм възмутен!” Инициаторите на движението признават, че са чели есето на Хесел и че то дълбоко ги е впечатлило.

  Самият Хесел споделя: „Много съм учуден от начина, по който тази малка книжка от 30 страници измина своя път във Франция, но и в Германия, Италия, Испания, Португалия, Южна Корея, Канада, Австралия, Бразилия, Аржентина… Това означава, че в нашето световно общество съществува взаимозависимост.” А един от литературните агенти на брошурата казва: „Няма страна, в която есето да е нямало успех, макар и по различни причини.” В страните, посетени от Хесел, продажбите веднага скачат. Холандският му издател заявява: „Ако беше дошъл в Амстердам, щях да продам 100 000 екземпляра.”

  Стефан Хесел е роден в Берлин през 1917 г. от баща евреин, писател и преводач, Франц Хесел, и от майка художничка и меломан, Елен Грунд, също писателка. Родителите му се установяват в Париж през 1924 г. През 1939 г. Стефан е приет в Екол нормал сюперийор, но войната прекъсва следването му. Като натурализиран французин от 1937 г., той е мобилизиран и преживява „странната война”. През май 1941 г. се присъединява към Свободна Франция на генерал Дьо Гол в Лондон. Работи в Бюрото за контрашпионаж, за разузнаване и действие (БКРД). Една нощ в края на март 1944 г. тайно е прехвърлен във Франция под кодовото име „Греко”, като задачата му е да влезе във връзка с различните парижки групировки, да подсигури нови места за радиоизлъчвания и да предава в Лондон събраните сведения в очакване на съюзническия десант. На 10 юли 1944 г. е арестуван в Париж от Гестапо и е изпратен в лагера Бухенвалд. Успява да избяга, но е заловен и изпратен в лагера Дора. Отново избягва, този път успешно, и се завръща в Париж, при жена си Вития, майка на трите им деца – две момчета и едно момиче.

  След войната Стефан Хесел става дипломат, като първото му назначение е в Обединените нации, където е включен в комисията, натоварена да изработи бъдещата Всеобща декларация за правата на човека. Декларацията е приета от Обединените нации на 10 декември 1948 г. в „Пале дьо Шайо”, Париж. Когато настъпва наплив от нови служители, мнозина от които се стремят към добре заплатена служба, „изолирайки идеалистите”, както коментира Хесел в мемоарите си, той напуска Обединените нации. Назначен е от Външно министерство във френското представителство при международните институции – повод временно да се завърне в Ню Йорк и Обединените нации.

  През 1997 г. издава първата си автобиография „Танц с века”. През 2010 г. публикува есето „Възмутете се”, през 2011 г. втората си автобиография „Равносметка… или почти”.

   

  ---

   

  Из „Възмутете се“

  Позволяват си да твърдят, че държавата не е в състояние повече да финансира тези граждански мерки. Но как е възможно да няма средства за поддържане­то и развитието на завоеванията днес, когато произ­водството на богатства значително се е увеличило от времето на Освобождението – времето на разорена Европа? Дали обяснението не е в това, че властта на парите, с която Съпротивата така всеотдайно се бореше, никога не е била толкова голяма, безочли­ва и егоистична, никога не е имала такова влияние, включително и в най-висшите сфери на държавата? Сега приватизираните банки се грижат преди всичко за своите дивиденти и за прекомерно високите заплати на своите ръководители, а не за всеобщия ин­терес. Пропастта между най-бедните и най-богатите никога не е била така голяма, а ламтежът за пари и конкуренцията – никога така поощрявани.
  Основна причина да се организира Съпротивата бе възмущението. Ние, ветераните от съпротивителните движения и от бойните сили на Свободна Франция, призоваваме младите поколения да съжи­вят и предадат нататък наследството на Съпротивата и нейните идеали. Ние им казваме: поемете щафе­тата, възмутете се! Политическите, икономически­те, интелектуалните водачи и цялото общество не трябва да абдикират, нито да се влияят от сегашната международна диктатура на финансовите пазари, която заплашва мира и демокрацията.
  Пожелавам на всички, на всеки един от вас да намери своята причина за възмущение. Безценна е подобна нагласа. Когато нещо ви възмущава, както аз бях възмутен от нацизма, тогава ставате борци, силни и отдадени на своята кауза. Включвате се в процеса на историята и той следва течението си бла­годарение на всеки от вас. А това течение води към повече справедливост, към повече свобода, но не безконтролната свобода на лисицата в кокошарника. Правата, очертани от Всеобщата декларация през 1948 г., са за всички. Ако срещнете някой, който не може да се възползва от тях, съжалете го, помогнете му да си ги извоюва.

   

  Източник:  Klassa.bg

• Карнавалът на животните

  Резюме:

  1. Алчността няма политически цвят; тя е вечна и е в природата човешка. Примерите са безчет; един от тях е от България преди 100 години при построяването на

  Софийския университет.

  2. Не винете Вашингтон за създаденото впечатление, че подкрепял екзотични екземпляри от

  политическата зоология (Хашим Тачи, генерал Нориега, български алчни животни).

  Такава подкрепа е временна; тя е заради краткосрочни цели и липса на избор.

  Край на резюмето.

  Дослушах края на музикалната сюита „Карнавалът на животните“ на Камий Сен-Санс, превключих на Българското национално радио и то съобщи, че неговото предаване „Вива ла

  музика“ пожънало успех на европейския медиен фестивал. Е, как да не се

  зарадваш? Пък нека си разправят пишман народопсихолозите, че българинът поначало завиждал на чуждия успех.

  После отидох в „Яйцето“. Там Иван Бакалов представяше книгата си „В сянката на Борисов“. Сам си я издал. Самиздат. Пак се зарадвах. Иван не е от тези, които хвалеха Тодор

  Живков, после Симеон, а сега обслужват Борисов. Казах това в разговор в „Яйцето“ и ми възразиха:

  – Лесно ти е на теб да говориш така, ти пишеш във вестник с опозиционна линия.

  Кипнах:

  – Линия може да има партиен орган. Един вестникът, ако е вестник, работата му е да няма линия. Той е свободна трибуна на различни мнения. Аз си казвам моето мнение в този разгул

  на … в този … такова … в този … карнавал на животните. Пардон – на стражарите и апашите. Пардон – на гангстерите и полицаите.

  Не знам дали ме разбраха събеседниците ми в „Яйцето“. „Яйцето“ е в приземието на Софийския университет. Отпред се мъдрят статуите на братята Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово. Те дали пари за болница в Галац, за университет в Букурещ, за Българско девическо училище в Солун, за Българска болница в Цариград, за фабрика за вълнени платове в Карлово. Давали пари за освобождението на Македония, за български училища и читалища, за бедни българчета да се изучат в чужбина. През 1896 година купили в София място да се построи университет и дали пари за построяването му, но той бил построен почти 40 години по-късно, понеже … понеже… „Карнавалът на животните“. Камий Сен-Санс тъкмо я бил написал тази сюита. Български роднини, политиканстващи правници и министри далавераджии се полакомили за милионното дарение за университет и дотам докарали работата, че (в тяхна полза) България да се откаже от дарението.

  Марсел Планиол и Андре Байс, професори по право, и те парижани като Камий Сен-Санс, се изумили. Как е възможна такава лудост от страна на българското правителство?

  Докато се оправят съдебните бакии, забъркани от алчни българи, минали 40 години. Но накрая университетът бил построен, и то много хубаво. Софиянци му викаха Ректората. Рабфаковците му казваха „ректоратора“. Рабфак значеше „работнически факултети“. Рабфаковците бяха стипендианти. Те влизаха в университета с някаква привилегия, че социалистическа България да има своя вярна класова интелигенция.

  Рабфаковците бяха добри деца, бедни и неособено привилегировани; истински привилегированите бяха деца на „отговорни наши другари“ и те не следваха в

  София, а ги пращаха да следват в Москва, Ленинград и Киев, също в Прага, Варшава и Краков. Същевременно професори с международен престиж бяха заменени с

  хора боси научно, но политически предани на режима.

  Понеже живееха с мизерни стипендии, рабфаковците не ядяха, а „мензаха“ в Mensa Academica, студентския стол с вход откъм Народната библиотека. Там зиме и лете миришеше на кисело зеле. Рабфаковците открадваха и за нас някоя мръвка, донасяха я в джоб, увита в лист от тетрадка или във вестник, понеже още нямаше полиетиленови

  торбички, и заедно се гощавахме в „Яйцето“, което тогава не беше „Яйцето“, а „Салона“.

  „Ректоратора“, както вече казах, е хубава сграда с лампиони и мозайки, непостижими за сегашните архитекти, както и за предишните, които му достроиха две крила. Сегашното

  „Яйце“ беше гимнастически салон с висилки, успоредки, коне с гривни и гривни

  без коне в седемте ниши отсреща, като слизаш по хубавото стълбище. Таванът беше

  по-висок от сегашния окачен таван, за да играят студентите волей и баскетбол на

  великолепния, макар занемарен дъбов паркет, който отдавна е изкъртен. Само дето

  в „Салона“ малко вонеше, понеже кабините за душове ги бяха направили на

  тоалетни.

  Добре се разбирахме с рабфаковците, но те ми направиха мечешка услуга. Наговорили се да ме издигнат за комсомолски секретар на курса, а пък то се съгласувало в градския комитет, където установили, че въобще не съм комсомолец. Нито чавдарче, септемврийче и

  пионерче съм бил, понеже във френския колеж нямаше септемврийчета и

  комсомолчета. На всичко отгоре аз съм от семейство, национализирано и изселвано от

  София. Значи, промъкнал се класов враг. Така за втори път ме изхвърлиха от

  тогавашния ИФФ (Историко-филологическия факултет), а пък аз исках да следвам,

  не че бях ученолюбив, ами за да изклинча от двегодишния войниклък и следвах

  къде ли не, даже в икономическия „Карл Маркс“ (сегашния УНСС – Университет за

  национално и световно стопанство), и то задочно, работейки, за да не им ходя на

  събранията.

  Общо взето глупости. Много важно какви дипломи и научни степени имаш. Но не ми харесва и

  сегашното, дето всеки управленец може да се накичи с купена диплома. И се

  навъдиха какви ли не специалности и специалисти. Това започна още по

  „социалистическо“ време. Еди-кой си бил доцент по бокс. Ама как така доцент,

  щяха да се учудят някогашните ни състезатели и треньори като Замората, Гаврилов и

  Ацето. А пък на визитката на сегашния премиер Бойко Борисов пише, че е генерал-лейтенант и доктор на инженерните науки. Олала!, както казват французите. Бах

  мааму!, както казваме българите. А пък англичаните казват: Oh, fuck!, и добавят:

  Excuse my French.

  Аз нищо не мога да кажа. Мога само да добавя, че Евлоги Георгиев освен всички дарения, които изброих по-горе, дарил също на общината в Галац, отделно – за приюти, отделно – за

  букурещкото управление на болниците, купил сграда в Солун за тамошната

  българска общност. И своите роднини не забравил в завещанието си; осигурил

  всичките си братовчеди и братовчедки. Но български министри и юристи подучили

  негови роднини да атакуват завещанието в частта му за софийски университет, а

  после „ще има и за вас, и за нас“.

  Евлоги Георгиев не написал в завещанието си какво да изучават българчетата в бъдещия софийски университет, пожелал само в него да се преподават предмети „преимуществено от

  положителните науки с приложение към индустрията“.

  Това да си го навият на пръста навъдилите се напоследък социолози, политолози, културолози, пишман народопсихолози и прочее дървени философи. Също пиараджиите и

  рекламаджиите. Сега е още началото на ноември 2011-а, но хотелите в България вече рекламират оферти към студентите да прекарат при тях студентския празник, който е всяка година на 8 декември. Всъщност не е всяка година. Соцрежимът беше забранил студентския празник и когато отново го разреши, студентите го празнуваха с бутилки в ръка и не в

  хотели, а в градинката срещу университета. Един подпийнал студент твърде ловко

  се покатери на коляното на паметника на Евлоги Георгиев, за да държи реч. Речта

  му беше глупава, но по правило няма умни речи (изключение от това правило е

  една реч на Стив Джобс пред студенти в Станфорд).

  Не помня цялата реч на подпийналия студент. Помня само, че той каза на паметника: „Що си си давал парите за нас, бе? Виж ни какви сме пияни заляни.“

  Той не каза и дрогирани, понеже – което си е право – при соца нямаше дрога. И СПИН нямаше. За СПИН-а аз съм виновен, че се казва СПИН, това вече съм си го признавал. Казах по телевизията, че се появил Синдром на придобита имунна недостатъчност, вместо на

  имунна дефициенция, за да избегна чуждицата дефициенция. И то стана „СПИН“

  вместо „СПИД“ и после приятелите ми атомни физици ме ругаха, понеже спин значело

  някакво въртене на електрона. Те бяха прави, аз – не. Това, което наричаме жизнен опит, е просто сборът от нашите грешки.

  Политиката го потвърждава. Нека младите пеят „Гаудеамус игитур“ и аз да си слушам сюитата на Сен-Санс „Карнавалът на животните“.

   

  Димитри Иванов.

  в. „Сега“

• 286 МАФИОТСКИ БОСОВЕ ПРЕБРОЕНИ В БЪЛГАРИЯ

  София. 286-има са лидерите на престъпни групировки в България, като от тях 134 са неутрализирани от полицията. Това съобщи в деня на полицията главният секретар на МВР главен комисар Калин Георгиев пред БНР. Той подчерта, че кризата води до увеличение на уличната престъпност.

  Георгиев смята, че полицията е свършила добре своята работа по случая „Катуница“. Единственото, което не разреших да бъде направено в Катуница, е използването на тежката техника и също така използването на сила. Ние сме изправени срещу една маса от хора, в която има страдащи, има обидени, има роднини на загиналите момчета и има хора, които са дошли там да палят и чупят. Аз бих ги определил като лумпени и маргинали, каза той.

  Георгиев прехвърли топката в храма на Темида и обяви, че недоумява защо въпреки усилията на полицията, съдът продължава да освобождава със смешни гаранции хора, уличени в източване на милиони. Останах леко изумен от факта, че всички участници в организираната престъпна група по източване на ДДС, които бяха задържани, в момента са на свобода или със смешната гаранция от 1000 лв. Тук е моментът да зададем въпроса къде отива превенцията. Включително можем да коментираме случая „Ковачки“. Той получи присъда – условна, което означава, че оттам нататък всеки един бизнесмен, който реши да заобикаля законите, може спокойно да прибира милиони и да получава условни присъди. Това за мен е недопустимо и означава, че отново трудът ни е сизифов, пак пълним каца без дъно, обяви главният секретар на МВР.

  България продължава да стои на пътя на наркотиците, разказва още Калин Георгиев.

  Относно евентуалните протести на полицаите, главният секретар на МВР заяви, че много му се иска служителите на МВР да бъдат облечени, да бъдат обути, да имат достатъчно гориво и да могат да покрият най-нужните потребности на живота. За качествените служители има винаги място в МВР, подчерта той пред БНТ. Георгиев уточни, че до момента не е имало нито един служител на МВР, който е показал качества, който е добър служител и да е отпаднал от системата поради съкращаване на щата.

  Полицейското насилие е мит. Няма друга такава държава, в която полицай да бъде блъскан, ритан, да му бъдат късани пагоните и този, който го е направил, да не получава тежко наказание, каза още Калин Георгиев. Аз не го виждам това полицейско насилие. При 54 000 души състав на МВР, при 70 случая за полицейско насилие, не знам колко са осъдителните присъди, колко са доказани, мисля, че статистиката е в полза на служителите на МВР, подчерта той.

  Situs Poker Online Terpercaya di Indonesia | Agen Casino Online

• БСП ще оспорва в съда избора на президент

  Станишев търси от „Атака“ и сините помощ за касиране на изборите

   

  БСП ще се опита да оспори резултатите от избора за президент и вицепрезидент в Конституционния съд.

  Председателят на БСП Сергей Станишев днес за пореден път декларира, че не се е отказал от идеята да оспорва отминалите избори, които партията му загуби.

  След многобройните възражения за резултатите от местните избори на редица места, сега юристите на БСП вече били убедени, че има достатъчно основания да се обърнат към съда за оспорване избора на президент и вицепрезидент.

  „Трябва да се проведат консултации по въпроса и с други политически сили, да съберем 48 подписа и да сезираме КС.

  Такова мнение изрази и Волен Сидеров, критики отправиха от ДПС, и от Синята коалиция, така че това е важен политически въпрос, а не дребно заяждане“, посочи председателят на БСП.

  Той отново отправи заявените вече обвинения: В България за последните 20 години не са провеждани подобни избори – скандално организирани и провалени от гледна точка на европейските стандарти.

  „Още с приемането на Изборния кодекс бе ясно, че ГЕРБ се готвят за служебна победа. Вътрешният министър Цветан Цветанов би трябвало да е арбитър за честното провеждане на изборите, но се наложи страхът като атмосфера, имаше контролиран вот, хаос и закононарушения на изборния процес, бяха задействани мутренски групировки и масирано купуване на гласове“, подчерта той.

  Станахме свидетели на манипулацията, контрола и на възможната фалшификация на подадените гласове. Масово в страната, в близо една четвърт от общините, вървят жалби за касиране на изборните резултати. ГЕРБ нахално иска касиране в Шумен, в Кърджали и на други места, където резултатите не отговарят на политическия им интерес.

  Има две форми на политически и правни действия оттук нататък – касиране на местните избори и оспорване законността за избора на президент и вицепрезидент на републиката“, твърди Станишев.

  Станишев и колегите му от ръководството на БСП бяха убедени, че изборите ще бъдат фалшифицирани още далеч преди изборния ден и многократно го заявиха.

  Той нарече проекта за Бюджет 2012 г. „бюджет на мизерията и масовото обедняване“, защото „трета поредна година не се планира нито индексация, нито увеличаване на доходите на българските граждани“. От БСП се готвели да предложат алтернативен на правителствения бюджет.

  В Съюза на демократичните сили днес застъпници и членове на Секционна избирателна комисия при гласуването на 30 октомври в плевенското село Бохот разказаха какви нарушения се виждат на запис от камера, който вече е предаден на прокуратурата.

  Виждало се как членът на секционната комисия от ГЕРБ в селото Иванка Ангелова взема оригиналната бюлетина, с която гласува възрастен човек, пъха я в чорапа си и я подменя с друга, която преди това е пуснала на земята и маркирала с химикал в полза на друг кандидат за кмет.

  Според председателя на СДС Мартин Димитров такива случаи не са изолирани и ако са били масова практика,това би изкривило и променило вота на редица места.

  ГЕРБ не се притеснява от евентуално искане за касиране на президентските избори

  Това коментира пред журналисти заместник-председателят на ПГ на ГЕРБ Димитър Главчев.

  На БСП друго всъщност не им остана, видяха резултатите от изборите, посочи Главчев. Но по думите му и в тази посока от опозицията имат затруднения, тъй като трябва да съберат 48 подписа в парламента, а те не могат да го направят засега. За нас най-важен е вотът на суверена, на народа, заяви заместник-председателят на ПГ на ГЕРБ.

  Нямаме други притеснения, освен че искаме да отговорим на очакванията на народа, а виждаме, че те са по-големи – т. е. и отговорността е по-голяма, обясни Димитър Главчев.

  От ГЕРБ все още очакват БСП да каже конкретно какви са нарушенията. При организацията на изборите би могло да се желае повече, но дали има нарушения, се произнасят компетентните органи, отбеляза депутатът.

  За критиките към проектобюджета за следващата година Главчев каза, че той е абсолютно европейски. В него виждаме всички принципи, които са заложени и в бюджетите на страните-членки на Европейския съюз – те са като червена линия и в нашия бюджет, посочи той.

  Главчев посочи, че в проекта са заложени конкурентоспособност, най-ниски данъци, запазване на доходите, солидарност, въпреки че левият и десният спектър според него ги разбират по различен начин.

  Ние се позиционираме повече към дясното разбиране за солидарност, но виждаме, че имаме увеличение на средствата за социални програми, за здравеопазване и за наука, добави Димитър Главчев.

  И даде за пример парите за здраве – с 11 млн. лв. повече, с 40 млн. лв. се увеличават средствата за средно образование, а с 10 млн. лв. – тези за наука.

   

  Източник:  Vesti.bg

• Проституиращата журналистика

  Михаил Желязков*
  http://www.bivol.bg

  Първият подкуп, който ми предложиха, беше за разследване, свързано с корупция в държавна фирма. Аз отказах. Малко по-късно главната ми редакторка ме повика и ми каза, че материалът трябва да бъде спрян.

  Много добре си спомням думите, които тя употреби: „редакционни съображения“. Тогава още не знаех, че ще срещам същия този термин още много пъти. По-късно си говорих с колега по този въпрос и той призна: „Аз пари взимам, защото знам, че ако откажа, ще предложат на шефовете и пак ще трябва да напиша това, за което е платено!“

  Винаги съм обичал професията си. Някак си наивно вярвах, че мога да променя света. Или най-малкото – да разровя и да открия пластовете под повърхността. И много се дразнех на хора, което ме поставяха под общ знаменател наравно с останалите и отсичаха презрително: „Вие, журналистите!“

  После разбрах, че всъщност журналистика в България няма.

  След време ми се случи да работя в медия, купена от Ирена Кръстева. Помня самото начало – как ни наблъскаха по десет души в стая без прозорци и усещането, че всъщност сме животни в клетка. Добре отгледани и охранени образци на порода, специално селектирана за заколение. В същия този вестник преди изборите забраняваха да се споменава името на Бойко Борисов. Ако случайно се наложеше да бъде написана дописка, той фигурираше единствено като „столичния кмет“.

  В един момент стана премиер и нещата коренно се промениха. Тогава името му присъстваше почти на всяка страница. Дори се стигна до там, че падаха материали, ако случайно към тях има снимка на Бойко Борисов, на която той не изглежда добре.

  Спомням си, че някъде в този период с мен се свърза представител на международната организация „Репортери без граници“, който беше изумен от проверката си в България: „И в други държави сме се сблъсквали с цензура, но там тя е била наложена от властта. При вас самите журналисти си слагат прегради и се страхуват да пишат истината, цензурират се преди материалът да е стигнал до главния редактор!“

  Напоследък много се говори за свободата на словото и за продажните медии. Много мои колеги просто се отказаха. Други попаднаха в жълти издания и се срамуват да се подписват под материалите си.

  Истината е, че в България журналистите са бедни и за да оцелеят, „проституират“. Не говоря за онези имена, които сме свикнали да виждаме по първите страници на вестниците и като водещи на предавания. Тези „колеги“ отдавна са направили своя компромис и са предпочели да бъдат купени. Наглостта е понякога въпрос на личен избор. Като главния редактор на едно от последните издания, в които работех.

  В момент, в който заплатите закъсняваха със седмици, той се изправи пред екипа и заяви: „Говорят, че съм си купил нов джип. Не, не е нов, на старо е и струва 60 хиляди лева. Искате да си получавате парите – добре, но вината за ниския тираж е само ваша!“

  Напоследък се чувствам мръсен. Точно като друг главен редактор, който взе пари от една политическа партия, за да бъде написан уличаващ материал, след това отиде при „конкуренцията“ и поиска двойно повече. Важното е да се продаваш.

  –––––––
  * Името на автора на статията е псевдоним, заради опасността от уволнение от медията в която работи

• Писатели протестират пред Министерски съвет

  „От картата на България изчезнаха 5 хил. библиотеки“, заяви Димитър Димчев от СУ „Св. Климент Охридски“, който заедно с писателите Георги Господинов и Калин Терзийски, литературоведът Михаил Неделчев и представители на различни столични библиотеки дадоха брифинг в София, съобщи нюз.бг.

  В писмо до премиера Борисов и министрите Дянков, Игнатов и Рашидов те настояват спешно приемане на Стандарт за библиотечно-информационно обслужване за обществените и училищни библиотеки, съизмерими с международния стандарт. Освен това организациите настояват за незабавно подновяване на програмата на Министерството на културата за обновяване на библиотечните фондове.

  В писмото си до държавните мъже организаторите посочват, че кризата се е отразила на всички клонове на обществения и стопанския живот, както и че разходите в някои браншове са намалени с 10 до 30%, но в областта на книгите и библиотеките това намаление е стигнало до 100%.

  Ситуацията с книгите и библиотеките обрича на гибел голяма част от българското население, тъй като то ще остане неграмотно. Според последните проучвания около 50% от младите хора в България са неграмотни, като голяма част от тях са ромско и турско етническо население. „От години липсва държавата“, коментира още Димчев.

  Според библиотекарите е желателно държавата да отпусне поне 20 млн. лв. субсидия. Особено тревожно е положението в малките населени места, алармираха те и нарекоха състоянието „геноцид в рамките на 21-ви век по отношение на българската култура и правото на хората да бъдат образовани“.

  Александър Кьосев от СУ „Св. Климент Охридски“ посочи, че културната политика в България е пред провал. „Мизерен е процентът от БВП, който е отделен за култура. Политиката на министър Рашидов можем да кажем, че има 2 приоритета – визуални изкуства и археология“, коментира Кьосев.

  „Докато се опитва да направи руините туристическа атракция, превръща останалите елементи от културата в руини – литературата, библиотеките, музиката и т.н.“, убеден е Кьосев.

  Той допълни, че решенията в министерството на културата се вземат без сериозни дебати. По думите му, особено болезнен проблем е този с библиотеките, книгите и четенето, защото според него това е проблем, касаещ грамотността на нацията.

  „Българските библиотеки трябва да бъдат превърнати в модерни информационни институти, а не само да бъдат складове за книги. Необходимо е преустройство на библиотеките, за да станат те привлекателно място за повече хора“, убедени са още хуманитаристите.

  Според специалистите е необходимо държавническо стратегическо мислене. Тревожно според тях е и това, че има регионално и етническо разслоение на неграмотността. „От всички български роми и цялото турско малцинство има 2% роми и 3% турци, които могат да бъдат смятани за активни читатели. Това превръща цели области в неграмотни феодални региони. Най-застрашените групи са младите и етническите малцинства“, сочат данните от проучвания, цитирани от библиотекарите.

  Михаил Неделчев от Сдружението на българските писатели подчерта, че книгите на съвременните писатели не присъстват в библиотеките, защото те не могат да си позволят да ги закупят. „Народната библиотека почти пустее. Пропаднали сме в много варварство“, коментира още Неделчев.

  Писателят Георги Господинов посочи, че особен проблем е и липсата на книги за университетите в чужбина, където се преподава българистика и славистика. Културните центрове в чужбина нямат библиотеки. „Говорим за социалните домове и порционите там, но последното нещо, за което говорим, е постъпват ли там книги“, обяви още авторът на „Естествен роман“ и посочи, че в тази връзка е започнал собствена кампания „Подари книга за Коледа“.

  По думите на Господинов, страната ни трябва да черпи опит и добри практики от Норвегия, където книги на национални писатели с доказани качества се закупуват от всички библиотеките.“Основната част от държавната субсидия за библиотеките отива за заплати, друга част е за режийни разходи. На трето място е закупуване на литература, осигуряването на електронни ресурси, което е основна задача на библиотеките“, коментираха представители на бранша.

  Според тях е много е трудно на библиотеките да осигурят нужните екземпляри от български автори. Библиотеките се нуждаят от системно финансиране, за да могат да следят книжния пазар и да обновяват фонда си адекватно и редовно. Най-тежко е положението на читалищните библиотеки, тъй като някои от тях не могат да си позволят и по едно ново постъпление на година.

  Писателят Калин Терзийски заяви, че библиотеките са превърнати в маргинално място и те не са интересни за никого. Според него библиотеките трябва да работят за имиджа си.

  Той обяви, че утре от 11 ч. на площада между Министерски съвет и президентството писатели ще направят писателско четене. „Утре в 11 ч. ще има грандиозно писателско четене на открито за първи път“, обяви още Терзийски и покани всички съпричастни към проблемите на българските библиотеки.

   

  Източник:   в. „Сега“

• Чужденецът

                                                                             Автор:  Венцислав Николов

   

  Той явно не беше оттук. Вървеше по пътечката между малките жилищни блокчета и с любопитстство се оглеждаше. Запуснатост лъхаше отвсякъде, като че ли живеещите изобщо не се интересуваха какво има отвъд прага на дома им. Но в хаотично обраслите с храсти и дървета зелени площи имаше и нещо симпатично, някакво усещане за простор и свобода, останало от игрите в детството. Спря под близкото акациево дръвче, цялото отрупано с белите цветчета. Приближи лице до клончетата, с наслада вдъхна аромата. После се поколеба, погали ги леко и откъсна няколко. Беше вече на години, още висок и строен. Облечен беше съвсем нормално за сезона: риза с къси ръкави, лек панталон и сандали. Всъщност с нищо не се отличаваше от възрастните хора наоколо. Може би само твърде изправената стойка, учуденият поглед и неволната любезност, която проявяваше към минувачите подсказваха за друга култура и възпитание. Иззад зеленината се донесоха звуци: “Брамс, още го учи” – помисли си той. Цигулар започна да свири гама, смеси се с бравурните пасажи на пианото. Чужденецът поспря за момент и се заслуша. После решително пресече алеята и се отправи към входа. Отпред студенти седяха по стъпалцата и пушеха:

  – А, вие ли сте! – разпери ръце портиерът, – помня, разбира се, нали вчера идвахте. За съжаление, от началниците пак никого няма.

  – Е, значи, отново нямам късмет – усмихна се посетителят.

  – Не зная… мога ли аз да помогна? – със симпатия попита възрастният човек зад прозорчето и се пошегува – всъщност съм пенсиониран военен и от ноти не разбирам, но…

  – Нотите ли? – усмихна се и чужденецът, – те не са сложни, като буквите са, лесно се научават. По-важното е какво казваш с тях…

  – Не сте оттук, нали – по-скоро отбеляза, отколкото попита портиерът, – усеща се акцентът.

  – Всъщност роден съм недалеч, даже къщата още стои. Но родителите ми са заминали… избягали, както се казваше едно време. После пътувахме, къде ли не съм ходил… А сега дойде време да се прибера. Та си помислих…

  – Ако искате, влезте за малко при мен – прекъсна го портиерът и стана, за да му отвори. – Заповядайте, седнете… Сигурно и вие сте пенсионер?

  – О, да, отскоро. И пенсията ми стига. Просто реших, че мога да съм полезен, а не познавам никого…

  – Ако е за работа, защо не моята? – предложи бързо портиерът, виждаше се, че иска да услужи. – Не е сложна. Да дадеш ключ, да запишеш… децата са добри. Е, има и по-нахалнички, ама като им се скараш два-три пъти… Тъкмо сега колегата напусна. Ако искате, да кажа на шефа, като се върне? Оставете ми телефон, обещавам да се обадя до утре… Не е лоша работата – повтори той, като видя, че човекът се колебае – можете да си четете, или ето – телевизор има, филмите ще гледате. Аз го усилвам понякога, защото отгоре пианата много се чуват, от тези – големите, рояли се наричат. Тях вечер ги заключваме. Или барабаните, и те дразнят… Но се свиква. Какво ще кажете?

  – Амии – замисли се посетителят, после колебливо добави – всъщност защо не… Eто номера, казват ми Джордж, но по кръщелно съм Георги.

  – Виж ти, значи сме адаши – засмя се сърдечно портиерът, докато стискаше протегнатата ръка. Да видим как ще ни различават… Ще се обадя, непременно.

  Той излезе да изпрати новия познат. От сливовото дръвче, кой знае как оцеляло на паркинга, внимателно скочи котка и аристократично, без да бърза, зави зад ъгъла. Навън ухаеше. Чужденецът с наслада затвори очи: “Какво пък – помисли си, – само това не съм вършил, може да е интересно… между млади хора.”

  Бай Георги му уреди срещата още на другия ден. На нея не го питаха за нищо, той прие всички условия и същата седмица започна като нощен дежурен. Нямаше нужда от много сън. Нощите бяха времето му за четене. Студентите оставаха до късно да репетират, но това не му пречеше. Заслушваше се в познатите произведения, пръстите му сами се движеха. Понякога, след като заключеше зданието, се качваше в някоя от стаите и си посвирваше. Внимателно затваряше прозорците, за да не се чува отвън. Една вечер, докато минаваше по коридора, поспря и се заслуша: Месиен, но някак странно звучи. Стана му любопитно, почука и влезе:

  – Ей сега си тръгвам – стресна се момичето, което се упражняваше.

  – Не, не, свирете си! – махна й, – само исках да погледна нещо в нотите, ето тук… вижте, не е ли фа диез?… Нали знаете, че Месиен познава птиците? Та тази тук пее в мажор и с диез – пошегува се той.

  – Ооо, наистина… Не съм го видяла – изчерви се студентката и се учуди. – Ама Вие… музикант ли сте?

  – Учил съм навремето – уклончиво отговори той и побърза да си излезе.

  След няколко дни Надя, така се казваше студентката, го помоли да й помогне. Много мило го направи, не можа да й откаже:

  – Сигурно имам и други грешки, нека да Ви изсвиря пиесата. Когото и да питам, никой не я познава.

  Вечерта изчака да си тръгнат всички, заключи долу и се качи в стаята. В началото тя се притесняваше, но постепенно се отпусна, започна да го пита за различни трудни места. На няколко пъти седна да й покаже. Пръстите му не винаги го слушаха:

  – Отдавна не съм я свирил – извини се той.

  – Но се чува, че сте я можели… И то – как! – засмя се момичето.

  Беше височко и русо, с дълга коса. В преходната възраст между детето и жената, по-скоро симпатично, отколкото красиво. Но наистина умно. Беше му приятно да работят. Роялът в средата на стаята изглеждаше като одушевен, другият, затвореният, обидено мълчеше. Изглежда и Надя го забеляза:

  – В тази стая никога не е имало толкова музика – замислено се огледа тя. – Кажете, нали може пак да Ви посвиря? Сега уча Карнавала…

  – О, Шуман – на шега поклати глава, като ставаше, – сериозна задача!… Добре, че тази седмица съм на смяна, ще трябва май доста да поработя!

  – А как е презимето Ви – полюбопитства момичето, – сигурно сте известен?

  – Просто Джордж – засмя се той и погледна часовника си. – Виж ти, станало 11 часа, няма ли да ти се карат вкъщи?

  Двамата слязоха по стълбите на притихналата сграда. През балкона луната внимателно ги наблюдаваше. Отнякъде долетя миризмата на люляк, смеси се с пролетната свежест на нощта.

  Джордж заключи вратата зад момичето и отново се качи в стаята. Отвори за малко прозореца и се загледа навън: “Карнавала… кога за последен път го беше свирил, може би в Чикаго? Или не – там програмата беше само от Бетовен.”

  В началото помнеше всичките си концерти, заедно с притесненията около трудните места, залите, публиката и хотелските стаи. С годините започнаха да се сливат в съзнанието му: и рециталите, и участията с различните оркестри, постоянните пътувания…

  Откакто се беше върнал, ходи на няколко концерта, но това, което чуваше – и се случваше в залата (или по-скоро изобщо не се случваше), толкова се различаваше от представата му за музика, че скоро съвсем се отказа: “Всъщност децата даже не знаят, че да свириш, означава нещо съвсем друго – замисли се той. – Жалко, няма да имат никакъв шанс, когато излязат по света”.

  Нощна пеперуда влетя в стаята и тръгна към светлината, но запърха отчаяно с крилца. Паяжинката в ъгъла на прозореца се разлюля. Тя успя да се отскубне, паякът изскочи от сянката и разтревожено се спусна да възстановява щетите. После отново застина.

  Той затвори прозореца, с привично движение придърпа стола към клавиатурата: “Е, Роберт Шуман… да започваме, а?”.

  На следващата вечер Надя се появи с приятеля си. Беше цигулар, познаваше го, един от тези, които стояха до късно.

  – Здравейте, ние вече сме взели стаята – наведе се тя някак заговорнически към прозорчето. – Нали ще може и Боян да остане?

  – Ще трябва да почакаме – погледна той към тетрадката, – има още уроци. Когато всички си тръгнат, дотогава си посвирете…

  Вече познаваше повечето от преподавателите. По някакви неуловими белези успяваше да различи кои са истинските музиканти. Любопитно разпитваше, оказваше се винаги прав. Тези, които се държаха важно, бяха случайните. Както навсякъде, професионалистите се брояха на пръсти, те бяха дисциплинирани и коректни. При студентите беше същото – талантливите и свирещите се отличаваха от другите деца. Опитваше се да им помага, с каквото може. Бързо свикваше с работата, наистина нямаше нищо сложно.

  Спомни си за портиера в Джулиард. Имаше трудно произносимо име, затова всички го наричаха Джорджи. Беше вече на възраст, с разкошна бяла коса. Също емигрант от Европа, завършил беше консерватория, но не му беше провървяло. Може би заради името го беше харесал. И все планове правеше за бъдещето, като истински американец. Често казваше: “Ще видиш, момче, още малко и чичо ти ще се прочуе“. Отдавна не се беше сещал за него…

  Навън притъмняваше, зданието постепенно се изпразваше. Излезе за малко навън. По отсрещните дръвчета птиците се готвеха за сън, развълнувано прелитаха насам-натам, търсеха си място между клоните. В общия хор се извисяваха отделни гласчета: “Както преди репетиция – помисли си, – докато оркестрантите се разсвирват. Само че там денят тепърва започва, а тук с песента идват тишината и спокойствието.” Повя отнейде ветрец, ятото се смълча. От втория етаж откъслечно стигаха до него мелодиите на Карнавала. Напомниха му за една друга нощ, преди много, много години. За първи път свиреше Шуман, с опиянение повтаряше завладялата го музика, не можеше да се откъсне от нея. Този порив и очарование го владееха през целия му живот. Дали ще съумее да го предаде на момичето?

  Той заключи и тръгна бавно по стълбите. Странно, вълнуваше се като пред концерт. Постоя малко пред вратата на стаята, учудено отвори… и замря изненадан. По столовете и на пода бяха насядали студенти. Като го видяха, притихнаха, Надя стана от рояла и му се усмихна смутено:

  – Нали не се сърдите? Аз… разправях за урока ни. А Боян се порови в интернет. И искаме да Ви помолим… Ще може ли за всички… да ни поговорите за Карнавала… И да ни посвирите?

  Той погледна в изпълнените с доверие очи на децата, поколеба се за момент, после седна пред рояла:

  – Шуман – каза – и замислено плъзна ръце по клавишите…

  Отсреща светлините постепенно гаснеха. Зданието на академията, необичайно смълчано, се взираше с единственото светло петънце в тъмнината. Кръглата луна излезе иззад облака, забързано се изтърколи. Повдигна се малко, после надникна през прозореца. Нощният ветрец разлюля замислено листата и също се заслуша.

   

  Източник:   Liternet.bg

• <<
• 1
...
• 273
• 274
• 275
• 276
• 277
• 278
• 279
• 280
• 281
• 282
• 283
...
• 415
• >>