Всички авторски страници

Авторски

• Българин в САЩ триумфира с филма-победител на Златните глобуси

  Материал на Dir.bg

  

  Българинът Димитър Маринов триумфира във филм с 3 „Златни глобуса“, 6 предварителни номинации за „Оскар“ и над 20 награди от кинофестивали в САЩ и чужбина. Той получи „Златен глобус“ в категориите „Най-добра комедия или мюзикъл“, за „Най-добър сценарий“ на Ник Валелонга, Брайън Къри и Питър Фарели, който е и режисьор на продукцията, и за „Най-добър актьор“ в поддържаща рола за Махершала Али.

  На 9 ноември миналата година Димитър Маринов стъпва на червения килим със съпругата си Дженифър и големия си син Йордан. Поводът е гала премиерата на „Зелена книга“ в Китайския театър в Холивуд.

  

  „Една приказка за Пепеляшка – реална и истинска“ – така актьорът коментира появата си на събитието. под снимките си на премиерата на филма „Зелена книга“ на 9 ноември в Китайския театър в Холивуд. Около продуцирания от Стивън Спилбърг „Зелена книга“ има вече такава истерия, че самият Димитър не може да преброи нито участията си във фестивали, нито наградите за лентата.

  В лентата Димитър си партнира със звезди, като Виго Мортенсен („Властелинът на пръстените“) и Махершала Али (с Оскар за „Лунна светлина“). С Виго Мортенсен стават големи приятели, тъй като са единствените пушачи в екипа и обичат да пият червено вино.

  „На гала премиерата в Китайския театър дадох интервюта за 17 телевизии, радиата не съм ги броил“, сподели Димитър Маринов, цитиран от „Труд“. – „Много съм горд с оценката на главния продуцент Джим Бърк, който ми каза:

  „В цялата ми история в Холивуд, 32 години, ти си единственият актьор, който не е в най-главната роля, и с който всяка телевизионна компания на червения килим пожела да направи интервю“.

  За представянето му на премиерата режисьорът на филма Питър Фарели казва:

  „Не съм виждал друг актьор, който толкова добре да си подбира думите и да е с толкова бърза мисъл, да мисли в действие и да казва винаги това, което трябва“.

  „Затова ме слагат на всички пресконференции“, смее се Димитър.

  „Зелена книга“ e филм на продуцентската компания на Стивън Спилбърг Amblin Entertainment, част от DreamWorks. Прототипът на героя на Димитър – Олег, е талантливият виолончелист Юрий Тахт, част от легендарното джаз трио на Джон Шърли. За ролята си Димитър се научава да свири на чело за 4-5 дни.

  След първия кастинг отхвърлят Маринов с обяснението, че е „прекалено улегнал“. Месец по-късно обаче отново му звънят и питат дали свири на инструмент. Казва, че е класически цигулар, свири от 4-годишен. Да, но на продуцентите им трябва челист. Актьорът има само 5 дни и още същата вечер си намира учителка по обяви в интернет – челистка от симфоничния оркестър в Сан Диего, наема виолончело и свири по 5 часа дневно. На кастинга му предлагат да имитира как свири на чело. Той обаче им казва: „Не, господа, аз ще изсвиря мелодията от филма“. Следват бурни аплодисменти.

  .

• „Не, нямате право на мнение!“

  Патрик Т. Стоукс, преподавател по философия в Deakin University, в статия в сайта „The Conversation“ заявява:

  „Не, нямате право на мнение!“

  И прави две уточнения.

  

  На първо място:

  Какво се разбира под „право“ на мнение?

  Естествено никой няма право да спре хората да мислят или да говорят, каквото си искат, независимо дали е вярно.

  Свободата на мнение е неотменимо човешко право. Всяко правителство ограничава свободата на словото до известна степен (език на омразата, военни тайни и т.н.), но никой не може да Ви спре да казвате, че американците не са кацнали на Луната, без значение колко пъти твърдението Ви е било опровергавано.

  Но ако „право на мнение“ означава за Вас „да се разглежда възгледът Ви по презумция като равноправен кандидат за истина“, това няма да стане. Защото има разлика между „свободата на изразяване“ и свободата да се налагат всякакви вредни за здравето и здравия разум фантазми и предразсъдъци. За съжаление, тази разлика има тенденция да се размива.

  Когато сблъсъкът на мнения е на битово ниво, тази грешка няма големи последици. В един телевизионен дебат, например, общоприетото представяне „и на другата гледна точка“ е грешка, при положение, че „другата страна“ няма равна компетентност по въпроса.

  Ето как Шърли Браун от WIN-TV на ABC отговаря на жалба на активистката срещу ваксините Мерил Дърей за „точно, справедливо и балансирано представяне на мненията“.

  „Но това предполага еднакво право да бъдат изслушани две страни по въпрос, по който само една от двете страни има съответната експертиза. Ако темата беше за политика, това би било адекватно, но дебатът засяга въпроси, отнасящи се до самата наука.“

  Ярък пример имаме сравнително наскоро и у нас с референдумът за развитието на ядрената енергетика. Не може по въпроси, които изискват експертност и решаването им касае благополучието, здравето и дори живота на много хора, всяко мнение да е равнопоставено.

  Мнозина, въпреки своята некомпетентност, смятат, че и те имат „право на мнение“, при това равно по тежест със становището на специалистите. Този феномен е пряко свързан с „Ефектът на Дънинг-Крюгер“ (неосъзнаването на собствената си некомпетентност).

  Друго важно уточнение, което внася проф. Стоукс, е:

  Какъв е предметът на становището?

  Платон прави разлика между мнение, общоприето мнение (докса) и обективни знания. Това разграничение работи и днес: за разлика от „1 + 1 = 2“, има становища с различна степен на субективност и несигурност. Последното може да се степенува по влиянието на субективния фактор условно на:

  – вкусове и предпочитания;

  – становища относно въпроси, относно благоразумие или политика;

  – възгледи, основани на техническа, правна или научна експертиза.

  Мнение без факти – възможно ли е?

  Даниел Патрик Мойнихан заявява: „Вие имате право на собствено мнение. Но нямате право на собствени факти.“ (“You are entitled to your opinion. But you are not entitled to your own facts.”)

  Според една широкоизвесна поговорка: „Когато фактите говорят, и боговете мълчат“. Всеки има право на собствено мнение по огромен кръг от въпроси. Но това не ни дава право да игнорираме фактите при формулиране на становища ни, ако не искаме да приемат твърденията ни като чиста фантазия.

  Да, но според проучване на Националната научна фондация (National Science Foundation), проведено преди няколко години, 24% от американците смятат, че Слънцето обикаля около Земята! Тяхното „мнение“ не се е повлияло нито от собствени наблюдения и разсъждения, нито от това, което са учили в училище, нито от снимките от космоса.

  Например Мишел Бахман, конгресмен от Минесота, запитана за възгледите ѝ за еволюцията и интелигентен дизайн, отговаря, че трябва „всички науки да се сложат на масата и участниците да решават“, и че „не мисля, че е добра идея правителство да взема една или друга страна по един научен, когато са налице разумни доводи и от двете страни“. Там е работата обаче, че Интелигентният дизайн не е наука и няма никакво отношение към истината, защото изводите му не могат да бъдат тествани чрез научния метод, не може да бъде нито потвърден (верифициран), нито опроверган по критерия на Попър. Но хора като г-жа Бахман имат мнение, те нямат нужда от теоретични и емпирични доказателства или научен анализ.

  Защо обаче обикновеният човек, неизкушен от науката, може да има мнение по въпросите на еволюцията, ГМО, а няма становище за изоспиновата симетрия на полето на Янг-Милс?

  Но особена разлика в тези случаи няма. И двата въпроса изискват научна компетентност и знания, а не просто „мнение“. И биологията и космологията са науки, в които, ако се задълбочи човек, ще срещне също сложни диференциални уравнения и научни термини, които не разбира и за които, без необходимите знания, не би имал „мнение“.

  Нека преди да настояваме за правото си на мнение по въпрос, изискващ обективни знания, внимателно да преценим дали нашата компетентност е адекватна. Ще живеем в един по-добър свят, ако всеки прави това, което умее най-добре, и се уважаваме взаимно.

   

  Източник: ОФФнюз

  .

• Посланик на САЩ е заплашил немски фирми със санкции заради «Северен поток»

  Посланикът на САЩ в Германия Ричард Гренел е изпратил писма до германски компании, в които предупреждава за възможността да им бъдат наложени санкции от Вашингтон, заради подкрепата за изграждането на газопровода „Северен поток 2“. Текстът на съобщението в неделя бе публикуван от вестник Bild am Sonntag, предава „Фокус“. „Подчертаваме, че ако компаниите, които подкрепят руския енергиен сектор, участват в каквито и да е [релевантни проекти], това може да доведе до санкции“, пише Гренел.

  Според него, „ако европейските доставки на газ през Украйна станат излишни поради пускането на „Северен поток 2 “ и“ Турски поток „, Киев ще загуби значението си в областта на политиката за сигурност, което ще увеличи риска от интервенция на Русия.“ Според Гренел „фирми, подкрепящи двата проекта, подкопават сигурността на Украйна и Европа“. Неделното издание информира, че писмата, съгласувани с американските власти, са изпратени до много германски компании, които от своя страна ги приемат за изнудване. „Писмата не трябва да се възприемат като заплаха, а като ясен израз на политическата позиция на САЩ“, заяви представител на американското посолство във връзка с тази публикация.

  Източник: Актуално.ком

  Още по темата:

  В същото време сп. „Шпигел“ пише за посланика: „В Германия Ричард Гренъл е в изолация. Той се избягва от германския управляващ елит.“
  Това поведение на германските политици се дължи на опитите му да повлияе на вътрешните работи на Германия. Подчертава се, че дори канцлерът на страната, Ангела Меркел, „го държи на разстояние.“
  Освен това много германски политици и бизнесмени смятат, че Гренъл знае малко за Европа и Федерална република Германия.

  И един коментар от Русия:

  Евгени Шмал, отговорен за строителството на газопроводи в миналото и сега председател на Нефтогазовите индустриалисти в Русия: „Аз съм построил всички тези газопроводи, много хиляди километри, и си залагам главата, че при всякакви условия, тръбопровод не струва повече от 2 000 000 долара на километър, разбира се, ако не се смята корупционната част”.

  Ще припомним, че цялата дължина на несъстоялия се газопровод „Южен поток“ бе приблизително 2,4 хил. километра, от които 900 километра по дъното на Черно море, като през нашата територия щяха да минават 540 километра линейна част, 366 километра лупинги и построени допълнително три компресорни станции. Обявената цена за нашия участък първоначално бе 3,5 милиарда, а по-късно Разходите за строежа на газопровода „Южен поток“ се повишават с 47%, до 23,5 млрд. евро, съобщи Интерфакс, като цитира изказване на първия зам.-директор на „Газпром“ Александър Иванников на енергиен форум в Санкт Петербург. Така, ориентировъчната цена на българската тръба, от 3,5 милиарда евро се покачи до 5,2 милиарда.

  А в строителния консорциум за България бяха включени руската фирма „Стройтрансгаз“ и пет български компании, като най-видната компания сред българските подизпълнители бе „Промишлено строителство холдинг“ (собственост на „Водстрой 98“), свързвана с Делян Пеевски. Подизпълнителите трябваше да поемат между 20 и 30% от поръчката. Годишните ползи за България от транзите се оценяваха към 150 млн. годишно.

  

• „Капитал“: Кратка хроника на новия български капитализъм

  30 години преход

  Материал на в. „Капитал“

  

  Историята на прехода може по-добре да бъде разбрана през историята на възродения капитализъм и натрупването на българския частен капитал след 10 ноември 1989 г. Общата нишка на всички етапи в този процес е, че държавата в лицето на нейното текущо политическо представителство способства за прехвърлянето на публични активи и средства към конкретни частни субекти чрез търговия с влияние. На практика акумулацията и концентрацията на частен капитал е предшествана от идването на власт на подходящи за целта и етапа на развитие партии и политици. В различни периоди българският частен капитал укрепва чрез приватизация на държавна и общинска собственост, насочване на обществени поръчки и еврофондове и укриване на данъци и акцизи в условията на защита от закона, а понякога и с подкрепата на специфично законодателство. Този процес може да обясни много от неочакваните политически събития в страната, които трябваше да акушират и обезпечат натрупването на частни капитали.

  Могат ясно да бъдат обособени шест негови периода.

  1. Приватизация на външния държавен дълг (1985 – 1991)

  Новата история на българския капитализъм често се свързва с Указ 56 от 1989 г. Неговият рестарт обаче започва още през 1985 г. с новия курс на разведряване на съветския лидер Михаил Горбачов. За много кратък период България натрупва външен дълг от над 10 млрд. долара, голяма част от който потъва във външнотърговските дружества и задгранични български предприятия. Съдбата на много от тях остава неясна, както хората и организациите, усвоили техния капитал. Промяната на 10 ноември 1989 г. всъщност заварва България като практически фалирала държава, като самият фалит е обявен месеци по-късно. При това положение е ясно, че източникът на първоначалния български частен капитал е свързан с натрупването на българския външен дълг. Така е дадено ново начало на българския капитализъм след 1947 г, когато е национализирана (по-точно експроприирана) огромната част от българската индустрия. След Указ 56 като най-важен акт на държавата в лицето на БНБ може да се смята раздаването на лицензи за частни банки и захранването им с капитал от новосъздадените… държавни банки. Още през 1989 г. започва и бързо да нараства броят на частните фирми, сред които изпъкват кредитираните от новите държавни и частни банки. Този период условно завършва с приемането на нова конституция.

  2. Приватизация на приходите и национализация на загубите в държавната икономика (1992 – 1996)

  В условията на остър глад за капитали предимство получават тези от новите частни фирми, които застават на входа и изхода на големите държавни предприятия с цел изсмукване на печалбата и фалирането им преди предстоящата приватизация. Натрупването на достатъчно капитали обаче изисква време и това забавя приватизацията с няколко години въпреки приетия закон още през 1992 г. Започналите реформи на либерализация на икономиката са блокирани, за да се обезпечи по-лесният контрол върху огромните, но неефективни държавни структури. В резултат частните фирми приватизират печалбите, а загубите се кредитират от държавните и частните банки – до 1996 г., когато фалират 15 банки и се развихря хиперинфлация. България още не се е възстановила от фалита през 1990 г., валутният резерв е на критично ниско ниво и БНБ (с основна заслуга за създаването на фалиралите банки) няма полезен ход освен печатницата на пари. Милиони българи попадат под прага на бедността. Същевременно стартира масова приватизация за много предприятия, които биха могли да бъдат продадени срещу свеж валутен ресурс на чужди инвеститори. Масовата приватизация създава няколко бизнес групи, задавайки облика на днешния икономически елит.

  3. Приватизация на държавната и общинската собственост (1997 – 2002)

  На практика новият държавен фалит беше предотвратен от МВФ и Световната банка срещу две ключови условия – въвеждане на валутен борд и приватизация или ликвидация по списък на най-големите губещи държавни предприятия до 30 юни 1999 г. Острата нужда от валута изкара на преден план касовата приватизация, като в рамките на три години почти 2/3 от българската икономика премина в частни ръце. Малкото чуждестранни инвеститори (на фона на азиатска, руска и косовска криза) срещат обаче острата и нелоялна конкуренция на новите български капиталисти – с достатъчно капитал и политически инструменти, с които придобиват някои от най-големите български предприятия. Българските приватизатори са три вида: ликвидатори, които директно разпродават активите; бъдещи олигарси, които продължават дейността на приватизираните предприятия под политически чадър, и малка група реални предприемачи, които опитват да правят бизнес по пазарен начин. Оттогава условно българската икономика се разделя на сектори, работещи на пазарен принцип и свързани предимно с износа за чужди пазари, и сектори, работещи основно на българския пазар с политическа подкрепа – явна (обществени поръчки, законодателен лобизъм) и неявна (неплащане на данъци, търговия с влияние), за конкретни играчи.

  4. Концесиониране и замяна на държавната собственост (2003 – 2008)

  След голямата приватизация започва приватизацията и концесията на монополите и подземните богатства. На „тезгяха“ излизат БТК, електроразпределителните дружества, ВиК, „Булгартабак“, летища, пристанища, мини. В този процес самостоятелно или с чуждестранни инвеститори и фондове активно участват български бизнес групи, натрупали вече значително състояние и влияние чрез държавата.

  Предстоящото влизане в ЕС прави особено атрактивна явната и скритата приватизация на държавна недвижима собственост предвид очакваното поскъпване на имотите. Особено голямо значение имат заменките, чрез които е незаконно приватизирана значителна държавна собственост с качество за ваканционни имоти, давайки така огромен тласък на застрояването на Черноморието и планинските курорти. И на превръщането на България в евтина туристическа дестинация, а масовия туризъм – в привилегирован от държавата сектор.

  В края на този период започва и усвояването на еврофондове, като през различни схеми съществена част от тях се предплащат на политици и чиновници като условие за получаването им.

  5. Усвояване на държавна и европейска собственост (2009 – 2013)

  Световната финансова криза сменя модела на икономически растеж и вече не е рентабилно да се печели от имоти и собственост. Най-апетитни стават ВЕИ проектите с гарантирана от държавата доходност. Първите проекти успяват да се закачат за държавата (през НЕК) за период от 20 и повече години, но много чужди инвеститори губят инвестициите си след рязка промяна на законодателството.

  Неизвестни български строителни компании започват да печелят стотици милиони от обществени поръчки и еврофондове, докато чуждестранни компании системно губят търговете. Някои от собствениците на новите строители се свързват с най-големите бизнеси с акцизни стоки, като в същия период настъпва срив в събираемостта на акцизите.

  Чрез насочване на средства на държавните дружества с ударни темпове набъбва една банка, издигнала на ново ниво търговията с икономическо и политическо влияние. Преразпределена и концентрирана е огромна индустриална собственост в полза на политически лица, което закономерно води до нейния фалит. Случайно или не, както и през 1996 г., фалит в банковата система отново се случва след конфликт заради газопреносен проект. Но най-тежката последица от фалита е, че непазарните формули за икономически успех стават заразителни, нанасяйки голям удар върху пазарната икономика и инвестиционния имидж на България.
  В последните години концентрацията на частен капитал и политическо влияние в няколко лица и групи достига нива, които обезсмислят политическия процес и изпразват от съдържание демократичните институции.

  

  6. Подаряване на държавна собственост и права (2014 – 2018)

  Украинската криза и краят на „Южен поток“ разместват картите – поредното спиране на еврофондовете на правителство на БСП показва, че те могат да бъдат усвоявани при определена политическа конфигурация. Изострянето на олигархичните апетити обаче няма как да бъде овладяно само с еврофондове. Започват подаръците чрез държавни действия или бездействия – КТБ, „Булгартабак“, БТК, „дупки“, опрощаване на дългове, сделки с активи за милиони срещу нищожна цена, неочакван фалит на застрахователни компании, половинмилиарден ремонт на язовири и др. Особено впечатляващо е възкръсването на проектни трупове като АЕЦ „Белене“ с аргументи, обратни на тези за спирането им, от същите политици. Едва ли е учудващо и бездействието на държавата по отношение на хазартната реклама, заливаща националния ефир. На този фон чуждестранните инвестиции са на рекордно ниски нива, а доколкото ги има, са почти за производство на стоки и услуги за износ, където политическият риск е минимален.

  В крайна сметка концентрацията на частен капитал и политическо влияние в няколко лица и групи достига нива, които в голяма степен обезсмислят политическия процес и изпразват от съдържание демократичните институции.

  Какви изводи можем да направим за възродения български капитализъм?

  1. Неговият генезис – от кръгове, свързани с бившата комунистическа партия и нейните служби, определя характера и формата на икономическия преход към пазарна икономика, а оттам и днешния облик на българската държава и общество.

  2. Беше продължена лошата традиция на следосвобожденския капитализъм за трупане на богатство чрез участие в политиката или в тесни връзки с нея. В резултат вместо предприемачески капитализъм, основан на конкуренция и върховенство на правото, имаме олигархичен капитализъм, основан на протекция на избрани капиталисти с подаръци от държавата, защита от закона и подкрепа от специализирано законодателство. Не е случайно, че трудно можем да асоциираме богатството в България с голям бизнес, наложил брандиран продукт на българския или международните пазари.

  3. Приватизацията на държавната собственост в полза на цялото общество е саботирана до укрепването на националния капитал – често чрез източване на държавни предприятия, и след това проведена предимно в полза на определени купувачи и в ущърб на западни чуждестранни инвеститори. Обективността изисква да се отбележи, че именно приватизацията създаде пазарната икономика в България и привлече милиарди чуждестранни инвестиции.

  4. В топ 10 български компании по приходи през 2017 г. има само три чужди инвеститора, свързани с приватизацията, два от които са (квази) държавните „Лукойл“ и ЧЕЗ. И само един на зелено – „Кауфланд“. Цели 7 от 10-те топ компании са в сектор енергетика – единственият, в който държавата запазва силно икономическо присъствие след приватизацията. В топ 100 чуждестранните инвеститори са под 50%, като почти половината от тях са в енергетиката.

  5. Българската икономика е сравнително ясно разделена на експортен сектор, който функционира на пазарен принцип и произвежда около 2/3 от БВП, и вътрешен, който е силно зависим от политическото влияние през обществени поръчки, еврофондове, акцизни стоки и лобистко законодателство.

  6. Благодарение основно на своя експортен сектор и еврофондовете българската икономика расте и осигурява политическо спокойствие на управлението и на останалата част от икономиката. България започва прехода към пазарна икономика с близо 70% от износа си за СССР и изживява тежки политически и икономически трусове, губейки основните си пазари при липса на силно вътрешно търсене и малък пазар, а започва своето възстановяване с увеличаване на износа си за европейските пазари във връзка с предстоящото членство в ЕС.

  7. Може да се каже, че при износ в размер на 2/3 от БВП и 70% от него за ЕС преходът като икономическа интеграция в друга политическа общност е завършил. Но това се случи, без България да отговаря на копенхагенските критерии за върховенство на правото и в известна степен на критерия за функционираща пазарна икономика, съгласно които беше приета в ЕС. Затова не е пресилено да се твърди, че в политически план България днес е по-близо до 1989 г., отколкото до 2005 г., когато подписахме договора за присъединяване към съюза.

  8. Пазарната икономика, която в крайна сметка позволи натрупването на българския частен капитал, стана възможна предимно чрез политическата подкрепа, експертните усилия и фондовете на ЕС, МВФ и Световната банка.

  9. България ще трябва да се справи с огромни предизвикателства през третата декада на XXI в. предвид навлизането на новите дигитални и биотехнологии по света, очакванията за нова световна икономическа криза и геополитически трусове, но най-вече заради липсата на дългосрочна и последователна визия за развитие на българската държава и икономика.

  .

• Кандидат за президент през 2020 г. лансира идеята за Безусловен базов доход за всеки американец

  На сайта cnbc.com е публикуван интересен материал за ББД (Безусловен базов доход) и бъдещето му в САЩ. Публикуваме го със съкращения.

  

  Предприемачът Андрю Ян (на снимката) има голяма цел за сравнително непознат в бизнеса човек – да достигне до Белия дом. И той се стреми да стигне дотам, като продаде на американците идеята, че всички граждани на възраст между 18 и 64 години трябва да получават от правителството на САЩ чек за 1000 долара всеки месец, при това без никакви условия.

  43-годишният Ян, който е роден в щата Ню Йорк през 1975 г., ще участва като демократ, според уебсайта на кампанията си.

  Плащането на универсален базов доход (UBI), което Янг ​​нарича „дивидент за свобода“, е една от основните му политики.

  Универсалният базов доход е политиката, която гарантира на всеки възрастен американски 1000 долара на месец, без да се обвързва с нищо. Възможно е бъдещето на свободата и изобилието.

  „Най-прекият и конкретен начин за правителството да подобри живота Ви е да Ви изпрати чек за 1000 долара всеки месец и да Ви позволи да го харчите по какъвто и да е начин“, пише Янг на уебсайта на кампанията си.

  Правителството има „много ресурси, те просто не се раздават на достатъчно хора в момента“, казва той.

  Янг, основател на бизнес стипендиантската програма Venture for America и автор на „Войната на нормалните хора: истината за изчезващите работни места в Америка и защо е базовият доход, е нашето бъдеще“, смята, че паричният материал ще подобри психичното благосъстояние на американците и ще насърчи предприемачеството.

  „Работил съм със стотици предприемачи и повечето имат невероятна надежда за възможностите на UBI. Той ще бъде най-големият катализатор за изкуствата, предприемачеството и творчеството, които сме виждали някога“, каза Янг.

  Главният изпълнителен директор на Facebook Марк Цукербърг направи подобно изявление в своето изказване в Харвард през май. „Сега е време да дефинираме нов социален договор за нашето поколение. Трябва да изследваме идеи като универсален базов доход, за да дадем на всеки един възможност, за да изпробва нови неща,“ каза милиардерът.

  Защо $ 1000 на месец?

  Янг се установи на ниво от 1000 долара на месец по няколко причини, казва той пред CNBC: Първо, 1000 долара на месец бяха препоръчани от бившия президент на Международния съюз на служителите Анди Стърн в книгата му „Raising the Floor: How a Universal Basic Income Can Renew Our Economy and Rebuild the American Dream.“ А и 12,000 щатски долара годишно са близо до линията на бедност в САЩ, казва Янг, което е 12 752 долара на човек годишно според Бюрото за преброяване на населението на САЩ. Освен това, за UBI от $ 1000 на месец е проучен и моделиран от Института Рузвелт, казва Янг. Според института това може да увеличи икономиката на САЩ с 12,56% след осем години, ако бъде платена чрез увеличаване на дълга.

  И накрая, 1000 щатски долара са достатъчно ниски, за да успокоят общата критика на UBI: че ще обезкуражи хората да работят.

  Автоматизацията налага спешна нужда от парични средства

  Според Янг, UBI е необходима, тъй като автоматизацията замества работниците в производството и заплашва работни места в търговията на дребно, подготовката на храна, обслужването на клиентите, транспорта, застраховането, счетоводството, медицината и правото.

  Доклад, публикуван през март от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), прогнозира, че 14% от работните места вече са „изключително автоматизирани“. Докладът определя, че вероятност да бъдат автоматизирани през следващите 15 до 20 години имат над 70% от работните места в страните от ОИСР.

  Според плана на Ян, плащането на UBI ще се финансира от „нов данък върху компаниите, които се възползват най-много от автоматизацията“, казва той във видеоклип на уебсайта на своята кампания.

  Този данък, обяснява той, би бил данък добавена стойност (ДДС) от 10% върху стоките и услугите, които компанията произвежда. (Европа вече разполага с ДДС, като процентът варира от 17% в Люксембург до 27% в Унгария към 1 януари 2018 г., според Европейската комисия.)

  „Тъй като нашата икономика е толкова огромна, това ще генерира приходи между 700 и 800 милиарда долара“, каза Янг.

  Според плана на Янг, настоящите бенефициенти на социални и социални програми в Съединените щати ще могат да запазят съществуващите ползи, ако предпочитат.

  Единствения щат в момента с универсален базов доход е Аляска. Там има разновидност на UBI от 1982 г. насам и сред жителите се разпределя щатския фонд на Аляска. Целта му беше да се споделят петролните богатства с бъдещите поколения. Днес жителите на Аляска все още получават парични средства от фонда, наречен Permanent Fund Dividend.  Когато Цукерберг посети Аляска през лятото на 2017 г.,  шефът на Facebook наблюдаваше програмата за държавна помощ за пари в брой и спомена, че тя „осигурява някои добри уроци за останалата част от страната“.

  Янг не е единственият, който говори за универсален основен доход.

  През март UBI бе приета като част от официалната партийна платформа на Калифорнийската демократическа партия през 2018 година. А през октомври, 27-годишният кмет на Стоктън, Калифорния, Майкъл Тъбс, обяви проект за универсален базов доход за своя град, който изпадна в несъстоятелност през 2013 година.

  Преди да се кандидатира за президент, Янг стартира Venture for America през юли 2011 г., с централен офис в Ню Йорк, който обучава предприемачи в двугодишна стипендиантска програма. Като признание за работата си с Venture for America, Янг бе обявен за шампион на промяната през 2012 г. и президентски посланик за глобалното предприемачество през 2015 г. от Белия дом. Преди това Ян беше главен изпълнителен директор на Manhattan GMAT, която лидерът в индустрията Kaplan купи през 2009 г.

  Вижте също други материали по темата и мненията на Марк Цукърбърг и Елън Мъск:

  • Mark Zuckerberg: Success comes from ‘the freedom to fail,’ so billionaires like me should pay you to do that
  • Elon Musk: Robots will take your jobs, government will have to pay your wage
• Как българското генерално консулство в Чикаго изпрати 2018 година

  Генералното консулство събра активисти на българската общност в Чикаго

  Под това заглавие колегите от Chicago.BG са публикували фоторепортаж от последното събитие, организирано от дейния екип на Генералното консулство в Чикаго. Възползваме се от чудесните снимки на Николай Василев и ги препубликуваме на нашите страници, като в последствие ще добавим само наш кратък видеоматериал.

  
  Генералното консулство в Чикаго събра на специален прием в център “Магура” активисти на българската общност във ветровития град. Екипът на консулството, начело с г-н Иван Анчев, благодари на всички, които удостоиха с присъствието си събитието. Генералният консул благодари сърдечно за доброто сътрудничество през изминалата 2018 г. и представи новоиздадената книга за Макгахан, с автор Камелия Попова от Нейпървил.

  “Всички Вие сте хора, с които Генералното консулство е работило през 2018 г. Имаше и други поканени, но поради специфичното време от годината (време за ваканции), някои не можаха да дойдат” – добави г-н Иван Анчев.

  На свой ред, консулът г-жа Людмила Тасева, също изказа благодарности за доброто взаимодействие между екипа на консулството и общността. Собственикът на сайта eurochicago.com, г-н Петър Стаматов, използва възможността да покани всички присъстващи на нова подобна среща на 13 април от новата 2019 г.

  Безспорно най-голямо внимание и вълнение имаше около доайена на българската диаспора – 91-годишният г-н Александър Дърводелски. Той е строителен инженер по професия и дългогодишен редактор на сп. „Борба“. В Чикаго г-н Дърводелски е проектирал редица впечатляващи сгради. Две от най-популярните са Индиана стейт офис билдинг и централата на застрахователната компания Си Ен Ей.

  На изпроводяк, екипът на консулството пожела на всички присъстващи и близките им приятно изкарване на коледните и новогодишните празници.

  Следва фоторепортаж от събитието:

  

  

   

  

  

  

  

   

  

  

  

  

  

  

  

  

   

  

  

  

  

  

  

  

  

  

  .

• Болестта на Дънинг-Крюгер ще е една от най-големите заплахи през 2019 година

  Световната здравна организация съобщава, че вече има над 5 милиарда потвърдени случая на болестта на Дънинг-Крюгер (DKD) (Dunning Kruger Disease), като във всичките 194 международно признати суверенни държави са регистрирани случаи.

  България не е пощадена – броят на случаите расте, а мерки не се вземат. Засегнати са и няколко известни личности, алармират в nauka.offnews.bg
  

  „Съжаляваме да съобщим, че от всички страни по света докладват за случаи на DKD“, заяви Кристофър Рок (Christopher Rock) от CЗО. „Симптомите на DKD се изразяват в изявления или убеждения на пациента, че има огромни и експертни познания, каквито всъщност не притежава – най-често в областта на медицината и науката”.

  Заболяването е силно заразно, особено в социалните мрежи. Необходимо е високо ниво на хигиена, съветва СЗО, като се избягват съмнителните сайтове и се подхожда с повече недоверие към всякакви радикални твърдения.

  DKD поразява всички, независимо от възраст, пол, ниво в научната или политическа йерархия.

  Понастоящем няма открити бързодействащи лекарства за DKD, но учените се надяват с повече образование болестта да бъде ограничена.

  „Нивата на DKD са невиждани, откакто Джени Маккарти започна да разпространява ваксината си срещу аутизъм“, заяви д-р Рок. „Страхувам се, че нивата на заболеваемост ще продължат да нарастват, тъй като все повече хора с DKD имат достъп до интернет“.

  Най-коварната част от заболяването е, че носителите му нямат представа, че са заразени, нито колко лесно могат да я разпространят.

  НаукаOFFNews и Еврочикаго алармираха за опасността от заболяването още преди няколко години години. И макар публикацията да бе прочетена многократно и от над милион българи, епидемията и в нашата страна не затихва.

  Пазете се!

   

  

• БККС призовава за нова политика към българите в чужбина

  

  Постоянните скандали и демонстративната некомпетентност, съпътстващи работата на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ) през последните години, повдигат основателно въпроса за целесъобразността от съществуването на ведомството в настоящия му вид, имайки предвид неговите правомощия, административен капацитет и възможности за реално положително въздействие върху живота на българите по света.

  Съществувала исторически под различни имена (Славянски комитет, Комитет за българите в чужбина и Държавна агенция за българите в чужбина), тази институция напоследък е изоставила добрите традиции и присъщите си функции на комуникатор и поддржник на българските общности зад граница и е поставила центъра на тежестта почти изцяло върху издаването на удостоверения за български произход – една чисто административна роля, с висок корупционен риск, по същество дублираща функциите на други оторизирани министерства и ведомства.

  Българският произход на кандидатите за гражданство може спокойно да се установява от дирекция „Българско гражданство“ на Министерството на правосъдието, въз основа на прякото действие на Закона за българите, живеещи извън Република България и на принципа „едно гише“, без висене на множество опашки пред министерства и ведомства, смятат в Българския културен клуб – Скопие (БККС), чието предложение е мотивирано по-подробно в писмо до държавното ръководство.

  

  Същевременно, БККС предлага да се подложи на обществено обсъждане нов или видоизменен закон за отношенията на Република България с българите извън България, който да уреди взаимодействието между всички ведомства с правомощия спрямо сънародниците ни по света. Би могло да се използва положителния опит на Хърватия, чийто законодателство конституира както министерство, така и консултативен обществен съвет към правителството, включващ представители на националната диаспора. Наред със сдруженията, организациите и институциите на българите зад граница, съветът би следвало да включва и ръководители на отговорните държавни институции, БПЦ и организации на гражданското общество от страната, които да членуват по право.

  БККС предлага в общественото обсъждане на такъв закон широко да се включат българските общности по света. Ако ще се създава нова държавна институция, то тя трябва да има съвършенно различни функции, а злополучният опит на ДАБЧ трябва да служи за поука и да не се повтаря! „И стига с тоя термин „чужбина“! Ние не сме чужбина“, добавят разпалено македонските българи от БККС.

   

  Източник: Bkks.org

• България отказа гражданско на кмета на Тараклия

  Сергей Филипов, кмет на Тараклия: Увеличавайте населението за сметка на тези, които плащат достойно за това!

  

  Тараклия. Кметът на населения предимно с българи град Тараклия в Молдова публикува съобщение в социалната мрежа Фейсбук, от което става ясно, че му е отказан български паспорт.

  „Говорейки за чисто моите лични усещания. Сбогом, България! Мисля, че за моята прародина няма абсолютно никакви щети от това решение. Не съм гражданин и съм кандидат за получаване на гражданство от България. Министерството на външните работи на България ме подложи на някаква особена експертиза и ме призна за човек, който няма право да има гражданство. Бог да е с вас! Увеличавайте населението си за сметка… на тези, които плащат достойно за това. Унизен веднъж, няма да направя това отново!“ – се казва в съобщението на Филипов.

  

  Агенция „Фокус“ припомня:

  Тараклия е град, разположен в южната част на Молдова. Съгласно последните преброявания от 2010 г., в града живеят 15 006 души, предимно бесарабски българи. Основан е през 1813 г. от български преселници, напуснали домовете си след Руско-турската война от 1806-1812 г.

  На 24 юли 2018 г. на специално заседание на Националната хералдическа комисия в Кишинев бяха утвърдени новите символи на Тараклия – герб и знаме. На герба на града на български език е изписан девизът „Българският дух е непобедим“, а знамето е с цветовете на българския флаг – бяло, зелено и червено, и има изображение на лъв.

  Източник:Focus-news.net

• Утвърдена е Новата програма за молдовската диаспора

  Татяна Бахова, ГЛАС ПРЕС

  

  Програма за диаспора в Молдова „DAR 1 + 3“, публикувана в Официален Монитор на Република Молдова от 7 декември 2018 година.

  „DAR 1 + 3“ е насочена към използване на човешки и финансов потенциал на диаспората в социално-икономическото развитие на Република Молдова. Според програмата, представители на диаспората са предназначени за насърчаване на развитието на населените места в страната.

  

  Финансиране на програмата ще се осъществява в рамките на партньорството „1 + 3: диаспора + правителство, местни власти и партньори на развитието / донори“. В рамките на програмата са допустими за финансиране проекти в следните области: инфраструктура; опазване на околната среда; икономическа ефективност; култура; образование; социална защита.

  Програма „DAR 1 + 3“ е насрочена за 2019-2025 г. Тя ще започне да действа от 1 януари 2019 г.

  .

• Днес е Света Анна

  Днес, 9 декември, Православната християнска църква почита Зачатие на Св. Анна, която е майката на Света Дева Мария. Чества се като покровителка на бременните жени и вдовиците, брака, семейството, девствеността, раждането и майчинството.

  На този ден не се работи, защото жените ще раждат трудно или ще помятат. Иконата на св. Ана се окичва с цветя, пред нея се поставят дарове. Света и праведна Анна.  Този празник е известен още като Зимна Св. Ана или Анино зачатие, Ановден.

  На този ден именници са: Ана, Анна, Анка, Ани, Аника, Аница, Анче, Анушка, Анита, Анелия, Анета, Янко, Янка, Аньо, Анчо,Анабел, Нуша, Нушка, Теменушка

  Църквата почита света Анна няколко пъти в годината:

  Днес  9 декември, когато празнуваме Зачатието на Пресвета Богородица от св. Анна;

  на 8 и 9 септември, когато празнуваме Рождеството на Пресвета Богородица и възпоминаваме Нейните родители – св. Иоаким и Анна,

  и на 25 юли – денят на успението (смъртта) й.

  Дълго време Йоаким и Анна нямали деца. Освен личната си мъка трябвало да понасят и обществения укор, тъй като бездетството, считано за Божие наказание, не се посрещало със съчувствие. С молитва и надежда дошла вестта за дългоочакваната рожба, която ще бъде наречена Мария.

  Още от началото на VII век за него има написан специален текст и беседа от св. Андрей Критски –  автор на църковни молитви и химни. В текстовете на това богослужение четем думите, вложени в устата на Анна:

  “Радвайте се заедно с мен, всички колена Израилеви! Аз нося рожба до сърцето си. Спасена съм от укора за бездетството ми. Тъй беше угодно на Бога, който чу молитвата ми, излекува болката ми и ми даде каквото сърцето ми желаеше.”

  Така преданието е допълнило евангелския разказ, без да му противоречи, като по един естествен и много човешки начин е запазило спомена за семейството на нашия Господ.

  Дълго време Йоаким и Анна нямали деца. Освен личната си мъка трябвало да понасят и обществения укор, тъй като бездетството, считано за Божие наказание, не се посрещало със съчувствие. С молитва и надежда дошла вестта за дългоочакваната рожба, която ще бъде наречена Мария.

  Още от началото на VII век за него има написан специален текст и беседа от св. Андрей Критски –  автор на църковни молитви и химни. В текстовете на това богослужение четем думите, вложени в устата на Анна:

  “Радвайте се заедно с мен, всички колена Израилеви! Аз нося рожба до сърцето си. Спасена съм от укора за бездетството ми. Тъй беше угодно на Бога, който чу молитвата ми, излекува болката ми и ми даде каквото сърцето ми желаеше.”

  Така преданието е допълнило евангелския разказ, без да му противоречи, като по един естествен и много човешки начин е запазило спомена за семейството на нашия Господ.

  Традиции и обичаи

  Св. Анна зимна за българите е покровителка на магьосниците. този ден е и празник на врачките, вещиците, омайниците.

  Св. Анна е и майка на Богородица. Тя закриля брака, семейството, девойките, бременните жени и вдовиците.

  В нощта срещу празника магьосниците могат да примамват чуждото плодородие; тогава се извършват най-различни заклинания и прокоби (за раздяла, болест и смърт). Затова стопаните палят пред всяка врата огън с тор, ръсят пепел и просо около стопанските постройки. Момите посаждат пшеница в гърне и топят клонки от вишна или ябълка във вода и ги оставят край огнището. Ако до Нова Година пшеницата поникне и клонките се разлистят, момата ще се омъжи през следващата година, и то за добър момък.

  Пред вратите мъжете запалват купчинки говежда тор, която прогонва злите сили. Жените мажат виметата на животните с въглен, чесън и мазнина, за да не им се отнеме млечността. Птиците държат зътворени, за да не ги примамят с магии. Девойките слагат под печките сол и жито, похлупват ги с паница и на сутринта с тях захранват животните, за да ги предпазят.

  Всички стопани следят кой ще влезе пръв в къщата им; ако е мъж, през годината ще се раждат мъжки животни, ако е жена – женски. Момите посаждат пшеница в гърне и натопяват клонки от вишна или ябълка във вода. Ако пшеницата покълне, а клонките се разлистят, значи момата ще се омъжи през следващата година.
  Гости посрещат именничките.

  Със зимния празник на св. Анна са свързани и празниците на св. Спиридон (12 декември) и на прор. Даниил (17 декември). Те допълват обредната идея за преход, за преминаване към нещо ново.

  В деня на св. Спиридон жените месят колаци и ги раздават за здраве и бъдещо благополучие (житна жертва). На 17 декември празнуват всички жени, които още раждат и имат малки деца; месят се питки и отново се раздават, за да е плодовита годината. И двата празника, подобно на Аньовден, са женски, в същността си са честване на женското, плодотворящото начало. Целта им е да осигурят щастлив преход и успех в новия годишен цикъл.

  Поверия

  Поверията твърдят, че тогава черните магии “хващат”. Затова строго се спазват различните забрани: жените не работят нищо, не бива да пипат вълна, за да не се разболеят децата и добитъкът; мъжете не бива да излизат от селото, защото по поляните играят самодивите и видят ли мъж, отвличат го.

  Гадания и предсказания

  Следи се какъв ще е полазът, какъв късмет носи първият гост в къщата. Ако полазникът е мъж, през годината ще се раждат повече мъжки животни. Ако е добър човек, годината ще е здрава и плодородна.

  Моми гадаят как ще се оженят. Вечерта преди празника засяват символично зърна в гърне, пълно с вода. Във водата слагат клонки от вишна или ябълка. Ако до Нова година семената покълнат или клонките се разлистят, това е знак за скорошна сватба.

  Ако кокошка прескочи къщния праг, годината ще е несполучлива, защото кокошката рие с краката назад.

  Традиционна храна за денят на Св. Ана е посна (Коледни пости)

  • Варено жито
  • Варена царевица
  • Баница със зеле
  • Праз с ориз и маслини
  • Имамбаялдъ

  Честит имен ден на всички именници!

• Глаголицата е от четвърти век

  Неин създател е Етик Истер – Методио

  Петко Перинов, otizvora.com

  

  „Източниците на глаголицата трябва да се търсят в трако-фригийското писмо.“

  (Д-р Клемент Грубишич, ректор на университета в Падова, в статията Disquisitio in originem et historiam alpfabeti Slavonici Glagolitici, „Изследване на произхода и историята на славянската глаголска азбука“, 1766, Падова)

  „Според павликяните цар Селевич е автор на четирите евангелия.“ /1/

  Константин Порфирогенет (912-939 год.) в своето произведение, известно като De administrando imperio, пише, че хърватите по време на тяхното покръстване (635 год.) обещават, че в своите собствени ръкописи (chirografa propria) ще вмъкнат отделни заповеди, които се отнасят към спазване на мира със съседите. Учените отдавна са посочили това място и са се опитали да го изтълкуват по различни начини.

  Първото, което идва на ума, е, че хърватите още преди тяхното покръстване през 635 год. вече са разполагали със своя писменост. Каква е била тази древна хърватска писмена система? Възможно ли е това да е била глаголицата? Една оригинална писмена система, обща за двата близки и автохтонни балкански народи — българите и хърватите? Хипотези в тази посока отдавна са изказани. Дори се посочва и нейният творец — Св. Йероним.

  От средата на 18 век се поставя въпросът: Кое българско (и славянско) писмо е по-старо — глаголицата или кирилицата? Мнозинството от учените са се обявили в полза на глаголицата. Тук трябва да отбележим, че нито за едно друго писмо не е писано толкова дълго и не са изнесени толкова различни хипотези, както за глаголицата. Руският славист Г. А. Ильинский в един свой труд, издаден през 1934 год., разглежда подробно 80 публикации, които са посветени на въпроса за произхода на глаголицата. Освен това Ильинский изброява и повече от 30 различни хипотези за произхода на глаголицата.

  За първи път проблемите около създаването на славянските азбуки са повдигнати преди повече от 250 години. Поставя ги немският лингвист Йохан Леонард Фриш (Jochan Leonhard Frisch, 1666-1743) в своя труд Origo characteri sсlavonici wulgo dicti curillici paucis generatim monstrata — ortus wero et progressus characteris wulgo dicti glagolitici pluribus sigillatim descriptus tamquam ehima historiae linguae sclavonicae („Произход на славянското писмо, което обикновено се назовава кирилица, изложено накратко, в общи черти — и създаването и развоя на славянските букви по народному наречени глаголски, описано по-обширно и изчерпателно, като по-особена част от историята на славянските езици“). Статията е публикувана през 1727 год. в Берлин. Тематиката ѝ е подхваната и от ректора на университета в Падова, хърватина д-р Клемент Грубишич (1733-1773.) в неговата статия Disquisitio in originem et historiam alpfabeti Slavonici Glagolitici („Изследване на произхода и историята на славянската глаголска азбука“), публикувана през 1766 год. Грубишич изтъква, че източниците на глаголицата трябва да се търсят в трако-фригийското писмо.

  

  Косвено или директно, в отговор на възобновената позиция на Храбан в лицето на Грубишич, учените противопоставят най-различни хипотези за произхода на глаголицата. Ватрослав Ягич прави преглед на всичките тези и предположения в своята статия Glagoljsko pismo, написана в 1911 г., като трета част от своя труд Grafika kod Slavena от „Енциклопедия на славянската филология“ (на руски). Ето една част от хипотезите:

  • директно от финикийското писмо (Шафарик);
  • от германските руни (Годзко);
  • от авестийската писменост;
  • автохтонно словенско писмо;
  • трако-фригийско писмо, модифицирано в първата половина на 4 век от космографа Етик (родом от Истра, Хърватия, според друга версия Етик Истер е роден в Добруджа);
  • че е измислено от св. Йероним (331-420), който е превеждал Етик Истер;
  • от арменското писмо;
  • от грузинското писмо;
  • от еврейското писмо (Вондрак);
  • от латинското писмо;
  • от гръцката курсивна минускула (Фран Миклошич);
  • от арбанашкото писмо;
  • от етиопското писмо;
  • от коптското писмо;
  • от самаритското писмо;
  • от някое кавказко писмо.

  Към приведения (непълен) списък на хипотези трябва да прибавим и т.н. „готска теория“. В нея се има предвид някаква „гото-славянска общност“ на Балканите, тръгвайки от данните на Дуклянския поп. Според тази теория глаголицата е измислена и приложена в практика от епископа Улфила. За пръв път тая теория се предлага от чешкия учен Ф. В. Сасинек през 1887 год. в неговата книга Ulfilas a hlaholsko pismo. Той твърди, че Улфила (Урфила) е славянин, който бил измислил глаголицата. В подкрепа на тая теория идва и фактът, че и по-стари автори назовават глаголицата „готско писмо“. Например това твърди Тома Архидякон (1200-1268) в неговото дело Historiae Salonitanae; същото го казват епископ Кожич (1531 год.) и някои други автори.

  От друга страна, към хипотезата, че не Улфила/Урфила, а св. Йероним е създател на глаголицата, се придържат някои хърватски учени: Пастрич, Караман, Левакович, Сович…, чешките учени Велеславин, Добровски, Стредовски и др., както и учени извън славянския свят: Thurocz, Frenzel, Berg и др.

  Според Г. Вернадски, „Константин не е създал глаголицата, така че измислената от него азбука по всяка вероятност е била кирилицата… Би могло да се предположи, че Константин е измислил кирилицата за обща употреба, докато глаголицата е използвал като тайно писмо за по-секретни послания и е обучил да си служат с нея само своите най-доверени ученици. По-късно, след смъртта на Константин, тая тайнственост отпада и глаголицата вероятно се е употребявала заедно с кирилицата, а в някои краища – даже и по-често от нея“.

  Вернадски с известни резерви приема теорията на Н. К. Никольский, според която „руските знаци“, които се споменават в житието на св. Кирил, са съществували преди Константин-Кирил да измисли кирилицата. Според Никольский, точно тези „сурски/руски знаци“ са били буквите на глаголицата. Като обяснение на тази сложна ситуация, Г. Вернадски допуска и един такъв вариант:

  „Може би Константин не е приел тези „знаци“ такива, каквито са били, а ги е поправил и нагодил към потребите на славянския език. Тая ревизия и реформа би могла да се нарече откритие на нова азбука. В такъв случай Константин все пак би могъл да бъде наречен създател на глаголицата, но тогава като откриватели на кирилицата би трябвало да се смятат учениците на Методий.“

  Професор Ellis H. Minns се противопоставя на тая теория. Той застъпва теорията, че Константин е измислил и двете азбуки — и глаголицата, и кирилицата. Според него, невъзможно е двама души, които искат да изразят звуците на славянския език с букви, да предложат почти идентични системи във всичко, освен във формите на буквите и в числените съответствия. Според Минс „общото впечатление, което прави глаголицата, е много далече от какъвто и да е вид гръцки курсив“. Същият учен доказва, че Кирил е взел две букви от хебрейската азбука (цаде и шин) и ги е преобразувал в три славянски букви и в едната, и в другата азбука за звуците Ц, Ч и Ш, които не съществуват в гръцката азбука. Заключението на Е. Минс е, че „двете азбуки трябва да се смятат като съзнателни творения на един и същ ум“. ((The Alphabet, 1949. P.486-487))

  В началото глаголицата е имала 43 букви, които са задоволявали фонетичните потребности на славянските езици.

  Въвеждането на глаголицата в Хърватия се свързва с Методий. Причината, поради която на Сплитския църковен събор, проведен през 1060 година, св. Методий е провъзгласен за еретик, е, че е измислил новата азбука. В един документ, който говори за решенията на Сплитския събор, четем:

  „Dicebant enim gothicas litaeras a quodam Methodio haeretico fuisse repertas, qui multa contra catholicae fidei normam in eadem sclavonica lingva. (В превод: „Защото се казваше, че били изнамерени готски писмена от някой си еретик Методий, който много лъжовни работи е написал на този славянски език против нормата на католическата църква.“)

  Ето че тук, изненадващо за апологетите на традиционната историография, са приравнени Методий и Улфила, готската азбука — с българската, а готския език — със славяно-българския! Ако приемем, че става дума за глаголицата, което е много вероятно, тогава като територия, където се е състояла тази „еретическа“ дейност на Методий (с прозвище Улфила) се очертава Хърватия. Куриозното е, че именно на територията на Хърватия се е запазила употребата на глаголицата до края на XIX в., а се е запазил и споменът за елегични народни песни, наричани „бугарщици“.

  Между самите хърватски изследователи като че ли преобладава становището, че зад “Methodio haeretico” се крие не някой друг, а Йероним Блажений, който бил превел (уж от гръцки на латински) четвероевангелието и посланията апостолски, и тази сбирка текстове до нас е стигнала под названието Vulgata, различаваща се от другия латински вариант, известен като Itala.

  Интересното в случая е: Защо тази Vulgata се смята за по-архаичен вариант на Библията — не само от Италиката, но и от гръцките, арамейските, също и от тези на арменците и коптите! Убеждават ни, че достигналите до нас преписи на „оригиналите“ са преработка, а преписите на преводите са били със запазени архаични елементи. Защо не се допуска, че превеждането е протичало в обратен ред? Коя псевдорелигиозна догма забранява такава възможност?

  Нещо ни говори, че някой нарочно увърта решението на проблема и вместо по-простото (и вярно решение), ни поднася по-сложно (и невярно) решение, като преследва скрити цели.

  Но понеже знаем, че свети Йероним (= „Онзи със свещено име“. А кое е било истинското „Свещено име“ на светеца?) е превеждал „Космографията“ на добруджанеца Етик Истер, предполагаме, че точно славянските евангелия и послания на този „гот“ и „скит“ от Добруджа са „скитските“ текстове, които е превел на латински Йероним Блажений, и до нас са достигнали като най-древен вариант на Новия завет, известен като Vulgata.

  Ето мнението на д-р Божидар Пейчев за борбата около духовното наследство на упоменатия велик, но забравен българин Етик Истер:

  „…крайната нужда да се преборим за първи път с натрупания от западната наука от едно столетие насам опит, по силата на който тя счита вече за утвърдено, че смятаният навремето за славянски философ, учен и писател от IV век Етикус Истер, роден в пределите на днешна Добруджа, не е славянин, а при всички случаи – западноевропеец. Така се е стигнало дотам, че, оставен без защита, единственият славянски мислител от толкова ранно време, поради ревнивостта и настойчивостта на цял отряд западни изследвачи, в края на краищата е бил провъзгласен дори за ирландец, само и само да не остане такъв, какъвто е бил.“ (Към пълния текст)

  

  Тук, разбира се че помагат и отродилите се български историци-шльоцерианци. Нека е ирландец, само и само да не е българин, понеже българите тогава още са били на Памир и в Такламакан (виж грозните шльоцериански писания на Петър Добрев и Пламен С. Цветков).

  Глаголицата и „глаголизмът“ като духовно и културно движение имат голямо значение за опазване както на българската идентичност (в западните охридски краища), така и на хърватската национална идентичност. „Глаголизмът“ и особено съпровождащите го знания от космографията, са уважавани в известен период от страна на западната църква, която даже приемала отброяването на времето, наречено Vulgar era. Календарните знания и хронологичната система се приписват на българина („скита“) Дионис Късия.

  Под понятието „глаголизъм“ не трябва да се подразбира само хилядолетната борба на хърватския народ за употреба на глаголицата в църковното богослужение, а и за употребата на народния (вулгарния) език, на мястото на по-късния, изкуствено създаден и неразбираем даже и за италските племена латински език. Тая борба на хърватските попове „глаголаши“ трае повече от хиляда години, в резултат на което днес хърватите имат език, който има много малко чуждици, със силно развити вътрешни механизми за словотворчество. С тая културна и духовна борба хърватите са показали, че не искат да бъдат изтръгнати от общността на родствените бохемски и български народи. Докато за хърватските клерикали, като протежета на Рим, употребата на глаголицата е чисто църковен въпрос, за духовно по-извисените хървати това е национално-политически проблем и въпрос, около който се сблъскват славяните и латините на източния бряг на Адриатика, започвайки от началото 7 век. Когато борбата става най-ожесточена, по време на хърватския крал Томислав, глаголицата става най-силното оръжие в ръцете на хърватите против латинското влияние, провеждано от отродилите се клерикали — „латинаши“.

  Трябва да се отбележи, че против използването на глаголицата и против онези, които са застъпвали нейната употреба, са църковните събори, проведени през 925, 928 и 1059-1060 год. Както споменахме, през 1060 год. на събора в Сплит св. Методий е провъзгласен за еретик, понеже бил измислил глаголицата. За най-усърден защитник и пропагандатор на глаголицата се смята епископът Гъргур Нински. Той се обръща към тогавашния хърватски крал Томислав и към посланиците на папата, застъпвайки употребата на глаголицата и народния език в литургията. За съжаление неговите усилия завършват безуспешно.

  Кои са най-старите запазени глаголични надписи?

  Като най-стар глаголичен паметник се смята подписът на някакъв словенски княз на гръцки документ от 982 год., който се пази в манастирска библиотека на Света гора в Атон, Гърция.

  Един от най-старите и най-важните палеографски паметници, изписани на глаголица, е т.н. Башчанска плоча. Учените я датират около 1100 година. Намерена е през 1851 год., дълга е 197 см, широка е 99 см и съдържа тринадесет реда текст, изписан с глаголица. В текста се появяват и латинските букви М, I, N, О, Т. Чрез палеографския анализ е установено, че записът е с букви, които представляват нещо средно между българския (облия), и хърватския (ъгловатия) вид глаголица.

  До петдесетте години на 20 век учените са смятали, че Башчанската плоча е най-стар паметник на хърватската глаголица и въобще на хърватския език. Обаче Бранко Фучич изнесе убедителни доказателства, че за такъв паметник трябва да се счита т.н. Валунска плоча (в Ljetopis Jugoslavenske akademije, knj.55, Zagreb,1949, s.51-61). На плочата е запазен много добре къс запис на два езика, с употребата на две азбуки. Първият ред е на хърватски език, изписан с глаголица, а вторият и третият са на латински, изписани с латиница-каролина. Aнализът на глаголския запис говори, че става дума за

  по-стария вид на глаголицата — облия, тоест българския

  

  Освен надписите върху камък, запазени са и книжовни текстове на глаголица. Най-старият ръкопис, писан на глаголица, се пази в киевската Духовна академия и е известен под названието Киевски листчета. Това са фрагменти от католически мисал, което доказва, че се е превеждало от латински на стария църковно-славянски, с ползването на глаголицата. Киевските листчета се датират към края на 9 век. Към този вид паметници принадлежат и т.н. Бечки (Виенски) листчета, известни в науката като Fragmenta Windobonensia, открити във Виена от известния хърватски славист Ватрослав Ягич. Публикувани са през 1890 год. в издание на Виенската академия. Това са два пергамента с размери 12х16 см, запазени в подвързията на някаква книга. Според своите палеографски особености се датират в началото на 12 век. Под текста могат да се забележат изтрити букви на още по-стар текст на глаголица. Съдържанието на текста представя фрагменти от църковно-славянски мисал от римо-католически обряд.

  Докато в средновековна България глаголицата е била в един по-ранен етап изтласната от употребата на кирилицата, у хърватите тя се е запазила почти до наши дни. Освен упоменатите паметници, изписани на глаголица, трябва да се отбележи Винодолския законник от 1288 год. На глаголица са написани и най-старите хърватски стихове. Автор на тези стихове, написани през 1368 год., е княз Новак Кръбавски. Глаголицата е използвана от всички слоеве на народа. Била е в употреба между хората на Зрински и Франкопани и у други едри феодали. Първата книга, която е напечатана на хърватски през 1483 год. — „Мисал по закону римског двора“ — е на глаголица. С тази разширена употреба глаголицата е заслужила името caracteribus croaticis. Точно така тя се нарича в документ от 1523 год. В началото на 17 век служителите на босненския паша ползват глаголицата в преписките си и я назовават „хърватско писмо“. Като литургийно писмо глаголицата се употребява в Синьската, Задарската, Сплитската, Барската и Кръкската епископии.

  Глаголицата преживява и по-широка употреба в 16. и 17. век, когато е била използвана за преводи от латински и италиански, както и за написване на оригинални литературни произведения. За своята пропаганда в Словения и в хърватските краища глаголицата е била употребявана даже и от немските протестанти. Трябва да се отбележи, че печатници на глаголица е имало във Венеция, Рим, Тюбинген, Сиена, Риека и др., вследствие на което са напечатани стотици книги. Ако така стоят нещата със свещената азбука глаголица, тогава

  коя е типично българската азбука?

  Възможно ли е това да е някаква „кирилица“, която античните българи (бругои, белазгои) употребяват още преди идването на „елините“ на Балканите? Ако приемем едно такова предположение, тогава това ще да е онази писменост, за която са се запазили писмени свидетелства, в които бива наричана „пелазгикон грамата“. Нейният автор не е някакъв Кирил, брат на Методий, който като мисионер на християнския „Царски град“ е „преложил“ светите книги за проповед между славяните във Велика Моравия. Това са умишлените фалшификации в т.н. „жития“ на „Теофилакт Български (Охридски)“. Тези „жития“ са съчинени не преди началото на 15 век, когато България влиза в състава на турския Урум султанат, като един от ходовете на „византийското“ (гръцко) духовенство, направени с цел да завладее древния балкански народ – българите.

  Авторът на българската писменост е Сурило („Слънчевия“) от т.нар. „Солунска легенда“, зад когото трябва да търсим бръгийския (белазгийския) Лин. Лин не само дава писменост, т.е. написва древните евангелия с божествените дела на Дионис Сабазий („Прераждащия се Самий“, т.е. „Прераждащото се Слънце“), но дава и религиозния закон („елевсинските“ и „самотракийските мистерии“). Но тези древни евангелия, които са били дървени плочки (32 на брой), на които са били записани божествените дела и закони, „тракиеца“ Орфей открадва от учителя си Лин, след като Лин бива убит от коварния дивак, „елина“ Херакъл. Тези „изписани дървени плочки“ („пелазгикон грамата“) ученикът-крадец ги „предава“ (т.е. продава) на „избраните“ от него египетски воини – „елини“, колонизирали някои от йонийските острови. За тази заслуга (ширенето на Дионисиевите мистерии между иноплеменни народи в изопачен вид) Орфей е сполетян от страшни наказания. Първо остава без любимата си съпруга Евридика (тя умира ухапана от Змията, символа на вечното знание), а след това и самият той по нареждане на Дионис е разкъсан на парчета от менадите.

  След приемането в изопачен вид на древната балканска (белазгийска, т.е. българска) вяра („трескея“), колонистите на йонийските острови (Керкира, Итака), населяващи и йонийския бряг (Епидамнус, Арта, Ерихо, Авлона, Коринт..), стават „елини“. Елини означава поклонници на новото слънце, т.е. поклонници на Слънцето (Елиос)-Син. Религиозно понятие „елини“, неправилно тълкувано като етническо, остава в употреба със своето истинско значение до късното средновековие – нещо, което е документирано в запазилите се български и ромейски текстове.

  В своето изследване „Българското писмо и средновековният Изток“ Иван Александров забелязва една любопитна подробност в текста отговор на латинския монах Маурус Храбан: „За азбуките на Черноризеца Храбър“ (т.е. „Черноризец Храбър“ = Маврос Храбан). Авторът на текста, анонимният полемист, който спори с Маврос Храбан, казва, че славяните най-първо са имали писмо „без устроение“, а ползвали са и римски и гръцки букви. „Интересно е — пише И. Александров, — че на първо място Храбър (т.е. анонимният полемист, когото тук ще наречем „Анти-Храбан“) поставя латинските, а след това елинските букви“. /2/

  Макар че полемизира против латинския учен, анонимният апологет на кирилицата като божествено дарение на славяните има изказвания, които прозвучават критично или най-малкото слагат под съмнение гръцката културна супремация. Особено за нас от значение е, че в текста-полемика на този Анти-Храбан се споменава Дионис Граматик. Този „скит“ (българин) е известен и под името Дионис Тракиецът и има славата, че е „баща на граматиката“, написал първата в света граматика („Граматическо изкуство, подредено в осем части“). Чак след внасянето — т.е допълването на гръцката азбука с шест букви, на първо време без фонетична стойност, които закръглят числовата система на гръцката азбука, — от страна на Дионис Тракиеца, гърците са могли да запишат всяко едно число. Буквите, които той е подарил на гърците, са: ипсилон, фърт, хер, пси, омега и саби, т.е. „аз“.

  Тракиецът Залмоксис, който според Херодот е живял векове преди Питагор, оставил след себе си тайни (херметични) знания. Гърците обаче така са извъртели нещата още по време на Херодот, че са твърдели, че Залмоксис бил слуга (!?) на Питагор. Разбира се, че Бащата на историята не им е повярвал и най-открито им се присмива. Точно така стоят нещата и с азбуките, писмеността и числата.

  Затова с пълно право можем да кажем, че най-голямата част от онова духовно наследство, залегнало в основите на европейската цивилизация, което се приписва на „древните“ и „културни“ гърци/елини всъщност е трако-бръгийско. Това ще рече — българско. Наша задача и дълг към предците е да си върнем отнетото, възкресявайки истината за България и за Европа.

  .

  Бележки:

  1. Л. Милетич, „Нашите павликяни“, СбНУ 19, и „Нови документи по миналото на нашите павликяни“, СбНУ 21

  2. И. А., „Българското писмо и средновековният Изток“, С. 1996, с.151

  .

• Нова оловно-цинкова мина трови българите от Босилеградско

  Материал на „Господари на ефира“, Нова ТВ

  

  Нашият репортер Дани Йорданов се намира в Босилеградско, Западните покрайнини, днешна Сърбия, където разследва пораженията от неотдавна открита оловно-цинкова мина. Нарича се „Караманица” и е само на 5 км от границата с България. Мината се води във фаза „пилотен проект” и затова законово избягва изискването за Оценка на въздействието върху околната среда. Сив поток изтича от хвостохранилището на мината и се влива в река Караманичка или наричана още Голема река. Оттам водата се влива в река Драговищица и сивите отпадъци влизат в България. 15-ина км по-късно водите на Драговищица се вливат в Струма и тръгват към Кюстендил, и надолу към Благоевград, Кресненското дефиле и Гърция. Репортерът Дани Йорданов донесе проби от водата, взети на повече от 2 км след оловно-цинковата мина.

  Изследването в лаборатория на Националния център за обществено здраве и анализи в София установи, че водата е с концентрация на олово – 46 пъти над допустимите норми, на манган – 23 пъти, на мед – 3 пъти… Затова в Голема река вече няма риби, нито жаби и мухи даже, оплакват се наши сънародници от селата на Босилеградско.

  Предстои Дани Йорданов да се срещне с българи от Босилеград, които разказват какви поражения върху здравето на местните хора вече са регистрирани.

  

  Репортажът на „Господари на ефира“ по темата може да се види ТУК.

  –––––––––––––––––––

  ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

  Риболовен клуб „БАЛКАНИКА“ – ВЪЗДЕЙСТВИЕ ОТ МИНА КАРАМАНИЦА, ОБЩИНА БОСИЛЕГРАД, Р. СЪРБИЯ, АНАЛИЗ НА ВОДНИ ПРОБИ И ДЪННИ УТАЙКИ В РЕКА КАРАМАНИЧКА ПОД МИНАТА – ТУК

  

  .

• Снежина Мечева: Български училища има на шест континента

  Интервю на Снежина Мечева за
  сп. „Изживей България“*

  

  – Какво място заемат българските училища в чужбина в живота на емигрантската общност?

  – Централно. Те са най-големите притегателни центрове за хора, които искат децата им да не прекъсват връзката с България. Макар и в чужда среда, „коренът да се присади“. Българските училища са не само образователни, но и културно- просветни центрове. Хранилища по България.

  – Какво не знаем ние, българите в България, за българските училища в чужбина?

  – Не знаете колко е трудно да се направи едно българско училище в чужбина и колко е трудно да се върви напред. Трябва да се съобразяваме едновременно с възможностите на българската държава, а също и с условията на страната, в която живеем. Отплатата за труда на българския учител зад граница е преди всичко духовна и най-важният резултат от нея може да се определи като „съхранението на България отвъд Дунава“.

  

  – Как се поддържа връзка между българските общности по света и съответно – между училищата? Очевидно такава има.

  – Преди 11 години, през 2007 година, беше създадена Асоциацията на българските училища в чужбина. Тя убеди българската държава да се включи в образователната дейност на училищата извън страната. Веднага след създаването й Министерството на образованието започна да съфинансира на проектен принцип училищата в чужбина по програма Роден език и култура зад граница. Но това не беше достатъчно, не позволяваше дългосрочно планиране и реализиране на дейността, а само година за година.

  Малко се знае, че първоначално имаше само няколко училища в чужбина към дипломатическите представителства на България и няколко държавни. Тези, които се създадоха в последствие, когато започна голямата емиграция от България, бяха създавани от общностите ни в чужбина. Първите сред тях години наред работеха на самоиздръжка, а учителите – без заплащане или със символично такова. Това бяха крачки на пионери, нелесни. Българско училище има в Лондон от 1987 година и до 1991 г. то е държавно към мисията ни. После е закрито, но благодарение на големия възрожденец – посланик Иван Станчов, бе възстановено и почти 20 години се самофинансира.

  Министърът на образованието и науката г-н Сергей Игнатов направи съфинансирането на българските училища в чужбина част от държавния бюджет и въведе Постановление 334 на Министерския съвет, което бе най-голямата крачка. Оттогава започна разрастването на съботно-неделните училища в чужбина и днес те са над 400. 20 години във Великобритания имаше само едно училище – нашето към Посолството, а сега са над 50. Български училища има на шест континента. Това не е случайно – над 2,5 млн. българи живеят зад граница. Не всички училища се съфинансират от българската държава. Непрекъснато се отварят и нови. Случва се благодарение на създадените добри отношения с българските институции. Заслуга е и на АБУЧ, която постигна през тези 11 години единомислие с институцията на вицепрезидента, с Държавната агенция за българите в чужбина, с Министерството на външните работи и най-вече с Министерството на образованието. Това е пътят на успеха – чрез труд и спечелено доверие, заедно, за да не губим българчетата, родени и живеещи в чужда среда.

  

  – Може ли да се говори за силна, по-силна и т.н. българска общност по света? Или всяка такава подялба и степенуване са относителни?

  – Не бих се наела да ги класифицирам, а и не е необходимо. Мога да кажа къде са най-големите български общности. Една от тях е в Чикаго, САЩ, с 12 училища – не случайно го наричат българския град. В Испания живеят много българи и съответно има над 50 училища. Вече споменах колко много са те в Обединеното кралство. В Германия също има много българи и български училища. Във Виена е едно, но може би затова то е най-голямото в момента в Европа. Училища има в Египет, Мароко, Китай, Израел, Бразилия, Австралия, Нова Зeландия, Турция, Молдова, Украйна и др.

  – Кое според Вас е най-голямото постижение на българските училища в чужбина през последните години?

  – Най-големият успех е изучаването на български език на всички континенти, без Антарктида. Колегите от САЩ и преди всичко училище „Джон Атанасов“ в Чикаго са водещи. Но това се случи, защото те работиха там в „симбиоза“ с генералния консул г-н Иван Анчев. Поредното доказателство, че само добрият контакт на неправителствените организации с представители на държавните институции води до големия успех. Българският език се въведе вече като част от американската образователна система, чрез възможността нашите деца да получат така наречения Печат за двуезичие, който удостоверява ниво на владеене на български и това е предимство за влизане в колеж, висше учебно заведение или при наемане на работа. За нас най-важно е, че в този процес бе ангажиран МОН и със съдействието на дирекцията, отговорна за нас и оглавявана от г-жа Наталия Михалевска, бе сключен меморандум с Департамента за езиково обучение (ДЕО – бившия ИЧС) към СУ „Климент Охридски“. Съгласно този меморандум, българските училища зад граница могат да провеждат онлайн изпитите за владеене на български език по европейската езикова рамка. Има и други чужди изпитни центрове в САЩ, но АБУЧ смята, че обвързването с българска институция е приоритетно. За изпита, който се провежда четири пъти вече (през октомври се проведе последният) в училище „Джон Атанасов“ с директор г-жа Боянка Иванова, постижение е и това, че американската страна пое разходите за издаване на сертификат за владеене на български език. Благодарение на усилията на консул Анчев, в едно от американските държавни училища в района на Чикаго (б.р.: Това се отнася до всички американски държавни училища в образователен район 214 в Чикаго) ще се учи всеки ден поедин час български език от учебната 2019–2020 г.

  

  Другите ни надежди и усещането за постигнат успех са свързани с Петицията на АБУЧ за изучаване на български език в страните членкина ЕС. Настояваме да има матура или сертификат за владеене на български език, който да е валиден за кандидатстване във ВУЗ – както е в САЩ.В Страсбург нашата петиция вече е разгледана и продължава напред. Очаква се 19 страни с т. нар. „малки езици“ да ни подкрепят пред европейските институции, където основна роля ще има нашият министър на образованието. АБУЧ успя да обедини всички български евродепутати от различните партийни фракции за националната кауза. Успехите ни се дължат и на това, че ние нямаме теснопартийни интереси. На последната наша конференция на АБУЧ, която се състоя в Парламента на 26 юли 2018 г., патрони бяха и г-жа Караянчева, председател на Народното събрание, и вицепрезидентът г-жа Илияна Йотова. Участва министърът на образованието г-н Красимир Вълчев, председателят на ДАБЧ г-н Харалампиев, евродепутатът г-н Светослав Малинов.

  В новия закон за образованието българските училища в чужбина липсват като институция. Учителите в чужбина искат да им се признае стажът за пенсиониране. За да се реши проблемът, ни съдействат много хора – националният омбудсман г-жа Мая Манолова, председателят на Синдиката на учителите в България г-жа Янка Такева.

  

  АБУЧ е организирала редица международни изяви (конференции, форуми, кръгли маси в чужбина) и е гордеем с това. Среща на българските училища от Великобритания и Република Ирландия в Лондон, две кръгли маси за българските училища в Испания, организирани в Мадрид, два форума за българските училища в САЩ и Канада, организирани в Чикаго, една конференция във Виена, Кръгла маса на българските училища, организирана в Париж. През 2015 г. 320 представители от 14 български училища по света посетиха на 24 май гроба на Константин Кирил Философ в Рим. Тогава члeнът на УС на АБУЧ д-р Адриана Любенова подари за колекцията на папата изработената от нея икона на св. Паисий Хилендарски. Няколко български училища в същата година участваха в големите тържества в Микулчице, където се предполага, че е погребан Методий. През миналата юбилейна 10-а година на АБУЧ, ведно със Западно- и Средноевропейската митрополия, голяма делегация на АБУЧ, водена от митрополит Антоний, посети светите места в Йерусалим – бяхме и в българското училище в Тел Авив. През пролетта на тази 2018-а беше Конференцията на българските училища от Германия, организирана във Франкфурт. Голямо честване имаше на 28 и 29 септември 2018 г. на 100-годишнината на Българското училище за роден език в Будапеща. Имаме планове за много следващи такива форуми, организирани винаги, както досега, с участието на вицепрезиденти, министри, евродепутати, дипломати. Най-големият ни проект е за 2019 г., когато в края на юли ще имаме значителни изяви в Пловдив и това ще съвпада с всичко друго, свързано с „Пловдив – европейска столица на културата“.

  

  АБУЧ е печеливша кауза. Ние държим на съхраняването на националното съзнание и популяризирането на българската култура зад граница. Малко се знае, че българските семейства в чужбина имат по 2, 3 и 4 деца. А това е и начин за известно преодоляване на демографската криза.

  – Често в кръга край мен чувам твърдението, че българите в чужбина са по-големи българи от нас, живеещите в България. Вярно ли е това според Вас?

  – Безспорен факт е чувството на носталгия по дома за българина. Когато отидем в чужбина настъпват и големите липси. Ние се борим за запазване на това, което е съхранило българите през годините – език, вяра, традиции, култура. Трябва да е дело на всички. Българинът традиционно е домосед и като отиде зад граница се чувства единак. Затова той търси общността, която го сродява с обичните му неща.

  – Къде по света българската общност най-много спазва традиционния празничен календар и обичаите?

  – Навсякъде, където има училище или български културен център, се отбелязват всички
  празници. И се работи за разпространение на постиженията на българската култура. Затова се радваме, че вицепрезидент Йотова пое сериозно и работи в тази насока да се създаде Български културен институт, подобно на института „Сервантес“, „Гьоте институт“, Бритиш кансъл и т.н. Предложението на АБУЧ от години е този институт да носи името на патриарха на българската литература – Иван Вазов. Но най-важното е да се постигне консенсус за създаването му и неговото функциониране. Затова разчитаме както на инициативата на вицепрезидент Йотова, така и на всички други институции, които могат да го превърнат от мечта в реалност.

  

  – Може ли да се говори за разпространение и популяризиране на традиционната българска култура от емигрантските общности по света? Естествен е стремежът на всеки емигрант да се впише в обществото, в което живее, но това не изключва съхраняването на неговата национална и културна идентичност.

  – Това е естествено – едното не изключва другото. Такъв е примерът с Лондонския български хор, ръководен от г-жа Десислава Стефанова, в който хор две трети са хора от други държави, а концертите им са в препълнени зали не само в Лондон, а и на много места по света. Този хор е хор на годината на Би Би Си за 2006-та, а Десислава Стефанова е носител на отличието на ДАБЧ – Българка на годината за 2017 г.

  По цял свят, във всичките ни общности работят много изявени творци и учени, които с постиженията си представят най-доброто от България. Това е върховно посланичество.

  

  – Българската държава по какъв начин помага на българските училища и други културни институции по света? Смятате ли, че е направено оптималното в това отношение?

  – Държавата прави много за нас, както вече казах. Стана въпрос и за съществуващите проблеми, но е важно те да се преодоляват. Добре е да отбележим конкурсите за децата от чужбина, организирани от ДАБЧ – за песен, за есе, за рисунка. Може би тук е мястото да споменем, че петима членове на Управителния съвет на АБУЧ също са носители на отличието на ДАБЧ „Българка на годината“ (2011, 2012, 2013, 2015, 2016). Огромно е значението на сътрудничеството ни от доста години със Софийския университет „Климент Охридски“ при организирането на ежегодните ни конференции в България. В последните две години такова сътрудничество постигнахме с Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ и сме много признателни.

  Стана ясно, че имаме голяма поддръжка в лицето на редица български дипломати. Аз самата съм работила много добре със седем български посланици в Лондон, сега се очаква осми поред и ми се иска вярвам, че традицията няма да се наруши. Не бива да пропускаме и дейността ни с Българската патриаршия – имали сме две срещи с патриарха. В АБУЧ членуват училища, които са към българските православни църкви, в Солун има училище към манастира „Св. Вмчк. Георги Зограф“.

  С други думи – десницата на АБУЧ винаги е протегната за „ръкостискане“ с всеки, готов да работи всеотдайно с нас за България. И нека това не се разбира като ПР-акция. Българският учител е наследник на възрожденска традиция. Истинският такъв, който е дарил сърцето си на децата, винаги ще е по-близо до Духа и се е клел, най-малкото мислено, че е длъжен да бъде създател и съзидател, за да му вярват и да го следват. Какво е нация без Учители? Отговорът го знаем всички.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––

  * Интервюто в оригинал може да се види тук – Mecheva p. 22-28

  .

• Прокуратурата разследва за корупция Агенцията за българите в чужбина

  Извършват се процесуално-следствени действия на адреси в София, Кюстендил и Плевен.

  

  Специализираната прокуратура разследва Държавна агенция за българите в чужбина по подозрения в корупция, съобщиха от пресцентъра на Прокуратура на Република България.

  Днес следователи от СО – СП на Специализирана прокуратура извършват процесуално-следствени действия на адреси в София, Кюстендил и Плевен. Правят се претърсвания и изземвания, обиски на лица и разпити на свидетели, в рамките на образувано досъдебно производство за извършени престъпления по чл. 321, 301, 308, 282 от НК.

  

  Председател на Държавна агенция за българите в чужбина е Петър Харалампиев. Той пое ръководството през май 2017 година. Преди това, от декември 2014 г. до май 2017 г. Харалампиев бе заместник областен управител на област София, а преди това изпълнителен директор и член на Управителния съвет на фондация „Българе“.

  По неофициални данни на Нова телевизия, е задържан председателят на агенцията Петър Харалампиев, разследван за продажба на неистински документи за български произход на граждани главно на Украйна и Молдова, за сумата от 5 хил. евро броя.

  

  Според Наказателния кодекс, чл. 321 се отнася за образуване и ръководене на организирана престъпна група, наказва се с лишаване от свобода от три до десет години; чл. 301 – за подкуп, което се наказва с лишаване от свобода до шест години и глоба до пет хиляди лева; чл. 308 – документни престъпления (подправка на документ се наказва с лишаване от свобода до три години) и чл. 282 – престъпления по служба (лишаване от свобода до пет години или пробация).

  През февруари 2014 година проверка в ДАБЧ показа груби нарушения при издаването на удостоверения, въз основа на които са получавани български паспорти. Тогава стана ясно, че в периода от 2010 до 2012 г. има почти двоен ръст на броя на придобилите българско гражданство на основание български произход. От схемата са се облагодетелствали хиляди чужденци, които нямат никакви български корени.

  В същото време на хора с български произход е отказвано гражданство. Сигналът за двойните стандарти бе подаден от заместник-министъра на правосъдието Илия Ангелов до главния прокурор, а проверката направена от Върховната административна прокуратура.

  Източник: Канал 3

• Танцово представление на Цвета Касабова в Детройт

  Най-новият спектакъл на българката Цвета Касабова и приятели ще бъде тази събота, 27 октомври, от 19:00 ч., и в неделя от 14:00 ч., в Детройт.

  Цвета е преподавател по театър в Университета на Мичиган, носител на много награди за танцови изпълнения, бивша състезателка от българския национален ансамбъл по художествена гимнастика.

  Представлението обединява различни видове танц, театър, музика и слово, както и артисти от Детройт, Държавния университет Уейн и Университета на Мичиган.

  Участват: Шайна и Брайън Байра, Фий Кристоф, Камил Джонсън, Цвета Касабова, Били Марк и др.

  

  Friends of ANDY Performance Showcase​

  Saturday, October 27 at 7 pm and October 28 at 2 pm
  Curated by Tzveta Kassabova.

  A mix bill of works in the genera of dance, theater, music and spoken word. This performance brings together artists from Detroit, Wayne State University and University of Michigan.

  Tickets at the door. Sliding scale 10-20$. Free for local residents.

  Artists: Shaina and Bryan Baira, Fee Christoph, Camille Johnson, Tzveta Kassabova, Billy Mark, Malcom and Cy Tulip

  PARKING: Park in fenced lot on Fenkell and Parkside St. Detroit.

   

  Източник: BulgariansinDetroit.com

• Искрен Пеев пред БНР: Опазването на морето зависи и от всеки човек

  Интервю на Габриела Гаврилова с Искрен Пеев и Адам Браун,
  БНР – Варна

  

  Искрен Пеев е трето поколение моряк. Неговият дядо – проф. Илия Пеев, е преподавател във Военноморското училище, капитан първи ранг от резерва, бил е на подводниците. Бащата д-р Петър Пеев е бил лекар във Военноморска болница, но преди това е бил на корабите, включително на ветрохода „Калиакра“. От шестгодишен ветроходство изучава и Искрен. Сега е на 22 години и завършва математика в Импириъл колидж – Лондон. Беше ръководител на яхтата, с която четирима студенти проучваха наличието на пластмасови отпадъци в Средиземно море. Младите изследователи са събрали повече от 50 проби от различни участъци на пътя между Кавала и остров Санторини. Пътуването е показало, че дори необитаеми острови са замърсени от изхвърлени от морето пластмасови отпадъци. В разговора участва и един от студентите, пътували в Средиземно море – Адам Браун, инженер, който изследва процеса на разпадане на пластмасата.

  

  – Прекарахме 6 седмици в морето, което ми е много близко. Аз съм от Варна и съм трета генерация морски човек. Опитвам се да продължа традицията. Тези 6 седмици бяха удовлетворяващи от гледна точка на ветроходството и за мен, и за останалите от екипа.

  – Адам Браун е част от експедицията. Вашето впечатление?

  – Шест седмици ветроходство в Гърция – на всеки човек ще му е приятно! Трудната част беше, че това не беше ваканция, а трябваше всеки ден да правим пробите. Това и на нас ни отвори очите колко е замърсено морето. Това пътуване за мен постави повече въпроси, отколкото отговори. Но най-важното е да се работи за спиране на употребата на пластмасите за еднократна употреба.

  – Къде беше най-замърсено морето?

  – По време на експедицията имаше една много голяма буря. Най-мръсната проба беше след тази буря. Тогава се озовахме в един природен резерват, където не се допускат големи кораби, които да замърсяват региона. Но именно на това място взехме най-мръсната си проба. Имаше различни видове пластмаса… Фактът, че това се намери в един природен резерват, беше много депресиращо за нас!

  – Какво ще се случи с тези проби?

  – Ние работим с учени от Импириъл колидж и Бристъл, които имат нужда от много повече проби. Те ще определят композицията на пластмасата и какви токсини се съдържат по нея. Големите парчета пластмаса често се приемат от птиците и рибата за храна, а те не могат да се усвоят от организма им и те умират от глад. Но по-малките частици пластмаса се усвояват от животните заедно с различни отрови, които са залепени по парченцето пластмаса, и се събират по тях като магнит. Това ще изследват учените – какви точно са токсините по самата пластмаса.

  – Какво е отношението към замърсяването с пластмаса във Великобритания?

  – Променя се. Преди няколко години въведоха символично заплащане за найлонова торбичка, но това провокира хората да се замислят дали наистина им е необходима. Все повече заведения заменят пластмасовите сламки с такива от хартия, които се разграждат. Има идея цели сектори в супермаркетите да бъдат без предмети от пластмаса за еднократна употреба.

  – Да споделите и нещо хубаво от експедицията.

  – В този резерват, за който разказахме преди малко. Това е едно от местата, където се среща тюлен монах – по целия свят са около 500, а там има 30-40 екземпляра. Докато стояхме на брега, един от тях дойде при нас, играеше с нас 15-20 минути. Направихме си много красиви снимки. Ако съхраняваме природата, тя винаги ще намери начин да ни трогне!

  

  – Вие самият малко трудно говорите на български език?

  – Има нещо такова. Аз съм вече 8 години в Лондон. У дома говорим на български език. Чета повече книги на български, за да обогатя речника си…
  Искам да благодаря на моя дядо проф. Илия Пеев, който отблизо следеше нашата експедиция, търсеше информация и много се притесняваше за нас.

  – Може би защото и той самият е моряк?
  
  – Да, обича морето и винаги искаше да ни помогне.
  Искам да поздравя капитан Тома Томов, който ни изпрати много съвети преди и по време на плаването, и моята треньорка по ветроходство Йорданка Минкова, която още се занимава с ветроходство, както и младите хора, които се занимават с ветроходство!

  – Продължавате ли с ветроходството в Лондон?

  – Аз започнах на 6 години с по-малки яхти – тогава карах „Оптимист“. След това карах малко по-големи.

  – Тази, с която пътувахте в Средиземно море, с какви размери беше?

  – 36 фута, което е 11-12 метра.

  – Достатъчно ли е това за четирима души?

  – Да. Имаше три спални каюти и нямаше проблем. От детството и тренировките тогава остават едни навици – усещаш откъде идва вятърът. Принципите са същите, но с голяма яхта има повече трудности с организацията, маневрите, плановете за дълги пасажи…

  – Какво е най-важно, когато се работи екипно на яхта, г-н Браун?

  – Винаги е важно човек да се усамоти малко и да остане насаме със себе си.

  – Моят дядо е правил проучвания и споделя, че когато се работи на малки пространства с едни и същи хора, е необходимо човек да остане за малко с мислите си, тогава има сили да продължи за времето, което е необходимо

  – Пътуването приключи. С какво усещане оставате Вие?

  – Човек не трябва да си мисли, че той е прекалено малък и няма какво да направи. Пред нас стоят големи проблеми и малките жестове на отделния човек или малък отбор от хора могат да променят ситуацията. Мисля, че това е поуката от експедицията в Средиземно море.

  –––––––––––––––––––––––––––––-

  Аудизапис на интервюто – в сайта на БНР.

  .

• Евелина Андреева пред „24 часа“: До 2025 г. медиите почти няма да имат нужда от репортери

  До 2025 г. медиите почти няма да имат нужда от репортери. 90% от публикациите ще се подготвят от изкуствено създаден интелект – казва Евелина Андреева, главен секретар на БТА, пред в. „24 часа“, по-долу е пълният текст.

  

  90% от публикациите ще се подготвят от изкуствено създаден интелект

  Развитието на три сектора ще доведе до намалено търсене на репортери в редакциите и ще спести на собственици и издатели средства за заплати и осигуровки.

  Не бързайте да се радвате! Спестените бюджети ще се пренасочат към закупуване на модерен софтуер и внедряване на иновации, за плащане на авторски права на любители журналисти и адекватно заплащане за т.нар. бавна журналистика, която включва качествени анализатори, коментатори, разследващи журналисти.

  Понятието “масмедии”, от своя страна, скоро ще остане дълбоко в историята. Днес медиите нито са мас, т.е. масови, нито са медии (единствени). Медиацията реално е иззета от социалните мрежи, които играят ролята на медиатори между всички групи в обществото доста по-успешно от класическите или традиционните медии.

  Според футуристични прогнози на специалисти, до 2021 година 50% от съдържанието в класическите медии ще се списва от граждани, или другояче казано, ще е генерирано от социални мрежи, блогъри и влогъри. 90% ще са публикациите, подготвени от изкуствено създаден интелект, и оставащата част от медийното съдържание ще е плод на т.нар. бранд журналистика, която вече заема сериозен дял сред четените материали на големите световни издания. Екипите, работещи за бранд рубриките, ще разполагат с един или двама журналисти, а останалите ще са специалисти по информационни технологии, които прилагат VR, AR, 360-градусови камери.

  Ако това звучи като научна фантастика, ето някои доказателства и тенденции за реалистичността на прогнозата.

  Гражданска журналистика

  “Агресорите” се явиха предрешени като свободен интернет, блогъри, влогъри, социални мрежи, които всеки може да ползва като трибуна за двупосочна комуникация с 2 млрд. потребители. Медиите “атакуваха” с авторски текстове, авторски снимки и видеа, директно публикувани (“налети” за свободна употреба) в интернет пространството. Пазарът освободи пространство и за “прекупвачи”, които дори не купуваха, но започнаха да продават чуждо съдържание. Агрегатори, интегратори, търсачки, Google! Рекламата насочи бюджетите си към тях и “тяхното” кликъбъл съдържание. Финалът на “битката” се изрази в съкращаване на кореспонденти и екипи, финансови загуби, фалити.

  Лари Лайт, специалист по маркетинг, казва: “Марките не умират от естествена смърт, но те могат да бъдат убити с лошо управление. За някои няма надежда, но други могат да бъдат съживени.”

  Съживяването стана с търсене на нови бизнес модели, които да инвестират по-малко в заплати на “мрънкащи репортери с ограничени запаси от енергия” и повече в информационни технологии, право и пазарно ориентиран мениджмънт.

  Източниците на новини (политици, обществени фигури, бизнес) от своя страна видяха манипулативност и комерсиалност в лицето на финансово гърчещите се медии и припознаха за своя трибуна социалните мрежи. Туитър, Фейсбук, Инстаграм почти изравниха статута си с този на Би Би Си, Си Ен Ен, Ройтерс (зависи по кои показатели ги сравняваме). За да са в крачка със събитията, класическите медии започнаха да използват социалните мрежи за източници на информация. (В България това все още е безплатно, в света авторските права се заплащат или се поделят между автор и медии ползватели.)

  Комуникацията днес е двупосочна. Гражданската журналистика се роди в момент, когато медиатори и реципиенти имаха непреодолима нужда един от друг. Шейн Боуман и Крис Уилис от We Media към Медийния център на Американския институт по печата (The Media Center at The American Press Institute) публикуват през 2003 г. в свой доклад следната констатация: “До 2021 г. гражданската журналистика ще съставя 50% от новинарското съдържание”. Тезата им, макар фантастична за 2003 г., днес вече е с видимо потвърждение. Почти няма медия в света, която да не е формирала свой екип за работата със социални мрежи, блогъри, влогъри. Дори съществуват медийни (социални) агенции, които предлагат 100% граждански “новини”, като Сторифул например.

  Робот журналистика

  Робот журналистиката възниква по едно и също време с бранд журналистиката – 2014-2015 г. Много са медиите, които я прилагат днес в Европа, Америка, Азия (Associated Press, датската информационна агенция Ritzau, aвстрийската APA, печатните издания Los Angeles Times, The Guardian, Washington Post и Forbes, издания в Китай и т.н.). Всички те използват изкуствен интелект, който преглежда стотици хиляди страници с данни и съставя текст, който не се различава от този, написан от журналистите. Сферите, в които най-често е приложим, са основно финанси, икономика, спорт, криминална хроника. Експерти са изчислили, че ако един журналист може да напише 300 дописки за даден период, то за същото време “умната програма” създава 4400. Робот журналистът има капацитет за “написване” на 2000 новини в секунда. При това робот журналистиката проявява пълна безпристрастност, не прави фактологически грешки, има “обективен поглед” върху информацията, не се уморява и не предявява претенции и капризи.

  Робот журналистиката има бъдеще и в “борбата” с фалшивите новини, както и би създала по-конкурентна среда на пазара на труда в посока бързина и обективност. Това дава основание на професора по компютърни науки и журналистика Кристиан Хамънд да прогнозира, че до 2025 г. 90% от новините в медиите ще бъдат компютърно генерирани. А шведският професор Кристер Клерлоу, специалист по медии, прави съпоставка между новина, написана от човек и от машина по една и съща тема (спортен доклад). Читателите, участвали в проучването, казват, че репортерският материал е написан малко по-достъпно и е по-приятен за четене, докато компютърно генерираният изглежда по-информативен и по-достоверен.

  Бранд журналистика

  Бранд журналистиката (Storytelling) е най-реалният спасителен пояс като източник на приходи за отънелите финансови портфейли на медиите. Възникнал като дял от медийните платформи през 2014 година в САЩ, днес е все по-широко разпространен и резултатите от функционирането му са много обнадеждаващи и за медии, и за бизнес. Цифровото изражение на бранд канала на New York Times например – TBrand Studio, носи през първата година от съществуването си приход от 13 млн. долара, а през 2015-а те вече са 35 милиона. Същевременно проучване на вестника съвместно със Сhartbeat (специализирани в меренето на трафик в мрежата) отчита висок превес на читателски и зрителски интерес към материалите, изработени по правилата на журналистиката от екипа на студиото.

  По-конкретно сравнението на бранд журналистическата платформа с основното съдържание на NYTimes показва, че някои публикации в TBrand Studio са получили достатъчно трафик и са генерирали толкова ангажираност, колкото някои редакционни материали на вестника. Например материалът Women Inmates: Why The Male Model Doesn’t Work (от англ. “Жените отблизо: Защо мъжкият модел не работи”) е бил сред първите 1000 най-четени публикации за целия период на изследването. Изводите показват ясно, че днес аудиторията се информира от най-разнообразни източници – социални мрежи, търсачки, блогове, сайтове и това не притеснява потребителите, когато те имат изградено доверие към марката.

  Специалистите разглеждат бранд журналистиката като хибрид, който обединява три сфери – журналистика, PR и маркетинг. Инвестицията на медиите в нея изисква разработване на платформа, закупуване на техника за AR, VR, 360-градусови камери и сформиране на специализиран екип. Възвръщаемостта обаче е двупосочна – финансова и имиджова. Добре направените бранд журналистически публикации водят до увеличен брой посещения и споделяне в социалните мрежи. С развити платформи за Storytelling разполагат NYTimes, Financial Times, световната агенция АП и много други.

  Всичко това ще доведе до бъдеще за медиите доста различно от днешните ни представи. И без да звучи нелепо, ще създаде конкуренция между човека и изкуствения интелект, която би саморегулирала професията на журналиста, правейки го по-конкурентоспособен и принуждавайки го да създава качествено съдържание, която да се бори за вниманието на аудиторията.

  В материала са използвани данни от The Guardian, New York Times, AP, както и статистически данни от статията на проф. д-р Маргарита Пешева “Медиите във времето на робожурналистиката”, Newmedia21.

  .

• Кой уби Лора Палмър?

  Тони Филипов, Reduta.bg

  

  Няма да кажа кой уби Виктория. Не, че го крия, а просто не е той. Който и да е той, не е той! В краен случай, ще е той, но само наполовина или за половината от вас.

  Колкото повече измекярите на властта се напъват да изкарват убийството битово, криминално, толкова повече се засилват подозренията на обществото, че има нещо гнило. Така де, когато главните редактори на „Труд“, „24 часа“, ВеВести (Блъсков, Зюмбюлев, Евгени Петров) ти натрапват, че „както изглежда“ това ще се окаже „брутално циганско престъпление“ (Зюмбюлев), когато бързат да предрешат случая – „Луд сексманиак убил Виктория Маринова“ („Труд“), подсилено с коментар на главния редактор Блъсков: „Няма убита журналистка в България. Убито е младо красиво момиче…“, когато списувателят на „ВеВести“ Евгени Петров се обажда някъде от далечна чужбина – „Убийството на Виктория няма нищо общо с професионалната й работа, така ще се окаже…“ И когато всички тези авансови индулгенции за властта съвпадат с мнението на главния прокурор: „Не можем да кажем, че версията за изпълнението на работата й или с оглед тематика на предаванията й е определящата версия”… При всички тези „когато“ на нас не ни остава нищо друго, освен да си мислим, че цялата казионна медийна армия, всички държавни институции са впрегнати да скрият една страшна истина – че в България убиват журналисти заради работата им. Въпрос на доверие е! Но когато става дума за „Труд“, „24 часа“, „ВеВести“ (списван с активното сътрудничество на Георги Харизанов!) няма въпрос! Просто няма доверие! Отдавна е похарчено в евтина пропаганда и грозни лъжи. Чуй Блъсков и си помисли обратното! Вече сме на еврейско доверие… Казваш ми, че си тръгнал за Йерусалим, за да си помисля, че не отиваш в Йерусалим, а ти всъщност отиваш в Йерусалим. Защо ме лъжеш, бе Моше?

  И така защитниците на властта хвърлят съчки в огъня на противниците на властта.

  Обаче и противниците на властта не остават по-назад. Те също кладат огъня на Цацаров, Блъсков, Зюмбюлев… Спешното дописване на творческата биография на журналистката, истеричното сочене с пръст на властта като пряк убиец, наивистичните криминални сюжети, които се къдрят из мрежите… Ефектът е повече от ясен – отблъскване на разумните хора, които са склонни да повярват във вината на властта, но искат малко повече доказателства. Искат аргументи, не клетви. Засега аргументи няма.

  А, че властта е виновна, няма съмнение. И да е невинна в конкретния казус, виновна е по принцип. Виновна е като масов убиец!

  Властта на мутрите, която подчини и обезличи тотално полицията, която създаде в обществото един извратен модел на успеха (корупция, арогантна кражба, директен рекет, брутален непотизъм и калинковъдство…) и още по-лошо – която създаде усещането за безнаказаност на всеки, който има пари – от местен и околийски криминален авторитет, до местен и централен партиен бандит. Цинизмът като държавна идеология – шефът на антикорупционната прокуратура да ти дава Пеефски за пример на кристално чист данъкоплатец, най-големия данъкоплатец!

  Такъв разпад българската държавност не помни. И за всичко това е виновно користното невежество, оглавявано и практикувано от Бойко Борисов. Той естествено ще си плати. Но не от нас, както пророкуват наивниците в социалните мрежи. На края на “Туин Пийкс” хилещият се пред огледалото агент Купър ще види насреща си вместо своето отражение, лика на демона Боб. Борисов ще види Пеефски, Цацаров, и т. н. и т.н. (100 пъти т.н., защото името им е легион). Е, ако слезем един пласт по-надолу, ще се окаже, че и ние не сме невинни, защото именно ние избутахме това най-просто нещо на това най-високото място. Със Сизифовски усилия и, естествено, Сизифовска награда. Но това е друга тема, дълга и много тъжна…

  Та исках само да отбележа тази ирония на ситуацията, как напъните на двете крайности обслужват противниците. Животът често си прави такива иронии! Резултатът е, че недоверието ескалира. Каквато и да е истината за това брутално убийство, тя ще бъде истината само на едната страна.

  И ще се сбъдне мечтата на Дейвид Линч: „Истината е, че нямаше как все пак да не разрешим убийството – такива са правилата на телевизията. Но ми се искаше тази смърт просто да се носи в мистерия до самия край и да остане неразгадана.”

  Това, което не звучи реалистично в мистичния град Туин Пийкс, си е съвсем в реда на нещата в измислената ни дър… територия!

  Доверието към полиция и прокуратура е под точката на замръзване. Каквото и да кажат за това убийство, когото и да посочат като извършител, недоверието ги чака на барикадата си. Лъжат! Погледнете само в какъв каяфет се показва по телевизията главен инспектор Николай Кожухаров, шефът на полицията в Русе. Някои каза, че приличал на полицай под прикритие. Но истината е, че повече прилича мутра под полицейско прикритие. Боже, ние мутра имаме на премиерско прикритие, та…

  Властта има само един полезен ход. Да включи под някаква форма (не знам каква и дали има процедура!) разследващи или поне наблюдатели от Европол, или от някоя европейска страна. Но тя няма да го направи. От страх, че някой може да надникне междувременно в кочината, в която сме обърнали полицията и прокуратурата.

  А на противниците на властта ми се иска да кажа: Не изтерясвайте, не отблъсквайте разумните хора! Не повтаряйте грешката с „умните и красивите“! Те ще ни трябват, за да съборим властта, която може да е невинна в конкретния случай, но не може да е невинна изобщо. И трябва да си върви вече – с добро или с не толкова добро!

  .

• От първия брой на вестник „К“: Случаят с Европа е Случаят

  

  На 5 октомври т.г. излезе първият брой на в. „К“ (вестник за критика, дебати и културни удоволствия), създаден от Копринка Червенкова, Христо Буцев, Марин Бодаков, Геновева Димитрова, Теодора Георгиева, Никола Вандов, Екатерина Дочева, Кирил Василев и пр. – т.е. от екипа на онзи вестник „Култура“, който вече го няма и бе заместен от едно ново издание, имащо самочувствието да се нарича така и да „притежава“ тази „марка“, ръководено от Тони Николов, както и благоволението да бъде финансирано от банкера Светослав Божилов, който финансираше „Култура“ в последните години. Вестник „К“ е направен в редакция, останала почти без компютри, а средствата за неговото издаване са събрани от малки дарения. 

  На стария екип на вестника, който бе заменен от екипа на портала „Култура“, не му остана друго, освен да се опита да създаде нов вестник. Всичко, което е създал този екип, в който има известни журналисти, работили за вестник „Култура“ в продължение на десетилетия, е оставено като наследство на други хора, които разполагат и с името на вестника, и с неговия сайт, и с административен достъп до всички стари броеве на „Култура“, и с благоволението да бъдат финансово осигурени.

  

  За разлика от тях, вестник „К“ трябва да тръгне от нулата. Без името „Култура“, без големия символичен капитал на това име и съдържание, пришити към други хора и създаденото сега, а не преди десетилетия от тях издание, без осигурено финансиране и само с помощта на част от читателите на в. „Култура“, които са дарили някакви средства, да има вестник „К“. Дали и как при тези условия може да просъществува това автентично продължение на в. „Култура“ (защото „Култура“-та с новия си екип и главен редактор не е такова автентично продължение), под името в. „К“, е въпрос, над който културни институции и/или фондации в България, ако въобще има такива, на които да им пука за това, си струва да се замислят. 

  Сайтът на вестник „К“ още не е готов, той е в процес на създаване. А в сайта на вестник „Култура“, където са събирани и качвани през годините толкова много броеве на този важен за историята на българската културна публицистика, критика и политика вестник, е качен, като пореден брой на в. „Култура“, първият брой на новото издание, ръководено от Тони Николов. 

  Понеже в. „К“ няма още сайт и първият му брой може да бъде видян само на хартия, публикуваме тук едно много интересно интервю с Ани Илков, наречено „Случаят с Европа е Случаят“, което ни бе предоставено от в. „К“. Както и, преди това, редакционната колонка, която гласи:

  „Здравейте!

  Вероятно този първи брой на едно ново издание ви напомня нещо. Няма как да е иначе, то е продължение на едно заглавие, Култура, което бе узурпирано и превърнато от седмичник в някакъв месечен сборник.

  Екипът на седмичника започва това издание, защото многогодишните традиции искат да бъдат защитени, а новото, което променящите се времена носят – да бъде присаждано внимателно върху тях. Така, с постоянство и целенасоченост, се гради медия и се печели доверие. Така и само така, впрочем, се гради и културата на една нация – чрез приемственост, а не чрез скъсване.

  Революционни прекъсвания се случват в света на изкуствата, там те улесняват създаването на адекватни към обновяващия се свят съобщения.

  В по-общия случай с националната култура обаче, чиято непрекъснатост, бихме казали монолитност, е условие за здрави и плодоносни обществени отношения, всяко подценяване на натрупаното е фатално.

  Фатално за културата е олекотяването и загубата на критерии при оценка на произведенията, множащото се бездарие под фалшивия лозунг за фалшива вседостъпност или фалшив елитаризъм на културата.

  Фатално е – и за културата, и за обществото – налагането на една единствена гледна точка, на една единствено правилна идея. На страниците на това ново – обаче с богати традиции – издание множеството на идеи и на гледни точки ще е задължително.

  Така започваме.

  Добър ден!

  К“

  

  СЛУЧАЯТ С ЕВРОПА Е СЛУЧАЯТ

  Разговор с Ани Илков

  – Нямаш ли чувството, че нещо скърца? Че нашият свят нещо скърца? Нещо се клати. Нещо заплашва да се срути…

  – Трудно можеш да намериш оптимист днес, където и да отидеш в нашия свят. Сега ще попитате какво скърца. Отговорът сигурно трябва да е дълъг и сложен. Според мен, на едно равнище самото човечество е вече уморено. Има критици на технонауките, които твърдят, че самият техно-научен процес (това, което комунистите се мъчеха да наричат „научно-технически прогрес”, но не му помагаха много) се забавя, блокира, буксува. Ще дам един пример – да си спомним научно-фантастичните истории, които се разказват, изписват се в романи – и западните, но и съветските, през 50-те и 60-те години – и да видим как там бива представен техническият прогрес на двехилядната година. Най-баналното е да се каже, че те представят света като екологически прочистен, социално доста изравнен, няма коли, няма замърсявания, колите са се превърнали в някакви въртолети, които летят ниско над земята – и всичко това днес не е вярно, ние не сме отишли в тази посока или ако сме се движили в тази посока, не сме напреднали много. А трябва да ви обърна внимание, че принципът на двигателя с вътрешно горене е патентован около средата на ХІХ век, ето ви пример за ужасно забавяне. Освен това, никой не е предвиждал през 30-те години, освен може би гении като Клод Шанън и Алан Тюринг, че светът ще се развие в посока на такова комуникативно обиграване на огромни пакети от информация. Въпреки че тези хора промениха радикално света, дори те не разпознаха промяната, дошла чрез тях. Ето такава е невъзможността да познаем какво иде и като скърца, какво точно ще се счупи. Обичайно не познаваме. Бъдещето идва с месианска стъпка и сред вселенска тишина, шумът на живите не му пречи, а техните дела не му помагат.

  – Може би защото имаме „векторно” мислене. Когато говорим за двигателя с вътрешно горене и за това, че той е трябвало да чака години, преди да бъде внедрен и използван, изпускаме факта, че за да се случи нещо, трябва да се „съберат”, да се натрупат определено количество условия. Принципът на двигателя може да е изобретен и през Средновековието, но ако не са се събрали останалите условия, за да се направи автомобилът – материали, горива, пътища, социална необходимост – той си остава една потенция. Колко ли неща са измислени и никога не са влезли в употреба…

  – Аз мисля, че е обратното – „измислено“ или открито, или дарено е винаги само необходимото. Всичко възможно е необходимо, а не обратното. Особено атомната бомба.

  – Интересно, как е с теб, чувстваш ли умора от толкова смени в живота около нас. За един човешки живот възрастните поколения трябваше да минем през толкова различни начини на мислене, през толкова парадигми, можем да кажем и през различни мечти даже? И не само декорът се сменяше: радио, телевизор, компютър, интернет… Беше комунизъм с най различни фази, после капитализъм с либерална демокрация и край на историята, сега се е задало май нещо друго…

  – Уморява се човешката надежда, че световете подобряват условията за живот на всички. Всъщност, не се получава така. Това си личи и от нашия опит с тази серия от социални, културни и политически промени… Нито идването чрез съветския ботуш на комунистите на власт, нито падането на комунизма изиграха месианистично-финалистката роля, която им се приписваше. Разбира се, падането на комунизма е акт на известен възврат, на някакво поставяне на нещата върху релсите на онова, което е било и което комунизмът е нарушил… Но тази ужасна меланхолическа непоправимост на света търпи решения в метафизичен план. Ще дам пример с един отдавнашен човек, когото аз обичам – Огюст Бланки*. Той е прекарал половината си живот в различни затвори, защото бил краен революционер и комунар, и анархист. В затвора и пише политическата утопия „През звездите към вечността“ (1872). Било му е забранено да приближава до прозореца, за да не го застрелят жандармите. И чисто мисловно, спекулативно, с меланхолична мечтателност създава идеята за други планети, на които съществата, които ги населяват, ще живеят безсъдбовно и може би затова щастливо. Защото всяко събитие, всеки един миг ще се повтаря и живее в безкрайните си варианти върху безкрайните планети, които той нарича звезди. Така например, ще има някъде планета, на която Наполеон ще победи при Ватерлоо, и т. н. И ако се върнем през линията на утопиите назад, ще видим, че утопиите са произведени също от скука и отчаяние, от тази социална досадливост. И ако светът скърца и сме в края на световете (но това е усещане, което исторически се повтаря), би трябвало да можем да мислим своята утопия като последен жест, би следвало да мислим своята мечта. Коя е мечтата ли? Мечтата за гения, пребиваващ във вечно детство, това е представата, мисля, на Бодлер, мечтата за онова, което технонауките, да речем, могат да дадат на света – вечното детство. Не го наблюдавам това в българския културен опит: общуването с идеи през утопиите. Или го наблюдавам малко свряно, малко изтласкано встрани. Българската култура се развива сега в попварианти, като популярна култура. Смятам, че трябва да се противопоставим на това.

  – Това съвременно развитие е като че ли и европейско. Ти прекара немалко време в Индия. Как виждаш Европа оттам, откъм индийския си опит?

  – Аз не съм ходил в Хималаите, не съм виждал ашрами и пр. Видях Индия в нейните интелигентски места. Работил съм сред академична интелигенция, тя е силно европеизирана – там бездруго английският език е необходим, за да бъдат събрани ведно, без него биха се разпилели, щяха да враждуват по хумористичен начин, както шоп би враждувал с македонец. Но Индия е много разновидно място, чийто модерен литературен опит е събран в индийската проза и поезия на английски език, която аз слабо познавам. Впрочем, топло място в Индия намират още теософите от първото поколение, самата Елена Блаватска с пронизващите сини очи и т.н. За тия, които разбират, теософите са своего рода утописти в действие.

  – Тоест, и Индия скърца.

  – Да, отговорът ми е частичен, но мога да отговоря с фраза, която Борхес е взел от любимия си Киплинг, когато казва: който е видял Индия, е видял света. Да, но кой е видял Индия, как виждаш Индия? Аз съм видял интелигентска Индия в Делхи, в най-големия индийски университет, а може би и в света, който обучава триста и кусур хиляди студенти. Та искам да кажа, че никой не е видял Индия. Освен може би Борхес, който никога не е ходил там, доколкото знам.

  – Но там няма ли утопии?

  – Не знам, в интелигентска среда може би има. Разбира се, обществото е разслоено и политически напрегнато. Въпреки че е забранено, те много добре знаят да се различават и по кастов, и по класов белег. Индия е най-голямата демокрация в света, но в ежедневното живеене няма много демократични правила, които да се спазват. Спазват се други правила и в този смисъл, ако интелигенцията е изграждала, по подобие на европейските утопии, свои утопични идеали, това няма да е никак странно.

  – Усещането за скърцане, за тъга, за скука не е ли частен проблем? Не се ли опитваме частните си проблеми (българските, европейските) да ги универсализираме, да опаковаме целия свят с тях. Елементарен пример: Албания. Не мисля, че албанците имат усещането за тъга, за скърцане, което българите изпитват. Напротив, виждам подем, виждам ентусиазъм, енергия, младо общество със страшно много проблеми, но правещо невероятни крачки. Ако сравним Албания от 1989 година и това, което в момента се случва, виждаме практически една новопостроена страна. Същото може да се каже сигурно за Ирландия или Китай – общества в подем, които, струва ми се, въобще не изпитват тази краевековна тъга, за която си говорим.

  – Ние описваме ситуация, която е описвана и в стихотворения, като онова на Кавафис, че така умира Европа. На български вече е преведена популярната книга на Дъглас Мъри, консервативен гей, който вече май живее в Австралия**. Случаят с Европа е Случаят. Случаят с Албания е частен. За Китай не можем и да говорим, Китай е комунистическа страна. В Китай подлежиш на смъртна присъда за каквото си искаш, Китай е наложил специални правила, за да допусне Гугъл на своя територия. И тук да вметна, че, парадоксално и сигурно не за дълго, но днес едно от последните свободни места в Европа е България. Тук можеш да плещиш каквото си искаш, хеле пък в академична среда. Нищо не могат, по-скоро не искат нищо да ти направят. Я опитай да плещиш в Германия, опитай го във Великобритания… С други думи, ако махнем Китай, където случаят е съвсем друг – управлението е комунистическо, държавата е позволила на някои хора да живеят с богатството си, но богатствата им са съмнително частни, те могат във всеки един момент да им бъдат отнети. Та, ако се огледаме по света, не е много сигурно, че универсализираме частните си проблеми, по-скоро световната направа на много места скърца. А европейската съвсем.

  – Говорим за психологически и екзистенциални нагласи към света, които нагласи влияят на усещането за скърцане. Т.е. те не са непременно свързани с политическия режим, бил той тираничен или демократичен.

  – Може би обществата, в които няма подобно усещане, са жизнените… Тогава те са „варварите“. Но не мисля, че това е вярно. Китай не е добрият пример. Живеем в криза на идеите, четете Питър Тийл по въпроса. А знаете ли кой му е преподавал в Станфорд? Рене Жирар.

  – „Варварите“ обаче са решили проблеми, които са чакали столетия, може да се каже. Като с глада, например. Всъщност, въпросът е: не е ли Европа частен случай, погледнат от Китай и от Индия?

  – Не знам. Може и така да стане. Нещата са на път да се обърнат. Ако Тръмп спечели втори мандат, което ще се разбере сега през ноември, той ще насочи центъра на политическото си внимание и активност към Китай, към Южнокитайско море, ще се опита да организира групи държави там срещу Китай. Но Европа много често в своя исторически път е била „стара“ и изоставяна, и прочее. Тя е стара и в навечерието на Първата световна война и то за пореден път. Преди това имате анти-старорежимните й революции и тути кванти, пише го и Пол Валери веднага след т. нар. Европейска война. Аз съм цитирал статията му в „Зверовете на Август“ цялата, тя е превеждана на български в навечерието на Втората световна война… Ала както и да е! Европа много често е остарявала и се е подмладявала. Но този път едва ли…

  – Ако китаец те пита какво значи добрият пример, какво ще му кажеш? Не е ли това с „добрия пример” пак някаква утопия?

  – Китайските фабрики са потосмукачни фабрики, там се работи, докато паднеш и умреш или се качиш на покрива и се самоубиеш. А органите ти се продават. Ама вие май не разбирате за какво говорим – говорим за културна война, която дава икономически и политически реперкусии и току-виж станала некултурна.

  – Кога започна да изчезва усещането за радост за теб (ако е изчезнало). Радостни ли бяха времената в края на 80-те, началото на 90-те?

  – За нас, за мен, за хората, с които дружах, това беше време на големи надежди. Ние таяхме тези надежди още когато съзрявахме, през късните 70, събирахме се в общества – не тайни, но знаехме, че в тях можем да говорим всичко. Големи надежди – горбачовото тръгване, смешните надежди на комунистическа България, която не го приемаше. Беше смешно време на една миопия, която обхвана комунистите. И ние се надявахме, че светът се променя за добро. И в някакъв смисъл, ако трябва да сравняваме късата отсечка на онова, което беше сивото време на комунизма, грубо казано – от 1944 до 1989 година, и времето, в което и сега живеем – дума да няма, България се прибра към оная възрожденска мечта: да има европейски корен, да има европейски начала, европейски маниер – пак кичозно, но тя и през Възраждането се е прибирала към Европа криворазбрано и кичозно – можем да го прочетем и у Алеко Константинов – и баловете в двореца, и всичките тия неща – и сега е същият кич. „Царя“ не беше ли кич?.. Този, който в момента управлява, е типологизиран като бай Ганю много рано. И типологизацията е точна.
  Всъщност, това беше и последното идеалистично време. Нещата се правеха безкористно. За мен като крайно черноглед и песимист радостта изчезна и разочарованието настъпи още с първия разлом, с Боянските ливади, а и виждах как хората се променят. До онзи ден е идвал да те увещава в идеите на комунизма, а на другия ден вече… Имаше такива гротескови примери. Всъщност, аз бях отчаян още от загубата на първите общи избори. Никой не ми вярва, но тогава Желю Желев късно в нощта на изборите наистина обеща на митинг, че няма да ги признаят. Тълпата, в която и аз бях, отиде пред Народното събрание, където беше настанена изборната комисия, и крещяхме, викахме, появи се под формата на предател Александър Йорданов, който попречи тълпата да нахлуе в сградата и да разгони мошениците от изборната комисия, зазори се… И Желю Желев призна изборите.

  – В момента либерализмът е критикуван и от десни, и от леви позиции. А самият либерализъм го възприемаме като обща позиция и на леви, и на десни по отношение на базисните основи на съвременните демократични общества. Къде сгреши, къде са грешките на либерално мислещите хора след 1989 г. в Европа и в частност в България? Т.е. кои критики, според теб, са справедливи и кои са опасни, защото могат да ерозират базисните основи на обществата?

  – Знаете ли каква е заплатата на президента на Европейския съвет (Доналд Туск)? Той, както и Барозо преди него, дойдоха от младежката си марксистка лявост и се напъхаха там, където има пари. Какво да говорим за тая свиня Мартин Шулц, тоя нов Йосиф Дицген без висше образование, който доскоро беше шеф на Европейския парламент. (Сега, в новия формат, ще можете ли да пускате псувните…) Триста хиляди е заплатата на Туск, шейсет хиляди взимат парламентарните работници. Този парламент е абсолютно безсмислен. Ако не го реформират, т.е. законите на европейския парламент да имат безспорна сила, той е безсмислен. Той е като Франкфуртския парламент.
  Никаква либералност няма наоколо. Има политически и плутократски истаблишмънт и има едно бюрократизиране на управлението на държавите и на въпросния Европейски съюз, въпреки че той е уникално образование. Но благодарение на френски мухльовци като Жак Делор, бюрократите, които никой не е избирал, на два пъти опитваха да регламентират чрез обща конституция една идея за Европейски щати. Не успяха да прокарат идеята, блокираха ги, сега правят закони, които не могат да работят. Така, както не работи дъблинското споразумение за бежанците… навярно не добре работи и споразумението за изправяне на кривите краставици, както и отделът към демографската комисия, създаден специално да се занимава с трудното майчинство на Елтън Джон.
  Аз не виждам нищо либерално в това да даваш повечето от парите си за земеделска дейност вътре в Европа и да си затворил границите за внос на храни и да хрантутиш земеделци, които, общо взето, нямат пласмент, а после да се чудиш, че цяла Азия и Африка са твърдо решени да ти дойдат на гости завинаги. Можете да го прочетете в началото на романа „Платформата”***.

  – Ти много вярваш на художеството.

  – Аз много харесвам Уелбек. Вярвам на него, не на художеството. Аз смятам, че терминът популизъм с течение на времето (това вече се случва в Америка) ще се обърне в изцяло позитивен термин. И „болшевики” е назоваване от страна на другите, на враговете, па видяхте ли какво стана… ужас! Цялото това либерално есерство, всички тия глупотевини са лъжа. Идеята да се създаде такава европейска консолидация, която да изгради Европа не като съюз на държави, а като цялостно държавно образование – едва ли не по примера на Америка, очевидно дава фира, не сработва. От друга страна, каква корупция, какви заплати, какъв разврат… Помните ли любовницата на двуженеца Митеран Едит Кресон, дето си беше назначила и зъболекаря на политическа длъжност? А помните ли Нийл Кинак, който щеше да я разследва, докато работеше заедно с жена си и със сина си и с жената на сина си все в Европейския съюз?.. Не помните!.. Искате ли да ви върна, във връзка с корупцията, на темата какви хора пращат в Европейския съюз? В Европейския съюз отиват отпаднали политици, такива, които не могат да бъдат активни на местна почва.

  – Това, което казваш, напомня аргументите на Орбан, на Волен Сидеров, които казват: искам да преминем към пряко управление, т.е. има силни личности, които ще държат нещата в свои ръце, ще приключим с бюрокрацията…

  – Ти в Де Гол слаба личност ли виждаш? Или в Митеран? Орбан и Волен Сидеров не се свързват особено – в европейски план Сидеров е никой. С Орбан не е така. Така че връзката ви е публицистична.

  – Но нито Де Гол, нито Митеран са били против бюрокрацията, напротив, по тяхно време Франция е силно бюрократична държава.

  – Все пак, изразът „Европа на нациите” принадлежи на Де Гол, мисля.

  – Къде е разумният отговор на тези две крайности: щението за пряко управление от силната личност и безличната бюрокрация?

  – В десния популизъм. Който ще регулира поместно отделните държави. Ще свали част от овластяванията на локално равнище. Отговорът е да се даде шанс на хората да се самоуправляват – такава е и лявата, и дясната мечта. Да има това, което те наричат субсидиарност, да има все повече отливане на управлението от горе надолу, прехвърляне на функции все повече и повече – каквато е била Англия в добрите си години. Нищо от тогавашния дух не е останало във Великобритания днес. Ултимната точка е – политическо служене по идеални съображения – без заплащания и аванси. В тази точка стои Огюст Бланки!

  – Но това, което разбираме за Унгария, е корупция като в България, хората на Орбан по места…

  – Аз ви говоря за заплатите и бонусите на евробюрокрацията, вие ми говорите, че Орбан крадне! Като крадне, да го хванат, па да го осъдят! А за бюрокрацията и нейните кражби в рамките на закона нищо не казвате!

  – А Брексит? Какви са основанията му? Ти си живял в Британия…

  – Не мога да отговоря защо това се случи, защо консерваторите поискаха едно, пък получиха друго… Камерън се надяваше, че референдумът ще заздрави позициите му в преговорите вътре в Европейския съюз. Брекзит е по-скоро провинциална Англия. За мен, утаено се виждат противоречията между бедни и богати, но ако слушаш Найджъл Фараж, той твърди, че основното противоречие е между пристигащите отвън и англичаните. Ако слушаш Томи Робинсън – този популярен сред трудовата класа самонаправен политик, несправедливо хвърлян вече няколко пъти в затвора – радикалният ислям, идващ с имиграцията, е виновен. Силно повлияха и направените трудно разкрития за чудовищните престъпления на банди от изнасилвачи – т. нар. grooming gangs – основно пакистанци, мъже, които прелъстяват и изнасилват общо взето бели и малко сикски момичета, превръщат ги в проститутки, най-малкото момиче е на 11 години, това са го правили още от 90-те години насетне в серия от градове – и на Север, и на Юг; полицията е знаела, но не е смеела да се намеси поради страха, че ще бъде обвинена в расизъм. Говорим за хиляди момичета – деца фактически, говорим за шок и срив в културното съзнание на англичанина. Това е смесването на световете, това трябва да се знае от хората, които искат да се води глобалистка политика. Но ако кажеш всичко това така, във Великобритания ще те обвинят в ислямофобия и ще те осъдят. А сега вие ми кажете къде са ви великите либерални свободи? За пореден път циничните висши класи във Великобритания предадоха своя народ и свариха тия козлета в млякото на собствената им майка. А английските писатели мълчат ли, мълчат, докато Дикенс е мъртъв…

  – Днес вече не е възможно да не се води глобалистка политика, ние сме вече в глобалния свят. Смесването и наместването на новодошлите е въпрос на десетилетия и столетия понякога.

  – Не е така, хората от Карибите са пристигнали във Великобритания през 50-60-те и 70-те години и днес ще ги видиш доста смесени. Всичко това се е премляло, било е проблем, вече не е. Те обаче са католици или вуду-католици. С исляма е съвсем друго.

  – Очевидно. Въпросът е, че той вече е в Европа, не може да бъде изтласкан обратно. Но въпросът е дали либерализмът не трябва да се върне към базисните си ценности?

  – Старият либерализъм. Мога да кажа, че много хора измежду популярните коментатори по You Tube, като Пол Джоузеф Уотсън и Саргон Акадски, например, твърдят, че са класически либерали, но са обвинявани от официозните медии в популизъм и дори в расизъм… Е, какво е класическият либерализъм?

  – Класическият либерализъм означава три неща: човешки права, наука и свободно предприемачество. Некласическият либерализъм изостави човешките права за сметка на въпроса за идентичността.

  – Нищо, че си беден. Важно е, че си гей.

  – Класическият либерализъм е универсалистки, посткласическият е либерализъм на, така да се каже, локалното. Постави ли се въпросът за идентичността над въпроса за човешките права, това означава взривяване на обществото.

  – И защо наричате хората, които се стараят да казват нещата едно към едно, популисти? Приписват им някакъв фашизъм, някакъв нацизъм – това са най-тежките уличавания на Запада. Антисемитизмът е забравен, гласуват се закони за ислямофобия. Вижте какво се случва в Кемниц. Убили човека като куче. Властите се опитват да скрият, че става дума за две момчета, изповядващи исляма. Това са неща, които сме ги живели при комунизма. Това е отвратително. Какъв популизъм? Защо да не се вдигнат, защо да не псуват? Наричаха ги нацисти, те започнаха да вдигат само националното знаме. После, като правят мълчаливи демонстрации, срещу тях кой се изправя? Някакви, които на Запад се наричат антифа, от антифашисти. Демонстрантите мълчаливо носят портрети на хора, убити по подобен начин, ония ги нападат и ги замерват – и полицията е очевидно на страната на антифа, нищо, че те са пет човека. Нали разбирате какво е социалното разминаване, което се случва в Европа и частично в Америка.

  – Да питаме тогава: ти си един от малкото интелектуалци в България, които не се отнасят негативно към Тръмп. Защо?

  – Какъв е Тръмп, няма значение. Той дойде по волята на хора, които имат значение. Хора, на които им омръзна да изтичат работните места, да се пълни с нелегални чужденци, които да изчерпват социалните фондове и едновременно с това да не могат да оправят живота си, да се напиват, да блъскат, да убиват, да насилват, да създават каши, да осират Сан Франциско… Омръзна им да са втора класа. Абе, питайте Стивън Банън, а не някоя холивудска лицемерка като Джордж Клуни или Бен Афлек, или някой друг богат с пари холивудски афлексивен идиот и лицемер.

  – Излиза, че основният проблем на либералите е това, че са крадливи?

  – Глобалистката политика не е много ясно какво причинява, нито пък е ясно защо левите я изповядват. Та преди десетина години те бяха антиглобалисти, биха се в Генуа с полицията и дадоха жертва, биха се в Сиатъл, мъчеха се да блокират срещите в Давос, нахлуха в скъпите части на Манхатън… Но откакто Тръмп е президент, а той е антиглобалист, те взеха да свирят на друга гайда… но все така фалшиво. Иначе глобализмът е в удобство на големите корпорации – ниско платена и флуидна трудова сила; на големите пари, които могат лесно и бързо да се местят при криза. И всичко това е форма на кражба, която неолибералните пръдлета (като Хабермас) подсигуряват интелектуално и политически.

  – Оказва се, че напоследък има нещо като мода сред големите молове на Запад (където са по-богати). Те хвърлят стотици хиляди, а и милиони, за да канят съвременни художници, инсталационисти предимно, да показват свои творби в магазините. Скулптури в търговските зали и пред магазина, инсталация около ескалатора… Търговците твърдят, че докато клиентите разглеждат творенията, оборотът се увеличавал. Това какво е, „изкуството по-близо до народа”?

  – Нали всички искаме нещо, което хората не искат, дори нашего брата не иска – да имаме понятие за висока култура. И затова говорим за стойностна култура, говорим за добър вкус – въпреки че понятието за вкус е толкова тъмно понятие. Тъмно е то още в третата критика на Кант, в частта за естетическото съждение. Иначе – „изкуството по-близо до народа”… когато питаш при раздаването на литературни награди защо тази награда е дадена на този автор, често пъти мотивът е: „защото той е разпродал такива и такива тиражи”. Получава се въртележка: литературната награда някак си се дава, тя пък продава книгата, получила наградата, заради това, че книгата се продава. Такива са парадоксите на днешната популярност… Ако на Запада му беше ясно – нали ние оттам черпим сведения и черпим опит, и черпим модели, и всичките сме алафранга – та ако беше ясно как точно трябва да стане, нямаше да имаме празни години на Нобеловата награда за литература, нямаше англичани да се опитват да създадат награда за кратка художествена проза „Фолио” и да я провалят – и това е заради липсата на спонсори. А къде са спонсорите? Ето ги – в новите форми, които са уж акционистки, активистки… Човек би могъл да каже – да, това е връщане към стария акционизъм, но не е.

  – Всъщност е част от съвременния пиар.

  – Колкото до евтините авангардисти, един от хората, които ги създадоха, Лари Гагозян, взе, че ги изхвърли от американската си галерия, пък после пак се сдобриха. Но така или иначе, в днешно време успехът твори добрия вкус, а не обратното. А успешен е този, който продава. И към днешна дата, ако си човек на изкуството, ти трябва да имаш награда – без награда не си човек, а камо ли на изкуството.
  И процесът води до това, че групи от пишещи хора се свъртяват около по-силни издателства. Или някои, по-смели, се опитват да създадат собствено. Това е – ако нямаш издателство, не можеш да преживееш успех. Електронното преживяване на успех е спорадично, случайно. Случва се, но се случва само в полето на попкултурата. Така като електронно, блогово явление се появява романът „Марсианецът“, който се превръща финално във филм с някакъв популярен актьор, дето не му помня името. Първо е блог, после е роман, произведен в Амазон, в ранните формати на Амазон за публикуване, после е произведен от големите издателски фирми в популярен роман, после го правят холивудски филм.

  – Но това са изключения.

  – Това са изключения, но факт е, че това поле е освободено за каквито искаш експерименти, както никога не е било. Експерименти в смисъл, че ти имаш и силата на комуникативната съобщимост. Новата съобщимост – Фейсбук, блогове – това не е било никога. Ние сме се събирали да си четем в приятелски групи и сме разменяли на машинопис, и сме пишели през индиго, и… стигаш до трети екземпляр! Третият е вече нечетлив. Всичко това е радикално отместено. Нови технически средства, но и нови модели на писане… Аз харесвам тази свобода. Мен това положение не ме плаши. Плаши ме, когато усещам, че някое приятелче, някой от пишещите братя хитро се досеща и се прави на висока норма писател, на голям експериментатор, но хитро използва тези нови средства, за да спечели повече пари или повече любов от момичетата – или от когото… както му харесва. Не ми харесва това, а иначе свободата и възможността да комуникираме и експериментираме – това ме изпълва с възторг. Въпреки че аз гледам всичко това отстрани.

  – В един предишен разговор ти зададе въпроса: кой е големият поет на света днес. Да го зададем пак!

  – Няма. Ето, вие двамата – Марин и Кирил – сте поети, кажете… като си отиде Тед Хюз… Шеймъс Хини беше още жив, но и той си отиде. Кои са големите поети? Няма. Това е друга част от следствията на техно-революцията – че всички ставаме поети. А както казва Гадамер, когато става лесно да се пише добра поезия, за гения става изключително трудно да възникне. И ето – геният го няма. Няма го и в нашите малки култури, малки словесни светове. Малки, но вече силно интернационализирани; какво значи малки – който хване преводачите, ясно е, че ще успее повече. Но това е фалшив успех, защото обичайно преводите се правят по културни програми за обмен и в малки издателства, и т.н. Така че успехът е само за пред местна публика, където преведеният поместен гений се завръща като „вуйчото от Америка“, става любимец на грозните жени и му дават орден. Аз току-що описах част от емпирическия флик-флак на понятието за световна литература, не знам дали разбрахте. Дадох малко превес на грозното в него.
  Горе-долу така се появи понятието „световна литература”, то е ляво понятие. То не разтваря световете ни един за друг толкова лесно. Ние можем да сме разтворени един за друг чисто индивидуално. Момче от селата от моя край може да се съобщи с момиче от Юта като нищо. Трябва да поназнайваш английски и това е всичко, ако трябва, ще си помагаш с Гугъл преводач, но може да общуваш и може да се харесате, и това е индивидуалното харесване, и това е чарът на цялата работа. Но когато искаш да я социализираш през идеята за литератури, които се съобщават и се смесват – не, само индивидуалности се смесват и се съобщават. С литературите е приключено. Не можем да кажем нищо обобщаващо вече. А сме мислели, че тези неща стоят като вечност. Не. Стои момичето от Юта, стои до момчето от село Ружинци. Стои сестра ми до своя съпруг от Бенин.
  Това също може да е глобализация и нека да е такава. А не работната сила да губи социални права, да губи работа и ти да я прехвърляш на хора, които използваш като роби в Китай. И другото, пак да го кажа, е чудовищната и много неефективна световна бюрокрация. Например, съвсем очевидно е, че ЮНЕСКО е глупост. Той е създаден да мисли биоразнообразието, да мисли живите неща, той е създаден от биолог. Всичко това е забравено, мисли се само за тия и ония тухли. Това е чудовищната световна бюрокрация, която някакви шмекери крепят отвътре… Да ви кажа ли колко взима Дейвид Милибанд, бившият външен министър от правителството на Гордън Браун – сега той ръководи една от най-мощните организации за събиране на пари International rescue committee**** – взима шестстотин хиляди долара годишно. Някои ще кажат, че подобно ровене е дребнаво – вие може да сте над тия неща, но за обикновените хора това не е дребнаво: те усещат как тая бюрокрация не прави нищо. Бюрокрацията не знае за какво говори, тия хора само ръсят клишета. Приличат ми на някогашните комсомолски лекета. Моля ви, запознайте се през мрежата с Дейвид Милибанд отблизо…

  – И глобализацията, и бюрокрацията очевидно предизвикват загриженост. Някои хора обаче правят паралел между популизмите сега и популизмите от трийсетте години. Допустим ли е такъв паралел?

  – Чувствам го и аз този страх. Но ние като европейци трябва да знаем и по-сложните условия, при които Хитлер е дошъл.

  – Може би няма да е същият вид катастрофа. Но желанието да се освободим бързо от напрежението, което определено ни тормози заради чувството за несправедливост; желанието бързо да се освободим от това напрежение, разрушавайки институциите, защото са корумпирани, най-вероятно би довело до катастрофа с неизчислими последици. Как да гарантираме, че зад справедливия гняв няма отново да се появи познатият ресантиман?

  – Това са задръжни думи, които в „Под игото” още са изписвани; те са постоянно думите, които се чуват.

  – Но въпросът е следният: няколко пъти елитите са се сменяли. А ние виждаме все същото.

  – Затова е моето отчаяние – аз го наричам скука, скуката е по-меката форма на отчаянието. Няма гаранции, че ще видим нещо различно. Но ние говорим за напипване на социални движения, които никой не може да спре. Томи Робинсон, за когото споменах, е роден в Лутън, а Лутън е твърде ислямизиран град…

  – Като казваш „ислямизиран”, с какъв знак го казваш? Положителен, отрицателен, неутрален?

  – Казвам го като Уелбек. Той казва: ислямът заема мястото, което може да заеме и което уморена Европа му отпуска поради културната болест, която тя претърпява в момента и която Уелбек нарича „метафизическа мутация“.

  – Уелбек вписва ли се в т. нар. световна литература? Това, което той описва, е Франция и Европа. И е трудно да бъде вкаран в оная усредненост, която „световна литература” предполага…

  – Да не вулгаризираме. Уелбек е много смел и затова много популярен писател. На него не му трябват програми за културен обмен, за да бъде превеждан и четен. Те трябват на фалшивите и слаби писатели. Но идеята за световна литература има и други аспекти, които сега не е време да засягаме. Например, знаете ли колко превода имат „Метаморфозите” на Овидий на английски?

  .

  Разговаряха Христо Буцев, Кирил Василев и Марин Бодаков

  15 септември, улица „Милин камък” 14, София, България

  –––––––––––––––––

  Бележки:

  * Луи Огюст Бланки (1805-1881) прекарва общо 37 години по затворите.

  ** Вж. Дъглас Мъри, Странната смърт на Европа, Изток-Запад, 2018.

  *** Вж. Мишел Уелбек, Платформата, Факел експрес, 2004.

  **** Организацията е създадена през 1933 г. по инициатива на Алберт Айнщайн, за да подпомага противниците на Хитлер. Тя има за задача да подкрепя жертви на гонения: расови, етнически, религиозни и жертви на войни.

  .

• <<
• 1
...
• 23
• 24
• 25
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
...
• 414
• >>