Авторски
- ПРОЕКТ НА ПРОГРАМА – ФЕСТИВАЛ ЕСЕН 2011
ЗА ПЕТНАДЕСЕТИ ПОРЕДЕН ПЪТ
ФЕСТИВАЛ „БЪЛГАРСКИ ДНИ В ЧИКАГО –ЕСЕН 2011”
ОТКРИТА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ
Неделя, 2 октомври 2011
Зала за конференции на Primerica, 2700 S. River Rd., Des Plaines, IL 60018
Спонсори
Шефкет Чападжиев, Д-р Виолета Симов-Динев, Park Ridge Taxi and Community Cab, Цветелина Бойновска, Петранка Стаматова, Светлозар Момчилов и други,
Патрон на фестивала – Светлозар Момчилов
Мениджмънт – Петранка Стаматова
(актуализация 15 септември 2011)
Мисията на Фестивала е да представи водещи институции и личности пред българската общност в Чикаго и да подпомогне развитието на най-добрите български продукти и практики в САЩ.
Програма
10:00. Дискусионно фоайе. Регистрация.
10:15. Въведение в технологията на Сесията – Никола Чаракчиев, секретар на БАА10:20. Традициите на Фестивала – Петранка Стаматова, Вицепрезидент на БАА
10:25. Откриване на Фестивала – Динко Динев, Президент на БАА.
Професионални и социални дискусии
10:30. Престижни продукти за българите в САЩ – модератор Никола Чаракчиев.
Представяне Държавна Агенция за българите в чужбина-Росен Иванов, Димитър Владимиров
Представяне семейство Ирина и Симеон Стоилови, Светлозар Момчилов, Шефкет Чападжиев, Николета Кравченко, Тодор Петев, Диляна Иванова, Мария Лабова, Хриска Перфанова, Ани Гогова, Стоян Стоев, Галя Должева, Динко Динев, Д-р Виолета Симов-Динев и други.
12:00. Българският вкус в Чикаго.Български кулинарни мениджъри.Анализи – Звезделина Ковачева.
13:00. Представяне на образователни и научни институции – модератор Никола Чаракчиев.
Американски научен център в София, представен от Тодор Петев.
Конкурси за развитието на археологията в България, представени от Диляна Иванова.
Специализирани училища за обучение на надарени деца в Чикаго – Ани Гогова.
Приноси на българските училища в чужбина – Никола Чаракчиев.
Резултати от Форума на българските училища в САЩ – Хриска Перфанова и колектив.
Училище „Родолюбие”, представено от Лили Паслиева.
Девето българско училище в Чикаго (Нейпървил), представено от Мария Лабова.
14:15 Теми в развитие – модератор адвокат Цветелина Бойновска.
14:30. Главна прокуратура на щата Илинойс, представена от Нети Ласко.
14:50. Съхранението на персонална ДНК – начало на безсмъртието. Никола Чаракчиев.
15:00. Инвестиции в САЩ – къде, кога и как? – модератор Петранка Стаматова.
Застраховането като регулатор на живота и управление на доходите. Галя Должева.
Кризите като елементи от нашето всекидневие. Моите решения. Стоян Стоев.
Първата българска лицензирана счетоводна къща в Чикаго. Златан Буюклиев, Павлина Бюлбюлева
15:30. За състоянието на българската общност в Чикаго – модератор Динко Динев.
15:45. Награден форум – Чикаго, есен 2011, меценати, спонсори, дарители. Никола Чаракчиев.
16:00. Закриване на сесията. Очакваме Ви на „Български дни в Чикаго – пролет 2012”.
За участие в „Сесията на Българо-Американска Асоциация” на 2 октомври 2011 година, молим попълнете заявка, публикувана в www.BAAChicago.com и я изпратете на [email protected] . Телефони за контакти: 847 293 7325, 773-444-0622.
Указания за место разположение на комплекса Primerica, където ще се проведе за първи път
СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ
Комплекса Primerica е разположен на 2700 S. River Road, Des Plaines, IL 60018.
Новооткритото Rivers Casino е разположено на 3000 S. River Road, Des Plaines, IL 60018
File: bd11e-pro7
File: bd11e-pro2
- Продължаващи случаи на злоупотреби на властите в Сърбия към представители на българското малцинство
ДЕМОКРАТИЧЕН СЪЮЗ НА БЪЛГАРИТЕ
Главен съвет – Босилеград
6 септември 2011 г.
СЪОБЩЕНИЕ ДО МЕДИИТЕ
Демократичния съюз на българите предупреждава за продължаващите случаи на злоупотреби от страна на органите на Министерството на вътрешните работи на Република Сърбия – Полицейски отдел Босилеград с цел оказване на натиск и сплашване на българските организации в Сърбия и техните законни представители.
На 01. 06. 2011 г. на председателя на Културно-информационния център в Босилеград Иван Николов бе връчен иск за завеждане на дело, подписан от полицейски инспектор и командир на полицията в Босилеград Новица Стоянов за нарушение по чл. 15. ал. 1, точка 2 от Закона за гражданските събрания заради това, че полицията в Босилеград не е била осведомена, че на 07. 11. 2010 година в салона на КИЦ в Босилеград е щял да бъде отбелязван Денят на Западните покрайнини с промоция на книгата „Железния полк” от историк Тодор Димитров.
Недопустимо е в една демократична страна кандидатстваща за членство в Европейския съюз, каквато е Сърбия, промоция на книга в затворено помещение в което се събират 30 граждани, да се счита за обществено събрание и да се иска разрешение от полицията за това?! Това не може да се обясни другояче, освен като натиск срещу свободата на словото и опит за сплашване на утвърдени научни и културни дейци на българското национално малцинство. Тази полицейска практика от миналото, е директно насочена срещу демократизацията на българското малцинство в Сърбия и афирмацията на европейските ценности за правата на човека и правата на малцинствата.
Още по-абсурдно е, че на 05. 09. 2011 г. на Председателя на Демократичния съюз на българите Драголюб Иванчов бе връчен иск за завеждане на дело, пак подписан от същия Новица Стоянов, за нарушение по чл. 41. от Закона за използване на герба, знамето и химна на СФРЮ и използване на образа и името на Президента на Републиката Йосип Броз Тито!? Бесмислеността на такива обвинения от гледна точка на материалното право и фактическото състояние на мнимите нарушения, не може да се отдаде само на невежеството на полицейските служители. Трудно е да се допусне, че един полицейски инспектор може да не знае, че Закона за използване на герба, знамето и химна на СФРЮ и използване на образа и името на Президента на Републиката Йосип Броз Тито, е недействителен най-малкото затова, че вече не съществуват нито държавата Югославия, нито нейния герб, знаме и химн, а образа и името на Тито вече отдавна са тема за историята.
Злоупотребяването на държавната власт с цел оказване на натиск и сплашване на представителите на българските организации, е израз на патологична национална омраза и нетърпимост на определени великосръбски националистически кръгове в полицията към легитимните стремежи на българското малцинство за спазване на правата на човека и правата на малцинствата и за усвояване на европейските принципи и ценности. Тази омраза в близко минало доведе до жестоки престъпления от страна на сръбската армия и полиция в Босна, Хърватска и Косово.
Натискът и заплахите срещу лидерите на българските организации са точно пресметнати и насочени и срещу обикновените българи, които евентуално биха се изяснили децата им да учат на български език или биха се декларирали като българи по време на предстоящото преброяване на населението.
Демократичния съюз на българите търси от представителите на Европейския съюз да имат предвид тежкото положение на българското малцинство в Сърбия при обсъждането на кандидатурата на Сърбия за членство в Европейския съюз.
Председател на ДСБ
Драголюб Иванчов
- „Дейли стар”: 20 факта, които не знаете за България
Във връзка с футболната среща между България и Англия британският вестник представи на читателите си 20 неизвестни факта за нашата страна.
1. Българите поклащат главата си за „да“ и кимат за „не“.
2. Националният им инструмент е гайдата.
3. Българи са изобретили първия компютър, първия електронен часовник и първата въздушна възглавница за кола.
4. Най-известните български футболисти са: Христо Стоичков (45г.) – голмайстор на Световното първенство през 1994 г. – и играещият в Манчестър Юнайтед Димитър Бербатов ( 30 г.) .
5. Най-доброто им постижение във футбола е четвъртото място на Световното първенство в САЩ през 1994 г.
6. От страната идват и редица водещи имена в тениса като Цветана Пиронкова (23 г.).
7. Други звездни имена са тези на сумиста Калоян Махлянов (28 г.) и на гросмайстора Веселин Топалов (36 г.).
8. В холивудския филм „Терминалът“ главният герой на Том Ханкс говори на български.
9. Страната е един от най-големите производители на вино – 200 хил. тона годишно.
10. Мастиката, 47-градусова алкохолна напитка, която се прави с дървесна смола, е популярна напитка в страната. Една светла бира струва средно 64 пенса.
11. Българите обожават кисело мляко и смятат, че то им носи дълголетие.
12. Участничката в британския „Биг Брадър“ за звезди Тара Рийд наскоро се омъжи за българския финансист Зак Кехайов.
13. Майкъл Пейлин разгневи българите, казвайки, че страната им е най-известна с циганите си.
14. Имат национален празник, посветен на Свети Георги.
15. България е част от ЕС, но използва лева вместо еврото.
16. Наскоро страната се нареди първа в проучване за предпочитаните от британците места за евтини почивки.
17. България изявява претенции за слава и с мини Айфелова кула в курорта Златни пясъци.
18. В България се намира най-големият IMAX 3D киносалон в света.
19. Една трета от площта на страната е покрита с гори.
20. Най-известният им футболен отбор е ЦСКА София.
Източник: Bolgari.net (по Агенция „Фокус”)
- Обама предлага пакет за работни места за 300 милиарда долара
Президентът Барак Обама планира да оповести пакет за създаване на работни места на стойност 300 милиарда долара в четвъртък, съобщи CNN като се позовава на източници сред демократите.
Предлаганите нови разходи, които ще бъдат оповестени в предавана по телевизията реч на Обама пред Конгреса ще бъдат компенсирани от съкращения в бюджета, се казва в съобщението, което е знак, че президентът-демократ се надява да успокои загрижеността на фискалните ястреби-републиканци, които се съпротивляват на неговите идеи за работни места. До този момент няма коментар от Белия дом. Помощниците на Обама отказаха да съобщят публично приблизителната сума на пакета на Обама или да дадат много подробности в аванс освен да кажат, че предложенията ще имат бърз и положителен ефект върху засилването на работните места във време на упорито висока безработица в САЩ. Доверието в управлението на икономиката от Обама бе засегнато от месеци на лоши икономически новини и няколко проучвания на общественото мнение показаха нови спадове в рейтингите му на одобрение. Обама се надява да започне да преобръща тази тенденция в реч пред двете камари на Конгреса, в която ще се опита да убеди гласоподавателите, че има по-добър план за икономическо възстановяване от републиканските си опоненти. /Ройтерс /
- Как празнуват у нас рождения ден на Живков и смъртния ден на Георги Марков
Автор: Йордан Ганчовски*
Всъщност на 7 септември годишнините са три – третата е на великата добруджанска епопея на българската армия и връщането на Добруджа с победен бой – премълчавана, за да не обидим Русия! А Николай Втори пътува чак от Петербург до Букурещ, за да поздрави румънците затова, че са ни отнели Добруджа… Робите и васалите имат често избирателна памет, диктувана от моментен интерес и неуправляема алчност. Бойната слава, патриотизмът и пролятата българска кръв са по-маловажни от злачната сянка на Русия, под която живуркаха.
А става дума за елементарна почит пред предците ни. Едва ли ще я видим и тази година, ако изключим късните предавания на военния канал и спорадичните публикации на донкихотовски медии. Та, заедно с редовете си за годишнината от гибелта на писателя Георги Марков, ще сваля шапка и пред тези воини на България, за които жадната за сензации и пари съвременна българска преса ще “забрави” с широко затворени очи. Съдбата на българските колоси е да бъдат лазени от плъхове и загърбвани от духовни пигмеи. Но от това славата на конницата на генерал Иван Колев и Ловчанския полк, както и мълчаливата саможертва 35-и Врачански и 36-и Козлодуйски полкове, разбили руските войски, няма да станат по-маловажни.
– На 7 септември руският корпус от 40 000 човека, е обърнат в бягство и преследван от кавалеристите на ген.Колев. Шест хидяди преследват четиридесет хиляди. Но една трета от бойците на Врачанския и Козлодуйския полк остават завинаги пред стените на Добрич. Бог да ги благослови и поклон пред паметта им!
– На 7 септември преди 33 години, в Лондон, на моста Ватерлоо над Темза, беше извършен атентат срещу един от най-големите ни съвременни писатели, отдал таланта си на публицистиката, с една едничка цел – да извика, че царят е гол и надеждата робите да го чуят.
Опитваше се да измие поне малко срама и на нас – интелектуалци от вмирисани на лъжа редакции и художествени ателиета, театрали и кинотворци, университетски преподаватели и словесни жонгльори, обесили се отдавна на скудоумието си, произведени приживе в гении посредственици и обрасли в привилегии духовни слепци.
Писателят беше Георги Марков, а царят,който трябваше да получи главата му за рождения си ден – 7 септември – Тодор Живков, диктаторът, отдал заповедта за неговото “физическо отстраняване”. Нещо, което и Хитлер не си е позволявал (например много лесно можеше да ликвидира живеещия в Швейцария негов критик Томас Ман).
Както се досещате, другата годишнина, която споменах в заглавието, е на Тодор Живков – кръгла стогодишнина. И ако искате да разберете колко сме израсли като народ, колко живеем в демокрация и колко сме по-различни от героите във Вазовата повест “Чичовци”, и имаме ли нещо общо с другите европейски народи, сравнете двете годишнини и ще си отговорите на много въпроси, а най-вече как се чества жертва и как се чества убиец в България.
Тържества в Правец
Партията, която няма нищо общо с БКП до обяд, а след обяд се оказва, че това не е вярно (когато стане дума за тояга не е наследница, но за баницата е пряк наследник), ще натовари няколко автобуса и ще ги извози до родното село на убиеца, пораснало в град, заради него. Речите, които ще звучат сме ги слушали – текущо озъбване на управляващите и закани за светли бъднини, когато пак дойдат на власт. Ще се напомни за безплатното здравеопазване и евтиното парно, за вафлите по пет стотинки и хляба по по двайсе и пет. Пред паметника ще рецитират невинни дечица и ще се отрупа с цветя. Ще има и представители от руското посолство или неофицално намигване от руски протежета. Сиреч – тук сме, не бойте се! После трапеза, може и хоро. Ще има високо присъствие – от олигарси до партийни гаулайтери и тайни почитатели под маскировъчен цвят на друга партия. Така у нас честват един средностатистически убиец, направил “много” за народа си.
Няма да се спомене за трите фалита на държавата при неговото управление, няма да се спомене за убитите по границата, жадуващи за свободен полет; за убитите в Белене и в “хуманните” соцзандани политически затворници, докато той е на власт; естествено няма да се спомене и за писателя Георги Марков – жертва на устната му заповед и убит на същия този ден. Разбира се, на политическия сбор ще присъства и пресата, която по традиция ще се придържа “професионално” към класическата информация и класическия репортаж и както всяка година, няма да спомене нищо от изброеното по-горе.
А как ще бъде отбелязана годишнината от смъртта на жертвата? По традиция, няколко от стотиците вестници в България ще напомнят сухо за случилото се в Лондон, а онези под шапката на олигарсите ще смутолевят, че не е сигурно дали е убит, или че няма доказателства за това. Близките му и такива като мен ще му запалят по една свещица някъде по света …и толкова. Робите не чуха тогава гласа му, не го чуват и сега, изпълнени с носталгия по вафлата от пет стотинки. Тежко на такъв народ, който чества така годишнини на палач и жертва – нищо добро не го чака.
Разказано от генерал от КГБ
Ето какво се случва от януари до септември 1978 г. С две думи – готви се убийството на писател. По всички закони на мафията и шпионажа от средновековието. Всичко по-долу е от преки показания на шефа на външното контразузнаване на СССР ген. Олег Калугин.
В началото на 1978 год. в централата на КГБ на “Лубянка”, се получава спешна секретна шифрована телеграма от министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов до шефа на съветското разузнаване Крючков, за помощ при ликвидиране на писател-дисидент. Планът обаче трябва да се одобри от Юрий Андропов. Крючков моли началника на външното контраразузнаване да го придружи на срещата с Андропов, където да изложат искането на Димитър Стоянов. Ето точните показания:
“Срещата, на която се обсъждаше убийството на Марков, се проведе в просторния, облицован с дърво кабинет на Юрий Андропов, на “Лубянка”. Присъстваха Андропов, Крючков, вицеадмирал Усатов и аз (Олег Калугин). След няколко незначителни проблема, които разгледахме, Крючков каза: Имаме искане от българския министър на вътрешните работи, Димитър Стоянов, за физическо отстраняване на един опонент на режима, който живее в Лондон. Искането идва всъщност от Тодор Живков. За няколко секунди настъпи тишина и никога няма да забравя евфемизма “физическо отстраняване”. Полазиха ме тръпки по гърба и си казах – да вървят по дяволите тия българи и да правят каквото си искат с техните политически опоненти, но защо ни въвличат нас в тази кал? Андропов рязко стана от стола, започна нервно да се разхожда напред-назад и каза: Аз съм против политически екзекуции. Не мисля, че така трябва да се решават проблеми. Крючков се обади пак – но, другарю Андропов, това е персонално искане от другаря Живков, ако откажем, той ще си помисли, че не зачитаме другаря Стоянов и че той е загубил доверието ни. Трябва някак да излезем от положението.”
Просто и ясно – документирано от стенограми на КГБ и множество разписки за командировки до България, документи за изработването на изделието с отровата, документи за повишение и награди на участниците. Нежеланието на Андропов да се заеме с това убийство е разбираемо – току-що е приета политика на отказ от политически убийства. Екзекуции се приемат само за изменници от КГБ и СССР, като Носенко и Беленко, които още се издирват, като Лялин, когото успяха да убият чрез предизвикване на скоротечен рак в Лондон, като Литвиненко, когото облъчиха, почти под носа на западните тайни служби, със садистичното удоволствие на хора, дето не се интерересуват, че ще бъдат разкрити. Тази “непредпазливост” на агентите от ФСБ не е случайна. Това е целенасочен акт. Навсякъде се знае, че Литвиненко е убит не защото е избягал и предал тайната как руската милиция изпълнява смъртни присъди в околностите на Москва, без съд, а защото се е заканвал на Путин съвсем хлапашки, след бягството си, без да знае, че в Лондон има повече агенти на ФСБ, отколкото в Москва.
Защо никой не иска от Русия документи за убийството?
Но това са подробности – по същественото е, че нито едно българско правителство не поиска документите свързани с убийството, които все още са пазени в архива на ФСБ, нито едно българско правителство не взе страна на обикновената човешка правда. Разтакаване, връщане на делото (и сега отново е върнато) – надежда на плъхове, дано си отидат от тоя свят близките, та да не могат да съдят държавата. И дано убийците доживеят спокойно края си, получавайки заслужени пенсии. А можеше само едно писмо и една среща от държавния глава или премиера да свърши работа.
Пък нека Путин каже тогава неговото мнение. Но явно на никой от посочените досега не му се иска да е с чиста съвест. И така и така на Запад знаят от избягал офицер на КГБ за операцията и хората участвали в нея, много преди Олег Калугин да я огласи след падането на Брежнев. ЦРУ намери сили да признае за несъществуващата българска връзка при атентата срещу папата, защо и вие да не постъпите достойно – все пак убийство на писател заради писане не се случва всеки ден. Това рядко получовеци го правят. С това Путин само ще спечели любовта на много повече привърженици в България.И никаква вреда на Русия няма да бъде нанесена – нещо повече – ще се говори с признателност и уважение, каквито са съществували през Възраждането.
Ама не го правят – защо ли?
На 7 септември в Лондон, преди 33 години…
Повече от месец преди този ден убиецът е наел квартира близо до къщата на Георги Марков и дебне всяка негова стъпка. Обгрижван е от агенти на ДС – с информация, логистика и пари. Вече един опит за убийството се е провалил през юни в Италия. Георги го е спасил фактът, че са били в частно имение и агентът на ДС не е могъл да проникне, за да го намаже със специална отрова подобна на безцветно желе. Когато успява да проникне, времето е било лошо за плаж и Георги Марков е бил облечен, така че намазването с отровата се е провалило. Същата отрова е пробвана за убийството на Солженицин, но той само се е разболял, след като е бил намазан от агент на КГБ в един московски магазин.
Вероятно силата й е била подобрена след неуспешния опит и смъртта на Георги Марков от сърдечен удар е била неминуема. Следите са неоткриваеми – поне за тогавашното ниво на медицината. Но явно съдбата му е била отредила още няколко месеца живот. Веднага след неуспеха и на този опит (по ред той е втори неуспех – първият е бил чрез проследяване от Лондон до Мюнхен, но убиецът не е могъл да се доближи на безопасно разстояние) ген. Владо Тодоров се обръща към Сергей Голубев – натоварения от Крючков шеф на отдела за сигурност в съветското разузнаване да отговаря за убийството, с молба за осъществяване на вариант В (третият от предложените от руснаците варианти) – с отровна сачма, платинена сфера с диаметър 1.5 мм.,пробита на кръст с лазер и запълнена с отровата рицин, покрита като хапче антибиотик, за да се задържи отровата до внасянето и в организма. Това творение е рожба на половингодишна работа на 12-ти отдел на КГБ – дяволската лаборатория, основана още от Сталин под кодовото наименование, отдел “Камера”.
Сергей Голубев донася в София няколко изделия, които са пробвани на кон, свиня и затворник. Конят и свинята умират в ужасни мъки. Осъденият на смърт затворник извиква като ужилен от пчела след убождането му от екзекутора на МВР със специално пригодения чадър, след това обаче изпада в истерия – той разбира, че смъртната му присъда току-що е изпълнена. За негово щастие, отровата попада на съединителна или мускулна тъкан и не може да се разтвори достатъчно в кръвта. Затворникът оцелява. Почти същото, което се получава при опита за убийство на журналиста Владимир Костов.
Така че, в навечерието на рождения ден на Тодор Живков, всичко описано по-горе вече се е случило – отровният чадър е пренесен от куриери по маршрута София- Виена-Мюнхен-Лондон и е в ръцете на физическия изпълнител Серджо Гулино – дребен италиански мошеник, освободен от български затвор, за да изпълни мократа поръчка. Около него са прикриващите от ДС, които ще наблюдават изпълнението на атентата, без Гулино да знае за присъствието им. На този ден Георги Марков е на работа в една от най-тежките смени в радио Би Би Си – от сутринта до полунощ с малко прекъсване в следобедните часове. Това прекъсване той го използва, за да отиде от другата страна на Темза по моста Ватерлоо и да премести колата си по близо до сградата на Би Би Си.
На спирката е пресрещнат от човек, който го боцва в бедрото отзад и се извинява на лош английски. След това хваща такси. Заповедта на Живков е изпълнена. Най-после един невъоръжен писател е с отрова в кръвта и по предварителните сметки на убийците, на тогавашния национален празник – 9 септември, е трябвало да напусне този свят, а Живков да получи подаръка си от ДС в реалните му размери. Георги е озадачен, но си спомня предупрежденията, които му прави човек, посетил го специално в Лондон, чието име ще спестя. Предупредил го е и неговият брат, с когото се виждат за последно през автуст. След като се връща в редакцията, разказва за случилото се на Тодор Лирков и му показва мястото, където е убоден. Прилича на ужилване от пчела. Завършва смяната си и това е последният му работен ден. През нощта развива висока температура – линейка, болница и смърт, вдовица и едно дете сираче. Не доставя единствено удоволствие на убийците си да умре на 9 септември. Организмът му се държи до 11-и, когато умира в страшни мъки.
Плюене върху гроб
Извършили физическото убийство, получовеците подготвят и неговото духовно убийство – сиреч подготвят невъзможното. Защото калта, която хвърлят по паметта му, е кал върху самите тях, загубилите човешки образ и ослепели за елементарното. Започнаха кампания за омаскаряването – по най-прекия път – че е майор от ДС. Глупост на квадрат – и срам е, че никой от нашите висши държавници не опроверга този опит за духовно убийство. През деветдесета година написах няколко статии по този повод и допуснах, че може да използват дори и свидетели за тази нелепост, но едва ли някой ще се навие да направи такава гадост за убит човек.
Не посмяха тогава. Но трябваше да изминат двадесет години, за да прибегнат до тази наглост – чрез един от съветниците на Живков. Този човек заяви на всеослушание по една от най-гледаните телевизии бТВ, в едно от най-популярните предавания, “Шоуто на Слави”, клевета, която не може да се съизмери с нищо – че Георги Марков си е всъщност човек на ДС. В такива предавания, когато се излагат такива тези, случайност няма. Те са започнали нов поход за духовното убийство на Георги. Дори тогава преди двадесет години подчертах, че едва ли ще се намери такъв човек. Е, намери се! Безкрайните възможности на тази географска ширина се реализираха отново.
Вторият опит за духовно убийство е чрез мита да го изкарат приближен на Живков – не по-малко голяма глупост. Който е чел внимателно задочните му репортажи, ще разбере несъстоятелността на това твърдение. По скоро несъстоятелността на тази клевета. Пропускам подробности около гадостта, разпространена от хората на ДС, че детето му не било от него. Представяте ли си с какви хора имаме работа. Плюенето на гроб за тях е ежедневно занимание. Те имат връзки и до сега на всяко ниво и в действащите служби, и в парламента, и в правителствата, които се изредиха, и сред културните среди – антипод на Георги Марков. А и отдавна не се крият.
Напротив, стават все по нагли. Техни приближени държат медии от всякакъв ранг, под тяхно влияние са журналисти-блюдолизци и писатели, живеещи от спомена за пълната живкова ясла. Такива хомот не помнят, щото са родени с него – те помнят само зобта в яслата. И затова сега цвилят гладно и се перчат със социално мислене и храбра гражданска позиция. Цвилят всъщност за пълната ясла. Прочее Георги Марков ги е описал пророчески отдавна.
Нито мълчанието на плъховете, нито рисуването на пигмеи като великани и възвеличаването им чрез пищни тържества, могат влияят на делата на колосите. Един ден Георги Марков ще бъде в учебниците,за разлика от професорите, заявявали, че такъв писател няма в българската литература. Бог да го прости и светла да бъде паметта му!
Източник: http://e-vestnik.bg
–––––––––––––––––
* Авторът е добре познатият в Чикаго дългогодишен издател и гл.редактор на в-к „Златорог“ (Бел.ред.)
- Историкът Георги Марков: България изненада Европа със Съединението
Акад. Георги Марков е директор на Института по история към БАН от 1993 г. Видният историк изследва международните отношения и войните през ХХ век и е специалист по балканска история. Роден е през 1946 г. в Пловдив. Завършва история в Софийския университет. Специализирал е в Института за европейска история в Майнц, Германия. Преподава в редица университети. Автор е на 20 книги.
– Акад. Марков, какъв урок дава България на Европа с акта на Съединението?
– Това е изненада за тогавашната Европа. Като казвам Европа, това означава шестте европейски сили, които са подписали Берлинския договор през 1878 г. Никоя страна, включително велика сила, няма право да нарушава този договор. Договорът се променя само ако има единодушие на Великите сили. Българите изненадват европейските сили и въпреки тяхната воля осъществяват своя първи етап на националното си обединение. Поуката за нас е, че можем да разчитаме на собствени сили, както са го направили нашите предци. Въпреки Берлинския договор от двете страни на Балкана те са извикали: „Да живее Съединението!”
– Тогава можем ли да кажем, че това е първият чисто български политически акт след Освобождението, направен от самите нас, без съгласието на Великите сили?
– Определено. Както Съединението, така и военната му защита във войната срещу Сърбия са наречени от тогавашните вестникари „българското чудо”, защото Съединението изненадва европейските сили. Още по-изненадваща е победата на младата българска войска над сръбските агресори при Сливница и Пирот. Само 8 години след Освобождението българите доказват, че са заслужили своята свобода. Естествено много от важните фактори в Европа са твърдели, че българите са били инструмент в руската стратегия на Балканите, в натиска на Русия към Проливите и топлите морета. Но години по-късно българите доказват, че могат и сами да извоюват свободата си.
– Кои са най-ярките герои на Съединението?
– Първо трябва да споменем тогавашния държавен глава княз Александър І Български. Не казвам Батенберг, защото това не е точно. Той е Батенберг, след като напуска България. Той е първият княз на България и поема отговорността пред Европа, пред европейските сили, защото всички държат него отговорен, включително и император Александър ІІІ, който тогава му поисква короната. Александър ІІІ се обявява против Съединението. Бисмарк, който държи на европейския мир, също смята, че не трябва да се разваля Съюзът на тримата императори – руският, германският и австроунгарският. Всъщност княз Александър оглави Съединението и това му струваше короната. Само една година по-късно под натиска на император Александър ІІІ той трябваше да напусне възстановената българска държава.
Трябва да отдадем дължимото и на Петко Каравелов като председател на Министерския съвет. Той умело ръководи българската дипломация по признаването на Съединението. Тогава, за да се признае Съединението, Високата порта настоява да се откъснат области около Кърджалийско, където живеят мюсюлмани. Националистите в Народното събрание нападат Петко Каравелов и тогава той казва: „Ние изядохме яйцето, а на султана оставихме черупката.” Каравелов обаче е пример за гъвкав дипломат.
В онзи период изгрява звездата на Стефан Стамболов. Тогава той е председател на Народното събрание. Стамболов влияе и върху княза, и върху министър-председателя да бъдат по-твърди по отношение на исканията спрямо Османската империя. Султан Абдул Хамид ІІ настоява, че той трябва да назначава княз Александър на всеки 5 години за главен управител на Източна Румелия. Стамболов в своята твърдост допринася така, че до Съединението двете части на България да се слеят и навсякъде да има едни и същи български закони.
От военните винаги съм сочил на моите студенти капитан Рачо Петров, който е началник-щаб на армията. Тогава той е само на 24 години, кажи-речи на студентска възраст. Капитан Петров осигурява военното ръководство и военната победа по признаването на Съединението във войната срещу Сърбия.
– Казахте, че България изненадва Европа с този акт и реакцията навън е отрицателна. Как обаче Съединението се приема сред българите, имайки предвид, че в началото на 80-те години министър-председателят Драган Цанков не приема съединистката идея? Как партиите у нас възприемат Съединението?
– Разбира се, някои крайни русофили като Драган Цанков не го приемат, тъй като руският император не го приема. Но другите политически партии и общественото мнение застават зад Съединението. Войната срещу Сърбия трябва да се нарича Отечествена война, защото тогава се записват хиляди доброволци. В това време българската армия е съсредоточена в Източна Румелия, очаквайки нападение от Османската империя, но за изненада на тогавашното Главно командване крал Милан напада България в гръб. И докато се прехвърлят войските от Тракия към Сливница, всъщност много доброволци, включително ученици и студенти, хващат оръжието и се притичват в защита на Съединението. Както Съединението, така и войната срещу агресорска Сърбия са едно всенародно събитие. По думите на Стефан Цвайг това е един звезден миг в нашата история.
– Доколко русофилството и русофобството определят облика на външната ни политика след Освобождението?
– До Съединението всички българи са русофили. Това е обяснимо. След него обаче Русия в лицето на своя самодържец се обявява срещу Съединението. Русофилите в България получават един много тежък политически удар от страна на самата руска външна политика. Тогава се разбира, че Русия има своя великодържавна политика на Балканите. А наскоро възстановената млада българска държава има собствени национални интереси, които не могат да съвпадат с интересите на Русия.
Тогава вече връх взима Стамболов, който заявява, че България и българските национални интереси са преди всичко. И самият княз Александър усеща, че трябва да бъде самостоятелен държавен глава и заявява на Бисмарк: „Аз не искам да бъда руски наместник в България. Аз се гордея, че съм немец по рождение, но аз съм вече български държавен глава и ще защитавам националните интереси на българите.” Поради това князът е отстранен от руския император. Така че от Съединението насам в България се появяват и русофобски политически сили. Най-изразен е Стамболов.
– Очевидно в периода след Освобождението България на няколко пъти изненадва Европа. На 6 септември 1885 г. е Съединението, а на 22 септември 1908 г. страната обявява независимост, т.е. за втори път България се осмелява да направи един акт, който дразни съседите ни и Европа.
– Да, Денят на независимостта е другото голямо събитие, когато българите отново нарушават договорките от Берлинския конгрес и извоюват признаването на своята независимост. Това е едно събитие, което е продължение на Съединението. Тогавашната българска дипломация се справя блестящо. Хора като Александър Малинов (тогава е министър-председател – б.а.) и Андрей Ляпчев (води преговорите с Османската империя по признаване на независимостта – б.а.) всъщност завършват делото на Съединението, защото формално се узаконява държавното сливане на Княжеството и на Източна Румелия и те са обявени за едно независимо царство.
Интервю на Марина Чертова,
Vsekiden.com
- КГБ: Българските служби – царе на „мокрите поръчки”
София, Хавана и Източен Берлин били любимци на Кремъл. Използвали шпионските им централи за трафик на оръжие и дрога, убийства и участия в научни симпозиуми.
Николай В. Иванов
Българите са много добри в контрабандата на наркотици, оръжие и въобще в тероризма. Гедееровците стават за „черната работа” в Западна Германия и Африка. Кубинците удрят право в самата Америка. Така определя службите ни преди години ген. Аркадий Андреевич Фабричников от КГБ. От шлосер без средно образование той се издигнал до генерал, с диплома по журналистика. Не е известно да е написал есета и репортажи, но пък станал спец в по диверсионни операции срещу медии като „Свободна Европа” и „Свобода”.
Съкровените му признания възкресиха някои руски сайтове около рождения ден на Фидел Кастро, който навърши 85 години преди десетина дни. Като най-верни сателити на Москва ни определят и съветски политици. Именно на България, Куба и ГДР били възлагани най-секретните планове и „мокрите поръчки”.
За нас отговарял 11-ти отдел в КГБ
Особено активен обаче бил 13-ти отдел, който планирал и извършвал диверсии и покушения. По време на перестройката той е трансформиран в отдел В, а след това в Осми отдел на Управление С.
По линия на тероризма нашите служби работили успешно и успешно с ЩАЗИ, ръководена от легендата Маркус Волф.
Кубинците пък се включвали в съвместни акции в Ангола и Мозамбик.
Особено братско отношение към българските колеги на „тихия фронт” имали известните дейци на 11 отдел на КГБ ген. Кубишкин и офицера Чемезов. Чемезов попада в Москва от Иркутск, но веднага овладява тънкостите на голямата игра и по време на перестройката съумява да създаде мрежа от колеги в някои социалистически страни, в това число и България. Той е в основата на създаване на първите частни банки у нас, прехвърлянето в тях на милиони от задгранични източници и „прането на пари”. Говори се също, че Чемезов известно време е работил и в Дрезден, където се сприятелил със самият Владимир Путин.
Кадри на КГБ били и в основата на трафика с пилешки обрезки. Част от контрабандата преминавала през България.
Счита се, че именно тези офицери са спечелили милиони от пилешки крака, кожички и трътки.
От българска страна през годините подобни съмнения имаше към бизнесмена Николай Методиев – Пилето. Десетки тирове пълни с пилета са минавали през Малко Търново и след това с кораби от Варна и Бургас поемали към Русия и бившите съветски републики. Методиев обаче така и не бе осъден, а много от обвиненията срещу него рухнаха в съда.
„Търговската фирма” на агенти от КГБ не е продавала само пилета и дрънкулки. Можели да доставят във всяка точка на света модерни оръжия, включително вертолети, самолети и ракети.
В мрежата участват бивши офицери от 5-о, 11-о и други управления на КГБ, вече трансформирана във ФСБ (Федерална служба за безопасност).
Ген. Фабричников и българските му колеги имат и друг принос в българо-руската „специална” дружба. Те внедряват офицери на прикритие в научни институти и висши учебни заведения. Тези сътрудници хем следели кои учени са верни на БКП, хем пътували в чужбина на симпозиуми и конгреси, където вършели шпионска дейност. Такава била операция „Южен вятър” в средата на 80-те години. Наши офицери, с легендата на млади учени, се озовават във Варшава на международен конгрес по въпроси на общественото развитие. Там те записват неформални разговори на американци и западногермански учени, които активно подкрепяли реформаторските настроения в Полша. Вече в София били набелязани мерки как да се опазят научните среди в България, Съветския съюз и другите страни от влиянието на „загниващия капитализъм”.
През 1989 г. офицери от КГБ създават силова групировка в Санкт Петербург
която завърта мащабен бизнес. Там се прилагат и първите наказателни операции срещу конкуренти, рекет, физически натиск, заплахи и убийства. Моделът след това е приложен и в други държави от Източна Европа. Най-добри резултати той дава в България. Всички силови групировки и наказателни бригади от годините на прехода са създадени по този модел: подставено лице начело на групировката – офицери от службите зад него – специалисти в различни области – „чистачи” (юристи и финансисти за заличаване на следите) – внедрени представители в съдебната система и МВР – политици („чадър” над трафика, контрабандата, финансови нарушения, убийства и пр.). Тази схема работи вече почти 20 години безотказно.
Ето как 11-о и 13-о управления на КГБ слагат началото на мутренската икономика у нас. Една от последните известни операции на КГБ на българска територия била „Покриването”. Целта й била прикриване на следите на дейността на КГБ в България. Били изнесени архиви и документи в сандъци и от летището във Враждебна заминали в неизвестна посока. Заметени били и следите на съветските агенти, които останали да действат у нас. За известен период от време те буквално изчезват. В средата на 90-те години някои от тях са активирани да се включат в политиката и бизнеса.
„Вимпел” предупредили ДС за преврата през 1989 г.
В края на 80-те години на м.в. спецчасти на НАТО провеждат учение „Арч Бей Експрес” на територията на Турция и Гърция. Москва веднага изпраща легендарния отряд на „Вимпел”, който провежда при пълна тайна операция „Чесма” на българска територия. Подслушани са разговори на висши чинове на тайните служби на натовски страни и САЩ. От тях става ясно, че след година, максимум година и половина в България ще има преврат и режимът на Тодор Живков ще бъде пратен в историята. Имало дори данни, че е възможно да избухне въоръжен конфликт между българи и мюсюлмани. След известни спорове с Горбачов, служители на КГБ предупредили българските си колеги. Какво е станало оттук нататък не е ясно. Предполага се, че висши кръгове около първият зам.-министър на МВР Григор Шопов са се възползвали и са взели мерки за оцеляването си при смяна на властта. Те обаче не информирали самият Живков, защото самите те смятали, че той трябва да си ходи.
Ген. Зотов: Български интелектуалци се топят с кеф
Зотов е бил представител на руските тайни служби в София. Той бил в дружески отношения с друг виден деец на КГБ – Александър Коржаков. Същият, който създава Службата за безопасност на президента (СБП), който отговарял за безопасността на Юрий Андропов и Борис Елцин и който след това бе обвинен в заговор и предателство срещу други генерали от службите.
Коржаков използвал опита на ген. Зотов, който той натрупал в България. Зотов приложил у нас създаване на мрежа от „уши и очи” в големите български медии и културни институти. Също и в Светия синод. Притежавал уникална информация за родния политически, културен и бизнес елит. Според него българските интелектуалци с голяма охота и усърдие разпространявали компромати, някои от които нарочно съчинени, за свои колеги.
Източник: Фрог.нюз
- Съдят бившия премиер на Исландия
Бившият министър-председател на Исландия Геир Хаарде се яви пред специален съд по обвинение, че „не е изпълнил служебната си отговорност” по време на финасовата криза в страната през 2008 г.
Тя доведе до крах на трите основни банки в Исландия.
Банкрутът на банката Icesave засегна и хиляди вложители в Обединеното кралство и Холандия, припомня БиБиСи.
Хаарде окачестви заведеното срещу него дело като фарс и настоя то да бъде прекратено.
Съдебното заседание продължи два часа в понеделник, като решение по делото се очаква до три седмици. Ако бъде признат за виновен, Хаарде може да бъде осъден на до две години затвор.
Общественото мнение по случая е разделено, посочва БиБиСи. Според някои процесът срещу Хаарде е опит да се намери изкупителна жертва. Според други обаче, е важно да се подчертае, че хората с власт са отговорни пред избирателите.
Исландия изпадна в дълбока рецесия след финансовата криза отпреди три години.
Тогава Геир Хаарде оглавяваше правителството на Партията на независимостта. Бившият премиер твърди, че процесът срещу него е политическо отмъщение, замислено от сегашната управляваща коалиция.
Източник: http://kafene.net
- Бойко Борисов срещу Уикилийкс
Бойко Борисов в предаването На 4 очи по Нова Телевизия (04-09-2011)
ЦР: В Уикилийкс излезе една новина според която Вашата позиция за ГМО е била доста лицемерна.
ББ: На кой?
ЦР: Ами не знам дали разбрахте, че са ходили Вашите министри…
ББ: Не ги чета.
ЦР: Ами добре, да ви кажа. Ваши министри.
ББ: Не ги чета.
ЦР: Ваши министри са ходили и са казали, че заради натиска на обществото няма да засяваме ГМО култури, а иначе много искаме и разчитаме на Европа да ни задължи.
ББ: Аз мисля, че…
ЦР: Кое да ни гарантира, че Вие сте искрени на тема „Околна среда“?
ББ: (мисли) Кой министър е ходил там?
ЦР: Мирослав Найденов е цитиран там.
ББ: Аз го питах, той каза, че не е ходил. И на такава тема не е говорил.
…
ББ: И за ГМО… Щото така както захванахте излиза едва ли не, че някой лицемер бил.
ЦР: Еми така излезе според Уикилийкс, че просто е било лицемерно…
ББ: Кой Уикилийкс?
ЦР: Как кой Уикилийкс? (ББ: Кой представлява, кой решава…) Този който издава… грамите… никой не ги е отрекъл досега тези грами
ББ: Да, защото никой не иска да се занимава с тях, щото като почне да ги отрича…
ЦР: Мислите, че няма да излезе едно официално съобщение, че това е лъжа? Всички си мълчат, това значи, че са истински.
ББ: Че те ако бяха, ако бяха верни, те щяха да ги публикуват от А до Я, всичките грами, а нямаше избирателно, да избират и да пускат в зависимост от това, когато и каквото им е удобно… във връзка… говоря за тези, които ги представляват за България.
ЦР: Трябва да свършваме вече.
ББ: Поинтересувал съм се и няма да ги коментирам, защото като ги коментираш ги легитимираш.
ЦР: Добре, добре…
ББ: Ето, това е голяма лъжа! Не ме интересува кой американски чиновник какво е написал…
През 2006 г. „чиновникът“ Джон Байърли, заедно с представителите на FBI и CIA е написал следното за Борисов в секретна грама с най-високо ниво на класификация:
Мръсотията
13. (S/NF) Обвинения в миналото свързват Борисов със скандали с източване на гориво, с нелегални сделки в комбинация с Лукойл и със сериозна контрабанда на метаамфетамини. Информацията от SIMO е в потвърждение на тези обвинения. Смята се, че Борисов е използвал поста си, като глава на българските правоохранителни органи, за да прикрие криминалните си деяния, а жената, с която съжителства, Цветелина Бориславова, управлява голяма банка, която е била обвинявана в пране на пари за престъпни организации, както и в участие в незаконните транзакции на самия Борисов. Говори се, че Борисов има сериозни връзки с някои фигури от мафията, включително с Младен Михалев (наричан още Маджо), и с неговия бивш партньор от организираната престъпност Румен Николов (наричан още „Пашата“.
14. (S/NF) Борисов поддържа тесни финансови и политически връзки с директора на „Лукойл България“ Валентин Златев, изключително влиятелен политически брокер и политически кукловод. Лоялността му (и неговата уязвимост) към Златев, играят голяма роля в процеса на взимане на политически решения на Бойко Борисов. Кметът ангажира „Лукойл“ в множество публично-частни партньорства, откакто е на власт: Лукойл се ангажира да дари асфалт за поправката на столичните улици, да се грижи за паметника на съветската армия и да финансира жилищно строителство за малоимотните. Като насрещен жест, Борисов съдейства за предоставяне на общинска земя за изграждане на нови бензиностанции на Лукойл. Въпреки че сделката изглежда танто-за-танто, публичните договорки на Борисов с „Лукойл“ са само една страна на неговите много по-дълбоки и по-широки бизнес взаимоотношения със Златев, информация за които получихме по други канали.
В други дипломатически доклади, подписани от Байърли и посланик Нанси Макълдауни Борисов е квалифициран като „бабаит, изтупан в Армани“ и неизменно се припомня тъмното му минало.
Борисов коментира грамите с думите „Не чета Уикилийкс… Не чета жълта преса“ и предизвика вълна от насмешка и саркастични коментари в най-голямата социална мрежа Facebook, след като Wikileaks публикува изказването му в официалната си страница.
„Ние също не четем корумпирани прессъобщения и таблоиди г-н Премиер“
„Уикилийкс служи на публиката, а не корумпираните официални лица“
„И Сара Пейлин не чете“
„Може би не вижда?“
„Изглежда си е заровил главата в пясъка…“
„Добре, а умее ли да чете изобщо?“
„Естествено, че няма да чете… Защо му е да чете истината от истинска нецензурирана и неконтролирана пресгрупа?“
„Значи така: щом не съм го чел, значи не е вярно“
„Щом го е направил той знае, че го е направил. За какво му е да го чете?…“
„Още един криминален тип с паднали гащи“
„Естествено, че няма да чете Wikileaks, авторът не е Карл Май“
Не липсват и забележки за корумпираните елити, за които Wikileaks разкрива истината не само в България.
Други коментари обсъждат външния вид на Борисов и облеклото на снимката от периода му като главен секретар на МВР. На нея Борисов е с черен шлифер, борсалино и затъкнат в колана пистолет.
„Изглежда като Дон“„Най-добре облеченият премиер, който бихте пожелали да видите“
„Ако не искаш хората да те свързват с организираната престъпност не се обличай като шибан Дон“
Източник: http://www.bivol.bg/
- Bulgaria Celebrates Unification Day
Today September 6th, is an official holiday in Bulgaria. Bulgaria is celebrating anniversary since the unification of the Principality of Bulgaria and Eastern Roumelia.
On September 5, 1885, the Principality of Bulgaria unified with the autonomous Ottoman province of Eastern Roumelia, a few years after its liberation from Ottoman yoke.
The historic proclamation was made after a march by a handful of Bulgarians from the small town of Saedinenie (nowadays Unification) to the town of Plovdiv, removing one of the gravest injustices imposed in the wake of the Berlin congress.
But it was not until 1886 when the Great Powers recognized the almost doubled state of Bulgaria with the Bulgarian-Ottoman treaty.From Wikipedia
The Unification of Bulgaria (Bulgarian: Съединение на България, Saedinenie na Balgariya) was the act of unification of the Principality of Bulgaria and the then-Ottoman province of Eastern Rumelia in the autumn of 1885. It was co-ordinated by the Bulgarian Secret Central Revolutionary Committee (BSCRC). The Unification was accomplished after revolts in Eastern Rumelian towns, followed by a coup on 6 September 1885 supported by the Bulgarian Knyaz Alexander I. The BSCRC, formed by Zahari Stoyanov, began actively popularizing the idea of unification by means of the press and public demonstrations in the spring of 1885.
Background:
The 10th Russo-Turkish War (1877–1878) ended with the signing of the preliminary Treaty of San Stefano, which cut large territories off the Ottoman Empire. Bulgaria was resurrected after 482 years of foreign rule.The Russian diplomats knew that Bulgaria would not remain within these borders for very long — the San Stefano peace was called „preliminary“ by the Russians themselves. The Berlin Congress began on June 1 1878 and ended on July 1 1878 with the Berlin Treaty that created a vassal Bulgarian state in the lands between the Balkans and the Danube. The area between the Balkan Mountains and the Rila and Rhodope Mountains was called Eastern Rumelia. This artificially created state was autonomous in the borders of Turkey. The separation of southern Bulgaria into a different administrative region was a guarantee against the fears expressed by Great Britain and Austria-Hungary that Bulgaria would gain access to the Aegean Sea, which logically meant that Russia was getting closer to the Mediterranean.
The third large portion of San Stefano Bulgaria — Macedonia — did not get even this slight taste of liberty, as it remained in the Ottoman borders like it had been before the war.
Bulgaria San Stefano Berlin 1878 The act of Unification
The Unification was initially scheduled for the middle of September, while the Rumelian militia was mobilized for performing manoeuvres. The plan called for the Unification to be announced on September 15 1885, but on September 2 a riot began in Panagyurishte (then in Eastern Rumelia) that was brought under control the same day by the police. The demonstration demanded Unification with Bulgaria. A little later this example was followed in the village of Goliamo Konare. An armed squad was formed there, under the leadership of Prodan Tishkov (mostly known as Chardafon) — the local leader of the BSCRC. BSCRC representatives were sent to different towns in the province, where they had to gather groups of rebels and send them to Plovdiv, the capital of Eastern Rumelia, where they were under the command of Major Danail Nikolaev.Meanwhile, military manoeuvres were being carried out in the outskirts of Plovdiv. Mj. Danail Nikolaev, who was in charge of the manoeuvres, was aware of and supported the unionists. On 6 September, Rumelian militia (Eastern Rumelia’s armed forces) and armed unionist groups entered Plovdiv and took over the Governor’s residence. The Governor was Gavrail Krastevich, a Bulgarian patriot who, naturally, did not resist the unionists.
A temporary government was formed immediately, with Georgi Stranski at its head. Major Danail Nikolaev was appointed commander of armed forces. With help from Russian officers, he created the strategical plan for defence against the expected Ottoman intervention. Mobilization was declared in Eastern Rumelia.
As soon as it took power on 2 September, the temporary government sent a telegram, asking the knyaz to accept the Unification. On September 8 Alexander I answered with a special manifest. On the next day, accompanied by the prime minister Petko Karavelov and the head of Parliament Stefan Stambolov, Knyaz Alexander I entered the capital of the former Eastern Rumelia. This gesture confirmed the unionists’ actions as a fait accompli. But the difficulties of the diplomatic and military defence of the Union lay ahead.
Plovdiv, Unification Monument International Response
In the years after the signing of the Berlin Treaty, the St. Petersburg government had often expressed its view that the creation of Eastern Rumelia out of Southern Bulgaria was an unnatural division and would be short-lived. Russia knew that the Unification would undoubtedly come soon and took important measures for its preparation. First, Russia exerted successful diplomatic pressure upon the Ottoman Empire constraining it from sending forces into Eastern Rumelia. Also, in 1881, in a special protocol, created after the re-establishment of the League of the Three Emperors, it was noted that Austria-Hungary and Germany would show support for a possible union act of the Bulgarians.
Russia
Defying most expectations, Russia did not support the September 6 act due to its open conflict with Knyaz Alexander I. Russia wanted to preserve its influence in Bulgarian affairs and feared losing it as the new state grew stronger with Alexander I at its head. As a result, Russia commanded all its officers to leave Bulgaria and suggested that an official conference be held in Constantinople, where the violation of the Berlin status quo was to be sanctioned.
United Kingdom
The government circles in London initially thought that powerful support by St. Petersburg stood behind the bold Bulgarian act. They soon realized the reality of the situation, and after the Russian official position was announced, Great Britain gave its support for the Bulgarian cause, but not until Bulgarian-Ottoman negotiations began.
Austria-Hungary
Austria-Hungary’s position was determined by its policy towards Serbia. In a secret treaty from 1881, Austria-Hungary accepted Serbia’s „right“ to expand in the direction of Macedonia. Austria-Hungary’s aim was to win influence in Serbia, while at the same time directing Serbian territorial appetites towards the south instead of north and north-west. Also, Austria-Hungary had always opposed the creation of a large Slavonic state in the Balkans of the sort that a unified Bulgaria would become. France and Germany supported the Russian proposal of an international conference in the Ottoman capital.
Ottoman Empire
After the Unification was already a fact, it took three days for Constantinople to become aware of what had actually happened. A new problem then arose: according to the Berlin treaty the Sultan was only allowed to send troops in Eastern Rumelia at the request of Eastern Rumelia’s governor. Gavrail Krastevich, the governor at the time, made no such request. At the same time the Ottoman Empire was advised in harsh tone both by London and St. Petersburg not to take any such actions and instead to wait for the decision of the international conference.
Serbia and Greece
The Union of Bulgaria and Eastern Rumelia made Bulgaria the largest state in the Balkans at that time, a fact that a number of neighbouring countries could not accept. Athens immediately asked for territorial compensations and even threatened it would begin military actions. There were civilian demonstrations throughout Greece that prompted the government to declare war on Bulgaria. Intervention on the part of the British government helped soothe this agitation.
Serbia’s position was similar to that of Greece. The Serbians asked for considerable territorial compensations along the whole western border with Bulgaria. Rebuffed by Bulgaria, but assured of support from Austria-Hungary, king Milan Obrenović IV declared war on Bulgaria on November 14 1885 where the Serbs suffered defeat.
United Bulgaria - a litography by Nikolay Pavlovich - Днес 6 септември честваме – Ден на Съединението
Честит празник – Деня на съединението на Княжество България с Източна Румелия!
6 септември – Денят на Съединението – е една от бележитите дати в новата българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в развитието на българската държава. През 1998 г. денят е обявявен за официален национален празник и е неработен за цялата страна.
Съединението определи съдбата на България за векове напред. То беше подготвено от редица важни събития преди него – от българското Възраждане, от десетилетната борба за независима българска църква, от вековната борба за съхранение на език, традиции и обичаи на българите, от борбата за национално освобождение, от десетки въстания и Априлското въстание, което предшестваше Руско-Турската освободителна война.
Съединението е чисто българско завоевание без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България. Една мечта на всички българи от денят на Берлинският договор е сбъдната.
На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Първи в борбата за историческото обединение се впускат революционерите от епохата на Възраждането и на Априлското въстание. Стефан Стамболов, Иван Драсов, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Христо Караминков, братята Никола и Георги Живкови и други основават комитети в Търново, Пловдив, Русе, Кюстендил, Ловеч, София, Разград, Габрово. Дейността им е подпомагана от българските правителства, които осъществят постоянна дипломатическа агитация сред официална Европа за националните стремежи на нашия народ. През зимата и пролетта на 1885 г. съединисткото движение в Източна Румелия се активизира.
Заседание на БТЦРК В началото на февруари група бивши революционери образуват Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). В него влизат Захари Стоянов – председател, Иван Андонов – секретар, Тодор Гатев – касиер и членове – Петър Зографски, Спиро Костов, Иван Стоянович, Спас Турчев и др.
През пролетта и лятото на 1885 г. в Чирпан, Сливен, Пазарджик, Ямбол, Хасково и други градове и по-големи села се създават частни революционни комитети. В тях се записват патриотично настроени интелигенти, ръководителите на спортни и културни дружества, недоволни от източнорумелийското правителство. Организацията получава пълната подкрепа на княз Александър Батенберг и на цялата българска общественост. Без да го афишира официално, назначеният от султана главен управител на Източна Румелия Александър Богориди толерира и поощрява съединисткото движение, макар то да е насочено и срещу него като представител на Османската империя.
Сигналът за въстанието е даден на 2 септември 1885 г. в столицата на Априлското въстание Панагюрище. Последният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич в деня на обявяването на Съединението казва: „И аз съм българин. Не мога да не чувствам известно удовлетворение в тази минута“.
На 8 септември Александър Батенберг издава манифест към българския народ. В него князът съобщава за провъзгласеното Съединение и за решението си да го приеме като общонародно дело. На другия ден той е посрещнат тържествено в Пловдив, откъдето изпраща телеграма до правителствата на европейските Велики сили: „Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме провъзгласи за свой княз“.
До обявяването на независимостта през 1908 година българската дипломация поддържа в Европа илюзията за две области, а не за единна българска държава, което тогава не е възприемано от Великите сили. В този смисъл делото, започнало със Съединението, на практика приключва окончателно доста по-късно – с обявяването на независимостта.Съединението беше в началото на други последвали исторически събития, като Илинденско-Преображенското въстание, обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. и Балканската война от 1912-1913 г. Всички тези събития бяха насочени към обединението на българите, към тяхното присъединяване към майка България.
Съединението даде урок на великите сили, на държавите, които със своето влияние, със своята военна и икономическа мощ определят хода на историческото развитие. И този урок се състои в това, че колкото и да са силни тези велики сили, те трябва да се съобразяват с малките народи, които искат своята свобода, независимост и обединение. Защото несправедливият Берлински договор с решенията си предопредели такова развитие в нашия регион, което създаваше конфликти и се пораждаха войни. Вследствие на неговите политически неадекватни решения беше разединена България, а в нашия регион последваха три войни – Сръбско-Българската от 1885, Балканската и Междусъюзническата война от 1913 г.
Но най-важното е, че в резултат на Съединението България стана по-силна политически, икономически и духовно. Гласът на България стана по-силен и нарасна влиянието й при решаването на съдбата на Европа. България укрепна и с това, че тя привличаше нашите сънародници, останали под чуждо робство, имаше възможност да съдейства за тяхното освобождение. Друг е въпросът, че ние нямахме историческия шанс да реализираме тази възможност. Но със Съединението България възмогна икономически, културно и стана сериозен фактор на нашия континент.
Уроците на Съединението са актуални и днес. Съединението стана, защото българският народ го искаше, защото българският народ наложи на политиците да работят за това Съединение!
И не случайно дядо Вазов, който по най-точен начин чувстваше пулса на своя народ, каза, че Съединението е една от най-лесните революции, защото то беше победило вече в душите на хората.
Българският народ искаше Съединението и водачите му го извършиха. И това е блестящ пример за днешните политици и държавници – как трябва да се вслушват в гласа и в чувството на народа. Защото казано е: “Глас народен – глас божи!”
Другият урок на Съединението е, че значима национална цел може да се постигне при добра организация, каквато създават водещите политически фигури по онова време в България. Добри лидери, единение на нацията в името на тази заветна историческа цел и мобилизиране на националния ресурс за нейното постигане. Колко необходимо ни е и днес това единение и национално обединение за постигането на такава важна за нашето време цел – благоденствие на България. Уверен съм, че ще я постигнем, ако следваме урока, примера на нашите деди от времето на Съединението преди 119 години.
Третият урок също е полезен за днешното време. А той е в това, че политиците и държавниците по онова време бяха на висотата на своя народ. Ние много добре разбираме, че те са различни хора. Някои от тях имат различни убеждения. Но неоспоримото им достойнство беше в това, че пренебрегнаха личните си вражди и разногласия в името на важната национална цел – обединението на България, съединението на двете разпокъсани части.
И другият важен урок на Съединението. Тогава, когато се провежда национално отговорна политика, политика, която отговаря на интересите на държавата, на народа, целите, колкото и да са трудни те, се постигат. Само си помислете. Великите сили са против Съединението, Русия – нашата освободителка, е против Съединението! Всички наши съседи са против Съединението. Българската дипломация се оказва на висота и съумява да неутрализира до голяма степен това всеобщо отрицание на българския национален порив и да създаде все пак, при тези трудни условия, благоприятен изход на борбата. А смисълът на тази борба е Съединението.
Колко нужно ни е и днес това умение на способни, отговорни политици, които да работят за българската национална кауза. Политици, които да не се стремят да постигнат националните цели с угодничество, ту в една, ту в друга посока, със съобразяване с мнението и желанието на едни или други, а отговорни политици, които да се съобразяват с интересите на България, с българските национални интереси.
Ето това беше достойнството на политиците от времето на Съединението. Такова достойнство е необходимо и на нашите политици и държавници и днес. Те съумяха да намерят държавнически подход, включително и по начина, по който стана самото Съединение – под егидата на българския княз Александър Батенберг, с което придадоха допълнителна легитимност на това историческо събитие.
Ето хора от каква величина бяха тогава в България тези, които се бориха и направиха Съединението факт! Затова се покланяме пред тяхната памет днес. Затова се отнасяме с огромно уважение към тях. Затова ще помним стореното от тях – не само сега, но и векове напред.
Защото тяхното дело е непреходно. Защото те ни преподават и друг урок – нещо, за което всички говорим помежду си, но колкото по-често го казваме открито, на глас, толкова по-добре. А то е, че приключи времето на неотговорната социална и национална българска политика. Няма вече място и време за такава политика, ако искаме да бъдем на равнището на нашите деди от времето на Съединението!Картина, изобразяваща радостта от Съединението
- Оцелявай на инат
Националната здравна карта изкара на показ нещо много страшно. Нещо, което, отнесено към европейските стандарти за оказване на медицинска помощ, ни слага моментално черна точка. Въпросният факт ни връща години назад, във времето на прехода, когато всеки се спасяваше поединично и оцеляваше в болница само ако му бе писано.
Оказва се, че към днешна дата населението на 424 села и дори градове всяка вечер заспива с тревогата да не се разболее, защото няма доктор наблизо, към когото да се обърне. Хората в тези селища, общо 582 809 човека, са оставени без постоянна медицинска помощ, те нямат джипита наблизо от години. В сметката тук не влизат центровете за спешна помощ, които волю-неволю изпращат линейка за всяко неразположение. Често пъти реаномобилите с лекари пътуват за елементарни случаи, включително и за рутинно мерене на кръвното. Хората в тези селища са обречени да оцеляват така, както преди са го правели техните прадеди – церене с билки и леене на восък или куршум в зависимост от „специализацията” не местната лечителка. Обичайна практика е те да стискат зъби до последно и да влизат в болница вече в напреднал стадий на заболяването, което често пъти е фатално за самите тях и твърде скъпо на държавата.
Техният проблем обаче, оказва се, е проблем, надхвърлящ организацията и финансирането на родното ни здравеопазване. Техният проблем разкрива един твърде основен въпрос, неизкоренен у българина още от времето на соца.
Независимо че бонусите за започващи работа лекари в селищата с незаети практики съвсем не са за пренебрегване, желаещи за тях няма с години. Само за пример – в благоевградските села на общопрактикуващ лекар се полагат до 1250 лева допълнителни пари извън тези, които Националната здравноосигурителна каса му плаща за положения труд и поддържането на лекарския кабинет. Повечето общини там предоставят на кандидатите дори безплатни или на изключително атрактивни цени квартири, а на други поемат изцяло или частично разходите за електричество и вода. Изисквания за трудов стаж за джипитата там няма. Хората са петимни да имат дори доктор, завършил Медицински университет вчера. Въпреки това в Благоевградско катинари има на десет практики, а над 10 000 души бият път до града всеки път, когато старите им болежки се обадят. В Пловдивско, Разградско, Силистренско и Кърджалийско положението е още по-драматично. Там, независимо че месечните допълнителни пари варират от 495 до 700 лева, кандидати за работа няма.
В същото време в големите градове джипитата са на път да станат повече от пациентите. Нещо повече, вече години наред общопрактикуващите доктори в столицата и областните центрове губят и пациенти, и финансиране.
Силвия Николова,
в. „Монитор“Д-р Кокалов: 1.9 милиона души в България са здравно неосигурени
600 000 българи нямат достъп до личен лекар, над 1.9 млн. души са здравно неосигурените в България. Това каза вицепрезидентът на КНСБ д-р Иван Кокалов по време на кръглата маса на тема „Ролята на държавата в българското здравеопазване“, организирана от синдиката и с подкрепата на фондация „Фридрих Еберт“, предаде БГНЕС.
Д-р Кокалов каза още, че здравната система у нас напоследък обслужва по-скоро фискалните нужди на държавата, отколкото здравето на хората. Доказа се, че пазарните сили не можаха да покрият ефективно потребностите на здравните системи. В България относителният дял на публичните средства спрямо общите разходи за здравеопазване е 57%, посочи той. В Полша и Унгария този процент е 71%, във Франция и Германия – 77-79%, в Румъния достигна 80%. За работещите здравните вноски са средно 53 лв. на човек месечно, а за осигурените от държавата -1 9 лв., отбеляза Кокалов.
При 46 общински болници финансирането е намалено с 38-40% и има сериозна опасност от фалит, предупреди той. Общинските болници, които обслужват една трета от населението получават едва 10% от средствата на НЗОК. В изложението си на кръглата маса той посочи още, че 434 са незаетите практики в селата и малките градове, недостатъчно е денонощното обслужване на пациенти поради липса на подходяща техника.
Има огромни проблеми и при снабдяването с лекарства – МЗ прехвърли отговорността за търговете за доставка на скъпи лекарства към болниците, припомни Кокалов. Всичко това доведе до отлив от медицинските професии и до емиграция, категоричен бе синдикалистът. Държавата, в повечето развити страни се намесва, за да се намери балансът в потребностите в този сектор.
В чл. 52 на Конституцията и в Закона за здравето е залегнала правната рамка на задълженията на държавата и другите й партньори за опазване здравето на гражданите, напомни д-р Кокалов. Поредица от правителства и мерки досега обаче реализират дефицит в част от тези ключови отговорности, обобщи той. Д-р Кокалов призова да засилим вниманието на отделните институции към проблемите на провежданата реформа в здравеопазването.
Държавата има важна роля в здравеопазването, посочи в приветствието си към участниците в кръглата маса Марк Майнардус, ръководител на фондация „Фридрих Еберт“. Демографският срив у нас е уникален – такъв няма в ЕС, заяви по време на изложението си Пламен Димитров, президент на КНСБ. През миналата година са родени с над 5000 по-малко деца, нашата страна има изключително висока смъртност, голяма емиграция, нарастваща бедност, каза той. Синдикалният лидер смята, че имаме нужда от радикални реформи в нашата страна в тази сфера. Финансирането, което е необходимо на системата не е подкрепено като намерение на управляващите. За 2010 г. са отделени 3.8% за здравеопазване от БВП, а за 2014 г. се предвижда „крупна сума“ в размер на 4.1% от БВП, каза Димитров.
Основен проблем е броят на неосигурените лица у нас. Той предложи три направления за работа – да се идентифицират главните пропуски, да има консенсус по тази тема, да се направи дискусия за основните предизвикателства и решенията, свързани с тях. Слабите резултати у нас не са от дефицит на знания, а са от системен характер и липсата на ангажираност на държавата, липсата на ясна концепция и честата смяна на позициите пречат, е мнението на синдикалистът.
Здравето е едно от правата на човека – трябва ни нова система за заплащане на труда на медицинския персонал, за снабдяване с лекарства и за защита на нуждаещите се от медицински грижи, категоричен е той. През 2008 г. броят на частните лечебни заведения за болнична помощ бяха 24.5% от общия им брой и 9.52% от общия брой болнични легла в България, се спря на цифрите, описващи ситуацията в здравеопазването д-р Иван Кокалов.
Често в частните болници се предпочита лечението на по-леките случаи. Един от негативите е, че голяма част от добрите специалисти бяха привлечени от частните лечебни заведения, каза още той. В извънболничната помощ всички лечебни заведения за първична и 87% от специализираната помощ са частни, позова се д-р Кокалов на последните данни. Липсват легла за долекуване и продължително лечение, както и регламент за финансиране на тази дейност, посочи още синдикалистът.
Източник: в. „Марица“
- Шарлатанството в писаното ни слово
Защо няма нужда от закон за българския език
Ако в заглавието откриете паралели с академичната статия на Владимир Василев „Хулиганството в литературата ни“, публикувана в сп. „Златорог“ през 1927 год., трябва да призная, че аналогията е търсена. Поводът са поредните два законопроекта за българския език, които са внесени за обсъждане в Народното събрание от проф. Любен Корнезов и Огнян Стоичков. Професорът се позовава на чл. 3 и чл. 36 от Конституцията, които изискват подобен закон. Загърбвайки правната страна на въпроса, всичко останало започва да ме отвежда към една скулптурна художествена композиция от метал и мрамор, изобразяваща обърната пирамида. Метафората с обърнатата пирамида подсказва, че законопроектите няма да доведат до нещо съзидателно, а до прекрасното Елин-Пелиново определение „Ужасна, гъста, черна, лепкава непреходима селска кал…“.
Шарлатанството в писаното ни слово погазва естетика, традиции, правила и идеи за развитие. Езикът в неговата графична форма изведнъж стана обект на коментари от страна на езиковеди, законотворци и журналисти. Многобройните анализатори заляха пресата с мнения и препоръки. Примери като `отвертка` или `отверка`, `бизнес факултет` или `бизнесфакултет`, `вестник` или `весник`, `шкембе чорба` или шкембе-чорба` и др. станаха обект на спорове за нищо неподозиращия читател. Тази свръхпродукция от мнения явно е и продукт на създадените 51 университета в България, 47 след 1991 година – справката е от 2005 г., когато не съществуваше и Пернишният университет.
Проф. Владко Мурдаров от Института за български език на БАН се опита да сложи ред в проблемите, трупани с години, но не посочи една от основните причини – „Нов правописен речник на българския език“, издание на БАН, издателство „Хейзъл“, 2002 год., който се явява закон в правописа и правоговора на езиковите форми в българския език. В словника, в чието авторство дял има и проф. Мурдаров, се промениха правила, които отдавна бяха възприети в правописа. Един от фрапиращите случаи е слятото и разделно писане на сложни съществителни имена със съставки от чужд произход. Ако в предходния речник от 1983 год. нещата с тези словоформи бяха регламентирани, в речника от 2002 год. се допуска формите да се изписват според „писмената практика“, защото били „по-нови“. По този начин словоформата `тенисклуб` стана много „нова“ и започна да се изписва като `тенис клуб`. В същия речник подобни форми се изписват по коренно различен начин без смислено и научно обяснение – например `фолкклуб` се изписва слято, но `бизнес факултет` – разделно. Ако се оправдаем с езиковата практика, означава да се съгласим с многобройните мнения, които ще възникнат. Не дай Боже да попитаме някоя фолкпевица как се изписва думата, защото и тя има някаква „писмена практика„.
В предложените законопроекти има задължения, които би трябвало да се възприемат априори от всеки грамотен гражданин, да не говорим за институциите: „…органите на държавната и изпълнителна власт и техните администрации, органите на съдебната власт, органите и организациите, създадени със закон, политическите партии, доставчиците на медийни услуги и другите средства за масово осведомяване са длъжни да ползват българския книжовен език…“. Кратка разходка обаче из официалните сайтове на държавните и общинските институции води до комични ситуации, не искам да ги нарека трагични.. В биографичните справки например срещаме наименованието на Софийския университет, изписано като `Св. св. Климент Охридски`, по аналогия сигурно на солунските братя Св. св. Кирил и Методий, но не съм прочел, че Охридски е брат на Св. Климент. А за словосъчетания като `Зам. председател на Общ. Съвет` – с две правописни грешки, не искам и да повдигам въпроса. Докато част от биографичните справки все пак показват, че като форма се доближават до административния стил в българския книжовен език, то в официалните сайтове на много от институциите представянето е тип свободно съчинение, далече от формата на изложение на подобни документи в БКЕ, което се тълкува като проява на лош вкус, справка стр. 1051 от цитирания речник. Ако обърнем внимание на правописа и пунктуацията, ще се доближим до Елин-Пелиновото определение – словоформата `Зам. кмет` почти навсякъде се изписва погрешно, даже има и вариант с две правописни грешки – „Зам. Кмет„. Ще ми се да попитам проф. Корнезов и Огнян Стоичков какви глоби ще бъдат заложени в новия закон за неспазване на елементарните правописни правила в документите на визираните институции.
Развитието на езика, заедно с неговата писмена форма, не трябва да разглеждаме като противопоставяне на българска и чужда лексика или графика. Трябва да се търсят взаимни пътища за сближаване, защото световните тенденции водят към монополизъм на един език – английския. Навлизането на чужди думи не е беда. Катастрофа е обаче, когато институции и медии разпространяват информация с „впечатляващото“ заглавие „Стрийт арт спектакъл и духов оркестър откриват Ларгото“ – откъдето и да погледнем, дъхът ни спира. Но явно, за да ни впечатлят още повече с познания, в последвалите информации авторите употребяват и словоформата `стрийт арт шоу`. На фона на това езиково шарлатанство кандидатстудентските бисери започват да звучат като лириката на Лилиев.
Накъде да тръгнем – към закон и административни санкции, затваряне на езиковата система или просвета? Владимир Василев посочва „любовта“ – любовта към българския език в неговата най-чиста и правилна форма. Същото, но другояче казано за днешното заиграване с писаното слово повече обаче ми допадат думите на Петер Юхас, изречени в подобна ситуация: „Прилича ми на баните на Каракала в Рим. Само едно нещо не виждам, там от едната страна на императорската баня е имало бардак, а от другата библиотека. Къде… е библиотеката?“.
Валентина Петрова,
Capital.bg/blogove/pisma
- Българинът и увлечението му по робството
Налегнала ни е феноменална амнезия по отношение на собственото ни достойнство
Автор: ХРИСТО СТОЯНОВ
В началото бе географията. После дошъл Аспарух. Насадил ни на барутен погреб, яхнал бяла кобила и понеже му дошло времето, тръгнал по други страни и други народи да основава неосновани още държави. Поради това не знаем къде е гробът му. И гроба на Левски не знаем къде е. И гроба на Ботев не знаем.
И не защото не искаме да знаем къде са, а защото сигурно не ни трябват. Но въпреки всичко ни е останало малко национално самочувствие – колкото понякога да превръщаме сърцата си в погребални урни. И ги тъпчем до такава степен тия сърца със знайни и незнайни войни, че се чудя как още не са се пръснали. Феноменална амнезия по отношение на собственото ни достойнство е налегнала българина и целокупния ни народ. И този същия народ за собствено успокоение си измисля поговорки даже, размахвайки ги като еманация на собствения си колективно-анонимен мозък.Поговорките
Срещу ръжен не се рита” и „Покорна глава сабя не я сече” в продължение на столетия определят статуса на националното ни достойнство. Едва ли в други краища на тази планета някой народ е изразявал своя инстинкт за самосъхранение по такъв нихилистичен начин, както са го направили нашите деди, оставяйки ни в наследство тези фрапиращи по своята недостойност поговорки. И ако в случая използвам небългарската дума конвертируемост, то тези поговорки са най-конвертируеми през цялото досегашно мое присъствие в живота. Повече от четиридесет години съм бил учен да не ритам ръжена и да ходя между homo sapiens-ите с преклонена глава. И странно, никакъв бунт в сърцето, никаква мисъл в главата. Празно като в Хеопсова пирамида, където мумията на националната ми чест освен че твърде много е умряла, ами е и твърде добре скрита в генетичните ми лабиринти. Самият факт, че през последния половин век ние нямаме или почти нямаме дисиденти, като че ли е достатъчен повод да си зададем въпроса: „Не е ли българинът генетичен кастрат?”
Връщане в историята
От хиляда и триста години история повече от половината ние сме били под робство – чуждоземско, или както сега го наричаме, присъствие. През тези седемстотин години е имало въстания, локални бунтове, хайдушки и айдушки движения – последните продължават. Бунтовете и въстанията са били оглавявани преди всичко от хора млади, несъздали още семейство и следователно – генетично нереализирани. Да не говорим за извънбрачни деца при морала тогава. Ако сексуалната революция бе проведена два-три века по-рано, със сигурност друга щеше да е генетичната съдба на българина.
Да си припомним имената на Левски, Бенковски, Обретенов, Волов, Яворов. Все светли и бездетни в нашата история личности. В същото това време техните предатели са се размножавали по чехли с бързината на чехълчета, оставяйки в националното ни тяло своите нездрави семена. Изключение в цялата ни по-нова история като че ли прави Кочо Честименски, който пък със собствените си ръце прекъсва кода на своя род. Така той – без никого да ангажирам с тази си теза – прави едно от най-големите генетични предателства спрямо собствената си нация. Избивайки цялото си семейство, носител на гордия му ген, той не позволява репродуцирането му в бъдещето. А би могъл да допусне, че в бъркотията някое от децата му е могло да бъде подминато от помашкия ятаган. Нали само ятаганът е турски, докато ръката, която го е въртяла над главите им, е била на ислямизиран българин…
Някое от тези деца е могло да бъде скрито под труповете в църквата и да продължи не толкова рода, колкото генетичната своенравност на Кочо.
Известен е фактът, че когато нещата опрат до история, ние даваме пример от турското робство. Като че ли дотогава ние нямаме история. Но още в началото споменах – или поне загатнах, – за късата историческа памет на българина. Защото той се възхищава от героизма, но не се съизмерва с него. Това българинът нарича скромност, но ако внимателно се вгледаме ще разберем, че е страх. Комплексът на онези хилави деца, които търсят покровител, вместо да напрегнат мишци. Този страх на българина се прехвърля и върху националното ни тяло, като непрекъснато търси я някой дядо Иван, я чичо Джон от Америка. И това не е комплексът на малката нация, както се опитваме да се самоубедим, а на слабата индивидуалност, превърната в национална доктрина.
В този смисъл е прав Иван Динков, казвайки, че в България няма народ, а население.Изтребление на аристокрацията
Само двеста години след създаване на българската държава – точно толкова на колкото е САЩ – Борис I решава да ни покръсти в християнството. Едва ли някога нашият народ е подлаган на такъв яростен геноцид – който не иска – под ножа. И то в цялата тогава Велика България. Дори турците са налагали исляма локално и на определен интервал от време. И не винаги с меч, а с икономически механизми – опрощаване на данъци, възнаграждаване.
През тези двеста години вече се е била появила някаква аристокрация. Минали през Византия образовани боляри, появяват се първи светски общества, които възпитават в друг дух децата си… И точно тях е решил да батардиса Борис I, като по този начин кастрира обществото от тази аристокрация. Нали като махнеш главата, тялото само пада. Петдесет и девет болярски рода до девето коляно бастисва царят. Оттогава свинари вдигат бунтове, неграмотни колят интелигенцията ни, полуграмотни управляват държавата. Същите тези, които създадоханегативно отношение към интелигенцията
Разбира се, като еманация на своя дух, те наложиха и поговорката: „Накарай мързеливия на работа да те научи на акъл.” Така се наложи отношението към хората на интелектуалния труд в България. Стигна се дотам, че това отношение се превърна и в държавна политика. И това принуди през последните няколко години близо милион мислещи и можещи млади хора да напуснат страната ни. Хората в сексуално активна възраст, годни за репродуциране и носещи във вените си малкото останала аристократична кръв, обрекоха на генетично обезличаване населението на тази страна.
Защото дори полицаят те питаше не на какво свириш, а какво работиш. И ако е имало остатъци от някаква интелигенция през последните години, то реализация в професионално отношение се разрешаваше само на тази част от нея, която оставяше своите чест и достойнство пред вратата на някой партиен клуб, на някоя първична партийна организация. В контекста на казаното дотук са оказва, че са се реализирали само генни кръстоски между интелигент и чехълче по чехли.
След всичко това не е необходимо да си задаваме риторичния въпрос защо нямаме интелигенция, след като от Борис І насам е преследвана и унищожавана. И ако все пак в ДНК-то се появи някакъв далечен спомен за аристократизъм, то на неговия приносител ние лагерче сме спретнали. И ако за пионерче не го запишат, то в Комсомола секретарче ще направим от приносителя. И ако си позволи да прояви и там генно непокорство, ние Ловешко лагерче сме спретнали, Беленско, Куциянско. Всекиму според заслугите. Само и само генетичен мир сред чехълчетата да има. А те, както знаем, се свръхпроизвеждат.Така Сашо Сладура отива да бие каменни тимпани с кирка, лост и лопата под жаркия поглед на дулото. А този, който трябва и може да чука камъни, размахва бич, изплетен от струните на цигулката. Понякога струните са от контрабас. Били по-дебели. Не от любов към инструмента и музиката.Така нацията се изражда. Генното инженерство е в апогея си от хиляда и триста години по тези земи. Пълна селекция на рода и на народа, превръщайки го в население. И стимулиране на фолклора.
А фолклорът, както знаем, е липса на открит индивидуализъм. Там индивидуалното се слива с общото, превръщайки го в аноним. И всички възможни правителства в България мило и драго дават да съхраняват фолклора. И никога за измъкване на личността от общото. Разбира се, че не подлагам под съмнение художествените достойнства на фолклора. Но винаги пред гениалния аноним за предпочитане е Ницшеанският тип човек. Самият бум на псевдофолклор през последните години само доказва, че индивидът се събужда. Но за съжаление индивидът възпява сладките сънища на чехълчето, което от своя страна дава мило и драго на индивида да възпява съновиденията му. И това ако не е доказателство за генетична увреденост, която аз наричам с по-точната дума кастрация.А какво друго му трябва на чехълчето освен една клетка – семейна – и не-интелектуална среда. Ами управление му трябва на чехълчето. Управление. Средата я имаме. Клетката се репродуцира. От време на време ще издигнем като национална доктрина по някоя от цитираните поговорки – за страх. И ако някой неизтръгнат още ген се събуди от фолклорните ни лабиринти със свой собствен глас, ние за него традиция сме създали. С огън и меч – българин срещу българско.
http://novinar.bg
- Както се очакваше, Росен Плевнелиев е кандидатът на ГЕРБ за президент
Министърът на регионалното развитие Росен Плевнелиев е кандидатът на ГЕРБ за президент.
Кандидатът за вицепрезидент е министърът на правосъдието Маргарита Попова.
Това обяви лидерът на ГЕРБ и премиер Бойко Борисов на пресконференция.
Представянето на кандидатите на управляващата партия преминава при огромен медиен интерес.
За следващите президентски избори кандидат-президентът ще съм аз, заяви отново Борисов.
Той обясни, че президентската двойка е избрана така, че в правителството да не се получи вакуум. В МРРБ има много силен екип и това е достойнството на Плевнелиев, че успя да постигне това, каза Борисов.
По думите му Маргарита Попова е избрана за кандидат за вицепрезидент, защото съдебната система е Ахилесова пета на България.
Попова е доказан магистрат и тя може да промени това заради контактите си в съдебната система и в Брюксел, каза Борисов.
Още веднъж днес в 14.00 часа водихме разговори с Росен Плевнелиев и няма по-подходящ кандидат, посочи той.
Премиерът съобщи, че ще обяви имената на новите министри в сряда на заседанието на Министерския съвет.
Двамата министри ще подадат оставка, за да може да бъдат избрани нови хора на тяхно място и работата да продължава, отбеляза премиерът.
„Като президент ще бъда активен, действен – не се впечатлявам от общи думи
и парламентарни лозунги.
Като президент ще работя за това всички български граждани да определят дневния ред на българските институции“, заяви Плевнелиев и добави, че „няма да политиканства и да влиза в политически интриги“.
Маргарита е символ в последните 20 години на борбата срещу корупцията, каза той за кандидата за вицепремиер Маргарита Попова.
Ние с нея ще сме екип, както сме били и досега в правителството, подчерта той.
Като президент аз няма да мълча, каза още Плевнелиев.
Определян като успешен бизнесмен и технократ,
според публикации в медиите той е поканен в кабинета от сегашния вицепремиер и финансов министър Симеон Дянков.
Днес Дянков също бе на представянето, като обясни, че кандидатите за президент и вицепрезидент са му приятели.
Преди да стане министър Росен Плевнелиев беше управител на „Бизнес парк София“.
„От първия ден се занимавам с едно и също нещо – задаване на приоритети, с нов тип политика без политизиране и политиканстване, при която се постигат конкретни резултати за обществото и хората.
За да се постига прогрес, трябва да има точни цели, ясни измерими критерии на прогреса и да може обикновените хора в тази държава да видят, че нещо се случва“, каза Плевнелиев в интервю преди дни, запитан за бъдещето си в управлението.
През двете години като регионален министър той не се поколеба да се ангажира с твърди срокове за строителството на магистрали.
Обяви се против презастрояването, подкрепи събарянето на незаконните постройки и заяви, че няма недосегаеми в това отношение.
Преди седмица бе директен за хитруването на общините, като заяви, че „ако няма точни цифри, които да съвпадат от три различни източника, ние няма да налеем и един лев“.
Плевнелиев е роден на 14 май 1964 г. в Гоце Делчев.
Завършва Математическа гимназия в Благоевград и Изчислителна техника в Технически университет в София.
Още като ученик печели първи места на местни и национални състезания по програмиране.
Първата му работа е като научен сътрудник в Института по микропроцесорна техника.
След промените у нас решава да замине за САЩ, за да продължи там научната си работа, но му отказват виза с обяснението, че е в рисковата група за имигранти, тъй като няма никаква собственост, както сам разказва в интервю.
През 1990 г. започва да се занимава със собствен бизнес. Основава и управлява последователно строителната компания „Ирис Интернешънъл“ АД, „Линднер България“, „Бизнес Парк София“ EOOД, „Резиденшъл Парк София“ OOД и още няколко компании.
От 1991 до 1998 г. работи в Германия като съсобственик на строителна фирма, която става подизпълнител на голямата германска компания „Линднер“.
Бизнес парк София, който той започва и управлява, е най-големият частно финансиран проект в областта на недвижимите имоти в България.
Росен Плевнелиев е женен, има три момчета.
Източник: Vesti.bg
- Уикилийкс обвини “Гардиън” в престъпно разкриване на Кейбългейт
Най-големият скандал е на път да залее планетата, подобно на разрушително информационно цунами. Уикилийкс обвини публично английския вестник „Гардиън“, който е официален партньор в публикуването на секретните американски грами. Късно снощи (в петък вечер – бел. Еврочикаго) в социалната мрежа „Туитър“ екипът на Джулиън Асанж е оповестил пост, с който алармира, че са разкрити публично паролите за криптираната информация към стотици хиляди конфиденциални телеграми на дипломатическите служби и Държавния департамент на САЩ по целия свят. „Издънката“ е направена от репортера Дейвид Лей, като се подчертава, че неговото безрасъдно действие е нарушило по недопустим начин подписаното споразумение за съвместна дейност между Уикилийкс и „Гардиън“, в лицето на главния му редактор Алън Ръсбриджер. На практика това означава, че достъпът до чувствителната информация в Кейбългейт е на път да стане неконтролируем. Най-страшното е, че файлът е изнесен от базата данни на Уикилийкс и е качен като торент в Интернет. Съмненията за подобна злоупотреба падат върху бившия говорител на организацията – Даниел Домшайт-Берг. Той се отцепи преди година от екипа на Уикилийкс, след конфликт с Асанж и основа свое копие на сайта – Openleaks. Именно с разкола, предизвикан от Берг се свързва и т.нар. „черен пазар“ на данни от Уикилийкс, които се появиха в медии, които нямат официален договор за партньорство с тях и не спазват задължителните правила за конфиденциалност. Според вътрешни източници, именно Берг е издал как може да се стигне до нередактираната информация и тя да бъде декриптирана. Дали мотивите са единствено лична злоба и желание за отмъщение спрямо бившите му партньори, или има външно влияние, предстои да се изяснява.
Информацията за изтичането на взривоопаснте данни, които дават достъп до най-голямата база данни на политически документи в историята на човечеството, се появи първо в непопулярното немско списание „Дер Фрайтаг“. Списанието съобщи преди няколко дни, че цялата база данни на Кейбългейт може да бъде намерена и изтеглена от Интернет, а на друго място може да се намерят и паролите за декриптиране, но „който търси ще намери“. Известно е, че тази медия работи тясно с Берг. В отговор на този пробив, Уикилийкс реши да предостави достъп до рекорден брой от некласифицирани грами на своя сайт, за да се опита да удави, или поне да отложи по някакъв начин настъпващия апокалипсис.
„Най-накрая това се случи. Един стар файл на Уикилийкс може да бъде намерен в Интернет и да бъде декриптиран с паролата, която бе публикувана от журналист на „Гардиън““. Това алармират късно снощи вечерта в WL Central. Едва ли някой някога е щял да обърне внимание на въпросния файл, ако не беше разкрит той от Даниел Домшайт – Берг. Оповестяването на паролите идва закономерно сякаш, защото „Гардиън“ на свой ред има силни връзки с „Дер Фрайтаг“, който първи би камбаната, като медиен партньор на Openleaks.
От своя страна „Гардиън“ се оправдава, че Лей няма вина за разкритата информация, защото паролата била в книга за „Уикилийкс“, която била известна, но от щаба на Асанж не реагирали. На свой ред Лей си мислел, че кодът е временен и вече бил невалиден. Развитието на паралелните действия на Домшайт и „Дер Фрайтаг“ от една страна и на журналистът Дейвид Лей и „Гардиън“ от друга, намират своята пресечна точка. А тя е най-сериозният опит за дискредитиране на Кейбългейт досега и дори провалянето на явлението Уикилийкс. Намесата на тайни служби може да се предполага, след като скалъпените обвинения и дела срещу Асанж не успяха, а забраненият в САЩ домейн на Уикилийкс доведе до нейното мултиплициране на стотици места в глобалната мрежа. „Гардиън“ грубо нарушиха споразумението с Уикилийкс, категорични са последните и добавят, че това не е единствената злоупотреба на тази медия. Биволъ иска да припомни, че в началото на годината „Гардиън“ си позволи да „сготви“ информацията за организираната престъпност в България, като отпечата статия, в която бяха спестени имената на всички престъпни босове и техните организации у нас. Биволъ поправи този пропуск, като нашата позиция тогава беше едно от сериозните основания, за спечелването на взаимно доверие с Уикилийкс и подписване на споразумение за съвместна дейност.
Какво следва от последните действия на „Гардиън“, които могат да бъдат окачествени като съзнателен саботаж? Основното е, че автоматически животът на хиляди хора, споменати като източници на информация в американските грами се поставя на карта. До сега тяхните имена бяха внимателно заличавани от Уикилийкс и неговите около 50 медийни партньора по целия свят, един от които е и Биволъ за Балканския полуостров. Хората ангажирани в екипа на Уикилийкс окачествяват действията на Лей и Домшайт като „предателство“ и направиха публично изявление за това. Основната задача на Уикилийкс и неговите партньори е да избират внимателно темите за обнародване, с цел да бъде постигнат максимален медиен и обществен ефект, както и да бъдат много внимателно заличени имената на източниците, споменати в класифицираните доклади. Последното се прави, за да бъде съхранена безопасността и дори животът на тези хора.
Последствията, които могат да се отприщят в световен мащаб от пускането на базата данни в свободно обръщение, може да се окажат фатални, не само за отделни личности и правителства, а за цялата геополитическа система, която познаваме. Нейното тотално рухване е вероятно, но не е ясно какво ще последва после. Глобални и неконтролируеми финансови, политически, икономически и социални кризи са само едната страна на медала.
Биволъ, като официален партньор на Уикилийкс, направи всичко възможно до момента да не изложи на опасност невинни хора и да следва стриктно поетите си ангажименти за запазването на сигурността на информацията от грамите. Ние поехме мисията да дадем възможност на обществото и гражданите да получат своето изконно демократично право да бъдат точно и безцензурно информирани за начина, по който се определят и движат политическите процеси и се определя тяхната и наша обща съдба. Нагърбвайки се с тежката задача да върши това, което нито една медия в България не дръзна, а и не може да направи, Биволъ включи българското информационно пространство в глобалния информационен пул. Реално в България положихме началото на новия тип глобална информационна журналистика, която е неподвластна на цензурни, регионални, или национални ограничения, а се прави от колективните усилия на много колеги-единомишленици от различен произход, в различни точки на света. Целта е да се създават новини и събития, които имат много по-голямо въздействие и значение от досегашните конвенционални медии. Този нов вид журналистика стартиран от Уикилийкс преди 4 г. не може да бъде спрян, независимо от сегашната ситуация на пробив в сигурността. Напротив, той ще се усъвършенства все повече, черпейки опит от допуснатите грешки и слабости. Ние сме удовлетворени, че постигнахме сериозни резултати от подбраните теми и публикувани разследвания, анализи и коментари в нашия сайт, на базата на използваната информация от Кейбългейт, до която имаме официален достъп от месец май т.г. Предизвиканите положителни промени, вследствие на прозрачността, която предизвикахме, е според нас от значителна полза за българската държава и демократичната еволюция на обществото ни.
Редица правозащитни организации по света са категорични, че именно благодарение на проекта „Уикилийкс“ и координираните усилия на специалистите, ангажирани с него са предизвикани редица глобални положителни промени, като напоследък „Арабската пролет“. Тя не би могла да се случи никога, ако преди година тунизийското правителство на Бен Али би имало достъп до „кабелите“, които го свалиха от власт. По същият начин стои и въпросът с разкритията направени за Мубарак и рухването на неговия режим в Египет. Всяка информация, която корумпираните режими имат за базата данни на Уикилийкс, би била безценна за тях, за да предотвратят своя крах. Диктаторите и техните институции биха могли да набележат ефективен план, как да предотвратят, или да смажат надигащите се народни недолства, отключени от разкритията на Уикилийкс.
Партньорските организации на Уикилийкс поеха ангажимента да извършат разследвания в своите страни, на базата на данните за политическа корупция в докладите, срещу ексклузитет на достъпа до тях. Заличаването на имената обаче е основно задължение не само според изискванията, но и според моралния кодекс на всеки уважаващ себе си разследващ журналист. От своя страна, Уикилийкс прави последващи публикации на обработените „кабели“ (грами), с което фактически потвърждава тяхната достоверност. По този начин, едновременно се пази гърба на медиите, които поемат риска да разследват и предоставят на читателите секретната информация, а от друга публиката може да провери достоверността на появилата се информация и всички съмнения и претенции към нея да отпаднат. Единствено България даде своя уникален и пародиен принос в отричането на достоверността на Кейбългейт в лицето на премиера си Бойко Борисов. След като стана ясно, че той е описан като организатор на канал за нелегален трафик на синтетична дрога, Борисов безцеремонно определи Уикилийкс, като „жълта медия“ и с това завинаги записа името си в историята на световните политически гафове.
Уикилийкс заявява, че вече са провели официален разговор с Държавния департамент на САЩ и започват досъдебно производство срещу замесените лица в публикуването на нередактирани грами от архива на Кейбългейт. За последващите действия Биволъ ще информира своевременно.
Източник: Биволъ
- Ритни камбаната с финес!
Румен Белчев, в. „Стършел“
Ние, българите, обичаме държавата си. И тя ни обича!
И тъй като държавата е географско понятие, а географията не е подвластна на чувства, на нея й дай хоризонтали и вертикали, нас ни обичат нейните представители. Хората, които твърдят, че сме техни представители, защото ние сме ги били избрали. Което е вярно – вярно е, избрали сме ги. Какво не прави човек срещу някой лев!
Е, срещу някой лев от нашите данъци хората, които ни обичат, се замислиха как да облекчат битието ни на данъкоплатци – депутатът Любен Корнезов внесе проектозакон за евтаназията.
Не е зле като замисъл – нека прочетем пространното му интервю за „24 ЧАСА“! Тайнството на живота намери най-после своето обяснение в откровенията на професора – „Животът е да бъдеш полезен за себе си и за околните, а не да го превръщаш в проклятие“.
Два милиона пенсионери ще му бъдат благодарни за внасянето на тази яснота около битието им!
Репортерката задава логичния въпрос дали евтаназията не е намесване в божиите (във вестника думата „Бог“ кой знае защо се пише с малка буква) дела, на което получава потресаващо откровение: „Ако вярваме на Светото писание, и Христос е бил евтаназиран (…) И когато вижда неговата агония на кръста, той моли един римски войник да го прониже с копие“. Кой вижда и кой моли – не става ясно, както казват юристите – може да се направи обосновано предположение, че самият Христос е помолил да бъде прободен.
Тридесет сребърника на този, който открие такава молба в което и да е от четирите евангелия! Може и в евро!
И от какъв зор точно в най-подходящото време за скачане от високи етажи и покупка на два метра въже уважаваният юрист предлага този закон? Всичката Мара втасала, до евтаназия я докарала, така ли?
Има рима и май че е вярно, но да не влизаме в дискусии, а да продължим с икономическите аргументи. За целта разгръщаме братското на часовия вестник издание, „ТРУД“ – „В Швейцария помагат да умреш срещу 6000 евро“.
След като станахме дестинация на алкохолен, ще станем дестинация и на погребален туризъм – чудничко! Веднага си представям рекламата – „Виж България и умри“ или още по-добре – „За да пукнеш – виж България!“
Мислите, че злоупотребяваме? Отнюд, както би рекъл прадядото на г-н професора, Иванчо Йотата – хайде пак да почетем историческото интервю: „В закона не се фиксира, че важи само за български граждани.“ Тук, предполага се, е почувствал капанчето и е добавил: „Но не съм предвиждал екскурзиите на смъртта“… А какво е предвиждал, след като е предвидил от услугата да могат да се възползват „всички граждани, които се намират на територията на България“ („ТРУД“)?
Дайте да си го преведем на чист български – след като престанем да произвеждаме брутен национален продукт и да плащаме данъци, ставаме безполезни за държавата. Така че – за нея ще бъде много по-добре да си ни разкара по хуманен начин (кучетата поне първоначално само ги кастрират), а освободените от поданици бъбреци хуманно да продаваме на нуждаещи по света!
Да бъдем благодарни на избраниците си, които ни дават възможността не само да ритнем камбаната с финес, но и за последно да допринесем за благоденствието на държавата!
- Дестинация Карлуково<strong><em>® Разказ от Алекс Болдин</em></strong>Има едно малко селище в България. То се намира в приказно красива местност в самото поречие на Искъра. Природата там е чиста, а хората приветливи и трудолюбиви. Името на това селище обаче, по едно стечение на обстоятелствата, още от царско време е станало нарицателно.Тия дни споделих пред едни колежки, че ми се налага да ида по служебна работа до гарата в Карлуково. Едната от тях, знаех че е голяма майтапчийка, ме попита: „А ще влизаш ли там? Как се влиза, с пропуск или само с лична карта? Напиши си впечатленията и после ни ги разкажи. Само гледай да не те изненадат с инжекция, че после бягане от там няма…“ и т.н. Знаех, че има в предвид популярния стационар за лечение на психично болни. Не се и опитах да давам сериозни обяснения. Явно те нямаше да прозвучат убедително, затова отвърнах с подходящ тон и подходящи реплики. Така сложих точка на неудобния коментар.Последните дни на това лято бяха много горещи, както обичаха да казват „Дърво и камък се пукаше от жега“. Наложи се да пътувам няколко пъти служебно с влак до Червен бряг. Ако някой не знаят, то ще поясня, че той се намира съвсем близо до Карлуково, само някакви си една или две железопътни спирки. Обикновено пътнишките влакове за тоя град са стари съветски мотриси, произведени през далечната 1973-та, които са така амортизирани, че не знаеш в кой момент ще се разпаднат. Седалките са тесни и продънени, прозорците така надраскани с графити, че не можеш да видиш нищо от околния пейзаж. Друсането в тях е пословично. Достатъчни ви са трийсетина минути пътуване в тях и се чувстваш вече разкапан от вибрациите. Започва да ти се гади от всевъзможните смрадове, а ходенето до тоалетните в тях е едно от големите изживявания, в неприятния смисъл разбира се. След подобно пътуване, банята е задължителна, защото неминуемо влизаш в контакт с нахалните насекоми, които обикновено популират по козината на бездомните кучета. Тук те са задължителния атрибут към влаковия билет.<strong> Хохавелата</strong>Тоя ден пътувахме с Джофи, моя колега- електротехник за една обща работа до Червен бряг. Бяхме изчислили, че са ни необходими само два часа за да я свършим. Щяхме да успеем да хванем навреме обратния пътнишки влак за Мездра. Експресът от Варна не ни беше удобен, защото пътуваше в голямата обедна жега. Имахме информация, че не му работят климатиците.Мотрисата ни друсаше яко така, че мозъците ни постепенно добиваха вид на добре разбита чорба от свинска пача. Опитвах се да дремна, но постоянно се стрясках при някое люшване на вагона. Не бях спал човешки сън цяла седмица – ненормалната жега по това време на годината ме мъчеше дори нощем.Джофи беше в подобно положение. Хвърлях чат пат поглед към него за да се уверя, че неволята ни е обща. В един момент се преборих с дрямката, отворих чантата и извадих книжката със Судоку. Тя ми беше спасителния инструмент за убиване на скуката при пътуването. Опитах се да реша някой от по-трудните ребуси, но така и не ми се отдаде. Умората отново ме надви. Клепачите ми се притвориха и главата ми задрънча по зелената облегалка в такт с друсането на возилото. От отворения прозорец леко полъхваше хладинка…В просъница чух някаква силна гълчава. Контрольорката беше спряла досами вратата и се надвикваше с един пътник, чийто глас наподобяваше гласа на разсърдена селянка.– Няма какво да ми обясняваш повече! Хайде слизай да не викна началник влака… Нямаш билет, а само лаеш.– Не е твоя работа. Я да видим какво ще ми направиш! Няма да сляза пък! Я да видим!– Слизай! Чуваш ли какво ти казвам! Ще те хвана и ще те изхвърля!– Хайде изхвърли ме де!– Ама само с теб ли ще се разправям…! Сега ще видиш какво ще ти се случи!Ядосаната контрольорка тресна вратата и изчезна. Настана тишина, само някакво хихикане и кикотене се чуваше от съседните пътнически сепарета. Тишина…След туй отново се извиси същият глас, закаканижа, но тоя път беше уплашен и боязлив.– Ма тая наистина ще ме изхвърли…! Малиий, ще ме изхвърли…. Чакай да ида назад!….След няколко мига край мен профуча един индивид, за който трудно можеше да се каже, че прилича на човек. Беше слаб, силно брадясал с изпито, мръсно лице. На главата му, въпреки силната жега, бе нахлупена пепелява на цвят, зимна плетена шапка с пискюл. Облеклото му се състоеше от някакво зимно палто с вълнена яка, което беше цялото нарязано на ивици. Тези ивици висяха от него и се люлееха на всички страни. На гърба си носеше малка синя раничка от която се подаваше смачкана празна бутилка от минерална вода. Ръцете му бяха толкова мръсни, че надали можеше да ги измие обикновения сапун.Индивидът мина през полупразния вагон и се пльосна на крайната седалка. Вероятно си мислеше, че няма да го забележат.Забелязаха го! Контрольорката заедно с началник влака се приближи плътно до него и го започна отново. Началникът извади някакъв кочан с индиго и се приготви да пише.– Хайде сега, плащай си билета, момче!– Моля ви се, моля ви се, моля ви се…. Няма повече да правя така! Нямам пари, нямам стотинка… Няма повече да правя така, ще работя, ще събирам хартии и ще си платя. Сега ще сляза и ще събера хартии и ще платя. Много ви се моля! Няма повече да правя така….Тоя цирк стана повод няколко любопитни глави да се подадат над облегалките на общия вагон. Репликите на психаря бяха така притеснителни, че контрольорката и началник влака се стъписаха.– Ще те сваля сега на тая спирка, хайде момче! – началника го хвана за лакътя и го задърпа.Оня се отскубна, легна на пода и се затъркаля. Беше невъзможно да му се въздейства по никакъв начин.Някой от пътниците се обади весело:– Оставете го! Не го ли познавате? Това е Хухавелата. От всичко най-обича да пътува с влак. Сутрин се качва на Карлуково и пътува до Горна Оряховица. Понякога стига чак до Варна. Никой не му обръща внимание. Пари няма. Събира стари вестници на гарата в Червен бряг и каквото събере си купува за ядене. Едва изкарва за баничка. Оставете го. Не пречи на никого. Той е от контингента на Карлуково. Кротък луд е, не е свадлив, само дето много плямпа. Това му е кусура. Там явно не ги хранят добре и е намерил начин да си изкарва прехраната по пътя..Контрольорката и началник влака осъзнаха безизходната ситуация, размениха си няколко думи и си отидоха.Хохавелата стана от пода, намести раничката на гърба си и се втурна към тоалетната. Явно събитието го бе развълнувало и предизвикало физиологичната реакция. Разменихме погледи с Джофи. Той се усмихна и каза:– Тоя образ поне още се усеща когато му се допикае, иначе представи си в тая жега какво би станало…<strong> Володя</strong>С Джофи сме си добър екип. Правим каквото правим, накрая винаги оставаше време за по едно кафе. Много я обичаме тая напитка, и двамата. Редуваме се да черпим. Познаваме качеството на кафето от всички кафе-автомати по ж.п. линията от Мездра до Горна Оряховица. На гара Червен бряг обаче знаем, че автоматът пуска рядко и с мирис на мухъл кафе. Затова се отбиваме при Манекенката. Така сме си нарекли продавачката в гаровия павилион. Беше симпатична слабичка жена. Имаше хубава усмивка и бе приятно приказлива.Тоя ден свършихме работа половин час преди идването на влака. Стояхме на перона и довършвахме разговора за техническия проблем, който току що бяхме отстранили.Беше мой ред да черпя кафе. Изправих се на бара пред Манекенката и поръчах три кафета, за мен, за Джофи и за Ицо. Ицо беше местния ни колега, който ни съдействаше при работата.– Три дълги, едното без захар, а другите две с много, като да стоят бъркалките прави в чашите.Манекенката разбираше от майтап. Усмихна се и пусна машината за кафето. В един момент погледна зад мен и се развика:– Разкарай се! Излизай! Марш навън!Обърнах се. Зад мен се бе изправил един интересен, висок индивид. Имаше вид на много интелигентен човек, защото носеше къса синя вратовръзка на фона на небесно синя риза. Тая особеност не можеше обаче да скрие налудничавия му поглед. Всичко синьо по него, от ризата до вратовръзката и дънките беше покрито с големи мръсни и мазни петна. Дънките му бяха три номера по широки. Бяха привързани с канап, който обаче не им пречеше да висят по един невероятно комичен начин.– Няма кафе, няма и вестници! – Манекенката беше категорична.– Защо овикваш човека? – попитах. – Какво ти е направил? Пие му се кафе и му се четат вестници.– Пие му се ама като се доближи и ми се сгажда. Не го ли усещате как смърди. Ако заседне тук и пет минути, клиентите ми не влизат.– Хайде марш, бе!– Тиии…. Тииии…. Йорданка Фандъкова ще те оправи! Тя ми е братовчедка, нали знаеш? Нали знаеш… Знаеш, знаеш… – Индивидът се опита да пореше с пръсти стърчащата си на всички посоки сплъстена коса. Така и не успя, оцъкли очи и продължи… – Йорданка Фандъкова! Тя ми е първата любовница! Чуваш ли? Първото гадже ми е!Внезапно по радиокасетофона прозвуча някаква маршова песен. Не бях я чувал. Говорителката обяви, че това е новия химн на политическа партия ГЕРБ. Ха сега де! И ГЕРБ си направиха химн.– Джофи, ти как си с поезията? Дай да си измислим текст за химн, а аз ще уредя композитор за музиката.– Гледай го тоя!… Виж го!…Погледнах психаря. Той се бе изпънал като струна. Бе вдигнал ръка в поза „козируване“. Мълчеше тържествено с отправен към тавана изцъклен поглед.– Не го познавате… – започна Ицо. – Това е Володя. Безобиден е. Учеше някакво висше, скъсали го на математиката и превъртял. Сега обикаля павилионите и моли да го черпят с кафе. Ако му подарят някой вестник, отваря го на правителствените новини и започва да чете на глас с една патетика която рядко се среща. ГЕРБ е любимата му политическа партия. Дори ходил в клуба им за да се регистрира за член. Изгонили го и от там. Нещастник е, без семейство и родители, но какво да му кажеш. Полежал малко в психиатрията на Карлуково, но като видели, че е кротък – пуснали го. Може да е за добро може и не, обаче не му е леко на човека. На кой ли му пука за лудите в тая наша България?Допихме бавно кафето. След минута дрезгавата свирка на старата мотриса извести, че навлиза в перона. Трябваше да тръгваме…<strong> Гого Цигулката</strong>Беше петък. С Джофи ни се налагаше да идем до Червен бряг за проверка по един сигнал на тамошния шеф на филиала. Тръгнахме рано, малко след изгрев слънце. Небето се беше оцъклило без нито едно облаче. И днес щеше да бъде адски горещо. Така поне го очаквахме. Джофи си бе нахлузил работния панталон, бе преметнал през рамо работната чанта и дъвчеше дежурната тестава баничка. Аз влачех куфарчето с документите, накуцвах с единия крак и бързах доколкото можех, защото по моя часовник влакът щеше да тръгне всеки момент. Старата болка в стъпалото ме мъчеше.Червен бряг ни посрещна с горещия полъх на вятъра. Коловозите на железопътните линии лъщяха на слънцето като полирани, а сухата трева между тях жълтееше и бе готова да се самозапали. Полигонът на поделението беше пуст. Работниците се бяха изнесли рано по обектите. Посрещна ни бившият началник, Камен. Усмихваше се, и крачеше с една ведра и бодра походка. Казахме му за какво идем. Той се усмихна още по-широко и каза: „Гледайте! Ние сме редовни от всякъде. Ако откриете нещо, пишете. Нали това ви е работата?“Нищо нередно не открихме, само там някакви дреболии за които не би било редно да се пише сигнал, но при положение че беше вече написан задължението ни бе да го проверим. Разговорът се обърна на делнични и житейски теми. Седяхме на една стара траверса в сянката на стрелочната кабина, когато недалеч от нас мина един образ, за който е интересно да се разкаже.– Това е Цигулката. Наш човек е, но вече е пенсионер. Въдичарството му е в кръвта. Става в полунощ, приготвя такъмите и отива на Искъра. До изгрев слънце вече е напълнил раничката с мренки и кленчета. Тоя човек май въобще не спи.– А защо му казвате Цигулката? – попитах просто така, от любопитство.– Свири на цигулка, интелигентен човек е. Родителите му били много амбициозни хора. Купили му цигулка и решили да го направят музикант. Вероятно музиката в началото не го влечела много, защото често го побийвали. Изучил музиката човекът обаче превъртял. Сега свири перфектно, но приказката му е една несмислена.– Така става понякога. Малки деца не се бият, защото психиката им е много крехка.– Минали години, пораснал, но с музика вероятно не могъл да си осигури хляба. Започнал работа при нас като работник. Сега ходи жп линията с другите работници. Сменява релси и траверси. Винаги носи със себе си цигулката. Като спрат работниците на почивка, той вади цигулката и започва да им свири ноктюрното на Шопен.При едни силни горещини превъртя съвсем, та трябваше да полежи малко в Карлуково. Изписаха го и дойде пак при нас. Така е. Работи добре човекът, защо ще му намираме кусур. И той трябва да яде хляб. Да идем на гарата, че влакът ви ще пристигне всеки момент.– Виждам, че и Цигулката се е запътил натам…– Да, като налови риба ходи на гарата и раздава. За ръководителя движение – две мренки, за началник влака – три, за продавачката от павилиона – беловари. Тя обича дребната риба. След като ги раздаде, изважда цигулката и започва безплатния концерт. Любимият му музикант е Шопен, а ноктюрното му е на сърцето. Слушат го, пляскат му, а после го черпят с кафе. Та така… Ето го, идва към нас…Цигулката наближи усмихнат. Беше обут в три четвърт дънков панталон, гладко обръснат с изгорено от слънцето лице. От раницата му стърчаха две въдици с обтегната на тях жилка. Малка платнена торбичка висеше досами бедрото му.– Хвана ли нещо днес, Гого. – подхвана го на приказка Камен.Цигулката се усмихна широко, протегна мълчаливо ръка и показа доближени двата си пръста.– Нищо не си хванал? Не може да бъде! Вярно ли е?Цигулката отново демонстрира жеста с ръката, после бръкна в торбичката и извади полиетиленов плик с десетина едри мренки. Погледна ни и намигна с дясното око.– Ех, Гого! При теб няма пропуск… Браво!Цигулката бръкна в плика, извади рибките и ги раздаде. После свали раницата, измъкна от нея една вехтичка, олющена цигулка. Постави я под брадата си, дръпна лъка и засвири унесено ноктюрното на Шопен.Някъде в обедната мараня откъм Плевен се зададе мотрисата която щеше да ни вози до Мездра. Тя изсвири продължително и с леко поскърцване се плъзна в гарата. Взехме си сбогом с Камен и се качихме.Вътре беше някакъв горещ ад. Отидох до прозореца и подадох глава навън. Цигулката си стоеше на същото място и свиреше унесено. Около него се бяха събрали нови слушатели. Те го слушаха усмихнати, но едва ли го разбираха.
® Разказ от Алекс Болдин
Има едно малко селище в България. То се намира в приказно красива местност в самото поречие на Искъра. Природата там е чиста, а хората приветливи и трудолюбиви. Името на това селище обаче, по едно стечение на обстоятелствата, още от царско време е станало нарицателно.
Тия дни споделих пред едни колежки, че ми се налага да ида по служебна работа до гарата в Карлуково. Едната от тях, знаех че е голяма майтапчийка, ме попита: „А ще влизаш ли там? Как се влиза, с пропуск или само с лична карта? Напиши си впечатленията и после ни ги разкажи. Само гледай да не те изненадат с инжекция, че после бягане от там няма…“ и т.н. Знаех, че има в предвид популярния стационар за лечение на психично болни. Не се и опитах да давам сериозни обяснения. Явно те нямаше да прозвучат убедително, затова отвърнах с подходящ тон и подходящи реплики. Така сложих точка на неудобния коментар.
Последните дни на това лято бяха много горещи, както обичаха да казват „Дърво и камък се пукаше от жега“. Наложи се да пътувам няколко пъти служебно с влак до Червен бряг. Ако някой не знаят, то ще поясня, че той се намира съвсем близо до Карлуково, само някакви си една или две железопътни спирки. Обикновено пътнишките влакове за тоя град са стари съветски мотриси, произведени през далечната 1973-та, които са така амортизирани, че не знаеш в кой момент ще се разпаднат. Седалките са тесни и продънени, прозорците така надраскани с графити, че не можеш да видиш нищо от околния пейзаж. Друсането в тях е пословично. Достатъчни ви са трийсетина минути пътуване в тях и се чувстваш вече разкапан от вибрациите. Започва да ти се гади от всевъзможните смрадове, а ходенето до тоалетните в тях е едно от големите изживявания, в неприятния смисъл разбира се. След подобно пътуване, банята е задължителна, защото неминуемо влизаш в контакт с нахалните насекоми, които обикновено популират по козината на бездомните кучета. Тук те са задължителния атрибут към влаковия билет.
Хохавелата
Тоя ден пътувахме с Джофи, моя колега- електротехник за една обща работа до Червен бряг. Бяхме изчислили, че са ни необходими само два часа за да я свършим. Щяхме да успеем да хванем навреме обратния пътнишки влак за Мездра. Експресът от Варна не ни беше удобен, защото пътуваше в голямата обедна жега. Имахме информация, че не му работят климатиците.
Мотрисата ни друсаше яко така, че мозъците ни постепенно добиваха вид на добре разбита чорба от свинска пача. Опитвах се да дремна, но постоянно се стрясках при някое люшване на вагона. Не бях спал човешки сън цяла седмица – ненормалната жега по това време на годината ме мъчеше дори нощем.
Джофи беше в подобно положение. Хвърлях чат пат поглед към него за да се уверя, че неволята ни е обща. В един момент се преборих с дрямката, отворих чантата и извадих книжката със Судоку. Тя ми беше спасителния инструмент за убиване на скуката при пътуването. Опитах се да реша някой от по-трудните ребуси, но така и не ми се отдаде. Умората отново ме надви. Клепачите ми се притвориха и главата ми задрънча по зелената облегалка в такт с друсането на возилото. От отворения прозорец леко полъхваше хладинка…
В просъница чух някаква силна гълчава. Контрольорката беше спряла досами вратата и се надвикваше с един пътник, чийто глас наподобяваше гласа на разсърдена селянка.
– Няма какво да ми обясняваш повече! Хайде слизай да не викна началник влака… Нямаш билет, а само лаеш.
– Не е твоя работа. Я да видим какво ще ми направиш! Няма да сляза пък! Я да видим!
– Слизай! Чуваш ли какво ти казвам! Ще те хвана и ще те изхвърля!
– Хайде изхвърли ме де!
– Ама само с теб ли ще се разправям…! Сега ще видиш какво ще ти се случи!
Ядосаната контрольорка тресна вратата и изчезна. Настана тишина, само някакво хихикане и кикотене се чуваше от съседните пътнически сепарета. Тишина…
След туй отново се извиси същият глас, закаканижа, но тоя път беше уплашен и боязлив.
– Ма тая наистина ще ме изхвърли…! Малиий, ще ме изхвърли…. Чакай да ида назад!….
След няколко мига край мен профуча един индивид, за който трудно можеше да се каже, че прилича на човек. Беше слаб, силно брадясал с изпито, мръсно лице. На главата му, въпреки силната жега, бе нахлупена пепелява на цвят, зимна плетена шапка с пискюл. Облеклото му се състоеше от някакво зимно палто с вълнена яка, което беше цялото нарязано на ивици. Тези ивици висяха от него и се люлееха на всички страни. На гърба си носеше малка синя раничка от която се подаваше смачкана празна бутилка от минерална вода. Ръцете му бяха толкова мръсни, че надали можеше да ги измие обикновения сапун.
Индивидът мина през полупразния вагон и се пльосна на крайната седалка. Вероятно си мислеше, че няма да го забележат.
Забелязаха го! Контрольорката заедно с началник влака се приближи плътно до него и го започна отново. Началникът извади някакъв кочан с индиго и се приготви да пише.
– Хайде сега, плащай си билета, момче!
– Моля ви се, моля ви се, моля ви се…. Няма повече да правя така! Нямам пари, нямам стотинка… Няма повече да правя така, ще работя, ще събирам хартии и ще си платя. Сега ще сляза и ще събера хартии и ще платя. Много ви се моля! Няма повече да правя така….
Тоя цирк стана повод няколко любопитни глави да се подадат над облегалките на общия вагон. Репликите на психаря бяха така притеснителни, че контрольорката и началник влака се стъписаха.
– Ще те сваля сега на тая спирка, хайде момче! – началника го хвана за лакътя и го задърпа.
Оня се отскубна, легна на пода и се затъркаля. Беше невъзможно да му се въздейства по никакъв начин.
Някой от пътниците се обади весело:
– Оставете го! Не го ли познавате? Това е Хухавелата. От всичко най-обича да пътува с влак. Сутрин се качва на Карлуково и пътува до Горна Оряховица. Понякога стига чак до Варна. Никой не му обръща внимание. Пари няма. Събира стари вестници на гарата в Червен бряг и каквото събере си купува за ядене. Едва изкарва за баничка. Оставете го. Не пречи на никого. Той е от контингента на Карлуково. Кротък луд е, не е свадлив, само дето много плямпа. Това му е кусура. Там явно не ги хранят добре и е намерил начин да си изкарва прехраната по пътя..
Контрольорката и началник влака осъзнаха безизходната ситуация, размениха си няколко думи и си отидоха.
Хохавелата стана от пода, намести раничката на гърба си и се втурна към тоалетната. Явно събитието го бе развълнувало и предизвикало физиологичната реакция. Разменихме погледи с Джофи. Той се усмихна и каза:
– Тоя образ поне още се усеща когато му се допикае, иначе представи си в тая жега какво би станало…
Володя
С Джофи сме си добър екип. Правим каквото правим, накрая винаги оставаше време за по едно кафе. Много я обичаме тая напитка, и двамата. Редуваме се да черпим. Познаваме качеството на кафето от всички кафе-автомати по ж.п. линията от Мездра до Горна Оряховица. На гара Червен бряг обаче знаем, че автоматът пуска рядко и с мирис на мухъл кафе. Затова се отбиваме при Манекенката. Така сме си нарекли продавачката в гаровия павилион. Беше симпатична слабичка жена. Имаше хубава усмивка и бе приятно приказлива.
Тоя ден свършихме работа половин час преди идването на влака. Стояхме на перона и довършвахме разговора за техническия проблем, който току що бяхме отстранили.
Беше мой ред да черпя кафе. Изправих се на бара пред Манекенката и поръчах три кафета, за мен, за Джофи и за Ицо. Ицо беше местния ни колега, който ни съдействаше при работата.
– Три дълги, едното без захар, а другите две с много, като да стоят бъркалките прави в чашите.
Манекенката разбираше от майтап. Усмихна се и пусна машината за кафето. В един момент погледна зад мен и се развика:
– Разкарай се! Излизай! Марш навън!
Обърнах се. Зад мен се бе изправил един интересен, висок индивид. Имаше вид на много интелигентен човек, защото носеше къса синя вратовръзка на фона на небесно синя риза. Тая особеност не можеше обаче да скрие налудничавия му поглед. Всичко синьо по него, от ризата до вратовръзката и дънките беше покрито с големи мръсни и мазни петна. Дънките му бяха три номера по широки. Бяха привързани с канап, който обаче не им пречеше да висят по един невероятно комичен начин.
– Няма кафе, няма и вестници! – Манекенката беше категорична.
– Защо овикваш човека? – попитах. – Какво ти е направил? Пие му се кафе и му се четат вестници.
– Пие му се ама като се доближи и ми се сгажда. Не го ли усещате как смърди. Ако заседне тук и пет минути, клиентите ми не влизат.
– Хайде марш, бе!
– Тиии…. Тииии…. Йорданка Фандъкова ще те оправи! Тя ми е братовчедка, нали знаеш? Нали знаеш… Знаеш, знаеш… – Индивидът се опита да пореше с пръсти стърчащата си на всички посоки сплъстена коса. Така и не успя, оцъкли очи и продължи… – Йорданка Фандъкова! Тя ми е първата любовница! Чуваш ли? Първото гадже ми е!
Внезапно по радиокасетофона прозвуча някаква маршова песен. Не бях я чувал. Говорителката обяви, че това е новия химн на политическа партия ГЕРБ. Ха сега де! И ГЕРБ си направиха химн.
– Джофи, ти как си с поезията? Дай да си измислим текст за химн, а аз ще уредя композитор за музиката.
– Гледай го тоя!… Виж го!…
Погледнах психаря. Той се бе изпънал като струна. Бе вдигнал ръка в поза „козируване“. Мълчеше тържествено с отправен към тавана изцъклен поглед.
– Не го познавате… – започна Ицо. – Това е Володя. Безобиден е. Учеше някакво висше, скъсали го на математиката и превъртял. Сега обикаля павилионите и моли да го черпят с кафе. Ако му подарят някой вестник, отваря го на правителствените новини и започва да чете на глас с една патетика която рядко се среща. ГЕРБ е любимата му политическа партия. Дори ходил в клуба им за да се регистрира за член. Изгонили го и от там. Нещастник е, без семейство и родители, но какво да му кажеш. Полежал малко в психиатрията на Карлуково, но като видели, че е кротък – пуснали го. Може да е за добро може и не, обаче не му е леко на човека. На кой ли му пука за лудите в тая наша България?
Допихме бавно кафето. След минута дрезгавата свирка на старата мотриса извести, че навлиза в перона. Трябваше да тръгваме…
Гого Цигулката
Беше петък. С Джофи ни се налагаше да идем до Червен бряг за проверка по един сигнал на тамошния шеф на филиала. Тръгнахме рано, малко след изгрев слънце. Небето се беше оцъклило без нито едно облаче. И днес щеше да бъде адски горещо. Така поне го очаквахме. Джофи си бе нахлузил работния панталон, бе преметнал през рамо работната чанта и дъвчеше дежурната тестава баничка. Аз влачех куфарчето с документите, накуцвах с единия крак и бързах доколкото можех, защото по моя часовник влакът щеше да тръгне всеки момент. Старата болка в стъпалото ме мъчеше.
Червен бряг ни посрещна с горещия полъх на вятъра. Коловозите на железопътните линии лъщяха на слънцето като полирани, а сухата трева между тях жълтееше и бе готова да се самозапали. Полигонът на поделението беше пуст. Работниците се бяха изнесли рано по обектите. Посрещна ни бившият началник, Камен. Усмихваше се, и крачеше с една ведра и бодра походка. Казахме му за какво идем. Той се усмихна още по-широко и каза: „Гледайте! Ние сме редовни от всякъде. Ако откриете нещо, пишете. Нали това ви е работата?“
Нищо нередно не открихме, само там някакви дреболии за които не би било редно да се пише сигнал, но при положение че беше вече написан задължението ни бе да го проверим. Разговорът се обърна на делнични и житейски теми. Седяхме на една стара траверса в сянката на стрелочната кабина, когато недалеч от нас мина един образ, за който е интересно да се разкаже.
– Това е Цигулката. Наш човек е, но вече е пенсионер. Въдичарството му е в кръвта. Става в полунощ, приготвя такъмите и отива на Искъра. До изгрев слънце вече е напълнил раничката с мренки и кленчета. Тоя човек май въобще не спи.
– А защо му казвате Цигулката? – попитах просто така, от любопитство.
– Свири на цигулка, интелигентен човек е. Родителите му били много амбициозни хора. Купили му цигулка и решили да го направят музикант. Вероятно музиката в началото не го влечела много, защото често го побийвали. Изучил музиката човекът обаче превъртял. Сега свири перфектно, но приказката му е една несмислена.
– Така става понякога. Малки деца не се бият, защото психиката им е много крехка.
– Минали години, пораснал, но с музика вероятно не могъл да си осигури хляба. Започнал работа при нас като работник. Сега ходи жп линията с другите работници. Сменява релси и траверси. Винаги носи със себе си цигулката. Като спрат работниците на почивка, той вади цигулката и започва да им свири ноктюрното на Шопен.
При едни силни горещини превъртя съвсем, та трябваше да полежи малко в Карлуково. Изписаха го и дойде пак при нас. Така е. Работи добре човекът, защо ще му намираме кусур. И той трябва да яде хляб. Да идем на гарата, че влакът ви ще пристигне всеки момент.
– Виждам, че и Цигулката се е запътил натам…
– Да, като налови риба ходи на гарата и раздава. За ръководителя движение – две мренки, за началник влака – три, за продавачката от павилиона – беловари. Тя обича дребната риба. След като ги раздаде, изважда цигулката и започва безплатния концерт. Любимият му музикант е Шопен, а ноктюрното му е на сърцето. Слушат го, пляскат му, а после го черпят с кафе. Та така… Ето го, идва към нас…
Цигулката наближи усмихнат. Беше обут в три четвърт дънков панталон, гладко обръснат с изгорено от слънцето лице. От раницата му стърчаха две въдици с обтегната на тях жилка. Малка платнена торбичка висеше досами бедрото му.
– Хвана ли нещо днес, Гого. – подхвана го на приказка Камен.
Цигулката се усмихна широко, протегна мълчаливо ръка и показа доближени двата си пръста.
– Нищо не си хванал? Не може да бъде! Вярно ли е?
Цигулката отново демонстрира жеста с ръката, после бръкна в торбичката и извади полиетиленов плик с десетина едри мренки. Погледна ни и намигна с дясното око.
– Ех, Гого! При теб няма пропуск… Браво!
Цигулката бръкна в плика, извади рибките и ги раздаде. После свали раницата, измъкна от нея една вехтичка, олющена цигулка. Постави я под брадата си, дръпна лъка и засвири унесено ноктюрното на Шопен.
Някъде в обедната мараня откъм Плевен се зададе мотрисата която щеше да ни вози до Мездра. Тя изсвири продължително и с леко поскърцване се плъзна в гарата. Взехме си сбогом с Камен и се качихме.
Вътре беше някакъв горещ ад. Отидох до прозореца и подадох глава навън. Цигулката си стоеше на същото място и свиреше унесено. Около него се бяха събрали нови слушатели. Те го слушаха усмихнати, но едва ли го разбираха.
.
- Спартак – идеята за един по-добър свят*
Нека започнем с няколко думи, взети не от древните автори, а от един днешен официален текст – от приветствието на Жозеп Борел, председател на Европейския парламент, прочетено на тържествено събрание в София по повод на приемането на България и Румъния в Европейския съюз (1 януари 2007 г.). Цитираме ги не заради това, че са казани от висш представител на европейския политически елит, а защото добре резюмират оценката за човека, който в продължение на повече от две хилядолетия е най-яркият символ на човешкото свободолюбие – Спартак.
“В света, в който днес живеем, нито най-големият, нито най-силният измежду страните в Европа, е достатъчно силен, или достатъчно голям, за да се противопостави на проблемите в глобалния свят. Затова е хубаво да бъдем заедно и обединени. Обединени от ценностите, които споделяме (…) Съседите днес, европейците днес, са онези съседи, които най-много си сътрудничат в света. А до преди 60 години те бяха смъртни врагове (…)
Българите са народ, който обича свободата. Спартак беше българин… Въпреки че тогава все още не се е наричал така, а България се е наричала Тракия. Тракия и Дакия, бившите провинции на Римската империя, днес са част от един съюз, който не е империя…”
* * *
Нека припомним историческите събития съвсем накратко. През 73 г.пр.Хр. Спартак организа бягството на 78 гладиатори от школата в Капуа, с което започва най-известното въстание в световната история. Срещу укрилите се в кратера на вулкана Везувий (тогава смятан за загаснал) бунтовници е изпратен трихилядният отряд на претора Клавдий Глабер. С въжета, сплетени от диви лози, гладиаторите се спускат по тристаметров отвесен склон, нападат и разбиват римската войска. Срещу тях е изпратен преторът Вариний, но Спартак предвидливо отстъпва към гористата област Лукания. Той организира и въоръжава хората си, като постепенно изгражда истинска армия. Следват две години на победи и ужас за Рим, който вижда в лицето на храбрия тракиец “новия Ханибал”. Тежки поражения търпят дори изпратените от Сената тогавашни консули Луций Публикола и Лентул Клодиан.
Пробил си път до Алпите, неизвестно защо Спартак не напуска Италия, а изненадващо потегля назад. Така изведнъж под директна заплаха се оказва самият Рим! Сенатът избира за претор Марк Лициний Крас, който с новосформирана армия от опитни войници и ветерани придобива надмощие. Сенатът нарежда на прочутите пълководци Гней Помпей от Испания и Луций Лициний Лукул от Мала Азия веднага да се завърнат в Италия с първокласните си армии. Научавайки това, Спартак достига Региум (дн. Реджо ди Калабрия), за да се прехвърли в Сицилия. Вероятно подкупени, киликийските пирати, които е трябвало да прехвърлят с корабите си въстаническата армия, се отмятат. С отчаяна смелост Спартак пробива римската блокада – целта му е Бриндизиум (Бриндизи), откъде да се прехвърли в Гърция или Илирик, близо до родната Тракия. Въстаниците са застигнати от превъзхождащия ги противник, а раненият Спартак слиза от коня и, опрян на коляно, се бие до самата си смърт.
Въстанието на Спартак, който успява от разнородна, трудно поддаваща се на дисциплина човешка маса (според римския историк Апиан 70 хиляди души!), да организира боеспособна армия, е сред феномените на древната история. Спартак прави могъщия Рим безпомощен в самото му сърце – Италия, и то във времето, когато римляните изграждат своето «световно господство».* * *
Античните автори са категорични, че Спартак произлиза от Древна Тракия. Плутарх, един от най-големите историци на всички времена, пише: «Пръв бил тракиецът Спартак, произлизащ от племето на медите – човек, който се отличавал не само с изключителна смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота (възпитание) на характера стоял много по-високо от своето положение и въобще приличал повече на елин, отколкото може да се очаква за човек от неговия народ…»
Апиан разказва, че Спартак е тракиец, воювал по-рано с римляните, Флор го нарича «войник от тракийските наемници». По един или друг начин тракийското потекло на прочутия въстанически водач е отбелязано и от други гръцки и римски писатели. Големият германски изследовател на римската история Теодор Момзен прави връзка между името на прочутия тракиец и онова на династията Спартокиди от Боспорското царство. Един от ранните одриски царе е Спарадок, а името “Спарток” се среща върху монети от самата Тракия. Според някои учени такова е било автентичното име на въстаническия водач, но се е съхранило в изворите в своята латинизирана форма, при която “о” е преминало в “а”.
В запазените извори няма яснота кога точно е роден Спартак, поради което различните изследователи поставят раждането му в твърде широк диапазон – от около 120 до около 105 г.пр.Хр. Да се отговори с точност на този несъмнено важен въпрос е практически невъзможно. И все пак предвид споменаваната от античните автори физическа сила, издържливост и боеспособност на въстаническия водач по-правдоподобно е да отнесем рождената му година към първото десетилетие или началото на ІІ в.пр.Хр.Апиан категорично твърди, че Спартак произлиза от племето меди, живяло в района на днешния град Сандански. Макар и да няма точни данни, твърде е вероятно той да принадлежи към одриската царска династия. За връзката му с върховете на тракийското общество свидетелстват неговата блестяща военна подготовка, способността за ръководене на войски (при това в началото на въстанието неподготвени, разноплеменни и т.н.), изключителният стратегически усет по време на сражения и като цяло, не на последно място, “царското” име “Спартак”. Според някои римски историци след края на последната битка тялото на Спартак не е открито. Съществува предположение, че мъртвият вожд е погребан според орфическите ритуали, което също може да се свърже с неговото знатно потекло.
* * *
Античните историци предават различни версии за попадането на благородния тракиец в гладиаторската школа в Капуа, откъдето започна пътя му на един от най-големите водачи в древния свят. Естествено, римските автори, колкото и да се стремят да бъдат обективни, се отнасят неприязнено към Спартак и оглавеното от него движение. Това в една или друга степен се дължи не само на собствените им виждания, но и на историографската традиция, която са следвали. От историците и писателите, разказващи за събитията, единствено Гай Салустий Крисп (86-35 г.пр.Хр.) е по-млад съвременник на Спартак. За съжаление обаче от съответния том на неговите «Граждански войни» са запазени само отделни фрагменти.
Според едната версия Спартак е римски войник, който се сражава в състава на помощните наемни войски, но по-късно дезертира, дори става разбойник. Поради своята физическа сила и войнски качества Спартак е взет в гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа, известна с жестоките си порядки. Тук през 73 г.пр.Хр. храбрият тракиец организа бягство на група от 78 гладиатори, с което започва най-известното въстание в световната история. По-близо до истината обаче вероятно е Апиан Александрийски, според когото тракиецът участва в съпротивата срещу римляните и тогава попада в плен. Какви са възможностите за участието на Спартак във военните събития в началните десетилетия на «неговия» І в.пр. Хр.?
Тракия попада в обсега на римската експанзия още в хода на завладяването на Елада и антична Македония от все по-могъщата «световна» република. Стъпвайки на Балканите, римските легиони завладяват земите на илирите и Епир, подчиняват елинските полиси, унищожават в три войни старата македонска държава (168 г. пр. Хр.). След потушаването на антиримския бунт начело с Андриск (149 -148 г.пр. Хр.) Македония е превърната в римска провинция. Тракийските племена меди (едноплеменниците на Спартак!), дентелети и скордиски неведнъж воюват с римляните, опустошават новите римски провинции, дори ограбват прочутото светилище в Делфи (117 г.пр.Хр.). В бой с траките през 118 г.пр.Хр. при Стоби в долината на Аксиос (Вардар) пада убит римският управител на Македония Секст Помпей, дядото на прочутия Спартаков съвременник и противник Помпей Велики. Като тракийски аристократ Спартак вероятно е следвал и определена родова линия на враждебност и неприемане на римското господство с присъщия му чужд на тракийските нрави порядък. В крайна сметка дедите на Спартак са воювали с предците на същите римски пълководци, с които се е сражавал самият той! При това става дума за приемственост в обозримото, психологически “осезаемо” съвремие на две-три поколения.
През 114 г.пр.Хр. консулът Гай Порций Катон действа с големи сили на Балканите, но на свой ред търпи поражение от траките. Това предизвиква масирана военна операция начело с Марк Ливий Друз, който пръв от римските военачалници достига до Дунав (112-111 г.пр.Хр.). Година по-късно в Тракия е изпратен Луций Сципион, който разбива скордиските и ги прогонва отвъд Дунав (110-107 г. пр.Хр.). През 101-100 г.пр.Хр. римляните покоряват държавицата на кените, с което, след като вече са установили свой контрол над егейското крайбрежие, преминават към завладяването на земи във вътрешността на Тракия. С други думи, Спартак, роден най-вероятно около 110-105 г.пр. Хр., живее във време на масирано римско настъпление в обичайния “свят” на неговите деди и родители, на собственото му детство и младост. През целия І век пр.Хр. тракийските племена създават тежки проблеми на римската власт на Балканите, особено в съседната и населена с техни съплеменници Македония. По-сериозна ескалация настъпва обаче именно във времето, в което Спартак вече е активна личност, заемаща определени, за съжаление неизвестни за нас, позиции в тракийското общество.
Знае се, че в хода на т.нар. Митридатови войни в тракийския свят се създават два «лагера». От едната страна са по-малките полунезависими до онова време племена (беси, сапеи, меди и др.), които се включват на страната на понтийския цар Митридат VІ Евпатор (120-63 г.пр.Хр.). Одриската царска династия се ориентира към съюзни отношения с римляните. През 89-88 г.пр.Хр. тракийски войски нахлуват в Македония, навлизат в Епир и разграбват известното през античната епоха светилище на Зевс в Додона. Медите достигат до Делфи и на свой ред го оплячкосват. Срещу войските на Митридат в Гърция и техните тракийски съюзници през 87 г. пр.Хр. се отправя самият Луций Корнелий Сула (138-78 г.пр.Хр.). Бъдещият диктатор с петте си легиона разгромява противника при Херонея в Беотия (86 г.пр.Хр.). Една част от войските му, предвождани от Луций Хортензий, навлизат в Македония. Действията им продължават по течението на Струма, а медите са победени.
Предполага се, че Спартак взема активно участие в тези действия и именно тогава попада в римски плен. Това би могло да стане обаче и десетина години по-късно – макар и сразени, признали за момента римското върховенство, медите и съседните тракийски племена (особено бесите, населяващи Родопите), не са покорени. Те продължават да създават много грижи на римската държава, поради което през 78-76 г.пр.Хр. с тях воюва наместникът на Македония Апий Клавдий Пулхер. В избухналата скоро след това т.нар. трета Митридатова война (74-65 г.пр.Хр.) римските сили, командвани от Марк Теренций Варон Лукул, успяват да овладеят поречията на Хеброс (Марица) и Тонзос (Тунджа), превземайки градовете Филипопол (Пловдив), Ускудама (Одрин) и Кабиле (при дн. Ямбол). Така римляните достигат бреговете на Черно море и подчиняват гръцките колонии по нашите земи, които по онова време са съюзници на Митридат. Тези впечатляващи успехи обаче не са трайни – налага се десет години по-късно в същото направление да се насочи тогавашният римски наместник на Македония Гай Антоний Хибрида (62-61 г.пр.Хр.). Сблъсъкът му с гетите и съюзените с тях дардани завършва с тежко поражение при Истрия (в Северна Добруджа, днес в Румъния). Римският пълководец едва се спасява с бягство, като най-позорно губи своите бойни знамена. Те са съхранявани като трофеи в едно от главните светилища на гетите цели тридесет години! Следват походите на Гай Октавий (бащата на Октавиан Август) през 59 г.пр.Хр. и Луций Калпурний Пизон (57-55 г.пр.Хр.), при който обединените сили на меди, дентелети и дардани опустошават Македония и едва не превземат Тесалоники (Солун).Предаваме тези събития, някои от които са двадесетина години след гибелта на Спартак, за да покажем все още неопределената ситуация в голяма част от тракийските земи. С други думи, ако вождът на въстанието е правел планове да се завърне на родна земя със своята вече калена и донякъде професионализирана армия, това в никакъв случай не би трябвало да се третира като утопичен и абсурден план. Може би като човек на своето време Спартак е разчитал, че може да обърне хода на събитията в друга посока. Както виждаме, такива възможности са съществували. Пред очите на Спартак и неговите съвременници са били не само пораженията, но и впечатляващите успехи на понтийския цар Митридат VІ . Изнеженият, консервативен, нерядко феноменално жесток Митридат, който при това неведнъж се провалял заради лошата си стратегия, е можел да ги постигне. Можел е пред погледа на съвременниците през 88 г.пр.Хр. да изправи Рим едва ли не пред катастрофа…
Какво да се каже тогава за човек с качествата на Спартак?
Във версията за робството на Спартак има едно смущаващо обстоятелство – това че през цялото време редом с него е «… жена му, негова сънародничка, надарена с пророческа дарба и посветена в Дионисиевите тайнства…», както разказва Плутарх. Когато е отведен в Рим като военопленник, “… видяли как, докато той спял, около лицето му се обвила змия…”, за което тракийката отсъдила, че “… това е знак за предопределената му велика и страшна власт, която ще го доведе до злополучен край… “ Присъствието на тази неизвестна жена до Спартак води до предположението, че той в същност не е бил обикновен роб и гладиатор, а учител или инструктор на гладиаторите (“doctor”), живеещ отделно от тях, но също така с незавидно положение. Присъствието на неговата съпруга тракийка може да намери обяснение именно в особения статус на гладиаторите, пък били те дори военнопленници и роби, в тогавашното римско общество и система от ценности.
* * *
Днешната представа за Спартак е повече литературна и кинематографична, отколкото историческа. Неговото име през ХІХ-ХХ в. е “възкресено” в голяма степен от прочутия роман на Рафаело Джованьоли (1838-1915), публикуван през 1873 г. Творбата на италианския писател, съратник на Джузепе Гарибалди, има силен отзвук в тогавашния свят, а и до днес остава “класическият” литературен прочит на грандиозните събития от 73-71 г.пр. Хр.
Името на Спартак се превръща в една от най-ярките емблеми на революционни и националноосвободителни, най-често леви по идеология движения в целия свят. Интересът на творците към личността и делото на Спартак не спира. Почти век след романа на Джованьоли се явяват нови даровити творби, които на свой ред моделират образа на Спартак в съзнанието на милиони хора – преди всичко балетът “Спартак” на известния руско-арменски композитор Арам Хачатурян (1954, премиера – 1956 г.) и филмовата суперпродукция на американския режисьор Стенли Кубрик (1960 г.). Името на великия воин се налага в масовата култура, особено след приемането на името “Спартак” от редица спортни дружества, популярни футболни отбори и т.н. (СССР, България, Чехия, Словакия, Румъния, Източна Германия и др.). Всичко това наред с продължаващата политизация на образа създава почва за спекулации “за” и “против”, които често са твърде далече от историческата истина за доблестният тракиец и оглавеното от него въстание.
Надали може да има съмнение, че храбрият син на Древна Тракия, характеризиран от Плутарх като “… приличащ повече на елин..” по своите разбирания, отколкото на “варварин”, е действал, воден не само от жаждата си за свобода, за отмъщение, завръщане в родината и т.н. От отделни детайли в разказите на античните автори може да се съди, че водачът на гладиатори, роби и бедняци е имал някакви виждания за бъдещето. Може би те са търпяли развитие, може би не са били напълно избистрени… В никакъв случай обаче не са обективни оценките, представящи въстанието на Спартак като движение на хора, водени от жаждата за мъст и плячка. Естествено, също така пресилено е “робското въстание” да се разглежда като “борба против робовладелския строй” и “революция” в съвременния смисъл на думата.
Основателно се отбелязва, че пред Спартак е имало няколко възможни модела на държавно устройство. Първият е онзи на водачите на въстанието на сицилийските роби, вторият – държавният строй на Рим, третият – на т.нар. римски съюзници в Италия и други държавни формации в Средиземноморието. Първият модел определено не е отговарял на разбиранията на Спартак, а и на обществената атмосфера в средите на неговите въстаници. Те в мнозинството си не произлизат от онези източни страни, където неограничената царска власт на елинистическите владетели има своите стари корени. Вторият образец – Рим, очевидно е нежелан и неприемлив поради своите антидемократични черти по отношение на всички “не-римляни”, както и поради жестоката социална “машина” на римското робовладение. Остава третият модел, който без да е ясно дефиниран, притежаващ свои специфики във всеки конкретен случай и т.н., за тези хора е най-добре познат. Нещо повече, той в една или друга степен, е близък до обществените отношения в гръцките полиси, донякъде и в самата Тракия, в Галия и други “варварски” общества от онази епоха. Наистина, надали е било необходимо Спартак и най-близките му съмишленици да измислят нещо ново – политическите реалности, а и философската мисъл в античния свят са давали достатъчно материал за размисъл.
Спартак не се обявява за цар (характерен момент при въстанията на робите в Сицилия), а важните решения се вземат по относително демократичен начин. Дори и самото ръководене на въстаническите действия, независимо от силната и харизматична фигура на тракиеца, е белязано със знака на колективното управление – отначало “триумвиратът” на Спартак, Еномай и Крикс. В по-късните събития се забелязва нещо като “огледална” картина – срещу двамата римски консули действат Спартак и Крикс, които като че ли са своеобразните “консули” на въстаниците… От изворите става ясно, че решенията се вземат след дълги и разгорещени спорове в рамките на своеобразен “военен съвет”. Отначало Спартак дели плячката по равно между всички въстаници, а по-късно им забранява да притежават злато и сребро, които се пазят в обща каса. Това е подчертано специално от Плиний Стари, който на римската алчност патетично противопоставя порядките в лагера на Спартак и презряната му “сган”…
Благородният тракиец се опитва да предотврати или поне да ограничи насилията при превземането на градове, области и богати имения. Съвременни изследователи отбелязват, че въстанието не е “робско” в истинския смисъл на думата. Разбира се, в него участват хиляди роби, но какви са точно те? В етнически план много от тях са чужденци за Италия: траки, гали, германци и т.н., но вероятно една съществена част от тях все пак са родени и израсли в самата Италия… Решително преобладават селските роби, докато тези от градовете са слабо представени. Ядрото на армията са гладиаторите, за чиято сложна социална природа вече стана дума. Наред с робите и гладиаторите обаче в “Спартаковата война” участват и много свободни селяни. Някои специалисти по антична история дори са склонни да разглеждат въстанието преди всичко като движение на обеднели свободни италийски селяни. Те не са удовлетворени от приключилата наскоро т.нар. Съюзническа война (91-88 г.пр.Хр.), разорени са от гражданските войни, може би са пострадали от репресиите на Сула и т.н. Тези хора, чието присъствие в лагера на Спартак вероятно е било осезателно, искат преди всичко земя и граждански права. По този начин участието на робите отива като че ли на втори план. В крайна сметка обаче, и самите доскорошни роби мечтаят за същото – за земя, граждански права, сигурност за тях и семействата им.
Изказани са предположения, че Спартак може би попада под влиянието на идеите за изграждане на справедливо общество, развивани от някои антични мислители. Сред тях е римският философ Блосий (ІІ в.пр.Хр.), почти негов съвременник. Гай Блосий, роден в гр. Кума в Кампания ( огнището на “Спартаковата война”!), остроумно е наречен от А. Тойнби “елинският прототип на Маркс”. Той учи философия в Атина при Антипатър от Тарс. След като се преселва в Рим, той се сближава с народния трибун Тиберий Гракх и е един от инициаторите и вдъхновителите на неговите реформи. Първоначалният умерен проект за регулиране на поземлената собственост, предложен от Тиберий през 133 г.пр.Хр., е целял да възстанови класата на свободните земеделци и воини като главната социална опора на Републиката. Античните автори сочат Гай Блосий и ретора Диофант като “подстрекатели” на реформаторските виждания и радикалните действия на по-големия от братята Гракхи. След гибелта на Тиберий Блосий бяга при Аристоник от Пергам (Мала Азия).Аристоник, на свой ред интересна личност от онази епоха, е претендент за короната на Пергамското царство в Мала Азия, което наскоро е попаднало под властта на Рим. Впечатляващо е, че този царски потомък води действия, които в определен смисъл са сходни с онези на Спартак половин век по-късно. Страбон разказва следното: “… Аристоник се оттеглил във вътрешните области на страната и скоро събрал голям брой бедняци и роби, които призовал към свобода. Своите привърженици Аристоник нарекъл хелиополити…” Утопичната идея за “Града на слънцето” и идеалното общество на равенството и братството между хората е внушена на малоазийския водач най-вероятно от Гай Блосий. Въстанието на Аристоник обаче е разгромено от римляните, а след залавянето и екзекуцията на своя покровител Блосий слага край на живота си (130 г.пр.Хр.).
Разбира се, нямаме данни дали изобщо или в каква степен Спартак е повлиян от подобни идеи. Действията му показват, че той нито е враг на “робовладелското общество” по принцип, нито прави някакви декларации в полза на утопични проекти от рода на “Града на слънцето” – през двете години на въстанието е имало достатъчно време и възможности те да бъдат прокламирани, а римските историци със сигурност щяха да ни ги съобщят. От онова, което знаем за Спартак, най-вече от поведението му в конкретни ситуации, бихме могли максимално предпазливо да го определим като изграждащ се “в движение” политически водач, който несъмнено цени свободата и хуманността в човешките отношения. Като син на Древна Тракия и аристократ, той вероятно възприема дори и робството, но в неговата преди всичко “домашна форма”. Античното гръко-римско виждане за робите като “вещи”, “говорещи инструменти” и т.н. надали е приемливо за Спартак. Още по-малко той е приемал идеята за римското господство над “света”, срещу която се бори с оръжие в ръка и в родината си, и в Италия.
Така или иначе, Спартак е заслужил славата си на велик водач, а през модерните ХІХ и ХХ в. името му служи за обосноваване и пропаганда на най-различни, понякога крайно радикални идеи. По-справдливо и вярно ще бъде, ако виждаме в негово лице не само бестрашен воин и “революционер”, а по-скоро един неосъществил се реформатор. Казано иначе, Спартак Тракиеца – човекът, който е искал, опитал се е и е загинал, за да промени своя и бъдещия свят към по-добро.
БИБЛИОГРАФИЯ:
Валентинов, А. Спартак. Москва, 2006.
Grimal, P. La vie à Rome dans l’Antiquité. Paris, 1994 (Превод на бълг.ез. Гримал, П. Животът в Древния Рим. София, 1999).
Данов, Хр. Христоматия по история на Стария свят. София, 1976.
Даскалова,М., Хр. Данов. Спартак, София, 1977.
Die Thraker. Das goldene Reich des Orpheus (Hrsg. Al. Fol, J. Lichardus, V. Nikolov). Mainz, 2004.
Джованьоли, Р. Спартак. София, 1957.
Дои, М. Въстанието на Спартак. София, 1982.
Извори за история на Тракия и траките, т. І-ІІ. София, 2002.
История на България, т. І. София, 1979.
Конноли, П. Греция и Рим. Енциклопедия военной
истории. Москва, 2001.
Лесков, В. Спартак. Москва, 1987.
Lexikon der Antike. Leipzig, 1972.
Marazov, I. Ancient Thrace. Plovdiv, 2005.
Matei, H. C. Enciclopedia antichităţii. Bucureşti, 2003.
Mommsen, T. Römische Geschichte. Vien, 1885 (Превод на бълг.ез. Момзен, Т. Римска история. София, 1999)
Pavlov, Pl. Bulgaria – Cradle of the European Civilization. Sofia, 2007.
Plutarch. Fall of Roman Republic. London, 1972.
Sallust. Conspiracy of Catiline and the War of Jugurtha. London, 1924.
Спартак (Жизнеописание).- http://rulers.narod.ru/spartak/spartak.htm
Spartacus, t. II. Международен симпозиум в Сандански, 1-4 октомври 2002. В. Търново, 2006.
Spartacus.- htpp://www.livius.org/so-st/spartacus/spartacus.html
Spartacus’ Revolt.- htpp://www.nefer-seba.net/essays/Spartacus/
Тракология.- http://www.thracologia.org/publics.html
Urbainczyk, Т. Spartacus. Ancients in Action. London 2004.
Ferguson, J. Utopias of the Classical World. London, 1975.
Фол, Ал., В. Фол. Траките / Fol, Al., V. Fol. The Thracians. София, 2005.
Florus. Epitome of Roman history. London, 1947.
Чернышов, Ю. Социально-утопические идеи и миф о „Золотом веке“ в Древнем Риме. Новосибирск, 1994.
Shaw, B. Spartacus and the Slave Wars. Boston, 2001.
Wisdom, S. Gladiators 100 BC – 200 AD. Oxford,
2001.–––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Статията предава в съкратен вид част от книгата на Пламен Павлов и Станимир Димитров “Спартак – синът на Тракия”. София, “Тангра ТанНакРа”, 2008 (на бълг. и англ. ез.) – http://www.knigi.bim.bg/Spartak-sinut-na-Drevna-Trakiia_17897.html
- Анкета на в-к „Македонска трибуна“
На 1 септември 2011 г. външните министри на България и Македония подписаха меморандум за сътрудничество в областта на европейската и евроатлантическата интеграция
Ето какво заяви външният министър Николай Младенов на съвместния брифинг с македонския си колега Никола Попоски: „Приятелство с договор не се прави. Приятелство се прави с доверие. Когато имаме доверие, тогава ще имаме истинско стратегическо партньорство.“
Министър Младенов подчерта, че България и Македония са двете най-близки държави на Балканите, които ги свързва общо минало и общо бъдеще. Той за пореден път повтори, че София има моралното задължение да помогне на своите съседи да постигнат необходимите стандарти, които ще им помогнат да се присъединят към ЕС и Северноатлантическия алианс. Външният министър припомни, че днешните отношения между двете страни се основават на декларацията, подписана от премиера Иван Костов и неговия тогавашен колега Любчо Георгиевски през 1999 година. „Важно е да няма отстъпление от тази декларация, а да надграждаме“, каза още той.
Младенов заяви, че България винаги е подкрепяла независимостта и териториалната цялост на Македония. „Ние българите ще сме най-щастливите да видим Македония в ЕС и НАТО“, убеден е българският външен министър. Едновременно с това той заяви, че ние няма да скриваме проблемите между нашите две страни. Според него през последните няколко години дипломатически отношения на България с Македония не са на отличното ниво, на което са ежедневните отношения между българите и македонците.
София се надява в Скопие да положат усилия за преодоляване на негативната риторика и предразсъдъците спрямо България. Българската страна е за съвместно честване на общи за двете държави исторически дати и личности. Според София това ще съдейства за по-доброто развитие на двустранните контакти.
Българските власти също така се надяват на разширяване на деловите контакти и бизнес връзки за реализиране на съвместни проекти в рамките на ЕС. София иска родният бизнес да бъде допуснат до отрасли в Македония, до които по-рано не е имал достъп. (Информация на БГНЕС)
По повод договора в редакцията на www.Eurochicago.com получихме писмо от в-к „Македонска трибуна“ орган на МПО „Любен Димитров“ от Торонто, в което се съобщава за тяхна нова анкета. Следва текста на писмото от гл.редактор Георги Младеновъ:Проучвание
На 1 сеп. 2011 година бѣ подписанъ меморандумъ между Р.България и Р. Македония.
Отъ българска страна се иска празнуването на Илинденско-Преображенското въстание заедно¸ както и юбилейтѣ на нашитѣ Български Възрожденци!Мислитѣ ли¸ че правителството на Р. Македония ще позволи това?
1.) Азъ НЕ мисля¸ че ще позволи.
2.) Азъ мисля¸ че ще позволи.Вашето име и вашето гласуване ще бѫде запазено въ пълна тайна.
Отъ Редакцията на www.Makedonskatribuna.comУчаствайте в анкетата и пишете на имейл: [email protected]
