Всички авторски страници

Авторски

• Bulgaria Celebrates Unification Day

  Today September 6th,  is an official holiday in Bulgaria.  Bulgaria is celebrating  anniversary since the unification of the Principality of Bulgaria and Eastern Roumelia.

  On September 5, 1885, the Principality of Bulgaria unified with the autonomous Ottoman province of Eastern Roumelia, a few years after its liberation from Ottoman yoke.
  The historic proclamation was made after a march by a handful of Bulgarians from the small town of Saedinenie (nowadays Unification) to the town of Plovdiv, removing one of the gravest injustices imposed in the wake of the Berlin congress.
  But it was not until 1886 when the Great Powers recognized the almost doubled state of Bulgaria with the Bulgarian-Ottoman treaty.

  From Wikipedia

  The Unification of Bulgaria (Bulgarian: Съединение на България, Saedinenie na Balgariya) was the act of unification of the Principality of Bulgaria and the then-Ottoman province of Eastern Rumelia in the autumn of 1885. It was co-ordinated by the Bulgarian Secret Central Revolutionary Committee (BSCRC). The Unification was accomplished after revolts in Eastern Rumelian towns, followed by a coup on 6 September 1885 supported by the Bulgarian Knyaz Alexander I. The BSCRC, formed by Zahari Stoyanov, began actively popularizing the idea of unification by means of the press and public demonstrations in the spring of 1885.

  Background:
  The 10th Russo-Turkish War (1877–1878) ended with the signing of the preliminary Treaty of San Stefano, which cut large territories off the Ottoman Empire. Bulgaria was resurrected after 482 years of foreign rule.

  The Russian diplomats knew that Bulgaria would not remain within these borders for very long — the San Stefano peace was called „preliminary“ by the Russians themselves. The Berlin Congress began on June 1 1878 and ended on July 1 1878 with the Berlin Treaty that created a vassal Bulgarian state in the lands between the Balkans and the Danube. The area between the Balkan Mountains and the Rila and Rhodope Mountains was called Eastern Rumelia. This artificially created state was autonomous in the borders of Turkey. The separation of southern Bulgaria into a different administrative region was a guarantee against the fears expressed by Great Britain and Austria-Hungary that Bulgaria would gain access to the Aegean Sea, which logically meant that Russia was getting closer to the Mediterranean.

  The third large portion of San Stefano Bulgaria — Macedonia — did not get even this slight taste of liberty, as it remained in the Ottoman borders like it had been before the war.

  

  The act of Unification
  The Unification was initially scheduled for the middle of September, while the Rumelian militia was mobilized for performing manoeuvres. The plan called for the Unification to be announced on September 15 1885, but on September 2 a riot began in Panagyurishte (then in Eastern Rumelia) that was brought under control the same day by the police. The demonstration demanded Unification with Bulgaria. A little later this example was followed in the village of Goliamo Konare. An armed squad was formed there, under the leadership of Prodan Tishkov (mostly known as Chardafon) — the local leader of the BSCRC. BSCRC representatives were sent to different towns in the province, where they had to gather groups of rebels and send them to Plovdiv, the capital of Eastern Rumelia, where they were under the command of Major Danail Nikolaev.

  Meanwhile, military manoeuvres were being carried out in the outskirts of Plovdiv. Mj. Danail Nikolaev, who was in charge of the manoeuvres, was aware of and supported the unionists. On 6 September, Rumelian militia (Eastern Rumelia’s armed forces) and armed unionist groups entered Plovdiv and took over the Governor’s residence. The Governor was Gavrail Krastevich, a Bulgarian patriot who, naturally, did not resist the unionists.

  A temporary government was formed immediately, with Georgi Stranski at its head. Major Danail Nikolaev was appointed commander of armed forces. With help from Russian officers, he created the strategical plan for defence against the expected Ottoman intervention. Mobilization was declared in Eastern Rumelia.

  As soon as it took power on 2 September, the temporary government sent a telegram, asking the knyaz to accept the Unification. On September 8 Alexander I answered with a special manifest. On the next day, accompanied by the prime minister Petko Karavelov and the head of Parliament Stefan Stambolov, Knyaz Alexander I entered the capital of the former Eastern Rumelia. This gesture confirmed the unionists’ actions as a fait accompli. But the difficulties of the diplomatic and military defence of the Union lay ahead.

  

  International Response

  In the years after the signing of the Berlin Treaty, the St. Petersburg government had often expressed its view that the creation of Eastern Rumelia out of Southern Bulgaria was an unnatural division and would be short-lived. Russia knew that the Unification would undoubtedly come soon and took important measures for its preparation. First, Russia exerted successful diplomatic pressure upon the Ottoman Empire constraining it from sending forces into Eastern Rumelia. Also, in 1881, in a special protocol, created after the re-establishment of the League of the Three Emperors, it was noted that Austria-Hungary and Germany would show support for a possible union act of the Bulgarians.

  Russia

  Defying most expectations, Russia did not support the September 6 act due to its open conflict with Knyaz Alexander I. Russia wanted to preserve its influence in Bulgarian affairs and feared losing it as the new state grew stronger with Alexander I at its head. As a result, Russia commanded all its officers to leave Bulgaria and suggested that an official conference be held in Constantinople, where the violation of the Berlin status quo was to be sanctioned.

  United Kingdom

  The government circles in London initially thought that powerful support by St. Petersburg stood behind the bold Bulgarian act. They soon realized the reality of the situation, and after the Russian official position was announced, Great Britain gave its support for the Bulgarian cause, but not until Bulgarian-Ottoman negotiations began.

  Austria-Hungary

  Austria-Hungary’s position was determined by its policy towards Serbia. In a secret treaty from 1881, Austria-Hungary accepted Serbia’s „right“ to expand in the direction of Macedonia. Austria-Hungary’s aim was to win influence in Serbia, while at the same time directing Serbian territorial appetites towards the south instead of north and north-west. Also, Austria-Hungary had always opposed the creation of a large Slavonic state in the Balkans of the sort that a unified Bulgaria would become. France and Germany supported the Russian proposal of an international conference in the Ottoman capital.

  Ottoman Empire

  After the Unification was already a fact, it took three days for Constantinople to become aware of what had actually happened. A new problem then arose: according to the Berlin treaty the Sultan was only allowed to send troops in Eastern Rumelia at the request of Eastern Rumelia’s governor. Gavrail Krastevich, the governor at the time, made no such request. At the same time the Ottoman Empire was advised in harsh tone both by London and St. Petersburg not to take any such actions and instead to wait for the decision of the international conference.

  Serbia and Greece

  The Union of Bulgaria and Eastern Rumelia made Bulgaria the largest state in the Balkans at that time, a fact that a number of neighbouring countries could not accept. Athens immediately asked for territorial compensations and even threatened it would begin military actions. There were civilian demonstrations throughout Greece that prompted the government to declare war on Bulgaria. Intervention on the part of the British government helped soothe this agitation.

  Serbia’s position was similar to that of Greece. The Serbians asked for considerable territorial compensations along the whole western border with Bulgaria. Rebuffed by Bulgaria, but assured of support from Austria-Hungary, king Milan Obrenović IV declared war on Bulgaria on November 14 1885 where the Serbs suffered defeat.

  

• Днес 6 септември честваме – Ден на Съединението

  Честит празник – Деня на съединението на Княжество България с Източна Румелия!

  6 септември – Денят на Съединението – е една от бележитите дати в новата  българска история, едно от най-дръзките и най-достойни събития в развитието на българската държава. През 1998 г. денят е обявявен за официален национален празник и е неработен за цялата страна.
  Съединението определи съдбата на България за векове напред. То беше подготвено от редица важни събития преди него – от българското Възраждане, от десетилетната борба за независима българска църква, от вековната борба за съхранение на език, традиции и обичаи на българите, от борбата за национално освобождение, от десетки въстания и Априлското въстание, което предшестваше Руско-Турската освободителна война.

  Съединението е чисто българско завоевание­ без външни подбудители, крепители и защитници. Това е първата категорична заявка за самостоятелно, равноправно участие на българите в модерната история на Европа и първият ясен знак за европейските политици, че трябва да се съобразяват с млада България. Една мечта на всички българи от денят на Берлинският договор е сбъдната.
  На 6 септември 1885 година е провъзгласено Съединението на разделените по силата на Берлинския договор Източна Румелия и Княжество България.

  По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Първи в борбата за историческото обединение се впускат революционерите от епохата на Възраждането и на Априлското въстание. Стефан Стамболов, Иван Драсов, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Христо Караминков, братята Никола и Георги Живкови и други основават комитети в Търново, Пловдив, Русе, Кюстендил, Ловеч, София, Разград, Габрово. Дейността им е подпомагана от българските правителства, които осъществят постоянна дипломатическа агитация сред официална Европа за националните стремежи на нашия народ. През зимата и пролетта на 1885 г. съединисткото движение в Източна Румелия се активизира.

  

  В началото на февруари група бивши революционери образуват Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). В него влизат Захари Стоянов – председател, Иван Андонов – секретар, Тодор Гатев – касиер и членове – Петър Зографски, Спиро Костов, Иван Стоянович, Спас Турчев и др.
  През пролетта и лятото на 1885 г. в Чирпан, Сливен, Пазарджик, Ямбол, Хасково и други градове и по-големи села се създават частни революционни комитети. В тях се записват патриотично настроени интелигенти, ръководителите на спортни и културни дружества, недоволни от източнорумелийското правителство. Организацията получава пълната подкрепа на княз Александър Батенберг и на цялата българска общественост. Без да го афишира официално, назначеният от султана главен управител на Източна Румелия Александър Богориди толерира и поощрява съединисткото движение, макар то да е насочено и срещу него като представител на Османската империя.
  Сигналът за въстанието е даден на 2 септември 1885 г. в столицата на Априлското въстание Панагюрище. Последният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич в деня на обявяването на Съединението казва: „И аз съм българин. Не мога да не чувствам известно удовлетворение в тази минута“.
  На 8 септември Александър Батенберг издава манифест към българския народ. В него князът съобщава за провъзгласеното Съединение и за решението си да го приеме като общонародно дело. На другия ден той е посрещнат тържествено в Пловдив, откъдето изпраща телеграма до правителствата на европейските Велики сили: „Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме провъзгласи за свой княз“.
  До обявяването на независимостта през 1908 година българската дипломация поддържа в Европа илюзията за две области, а не за единна българска държава, което тогава не е възприемано от Великите сили. В този смисъл делото, започнало със Съединението, на практика приключва окончателно доста по-късно – с обявяването на независимостта.

  Съединението беше в началото на други последвали исторически събития, като Илинденско-Преображенското въстание, обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. и Балканската война от 1912-1913 г. Всички тези събития бяха насочени към обединението на българите, към тяхното присъединяване към майка България.

  

  Съединението даде урок на великите сили, на държавите, които със своето влияние, със своята военна и икономическа мощ определят хода на историческото развитие. И този урок се състои в това, че колкото и да са силни тези велики сили, те трябва да се съобразяват с малките народи, които искат своята свобода, независимост и обединение. Защото несправедливият Берлински договор с решенията си предопредели такова развитие в нашия регион, което създаваше конфликти и се пораждаха войни. Вследствие на неговите политически неадекватни решения беше разединена България, а в нашия регион последваха три войни – Сръбско-Българската от 1885, Балканската и Междусъюзническата война от 1913 г.
  Но най-важното е, че в резултат на Съединението България стана по-силна политически, икономически и духовно. Гласът на България стана по-силен и нарасна влиянието й при решаването на съдбата на Европа. България укрепна и с това, че тя привличаше нашите сънародници, останали под чуждо робство, имаше възможност да съдейства за тяхното освобождение. Друг е въпросът, че ние нямахме историческия шанс да реализираме тази възможност. Но със Съединението България възмогна икономически, културно и стана сериозен фактор на нашия континент.
  Уроците на Съединението са актуални и днес. Съединението стана, защото българският народ го искаше, защото българският народ наложи на политиците да работят за това Съединение!
  И не случайно дядо Вазов, който по най-точен начин чувстваше пулса на своя народ, каза, че Съединението е една от най-лесните революции, защото то беше победило вече в душите на хората.
  Българският народ искаше Съединението и водачите му го извършиха. И това е блестящ пример за днешните политици и държавници – как трябва да се вслушват в гласа и в чувството на народа. Защото казано е: “Глас народен – глас божи!”
  Другият урок на Съединението е, че значима национална цел може да се постигне при добра организация, каквато създават водещите политически фигури по онова време в България. Добри лидери, единение на нацията в името на тази заветна историческа цел и мобилизиране на националния ресурс за нейното постигане. Колко необходимо ни е и днес това единение и национално обединение за постигането на такава важна за нашето време цел – благоденствие на България. Уверен съм, че ще я постигнем, ако следваме урока, примера на нашите деди от времето на Съединението преди 119 години.
  Третият урок също е полезен за днешното време. А той е в това, че политиците и държавниците по онова време бяха на висотата на своя народ. Ние много добре разбираме, че те са различни хора. Някои от тях имат различни убеждения. Но неоспоримото им достойнство беше в това, че пренебрегнаха личните си вражди и разногласия в името на важната национална цел – обединението на България, съединението на двете разпокъсани части.
  И другият важен урок на Съединението. Тогава, когато се провежда национално отговорна политика, политика, която отговаря на интересите на държавата, на народа, целите, колкото и да са трудни те, се постигат. Само си помислете. Великите сили са против Съединението, Русия – нашата освободителка, е против Съединението! Всички наши съседи са против Съединението. Българската дипломация се оказва на висота и съумява да неутрализира до голяма степен това всеобщо отрицание на българския национален порив и да създаде все пак, при тези трудни условия, благоприятен изход на борбата. А смисълът на тази борба е Съединението.
  Колко нужно ни е и днес това умение на способни, отговорни политици, които да работят за българската национална кауза. Политици, които да не се стремят да постигнат националните цели с угодничество, ту в една, ту в друга посока, със съобразяване с мнението и желанието на едни или други, а отговорни политици, които да се съобразяват с интересите на България, с българските национални интереси.
  Ето това беше достойнството на политиците от времето на Съединението. Такова достойнство е необходимо и на нашите политици и държавници и днес. Те съумяха да намерят държавнически подход, включително и по начина, по който стана самото Съединение – под егидата на българския княз Александър Батенберг, с което придадоха допълнителна легитимност на това историческо събитие.
  Ето хора от каква величина бяха тогава в България тези, които се бориха и направиха Съединението факт! Затова се покланяме пред тяхната памет днес. Затова се отнасяме с огромно уважение към тях. Затова ще помним стореното от тях – не само сега, но и векове напред.
  Защото тяхното дело е непреходно. Защото те ни преподават и друг урок – нещо, за което всички говорим помежду си, но колкото по-често го казваме открито, на глас, толкова по-добре. А то е, че приключи времето на неотговорната социална и национална българска политика. Няма вече място и време за такава политика, ако искаме да бъдем на равнището на нашите деди от времето на Съединението!

  Картина, изобразяваща радостта от Съединението

  

• Оцелявай на инат

  Националната здравна карта изкара на показ нещо много страшно. Нещо, което, отнесено към европейските стандарти за оказване на медицинска помощ, ни слага моментално черна точка. Въпросният факт ни връща години назад, във времето на прехода, когато всеки се спасяваше поединично и оцеляваше в болница само ако му бе писано.   

  Оказва се, че към днешна дата населението на 424 села и дори градове всяка вечер заспива с тревогата да не се разболее, защото няма доктор наблизо, към когото да се обърне. Хората в тези селища, общо 582 809 човека, са оставени без постоянна медицинска помощ, те нямат джипита наблизо от години. В сметката тук не влизат центровете за спешна помощ, които волю-неволю изпращат линейка за всяко неразположение. Често пъти реаномобилите с лекари пътуват за елементарни случаи, включително и за рутинно мерене на кръвното. Хората в тези селища са обречени да оцеляват така, както преди са го правели техните  прадеди – церене с билки и леене на восък или куршум в зависимост от  „специализацията” не местната лечителка. Обичайна практика е те да стискат зъби до последно и да влизат в болница вече в напреднал стадий на заболяването, което често пъти е фатално за самите тях и твърде скъпо на държавата.  

  Техният проблем обаче, оказва се, е проблем, надхвърлящ организацията и финансирането на родното ни здравеопазване. Техният проблем разкрива един твърде основен въпрос, неизкоренен у българина още от времето на соца.

  Независимо че бонусите за започващи работа лекари в селищата с незаети практики съвсем не са за пренебрегване, желаещи за тях няма с години. Само за пример – в благоевградските села на общопрактикуващ лекар се полагат до 1250 лева допълнителни пари извън тези, които Националната здравноосигурителна каса му плаща за положения труд и поддържането на лекарския кабинет. Повечето общини там предоставят на кандидатите дори безплатни или на изключително атрактивни цени квартири, а на други поемат изцяло или частично разходите за електричество и вода. Изисквания за трудов стаж за джипитата там няма. Хората са петимни да имат дори доктор, завършил Медицински университет вчера. Въпреки това в Благоевградско катинари има на десет практики, а над 10 000 души бият път до града всеки път, когато старите им болежки се обадят.  В Пловдивско, Разградско, Силистренско и Кърджалийско положението е още по-драматично. Там, независимо че месечните допълнителни пари варират от  495 до 700 лева, кандидати за работа няма.

  В същото време в големите градове джипитата са на път да станат повече от пациентите. Нещо повече, вече години наред общопрактикуващите доктори в столицата и областните центрове губят и пациенти, и финансиране.  

  Силвия Николова,

  в. „Монитор“

   

    

   

  Д-р Кокалов: 1.9 милиона души в България са здравно неосигурени

   

  600 000 българи нямат достъп до личен лекар, над 1.9 млн. души са здравно неосигурените в България. Това каза вицепрезидентът на КНСБ д-р Иван Кокалов по време на кръглата маса на тема „Ролята на държавата в българското здравеопазване“, организирана от синдиката и с подкрепата на фондация „Фридрих Еберт“, предаде БГНЕС.

  Д-р Кокалов каза още, че здравната система у нас напоследък обслужва по-скоро фискалните нужди на държавата, отколкото здравето на хората. Доказа се, че пазарните сили не можаха да покрият ефективно потребностите на здравните системи. В България относителният дял на публичните средства спрямо общите разходи за здравеопазване е 57%, посочи той. В Полша и Унгария този процент е 71%, във Франция и Германия – 77-79%, в Румъния достигна 80%. За работещите здравните вноски са средно 53 лв. на човек месечно, а за осигурените от държавата -1 9 лв., отбеляза Кокалов.

  При 46 общински болници финансирането е намалено с 38-40% и има сериозна опасност от фалит, предупреди той. Общинските болници, които обслужват една трета от населението получават едва 10% от средствата на НЗОК. В изложението си на кръглата маса той посочи още, че 434 са незаетите практики в селата и малките градове, недостатъчно е денонощното обслужване на пациенти поради липса на подходяща техника.

  Има огромни проблеми и при снабдяването с лекарства – МЗ прехвърли отговорността за търговете за доставка на скъпи лекарства към болниците, припомни Кокалов. Всичко това доведе до отлив от медицинските професии и до емиграция, категоричен бе синдикалистът. Държавата, в повечето развити страни се намесва, за да се намери балансът в потребностите в този сектор.

  В чл. 52 на Конституцията и в Закона за здравето е залегнала правната рамка на задълженията на държавата и другите й партньори за опазване здравето на гражданите, напомни д-р Кокалов. Поредица от правителства и мерки досега обаче реализират дефицит в част от тези ключови отговорности, обобщи той. Д-р Кокалов призова да засилим вниманието на отделните институции към проблемите на провежданата реформа в здравеопазването.

  Държавата има важна роля в здравеопазването, посочи в приветствието си към участниците в кръглата маса Марк Майнардус, ръководител на фондация „Фридрих Еберт“. Демографският срив у нас е уникален – такъв няма в ЕС, заяви по време на изложението си Пламен Димитров, президент на КНСБ. През миналата година са родени с над 5000 по-малко деца, нашата страна има изключително висока смъртност, голяма емиграция, нарастваща бедност, каза той. Синдикалният лидер смята, че имаме нужда от радикални реформи в нашата страна в тази сфера. Финансирането, което е необходимо на системата не е подкрепено като намерение на управляващите. За 2010 г. са отделени 3.8% за здравеопазване от БВП, а за 2014 г. се предвижда „крупна сума“ в размер на 4.1% от БВП, каза Димитров.

  Основен проблем е броят на неосигурените лица у нас. Той предложи три направления за работа – да се идентифицират главните пропуски, да има консенсус по тази тема, да се направи дискусия за основните предизвикателства и решенията, свързани с тях. Слабите резултати у нас не са от дефицит на знания, а са от системен характер и липсата на ангажираност на държавата, липсата на ясна концепция и честата смяна на позициите пречат, е мнението на синдикалистът.

  Здравето е едно от правата на човека – трябва ни нова система за заплащане на труда на медицинския персонал, за снабдяване с лекарства и за защита на нуждаещите се от медицински грижи, категоричен е той. През 2008 г. броят на частните лечебни заведения за болнична помощ бяха 24.5% от общия им брой и 9.52% от общия брой болнични легла в България, се спря на цифрите, описващи ситуацията в здравеопазването д-р Иван Кокалов.

  Често в частните болници се предпочита лечението на по-леките случаи. Един от негативите е, че голяма част от добрите специалисти бяха привлечени от частните лечебни заведения, каза още той. В извънболничната помощ всички лечебни заведения за първична и 87% от специализираната помощ са частни, позова се д-р Кокалов на последните данни. Липсват легла за долекуване и продължително лечение, както и регламент за финансиране на тази дейност, посочи още синдикалистът.

   

  Източник:  в. „Марица“

• Шарлатанството в писаното ни слово

  Защо няма нужда от закон за българския език

   

  Ако в заглавието откриете паралели с академичната статия на Владимир Василев „Хулиганството в литературата ни“, публикувана в сп. „Златорог“ през 1927 год., трябва да призная, че аналогията е търсена. Поводът са поредните два законопроекта за българския език, които са внесени за обсъждане в Народното събрание от проф. Любен Корнезов и Огнян Стоичков. Професорът се позовава на чл. 3 и чл. 36 от Конституцията, които изискват подобен закон. Загърбвайки правната страна на въпроса, всичко останало започва да ме отвежда към една скулптурна художествена композиция от метал и мрамор, изобразяваща обърната пирамида. Метафората с обърнатата пирамида подсказва, че законопроектите няма да доведат до нещо съзидателно, а до прекрасното Елин-Пелиново определение „Ужасна, гъста, черна, лепкава непреходима селска кал…“.

  Шарлатанството в писаното ни слово погазва естетика, традиции, правила и идеи за развитие. Езикът в неговата графична форма изведнъж стана обект на коментари от страна на езиковеди, законотворци и журналисти. Многобройните анализатори заляха пресата с мнения и препоръки. Примери като `отвертка` или `отверка`, `бизнес факултет` или `бизнесфакултет`, `вестник` или `весник`, `шкембе чорба` или шкембе-чорба` и др. станаха обект на спорове за нищо неподозиращия читател. Тази свръхпродукция от мнения явно е и продукт на създадените 51 университета в България, 47 след 1991 година – справката е от 2005 г., когато не съществуваше и Пернишният университет.

  Проф. Владко Мурдаров от Института за български език на БАН се опита да сложи ред в проблемите, трупани с години, но не посочи една от основните причини – „Нов правописен речник на българския език“, издание на БАН, издателство „Хейзъл“, 2002 год., който се явява закон в правописа и правоговора на езиковите форми в българския език. В словника, в чието авторство дял има и проф. Мурдаров, се промениха правила, които отдавна бяха възприети в правописа. Един от фрапиращите случаи е слятото и разделно писане на сложни съществителни имена със съставки от чужд произход. Ако в предходния речник от 1983 год. нещата с тези словоформи бяха регламентирани, в речника от 2002 год. се допуска формите да се изписват според „писмената практика“, защото били „по-нови“. По този начин словоформата `тенисклуб` стана много „нова“ и започна да се изписва като `тенис клуб`. В същия речник подобни форми се изписват по коренно различен начин без смислено и научно обяснение – например `фолкклуб` се изписва слято, но `бизнес факултет` – разделно. Ако се оправдаем с езиковата практика, означава да се съгласим с многобройните мнения, които ще възникнат. Не дай Боже да попитаме някоя фолкпевица как се изписва думата, защото и тя има някаква „писмена практика„.

  В предложените законопроекти има задължения, които би трябвало да се възприемат априори от всеки грамотен гражданин, да не говорим за институциите: „…органите на държавната и изпълнителна власт и техните администрации, органите на съдебната власт, органите и организациите, създадени със закон, политическите партии, доставчиците на медийни услуги и другите средства за масово осведомяване са длъжни да ползват българския книжовен език…“. Кратка разходка обаче из официалните сайтове на държавните и общинските институции води до комични ситуации, не искам да ги нарека трагични.. В биографичните справки например срещаме наименованието на Софийския университет, изписано като `Св. св. Климент Охридски`, по аналогия сигурно на солунските братя Св. св. Кирил и Методий, но не съм прочел, че Охридски е брат на Св. Климент. А за словосъчетания като `Зам. председател на Общ. Съвет` – с две правописни грешки, не искам и да повдигам въпроса. Докато част от биографичните справки все пак показват, че като форма се доближават до административния стил в българския книжовен език, то в официалните сайтове на много от институциите представянето е тип свободно съчинение, далече от формата на изложение на подобни документи в БКЕ, което се тълкува като проява на лош вкус, справка стр. 1051 от цитирания речник. Ако обърнем внимание на правописа и пунктуацията, ще се доближим до Елин-Пелиновото определение – словоформата `Зам. кмет` почти навсякъде се изписва погрешно, даже има и вариант с две правописни грешки – „Зам. Кмет„. Ще ми се да попитам проф. Корнезов и Огнян Стоичков какви глоби ще бъдат заложени в новия закон за неспазване на елементарните правописни правила в документите на визираните институции.

  Развитието на езика, заедно с неговата писмена форма, не трябва да разглеждаме като противопоставяне на българска и чужда лексика или графика. Трябва да се търсят взаимни пътища за сближаване, защото световните тенденции водят към монополизъм на един език – английския. Навлизането на чужди думи не е беда. Катастрофа е обаче, когато институции и медии разпространяват информация с „впечатляващото“ заглавие „Стрийт арт спектакъл и духов оркестър откриват Ларгото“ – откъдето и да погледнем, дъхът ни спира. Но явно, за да ни впечатлят още повече с познания, в последвалите информации авторите употребяват и словоформата `стрийт арт шоу`. На фона на това езиково шарлатанство кандидатстудентските бисери започват да звучат като лириката на Лилиев.

  Накъде да тръгнем – към закон и административни санкции, затваряне на езиковата система или просвета? Владимир Василев посочва „любовта“ – любовта към българския език в неговата най-чиста и правилна форма. Същото, но другояче казано за днешното заиграване с писаното слово повече обаче ми допадат думите на Петер Юхас, изречени в подобна ситуация: „Прилича ми на баните на Каракала в Рим. Само едно нещо не виждам, там от едната страна на императорската баня е имало бардак, а от другата библиотека. Къде… е библиотеката?“.

   

  Валентина Петрова,

  Capital.bg/blogove/pisma

• Българинът и увлечението му по робството

  Налегнала ни е феноменална амнезия по отношение на собственото ни достойнство

  Автор: ХРИСТО СТОЯНОВ

  В началото бе географията. После дошъл Аспарух. Насадил ни на барутен погреб, яхнал бяла кобила и понеже му дошло времето, тръгнал по други страни и други народи да основава неосновани още държави. Поради това не знаем къде е гробът му. И гроба на Левски не знаем къде е. И гроба на Ботев не знаем.
  И не защото не искаме да знаем къде са, а защото сигурно не ни трябват. Но въпреки всичко ни е останало малко национално самочувствие – колкото понякога да превръщаме сърцата си в погребални урни. И ги тъпчем до такава степен тия сърца със знайни и незнайни войни, че се чудя как още не са се пръснали. Феноменална амнезия по отношение на собственото ни достойнство е налегнала българина и целокупния ни народ. И този същия народ за собствено успокоение си измисля поговорки даже, размахвайки ги като еманация на собствения си колективно-анонимен мозък.

  Поговорките

  Срещу ръжен не се рита” и „Покорна глава сабя не я сече” в продължение на столетия определят статуса на националното ни достойнство. Едва ли в други краища на тази планета някой народ е изразявал своя инстинкт за самосъхранение по такъв нихилистичен начин, както са го направили нашите деди, оставяйки ни в наследство тези фрапиращи по своята недостойност поговорки. И ако в случая използвам небългарската дума конвертируемост, то тези поговорки са най-конвертируеми през цялото досегашно мое присъствие в живота. Повече от четиридесет години съм бил учен да не ритам ръжена и да ходя между homo sapiens-ите с преклонена глава. И странно, никакъв бунт в сърцето, никаква мисъл в главата. Празно като в Хеопсова пирамида, където мумията на националната ми чест освен че твърде много е умряла, ами е и твърде добре скрита в генетичните ми лабиринти. Самият факт, че през последния половин век ние нямаме или почти нямаме дисиденти, като че ли е достатъчен повод да си зададем въпроса: „Не е ли българинът генетичен кастрат?”

  Връщане в историята

  От хиляда и триста години история повече от половината ние сме били под робство – чуждоземско, или както сега го наричаме, присъствие. През тези седемстотин години е имало въстания, локални бунтове, хайдушки и айдушки движения – последните продължават. Бунтовете и въстанията са били оглавявани преди всичко от хора млади, несъздали още семейство и следователно – генетично нереализирани. Да не говорим за извънбрачни деца при морала тогава. Ако сексуалната революция бе проведена два-три века по-рано, със сигурност друга щеше да е генетичната съдба на българина.

  Да си припомним имената на Левски, Бенковски, Обретенов, Волов, Яворов. Все светли и бездетни в нашата история личности. В същото това време техните предатели са се размножавали по чехли с бързината на чехълчета, оставяйки в националното ни тяло своите нездрави семена. Изключение в цялата ни по-нова история като че ли прави Кочо Честименски, който пък със собствените си ръце прекъсва кода на своя род. Така той – без никого да ангажирам с тази си теза – прави едно от най-големите генетични предателства спрямо собствената си нация. Избивайки цялото си семейство, носител на гордия му ген, той не позволява репродуцирането му в бъдещето. А би могъл да допусне, че в бъркотията някое от децата му е могло да бъде подминато от помашкия ятаган. Нали само ятаганът е турски, докато ръката, която го е въртяла над главите им, е била на ислямизиран българин…

  Някое от тези деца е могло да бъде скрито под труповете в църквата и да продължи не толкова рода, колкото генетичната своенравност на Кочо.
  Известен е фактът, че когато нещата опрат до история, ние даваме пример от турското робство. Като че ли дотогава ние нямаме история. Но още в началото споменах – или поне загатнах, – за късата историческа памет на българина. Защото той се възхищава от героизма, но не се съизмерва с него. Това българинът нарича скромност, но ако внимателно се вгледаме ще разберем, че е страх. Комплексът на онези хилави деца, които търсят покровител, вместо да напрегнат мишци. Този страх на българина се прехвърля и върху националното ни тяло, като непрекъснато търси я някой дядо Иван, я чичо Джон от Америка. И това не е комплексът на малката нация, както се опитваме да се самоубедим, а на слабата индивидуалност, превърната в национална доктрина.
  В този смисъл е прав Иван Динков, казвайки, че в България няма народ, а население.

  Изтребление на аристокрацията

  Само двеста години след създаване на българската държава – точно толкова на колкото е САЩ – Борис I решава да ни покръсти в християнството. Едва ли някога нашият народ е подлаган на такъв яростен геноцид – който не иска – под ножа. И то в цялата тогава Велика България. Дори турците са налагали исляма локално и на определен интервал от време. И не винаги с меч, а с икономически механизми – опрощаване на данъци, възнаграждаване.
  През тези двеста години вече се е била появила някаква аристокрация. Минали през Византия образовани боляри, появяват се първи светски общества, които възпитават в друг дух децата си… И точно тях е решил да батардиса Борис I, като по този начин кастрира обществото от тази аристокрация. Нали като махнеш главата, тялото само пада. Петдесет и девет болярски рода до девето коляно бастисва царят. Оттогава свинари вдигат бунтове, неграмотни колят интелигенцията ни, полуграмотни управляват държавата. Същите тези, които създадоха

  негативно отношение към интелигенцията

  Разбира се, като еманация на своя дух, те наложиха и поговорката: „Накарай мързеливия на работа да те научи на акъл.” Така се наложи отношението към хората на интелектуалния труд в България. Стигна се дотам, че това отношение се превърна и в държавна политика. И това принуди през последните няколко години близо милион мислещи и можещи млади хора да напуснат страната ни. Хората в сексуално активна възраст, годни за репродуциране и носещи във вените си малкото останала аристократична кръв, обрекоха на генетично обезличаване населението на тази страна.

  Защото дори полицаят те питаше не на какво свириш, а какво работиш. И ако е имало остатъци от някаква интелигенция през последните години, то реализация в професионално отношение се разрешаваше само на тази част от нея, която оставяше своите чест и достойнство пред вратата на някой партиен клуб, на някоя първична партийна организация. В контекста на казаното дотук са оказва, че са се реализирали само генни кръстоски между интелигент и чехълче по чехли.
  След всичко това не е необходимо да си задаваме риторичния въпрос защо нямаме интелигенция, след като от Борис І насам е преследвана и унищожавана. И ако все пак в ДНК-то се появи някакъв далечен спомен за аристократизъм, то на неговия приносител ние лагерче сме спретнали. И ако за пионерче не го запишат, то в Комсомола секретарче ще направим от приносителя. И ако си позволи да прояви и там генно непокорство, ние Ловешко лагерче сме спретнали, Беленско, Куциянско. Всекиму според заслугите. Само и само генетичен мир сред чехълчетата да има. А те, както знаем, се свръхпроизвеждат.

  Така Сашо Сладура отива да бие каменни тимпани с кирка, лост и лопата под жаркия поглед на дулото. А този, който трябва и може да чука камъни, размахва бич, изплетен от струните на цигулката. Понякога струните са от контрабас. Били по-дебели. Не от любов към инструмента и музиката.Така нацията се изражда. Генното инженерство е в апогея си от хиляда и триста години по тези земи. Пълна селекция на рода и на народа, превръщайки го в население. И стимулиране на фолклора.
  А фолклорът, както знаем, е липса на открит индивидуализъм. Там индивидуалното се слива с общото, превръщайки го в аноним. И всички възможни правителства в България мило и драго дават да съхраняват фолклора. И никога за измъкване на личността от общото. Разбира се, че не подлагам под съмнение художествените достойнства на фолклора. Но винаги пред гениалния аноним за предпочитане е Ницшеанският тип човек. Самият бум на псевдофолклор през последните години само доказва, че индивидът се събужда. Но за съжаление индивидът възпява сладките сънища на чехълчето, което от своя страна дава мило и драго на индивида да възпява съновиденията му. И това ако не е доказателство за генетична увреденост, която аз наричам с по-точната дума кастрация.

  А какво друго му трябва на чехълчето освен една клетка – семейна – и не-интелектуална среда. Ами управление му трябва на чехълчето. Управление. Средата я имаме. Клетката се репродуцира. От време на време ще издигнем като национална доктрина по някоя от цитираните поговорки – за страх. И ако някой неизтръгнат още ген се събуди от фолклорните ни лабиринти със свой собствен глас, ние за него традиция сме създали. С огън и меч – българин срещу българско.

  http://novinar.bg

• Както се очакваше, Росен Плевнелиев е кандидатът на ГЕРБ за президент

  Министърът на регионалното развитие Росен Плевнелиев е кандидатът на ГЕРБ за президент.

  Кандидатът за вицепрезидент е министърът на правосъдието Маргарита Попова.

  Това обяви лидерът на ГЕРБ и премиер Бойко Борисов на пресконференция.

  Представянето на кандидатите на управляващата партия преминава при огромен медиен интерес.

  За следващите президентски избори кандидат-президентът ще съм аз, заяви отново Борисов.

  Той обясни, че президентската двойка е избрана така, че в правителството да не се получи вакуум. В МРРБ има много силен екип и това е достойнството на Плевнелиев, че успя да постигне това, каза Борисов.

  По думите му Маргарита Попова е избрана за кандидат за вицепрезидент, защото съдебната система е Ахилесова пета на България.

  Попова е доказан магистрат и тя може да промени това заради контактите си в съдебната система и в Брюксел, каза Борисов.

  Още веднъж днес в 14.00 часа водихме разговори с Росен Плевнелиев и няма по-подходящ кандидат, посочи той.

  Премиерът съобщи, че ще обяви имената на новите министри в сряда на заседанието на Министерския съвет.

  Двамата министри ще подадат оставка, за да може да бъдат избрани нови хора на тяхно място и работата да продължава, отбеляза премиерът.

  „Като президент ще бъда активен, действен – не се впечатлявам от общи думи

  и парламентарни лозунги.

  Като президент ще работя за това всички български граждани да определят дневния ред на българските институции“, заяви Плевнелиев и добави, че „няма да политиканства и да влиза в политически интриги“.

  Маргарита е символ в последните 20 години на борбата срещу корупцията, каза той за кандидата за вицепремиер Маргарита Попова.

  Ние с нея ще сме екип, както сме били и досега в правителството, подчерта той.

  Като президент аз няма да мълча, каза още Плевнелиев.

  Определян като успешен бизнесмен и технократ,

  според публикации в медиите той е поканен в кабинета от сегашния вицепремиер и финансов министър Симеон Дянков.

  Днес Дянков също бе на представянето, като обясни, че кандидатите за президент и вицепрезидент са му приятели.

  Преди да стане министър Росен Плевнелиев беше управител на „Бизнес парк София“.

  „От първия ден се занимавам с едно и също нещо – задаване на приоритети, с нов тип политика без политизиране и политиканстване, при която се постигат конкретни резултати за обществото и хората.

  За да се постига прогрес, трябва да има точни цели, ясни измерими критерии на прогреса и да може обикновените хора в тази държава да видят, че нещо се случва“, каза Плевнелиев в интервю преди дни, запитан за бъдещето си в управлението.

  През двете години като регионален министър той не се поколеба да се ангажира с твърди срокове за строителството на магистрали.

  Обяви се против презастрояването, подкрепи събарянето на незаконните постройки и заяви, че няма недосегаеми в това отношение.

  Преди седмица бе директен за хитруването на общините, като заяви, че „ако няма точни цифри, които да съвпадат от три различни източника, ние няма да налеем и един лев“.

  Плевнелиев е роден на 14 май 1964 г. в Гоце Делчев.

  Завършва Математическа гимназия в Благоевград и Изчислителна техника в Технически университет в София.

  Още като ученик печели първи места на местни и национални състезания по програмиране.

  Първата му работа е като научен сътрудник в Института по микропроцесорна техника.

  След промените у нас решава да замине за САЩ, за да продължи там научната си работа, но му отказват виза с обяснението, че е в рисковата група за имигранти, тъй като няма никаква собственост, както сам разказва в интервю.

  През 1990 г. започва да се занимава със собствен бизнес. Основава и управлява последователно строителната компания „Ирис Интернешънъл“ АД, „Линднер България“, „Бизнес Парк София“ EOOД, „Резиденшъл Парк София“ OOД и още няколко компании.

  От 1991 до 1998 г. работи в Германия като съсобственик на строителна фирма, която става подизпълнител на голямата германска компания „Линднер“.

  Бизнес парк София, който той започва и управлява, е най-големият частно финансиран проект в областта на недвижимите имоти в България.

  Росен Плевнелиев е женен, има три момчета.

  Източник: Vesti.bg

• Уикилийкс обвини “Гардиън” в престъпно разкриване на Кейбългейт

  Най-големият скандал е на път да залее планетата, подобно на разрушително информационно цунами. Уикилийкс обвини публично английския вестник „Гардиън“, който е официален партньор в публикуването на секретните американски грами. Късно снощи (в петък вечер – бел. Еврочикаго) в социалната мрежа „Туитър“ екипът на Джулиън Асанж е оповестил пост, с който алармира, че са разкрити публично паролите за криптираната информация към стотици хиляди конфиденциални телеграми на дипломатическите служби и Държавния департамент на САЩ по целия свят. „Издънката“ е направена от репортера Дейвид Лей, като се подчертава, че неговото безрасъдно действие е нарушило по недопустим начин подписаното споразумение за съвместна дейност между Уикилийкс и „Гардиън“, в лицето на главния му редактор Алън Ръсбриджер. На практика това означава, че достъпът до чувствителната информация в Кейбългейт е на път да стане неконтролируем. Най-страшното е, че файлът е изнесен от базата данни на Уикилийкс и е качен като торент в Интернет. Съмненията за подобна злоупотреба падат върху бившия говорител на организацията – Даниел Домшайт-Берг. Той се отцепи преди година от екипа на Уикилийкс, след конфликт с Асанж и основа свое копие на сайта – Openleaks. Именно с разкола, предизвикан от Берг се свързва и т.нар. „черен пазар“ на данни от Уикилийкс, които се появиха в медии, които нямат официален договор за партньорство с тях и не спазват задължителните правила за конфиденциалност. Според вътрешни източници, именно Берг е издал как може да се стигне до нередактираната информация и тя да бъде декриптирана. Дали мотивите са единствено лична злоба и желание за отмъщение спрямо бившите му партньори, или има външно влияние, предстои да се изяснява.

  Информацията за изтичането на взривоопаснте данни, които дават достъп до най-голямата база данни на политически документи в историята на човечеството, се появи първо в непопулярното немско списание „Дер Фрайтаг“. Списанието съобщи преди няколко дни, че цялата база данни на Кейбългейт може да бъде намерена и изтеглена от Интернет, а на друго място може да се намерят и паролите за декриптиране, но „който търси ще намери“. Известно е, че тази медия работи тясно с Берг. В отговор на този пробив, Уикилийкс реши да предостави достъп до рекорден брой от некласифицирани грами на своя сайт, за да се опита да удави, или поне да отложи по някакъв начин настъпващия апокалипсис.

  „Най-накрая това се случи. Един стар файл на Уикилийкс може да бъде намерен в Интернет и да бъде декриптиран с паролата, която бе публикувана от журналист на „Гардиън““. Това алармират късно снощи вечерта в WL Central. Едва ли някой някога е щял да обърне внимание на въпросния файл, ако не беше разкрит той от Даниел Домшайт – Берг. Оповестяването на паролите идва закономерно сякаш, защото „Гардиън“ на свой ред има силни връзки с „Дер Фрайтаг“, който първи би камбаната, като медиен партньор на Openleaks.

  От своя страна „Гардиън“ се оправдава, че Лей няма вина за разкритата информация, защото паролата била в книга за „Уикилийкс“, която била известна, но от щаба на Асанж не реагирали. На свой ред Лей си мислел, че кодът е временен и вече бил невалиден. Развитието на паралелните действия на Домшайт и „Дер Фрайтаг“ от една страна и на журналистът Дейвид Лей и „Гардиън“ от друга, намират своята пресечна точка. А тя е най-сериозният опит за дискредитиране на Кейбългейт досега и дори провалянето на явлението Уикилийкс. Намесата на тайни служби може да се предполага, след като скалъпените обвинения и дела срещу Асанж не успяха, а забраненият в САЩ домейн на Уикилийкс доведе до нейното мултиплициране на стотици места в глобалната мрежа. „Гардиън“ грубо нарушиха споразумението с Уикилийкс, категорични са последните и добавят, че това не е единствената злоупотреба на тази медия. Биволъ иска да припомни, че в началото на годината „Гардиън“ си позволи да „сготви“ информацията за организираната престъпност в България, като отпечата статия, в която бяха спестени имената на всички престъпни босове и техните организации у нас. Биволъ поправи този пропуск, като нашата позиция тогава беше едно от сериозните основания, за спечелването на взаимно доверие с Уикилийкс и подписване на споразумение за съвместна дейност.

  Какво следва от последните действия на „Гардиън“, които могат да бъдат окачествени като съзнателен саботаж? Основното е, че автоматически животът на хиляди хора, споменати като източници на информация в американските грами се поставя на карта. До сега тяхните имена бяха внимателно заличавани от Уикилийкс и неговите около 50 медийни партньора по целия свят, един от които е и Биволъ за Балканския полуостров. Хората ангажирани в екипа на Уикилийкс окачествяват действията на Лей и Домшайт като „предателство“ и направиха публично изявление за това. Основната задача на Уикилийкс и неговите партньори е да избират внимателно темите за обнародване, с цел да бъде постигнат максимален медиен и обществен ефект, както и да бъдат много внимателно заличени имената на източниците, споменати в класифицираните доклади. Последното се прави, за да бъде съхранена безопасността и дори животът на тези хора.

  Последствията, които могат да се отприщят в световен мащаб от пускането на базата данни в свободно обръщение, може да се окажат фатални, не само за отделни личности и правителства, а за цялата геополитическа система, която познаваме. Нейното тотално рухване е вероятно, но не е ясно какво ще последва после. Глобални и неконтролируеми финансови, политически, икономически и социални кризи са само едната страна на медала.

  Биволъ, като официален партньор на Уикилийкс, направи всичко възможно до момента да не изложи на опасност невинни хора и да следва стриктно поетите си ангажименти за запазването на сигурността на информацията от грамите. Ние поехме мисията да дадем възможност на обществото и гражданите да получат своето изконно демократично право да бъдат точно и безцензурно информирани за начина, по който се определят и движат политическите процеси и се определя тяхната и наша обща съдба. Нагърбвайки се с тежката задача да върши това, което нито една медия в България не дръзна, а и не може да направи, Биволъ включи българското информационно пространство в глобалния информационен пул. Реално в България положихме началото на новия тип глобална информационна журналистика, която е неподвластна на цензурни, регионални, или национални ограничения, а се прави от колективните усилия на много колеги-единомишленици от различен произход, в различни точки на света. Целта е да се създават новини и събития, които имат много по-голямо въздействие и значение от досегашните конвенционални медии. Този нов вид журналистика стартиран от Уикилийкс преди 4 г. не може да бъде спрян, независимо от сегашната ситуация на пробив в сигурността. Напротив, той ще се усъвършенства все повече, черпейки опит от допуснатите грешки и слабости. Ние сме удовлетворени, че постигнахме сериозни резултати от подбраните теми и публикувани разследвания, анализи и коментари в нашия сайт, на базата на използваната информация от Кейбългейт, до която имаме официален достъп от месец май т.г. Предизвиканите положителни промени, вследствие на прозрачността, която предизвикахме, е според нас от значителна полза за българската държава и демократичната еволюция на обществото ни.

  Редица правозащитни организации по света са категорични, че именно благодарение на проекта „Уикилийкс“ и координираните усилия на специалистите, ангажирани с него са предизвикани редица глобални положителни промени, като напоследък „Арабската пролет“. Тя не би могла да се случи никога, ако преди година тунизийското правителство на Бен Али би имало достъп до „кабелите“, които го свалиха от власт. По същият начин стои и въпросът с разкритията направени за Мубарак и рухването на неговия режим в Египет. Всяка информация, която корумпираните режими имат за базата данни на Уикилийкс, би била безценна за тях, за да предотвратят своя крах. Диктаторите и техните институции биха могли да набележат ефективен план, как да предотвратят, или да смажат надигащите се народни недолства, отключени от разкритията на Уикилийкс.

  Партньорските организации на Уикилийкс поеха ангажимента да извършат разследвания в своите страни, на базата на данните за политическа корупция в докладите, срещу ексклузитет на достъпа до тях. Заличаването на имената обаче е основно задължение не само според изискванията, но и според моралния кодекс на всеки уважаващ себе си разследващ журналист. От своя страна, Уикилийкс прави последващи публикации на обработените „кабели“ (грами), с което фактически потвърждава тяхната достоверност. По този начин, едновременно се пази гърба на медиите, които поемат риска да разследват и предоставят на читателите секретната информация, а от друга публиката може да провери достоверността на появилата се информация и всички съмнения и претенции към нея да отпаднат. Единствено България даде своя уникален и пародиен принос в отричането на достоверността на Кейбългейт в лицето на премиера си Бойко Борисов. След като стана ясно, че той е описан като организатор на канал за нелегален трафик на синтетична дрога, Борисов безцеремонно определи Уикилийкс, като „жълта медия“ и с това завинаги записа името си в историята на световните политически гафове.

  Уикилийкс заявява, че вече са провели официален разговор с Държавния департамент на САЩ и започват досъдебно производство срещу замесените лица в публикуването на нередактирани грами от архива на Кейбългейт. За последващите действия Биволъ ще информира своевременно.

   

  Източник:  Биволъ

• Ритни камбаната с финес!

  Румен Белчев,  в. „Стършел“

  Ние, българите, обичаме държавата си. И тя ни обича!

  И тъй като държавата е географско понятие, а географията не е подвластна на чувства, на нея й дай хоризонтали и вертикали, нас ни обичат нейните представители. Хората, които твърдят, че сме техни представители, защото ние сме ги били избрали. Което е вярно – вярно е, избрали сме ги. Какво не прави човек срещу някой лев!

  Е, срещу някой лев от нашите данъци хората, които ни обичат, се замислиха как да облекчат битието ни на данъкоплатци – депутатът Любен Корнезов внесе проектозакон за евтаназията.

  Не е зле като замисъл – нека прочетем пространното му интервю за „24 ЧАСА“! Тайнството на живота намери най-после своето обяснение в откровенията на професора – „Животът е да бъдеш полезен за себе си и за околните, а не да го превръщаш в проклятие“.

  Два милиона пенсионери ще му бъдат благодарни за внасянето на тази яснота около битието им!

  Репортерката задава логичния въпрос дали евтаназията не е намесване в божиите (във вестника думата „Бог“ кой знае защо  се пише с малка буква) дела, на което получава потресаващо откровение: „Ако вярваме на Светото писание, и Христос е бил евтаназиран (…) И когато вижда неговата агония на кръста, той моли един римски войник да го прониже с копие“. Кой вижда и кой моли – не става ясно, както казват юристите – може да се направи обосновано предположение, че самият Христос е помолил да бъде прободен.

  Тридесет сребърника на този, който открие такава молба в което и да е от четирите евангелия! Може и в евро!

  И от какъв зор точно в най-подходящото време за скачане от високи етажи и покупка на два метра въже уважаваният юрист предлага този закон? Всичката Мара втасала, до евтаназия я докарала, така ли?

  Има рима и май че е вярно, но да не влизаме в дискусии, а да продължим с икономическите аргументи. За целта разгръщаме братското на часовия вестник издание, „ТРУД“ – „В Швейцария помагат да умреш срещу 6000 евро“.

  След като станахме дестинация на алкохолен, ще станем дестинация и на погребален туризъм – чудничко! Веднага си представям рекламата – „Виж България и умри“ или още по-добре – „За да пукнеш – виж България!“

  Мислите, че злоупотребяваме? Отнюд, както би рекъл прадядото на г-н професора, Иванчо Йотата – хайде пак да почетем историческото интервю: „В закона не се фиксира, че важи само за български граждани.“ Тук, предполага се, е почувствал капанчето и е добавил: „Но не съм предвиждал екскурзиите на смъртта“… А какво е предвиждал, след като е предвидил от услугата да могат да се възползват „всички граждани, които се намират на територията на България“ („ТРУД“)?

  Дайте да си го преведем на чист български – след като престанем да произвеждаме брутен национален продукт и да плащаме данъци, ставаме безполезни за държавата. Така че – за нея ще бъде много по-добре да си ни разкара по хуманен начин (кучетата поне първоначално само ги кастрират), а освободените от поданици бъбреци хуманно да продаваме на нуждаещи  по света!

  Да бъдем благодарни на избраниците си, които ни дават възможността не само да ритнем камбаната с финес, но и за последно да допринесем за благоденствието на държавата!

• Дестинация Карлуково
  <strong><em>® Разказ от Алекс Болдин</em></strong>

  Има едно малко селище в България. То се намира в приказно красива местност в самото поречие на Искъра. Природата там е чиста, а хората приветливи и трудолюбиви. Името на това селище обаче, по едно стечение на обстоятелствата, още от царско време е станало нарицателно.

  Тия дни споделих пред едни колежки, че ми се налага да ида по служебна работа до гарата в Карлуково. Едната от тях, знаех че е голяма майтапчийка, ме попита: „А ще влизаш ли там? Как се влиза, с пропуск или само с лична карта? Напиши си впечатленията и после ни ги разкажи. Само гледай да не те изненадат с инжекция, че после бягане от там няма…“ и т.н. Знаех, че има в предвид популярния стационар за лечение на психично болни. Не се и опитах да давам сериозни обяснения. Явно те нямаше да прозвучат убедително, затова отвърнах с подходящ тон и подходящи реплики. Така сложих точка на неудобния коментар.

  Последните дни на това лято бяха много горещи, както обичаха да казват „Дърво и камък се пукаше от жега“. Наложи се да пътувам няколко пъти служебно с влак до Червен бряг. Ако някой не знаят, то ще поясня, че той се намира съвсем близо до Карлуково, само някакви си една или две железопътни спирки. Обикновено пътнишките влакове за тоя град са стари съветски мотриси, произведени през далечната 1973-та, които са така амортизирани, че не знаеш в кой момент ще се разпаднат. Седалките са тесни и продънени, прозорците така надраскани с графити, че не можеш да видиш нищо от околния пейзаж. Друсането в тях е пословично. Достатъчни ви са трийсетина минути пътуване в тях и се чувстваш вече разкапан от вибрациите. Започва да ти се гади от всевъзможните смрадове, а ходенето до тоалетните в тях е едно от големите изживявания, в неприятния смисъл разбира се. След подобно пътуване, банята е задължителна, защото неминуемо влизаш в контакт с нахалните насекоми, които обикновено популират по козината на бездомните кучета. Тук те са задължителния атрибут към влаковия билет.

  <strong> Хохавелата</strong>

  Тоя ден пътувахме с Джофи, моя колега- електротехник за една обща работа до Червен бряг. Бяхме изчислили, че са ни необходими само два часа за да я свършим. Щяхме да успеем да хванем навреме обратния пътнишки влак за Мездра. Експресът от Варна не ни беше удобен, защото пътуваше в голямата обедна жега. Имахме информация, че не му работят климатиците.

  Мотрисата ни друсаше яко така, че мозъците ни постепенно добиваха вид на добре разбита чорба от свинска пача. Опитвах се да дремна, но постоянно се стрясках при някое люшване на вагона. Не бях спал човешки сън цяла седмица – ненормалната жега по това време на годината ме мъчеше дори нощем.

  Джофи беше в подобно положение. Хвърлях чат пат поглед към него за да се уверя, че неволята ни е обща. В един момент се преборих с дрямката, отворих чантата и извадих книжката със Судоку. Тя ми беше спасителния инструмент за убиване на скуката при пътуването. Опитах се да реша някой от по-трудните ребуси, но така и не ми се отдаде. Умората отново ме надви. Клепачите ми се притвориха и главата ми задрънча по зелената облегалка в такт с друсането на возилото. От отворения прозорец леко полъхваше хладинка…

  В просъница чух някаква силна гълчава. Контрольорката беше спряла досами вратата и се надвикваше с един пътник, чийто глас наподобяваше гласа на разсърдена селянка.

  – Няма какво да ми обясняваш повече! Хайде слизай да не викна началник влака… Нямаш билет, а само лаеш.

  – Не е твоя работа. Я да видим какво ще ми направиш! Няма да сляза пък! Я да видим!

  – Слизай! Чуваш ли какво ти казвам! Ще те хвана и ще те изхвърля!

  – Хайде изхвърли ме де!

  – Ама само с теб ли ще се разправям…! Сега ще видиш какво ще ти се случи!

  Ядосаната контрольорка тресна вратата и изчезна. Настана тишина, само някакво хихикане и кикотене се чуваше от съседните пътнически сепарета. Тишина…

  След туй отново се извиси същият глас, закаканижа, но тоя път беше уплашен и боязлив.

  – Ма тая наистина ще ме изхвърли…! Малиий, ще ме изхвърли…. Чакай да ида назад!….

  След няколко мига край мен профуча един индивид, за който трудно можеше да се каже, че прилича на човек. Беше слаб, силно брадясал с изпито, мръсно лице. На главата му, въпреки силната жега, бе нахлупена пепелява на цвят, зимна плетена шапка с пискюл. Облеклото му се състоеше от някакво зимно палто с вълнена яка, което беше цялото нарязано на ивици. Тези ивици висяха от него и се люлееха на всички страни. На гърба си носеше малка синя раничка от която се подаваше смачкана празна бутилка от минерална вода. Ръцете му бяха толкова мръсни, че надали можеше да ги измие обикновения сапун.

  Индивидът мина през полупразния вагон и се пльосна на крайната седалка. Вероятно си мислеше, че няма да го забележат.

  Забелязаха го! Контрольорката заедно с началник влака се приближи плътно до него и го започна отново. Началникът извади някакъв кочан с индиго и се приготви да пише.

  – Хайде сега, плащай си билета, момче!

  – Моля ви се, моля ви се, моля ви се…. Няма повече да правя така! Нямам пари, нямам стотинка… Няма повече да правя така, ще работя, ще събирам хартии и ще си платя. Сега ще сляза и ще събера хартии и ще платя. Много ви се моля! Няма повече да правя така….

  Тоя цирк стана повод няколко любопитни глави да се подадат над облегалките на общия вагон. Репликите на психаря бяха така притеснителни, че контрольорката и началник влака се стъписаха.

  – Ще те сваля сега на тая спирка, хайде момче! – началника го хвана за лакътя и го задърпа.

  Оня се отскубна, легна на пода и се затъркаля. Беше невъзможно да му се въздейства по никакъв начин.

  Някой от пътниците се обади весело:

  – Оставете го! Не го ли познавате? Това е Хухавелата. От всичко най-обича да пътува с влак. Сутрин се качва на Карлуково и пътува до Горна Оряховица. Понякога стига чак до Варна. Никой не му обръща внимание. Пари няма. Събира стари вестници на гарата в Червен бряг и каквото събере си купува за ядене. Едва изкарва за баничка. Оставете го. Не пречи на никого. Той е от контингента на Карлуково. Кротък луд е, не е свадлив, само дето много плямпа. Това му е кусура. Там явно не ги хранят добре и е намерил начин да си изкарва прехраната по пътя..

  Контрольорката и началник влака осъзнаха безизходната ситуация, размениха си няколко думи и си отидоха.

  Хохавелата стана от пода, намести раничката на гърба си и се втурна към тоалетната. Явно събитието го бе развълнувало и предизвикало физиологичната реакция. Разменихме погледи с Джофи. Той се усмихна и каза:

  – Тоя образ поне още се усеща когато му се допикае, иначе представи си в тая жега какво би станало…

  <strong> Володя</strong>

  С Джофи сме си добър екип. Правим каквото правим, накрая винаги оставаше време за по едно кафе. Много я обичаме тая напитка, и двамата. Редуваме се да черпим. Познаваме качеството на кафето от всички кафе-автомати по ж.п. линията от Мездра до Горна Оряховица. На гара Червен бряг обаче знаем, че автоматът пуска рядко и с мирис на мухъл кафе. Затова се отбиваме при Манекенката. Така сме си нарекли продавачката в гаровия павилион. Беше симпатична слабичка жена. Имаше хубава усмивка и бе приятно приказлива.

  Тоя ден свършихме работа половин час преди идването на влака. Стояхме на перона и довършвахме разговора за техническия проблем, който току що бяхме отстранили.

  Беше мой ред да черпя кафе. Изправих се на бара пред Манекенката и поръчах три кафета, за мен, за Джофи и за Ицо. Ицо беше местния ни колега, който ни съдействаше при работата.

  – Три дълги, едното без захар, а другите две с много, като да стоят бъркалките прави в чашите.

  Манекенката разбираше от майтап. Усмихна се и пусна машината за кафето. В един момент погледна зад мен и се развика:

  – Разкарай се! Излизай! Марш навън!

  Обърнах се. Зад мен се бе изправил един интересен, висок индивид. Имаше вид на много интелигентен човек, защото носеше къса синя вратовръзка на фона на небесно синя риза. Тая особеност не можеше обаче да скрие налудничавия му поглед. Всичко синьо по него, от ризата до вратовръзката и дънките беше покрито с големи мръсни и мазни петна. Дънките му бяха три номера по широки. Бяха привързани с канап, който обаче не им пречеше да висят по един невероятно комичен начин.

  – Няма кафе, няма и вестници! – Манекенката беше категорична.

  – Защо овикваш човека? – попитах. – Какво ти е направил? Пие му се кафе и му се четат вестници.

  – Пие му се ама като се доближи и ми се сгажда. Не го ли усещате как смърди. Ако заседне тук и пет минути, клиентите ми не влизат.

  – Хайде марш, бе!

  – Тиии…. Тииии…. Йорданка Фандъкова ще те оправи! Тя ми е братовчедка, нали знаеш? Нали знаеш… Знаеш, знаеш… – Индивидът се опита да пореше с пръсти стърчащата си на всички посоки сплъстена коса. Така и не успя, оцъкли очи и продължи… – Йорданка Фандъкова! Тя ми е първата любовница! Чуваш ли? Първото гадже ми е!

  Внезапно по радиокасетофона прозвуча някаква маршова песен. Не бях я чувал. Говорителката обяви, че това е новия химн на политическа партия ГЕРБ. Ха сега де! И ГЕРБ си направиха химн.

  – Джофи, ти как си с поезията? Дай да си измислим текст за химн, а аз ще уредя композитор за музиката.

  – Гледай го тоя!… Виж го!…

  Погледнах психаря. Той се бе изпънал като струна. Бе вдигнал ръка в поза „козируване“. Мълчеше тържествено с отправен към тавана изцъклен поглед.

  – Не го познавате… – започна Ицо. – Това е Володя. Безобиден е. Учеше някакво висше, скъсали го на математиката и превъртял. Сега обикаля павилионите и моли да го черпят с кафе. Ако му подарят някой вестник, отваря го на правителствените новини и започва да чете на глас с една патетика която рядко се среща. ГЕРБ е любимата му политическа партия. Дори ходил в клуба им за да се регистрира за член. Изгонили го и от там. Нещастник е, без семейство и родители, но какво да му кажеш. Полежал малко в психиатрията на Карлуково, но като видели, че е кротък – пуснали го. Може да е за добро може и не, обаче не му е леко на човека. На кой ли му пука за лудите в тая наша България?

  Допихме бавно кафето. След минута дрезгавата свирка на старата мотриса извести, че навлиза в перона. Трябваше да тръгваме…

  <strong>  Гого Цигулката</strong>

  Беше петък. С Джофи ни се налагаше да идем до Червен бряг за проверка по един сигнал на тамошния шеф на филиала. Тръгнахме рано, малко след изгрев слънце. Небето се беше оцъклило без нито едно облаче. И днес щеше да бъде адски горещо. Така поне го очаквахме. Джофи си бе нахлузил работния панталон, бе преметнал през рамо работната чанта и дъвчеше дежурната тестава баничка. Аз влачех куфарчето с документите, накуцвах с единия крак и бързах доколкото можех, защото по моя часовник влакът щеше да тръгне всеки момент. Старата болка в стъпалото ме мъчеше.

  Червен бряг ни посрещна с горещия полъх на вятъра. Коловозите на железопътните линии лъщяха на слънцето като полирани, а сухата трева между тях жълтееше и бе готова да се самозапали. Полигонът на поделението беше пуст. Работниците се бяха изнесли рано по обектите. Посрещна ни бившият началник, Камен. Усмихваше се, и крачеше с една ведра и бодра походка. Казахме му за какво идем. Той се усмихна още по-широко и каза: „Гледайте! Ние сме редовни от всякъде. Ако откриете нещо, пишете. Нали това ви е работата?“

  Нищо нередно не открихме, само там някакви дреболии за които не би било редно да се пише сигнал, но при положение че беше вече написан задължението ни бе да го проверим. Разговорът се обърна на делнични и житейски теми. Седяхме на една стара траверса в сянката на стрелочната кабина, когато недалеч от нас мина един образ, за който е интересно да се разкаже.

  – Това е Цигулката. Наш човек е, но вече е пенсионер. Въдичарството му е в кръвта. Става в полунощ, приготвя такъмите и отива на Искъра. До изгрев слънце вече е напълнил раничката с мренки и кленчета. Тоя човек май въобще не спи.

  – А защо му казвате Цигулката? – попитах просто така, от любопитство.

  – Свири на цигулка, интелигентен човек е. Родителите му били много амбициозни хора. Купили му цигулка и решили да го направят музикант. Вероятно музиката в началото не го влечела много, защото често го побийвали. Изучил музиката човекът обаче превъртял. Сега свири перфектно, но приказката му е една несмислена.

  – Така става понякога. Малки деца не се бият, защото психиката им е много крехка.

  – Минали години, пораснал, но с музика вероятно не могъл да си осигури хляба. Започнал работа при нас като работник. Сега ходи жп линията с другите работници. Сменява релси и траверси. Винаги носи със себе си цигулката. Като спрат работниците на почивка, той вади цигулката и започва да им свири ноктюрното на Шопен.

  При едни силни горещини превъртя съвсем, та трябваше да полежи малко в Карлуково. Изписаха го и дойде пак при нас. Така е. Работи добре човекът, защо ще му намираме кусур. И той трябва да яде хляб. Да идем на гарата, че влакът ви ще пристигне всеки момент.

  – Виждам, че и Цигулката се е запътил натам…

  – Да, като налови риба ходи на гарата и раздава. За ръководителя движение – две мренки, за началник влака – три, за продавачката от павилиона – беловари. Тя обича дребната риба. След като ги раздаде, изважда цигулката и започва безплатния концерт. Любимият му музикант е Шопен, а ноктюрното му е на сърцето. Слушат го, пляскат му, а после го черпят с кафе. Та така… Ето го, идва към нас…

  Цигулката наближи усмихнат. Беше обут в три четвърт дънков панталон, гладко обръснат с изгорено от слънцето лице. От раницата му стърчаха две въдици с обтегната на тях жилка. Малка платнена торбичка висеше досами бедрото му.

  – Хвана ли нещо днес, Гого. – подхвана го на приказка Камен.

  Цигулката се усмихна широко, протегна мълчаливо ръка и показа доближени двата си пръста.

  – Нищо не си хванал? Не може да бъде! Вярно ли е?

  Цигулката отново демонстрира жеста с ръката, после бръкна в торбичката и извади полиетиленов плик с десетина едри мренки. Погледна ни и намигна с дясното око.

  – Ех, Гого! При теб няма пропуск… Браво!

  Цигулката бръкна в плика, извади рибките и ги раздаде. После свали раницата, измъкна от нея една вехтичка, олющена цигулка. Постави я под брадата си, дръпна лъка и засвири унесено ноктюрното на Шопен.

  Някъде в обедната мараня откъм Плевен се зададе мотрисата която щеше да ни вози до Мездра. Тя изсвири продължително и с леко поскърцване се плъзна в гарата. Взехме си сбогом с Камен и се качихме.

  Вътре беше някакъв горещ ад. Отидох до прозореца и подадох глава навън. Цигулката си стоеше на същото място и свиреше унесено. Около него се бяха събрали нови слушатели. Те го слушаха усмихнати, но едва ли го разбираха.

  ® Разказ от Алекс Болдин

  Има едно малко селище в България. То се намира в приказно красива местност в самото поречие на Искъра. Природата там е чиста, а хората приветливи и трудолюбиви. Името на това селище обаче, по едно стечение на обстоятелствата, още от царско време е станало нарицателно.

  Тия дни споделих пред едни колежки, че ми се налага да ида по служебна работа до гарата в Карлуково. Едната от тях, знаех че е голяма майтапчийка, ме попита: „А ще влизаш ли там? Как се влиза, с пропуск или само с лична карта? Напиши си впечатленията и после ни ги разкажи. Само гледай да не те изненадат с инжекция, че после бягане от там няма…“ и т.н. Знаех, че има в предвид популярния стационар за лечение на психично болни. Не се и опитах да давам сериозни обяснения. Явно те нямаше да прозвучат убедително, затова отвърнах с подходящ тон и подходящи реплики. Така сложих точка на неудобния коментар.

  Последните дни на това лято бяха много горещи, както обичаха да казват „Дърво и камък се пукаше от жега“. Наложи се да пътувам няколко пъти служебно с влак до Червен бряг. Ако някой не знаят, то ще поясня, че той се намира съвсем близо до Карлуково, само някакви си една или две железопътни спирки. Обикновено пътнишките влакове за тоя град са стари съветски мотриси, произведени през далечната 1973-та, които са така амортизирани, че не знаеш в кой момент ще се разпаднат. Седалките са тесни и продънени, прозорците така надраскани с графити, че не можеш да видиш нищо от околния пейзаж. Друсането в тях е пословично. Достатъчни ви са трийсетина минути пътуване в тях и се чувстваш вече разкапан от вибрациите. Започва да ти се гади от всевъзможните смрадове, а ходенето до тоалетните в тях е едно от големите изживявания, в неприятния смисъл разбира се. След подобно пътуване, банята е задължителна, защото неминуемо влизаш в контакт с нахалните насекоми, които обикновено популират по козината на бездомните кучета. Тук те са задължителния атрибут към влаковия билет.

  Хохавелата

  Тоя ден пътувахме с Джофи, моя колега- електротехник за една обща работа до Червен бряг. Бяхме изчислили, че са ни необходими само два часа за да я свършим. Щяхме да успеем да хванем навреме обратния пътнишки влак за Мездра. Експресът от Варна не ни беше удобен, защото пътуваше в голямата обедна жега. Имахме информация, че не му работят климатиците.

  Мотрисата ни друсаше яко така, че мозъците ни постепенно добиваха вид на добре разбита чорба от свинска пача. Опитвах се да дремна, но постоянно се стрясках при някое люшване на вагона. Не бях спал човешки сън цяла седмица – ненормалната жега по това време на годината ме мъчеше дори нощем.

  Джофи беше в подобно положение. Хвърлях чат пат поглед към него за да се уверя, че неволята ни е обща. В един момент се преборих с дрямката, отворих чантата и извадих книжката със Судоку. Тя ми беше спасителния инструмент за убиване на скуката при пътуването. Опитах се да реша някой от по-трудните ребуси, но така и не ми се отдаде. Умората отново ме надви. Клепачите ми се притвориха и главата ми задрънча по зелената облегалка в такт с друсането на возилото. От отворения прозорец леко полъхваше хладинка…

  В просъница чух някаква силна гълчава. Контрольорката беше спряла досами вратата и се надвикваше с един пътник, чийто глас наподобяваше гласа на разсърдена селянка.

  – Няма какво да ми обясняваш повече! Хайде слизай да не викна началник влака… Нямаш билет, а само лаеш.

  – Не е твоя работа. Я да видим какво ще ми направиш! Няма да сляза пък! Я да видим!

  – Слизай! Чуваш ли какво ти казвам! Ще те хвана и ще те изхвърля!

  – Хайде изхвърли ме де!

  – Ама само с теб ли ще се разправям…! Сега ще видиш какво ще ти се случи!

  Ядосаната контрольорка тресна вратата и изчезна. Настана тишина, само някакво хихикане и кикотене се чуваше от съседните пътнически сепарета. Тишина…

  След туй отново се извиси същият глас, закаканижа, но тоя път беше уплашен и боязлив.

  – Ма тая наистина ще ме изхвърли…! Малиий, ще ме изхвърли…. Чакай да ида назад!….

  След няколко мига край мен профуча един индивид, за който трудно можеше да се каже, че прилича на човек. Беше слаб, силно брадясал с изпито, мръсно лице. На главата му, въпреки силната жега, бе нахлупена пепелява на цвят, зимна плетена шапка с пискюл. Облеклото му се състоеше от някакво зимно палто с вълнена яка, което беше цялото нарязано на ивици. Тези ивици висяха от него и се люлееха на всички страни. На гърба си носеше малка синя раничка от която се подаваше смачкана празна бутилка от минерална вода. Ръцете му бяха толкова мръсни, че надали можеше да ги измие обикновения сапун.

  Индивидът мина през полупразния вагон и се пльосна на крайната седалка. Вероятно си мислеше, че няма да го забележат.

  Забелязаха го! Контрольорката заедно с началник влака се приближи плътно до него и го започна отново. Началникът извади някакъв кочан с индиго и се приготви да пише.

  – Хайде сега, плащай си билета, момче!

  – Моля ви се, моля ви се, моля ви се…. Няма повече да правя така! Нямам пари, нямам стотинка… Няма повече да правя така, ще работя, ще събирам хартии и ще си платя. Сега ще сляза и ще събера хартии и ще платя. Много ви се моля! Няма повече да правя така….

  Тоя цирк стана повод няколко любопитни глави да се подадат над облегалките на общия вагон. Репликите на психаря бяха така притеснителни, че контрольорката и началник влака се стъписаха.

  – Ще те сваля сега на тая спирка, хайде момче! – началника го хвана за лакътя и го задърпа.

  Оня се отскубна, легна на пода и се затъркаля. Беше невъзможно да му се въздейства по никакъв начин.

  Някой от пътниците се обади весело:

  – Оставете го! Не го ли познавате? Това е Хухавелата. От всичко най-обича да пътува с влак. Сутрин се качва на Карлуково и пътува до Горна Оряховица. Понякога стига чак до Варна. Никой не му обръща внимание. Пари няма. Събира стари вестници на гарата в Червен бряг и каквото събере си купува за ядене. Едва изкарва за баничка. Оставете го. Не пречи на никого. Той е от контингента на Карлуково. Кротък луд е, не е свадлив, само дето много плямпа. Това му е кусура. Там явно не ги хранят добре и е намерил начин да си изкарва прехраната по пътя..

  Контрольорката и началник влака осъзнаха безизходната ситуация, размениха си няколко думи и си отидоха.

  Хохавелата стана от пода, намести раничката на гърба си и се втурна към тоалетната. Явно събитието го бе развълнувало и предизвикало физиологичната реакция. Разменихме погледи с Джофи. Той се усмихна и каза:

  – Тоя образ поне още се усеща когато му се допикае, иначе представи си в тая жега какво би станало…

  Володя

  С Джофи сме си добър екип. Правим каквото правим, накрая винаги оставаше време за по едно кафе. Много я обичаме тая напитка, и двамата. Редуваме се да черпим. Познаваме качеството на кафето от всички кафе-автомати по ж.п. линията от Мездра до Горна Оряховица. На гара Червен бряг обаче знаем, че автоматът пуска рядко и с мирис на мухъл кафе. Затова се отбиваме при Манекенката. Така сме си нарекли продавачката в гаровия павилион. Беше симпатична слабичка жена. Имаше хубава усмивка и бе приятно приказлива.

  Тоя ден свършихме работа половин час преди идването на влака. Стояхме на перона и довършвахме разговора за техническия проблем, който току що бяхме отстранили.

  Беше мой ред да черпя кафе. Изправих се на бара пред Манекенката и поръчах три кафета, за мен, за Джофи и за Ицо. Ицо беше местния ни колега, който ни съдействаше при работата.

  – Три дълги, едното без захар, а другите две с много, като да стоят бъркалките прави в чашите.

  Манекенката разбираше от майтап. Усмихна се и пусна машината за кафето. В един момент погледна зад мен и се развика:

  – Разкарай се! Излизай! Марш навън!

  Обърнах се. Зад мен се бе изправил един интересен, висок индивид. Имаше вид на много интелигентен човек, защото носеше къса синя вратовръзка на фона на небесно синя риза. Тая особеност не можеше обаче да скрие налудничавия му поглед. Всичко синьо по него, от ризата до вратовръзката и дънките беше покрито с големи мръсни и мазни петна. Дънките му бяха три номера по широки. Бяха привързани с канап, който обаче не им пречеше да висят по един невероятно комичен начин.

  – Няма кафе, няма и вестници! – Манекенката беше категорична.

  – Защо овикваш човека? – попитах. – Какво ти е направил? Пие му се кафе и му се четат вестници.

  – Пие му се ама като се доближи и ми се сгажда. Не го ли усещате как смърди. Ако заседне тук и пет минути, клиентите ми не влизат.

  – Хайде марш, бе!

  – Тиии…. Тииии…. Йорданка Фандъкова ще те оправи! Тя ми е братовчедка, нали знаеш? Нали знаеш… Знаеш, знаеш… – Индивидът се опита да пореше с пръсти стърчащата си на всички посоки сплъстена коса. Така и не успя, оцъкли очи и продължи… – Йорданка Фандъкова! Тя ми е първата любовница! Чуваш ли? Първото гадже ми е!

  Внезапно по радиокасетофона прозвуча някаква маршова песен. Не бях я чувал. Говорителката обяви, че това е новия химн на политическа партия ГЕРБ. Ха сега де! И ГЕРБ си направиха химн.

  – Джофи, ти как си с поезията? Дай да си измислим текст за химн, а аз ще уредя композитор за музиката.

  – Гледай го тоя!… Виж го!…

  Погледнах психаря. Той се бе изпънал като струна. Бе вдигнал ръка в поза „козируване“. Мълчеше тържествено с отправен към тавана изцъклен поглед.

  – Не го познавате… – започна Ицо. – Това е Володя. Безобиден е. Учеше някакво висше, скъсали го на математиката и превъртял. Сега обикаля павилионите и моли да го черпят с кафе. Ако му подарят някой вестник, отваря го на правителствените новини и започва да чете на глас с една патетика която рядко се среща. ГЕРБ е любимата му политическа партия. Дори ходил в клуба им за да се регистрира за член. Изгонили го и от там. Нещастник е, без семейство и родители, но какво да му кажеш. Полежал малко в психиатрията на Карлуково, но като видели, че е кротък – пуснали го. Може да е за добро може и не, обаче не му е леко на човека. На кой ли му пука за лудите в тая наша България?

  Допихме бавно кафето. След минута дрезгавата свирка на старата мотриса извести, че навлиза в перона. Трябваше да тръгваме…

  Гого Цигулката

  Беше петък. С Джофи ни се налагаше да идем до Червен бряг за проверка по един сигнал на тамошния шеф на филиала. Тръгнахме рано, малко след изгрев слънце. Небето се беше оцъклило без нито едно облаче. И днес щеше да бъде адски горещо. Така поне го очаквахме. Джофи си бе нахлузил работния панталон, бе преметнал през рамо работната чанта и дъвчеше дежурната тестава баничка. Аз влачех куфарчето с документите, накуцвах с единия крак и бързах доколкото можех, защото по моя часовник влакът щеше да тръгне всеки момент. Старата болка в стъпалото ме мъчеше.

  Червен бряг ни посрещна с горещия полъх на вятъра. Коловозите на железопътните линии лъщяха на слънцето като полирани, а сухата трева между тях жълтееше и бе готова да се самозапали. Полигонът на поделението беше пуст. Работниците се бяха изнесли рано по обектите. Посрещна ни бившият началник, Камен. Усмихваше се, и крачеше с една ведра и бодра походка. Казахме му за какво идем. Той се усмихна още по-широко и каза: „Гледайте! Ние сме редовни от всякъде. Ако откриете нещо, пишете. Нали това ви е работата?“

  Нищо нередно не открихме, само там някакви дреболии за които не би било редно да се пише сигнал, но при положение че беше вече написан задължението ни бе да го проверим. Разговорът се обърна на делнични и житейски теми. Седяхме на една стара траверса в сянката на стрелочната кабина, когато недалеч от нас мина един образ, за който е интересно да се разкаже.

  – Това е Цигулката. Наш човек е, но вече е пенсионер. Въдичарството му е в кръвта. Става в полунощ, приготвя такъмите и отива на Искъра. До изгрев слънце вече е напълнил раничката с мренки и кленчета. Тоя човек май въобще не спи.

  – А защо му казвате Цигулката? – попитах просто така, от любопитство.

  – Свири на цигулка, интелигентен човек е. Родителите му били много амбициозни хора. Купили му цигулка и решили да го направят музикант. Вероятно музиката в началото не го влечела много, защото често го побийвали. Изучил музиката човекът обаче превъртял. Сега свири перфектно, но приказката му е една несмислена.

  – Така става понякога. Малки деца не се бият, защото психиката им е много крехка.

  – Минали години, пораснал, но с музика вероятно не могъл да си осигури хляба. Започнал работа при нас като работник. Сега ходи жп линията с другите работници. Сменява релси и траверси. Винаги носи със себе си цигулката. Като спрат работниците на почивка, той вади цигулката и започва да им свири ноктюрното на Шопен.

  При едни силни горещини превъртя съвсем, та трябваше да полежи малко в Карлуково. Изписаха го и дойде пак при нас. Така е. Работи добре човекът, защо ще му намираме кусур. И той трябва да яде хляб. Да идем на гарата, че влакът ви ще пристигне всеки момент.

  – Виждам, че и Цигулката се е запътил натам…

  – Да, като налови риба ходи на гарата и раздава. За ръководителя движение – две мренки, за началник влака – три, за продавачката от павилиона – беловари. Тя обича дребната риба. След като ги раздаде, изважда цигулката и започва безплатния концерт. Любимият му музикант е Шопен, а ноктюрното му е на сърцето. Слушат го, пляскат му, а после го черпят с кафе. Та така… Ето го, идва към нас…

  Цигулката наближи усмихнат. Беше обут в три четвърт дънков панталон, гладко обръснат с изгорено от слънцето лице. От раницата му стърчаха две въдици с обтегната на тях жилка. Малка платнена торбичка висеше досами бедрото му.

  – Хвана ли нещо днес, Гого. – подхвана го на приказка Камен.

  Цигулката се усмихна широко, протегна мълчаливо ръка и показа доближени двата си пръста.

  – Нищо не си хванал? Не може да бъде! Вярно ли е?

  Цигулката отново демонстрира жеста с ръката, после бръкна в торбичката и извади полиетиленов плик с десетина едри мренки. Погледна ни и намигна с дясното око.

  – Ех, Гого! При теб няма пропуск… Браво!

  Цигулката бръкна в плика, извади рибките и ги раздаде. После свали раницата, измъкна от нея една вехтичка, олющена цигулка. Постави я под брадата си, дръпна лъка и засвири унесено ноктюрното на Шопен.

  Някъде в обедната мараня откъм Плевен се зададе мотрисата която щеше да ни вози до Мездра. Тя изсвири продължително и с леко поскърцване се плъзна в гарата. Взехме си сбогом с Камен и се качихме.

  Вътре беше някакъв горещ ад. Отидох до прозореца и подадох глава навън. Цигулката си стоеше на същото място и свиреше унесено. Около него се бяха събрали нови слушатели. Те го слушаха усмихнати, но едва ли го разбираха.

  .

• Спартак – идеята за един по-добър свят*

  Нека започнем с няколко думи, взети не от древните автори, а от един днешен официален текст – от приветствието на Жозеп Борел, председател на Европейския парламент, прочетено на тържествено събрание в София по повод на приемането на България и Румъния в Европейския съюз (1 януари 2007 г.). Цитираме ги не заради това, че са казани от висш представител на европейския политически елит, а защото добре резюмират оценката за човека, който в продължение на повече от две хилядолетия е най-яркият символ на човешкото свободолюбие – Спартак.

  “В света, в който днес живеем, нито най-големият, нито най-силният измежду страните в Европа, е достатъчно силен, или достатъчно голям, за да се противопостави на проблемите в глобалния свят. Затова е хубаво да бъдем заедно и обединени. Обединени от ценностите, които споделяме (…) Съседите днес, европейците днес, са онези съседи, които най-много си сътрудничат в света. А до преди 60 години те бяха смъртни врагове (…)

  Българите са народ, който обича свободата. Спартак беше българин… Въпреки че тогава все още не се е наричал така, а България се е наричала Тракия. Тракия и Дакия, бившите провинции на Римската империя, днес са част от един съюз, който не е империя…”

  * * *

  Нека припомним историческите събития съвсем накратко. През 73 г.пр.Хр. Спартак организа бягството на 78 гладиатори от школата в Капуа, с което започва най-известното въстание в световната история. Срещу укрилите се в кратера на вулкана Везувий (тогава смятан за загаснал) бунтовници е изпратен трихилядният отряд на претора Клавдий Глабер. С въжета, сплетени от диви лози, гладиаторите се спускат по тристаметров отвесен склон, нападат и разбиват римската войска. Срещу тях е изпратен преторът Вариний, но Спартак предвидливо отстъпва към гористата област Лукания. Той организира и въоръжава хората си, като постепенно изгражда истинска армия. Следват две години на победи и ужас за Рим, който вижда в лицето на храбрия тракиец “новия Ханибал”. Тежки поражения търпят дори изпратените от Сената тогавашни консули Луций Публикола и Лентул Клодиан.

  Пробил си път до Алпите, неизвестно защо Спартак не напуска Италия, а изненадващо потегля назад. Така изведнъж под директна заплаха се оказва самият Рим! Сенатът избира за претор Марк Лициний Крас, който с новосформирана армия от опитни войници и ветерани придобива надмощие. Сенатът нарежда на прочутите пълководци Гней Помпей от Испания и Луций Лициний Лукул от Мала Азия веднага да се завърнат в Италия с първокласните си армии. Научавайки това, Спартак достига Региум (дн. Реджо ди Калабрия), за да се прехвърли в Сицилия. Вероятно подкупени, киликийските пирати, които е трябвало да прехвърлят с корабите си въстаническата армия, се отмятат. С отчаяна смелост Спартак пробива римската блокада – целта му е Бриндизиум (Бриндизи), откъде да се прехвърли в Гърция или Илирик, близо до родната Тракия. Въстаниците са застигнати от превъзхождащия ги противник, а раненият Спартак слиза от коня и, опрян на коляно, се бие до самата си смърт.

  
  Въстанието на Спартак, който успява от разнородна, трудно поддаваща се на дисциплина човешка маса (според римския историк Апиан 70 хиляди души!), да организира боеспособна армия, е сред феномените на древната история. Спартак прави могъщия Рим безпомощен в самото му сърце – Италия, и то във времето, когато римляните изграждат своето «световно господство».

  * * *

  Античните автори са категорични, че Спартак произлиза от Древна Тракия. Плутарх, един от най-големите историци на всички времена, пише: «Пръв бил тракиецът Спартак, произлизащ от племето на медите – човек, който се отличавал не само с изключителна смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота (възпитание) на характера стоял много по-високо от своето положение и въобще приличал повече на елин, отколкото може да се очаква за човек от неговия народ…»

  Апиан разказва, че Спартак е тракиец, воювал по-рано с римляните, Флор го нарича «войник от тракийските наемници». По един или друг начин тракийското потекло на прочутия въстанически водач е отбелязано и от други гръцки и римски писатели. Големият германски изследовател на римската история Теодор Момзен прави връзка между името на прочутия тракиец и онова на династията Спартокиди от Боспорското царство. Един от ранните одриски царе е Спарадок, а името “Спарток” се среща върху монети от самата Тракия. Според някои учени такова е било автентичното име на въстаническия водач, но се е съхранило в изворите в своята латинизирана форма, при която “о” е преминало в “а”.

  
  В запазените извори няма яснота кога точно е роден Спартак, поради което различните изследователи поставят раждането му в твърде широк диапазон – от около 120 до около 105 г.пр.Хр. Да се отговори с точност на този несъмнено важен въпрос е практически невъзможно. И все пак предвид споменаваната от античните автори физическа сила, издържливост и боеспособност на въстаническия водач по-правдоподобно е да отнесем рождената му година към първото десетилетие или началото на ІІ в.пр.Хр.

  Апиан категорично твърди, че Спартак произлиза от племето меди, живяло в района на днешния град Сандански. Макар и да няма точни данни, твърде е вероятно той да принадлежи към одриската царска династия. За връзката му с върховете на тракийското общество свидетелстват неговата блестяща военна подготовка, способността за ръководене на войски (при това в началото на въстанието неподготвени, разноплеменни и т.н.), изключителният стратегически усет по време на сражения и като цяло, не на последно място, “царското” име “Спартак”. Според някои римски историци след края на последната битка тялото на Спартак не е открито. Съществува предположение, че мъртвият вожд е погребан според орфическите ритуали, което също може да се свърже с неговото знатно потекло.

  * * *

  Античните историци предават различни версии за попадането на благородния тракиец в гладиаторската школа в Капуа, откъдето започна пътя му на един от най-големите водачи в древния свят. Естествено, римските автори, колкото и да се стремят да бъдат обективни, се отнасят неприязнено към Спартак и оглавеното от него движение. Това в една или друга степен се дължи не само на собствените им виждания, но и на историографската традиция, която са следвали. От историците и писателите, разказващи за събитията, единствено Гай Салустий Крисп (86-35 г.пр.Хр.) е по-млад съвременник на Спартак. За съжаление обаче от съответния том на неговите «Граждански войни» са запазени само отделни фрагменти.

  Според едната версия Спартак е римски войник, който се сражава в състава на помощните наемни войски, но по-късно дезертира, дори става разбойник. Поради своята физическа сила и войнски качества Спартак е взет в гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа, известна с жестоките си порядки. Тук през 73 г.пр.Хр. храбрият тракиец организа бягство на група от 78 гладиатори, с което започва най-известното въстание в световната история. По-близо до истината обаче вероятно е Апиан Александрийски, според когото тракиецът участва в съпротивата срещу римляните и тогава попада в плен. Какви са възможностите за участието на Спартак във военните събития в началните десетилетия на «неговия» І в.пр. Хр.?

  Тракия попада в обсега на римската експанзия още в хода на завладяването на Елада и антична Македония от все по-могъщата «световна» република. Стъпвайки на Балканите, римските легиони завладяват земите на илирите и Епир, подчиняват елинските полиси, унищожават в три войни старата македонска държава (168 г. пр. Хр.). След потушаването на антиримския бунт начело с Андриск (149 -148 г.пр. Хр.) Македония е превърната в римска провинция. Тракийските племена меди (едноплеменниците на Спартак!), дентелети и скордиски неведнъж воюват с римляните, опустошават новите римски провинции, дори ограбват прочутото светилище в Делфи (117 г.пр.Хр.). В бой с траките през 118 г.пр.Хр. при Стоби в долината на Аксиос (Вардар) пада убит римският управител на Македония Секст Помпей, дядото на прочутия Спартаков съвременник и противник Помпей Велики. Като тракийски аристократ Спартак вероятно е следвал и определена родова линия на враждебност и неприемане на римското господство с присъщия му чужд на тракийските нрави порядък. В крайна сметка дедите на Спартак са воювали с предците на същите римски пълководци, с които се е сражавал самият той! При това става дума за приемственост в обозримото, психологически “осезаемо” съвремие на две-три поколения.

  През 114 г.пр.Хр. консулът Гай Порций Катон действа с големи сили на Балканите, но на свой ред търпи поражение от траките. Това предизвиква масирана военна операция начело с Марк Ливий Друз, който пръв от римските военачалници достига до Дунав (112-111 г.пр.Хр.). Година по-късно в Тракия е изпратен Луций Сципион, който разбива скордиските и ги прогонва отвъд Дунав (110-107 г. пр.Хр.). През 101-100 г.пр.Хр. римляните покоряват държавицата на кените, с което, след като вече са установили свой контрол над егейското крайбрежие, преминават към завладяването на земи във вътрешността на Тракия. С други думи, Спартак, роден най-вероятно около 110-105 г.пр. Хр., живее във време на масирано римско настъпление в обичайния “свят” на неговите деди и родители, на собственото му детство и младост. През целия І век пр.Хр. тракийските племена създават тежки проблеми на римската власт на Балканите, особено в съседната и населена с техни съплеменници Македония. По-сериозна ескалация настъпва обаче именно във времето, в което Спартак вече е активна личност, заемаща определени, за съжаление неизвестни за нас, позиции в тракийското общество.

  Знае се, че в хода на т.нар. Митридатови войни в тракийския свят се създават два «лагера». От едната страна са по-малките полунезависими до онова време племена (беси, сапеи, меди и др.), които се включват на страната на понтийския цар Митридат VІ Евпатор (120-63 г.пр.Хр.). Одриската царска династия се ориентира към съюзни отношения с римляните. През 89-88 г.пр.Хр. тракийски войски нахлуват в Македония, навлизат в Епир и разграбват известното през античната епоха светилище на Зевс в Додона. Медите достигат до Делфи и на свой ред го оплячкосват. Срещу войските на Митридат в Гърция и техните тракийски съюзници през 87 г. пр.Хр. се отправя самият Луций Корнелий Сула (138-78 г.пр.Хр.). Бъдещият диктатор с петте си легиона разгромява противника при Херонея в Беотия (86 г.пр.Хр.). Една част от войските му, предвождани от Луций Хортензий, навлизат в Македония. Действията им продължават по течението на Струма, а медите са победени.

  
  Предполага се, че Спартак взема активно участие в тези действия и именно тогава попада в римски плен. Това би могло да стане обаче и десетина години по-късно – макар и сразени, признали за момента римското върховенство, медите и съседните тракийски племена (особено бесите, населяващи Родопите), не са покорени. Те продължават да създават много грижи на римската държава, поради което през 78-76 г.пр.Хр. с тях воюва наместникът на Македония Апий Клавдий Пулхер. В избухналата скоро след това т.нар. трета Митридатова война (74-65 г.пр.Хр.) римските сили, командвани от Марк Теренций Варон Лукул, успяват да овладеят поречията на Хеброс (Марица) и Тонзос (Тунджа), превземайки градовете Филипопол (Пловдив), Ускудама (Одрин) и Кабиле (при дн. Ямбол). Така римляните достигат бреговете на Черно море и подчиняват гръцките колонии по нашите земи, които по онова време са съюзници на Митридат. Тези впечатляващи успехи обаче не са трайни – налага се десет години по-късно в същото направление да се насочи тогавашният римски наместник на Македония Гай Антоний Хибрида (62-61 г.пр.Хр.). Сблъсъкът му с гетите и съюзените с тях дардани завършва с тежко поражение при Истрия (в Северна Добруджа, днес в Румъния). Римският пълководец едва се спасява с бягство, като най-позорно губи своите бойни знамена. Те са съхранявани като трофеи в едно от главните светилища на гетите цели тридесет години! Следват походите на Гай Октавий (бащата на Октавиан Август) през 59 г.пр.Хр. и Луций Калпурний Пизон (57-55 г.пр.Хр.), при който обединените сили на меди, дентелети и дардани опустошават Македония и едва не превземат Тесалоники (Солун).

  Предаваме тези събития, някои от които са двадесетина години след гибелта на Спартак, за да покажем все още неопределената ситуация в голяма част от тракийските земи. С други думи, ако вождът на въстанието е правел планове да се завърне на родна земя със своята вече калена и донякъде професионализирана армия, това в никакъв случай не би трябвало да се третира като утопичен и абсурден план. Може би като човек на своето време Спартак е разчитал, че може да обърне хода на събитията в друга посока. Както виждаме, такива възможности са съществували. Пред очите на Спартак и неговите съвременници са били не само пораженията, но и впечатляващите успехи на понтийския цар Митридат VІ . Изнеженият, консервативен, нерядко феноменално жесток Митридат, който при това неведнъж се провалял заради лошата си стратегия, е можел да ги постигне. Можел е пред погледа на съвременниците през 88 г.пр.Хр. да изправи Рим едва ли не пред катастрофа…

  Какво да се каже тогава за човек с качествата на Спартак?

  Във версията за робството на Спартак има едно смущаващо обстоятелство – това че през цялото време редом с него е «… жена му, негова сънародничка, надарена с пророческа дарба и посветена в Дионисиевите тайнства…», както разказва Плутарх. Когато е отведен в Рим като военопленник, “… видяли как, докато той спял, около лицето му се обвила змия…”, за което тракийката отсъдила, че “… това е знак за предопределената му велика и страшна власт, която ще го доведе до злополучен край… “ Присъствието на тази неизвестна жена до Спартак води до предположението, че той в същност не е бил обикновен роб и гладиатор, а учител или инструктор на гладиаторите (“doctor”), живеещ отделно от тях, но също така с незавидно положение. Присъствието на неговата съпруга тракийка може да намери обяснение именно в особения статус на гладиаторите, пък били те дори военнопленници и роби, в тогавашното римско общество и система от ценности.

  * * *

  Днешната представа за Спартак е повече литературна и кинематографична, отколкото историческа. Неговото име през ХІХ-ХХ в. е “възкресено” в голяма степен от прочутия роман на Рафаело Джованьоли (1838-1915), публикуван през 1873 г. Творбата на италианския писател, съратник на Джузепе Гарибалди, има силен отзвук в тогавашния свят, а и до днес остава “класическият” литературен прочит на грандиозните събития от 73-71 г.пр. Хр.

  Името на Спартак се превръща в една от най-ярките емблеми на революционни и националноосвободителни, най-често леви по идеология движения в целия свят. Интересът на творците към личността и делото на Спартак не спира. Почти век след романа на Джованьоли се явяват нови даровити творби, които на свой ред моделират образа на Спартак в съзнанието на милиони хора – преди всичко балетът “Спартак” на известния руско-арменски композитор Арам Хачатурян (1954, премиера – 1956 г.) и филмовата суперпродукция на американския режисьор Стенли Кубрик (1960 г.). Името на великия воин се налага в масовата култура, особено след приемането на името “Спартак” от редица спортни дружества, популярни футболни отбори и т.н. (СССР, България, Чехия, Словакия, Румъния, Източна Германия и др.). Всичко това наред с продължаващата политизация на образа създава почва за спекулации “за” и “против”, които често са твърде далече от историческата истина за доблестният тракиец и оглавеното от него въстание.

  Надали може да има съмнение, че храбрият син на Древна Тракия, характеризиран от Плутарх като “… приличащ повече на елин..” по своите разбирания, отколкото на “варварин”, е действал, воден не само от жаждата си за свобода, за отмъщение, завръщане в родината и т.н. От отделни детайли в разказите на античните автори може да се съди, че водачът на гладиатори, роби и бедняци е имал някакви виждания за бъдещето. Може би те са търпяли развитие, може би не са били напълно избистрени… В никакъв случай обаче не са обективни оценките, представящи въстанието на Спартак като движение на хора, водени от жаждата за мъст и плячка. Естествено, също така пресилено е “робското въстание” да се разглежда като “борба против робовладелския строй” и “революция” в съвременния смисъл на думата.

  Основателно се отбелязва, че пред Спартак е имало няколко възможни модела на държавно устройство. Първият е онзи на водачите на въстанието на сицилийските роби, вторият – държавният строй на Рим, третият – на т.нар. римски съюзници в Италия и други държавни формации в Средиземноморието. Първият модел определено не е отговарял на разбиранията на Спартак, а и на обществената атмосфера в средите на неговите въстаници. Те в мнозинството си не произлизат от онези източни страни, където неограничената царска власт на елинистическите владетели има своите стари корени. Вторият образец – Рим, очевидно е нежелан и неприемлив поради своите антидемократични черти по отношение на всички “не-римляни”, както и поради жестоката социална “машина” на римското робовладение. Остава третият модел, който без да е ясно дефиниран, притежаващ свои специфики във всеки конкретен случай и т.н., за тези хора е най-добре познат. Нещо повече, той в една или друга степен, е близък до обществените отношения в гръцките полиси, донякъде и в самата Тракия, в Галия и други “варварски” общества от онази епоха. Наистина, надали е било необходимо Спартак и най-близките му съмишленици да измислят нещо ново – политическите реалности, а и философската мисъл в античния свят са давали достатъчно материал за размисъл.

  Спартак не се обявява за цар (характерен момент при въстанията на робите в Сицилия), а важните решения се вземат по относително демократичен начин. Дори и самото ръководене на въстаническите действия, независимо от силната и харизматична фигура на тракиеца, е белязано със знака на колективното управление – отначало “триумвиратът” на Спартак, Еномай и Крикс. В по-късните събития се забелязва нещо като “огледална” картина – срещу двамата римски консули действат Спартак и Крикс, които като че ли са своеобразните “консули” на въстаниците… От изворите става ясно, че решенията се вземат след дълги и разгорещени спорове в рамките на своеобразен “военен съвет”. Отначало Спартак дели плячката по равно между всички въстаници, а по-късно им забранява да притежават злато и сребро, които се пазят в обща каса. Това е подчертано специално от Плиний Стари, който на римската алчност патетично противопоставя порядките в лагера на Спартак и презряната му “сган”…

  Благородният тракиец се опитва да предотврати или поне да ограничи насилията при превземането на градове, области и богати имения. Съвременни изследователи отбелязват, че въстанието не е “робско” в истинския смисъл на думата. Разбира се, в него участват хиляди роби, но какви са точно те? В етнически план много от тях са чужденци за Италия: траки, гали, германци и т.н., но вероятно една съществена част от тях все пак са родени и израсли в самата Италия… Решително преобладават селските роби, докато тези от градовете са слабо представени. Ядрото на армията са гладиаторите, за чиято сложна социална природа вече стана дума. Наред с робите и гладиаторите обаче в “Спартаковата война” участват и много свободни селяни. Някои специалисти по антична история дори са склонни да разглеждат въстанието преди всичко като движение на обеднели свободни италийски селяни. Те не са удовлетворени от приключилата наскоро т.нар. Съюзническа война (91-88 г.пр.Хр.), разорени са от гражданските войни, може би са пострадали от репресиите на Сула и т.н. Тези хора, чието присъствие в лагера на Спартак вероятно е било осезателно, искат преди всичко земя и граждански права. По този начин участието на робите отива като че ли на втори план. В крайна сметка обаче, и самите доскорошни роби мечтаят за същото – за земя, граждански права, сигурност за тях и семействата им.
  Изказани са предположения, че Спартак може би попада под влиянието на идеите за изграждане на справедливо общество, развивани от някои антични мислители. Сред тях е римският философ Блосий (ІІ в.пр.Хр.), почти негов съвременник. Гай Блосий, роден в гр. Кума в Кампания ( огнището на “Спартаковата война”!), остроумно е наречен от А. Тойнби “елинският прототип на Маркс”. Той учи философия в Атина при Антипатър от Тарс. След като се преселва в Рим, той се сближава с народния трибун Тиберий Гракх и е един от инициаторите и вдъхновителите на неговите реформи. Първоначалният умерен проект за регулиране на поземлената собственост, предложен от Тиберий през 133 г.пр.Хр., е целял да възстанови класата на свободните земеделци и воини като главната социална опора на Републиката. Античните автори сочат Гай Блосий и ретора Диофант като “подстрекатели” на реформаторските виждания и радикалните действия на по-големия от братята Гракхи. След гибелта на Тиберий Блосий бяга при Аристоник от Пергам (Мала Азия).

  Аристоник, на свой ред интересна личност от онази епоха, е претендент за короната на Пергамското царство в Мала Азия, което наскоро е попаднало под властта на Рим. Впечатляващо е, че този царски потомък води действия, които в определен смисъл са сходни с онези на Спартак половин век по-късно. Страбон разказва следното: “… Аристоник се оттеглил във вътрешните области на страната и скоро събрал голям брой бедняци и роби, които призовал към свобода. Своите привърженици Аристоник нарекъл хелиополити…” Утопичната идея за “Града на слънцето” и идеалното общество на равенството и братството между хората е внушена на малоазийския водач най-вероятно от Гай Блосий. Въстанието на Аристоник обаче е разгромено от римляните, а след залавянето и екзекуцията на своя покровител Блосий слага край на живота си (130 г.пр.Хр.).

  Разбира се, нямаме данни дали изобщо или в каква степен Спартак е повлиян от подобни идеи. Действията му показват, че той нито е враг на “робовладелското общество” по принцип, нито прави някакви декларации в полза на утопични проекти от рода на “Града на слънцето” – през двете години на въстанието е имало достатъчно време и възможности те да бъдат прокламирани, а римските историци със сигурност щяха да ни ги съобщят. От онова, което знаем за Спартак, най-вече от поведението му в конкретни ситуации, бихме могли максимално предпазливо да го определим като изграждащ се “в движение” политически водач, който несъмнено цени свободата и хуманността в човешките отношения. Като син на Древна Тракия и аристократ, той вероятно възприема дори и робството, но в неговата преди всичко “домашна форма”. Античното гръко-римско виждане за робите като “вещи”, “говорещи инструменти” и т.н. надали е приемливо за Спартак. Още по-малко той е приемал идеята за римското господство над “света”, срещу която се бори с оръжие в ръка и в родината си, и в Италия.

  Така или иначе, Спартак е заслужил славата си на велик водач, а през модерните ХІХ и ХХ в. името му служи за обосноваване и пропаганда на най-различни, понякога крайно радикални идеи. По-справдливо и вярно ще бъде, ако виждаме в негово лице не само бестрашен воин и “революционер”, а по-скоро един неосъществил се реформатор. Казано иначе, Спартак Тракиеца – човекът, който е искал, опитал се е и е загинал, за да промени своя и бъдещия свят към по-добро.

  БИБЛИОГРАФИЯ:

  Валентинов, А. Спартак. Москва, 2006.
  Grimal, P. La vie à Rome dans l’Antiquité. Paris, 1994 (Превод на бълг.ез. Гримал, П. Животът в Древния Рим. София, 1999).
  Данов, Хр. Христоматия по история на Стария свят. София, 1976.
  Даскалова,М., Хр. Данов. Спартак, София, 1977. 
  Die Thraker. Das goldene Reich des Orpheus (Hrsg. Al. Fol, J. Lichardus, V. Nikolov). Mainz, 2004.
  Джованьоли, Р. Спартак. София, 1957.
  Дои, М. Въстанието на Спартак. София, 1982.
  Извори за история на Тракия и траките, т. І-ІІ. София, 2002.
  История на България, т. І. София, 1979.
  Конноли, П. Греция и Рим. Енциклопедия военной
  истории. Москва, 2001.
  Лесков, В. Спартак. Москва, 1987.
  Lexikon der Antike. Leipzig, 1972.
  Marazov, I. Ancient Thrace. Plovdiv, 2005.
  Matei, H. C. Enciclopedia antichităţii. Bucureşti, 2003.
  Mommsen, T. Römische Geschichte. Vien, 1885 (Превод на бълг.ез. Момзен, Т. Римска история. София, 1999)
  Pavlov, Pl. Bulgaria – Cradle of the European Civilization. Sofia, 2007.
  Plutarch. Fall of Roman Republic. London, 1972.
  Sallust. Conspiracy of Catiline and the War of Jugurtha. London, 1924.
  Спартак (Жизнеописание).- http://rulers.narod.ru/spartak/spartak.htm
  Spartacus, t. II. Международен симпозиум в Сандански, 1-4 октомври 2002. В. Търново, 2006.
  Spartacus.- htpp://www.livius.org/so-st/spartacus/spartacus.html
  Spartacus’ Revolt.- htpp://www.nefer-seba.net/essays/Spartacus/
  Тракология.- http://www.thracologia.org/publics.html
  Urbainczyk, Т. Spartacus. Ancients in Action. London 2004.
  Ferguson, J. Utopias of the Classical World. London, 1975.
  Фол, Ал., В. Фол. Траките / Fol, Al., V. Fol. The Thracians. София, 2005.
  Florus. Epitome of Roman history. London, 1947.
  Чернышов, Ю. Социально-утопические идеи и миф о „Золотом веке“ в Древнем Риме. Новосибирск, 1994.
  Shaw, B. Spartacus and the Slave Wars. Boston, 2001. 
  Wisdom, S. Gladiators 100 BC – 200 AD. Oxford,
  2001.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Статията предава в съкратен вид част от книгата на Пламен Павлов и Станимир Димитров “Спартак – синът на Тракия”. София, “Тангра ТанНакРа”, 2008 (на бълг. и англ. ез.) – http://www.knigi.bim.bg/Spartak-sinut-na-Drevna-Trakiia_17897.html

• Анкета на в-к „Македонска трибуна“

  На 1 септември 2011 г. външните министри на България и Македония подписаха меморандум за сътрудничество в областта на европейската и евроатлантическата интеграция

  Ето какво заяви външният министър Николай Младенов на съвместния брифинг с македонския си колега Никола Попоски:  „Приятелство с договор не се прави. Приятелство се прави с доверие. Когато имаме доверие, тогава ще имаме истинско стратегическо партньорство.“

  Министър Младенов подчерта, че България и Македония са двете най-близки държави на Балканите, които ги свързва общо минало и общо бъдеще. Той за пореден път повтори, че София има моралното задължение да помогне на своите съседи да постигнат необходимите стандарти, които ще им помогнат да се присъединят към ЕС и Северноатлантическия алианс. Външният министър припомни, че днешните отношения между двете страни се основават на декларацията, подписана от премиера Иван Костов и неговия тогавашен колега Любчо Георгиевски през 1999 година. „Важно е да няма отстъпление от тази декларация, а да надграждаме“, каза още той.
  Младенов заяви, че България винаги е подкрепяла независимостта и териториалната цялост на Македония. „Ние българите ще сме най-щастливите да видим Македония в ЕС и НАТО“, убеден е българският външен министър. Едновременно с това той заяви, че ние няма да скриваме проблемите между нашите две страни. Според него през последните няколко години дипломатически отношения на България с Македония не са на отличното ниво, на което са ежедневните отношения между българите и македонците.
  София се надява в Скопие да положат усилия за преодоляване на негативната риторика и предразсъдъците спрямо България. Българската страна е за съвместно честване на общи за двете държави исторически дати и личности. Според София това ще съдейства за по-доброто развитие на двустранните контакти.
  Българските власти също така се надяват на разширяване на деловите контакти и бизнес връзки за реализиране на съвместни проекти в рамките на ЕС. София иска родният бизнес да бъде допуснат до отрасли в Македония, до които по-рано не е имал достъп. (Информация на БГНЕС)

  По повод договора в редакцията на www.Eurochicago.com получихме писмо от в-к „Македонска трибуна“ орган на МПО „Любен Димитров“ от Торонто, в което се съобщава за тяхна нова анкета. Следва текста на писмото от гл.редактор Георги Младеновъ:

  Проучвание

  На 1 сеп. 2011 година бѣ подписанъ меморандумъ между Р.България и Р. Македония.
  Отъ българска страна се иска празнуването на Илинденско-Преображенското въстание заедно¸ както и юбилейтѣ на нашитѣ Български Възрожденци!

  Мислитѣ ли¸ че правителството на Р. Македония ще позволи това?

  1.) Азъ НЕ мисля¸ че ще позволи.
  2.) Азъ мисля¸ че ще позволи.

  Вашето име и вашето гласуване ще бѫде запазено въ пълна тайна.
  Отъ Редакцията на www.Makedonskatribuna.com

  Участвайте в анкетата и пишете на имейл: [email protected]

• България и Македония: Кога ще се обикнат?

  Защо междусъседските отношения са трудно нещо?
  Ясно е, че България и Македония няма лесно да загърбят дрязгите от миналото. Възможно ли е обаче „рестартиране“ на двустранните отношения? Политологът Марин Лесенски се съмнява в успеха на тази „мисия“. Ето аргументите:
  
  „Развитието на България и Македония след падането на Берлинската стена се осъществява по две траектории, между които няма пресечни точки. Дори войните за югославското наследство и техните последствия не промениха ниските температури в отношенията между двете съседки.

  След фиаското на предложения преди три години проект за договор за приятелство, в прохладните двустранни отношения настъпи и продължителна суша”, казва политологът Марин Лесенски от „Отворено общество“. Той акцентира върху две важни дати: на 5 септември се навършват 10 години от сключването на Охридското споразумение между македонците и албанците, а три дни по-късно е 20-годишнината от обявяването на македонската независимост.

  „И двете дати променят коренно същността на македонската държавност, но заедно с това напомнят колко малко неща са се случили през този продължителен период, особено по интеграцията на Скопие към европейските и атлантическите структури. И двата процеса са в „седма глуха”. Основна причина за това е спорът с Гърция за името.” Политологът от „Отворено общество” отправя и критика към Скопие. Според него Македония първоначално е подценила шанса, който получи с решението да се даде зелена светлина за интеграцията й в Европейския съюз.

  Освен фрази и стандартни декларации от рода на споразумението, че България ще подкрепи македонската интеграция в европейските и натовските структури, нищо съществено не се е случило в отношенията между двете балкански страни. На място тъпчат основните двустранни проекти, например железопътната линия между София и Скопие като част от паневропейския коридор номер 8.

  „А тъкмо такива проекти съживяват кръвообращението на едно пълнокръвно сътрудничество, в чиито рамки ще се сложи край на шовинизма и националистическото кресчендо в диалога между институциите и медиите в двете държави. Слава Богу, че поне кметовете на общините по българо-македонската граница добре разбират това и правят всичко възможно за разширяване на връзките между бизнеса и хората от двете страни на браздата“, казва Марин Лесенски.

  „Не вярвам обаче, че посещението на Попоски в София ще донесе някакво ново развитие. Защото основната трудност е да се премине от декларации към конкретно изпълнение на ключови за политиката и икономиката проекти. А това на Балканите става трудно. Да си припомним само продължаващото вече 22 години на хартия и чак в последно време прилагано на практика, изграждане на Дунав мост между Видин и Калафат!”, казва политологът.

  Двете страни няма лесно да загърбят дрязгите от миналото, но определено ще спечелят, ако потърсят финансиране от европейските фондове за замръзналите си общи инфраструктурни проекти в транспорта, електро- и газоснабдяването и във взаимната търговия. „Позитивно развитие в българската позиция спрямо Скопие е фактът, че правителството в София вече говори за проблемите с югозападната си съседка само с един глас – с гласа на министъра на външните работи Николай Младенов. До отстраняването на министъра без портфейл Божидар Димитров това бе немислимо и се стигаше до конфузни ситуации”, припомня политологът от „Отворено общество“.

  Ще се разберат ли България и Македония?

  Според него шанс за развитието на двустранните отношения са и допирните точки в кариерните профили на двамата външни министри. Новият македонски министър Попоски е работил за частни компании и за държавата си в Брюксел. Българският му колега Младенов, доскоро депутат в Страсбург, особено активно търси практически решения на многобройните проблеми със съседите. „Не очаквам обаче съществено подобряване на двустранните отношения. Ясно е, че България няма да приеме исканията на Скопие за възстановяване на статута на разтурените промакедонски партии и организации, наследнички на ОМО „Илинден“.

  София няма да признае общностни права на някакво македонско малцинство в Благоевградска област. Заедно с това българското правителство не взема страна в спора между Скопие и Атина и приветства всички отстъпки между спорещите за постигане на компромис за името и националните символи на македонската държава. София смята за непродуктивно наливането на масло в огъня по проблеми, свързани с лингвистиката и с ограбването на историческото наследство на съседите от страна на властимащите в Скопие”, заключава политологът Марин Лесенски.

  Източник: Дойче веле

• Уикилийкс: Западът се страхува от Русия

  Въпреки укрепването на партньорските отношения на САЩ и Европа с Русия, Западът все още възприема страната като заплаха и се стреми да ограничи влиянието й върху съседните й страни, пише „Комерсант“, позовавайки се на нови публикации в Уикилийкс. От тях става ясно, че инициираната от ЕС програма „Източно партньорство“, включваща бившите съветски републики Азербайджан, Армения, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна, е направена с цел да се отслаби руското влияние в тези страни.

  Според докладите на американските дипломати целта на „Източното партньорство“ е активното въвличане на бившите съветски републики в зоната на интересите на Запада и оттласкването им от Русия.

  В тази връзка особено интересна се оказва частта, в която се отбелязва ролята на Беларус в програмата „Източно партньорство.“ В свой разговор европейските дипломати отбелязват, че не желаят да общуват с беларуския президент Александър Лукашенко, но това се налага, защото е по-важно да се подрони влиянието на Москва върху Минск.

  Германският дипломат Фарнк Хартман заявява, че Беларус е включена в програмата, без да е извършила демократични реформи, защото главната задача на програмата е да се отдалечи Беларус от Русия. Затова и ЕС е отпускал кредити на Лукашенко и се е стремял той да участва по въпросите на евроинтеграцията.

  В друга грама се говори за необходимостта ЕС да даде допълнителни кредити на Украйна, за да не потърси Киев съдействие от Москва. Представен е документ от октомври 2009 г., според който САЩ отпускат на Киев 380 милиона долара за модернизация на ядрените си реактори с цел да се намали зависимостта на Украйна от Русия.

   

  Източник:  Vsekiden.com

• Хората искат промяна, но не вярват в нея

  Иво Желев, „ЕСТАТ“:  Хората искат промяна, но не вярват, че ще се случи 

  Тези раздори показват защо традиционните десни партии стигнаха до тук и че едно понятие като дъно е много относително,  винаги има и по-надолу – така Иво Желев от агенция „ЕСТАТ“ коментира ставащото в дясното пространство. Той анализира анкета на „ЕСТАТ“ и „Уеб – Рисърч“ сред потребителите на интернет за предстоящите общински избори. Според Желев аудиторията във виртуалното пространство е от информирани и аналитични хора.

  Проучването показва, че положението на общините в момента е типично кризисно. Има общини – отличници –  София, Пловдив, Варна, в голяма степен и Бургас.  В останалите животът е изключително труден. Т.е. има добри и лоши места за живеене.

  По-голямата част от анкетираните искат смяна на кмета, но тези, които смятат, че това ще стане са малцинство. Хората искат промяна, но не вярват, че ще се случи.

  Лидер в класацията е кметът на Бургас – 74 процента искат той да бъде преизбран. Силистра, Видин, Стара Загора и Велико Търново са на обратния полюс. Силистра е с 2.8 на сто одобрение за кмета.

  Повечето хора приветстваха отнемането на лиценза на „Лукойл“ по принципни съображения. Не бяха малко и онези, според които това е показна пиар акция.

  С голяма степен на условност трябва да се гледа на отговорите на въпросите за склонността на хората да продадат с гласа си. В Силистра бяха най-неподкупни, най-склонни да продадат гласа си бяха в Пазарджик. Според тези данни информирахме политиците колко пари да си приготвят. Всичко това, разбира се, е по-скоро в областта на смешния ракурс.

  Според проучването Калфин има във Видин 10 процента, а най-ниският му резултат е в съседна Монтана – 3 процента. Кунева има най-добри позиции в Перник – 17 процента, най-нисък резултат – в Хасково – 9.6.

  Политическият език отдавна е в плен на клишетата и дори гласът на анализаторите не се чува достатъчно силно. Мисля, че най-интересното предстои, каза още Иво Желев. 

   

  Източник:  БНР

• САЩ и Европа – в състояние на безнадеждни длъжници

  САЩ и Европа са в състояние на безнадеждни длъжници. Това се вижда от бегъл поглед върху данните на Еврокомисията и МВФ. Започналата през 2007 г. криза на пазара на недвижимите имоти в САЩ опустоши глобалната общност на държавите. Политиката не открива вече средства за успокояване на финансовите пазари.

  Доскоро президентът на Централната европейска банка (ЦЕБ) Жан-Клод Трише се задоволяваше с празни фрази и твърдеше, че нивото на лихвите било стабилно, а инфлацията била под контрол. После той изведнъж оняви сензацията: ЦЕБ нямала да наблюдава безучастно избухналата евро-криза, а щяла отново да купува държавни дългове, макар и не много, но все пак някакви.

  Трише искаше да успокои финансовите пазари – онзи забележително безличен субект, състоящ се от банки и борси, стратези на Хедж-фондове и застрахователни мениджъри, но и от пенсионни фондове и малки вложители, зад който глобалната политика като че ли все още само подтичва задъхано. И колкото повече политиката се стъписва, толкова по-неспокойни от своя страна стават тези пазари и техните играчи.

  Трише се домогваше до тяхното доверие, а постигаше постоянно точно обратното.

  На Нюйоркската борса настроението бързо се преобърна. Ако пък ЦЕБ е решила въпреки декларираната си воля да купува дългове от затъващи евро-страни, то би трябвало зле да стоят нещата из Европа и кандидатите за нестабилност като Ирландия, Португалия, Гърция или вече и Италия.

  Американските инвеститори панически запродаваха акциите си. След това уплашени инвеститори в Азия хвърлиха книжата си на пазара, а на 4 август т.г. започна падането на курсовете в Европа. Едновременно с това борсите бързо тръгнаха надолу. За един ден, до 5 август вечерта в световен мащаб бяха изтрити имущества на стойност над 2 000 милиарда евро.

  Завърна се страхът – както на борсите, така и в столиците на индустриалните държави. Навсякъде се увеличават белезите на една нова финансова криза, а политическите ръководители не са в състояние да намерят никаква рецепта срещу продължителната мизерия на своята обща валута. Във Вашингтон след театрални дискусии между демократи и републиканци Белият дом си купи чрез компромис по дълга само известно време. Както е известно, на 5 август рейтинговата агенция „Стандард & Пур’с” свали оценката си за кредитната способност на САЩ от ААА на АА+.

  Празнословието и отлагането – мотото на „борците с кризата” от двете страни на Атлантика – предизвикаха не само тревожното настроение на борсите: лондонският „Економист” предупреждава за т.н. „Double-Dip”, т.е. за ново плъзгане на Америка към рецесия след икономическия спад преди три години. Редица икономисти ужасени регистрират, колко много паниката през първите дни на август прилича на икономическия стрес след банкрута на „Леман” на 15 септември 2008 г.

  Както и тогава, банките прекратиха заемите помежду си, а преките парични влогове на финансовите институции в Централната банка се удвоиха в рамките на няколко дни.

  ЦЕБ реагира, като увери банките за неограничената си ликвидност за следващите няколко месеца. Това е аварийна мярка, която разбира се създаде кратковременно успокоение, но същевременно предизвика нови тревожни въпроси: Колко пъти банката ще може да повтори успокоителните си мерки, без да загуби окончателно своята надеждност, т.е. най-важният капитал на дадена банка? Съществува ли заплаха, финансовата криза да навлезе в нов рунд? И не на последно място генералният въпрос: Ще банкрутира ли тогава светът?

  Не са минали и три години от момента, когато след злокачествени образувания на американския пазар на недвижимите имоти глобалната икономика се придвижи към разгром. За да спасят тогава своите свръхзадлъжнели банки и застрахователни институции, западните правителства поеха самите те кредити в огромен размер. Те одържавиха банки и вкараха в действие струващи милиарди конюнктурни програми, а едновременно с това банките наводниха икономиката с евтини пари.

  Бившият финансов министър на Германия Пеер Щайнбрюк (ГСДП) нарече това действие „гасене на огън с огън”.

  Това помогна да се предотврати световна икономическа криза като тази от 30-те години, но същевременно постави в огъня централите на „пожарните команди”. „Кой ще спаси спасителите?” – така звучеше още тогава тревожният въпрос, който става толкова по-неотложен, колкото по-вискоко се издигат планините на държавните дългове.

  По-големият проблем е не поемането на кредити, а неспособността на правителствата да посочат правдоподобен път за разграждане на дълговете. В САЩ правителството и опозицията спорят, дали дефицитът трябва да бъде балансиран чрез нарастващи данъци или чрез социалните разходи. В Европа платежоспособните правителства от Севера се противопоставят на това, да отговарят за дълговете на икономически слабите средиземноморски страни.

  Вече се заговори за една „западна двойна криза”, която отдавна е обхванала и своите две водещи личности – Обама и Меркел.

  Президентът на САЩ Барак Обама, който не намира средства да обедини разкъсаното общество на страната и да матира консервативните бунтовници от „чаеното парти”; германската канцлерка Ангела Меркел, която се показва от среща на среща на върха на Европейския съюз като по-силна от острието на евро-кризата.

  Никога от Втората световна война досега Западът не е действал толкова слабо, никога преди това една криза не се е разпростирала дотолкова, че да обхване едновременно Европа, Америка и Япония и да ги парализира! Проблемите на големите икономически сили от предишния век не само намаляват влиянието на т.н. „свободен свят” – те заплашват глобалната световна конюнктура.

  Не малко специалисти в САЩ се страхуват, че дълговата мизерия би могла да тласне инфлацията към нови рекордни стойности, но и в Европа състоянието на общата валута се намира под въпрос.

  Меркел не може повече да бяга от решението: или евро-зоната ще бъде изградена като тесен фискален съюз (включвайки финансовия трансфер и еврооблигациите), или най-големите дългови грешници трябва да напуснат паричния съюз – но в този случай с непредвидими засега последствия за останалите.

  Колкото по-дълго време се люшкат западните дългови кризи, толкова по-мрачни ще са изгледите за световното стопанство. Тъй като икономиката на САЩ ще се срути, американските потребители ще купуват по-малко стоки от Китай или Индия. И поради това, че вложителите масово ще изоставят евро- и доларовите спестявания, то и въображаемите острови на стабилността ще потънат във водовъртежа.

  През август швейцарският франк и бразилският реал поскъпнаха в такава степен, че експортьорите от тези страни едва л и биха могли да продължат да изнасят своите поскъпващи продукти в чужбина.

  Така светът е заплашен да се оплете в една ускорена спирала надолу. Дълговите кризи понижават икономическия растеж, а по-ниският растеж усложнява тъкмо борбата срещу дълговата криза. Според прогнозите на банкови специалисти трябва да очакваме „синхронна тенденция надолу в САЩ, Латинска Америка, Азия и Европа”. Тази тенденция би обхванала и онова народно стопанство, което досега най-добре е минавало през кризата – това на Германия, най-мощната европейска икономика.

  Ако искаме да разкъсаме дяволския кръг, правителствата на Европа и САЩ ще трябва да действат сега и то заедно и координирано. На карта не е поставено нищо по-малко от икономическата стабилност на света. Но това е грижа, която очевидно все още играе незначителна роля в досегашния политически мениджмънт на кризата.

  Европа продължава да греши.

  Като натрупал дългогодишен опит в европейските дела, Жан-Клод Юнкер, премиерът на Люксембург, има склонност към пророчества. След извънредната среща в Брюксел през юли, по време на която държавни и правителствени ръководители скалъпваха спасителния пакет за еврото, той отново получи възможност да прояви способностите си: евро-кризата била оправена, радваше се той, а това бил „последният пакет”. Триумфът на Щнкер издържа едва 14 дни, след което евро-кризата отново се изостри.

  Две страни – Испания и Италия – попаднаха в паяжината на пазарите, а това не може вече да бъде обяснявано лековато като случаите с Гърция, Ирландия или Португалия. Рисковото развитие с държавните дългове на тези две страни в края на юли и началото на август достигна заплашителни размери. Италианските лихви надхвърлиха с почти 4 пункта немското ниво, което се счита на финансовите пазари за мащаб на стабилност. Същото се отнася и за Испания. Това прави натрупването на дългове скъпо „упражнение”, което във времена като днешните правителствата просто вече не могат да си позволят. Когато миналата есен лихвите в Ирландия скочиха в подобен размер, страните-партньори на островната република се скриха под спасителния чадър на Брюкселската общност.

  Сега проблемът е съвсем различен: Испания и Италия са твърде големи. Отново става очевидно, че еврото само по време на старта си беше „валута на слънчевото време”. Преди всичко се вижда обаче, че спасителните механизми в евро-зоната и след безкрайните подобрения си остават недостатъчни временни мерки.

  В състезанието си с пазарите и реалността за бъдещето на еврото държавните и правителствени ръководители отново са на второто място. При това особен агрижа педизвиква обстоятелството, че техните решения и обешания всеки следващ път имат все по-ктакосрочна валидност.

  Миналата година, когато те пришпорваха Гърция да й помогнат и разпънаха спасителен чадър за страдащите периферни страни, тези ръкодовители можаха да си осигурят само за още няколко месеца спокойствие. Паузата за глътка въздух сега изчезна само за няколко седмици, даже дни!

  Характерно за „спасителните усилия” на европейците е това, че те само накуцват след събитията. Техните мероприятия постоянно се оказват след време и като неосъществими. „Твърде късно и твърде малко!” – така бившият еврокомисар Гюнтер Ферхойген описва неспособността на европейците да направят валутата си надеждна в дългосрочен план.

  Още в началото на сегашните събития (5 август) начело на критиците се оказа точно главният участник в извънредната среща на върха в Брюксел, председателят на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу. Той изрази недоволство, че важни представители на евро-зоната се били изказвали недисциплинирано. Но обвинението пада върху самия него: В заключението на писмото си Барозу поиска „бърза преоценка на всички елементи” на спасителния фонд. В отделни столици и преди всичко в берлин експертите схванаха това като призив помощите силно да се увеличат. Писмото му постигна незабавен „ефект”: Меркел и Саркози „изгладиха”още същия ден в телефонна конференция всички предложения на Барозу. Нямало какво да се подобрява от решенията през юли, а да се потвърдят и ускори прокарването им, считат двамата. Съгласно последния план още през септември решенията ще бъдат осъществени.

  Бързането идва твърде закъсняло: още преди 5 август спасителният чадър трябваше да приложи новите си възможности – да се изкупят заеми на засеганатите страни. Такова действие щеше да подкрепи курсовете на италианските и испанските държавни книжа, за да се задържат ниски разходите по финансирането на двете държави.

  Италианският премиер Берлускони също не успя да успокои пазарите. Тъкмо обратното – вместо конкретна програма за реформи римските парламентаристи изслушаха на 4 август една от неговите ужасяващи речи от типа „Всичко е добре в Италия!”. И той не беше още приключил, когато борсата  се свлече надолу.

  И така, засега само ЦЕБ все още остава действена институция. През август тя изкупи държавни заеми на засегнатите Португалия и Испания, а според германското правителство при необходимост в бъдеще ЕЦБ трябва масово да придобие италиански книжа, за да подкрепи страната – във всеки случай поне до момента, в който спасителният чадър може да се намеси.

  Сега очакваме да видим, каква роля ще изиграят и противоречията в управляващата германска коалиция в Германия, както и тези между управляващи и опозиция. В страната с най-развитата икономика в Европа се очертава в сравнително близко време политическа криза и промяна – както на федерално ниво, така и в най-стабилната икономически провинция Бавария, където ХСС след десетилетия на власт несъмнено ще бъде изпратен в опозиция.

   

  Илия Галчев,

  Iliaganchev.blog.bg

• Росен Плевнелиев вече снима предизборни клипове

  Министърът на регионалното развитие Росен Плевнелиев вече снима предизборен клип за президентския вот, съобщи в събота бТВ, позовавайки се на очевидци.

  Неговото име упорито се спряга за кандидатура на ГЕРБ за държавен глава с кандидат за вицепрезидент правосъдния министър Маргарита Попова.

  Според БТВ Плевнелиев е забелязан със снимачен екип на знакови места в столицата. В сряда около 20.00 ч. министър Плевнелиев бил видян пред „Александър Невски“ и Народното събрание.

  На следващия ден е снимал пред Министерството на икономиката и на Околовръстния път.

  В петък, 2 септември, между 18.30 и 19.00 часа Плевнелиев е пристигнал в бизнеспарка в „Младост“, придружен от снимачен екип. Това е разказал пред телевизията Георги Мойсейски, който по същото време се е разхождал наоколо.

  Министърът дори разговарял с хората на теми, далеч от поверения му ресор в настоящия кабинет. Официално кандидат-президентската двойка на ГЕРБ ще бъде представена на 4 септември (неделя).

  снима предизборен клип за президентския вот, съобщи в събота бТВ, позовавайки се на очевидци.

  Неговото име упорито се спряга за кандидатура на ГЕРБ за държавен глава с кандидат за вицепрезидент правосъдния министър Маргарита Попова.

  Според БТВ Плевнелиев е забелязан със снимачен екип на знакови места в столицата. В сряда около 20.00 ч. министър Плевнелиев бил видян пред „Александър Невски“ и Народното събрание.

  На следващия ден е снимал пред Министерството на икономиката и на Околовръстния път.

  В петък, 2 септември, между 18.30 и 19.00 часа Плевнелиев е пристигнал в бизнеспарка в „Младост“, придружен от снимачен екип. Това е разказал пред телевизията Георги Мойсейски, който по същото време се е разхождал наоколо.

  Министърът дори разговарял с хората на теми, далеч от поверения му ресор в настоящия кабинет. Официално кандидат-президентската двойка на ГЕРБ ще бъде представена на 4 септември (неделя).

   

  Източник:  Mediapool

• Вашингтон съди 17 американски и чужди банки

  Правителството на САЩ заведе дело срещу 17 големи американски и чуждестранни банки.

  Искът е предявен от Федералната агенция за жилищно финансиране, която обвинява банките, че са предоставяли недостоверна и непълна информация за качеството на ипотеките, продадени на пазара преди кризата от 2008 година. От американска страна заподозрените са Бенк ъф Америка, Голдмън Сакс, Ситигруп, Джи Пи Морган, Чейс, Морган Стенли, Дженерал Илектрик, Алай Файненшъл и Фърст Хърайзън. От чужбина – Дойче бенк, HSBC, Креси сюис, Барклиз, Номура, Ройъл бенк ъф Скотланд и Содиете женераль. Ако осъди банките, агенцията разчита поне частично да върне загубите, които САЩ понесоха по време на ипотечната криза. Само ца спасяването от банкрут на Fannie Mae и Freddie Mac американското правителство изхарчи 140 млрд. долара, национализирайки двете организации. /АФП /

• Борисов договорил “за без пари“ да внедри у нас естонския модел на е-правителство

  Премиерът Бойко Борисов има амбицията да внедри у нас естонския модел на електронно правителство, става ясно от стенограмата на последното заседание на Министерския съвет.

  “Между другото Московски, Митниците, МВР, Дончев, на 12-ти съм се разбрал с премиера на Естония и ще доведе една делегация и лично той ще ни презентира електронното правителство. Говорил съм с него какво от него могат да ни дадат безплатно и ще настоявам, ако може и да ни даде и експерти, които като дойдат тук, за да можем да го внедрим много бързо. Естония е държава от нашата черга, а много бързо го въведоха и го направиха и работи перфектно. Така, че лично премиерът ще го презентира за един ден отиваме само по тази тема да ни информира“, запознава колегите си с предстоящата среща Борисов.

  Външният министър Николай Младенов се намесва и посочва, че в електронизирането на администрацията има напредък, тъй като Министерството на регионалното развитие и благоустройството работи вече почти изцяло електронизирано, а Министерството на външните работи преминава на 19-ти септември на към електронен режим на работа. “Оказа се, че тя е купена при нас преди няколко години и останаха около 20 хиляди лева, за да може да заработи. Навсякъде е направено това. Тя е разработена в България, тя е българска, продава се по цял свят. Сума ти мултинационални компании работят с нея, а ние в българската държава не можем да се разберем министерствата да я внедрим. В момента, в който тя съществува, вече документооборотът между министерство А и Б става електронен веднага и улеснява работата на гражданите“, посочва той.

  В дискусията се намесва и ресорният за еврофондовете министър Томислав Дончев. “Искам да напомня на колегите, че електронно правителство в България се прави от десет години и средствата, които са похарчени за въвеждане на електронно правителство сигурно са няколко пъти повече от тези, които е похарчила Естония. Ние имаме добре работещи отделни решения в отделни министерства, в отделни ведомства, в отделни общини и това, което ни липсва към момента, е, там където трябва да се съсредоточат усилията, е една координирана система следваща единни стандарти“, заявява той.

  Междувременно министър на транспорта и съобщенията Ивайло Московски, в чийто ресор са информационните технологии, се оплаква от Министерството на правосъдието, където имало “неразбиране на ситуацията“.

  “Тук не става въпрос да ни се дава пълен достъп до вашите вътрешни системи. Тук става въпрос ние да имаме достъп самата структура на електронното правителство да достигне до вас, а вече самите приложения, какво вие ще дадете вътре в тази система, никой няма право и няма да ви се бърка вътре в системата, но ние в крайна сметка трябва да имаме достъп“, обръща се той към зам.-министъра на правосъдието Даниела Машева.

  “Трудно успяхме, но успяхме например с колегите от Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната. За момента имаме проблем с Министерството на правосъдието. Концептуално имаме различия. Ние считаме, че бързо и ефективно това нещо би могло да се извърши от външни компании изпълнители, които са специализирани в тази дейност. Колегите от Министерството на правосъдието считат, че тези системи трябва да бъдат изградени от вътрешен капацитет, какъвто за съжаление, може би е правилно, но ние нямаме нито време, нито имаме такъв капацитет“, обяснява Московски.

  В отговор Машева заявява, че нямат такъв капацитет и Борисов нарежда, след като няма, да възложат работата на друг.

  Зам.-финансовият министър Владислав Горанов също напада правосъдното министерство като коментира, че освен системите да имат интегрирана техническа съвместимост, трябва да има и политическа воля системите да си общуват. “Това, което казва Московски завоалирано е, че всички министри трябва да проявят политическа воля и да не ревнуват. Техничарите, които са направили системите, те ги гледат първо като техни деца, второ на много места в този бизнес има монополизиране от страна на изпълнителя на съответната информационна система, който през годините поддържа собствения си бизнес монополизирайки поддържането на тази система“, посочва Горанов.

  Видимо подразнен, Борисов нарежда електронното правителство да заработи до половин година и посочва, че “ако някой пази нещо ревниво, веднага ще си отиде“.

  “В момента ние обясняваме: бялото е бяло, черното е черно, сивото е сиво. Нима на министрите трябва да обясняваме, че електронното правителство ще улеснява гражданите. В това ли сега искате да ме убедите? Аз ви казвам “бяло е”, вие ми казвате “не е черно, не е сиво, а бяло”. Казвам ви да се стегнете и това, което направи Дончев, да е във всяко едно министерство. Оттам ще вземем, говорил съм за без пари, ако трябва да платим само на експерти, които да ни координират системата. Какво повече го умуваме“, коментира Борисов.

  “Ако нещо са купили или има купено, с две ръце ще им благодаря и ще им викам “Браво!” Поне нещо да се види от това, което е купено. Важно е да се интегрира и да започне да работи в следващите шест месеца до година максимум, всичко това да сме го забравили и да е в историята. Какво го коментираме повече? Какво ревниво ще пази правосъдието, от кой? Кое пазим ревниво?“, пита премиерът

  “Московски, от мое име, само искам да ми кажеш ако някъде някой ревниво нещо не прави, затова министър ще си отиде мигновено ако дойдеш и ми кажеш „този, три дена ходят експертите, ето го” – веднага ще си отиде, гарантирам ви. В 21 век да обясняваме, че електронното правителство е хубаво! Дето се вика, МВР се отвори“, заявява още Борисов.
   

  Мартина Бозукова

  Mediapool

• Синята мъгла се сгъсти. СДС на вот за президент без ДСБ

  СДС изневери на предбрачния съюз с ДСБ и регистрира в ЦИК коалиция със седем десни партии за участие на президентските избори наесен, но без участието на Иван Костов.

  Напук на споразумението им, подписано през май преди вътрешния син вот, хората на Мартин Димитров предпочетоха пред Иван Костов съдружие със Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев, Александър Праматарски, Любен Дилов-син и др.

  Обединението се нарича „Съюз на десните партии“ и всички застават вкупом зад кандидата на СДС Румен Христов, спечелил вътрешния вот през юни пред опонента си от ДСБ Светослав Малинов.

  „Това е безпрецедентно обединение на десницата, но за съжаление без ДСБ“, обяви шефът на предизборния щаб на СДС Борис Марков.

  На свой ред заместничката на Командира – Екатерина Михайлова, коментира, че за разлика от СДС, ДСБ държи на споразуменията, които е подписала и няма да издига свой кандидат за президент. Подкрепят Румен Христов.

  „В тази коалиция, в този състав, говоря поне за част от партиите, не бихме могли да участваме по много причини“, каза тя, но не пожела да ги изброи.

  На въпрос дали регистрацията на „Съюз на десните партии“ означава край на Синята коалиция, Михайлова заяви, че не може да отговори на този въпрос.

  „ДСБ държи на Синята коалиция и уважава предварителния вот“, каза само тя.

  По думите й в ДСБ знаели за ситуацията от вторник следобед. В сряда даже имало разговор между Мартин Димитров и Иван Костов.

  Явно обаче не са стигнали до решение, защото вчера Димитров коментира пред журналисти разочарованието си от поведението на тъмносиния си събрат, който по думите му отново разделя десницата.

  „От две години полагаме огромни усилия за широко дясно обединение. Поканихме всички партии дясно-център да влязат в това широко дясно обединение.

  За нас е необяснимо поведението на Иван Костов и ДСБ, които искат да подкрепят, без да участват в регистрацията, тъй като поискаха форматът да бъде много по-тесен, което за президентски избори не е правилно.

  Убедени сме, че това широко дясно обединение е правилният път, пътят за промяна на България, за силно дясно и затова България да бъде друга след президентските избори“, каза още Мартин Димитров.

   

  Източник:  Dnes.bg

• Станислав Стратиев, българската участ и българският модел…

  Големият български писател и драматург Станислав Стратиев си отиде твърде рано от този свят. Ако днес той беше жив, след седмица, на девети септември щеше да навърши 70 години. Най-силното оръжие на Стратиев беше смехът. С ирония и сарказъм той написа „Самотните вятърни мелници“, „Пътешествие без куфар“, „Живот в небето“, „Упражнения по другост“, пиесите „Римска баня“, „Сако от велур“, „Рейс“, „Мамут“, култовите си сценарии за филмите „Кратко слънце“, „Оркестър без име“ и „Посетени от Господ“.

  Стратиев е превеждан на почти всички европейски езици, носител е на световни престижни награди. Той беше най-играният по света наш драматург на всички времена. Изморен от борбата с властващия в нашия свят абсурд, той рано напусна този свят. Но както казва Стефан Цанев :”Чашата на масата и мястото му в литературата ни завинаги ще останат празни. А паметта му наистина ще остане вечна“.

  Цялата 2011 година е посветена на Станислав Стратиев и неговото творчество.
  Негови пиеси продължават да се играят, подготвят се и нови постановки, с които да се отбележи 70-тата годишнина от рождението му.

  А ето какво мислеше приживе големият писател за България, българите, българската участ и българския модел…

  “Българската участ“
  Българска участ е да се родиш в България.
  При толкова други държави.
  Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето – историческо, а бъдещето – светло.
  Мълчанието винаги ще е злато.
  Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
  Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
  Винаги ще се давиш накрай Дунава.
  Винаги ще си произлязъл от маймуна.
  Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
  Винаги Бог ще е високо, а Цар – далеко.
  Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката – песимистична.
  Винаги българската мечта ще бъде „шведска маса“ със столове.
  Винаги ще обичаш наш’те планини зелени.
  Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
  Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
  Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече – в Канада.
  Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
  Винаги ще бъдем най-освободими.
  Дори да няма „Що е?“, винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
  Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
  Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет – на друга.
  Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението – силата.
  Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.
  Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
  Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
  Българската участ и късметът са като две успоредни прави – пресичат се в безкрайността.
  Човек може да избегне късмета си,но участта си – никога.”

  “Българският модел“

  Ако сме дали нещо на света – това е българският модел.
  Той е – както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула – нашият принос в съкровищницата на човечеството.
  Казано сложно – това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност.
  Казано просто – обратното на всичко.
  Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
  Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
  Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
  Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
  У нас се получи обратното – кралят е облечен, а народът е гол. И гладен. И безработен.
  Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора. У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
  Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
  У нас те са на ръководни места.
  Там, когато стреляш по някого, той умира.
  Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
  Там са велики народите.
  Тук – Народното събрание.
  Там от великото до смешното има само една крачка.
  Тук няма никаква разлика.
  При тях са свободни хора, а при нас – цените.
  Това е българският модел.
  Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
  В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
  И знаеш, че ги няма.
  При българския модел ги има, но не са те.
  И не знаеш какво е.
  Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
  Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
  Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже – най-мъжествените.
  Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес, отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
  И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
  При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
  Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
  И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
  Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно на асансьор и да говорим безплатно по телефон.
  При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
  Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
  Българският модел е неунищожаем.
  С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
  Както ще бъде свършено и със самата Канада.”

  И колкото и да ни е криво, всичко казано от Стратиев е самата истина. То важи както за миналото ни, така и за настоящето. Единствената ни надежда е да не важи и за бъдещето….

  http://www.teenproblem.net/

• <<
• 1
...
• 289
• 290
• 291
• 292
• 293
• 294
• 295
• 296
• 297
• 298
• 299
...
• 415
• >>