Всички авторски страници

Авторски

• Дестинация Карлуково
  <strong><em>® Разказ от Алекс Болдин</em></strong>

  Има едно малко селище в България. То се намира в приказно красива местност в самото поречие на Искъра. Природата там е чиста, а хората приветливи и трудолюбиви. Името на това селище обаче, по едно стечение на обстоятелствата, още от царско време е станало нарицателно.

  Тия дни споделих пред едни колежки, че ми се налага да ида по служебна работа до гарата в Карлуково. Едната от тях, знаех че е голяма майтапчийка, ме попита: „А ще влизаш ли там? Как се влиза, с пропуск или само с лична карта? Напиши си впечатленията и после ни ги разкажи. Само гледай да не те изненадат с инжекция, че после бягане от там няма…“ и т.н. Знаех, че има в предвид популярния стационар за лечение на психично болни. Не се и опитах да давам сериозни обяснения. Явно те нямаше да прозвучат убедително, затова отвърнах с подходящ тон и подходящи реплики. Така сложих точка на неудобния коментар.

  Последните дни на това лято бяха много горещи, както обичаха да казват „Дърво и камък се пукаше от жега“. Наложи се да пътувам няколко пъти служебно с влак до Червен бряг. Ако някой не знаят, то ще поясня, че той се намира съвсем близо до Карлуково, само някакви си една или две железопътни спирки. Обикновено пътнишките влакове за тоя град са стари съветски мотриси, произведени през далечната 1973-та, които са така амортизирани, че не знаеш в кой момент ще се разпаднат. Седалките са тесни и продънени, прозорците така надраскани с графити, че не можеш да видиш нищо от околния пейзаж. Друсането в тях е пословично. Достатъчни ви са трийсетина минути пътуване в тях и се чувстваш вече разкапан от вибрациите. Започва да ти се гади от всевъзможните смрадове, а ходенето до тоалетните в тях е едно от големите изживявания, в неприятния смисъл разбира се. След подобно пътуване, банята е задължителна, защото неминуемо влизаш в контакт с нахалните насекоми, които обикновено популират по козината на бездомните кучета. Тук те са задължителния атрибут към влаковия билет.

  <strong> Хохавелата</strong>

  Тоя ден пътувахме с Джофи, моя колега- електротехник за една обща работа до Червен бряг. Бяхме изчислили, че са ни необходими само два часа за да я свършим. Щяхме да успеем да хванем навреме обратния пътнишки влак за Мездра. Експресът от Варна не ни беше удобен, защото пътуваше в голямата обедна жега. Имахме информация, че не му работят климатиците.

  Мотрисата ни друсаше яко така, че мозъците ни постепенно добиваха вид на добре разбита чорба от свинска пача. Опитвах се да дремна, но постоянно се стрясках при някое люшване на вагона. Не бях спал човешки сън цяла седмица – ненормалната жега по това време на годината ме мъчеше дори нощем.

  Джофи беше в подобно положение. Хвърлях чат пат поглед към него за да се уверя, че неволята ни е обща. В един момент се преборих с дрямката, отворих чантата и извадих книжката със Судоку. Тя ми беше спасителния инструмент за убиване на скуката при пътуването. Опитах се да реша някой от по-трудните ребуси, но така и не ми се отдаде. Умората отново ме надви. Клепачите ми се притвориха и главата ми задрънча по зелената облегалка в такт с друсането на возилото. От отворения прозорец леко полъхваше хладинка…

  В просъница чух някаква силна гълчава. Контрольорката беше спряла досами вратата и се надвикваше с един пътник, чийто глас наподобяваше гласа на разсърдена селянка.

  – Няма какво да ми обясняваш повече! Хайде слизай да не викна началник влака… Нямаш билет, а само лаеш.

  – Не е твоя работа. Я да видим какво ще ми направиш! Няма да сляза пък! Я да видим!

  – Слизай! Чуваш ли какво ти казвам! Ще те хвана и ще те изхвърля!

  – Хайде изхвърли ме де!

  – Ама само с теб ли ще се разправям…! Сега ще видиш какво ще ти се случи!

  Ядосаната контрольорка тресна вратата и изчезна. Настана тишина, само някакво хихикане и кикотене се чуваше от съседните пътнически сепарета. Тишина…

  След туй отново се извиси същият глас, закаканижа, но тоя път беше уплашен и боязлив.

  – Ма тая наистина ще ме изхвърли…! Малиий, ще ме изхвърли…. Чакай да ида назад!….

  След няколко мига край мен профуча един индивид, за който трудно можеше да се каже, че прилича на човек. Беше слаб, силно брадясал с изпито, мръсно лице. На главата му, въпреки силната жега, бе нахлупена пепелява на цвят, зимна плетена шапка с пискюл. Облеклото му се състоеше от някакво зимно палто с вълнена яка, което беше цялото нарязано на ивици. Тези ивици висяха от него и се люлееха на всички страни. На гърба си носеше малка синя раничка от която се подаваше смачкана празна бутилка от минерална вода. Ръцете му бяха толкова мръсни, че надали можеше да ги измие обикновения сапун.

  Индивидът мина през полупразния вагон и се пльосна на крайната седалка. Вероятно си мислеше, че няма да го забележат.

  Забелязаха го! Контрольорката заедно с началник влака се приближи плътно до него и го започна отново. Началникът извади някакъв кочан с индиго и се приготви да пише.

  – Хайде сега, плащай си билета, момче!

  – Моля ви се, моля ви се, моля ви се…. Няма повече да правя така! Нямам пари, нямам стотинка… Няма повече да правя така, ще работя, ще събирам хартии и ще си платя. Сега ще сляза и ще събера хартии и ще платя. Много ви се моля! Няма повече да правя така….

  Тоя цирк стана повод няколко любопитни глави да се подадат над облегалките на общия вагон. Репликите на психаря бяха така притеснителни, че контрольорката и началник влака се стъписаха.

  – Ще те сваля сега на тая спирка, хайде момче! – началника го хвана за лакътя и го задърпа.

  Оня се отскубна, легна на пода и се затъркаля. Беше невъзможно да му се въздейства по никакъв начин.

  Някой от пътниците се обади весело:

  – Оставете го! Не го ли познавате? Това е Хухавелата. От всичко най-обича да пътува с влак. Сутрин се качва на Карлуково и пътува до Горна Оряховица. Понякога стига чак до Варна. Никой не му обръща внимание. Пари няма. Събира стари вестници на гарата в Червен бряг и каквото събере си купува за ядене. Едва изкарва за баничка. Оставете го. Не пречи на никого. Той е от контингента на Карлуково. Кротък луд е, не е свадлив, само дето много плямпа. Това му е кусура. Там явно не ги хранят добре и е намерил начин да си изкарва прехраната по пътя..

  Контрольорката и началник влака осъзнаха безизходната ситуация, размениха си няколко думи и си отидоха.

  Хохавелата стана от пода, намести раничката на гърба си и се втурна към тоалетната. Явно събитието го бе развълнувало и предизвикало физиологичната реакция. Разменихме погледи с Джофи. Той се усмихна и каза:

  – Тоя образ поне още се усеща когато му се допикае, иначе представи си в тая жега какво би станало…

  <strong> Володя</strong>

  С Джофи сме си добър екип. Правим каквото правим, накрая винаги оставаше време за по едно кафе. Много я обичаме тая напитка, и двамата. Редуваме се да черпим. Познаваме качеството на кафето от всички кафе-автомати по ж.п. линията от Мездра до Горна Оряховица. На гара Червен бряг обаче знаем, че автоматът пуска рядко и с мирис на мухъл кафе. Затова се отбиваме при Манекенката. Така сме си нарекли продавачката в гаровия павилион. Беше симпатична слабичка жена. Имаше хубава усмивка и бе приятно приказлива.

  Тоя ден свършихме работа половин час преди идването на влака. Стояхме на перона и довършвахме разговора за техническия проблем, който току що бяхме отстранили.

  Беше мой ред да черпя кафе. Изправих се на бара пред Манекенката и поръчах три кафета, за мен, за Джофи и за Ицо. Ицо беше местния ни колега, който ни съдействаше при работата.

  – Три дълги, едното без захар, а другите две с много, като да стоят бъркалките прави в чашите.

  Манекенката разбираше от майтап. Усмихна се и пусна машината за кафето. В един момент погледна зад мен и се развика:

  – Разкарай се! Излизай! Марш навън!

  Обърнах се. Зад мен се бе изправил един интересен, висок индивид. Имаше вид на много интелигентен човек, защото носеше къса синя вратовръзка на фона на небесно синя риза. Тая особеност не можеше обаче да скрие налудничавия му поглед. Всичко синьо по него, от ризата до вратовръзката и дънките беше покрито с големи мръсни и мазни петна. Дънките му бяха три номера по широки. Бяха привързани с канап, който обаче не им пречеше да висят по един невероятно комичен начин.

  – Няма кафе, няма и вестници! – Манекенката беше категорична.

  – Защо овикваш човека? – попитах. – Какво ти е направил? Пие му се кафе и му се четат вестници.

  – Пие му се ама като се доближи и ми се сгажда. Не го ли усещате как смърди. Ако заседне тук и пет минути, клиентите ми не влизат.

  – Хайде марш, бе!

  – Тиии…. Тииии…. Йорданка Фандъкова ще те оправи! Тя ми е братовчедка, нали знаеш? Нали знаеш… Знаеш, знаеш… – Индивидът се опита да пореше с пръсти стърчащата си на всички посоки сплъстена коса. Така и не успя, оцъкли очи и продължи… – Йорданка Фандъкова! Тя ми е първата любовница! Чуваш ли? Първото гадже ми е!

  Внезапно по радиокасетофона прозвуча някаква маршова песен. Не бях я чувал. Говорителката обяви, че това е новия химн на политическа партия ГЕРБ. Ха сега де! И ГЕРБ си направиха химн.

  – Джофи, ти как си с поезията? Дай да си измислим текст за химн, а аз ще уредя композитор за музиката.

  – Гледай го тоя!… Виж го!…

  Погледнах психаря. Той се бе изпънал като струна. Бе вдигнал ръка в поза „козируване“. Мълчеше тържествено с отправен към тавана изцъклен поглед.

  – Не го познавате… – започна Ицо. – Това е Володя. Безобиден е. Учеше някакво висше, скъсали го на математиката и превъртял. Сега обикаля павилионите и моли да го черпят с кафе. Ако му подарят някой вестник, отваря го на правителствените новини и започва да чете на глас с една патетика която рядко се среща. ГЕРБ е любимата му политическа партия. Дори ходил в клуба им за да се регистрира за член. Изгонили го и от там. Нещастник е, без семейство и родители, но какво да му кажеш. Полежал малко в психиатрията на Карлуково, но като видели, че е кротък – пуснали го. Може да е за добро може и не, обаче не му е леко на човека. На кой ли му пука за лудите в тая наша България?

  Допихме бавно кафето. След минута дрезгавата свирка на старата мотриса извести, че навлиза в перона. Трябваше да тръгваме…

  <strong>  Гого Цигулката</strong>

  Беше петък. С Джофи ни се налагаше да идем до Червен бряг за проверка по един сигнал на тамошния шеф на филиала. Тръгнахме рано, малко след изгрев слънце. Небето се беше оцъклило без нито едно облаче. И днес щеше да бъде адски горещо. Така поне го очаквахме. Джофи си бе нахлузил работния панталон, бе преметнал през рамо работната чанта и дъвчеше дежурната тестава баничка. Аз влачех куфарчето с документите, накуцвах с единия крак и бързах доколкото можех, защото по моя часовник влакът щеше да тръгне всеки момент. Старата болка в стъпалото ме мъчеше.

  Червен бряг ни посрещна с горещия полъх на вятъра. Коловозите на железопътните линии лъщяха на слънцето като полирани, а сухата трева между тях жълтееше и бе готова да се самозапали. Полигонът на поделението беше пуст. Работниците се бяха изнесли рано по обектите. Посрещна ни бившият началник, Камен. Усмихваше се, и крачеше с една ведра и бодра походка. Казахме му за какво идем. Той се усмихна още по-широко и каза: „Гледайте! Ние сме редовни от всякъде. Ако откриете нещо, пишете. Нали това ви е работата?“

  Нищо нередно не открихме, само там някакви дреболии за които не би било редно да се пише сигнал, но при положение че беше вече написан задължението ни бе да го проверим. Разговорът се обърна на делнични и житейски теми. Седяхме на една стара траверса в сянката на стрелочната кабина, когато недалеч от нас мина един образ, за който е интересно да се разкаже.

  – Това е Цигулката. Наш човек е, но вече е пенсионер. Въдичарството му е в кръвта. Става в полунощ, приготвя такъмите и отива на Искъра. До изгрев слънце вече е напълнил раничката с мренки и кленчета. Тоя човек май въобще не спи.

  – А защо му казвате Цигулката? – попитах просто така, от любопитство.

  – Свири на цигулка, интелигентен човек е. Родителите му били много амбициозни хора. Купили му цигулка и решили да го направят музикант. Вероятно музиката в началото не го влечела много, защото често го побийвали. Изучил музиката човекът обаче превъртял. Сега свири перфектно, но приказката му е една несмислена.

  – Така става понякога. Малки деца не се бият, защото психиката им е много крехка.

  – Минали години, пораснал, но с музика вероятно не могъл да си осигури хляба. Започнал работа при нас като работник. Сега ходи жп линията с другите работници. Сменява релси и траверси. Винаги носи със себе си цигулката. Като спрат работниците на почивка, той вади цигулката и започва да им свири ноктюрното на Шопен.

  При едни силни горещини превъртя съвсем, та трябваше да полежи малко в Карлуково. Изписаха го и дойде пак при нас. Така е. Работи добре човекът, защо ще му намираме кусур. И той трябва да яде хляб. Да идем на гарата, че влакът ви ще пристигне всеки момент.

  – Виждам, че и Цигулката се е запътил натам…

  – Да, като налови риба ходи на гарата и раздава. За ръководителя движение – две мренки, за началник влака – три, за продавачката от павилиона – беловари. Тя обича дребната риба. След като ги раздаде, изважда цигулката и започва безплатния концерт. Любимият му музикант е Шопен, а ноктюрното му е на сърцето. Слушат го, пляскат му, а после го черпят с кафе. Та така… Ето го, идва към нас…

  Цигулката наближи усмихнат. Беше обут в три четвърт дънков панталон, гладко обръснат с изгорено от слънцето лице. От раницата му стърчаха две въдици с обтегната на тях жилка. Малка платнена торбичка висеше досами бедрото му.

  – Хвана ли нещо днес, Гого. – подхвана го на приказка Камен.

  Цигулката се усмихна широко, протегна мълчаливо ръка и показа доближени двата си пръста.

  – Нищо не си хванал? Не може да бъде! Вярно ли е?

  Цигулката отново демонстрира жеста с ръката, после бръкна в торбичката и извади полиетиленов плик с десетина едри мренки. Погледна ни и намигна с дясното око.

  – Ех, Гого! При теб няма пропуск… Браво!

  Цигулката бръкна в плика, извади рибките и ги раздаде. После свали раницата, измъкна от нея една вехтичка, олющена цигулка. Постави я под брадата си, дръпна лъка и засвири унесено ноктюрното на Шопен.

  Някъде в обедната мараня откъм Плевен се зададе мотрисата която щеше да ни вози до Мездра. Тя изсвири продължително и с леко поскърцване се плъзна в гарата. Взехме си сбогом с Камен и се качихме.

  Вътре беше някакъв горещ ад. Отидох до прозореца и подадох глава навън. Цигулката си стоеше на същото място и свиреше унесено. Около него се бяха събрали нови слушатели. Те го слушаха усмихнати, но едва ли го разбираха.

  ® Разказ от Алекс Болдин

  Има едно малко селище в България. То се намира в приказно красива местност в самото поречие на Искъра. Природата там е чиста, а хората приветливи и трудолюбиви. Името на това селище обаче, по едно стечение на обстоятелствата, още от царско време е станало нарицателно.

  Тия дни споделих пред едни колежки, че ми се налага да ида по служебна работа до гарата в Карлуково. Едната от тях, знаех че е голяма майтапчийка, ме попита: „А ще влизаш ли там? Как се влиза, с пропуск или само с лична карта? Напиши си впечатленията и после ни ги разкажи. Само гледай да не те изненадат с инжекция, че после бягане от там няма…“ и т.н. Знаех, че има в предвид популярния стационар за лечение на психично болни. Не се и опитах да давам сериозни обяснения. Явно те нямаше да прозвучат убедително, затова отвърнах с подходящ тон и подходящи реплики. Така сложих точка на неудобния коментар.

  Последните дни на това лято бяха много горещи, както обичаха да казват „Дърво и камък се пукаше от жега“. Наложи се да пътувам няколко пъти служебно с влак до Червен бряг. Ако някой не знаят, то ще поясня, че той се намира съвсем близо до Карлуково, само някакви си една или две железопътни спирки. Обикновено пътнишките влакове за тоя град са стари съветски мотриси, произведени през далечната 1973-та, които са така амортизирани, че не знаеш в кой момент ще се разпаднат. Седалките са тесни и продънени, прозорците така надраскани с графити, че не можеш да видиш нищо от околния пейзаж. Друсането в тях е пословично. Достатъчни ви са трийсетина минути пътуване в тях и се чувстваш вече разкапан от вибрациите. Започва да ти се гади от всевъзможните смрадове, а ходенето до тоалетните в тях е едно от големите изживявания, в неприятния смисъл разбира се. След подобно пътуване, банята е задължителна, защото неминуемо влизаш в контакт с нахалните насекоми, които обикновено популират по козината на бездомните кучета. Тук те са задължителния атрибут към влаковия билет.

  Хохавелата

  Тоя ден пътувахме с Джофи, моя колега- електротехник за една обща работа до Червен бряг. Бяхме изчислили, че са ни необходими само два часа за да я свършим. Щяхме да успеем да хванем навреме обратния пътнишки влак за Мездра. Експресът от Варна не ни беше удобен, защото пътуваше в голямата обедна жега. Имахме информация, че не му работят климатиците.

  Мотрисата ни друсаше яко така, че мозъците ни постепенно добиваха вид на добре разбита чорба от свинска пача. Опитвах се да дремна, но постоянно се стрясках при някое люшване на вагона. Не бях спал човешки сън цяла седмица – ненормалната жега по това време на годината ме мъчеше дори нощем.

  Джофи беше в подобно положение. Хвърлях чат пат поглед към него за да се уверя, че неволята ни е обща. В един момент се преборих с дрямката, отворих чантата и извадих книжката със Судоку. Тя ми беше спасителния инструмент за убиване на скуката при пътуването. Опитах се да реша някой от по-трудните ребуси, но така и не ми се отдаде. Умората отново ме надви. Клепачите ми се притвориха и главата ми задрънча по зелената облегалка в такт с друсането на возилото. От отворения прозорец леко полъхваше хладинка…

  В просъница чух някаква силна гълчава. Контрольорката беше спряла досами вратата и се надвикваше с един пътник, чийто глас наподобяваше гласа на разсърдена селянка.

  – Няма какво да ми обясняваш повече! Хайде слизай да не викна началник влака… Нямаш билет, а само лаеш.

  – Не е твоя работа. Я да видим какво ще ми направиш! Няма да сляза пък! Я да видим!

  – Слизай! Чуваш ли какво ти казвам! Ще те хвана и ще те изхвърля!

  – Хайде изхвърли ме де!

  – Ама само с теб ли ще се разправям…! Сега ще видиш какво ще ти се случи!

  Ядосаната контрольорка тресна вратата и изчезна. Настана тишина, само някакво хихикане и кикотене се чуваше от съседните пътнически сепарета. Тишина…

  След туй отново се извиси същият глас, закаканижа, но тоя път беше уплашен и боязлив.

  – Ма тая наистина ще ме изхвърли…! Малиий, ще ме изхвърли…. Чакай да ида назад!….

  След няколко мига край мен профуча един индивид, за който трудно можеше да се каже, че прилича на човек. Беше слаб, силно брадясал с изпито, мръсно лице. На главата му, въпреки силната жега, бе нахлупена пепелява на цвят, зимна плетена шапка с пискюл. Облеклото му се състоеше от някакво зимно палто с вълнена яка, което беше цялото нарязано на ивици. Тези ивици висяха от него и се люлееха на всички страни. На гърба си носеше малка синя раничка от която се подаваше смачкана празна бутилка от минерална вода. Ръцете му бяха толкова мръсни, че надали можеше да ги измие обикновения сапун.

  Индивидът мина през полупразния вагон и се пльосна на крайната седалка. Вероятно си мислеше, че няма да го забележат.

  Забелязаха го! Контрольорката заедно с началник влака се приближи плътно до него и го започна отново. Началникът извади някакъв кочан с индиго и се приготви да пише.

  – Хайде сега, плащай си билета, момче!

  – Моля ви се, моля ви се, моля ви се…. Няма повече да правя така! Нямам пари, нямам стотинка… Няма повече да правя така, ще работя, ще събирам хартии и ще си платя. Сега ще сляза и ще събера хартии и ще платя. Много ви се моля! Няма повече да правя така….

  Тоя цирк стана повод няколко любопитни глави да се подадат над облегалките на общия вагон. Репликите на психаря бяха така притеснителни, че контрольорката и началник влака се стъписаха.

  – Ще те сваля сега на тая спирка, хайде момче! – началника го хвана за лакътя и го задърпа.

  Оня се отскубна, легна на пода и се затъркаля. Беше невъзможно да му се въздейства по никакъв начин.

  Някой от пътниците се обади весело:

  – Оставете го! Не го ли познавате? Това е Хухавелата. От всичко най-обича да пътува с влак. Сутрин се качва на Карлуково и пътува до Горна Оряховица. Понякога стига чак до Варна. Никой не му обръща внимание. Пари няма. Събира стари вестници на гарата в Червен бряг и каквото събере си купува за ядене. Едва изкарва за баничка. Оставете го. Не пречи на никого. Той е от контингента на Карлуково. Кротък луд е, не е свадлив, само дето много плямпа. Това му е кусура. Там явно не ги хранят добре и е намерил начин да си изкарва прехраната по пътя..

  Контрольорката и началник влака осъзнаха безизходната ситуация, размениха си няколко думи и си отидоха.

  Хохавелата стана от пода, намести раничката на гърба си и се втурна към тоалетната. Явно събитието го бе развълнувало и предизвикало физиологичната реакция. Разменихме погледи с Джофи. Той се усмихна и каза:

  – Тоя образ поне още се усеща когато му се допикае, иначе представи си в тая жега какво би станало…

  Володя

  С Джофи сме си добър екип. Правим каквото правим, накрая винаги оставаше време за по едно кафе. Много я обичаме тая напитка, и двамата. Редуваме се да черпим. Познаваме качеството на кафето от всички кафе-автомати по ж.п. линията от Мездра до Горна Оряховица. На гара Червен бряг обаче знаем, че автоматът пуска рядко и с мирис на мухъл кафе. Затова се отбиваме при Манекенката. Така сме си нарекли продавачката в гаровия павилион. Беше симпатична слабичка жена. Имаше хубава усмивка и бе приятно приказлива.

  Тоя ден свършихме работа половин час преди идването на влака. Стояхме на перона и довършвахме разговора за техническия проблем, който току що бяхме отстранили.

  Беше мой ред да черпя кафе. Изправих се на бара пред Манекенката и поръчах три кафета, за мен, за Джофи и за Ицо. Ицо беше местния ни колега, който ни съдействаше при работата.

  – Три дълги, едното без захар, а другите две с много, като да стоят бъркалките прави в чашите.

  Манекенката разбираше от майтап. Усмихна се и пусна машината за кафето. В един момент погледна зад мен и се развика:

  – Разкарай се! Излизай! Марш навън!

  Обърнах се. Зад мен се бе изправил един интересен, висок индивид. Имаше вид на много интелигентен човек, защото носеше къса синя вратовръзка на фона на небесно синя риза. Тая особеност не можеше обаче да скрие налудничавия му поглед. Всичко синьо по него, от ризата до вратовръзката и дънките беше покрито с големи мръсни и мазни петна. Дънките му бяха три номера по широки. Бяха привързани с канап, който обаче не им пречеше да висят по един невероятно комичен начин.

  – Няма кафе, няма и вестници! – Манекенката беше категорична.

  – Защо овикваш човека? – попитах. – Какво ти е направил? Пие му се кафе и му се четат вестници.

  – Пие му се ама като се доближи и ми се сгажда. Не го ли усещате как смърди. Ако заседне тук и пет минути, клиентите ми не влизат.

  – Хайде марш, бе!

  – Тиии…. Тииии…. Йорданка Фандъкова ще те оправи! Тя ми е братовчедка, нали знаеш? Нали знаеш… Знаеш, знаеш… – Индивидът се опита да пореше с пръсти стърчащата си на всички посоки сплъстена коса. Така и не успя, оцъкли очи и продължи… – Йорданка Фандъкова! Тя ми е първата любовница! Чуваш ли? Първото гадже ми е!

  Внезапно по радиокасетофона прозвуча някаква маршова песен. Не бях я чувал. Говорителката обяви, че това е новия химн на политическа партия ГЕРБ. Ха сега де! И ГЕРБ си направиха химн.

  – Джофи, ти как си с поезията? Дай да си измислим текст за химн, а аз ще уредя композитор за музиката.

  – Гледай го тоя!… Виж го!…

  Погледнах психаря. Той се бе изпънал като струна. Бе вдигнал ръка в поза „козируване“. Мълчеше тържествено с отправен към тавана изцъклен поглед.

  – Не го познавате… – започна Ицо. – Това е Володя. Безобиден е. Учеше някакво висше, скъсали го на математиката и превъртял. Сега обикаля павилионите и моли да го черпят с кафе. Ако му подарят някой вестник, отваря го на правителствените новини и започва да чете на глас с една патетика която рядко се среща. ГЕРБ е любимата му политическа партия. Дори ходил в клуба им за да се регистрира за член. Изгонили го и от там. Нещастник е, без семейство и родители, но какво да му кажеш. Полежал малко в психиатрията на Карлуково, но като видели, че е кротък – пуснали го. Може да е за добро може и не, обаче не му е леко на човека. На кой ли му пука за лудите в тая наша България?

  Допихме бавно кафето. След минута дрезгавата свирка на старата мотриса извести, че навлиза в перона. Трябваше да тръгваме…

  Гого Цигулката

  Беше петък. С Джофи ни се налагаше да идем до Червен бряг за проверка по един сигнал на тамошния шеф на филиала. Тръгнахме рано, малко след изгрев слънце. Небето се беше оцъклило без нито едно облаче. И днес щеше да бъде адски горещо. Така поне го очаквахме. Джофи си бе нахлузил работния панталон, бе преметнал през рамо работната чанта и дъвчеше дежурната тестава баничка. Аз влачех куфарчето с документите, накуцвах с единия крак и бързах доколкото можех, защото по моя часовник влакът щеше да тръгне всеки момент. Старата болка в стъпалото ме мъчеше.

  Червен бряг ни посрещна с горещия полъх на вятъра. Коловозите на железопътните линии лъщяха на слънцето като полирани, а сухата трева между тях жълтееше и бе готова да се самозапали. Полигонът на поделението беше пуст. Работниците се бяха изнесли рано по обектите. Посрещна ни бившият началник, Камен. Усмихваше се, и крачеше с една ведра и бодра походка. Казахме му за какво идем. Той се усмихна още по-широко и каза: „Гледайте! Ние сме редовни от всякъде. Ако откриете нещо, пишете. Нали това ви е работата?“

  Нищо нередно не открихме, само там някакви дреболии за които не би било редно да се пише сигнал, но при положение че беше вече написан задължението ни бе да го проверим. Разговорът се обърна на делнични и житейски теми. Седяхме на една стара траверса в сянката на стрелочната кабина, когато недалеч от нас мина един образ, за който е интересно да се разкаже.

  – Това е Цигулката. Наш човек е, но вече е пенсионер. Въдичарството му е в кръвта. Става в полунощ, приготвя такъмите и отива на Искъра. До изгрев слънце вече е напълнил раничката с мренки и кленчета. Тоя човек май въобще не спи.

  – А защо му казвате Цигулката? – попитах просто така, от любопитство.

  – Свири на цигулка, интелигентен човек е. Родителите му били много амбициозни хора. Купили му цигулка и решили да го направят музикант. Вероятно музиката в началото не го влечела много, защото често го побийвали. Изучил музиката човекът обаче превъртял. Сега свири перфектно, но приказката му е една несмислена.

  – Така става понякога. Малки деца не се бият, защото психиката им е много крехка.

  – Минали години, пораснал, но с музика вероятно не могъл да си осигури хляба. Започнал работа при нас като работник. Сега ходи жп линията с другите работници. Сменява релси и траверси. Винаги носи със себе си цигулката. Като спрат работниците на почивка, той вади цигулката и започва да им свири ноктюрното на Шопен.

  При едни силни горещини превъртя съвсем, та трябваше да полежи малко в Карлуково. Изписаха го и дойде пак при нас. Така е. Работи добре човекът, защо ще му намираме кусур. И той трябва да яде хляб. Да идем на гарата, че влакът ви ще пристигне всеки момент.

  – Виждам, че и Цигулката се е запътил натам…

  – Да, като налови риба ходи на гарата и раздава. За ръководителя движение – две мренки, за началник влака – три, за продавачката от павилиона – беловари. Тя обича дребната риба. След като ги раздаде, изважда цигулката и започва безплатния концерт. Любимият му музикант е Шопен, а ноктюрното му е на сърцето. Слушат го, пляскат му, а после го черпят с кафе. Та така… Ето го, идва към нас…

  Цигулката наближи усмихнат. Беше обут в три четвърт дънков панталон, гладко обръснат с изгорено от слънцето лице. От раницата му стърчаха две въдици с обтегната на тях жилка. Малка платнена торбичка висеше досами бедрото му.

  – Хвана ли нещо днес, Гого. – подхвана го на приказка Камен.

  Цигулката се усмихна широко, протегна мълчаливо ръка и показа доближени двата си пръста.

  – Нищо не си хванал? Не може да бъде! Вярно ли е?

  Цигулката отново демонстрира жеста с ръката, после бръкна в торбичката и извади полиетиленов плик с десетина едри мренки. Погледна ни и намигна с дясното око.

  – Ех, Гого! При теб няма пропуск… Браво!

  Цигулката бръкна в плика, извади рибките и ги раздаде. После свали раницата, измъкна от нея една вехтичка, олющена цигулка. Постави я под брадата си, дръпна лъка и засвири унесено ноктюрното на Шопен.

  Някъде в обедната мараня откъм Плевен се зададе мотрисата която щеше да ни вози до Мездра. Тя изсвири продължително и с леко поскърцване се плъзна в гарата. Взехме си сбогом с Камен и се качихме.

  Вътре беше някакъв горещ ад. Отидох до прозореца и подадох глава навън. Цигулката си стоеше на същото място и свиреше унесено. Около него се бяха събрали нови слушатели. Те го слушаха усмихнати, но едва ли го разбираха.

  .

• Спартак – идеята за един по-добър свят*

  Нека започнем с няколко думи, взети не от древните автори, а от един днешен официален текст – от приветствието на Жозеп Борел, председател на Европейския парламент, прочетено на тържествено събрание в София по повод на приемането на България и Румъния в Европейския съюз (1 януари 2007 г.). Цитираме ги не заради това, че са казани от висш представител на европейския политически елит, а защото добре резюмират оценката за човека, който в продължение на повече от две хилядолетия е най-яркият символ на човешкото свободолюбие – Спартак.

  “В света, в който днес живеем, нито най-големият, нито най-силният измежду страните в Европа, е достатъчно силен, или достатъчно голям, за да се противопостави на проблемите в глобалния свят. Затова е хубаво да бъдем заедно и обединени. Обединени от ценностите, които споделяме (…) Съседите днес, европейците днес, са онези съседи, които най-много си сътрудничат в света. А до преди 60 години те бяха смъртни врагове (…)

  Българите са народ, който обича свободата. Спартак беше българин… Въпреки че тогава все още не се е наричал така, а България се е наричала Тракия. Тракия и Дакия, бившите провинции на Римската империя, днес са част от един съюз, който не е империя…”

  * * *

  Нека припомним историческите събития съвсем накратко. През 73 г.пр.Хр. Спартак организа бягството на 78 гладиатори от школата в Капуа, с което започва най-известното въстание в световната история. Срещу укрилите се в кратера на вулкана Везувий (тогава смятан за загаснал) бунтовници е изпратен трихилядният отряд на претора Клавдий Глабер. С въжета, сплетени от диви лози, гладиаторите се спускат по тристаметров отвесен склон, нападат и разбиват римската войска. Срещу тях е изпратен преторът Вариний, но Спартак предвидливо отстъпва към гористата област Лукания. Той организира и въоръжава хората си, като постепенно изгражда истинска армия. Следват две години на победи и ужас за Рим, който вижда в лицето на храбрия тракиец “новия Ханибал”. Тежки поражения търпят дори изпратените от Сената тогавашни консули Луций Публикола и Лентул Клодиан.

  Пробил си път до Алпите, неизвестно защо Спартак не напуска Италия, а изненадващо потегля назад. Така изведнъж под директна заплаха се оказва самият Рим! Сенатът избира за претор Марк Лициний Крас, който с новосформирана армия от опитни войници и ветерани придобива надмощие. Сенатът нарежда на прочутите пълководци Гней Помпей от Испания и Луций Лициний Лукул от Мала Азия веднага да се завърнат в Италия с първокласните си армии. Научавайки това, Спартак достига Региум (дн. Реджо ди Калабрия), за да се прехвърли в Сицилия. Вероятно подкупени, киликийските пирати, които е трябвало да прехвърлят с корабите си въстаническата армия, се отмятат. С отчаяна смелост Спартак пробива римската блокада – целта му е Бриндизиум (Бриндизи), откъде да се прехвърли в Гърция или Илирик, близо до родната Тракия. Въстаниците са застигнати от превъзхождащия ги противник, а раненият Спартак слиза от коня и, опрян на коляно, се бие до самата си смърт.

  
  Въстанието на Спартак, който успява от разнородна, трудно поддаваща се на дисциплина човешка маса (според римския историк Апиан 70 хиляди души!), да организира боеспособна армия, е сред феномените на древната история. Спартак прави могъщия Рим безпомощен в самото му сърце – Италия, и то във времето, когато римляните изграждат своето «световно господство».

  * * *

  Античните автори са категорични, че Спартак произлиза от Древна Тракия. Плутарх, един от най-големите историци на всички времена, пише: «Пръв бил тракиецът Спартак, произлизащ от племето на медите – човек, който се отличавал не само с изключителна смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота (възпитание) на характера стоял много по-високо от своето положение и въобще приличал повече на елин, отколкото може да се очаква за човек от неговия народ…»

  Апиан разказва, че Спартак е тракиец, воювал по-рано с римляните, Флор го нарича «войник от тракийските наемници». По един или друг начин тракийското потекло на прочутия въстанически водач е отбелязано и от други гръцки и римски писатели. Големият германски изследовател на римската история Теодор Момзен прави връзка между името на прочутия тракиец и онова на династията Спартокиди от Боспорското царство. Един от ранните одриски царе е Спарадок, а името “Спарток” се среща върху монети от самата Тракия. Според някои учени такова е било автентичното име на въстаническия водач, но се е съхранило в изворите в своята латинизирана форма, при която “о” е преминало в “а”.

  
  В запазените извори няма яснота кога точно е роден Спартак, поради което различните изследователи поставят раждането му в твърде широк диапазон – от около 120 до около 105 г.пр.Хр. Да се отговори с точност на този несъмнено важен въпрос е практически невъзможно. И все пак предвид споменаваната от античните автори физическа сила, издържливост и боеспособност на въстаническия водач по-правдоподобно е да отнесем рождената му година към първото десетилетие или началото на ІІ в.пр.Хр.

  Апиан категорично твърди, че Спартак произлиза от племето меди, живяло в района на днешния град Сандански. Макар и да няма точни данни, твърде е вероятно той да принадлежи към одриската царска династия. За връзката му с върховете на тракийското общество свидетелстват неговата блестяща военна подготовка, способността за ръководене на войски (при това в началото на въстанието неподготвени, разноплеменни и т.н.), изключителният стратегически усет по време на сражения и като цяло, не на последно място, “царското” име “Спартак”. Според някои римски историци след края на последната битка тялото на Спартак не е открито. Съществува предположение, че мъртвият вожд е погребан според орфическите ритуали, което също може да се свърже с неговото знатно потекло.

  * * *

  Античните историци предават различни версии за попадането на благородния тракиец в гладиаторската школа в Капуа, откъдето започна пътя му на един от най-големите водачи в древния свят. Естествено, римските автори, колкото и да се стремят да бъдат обективни, се отнасят неприязнено към Спартак и оглавеното от него движение. Това в една или друга степен се дължи не само на собствените им виждания, но и на историографската традиция, която са следвали. От историците и писателите, разказващи за събитията, единствено Гай Салустий Крисп (86-35 г.пр.Хр.) е по-млад съвременник на Спартак. За съжаление обаче от съответния том на неговите «Граждански войни» са запазени само отделни фрагменти.

  Според едната версия Спартак е римски войник, който се сражава в състава на помощните наемни войски, но по-късно дезертира, дори става разбойник. Поради своята физическа сила и войнски качества Спартак е взет в гладиаторската школа на Лентул Батиат в Капуа, известна с жестоките си порядки. Тук през 73 г.пр.Хр. храбрият тракиец организа бягство на група от 78 гладиатори, с което започва най-известното въстание в световната история. По-близо до истината обаче вероятно е Апиан Александрийски, според когото тракиецът участва в съпротивата срещу римляните и тогава попада в плен. Какви са възможностите за участието на Спартак във военните събития в началните десетилетия на «неговия» І в.пр. Хр.?

  Тракия попада в обсега на римската експанзия още в хода на завладяването на Елада и антична Македония от все по-могъщата «световна» република. Стъпвайки на Балканите, римските легиони завладяват земите на илирите и Епир, подчиняват елинските полиси, унищожават в три войни старата македонска държава (168 г. пр. Хр.). След потушаването на антиримския бунт начело с Андриск (149 -148 г.пр. Хр.) Македония е превърната в римска провинция. Тракийските племена меди (едноплеменниците на Спартак!), дентелети и скордиски неведнъж воюват с римляните, опустошават новите римски провинции, дори ограбват прочутото светилище в Делфи (117 г.пр.Хр.). В бой с траките през 118 г.пр.Хр. при Стоби в долината на Аксиос (Вардар) пада убит римският управител на Македония Секст Помпей, дядото на прочутия Спартаков съвременник и противник Помпей Велики. Като тракийски аристократ Спартак вероятно е следвал и определена родова линия на враждебност и неприемане на римското господство с присъщия му чужд на тракийските нрави порядък. В крайна сметка дедите на Спартак са воювали с предците на същите римски пълководци, с които се е сражавал самият той! При това става дума за приемственост в обозримото, психологически “осезаемо” съвремие на две-три поколения.

  През 114 г.пр.Хр. консулът Гай Порций Катон действа с големи сили на Балканите, но на свой ред търпи поражение от траките. Това предизвиква масирана военна операция начело с Марк Ливий Друз, който пръв от римските военачалници достига до Дунав (112-111 г.пр.Хр.). Година по-късно в Тракия е изпратен Луций Сципион, който разбива скордиските и ги прогонва отвъд Дунав (110-107 г. пр.Хр.). През 101-100 г.пр.Хр. римляните покоряват държавицата на кените, с което, след като вече са установили свой контрол над егейското крайбрежие, преминават към завладяването на земи във вътрешността на Тракия. С други думи, Спартак, роден най-вероятно около 110-105 г.пр. Хр., живее във време на масирано римско настъпление в обичайния “свят” на неговите деди и родители, на собственото му детство и младост. През целия І век пр.Хр. тракийските племена създават тежки проблеми на римската власт на Балканите, особено в съседната и населена с техни съплеменници Македония. По-сериозна ескалация настъпва обаче именно във времето, в което Спартак вече е активна личност, заемаща определени, за съжаление неизвестни за нас, позиции в тракийското общество.

  Знае се, че в хода на т.нар. Митридатови войни в тракийския свят се създават два «лагера». От едната страна са по-малките полунезависими до онова време племена (беси, сапеи, меди и др.), които се включват на страната на понтийския цар Митридат VІ Евпатор (120-63 г.пр.Хр.). Одриската царска династия се ориентира към съюзни отношения с римляните. През 89-88 г.пр.Хр. тракийски войски нахлуват в Македония, навлизат в Епир и разграбват известното през античната епоха светилище на Зевс в Додона. Медите достигат до Делфи и на свой ред го оплячкосват. Срещу войските на Митридат в Гърция и техните тракийски съюзници през 87 г. пр.Хр. се отправя самият Луций Корнелий Сула (138-78 г.пр.Хр.). Бъдещият диктатор с петте си легиона разгромява противника при Херонея в Беотия (86 г.пр.Хр.). Една част от войските му, предвождани от Луций Хортензий, навлизат в Македония. Действията им продължават по течението на Струма, а медите са победени.

  
  Предполага се, че Спартак взема активно участие в тези действия и именно тогава попада в римски плен. Това би могло да стане обаче и десетина години по-късно – макар и сразени, признали за момента римското върховенство, медите и съседните тракийски племена (особено бесите, населяващи Родопите), не са покорени. Те продължават да създават много грижи на римската държава, поради което през 78-76 г.пр.Хр. с тях воюва наместникът на Македония Апий Клавдий Пулхер. В избухналата скоро след това т.нар. трета Митридатова война (74-65 г.пр.Хр.) римските сили, командвани от Марк Теренций Варон Лукул, успяват да овладеят поречията на Хеброс (Марица) и Тонзос (Тунджа), превземайки градовете Филипопол (Пловдив), Ускудама (Одрин) и Кабиле (при дн. Ямбол). Така римляните достигат бреговете на Черно море и подчиняват гръцките колонии по нашите земи, които по онова време са съюзници на Митридат. Тези впечатляващи успехи обаче не са трайни – налага се десет години по-късно в същото направление да се насочи тогавашният римски наместник на Македония Гай Антоний Хибрида (62-61 г.пр.Хр.). Сблъсъкът му с гетите и съюзените с тях дардани завършва с тежко поражение при Истрия (в Северна Добруджа, днес в Румъния). Римският пълководец едва се спасява с бягство, като най-позорно губи своите бойни знамена. Те са съхранявани като трофеи в едно от главните светилища на гетите цели тридесет години! Следват походите на Гай Октавий (бащата на Октавиан Август) през 59 г.пр.Хр. и Луций Калпурний Пизон (57-55 г.пр.Хр.), при който обединените сили на меди, дентелети и дардани опустошават Македония и едва не превземат Тесалоники (Солун).

  Предаваме тези събития, някои от които са двадесетина години след гибелта на Спартак, за да покажем все още неопределената ситуация в голяма част от тракийските земи. С други думи, ако вождът на въстанието е правел планове да се завърне на родна земя със своята вече калена и донякъде професионализирана армия, това в никакъв случай не би трябвало да се третира като утопичен и абсурден план. Може би като човек на своето време Спартак е разчитал, че може да обърне хода на събитията в друга посока. Както виждаме, такива възможности са съществували. Пред очите на Спартак и неговите съвременници са били не само пораженията, но и впечатляващите успехи на понтийския цар Митридат VІ . Изнеженият, консервативен, нерядко феноменално жесток Митридат, който при това неведнъж се провалял заради лошата си стратегия, е можел да ги постигне. Можел е пред погледа на съвременниците през 88 г.пр.Хр. да изправи Рим едва ли не пред катастрофа…

  Какво да се каже тогава за човек с качествата на Спартак?

  Във версията за робството на Спартак има едно смущаващо обстоятелство – това че през цялото време редом с него е «… жена му, негова сънародничка, надарена с пророческа дарба и посветена в Дионисиевите тайнства…», както разказва Плутарх. Когато е отведен в Рим като военопленник, “… видяли как, докато той спял, около лицето му се обвила змия…”, за което тракийката отсъдила, че “… това е знак за предопределената му велика и страшна власт, която ще го доведе до злополучен край… “ Присъствието на тази неизвестна жена до Спартак води до предположението, че той в същност не е бил обикновен роб и гладиатор, а учител или инструктор на гладиаторите (“doctor”), живеещ отделно от тях, но също така с незавидно положение. Присъствието на неговата съпруга тракийка може да намери обяснение именно в особения статус на гладиаторите, пък били те дори военнопленници и роби, в тогавашното римско общество и система от ценности.

  * * *

  Днешната представа за Спартак е повече литературна и кинематографична, отколкото историческа. Неговото име през ХІХ-ХХ в. е “възкресено” в голяма степен от прочутия роман на Рафаело Джованьоли (1838-1915), публикуван през 1873 г. Творбата на италианския писател, съратник на Джузепе Гарибалди, има силен отзвук в тогавашния свят, а и до днес остава “класическият” литературен прочит на грандиозните събития от 73-71 г.пр. Хр.

  Името на Спартак се превръща в една от най-ярките емблеми на революционни и националноосвободителни, най-често леви по идеология движения в целия свят. Интересът на творците към личността и делото на Спартак не спира. Почти век след романа на Джованьоли се явяват нови даровити творби, които на свой ред моделират образа на Спартак в съзнанието на милиони хора – преди всичко балетът “Спартак” на известния руско-арменски композитор Арам Хачатурян (1954, премиера – 1956 г.) и филмовата суперпродукция на американския режисьор Стенли Кубрик (1960 г.). Името на великия воин се налага в масовата култура, особено след приемането на името “Спартак” от редица спортни дружества, популярни футболни отбори и т.н. (СССР, България, Чехия, Словакия, Румъния, Източна Германия и др.). Всичко това наред с продължаващата политизация на образа създава почва за спекулации “за” и “против”, които често са твърде далече от историческата истина за доблестният тракиец и оглавеното от него въстание.

  Надали може да има съмнение, че храбрият син на Древна Тракия, характеризиран от Плутарх като “… приличащ повече на елин..” по своите разбирания, отколкото на “варварин”, е действал, воден не само от жаждата си за свобода, за отмъщение, завръщане в родината и т.н. От отделни детайли в разказите на античните автори може да се съди, че водачът на гладиатори, роби и бедняци е имал някакви виждания за бъдещето. Може би те са търпяли развитие, може би не са били напълно избистрени… В никакъв случай обаче не са обективни оценките, представящи въстанието на Спартак като движение на хора, водени от жаждата за мъст и плячка. Естествено, също така пресилено е “робското въстание” да се разглежда като “борба против робовладелския строй” и “революция” в съвременния смисъл на думата.

  Основателно се отбелязва, че пред Спартак е имало няколко възможни модела на държавно устройство. Първият е онзи на водачите на въстанието на сицилийските роби, вторият – държавният строй на Рим, третият – на т.нар. римски съюзници в Италия и други държавни формации в Средиземноморието. Първият модел определено не е отговарял на разбиранията на Спартак, а и на обществената атмосфера в средите на неговите въстаници. Те в мнозинството си не произлизат от онези източни страни, където неограничената царска власт на елинистическите владетели има своите стари корени. Вторият образец – Рим, очевидно е нежелан и неприемлив поради своите антидемократични черти по отношение на всички “не-римляни”, както и поради жестоката социална “машина” на римското робовладение. Остава третият модел, който без да е ясно дефиниран, притежаващ свои специфики във всеки конкретен случай и т.н., за тези хора е най-добре познат. Нещо повече, той в една или друга степен, е близък до обществените отношения в гръцките полиси, донякъде и в самата Тракия, в Галия и други “варварски” общества от онази епоха. Наистина, надали е било необходимо Спартак и най-близките му съмишленици да измислят нещо ново – политическите реалности, а и философската мисъл в античния свят са давали достатъчно материал за размисъл.

  Спартак не се обявява за цар (характерен момент при въстанията на робите в Сицилия), а важните решения се вземат по относително демократичен начин. Дори и самото ръководене на въстаническите действия, независимо от силната и харизматична фигура на тракиеца, е белязано със знака на колективното управление – отначало “триумвиратът” на Спартак, Еномай и Крикс. В по-късните събития се забелязва нещо като “огледална” картина – срещу двамата римски консули действат Спартак и Крикс, които като че ли са своеобразните “консули” на въстаниците… От изворите става ясно, че решенията се вземат след дълги и разгорещени спорове в рамките на своеобразен “военен съвет”. Отначало Спартак дели плячката по равно между всички въстаници, а по-късно им забранява да притежават злато и сребро, които се пазят в обща каса. Това е подчертано специално от Плиний Стари, който на римската алчност патетично противопоставя порядките в лагера на Спартак и презряната му “сган”…

  Благородният тракиец се опитва да предотврати или поне да ограничи насилията при превземането на градове, области и богати имения. Съвременни изследователи отбелязват, че въстанието не е “робско” в истинския смисъл на думата. Разбира се, в него участват хиляди роби, но какви са точно те? В етнически план много от тях са чужденци за Италия: траки, гали, германци и т.н., но вероятно една съществена част от тях все пак са родени и израсли в самата Италия… Решително преобладават селските роби, докато тези от градовете са слабо представени. Ядрото на армията са гладиаторите, за чиято сложна социална природа вече стана дума. Наред с робите и гладиаторите обаче в “Спартаковата война” участват и много свободни селяни. Някои специалисти по антична история дори са склонни да разглеждат въстанието преди всичко като движение на обеднели свободни италийски селяни. Те не са удовлетворени от приключилата наскоро т.нар. Съюзническа война (91-88 г.пр.Хр.), разорени са от гражданските войни, може би са пострадали от репресиите на Сула и т.н. Тези хора, чието присъствие в лагера на Спартак вероятно е било осезателно, искат преди всичко земя и граждански права. По този начин участието на робите отива като че ли на втори план. В крайна сметка обаче, и самите доскорошни роби мечтаят за същото – за земя, граждански права, сигурност за тях и семействата им.
  Изказани са предположения, че Спартак може би попада под влиянието на идеите за изграждане на справедливо общество, развивани от някои антични мислители. Сред тях е римският философ Блосий (ІІ в.пр.Хр.), почти негов съвременник. Гай Блосий, роден в гр. Кума в Кампания ( огнището на “Спартаковата война”!), остроумно е наречен от А. Тойнби “елинският прототип на Маркс”. Той учи философия в Атина при Антипатър от Тарс. След като се преселва в Рим, той се сближава с народния трибун Тиберий Гракх и е един от инициаторите и вдъхновителите на неговите реформи. Първоначалният умерен проект за регулиране на поземлената собственост, предложен от Тиберий през 133 г.пр.Хр., е целял да възстанови класата на свободните земеделци и воини като главната социална опора на Републиката. Античните автори сочат Гай Блосий и ретора Диофант като “подстрекатели” на реформаторските виждания и радикалните действия на по-големия от братята Гракхи. След гибелта на Тиберий Блосий бяга при Аристоник от Пергам (Мала Азия).

  Аристоник, на свой ред интересна личност от онази епоха, е претендент за короната на Пергамското царство в Мала Азия, което наскоро е попаднало под властта на Рим. Впечатляващо е, че този царски потомък води действия, които в определен смисъл са сходни с онези на Спартак половин век по-късно. Страбон разказва следното: “… Аристоник се оттеглил във вътрешните области на страната и скоро събрал голям брой бедняци и роби, които призовал към свобода. Своите привърженици Аристоник нарекъл хелиополити…” Утопичната идея за “Града на слънцето” и идеалното общество на равенството и братството между хората е внушена на малоазийския водач най-вероятно от Гай Блосий. Въстанието на Аристоник обаче е разгромено от римляните, а след залавянето и екзекуцията на своя покровител Блосий слага край на живота си (130 г.пр.Хр.).

  Разбира се, нямаме данни дали изобщо или в каква степен Спартак е повлиян от подобни идеи. Действията му показват, че той нито е враг на “робовладелското общество” по принцип, нито прави някакви декларации в полза на утопични проекти от рода на “Града на слънцето” – през двете години на въстанието е имало достатъчно време и възможности те да бъдат прокламирани, а римските историци със сигурност щяха да ни ги съобщят. От онова, което знаем за Спартак, най-вече от поведението му в конкретни ситуации, бихме могли максимално предпазливо да го определим като изграждащ се “в движение” политически водач, който несъмнено цени свободата и хуманността в човешките отношения. Като син на Древна Тракия и аристократ, той вероятно възприема дори и робството, но в неговата преди всичко “домашна форма”. Античното гръко-римско виждане за робите като “вещи”, “говорещи инструменти” и т.н. надали е приемливо за Спартак. Още по-малко той е приемал идеята за римското господство над “света”, срещу която се бори с оръжие в ръка и в родината си, и в Италия.

  Така или иначе, Спартак е заслужил славата си на велик водач, а през модерните ХІХ и ХХ в. името му служи за обосноваване и пропаганда на най-различни, понякога крайно радикални идеи. По-справдливо и вярно ще бъде, ако виждаме в негово лице не само бестрашен воин и “революционер”, а по-скоро един неосъществил се реформатор. Казано иначе, Спартак Тракиеца – човекът, който е искал, опитал се е и е загинал, за да промени своя и бъдещия свят към по-добро.

  БИБЛИОГРАФИЯ:

  Валентинов, А. Спартак. Москва, 2006.
  Grimal, P. La vie à Rome dans l’Antiquité. Paris, 1994 (Превод на бълг.ез. Гримал, П. Животът в Древния Рим. София, 1999).
  Данов, Хр. Христоматия по история на Стария свят. София, 1976.
  Даскалова,М., Хр. Данов. Спартак, София, 1977. 
  Die Thraker. Das goldene Reich des Orpheus (Hrsg. Al. Fol, J. Lichardus, V. Nikolov). Mainz, 2004.
  Джованьоли, Р. Спартак. София, 1957.
  Дои, М. Въстанието на Спартак. София, 1982.
  Извори за история на Тракия и траките, т. І-ІІ. София, 2002.
  История на България, т. І. София, 1979.
  Конноли, П. Греция и Рим. Енциклопедия военной
  истории. Москва, 2001.
  Лесков, В. Спартак. Москва, 1987.
  Lexikon der Antike. Leipzig, 1972.
  Marazov, I. Ancient Thrace. Plovdiv, 2005.
  Matei, H. C. Enciclopedia antichităţii. Bucureşti, 2003.
  Mommsen, T. Römische Geschichte. Vien, 1885 (Превод на бълг.ез. Момзен, Т. Римска история. София, 1999)
  Pavlov, Pl. Bulgaria – Cradle of the European Civilization. Sofia, 2007.
  Plutarch. Fall of Roman Republic. London, 1972.
  Sallust. Conspiracy of Catiline and the War of Jugurtha. London, 1924.
  Спартак (Жизнеописание).- http://rulers.narod.ru/spartak/spartak.htm
  Spartacus, t. II. Международен симпозиум в Сандански, 1-4 октомври 2002. В. Търново, 2006.
  Spartacus.- htpp://www.livius.org/so-st/spartacus/spartacus.html
  Spartacus’ Revolt.- htpp://www.nefer-seba.net/essays/Spartacus/
  Тракология.- http://www.thracologia.org/publics.html
  Urbainczyk, Т. Spartacus. Ancients in Action. London 2004.
  Ferguson, J. Utopias of the Classical World. London, 1975.
  Фол, Ал., В. Фол. Траките / Fol, Al., V. Fol. The Thracians. София, 2005.
  Florus. Epitome of Roman history. London, 1947.
  Чернышов, Ю. Социально-утопические идеи и миф о „Золотом веке“ в Древнем Риме. Новосибирск, 1994.
  Shaw, B. Spartacus and the Slave Wars. Boston, 2001. 
  Wisdom, S. Gladiators 100 BC – 200 AD. Oxford,
  2001.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Статията предава в съкратен вид част от книгата на Пламен Павлов и Станимир Димитров “Спартак – синът на Тракия”. София, “Тангра ТанНакРа”, 2008 (на бълг. и англ. ез.) – http://www.knigi.bim.bg/Spartak-sinut-na-Drevna-Trakiia_17897.html

• Анкета на в-к „Македонска трибуна“

  На 1 септември 2011 г. външните министри на България и Македония подписаха меморандум за сътрудничество в областта на европейската и евроатлантическата интеграция

  Ето какво заяви външният министър Николай Младенов на съвместния брифинг с македонския си колега Никола Попоски:  „Приятелство с договор не се прави. Приятелство се прави с доверие. Когато имаме доверие, тогава ще имаме истинско стратегическо партньорство.“

  Министър Младенов подчерта, че България и Македония са двете най-близки държави на Балканите, които ги свързва общо минало и общо бъдеще. Той за пореден път повтори, че София има моралното задължение да помогне на своите съседи да постигнат необходимите стандарти, които ще им помогнат да се присъединят към ЕС и Северноатлантическия алианс. Външният министър припомни, че днешните отношения между двете страни се основават на декларацията, подписана от премиера Иван Костов и неговия тогавашен колега Любчо Георгиевски през 1999 година. „Важно е да няма отстъпление от тази декларация, а да надграждаме“, каза още той.
  Младенов заяви, че България винаги е подкрепяла независимостта и териториалната цялост на Македония. „Ние българите ще сме най-щастливите да видим Македония в ЕС и НАТО“, убеден е българският външен министър. Едновременно с това той заяви, че ние няма да скриваме проблемите между нашите две страни. Според него през последните няколко години дипломатически отношения на България с Македония не са на отличното ниво, на което са ежедневните отношения между българите и македонците.
  София се надява в Скопие да положат усилия за преодоляване на негативната риторика и предразсъдъците спрямо България. Българската страна е за съвместно честване на общи за двете държави исторически дати и личности. Според София това ще съдейства за по-доброто развитие на двустранните контакти.
  Българските власти също така се надяват на разширяване на деловите контакти и бизнес връзки за реализиране на съвместни проекти в рамките на ЕС. София иска родният бизнес да бъде допуснат до отрасли в Македония, до които по-рано не е имал достъп. (Информация на БГНЕС)

  По повод договора в редакцията на www.Eurochicago.com получихме писмо от в-к „Македонска трибуна“ орган на МПО „Любен Димитров“ от Торонто, в което се съобщава за тяхна нова анкета. Следва текста на писмото от гл.редактор Георги Младеновъ:

  Проучвание

  На 1 сеп. 2011 година бѣ подписанъ меморандумъ между Р.България и Р. Македония.
  Отъ българска страна се иска празнуването на Илинденско-Преображенското въстание заедно¸ както и юбилейтѣ на нашитѣ Български Възрожденци!

  Мислитѣ ли¸ че правителството на Р. Македония ще позволи това?

  1.) Азъ НЕ мисля¸ че ще позволи.
  2.) Азъ мисля¸ че ще позволи.

  Вашето име и вашето гласуване ще бѫде запазено въ пълна тайна.
  Отъ Редакцията на www.Makedonskatribuna.com

  Участвайте в анкетата и пишете на имейл: [email protected]

• България и Македония: Кога ще се обикнат?

  Защо междусъседските отношения са трудно нещо?
  Ясно е, че България и Македония няма лесно да загърбят дрязгите от миналото. Възможно ли е обаче „рестартиране“ на двустранните отношения? Политологът Марин Лесенски се съмнява в успеха на тази „мисия“. Ето аргументите:
  
  „Развитието на България и Македония след падането на Берлинската стена се осъществява по две траектории, между които няма пресечни точки. Дори войните за югославското наследство и техните последствия не промениха ниските температури в отношенията между двете съседки.

  След фиаското на предложения преди три години проект за договор за приятелство, в прохладните двустранни отношения настъпи и продължителна суша”, казва политологът Марин Лесенски от „Отворено общество“. Той акцентира върху две важни дати: на 5 септември се навършват 10 години от сключването на Охридското споразумение между македонците и албанците, а три дни по-късно е 20-годишнината от обявяването на македонската независимост.

  „И двете дати променят коренно същността на македонската държавност, но заедно с това напомнят колко малко неща са се случили през този продължителен период, особено по интеграцията на Скопие към европейските и атлантическите структури. И двата процеса са в „седма глуха”. Основна причина за това е спорът с Гърция за името.” Политологът от „Отворено общество” отправя и критика към Скопие. Според него Македония първоначално е подценила шанса, който получи с решението да се даде зелена светлина за интеграцията й в Европейския съюз.

  Освен фрази и стандартни декларации от рода на споразумението, че България ще подкрепи македонската интеграция в европейските и натовските структури, нищо съществено не се е случило в отношенията между двете балкански страни. На място тъпчат основните двустранни проекти, например железопътната линия между София и Скопие като част от паневропейския коридор номер 8.

  „А тъкмо такива проекти съживяват кръвообращението на едно пълнокръвно сътрудничество, в чиито рамки ще се сложи край на шовинизма и националистическото кресчендо в диалога между институциите и медиите в двете държави. Слава Богу, че поне кметовете на общините по българо-македонската граница добре разбират това и правят всичко възможно за разширяване на връзките между бизнеса и хората от двете страни на браздата“, казва Марин Лесенски.

  „Не вярвам обаче, че посещението на Попоски в София ще донесе някакво ново развитие. Защото основната трудност е да се премине от декларации към конкретно изпълнение на ключови за политиката и икономиката проекти. А това на Балканите става трудно. Да си припомним само продължаващото вече 22 години на хартия и чак в последно време прилагано на практика, изграждане на Дунав мост между Видин и Калафат!”, казва политологът.

  Двете страни няма лесно да загърбят дрязгите от миналото, но определено ще спечелят, ако потърсят финансиране от европейските фондове за замръзналите си общи инфраструктурни проекти в транспорта, електро- и газоснабдяването и във взаимната търговия. „Позитивно развитие в българската позиция спрямо Скопие е фактът, че правителството в София вече говори за проблемите с югозападната си съседка само с един глас – с гласа на министъра на външните работи Николай Младенов. До отстраняването на министъра без портфейл Божидар Димитров това бе немислимо и се стигаше до конфузни ситуации”, припомня политологът от „Отворено общество“.

  Ще се разберат ли България и Македония?

  Според него шанс за развитието на двустранните отношения са и допирните точки в кариерните профили на двамата външни министри. Новият македонски министър Попоски е работил за частни компании и за държавата си в Брюксел. Българският му колега Младенов, доскоро депутат в Страсбург, особено активно търси практически решения на многобройните проблеми със съседите. „Не очаквам обаче съществено подобряване на двустранните отношения. Ясно е, че България няма да приеме исканията на Скопие за възстановяване на статута на разтурените промакедонски партии и организации, наследнички на ОМО „Илинден“.

  София няма да признае общностни права на някакво македонско малцинство в Благоевградска област. Заедно с това българското правителство не взема страна в спора между Скопие и Атина и приветства всички отстъпки между спорещите за постигане на компромис за името и националните символи на македонската държава. София смята за непродуктивно наливането на масло в огъня по проблеми, свързани с лингвистиката и с ограбването на историческото наследство на съседите от страна на властимащите в Скопие”, заключава политологът Марин Лесенски.

  Източник: Дойче веле

• Уикилийкс: Западът се страхува от Русия

  Въпреки укрепването на партньорските отношения на САЩ и Европа с Русия, Западът все още възприема страната като заплаха и се стреми да ограничи влиянието й върху съседните й страни, пише „Комерсант“, позовавайки се на нови публикации в Уикилийкс. От тях става ясно, че инициираната от ЕС програма „Източно партньорство“, включваща бившите съветски републики Азербайджан, Армения, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна, е направена с цел да се отслаби руското влияние в тези страни.

  Според докладите на американските дипломати целта на „Източното партньорство“ е активното въвличане на бившите съветски републики в зоната на интересите на Запада и оттласкването им от Русия.

  В тази връзка особено интересна се оказва частта, в която се отбелязва ролята на Беларус в програмата „Източно партньорство.“ В свой разговор европейските дипломати отбелязват, че не желаят да общуват с беларуския президент Александър Лукашенко, но това се налага, защото е по-важно да се подрони влиянието на Москва върху Минск.

  Германският дипломат Фарнк Хартман заявява, че Беларус е включена в програмата, без да е извършила демократични реформи, защото главната задача на програмата е да се отдалечи Беларус от Русия. Затова и ЕС е отпускал кредити на Лукашенко и се е стремял той да участва по въпросите на евроинтеграцията.

  В друга грама се говори за необходимостта ЕС да даде допълнителни кредити на Украйна, за да не потърси Киев съдействие от Москва. Представен е документ от октомври 2009 г., според който САЩ отпускат на Киев 380 милиона долара за модернизация на ядрените си реактори с цел да се намали зависимостта на Украйна от Русия.

   

  Източник:  Vsekiden.com

• Хората искат промяна, но не вярват в нея

  Иво Желев, „ЕСТАТ“:  Хората искат промяна, но не вярват, че ще се случи 

  Тези раздори показват защо традиционните десни партии стигнаха до тук и че едно понятие като дъно е много относително,  винаги има и по-надолу – така Иво Желев от агенция „ЕСТАТ“ коментира ставащото в дясното пространство. Той анализира анкета на „ЕСТАТ“ и „Уеб – Рисърч“ сред потребителите на интернет за предстоящите общински избори. Според Желев аудиторията във виртуалното пространство е от информирани и аналитични хора.

  Проучването показва, че положението на общините в момента е типично кризисно. Има общини – отличници –  София, Пловдив, Варна, в голяма степен и Бургас.  В останалите животът е изключително труден. Т.е. има добри и лоши места за живеене.

  По-голямата част от анкетираните искат смяна на кмета, но тези, които смятат, че това ще стане са малцинство. Хората искат промяна, но не вярват, че ще се случи.

  Лидер в класацията е кметът на Бургас – 74 процента искат той да бъде преизбран. Силистра, Видин, Стара Загора и Велико Търново са на обратния полюс. Силистра е с 2.8 на сто одобрение за кмета.

  Повечето хора приветстваха отнемането на лиценза на „Лукойл“ по принципни съображения. Не бяха малко и онези, според които това е показна пиар акция.

  С голяма степен на условност трябва да се гледа на отговорите на въпросите за склонността на хората да продадат с гласа си. В Силистра бяха най-неподкупни, най-склонни да продадат гласа си бяха в Пазарджик. Според тези данни информирахме политиците колко пари да си приготвят. Всичко това, разбира се, е по-скоро в областта на смешния ракурс.

  Според проучването Калфин има във Видин 10 процента, а най-ниският му резултат е в съседна Монтана – 3 процента. Кунева има най-добри позиции в Перник – 17 процента, най-нисък резултат – в Хасково – 9.6.

  Политическият език отдавна е в плен на клишетата и дори гласът на анализаторите не се чува достатъчно силно. Мисля, че най-интересното предстои, каза още Иво Желев. 

   

  Източник:  БНР

• САЩ и Европа – в състояние на безнадеждни длъжници

  САЩ и Европа са в състояние на безнадеждни длъжници. Това се вижда от бегъл поглед върху данните на Еврокомисията и МВФ. Започналата през 2007 г. криза на пазара на недвижимите имоти в САЩ опустоши глобалната общност на държавите. Политиката не открива вече средства за успокояване на финансовите пазари.

  Доскоро президентът на Централната европейска банка (ЦЕБ) Жан-Клод Трише се задоволяваше с празни фрази и твърдеше, че нивото на лихвите било стабилно, а инфлацията била под контрол. После той изведнъж оняви сензацията: ЦЕБ нямала да наблюдава безучастно избухналата евро-криза, а щяла отново да купува държавни дългове, макар и не много, но все пак някакви.

  Трише искаше да успокои финансовите пазари – онзи забележително безличен субект, състоящ се от банки и борси, стратези на Хедж-фондове и застрахователни мениджъри, но и от пенсионни фондове и малки вложители, зад който глобалната политика като че ли все още само подтичва задъхано. И колкото повече политиката се стъписва, толкова по-неспокойни от своя страна стават тези пазари и техните играчи.

  Трише се домогваше до тяхното доверие, а постигаше постоянно точно обратното.

  На Нюйоркската борса настроението бързо се преобърна. Ако пък ЦЕБ е решила въпреки декларираната си воля да купува дългове от затъващи евро-страни, то би трябвало зле да стоят нещата из Европа и кандидатите за нестабилност като Ирландия, Португалия, Гърция или вече и Италия.

  Американските инвеститори панически запродаваха акциите си. След това уплашени инвеститори в Азия хвърлиха книжата си на пазара, а на 4 август т.г. започна падането на курсовете в Европа. Едновременно с това борсите бързо тръгнаха надолу. За един ден, до 5 август вечерта в световен мащаб бяха изтрити имущества на стойност над 2 000 милиарда евро.

  Завърна се страхът – както на борсите, така и в столиците на индустриалните държави. Навсякъде се увеличават белезите на една нова финансова криза, а политическите ръководители не са в състояние да намерят никаква рецепта срещу продължителната мизерия на своята обща валута. Във Вашингтон след театрални дискусии между демократи и републиканци Белият дом си купи чрез компромис по дълга само известно време. Както е известно, на 5 август рейтинговата агенция „Стандард & Пур’с” свали оценката си за кредитната способност на САЩ от ААА на АА+.

  Празнословието и отлагането – мотото на „борците с кризата” от двете страни на Атлантика – предизвикаха не само тревожното настроение на борсите: лондонският „Економист” предупреждава за т.н. „Double-Dip”, т.е. за ново плъзгане на Америка към рецесия след икономическия спад преди три години. Редица икономисти ужасени регистрират, колко много паниката през първите дни на август прилича на икономическия стрес след банкрута на „Леман” на 15 септември 2008 г.

  Както и тогава, банките прекратиха заемите помежду си, а преките парични влогове на финансовите институции в Централната банка се удвоиха в рамките на няколко дни.

  ЦЕБ реагира, като увери банките за неограничената си ликвидност за следващите няколко месеца. Това е аварийна мярка, която разбира се създаде кратковременно успокоение, но същевременно предизвика нови тревожни въпроси: Колко пъти банката ще може да повтори успокоителните си мерки, без да загуби окончателно своята надеждност, т.е. най-важният капитал на дадена банка? Съществува ли заплаха, финансовата криза да навлезе в нов рунд? И не на последно място генералният въпрос: Ще банкрутира ли тогава светът?

  Не са минали и три години от момента, когато след злокачествени образувания на американския пазар на недвижимите имоти глобалната икономика се придвижи към разгром. За да спасят тогава своите свръхзадлъжнели банки и застрахователни институции, западните правителства поеха самите те кредити в огромен размер. Те одържавиха банки и вкараха в действие струващи милиарди конюнктурни програми, а едновременно с това банките наводниха икономиката с евтини пари.

  Бившият финансов министър на Германия Пеер Щайнбрюк (ГСДП) нарече това действие „гасене на огън с огън”.

  Това помогна да се предотврати световна икономическа криза като тази от 30-те години, но същевременно постави в огъня централите на „пожарните команди”. „Кой ще спаси спасителите?” – така звучеше още тогава тревожният въпрос, който става толкова по-неотложен, колкото по-вискоко се издигат планините на държавните дългове.

  По-големият проблем е не поемането на кредити, а неспособността на правителствата да посочат правдоподобен път за разграждане на дълговете. В САЩ правителството и опозицията спорят, дали дефицитът трябва да бъде балансиран чрез нарастващи данъци или чрез социалните разходи. В Европа платежоспособните правителства от Севера се противопоставят на това, да отговарят за дълговете на икономически слабите средиземноморски страни.

  Вече се заговори за една „западна двойна криза”, която отдавна е обхванала и своите две водещи личности – Обама и Меркел.

  Президентът на САЩ Барак Обама, който не намира средства да обедини разкъсаното общество на страната и да матира консервативните бунтовници от „чаеното парти”; германската канцлерка Ангела Меркел, която се показва от среща на среща на върха на Европейския съюз като по-силна от острието на евро-кризата.

  Никога от Втората световна война досега Западът не е действал толкова слабо, никога преди това една криза не се е разпростирала дотолкова, че да обхване едновременно Европа, Америка и Япония и да ги парализира! Проблемите на големите икономически сили от предишния век не само намаляват влиянието на т.н. „свободен свят” – те заплашват глобалната световна конюнктура.

  Не малко специалисти в САЩ се страхуват, че дълговата мизерия би могла да тласне инфлацията към нови рекордни стойности, но и в Европа състоянието на общата валута се намира под въпрос.

  Меркел не може повече да бяга от решението: или евро-зоната ще бъде изградена като тесен фискален съюз (включвайки финансовия трансфер и еврооблигациите), или най-големите дългови грешници трябва да напуснат паричния съюз – но в този случай с непредвидими засега последствия за останалите.

  Колкото по-дълго време се люшкат западните дългови кризи, толкова по-мрачни ще са изгледите за световното стопанство. Тъй като икономиката на САЩ ще се срути, американските потребители ще купуват по-малко стоки от Китай или Индия. И поради това, че вложителите масово ще изоставят евро- и доларовите спестявания, то и въображаемите острови на стабилността ще потънат във водовъртежа.

  През август швейцарският франк и бразилският реал поскъпнаха в такава степен, че експортьорите от тези страни едва л и биха могли да продължат да изнасят своите поскъпващи продукти в чужбина.

  Така светът е заплашен да се оплете в една ускорена спирала надолу. Дълговите кризи понижават икономическия растеж, а по-ниският растеж усложнява тъкмо борбата срещу дълговата криза. Според прогнозите на банкови специалисти трябва да очакваме „синхронна тенденция надолу в САЩ, Латинска Америка, Азия и Европа”. Тази тенденция би обхванала и онова народно стопанство, което досега най-добре е минавало през кризата – това на Германия, най-мощната европейска икономика.

  Ако искаме да разкъсаме дяволския кръг, правителствата на Европа и САЩ ще трябва да действат сега и то заедно и координирано. На карта не е поставено нищо по-малко от икономическата стабилност на света. Но това е грижа, която очевидно все още играе незначителна роля в досегашния политически мениджмънт на кризата.

  Европа продължава да греши.

  Като натрупал дългогодишен опит в европейските дела, Жан-Клод Юнкер, премиерът на Люксембург, има склонност към пророчества. След извънредната среща в Брюксел през юли, по време на която държавни и правителствени ръководители скалъпваха спасителния пакет за еврото, той отново получи възможност да прояви способностите си: евро-кризата била оправена, радваше се той, а това бил „последният пакет”. Триумфът на Щнкер издържа едва 14 дни, след което евро-кризата отново се изостри.

  Две страни – Испания и Италия – попаднаха в паяжината на пазарите, а това не може вече да бъде обяснявано лековато като случаите с Гърция, Ирландия или Португалия. Рисковото развитие с държавните дългове на тези две страни в края на юли и началото на август достигна заплашителни размери. Италианските лихви надхвърлиха с почти 4 пункта немското ниво, което се счита на финансовите пазари за мащаб на стабилност. Същото се отнася и за Испания. Това прави натрупването на дългове скъпо „упражнение”, което във времена като днешните правителствата просто вече не могат да си позволят. Когато миналата есен лихвите в Ирландия скочиха в подобен размер, страните-партньори на островната република се скриха под спасителния чадър на Брюкселската общност.

  Сега проблемът е съвсем различен: Испания и Италия са твърде големи. Отново става очевидно, че еврото само по време на старта си беше „валута на слънчевото време”. Преди всичко се вижда обаче, че спасителните механизми в евро-зоната и след безкрайните подобрения си остават недостатъчни временни мерки.

  В състезанието си с пазарите и реалността за бъдещето на еврото държавните и правителствени ръководители отново са на второто място. При това особен агрижа педизвиква обстоятелството, че техните решения и обешания всеки следващ път имат все по-ктакосрочна валидност.

  Миналата година, когато те пришпорваха Гърция да й помогнат и разпънаха спасителен чадър за страдащите периферни страни, тези ръкодовители можаха да си осигурят само за още няколко месеца спокойствие. Паузата за глътка въздух сега изчезна само за няколко седмици, даже дни!

  Характерно за „спасителните усилия” на европейците е това, че те само накуцват след събитията. Техните мероприятия постоянно се оказват след време и като неосъществими. „Твърде късно и твърде малко!” – така бившият еврокомисар Гюнтер Ферхойген описва неспособността на европейците да направят валутата си надеждна в дългосрочен план.

  Още в началото на сегашните събития (5 август) начело на критиците се оказа точно главният участник в извънредната среща на върха в Брюксел, председателят на Еврокомисията Жозе Мануел Барозу. Той изрази недоволство, че важни представители на евро-зоната се били изказвали недисциплинирано. Но обвинението пада върху самия него: В заключението на писмото си Барозу поиска „бърза преоценка на всички елементи” на спасителния фонд. В отделни столици и преди всичко в берлин експертите схванаха това като призив помощите силно да се увеличат. Писмото му постигна незабавен „ефект”: Меркел и Саркози „изгладиха”още същия ден в телефонна конференция всички предложения на Барозу. Нямало какво да се подобрява от решенията през юли, а да се потвърдят и ускори прокарването им, считат двамата. Съгласно последния план още през септември решенията ще бъдат осъществени.

  Бързането идва твърде закъсняло: още преди 5 август спасителният чадър трябваше да приложи новите си възможности – да се изкупят заеми на засеганатите страни. Такова действие щеше да подкрепи курсовете на италианските и испанските държавни книжа, за да се задържат ниски разходите по финансирането на двете държави.

  Италианският премиер Берлускони също не успя да успокои пазарите. Тъкмо обратното – вместо конкретна програма за реформи римските парламентаристи изслушаха на 4 август една от неговите ужасяващи речи от типа „Всичко е добре в Италия!”. И той не беше още приключил, когато борсата  се свлече надолу.

  И така, засега само ЦЕБ все още остава действена институция. През август тя изкупи държавни заеми на засегнатите Португалия и Испания, а според германското правителство при необходимост в бъдеще ЕЦБ трябва масово да придобие италиански книжа, за да подкрепи страната – във всеки случай поне до момента, в който спасителният чадър може да се намеси.

  Сега очакваме да видим, каква роля ще изиграят и противоречията в управляващата германска коалиция в Германия, както и тези между управляващи и опозиция. В страната с най-развитата икономика в Европа се очертава в сравнително близко време политическа криза и промяна – както на федерално ниво, така и в най-стабилната икономически провинция Бавария, където ХСС след десетилетия на власт несъмнено ще бъде изпратен в опозиция.

   

  Илия Галчев,

  Iliaganchev.blog.bg

• Росен Плевнелиев вече снима предизборни клипове

  Министърът на регионалното развитие Росен Плевнелиев вече снима предизборен клип за президентския вот, съобщи в събота бТВ, позовавайки се на очевидци.

  Неговото име упорито се спряга за кандидатура на ГЕРБ за държавен глава с кандидат за вицепрезидент правосъдния министър Маргарита Попова.

  Според БТВ Плевнелиев е забелязан със снимачен екип на знакови места в столицата. В сряда около 20.00 ч. министър Плевнелиев бил видян пред „Александър Невски“ и Народното събрание.

  На следващия ден е снимал пред Министерството на икономиката и на Околовръстния път.

  В петък, 2 септември, между 18.30 и 19.00 часа Плевнелиев е пристигнал в бизнеспарка в „Младост“, придружен от снимачен екип. Това е разказал пред телевизията Георги Мойсейски, който по същото време се е разхождал наоколо.

  Министърът дори разговарял с хората на теми, далеч от поверения му ресор в настоящия кабинет. Официално кандидат-президентската двойка на ГЕРБ ще бъде представена на 4 септември (неделя).

  снима предизборен клип за президентския вот, съобщи в събота бТВ, позовавайки се на очевидци.

  Неговото име упорито се спряга за кандидатура на ГЕРБ за държавен глава с кандидат за вицепрезидент правосъдния министър Маргарита Попова.

  Според БТВ Плевнелиев е забелязан със снимачен екип на знакови места в столицата. В сряда около 20.00 ч. министър Плевнелиев бил видян пред „Александър Невски“ и Народното събрание.

  На следващия ден е снимал пред Министерството на икономиката и на Околовръстния път.

  В петък, 2 септември, между 18.30 и 19.00 часа Плевнелиев е пристигнал в бизнеспарка в „Младост“, придружен от снимачен екип. Това е разказал пред телевизията Георги Мойсейски, който по същото време се е разхождал наоколо.

  Министърът дори разговарял с хората на теми, далеч от поверения му ресор в настоящия кабинет. Официално кандидат-президентската двойка на ГЕРБ ще бъде представена на 4 септември (неделя).

   

  Източник:  Mediapool

• Вашингтон съди 17 американски и чужди банки

  Правителството на САЩ заведе дело срещу 17 големи американски и чуждестранни банки.

  Искът е предявен от Федералната агенция за жилищно финансиране, която обвинява банките, че са предоставяли недостоверна и непълна информация за качеството на ипотеките, продадени на пазара преди кризата от 2008 година. От американска страна заподозрените са Бенк ъф Америка, Голдмън Сакс, Ситигруп, Джи Пи Морган, Чейс, Морган Стенли, Дженерал Илектрик, Алай Файненшъл и Фърст Хърайзън. От чужбина – Дойче бенк, HSBC, Креси сюис, Барклиз, Номура, Ройъл бенк ъф Скотланд и Содиете женераль. Ако осъди банките, агенцията разчита поне частично да върне загубите, които САЩ понесоха по време на ипотечната криза. Само ца спасяването от банкрут на Fannie Mae и Freddie Mac американското правителство изхарчи 140 млрд. долара, национализирайки двете организации. /АФП /

• Борисов договорил “за без пари“ да внедри у нас естонския модел на е-правителство

  Премиерът Бойко Борисов има амбицията да внедри у нас естонския модел на електронно правителство, става ясно от стенограмата на последното заседание на Министерския съвет.

  “Между другото Московски, Митниците, МВР, Дончев, на 12-ти съм се разбрал с премиера на Естония и ще доведе една делегация и лично той ще ни презентира електронното правителство. Говорил съм с него какво от него могат да ни дадат безплатно и ще настоявам, ако може и да ни даде и експерти, които като дойдат тук, за да можем да го внедрим много бързо. Естония е държава от нашата черга, а много бързо го въведоха и го направиха и работи перфектно. Така, че лично премиерът ще го презентира за един ден отиваме само по тази тема да ни информира“, запознава колегите си с предстоящата среща Борисов.

  Външният министър Николай Младенов се намесва и посочва, че в електронизирането на администрацията има напредък, тъй като Министерството на регионалното развитие и благоустройството работи вече почти изцяло електронизирано, а Министерството на външните работи преминава на 19-ти септември на към електронен режим на работа. “Оказа се, че тя е купена при нас преди няколко години и останаха около 20 хиляди лева, за да може да заработи. Навсякъде е направено това. Тя е разработена в България, тя е българска, продава се по цял свят. Сума ти мултинационални компании работят с нея, а ние в българската държава не можем да се разберем министерствата да я внедрим. В момента, в който тя съществува, вече документооборотът между министерство А и Б става електронен веднага и улеснява работата на гражданите“, посочва той.

  В дискусията се намесва и ресорният за еврофондовете министър Томислав Дончев. “Искам да напомня на колегите, че електронно правителство в България се прави от десет години и средствата, които са похарчени за въвеждане на електронно правителство сигурно са няколко пъти повече от тези, които е похарчила Естония. Ние имаме добре работещи отделни решения в отделни министерства, в отделни ведомства, в отделни общини и това, което ни липсва към момента, е, там където трябва да се съсредоточат усилията, е една координирана система следваща единни стандарти“, заявява той.

  Междувременно министър на транспорта и съобщенията Ивайло Московски, в чийто ресор са информационните технологии, се оплаква от Министерството на правосъдието, където имало “неразбиране на ситуацията“.

  “Тук не става въпрос да ни се дава пълен достъп до вашите вътрешни системи. Тук става въпрос ние да имаме достъп самата структура на електронното правителство да достигне до вас, а вече самите приложения, какво вие ще дадете вътре в тази система, никой няма право и няма да ви се бърка вътре в системата, но ние в крайна сметка трябва да имаме достъп“, обръща се той към зам.-министъра на правосъдието Даниела Машева.

  “Трудно успяхме, но успяхме например с колегите от Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната. За момента имаме проблем с Министерството на правосъдието. Концептуално имаме различия. Ние считаме, че бързо и ефективно това нещо би могло да се извърши от външни компании изпълнители, които са специализирани в тази дейност. Колегите от Министерството на правосъдието считат, че тези системи трябва да бъдат изградени от вътрешен капацитет, какъвто за съжаление, може би е правилно, но ние нямаме нито време, нито имаме такъв капацитет“, обяснява Московски.

  В отговор Машева заявява, че нямат такъв капацитет и Борисов нарежда, след като няма, да възложат работата на друг.

  Зам.-финансовият министър Владислав Горанов също напада правосъдното министерство като коментира, че освен системите да имат интегрирана техническа съвместимост, трябва да има и политическа воля системите да си общуват. “Това, което казва Московски завоалирано е, че всички министри трябва да проявят политическа воля и да не ревнуват. Техничарите, които са направили системите, те ги гледат първо като техни деца, второ на много места в този бизнес има монополизиране от страна на изпълнителя на съответната информационна система, който през годините поддържа собствения си бизнес монополизирайки поддържането на тази система“, посочва Горанов.

  Видимо подразнен, Борисов нарежда електронното правителство да заработи до половин година и посочва, че “ако някой пази нещо ревниво, веднага ще си отиде“.

  “В момента ние обясняваме: бялото е бяло, черното е черно, сивото е сиво. Нима на министрите трябва да обясняваме, че електронното правителство ще улеснява гражданите. В това ли сега искате да ме убедите? Аз ви казвам “бяло е”, вие ми казвате “не е черно, не е сиво, а бяло”. Казвам ви да се стегнете и това, което направи Дончев, да е във всяко едно министерство. Оттам ще вземем, говорил съм за без пари, ако трябва да платим само на експерти, които да ни координират системата. Какво повече го умуваме“, коментира Борисов.

  “Ако нещо са купили или има купено, с две ръце ще им благодаря и ще им викам “Браво!” Поне нещо да се види от това, което е купено. Важно е да се интегрира и да започне да работи в следващите шест месеца до година максимум, всичко това да сме го забравили и да е в историята. Какво го коментираме повече? Какво ревниво ще пази правосъдието, от кой? Кое пазим ревниво?“, пита премиерът

  “Московски, от мое име, само искам да ми кажеш ако някъде някой ревниво нещо не прави, затова министър ще си отиде мигновено ако дойдеш и ми кажеш „този, три дена ходят експертите, ето го” – веднага ще си отиде, гарантирам ви. В 21 век да обясняваме, че електронното правителство е хубаво! Дето се вика, МВР се отвори“, заявява още Борисов.
   

  Мартина Бозукова

  Mediapool

• Синята мъгла се сгъсти. СДС на вот за президент без ДСБ

  СДС изневери на предбрачния съюз с ДСБ и регистрира в ЦИК коалиция със седем десни партии за участие на президентските избори наесен, но без участието на Иван Костов.

  Напук на споразумението им, подписано през май преди вътрешния син вот, хората на Мартин Димитров предпочетоха пред Иван Костов съдружие със Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев, Александър Праматарски, Любен Дилов-син и др.

  Обединението се нарича „Съюз на десните партии“ и всички застават вкупом зад кандидата на СДС Румен Христов, спечелил вътрешния вот през юни пред опонента си от ДСБ Светослав Малинов.

  „Това е безпрецедентно обединение на десницата, но за съжаление без ДСБ“, обяви шефът на предизборния щаб на СДС Борис Марков.

  На свой ред заместничката на Командира – Екатерина Михайлова, коментира, че за разлика от СДС, ДСБ държи на споразуменията, които е подписала и няма да издига свой кандидат за президент. Подкрепят Румен Христов.

  „В тази коалиция, в този състав, говоря поне за част от партиите, не бихме могли да участваме по много причини“, каза тя, но не пожела да ги изброи.

  На въпрос дали регистрацията на „Съюз на десните партии“ означава край на Синята коалиция, Михайлова заяви, че не може да отговори на този въпрос.

  „ДСБ държи на Синята коалиция и уважава предварителния вот“, каза само тя.

  По думите й в ДСБ знаели за ситуацията от вторник следобед. В сряда даже имало разговор между Мартин Димитров и Иван Костов.

  Явно обаче не са стигнали до решение, защото вчера Димитров коментира пред журналисти разочарованието си от поведението на тъмносиния си събрат, който по думите му отново разделя десницата.

  „От две години полагаме огромни усилия за широко дясно обединение. Поканихме всички партии дясно-център да влязат в това широко дясно обединение.

  За нас е необяснимо поведението на Иван Костов и ДСБ, които искат да подкрепят, без да участват в регистрацията, тъй като поискаха форматът да бъде много по-тесен, което за президентски избори не е правилно.

  Убедени сме, че това широко дясно обединение е правилният път, пътят за промяна на България, за силно дясно и затова България да бъде друга след президентските избори“, каза още Мартин Димитров.

   

  Източник:  Dnes.bg

• Станислав Стратиев, българската участ и българският модел…

  Големият български писател и драматург Станислав Стратиев си отиде твърде рано от този свят. Ако днес той беше жив, след седмица, на девети септември щеше да навърши 70 години. Най-силното оръжие на Стратиев беше смехът. С ирония и сарказъм той написа „Самотните вятърни мелници“, „Пътешествие без куфар“, „Живот в небето“, „Упражнения по другост“, пиесите „Римска баня“, „Сако от велур“, „Рейс“, „Мамут“, култовите си сценарии за филмите „Кратко слънце“, „Оркестър без име“ и „Посетени от Господ“.

  Стратиев е превеждан на почти всички европейски езици, носител е на световни престижни награди. Той беше най-играният по света наш драматург на всички времена. Изморен от борбата с властващия в нашия свят абсурд, той рано напусна този свят. Но както казва Стефан Цанев :”Чашата на масата и мястото му в литературата ни завинаги ще останат празни. А паметта му наистина ще остане вечна“.

  Цялата 2011 година е посветена на Станислав Стратиев и неговото творчество.
  Негови пиеси продължават да се играят, подготвят се и нови постановки, с които да се отбележи 70-тата годишнина от рождението му.

  А ето какво мислеше приживе големият писател за България, българите, българската участ и българския модел…

  “Българската участ“
  Българска участ е да се родиш в България.
  При толкова други държави.
  Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето – историческо, а бъдещето – светло.
  Мълчанието винаги ще е злато.
  Винаги залудо ще работиш, но никога няма залудо да стоиш.
  Винаги ще имаш широка славянска душа и тясна перспектива.
  Винаги ще се давиш накрай Дунава.
  Винаги ще си произлязъл от маймуна.
  Винаги съседът ти ще е добре, а ти ще си зле.
  Винаги Бог ще е високо, а Цар – далеко.
  Винаги теорията за нашия народ ще бъде оптимистична, а практиката – песимистична.
  Винаги българската мечта ще бъде „шведска маса“ със столове.
  Винаги ще обичаш наш’те планини зелени.
  Винаги ще ти бъде по-близък Далечният изток и по-далечен Близкият.
  Винаги министрите ще бъдат с портфейл.
  Винаги най-близките ти ще бъдат най-далече – в Канада.
  Винаги ще изнасяме мозъци, а ще внасяме месо.
  Винаги ще бъдем най-освободими.
  Дори да няма „Що е?“, винаги ще има почва у нас, Винаги народът няма да бъде прав.
  Винаги у нас Възраждането ще започва преди цяла Европа и ще свършва след Африка.
  Винаги петдесетте крака на българската стоножка ще вървят на една страна, а другите петдесет – на друга.
  Българската участ е да пием старото кафе на Европа, да караме старите им автомобили и да се вдъхновяваме от старите им идеи. Българската участ е нашият общ език да е английският. Българската участ е силата да прави съединението, а не съединението – силата.
  Българската участ е никога да не се пуснем от опашките, за които някога сме преплували Дунава.
  Българската участ е да избираме винаги най-лошия вариант.
  Българската участ е нито яйцето днес, нито кокошката утре.
  Българската участ и късметът са като две успоредни прави – пресичат се в безкрайността.
  Човек може да избегне късмета си,но участта си – никога.”

  “Българският модел“

  Ако сме дали нещо на света – това е българският модел.
  Той е – както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула – нашият принос в съкровищницата на човечеството.
  Казано сложно – това е състояние на духа. Определен начин на мислене. Тип душевност.
  Казано просто – обратното на всичко.
  Колумб тръгва за Индия и открива Америка.
  Ние тръгваме за Америка и стигаме в Индия.
  Все откриваме Америка и все се оказва, че сме открили Индия.
  Навсякъде по света в приказката на Андерсен кралят е гол.
  У нас се получи обратното – кралят е облечен, а народът е гол. И гладен. И безработен.
  Навсякъде по света считат лудите за свестни, но болни хора. У нас свестните считат за луди. Още от времето на Ботев.
  Навсякъде по света дупките са предимно в сиренето.
  У нас те са на ръководни места.
  Там, когато стреляш по някого, той умира.
  Тук, дори когато стреляш по друг, умира Алеко Константинов.
  Там са велики народите.
  Тук – Народното събрание.
  Там от великото до смешното има само една крачка.
  Тук няма никаква разлика.
  При тях са свободни хора, а при нас – цените.
  Това е българският модел.
  Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник.
  В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват.
  И знаеш, че ги няма.
  При българския модел ги има, но не са те.
  И не знаеш какво е.
  Нарича се бензиностанция, но нито има бензин, нито ти сменят маслото, нито проверяват гумите, нито мият стъклата.
  Знаеш само, че е най-високото на Балканите. Или най-широкото.
  Според този модел българските джуджета са най-ниските в света, а българските мъже – най-мъжествените.
  Българският модел е, когато мълчанието е злато, а преклонената главичка остра сабя не сече и по-добре яйце днес, отколкото кокошка утре, защото кроткото агне от две майки суче.
  И когато отвличаме останките на Чарли Чаплин за откуп.
  При българския модел селяните идват в града, за да купуват мляко, а гражданите отиват на село, за да прибират реколтата.
  Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила.
  И когато заводите произвеждат художествена самодейност.
  Българският модел е продупчена и завързана с конец стотинка. За да се возим безплатно на асансьор и да говорим безплатно по телефон.
  При българския модел няма девета дупка на кавала. Тя не е пробита. Пробита е направо десетата.
  Българският модел е не аз да съм добре, а ти да си зле.
  Българският модел е неунищожаем.
  С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада.
  Както ще бъде свършено и със самата Канада.”

  И колкото и да ни е криво, всичко казано от Стратиев е самата истина. То важи както за миналото ни, така и за настоящето. Единствената ни надежда е да не важи и за бъдещето….

  http://www.teenproblem.net/

• Ще продължи ли правителството ни предателската политика към Македония?

  На 1 септември в София ще пристигне на официално посещение новият министър на външните работи на съседна Македония, Никола Поповски. Това посещение е част от неговата първа мащабна балканска обиколка като нов министър. Освен България, тя включва Хърватска, Сърбия и Черна Гора. Единственото, което успя да направи за македонско-българските отношения предшественикът на Поповски – Антонио Милошовски – беше пълното им замразяване. По времето на Милошовски македонското правителство отказа да приеме предложения от наша страна договор за добросъседски отношения. Това е резултатът от 4-годишното министерстване на Милошовски, въпреки че не е тайна неговото „бугарофилство“, както го наричат в Македония. Но явно всичко си има цена, та така и г-н Милошовски бързо смени позициите си, след като стана министър в кабинета на Никола Груевски. В крайна сметка безславно приключи и политическата му кариера там.

  Едва ли позициите на новия първи дипломат на Македония, Поповски, ще са по-различни от тези на неговия предшественик. Все пак министър-председателят на Македония си остана същият, а националистическата му политика, още по-радикална. След спечелването на изборите на 5 юни, Никола Груевски успя да бетонира режима си. Паднаха и първите опозиционни жертви, естествено сред медиите. Характерно за диктатурите от всякакъв тип е непоносимостта към свободата на словото. „А1″ – най-гледаната телевизия около Вардара, вече е в ликвидация, а една част от журналистите са натикани в ареста. Вестниците „ВРЕМЕ“, „ШПИЦ“ и „КОХА ЕРЕ“ спряха да излизат. Любопитно е, че бяха подбрани точно медиите, които дръзнаха да публикуват неудобните истини за Груевски в американските грами от Уикилийкс, изнесени от „Биволъ“. Любе Бошковски, бившият министър на вътрешните работи и един от главните политически опоненти на режима, като лидер на опозиционната партия „Обединени за Македония“, бе тикнат безцеремонно в затвора веднага след изборите. Докато е зад решетките политикът, „неизвестни извършители“ разбиха с взлом семейната му къща и я обраха. Откраднаха и колата от гаража. Разбира се, следа никаква, а съмненията, че акцията е поръчана от „политическата полиция“ са сериозни. Не трябва да се забравя, че несменяем шеф на тайните служби на балканската държавичка е братовчедът на Груевски – Сашо Миялков. „Братовчедският“ родов синдром е много характерен за неразвитите неофеодални общества. Големият търговски център на лидера на другата опозиционна „Партия за европска иднина“ Фият Цановски пък беше взривен.

  Основният проблем пред българското общество обаче е, че отношението към сънародниците ни в съседна Македония едва ли ще бъде по-различно отколкото досега. Нека да припомним няколко случаи (защото политиците ни са късогледи и късопаметни). Спаска Митрова дълго лежа в затвора за бракоразводно дело, Здравко Здравески и семейството му бяха подложени на физически и психически тормоз, заради безброй измислени обвинения, Мирослав Ризински лежа в затвора след скалъпен процес, Миле Йовановски беше неоснователно уволнен от работа. Зад фиктивните процеси срещу тези хора, всъщност неизменно присъства един единствен мотив, а той е, че те са заявили публично, че са българи… Има още много други като тях.

  Нихилизмът на българските правителства спрямо Македония е наследство от престъпната политика на БКП, която по заповед на Коминтерна, насилствено създаде „македонска“ нация, ръка в ръка с комунистите от Югославия. Още има възрастни хора в Благоевградско, които си спомнят как с автомати на челото са принуждавани да се отказват от българското си име и да се записват „македонци“ по националност в паспортите. Малко по-знаещите са наясно, че Коминтернът и БКП по онова време бяха оглавявани от Георги Димитров, който е кроил зловещия план заедно с Тито да ликвидира държавата България и да я вкара в бъдеща Балканска федерация, под ръководството на Югославия. Разбира се, като първо подарим Пиринска Македония. 

  Ето какъв е генезисът на безумните и пагубни за нас претенции на Скопие върху голяма част от българската история. Това е продължение на създадената от комунистите фалшива идеология на „македонизма“, която съществува с цената на много пролята кръв и безцеремонно фалшифициране на документи, извори и факти. За да утвърждава себе си, подобна измислена в кремълските кабинети фалшива нация няма шанс, освен да втълпява в главите на хората омраза срещу собствения им народ и произход и най-вече срещу единокръвните им братя на изток от Осогово. „Македонизмът“, който в момента е превърнат в официална държавна идеология от режима на Груевски, просто е обречен да продължи започналото обезбългаряване на Вардарския край от комунистическата ера. Проблемът тук е, че тези анахронични попълзновения се прехвърлят през границата ни и приемат уродливия вид на ОМО „Илинден“, където една шепа шедро финансирани от македонската власт маргинални български граждани, играят ролята на най-върлите викачи срещу България на всякакви международни форуми. Ето и обяснението, защо сегашната македонска диктатура традиционно толерира езика на омраза спрямо България. Това е и причината в тамошните медии да се появи невероятната информация за измислените точно от македонското Министерство на външните работи на 750 000 македонци в България и.т.н. Скандална е липсата на всякаква реакция от българска страна срещи прогресивно нарастващата агресия и антибългарска активност на вардарци.

  Трябва да е пределно ясно на българските общество и правителства, че антибългаризмът, спекулациите, присвояването на българска история, на български културни традиции и видни личности от страна на Македония няма да отшуми, а тъкмо обратното – ще се задълбочава и ще се официализира на международно равнище, защото просто те нямат друг път и изход, освен да дебългаризират част от нашето общо културно-историческо и държавническо наследство. Вредните последствия върху националното ни единство, памет, обществен морал и и държавни интереси в бъдеще време ще бъдат фатални и непредсказуеми. От тази гледна точка една категорична ясна и точна българска позиция спрямо македонските коминтерновски мераци да създават идентитет на гърба на съседите си, е крайно наложителна и жизнено необходима. Пренебрежителното подминаване на този проблем превъща политиците ни в съучастници на едно историческо и политическо престъпление срещу България и българите, чийто сценарий е написан в кабинетите на Коминтерна в Москва.

  На фона на тази грозна картина на македонско-българските отношения обаче нашите управници упорито мълчат, особено външният ни министър Николай Младенов. След като цяла България разбра за пищната му сватбена церемония, допускаме, че е дошъл моментът да разберем и какви въпроси ще постави той на колегата си от Македония на срещата им тук в София. За разлика от измислените „македонци“ в България, нашата държава има реалното основание и задължение да се заинтересова за липсата на каквито и да било права за българите в Македония, които само по декларациите за произход подадени за гражданство са официално около 100 000. Интересува ли се Младенов относно тоталната дискриминация, на която са подложени сънародниците ни там и за репресиите, които търпят само ако дръзнат да изявят своето самосъзнание. Подобни рецидиви от югославското минало доведоха до най-страшните масови убийства и кръвопролития в Европа в края на 20 в. и предизвикаха в крайна сметка въоръжената намеса на демократичния свят, за да се прекрати геноцидът и етническите сатрапщини в Западните Балкани. Спокойно можем да кажем, че Македония е последният и най-верен анклав на югославското пространство и „милошевишкия“ дух на див национализъм. Свидетели за терора над българите там има много, но за тях официалната държавна политика е сляпа и глуха, а българското общество остава неинформирано от страна на казионните медии. Не смеем и да очакваме подвиг от Младенов да попита за въвеждането на европейски норми на равноправие в Македония, защото вече всички разбраха, че спрямо българите зад граница и особено на тия в екс Югославия и Гърция, правителството на Борисов стриктно следва политиката на бащите си от БКП/БСП/, които просто се отказаха от тях, в името на пролетарския интернационализъм и руската геополитика. Протестите на нашите сънародници от Сърбия и Македония срещу този онаследен национален нихилизъм бяха цинично пренебрегнати. Безрезервната подкрепа за бъдещо членство на Македония в ЕС е равнозначна на национално предателство. Ще повдигне ли Младенов проблемите, а кумът му Бойко Борисов, ще му разреши ли въобще поставянето им?

  Ако случайно потомственият дипломат Николай Младенов не може да се досети какви въпроси да зададе на министър Поповски (което не допускаме, че е възможно), ето няколко предложения:

  1. Защо Скопие продължава нагло да краде и изопачава българска история?

  2. Откъде официланото МВнР на комшиите намериха тези 750 000 македонци, след като на преброяването в България 1609 човека са заявили, че са македонци, а от тях 411 са определи като свой майчин език българския?

  3. Докога ще трябва да търпим езика на омраза към България от казионните македонски медии?

  4. Защо не се спазват основните човешки права на хората, които се самоопределят като българи в Македония?

  5. Иска ли наистина Македония да стане член на ЕС и НАТО? Ако иска, защо не спазва изискванията от Копенхаген от 1993 г. които включват добросъседски отношения, спазване правата на човека, демократични институции и т.н.?

  6. И може би най-важният въпрос – иска ли Македония да е приятел на държавата, която първа я призна и й помогна да оцелее в условията на ембарго и гражданска война, или ще си остане до края Бивша югославска република /БЮРМ/ ?

   

  Атанас Струмишки,

  Биволъ 

• Надина Калоянова: 90% от музикантите заминават за чужбина

  Култура на чалгата звучи като “социалистически небостъргач”, казва младата виолистка и певица

  

  България има много музикални таланти. Но почти всички завършили висше музикално образование в България заминават на Запад. Защо става така? Надина Калоянова е една от завършващите и също се насочва натам. Родена е през 1985 година в гр. Варна. Свири на цигулка от четиригодишна, пее от седемгодишна. На 11 години заменя цигулката с виола, защото по думите й само след тази възраст можеш физически да поемаш тежестта на виолата. Завършва Национално училище по изкуствата “Добри Христов” във Варна с виола и втора специалност класическо пеене. Тази година завършва специалност виола в Музикалната академия в София.
  Надина пее и има спечелени награди, общува и реализира проекти с изявени музиканти.
  Представители на “Мюзик аутор” споделят, че излъчваната по медии българска музика все повече намалява. Медийните прожектори върху млади музиканти се включват най-вече при телевизионни музикални състезания и риалити формати, които се захващат с обучение и пи ар на изненадващо симпатични млади хора с хубав глас. Прожекторите върху тях обаче веднага угасват след края на шоуто. Но славата на музикантите е най-малкият проблем. Казват, че ако си музикант къща може да не можеш да храниш. А ако си музикант в България себе си можеш ли?

   

  – Как така започна да свириш толкова отрано – родителите не са музиканти?

  – Брат ми и сестра ми са цигулари, сега брат ми свири на бас китара (дори работим заедно) и то си е съвсем естествено. Аз много пеех още от малка, и така.

  – А родителите?

  – Баща ми, светла му памет, беше механик от Съюза на българските автомобилисти. Майка ми е инженер. Но брат ми първи започна да се занимава с музика, не знам точно как е започнала при него музикалната “одисея”. По-голямата ми братовчедка завърши музикалното училище във Варна, сега преподава музика в Катар. Първият братовчед на майка ми е Анатолий Кръстев, професор виолончелист, световно известен, и преподава в академията.

  – В България ли ще работиш след дипломирането си?

  – Не. След държавния изпит заминавам. Не знам още точно къде, имам няколко оферти, ще видим.

  – Искаш ли да отидеш някъде, и къде?

  – Искам, да. Много голяма мечта ми е да уча джаз. Имам двама приятели, които учат в Гронинген, Холандия. Условията, за които са ми разказвали, доста са ми допадали. И искам да видя за какво става въпрос. Може би след две години. Дотогава смятам да работя.

  – Брат ти и сестра ти са избрали да останат тук.

  – Да, но не знам доколко дълго.

  – Стабилно ли е положението им или на хората като тях в България?

  – Не е стабилно, не е полезно. Трудно е. Има дни, когато нямаш участия. Защото го има и другият проблем – собствениците на медии, заведения не дават възможност на музикантите. Има големи фенове, но те са единици. А един музикант цял живот го прави това. Аз имам приятели, които успоредно работят в офис и се опитват да са изпълнители. Имала съм тежки моменти и кой знае още колко ще имам. Радвам се, че все нещо се е случвало и не ми се е налагало да се заемам с друга работа.

  – Каква част от музикантите излизат от България?

  – Много. Може би 90 % от хората излизат извън България. За да живеят, за да учат – магистратура, докторантура, специализация. В САЩ има доста хора, в Германия, Холандия, Англия. Имам много приятели там.

  – Къде си пътувала?

  – Много съм пътувала на турнета, с оркестри. В България повече, защото съм тук, за да завърша университета, но преди две години бях в Стокхолм и Хелзинки, с голяма група, с брас секция. Те бяха варненци, явихме се на прослушване. Там работих и в заведения и на кораби, пътуващи Стокхолм – Хелзинки. Сутрин пристига на едното място, вечерта пееш по шест часа, без почивка.

  – Би ли го направила пак?

  – Не. То е много тежко… Но се  радвам, че отидох, защото иначе щях да се чудя цял живот какво е.

  – Как си обясняваш това, че един сервитьор у нас получава по-голяма заплата от една виолистка?

  – Ами това не поражда завист, но поражда тъга…Както един лекар учи с години, за да се реализира, така е и при нас.

  – Значи си преминала етапа, в който мислиш, че нещата биха могли да се променят?

  – Може да се промени, когато самата система се промени.

  – От тези хора ли си, които мислят, че нещата ще се променят?

  – Ами аз така или иначе съм решила сама за себе си да се развивам. И ще го направя.

  – А какво най-вече е грешно – системата, държавата, културата?

  – Няма музикална култура в България. На медии, на нечие желание отгоре, че така трябва да бъдат нещата, в чисто политически план. Интересът е да спрем да разсъждаваме. Още по-време на социализма е имало контрол. Знам, че по време на социализма са пращали хора, които са следили музикантите. Лишаването от свобода на словото е било осакатяващо.

  – Ти вярваш в това? Това не е ли конспиративна теория?

  – Вярвам, защото обществото се опира на здравеопаване, култура и образование. Някое от трите дали е в добро състояние в момента? Аз чета и разговарям с хора, които са наясно с политиката. Опитвам се много да разбера защо причиняват това на собствения си народ, и икономически и в културен план. Не мога да разбера и ми е адски тъжно. Защото това е абсолютно убийство. Не е нормално един човек да не може да се бори, за да си плати телефона. Не е нормално една жена да се побърква по една чанта. За това говоря, че е насадено изкуствено. Аз не знам какво трябва да се случи, за да започнат хората да живея по начина, по който са създадени – за да бъдат себе си. Може и в по-глобален план да е проблемът. Може би трябва да се промени цялата световна икономика

  – Според теб лесно ли е да си музикант в чужбина? Може би и там има проблеми.

  – Тук е трудно от културна гледна точка, от финансова. Не знам, но като че ли все пак поначало средствата никога не стигат. Джаз музикантите например повечето имат проблеми…

  – А за културата на чалгата какво мислиш?

  – Култура на чалгата поначало звучи като “социалистически небостъргач” (смее се).

  – Какво мислиш за качеството на самата музика на чалгата?

  – Това не е музика. Няма естетическо съдържание. Същото мога да кажа и за някои музикални канали като Ем Ти Ви, и там се върти чалга. Случвало ми се е след като съм изпяла моя песен или песен на Джил Скот (б. а. – Джил Скот е американска певица и поетеса, стилът й съчетава джаз, соул и хип хоп) например, са ме питали дали знам някоя песен на Цеца Величкович.

  – А изпълнявала ли си подобно музикално желание?

  – Не. Никога.

  – Когато си пускаш радио, какво слушаш?

  – Обикновено слушам Джаз ФМ, Програма “Христо Ботев”. Има и едно радио по интернет.

  – Ходиш ли на дискотеки?

  – Не ходя. Не ми харесва музиката, хората, които ходят, нещата, които стават, начина, по който употребяват музика. Когато минавам покрай някои заведения, дори усещам, че изключвам за съзнанието си музиката, която чувам.

  – Общуваш ли с хора от своята сфера?

  – Не мога да познавам всички, познавам доста от клубните музиканти. Брат ми свиреше в група “Кафе” и покрай него също познавам хора, Мария Илиева, Любо от “Те”, Живко Петров, диджеи доста познавам. Мисля, че този кръг обаче е доста затворен, въпреки че при нас положителната страна е, че се запознаваме с нова хора. Идват да те поздравят, след като си пял и така…

  – В България има ли добри джаз музиканти?

  – Има, да. Участват в няколко проекта, за да могат да се развиват.

  – А слуша ли се джаз?

  – Както джаза, така и класиката се слушат, има хора, които ходят на концерти, и музиканти, които ги правят и които все още не са се отказали тотално. Но за съжаление това е рядкост. Ако ги няма събития като “Софийски музикални седмици”, “Мартенските музикални дни”, “Варненско лято”…Наскоро си говорихме с един колега колко би било хубаво като се върнем от Варна, да свирим, обаче в клубове. Има места между другото в София и Варна, където може да се чуе хубава музика.

  – Какво е бъдещето на тази музика в България?

  – Мисля, че тепърва ще започне някаква нова вълна, защото забелязвам, че на хората им е писнало от чалга, от масовия начин на мислене от глупости. Мисля, че имат нужда да слушат истински неща.

  – Твоята мечта каква е?

  – Да участвам в квинтет, ако говорим за класическа музика, а в пеенето – да правя авторски неща. Не бих желала да съм популярна, бих искала просто да доставям удоволствие на хората.

  – Мит ли е, че България дава много музиканти на света?

  – Не е мит. Ние сме много чувствителни, хубави хора сме. Има наистина някои неща, които ни куцат, но това не е защото сме българи. Всеки народ си има черни овце, просто самата ситуация, в която сме се озовали, начина, по който се оставяме да взимат решения вместо нас, това влияе…Повечето хора мислят на дребно – сега ще си платя телефона, днес ще ми дадат заплатата, не ти остава глътка въздух да си поемеш. И така – месец след месец, година след година и в един момент и казваш: “ Аз какъв човек бях, какви мечти имах, а какво стана. Защо така се случи?”.

  – Според теб може ли да се променят нещата?

  – Сигурна съм. Дали по един начин или друг – аз гледам позитивно. Независимо какво ще ни коства, трябва да направим така, че да се променят.

  – Би ли се върнала да правиш музика в България?

  – Да, определено!

   

  Интервю на Невена Борисова,

  e-vestnik.bg

• Репресирани се надигнаха срещу честването на 100 години от рождението на Тодор Живков

   

  Репресирани граждани се надигнаха срещу честването на 100 години от рождението на Тодор Живков.

  Пет обществени и политически организации ще протестират срещу събитията, които се готвят усилено в родния му град Правец.

  „Подобно честване дискредитира целия демократичен процес в страната ни и я злепоставя като член на ЕС“, се казва в декларация на организациите, разпространена сред журналистите в Народното събрание.

  Зад протеста стоят Съюзът на репресираните в България, Съюз „Истина“, Съюз на репресираните от комунистическия терор в Р. България, Съюзът на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ, както и партия „Съюз на репресираните в България след 9.9.1944 г.“.

  Организациите са против присъствието на правителствени и държавни представители на отбелязването на 100 години Тодор Живков и напомнят, че той е бил „ръководител на един репресивен комунистически режим, обявен за престъпен със закон от НС през 2000 г.“.

  Организациите призовават премиера Бойко Борисов да съблюдава да няма представители на управлението на празника в Правец, визирайки участието в инициативния комитет за честването на областния управител на София – област Красимир Живков.

  През месец май министър-председателят присъства на откриването на Третия редовен конгрес на Съюза на репресираните от комунистическия режим.

  Репресирани от комунистическия режим се обявиха и против поставянето на паметник на Тодор Живков в Правец. Монументът ще бъде открит на 7 септември.

  „Тодор Живков няма право на паметник в родината ни“, смятат авторите на протестната декларация.

  Според тях това е провокация към морала и достойнството на българския народ, както и срещу гражданския мир в страната.

   

  Източник:  Actualno.com

• Икономика на слугините

  Чета редовно повечето от българските вестници и причината е световната икономическа криза. Искам да знам как стоят нещата по този въпрос в Родината ми – и ако ви кажа защо, ще ме наречете “нещастница” или може би “наивница”.Наричайте ме както щете, отдавна съм свикнала да не ми пука, освен това свикнах вече да съм никоя и да не ме уважават.

  Нищо, да си дойдем на думата… И така, та мисълта ми беше за икономиката на Родината ми България. Тъй като съм повече от 15 години на заточение в Гърция, нормално и човешко е да искам вече да си отида в Родината при близките си, но както разбирам от вестниците, ”взорът надежда не види”.

  Та какво разбирам аз: инфлационни процеси, ниски доходи, безработица, нулева покупателна способност – това пишат вестниците и същевременно като си ходя в България, виждам друго. Кафетериите пълни от сутрин до вечер с добре облечени хора, засмени и безгрижни. Един път се престраших и попитах моя близка, с риск да ме вземе за ненормална или най-малкото паднала от Марс, а тя безгрижно ми отговори: ”Какво се чудиш, много е просто, от три семейства поне в двете жената е някъде в чужбина и праща”.

  Топла вълна ме обля, но като че ли и мозък допълнително ми се наля, та взех да мисля малко по-логично. Значи така било то, наш`та Българийка има ”слугинска икономика”, но министрите не искат да си го признаят, че пак да са техни заслугите, а не наши, на нещастните “бели робини”. Замислих се по въпроса и колкото повече мислех, толкова по-страшно ми ставаше. Във всяко трето българско семейство майката и жената липсва, на гурбет или в Гърция, или в Италия, или в Испания. Чак пък толкоз…

  Да, така е… и то за съжаление. Грабваш си куфарчето с парцалките, навеждаш си главата, ставаш и заминаваш, където ти виждат очите, за да храниш мъжа и децата. Е, стига де, чак пък толкова трагично – ще кажат някои. Няма стига, трагично е, но това е суровата истина, отворете си очите. Ние ги храним, ние ги обличаме, ние купуваме къщи и апартаменти – трагично, но и парадоксално. Уж никъде по света няма богата слугиня, но в България слугините поддържат икономиката. Гордата българка, смачкаха й самочувствието, но не се прекланя. Рискува, жертва се, излага се на опасности. Повечето от жениците тръгват без да знаят език, без да знаят къде отиват и така стават лесна мишена за измами, злоупотреби, тормоз, страдания.

  Най ме боли за пенсионерките. Вместо да си стоят в България и да си гледат болежките, куцук-куцук, на стари години тръгнали други старици да гледат, та да припечелват и да не ровят в кофите за боклук. А какво става с разделените семейства в България? Мътна и кървава става. Докато жената превива гръб и слугува, мъжът си е мъж, с биологични и духовни нужди, най-често я заменя с друга, дори без тя да знае. Научава като се прибере вече. Ако случайно е заделяла някой лев и за себе си – добре, ако не – пак навежда главата и се връща да слугува.

  Завършвайки, да направим една статистика: във всяко трето семейство съпругата и майката е на гурбет в чужбина. Повечето заминават без да знаят съответния език, излагайки се на измами, мошеничества и най-различни други опасности. Почти всички работят повече от 12 часа дневно, обикновено по две работи. Поне 95% от тях са слугини и болногледачки. Почти всички живеят мизерно и изпращат спестяванията си в България, или ги държат за “черни дни” – и са прави,черните дни ще са много, може би всички – само черни. Те дори не могат да запеят “Облаче ле бяло” – “много мина, мъничко остана”, защото не знаят докога – може би ще робуват до гроб.

  Въпреки това – предани на род и родина, героични и невинни – те са много по-достойни за уважение от всеки един министър, преуспял бизнесмен или търговец-тарикат. Техните подвизи трябва да се увековечат и са достойни в тяхна чест българското правителство да издигне паметник-мемориал на българската жена – робиня. Вместо жезъл – да изваят метла, вместо ореол – онази светлина, породена от смирението, с което носи кръста си, вместо лавров венец – собствената й коса, побеляла от тегло и мъка. Всеки, който има сърце и достойнство, трябва да коленичи пред нея, че години наред спасява държавата от фалит със ”слугинската си икономика”.

  Това е засега, стига съм се превъзнасяла, никой няма да ми обърне внимание. И тук важи “Като си пееш Пенке ле, кой ли те слуша”, но поне ми олеква на душата. Връщам се вече в действителността, права-крива, утре основно почистване ще правя, тежко ми, ще издам багажа – 10 часа. Мога да разказвам такива зловещи истории до безкрай, но се опасявам, че ще спрат да се четат романите на Стивън Кинг, защото ще бъдат ведри и оптимистични, в сравнение с това, което аз имам да разкажа. Когато остарея, надявам се дотогава нещо да се е променило и да не работя до гроб като слугиня, ще напиша книга за живота на гурбетчийките. Тогава ще конкурирам Стивън Кинг, сега смирено ще си чистя къщите – нямам избор…

   

  Антоанета Василева,
  Kotkacigulka.com

• Кристалина отвори щаб в Триполи

  Европейската комисия изпрати в Триполи екип от специалисти и отвори хуманитарен офис там, съобщи Кристалина Георгиева. Според еврокомисарката за хуманитарната помощ и реакцията при кризи целта на хората на място е да се запознаят с неотложните нужди на либийската столица и да разпределят помощта от ЕС под формата на медикаменти, храна и питейна вода.

  “Основното ми притеснение сега е за цивилните. ЕС е дал досега 10 млн. евро за спешни хуманитарни действия в столицата”, обясни Кристалина Георгиева. Междувременно доклад на Хуманитарния офис на ЕС съобщи, че поддръжниците на Кадафи са блокирали две трети от питейната вода на Триполи, която се извлича с помпи от пустинята Сахара.

  Същевременно генералният директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова предупреди, че Либия, както Ирак и Египет, може да изгуби културното си наследство в конфликтите.

   

  Източник:  в. „24 часа“

• Втори сме по ръст на безработицата

   

  Преди нас е единствено Гърция, където безработните също растат.

  България е на второ място по ръст на безработицата в ЕС през юли, според информация на европейската статистическа служба Евростат. В сравнение със същия период на миналата година безработицата у нас е нараснала с 1,5% от 10% на 11,5%.

  Преди нас е единствено Гърция, където броят на безработните през същия период се е увеличил с 4% от 11% на 15%. На трето място по ръст на безработицата е Словения – увеличение с 1,2% от 7,2% на 8,4%.

  Най-ниска безработица има в Австрия – 3,7%, в Холандия – 4,3% и в Люксембург – 4,6%. Най-висока е безработицата в Испания – 21,2%, Латвия – 16,2% и Литва 15,6%.

   

  Източник:  Фрог нюз

• Цветанов – герой в новата книга на Юрген Рот „Нечестна игра“

  Шокиращи факти за купени мачове, измами със залози, натъпкани с допинг спортисти и корумпирани спортни деятели – това съдържа новата книга на Юрген Рот „Нечестна игра“. Подобаващо място в нея е отделено и на България.
  „Месец преди Лотар Матеус да разпространи своите впечатления от България на сайта Infinite Energy, бях за пореден път в София. Наред с другото се срещнах с двама души, които трудно биха могли да бъдат по-различни – единият бе вътрешният министър, другият – човек, обвиняван от службите за сигурност, че е начело на най-мощната мафиотска организация в България. Вътрешният министър Цветан Цветанов, встъпил в длъжност на 17 декември 2009, се явяваше към момента един от малкото безукорни политици, решени да се преборят с корупцията и организираната престъпност.

  От информациите в българските медии знаех, че той е обект на атаки от страна на опозицията, тъй като не можел да докаже откъде е получил парите, с които си е купил няколко апартамента в последните години. За да ме убеди, той ми показа множество документи, които извади от дебела папка с книжа, и обясни откъде са дошли парите; показа ми и съответните банкови извлечения, пише германският журналист, цитиран от Дойче веле.
  „Това са само нападки на опозицията, за да бъда оклеветен“ – каза той доста огорчен. И изведнъж започна да говори за един случай, който е принципно невероятен. Но министърът го описа така, че всичките ми съмнения, че е убеден в това, отпаднаха. Той знаел от два осведомени източника, че бившият главен прокурор е поръчал две убийства, които в крайна сметка били извършени от Алексей Петров и неговите хора. Единият от убитите бил прокурор, който бил в конфликт с тогавашния главен прокурор; жертва на другото убийство била една адвокатка.
  След което вътрешният министър ми показа списък на всички успешни акции на своето министерство, предприети в последната година в рамките на борбата срещу босовете на организираната престъпност. Списъкът наистина бе впечатляващ: включваше не само арести на фалшификатори на пари и на издирвани поръчкови убийци, но и – най-важното – разбиването на една мощна мафиотска групировка, операцията „Октопод“.
  Именно с нея министърът се гордееше особено много. В центъра й бил споменаваният многократно от министъра Алексей Петров. „Той е главата на Октопода“, каза Цветанов. Разказа и, че президентът Георги Първанов се разпоредил в София да бъде създадена таксиметрова компания, която да бъде предадена на Алексей Петров. Шофьорите трябвало да бъдат очите и ушите на социалистите и на службите.
  Обвиненията към Алексей Петров и неговата организация са наред с другото за изнудване, пране на пари, организирана проституция, наркотърговия и поръчкови убийства. Петров е задържан на 9 февруари 2010 година, на 10 октомври е пуснат под домашен арест. Т.е. излиза, че не е чак толкова опасен, този бивш агент на Държавната агенция за национална сигурност и бизнесмен със съмнителна слава.
  Седмица по-късно обвиненият от министър Цветанов за поръчаните убийства бивш главен прокурор отхвърли категорично тези твърдения и заяви, че става дума за политически клевети, зад които стои американското посолство. В продължение на дни в българските медии и на политическата сцена цареше голяма възбуда. След което се установи обичайното спокойствие. Не се случи нищо, независими разследвания не бяха проведени, нито бяха изслушани свидетели – българска работа.

  Източник: БГНЕС

• България – най-старата национална държава в Европа

  Българите стоят “в ядрото на европейската цивилизация”, според оксфордският професор Норман Дейвис *

   

  

  Той е човекът, който може би за първи път в западната историография отделя подобаващо място на България в своя впечатляващ труд „Европа. История“. Той е един от малкото, които пишат без предубеждения за нашата страна.

  Любопитно е, че, за разлика от много други, професорът се отнася към нашата страна и нейния народ с голяма симпатия. Според Дейвис около 1265-а година, понятия като Англия, Франция, Германия, Испания и много други са доста далеч от днешния им смисъл.

  Според него, през цялото 13-то столетие, в Европа изобщо не може да се говори за национални държави. И, ако по онова време някъде в Европа наистина се е развивала национална самоличност, то би имало смисъл само по отношение на някои малки страни, които действително успяват да се обособят от своите съседи.

  Тези страни биха могли да бъдат Португалия и Дания, а на Балканите – Сърбия и България. През 80-те години на 12-ти век и Сърбия, и България утвърждават своята независимост от Византия. И, което е по-важно, и двете страни създават собствени православни църкви със свои патриарси.

  Именно това дава мощно оръжие на тези държави в борбата им за собствена самоличност, позволява им да изградят собствени национални елити, прави възможно създаването на национални институции.

  Според професора, това е крачка, която не успява да направи нито една страна от християнския свят, чак до епохата на Реформацията, т.е. до 16-ти век.

  Профеор Дейвис, обаче, обяснява, че през 13-то столетие, България е много по-напреднала и от Сърбия, и от Португалия, и от Дания,. По онова време сръбската държава е била само кралство, докато България е международно признато царство (т.е. империя) още о 10-ти век.

  Същото се отнася и за църковната организация. Почти през цялото Средновековие сръбската църква е на подчинение на Цариград, а българският народ има своя независима международно призната институция, още от времето на цар Петър I.

  Всъщност, в книгата си професор Дейвис твърди, че още с основаването си , Аспарухова България е включвала и цяла Румъния.

  С много факти, той доказва, че България е най-старата нация на Стария континент. Нещо повече, според него, когато България е била държава, Европа е „ходела права под масата“.

   

  Източник:  Bolgari.net

   

  –––––––––––––––––––––

  * Норман Дейвис е роден през 1939 г. в Болтън, обучавал се е в Оксфорд, Гренобъл, Перуджа, Съсекс и Краков, където защитава докторска степен. Професор е в Лондонския университет и е член на Английската академия на науките, автор на множество значими монографии, посветени на историята на Европа, Полша и Великобритания. Смята се за автор на най-амбициозните исторически книги за Европа от последното двадесетилетие. Книгата му „Европа. История” (изд. на англ. 1996, на бълг. 2005) надхвърля обема на Библията и е избирана 10 пъти за книга на годината. В английската преса е определяна като „велика”, „изчерпателна и предизвикателна”, „монументална и достоверна”, „книга за търсещи умове на всяка възраст“, „безпристрастна към Изтока и Запада”, пълна с „живи детайли, решителни мнения, убедителен анализ”, „искри от остроумие”, „преливаща от наука”, променяща историческото писане за Европа. „Огромна и героична”. В която човекът от всяко кътче на европейския континент или от друг къс земя може да види трудната и красива епопея на Европа.

  Стилът на Дейвис илюстрира онова, което може да бъде определено като „ярко повествователно мислене на историк”, той е увлекателен разказвач и прави така, че историята, без отклонение от самата нея, да може да бъде четена и като бестселър -откъм любопитната и увлекателна страна. И като колоритна енциклопедия, обогатяваща цялостната ерудиция на читателя. Това го превръща и в любим „историк за филолози”, в майстор на „фабулирането на историята”, в нейното онагледяване, за което винаги съдейства изобилен, ефектен и убедителен набор от карти, снимки, диаграми и енциклопедични сведения. Книгите му са медиално отворени, те могат жанрово да бъдат ситуирани на границата между тотален историографски проект, световна енциклопедия и свръхмедия. За Дейвис историкът трябва да бъде добър писател. Литературността на историографското му писане често се дискутира, той е известен с постоянното си „доверие” към художествената литература, към която се отнася внимателно като историк и е сигурен в необходимостта от нейната употреба. Множество цитати от художествената литература онагледяват хода на историографската му мисъл.

  Известен е с интереса си към Полша, на чиято история посвещава 6 книги, спечелили голяма популярност в Полша и по света. Почетен доктор е на няколко полски университета и лауреат на ордена „Polonia Restituta“, почетен гражданин на няколко полски града. Историята на Полша под заглавие „Божието игрище”, която става бестселър в Полша, е издадена 5 пъти и е прилагана там като учебник по полска история. Не по-слаба е популярността на „Сърцето на Европа”, „Белият орел, червената звезда”, също посветени на полската история. Някои от полските му книги предизвикват скандални реакции на Запад и в Америка, често бива обвиняван в полонофилство.

  С намерението да не бъде разпознаван само като „полски” историк, Норман Дейвис посвещава огромен труд на няколко амбициозни европеистични книги: посочената вече „Европа. История” (1996), “Микрокосмос: портрет на централноевропейския град” (2002), „Европа между Изтока и Запада. Есета по европейска история” (2006) и „Европа във война 1939-45″ (2006).

  Заслугата за българските издания на Норман Дейвис принадлежи изцяло на издателство “Абагар”. До този момент са издадени „Европа. История” (2005) „Европа във война 1939-45” (2007). Издателството поддържа присъствието на Дейвис на интелектуалния ни пазар и в момента подготвя третата му европеистична книга „Европа: Изток – Запад”.

   

  Източник:  Ac-vtu.com

• <<
• 1
...
• 290
• 291
• 292
• 293
• 294
• 295
• 296
• 297
• 298
• 299
• 300
...
• 416
• >>