Всички авторски страници

Авторски

• С пари и без пари България пак ще я има

  Автор: Георги Николов

  До 1989 г. за нашите сънародници по света почти не се говореше. Те бяха в графите „изменници” и „безродници”, мислещи само как да подриват устоите на социалистическата родина. Днес диаспората впечатлява както с внушителния брой българи, трайно заселени във всички континенти, така и с националната си памет, обществени и културни изяви, с водещи личности в областта на политиката, икономиката, духовността на съответната страна. Самоопределящи се като българи – второ, трето, четвърто поколение. Но… българи.

  Под перата на част от тях са създадени, създават се и сега, книги с висока художествена стойност. Този процес започва още в лоното на земляческите дружества в Латинска Америка, САЩ, Европа, Австралия.

  Прераснали с времето в компактна диаспора: едновременно отворена за интеграционните процеси на съвремието си с народа в държавата, където пускат корени. И грижливо пазещи спомена за България с фолклор, история, лични житейски спомени и надежди.

  Още в 20 в., едновременно с периодичния български печат се появяват и книги. Някои от създателите им са забравени и непревеждани у нас. Други остават встрани от полезрението на литературната история по различни причини.

  Нека споменем сред всички, заедно с популярните, Борис Шивачев, Матвей Вълев, Страшимир Кринчев, още Самуил Стрезов, Петър Моллов, Стефан Кинчев, Стоян Христов, Тодор Колев, Стоян Данев, Тодор Ценков и т.н., като някои вече не се завръщат у нас.

  Изключително интересни са процесите на преливане на български творчески имена от Бесарабия в румънската литература. И страниците на „румънските“ български писатели – Йоан Сулаков, Киро Нанов, Стоян Тудор, Панайот Станчов-Черна, Мария Радианов, Антон Лебанов, Васил Агура, Ана Булгаре, Никифор Крайник, Йон Добри, Владимир Каварнали и редица други.

  Не ще се спираме на творците ни в пределите на бившия СССР – тема, сама по себе си мащабна. Нека мимоходом споменем Димитър Марков, Никола Фуклев, Александър Власов, Иван Гедиков, Иван Мавроди, Георгий Журжер… Да не пропуснем също Божен Олсомер от Швейцария…

  След 1989 г. стана възможно съвременни български автори да пребивават в родината си и тук, у нас, да печатат книгите си. Като разбира се, ги издават и в странство. Някои са обединени в Съюз на българските писатели в САЩ и по света с председател Георги Витанов и седалище в Чикаго.

  В Европа носители на престижни награди са Здравка Владова-Момчева, Николай Левков, Тончо Карабулков, Мона Чобан – не можем да изредим всички, а популяризирането им предстои, както предстои да видим на литературната сцена все по-нови и по-млади имена.

  Думата ни е за друго: че писмовната продукция на сънародниците ни по света като количество и качество има правото на свое самостоятелно място в литературната ни история. Със свой център на българската книга по света, но със седалище у нас.

  При това самостоятелен център, който няма да се размие като кръпка, пришита върху рухото на някой столичен културен институт с неясно финансиране, програма, а още повече пък – с бъдеще. Той трябва да бъде в исторически град като Велико Търново и да има своя материална база и бюджет.

  За да се превърне в информационна банка за литературната продукция на български писатели, трайно живеещи в чужбина. Да поддържа контакти с тях. Да получава и съхранява книгите им, биографичните им данни, снимки, отзиви на световния печат за написаното от тях.

  Да организира творчески представяния и да популяризира новоизлезлите им книги. Да има свой статут, културна програма и самостоятелност на работата си. Свой архив и библиотечен фонд. С възможности за кинозаснемане и техническо обезпечаване за информационен обмен с диаспората.

  Към него да се роди литературен музей и поне веднъж годишно да излиза печатен бюлетин – какво е излязло, къде, какво е свършил центърът, с кого и т.н. Иначе казано – става дума за националната ни памет по света, която трябва да се съхранява без прекъсване и паузи.

  Защото епизодичните дарения на свои творби, които правят писателите на библиотеки у нас и случайните представяния на отделни имена, са вид мероприятийност, която се забравя. Това не трябва да се допуска, защото паметта не е стока и не може да се купи.

  А да се загърбва е престъпление. Тук е мястото на българските държавни институции: Президентство, МВнР, Министерство на културата, Министерство на образованието, Министерство за българите в чужбина…

  Живеем в дни на отказ от национални ценности. На безродност и размиване на българската идентичност. В дни, когато културата ни съвсем открито е сритана в ъгъла на нечия чиновническа канцелария, за да отвори място на сурогати и съмнителни „световни“ ценности. Над тая картина се тиражира лъжа, че пари за култура няма.

  Има.
  Но са в ръцете на хора, които не разбират и не се интересуват от култура. И защото са убедени, че около личното им „аз“ се върти светът.

  Та, без да се отклоняваме от темата убедено ще кажем – пари за култура, ако има разбиране, ще се намерят. Могат да се намерят и за такъв център. Той ще има дълговечен живот. Защото българската литература е орисана с плодна дълговечност.

  Все пак ще припомним на случайните прелетни птички в нашия обществено-политически делник, че преди да правим мили очи на Европа, трябва да обърнем взор към убедителното ни културно, писмовно присъствие по света.

  Той съди за нас по националната ни памет и по отношението ни към носителите на художествени ценности днес. Иначе казано – и по националното ни самочувствие. Другото е самоизмама. Център на българската книга по света трябва да има и ще има. Защото в идеята му тупти нашето сърце по всички краища на планетата.

  Със имане на пари и с нямането на пари България е съществувала векове, ще я има и в бъдеще време.

  Източник: Десант
  www.desant.net

• Депутатите ни струват колкото боклука на София

  България е на първо място в света по размер на партийната субсидия според броя на своето население.
  40 млн. лв. годишно отиват за заплати на народните представители
  Абсолютният партиен плурализъм, закрепен в чл. 11 на Конституцията, е една от най-скъпоструващите придобивки на българската демокрация. Удоволствието 240 депутати да представляват интересите на избирателите си струва на данъкоплатеца около 85 млн. лева годишно. Законът за политическите партии дава право на държавна субсидия за всички формации, които имат избрани народни представители или поне са получили повече от 1% на парламентарни избори. 
  Сумата е 2.40 лв. на глас годишно и се изплаща на равни вноски в края на всяко тримесечие. Така 50 млн. лв. се вливат в партийните каси под формата на безвъзмездни депутатски субсидии. Проверка на „Торнадо” установи, че точно толкова от годишния бюджет на Столична община са разпределени за почистването на боклука в София. Отделно почти 40 млн. лв. годишно отиват за възнаграждения на народните избраници и раздутата администрация, представителни разходи, бензин, поддръжка и консумативи.
  Целият този финансов поток се излива в парламента директно от данъците на работещите българи. Като се вземат последните данни на Агенцията по заетостта и Националния статистически институт обаче, в момента над 40% от хората в трудоспособна възраст в България не работят. Това означава, че едва 2.15 млн. души (или 28% от населението) имат стабилни доходи. Респективно те поемат цялото данъчно бреме на армията от безработни за издръжката на заетите в бюджетната сфера. При 600 лв. средна заплата у нас годишният данък върху дохода, прибиран от държавата на един работещ, е 720 лв. За издръжката от около 80 млн. лв. на Народното събрание са необходими внасяните данъци от 120 000 души. При дела на реално трудещи се това прави приходите от ДОД на един 350-хиляден град каквито са примерно Варна и Пловдив, изчисляват финансови експерти.
  Печална истина е, че България е на първо място в света по размер на партийната субсидия според броя на своето население, коментира пред „Торнадо” ексдепутатът Минчо Христов. Същевременно, за да бъде реформирана спешната медицинска помощ до нормалните европейски стандарти, са необходими около 60 милиона лева. Правителството и парламентът обаче дружно твърдят, че такива средства в хазната няма, въпреки че данъкоплатците всяка година наливат същата сума под формата на субсидии към няколко парламентарни групи – ГЕРБ, Коалиция за България, ДПС, „Атака“ и Синята коалиция. Пари получават дори непредставените парламентарно партии НДСВ, както и „Лидер” на бизнесмена Христо Ковачки, когото разследват за източването на милиони от ДДС
  По време на 40-ото Народно събрание независимият Христов внесе законопроект за отпадане на партийната субсидия и пренасочването й към сферата на здравеопазването. Тогава предложението получи подкрепата на точно четирима народни представители. Само толкова прецениха, че провеждането на партийни конференции и симпозиуми на Канарските или Каймановите острови са по-важни от проблемите на най-затъналия обществен сектор. 
  Нещо повече – през 2005 година за всеки избран депутат държавата даваше на партиите около 3000 лева. Докато орязваше парите за здравеопазване, същото това Народно събрание увеличи размера на партийната субсидия с повече от 500%, за да придобие тя днешните си фрапиращи размери от 18 000 лева на депутатски калпак месечно. Опозиционните партии на управляващата тогава тройна коалиция въобще не възразиха на колегиалната щедрост. Тук възниква въпросът редно ли е депутати, които са в ръководството на съответните партии и които се облагодетелстват пряко от субсидията, да определят нейния размер. Обичайно европейските ни партньори биха третирали това като  явен конфликт на интереси и откровена корупция 
  Най-парадоксалното е, че въпросният законопроект все още отлежава в деловодството на парламента и нито един народен избраник не се решава да го изтупа от прахта и да го постави отново на дневен ред. Другата голяма далавера на политическите формации е преотдаването под наем на партийните клубове. Размерът на наема е смешен – стотинки за квадратен метър. Голяма част от тези помещения са превърнати в ресторанти, кафенета, пивници, нощни клубове и фитнес зали, които носят десетки милиони нерегламентирани приходи за партийните ръководства. Най-скандалното е, че същите партийни лидери продължават да твърдят, че прахосването на тези огромни държавни средства гарантира българската демокрация и просперитета на нацията. 
  Приказките на някои политици, че ако държавата не финансира партиите, те ще бъдат финансирани от мафията, имат дълбоки логически пробойни, смята Христов. На последните парламентарни избори ГЕРБ получи близо 50% от доверието на българите без нито една стотинка държавна субсидия, докато десетките милиони, получени от НДСВ, въобще не помогнаха на партията да прескочи бариерата. Съвсем логичен е въпросът защо формации, останали извън парламента по народната воля, се дотират от данъкоплатците на същия принцип, както и онези, които са спечелили общественото доверие.
  
  Frognews.bg

• Какво искат да скрият зад пушилката около „Лукойл“?

  Автор: Иво Инджев

  акто се изрази бившия американски посланик Джеймс Пардю в интервюто си за в. „Труд“, около казуса с „Лукойл“ има „ драматизация на най-високо ниво“ и „пушилка“. Ето какво изплува от пушилката, както е забелязал читателят на блога Калин Господинов:

  “С бр. 19 на ДВ от 19.08.2011г. е прието изменение на Наредба № н-17 от 13 декември 2006 г. за прилагане на разпоредбите на приложение № 37 и приложение № 38 от регламент (еио) № 2454/93 на комисията относно писмено деклариране чрез единния административен документ.
  

  Единствената промяна се състои в:
  

  „§ 1. В приложение № 18 към чл. 6, т. 22, 40 и 41, чл. 8, т. 22 „Класификатор на митническите учреждения“ в т. 1. Митнически учреждения в Република България се заличава ред: „Митнически пункт Нефтопристанище BG001004″.
  

  С тази дълбоко завоалирана и наглед безобидна поправка в наредбата на практика едно митническо учреждение в страната се премахва. Познайте кое и къде!
  

  Интересно е, че изменението на наредбата влиза в сила на 15 Август 2011г., т.е. 4 дни преди да бъде публикувана в ДВ! Не влезе ли в сила примерно тогава решението на ВАС по случая с Лукойл?”

  Докато на сцената се разиграват героични етюди как малка България, предвождана от смелия си лидер Борисов, се бори геройски с руския мастодонт „Лукойл“, зад кулисите някой дърпа конците на операция по замитане на следи. Защо иначе тихомълком ще закриват тъкмо митническата служба край Бургас, която от години обслужва недосегаемостта на руския монополист?

  В книгата „Течна дружба“ споменавам за „странния“ казус с на практика липсата на митнически контрол върху същото това пристанище, охранявано като секретна военна база от частна армия. Книгата се появи на 17 май. Сега имам странното чувство, че някой е прочел написаното и междувременно е взел мерки да се потули споменът за този разграден двор.

  Развих темата в интервю за един сайт, за който научавам, че вече е купен от депутата от ДПС Делян Пеевски (с парите на банка, обслужваща властта, която пък си иска за услугата държавата да си държи средствата в този трезор да получава съответното медийно обслужване).

  Казах в това интервю, че заради пристанището на „Лукойл“ България може да бъде спъната за Шенгенската зона, защото е доказателство, че има пробив в сигурността на държавата в (поне) едно българско(?) пристанище, през което руската компания може да внася и изнася каквото си пожелае без знанието на София, какво остава за Брюксел. Интервюто ми така и не беше публикувано. Без обяснение. Да обяснявам ли защо?

  Източник: http://ivo.bg/

• Побратими

  Автор: Силвия Белева

  Отлагане след отлагане. Така ни тръгна и все така продължава. Избрахме бавния „преход”, който съхрани успешно миналото. Рецидивите от това минало се превърнаха в лостове, които неизменно да влияят върху настоящето и бъдещето ни – вместо веднъж завинаги да оставим това минало зад гърба си.

  Каква е гаранцията, че оттук нататък ще сме по-внимателни. Решението за петролопровода „Бургас – Александруполис” остава за след изборите. Така както и за АЕЦ „Белене”.

  Отговорността, разбира се, пада върху настоящия кормчия и екипажа му. Възможно е двустранно бавене на топката и разучаване до финалния щурм, възможен е и театър. Преди финала тази отговорност ще натежи с оглед на дългосрочното въздействие на проектите – било то благотворно или пагубно. Ако проектите се осъществят, първото е съмнително, но второто реално може да ни удари по главите. И без да е особено черноглед – за човек не е трудно да си представи южното черноморие след евентуален разлив.

  „Трансболкан пайплайн” – да не се залъгваме от заглавието (в нея доминира руският интерес) е призована от нашето Министерство на околната среда и водите за пореден път да представи преработен вариант на отхвърлената оценка за въздействие върху околната среда (ОВОС) до края на септември тази година. По този начин министерството удължава с месец срока за внасяне на въпросния доклад, което е в съответствие с желанието и на „Трансболкан Пайплайн”.

  Остава да видим какво ще последва сред третото поредно отхвърляне на доклада на компанията. Ако някой е изряден и иска да прави бизнес, би ли допуснал повод да се усъмнят в добрите му намерения и професионализма му, за да представя доклади един, два, три или необозримо още колко пъти – само и само да успее. Задължително и на всяка цена.

  За отбелязване е, че предишното връщане на проекта „Бургас – Александруполис” бе оценено от руската компания „Транснефт” като „оскърбление” на тяхната позиция. И че, „партньорите не постъпват така”. За кои партньори става въпрос обаче. За равнопоставени партньори, които само добросъвестно отстояват своя интерес или за готовността на една муха да се заплете в паяжина? И дали настойчивото „партньорство” не изисква от отсрещната страна именно позицията на безропотна муха?

  Така или иначе „Транслболкан Пайплайн” трябва да внесат до края на септември окончателната си ОВОС. А Министерството на околната среда и водите да се произнесе по нея до края на октомври 2011.

  Да, това означава, че решението да бъде или не – ще изплува след изборите. Остава да видим дали според някои прогнози, съдбата на проекта не е вече предопределена – т.е. да не се осъществи. Такова е желанието и на хората по Южното черноморие, които виждат в „Бургас-Александруполис” реална заплаха за поминъка и съществуването си.

  Удължаването и отлагането са в сила и за проекта АЕЦ „Белене”. От руска страна „Атомстройекспорт” поиска срокът на преговорите да се удължи до 1 декември 2011.

  „И така – до края на света”. А дотогава остава надежда „великата шаячна правда” да възтържествува. Тази надежда не е свързана с интереса на България.

  В очертаващите се протяжни преговори както за „Бургас – Александруполис”, така и за АЕЦ „Белене”, предстои все някога да видим дали крайната българска позиция ще защити националния интерес, независимо че би засегнала чувствителна струна за партньорите, които „не постъпват така”.

  Сега предлагам нов прочит на една приказка. Селянин и мечка станали побратими. Но когато се прегърнали – селянинът си извърнал главата.

  „Защо си обръщаш главата, побратиме” – запитала мечката.

  „Много лошо ти мирише устата.” – отвърнал селянинът. Мечката погледнала страшно и с изменен глас му рекла да вземе брадвата и да я удари с все сила – иначе щяла да го „одрънка”. Нямало как, макар и с нежелание – селянинът направил, каквото му било казано. Бликнала кръв, мечката изревала и избягала.

  Минало време и двамата се срещнали в гората. Мечката го питала дали ще може да намери белега от раната. Гледал той, гледал, но нищо не открил – от раната нямало и следа.

  „Виждаш ли,” – рекла мечката – „от брадвата няма следа, нито вече ме боли. Но от думите, дето ми каза – още ме боли. Дума стрела не е, но в сърце се забива.”

  Приказката свършва така – с подразбиращ се укор към „нетактичността” на селянина. Но не е ли редно да се запитаме – а защо просто мечката не си измие зъбите?

  http://www.svobodata.com/

• Защо България е най-тъжното място на света

  България е най-тъжното място на света – в тази държава цари произвол вместо ред, мрежите на ДС продължават да си разменят постове и услуги, а за премиера се знае, че навремето е бил близък до бандитите…

  Тези и други нерадостни констатации се съдържат в анализа на Клаус Шрамайер, бивш зам.-посланик на Германия в България.

  В анализа си, публикуван в списание „Europäische Rundschau“, Клаус Шрамайер твърди, че в България никой няма интерес от преосмислянето на комунистическото минало. Напротив, този период от историята на България, с всичките престъпления и несправедливости, просто се премълчава.

  Промените – българско менте

  Невъзможно е да се започне начисто по простата причина, че номенклатурните кадри все още са внедрени по всички етажи на властта и държавните структури, пише юристът-дипломат и обобщава: „На всички е известно, че промените в България са само фиктивни.“ А така нареченият преход логично вече от 20 години тъпче на място.

  Според Шрамайер бившите сътрудници на ДС са се предрешили като бизнесмени, организирали са се в спретнатите редици на престъпни групировки, а през свободното си време работят като политици, депутати, съдии, прокурори и на други отговорни позиции, като никак не се интересуват от общото благо. Основната им цел е забогатяване на гърба на обикновения човек. България като най-бедна членка на ЕС е и най-тъжното място на света, обобщава Шрамайер. Най-тежкият и дълготраен проблем той лаконично формулира така: произвол вместо ред.

  Тоест, престъпността се е сраснала с политиката, а правовата държава е удушена още в зародиш. Макар и невидима, мрежата на бившите доносници продължава да функционира безупречно, коментира Шрамайер. Според него участниците в тази мрежа си разменят постове и услуги и взаимно си пазят гърба. Така юристът обяснява многобройните неразкрити поръчкови убийства. В анализа си Клаус Шрамайер задава и въпроса дали българската мафия не е свързана с Русия и дали организацията, наследила КГБ, не дърпа от разстояние конците в България. Но който и да дърпа тези конци, прави го много умело, а всичко това е някак си убягнало на разсеяния Брюксел по време на преговорите за присъединяване на България към ЕС, обобщава авторът.

  Шрамайер упреква Европейската комисия заради пасивността й към инициативата на България и още пет бивши комунистически държави за подвеждане под наказателна отговорност за престъпленията, извършени по времето на комунистическата диктатура. Вместо да подкрепи инициативата, Брюксел изобщо не се ангажира с конкретни действия, констатира юристът-дипломат.

  Двойният морал на управниците

  Премиерът Бойко Борисов беше сред най-възмутените, когато Комисията огласи имената на действащи български дипломати, бивши агенти на ДС, припомня Клаус Шрамайер. Нека се запитаме обаче доколко Борисов е независим политик, като си припомним миналото му на офицер от МВР и близък до престъпните групировки телохранител.

  България току-що беше отхвърлена като кандидат за членство в Шенгенската зона, с след скандала с дипломатите-агенти натрупа още черни точки пред ЕС: не само, защото агентите са възпитаници на съветския КГБ, но и поради двойния морал на управниците, който лъсна на показ пред целия свят, твърди бившият заместник-посланик на Германия в България.

  Самият президент Първанов, разобличен като агент Гоце, не намира за нужно нито да подаде оставка, нито да упражни правомощията си и да освободи компрометираните дипломати, коментира Шрамайер. А сегашното правителството, при цялото си възмущение срещу дипломатите-агенти, е назначило осем от действащите посланици, въпреки известното им минало като агенти на ДС.

  Според Шрамайер в България преосмислянето на комунистическото минало попада в спиралата на едно безкрайно забавяне. Причината: никой не иска да поеме отговорност, липсват адекватни закони за отваряне на досиетата, а оттам и подведени под наказателна отговорност и осъдени. Никой не понесе отговорност за издевателствата по време на т. нар. „възродителен процес“, припомня Шрамайер, а това допълнително обременява и без това обърканото отношение на българите към комунистическото им минало.

  България – полицейска държава?

  Според дипломата-юрист, най-тревожната тенденция в България напоследък е свързана с масовите подслушвания. Бойко Борисов ги представя като превантивни мерки срещу корупцията по високите етажи, министрите му ръкопляскат и единствено правосъдната министърка не е съгласна. Шрамайер обаче смята, че е сериозно застрашена и свободата на словото. А това, предупреждава той, е предпоставка за възникването на полицейска държава в България.

  Обширният анализ на бившия германски заместник-посланик в София Клаус Шрамайер завършва с въпроса: защо никоя друга държава от бившия соцлагер не се интересува дали дипломатите й са били агенти на тайните служби? И защо всъщност само българите трябва да се срамуват?

  ЕР, КШ, Петя Лунд, Александър Андреев

  Дойче Веле

• За живата и мъртвата вода не като приказни епитети

  Лечение с жива и мъртва вода

  Ако човек вземе вода от планински ручей и вода от чешмата в апартамента си, външно няма да забележи никаква разлика. Но ако се сложи една капка от планинския ручей и от водопроводната вода върху чиста стъклена пластинка, ще забележи, че структурата и формата на едната и другата капка са съвършено различни. Около капката от планинския ручей се вижда, че нейният кант има правилен строеж и по вид наподобява бисер. Капката от чешмата има неравен, начупен кант. Ако се изчака капките да изсъхнат, а след това да се изследват под микроскоп, то там, където е била капката от планинския ручей се наблюдава ясна решетъчна структура, докато на мястото на другата изсъхнала капка се виждат само малки прашинки. Този прост опит показва, че има принципна разлика между водата от планинския ручей и тя е жива вода, и водата от водопроводната мрежа – мъртва.

  Последствията за организма от употребата на жива и мъртва вода са големи.

  Живата вода е енергийно заредена и, изпита от човека, тя го зарежда с енергия, докато изпитата мъртва вода му отнема енергия. /Жизнената сила на водата се измерва с Бовиси. Енергията на човека е равна на 6,5 хил. Бовиса. Водата от планинския поток има 8,5 хил. Бовиса. Пиенето на такава вода зарежда всяка клетка с допълнителна енергия, нужна за нормалната й функция, извеждането на токсините от нея./ Здравата вода, подходящо енергийно заредена, участва във всички химически реакции в организма. Всеки орган, който е обезпечен със здрава, енергийно заредена вода, може да изпълнява възложените му функции ефективно и леко. Токсичните вещества, отпадъците изцяло се отстраняват, а хранителните вещества, витамините и минералите се усвояват по най-добрия начин. Такава вода действа и като антиоксидант.

  Водата, която е била подложена на някакъв вид замърсяване, е енергийно мъртва. Такава е водата в градските водопроводи – там водата минава през прави и ръждясали тръби, подлагана е на хлориране. Дори и да бъде очистена по най-съвършения начин, тя ще си остане мъртва вода.

  Виктор Шауберг (1885-1958 г.), австриец, лесничей, много години е отдал върху изучаването на природната вода. И установил, че

  вихровото движение на водата в планинския ручей и реките,

  които никога не се движат по права линия, а постоянно изменят посоката на течението си, енергийно я зарежда. Именно такава вода дава жизнена енергия на растенията, дърветата, животните и човека. Особено буйна растителност, сочи той, се наблюдава в местата на водовъртежите – където водата допълнително се завихря и енергитизира. Постепенно в резултат само на своите наблюдения Виктор стига до извода, че водата – това е жива енергия и ние трябва непрекъснато да се учим от природата и нейната безкрайна мъдрост. И най-малкото – никога да не изменяме естественото течение на природните води.

  Едва в наши дни учените напълно се съгласяват с изводите, направени от талантливия самоук Виктор Шауберг, навремето осмиван от учените мъже. Косвено потвърждение за чудесата на живата вода се наблюдава сред компактните групи население с най-много дълголетници – народите, обитаващи Кавказ, Андите, Хималаите, Каракорум – тъкмо те пият жива вода от планинските ручеи. Сега учените са установили, че даже мъртвата вода от водопроводната градска мрежа може да бъде „съживена“, ако й се придаде някакъв вид вихрово движение. На този принцип са създадени различни устройства за зареждане на водата с енергия: бимер и оживител на водата „Нордик“ в САЩ, енергостимулатор ADR, Аква-вихър, система за жива вода на Грандер, енергетическа чаша на Манфред Бауер и др. Живителни свойства има и намагнитената вода.

  Източник: Padreantonii.blog.bg

• Мл. Сърбиновски: Македонските псувни по България взеха да засядат в гърлата

  България е една стара златна бара на Европа и ви трябва само малко външна, позитивна енергия, малко сода бикарбонат, за да се изтъркате и отново ще светнете със своето старо сияние, казва най-талантливият съвременен писател на Македония. И най-преследваният там заради истините, които не спестява на сънародниците си, но които не са по вкуса на войнстващия македонизъм.

  Неговият последен роман “Шашма“ вече е на българския пазар.
  

  ‒ Младене, току‒що в България се появиха две твои книги. Едната си нарекъл „За македонистките работи”. Не се ли оправиха тези работи, или ситуацията става все по‒сложна?

  – Работите на Балканите винаги стават по трудния начин и никога не са пожелание и с бързината, с която искаме. Може би от много мерак най-после и при нас на Балканите нещо ще помръдне, въпреки че сме нетърпеливи. Като помисля, че вече станах белокос и прехвърлих 50 години, а въпросите пак са си същите. Наистина нещата не са се задвижили кой знае колко. В Македония дори се връщаме назад, а пък и стремежът на македонизма е ако може никога да не се променя ситуацията от времето на първите години след Втората световна война. Македонизмът е антиевропейско явление, недемократично и авторитарно и за него най-големият враг са европейските интеграции. И ако някой се радва, когато на Европа и на Америка не им върви, това се македонистите в Скопие.

  ‒ Другата ти книга е роман, нарича се „Шашма”, и ще те помоля да издадеш съвсем малко от сюжета. Защото е наистина много интересен и е по-добре читателите да го прочетат сами, но все пак – каква е тая вечна, никога незавършваща македонска „шашма”?

  – Трябва да призная, въпреки че става дума за мой роман, че той доста се чете и дискутира, въпреки, че за него медиите мълчат, все едно въобще не съществува. Което много ясно означава, че това е роман, който не отговаря на овехтелите “свети” истини на болшевишкия македонизъм. Действието на романа се развива в Скопие, започва със заминаването на турците оттам през 1912 г. и завършва днес, в наши дни, с насилственото поставяне на скулптурите на Александър Македонски в центъра на Скопие. Говори се за случващото се в Македония за тези почти сто години. Това е нашата македонска шашма, за която ми трябваха необичайни творчески усилия, та да мога да трансформирам естетически цялата тази неизказаност в литературно четиво, което само със своите литературни резултати да привлече читателите. Смятам, че това е един антропологически роман, в който може да се види или изживее, посредством образите на романа, съдбата на мнозинството от населението по течението на Вардар. Исторически то е осъзнавало самото себе, а и светът до Втората световна война го е познавал по същия начин – като македонски Българи. Книгата има повече нива – най-дълбокото е митологичното ниво, което се опитва да обясни тази наша македонска шашма; средното ниво е това, което се опитва да представи и пренесе частния живот на жителите на многонационалното Скопие и техните взаимоотношения; и третото ниво е за влиянието на властта, на политическата сила, която много често се променя в Скопие, за това как тя влияе върху живота на неговите граждани, и заедно с това колко тя помага или пречи за техния живот или съжителство. На мен ми е много драго, че тази книга се чета и разбира в цялата й композиционна постройка, а не се прочита само повърхностно с въпросното вече споменато трето ниво, както и, че не се чета единствено като политически текст.
  
  ‒ Ти сблъсквал ли си се с „шашмата”?

  – Аз живея с шашмата, аз правя любов с шашмата. Тя е част от всички нас, но щом успях да я опиша естетически, дори само в този план, се надявам, че съм я победил. При това на най-трудното поле, в полето на чистата литература. Това значи, че има изход от тази шашма, от чиято среда ние не желаем да се измъкнем политически. Романът ми е едно естетическо осветляване на историческата шашма, която толкова дълго и мощно ни владее, но щом от ден на ден ние поставяме ред в шашмата, значи я обезсмисляме. Надявам се романът ми да е успешен пример за това. В предговора на българското издание и професор Радослав Радев е на същото мнение: “Нищо не може да спаси една идея, ако романът е слаб. С тази талантлива творба е спечелила голямата литература. Надявам се българският читател да се увери в това.“ А аз съм не само уверен, че българският читател ще разбере това, но съм и убеден, че българският “вътрешноезиков превод от региолект на книжовен език” е само първото издание, след което този роман ще полети и към останалите световни езици. И това ще бъде най-голямото, естетическото поражение на македонистическата естетическа кичозност, която ни се предлага като божествена литература. Това е главната шашма, с която аз се сблъсквам през целия си живот. Разбира се, моята литература е различна от тази македонистична идеологическа литература, аз не желая тя да е такава идеологическа кичовщина и настина е щастие, че и аз, и многобройните читатели, когато четат моите романи, виждат, че държат в ръцете си нещо неежедневно.

  ‒ Имаш ли някакви проблеми заради това, че наричаш нещата с истинските им имена? В твоите книги, част от които интерпретират исторически факти, не се говори за древни македоноиди, за Александър Македонски и пр. „величави македонски герои”.

  – Трябва ли да казвам, че преди пет години бях малтретиран, за да стана член на Дружеството на писателите на Македония. Трябва ли да казвам, че бях изхвърлен от работа и станах най-атакуваната личност в Македония. Но кой се интересува от това? Дори може да се сметне за чест, че в Македония не съм взел никакви награди за литература, че мои драматургични текстове са изваждани от репертоарите на театрите… Но силата на изкуството може да извоюва много по-големи пробиви и победи, отколкото всичките медийни и какви ли не други оръжия на света. Балканите, а и светът са в криза, затова защото не четат истинска литература, такава, която не е по кефа на силните на деня, но премерва сили с тях естетически на най-широкото поле, на полето на красотата. Впрочем красотата наистина ще спаси света. Нека хората престанат да гледат толкова много телевизия и да губят безкрайни часове в интернет, нека се обърнат малко от малко към четенето и веднага у всички ще се завърне необходимата енергия. Тъкмо затова моите романи не са точно по вкуса на силните на деня. А това ме прави особено щастлив и го приемам като комплимент.

  ‒ Има ли според теб някаква оправия в балканския казан; каква е тази сила, която би била в състояние да внесе поне известен порядък в извечния балкански хаос и вражди?

  ‒ Мисля, че отчасти споменах за този проблем, но е очевидно, че на Балканите не са много образованите и способните политици, та затова и на мен, въпреки че съм писател, постоянно ми поставят въпроси като на политик. Всички ние на Балканите заради такива хора станахме политици, специалисти сме по политика и футбол, а в Македония в последно време вече всички сме спецове и по скулптура. Тъй като футболът ни е в криза, нашият безнароден народ поне получи шанс всеки ден да демонстрира вкусовете си и да предлага кой и какви скулптури трябва да постави в центъра на Скопие. Властта го прави и тази наша веселба, която ни излиза толкова скъпо, аз още преди време съм описал в края на романа. Формите, през които се проявява шашмата, са неизчислими.
  
  ‒ Казвал си, че на онези, които работят на и с езика на Македония, им е забранено да се изказват за него. Ние обаче не обичаме забраните, ти също, затова нека нарушим тази „повеля” ‒ що за чудо е това „македонски стандартен език”?

  – За да го откъснат от собственото му вековно наследство, от общия български език, през четиридесет и пета година сътвориха тази глототомия, това изкуствено обособяване на нашите македонски наречия в нов македонски език. Писал съм и за това. Но много съжалявам, че вече не са живи радетелите и създателите на “македонскиот јазик”. Бих искал да са живи и Пулески, и Мисирков, и Чуповски, и Конески, за да видят докъде се стигна с тоя јазик и с тази умъртвена култура и литература. 60 години те победоносно врещяха, че са на страната на победителите, но сега щяха изведнъж да млъкнат и да почустват, че всъщност денонощно са работили против себе си, и че са били от губещата страна. Но тези загуби, които уж широко ни отваряха вратите, тепърва ще трябва да се пресмятат. Едно е съвсем ясно ‒ целият дълъг процес на македонистическия сепаратизъм е бил един дълъг, дълъг път на нашата всеобща катастрофа.
  
  ‒ Водиш предаване по СКАТ ‒ „Облаче ле бяло”. Гледат ли те и в Македония; каква е рецепцията за твоите телевизионни послания?

  – Между Македония и България все още се издига неразрушената, идеологическа Берлинска стена, в Македония още нямаме възможност да гледаме българска телевизия. Но от онова, което успявам да чуя, разбирам, че все пак има много хора, които знаят за това предаване. Между Македония и България няма и железопътна линия, но се вижда, че и без българското мнение да е присъства по някакъв начин в Македония, страната ни пак си е на същото дередже. Затова поне никой не може да каже, че България ни е виновна за всичко. Може би и заради това на проведените скоро предсрочни избори никой не спомена България.
  
  ‒ Разкажи ни за Скопие и грандиозното строителство там. Какъв е резонът на този грандомански проект „Скопие 2014”?

  – Онова, което се случва в центъра на Скопие, е материализираната “Веда Словена.“ През втората половина на 19 век, в обществено-научното пространство в Белград беше изфабрикуван един измислен епос, според който най‒големият народ измежду балканските уж започвал потеклото си от най‒старите народи на земята; в него са наблъскани всякакви богове и исторически личности и всичко това е с една цел ‒ да се откъсне това население от общия български народ. Щом не може той да се сърбизира, поне в началото да се разкъса връзката му с българския народ. За всички тези над 150 години тайно се работи по този проект, но сега с цялото завземане на властта в ръцете на ВМРО, дойде време той да стане и официална държавна политика. И с него, и с тази антиевропейска стратегия Македония в момента е най-изолираната държава.
  
  ‒ Скопие е многоетничен град. В книгата си „Шашма” ти казваш, че единството между отделните етноси се е кореняло единствено в това всички заедно да псуват българите. И днес ли това е така?

  -Да, до преди две-три години такова беше отношението към България и българите. За България никой не смееше да каже една позитивна дума. Но не знам защо все пак ми се струва, че псувните някак си започнаха да засядат в гърлата.

  ‒ А кои са най-големите „губитници” на Балканите ?

  – Рано е да се каже кои са най-големите губитници на Балканите. Засега достатъчно е да прочетете “Шашма“. Мисля, че изтъкнатото университетско издателство “Св. Св. Кирил и Методий“ от Велико Търново направи един неповторим жест като отпечата този роман в България. Това много ме задължава, а българските читатели се надявам, че ще бъдат приятно изненадани.

  ‒ Пишеш ли в момента? Каква тема те вълнува?

  – Е, добре, само заради вас ще бъда откровен, и въпреки че принципно не е приятно да се говори за това, върху което се работи, аз се надявам до края на тази година да излезе от печат моя роман за Майка Тереза.
  
  ‒ Младене, познаваш добре България. Къде се чувстваш най-добре, кое кътче те зарежда най-много?

  – Ако имате предвид в Македония къде се чувствам най-добре, това, разбира се, е когато пиша пред компютъра. Аз водя много скучен всекидневен живот – четене, писане. Не знам колко съм досадил на домашните си, но им благодаря, че все още ме търпят. А що се отнася до България, всъщност не я познавам толкова много, колкото си мислиш. Но от онова, което съм видял, България е една чудесна държава с ослепителни културни и образовани хора. За жалост, моето усещане е, че през дългите години на промени мнозина са с изпита енергия и вяра в себе си. България е една стара златна бара на Европа и ви трябва само малко, външна, позитивна енергия, малко сода бикарбонат, за да се изтъркате и България отново ще светне със своето старо сияние. Вие преминахте през Долината на сълзите, докато влезете в Европейския Съюз. Но не знам защо българската интелигенция все още не е известила на народа какво геройство е сътворил той, както и че най-после е на страната на победителите. Вашите дни на просперитет са пред вас.

  ‒ И накрая ‒ победим ли е македонизмът?

  – Никой няма сила да победи македонизма, но той самият е тръгнал към собственото си погубване. Македонската енциклопедия на МАНУ, направена по резона на Мисирков, ясно отрежда нашия път. Път без връщане, път, от който не желаем да се завърнем. Моите книги са малка утеха в тази наша всеобща катастрофа.

  Интервю на Ана Кочева,

  Фрог нюз

• У нас местната демокрация е в предизвестена смърт

  Председателят на УС на Института за развитие на публичната среда Антоанета Цонева, пред в-k“Капитал“

  Eдно интервю на Елена Старидолска

  ГЕРБ издигна през седмицата няколко спорни фигури за кметове – Йордан Лечков в Сливен, лидера на партия ДЕЛА Атанас Терзиев в Несебър. Преди време застана и зад Георги Славов, кмета на Ямбол, който има няколко висящи дела. Не е ли странно?
  
  Нито един щаб не залага на кандидатури, за които няма предварителна оценка, че не могат да доведат до успешна кампания. Очевидно преценката е, че тези кандидати имат влияние и могат да представят управляващата партия в съответната община по подходящ начин.
  При ДЕЛА ситуацията е много особена, защото това е местна партия от т.нар. бизнес формирования, която функционира само на територията на Несебър с трима съветници, а преди края на мандата беше погълната от ГЕРБ. Лидерът й пък стана техният кандидат за кмет за вота наесен. Това е политическо know-how на местно ниво.
  
  Изглежда като взаимно изгодна сделка – управляващите, които нямат позиции в Несебър, ще опитат през ДЕЛА да получат такива, а пък представители на тази структура ще запазят участието си в общинската власт.
  
  Параметрите на тази сделка нямат публичен характер, каквито и да са те. Какъвто и залог да има зад тази схема, ние няма да имаме възможност да я оценяваме публично. Няма сделка, която да не е взаимоизгодна. Но забележете, че в нашия разговор присъстват думите сделка, договорка, взаимна изгода, бизнес. Това показва, че политиката изключително много се е икономизирала и за нея започва да се мисли в пазарни категории. Създават се стратегии за завладяване на пазара на гласове, ако продължим със същата терминология. Това е отклонение от разбирането за правене на общественополезни политики. Тежестта се измества към разговори за ползи, разпределение на публичен ресурс към определени групи, икономически мрежи, а на места и криминални мрежи, което е големият риск и пред тези избори. Според предварителната ни оценка на ситуацията те ще бъдат римейк на местните избори през 2007 г., но във всички случаи сценарият ще бъде още по-форсиран с едно усилване и радикализиране на интереса. Ще има сцени нелицеприятни за местната демокрация. В България местната демокрация е в нещо като предизвестена смърт. Прогнозите ни са мрачни.
  
  Може ли да се обобщи, че целта ще оправдае всякакви средства?
  
  Познатите от предишните избори практики за корумпиране на политическия процес ще бъдат абсолютно валидни. Няма никаква причина да смятаме, че това няма да е така, защото елементите на средата, които определят използването на такива способи, водят към тяхното стабилизиране. Не можем да говорим за редуциране на практики като купуването на гласове, контролиран вот, манипулиран вот, опити за изборни измами при преброяването или купуването на цели изборни комисии. На местно ниво мрежите, които искат да превземат властта, да получат достъп до разпределението на ресурса или да стабилизират вече завладени позиции и да ги отбраняват от конкурентните мрежи, няма на какво друго да стъпят освен на развиването на такъв тип стратегии. Те нямат истински последователи. Това не са партии, които имат членове, структури. При тях основната идея се развива около патронажа и клиентелистките разраствания.
  
  Защо традиционните партии, доколкото ги има у нас, не могат да преодолеят властта на мрежите по места?
  
  Защото на местно ниво вече има фактори, които имат определена степен на икономическа независимост и свобода. Местните олигарси или изобщо влиятелният бизнес е все по-наясно с това, че решенията на местната власт – определянето на местни данъци и такси, градоустройствените политики вече формират много отчетливо елементите на средата, в която тази бизнес структура трябва да съществува и да се развива. Затова те не се ангажират да търсят представителство през партиите, а предпочитат директно да представляват собствения си интерес или на своята мрежа в общинския съвет и в общинската администрация, за да имат пряк достъп до създаването на правилата, разпределението на ресурсите и контрола върху тях. Нямат нужда от традиционните партии, защото говорим за частен, а не обществен интерес. Няма дори разговор за създаване на политика, фокусирана върху общественото благо.
  
  Но в случая с Несебър местната формация ДЕЛА няма да участва в изборите по същия начин, както през 2007 г. – изведнъж потърси покровителството на ГЕРБ. Може би там моделът не проработи?
  
  Не мисля, че е така, защото конкурентната местна мрежа – МОРЕ, се явява и на тези избори например. През 2007 г. МОРЕ беше име на коалиция от няколко национални партии – Зелената партия, НДСВ, БДС „Радикали“, а сега вече е самостоятелна партия, регистрирана в Софийския градски съд. Даже един от братя Диневи я представлява. Тя ще се придържа към предишната си стратегия – ще подкрепя кмет, а няма да издига собствен кандидат и ще се опита да закрепи и разшири позициите си в местния парламент, където сега има петима съветници.
  
  Чух коментар от политик от опозицията, че през 2011 г. няма да има явлението „бизнес партии“ като през 2007 г., защото по места те вече или са погълнати от ГЕРБ или притиснати, за да не участват във вота
  
  От една страна, има поглъщане, от друга страна – от регистрациите в Централната избирателна комисия (ЦИК) се вижда, че все пак има местни формирования, които ще се включат в изборите. Тенденцията местните коалиции, които участваха през 2007 г. в общините край морето, да се явяват като партии сега се затвърждава през примери като в Бургас. Там коалицията „Ваклин Стойновски за Бургас“ сега вече е партия „Бургас“ и се представлява от самия Стойновски. Партията Средна европейска класа също се явява пак, около собственика на ТВ СКАТ има ново формирование, регистрирано през юли 2011 г. – Национален фронт за спасение на България. Във Варна „Движение Нашият град“ ще участват на изборите, има и други нови формирования там. Има съвсем нови формации – „Нова сила“, „Партия за хората от народа“и др. Определено не се наблюдава окрупняване на политическия ландшафт и редукция на играчите на местно ниво, по-скоро се запазва досегашната тенденция. Местните коалиции пък ще бъдат стотици, най-различни и на пръв поглед някои от тях с несъвместими участници. Това многообразие от играчи може дори да улесни прилагането на определени стратегии за завладяване на гласове. Когато вотът се раздроби на много места и се разпилее, всяка по-организирана мрежа и всички по-агресивни брокери на гласове, клиентелистки, корпоративен и друг тип вот, ако са силни и могат да го концентрират за своя патрон, ще спечелят.

  Има ли такива „професионалисти“?

  
  Безспорно. През годините са отгледани такива хора, но не в смисъл, че се занимават единствено и само с политическо брокерство. Това са местни хора, които познават много добре местния контекст, много добре са вписани и враснати в средата – изрично условие, за да можеш да правиш такава логистика. Тя се гради на вече спечелено по някакъв начин доверие в тази общност. Тези брокери понякога са свързани и с криминалните мрежи. Там, където има такива структури по време на избори, веднага биват наемани – за да купуват гласове, да разпределят парите, да респектират избирателите.
  
  Само и единствено в ромските махали ли са?
  
  Не само, има го и в черноморските общини и в общини, разположени близо до границата, където интересът е много голям. През 2007 г. територията на селата около Созопол например беше разпределена между две силови групировки, а единственото, което МВР правеше, е да внимава да не се стигне до директен сблъсък между тях. В рамките на акции срещу тях се откриха и хора, обявени за общонационално издирване. Проникването и използването на организирана престъпност и криминално проявени групи в изборния процес е класическо правило, когато се купуват гласове и се контролира вотът. Това се извършва именно от хора, които нямат респект от закона. Купуването на гласове е престъпление по смисъла на Наказателния кодекс, преследва се. Някои от съставите – като например организирането на купуването на гласове и финансирането му, са състави на тежки престъпления. Не може човек, който не е обръгнал в престъпна дейност, да се занимава с това. Тук е ролята на институциите.
  
  Министърът на вътрешните работи е председател на предизборния щаб на ГЕРБ. Дали ще има някакъв ефект върху тези негативни явления?
  
  Ако си представим, че една лихварска структура например, която продава гласове за сметка на погасяването на задължения или част от тях остане ненаказана т.е. ако правоохранителните органи не действат, тази лихварска схема ще проработи в полза на нечий патрон. Ако обаче МВР атакува остро такава структура, заинтересуваните могат да кажат „Това е политическа репресия. Заради сливането на двете позиции министърът на вътрешните работи използва прекомерна сила, за да осигури предимство на управляващата партия.“ Това е проблемът от съвместяването на тези две позиции. 
  
  Мнозинството в Народното събрание се гордее с приемането на Изборния кодекс, вие внимателно следихте и участвахте в дискусиите около него. Кои са по-големите му пороци, които сега могат да имат ефект върху изборите?
  
  Работя в организация, която се е ангажирала да оцени въздействието на кодекса във всеки един аспект в рамките на кампанията. Но отсега е ясно, че той не успява да възпре местните икономически ядра да участват в изборите. Това няма и как да стане единствено и само през кодекса. Докато има „свободни“ пари от контрабанда, трафик на хора, наркотрафик, източване на ДДС и др., т.е. има организирана престъпност, която генерира такъв финансов ресурс, който вкарва и изпира през изборите, кодексът не може да спре появата им.Чрез този ресурс се рекрутират в местните органи на власт „посланици“ на икономически интереси, а не на политически представители – институциите на местната власт се превземат отвътре, за да гарантират интересите на икономически групировки, отделни хора и фирми.
  Вторият открояващ се проблем от няколко дни насам е напрежението в политическите партии за начина, по който се съставят Общинските избирателни комисии (ОИК). Те са изключително важни за процеса органи, които ще приложат на практика кодекса на местно ниво. Има искания представители на ОССЕ да присъстват на заседанията на ЦИК, за да се гарантира, че начинът, по който се конструират ОИК, не осигурява някакво предимство на една или друга партия. Предложих, по-скоро попитах, говорителите на ЦИК защо комисията не направи публични протоколите от заседанията си, за да се смъкне напрежението в партиите и да престанат внушенията, които създават у избирателите усещане, че няма да има достатъчно гаранции за честни избори. Предложение не беше посрещнато с разбиране от говорителите на ЦИК,каза се, че за последните 20 години демокрация никой никога не е настоявал протоколите да са публични, а и в изборния кодекс това не е предвидено. 
  Много е важно и как ще проработят правилата за финансиране на кампанията. За първи път по настояване на неправителствения сектор ще има единен регистър за финансирането на кампанията, който ще бъде базиран в интернет. За първи път се определят различни категории средства – собствени средства на кандидатите и на членовете на инициативните комитети, от друга страна са собствените приходи на партиите и от трета – даренията. Интересно е да се види, при положение че за първи път се обособяват отделно средствата на кандидатите и се отчитат по отделен начин, как те самите ще се включат със собствено финансиране. Това е ново за България. Още повече че ако за даренията има лимит от 10 000 лв. на човек на година, то за собствените средства на кандидата няма – това е и становището на Сметната палата, стига общото финансиране да не надхвърля горната граница за цялата кампания – 2 млн. лв. за президентските избори, и съответните тавани за кандидати за кметове взависимост от големината на общината и кандидати за съветници. Ще е интересно дали това няма да стимулира партиите да включват в листите си финансово състоятелни хора, които имат възможности да подкрепят бюджета на кампанията чрез собствени средства.
  
  Казахте, че „свободният“ ресурс от контрабанда, наркотрафик и т.н. се изпира в изборите. Как точно става това?
  
  Когато използваш мръсни пари по време на избори, а влезеш и получиш представителство в общинския съвет, вече ти се отварят позиции за легитимни бизнес начинания. „Любимо“ занимание на тези съмнителни структури е концесионирането или арендуването на плажове, паркинги, спортни обекти и съоръжения, и други подобни. И започват легитимна, чиста дейност на икономически субект, който има видим източник на приходи. Общинската инфраструктура и ресурсът се използват, за да се „избели“ този бизнес. Процесът е свързан и със строителната дейност например. Чрез отреждането и градоустройството се получава възможност да строят хотели и съоръжения със средства включително от сивия и черния сектор. Освен това така представителите на тези структури участват директно в създаването на правила, които елиминират конкуренцията. От друга страна, действащите кметове също имат огромно предимство, защото са крупен местен работодател, създали са си своя клиентела, още повече ако са повече от един мандат начело на местната администрация.
  
  Как да се противодейства на тези пороци?
  
  Наличието на връзка между мафията и местната власт и опитите за решаването на този проблем в Южна Италия е довело до приемането на закон, чрез който от март 1990 г. до септември 1993 г. са били разпуснати 72 общински съвета. Причината – представители на мафията са били членове на съветите или кметове. Тогава е въведен терминът криминокрация, тоест криминализиране на властта.
  Единственият начин да се противодейства, е институционален, защото говорим за престъпления. Силни институции, които изпълняват закона и обществен натиск през медиите и гражданските структури, за да се измъкнем от този коловоз. Това, колко е честен и свободен, изборният процес е функция на способността на институциите да установяват правовия ред. Не можем да очакваме, че тук изборите ще бъдат като на книга, ако всичко останало до момента – начинът, по който институциите гарантират правовия ред, е поставено под съмнение. България има мониторинг именно върху сферите на правосъдието и вътрешния ред, т.е. това е мониторинг изобщо върху правовия ред у нас. Освен това завладяването на общината от местните мрежи осигурява определено ниво на социална сигурност и солидарност за техните членове – патронажът и клиентелисткият подход за съжаление започват да се възприемат от избирателите като по-надеждни и ефективни стратегии на поведение,отколкото подкрепата за идеологически послания и платформи на традиционните партии.  
  
  Можем ли да виним хората тогава?
  
  Никого не искам да виним. Това, което ние ще направим, е интернет платформа, позната и на други места по света, но с български приложения. Ще се нарича „За честни избори“. Тя ще даде пряка възможност на всеки участник в изборния процес – избирател, кандидат, наблюдател от място – да изпрати информация чрез имейл или социалните мрежи какво вижда пред избирателната секция, в нея, в предизборната кампания. И на картата на България ще може да се види къде започват да се натрупват такива сигнали. Потвърждаването им и какво се случва на място се надяваме да стане с участието на медиите. Ще могат да се пращат снимки или видеоклипове. Живеем в свят, в който всяко нещо може да бъде документирано и показано в интернет след няколко секунди.

  http://www.capital.bg/

  –––––––––––
  Интернет предоставя нови възможности и за наблюдение на честността на изборите. Каквато е например платформата Ушахиди (в превод от суахили “свидетелство”), създадена през 2007 г. от група доброволци в Кения. Чрез събирането на сигнали по безплатна телефонна линия, а също и през различните социални мрежи в интернет, на страницата на Ушахиди е създадена карта на насилието, която информира обществото за потенциално опасните зони, къде има изпаднали в беда хора. В Африка приложението на такава технология е възможно, защото там някой младеж може да си пише домашното под уличната лампа, защото няма електричество вкъщи, но има смартфон в джоба си. Софтуерът на Ушахиди е безплатен и това превърна платформата през последните години в силен инструмент за оказване на обществен натиск. Ушахиди е използвана за наблюдение на парламентарните избори в Египет в края на 2010 г.

  За изборите през октомври в България Институтът за развитие на публичната среда ще стартира платформата и у нас под името “За честни избори”. Сигнали за нарушения на изборните правила, съдържащи снимки и текст, изпратени онлайн, през фейсбук, туитър и имейл, ще могат да се отбелязват върху картата на България. Системата ще може да се използва от наблюдателите на изборите, от застъпниците, от гражданските мрежи, ще бъде достъпна за медиите, които могат да отидат на място, да проверят какво се случва и да направят допълнителни разследвания.

  Интернет адресът на новата БГ платформа е:
  http://fairelections.izborenkodeks.com/reports/submit

• Революциите на арабския свят и неговите динозаври

  Автор: Татяна Васберг

  Революциите отшумяха и арабският свят стигна точно дотам, където беше Източна Европа преди двайсет години: какво да се прави с виновните диктатори. Да ги съдят? Да ги убият? Да ги натирят в нещо като домашен арест? Европа използва и трите възможности. Сега е ред на Египет, Сирия, Йемен, Тунис, Либия. Част от тези страни решиха въпроса, други са още в разгара на въоръжения конфликт и е рано да се прогнозира какво ще се случи по-нататък. Но който познава оригинала, вече може да се ориентира в основните елементи на копието: арабският свят е на път да направи същите грешки, каквито направи Европа. При това да ги направи по същия начин – като избегне правосъдието или като го приложи избирателно.

  Тунис

  Зин ал Абидин бен Али управляваше Тунис от 1987 година. Управлението му се запомни с прозападната си и светска ориентация, с въвеждането на многопартийна система, утрояването на БВП, развитието на туризма и земеделието, но също и с непримиримите битки срещу критиците на президента и задушаването на свободното слово.

  Тунис е страната, от която започнаха протестите в арабския свят. Причината за тях беше липсата на работа и храна на фона на повсеместна корупция и липса на свобода на изразяване. Протестите започнаха през декември 2010 и само за 28 дни успяха да свалят от власт президента. Бен Али избяга с цялото си семейство за Саудитска Арабия, където живее и до днес.

  Десетина дни след заминаването му швейцарското правителство съобщи, че е замразило милиони долари, вложени в банкови сметки на семейство Бен Али. Временното правителство в Тунис заяви, че Бен Али е откраднал огромни суми пари и злато, както и че с държавни пари е закупил лично за себе си имоти в чужбина. В края на януари Интерпол вече издирваше Бен Али с международна заповед за арест.

  В резултат на всичко това Тунис се превърна в онази единствена (засега) страна от арабските революции, която реши проблема със своя лидер чрез съдебен процес, проведен в негово отсъствие. За по-малко от четири месеца Тунис разследва, обвини, води дело и осъди Бен Али на 35 години затвор за кражба на пари и бижута. Според западни медии, цитиращи местния печат, този процес само е затвърдил усещането на тунизийците, че в страната им няма правосъдие, а не обратното. Процесите, провеждани в отсъствие на обвиняемия, традиционно се смятат за автогол, който една правосъдна система може най-законно да вкара в собствената си врата.

  Йемен

  Али Абдула Салех управляваше Северен Йемен от 1978 година. През 1990 той оглави обединения Йемен, след като северната му част се събра със социалистическата южна част на страната. Салех остана на власт общо 33 години, които се запомниха с насилие при идването му на власт и с икономическа нестабилност, частична изолация и нарушени човешки права по време на упражняването на тази власт. Салех имаше за най-близък съюзник Саддам Хюсеин, той подкрепи инвазията в Кувейт. Йемен е една от четирите най-бедни държави в арабския свят.

  Революцията в Йемен следва тази в Тунис. В самото начало на 2011 г. протестиращите искат повече работни места и по-високи заплати. Тези искания преливат в протести срещу корупцията, възмущение от манипулативните обещания на Салех да промени конституцията, зад които се подозира желанието му да укрепи личната си и семейна власт, и накрая ескалират до искане за оставка на „диктатора Салех“.

  Раздялата на Салех с властта е мъчителен до карикатурност процес. През февруари той обещава да не се кандидатира за президентския пост през 2013 година, но се зарича да довърши настоящия си мандат. През март уволнява всичките си министри, като прехвърля върху тях вината за лошото управление. През април обещава да напусне властта в рамките на следващите 30 дни, ако му се гарантира имунитет от съдебно дирене.

  През май отказва да се оттегли от власт. През юни срещу него е извършен атентат и той е откаран на лечение в Саудитска Арабия. Там се намира и до днес. Формално е все още президент, но в действителност не управлява. Медиите пишат за него като за диктатор, който се е укрил в чужбина не без помощта на Запада. Съдебен процес не е замислян или поне западните медии не са съобщавали за такива намерения на местните власти. Ако Йемен наистина има в какво да обвини своя почти вечен лидер, очевидно не смята да го прави със съдебни средства.

  Египет

  Хосни Мубарак управляваше Египет от 30 години, а в предходните шест беше вицепрезицент. Управлението му се запомни с ярка прозападна ориентация, светскост, опрощаване на част от държавния дълг, развитие на икономиката, но също и с неоспорима авторитарност, полицейско и съдебно преследване на политически опоненти и критици и стремително нарастване на корупцията в държавния апарат.

  Хосни Мубарак е свален на 11 февруари тази година след едномесечни улични протести. Той е първият и засега единственият свален лидер в арабския свят, който е останал в страната си и срещу когото се водят дела. Критично настроените наблюдатели обясняват това не с демократичния процес в Египет, а с възрастта на Мубарак – той е на 83 години, преживял е рак и в момента боледува от сърце.

  Предполага се, че не би доживял края на нито един съдебен процес, а те засега са цели три. Първият дори е завършен на първа инстанция. Това първо дело е гледано в административния съд, който осъди Мубарак да плати глоба от около 33 милиона долара. Според съда това е сума, с която президентът е ощетил страната си, когато по време на протестите срещу неговото управление в началото на тази година е спрял достъпа на гражданите до интернет и до телефон.

  Второто дело е на ниво следствие и е подето от военната прокуратура на страната. В рамките на тази процедура се изяснява дали Мубарак не е бил причастен към убийството на своя предшественик на лидерския пост Ануар Садат.

  И чак третото дело е това, към което са приковани погледите на целия свят: Хосни Мубарак е обвинен в това, че през януари е заповядал да се стреля по мирни демонстранти. Ако бъде признат за виновен, го заплашва смъртна присъда – това предвиждат текстовете от Наказателния кодекс на Египет, по които той е обвиняем.

  До този момент това трето дело е имало две заседания, а третото е насрочено за 5 септември и на него вече няма да се допускат телевизионни камери. Не е ясно защо изведнъж забраниха камерите, но не е трудно и да се досетим – защото това, което камерите показаха в първите две заседания, неутрализира оптимистичната мисъл, че спрямо Мубарак протича справедлив процес. 83-годишният обвиняем беше вкаран в залата направо в болничното си легло, тъй като беше доказано, че не може да бъде вдигнат от него.

  Самото легло пък беше сложено в метална клетка. Кореспондентът на „Гардиън” в недоумение описва съдебната зала, в която адвокати и прокурори взимат думата, когато си поискат, и то предимно, за да се надвикат, без никой да им пречи. Почти всяка западна медия брои и скоростта, с която се разви действието – за един месец приключи следственото дело срещу Мубарак, а в следващите три вече беше подготвен и беше започнал съдебният процес.

  Египетският опит е трети по ред и трети по вид, но по всичко личи, че и той не е от най-успешните. Поне засега е така. Призивите към Египет да води справедлив процес са толкова смущаващо много, че и без да следи човек самото дело, неусетно започва да се пита какво, всъщност, искат да му кажат политиците и медиите от развитите демокрации.

  Може би това – че цялата представа за демокрация и справедливост на новите постпротестиращи арабски общества се кове в момента покрай това как протичат тези неумели дела или как се обяснява отказът от тях. Както беше в друг един континент, който не знаеше какво по-напред да прави със своите Чаушеску, Живков, Хонекер или Ярузелски. И според това, което накрая направи, построи представата на цяло едно общество за това каква система за справедливост го чака.

  
  
  Източник: http://www.glasove.com/

• 200 000 емигранти си идват в България

  Около 200 000 български емигранти, по неофициални данни, са започнали да се движат към България”, съобщи министърът на образованието, младежта и науката Сергей Игнатов, цитиран от БТА.

  Миналата учебна година първокласниците в България бяха около 61 000 – с близо 1500 повече в сравнение с 2009 г.

  „Първокласниците тази учебна година вероятно ще са повече от миналата, тъй като има леко демографско увеличение“, прогнозира образователният министър Сергей Игнатов.

  Той направи уговорката, че още не се знае точният им брой. Но обвърза очакванията си с прогнозата, че около 200 000 души български емигранти се очаква да се върнат в България.

  Министърът изрази оптимизъм, че учебната година ще започне нормално. „Но понеже зная къде живеем, напълно е възможно някой да каже – ама ние не сме довършили, още два пирона ни остават“, добави образователният шеф по повод ремонтите в училищата. Сергей Игнатов обясни, че идеята малчуганите да не носят учебниците си в училище, тъй като там ще има втори комплект, още се обсъждала и бавно щяла да навлезе в практиката. „Естествено че след като има целодневна организация на учебния ден, е напълно нормално да не се носят учебниците в клас“, уточни Игнатов.

  Министърът на образованието се обяви против закон за българския език. Причината била, че езикът е саморегулираща се, динамично развиваща се система.

  Игнатов разви разбирането си, че България имала голям грях „към езика“ след 9 септември 1944 г., тъй като били приети изменения в правописа, които са отдалечили страната от българската диаспора. Той сподели идеята си и у нас да се прилага скандинавската практика: млади български автори, публикуващи стихове и разкази, които желаят да пишат книга, да получават двегодишна стипендия със средна работна заплата, след което да представят ръкописа си.

  В-к „Труд“

• Какво харесват пазарите

  След срещата си в Елисейския дворец във вторник Никола Саркози и Ангела Меркел поискаха финансовите транзакции да бъдат облагани с данък. Същото поиска през март Европейският парламент, като изчисли, че така ще бъдат събирани по 200 милиарда евро годишно. Идеята е стара. През 70-те години я формулира Джеймс Тобин. От края на деветдесетте на въоръжение я взе алтерглобалисткото движение, като я нарече с неговото име – „данък Тобин“. Същността й е проста – искаш ли да печелиш от обмен на валути, ще си плащаш.

  Пазарите обаче не я харесали, информираха световните агенции. Защо ли? Да систематизираме какво всъщност харесват пазарите.
  Пазарите харесват големите печалби, които се получават от просто умножаване на парите. Не е задължително да произвеждаш стоки и услуги. Не са необходими инвестиции, земя, машини и хора. Просто следиш курсовете на валутите, купуваш, продаваш и… печелиш. Този удобен и бърз начин започна да върти близо 300 трилиона. Които са всъщност шест пъти повече от реалното богатство на света.

  Пазарите не обичат парите да са обезпечени със злато, тоест т. нар. „златен стандарт“. Защото, ако парите са вързани с нещо реално, не могат да набъбват от само себе си. Което означава, че няма как да трупаш милиони, докато спиш например. Когато няма „златен стандарт“, световните валути като долара и еврото могат да се самопечатат и след това да си купуват отвсякъде каквото си поискат. С други думи, някой някъде се е бъхтал да произведе нещо, ти го харесваш, напечатваш си хартийки и му го вземаш. Това си е безспорно за харесване…

  Пазарите не обичат някой да им казва, че обикновените търговски банки, които държат депозитите на хората, не могат да се занимават с финансови спекулации. Както им го казваше законът „Глас – Стийгъл“, въведен през 1933 г. след Голямата депресия. И отменен от Бил Клинтън през 1999 г.. След което вече никой не можеше да им попречи да взимат спестяванията на хората, да дават необезпечени кредити, след това да застраховат ипотеката, после да я препродават, после друг да я „опакова“ по нов начин, и презастрахована, пак да я препродава. В края на „умната“ игра нещото, което се получава, струва примерно 100 лева, а зад него реално стоят 2.

  Когато пазарите се издънят и всички разберат, че всъщност има 2 лева, а 98 ги няма, същите тези пазари най-обичат да се намесят правителствата. Как? Като намерят 98-те лева, за да ги върнат на банките. Така, за да се харесат на пазарите, правителствата вземат от хората – увеличават косвените данъци, намаляват заплатите, повишават пенсионната възраст, орязват социалните помощи и парите за образование и здравеопазване. Криза е, обясняват правителствата на хората. А „умните“ пазари са доволни. Защото парите пак са при тях.

  Това, което харесват пазарите, се харесва и на богатите. Което е едно и също. Това, което се харесва на богатите, се харесва на влиятелните медии, защото вторите принадлежат на първите. Това, което се харесва на първите и вторите, в крайна сметка се харесва на влиятелните политици. Защото политическата им кариера зависи от тях.

  Какво ще се случи конкретно с идеята, към която се присъединиха Саркози и Меркел и която пазарите изначално не харесват? Ще поживеем, ще видим.

  Юрий Борисов,
  Аvtorski.pogled.info

• Защо българинът продава гласа си

  Aко изборите се купуват с пари, няма значение кой ги печели. Тази баналност има защо да се напомни днес, когато всички са втренчени в кандидатите за различни постове, но не и в аргументите, с които хората ще ги избират. Коментар на Татяна Ваксберг: Купуването на гласове се оказа кампанийна грижа – толкова кампанийна, колкото и самите избори. След големия първоначален шок от 2007 година, когато този феномен се разкри в целия си мащаб, последваха редица обсъждания и проекти за преодоляването на проблема, но почти нищо от тази обществена угриженост не оцеля във времето. За купуването на гласове се говореше около изборите през 2007, после около изборите през 2009 и край. Последните публично достъпни изследвания за обществените нагласи към купуването на гласове датират пак от тогава – от 2009. Мафиотизираният вот Сега сме във втората половина на 2011, отново предстоят избори и посоката на обществената енергия изглежда почти като фарс: има интерес към това кой ще се кандидатира, но не и към това как ще го избират хората. Като че ли вече не е имало две поредни избирателни кампании, катастрофирали в една свободно избрана от гражданите мафиотизация на изборния процес. По данни на Институт Отворено общество от 2009 година една трета от българските избиратели не изключват възможността да продадат гласа си. Най-високата готовност за такова поведение е регистрирана сред избирателите на ДПС /около 13%/, но и останалите политически сили не правят изключение: по 5-6 процента от избирателите на левицата и на десницата демонстрират единен профил по този въпрос, като казват, че ще вземат парите, които им се предлагат, и ще гласуват за човека, когото им посочат. Ниският процент не бива да заблуждава, че става дума за маргинално поведение. Два пъти повече хора определят купуването на гласове като „нормален начин да се привлекат гласоподаватели“ и дори като „европейска практика“. Просто част от тях уточняват, че ще вземат парите, а после ще гласуват за когото си искат. Казано на техен език, готови са да нарушат онова, което смятат за „европейска практика“. Изследването показва, че 15% от анкетираните тогава дори са знаели колко точно пари струва гласът им. 33% от тях са смятали, че им се полагат между 10 и 50 лева, а 28% са смятали, че гласът им струва над 200 лева. Останалите проценти се разпределят между хората, които са били съгласни и на междинни суми. Спящият вятър на промяната В изтеклите четири години бяха инициирани редица разяснителни кампании и законодателни изменения, които бяха насочени към преодоляването на този проблем. Нито едното, нито другото са изследвани в достатъчна степен, за да разберем дали имат ефективно въздействие върху нагласите на избирателя. Но можем да допуснем, че това въздействие е по-скоро слабо. Хората си продават гласовете предимно защото не разбират какво отношение може да има към тях демокрацията и свободата. Нито разяснителна кампания, нито закон, нито спорадичната паника сред елита могат да окажат въздействие върху тези нагласи. Единственото, което може да ги промени, е перманентната проява на самата демокрация в ежедневието – усещането за свобода, отговорност и справедливост в малкото населено място ден след ден и година след година. Това е най-трудната и най-дългата битка, и по всичко личи, че никой засега не е готов да я води.

  Източник: Дойче Веле

• Доц. Минчо Христов: Шефът на БНБ Иван Искров взима над 60 000 лв. месечна заплата

   

  Доц. д-р Минчо Христов е роден през 1962 г. в София. Магистър по история от Хаванския университет, специализира и преподава в Университета на Сао Пауло, Колумбийския университет, Института за изследване на сигурността, Париж. Автор на десетки научни публикации и две книги в областта на международните отношения, националната сигурност, борбата с корупцията. Независим депутат и зам.-председател на Комисията за борба с корупцията в 40-ото Народно събрание.
  
  – Какво стои в дъното на втората вълна на световната финансова криза, доц. Христов?
  – Най-вероятно, и не само според мен, а и според американския лидер Барак Обама, в основата на цялата криза е алчността на банкерите. И аз се чудя защо, след като в САЩ се въвеждат все по-големи рестрикции спрямо печалбата на тези банки, спрямо начините, по които се дават като заеми парите на хората, защо в България се получава точно обратното? В момента там действат невероятни законови рестрикции, а у нас се дава възможност на банките да фиксират лихвения си процент по своя собствена методологиия, както намерят за добре. Просто, ако един човек вземе кредит с десет процента лихва, още на следващия месец

  банката може да прати едно писъмце, с което да го уведоми, че лихвата се е качила на 15, 20 или 30 процента!
  
  И хората нямат никакво законово основание да съдят банката! Ние сме единствената страна в ЕС, която си е позволила по такъв безскрупулен начин да защити законово интересите на банките за сметка на интересите на гражданите. От една страна, се създават предпоставки за невероятни печалби на банките, а от друга – предпоставки за масови фалити, за обедняване и за невъзможност хората и фирмите да плащат тези високи лихви, които им начисляват. Разбира се, тук голямата отговорност е и на БНБ и конкретно на нейния председател Иван Искров, когото за втори път ще попитам от трибуната на вестник „Шоу”, защото аз го питах и в предишния парламент, каква му е заплатата, но той отказа да отговори. Според мен българският премиер би трябвало да се поинтересува по въпроса. По мои данни Иван Искров получава повече от 60 000 лв. на месец. Нека излезе и каже вярно ли е това и колко повече от 60 000 лв. получава месечно.

  – Какъв е проблемът в случая? Все пак председателят на БНБ получава регламентирана заплата, а не рушвети?
  – Ако може, нека отговори и на втория ми въпрос – морално ли е в страна, където има стотици хиляди пенсии от по 150-160 лв., той да получава 60 000 от българската държава?

  – Това ли е най-скъпоплатеният държавен служител?
  – Аз не мога да кажа, но може би българският премиер би трябвало да се заинтересува от това, което става в БНБ. Малко нелепо е БНБ, което означава Българска НАРОДНА банка, да защитава интересите на банките за сметка интересите на гражданите. Пак казвам, Бойко Борисов трябва да отговори редно ли е един държавен служител да получава двадесет пъти, може би и повече, десетки пъти повече от българския премиер? Аз мисля, че не е редно – смятам, че работата на премиера е по-отговорна от тази на председателя на БНБ.

  – Едва ли заплатата на главния гуверньор в държавата е най-важното нещо в условията на финансова криза…
  – Едно от най-важните неща в условията на финансова криза е и моралът на политиците, чието производно е и моралът на висшите държавни служители. Вземете данък печалба от 10 процента. Това е безумна теза на българските политици, не толкова на правителството, че колкото по-нисък е данъкът, толкова повече инвестиции ще има. Нищо подобно! В Германия данъкът е 38 на сто и тя няма никакъв проблем с чуждите инвестиции. У нас е 10 процента, а виждаме, че
  
  в последните години масово се изнасят капитали.Както от банки, така и от предприятия. През последните 10 години масово се продават инвестиции, които са направени, и после си заминават въпреки ниския данък печалба.

  – Значи инерцията на тези процеси е дадена от правителствата на Симеон Сакскобургготски и тройната коалиция?
  – Давам пример, тройната коалиция въведе плоския данък. За мен това е престъпление, защото никъде по света, дори в САЩ, Франция, Германия, Австрия и Италия няма плосък данък. Има прогресивно облагане, както в много страни, и има един необлагаем минимум – колкото по-малко получаваш, толкова по-малко данъци плащаш. И обратното. Богатите трябва да плащат повече от бедните и след като в САЩ не са си позволили плосък данък, ние от кого трябва да вземаме пример. Плоският данък е въведен в 20 страни като Киргистан, Узбекистан, Афганистан и пр. Ние от тях ли трябва да вземаме пример? Явно тази практика обслужва изключително само големите монополисти.

  – Кои големи инвеститори са се изнесли от България?
  – Инвестициите в “Марица-изток” бяха препродани, а инвеститорът се изнесе. Или да вземем американските инвестиции в Севлиево, в може би най-големия завод за фаянс на Балканите. Те също продадоха инвестициите си.

  Но нека видим поведението на банките. В момента те масово изнасят голяма част от печалбите си навън. Това са факти, които говорят, че големите инвеститори считат, че у нас предстоят проблеми. Това е обяснението и това може да ви го каже всеки икономист, който е достатъчно почтен. Този процес, говоря за финансовата опасност, която ни грози, е започнал още с въвеждането на закона за валутния борд през 1997 г., където умишлено бяха записани криминални пропуски. Големият въпрос е защо миналият парламент не ги поправи. Що се отнася до сегашния, достатъчни са само десетина минути на парламента да се събере и да ги гласува. Внесъл съм конкретни законопрооекти и те отлежават в деловодството на парламента от миналото Народно събрание. Цецка Цачева може да ги намери за пет минути в деловодството и да ги внесат, ако има политическа воля.

  – Какви законопроекти отлежават в деловодството?
  – За гарантиране на влоговете, за отмяна на депутатския имунитет, за отзоваването на депутати, което е изключително важно…

  – Е, то много станаха автоголовете във вратата на депутатите. Вие как си представяте те да бъдат узаконени?
  – Не. В много страни го има този механизъм и той дисциплинира депутатите да изпълняват предизборните си обещания. Как е при нас? След като си излъгал хората и 4 години не само продължаваш най-нагло да ги гледаш в очите и да ги лъжеш. Но и получаваш огромни пари от тази субсидия, която е може би най-скандалното нещо, на което сме свидетели през последните години. За всеки избран депутат политическите партии получават 18 000 лв. на месец. Тоест

  за година политическите партии получават 50 млн. лв., а за цял мандат от 4 години – това са 200 милиона!
  
  – Добре, но ако ги няма тези субсидии, как парламентарно представените партии ще правят партийно строителство, ще наемат апарат от всякакви сътрудници, експерти, за да правят закони, и пр., и пр.?
  – Много се лъжете! Оромната част от субсидиите се харчат по един изключително непрозрачен начин – за командировки и воаяжи в чужбина, за коктейли и луксозни лимузини и т.н. Лесно може да бъде проверено. Друга част от субсидиите се краде буквално от партийните ръководства. Това важи абсолютно за всички партии. И всичко на фона на едни 60 млн. лв., които не могат да се намерят за оздравяване на Спешната медицинска помощ!? Ако беше решен проблемът, знаете ли колко живота на български граждани биха били спасени!

  – Все пак не можете да отречете, че, в сравнение с предишното управление, сега са позапушени всякакъв вид дупки и пробойни, откъдето преди изтичаха много милиони?
  – Разбира се. Винаги, когато има нещо хубаво в действията на сегашното правителство, аз съм го казвал. Но пак ще кажа, не може да твърдиш, че ние сме оазис на финансовата стабилност и пример в ЕС и да имаш най-високите, безумно високи банкови лихви! Не може да наблюдаваш пасивно как монополистите не само в банковия сектор, но в големите чужди вериги магазини у нас – не само се въртят невероятни свръхпечалби, но и се връщат стоки с изтекъл срок на годност, преопаковат се и отново се пласират в търговската мрежа. Във всяка европейска държава това е абсолютно престъпление и тези хора трябва да влязат в затвора!

  Колкото до печалбите, независимо дали веригите са австрийски или немски, как така у нас надценките са 40-50 процента, а в Австрия, Германия, Франция те са 15 на сто. Който е ходил в тези страни, знае за какво става въпрос…

  Като прибавим данъчната политика, липсата на необлагаем минимум за доходи от 300, 400 и дори 500 лв., доходи плюс безумните лихви на банките и пр., и пр., какво може да очакваме до края на годината и в началото на следващата? – Свиване на потреблението, което и без това е вече достатъчно свито, масови фалити на фирми, както и на семейните бюджети и. т.н. Все още не е късно правителството и парламентът да се намесят…

   

  Интервю на Славей Костадинов,

  БЛИЦ

• Светът е голям и български се говори навсякъде

  Неделното училище „Св. св. Кирил и Методий” във Виена е само едно от 185-те,открити от сърцати българи в Чикаго, Пекин, Никозия, Йоханесбург, Париж…

  Автор: НАДЯ КАНТАРЕВА

  Преди 20 години Ирина Владикова „хваща” здраво в ръце една мечта на поколения българи, емигранти в Австрия. С възрожденски устрем и неколцина съмишленици,
  започва да преподава в новосъздаденото българското училище във Виена. В началото децата в „Св. св. Кирил и Методий” се броят на пръсти. Учебните кабинети са всъщност стая, взета под наем и „разделена” в идеални части, за да поеме различните класове. Днес учениците са над 150. Класните стаи са в помещения на посолството ни във Виена. Директорката Ирина Владикова – чрез спечелени проекти по програма „Роден език и култура зад граница” на Министерството на образованието – купува български учебници, помагала, филми, костюми за фолклорната група на училището…

  Клубът „Съвременна българска литература в киното” е създаден от Ирина Владикова. Посещаван е най-вече от 17-18-годишните ученици на „Св. св. Кирил и Методий”. Срещите им стават на ул. „Кюнплац” 7/10 във Виена, Австрия. Недоумението е сигурно, ако не уточним, че става дума за адреса на българското училище в австрийската столица. Ирина Владикова е негов директор и преподавател по български. Такива като нея казват, че заглавието на чудесната творба на Илия Троянов – „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, може да се перифразира – защото спасението на българския род зад граница е българският език.

  С това съвременно поколение, което книга не подхваща, освен ако не е качена на компютър, експериментирах със стария филм „Под игото”. Прожектирахме филма пред 17-18-годишни ученици в  българското училище във Виена. Не бях сигурна как ще го приемат. Правен е преди близо 70 години, действието е мудно, ще им е скучно. При съвременните млади хора всичко трябва да е екшън. Нищо подобно. Не шукнаха през цялото време. Филмът свърши към 9 часа вечерта, бурните им дискусии – за съдбата на България, за историята ни, продължиха и след 11 ч. С колегата по история не можехме да по-вярваме. Макар да им обяснявах, че книгата далеч не е това, което е филмът, настояваха да им я дам, да четат. В часовете по история са продължили да говорят за тази епоха. Успяхме да прелеем литература, киноизкуство, история. Разказът на Ирина Владикова продължава и със „случая” Бай Ганьо. Гледахме филмовата версия с Георги Калоянчев – четирите епизода. Естествено най-голямо оживление предизвика Бай Ганьо във Виена, тук живеят и учениците ни. Последваха въпросите им – какъв съм аз, европеец ли съм или съм младият Бай Ганьо… Следват дискусиите по творчеството на Илия Троянов след прожекция на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”. Децата се идентифицират с героя – от начина на говорене до чакащите ги в родината баба и дядо. После избират да пишат съчинения за „моите баба и дядо”. Клубът много ми помогна при преподаването на литература. Използвам тези прожекции като повод за дискусии, провокиам децата да правят паралели. Нямаше да се справя, ако само им говоря колко са велики Вазов, Алеко… Скучно е. Едни от най-оживените са часовете за Левски и съвременните  българи. Кой е Левски, как се възприема от днешните хора? Защо всеки българин го нарича най-големия ни национален син, светец, наша икона…Същевременно какво влага в това понятие българското дете, чийто дом е далеч от родината? Мисля, че успях да направя една крачка към младите хора – да възприемат този тип литература като нещо, от което са тръгнали. От видяното във филма продължаваме, когато четем история, география или обсъждаме автора на роман. А какво мисли Ирина Владикова, реагират ли българчетата във Виена на „Под игото” така, както децата, родени и живеещи в Клисура, където е паметникът на Боримечката? Отговорът й е „Да”. Основание за него й дават горещите настоявания на децата да отидат на екскурзия по местата на въстанието. „Тази година не успяхме. Но задължително ще стане. Може да предложим и на колеги – преподаватели в български училища в други страни. Ще станем по-солидна група, ще обиколим повече. Да, ще го направим. Още повече, че имаме и друг клуб – „Историята на моя род”, продължава Ирина Владикова. Някой намерил книга-албум „Моят род”, децата започнали да го попълват. Интересът така нараснал, че разделили клубната дейност на 3 етапа. Сега са проучванията – събират се спомени за рода, легенди, традиции. Особено ценна се оказва инициативата за децата от смесени бракове – много важно е да познават и другата си „половина”. Резултатите от проучванията на децата са толкова интересни, че екипът на неделното училище ще търси начин да ги публикува. В училището децата са 150 – от първокласници до  абитуриенти. Има и ученици, и родители. В последната учебна година 4-ма австрийци, съпрузи на българки, яко учат езика на родата. Изключително важно е да се създадат адаптирани учебни програми за децата, които почти не знаят майчиния си език, а семействата им възнамеряват да се върнат в  България. Обсъждахме това и с министър Игнатов, в единомислие сме, уточнява директорката. Що се отнася до факта, че именно училището „Кирил и Методий” във Виена стана първенец в инициативата на „Академика” – „Бъди грамотен”, Ирина Владикова го обяснява на първо място с много добрите учители. Не крие, че е шанс да могат да избират преподаватели. За всяко учителско място обявяват конкурс. За екипа солидният професионален стаж не е гарант, че учителят е добър. Тук условията са специфични и всяка година е различна от изтеклата. Има вече и предучилищни групи, идват и деца, които въобще не говорят български. Преподавателите всеки път трябва да подготвят така програмите си, че да хванат интереса на всяко дете. Още повече, че тенденцията не е еднозначна и за различните етапи на  обучението. В по-горните класове идва времето на „защо му е българският”. Според директорката ние сме твърде амбициозни родители – водим децата на тенис, плуване, езици, музика… Същевременно след 5. клас в австрийското училище става по-трудно. Нещо трябва да отпадне от натовареното ежедневие! Стараят се поне веднъж в седмицата да преподават български на децата. В последните класове картината е по-различна – идва съзнателното връщане в училището. Големите организират традиционния театър в края на учебната година, участват в концерта. Ако българският – като чужд език, бъде сред матуритетните предмети на австрийското образование, ще идват много повече деца, убедена е Ирина Владикова. Сигурна е и в друго: ще успее да го направи.

  Източник: в-к АзБуки, орган на МОМН

  
  

• В.Танов: „Лукойл“ са нулев данъкоплатец

  30% от новите измервателни уреди са монтирани в „Лукойл Нефтохим“, потвърди пред БНР директорът на Агенция „Митници“ Ваньо Танов. Уредите се внедряват поетапно, с цел до средата на следващата година да бъдат изпълнени 90% от изискванията към компанията.

  „До края на октомври планът, който е представил „Лукойл Нефтохим”, е в самия „Лукойл Нефтохим” почти 80% от уредите да бъдат поставени. Сериозните проблеми са на площадка „Росенец”. Там се изискват по-сериозни инвестиции за по-дълъг период от време, особено що се касае до самото пристанище“, заяви Танов.

  Той обаче похвали компанията, защото полагали изключително големи усилия да изпълнят изискванията и да наваксат пропуските.

  Директорът на митниците посочи, че е нужен е по-стриктен контрол на износа на горива.

  „По веригата „Лукойл Нефтохим” България стои една междинна фирма на вход и на изход, която е регистрирана в Швейцария. Тази фирма в края на краищата определя цената и на суровия петрол, и на това, което се изнася. По всяка вероятност е възможно да се акумулират печалбите в тази фирма и по този начин „Лукойл” да бъде губеща фирма. Аз твърдя, че „Лукойл” до този момент е нулев данъкоплатец, тъй като преки данъци не е внесъл в последните 2 години нито една стотинка“, каза още Ваньо Танов.

  Според него държавата в лицето на Агенция „Митници“ е изчистила всички задължения към бизнеса и има право да изисква същото от частните фирми, защото иначе изпада в зависимост. Той подчерта също, че трябва при провеждането на обществени поръчки да не се допуска монопол на една фирма на пазара с горива.

  Източник: Vsekiden.com

• Наши във Франция правят емигрантски парламент

   Миниемигрантски парламент към посолството ни във Франция да бъде избран паралелно с вота за държавен глава на 23 октомври. За това настоява инициативен комитет на българите във Франция. Статутът на подобни органи с консултативни функции към дипломатическите представителства се урежда от Закона за българите, живеещи извън страната си, който бе приет през 2000 г.,  но досега не е прилаган на практика.

  Инициаторите за провеждането на паралелния вот за избор на т. нар. Обществен съвет са се обърнали с официално писмо към МВнР. „Наистина има такава идея, но все още нямаме официално решение от МВнР дали тя би могла да бъде реализирана паралелно с провеждането на президентските избори”, заявиха пред „Монитор” от посолството ни в Париж, което трябва да организира вота.

  Идеите за представителство на българите зад граница не се ограничават само в пределите на Франция. Активисти от Австралия, Бразилия, Канада, Германия, САЩ също са се обединили в мрежата Global Bulgaria и са готови дори с концептуален проект за Национален съвет на българите, живеещи извън страната, който да представлява интересите на диаспората ни зад граница пред институциите. Предложението е изпратено на вниманието на вицепремиера Симеон Дянков и на външния министър Николай Младенов. Проектът предвижда  eдинният емигрантски парламент  да се състои от 80 членове, 70 от които да се избират от диаспората ни зад граница, а 10 от НС и президента. Член по право трябва да е министърът на българите в чужбина, ако има такъв, както и петима депутати и трима изтъкнати общественици, посочени от НС, и един, излъчен от президента. Според идейния проект заседанията ще се осъществяват изцяло по интернет, а географски изборните мандати ще се разпределят по следния начин: 35 ще се излъчват от диаспората ни в Европа и Африка, 20 – от живеещите в Америка и Океания и 15 – от българите в Азия.

  .

  Мария Матеева,

  в. „Монитор“

• Българче в САЩ събра пари за болни деца у нас

  Автор: Илиян Велков

  16-годишният Александър Цонов живее и учи в САЩ. Там е роден и израснал. Момчето направи нещо, което не всеки е готов да направи безвъзмездно.

  Алекс всяко лято идва на гости при свои близки в България. При посещението си преди две години обаче получава висока температура и постъпва в Клиниката по детски и генетични заболявания в Пловдив. Няколко дни по-късно става ясно, че е болен от „свински грип”, и е преместен в Инфекциозна болница.

  Докато разберат от какво е болен, Алекс се запознава с други деца, които страдат от тежки заболявания и се лекуват в детската клиника. Разбира, че там няма компютри и децата се чувстват изолирани. Мислят си, че са единствените с неизлечими заболявания и няма други като тях. Това ги потиска допълнително. Тогава на младежа с български произход му хрумва идея.

  „Когато бях там, видях колко е тъжно и реших да помогна на тези деца. Като се прибрах в САЩ, организирах благотворително барбекю парти, на което заедно с мои приятели събрахме пари за закупуването на два лаптопа на Клиниката по детски и генетични заболявания”, разказа пред Dnes.bg 16-годишният Алекс Цонов.

  За целта той прави проект, който става част от голяма инициатива „Деца помагат на деца”. В нея участие взимат младежи от Западна Европа и Америка.

  При посещението си в Пловдив това лято Алекс дари двата лаптопа на клиниката.

  „С компютрите и чрез интернет децата могат да си говорят с други деца и от други държави и така да разберат, че не само те са хронично болни и страдат от тежки заболявания, така по-лесно ще преодолеят болестта”, разсъждава Алекс.

  Неговата идея е да създаде специален сайт, в който болни деца от цял свят да могат общуват свободно и да знаят, че има и други като тях.

  „Като бъдат изписани от клиниката, децата от Пловдив вече ще имат приятелчета от цял свят, а няма да се чувстват сами”, споделя още младежът на 16 години.

  Източник: www.dnes.bg

• Михаил Вешим: Българинът е нещастен, защото се чувства недооценен

  И без мерцедеси и милиони животът е весел и забавен, казва писателят

  – Г-н Вешим, след като написахте пиеса за българите в чужбина – „Агнес”, сега ще гледаме сериал за чужденците в България – „Английският съсед”. Защо толкова ви вълнува темата за емиграцията?

  – Аз съм писател на смешни истории. Гъбарят търси гъби, златотърсачът – злато, а аз търся хумора в живота. Така попадам на една или друга тема. Не си набелязвам темите предварително. Всичко започва случайно от дребна смешка, от случка, която ми разказват, или от внезапно хрумнал ми виц. После почвам да му търся формата. “Английският съсед” започна от разговор с един човек в курорта Камчия преди пет-шест години, който ми каза, че в едно съседно село е дошъл англичанин, който си купил трактор и оре земята на българските селяни, седящи в кръчмата и мечтаещи да спечелят от тотото. От това направих дребно фейлетонче за “Стършел”, после по-дълго разказче, радиопиеса, сценарий за телевизионен сериал и накрая роман. Комедията ми “Агнес”, която се играе в театър “София”, пък се роди от една анекдотична случка, разказана ми от приятел. После от пиесата написах романа “Нашингтон”. И в двете книги – и в “Английският съсед”, и в “Нашингтон”, хуморът се ражда от сравненията между двата манталитета – нашия и чуждия…  Само че в първия роман англичанинът е тук, в българското село Плодородно, а във втория няколко българи са в Америка, където си живеят в своя “Нашингтон”.

  –  Какъв изглежда българинът в очите на англичанина, например?

  – “Не сме лоши хора, но малко се увличаме” – така Кметът на Плодородно се опитва да обясни на англичанина Джон що за хора са неговите съселяни. И Джон сам вижда, че хората не са лоши, но не може да си обясни защо предпочитат да седят в кръчмата, вместо да работят, защо мечтаят за джип вместо за трактор, защо дворовете тревясват, а зеленчуците са от Турция, Гърция и Македония…

  – Какво англичаните или чужденците научават от нас?

  – Някак си неусетно моят герой Джон научава от българските си учители, че “работата не е заек да избяга” и че “от работа не се става богат, а гърбат”… Така полека-лека става чист българин – сяда в кръчмата, сгъва си шапка от вестник “Гардиън”, почва да ругае британския парламент и даже се изказва против монархията… Това се случва с моя герой, не казвам, че важи за всички англичани, които купиха къщи тук.

  – Защо англичаните избягаха от България?

  – Не всички. Най-много се минаха тия, които купиха апартаменти по морето или в планинските курорти и си мислеха, че това е добра инвестиция. Но не предвидиха световната криза и българската алчност, която презастрои морето и планините. Сега са склонни да си продават апартаментите на половин цена, ама няма купувачи. Но има и други случаи – неотдавна се запознах с една англичанка, която живее във варненско село. В удобна къща, сред много цветя и с басейн в двора. Току-що се беше омъжила за българин, беше много щастлива и казваше, че живее на най-прекрасното място на света. Роднините й от Англия, които дошли за сватбата, не искали да си тръгнат и няколко пъти отлагали полета си. Някои от тях питали дали се продават къщи наоколо. Английският актьор Лесли Грантъм, когото ще видите в сериала на БНТ, след като завърши снимките на “Английският съсед”, също започна да се интересува от имоти и взе да крои планове за къща в България. Тук всичко му хареса – природата, климатът, виното, най-вече хората. А защо ние, дето живеем тука, не ценим тия неща?

  – Преди няколко години дъщерята на Иван Хаджийски – Мария, каза, че българинът лесно се адаптира към другите общества. Но има нашенци, които не познават градовете, в които живеят от години като Мадрид и Виена. Това май развенчава мита за приспособимостта ни?

  – Има различни нашенци и не бива да обобщаваме. Руският писател Сергей Довлатов има една прекрасна книга “Чужденка”. В нея разказва за руснаците в Ню Йорк – те живеят накуп в някакъв квартал, не учат английски, затова американският квартален полицай почва да учи руски, китаецът бакалин проговаря на руски, турчинът, който продава сандвичи, също почва да говори на “мягкий знак”… От това, което са ми разказвали приятели, знам, че българите в чужбина наистина са по-приспособими, всеки гледа някак да си подреди живота – спестява, взема къща на изплащане, кола, работи на няколко места да ги изплаща… Ние сме индивидуалисти и нашите емигранти не живеят колективно, даже предпочитат общуването с други емигранти – поляци, сърби, вместо със сънародници. Но пък нашите мургави събратя, които се юрнаха из Европа да търсят препитание, живеят на катуни под мостовете на Сена или в Булонския лес и нямат никакво намерение да се вписват във френското общество. Те не търсят работа, напротив, искат властите да им дадат по двеста евро и да ги екстрадират, а те после пак да се върнат и пак да се наредят на опашката за евро.

  – Откъде намирате сили да се шегувате? Нещо хората изгубиха чувство за хумор?

  – Само чувството за хумор ми е достатъчно, за да се радвам на живота. Понякога си викам: ами, ако го нямах? Сигурно щях да съм един мрънкащ чичка като повечето мои сънародници. А аз така съм устроен, че от малък все нещо ми е смешно. Харесвам смешните книги и филми, смешните хора. Смехът ми стана и професия, която си обичам и си я работя с усмивка. А колко са българите, дето си обичат професията и си я работят с усмивка? Всеки се чувства недооценен на работното си място. Всеки смята, че заслужава повече, отколкото му плащат. И затова е нещастен, че няма мерцедес и един милион за харчене, а пък еди-кой си има. А и без мерцедеси и милиони животът е весел и забавен за разлика от хумористичните предавания по телевизията. Забелязал съм един парадокс – телевизиите са пълни с комици, които се напъват да ни разсмиват, а пък народът става все по-нещастен. Според класацията на нещастни нации сме наравно с Хаити. Да, ама там имаше земетресение, холера, а у нас – епидемия от шоупрограми и шоумени.

  – Защо българинът не ражда вече толкова много вицове?

  – Защото се загуби съзаклятието на вица. Навремето да разкажеш анекдот срещу управниците си беше проява на съпротива. Тогава за политически виц хора отиваха в затвора. Опасността от репресия провокираше остроумието и народният гений раждаше вицове срещу социализма. И имаше тръпка да разкажеш политически виц. Днес всичко се пише открито във вестниците, затова не е нужно да шепнеш на ухото на приятеля си. Бедата сега е, че преобладават тъпите вицове. Хуморът стана директен, груб и циничен, загуби се елегантността, финесът на вица. Понякога се потрисам от вулгарностите, които чувам да се носят от екрана и уж са предназначени да разсмиват хората. Като противодействие на това в моите книги избягвам вулгарните думи. Преди време серия “вулгарни романи” бяха залели пазара, а днес никой не ги помни. Като писател се надявам, че моите “невулгарни” съчинения ще имат по-дълъг живот.

  – Според социологическо проучване българинът си купува по 1,5 нова книга на година. Какво показва това?

  – Показва, че хората все по-малко четат. Но това не им пречи повече да пишат. Има четири-пет писателски съюза с близо две хиляди членове. Две хиляди писатели, а книгите излизат в тираж по петстотин бройки – значи на един читател се падат по четирима организирани писатели. А неорганизираните? Все по-често чувам: абе, пенсионер съм, ама спестих някой лев, синът помогна и си издадох една книжка с епиграми. Или пък пенсионерка, вместо да плете терлици на внука си, си издава стихоплетивото. Имаше предаване “Голямото четене”, а всъщност у нас пада “Голямото писане”.

  – Може ли един писател в България да се издържа само от писане?

  – То и в Щатите не може. Въпреки големия англоговорящ пазар малко са и американските писатели, които могат да живеят само от книгите си.  А какво остава у нас. Навремето социализмът се грижеше за писателя, като плащаше за неговата вярност към социалистическия реализъм с големи хонорари за многотомни издания, които отиваха за претопяване, защото никой не ги купува. Писателите живееха в специален блок, имаха почивна станция, Тодор Живков ги посещаваше да им дава указания какво да пишат. Някои и сега въздишат по онова време. А според мен времето сега е много по-честно – свободни сме да пишем, както си искаме, без да ни дават указания. Това е важното. Пък който иска да е милионер, да става бизнесмен, а не писател.

  – Вие как се справяте?

  – Не се оплаквам… Продължавам да си работя в “Стършел” и нито ден не минава без някаква смешка. Книгите ми се продават, случих и на издателство. Виждам някои от проектите си на сцената и на екрана, виждам и хората да се смеят на нещата, които пиша. Това за мен е най-големият хонорар.

  Визитка

  Роден през 1960 г. в София. Завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1982 г. работи във в. “Стършел”, където заема различни длъжности. Автор на хиляди фейлетони, стотици разказчета, петнайсетина книжки. По-известни от тях са романите “Английският съсед” и “Нашингтон”, сборникът с хумористични разкази “Повелителят на осите”.

  Интервю на Мариана Първанова,

  в. „Монитор”

• Китай и ислямът ще сближат Европа и Русия

  Аймерик Чопрад пред сп. „Геополитика“

  Известният френски геополитик Аймерик Чопрад е роден през 1969 г. През 1993 г. завършва политически науки в парижкия Сорбона. Преподава геополитика в редица авторитетни висши учебни заведения, включително в Колежа по отбраната (2002-2009), а от 2009 е професор в Университета на Нюшател, Швейцария. Периодично чете лекции и във Висшия кралски военен колеж в Мароко. Директор е на годишния геополитически сборник Revue française de géopolitique.

  Професор Чопрад се смята за представител на новата френска реалистична геополитическа школа, формирала се около Международната академия за геополитика, на която е секретар. Привърженик е на тезата за многополюсния свят и за  изграждането на „силна Европа на нациите” (без участието на Турция), която да поддържа добри отношения с Русия и да балансира между другите големи световни „полюси”, като САЩ и Китай.

  Аймерик Чопрад е автор на 11 книги, по-известни измежду които са „Геополитиката: константи и променливи в хода на историята” (2007) и „Хроники на цивилизационния сблъсък” (2009).

  – Напоследък много се говори за т.нар. презареждане в американско-руските отношения. Смятате ли, че става дума за трайна тенденция?

  – Всъщност, истината е, че в Русия изпитват известни опасения, че тази американска политика може да се промени в негативна посока. Още повече, че републиканците, или поне част от тях, не крият враждебното си отношение към постигнатото на руско-американските преговори. И това касае не само договора за стратегическите настъпателни оръжия, но и други въпроси.

  – Как можем да обясним поведението им? Какви са причините? Тъй наречената чаена партия е доста необичайно и ново за САЩ движение, което при това тя очевидно стои на неоконсервативни позиции.

  – Действително проблемът с „чаената партия” е, че тя представлява своеобразна антифедерална, т.е. насочена срещу федералната власт реакция, при това мотивите, от които се ръководят членовете и, са доста разнообразни и враждебността към Русия не се споделя от всички. Всъщност, това, което чуваме, са гласовете на само някои членове на „чаената партия”, а не на всички сенатори, т.е. става дума за отделни хора, недоволни от развитието на отношенията между Русия и САЩ. Според мен, не може да се твърди, че републиканците, като цяло, са враждебно настроени към Русия. Трябва да подхождаме по-балансирано към онова, което виждаме и чуваме.

  – И все пак, по традиция, известна враждебност към Москва досега демонстрираха най-вече демократите.

  – Истината е, че най-голямо внимание на въпросите за човешките права действително отделят именно демократите. Републиканците, априори, се смятат за по-прагматично настроени. Често съм чувал, че правителствените кръгове както в Москва, така и в Пекин, са изразявали по-големи опасения от поведението на демократите, отколкото от това на републиканците. Аз обаче се отнасям доста скептично към този, често използван напоследък аргумент, че сегашното републиканско мнозинство може да навреди на бъдещите отношения между Вашингтон и Москва. При това не бива да не отчитаме и вътрешнополитическия фактор. В период на съвместно съществуване на президент-демократ и доминиран от републиканците Сенат, е нормално републиканското мнозинство да се опита да усложни работата на президента и да попречи на провежданата от него външна политика.

  Впрочем, да не забравяме и за причините, довели до появата на т.нар. чаена партия. Тук нещата въобще не опират до Русия, а до вътрешната политика, икономиката и изключително тежката криза, която преживяват американците. Тя е продължение на ипотечната криза, породила това влиятелно обществено движение. Т.е. ръстът на опозиционните настроения срещу Обама може да бъде обяснен с вътрешната му политика, а не с договора за СНВ или със сближаването на руската и американската позиция по иранския въпрос например.

  – Като споменахте Иран, как оценявате ситуацията в този регион? Тук има трима големи играчи: Турция, Иран и Русия. И, както знаем, Турция има големи амбиции по отношение на Кавказ и Балканите, които някога са били част от империята й. Нима това не е проблем? Защото Русия  не направи нищо за да попречи на Турция да се върне в играта, в която именно руснаците бяха привилегирования партньор на Иран.

  – Без съмнение, това оказа влияние върху решението на Русия. Ако анализираме особеностите на близкоизточната политика, там се очертават двама големи играчи. В Близкия изток, и особено в арабския свят, това са преди всичко Иран и Турция, които преследват както общи, така и съперничещи си и дори противоположни интереси. Така например, те си съперничат за контрола над ХАМАС, или за влияние върху палестинската съпротива, като цяло. Напоследък Турция си извоюва голяма популярност в сектора Газа, което никак не радва Иран. От друга страна, сегашното ислямистко правителство на Турция съумя да намери редица допирни точки с Иран, като в тази връзка следва да споменем споразуменията на Техеран с Турция и Бразилия, което говори за осезаемо сближаване между Турция и Иран. Т.е. тези двама играчи доста бързо успяха да се договорят по цял ред важни въпроси, затова на Русия се налага да напомни на Техеран за традиционно добрите му отношения с Москва. Както и, че следва по-предпазливо да подхожда към развитието на отношенията с Анкара.

  – Да се спрем на ситуацията в Кавказ. Наскоро руснаците направиха официални изявления за присъствието на чужди специални служби в региона, подкрепящи севернокавказките ислямисти. Как бихте коментирали подобни твърдения?

  – Много е трудно да се получи достатъчно точна информация по този въпрос, тъй като подобни изявления от руска страна се правят доста рядко. И, ако те наистина са направени, това означава, че руснаците са се опирали на достатъчно точни данни от разузнаването си. В този смисъл, възможно е това да е своеобразно предупреждение – Русия би искала да напомни, че в тази зона ислямизмът представлява много сериозен проблем, независимо дали става дума за Чечения или за Дагестан, и затова трябва да престанат тези игри с огъня, т.е. заиграването с ислямистите в името на съперничеството и класическата борба между интересите на различните големи сили. Ясно е, че грузинските специални служби например, са се занимавали с това. Добре известно е, че Грузия дълго време изпълняваше ролята на тилова база за операциите на чеченските сепаратисти.

  – А Турция? Както е известно, братята на лидера на чеченските ислямисти Доку Умаров намериха убежище именно там.

  – Разбира се, Турция също е замесена в това, да не говорим, че е налице и определена връзка с други специални служби, включително американски… Струва ми си, че след като руснаците си позволяват публично да правят подобни заявления, което, общо взето, не е типично за тях, това вероятно е знак най-вече към САЩ.

  – Наистина ли смятате, че Москва иска от САЩ да прекратят скритата подкрепа за радикалните ислямистки движения в региона?

  – Традиционен и доста сериозен проблем за САЩ е наличието в тази страна на голям брой различни специални служби, разполагащи с огромен щат от сътрудници. Тук е мястото да си зададем и въпроса, кой всъщност определя политиката на САЩ – Държавният департамент, ЦРУ, или президентът? Струва ми се, че ако действително има подобни действия, мотивацията им не е свързана с президента или Държавния департамент. По-вероятно става дума за собствена игра, която води ЦРУ в Кавказ, както впрочем и в Афганистан. Което се отнася, в частност, за проблема с хероина – доста се коментираха мерките за защита на маковите полета в Афганистан, предприети от ЦРУ и шокирали мнозина американски военни, които вече не разбират за какво всъщност се сражават в тази страна, след като не им дават да унищожат маковите насаждения. Тоест, когато говорим за американската политика, трябва да сме наясно за различията между основните играчи в нея.

  – От думите ви излиза, че смятате САЩ за нестабилна политическа сила. За разлика от Русия например, чиято политика, общо взето, е достатъчно ясна, особено на фона на нарастващото й влияние в постсъветското пространство. Тоест, можем с голяма степен на достоверност да прогнозираме, какво възнамеряват да предприемат в Москва. Според Вас обаче излиза, че не можем да кажем нищо определено за САЩ.

  – Възможно е на някои ваши читатели това да се стори парадоксално, но мисля, че руската външна политика се контролира много по-стриктно. Руската държава знае какво иска, а онези, на които е възложено да реализират на практика тази политика, действат въз основа на ясна централизирана стратегия. Което не може да се каже за американския случай, и тъкмо това, поне според мен, е големия проблем на американската политика. Припомнете си за американското поведение по толкова много сложни въпроси. Тази ситуация несъмнено е свързана с наличието на голям брой играчи при определянето на стратегията на САЩ.

  – След като споменахте Афганистан, не може да не си припомним, че след серията от нападения в Хайберския проход, по-голямата част от американския транзит вече минава през Русия: от балтийските държави, с железница, до Афганистан. Всъщност, дали „отварянето” на НАТО към Русия, на което сме свидетели напоследък, не е свързано именно с това? Защото едва ли може да смятаме, че в Москва внезапно са решили да прегърнат политиката на пакта. Какво мислите Вие?

  – Не Русия започна сегашната война в Афганистан, макар че през 2001 тя подкрепи въвеждането на санкции срещу режима на талибаните. Освен това, Русия отлично знае, колко е трудно (да не кажа невъзможно) да бъде постигнат успех в Афганистан. Лично аз смятам, че НАТО нищо не може да постигне в тази страна без руска подкрепа. С други думи, Русия е ключът към решаването на афганистанския проблем. Разбира се не става дума за въвличането и в афганистанското блато, а за установяване на плодотворно сътрудничество с нея. В случая, двете страни имат общи интереси. Москва не би искала Афганистан да се превърне в пример за успеха на САЩ, макар че, като цяло, в момента там се случва точно обратното, тъй като талибаните завладяват все по-големи територии. Освен това Русия никак не е заинтересована в Кабул отново да бъде установен ислямистки режим, тъй като подобно развитие би имало крайно неблагоприятни последици за самата нея.

  – Добре, нека оставим на мира Централна Азия и погледнем на север, където големите играчи вече имат нови цели. Да вземем например Арктика, към която специален интерес имат и Русия, и САЩ, и Канада, и ЕС. Бихте ли ни разяснили целите и отношенията между големите сили в този регион?

  – По цял ред причини Арктика представлява стратегически приоритет за руснаците. Като нещата опират най-вече до това, че (според повечето оценки) в тази част на света са концентрирани между 20% и 25% от всички световни запази от петрол и природен газ. Освен това, както следва от повечето теории за глобалното затопляне, можем да очакваме отварянето на нови транспортни маршрути в региона, като сред основните задачи пред Русия е да си гарантира контрола над Северния морски път, позволяващ да се съкрати сегашния маршрут между Китай и Ротердам с близо 4 хиляди километри.

  На второ място, Русия полага гигантски усилия да получи международно признание за правата си върху това морско пространство и, в частност, да докаже, че хребетът Ломоносов е продължение на сибирския континентален шелф. Подобни стъпки биха могли да и помогнат да получи признанието на международната общност за правата върху значителна част от Арктика. През последните години тя успя да постигне определени резултати в тази посока. В частност, през септември 2010 г., Русия подписа договор с Норвегия, а в момента преговаря с трима други играчи в региона: Канада, Дания и САЩ. Да, налице са определени проблеми, но те не ограничават отношенията на Москва с другите играчи, тъкмо обратното, проблемите между САЩ и Канада например са дори по-сериозни от тези между САЩ и Русия.

  По въпроса за Арктика и т.нар. „морски въпрос” Русия е изпреварила останалите и ще направи всичко за да постигне успех в този регион, както впрочем и в Антарктика.

  Днес сме свидетели на възстановяването на руските позиции в света, откриване на военноморски бази във Виетнам и в сирийското пристанище Тартус. Това завръщане на Русия като велика морска държава вече е придобило доста значими измерения, достатъчно е да си припомним изказванията на руския президент Путин от 2002-2003 г.. Още тогава той очерта тези руски намерения, а днес просто отбелязваме приемствеността в политиката на Русия и при президента Медведев. Според мен, това укрепване на руските позиции в Световния океан доказва, че Русия съвсем сериозно се стреми да се превърне в един от ключовите глобални играчи на утрешния ден, включително и намесвайки се в съперничеството между САЩ и Китай за контрол над Тихоокеанския регион. В Москва отчитат изострянето на американско-китайските противоречия, както и сложността на въпроса за Курилските острови. Т.е. като цяло Русия е решена да бъде активен участник в този процес.

  – В някои ваши статии говорите за система за европейска сигурност без участието на САЩ, което има допирни точки с проекта на Дмитрий Медведев, според който не е нормално, че сигурността на Европа се обвързва с две неевропейски държави: Канада и САЩ. Според Вас излиза, че като алтернативна система за Европа трябва да се приеме именно руският проект, според който сигурността на континента ще се гарантира най-вече от самите европейци, включително и от Русия?

  – Напоследък много се говори за многополюсния модел, но мултиполярността е само преходен етап, настъпил след като американската глобална хегемония навлезе в период на упадък, макар че САЩ запазват огромната си военна мощ и почти половината от световните инициативи в сферата на отбраната са техни. Въпреки това, Америка не може да контролира света в геополитически и икономически план, защото именно тук е налице реална мултиполярност. Сега нека опитаме да анализираме двата основни проблема, с които са обречени да се сблъскат европейските нации и които свидетелстват за необходимостта от формирането на устойчив съюз между Западна и Централна Европа и Русия. Първият проблем е Китай, тъй като макар в исторически план той да не е осъществявал агресивни проекти, неговата демографска, икономическа, а в бъдеще и военна тежест, както и възможността да претендира за господство в Тихоокеанския регион, означават, че европейците следва да се ориентират към сближаване с Русия и вече не могат да разчитат на САЩ за да гарантират сигурността си. Защото САЩ тепърва ще се сблъскват със собствени проблеми и в резултат от това могат дори да се окажат изолирани от Евразия. Струва ми се, че съдбата на Европа тясно се преплита с тази на Русия, без значение дали става дума за цивилизационни връзки, енергийна комплиментарност или за нарастващата тежест на Китай.

  Вторият проблем, който би трябвало да ни сближи с Русия, е проблемът с исляма. През следващите десетилетия, той ще се изостри още повече по демографски причини, заради ръста на радикалните настроения и постепенното падане на съществуващите режими в арабския свят, които бяха „ориентирани” към сдържане на ислямизма, но в повечето случаи вече са напълно амортизирани.

  – Какви държави по-конкретно визирате? Африканските, централноазиатските или, може би Пакистан?

  – Виждаме какво става в Северна Африка и Арабския свят, но Пакистан също представлява много сериозен проблем. В тази връзка бих обърнал внимание на факта, че Индия наскоро поръча (между другото именно в Русия) над сто изтребители. Тази сделка е пряко свързана и със страховете от случващото се в Пакистан. Пакистан е държава, която безпокои всички: там ислямският радикализъм вече е достигнал такова равнище, че можем да очакване формирането на подобен на талибанския режим още през следващите години. Имайки предвид конвенционалния и ядрения потенциал на тази страна, тя няма как да не поражда изключителна тревога. Много по-голяма, отколкото тази, свързана с Иран, защото, поне според мен, с Техеран все пак можем да се споразумеем и да установим някакъв прагматичен диалог.

  Източник: Geopolitica.eu/spisanie-geopolitika

• „Пражката пролет“ от 21 август 1968

  Пражка пролет е период на политическа либерализация в Чехословакия, която започва на 5 януари 1968 и продължава до 20 август същата година, когато Съветския съюз и съюзниците от Варшавския договор (с изключение на Румъния) окупират страната. България е първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия и последната която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет (с решение на парламента през 1990 г. и по-късно по време на президентската визита на президента Петър Стоянов в Прага през 1997).

  След края на Втората световна война Чехословакия влиза в съветската сфера на влияние, в така наречения Източен блок. Преди войната страната е една от най-силно развитите индустриални страни в Европа, но социализма довежда до дълбока икономическа криза. За разлика от другите страни в Централна и Източна Европа, в Чехословакия комунистите идват на власт под формата на народно движение. От 1948 в страната e наложена еднопартийна система и властта е под контрола на комунистическата партия, която е под директен контрол на Съветския съюз. Реформите в държавата не довеждат до масови протести, каквито има в съседна Унгария.

  Две са причините, поради които комунистическо движение получава подкрепата на част от народа:

  1. Когато наближава края на Втората световна война Сталин подписва споразумение с Чърчил и Рузвелт, според което Прага трябва да бъде освободена от Червената армия, въпреки че американските войски под командването на генерал Джордж Патън са могли да освободят града по-рано. Сталин не изпълнява споразумението, тъй като подписва, че след войната страната ще бъде управлявана от демократично правителство, което самият той не допуска. Това обяснява и по-късната проруска (прокомунистическа) пропаганда след войната.

  2. Споменът сред народа за пасивността на Запада по време на Мюнхенските споразумения, които дават съгласието си Нацистка Германия да окупира Судетската област.

  Това са двата фактора, които влияят на народа при изборите през 1948 година – последните демократични избори в Чехословакия за дълъг период.

  От средата на 60-те в страната започва все по-често да се долавя недоволството на народа от съществуващия режим. Започват реформи вътре в самата Комунистическа партия на Чехословакия, които довеждат до избирането на Александър Дубчек за лидер на партията. Реформите на Дубчек са дълъг политически процес, които сам той нарича социализъм с човешко лице. Тези реформи не са напълно отхвърляне на стария режим както в Унгария (Унгарската революция), а имат широката поддръжка на обществото, включително и на работническата класа.

  Параноичните вождове в Кремъл смятат провежданите реформи в Чехословакия, като отхвърляне на тяхната хегемония над Чехословакия и като заплаха за целия Източен блок и за сигурността на самия съветски съюз. Чехословакия се намира в средната отбранителна линия на Варшавския договор и при евентуалното ѝ преминаване на страната на Запада увеличават заплахата за Съветския съюз, което по времето на Студената война е неприемливо.

  От друга страна, значително малцинство хардлайнери в чехословашката комунистическа партия, въпреки официалната, сътрудничат на СССР, с което целят да забавят провежданите реформи. Хардлайнерите гледат със страх на широката поддръжка сред народа относно реформите на Дубчек.

  Съветската политика в Източния блок е да поддържа просъветски комунистически режими в тези страни и да използва военна сила, ако е застрашена съветската хегемония. Тази доктрина е известна като Доктрината „Брежнев“ по името на съветския лидер Леонид Брежнев, който за пръв път я обявява, въпреки че доктрината е прилагана още от времето на Сталин. Тази доктрина е актуална чак до 80-те години по времето на Михаил Горбачов, който я сменя с Доктрината „Синатра“.

  Съветските ръководители първо се опитват да притиснат Чехословакия да остави или ограничи провежданите реформи чрез преговори. Когато опитите им се провалят започват да предприемат военна намеса.

  През нощта на 20 и 21 август 1968 войските на Източния блок от пет страни на Варшавския договор, сред които и България започват нахлуване в Чехословакия. Провежда се т . нар. Операция „Дунав“ (Операция „Дунай“). По време на нахлуването от 5 до 7 хиляди съветски танкове и от 300 000 до 600 000 войници от частите на Варшавския договор окупират чехословашката територия. Според официалните съветски власти войските им са „повикани“ от чехословашките комунисти, които са потърсили „братска помощ против контрареволюцията“.

  България изпраща танкова бригада от 33 Т-34. Над 100 души губят живота си по време на нахлуването. Александър Дубчек призовава народа да не дава отпор. След потушаването е заловен и изпратен в Москва заедно с още няколко свои съратници, където е принуден да подпише протокол, признаващ инвазията в Чехословакия.

  Западните страни само вербално осъждат нахлуването – реалността от ядрена заплаха по времето на Студената война поставя в положение, при което западните сили не са в състояние да изтласкат съветските войски. Неочаквано лидера на комунистите в Румъния, Николае Чаушеску, остър противник на съветското влияние, застава в подкрепа на Дубчек, държи публична реч в Букурещ на самия ден на нахлуването, осъждайки съветската политика.

  Окупацията принуждава от 70 000 до 300 000 хил. души да емигрират на Запад, предимно висококвалифицирани хора. Западните страни приемат без никакви пречки тези емигранти.

  Събитията около Пражката пролет разочароват много западни левичари с ленинистки възгледи и допринася до разпадането на много от тези партии в западноевропейките страни. Еврокомунистите и редица леви интелектуалци се разграничиха от действията на комунистическите партии в социалистическите страни. Един от тях с леви възгледи, Ив Монтан, дори участва във филма „Признание“, безпощадно разобличаващ действията на комунистическата диктатура в Унгария през 1956 г. и Чехословакия през 1968 г.

  Десетилетия по-късно, Пражката пролет заема името си на друго едно събитие, случило се в Народна република Китай по време на политическата либерализация в страната познато като Пекинска пролет. Делото на Пражката пролет повлиява и на хърватското движение в СФРЮ през 70-те години на 20 век.

  Названието „Пражка пролет” е дело на западните медии, с което събитията в Чехословакия от 1968, стават известни. Названието получава популярност в целия Източен блок. Подсеща за „Пролетта на народите”, поетическо название на революциите от 1848 година.

  Източник: Гласове
  www.glasove.com

• <<
• 1
...
• 293
• 294
• 295
• 296
• 297
• 298
• 299
• 300
• 301
• 302
• 303
...
• 416
• >>