Авторски
- Погребението на Джон Маккейн
Видео от погребението може да видите тук:
Дъщерята на Джон Маккейн отправи косвени критики към президента Доналд Тръмп, на възпоменателна церемония във Вашингтон за покойния сенатор
Дъщерята на американския сенатор републиканец Джон Маккейн отдаде днес почит към покойния си баща чрез остра критика към президента Доналд Тръмп, когото, без да го назовава поименно, обвини в „евтина реторика“ срещу човека, признат за военен герой и именит държавник, предаде Ройтерс.
Меган Маккейн, която никога не е криела своето недоволство от атаките на Тръмп срещу нейния баща, откри възпоменателната служба в Националната катедрала във Вашингтон. На церемонията присъстваха лидери от Републиканската и Демократическата партия, дошли да се преклонят пред живота на бившия военнопленник от Виетнамската война и дългогодишен член на Конгреса.
„Той беше велик човек“, каза Меган Маккейн и продължи: „Събрали сме се тук да скърбим за отминаването на американското величие, за нещо истинско, а не евтина реторика от хора, които никога не са се и доближавали до саможертвата, която той е отдал с такава готовност, нито за опортюнистично одобрение от онези, които са си живели живота в удобство и привилегии, докато той е страдал и служил“.
Американският президент, който бе в открита вражда със сенатора и се изказваше пренебрежително за неговата военна служба, не присъства на тазсутрешната възпоменателна церемония. През това време той пускаше в „Туитър“ текстове на други теми.
Семейството на Джон Маккейн ясно бе заявило, че Тръмп не е желан гост на възпоменателните церемонии в Аризона и Вашингтон, нито на частното погребение утре във Военноморската академия в Анаполис, щата Мериленд.
Джон Маккейн е завършил академията през 1958 г.
Сенаторът почина от мозъчен тумор на 25 август – броени дни преди да навърши 82 години.
На церемонията, бившият американски президент Барак Обама отдаде почит на сенатор Джон Маккейн, негов някогашен политически съперник, предаде Асошиейтед прес.
Демократът Обама нарече републиканеца Маккейн „изключителен човек, боец, държавник, патриот, олицетворявал най-доброто в Америка“.
Обама, който говори след друг бивш президент на САЩ, Джордж У. Буш, също опонент на Маккейн, каза за сенатора от Аризона: „Той ни направи по-добри президенти“.
Обама подчерта, че Маккейн е бил консерватор, но е разбирал, че има принципи, които са над политиката, а някои ценности са над партийните интереси.
В словото си Буш заяви, че Маккейн е съчетавал „смелостта с почтеността“ и че е ненавиждал „злоупотребата с власт“.
Източник: БТА
- Виктор Канзуров пред БНР: Р. Македония е полупротекторат на САЩ
Република Македония е полупротекторат на САЩ, заяви в интервю за предаването „Преди всички“ на програма „Хоризонт“ журналистът Виктор Канзуров.
„Държавата съществува само благодарение на Щатите. Падането от власт на ДПМНЕ и на Груевски се случи благодарение на западната намеса. Сама по себе си Македония нямаше да може да го направи, защото хората в Македония имат тези проюгославски и просръбски сантименти. Повечето македонци са такива и ДПМНЕ най-много отговаряше на тяхната идеологическа идентичност“ – обясни Канзуров.
Според него, основният въпрос сега е какво искат американците с Република Македония или с Република Северна Македония.
„Те (САЩ) от време на време подкрепят някаква политическа опция, някакъв политически ход, някакво движение към евроатлантическата интеграция, но идеологическите желания, сантименти в Македония са антизападни. Може би те не се декларират така, но причината да се сключат тези договори и с България, и с Гърция не е толкова в самото име или в някакви проблеми около историята, а в разбирането на македонците, че открай време са имали такава, македонска национална идентичност, която била атакувана от гръцка, българска, сръбска пропаганда, от албански национализъм. Македонците не могат да проумеят, че тяхната нация се създава някъде в средата на миналия век. Така идват всички проблеми, на които в момента сме свидетели“ – обясни журналистът.
Канзуров смята още, че настоящото правителство на Македония въобще не води приятелска политика спрямо България.
„И двете страни на референдума се мобилизират на антибългарска основа“ – каза той.
Цялото интервю на Силвия Великова с Виктор Канзуров може да се чуе в звуковия файл в сайта на БНР.
.
- Taste of Greektown
Hellenic pride will take center stage when this acclaimed annual culinary fest on Halsted Street in Chicago’s happening West Loop returns for its 29th year. As most Chicagoans know, this strip of Halsted has been the epicenter of the city’s acclaimed Greek restaurant scene for decades. Quite simply, Taste of Greektown is a romantic weekend celebration for lovers of Mediterranean culture.
Blending Old World traditions with a 21st century freshness, the tantalizing food and spirits from neighborhood eateries will again be the main attraction. There will also be plenty of music and entertainment including Greek bands and games for both kids and families. Opa!
Last years addition of a fine arts area will return and will be expanded.
The event is packed from the moment it opens to the very last note played. Chicago’s Taste of Greektown has become a summer tradition for thousands of Chicago families, and has become a tourist destination in its own right.
Date: Friday, August 24 – Sunday, August 26 Time: Friday: 4pm to 11pm; Saturday & Sunday: Noon to 11pm Location: 400 S. Halsted St. @ Van Buren
Get DirectionsAddress: 400 S. Halsted St.
Chicago IllinoisBeneficiary: Greektown Chamber of Commerce Many of Chicago’s oldest and most iconic Mediterranean restaurants will be serving up their beloved signature dishes, so well known to Chicagoans, as well as a selection of compatible wines and beer
2018 Participating Restaurants
The Ambassador Public House (www.theambassadorpublichouse.com)
Specializing in classic European fare and global sports, this restaurant and sports bar offers it all. From an extensive lineup of beers to a food menu that includes everything from kabobs and burgers to sandwiches, wraps and main entrees, it’s the best of two worlds: a truly modern food, drink and sports fan gathering place combined with the Hellenic friendliness of its popular Greektown restaurant neighbors.Artopolis (www.artopolischicago.com)
This bakery and café opened over two decades ago to bring a true Eurpoean-style café to Chicago. They bring today’s technologies together with passion and experience to produce a variety of fresh-baked offerings to be savored.Athena Restaurant (www.athenarestaurantchicago.com)
Since it was established in 1997, Athena has provided customers with tasty Greek dishes. In an effort to guide patrons through a journey full of flavors, Athena has become the medium between ancient Greek traditions and the modern Western World.Mr. Greek Gyros (www.mrgreekgyros.com)
This 24-hour neighborhood hotspot has been a go-to place for tried-and-true both Greek and American foods for years.9 Muses Bar & Grill (www.9museschicago.com)
This eatery’s hospitality is a nod to the Mediterranean way of life. This includes use of the finest quality ingredients emphasizing prime cut meats, pure virgin olive oil, Kalamata olives, fresh-hand-rubbed oregano, imported cheeses and Mediterranean sea salt.Primos Chicago Pizza (https://www.primoschicagopizzamenu.com/)
It may be Italian, but this popular Greektown dine-in or carry out eatery serves up some tasty sandwiches, salads, pasta dishes and, of course, pizza.Roditys Restaurant (www.roditys.com)
It’s all about tradition and family at this Greektown culinary pillar that fornearly four decades has been under the same ownership and at the same location. Cozy, warm, friendly, unpretentious and authentic are among the kudos when it comes to praising Roditys among their legions of loyal customers.Santorini (www.santorinichicago.com)
This restaurant proudly takes more than just its name from the idyllic Greek island in the Aegean Sea.Above and beyond Mediterranean hospitality, owner Kontos is proud of his restaurant’s emphasis on seafood. The menu contains more than 20 seafood options flown in fresh daily. Hallmark entrees include Greek-style whole red snapper and whole Black Sea bass.
Spectrum Bar & Grill (www.spectrumbarandgrill.com)
Opened over a quarter century ago by a young Greek Cypriot, Andreas, and his brother, Angelo, from the far-away island of Cyprus, the siblings created both a sports bar as well as home for great food and cocktails. Spectrum give customers a friendly neighborhood experience with a menu that combines Greek, American and, of course, Cypriot influences.WJ Noodles (www.wjnoodles.com)
Chinese fare extraordinaire is how many customers describe this Asian food emporium in Greektown. From Szechuan fare to seafood, ribs, noodles and rice dishes, they’re also known for their offerings of 10 tasty“Thai rolled“ ice creams.Zeus Restaurant (www.zeusgyros.com)
Be it breakfast on a weekday, lunch and dinner or late hours on weekends, Zeus is a popular neighborhood mainstay that prides itself in a diverse menu where Greek dishes are by far the most popular with customers. - 100 свързани лица глътнаха 13 млрд. евро субсидии
75% от субсидиите при директните плащания през изминалия програмен период на практика са разпределени сред 1 процент от българските фермери. У нас има регистрирани близо 100 000 земеделски производители. Три четвърти от директните плащания обаче са отишли при 3700 физически лица, които обаче чрез различна форма на свързаност са разклонения на 100 стопански субекта. Концентрация на огромни ресурси като тази при евросубсидиите се получава от съчетанието на слаба, мързелива администрация и корумпирана политика. Това е посочено в експертен доклад, представен от доц. Огнян Боюклиев от Института за икономически изследвания при БАН. Той напомни, че става въпрос за 18 милиарда евро – половината от парите, които влизат в България по линия на европейските фондове и на ЕС. Според него в нито една друга страна, географски близка до нашата, не се наблюдавала подобна концентрация на финансови средства.
Експертът анализира и някои от схемите за раздробяване и преодоляването на т. нар. „таван на сумите“. През 2016-а таванът беше такъв, че не можаха да го преодолеят осем човека. Само осем – нещо им било отрязано и то е много малко, докато в Румъния, някъде около 30 процента от средствата са взети от големите, тоест не са им дадени и са разпределени за по-малките. При нас такова нещо няма. Най-скандално е, че когато нашият министър се среща с малки производители, одобрява тази мярка, а когато отива на среща с неговите колеги в ЕС, не я одобрява, възмущава се Боюклиев.
www.marica.bg
- Ето защо американците избраха Тръмп
Еврочикаго откри поредно убедително доказателство за руска намеса в последните президентски избори в САЩ в полза на Тръмп – вж. видео:
.
https://www.facebook.com/roissya24/videos/900055420184725/
.
Убедени сме, че прочетеното във видеото писмо е наклонило везните на последните избори в полза на популиста Тръмп. Молим да разпространите видеото, за да се знае голата истина.
- Над 350 американски вестника: Журналистите не са врагът
„ЖУРНАЛИСТИТЕ НЕ СА ВРАГ НА НАРОДА“. Неколкостотин американски новинарски организации с редакционни статии срещу атаките на Тръмп
Над 350 американски вестника се ангажираха да публикуват днес редакционни статии в защита на свободата на печата и в отговор на атаките на президента Доналд Тръмп срещу медиите. Към тях се присъединява и британският в. „Гардиън“.
Свободата на печата не е измислена в САЩ, но са малко страните, в които значението на независимия печат е било толкова тясно обвързано с историята им. Славната американска традиция на уважение към истината и казване на истината днес е застрашена. Доналд Тръмп не е първият американски президент, който атакува печата или смята, че отношението на медиите към него е несправедливо, но той е първият, който изглежда има пресметната и последователна политика за саботиране, делегитимиране и дори застрашаване на работа на печата, отбелязва редакционният екип на „Гардиън“.
Към инициативата на в. „Бостън глоуб“ се присъединиха в. „Ню Йорк таймс“ и редица по-малки вестници, включително от щати, в които Тръмп спечели на изборите през 2016 г.
В електронната версия на вестника редколегията на „Бостън глоуб“ обвини Тръмп, че поддържа постоянна кампания срещу свободата на печата. Величието на Америка зависи от функцията на свободния печат да казва истината на силните. Да се слага на печата етикет „враг на народа“ е колкото неамериканско, толкова и опасно за гражданския пакт, който споделяме повече от две столетия, подчертава вестникът.
Вестник „Канзас сити стар“ в щата Мисури, където Тръмп спечели през 2016 г., сравнява изказванията на Тръмп за медиите с принудителното заглушаване от Сталин на критиците му. Навсякъде в страната всяко нещо, за което даден висш служител не желае да говори или за което читателят не иска да чуе, днес се определя като лъжлива новина, отбеляза вестникът.
Антимедийните настроения на някои митинги на Тръмп са плашещи. Използването на тролове в социалните медии, издевателствата и заплахите към журналисти (особено сексуалните заплахи към журналистки) достигнаха небивали равнища. Върховният комисар на ООН за правата на човека предупреди тази седмица, че нападките на президента Тръмп срещу медиите „се доближават много до подстрекаване към насилие“, подчертава „Гардиън„. Вестникът припомня, че през юни петима журналисти от в. „Капитал газет“ в Мериленд бяха застреляни от недоволен местен жител, и предупреждава, че те може да не са последните.
Работата на печата не е да спасява САЩ от Тръмп. Работата на печата е да съобщава, да проучва в дълбочина и да анализира възможно най-критично и без страх. Печатът далеч не е безгрешен. Той може да е користен. Нещо по-лошо, в Америка на Тръмп някои медии са изразители на пристрастни позиции, демонстриращи безцеремонно незачитане на истината – тях президентът силно одобрява. Свободният печат обаче е длъжен да изважда наяве сплашването и подстрекателството и трябва да прави всичко възможно да съхрани уважаването на фактите и балансираната преценка, накратко – да си върши работата, допълва „Гардиън“.
Източник: Сlubz.bg
.
- Успение на Пресвета Богородица (Голяма Богородица)
На 15 август честваме най-значимия от християнските празници, посветени на Божията майка – Голяма Богородица. Успение (заспиване) на Пресвета Богородица е един от 12-те велики християнски празници, чествани и от православни, и от католици. Той е третият по значимост в християнския свят след Рождество Христово и Възкресение Христово – Великден.
На този ден празнуват и кръстените с имената: Мара, Мария, Марийка, Мари, Марин, Мариян, Марияна, Мариана, Мариан, Маша, Мика, Мира, Мариета, Мариела, Марио, Преслав и Преслава.
ЧЕСТИТО НА ВСИЧКИ ИМЕННИЦИ!
Според една от традициите именниците трябва да празнуват три дни. След толкова дни Богородица възкръсва от пещерата в Гетсиманската градина, където е била погребана.
Празникът е познат още като Успение Богородично и отбелязва вечното заспиване, смъртта на Богородица. Според Светото писание това е денят, в който Божията майка на 64-годишна възраст напуска земния живот и отива при сина си.Според преданието, на този ден апостоли се събрали от местата, където проповядвали, за да се простят със Света Богородица и да погребат пречистото й тяло. Тя е покровителка на майчинството, застъпница пред Бога на нашите волни и неволни прегрешения, пазителка на семейното огнище.
Нейната смърт била тъй лека и блажена, че приличала на заспиване. Оттук идва и думата „успение“ – заспиване. Три дни преди смъртта архангел Гавраил ù съобщава, че Бог е пожелал да я вземе при Себе Си в своето Царство, за да царува вечно с Него. Последното ù желание е да види светите апостоли заедно.
По чуден начин те се пренасят пред вратите на дома ù в Иерусалим. Три дни след това сам Иисус Христос, в небесна слава, обкръжен от ангелски ликове и светци, слиза от небесата за душата на света Богородица. Погребват я в една пещера край Гетсимания и затварят входа с камък. Когато няколко дни по-късно го отварят, за да се поклони пред Светицата и закъснелият апостол Тома, намират само плащеницата ù. Ставайки от трапезата, апостолите чуват ангелско пеене и виждат в облаците пречистата Божия майка, обкръжена от ангели, която им казва: „Радвайте се, защото съм с вас през всичките дни.“ В памет на явяването ù пред апостолите Църквата определя в този ден да се отслужва тържествена литургия и да се прави „въздигне на хляба“
Вярва се, че Богородица помага на бездетни жени да се сдобият с рожба – за това на празника Успение Богородично младите булки и невестите без деца носят дарове – домашно изработени кърпи, престилки, чорапи, цветя, и ги поставят под иконата на светицата. Според поверията на 14 август вечерта, жените, които искали да имат дете, молели Богородица да им помогне, носели дарове и оставали да преспат в църквите носещи нейното име. Те вярвали, че тя ще им помогне да се сдобият с отроче. Жените закачат на иконата и вотиви – малки метални изображения на бременна жена или на бебе, и палят големи свещи с надеждата да забременеят скоро.Стари поверия съветват в този ден да се избягва пипането на всичко, което е червено, за да не стават ялови младите булки.
Народни традиции
Успение на Св. Богородица е голям народен празник. Никой нищо не работи. Правят курбани, а болните нощуват на „свети места“ за здраве. За повече плодородие и за „Бог да прости умрелите“ се раздава от първите прибрани и предварително осветени в църквата плодове за сезона -дини, грозде, круши, мед, както и обредни хлябове. Традиционни ястия на трапезата са прясна питка, украсена с порфорен орнамент, каша от пиле, тиганици, варено жито, царевица, варена тиква. Непременно се яде диня и грозде. На Богородица мелят от новото жито. От него приготвят обредни хлябове за празника и вярват, че ако на този ден вали дъжд, ще има голямо плодородие през следващата година. Обредната трапеза включва жито, царевица, варена тиква, прясна пита, каша от пиле, диня, грозде.
В България над 200 са църквите и манастирите, които носят името „Успение Богородично”, като най-големите са Бачковският и Троянският манастир. В близост до столицата ни се намира една от най-старите обители в България, посветена на Света Богородица – Драгалевският манастир „Света Богородица Витошка”.
В много църкви и манастири иконата на Богородица се смята за чудотворна и лечебна. Такава е най-старата светиня на Троянския манастир, иконата „Пресвета Богородица Троеручица”. Вярващият народ от близо и далеч гледа на нея като на голяма Божия милост към българския народ, дарена в най-тежките години на Османското
ввярващи носят чудотворната икона на Света Богородица в Бачковския манастирладичество.
Успение Богородично е празник и на Бачковския манастир, основан през 1083 г. от грузинеца Григорий Бакуриани. Най-голямата светиня на Бачковския манастир „Успение Богородично” е чудотворната икона „Света Богородица Петричка“. Поставена нa специално място в съборната църква, под нежни драперии, изработени от благодарни ръце, тя умилно благославя поклонниците.
Вярващи носят чудотворната икона на Света Богородица в Бачковския манастир
- Как да избягаш от капана на системата?
СИСТЕМАТА
В началото се започва с детските ясли и градини. Откъсват те от всичко, което обичаш и те пращат на непознато място. Болка, рев, плач, обида, а после свикваш. Времето отдавна е минало и вече почти нищо не си спомняш, освен липсата на спомени със своето собствено семейство. Това са предварителните кръгове на системата. Тяхната работа е да те подготвят психически за това, което те очаква.
Първи кръг
После следва училището. В началото отиваш с желание. Покрай оскъдните контакти с възрастните около теб обикновено си набрал достатъчно инерция и знанието те привлича. За жалост, така е само в началото. Скоро започваш да мислиш, че щом имаш шест, значи знаеш. Ако си все още любознателен, продължаваш да четеш, макар и да осъзнаваш с огорчение, че имаш същата оценка като другия, който знае много по-малко от теб. Така постепенно идва прозрението, че можеш да имаш шест и без много да знаеш. Ако не си от малцината щастливци, които обичат да учат въпреки всичко, почваш да хитруваш и интересът ти към знанието постепенно атрофира. Системата започва да те побеждава, а ти почваш да виждаш света през нейните очи.
Към края на първия кръг обикновено си вече леш. Твърдиш, че си пораснал, че си вече голям, а на практика си овладял пороците на възрастните или по-скоро те са те овладели. С производителната част от живота на големите хора имаш толкова общо, колкото да вземаш пари от тях, за да си плащаш развлеченията.
Втори кръг
После идва кратко осъзнаване. Дванадесет години подготовка за живота, а като свършат, разбираш, че обикновено не можеш да се справяш сам. Повечето продължават, като учат висше образование – причини много, но най-вече, за да се продължи ходенето на училище. Въпрос на навик. Иначе трябва да се прави нещо, но на този етап малцина знаят какво да правят.
В университета цинизмът продължава. Морални развалини ти преподават морално остарели неща. Добрите преподаватели са рядкост. А сред студентите се носят не толкова идеи, колкото алкохолни изпарения. Обикновено някъде през тези години срещаш човека, на който искаш да посветиш живота си.
Миг на проблясък: семейството
„Не е добре за човека да бъде сам” – казва Бог. Хората, вярващи или невярващи, потвърждават тези думи, защото по това време на живота си неистово търсят да намерят любим, съюзник, другар, помощник или както пише на официалните документи – брачен партньор. И ако успеят да намерят такъв, това ще им остане най-хубавото нещо в живота. Семейството е съществувало преди системата и не е толкова лесно за системата да го елиминира. Преките конфликти обикновено са губещи за нея. Затова тя подхожда отдалече и действа подмолно. Системата, обаче, има един голям коз пред семейството – тя разполага с хората преди да влязат във възрастта, когато се събират на семейства и се стреми да го използва максимално. Подлага ги на такъв интензивен натиск, че да им избие от главата и от сърцето всякакво желание за семейство, за посвещение, вярност и преданост.
Но все пак има и по-висша сила от системата. Човек не е създаден да живее сам и затова се жени. После идват децата.
Настава изключително рисково време за системата. Време, когато тя, или трябва да овладее нещата радикално, или рискува да загуби. Има връзки между хората, които се рушат трудно, дори и от най-страшните системи. Една такава връзка е любовта между мъжа и жената. Друга такава връзка е любовта между майката, бащата и децата. Децата са опасни за системата, защото могат да провокират в родителите си идеи и стремежи, които да са враждебни и вредни за системата, но самата тя се нуждае от деца и затова понася риска, макар и през зъби.
Основната й стратегия в този период е да тласне вече създаденото семейство с вече родените деца в посока, която ще ги вкара безвъзвратно в същата тази система. Децата – в подготвителния кръг, за да не пречат на родителите, докато те продължават уверено в Третия кръг от системата.
Трети кръг
Основните постулати за родителите тук са: да бачкат и да плащат осигуровки, за да имат един ден пенсия. След школото, университета и казармата най-важното нещо за един човек, според системата, е да започне да трупа стаж. Досега тя е похарчила (уж) за него пари и сега очаква да си ги вземе, с лихвите даже. Поставя на един дълъг прът пред него примамката на пенсията, яхва го на гърба и започва да го пришпорва. И да го дои също – но така го дои, че освен млякото му изпива и кръвта.
През този период връзките между родителите и децата се подлагат на такъв натиск, че е чудно, как въобще оцеляват. Родителите дават децата си на системата, за да ги гледа, докато те работят, за да издържат същата тази система. Прилича на ситуация със заложници. В далечното минало победителите са вземали заложници от победените, за да гарантират, че последните ще си изпълняват ангажиментите по наложения договор. Само че днес родителите доброволно си дават децата за заложници на системата. Ако стане нещо хубаво от децата (все пак има сила, която е по-висша от нея), тогава системата обира славата: „Възпитаниците на нашата родна образователна система обраха златните медали…” Ако децата се провалят в същата тази система, негативите обират родителите, не са ги били възпитали. Системата винаги е извън подозрение.
Някъде през тези години в много хора атрофира родителското чувство. Децата стават бреме и ако системата има временни трудности с организацията на началните кръгове, родителите започват да протестират, че няма кой да им гледа децата. Системата тържествува. Трудностите са оперативни. Но нейните цели за родителите и за децата им са постигнати. От сега нататък тя разполага с тях до края на живота им.
Четвърти кръг
Стажът е вече натрупан и хората очакват пенсия. Цял живот са работили усърдно, пожертвали са скъпи за тях неща, за да натрупат прословутия стаж, системата им е взела цяло състояние като осигуровки и сега очакват заслужена почивка. А за системата те са вече в графа „разходи”. От тях нищо повече не може да се вземе. Те стават бреме. И много скоро хората разбират това.
Първият шок е размерът на пенсията. Системата никак не е щедра. Робите осъзнават, че с тези пари няма да могат да си позволят същия стандарт на живот, който са имали досега.
Освен това системата се е усъвършенствала. Преди тя обираше всичко, но робите не носеха никакъв риск. Сега тя е намалила значителна част от разходите си, и рискът, и напрежението на живота са техни, докато лъвският пай от спечеленото е на системата. По този начин точно когато робите станат безпомощни и се нуждаят най-много от грижи и разходи по тях, откриват, че са оставени сами на себе си. Това е вторият шок.
Такъв беше животът на нашите родители. Такъв е животът и на нашето поколение. Това ли искаме за децата ни?
КАК ДА ИЗБЯГАМЕ ОТ СИСТЕМАТА
Системата е внушителна и на мнозина изглежда невъзможно да се преборят с нея. Но тя не е всемогъща. Тя не знае всичко. И, да не забравяме, има сила, която е по-висша от нея.
Така че има начини, по които да избягаш.
Ако си дете и родителите ти са верни почитатели на системата, нямаш много възможности сега, освен да се подготвяш самостоятелно, да четеш, за да не станеш пленник на посредствеността, с която системата обгръща твоите връстници. Учи езици, чети книги; ако можеш, намери си работа в свободното време, за да усетиш реалния живот. Не се впечатлявай от преходни неща като поредния чалгаджия. След пет години никой няма да си спомня нищо, нито за него, нито за феновете му, които са заприличали като него. Прекарвай повече време с родителите си, учи се от техните грешки.
Ако си вече пълнолетен, виж възможностите, които съществуват за теб. Един от начините да избягаш от системата е да емигрираш от нея. Ако избираш това, тогава емигрирай млад, за да натрупаш опит, спестявания и контакти преди да станеш семеен с деца около себе си. Защото после ще ти бъде по-трудно, понеже където и да отидеш, рискуваш да станеш заложник на някоя друга система. А някои системи са по-жестоки и от българската.
Ако си в чудната възраст между 20 и 25 години, намери си човек, с който да желаеш да остарееш заедно, ожени се за него, и му бъди верен. Не се хващай на модата, че бракът е остарял. Животът е устроен така, че ще се нуждаеш от помощник, за да не прегориш преждевременно.
Когато дойде детето, му посвети важно време от живота си. Не го пускай на градина, колкото и да ти казват, че било много хубаво. Ако беше много хубаво, децата нямаше да плачат, когато ги оставят за първи път там. Сега е времето жената да пренареди приоритетите си. Майчинството е достойно звание, което носи много щастие и удовлетворение. Да родиш и да възпиташ деца е работа, и е реализация. Не гледай на децата като на бреме, което ти пречи да работиш. Вместо това вложи времето си да възпиташ детето си, да играеш с него, да го научиш на нещата, които ти можеш да правиш, да му четеш от любимите си приказки, да посетиш заедно с него любимите си места, да му помогнеш да преоткрие света през твоите очи. А ако искаш да му дадеш най-доброто от себе си, роди му братя и сестри, за да разбере от личен опит какво означават думите „брат”, „сестра”, „братство”, „братска любов”.
После идва важният момент с образованието. Тук системата изглежда непобедима и неизбежна, но не е.
Ти можеш да му дадеш много повече знания, много повече умения, можеш да му осигуриш много повече социален опит и всичко това на много по-ниска цена. Обучавай го в къщи. Не възпирай интереса му и любознателността му, понеже после нямало да му бъде интересно в училище. Училищата затъпяват децата. Ти не затъпявай своето. Вместо скъпи пластмасови боклуци му купувай хубави книги. Научи го да чете. Ако не го възпираш, към седмата си година то ще знае и ще може много повече от връстниците си. Тогава, какво да правиш? Ами просто продължи със започнатото. Обучавай го в къщи и ще му дадеш много по-добро образование. А отъпканите пътеки остави за пленниците на системата.Ще попиташ: Ами пари?
Пари се печелят, време се губи. Затова не си губи времето като млад, за да харчиш напразно парите на родителите си, ами почни да печелиш и да трупаш опит и контакти колкото се може повече. Децата искат разходи, личната суета обаче иска още повече разходи, а системата изисква най-много. Позволи на децата ти да те научат как да бъдеш по-производителен. Не им отнемай времето, което им дължиш, за да го даваш на системата. Подреди си правилно приоритетите и тогава ще ти се отворят очите за другите възможности, ще придобиеш смелост да рискуваш. Човек има много способности и възможности, просто трябва да ги фокусира в правилната посока. Ходенето на работа за триста лева заплата, за да трупаш стаж не е правилната посока. Използвай разумно времето си, докато си млад, за да придобиеш умения, които ще те направят по-производителен на пазара.
Ами безплатният обяд?
Има някои неща, които робите не обичат да правят и те са: носенето на риск, поемането на отговорност и неизвестността. Склонни са да понасят всякакви гаври и унижения, да работят безспир, стига да знаят, че ги очаква безплатен обяд. На тези, които питат най-напред дали ще имат право на безплатни учебници, ако си обучават децата вкъщи, ще им препоръчам да си стоят в системата. Системата е за хора с робски манталитет и хората с робски манталитет се чувстват най-щастливи, когато са в система. Тези хора са мотивирани от идеята да получат максимално безплатни обеди от системата, срещу минимални вноски от тях във въпросната система, въпреки че безплатният обяд означава ограничено меню и снижаване на качеството на храната.
Също, ако четенето на книги не е нещо, с което да се похвалите, може би е по-добре да не излизате от системата. Свободата означава да мислиш самостоятелно с главата си, а това умение се култивира с четене и разсъждаване. Освен това ако вие не четете книги, как ще вдъхнете в децата си любов към четенето?
Ами социализирането? Е, какво, притеснявате се, че ще откъснете децата си от онази среда, която и без друго не ви харесва? Запишете ги на спорт да каляват характера си, взимайте ги със себе си, когато имате работа с хора. Нека да видят реалния живот, а не измисления свят на държавното училище.
А какви са ползите да излезеш извън системата?
Много: Свобода, време, успешни деца.Най-напред, слагаш край на страничните разходи, които системата постоянно генерира на твоето семейство. Вече няма как да те изнудват градините и училищата за пари, вменявайки ти чувство на вина и дълг за поддържането на техния сграден фонд. Спестяваш и някои други странични разходи от нематериален характер, като стреса, униженията и социалните опасности на лошата среда. Няма повече учителски тормоз, който да отблъсква децата ти от учебните предмети.
Второ, успяваш да предадеш ценностите си на децата и да ги възпиташ на добродетелите, които тачиш, без да ти пречат съвременните тенденции на политическата конюнктура. Ако искаш вероучение – обучаваш децата на Закон Божи, без да се налага да чакаш някой отгоре да ти разреши и да ти даде учебник. Имаш свободата да ги научиш на това, което вярваш.
Трето, успяваш да обединиш семейството си и да формираш вътрешно семеен климат, който да не се диктува от външни фактори. Развиваш добри отношения с децата си. Те са на твое разположение, както и ти на тяхно. Не се налага да молиш някой, за да вземеш децата си на екскурзия. Децата вече не ти казват какво трябва да направиш ТИ, понеже госпожата казала така. Не се налага да харчиш излишни пари, за да компенсираш самочувствието на децата си с дрехи и аксесоари, които са в момента на мода сред връстниците им. Организираш бюджета си според семейните си приоритети, а не според приоритетите на чужда институция.
Четвърто, даваш на децата си по-добра обща култура и академична основа. Речниковият им запас се формира от разговорите с възрастни и четенето на книги, и общуване с връстници в подбрана среда, а не от общуване с връстници в неконтролирана среда, на които речникът се състои от жаргон, псувни и цинизми. Ученето става начин на живот. Можеш да подбираш учебните помагала, за да отговарят на интересите на децата ти, използваш методи според техния стил на учене. Запазваш и увеличаваш интелектуалния капитал, решаваш радикално проблема със затъпяването.
Пето, предпазваш децата от огромни рискове. Няма наркотици. Уличният жаргон не влиза в твоя дом. „Яко” и „тъпо” си запазват смисъла на „здраво” и „противоположното на остро”. Решаваш от раз проблема с насилието сред децата. Възпитаваш го на самоконтрол и отговорност. Не се налага да отучваш децата си от лошите навици, придобити в училище.
И шесто, научаваш децата да бъдат свободни хора. Помагаш им да намерят своите силни качества и таланти, и да ги използват максимално. Слагаш край на тази инфантилност и нереалност, която се шири в училищата. Помагаш им да осъзнаят, че свободата да правиш каквото искаш означава също да си плащаш сам сметките.
Ами ако се проваля?
Напълно е възможно да се провалиш, но честно казано ще трябва доста да се постараеш в провалянето, за да насмогнеш на провала на системата. Оставането в системата е сигурен провал. Излизането от нея може да ти донесе успех, а може и да не успееш. Но си струва да опиташ. Всичко, което можеш да изгубиш, и без друго не си струва да бъде запазено. А това, което можеш да спечелиш, си струва да се бориш за него.
Затова, желая ти успех! Казват, че вероятността от провал е най-сигурният фактор да успееш.
Автор: Радослава Петкова
Източник: homeschoolingbg.com
- На румънците в чужбина им дойде до гуша от произвола на правителството им
Множество румънци пристигат от чужбина, за да се включат в насрочения за днес, 10 август, голям антиправителствен митинг, който ще се състои на Площада на победата в Букурещ, съобщават румънските медии, цитирани от БТА.
Организаторите на събитието – Федерацията на румънците зад граница, заявиха по-рано, че очакват в протеста да се включат около 1 милион души. Кметът на Букурещ Габриела Фиря първоначално забрани митинга с мотива, че организаторите са предвидили твърде голям брой участници, но след това даде разрешение. Ето какво пише Дойче веле за събитието:Румънците в чужбина искат край на произвола в Букурещ
На румънците в чужбина им дойде до гуша от произвола на правителството в Букурещ.
Към западните румънски граници се е устремила лавина от автомобили с британски, испански, италиански и германски номера. Румънците в цяла Европа вече от седмици се уговарят в социалните мрежи да заминат през лятната си отпуска за Букурещ, където на 10-ти август да демонстрират пред правителствената резиденция в подкрепа на правовата държава. Такъв протест на хора, събрали се от чужбина, досега не е имало в ЕС.Близо 4 милиона румънци живеят, работят или следват в различни европейски страни – това са 20% от населението на страната. Те следят какво става в Румъния по румънски телевизионни канали, но най-вече чрез социалните мрежи. В мрежата, включително и във Фейсбук-профила на ДВ, те критично коментират постоянните опити на така наречената социал-либерална коалиция и на всемогъщия кукловод Ливиу Драгня, лидер на социалдемократите, да поставят под контрол правосъдието и да изкорубят правовата държава. Те периодически организират и митинги в редица големи европейски градове, за да покажат на румънците у дома, че споделят негодуванието им.
„Досега ни игнорираха, а сега вече ни и ругаят“
Сега обаче много от тях са решили да демонстрират на място. Защото искат да бъдат съпричастни към делата на едно общество, което – според данните на румънската Статистическа служба – ежегодно финансират с над 3 милиарда евро. Само през последните десет години румънците от чужбина (главно живеещите в държави от ЕС) са превели в страната над 40 милиарда евро. Болногледачи и лекари, IT-специалисти и строителни работници, шофьори на тирове и сезонни работници в селското стопанство – всички те изпращат пари на семействата си в Румъния и по този начин подкрепят и румънската икономика.
Без техните пари, изкарани с пот на челото, много семейства в Румъния щяха да живеят под границата на бедността. А потреблението, което е двигателят на румънската икономика, щеше направо да се срине. Мнозина от румънците, живеещи в чужбина, смятат, че най-малкото това им дава правото активно да се намесят в политическите дела на страната.
През последните седмици тяхното негодувание особено нарасна, след като политици от управляващата Социалдемократическа партия и техни привърженици многократно отправиха груби нападки срещу румънците в чужбина. Про-правителствените телевизионни канали всекидневно ги обругават като „просяци, крадци и просититутки“, като манипулирана от Брюксел, „лумпенизирана диаспора“, на която Сорос плаща, за да дестабилизира страната.
„Управниците в Букурещ досега просто ни игнорираха, а сега започнаха и да ни ругаят“, възмущава се Дана Херинг, която работи като медицинска сестра в Швеция. Разван Стефанеску, който си изкарва хляба като тираджия също в Швеция, дава воля на огорчението си по един особено оригинален начин. За своя автомобил той напълно законно си е взел шведска регистрационна табела, на която е изписан един грубиянски лозунг на футболните хулигани срещу управляващите социалдемократи. Под някакъв измислен предлог полицията го арестува още при влизането му в страната, но после беше принудена да го освободи под натиска на силната вътрешна и международна критика.
Силата на диаспората
Главното послание на протестиращите гласи: Между румънците в страната и в чужбина не бива да се прави никаква разлика. Това подчертава Кристиян Прешура в интервю за ДВ. Той се занимава с научна работа в Холандия и категорично отхвърля твърденията, че някой плащал на „диаспората“, за да протестира в Букурещ. „Никой не ни осигурява безплатен транспорт“, казва той, намеквайки за практиката на управляващата партия да събира свои привърженици за митинги в столицата. „Сами си купуваме самолетните билети и си планираме отпуските така, че да бъдем в Букурещ на уречения ден“, обяснява с усмивка той.
Габриела Миреску от Цюрих е убедена, че с клеветите по адрес на румънците в чужбина правителството ясно демонстрира колко го е страх от силата на диаспората. „В чужбина румънците виждат как функционира една демокрация. Сега искат това да стане възможно и в тяхната страна.“
Към протеста на румънците от чужбина възнамеряват да се присъединят и много румънци, живеещи в страната. Големият въпрос е дали демонстрацията наистина ще протече „напълно спокойно“. В мрежата вече циркулират призиви към гражданско неподчинение. Полицията и жандармерията оповестиха, че ще пресичат всякакви опити за провокации.
В Букурещ август си остава нажежен – и политически.
- Агроновините: БАБХ купува от компютърна фирма препарати за откриване на чума
Екатерина Терзиева, „Агроновините“
Българската агенция по безопасност на храните (БАБХ) ще купи по спешност набори и препарати за откриване на чума по овцете и козите. Агенцията е открила процедура за договаряне само с една конкретна фирма, регистрирана в съда преди месец, тъй като единствено тя имала оторизация от френския производител „ID VET“ да предлага нужните диагностични препарати, става ясно от Решение за откриване на процедурата в Агенцията по обществени поръчки (АОП).
Общата стойност на препаратите е 336 184 лв. без ДДС и поръчката се възлага на „Глобул вижън 2018“ ЕООД. Фирмата е учредена точно 9 дни след първата заповед на директора на БАБХ за евтаназиране на овце – на 29 юни 2018 г. в София, от Никола Христов Явахчов, показва учредителният акт. Седалището е на 14-ия етаж в блок в столичния квартал „Сухата река“, район „Подуяне“.
Според Търговския регистър, дружеството е вписано в съда на 6 юли 2018 г. с капитал от 500 лева и с предмет на дейност „продажба на компютри, хардуер, периферни устройства, електронно офис оборудване и софтуерни продукти, ремонт, поддръжка и рециклиране на компютри, изграждане и поддръжка на компютърни информационни системи, програмиране, консултации в областта на информационните технологии“.
Не е ясно как само за месец „Глобул вижън 2018“ г. е успяла да получи оторизация от френската фирма производител на диагностични препарати, при това единствена в България. Тя няма пазарна история, най-малко в сферата на ветеринарно-медицинската дейност. Управителят Никола Явахчов през 2009 г. е бил вписан като прокурист на друга фирма за компютърна техника и сервиз – ЕТ „Ви М Ви – Виктор Лазаров“.
Ще бъдат закупени 39 360 дози от диагностичния кит „Елайза“ (Elisa) за откриване на антитела срещу вируса на чума, 1920 дози за откриване на антгиген на вируса на чума по дребните преживни животни и други 2000 дози за диагностика на чума, се посочва в документацията на БАБХ до АОП.„Изборът на процедура е обусловен от необходимостта от неотложно възлагане на поръчката, наложено от изключителни обстоятелства, и не е възможно да бъдат спазени сроковете, включително съкратените, за открита, ограничена процедура или състезателна процедура с договаряне“, се посочва в мотивите на решението на БАБХ за откриване на процедурата.Спешните мерки се налагат, заради „извънредната и усложнена епизоотична обстановка в страната по отношение на болестта чума по дребните преживни животни и нейното бързо разпространение в страната през юни и юли 2018 г.“, мотивира се БАБХ.Държавната агенция оправдава бързите си действия и с това, че чумата по дребните преживни животни е силно заразна, предава се бързо, има агресивно развитие, висока смъртност, може да застраши националната сигурност и затова се препоръчва „радикално унищожаване с всички произтичащи процедури“.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
ОЩЕ ПО ТЕМАТА
Коментар на Анна Некезка във Фейсбук:
„Я вижте от вчера една процедура за обществена поръчка на БАБХ за 336 хил. лв., за лабораторни тестове ELISA, която, видиш ли, само една фирма можело да оперира и имала сертификат, затова нямало други поканени в ОП.
Фирмата е Глобул Вижън 2018 ЕООД, която странно, не намирам в тръговския регистър. Била регистрирана по ТРРЮЛНЦ, демек юридически лица с нестопанска цел. Та въпросната фирма се занимава с компютри, хардуер и софтуер, регистрирана миналия месец, на 06.7.2018 г. Хахах, вие от Българска агенция по безопасност на храните – БАБХ, сериозно ли? 40 000 теста. Толкова ли изкате да избиете?
В поръчката се казва също:
„Лечението на чумата не е ефективно и не се препоръчва. Имайки предвид бързото разпространение на заболяването, агресивното развитие, високата конагиозност и опасното навлизане в много големи райони, се препоръчва радикално унищожение по всички произтичащи процедури.“
Ще избиват до последно. Организирайте се по села, гледайте за всеки документ, печат, обект и ушни марки. Направете гласност, снимайте, викайте медии. Тези няма да спрат.“
.
- Последният брой на „Култура“: „Фрагменти за сбогом“
Копринка Червенкова, в. „Култура“
Мисля си какво бих могла да напиша в този последен за нас брой. Откакто работя в този вестник, особено след 1989 година, съм имала не веднъж поводи да съобщавам разни работи – и важни, и не толкова… И днес, когато може би е нужно да се каже нещо значимо, нещо „съдбоносно” и „потрисащо” и публиката, и нас самите, съобщения от моя страна няма, изчерпани са. Какво повече може да се каже след 10-месечна агония, в която си се разходил по цялата скала на емоциите? А и да обяснявам какво е за мен „Култура”, едва ли има смисъл.
Затова, през няколко фрагмента, ще се опитам да си обясня какво се случи, защо вестникът беше убит и вече няма да го има – поне във вида, в който досега е съществувал.
Фрагмент първи (биографичен). Всичко започна преди 10 години твърде елегантно, дори, бих казала, неочаквано красиво.
Преди 10 години, когато „Култура” беше в поредна сложна ситуация (а вестникът след 1989 г. е винаги в поредна сложна ситуация, какво да се прави, карма), та тогава се яви един банкер, който пожела да издава вестника. Той заяви, че за него е важна културата, че тя е свързана със същинските му интереси, че вестникът такъв, какъвто е, трябва да съществува, че за него е ценност независимата редакционна политика… и т.н. След 10 години обаче вестникът такъв, какъвто е, вече не го интересува, още по-малко му е важна независимата редакционна политика; и днес, на 27 юли, той прекратява съществуването му.
Фрагмент втори (психологически). Много особено нещо е българският новобогаташ. Дали само българският, не знам. Имам наблюдения предимно върху него.
Две негови особености сякаш са най-видими. Първата е, че какъвто и да е произходът му, каквото и да е образованието, най-важната му работа, след като забогатее, е да се обзаведе със свита. Свитата подлежи на внимателна селекция. В зависимост от образа, който иска да си създаде, новопокръстеният богаташ подбира лицата, които ще го доизграждат. За някои са спортисти, дори цели футболни отбори, за други са артисти, за трети хуманитаристи… Но всички те трябва да обслужват образа, в името на който са призовани… и подбрани. Ето тук някъде ние вероятно сме сбъркали. Да, обслужвахме образа, със самото си присъствие сякаш доказвахме неговата духовна извисеност… И все пак, в поведението ни нещо не е достигало – може би дозата лакейство, което е неизменен атрибут в такъв тип социални отношения, може би тоталното идентифициране с виденията на титуляра. А може би обстоятелството, че, макар и по същество наемници, при това лошо платени, не позволихме вестникът да заприлича на нещо, слепено отгоре-отгоре от наемници. Запазихме достойнството му. Това вероятно не ни се прости. А кой знае – може би собственикът е решил, че образът му на възвишен филантроп е вече завършен и няма нужда от тази патерица, каквато за него беше вестникът. Интересно кога ще се освободи от другите си патерици, кога ще му омръзнат челобитните на свитата.
И една друга особеност, която забелязах напоследък. В тези среди разлика между реален и символически капитал не се прави. След като 10 години си притежавал нещо, си мислиш, че цялата му предишна 50-годишна история ти принадлежи. И можеш да се закичиш с нея като с брошка. За да се издигнеш в собствените си очи, да материализираш претенцията си за духовност, за принадлежност към същинските християнски ценности.
Фрагмент трети (манталитетен). Да присвоиш символическия капитал, тоест, да вземеш главата на изданието, която по същество не ти трябва, означава едно единствено нещо – че имаш тежки дефицити. И за да ги запълваш, трябва непрекъснато да се доказваш като собственик, да внушаваш на персонала, че ти си важният. Ето затова, мисля си, главата на „Култура” беше брутално отнета и монтирана на нещо друго, което ще бъде ръководено от най-сервилния…
Фрагмент четвърти (последен). Тук ще стане дума за благодарността. Чувам укори отляво и отдясно, че не съм благодарна на издателя, който бил спасил вестника. Историята за спасението е по-дълга и някога може да я разкажа. Сега думата е за благодарността. Да, бих била благодарна, ако съм получила нещо даром, ако 10 години съм рентиерствала. Аз обаче, а и целият екип, сме работили, работили сме много здраво, за да произвеждаме качествен продукт, който в крайна сметка е увеличавал значимостта и на т.нар. собственик. Бих му благодарила, ако и той ни благодари. Само че, вместо това, екипът е изхвърлен на улицата, а вестникът е ликвидиран.
Ако дължа благодарност, то е на нашите автори, приятели, сътрудници и най-вече на редакторите – хората, които понесоха всички финансови унижения само за да съществува „Култура”. Сега им я поднасям. С надежда, че отново ще бъдем заедно.
.
- Ексслужителят на ДАНС Росен Миленов за икономическото положение у нас
„Българската икономика днес расте, но е конюнктурна, ишлемарска и 50 % сива“, под това заглавие във вестник „100 вести“ публикува статия на Росен Миленов.
Росен Миленов е служителят на ДАНС, който публично потвърди истинността на записите за „Мишо Бирата“, публикувани през 2011 г. Миленов се яви и пред вътрешната комисия в Народното събрание, за да свидетелства, заради което и бе уволнен от агенцията. Той е работил дълго време със специални разузнавателни средства, прилагани за разследване на корупцията по високите етажи на властта. Разследвания, които според Миленов, не са излизали извън специализираните служби за сигурност поради политически натиск.
Цитираме съобщение на медиите от онова време:
Вътрешна проверка в ДАНС установила , че Росен Миленов – служителят, изнесъл пред обществеността данни за злополучните СРС-та, е имал „скромно присъствие“ в агенцията. Това каза шефът на ведомството Цветлин Йовчев след изслушването му пред парламентарната комисия за контрол на ДАНС
Агентът не е създал много документи, не е работил по много дела, каза Йовчев. Единственото вярно в направените от Миленов изявления било, че е бивш служител на ДАНС. Той е бил на едно от най-ниските нива, което според Йовчев не му дава възможност да си прави каквито и да било изводи.Днес Росен Миленов има своя консултантска компания за юридически услуги, фирмено разузнаване и анализ на пазара и е експерт е по икономическа престъпност. Женен е и с две деца. По-долу следва неговата статия.
Моите проучвания показват, че годишното ощетяване на държавния бюджет през последните години се движи от 5 до 8 млрд. лв. в съответствие с растежа на БВП, тоест е около 7-8 % от него. В тази престъпна дейност участват около 3 хил. стопански субекта, които формират основната структура, която има пирамидален характер и кореспондира с йерархическата структура на държавната власт. Установените тесни двупосочни връзки между двете структури осигуряват трайно срастване от мафиотски тип.
Когато трендът на глобалната икономика премине в цикъл на спад и евросредствата от безвъзмездни преминат във финансови инструменти, а лихвите се вдигнат, при тази структура на капитала и икономиката, институционална разруха и продължаваща демографска криза, България нищо хубаво не я чака.
Най-характерната черта на българската икономика днес е, че тя е силно отворена, както по отношение на вноса, така и по отношение на износа. Вследствие на това, състоянието ѝ зависи от тенденциите и процесите, развиващи се в световен мащаб.
Днес сме свидетели на глобален икономически растеж, който за отделните региони и държави е различен, с оглед техните възможности и способности за участие в световните вериги на доставките. За конкурентните икономики, въпросният растеж води до разцвет – пример за това е „бумтящата“ икономика на Германия с излишък по текущата сметка (измерваща движението на стоки, услуги и инвестиции) в размер на 287 млрд. долара и рекорден бюджетен излишък от 38,4 млрд. евро през 2017 г. За други – „балониращ“ като САЩ, с 500 млрд. долара дефицит, от които 275 млрд. с Китай. А за трети като България – „анемичен“, който не дава основното, а именно – доближаване до доходите на развитите страни от голямото европейско семейство (Eвропейския съюз), част от което сме.
Философията на този растеж се крие от една страна в монетарната политика, прилагана от централните банки на водещите световни икономики, която представлява по същество „яко“ печатане на пари и поддържане на ниски, дори отрицателни лихви. А от друга – разгръщането на потенциала на пазара, особено на Изток, в Азия, откъм покупателна способност, който съответно е и най-големият в света по численост.
Само в Китай през последните 15 години имаме феноменално нарастване на средната класа, тоест на покупателната способност на населението, която наброява 300 млн. и е повече от цялото население на най-голямата икономика в света – САЩ. И миналата година, точно в Китай, всички автомобилни производители отбелязаха рекордни продажби, особено немските концерни. Стигна се дотам, че изключително бързото нарастване на поръчки за износ в Германия на автомобили и всякакви други стоки забави доставките, защото производствените мощности не смогват на обемите. Това повлия благоприятно и на страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) – регионът, който включва и България.
Във връзка със свръхпоръчките, предимно в индустрията, Германия изнесе производства заради ниските разходи, най-вече за труд, с което усили износа на държавите от региона. Това доведе до откриване на нови работни места, повишение на трудовите възнаграждения, а оттам и покачване на вътрешното потребление. Разбира се, евросредствата продължават да имат сериозен принос като инвестиции за икономиките на тези държави. Примерно в Полша, за периода 2014-2017 г., над 50 % от инвестициите са от ЕС, за същия период тя е внесла в бюджета на Общността 28 млрд. евро, а е получила над 100 млрд. Това е характерно съответно и за България.
Гореизброените обстоятелства, относими към глобалната, европейската и регионална икономика, плюс наличните, контролирани от великите сили геополитически кризи и конфликти в Близкия и Среден изток, които пряко повлияха преди три години върху местните отрасли (военнопромишлен комплекс и туризъм) доведоха до наблюдавания възходящ тренд на българската икономика през последните години.
Тук е мястото да отбележим, че настоящото правителство, както и всички други управлявали до настоящия момент страната, нямат никаква заслуга за това.
Затова, с основание днес икономиката на страната може да се определи като конюнктурна. Позитивните глобални пазарни тенденции движат растежа на отделните експортно – ориентирани икономически отрасли и създават условия за вътрешно потребление.
Така износът и вътрешното потребление се явяват основните двигатели на БВП (стоките и услугите, произведени в страната за една година). Същият през последните четири години, включително и 2017 г., расте с близо 4-5 млрд. лв., като за 2014 г. е в размер на 83 млрд. лв, а през 2017 г. по предварителни данни на НСИ от миналата седмица е 98,6 млрд. лв. Въпреки тези данни и ежедневно натяквания от управляващите растеж, той с основание може да се определи като анемичен. Защото, ако направим едно сравнение с други страни от Общността по макропоказателя БВП на глава от населението, се вижда следното – в България през 2017 г. той е 7 хил. евро, което при икономически ръст от 3,6 % (по предварителни данни), отчетен през същата година, прибавя около 250 евро на човек отгоре, а за еврозоната въпросният макропоказател е средно 30 хил. евро на човек. При среден ръст на икономиката там от 2 %, се получава, че те добавят 600 евро отгоре. Е, как ще ги стигнем западноевропейците…
Основни сектори, които допринасят за ръста на БВП в страната:
1. Аутсорсинг – съвременното наименование на ишлемето, представляващо изнесени производства на стоки и услуги, основно на големи западни компании към външни фирми, но в повечето случай явяващи се дъщерни, с единствена цел – намаляване на разходите. Най-голям дял у нас има аутсорсингът на услугите. Според оценка в доклада от 2017 г. на Българската аутсорсинг асоциация, заетите в страната са 55 хил. души.
Приносът на аутсорсинга на услуги е около 3,3 млрд. лв.
Въпросната индустрия навлезе преди 7-8 години с познатите на всички кол центровете, като днес вече имаме в широк спектър аутсорсинг на бизнес процеси – фактуриране и покупки на стоки, маркетингова концепция, техническа поддръжка и др. Аутсорсингът на информационни технологии е подвид на този сектор. Той е с най – висока добавена стойност.
Близо 10 % от износа на страната се дължи на софтуерния бизнес. Трябва да се има предвид, че 75% от сектора на информационните и комуникационни технологии (ИКТ) в страната е експортно – ориентиран. Само фонд работна заплата в сектора за 2016 г. е 1 млрд. лв. Тук са и високите заплати средно около 2,5 и достигащи до 5 хил. лв. Заетите в сектора са около 25 хил. души.
Причината за този бум е, че тези технологии всяка минута превземат все повече социалния и икономическия живот, възникват нови професии, които ги нямаше вчера и всичко това отваря огромен вакум за такива кадри, като само в Европейския съюз има недостиг на 500 хил. ИТ специалисти. Перспективите пред професиите в тази област са големи, имайки предвид скоростта, с която се работи по въвеждането на автономни автомобили, разширена виртуална реалност, изкуствен интелект – все неща от четвъртата и петата индустриална революция.
И не на последно място е т. нар. индустриален аутсорсинг, тоест изнесени производства, основно на части и автокомпоненти, осъществявани в шумно представяните напоследък индустриални зони. Близо 140 предприятия в сектора са наели над 40 хил. души за производството на компоненти за повече от 20 марки автомобили според Аутомотив Клъстер България (АКБ) – организация с нестопанска цел, която представлява компаниите в бранша. Тези компании генерират над 3,5 млрд. лв. за БВП през 2017 г.
България влиза в топ 10 на най-предпочитаните дестинации за аутсорсинг в света, а преди година беше в топ 5. Тази привлекателност се дължи на следните налични обстоятелства в страната:
– евтина работна ръка, при това качествена. Пример в тази насока е заплащането при производства на автокомпоненти в страната. В един провинциален град в България, при производство на ел. платки за автоклиматици на поточна линия се получава работна заплата в рамките на 700-800 лв. За същата работа в Централна Европа (Чехия, Унгария) се заплаща 2 хил. лв., а в Германия – над 3,5 хил. лв.
И това са разлики при нискоквалифицирания труд, а при висококвалифицираните дейности тези пропорции неколкократно се увеличават. Така например, в изнесен отдел „финансов одит“ на британска компания в България месечното възнаграждение на служителите е 2 хил. лв., за същата длъжност във Великобритания заплатата е 5 – 6 хил. лв. Качествата, които правят особено привлекателни местните кадри за аутсорсинга на услугите е владеенето на чужди езици и добрата компютърна грамотност при младите, стъпващи на пазара на труда, които същевременно нямат много претенции към работата и споделят култура, която е близка до тази на западните възложители. Дори Индия, меката на аутсорсинга, не може да предложи такива условия като България.
Владеенето на чужди езици се дължи на обстоятелството, че години наред, в средната образователна система, езиковите гимназии в страната се оформиха като най-елитните и най-търсени училища и съответно поддържащи добро ниво на образователния процес. Все пак голяма част от родителите виждаха и продължават да виждат бъдещото на децата им да се случва в чужбина. Докато други профили, най-вече техническите допреди няколко години не представляваха интерес, просто защото икономика нямаше нужда от такива специалисти, въобще производство липсваше.
– ниска цена на строителството „на зелено“, електроенергия, наемите на офиси и индустриални бази и най-ниските данъци в ЕС – корпоративен и подоходен по 10 %, само Унгария от миналата година въведе по-ниска данъчна ставка от 9 %, но само за големите фирми.
Въобще оперативните и други разходи при осъществяване на дейността на чуждите западни компании в страната падат с над 50 %.
2. Туризъм
Ръстът на туристите, посещаващи страната започна преди няколко години. Това се дължи, от една страна, на световната тенденция, изразяваща се в изключително повишен интерес на хората към интернационалното пътуване, особено към определени приятни туристически дестинации. Хърватия е пример в тази насока – през 2017 г. тя е посетена от 20 млн. туристи и с приходи в хазната от над 12 млрд. евро, а преди 5 години са били близо 10 млн., тоест удвоила ги е. Въобще такъв бум се наблюдава в цяла Европа, където туристите за последното десетилетие са се увеличили с 500 млн.
Другият фактор, които подпомогна ръста в туризма ни преди три години, бяха геополитически процеси, свързани с конфликтни точки на изток и вълна на терористични актове, както и изключително изострените тогава държавни отношения между Русия и Турция. Традиционни до този момент дестинации за туристи от цял свят като Египет, Тунис, Турция и други станаха рискови с оглед на сигурността там и пренасочването на туристите даде положително отражение върху местния сектор.
С времето този благоприятстващ фактор губеше значение, но успоредно с това се надигаше вълната на нискотарифните полети до нашата страна, които доведоха до бум на културния туризъм в градска и историческа среда в началото на миналата година – факт, който всеки може да види реално в центъра на София през уикендите. Именно на това се дължи 30 % – ния ръст на пътници на Летище „София“ през 2017 г. Днес този вид туризъм доближава размерите на летния в страната. Поради гореизложените обстоятелства, всяка година имаме с над 1 млн. повече чужди туристи, влезли страната. Туризмът формира около 13 % от БВП за 2016 г., а през цялата 2017 г. чуждестранните посещения на туристи у нас са били близо 8,9 млн. и съответно постъпленията са в размер на 6,8 млрд. лв.
3. Военно-промишлен комплекс
България е изнесла оръжие за близо 2 млрд. лв. през 2016 година според годишния доклад на Междуведомствената комисия за експортен контрол и неразпространение на оръжията за масово унищожение. Най-голяма част от осъществения износ е за Ирак, Саудитска Арабия, САЩ, Афганистан и Индия. Другото, което прави впечатление от изнесените данни е продуктовата листа, а именно – леко стрелково оръжие и муниции, бомби, ракети, други взривни устройства и заряди, оборудване и принадлежности за тях, които са основното въоръжение на външно контролирани военни групировки, действащи в размирните зони и конфликти на изток.
Преди няколко години България беше включена в тази схема като активен доставчик на оръжия и боеприпаси от водеща световна сила, управляваща най-голямата коалиция в размирните региони поради редица фактори, относими за страната (налични производствени мощности за оръжия и муниции, съвместими с използваните от десетилетия във въпросните региони, обезпечени транспортни коридори и др.). За огромно съжаление печалбите от стотици милиони отиват в посредници – комисионери (политици и съмнителни бизнесмени), паразитиращи на изхода на държавните оръжейни заводи в страната. Във връзка с тези крупни печалби и преразпределение на оръжейния пазар в страната, през 2017 г. се стигна до открита война в публичното пространство между отделните играчи от сектора, разбира се, с участието на управляващите.
4. Транспортът заема второ място при износа на услуги от страната и генерира над 3 млрд. лв. Ниските разходи, свързани с по-ниско заплащане, социалните осигуровки на шофьорите, разрешителни и такси, както и липса на ограниченията на условията на труд (почивки, осигуряване на места за нощувки на шофьорите и др.) прави нашите превозвачи силно конкурентноспособни на вътрешния пазар в Европа. Шофьорите от българските транспортни фирми в Западна Европа получават 1,6 – 2 хил. евро, докато местните там около 2,5 – 2,7 хил. евро, с подсигурени места за нощувки, а не в кабините на камионите и осигурявани на реалните им доходи.
В тази връзка, преди няколко години, лица от Западна Европа регистрираха в България над хиляда транспортни фирми за товарни услуги, за да намалят разходите си. Миналата година тези предимства на транспортните фирми от Източна Европа бяха определени от политическите ръководители на големите европейски държави като „социален дъмпинг“, чрез който се подкопават техните вътрешни пазари на труд. Дори френският президент Еманюел Макрон направи тогава специална обиколка на Източна Европа, за да търси подкрепа за премахване на тези предимства, определени като „нелоялна конкуренция“ с промяна на правилата за командированите работници в други страни членки, без да отчита фундаменталното право на съюза, а именно свободното движение на работна сила.
5. Трансфер на парични средства от българите в чужбина – за 2017 г. се очаква да бъдат около 1,7 млрд. лв., но това са само регистрираните парични банкови преводи и такива от специализирани организации, а реално в страната влизат около 2,5 млрд. лв. ежегодно. По данни на БНБ, за последните десет години изпратените пари в страната от емигрантите възлизат на 16,7 млрд. лв. Трябва да се подчертае, че тези парични средства се използват главно за задоволяване на основни битови потребности, образователни и здравни нужди. Налице е слаба инвестиционна насоченост на трансферираните пари, като причините за това са задушаването на малкия и среден бизнес в България, което се дължи най-вече на политико-административна корупция и налаган монопол на вътрешния пазар от големи местни и чужди компании със съдействието на управляващите.
6. Евросредства
Тази уникална финансова инжекция в съвременната история на България, типично по нашенски бе опорочена, както всичко през последните няколко десетилетия. Най-лошото е, че в бъдеще тези пари ще излязат изключително „солено“ на българския народ и по-конкретно на онази част от него, която не се докосна до „усвояването“, а то направи доста хора милионери – комисионери, но не и градивни бизнесмени. По първия програмен период 2007-2013 г., България е внесла в бюджета на Общността 6,2 млрд. лв., а е получила 20,9 млрд. лв. по предприсъединителните инструменти, кохезионни и структурни фондове. Иначе казано страната ни е спечелила 14,7 млрд. лв. за седем години.
За втория програмен период 2014-2020 г., плащането на който ще продължи до 2022 г., общия бюджет на европейските фондове възлиза на 16,4 млрд. евро. От тях, 14 млрд. са европейско финансиране, а 2,4 млрд. евро от националния бюджет. Относно тяхната „ефикасност“ и „ефективност“, ще дам само няколко примера от отделните области, където е основното им приложение:
В инфраструктурата (транспорт, води, отпадъци и др.) до момента са инвестирани над 50 % от средствата по различните програми. Общоизвестно е, че средно 30 % от средствата по тези проекти се крадат посредством обществените поръчки, като 10 % от тях са за възложителя под формата на комисионна (министри, кметове, директори на различни държавни и общински учреждения и др.) и другите 20 % за изпълнителя, чрез надписване на цени и обеми извършена дейност, което води до некачествено изпълнение. Другата деформация е съсредоточаването на изпълнението на проектите в определен кръг от фирми, което е подробно разгледано по-надолу, при обществените поръчки, в частта сива икономика.
Тук трябва да добавим и напълно безсмислените и без никаква добавена стойност проекти, като стадиони на стойност от 5 млн. лв., в села с 200 жители на средна възраст 60-70 години, с цел купуване на провежданите там избори. Това е тотална разсипия! Благодарение на порочните практики, всички тези инфраструктурни съоръжения скоро ще започнат да се амортизират и то много преди изтичането на установения срок за експлоатация.
Затова управляващите бързат да въведат нови схеми за събиране на пари от данъкоплатеца, за да продължат да пълнят хазната след намаляването на евросредствата и съответно да я източват през обществените поръчки, както се прави в момента. Всичко това, разбира се, е замаскирано под добри намерения. Говори се за подобряване състоянието на пътната мрежа в страната с въвеждането на ТОЛ системата. Първоначално бе предвидено да обхващаха 16 хил. км. или 80 % от цялата пътна мрежа. Това го няма никъде в света – доста вулгарно, нали?!
Впоследствие обхватът бе свален на 11 хил. км. Тази система, съгласно проектната документация, се очаква да генерира приходи от над 1 млрд. лв. годишно, според премиера – дори 1,5 млрд., при сегашните 347 млн. лв. за 2017 г. Въпросните 600 млн. лв. отгоре реално няма да ги платят транспортните фирми, защото пътните такси ще бъдат калкулирани в цената на стоките за крайно потребление (храни, дрехи, лекарства, горива и т.н.). Де факто, отново данъкоплатецът ще поеме тежестта, но същият няма да бъде компенсиран за това с необходимото нарастване на доходите му или намаляване на някои данъчни тежести, защото, подчертавам отново, икономиката ни е вторична, неконкурентоспособна и феодализирана.
Друг пример за нецелесъобразно и неефективно разпределение на евросредствата е земеделието. В този сектор, след 2007 г., вследствие на прилаганото субсидиране, което започва още с предприсъединителните фондове (само по време на тях са усвоени 6 млрд. лв.), се наблюдават следните негативни тенденции, с произтичащите от това резултати:
1. Концентрация на земя и капитал. Днес 1,5 % от всички регистрирани стопанства у нас обработват 82 % от земеделската земя в страната. От 17 666 компании в сектора, 10 имат оборот от 2, 89 млрд. лв., при общ размер на отрасъла в БВП от 4 млрд. годишно. Това са т. нар. агроолигарси – зърнопроизводители. Същите, за периода 2007 – 2013 г., са усвоили по първи (директните плащания) и по втори стълб (развитие на селските райони) около 14 млрд. лв., разбира се, срещу съответната комисионна за политическите лица.
2. Монокултурно земеделие – отглеждане само на зърнени култури, които изнасяме като суровина с ниска добавена стойност. Същевременно имаме силно ограничено производство на традиционните за нашия географски район животни, зеленчуци и плодове. Вследствие на това, нуждите на местния пазар, както за пряка консумация, така и за преработващия сектор (консерви, млечни продукти и колбаси) се запълват с внос. За 2016 г. произведеното месо е било 150 хил. тона, а консумацията годишно в страната е 400 хил. тона, тоест днес 250 хил. са внос. В него не са включени мембрани, сланини и месни изрезки (в Западна Европа те не се влагат в колбасарството), които се внасят десетки години наред в страната и се влагат в колбасите, за да отговорят на ниската покупателна способност на населението. В това се корени и наболелият проблем, на който бе дадена гласност миналата година, а именно, че хранителните стоки, произвеждани за Източна Европа, са с по-ниско качество. За информация, през 1989 г. количеството произведено месо е било 1, 272 млн. тона и отглеждани 17 млн. чифтокопитни (свине, говеда и овце) срещу 2,4 млн. такива през 2016 г. Също така, 70-75 % от млякото, използвано като суровина в млечните продукти – сирена, масла и др., които се продават в търговската мрежа, също е внос – млечен микс от Полша и Германия, сухи млека и предпочитаното палмово масло, с влагането на което трябва да се отговори отново на ниската покупателна способност на населението.
При зеленчукопроизводството положението е същото – през 80-те години на миналия век сме произвеждали по 800 хил. тона домати годишно, а през 2016 г. – 141 хил. тона. Според анализ на предварителните данни на НСИ, за периода януари-ноември 2017 г. сме внесли 213 хил. тона зеленчуци, изнесли сме 34,1 хил. тона, внесли сме 262,6 хил. тона плодове, изнесли сме 36,1 хил. тона. Това е голям провал за една страна, притежаваща перфектни условия за развитие на зеленчукопроизводство. Е, имаме ръст при засадените площи с тикви, но това не заради търсенето на пазара, а заради факта, че с 50 хил. лв. разходи за обработка, се вземат 500 хил. лв. субсидии.
Същевременно е нарушена връзката между първичен сектор – селско стопанство и вторичен – преработка на земеделски суровини и производство, дистрибуция и търговия с готови за консумация продукти. Затова както на вътрешния, така и на външните пазари липсват автентични крайни български продукти от хранително – вкусовата промишленост. Доказателство за това е фактът, че въпреки преобладаващия дял на зърнопроизводството, България внася хлебопекарни смеси и хлебни полуфабрикати.
Според изследване, направено от доц. Огнян Боюклиев от Института за икономически изследвания на БАН, за периода, в който България е член на ЕС, теоретично с модела на прилаганото до момента свръхедро, монокултурно земеделие, в сравнение с модела на традиционното българско производство, страната е загубила около 10 млрд. лева добавена стойност и около 500 хил. работни места (условно целогодишно заети).
А най-страшната последица от случващото се в земеделието и свързаните с него вторични сектори е обезлюдяването на малките населени места, където основното препитание и съответно възможностите за икономическа дейност са били винаги налични основно в селското стопанство. България така и не успя да създаде традиционните за европейските страни семейни ферми и над тях да се надгради вторичния сектор, както и да го свърже с други сектори с потенциал в страната, какъвто е туризмът. За разлика – Гърция, където освен заради чистите морски води, се ходи и заради вкусната традиционна местна кухня, която се предлага на туристите.
В заключение може да се каже, че агросекторът целенасочено беше моделиран, основно чрез субсидирането, в посока да се генерират неестествени печалби за едно малцинство, а не да се задоволяват продоволствените нужди на държавата и да се развива социалната му роля за осигуряване на заетост и доходи.
Изводът от горното е, че над 50 % от евросредствата не са нищо друго освен „усвоени“ пари, целящи облагодетелстване на близки до властта лица (клиентелата) за купуване на власт и продължаване на грабежа.
Вътрешното потребление е втория по важност двигател за икономическия растеж на стараната, като през втората половина на миналата година дори изпревари износа. Основни фактори, които повлияха върху ръста на вътрешното потребление са:
1. Експортно – ориентираните отрасли като аутсорсинга, както и местни предприятия, работещи за чужбина, поради големия обем поръчки и липсата на кадри, вдигнаха нивата на заплащане на служителите. Това оказа натиск и върху останалите сектори в страната, като принуди местните работодателите да направят същото, притиснати от риска да изгубят кадрите си, въпреки явното нежелание на немалка част от тях, демонстрирано с оправданието, че ще изгубят конкурентоспособността си. Увеличените трудови възнаграждения с ръст от 10 % само за 2017 г. доведоха до по-голяма покупателна способност, за съжаление само за една част от населението.
2. Паричната политика на централните банки (в случая за България влиянието е на ЕЦБ) с поддържането на ниски лихви освободи по-голяма разполагаема сума от доходите на хората със заеми, особено на тези с жилищните такива, които са на голяма стойност. Лихвите по тях в следкризисните години достигаха 10-11 %, а днес са на нива от 3-4 %, тоест при заем от 80 хил. лв., реалното намаление на вноската е около 300 лв.
3. Туризмът в страната, за който бе посочено по – горе че „лети“, има пряко влияние върху търговията на дребно, особено в сферата на бързо разрастващия се в днешно време културен туризъм в градска среда.
4. Трансферът на пари от българите в чужбина продължава да заема съществен дял при потреблението, а в определени региони, където половината от активното население се труди навън и с това изхранва своите семейства, той е основен.
5. Пазарът на недвижими имоти – посочените по-горе обстоятелства – нарастването на заплатите, ниските лихви по кредитите, откритите нови работни места, основно в големите икономически центрове София и Пловдив, доведоха до бум на жилищното търсене там през 2017 г., съответно и нарастване на цените с 9 %. През миналата година покупките са били основно извършвани с кредит за лични нужди, за разлика от по-миналата година, когато се се правили с инвестиционна цел и са се заплащали в кеш от хората със спестени пари, пренасочващи ги от банките към недвижимите имоти заради по-голяма доходност от порядъка на 5-7 %, сравнена с нищожната 0,15 % при спестяванията, дължаща се на сегашните средни лихвени нива.
Трябва да се отбележи и силния пазар на офис имоти, при който над 80 % от площите са заети от аутсорсинга на услуги в страната. В момента набира скорост и търсенето на имоти с индустриални цели (производствени, логистични, складови и др.), което отново е свързано с аутсорсването на производствени дейност от чужбина, най-вече Западна Европа и то на големи компании, поради ниските оперативни разходи, както бе посочено по-горе. Интересът към логистичните имоти е подкрепен и от електронната търговия, като такава тенденция се наблюдава в цял свят. Индустриалният инвеститорски интерес до момента бе насочен основно към Пловдив, но изчерпването на подготвени кадри там измества търсенето към други локации в страната като Плевен и Русе. И въпреки това Северозападна България не успява да се класира на инвестиционната карта, защото общоизвестно на всички е, че там беше разгромена цялата икономическа инфраструктура, а с това и се обезлюди този регион откъм хора в активна трудова възраст.
Пазарът на труда
Вследствие на благоприятната международна пазарна конюнктура, описана по-горе, се увеличава броя на заетите в страната и достига предкризисните нива. Същевременно са налице много смущаващи тенденции, които влияят негативно както върху икономическото, така и върху общото състояние на страната, а именно:
– намалява броя на населението в трудоспособна възраст, което е предопределящ фактор за потенциала на икономиката в бъдеще. През 2016 г. трудоспособното население е било 4,3 млн. души, а през 2009 г. – 4,8 млн., тоест за 7 години е намаляло с близо 500 хил. Още по-притеснително е, че то преобладаващо намалява във възрастовата група 15-25 години. Тази тенденция се потвърждава и от данните на НОИ, според които през 2016 г. в пенсия са излезли 107 хил. души, а през 2017 г. 54 хил. са завършили средно образование, тоест двама напускат пазара на труда, а един ще влезе.
– заетите във високите възрастови групи увеличават броя и дела си. През 2016 г. броят на икономически активните в групата 55-64 г. е 3,6 пъти повече от тези между 15 и 24 г., което е очаквано в условията на застаряващо население и емиграция на младите поради нежеланието им да работят на нископлатени и безперспективни работни места при тежки социални условия. Заетостта във възрастовата група 15 и 24 г. спада до 19,8%, което е най-ниското ниво през последните 14 години.
По отношение на подмятаната до оглушаване констатация за дефицит на квалифицирана работна ръка, особено от страна на „големите“ работодателски организации, може да се каже, че такова нещо като „дефицит“ в една пазарна среда не може да съществува. Просто качествената работна ръка не желае да заема съответните позиции срещу предлаганите работни заплати.
Разбира се има сектори, като ИТ, където въпреки високото заплащане, не може да се намерят кадри, но това е проблем за целия свят заради скорострелното навлизане на технологиите във всички икономически и социални сфери. Другата причина за недостига на квалифицирани кадри се крие в действията на политическия и икономически „елит“ на страната през последните 30 години.
Много добре всички помним времената, в които десетки хиляди инженери със знания и натрупан опит бяха изхвърлени на улицата. Едни заминаха за чужбина, други се преквалифицираха, а имаше и немалко случаи, в които ставаха таксиметрови шофьори. Е, тези същите политици и работодатели, които днес плачат за кадри, взимаха заводите за левче, после ги нарязваха за скрап и прибираха по няколко милиона. През прехода те присвоиха всички публични средства в тях, които са основния капитал за инвестиране в производствени мощности и продължават да го правят.
Скъпи „назначени“ работодатели, добре е да знаете, че квалифицирана работна ръка се създава във времето, при наличието на устойчива икономика, с инвестиции в производствени мощности на добро технологично ниво! Трябва постоянна връзка с образованието, защото държавните предприятия, които осигуряваха стажове вече ги няма! Необходимо е и адекватно отношение към служителя, а не както през последните 30 години – мачкане и ощетяване, за сметка на фаворизирането на политиците, които осигуряват субсидии, далавери и чадъри!
По отношение на резервите на пазара на труда, за което различни експерти се надпреварват да говорят, в действителност такива има, но те са с изключително малък потенциал. Групата от близо 250 хил. души според едни, според други – 200 хил., а според НСИ за 2016 г. – 165 хил., обозначавана в публично пространство като обезкуражена, немотивирана и нетърсеща работа, реално наброява около 30-40 хил. души (трайно безработни, преживяващи с алтернативни доходи от близки роднини или асоциални личности).
Всички останали, които статистиката и социологическите проучвания засичат, са хора, за които може да се каже, че полагат повече труд и от регистрираните работещи. Това са майсторите, който извършват специфичните ремонти за поправка на покривите на сгради, участващите в сезонните дейности по събиране на билки и плодове, млади хора, които работят по няколко месеца в чужбина и после се прибират в страната, за да харчат заработеното тук и т.н. Всички те са в сивата икономика по ред причини.
Разбира се, тук попадат и лица, работещи над закона, но те са кокошкари и са рожба на престъпната среда формирана от големите политически и икономически престъпници. И накрая групата на т. нар. „обезкуражени“ трябва да се разграничи от онези лица (основно представителите на ромската общност,) които не са особено трудово активни, но получават различни социални помощи, за да бъдат стимулирани да участват в схемите за контролиран вот, прилаган от нашите политици.
По отношение на вноса на работна ръка, някои работодатели, изявяващи се като експерти жестоко се лъжат, че това може да реши проблема. Да, може да дойдат 3 хил. младежи, предимно от Молдова и Украйна, както стана през лятото на 2017 г. по черноморските курорти, но те са гастрольори, дошли основно да изкарат почивката, отколкото за самата работа. А нашата младеж, образована и владееща езици, от няколко години вече е в сферата на аутсорсинга, със заплата от 1,5 хил. лв., а не да се моли за 500-600 лв. в туризма и то сезонно.
При сегашните възнаграждения на труда и наличните социални условия, няма как в България да привлечем някого за постоянна работа с перспектива за кариера и т.н. Да, в Полша има привлечени украински работници (само тези без разрешително са над 1,5 млн.), но там минималната работна заплата е 1 000 лева, а средната е близо 2 хил. и те са на една крачка както от родината си, така и от Западна Европа.
С виетнамски работници, които работодателските организации предлагат в своите становища до правителството, също няма да стане, защото в родината им се отварят над милион нови работни места годишно и се разширява производството във всички сектори. А те дори миналия месец представиха дизайни на собствени марки автомобили, които започват да произвеждат. Много интересен е и въпросът на каква цена ще им излизат тези работници от чужбина на нашите работодатели. Да приемем, че им се дава работна заплата от 800 лв., подсигурят им се още 400 лв. за телефон и квартира и самолетни билети за прибиране един път годишно по родните места, то сумата набъбва до 1500 лв. Не виждам логиката защо не ги дадем на нашите работници, а не да ги мъчим за по 600-700 лв. на месец и те да ходят да работят в туризма в Малта на 1000 евро или в земеделието на Запад с възнаграждения 1,5-2 хил. евро!
Доходите от труд растат, основно заради натиска на пазара, но въпреки това остават на най-ниските нива в ЕС, което прави покупателната способност на по-голяма част от българското население незадоволителна за водене на един сносен начин на живот. Малко статистика: по прогнози на Организация за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) за тази година се предвижда увеличение на заплатите в различните държави от Централна Европа от 4 до 5 %.
По-конкретно за Унгария то е 4,9 % и при средна работна заплата там над 2 хил. лв., това прави увеличение от 100 лв. В България, при средна брутна месечна заплата (това е усреднена статистическа стойност, ползвана от НСИ) около 1100 лв. за миналата година, широко тръбеното от всички 10 % увеличение излиза пак толкова (100 лв.). Но ако трябва да разгледаме нещата диференцирано с оглед регионалната пропаст в доходите между петте икономически центъра и останалите населени места, се вижда, че в по-голяма част от страната средния доход от труд е около 600-700 лв., тоест имаме увеличение с 60-70 лв.
Синдикатите от индустриалния сектор в Германия миналия месец извоюваха 3,5 % увеличение на заплатите и възможност за 28 часова работна седмица, а средната работна заплата там е от 2 до 4 хил. евро в зависимост от отрасъла. При това положение догонването на развитите държави по доходи може да има само в сънищата ни!
Същевременно, в изследването на Института за социални и синдикални изследвания към КНСБ, представено в края на миналия месец се вижда, че цените в страната се доближават до средните ценови равнища на ЕС-28 – до 71 % за храни и безалкохолни напитки, до 53 % за електроенергия, газ и други горива, до 65 % за транспорт, а това са най-големите пера в разходите на домакинствата с ниски доходи, които са преобладаващата част в страната, видно от данните, изложени по-долу.
Само за сведение, ето цените на някой продукти в търговската верига „Кауфланд“ в Германия, посочени в брошурата им за периода 22 – 28.02.2018 г. – банани 3,60 лв., чери домати – 2,60 лв., охладена пъстърва – 18 лв., телешка кайма – 11 лв., охладено пиле – 8 лв., сирене „Ементал“ – 20 лв., като цените са за килограм и без промоционалната отстъпка, която варираше от 15 до 30 % за всички посочени стоки. Същевременно заплатите там са седем пъти по-високи от българските, разбира се, цената на жилищата, наемите им, посещението на ресторанти са по-скъпи и това е логично, като се има предвид, че цяла Европа, а от няколко години и целият арабски свят иска да живее там.
Друга негативна тенденция при доходите в страната е неравномерното им разпределение. В тази връзка, хората не вярват изобщо на политици и експерти, когато им говорят за икономически растеж, защото голяма част от последния се разпределя между една малка част от населението (най-високите подоходни групи), при други е минимално, а при трети, основно в селските региони – никакво. Подоходното неравенство в България расте постоянно от 2012 г. насам, като през 2016 г. става най-голямото в ЕС.
Според цитираното по-горе изследване на КНСБ, под прага на бедност (официалната линия на бедност приета от НСИ) от 314 лв. доход на едно лице са 27 % от домакинствата или 1, 9 млн. души. (1,2 млн. от пенсиите са под този праг), а с доход от 314 до 581 лв. са 45,1 % или около 3,2 млн. Във въпросното изследване КНСБ е установила, че за издръжка на един член от домакинството (покриване на разходите за храна, поддръжка на жилището, здравеопазване, образование, транспорт, почивка спрямо средните български стандарти) са необходими 581 лв. От цитираните статистически данни се вижда, че 72 % от населението или 5,1 млн. души живее с общ доход на едно лице под необходимите средства за издръжка на живота. Пропастта при доходите спрямо отделните региони в страната също е изключително голяма. През третото тримесечие на 2017 г. средномесечната заплата за във Видин е 648 лв, а в София – 1261 лв.
Преразпределението през данъците отново допринася за това неравенство. България е на първо място в ЕС по дял на косвените данъци (ДДС, акциз) от общата данъчна тежест. За 2016 г. те са 52,5 % или 13, 261 млрд. лв., спрямо 19,6 % или 5 037 млрд. постъпления от преки данъци, което ни нарежда на предпоследно място на опашката. Известно на всеки е, че косвените данъци се плащат от крайните потребители и имайки предвид доходите на по – голяма част от населението, изложени по-горе, означава, че ние прекалено много товарим бедните за сметка на богатите.
Като включим социалното и здравно осигуряване – 7 134 млрд. лв., което също отнема от заплатата, то нещата стават трагични за хората с ниски доходи. От друга страна, от едрия и определена част от средния бизнес – т. нар. клиентела на властта – в хазната влизат незначителни постъпления от корпоративен данък, а същите са най-големите бенефициенти по обществените поръчки, концесии и са „абонирани“ за различни европроекти, от които крадат милиарди ежегодно, наред с политиците, а това са пари, платени през данъците от всички нас.
Социалното неравенство ясно се вижда и в структурата на депозитите и кредитите на населението. Според социологическо изследване на агенция „Тренд“, проведено през 2017 г. се установява, че около 70 % от българските домакинства нямат депозити. По данни на БНБ към края на 2017 г. се вижда, че 64 % от всички депозитите са до 1 000 лв. с обща сума по тях 1 млрд. лв., а депозитите с над 1 млн. лв. са 762 бр. с обща сума по тях 1,86 млрд. лв., като тук не са включени тези с над 10 млн. и с над 100 млн. в банкови сметки и активи в чужбина на „бизнесмените“ и „политиците“ от прехода. Макар спестяванията като цяло да растат през 2017 г., тенденцията е малките депозити да намаляват (това показва, че хората ги теглят, за да покриват текущи нужди, защото сума от 1-2 хил. лв. е крайно недостатъчна за каквато и да е инвестиция), а най-голям ръст от близо 17% бележат тези между 200 и 500 хил. лв.
Същевременно при кредитите на гражданите, при анализ на данните на БНБ, отчетени към края на юни 2017 г., се установява, че всеки трети има заем. Най-голям е делът – 63,7 % на тези с остатъчен дълг до 5 хил. лв. Това са заеми за покриване на неотложни нужди в семейството или евентуално за покупка на кола на старо. Тази задлъжнялост кореспондира с цитираното по-горе изследване на КНСБ, че 72 % от населението живее с общ доход на едно лице под необходимите средства за издръжка на живота.
При покупките на една от най-масовите стоки – автомобилите се вижда отново колко са бедните и колко са богатите. За 2017 г., въпреки отчетения голям ръст при продажбите на нови коли, те са само 39 хил. спрямо близо 340 хил. закупени автомобила втора употреба. Над 85 % от автомобилите в страната са над 10 год., а близо 50 % – над 20 год., което е една от причините за мръсния въздух в големите градове, особено София. „Титанът“ на финансовата мисъл Владислав Горанов даде предложение миналия месец да се обложат старите коли с по-високи данъци, за да не се замърсява въздуха, но забрави да обясни как българите ще може да си купят нови при сегашните нива на доходите.
Също така социалното неравенство е силно изразено и при образованието на подрастващите. Според изследване на PISA от 2015 г. в България е най-драстична зависимостта между успеха на ученика и социалния му произход от всички държави от ОИСР. И това е следствие от факта, че в страната огромна част от населението живеe в материални ограничения и всеки ден се бори за оцеляване, а при това положение трудно можеш да управляваш личностното и професионално развитие на детето си. Същевременно образователната ни система не може да осигури достатъчно високо средно ниво на всички ученици, за да имат същите равен старт по-нататък.
Сивата икономика като част от „икономика, ощетяваща бюджета“
За последните 10 години сивият дял в икономиката на страната е в рамките на 30-35 %, според изследвания на авторитетни международни организации – Европейската комисия, Международния валутен фонд, Световната банка, VISA EUROPE и др. При провежданите от мен изследвания, които започнах да правя през 2003 г. като служител на службите за сигурност във връзка с установяването на лица и групи, осъществяващи деструктивно въздействие върху икономическия и политически живот на страната и продължих след напускането ми през 2010 г., се фокусирах върху явлението „икономика, ощетяваща бюджета“. То включва преките финансови щети за държавата от незаконните схеми, осъществявани както през приходната, така и през разходната част на бюджета.
Изследванията се осъществяват по създадената от мен методика „последен обложен в приходната и последен разпоредител в разходната част на държавния бюджет“, чрез системата за мониторинг „Вълна“. Разликата между моите изследвания и другите в тази област на горепосочените организации е видна от обхвата на метода, по който работя, а именно – аз включвам и кражбите през разходната част на бюджета, които се осъществяват по легален начин, облечени в процедури, разписани на по 300-400 страници, какъвто е Закона за обществените поръчки, а всъщност те са напълно манипулирани и предрешени в полза на лицата, платили комисионна.
В тази връзка, в изследването „Динамика на сивата икономика 2007-2016“ на Българската стопанска камара от септември 2017 г. се посочва, че за периода 2007-2016 г. несъбраните данъци са над 22,6 млрд. лв., като изрично е посочено, че това е при занижена оценка, защото са работили само по статистически данни.
Но още по-същественото за ниската стойност на щетите за бюджета, посочена от тях е, че те обхващат само незаконните схеми в приходната част, а именно неплащането на данъци, акциз и мита, без да отчитат злоупотребите за милиарди в разходната част, извършвани при разпределението на публични средства чрез обществени поръчки, концесии, финансиране на проекти с евросредства и различни неоснователни данъчни облекчения, което е включено в моите проучвания.
Тук е мястото да посоча, че най-ясно очертаващата се тенденция през последните десет години в ощетяването на бюджета са приоритетните кражби откъм разходната му част, което се дължи на следните обстоятелства – сумите са големи, съответно големи са и комисионните, дели се между двама и не бие на очи, защото е замаскирано под слогана „Видими резултати“, ползван често от една партия.
Корените на въпросната тенденция са от 2000 г., като това е тясно свързано с генезиса на българската икономика в годините на прехода – овладяването на пазарните ниши и концентрацията на капитал. Въпросната тенденция се засили особено след влизането ни в ЕС поради „усвояването“ на евросредства във всички области.
Илюстрирано с пример: при контрабандата на цигари печелят, съответно ощетяват хазната с неплатен акциз и ДДС, около 250 хил. души, като босът на контрабандния канал и политикът прибират по няколко милиона, а потребителят (основно от бедните социално-икономически слоеве) – по 1 лв. на кутия.
Според доклада „Тенденции и рискове пред пазара на тютюневи изделия в България“ на Центъра за изследване на демокрацията, представен миналата седмица финансовите средства, които се акумулират от продажбата на контрабандни цигари в страната за 2017 г. са 198 млн. лв. Но тук всичко се вижда и носи негативи на правителството, докато при обществената поръчка се дели между премиера, съответния министър и олигарха или кмета и местния феодал и откраднатото само при една поръчка е 30-50 млн., а пък и хората се радват, защото има градинка, стадион, асфалтирани пътища и т.н. Колко са качествени и колко е откраднато при построяването им, обаче, не е ясно, защото е замаскирано от фанфарите по рязане на лентички.
В тази насока е показателен случаят на започнатото наказателно преследване през миналия месец срещу кмета на община Септември за злоупотреби при разходването на 13 млн. лв. публични средства чрез обществени поръчки, а сумите при големите общини, министрите и премиера се равняват на стотици милиони. В България, при обществените поръчки, както и във всяка област, където има разходване на публични средства е налична йерархична престъпна структура (фирми, политици и ръководители на държавни институции) за печеленето им с порочни практики и последващи кражби на близо 20-30 % от сумите по тях. Годишно през обществени поръчки се разпределят около 5-7 млрд. лв., което е около 20 % от общите държавни разходи.
В периода 2007-2015 г. държавните структури са похарчили близо 70 млрд. лева.
Имайки предвид, че 10 % от стойността на поръчката получават възложителите под формата на комисионна и още 10-20 % прибират изпълнителите чрез надписване на обеми и влагане на евтини, съответно некачествени материали, налице е ощетяване на хазната с над 14 млрд. лв. за разглеждания период. Голяма част от договорите отиват в ръцете на малко на брой фирми – 10% от изпълнителите печелят 71% от поръчките, чиято стойност е 85% от сумата на всички подписани договори за периода.
А днес вече сме свидетели на „най-бутиковата“ криминална схема, а именно овладяването на критичната държавна инфраструктура – транспортна, ВиК, енергийна и т. н. Криминална е, защото финансовите средства, с които се придобива собствеността върху тези обекти са откраднатите пари от народа. Нагледен пример е покупката от миналия месец на енергоразпределителното дружество „ЧЕЗ“ чрез подставено лице, зад което стоят крадците на прехода (политическия и икономически „елит“), които си правят сметката, че по този начин ще бетонират феодализма в България за дълъг период от време.
Моите проучвания показват, че годишното ощетяване на държавния бюджет през последните години се движи от 5 до 8 млрд. лв. в съответствие с растежа на БВП, тоест е около 7-8 % от него. В тази престъпна дейност участват около 3 хил. стопански субекта, които формират основната структура, която има пирамидален характер и кореспондира с йерархическата структура на държавната власт. Установените тесни двупосочни връзки между двете структури осигуряват трайно срастване от мафиотски тип.
Дотук говорихме само за преките щети от вихрещата се икономическа престъпна дейност в страната – ощетяването на бюджета, а косвените са с още по-голяма тежест, защото нанасят погром за десетилетия напред в икономическо, социално и политическо отношение – нелоялна конкуренция, лица над закона, липса на всякаква възможност за предприемачество за останалите членове на обществото, защото някой е прибрал целия капитал, недофинансирани социални системи, даващи некачествени услуги, които са пред колапс, огромно социално неравенство по отношение на лица и региони и разбира се, контролиран вот, гарниран със силно задушена медийна среда, чрез която се манипулира в полза на силните на деня. Затова в България има действащи политици, които на минута крадат по 1 млн. лв. и други, при които се засичат около 2 хил. контакта с различни хора от страната за криминално разпределение на обществен ресурс, кадруване и т.н., но именно тях ги отразяват всеки ден по медиите с техните „постижения“. Това вече е културно и нравствено извращение на „ментално изкривени социални индивиди“, участващи в това! И ще продължи да е така, докато останалите членове на обществото стоят в ролята на статисти!
Криминалното разпределение на Капиталът е основния проблем на българската икономика. Различните генерации в политиката прилагаха различните престъпни схеми според икономическите процеси, течащи в страната през годините назад, като всички откраднаха задоволително – едните 20 млрд. от приватизацията, заменки и контрабанда, а последните – 20 млрд. от обществените поръчки и проектите, финансирани с евросредства. След близо 30 години преход от една политическа и икономическа система в друга, резултатът днес е: няколкостотин човека и 15 хил. доверени около тях държат целия капитал, придобит по криминален път.
В момента същите са блокирали около 30 млрд. лв., тоест те не влизат в реалната икономика, необходими най-вече за развиване на производство на автентични крайни продукти с висока добавена стойност, съпроводени от научноизследователска и развойна дейност, които да са конкурентоспособни на международните пазари и да носят свежи пари. Същите, с поддържаната от тях група от около 500 хил. души, налагат неписаните правила на корупция, зависимости и шуробаджанащина. А най-страшното е, че днес, в ерата на консуматорското поведение, всеки е готов да спазва тези неписани правила, за да може да участва и той със своята малка далавера. И винаги оправданието е едно – „такава е системата“.
Инвестиции
В последните години преките чужди инвестиции (ПЧИ) стремглаво намаляват – през 2008 г. са били 6,2 млрд. лв., а за 2017 г. са 1,8 млрд. лв., без да отчитаме периода 2006-2007 г., когато достигнаха до 9 млрд. долара. Тогава структурата (недвижими имоти и финансов сектор) и философията им (позитивизма от влизането на България в ЕС) бяха съвсем други, но отново бяха продукт на глобалните пазарни тенденции. И въпреки, че през 2017 г. имаме увеличение с около 36% спрямо 2016 г., притеснителното е, че ръстът идва единствено от инвестициите в дългови инструменти, които имат и най-голям дял.
Това са предимно заеми от чуждите компании майки към техни представителства в страната, които са свързани с все още ниските лихви и в повечето случай представляват счетоводни трикове с данъчна цел. Същевременно намаляват инвестициите в дялов капитал и реинвестирана печалба. Това показва, че интересите на инвеститорите са предимно краткосрочни и в преобладаващия случаи става въпрос за вече стъпили в страната предприятия, разширяващи и обновяващи дейността си, а не нови чужди инвеститори.
Haй-гoлeмият нeтeн инвecтитop y нac отново ocтaвa Xoлaндия c 875.7 млн. eвpo, но това в действителност не са ПЧИ по същността си, защото на практика, в преобладаващата си част това са пари на български лица, „прекарани“ през либералния данъчен режим там с цел избягване на облагане, а преди това и през други офшорни зони за скриване на истинския собственик.
Тази година Холандия бе обявена от международната организация за проучвания “Оксфам”, базирана в Оксфорд за страна, която отговаря на критериите за офшорна зона, но тъй като е член на ЕС, не попада в черния списък. Трябва да се има в предвид, че през последното десетилетие една пета от ПЧИ са от офшорни зони. Според статистиката, която води БНБ, само до 2011 г. те са 4,65 млрд. евро. Това са парите на нашия политически и икономически „елит“, генерирани от незаконните схеми в страната през последните 30 години, прикривайки собствеността си чрез офшорни компании.
Другото, което прави впечатление е, че инвестициите са насочени към експортно – ориентирани производства, привлечени в страната поради много по-ниските разходи тук в сравнение с други страни от ЕС, а не към такива за вътрешния пазар. Това се дължи на факта, че в страната всичко е „парцелирано“, отделно пазарът е малък и с ниска покупателна способност.
Именно затова неспирното говорене от страна на политици и експерти как в България се привличат инвестиции е глупаво и манипулативно! Реално инвестициите за цялата 2017 г. са около 700 млн. лв., а същевременно за същия период бюджетът е ощетен със 8 млрд. лв. от политическия и икономически „елит“, който преобладаващо ги изнася в банкови сметки в чужбина или в други активи (къщи на екзотични места, яхти и т. н.), а не ги влага в България за развиване на икономиката.
А тези, които се връщат през офшорки по описаната по-горе схема отиват за купуване „на килограм“ на цели отрасли, с една единствената цел – да подхранят и заситят алчността на същия този „елит“, без да ги управляват и развиват правилно, което ще е не само в техен интерес, а и на цялото общество. Днес Гинка от Пазарджик купи ЧЕЗ, утре Петкан от Горно Кобиле ще купи АЕЦ „Белене“. Истината е проста, но грозна и трагична – в последните 30 години почти цялата добавена стойност, изработена с усилията и труда на цялото обществото, ежегодно „потъва“ в нечии джобове чрез кражби. При това положение няма как да имаме конкурентоспособна икономика и прилични доходи.
Иновации
Високотехнологичният износ на България е 4 %, а в Европа – средно 20 %. Днес само 2-3 % от компаниите в България ползват научните организации, които са публично финансирани – БАН, Селскостопанската академия, университетите и т.н. за прилагане на научноизследователска и развойна дейност в бизнеса им. И въпреки малкото пари, които отделя държавата за научноизследователска и развойна дейност, същите поради корупция се раздават неясно и не отиват там, където е необходимо.
Да, строи се инфраструктура, какъвто е примерът със „София тех парк“ – красива, но празна сграда, пълна с апаратура, която трупа прах и остарява морално, изградена само заради „усвояването“ на пари от надписването на цени на строително-монтажни дейности и покупка на апарати. И никой от нашия „елит“ няма визия кой ще работи в тези центрове, кой ще плаща заплати, кой ще финансира проучванията и най-вече на коя икономика ще послужат те. На нашата ишлемарска ли? Най-трагичното е, че тук никой не инвестира и в човешкия капитал – учените, особено при фундаменталната наука, която е майка на човешкото развитие. А който не инвестира в наука и иновации, не може да очаква сериозен икономически растеж. Този проблем отново е свързан със структурата на икономиката ни.
От едната страна стои държавно субсидирания бизнес, който има финансов ресурс и бизнес инфраструктура, но от „правене на схеми“ няма време за иновации, производство и участие в глобалните вериги на доставките, а от другата страна са мимикриращите малки предприятия. По статистически данни 93 % или около 280 хил. фирми от общо около 340 хил. активни в страната са микропредприятия (до 9 наети лица), а 50 % или 144 хил. от тях са без наети лица. Това са основно предлагащи услуги на вътрешния пазар – фризьорски салони, автосервизи, счетоводни къщи, баничарници и т.н. Е, какви иновации да прилагат те, а пък дори и да искат, нямат финансовия ресурс, защото може в месеца да не са „чукнали“ 20-50 касови бележки, за да имат възможност да си платят осигуровките, но не са откраднали месечните 20-50 млн. лв. като „елита“, които да инвестират в иновации и индустриално производство.
За българската икономика може да се направят следните изводи, които са и факти:
Износът на страната в преобладаващата си част е суровини и аутсорсвани стоки и услуги, като само около 7 % е делът на автентичните български крайни продукти, които се реализират на международните пазари, а именно те са с висока добавена стойност. Наблягам на износа, защото само той може да бъде в основата на устойчивото икономическо развитие на България.
За 2016 г. (за 2017 г. все още няма обобщени данни) суровините и материалите имат дял от 39 % от целия стоков износ на страната. България е четвърти по ред износител на глава от населението на зърно в света. Нарежда се и в челната петица по добив и износ на билки (близо 65 % отиват за Германия), защото само 5 % се преработват в страната от 15 хил. тона, добивани годишно. Като включим и енергийните ресурси с дял от 10 % се очертава, че близо 50 % от експортната ни листа са стоки с ниска добавена стойност, които не влизат във вторичния сектор – преработващата индустрия, където им се добавя стойност, създава се заетост, прилага се по-висока технологична обезпеченост и се отваря необходимост от научноизследователска и развойна дейност.
Ето един елементарен пример в тази насока – ако днес един тон изнесено от страната жито по борсови цени е около 280 лв., то преработено в брашно и вложено после в хранително-вкусовата промишленост, примерно произведени кексчета с горски плодове – боровинки и малини, същото става екологично чист продукт, който може да се продава на европейския пазар като краен продукт, но вече стойността му ще бъде няколко хиляди евро. Успоредно с това ще има заети високоспециализирани служители – технолози, инженери за поддръжка на производствените мощности, специалисти по маркетинг и логистика. По този начин ще се отвори и нужда от научно – приложни дейности, както по усъвършенстване на технологичното производство, така и на вкусовите качества на продукта. Ако тези процеси са налице, може да имаме продукти с висока добавена стойност, които от своя страна да водят до високи трудови възнаграждения.
Другата негативна черта на тези суровинни отрасли е съсредоточаването им в ръцете на ограничен брой лица, т. нар. олигарси. Последните са овладели всички сектори, където държавата плаща или дава нещо за ползване т.е. благата на народа. Те държат най-апетитните концесии в миннодобивната промишленост, почистването на общините и извозването на отпадъци, абонирани са за най-големите обществени поръчки в строителството, прибират над половината от евросредствата по различните програми на ЕС, ползват контрабандни горива и избягват плащането на данъчните задължения и това са все едни и същи лица във всички икономически сфери.
Това са същите хора, на които в началото на прехода им бяха подарени заводите и парите, които бяха на скрит отчет. Ето така се получава концентрация на капитала, естествено не по пазарните правила. Лицата, притежаващи тези огромни капитали имат несравними предимства пред останалите членове на обществото за влияние върху икономическия и политически живот в страната. Това значи, че те имат възможността да пишат в свой интерес нормативните правила (законите и тяхното прилагане от оторизираните институции), както и неписаните правила – корупция, назначения в държавните органи на принципа „свой човек, който служи на схемата“ и т.н. Останалите членове на обществото са излишни на държавната трапеза, затова те трябва да търсят или препитание в чужбина, както се случва вече близо 30 години, вследствие на което населението на страната е намаляло с близо 2 млн. души, или да работят за най-ниските трудови възнаграждения в ЕС и да живеят в оскъдност, заради алчността на едно малцинство от „големи ганьовци“.
При другото голямо перо в износа – аутсорсинга – от една страна положителното е, че се осигурява заетост, но от друга негативният резултат от него е, че нашата държава продава физически труд и интелектуални умения, а не продукти. Затова този тип индустрия не задвижва пълния икономически цикъл от суровината до изкарването на краен продукт на пазара, което да даде висока добавена стойност, широка диференцирана трудова заетост от нискоквалифицирани до високоспециализирани служители и най-важното – такъв затворен цикъл задължително трябва да е придружен от научноизследователска и развойна дейност, която да генерира иновации. А днес те са най – важния фактор за конкурентоспособността на всеки продукт, независимо на кой пазар в света се реализира.
Основната причина за така очертаната структура на експортната листа на страната е концентрацията на капитала вследствие на криминалното разпределение на публичния ресурс през последните 30 години. Лицата, които държат финансовия ресурс в страната нямат желание и интерес да го влагат в изграждане на производствени мощности, с които да се излезе с крайни продукти с висока добавена стойност на международните пазари, защото са заети с държавно – субсидирани бизнеси и незаконни схеми, които са овладели посредством политическото управление на страната, работещо единствено в техен интерес.
При тези бизнеси, гарнирани с монополни положения на пазара печалбата е двойна, бърза и сигурна заради неконкурентната среда, в която се развиват. Докато при легалния бизнес, почиващ на пазарните правила, е нужно „блокиране“ на първоначален голям капитал за финансовото обезпечаване на пазарни проучвания, проектантски услуги и лаборатории, които да дадат добрите характеристики на продукта, за да бъде той конкурентоспособен, а възвращаемостта идва най-малко на 3-тата година и то при условие, че продуктът успее да пробие на пазара в конкурентна среда. Едва тогава можем да говорим за икономика с потенциал. В тази връзка устойчиво икономическо развитие се наблюдава в държави – както развити, така и развиващи се, които са се специализирали в производството на определени стоки и експортно – ориентираните отрасли, които ги създават се явяват мотори на икономиките им, като създават широка икономическа инфраструктура около себе си от доставчици, подизпълнители, дистрибутори и т. н. За огромно съжаление в България такива не са налични, защото „елитът“ няма време от незаконни схеми и политически манипулации да развива производства.
Други причини за „яловия“ ни експорт са липсата на стратегическо планиране, зависимостта на управляващите от чужди държави и организации, неспособността да формираме стопански сдружения с участието на държавата и бизнеса, които да имат потенциал и възможности да се съревновават на международната икономическа сцена с традиционно установилите се там играчи – корпорациите – мега големи, с дългогодишни традиции и търговски контакти.
На България е необходимо стратегическо планиране – не такова като при плановата икономика с бройки и норми на изпълнение, но не и като сегашното, включващо десетки стратегии, 70 % от съдържанието на които са стакмистика, другото – оптимистични пожелания. Пресен пример в тази насока от последните седмици е готвеното ново райониране на страната, което се прави с една единствена цел – да се спази критерия на Евростат, а именно наличие на над 800 хил. души в район, за да има достъп до фондовете на ЕС. Но никъде не се говори какви мерки, пари и срокове са необходими примерно на Северозападния район да излезе от икономическата и социална „дупка“. Как да очакваме реални действия по отношение на икономиката и социалните сфери, като за всичко това трябват пари, а те, както всички знаем, се крадат от нашият политически „елит“?
Вече десетилетия наред трайно установена тенденция за страната е наличието на зависимост на политическите ни лидери от чужди държави и организации, което не им позволява да отстояват националните политически и икономически интереси на международната сцена. Затова и ролята ни е на „икономически слуги“. Нашата външна политика винаги е била т. нар. „политика на снишаване“, която продължава да се практикува и днес. Естествено, нашите управляващи и затова имат оправдание – че трябва да се прави каквото „големите началници“ наредят, а истината е, че тези „големи“ са добре информирани и притежават доказателства за финансовия ресурс, натрупан с престъпления от управляващите, като същевременно имат възможност, чрез своето международно влияние, да блокират тези активи почти във всяка точка на света, където те се държат. Затова няма „големи началници“ – има честни и свободни хора от една страна, а от друга – крадливи и зависими политици.
Вследствие на посочените обстоятелства, българският износ не е в състояние да носи в страната „свежи“ пари, които да покачат доходите на средноевропейско равнище, а оттам да се задвижи вътрешното потребление, съответно да се вдигне стандартът на живот.
Трябва да се има в предвид и обстоятелството, че в България близо 80 % от суровините, материалите, инвестиционните стоки и енергоносителите, влагани в производството са внос. Също така следва да се отчете и големия дял на потребителски стоки, което говори, че нашата икономика е високо импортоемка. Затова при всяко покачване на потреблението търговският баланс (разликата между стойността на износа и на вноса) отива яко „в червено“, за което говорят и данните от 2017 г. – търговският дефицит е от 2 млрд. лв.
Наред с всичко това, в страната ни е задушена предприемаческата активност на по-голямата част от членовете на обществото. Те нямат достъп до финансиране, до логистична подкрепа от институциите, до съдебна защита и т.н., защото ограничен кръг лица с помощта на управляващите са превзели всички отрасли, същите не развиват конкурентни производства, ориентирани навън, а само ползват субсидии, не плащат данъци, източват различни фондове и налагат монополни положения на вътрешния пазар.
Вследствие на гореизброените обстоятелства, е налице неконкурентна икономика, която предопределя ниската икономическа основа в страната – ниска цена на труд, земя, строителство, енергийни ресурси, което привлича „ишлемарите“ и те източват националния капитал, като отнемат нашите конкурентни предимства. Наличието на „плитък“ капиталов пазар, влагането спестяванията на гражданите само в недвижими имоти, ориентирането на портфейлите на различните фондове с големи активи, като пенсионните, към чужди активи или фирми, свързани със собствениците им са все признаци за липса на рентабилна икономика.
Българската икономика в този си вид, а именно работеща на външния пазар единствено на разходен принцип (ниска цена на труд) води до ниски нива на доходите, върху които се осигуряват работещите, затова и постъпленията в НОИ са недостатъчни, като за миналата година имаме близо 60 % пренасочени средства от други данъци за запълване на дефицита. Друг негативен факт е, че скоростно намалява работната ръка – днес четирима работещи осигуряват един пенсионер, а по прогноза на Евростат през 2060 г. съотношението ще е 2 към 1 – става въпрос за критично състояние. Съществено значение има и фактът, че близо 470 хил. души в България се осигуряват на минимална работна заплата по ред причини – основно за да остане по-голям разполагаем доход поради ниските заплати, в други случаи, за да могат да се класират за различни социални помощи отпускани от държавата и т. н., като това са все проблеми, продукт на днешната икономика. Затова и пенсиите са ниски и в бъдеще ще останат такива, ако не се предприемат спешно радикални мерки.
В гореизложените факти за икономиката се крие и причината за хроничното недофинансиране в здравеопазването, равняващо се на близо 4 млрд. лв. годишно, което се компенсира чрез личното участие на пациента, изискано по най-грубия начин – плащане без никакви правила. Секторът е потънал в тотален хаос, превърнал се е в битак за здравни грижи, лекарства и медицински изделия.
Битовата престъпност също е в пряка връзка, защото вследствие на икономическата нищета са налице големи маргинализирани групи от обществото, които нямат никакви законови и морални задръжки да крадат грабят или пребиват. Но те са логично следствие от политиките, водени от същия този престъпен „елит“.
Рисковете, които стоят пред България:
1. Концентрацията на капитала, осъществявана по криминален начин в страната през всичките години на прехода е свързана с фалшивото политическо представителство, което дава възможност на едно малцинство, бетонирало се във властта, да ползва общите средства, изработени от всички нас само в техен личен интерес с цената на общата разруха. Затова е необходима цялостна промяна на сегашния политическия модел, която да не е само персонална, а да е по отношение на механизма на представителството, защото сега съществуващия такъв, подсилен от манталитета на нацията, очевадно за всеки не носи нищо градивно за държавата и нацията. Само при смяна на политическия модел може да има и преструктуриране на икономиката в посока експортно – ориентиран икономически растеж, базиран на автентични крайни продукти на международните пазари, изнесени традиционни български производства, като междинен елемент във връзките между развиващи се и развити държави и други икономически политики, адекватни към съвременните глобални икономически процеси. Чак тогава може реално да говорим за висок жизнен стандарт.
2. Във връзка с изхода от т. нар. „количествени улеснения“ (печатането на пари), които ЕЦБ има намерение да приключи тази година, а впоследствие и поетапно да повиши лихвите, се очаква да бъде ограничена възможността за растеж в еврозоната, а това веднага ще рефлектира върху нас, защото в момента близо 75 % от стокообмена е със страни членки на ЕС.
2. След „Брекзит“ се отваря дупка от близо 13 млрд. евро в бюджета на Общността, която сума бе годишната вноска на Великобритания, общо за един програмен период това е около 100 млрд. евро. За компенсирането на липсващите средства има два варианта – или да се повишат вноските на страните членки с 50 % според еврокомисаря по бюджетните въпроси Гюнтер Йотингер, или финансирането за структурните фондове на ЕС да намалее от 10 до 30 %. А евросредствата към момента имат сериозно участие в нашата икономика. Както бе посочено по-горе те осигуряват 80 % от капиталовите разходи на страната, обезпечават обновлението на производствените мощности в различните сектори и т.н.
3. Във връзка с новия програмен период на финансиране от ЕС след 2020 г. за страната ни е много важно каква ще е кохезионната политика (политика за сближаване в ЕС), а също така и общата селскостопанска политика по отношение на размера на средствата и тяхната форма – дали ще са на принципа на безвъзмездното финансиране както досега или ще са преобладаващо под формата на финансови инструменти (заеми, гаранции, акции и други рискови механизми, евентуално комбинирани с техническа подкрепа). При условие, че грантовите средства отпаднат, изключително много ще се ограничи финансирането на инфраструктурните проекти, земеделието и други отрасли, което естествено ще ограничи и растежа.
4. Преминаването на икономиките на развитите държави към Индустрия 4.0., която освен в дигитализация на всички процеси от доставката на суровини до покупката на готовия продукт от клиента, се изразява и в роботизация и въвеждане на автономни предвижващи устройства (примерно електрокари без електрокаристи и т. н.) – все неща, намаляващи значението на работната сила в производството. Прогнози на различни международни изследователски институти сочат, че до 2040 г. около 50 % от световната индустрия ще бъде роботизирана. Вследствие на това ще се намалят конкурентните предимства на страни като нашата, която се конкурира на външните пазари единствено с ниска цена на труда, тоест ние сме леснозаменима работна ръка. Имайки предвид и изоставането на нашето образование и невъзможността му да отговори на бъдещите нужди на пазара на труда, които ще са преобладаващо високоспециализирани дейности, свързани с дигитални и технологични познания, нещата са трагични. За огромно съжаление, управляващите в лицето на министерство на образованието и науката с последните си стъпки искат да превърнат повечето от обучаваните в нискоквалифицирани работници, водени от това, че в цяла Европа днес има дефицит на такива, защото никой не иска да работи тежки, монотонни и мръсни дейност в производствени халета. Пример в тази насока от началото на годината е закриването на математически паралелки, за да се отворят професионални, тоест за работници в цехове. Същевременно в други страни от ЦИЕ като Словакия полагат неимоверни усилия да повишат технологичните познания на работещите и създаването на колкото се може повече инженери чрез образователната система, а това става с изучаване на математика и информатика. Защото, ако след две години електромобилите ще представляват 8 % от глобалните продажби, то през 2040 г. техния дял ще нарасне до 54 %. Това означава, че ще намалее нуждата от такива по обем доставчици на авточасти и компоненти, каквито в момента предимно са изнесените производства в ЦИЕ, защото конвенционалните автомобили имат нужда от 20 хил. части, за да работят, а електрическите се нуждаят от едва 7 хил., от които над 50 % са ел. модули.
5. Започва нова тенденция на глобалния пазар, а именно сключването на двустранни, а не както досега на многостранни търговски споразумения между отделните държави и икономически организации, каквато е ЕС. Импулсът за това отново дойде от САЩ – според Доналд Тръмп те са ощетени във външнотърговските си отношения и то с определени водещи в икономическо отношение страни като Китай, Германия, Южна Корея и др., но истината е съвсем друга и ще бъде предмет на друга статия. Проблемът на България е, че когато се сключват такива търговски споразумения от страна на ЕС с трети страни, неформално решенията се взимат от няколко водещи в съюза държави, естествено в интерес на техните стопански отрасли, а нашите управляващи са „безгласна“ буква, защото им е „платено“, тоест нашите партньори от Запад знаят кой колко и как краде от евросредствата. Затова и малкото останало наше производство няма кой да го защити при тези споразумения.
5. Във връзка с предстоящата изначална промяна на индустриалното производство, търговията и културата на потребителя, в момента се поставят основите на нови коридори за енергийни, стокови и инвестиционни потоци, които ще предопределят развитието на глобалната икономика в следващите две – три десетилетия, а същевременно „зависимите“ ни политици не предприемат никакви действия за синхронизиране на нашата икономика с тези процеси.
6. Изоставането ни в дигиталната трансформация на публичната сфера, икономиката и въобще функционирането на цялото общество означава, че ние не вървим към прозрачност, гъвкавост, мобилност и рационалност, а това са все качества, необходими за адаптирането към съвременния свят.
Тъй като очевадно политическия и икономически „елит“ нямат интерес да се справят с тези предизвикателства, ако обществото не направи необходимото, то България ще остане икономически изостанала и бедна.
Още по темата може да видите във видеото на Евроком (ТУК).
.
- Д-р Първан Дангов за чумата: Ситуацията е забъркана от политиците
Д-р Първан Дангов пред БНР: Ветеринари участват в схеми по най-грозен начин
Насилствените мерки срещу болестта чума по животните в Странджанско трябва да спрат час по-скоро, за да може самите специалисти да решат ситуацията, каза в интервю за предаването „Преди всички“ на „Хоризонт“ д-р Първан Дангов, бивш кмет на Дупница и бивш директор на областната Агенция по контрол на храните в Кюстендил. Той представи своята версия за случилото се в Ямболско и Бургаско преди евтаназията на стадото на баба Дора в Шарково вчера.
„Ситуацията е не толкова тежка, колкото абсурдна и глупава и е забъркана от политиците“, смята той. Според д-р Дангов заболяване чума няма:„И при положение, че официалните власти твърдят, че се борят с чумата, питам аз, чисто професионално, защо козите на баба Дора са още живи? Т.е. ако имаме – хипотетично, според тях, нали имаме заразно огнище – те са там, в заразното огнище. Практически вирусът досега трябваше да ги е довършил и те щяха да умрат. Само че те са живи и баба Дора ги храни всеки ден. /…/ Видяхме как политици нагазиха в заразно огнище, което е недопустимо. Тези хора физически, с обувките си, ако имаше наличие на вируса, щяха да го разнесат до София, само че на практика такава картина не наблюдаваме“.
Д-р Дангов прогнозира: „Да не стане така, че да изолираме марокански тип вирус и да се каже, че този вирус върлува в България. Само че как така от Мароко този вирус скочи в клета България, пък и в Странджа. Да не стане така, че официалните власти да кажат, че някой си е позволил да приложи ваксина и има пробив на ваксината и ваксинирано животно в момента е заразило нашите български животни. Стана така че министърът на вътрешните работи е най-големият разбирач по заразни болести, което е абсурдно. Стана така, че председатели на парламентарни групи разбират повече от заразни болести и от ветеринарите. Мен ме е срам, защото в цялата тази история участват мои колеги, участват по най-грозен начин, участват в схеми, преднамерено“.
Преди три години д-р Първан Дангов и екип от ветеринарни специалисти работеше срещу заболяването бруцелоза по животните в района на Рилското корито. Той разказа как е било тогава:
„Ние тогава умъртвихме хуманно над 400, може би 500 животни от различни животински видове – овце, кози, говеда, кучета. И в Рила нито един човек не ни спря. Всеки си доведе козичката, защото каза: „Тя е болна. Тя заразява и хората“. Има 51 човека болни. Те са все още болни и тогава се справихме само с ресурса на Агенцията по храните от Кюстендил, отдел „Заразни болести“. 10-12 човека бяхме и не сме били тъпана и сме се справяли. Сега цяла държава, с целия ресурс впрегнат, в една абсурдна ситуация, те се въртят в един омагьосан кръг и не знаят какво да правят“.
Цялото интервю чуйте в звуковия файл TУК.
- След срещата Тръмп-Путин
Цунами от критики срещу Тръмп след срещата с Путин
.
Цунами от критики заля президента на САЩ Доналд Тръмп след срещата с руския му колега Владимир Путин в Хелзинки. Причината за негативните реакции от чужди и от свои е, защото той защити Москва по повод обвиненията за вмешателство в американските избори през 2016 г. Посочвайки, че Русия няма причина да се намесва, на практика опроверга разузнавателните агенции на САЩ, пише ВВС.
В понеделник Тръмп и Путин проведоха разговор „на четири очи“, след който американският президент заяви, че иска по-добри връзки с Русия, а анализатори заключиха, че така е легитимирал Кремъл на световната сцена. На пресконференция след срещата Тръмп беше попитан дали вярва на собствените си разузнавателни агенции или на Путин, когато става въпрос за обвиненията за намеса в изборите. Отговорът беше: „Путин казва, че не е Русия. Не виждам никаква причина защо да бъде тя“. Освен това Тръмп обвини за напрежението с Москва предишните американски администрации, а не руските действия.
Според разузнавателните агенции на САЩ Русия стои зад опити да се повлияе на американските избори в ущърб на кандидата Хилари Клинтън. Мнозина призоваха срещата в Хелзинки да бъде отменена, след като 12 руснаци бяха обвинени миналата седмица, че са хаквали предизборната кампания на Клинтън. След скандала, последвал разговорите с Путин, американският президент частично отстъпи, като написа в социалните мрежи, че има „голямо доверие в моите разузнавателни хора“.
Атаки от чужди и свои
Директорът на националното разузнаване на САЩ Дан Коутс заяви, че Русия е отговорна за „продължаващи, широко разпространени опити“ да подкопае американската демокрация. Председателят на Камарата на представителите Пол Райън коментира, че Тръмп трябва да разбере, че „Москва не е наш съюзник“. И допълни, че „няма съмнение“, че Русия се е намесила в изборите през 2016 г.
Един от най-влиятелните сенатори републиканци – Джон Маккейн, определи срещата като „позорно изпълнение“: „Никой предишен президент никога не се е унижавал толкова пред един тиран“. По думите на друг сенатор републиканец – Линдзи Греъм, това е била „пропусната възможност да се потърси отговорност от Русия за вмешателството през 2016 г.“.
Остри критики дойдоха и от политическите опоненти. Лидерът на демократите в Сената Чък Шумър каза, че Тръмп е „подсилил нашите противници, докато е отслабил отбраната ни и тази на съюзниците ни“. Бившият директор на ЦРУ Джон Бренан коментира, че пресконференцията на американския президент е „измяна“.
„Дълбоко продуктивен диалог“
Тръмп заяви, че е провел „дълбоко продуктивен диалог“ с Путин. Според него, преди да се срещнат, американско-руските отношения „никога не са били по-лоши“, но това сега се е променило. Путин описа срещата като „пряма и полезна“. На пресконференцията той каза, че може да позволи американски разследващи да посетят Русия, за да разпитат 12-те заподозрени. Но в замяна Москва ще поиска подобен достъп до лица в САЩ, които подозира в криминална дейност.
Германският външен министър Хайко Маас коментира, че е важно САЩ и Русия да продължават да разговарят и след срещата. „Не можем да си позволим мълчание между Москва и Вашингтон за Сирия, Украйна, контрола върху оръжията и намаляването на оръжията“, заяви Маас, цитиран от БТА. По думите му диалогът е важен за международните отношения, така както и „надеждността, последователността и упоритата работа, дори и далеч от светлината на прожекторите“. Ден по-рано той предупреди, че предвид последните действия и изказвания на Тръмп, Белият дом вече не е надежден съюзник на Европа.
Източник: в. „Капитал“
- Ханс-Херман Хоппе за провалите на демокрацията
Откъс от книгата на Ханс-Херман Хоппе*
“ДЕМОКРАЦИЯТА: БОГЪТ, КОЙТО СЕ ПРОВАЛИ” –
Издателска къща МаК, София, 2015.
Първо е необходимо да си припомним един от най-фундаменталните закони на икономиката, който казва, че всички видове принудително преразпределение на богатство или доход, независимо на какви критерии се основава то, включва отнемането от някого – от тези, които притежават нещо – и даването му на други – на онези, които не притежават това нещо. Съответно, стимулът човек да бъде имащ намалява, а стимулът да бъде не-имащ се увеличава. Това, което имащият притежава, принципно е нещо, което се счита за “добро”, а онова, което не-имащият не притежава, е нещо, което се счита за “зло” или недостатъчност. И всъщност, именно това е идеята, която обосновава всяко преразпределение – някои притежават прекалено много блага, докато други нямат достатъчно. Резултатът от всяко преразпределение е, че човек съответно ще започне да произвежда по-малко “добро” и все повече “зло”, по-малко съвършенство и повече недостатъчност. Чрез субсидирането с данъчни фондове (с фондове, отнети от други) на хора, които са бедни (“зло”), ще се създава повече нищета. Чрез субсидирането на хора, защото са безработни (зло), ще се създава повече безработица. Чрез субсидирането на самотни майки (зло), броят на самотните майки и незаконните раждания ще се увеличава, и т.н.
Очевидно, това основно прозрение важи за цялата система на т.н. социално осигуряване, която се осъществява в Западна Европа (от 80-те години на 19 век досега) и в САЩ (от 30-те години на 20 век) и предвижда задължително държавно “осигуряване” срещу старост, болести, професионални заболявания, безработица, бедност, и т.н. В съчетание с дори още по-старата задължителна система на държавно образование, тези институции и практики представляват една масирана атака срещу институцията на семейството и личната отговорност. Чрез освобождаването на индивидите от задължението сами да си осигуряват собствените си доходи, лечение, безопасност, старост и детско образование, се свива диапазонът и темпоралният хоризонт на частното обезпечаване и се понижава ценността на брака, семейството, децата и роднинските връзки. Безотговорността, недалновидността, небрежността, заболяванията и дори разрушението (зло) биват стимулирани, докато отговорността, далновидността, прилежността, здравето и консерватизма (добро) биват наказвани. Особено системата за принудително пенсионно осигуряване, чрез която пенсионерите (възрастните) биват субсидирани от данъците, налагани върху настоящите работещи (младите), системно отслабва естествената междупоколенческа връзка между родители, баби и дядовци и деца. Вече не се налага възрастните да разчитат на помощта на децата си, ако не са си подсигурили старините; а по-скоро се налага младите (обикновено с по-малко натрупано богатство) да издържат възрастните (обикновено с повече натрупано богатство), отколкото обратното, както е обичайно в рамките на семействата. В следствие на това, хората не само желаят да имат по-малко деца — и действително, раждаемостта е спаднала наполовина от началото на съвременното социално осигуряване (социална държава) — но също така и уважението, с което младите традиционно са се отнасяли към своите по-възрастни близки, е намаляло, а всички признаци за разпада на семейството и неправилното му функциониране, като ръста на разводите, незаконородеността, насилието върху деца, насилието върху родители, насилието срещу съпрузи, самотното родителство, безбрачието, алтернативните начини на живот и абортите, са нараснали.
Нещо повече, със социализацията на системата на здравеопазването посредством институции като Medicaid и Medicare и регулирането на осигурителната индустрия (чрез ограничаване правото на отказ на осигуряващата институция да изключва всякакъв индивидуален риск като неосигуряем и да дискриминира свободно, съобразно застрахователните методи, между различни рискови групи) се задейства една чудовищна машина на преразпределение на богатство и приходи за сметка на отговорни хора и групи с нисък риск в полза на на безотговорни хора и групи с висок риск. Субсидиите за болните, болнавите и инвалидите пораждат болести, заболявания и иналидност и демотивират желанието да се работи за прехраната и да се живее здравословно. Тук не можем да не цитираме още веднъж “мъртвия австрийски икономист” Лудвиг фон Мизес:
„…да си болен не е явление, независимо от съзнателното желание. . . . Човешката* работоспособност не е просто резултат от физическото състояние; тя зависи главно от разума и волята. . . . Деструктивният аспект на нещастните случаи и здравната осигуровка се съдържа най-вече във факта, че такива институции насърчават нещастните случаи и болести, спъват възстановяването и много често създават или най-малкото усилват и удължават функционалните нарушения, които следват заболяването или нещастния случай. . . . Да се чувстваш здрав е доста различно от това да бъдеш здрав в медицинския смисъл. . . . Чрез отслабването или пълното унищожаване на желанието на човек да бъде добре и да е способен да работи, социалното осигуряване поражда болести и неработоспособност; то създава навика да се оплакваш – който сам по себе си представлява невроза – както и други видове неврози. . . . Като социална институция тя разболява хората физически и умствено или най-малкото благоприятства мултиплицирането, удължаването и засилването на заболяването. . . . Така социалното осигуряване е превърнало неврозата на осигурения в опасно обществено заболяване. С по-нататъшното разширяване и развитие на институцията болестта ще се разпространява. Не може да помогне никаква реформа. Не можем да отслабим или разрушим желанието за здраве, без това да доведе до болест.“
Тук нямам желание да разяснявам икономическата несъстоятелност на все по-разширяващата се идея на Бюкенън и неговите теоретици за протекционистична политика (за протекцията на американските заплати). Ако те бяха прави, техният аргумент в полза на икономическата протекция щеше да се формулира като присъда над търговията като цяло и защита на тезата, че всеки (всяко семейство) щеше да е по-добре, ако той (то) изобщо не търгува с никого. Разбира се, в този случай никой никога не може да изгуби работата си, и безработицата поради “нелоялна” конкуренция ще бъде сведена до нула. И въпреки това едно такова общество с пълна работна заетост не би могло да просперира и да бъде силно; то ще се състои от хора (семейства), които, въпреки работата от зори до здрач, ще са обречени на мизерия и глад. Международният протекционизъм на Бюкенън*, макар и не толкова деструктивен колкото политиката на междуличностния или межудрегионален протекционизъм, би довел до точно същия резултат. Това не е консерватизъм (консерваторите желаят семействата да са проспериращи и силни). Това е икономически деструкционизъм.
Така или иначе, онова, което вече трябва да е ясно, е че по-голямата част, ако не и целият нравствен упадък и културно разложение – признаците на децивилизацията навред около нас – представляват неизбежният резултат от социалната държава и основните й институции. Класическите консерватори от старата школа са били наясно с това и решително са се противопоставяли на държавното образование и социалното осигуряване. Те са били пределно наясно, че всички държави имат за своя основна цел разрушаването и в крайна сметка унищожението на семействата и институциите, властовите нива и йерархии, представляващи естественото развитие на базираните на семейството общности, за да увеличат и засилят собствената си власт. Те са били наясно, че за да го постигнат, държавите трябва да се възползват от естествения бунт на младото поколение срещу родителския авторитет. На тях също така им е било пределно ясно, че социализираното обучение и социализираната отговорност са средствата за постигане на тази цел. Социалното образование и социалното осигуряване предоставят възможност на недисциплинираната младеж да избяга от родителския авторитет (като си позволява безнаказано непрекъснато да нарушава нормите на поведение). Старите консерватори са били наясно, че тази политика ще еманципира индивида от дисциплината, наложена от семейството и живота в общността, поставяйки го вместо това под прекия и непосредствен контрол на държавата. Освен това, те са знаели, или поне са имали силното подозрение, че това би довело до едно системно инфантилизиране на обществото – една регресия, емоционална и умствена, от състоянието на зрял човек до това на подрастващ или дете.
За разлика от тях, популистко-пролетарският консерватизъм на Бюкенън – социален национализъм—демонстрира пълно невежество в това отношение. Съчетаването на културалния консерватизъм с етатизма на социалната държава е невъзможно, и следователно, икономически нонсенс. Етатизмът на социалната държава— социалното осигуряване във всякаква разновидност или форма, се превръщат в хранителна среда за моралния и културния упадък и дегенерация. По този начин, ако човек действително е загрижен за моралния упадък на Aмерика и желае да възстанови нормите в обществото и културата, той трябва да се противопоставя на всички аспекти на съвременната социална държава. Връщането към нормите може да се осъществи единствено чрез тоталното премахване на настоящата система за социално осигуряване – осигуряване при безработица, социално осигуряване, безплатно здравеопазване, безплатна медицинска помощ, държавно образование, и т.н. — като по този начин се стигне до почти пълното отменяне и демонтиране на съвременния държавен апарат и правителствена власт. Ако някой изобщо е решен да възстанови нормите, то правителствените фондове и власт трябва да се свият до или дори да паднат под нивата от деветнадесети век. Следователно, истинските консерватори трябва да бъдат твърдолинейни либертарианци (антиетатисти). Консерватизмът на Бюкенън е фалшив – той настоява за връщане към традиционния морал, но в същото време пропагандира съхраняването на самите тези институции, които са отговорни за извращенията и разрушаването на традиционните морални норми.
III
Повечето съвременни консерватори в такъв случай, особено сред любимците на медиите, не са консерватори, а социалисти – или от интернационалистическия сорт (новите и неоконсервативните етатисти на милитаризираната социална държава и глобалните социал-демократи) или от националистическата разновидност (Бюкенъновите популисти). Истинските консерватори трябва да се противопоставят и на двата вида. За да възстановят социалните и културни норми, истинските консерватори могат да бъдат само радикални либертарианци и те трябва да настояват за разрушаването на цялостната структура на социално осигуряване като морална и икономическа перверзия. Ако консерваторите трябва да бъдат либертарианци, защо либертарианците трябва да бъдат консерватори? Ако консерваторите трябва да се учат от либертарианците, трябва ли либертарианците също така да се учат от консерваторите?
Първо, налагат се няколко терминологични пояснения. Терминът “либертарианство”, както е използван тук, представлява явление на 20 век, или по-точно, явление на периода след Втората световна война, с интелектуални корени и в класическия либерализъм (от осемнадесети и деветнадесети век) и дори в още по-старата философия на естественото право. Той е продукт на съвременния рационализъм (Просвещението). Достигайки кулминацията си в труда на Мъри Н. Ротбард, първоизточникът на съвременното либертарианско движение, и особено в неговата Етика на свободата, либертарианството представлява една рационална етична система (закон). Работейки в рамките на традиционната класическа политическа философия – Хобс, Гротий, Пуфендорф, Лок и Спенсър – и използвайки същите класически аналитични (концептуални) инструменти и логически апарат като тях, либертарианството (ротбардианизмът) представлява един систематичен кодекс, извлечен чрез средствата на логическата дедукция от един принцип, валидността на който (и това е, което го прави върховен принцип, тоест една етична аксиома, а либертарианският кодекс – аксиоматично-дедуктивна теория на справедливостта) не може да се обсъжда без да падне жертва на логическо-практическите (праксеологически) или перформативни противоречия (тоест, без имплицитно потвърждение на онова, което човек експлицитно отрича). Тази аксиома представлява древният принцип на първоначалното придобиване на собственост – собствеността върху оскъдни ресурси – правото на изключителен контрол върху оскъдни ресурси (частната собственост) — се придобива посредством един акт на първоначално присвояване (чрез който ресурсите се вземат от естественото им състояние и се поставят в цивилизационно състояние). Ако това не е било така, никой никога не би могъл да започне да действа (да прави или предлага каквото и да било); следователно, всеки друг принцип е праксеологически невъзможен (и незащитим с аргументи). От принципа на първоначалното придобиване на собственост — принципа на “първи-използвал-първи-притежава” – се извличат правилата, касаещи трансформацията и прехвърлянето (размяната) на първоначално придобитите ресурси, и цялата етика (закон), включително принципите на наказанието, следователно, се преобразува във вид на теория на имуществените права: всички човешки права представляват имуществени права, а всички нарушения на човешките права представляват нарушения на имуществените права. Крайният резултат от тази либертарианска теория на справедливостта е добре известeн в тези кръгове – държавата, съгласно най-влиятелното течение на либертарианската теория, това на Ротбард, представлява незаконна организация, а единственият справедлив социален порядък представлява система на анархия върху частната собственост.
На този етап аз не желая повече да анализирам или защитавам либертарианската теория на справедливостта. Позволете ми само да призная, че считам теорията за вярна, по-точно неопровержимо вярна. По-скоро бих искал да се върна към въпроса за взаимовръзката между либертарианството и консерватизма (вярата в един естествен социален порядък, основан и съсредоточен върху семейството). Някои повърхностни коментатори, най-вече откъм консерваторската страна, такива като Ръсел Кърк, характеризират либертарианството и консерватизва като несъвместими, враждебни една към друга, или дори антагонистични идеологии. В действителност, този възглед е изцяло погрешен. Взаимовръзката между либертарианството и консерватизва представлява праксеологическа съвместимост, социологическа комплементарност и реципрочна подкрепа.
За да обясня това, нека първо посоча, че повечето, макар и не всички, изтъкнати либертариански мислители са били, и това е емпиричен факт, социално-културални консерватори – защитници на традиционните, буржоазни морал и нрави. Особено важно е да се отбележи, че Мъри Ротбард, единственият най-значителен и влиятелен либертариански мислител, беше един откровен културален консерватор. Както и най-значимият учител на Ротбард, Лудвиг фон Мизес. (Айн Ранд, друго значимо влияние върху съвременното либертарианство, представлява друго нещо, разбира се). Макар и това да не доказва кой знае какво (освен че либертарианството и консерватизмът могат да бъдат психологически помирени), то е показателно за един съществен афинитет между двете доктрини. Не е трудно да се разпознае, че консервативните и либертарианските възгледи за обществото са напълно съвместими (сходни). Със сигурност, методите им ярко се различават. Единият метод е (или така изглежда) емпиристичен, социологичен и дескриптивен, а другият – рационалистичен, философски, логичен и конструктивистичен. Въпреки тази разлика обаче и двата са единодушни по един фундаментален въпрос. Консерваторите са убедени, че понятията за “естественото” и “нормалното” са стари и широко разпространени (като по този начин могат бъдат разпознавани винаги и навсякъде). Аналогично, либертарианците са убедени, че принципите на справедливостта са вечно и универсално валидни (и следователно, трябва по същество да са известни на човешкия род от самото си начало). Тоест, либертарианската етика не представлява нещо ново и революционно, а старо и консервативно. Дори и първобитните хора и децата са способни да схванат валидността на принципа на първоначалното придобиване на собственост, като повечето хора обикновено го признават като един неоспорим факт.
Нещо повече, що се отнася до обекта, който е в центъра на вниманието на консерваторите и либертарианците – от една страна семейството, роднинските връзки, общностите, авторитета и социалната йерархия, и от друга – собствеността и придобиването, трансформирането и прехвърлянето й – трябва да стане ясно, че макар и да не се позовават на идентични обекти, те говорят за различни аспекти на един и същи обект: човешките същества и социалното сътрудничество. Тоест, в един широк аспект, тяхната област на изследване (референтна рамка) е идентична. Семействата, авторитетът, общностите и социалното положение представляват емпирично-социологичната конкретизация на абстрактните философско-праксеологически категории и концепции за собствеността, производството, обмена и договарянето. Собствеността и имуществените релации не съществуват отделно от семействата и роднинските връзки. Последните оформят и предопределят специфичната форма и конфигурация на имуществото и и имуществените релации, макар и същевременно те да са ограничени от универсалните и вечни закони за недостига и собствеността. В действителност, както вече видяхме, семействата, считани за нормални по консервативните стандарти, представляват семейства домакинства, като разпадът на семейството и упадъкът на морала и културата, осъждани от съвременните консерватори, са главно резултат от ерозията и унищожението на домакинствата (съсловията) като икономическа база на семействата, причинени от съвременната социална държава. По този начин, либертарианската теория на справедливостта действително може да предложи на консерватизма едно по-точно определение и една по-твърда морална защита от своя страна (завръщането към цивилизацията във формата на морална и културална нормалност), отколкото самият консерватизъм би могъл някога да предложи. По този начин, тя може допълнително да засили и укрепи традиционния антиетатистки външен вид на консерватизма.
IV
Макар и интелектуалните основатели на модерното либертарианство да са били консерватори в областта на културата, и макар и либертарианската доктрина да е напълно съвместима и сходна с консервативния мироглед (и не води, както твърдят някои критици на консерватизма, до “атомистичен индивидуализъм” и “алчен егоизъм”), корумпираното от съвременната социална държава либертарианско движение е претърпяло значителна трансформация. До голяма степен (и напълно в очите на медиите и публиката), то се е превърнало в едно движение, което съчетава радикален антиетатизъм и пазарна икономика с културално левичарство, контра- и мултикултурализъм и личен хедонизъм; тоест, то е пълната противоположност на бюкенъновата програма за културално-консервативен социализъм: контра-културален капитализъм.
По-рано отбелязахме, че бюкенъновата програма за социален(социалистически) национализъм не изглежда да се радва на масово одобрение, поне в САЩ. Това важи в една дори още по-голяма степен за либертарианския опит за синтез между пазарната икономика и контра- и мултикултурализма. Все пак, както и при консерватизма преди това, и в този случай основният въпрос, който ме занимава, не е за масовото одобрение и дали определени идеи могат да се съчетават и интегрират психологически или не, а дали тези идеи могат да се съчетават практически и ефективно или не. Възнамерявам да покажа, че те не могат, и че голяма част от съвременното либертарианство е фалшиво, контрапродуктивно либертарианство (много подобно на фалшивия и контрапродуктивен консерватизъм на Бюкенън).
Това, че голяма част от модерното либертарианство е левичарско в културно отношение, съвсем не се дължи на подобни уклони сред главните му теоретици. Както беше отбелязано, в по-голямата си част те са консерватори в културно отношение. По-скоро, това е резултат от едно повърхностно разбиране на либертарианската доктрина от множество нейни привърженици и последователи и това невежество си има своето обяснение в едно историческо съвпадение и в споменатата тенденция, присъща на социал-демократическата социална държава, към поощряване на процеса на интелектуално и емоционално инфантилизиране (децивилизацията на обществото).
Съвременното либертарианско движение в САЩ води началото си от средата на 60-те години. През 1971 г. е основана либертарианската партия, а през 1972 г. философът Джон Хоспърс е номиниран за неин първи кандидат-президент. Това е периодът на виетнамската война. Едновременно с това възниква едно ново масово явление, поощрявано от големия “напредък” в разрастването на социалната държава от началото и средата на 60-те години насам в САЩ и по подобен начин в западна Европа (т.н. “законодателство за граждански права” и войната срещу бедността). Появява се един нов “лумпенпролетариат” от интелектуалци и интелектуализирани младежи – продукти на все по-разрастващата се система от социалистическо (обществено) образование – “отчужден” от преобладаващите “буржоазни” етика и култура (и в същевременно живеещ далеч по-комфортно в сравнение с лумпенпролетариата в миналото на гърба на богатството, създадено от същата тази преобладаваща култура). Мултикултурализмът и културалният релативизъм (живей и остави другите да живеят) и егалитарният анти-авторитарианизъм (никакво уважение към авторитетите) се издигат от временни и преходни фази при умственото развитие (юношеството) до постоянни нагласи на мислене сред възрастните интелектуалци и техните студенти.
Принципната опозиция на либертарианците срещу виетнамската война съвпада с донякъде размитата опозиция на Новата левица срещу войната. Освен това, анархистичният акцент на либертарианската доктрина допада много на контракултуралните леви. Защото не предполага ли нелегитимността на държавата и аксиомата за не-агресия (при която никой не трябва да прилага или заплашва да приложи физическа сила срещу другите и имуществото им), че всеки е имал пълната свобода да избере собствения си неагресивен начин на живот? Не предполага ли това, че вулгарността, сквернословието, простотията, наркоманията, промискуитета, порнографията, проституцията, хомосексуализмът, полигамията, педофилията или всяка друга възможна перверзия или ненормалност, стига да са престъпления без жертви, изобщо не са престъпления, а напълно нормални и легитимни дейности и начини на живот? Затова не е изненадващо, че още от самото си начало либертарианското движение привлича един необичайно висок брой анормални и перверзни последователи. Впоследствие, контракултуралната среда и мултикултурално-релативистичната “толерантност” на либертарианското движение привличат дори още по-голям брой неудачници, неуспели в личния живот или на професионалното поприще или пълни некадърници. Мъри Ротбард с отвращение ги нарича “нихило-либертарианците” и ги идентифицира като „модални” (типични и представителни) либертарианци. Те си фантазират за общество, където всеки ще бъде свободен да избира и култивира какъвто си пожелае неагресивен начин на живот, кариера или репутация, и където, в резултат на пазарната икономика, всеки може да прави това на едно повишено ниво от общ просперитет. По ирония на съдбата, движението, поставило си за задача да демонтира държавата и възстанови частната собственост и пазарната икономика, беше напълно присвоено, а външният му вид оформен, от умствените и емоционалните продукти на социалната държава: новата класа от вечни юноши.
V
Тази интелектуална комбинация едва ли би могла да има щастлив край. Частно-собственическият капитализъм и егалитарният мултикултурализъм са точно толкова невъзможни като комбинация, колкото и социализмът и културалният консерватизъм. И при опита си да съчетаят несъчетаемото, голяма част от съвременното либертарианско движение в действителност допринася за по-нататъшната ерозия на правата върху частната собственост (точно както голяма част от съвременния консерватизъм допринася за ерозията на семейството и традиционните морални норми). Това, което контракултуралните либертарианци не успяват да разпознаят, и онова, на което истинските либертарианци не могат да наблегнат достатъчно, е че възстановяването на правата върху частната собственост и икономиката въз основата на laissez-faire предполага остро и драстично нарастване на социалната “дискриминация” и бързо ще елиминира повечето, ако не всички, експерименти с мулти-културалнo-егалитарния начин на живот, толкова по сърце на левите либертарианци. С други думи, либертарианците трябва да бъдат радикални и безкомпромисни консерватори.
За разлика от левите либертарианци, групирани около такива институции, като Института Катон и Института по правораздаването, например, които търсят съдействието на централното правителство в налагането на различни политики на недискриминация и призовават за недискриминационна или “свободна” имиграционна политика, истинските либертарианци трябва да прегърнат дискриминацията, било то вътрешна (национална) или външна (чуждестранна). И действително, частната собственост означава дискриминация. Аз, а не ти, притежавам това и това. Аз имам правото да те изключа от моята собственост. Аз мога да ти наложа условия за ползването на собствеността ми и мога да те прогоня от моята собственост. Нещо повече, ти и аз, притежатели на частна собственост, можем да сключим ограничителен (или защитен) договор по отношение на нашата собственост. Ние и всички останали можем, ако и двете страни счетем за изгодно, да наложим ограничения върху бъдещото разпореждане с имуществото ни, на което всеки от нас има право.
Съвременната социална държава в голяма степен е лишила притежателите на частна собственост от правото им на изключване, подразбиращо се в концепцията на частната собственост. Дискриминацията е поставена извън закона. Работодателите не могат да наемат когото си искат. Земевладелците не могат да дават под аренда земята на когото си пожелаят. Продавачите не могат да продават на когото си пожелаят; купувачите не могат да купуват от когото си поискат. А групите от притежатели на частна собственост нямат правото да влизат в каквито и да било ограничителни договори, такива, които те считат за взаимоизгодни. Държавата по този начин е отнела на хората голяма част от тяхната персонална и физическа защита. Да си лишен от правото да изключваш другите означава да си лишен от правото да защитиш себе си. Резултатът от тази ерозия на правата върху частната собственост в демократичната социална държава представлява насилствено интегриране. Насилственото интегриране е повсеместно. Американците трябва да приемат имигранти, които те не желаят. Учителите не могат да изгонят от час некадърните или невъзпитани ученици, работодателите са с вързани ръце по отношение на лошите или деструктивни служители, земевладелците са принудени да търпят лошите арендатори, банките и застрахователните компании нямат право да избягнат лошите рискове, ресторантите и баровете трябва да приютяват нежелани клиенти, а частните клубове са принудени да се примиряват с членове и действия, които са в нарушение на собствените им правила и ограничения. Нещо повече, при публичната, тоест държавната собственост в частност, насилственото интегриране е приело застрашителна форма на норма и беззаконие.
Изключването на определени хора от личния имот на даден собственик представлява самото средство, посредством което собственикът може да избегне възникването на “злото” – събития, които ще понижат стойността на имота му. Ако собственикът бъде лишен от правото свободно да изключва различни хора, случаите на злото – невъзпитани, некадърни, ненадеждни, мързеливи ученици, служители, клиенти – ще нарастват, а стойността на имуществото ще пада. В действителност, насилственото интегриране (резултатът от всички недискриминиционни линии на поведение) поражда лошото поведение и невъзпитанието. В едно цивилизовано общество крайната цена за лошото поведение е прогонването, и субектите с лошо или отвратително поведение (дори и да не са криминално проявени) бързо ще се окажат прогонени отвсякъде и от всеки и ще се превърнат в маргинали, физически отстранени от цивилизацията. Това е една изключително висока цена за плащане; следователно, честотата на такова поведение се понижава. Ако обаче човек е лишен от правото да прогонва други от собствения си имот, когато присъствието им бива считано за нежелателно, лошото поведение, непристойното държане и отрепките биват окуражавани (имуществото губи от стойността си). Вместо да бъдат изолирани и накрая окончателно прогонени от обществото, “лентяите”—във всяка възможна област на некомпетентност (лентяйство)—получават правото да проникват навсякъде с простотията си и затова проявите на такова поведение ще процъфтяват и ще се множат. Резултатите от насилственото интегриране са очевадни. Всички социални взаимоотношения — било то в частния или деловия живот — стават все по-егалитарни (всеки е на “ти” с всеки) и нецивилизовани.
В пълен противовес с това, едно общество, в което притежателите на частна собственост са си възвърнали изцяло правото на изключване, ще бъде изключително неегалитарно, нетолерантно и дискриминационно. На практика ще отсъстват тъй любимите на левите либертарианци “толерантност” и “непредубеденост”. Вместо това, ние ще се озовем на правилния път към възстановяване на свободата на сдружаване и изключване, съдържаща се в институцията на частната собственост, ако само градовете и селата можеха и биха правили онова, което са правили съвсем естествено до и през деветнадесети век в Европа и САЩ. Ще има указателни знаци относно изискванията за достъп в селището, а след това вече в самото селище, изисквания за достъп до специфични части на собственост (например, входът ще е забранен за просяци, лентяи или бездомници, също така и за хомосексуалисти, наркомани, евреи, мюсюлмани, германци или зулуси), като онези, които не отговарят на изискванията за достъп, ще бъдат изритвани като нарушители. Почти мигновено ще се възстановят нормите на култура и морал.
Левите либертарианци и любителите на експерименти с мулти- или контра-културален начин на живот, дори и да не са замесени в някакво престъпление, отново ще трябва да плащат определена цена за поведението си. Ако продължават с поведението си или начина си на живот, те няма да се допускат до цивилизованото общество и ще живеят физически отделени от него, в гета или в покрайнините на обществото, като множество работни места или професии ще бъдат недостъпни за тях. От друга страна, ако пожелаят да живеят и да се реализират в рамките на обществото, те би трябвало да се приспособяват към и възприемат нормите на културата и морала на обществото, в което искат да влязат. Такава една асимилация в обществото не предполага задължително, че човек трябва напълно да се откаже от нестандартно или анормално поведение или начин на живот. Все пак, тя би предполагала, че даденото лице повече не може “да се изхвърля” и демонстрира някакво алтернативно поведение или начин на живот в публичното пространство. На такова поведение мястото му е в килера, скрито от очите на обществото, и физическо ограничено сред пълната конфиденциалност на четирите стени. Рекламирането или демонстрирането му на публично място ще доведе до прогонване.
Нещо повече, истинските консервативните либертарианци—в сравнение с левите либертарианци—трябва не само да признават и наблягат на факта, че несъмнено ще има рязко нарастване на дискриминацията (изключване, прогонване) в едно либертарианско общество, където притежателите на частни имоти и имущество са с напълно възстановени права върху частната собственост; нещо повече, те ще трябва да признаят —а консерваторите и консерваторските прозрения може да помогнат при постигането на тази цел—че това би следвало да е така – тоест, че трябва да има строга дискриминация, ако човек желае да постигне целта на частна собственост при условията на анархия (или едно общество на частното право в най-чистия му вид). Без постоянна и безкомпромисна дискриминация либертарианското общество бързо ще ерозира и дегенерира в социализма на социалната държава. Всеки социален порядък, включително либертариански или консервативен, се нуждае от механизъм, който да е самоналагащ се. Още по-точно, социалният порядък (за разлика от механичните или биологичните системи) не се поддържа автоматично; той изисква съзнателно усилие и целенасочено действие от страна на членовете на обществото, което да го предпазва от дезинтеграция.
VI
Стандартният либертариански модел за общност се състои от индивиди, които вместо да живеят физически разделени и изолирани един от друг, се сдружават като съседи, живеещи в прилежащи, но отделно притежавани парцели земя. При това този модел е прекалено опростен. Както може да се предполага, причината да се предпочетат съседите пред изолацията е фактът, че за индивиди, участващи в и възползващи се от изгодите на разделението на труда, съседството предлага допълнителното преимущество на по-ниски транзакционни разходи; тоест, съседството подпомага обмена. В следствие на това, стойността на един индивидуално притежаван парцел ще се повиши поради наличието на съседни парцели, притежавани от други. Все пак, макар и да има вероятност това да е вярно и да представлява една валидна причина да се предпочетат съседите пред физическата изолация, то в никакъв случай не е винаги вярно. Дадено съседство винаги включва рискове и може да доведе по-скоро до понижаване, отколкото повишаване стойностите на имуществото, защото ако се допусне, съгласно въпросния модел, че първоначалното установяване на съседска собственост е било взаимоизгодно, и дори да се допусне още, че всички членове от дадена общност се въздържат от криминална дейност, пак може да се случи така, че някой до този момент “добър” съсед да се превърне в противен тип, който не полага грижи за собствеността си или я променя по начин, който се отразява негативно върху стойността на имуществото на другите членове на общността, или просто отказва да участва в каквото и да било съвместно усилие, насочено към подобряване на стойността на общността като цяло. Следователно, за да се преодолеят трудностите, присъщи на развитието на дадена общност, когато земята се притежава при поделена собственост, сформирането на съседствата и общностите в действителност протича по начин, различен от изложения в гореспоменатия модел.
Вместо да бъдат съставени от прилежащи парцели, притежавани от различни лица, съседствата типично представляват собствени или договорени общности, основани и притежавани от единичен собственик, който “отдава” отделни парцели от земята при предварително зададени условия на избрани индивиди. Първоначално такива договорености се основавали на роднински връзки, като ролята на собственика се изпълнявала от главата на семейството или рода. С други думи, точно както действията на най-близките членове на семейството се координират от главата и собственика на домакинството в рамките на домакинството на едно семейство, така и функцията на насочване и координиране на земеползването от групи от съседски домакинства традиционно се изпълнява от главата на разширената роднинска група. В днешно време, което се характеризира с голям ръст на населението и силен спад в значимостта на роднинските връзки, този първоначален либертариански модел на собствена общност е подменен от нови и познати видоизменения, като моловете и “затворените селища”. И моловете. и затворените жилищни общности, се притежават от един субект, физическо лице или частна корпорация, а взаимооотношенията между собственика на общността и неговите наематели и жители са на чисто договорна основа. Собственикът представлява предприемач, който търси печалби от развитието и управлението на жилищни и/или бизнес общности, които привличат хората като места, в които искат да живеят и/или да осъществяват бизнеса си. “Собственикът,” разяснява Спенсър МакКълъм, “изгражда стойност в поземления кадастър на общността главно чрез задоволяването на трите функционални изисквания на общността, които само той като собственик може да изпълни по съответния начин: избор на членове, планиране на земята, и ръководство. . .
Първите две функции, избор на членство и планиране на земята, се изпълняват автоматично от него, докато определя на кого и за каква цел да се разреши ползването на земята. Третата функция, ръководството, представлява негова естествена отговорност, а също така и конкретна възможност, тъй като интерес представлява по-скоро успехът на цялата общност, отколкото на някое отделно звено в рамките й. Отдаването на земя автоматично установява видовете наематели и тяхното пространствено разположение един спрямо друг и, следователно, икономическата структура на общността. . . . Ръководството също така включва арбитраж при различия между наемателите, също както и напътствия и участие в съвместните усилия. . . . [И действително], в един фундаментален смисъл сигурността на общността представлява част от функцията на собственика на недвижимия имот. При планиране на земята той надзирава проектирането на целия строеж от гледна точка на техническата безопасност. Той също така подбира наемателите съобразно тяхната съвместимост и взаимодопълване с други членове на общността и се учи да е далновиден при наемоотдаването и да предотвратява по други начини възникването на спорове сред наемателите. Чрез своята неофициална помирителна и арбитражна политика той урежда различията, които в противен случай биха могли да се задълбочат. По тези множество начини той осигурява едно “спокойно владение на имота”, както е било възхитително формулирано на езика на общото право, за наемателите си.
Очевидно в този случай задачата за поддържане на унаследената в една либертарианска (собственическа) общност договореност се пада преди всичко на собственика. Да, но той е сам, и е невъзможно да се справи с нея, освен ако не бъде подкрепян в начинанието си от мнозинството членове на въпросната общност. В частност, притежателят се нуждае от подкрепата на елита на общността, тоест, главите на домакинствата и фирмите, инвестирали най-много в общността. За да защитят и по възможност подобрят стойността на имуществото си и инвестициите, собственикът и елитът на общността трябва да желаят и да са подготвени да предприемат две форми на защитни мерки. Първо, те трябва да желаят да се защитават чрез физическа сила и наказание срещу външни нашественици и вътрешни престъпници. А на второ място и не по-малко важно е те да искат и да се защитават, посредством остракиране, изключване и окончателно прогонване, срещу онези членове на общността, които защитават, рекламират или пропагандират действия, несъвместими със самата цел на договореността – да бранят имота и семействата си.
В това отношение дадена общност винаги е изправена пред двойната и свързана заплаха от егалитаризма и културалния релативизъм. Егалитаризмът под всякаква форма е несъвместим с представата за частната собственост. Частната собственост подразбира изключително право, неравенство и различия. А културалният релативизъм е несъвместим с фундаменталния—наистина основополагащия—факт на семействата и междупоколенческите роднински взаимоотношения. Семействата и роднинските връзки предполагат културален абсолютизъм. Егалитарните и релативистичните нагласи като социо-психологически факт намират широка подкрепа сред всяко ново поколение подрастващи. Поради своето все още незавършено умствено развитие младите, особено тези от мъжки пол, са винаги податливи и на двете идеи. Юношеството е белязано от редовни (и нормални за този етап от живота) изблици на бунтарство от младите срещу дисциплината, наложена им от семейния живот и родителския авторитет. Културалният релативизъм и мултикултурализмът предоставят идеологическия инструмент за еманципиране от тези ограничения. А егалитаризмът—базиран на инфантилния възглед, че собствеността по-скоро се “дава” (и по този начин се разпределя произволно), а не се придобива и произвежда индивидуално (и следователно, се разпределя справедливо, т.е., съгласно личната продуктивност)—предоставя интелектуалните средства, чрез които бунтарстващите младежи могат да предявят претенции към икономическите ресурси, необходими за един живот без и извън дисциплинарната рамка на семейството.
Изпълнението на дадена договореност е най-вече въпрос на предпазливост, разбира се. Как и кога да се реагира и какви защитни мерки да се предприемат са въпроси, които изискват преценка от страна на членовете на общността и особено от собственика и елита на общността. Затова, например, докато заплахата от моралния релативизъм и егалитаризъм е ограничена до една малка част от юношите и младежите само за кратък период от живота (докато те се върнат към ограниченото от семейството юношество), може и да не се предприема. Проповедниците на културалния релативизъм и егалитаризма едва ли биха довели до нещо повече от временни неприятности или раздразнения, и наказанието им във формата на остракиране може да бъде доста меко и снизходително. Една дребна порция осмиване и презрение може да се окажат всичко, което е необходимо за сдържането на заплахата от релативизъм и егалитаризъм. Но ситуацията е много различна и може да се наложат доста по-драстични мерки веднъж, щом като духът на моралния релативизъм и егалитаризма се настани здраво сред зрелите членове на обществото – сред майките, бащите, и главите на домакинствата и фирмите.
Веднага щом зрелите членове на обществото твърдо изразят одобрението си за егалитарните нагласи или дори започнат да ги проповядват, било то под формата на демокрация (управление на мнозинството) или на комунизъм, възниква необходимостта другите членове, и особено естествените социални елити, да бъдат готови да действат решително и, в случай на продължително несъобразяване, да изключат и окончателно прогонят тези членове от обществото. В дадена договореност, постигната между собственик и наематели от общността, за целите на защитата на тяхната частна собственост, не съществува такова нещо като право на свободно (неограничено) слово, нито дори на неограничено слово на територията на собствеността на даден наемател. Човек може да каже безброй неща и да популяризира почти всякаква идея под слънцето, но естествено на никого не е позволено да проповядва идеи, по самата си същност противоположни на целта на договора за закрила и защита на частната собственост, като демокрация и комунизъм. В един либертариански социален порядък не може да има никаква толерантност спрямо демократи и комунисти. Те ще трябва да се отделят физически и да се прогонят от обществото. Аналогично, в договореност, сключена за целите на защитата на семейството и рода, не може да има толерантност спрямо онези, които твърдо рекламират начини на живот, несъвместими с тази цел. Те – адвокатите на алтернативни, не-семейни и несвързани с рода начини на живот, като например индивидуален хедонизъм, паразитизъм, култ към природата и околната среда, хомосексуализъм или комунизъм – също ще трябва да бъдат физически отстранени от обществото, ако искаме да се поддържа либертариански порядък.
VII
В такъв случай със сигурност е очевидно защо либертарианците трябва да бъдат морални и културални консерватори от най-безкомпромисен тип. Настоящото състояние на морално деградиране, социален разпад и упадък на културата се явява именно резултат от прекалена—и най-вече погрешна и неправилно разбрана—толерантност. Вместо бързо да изолират, изключат и прогонят всички обичайни демократи, комунисти и любители на алтернативните начини на живот от цивилизацията в съответствие с принципите на договореността, всички те биват толерирани от обществото. Но това толериране само насърчава и поощрява дори още повече eгалитарните и релативистичните нагласи и начини на мислене, докато накрая се стигне до точката, в която правото да се изключи когото и да е за каквото и да е, се изпари (докато в същото това време властта на държавата, изразяваща се в спонсорираната от държавата политика на насилствено интегриране, съответно е нараснала).
В опита си да установят един свободен естествен социален порядък, либертарианците трябва да се стремят да отвоюват от държавата правото на изключване, присъщо на частната собственост. Но дори и преди да завършат този процес и за да го улеснят, либертарианците вече започват да утвърждават и упражняват правото си на изключване в ежедневието дотолкова, доколкото ситуацията все още им позволява. Те трябва да се разграничават от другите чрез практикуването (а и проповядването) на най-крайната форма на нетолерантност и дискриминация срещу егалитаризъм, демократи, социалисти, комунисти, мултикултуралисти, защитници на околната среда, лошо възпитание, лошо поведение, некомпетентност, грубост, вулгарност и сквернословие. Подобно на истинските консерватори, които ще трябва да се разграничават от фалшивия социален (социалистически) консерватизъм на привържениците на Бюкенън и неоконсерваторите, истинските либертарианци са длъжни видимо и показно да се разграничават от фалшивите мулти-контракултурални и анти-авторитарни егалитарни леволибертариански самозванци.
Превод: Катя Манчева
–––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Ханс-Херман Хоппе е роден на 2 септември 1949 г. в Германия. Икономист, представител на австрийското училище по икономическа наука. Завършва университета в Саарланд и получава магистърски и докторски степени (1974, философия) във Франкфуртския университет, кръстен на Йохан Волфганг Гьоте. През 1981 г. той е асистент във Франкфуртския университет (социология и икономика). От 1986 г. до пенсионирането си през 2008 г. е професор в университета в Невада (Лас Вегас) и главен редактор на Journal of Libertarian Studies. Основател и президент на дружеството „Собственост и свобода“.
Повече за него и идеите му ще намерите в неговия уебсайт: hanshoppe.com - Медиите и КАТ мълчат за инцидент с шефа на фонд „Земеделие“
Крият висш чиновник, шофирал дрогиран
Под това заглавие в няколко медии се появиха съобщения за шефа на ДФЗ Живко Живков. Ето какво пишат във вестник „Дума“
Висш държавен служител, демонстриращ близки отношения с Бойко Борисов, е бил хванат да шофира дрогиран в центъра на София миналата седмица. Официална информация за случката обаче няма. За инцидента не се споменава в нито една от сводките на МВР, въпреки че достатъчно подробности изнесе сайтът Афера.бг тези дни, както и още няколко интернет издания, които не са сред официозите на властта.
Прикриваният висш чиновник е шефът на Държавен фонд “Земеделие” Живко Живков, твърди пред Афера.бг служител на Пътна полиция, който разказва, че е бил на смяна по време на инцидента. Информацията е вярна, потвърдиха пред ДУМА достоверни политически източници. 40-годишният Живков, с интересна професионална и политическа биография, е шофирал надрусан в скъпото си Ауди в центъра на столицата. Пътните полицаи засекли колата с немска регистрация, която буквално се движела на зигзаг, и я спрели за проверка. Полевият наркотест отчел положителна проба за кокаин, а автомобилът бил конфискуван от униформените.
Случаят обаче бързо бил прикрит според запознати с усърдието на полицейски шеф и след лично разпореждане на Бойко Борисов. На опитите на репортери да научат подробности за инцидента, от КАТ отговаряли уклончиво: “Имало е нещо, но момчетата се объркали”.
Топлата връзка между Живков и премиера явно не е тайна. Последната публична проява на шефа на фонд “Земеделие” е от футболен мач на “Бистришките тигри”. Двамата с Борисов ликуващо позират след финала на националното първенство за ветерани преди около месец. За “чадър” над Живков говори и дългият му престой във фонд “Земеделие”. Интересното е, че той е назначен на поста по време на служебното правителство през февруари 2017 г. именно на мястото на Румен Порожанов. Още тогава се говори, че Живков е човек на Цветан Цветанов, с когото имат общи интереси в района на Велико Търново. Още по-любопитно е, че Порожанов го оставя на висшия пост дори след като вече е министър в кабинета “Борисов 3”.
Шарено е и политическото минало на скандалния земеделски шеф и любител футболист. През 2014 г. Живков, тогава бивш шеф на фонд “Земеделие” във Велико Търново, хвърля партийната си книжка от ГЕРБ и прелита в Реформаторския блок. Той обявява, че членството му в ГЕРБ било формално и че напускал по лични причини. Оттогава официално няма информация за партийните му миграции, но пък кариерата му в държавните структури се развива шеметно. - Спиш ли спокойно, София…
Владимир Перев, „Македонска трибуна“
Спиш ли спокойно, София…??? Това е въпросът, който тези дни си задават повечето македонски граждани, и тези, които си припознават и признават своята българска етническа идентичност и произход, но и те, твърдите македонисти, които са зашеметени пред лицемерието и двойните стандарти на властта в Македония, а всичко след подписаното и многостранно споразумение за приятелство между Македония и България.
Именно в Щип сръбските асоциации празнуваха победата във Втората балканска война, известна като Междусъюзническа. Тържеството бе в присъствието на официални лица на град Щип, оглавени от кмета на града Благой Бочварски, който едновременно е и заместник-председател на СДСМ, т.е. на Зоран Заев. В негово присъствие се открива паметна плоча, върху която се споменава „българският фашистки нашественик“.
Същевременно от българското сдружение от Македония направиха панихида на Дойран за загиналия български пълководец в същата Междусъюзническа война, Константин Каварналиев, но никой от актуалната власт, нито пък от опозицията, не намериха за добре да дойдат на възпоменателна служба на прочутия воин.
Исторически са известни фалшивите македонистки обещания, обещаното, но изиграно приятелство, но сега вече не е въпрос на македонисткото коварство… Заради това, спиш ли спокойно София, помниш ли си и тачиш ли си героите…
- Свети първовърховни апостоли Петър и Павел (Петровден)
Петровден е днес! Честито на именниците : Петър (означава камък, скала), Петрана, Петранка, Павел (означава малък), Полина, Павлин, Павлина, Павлета, Пейо, Пенка, Пенчо, Петьо, Пепа, Петя, Пецо, Пейо, Пенка, Апостол (означава пратеник), Камен, Кремена.
В ЗДРАВЕ И ЩАСТИЕ НОСЕТЕ КРАСИВИТЕ СИ ИМЕНА!
На 29 юни се отбелязва и празникът на българските занаятчии.
Светата църква чествува днес 29 юни едновременно паметта на великите апостоли Петър и Павел, които тя нарича първовърховни първопрестолници и вселенски учители. Те много се потрудили за разпространение на словото Божие, претърпели много страдания и гонения и са ни завещали в своите послания основните правила на християнската вяра и живот.
Най-важните обстоятелства на техния живот са описани в книгата „Деяния на светите апостоли“, а за апостол Петър – и в светото Евангелие.
Боговдъхновените писатели на тия свещени книги не са скрили от нас грешките и заблудите, в които са изпаднали: Павел – преди обръщането си, а Петър – преди да бъде укрепен от Светия Дух. Затова техният пример е особено поучителен за нас. В ап. Петър Църквата вижда образ на един отрекъл се от Христа и след това покаял се, а в ап. Павел – образ на един, който се противил на Господа и след това повярвал.Апостол Петър, брат на ап. Андрей, бил рибар от гр. Капернаум на брега на Галилейското езеро. Според евангелския разказ Христос повикал двамата братя да тръгнат след него и те го следвали до деня на неговото Възнесение. Еврейското име на апостола било Симон, а името Петър, което означава „камък“, му било дадено от Исус Христос. След Възнесението ап. Петър разпространявал християнството в Сирия, Кападокия, Галатия и Понт. Преданието уверява, че загинал мъченически заради вярата си заедно с ап. Павел. В новозаветния дял на Библията са включени две съборни послания на ап. Петър, отправенип до всички християни
Апостол Павел не е от кръга на Христовите ученици. Роден в Мала Азия, той бил фарисей – член на еврейска секта, която преследвала християните. В книгата Деяния на на св. Апостоли /XIгл./ се разказва, че на път за Дамаск имал необикновено видение, от което загубил зрението си, и чул Божия глас от небето. Това събитие било повратно в живота му. Излекуван, той се покръстил и станал най-ревностния разпространител на християнската вяра. Наречен е „апостол на езичниците“. Проповядвал в Антиохия, Киликия, Кипър, Галатея, Ефес, Атина, Македония, Коринт, Испания. Завършил живота си в Рим на 29 юни 67 г. В Новия завет на Библията са поместени 14 негови послания до новопокръстени във вярата, в които разяснява християнските ценности и правилата на църковния живот.
Петровден в българските народни обичаи
Според народните вярвания, Свети Петър е ключар на райските порти и главен съдник на човешките грехове, който определя коя душа е праведна и достойна да влезе в рая. Петровден се предшества от Петровите заговезни, които започват с първата седмица след Петдесетница. В този ден завършва постът
На Петровден се принася жертвено животно в чест на светеца – обикновено се коли „петровско пиле“.
Празникът съвпада и с времето на жътвата и на него се работи, но не бива да се върши важна земеделска работа.
В някои райони на Петровден се правят сборове. В черквата се носят петровски хлябове и ябълки-петровки, освещават се и се раздават на роднини и съседи. На трапезата се подрежда и традиционният за празника „бял мъж“ или „кутмач“ – характерно за празника ястие, приготвено от бито прясно сирене, което е изпържено с брашно. Домакинята приготвя още празнична погача, баница с масло и сирене и тиквеник.„Свети Петър и Павел“ е възрожденска българска църква в село Преколница, община Кюстендил.
.Построена е през 1848 г. според ктиторския каменен надпис (над вратата, която води към наоса) и султанския ферман, съхраняван в Народната библиотека „Кирил и Методий“ в гр.София. Има размери 22 Х 12 метра, отворен масивен пристроен нартекс от запад и замрежена галерия на женското отделение. Централният кораб на наоса има таван с три слепи купола. Представлява трикорабна псевдобазилика, изградена от дялани ломени камъни и червени тухли, споени с бял хоросан. Църквата е паметник на културата.
- Пета юбилейна фолклорна среща „ВЕРЕЯ и ПРИЯТЕЛИ 2018″
Пета среща на сънародниците ни от близко и далеч, които популяризират БЪЛГАРСКОТО НАРОДНО ТВОРЧЕСТВО.
СДРУЖЕНИЕ „БГ ФОЛК КЛУБ ВЕРЕЯ”
с членове: „БГ ФОЛК КЛУБ ВЕРЕЯ” – Чикаго и
ЕООД „БГ ФОЛК КЛУБ ВЕРЕЯ” – Стара Загора
Сдружение „БГ ФОЛК КЛУБ ВЕРЕЯ“, Община Стара Загора и с медийното партньорство на ББРТВ организира пета-юбилейна международна среща „ВЕРЕЯ и ПРИЯТЕЛИ“ на българските ни сънародници, които съхраняват и популяризират Българският фолклор по света. Срещата ще бъде на 27 и 28 юли 2018 година в град Стара Загора.СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ,
Вие сте сърдечно поканени на Петата юбилейна фолклорна среща
„ВЕРЕЯ и ПРИЯТЕЛИ 2018″
Ще се радваме, ако приемете поканата ни и станете част от усилията ни за запазване и разпространение на Българският фолклор и култура извън границите на България. Вашето участие допълнително ще обогати фестивала и се надяваме, че ще създадем дългосрочни приятелства с незабравими мигове с други групи. Организиран от
„БГ ФОЛК КЛУБ ВЕРЕЯ“ с основната си мисия да разпространява и популяризира Българската култура извън границите, чрез обединяване на всички български фолклорни групи от цял свят.Надяваме се да се видим там!
Константин Маринов
За повече информация: 773-742-5158 (Коцето)
E-mail: [email protected],
00359879643457 ; 00359879649977 – Мария Христова – български
00359876900753 – Христина Семова – български и английски
e-mail – [email protected]
Фолклора е МАГИЯ! - Млад лекар лекува безплатно в селата на Северозападнала България
Много български лекари отиват в чужбина. Шеип Панев също заминава, но вместо за Западна Европа поема към изоставените села на Северозападна България. За да лекува самотните възрастни хора – без да взима и стотинка.
Историята му разказва българската редакция на „Дойче веле“.
Баба Милка е вдигнала кръвното. Сигурно е от сапунените опери, които гледа всеки ден, казва тя. Споделя, че преживява някои от историите много емоционално, а други, които намира за примитивни, само я дразнят. Въпреки това не изключва телевизора. Високото кръвно може да се дължи и на факта, че не си пие редовно лекарствата. „Трябва да си взимаш лекарствата по едно и също време – рано сутрин, а не късно след обяд, това е много важно“, казва ѝ Шеип Панев.
Съвсем скоро той ще се дипломира като лекар. Днес е пристигнал в село Лютиброд в Северозападна България на около 100 километра от столицата София. Тук преглежда малкото останали възрастни хора. Северозападна България е един от най-бедните региони в ЕС. Младите хора отдавна са напуснали селата и се прибират само по уикендите. По тези места хората виждат лекар само веднъж в месеца – но само лете. През зимните месеци всичко зависи от времето.
Провалът на държавата
„Винаги казвам на дъщерята: Ако не дай боже ми се случи нещо и успея да ти се обадя по телефона – едва ли ще те дочакам жива, докато пристигнеш от София. Тук нямаме лекар. Колко пъти съм се молила да намерим някой, който да идва поне в понеделник, сряда и петък. В другия край на селото живее една акушерка, която се грижи за болната си майка. Когато ме заболят силно коленете, отивам при нея, за да ми бие една инжекция“, казва баба Милка.
Шеип Панев не иска да се примири с тази ситуация. Вместо това действа – по собствена инициатива и на доброволни начала. Заедно с лекари от една столична болница посещава различни села в Северозападна България – но не само, за да трупа практически опит като лекар: „Длъжни сме да помогнем на хората тук, защото държавата очевидно не се справя. Във всяка възрастна жена виждам сякаш моята баба и това ми стопля сърцето. Хората тук ценят работата ни и се радвам, че мога да сторя нещо добро за тях, че съм им полезен. А това значи, че не живея напразно“, казва младият лекар.
Безвъзмездният лекарски труд е просто благословия за неправителствената организация „Проект Северозапад“. От три години Яна Рупева са грижи за забравените хора в региона. „Освен работата ни с възрастните хора се опитваме да интегрираме в обществото и младежи с психически недъзи, които са прекарали целия си досегашен живот в социални домове. Налага се да ги учим на най-елементарни неща – да разпознават часовника, да внимават, когато пресичат улиците, да знаят как се пътува с влак и т.н.“, казва Рупева.
Социални услуги – просто няма
В отдалечените региони на България не съществува функционираща система на социални услуги, добавя тя. Само от дарения Яна Рупева е създала работилница за хора с увреждания. Държавата не отпуска и стотинка. Сега тя иска да създаде и социална кухня, в която хората с увреждания да приготвят и доставят храната за възрастните и самотни хора. „Старците тук изобщо не могат да повярват, че има някой, който е готов да се грижи за тях. Те са безкрайно благодарни, че им се дава възможност да водят приличен живот на старини“, казва Яна Рупева.
Лекари като Шеип Панев са абсолютно необходими в тези региони. Спасяването на човешки живот нерядко зависи от бързината на лекарите. „В учебниците четем за онези решаващи пет до десет минути, през които пациентът трябва да бъде реанимиран. На практика обаче линейките пристигат след два, три, а понякога и след четири часа в отдалечените села. Умират хора, които при нормални обстоятелства бихме могли да спасим“, казва Шеип.
За съжаление лекари като Шеип се броят на пръсти. Повечето млади лекари ги тегли към Западна Европа, а не към селата в България. „Отварянето на границите, което първоначално приветствахме, имаше и отрицателни последици. Днес нашите лекари напускат България. Утре обаче и българските пациенти ще тръгнат към чужбина и това ще постави под натиск и германската здравна система. За тези неща трябва да се помисли още днес – преди да сме започнали да внасяме евтина чужда ръка отвън“, казва бившата зам.-председателка на Българския лекарски съюз д-р Галинка Павлова.
„Имам дълг към хората тук“
Над 1600 български лекари работят понастоящем в Германия. Шеип Панев обаче не иска да напуска България. „Човек живее само веднъж и всеки сам си взима решенията. Не осъждам моите колеги, които заминават. В България е много трудно за младите лекари. Бих заминал за Германия, но само временно – на специализация, а не за постоянно. Мисля, че имам дълг към хората в България. Искам да остана, за да ги лекувам. Какво ще стане, ако всички заминат оттук?“, казва младият медик.
След прегледа при него, Баба Милка, която участва в местна фолклорна група, се отправя към съседното село. „Коленете нещо не ме държат, но гласът ми все още е силен. „За болежките в коленете ще трябва да чакам, докато се появи отново д-р Панев“, казва бабата.
Източник: Дойче веле
––––––––––––––––––––––
* Заглавието е променено от редактора на Еврочикаго. За подобна инициатива – вж. тук.