Всички авторски страници

Авторски

• Православен календар: Свв. мъченици Седем братя Макавеи. Начало на Богородичния пост.

  Днес 1 август  Православната църква чества седемте братя-мъченици Макавей, майка им Соломония и учителя им Елеазар, умрели около 180 г. пр. Рождество Христово. По време на сирийското господство, наложено на еврейския народ от завоевателя Антиох Епифан, те остават верни на Мойсеевия закон и загиват за вярата си. Втора книга Макавейска в св. Библия ни предава трогателно повествование за страданията и поразителната твърдост на духа у старозаветните мъченици. Тя не ни дава имената на доблестните момци. Но древното църковно предание запазило за тях следните имена: Авим, Антонин, Гурий, Елеазар, Евсевон, Алим, Маркел; а майка им се наричала Соломония.

  В миналото на този ден старите хора са извършвали гадания, свързани с времето. Това те правели за да разберат какво ще е времето през следващите дванайсет месеца. Като винаги са почвали от септември и това не е случайно, тъй като на Симеоновден-1.09 започва църковната нова година. По стара традиция от 1 август се отбелязват дванадесетте дни на Макавей. Всеки от тях се нарича на един месец от годината, броено от септември, вторият за октомври, третият – за ноември и т. н. до 12-тия, който е отново за август, но следващата година. Така разбирали какво ще е времето за цяла година напред, проследявайки тези 12 дни. Каквото ще бъде времето през деня, такова ще бъде и през съответния месец. Така се определя благоприятна ли ще е новата стопанска година.

  Цикълът народни празници „Макавеите“ продължава 12 дни – от 1 до 12 август. Първият ден – Егус се празнува най-много от жените, за да не им се „ядат“ пръстите, когато предат прежда. Жените почитат 1 август против болести и рани и по-специално за предпазване от епилепсия. Който работи тоя ден, народното вярване предрича, че огън ще изгори къщата му или вълк ще изяде негов добитък. На този ден (първия Макавей) всички зетьове отиват при тъста си на гости, носят дарове и целуват ръка, затова някъде наричат празника Зетьовден. Гощават ги с вино и пресни питки. След празничната гощавка най-възрастния зет започва да гони по-младите из хармана. Това се прави с цел да има по-голям приплод при домашните животни. Тези ритуални действия са наследство от нашето далечно минало. Те представляват вечния стремеж на хората за здраве и материално благополучие. Макавеите са свързани с фолклорната метеорология.

  

  От днес започва и Богородчният пост, който продължава две седмици до Голяма Богородица (15 август). В първия ден на поста в храмовете се прави водосвет, а от 1 до 13 август на вечерните служби се отслужва Богородичен параклис. Най-строг е постът в понеделник, сряда и петък. В тези дни Църквата препоръчва консумацията само на сурови плодове и продукти и неготвена храна (сухоежбина). Във вторник и четвъртък – варени без олио/масло госби, а в събота и неделя се разрешава храна с растително масло (олио, зехтин) и вино. На Преображение Господне се разрешава риба.

  Още по темата

  Месец август

  1-12 август МАКАВЕИТЕ

  За Богородичните пости

• България: Дух на отрицание завист и омраза

  Обединихме в един материал, две статии от изминалата седмица – „България: доноси, завист и омраза“ на Дойче Веле и „Духът на отрицание у българина“ на в-к Сега. Очаквайте следващата седмица специално за Еврочикаго размишленията по темата и на д-р Иван Гаджев – „Българският синдром на разединението и самоизяждането“

  България: доноси, завист и омраза

  Завистта и омразата сякаш са генетично закодирани в профила на българската нация. Още Елин Пелин пише: „Ако и нашата страна роди някога гений, то той ще бъде само геният на завистта“. Георги Папакочев се спира на темата.

  Укриването на данъци от векове е най-популярната дисциплина в надхитрянето между капитала и държавата. Макар че напредва бързо, България все още е сред аматьорите в този рафиниран спорт. Просто в централизираната държавна икономика до 1989 г. проблемът практически не съществуваше – освен за малцината частници, които въпреки финансовите репресии на властта все пак успяваха да заделят по нещичко и за себе си.

  Навремето с тази незначителна групичка „капиталисти”, обикновено дребни занаятчии и хора със свободни професии, се занимаваше цяла армия от данъчни инспектори, „стопанската” милиция и естествено – тайните служби с огромния си доноснически апарат. Днес нещата не са много по-различни, само дето доносите вече не се подават на ухо на кварталния милиционерски отговорник или като неграмотно написани анонимки до ОФ-то, а се съобщават открито по телефоните на Информационния център на данъчното ведомство.

  Ало, ало, две шишарки три листа…

  Там, според публикации в печата, всекидневно няколко десетки уж загрижени за фиска на държавата граждани информирали властите за нечии укрити данъци, фалшиви декларации, финансови нарушения и злоупотреби, а информаторите дори си съобщавали имената. При проверките обаче се оказвало, че повечето „осведомители” съвсем не се вълнували от попълване на дупките в държавния бюджет, а били ръководени от лична неприязън към накиснатите.

  Сред тях имало отмъстителни съпруги, които не могат да се примирят със солидните месечни суми, изплащани от съпруга им на любовницата, уж „консултантка” в неговата фирма. Имало и закъсали наематели, които топят хазяите си за недекларирани наеми, завистливи съседи, понасящи трудно факта, че на жалкия „клек-шоп” в съседното мазе алъш-веришът май потръгвал и… какви ли още не! А това удивително съвпада с разказите за първите следвоенни години, когато комунистическите служби били заливани не толкова с финансови, колкото с идеологически доноси, имащи за цел например да помогнат за получаване на допълнително помещение в комуналката, на няколко купона за храна и дрехи в повече, на софийско жителство, за по-бърза партийна кариера и други подобни придобивки!

  Жилавите корени на тази „спонтанна” българска склонност към доносничество следва да се търсят в завистта и омразата, две от най-изпепеляващите и отблъскващи чувства, които изглежда са закодирани генетично в профила на нацията. Вярно, исторически българинът е бил принуден да завижда на всички и за всичко през дългите векове на чуждо владичество, и неслучайно Елин Пелин горчиво отбелязва, че „Ако и нашата страна роди някога гений, то той ще бъде само геният на завистта”. Но дори бегъл рейд из интернет-форумите днес ще покаже, че освен завист към образования, можещия, умния, нестандартно мислещия човек, съвременният българин изпитва към него и дълбока омраза.

  „Любовна” история

  Както социалният антрополог Харалан Александров точно констатира: „Нашият социален свят днес не е направен, за да живеем щастливо, а е скроен с омраза от тайните архитекти на българския преход – озлобени отломки от репресивния апарат на тоталитарния режим – и трайно носи отпечатъка на душевното разстройство на своите дизайнери”.

  Тъкмо тази разяждаща като киселина омраза неусетно се просмуква в младите хора (мнозина открито наричат себе си „хейтъри”!) и формира тежката диагноза на едно линеещо демографски общество от асоциални индивиди в държава, която все по-слабо може да противодейства на престъпността и корупцията, в която се наблюдава тотално пренебрежение към институциите и все по-силна фрагментация на основните социални групи. А когато непрестанно натрупващата се омраза един ден започне да прелива в жажда за мъст, тогава много бързо понятия като демокрация, закони, плурализъм, свободна инициатива и тям подобни могат да се озоват на боклука и да настъпи непредвидимото.

  … и музиката да свири!

  Неслучайно впрочем изследвания на български лингвисти установяват, че в българския език съществуват около хиляда благопожелания и над три хиляди люти клетви. Което илюстрира съотношенията в Ботевата формула „силно да любим и мразим” и може би обяснява защо и днес телефоните на данъчната агенция продължават да загряват от доноси, зад които най-често прозира ненавистното шопско „Не е важно аз да съм добре, важното е Вуте да е зле!”.

  –––––-

  Из „Духът на отрицание у българина“

  Найден Шейтанов , „Философски преглед“, 1933, кн. 2

  Найден Шейтанов (1880-1970) е роден в Троян, завършва гимназия в София, следва история и философия в Лайпциг и Прага. Учител е по немски език в Първа мъжка гимназия в София, автор на двутомната „Любов. Вселеноглед“ (заедно с Мария Шейтанова), „Балканобългарският титанизъм“, „Великобългарски светоглед“. Прочут от множество народопсихологически студии в сп. „Златорог“, „Просвета“, „Философски преглед“ с ярки тези за народния пансексуализъм и неологизми като любодей и любоема. С „Принос към говора на софийските цигани“ (1933) се счита за родоначалник и на „циганологията“ у нас.

  ***

  Няма нужда да се казва, че отрицателството не е нещо изключително българско, че то гнезди в манталитета и на други славянски народи: на руси, поляци, чехи; на неславянските – ирландци, испанци, португалци; дори в известни случаи се забелязва и у главните носители на европейската култура – англичани, френци, немци, без до говорим за азиатските и други народности. Трябва обаче да се каже, че тоя дух на отрицание е нещо твърде много българско и най-простото доказателство за това представя известния израз „българска работа!“, гдето се иска да се характеризува сбито отрицателното в нашия живот.

  Психиката на нашето отрицание – прилична в нещо на съответната психика на другите народи – е отразена във фолклора ни, ала може да се наблюдава и в съвременното българско всекидневие. Тя обикновено върви като мрачен двойник на положителната психика…

  Селото изобщо мрази града. Той е за селянина център на богатство и хубави жени. Гражданинът се схваща отрицателно: „гражданин – кръстен дявол“. Гражданинът от своя страна мрази селянина, който за него е „чичо“, „цървул“, „гащник“, „козяк“, „Пижо“, а в старобългарско време – „смерд“. Миналият, както и днешният живот на града, съдържа доста елементи на отрицание, взето само по себе си, към селото, ала маскирано с дух на положителност. Разкрива се булото, метнато над отделната личност, над семейството, занаятчии, търговци, банкери и др. само между четири очи, ала и в събрания, в печата, а най-вече в углавните и граждански отделения на съдилищата. Студенина в отношенията, непоздравяване между познати, липса на доверие и чувство на дълг, отсъствие на доблест, достойнство, предпочитание на моралното падналите, хвалби на престъпнишки подвизи, култ на гумогръбначие, неподбиране на средства, убийства, разврат и пр. – всичко това дава бледа представа за отрицанието в днешния ни град. Отрицателството вдъхновява писанията и делата и на доста наши люде на идейната култура. С тая цел най-често се оспорва чуждият успех, не се признава чуждото обаяние, подкопава се чуждият авторитет.

  Властта, особено административната, е най-висше и най-могъщо понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне тя – се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота. Оттам извънредно силното политизиране на широките ни народни маси – нещо, което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, жертви. Те обаче се дават охотно, защото чрез партията се чака десеторно удовлетворение на личните интереси… Политическата психика на българина се проявява, естествено, най-вече по време на избори. Иначе тоя период се схваща от народа ни като повсеместен поход на лъжата. Ако запитате селяни, които отиват на предизборно събрание, „Къде така?“, те ще ви отговорят обикновено: „Ще лъже там един, отиваме да го чуем.“ Чрез партия обаче селянинът може да зареже цървулите, т.е. селото, и да се пресели в града. Такъв селянин почти изведнъж става отрицател на селото – и то често най-голям…

  Нашият чиновник, бил селянин или гражданин, си е в известен смисъл почти отрицател на държавата. Твърде често той слага държавната пара вместо в касата в собствения си джоб. Та нали трябват „бели пари за черни дни“, т.е. за опозиция – „седемте черни години“, когато наистина бялото става черно и сламката у противника се прави греда.

  Народностен дух е досега повечето тема на вестници, паради, младежки писания и събрания, не толкова централен факт във всекидневния ни живот. Народностното се жертва за личното или за общественото. Затуй българинът в миналото, па и днес, се денационализува много по-лесно, отколкото балканските ни съседи. Тая е една от причините, гдето сърби, гърци, румъни и турци владеят сега области, които са ни принадлежали не само към българската държава, но и към снагата на българската народност.

  И тъй, в психологията на българското отрицание имат надмощие следните елементи: апатия към висшето, като добро и хубаво, като държава и народност, фанатична страст към парично-материалното и към властта като средство за забогатяване, животински егоизъм в отношенията към другите, простотия и заинтересованост на бюрократи, безогледна опозиция, партикуларизъм на политикани, егоцентризъм на интелигенти, омраза и завист едва ли не към всички против всички и пр.

  Националното ни отрицателство обаче не съществува у нас като нещо строго обособено. Както се каза още в началото, то върви като мрачен двойник с нашия дух на утвърждаване. То е сянка на българщината, само че понякогаж помрачава слънцето на народа ни. Той се е явил главно по исторически причини. Последици от жестоката история са отровили у българина желанието за творчество, за държавно и религиозно строителство. Ала тая жизнерадост се е запазила отчасти и днес в сексуалната философия на българина. И по мое мнение от тия биосензитивни сфери трябва да почне днес оня, който иска да изкоренява гибелния дух на отрицание. Култът на злото, на смъртта, на черно-сатанинския дух на отрицание трябва най-сетне да се замести от култ на живота, от възбожаване на светло-творческия гений на утвърждаването – основа, върху която е съградена Западна Европа…

• Селата пълни с кахърни ергени, младите момичета щурмуват градовете

  Младите момичета бягат от селата. Градът ги примамва с по-добри възможности. Връстниците им обаче остават по родните си места. Това показват демографски данни, огласени тази седмица, съобщи БНТ.

  Оказва се, че именно младите фермери изобилстват по селата, за сметка на момите, които бягат към градовете.

  Последните проучвания сочат, че неженените мъже по селата стават все по-плахи. Това лишава неангажираните жени от полезен ход.

  „За да се ожени едно момиче, някой трябва да го покани, да го поиска. Не може да отиде и да каже – „искам да се омъжа““, казва Георги Митърчев, кмет на село Брестовица.

  Селските юнаци имат странни виждания за съзряването си. За тях стар ерген започва да се изгражда някъде около 45 – 50-годишна възраст.

  Българските селски ергени разказват, че системно са пренебрегвани от собствените си моми. Това ги прави подчертано кахърни и ги хвърля в тежки размисли. Твърдят, че дори природата плаче за тях.

  След такива подхвърляния почти се изяснява защо ергените се множат, а момите бягат към града. Говори се, че вече на селските сватби за букета скачат не приятелките на булката, а отбрани юнаци, които чакат някой да им предложи венчило.

  Източник: Actualno.com

• Свръхпроизводство на зубрачи?

  Древните египтяни считали, че „детето носи ухото на гърба си и трябва да го удариш, за да те чуе“, както и че трябва да бъде дресирано да учи „както се учи маймуната да танцува“.

  В Древна Индия гуруто учел ученика си „да обуздае чувствата си и да изпълни аскетичен подвиг“.
  В държавните училища на Спарта децата се формирали като силни характери, като се обличали леко, къпели се всеки ден със студена вода, хранели се ограничено и спели на открито.

  Сократ обърнал посоката на педагогиката, като заявил „Аз знам, че нищо не знам“ и „Познай себе си“ и въвел логиката като задължителен елемент на учението.

  Идеалистът Платон бил категоричен, че в училище не трябва да се преподава с принуда, а в хода на играта, както и да се забележи за какво знание всяко дете има природна дарба.

  Ученикът му Аристотел прокламирал да се предават полезни неща с цел да се развиват добродетели и освен това

  изкарал учениците си на разходка извън мрачната класна стая

  и така беседвал с тях.

  Квинтилиан заложил на качествата на учителя (особено красноречие и морал) като определящи за успеха на учениците му. Според него обучението трябвало да е забавно и да носи радост.

  Средновековието докарало схоластиката, която наложила абстракцията и пренебрегването на опита като източник на познанието и така дисциплинирала умовете на децата в подчинение на християнската религия.

  Ренесансът връхлетял с хуманизма си и възкресил древната идея за хармонично развитие на детето, доминирана от физическото възпитание и изкуствата. Строгата дисциплина била изместена от развиването на ума, а преклонението пред авторитетите – от формирането на способност за самостоятелни разсъждения.

  Монтен се вкопчил в тази идея и не спрял да настоява, че учебният процес трябва да развива ума, а не паметта, а знанията трябва да направят ученика не учен, а умен. Като основен педагогически метод французинът посочил събуждането на любопитство у детето и

  насърчаването само да търси решения на проблемите

  а не да се прекланя пред авторитета на учителя и на класиците.

  Еразъм Ротердамски подхванал тези идеи и осмял с острото си перо безсмисления метод на обучение чрез формализъм и нечовешка дисциплина. Той критикувал педантичното граматическо обучение, превърнато в самоцел, както и зазубрянето на чужди мисли вместо формирането на свои.

  В годините на Реформацията Мартин Лутер призовал основните възпитателни средства да бъдат добрите думи, похвалите и поощренията и отрекъл усвояването на книжни знания. Според него образованието трябвало да е естествено и изцяло в услуга на практиката.

  Рационализмът обвързал теоретичното с практическото обучение и поставил обучението на добри педагози като първо условие за успеха на учениците. Преподаването било въздигнато в изкуство, а демократичността – в основен принцип.

  Учебното съдържание било реформирано, задължителните качества на учителите били авторитет, прилежание, професионална вярност, постоянство и веселост. Семейното възпитание било поставено под лупа, като родителите трябвало да се стремят да не развалят доброто, което децата са научили в училище.

  Просвещението заложило на игровия метод в обучението и поставило акцент на гимнастиката и професионалната подготовка на базата на науката. За тогавашните мислители образованието било основен път за преодоляването на нищетата. Песталоци предложил нагледността в обучението, германските му колеги

  критикували шаблоните и учебното съдържание

  което е чуждо на живота. От учителите по това време се изисквали стабилни знания и добър характер.
  В училището в Ясна поляна Лев Толстой въстанал срещу абстрактната педагогика и експериментирал със „свободно възпитание“ – защитавал правото на детето да бъде уважавано и обичано от своите възпитатели. В добавка въвел целодневното обучение, отхвърлил оценките при контрола на знанията и премахнал изпитите.

  Индивидуалната педагогика в началото на ХХ век се опряла на разбирането, че психическите особености на детето са по-важни от обществените интереси.

  Днешната ситуация в образованието до голяма степен се е повлияла от експерименталната педагогика от края на ХІХ век. На нея дължим специалните училища за надарени и изоставащи ученици, както и стандартизираните тестови проверки на интелигентността.

  До средата на ХХ век в Европа и САЩ господствала прагматичната педагогика, чийто идеал е възпитаникът й да умее да действа, да решава проблеми, да поема отговорност, да сътрудничи с хора от различни класи и раси.

  Фройд и неговите последователи посочили ролята на педагогическите грешки за травмите на индивидите.

  Маркс и Енгелс ратували за доминантно трудово обучение и подчинили образованието на промишленото производство.

  Макаренко изобретил ТВУ, което произвежда фотоапарати на печалба, и разкрил опасностите на родителската обич, която, прилагана извън мярка, може да доведе до създаване на диктатори или страхливци.

  Казано накратко –

  топлата вода в педагогиката вече е открита

  независимо че в България тя периодично бива откривана средно на 10 години с неуспешни реформи. Въпреки това на министерството на образованието му отне две години, за да създаде „Концепция за основните принципи и иновативните моменти в проекта на нов закон за предучилищното и училищното образование“, преповтаряща  историята на науката. Със същия успех то можеше да обяви за свой манифест един обикновен учебник по педагогика.

  Азбучните истини, които съставляват документа (от типа на „Целта на обучението е развитието на автономна личност“, „Ролята на учителя – медиатор, улесняващ, подкрепящ, сътрудник, стимулиращ, провокиращ, диалогичен“, „Уроците са гъвкави, с разнообразна структура, интерактивни, мотивиращи за участие и работа“), засега се задават на хоризонта само на теория.

  Което пак е голям напредък, тъй като зубренето вече се е превърнало в закон в България – единственият, на който иначе недисциплинираното население се подчинява безпрекословно.

  Когато в едно общество масово не се дава мигач на пътя, но пък всички без изключение пращат децата си на частни уроци с цел по-лесно заучаване на материала, може да се стигне до големи абсурди. Като например новата инициатива на министерството след 15 септември да обучи 40 000 педагози (горе-долу половината от наличните) да преподават по „нова“ методика – да учат децата да мислят, а не да повтарят заучени фрази.

  Тази гигантска крачка ще струва 75 млн. лв. от оперативна програма „Човешки ресурси“ и явно само недостигът на пари ще лиши другата половина от преподавателите от подобаващо обучение. В добавка министерството обещава, че ще промени държавните образователни изисквания и учебната програма, а веднага след това, но не преди 2013/2014 г. (когато този екип едва ли ще е на власт), ще има и нови учебници.

  Когато институцията си признава, че нейните педагози не разбират от педагогика, както и че тепърва трябва да бъдат учени как да стимулират самостоятелното мислене,

  става дума или за усвояване на едни пари, или за образователна катастрофа

  а най-вероятно и за двете. Първо, защото обучението на един педагог как да учи децата да мислят е трябвало да се състои още на университетската скамейка. Че това не се случва там, отдавна е доказано от методите на преподаване дори в минаващите за най-елитни училища.

  Затова, ако иска реална промяна, министерството трябва да насочи усилията си в курсовете по методика на преподаването във висшите учебни заведения, а образователните инспектори да излязат от кабинетите си и да влязат в учебните часове, за да парират порочната практика на „изпяване“ на уроците.

  Иначе 75-те милиона лесно могат да бъдат усвоени под формата на семинари. Въпросът е ще има ли някакъв ефект за децата. На него повечето учители, които са посещавали обучителни семинари, биха отговорили отрицателно.

  Всичко това обяснява защо България се срива с всяко следващо международно оценяване PISA, защо директорите на училища се назначават по партийна линия, защо при тази голяма безработица пазарът на труда се задъхва от недостиг на квалифицирани специалисти, защо в парламента се говори на диалект, защо сме вечно недоволни от тези, които ни управляват.

  Връзката между качеството на образованието и стандарта на живот е пряка и решението на тази задача отдавна е открито. Липсва обаче умението да се приложи, може би защото свръхпроизводството на зубрачи вече е взело застрашителни размери.

  Иван Кутузов, в. „Дневник”

• Държавата е изключена или е извън обхват

  Автор: Веселина Седларска

  Защо ми се струва, че това лято вече сме го живели? Разбрах от доста надежден източник нещо интересно, но не е за телефон, казва една приятелка. А-ха да й кажа, че е параноичка, когато се сещам, че вчера и аз казах същите думи. Някакъв неясен страх, утаен в ъглите на всяко общуване извън приятелския кръг. По(д)слушковци.

  Страната разцепена на „те” и „ние”. Той (тя) от агентурата ли е или просто тъй си гледа? Във въздуха тежи усещане, че или ние нещо не разбираме, или нищо не се случва. И в същото време предчувствие, че каквото и да се случи, няма да е неочаквано. Погнусата е повсеместна. Чувството за справедливост омаляло, изнемощяло, скимтящо. Нещата в цялата държава зависят от един човек.

  Разведряваме се с вицове за този човек. Човекът си има човеци по места. Човеците по места си имат местни владения. Там се слуша тяхната воля, те са капитан. Но също така са и маркиз дьо Карабас от приказката за котарака в чизми. Отиваш в местното врадение и питаш: „Чий е този хотел?” На маркиз дьо Карабас. „А този завод?” На маркиз дьо Карабас. Стадионът? Дискотеката? Обслужващите общинските дейности фирми? Всичко е на маркиз дьо Карабас, а маркиз дьо Карабас е човек на Човека.

  Пак ниски реплики, произнесени на високи места, както преди 22 години. Интелигенцията отново подозрителна. Отдръпната, себецентрична, високомерна. А всъщност: ранена, излишна, отвратена. Да емигрираме ли, да не емигрираме ли? България отново е „тази” страна, другите са нормалните, белите държави.

  Партиите са се снишили, чакат нещо да премине, без да е ясно какво. Някакви партийни дисиденти страхливо и хитруващо се опитват да променят нещата в партиите си. Изключват ги. Партиите се правят, че нищо тревожно няма в това.Трескаво се оглеждат за почтени хора, неоцапани, с чисти имена, които ще се съгласят да се качат на каруцата им (разбирай – бюлетините им), макар и да не са партийни членове.

  Човек, доскоро лежал в килия, се стреми към най-високия пост. Народът убеден, че дори и когато си отидат от властта, за крадците няма наказание. Нещо сигурно ще се случи. Нещо трябва да се случи. Когато държавата я няма, нещо задължително се случва!

  Тазгодишното лято удивително прилича на лятото на 1989 година. Тогава държава нямаше, тя беше престараваща се и предана проекция на една друга държава, СССР. Тогава знаехме, че това няма как да продължи вечно. Никои империи, никои колонии не са завинаги. Тогава бяхме сигурни, че все някога ще свърши и тогава ще си направим наша държава.

  Двадесет и две години по-късно, през лятото на 2011 година, годишният доклад на Европейската комисия за България ни каза точно онова, което поне веднъж седмично казва всеки българин, застанал пред гише или седнал на чаша. И то е, че няма държава. Сложният спор дали докладът е обективно лош или обективно добър, беше излишен. Нещата са далеч по-прости. Ако докладът бъде опростен до една мисъл, то тази мисъл е: правите нещо, но това нещо все още не е съвсем държава.

  Ние толкова често казваме, че няма държава, че според един познат, няма да я познаем, когато я има. Ето по какво ще я познаем, казах му, съвсем просто е. Да си представим време, място и хора, през ума на които все още не е минало да създадат държава. Живеят на едно място, общуват, карат се, помагат си, но няма държава. По някаква причина един от тези хора убива друг. Или пък открадва собствеността му. Ако няма държава, какво прави братът на убития? Или крадецът?

  Братът се заема да отмъсти, убива убиеца и по този начин също става убиец. Ограбеният в отговор граби и съответно става крадец. Раздадена е справедливост, но е наранено достойнството на хората, защото те са били принудени да се превърнат в убиец и крадец. Значи те също са жертви. Братът на убития убиец, за да отмъсти, съответно убива втория убиец и така става третият убиец в тази история, която може да се окаже безкрайна.

  Много убийци, много трупове, много окрадени, превърнали се също в крадци. Как може да се излезе от този хаос, в който в един кюп са виновни и невинни, престъпници и жертви? Изходът е всичките тези живеещи на едно място хора да сключат обществен договор и в неговите клаузи да влиза задължението да се създадат институции, които да вършат цялата тая справедлива и понякога кървава работа.

  Това е държавата. Тя започва с готовността на едни хора да сключат договор помежду си. Хората правят това по една много основателна човешка причина – да запазят достойнството си. Според обществения договор институциите разкриват и наказват убиеца/крадеца и го правят от името на всички.

  Така има възмездие и справедливост, няма саморазправа, няма отнето човешко достойнство, няма самотни хора, които са принудени да се превръщат в убийци и крадци. Има граждани. Има и закони, които регулират отношенията. Като страна по обществения договор гражданите имат задължението да плащат данъци, с които да издържат институциите, за да могат те да работят за гражданите, което пък е задължението на държавата по същия договор.

  Втори пример: човек, болен от рядка, тежка болест, за чието лечение са нужни много пари. Той ги няма, затова проси. Вие минавате, навеждате се и подхвърляте един лев. Хем сте направили добро, хем е някак неловко – за вас. Хем е получил, хем е неудобно – за страдащия. А най-вероятно е да сте се усъмнили, че е жив-здрав хитрец и да сте го подминали. Значи отново опираме до проблема с достойнството.

  За да спести този проблем, държавната институция трябва да помогне на слабия от името на силните. Да подкрепи този, към когото животът е бил жесток, от името на всички, към които животът е добър. Работа на държавата е да разграничи кои точно са слаби, да определи какво точно може да им помогне и да го свърши от името на силните, съхранявайки достойнството на слабите. Нашата част от задължението е да си платим данъците, за да финансираме работата на социалната институция и съответната помощ. Това е държавата. А не химна, знамето, ордените, де Марица тихо шава или картинка в твоем букваре.

  Преди известно време двайсетина селяни от Хаджи Димитрово, Ямболско, се подписаха под декларация, адресирана до президентството, че искат да се откажат от българско гражданско. Защото им крадат кокошките. Нелепа история, селска? Всъщност подписите на тези двайсетина селяни са една от най-точните, най-силните и най-уместните граждански позиции в България.

  Хората си отглеждат кокошки. Нощем обаче едни други хора обикалят из дворовете и задигат кокошките, овце, че и кон. Селяните са коректни по отношение на своите задължения към обществения договор, те си плащат данъците. С тези данъци се издържат институции, които трябва да открият кой краде кокошките и да го окошарят. Селяните, коректна страна по обществения договор, сигнализира с жалби другата страна по договора, институциите. Другата страна обаче пет пари не дава. Уж за кокошките, но всъщност за договора.

  Другата страна смята, че това е дреболия, с която не си струва да благоволи да се занимава. Тя не се занимава с големите неща, камо ли с малките. Селяните пак гледат кокошки, пак им ги крадат, институциите пак нехаят. И селяните решават да се оттеглят от договора. Защото другата страна не изпълнява задълженията си. А договорът се нарича България. Затова те пишат писмо до президентството, с което искат да прекратят българското си гражданство, тоест да развалят за себе си договор, който очевидно партньорът им не спазва. Все още ли ви изглежда нелепо?

  Сега Брюксел ни казва същото, което и тези селяни. Институциите, които ние издържаме, за да раздават справедливост от името на всички ни, не работят. Престъпността се е организирала, но институциите не са успели да се организират. „Все още не са отчетени убедителни резултати в борбата с корупцията по високите етажи…няма признаци за активни и целенасочени действия.”

  Няма признаци, има имитация. Няма резултати срещу пресдтъпниците, има вятърни мелници срещу престъпността по принцип. И какво означава всъщност това? – означава, че основни институции на държавата, заради която се създава самата държава, не работят. Че на практика държавата я няма. Има химн, има знаме, раздават се ордени, но няма действащ обществен договор.

  Институциите за въздаване на справедливост от името на всички бездействат, а хората се самосправят и се чудят как да прецакат държава, която е забравила всички свои задължения, но не и правото да събира данъци. Достойнството отново е застрашено, защото липсващата справедливост не е посочила кой е жертвата и кой виновникът. Отвращението е всеобщо, както и очакването нещо да се случи. Да, това лято определено сме го летували.

  Разбира се, че не съм права. Преди 22 години човекът начело на държавата се опитваше да убеди Съветския съюз, че не се стараем да си направим своя държава. Сега човекът начело на държавата се мъчи да убеди Европейския съюз, че се стараем да си направим държава. Защо обаче ние сега се чувстваме точно както тогава?

  Източник: Сп. „Тема”

• Wikileaks: БСП – социалдемократи или комунисти „от юрския период“ под прикритие?

  Анализ за предизборната ситуация в България през 2005 г. от бившия американски посланик в София Джеймс Пардю се фокусира върху раздвоението на БСП между реформаторското социалдемократично крило и твърдолинейните комунисти [05SOFIA808]. БСП води в предизборните проучвания, което заставя американците да оценят нейния капацитет да сформира правителство и да предвидят бъдещата политика и защитата на интересите на САЩ. Оценката на Пардю е, че не трябва да се очакват големи сътресения, но руските икономически интереси вероятно ще се утвърдят.

  Използването на термина „другари“ от Станишев на конгреса на БСП илюстрира раздвоената натура на тази партия – анализира посланик Пардю. Много от нейните поддръжници са възрастни пенсионери, икономически дестабилизирани след падането на комунизма. За разлика от други подобни партии като тези в Централна Европа, при българските комунисти няма разделение на социалдемократическа и комунистическа организации, те просто си сменят името. Социалдемократите изглежда имат превес в БСП, но единственият начин да се харесат на приютилите се под широкия покрив на партията „хардлайнери“ е да се обръщат към тях с „другари“. Подобно раздвоение съществува и между младите технократи и по-възрастните професионални политици, което поставя под въпрос способността на БСП да управлява в правителство на 21 век и в навечерието на членството в ЕС.

  България ще остане твърдо в НАТО и се движи към ЕС, но за съжаление, в БСП има много малко истински атлантисти – притеснява се Пардю. Едно малцинство в партията, определено като идващо „от юрския период“ ще се противопостави на интересите на САЩ, но тяхното влияние над сегашното ръководство на БСП и по-специално над президента Първанов е ограничено. Първанов е смятан от американците за реформатор, който „решително е ориентирал партията към Запада“ докато е бил неин лидер и запазва силно влияние в нея. Въпреки това социалистическите лидери предпочитат да си сверяват часовника с Брюксел, Страсбург, Берлин и Москва, а не с Вашингтон и Лондон.

  Русия и „червените бизнеси“

  Руското влияние над БСП е трудно да бъде преценено. По навик повечето лидери на БСП се чувстват вероятно по-комфортно с руснаците, отколкото с американците, но това може да се дължи не толкова на идеология, а на по-редките контакти със САЩ преди реформаторите в партията да вземат връх. Пардю твърди, че вече са установени отлични контакти в БСП на всички нива.

  Икономическото влияние на Русия обаче ще нарасне ако БСП дойде на власт. Повечето компании, имащи връзки с руския бизнес са близки до БСП, особено в енергийния сектор. Българският клон на Лукойл – който дава около 20% от данъците в България – е считан за спонсор на БСП. Също така водещата българска фирма в ядрения сектор – Риск Инженеринг – има тесни връзки с руските бизнес интереси. Освен това има много „червени бизнеси“, чиито притежатели забогатях от оглозгването на държавните предприятия при предишното социалистическо управление и които все още дължат благодарности на БСП – припомня посланикът.

  Социалистите няма да се справят с корупцията, тъй като старите навици трудно умират и нещата могат да станат дори по-зле – прогнозира Пардю. Въпреки изявленията, че борбата с организираната престъпност и съдебната реформа ще са приоритети, не се знае доколко социалистите са искрени.

  Подкрепа за десницата и изолиране на „хардлайнерите“ в БСП

  В края на грамата Пардю очертава мерките на посолството, за да се ограничи влиянието на БСП в едно бъдещо правителство. САЩ финансират кампания за повишаване на избирателната активност, което ще подпомогне център-дясното. Също така те искат да подкрепят НДСВ и резултатите му в изборния ден като демонстрират, че близките отношения със САЩ носят дивиденти. Въпреки тези усилия НДСВ може би ще бъде победена на изборите, което вероятно ще доведе на власт коалиция между БСП и НДСВ – смята посланикът. В този сценарий участието на партията на бившия цар ще има модериращ ефект. Освен това САЩ продължават сближаването с умерените около Станишев и Първанов и опитват доколкото могат да изолират твърдолинейните в социалистическата партия.

  Източник: Биволъ

• Православен календар: 31 юли – Богородични заговезни и Св. Евдоким

  Заговезни е църковен празник, отбелязван преди началото на Богородичните пости . През тези две постни седмици (1-14 август) Църквата молитвено се подготвя за празнуването на Преображение Господне и Успение на Пресвета Богородица, чествани всяка година съответно на 6 август и 15 август. Големия християнски празник Успение на Пресвета Богородица /15 август/, познат сред българите като Голяма Богородица или Успение Богородично.

  В първия ден на поста в храмовете се прави водосвет, а от 1 до 13 август на вечерните служби се отслужва Богородичен параклис. Богородичният пост е установен в прослава на Божията Майка, която през целия си живот и особено преди смъртта си (на църковен език успението си) прекарвала времето в пост и молитва. По традиция Божията майка се почита като покровителка на семейството, на децата и на раждаемостта. Затова в деня на нейния празник жените украсяват иконата на светицата с цветя, поставят пред нея дарове – кърпи, ризи и пари.

  Богородичният пост е един от четирите многодневни периоди на молитва и въздържание през годината (виж също Постите в Православната църква).

  През тези две постни седмици (1-14 август) Църквата молитвено се подготвя за празнуването на Преображение Господне и Успение на Пресвета Богородица, чествани всяка година съответно на 6 август и 15 август.

  В първия ден на поста в храмовете се прави водосвет, а от 1 до 13 август на вечерните служби се отслужва Богородичен параклис.

  Средата на Богородичните пости се нарича Преображение Господне /6 август/. На този ден по традиция се бере първото узряло грозде. То се носи в черквата да се освети от свещеник. След това жените раздават гроздето заедно с други плодове за здраве и благополучие.

  Заговезни са църковни празници, отбелязвани в деня преди началото на период на пости. Богородичният пост е един от четирите многодневни периоди на молитва и въздържание през годината. Има Месни заговезни и Сирни заговезни – преди започване и в началото на Великите (Великденски) пости, Петрови заговезни – преди започване на Петровите пости, Богородични заговезни – преди започване на Богородичните пости и Коледни заговезни – преди започване на Коледните пости.

  На 31 юли (Богородични заговезни) се заговява от месо и млечни продукти. Прави се трапеза с обредна „заговезнишка пита“, която се чупи, а не се реже. Ястията са блажни. В някои селища следващите три дни гладуват, за да се пречистят тялом и духом. Най-строг е постът в понеделник, сряда и петък. В тези дни Църквата препоръчва консумацията само на сурови плодове и продукти и неготвена храна (сухоежбина). Във вторник и четвъртък – варени без олио/масло гостби, а в събота и неделя се разрешава храна с растително масло (олио, зехтин) и вино. На Преображение Господне се разрешава риба. Ако Успение Богородично се падне в сряда или петък, се консумира риба.

  Днес Православната църква чества св. праведен Евдоким. Имен ден имат хората, носещи името Евдоким, Евдокия. На именниците Честито!

  Св. Евдоким се родил в Кападокия /Мала Азия/ от благочестиви родители – Василий и Евдокия. Във времето на цар Теофил той бил млад офицер във войската. Но и като военен полагал голям труд да живее по евангелските заповеди. Бил непорочен, милосърден, избягвал всякакви суетни развлечения и празнословия. Сред шума и светската суета бил като крин сред тръни и като злато сред огън. Зарад неговите необикновени добродетели царят го назначил за кападокийски воевода. На тая висока служба Евдоким се стараел да бъде справедлив пред всички. Но по Божия промисъл се поминал рано, на 33 години. Неговите мощи се показали целебни. Люде умопобъркани и болни оздравявали чрез допиране до неговия гроб. След 18 месеца от смъртта му майката на Евдоким отворила неговия гроб и намерила тялото му като живо – цяло, без никакъв белег на разложение. По-късно мощите на праведника били пренесени в Цариград и поставени в новата църква “Св. Богородица”, построена от неговите родители. При гроба на св. праведни Евдоким се извършвали такива чудеса, че за вписането им, както говори съставителят на житието му, “няма да стигне ни време, ни думи, ни ръце.” Самата пръст взета от гроба на св. Евдоким, изцерявала болни.

• Москва търси Първанов да помага по скандала с ЛУКойл

  Тайни разговори между представители на ЛУКойл и българския президент Георги Първанов са били проведени в четвъртък и петък. Руснаците са потърсили съдействието на българския държавен глава за решаване на проблема с отнетите лицензи на данъчните складове на фирмата в България.

  Не е ясно какви обещания е дал Първанов и дали въобще се е ангажирал да помага, научи Frognews.bg от руски дипломатически източници.

  Говори се упорито и за състояла се среща между шефът на ЛУКойл – България Валентин Златев с президента Първанов.

  500 до 700 хиляди долара ще са дневните загуби на ЛУКойл от наложеното затваряне на бази в България. Това сочат изчисленията на руски експерти. Най-страшни са обаче петната върху имиджа на корпорацията, категоричен е Михаил Дворницки.

  Както е известно на 26 юли Агенция „Митници” пракрати действието на лицензите на данъчните складове Нефтохим Бургас и Нефтен терминал „Росенец“. Веднага се появиха съобщения за очаквана криза с горивата, но правителството енергично ги отхвърли.

  В момента няма напрежение по бензиностанциите. Има обаче вероятност такова да възникне в някои авиокомпании, ако се констатира недостиг на керосин за самолетите. Не е ясно още дали и доставките за градския транспорт в страната могат да издържат докато трае решаването на проблема с лицензите на руската компания у нас.

  Странно е, че на официалния сайт на компанията ЛУКойл няма дори кратко съобщение за случващото се в България. Руски сайтове обаче цитират босът на компанията Вагит Елекперов, който бил бесен от случващото се. Той смятал, че скандалите в България ще се отразят лошо на проектите на компанията в Турция.

  В същото време работници от ЛУКойл – България заплашиха с протестни действия срещу правителството. Някои телевизии дори пуснаха драматични репортажи, как цели семейства са на границата на паниката. Мнение по въпроса изразиха дори невръстни дечица.

  Премиерът Бойко Борисов от своя страна посъветва кандидатите за протести първо да разговарят със своя работодател и да го питат, защо не са изпълнени законовите положения по отношение на лицензите.

  След разразилият се скандал настъпи истинско оживление на петролния пазар у нас. Гърция, Румъния и други страни веднага предложиха услугите си да ни зареждат с горива. Активизирали се дори фирми в Израел и Австрия.

  Държавата разполага със запаси за над 90 дни и криза не може да има, съобщиха източници от Министерството на икономиката. Огромни запаси имало и в складове на Българската армия, които могат да бъдат ползвани в краен случай. Оптимисти припомнят, че дори по време на югоембаргото в Югославия не е имало криза за петролни продукти.

  Наблюдатели в Москва смятат, че решението на българското правителство е политическо и е свързано с упреци от страна на ЕС, че закона не се прилага еднакво за всички. В момента в централата на ЛУКойл смятат, че премиерът Борисов извива ръцете на частната компания, за да покаже на Брюксел принципност. В българските министерства на финансите и икономиката пък считят тъкмо обратното.

  Лидерът на БСП Сергей Станишев пък определя случващото се като предварително режисиран спектакъл. Той обаче така и не обелва дума, защо по време на управлението на „тройната коалиция” не са предприемани никакви мерки в тази посока.

  Анализатори смятат, че в крайна сметка скандалът ще бъде разрешен като и двете страни ще се съгласят на отстъпки. Цената може да се окаже главата на сегашния шеф на митниците Ваньо Танов. Все още не е ясно обаче какво ще жертва ЛУКойл.

  Източник: Фрог.нюз

• Продай гласа си, спечели 100 лева!
  Под всеки предизборен плакат на миналите парламентарни избори се мъдреше едно изречение – „Не продавай гласа си!“ Около тази идея се обединиха формациите в миналото Народно събрание, с което трябваше да декларират пред избирателите как трябва да се спазва законът, който те самите са написали. След това същите тези партии попадаха в статистиката на подадените сигнали в изборния ден за организиран вот и купуване на гласове по най-различни начини – с пари и в натура, в зависимост от стандарта на живот в съответния избирателен район. Нищо ново под слънцето.
  В един изборен ден преди няколко години БНТ показа нагледно как може да се гласува на две места! Всички институции заклеймиха репортажа и колегата. Но никой не призна, че в организацията на целия процес по провеждане на вота има множество пробойни, които умело се използват от някои партии. Много шум за нищо. До следващите избори.
  Пак преди няколко години друга телевизия включи на живо репортера си от някакво затънтено село. Пак в изборния ден. Включването беше от местната кръчма, а на клиентите хич не им пукаше, че ще се избира парламент. „Бихте ли продали гласа си?“, попита репортерът. „Да, защо не!“, отговори практично мъжът. „А за колко бихте продали гласа си?“, продължи с разработката си репортерът.“Колкото дадат“, отвърна избирателят. Възмутително, отвърнаха политиците, но само пред камерите.
  Ако нямаше кой да ви купи гласа, нямаше да го предлагате, нали така? А щом има пазар на гласовете по време на избори, защо да не се възползвате от него? Крайно, нали? Крайно, но единственото, заради което няма да ви е яд в следващите четири години. Колко от вас са доволни от направения избор 1-2 години след вота? Колко от вас приемат изборите за нещо, което не се купува и продава, а като нещо, от което зависи бъдещето на държавата? Колко от вас не вярват, че нещата са нагласени?
  Ако искате честни избори, спрете с лицемерието – едната страна да не купува гласове, а другата да не ги продава. Ако искате нормална държава, гласувайте по съвест. Ако смятате, че гласът ви нищо няма да промени, продайте го и спечелете 100 лева! Така поне няма да се чувствате прецакани.

  Ваня Петкова,
  в. „Новинар“

• Моят президент

  Автор: Владо Трифонов

  Приятел ме попита за кого смятам да гласувам на изборите за президент. Казах, че ми е по-лесно да отговоря за кого смятам да не гласувам и обещах да изпратя списък.

  За кого не бих гласувал, наистина?

  Не бих гласувал за онзи кандидат за президент, който:

  –  Все още не е изразил съжаление заради агентурното си минало (Красимир Каракачанов).

  –  Брани и оправдава посланиците – сътрудници на Държавна сигурност (Ивайло Калфин).

  – Мами обществото, че ще разчита единствено на даренията от обикновени хора (Меглена Кунева).

  –  Има връзки с мафиоти или самият той е такъв.

  –  Свързан е с Русия и защитава руски олигархични интереси.

  –  Снимал се е редом до Илия Павлов и в инициативния му комитет има хора, близки до Мултигруп.

  Бих гласувал за онзи кандидат за президент, който:

  –  Предвижда назначаването на чуждестранни наблюдатели във всички български министерства, съдилищата и прокуратурата – на ротационен принцип и за дългосрочен период.

  –  Не използва компрометирани предавания като „Шоуто на Слави” за предизборната си кампания.

  –  Има „синя кръв” във вените.

  –  Досега не се е занимавал с политика.

  –  Няма принос за затварянето на 3 и 4 блок на АЕЦ Козлодуй.

  –  Не демонстрира благополучие с провесени златни ланци на шията.

  –  Посочва като основно достойнство личния си морал и има доказателства за това. Например ако става дума за Меглена Кунева, тя трябва да се представя с фамилията на своя съпруг Андрей Пръмов, за да се знае коя е и откъде идва. Да заяви високо и ясно, че няма нищо общо със Симеон  Кобурготски и Георги Първанов, напротив, укорява ги заради миналото и настоящето им. Да престане да се обявява за надпартийна и по този начин да обижда интелигентността на българския гласоподавател, за когото е ясно, че кандидатурата й е резултат от добре промислена партийна стратегия. Да изрази несъгласие с неоправдано голямата заплата и придобивки, които е получавала като евродепутат.

  (Според данни, изнесени в медиите, кандидатката за президент Кунева се е радвала след края на мандата си на една месечна заплата в размер на 19 909 евро за „пригаждане към живота след Брюксел”, 322 540 евро в „преходни плащания” за следващите три години, както и на перспективата за 25 534 евро годишна пенсия след като навърши 65 години. Данните сочат още, че госпожата е получила около 705 хиляди евро заплата на поста си в Брюксел, като при нея, както и при евродепутата Ивайло Калфин, не е ясно каква точно работа са свършили в европарламента за тези пари).

  –  Обявява, че при встъпването си в длъжност ще призове нацията да отдаде почит към жертвите на комунизма с едноминутно мълчание.

  –  Заявява ясно, че се кандидатира за президент на най-бедната и изостанала страна в ЕС, от което изпитва страшно неудобство и персонална вина.

  –  Има открит вид и естествени маниери, осанката му съдържа благородство и решителност, а в държанието му няма и помен от високомерие.

  –  Застава открито срещу босовете на мутрите и покровителите им във високите етажи на властта.

  –  Обещава да предизвика международно разследване за произхода на средствата, с които министри и политици разполагат, както и да даде личен пример за скромност, ограничавайки нуждите си до тези на нормален човек.

  –  Признава, че мафията в България е дълбоко вкоренена в политическата власт и президентската институция не прави изключение.

  –  Гарантира, че ще отнеме ордените „Стара планина” на всички персонажи от категорията на Тодор Батков, награден от Георги Първанов с най-високото българско отличие за дейностите му по „насърчаване на българската култура, изкуство и спорт”.

  –  Заклева се в качеството си на върховен главнокомандващ на въоръжените сили  да обяви война на организираната престъпност в България, като мобилизира целия ресурс на армията и направи следното изявление пред медиите:

  Знам кои са истинските бандити в тази държава и ще сторя всичко възможно да идат там, където отдавна им е мястото. Ще го сторя дори ако трябва да пожертвам себе си.

  Ето това биха били думи на един истински президент на Република България! Това са думите, които искам да чуя аз. Това са думите, които искат да чуят онези, с които се срещам и разговарям. Това са думите, които искат да чуят българите, на които куфарите им стоят до вратата.

  Остана да намеря човека.
  Огледах още веднъж всички дотук обявени кандидатури и не го открих. Затова взех решение: ще гласувам за себе си и най-близките хора, които са ми останали, после сам ще броя гласовете. За да съм сигурен, че сметката ще излезе вярна.

  
  

  http://www.svobodata.com/

• Успял в САЩ в българин се връща да стане монах в България

  Отец Огнян сега доставя на адреси в София зеленчуци, които се отглеждат в манастира „Благовещение“ край кюстендилското село Копиловци.

  Историята разказва пред БНТ самият игумен на светата обител архимандрит Касиан.

  Манастирът се изгражда изцяло със средствата, припечелени от собствения земеделски труд на десетината монаси.

  Те обработват около 1000 дка земеделска земя в кюстендилското поле.

  Повечето от братята имат по няколко висши образования, но са се отдали на вярата и земеделския труд, защото по думите им в този начин на живот намират духовен мир и истинско щастие.

  Най-новият сред тях – Огнян Петров, е софиянец, завършил специалност „двигатели с вътрешно горене“ и основал автосервиз.

  Огнян заминал за САЩ с идеята да спечели пари и да създаде семейство в страната на неограничените възможности.

  В Калифорния той създал собствена фирма за боядисване на къщи, наел мексикански работници и натрупал капитал.

  Мечтаех да посетя чудесата на света, видях много повече от това, за което мечтаех, но открих вярата, разказа монахът пред БТА.

  Огнян се върнал в България заради православието.

  „Открих, че не ние трябва да се учим от Запада, а той от нас, защото ние – православните християни, сме носители на истината. Много мои приятели смятаха, че съм се побъркал“.

  Отец Огнян е уверен в избора си и е категоричен, че истината в живота не са материалните блага, към които се стремят повечето хора.

  Според него в Копиловския манастир има хора, които имат жива вяра.

  Работата на новият монах в братството сега е да доставя на адреси в София произведената от монасите собствена и чиста земеделска продукция.

  Отскоро в манастира живее и българин, дошъл от Копенгахен. Той се грижи за животните, които се отглеждат в обителта.

  През 2008 г. за българския монах брат Никанор, който по-рано е работил като брокер на Насдаг, писа и световната агенция Ройтерс. В разгара на световната финансова криза монахът посъветва бившите си колеги да сложат на бюрата си буркан с пръст, за да им напомня къде отиваме всички и какво е важното в живота.

  Източник: Vesti.bg

• Според ЦРУ в България има 2,5 пъти повече роми

  Ромите в България са 870 000 души по данни на ЦРУ. Статистиката на американското разузнавателно управление беше обявена пред bTV от лидера на “Евророма” Цветелин Кънчев.

  Той цитира числото, за да опровергае резултатите от тазгодишното преброяване на населението на Националния статистически институт, според което ромите в България са 325 343 души.

  С официалната цифра не е съгласен и лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов. Повече от 700 хиляди души са отказали да посочат етническия си произход в преброяването, а други 50 хиляди изрично са се вписали в графата „Не се самоопределям“, коментира той. Това поражда сериозно съмнение по огласената от националната статистика етническа картина, смята Каракачанов.

  http://www.manager.bg/

• Новоназначени генерални консули на България в САЩ посетиха БТПП

  В Българската търговско-промишлена палата се проведе среща на председателя г-н Цветан Симеонов с двама новоназначени консули на България съответно в Лос Анджелис, г-н Марин Димитров и в Чикаго г-н Симеон Стоилов

  
  

  Новите консули споделиха своите очаквания и намерения за предстоящия им мандат. Двамата ще покриват голяма част от територията на САЩ, като това е добра предпоставка за възможности за обмяна на икономическа информация от взаимен интерес между фирми от двете държави. Председателят на УС на БТПП г-н Симеонов представи информацоионните възможности в дейността на БТПП и предимствата от включването на специална арбитражна клауза в договорите.

  Американски фирми имат възможност да изпращат запитвания свързани с различни икономически или правни въпроси, на които БТПП ще дава в много кратки срокове пълни и изчерпателни отговори.

  Нека припомним, че тази седмица Председателят на УС на БТПП гостува в БНТ при Марио Гаврилов и съобщи решението на Палатата, че oт тази година БТПП започва да класира и да награждава български търговски представители зад граница, които имат най-голям принос за достъп на разнообразни български стоки на чуждите пазари, за привличането на инвестиции и за увеличаването на потока от туристи. Оценката на един търговски представител трябва да започва от границата 100 милиона евро износ – каза председателят на БТПП.

  Палатата разглежда работата на съветниците в българските задгранични служби по търговско-икономическите въпроси (СТИВ) като важен фактор за увеличаване на българския износ и за привличането на инвестиции. Затова анализите на Палатата препоръчват оценките за работата на тези съветници да бъдат в зависимост от това колко се е увеличил експорта към съответната страна и колко инвестиции са били привлечени за периода на техния.
  Ние правим доста усилия, за да облекчим тяхната работа , като изготвиме за втори път със съдействието на МИЕТ брошурата „България в цифри” (Bulgaria in figures 2011), която улеснява тяхната работа по представянето на българската икономика.
  Издаден беше поредния – десети каталог на българските износители, а всяка година се събира информация за над 5000 счетоводни отчета и изготвя класацията Топ 100 на най-успешните български фирми една година преди националната статистика и с индивидуалните данни за фирмата по обективни международно признати критери.
  В представения Търговски каталог 2011 е включена подробна информация за възможностите за инвестиции в индустриалните зони.
  БТПП продължава да захранва с анализи и оказва съдействие за пряк контакт на заинтересуваните от съответната страна български фирми със съветниците в задграничните служби по търговско-икономическите въпроси.

  Автор: Васил Чобанов
  Пресцентър на БТПП

  

  .

• Избори днес: ГЕРБ – 25.7%, БСП – 20%, ДПС – 6.6%

  „Атака“ е вън от парламента според изследването на „Медиана“. 32 % не биха гласували.

  Четири партии влизат в парламента, ако изборите бяха днес. Това сочи проучване на „Медиана“.

  25,7 % биха гласували за ГЕРБ, 20 за БСП, 6,6 % – ДПС и 5.6% за Синята коалиция. Данните са от национално представително изследване, направено чрез интервюта „лице е лице” сред 1020 пълнолетни граждани в периода 23 – 27 юли 2011 г., предаде агенция „Фокус”.

  За „Атака” биха гласували  2,2 %. ГЕРБ е успяла да вдигне с 2 % доверието към себе си спрямо предходното изследване на „Медиана”, каза социологът Кольо Колев. От БСП са повишили доста повече процентите в своя полза.

  Данните от изследването показват, че много охулваната Тройна коалиция е успяла да вземе политически реванш, каза Колев. Той посочи, че сборът на процентите на партиите от Тройната коалиция надвишава този на управляващите.

  В момента опозицията доминира над управляващите, уточни Кольо Колев. „Атака” продължава да се топи в горещата прегръдка на управляващите, допълни социологът.

  Според изследването за РЗС биха гласували 1,2 %, за НДСВ – 1 %, за ВМРО – 1,4 %. 33,2 % не биха гласували.

  Кристалина Георгиева продължава да бъде политикът с най-голям рейтинг, 55 % от хората я одобряват. В тази класация според изследването премиерът Бойко Борисов е на четвърто място (41%), като е изпреварен от Георги Първанов (49%) и Меглена Кунева (43%).

  Вътрешният министър Цветан Цветанов след големия си срив на доверие преди месеци, успява да закрепи позицията си, обясни Колев. Нараства рейтингът на Сергей Станишев и особено силно това се наблюдава при Ивайло Калфин.

  37 % от интервюираните смятат, че изборите наесен няма да бъдат честни. Всеки седми избирател се тревожи, че може да бъде преследван заради политическите си убеждения, сочи още изследването.

  Източник: в. „Стандарт“

• Граждански движения с възражение към правителството относно замърсяванията на „Асарел Медет“

  ВЪЗРАЖЕНИЕ ОТ ИНИЦИАТИВНИ КОМИТЕТИ ЗА ЧИСТА ОКОЛНА СРЕДА ОТ СЕЛАТА ПОПИНЦИ, БАНЯ И БЪТА, ОБЩИНА ПАНАГЮРИЩЕ И ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСЕМ НЕПРАВИТЕЛСТВЕНИ БРАНШОВИ, ПРИРОДОЗАЩИТНИ И ПРАВОЗАЩИТНИ ОРГАНИЗАЦИИ И ИЗЯВЕНИ ОБЩЕСТВЕНИЦИ ОТ ЦЯЛАТА СТРАНА

  ДО

  ЕВРОПЕЙСКА КОМИСИА ГД ОКОЛНА СРЕДА

  ОМБУДСМАН НА Р БЪЛГАРИЯ

  КОПИЕ: МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА Р БЪЛГАРИЯ

  МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ НА Р БЪЛГАРИЯ

  МИНИСТЕРСТВО НА ИКОНОМИКАТА, ЕНЕРГЕТИКАТА И ТУРИЗМА

  МИНИСТЕРСТВО НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО

  МЕДИИ

  Възражение срещу неадекватното отношение на правителството на Р БЪЛГАРИЯ към жалбата срещу осъщественото укривателство от страна на министерство на околната среда и водите относно замърсяванията на комбината Асарел Медет на жалба с референтен номер CHAR /2011/ 01924 до ЕВРОПЕЙСКА КОМИСИА ГД ОКОЛНА СРЕДА, и при Омбудсмана на Р България заведена с вх. № 2939 от 15.06.2011 г.

  УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА,

  Моля да вземете отношение по нашето възражение срещу неадекватните и опасни действия на българското правителство относно нашата жалба с референтен номер CHAR /2011/ 01924 във връзка с безнаказаното замърсяване на околната среда през последните 20 години от медодобивния комбинат Асарел Медет в България. При Омбудсмана на Р България жалбата е заведена с вх. № 2939 от 15.06.2011 г.

  Изпращаме Ви Приложение №1, от 26.06.2011г, отговор от страна на администрацията на министерски съвет № 604/04 във връзка с нашата жалба с референтен номер CHAR /2011/ 01924.

  Както ще видите, администрацията на Министерски съвет на Р България препраща нашата жалба срещу Министерството на околната среда и водите до…. министерството на околната среда и водите и министерството на здравеопазването по компетентност….. Тоест срещу държавните органи от които се жалваме за тяхното бездействие през последните 20 години във връзка с безнаказаното замърсяване на комбината Асарел Медет! Правителството отново вкарва казуса в „Параграф 22”? Тоест надявахме се правителството за вземе адекватно решение и да състави наистина независима експертиза с участието на жалбоподателите, но за съжаление отново виждаме приготовление на правителството и опит за осъществяване Чл. 294. Ал.1 от Наказателния кодекс на Р България с което целят извършителя на тежкото престъпление по Чл. 352. Ал. 1 /Който замърсява или допуска да се замърсят водни течения, басейни, подземни води или териториалните и вътрешните морски води, почвата и въздуха и с това ги направи опасни за хората, животните и растенията или негодни за използуването им за културно-битови, здравни, земеделски и други народностопански цели, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба от сто лева до пет хиляди лева/ от НК, в случая Комбината Асарел Медет, да избегне или да бъде осуетено спрямо него наказателно преследване. Това е лесно доказуемо, защото и до момента Министерството на околната среда и водите и/или Министерството на здравеопазването не са уведомили прокуратурата за извършените само за 2010г. две престъпления от страна на Асарел Медет по Чл. 352. Ал. 1 довели до тотално замърсяване на река Луда Яна и измиране на всичката риба, за което МОСВ и МЗ са задължени според Административно процесуалния кодекс /АПК/.

  В нашата жалба до Вас, настоявахме обосновано и с уважение да започне проверка на Европейската Комисия, като бъдат спестени по възможност предварителните процедури на искане на информация от извършителите – МОСВ и МЗ, като бъде назначена независима международна експертиза с участие на жалбоподателите. Едновременно с това изказахме и нашите надежди казуса да бъде разрешен от самото правителство, което да назначи наистина независима експертиза с участието на експерти на жалбоподателя и да спестим на европейските ни партньори арбитражната роля.

  Моля да поискате българското Правителство и/или Омбудсмана на Р България да назначи своевременно независима експертиза с участие на жалбоподателите, а при отказ ЕВРОПЕЙСКА КОМИСИА ГД ОКОЛНА СРЕДА да назначи такава. Декларираме че ще съдействаме с всички сили и с целия си потенциал на Гражданско общество за справедливо третиране на засегнатите хиляди хора.

  Лица за контакти:

  Инициативен Комитет Попинци – Георги Даскалов, 0878 65 03 44

  Инициативен Комитет Баня – Стоян Ножделов, 0887 89 07 19

  Инициативен Комитет Бъта – инж. геолог Иван Станчев, 0885 38 09 60

  Асоциация на експертите по подземни богатства България –  инж. Трайко Милев, 0887 50 48 45

  Национална Антикорупционна коалиция от 32 неправителствени организации в цялата страна –  съпредседатели – Игнат Раденков и Васил Бенчев Христо Николов, 0884 00 46 66

  Гражданско Движение  срещу минните замърсявания от 11 комитета и НПО организации  –  доц. Добринка Лолова, 0889 28 77 72

  Национално движение „Екогласност” – Петър Пенчев, 0887 52 50 32

  Зелената партия – П. Харизанова  0882 25 69 24

  Гражданска инициатива за чист въздух Стара Загора – Пенка Георгиева, 0885 60 46

  Душана Здравкова – Член на Европейския Парламент 2007-2009 и дългогодишен съдия –      0887 49 15 62.

  Гражданско движение за борба с организираната политическа престъпност /ГДБОПП/ – Константин Дичев, 0886 96 65 83

• Двойно повече пари за школата зад граница

  В чужбина има регистрирани 185 български училища

  В Държавната агенция за българите в чужбина има регистрирани 185 училища в различните държави. Това каза в интервю за „Фокус” Росен Иванов, председател на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). Близо 17-18 хиляди деца се обучават в някакви учебни заведения, независимо дали са неделни, дали са пълноценни, дали са с пълен хорариум.

  „Представители на българско училище в Кьолн споделиха, че един от проблемите е, че все повече родители искат да записват децата си при тях и има проблем с базата и с учителите”, каза Иванов. По думите му друг проблем за училищата зад граница е свързан с методиката за оценяване на учениците. „Нашите сънародници и учителите се стремят образованието в българските училища зад граница да бъде качествено и да съответства на изискванията, поставяни от българските институции”, заяви Иванов.

  „Методиката на обучение е различна в зависимост от това с каква база разполагат училищата, с какви учители, с какви средства и какъв хорариум могат да покрият. Важно е, че нашите деца в чужбина могат да получават, макар и в по-малък обем, знания по български език, по история, по литература, по география. Тези деца, които се раждат или отиват много малки в чуждоезична среда, когато дойдат в България, няма да бъдат в абсолютно непозната страна, а ще говорят нашия език, което е най-важната предпоставка за запазването им като българи”, обясни Росен Иванов.

  Той заяви, че има идея за електронен вариант на учебниците, по които да се обучават българските деца в чужбина.

  Двойно повече пари за школата зад граница

  Двойно повече пари ще дава държавата за българските училища в чужбина. „С 2 млн. лева се увеличават средствата по Националната програма „Роден език и култура зад граница“ за тази година“, съобщи вчера зам.-просветният министър Милена Дамянова. Така общата сума по програмата става 4,4 млн. лева.

  Близо 20 хил. деца се обучават в наши училища в чужбина. „Към момента има 185 образователни български звена зад граница“, заяви председателят на Държавната агенция за българите в чужбина Росен Иванов. Той коментира, че общо 79 от училищата са в Европа, като 40 са в Украйна, а 16 в Молдова. В САЩ учебните заведения са 31.

  В момента просветното министерство подготвя важните законови текстове за уреждане на статута на българските училища в чужбина. Целта е да се премине от доброволческото начало към държавна подкрепа за всяко едно от школата. Така ще се решат много от проблемите като сгради, учебници и признаване на придобитото образование.

  Източници: factor-news.net,  в. „Монитор“

• Нови и стари убийства от омраза

  Полуразрешеният случай с убийството на Хрант Динк

  „Хюриет дейли нюз“

  Докато норвежецът Андерс Беринг Брайвик застана пред съда в понеделник, след като призна убийствата на 76 души в Норвегия в изблик на религиозна омраза, съд в Истанбул осъди Огюн Самаст, който уби журналиста Хрант Динк в изблик на етническа омраза през 2007 г. Убийството на Динк има известни прилики с мотивацията на Брайвик за избиването на тези невинни хора с цел да възпламени антимюсюлмански чувства в Европа като привлече внимание чрез своите насилствени методи.

  Самаст, необразован младеж с турски националистически произход от град Трабзон на черноморското крайбрежие, е убил Динк преди всичко, защото той беше от арменски етнически произход. Съд за непълнолетни осъди в понеделник Самаст, който по време на убийството не беше навършил 18-годишна възраст, на 22 години и 10 месеца затвор – една от най-големите присъди, които такъв съд би могъл да издаде. Фетхийе Четин, адвокат на семейството на Динк, заяви, че това наказание би трябвало да има възпиращ ефект за всички други подобни случаи.

  Вероятно тя е разтревожена, че подобни случаи може да се повторят в бъдеще. Сред тези, които следяха процеса внимателно, се създаде едно общо впечатление, което води към дълбоко подозрение. Според тях независимо от факта, че убиецът беше хванат с оръжието на убийството непосредствено след случая и почти гордо призна деянието си, зад сцената има конспиратори, които са манипулирали младия екзекутор, докато самите те са останали в сянка.

  Вярно е, че убийството на Динк предизвика съзнанието поне на образованите градски хора. Истина е също, че след като някои агитатори националисти бяха тикнати в затвора в рамките на процеса Ергенекон (срещу ултранационалистическата мрежа Ергенекон, заподозряна в подготовка на преврат срещу правителството на управляващата проислямска партия, бел.ред.) и процеса за убийството в издателство Зирве в Малатия (убийство на трима мисионери протестанти при нападение през април 2007 г. срещу издателство за християнска духовна литература, бел.ред.), се наблюдава осезаем спад в подобни открити заплахи и действия.

  И все пак, заради културното замърсяване, продължило с десетилетия в резултат на индоктриниране, датиращо от годините на разпада на Османската империя, следите на атмосферата на омраза все още са наоколо. Неприятен пример беше церемонията за откриването на европейския младежки олимпийски фестивал в Трабзон в неделя, на която присъстваше и турският премиер Реджеп Тайип Ердоган.

  Да, наистина имаше минута мълчание за убитите в Норвегия и всички други жертви на тероризма, но младите атлети от Армения и Израел бяха освиркани от местните зрители заради политическата и културна атмосфера. Ердоган не беше доволен от това, на което стана свидетел, но което е нашата действителност.

  Тази отровна атмосфера започна да се проявява по различен и опасен начин. След повишаването на броя на убийствата, извършени от бойци на забранената Кюрдска работническа партия (ПКК), въпреки инициативата на правителството на Ердоган по кюрдския проблем, се задейства нова вълна на нетърпимост, която се прояви когато изпълнителката на фолклорни песни Айнур Доган беше освиркана, защото изпя песен на кюрдски език на престижния джаз фестивал в Истанбул.

  Важно е, че убийството на Динк беше осъдено. Но не по-малко важно е да се опитаме да се справим с тази атмосфера на омраза, а това ще отнеме повече време и усилия.

  Източник: е-vestnik.bg  /БТА/

• Български студентки с тайни камери в апартамента им в САЩ

  Две студентки от България, живеещи от месец май в щата Флорида, се оплакаха в местната полиция, че са открили тайни камери в наетия от тях апартамент.

  Миниатюрните устройства били монтирани в спалните и баните и момичетата се притесняват, че всяка тяхно движение може би е било излъчвано в интернет, разказва регионалният в.“Сейнт Питърсбърг таймс“.

  22-годишната Ваня Самоковарева и 23-годишната Ралица Джамбазова разказаха за случилото се и пред местния телевизионен канал Bay News 9.

  Те наели жилището в района на Уестчейс в окърг Хилсбъроу за срок от 3 месеца. Българките споделиха пред Bay News 9, че късно в понеделник уведомили полицията, че са открили скритите камери.

  Когато се нанесли в апартамента, те се майтапели, че противопожарните устройства на тавана и детекторите за движение на алармената инсталация им приличат на камери, но седмици наред не се усъмнили, че може апаратчетата да не са това, което изглеждат.

  Техен бивш съквартирант обаче огледал през уикенда едно от устройствата и когато пуснал в интернет серийния му номер, се оказало, че това са миниатюрни видео камери.

  След това те проследили накъде водят кабелите и те ги отвели до заключен дрешник. Когато го разбили вратата, вътре открили електронно устройство, подобно на декодер за сателитна телевизия, и нещо, което прилича на рутер за безжичен интернет.

  „Бях шокирана. Това е ужасно, изобщо не съм допускала, че нещо подобно може да се случи на мен или на приятелката ми. Тук сме само за едно лято да работим и да попътуваме“, казва Джамбазова пред Bay News 9. Момичетата веднага залепили със скоч и хартия отворите на камерите и заявяват, че напускат жилището в края на месеца.

  От службата на местният шериф съобщиха, че разследват къде може да е отивал сигналът и дали изобщо кадрите са стигали до интернет. Проследява се кой е собственик на камерите, но засега не се споменава дали има заподозрян.

  Джамбазова, която е студентка от София, споделя, че е открила местен работодател чрез българската Sky Travel, помагаща на младежи да пътуват в чужбина, за да подобрят английския си. По думите й компанията намира работодател и урежда документите за пътуване, включително визите, срещу такса от 1000 долара.

  Двете уведомили „международната агенция, която им уредила пътуването, както и Sky Travel“.

  Самоковарева допълва, че жилището им е дадено под наем от техния работодател, но било почти празно и трябвало да купят повечето от мебелите, които ползват. В банята нямало завеса на душ кабината, но това не им се сторило подозрително.

  Във Флорида момичетата работели като модели и се снимали в рекламна кампания за пицария и за фирма за разнасяне на поръчки по домовете. „Носехме костюми на супер-герои и такива неща“, описва Джамбазова. След края на този ангажимент те си намерили друга работа в заведение Wing House. / Дневник/

• Държава на аристократите

  „Това ли е събитието за една държава – че депутат е дошъл на работа за пръв път от две години?!“

  Репликата, заредена с високоволтово възмущение, е отправена към журналистите в парламента.

  Премиерът Бойко Борисов, който не благоволи да почете с присъствието си предишните два вота на недоверие (с изключение на първия, когато се появи за минути при гласуването), е искрено ядосан, че репортерите са се вторачили в тържественото осияване на парламента от лидера на ДПС Ахмед Доган, снизходил да се появи на работа
  
  по бял костюм и с театрално посърнала физиономия

  „Той (Доган) идва да каже, че е срещу мен. По-ясен знак от това…“ – не завършва въздишката си Борисов. В това време Доган разправя, че „държавата потъва“, че „цялото гражданско общество трябва да се мобилизира, за да сложи точка на този процес“, че българският народ – забележете! – „не е толкова глупав да продължи подкрепата си за такова управление“.

  След малко лидерът на ДПС се изсулва от парламента, а третият вот на недоверие, внесен от собствената му партия и подписан първо от него, отшумява с предизвестен резултат. При това предизвестен не само от наличието на „независимите“ отломки, сръчно пренасочили лоялността си към управляващите, но и от дистанцирането на депутата от Движението за права и свободи Делян Пеевски.

  В битността си на медиен магнат Пеевски продължава да контролира богато и особено еластично портфолио от проправителствени вестници, телевизии и електронни издания, които от своя страна се радват на любезното спомоществователство на Корпоративна търговска банка.

  В нея пък, от друга страна, се намират на разплащателни сметки или депозити близо 70% (по данни от февруари 2011 г.) от свободните средства на държавните компании под шапката  на министерството на икономиката, сред които са енергийните гиганти, „Булгартабак холдинг“, Национална компания „Индустриални зони“ и „Кинтекс“…

  Многословието по-горе може да бъде събрано в една дума – цинизъм, но само тя ще е слаб и, уви, банален етикет на отблъскващата конструкция, в чието подножие

  се препъна и срути вече и имитацията на някаква демокрация

  Защото този път в изплезването пред „не толкова глупавия български народ“ има една съществена разлика: наглостта се покатери на билото, пренебрегвайки напълно базовите лагери.

  Появата на Ахмед Доган в парламента наистина е събитие, или знак, както я определи самият той. Но знак не за нарушаване на пакта за ненападение, сключен негласно с управляващите (в това нарушаване дълбоко се съмнявам), нито единствено за откровеното му намерение да се разположи на предизборната сергия като евентуален съюзник, петимен да почне пазарлък.

  Демонстрацията е важна с това, което я (на)прави възможна. С това, което позволява на Доган да продължи да се държи със самочувствието на „Аз съм властта, аз разпределям порциите“ и дори да има безочието да вкарва вотове на недоверие тъкмо заради провал в областта на правосъдието и вътрешния ред, украсявайки ги с клиширани метафори за потъващата държава.

  „Държавата потъва“ обаче не е метафора. Държавата потъва, ако вече не е на дъното, заради явлението, което олицетворява лидерът на ДПС. То може да се опише така: безконтролно и безнаказано упражняване на властта, съсредоточено предимно в задкулисното извличане на публичен ресурс и напълно лишено от санкцията на „гражданското общество“, от чието име явлението вече се изказва и с неприкрита подигравка.

  Метафората, с други думи, е самият Доган. Неговата недосегаемост не просто не бе накърнявана от спорадично допусканите на руля капитани на българския „Титаник“, а в съглашателство с тях той допълнително разширяваше влиянието си – далеч отвъд електоралната си тежест и със спокойствието, че никой никога не би се осмелил да оспори неговото лидерство.

  Това му даваше комфорта да не подава данъчни декларации, да не стъпва на работа в парламента, да не се съобразява с основните правила. Грижливо поливаният му имидж на загадъчен и мъдър владетел, който „дава знаци“ и зад чиито нищо-не-казващи изречения приближените до него журналистки ни убеждаваха да търсим втори план, не помръкна особено, дори когато му се наложи да се легитимира във властта, включително като мандатоносител на проблематичната тройна коалиция.

  Бедата обаче е там, че междувременно всички останали
  
  приеха тази игра, превърнаха се в негови съучастници

  И именно тежко деморализиращият консенсус, че Доган е над законите и е в реда на нещата всички закани за ревизия на необяснимото му материално благополучие да спихват като плондири, улесни и ускори безспирното потъване. Улесни и ускори го не от невнимание, не от примирение, не дори от страх, а умишлено, планирано и в добре изчислена градация. С целия набор от цинични номера и врътки, до които може да стигне въображението.

  „Това ли е събитието за една държава – че депутат е дошъл на работа за пръв път от две години?!“ – „гневи“ се обаче премиерът Борисов. И, да, не това е събитието:
  Доган не е депутат, чието постоянно отсъствие да остане незабелязано. Доган е институция, самоприсвоила си с постоянството на бавно поглъщаш жертвата си питон правото да неглижира правото. Доган е всичко от онова, за което, и всички онези, за които сегашните управляващи обещаваха въздаване на справедливост.

  Доган в края на краищата е най-плътната илюстрация за техния провал като „алтернатива“, а появяването му в парламента „целият в бяло“ само подсилва трагикомичния ефект от напъна на олигархичната конюнктура да изглежда по-прилично от постланото върху цирковата арена в известния на всички виц…

  Тук ще отворя една скоба. Същият този Доган, който досега не е предложил запомнящ се проект за политическото и икономическото развитие на страната и е автор само на един план за привличане на 1 до 3 милиарда долара от Ислямската банка за развитие в срок от 1000 дни (за което банката научи от българските вестници), както и на сценарий за внасянето на 12 хиляди свещени бивола от Индия (останал впоследствие нереализиран), веднъж се похвали: „През последните 15 години сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са или с мое съдействие, или най-малко с моя усмивка.“ Това ще рече, че щом видимата част на айсберга,

  причинил същинските пробойни по корпуса на държавата

  не полага минимални усилия да предложи жива перспектива, дори се явява малко нещо антипод на популизма, скритите енергии под ледовете са още по-безотговорни, още по-презрителни към съдбините на тази държава. Ще рече още, че това, което виждаме на повърхността, е далеч по-малко страшно от случващото се в сумрака на задкулисието, където вратовръзките се разхлабват, ръкавите на ризите се навиват над лактите, а баналните метафори с циничен кикот биват изтикани под масата на договорките.

  Ако пак не е ясно, ще го преразкажа по друг начин: и гневът на Борисов, и демонстрациите на Доган обслужват единствено дневния ред на конструкцията, в която всички са вплетени здраво, бидейки неразделни, взаимосвързани части. Никъде в този дневен ред го няма „не толкова глупавият“ български народ, който две десетилетия търпи „такова управление“.

  Нещо повече – който се е съгласил, иначе безропотно изпълнявайки процедурите, но не и духа на демокрацията, моделът да се самопроизвежда все по-нахално и грозно, с едни и същи хора, с постоянно „менкане“ на местата (което предстои да се случи за пореден път на предстоящите избори).

  Всъщност, когато преди три години един седмичник описа летния разгул на мандатоносителя Доган на яхта, купена за 2.3 млн. евро (без ДДС), при това в разгара на критики и замразени средства от Европа, и аз се изкуших с метафора за потъването. Тогава си спомних за филма „Рим на аристократите“, чийто сюжет се въртеше около забавленията на няколко богати безделници, които от сутрин до вечер се наливаха със скъп алкохол и гушкаха готини мацки.

  Финалът му беше особено поучителен: при един купон на яхта веселата компания се напи и скочи да поплува в морето. И понеже никой не се беше сетил да спусне преди това стълбата, аристократите се паникьосаха и удавиха.

  С тази аналогия, видите ли, наивно внушавах, че всяко властово разпищолване, породено от чувство за недосегаемост и безнаказаност, все някога „ще си получи заслуженото“. Наивно, ами! В държава на аристократите стълбата винаги е спусната за когото трябва и по правило го отнася само третата класа.

  Любослава Русева,

  в. „Дневник”

• „Сите драгоцености, под кои блъстит нашата народна поезия”

   

  Сборникът „Български народни песни” отразява ранен пласт от народното творчество, който без великото дело на братя Миладинови днес би бил безвъзвратно загубен 

   

  

  Окончателните резултати от тазгодишното преброяване на населението в България докараха тежко главоболие в Скопие. Писалите се у нас тая зима като „македонци“ са повече от 3 пъти по-малко в сравнение с предишното преброяване. През 2001 г. са се обозначили в тая графа общо 5071 души, от тях малко над 3000 – в Пиринския край. Пресните още окончателни резултати от последното преброяване показват 1609 „македонци“, а само в Благоевградска област – екзотичните 814, при общо население в областта от 323 552 души. Вече имаше случай, в който бе посочено тук, че всъщност активно македонстващите по различни оценки са от 140 до 180 български граждани, та във връзка с това трябва да е ясно, че при следващото преброяване през 2021 г. Скопие ще трябва да се готви за до 200 отметки в графата „македонци“, а най-добре ще е да спре да тероризира собствените си граждани с българско самосъзнание, които, смея да го твърдя от лични наблюдения, надхвърлят вероятно половина от славянското население на републиката им.

  Данните от тазгодишното преброяване са толкова показателни, че даже няма какво да се обсъжда по тях, още повече като се отбележи в добавка, че значителен брой граждани на БЮРМ с двойно гражданство или само с българско гражданство живеят постоянно в България. Та с увереност може да се заключи вече, че въпросът с „македонците“ в България е на практика приключен. Бе затворена и тая страница (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?sid=2009112600040001301), но няма да е зле от време на време да се връщаме към нея и да я препрочитаме, поучителна е.

  * * *

  Притеснително е да се гледат в очите колегите от Повардарието, когато обясняват някой по-„особен“ исторически факт. От неудобство и срам заради самите тях погледът се рее наоколо. Когато политиката се намеси в чистата наука и трябва да се намери обяснение на необяснимото, винаги е такъв резултатът. В подобни разговори ти става ясно, че цар Иван Владислав, написал се като „самодържец български“ в строителния надпис от крепостта на Битоля, а чичо си цар Самуил – като „българин по род“ за по-престижно, всъщност си бил чист македонец.

  Ще научим в такъв разговор също, че преди точно 150 години братя Миладинови са озаглавили епохалния си сборник „Български народни песни“, въпреки че от общо 660 песни в него 584 били „македонски“ и едва 76 „български“. Последното се казва винаги с умерено към братята раздразнение – много ви уважаваме, сиреч, ама защо ни създадохте тоя проблем със заглавието. Всъщност самият Константин Миладинов пише: „седмата от них част се собрани од восточните [части на България], а другите од западните стърни [на България]“. В разделянето на песните по чисто географски принцип на братя Миладинови и на ум не им е идвало да влагат някакъв етнически смисъл, те само са били горди да обхванат възможно най-голяма част от българското землище при всички невероятни трудности, с които се сблъсква написването и издаването на сборника.

  За братя Миладинови и за тяхното дело, за което Димитър и Константин заплащат буквално с живота си, е писано толкова много, че любознателният читател няма да има притеснение с намирането на подходящо за него четиво. Два въпроса не са намирали отговор или много рядко изследователите се спират на тях.

  Сам Константин Миладинов определя цената на сборника като „неголема“, тя е установена на 20 гроша. Това е наистина важна информация, предназначена не само да задоволи любопитството ни. Цената на една книга е от голямо значение, когато ще се опитваме да преценим възможностите за нейното разпространение. Наистина част от тиража на сборника е конфискуван от турските власти, но въпросът си остава важен въпреки това.

  Много или малко са искали за книгата си братя Миладинови? След бърз поглед върху работната заплата в развитите стопански средища ще установим, че цената наистина е „неголема“ – в Цариград през 1858 г., само 3 години преди излизането на „Български народни песни“, зидарите получавали 16 гроша дневно, бояджиите мазачи – 18 гроша. Общите работници в Цариград през същата 1858 г. взимали 8-10 гроша дневно, а в Анхиало (днешното Поморие) – даже 12 гроша през следващата 1862 г. В същото време в по-затънтения Тетевен на косачите давали за тежкия им труд от 3 до 5 гроша дневно, на наемните ковачи – 2 до 5 гроша, а на тъкачите – по 2 гроша. Очевидно е обаче, че не точно тези работници били основните купувачи на „Български народни песни“, сборникът разчита на други читатели главно.

  Учителските заплати варират в изключително широки граници, та ще е много трудно да се осреднят някак. Все пак – учител в Троян се цанил през близката 1859 г. за скромните 1500 гроша годишно. Дори и при невисоката плата от 125 гроша месечно, можем да предположим, че закупуването на книгата на братя Миладинови от този троянски учител е можело да стане с неголеми жертви, като се има предвид, че за около грош дневно същият този учител е можел да се нахрани добре, щом на управителя на Узунджовския панаир през 1866 г. се полагали дневни пари за храна в размер на 1.15 гроша. Млади и неквалифицирани учители обаче можели да вземат и много по-малко – 100 гроша годишно в Пирот през 1870 г. или 500-1000 гроша пак годишно в Карлово през 1872 г. Високите учителски заплати са по-скоро изключение, като се почне от 3300 гроша в Троян (1871 г.) или 5000 гроша за учебна година в Хасково и Копривщица (1872 г.) и се стигне до астрономическите 10-12 хиляди гроша годишно в Пловдив през 1872 г. Не ще да е случайно, че точно от Хасково са поръчани и платени цели 32 броя от сборника, още преди той да е отпечатан. Несъмнено, Константин Миладинов е показал добър търговски усет, като е определил една наистина достъпна цена на сборника в добавка към спомоществователството на Йосип Щросмайер. Сигурно и това е в основата на широкото разпространение на тая книга не само по българските земи, но и по целия славянски свят.

  * * *

  Сигурно на много от читателите на „Български народни песни“ прави впечатление, че в сборника почти не могат да се срещнат песни, които и днес да се знаят. Всъщност песните от етнографската и фолклорна област Македония, които днес всички пеят, са по-скорошен пласт в българското народно творчество, създавани са десетилетия след излизането на сборника, в края на ХIХ-началото на ХХ в., и се определят като „македонски градски песни“ (да не се бъркат с блудкавите „стари градски песни“). Такива са „Биляна“, „Що ми е мило и драго“, „Дафино вино“, „Болен ми лежи“ и хиляди още. Вероятността да сте чували по-стара народна песен от Македония днес е на практика нищожна. В „Български народни песни“ е събран по-ранен пласт от народното творчество, който без великото дело на братя Миладинови днес би бил безвъзвратно загубен.

  Извори

  „Почтени мой приятелю!

  . . . Песните овде ке напечатам, защо еден се обяза да ги свършит до конецот от апреля. Но молям Вас, огласите [обявите], кои изпратих да ги раздадите со честниот ваш лист [в. „Дунавски лебед“], споминвеещем нещо за песните, и особено за западните во Македония болгари. Во огласот ми Македония назвах Западна България (како и требит да се викат), защо во Беч [Виена] гърците се разпоряжават сос нас како со овци. Тие Македония сакат гърцка земя и не может даже да разберат како может да не йе гърцка. А тамошните повеке од два милиона болгари що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а неколку гърци да ни бидет овчари? Поминаха тие времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мислям да се раздадат многу мегю Българско и затова и цената определих неголема . . .

  Оставам секогашен Ваш искрен приятел . . .“

  Из писмо на Константин Миладинов (в Загреб) до Георги Ст. Раковски (в Белград), 31 януари 1861 г.

  „Почтени читатели!

  Тридесет години од како се показала нашата зора од умственото развиванйе и во самото начало од новородственйето ни беха се печатали народни песни во секакви времина и места. Но никойе до сега полно издавайе не можеше да удовлетворит желанията ни да докажит скупно сите драгоцености, под кои блъстит нашата народна поезия . . . Мие счастливи се слагаме, че издеваещем [издавайки] полно собрание од песните . . .

  Песните пред шест години зафатихме да собираме од секакви стърни от западната Болгария, т. е. од Македония, напр. од Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и други места; още и од восточна Болгария . . .

  Песните сет под тискарница и скоро ке излезат на свет. Молиме почтените подпищици по-скоро да испратят честните им имена, за да можат да се напечатат.

  Кой ке помогнит десет ексембляра, ке земит еден безплатно. Цената се определьвит два флоринта, а за во Турско грошеи двадесет, или една рубла.

  Песните сет около 700 и ке се печатат на два стълба . . . Песните сет самовилски, църковни, юначки, жальовни, смешни, овчарски, любовни, сватовечки, лазарски и жетварски. Още ке се напечатат единадесет хороводни песни со ноти.“

  Из обява от братя Миладинови за набиране на спомоществователи на сборника с български народни песни, 7 февруари 1861 г

   

  Иван Петрински,

  в. „Сега” 

• <<
• 1
...
• 298
• 299
• 300
• 301
• 302
• 303
• 304
• 305
• 306
• 307
• 308
...
• 414
• >>