Всички авторски страници

Авторски

• Велислав Минеков: В българския Лувър има твърде много миризма на чесън и чубрица

  – Г-н Минеков, как оценявате комиксовата интерпретация на паметника на Съветската армия, която мнозина коментатори определиха като една от най-интересните прояви на съвременното изкуство у нас?

  – Тази акция предизвика немалко шум, тя бе действително много интересна и съжалявам, че авторите не се представиха, според мен те могат да се превърнат в най-интересните съвременни художници, експериментатори и концептуалисти в България. Те щяха да направят име, далеч по-звучно и прославено от това на Давид Черни с неговата т.нар. турска тоалетна. Eстествено те се уплашиха, тъй като се нададе писък откъде ли не, включително извън България, и след многото заплахи и изказвания срещу тях разбираемо е, че се укриха. Все пак ако бях на тяхно място, бих предпочел кратък престой в зандана. Това щеше да увеличи още повече шумотевицата, а щяхме да създадем и спасителен комитет. Когато говорим конкретно за този паметник, трябва да си отворим очите и да си дадем сметка, че той няма място в нашето съвремие. Този паметник не може и не бива да съществува. Той ще оцелее още известен период, но така или иначе, композициите, които ще останат от него, трябва да бъдат прибрани на по-добро място. Той не отговаря на историческата истина, а в България има много подобни паметници. Тези паметници нямат бъдеще, те така или иначе ще бъдат изметени един ден. Паметникът на Съветската армия е паметник на каскетния комунизъм, на онази степна зараза, която бе вкарана у нас с насилие и варварщина.

  – Как отговаряте на аргументите, че историческата памет трябва да бъде поддържана и преосмисляна, а не изтривана? Всъщност какво мислите за разрушаването на мавзолея на Г. Димитров – една сграда на арх. Георги Овчаров?

  – Сградата на Овчаров мисля да я прежаля и не страдам за това събаряне. Тази сграда не беше нито архитектурна ценност, нито нещо, което впечатляваше. Това беше просто музей на една мумия, на един човек, който е избил немалко хора, а други е вкарал в лагери. Тази сграда е абсолютно излишен спомен. Глупост е да се твърди, че било възможно тя да бъде използвана като музей. Аз съм се разхождал вътре достатъчно и знам, че сградата не ставаше за нищо друго – и като архитектура, и като площ – освен да съхранява въпросната мумия. Тя не беше и типичният паметник, а по-скоро някакъв внос на култова азиатщина, нещо напомнящо по-скоро за Виетнам или Монголия.

  – А къде виждате мястото на отделните композиции от паметника на Съветската армия – казахте, че те трябва да бъдат прибрани на едно по-добро място?

  – Това е нещо, което вече е решено в Европа. Например в Унгария има парк, в който са събрани и подредени подобни произведения, които могат да впечатлят било като изработка или като реализъм, но са отхвърлени от обществото. Неотдавна участвах в един конкурс в Москва, където бях сърдечно посрещнат от колеги, нормални хора – винаги е добре да попаднеш на нормални хора. Няма да забравя думите на един приятел – скулптор и академик в Руската академия на изкуствата – който, след като вдигахме дълги наздравици за нашата вечна дружба, се сети за паметника и каза: „Все пак, Слава, ако този паметник продължи да стои в центъра на София, винаги ще има сянка върху нашата дружба”. И е абсолютно прав. Аз не мога да си обясня защо има чак такава загриженост за този паметник, а липсва загриженост за други паметници, които са в окаяно състояние. Например паметникът на Аспарух в Добрич, на който отдолу по постаментите всичко е изкъртено, или паметникът на Самуил до с. Ключ – ами там е отчайващо. Защо нямаме грижа към тези паметници? Ще ви дам конкретен пример – паметникът на връх Беклемето е посветен на 3000 руски войници, загинали зарити в снега поради офицерска грешка по време на Руско-турската война. Това е паметник на действително загинали за свободата ни руски войници и той също е в окаяно състояние. Защо никой – нито в Москва, нито в София – не се сети да вложи там някакви средства, така както бяха вложени средства за почистването на паметника на Съветската армия? Защо е тази делба? Значи тук има просто някаква елементарна политика и огромно желание от страна на конкретни среди точно и само този паметник да оцелее на всяка цена.

  – Според вас кой е най-добрият начин през паметниците и отношението си към тях да изпратим комунизма?

  – Аз мисля, че комунизмът е изпратен. Разбрахме, че може да се съществува и по друг начин. Бедата е там, че тези, които управляваха тогавашната система, просто за една вечер се превърнаха в капиталисти и прибраха всичко, което се наричаше национално богатство. Може би борбата не е с отиващия си комунизъм, а с този олигархичен капитал, който управлява всичко – управлява медиите, управлява човешките съдби, управлява и българската култура.

  – Как гледате на идеята пространството около паметника на Съветската армия да бъде преосмислено, като част от неговите елементи или композиции останат там и бъдат използвани по нов концептуален начин?

  – За съжаление не мога да си представя това, но ще ви споделя една моя стара идея – срещу паметника на Съветската армия да бъде създаден друг паметник – на жертвите на комунизма. Може би това беше едно от възможните решения. В София се проведе такъв конкурс за паметник на жертвите на комунизма. Този конкурс не стигна доникъде, разиграваха се хора и колективи, накрая се взе някакво решение, но не беше направено абсолютно нищо. Бедата е, че такъв паметник няма. Изобщо в България няма паметници на жертвите на комунизма, няма паметник на унищожените без съд и присъда от т.нар. Народен съд, няма паметник на загиналите в Белене, няма паметник на избитите в Ловеч, няма един нормален паметник, посветен на трагедията, наречена „възродителен” процес – има едни плочки от мозайка, налепени тук-таме по чешмите в селата, които се използват от етнически и крайно десни партии за предизборни шумотевици. Нищо повече.

  – Изграждането на подобни паметници няма как да стане без участието на държавата.

  – Всъщност ролята на държавата е почти никаква. За беда в последно време в България, ако изобщо се правят някакви паметници, те се правят с много елементарни решения на местно ниво, финансират се от местни феодали, кметствата разпределят някакви пари и в резултат се произвеждат чудовища. Това съм го виждал на много места у нас. Затова смятам, че е необходимо създаването на комисия за монументални изкуства към Министерството на културата. Тази комисия трябва да се представлява от художници, скулптори, архитекти, които да вземат решение за всеки един монумент, който надвишава да речем сумата от 10 хиляди лв. В противен случай се произвежда боклук, който обикновено е най-елементарно пране на пари.

  – Преди години признахте в едно интервю, че мечтата ви е да участвате в проект за монумент, който е минал през конкурс, но това едва ли ще се случи през следващите сто години. Все още ли ви се струва, че тази мечта е неосъществима?

  – Честно казано след участието ми в конкурса за паметник на жертвите на комунизма, мисля повече да не участвам в какъвто и да било конкурс у нас. Аз имам близо 17 спечелени конкурса в чужбина и това ми е достатъчна радост. Не смятам повече да участвам в подобни перверзни опити за конкурс в България.

  – На базата на опита, който имате от участието си в конкурси в чужбина – между другото, не само на Запад, вие работите много и в Турция – какво сравнение бихте направили между начина, по който се провеждат конкурсите там и у нас?

  – Турция не е най-добрият пример. Там дори си позволих една реч пред студенти в Мармарския университет, посветена на паметниците на Ататюрк, в която казах, че тези паметници трябва да се обсъждат, преди да бъдат направени, че не може да се поставя всичко, защото то се превръща по-скоро в обида към националния герой, отколкото в паметник. И действително в Турция е пълно с такива обиди. Обикновено това са малки дребни монументи, които се правят с цел да бъдат открити от някой кмет или политик. Турция се нуждае от точно същата монументална дисциплина, от която се нуждае и България. Но в Европа това не може да се случи. Там съществуват такива комисии и подобни локални решения на местни вождове са невъзможни, защото освен всичко друго там общественото мнение е важен фактор. Общественото мнение не би позволило появата на един боклук на каквото и да е място и независимо колко струва той. Аз имам мил спомен с един колега англичанин, с когото работихме заедно на конкурс в Ливан. В Бейрут видяхме много смешни паметници, просто някакви карикатури. Аз си позволих да се възмутя от този ужас, а той каза: „Как така, това е нормално, Ливан е държава без обществено мнение, затова всичко може да се случи”. Ние също сме държава без обществено мнение, затова и у нас можем да видим чудеса. Що се отнася до начина, по който се провеждат конкурсите тук – конкурси почти няма. Конкурсите са много малко. Те започват с желание за провеждане, но не и с осигурени средства. Например конкурсът за паметник на цар Симеон в Пловдив – не можеш да обявиш, че правиш паметник, който струва няколко милиона лева, без да си събрал и два лева в джоба си и да разкарваш някакви хора да участват. Истински организаторски кич. Има и нагласени конкурси, чийто резултат е плачевен. При провеждането на конкурси не се изпълнява никакъв регламент.

  – Освен монументи липсват и по-малки пластики, които допълват и дооформят градската среда.

  – Това е точно така, в България няма нито една програма, нито едно общинско решение, никакъв опит за екстериорна пластика или програма за естетизация на града. Това абсолютно ни различава от всички държави не само в Европа, но и изобщо по света. Конкурсите, в които съм участвал, са обикновено за съвременна пластика или за скулптурни паркове, каквито у нас изобщо не съществуват. В последните години изобщо не е правен опит да се създаде нещо подобно. Няма нито финасиране, нито има идея как се прави това. Повечето кметове, които са по-елементарни в своето мислене, се ужасяват от мисълта, че могат да видят свободна или абстрактна пластика в своите градини. Много е трудно да бъдат раздвижени тези закостенели мозъци и да разберат, че средата, в която живеем, може да бъде коригирана и естетизирана.

  – Как ще коментирате начина, по който се променя в архитектурно отношение София през последните години?

  – Мисля, че в момента няма по-грозен град от София. Има и други градове, по отношение на които бяха правени опити да бъдат унищожени, но атмосферата в тях е малко по-нормална. Човек се чувства по-добре в Пловдив, в Русе, във Варна… Но София е ужас. Това е резултатът от тази строителна пирамида, която видяхме през последните години. И никой не помисли за парк, за паркова среда, нито за обществени пространства, нито за обществени постройки, нито за култура. Няма визия за развитието на града. Той се раздуваше хаотично и продължава да се развива в провинциално-мутренски стил. В момента ситуацията е просто отчайваща.

  – Между другото, сегашният министър на културата е ваш колега, защо по отношение на проблемите, за които говорите, не се промени нищо?

  – Нищо неочаквано. Министерството на културата винаги е играло ролята на транзитен пункт за пари. Парите тръгват от финансовото министерство, после в Министерството на културата се разпределят по малко за театри, малко за училища по културата, малко за реставрации и това е всичко. От известно време работя върху законопроект за подкрепа на изобразителните изкуства в България. На политиците това им звучи много скандално – „Боже, закон за художниците!”. Бедата е там, че различните гилдии започнаха да правят собствени закони – например Закон за киното, Закон за сценичните изкуства… Много по-нормално щеше да е, ако беше направен един общ закон за подкрепа на българската култура, в който да се казва кой как може да съществува, в какви норми, какви данъци да плаща, как може да бъде подпомогнат от държавата, какво да правят общините и пр. Това разпокъсване естествено доведе и до идеята за изработване на Закон за подпомагане на изобразителните изкуства. За жалост политическата подкрепа, която срещам в момента, е по-скоро от опозицията, но не и от управляващите.

  – Наскоро стана известно, че в София се е състояла „тайна” среща между Вежди Рашидов и директора на Лувъра (парижкия Лувър). Българският министър на културата се похвали, че сме много богати на артефакти и че има какво да покажем в Париж, тъй като „имаме Византия, имаме Рим, имаме великолепна Тракия” и много богата колекция на Васил Божков, „в която има чудовщини уникати”. Преди години участвахте в създаването на Закона за културното наследство, как приемате модификациите, които претърпя този закон?

  – Участвах, да, но се разочаровах и напуснах. Този закон напълно логично не се състоя, той беше обруган и оплют, той беше трън в очите на колекционерите, които всъщност не са колекционери, а по-скоро купувачи на крадени вещи.

  – В кой момент напуснахте и какво ви разочарова?

  – Напуснах, когато видях, че това не е действителна борбата с иманярите и с псевдоколекционерите. Всъщност псевдоколекционерите много често са наричани спасители на това, което са откупили от иманярите, а те в действителност са унищожители на българската археология. Всеки един артефакт, който те „спасяват”, е бил разкопан с багер. Унищожени са цели културни пластове, унижощени са древни селища, абсолютно безпредметно се рови с трактори, копае се и се оре от групи хора, които се прехранват по този начин и на които „спасителите“-колекционери дават хляб. А това, че бандитите изнасяли предметите в чужбина и не щеш ли, колекционери ги спасявали да не бъдат изнесени – това е басня, Лафонтен. Просто нашите бандити иманяри се научиха, че е много по-лесно да продават изкопаното тук, отколкото да рискуват живота си по чуждите граници и аукционни къщи, където нищо не може да се продаде без сертификат. Не бих нарекъл това спасяване на артефакти, това е плячкосване, подпомогнато от прокурори и цели правителства.

  – Да, но г-н Рашидов заяви, че „ако искаме да бъдем нормална държава, не трябва да гледаме на частните колекционери като на врагове”.

  – А защо не се зададе въпросът откъде са тези колекции, как са направени те. Вероятно има неща, купени отвън. В тях има и много фалшификати, обикновени ментета. Има обаче неща с изключителна стойност, за които въпросните колекционери нямат обяснение откъде са дошли. Нима някой от тях е наследил от баба си попадия ценните икони или изкованите от злато лаврови венци, които вероятно са принадлежали на погребан тракийски цар. Когато купувате икони, това означава, че има някой, който разбива църкви, това означава, че има някой, който унищожава олтари. Едно време от ГДБОП казваха: „Заловени са десет икони на обща стойност над половин милион лева”. В момента, в който се съобщаваше за подобна сума, се организираха нови бандитски групи, които доунищожаваха останалите църкви. Тези кражби са организирани от хора, които са убедени, че не вършат безобразия, а просто се прехранват по този начин. Бях чел някакво интервю със заловени иманяри, които казват: „Това е едниственият начин да оцелеем и да съществуваме”. Явно, че това е официализиран занаят, явно е, че това нещо почти не се преследва. Случайно залавят някакви купчини с монети, които не приличат на нищо, но ги обявяват много тържествено за безценни съкровища. А всъщност става дума за боклуци. Хубавите и ценни неща винаги попадат в правилните ръце. Оттам е тази грандиозност на някои колекции.

  – Ще ви върна към още една ваша отдавнашна мечта – да организирате симпозиум на пъпа на София, на плочата на бившия мавзолей. Тя също ли си оказа неосъществима?

  – Да и вече виждам, че граничи с абсурда. Имах мечта да направим там международен симпозиум, но за съжаление опитите ми да намеря средства бяха обречени на неуспех. Не вярвам, че това може да се случи в близко бъдеще. Трябва да се намерят средства от заможни и почтени хора, които имат отношение към изкуството, а това е много трудно. Другото е държавата сама да се сети да предложи средства за подобен вид конкурс. Интересното е, че такива конкурси се правят наистина в цял свят. Аз съм участвал в Мароко, в Ливан, в Сингапур, в държавите от тъй наречения източен лагер, в Германия, в САЩ… Едниственото място, където това не се случва, е България. Онзи ден се върнах от Босна и Херцеговина, където участвах със своя работа в Баня Лука. Работата ми остава в кметството, което е и Държавен съвет на Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина. Дори и там, в тази държава, буквално унищожена от бомбардировки и война, се цени и уважава нашия занаят.

  – Вие сте и преподавател в Художествената академия, накъде се насочват младите художници?

  – Опитваме се от време на време да показваме работите на студентите, и то с успех. Беше събрана колекция от работи на мои студенти, която замина за една лондонска галерия. И те оцеляват по този начин – нещата им заминават, всичко изчезва навън. За беда днес животът на българския художник е сравним с живота на уличното куче. От близо четвърт век грижи за художника няма, всеки оцелява, както може. Да си самостоятелен художник в днешно време е изключително трудно, това е незабележим  героизъм. Това е пак заради липсата на каквито и да било норми и закони, подкрепящи художниците и скулпторите. Във Франция, Холандия или Германия има закони, които подкрепят изобразителните изкуства. Става дума за общински или национални стипендии, с които се подпомагат художници. Общините пък подпомагат художниците с ателиета, за които може да се кандидатства за пет или за десет години, като по този начин може да бъде даден шанс за старт на по-млади автори.

  – Как отговаряте на твърденията, че добрите художници всъщност се справят сами, а не чакат издръжка от държавата?

  – Като глупости и примитивна простотия. Това за самостоятелното справяне го твърдят кроманьонци с измислени биографии, отгледани от държавата или от мутренски хранилки. Доброто начало започваше под чалмата на Людмила Живкова, а след това се продължаваше с национално-отговорния ченгесарски капитал, банки, главни редактори и обикновени бандити. Така се оцелява, но е хубаво в такъв случай да не си особено почтен, защото ако си, единственият ти шанс за оцеляване е да прескачаш границите на България. Винаги съм казвал, че ако има нещо хубаво в България, това е, че около нея има чужбина. Иначе, ако беше само България на този свят, сега да съм овчар.

  – Напоследък обаче се строят много музеи, това не ви ли обнадеждава?

  – Да, в момента се строят най-различни музеи за изкуства. Наскоро беше открит музеят за съвременно изукство, подготвят се музеят за тоталитарно изкуство и т.нар Лувър. За мен е странно това, че с аргумента за недостиг на средства държавата посегна на Художествената академия и оряза една четвърт от бюджета, което е близо милион и двеста хилади лева, а в същото време се намериха чудовищно много пари за строеж на тези музеи. Академията винаги е била в състояние на тежка мизерия. Сега от тази тежка мизерия бяха орязани още пари. В същия момент обаче откриваме музей на съвременното изкуство. Какво съвременно изкуство, като от близо 25–30 години не е купено нищо от съвременен автор? Къде са откупките и защо трябваше Академията да бъде поставена на колене по тази начин? Как да произведем бъдещите автори на „съвременно” изкуство с подръчни средства и голи обещания?

  Освен това в момента се изгражда и музеят на тоталитарното изкуство, нещо което за мен е изключително неясно като характеристика. Какво точно е тоталитарното изкуство, е тема, която трябва да бъде обсъдена, тъй като спроед мен досега нито един изкуствовед не е обяснил кое точно е тоталитарно. Дали това е всичко, което е създадено в периода между 1944 и 1989 г., и ако е така, всички автори от този период ли ще попаднат там или само някои? Имам чувството, че този музей се превръща в някаква форма на отмъщение за едни автори, които трябва да попаднат там, за сметка на някои големи величиия, които макар да си били сатрапи и цензори в миналото, никога няма да попаднат в такъв музей.

  – Вероятно става дума за творби с откровено идеологическа насоченост.

  – Уви, това не е така, защото там се примъкват просто работи, които са били на склад в Националната галерия – обикновено скулптура и живопис. Изобщо става дума за ново подреждане на изкуството, направено през един минал период, а не е ясно по какъв начин и по каква систематика се извършва това ново подреждане. В залата ще попадат и неща на хора, които са били преследвани и които са яли доста бой за работите си. Така че попадането в този музей е по-скоро обида спрямо тези автори, които ще учасват в колекцията му.

  Що се отнася до музеите, ще споделя една моя стара идея. Още преди да бъде приватизиран ЦУМ, казах, че единственото нормално пространство за един голям музей в София е ЦУМ заедно със сградата на Министерския съвет, колкото и кощунствено да звучи това. Сградата е изключително подходяща. Там можеше да бъдат събрани сбирките на НИМ, на Националната галерия, на Етнографския музей, на Музея на София. Но се започна работа на парче. Естествено, унищожаването на Съдебната палата и превръщането й в музей е трагедия. Много по-голяма трагедия беше след това преместването на музея в онази култова сграда в Бояна, която пред входа си започва логично с един смачкан руски хеликоптер. Още по-голяма трагедия ще бъде прехвърлянето на тази колекция още веднъж в сградата на сегашния парламент и непрекъснатото разпокъсване на всички тези колекции и разхождането им напред-назад. Не мога да разбера и смисъла от създаването на този балкански франчайзинг, българския Лувър, в който има твърде много миризма на чесън и чубрица. Какво ще се съдържа в този Лувър и кому е нужно това, не е ли по-добре да имаме една достойна Национална галерия, със сграда, подходяща за галерия, а не това бивше ВМЕИ „Ленин”, което какво ще ни предложи с учебните си залички и ниските тавани? Изобщо в момента се харчат безобразни пари по безобразен начин. Искам да спомена и тези прословути разкопки в Созопол за мощите на св. Йоан Кръстител. Това е един религиозен кич, дело на атеисти, възпитани от храбрите ръце на патриотичната Държавна сигурност.

  – Наскоро стана ясно, че археологът, открил тези мощи, също е сътрудничил на ДС.

  – Да. В Созопол се извършват безобразия. Тези откривания на крепостни стени, които трябва да бъдат възстановени, а е абсолютно неясно как трябва да бъдат възстановени. Всъщност се правят едни мутренски дувари, които играят ролята на крепостните стени на стария град. Затова са необходими фортификационни специалисти, които у нас напълно отсъстват. Не може от едни остатъци от 20 см да кажеш как е изглеждала една църква и дори да си позволиш от тези няколко камъка, които си намерил, да я възстановиш така, както предполагаш, че е била. Беше унижощена и старата църква в Созопол „Св. св. Кирил и Методий”, която бе префасонирана с някаква нова кула по нечия хрумка. Да не говорим за свръхзастрояването на града, което го унищожи съвсем.

  – Накрая искам да ви попитам за нещо далеч не свързано с изкуството. Попадайки в ателието ви в кв. „Изток”, разбирам, че сте съсед на вътрешния министър Цветан Цветанов, чийто прословут апартамент, около който толкова се шумя, се намира в осеметажната сграда отсреща. Познавате квартала отдавна, разкажете предисторията на това място.

  – Преди около 25–30 години в този район започна унищожаването на един много тих и симпатичен квартал. Тук се намираха малките дървени къщички на дъновистите, които набързо бяха изхвърлени с цел застрояване. Появиха се различни организации, които започнаха да строят със страшна сила – Съюзът на художниците, Съюзът на писателите, има блок на някогашния Комитет за култура, блок на телевизията, има и два милиционерски блока на бившата ДС. Така че всички те се спряха на едно хубаво местенце. Точно тук, където сега е сградата, за която ме питате, имаше една дупка, която преди около 30 години беше запълнена с бетон и започна строеж, който изведнъж спря. Всъщност това петно беше на посолството на Съветския съюз и трябваше да се превърне в малък триетажен блок, който е хотелска част към търговското представителство и към посолството. И тогава, във времената на подлий комунизъм, блокът на художниците изрева страшно и строежът спря. Колкото и да ви се струва невъзможно, строежът наистина спря. След това тази яма остана по този начин години наред. Изведнъж преди няколко години с помощта на един областен управител на ДПС – Росен Владимиров – това място, което беше собственост на руската държава, е било набързо разменено с имот в Москва и още по-бързо приватизирано. И тогава започна един грандиозен строеж. Започнаха и протести, имаше страхотни оплаквания в кметството, жалби до прокуратурата, но абсолютно нищо не последва. Така че това, което не стана във времената на комунизма, сега се получи идеално. Да, историята е много поучителна. Вместо тогавашните три етажа, сега вече тук има осеметежен блок. От този блок може да стане чудесен музей, музей на националната глупост и политическата наглост.

  Велислав Минеков е завършил скулптура през 1986 г. в Художествената академия, в класа на Димитър Даскалов. Специализира металодизайн в Хамбург при проф. Юрген Бирт. Преподавател е в специалността „Метал“ в Художествената академия. Син e на известния български скултпор Величко Минеков.

  Интервю на Димитрина Чернева,

  в. „Гласове“

• Български традиции: ГОРЕЩНИЦИ 15-17 Юли

  Радина мама, Ради думаше: — Мъри, Раде, милна дъще, настали са злите денови Злитеденови – горещници … Народна песен

  В седмицата след летни Св. Атанас — жътваря, идат трите черни дни, на които народът казва „Горещници“.

  Първият – 15 юли е Чурута, вторият – на 16 юли е Пърлига, а третият — на 17 юли е Марина Огнена. Хората вярват, че ако през Горещниците не се спазват определените забрани: да не се работи ни в полето, ни в градината или дома, от небето ще падне огън и ще изгори нивите и къщата.  Най-страшни били Чурута и Марина Огнена.

  Третият Горещник, 17 юли, в народния календар е познат като Огнена Марина.

  Третият Горещник, 17 юли, в народния календар е познат като Огнена Марина.

  На Чурута угасвали огъня във всички къщи и чак на третия ден, на Марина Огнена насред хорището двама близнаци го палели чрез триене на липови колци с лесково вретено. „Нов огън“ му думали, „жив“ огън, от който палели всяко огнище и който лекувал всички болести на света. На третия Горещник се подновявал огънят в домашното огнище. Според поверието на този ден от небето сам падал новият, „божият“ огън. А според ритуала „нов“ или „жив“ огън се добивал, като се триели силно едно в друго две сухи дървета. Това се правело насред село, от двама братя близнаци или мъже съименници. Всяка домакиня вземала от „живия“ огън и го отнасяла в къщи, за да поднови огъня в домашното огнище – символът на семейството, на здравето и на благополучието в къщата. И огънят в домашното огнище се поддържал да не угасне до 15 юли на следващата година.

  Българите вярват, че Св. Марина Огнена държи под ключ всички живи твари и който я почита, пуща му малки гадини да не сторят пакост на човека. Светицата била и лечителка. На деня й в Пиринския край има обичай болните да се къпят в топли извори или с топлибилкови отвари. А после на плодно дръвче край извора нишан връзвал болният: я конец, я парцалче от дрехата, за да се „върже“ и болестта.

  Този ден е празник и за занаятчиите, що боравят с огън – ковачи, железари, калайджии, медникари и грънчари. Стопанките им правят пити, мажат ги с мед и ги раздават по комшии, за да им е спорна работата на мъжете през годината и на късмет.

  Позабравили сме тези отколешни празници, но са останали спомените за тях като старинни култове, свързани с почитането на слънцето и огъня — негов Земен еквивалент.

  www.kroraina.com

• Православен календар: Света Марина

  

  Днес 17 юли Православната църква чества св. великомъченица Марина

  Честит имен ден на всички с имената Марин и Марина!

  Девойката Марина била дъщеря на езическия жрец в Антиохия Писидийска (ІІІ в.). Баща и я възпитал в идолопоклонство, но господ Бог по Своята милост и дал да узнае истината и я призовал при Себе Си. В това време римското правителство жестоко преследвало християните. Много от преследваните се криели по пустините и планините. А мнозина оставали в градовете и като вземали вид на просяци, стараели се да проповядват и разпространяват словото Божие.

  От един такъв християнин 12-годишна Марина пръв път чула за Господа Иисуса Христа и сърцето и изпълнело от любов към него. Тя много желаела да получи св.крещение, но поради гонението не е имало нито в града, нито в околностите свещеник, който да може да извърши това тайнство. Марина се оставила на Бога и очаквала Неговата воля. А между това тя не се бояла открито да изповадва името на Господа, макар и да знаела, че може да бъде подложена на гонение.
  Пръв неин гонител станал самият й баща. Той бил ревностен поклонник на идолите и когато узнал, че дъщеря му вярва в Христа, намразил я и започнал да се отнася с нея много жестоко.
  Марина вече подкарала 16-тата си година. Веднъж в околностите на града тя срещнала Олимврий, управителя на източните страни. Той идвал в техния град, за да предава на съд християните. Необикновената красота на Марина така поразила управителя, че му дошла мисъл да я вземе за жена. Той влязъл в разговор с нея, разпитал я за родителите й, за нейното име и звание. Марина със скромност отговорила на всичко. Не скрила и това, че вярва в Бога на християните и че желае да се посвети на служението Нему. Като чул това, управителят веднага заповядал на войниците си да хванат Марина и да я водят след него в града, без обаче да й направят някакво зло. Той се надявал лесно да склони младата девойка да се отрече от християнската вяра.
  На другия ден Марина била доведена на съд.
  Започнали ужасни изтезания. Тялото на мъченицата наново било разранявано, а раните – опалвани с огън. Марина с твърдост понасяла мъченията. Тя непрестанно се молела Богу да я удостои да мине и през водата на кръщението, както е минала през огън за Неговото име.
  Тия молитвени думи навели управителя на мисълта да удави св. мъченица. Той заповядал да донесат грамадна каца с вода и в нея да хвърлят здраво свързаната девойка. А Марина извикала: “Господи Иисусе Христе, Който си счупил оковите на смъртта и ада, милостиво погледни над твоята рабиня, развържи моите вериги и нека тая вода ми бъде желаното от мене св. кръщение и възраждане за вечен живот!”
  Едва свършила молитвата си, веригите й се разкъсали и неизказана светлина я огряла. Мъченицата стояла във водата и пеела хвалебствена песен на Бога Всевишни. Най-после управителят я осъдил на смърт.
  Преди смъртта Марина се обърнала към събралия се народ и го увещавала да познае истинния Бог, а не да се кланя на бездушните истукани. След това се помолила за всички. В предсмъртния си час тя се удостоила да види Самия Христос, Който я призовал към вечния покой.
  Храм „Св. великомъченица Марина“ се намира в стария град в Пловдив, на ул. „Доктор Вълкович“ № 7. Той е главен храм на Пловдивската епархия и енорийски храм на централната градска част. Посветен е на св. великомъченица Марина, и има храмов празник на 17 юли. В южната част на притвора на храма има параклис-кръщелня, посветен на светия Архангелски събор. В храма се пазят свети мощи на светата великомъченица Марина.

  По свидетелства на пловдивските възрожденци Йоаким Груев и Константин Моравенов, при построяването на пловдивския храм Св. Марина в сегашния му монументален вид през 1852 год., фанариотският митрополит Хрисант заповядал да бъдат унищожени всички каменни и други надписи на български език, в т.ч. и надгробните плочи и паметници. В църковния двор е пламнала и срамна клада, погълнала десетки и стотици безценни богослужебни книги и ръкописи на старобългарски език.

  В народния календар 17 юли е Третият Горещник, е познат като Огнена Марина.

• Buffalo Grove fine arts fest back for 10th straight year

  Artists and art enthusiasts alike are gearing up for the 10th annual Buffalo Grove Invitational Fine Art Festival, which returns to the main drive of Buffalo Grove Town Center Saturday and Sunday, July 16-17. The show is open 10 a.m.-5 p.m. both days.

  Currently rated as one of the top 50 art festivals in the country, the Buffalo Grove Invitational hosts more than 160 juried artists from around the globe. Artwork of all mediums is available, including ceramics, fiber, glass, jewelry, sculpture, mixed media, paintings, drawings, photography, wood and furniture.

  Admission is free; artwork ranges from $20 to $2,000 and up.

  Festival-goers  enjoy a behind the scenes look at how the artists make their original works with interactive art demos and booth chats taking place at the festival. Ceramicists, photographers, jewelers, painters and other artists will host these special events in their booths throughout the weekend.

  A schedule, which includes times and booth numbers, can be found on-site in the art festival program.

  In addition to the juried artists, the festival will also host two groups of visiting artists. “Unique Expressions: A Showcase of Local Artists with Special Needs” will be on-site Saturday. Young artists ages 6 to 18 will display their work Sunday in the Youth Art Division of the festival.

  While the artwork is the focal point of the festival, there is also food, including fresh fruit smoothies, Greek fare, ice cream, homemade root beer and other festival favorites.

  Enjoy live performances from Chicago’s favorite acoustic rock duo Cirrus Falcon, Grammy-nominated musician David Young and the singer-songwriter duo Jeff Libman and Brad Cole, who make up the band Check with Lucy.

  Kids can explore the festival while working on an art scavenger hunt. Other free activities include scratch-off drawings, paper hat making and decorating a planter box, which children take home.

  The Buffalo Grove Town Center is at Lake Cook Road and Route 83 (McHenry Road) in Buffalo Grove. Admission and parking are free, with more than 1,000 free parking spaces available in the Buffalo Grove Town Center lots adjacent to the festival.

  www.dailyherald.com

  Buffalo Grove is one of the most diverse and fastest-growing communities in the Chicagoland area, and The Buffalo Grove Invitational Fine Art Festival draws artists from a wide range of locations, including the United States, Canada and Israel. This year’s festival feature a wonderfully chosen, juried group of approximately 150 artists: all thrilled to showcase their art to nearly 32,000 fest visitors.

  Festival Activities & Highlights:

  Saturday, July 16

  11:00 amFranki Martin: Jewelry – Gold and Silver

  12:00 pmJohn T. Crutchfield: 3D Functional – Mixed Media

  1:00 pmPeter Rujuwa: 3D Non Functional – Stone

  2:00 pmSteve Tagg: 2D – Glass

  Sunday, July 17

  10:30 amElliot Hubbard: 2D – Ceramics

  11:00 amPat Juneau: 3D Non Functional – Metal

  12:00 pmMary Johnston: Painting – Oil

  1:00 pmBo Mackison: Photography

  2:00 pmKevin hunter: Painting – Oil

  For details about the Buffalo Grove Invitational Fine Art Festival or Amdur Productions Inc. visit www.amdurproductions.com.
  
  
  

• Борисов изненадващо при Ердоган в Истанбул

  Премиерът Бойко Борисов изненадващо бе в Истанбул, където се срещна с турския си колега Реджеп Тайип Ердоган.

  На работния обяд са били също така Симеон Дянков и Вежди Рашидов, съобщава БТА.

  Ердоган посрещнал Бойко Борисов в градината на работната си резиденция, която се намира в двореца Долмабахче на брега на Босфора.

  На обяда присъствали турският вицепремиер Бекир Боздаг и министърът на финансите Хикмет Шимшек.

  Преди това Борисов и Ердоган разговаряли близо два часа на четири очи в работния офис на Ердоган.

  Журналисти не са били допуснати на събитието, а след срещата не е направено никакво изявление.

  Според неофициални източници, срещата била полуофициална и работна, като премиерът Борисов и придружаващите го се връщат по-късно днес в София.

  Припомняме, само преди няколко дни турският президент Абдуллах Гюл бе на двудневно официално посещение в България.

  Източник: News.bg

• Ивайло Калфин е кандидат-президентът на БСП

  Ивайло Калфин е кандидатът на БСП за президент.

  Той е получил 60% подкрепа от членовете на Националния съвет на БСП.

  Председателят на БСП Сергей Станишев обяви, че от 126 членове на Националния съвет и 124 бюлетини – 72 са били „за“ Ивайло Калфин, 35 са били „за“ Янаки Стоилов.

  Калфин спечели още на първи тур, съобщи Станишев.

  При тайния вот Ивайло Калфин е получил 72 гласа, Янаки Стоилов – 35, Иво Атанасов – 7, Георги Близнашки и Стефан Василев – по 5 гласа. Отвод си направиха Иван Гайтанджиев, Георги Гергов, Татяна Дончева и Петър Курумбашев.

  „Според мен дебатът в предстоящите президентски избори трябва да бъде съсредоточен около функциите на държавния глава и върху това с какво може той да допринесе за развитието на обществото ни“, заяви след гласуването Калфин.

  „Има голяма опасност, ако се продължава с този стил, който беше наложен от ГЕРБ на потъпкване на независимост на институции, президентската институция да се смачка и да се превърне в една второстепенна институция.

  Затова е изключително важно да се търси защитата на интересите на граждани, да се търси диалог и национално съгласие. Това ще спре тенденцията за натиск“, коментира той.

  Според него президентската институция трябва да бъде изцяло обърната напред.

  Калфин смята, че България би трябвало да актуализира своята концепция за сигурност и по отношение на основните магистрали, по които се движи нашето икономическо развитие, а те трябва да са свързани с образованието и технологиите.

  „Аз си представям бъдещият президент да потърси националното съгласие по дългосрочните проблеми, по основните им рамки, на които смяната на властта да не влияе. На президента трябва да се гледа като човек, който търси съгласие по сериозни въпроси между основните политически сили, но е изключително важно той да потърси мнението на гражданското общество, било то с референдум, било с всички други форми“, добави той.

  Според Калфин не трябва да се разширяват правомощията на президента

  „Аз съм наясно, че моята кандидатура не е безспорна

  и аз го казвах и преди днешното решение, че аз теоретично виждам и в БСП и извън партията много достойни хора, които биха били по-добри от мен в една такава кампания. Част от тях се отказаха, част от тях не проявиха интерес към номинации“, сподели Калфин.

  „Не съм член на БСП. Мисля, че през последните години много очевидно работя и за БСП и за левицата в по-широк план и нямам проблеми с лоялността си“, призна той.

  Евродепутатът не е член на нито една партия, но е сред учредителите на движението АБВ на президента Първанов.

  „Има голяма опасност, ако се продължава с този стил, който беше наложен от ГЕРБ на потъпкване на независимост на институции, президентската институция да се смачка и да се превърне в една второстепенна институция.

  Затова е изключително важно да се търси защитата на интересите на граждани, да се търси диалог и национално съгласие. Това ще спре тенденцията за натиск“, коментира Калфин.

  Според него президентската институция трябва да бъде изцяло обърната напред. Калфин смята, че България би трябвало да актуализира своята концепция за сигурност и по отношение на основните магистрали, по които се движи нашето икономическо развитие, а те трябва да са свързани с образованието и технологиите.

  „За вицепрезидент тепърва трябва да проведа разговори и консултации. Много се надявам нашата двойка да получи максимално широка и политическа подкрепа и максимална мобилизация в рамките на левицата. Ще се радвам да работя с всички, които днес бяха номинирани и които представиха своите позиции“, каза още той.

  Ивайло Калфин е роден в София на 30 май 1964 г. Завършил е Френската гимназия, а по-късно и ВИИ „Карл Маркс“ (сега УНСС), откъдето е получил първата си магистърска степен по „Международни икономически отношения“.

  Почти 10 години по-късно се дипломира като магистър по международно банкиране в Университета в Лофбъро, Великобритания.

  Бил е икономически секретар на президента Георги Първанов, а в правителството на Сергей Станишев – вицепремиер и министър на външните работи.

  Източник: Vesti.bg

• Българи канят Митко Бербатов на механа в Чикаго

  Сънародници поканиха Димитър Бербатов на мила среща в нашенска механа в Чикаго. Звездата на родния футбол отива в града следващата седмица в етап от предсезонното турне на Манчестър Юнайтед в САЩ.

  Aвтор: Динко Гоцев

  На 23 юли шампионът на Англия среща Чикаго Файър в контрола на незабравимия за България стадион „Солджър Фийлд“. Там преди 17 години и няколко дни националите постигнаха първа родна победа на финали на световно първенство в историята – 4:0 над Гърция.

  В онзи мач от САЩ’ 94 герой с два гола бе Христо Стоичков, идолизиран при престоя в града от огромната българска общност в Чикаго. Сега любимец е Бербатов, а идването му се чака от сънародниците ни като визита на папа.

  Фенклубът на ЦСКА в Чикаго се готви трескаво за посрещането. Основаната преди месец организация има 80 членове, а карта №1 символично получи легендарният бивш „армеец“ Цветан Йончев, който ръководи детска футболна школа в града. А 60 от тези „червени сърца“ зад океана вече си купиха билети за мача и ще са заедно на трибуните на „Солджър Фийлд“.

  Запалянковците си направиха еднакви фланелки, с които да идат на мача – нека личи, че са група, че са от България! Цените на местата за двубоя са между 40 и 400 долара. Две големи знамена на ЦСКА и България ще висят от високите редове на трибуните. Но по време на мача достъп до Бербатов няма да има.

  И феновете търсят алтернативи. Със сигурност ще идат на откритата тренировка на Юнайтед на по-малкия стадион „Тойота Парк“ ден преди двубоя. Там ще могат да се снимат и поговорят с българската деветка. И ще му отправят лично поканата, която вече са изпратили чрез посредници и медийни съветници, близки до звездата: да дойде за час-два в ресторант „Механата“ в града, чийто собственик е член на фенклуба. Българите са готови да наемат лимузина, с която да откарат от хотела до механата някогашния голаджия на любимия им ЦСКА. Стига да получат разрешение от Юнайтед и съгласието на самия Бербатов.

  В сряда той не успя да ги зарадва с гол в първата контрола на „червените дяволи“ в САЩ. Отборът му победи с 4:1 Ню Ингланд. Въпреки лавината от слухове и прогнози, че ще бъде продаден, българинът бе титуляр в първия мач на Юнайтед за лятото.

  Оказва се, че не само сладката грижа около 20-месечната му дъщеричка Дея нарушава съня на Бербатов. Футболната ни звезда ставал в малки часове, за да гледа… американски футбол! В интервю за тв канала ESPN Бербатов призна, че се интересува от спорта, възхищава се на звезди като митичния куотърбек Брет Фарв и будува да гледа двубоите, които започват около и след полунощ европейско време.

  Бербатов е част от най-скъпия спортен клуб в света. В ежегодната класация на сп. „Форбс“ неговият Юнайтед е №1 със стойност от 1,86 млрд. долара. За първи път в историята отбор по европейския вариант на футбола успява да стигне върха, изпреварвайки хегемоните от бейзбола и американския футбол. И 32-та клуба от явно любимата на Бербатов Национална футболна лига на САЩ са намерили място сред първите 50 в листата. /Trud.bg/

• К. Паскалев: Абсурдно е да има повече от 30 кандидат – президенти

  „Приключвам с политическата кариера“, казва още кметът на Благоевград

  Няма да се кандидатирам и за кмет, приключвам с политическата си кариера. Ще се занимавам със себе си”, заяви кметът на Благоевград Костадин Паскалев пред БНТ. Той припомни, че няколко пъти е казвал, че няма да се кандидатира за президент. Не съм подписал декларация за съгласие, така, че няма да се кандидатирам, поясни той.

  Трябваше да се води доста по-рано диалог в БСП и обществото, смъмри той колегите си. Според него е абсурдно да има 30-34 кандидати за президент. Ръководството на партията е трябвало да проведе разговор с вероятните кандидати, но с никой не е провеждан такъв разговор, уточни Паскалев. От друга страна е абсурдно да няма кандидати в една политическа партия.

  Онова, което е необходимо в държавата, е да се знае профилът на кандидата за президент и смятам, че кандидатът трябва да бъде комуникативен и балансиран, заяви благоевградският кмет. Според него се търси противопоставяне, а не нещо, което обединява нацията. Всеки, който се опитва чрез противопоставяне да спечели, прави грешка, каза социалистът.

  В момента управляващата партия няма идея кой ще бъде нейният кандидат. Има различни изказвания на Борисов, има политически лидери, които изглеждат много абсурдни кандидати като Волен Сидеров. Надявам се, че БСП ще намери този кандидат, който ще обедини нацията, заяви кметът. Но той не смята, че ще има тежко противопоставяне при избора на кандидат на БСП. Важна е диалогичността, отбеляза Паскалев.

  Според него основният проблем е липсата на политика във всеки един политически субект. В последните години ние непрекъснато облъчваме хората с омраза. И се превърнахме в нация от мрънкачи. Трябва да се работи градивно. Лично аз не виждам плюсове в ГЕРБ, премина към песимизъм Паскалев. Какъв диалог има в ГЕРБ? Какви кандидати се издигат, попита кметът.

  Какви башибозушки битки се водят там? Едното от нещата, за които съм критикувал Станишев, беше, че не каза ползите от управлението на Тройната коалиция – стабилност, реализацията на редица политики за гарантиране на живота и здравето на хората в неравностойно положение и други политики, същевременно не са казани и недостатъците, изброи Паскалев. Смятам, че тези 4 години, в които съм работил в Благоевград, са най-ползотворните за мен в много отношения, каза социалистът, като посочи направеното от него.

  Източник: Vsekiden.com

• И българите от чужбина могат да бъдат депутати

  Кажете “ДА”!

  Aвтор: Румяна УГЪРЧИНСКА, журналист във Франция

  Политическият монопол може би гарантира известно спокойствие на някои управляващи, но в същото време лишава българската нация от потенциален човешки ресурс. Демокрацията, както и пазарната икономика, не се получават като коледен подарък или рязане на лентички. Те са резултат на протести, дебати и участие. Прочетете отвореното писмо до омбудсмана на Р. България и неговия отговор, в който той предложи дебат.

  Анкета предложена от него тече от 20 юни на неговия сайт. Тя ще приключи на 20 юли.*

  Дори и плаха, това е първа стъпка към обединението на българите вън и вътре в страната в името на демократичната алтернатива. Кажете “ДА”!

  * Научете повече на www.otvorenopismo.com

• Силвестър Сталоун, Арнолд Шварценегер, Брус Уилис и още редица световни звезди идват да снимат в България

  В Киноцентъра наесен ще кацнат Силвестър Сталоун, Арнолд Шварценегер, Брус Уилис, Джейсън Стейтъм, Джет Лий, Долф Лундгрен, Жан-Клод ван Дам.

  „Неудържимите“ идват. Ако имаме локален и международен късмет, в Киноцентъра наесен ще кацнат Силвестър Сталоун, Арнолд Шварценегер, Брус Уилис, Джейсън Стейтъм, Джет Лий, Долф Лундгрен, Жан-Клод ван Дам, съобщава АСН.

  За десерт в ролята на Лошия – Джон Траволта. Продължението на суперекшъна ще бъде снимано в „Ню Бояна“, която през 2011-а празнува пети рожден ден. Режисьор на зрелището е Саймън Уест, който се прочу с „Лара Крофт“ 1 и „Механикът“.

  Той поема топката от Силвестър Сталоун, който жонглираше пред и зад камерата за първата част на филма. След премиерата му през 2010-а Слай коментира: „Не знам дали втори път бих се подложил на подобно напрежение“.

  Сега обаче неостаряващият чаровник е в тотална кондиция и готов за нови подвизи и слава. Той бил напълно категоричен пред аверите си, че в „Ню Бояна“ има отлични условия за осъществяването на проекта.

  През 2008-а Роки видя с очите си колко автентични и ефектни са улиците на Ню Йорк в Киноцентъра. Тогава той направи няколко тегела сред декорите, прегърна Дейвид Варод и му призна, че е доста впечатлен.

  

  Сега остава парламентът да гласува закона за стимулите на филмовата индустрия, който веднъж мина през комисия, но спря и забуксува. Ако депутатите продължат да се правят на Хамлет, „Неудържимите“ ще отлетят към Мексико и Тайланд, откъдето вече ги изкушават с изгодни оферти.

  Любезността не е случайна – бокс офисите на първата част удариха тавана. Ави Лернър, големият шеф на „Ню имидж“ и „Милениум“, скоро ще бъде в София, за да разбере на живо дали родните политици имат желание България да се превърне в Холивуд на Балканите, или мераците ни остават в сферата на митовете и бляновете около трапезата.

  Най-неприятното е, че копродукциите също може да останат в историята. След толкова успешни акции като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ сега на хоризонта не се задава нищо. Не само че нямаме лобита по фестивали и еврокомисии, раздаващи финикийски знаци, но и на пръсти се броят хората, които искат да се кооперират с нас – заради несигурност и неяснота в икономическата ситуация в киното.

  Вежди Рашидов няколко пъти успя да форсира обстоятелствата около закона, но не всичко зависи от него. А в Македония всеки момент ще кажат „да“ на данъчните облекчения за частните пари в седмото изкуство. В Румъния също са на висок старт. Особено потискащ е фактът, че продуцентът Андрей Алтъпармаков тези дни отиде да снима новия си филм при съседите. Работното му заглавие е „Отрова за мишки“, режисьор е Константин Буров, който взе „Златна роза“ за дебюта си „План за отмъщение“. Във финалните надписи обаче ще има благодарности и екипи на румънците.

  Източник: factor-news.net

  Жан-Клод ван Дам

  

• И ФБР погна Рупърт Мърдок

  ФБР започва разследване срещу компанията на медийния магнат Рупърт Мърдок „Нюс корпорейшън”. Разследването е за възможно подслушване на телефоните на жертви на атентатите от 11 септември, предаде АП. Миналата седмица един от британските вестници на Мърдок – таблоидът „Нюз ъв дъ уърлд” предизвика бурен скандал на Острова, след като се оказа, че е е подслушвал телефоните на хиляди британци, сред които членове на кралската фамилия, видни политици и шоу звезди. В неделя излезе последният брой на вестника. В САЩ Мърдок притежава телевизионния      оператор Фокс, вестниците „Уолстрийт джърнъл”  и „Ню Йорк пост”, както и други медии.

  Според председателя на комисията за търговията в щатския Сенат – демократът Джей Рокфелер, разследването на дейността на „Нюс корпорейшън” в САЩ би ивадило на показ „криминални деяния”. Във вторник той поиска да се проведе разследване, за да стане ясно дали медийната компания на магната е използвала практики като тези, които предизвикаха скандала във Великобритания.

  Австралийското правителство също ще обмисли дали да преразгледа националните медийни закони и медийна регулация след скандала във Великобритания.

  Източник: в.“Новинар“

• ДАНС проверява Никола Колев за предоставяне на таен доклад на посолството на САЩ

  Държавната агенция „Национална сигурност“ извършва проверка в рамките на своите правомощия по появилата се през Wikileaks информация за това, че бившият началник на Генералния щаб и настоящ шеф на кабинета на президента Никола Колев е дал тайна информация на американското посолство в София. Това съобщи премиерът Бойко Борисов в отговор на въпрос на депутата от „Атака“ Павел Шопов.

  Министър председателят уточни, че ДАНС няма разследващи функции, но при наличие на данни, които да потвърдят изнесеното в Wikileaks, те ще бъдат предадени на прокуратурата.

  На 15 юни след разгласяване на поредната секретна грама на посолството на САЩ в София стана ясно, че ген. Никола Колев е предоставил в началото на 2003 г. неогласен доклад за корупция в Министерството на отбраната, който е бил изпратен на висши военни и на президента. Тогава Колев не беше открит за коментар, а от президентската администрация отказа изявления по темата.

  Павел Шопов заяви, че е удовлетворен от чутото от премиера, тъй като в случая не са важни подробностите, а фактът, че се извършва проверка по твърдението.

  
  

  Източник: в. „Дневник“

• Стига с тази история?

  Стига с тази история. Стига сме се вторачвали в миналото. Давайте да гледаме напред в светлото бъдеще. Имаме толкова днешни проблеми- до историята ли опряхме…

  Това все повече доминира в общественото пространство. И ако не бях закоравял прагматик, щях да съм един от първите, които биха подкрепили това. Но още от римско време (Цицерон) знаем, че „историята е учител на живота”, а след Оруел си даваме сметка и за това, че който владее настоящето, владее миналото. Който владее миналото – владее бъдещето.

  Това е един от огромните проблеми и на нашата историческа наука и на обучението по история. Прочита на който  сме свикнали е – исторически факти и събития. Като напълно се забравя, че определени факти и събития формират устойчиви дългосрочни социални тенденции, предопределящи решения и поведение на обществото за десетилетия напред.

  Формирането на националната държава през 19-ти век е съпроводено и от строго националистически прочит на историята в модела на „ние – добрите и те-лошите”. Този модел води до Първата световна война. Като завършекът й с мирният договор от Париж е отново в същият дух. Въпреки предупрежденията на американския президент, че този мирен договор е по същество – временно примирие. Моделът е толкова силен, че той е подписан независимо, че много, и политици и военни, си дават сметка за неговата крехкост и нетрайност. И в момента на разотиване, генералитетите на съответните страни – и победители и победени, започват да разработват плановете за следващата война.

  Едва резултатите от ВСВ – колосални материални загуби и човешки жертви – карат европейският елит да промени тази националистическа тенденция. Планът на Моне/Шуман е само видимият връх на този опит за установяване на нова тенденция – блъдещето като единно европейско пространство. Зад ясните и лесно различими политически решения обаче, започва и един дълбочинен и някак „невидим” процес на преосмисляне на националнитеи стории. Моделът „ние-добрите – те лошите” е значително обогатен и става много по-адекватен на реалностите. И то най-вече на ниво училищно образование, програми за изучаване на историята и нейната културна интерпретация. Демонизирането на врага е заменено с разбирането на условията, идеите, тенденциите, собствените и чуждите грешки и т.н. Историята постепенно се деиделогизира и „очовечва”. А стимулирането на пътуванията и рязкото разширяване на мащаба на личните контакти дават плът на тази тенденция. Нещо което води до реалността на ЕС. И да подчертая: това става в ситуацията на огромно количество жертви и от двете страни и естествени условия за взаимна омраза. Но европейският елит е научил урокът на свръх национализма.

  Този пример е достатъчно показателен защо непрекъснато се спъваме в историята. Защото всеки факт от миналото, колкото и значим да е сам за себе си, може да е или източник на нови тенденции или просто да води до дообогатяване на съществуващите, без да ги подмени радикално.

  С настъпването на 10-ти ноември у нас остана чувството за начало на радикална промяна и сметнахме историята за излишен лукс, който ни „разсейва” от актуалните и винаги не търпящи отлагане задачи. А с влизането в НАТО и ЕС някак подсъзнателно като общество решихме, че онова което е било преди 10-ти е неотвратимо в миналото и то е работа единствено на професионалните историци. А това дали те работят по въпросите за анализ и осъзнаване на тоталитарното минало си е тяхна частна задача и дали се занимават ефективно с това или не, е без особено значение за обществото.

  В общи линии, подобни нагласи са характерни за общества, където нещата вървят добре, а посоките и перспективите са ясни. У нас обаче не става така. Факт е, че експлозивната емиграция от първите години на свободата на пътуване намаля, но се стабилизира в последните години на 10% напускащи след завършване на средно образование и 10% напускащи от реализиращи се специалисти. Годишно. Стабилно. За по-неквалифицираната работна ръка –няма точна статистика, но и там цифрата е в тези рамки.

  Същевременно, средният доход не само че не нараства в сравнителен план с този в ЕС , но и започва да се откроява и ясно изоставане в качеството на живот и в сравнение с другите бивши тоталитарни държави от Източна Европа.

  Още по-страшен е факта, че в страната се наблюдава нарасващо „усещане за нещастие”. 2010 г. ударихме върхът – България е на едно от първите места в света по усещане за нещастие, претеглено през среден доход. Това означава, че страни в които средният доход е значително под нашия, хората се усещат по-щастливи и  успешни?!?

  В такава ситуация, нормално, целият елит на нацията би следвало да търси корените на този проблем и начините за решаване. Най-малкото защото в социален аспект ситуацията започва да става взривоопасна, а в демографски – поставя под въпрос оцеляването на нацията. Да подчертая – 10% +10% годишна емиграция, на най-читавата част на нацията. Което в епохата на икономиката на знанието е равносилно на национално самоубийство.

  И какво е обяснението? Че „народът ни е прост и мързелив” или, за да не е толкова грубо – някакви, едва ли не, генетични специфики на нацията. Тезата само привидно „обяснява” нещо. Ако обаче малко се позадълбочите ще видите, че нито обяснява нещо, нито издържа дори елементарна проверка на фактите. Защото същите тези „прости и мързеливи” хора, на Запад си се държат нормално  и са също толкова работливи и производителни, колкото и тамошните си колеги. И същите тези хора, върнали се в страната пак стават „прости и мързеливи”. Но това по никакъв начин не говори за някакви национални специфики на „народа”, а … за специфики на самата система установена в страната. Но тази система не дело на бай Иван, Бай Хасан и леля Айше. Тя е дело на елита на страната.

  Или пък ни втълпяват, че българина нямал морални устои и само гледал далаверата. И моментално ни навират в очите „бай Ганьо”. Т.е. – шах и мат. Ама не! Защото, в предговора на първото издание на „Бай Ганьо” на турски в края на 30-те години на м.в. турският критик отбелязва „блестящ събирателен образ на балканският парвеню”. И действително. Ако се вдълбочим в реално написаното, ще видим, че зад Бай Ганьо надничат българските студенти. И те се червят от неговите изпълнения. Т.е. Алеко е обрисувал блестящо парвенюто, издигнало се не благодарение на труд и кадърност, а благодарение на далавери с държавни  поръчки. И ни се струва, че той е вечен и присъщ на българската нация, само защото  е в най-видимата част на елита и след автономията и Независимостта и след 9-ти и след 10-ти. Той е видимият екскремент, който изплува на повърхността във водовъртежа на големите обществени промени, но зад него си ги има и студентите и Алековците. И проблем  за нацията не са байганьовците, а това, че понякога самият елит не може да ги надскочи. Но това отново е въпрос на система. От елита, правещ системата зависи дали ще доминират бай-ганьовците или (вече завършилите) студенти и алековци.

  Що се отнася до морала на нацията, за него не може да се съди по бай Иван или Хасан или Айше. За  него се съди по морала на елита. Защото винаги и навсякъде, една от основните и най-важни роли на елита, наред с преразпределението на ресурсите, е това да бъде пример за подражание. За хората, „елит” са успелите. И ако успяващитте са такива благодарение на корупция и далавера, няма как хората да имат за критерий за собствено поведение и морал, нещо много по- различно. Тъй като е нормално всеки да се стреми да успее. Въпрос на система, създавана, установявана и налагана от елита е какъв ще е моделът на личностно преуспяване: дали корупция и далавера или труд и креативност.

  За да не звучи голословно ще дам само два примера. Колчем  от ЕС ни „настъпят” за корупцията и липсата на видимо развитие, все ще се намери някой, я Президент, я МП или Министър да ни осветли (обидено), че това явление си съществува навсякъде. Другият пример: в една статия публикувана в списанието на Българското Икономическо дружество от средата на 30-те години, във връзка с демографските проблеми в България, под таблицата за детската смъртност, авторът е записал „Много страни са зад България, но нас те не ни интересуват”! Едното е логиката на парвенюто, което си търси извинение, другото – моралният максимализъм на пионерите, за които единственият достоен критерий за сравнение е най-доброто.

  И в двата случая става въпрос за вътрешната морална нагласа на елита на страната. Вече стигаме плътно до въпроса „Защо”? Защо не знаем и не осъзнаваме тази си история? Отговорът е прост. Реалната ни история, онази която може да ни служи за опора и поглед в бъдещето е неудобна за нашият елит. Защото, ако се вгледаме в науката история, ще констатираме, че всеки нов етап в развитието на дадена страна неминуемо изважда на преден план съвършено нови елити и като манталитет и като модел на формиране и като прочит на собствената история. Просто защото е психологически невъзможно, носителите на старите визии да бъдат също толкова ефективни проводници на новите.

  Какво се случи в страната след 10-ти ноември. Разтръбиха за преход. Всички говорим за преход. Но по същността си, става въпрос за „перестройка”. Целта на перестройката бе „трансформиране на политическата власт на партийната олиагрхия в икономическа”. Към днешна дата целите на перестройката са реализирани. Но преходът дори не е започнал. По имената на елитите ще го осъзнаете. И тук не става въпрос за индивидуалните качества на един или друг от този елит. Проблемът е в това, че се запази същата система за „назначаване” и „по рождение” на елита. Същата система, която отхвърля отговорността за резултатите, а се базира на преданост към силните на деня . Система при която личното обогатяване не е резултат на труд и креативност, а е на база на рична преданост, близост до властта, корупция и преразпределение в собствена полза на държавен ресурс. Система при която елита разчита – в крайна сметка – на външна легитимация и поддръжка, а не на еднозначни резултати в полза на страната. И в този смисъл, манталитетно, е без значение дали елита търси легитимация само в СССР/Русия  или добавя и ЕС и САЩ. Защото положителните резултати в страната се случват само като външно влияние. Но и най-добронамерените външни партньори не могат да свършат нашата си работа. Просто няма кой отвън да направи Прогарамата за модернизация на страната ни. Могат да ни посъветват, да ни помогнат, но няма кой да ни свърши работата. И именно тук започва най-опасното пропукване. Партньорите ни от ЕС и САЩ знаят от собствен опит, че модернизацията няма как да стане в условията на корупционен модел. И теоретически и практически е невъзможно. Но нашият елит колкото и про- ЕС или САЩ да иска да е , не е в състояние да изпълни това изискване, защото то означава да си отреже хранилката. Което е и собственото му вътрешно присъщо противоречие. Но това е и противоречието, което ни прави нещастна нация. Защото и ние самите виждаме това и попадаме в примката на стратегически импас. Социалната проницаемост „нагоре”, в елита, където човек би могъл да направи нещо съществено е напълно блокирана. И елита и ние знаем, че в тях са средствата, технологиите, знанието за масовата манипулация. Ние също. Което – впрочем – обяснява и „социалната пасивност” в обществото. Елита е блокирал естетвените възможности. Което единствено води до нарастване на усещането за „нещастие”. Като импаса е двоен. И елита знае, че това не може да продължава неопределено дълго, защото в страната започва да се трупа напрежение съпоставимо с онова от средата на 80-те години. Не може и да даде реални решения за отпушване напрежението, защото това означава да се откаже от собственият си статус. И – за себе си – те решават проблемът с емиграция. Хората емигрират в търсене на по-добър живот. Те – също. В края на 80-те намериха решението, като успяха да заблудят нацията, че правим преход, а не обикновена перестройка. Но както тогава, така и сега резултати им са плачевни за страната и след 22 години, постепенно осъзнаваме, че като с машина времето сме се върнали в онова време. Същият елит, същите резултати. И същото атомизирано общество, агонизиращо в рамките на индивидуалното ежедневно оцеляване.

  Изглежда безизходно, но не е. Едното, чисто теоретично основание е, че няма система измислена и установена от хора, която да не може да бъде променена от други хора. А прагматичното основание се крие в историята ни. Просто трябва внимателно да препрочетем историята на ставането на Българската държавност след 450 години липса. Да се сетим, че тръгва от една книжица по История (т.е. преосмисляне на историческият опит като жалон за бъдеще), преминава през самоорганизирани медии,  училища и читалища и стига до създаване на Българско книжовно дружество през 1869 г. , прераснало на първият ден след обявяване на Независимостта на България в БАН! Без да се чакат Султански или еврофондове и фондации. В безкрайно неблагоприятна външнополитическа среда.

  Нашата си история ни е дала жалоните как се прави гражданско общество и модерна държава. Задачата ни е просто да си препрочетем тази история, да анализираме факторите на успеха и да ги преведем на днешен език и с днешните технологии.

  И именно затова, отказът от реалистичен прочит на историята ни е по същество – отказ от бъдещето. Докато не осъзнаем историята си, ще седим и чакаме светлото бъдеще като Годо, и все някой ще се появява и заявява, че Годо/бъдещето идва, и все няма да го има… Липсата на история не е само неосъзнат минал опит. То е безвремие. А в безвремието няма бъдеще. Тук.

  Дедите ни са осъзнали, че нито има кой да ни направи общество,  нито пък държава. Заели са се сами. Успяли са в невъзможни условия. Което е добър старт и за нас!

  Иво Димитров, Rudozemdnes.eu

• Световни звезди изгряват в „Мистериите на Хухла“

  На 16 юли в родопското село ще бъде избран и планетарния „Почетен селянин”

  

  Световни звезди ще творят тази година “Мистериите на Хухла”. На 16 юли вечерта, на връх Свети Илия над родопското село Хухла, Ивайловградско, ще извиси глас един от най-великите тенори на нашето време Калуди Калудов. След него ще разпъне акордеона Нешко Нешев – познат на родната публика от оркестър „Тракия“, в който свири и другата звезда на българската музика – Иво Папазов – Ибряма. Маклафлин, Ал ди Меола, Нона Хендрикс, Дейвид Санбрукс, „Джипси Кингс“ – това са само няколко от многото големи, с които Нешко е бил съвместно по сцените на света. Гостите в Хухла ще чуят и Недим Налбантоглу – турският музикант, с френско гражданство, известен в Европа като „човекът, който дава живот и кара цигулката да говори“. За изключителния талант на Налбантоглу говори фактът, че той е поканен в Сорбоната за 80-ия рожден ден на Йехуди Менухин, един от най-големите цигулари в света, и в края на вечерта изнася концерт за гостите по специална покана на друг известен цигулар – Стефан Грапели. Той има концерт и в Queenn Elizabeth Concert Hall в Лондон през 2003 година. Налбантоглу участва в повече от 25 албума в много различни страни и има концертни изяви във Франция, Германия, Мартиника, Швеция, Естония, Белгия, Португалия, Испания, Япония, Италия, Тунис, Индия и Мароко.

  ◊ ОЩЕ В ПРОГРАМАТА

  Културният фест „Мистериите на Хухла 2011” се организира с помощта на община Ивайловград. До тракийското светилище, край възстановения параклис „Свети Пророк Илия” ще се стекат хора от цяла България, Северна Гърция и Турция. В разгара на мистериите ще бъде връчена за втори път планетарната награда „Почетен селянин”, дело на скулптора Емил Пенчев. Миналото лято първи носител на статуетката с формата на цървул, в който се побира земното кълбо, стана Ивайло Балабанов, един от най-големите ни живи поети.

  „Мистериите на Хухла 2011” ще започнат в 16 часа, на 16 юли, уточни програмата издателят на вестник „Нов живот” Иван Бунков, инициатор и главен двигател на този празник на духа. Тогава във водопада-светилище край Арда ще бъде изнесен концерт от трио с ръководител Александър Колев (пиано). Заедно с Анелия Сталева (цигулка) и Ивайло Василев (флейта) те ще изпълнят „Музика на водата” от Хендел. Археологът Ивайло Кънев ще представи находките от разкопките на средновековния град „Родостица“ (калето на Хухла), откъдето Калоян е влязъл в битка с латините. После слушателите ще си потопят краката ритуално в река Арда и ще поемат към върха. Там ще бъде истинското пиршество на духа, обещава Бунков.

  След като каталясат от хора и песни, изпълнени от Нешко Нешев квартет, участниците ще бъдат „довършени” от другия световен музикант – Недим Налбантоглу. Турският цигулар, който пристига от Истанбул специално за вечерта и през Одрин директно през пункта Кипринос – Ивайловград ще дойде на върха. Това е културата без граници! Недим ще свири с краля на акордеона Нешко Нешев музика за боговете. После идва ред на Калуди Калудов, българинът, станал визитна картичка на страната ни по света. След италианските канцонети маестрото ще изненада гостите на празника и с изпълнението на „Наздравица“ от „Травиата” с Анна Дитри, оперна певица от Полша, приятелка на известния тенор.

  Че и Хухла ражда таланти за световната сцена ще докаже Богдана Петрова, чиято баба Султана е от глобалното село. Момичето от Пловдив, което безапелационно спечели „България търси талант”, миналата година разплака с невероятния си глас и над 1000-та присъстващи българи и чужденци на мистериите.

  След Богито ще има джаз и поезия. Но преди това е ходенето по огъня. Върху жаравата, под звуците на гайда и свещения тъпан с нестинарски танци ще омагьосват Михо Атанасов и Цветанка Цъгова. После започва голямото надсвирване и – истински джем сешън. И така докато изгрее слънцето.

  Катя Стайкова,

  kulturni-novini.info
  

• Президентът на Турция пред в. „24 часа“

  – Господин президент, защо се забавихте с визитата си в България?

  – Не мисля, че това е закъсняла визита. Посетих България два пъти като министър на външните работи, а като президент през април 2009 г. бях в София по покана на българския държавен глава Георги Първанов, за да взема участие в Световния енергиен форум. Последната визита на ниво президенти бе посещението на г-н Първанов в Турция през декември 2008 г. За 2010 г. бе запланувано да върна визитата, но по технически причини посещението бе отложено. Бих искал да подчертая задоволството си, че сега имам възможността да посетя приятелска и съседна България.

  – Има ли неизяснени въпроси в българо-турските отношения, които биха могли да се превърнат в проблем, ако не бъдат решени?

  – Между Турция и България съществуват добросъседски, приятелски и съюзнически отношения. Връзките ни имат дълга предистория, а през последните 20 г. са в забележително развитие. Участието ни в общите важни проекти в сферите на икономиката, търговията, енергетиката и др. допринася за взаимното благоденствие.

  Между приятели понякога има и различни гледни точки, но съм искрено убеден, че между нас няма въпрос, който не би могъл да бъде решен по пътя на разбирателството и диалога. Ние сме свързани не само чрез общо минало, но и чрез общите ценности и перспективи. Турция и България имат общ европейски идеал, основан на принципите за спазване на гражданските права и свободи, толерантност, културно многообразие и демократични ценности.

  – Вероятно знаете за проблема, който възникна пред софийската джамия, когато симпатизанти на партия „Атака“ влязоха в сблъсък с мюсюлмани по време на молитва. Питам ви за коментар не само като държавен глава на Турция, но и като религиозен човек.

  – Няма как да не осъдя такъв вид нападение. За съжаление в днешно време нетолерантността, радикализмът, ксенофобията и поляризацията нарастват и са проблем навсякъде. Знаете, че Турция и Испания са инициатори на проекта „Съюз на цивилизациите“ точно с цел развитие на диалога и толерантността. По-късно с участието на повече от 120 държави този проект се превърна в инициатива на ООН. България също е активен член. Ние сме против всякакъв вид нетолерантност и краен радикализъм, основани на различни раси, език и религия. Решени сме докрай да се противопоставим на тези процеси.

  Приемам реакцията на официалните български институции и отношението на трезвомислещия български народ спрямо нападението над молещи се мюсюлмани предджамията “Баня башъ” на 20 май за достатъчно съдържателна. Осъждането на такъв вид нападение на най-високо ниво и налагане наказания на извършителите е задължителен процес за всички демократични и правови държави.

  – Премиерът Ердоган заяви миналата година в интервю за „24 часа“, че Турция не приема ДПС за посредник в отношенията си с България. При визитата си в София той не се срещна с Ахмед Доган, а само с Касим Дал. Това даде повод Касим Дал да бъде наречен истинският човек на Турция у нас. Последва и разцепление в ДПС. Кого от двамата подкрепяте?

  – С България имаме установени официални контакти за водене на диалог на най-високо равнище във всяка една сфера. Поради тази причина нямаме нужда от каквито и да било посредници в отношенията. ДПС не е етническа партия, а политическо движение, възникнало в България, в съответствие с българското законодателство, представляващо гражданите, които гласуват за него. ДПС е партия, която развива политическата си дейност в национален мащаб. В тази връзка не би могло да се говори за намеса на Турция във вътрешните процеси на ДПС. От друга страна, по време на официалното си посещение в България на 4 октомври 2010 г. министър-председателят Ердоган прие г-н Касим Дал в качеството му на председател на парламентарната група за приятелство между България и Турция.

  – Следите ли обстановката в България преди президентските избори? Според много политически наблюдатели винаги досега българският държавен глава е бил избиран с решаващата подкрепа на привържениците на ДПС. Според вас може ли да се очаква разнобой в етническия вот този път?

  – България като съсед и съюзник е значима страна за Турция в региона. Поради това съвсем естествено е отблизо да следя развоя на събитията в страната ви.

  Вярвам, че на предстоящите избори българският народ ще избере президент, който най-добре ще представлява страната.

  – Турция показа нееднозначно на чия страна е в спора кой да е главен мюфтия на мюсюлманите в България заради това, че единият от претендентите е свързан с възродителния процес. Смятате ли този проблем за приключен?

  – Винаги сме подчертавали, че турската и мюсюлманска общност в България е мост между нашите два народа и играе важна роля в развитието на отношенията. Най-искрено желаем пълноправните граждани на тази страна, принадлежащи към турската и мюсюлманска общност да продължават да допринасят за просперитета на България, участвайки активно в политическия, социално-икономическия и културния живот на страната. Не е редно по какъвто и да е начин да се поставя под въпрос легитимността на главния мюфтия, който се ползва със статут на религиозен представител натурската и мюсюлманска общност. Зачитане правото на избор и предпочитанията, изразени свободно от турската и мюсюлманска общност, е основен принцип на демокрацията. Този въпрос представлява най-вече основно човешко право, регламентирано от международното право. Удовлетворени сме, че този проблем получи окончателно решение по подобаващ начин за страна – членка на ЕС, каквато е България – в демократична среда и в съответствие с волята на турската и мюсюлманска общност.

  – Какво бихте отговорили на тези, които казват, че неоосманизмът е опасна доктрина за Балканите, не толкова защото цели засилване на турското влияние, а защото води след себе си опасност от радикализиране на мюсюлманските малцинства?

  – Бих искал да насоча вниманието ви към обстоятелството, че е невъзможно да се говори за неоосманизъм във външната политика на Турция.

  Нямаме намерение да налагаме хегемония над съседите си по какъвто и да било начин. От самото основаване Турция, следвайки принципа на Ататюрк „Мир в страната – мир в света“, е възприела политика за прекратяване размириците и предотвратяване рисковете от възникване на нови такива в региона и света. Промяната, на международната обстановка, както и икономическото, политическо и социално развитие на страната ни дават възможност на Турция да следва по-активна външна политика в тази посока. С това разбиране и в съответствие с целите ни за установяване на мир, стабилност и сигурност в регина, страната ни развива и оформя отношенията си със страните от Близкия изток, Балканите и редица други държави по формулата „печелиш-печеля“. Затова ще продължим активните усилия за реализиране на огромния потенциал на нашия регион.

  – Наскоро в Турция се заговори, че Европейският съюз е християнски клуб. Това не е ли една ваша стара теза от 1995 г., когато заявихте, че точно защото ЕС е християнски клуб, Турция никога няма да бъде приета? Каква е визията ви по този въпрос за следващите 20 години?

  – Не приемаме Европейския съюз като християнски клуб, а като система на глобални ценности – човешки права, демокрация, върховенство на закона, свободна пазарна икономика. Турция работи активно за осъществяване на стратегическата цел за членство в ЕС и се ползва с широк обществен и политически консенсус. Процесът на преговори, започнал през октомври 2005 г., основавайки се на единодушните решения на ЕС, води към реализиране на целта за пълноправно членство. През последните години страната ни е в процес на цялостна реформа. Основната цел е да се повиши жизненият стандарт до най-високо ниво. В бъдеще визията на Турция е с нейно участие ЕС да се превърне в глобална сила с активна политика, многообразна култура и конкурентна икономика.

  – Приемате ли себе си като мюсюлмандемократ? Или като представител на така наречения в Европа ислямски калвинизъм, който се смята за основа на икономическия възход на днешна Турция?

  – Това е много добър въпрос. Ще ви кажа как се появи този термин. Може би знаете, аз съм родом от Кайсери. Хората в този край на Турция споделят трудолюбието, скромността и грижата за семейството като основни ценности. Те са религиозни и водят живот без излишества, а в същото време са много добре бизнес ориентирани. Преди време една делегация от Брюксел бе на обиколка в Кайсери. След това получих доклад, в който бяха използвали този термин „ислямски калвинизъм“. Що се отнася лично до мен, на първо място аз съм мюсюлманин. Мога да кажа за себе си, че съм вярващ и религиозен човек. Но също съм и демократ по политически убеждания. Не смятам, че трябва да се търси противоречие между исляма и демокрацията. Такова противопоставяне просто не съществува.

  С Абдуллах Гюл разговаря Георги Милков

• Ограничаването на ДС-кадрите в дипломацията мина през парламента и влиза в Конституционния съд

  Николай Младенов: България трябва да скъса връзката с ДС

  Ограничаването на ДС кадрите в дипломацията бе окончателно одобрено от Народното събрание и очаквано от БСП обявиха, че ще придвижат промените в Закона за дипломатическата служба към Конституционния съд, тъй като представляват лустрация.

  Според закона кадрите на службите на бившия комунистически режим нямат право да заемат определени постове в системата на външното министерство, включително и да бъдат назначавани за посланици.

  „България трябва ясно и категорично да прекъсне връзката с ДС. Това не са лустрационни текстове, те не отнемат права. Никой няма човешко право, ако е работил за ДС да стане посланик и да бъде такъв до края на живота си“, заяви външният министър Николай Младенов.

  Опити за въвеждането на лустрация за служителите и сътрудниците на ДС в други закони вече падаха в Конституционния съд, а от левицата обявиха, че са сигурни, че това ще стане и със Закона за дипломатическата служба. Според външно министерство обаче в случая не става дума за лустрация, тъй като не се ограничава правото на труд в МВнР. Посланиците с досиета ще могат да заемат други длъжности в министерството.

  С промените детайлно се регламентират и правомощията на постоянния секретар, въвежда се и възможност за назначаване на извънредни и пълномощни посланици със седалище в България за страни, в които нямаме задгранично представителство. С измененията се дава възможност посланиците за специални поръчения и специалните координатори да бъдат не само кариерни дипломати. Осигурява се и т. н. „бърза писта“ за млади дипломати с качества.

  БСП: Защо не ограничите кадрите на ГЕРБ от ДС

  От БСП обаче обвиниха управляващите в двоен стандарт. „Защо не наложите лустрация на областните управители, не са ли и те зависими. Защо не ограничите вашите кадри, свързани с ДС, а ги назначавате. Това е политическо лицемерие“, заяви Михаил Миков (БСП).

  От БСП припомниха още, че правителството на ГЕРБ също е назначило за посланици лица, чиято принадлежност към службите вече е била известна.

  Освен това според левицата не може да се поставя знак на равенство между доносниците и хора, които са служили на българското разузнаване.

  Младенов обаче отхвърли този аргумент

  „Не е въпросът кой е клеветил другарчето и кой е работил за Народна република България. Нека да има мнозинство, което ясно и категорично да заяви, че България иска да скъса с миналото на ДС“, посочи Младенов.

  Лидерът на ДСБ Иван Костов посочи от своя страна, че законът трябва да бъде приет, тъй като обявената принадлежност към ДС влияе на диалога, с който и да е европеец.

  „Щом веднъж сме разкрили досиетата трябва да спестим това неудобство на тези хора като агенти на ДС да защитават интересите на Република България“, посочи Костов.

  Според Лъчезар Тошев от „Синята коалиция“ ограничаването на ДС дипломатите е първата стъпка в правилна посока, но не е достатъчна за реформирането на МВнР, защото засяга само най-висшата част от дипломатическото ведомство.

  Според Павел Шопов от „Атака“ пък целта на промените е да се сменят хората в дипломацията.

  „Досега тези дипломати служеха на новите господари, както са служели и на предишните. Някога рапортуваха „Ало, Москва, слушам“, а през всичките тези 20 години те смениха изречението с „Ало, Вашингтон, слушам“. И те служиха. Само че дойде време новите господари да ги сменят с други хора, защото тези си свършиха работата“, заяви Шопов.

  „Министерството става бащиния на Младенов“

  От БСП не приемат и увеличените правомощия на външния министър.

  От левицата заявиха, че промените дават право на министъра да упражнява функции в целия спектър на международните отношения, а това противоречи на конституцията, според която „Министерският съвет ръководи и осъществява вътрешната и външната политика на страната“.

  „Ако бях на мястото на опозицията, щях да съм доволен, че правомощията на един министър се дефинират ясно. Това ще даде възможност за по-добър контрол на действията му“, заяви от своя страна външният министър Николай Младенов.

  Лидерът на БСП Сергей Станишев посочи обаче, че министерството се превръща в „лична бащиния на министър Николай Младенов“.

  Той коментира още, че зад промените в закона се крият икономически интереси, свързани с продажбата на имоти зад граница.

  Никола Лалов,

  Mediapool

• Върховният съд решава за тленните останки на Левски

  С молба до Върховния съд за ДНК анализ на вероятните тленни останки на Васил Левски под църквата „Св. Петка Самарджийска“ срещу ЦУМ са се обърнали от фондация „Помощ за борба с престъпността“. От организацията са предприели тази стъпка, след като от българските съдилища до този момент им отказват съдействие.

  Постановлението официално е внесено на 4 май 2011 г. Председателят на фондацията Богдан Кръстев сподели, че продължава делото на българския писател Николай Хайтов, който над 20 години е събирал доказателства за гроба на Апостола. „След смъртта на писатeля през 2002 г. се прави експертиза, която по безспорен начин доказва, че под споменатата църква се намират останките на българския революционер“, обясни той.

  Фактите доказват, че през 1982 г. скелетът на Левски е бил преместен, защото в близост се е предвиждало издигане на паметник на Ленин. Управляващите тогава са се боели, че българският народ ще оказва повече почит на Апостола, отколкото на соцлидера. След преместването на скелета остават подколенниците на Левски, които от организацията използват като доказателство за установяване на истината.

  До днес обаче никой официално не е потвърдил, че под църквата се съхраняват тленните останки на революционера. Според адвоката по делото Николай Николов и преди, и сега има хора, които се страхуват истината да излезе наяве. „Има хора, които се стрaхуват от образа на Апостола и от неговите демократически идеи“, допълни още той.

  От фондацията обвиниха управляващите за несериозното отношение по проблема. Според тях се нарушават основните човешки права, защитавани от Европейското право. Tе дори не изключват възможността да сезират международния съд в Страсбург.
  На 18 юли се навършват 174 години от рождението но Апостола. Това е още един повод да си припомним националните ценности и да запазим родолюбието си, заявиха обществениците.

  Борислава Бабиновска, в. „Новинар“

• Бетонират Улпия Сердика

   

  Заради “пасаж с магазини” сто метра от Via principalis, главната улица на римския град Улпия Сердика, е залята с бетон при строежа на метрото, алармираха от Гражданско сдружение “Сердика сакра” и архитектите Христо Генчев и Митко Димитров на специална пресконференция в Съюза на архитектите в България. Оцелялата две хилядолетия улица, широка осем метра и изградена от големи каменни плочи, е надупчена с подпорни пилони още преди да бъде изкопана, а по-късно част от нея е демонтирана и изнесена в неясна посока, за да се изгради отгоре бетонната конструкция на съоръжение, което според общината ще е “музей”, а според премиера Борисов “пасаж с магазини”. На снимката: Организаторите на пресконференцията съобщиха, че главната улица на Сердика не свършва при бетонната конструкция, а е разрушена и затисната.

   

  Източник:  bgtribuna.com

• АТАКА настоя за забрана на двойното гражданство

  Да се забрани двойното гражданство, поискаха вчера депутатите от АТАКА, като внесоха поправки в Закона за българското гражданство.

  „Български гражданин не може да бъде гражданин и на друга държава“, гласи конкретният текст. Изключение правят етническите българи, населяващи съседни на България страни – Гърция, Македония, Сърбия и Румъния, бесарабските българи, както и за наши граждани в страните от Европейския съюз.
  „Самостоятелността и самостойността на българското гражданство е принцип, който лесно може да бъде изваден от духа на действащата конституция“, се казва в мотивите за промяната. Целта на законопроекта е премахването и предотвратяването на възможността българските граждани да имат двойно гражданство, с изключение на случаите, когато това се налага, за да бъдат защитени техните граждански права и икономически интереси (относно граждани от български етнически произход и с българско самосъзнание, които живеят в други страни, в райони, съседни на Република България), аргументираха се от АТАКА.
  Сред мотивите им е припомнянето, че повечето страни в Централна Европа не допускат двойно гражданство.
  Атакистите вкараха същите поправки и в предишното Народно събрание, но те не бяха приети.

  Източник: в-к Атака

• ГЕНЕТИЧЕН АНАЛИЗ НА КРЪВТА ПРЕДСКАЗВА ДАТАТА НА СМЪРТТА

  Срещу тест за 500 евро всеки ще може да разбере кога свършва земният му път

  Въпросът за живота и смъртта вълнува хората от всички времена. Понякога те са се доверявали за това на жреците, но с развитието на технологиите се надявали да намерят по-надеждни методи, за да погледнат в бъдещето. Най-сетне такъв метод е изобретен…

  Докторът на биологичните науки Алексей Оловников предположил, че продължителността на живота се регулира от крайните части на хромозомите – теломерите, които се съкращават при всяко деление на клетката. Ако се измисли как да се възпрепятства това съкращаване, продължителността на живота може безкрайно да се удължи.

  Преди време думата “теломер” била известна само на тесен кръг специалисти. Между другото това е много важно нещо. Теломерът защитава ДНК от износване и повреждане. Но с течение на времето теломерът постепенно се “износва”. Неговото изтощение води до остаряване и умиране на клетките. Значи по дължината на теломера може с точност до месеци да се предположи колко още ще изкара човек.

  Хипотезата за механизма на ръста и изтощението на теломера е предложил съветският учен Алексей Оловников през 1971 г. Тогава технологиите не са позволявали да се потвърди експериментално. Затова трима учени от САЩ по-късно направили това и им връчили Нобеловата награда по физиология и медицина за 2009 г.

  Старостта – това е болест – уверен е авторът на книгите “Граница на безсмъртието”, проф. Майкъл Фосел от университета Мичиган (САЩ). – Засега ние не умеем да я лекуваме, но знаем как да я забавим. До 20 години у нас ще има препарат, който ще може да съхрани теломера. Заедно с отказа от вредните навици, това ще доведе до рязко увеличение средната продължителност на живота”, смята той.

  Засега учените продължават изследванията, бизнесмените вече поставиха нобеловото откритие на конвейер: няколко лаборатории в Европа и САЩ предлагат да направят тест и да разберат колко ни остава да живеем. По анализа на кръвта за седмица на клиентите се обещава да разчетат дължината на теломера на всички 46 хромозоми в една клетка. Една от най-активните участници в този пазар – компанията “Life Length”, е разположена в Мадрид. След като задоволят нуждите на пазара, те планират да открият офиси във всички европейски страни, включително и в Русия. От началото на тази година тестът за дължината на теломера е достъпен за всеки, на когото му се намират 500 евро.

  Много знания – много мъка
  
  Повечето от противниците на тестването се опират на етичната страна на процедурата. Няма ли да стане информацията за продължителността на човешкия живот повод за дискриминация? Например застрахователната компания може да откаже да даде на човек, у когото са открили кратък теломер, медицинска застраховка, а работодателят може да го уволни. Подобни прецеденти има: ръководството на американската компания “MXenergy” уволнило сътрудничка, когато узнало, че тя е носител на гена BRCA2 – той повишава риска от развитие на рак на млечната жлеза. Лабораториите, провеждащи тестовете, ще трябва да гарантират конфиденциалност на информацията. Въпреки че в Русия, както е известно, “секретните” база данни спокойно се продават на компютърните борси.

  Строеж на хромозомата

  Вътре във всяка клетка в нашия организъм се крие ДНК-вещество, в което се съхранява нашата генетична програма. Спиралите на ДНК са опаковани в хромозоми. Това е и теломерът – части от повтарящи се последователности на нуклеотиди. В процеса на деление на клетката специален фермент теломераза помага да нараства теломерът в краищата на новата хромозома. Иначе при всяко деление те биха се скъсявали и без защитната “тапа” ще станат дефектни.

  При раковите клетки активността на теломеразата е прекалено висока. Именно затова те се делят безконтролно, без да се грижат за скъсяването на теломера.

  Отчитайки различните изследвания за влиянието на този или онзи фактор върху продължителността на живота, учените съставят тест. В ход идват много параметри: наследствени заболявания, стил на живот, вредни навици и т.н.

  “Когато човек види предполагаемата дата на своята смърт, това произвежда върху него магическо въздействие” – счита Робърт Ален, написал в съавторство с Ширли Линди компютърната програма “Калкулатор на живота”. – “Много от тях спират да пушат, намаляват количеството на алкохола и започват да следят за здравето си”, допълва той.

  Животът изтича капка по капка
  
  Първият, който изследвал влиянието на вредните навици върху продължителността на живота, станал руският физиолог Николай Волович. През 1903 г. той провел изследване – измерил честотата на сърдечните съкращения в зависимост от различните дози алкохол. А след това разчел с колко спиртът съкращава срока за служба на сърцето.

  Така установил, че при прием на 20 г чист спирт (50 г. водка) няма никакви изменения в намаляване живота на човешкото сърце. При прием на 30 г чист спирт или 75 г водка то живее с 0,347 години по-кратко. Консумацията на 60 г. чист спирт или 150 г водка намалява живота на сърцето с 1,487 години, а поемането на 120 г чист спирт или 300 г водка намалява неговия живот с 9,142 години.

  Еликсирът на безсмъртието
  
  Еликсирът на безсмъртието е легендарно вещество, имащо свойството да подмладява човешкия организъм и да удължава живота до безкрайност. Той се споменава в легендите и преданията на много народи като “храната на боговете” (амброзия, амрита, хаома). Алхимията от появата си се опитва да “открие” еликсира на безсмъртието. Според нея златото, което е благороден метал, съдържа в себе си субстанция, правеща го вечно.

  Клеопатра пиела подобна напитка, приготвяна с помощта на алхимичната технология. Не е възможно да се съди за успешността на опита, поради извършеното от нея самоубийство скоро след започването на терапията. Личният лекар на папа Бонифаций VIII предложил да се смесят в разтопено състояние злато, скъпоценности, сапфири, изумруди, рубини, топази, бели и червени корали, слонова кост, сандалово дърво, сърце на елен, корен от алое, мускус и амбра. Считало се, че тази смес е “еликсирът на безсмъртието”. Известен е случай с китайския император Сюан-Цзун. Придворният алхимик приготвял в течение на една година “еликсир на безсмъртието”. Месец след приемането му императорът умира.

  Легенди

  Индиецът Тапасвиджи живее 186 години (1770-1956 г.), според официалните му документи. Ражда се в Питиал, след 50 години се отдава на аскетизъм в Хималаите. Занимава се с йога, достига съвършенство в управлението на процесите, произхождащи в човешкия организъм (състоянието самадхи). Тапасвиджи споменава за среща с друг старец отшелник, говорещ единствено на санскрит (говорен само в Древна Индия). По думите на стареца, той е бил на 5 хиляди години. Придобил такова дълголетие, благодарение на “еликсира на безсмъртието”. Старецът предал известно количество на Тапасвиджи.

  Тест
  Узнайте своята биологична възраст
  

  ---

  Вземете за основа своята текуща възраст. При всеки положителен отговор на въпрос прибавяйте или отнемайте указаното количество години. Ако в резултат вие се окажете “по-млади”, значи вашият организъм е в прекрасна форма. А ако сте “по-възрастни”, имате повод да се замислите и да промените живота си.

  – Вие правите физкултурна зарядка (карате колело, ходите на фитнес и т.н.) не по-малко от 45 минути и поне три пъти в седмицата? Ако да – отнемете 5 години.

  – Вие пушите? Ако – да – прибавете 10 години.

  – Вие пиете повече от четири единици алкохол (две чаши вино) на ден? Ако да – прибавете 7 години.

  – Вие спите 7-9 часа? Ако да – отнемете 5 години.

  – Обиколката на вашата талия е по-малко от 92 см (за мъж) и 82 см (за жена)? Ако да – отнемете 5 години.

  – Вие ежедневно употребявате 3000 мг или повече Омега-3? Ако да – отнемете 5 години.

  – Вие сте доволни от живота и сте щастливи? Ако да – отнемете 7 години.

  – Вие ядете пържена и мазна храна по-често от два пъти в седмицата? Ако да – прибавете 3 години.

  Източник: Блиц.бг

• <<
• 1
...
• 303
• 304
• 305
• 306
• 307
• 308
• 309
• 310
• 311
• 312
• 313
...
• 415
• >>