Авторски

• Българи в Испания не искат децата им да се връщат у нас

  Близо 2/3 от българските емигранти в Испания не биха стимулирали децата си да се завърнат в България, сочи изследване

  Близо 2/3 от българските емигранти в Испания не биха стимулирали децата си да се завърнат в България.

  Това сочат данните от изследване на Института за икономически изследвания (ИИИ) на БАН за миграционния модел в Испания, които бяха обявени днес на пресконференция в БТА.

  Проучването е осъществено в периода май-юни и обхваща 506 наши сънародници, живеещи в 24 населени места в Испания.

  Майките в по-голяма степен не искат децата им да се върнат у нас, което е симптом, че нещо в държавата ни не е наред, коментира доц. Веселин Минчев, зам.-директор на ИИИ.

  Почти 3 на сто от българчетата в Испания не говорят български, а 15 на сто са със слаби познания по родния си език.

  Близо 1/3 от родителите признават, че говорят на децата си на български, но те им отговарят на испански.

  Над 70 на сто от сънародниците ни в Испания нямат намерение да се връщат в България – срещу 5 на сто, които обмислят подобна стъпка.

  Основната заетост на българите в Испания е в хотелиерството – 15%, селското стопанство – 12%, и строителството – 11%.

  Близо половината от анкетираните демонстрират много добро самочувствие и смятат, че по-нищо не се отличават от испанците.

  Изглежда губим една творческа част от населението си, която е способна да се справя сама с проблемите, коментира Веселин Минчев.

  Според статистиката средната възраст на българските емигранти в Испания е 36 години, като 23% на от тях са с висше образование.

  Българите са третата най-голяма имигрантска група от европейски граждани в рамките на Европейския съюз, сочат скорошни данни на Евростат (Eurostat). България е и сред страните с повече емиграция, отколкото имиграция.

  Не е лошо ние да произвеждаме качествени специалисти и да ги пращаме да работят навън, заяви наскоро премиерът Бойко Борисов. Той призна, че в чужбина медицинските специалисти, например, са по-високо платени, отколкото в собствената им държава.

  По думите на премиера „дори трябва да стимулираме младите български лекари да работят в чужбина, защото по този начин ще рекламират страната ни“.

  Източник: Vesti.bg

• Борисов: Ако правителството падне при вота, ще се кандидатирам за президент

  Премиерът Бойко Борисов заяви във вторник, че ако правителството падне при предстоящия вот на недоверие срещу кабинета, ще се кандидатира за президент.

  Попитан как стои въпросът с неговата кандидатура за президент, за която преди време си бе оставил 0.1% вероятност, Борисов заяви пред ТВ 7, че “ако правителството падне на вота, процентите ще станат 100“.

  “Така че нека да се напънат малко на вота да ми направят тази добрина“, коментира Борисов.

  Водещият Николай Бареков окуражи Борисов да разкрие повече за кандидатурата на ГЕРБ за президент като коментира, че “дори магарето, което изритаха от Нова телевизия да кандидатирате за президент, то ще спечели“.

  Борисов обаче повтори, че кандидатурата на ГЕРБ ще бъде обявена на 4 септември.

  “Дотогава имаме много работа да вършим и я вършим – детски градини, над 30 млн. лева ще влязат в археологията под Ларгото, догодина април месец ще имаме най-красивото метро в Европа. Убеден съм, с тази археология, с тези римски разкопки около него“, каза премиерът.

  “Така че имаме да си вършим още работата, оставяме на другите партии да репетират през това време“, посочи Борисов.

  На въпрос как определя опозицията, която се е структурирала срещу него в парламента за вота, Борисов коментира, че “това не е опозиция, а една и съща партия“.

  “От дистанцията на времето за всички е ясно как навремето се сформира СДС, как вълната ги е изстреляла напред, как са направили правителство, как са се разбирали сини и червени да си делят властта през годините. И сега просто пак се събират срещу ГЕРБ като партия, която е единствената независима партия. Може би и “Атака“ да прибавя към нас“, заяви Борисов.

  Източник: Mediapool

• Мълчанието на българските историци

  Коректурите на Джъстин Маккарти – кой е този изследовател?

  Този “еталон” на човеколюбието има тъй “неортодоксален поглед” към историята, че “съвсем умишлено” загърбва, отрича и осъжда “историографиите на западноевропейските държави, САЩ, на руската, арменската и на балканските страни”, с поразителното обяснение, че “те отдавна са тиражирани и чути”. И главно – защото “не се споделят от Маккарти”.

  И още по-главно – защото тези дълбоко несподеляеми от “еталона” факти имат нахалството да противоречат на неговата цел – да докаже “вековния геноцид на мюсюлманите”, изтребени в резултат на “българските жестокости”. (А също и на “арменските зверства”, “гръцките погроми” и “руските злодеяния”.)

  Това ни казва предговорът.

  И още:

  Джъстин Маккарти е американски демограф, професор в университета в Луисвил, Кентъки. Автор на:

  “Арабският свят, Турция и Балканите, 1878-1914, Историческа статистика” – Бостън, 1982;

  “Мюсюлмани и малцинства: Населението на османския Анадол и краят на империята” – Ню Йорк, 1983;

  “Турци и арменци: наръчник по арменския въпрос” – Вашингтон, 1989;

  “Османските турци: встъпителна история до 1923 г.” – Лондон, Ню Йорк, 1997;

  “Османските народи и краят на империята. Исторически завършеци” – Лондон, Ню Йорк, 2001;

  “Кои са турците? Наръчник за учители” в съавторство с Каролин Маккарти и с участието на Талят Халман, Юлкю Бейтс и Йозлем Сенсой – Ню Йорк, 2003;

  “Арменският бунт във Ван” – издателство на универститета в Юта, 2006.

  Какво не научаваме от предговора?

  През 1967-а 22-годишният Джъстин Маккарти постъпва в Корпуса на мира в Турция и две години преподава в Близкоизточния технически университет (Orta Doğu Teknik Üniversitesi) и в Анкарския университт (Ankara Universitesi). Той е член-кореспондент на Турското историческо общество, почетен доктор на университетите “Демирел” (2000 г.) и “Ататюрк” (2007 г.) и – внимание! – на Босфорския университет (1985 г.).

  Босфорският университет (Boğaziçi Üniversitesi) е приемник на Роберт колеж (Robert College). През 1876 г. директор на Робърт колеж е Джордж Уошбърн (George Washburn), негов близък приятел е проф. Албърт Лонг (Albert Long). Най-уважаваният гост на колежа е сър Едуин Пиърс (Edwin Pears) – английски адвокат. Благодарение на тази знаменита тройка и особено на сър Едуин Пиърс, в Лондон пристигат първите съобщения за ужасите в България – още на 23 юни 1876 г.

  А преводачът на Макгахан, Скайлер и Карл Шнайдер в тяхното жестоко пътуване из “долината на смъртта”, която е опустошената българска земя, се казва Петър Димитров, ученик в Робърт колеж. През 1878 г. той ще преведе и “Уроци по клане” на Гладстон. Кръгът винаги се затваря. Понякога – в своето отрицание.

  Маккарти е член на Управителния съвет на Института за турски изследвания (Institute of Turkish Studies), създаден през 1982 г. с $3 млн. безвъзмедна помощ от Турция. ITS е базиран в Georgetown University.

  Мисията на ITS e “да подкрепя американски учени и научни изследвания за турската история и култура, както и за съвременните политически, социални и икономически промени в Турция; да подпомага американските университети в областта на турските изследвания чрез обогатяване на университетските библиотеки и програми за обучение, научни конференции и информационни дейности; да съдейства за издаване на книги и списания за Турция и за разширяване на разбирането и знанията за турската история, общество, политика, и икономика.

  От 1983 г. Институтът спонсорира годишна програма за учените, колежите и университетите в САЩ. Основната цел на програмата е да предоставя подкрепа, безвъзмездна помощ и стипендии за развитието на османските и турските научните изследвания. Заявленията се оценяват от комисия, съставена от Съвета на гуверньорите и асоциирани членове на ITS. Тази постоянна комисия представя своите препоръки на Управителния съвет за одобрение”.

  И още:

  За първи път опусът на Маккарти вижда бял свят през 1995 г., в Принстън, Ню Джърси – “Death and Exile: The Ethnic Cleansing of Ottoman Muslims, 1821-1922″. През 1998 г. излиза на турски – “Ölüm ve Sürgün: Osmanlı Müslümanlarına karşı Yürütülen Ulus Olarak Temizleme İşlemi 1821 – 1922″.

  През същата 1998 г. проф. Джъстин Маккарти е награден с Орден за заслуги към Турция. Други награди: наградата “Пол Харис” на Rotary International; наградата на председателя по образванието на Съвета за турско-американско приятелство; наградата на Турско-американските организации; наградата на Шюкрю Елегдаг (бивш посланик на Турция в САЩ), представена от Асамблеята на Турско-американските асоциации.

  Само припомням – фондациите “Роберт Бош” (Robert-Bosch-Stiftung) и “Памет, отговорност и бъдеще” (Erinnerung, Verantwortung und Zukunft) финансираха проекта на Брунбауер и Балева, а титулната страница беше на официална бланка, украсена с герба на Федерална Република Германия. Междувременно в Berlin-Brandenburgische Akademie der Wissenschaften Балева защити докторат “Kunst und Nationalismus auf dem Balkan. Das Beispiel Bulgarien” (“Изкуство и национализъм на Балканите. Примерът България”). А на 19 май 2011 в Humboldt-Universität Балева потресе оскъдната аудитория с лекция за “някакви предполагаеми жертви” в Батак, за “които се говори, че били загинали или евентуално изгорени, или кремирани”.

  Неортодоксалният хуманист

  Маккарти не чете и не цитира “опортюниста Гладстон”; подминава с мълчание Юджийн Скайлер и Уолтър Беринг; не споменава името на Макгахан (но пък го титулува презрително – оня “журналист с богата фантазия”, автор на “сензации” и търсач на “високи тиражи”); а Иван дьо Вестин изобщо не съществува – нито репортажите му във “Фигаро”, нито книгата му “Пътуване в страната на въстаналите българи”.

  Не чете и не цитира американската анкета на протестантския мисионер Джеймс Кларк и журналиста Хенри Дуайт (“Страданията в България”, 17 октомври 1876 г.); нито германската анкета на д-р Карл Шнайдер, кореспондент на “Кьолнише цайтунг” (“Няма край на турските зверства”, август 1876 г.); нито френската анкета на Албен Розе (“Въстанието на Балканите през май 1876 г. и кланетата в България”, 2 август 1876 г. и “Опровержение на доклада на Едиб ефенди”, 16 август 1876 г.).

  Не чете и не цитира нито един български източник. И подритва всеки документ и факт, всяка буква, които го опровергават и изобличават в неговата откровена преднамереност, политиканско пренаписване на историята и мним академизъм.

  Неуморният ревизор и коректор на историята зорко бди да не падне и най-фин тичинков прашец върху благообразната Османска империя. И още по-зорко дебне да не би във времето да остане някаква запетайка, не дай, Боже – удивителна, най-бледа следа дори за съществуването на България. И колчем срещне такова опущение в историческия правопис, мигом го заличава.

  Маккарти зачерква българската история, нация и държава. Възкресява из историческото небитие мечтата на Мидхад паша за “османска нация”. Проповядва въжделенията на радикалния ислям за една обща, “ислямска нация”.

  И с присъщата си дръзновена безкористност обслужва доктрината на неоосманизма за “реинтеграция на Балканите, Кавказ и Близкия Изток” в историко-географския и културно-икономически ареал на Османската империя. За “да станат те, заедно с Турция, център на световната политика, както през ХVІ в.”, за “да възкресим” чрез “създаването на нова регионална идентичност” онова златно време, когато “от ХV до ХІХ век балканската история беше история на успеха”. Защото “времето на Османската империя е Златният век за Балканите”. Това идилично описание принадлежи на Ахмед Давутоглу (флагман на нео-османизма и външен министър на Турция) и започва с думите “Имам един блян…”.

  Маккарти ни причислява към несъществуващата “османска нация” – белким проумеем, че сал реинтеграцията в неоосманския блян има силата да помилва и опрости “българските злодейства”. И в дивно единомислие с Високата порта обвинява въстаналите българи в чудовищни престъпления, които никога не са извършвали. Осъжда на позор тяхната жертва и гибел, обрича на презрение тяхното достойнство и благородство.

  Понеже неговият хуманизъм бил неортодоксален, извисен и висш. За разлика от жалкия ортодоксален хуманизъм, задръстен от зловредно състрадание и съпричастие, затлачен от някакви (всякакви) презрени принципи, примитивна последователност, низша почтеност, низка честност и позорна искреност, тъй присъщи на тъпите православни отодокси. Защото ортодоксален означава православен. Изначално и неотменимо.

  Неортодоксалният опус на Маккарти е възхвала на робството, апотеоз на Високата порта, реабилитация на кървавата Османска империя, аргумент за реосманизацията на Балканите, Кавказ и Близкия изток.

  Робството е благо; турските злодейства – нежна грижа; ятаганът и дръвникът – изтънчени инструменти на човеколюбието; поруганието –достойно за похвала; безропотното подчинение – добродетел; робското търпение – висша ценност; любовта към поробителя – божия благодат; поривът на един народ към свободата – предателство към благодетелната империя; непокорството – осъдително; протестът – престъпен; съпротивата срещу една най-гнусна тирания – черна неблагодарност към великодушието на тирана; саможертвата – позор; борбата за свобода – най-тежко престъпление; въстанието – варварство; Освобождението на България – грабеж; историческите факти – неуместна подробност; истината – лъжа.

  Лъжа, опакована в академична тога.

  Университетското издателство у нас е оставило опуса на Маккарти без научна редакция, без придружаваща студия, без послеслов (поне), без една бележка под линия (дори).

  Защо?

  Поради недоглеждане? Или съгласие? Или безразличие? Или заради “едни пари”?

  Българските историци мълчат.

  Мълчат политиците.

  Мълчат медиите.

  Защо?

  За да не си навлекат обвинения в “просташка истерия”, “бутафорен патриотизъм” и “евтини националистически масали”; в организиране на “политическа цензура” и грубо посегателство върху “академичната свобода”? За да не изглеждат “неинтелигентни и агресивни варвари” в очите на световната прогресивна общественост?

  Мълчанието е съучастие.

  И още по-лошо.

  Велислава Дърева,

  Bolgari.net

• Бомби преди вота

  ГДБОП:  Взривовете пред РЗС, ДСБ и „Галерия“ са идентични

  Без пострадали хора и само с материални щети се разминаха бомбените взривове пред офиси на партии тази нощ в София. Два взрива са избухнали в столицата пред централата на РЗС на бул. „Дондуков“ и клуб на ДСБ на бул. „Сливница“, съобщи директорът на СДВР комисар Валери Йорданов. Първият сигнал е получен в 3.58 часа, а следващият около 20 минути по-късно. Около 150 грама е количеството на взривното вещество, което е използвано при първия взрив. Счупени са стъкла и витрини.

  Работи се по няколко версии. Предполагаме, че има връзка между единия и другия взрив в София. Това каза директорът на ГДБОП Станимир Флоров. Ще направим всичко, което зависи от нас, да установим извършителите и причините, каза той. Флоров заяви, че такива неща се правят за сплашване или получаване на политически дивиденти от определен кръг лица.

  Взривовете са за сплашване, в единия случай става дума за 150 грама еквивалент на тротилов взрив. Смята се, че става въпрос за еднакво количество взривно вещество и в двата случая, въпреки че пред офиса на ДСБ има повече счупени стъкла.

  Способът на извършване на взривовете е сходен с този пред вестник „Галерия” – огневи способ. Продължава работата за взрива пред вестника. Тези неща са трудни, не е като във филмите с Хорейшо, каза Станимир Флоров. Директорът на ГДБОП отказа да коментира искането на ДСБ в срок от 24 часа да има резултати от разследването. От самото подаване на сигнала има съвместни екипи от ГДБОП със СДВР, които работят.

  Борисов: Някой, който много разбира от взривове, който е добре обучен, много взе да се интересува от политика

  Някой, който много разбира от взривове, който е добре обучен, много взе да се интересува от политика. Така коментира по TV7 взривовете премиерът Бойко Борисов. Той не назова конкретни имена. Но беше категоричен, че това са бомби срещу държавата и народа. Според премиера има връзка между двата взрива тази нощ и бомбата пред вестник “Галерия”.

  „Минал някой и поставил две бомби с малък еквивалент и то точно преди доклада на Брюксел. В деня, в който четирима еврокомисари бяха на посещение в България, беше взривът пред „Галерия”. (…) Рано или късно ще го хванем”, увери Борисов.

  „Като главен секретар имаше бомбичка пред дома на Костов. Тогава имаше коментари, че някой иска да им запуши устите. А се вижда, че години наред те са най гласовитите. Така че не се постига ефект. Но всичко се трупа като негатив на имиджа на правителството и на страната”, каза още министър-председателят. И отбеляза, че правителството ще трябва да понесе пасивите от тези действия, които оказват лошо въздействие и върху инвеститорите. Борисов бе категоричен, че ще бъде заловен и убиецът на момичето в Борисовата градина.

  ДСБ иска до 24 часа извършителят да бъде разкрит

  Първите коментари от двете засегнати политически сили определиха взривовете като скандал и провокация. „Това, че пред партийни клубове има взривове само по себе си е скандално. Ако това е заради наближаването на изборите, в България се случва нещо страшно“, коментира Веселин Методиев от ДСБ.

  Демократи за силна България дава 24-часов срок на българските институции да си свършат работата и да разкрият кой стои зад взрива пред офиса на партията в район „Илинден” – това стана ясно на кратък брифинг в централата на партията. Според Атанас Атанасов от ДСБ срокът от 24 часа не е малък. Става дума за много тежко обществено деяние, обясни той. Очакваме органите на реда да си свършат бързо работата, каза Веселин Методиев.

  РЗС: Това е терористичен акт

  РЗС излезе със специална декларация, в която оценява случая като терористичен акт, тежък удар срещу демокрацията в навечерието на изборите, пореден опит за сплашване на единствената реална опозиция. Пред “Фокус” Яне Янев обяви, че след взрива през пролетта вестник „Галерия“ е спрял да пише така, както пишеше преди взрива – остро, критично срещу управляващата партия. Това, което прави впечатление е, че взривът пред „Галерия“ и сегашният взрив се случват точно преди поредния доклад, каза лидерът на РЗС.

  Количеството взривното вещество, използвано пред централите на РЗС и ДСБ в столицата, не е голямо, но не е и малко, заяви пред „Фокус” Иван Бояджиев, експерт по сигурността в Столична община. “Ако е имало хора наоколо, е можело някой да пострада жестоко. От друга страна е избран час, когато няма хора по улиците и това навежда на мисълта, че това е чиста провокация”, изтъкна Бояджиев. По думите – целта явно е била да няма жертви, а да се вдигне шум, за да се постигнат цели, които никоя политика не може да оправдае. Според Иван Бояджиев няма връзка с днешните взривове и този от преди няколко месеца пред издателството на вестник Галерия.

  Уорлик за взривовете: Ще заклеймя политическото насилие

  Този род проява на насилие няма място в нито едно демократично общество. Това каза американският посланик Джеймс Уорлик пред журналисти в коментар на взривовете от тази нощ. Уорлик подчерта, че българите и американците, и политическите им представители трябва да застанат срещу политическото насилие. „Аз не съм запознат с детайлите и съответно няма да поставя конкретен етикет върху случилото се, но ще заклеймя политическото насилие като цяло”, каза той. Уорлик добави: „Всички трябва да заклеймят политическото насилие, защото то няма място в нито едно демократично общество”.

  Източник: Vsekiden.com

• ООН: Расте безработицата сред младите

  Нивото на безработица сред младежта е достигнала поредния максимум, съобщава Международната организация по труда към ООН. По- рано организацията прогнозираше намаляването на безработицата , к7ато се основаваха на оптимистичните прогнози за ръста на световната икономика. Експертите на организацията очакваха, че безработицата сред младите хора на възраст между 15 и 24 години ще започне да намалява през 2010 и 2011 година. Но, според данни на ООН, безработицата сред младите през този период достигна поредния максимум и е вече 13%, което означава, че в момента 18 милиона млади хора са без работа.

  Вашингтон, САЩ /КРОСС/

  Labour Market Statistics: July 2011/USA

  Youth long-term unemployment (which can include students) rose by 5,000 from last month’s figure and is now 311,000. The claimant count measure, even if one adds in young people still on old employment programmes, remains far behind at 114,700, and is rising. The 18 to 24 year olds youth unemployment rate (including students) rose to 17.4% of the economically active – excluding one million economically inactive students from the calculation

• Уорлик според Wikileaks: Ефектът от „Октопод“ ще се загуби, ако Алексей Петров не е осъден

  „В крайна сметка правителството няма да бъде оценено според арестите на известни фигури, а според способността му да ускори делата за корупция, да затвори законовите вратички и успешно да вкара в затвора недосегаемите преди фигури на организираната престъпност.“ „Целият позитивен ефект, породен от арестите по операция „Октопод“, ще бъде изгубен моментално, ако Алексей Петров и неговите съучастници не свършат в затвора.“

  Това пише посланикът на САЩ Джеймс Уорлик в две последователни грами от 10 и 12 февруари 2010 г., предоставени от Wikileaks на партньорските му сайтове у нас balkanleaks.eu и bivol.bg.
  В самия ден на акция „Октопод“ посланикът на САЩ изпраща доклад до Държавния департамент, озаглавен „Борбата с организираната престъпност: първият рунд е за правителството“.

  „Правителството на ГЕРБ, избрано с обещанията за борба с корупцията и организираната престъпност, отбелязва напредък в изпълнението на обещанията си. Реформи, подкрепени с политическа воля на високо ниво, увеличиха натиска над по-рано недосегаеми фигури от организираната престъпност и позволиха ареста на няколко големи и добре екипирани организирани престъпни групи. В същото време тези арести подчертаха слабостите на съдебната система, след като съдии позволяват на членове на престъпни групи да излизат под гаранция и бавят делата срещу тях въпреки уверенията на прокуратурата, че имат сериозни доказателства.“ Това гласи обобщението на грамата на Уорлик от 10 февруари.

  Посланикът изброява подробно успехите на кабинета „Борисов“: Сменени са 26 от 28 регионални шефове на полицията, много от които некомпетентни и корумпирани; по препоръка на посолството е създадена междуинституционална работна група срещу организираната престъпност, решен е въпросът с конфликта между ДАНС и МВР. В крайна сметка координацията между МВР и прокуратурата „драматично се е подобрила“. Главният прокурор Борис Велчев, за когото е отбелязано, че е назначение на социалистите, е споделил с посланика в началото на февруари, че „има пълна подкрепа от премиера и правителството да обяви война на 200-300 най-опасни фигури на организираната престъпност, включително 20-50 босове, които са добре известни“.

  Споменават се още операциите „Наглите“ и „Крокодилите“. Уорлик пише още, че наскоро полицията е обявила акция „Октопод“, в която на 10 февруари е арестувала 12 души, смятани за част от силна организирана престъпна група, действала в последните 10 години. Ударите бяха успешна ПР акция за правителството, защото бяха насочени към добре известни групи, които бившите правителства бяха безсилни да спрат, пише още посланикът. Уорлик хвали МВР и за арести на бивши държавни служители, двама бивши министри, обвинени в корупция и „задържането на поне 10 кметове, съдии, шефове на агенции и депутати за корупция миналото лято“.

  Посланикът на САЩ обаче пише до Държавния департамент, че „големите риби“ са на свобода заради сериозни пропуски във формализираната съдебна процедура. Уорлик дава за пример безкрайното протакане, отлагане и в крайна сметка провала на делото срещу братята Маргини и убийството на Боби Цанков. Описва подробно хода на проверките и делата, включително освобождаването на Антон Петров-Хамстера под гаранция и фактът, че полицията така и не успя да издири Малкия Маргин.

  Посланикът на САЩ цитира свои разговори с главния прокурор и с правосъдния министър Маргарита Попова, които са му казали, че реформата на Наказателно-процесуалния кодекс е срещнала яростната съпротива на „старата стража“ – политици и съдии в съюз  адвокати и неправителствени организации използват езика на защитници на човешките права, за да торпилират необходимите реформи. Уорлик цитира думите на министър Попова – че без радикални реформи българският съд не може да се справи с организираната престъпност. Той напомня още, че такива промени изискват промяна на конституцията с квалифицирано мнозинство, което е трудно постижимо при баланса на силите в парламента.

  Заключението на грамата гласи: „Радикалната съдебна реформа, лансирана от правосъдния министър, няма да се случи лесно, като се има предвид силно независимата и консервативна съдебна система и високата конституционна бариера. Въпреки тези предизвикателства постепенната реформа е възможна със силната подкрепа на правителството. В крайна сметка правителството няма да бъде оценено според арестите на известни фигури, а според способността му да ускори делата за корупция, да затвори законовите вратички и успешно да вкара в затвора недосегаемите преди фигури на организираната престъпност.“

  В документа от 12 февруари Уорлик заявява, че българската общественост е била изумена от ареста преди два дни на една от най-известните и недосегаемите фигури на организираната престъпност Алексей Петров и 12 негови съучастници. Цитира вестникарски публикации и изявлението на вътрешния министър Цветан Цветанов, че е „пресечен Рубиконът“. Счита се, че Петров контролира бизнес империя със законни и незаконни операции за стотици милиони долари… Олигархът Петров е приеман за човек над закона с богатството си, политическото си влияние и минало в тайните служби, пише още в грамата.

  Посланикът съобщава, че ден след арестите Цветанов му е казал, че е убеден, че полицията вече има достатъчно доказателства, за да гарантира осъждането на поне 7 души от групата „Октопод“,  включително и Петров. Че доказателствата ще издържат в съда, твърдят и премиерът Борисов и
  главният прокурор Борис Велчев.

  „Ако Петров бъде осъден в крайна сметка, този арест ще има историческо измерение. Има обаче опасност обвинението да се провали поради подкуп, принуда или поради „технически причини“, което ще бъде сериозен удар срещу правителството и ще деморализира обществото“, коментира обаче Уорлик в информацията, която изпраща до Държавния департамент на САЩ.

  Той пише още, че има реална опасността Петров да използва заплахи и сила срещу Цветанов и хората му, както и срещу главния прокурор Борис Велчев, но министърът е уверил посолството, че са взети всички мерки, за да се предотврати подобен сценарий.

  Във втората грама се дават подробности за операция „Октопод“, който завършват с информация, която посланикът е получил от Цветанов. Според нея има поне 4 служители в МВР, които се разследват за връзки с Алексей Петров и групата му. Останалите данни по твърдения на Цветанов са, че Петров държи бизнес с проститутки, от който се печелят по 40 000 долара на нощ, че има дялове във в. „Уикенд“ и „Галерия“. Пише още, че Петров контролира „Такси-С-Експрес“ и е съветник в един от най-големите застрахователи „Лев инс“.

  ––––––––––––––––––––––––––

  Година и половина след ареста на Алексей Петров той все още не е изправен пред съда. Очакванията на прокурора Светлозар Костов са това да стане до края на годината. Обвиненията срещу Петров бяха разделени на три и към края е разследването само за стари случаи на рекет и изнудване, придружени с опит за убийство. Останалите – за данъчни престъпления и за организирана престъпна група,  извършвала множество престъпления, са далече от финала. Петров е на свобода и се включи в политическия живот, като обяви кандидатурата си за президент.

  Източник: в. „Дневник”

• Външната политика на Обама е калкулация от разходи и ползи

  Президентът на САЩ проявява стратегическа сдържаност и следва премерена линия на международната сцена

                                                                                Фарийд Закария, в. „Вашингтон пост”

  Веднъж на няколко месеца коментаторите намират по някоя нова голяма стратегия на Барак Обама. В началото той бе антивоенен кандидат, доколкото победите му в първичните избори на Демократическата партия изразяваха последователната му опозиция срещу войната в Ирак. Но дори някои от десницата като Робърт Кагън отбелязваха, че той бил интервенционист по такива въпроси като Афганистан. Някои го критикуваха за многопосочността му, посочвайки предложенията му за сътрудничество с всички новоналожили се играчи – от Иран до Русия и Китай. Наблюдавайки енергичното му общуване с азиатските държави, застрашени от Китай, политологът Дениъл Дрезнер съвсем наскоро стигна до извода, че в основата на новата велика стратегия лежи идеята за „контраудара“.

  И така – каква е доктрината на Обама? По същество самото търсене на доктрина е погрешно. Доктриналният подход към външната политика вече няма много смисъл. Всяка американска външнополитическа „доктрина“, с изключение на една,

  бе създавана в годините на Студената война

  за нуждите на един двуполюсен свят. Тогава американската политика спрямо една-единствена държава – Съветския съюз, доминираше в цялата стратегия на САЩ и бе решаващият фактор в глобалното село. Изключението тук е доктрината „Монро“*. В съвременния многополярен и многослоен свят няма централна опорна точка, която да формира цялата американска политика. Формирането на политика изглежда по-разнопосочна, колеблива и противоречива дейност, защото отделните региони изискват подходи, които не са приложими на други места.

  Обама обаче има мироглед и премерен подход към международните проблеми. Неговите възгледи са открити и ясни. Още в първите дни на президентската си кампания той заявяваше, че вижда основата на американската външна политика

  между идеологията и реализма

  и така ясно изрази своята позиция. „Изпитвам огромна симпатия към външната политика на Джордж Буш-старши“, сподели той в интервю през май 2008 г. Същата година в интервю за Си Ен Ен той още веднъж говори с възхищение за него, а също за Хари Труман, Дийн Ачисън и Джордж Кенън – заради трезвия им интернационализъм**. През април 2010 г. ръководителят на президентската администрация Рам Еманюел изтъкна пред „Ню Йорк таймс“: „Ако трябва да бъде охарактеризиран, той е повече политик на рeализма като 41-вият президент Буш.“

  Коментаторите отделиха много внимание на реакцията на Обама към Арабската пролет, особено на речта му от 19 май, в която той очерта категоричната американска подкрепа за демокрацията в региона. Всички американски президенти са подкрепяли и ще подкрепят разпространението на демокрацията. Въпросът обаче е следният: трябва ли тази подкрепа

  да включва активни действия за свалянето на недемократичните режими,

  включително прилагането на военна сила?

  В това отношение зад риториката може отново да видите прагматизъм в действие. След като бе хваната неподготвена от събитията в Тунис и Египет – както и много други, включително ръководителите на тези страни, – администрацията на Обама видя, че протестните акции в Египет може да постигнат успех и мълчаливо прие неизбежното. На Роналд Рейгън му трябваха две години, за да се обърне срещу Фердинанд Маркос***. Докато на Обама му трябваха две седмици, за да убеди Хосни Мубарак да си подаде оставката.

  Днес е модно да се критикува Обама за липсата на последователна политика спрямо Арабската пролет.

  Но трябва ли той да има такава политика?

  Налице са огромни различия между положението в Тунис, Египет, Либия, Сирия и Саудитска Арабия, между американските интереси в тези страни и способността ни да влияем на събитията там. Да вземем страната, с която американските интереси и ценности са в най-остро противоречие – Саудитска Арабия. Започнеше ли администрацията настойчиво да иска смяна на режима в Рияд, започнеше ли да поощрява големи протести (а значи и нестабилността) в кралството, цената на нефта щеше да литне. САЩ и по-голямата част от развития свят почти сигурно щяха да изпаднат във втора рецесия. В същото време саудитският режим, който има легитимност, власт и много налични пари, които може да харчи, вероятно би издържал. Но тогава щеше да бъде бесен на Вашингтон. Колко ли тогава ще струва „по-последователната“ близкоизточна политика?

  В Либия администрацията се сблъска с потенциална хуманитарна криза, заради която вътрешната опозиция, Арабската лига, ООН и ключови европейски съюзници призоваха всички към международни действия. Администрацията намери начин да участва в многостранната интервенция, но сложи лимит на това участие. Сирия е друга история, там има режим, който твърдо и брутално контролира ситуацията. И макар да ми се иска Обама да бе огласил предпочитанието си за оставка на президента Башар Асад, заслужава да се отбележи, че същите тези хора, които искат да чуят това от Обама, го критикуват, че е призовавал за свалянето на Кадафи, без да има средства да постигне това. Или може би те искат нашата военна намеса и в Сирия, която би ни донесла четвърта война?

  При всички тези случаи характерното за политиката на администрацията е внимателното пресмятане на разходите и ползите. Голямата съблазън на съвременната американска външна политика от Версай до Виетнам и Ирак се изразява в това да излезеш с гръмка декларация или да формулираш доктрината, което след това води до огромни ангажименти и разходи. Ние се отърваваме от десетилетие на подобна риторика и намеса и продължаваме да плащаме цената за тях – над 2 трилиона долара, да не говорим за огромните човешки жертви. В този контекст една външна политика, която набляга на стратегическата сдържаност, е подходяща и мъдра.

  –––––––––––––

  *Това е доктрината на петия американски президент Джеймс Монро, управлявал през 1817-1825 г. Тя утвърждава изолационизма на САЩ, най-вече от европейските сили, но наред с това обявява търговската експанзия на САЩ в Латинска Америка и стремеж за надмощие на целия американски континент.

  ** Хари Труман е президент на САЩ през 1946-1953 г., а управлението му се свързва с началото на Студената война, плана „Маршал“ за следвоенното възстановяване на Европа и създаването на ООН. Дийн Ачисън (1893-1971) е бил държавен секретар на Труман. Джордж Кенън (1904-2005 г.) е виден американски дипломат и историк, посланик в СССР и бивша Югославия, считан е за една от ключовите фигури на Студената война.

  *** Авторитарен президент на Филипините, управлявал страната от 1965 до 1986 г., когато е свален след народен бунт по подобие на Арабската пролет.

   

  Източник:   в. „Сега”

• „Граждани срещу ДС”: Държавна сигурност е отново мобилизирана за предстоящите избори

  От гражданите зависи дали ще гласуват отново за агенти

  Структурите на Държавна сигурност заявиха отново предстоящето си участие в идващите президентски и местни избори.

  Четирима от вече издигнатите кандидати за президентския пост са обвързани с ДС. Красимир Каракачанов – като агента на ДС „Иван”, Ивайло Калфин – като твърд защитник на посланиците – агенти, Алексей Петров –като бивш агент на Шесто управление на ДС за борба с „идеологическата диверсия”, Жан Виденов – съдържател на явочна квартира на ДС в Пловдив.

  Министър председателят Бойко Борисов „не иска да му се шикалкави”, когато нарежда на мнистрите си да се отпуснат 30 милиона лева наши пари за ремонт на летището в Балчик, което да обслужва голф-компелкса на агента на ДС Красимир Гергов, добър приятел на Борисов.

  От нас – избирателите зависи, дали ще гласуваме за пореден път за ДС  (както вече го направихме два пъти за агент „Гоце”) и ще си останем нейни подопечни роби. Или най-сетне ще осъзнаем, че щом търпим президент, областни управители, депутати и кметове от ДС, сами сме си виновни за бедността, безхаберието и моралната нищета, в които сме затънали.

  Защото тези хора от ДС мислят за голфигрищата си и частните си самолети. За друго, освен да грабят за себе си, умът им не достига. Те така са свикнали още от онези времена, когато с пистолетите си, телените огради и копоите им ни държаха затворени в „социалистическия” им лагер.

  И ако ние не разберем, че на тях изобщо не им пука за нас и продължаваме като слепци да ги тикаме във властта, сме си виновни само ние.

  Движение „Граждани срещу ДС” призовава партиите, които уважават себе си и избирателите, да не издигат бивши комунистичски агенти за идващите избори.

  Движение „Граждани срещу ДС”

  
  

  
  

• КОСТОВ, НАДЕЖДА, ПЕТЪР СТОЯНОВ, БИСЕРОВ И ПОКОЙНИЯТ САШО БОЖКОВ С ОБЩО ТАЙНО СДРУЖЕНИЕ

  Според статия излязла в „Блиц“ петимата държали милионите на СДС, а фондацията съществува още

  Независимо от ненавистта, която изпитват един към друг, легендарните фигури от силните години на СДС Иван Костов, Надежда Михайлова, Петър Стоянов и Христо Бисеров още имат общо юридическо сдружение, което не е закрито и развива активна дейност, пише „Всеки ден“.

  Тайната била разкрита от приятелка на дъщерята на Александър Божков – Мина, който бил петият член на тайната финансова организация на сините ръководители. Мина Божкова, която има финансови проблеми наскоро мъртво пияна трошеше витрини из София, разкрила грандиозната далавера, докато преглеждала сейфа на баща си. Тя потърсила Надежда, която е била най-близка на баща й, но новоизлюпената г-жа Нейнски троснато й отговорила да не я безпокои и да не се бърка там, където не й е работа.

  Тайното сдружение носи името… Съюз на демократичните сили, точно като едноименната партия. СДС-2 като юридическо сдружение е било използвано за отклоняване на средства, предназначени за партията.

  Схемата е била проста, но гениална и принадлежала на финансовия мозък Сашо Божков. Лица, фирми и организации са правели дарения на СДС, но вместо само на партията са им били давани данните на сдружението, което носело същото име. Така дарителите си мислели, че парите отиват в партията, а те попадали в частната фирма на „Големите“.

  Сдружението, което е регистрирано символично на 22 септември – Деня на независимостта на България, съществува вече 16 години. И още от първите си дни е започнало да функционира като касичка на синьото политбюро. Единственият по-външен, който е поканен в тайния финансов план, е блестящият юрист Васил Гоцев, който се заема с регистрацията, но не е допуснат до финансовите средства и тяхното разпределение. По-късно той получава министерски пост, а след това и дълъг мандат в Конституционния съд.

  Източник: Blitz.bg

• Маргарит Жеков: Случаят Иван Бориславов или как юрист декламира моя статия

  Благодарен съм на журналистката Даниела Кръстева, че споменава името ми в ‘най-тиражния седмичен вестник’ по повод случая Иван Бориславов (в. “Шоу”, бр. 25 от 22-28.06.2011 г., стр. 27), тъй като винаги съм ценял Иван Бориславов като поет и преводач и никога няма да забравя великолепния му стих “Превеждам песните на птиците. И затова на синева ухая…” от първата му стихосбирка “Слънчева лавина”, където той прави своето неповторимо откритие за поетическото призвание. Бих искал само да направя няколко уточнения, понеже Даниела Кръстева, премълчавайки един съществен факт в бележката относно причината за тежкия инфаркт на поета (http://www.blitz.bg/article/25599), поражда поредица от преиначавания, които изопачават истината в случая.
  Може би за проникновена журналистка като Даниела Кръстева фактът, че на 28.02.2001 година съм поместил във в. “Демокрация” статията си по случая Иван Бориславов под заглавие “Изкушението” (достъпна и в Интернет на този адрес –линк), се разбира от само себе си, но премълчаването на този факт десет години по-късно води до лъжливо свидетелство в подготвената от журналистката бележка за ‘тежкия инфаркт на Бориславов”.
  Неверните внушения на това лъжливо свидетелство са няколко:
  Първо за нищо неподозиращия читател излиза, че съм разговарял лично с проф. Михаил Неделчев по случая и съм отправил словесна нападка към него, на която той е отговорил също устно. Моята позиция обаче е изразена единствено чрез поместването на споменатата вече статия и никога не съм разговарял с проф. Михаил Неделчев по случая. Но, както и друг път ми се е случвало да забележа в ежедневието, щом някой в България посочва някакъв нелицеприятен факт, било то писмено или устно, това засвидетелстване на факта винаги се назовава като нападка.
  Второто невярно внушение в случая е последица от първото: излиза, че членовете на Сдружението на български писатели са все нападателни личности, които са в постоянни кавги помежду си. Истината обаче е, че в срещите и разговорите си като членове на Сдружението на български писатели винаги сме се отнасяли помежду си с искрено уважение и приятелство. Поне такива са моите скромни впечатления от литературните срещи и общите събрания на членовете на Сдружението.
  Третото невярно внушение на подготвената от Даниела Кръстева бележка е по-особено – тук журналистката вмъква пространен цитат от статията ми “Изкушението”, равняващ се почти на половината от подготвения материал, който накрая най-изненадващо приписва на неназован “юрист с дългогодишна практика в средствата за масово осведомяване”. Тук трябва да благодаря на Даниела Кръстева за комплимента, ако тя, от неведение за занятието на скромната ми особа, е сметнала, че съм правист, и да уточня, че вярно е само първото й определение за мен: ‘по-младият литературен събрат на Иван Бориславов’. А ако Даниела Кръстева наистина е разговаряла с юрист в случая, за мен ще е интересно името на правист, който рецитира дословно такъв голям откъс от моя статия. При цялото ми уважение към високата образованост на правистите се налага обаче да спомена, че такава една рецитация не може да бъде случайна или неволна. И ако този юрист е с ‘дългогодишна практика’, както пише Даниела Кръстева, той би трябвало да спазва закона за авторското право и да ме цитира като автор на размислите, които изтъква като свое становище.
  Мисля обаче, че юристите не трябва да бързат да се засягат в случая – има и трета възможност: Даниела Кръстева да харесва откъса от статията ми, но не и скромната ми особа, поради което вместо името ми въвежда загадъчното и престижно споменаване на юриста, тъй както Радичков споменава понятието верблюд.
  Винаги съм недоумявал пред библейските слова в Лука 11:47-48 – ”Горко вам, защото градите гробниците на пророците, а бащите ви ги избиха. И тъй, вие свидетелствувате за делата на бащите си и се съгласявате с тях; защото те ги избиха, а вие им градите гробниците», но «съпричастието», което в. «Шоу» показва към внезапно починалия поет, ми разкри истинското значение на споменатите библейски максими: вестникът гради привидно ‘гробница’ от почтителни наглед слова за трагично загиналия поет, но със своите изопачения предизвиква сърцебол и сякаш подготвя инфаркт и у мен като споменат в ‘документалните’ приписки защитник на Иван Бориславов – статията, с която бе засвидетелствана «почит» към поета Иван Бориславов, вместо да изтъкне, че съм защитил Иван Бориславов, заявява лъжливо, че съм нападнал проф. Михаил Неделчев, а като капак на всичко плагиатски използва откъс от моята статия за случая Иван Бориславов. С което успява да потвърди и друга странна максима: че никое добро дело не остава ненаказано.

  Маргарит Жеков
  София
  29-30.06.2011, 17.07.2011

• Унизеният Путин

  Руският премиер лишен от престижна германска награда

   

  Организационният комитет, връчващ престижната германска награда „Квадрига“, с която от 2003 г. насам се удостояват „просветени умове – пример за подражание и усилията в полза на общественото благо“, заяви в събота, че отказва да връчи годишния приз след лавината от протести срещу замисъла на комитета да отличи руския премиер Владимир Путин.

  „Квадрига“ е наречена така в чест на статуята върху Бранденбургската врата в Берлин и се дава годишно в деня на обединението на Германия, като се посвещава на хора „ангажирани да свалят стени със смелостта си и да изграждат мостове“.

  Организаторите обявиха, че с голямо съжаление оттеглят наградата за Путин, като цитираха „масовите критики в медии и политическия свят“ по повод на техния избор.

  Растящият натиск става все по-нетърпим и рискува да ескалира още повече, заявиха те в специално съобщение.

  Руският премиер Путин трябваше да бъде удостоен с наградата на 3 октомври, денят на обединението на Германия, за „заслугите му за стабилизирането на Русия и приноса му за стабилните германско-руски отношения“. Мнозина носители на наградата „Квадрига“ обаче остро критикуваха решението на журито като критиката беше насочена най-вече срещу незачитането на човешките права в Русия, предаде Дойче веле.

  Срам за журито

  Датският художник и автор на инсталации Олафур Елиасон още в петък върна своята награда в знак на протест срещу решението за награждаване на Путин. Бившият чешки президент Вацлав Хавел заплаши със същата стъпка. Говорителката на Хавел заяви, че той ще излезе със специална декларация.

  Планираното връчване на наградата на Путин предизвика сътресения и в самото жури. Председателят на партията на зелените Джем Йоздемир и хайделбергският историк Едгар Волфрум напуснаха кураториума в знак на протест.

  Историчката Магдалена Матиополус пък отхвърли острите критики срещу номинацията на Путин. Тя заяви, че е изненадана от внезапния изблик на морализъм от различни политически и публицистични среди. „Нима тази република не е била управлявана и от политици като Ханс Глобке, Херберт Венер и Йошка Фишер, които също имат противоречиво минало?“, пита тя иронично.

  И все пак – правилно ли е решението на журито да суспендира наградата за тази година? Защо заради руския премиер да бъдат лишени от наградата и останалите номинирани? Путин беше номиниран заедно с мексиканската външна министърка Патрисия Еспиноса, писателката от турски произход Бетюл Дурмас и палестинския министър-председател Салам Фаяд.

  Реакцията на Кримъл

  Според Кремъл германско-руските отношения няма да пострадат от вълненията около наградата „Квадрига“. Говорителят на Путин Димитрий Песков заяви, че това няма нищо общо с руско-германските отношения. „Руското правителство ще приеме с уважение всички решения на тази организация“, каза Песков.

  По думите му конкретното решение по-вероятно е свързано с неразбориите, които царят в самото жури, присъждащо наградата.

  Колкото до Владимир Путин, той е лауреат на множество международни награди и няма нужда от ново утвърждаване Тези награди свидетелстват за уважението и адекватното разбиране по света за заслугите на руския премиер, допълни говорителят, цитиран от Интерфакс.

  Самият Путин досега не е взел отношение по въпроса.

  Още идната седмица ще стане ясно как Русия ще се справи с бламирането на министър-председателя й. От понеделник в Хановер започват германско-руски правителствени консултации, на които Ангела Меркел ще се срещне с руския президент Дмитрий Медведев. Двете правителствени делегации ще обсъждат двустранните отношения и възнамеряват да сключат конкретни договори. Според политолога Владислав Белов германско-руските отношения няма да пострадат от случилото се: „Отношенията са здрави и добри, но за Путин това е афронт и неговото реноме е накърнено“, казва Белов.

   

  Източник:  Mediapool

• „Екогласност” се обръщат към Барозу заради гр.Гълъбово

  Oт национално движение „Екогласност” са изпратили отворено писмо със зов за помощ до г-н Жозе Мануел Барозу – председател на Европейската комисия и до Борис Велчев -главен прокурор на Р. България, затова че българските власти прикриват екогеноцид над гр. Гълъбово.
  В писмото пише, че Национално движение „Екогласност” иска да привлече внимание върху един жизнено важен въпрос, касаещ системно и дългогодишно увреждане здравето на значително голяма група хора от България
  Цитират се и публикации в централния печат: “По данни от Системата за ранно предупреждение, източници на замърсяването в Старазагорско са емисиите от производствените мощности на „Брикел“ ЕАД, гр. Гълъбово, „Енел Оперейшънс България“ АД, с. Медникарово, общ. Гълъбово и ТЕЦ „Марица изток 2″ ЕАД с. Ковачево, община Раднево. Община Гълъбово е печално известна в цяла България с постоянните обгазявания, заболяванията на населението и аномалиите, с които се раждат децата там. Проблемите на дихателната система са „запазена марка” за хората в града. Спонтанните аборти са чести, а всяко шесто момче се ражда с един тестис”.
  Екозащитницитге задават въпрос – дали тази неспособност на МВР да назове престъпниците срещу здравето на хората не е свързана с разкритото наскоро (досега било служебна тайна) богато спонсорство на МВР от фирми, разследвани за престъпления, в това число и политическият олигарх Христо Ковачки с неговата замърсяваща фирма “Брикел” ЕАД – гр. Гълъбово, за която министри от кабинета на премиера Бойко Борисов публично безсрамно лобират и Министерският съвет й даваше неоправдани бонуси за продължаване на замърсяването на околната среда и увреждането здравето на населението?

  Писмото може да бъде изтеглено от тук – zaGalabovo .

• Велислав Минеков: В българския Лувър има твърде много миризма на чесън и чубрица

  – Г-н Минеков, как оценявате комиксовата интерпретация на паметника на Съветската армия, която мнозина коментатори определиха като една от най-интересните прояви на съвременното изкуство у нас?

  – Тази акция предизвика немалко шум, тя бе действително много интересна и съжалявам, че авторите не се представиха, според мен те могат да се превърнат в най-интересните съвременни художници, експериментатори и концептуалисти в България. Те щяха да направят име, далеч по-звучно и прославено от това на Давид Черни с неговата т.нар. турска тоалетна. Eстествено те се уплашиха, тъй като се нададе писък откъде ли не, включително извън България, и след многото заплахи и изказвания срещу тях разбираемо е, че се укриха. Все пак ако бях на тяхно място, бих предпочел кратък престой в зандана. Това щеше да увеличи още повече шумотевицата, а щяхме да създадем и спасителен комитет. Когато говорим конкретно за този паметник, трябва да си отворим очите и да си дадем сметка, че той няма място в нашето съвремие. Този паметник не може и не бива да съществува. Той ще оцелее още известен период, но така или иначе, композициите, които ще останат от него, трябва да бъдат прибрани на по-добро място. Той не отговаря на историческата истина, а в България има много подобни паметници. Тези паметници нямат бъдеще, те така или иначе ще бъдат изметени един ден. Паметникът на Съветската армия е паметник на каскетния комунизъм, на онази степна зараза, която бе вкарана у нас с насилие и варварщина.

  – Как отговаряте на аргументите, че историческата памет трябва да бъде поддържана и преосмисляна, а не изтривана? Всъщност какво мислите за разрушаването на мавзолея на Г. Димитров – една сграда на арх. Георги Овчаров?

  – Сградата на Овчаров мисля да я прежаля и не страдам за това събаряне. Тази сграда не беше нито архитектурна ценност, нито нещо, което впечатляваше. Това беше просто музей на една мумия, на един човек, който е избил немалко хора, а други е вкарал в лагери. Тази сграда е абсолютно излишен спомен. Глупост е да се твърди, че било възможно тя да бъде използвана като музей. Аз съм се разхождал вътре достатъчно и знам, че сградата не ставаше за нищо друго – и като архитектура, и като площ – освен да съхранява въпросната мумия. Тя не беше и типичният паметник, а по-скоро някакъв внос на култова азиатщина, нещо напомнящо по-скоро за Виетнам или Монголия.

  – А къде виждате мястото на отделните композиции от паметника на Съветската армия – казахте, че те трябва да бъдат прибрани на едно по-добро място?

  – Това е нещо, което вече е решено в Европа. Например в Унгария има парк, в който са събрани и подредени подобни произведения, които могат да впечатлят било като изработка или като реализъм, но са отхвърлени от обществото. Неотдавна участвах в един конкурс в Москва, където бях сърдечно посрещнат от колеги, нормални хора – винаги е добре да попаднеш на нормални хора. Няма да забравя думите на един приятел – скулптор и академик в Руската академия на изкуствата – който, след като вдигахме дълги наздравици за нашата вечна дружба, се сети за паметника и каза: „Все пак, Слава, ако този паметник продължи да стои в центъра на София, винаги ще има сянка върху нашата дружба”. И е абсолютно прав. Аз не мога да си обясня защо има чак такава загриженост за този паметник, а липсва загриженост за други паметници, които са в окаяно състояние. Например паметникът на Аспарух в Добрич, на който отдолу по постаментите всичко е изкъртено, или паметникът на Самуил до с. Ключ – ами там е отчайващо. Защо нямаме грижа към тези паметници? Ще ви дам конкретен пример – паметникът на връх Беклемето е посветен на 3000 руски войници, загинали зарити в снега поради офицерска грешка по време на Руско-турската война. Това е паметник на действително загинали за свободата ни руски войници и той също е в окаяно състояние. Защо никой – нито в Москва, нито в София – не се сети да вложи там някакви средства, така както бяха вложени средства за почистването на паметника на Съветската армия? Защо е тази делба? Значи тук има просто някаква елементарна политика и огромно желание от страна на конкретни среди точно и само този паметник да оцелее на всяка цена.

  – Според вас кой е най-добрият начин през паметниците и отношението си към тях да изпратим комунизма?

  – Аз мисля, че комунизмът е изпратен. Разбрахме, че може да се съществува и по друг начин. Бедата е там, че тези, които управляваха тогавашната система, просто за една вечер се превърнаха в капиталисти и прибраха всичко, което се наричаше национално богатство. Може би борбата не е с отиващия си комунизъм, а с този олигархичен капитал, който управлява всичко – управлява медиите, управлява човешките съдби, управлява и българската култура.

  – Как гледате на идеята пространството около паметника на Съветската армия да бъде преосмислено, като част от неговите елементи или композиции останат там и бъдат използвани по нов концептуален начин?

  – За съжаление не мога да си представя това, но ще ви споделя една моя стара идея – срещу паметника на Съветската армия да бъде създаден друг паметник – на жертвите на комунизма. Може би това беше едно от възможните решения. В София се проведе такъв конкурс за паметник на жертвите на комунизма. Този конкурс не стигна доникъде, разиграваха се хора и колективи, накрая се взе някакво решение, но не беше направено абсолютно нищо. Бедата е, че такъв паметник няма. Изобщо в България няма паметници на жертвите на комунизма, няма паметник на унищожените без съд и присъда от т.нар. Народен съд, няма паметник на загиналите в Белене, няма паметник на избитите в Ловеч, няма един нормален паметник, посветен на трагедията, наречена „възродителен” процес – има едни плочки от мозайка, налепени тук-таме по чешмите в селата, които се използват от етнически и крайно десни партии за предизборни шумотевици. Нищо повече.

  – Изграждането на подобни паметници няма как да стане без участието на държавата.

  – Всъщност ролята на държавата е почти никаква. За беда в последно време в България, ако изобщо се правят някакви паметници, те се правят с много елементарни решения на местно ниво, финансират се от местни феодали, кметствата разпределят някакви пари и в резултат се произвеждат чудовища. Това съм го виждал на много места у нас. Затова смятам, че е необходимо създаването на комисия за монументални изкуства към Министерството на културата. Тази комисия трябва да се представлява от художници, скулптори, архитекти, които да вземат решение за всеки един монумент, който надвишава да речем сумата от 10 хиляди лв. В противен случай се произвежда боклук, който обикновено е най-елементарно пране на пари.

  – Преди години признахте в едно интервю, че мечтата ви е да участвате в проект за монумент, който е минал през конкурс, но това едва ли ще се случи през следващите сто години. Все още ли ви се струва, че тази мечта е неосъществима?

  – Честно казано след участието ми в конкурса за паметник на жертвите на комунизма, мисля повече да не участвам в какъвто и да било конкурс у нас. Аз имам близо 17 спечелени конкурса в чужбина и това ми е достатъчна радост. Не смятам повече да участвам в подобни перверзни опити за конкурс в България.

  – На базата на опита, който имате от участието си в конкурси в чужбина – между другото, не само на Запад, вие работите много и в Турция – какво сравнение бихте направили между начина, по който се провеждат конкурсите там и у нас?

  – Турция не е най-добрият пример. Там дори си позволих една реч пред студенти в Мармарския университет, посветена на паметниците на Ататюрк, в която казах, че тези паметници трябва да се обсъждат, преди да бъдат направени, че не може да се поставя всичко, защото то се превръща по-скоро в обида към националния герой, отколкото в паметник. И действително в Турция е пълно с такива обиди. Обикновено това са малки дребни монументи, които се правят с цел да бъдат открити от някой кмет или политик. Турция се нуждае от точно същата монументална дисциплина, от която се нуждае и България. Но в Европа това не може да се случи. Там съществуват такива комисии и подобни локални решения на местни вождове са невъзможни, защото освен всичко друго там общественото мнение е важен фактор. Общественото мнение не би позволило появата на един боклук на каквото и да е място и независимо колко струва той. Аз имам мил спомен с един колега англичанин, с когото работихме заедно на конкурс в Ливан. В Бейрут видяхме много смешни паметници, просто някакви карикатури. Аз си позволих да се възмутя от този ужас, а той каза: „Как така, това е нормално, Ливан е държава без обществено мнение, затова всичко може да се случи”. Ние също сме държава без обществено мнение, затова и у нас можем да видим чудеса. Що се отнася до начина, по който се провеждат конкурсите тук – конкурси почти няма. Конкурсите са много малко. Те започват с желание за провеждане, но не и с осигурени средства. Например конкурсът за паметник на цар Симеон в Пловдив – не можеш да обявиш, че правиш паметник, който струва няколко милиона лева, без да си събрал и два лева в джоба си и да разкарваш някакви хора да участват. Истински организаторски кич. Има и нагласени конкурси, чийто резултат е плачевен. При провеждането на конкурси не се изпълнява никакъв регламент.

  – Освен монументи липсват и по-малки пластики, които допълват и дооформят градската среда.

  – Това е точно така, в България няма нито една програма, нито едно общинско решение, никакъв опит за екстериорна пластика или програма за естетизация на града. Това абсолютно ни различава от всички държави не само в Европа, но и изобщо по света. Конкурсите, в които съм участвал, са обикновено за съвременна пластика или за скулптурни паркове, каквито у нас изобщо не съществуват. В последните години изобщо не е правен опит да се създаде нещо подобно. Няма нито финасиране, нито има идея как се прави това. Повечето кметове, които са по-елементарни в своето мислене, се ужасяват от мисълта, че могат да видят свободна или абстрактна пластика в своите градини. Много е трудно да бъдат раздвижени тези закостенели мозъци и да разберат, че средата, в която живеем, може да бъде коригирана и естетизирана.

  – Как ще коментирате начина, по който се променя в архитектурно отношение София през последните години?

  – Мисля, че в момента няма по-грозен град от София. Има и други градове, по отношение на които бяха правени опити да бъдат унищожени, но атмосферата в тях е малко по-нормална. Човек се чувства по-добре в Пловдив, в Русе, във Варна… Но София е ужас. Това е резултатът от тази строителна пирамида, която видяхме през последните години. И никой не помисли за парк, за паркова среда, нито за обществени пространства, нито за обществени постройки, нито за култура. Няма визия за развитието на града. Той се раздуваше хаотично и продължава да се развива в провинциално-мутренски стил. В момента ситуацията е просто отчайваща.

  – Между другото, сегашният министър на културата е ваш колега, защо по отношение на проблемите, за които говорите, не се промени нищо?

  – Нищо неочаквано. Министерството на културата винаги е играло ролята на транзитен пункт за пари. Парите тръгват от финансовото министерство, после в Министерството на културата се разпределят по малко за театри, малко за училища по културата, малко за реставрации и това е всичко. От известно време работя върху законопроект за подкрепа на изобразителните изкуства в България. На политиците това им звучи много скандално – „Боже, закон за художниците!”. Бедата е там, че различните гилдии започнаха да правят собствени закони – например Закон за киното, Закон за сценичните изкуства… Много по-нормално щеше да е, ако беше направен един общ закон за подкрепа на българската култура, в който да се казва кой как може да съществува, в какви норми, какви данъци да плаща, как може да бъде подпомогнат от държавата, какво да правят общините и пр. Това разпокъсване естествено доведе и до идеята за изработване на Закон за подпомагане на изобразителните изкуства. За жалост политическата подкрепа, която срещам в момента, е по-скоро от опозицията, но не и от управляващите.

  – Наскоро стана известно, че в София се е състояла „тайна” среща между Вежди Рашидов и директора на Лувъра (парижкия Лувър). Българският министър на културата се похвали, че сме много богати на артефакти и че има какво да покажем в Париж, тъй като „имаме Византия, имаме Рим, имаме великолепна Тракия” и много богата колекция на Васил Божков, „в която има чудовщини уникати”. Преди години участвахте в създаването на Закона за културното наследство, как приемате модификациите, които претърпя този закон?

  – Участвах, да, но се разочаровах и напуснах. Този закон напълно логично не се състоя, той беше обруган и оплют, той беше трън в очите на колекционерите, които всъщност не са колекционери, а по-скоро купувачи на крадени вещи.

  – В кой момент напуснахте и какво ви разочарова?

  – Напуснах, когато видях, че това не е действителна борбата с иманярите и с псевдоколекционерите. Всъщност псевдоколекционерите много често са наричани спасители на това, което са откупили от иманярите, а те в действителност са унищожители на българската археология. Всеки един артефакт, който те „спасяват”, е бил разкопан с багер. Унищожени са цели културни пластове, унижощени са древни селища, абсолютно безпредметно се рови с трактори, копае се и се оре от групи хора, които се прехранват по този начин и на които „спасителите“-колекционери дават хляб. А това, че бандитите изнасяли предметите в чужбина и не щеш ли, колекционери ги спасявали да не бъдат изнесени – това е басня, Лафонтен. Просто нашите бандити иманяри се научиха, че е много по-лесно да продават изкопаното тук, отколкото да рискуват живота си по чуждите граници и аукционни къщи, където нищо не може да се продаде без сертификат. Не бих нарекъл това спасяване на артефакти, това е плячкосване, подпомогнато от прокурори и цели правителства.

  – Да, но г-н Рашидов заяви, че „ако искаме да бъдем нормална държава, не трябва да гледаме на частните колекционери като на врагове”.

  – А защо не се зададе въпросът откъде са тези колекции, как са направени те. Вероятно има неща, купени отвън. В тях има и много фалшификати, обикновени ментета. Има обаче неща с изключителна стойност, за които въпросните колекционери нямат обяснение откъде са дошли. Нима някой от тях е наследил от баба си попадия ценните икони или изкованите от злато лаврови венци, които вероятно са принадлежали на погребан тракийски цар. Когато купувате икони, това означава, че има някой, който разбива църкви, това означава, че има някой, който унищожава олтари. Едно време от ГДБОП казваха: „Заловени са десет икони на обща стойност над половин милион лева”. В момента, в който се съобщаваше за подобна сума, се организираха нови бандитски групи, които доунищожаваха останалите църкви. Тези кражби са организирани от хора, които са убедени, че не вършат безобразия, а просто се прехранват по този начин. Бях чел някакво интервю със заловени иманяри, които казват: „Това е едниственият начин да оцелеем и да съществуваме”. Явно, че това е официализиран занаят, явно е, че това нещо почти не се преследва. Случайно залавят някакви купчини с монети, които не приличат на нищо, но ги обявяват много тържествено за безценни съкровища. А всъщност става дума за боклуци. Хубавите и ценни неща винаги попадат в правилните ръце. Оттам е тази грандиозност на някои колекции.

  – Ще ви върна към още една ваша отдавнашна мечта – да организирате симпозиум на пъпа на София, на плочата на бившия мавзолей. Тя също ли си оказа неосъществима?

  – Да и вече виждам, че граничи с абсурда. Имах мечта да направим там международен симпозиум, но за съжаление опитите ми да намеря средства бяха обречени на неуспех. Не вярвам, че това може да се случи в близко бъдеще. Трябва да се намерят средства от заможни и почтени хора, които имат отношение към изкуството, а това е много трудно. Другото е държавата сама да се сети да предложи средства за подобен вид конкурс. Интересното е, че такива конкурси се правят наистина в цял свят. Аз съм участвал в Мароко, в Ливан, в Сингапур, в държавите от тъй наречения източен лагер, в Германия, в САЩ… Едниственото място, където това не се случва, е България. Онзи ден се върнах от Босна и Херцеговина, където участвах със своя работа в Баня Лука. Работата ми остава в кметството, което е и Държавен съвет на Република Сръбска, която е част от Босна и Херцеговина. Дори и там, в тази държава, буквално унищожена от бомбардировки и война, се цени и уважава нашия занаят.

  – Вие сте и преподавател в Художествената академия, накъде се насочват младите художници?

  – Опитваме се от време на време да показваме работите на студентите, и то с успех. Беше събрана колекция от работи на мои студенти, която замина за една лондонска галерия. И те оцеляват по този начин – нещата им заминават, всичко изчезва навън. За беда днес животът на българския художник е сравним с живота на уличното куче. От близо четвърт век грижи за художника няма, всеки оцелява, както може. Да си самостоятелен художник в днешно време е изключително трудно, това е незабележим  героизъм. Това е пак заради липсата на каквито и да било норми и закони, подкрепящи художниците и скулпторите. Във Франция, Холандия или Германия има закони, които подкрепят изобразителните изкуства. Става дума за общински или национални стипендии, с които се подпомагат художници. Общините пък подпомагат художниците с ателиета, за които може да се кандидатства за пет или за десет години, като по този начин може да бъде даден шанс за старт на по-млади автори.

  – Как отговаряте на твърденията, че добрите художници всъщност се справят сами, а не чакат издръжка от държавата?

  – Като глупости и примитивна простотия. Това за самостоятелното справяне го твърдят кроманьонци с измислени биографии, отгледани от държавата или от мутренски хранилки. Доброто начало започваше под чалмата на Людмила Живкова, а след това се продължаваше с национално-отговорния ченгесарски капитал, банки, главни редактори и обикновени бандити. Така се оцелява, но е хубаво в такъв случай да не си особено почтен, защото ако си, единственият ти шанс за оцеляване е да прескачаш границите на България. Винаги съм казвал, че ако има нещо хубаво в България, това е, че около нея има чужбина. Иначе, ако беше само България на този свят, сега да съм овчар.

  – Напоследък обаче се строят много музеи, това не ви ли обнадеждава?

  – Да, в момента се строят най-различни музеи за изкуства. Наскоро беше открит музеят за съвременно изукство, подготвят се музеят за тоталитарно изкуство и т.нар Лувър. За мен е странно това, че с аргумента за недостиг на средства държавата посегна на Художествената академия и оряза една четвърт от бюджета, което е близо милион и двеста хилади лева, а в същото време се намериха чудовищно много пари за строеж на тези музеи. Академията винаги е била в състояние на тежка мизерия. Сега от тази тежка мизерия бяха орязани още пари. В същия момент обаче откриваме музей на съвременното изкуство. Какво съвременно изкуство, като от близо 25–30 години не е купено нищо от съвременен автор? Къде са откупките и защо трябваше Академията да бъде поставена на колене по тази начин? Как да произведем бъдещите автори на „съвременно” изкуство с подръчни средства и голи обещания?

  Освен това в момента се изгражда и музеят на тоталитарното изкуство, нещо което за мен е изключително неясно като характеристика. Какво точно е тоталитарното изкуство, е тема, която трябва да бъде обсъдена, тъй като спроед мен досега нито един изкуствовед не е обяснил кое точно е тоталитарно. Дали това е всичко, което е създадено в периода между 1944 и 1989 г., и ако е така, всички автори от този период ли ще попаднат там или само някои? Имам чувството, че този музей се превръща в някаква форма на отмъщение за едни автори, които трябва да попаднат там, за сметка на някои големи величиия, които макар да си били сатрапи и цензори в миналото, никога няма да попаднат в такъв музей.

  – Вероятно става дума за творби с откровено идеологическа насоченост.

  – Уви, това не е така, защото там се примъкват просто работи, които са били на склад в Националната галерия – обикновено скулптура и живопис. Изобщо става дума за ново подреждане на изкуството, направено през един минал период, а не е ясно по какъв начин и по каква систематика се извършва това ново подреждане. В залата ще попадат и неща на хора, които са били преследвани и които са яли доста бой за работите си. Така че попадането в този музей е по-скоро обида спрямо тези автори, които ще учасват в колекцията му.

  Що се отнася до музеите, ще споделя една моя стара идея. Още преди да бъде приватизиран ЦУМ, казах, че единственото нормално пространство за един голям музей в София е ЦУМ заедно със сградата на Министерския съвет, колкото и кощунствено да звучи това. Сградата е изключително подходяща. Там можеше да бъдат събрани сбирките на НИМ, на Националната галерия, на Етнографския музей, на Музея на София. Но се започна работа на парче. Естествено, унищожаването на Съдебната палата и превръщането й в музей е трагедия. Много по-голяма трагедия беше след това преместването на музея в онази култова сграда в Бояна, която пред входа си започва логично с един смачкан руски хеликоптер. Още по-голяма трагедия ще бъде прехвърлянето на тази колекция още веднъж в сградата на сегашния парламент и непрекъснатото разпокъсване на всички тези колекции и разхождането им напред-назад. Не мога да разбера и смисъла от създаването на този балкански франчайзинг, българския Лувър, в който има твърде много миризма на чесън и чубрица. Какво ще се съдържа в този Лувър и кому е нужно това, не е ли по-добре да имаме една достойна Национална галерия, със сграда, подходяща за галерия, а не това бивше ВМЕИ „Ленин”, което какво ще ни предложи с учебните си залички и ниските тавани? Изобщо в момента се харчат безобразни пари по безобразен начин. Искам да спомена и тези прословути разкопки в Созопол за мощите на св. Йоан Кръстител. Това е един религиозен кич, дело на атеисти, възпитани от храбрите ръце на патриотичната Държавна сигурност.

  – Наскоро стана ясно, че археологът, открил тези мощи, също е сътрудничил на ДС.

  – Да. В Созопол се извършват безобразия. Тези откривания на крепостни стени, които трябва да бъдат възстановени, а е абсолютно неясно как трябва да бъдат възстановени. Всъщност се правят едни мутренски дувари, които играят ролята на крепостните стени на стария град. Затова са необходими фортификационни специалисти, които у нас напълно отсъстват. Не може от едни остатъци от 20 см да кажеш как е изглеждала една църква и дори да си позволиш от тези няколко камъка, които си намерил, да я възстановиш така, както предполагаш, че е била. Беше унижощена и старата църква в Созопол „Св. св. Кирил и Методий”, която бе префасонирана с някаква нова кула по нечия хрумка. Да не говорим за свръхзастрояването на града, което го унищожи съвсем.

  – Накрая искам да ви попитам за нещо далеч не свързано с изкуството. Попадайки в ателието ви в кв. „Изток”, разбирам, че сте съсед на вътрешния министър Цветан Цветанов, чийто прословут апартамент, около който толкова се шумя, се намира в осеметажната сграда отсреща. Познавате квартала отдавна, разкажете предисторията на това място.

  – Преди около 25–30 години в този район започна унищожаването на един много тих и симпатичен квартал. Тук се намираха малките дървени къщички на дъновистите, които набързо бяха изхвърлени с цел застрояване. Появиха се различни организации, които започнаха да строят със страшна сила – Съюзът на художниците, Съюзът на писателите, има блок на някогашния Комитет за култура, блок на телевизията, има и два милиционерски блока на бившата ДС. Така че всички те се спряха на едно хубаво местенце. Точно тук, където сега е сградата, за която ме питате, имаше една дупка, която преди около 30 години беше запълнена с бетон и започна строеж, който изведнъж спря. Всъщност това петно беше на посолството на Съветския съюз и трябваше да се превърне в малък триетажен блок, който е хотелска част към търговското представителство и към посолството. И тогава, във времената на подлий комунизъм, блокът на художниците изрева страшно и строежът спря. Колкото и да ви се струва невъзможно, строежът наистина спря. След това тази яма остана по този начин години наред. Изведнъж преди няколко години с помощта на един областен управител на ДПС – Росен Владимиров – това място, което беше собственост на руската държава, е било набързо разменено с имот в Москва и още по-бързо приватизирано. И тогава започна един грандиозен строеж. Започнаха и протести, имаше страхотни оплаквания в кметството, жалби до прокуратурата, но абсолютно нищо не последва. Така че това, което не стана във времената на комунизма, сега се получи идеално. Да, историята е много поучителна. Вместо тогавашните три етажа, сега вече тук има осеметежен блок. От този блок може да стане чудесен музей, музей на националната глупост и политическата наглост.

  Велислав Минеков е завършил скулптура през 1986 г. в Художествената академия, в класа на Димитър Даскалов. Специализира металодизайн в Хамбург при проф. Юрген Бирт. Преподавател е в специалността „Метал“ в Художествената академия. Син e на известния български скултпор Величко Минеков.

  Интервю на Димитрина Чернева,

  в. „Гласове“

• Български традиции: ГОРЕЩНИЦИ 15-17 Юли

  Радина мама, Ради думаше: — Мъри, Раде, милна дъще, настали са злите денови Злитеденови – горещници … Народна песен

  В седмицата след летни Св. Атанас — жътваря, идат трите черни дни, на които народът казва „Горещници“.

  Първият – 15 юли е Чурута, вторият – на 16 юли е Пърлига, а третият — на 17 юли е Марина Огнена. Хората вярват, че ако през Горещниците не се спазват определените забрани: да не се работи ни в полето, ни в градината или дома, от небето ще падне огън и ще изгори нивите и къщата.  Най-страшни били Чурута и Марина Огнена.

  Третият Горещник, 17 юли, в народния календар е познат като Огнена Марина.

  Третият Горещник, 17 юли, в народния календар е познат като Огнена Марина.

  На Чурута угасвали огъня във всички къщи и чак на третия ден, на Марина Огнена насред хорището двама близнаци го палели чрез триене на липови колци с лесково вретено. „Нов огън“ му думали, „жив“ огън, от който палели всяко огнище и който лекувал всички болести на света. На третия Горещник се подновявал огънят в домашното огнище. Според поверието на този ден от небето сам падал новият, „божият“ огън. А според ритуала „нов“ или „жив“ огън се добивал, като се триели силно едно в друго две сухи дървета. Това се правело насред село, от двама братя близнаци или мъже съименници. Всяка домакиня вземала от „живия“ огън и го отнасяла в къщи, за да поднови огъня в домашното огнище – символът на семейството, на здравето и на благополучието в къщата. И огънят в домашното огнище се поддържал да не угасне до 15 юли на следващата година.

  Българите вярват, че Св. Марина Огнена държи под ключ всички живи твари и който я почита, пуща му малки гадини да не сторят пакост на човека. Светицата била и лечителка. На деня й в Пиринския край има обичай болните да се къпят в топли извори или с топлибилкови отвари. А после на плодно дръвче край извора нишан връзвал болният: я конец, я парцалче от дрехата, за да се „върже“ и болестта.

  Този ден е празник и за занаятчиите, що боравят с огън – ковачи, железари, калайджии, медникари и грънчари. Стопанките им правят пити, мажат ги с мед и ги раздават по комшии, за да им е спорна работата на мъжете през годината и на късмет.

  Позабравили сме тези отколешни празници, но са останали спомените за тях като старинни култове, свързани с почитането на слънцето и огъня — негов Земен еквивалент.

  www.kroraina.com

• Православен календар: Света Марина

  

  Днес 17 юли Православната църква чества св. великомъченица Марина

  Честит имен ден на всички с имената Марин и Марина!

  Девойката Марина била дъщеря на езическия жрец в Антиохия Писидийска (ІІІ в.). Баща и я възпитал в идолопоклонство, но господ Бог по Своята милост и дал да узнае истината и я призовал при Себе Си. В това време римското правителство жестоко преследвало християните. Много от преследваните се криели по пустините и планините. А мнозина оставали в градовете и като вземали вид на просяци, стараели се да проповядват и разпространяват словото Божие.

  От един такъв християнин 12-годишна Марина пръв път чула за Господа Иисуса Христа и сърцето и изпълнело от любов към него. Тя много желаела да получи св.крещение, но поради гонението не е имало нито в града, нито в околностите свещеник, който да може да извърши това тайнство. Марина се оставила на Бога и очаквала Неговата воля. А между това тя не се бояла открито да изповадва името на Господа, макар и да знаела, че може да бъде подложена на гонение.
  Пръв неин гонител станал самият й баща. Той бил ревностен поклонник на идолите и когато узнал, че дъщеря му вярва в Христа, намразил я и започнал да се отнася с нея много жестоко.
  Марина вече подкарала 16-тата си година. Веднъж в околностите на града тя срещнала Олимврий, управителя на източните страни. Той идвал в техния град, за да предава на съд християните. Необикновената красота на Марина така поразила управителя, че му дошла мисъл да я вземе за жена. Той влязъл в разговор с нея, разпитал я за родителите й, за нейното име и звание. Марина със скромност отговорила на всичко. Не скрила и това, че вярва в Бога на християните и че желае да се посвети на служението Нему. Като чул това, управителят веднага заповядал на войниците си да хванат Марина и да я водят след него в града, без обаче да й направят някакво зло. Той се надявал лесно да склони младата девойка да се отрече от християнската вяра.
  На другия ден Марина била доведена на съд.
  Започнали ужасни изтезания. Тялото на мъченицата наново било разранявано, а раните – опалвани с огън. Марина с твърдост понасяла мъченията. Тя непрестанно се молела Богу да я удостои да мине и през водата на кръщението, както е минала през огън за Неговото име.
  Тия молитвени думи навели управителя на мисълта да удави св. мъченица. Той заповядал да донесат грамадна каца с вода и в нея да хвърлят здраво свързаната девойка. А Марина извикала: “Господи Иисусе Христе, Който си счупил оковите на смъртта и ада, милостиво погледни над твоята рабиня, развържи моите вериги и нека тая вода ми бъде желаното от мене св. кръщение и възраждане за вечен живот!”
  Едва свършила молитвата си, веригите й се разкъсали и неизказана светлина я огряла. Мъченицата стояла във водата и пеела хвалебствена песен на Бога Всевишни. Най-после управителят я осъдил на смърт.
  Преди смъртта Марина се обърнала към събралия се народ и го увещавала да познае истинния Бог, а не да се кланя на бездушните истукани. След това се помолила за всички. В предсмъртния си час тя се удостоила да види Самия Христос, Който я призовал към вечния покой.
  Храм „Св. великомъченица Марина“ се намира в стария град в Пловдив, на ул. „Доктор Вълкович“ № 7. Той е главен храм на Пловдивската епархия и енорийски храм на централната градска част. Посветен е на св. великомъченица Марина, и има храмов празник на 17 юли. В южната част на притвора на храма има параклис-кръщелня, посветен на светия Архангелски събор. В храма се пазят свети мощи на светата великомъченица Марина.

  По свидетелства на пловдивските възрожденци Йоаким Груев и Константин Моравенов, при построяването на пловдивския храм Св. Марина в сегашния му монументален вид през 1852 год., фанариотският митрополит Хрисант заповядал да бъдат унищожени всички каменни и други надписи на български език, в т.ч. и надгробните плочи и паметници. В църковния двор е пламнала и срамна клада, погълнала десетки и стотици безценни богослужебни книги и ръкописи на старобългарски език.

  В народния календар 17 юли е Третият Горещник, е познат като Огнена Марина.

• Buffalo Grove fine arts fest back for 10th straight year

  Artists and art enthusiasts alike are gearing up for the 10th annual Buffalo Grove Invitational Fine Art Festival, which returns to the main drive of Buffalo Grove Town Center Saturday and Sunday, July 16-17. The show is open 10 a.m.-5 p.m. both days.

  Currently rated as one of the top 50 art festivals in the country, the Buffalo Grove Invitational hosts more than 160 juried artists from around the globe. Artwork of all mediums is available, including ceramics, fiber, glass, jewelry, sculpture, mixed media, paintings, drawings, photography, wood and furniture.

  Admission is free; artwork ranges from $20 to $2,000 and up.

  Festival-goers  enjoy a behind the scenes look at how the artists make their original works with interactive art demos and booth chats taking place at the festival. Ceramicists, photographers, jewelers, painters and other artists will host these special events in their booths throughout the weekend.

  A schedule, which includes times and booth numbers, can be found on-site in the art festival program.

  In addition to the juried artists, the festival will also host two groups of visiting artists. “Unique Expressions: A Showcase of Local Artists with Special Needs” will be on-site Saturday. Young artists ages 6 to 18 will display their work Sunday in the Youth Art Division of the festival.

  While the artwork is the focal point of the festival, there is also food, including fresh fruit smoothies, Greek fare, ice cream, homemade root beer and other festival favorites.

  Enjoy live performances from Chicago’s favorite acoustic rock duo Cirrus Falcon, Grammy-nominated musician David Young and the singer-songwriter duo Jeff Libman and Brad Cole, who make up the band Check with Lucy.

  Kids can explore the festival while working on an art scavenger hunt. Other free activities include scratch-off drawings, paper hat making and decorating a planter box, which children take home.

  The Buffalo Grove Town Center is at Lake Cook Road and Route 83 (McHenry Road) in Buffalo Grove. Admission and parking are free, with more than 1,000 free parking spaces available in the Buffalo Grove Town Center lots adjacent to the festival.

  www.dailyherald.com

  Buffalo Grove is one of the most diverse and fastest-growing communities in the Chicagoland area, and The Buffalo Grove Invitational Fine Art Festival draws artists from a wide range of locations, including the United States, Canada and Israel. This year’s festival feature a wonderfully chosen, juried group of approximately 150 artists: all thrilled to showcase their art to nearly 32,000 fest visitors.

  Festival Activities & Highlights:

  Saturday, July 16

  11:00 amFranki Martin: Jewelry – Gold and Silver

  12:00 pmJohn T. Crutchfield: 3D Functional – Mixed Media

  1:00 pmPeter Rujuwa: 3D Non Functional – Stone

  2:00 pmSteve Tagg: 2D – Glass

  Sunday, July 17

  10:30 amElliot Hubbard: 2D – Ceramics

  11:00 amPat Juneau: 3D Non Functional – Metal

  12:00 pmMary Johnston: Painting – Oil

  1:00 pmBo Mackison: Photography

  2:00 pmKevin hunter: Painting – Oil

  For details about the Buffalo Grove Invitational Fine Art Festival or Amdur Productions Inc. visit www.amdurproductions.com.
  
  
  

• Борисов изненадващо при Ердоган в Истанбул

  Премиерът Бойко Борисов изненадващо бе в Истанбул, където се срещна с турския си колега Реджеп Тайип Ердоган.

  На работния обяд са били също така Симеон Дянков и Вежди Рашидов, съобщава БТА.

  Ердоган посрещнал Бойко Борисов в градината на работната си резиденция, която се намира в двореца Долмабахче на брега на Босфора.

  На обяда присъствали турският вицепремиер Бекир Боздаг и министърът на финансите Хикмет Шимшек.

  Преди това Борисов и Ердоган разговаряли близо два часа на четири очи в работния офис на Ердоган.

  Журналисти не са били допуснати на събитието, а след срещата не е направено никакво изявление.

  Според неофициални източници, срещата била полуофициална и работна, като премиерът Борисов и придружаващите го се връщат по-късно днес в София.

  Припомняме, само преди няколко дни турският президент Абдуллах Гюл бе на двудневно официално посещение в България.

  Източник: News.bg

• Ивайло Калфин е кандидат-президентът на БСП

  Ивайло Калфин е кандидатът на БСП за президент.

  Той е получил 60% подкрепа от членовете на Националния съвет на БСП.

  Председателят на БСП Сергей Станишев обяви, че от 126 членове на Националния съвет и 124 бюлетини – 72 са били „за“ Ивайло Калфин, 35 са били „за“ Янаки Стоилов.

  Калфин спечели още на първи тур, съобщи Станишев.

  При тайния вот Ивайло Калфин е получил 72 гласа, Янаки Стоилов – 35, Иво Атанасов – 7, Георги Близнашки и Стефан Василев – по 5 гласа. Отвод си направиха Иван Гайтанджиев, Георги Гергов, Татяна Дончева и Петър Курумбашев.

  „Според мен дебатът в предстоящите президентски избори трябва да бъде съсредоточен около функциите на държавния глава и върху това с какво може той да допринесе за развитието на обществото ни“, заяви след гласуването Калфин.

  „Има голяма опасност, ако се продължава с този стил, който беше наложен от ГЕРБ на потъпкване на независимост на институции, президентската институция да се смачка и да се превърне в една второстепенна институция.

  Затова е изключително важно да се търси защитата на интересите на граждани, да се търси диалог и национално съгласие. Това ще спре тенденцията за натиск“, коментира той.

  Според него президентската институция трябва да бъде изцяло обърната напред.

  Калфин смята, че България би трябвало да актуализира своята концепция за сигурност и по отношение на основните магистрали, по които се движи нашето икономическо развитие, а те трябва да са свързани с образованието и технологиите.

  „Аз си представям бъдещият президент да потърси националното съгласие по дългосрочните проблеми, по основните им рамки, на които смяната на властта да не влияе. На президента трябва да се гледа като човек, който търси съгласие по сериозни въпроси между основните политически сили, но е изключително важно той да потърси мнението на гражданското общество, било то с референдум, било с всички други форми“, добави той.

  Според Калфин не трябва да се разширяват правомощията на президента

  „Аз съм наясно, че моята кандидатура не е безспорна

  и аз го казвах и преди днешното решение, че аз теоретично виждам и в БСП и извън партията много достойни хора, които биха били по-добри от мен в една такава кампания. Част от тях се отказаха, част от тях не проявиха интерес към номинации“, сподели Калфин.

  „Не съм член на БСП. Мисля, че през последните години много очевидно работя и за БСП и за левицата в по-широк план и нямам проблеми с лоялността си“, призна той.

  Евродепутатът не е член на нито една партия, но е сред учредителите на движението АБВ на президента Първанов.

  „Има голяма опасност, ако се продължава с този стил, който беше наложен от ГЕРБ на потъпкване на независимост на институции, президентската институция да се смачка и да се превърне в една второстепенна институция.

  Затова е изключително важно да се търси защитата на интересите на граждани, да се търси диалог и национално съгласие. Това ще спре тенденцията за натиск“, коментира Калфин.

  Според него президентската институция трябва да бъде изцяло обърната напред. Калфин смята, че България би трябвало да актуализира своята концепция за сигурност и по отношение на основните магистрали, по които се движи нашето икономическо развитие, а те трябва да са свързани с образованието и технологиите.

  „За вицепрезидент тепърва трябва да проведа разговори и консултации. Много се надявам нашата двойка да получи максимално широка и политическа подкрепа и максимална мобилизация в рамките на левицата. Ще се радвам да работя с всички, които днес бяха номинирани и които представиха своите позиции“, каза още той.

  Ивайло Калфин е роден в София на 30 май 1964 г. Завършил е Френската гимназия, а по-късно и ВИИ „Карл Маркс“ (сега УНСС), откъдето е получил първата си магистърска степен по „Международни икономически отношения“.

  Почти 10 години по-късно се дипломира като магистър по международно банкиране в Университета в Лофбъро, Великобритания.

  Бил е икономически секретар на президента Георги Първанов, а в правителството на Сергей Станишев – вицепремиер и министър на външните работи.

  Източник: Vesti.bg

• Българи канят Митко Бербатов на механа в Чикаго

  Сънародници поканиха Димитър Бербатов на мила среща в нашенска механа в Чикаго. Звездата на родния футбол отива в града следващата седмица в етап от предсезонното турне на Манчестър Юнайтед в САЩ.

  Aвтор: Динко Гоцев

  На 23 юли шампионът на Англия среща Чикаго Файър в контрола на незабравимия за България стадион „Солджър Фийлд“. Там преди 17 години и няколко дни националите постигнаха първа родна победа на финали на световно първенство в историята – 4:0 над Гърция.

  В онзи мач от САЩ’ 94 герой с два гола бе Христо Стоичков, идолизиран при престоя в града от огромната българска общност в Чикаго. Сега любимец е Бербатов, а идването му се чака от сънародниците ни като визита на папа.

  Фенклубът на ЦСКА в Чикаго се готви трескаво за посрещането. Основаната преди месец организация има 80 членове, а карта №1 символично получи легендарният бивш „армеец“ Цветан Йончев, който ръководи детска футболна школа в града. А 60 от тези „червени сърца“ зад океана вече си купиха билети за мача и ще са заедно на трибуните на „Солджър Фийлд“.

  Запалянковците си направиха еднакви фланелки, с които да идат на мача – нека личи, че са група, че са от България! Цените на местата за двубоя са между 40 и 400 долара. Две големи знамена на ЦСКА и България ще висят от високите редове на трибуните. Но по време на мача достъп до Бербатов няма да има.

  И феновете търсят алтернативи. Със сигурност ще идат на откритата тренировка на Юнайтед на по-малкия стадион „Тойота Парк“ ден преди двубоя. Там ще могат да се снимат и поговорят с българската деветка. И ще му отправят лично поканата, която вече са изпратили чрез посредници и медийни съветници, близки до звездата: да дойде за час-два в ресторант „Механата“ в града, чийто собственик е член на фенклуба. Българите са готови да наемат лимузина, с която да откарат от хотела до механата някогашния голаджия на любимия им ЦСКА. Стига да получат разрешение от Юнайтед и съгласието на самия Бербатов.

  В сряда той не успя да ги зарадва с гол в първата контрола на „червените дяволи“ в САЩ. Отборът му победи с 4:1 Ню Ингланд. Въпреки лавината от слухове и прогнози, че ще бъде продаден, българинът бе титуляр в първия мач на Юнайтед за лятото.

  Оказва се, че не само сладката грижа около 20-месечната му дъщеричка Дея нарушава съня на Бербатов. Футболната ни звезда ставал в малки часове, за да гледа… американски футбол! В интервю за тв канала ESPN Бербатов призна, че се интересува от спорта, възхищава се на звезди като митичния куотърбек Брет Фарв и будува да гледа двубоите, които започват около и след полунощ европейско време.

  Бербатов е част от най-скъпия спортен клуб в света. В ежегодната класация на сп. „Форбс“ неговият Юнайтед е №1 със стойност от 1,86 млрд. долара. За първи път в историята отбор по европейския вариант на футбола успява да стигне върха, изпреварвайки хегемоните от бейзбола и американския футбол. И 32-та клуба от явно любимата на Бербатов Национална футболна лига на САЩ са намерили място сред първите 50 в листата. /Trud.bg/

• К. Паскалев: Абсурдно е да има повече от 30 кандидат – президенти

  „Приключвам с политическата кариера“, казва още кметът на Благоевград

  Няма да се кандидатирам и за кмет, приключвам с политическата си кариера. Ще се занимавам със себе си”, заяви кметът на Благоевград Костадин Паскалев пред БНТ. Той припомни, че няколко пъти е казвал, че няма да се кандидатира за президент. Не съм подписал декларация за съгласие, така, че няма да се кандидатирам, поясни той.

  Трябваше да се води доста по-рано диалог в БСП и обществото, смъмри той колегите си. Според него е абсурдно да има 30-34 кандидати за президент. Ръководството на партията е трябвало да проведе разговор с вероятните кандидати, но с никой не е провеждан такъв разговор, уточни Паскалев. От друга страна е абсурдно да няма кандидати в една политическа партия.

  Онова, което е необходимо в държавата, е да се знае профилът на кандидата за президент и смятам, че кандидатът трябва да бъде комуникативен и балансиран, заяви благоевградският кмет. Според него се търси противопоставяне, а не нещо, което обединява нацията. Всеки, който се опитва чрез противопоставяне да спечели, прави грешка, каза социалистът.

  В момента управляващата партия няма идея кой ще бъде нейният кандидат. Има различни изказвания на Борисов, има политически лидери, които изглеждат много абсурдни кандидати като Волен Сидеров. Надявам се, че БСП ще намери този кандидат, който ще обедини нацията, заяви кметът. Но той не смята, че ще има тежко противопоставяне при избора на кандидат на БСП. Важна е диалогичността, отбеляза Паскалев.

  Според него основният проблем е липсата на политика във всеки един политически субект. В последните години ние непрекъснато облъчваме хората с омраза. И се превърнахме в нация от мрънкачи. Трябва да се работи градивно. Лично аз не виждам плюсове в ГЕРБ, премина към песимизъм Паскалев. Какъв диалог има в ГЕРБ? Какви кандидати се издигат, попита кметът.

  Какви башибозушки битки се водят там? Едното от нещата, за които съм критикувал Станишев, беше, че не каза ползите от управлението на Тройната коалиция – стабилност, реализацията на редица политики за гарантиране на живота и здравето на хората в неравностойно положение и други политики, същевременно не са казани и недостатъците, изброи Паскалев. Смятам, че тези 4 години, в които съм работил в Благоевград, са най-ползотворните за мен в много отношения, каза социалистът, като посочи направеното от него.

  Източник: Vsekiden.com

• <<
• 1
...
• 303
• 304
• 305
• 306
• 307
• 308
• 309
• 310
• 311
• 312
• 313
...
• 416
• >>