Всички авторски страници

Авторски

• Отворено писмо на Игнат Раденков до премиера Борисов

   

  

   

  Уважаеми г-н Министър-председател,

  На 07.12.2017г. изпратих въпросния материал до Вас, получих и обратната разписка. До ден днешен нямам отговор. Къде тук остава конституционното ми право на питане и отговор? Та нима нито един от повдигнатите от мен проблеми не заслужи внимание? Тази нечуваемост, липсата на обратна връзка я въведе г-жа Бъчварова. За мен е чудо, ако някой е получил отговор от канцеларията на кабинета на министър-председателя.

  През 2015г. направихме предложение, че ако оградата на българо-турската граница се построи по монолитен начин, би била с несравними предимства като надеждност, срок на гаранцията и др. Представихме подробна калкулация, че един метър ограда, построена по този начин, ще струва 500 лв. Отново не получихме отговор, а сами виждате за какъв глобален въпрос се касае, с какъв икономически ефект или разликата в случаят е 100 млн. лева. Свидетели сме как прахосахме на хаос над 200 млн. лв. и при всяка промяна на времето цели километри от оградата падат и ефективността е нулева. Гласувахме си и си отворихме отново вратичка за присвояване на десетки милиони левове, че възстановяването на въпросната ограда ще става без обществена поръчка.

  Многократно повдигнахме въпроса, че отделените 3 млрд. лв. за санирането са нецелесъобразни. Няма да е трудно да се докаже, че 1 млрд. лв., та и повече се открадва. Санират се голяма част от панелни блокове, които са на предела на гаранционния си срок. Представихме отново калкулация, дори със завишени показатели, или 700 лв./м2, че със същите средства спокойно можеха да се построят 50 000 нови, монолитни, тристайни жилища, всяко едно с площ от 85 м2. По този начин щеше да се сложи началото на така необходимата трансформация на стария сграден фонд и най-важното предлагаме след широка обществена дискусия да се обсъди, тези жилища да се дадат преференциално предимно на високообразованите млади семейства, предимство да имат специалистите, на костващи цени с безлихвен кредит. При второто дете да им се опрощава половината от стойността, а при трето остатъчната. Това трябва да бъде само част от един бъдещ, цялостен проект, който да стане кауза за цялото ни общество и задължение за всички следващи правителства. Да спрем изтичането и върнем потенциала на нацията си. На практика да тръгне истинското възраждане на родината ни. След като имате базата за стойността на едно жилище, всеки може да си направи сметка, ако ние сме правова държава и се върнат макар и половината от заграбените 16 млрд. лв. ДДС, ще можем да построим 133 хил. жилища. Установисе, че от неизгодните договори с американските централи загубите на година възлизат на по 500 млн. лв., което ще рече, че губим още толкова жилища. Никой да не се съмнява, предполагам, че ще затвърдите мнението си с последващите примери, че годишно мафията-олигархията присвоява от обществените поръчки и от активите на държавата и общините над 7-8 млрд. лв.

  Нямаме отговор и на редицата запитвания кое налага преписките по строителните книжа до издаване на разрешителното да се бавят с месеци и години. Колко милиарда са загубите за бизнеса и държавата? Какво да правим ние строителите по това време, огромната техника и оборудване, голяма част, от която е закупена на лизинг, и най-вече специалистите? Всички проблеми на обществото щяха да се разрешават, ако я имаше чуваемостта, ако я имаше обратната връзка, ако бе налице отговорността. Та нима не виждаме, че това се прави умишлено, с една единствена цел, да се създаде корупционна среда, да бъдем изнудвани, рекетирани и ограбвани. Едно е да се говори, че се назначават на възлови места в държавата калинки, друго е да видим какви са последствията. Допуснахме да ни управляват хора, които не са забили и гвоздей в живота си, за да си закачат шапката!

  Ето и резултатите от една такава порочна политика, изпитана на собствения ми гръб.

  Имам себе си за отговорен човек, доказал съм го във времето. От тази си позиция, след като съм изчерпал всички възможности, съм принуден да се обърна вече към сънародниците си с молба да ми съдействат да се спре по-нататъшната репресия срещу мен. Да ми се разреши да работя и даде възможност от структурите на Ц. Цветанов да завърша проектирания от фирмата ми жилищно-търговски комплекс върху собствен поземлен имот (ПИ) с обем от 14 000 кв.м РЗП на стойност 12 млн. лв., осигуряващ 4 млн. лв. различни отчисления към държавата, както и осигуряване на 400 работни места. Този обект, съобразно пределната ми възраст и края на кариерата ми, се явява сградата на живота ми! Вярвайте ми, в близо 50-годишната си трудова дейност не съм се отделял нито за ден от строителната площадка. Олигархията-мафията използвайки съда, а и другите институции като бухалки за саморазправа срещу всеки, който се противопостави на корупцията и престъпното статукво, в продължение на почти 9 години, демонстрирайки своята недосегаемост, се гаври с труда и достойнството ми, съсипвайки бизнеса ми и всичко направено дотук, въпреки съдебните решения, включително на ВАС, че строителните ми книжа са напълно изправни, и неоснователно и неправомерно е спряно строителството ми. Господата търсят нови и нови мотиви и отново те пращат в дългата съдебна сага. С приведените впоследствие от мен десетки конкретни примери ще се убедите, че се извършва престъпление срещу човек, който изцяло е отдаден на работата си, хората и обществото. Човек, който с мащабите си е решавал значими обществено-икономически и социални проблеми.

  Уважаеми сънародници,

  Моята тревога не от вчера и от днес, тя не идва само от личните конкретни примери, а и от глобалните. Та нима не виждаме, че пред очите на всички ни обществото ни се разпада, Майка България си отива? Та нима не виждаме, че страната ни се управлява безхаберно и престъпно, на принципа: „Над нас е Господ, след нас потоп.”? Та нима не виждаме, че тази тотална разруха и разпад на обществото ни не е случайна, а е добре организирана и дирижирана, тя обслужва не само нашите престъпни безродници, а и чужди на страната ни геополитически, както и имперски интереси. Всичко това има само едно определение – национално предателство. И друго, няма по-голямо падение за народ като нашия, който отделя десетки милиони не за децата в неравностойно положение и други социални групи в нужда, а за охраната на своите палачи.

  Всички ние с бездействието си извършваме престъпление пред хилядите ни предци, които дадоха живота си, за да я има днес България, престъпление пред нашите деца и внуци.

  С огромно заграбените средства олигархията-мафията обсеби почти изцяло пресата и на 100% институциите, и действа от позиция на властта – от позицията на силата. Истината и моралът останаха на заден план. Ето защо аз настоявам, след квалификациите, които ще направя с конкретни факти и имена, че убийствената със своите размери корупция, която е обхванала като раково образувание целия държавен организъм и застрашава вече националната ни сигурност, е на най-високо, правителствено ниво, че тя е немислима без прякото съдействие на министър-председателя Бойко Борисов, осигуреният чадър на Главния прокурор Сотир Цацаров, без провеждането по места на престъпната политика от партийните структури на Цветан Цветанов. Това е една от основните причини мафията-олигархията, обезличавайки институциите, да обсеби цялата държава. Трябва да сме справедливи, че корупцията не тръгна именно от тях, но на практика при тандема Борисов-Цацаров корупцията стигна нивото на цинизма. Те се оказаха най-сполучливият проект на задкулисието.

  Нямам съмнения, че ще бъда подкрепен в исканията си и от българското общество, още на другия ден след излизането на конкретния материал, г-жа Арнаудова, говорителка на Върховна касационна прокуратура, да осведоми българското общество, че срещу мен Игнат Веселинов Раденков, заради направените квалификации в публичното пространство, е образувана съдебна преписка за клевета и обвинения на длъжностни лица на най-високо ниво в държавата. За да няма никакви оправдания представям и комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, с което още един път декларирам, че нося пълната отговорност за казаното от мен. Уверявам Ви, уважаеми сънародници, че никога не съм търсил сензации и евтин популизъм, вярвайте ми, единствената ми подбуда, е че не се осъзнават последствията за нашето общество от една такава престъпна политика. Само в един публичен съдебен спор ще имате възможността да разберете колко брутално, цинично и пладнешки е ограбван труда на цели поколения. Ще се убедите, че такова ограбване на труда на човек от човека, българската история не помни!

  България си отива и от криворазбраната недосегаемост, несменяемост, ненаказуемост на българския магистрат. Съседна Румъния, благодарение на безкомпромисната борба с корупцията, за кратко време удвои жизнения стандарт на своя народ. Под ударите на закона попаднаха и стотици магистрати – съдии, прокурори, адвокати. Неотдавна в пресата се изнесе, че висшият магистрат Мирча Молдован за осигуряване на чадър над т.нар. „асфалтови принцове” е осъден на 22 години затвор. Уверявам Ви, че ако при нас се приложи върховенството на закона, то за осигуряваният чадър от Окръжния прокурор на Варна Владимир Чавдаров по време на двата си мандата, оглавяващ въпросната институция, няма да стигнат и 220 години. За тази му „общественополезна” дейност след добрата оценка беше издигнат от ВСС за оглавяващ Апелативна прокуратура Варна, за да продължава да осигурява надеждността, вече от по-горната инстанция. Избирането на г-н Чавдаров за Апелативен прокурор показа още един път, че олигархията-мафията е обзела цялата държава, и най-вече ВСС.

  Предполагам, че никой нормален българин не очаква от новото антикорупционно звено за борба с корупцията по високите етажи да поведе истинска борба срещу това убийствено явление за страната ни. Сами виждате, че занимаваме обществото с корупцията в общини като гр. Септември, Болярово, Червен бряг, с Иванчева и други. Несериозно е дори да се мисли, че разследващите ще проверяват тези, които са ги назначили. Дори побързаха да легитимират, че Пеевски бил най-проверяваният и не са намерили нито една злоупореба. Ако сме истински в намеренията си, първите обстойни проверки от новосформираното звено трябва да бъдат насочени там, където се влагат най-големите капитали, София, Пловдив, Варна, Бургас и др. Трябва да бъдат насочени към онези 15-20 подставени фирми и техните сателити, обслужващи олигархията. И още по-конкретно, наложително е да се започне от най-подставената, най-криминалната фирма, каквато е „Хидрострой” Варна, чрез която мафията-олигархията усвои милиарди левове. Схемите са кратки и ясни. Наивно е дори да си мисли, че има някакви конкурси, някакво състезателно начало. Чрез манипулирани търгове се завишават многократно и произволно цените на обществените поръчки или на принципа „колкото, толкова”. Съвсем умишлено не се прави напълно завършен проект с количествено-стойностна сметка (КСС), която да послужи за стартова цена при конкурса. Това дава възможност проектите да се променят многократно, а оттам и цената на дадената ОП да се завиши 2-3 пъти, та и повече. Не можете да намерите нито един обект, който да е завършен на първоначалната обявена конкурсна цена. Още по-опасно явление е, че тези подставени фирми изпълняват ролята на посредници, на брокери, като след безпроблемното спечелване на ОП присвояват обикновено 30-40% от стойността за обекта, отпусната целево за въпросната ОП, която сума по закон никой няма право да обсебва, присвоява и отклонява.

  Ето само няколко примера. Провежда се ОП за преместване на два коловоза на Стара гара Варна. Поръчката не се печели от единственото специализирано държавно предприятие в страната ни, което се намира само на 5 км от гарата, а се печели, представете си, отново от „Хидрострой” Варна, която от своя страна я възлага на въпросното специализирано предприятие, като прибира от посредничеството 3 млн. лв., без да са си мръднали пръста. Печели и търга за саниране на общинските сгради в гр. Троян, взима половината от средствата и оставя местните подизпълнители да се оправят. Ще Ви представим, да видите какви огромни суми се обсебват неправомерно от ОП, доказано със съдебен акт, като в едната ОП, брокерът е усвоил 70% от стойността, в другата ОП 75%, а в трета, представете си, 82% и само 18% са оставени за реалното изпълнение на ОП. Въпросната фирма само след два месеца печели търг за 24 544 809 лв., от които, по същата схема, присвоява 15 млн. лв. След което същата фирма печели и търг от 114 млн. лв за водния цикъл на Русе.

  Още по-категоричен е случаят Масларова от 19 млн. лв., отпуснати за въпросната ОП, разследването доказа и внесе в съда, че с 170 акта – протокола е доказано, че са усвоени, а неизвършени 11 млн. 38 хил. лв. Ето резултатите от криворазбраната несменяемост, недосегаемост и ненаказуемост на българския магистрат. Ето какво постановява апелативният съдия, че обвинителният акт в случая не отговаря на стандартите на какъвто и да е юридически акт, тъй като е „неясен, непълен, неразбираем, противоречив и концептуално невъзможен”. И така делото се протака вече 10 години. Само от приложението на тази схема олигарсите присвояват десетки милиарди левове.

  На евентуалния съдебен процес, който би трябвало да е задължителен, ще представя неопровержими не десетки, а стотици факти, подкрепени с документи, съдебни решения, заключения на АДФИ, Сметна палата, на финансистите, пряко работещи в Община Варна и др., но най-вече ще представя стотици първични документи, актове и протоколи, за установяване завършването и заплащане на натурални видове СМР, които на практика представляват документи с невярно съдържание, чрез които са източени неправомерно стотици милиони левове или са усвоени, а неизвършени работи. Засега ще маркирам, макар и телеграфно, само няколко.

  Уверявам Ви, че картината, която ще Ви покажа по-долу, ще е идентична ако направим проверка на отчетната документация на Спортна зала, Колодрума, която и да е пътна отсечка или пътно съоръжение, санирането, оградата, и която и да друга обществена поръчка.

  С поредната измислена схема на т.нар. „конкурс за обособени позиции” отново нашите подставени фирми, а именно „Хидрострой”, „ИНЖСТРОЙИНЖЕНЕРИНГ” и трета тяхна сателитна фирма печелят конкурса за общо 50 млн. лв. След като няма никаква реакция и вече са усвоени няколко милиона от отделените средства, се прави, разбира се, незаконосъобразен анекс и се анулира договорът. Сключва се нов договор със същите фирми, при същите условия, за същия период като сумата вече нараства на 140 млн. лв. или с 90 млн. лв. повече от първоначалната. Въпреки голямата обществена реакция и най-вече на финансиста на Общината, че тук вече става въпрос за буквална кражба на 90 млн. лв., господата не се спряха пред нищо и проведоха поредния манипулативен търг по същата схема, със същите хора, този път за 300 млн. лв. за периода от 2012-2016г. Обсебиха почти целия ресурс на Общината. За незаконосъобразността при обсебването на тази огромна сума от 440 млн. лв., АДФИ констатира, че проведените по този начин няколко обществени поръчки са в разрез не само със ЗОП, но и с Директива № 2004/18 на ЕК. И всичко това е узаконено само с това, че срещу кмета Кирил Йорданов и директора на общинското звено „Инвестиционна политика” Валентин Вълканов са съставени актове за установяване на административно нарушение.

  Първото нещо, което предприе мафията с лобистките закони, е узаконяването на грабежи за милиарди левове, прикривайки се зад колективните решения, изтичане на давностния срок, административни наказания и др. Затова предстоящият нов проект, новата алтернатива, която неминуемо ще изведе страната от това незавидно състояние, трябва да заяви пред обществото, че ще премахне всички тия лобистки закони. Не може и не трябва да има давност за онези, които ограбиха собствения си народ.

  А ние ще докажем по безспорен начин, разбира се, чрез назначените от съда вещи лица, на базата на протоколите, че само при тази 440 млн. лв. ОП са откраднати 200 млн. лв., чрез съставяне на документи с невярно съдържание, благодарение на които са усвоени средствата, без да е извършена работата.

  Ще останете учудени, запознавайки се с фактите, с документите, че неправомерното завишаване на цените 2-3 пъти спрямо реалните е нещо нормално. Разследващите ще видят случаи на неправомерно завишаване на 7-8, та дори 15-20 пъти над реалните. Ще видите първични протоколи, в които строителните отпадъци, извозени с Камаз на 5 км, ни струва 100лв. на километър. При едни и същи условия, по едно и също време, при снегопочистването нашата подставена фирма „Хидрострой” получава 91,80 лв./км, докато на другата фирма се плаща 10,13 лв./км, а при разсола на нашата фирма се плаща 54,30 лв./т., а при другата 8,50 лв/т. Ще видят дублирани количества на видове работи, освен това завишени 6 пъти спрямо реалните. Случаи, в които изписаният асфалт спрямо количеството асфалтирана площ възлиза на 47 см дебелина. В друг случай резултатите показват, че реално са вложени 2952 т. асфалт, а са актувани 3813т., или са усвоени, но неизвършени 861т. на стойност 215 250 лв. По правило при оборудването на детските площадки, а и всички останали съоръжения се завишават 3-4 пъти, и конкретно люлка, закупена от производителя от Провадия за 420 лв. е актувана за 1697 лв. т.е 4 пъти повече. Зад тези безобидни цифри и факти седят злоупотреби, грабежи за милиарди левове.

  И още, вижте как са заложени още от самото начало в договора и са отворени вратички за източването на вече депозираните 440 млн. лв. Представете си, вследствие симбиозата „ИП”-„Хидрострой”, в договора е записано, че цените на видовете асфалтовобетонови смеси не са част от офертите на участниците, съответно от договора за обществена поръчка, а се доказват със заповед, издадена от ръководителя на фирмата-изпълнител. Това, разбира се, категорично е доказано в доклада на АДФИ, че е противозаконно, но на практика е дало възможност цените да бъдат завишени с 35% спрямо реалните. Асфалтът е най-обемното перо, за целта са изразходвани над 100 млн. лв. от въпросната поръчка, което прави 35 млн. лв. кражба само дотук.

  И за да потвърдим категорично казаното дотук, ще представим пред съда и един от стотиците конкретни сигнали, направени от нас до прокуратурата. Както обикновено се постановява „Няма достатъчно данни за извършено престъпление”. Внасяйки въпросния спор в съда, след съдебното разследване, съдът постанови, че въпросния протокол-акт за установяване завършването на натурални видове СМР е завишен точно 10 пъти. Нещо още по-категорично в заведените следващи идентични 25 дела съдът постанови, че съставените протоколи са с невярно съдържание, и че фиксираните в тях видове работи не са извършени и отхвърли окончателно иска на Община Варна. Или по-точно става въпрос Община Варна гласува 2,5 млн. лв. за незаконното строителство. Разбира се, поръчката отново е възложена на нашата фирма „Хидрострой”, които по общоприетата най-безотговорна практика, съставяйки протоколи с невярно съдържание, задължават неправомерно собствениците на редица преместваеми обекти, на които помогнахме да защитят и докажат своята правота в съда, че „Хидростой” е актувала и завишила многократно средствата, които е усвоила, но на практика не е извършила.

  Обществената поръчка за ремонта на пл. „Независимост” се печели на базата на дадения 17-годишен гаранционен срок. В договора е записано, както и на всичко поръчки, че средствата за евентуални ремонти по време на гаранционния срок ще са за сметка на изпълнителя. Вследствие некачественото изпълнение, пред очите на всички варненци, ремонтите започнаха още първата година. Според констатациите на АДФИ, а и др. проверки, при възложените 30 обществени поръчки в период от 10 години за ремонт на въпросния площад, при нито една от тях не е спазен Закона за обществените поръчки /ЗОП/. Установява се масово завишаване на цените спрямо договорените, както и на количествата. Категорично е заключението на АДФИ, че за проверявания период цената за ремонт на 1 м2 от настилката на площад „Независимост” е увеличена неправомерно 2,5 пъти, от 37,19 лв./м2 е нараснала на 90,98 лв./м2. Това на практика беше отново бездънната каса на подставените фирми като „Хидрострой”. Няма да е трудно за вещите лица да докажат, че усвоените милиони за ремонтите, превишават тези, отделени за обновяването на площада. И тези средства са отново за сметка на нас данъкоплатците.

  Отново заявявам, не десетки, стотици са примерите, с които сме сигнализирали прокуратурата, но от следващия които ще приведем, би трябвало всички да се срамуваме. Търси се поредната шеста обществена поръчка за подставената фирма на директора на Здравна дирекция към Община Варна. Всичките са спечелени с 70-годишна гаранция и 4 пъти по-малък срок за завършване от технологичния и обявения. С разрешение за поставяне на временен обект от дървена конструкция, който не е трайно свързан със земята, касае се за терен на горски фонд, господата построяват монолитна сграда за образователен център за деца в неравностойно положение в землището на кв. Аспарухово, и когато сградата е напълно готова, служител от Общината не дава разрешително за прокопаване и свързване на сградата с канализация, ток и вода. След което сградата се изоставя, разграбва, и последното наводнение в кв. Аспарухово отвлече остатъците в дерето. Общината, респективно всички ние данъкоплатците, сме осъдени на последна инстанция да заплатим 900 хил. лв. на изпълнителя. Ведомството на прокурора г-н Чавдаров и в този случаи не видя никакво закононарушение.

  Сигнализираме прокуратурата, представяме и протокол за установяване завършването на натурални СМР. Разследването доказа, че протоколът е автентичен. Замервайки на място се доказа, че само от завишаването на количествата цената на ОП е нараснала тройно. И трите инстанции на прокуратурата постановяват, че няма данни за извършено престъпление. Количествата са на място, могат да се измерят по всяко време, включително и сега.

  Най-големият проблем за мен, разбираемо, като строител, е как след огромната сума, открадната от обществената поръчка, и най-вече липсата на какъвто и да е контрол при изпълнението на строителството, само след месеци, или най-малкото един зимен сезон, се разпадат цели километри от новопостроените пътища, тротоари и бордюри. Падат мазилките на фасади и покривни изолации. Свидетели сте как рухнаха 25-30 новосанирани блокове, оградата на границата и т.н. На практика наливаме вода в каца без дъно. Половината средства се откраднаха, другите се вложиха нецелесъобразно. Десетки са сигналите до всевъзможните институции да се спре това голямо престъпление. Този проблем беше първа точка в сигнала, подписан и подпечатан от 26 партии, граждански сдружения и отделни личности. Многократните опити да бъдем приети и потърсим съдействие за решаване на проблема от Окръжния прокурор на Варна Владимир Чавдаров, ни бяха отказани с мотив, че нямало такава практика. Проблемът е по-сериозен отколкото може да се каже и напише. Само преди десет дни падна тавана на детска градина „Мир”, построена само преди година. Децата се отърваха само с уплаха и одрасквания. При това, забележете отново, от изнесената цена в пресата, спрямо РЗП на сградата, цената отново е три пъти по-висока от реалната.

  Умолявам Ви, уважаеми сънародници, да не се подценява този въпрос. В сряда 20.06.2018г. в Пленарна зала на Община Варна родителите на децата от училище „Васил Левски” кв. Аспарухово заявяват на кмета Иван Портних и общинското ръководство, че няма да пуснат децата си в новопостроеното училище, въведено в експлоатация през 2012г., тъй като течовете и другите недостатъци са най-малкото, но се опасяват от това, че сериозно е поддала конструкцията на сградата, особено покривната, стълбищната и др. Кметът им е заявил, че е изключено новата учебна година да започне в училище „Васил Левски”, че на Общината ѝ е било необходимо първо да изготви нов конструктивен проект, провеждане отново на ОП, осигуряване на средства, и че децата ще бъдат разставени в съседните училища. Представете си, ако при това безотговорно строителство, стане земетресение, та макар и от 4-та, 5-та степен, пораженията ще са страшни. Проверете в нашите тревожни сигнали до институциите, че сме засегнали и този въпрос, че именно тази фирма, построила въпросното училище, „Стоянстрой” ЕООД гр. Пловдив, чрез престъпната схема „Публично-частно партньорство”, която се доказа за такава, включително и от доклада на АДФИ, се сдоби с над 20 имота, като в замяна построи ето такова надеждно строителство на Община Варна, което неминуемо ще е рисково по примера на построеното училище и трябва да се вземат превантивни мерки. Случайно ли е, че в едната ОП общинските имоти превишават стойността на обекта, който трябва да се построи, с 814 505 лв. Кметът Кирил Йорданов предлага и общинския съвет гласува да се намали оценката с въпросната сума в полза на фирмата. При следващата поръчка отново общинските имоти са с по-висока цена от обекта, този път, с 320 хил. лв. Кирил Йорданов отново предлага и се гласува, този път, да се завиши стойността на обекта с въпросната сума. АДФИ обаче констатира, че решението на Общински съвет е неправомерно, и че хазната е ощетена с 1 134 505 лв., и сега отново ние данъкоплатците ще отделим над 1 млн. лв. за ремонт на новопостроеното училище.

  На всичкото отгоре нито в клин, нито в ръкав. Европейският депутат Емил Радев, в отговор на нашите настоявания да се вземат мерки срещу безконтролното и порочно строителство, ползва властта си и в предаване по „БТВ”, а след това и в нарочна пресконференция отстоява тезата и убеждава обществото, че не можело и дума да става за компромиси по отношение на качеството в строителството на Община Варна.

  Това са само една малка част от примерите. Тук обаче трябва да си дадем отговор на големия въпрос – Как така тези високообразовани служители от звеното за Инвестиционна политика /ИП/ към Община Варна подписват с ясно съзнание документи с невярно съдържание, които стават предпоставка за неправомерното източване на стотици милиони левове. Те са наясно, че това е документално и лесно доказуемо, и че могат да попаднат по всяко време под ударите на закона. Отговорът е само един и той е стряскащ. Те са наясно и добре пресмятат, че мафията е по-силна от държавата.

  Кой е прав в случая? С дело №16 гр. Сливен, 26.10.2016 г., Сливенски военен съд осъжда подсъдимия Илиев на 10 години затвор ефективно, конфискация на два от апартаментите му, ведно със склад и гараж, и ПИ в регулацията на Варна, заради крупна злоупотреба на стойност 994 896.21 лв. или за съставяне на неправомерни актове, в които са актувани и усвоени, а неизвършени видове работи. Показателно е това, че въпреки отсъствието на подсъдимия по време на съдебното заседание, тъй като е обявен за общонационално издирване и е напуснал страната, съдът постановява, че това не е повлияло на решението, тъй като доказателствата са неотразими и повечето от тях са доказани документално.

  Ето резултатите, когато правосъдието е налице. За 1 млн. лв се присъждат 10 години ефективно и конфискация на имуществото, докато за кражби на милиарди левове няма нито виновни, нито последствия.

  Ако българското гражданско общество не се осъзнае и не въстане, ползвайки конституционното си право на суверен при неминуемия предстоящ общонароден граждански протест не направи такава грамада пред вратата на ВСС, че да затворим духа на това проклятие, за които българското общество отдели от оскъдицата 7 пъти по-голяма заплата от тази на българския учител, а те на практика предадоха собствения си народ и застанаха на страната на мафията. Римското право е изписано и на сградата на Съдебната палата – Законът е основата на държавата. Първата и неотложна задача трябва да е да си върнем държавата, да се издигне върховенството на закона и справедливостта в обществото.

  Аз съм напълно наясно срещу какво явление заставам, от къде и защо ми идват неприятностите, но справедливостта, особено когато тя касае обществото, достойнството и моралът са над всичко.

  И аз ли да не вярвам на ген. Тончо Михайлов, бивш началник на окръжно МВР Стара Загора, който заяви в публичното пространство: „Цветан Цветанов ни нареди неудобните за властта хора до 10 дни да бъдат премахнати.”

  Неотдавна нашето Г.С. „Съграждане” направихме писмено обръщение към Строителна камара Варна за среща, разговор по проблемите с убийствената корупция в Община Варна, забавянето на преписките по одобряването на строителните книжа с месеци и години и др. В отговор на нашето писмо инж. Витанова определи деня и часа на исканата от нас среща. Ден преди да се състои, срещата се отложи. В разговор с колегите и най-вече с инж. Валентин Вълев, успешен бизнесмен, заемал предшестващите два мандата като ръководител на Строителната камара, ни заяви: „Не се учудвайте, че няма да се състои уречената среща. Хората се страхуват, Вие трябва най-добре да ги разберете, че ако те вземат страна, още на другия ден ще им пратят прокурори, ревизиори и ще им съсипят бизнеса.”

  Вижте на практика казаното, както от ген. Михайлов, така и от инж. Вълев. На 17.10.2012г. с изх. №62478 получих от НАП „ИСКАНЕ за представяне на документи и писмени обяснения от задължено лице” за произхода на средствата послужили за предоставяне безвъзмездно на суми. Става въпрос за издръжка на внука ми за завършване на средното му образование, тук във Варна. Или по-точно за даваните от мен 250 лв. на месец в продължение на 6 години, или сума от 18 000 лв. Всякакви опити да обясня, че се изпълняват нечии поръчки, и че НАП може спокойно да види от месечните, та и годишни отчети, че фирмата ми развива голям обем строителството, че продавам готова продукция от жилища, търговски площи, отдавам помещения под наем, и че 250-те лв. са нещо нормално, че е излишно и обидно за мен да давам каквито и да е писмени обяснения. Категорично ми заявяват, че в противен случай ще ми изпратят ревизия. Те изпълниха поръчка. Демонстрират своята власт и влияние, с цел да ме унижат, да ме възпрат в отстояването на борбата ми срещу корупцията и беззаконието, но най-вече целят да насадят страх в останалите, че пред нищо не се спират.

  Вярвайте г-н Министър-председател, ако това опасно явление, наложено от г-н Цветанов в последните 7-8 години със своите партийни структури по места, не се осъзнае и не се спре деребейството им и използването на институциите като инструмент за репресия срещу всеки, който въстане срещу статуквото, то страната ни окончателно е обречена.

  Ще Ви приведа конкретни и убийствени примери в тази посока, които изпитах и продължавам да изпитвам на собствения си гръб. Ето защо търся съдействие и от българското общество, за което съм работил всеотдайно през целия си съзнателен живот. Преминах през Ада. На никого не пожелавам това унижение. Построих още две-три знакови сгради, предимно в централната част на Варна. Проектирах жилищно-търговски комплекс от затворен тип с разгърната застроена площ (РЗП) от 14 000 м2 в новостроящия се кв. „Изгрев” с отлична панорама.

  Бях предупреден от добродетели, че ми се готви отново капан, за целта направих две съгласувателни писма до кмета и главния архитект: „Ще имам ли проблеми при издаването на разрешителното за строеж при така подготвените строителни книжа за предстоящото строителство в собствения ми ПИ, който е със статут на временно-производствена база?”. Отговорите и в двата случая бяха категорични: „Разрешение за строеж може да се издаде за УПИ XIV-3194,3556, кв.12 по плана на ЖК „Изгрев” гр. Варна, съгласно одобрения ПУП-ПРЗ със Заповед № Г-230/05.05.2005г.” След като внесох проектите в Главна община за одобрение и издаване на разрешително за строеж, съборих производствената си база, което беше основната дейност на фирмата ми, за да подготвя терена за бъдещото строителство. На 09.04.2010 г., което ще рече 7 месеца и 3 дни след внасянето на документите за одобрение и издаване на разрешително, получавам отговор или отказ, да съм процедирал нов ПУП. Това е най-безобидният начин за разчистване на сметки, отпращайки те в дебрите на многогодишната съдебна сага.

  След 4 години на 08.04.2014г. с дело №4882 ВАС постанови, че строителните ни книжа са напълно изправни и не е имало никакви причини да бъде спряно строителството.

  Терорът срещу мен не спира дотук. Когато започнах да създавам организация върху бъдещото строителство с голяма изненада разбрах, че имот, който закупих през 2005г., за да го приобщя към жилищно-търговския комплекс, е бил разкроен на три парцела, без да бъда известен, като един от новообособените парцели вече е придобит от въпросни господа с нотариален акт, чрез констативен протокол за давностно владеене. И отново след 9 съдебни заседания в продължение на 4 години Варненският окръжен съд с решение №1841 на 04.05.2017г. постанови, че обявява за нищожен нотариалния акт на въпросните господа, придобит с констативен акт, които са си послужили с лъжесвидетелство, и връща собствеността на фирмата ми.

  Говорим за феодализиране на страната ни. Най-консервативната институция, каквато е Кадастралният план, се разкроява като селска бахча. Подменят се номера, подменят се граници, подменят се собственици. Стотици наши сънародници останаха без имотите си.

  Господата се готвят отново да ме вкарат в поредната съдебна сага и обектът да бъде спрян и отложен в годините. За целта този път потърсих съдействие от зам.-кметът Пейчев, който прояви пълно разбиране и ме увери, че ще ми съдейства да се предотврати евентуално неправомерно възпиране.

  Методите за въздействие и ликвидиране на неудобните хора като мен са прости и ясни. С цената на всичко, ползвайки властта си, ти спират производството, а оттам спират и приходите на фирмата. Изпадаш в несъстоятелност. Не можеш да си покриваш задълженията към НАП, местни данъци и др. и съответно банките ползват този мотив, за да не ти отпуснат кредит. И ти изведнъж ставаш метафорично като едно безпомощно животно сред хиените от лихвари, продажни нотариуси и др.

  След като банките отказаха да ме кредитират бях принуден да сключа договор с лихвари или лицето Дафинка Бобева, пенсионер, която впоследствие се оказа, че е подставено лице в престъпната дейност на сина си Тодор Иванов Иванов, 50-годишен, без един ден трудов стаж в живота си, ползвайки се със статут на безработен в Германия. Или срещу 70 хил. лв. кредит се задължих да върна, само след 3 месеца, 84 хил. лв., а за целта ипотекирах фирмени имоти с данъчна оценка от 700 хил. лв. Сделката по настояване на лихварите се изповядва при всеизвестния за варненци нотариус Янчо Нестеров. Седмица преди да изтече падежа по позната схема кредиторите се покриха. Ден преди падежа заложените ми имоти вече са прехвърлени на името на майката.

  По моя жалба до прокуратурата разследващите разкриха цялата измамна схема. Данните от Агенцията по вписванията за имотното състояние на въпросната Дафинка Бобева и синът ѝ Тодор Иванов показаха, че тази 82-годишна възрастна жена, пенсионирана като кондукторка с възможно най-ниската пенсия в последните 10-12 години е изповядала 32 сделки, в някои от случаите като кредитор, купувач, продавач, след което е станала собственичка на десетки имоти за милиони левове, включително и в най-престижната част на Варна и вилната зона, а на името на сина ѝ се водят още 6 изповядвани сделки, като за начало са притежавали само 60-квадратен панелен апартамент в кв. „Младост”. Разследването показа, че методите на изнудване във всичките сделки са едни и същи.

  Най-показателният пример, непосредствено след мен, е случаят със строителния предприемач Сашо Янакиев. Срещу 45 хил. лв. кредит от баба Дафинка по същата схема им вземат фамилната къща, в която съжителстват три поколения на стойност 600 хил. лв. Десет човека впоследствие останаха на улицата. В среща по случая с Апелативния прокурор на Варна, тогава Васил Миков сподели, че Тодор Иванов е известен на прокуратурата, че се занимава с престъпна дейност, лихварство, имотни измами и канали за износ на контрабандни антики, но чадърът над него е от най-високо ниво. На прокуратурата е известно дори, че при нотариус Янчо Нестеров са водени, включително и вързани хора да подписват, но хората ги е страх да се оплачат. Само час след излизането от прокуратурата, виждайки безизходицата, въпросният потърпевш 50-годишният Сашо Янакиев се притесни, получи масиран инфаркт и почина на място.

  В разследването се доказва още, че Тодор Иванов е участник в канал за износ на антични предмети. За две години и половина безработният е прелетял 74 пъти маршрута Варна-София-Мюнхен и обратно (по справка от КИАД), в някои от случаите по четири пъти в месеца. Същият бе задържан на ГКПП – Аерогара София при опит да изнесе ценности. В куфара му били открити сребърна гривна, фибула, златна обеца, статуетка, 13 златни, 81 сребърни и 3 бронзови монети. Стойността на намерените монети е за около 22 000 лв., смятат специалисти. Чадърът отново се оказа надежден, след прокурорска намеса бе освободен и пуснат да премине границата. За разлика от нашата прокуратура и полиция, немската полиция е проследила този канал. Тодор Иванов беше задържан в Германия при опит да освободи колет от България със стотици археологически антики с голяма историческа стойност. В продължение на шест месеца е бил задържан и разследван за произхода на средствата и имотите, които притежава. Искането на немските служби за данни за имотното състояние на Тодор Иванов в България е било отказано. Всеобщо е мнението, че през същия период, през същия канал, от същите хора се изнесоха реликвите от разбития и ограбен археологически музей във Велико Търново. След разбиването на канала Тодор Иванов посети България само два пъти.

  Лично на мен тази престъпна фамилия, освен унижението, ме оскъпи 3 пъти спрямо тегления 70 хил. лв. кредит. Въпреки че разследването, на база на категоричните доказателствени материали, приключи с мнение за съд, прокуратурата не повдигна обвинение. При завеждането от моя страна на съдебен иск за причинените ми материални щети, особено по незаконното прехвърляне на имотите, съдът не само че не даде ход на делото, а ме осъди да заплатя 4 000 лв. адвокатски хонорар. Това беше повод всеизвестният за цяла Варна, не само за Апелативния прокурор Миков, нотариус Нестеров, ползвайки връзките си, заради 4000 лв. да ми запорира всичките имоти, за да не мога да предприема никакви действия. Сменяйки трима съдия-изпълнители като и тримата си начислиха съдебните такси, обявявайки многократно имотите ми за продан, с което ме оскъпиха многократно спрямо присъдената сума. И не знам за кого трябва да е срамът, дали за правораздаването в страната или за мен. Вече 2 години половината ми пенсия се удържа в полза на баба Дафинка. Както видяхте по-горе НАП изпълнявайки поръчка на мафията ми иска писмени обяснения за 250-те лева на месец, които съм отделял за издръжката на внука си, а прокуратура не взема отношение за придобиването на имоти за милиони левове от тези престъпници, заграбили домовете и оставили на улицата десетки семейства. Та нима ще е трудно на разследващите органи, запознавайки се с всички документи по случая, да установят дали овластеният с правата на съдия Янчо Нестеров си е послужил с измама. Да проверят и десетките случаи, които битуват във Варна по въпросната персона.

  Когато най-после, минавайки през ада, ми предстои да създам организация за започването на строителството на комплекса като няма никакви рискове, тъй като поземленият имот от 6100 м2 е фирмен, няма да обезпечавам този път собственици. За стартиране на проекта се нуждаех от кредит от 200 хил. лв. Приходите на фирмата от наеми на дълготрайни договори с доказани фирми като „АДРЕС” и др., са два пъти повече от сумата, необходима за погасяване на кредита, така че банката-кредитор не поема никакъв риск. Освен това ипотекираният имот за целта превишава два пъти искания кредит, и то по данъчна оценка, а продажната е двойно по-голяма. Въпреки всичко ми беше отказано.

  В момента съм принуден и подписах договор за кредит срещу 16,16% лихва с конкретна финансова къща, а преди това, вкарвайки ме в несъстоятелност след като съборих производствената си база и спряха обекта ми, и влязох в задължения към НАП и др., бях принуден да тегля и погасих кредит с 30% годишна лихва. Дори потърсих съдействие от Кольо Парамов, с когото се познаваме и другаруваме над 40 години, човекът, запознат най-добре с материята, който остана учуден как при тези условия не могат да се отпуснат исканите 200 хил. лв. и ме свърза с Левон Хампарцумян. Обясних му ситуацията, това което казах по-горе. На пръв поглед думите му бяха обнадеждаващи, но след 3 месеца ми се отговори, че кредитът не е одобрен.

  Парамов ме посъветва да направя постъпки към Банката за развитие на средния и малък бизнес като най-подходяща за целта. Внесох необходимите документи, в две-три срещи и разговори, според каноните на банката. Въпреки че съм погасил задълженията към Янчо Нестеров и други, и то преди 2 години, делата не са приключени и забраната не е вдигната. Аз на практика не мога да намеря съдия-изпълнителите на Янчо Нестеров, единият е от София, чиято първа задача е, след като са образували дела и сумата е погасена, да вдигнат забраната, но аз представих документи на Банката за развитие, че сумите са изплатени и нямам никакви задължения, и че е въпрос на време делата да бъдат прекратени. Вторият въпрос според изискванията на банката е, че фирмата ми няма производство в последните 3 години. Представих проекта за 12 млн. лв., заповедта за спиране на обекта, както и решението на Върховния съд, че строителните ми книжа са изправни и не е имало основание да се спира производството. Разбрахме се, че на мен кредитът е необходим, за да се стартира именно този голям проект, и че още при издаването на разрешителното аз ще мога да продам на зелено и погася искания кредит. Освен това, в документите съм доказал, че искания кредит мога спокойно да го погасявам с приходи от фирмени имоти, превишаващи далеч покриването на падежа. Определено смятам, че те ще проявят разбиране, най-после да стартира този обект, който ще даде препитание на 400 семейства.

  Уважаеми сънародници,

  Вярвайте, че все още има не малко хора, за които истината достойнството и моралът са над всичко.

  Посветих живота си на строителството, та почти 50 години. Водих строителен колектив от 200, 300, та 500 човека в последните години. В името на прогреса винаги съм отстоявал принципи, идеи и каузи. Предложих на правителството по нашия вече утвърден в годините пример с доказани категорични резултати, да се направи структурна реформа в отрасъл строителство, или от стотиците хиляди малки нископроизводителни единици, разнопосочни, взаимно пречещи си в работата, които не могат да посрещнат постоянно навлизащата високопроизводителна механизация и редица др. негативи, да се окрупнят в технологични екипи, по нашия пример, които да поемат изпълнението на целия обект, без да съм осъзнавал, че всичко това е в разрез с личните интереси на стотици хиляди отделни групи хора. Срещу мен и новото се изправи непреодолима стена, а оттам и нечувани репресии. Най-голямата съпротива беше от т.нар. „общественици”. За да напомнят за себе си и оправдаят присъствието си, ни занимаваха с излишни мероприятия като учебни години, партийни поръчения, събрания и др. Те бяха наясно, че при прилагания от нас пазарен механизъм, тяхната дейност остава безпредметна.

  Всичко това окуражи бюрокрацията, която взе връх и окончателно прегради пътя ни. Бяхме на кръстопът. Изграденото от нас и постигнатите резултати в годините отиваха на вятъра. Написах през месец март 1981г. отворено писмо до Тодор Живков и списание „Партиен живот”, с две думи, че цялата ни партийна работа се върти в празна орбита, че командно-административният метод на управление просто се е изчерпал. Не се ли премахне многостепенната управленческа система-бюрокрацията, уравниловката, не се ли развържат ръцете на инициативните и можещи хора, не се ли принесе икономиката ни на пазарен принцип, то системата ни е обречена. След 10 дни вкъщи дойде с копие на моето отворено писмо режисьора Павел Васев, който след промяната дълго време заемаше значими длъжности в сферата на културата, последно бе директор на театъра „Иван Вазов”. За мен режисьорът Павел Васев си остава един от най-достойните хора, с които съм имал възможността да работя. По негови думи бе изпратен да направи документален филм, което стана факт, и филмът със заглавие „Отворено писмо” бе излъчен по Българска телевизия. Изводите бяха категорични, че големите резултати са благодарение на прилагането на пазарния принцип. Това стана причина да се финансира нов документален филм, който кръстиха „Стопани” с цел да се проследи целия производствен процес и да се популяризира, и внедри в целия отрасъл, но когато филмът бе готов, цензурата забрани излъчването му. Причината била, че ние на практика сме отричали и подлагали на съмнение социалистическата система.

  Показателно е за всички нас, най-вече за младите журналисти след прехода как в онова отречено време се отстояваха принципи, каузи и идеи. Зад мен и новото застанаха изтъкнати журналисти с поредица от статии като Георги Стойчев и Иван Делийски от в-к. „Работническо дело”, Юри Лазаров от в. „Антени”(дълги години зам.-директор на БТА след промяната), Евгени Станчев от в-к. „Поглед”, освен това и много изтъкнати стопански и партийни дейци от най-високо ниво в държавата. Именно журналистите бяха причината да се излъчат прожекции на филма пред състава на целите им редакции, поканвайки Йордан Йотов, бивш Главен редактор, тогава член на Политбюро, както и Главния редактор на в-к. „Антени” и Председател на съюза на журналистите, Веселин Йосифов. Съвсем разбираемо, търсеха влиянието на тези отговорни фактори за отстояване на каузата.

  На помощ се притече и документалистът на столетието Христо Ковачев, който направи документалния филм „Катетаризация” за мен и бригадата, излъчен отново по БНТ, отразявайки трудностите, през които минава всеки, който поема по пътя на новото.

  Особен е приносът на журналиста на столетието Кеворк Кеворкян в предаването „Всяка Неделя”. Човекът, който има най-големи заслуги за първите стъпки на прохождащото се гражданско общество у нас. Представете си какъв огромен е бил общественият интерес към темата, към реалната промяна. Какви са били очакванията на обществото, след като страната ни разполагаше с една телевизия, с една програма, в най-гледаното предаване, каквото е „Всяка Неделя”, че Кеворк Кеворкян можа да си позволи, изчерпвайки времето, да се извини на децата и отнеме знаковото предаване „Лека нощ деца”. След като и това не стигна, обяви, че следващата неделя събеседник по желание ще бъде отново Игнат Раденков или 3 часа и половина телевизионно време. Сигурен съм, че такъв аналог в цялата история на „Всяка Неделя” не е имало. Кеворк не само в този случай е давал трибуна и е заставал зад правдиви каузи.

  По това време беше силно влиянието, а и очакванията на перестройката и Горбачов, в подкрепа излезе и кореспондентът на в. „Правда” Жмирьов, който в два броя излезе в моя защита, като популяризира опита ми във в-к „Правда”, препоръчвайки го пред руските колеги.

  Тази организирана атака повлия филмът да бъде излъчен, с което на практика се даде ход на новото и прогресивното, а от друга страна бе причина да се потърси сметка на виновните за възпиране на прогреса. Беше привикано в ЦК цялото партийно и стопанско ръководство на Варна. Ето го и отговорът, вижте какво заяви на въпросната среща полковник Райков от ДС Варна: „Защо не е тук онзи, който написа новата резолюция да продължа разследването срещу Раденков, след като докладвахме, че не сме открили нито една улика, нито една злоупотреба след проверката на десетки отделни хора и обекти, и че Раденков е честен и достоен човек; „Излизам в болнични, заявява той, въпреки че болестта ми позволява да си върша работата, но няма да си слагам грях на душата, няма да съм аз този, който ще вкара Игнат Раденков в затвора”.

  В първия работен ден на 1987г., трябваше да се явя в кабинета на зам.- председателя на Министерски съвет, Григор Стоичков. Присъстваха и десетина изтъкнати колеги строители. „Идвам, казва Стоичков, от кабинета на другаря Живков. Събрал съм ви да дадем отговор, има ли рационално зърно в работата и методите на Игнат Раденков, защото на практика той отрича и подлага на съмнение нашата социалистическа система!”. Това пък беше другият метод на въздействие „виждате ли, и колегите му го отричат”, но в случая не се получи. Мнозина от тях изказаха възхищението си от големите резултати, и че това е пътят. След срещата, на която присъства и министъра на строежите Георги Григоров ми заяви: „Не подозираш какво става около тебе, разделил си държавата на две. Предай телефона ми на най-близките ти, ако те задържат, да ми се обадят веднага. Ние сме на път да убедим другаря Живков, че резултатите в отрасъла, вследствие приложението на твоя опит не само се удвоиха, а се увеличиха в пъти.” В онова време имаше много истински ръководители, като Георги Григоров, които рискуваха не само кариерата си в името на прогреса. Проблемите за мен и поддръжниците ми идваха и от това, че и тогава, както и сега аз назовавам нещата с истинските им имена.

  На един от многото строителни форуми, бивш Генерален директор на СМК Ямбол ме пита: „Другарю Раденков, тези четиримата човека до мене сме строителни инженери, трима сме от един випуск, за 5 години ни смениха и четиримата и нищо не се промени. Какво трябва да направим?”. Моя отговор беше, че не трябва да сменяме генералните директори, а трябва да сменим системата. Елате вижте каква канонада се изля върху мене, но най-вече упреците бяха към поддръжниците ми, партийни, стопански ръководители, режисьори, сценаристи, журналисти и др. – „Вашият човек, заявяват те, иска да подменя социалистическата система!”

  Приложението на нашия опит и най-вече постигнатите резултати събудиха интерес в цялата страна. На преподготовка на кадрите в АОНСУ Габрово, на което присъстваха и военни, настояха за среща с мен. На състоялата се среща, освен че споделих конкретни примери, че високите резултати, а оттам и високото заплащане са в резултат единствено на освобождаване на човешката инициатива, премахване на многостепенната бюрократична система, уравниловката и най-вече приложението на пазарния принцип. Зададох и реторичен въпрос защо сградите, в които се намират АОНСУ и партийните домове се построяват от нас за година, година и половина, а окръжните болници, поради липса на средства ги бавим по 10-12 години. Защо пропагандираме нивото на нашата медицина, а нашите управници се оперираха в Германия и Франция, даже конкретно споменах Начо Папазов, Петър Младенов и др.? След мероприятието двама генерали от присъстващите в залата ме дръпнаха настрани и изказаха възхищението си от казаното от мен и изразиха притесненията си, заявявайки ми, че другарите действали с бронирани коли за целта, с които предизвиквали катастрофи и премахвали неудобните, и че просто се страхуват за мен.

  След филмите за моята бригада, режисьорът Павел Васев направи документалния филм „Ген” за прочутия животновъд от село Бозвели, Провадийско, Пенко Пенев, също герой на социалистическия труд. Обединиха двата филма и ги прожектираха в страната. Една вечер се уговорихме по някакъв повод, някакъв празник да се съберем трите семейства в село Бозвели при Пенко. След 12 часа през нощта нахлуха трима мъже и започнаха да претърсват щателно къщата. След час претърсване, след като не намериха нито позиви, нито радиостанции, нито оръжие господата се извиниха и напуснаха. Пенко позна единият, че е полковник от ДС, бивш провадийски кадър.

  Това са само малка част от начините, методите и въздействията, оказани върху мен, а и върху всеки, осмелил се да излезе от улея, от шаблона, да отстоява истината. В много от случаите обаче, както и за конкретния, след промяната въпросният провадийски кадър от ДС ми се извини.

  Никога не съм си представял, тъй като съм воден единствено и само от работата, че с действията си съм представлявал такъв голям проблем за държавата.

  Цензурата от ЦК в лицето на възрастна жена, бивша партизанка, по думите на Васев го придружаваше в последния месец при завършване на филма. Един ден ми заявиха, че са ходили в Окръжно МВР, за да се запознаят с досието ми. И двамата ми посочиха с ръка, че досието ми е някъде около 1,20 м високо. След промяната питах последния директор на полицията полк. Иван Стоянов защо Комисията по досиетата ми отговори, че не съм имал досие, отговорът беше категоричен, че ген. Семерджиев бил наредил първите досиета, които трябвало да се унищожат, да бъдат тези на враговете с партиен билет.

  И още. Помоли ме мой приятел Чапкънов след прехода, да съм направил малък ремонт на Бат Владо. Оказа се, че това е генерал-лейтенант Владо Тодоров, ръководещ Първо главно управление последните 10 години преди прехода, или човекът, който знае всичко в държавата ни и човекът, без който нищо не може да стане. Допаднахме си, той виждаше в мене, че съм социален човек, че с болка понасям разрухата, която става в държавата ни, и дълго време дружахме, посрещахме празници, юбилеи и т.н. На един от празниците с още три семейства някой подхвана темата, че в пресата се третирало, че естрадният певец Георги Минчев бил дисидент, и тогава Владо Тодоров ме запита защо не съм изявил дисидентските си претенции, тъй като те най-добре знаели кои били дисиденти и кои не. След което за учудване на всички ни в прав текст каза: „Ти знаеш по-добре от мен кои, ако не бяха застанали зад теб, ти се гласеше физическото ликвидиране.” Аз да си призная никога не ме е било страх, но тогава просто се уплаших, защото знаех, че е факт, защото без знанието, решението и подписа на този човек, не можеше да се предприеме нищо в държавата ни.

  На 8.06.1983г. във всички вестници бе публикувана снимката ми, че за построените под прякото ми ръководство над 5000 хиляди апартамента във Варна, голям дял от курортното строителство на „Златни пясъци” и „Св. Св. Константин и Елена”, най-вече представителното строителство във Варна, включително хотел „Черно Море”, затова че благодарение на приложението на моя опит в отрасъла, производителността се е увеличила в пъти, на следващия ден за празника на строителя ще бъда удостоен със званието „Герой на социалистическия труд”, но противниците, оглавявани от Милко Балев и Григор Стоичков, предотвратяват издаването на указа.

  След този акт срещу мен започна небивала репресия. Нямаше седмица да не позвъни някой вкъщи и да сподели тревогата си, че е привикван в милицията или свалян от скелето, заплашван с удряния по таблото на колата, че не можело да е работил 20 години с Раденков и да не е знаел къде са били отклонявани бетони, плочки бензини, най-малкото да е работил на вилата на Раденков. Не само че нямам вила, но това стана повод изпълкома на Общинския съвет Варна да вземе решение и да дадат парцели на 7 човека по постановление за заслуги към Варна. В това число на мен и на футболиста на столетието Божил Колев. Всички ги застроиха без мен и Божил Колев, поради което парцелите бяха по-късно отнети според закона. Ако за Божил Колев е оправдано, то аз имах 500 човека в ръцете си с мощна механизация и материали, не беше проблем, но не всички на този свят е пари, имоти и богатства, има много по-големи ценности. Основният проблем на нашето общество е, че загуби битката с морала Освен това получавах редица анонимни писма със заплахи, включително снимка, изрязана от вестник, на намерения обезглавен труп в р. Марица. Нарицателно беше за семейството и бригадата разследващия лейтенант „с мустаците”, който впоследствие се уволни като майор. Жив и здрав е в съседната кооперация, контактуваме си и сега.

  В противовес на всичките тези атаки поддръжниците на всички нива – партийни, стопански, най-вече сценаристи, режисьори, журналисти застават зад мен и каузата и убеждават Тодор Живков, че се извършва голяма неправда, и че ще се зачеркнат резултати, завоювани с много труд като правят паралелно сравнение, че докато окръзите като Ямбол, Сливен, Пазарджик, Смолян, Видин, Михайловград и много др. правят едва 300 апартамента годишно, то моята бригада от години наред прави по 700 апартамента на година. Последния ден от същата година с правителствен самолет идва делегация, водена от Огнян Дойнов, член на Политбюро, Петър Дюлгеров, Председател на Централния съвет на профсъюзите, министри и много други и ме удостояват със званието. Препоръката на Тодор Живков била правдата да възтържествува преди Нова година.

  Моето отстояване в отвореното писмо до Тодор Живков и сп. „Партиен живот”, че командно-административната ни система се е изчерпала, се потвърди и то по категоричен начин в екстремните условия или сполетялото ни земетресение в Стражица.

  Една година и четири месеца след трагедията в Стражица нямаше направена нито една къща. Няколко десетки хиляди наши сънародници, касае се не само за Стражица, а и околните села, бяха на улицата. Децата им разставени в околните села и градове. Имущество събирано от поколения, оставено на произвола. Причината беше, че строителите не искаха да приемат суровите условия – да се хранят прави с войнишки канчета, да спят във фургоните на два етажа, без бани и елементарни битови условия. Безсилен остана и членът на Политбюро Димитър Стоянов, родом от Стражица, който бе натоварен с разрешаването на проблема. Това беше грижа на цялото българско общество. Държавното ръководство беше в безизходица. В този труден момент предложих на правителството, че ще поема голямата част от възстановяването на Стражица, ако ме обособят като самостоятелна стопанска и икономическа единица с всички представи за фирма. Правителството прие и издаде указ. Последваха и ми се довериха 300 човека от моята бригада, като още първия месец се приобщиха още 200 от страната. Всепризнато е, че от участвалите 126 строителни предприятия, ние построихме най-много, несравнимо с останалите, най-хубавите български къщи или дадохме подслон на 240 семейства в Стражица, още на 40 в пострадалите съседни села и още толкова обществено строителство, но всички, най-вече правителството, отчитат, че най-голямата ми заслуга е, че аз дадох тон, че може и трябва да стане Стражица. 5 години в студ, кал и пек съм бил по 12 часа сред улиците на Стражица. 6 месеца съм спал на леглото на второто ниво на фургона. Изстрадал съм и съм се радвал след завършването на всяка къща и за награда в продължение на три дена всички новинарски емисии повтаряха как Игнат Раденков бил обвинен за злоупотреби в особено големи размери, чакали го от 3 до 15 години затвор. С две думи, някой реши да зачеркне труда и достойнството ми и ме представи пред обществото като мародер.

  След 8-годишна съдебна сага, Варненският апелативен съд в гр.д.№99 2005г., потвърдено година по-късно и от ВКС, осъди прокуратурата на РБ за уронване на доброто ми име в обществото вследствие на проведена неправомернапресконференция и разпространената по официален път информация от прокурор Ани Димова от Велкотърновската окръжна прокуратура за образуваното срещу мен предварително производство. На 28 декември 2008 г. ми бяха преведени присъдените за морални и материални щети, ведно с лихвите, 94 306.29 лв. Никой обаче не запита въпросната прокурорка Димова от непознаване на законовата уредба ли направи нарочната пресконференция или изпълни поръчка на „Мулти” Илия Павлов. Не след дълго въпросната поръчкова прокурорка беше издигната за ръководител на Апелативна прокуратура Велико Търново, та и до днес я оглавява и раздава правосъдие.

  Никой не ме попита каква е цената – тези хора от моята бригада така сляпо да ме следват, да оставят удобствата си, семействата си и да решим такъв национален проблем, какъвто беше за българското общество проблемът Стражица. Ние сме решавали и много други значими национални проблеми с голям икономически ефект. И още тука мога да твърдя, че в основата на всичко това седи личният пример, грижата за хората и техните проблеми.

  За труда, достойнството и най-вече морала ми получих още едно голямо признание, че от 380 номинирани съм избран единодушно за един от 100-те личности на отминалия век за траен принос към Варна и варненци. Името ми е наредено сред личности, чиито имена днес носят улици, площади, училища.

  Тъй като съм принуден да се оправдавам, че не съм мародер, а съм честен и достоен човек, и че моята ценностна система има други измерители, ще изтъкна само няколко примера. Не само присъдените 100 хил. лв. за осъдената поръчкова прокурорка, а и още толкова съм дарил на нашето гражданско сдружение „Съграждане”, което има вече 20 годишна история, с които средства помогнахме на десетки наши сънародници като спасихме бизнеса им, включително и домовете.

  При ремонта на „Шведския хотел”, с прилежащите в комплекса хотели „Рубин”, „Лебед”, „Простор” и др. в „Св. Св. Константин и Елена”, изпълнено изцяло с труд, материали и механизация на стотици фирми-подизпълнители, както и отделни гурбетчии, Николай Вълканов отказва да им заплати. Някои от подизпълнителите са теглили кредити, залагайки домовете си. Гурбетчиите, някои от които цели фамилии нямат пари да се приберат по родните си места. Безчовечието стига до там, че пострадалият при трудова злополука и останал с едно око работник Муса от с. Поляците беше изхвърлен на улицата, не бил техен работник.

  Обединихме се около неволята на пострадалите и предприехме действия. На първата ни пресконференция се осмелиха да ни се доверят и заявят вземанията си 47 фирми, ощетени с 6.5 млн. лева. Няма институция, от която да не сме търсили съдействие – глас в пустиня. Потърсихме съдействие от Американското посолство, мотивът ни беше, че в борда на директорите имаше американски граждани. Приеха ни на третия ден след сигнала. Съдействаха ни до връщането и на последния лев от 6,5 млн. лв., а на въпросния пострадал Муса договорихме извънсъдебно 12 000 лв. Настояхме, което стана и факт, първо да върнат парите на Иван Гамолов, който прединфарктно влезе в болницата след като банката му описала жилището. Окуражени при нас дойдоха още десетки фирми, но вече късно. Признаваха си, че от страх за децата си, а и от други посегателства, не са посмели да заявят вземанията си, които средства надхвърлят многократно по обем първоначално заявената сума от 6.5 млн. лв. И сега в офиса ни седят десетки документи на впоследствие дошлите при нас ощетени фирми, като с най-значителна сума от 370 000 лв. е архитект Слави Нейков. За средният и малък бизнес е малко да се каже, че беше съсипан, защото първо беше ограбен.

  По проект на инж. Дерклийска, завеждаща отдел „Озеленяване” в Община Варна, възстанових безвъзмездно градинката пред жилищната ни кооперация на стойност 20 000 лв. С нетрадиционни детски съоръжения и много цветя радваха децата и възрастните хора в квартала, вече цели 15 години. Направената от мен чешмичка и днес служи на жителите на квартала. Посадените три канадски кедъра са вече над 15 метра и са гордостта за махалата ни.

  Ето резултатите, когато има гражданска позиция, когато има работеща прокуратура.

  При всяко съгласуване с Енергото – Ще има ли енергомощност при построяването на конкретния обект, отговорът по правило е не, след което идват емисарите и срещу 15 000 долара за седмица ти носят съгласувателното писмо. Опитаха при мен, направих жалба до определен прокурор, на когото имам доверие, или Иван Тодоров, тогава от Окръжна прокуратура. На момента извика оперативна група от МВР, които описаха и оцветиха парите, лично прокурора Иван Тодоров водеше акцията. В оперативната група беше и Георги Андреев, днес народен представител от БСП. Свършиха си работата, хванаха посредниците, върнаха ми парите, с които аз облякох с прекрасни плетени вълнени костюмчета и обух 150 деца от дома за сираци във Виница. Не по-маловажно е, че освободих колегите предприемачи от един кръвен данък

  Подадох ръка на 5 измамени и изоставени семейства наши сънародници бесарабски българи, ведно с техните деца в безлюдното с. Твърдица, Каварненско без училище. Настаних ги, осигурих им работа, децата им тръгнаха на училище. Помогнах не само на тях, а и на редица техни съграждани при преодоляване на бюрокрацията при получаване на българско гражданство. Всички досега отчитат пиар по отношение на българите в чужбина и дотук. Тези хора са подложени на такова унижение, на такъв рекет, писал съм включително и до Първанов, и до Марин, че давайки им последните си 100 лева да отидат до София и направят справка кога ще получат гражданство, дежурният полицай им е взимал по 50 лв., за да ги пусне във ведомството, и това впоследствие се оказа масова практика. Грижата към тях не може да се покрие нито с 10 000, нито с 20 000 лв.

  Построих по мой проект прекрасна българска чешма, която е най-голямата придобивка и гордост на малкото селце Николаево, Поповско. Дарих 1 500 лв. за наводнението в Златоград преди години, тъй като съпругата ми е оттам.

  Особено е задоволството ми, че имах възможност да помогна на истинските дисиденти по онова време – Васко Бенчев, Стефан Комитов и особено Любомир Собаджиев, след като падна на инвалидна количка и много, много др.

  На първите си хора във фирмата осигурих прекрасни жилища в широкия център на Варна на костваща цена. Подарих 6-кубиковия бетоновоз на шофьора ми Кирил Йорданов, след като стопанисва като свой и изплати многократно, с който 10 години храни семейството си. Включих го безвъзмездно във въпросната кооперация с магазинче, за да си осигури спокойни старини и много, много други.

  И отново заявявам, че това е най-трудният ми момент, извършвам грях срещу себе си да изтъквам всички онова, което съм правил от душа и сърце, и никога не съм искал да става достояние.

  За първия демократичен митинг в София се организирахме, единствено с професионално направени транспаранти, плакати с нетрадиционни, шокиращи за тогава текстове, и по неведоми пътища се разбрахме да се съберем пред Централна гара, София. Колоната от 300 човека от моята фирма поведохме аз, Петър Слабаков, Бай Дамян, Васил Бенчев и Стефан Комитов, а режисьорът Павел Васев заснемаше продължението на поредния филм. Еуфорията беше страшна. Свиреха клаксоните на коли и трамваи. Непознати хора се прегръщаха и тръгваха в шпалир след нас. На площада „Александър Невски” влезнахме група от над 10 000 човека. Тълпата искаше да ме изкара на трибуната, но аз никога не съм търсил показност и ефекти и отказах. Материалът от заснемането на този исторически момент за всички нас е предаден, тъй като е финансиран от БНТ, е предаден за съхранение в телевизията. Може да се види по всяко време.

  Уважаеми г-н Министър-председател,

  Моля Ви, да ми съдействате да се спре по-нататъшната репресия срещу мен, да ми се даде възможност да работя и завърша този голям обект, който, предвид напредналата ми възраст и края на кариерата ми, се явява сградата на живота ми.

  Аз обаче оставам верен на себе си и се обръщам към Вас по примера на отвореното писмо до другаря Тодор Живков.

  Вярвайте, че не може, което и да е общество, не само нашето, безконечно да се крепи на базата на демагогията, лъжата, грабежа и най-вече на страха.

  Стремежът Ви с постоянните си монолози да натрапите на обществото, че имаме стабилна държава, стабилно управление, че сме преборили корупцията и народът ни благоденства е далеч от истината. Стабилността е в беззаконието, корупцията, беднотията и мизерията.

  Добър пример трябва да Ви е гръцкият държавник Ципрас, който превежда народа си през блатото на най-голямата криза, въпреки големите задължения не позволи стандартът на гръцкия народ да падне под санитарния минимум. Най-ниските им пенсии са 5 пъти по-високи от нашите, а коледните добавки и др. такива 25-30 пъти!

  Не се ли страхувате г-н Борисов, че оставяйки на заден план човешкия фактор, довеждайки народа ни до просешка тояга, сте на път да се сдобиете с прозвището на „българоубиец” и всичко това става на фона на убийствената по размери корупция и присвояването на десетки милиарди левове, които можем да докажем по всяко време!

   

  Игнат Раденков

   

  23.06.2018г.

  ул. Ген. Паренсов №8, гр. Варна

   

  Източник: Поглед Инфо

• Раковски с лира и тръба събуди народната свяст…

  Виолета Радева, „Македонска трибуна“

  

  Месец октомври в съзнанието ми от край време емоционално и интелектуално е свързан с няколко значими за мен събития – както лични, така и в известен смисъл едновременно лични и обществено значими. За личните няма да говоря. Онези, имащи обществено значение, но и някакъв личен елемент, са раждането на 5 октомври 1878 г. в Русе на акад. МИХАИЛ АРНАУДОВ и преждевременната смърт на 9 октомври 1867 г. в Букурещ на ГЕОРГИ СТОЙКОВ РАКОВСКИ. Прощъпулникът ми в журналистическата професия беше със статия за Раковски, във връзка с кръгла годишнина от неговата смърт. А в библиотеката си пазя като скъпа реликва книга с автографа на проф. Михаил Арнаудов.

  Виолета Радева

  Гeорги Стойков Раковски в изследванията на Михаил Арнаудов

   

  Л И Р А   И   Т Р Ъ БА

  Двете думи, с които Иван Вазов обезсмърти образа на Георги Стойков Раковски, са вечният символ на живот, белязан от знака на гения. Да буди заспалите, да чертае нови хоризонти, да формулира несъзнаваните копнежи и желания на сънародниците си, да бъде сладкогласна лира и зовяща тръба – такова е божественото предопределение на най-харизматичната личност от Българското възраждане. Огненият темперамент, интелектуалните търсения, практическата дейност и разностранната насоченост на Раковски към различни области както на знанието и литературата, така и на обществено-политическия живот на своя век, привличат интереса и критичното внимание не само на неговите съвременници, но и на следващите поколения.

  Макар спомените, биографичните трудове, анализите за революционната идеология и стратегия на този неспокоен, бунтовен дух да се появяват с различна интензивност, диктувана от драматично променящата се политическа карта на България, макар в различните периоди те да носят различни акценти, показателно е, че в общи линии оценките за мястото, ролята и значението на Раковски за събуждането на българския народ и революционизирането на неговото съзнание носят знак плюс, за разлика например от оценките за най-заслужилия за свободна България държавник и някогашен безумно млад и възторжен апостол Стефан Стамболов, за когото през десетилетията след Освобождението виковете са от „Осанна!“ до „Разпни го!“.

  Сред учените, изследвали задълбочено живота и дейността на Г. С. Раковски, се откроява и заема най-предно място акад. Михаил Арнаудов. Нему принадлежат първите най-обективни научни оценки за автора на легендарната поема „Горски пътник“. Арнаудов издирва, събира и публикува голяма част от неговото книжовно наследство. Още като начеващ блестящата си научна кариера млад университетски преподавател той, в рамките на интереса си към българския фолклор, пише през 1912 г. очерка „Раковски като фолклорист“, отпечатан в сборник, посветен на проф. Любомир Милетич. 1. С работите на Раковски из областта на историята и фолклора Михаил Арнаудов вече е имал възможност да се запознае покрай интереса си към индологията. От вниманието му не са убегнали схващанията на големия възрожденец за индийските Веди и персийските Авеста. В литературната анкета, направена от Искра Арнаудова (съпруга на сина му проф. Петър Арнаудов), М. Арнаудов съобщава: „В онези години аз бях все още под влиянието на моите интереси за древния източен свят и особено за Индия. Изучавайки индийските културни и литературни отношения, аз се сещах, че в България единствен Раковски бе проявявал силно любопитство за тях, понеже беше усвоил възгледа, че древна България е наследила не само езика, но и митологията си от далечната страна под Хималаите и че всичко българско по тая част е много по-старо и велико, нежели завещаната от Гърция литература и религия“. 2.

  Ученият обаче не споделя схващанията и увлеченията на този „мечтател безумен“ (Вазов). За него той е „отчаян дилетант“ 3. и разбиранията му за произхода на българския народ и за изворите на старите български религиозни вярвания и културни традиции са крайно ненаучни, обвеяни от пламъка на романтизма и неистовото му родолюбие. В очите на Арнаудов писателят Раковски страда от наивитет, който обаче се изкупва „с неговата огнена проповед за осъзнаване на българския народ и за висока оценка на старобългарските политически и военни постижения“. 4. Силно увлеченият от бита, обичаите, песните и приказките на българите млад учен, въпреки несъгласието си със схващанията и изводите на Раковски за произхода и езика на предците ни, не може да не бъде респектиран от патоса в трудовете му, от огромната любов към родното, които струят от всеки ред. Възхищава се от неговия неподправен възторг и от гордостта му заради славното българско минало, които силно са мотивирали и дали енергия на котленския самобитен изследовател да израсте до обичан поет, до вълнуващ народното въображение историк, до темпераментен журналист и публицист.

  Сам прекланящ се пред българския творчески гений, Арнаудов не може да не се преклони и пред един от първите наши възрожденци, изявил така красноречиво любовта си към етнографията и фолклора и с такава увличаща страст разработващ теми от тяхната сфера. Подобно на Раковски, и ученикът на проф. Шишманов събира и класифицира народни песни, приказки, легенди, народни вярвания и пише обстойни студии, посрещнати с ласкави оценки и всеобщи надежди за следващи по-обемисти трудове. И те не закъсняват. През творческото си дълголетие той проявява постоянен интерес към фолклора и към неговите събирачи и изследователи. И неизменно подчертава влиянието, което

  Раковски като фолклорист,

  оказва както върху съвременниците си, така и върху по-късните етнографи. Така например като публикува два текста от архива на етнографа Димитър Маринов, в уводните думи Арнаудов констатира: „Очевидно, Маринов догонва честолюбивия план на Раковски, да изчерпи сам цялото богатство от устни традиции и народна култура в България, по примера на излязлата в Букурещ през 1865 год. „Българска старина“, „повременно списание“ (Раковски отпечатва само книга първа)…“ 5. Пак там многократно посочва, че Д. Маринов в изготвянето на плана си за проучвания, в категоризирането на народните песни и в тълкуването им се е водил от изследванията на Раковски, когото причислява към школата на „митолозите“, безкритично реставрираща езичеството или погрешно и несъстоятелно тълкуваща живата езическа вяра и магия у народа. 6.

  След споменатия вече очерк „Раковски като фолклорист“, който в нова редакция ученият включва в издадените през 1934 г. „Очерци по български фолклор“ и в последвалото второ издание от 1969 г., Арнаудов прави през 1918 г. и едно обширно литературно-критическо изследване на поемата „Горски пътник“. Макар да е убеден, че поетът Раковски не е на висотата на публициста и идеолога Раковски, че поетическото му творчество не би могло да задоволи художественото чувство на съвременния читател заради остарелите идеали и настроения, както и заради несръчната форма на елегиите и поемата му, той не може да не отчете огромното въздействие и поразителното влияние на „Горски пътник“. Както подчертава, цяло поколение събудени българи от отпечатването ѝ през 1858 г. до освобождението през 1878 г. се е възхищавало от поемата, било е подвластно на една „поетическа омая“. Изследователят признава, че „Горски пътник“ прави епоха. Като илюстрация за неотразимото въздействие на поемата, оказвано върху читателите от онова време, можем да приведем думите на фолклориста Кузман Шапкарев за Константин Миладинов: „…като ги прочете (списанията и в. „Дунавски лебед“– бел. моя) няколко пъти наред, особито „Горский пътник“, разпалиха го дотолко, щото аз бивах много пъти принуден да ограничавам увлеченията му“. 7. Но така въздейства огненото слово на Раковски не само върху К. Миладинов. То заразявало с народен ентусиазъм всеки българин, докоснал се до него, „особито поемата „Горский пътник“ превъзходствуваше в това отношение“. 8.

  Арнаудов, за когото психологията на литературното творчество не е terra incognita, не намира истински поетическо вдъхновение у Раковски. Човек на страстите, той пише според него стихове с прагматична цел, а не поради наличието на поетична стихия дълбоко в душата си, която да избликва подсъзнателно, да ражда образи и метафори, напиращи да се излеят в мерена реч. Поемата му има задача да нагорещи патриотическото чувство и без съмнение тя блестящо изиграва тази си роля.

  С една студия от 1915 г. за Неофит Хилендарски Бозвели, отпечатана в два броя на сп. „Отечество“, и с двете споменати работи за Раковски, Михаил Арнаудов слага началото на дълга поредица от свои трудове за възрожденските ни дейци. Монографиите за най-забележителните личности, работили за националното пробуждане и освестяване през ХІХ век, които са негов безценен принос в нашата литературна история, започват с биографията на Г. С. Раковски, излязла през 1922 година. Замислена е като предговор към подбора и характеристиката на съчиненията на пламенния публицист и идеолог на българското революционно движение.9. Тя надскача обаче първоначалната идея и поради това, че този очерк би увеличил чувствително обема на книгата, ученият, както отбелязва в предговора, предпочита да я издаде като отделна книга. Амбициозната задача, която си поставя, е да очертае релефно необикновения, ярък и преминал като метеор върху помръкналото от пет века българско небе величав образ на идеолога на Българското възраждане.

  За Михаил Арнаудов биографията на Раковски е „един от най-увлекателните достоверни романи, които бихме могли да четем в новата българска литература“. 10. Героят му е необикновена личност, чийто живот е така динамичен, пълен с такива драматични обрати и приключения, с толкова възторзи и поражения, че би бил достоен за праобраз на голямо епическо платно.11. В този роман Арнаудов открива всички елементи на една „лична съдба, изплетена от смели приключения и неочаквани перипетии, от големи надежди и мъчителни разочарования“. Върху богата палитра от биографични факти, социални взаимоотношения, културни контексти и кръстосани политически интереси на Балканите, изследователят изсича със слово импозантната, многостранно изявилата се фигура на онзи „образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен“, както е запечатан Раковски в нашата обща българска памет чрез Вазовата поема от „Епопея на забравените“. Не случайно Арнаудов в заника на живота си изповядва, че е писал книгата си с рядко въодушевление.12.
  Роден и израснал в обвеяната с възрожденски и революционен патос атмосфера на Русе, Михаил Арнаудов няма как да остане безразличен към идеите и делата на темпераментния, волеви и целеустремен котленец, за когото ръководна мисъл в живота е следната: “Любовта към отечеството превъзходи всичките световни добрини и тя е най-утешителната мисъл за човека на тойзи свят“. 13. Той многократно през десетилетията се връща към образа, дейността и книжовните трудове на „този гениален котленец – гениален като несломима воля и като мощен дух“. 14. Неговият „бурен живот, обречен на идеала“, го занимава трайно. Тук ще посоча още излязлата през 1937 г. студия „Няколко тъмни епизода от живота на Раковски в 1853-54“, 15. статията „Политическите идеи на Раковски“, поместена в сп. „Родина“16., студията „Г. С. Раковски пред потомството“. 17.

  Ранните трудове на проф. Михаил Арнаудов, посветени на идеолога на национално-освободителните борби на нашия народ, в които той развива схващанията си за неговата многостранна и богата дейност, намират своята поанта в публикуваното през 1969 г. изследване „Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи“. В голяма степен то обхваща и обобщава неговите предишни трудове, публикувани в периода до 1944 година. Има обаче и съществени отлики, на които ще се спра по-нататък. Състои се от шест глави:

  • 1. Първи стъпки и затвор (1821-1853)
  • 2. Емигрант до живот (1854-1867)
  • 3. Поезия
  • 4. История и публицистика
  • 5. Филология и етнография
  • 6. Книжовен език.

  Изданието е снабдено с книгопис на най-важните книги, статии и съобщения, имащи приносен характер за кръга от въпроси, отнасящи се до творчеството и живота на Г. С. Раковски. За фон и отправна точка на повествованието си Арнаудов избира битието на българите от родното място на Раковски Котел през ХVІІІ-ХІХ век. Те са будни, енергични овчари и търговци, които никога не са били насилвани от кърджалии и делибашии, нито селото им е било разорявано, тъй като по силата на султански фермани са имали правото да се самоуправляват и да се защитават. До юли 1894 г., когато изгаря, то имало съвършено старинен вид, по думите на К. Иречек, защото никога не било опожарявано. Ф. Каниц, посетил Котел през 1872 г., го оприличава, заради живописната архитектура и нависналите като балкони над улиците горни етажи, на средновековните холандски градове.

  • Срещу нападенията на кърджалийските чети в зората на ХІХ век котленци обграждат селото си със зидове и се отбраняват сърцато и с успех. Но славата и гордостта на Котел са мъжете, родени и израсли тук с легендите за храбростта на дедите и устремени към национално пробуждане и освестяване. Сред тях са епископ Софроний, Неофит Хилендарски Бозвели, д-р Петър Берон, Атанас Кипиловски, Гаврил Кръстевич. Потомците по достойнство оценяват техните трудове и ролята им за културното и политическо съзряване на нашия народ. Будните планинци, независими и горди, учудват по-късно Иречек и с познанията си за Омир, Платон и Демостен.

  • Раковски е потомък на род, отличаващ се също със свободолюбие и храброст. Първите си подтици за общонародна дейност той получава, вдъхновен от подвизите на вуйчо си Георги Мамарчев, постъпил на руска военна служба, който за своя героизъм е отличен през 1810 г. с Георгиевски кръст за храброст, а в руско-турската война от 1828-1829 г. е награден с орден „Св. Ана“ и сабя. Капитан Мамарчев организира по-късно и прочутата Велчова завера в Плаковския манастир, пропаднала заради предателство, извършено от търновския митрополит-грък Иларион. Съзаклятниците са избесени в Търново, а Мамарчев, като руски поданик, е изпратен в Цариград. Турското правителство уведомява руския посланик, но той „ся отказа от капетан Георгя и рече „не познавами человека“, както пише Раковски. Любопитно е, че султан Махмуд, заинтригуван от този българин, поисква да го доведат в двореца му и след като е бил силно впечатлен от мъжественото му държане и дръзките му слова, нарежда да го заточат в Коня. Там, продължава Раковски, който е бил в редовна писмовна връзка с вуйчо си и черпи сведения от първа ръка, на Мамарчев е предоставено жилище, съответстващо на чина му и месечна издръжка от 1500 гроша и „особно припитание (таин), как-то ся дава едному чиновнику турчину на неговий степен“. На тамошния управител е наредено да се засвидетелства заслуженото почитание на българския заточеник, който имал право да се движи на кон, облечен във воинската си униформа. „Достозамечятелно и чудно е за нас, Българи – допълва Раковски, – че Российское в Цариград посолство преди да ся откажи от капетана Георгя, изпроводи го в Одесса, де къту го разжаловаха , то ест къту му зеха ордени кои он с кърв си и с жертвъ живота си бе за храброст добил, придадоха го Турком!“. 18.След няколко години му е разрешено да напусне Коня с условие да живее извън пределите на България. Гръцките козни обаче осуетяват това решение и Мамарчев е изпратен на остров Самос, където управител е княз Богориди. Там свършва страдалческият му път. Още в първата редакция на „Горски пътник“ Раковски пряко посочва влиянието, което е оказал върху него вуйчо му:

  „от сродникови пример аз разпален,
  от мое отечество скитам се отделен.
  Душа моя диша пламенно отмъщение.“ 19.

  Арнаудов отхвърля твърденията на близките, че единственият син на Стойко Попович Раковалъ е роден през 1818 година. В открития архив на възрожденеца, в голямата си част прегледан, обработен и публикуван от Михаил Арнаудов в 1922 г., самият Раковски посочва 1821-ва като своя рождена година. Отначало учи в котленското килийно училище, после в Карлово при Райно Попович, а след това в гръцката гимназия в Куручешме – Цариград. В досега с високомерните гърчета, в атмосферата на враждебност и подигравки у него се поражда онзи неукротим дух, който възпламенява характера му и го тласка към противоборство с надменния елинизъм, със „светогасителите“ и „презрителите“ на българския народ. Горещият темперамент на Раковски неминуемо го хвърля в котела на кипящата революционна стихия, обхващаща все по-уверено най-добрите синове на обезправеното българско племе. Да разгорят в душата му родолюбивата искра се пада на още един котленец и на един еленчанин, намиращи се по същото време в османската столица – Неофит Бозвели и Иларион Стоянов, известен на потомците като епископ Макариополски, изхвърлил през 1860 г. името на патриарха-грък от Великденската литургия.

  В изследването си проф. М. Арнаудов проследява етапите от житейския път на Раковски, които детайл по детайл очертават и окръглят неговото идейно, творческо и естетическо развитие като революционер, политик, дипломат, публицист, историк, етнограф, фолклорист (бих добавила и езиковед), поет. Привлечен неудържимо от революционната романтика, през 1839 и 1840 г. той посещава Атина и се свързва с бунтовно настроени български младежи, които образуват „Македонско дружество“ за въоръжена борба срещу националния потисник. Потокът на събитията го отвежда в Браила, където участва през 1842 г. в замисленото от гръцки и български емигранти въстание срещу османското владичество. След неговото потушаване Раковски, в чийто дом се събирали главните заговорници и който успява след кратко сражение с патрул на местния гарнизон да избяга, е обхванат от нравствени мъки заради съдбата на невинно арестувани негови сънародници. Макар да се е укрил и да е останал незасегнат от арестите, той се предава доброволно. Снабден с гръцки паспорт, по силата на режима на капитулациите, действащ във Влашко като васална провинция на Османската империя, Раковски можел да бъде наказан за извършеното злодеяние само от консулите на заинтересованите държави. Затова избира да повери живота си на руския консул в Галац Карнеев, дошъл специално за случая в Браила. Вместо закрила, каквато очаквал, е предаден на пристигналия от Букурещ министър на вътрешните работи Михаил Гика и е осъден на смърт. Благодарение застъпничеството на гръцката дипломация обаче се озовава в Марсилия, където прекарва година и половина. Блазни го мисълта да иде да следва в Париж, но липсата на подходящи материални условия осуетява реализирането на тази мечта.

  През 1843 г. се прибира в Котел, където скоро става

  жертва на омраза и злост

  от страна на безчестни съдружници и съперници, жертва на сблъсъка между гръкоманите-чорбаджии и възправящия плещи енергичен еснаф. Баща и син, наклеветени, са откарани сред зима в русенския затвор, за да бъдат съдени от пашата. Така се озовават в цариградската тъмница „Топхане“, където прекарват три години и половина в тежки страдания. Най-после успяват да се оправдаят, разпилявайки милионното си състояние. Бащата се завръща в Котел, а синът се установява в Цариград като адвокат. Това обаче не задоволява неговата дейна натура, нито е в състояние да потуши патриотическите му чувства. У него са живи вълненията от Браила, не е угаснала омразата към фанариотите, нито е изчезнало желанието да се бори срещу враждебното и лукаво гръцко духовенство, което усилено работи за денационализирането на българите.

  Изчел, коментирал и публикувал оцелелия и известен до 1922 г. архив на Раковски, за Михаил Арнаудов няма съмнение, че преломен момент в живота и в развитието му като революционер изиграва Кримската война. След неуспеха на мисията на княз Ал. С. Меншиков през февруари 1853 г., който отива в Цариград с блестяща свита, за да настоява пред великия везир да бъдат ограничени правата на католиците върху Божи гроб в Ерусалим и Русия да бъде призната за единствена покровителка на балканските християни, император Николай І издава манифест за превземане на дунавските васални княжества Влашко и Молдова. В отговор османските войски под командването на Омер паша преминават Дунав при Калафат и първото голямо сражение е при Чататя. Бойните действия между руските и турските войски се водят предимно на Кримския полуостров. На 30 август 1854 г. турците превземат Севастопол. Русия, понесла значителни загуби, е принудена да иска мир, който е подписан на 18 март 1856 г. в Париж.

  Как действа в тази ситуация Г. С. Раковски?

  Пристигането на княз Меншиков в Цариград запалва искрата на надежда у българите, че краят на теглата им вече е дошъл. Тогава, както съобщава в писмо до Иван С. Иванов, заедно с неколцина верни съмишленици Раковски организира едно „тайно общество“ с цел да постъпят на турска служба и така да подпомогнат руската армия.20. Назначен за драгоман при главната военна квартира в Шумен, откъдето заминал за Видин и Калафат, той съумява да организира мрежа от съгледвачи, които да подпомагат руските воински части и в същото време да подготвят българите за момента, когато ще добият освобождението си. Но планът на „тайното общество“ е открит. Раковски е арестуван и откаран в Шумен. От смърт поради обвинение в шпионаж го спасява обстоятелството, че е назначен на поста „баш терджуман“ със султански ферман и поради това трябва да бъде съден в Цариград. „Но до Цариград Раковски нямал намерение да стига, той знаял какво го чака там – пише Арнаудов. – Ето защо на път през Балкана „железовързаният“ се изтръгнал от стражата и хванал горите“. 21.

  Инкогнито беглецът пристига в османската столица, където с помощта на поп Христо въоръжава 12 юнаци и на 18 юни 1854 г. поема на север, тъй като узнал, че руснаците са при Силистра. Многобройните турски войски в Добруджа обаче възпират устрема на четата. Раковски решава да изчакат напредването на руснаците на юг. Ще цитирам сбитата, но колоритна характеристика, направена от Арнаудов, за този романтичен период от развитието на революционера: „Ходейки из планината, той посещавал манастирите, гдето будел народен дух, и изучавал местата, които после така вярно ще описва. Особено го интересували старини, надписи, названия на места и други археологически и етнографски спомени от древна България. Впечатлителен по природа, той ще може дълго по-после да ги възсъздава по памет. Една среща с неграмотен овчар, който знаел да отбелязва на рабош с черти всичко поръчано, се запечатала силно в паметта му: тя е за него откровение върху нашата писменост преди приемането на християнството“. 22.

  Странствуванията на малката чета

  вдъхновяват Раковски за поетически занимания,

  чийто забележителен плод е „Горски пътник“. Но поезията не е самоцел, макар поетът и революционерът на този етап да спорят за надмощие в неговата буреносна душа. Тя е само средство. Начин чрез чувствата да бъдат привлечени по-будните българи в осъществяването на плана за освобождение, начертан в поемата. Заредена с омраза към игото, тя подтиква волята на слабоволевите, дава кураж на смелите, чертае път за решителните. И все пак, за разлика от Арнаудов, смятам, че Раковски е роден поет. Може би не в тесния смисъл на думата като автор на гениални, безсмъртни стихове. Той е поет по нагласа, по темперамент, по впечатлителност, по емоционалност, по отношението към природата, към хората и начина им на живот, по романтичните увлечения и творческата стихия, белязали всяка една от сферите на неговите интереси и действия. Тук само ще спомена, защото не е задача на тези редове, че въпреки художествената си непълноценност, поемата „Горски пътник“ е послужила като вдъхновение и като извор на идеи, образи и метафори за Христо Ботев. Могат да бъдат направени много паралели между нея и Ботевата поезия.

  Обосновано проф. Михаил Арнаудов отхвърля битуващото сред някои изследователи мнение за два периода във възгледите на бунтовника – еволюционен до Кримската война и революционен след нея. Той подчертава, че основания за такова делене би имало, ако не бяха Македонското дружество и Браилското въстание. „Формулата на неговия жизнен идеал е начертана ясно и отдавна в душата му и тя само бива доразвита от влиянията, изпитани по-късно в чужбина. А това означава невъзможност да се търсят някакви противоречия в светоглед и дейност. Той е просветител и бунтовник ту едновременно, ту едно след друго, ако обстоятелствата налагат – но без да е имало раздвоение и колебание в съкровените мисли“ – обобщава той и заключава, че може единствено да се говори за засилване и тържество на волята за непримирима борба и за процес на съзнателно самопознание, завършил с решението му от 1855 г. за самостоятелни усилия на народа в отвоюването на своето свободно и независимо развитие. 23.

  „Неистовото родолюбие“ на Раковски, както го определя Петко Славейков, го мотивира да търси методи и средства за борба, вземаща в зависимост от обстоятелствата различни форми и посоки. В Нови Сад, в Белград, в Одеса, в Букурещ той работи усилено за обединяването на българската емиграция и за включването ѝ в активна народна служба. Ловък дипломат, прозорлив политик, човек с желязна воля и пламенна душа, той не пренебрегва никое средство, доближаващо го до заветната цел – свободата! „Бунтът е язва неизцелима в сърцето ми“ – изповядва Раковски.24. Тази „язва“ го тласка често пъти към рисковани, отчаяни замисли и действия.

  Началото на организирано национално-освободително движение през 50-те и 60-те години на ХІХ век е свързано с дейността на Г. С. Раковски. Неговият девиз е: „Мечом са българите своя свобода изгубили, мечом пак трябва да я добият“. И още: „Твое спасение от тебе зависи“ и „Помогни си сам и Бог ще ти помогне“. За тази цел той предвижда създаването на една четническа армия начело с Върховно народно българско тайно гражданско началство. То ще е суверенно, няма да бъде ангажирано или зависимо от чужди правителства и чужди интереси, а ще разчита на стройно организирана и въоръжена народна сила.Тази идея, изстрадана от опитите му да работи за общи, обединени действия на балканските държави, Раковски излага в последния си програмен документ „Привременен закон за народните горски чети за 1867-то лято“. Успоредно със сформирането на такава военна сила, той предвижда и създаването на Вътрешна организация от революционни комитети, които да подготвят духовете за въстание. На начертаните задачи и тяхната реализация посвещава всичките си сили, впряга енергията на младите образовани и образоващи се българи, пише статии, издава вестници, поддържа оживена кореспонденция. Публицистиката му намира широк отзвук. За едни тя е откровение, трасира нови пътища, чертае примамливи хоризонти. Обжегнати от бунтовното слово и революционния огън на неустрашимия и неуморим Раковски, те търсят поле за действие. Други се мъчат всячески да я дискредитират. Руският консул Найден Геров например намира в. „Дунавски лебед“ за „вреден“, защото поощрявал някои „несмислени“ глави. Русофилът Драган Цанков пък говори за Раковски с високомерно пренебрежение, наричайки го „лудетина“ и презрително заключава, че на неговото въже „в кладенец не се влиза“. Възторжени читатели на „Дунавски лебед“ са младите българи. Сред най-запалените поклонници са младежите от кръга „верни приятели“ в Цариград Христо Стамболски, Йосиф Дайнелов, Иван Найденов, Ст. Буйнов. Ще припомня, че кореспонденцията с русенеца Йосиф Дайнелов е сред най-ценният изворов материал от епистоларното наследство на Георги С. Раковски. „Верните приятели“ са натоварени да агитират през лятото на 1861 г. по-будните българи да се включат в Белградската легия и да образуват революционни комитети в по-големите градове. Идеята за вътрешна организация не е нещо ново за него. Той и някои негови сподвижници са участвали в борбите на съседни и по-далечни народи за свобода и независимост, били са членове на техните революционни организации и със сигурност са си давали сметка за силата им и за значението, което са имали за успеха на делото. Развоят на събитията на Балканския полуостров, както и последвалата ненавременна смърт на родоначалника на политическото ни възраждане през 1867 г., задържат процеса на изграждане на вътрешна революционна организация. Едва с появата на Васил Иванов Кунчев – легист от Белград, знаменосец на Панайот Хитов, идеята на Раковски намира творческото си и практическо продължение.

  В рамките на няколко десетилетия

  българите правят истински скок напред

  не само в осъзнаването си като отделен, самостоятелен етнос, различен от онази аморфна в очите на турците християнска маса, която те обобщено наричат „рум миллет“. Българинът от началото на втората половина на ХІХ век не прилича на онзи от първата половина. Както подчертава д-р Петър Ников, той е „по-зрял, по-годен, по-силен, по-подготвен за извоюване на своите правдини. Затова и българското църковно-национално движение продължаваше да се развива и в Търново, и в Пловдив, и в Цариград, и в други места на България все по-нашироко, за да обхване най-подир от Кримската война нататък постепенно всички български земи“. 25.

  Защо именно Парижкият мир, с който приключва Кримската война, дава тласък на националното самоосъзнаване и подтиква българите да се съсредоточат и да потърсят упование в собствените си сили? Двигател на вековната агресивна политика на Руската империя са месианистичните бълнувания за „Третия Рим“ и мечтите да владее някогашната византийска столица Константинопол. Важен лост в това отношение в очите на всички нейни владетели от Иван Грозни насам е запазването целостта на православието, неговото единство. Затова всеки стремеж и всеки опит за подкопаването му среща бруталното противодействие на руската дипломация. Отслабването на руското влияние в Османската империя в резултат на неблагополучната за Русия Кримска война, което е доминиращо след Одринския мир (1829 г.) и неговите допълнения в Хункяр-Искелеси (1833 г.), отваря път на народните надежди, подклажда усилията за отстояване на българската църковна независимост, отстранява най-сериозната пречка пред тази борба и ѝ дава тласък, какъвто дотогава не е могла да има. Усетила застрашена политиката си, Русия бърза да вземе мерки. Руският консул в Одрин Ступин в 1857 г. настоява пред българските представители да се откажат от искането за отделна, независима църква, защото противоречало на руските интереси.26. Още по-директен е руският посланик в Цариград Новиков. Той заявил, че Русия няма да съдейства на българските искания. Още в 1854 г. тогавашният руски посланик Титов чрез клевети и инсинуации подпомага активно гръцкия патриарх да заточи в Света Гора Неофит Бозвели и Иларион Стоянов (Макариополски). Официална руска записка от 1858 г. не оставя място за съмнение и двусмислено тълкуване на имперската позиция. В нея, между другото, се казва:
  „1. Русия да защищава навсякъде достойнството и реномето на Цариградската патриаршия. 2. Да не се предприема нищо на Изток, с което би се показало някъде, че не се зачита и признава властта на Цариградската патриаршия; напротив, трябва всякак да се показва, че се зачитат нейните права. 3. Да се противодейства на всичко, което отслабва патриаршията и в никой случай да не се желаят и допущат независими и отделни от патриаршията църкви в Европейска Турция…“ 27.

  При това положение е естествено

  разочарованието от митичния „дядо Иван“

  и засилване на общото убеждение сред интелигентните българи, че Русия е враг на народните стремежи. В общонационалната задача да се извоюва църковна независимост с ентусиазъм се включва и Раковски. Той неуморно изобличава гнусните дела на гръцкото духовенство както в поемата си „Горски пътник“ (в бележките към нея), така и най-вече във в. „Дунавски лебед“. Основната цел на българите според него в тогавашния исторически момент е решаването на църковния въпрос. Иначе не би могло и да бъде. Още ученик в Цариград, през 1839 г. той пише до учителя си в Карлово Райно Попович, че неминуемо ще дойде време за отхвърляне властта на „светогасителите“ и „презрителите“ на българския народ. Юношата интуитивно разбира, че за да достигнат до идеята за национално и политическо освобождение, българите трябва да отхвърлят от себе си духовното робство и да получат своята автокефална Църква.

  Може само да се съжалява, че в архива на Петко Р. Славейков не са оцелели писма от и до Раковски, за чието съществуване споменава самият поет. Би било интересно да узнаем разменените мнения между двама от най-активните участници в църковните борби. Дали кореспонденцията им е била сред изгорелите безценни ръкописи на Славейков при опожаряването на Стара Загора, или са сред пропадналите два чувала писма и ръкописи, за които сам съобщава не е ясно, но загубата за нашата историческа наука е несъмнена. След Освобождението Славейков се заема с възстановяването, доколкото е възможно, на безвъзвратно унищоженото, особено на народните песни, пословици, етнографски материали. От негово писмо до Спас Вацов узнаваме, че обикалял Родопите, а после през Ямбол отишъл в Котел да изучи котленското наречие и да направи „биографически някои справки за Софрония, Богориди, Берона, Кипиловски, Неофита Хилендарски, Раковски, Кръстевич…“ Има повод да се радва, защото „доста материал събрах и по язика , и по биографиите“. 28.
  Надеждите си за извоюване на изгубената свобода и изграждане на собствена държава българите, в преобладаващата си част, възлагат на Русия. Поредицата от войни с Османската империя, започнати от Екатерина ІІ, подхранват вярата, че Русия ще избави балканските християни от гнета на друговерците. Още повече, че с руски пари се издават български вестници и списания в Цариград, Нови Сад, Букурещ. С руски пари се захранват български манастири, които получават от московската патриаршия икони, църковни книги, камбани. Руски учени обикалят български светилища, раздават щедро пари, отпуснати от Азиатския департамент и прибират старобългарски ръкописи, царски хрисовули, сборници, съставени от средновековни български книжовници, ценна църковна утвар. И обещават, че „братският славянски“ народ няма да бъде изоставен на произвола на агаряните, но трябва коленопреклонно да моли Негово Императорско Величество да го вземе под крилото си, да направи българите свои поданици.

  Какво е разбирането на Раковски за ролята и мястото на Русия в плановете за освобождение?

  Ако нещо в неговите идеи за бъдещето на България търпи най-голямо развитие и показва обръщане на 180 градуса, то е именно в схващането трябва ли народът да се уповава на помощ от Руската империя. Въпрос, превърнал се през следващите десетилетия в драматично-съдбовен, чието решаване през 1878 г. ликвидира завинаги възможността българският етнос на Балканския полуостров да възкръсне за собствен държавен живот обединен и в рамките на териториите, които обитава. Като следва хронологично събитията в живота на Раковски, Михаил Арнаудов наслагва един върху друг фактите, довели до преобръщането му от руски шпионин през Кримската война и горещ застъпник на идеята народът да се осланя за своето спасение преди всичко на руското оръжие, до последователен и непримирим противник на това оказало се пагубно очакване.

  Озовал се в Одеса в края на март 1858 г., Раковски се сблъсква с руската цензура и гръкофилската политика на Русия. Той, който е един от двигателите на църковната борба за изтръгване от удушаващата прегръдка на гръцкото духовенство, не може да остане равнодушен към поведението на Русия и нейното враждебно отношение към българската кауза. Нещо повече. Именно империята от север най-яростно се противопоставя на тежненията на българите от всички краища и с всички – позволени и непозволени средства, с езуитско коварство поддържа фалшивото единство на православието и хегемонията на гръцкия патриарх. Далечните политически цели, които си поставя Петербург, я карат всячески да дискредитира усилията на българите за духовна независимост, дори с открит шантаж и интриги. Красноречив пример за тези действия дава д-р Кръстю Г. Раковски, който напомня за българския униатски патриарх Йосиф, „когото генерал Игнатиев, руския цариградски посланик…отвлече един ден, чрез параход, в Одеса, а оттам в Киев, като се възползва този път от посредничеството на известния български поет, писател и по-късно министър П. Р. С.“ 29. Обяснението защо Руската империя така яростно защитава правото на гръцкото духовенство да души българите, да унищожава все още оцелелите тук-там български книги, както се случва с богатата търновска библиотека, да клевети българите пред Високата порта и всячески да саботира усилията им, много изчерпателно и красноречиво изложено намираме в публицистиката на Достоевски. Тъй като тя е съвсем слабо позната, макар през 1986 г. и 1989 г. да се появи на български „Дневник на писателя“, ще цитирам някои характерни изречения и пасажи, отнасящи се до т.нар. Източен въпрос:

  „…Константинопол рано или късно ще трябва да бъде наш…Да, Златният рог и Константинопол – всичко това ще бъде наше…“ 30. „…Цариград може да бъде наш и без да е столица на Русия; а преди два века, завладявайки Цариград, Петър І не би могъл да не пренесе в него столицата си, което щеше да е гибелно, тъй като Цариград не е в Русия…“ 31. И още един пасаж: „Източният въпрос …той сам се е родил, при това много отдавна – родил се е преди славянофилите, преди нас, преди вас, дори преди Петър Велики и Руската империя. Той се е родил още с първото сплотяване на великоруското племе в единна руска държава, тоест още от Московското царство. Източният въпрос е вечна идея на Московското царство, идея, която Петър Велики признава напълно и когато напуска Москва, я пренася в Петербург. Той напълно разбира нейната органична връзка с руската държава и с руската душа. Ето защо в Петербург идеята не само не умира, но и пряко се признава от всички приемници на Петър като РУСКО ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ.“ 32.

  Всъщност, терминът „Източен въпрос“ за пръв път е употребен на конгрес във Верона през 1822 г., когато силите от Свещения съюз се събират да обсъдят ситуацията, създадена от революцията в Гърция и проблемите, възникващи от разложението на Османската империя.

  Водена от вековния си стремеж да стъпи един ден на Босфора и да превземе Цариград, Руската империя всячески се мъчи да противостои на разделението между гърци и българи, за да може, когато настъпи това време, по-лесно да наложи властта си над едно религиозно неразединено население. В своя знаменит вестник „Дунавски лебед“ Раковски ще напише, че Русия „всякоги ще ся труди българи да останат под зависимост грьцкаго патрика“, а Арнаудов ще обобщи кратко, без да се впуска в детайли, по всяка вероятност поради автоцензура или редакторска намеса, че причините за това поведение на руската дипломация са известни на публициста. 33.

  Тук се налага да бъде обяснено защо големият познавач на биографията, на научните и книжовни трудове, на идейната еволюция на Раковски, в издадената през 1969 г. книга някак повърхностно разглежда неговото отношение към Русия, сякаш става дума за нещо широко известно, на което няма смисъл да се отделя много място. Не така е засегнат този въпрос в ранните му трудове, където изчерпателно и на базата на богат изворов материал са разгледани възгледите на Раковски за възможността северната империя да помогне за свободата ни и са анализирани причините, унищожили ранните му надежди и преобърнали мнението му за нейната роля в българската съдба.

  С указ № 6 от 1 юни 1944 г. е назначено шестдесетото правителство на Царство България с министър-председател Иван Багрянов. То управлява до 2 септември 1944 година. Министър на народното просвещение в този кабинет е проф. Михаил Арнаудов. Фронтовете на Втората световна война вече приближават България. Изходът на войната, особено за политически ангажираните мъже, е ясен. Защо тогава големият учен приема да стане министър? В средата на 90-те години на ХХ век зададох този въпрос, който ме занимаваше отдавна, на голямата наша германистка Жана Николова-Гълъбова. Студентка на Арнаудов, съпруга на проф. Константин Гълъбов, тя познаваше отблизо и него, и цялото му семейство. По една случайност тогава, когато се водят преговори за съставяне на кабинета, тя е отседнала в дома им в Княжево. Ще цитирам част от нейния отговор:

  „Така станах свидетел на процеса по съставянето на новото правителство. Понеже имах връзка с много хора дори и там, където бяхме евакуирани, му казах: професор Арнаудов, знаете ли, че хората много се страхуват за Вас. Страхувам се и аз и ако се вслушате в слуховете, които се носят, би трябвало да останете настрана. А той ми отвърна: Жана, аз изпълнявам един дълг към българския народ и мисля, че нямам право в този момент да дезертирам. И той прие, защото беше толкова голям оптимист, че не можеше да предвиди последствията.“ 34.

  Последствията не закъсняват. На 8 септември 1944 г. нахлува съветската армия. СССР е обявил война на България. Правителството на К. Муравиев, което е управлявало пет дни, е свалено. Страната е окупирана. Още в първите дни на новата отечественофронтовска власт са избити без съд и присъда хиляди хора. Страната е изтръпнала от ужас. Как реагира ученият? Ще цитирам отново Жана Гълъбова:

  „Един ден отидох да ги видя. Споделих му опасенията си, че може би ще привлекат и тяхното правителство да отговаря. Той ми възрази: Жана, няма никакви основания да се страхуваш. Ние бяхме в споразумение с комунистите, така че не смятам, че ще има някакви лоши последствия за нас. Когато се прибрах у дома, чух по радиото поканата към всички бивши министри и народни представители да се явят в неделя, в 8 часа сутринта в „Славянска беседа“. В неделя отидох у Арнаудови да разбера какво е станало. Оказа се, че верен на своята изключителна коректност, той си взима бастунчето и придружен от сина си Асен отива там. Когато влизат, някакъв следовател възкликнал: „О, професор Арнаудов, най-малко очаквах, че Вие ще бъдете първият, защото за съжаление ще трябва да Ви задържа.“ И така той остава там от 8 ч. сутринта до 6 ч. вечерта, когато ги натоварват в камиони и ги откарват в затвора.“ 35.

  Михаил Арнаудов е осъден от тъй наречения народен съд

  на доживотен затвор,

  три милиона лева глоба, завинаги лишаване от граждански права и конфискация на имуществото. За 67-годишният учен това е почти смъртна присъда. Спасен е, защото научните му трудове са известни и в чужбина и са предизвикали възхищението на съветския академик Державин. Същият, който започва своята „История на България“ с думите: „Банда разбойници на коне преминали Дунава и покорили миролюбивите славяни…“. Когато се подготвя посещението му в България, той изявява желание в програмата му да бъде включена среща с известния автор на приносни за българистиката трудове. По нареждане на Г. Димитров Арнаудов, който е останал кожа и кости, е поставен на усилен хранителен режим, ушит му е подходящ костюм и в края на визитата на съветското светило срещата е осъществена.

  Проруските марионетни правителства у нас след 1944 г. наложиха табу върху всички факти от българската история, свидетелстващи за чисто грабителската и антибългарска политика както на царска Русия, така и на съветската империя. Издаваха се подбрани и редактирани съчинения на нашите възрожденци, премълчаваха се или се изопачаваха факти, които посочваха истинската същност на „братската дружба“, на „славянското единство“, на „православната съборност“. Достатъчно е да се спомене за забраната, която лежеше върху труда на Симеон Радев „Строителите на съвременна България“ или за премълчаваната публицистика на Захари Стоянов. Съобразяването с политическата конюнктура подтиква проф. Арнаудов да напише: „За щастие песимистичното му (на Раковски – бел. м.) пророкуване за съдбата на преселените не се сбъдва: в действителност българите биват посрещнати и настанени на повечето места добре, на тях се правят някои икономически улеснения, те си основават школи и черкви и запазват народността си“. 36.

  За какво става въпрос?

  Осъзнаването, че руската пропаганда по време на най-усилната църковна борба е против българските интереси, е първата стъпка в отрезвяването на Раковски по отношение намеренията на северната империя. Следващата, по-важна стъпка е проумяването на унищожителните за бъдещето на българския етнос действия на руските царе. След всяка поредна руско-турска война биват насила отвлечени от заминаващите си руски войски хиляди български семейства, чиито домове са предварително изгорени, разграбени, унищожени. Други са склонени с лъжливи обещания от руски емисари, за чиято подривна работа Азиатският департамент не скъпи средства. Загубил илюзиите си, че за освобождението и независимостта си българите могат да разчитат на безкористната руска помощ, Раковски напуска Одеса и поема пътя на скиталчество из съседни на България балкански държави. Както посочва М. Арнаудов, „най-сетне решението на руската дипломация да настани в България кримските татари, като изсели със съгласието на Портата цели български покрайнини и прехвърли работните и честни българи на тяхно място, далеко от отечеството им, отчайва във висша степен Раковски. Той надава тревога за спасение на братята си чрез статии (21 май 1861 г.) и особено чрез брошурата си „Преселение в Русия“, съставена и разпратена анонимно.“ 37. Тя е най-откровено антируска по дух, своеобразен връх сред написаните от него над 30 статии, бележки, информации, в разобличаването и отхвърлянето на руските домогвания по отношение на България.

  Запознаването с оригиналния текст на брошурата, чието пълно заглавие е

  „Преселение в Русия или руска-та убийственна политика за българи-ти“,

  опровергава в много голяма степен констатацията на Арнаудов, че на повечето места те били посрещнати добре и им били осигурени необходимите условия. Научната му добросъвестност обаче се проявява в това, че в бележките към главата „История и публицистика“ на изследването си добавя цитираното от д-р К. Раковски в „Русия на Исток“ мнение на Татишчев: „Много по-опасно е за нас съставянето на една федерация от тесни връзки между трите държави: Сърбия, Румъния и България… Тя би ни запушила окончателно нашия сух път към проливите“, както и напомнянето, че Захари Стоянов препечатва споменатата брошура през 1886 година. 38. В предишните си публикации за Раковски той е отделил достатъчно място на темата и конкретно на брошурата. Нещо повече, Арнаудов я публикува в споменатия вече том „Съчинения на Г. С. Раковски. Избор, характеристика и обяснителни бележки…“ 39. Всеки текст на Раковски е съпроводен с обяснителни бележки.

  Брошурата също се предхожда от уточнение кога точно е написана и публикувана. Оспорено е твърдението на Захари Стоянов, че това е станало в 1859 г., както и на Д. Хр. Попов от Турну Магуреле, че е през 1958 година. „…най-добре личи при какви обстоятелства и кога е писал Раковски брошурата си – съобщава Арнаудов – от кореспонденцията му с Йосиф Дайнелов в Цариград и от статиите в Дунавски лебед. В тая кореспонденция, под 18.ІV., 17.V, 21.V. 1861, Раковски бичува жлъчно руската политика по преселването на българите, като поменава и изпращането на Теодоси Икономова в Букурещ с особена мисия, която Ив. Касабов разкрива в спомените си: да отпечата, именно, тайно съставената брошура на Раковски. А в Дунавски лебед от 15 авг., 3 окт., 25 окт., 7 ноем. и 21 ноем. 1861 г. са поместени редица дописки и бележки, в които се описва от очевидци тежкото положение на преселените в южна Русия българи и се проклинат агентите за това преселение, между които попада и Захари Княжески.“ 40. Като повод за написването й служи съглашението между Русия и Високата порта да бъдат изселени българите от Видинско. Подобен ферман от руска страна е бил прочетен и в Битолско, но, както уточнява Арнаудов, „… докато македонските българи отказвали да напуснат отечеството си, видинските – подбуждани от руски агенти и насърчавани от турското правителство и от подкупени български оръдия – захванали да се изселват вече. „Това е едно чисто убийство за български наш беден народ от страни Руссии“, възклицава Раковски и с пламенно слово и с дела иска да осуети вредната агитация“. 41. От тази политика силно недоволствали и сърбите, които дали парите за отпечатването на брошурата. А сам Раковски, добавя Арнаудов, „заминал да действува лично в Русия, та дано отклони руските власти от тяхното намерение. Въпреки обещанието си, генерал Стремухов в Одеса не прекратява политиката на преселването, и тогава Раковски открива чрез колоните на в. „Дунавски лебед“ нов поход против Русия – в духа на издадената и пръсната между българите в Румъния и в България брошура“. 42. Интересно е и допълнението, което прави: „Нека забележим, че стари видинци и сега си спомват за това ходене в южна Русия и за връщането си от там, поради разочарование от условията на живота“. 43.

  Макар в труда си от 1969 г. Арнаудов да не обръща необходимото по-голямо внимание на брошурата (нещо, което, както вече посочих, прави в публикувания през 1922 г. том „Отбор, характеристика…“ ), все пак, независимо от конюнктурата уточнява, че „поведението на северната империя по черковния въпрос изстудява силно симпатиите и надеждите му от 1854-1856 г.“44. Намира за необходимо да подчертае следните думи на Раковски: „Тя (Русия – бел.м.) най-много е противодействувала, в последни-ти дни, и на наш священ за духовенство въпрос и употребила е сички лукави средства да уничтожи това народно искание, та да останат Българе-ти пак под грько-фенерско-то духовно робство“. 45.

  Подробно върху възгледите на неуморния публицист и стратег Михаил Арнаудов се спира и в публикуваната си през 1938 г. статия „Политическите идеи на Раковски“, поместена в сп. „Родина“. 46. И в нея ученият не подминава брошурата „Преселение в Русия…“, от която ще цитирам един по-дълъг, но характерен пасаж:

  „…Раковски подлавя живо проповедта за „лошите намерения“ на северната славянска империя, започната плахо още от Неофита Бозвели, за да заклейми позорния поход против българщината на „мъчителското монголско правителство“ в Петербург и да предпази наивните си сънародници от гибел в руските степи. „Всякога“, бележи някогашният безкритичен русофил, познал сега истината от друга страна и станал върл русофоб, „всякога проклята Русия, коги е имала бой с турци, лъгала е бедните простодушни българи, че уж за тях отваря такъв бой и че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякоги е била

  да им разори милото отечество

  и да ги преселява малко по малко в земята си. Нейната злобна политика ся познава твърде добре и от това, що тя ни в един договор с Турция нищо добро не е споменяла за българи, ако и да е имала най-добри удобности за това. Тя всякоги е само своята полза глядала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижа, как по-добре да ги положи в действие“.

  Венец на това опасно противобългарско дело се туря чрез последните усилия на Русия да задържи българите под фенерското робство; и те са подсказани от съображението, че „ако българите добият независимо си священство, то не ще веки допусти да мами и разорява българский беден народ, както досега струвала и днес струва“. 47.

  Тъй като поколения българи бяха лишени от историческа информация и за тях са непознати позициите на редица наши възрожденци за подлата и губителна политика на Русия; тъй като текстове на Неофит Бозвели, Раковски, Захари Стоянов, Методи Кусев, Димитър Петков, д-р Кр. Раковски и на редица други възрожденци и следосвобожденски дейци бяха забранени и заключени в специалните сейфове на националната ни библиотека, ще се спра по-обстоятелствено на брошурата „Преселение в Русия…“ Хората, които скитат от място на място, които напускат родното си гнездо и загърбват общото си отечество, са подобни на едно „безсловесно животно“, смята Раковски. Те биват презрени и са обект на укори от целия свят. Но много по-голяма е вината на руското правителство, което постоянно е лъгало добродушните българи с всякакви лукави обещания, но е открило вече истинското си лице, отмахнало е булото от „убийствената си и злобна политика“ и преследва една-единствена цел: да разори и опустоши „милото ни отечество България“. По предателски начин то е успяло да издейства ферман от Високата Порта, за да преселва българите в своите „омразни пустини“. Подкупени от него безчувствени хора мамят простодушния народ да напуска дом и отечество. Затова Раковски приема като свята своя длъжност да открие на неосведомените какво представлява руското „мъчителско монголско правителство“ и какво ги чака, ако попаднат в неговите „железни негти“.

  Раковски проследява назад в историята злоумишлените действия на руснаците. Нарича ги „един най-див и най-варварски народ“, който в огромната си част е останал такъв. Срещу българите този дивашки народ е действал от най-стари времена. Разорил и завладял Волжка България и със сила наложил езика си на тамошните българи. Южна Русия, наричана Малорусия, продължава публицистът, също е била населена с българи, но тяхното царство е паднало в „руските мъчителски ръце“. Друг от враговете на България е княз Светослав (969-976 г.). „Щом влезе в България – пояснява Раковски, – почна да плени и граби, и поиска му ся даже да я завладей“. Исторически изкушеното око на самородния изследовател – ярък продължител на Паисиевата ревностна защита на българите, не може да отмине една натрапваща се закономерност. При всяка война на Русия с Османската империя, най-големи опустошения и разорение претърпява „нашето бедно отечество“. От една страна са го клали и грабили нередовните турски войски, а от друга – „руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда, горили българските градове и села“. Но по-страшното е, че когато руснаците са се връщали у дома си, независимо победени или победители, все са карали и отвличали насила по няколко хиляди „български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини“. Тези заробени сънародници са „днес крепостни: роби, които ги продават притежателите им един другиму като овци и говеда“.
  През 1812 година с прокламации на български език руснаците подбуждат населението да се вдигне, а в същото време изгарят градовете и селата и отвличат силом хиляди мъже, жени, деца. Изгорени са Русе, Разград, Свищов, Арбанаси…

  Това се случва и през 1828 г., когато Дибич стига до Одрин. Раковски свидетелства: „Немилостивите руси като си свършиха работата, опустошиха като скакалци тях места, от дето поминаха, отвлякоха пак няколко си тисящи домородства българи в пуста си Русия!“

  Това се случва и през 1854 година… 48.

  Родолюбецът

  има всички основания да заключи, че северната империя винаги е преследвала своите агресивни планове. Като пряко потвърждение за далновидността на Георги С. Раковски, който притежава безспорна политическа култура и дипломатически усет, ще припомня отново за книгата на д-р Кр. Раковски „Русия на Исток“, както и за две други знаменателни книги. Едната е „Окупационен фонд, основан за създаване на руско-дунавска област“. 49. Другата е онасловена „Авантюрите на руския царизъм в България“ и представлява сборник документи от царските архиви, които, както отбелязва в предговора Васил Коларов, разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наричаната „освободителна мисия на Русия“. 50.

  Запознат много по-добре с политиката на руския царизъм, свидетел на събитията след смъртта на Г. С. Раковски: Освобождението, Съединението, Сръбско-българската война, детронацията на княз Александър Батенберг, убийството на Стамболов по искане на руския император, д-р Кръстю Раковски отдава дължимото признание на своя предходник и многократно се позовава на неговата забележителна брошура, на статии и бележки от в. „Дунавски лебед“, на писма до Йосиф Дайнелов.

  Преди преломния 9 септември 1944 г. проф. Михаил Арнаудов публикува и една много интересна студия – „Раковски пред потомството“. 51. В нея търси и определя мястото на необикновено богатата и разностранна личност на героя, проследява взаимоотношенията му със съмишленици и противници, прави оценка на влиянието и ролята, която е изиграл за бързото израстване на българската нация през втората половина на ХІХ век. Огромната ерудиция на учения му дава ориентирите и базата за такава оценка. Като очертава различните, често противоположни мнения за великата личност, за героя или гения в историята, изказани от Хегел и Карлайл, от Огюст Конт и Иполит Тен, от Гюстав Льобон и Якоб Буркхард, от Фридрих Ницше, Лев Толстой, Атанас Илиев и др., Арнаудов приема за най-задоволително становището на Андре Мороа, спечелил си авторитет и признание със своите забележителни биографии. То примирява двете крайности – на Хегел, че „великите мъже действат като двигатели на историята по силата на един вроден инстинкт, който означава покриване на лична воля, на личен интерес, на лична чест с необходимото предназначение и скритите желания на народ и държава“ 52. и на Огюст Конт, според когото отделната личност е само продукт на общото състояние и неин дълг е да служи на човечеството.

  В книгата си „Aspects de la Biographie“ Мороа пише: „Това е човекът. За него аз разполагам с известно число документи и свидетелства. Ще се опитам да начертая портрета му, истинския му портрет. Какъв ще бъде той? Не зная, не искам да зная докато не съм го довършил“. С такова разбиране за своята мисия като биограф и като изследовател тръгва Михаил Арнаудов при всичките си издирвания още като млад учен и въпреки всички превратности – исторически и лични, не му изменя. Ето неговото кредо, изразено в споменатата студия: „Без симпатия и антипатия, чисто научно, в името на истината трябва да се изложи всичко психологическо и житейско у дадена личност. Това предполага, обаче, ясна картина за легендата, която забулва историческата, реалната величина.“ И по-конкретно: „Биографичното издирване трябва да бъде придружено винаги от едно фенографично : картината на истинския живот и на истинската психология получава необходимото си допълнение, – исторически също тъй важно, като показалец за времето и за средата, – в една характеристика на факторите, от които зависи създаването на форми, на предразсъдъци, на понятия, изменили в известен смисъл основния образ, проявлението. Културно-исторически взето, ние сме само тогава съвсем наясно върху дадена личност, когато си дадем сметка и за двата рода иконография, теглейки винаги строга разделителна линия между тях“. 53.

  Сред факторите, допринасящи най-много за възвеличаване на една ценна сама по себе си историческа личност, от особено значение е смъртта. Когато настъпва преждевременно и при трагични обстоятелства, тя оказва силно въздействие както върху съвременниците, така и върху следващите поколения. Примери в това отношение намираме и в родната, и в световната история. Левски, Ботев, Волов, Ангел Кънчев са само илюстрация за тази закономерност. Ненавременната смърт понякога примирява враговете и тушира противоречията, изглажда недоразуменията. Арнаудов посочва, че това се е случило с Георги С. Раковски, който умира от туберкулоза на 9 октомври 1867 г. в Букурещ, във вилата на братята Димитър и Христо Мустакови. Едва 47-годишен,

  вдъхновителят на хайдушките чети издъхва

  в ръцете на сестра си Неша и на братовчед си Никола Балкански. Погребението му на 10 октомври събира цялата българска емигрантска общност, отрезвява засегнатите честолюбци и както свидетелства очевидецът Григор Начович, „те всички сега, пред праха му, се смириха и се принудиха да признаят, че България загубва един буен патриот и един велик син“. 54. Въпреки това и след смъртта му злостните преценки и злонамерените приказки и клевети от неговите най-върли противници не секват. Някои възрожденски дейци не могат да надскочат себе си и дребнавото си его, затова продължават да заливат мъртвия публицист и революционер с ужасно негативни чувства и преценки, да го наричат „вагабонтин“, „плагият“, „луд“ и т. н. На други се зловиди и всенародната почит, която е оказана на великия българин при пренасяне по инициатива на Русенското опълченско дружество на костите му от букурещките гробища на Шербан вода в България. Траурните церемонии, които траят от 1 до 7 юни 1885 г., са широко отразени във вестниците. При посрещането на скъпите останки в София участват българският княз Александър І, който върви пеш в шествието с отложена шапка, дипломатическите представители на много държави и правителството. Това обаче не затваря някои уста. Сред най-яростните врагове на Раковски са, както посочва проф. Арнаудов, русофилът, деецът на униатското движение Драган Цанков, руският консул Найден Геров, Пантели Кисимов, Иван Касабов. Много повече са гласовете, подчертаващи огромното въздействие, което е имал върху епохата и нейните най-будни синове този „български Иеремия“ (Л. Каравелов), този „горещ патриот, смел и юначен“ (Филип Тотю), този „духом и телом хайдутин“ (Захарий Стоянов), този „родолюбец до немай-къде, с дух за широки планове, роден за борба, за велики идеи и рискове“ (Иван Вазов). Сред най-обективните, биографически верни и психологически издържани характеристики на Раковски, с чиито изводи се съгласява, според М. Арнаудов са очерците и биографиите от Константин Величков, Ст. Бобчев, Боян Пенев, Васил Киселков, Кръстю Раковски, Ив. Д. Шишманов, Марко Балабанов, Ст. Романски. Самият той още през 1922 г. е формулирал есенцията така: „По разностранност на делото си, по активна проява на родолюбието си, по степен на влиянието си върху сродни умове, Раковски едва ли има равен на себе си – и неговото място в галерията от портрети на големите наши ренесансови пророци иде току след това на Паисия“. 55.

  Поставен при пренасянето в черквата „Света Неделя“, ковчегът с костите на „незачетения мъченик“ (Гр. Начович) остават там уж в олтаря на храма, а всъщност в потъналия в прах, паяжини и непотребни вещи таван. Тук няма да се спирам на грозната история с кощунственото и недостойно поведение на капитан К. Паница и Д. Ризов, разказана подробно и документално в студията. Нито на продължилата десетилетия немара към желанието на близките му останките на поета, публициста, революционера да намерят покой в родната земя на Котел. За щастие при атентата, организиран от комунистите през 1925 г., ковчегът остава непокътнат. Несъмнена заслуга на големия наш учен е, че, след разразилия се по-късно спор автентични ли са костите в ковчега, той лично проучва въпроса, като се среща със стари русенци, присъствали през 1885 г. в Букурещ и станали свидетели на извършените действия по установяването и отварянето на гроба.

  За Арнаудов „Раковски е най-пълната и най-внушителната синтеза на всички отделни енергии, които в решителен момент чертаят цели и пътища, организирват и дават тласък на българското възраждане… И нищо по-успокоително за нас, когато търсим опора за гражданските и културните си домогвания, от тоя мощен лик на герой и учен, на политик и историк, надарен от природата с грамаден запас духовни сили, всмукал в себе си жизнените сокове на една планинска раса, въодушевен от предтечите си в родния Котел, към които той е привързан с всички фибри на сърцето си“. 56. В паметта на потомството той остава неуязвим – вярва ученият, – поради волевата си сила, въздействала магически върху мнозина, поради всеотдайната служба на една обща народностна задача и поради отказа си от гонене на личен интерес. Това във висша степен е белег за нравствена мощ.

  В монографията, публикувана през 1969 г., Михаил Арнаудов няма за цел да припомня мъчителните перипетии и старите спорове, докато най-после през 1942 г. костите на Раковски са пренесени в родния Котел и така е изпълнено неговото предсмъртно желание, изразено пред сестра му Неша – „прах ми да ся не смеси с друга народност“. Но в нея, верен на научната безпристрастност и справедливост, дава заслужената оценка и определя реалното място на този пламенен патриот в периода на Възраждането и в българската история изобщо, в науката и в литературата. Отделните недоброжелателни гласове, изразяващи или чужди интереси (Н. Геров), или идейни несъгласия (Др. Цанков) не са в състояние нито да помрачат, нито да намалят славата и да подкопаят авторитета на публициста, така горещо защитавал изконните български интереси. Ученият оценява извънредно високо системата от идеи на Раковски, проявени във вестникарските статии и бележки, в писмата му и в брошурите, написани и разпространени от него. Нарича го „неуморен агитатор“, който е презрял „своите лични изгоди“ и с делата и словото си заразява читателите на тази „гореща проповед“. 57. В две изречения очертава най-отличителните характеристики на неговите възгледи: „Съчетавайки демократизъм, просветителски идеи и революционно народничество в своята политическа система, Раковски застъпва у нас една национална програма, която никой друг тогава не е долавял в тази пълнота, която никой не е отстоявал с такава вещина и енергия. Вече това го издига като крайно прозорлив теоретик на възраждането ни през 50-те и 60-те години на ХІХ век и като най-значителен предходник на Любен Каравелов и Христо Ботев“. 58.

  Проникнат от състрадание към сънародниците си, измъчван от мисълта за всеобщото невежество, движен от съзнанието за принадлежност към един някога горд и забележителен във всяко отношение народ, Раковски по най-естествен и органичен начин съчетава революционната си дейност, в която със страст влага огромната си енергия, с публицистични и научни занимания. Той редактира последователно „Българска дневница“ в Нови Сад, „Дунавски лебед“ в Белград, „Бъдащност“ и „Бранител“ в Букурещ. Архаизмите и изкуственият език, който предизвиква иронични нападки от П. Р. Славейков , не са в състояние да отблъснат де що по-будно и чувствително сърце има из Българско. Прагматик в революционните си възгледи, идеолог на четническото движение като първи етап от надигането на народната енергия и порива към свободно съществуване, Раковски е непоправим романтик в своите научни дирения. В отминалата безвъзвратно старина черпи надежда за честити бъднини. Будител на заспалото национално самосъзнание, той иска да върже скъсаната нишка в историческото битие на българите. И това прави съзнателно не само със сабята на революционера, но и с перото на поета, журналиста, публициста, историка. Неговите изследвания обогатяват фолклористиката с ценен фактически материал и изиграват важна просветителско-научна роля в процеса на общественото самоосъзнаване. „Ключ българского язика“ (1859), „Кратко разсъждение върху старата повестност“ (1860), „Българска старина“ (1865) предизвикват патриотичен възторг сред по-образованите му сънародници. За тях самоувереният котленец е нов Венелин. Недопустимо е да се каже, че Раковски отразява идеите на Българското възраждане. Чрез поезия, религиозни размишления, наука и политическа мисъл той формулира нови идеи и задава задачите, пише дневния ред на възрожденското българско общество.
  Този, „кой беше вихър, котел, що кипеше“ (Вазов), умира, без да довърши своето дело. За съжаление днес малцина извън кръга на историците познават произведенията на Георги Стойков Раковски. Но нека неговите думи, че народ, който не прави усилия да се самоопознае, никога нищо важно не може да извърши, са като предупреждение и урок. Урок, извлечен от трагичната българска национална съдба през изминалите от смъртта му почти 150 години на лутане и съобразяване с чужди имперски интереси.

  .

  Бележки:

  • 1. Арнаудов,Михаил. Раковски като фолклорист. Сборник в чест на проф. Л. Милетич, С., 1912, с. 27-63.
  • 2. Арнаудова, Искра. Михаил Арнаудов – човекът и ученият. С., 1977, с. 95.
  • 3. Пак там.
  • 4. Пак там.
  • 5. Арнаудов, Михаил. Димитър Маринов и българската народонаука. Годишник на Софийския университет, т. ХХХVІІІ, г. 1942, с. 4.
  • 6. Пак там, с. 10.
  • 7. Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония. С., 1984, с. 132.
  • 8. Пак там, с. 109.
  • 9. Съчинения на Г. С. Раковски. Избор, характеристика и обяснителни бележки от М. Арнаудов, професор в Софийския университет. Университетска библиотека, книга 18, С., 1922.
  • 10. Арнаудов, Михаил. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969, с.7.
  • 11. За съжаление българските писатели и поети след 1948 година, преустройвайки се в духа на марксизма-ленинизма и подчинявайки се на идеологическия натиск от страна на управляващата БКП, с много малко изключения не обръщат поглед към големите личности на нашето преддеветосептемврийско минало. Възприели доктрината на т.нар. социалистически реализъм, в художествените си произведения те издигат до ранга на двигател на историческите поврати и носител на новите идеи абстрактният „народ“, „класата“ и всячески омаловажават ролята и мястото на отделната личност. Затова и днес се появяват романи, които в центъра поставят аморфната маса от невежи и крадливи селяни, от андрешковци и чрез тях мерят духа и стремежите на българите.
  • 12. Арнаудова, Искра. Цит. съч., с.95.
  • 13. Раковски, Георги Стойков. Българийо, майко мила. С., 1967, с. 8.
  • 14. Арнаудов, Михаил. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969, с. 9.
  • 15. Арнаудов, Михаил. Годишник на Софийския университет, т. ХХХІІІ, 1937.
  • 16. Сп. „Родина“, г.І, кн. 2, 1938.
  • 17. Арнаудов, Михаил. Годишник на Софийския университет, т. ХХХVІІІ, 1942.
  • 18. Съчинения на Г. С. Раковски. Избор, характеристика и обяснителни бележки от М. Арнаудов, професор в Софийския университет. Университетска библиотека, книга 18, С., 1922, с. 109 и 110.
  • 19. Цитирано по: Арнаудов, Михаил. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969, с. 17.
  • 20. Раковски Г. С. Съчинения в четири тома, том І, С., 1983, с. 80.
  • 21. Арнаудов, Михаил. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969, с. 50.
  • 22. Пак там, с. 52.
  • 23. Пак там, с. 57-58.
  • 24. Раковски,Георги Стойков. Българийо, майко мила. С., 1967, с. 61.
  • 25. Ников, Петър. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971, с. 113.
  • 26. Пак там, с. 123.
  • 27. Пак там, с. 173.
  • 28. Славейков, Петко Р. Съчинения, т. 8, С., 1982, с. 354.
  • 29. Раковски, д-р Кръстю Г. Русия на изток. Историческо изследване на руската политика на Изток и частно – в България. Варна, 1898, с. 22. Писателят и по-късно министър е Петко Р. Славейков.
  • 30. Достоевски, Фьодор Михайлович. Събрани съчинения в 12 тома, т. 10, 1986, с. 373.
  • 31. Пак там, с. 374.
  • 32. Достоевски, Ф. М., Събр. съч. в 12 тома, т. 11, 1989, с. 293-294.
  • 33. Арнаудов, Михаил. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969, с. 175.
  • 34. Личен архив. Касетофонен запис на спомени на Жана Николова-Гълъбова.
  • 35. Личен архив.
  • 36. Арнаудов, Михаил. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969, с. 176.
  • 37. Пак там.
  • 38. Пак там, с. 292, бел. 48 и 49.
  • 39. Съчинения на Г. С. Раковски. Избор, характеристика и обяснителни бележки от М. Арнаудов, професор в Софийския университет. Университетска библиотека, книга 18, С., Държавна печатница, 1922.
  • 40. Пак там, с. 471.
  • 41. Пак там.
  • 42. Пак там, с. 472.
  • 43. Пак там.
  • 44. Арнаудов, Михаил. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969, с. 175.
  • 45. Пак там, с. 175-176.
  • 46. Проф. д-р М. Арнаудов. Политическите идеи на Раковски. Сп. „Родина“, г. І, кн. 2, 1938.
  • 47. Пак там, с. 11.
  • 48. Раковски, Г. С. Преселение в Русия или руска-та убийственна политика за българи-те. С., 1886, с. 1-28.
  • 49. Първото издание е на руски, осъществено е от Димитър Петков и носи заглавие „Оккупацiонный фондъ, основанный для устройства русско-дунайской области“, С., 1892. През 1993 г. русенското издателство „Сексагинта Приста“ преиздаде книгата в български превод от руски, направен от Галина Христова.
  • 50. Сб. Авантюрите на руския царизъм в България. Варна, 1991, с. 3.
  • 51. Арнаудов, Михаил. Г. С. Раковски пред потомството. Годишник на Софийския университет, т. ХХХVІІІ, 1942.
  • 52. Пак там, с. 4.
  • 53. Пак там, с. 11.
  • 54. Пак там, с. 12.
  • 55. Пак там, с. 43.
  • 56. Пак там, с. 14.
  • 57. Арнаудов, Михаил. Георги Стойков Раковски. Живот, дело, идеи. С., 1969, с. 173.
  • 58. Пак там, с 184.

• Посланията от срещата на президентите Румен Радев и Александър Вучич

  Автор: Александър Димитров (Гласпрес – гр. Боcилеград)

   
  Приключи двудневната среща на президента на Р България Румен Радев със сръбския му колега Александър Вучич. Изпратените послания от това посещение са обнадеждаващи не само за българското национално малцинство, но и за добросъседскитеотношения между двете държави, както и за европейската перспектива на Р Сърбия, коментира председателят на Културно-информационния център „Босилеград” Иван Николов.

  

  Според него, по време на срещата се е говорило с нова, коренно различна, европейска риторика, „която до сега можеше да се чуе само от някои малцинствени представители, посланика на Р България в Белград Н. Пр. Радко Влайков и дипоматическо-консулските представители на Р България в Ниш. Явно този, европейски начин на мислене и поведение все повече се налага на срещите на високо равнище”, каза Николов.

  Той посочи видимото отсъствие на кмета на Босилеград и председател на Националния съвет на българското национално малцинство Владимир Захариев. След като България си оттегли доверието от него, очевидно и Сърбия е на път да си оттегли доверието или по-точно да се освободи от неговите лоши услуги, смята председателят на КИЦ.

  Радев за пореден път е подчертал, че Белград може да разчита на българската подкрепа за сръбското еврочленство и е определил 2025 година като „амбициозна, но постижима цел, изискваща мобилизация за промени в редица ключови области“. „Историческото помирение, върху което е изградена единна Европа, трябва да намери своето място и на Балканите. Отстояването на европейската перспектива в региона изисква смелост, конструктивност, загърбване на езика на омразата, установяване на трайно добросъседство и зачитане на правата на националните малцинства – е казал Радев и е добавил: “Днес в отношенията между България и Сърбия позитивните процеси доминират и сме решени тази тенденция да стане необратима. Езикът на омразата и разединението на Балканите трябва да останат в миналото, а на тяхно място да дойдат помирението и сътрудничеството”, е заявил българският държавен глава и е определил изграждането на добросъседски отношения в региона като исторически шанс, който ще гарантира европейската интеграция на Балканите и ще покаже, че уроците от миналото са научени. “Очакваме нашето национално малцинство да усети силната подкрепа на сръбската държава и позитивните промени в сръбското законодателство за малцинствата да донесат реални промени в ежедневието на нашите сънародници”, е допълнил Радев.

  „Езикът на омразата трябва да остане в миналото. Ако пропуснем шанса, Европа няма да внесе нашите балкански проблеми“, е заявил още Радев и е добавил, че българското малцинство скоро щяло да усети промяната.

  На края на първия работен ден в Белград, за първи път в историята на българското малцинство, са били поканени 7 представители на българското малцинство на тържествената вечеря, която е била дадена в чест на президента Радев, на която са присъствали и най-високите държавни представители на Р Сърбия. Сред тях са били и председателите на Културно-информационните центрове „Цариброд“ и „Босилеград“. Този жест показва, че двете държави демонстрират друг тип отношение към българското малцинство. В изискана и приятелска атмосфера, сменявайки български и сръбски популярни песни, сръбският външен министър Ивица Дачич е изпял на българският президент Радев популярната македонска песен „Ако умрам, или загинам“.

  Президентът Александър Вучич е потвърдил и готовността на сръбската страна да предприеме практически действия за развитието на трансграничния регион и да осигури финансиране на медии на роден език за българското малцинство. Сръбският държавен глава е отбелязал отличния двустранен диалог между България и Сърбия, който дава практически резултати в търговския обмен и ръста в туризма. “Тези постижения са особено важни, защото правят нашите два народа все по-близки. От огромно значение за нас е да гледаме към бъдещето, а не към миналото, да почитаме заедно своите загинали герои и да отворим нова страница в нашите отношения”, е казал още държавният глава Александър Вучич.

  През първия ден на посещението си българският държавен глава е провел срещи и с министър-председателя на Сърбия Ана Бърнабич и с председателя на Народната скупщина Мая Гойкович.

  В състава на официалната делегация на държавния глава Румен Радев в Република Сърбия участваха ректорът на Софийския университет “Св. Климент Охридски” проф. Анастас Герджиков, началникът на Военномедицинска академия бриг. ген. проф. д-р Венцислав Мутафчийски и генералният директор на ДП РВД Георги Пеев, които са провели разговори със свои сръбски колеги в Белград.

  На другия ден, 22 юни Президентите на България Румен Радев и на Сърбия Александър Вучич са пристигнали с хеликоптери в Цариброд. В спортния център двамата президенти са разговаряли лице в лице с представители на българското национално малцинство. В обръщението си към българите президентът Радев е казал, че въпросът за българското национално малцинство и неговата съдба е от изключителна важност за връзките между нашите две страни, а също и за европейската интеграция на Сърбия. „С президента Вучич градим отношения на откритост и честност в диалога. Тази среща е безпрецедентна. Тя показва личната ангажираност на президента на Република Сърбия и новия дух в нашите отношения”, е заявил Радев. Българският президент е подчертал, че и двамата със сръбския му колега са обезпокоени от обезлюдяването на региона – 30% през последните 15 години. Радев е споменал за напрежението, което се е появило между София и Белград в случаите като арестуването на двете паметни плочи в Босилеград, задържането на български медици в този град, случилото се в Сурдулица.

  Било е обявено, че в понеделник двете плочи ще бъдат върнати от властите на представителите на българското национално малцинство и ще бъде търсено решение в съответствие с разпоредбите за поставянето им.

  Двамата държавни глави са обсъдили и достъпа до медии на български език за българите в Сърбия и вчера са разгледали финансовите заявки за девет медии – в Димитровград, Босилеград, Пирот и др. Вучич ги е подписал при това с три пъти повече средства – 535 000 евро. Става думи за медийни проекти, които бяха отхвърлени по предложение на Националния съвет на българското малцинство. Ще бъде разрешено на българките, фамилните им имена да бъдат с българско окончание. Президентът Вучич е направил сравнение с руската тенисистка Мария Шарапова и е казал, че до момента не се е замислял защо тя не се казва например Мария Шарапов, а Мария Шарапова. Радев се спря и на въпроса със здравеопазването на българите в Сърбия и подчерта големите усилия и на двете страни за решаване на тези проблеми. Отбеляза също и че за първи път от 30 г. са се отпечатали учебници на български език. Но президентът ни се е обърнал към представителите на малцинството с настояването, че „Република Сърбия си има закони и те трябва да се спазват”. Той е почертал необходимостта от лоялност към законите в Сърбия. Радев подчерта, че сръбската държава осъжда езика на омразата.„Да се наричаш и чувстваш българин, тук вече не е нито срамно, нито страшно”. В заключение българският президент е призовал представителите на малцинството ни да имат единство помежду си, а не разединение.

  Срещата продължи около час и на някои представители на българското малцинство не беше дадена думата да се изкажат и да поставят въпросите си.

  По предложение на Ботйо Христов от Горно Тлъмино Босилеградско, относно притесненията за околната среда, президентът Вучич се е ангажирал да изпрати специали екипи, които на място да инспектират водата и въздуха по течението на Тлъминската река. Президентът е обещал и асфалтиране на седемкилометрова отсечка на пътя от село Рикачево до Горно Тлъмино.

  След това двамата президенти са направили първа копка за паметник на светите братя „Кирил и Методий“ в естествената им величина, в двора на едноименната гимназия в Цариброд, който се очаква да бъде открит в началото на учебната година. Идеята за изграждането на паметника е на преподавателския съвет на Гимназията и на директорката Снежана Симеонова. Академичният хор на Студентския културен център е изпълнил и културна програма.

  „Днес правим първа копка за паметник на Светите братя Кирил и Методий, творци на българската и славянската азбука но и на едно истинско приятелство“ – е казал Румен Радев.

  Александър Вучич е заявил: „Днес сме тук, за да покажем какви трябва да са бъдещите отношения между България и Сърбия. Ние трябва да градим най-добри отношения с България – българите са наши братя и не трябва да правим никаква разлика, трябва да работим и да си сътрудничим по най-добрия начин, в интерес на нашите народи и държави“. Сръбският президент е призовал българите в Сърбия да пазят българския език, културата, българските имена и фамилии.

  „Борете се за своя народ, обичайте народа си и българската държава, но ви моля да обичате и уважавате и държавата Сърбия“, е изтъкнал той и е добавил, че още много трябва да се направи и за Босилеград.

  Бяха почетени и жертвите от сръбско-българската война на Нешков връх.

  Остава да видим, дали двете държави ще изпълнят поетите ангажименти, но също така и дали Българското малцинство правилно ще прочете отправените послания от президентската среща.

   
  Вижте и видеорепортаж на ГЛАСПРЕС

  Източник: www.glaspress.rs
   

• Кой се страхува от спасяването на българските евреи?

  Иво Иванов, „Македонска трибуна“

  

  Вече години наред след смяната на политическата система в България системно и все по-масирано се води кампания за отричане и оклеветяване на историческия факт по Спасението през Втората световна война на над 48 000 хиляди български евреи от газовите камери на нацистите в Третия райх. Кому е нужно това и защо?

  Един от съществените, спорни научни въпроси от историографията на Холокостта, е за формата и времето на приемането на решението за масовото унищожаване на европейското еврейство. Така наречените „функционалисти” и „интенционалисти” усилено спорят дали „Окончателното решение на еврейския въпрос” е изначално намерение на Хитлер или резултат от постепенна еволюция, съобразно развитието на самият нацистки водач?

  Всяко зло по своята природа е ирационално. Но, като действие, злото винаги има своята логика и мотиви за онези, които го извършват. Злото е особено опасно, когато съчетава разумност при планирането и осъществяването. Всеки знае, че Хитлер патологично е мразел евреите. Подобна омраза са изпитвали редица политици и държавници преди, по негово време и след това. Но, за радост, нито един от тях, дотогава и след това, не успява да трансформира своята лична неприязън в тотална, национална политика. Само нацизмът, успоредно с изграждането на своята тоталитарна система, успява организирано да изтреби и по немски методично да приложи своя планиран геноцид, осъществен по време на „Шоа“.

  Твърди се, че още през 1919 г., като политически агент и доносник на баварската полиция, Адолф Шикългрубер в писмо до Адолф Гемлих, един от командващите на германската армия след поражението в Първата световна война, пише, че „расово непълноценните евреи” трябва да бъдат ограничени в своите права със специален закон за чужденците. (1) Като завършен политически мироглед, проваленият виенски художник Хитлер се изгражда в окопите на Първата световна война. Преживяното в периода до 1918 г. оформя стереотипите на мислене и възприятията на бъдещия фюрер на Третия райх. Водещ сред тях е, че кайзерова Германия губи войната не заради пораженията на фронтовете и икономическия колапс, а заради „предателството на евреите“. Хитлер е уверен, че точно евреите са причината за намесата във войната на САЩ (през 1917) с техните неизчерпаеми промишлени и военни ресурси. Въпреки поражението на Русия, влизането на Щатите във войната прекършва последната надежда за немска победа на Западния фронт.

  Как става присъединяването на Америка към Голямата война? Според Хитлер, през 1917 г. британската икономика се задъхва от изтощението на войната, без суровините и парите от Щатите тя трудно би издържала съревнованието с Централните сили. Франция също е разорена. Президентът Уидроу Уилсън, до 1916 г., успешно поддържа линията на пацифизма и изолационизма, но мощното „еврейско лоби” в САЩ се мобилизира, за да обърне общественото мнение и политическата воля в Щатите. Така американците са убедени да започнат една „морална” война. „Войната в Европа, която трябва да прекрати всички бъдещи войни”, както твърди провоенната пропаганда по онова време в САЩ. За да обърне общественото мнение, „военната партия“ разчита на подкрепата на пресата отвъд океана, която според антисемитите е „в ръцете на евреите“. Като доказателство, конгрес, в лицето на Хаим Вайцман и Хърбърт Самуел, постигат от своя приятел – британският външен министър Артър Балфур, прословутата едноименна декларация до лидера на британските евреи лорд Уолтър Ротшилд. С документа, за първи път в новото време, от името на една велика сила се признава правото на евреите да създадат свое национално огнище, сиреч държава, в Палестина. Правомерността на това разрешение е подкрепено после и от следвоенните конференции. Любопитно е дори, че „Декларацията Балфур” е публикувана в един и същи брой на вестник „Таймс” с новината за болшевишката революция в Русия. Че съвременниците са знаели всичко за сделката, говори и изявлението на британския премиер от онова време Лойд Джордж: „…Декларацията Балфур не е някакъв прост акт на милосърдие. Трябва да си дадем сметка, че става дума за сделка в замяна на подкрепата на световното еврейство, което превърнахме в наш съюзник”. (2)

  В резултат на тази конструкция, възприета и от Хитлер, схемата на мислене на фюрера е плитка: Ние изгубихме Първата световна война заради евреите, които тласнаха Америка в лагера на нашите противници. Сега чрез самите евреи ще накараме нашите противници, които след Мюнхен 1938 г. много обичат да се договарят с нас, този път да не се намесват в европейската война. До есента на 1941 г. Хитлер, както изглежда, се е надявал, че ако използва евреите в Европа като заложници, ще успее да постигне сделка с президента Франклин Рузвелт и Щатите няма да се намесят във войната в Европа, която той се стреми да приключи във възможно най-кратките срокове.

  Според мнозина това обяснява, защо например през 30-те години на миналия век Хитлер е защитавал идеята, че масовата емиграция на юдеите от немските земи е работеща възможност за решаване на „еврейския проблем”. Това е последователна политика на режима през целия период от идването на нацистите на власт през 1933 и приемането на Нюрнбергското законодателство до началото на войната през 1939 г. Фюрерът дори критикува пред Райхстага западните демокрации, че отказват да приемат еврейските емигранти, и открито ги предупреждава, че една от последиците на бъдещата война ще е пълното изчезване на европейското еврейство.

  Защо САЩ пренебрегват опасността, надвиснала над евреите?

  Какво прави по това време Рузвелт? През първия си мандат президентът заклеймява Хитлер за политиката му спрямо евреите, но казва, че „това не е въпрос, свързан с държавното управление” и отказва да направи политическо изявление. Разбира се той е зает със своя „Нов курс” за възстановяване на САЩ след Голямата депресия. Интересен обаче е фактът, че макар на думи да подкрепя еврейската емиграция от Германия в Щатите (все пак, като потомствен политик, от младини е научен да кокетничи с еврейските избиратели в Ню Йорк), Рузвелт оставя въпроса за емиграцията на евреите в ръцете на чиновника от Държавния департамент Бренкридж Лонг, който се смята за изявен антисемит. Лонг пък прави всичко възможно да ограничи бежанския поток на евреите от Европа в Щатите и през този период в страната идват едва около 20 000 от тях. Това положение не се променя коренно и по време на самата война. Макар че още през 1942 г. Рузвелт получава достатъчно достоверни сигнали за случващото се в нацистките концлагери в Полша, и то от първа ръка, той ги пренебрегва като преувеличени. Белият дом категорично се противопоставя на идеята да бъдат бомбардирани и унищожени лагерите на смъртта като ресурс за подаване на работна ръка за германския военно-промишлен комплекс. Впрочем, Рузвелт категорично се противопоставя и на емиграцията в Палестина, и на ционистката идея за създаване там на израелска държава. Съответно, през април 1943 г. съюзниците провеждат конференция на Бермудите, посветена уж на бежанците през войната, където на практика закрепват решението си да не се намесват за прекратяване на Холокоста. При това въпросната конференция започва точно на датата, когато избухва въстанието във Варшавското гето. (3)

  „Планът Мадагаскар”

  Че Хитлер наистина се надявал да „изтъргува“ евреите, показва и така нареченият „План Мадагаскар”. Идеята за решаване на еврейския въпрос в Европа, чрез преселването на евреите на остров Мадагаскар или в друга африканска колония, е стара. Тя се обсъжда сериозно, дори и сред еврейската интелигенция и ционистите, още от края на ХІХ век. Според показанията на самия Адолф Айхман на процеса в Йерусалим, а и по други свидетелства, нацисткото ръководство действително е желаело прогонването на близо милион и половина евреи в емиграция, като успоредно с това се присвои тяхното имущество, което да остане за Третия Райх и в ръцете на неговите вождове. Затова още през 1938 г. Хитлер горещо прегръща „Плана Мадагаскар”. Той дори е вписан в Компиенското примирие от 1940 г., като Франция и режимът на Петен склоняват да отстъпят колонията Мадагаскар за депортиране на европейските евреи. Като ръководител на така наречения „Еврейски отдел” в Министерството на външните работи на Райха, Франц Радемахер изрично подчертава, че „..съвсем не става дума за създаването на еврейска държава”. Според дипломата, ”дори и след като бъдат транспортирани във френската колония, евреите ще бъдат лишени от гражданство, защото тези евреи ще се използвани като заложници, за да се гарантира доброто бъдещо поведение на членовете на расата им в Америка”. (4) И понеже няма безплатни удоволствия, по предложение на същия този Радамахер, планът предвиждащ годишно да се извозват на острова по един милион евреи. Транспортирането трябвало да се финансира чрез учредяването на Европейска банка, в която да влязат всички еврейски активи на Стария континент. Осъществяването на „Плана Мадагаскар” задълбочено се обсъжда както с правителството във Виши, така и с фашистка Италия. Подготвя се специален договор за отстъпването от Виши на Мадагаскар. Дори е заповядано на адмирал Ерик Рьодер да проучи морската част от операцията и да се потърси възможност транспортирането да стане с френски, италиански или дори британски кораби. Но поради логистичните и военновременните трудности, планът се оказва химеричен, а ходът на събитията от лятото до края на 1941 г. води до възприемане на чудовищния план за „окончателното“ или „финално“ решаване на еврейския въпрос, тоест до началото на системния геноцид.

  „Проектът – М” на президента Рузвелт

  Повече от показателно е, че по същото време, когато Хитлер лелее планове за масово преселване на евреите в Африка, отвъд Атлантика президентът на САЩ Франклин Делано Рузвелт проучва сходно решение, което ще остане в неговите архиви като „М-проект”. По същество Рузвелт е искал да засели по всички възможни места на Африка и Южна Амерника разсъсредоточени колони от 20 до 100 хиляди евреи, които да не позволят на расова различните евреи да се обединят в една държава или в нова голяма еврейска алия в САЩ. Планът е разработван в строга тайна, по поръка от президента расист и неговите подопечни университетски антрополози, федерални разузнавачи и дипломати като Джон Картър, Алеш Хръдличка, Исая Боуман, Робърт Страуз-Хъпе и Хенри Филд. Планът се обсъжда още преди Рузвелт да влезе в Белия дом и по неговото детайлизиране се работи до самата му смърт. Според виждането на Рузвелт, разселението на оцелелите евреи е трябвало да се осъществи веднага след края на Втората световна война. Планът, който бе наскоро разсекретен от Президентската библиотека, добива първоначалния си завършен вид през 1942 г. Прекратен е едва от неговия приемник Хари Труман. (5)

  Днес в големите градове в САЩ има 26 музея, посветени на Холокоста. Но колкото и да са те на брой, не могат да прикрият факта, че тази страна и нейният президент по време на войната не са направили достатъчно за спасяването на евреите в Европа. На този фон е наивно да очакваме в САЩ възторжено ще прегърнат идеята, че по време на Втората световна война някъде там, в тъмния балкански ъгъл на Европа, България во главе със своя цар е спасила 48 000 евреи. Кои са тези българи? Откъде накъде ще имат по-голямо самочувствие на спасители от самите американци, които са сред победителите във войната, докато българите са сред съюзниците по неволя на Райха и в крайна сметка въпреки, че не са изпратили войски на Източния фронт след 1945 г., са поставени сред победените!

  Най-успешният начин да се пренапише историята за Спасението на българските евреи в България от 1941 до 1944 г., е превратно да се представят фактите за участието на българската администрация в депортирането на част от тракийските и македонските евреи. На България напълно клеветнически се вменява вина, че не е могла да спаси 11 280 евреи от Вардарско и Беломорито. Понякога обвиненията стигат до абсурдност. Търси се сметка от малка България, защо не успяла да спре настъплението на нацизма в Европа. Други мизантропи прехвърлят вината за всичките избити 6 милиона евреи в Европа от Третия Райх върху Третото Българско Царство.

  Конференцията във Ванзее

  Според възприетото канонично тълкуване на конференцията във Ванзее, там едва ли не е изработен някакъв подробен план за окончателното решаване на еврейския въпрос. На съвещанието нацистите използват техническия ефимизъм „Изселване на евреите на изток“, под което всички много добре разбирали, че става дума за изпращане на депортираните на смърт в концлагерите на територията на Генералното губернаторство в Полша и в Райха. Израелският историк Шмино Бриман обаче има малко по-различен поглед към конференцията. Според него, във вила „Марпир”, по предложение на амбициозният Райнхард Хайдрих, се събират треторазредни чиновници от нацистките ведомства, които дори не успяват да изработят конкретен протокол (6). Все пак, на форума с типичната германска педантичност са изброени евреите във всички европейски страни, включително и във Великобритания. Изчислено е, че те са 11 милиона души, които трябва да бъдат „депортирани на изток”. Всички автори подчертават бюрократичния детайл, че дори не е пропуснато, че в Албания по онова време има 200 евреи, които също подлежат депортация. За България числото е 50 хиляди, докато за временно администрираните от Третото Българско Царство земи във Вардарска Македония и в Беломорска Тракия е записано 20 000 души. Тези числа са ключови и ще се върнем към тях по-нататък.

  Но, както и да бъде разглеждана проведената в околностите на Берлин конференция, тя е важен времеви жалон от началото на 1942 г., който показва, че след края на 1941 г. Хитлер вече е наясно, че „еврейска сделка” с американците няма да има. Неслучайно сборището е отложено от 9 декември 1941 г. за 20 януари 1942 г. През този период се случват ключови събития. Японците бомбардират Пърл Харбър. САЩ се включват във войната, а на 11 декември Райхът също обявява война на Щатите. На 5 декември групата армии „Център” е отблъсната от Москва. От тук нататък Хитлер знае, че единственият му шанс е да се надпреварва с времето и „еврейската сделка“ повече не го интересува. Заради провалените военно-стратегически амбиции на фюрера, подклаждайки още повече расисткия гняв на Хитлер, евреите вече трябва да платят като жертвен агнец за това че, според Берлин, Америка не е пожелала да ги изтъргува от нацистите, а вместо това отново е влязла във война срещу Райха. По време на форума Айхман заявява, че вече е получена съответна (изглежда писмена) заповед на фюрера за принципно решение на еврейския въпрос чрез „депортацията на Изток”.

  Защо окупираната Македония и колоборационистките правителства на Гърция или Сърбия не спасиха своите евреи?

  В съседната бивша югославска република Македония никой не желае да отговори на въпроса, „защо не спасихте своите евреи“? Оправданието е, че именно българският „монархо-фашистки режим” е отговорен за смъртта на жертвите от Вардарско и Беломорието. Винаги се забравят съществените подробности, че нито титовите партизани, нито който и да е било друг в разкъсваните от гражданска война Югославия и Гърция по време на окупацията, не предприема и една акция за спасяването на техните евреи. Напротив, местните колаборационистки режими активно сътрудничат с нацистите за депортацията на балканските евреи.

  Важен аспект за съдбата на Вардарските евреи по времето на Втората световна война е, че по чисто исторически причини те не са били така добре интегрирани в местната общност, както евреите в старите предели на България. Още от османските времена местните евреи, като малцинство са сътрудничели повече с управляващия имперски елит в градовете, отколкото с основната българска етническа маса. Малко са били евреите във Вардарско, които като Рафаел Камхи преминават открито на страната на българската революционна организация. След сръбската окупация на „старата бановина” македонската еврейска общност в Кралството на сърби, хървати и словенци отново застава на страната на новата власт в Белград, което съвсем не й печели симпатиите на останалата част от населението, подложена на сръбския терор и ограничения. Въпреки патриархалните традиции, и така нареченият етнически модел на „комшулука” е много по-слабо развит спрямо еврейската общност в Македония, отколкото в България. Рухването на кралска Югославия и пристигането на новата българска администрация в окупираната от нацистка Германия Вардарска Македония остава евреите под юрисдикцията на немските окупационни власти.

  Коренно обратно е положението на евреите в Беломорието. За тамошните юдеи гръцкият етнически елемент и техните претенции са били открито враждебни, което поставя добра основа за сътрудничество с българската общност, в еврейски град като Солун и в цялата Беломорска област под Родопите. Положението на евреите там се влошава още по-активно след Малоазийската катастрофа и нахлуването там на над 1 милион бежанци от Турция. Затова съвсем закономерни са събитията, описани от габровският историк Янко Гочев, когато обрисува действията на административния управител на българската зона в Беломорието д-р Ст. Клечков. След като получава нареждане от немските офицери в Гестапо всички евреи да бъдат депортирани, последвал бурен скандал. Тогава германците издигат пред Клечков, който е юрист, дипломат и администратор, тезата: „Беломорието е дадено на българите временно и тъй като това не са ваши земи, ще трябва евреите да бъдат премахнати…” Въпреки това Клечков прави всичко възможно да осуети, според силите си и съобразно властта, с която разполага, депортацията. Управителят изпраща телеграми до всички кметове в Беломорието да не се допуска депортиране на евреите. За да бъде спрян саботажът, се намесва лично вътрешният министър Петър Габровски. Когато в Ксанти идва телеграма от Габровски да изпрати беломорските евреи към Кюстендил, д-р Ст. Клечков издава друго нареждане – да останат всички евреи, които са български граждани. Има протокол от онова време, от който става ясно, че д-р Ст. Клечков строго е наказвал офицери от българската администрация и стражари, които са се опитвали да грабят изоставените еврейски къщи. (Докато във Вардарско изоставените къщи на евреите са предадени за заселване на българи бежанци от албанско-италианската зона.)

  Все пак, с активната лична намеса на Клечков, от смърт в концлагерите са спасени и върнати от депортация 37 беломорски евреи. В противовес на поведението на д-р Ст. Клечков по еврейския въпрос са действията на гръцките власти. Когато германската окупационна власт събира евреите от Беломорието, за да ги депортира, местните гръцки власти активно им сътрудничат. А гръцкото марионетно правителство даже не протестира, а одобрява депортацията. От гетото в Солун нацистите и гърци съвместно депортират евреите.(7)

  В цялата тази суматоха е удобно де се прикрие и друг факт, че мнозина македонски евреи все пак са спасени. И това се дължи не на храбрите партизани, а отново на българи във Вардарско, оказали се в една или друга властова позиция, от която са могли да проявят своята човещина и застъпничество. Например винаги се пропуска фактът, че докато трае депортацията на евреите от Вардарско и Беломорието, в България се провежда първата акция за спасяването на българските евреи. Заради педантичността на германските нацисти от Комисарството по еврейските въпроси се изисквало с така наречената първа вълна да бъдат изпратени 20 000 души към концлагерите. (Може много да се разсъждава или спекулира, къде изчезват тези над 7 000 евреи от Вардарско и Беломорието, и то при прословутата немска точност при боравенето със статистическите данни.) Липсващата бройка до 20 000, защото от Вардарско и Беломорието са депортирани малко над 12 000 души, е трябвало да се допълни с евреи от старите предели на Царството. Та още тогава, през 1943 г., са спасени над 7 хиляди души. И това става успоредно във времето, докато по долините на Вардар и Струма към Дунав преминават влаковете с беломорските и македонските евреи.

  Когато говорим за жертвите от Вардарско и Македония, в същото време се забравя, че от Европа, чрез издадените им български транзитни документи, в Палестина се спасяват над 10-15 хиляди евреи. Техният брой се колебае заради липсата на достъп на българските изследователи до отвлечения след 1944 г. в Москва архив на българското Външно министерство. В същото време външнополитическите документи от Третия райх и донесенията на немските представители в цялото Средиземноморие и в Европа сочат, че тази целенасочена и системна политика на София е била следена и критикувана от Берлин.

  Защо български евреи също се страхуват от спасяването на българските евреи?

  Парадоксално е, но някои български евреи днес в България също се страхуват, че трябва да признаят за спасението на своите предци през Втората световна война. От една страна, доста от останалите наши евреи (около 2000 души през 1949 г., които не имигрират в Израел) са видни комунисти. Те не могат да приемат, че Третото българско царство, срещу което са се борели дедите им, има принос за спасяването на нашите евреи от Холокоста. Подобно признание дегероизира и делегитимира техните предци като борци срещу уж някакъв митичен „монархофашизъм” в България. Евреите – комунисти в България изведнъж се свеждат до прости превратаджии и поборници за власт по време на глобалната Втора световна война, и то чрез средствата на мръсна и кървава вътрешна гражданската война, водена в продължение на близо три десетилетия. Апотеозът на тази гражданска война е така нареченото партизанско движение. Ще се съгласим, да, много от тях са били млади, имали са идеали, искали са да помагат на антифашистката коалиция в Европа на СССР и т.н. Но как „червените“ евреи да оправдаят последващия факт? Оцелелите от катастрофата български евреи са продадени от комунистическия режим на Георги Димитров на Световния еврейски конгрес като добитък. За всеки български евреин, допуснат да емигрира през 1948 г. в Израел, народната власт в София получава по 250 долара на глава. Грубо сметното, това са над 1 милиард тогавашни долара, а приравнени към днешните пари, това са много повече средства. Интересно, къде ли са отишли и как са похарчени…?

  Има и друг срамен въпрос, който измъчва не само българските евреи у нас, но и останалите българи. Съдбата на онези, които настина се осмелиха открито да предприемат стъпки за спасяването на българските евреи. Според официалната статистика, публикувана на сайта на института „Яд Вашем”, в онази Албания, в която според съвещанието във Ванзее имало едва 200 евреи, за сметка на това има признати 69 Праведници или спасители на еврейския народ. Разбира се, със сигурност става дума за хора, които дори в окупираната от италианците балканска територия са спасили множество евреи, бягащи от Югославия и Гърция. Но срещу името на България, която е спасила всичките свои 48 000 евреи, има малко над 20 Праведници. Разбираемо е, че някак е трудно да се изредят имената на всички българи, които под една или друга форма подпомагат и са солидарни със своите евреи. Но освен, че липсват значими имена начело с цар Борис ІІІ, а митрополитите Стефан и Кирил са изписани почти като светски лица, вопиющо дразни липсата на име като Лиляна Паница. Виж статията на Иван Генов публикувана преди 5 години в Мediatimesreview.com. (8)

  Български евреи – комунисти се страхуват и да не им бъде потърсена сметка за съдбата на много от управляващите до 9-ти септември 1944 г., които, заедно с демократичната интелигенция, издигат глас в защита на българските евреи. Много от тези хора не се задоволяват само да повдигнат въпроса, но и дейно участват в неговото благоприятно решаване. Какво направиха българските евреи за тях след 1944 г.? Изправиха ги пред „милостта” на Народния съд, 7-ми състав, и гузно си мълчаха за тяхното праведно дело спрямо юдеите. По време на Втората световна война на Балканите, в България, както и в съседна Гърция, Югославия и Румъния, се водят паралелни граждански и етнически въоръжени, вътрешни конфликти. Но каквото и да говорят днес със задна дата някои знатни комунистически фамилии у нас или пък някои наследници на българските евреи-левичари, фактът е, че България е единствена измежду съседите си по онова време, която, въпреки вътрешната гражданска война, успява да спаси своите евреи.

  Днес доживяхме „Българската асоциация на оцелелите от Холокоста и техните деца”, деца на същите онези български евреи, които до преди 30 години отричаха и преследваха ционизма и го сравняваха с нацизма и империализма, да търсят „Скритото лице на спасението на българските евреи”. Всички факти сочат, че зад подобни псевдонаучни търсения неприкрито се готви искането от България на парични компенсации. Банално, но както казахме още в началото, злото винаги е рационално по своята природа и тогава е най-опасно. На 16 април 2018 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, по време на международна конференция, озаглавена „Скритото лице на спасението на българските евреи” посланикът на държавата Израел в София Н.Пр. Ирит Лилиан съвсем недипломатично си позволи да заяви, че Израелската държава днес иска да бъде учител на България по историята на Холокоста. Подобна дидактика е странна, след като в България не е имало Холокост. Ако всички държави в Европа, противници и съюзници на нацистка Германия, бяха спасили своите евреи, дори и по българския „скрит” начин, размерите на катастрофата през 1945 г. щяха да бъдат със съвсем други измерения. Н. Пр. Госпожа Лилиан, както и организацията „Шалом” или което и да е друго дипломатическо представителство в София, имат право да изказват всякакви мнения, включително и за това кой, кога и как е спасявал българските евреи. Но никой от тях няма право да ни налага научна и идеологическа цензура. Нямат право да ни учат нас – днешните българи, как да четем собствената си история. Нека бъдат така добра да оставят това задължение и отговорност на честните и обективни българските историци, които посрещнаха 1989 г., точно с надеждата, че най-накрая ще бъдем свободни в четенето и изследването на собствената си история. (9)

  Страховете на „Яд Вашем”

  Странно е, но страх от спасяването на българските евреи изпитват и в института „Яд Вашем” в Йерусалим. Респективно, институтът е независим от еврейската държава, но неговите деяния поставят петно именно върху държавата Израел. „Яд Вашем” трябва да съхрани името и паметта на всеки загинал по време на „Шоа“, или Катастрофата, както евреите наричат Холокоста срещу техния народ. Вярно е, че въпросът за спасителите не е водещ за института, там най-често се интересуват от жертвите и палачите. Много често резервите спрямо спасяването на българските евреи в „Яд Вашем” се приписват на факта, че дълги години в ръководството на институцията работят оцелели потомци на избитите от Беломорието, Вардарско и Западните покрайнини. Но едва ли само в това е причината.

  По-скоро в „Яд Вашем” не искат да се забъркват в балканския котел от кипящи национални страсти и трагедии, на фона на които се развива и еврейската драма през ХХ век. За еврейската национална идеология след Шоа, светът удобно и просто е подреден и обяснен, почти като в холивудски филм. От едната страна са добрите, жертвите, а от другата лошите, фашистите и нацистите. Преходът между двете е тънък и трябва да бъдат така наречените Праведници. И изведнъж, в някаква неуредена балканска провинция, се появява някакъв народ, който не е така елементарно подреден. Не стига, че претърпява няколко национални катастрофи от изгубени войни, но там, сред българите след 1918 г., на приливи и отливи тече някакъв граждански конфликт. Първоначално, в тази вътрешна разпра, която се точи и до днес, доминират десните, които след 1944 г. тотално ще бъдат обявени от победилите с външна помощ комунисти за „фашисти“. Но най-непонятно и дразнещо е, че и царят на тези българи Борис ІІІ уж е „фашист“, ама не чак дотам, че да прати своите евреи в концлагерите на смъртта. Е вярно, праща момчетата и мъжете да строят пътища, но пък така пак ги спасява от хватката на Хитлер. После в лятото на 1943 г. умира при мистериозни обстоятелства точно, когато не трябва, за да не може да бъде осъден от Народния съд, като доказан „фашист“. В тази неподредена страна дори и фашистите им не са антисемити. Например „кръволокът“ професор Александър Цанков – този, който сваля левия земеделски режим през 1923 г., а след това смазва и организирания от Коминтерна червен терор през 1925 г., този открит почитател на Хитлер и нацистите, като депутат се подписва под подписката в 25-тото Народно събрание срещу депортирането на българските евреи. Със сигурност в „Яд Вашем” се питат: „Как да обясним това на евреите в Израел и в САЩ”? Как да обяснят и факта, че страната уж е фашистка, но през цялото време на този авторитарен режим си има парламент, и той не само приема закони срещу евреите, но там се водят прения и спорове, има опозиция, противопоставяща се на нацисткото Нюрбернгско законодателство. Тук „фашисткият модел“ започва да се пропуква. Нали и Българската Православна Църква по това време е била неделима част от държавата, тя е държавна институция, духовниците й са държавни чиновници. Но изведнъж всички владици се опълчват на антиеврейските закони и на депортирането. Представяте ли си в една фашистка държава главният архирей да заплаши монарха с отлъчване от църквата, ако предаде своите евреи на нацистите? Това е все едно католически кардинал или папата да заплаши Хитлер с анатема и той да не го изпрати в концлагер. Ето това в „Яд Вашем” също няма как да го обяснят. А как да обяснят факта, че един комита и поборник от „фашисткото ВМРО”, като Владимир Куртев, може да отиде в кабинета на вътрешния министър и прононсиран германофил Петър Габровски и да го заплаши, че ако пипне дори един български евреин, ще плаща с главата си. В една демократична Америка на президента Рузвелт подобна „диващина и варварщина“ не би се случила. Но ето, че там на Балканите, в някаква България, почти по комшийска линия целият български народ се нагърбва да спасява своите евреи.

  В това спасение участват всички – от царя до пъдаря. Слава на Бога, повечето от тези българи не претендират да са праведници на който и да е народ, защото те, когато правят нещо, не го вършат заради слава и почести, а защото са убедени в това, особено, когато става дума за морални каузи. Днешните наследници на „спасителите”, в името на паметта на своите деди и техните дела, искат простичкото признание на това българско дело от потомците на спасените. Искат го не заради осребряването на някакъв исторически капитал, както обвиняват България, а защото ни е необходимо като още един довод, когато възпитаваме децата си в хуманност, да ги убедим, че трябва да го проявяват всякога и при всички обстоятелства, и в бъдеще.

  В същото онова, обявено днес за историческо писмо на Димитър Пешев, подписано от 43-ма народни представители, с което се иска ХХV-тото Народно събрание да забрани депортацията на българските евреи, на финала му, когато за пореден път се подчертава, че малките народи могат да бъдат велики, само когато отстояват морални и правови каузи, се казва: ”Честта на България и на нейния народ е преди всичко елемент на нейната политика. Тя е политически капитал от най-голяма стойност и затова никому не е позволено да го разпилява без оправдание, което би се споделило от целия народ”.

  Сами и поотделно взети, страховете на всички онези, които се боят да признаят, че е имало Спасяване на българските евреи по време на Втората световна война, са лъжовни и срамни. Но взаимодействащи си заедно, те се превръщат в една неморална сила, която заговорничи и затъмнява едно праведно дело.

   

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  1 – http://www.webcitation.org/618xfsTEU

  2 – Folk A. Izrael. Тегге deux fois promise. P., 1954, из статьи Абу Салах Абдеррахман. Истоки палестинской проблемы: Декларация Бальфура и мандат Лиги Наций на Палестину, 10.11.2004

  3 – книгата „Тайната война срещу евреите” на Джон Рофтс и Марс Ааронс е публикувана на сайта http://gazeta.rjews.net/Lib/secret/3.html.

  4 – Brechtken, Magnus: Madagaskar für die Juden: Antisemitische Idee und politische Praxis 1885-1945, 2nd edition, Wissenschaftsverlag, Oldenbourg, Germany, 1998 ISBN 348656384X, 978348656384

  5 – http://www.tabletmag.com/jewish-life-and-religion/261926/a-meal-on-six-legs

  6 – http://gazeta.rjews.net/Lib/briman/005-briman.shtml

  7 – http://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=263:-19411944-&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

  8 – http://www.extremecentrepoint.com/archives/12767 Иван Генов обстойно разказва причините за забравата на Лиляна Паница. Тя не се вписва в образа на спасител на българските евреи, така както не се вписваше Владимир Куртев. Последният, като виден деец на ВМРО и „ванчомихайловист“, дълго време категорично бе отхвърлян от „Яд Вашем”, че има принос в спасяването на българските евреи. В крайна сметка, делото му бе признато (а той има принос и за спасяването на отделни евреи и във Вардарско) само благодарение упоритостта на човек като господин Сами Ардити. Трагичното и смешното в „казуса Куртев“ бе, че в Йерусалим се притесняваха, как човек на ВМРО – организация, обявена след 1944 година за „фашистка“, може да е спасител на българските евреи? Кой да им обясни, че ВМРО е набедена след 1944 за „фашистка“, макар формално и реално да не съществува още от 1934 г., когато е разпусната от професионалните български превратаджии от кръга „Звено”, начело с Кимон Георгиев. Това не пречи 10 години по-късно за по-сигурно ВМРО отново да бъде набедена от отечественофронтовската власт за „нацистка“, нищо че страховитата революционна организация вече е само обозе почивша сянка. В книгата си „Извън хватката на Хитлер”, Михаел Бар-Зоар изкарва Лиляна Паница любовница на Александър Белев. Дори главата в книгата, когато за първи път е обрисуван нейния портрет, е озаглавена многозначително и тенденциозно – „Любовниците”. Според данните, съобщени ни от Бар-Зоар, Лили Паница е 27-годишна млада жена, която има само средно образование, но, виждате ли, от 18 годишна работи като секретарка, и то не къде да е в МВР. Произхожда от някакво демократично семейство и идва от Варна в София, за да живее в стая под наем. И всичко това тя прави жертвоготовно, за да се грижи в столицата за своя брат, който следва медицина. Картината е доста сиромахомилска, издържана в стила на социалистическия реализъм. Забележете, че ако изходим от хронологията на Бар Зоар, Паница трябва да се е появила в София 18-годишна. Тоест, това е някъде около времето на звенарския преврат през 1934 г. Нейният брат по същото време едва ли е студент в Софийския университет, но ако е, едва ли е следвал медицина цели 9 години. Със сигурност истината е много по-различна. За съжаление, не мога да цитирам генеалогичното изследване на Елена Стателова за рода Паница, но дори и от най-бързия преглед в Интернет се вижда, че фамилията Паница не е случайна. Става дума за търговци по това време от Варна, които са доста тежки. От същия род са доста противоречивите фигури на капитан Коста Паница и члена на лявото крило във ВМРО Тодор Паница, който е отгледан също във Варна от своя чичо. Бащата на Лиляна Паница, Васил е завършил „Робърт Колеж” в Цариград и има доста контакти в града на Босфора, като знае 7 езика, включително и фарси. Едва ли този човек не е могъл да издържа децата си да учат и живеят достойно в София или където и да е било другаде по света. Версията за едната стаичка, в която е живеела Паница, се пука и от факта, че когато шефът на Консисторията Буко Леви се укрива от властите, за да не бъде депортиран, той се намира убежище не къде да е, а в бащиния дом на Лиляна Паница, твърди Иван Генов. Там идвала да го посещава и съпругата на Леви, която била приятелка на Лиляна. Че трябва много и обстойно да се прочете биографията или, най-малкото, полицейското досие на Лиляна Паница, показва и друг интересен документ. Става дума за факт, съобщен от бившия пълномощен министър на Третия Райх в София, обергрупенфюрер или генерал Адолф Бекерле, разкрит при разпита му в Москва пред съветските следователи. В протокол номер 10 от 30 януари 1950 г. Бекерле е призован поименно и по-обстойно да опише британските агенти в София, за които е знаел. Тогава дипломатът задушевно дава следните показания пред съветското военно следствие: „Скоро след пристигането ми в България през 1941, Болман ми съобщи за подозренията си към една богата жена в София – Паница. Не й знам името, но имала състояние от няколко милиона лева. Според Болман, Паница била явна англофилка. Къщата й в София, а също вилата в курорта Панчарево, бяха места, където особено гостоприемно се посрещаха сътрудниците на британското посолство. Чрез мъжа на дъщеря си, известен търговец, не помня фамилията му, Паница поддържаше конспиративни връзки с британския разузнавач Смит-Рос, за когото ви споменах преди това. Болман ми съобщи, че след заминаването на британската мисия от България за Турция връзката на фамилията Паница с английското разузнаване се поддържала с предишната наситеност, чрез търговските канали. Понеже Паница охотно канеше в дома си висши германски офицери и ние подозирахме, че това се правеше с цел да се събират разузнавателни данни, германското контраразузнаване предупреди всички учреждения и щабове на немската армия в България за подозренията си към споменатите лица. Нееднократно изисквах от Болман факти за предаването на разузнавателни сведения от семейство Паница на британците, но той имаше възможност само да фиксира срещите на Паница с техните разузнавачи и нищо повече. Въз основа на тези данни, аз все пак не се реших да поставя въпроса пред българските власти за предприемане на репресивни мерки спрямо Паница, доколкото последната се явяваше влиятелна особа, поддържаща близки отношения с българския царски двор, членове на Министерския съвет и други високопоставени лица.” (Тайны дипломатии Третьего рейха. 1944-1955. М.: Международный фонд „Демократия“, 2011). Според бележката на руските редактори на изданието, до името на така описаната фамозна дама Паница, най-вероятно става дума за Лиляна Паница. На пръв поглед, това е малко парадоксално, защото описаната от Бекерле жена е доста по-възрастна, но несъмнено тя е от фамилията Паница. Възможно е да става дума за съпругата на чичото на Лиляна – Никола Паница. В България родът Паница няма много разклонения и е лесно да проследим нишките му. Така че Лиляна Паница със сигурност има отношение към историята, описана от немския дипломат. Следователно, ако към нея е имало подозрения, че е свързана с британското разузнаване в Цариград, „българския царски двор” и „Министерския съвет”, това поставя в доста по-различна светлина разпитите, на които е било подложена от „другарите” в Централния софийски затвор и в Народната милиция. Да се надяваме, че една бъдеща биография на Лиляна Паница би осветлила много значими подробности от нейната светла личност и кратък живот.

  9 – В тази статия съзнателно не се засягат спорните въпроси по Закона за защита на нацията и за статута на евреите във Вардарско и Беломорието по време на Втората световна война. Не се засягат и споровете за статута на т. нар. „Новоприсъединени земи”. Не се засяга и абсурдната дискусия можело ли е България и цар Борис III, да откажат присъединяването към Тристранния пакт. По това време в Европа никой не е правил съглашения с Хитлер от добра воля. Така постъпват Чембърлейн и Даладие в Мюнхен 1938 г., както и Сталин през 1939 г. Българската историография по темата за Спасяването остава длъжник в изследването на въпроса за ролята на ционистките организации в България за спасяването на нашите евреи, за връзките им с двореца, както и за ролята на Еврейската агенция Сохнут в събитията от 1940 до 1949 г.

• Сбогом, Скаптопара!

   Милкана Балкана*, „Терминал 3„

  

  Тази история се случва през 2018 – Европейската година на културното наследство:

  Сбогувахме се със Скаптопара… Хванахме влака до Благоевград, а оттам с градска линия номер 3, чийто шофьор бе така добър да ни остави на НОВИЯ асфалт, стигнахме до обекта. Искахме да си извървим това прощално културно-историческо „камино“ бавно, стъпка по стъпка, насаме с тъгата си и безсилното негодувание от случващото се пред очите ни. Да се опитаме да осъзнаем какво губим и да го запечатаме в сърцата си.

  

  Няколко часа след като бе приключил поредният изфорсиран археологически ден, крачехме внимателно по оформените от учените коловози и неусетно се пренесохме в онези далечни антични времена, когато тук, независимо дали в центъра или в покрайнините на Скаптопара, е кипял животът на прапрапрадядото на днешен Благоевград, един от градовете с най-много слънчеви дни в годината.

  

  Основана в края на IV в.пр.е., антична Скаптопара черпи с пълни шепи от благата на плодородната Струмска долина, във величествената защитна прегръдка на Рила и Влахина планина. Не е трудно да попътуваш във времето назад. Обектът е голям и макар останките да са ти в краката, мащабът им те поглъща и ти заживяваш с духа на някогашния град. Удивляват площта на раннохристиянската базилика, оформеността на баните, цялостта и дизайна на римските гробници, напълно запазените стълби, по които можеш да стъпиш след хилядолетия забрава.

  

  Това усещане за минало няма как да го добиеш в музея, колкото и добре да е представен артефакт или дори цял обект (като например римската гробница). Именно контекстът на културно-битовата среда е този, който може да ти заговори и да остави трайни следи от миналото в тебе…

  За жалост, държавната ни Управа не разбира това. Тя е поставила поредния ултиматум на археолозите, за да мине с поредния си валяк върху поредния възкръснат насила и препогребан археологически обект…

  Голяма работа, ще кажат запознатите с богатото ни наследство, начело със светилото Овчаров, за когото Скаптопара е купчина камъни – подобни градове под път и над път в БГ.

  

  Не, случат Скаптопара е специален. Защото новата магистрала прави един специален завой за нея. Вместо да си кара по логичното русло в права линия през равното поле, тя ще завие над хълмиста Скаптопара и ще я изглади. За да се спаси едно игрище. Защото в днешна България футболът е по-важен от културата. И асфалтът е по-важен от трако-римския път. Макар и да е 1000 пъти по-нетраен. Случаят Скаптопара е просто един шаблон-картинка за това какво представляваме ние в момента като държава. Ние се самосъсипваме. Тези, които сме си ги избрали, ни замацват от културното лице на Европа и ние сме си ОК с това.

  

  Скаптопара все пак подпали общественото негодувание и накара много хора да чуят и заговорят за нея. Чу се много, изписа се много. Много хора се развълнуваха. Вдигнаха се протести. Но енергията им не бе достатъчна да докарат случая до щастлив край. Уви, Валякът на Управата е тежък и зареден с гориво да мачка докрай, ползвайки привилегиите на Властта.

  

  Разбрахме от местните, че валяците чакат да свършат разкопките на 21 юли и започват да асфалтират. Но то и няма нужда да ти каже някой. Очевидното е пред тебе – Скаптопара е пристисната в асфалтно менгеме от двете страни. Довършителните работи текат бясно и от север, и от юг. Сякаш никога не е имало обществено негодувание, постъпки за референдум, изразена подкрепа на общински съветници. Сякаш всичко е точно.

  

  Имате около месец време да се сбогувате със Скаптопара. Отидете, децата си заведете, да видят. За да разказват на внуците, ако все още някой си отглежда внуците тук, колко богата е била България и как едни алчни чичковци-паричковци загладиха богатството й с асфалт…

  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Текстът и снимките са публикувани първо на ФБ страницата на авторката. Всички снимки може да се видят ТУК.

  .

• Цвета Трифонова: Помен за Данаил Крапчев

  Откъс от статия на Цвета Трифонова за Данаил Крапчев,
  публикувана в „Македонска трибуна“

  

  Имам вътрешен дълг към забравените и инкриминираните строители и будители на България. Вълнува ме съдбата на значимите и значещите хора, които с живота, с делото и смъртта си са пренесли през препятствията на времето духът и идеята на българската държавност. Ако не ги е имало тези стожери на българщината, отстоявали с морална доблест и сила ценностите на родолюбието и саможертвеността за Отечеството, то българското племе едва ли щеше да оцелее през толкова войни, катастрофи, братоубийствени кръвопролития и чужди домогвания.

  Сега съм в орбитата на Данаил Крапчев и веднага ще отговоря защо – проумях, че това е човек-институция в политическата история на България. Фигура, която запълва със своя интелект и независим дух, с талантливото си журналистическо творчество цял четвърт век от историята на българската журналистика и от живота на българската държава. Той е бащата, създателят, творецът на вестник „Зора“, излизал от 1919 до 1944 г. А вестник „Зора“ е едно огромно държавническо и културно дело, което е по силите и по плещите единствено на човек с възрожденски нравствени измерения. Всеки би могъл да се увери в това, ако има куража да се зарови в чупливите и прашни страници на 25-те годишнини на всекидневника. Там са отложени протуберациите на отминалата епоха, ден след ден се вихри кървавата история на страната ни, фиксирани са събития, разтърсвали света и Европа. По тези страници тече параноята на всекидневието, с хиляди човешки драми, природни и социални бедствия, с политически и битови престъпления, но също тъй се извисява културният ръст на първенците и са уловени духовните стремежи на епохата между двете световни войни.

  Данаил Крапчев е една от най-видните и авторитетни личности на България през тази епоха. Роден е през 1880 г. в старинното градче Прилеп в Македония, „прилепнало“ в скута на прочутите Маркови кули, където и до днес са застинали в безвремието на вековете средновековни крепостни руини. Оттам, от Климентовските духовни извори, от Самуиловите легенди и Прилепското княжество на Вълкашин и Марко, тръгва житейският път на много бележити българи и революционни дейци, оставили ярка следа в националната история. Старинната прилепска църква „Свето Благовещение“ (1838), с надвесения над нея хилядолетен чинар, древните църквици и скитове, запазени и до днес, площадът с източения ориенталски силует на Сааткуле (1858) са декорът и атмосферата, сред които израстват личности като епичния писател Димитър Талев, апостоли и революционери като Пере Тошев, един от основателите на ВМРО, Георги и Петър Ацеви, Димитър и Йордан Чкатрови, книжовника Марко Цепенков, събрал 10 тома с народни умотворения, архиереят Методи Кусевич десетки други книжовници, деятели, борци. В града още съществува фамилията „Крапчев“, а в далечното минало една улица е носела името на Данаиловия баща – „Васил Крапчев“, поборник за църковна независимост и национално самоопределение на българите в Македония. Ако в прилепското възрожденско училище са работили будители и сеятели като Димитър Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, то съвсем естествено е да се твърди в старите хроники, че Прилеп е бил най-яката твърдина на българското самосъзнание в рамките на Македония. Данаил Крапчев е достоен син на своя род и на родното си място – още в ранните си години, в училищата в Битоля и Солун, той се включва в националноосвободителното движение. След като завършва история и политически науки в Софийския университет и в Швейцария, той бързо намира призванието си на културното поприще и след младотурския преврат (1908 г.) започва да издава в Солун вестници със звучни имена – „Илинден“, „Родина“, „Вардар“, Струма“, „Места“, „Брегалница“, „Марица“, „Българин“, „Отечество“ и пр., сменяйки названията на реките и синонимите на етноса след всяка цензурска забрана, в неутолимия стремеж на македонската интелигенция да се отстояват териториите на българското присъствие до бреговете на Бяло море. Вестниците, издавани от Д. Крапчев на български език в славянското средище Солун, са изразители на вековните стремления на етноса, а в своята журналистическа роля той се оказва един от идеолозите на националноосвоботителните борби за обединение, против отоманизацията на поробените български краища. По време на Балканските войни, обаче, Данаил Крапчев е на поста си като редник в четническото движение в Македония, а негови другари и съмишленици в комитските приключения са Тодор Александров и Пейо Яворов. В подготвян за печат сборник със спомени и документи за Крапчев четящата публика за пръв път ще може да се запознае с инкриминираната досега кореспонденция между него и П. Яворов, посветена на бурните събития от началото на миналия век.

  

  След двете национални катастрофи, в които България губи изконни територии и надеждите си за постигане на своя национален идеал, а до голяма степен и моралните си устои, Д. Крапчев е от малцината духовни лидери, които се възправят с цялата си енергия срещу унинието, упадъка и отчаянието, обхванали обществото. Този човек е зареден с неизчерпаема надежда и стремителна деятелност. В годините на най-дълбока стопанска и морална криза започва да издава ежедневния вестник „Зора“, пестейки от залъка си, треперейки за всеки къс хартия, както свидетелстват съвременниците му. Денонощно е стоял на поста си в бдение за нивото, качеството и разпространението на вестника, който се оказва най-свидната рожба на неговия живот. Сам така си го наричал – „рожбата“. Стремежът му е да създаде обективен и независим информационен всекидневник, като за образци му служат европейските вестници „Тан“ и „Таймс“. За сметка на това е бил иронизиран от Ванче Михайлов например, че вместо да посвети „Зора“ само на македонската кауза, той го превърнал в „българския Таймс“ /1/. Вестникът се издържа сам, железен закон за Крапчев е да не взема отникъде и отникого нито стотинка, за да се отстои независимостта на изданието и свободата на словото, което тече от „Зора“ към хората. Затова дори т.нар. „народен съд“, колкото и да се е трудил, не намерил компромат в тази посока. /2/

  Човек с широка историческа образованост и култура, владеещ перфектно френски език, Данаил Крапчев притежава голяма библиотека с чуждоезични издания по история, политология, социология и обожава публицистичния маниер на известния френски журналист и политик Жан Жорес. Европейските интелектуални мащаби на главния редактор пряко се отразяват във вида и съдържанието на „Зора“ и особено в неговата собствена публицистика. Новини от световните информационни агенции и от собствени кореспонденти в Лондон, Париж, Рим, Берлин, Женева; телеграми на „Зора“ и телеграми на БТА; коментари, анализи, научни статии; репортажи, хроники, стенограми и други разнообразни рубрики запълват колоните на вестника. Всекидневно се осигуряват потоци от информация и българската общественост е осведомена за събитията по целия свят, за балканската политика в нейната емпирика и процеси, за вътрешното положение в страната дори до малката паланка. Но освен тях голямо място се отделя за култура, забавление и книжовност под формата на литературни страници, илюстрована страница, весела страница, спортна страница, подлистници с преводна белетристика, плюс седмично културно-информационно издание „Седмична Зора“. Това са най-общо сегментите, съставящи структурата на най-меродавния български ежедневник в неговата дълга, четвъртвековна история. В хилядите страници са съхранени автентичните извори за националната история, политика, икономика, социален бит и културен живот. Тук са регистрирани в снимки и репортажи битието и манталитета на българския човек, всички перипетии, събития, трагедии, заплахи и възходи, преживени от народа ни в десетилетията между двете световни войни – несправедливите тегоби и жестоките репарации на Ньойската „догма“, както я нарича Крапчев; деветоюнския преврат и убийството на Стамболийски, коминтерновските попълзновения и септемврийските метежи през 1923 г., покушението върху цар Борис ІІІ при Арабаконак и атентатът в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г.; асимилационната политика и тиранията на балканските съседи спрямо българското население в заграбените територии; политическите интриги между партиите, междуособиците в македонското движение и убийствата на видни дейци като Тодор Александров, проф. Никола Милев, директор на в. „Слово“, ген. Ал. Протогеров, Петко Д. Петков и мн. др.; саможертвените акции на Менча Кърничева и Мара Бунева, процесът срещу българските студенти в Скопие, гръцкото клане в граничното село Тарлис и още безброй вихри и катаклизми, след които човек се чуди как изобщо е оцеляла нашата нещастна държавица.

  Разбира се, поради хора от ранга на Данаил Крапчев, изправени непоколебимо на страж на българската държавност. Трябва човек да изчете стотиците уводни статии в „Зора“ или трите тома публицистика „Изминат път“ с авторството на Крапчев, за да разбере, че в негово лице България е имала не само едно могъщо журналистическо перо, а преди всичко прозорлив и далновиден политически анализатор. Трезвите му преценки за хора и събития, за процеси и тайни заговори, както на международната, така и на вътрешнополитическа сцена са безпогрешни и непостижими . И други умни мъже са в състояние да оценят и квалифицират ставащото и текущото в политическото злободневие – Данаил Крапчев обаче го предрича. За разлика от събратята си по перо той не следва събитията по петите, а ги изпреварва, още в техния зачатък умее да разчете намеренията, следствията и разбира се – резултата. И което е особено важно – да посочи изхода или пътищата за разрешаване на всяка сложна ситуация. За добро или за лошо- винаги се оказва прав.

  Сред стотиците примери ще посоча само един – пръв сред демократично мислещите журналисти Данаил Крапчев започва кампания срещу правителството на проф. Александър Цанков. Още в началото на 1924 г., отначало предпазливо и дипломатично, а впоследствие открито, той доказва, че дори да е било историческа необходимост, то се е превърнало в бреме за нормализацията на страната и настойчиво започва да пледира за оставка. Две години след 9 юни 1923 г. Крапчев пише: „Девети юний по никой начин не трябва да остане една традиция, защото подобна традиция ще погуби България.“ /3/ Кой да чуе трезвия, разумен глас – следват още два преврата, наистина пагубни за демократичното бъдеще на страната. Не само по този повод, а многократно, изпъква доминантата на неговия политически мироглед – парламентаризма и демократичното устройство на обществото, против всеки авторитаризъм или диктатура, независимо откъде се задава тя. Тази демократическа позиция Крапчев защитава неизменно в десетки свои заглавия, напр.: „Полицейска и правова държава“, „Силата на парламентарния режим“, „Демокрация и силна власт“, „Въпросът за диктатурата“ и др. Позволявам си да цитирам откъс от статията му „Военна диктатура ли?“ /4/, освен като доказателство за демократичните възгледи на автора, и като предупреждение към днешното време: „България или ще бъде спасена от Народното събрание и чрез Народното събрание или ще погине. Авторитетът на Народното събрание трябва да се издигне. Никой управник не може да се счита необходим за България. Необходимо е само Народното събрание. Трябва то да сочи кои управници са необходими в даден момент. Във всеки случай България може да бъде спасена само от своето Народно събрание, ако то стане истински господар и съдия на правителството. България ще бъде изкарана от сегашното си положение не чрез диктатури, които ще я опропастят, а чрез истински парламентаризъм и контрол над правителството.“ Какъв блестящ урок за сегашните политици, ако те си правеха труда да четат заветите на умните и образовани мъже на България! В контекста на тези редове лъсва унизителната сервилност и отблъскващо лакейство на днешните ерзац „парментаристи“, когато твърдят, че видите ли, само „негово величество Кобургготски“ бил единствената ни гаранция за всичко. Сякаш не съзнават, че сами си плюят в лицето. Гаранция е той, но за личната им кариера, за оглозгването на рилските гори и за обратен път към азиатската мизерия, а не към Европа. Впрочем, заради тия господа специално, ще спомена, че бащата на сегашния задкулисен играч е бил доста по-мъдър – в кризисни моменти се е допитвал и до мнението на Данаил Крапчев, т.е. до гласа на общественото мнение, например за преврата на звенарите през 1934 г. И въпреки че Крапчев твърдо стои на позициите на конституционализма, а не на авторитарния режим, награждава го с орден „За гражданска заслуга“ /5/, докато превратаджиите Кимон Георгиев и Дамян Велчев го интернират в Карлово.

  Истински гражданин и пламенен патриот стои начело на вестник „Зора“, щом във всеки брой бие тревога за съдбините на българите в Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини, Южна Добруджа. Пестеливо и лаконично, с неопровержими факти разобличава шовинизма на сръбските и гръцки власти спрямо българското население, изважда наяве тайните козни на балканските политикани и подтиква международното мнение към действия в защита на поробените сънародници. Според него нашият народ повече от половин век „не престава да дири цялата си душа“. Нито за миг не го напуска мисълта за мъчениците, останали извън разпокъсаното Отечество, затова вестникът му докрай изпълнява отговорна патриотична мисия – да поддържа жива духовната връзка между метрополията и откъснатите територии, да вдъхва на народа си вяра в бъдещето /6/. Стегнато и убедително, без сянка от демагогия, словото на Крапчев съумява да държи будна съвестта на българското общество, не допуска да изгасне болежът и съпричастието на българина към страдащите събратя. Навсякъде той прокарва убеждението си, че „всичко е в движение“ /7/ и никоя неправда не трае вечно, че всяко статукво подлежи на промяна и рано или късно „България ще събере в едно своята монолитна душа“.

  В поредица от кратки и ясни публицистични текстове Д. Крапчев анализира сложните балкански взаимоотношения – „Българите от Гръцка Македония“, „Петицията на поробена Македония“, „Тракийският въпрос“, „Гръцки роби“, „Гръцкото двуличие“, „Кръвта не е вода“, „Грабеж“, „Скопският процес“, „Убийствата нямат край“ и пр. /8/ Той разгръща тези отношения в различни аспекти – международни, политически, юридически, териториални, културни, икономически и инфраструктурни. Ще отбележа само един пример за оригиналност и дълбочина на неговия политически интелект – въпросът за ролята на реките в политиката. Никъде другаде, освен в публицистиката на Д. Крапчев, не съм срещала подобна държавническа култура и прозорливост, позволяващи му да провиди ключовото значение на водните пътища като важен фактор в историческия и стопански просперитет на нацията. За него трите реки – Искър, Струма и Марица – са скелетът на българската държава. Тази идея настойчиво се провежда в редица статии, онасловени: „Бученето на реките и политиката“, „Устията на българските реки“, „По трите реки“, „Марица и Вардар“. Пак уроци за политици, особено в контекста на затлачените днешни реки! Господа, издайте по-скоро забравените томове на Крапчев, те са си същинска библия за политика!

  Уводните колонки с негов подпис, посветени на болшевизма и на Сталин, на терора и процесите в Съветска Русия разкриват анализаторската мощ и далновидност на Крапчев относно трагедията на руския народ, разобличават имперските амбиции на комунистическата мегадържава и начините, по които ги осъществява, дестабилизирайки малки страни като България. Тази тема изисква специална разработка, а настоящият очерк има само възпоминателни цели – да изведе във вниманието на обществото ярката фигура на един голям патриот, политик и строител на българската журналистика. Искам поне в известна степен да опровергая болката на Крапчев, когато твърди, че „ние, българите, сме с къса памет“, „нямаме усет към еволюцията“ и затова сме „народ без исторически опит“ /9/.

  Друг парлив проблем е отношението му към Втората световна война и към Германия – и не само парлив, той се оказва съдбовен за най-уважавания редактор и публицист в страната до фаталната дата 9.ІХ.1944 г. – коства му живота веднага след нея. В дъното на тази трагедия стои пак фанатичната, болезнена любов към непрежалимия роден край, възвърнат към протородината от германските войски през 1941 г. в устрема им на Изток. Но истината по въпроса може да се каже и само в едно изречение, изречено от Матей Бончев-Бръшлян пред VІ състав на народния съд. Когато го разпитват за отношението на неговия патрон към оста Рим-Берлин-Токио, стремейки се да скълъпят обвиненията си във „фашизъм“ спрямо един от стожерите на българската демокрация, подсъдимият отговаря в прав текст: „Данаил Крапчев държеше само на една ос – оста Прилеп-София-Прилеп.“ /10/

   

  Пълен текст: ТУК

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  БЕЛЕЖКИ (към публикувания откъс)

  1. Непубликуван спомен на Петър Лунгов, репортер в „Зора“.

  2. Спомен на Хр. Бръзицов, репортер във вестника, пред когото народният обвинител, комунистът Никола Ланков, признал за липсата на подкупи и чужди пари за „Зора“, въпреки обстойните ровения за свидетели и документи.

  3. Крапчев, Д. Незавършен подвиг. // Зора, бр. 1786, 08.06.1925.

  4. Крапчев, Д. Военна диктатура ли? // Зора, бр. 1428, 17.03.1924.

  5. Непубликуван спомен на Неша Д. Крапчева.

  6. Това е заглавие на една от неговите статии, която ще бъде отпечатана във в. „Детонация“ през м. септември (2005 г. – бел. ред.).

  7. Заглавие на статия – вж. Крапчев, Д. Изминат път. [Съч. в три тома].

  Т. II. София, 1936-1941, с. 146.

  8. Вж. Крапчев, Д. Цит. съч., т. III, 1941.

  9. Усет към еволюцията. // Крапчев, Д. Цит. съч., т. II, 177.

  10. Непубликуван спомен на Хр. Бръзицов.

• 240 години затвор… заради 200 евро. Историята на един осъден в Гърция българин

  ИСТОРИЯТА НА (не)НАЙ-ГОЛЕМИЯ ПРЕСТЪПНИК ЗА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА

  ЗА 200 ЕВРО – 240 ГОДИНИ ЗАТВОР, ПО ЕВРОПЕЙСКИ!
  

  Петър Анастасов, BulgariaPress.com

  

  Едни са родени под „щастливи звезди“, други вярват в „съдбата“, трети четат ежедневно „хороскопи“, четвърти са „вечно без късмет“… но всички определено сами избираме как да живеем и какви да бъдем! Дали? Или понякога гладът, нищетата и липсата на образование могат да ни излъжат в преценките и от най-обикновени хора, да се превърнем в най-големите престъпници за всички времена (поне според обвинителите)! Това е една история, в която главният герой може да бъде всеки един беден наш сънародник, измъчен и изстрадал в 30 годишния преход към „демокрация“, решен къде с търкане на билетчета, къде с обещания за бърза печалба, да пренареди наново живота си и да се почувства човек! Нека, запознавайки се неговата съдба, дадем гласност и да предпазим многото бъдещи жертви, които ще попаднат в клопката на опечени престъпници, владеещи манипулацията и контрола над невинни хора до съвършенство! Пазете се! Вярваме, че и българските институции могат да окажат адекватно намеса в този процес, продължаващ вече две и половина години! И така… разказ от първо лице, единствено число в следващите 10 страници…

  Намираме се на едно нелицеприятно място, опитвайки се да разберем какво и как е озовало тук един наш български сънародник.

  – Здравей, би ли се представил?

  – Казвам се Стоян Петров Димитров, от село Малиново, Ловешко съм. Изоставен съм от майка ми още едногодишен. Баща ми се е грижил за мен и благодарение на него завърших основно училище, въпреки че бях болнаво и притеснено дете. Работил съм, където и каквото намеря и мога, не съм пробирал, важното е да ме вземат на работа. Не можах да се порадвам на щастлив брак, въпреки родените ми от него две прекрасни дъщери.

  През 2006-та претърпях тежка катастрофа… Получих лицеви травми, а в последствие и припадъци, на моменти губех съзнание и имах гърчове на ръцете и краката. Тогава животът ми беше почти приключил, бях в кома след катастрофата и лекарите не са ми давали никакъв шанс, дори са искали да ми спрат поддържащите апарати! Тогава баща ми успя да ме премести в Плевен, където по-късно излязох от кома и три години продължи лечението ми по болници… В началото дори не познавах баща си. Първата бях на легло, а следващите две ходех с патерици. Беше чудо, че се завърнах на този свят. Дадоха ми ТЕЛК за епилепсия, разстройство на личността и поведението, дължащи се на увреждане на главния мозък от катастрофата. В неврологията, в която лежах заради ПТП-то, се опитаха да ме лекуват, но въпреки това след операцията ми се сковава гърбът и, заради счупената кост на десния крак, останах с ограничени движения с нето и така останах инвалид. Заради всичко преживяно станах конфликтен и избухлив, не можех да се контролирам и концентрирам. Гърчовете продължаваха, както и безсънието, а понякога дори загубвах съзнание.

  – Казваш, че си женен и имаш две деца! Разкажи ни повече за семейството си, за работата си и дома ти!

  – За жалост с жена ми се разделихме след гореописаните събития и останах сам с баща си, които е също много болен и е на 72 години. Пенсията му е едва 193 лева. Намерих си в селото работа в цеха за обработване на дървесина. Бях оператор на една машина, която правеше заготовки за подложките под матраците на креватите. Работех там постоянно, но едва свързвах двата края… Нямаше никаква надежда нещо да се промени в моя живот! На село е трудно, градът е далеч, щерките растат, а аз не можех да им отдам заслуженото. С доходите, които имахме, едва покривахме сметките и не оставаше нито лев! За жалост в живота си съм изпадал неведнъж да се сблъскам със смъртта. Когато бях едва на 8 години, заболях от  орбитална целулит, при която гной в 6-тия зъб тръгва към мозъка и около 20% от децата умират, въпреки че се среща при по-малко от 1% от населението. Само благодарение на бързата намеса на баща ми и тичанията по болниците след 6 операции успяха да ме спасят! Истинско чудо.

  – Изстрадал си много в България! Разкажи ни, обаче защо си тук, на това място!

  – Всичко започна на първи януари 2016 г., когато случайно видях в Ловеч моя приятел от нашето село Петър Шошков. Казах му, че за село няма автобус, защото почиват, а аз нямам пари за такси да се прибера. Той ми предложи да ме закара до село. Докато разговаряхме по пътя, той ми каза, че щял да ходи в Гърция да докара един бус до България, но се притеснявал, защото там имал много стари актове и глоби, и ако го хванели, можели да го вкарат в затвора. Чудел се къде на намери някой, за да докара тоя бус вместо него. Каза, че давали 200 евро.  Подробности не си спомням повече, но обяснението беше, че е трябвало да се върне буса от град Комотини обратно при собственика му в град Александрополис. Тогава ме попита, дали случайно не искам аз да отида и да взема тия лесни пари за два дни работа… И като се замислих, че аз за толкова цял месец работех… Помислих си, че „хем на супера ще си изчистя сметката, пък и на щерките ще взема по добава нещо…“, а не все без пукнат лев да прекарваме Нова Година! Тогава той се обади на някого по телефона и каза, че е намерил човек! На мен ми каза, че няма да има никакъв проблем, да не се притеснявам.

  – Да разбирам ли правилно, че животът ти е бил толкова труден, че за тези 200 евро си се решил да отидеш за два дни в чужда държава, без да знаеш тамошния език, за да прекараш един микробус?

  – Да, нямах пари и се съблазних от тези 200 евро! Отидохме на село, той каза, че веднага трябва да тръгваме, преоблякох се, докато той ме чакаше в колата. Той говореше по телефона, докато сядах обратно в колата, а от разговора му разбрах, че нямал пари за бензин!? По телефона му казаха „да намери“ и да тръгваме за София, там ще му ги върнат. Предложих му да взема от село от моя приятел Аличко малко пари, а после той като се върне, да мине да му ги върне. Отидохме  и взех назаем, заредихме и от там за София. Вече беше станало втори януари. Имаше проверка на пътна полиция на пътя. Спряха ни и ни правиха проверка, на него му съставиха акт, защото нямаше винетка. След това продължихме към уговореното място! На автогарата ни чакаха двама мъже. Бях много гладен. Поръчаха ни вечеря, не бях ял нищо и приех. Единият ми каза, че ще ми купи билет за Атина, а там ще ме посрещнали негови познати и ще ме настанят да преспя. Щели да ми дадат ключовете за буса и като съм го бил закарал при собственика, онзи щял да ми плати. Тръгнах вечерта от София за Атина с автобуса. До там не разговарях с никого. Като пристигнах ме чакаха един мъж и една жена, които не познавах и никога не бях виждал. Казаха ми, че отиваме в града, дето е микробусът. Като стигнахме вечерта, ми наеха стая в хотела и се настаних. Тогава чух жената да говори по телефона и спомена мъжкото име Аладин. В последствие, когато всичко за мен приключи, си дадох сметка, че може би това е бил човекът, които ги ръководеше. Дотогава не подозирах нищо. Мислех, че върша услуга на приятеля ми и се радвах, че ще изкарам тия 200 евро. На сутринта ми дадоха един телефон, запалих буса и ми казаха да карам за Александрополис. Ще сме се чули по-късно, като говорят със собственика, да ми кажат точно къде да го оставя.

  – Според теб, тези хора просто са поискали от теб да прекараш един бус от точка А до точка Б, така ли? Не се ли попита защо не са си взели местен, ами търсят чак от чужбина?

  – Аз не знаех, че те търсят, мислех си, че моят приятел е трябвало да го прекара и че му правя услуга… В онзи момент, всичко стана толкова бързо, аз бях щастлив, че ще се опарича и може би верните въпроси са ми се изплъзвали, а може би не съм и очаквал, че може да бъда въвлечен в такъв сценарий и престъпление… Тръгнах с буса около 9 часа сутринта. Карах около 60 км и видях на табела да пише, че остават 120 км до Александрополис. Зарадвах се, че съм вече минал една трета от пътя. След около 50 км още шофиране телефонът звънна, обади ми се онзи „същият глас“. Каза ми, че по пътя на една бензиностанция е трябвало да кача и някакви хора. Те щели да ме чакат там… Дмава-трима мъже, които да съм бил оставил в Александрополис, където съм щял да оставя и буса. Аз попитах какви са, но „Гласът“ ми каза по телефона остро, че съм можел сам да се прибирам до България пеша, ако не искам, но ще си нося вина за поетия и незавършен ангажимент…

  Притесних се, но имаше място къде да се съберем, защото бусът беше товарен, от най-големите, с една единична и една двойна седалка отпред. Дори и не предполагах, че качването на хора на стоп в Гърция е било незаконно. Аз в България десетки пъти съм пътувал така. Малко преди да достигна въпросната бензиностанция ми се обадиха, за да ми кажат коя е и че била изоставена, да съм бил спокоен, нямало проблем. Стигнах, видях там да чакат. Часът вече беше почти 10 сутринта. Спрях и с едното спиране единият отвори задната врата на буса. Изведнъж от храстите започнаха да излизат хора и да се качват отзад, не можех да ги преброя на огледалото, виждам само с едното око, другото ми е изкуствено! Видях, че са повече… може би над 20… Страшно много се уплаших. Онзи, дето затвори вратата, беше турчин. Веднага набрах на номера от телефона… Зазвънях на номера, от които ме търсеха, но операторът ми говореше нещо на гръцки и никой не вдигаше… Още коли минаваха, а аз вече съвсем се бях стресирал. Тогава се сетих, че те знаят за децата ми и още повече се уплаших!! Ами ако им направят нещо лошо…?! По пътя минаваха коли, предполагам виждаха, че се качват тия хора в товарния бус, а аз вече се бях панирал от страх и за моя, и за живота на децата си! Онзи отзад се качи при мен. Причерня ми. Поех въздух, запалих и тръгнах, молейки се да стигна до там без проблеми… Прекръстих се и си казах, „само 50 километра са!“ След малко се свързах с онзи номер, „Гласът“ ме попита колко хора били. Казах, че не зная, но са много, не са само двама-трима, и той затвори…

  – Да разбирам ли, че едва, когато си видял толкова хора, си разбрал в какво си бил въвлечен? До този момент не си ли даваше сметка, че някой се опитва да те вкара в престъпление?

  – Не е лесно, когато нямаш една стотинка, казваш си, все един ден нещата ще се оправят, и аз се зарадвах на шанса да изкарам тези бързи 200 евро… Сега като се замисля, колко глупаво съм бил постъпил и как елементарно съм се оставил да ме водят за носа, ми става още по-тъжно… Да си глупав не е престъпление, но в онзи момент имах чувството, че нямам избор, защото се бях уплашил да не ми отмъстят, ако откажа в онзи момент, и ми направят нещо на мен и на децата ми… онзи остър глас в телефона… До онзи момент и не предполагах, че съм бил предварително обработен от тези хора и заблуден, за да вляза в тази роля! Ако бях се усъмнил, колкото и глупав да съм, не бих го направил. Искрено съжалявам за случилото се и ужасно ми е мъчно за децата ми, че им причинявам всичко това и на тях.

  – Какво стана след това? Успя ли да достигнеш до заветната крайна точка, да вземеш онези мечтани 200 евро или… Не ти ли дадоха поне пътни пари?

  – За моя жалост, Не! Едва изминах около петнадесет, максимум двадесет километра и бях застигнат от бял джип на органите на реда… Показаха ми с ръка да отбия в дясно, на мен ми причерня, отбих, излязох и легнах по очи… Те ми говореха, но аз нищо не разбирах, само им показах телефона и се молех да се свържат с онзи глас от телефона…  Полицията отвори врати и натръшка всички на земята… Тогава вече осъзнах, че това е краят, оттогава до днес не минава ден да не съжалявам за глупостта си… породена от глада и безпаричието у дома. За съжаление не само не получих онези 200 евро, от които бях заслепен, а се оказах в ситуация, в която ще си спечеля едни 240 години затвор за трафик на емигранти, защото в Гърция законите са сурови и не прощават. Тях не ги интересува излъган ли си, прост ли си или си гладен… И така започна моето влачене по арести и затвори, премествания и мъчения… вече две години и половина!

  Вечерта преди да тръгна с буса, когато ме настаниха в хотела, ми дадоха 50 евро, за да съм имал някакви пари ако нещо се наложи и за храна по пътя. Нито стотинка повече не съм взел, никой нищо не ми е плащал, нямам и представа дали и кой е взимал пари в тази схема! Аз дори тези 50 евро не бях харчил, защото исках да си ги спестя. Вечерта не излизах от стаята, а по пътя не спирах никъде, бях си взел вода. Тези пари ми ги взе полицията и ги описа при задържането на пътя… това се случи около 10:30 преди обяд на 4-ти януари 2016 г. Интересно е, че никъде в документите не виждам да е записан този час, в който ме арестуваха! Това бе последният ми почивен ден от работата за новата година и стана първият от ходенето по мъките!

  – Потърси ли помощ, адвокат, право на защита, от родината няма ли кой да ти протегне ръка!? От страна на посолството и консулството не ти ли съдействаха в този нелеп казус! Едва ли не ти си най-големият престъпник на всички времена с тези 240 години затвор! Дори и да работиш, нямаш шанс… това е доживотна присъда!

  – За съжаление отникъде не получих до този момент помощ! Когато ме арестуваха, не ми предоставиха възможност да се обадя, не ми предоставиха дори преводач, за да разбера какво ми говорят. Въпреки всичко, не мога кажа, че полицаите се държаха лошо. Не съм бил малтретиран. През цялото време всички ми викаха „Малака“, като си мислех, че това е нещо като „мангал“, а аз не спирах да им казвам, че съм българин, а не мангал! Едва в последствие наши българи ми казаха, че означавало, че съм бил прост и глупав. Ми те хората са си били прави, сега като осъзнавам как съм бил въвлечен в това, естествено съжалявам за това мое действие, съжалявам, че навремето не можех да продължа да уча, а трябваше да работя за да преживяваме, съжалявам, че загубих жена си, въпреки, че здравето бе онова, което не ми позволи да бъда нормален човек… Съжалявам и заради чувството, което изпитват днес децата ми… Признавам, че извърших гореописаното, част от него от глупост, друга от страх, трета в желание да изкарам тия проклети 200 евро, и се надявам, че съдът ще ме разбере и накаже спрямо деянието ми, както и че държавата ще залови организаторите и така ще спре други прости хорица като мен да бъдат въвличани в такива престъпления! Със сигурност организаторите на трафик на хора трябва да бъдат в затворите, както и всички ние, участвали в тези деяния, но нека присъдите ни бъдат пропорционални на греховете и престъпленията ни, а не само ние да носим последствията, а те незаловени да си продължават трафика с емигранти… емигранти, които Западът взима дори под крилото си, учи ги, прехранва ги, дава им работа и се опитва да устрои и да им помогне да се асоциират, а мен наказва с доживотен затвор, за това, че същите тези хора съм ги превозил някакви си 15 км, при това със страх за живота си и този на близките ми!

  – Други задържани има ли, освен теб, не помогнаха ли твоите показания да се предявят обвинения и към други хора, все пак ти си видял част от лицата в схемата, говорил си с тях по телефон, знаеш и имаш информация?!

  – Доколкото ми е известно, освен мен, е заловена и Галя Николова Трифонова, но не зная кога и как! Тя беше заедно с мен на първото ни явяване пред съдия или прокурор, не зная, може би това да е било нещо като предварително дело, аз нищо не разбирах какво ми говорят. Аз не присъствах през цялото време за да чуя тя какво казва, нито в какво е обвинена. За други лица не зная да има за момента, освен нас двамата. В последствие ми представиха разни документи, както и преди това в полицията и ареста. Караха ме да се подписвам, не знам какво съм подписвал и какво не, повечето пъти казвах, че не разбирам и молех да ми обяснят или да ми дадат преводач! Мисля, че въпросната госпожа има общо със собствеността на буса, но не съм сигурен.  На един от разпитите, не зная дали е било разпит всъщност, в затвора дойде един друг българин, които знае малко гръцки и ми обясни част от нещата, но за мен всичко е пълна каша. Успях да се свържа от затвора с консула в ГП на Р. България в Солун г-н Агайн и да поискам помощ. Търсих го неведнъж, той ми каза, че част от документите ми са му на бюрото, лично не ме е посещавал никой нито в ареста, нито в затвора, не са ми предоставяли официален преводач, нито зная кой ме е защитавал, дори и да съм имам служебен адвокат, едва ли съм разбрал нещо на гръцки, какво ме е питал и какво е говорено от мое име, доколкото разбрах в този казус българският консул е нямало какво да направи, такива били законите на тази страна!! Надявам се, обаче, че от българското посолство и от генералното консулство ще следят за в бъдеще развитието на делото ми и ще изискват документите по него, за да се види, че на практика нито зная в какво съм обвинен, нито разбирам какво съм подписал, нито какво е реалното крайно наказание, ако имам такова. Казаха ми, че щяло да има пак дело… Подробности засега не зная.

  – Ето, все пак имаш някакви документи от гръцките власти, знаеш ли какво пише в тях, кога ти ги дадоха?

  – Да, имам. Част от тях ми дадоха още при първия разпит или както там се казва, може да е и предварително дело, не зная. Аз нищо не разбрах! Исках да си намеря адвокат да ми помогне, но в ареста имаше няколко души, с които по малко се разбрахме и ми обясниха, че адвокатите искали по 3000-5000, за да те отърват, а за начало поне 1500-2000 евро трябвало да им дам, отде тез пари в мен… Един път говорих с дома по телефона, за жалост близките ми са в крайна безизходица и е невъзможно да съберат такава сума. Остана ми надеждата, че ще ми предоставят служебен адвокат и се надявах, че ще ми предоставят и преводач… за жалост още не ми е ясно да разполагам с такива. Единствената помощ е от тук в затвора, един българин владее гръцки и частично ми превежда какво пише в тия хартии. Той дори ми превеждаше пред управата на затвора, когато проведоха нещо като допълнителен разпит, знам ли и аз какво е…  Лошото е, че понякога може да съм подписвал някой документ, мислейки си, че е молба за адвокат или преводач, пък да е било друго… не съм сигурен в това. Преди няколко месеца ме преместиха от един затвор в друг, не зная наказание ли и какво, никой не ме осведоми… Там имаше и българи и водехме по малко разговор, тук съм изолиран на този остров, далеч от дома, без да познавам никого, надеждата за мен е изгубена, а с тези очакващи ме 240 години затвор съм тотално отчаян и притеснен… започнах отново да проявявам частично признаци на болестта си!

  – Като каза болест, в началото спомена, че си бил освидетелстван от ТЕЛК след катастрофата, която си преживял! От българските документи виждам, че имаш 67% инвалидност! Тук обърнаха ли внимание на болестта ти? Преди малко спомена, че си с едно око!

  – Ами първо, докато бях в ареста в Александрополис, получих епилептичен припадък и мисля, че още от там са описали, че не съм добре, но дали и точно какво пише, не зная. След този случай ходех с придружител. В последствие в Атина в затвора няколко пъти ме водиха в болница, за да ми правят разни прегледи, изследвания и скенер дори. Изписаха ми разни лекарства, които и до днес пия, но въпреки това не се чувствам добре. От хапчето, което ми дават за епилепсията, ми е зле от години. Аз го пиех и в България първоначално, но ми го спряха заради непоносимост! Аз им казах тук, но те дали ме разбраха… не зная, това пак ми дадоха същото. В Ханя последно ме водиха на ядрено-магнитен резонанс, но ми се стори, че хич не им пукаше, гледаха по-бързо да ме закарат и върнат, за жалост не разбирам все още какво си говорят добре и това ме мъчи още повече, защото не зная как съм здравословно и дали не се влошавам?! Самите лекари в затвора и тук, и в Атина знаеха, че не съм добре.

  Окото си загубих при катастрофата през 2006-та, почти никой не знае, че съм с изкуствено, защото лещата е с добро качество и се забелязва, само ако си местя погледа… Но знаете как е без око. Трудно се прави и преценка за обем, разстояния. Мислите ли, че ако не бях в нужда, в това състояние бих поел за Гърция за тези 200 евро? Но когато си гладен, а това е една месечна заплата, очите ти са затворени, ушите ти са запушени, устата е безмълвна. Готов си едва ли не на всичко… Ех, колко лесно изглеждаше това и само за два дни работа, но не.

  Да се върна на здравословните ми проблеми обаче. Сега са ми изпратили от България заверен документа от ТЕЛК и чакам от тук от местното „Сдружение на Българите на остров Крит“, обещаха да ми помогнат с превода, защото имали няколко гръцки адвокатите с право да превеждат и заверяват, и се надявам, че като го представя, ще покаже, че не съм бил добре и отпреди… години наред. Нямам никаква финансова възможност дори да си позволя адвокат да ме представлява… защото, както казах, с баща ми едва свързвахме двата края в България. Искрено се надявам да ми помогнат от сдружението и да ми намерят някой адвокат, който да ми помогне, но не зная как ще му платя! Освен, че съм физически и психически зле, в този момент съм в безизходица и мисълта за доживотен затвор направо ме погубва. За жалост, гръцката система е много сложна и на лица в затвора като мен е доста трудно да се освидетелстват, без да имат извадени местни осигурителни номера и да са вписани в осигурителната система.

  – Идвали ли са ти до днес на свиждане през тези две и половина години!?

  – Кой да дойде да ме види!? Никого си нямам вече, децата са малки, майка им позволява да ме виждат само ако имам някой лев да им занеса, въпреки че ходех доста често в Ловеч да ги посещавам. Тя дори не позволяваше да виждат баща ми последните години, въпреки че работех и плащах издръжка за тях… Как да дойдат, та те са още непълнолетни! Баща ми е много болен, претърпя тежки процедури, а и не само здравословното му състояние е проблем, а и финансовото му. Близки приятели от доста години истински нямам, след катастрофата животът ми се обърка тотално, за съжаление… аз съм един отчаян човек! Вече нищо не ми остана, нямам и надежда никаква, че нещо може да се промени, просто защото няма кой да се застъпи за мен! Зная, че съм нарушил закона и приемам вината си за това, но не мога да осъзная, аз ли съм най-голямото зло на този свят, та животът ме наказа по този начин…?

  Липсата на комуникация със семейството и децата ужасно ми тежи! Ужасно ми е мъчно за тях и се моля, да стане чудо, за да мога един ден да се прибера у дома и да ги прегърна!

  – Воденето на този разговор за теб бе доста мъчително, какво послание искаш да отправиш оттук, от затвора към близките, към институциите…

  – Надявам се да не бъда съден глупостта си, а за последствията, които моите действия са довели… Защото тези хора, които се оказа, че аз съм превозил, днес са някъде из Европа, дали са им документи, намерили са им работа, подслонили са ги, учат ги на местния език, дори им заплащат помощи от парите на данъкоплатците, а мен за това, че излъган и в страх, ги прекарах по магистралата 15 километра, ме наказаха за всичките злини на света! Вярвам, че има честни и почтени хора и ще ми протегнат ръка, искам да бъда наказан за действията си, но пропорционално, както и всички останали, имащи вина! Защото трафикантите на хора са там, навън, и продължават да печелят пари и прекарват хора, там са и крадци на милиони, богаташи, обрали ни и довели ни до това състояние да просим, там са незаловени убийци на хора, никога не влизащи в затворите, ако пък, не дай си Боже, ги заловят, максималните им присъди са не повече от 10 години, които те излежават на половина… Спомням си как на един състезател по фигурно пързаляне у дома, в България, дето беше пиян, ударил едно момиче и момче, му дадоха само условна присъда! Аз не отричам вината си, когато седя на моменти в двора, дори се разкайвам пред самия себе си и глупостта си! Искам достойна и честна присъда за извършеното от мен и ще я излежа, но нека не бъда най-големият престъпник за всички времена! Тук в затвора ни носят разни неща по европейски програми, едни казаха, че това са били жълти стотинки, големите пари ги давали на емигрантите, за облекла, за помощи, за да ги интегрират! Ех, и аз помогнах на тези емигранти, но заплащам с кръвта си, обречен тук на 240 години затвор! Моля се всеки ден и вярвам, че ще дойде и моят ден, че някой някъде ще ми протегне ръка и ще се завърна в бащината къща, ще прегърна децата си, и ще им се извиня, ще продължа да живея оня обикновен селски живот, но щастлив, близо до тях… Съжалявам… не мога повече…

  ––––––––––––––––––––––

  Надяваме се, че българските институции ще ни протегнат ръка, за да помогнем на Стоян да получи подобаващо наказание, а истинските трафиканти на хора да бъдат открити и вкарани в затвора! Призоваваме граждани и адвокати, ако могат да помогнат, да се обърнат към „Сдружение на Българите на остров Крит“ и не само да дадем надежда, но и да се преборим с тежката наказателна система в Гърция за такива престъпления!

  .

• World Universities Reputation Rankings 2018

  .

  THE World Reputation Rankings 2018: results announced

  .

  

  Overall, the results of the 2018 World Reputation Rankings are relatively stable, with the same US and UK universities claiming the top eight places. The only change is that the University of Oxford drops slightly from joint fourth to fifth place, to fall behind the University of Cambridge.

  The University of Chicago remains in ninth place for the second year but it is joined by the University of California, Los Angeles (UCLA), which makes the top 10 for the first time since 2014, after rising four places.
  The US still dominates the table with 44 universities, up from 42 last year, although it is worth noting that this year’s table includes 105 universities, four more than last year, as a result of joint scores.
  The UK has nine universities, one fewer than last year. Six of these, including all four of its London representatives, have declined.
  China and Germany jointly claim the title of the third-most represented nation, with six institutions each. But half of the representatives in each country have fallen down the list.
  In the case of Germany, questions have been raised over whether its Excellence Initiative has created meaningful differentiation in its higher education system.
  Meanwhile, signs of decline in China, after years of consistent progress, suggest that predictions of the country’s continued higher education rise may have been overstated or premature – although its two most prestigious players, Tsinghua and Peking, have maintained their positions in the top 20.

  Asia’s leading universities still lack the global standing that is enjoyed by many of their peers in the UK and the US, according to Times Higher Education’s list of the world’s most prestigious universities.

  Analysis of the THE World Reputation Rankings 2018, which is based on a survey of leading scholars, shows that many Asian universities that make the top 100 list tend to get the majority of their votes from academics based within their own country – even though they have been rising up the THE World University Rankings in recent years.

  A separate analysis of individual institutions in the table reveals that even the most well-regarded Asian universities do not have high levels of prestige outside the continent.

  The University of Tokyo – the region’s top-ranked university, in the list at 13th place – received almost 80 per cent of its votes from within Asia

  And while Tsinghua University, at 14th place, received more votes from North America this year, the majority of its votes (71 per cent) were again from Asian scholars. It is a similar story for both the National University of Singapore and the University of Hong Kong.

  In contrast, Harvard University – which took the number one spot for the eighth consecutive year – received just 26 per cent of votes from academics in North America, and similar shares from scholars based in Europe (27 per cent) and Asia (38 per cent).

  The University of Cambridge (fourth) also received a relatively even spread of votes by region, although, in continental Europe, universities still tend to draw their strongest support from within their region.

  The overall rankings results show that several Asian universities have slipped this year. Half of China’s six representatives and four of Japan’s five institutions have dropped places.

  Simon Marginson, director of UCL’s Centre for Global Higher Education, said that the regional difference in voting patterns can be explained in part by the fact there is a lag between “improved real performance and the reputational effects it generates”.

  The top research universities in the US and the UK “earned their reputations over the whole 20th century and beyond and have not slipped in standard, so they are difficult to displace”, he said, whereas universities in South Korea and Singapore “only really showed themselves as strong in the 1990s, and China’s rise is essentially post-2000”.

  The World Reputation Rankings are based on an invitation-only opinion survey of senior, published academics, who were asked to name no more than 15 universities that they believed were the best for research and teaching in their field.

  .

  World Reputation Rankings 2018: top 10

  .

  Reputation rank 2018	Reputation rank 2017	World rank 2018	University	Country
  1	1	6	Harvard University	United States
  2	2	5	MIT (Cambridge, MA)	United States
  3	3	=3	Stanford University	United States
  4	=4	2	University of Cambridge	United Kingdom
  5	=4	1	University of Oxford	United Kingdom
  6	6	18	University of California, Berkeley	United States
  7	7	7	Princeton University	United States
  8	8	12	Yale University	United States
  =9	13	15	University of California, Los Angeles	United States
  =9	9	9	University of Chicago	United States

  .

  Different routes up, similar dangers ahead

  .

  Diversity can be an asset that bolsters a university and its reputation, but risks must be minded and managed

  The universities at the top of the Times Higher Education World University Rankings have many similar qualities: they produce high-quality, groundbreaking research, deliver innovative education and have strong relationships with their local and global communities.

  But one university has a rarer attribute that makes these achievements even more impressive. KU Leuven is the only university in the top 50 of the table with an open admissions system, says its rector Luc Sels.

  “In Flanders, we have an open intake system so we cannot refuse students. If students want to come and take a programme in KU Leuven, they are all welcome,” he explains.

  “This combination of being very strong in research and at the same time being very democratic and open – and allowing all students to study with us – is a difficult combination, a very challenging one for us, but we are quite proud of what we accomplish in being able to combine those two.”

  This democratic quality is extended to the staff, too. Deans and the rector are not appointed but elected by academics. As a result, staff “feel really embedded in the system – they remain loyal to the system” and the university has a “very low degree of voluntary turnover of researchers and professors”, says Sels.

   

  Browse the full Times Higher Education World Reputation Rankings 2018 results

  View this year’s World Reputation Rankings methodology in full

  (с) www.timeshighereducation.com

• Български фолклор, шевици и вина в Амстердам

  Асен Недялков, Еlysium.press

  

  “И ние сме дали нещо на света…” Тези думи много често присъстват като надслов на тържества, свързани с бележити събития от българската история и култура. България е на трето място в света по брой и разнообразие на културно-исторически паметници. 7 цивилизации са се развивали интензивно през последните 4000 г. по днешните български земи. Но познаваме ли добре цялата ни история? Какво правим, за да я опознаят по-добре нашите деца? В този изключително космополитен свят, в който живеем, грижим ли се да съхраним и да развиваме истинските български традиции и култура?

  Един от най-вълнуващите наши празници е 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Празникът се чества навсякъде по света, където живеят наши сънародници. Както вече екипът на IBA.Bulgaria сподели – по данни на Държавната агенция за българите в чужбина, в света има регистрирани над 1000 организации на българи, които по един или друг начин отбелязват ежегодно светлия празник.

  Тази година един от най-ярките примери за непреходността на българската култура по света бе фестивалът „България – люлка на Европейската цивилизация“. Мястото на събитието има своето значение – Амстердам, град, в който живеят над 180 националности. Какво по-добро място, за да се презентира изключителната наша история и културно наследство пред толкова многообразна публика?

  

  Двудневният фестивал, който се проведе на 26 и 27 май, бе организиран от сдружение „Българско образование и култура“ с председател Елица Йорданова. Сдружението е създадено само преди 5 години, но за този период се превръща в най-голямата и най-активната българска образователна и културна организация в Холандия.

  Идеята на фестивала бе да се чества българската култура не само с българи, но и с чужденци. Една отлично постигната цел – гостите през двата дни бяха повече от 650 човека. Входът бе декориран в цветовете на българския флаг и, още от първите крачки в главната зала, можеше да се почувства близостта на родината с българска реч навсякъде и вълнуващи се деца и млади девойки в български носии.

  

  Първата част и на двата фестивални дни предложи на посетителите изложба от над 40 уникални български изделия, реплики на най-известните тракийски съкровища – изработени от най-добрите български майстори и представени от фондация “Занаяти от тракийските земи“.

  Благодарение на дизайнера Глория Ангелова, посетителите се докоснаха до везба на български шевици. Гостите можеха да дегустират и подбрани български вина, предоставени от Тони Димитров от “Булвайн“. Книги, разказващи древната история на създаването на България и преплитащите се култури по нашите земи, също привличаха вниманието на посетителите. Събитието успя да завладее гостите си и да ги преведе през пътешествие, пораждащо силни чувства на гордост.

  

  Моментът, когато гостите наистина се откъснаха от Холандия и се почустваха у дома, беше концертната програма в следобедните часове и на двата дни. Подборът на изпълнения непрекъснато смесваше модерното с класическото, показвайки живота на българска култура и изкуство преди и днес. На 26 май гостите имаха удоволствието да чуят концерт на талантливите пеещи, танцуваши и свирещи на инструменти деца от ансамбъл “Загорче”, Стара Загора, и да се насладят на изпълнението на един от най-известните български кавалджии – Живко Василев и неговата група “Аутентик“.

  

  27 май също донесе много български песни и танци в холандския град. Програмата включваше изпълнения на детския състав за народни танци “Българче“ с ръководител Джулия Баръмова, “Клуб за български народни танци” с ръководител Клавдия Генова и клуб за български народни танци ‘’Зора“ с ръководители Никол Петкова и Явор Господинов – всички от град Хага. Кулминацията на фестивала беше финалното изпълнение от празничната програма – концерт на ансамбъл “Чубрица“ с диригент Renske Velthuis. Многобройният ансамбъл е съставен главно от хора с холандски произход, които пеят български народни песни.

  

  В края на вълнуващото изпълнение на ансамбъл ‘’Чубрица“, цялата публика стана на крака, за да се хване на хорото. Вълнуващо е, когато се намираш на другия край на Европа и присъстваш на фестивал с толкова много различни хора, млади стари, българи и чужденци, които танцуват, пеят и не спират да се вълнуват от българската култура.

  

  За организацията на подобно събитие е нужна много помощ и съдействие. Част от българския бизнес в Холандия подкрепи събитието, оценявайки неговия потенциал и значимост. Фестивалът беше посетен и от важни личностни като гости от Държавната агенция за българите в чужбина, евродепутатът Ангел Джамбазки, Н.Пр. Посланика и Консула на България от Посолството в Хага. Не случайно председателят на сдружение ‘’Българско образование и култура“ – Елица Йорданова*, споделя своята благодарност:

  ‘’Броени часове след края на нашия страхотен празник съм все още под влияние на емоциите, които изпитах през тези два дни, приятели!
  Чувството е страхотно, неописуемо…
  Да се срещнеш и общуваш с хора от целия свят, хора с големи сърца, хора, които споделят мечтите ти, усмивките ти и дори сълзите ти!
  Хора, които никога не си срещал, а веднага стават близки на сърцето ти!
  Хора, които чуват песента на душата ти – песен за нашата свидна България!
  Хора, които влизат в живота ти, хващат ръката ти и знаеш, че не си вече сам по пътя!
  Благодаря ви от цялото си сърце за разбирането, за моралната и финансова подкрепа и за помощта преди, по време на и след фестивала!
  Бъдете здрави и благословени!’’

  
  

  Фестивалът в Амстердам е пример за това, че където и да сме по света, не трябва да забравяме, че сме българи и че носим в себе си сериозно наследство и потенциал. Успехите на нашите сънародници по света са неизброими и инициативи като „България – люлка на Европейската цивилизация“ затвърждават усещането за принадлежност и просперитет. Подобни събития са и още една възможност да се съберем на едно място, което създава контакти, поражда идеи, дава възможности за бъдещи проекти и прославя родината ни.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Като председател на сдружение “Българско образование и култура”, г-жа Елица Йорданова е член и официален посланик на IBA.Bulgaria в Холандия.

  .

• 1000-годишнината на Охридската архиепископия, България и Русия

   

  Иван Николов, БГНЕС

  

  Тържествата по случай 1000-годишнината на Охридската архиепископия даваха невероятен шанс Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Р. Македония да се превърне в незаобиколим фактор в по-нататъшното задълбочаване на отношенията между двете братски държави.

  Уви! Това не стана.

  Не стана, защото протегнатата ръка на македонските архиереи към българските им духовни братя остана да виси безпомощно във въздуха, неподкрепена с братска любов и отзивчивост, проявявани многократно през вековете.

  Не стана и поради малодушието на българския държавен връх, който предпочете да остане скрит в просторните си кабинети, безмълвен, нерешителен и подвластен на съветите, идващи от инфантилни чиновници, користолюбиви „доброжелатели” и геополитически влъхви.

  Отсъствието на представители на България – духовни и държавни на тези тържества, всъщност е удар върху самата България, която с този невежествен и безотговорен акт уязви истината за историята на Охридската архиепископия. Тя предостави доброволно тази свята истина в ръцете на школувани фарисеи, работещи усърдно днешните архиереи никога да не повторят подвига на Григор Пърличев, пробудил родовата памет на съгражданите си, и на митрополит Натанаил, седнал тържествено на Светиклиментовия трон в Охрид през 1874 г.

  Отсъствието на представители на България – духовни и държавни – насърчи отново стратегията родствените връзки между БПЦ и Охридската архиепископия и в този тържествен момент да се покрият с балдахина на с десетилетия преповтаряните полуистини.

  Полуистини чухме всички, които присъстваха на тържествената научна сесия в катедралния храм „Света София”. Тези полуистини бяха преповтаряни в различни варианти и от духовните, и от политическите оратори. Не е ли полуистина да цитираш избирателно изречения от грамотите на император Василий Втори Българоубиец като „пропуснеш” думите му в Грамотата от 1020 г.: ”Охридската архиепископия управлява всички български епископства, които при царете Петър и Самуил се владееха от тогавашните епископи…”?

  Присъствието на български архиереи и държавници на тържествената научна сесия щеше да засили елемента на коректно отнасяне към записаното в документите на църковната история. Борбата за възстановяването на Охридската архиепископия след 1767 г. щеше да блесне с ослепителна светлина чрез словата, речите и публицистичните текстове на братя Миладинови, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, на митрополитите Натанаил и Методий Кусев. Щяхме да чуем и по-точно цитиране на места от обемистия труд на проф. Иван Снегаров, родом от Охрид, озаглавен „История на Охридската архиепископия”.

  Шамарът, който българските архиереи и държавници сами удариха на себе си, като предпочетоха да се спотаят страхливо в кабинетите си, вместо на висок глас да прославят хилядагодишнината на Охридската архиепископия, като неотменна част от собствената си духовна и историческа същност, отекна болезнено в душите на всички, които жадуват с десетилетия преповтаряните полуистини най-после да бъдат изхвърлени и заменени с истината.

  Дали пък намерението на българския президент Румен Радев да присъства на тържествата в Охрид на 27 и 28 май 2018 г. не е било подложено на натиск, два дни преди това, при посещението му в Москва! Колкото и хипотетично, това предположение ни отпраща към геополитическия триъгълник Москва-Атина-Белград, който изключва сближаването между София и Скопие. Сделките за газа и нефта са също част от геополитиката. Геополитиката не се интересува от справедливост, истина и морал.

  Ваше Светейшество патриарх Неофит, господин президент Радев, трудната битка за сближаване с братска Македония продължава, но защо ни принуждавате да я водим без Вас!!?

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на сп. “България – Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. 

  .

   

• С усещане, че правим история

  Петър Крумов, в. „Култура“

  

  Важното е, че имаме памет. Важното е, че можем да се смеем, без никого да оцапаме с кръвта си. Важното е, че сме все още изправени и не сме станали подлеци, нито канибали.

  Роберто Боланьо

  Прогнозата за двадесет и четвърти май: слънчево с променлива облачност и краткотрайни превалявания. Тази метеорологична картина, струва ми се, е аналог на противоречивата културна обстановка в страната ни. Има проблясъци (ще те сгреят, без да изгориш), чезнещи понякога в непрогледна облачност, понякога за дълго. Сякаш от нищото ще валне самобитен дъждец, ще се извие вятър (не винаги дружелюбен). Такъв един роден колаж. Променлив, без да е авангарден, малко разпасан, на моменти блестящ, без да е световноизвестен, на моменти тесногръд, без да е свиреп. Ядосва те, после те очарова. И ти вземеш, че се привържеш и му се отдадеш за цял живот, без да съзнаваш съвсем ясно защо. Даже ще забележиш на хоризонта изгледи за подобрение (мираж?!), ще ги посочиш и на останалите. И те ще ги видят и ще се усмихнат.

  Направите ли крачка извън кулата си от слонова кост обаче, се натъквате на друга, жестока реалност. Реалността на тъмната и невежа България, реалността на безпътната провинция, на управлението на маймуните. Много прилича на България от XVII-XVIII век. Села и паланки, вратове и ниски чела. Разликата е, че сега простотията е войнстваща и е на площ почти колкото държавата. Предстои ни, струва ми се, ново Възраждане, нова нелека борба. И е ясно, че държавата нехае или направо пречи. Но възрожденци не липсват. Тук някой будител крачи из свлачището, там се носи гласът на учител. На фона на всички нашествия, които се случиха и има да се случват обаче, действията в сферата на културата все още изглеждат оскъдни. Трябва ни културно нашествие. Трябва ни организирана култура, ако щете – по примера на организираната престъпност, с подобен размах и безкомпромисност. Имаме нужда от умни фанатици, от пионери, от дързост. Имаме нужда от съзнанието, че правим история.

  А в каква ситуация се намират самите будители? Миналата година, октомври месец, бях сред публиката на „Актьори срещу поети“. Беше паметна вечер. Свои стихове четоха Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Рада Александрова, Иван Теофилов, Александър Шурбанов, Цочо Бояджиев, а стихотворения на Малина Томова и Калина Ковачева четоха Марин Бодаков и Силвия Чолева. Най-високият ешелон на българската поезия, а как плахо пристъпваха представителите му по сцената, как скромно бяха облечени, как мъждукаха гласовете им, направо настръхваш! Отвикнали да получават толкова внимание, те сякаш не вярваха, че залата е пълна тъкмо заради тях. След края и аплодисментите, след като мнозина слязоха на сцената с насълзени очи, за да им благодарят, те изглеждаха преродени.

  Дадох си сметка, че и будителите имат нужда от будител. Че не само нешлифованите, не само младите, всеки има нужда от подадена ръка. Всъщност, не е ли нещо такова културният процес – подаване на ръка. Изглежда по-просто, отколкото да изтеглиш сабята от канията или да се емнеш със знамето, но не е. Понеже, за да подадеш ръка, трябва да имаш памет, да можеш да се радваш и да не си подлец. И най-вече, трябва да отместиш поглед от себе си и да го спреш върху лицето на човека срещу теб. А това постоянно да отместваш поглед от себе си, е къртовски труд. Но така се изплита плетката на културата, ситната мрежа, която ни удържа да не потънем в дълбините на глупостта или безочието.

  Мнозина са се залостили в своите кабинети, орат своята нива, тъкат на свой стан. Всеки води своя малка война, своя фехтовка. За да бъда съвсем искрен, и аз правя същото. А ми се ще да съм искрен, понеже умни текстове и умни глави не липсват, но понякога трябва и смелост да бръкнеш и да си извадиш червата; и под червата имам предвид душата. Така че, ще си призная и друго: например, колко неосъществени идеи имам. Пориви, останали на хартия. Исках да пиша нощем по стените имена на слабо известни поети, исках да хвърлям от тераса над „Раковска“ страници от моя любим Луи Селин, исках да създам група от дръзки, обичащи и мразещи (почти едно и също е) артисти, исках още куп неща. Нищо от това не сторих или го сторих със слаб успех. Не ми е стигнала смелост или себеотрицание.

  Едно е сигурно обаче – видях в очите на хората от моето поколение, на писателите, поетите, режисьорите, актьорите, художниците и музикантите, и те видяха в моите – жажда. Жаждата да бъдем призовани. Жаждата да прекрачим синора и да се срещнем с останалите орачи или рицари, или маратонци, или каквито и да сме. Жаждата да забележим и да бъдем забелязани. Жаждата да си повярваме, че правим история. И тази жажда пърха там, в бялото на очите ни, крехка като колибри, обградена от сенките на съмнението, на умората и безразличието. Дали ще си подадем ръце или ще ги скръстим в мнителна поза, това е, струва ми се, въпрос, който седи на масата, който винаги е бил на масата. Разликата между едното и другото е тънка, тънка като бръснач, по който всички ние, хората на изкуството и културата, в момента крачим. Честит празник!

  .

• „Илинденска Македония“… раздяла с илюзии или среща с български корени?

  Владимир Перев, „Македонска трибуна“*

  

  Трябваше да минат 24 часа, за да стане ясно, че приемането на името „Илинденска Македония“ няма да може така лесно да се случи. Освен подкрепата от българските министри Красимир Каракачанов и Екатерина Захариева, които навлязоха в българския характер на Илинденско-Преображенското въстание, начално договореното име между премиерите Зоран Заев и Алексис Ципрас предизвика противопоставяне, както в Македония, така и в Гърция.

  Македонската опозиция отхвърли предложението „Илинденска Македония“ с мотива, че това име е началото на приемането на формулата ерга омнес, който се отнася и за вътрешно използване, както и, че те са против всякаква промяна на Конституцията, а македонският президент Иванов каза, че нещата не му са ясни и че иска писмена информация.

  В Гърция лидерът на Неа демокрация Кириакос Мицотакис застана срещу прилагателното „Илинденска“ с коментар, че това е най-иредентистичната формула в полза на Македония и отваря нови апетити към Гърция, а Евангелис Венизелос оцени предложението като „въплъщение на иредентизъм“.

  

  Стана очевидно, че и двамата премиери – и Ципрас, и Заев – не я познават добре освободителната борба на македонските българи, че въстанието не е само „Илинденско“, както те си мислят, че е Илинденско-Преображенско, че въстанието се развива на цялата територия на Османската империя, където живеят българите, че не знаят и за славата борби и освобождението на Наваска и Клисура, които днес са намират на територията на Гърция. Там също е имало местно редактирана востаническа власт, нещо като самостоятелно управление… Това, а и много други неща около самоличността на българския характер на въстаналия народ, определи реакциите на Мицотакис и Венизелос, двамата със солидни семейни и лични познания на гръцката история.

  

  Оценките в момента се, че всички пътища на Македония към някакво евентуално споразумение с НАТО и Европейския съюз са затворени, а бъдещето на държавата е още по-неизвестно… това до толкова повече, че крайните леви елементи в държавата, задоени с наследеният Коминтерновски дух, възпитани в югославски антибългаризъм, сега демонстрират в цялата страна с искане за прекратяване на преговорите, винаги с руски знамена. Руското влияние в македонската антиевропейска политика и антибългаризмът стават ежедневие на македонския политически театър.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Текстът е публикуван в „Македонска трибуна“ на 20 май.

   

• ВАС отмени ОВОС за 7-ми блок на АЕЦ „Козлодуй“

  

  Тричленен състав на Върховния административен съд отмени оценката за въздействие на околната среда, с което е одобрено осъществяването на инвестиционно предложение за изграждане нова ядрена мощност на площадка 2 на АЕЦ „Козлодуй“.

  Делото е по жалби на Петър Пенчев Троянски, Сдружение „Коалиция за устойчиво развитие“ и Петър Пламенков Кърджилов.

  В решението на съда се казва, че оспореното решение е действителен административен акт, издаден от компетентен орган в предвидената в закона форма, но е издаден при допуснати нарушения на процедурата и на материалния закон и е в противоречие с целта на закона.

  Разноски претендира само Сдружение „Коалиция за устойчиво развитие“, но не са представени доказателства за реално направени, поради което такива не са присъдени.

  Решението може да бъде обжалвано пред петчленен състав на ВАС.

  Източник: OFFNews

  .

• Доналд Туск: С приятели като Тръмп, кой има нужда от врагове

  Председателят на Европейския съвет Доналд Туск разкритикува американския президент Доналд Тръмп в речта си по време на срещата на върха на ЕНП в София, която предшества Европейския съвет утре.

  

  „Когато погледнем към последните решения на президента Тръмп, някой може да се запита – с приятели като тези, кой има нужда от врагове? Ако говорим честно, Европа трябва да бъде много благодарна на президента Тръмп. Благодарение на него се отървахме от всичките си илюзии. Той ни накара да разберем, че ако имаме нужда от приятелска ръка, ние може да я открием на собственото си рамо. Европа трябва да направи всичко възможно, за да запази трансатлатническите отношения, но трябва да бъдем готови и за онези сценарии, при които действаме сами. Имаме достатъчно потенциал, за да посрещнем това предизвикателство.“ – заяви Туск, предаде БНР. Той допълни, че трябва да се каже ясно – или Европа и САЩ са обединени, или не. Туск каза, че ще поиска от европейските лидери да подкрепят сделката за ядрената програма на Иран, от която Тръмп се оттегли.

  „Европейският съюз и Съединените щати са приятели и партньори. Ето защо налагането на мита не може да бъде обяснено със защита на националната сигурност. Абсурд е дори да се помисли, че Европейският съюз може да бъде заплаха за Съединените щати. Трябва да върнем реалността в тези разговори, тъй като до момента това не е така… Освен традиционните политически предизвикателства – такива като възхода на Китай и агресивната позиция на Русия, сега се срещаме и с нов феномен – капризите на американската администрация“ – заяви още Туск. /“Сега“/

  .

• Изличеното слово на Йордан Бадев

   

  Виолета Радева,

  LiterNet

  

  Йордан Бадев е роден на 25 февруари 1888 г. в Битоля – най-западния край на българската земя, ключа към Македония, както сам определя родния си град в едноименна статия. От ранното си детство е закърмен с националноосвободителните борби на най-мъченическата част от нашия народ и това предопределя голямата тема в живота му – освобождението на многострадална Македония. В книгата си със спомени „От ранно детство“ (1928 г.) той разказва за неотразимото влияние на учителя по математика в Битолската гимназия Даме Груев върху юношеската му душа. За революционера с „пронизни очи“, за човека със „себеотрицание и вяра в светостта на делото“ Бадев ще напише след години великолепна книга, напълно непозната на нашите съвременници.

  В годината на Илинденското въстание четиринайсетгодишният Йордан Бадев става член на революционния кръжок: „Записаха ме при всички установени формалности: препоръка за преданост към великата тайна и гаранция за честна и самоотвержена служба. И после тържествена клетва в тъмна стая над револвер, кама и евангелие“. По-големите момчета тръгват по планинските усои. Нему е възложено да изнесе патроните и цървулите им до най-близкото манастирче, където те го чакат. В пламъка на Илинден изгаря над Смилево по-големият му брат Иван – знаменосец на Сугаревата чета. Години по-късно в белградския затвор е убит като непоправим „бугараш“ най-малкият му брат Александър. И него не отминава насилствената смърт – все заради свободна и единна България, заради българското национално самосъзнание.

  След като завършва българската пълна класическа гимназия в Битоля, Йордан Бадев записва Славянска филология в Софийския университет. Много скоро обаче освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър през 1907 г. става причина да се върне в родния си град. Тогава съдбата посочва с пръст неговото призвание – възлагат му да редактира нелегалния революционен лист „Пелистер“. Сериозната си журналистическа и критическа дейност обаче започва като сътрудник на солунския в. „Право“. Публикувал е в редица вестници и списания като „Родина“, „Сердика“, „Просвета“, „Звено“, „Народност“, „Мироглед“, „Слово“, „Македония“ и други, а от 1922 г. става редовен автор на сп. „Златорог“.

  Йордан Бадев е сред членовете основатели на Македонския научен институт, наред с Александър Станишев, Александър Балабанов, Андрей Ляпчев, Андрей Протич, Атанас Яранов, Георги Баждаров, Георги Баласчев, Данаил Крапчев, Ефтим Спространов, Иван Георгов, Иван Снегаров, Йордан Иванов, Кръстю Сарафов, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Никола Милев, Симеон Радев, Теодор Траянов, Христо Силянов и други.

  Получил отлично образование в Лозана, Швейцария, ерудиран, с усет и вкус за трайното и стойностното в изкуството, Йордан Бадев общува интелектуално и човешки със забележителни личности в българския обществен и културен живот: проф. Никола Милев, Тодор Александров, Димитър Шишманов, Владимир Василев, проф. Михаил Арнаудов, Димитър Талев, Чудомир, Асен Разцветников. Синът му пази по чудо оцелели писма от някои от първенците на духовния ни елит между двете световни войни. Част от тях г-н Бойко Бадев ми беше предоставил и с негово разрешение съм ги публикувала на страница „Кафене България“ във в. „Демокрация“. Те са недвусмислено свидетелство за уважението и признанието, на които се е радвал.

  Четвърт век е учителствал в Самоков и в София. Бил е и заместник-директор на Втора софийска девическа гимназия. От 8 октомври 1928 г. до 10 октомври 1929 г. е драматург на Народния театър, а от тази дата до 26 юли 1931 г. е драматург и артистичен секретар. Директори в този период са Никола Т. Балабанов и Владимир Василев. От 1931 г. до смъртта си е редактор на културната страница на най-авторитетния столичен вестник „Зора“, където за 13 години помества стотици страници статии, рецензии, отзиви, бележки за юбилеи или поменни слова. Той не бяга от парливите литературни и политически въпроси на деня, не се бои да отстоява принципно и честно мнението си, без оглед на конюнктурата, дори когато съзнава, че срещу него се изправя сила, на която не би могъл да противостои. Бадев е написал много статии в защита на справедливата кауза на българите от Македония. Перото му често пъти посяга към темата за съдбата на поробената родна земя, за родените там поети, пожертвали таланта и живота си пред олтара на отечеството, за будителите и революционерите.

  Той е сред верните последователи на Тодор Александров. Иван Михайлов твърди, че по време на управлението на БЗНС – от 1921 г. до средата на 1923 г. – се наложило за определен период Бадев да се крие заради преследванията, на които земеделското правителство подлага дейците на ВМРО, макар да не се е занимавал с нелегална дейност. Известно време е бил представител на ВМРО в Париж. Заради тесните си и активни връзки с ръководството на ВМРО, нему е възложено през 1924 г. да осветли истината в брошурата „Заговорът срещу Тодор Александров“. В този акт можем да открием една от причините за неговото убийство през септември 1944 година. Ето показателни редове: „Болшевиките се убедиха, че и по традицията си, и по самосъзнанието си, и по морала си ВМРО е една крепост, която едва ли би могло да се превземе, без да бъде премахнат поне един от главните защитници. А да се превземе тази крепост значеше, по тяхна преценка, да се улесни твърде много настъплението на съветизма към Югоизточна Европа“. Или тези констатации: „Двама-трима търгаши „революционери“ около Алеко, двама-трима партизанствуващи користолюбци около Г. Занков и неколцина продадени македонствуващи комунисти и комуниствуващи македонци около Чулев, Влахов и Димо х. Димов, ето тайфата, която по хитрото и златно внушение на Москва устрои и изпълни на 31 август т.г. пъкления заговор против Т. Александров“.

  Иван Михайлов в спомените си свидетелства, че в края на 1924 г. са отправяни закани към много македонци, сред които са били самият той, Йордан Бадев, Александър Протогеров, Григор Василев. В свое изложение „Защо убих Паница“, печатано в македонските вестници, Менча Кърничева пише, че в началото на 1925 г. земеделските емигранти в Белград Коста Тодоров и Александър Оббов, в присъствието на Коста Паница, решават да продължат да поддържат четническите акции и да засилят терора и убийствата в България. Замисляли и въстание в Западна България, което щяло да бъде подкрепено с навлизане на въоръжени емигранти и сръбски части. Там Менча Кърничева съобщава още, че, бидейки близка с балдъзата на Паница Магдалена и нейния годеник Л. Бумбаров, тя е чувала закани към видни лица в България, сред които споменава Йордан Бадев, Григор Василев, Наум Томалевски и други. „В хотел Мариахилф пред мен и пред семейството си – пише М. Кърничева – Паница каза: „Когато веднъж се установи селско-работническо правителство в България, такава сеч ще падне над македонците, че и ония, които биха останали живи, не ще посмеят да се наричат македонци“. Тези думи не остават празна закана. Двайсет години по-късно лично Лев Главинчев с няколко садисти като него методично избива всички македонци в пределите на България, които не приемат коминтерновските планове за създаване на „македонска нация“. На територията на Вардарска Македония същото правят Титовите главорези.

  За осъществяването на националния идеал – цялостното етническо обединение на българския народ в рамките на населяваните от векове територии, Йордан Бадев участва и в Балканската, и в Първата световна война. Войник на тази кауза остава до мъченическата си смърт. Втората важна причина, заради която е ликвидиран Йордан Бадев, е неговият антикомунизъм и антисъветизъм. Синът му разказва, че през късното лято на 1944 г., когато грохотът на съветските оръдия се чувал на крачка от северната ни граница, майка му се обърнала с тревожното питане: „Йордане, защо не прекъснеш вече това писане. Защо ти последен трябва още да се появяваш във вестника. Всички го напуснаха. Помисли за последиците“. Баща му отсякъл: „Спести си съветите. Гледай си кухнята!“

  Сигурно е разбирал, че е обречен. Навярно като всеки човек се е молел чашата да го отмине. Но изборът си той е направил отдавна, направил го е честно, в съгласие с моралните си принципи. Позициите си на гражданин и на литературен критик винаги и неизменно е изразявал открито, недвусмислено.

  В литературен портрет на Йордан Бадев, поместен във в. „Слово“ от 5 септември 1942 г., Методий Маринов обрисува обстановката, в която твори критикът: „Просторна стая, украсена с картини от български художници, фино бюро-писалище, над което виси портретът на Бадевия син, вдясно портретна карикатура на писателя от Ал. Добринов. През прозрачни и обагрени завеси септемврийският ден ръси меки лъчи. В тоя ореол лицето на нашия събеседник се вижда като нахвърляно с топли бои от палитрата на художник-модернист“. Две години по-късно, в също такъв ден – 20 септември – този естет с неподкупна съвест, както кратко и изчерпателно го определя проф. Михаил Арнаудов, ще бъде отведен от двама мъже в кожухчета и бричове, препасани с револвери. След няколко седмици вестниците го обявяват за безследно изчезнал. Никой повече няма да узнае къде е хвърлен трупът му, къде лежат костите му.

  Макар (по спомени на сина му Бойко Бадев) през първите месеци на 1944 г. да му предлагат поста на културно аташе в Осло – шанс да избегне трагичната си съдба, – Бадев, верен на един по-висш идеал за служене на народа си, отказва. Вечерта на 8 септември 1944 г. по радиото предават съобщението за нахлуването на съветските военни части на територията на България. Когато от апарата се понасят кресливите частушки на хор „Пятницки“, от скованото гърло на Йордан Бадев се изтръгва шепотът: „С България е свършено!“.

  Наскоро след деветосептемврийския преврат във в. „Работническо дело“ се появява статия срещу литературния критик. Неин автор е Д. Б. Митов. Той е издавал шестнайсет години в. „Литературен глас“ и не може да преглътне мнението на Бадев, че литературната група около седмичника с писанията си ще остане като „свидетелство за литературния разврат“ на своето време; че вестникът „крета като боклукчийска кола, за да събира де що намери литературен измет“. Статията е пълна с политически квалификации – обикнатия стил на комунистите и на ляво ориентираната интелигенция. Събират се приятели на чашка и шумно поздравяват автора, задето е „натрил носа“ на този „великобългарски шовинист“. Сред тях седял и Лев Главинчев. Слушал, усмихвал се, механично късал лист хартия и накрая рекъл: „Ах, да! Статията е тъкмо на място, но срещу един мъртвец“. Присъстващите смутено се умълчали. Не се съмнявали, че Главинчев знае какво говори.

  Защото на 20 септември 1944 г. именно бандата на Лев Главинчев арестува Йордан Бадев. Казват, че преди да го убие, Главинчев го е измъчвал садистично. На 4 април 1945 г. Шести състав на т.нар. народен съд го осъжда post mortem на смърт, заедно с Данаил Крапчев и Райко Алексиев, за да конфискува цялото им имущество и да придаде някакъв вид на законност на саморазправата, отнела в рамките на около тридесет дни живота на над 30 хиляди българи. По време на процеса срещу него свидетелстват Николай Райнов и Христо Радевски. „Йордан Бадев изигра една съвършено отрицателна роля – категоричен е Н. Райнов. – Критици като него смятаха, че не са критици, ако от отзивите им не излезе, че те са по-умни от писателите, че те виждат по-далече от тях и знаят много повече.“ Това изрича писател, който добре знае, че недолюбваният от него критик е вече мъртъв и не може по никакъв начин да се защити. Писател, който се смята за един от стълбовете на теософското дружество у нас, тоест за духовен и просветлен.

  Думите на Хр. Радевски не могат да ни изненадат: „Йордан Бадев го мразят даже и онези, които не споделят прогресивни възгледи върху изкуството. Ние го наричахме „литературен фелдфебел“, той съскаше срещу всяка ведрина, срещу всяка свежа струя в нашето общество и културен живот. Цялата наша преса до 9.09.1944 г., с изключение на в. „Мир“, „Заря“ и „Дъга“, служеше изцяло на каузата на немците и правителството. Не случаен е този виц, че Хитлер, когато имал неуспех и искал да се окуражи, четял български вестници“.

  „Запомнил съм Йордан Бадев като най-тихия, най-благия човек в редакцията на в. „Зора“. Обикновено седеше от лявата страна на Данаил Крапчев. Виждам го привечер, когато почва истинската работа за задоволяване на ненаситния вестник. Пише или чете – Бадев е винаги вглъбен в себе си. Електрическата светлина открояваше наведената му глава, плъзгаше се по изящните черти на лицето му. Ако не се движи, ще помислиш, че това е някакво изваяние. Гледа през елипсовидни очила. Вдига глава само когато някой му донесе материал за преглед. Ще се усмихне едва доловимо, ще благодари с едно кимване, пак се навежда и потъва в своя свят. Струваше ни се, че е в състояние да се затвори в себе си до там, че нито телефонни разговори, нито обичайните запитвания и пояснения на редакторите можеха да го откъснат от неговия свят. Извънредно внимателен към всичко, което му се поднася за преглед… Трябва да кажа, че Йордан Бадев, колкото и сдържан да беше външно, много се вълнуваше, до просълзяване, в случаи като смъртта на Страшимиров. Смъртта на Йордан Йовков обаче буквално го съкруши. Поменната статия Бадев написа просълзен. Повтаряше: „Йордан Йовков е незаменим. Ще се роди ли някога един втори Йордан Йовков?“

  Позволявам си този дълъг цитат от покойния Христо Огнянов, защото е свидетелство на съвременник, който непосредствено го е познавал и като журналист във в. „Зора“ е можел да добие преки впечатления както от човека, така и от твореца Бадев. Дистанцията от няколко десетилетия е изчистила спомена от несъщественото, от маловажното и преходното. Придала му е релефност, наситила го е със значения. Има и още една причина. Тези беседи за литературния критик, четени по радио „Свободна Европа“ през 1991 г., отдавна отзвучаха ведно с всеобщата еуфория и с вярата, че най-сетне възтържествува истината, а почтеността ще е качество от висш порядък, а не повод по-скоро за присмех.

  Комунистическата ненавист към Йордан Бадев граничи с патологичното. Заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“, той има през петте болшевишки десетилетия участта не само да бъде физически ликвидиран от садиста Главинчев, но и да бъде заличен, изтрит като име от историята на българската литература, на българската култура. А в периода между двете световни войни и до самия преломен девети септември авторитетът му непрекъснато расте, в мнението му се вслушват и почитатели, и врагове, с преценките му се съобразяват писатели, художници, артисти. В лицето на Йордан Бадев българските творци са имали предан и доблестен ценител, който от меродавната трибуна на в. „Зора“ е утвърждавал истински стойностното в делото им. Бадев е от малцината наши литературни критици със своя физиономия, с категорично установена и изразена позиция. За него изкуството не е затворена, самозадоволяваща се сфера на човешка дейност, а отзвук на общочовешки и граждански нрави със социално и културно значение.

  Творческото му дело е „едно дело на кураж“, както твърди Владимир Василев. За такава неудобна позиция – да остава често пъти сам срещу мнозина защитници на посредствеността, се иска „чистота в подбудите“, стократно проверена истина и открито действие. Куражът му е кураж на убеждението, позициите му не познават маскарада и той стои на тях неотстъпно. Но далеч не личните литературни „обиди“ стават причина за гибелта на Йордан Бадев. Трубадурите на комунизма не можаха да му простят други грехове – че е сред най-пламенните синове на многострадалната българска земя Македония и активно е работил за национално обединение; че методично разобличава престъпленията на руския болшевизъм и посочва неговия мракобеснически и диктаторски характер.

  Парадоксална е неистовата омраза, която комунистите изпитват към Йордан Бадев и в миазмите на която те се опитаха да потопят и да удавят дори спомена за него. Критическото му и публицистично творчество осъдиха на небивал остракизъм, на насилствена смърт. Физическото му убийство не ги задоволи. Защото колкото и да бяха морално и интелектуално тъпи, с инстинкта си на хищници усещаха, в разрез с афишираната от тях марксистко-ленинска догма „битието определя съзнанието“, че Истинното Слово е непобедимо, безсмъртно и опасно за диктаторската им власт. Като унищожиха човека и написаното от него, те може би повярваха, че са постигнали целта си? Едва ли! Методично и целенасочено поколение след поколение се възпитават в ненавист към „бадевщината“ – термин, изкован от нарцистичния и изживяващ се като най-големия български журналист Йосиф Хербст. Освен заклетите му врагове Георги Бакалов, Тодор Павлов, Людмил Стоянов, Христо Радевски, Д. Б. Митов, Иван Руж, с перо, потопено в злъч, пишат срещу него и епигоните, официозните критици марксисти от „априлското поколение“. Злобата не е изхабила жилото си дори до днес.

  В „Речник на българската литература“, том 1, издание на БАН, интересуващите се от родната литература могат да прочетат за Бадев не друго, а добросъвестен донос в стил Шести отдел на Държавна сигурност, както и да се насладят на пълния комплект от комунистически заклинания и анатеми. Авторът Лазар Цветков постановява своята окончателна и неподлежаща на оспорване присъда: „Винаги тегне към нездрави и предвзети идеи, към буржоазно политиканство. Мисълта му е повърхностна и отвлечена. С окончателното преминаване на България в лагера на фашистката реакция перото му става лекомислено, неаргументирано, невъздържано и избива в гьобелсовска апологетика на великобългарския шовинизъм и монархофашизъм“. Оценката на Л. Цветков е отблъскващо встрастена, елементарна и дълбоко невярна, защото е не оценка на литературен критик, скъпящ професионалното си достойнство, а чисто политическа присъда, изречена дори не от партиен секретар, а като че ли излязла от перото на кадрови доносник.

  С името на Бадев бил свързан „най-черният период на фашистки терор върху прогресивната българска литература“, понятието „бадевщина“ обозначавало „полицейско преследване на творци и на произведения с демократична ориентация“. И „съкрушителният“ аргумент: „С долнопробни политически инсинуации, пасквили и клевети по адрес на писателите-комунисти и демократи той си спечелва омразата на честномислещата интелигенция в България“. Не напомнят ли тези думи на клеветническите свидетелски показания на Хр. Радевски? Подобно словоблудство едва ли би заслужавало някакво внимание, ако съчинителят на тези откровения не бе класиран от новите активни борци в списъка на „най-храбрите воини“ срещу комунистическия тоталитаризъм. А върху прозрелия далече напред в зловещата същност на комунистическия режим хуманист, родолюбец и талантлив критик продължава да тегне кафявата сянка на обвиненията във „фашизъм“.

  През 1994 г. с конкурс на Националния център за книгата излиза „Речник по нова българска литература, 1878-1992“, дело на Института за българска литература при БАН. Претенцията на това издание е да бъдели представени „с вещина и обхват от най-добри специалисти личности, явления и процеси, оценени обективно и тълкувани в духа на новото време“! Докато на убития от комунистите литературен критик са посветени 54 недостойни реда, на марксиста Георги Бакалов, когото днес едва ли някой вече брои за „литературен критик“ и който няма нито едно вярно попадение в оценката на художествените произведения, са отделени ни повече, ни по-малко от цели 172 реда! Авторът на 54-те реда се отказва от предишния си яростно-разобличителен тон, за сметка на снизходително-иронично говорене. Според него съмишлениците и симпатизантите на Бадев „преувеличават качествата му на политически деец, журналист и критик“. Набързо преустроилият се „идейно“ литератор дори недоумява защо били толкова „шумни“ споровете „около личността и делото на Б.“. Виновни за тези „шумни спорове“, абсолютно неадекватни според него, били „балканските битови и полит. нрави, класово-егоистични ежби и пределно висок градус на партизанските страсти“. Освен това „неохотно и не особено вещо Б. анализира крупни фигури на бълг. литература“. Какъв му е недостатъкът? Много ясно: „подценява някои талантливи представители на соц. течение в литературата“!

  Както става ясно, нищо ново или по-различно от онова, което един комунистически корифей, какъвто е акад. Владимир Топенчаров, казва: „Перото на Маджаровци, на Бадевци, на Крапчевци притежава определени публицистични качества; то е литературно изискано, но е изградено върху преднамерени класови, буржоазни цели. То е убедително за политическия невежа и създава политически невежи“. Как „преустроилият се“ автор да не бъде в синхрон с ретроградния историк на българския печат, като са възпитани и израснали в една партийна школа, тази на комунистите-болшевици?! Школа, чиито последователи могат да твърдят напълно убедено, както това прави същият академик, че: „Публицистичният талант не е просто природен дар. Той е функция на класово-партийните отношения“. Няма грешка! Талантът според марксистите не струвал нищо, когато не служел на партийните повели!

  Какви са „нездравите и предвзети идеи“ на Бадев? В какво се изразява „лекомислието“ на неговото перо? Къде има „гьобелсовска апологетика на великобългарския шовинизъм и монархофшизъм“? Впрочем какво има пред вид Л. Цветков, когато говори за „великобългарски шовинизъм“ и с какво Йордан Бадев е толкова омразен на комунистите?

  Националните предатели винаги са защитавали дълбинно гузната си заради родоотстъпничество съвест чрез изфабрикуваното от коминтерновци нелепо обвинение във „великобългарски шовинизъм“, когато става дума за общата воля на нашия народ да се обедини в етническата си цялост. Съпоставката подсказва и кои са били решаващите основания за светкавичното ликвидиране на Йордан Бадев веднага след военния преврат и окупацията на България от съветската армия на 9 септември 1944 година. Изконно българските позиции, дълбоката синовна любов на Йордан Бадев към родната Македония, неговата десетилетна борба за възтържествуване на националноосвободителния български идеал не могат да му простят главинчевци, тодорпавловци, коминтерновци и всички останали национални предатели.

  Към непростимата вина на Бадев, че е българин от Македония и последователен защитник на нейния български характер и принадлежността й към България, се прибавя и другата му смъртна вина – неговият антисъветизъм, неговият антикомунизъм. Дори в най-благосклонните си бегли споменавания днешните му формирани в калъпа на марксическите постулати отрицатели са „еволюирали“ до констатацията, че бил „консервативен“ критик; че бил „официален“ критик, „постепенно добиращ се до теорията за своеобразна фашистка партийност“ (учебник по литература за XI клас). „Фашистка партийност“ левите вечни галеници на властта, на всяка власт през последните вече 80 години, наричат отхвърлянето на самата идея писателят да бъде подчинен, ограничен, дирижиран от една партия – все едно болшевишка или националсоциалистическа, да бъде роб на партийна идеология и войник на сектантска догматика.

  Да вникнем в сърцевината на това безогледно отрицание, може да ни помогне статията на Йордан Бадев „Писател и гражданин“, поместена най-напред в сп. „Златорог“, кн. 6, 1936 г. и намерила място в книгата му „Животът и изкуството“. Той, който следи отблизо процесите в Съветския съюз, не може да не забележи еднаквото третиране на изкуството и на писателя от всички диктаторски режими. На конгреса на писателите в Москва през 1936 г. Максим Горки дава следната дефиниция на литературата, цитирана от Бадев: „Един фактор на социалистическа култура и възпитание на работните маси в духа на социализма, съветската литература трябва да представя едно-единствено колективно цяло, един мощен инструмент на социалистическата цивилизация“. Бадев припомня и думите на Карл Радек на същия конгрес, че писателят трябва да участва в революцията като прост войник, защото първото условие за всяка армия е единството, вътрешната дисциплина. „Но друго нещо е характерно и извънредно поучително в този случай – отбелязва българският критик, – че едновременно с тия изяви на комунистите от Москва и Париж за „писателя войник и революционер“, министерството за пропаганда в Германия бе обнародвало един манифест, в който бе писано: „Докогато в Германия съществува аполитично, неутрално, свободно и индивидуалистично изкуство, нашата задача не бива да се смята за изпълнена. В Германия не трябва да съществува вече нито един писател, който пише, без да изхожда от идеята за народност. На тая идея трябва да служат всички писатели. Художник, който отбягва тая служба, трябва да бъде преследван като враг на народа дотогава, докогато се откаже от своята съпротива“.

  След като подчертава, че това е „една пълна прилика по същество“, която има еднакви последици: първо изгнание, каквато е участта на Томас Ман, Хайнрих Ман, Стефан Цвайг от Германия; Бунин, Куприн, Балмонт, Мережковски от Русия, а после – „унифициране на всички, които се поддават на партийна дисциплина“, Бадев прави и своя извод, излага своето схващане за мястото и ролята на твореца в социума.

  Стар е спорът между привържениците на чистото изкуство и застъпниците на тенденциозното, пропагандно изкуство. В много от статиите си Бадев взема страна, аргументирано защитава своята теза. Тя не е в съзвучие с разбирането за самоцелността на художественото творчество. За него е странна, неразбираема позата на писателя, изолирал се в своята кула от слонова кост, чийто дух витае в сферата на абстрактното, ирационалното, метафизичното. Необясним му е херметизмът на твореца, откъснал се от задачите на живота и потребностите на обществото. Бадев не приема и самоцелните формалистични експерименти на различните „изми“ по това време. Дълбоко чужд е обаче и на типа поет, превърнал се в остървен словесен ратай на някоя партия. Негов идеал е творецът-гражданин, който не се отлъчва от „живия живот“, идеал, който толкова напомня на идеала на Българското възраждане и сродява този забележителен талант с най-пълнокръвната традиция в нашата литература и изкуство.

  С това, че слага знак за равенство между идеологията и практиката на комунизма и националсоциализма във време, когато голяма част от западните интелектуалци изповядват леви, болшевишки идеи, затварят очите си пред кървавата вакханалия на болшевизма в Съветска Русия и с поведението си правят допустимо и възможно поробването на Средна и Източна Европа след края на Втората световна война, Бадев вече се е самообрекъл и е подписал бъдещата си смъртна присъда. Нито московските господари, нито техните слуги в България могат да му простят обективната констатация: „Когато на писателя е отнета елементарната свобода на слово, идеи и отношения; когато той не е свободен човек на свободна държава; когато делото му се смята за задължителна повинност с програмни задачи и средства – и той страда неминуемо като творец, и рожбите му – като изкуство. Фактът, че германският расизъм и руският комунизъм си служат с абсолютно еднакви доводи против свободното изкуство, доказва най-убедително, че изкуството е преди всичко лично и свободно творчество, което по природата и задачите си трябва да стои над политико-обществените промени, които са всякога повече или по-малко временни. В надзвездни ли простори ще се движи художникът, или ще слиза долу, в подземията на труда – това трябва да става не по предписание на една или друга партийна или държавна власт, а по подсказване на личната му природа.“

  Читателите на Бадев особено през 1943 г. добре са разбирали кого има пред вид, когато говори за „неколцината“ създатели на мащабни „гениални“ планове за „нов световен ред“. От една страна Маркс, Ленин и Сталин, а, от друга – Хитлер и Мусолини. Могат ли при това положение да му простят комунистите? Те са вбесени както от неговия антисъветизъм, така и от категоричното му разграничаване от всяка тоталитарна идеология. Знаем вече достатъчно неоспорими факти, благодарение на някои разсекретени документи и публикуването на редица забранявани исторически свидетелства, че националсоциализмът става възможен и набира сила и размах благодарение на НКВД, на сътрудничеството между Хитлер и Сталин. Ако някой споделя Хитлеровите идеи, той по-лесно и някак естествено би могъл след 1944 г. да се „преустрои“ и да премине в редиците на другата тоталитарна партия – на комунистите. Но Бадев е чужд на разбирането за човека като „винтче“ в партийния организъм, той е демократ от класически тип. Затова, заедно с Данаил Крапчев, също македонец и главен редактор на в. „Зора“, е една от първите жертви на червения терор след 9 септември 1944 година.

  Освен че отстоява естественото право на твореца да е свободен и независим, Бадев отхвърля и свещената крава на болшевизма – партийността. Според характера на своята мисия и поради природата на изкуството писателят трябва да бъде надпартиен, да следи като наблюдател и арбитър политическия живот на своето време и да реагира, без да става оръдие на партия и пропагандатор на партийни програми. В същото време Бадев ясно прозира колко опасен порок може да бъде, колко разрушително върху духа на живота и нравите влияе всепартийността, която „повлича в своята пропаст понякога и писателя, и гражданина“. Свидетели сме как уродливите метаморфози на този морален недъг – кланянето наляво, надясно и към центъра, ерозират днешното ни културно пространство и релативират ценности и морални категории. Водени от меркантилизъм, мнозина писатели и културни дейци днес сменят партии и позиции като носни кърпички, защитават какви ли не абсурдни идеи, стига да им платят добре определени кръгове, имащи интерес от пропагандирането чрез средствата на изкуството и науката на собствените си идеологии.

  Какво в гражданската и критическа позиция на Йордан Бадев, освен подчертано българското му съзнание и просветения му антикомунизъм, вбесява неговите врагове отляво дори и днес? Да налучкаме един от възможните отговори ни помага акад. Михаил Арнаудов. Две години преди 9 септември 1944 г. той изказва респектиращо мнение за достойнствата на Йордан Бадев: „Зная безусловната Ви искреност, неподкупната Ви съвест в литературни, национални и културни въпроси“. Искреност и неподкупна съвест – на по-ласкава оценка един литературен критик едва ли може да се надява. Но комунистите добре разбират, че в лицето на най-ярките представители на културния елит на България, притежаващи споменатите качества, ще имат не само неподдаваща се на манипулиране и груб натиск интелектуална опозиция, но ще срещнат сигурно противодействие в постигането на главната си цел – превръщането на страната в придатък на СССР. Бадев е бил винаги толкова откровено ясен и определен по отношение на кардиналните национални и мирогледни приоритети, та тукашните болшевици не са могли да си правят илюзия, че ще успеят да го прекършат, да го унижат, да го смажат морално и интелектуално, както, за съжаление, успяват да постъпят с някои свои противници. Освен това българските слуги на Сталин още през злокобната 1938 г. го посочват с пръст по московското радио. Повод да бъде дамгосан е бележката му за издадения в Съветския съюз сборник с „народни песни и приказки за Сталин“, където посочва, че това лъженародно творчество е нагласено, угодническо съчинителство.

  Йордан Бадев като критик се отличава с тънък естетически вкус. Този безценен дар му позволява почти безпогрешно да оценява в хода на оперативната критика художествените достойнства на текущата литература, да открива и посочва естетически непреходните произведения. Примерите за обективната му и точна преценка са много. Макар да е принципен противник на комунистическата идеология в политиката и литературата, той не си затваря очите пред художествените постижения на Георги Караславов например и пише възторжена рецензия за повестта „Снаха“. Намира поощрителни думи за разказите на Ст. Ц. Даскалов, сам пише добронамерено или поръчва на свои сътрудници в „Зора“ да посочват хубавото в рожбите на истинското изкуство, създадени от клонящи на ляво писатели. Той търси и намира мостове – в честния поглед на авторите към общонационалните трагедии. Асен Разцветников е един от тях. Появилата се през 1934 г. негова стихосбирка „Планински вечери“ Бадев нарича „най-хубавото достояние на лириката ни от няколко години насам“. Тези песни „възкресяват посърналите надежди за творческите възможности на нашата лирика“. Поетът му отправя няколко развълнувани реда: „Не зная как да Ви благодаря за статията – казаното е толкова хубаво и тъй хубаво е казано, че аз се боя дали съм го заслужил. Някога Вие написахте първата положителна статия за мен (при излизането на „Жертвени клади“ – б.м., В.Р.) – сега пишете последен, но статията Ви пак е първа: по вдъхновение и възторг“ (10 май 1935 г.).

  През 1934 г. излиза книгата му „Скици на живите“, където събира пръснатите си из печата портрети на 25 писатели, подредени по възраст. Не можем да не се съгласим с един от рецензентите на книгата – Стефан Станчев, че при портретуването критикът е ръководен от понятието за съвършено изкуство. Характеристиките са направени добросъвестно и честно, скиците са свежи и жизнени портрети, написани с тънко прозрение за неповторимата амалгама, получена от живот и творчество. Макар с тези есета Бадев да не си поставя големи литературно-критически задачи и да се ограничава със скромната цел да представи „в достъпен вид майсторите на българското художествено слово и най-ценното у тях“, книгата му е посрещната с интерес и е оценена високо заради образния и темпераментен език, заради изискания вкус и стил. Бадев не удовлетворява нечии лични амбиции или групови интереси, въздържа се да дава израз на литературни вражди и не се оставя в плен на предубежденията. Без съмнение, това достойнство на книгата е от особено значение във време, когато полемиката често пъти е прекрачвала позволеното, а марксическата критика е обстрелвала от тесните си бойници всичко, което пърха извън прокрустовото ложе на болшевишките лозунги и догми.

  За гражданската съвест на критика и за неговата почтеност особено силно говори реакцията му по повод злостната статия на Кирил Христов срещу Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров, излязла в кн. 2, год. XVI, 1941 г. в редактираното от Михаил Арнаудов списание „Българска мисъл“. Професионалната и човешка съвест на Йордан Бадев не му позволява да замълчи и да отмине безстрастно хулите, както и нападките срещу едни от първенците на българската литература, които К. Христов нарича „банда“. На уводно място в културната страница на вестника той помества страстно написаната статия „Не банда, а съзвездие“, придружена с известната снимка на четиримата от кръга „Мисъл“.

  Със своя собствена физиономия, Йордан Бадев е далече от представата за елитарен естет, той няма вкус към спекулативно-критическото мислене. Така както смята, че е задължително писателят да бъде граждански отговорна личност, така и пред критика според него стои високата мисия да бъде верен на гражданския си дълг, да скъпи своята чест и съвест. Разбирайки така задачата си, в сочно написаните очерци той дири характерното за творчеството на писателите, открива изворите на вдъхновението им, преценява доколко е органична сплавта между замисъла и неговата реализация. Делото на критика е дело на любов и творчество според него, а не на разрушение и омраза. Критическото му верую е просто: „Не са петната, недостатъците на едно дело на изкуството, които образуват задачата на една критика и нейния обществен смисъл. Да намериш хубостите на една работа на духа и да ги посочиш на света, както сам ги виждаш, е много по-достойно, по-смислено и по-полезно, отколкото да издириш и установиш недостатъците й. Първото се върши с въодушевление, второто – само по дълг“.

  Представата за строго догматична художествена критика според Бадев е анахронизъм, отдавна изживяла времето си практика, рожба на европейската вяра в абсолютната власт на разума. В разрез с марксическата теория в статията си „Литературна критика“ той бележи, че изкуството трябва да се цени не с оглед на скрижални правила, а според природата и предназначението му и в този смисъл критиката е естествено, но и необходимо допълнение на изкуството. В основата си тя е субективно творчество, както и самото изкуство, казва Бадев и за да прецени едно поетическо творение, критикът трябва не само да го разбере с ума си, но и да го преживее естетически. Няколко години по-късно в статията си „Критици“ (сп. „Златорог“, кн.1, 1943) той отново се спира на сходството в творческия процес на писателя и критика. „Във вечната си същина изкуството не е знание – отбелязва Бадев, – не е специалност, а говор на душата, в чийто смисъл може да се проникне само по неговия собствен път – чрез интуиция“.

  Да се спре върху взаимоотношенията критици – писатели в контекста на историческото развитие и на различните литературно-критически и естетически теории Бадев е провокиран от разгорелия се спор за „буржоазната“ и „пролетарската“ критика. На гласовете за законодателствуващи критици той опонира: „…нито един истински литературен критик не е посегнал да чертае на изкуството път на развитие, като му сочи сюжети, средства, идеи и стил. Това имаме днес в Съветска Русия, но тия, които „насочват развитието“ там, съвсем не са литературните критици, а политическите диктатори“. И по-нататък: „Литературната критика, прочие, в съвременна Русия се покрива напълно със системата на „прескрипциите“ или в най-щастлив случай има крайната задача да проверява дали известно дело на изкуството е в хармония с идеята за съхранение и затвърдяване на съветската държавна система. Тук се сключват рамките на свободното й упражняване. Такава се мъчи да бъде и у нас комунистическата литературна критика, която, както комунистическата мисъл въобще, върви открай време подир стъпките на руската“. Комунистическата критика у нас е „робски подражателна, когато теоретизира и площадно партизанска в практическото си упражнение“. Тя има, продължава Бадев, „само два термина, две мерки за поезия и изкуство въобще: буржоазно – което значи отживяло, реакционно, фашистко и пр., и пролетарско – което значи изкуство на революцията, на прогреса, на… руската съветска държава“. Както казах вече, комунистите не можаха да му простят тази истина. Довчерашните му отрицатели и днешни преоценители, събрани в един и същи субект, не забравят и няма да забравят тъй наречената от тях бадевщина, тоест убеденото неприемане на болшевишката идеология и практика.

  Отделна голяма тема е да се обгледа и прецени всичко, излязло под перото на Йордан Бадев за отражението на националноосвободителните борби на българите в Македония в творчеството на най-добрите ни писатели; написаното от него за поетите, родени в тази многострадална българска земя, отказали се от лично творчество и изява, за да се жертват за нейната свобода; спомените му; статиите за неговия роден край. Сред това неоценимо богатство централно място се пада на книгата му за Даме Груев, която е образец в жанра. Издадените приживе негови книги са „От ранно детство“ (1928), „Скици на живите“ (1934), „Животът и изкуството“ (1938) и „Даме Груев“ (1943).

  Неотпечатана остава книгата на Бадев „Творци и съчинители“, предложена на книгоиздателство „Хемус“ в края на 1943 година. Тя е одобрена от главния редактор на издателството Цвети Иванов и дадена за набор. Първите шпалти започват да излизат през март 1944 г., но политическите събития осуетяват нейното отпечатване. В ръкопис, запазен от сина му Бойко Бадев, остава книгата „Скици на съвременни български писатели“, включваща портрети на 46 български писатели. Някои от тях видяха бял свят на страниците на в. „Литературен форум“ през 1998 година. Разпилени из периодичния печат на 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ век са много статии на Йордан Бадев по най-различни теми: музика, театър, изобразително изкуство, обществени въпроси. След съответния подбор те биха обогатили не само представата ни за критика и публициста, но преди всичко биха добавили важни, липсващи черти и факти, съзнателно изтрити от комунистическите влъхви, към картината на обществено-политическия и културен живот у нас в онези години на свободно развитие и просперитет на Царство България.

  В първите години след 1990-та изглеждаше, че се разделяме не само с плановото социалистическо стопанство, а и с комунистическата идеология. Изглеждаше, че ще бъде извършена обективна преоценка на българската история и на българската литература. Оказа се, че новите поколения нито изучават неизопачените факти за нашето минало, нито имат реална представа за истинските стойности в художествената ни литература. Те продължават да се обучават чрез лозунгите в стихотворна форма на съветския шпионин и касиер на комунистите-терористи Никола Вапцаров, чрез идеологизираните романи, повести и стихотворения на писателите комунисти, а творчеството например на Теодор Траянов, Кирил Христов, Фани Попова-Мутафова, Димитър Шишманов и други жертви на комунистическата диктатура не са предмет на изучаване и признание. А днес вече никой не се и сеща за тях…

  .

• Кръгла маса и лекция на Лу Гъркин в София

  ПОКАНА ЗА КРЪГЛА МАСА

  

  В началото на м. юли 2018 г. (4-ти и 5-ти юли са възможните дати), по покана на Софийската търговско-промишлена камара, в София ще се проведе Кръгла маса и лекция, свъзрани с бизнес финансите, микроикономиката и алтернативните инвестиции, особено в изгряващите пазари. Гост лектор ще бъде Лу Гъркин от САЩ, авторитет в областта на бизнес финансите, микроикономиката и алтернативните инвестиции. Лекцията се организира със съдействието на проф. Димитър Иванов. Желаещите могат да се регистрират се за участие със съобщение на имейл адрес [email protected] .

  

  Лу Гъркин (Lou Gerken) е основател и главен изпълнителен директор на базираната в Сан Фрациско компания за управление на инвестиции Gerken Capital Associates (“GCA”). Нейният фокус е върху изгряващите пазари и инвестициите в рисков капитал. Компанията управлява инвестиционни фондове (Private equity Funds) за над 4 милиарда долара в Азия, Латинска Америка и в други страни. Преди 1989 г. Лу Гъркин е заемал ръководни позиции в Инвестиционна банка Пруденшъл, бил е ръководител на Департамента за рисково инвестиране на Уелс Фарго Банк и на Корпоративна банка ДжиТи Кепитъл Мениджмънт. Бил е и президент на Филмовия институт на Северна Калифония. Лу Гъркин е завършил Икономика в Университета в Редлъндс, а по-късно получава диплома за Мастър ъф Бизнес Администрейшън от Южнометодитската университетска висша школа и диплома за Мастърска степен по Международен бизнес от Американската висша школа по бизнес.

  Гъркин е световно признат авторитет в областта на бизнес финансите, микроикономиката и алтернативните инвестиции, особено в изгряващите пазари. Той е чест гост на световни финансови и бизнес конференции, включително и на такива като Конференциите за институционални инвеститори и за хедж фондове. Той има множество от коментари и интервюта по CNBC и Bloomberg, както и редица публикации в областта на управлението на инвестиции в такива реномирани издания като The New York Times, Barron’s, Fortune, Reuters, Euromoney, Dow Jones, Institutional Investor, Financial Times, HFM Week, Sueddeutsche Zeitung, The Wall Street Transcript, The Wall Street Journal и Fund Strategy.

  

  Лу Гъркин е автор на бестселъра „Малък наръчник за инвестиране на рисков капитал: Засилване на икономическия растеж и на инвестиционните портфолиа“ (The Little Book of Venture Capital Investing: Empowering Economic Growth and Investment Portfolios). Книгата е издадена от John Wiley & Sons, Inc. Тя дава уникална перспектива върху целият процес на рисково инвестиране.

  Лу е също и автор на очакваната да бъде публикувана в края на тази година от Morgan James Publishing книга „Приватизацията: Пътят на оживяването на американската икономика (Privatization: The Road to Reinvigorating America’s Economy).

  Лу Гъркин говори английски и испански, френски и немски.

   

  ТЕМИ НА КРЪГЛАТА МАСА

  1. Висококачествени рискови инвестиции/Малки и Средни фирми – макро коментар.

  2. Актуален предприемачески климат в областта на Рисковия капитал/Малките и Средни фирми – Инвестиционни тенденции.

  3. Ключово важни насоки за успешно финансиране на Малките и Средните Фирми, за тяхната експанзия и монетизация.

  4. Въпроси и отговори («Картечна стрелба»), отнасящи се най-вече до възможното адаптиране на получените инвестиционни съвети и насоки в българския инвестиционен климат.

  Работният език на срещата е английски. Записалите се на [email protected] ще получат покана с конкретна дата, час и място.

   

  Източник: Тradenews.bg

• Църквата „Сан Клементе“ в Рим пази образа на Свети Кирил

  ЧЕСТВАМЕ СВЕТИТЕ РАВНОАПОСТОЛНИ
  БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ*

  Лъчезар Тошев,
  Тoshev.blogspot.bg

  

  Църквата “Сан Клементе” в Рим е известна в България с това, че в нея на 14 февруари 869 г. е погребан Св. Кирил – равноапостолът, създател на нашата писменост. Погребването на Св. Кирил в “Сан Клементе” не е случайно.

  Когато в 863 г. солунските братя са определени за мисия при хазарите от император Михаил, те – наред с религиозните диспути – успяват да открият мощите на Свети Климент – четвъртият поред предстоятел на римската християнска общност, ръкоположен от самия Св. Петър.

  Свети Климент е бил изпратен на заточение в Херсон, където умира мъченически. Макар мисията на двамата братя при хазарите да е неуспешна (хазарите приемат юдаизма, а не християнството), те успяват да отнесат със себе си мощите на светеца.

  Това очевидно е било събитие с голямо значение за църквата, която по това време още е единна.

  Именно заради това те, Св. Кирил и Св. Методий, получават покана от Папа Николай I да посетят Рим.

  Когато те пристигат, папа е вече Адриан II, който ги посреща извън стените на града, защото те носят със себе си светите мощи на Св. Климент.

  

  Триумфалното посрещане е предадено на фреска от края на IХ век, запазена в църквата “Сан Клементе”. Мощите на светеца са положени в тази църква.

  

  Популярността на двамата братя е толкова голяма, че те успяват да издействат книгите на славянски език да бъдат благословени от папата, което става в една от четирите големи римски църкви – “Санта Мария Маджоре”, където се пазят Витлеемските ясли.

  След смъртта на Св. Кирил римляните не се съгласили той да бъде пренесен и погребан в Солун, а го погребали в мраморен саркофаг – отдясно на олтара в “Сан Клементе”. Над саркофага (мраморния ковчег) изобразили неговия образ.

  Историята е записана както в славянското житие на Св. Кирил, така и в хрониката на Лео от Остия от 1100 г. сл. Хр. Последната творба по-скоро е предназначена за поклонници. Ето защо можем да се доверим на автора за мястото, където са се покояли светите мощи на равноапостола.

  Църквата, в която това се е случило, е построена през IV век върху стар митраистки храм от I век, който също е запазен. През ХII век върху нея е построена нова църква, функционираща и до днес.

  Тогава е построена една подпорна стена, минаваща през старата църква, а самата сграда на тази църква е била напълнена с пръст, за да издържи тежестта на новата, построена върху нея.

  Това е запазило старата църква в сравнително добро състояние до момента на нейното преоткриване през 1857 г.

  

  Мощите на Св. Кирил през това време са били пренесени в горната църква и поставени в специално построена капела (параклис) в новата църква.

  

  През 1798 г., за да се спасят от поругаване през бурните събития, през които преминавал Рим тогава, те са били изнесени и укрити, като дълго време са били в неизвестност. През 1963 г. малка част от мощите са открити в малък параклис край Реканати и са пренесени обратно в “Сан Клементе”.

  Папа Павел VI дарява частици от тези мощи и на църквата в Нитра – Словакия.

  Днес поклоненията на Свети Кирил се извършват от лявата страна на олтара, където е запазен гроб, зидан с тухли. При реставрацията на храма от IV век е открит споменатият тухлен гроб и е обявен за гроб на Св. Кирил.
  Там са сложени паметни плочи, там се извършват службите и пр.

  Но къде всъщност е бил погребан Св. Кирил?

  Ако застанем с лице към олтара на старата църква и погледнем отдясно на олтара, ще видим, че един от корабите на трикорабната базилика се характеризира със запазени византийски фрески.

  

  Ще открием и следи, сочещи, че някога там е имало мраморни саркофази, които са демонтирани, но основите им се виждат на пода.

  Там, до самата олтарна абсида, се намира и фреската от IХ век – “Лимбо”, изобразяваща Кападокийската легенда за слизането на Христос в ада, за да изведе оттам падналия Адам и да изкупи първородния грях на човечеството.

  Отляво на тази сцена е изобразен мъж с книга в ръка, без нимб, чиято дясна ръка е с отворена длан към зрителя. Към момента на изобразяването му той явно не е бил смятан за светец, а не може и да е бил и ктитор, тъй като те се изобразяват при входа на църквата.

  

  Възможно ли е това да е образът на Св. Кирил?

  Аргументите за това са, че образът съответства на писмените свидетелства за изобразяване на лика на Св. Кирил над гроба му, намира се отдясно на олтара и под него се забелязват следи от закрепването на мраморен саркофази. Другият гроб, където до днес се почита Св. Кирил, е тухлен, намира се отляво на олтара и много вероятно в него да са се покояли мощите на Св. Климент – Сан Клементе. Въпросът е какво са разбирали по онова време хронистите и съвременниците за израза “отдясно на олтара”. Би трябвало да се приеме, че човек трябва да застане с лице към олтара, а не с гръб. За поклонници е предназначена и книгата на Лео от Остия, където ясно се посочва местоположението на саркофага на Св. Кирил – отдясно на олтара.

  

  Отдясно се пада фреската “Лимбо”, а отляво – тухленият гроб.

  Един от ирландските доминиканци – отец Леонард Бойл, служещ в църквата “Сан Клементе”, е написал книга по този въпрос (Leonard Boyle O.P., “St.Clement’s–Rome”, Rome, 1989 (препечатка от 1960 с корекции), Collegio San Clemente, Via Labiata 95, Rome), който е ползвал и труда по темата на Джон Осбърн.

  

  Ако тази логика е вярна, тогава образът на Св. Кирил – още от времето преди да бъде канонизиран, е този, запазен до фреската “Лимбо” и е най-близо до неговия истински образ.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел.ред: На 11 май се чества паметта на Светите братя Кирил и Методий по църковния календар. 

  .

• Много инциденти с български граждани в Крит. Българите в Крит имат нужда от защита

  ЗА ПОЧЕТЕН КОНСУЛ НА ОСТРОВ КРИТ И ЗА ОТВАРЯНЕ НА ПРЕПИСКИТЕ С БЪЛГАРСКИ ИНЦИДЕНТИ ЩЕ НАСТЯВАТ БЪЛГАРИТЕ В ГЪРЦИЯ

  

  За назначаване на почетен консул незабавно на остров Крит, апелира журналистката Бойка Атанасова. „Ситуацията е взривоопастна, българите са изплашени. Единственото положително нещо е, че на острова има едно от малкото функциониращи български дружества в Гърция с много активен председател Петър Анастасов, който прави всичко по силите си, за да се отзове, където е необходимо. Вчера беше ангажиран през целия ден с близките на изчезналата Десислава, които не знаят гръцки език, за да контактуват с органите“ – допълни още тя.

  

  „Повече от 10 години живеем и работим „равни“ в Европейския съюз, но реално си оставаме трета категория, предимно евтина работна ръка, мълчащи и без закрила! Хиляди са случаите с неосигурени или не получили възнаграждения си български граждани, подкрепени от десетки случаи, „разрешени“ в стил „самоудавил се“ или „самоубил се“, продължават да ни правят зависими и безмълвни. Още по-фрапиращ е и инцидентът с подпаления автомобил на български дипломат по време на изборите на остров Крит, който също остана неразкрит и потулен. Въпреки всичко продължаваме да се борим за правата си и се опитваме да защитим народа си и името на Родината“, заяви Петър Анастасов.

  

  В неделя, по инициатива на българката Зорка Михайлова, в Атина се събират българки, които ще направят подписка с настояване за отваряне на всички приключени като „нещастен случай“ преписки и истинско разследване на “удавянията“, „изчезвания“ и т.н. на български граждани на остров Крит от гръцките оторизирани органи. „Да се напомни на гръцката държава, че сме европейски граждани и искаме толерантност и справедливо отразяване на всичко, касаещо българските граждани в Гърция“, каза Зорка Михайлова. Ще бъде създадена контактна група, която ще депозира подписката в Посолството на Р. България в Атина.

  Само за 10 дни от началото на месеца на остров Крит има два инцидента с български граждани.

  

  .

  Източник: Newsbg.eu

• Годишно събиране на български бизнеси и организации в Мичиган

  ПОКАНА ЗА СРЕЩА НА 20 МАЙ

  

  Скъпи приятели, Nessie Foods има удоволствието да Ви покани на първото годишно събиране на български бизнеси и организации в Мичиган. Целта на събитието е да се създадат връзки, запознанства и взаимоотношения, улесняващи нашите сънародници, живеещи в щата.

  

  За Вашето удобство и приятно прекарване, Nessie Foods ще осигури палатка, в която ще имате възможност да се запознаете и срещнете със собственици на съществуващи бизнеси и организации, а също да се информирате и за техните услуги. За най-малките ни посетители и клиенти сме осигурили слънчево време, игри и забавления.

  Очакваме Ви,

  Nessie Foods, LLC

  * Желаещи бизнеси и организации за събитието могат да се свържат с Катя (586) 292-7312 или Наска (586) 365-9510 за повече информация.

   

  Източник: BulgariansInDetroit.com

• Българи в Лондон искат нов референдум за връщане в ЕС

  

  Първото изследване на българската общност в Лондон бе представено в кметството на британската столица и предадено на кмета Садик Хан. Той бе представляван от заместник-кмета Матю Рийд на събитието в края на миналата седмица. Идеята за изследването на българи в Лондон възниква покрай референдума за Брекзит. Тогава с авторите на сайта bulgariansinlondon.com се свързват британски журналисти, политици и активисти, търсейки мнения на българи в Лондон.

  „Всички те искаха информация за това колко са българите в Лондон, как се чувстват, какви проблеми имат. Ние нямахме такава информация. Не се учудихме също, че не успяхме да намерим подобна информация, защото българската диаспора е млада и все още невидима и непозната за лондончани. Ето защо решихме да използваме ресурсите на диаспората и да организираме изследване на самите себе си“, написа в блога Бойко Боев, съосновател на сайта и на групата „Разходки в Лондон“.

  Лондонското кметство харесва идеята на групата за изследване на „лондонските“ българи и финансира събирането на информация и подготвянето на доклад, пояснява Боев.

  Изследването не е представително, то е проведено сред 151 души, мъже и жени от различни възрастови групи. Две трети от анкетираните са с бакалавърска степен или по-висока степен на образование, останалитге са завършили средно образование. Независимо от образователната си степен, обаче, повече от половината анкетирани казват, че са сменили професията си, за да си намерят работа в Лондон.

  Изследването установява, че българите в Лондон са се опитали максимално да се адаптират към живота в британската столица. Повечето от тях имат работа и общуват с други представители на българската общност, макар че това става основно чрез лични контакти, а не на база общност или диаспора.

  Най-младите българи се възползват от възможностите за получаване на образование и откриване на света.

  Тридесетгодишните са много заети, мислейки за кариера и семейство. Четиридесетгодишните и петдесетгодишните имат въпроси за бъдещето си. А по-възрастните българи си мислят за своите деца и внуци. Мнозинството от българите споделят, че са станали по-толерантни след преместването си в Англия и се радват на възможностите за развитие, които откриват в британската столица.

  Българите в Лондон са доволни от „новия“ си живот и не планират да се местят от Лондон. Част от тях обаче казват, че се чувстват изолирани от социалния живот в града. Изследването установява и част от причините за това. Езикът все още е сериозна бариера за разкриване на пълния потенциал на българите и като професионална реализация, и като общуване с други представители на различните общности в Лондон. Освен това доста малка част от анкетираните участват в социални дейности и доброволчески инициативи, които са много характерни за западните общества и които помагат на интеграцията. Отрицателният образ, налаган от някои медии, предразсъдъците и фактът, че българската общност е твърде малка, допринасят за усещането за изолираност, установяват авторите на изследването.

  Част от анкетираните признават, че чувстват заплаха за сигурността си след терористичните атаки в британската столица. Някои от участниците в анкетата призовават за втори Брекзит референдум , от който очакват да върне Великобритания отново в ЕС, пише в заключенията на изследването. /“Сега“/

  .

• <<
• 1
...
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
...
• 415
• >>