Всички авторски страници

Авторски

• Сбогом, Скаптопара!

   Милкана Балкана*, „Терминал 3„

  

  Тази история се случва през 2018 – Европейската година на културното наследство:

  Сбогувахме се със Скаптопара… Хванахме влака до Благоевград, а оттам с градска линия номер 3, чийто шофьор бе така добър да ни остави на НОВИЯ асфалт, стигнахме до обекта. Искахме да си извървим това прощално културно-историческо „камино“ бавно, стъпка по стъпка, насаме с тъгата си и безсилното негодувание от случващото се пред очите ни. Да се опитаме да осъзнаем какво губим и да го запечатаме в сърцата си.

  

  Няколко часа след като бе приключил поредният изфорсиран археологически ден, крачехме внимателно по оформените от учените коловози и неусетно се пренесохме в онези далечни антични времена, когато тук, независимо дали в центъра или в покрайнините на Скаптопара, е кипял животът на прапрапрадядото на днешен Благоевград, един от градовете с най-много слънчеви дни в годината.

  

  Основана в края на IV в.пр.е., антична Скаптопара черпи с пълни шепи от благата на плодородната Струмска долина, във величествената защитна прегръдка на Рила и Влахина планина. Не е трудно да попътуваш във времето назад. Обектът е голям и макар останките да са ти в краката, мащабът им те поглъща и ти заживяваш с духа на някогашния град. Удивляват площта на раннохристиянската базилика, оформеността на баните, цялостта и дизайна на римските гробници, напълно запазените стълби, по които можеш да стъпиш след хилядолетия забрава.

  

  Това усещане за минало няма как да го добиеш в музея, колкото и добре да е представен артефакт или дори цял обект (като например римската гробница). Именно контекстът на културно-битовата среда е този, който може да ти заговори и да остави трайни следи от миналото в тебе…

  За жалост, държавната ни Управа не разбира това. Тя е поставила поредния ултиматум на археолозите, за да мине с поредния си валяк върху поредния възкръснат насила и препогребан археологически обект…

  Голяма работа, ще кажат запознатите с богатото ни наследство, начело със светилото Овчаров, за когото Скаптопара е купчина камъни – подобни градове под път и над път в БГ.

  

  Не, случат Скаптопара е специален. Защото новата магистрала прави един специален завой за нея. Вместо да си кара по логичното русло в права линия през равното поле, тя ще завие над хълмиста Скаптопара и ще я изглади. За да се спаси едно игрище. Защото в днешна България футболът е по-важен от културата. И асфалтът е по-важен от трако-римския път. Макар и да е 1000 пъти по-нетраен. Случаят Скаптопара е просто един шаблон-картинка за това какво представляваме ние в момента като държава. Ние се самосъсипваме. Тези, които сме си ги избрали, ни замацват от културното лице на Европа и ние сме си ОК с това.

  

  Скаптопара все пак подпали общественото негодувание и накара много хора да чуят и заговорят за нея. Чу се много, изписа се много. Много хора се развълнуваха. Вдигнаха се протести. Но енергията им не бе достатъчна да докарат случая до щастлив край. Уви, Валякът на Управата е тежък и зареден с гориво да мачка докрай, ползвайки привилегиите на Властта.

  

  Разбрахме от местните, че валяците чакат да свършат разкопките на 21 юли и започват да асфалтират. Но то и няма нужда да ти каже някой. Очевидното е пред тебе – Скаптопара е пристисната в асфалтно менгеме от двете страни. Довършителните работи текат бясно и от север, и от юг. Сякаш никога не е имало обществено негодувание, постъпки за референдум, изразена подкрепа на общински съветници. Сякаш всичко е точно.

  

  Имате около месец време да се сбогувате със Скаптопара. Отидете, децата си заведете, да видят. За да разказват на внуците, ако все още някой си отглежда внуците тук, колко богата е била България и как едни алчни чичковци-паричковци загладиха богатството й с асфалт…

  

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Текстът и снимките са публикувани първо на ФБ страницата на авторката. Всички снимки може да се видят ТУК.

  .

• Цвета Трифонова: Помен за Данаил Крапчев

  Откъс от статия на Цвета Трифонова за Данаил Крапчев,
  публикувана в „Македонска трибуна“

  

  Имам вътрешен дълг към забравените и инкриминираните строители и будители на България. Вълнува ме съдбата на значимите и значещите хора, които с живота, с делото и смъртта си са пренесли през препятствията на времето духът и идеята на българската държавност. Ако не ги е имало тези стожери на българщината, отстоявали с морална доблест и сила ценностите на родолюбието и саможертвеността за Отечеството, то българското племе едва ли щеше да оцелее през толкова войни, катастрофи, братоубийствени кръвопролития и чужди домогвания.

  Сега съм в орбитата на Данаил Крапчев и веднага ще отговоря защо – проумях, че това е човек-институция в политическата история на България. Фигура, която запълва със своя интелект и независим дух, с талантливото си журналистическо творчество цял четвърт век от историята на българската журналистика и от живота на българската държава. Той е бащата, създателят, творецът на вестник „Зора“, излизал от 1919 до 1944 г. А вестник „Зора“ е едно огромно държавническо и културно дело, което е по силите и по плещите единствено на човек с възрожденски нравствени измерения. Всеки би могъл да се увери в това, ако има куража да се зарови в чупливите и прашни страници на 25-те годишнини на всекидневника. Там са отложени протуберациите на отминалата епоха, ден след ден се вихри кървавата история на страната ни, фиксирани са събития, разтърсвали света и Европа. По тези страници тече параноята на всекидневието, с хиляди човешки драми, природни и социални бедствия, с политически и битови престъпления, но също тъй се извисява културният ръст на първенците и са уловени духовните стремежи на епохата между двете световни войни.

  Данаил Крапчев е една от най-видните и авторитетни личности на България през тази епоха. Роден е през 1880 г. в старинното градче Прилеп в Македония, „прилепнало“ в скута на прочутите Маркови кули, където и до днес са застинали в безвремието на вековете средновековни крепостни руини. Оттам, от Климентовските духовни извори, от Самуиловите легенди и Прилепското княжество на Вълкашин и Марко, тръгва житейският път на много бележити българи и революционни дейци, оставили ярка следа в националната история. Старинната прилепска църква „Свето Благовещение“ (1838), с надвесения над нея хилядолетен чинар, древните църквици и скитове, запазени и до днес, площадът с източения ориенталски силует на Сааткуле (1858) са декорът и атмосферата, сред които израстват личности като епичния писател Димитър Талев, апостоли и революционери като Пере Тошев, един от основателите на ВМРО, Георги и Петър Ацеви, Димитър и Йордан Чкатрови, книжовника Марко Цепенков, събрал 10 тома с народни умотворения, архиереят Методи Кусевич десетки други книжовници, деятели, борци. В града още съществува фамилията „Крапчев“, а в далечното минало една улица е носела името на Данаиловия баща – „Васил Крапчев“, поборник за църковна независимост и национално самоопределение на българите в Македония. Ако в прилепското възрожденско училище са работили будители и сеятели като Димитър Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, то съвсем естествено е да се твърди в старите хроники, че Прилеп е бил най-яката твърдина на българското самосъзнание в рамките на Македония. Данаил Крапчев е достоен син на своя род и на родното си място – още в ранните си години, в училищата в Битоля и Солун, той се включва в националноосвободителното движение. След като завършва история и политически науки в Софийския университет и в Швейцария, той бързо намира призванието си на културното поприще и след младотурския преврат (1908 г.) започва да издава в Солун вестници със звучни имена – „Илинден“, „Родина“, „Вардар“, Струма“, „Места“, „Брегалница“, „Марица“, „Българин“, „Отечество“ и пр., сменяйки названията на реките и синонимите на етноса след всяка цензурска забрана, в неутолимия стремеж на македонската интелигенция да се отстояват териториите на българското присъствие до бреговете на Бяло море. Вестниците, издавани от Д. Крапчев на български език в славянското средище Солун, са изразители на вековните стремления на етноса, а в своята журналистическа роля той се оказва един от идеолозите на националноосвоботителните борби за обединение, против отоманизацията на поробените български краища. По време на Балканските войни, обаче, Данаил Крапчев е на поста си като редник в четническото движение в Македония, а негови другари и съмишленици в комитските приключения са Тодор Александров и Пейо Яворов. В подготвян за печат сборник със спомени и документи за Крапчев четящата публика за пръв път ще може да се запознае с инкриминираната досега кореспонденция между него и П. Яворов, посветена на бурните събития от началото на миналия век.

  

  След двете национални катастрофи, в които България губи изконни територии и надеждите си за постигане на своя национален идеал, а до голяма степен и моралните си устои, Д. Крапчев е от малцината духовни лидери, които се възправят с цялата си енергия срещу унинието, упадъка и отчаянието, обхванали обществото. Този човек е зареден с неизчерпаема надежда и стремителна деятелност. В годините на най-дълбока стопанска и морална криза започва да издава ежедневния вестник „Зора“, пестейки от залъка си, треперейки за всеки къс хартия, както свидетелстват съвременниците му. Денонощно е стоял на поста си в бдение за нивото, качеството и разпространението на вестника, който се оказва най-свидната рожба на неговия живот. Сам така си го наричал – „рожбата“. Стремежът му е да създаде обективен и независим информационен всекидневник, като за образци му служат европейските вестници „Тан“ и „Таймс“. За сметка на това е бил иронизиран от Ванче Михайлов например, че вместо да посвети „Зора“ само на македонската кауза, той го превърнал в „българския Таймс“ /1/. Вестникът се издържа сам, железен закон за Крапчев е да не взема отникъде и отникого нито стотинка, за да се отстои независимостта на изданието и свободата на словото, което тече от „Зора“ към хората. Затова дори т.нар. „народен съд“, колкото и да се е трудил, не намерил компромат в тази посока. /2/

  Човек с широка историческа образованост и култура, владеещ перфектно френски език, Данаил Крапчев притежава голяма библиотека с чуждоезични издания по история, политология, социология и обожава публицистичния маниер на известния френски журналист и политик Жан Жорес. Европейските интелектуални мащаби на главния редактор пряко се отразяват във вида и съдържанието на „Зора“ и особено в неговата собствена публицистика. Новини от световните информационни агенции и от собствени кореспонденти в Лондон, Париж, Рим, Берлин, Женева; телеграми на „Зора“ и телеграми на БТА; коментари, анализи, научни статии; репортажи, хроники, стенограми и други разнообразни рубрики запълват колоните на вестника. Всекидневно се осигуряват потоци от информация и българската общественост е осведомена за събитията по целия свят, за балканската политика в нейната емпирика и процеси, за вътрешното положение в страната дори до малката паланка. Но освен тях голямо място се отделя за култура, забавление и книжовност под формата на литературни страници, илюстрована страница, весела страница, спортна страница, подлистници с преводна белетристика, плюс седмично културно-информационно издание „Седмична Зора“. Това са най-общо сегментите, съставящи структурата на най-меродавния български ежедневник в неговата дълга, четвъртвековна история. В хилядите страници са съхранени автентичните извори за националната история, политика, икономика, социален бит и културен живот. Тук са регистрирани в снимки и репортажи битието и манталитета на българския човек, всички перипетии, събития, трагедии, заплахи и възходи, преживени от народа ни в десетилетията между двете световни войни – несправедливите тегоби и жестоките репарации на Ньойската „догма“, както я нарича Крапчев; деветоюнския преврат и убийството на Стамболийски, коминтерновските попълзновения и септемврийските метежи през 1923 г., покушението върху цар Борис ІІІ при Арабаконак и атентатът в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г.; асимилационната политика и тиранията на балканските съседи спрямо българското население в заграбените територии; политическите интриги между партиите, междуособиците в македонското движение и убийствата на видни дейци като Тодор Александров, проф. Никола Милев, директор на в. „Слово“, ген. Ал. Протогеров, Петко Д. Петков и мн. др.; саможертвените акции на Менча Кърничева и Мара Бунева, процесът срещу българските студенти в Скопие, гръцкото клане в граничното село Тарлис и още безброй вихри и катаклизми, след които човек се чуди как изобщо е оцеляла нашата нещастна държавица.

  Разбира се, поради хора от ранга на Данаил Крапчев, изправени непоколебимо на страж на българската държавност. Трябва човек да изчете стотиците уводни статии в „Зора“ или трите тома публицистика „Изминат път“ с авторството на Крапчев, за да разбере, че в негово лице България е имала не само едно могъщо журналистическо перо, а преди всичко прозорлив и далновиден политически анализатор. Трезвите му преценки за хора и събития, за процеси и тайни заговори, както на международната, така и на вътрешнополитическа сцена са безпогрешни и непостижими . И други умни мъже са в състояние да оценят и квалифицират ставащото и текущото в политическото злободневие – Данаил Крапчев обаче го предрича. За разлика от събратята си по перо той не следва събитията по петите, а ги изпреварва, още в техния зачатък умее да разчете намеренията, следствията и разбира се – резултата. И което е особено важно – да посочи изхода или пътищата за разрешаване на всяка сложна ситуация. За добро или за лошо- винаги се оказва прав.

  Сред стотиците примери ще посоча само един – пръв сред демократично мислещите журналисти Данаил Крапчев започва кампания срещу правителството на проф. Александър Цанков. Още в началото на 1924 г., отначало предпазливо и дипломатично, а впоследствие открито, той доказва, че дори да е било историческа необходимост, то се е превърнало в бреме за нормализацията на страната и настойчиво започва да пледира за оставка. Две години след 9 юни 1923 г. Крапчев пише: „Девети юний по никой начин не трябва да остане една традиция, защото подобна традиция ще погуби България.“ /3/ Кой да чуе трезвия, разумен глас – следват още два преврата, наистина пагубни за демократичното бъдеще на страната. Не само по този повод, а многократно, изпъква доминантата на неговия политически мироглед – парламентаризма и демократичното устройство на обществото, против всеки авторитаризъм или диктатура, независимо откъде се задава тя. Тази демократическа позиция Крапчев защитава неизменно в десетки свои заглавия, напр.: „Полицейска и правова държава“, „Силата на парламентарния режим“, „Демокрация и силна власт“, „Въпросът за диктатурата“ и др. Позволявам си да цитирам откъс от статията му „Военна диктатура ли?“ /4/, освен като доказателство за демократичните възгледи на автора, и като предупреждение към днешното време: „България или ще бъде спасена от Народното събрание и чрез Народното събрание или ще погине. Авторитетът на Народното събрание трябва да се издигне. Никой управник не може да се счита необходим за България. Необходимо е само Народното събрание. Трябва то да сочи кои управници са необходими в даден момент. Във всеки случай България може да бъде спасена само от своето Народно събрание, ако то стане истински господар и съдия на правителството. България ще бъде изкарана от сегашното си положение не чрез диктатури, които ще я опропастят, а чрез истински парламентаризъм и контрол над правителството.“ Какъв блестящ урок за сегашните политици, ако те си правеха труда да четат заветите на умните и образовани мъже на България! В контекста на тези редове лъсва унизителната сервилност и отблъскващо лакейство на днешните ерзац „парментаристи“, когато твърдят, че видите ли, само „негово величество Кобургготски“ бил единствената ни гаранция за всичко. Сякаш не съзнават, че сами си плюят в лицето. Гаранция е той, но за личната им кариера, за оглозгването на рилските гори и за обратен път към азиатската мизерия, а не към Европа. Впрочем, заради тия господа специално, ще спомена, че бащата на сегашния задкулисен играч е бил доста по-мъдър – в кризисни моменти се е допитвал и до мнението на Данаил Крапчев, т.е. до гласа на общественото мнение, например за преврата на звенарите през 1934 г. И въпреки че Крапчев твърдо стои на позициите на конституционализма, а не на авторитарния режим, награждава го с орден „За гражданска заслуга“ /5/, докато превратаджиите Кимон Георгиев и Дамян Велчев го интернират в Карлово.

  Истински гражданин и пламенен патриот стои начело на вестник „Зора“, щом във всеки брой бие тревога за съдбините на българите в Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини, Южна Добруджа. Пестеливо и лаконично, с неопровержими факти разобличава шовинизма на сръбските и гръцки власти спрямо българското население, изважда наяве тайните козни на балканските политикани и подтиква международното мнение към действия в защита на поробените сънародници. Според него нашият народ повече от половин век „не престава да дири цялата си душа“. Нито за миг не го напуска мисълта за мъчениците, останали извън разпокъсаното Отечество, затова вестникът му докрай изпълнява отговорна патриотична мисия – да поддържа жива духовната връзка между метрополията и откъснатите територии, да вдъхва на народа си вяра в бъдещето /6/. Стегнато и убедително, без сянка от демагогия, словото на Крапчев съумява да държи будна съвестта на българското общество, не допуска да изгасне болежът и съпричастието на българина към страдащите събратя. Навсякъде той прокарва убеждението си, че „всичко е в движение“ /7/ и никоя неправда не трае вечно, че всяко статукво подлежи на промяна и рано или късно „България ще събере в едно своята монолитна душа“.

  В поредица от кратки и ясни публицистични текстове Д. Крапчев анализира сложните балкански взаимоотношения – „Българите от Гръцка Македония“, „Петицията на поробена Македония“, „Тракийският въпрос“, „Гръцки роби“, „Гръцкото двуличие“, „Кръвта не е вода“, „Грабеж“, „Скопският процес“, „Убийствата нямат край“ и пр. /8/ Той разгръща тези отношения в различни аспекти – международни, политически, юридически, териториални, културни, икономически и инфраструктурни. Ще отбележа само един пример за оригиналност и дълбочина на неговия политически интелект – въпросът за ролята на реките в политиката. Никъде другаде, освен в публицистиката на Д. Крапчев, не съм срещала подобна държавническа култура и прозорливост, позволяващи му да провиди ключовото значение на водните пътища като важен фактор в историческия и стопански просперитет на нацията. За него трите реки – Искър, Струма и Марица – са скелетът на българската държава. Тази идея настойчиво се провежда в редица статии, онасловени: „Бученето на реките и политиката“, „Устията на българските реки“, „По трите реки“, „Марица и Вардар“. Пак уроци за политици, особено в контекста на затлачените днешни реки! Господа, издайте по-скоро забравените томове на Крапчев, те са си същинска библия за политика!

  Уводните колонки с негов подпис, посветени на болшевизма и на Сталин, на терора и процесите в Съветска Русия разкриват анализаторската мощ и далновидност на Крапчев относно трагедията на руския народ, разобличават имперските амбиции на комунистическата мегадържава и начините, по които ги осъществява, дестабилизирайки малки страни като България. Тази тема изисква специална разработка, а настоящият очерк има само възпоминателни цели – да изведе във вниманието на обществото ярката фигура на един голям патриот, политик и строител на българската журналистика. Искам поне в известна степен да опровергая болката на Крапчев, когато твърди, че „ние, българите, сме с къса памет“, „нямаме усет към еволюцията“ и затова сме „народ без исторически опит“ /9/.

  Друг парлив проблем е отношението му към Втората световна война и към Германия – и не само парлив, той се оказва съдбовен за най-уважавания редактор и публицист в страната до фаталната дата 9.ІХ.1944 г. – коства му живота веднага след нея. В дъното на тази трагедия стои пак фанатичната, болезнена любов към непрежалимия роден край, възвърнат към протородината от германските войски през 1941 г. в устрема им на Изток. Но истината по въпроса може да се каже и само в едно изречение, изречено от Матей Бончев-Бръшлян пред VІ състав на народния съд. Когато го разпитват за отношението на неговия патрон към оста Рим-Берлин-Токио, стремейки се да скълъпят обвиненията си във „фашизъм“ спрямо един от стожерите на българската демокрация, подсъдимият отговаря в прав текст: „Данаил Крапчев държеше само на една ос – оста Прилеп-София-Прилеп.“ /10/

   

  Пълен текст: ТУК

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  БЕЛЕЖКИ (към публикувания откъс)

  1. Непубликуван спомен на Петър Лунгов, репортер в „Зора“.

  2. Спомен на Хр. Бръзицов, репортер във вестника, пред когото народният обвинител, комунистът Никола Ланков, признал за липсата на подкупи и чужди пари за „Зора“, въпреки обстойните ровения за свидетели и документи.

  3. Крапчев, Д. Незавършен подвиг. // Зора, бр. 1786, 08.06.1925.

  4. Крапчев, Д. Военна диктатура ли? // Зора, бр. 1428, 17.03.1924.

  5. Непубликуван спомен на Неша Д. Крапчева.

  6. Това е заглавие на една от неговите статии, която ще бъде отпечатана във в. „Детонация“ през м. септември (2005 г. – бел. ред.).

  7. Заглавие на статия – вж. Крапчев, Д. Изминат път. [Съч. в три тома].

  Т. II. София, 1936-1941, с. 146.

  8. Вж. Крапчев, Д. Цит. съч., т. III, 1941.

  9. Усет към еволюцията. // Крапчев, Д. Цит. съч., т. II, 177.

  10. Непубликуван спомен на Хр. Бръзицов.

• 240 години затвор… заради 200 евро. Историята на един осъден в Гърция българин

  ИСТОРИЯТА НА (не)НАЙ-ГОЛЕМИЯ ПРЕСТЪПНИК ЗА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА

  ЗА 200 ЕВРО – 240 ГОДИНИ ЗАТВОР, ПО ЕВРОПЕЙСКИ!
  

  Петър Анастасов, BulgariaPress.com

  

  Едни са родени под „щастливи звезди“, други вярват в „съдбата“, трети четат ежедневно „хороскопи“, четвърти са „вечно без късмет“… но всички определено сами избираме как да живеем и какви да бъдем! Дали? Или понякога гладът, нищетата и липсата на образование могат да ни излъжат в преценките и от най-обикновени хора, да се превърнем в най-големите престъпници за всички времена (поне според обвинителите)! Това е една история, в която главният герой може да бъде всеки един беден наш сънародник, измъчен и изстрадал в 30 годишния преход към „демокрация“, решен къде с търкане на билетчета, къде с обещания за бърза печалба, да пренареди наново живота си и да се почувства човек! Нека, запознавайки се неговата съдба, дадем гласност и да предпазим многото бъдещи жертви, които ще попаднат в клопката на опечени престъпници, владеещи манипулацията и контрола над невинни хора до съвършенство! Пазете се! Вярваме, че и българските институции могат да окажат адекватно намеса в този процес, продължаващ вече две и половина години! И така… разказ от първо лице, единствено число в следващите 10 страници…

  Намираме се на едно нелицеприятно място, опитвайки се да разберем какво и как е озовало тук един наш български сънародник.

  – Здравей, би ли се представил?

  – Казвам се Стоян Петров Димитров, от село Малиново, Ловешко съм. Изоставен съм от майка ми още едногодишен. Баща ми се е грижил за мен и благодарение на него завърших основно училище, въпреки че бях болнаво и притеснено дете. Работил съм, където и каквото намеря и мога, не съм пробирал, важното е да ме вземат на работа. Не можах да се порадвам на щастлив брак, въпреки родените ми от него две прекрасни дъщери.

  През 2006-та претърпях тежка катастрофа… Получих лицеви травми, а в последствие и припадъци, на моменти губех съзнание и имах гърчове на ръцете и краката. Тогава животът ми беше почти приключил, бях в кома след катастрофата и лекарите не са ми давали никакъв шанс, дори са искали да ми спрат поддържащите апарати! Тогава баща ми успя да ме премести в Плевен, където по-късно излязох от кома и три години продължи лечението ми по болници… В началото дори не познавах баща си. Първата бях на легло, а следващите две ходех с патерици. Беше чудо, че се завърнах на този свят. Дадоха ми ТЕЛК за епилепсия, разстройство на личността и поведението, дължащи се на увреждане на главния мозък от катастрофата. В неврологията, в която лежах заради ПТП-то, се опитаха да ме лекуват, но въпреки това след операцията ми се сковава гърбът и, заради счупената кост на десния крак, останах с ограничени движения с нето и така останах инвалид. Заради всичко преживяно станах конфликтен и избухлив, не можех да се контролирам и концентрирам. Гърчовете продължаваха, както и безсънието, а понякога дори загубвах съзнание.

  – Казваш, че си женен и имаш две деца! Разкажи ни повече за семейството си, за работата си и дома ти!

  – За жалост с жена ми се разделихме след гореописаните събития и останах сам с баща си, които е също много болен и е на 72 години. Пенсията му е едва 193 лева. Намерих си в селото работа в цеха за обработване на дървесина. Бях оператор на една машина, която правеше заготовки за подложките под матраците на креватите. Работех там постоянно, но едва свързвах двата края… Нямаше никаква надежда нещо да се промени в моя живот! На село е трудно, градът е далеч, щерките растат, а аз не можех да им отдам заслуженото. С доходите, които имахме, едва покривахме сметките и не оставаше нито лев! За жалост в живота си съм изпадал неведнъж да се сблъскам със смъртта. Когато бях едва на 8 години, заболях от  орбитална целулит, при която гной в 6-тия зъб тръгва към мозъка и около 20% от децата умират, въпреки че се среща при по-малко от 1% от населението. Само благодарение на бързата намеса на баща ми и тичанията по болниците след 6 операции успяха да ме спасят! Истинско чудо.

  – Изстрадал си много в България! Разкажи ни, обаче защо си тук, на това място!

  – Всичко започна на първи януари 2016 г., когато случайно видях в Ловеч моя приятел от нашето село Петър Шошков. Казах му, че за село няма автобус, защото почиват, а аз нямам пари за такси да се прибера. Той ми предложи да ме закара до село. Докато разговаряхме по пътя, той ми каза, че щял да ходи в Гърция да докара един бус до България, но се притеснявал, защото там имал много стари актове и глоби, и ако го хванели, можели да го вкарат в затвора. Чудел се къде на намери някой, за да докара тоя бус вместо него. Каза, че давали 200 евро.  Подробности не си спомням повече, но обяснението беше, че е трябвало да се върне буса от град Комотини обратно при собственика му в град Александрополис. Тогава ме попита, дали случайно не искам аз да отида и да взема тия лесни пари за два дни работа… И като се замислих, че аз за толкова цял месец работех… Помислих си, че „хем на супера ще си изчистя сметката, пък и на щерките ще взема по добава нещо…“, а не все без пукнат лев да прекарваме Нова Година! Тогава той се обади на някого по телефона и каза, че е намерил човек! На мен ми каза, че няма да има никакъв проблем, да не се притеснявам.

  – Да разбирам ли правилно, че животът ти е бил толкова труден, че за тези 200 евро си се решил да отидеш за два дни в чужда държава, без да знаеш тамошния език, за да прекараш един микробус?

  – Да, нямах пари и се съблазних от тези 200 евро! Отидохме на село, той каза, че веднага трябва да тръгваме, преоблякох се, докато той ме чакаше в колата. Той говореше по телефона, докато сядах обратно в колата, а от разговора му разбрах, че нямал пари за бензин!? По телефона му казаха „да намери“ и да тръгваме за София, там ще му ги върнат. Предложих му да взема от село от моя приятел Аличко малко пари, а после той като се върне, да мине да му ги върне. Отидохме  и взех назаем, заредихме и от там за София. Вече беше станало втори януари. Имаше проверка на пътна полиция на пътя. Спряха ни и ни правиха проверка, на него му съставиха акт, защото нямаше винетка. След това продължихме към уговореното място! На автогарата ни чакаха двама мъже. Бях много гладен. Поръчаха ни вечеря, не бях ял нищо и приех. Единият ми каза, че ще ми купи билет за Атина, а там ще ме посрещнали негови познати и ще ме настанят да преспя. Щели да ми дадат ключовете за буса и като съм го бил закарал при собственика, онзи щял да ми плати. Тръгнах вечерта от София за Атина с автобуса. До там не разговарях с никого. Като пристигнах ме чакаха един мъж и една жена, които не познавах и никога не бях виждал. Казаха ми, че отиваме в града, дето е микробусът. Като стигнахме вечерта, ми наеха стая в хотела и се настаних. Тогава чух жената да говори по телефона и спомена мъжкото име Аладин. В последствие, когато всичко за мен приключи, си дадох сметка, че може би това е бил човекът, които ги ръководеше. Дотогава не подозирах нищо. Мислех, че върша услуга на приятеля ми и се радвах, че ще изкарам тия 200 евро. На сутринта ми дадоха един телефон, запалих буса и ми казаха да карам за Александрополис. Ще сме се чули по-късно, като говорят със собственика, да ми кажат точно къде да го оставя.

  – Според теб, тези хора просто са поискали от теб да прекараш един бус от точка А до точка Б, така ли? Не се ли попита защо не са си взели местен, ами търсят чак от чужбина?

  – Аз не знаех, че те търсят, мислех си, че моят приятел е трябвало да го прекара и че му правя услуга… В онзи момент, всичко стана толкова бързо, аз бях щастлив, че ще се опарича и може би верните въпроси са ми се изплъзвали, а може би не съм и очаквал, че може да бъда въвлечен в такъв сценарий и престъпление… Тръгнах с буса около 9 часа сутринта. Карах около 60 км и видях на табела да пише, че остават 120 км до Александрополис. Зарадвах се, че съм вече минал една трета от пътя. След около 50 км още шофиране телефонът звънна, обади ми се онзи „същият глас“. Каза ми, че по пътя на една бензиностанция е трябвало да кача и някакви хора. Те щели да ме чакат там… Дмава-трима мъже, които да съм бил оставил в Александрополис, където съм щял да оставя и буса. Аз попитах какви са, но „Гласът“ ми каза по телефона остро, че съм можел сам да се прибирам до България пеша, ако не искам, но ще си нося вина за поетия и незавършен ангажимент…

  Притесних се, но имаше място къде да се съберем, защото бусът беше товарен, от най-големите, с една единична и една двойна седалка отпред. Дори и не предполагах, че качването на хора на стоп в Гърция е било незаконно. Аз в България десетки пъти съм пътувал така. Малко преди да достигна въпросната бензиностанция ми се обадиха, за да ми кажат коя е и че била изоставена, да съм бил спокоен, нямало проблем. Стигнах, видях там да чакат. Часът вече беше почти 10 сутринта. Спрях и с едното спиране единият отвори задната врата на буса. Изведнъж от храстите започнаха да излизат хора и да се качват отзад, не можех да ги преброя на огледалото, виждам само с едното око, другото ми е изкуствено! Видях, че са повече… може би над 20… Страшно много се уплаших. Онзи, дето затвори вратата, беше турчин. Веднага набрах на номера от телефона… Зазвънях на номера, от които ме търсеха, но операторът ми говореше нещо на гръцки и никой не вдигаше… Още коли минаваха, а аз вече съвсем се бях стресирал. Тогава се сетих, че те знаят за децата ми и още повече се уплаших!! Ами ако им направят нещо лошо…?! По пътя минаваха коли, предполагам виждаха, че се качват тия хора в товарния бус, а аз вече се бях панирал от страх и за моя, и за живота на децата си! Онзи отзад се качи при мен. Причерня ми. Поех въздух, запалих и тръгнах, молейки се да стигна до там без проблеми… Прекръстих се и си казах, „само 50 километра са!“ След малко се свързах с онзи номер, „Гласът“ ме попита колко хора били. Казах, че не зная, но са много, не са само двама-трима, и той затвори…

  – Да разбирам ли, че едва, когато си видял толкова хора, си разбрал в какво си бил въвлечен? До този момент не си ли даваше сметка, че някой се опитва да те вкара в престъпление?

  – Не е лесно, когато нямаш една стотинка, казваш си, все един ден нещата ще се оправят, и аз се зарадвах на шанса да изкарам тези бързи 200 евро… Сега като се замисля, колко глупаво съм бил постъпил и как елементарно съм се оставил да ме водят за носа, ми става още по-тъжно… Да си глупав не е престъпление, но в онзи момент имах чувството, че нямам избор, защото се бях уплашил да не ми отмъстят, ако откажа в онзи момент, и ми направят нещо на мен и на децата ми… онзи остър глас в телефона… До онзи момент и не предполагах, че съм бил предварително обработен от тези хора и заблуден, за да вляза в тази роля! Ако бях се усъмнил, колкото и глупав да съм, не бих го направил. Искрено съжалявам за случилото се и ужасно ми е мъчно за децата ми, че им причинявам всичко това и на тях.

  – Какво стана след това? Успя ли да достигнеш до заветната крайна точка, да вземеш онези мечтани 200 евро или… Не ти ли дадоха поне пътни пари?

  – За моя жалост, Не! Едва изминах около петнадесет, максимум двадесет километра и бях застигнат от бял джип на органите на реда… Показаха ми с ръка да отбия в дясно, на мен ми причерня, отбих, излязох и легнах по очи… Те ми говореха, но аз нищо не разбирах, само им показах телефона и се молех да се свържат с онзи глас от телефона…  Полицията отвори врати и натръшка всички на земята… Тогава вече осъзнах, че това е краят, оттогава до днес не минава ден да не съжалявам за глупостта си… породена от глада и безпаричието у дома. За съжаление не само не получих онези 200 евро, от които бях заслепен, а се оказах в ситуация, в която ще си спечеля едни 240 години затвор за трафик на емигранти, защото в Гърция законите са сурови и не прощават. Тях не ги интересува излъган ли си, прост ли си или си гладен… И така започна моето влачене по арести и затвори, премествания и мъчения… вече две години и половина!

  Вечерта преди да тръгна с буса, когато ме настаниха в хотела, ми дадоха 50 евро, за да съм имал някакви пари ако нещо се наложи и за храна по пътя. Нито стотинка повече не съм взел, никой нищо не ми е плащал, нямам и представа дали и кой е взимал пари в тази схема! Аз дори тези 50 евро не бях харчил, защото исках да си ги спестя. Вечерта не излизах от стаята, а по пътя не спирах никъде, бях си взел вода. Тези пари ми ги взе полицията и ги описа при задържането на пътя… това се случи около 10:30 преди обяд на 4-ти януари 2016 г. Интересно е, че никъде в документите не виждам да е записан този час, в който ме арестуваха! Това бе последният ми почивен ден от работата за новата година и стана първият от ходенето по мъките!

  – Потърси ли помощ, адвокат, право на защита, от родината няма ли кой да ти протегне ръка!? От страна на посолството и консулството не ти ли съдействаха в този нелеп казус! Едва ли не ти си най-големият престъпник на всички времена с тези 240 години затвор! Дори и да работиш, нямаш шанс… това е доживотна присъда!

  – За съжаление отникъде не получих до този момент помощ! Когато ме арестуваха, не ми предоставиха възможност да се обадя, не ми предоставиха дори преводач, за да разбера какво ми говорят. Въпреки всичко, не мога кажа, че полицаите се държаха лошо. Не съм бил малтретиран. През цялото време всички ми викаха „Малака“, като си мислех, че това е нещо като „мангал“, а аз не спирах да им казвам, че съм българин, а не мангал! Едва в последствие наши българи ми казаха, че означавало, че съм бил прост и глупав. Ми те хората са си били прави, сега като осъзнавам как съм бил въвлечен в това, естествено съжалявам за това мое действие, съжалявам, че навремето не можех да продължа да уча, а трябваше да работя за да преживяваме, съжалявам, че загубих жена си, въпреки, че здравето бе онова, което не ми позволи да бъда нормален човек… Съжалявам и заради чувството, което изпитват днес децата ми… Признавам, че извърших гореописаното, част от него от глупост, друга от страх, трета в желание да изкарам тия проклети 200 евро, и се надявам, че съдът ще ме разбере и накаже спрямо деянието ми, както и че държавата ще залови организаторите и така ще спре други прости хорица като мен да бъдат въвличани в такива престъпления! Със сигурност организаторите на трафик на хора трябва да бъдат в затворите, както и всички ние, участвали в тези деяния, но нека присъдите ни бъдат пропорционални на греховете и престъпленията ни, а не само ние да носим последствията, а те незаловени да си продължават трафика с емигранти… емигранти, които Западът взима дори под крилото си, учи ги, прехранва ги, дава им работа и се опитва да устрои и да им помогне да се асоциират, а мен наказва с доживотен затвор, за това, че същите тези хора съм ги превозил някакви си 15 км, при това със страх за живота си и този на близките ми!

  – Други задържани има ли, освен теб, не помогнаха ли твоите показания да се предявят обвинения и към други хора, все пак ти си видял част от лицата в схемата, говорил си с тях по телефон, знаеш и имаш информация?!

  – Доколкото ми е известно, освен мен, е заловена и Галя Николова Трифонова, но не зная кога и как! Тя беше заедно с мен на първото ни явяване пред съдия или прокурор, не зная, може би това да е било нещо като предварително дело, аз нищо не разбирах какво ми говорят. Аз не присъствах през цялото време за да чуя тя какво казва, нито в какво е обвинена. За други лица не зная да има за момента, освен нас двамата. В последствие ми представиха разни документи, както и преди това в полицията и ареста. Караха ме да се подписвам, не знам какво съм подписвал и какво не, повечето пъти казвах, че не разбирам и молех да ми обяснят или да ми дадат преводач! Мисля, че въпросната госпожа има общо със собствеността на буса, но не съм сигурен.  На един от разпитите, не зная дали е било разпит всъщност, в затвора дойде един друг българин, които знае малко гръцки и ми обясни част от нещата, но за мен всичко е пълна каша. Успях да се свържа от затвора с консула в ГП на Р. България в Солун г-н Агайн и да поискам помощ. Търсих го неведнъж, той ми каза, че част от документите ми са му на бюрото, лично не ме е посещавал никой нито в ареста, нито в затвора, не са ми предоставяли официален преводач, нито зная кой ме е защитавал, дори и да съм имам служебен адвокат, едва ли съм разбрал нещо на гръцки, какво ме е питал и какво е говорено от мое име, доколкото разбрах в този казус българският консул е нямало какво да направи, такива били законите на тази страна!! Надявам се, обаче, че от българското посолство и от генералното консулство ще следят за в бъдеще развитието на делото ми и ще изискват документите по него, за да се види, че на практика нито зная в какво съм обвинен, нито разбирам какво съм подписал, нито какво е реалното крайно наказание, ако имам такова. Казаха ми, че щяло да има пак дело… Подробности засега не зная.

  – Ето, все пак имаш някакви документи от гръцките власти, знаеш ли какво пише в тях, кога ти ги дадоха?

  – Да, имам. Част от тях ми дадоха още при първия разпит или както там се казва, може да е и предварително дело, не зная. Аз нищо не разбрах! Исках да си намеря адвокат да ми помогне, но в ареста имаше няколко души, с които по малко се разбрахме и ми обясниха, че адвокатите искали по 3000-5000, за да те отърват, а за начало поне 1500-2000 евро трябвало да им дам, отде тез пари в мен… Един път говорих с дома по телефона, за жалост близките ми са в крайна безизходица и е невъзможно да съберат такава сума. Остана ми надеждата, че ще ми предоставят служебен адвокат и се надявах, че ще ми предоставят и преводач… за жалост още не ми е ясно да разполагам с такива. Единствената помощ е от тук в затвора, един българин владее гръцки и частично ми превежда какво пише в тия хартии. Той дори ми превеждаше пред управата на затвора, когато проведоха нещо като допълнителен разпит, знам ли и аз какво е…  Лошото е, че понякога може да съм подписвал някой документ, мислейки си, че е молба за адвокат или преводач, пък да е било друго… не съм сигурен в това. Преди няколко месеца ме преместиха от един затвор в друг, не зная наказание ли и какво, никой не ме осведоми… Там имаше и българи и водехме по малко разговор, тук съм изолиран на този остров, далеч от дома, без да познавам никого, надеждата за мен е изгубена, а с тези очакващи ме 240 години затвор съм тотално отчаян и притеснен… започнах отново да проявявам частично признаци на болестта си!

  – Като каза болест, в началото спомена, че си бил освидетелстван от ТЕЛК след катастрофата, която си преживял! От българските документи виждам, че имаш 67% инвалидност! Тук обърнаха ли внимание на болестта ти? Преди малко спомена, че си с едно око!

  – Ами първо, докато бях в ареста в Александрополис, получих епилептичен припадък и мисля, че още от там са описали, че не съм добре, но дали и точно какво пише, не зная. След този случай ходех с придружител. В последствие в Атина в затвора няколко пъти ме водиха в болница, за да ми правят разни прегледи, изследвания и скенер дори. Изписаха ми разни лекарства, които и до днес пия, но въпреки това не се чувствам добре. От хапчето, което ми дават за епилепсията, ми е зле от години. Аз го пиех и в България първоначално, но ми го спряха заради непоносимост! Аз им казах тук, но те дали ме разбраха… не зная, това пак ми дадоха същото. В Ханя последно ме водиха на ядрено-магнитен резонанс, но ми се стори, че хич не им пукаше, гледаха по-бързо да ме закарат и върнат, за жалост не разбирам все още какво си говорят добре и това ме мъчи още повече, защото не зная как съм здравословно и дали не се влошавам?! Самите лекари в затвора и тук, и в Атина знаеха, че не съм добре.

  Окото си загубих при катастрофата през 2006-та, почти никой не знае, че съм с изкуствено, защото лещата е с добро качество и се забелязва, само ако си местя погледа… Но знаете как е без око. Трудно се прави и преценка за обем, разстояния. Мислите ли, че ако не бях в нужда, в това състояние бих поел за Гърция за тези 200 евро? Но когато си гладен, а това е една месечна заплата, очите ти са затворени, ушите ти са запушени, устата е безмълвна. Готов си едва ли не на всичко… Ех, колко лесно изглеждаше това и само за два дни работа, но не.

  Да се върна на здравословните ми проблеми обаче. Сега са ми изпратили от България заверен документа от ТЕЛК и чакам от тук от местното „Сдружение на Българите на остров Крит“, обещаха да ми помогнат с превода, защото имали няколко гръцки адвокатите с право да превеждат и заверяват, и се надявам, че като го представя, ще покаже, че не съм бил добре и отпреди… години наред. Нямам никаква финансова възможност дори да си позволя адвокат да ме представлява… защото, както казах, с баща ми едва свързвахме двата края в България. Искрено се надявам да ми помогнат от сдружението и да ми намерят някой адвокат, който да ми помогне, но не зная как ще му платя! Освен, че съм физически и психически зле, в този момент съм в безизходица и мисълта за доживотен затвор направо ме погубва. За жалост, гръцката система е много сложна и на лица в затвора като мен е доста трудно да се освидетелстват, без да имат извадени местни осигурителни номера и да са вписани в осигурителната система.

  – Идвали ли са ти до днес на свиждане през тези две и половина години!?

  – Кой да дойде да ме види!? Никого си нямам вече, децата са малки, майка им позволява да ме виждат само ако имам някой лев да им занеса, въпреки че ходех доста често в Ловеч да ги посещавам. Тя дори не позволяваше да виждат баща ми последните години, въпреки че работех и плащах издръжка за тях… Как да дойдат, та те са още непълнолетни! Баща ми е много болен, претърпя тежки процедури, а и не само здравословното му състояние е проблем, а и финансовото му. Близки приятели от доста години истински нямам, след катастрофата животът ми се обърка тотално, за съжаление… аз съм един отчаян човек! Вече нищо не ми остана, нямам и надежда никаква, че нещо може да се промени, просто защото няма кой да се застъпи за мен! Зная, че съм нарушил закона и приемам вината си за това, но не мога да осъзная, аз ли съм най-голямото зло на този свят, та животът ме наказа по този начин…?

  Липсата на комуникация със семейството и децата ужасно ми тежи! Ужасно ми е мъчно за тях и се моля, да стане чудо, за да мога един ден да се прибера у дома и да ги прегърна!

  – Воденето на този разговор за теб бе доста мъчително, какво послание искаш да отправиш оттук, от затвора към близките, към институциите…

  – Надявам се да не бъда съден глупостта си, а за последствията, които моите действия са довели… Защото тези хора, които се оказа, че аз съм превозил, днес са някъде из Европа, дали са им документи, намерили са им работа, подслонили са ги, учат ги на местния език, дори им заплащат помощи от парите на данъкоплатците, а мен за това, че излъган и в страх, ги прекарах по магистралата 15 километра, ме наказаха за всичките злини на света! Вярвам, че има честни и почтени хора и ще ми протегнат ръка, искам да бъда наказан за действията си, но пропорционално, както и всички останали, имащи вина! Защото трафикантите на хора са там, навън, и продължават да печелят пари и прекарват хора, там са и крадци на милиони, богаташи, обрали ни и довели ни до това състояние да просим, там са незаловени убийци на хора, никога не влизащи в затворите, ако пък, не дай си Боже, ги заловят, максималните им присъди са не повече от 10 години, които те излежават на половина… Спомням си как на един състезател по фигурно пързаляне у дома, в България, дето беше пиян, ударил едно момиче и момче, му дадоха само условна присъда! Аз не отричам вината си, когато седя на моменти в двора, дори се разкайвам пред самия себе си и глупостта си! Искам достойна и честна присъда за извършеното от мен и ще я излежа, но нека не бъда най-големият престъпник за всички времена! Тук в затвора ни носят разни неща по европейски програми, едни казаха, че това са били жълти стотинки, големите пари ги давали на емигрантите, за облекла, за помощи, за да ги интегрират! Ех, и аз помогнах на тези емигранти, но заплащам с кръвта си, обречен тук на 240 години затвор! Моля се всеки ден и вярвам, че ще дойде и моят ден, че някой някъде ще ми протегне ръка и ще се завърна в бащината къща, ще прегърна децата си, и ще им се извиня, ще продължа да живея оня обикновен селски живот, но щастлив, близо до тях… Съжалявам… не мога повече…

  ––––––––––––––––––––––

  Надяваме се, че българските институции ще ни протегнат ръка, за да помогнем на Стоян да получи подобаващо наказание, а истинските трафиканти на хора да бъдат открити и вкарани в затвора! Призоваваме граждани и адвокати, ако могат да помогнат, да се обърнат към „Сдружение на Българите на остров Крит“ и не само да дадем надежда, но и да се преборим с тежката наказателна система в Гърция за такива престъпления!

  .

• World Universities Reputation Rankings 2018

  .

  THE World Reputation Rankings 2018: results announced

  .

  

  Overall, the results of the 2018 World Reputation Rankings are relatively stable, with the same US and UK universities claiming the top eight places. The only change is that the University of Oxford drops slightly from joint fourth to fifth place, to fall behind the University of Cambridge.

  The University of Chicago remains in ninth place for the second year but it is joined by the University of California, Los Angeles (UCLA), which makes the top 10 for the first time since 2014, after rising four places.
  The US still dominates the table with 44 universities, up from 42 last year, although it is worth noting that this year’s table includes 105 universities, four more than last year, as a result of joint scores.
  The UK has nine universities, one fewer than last year. Six of these, including all four of its London representatives, have declined.
  China and Germany jointly claim the title of the third-most represented nation, with six institutions each. But half of the representatives in each country have fallen down the list.
  In the case of Germany, questions have been raised over whether its Excellence Initiative has created meaningful differentiation in its higher education system.
  Meanwhile, signs of decline in China, after years of consistent progress, suggest that predictions of the country’s continued higher education rise may have been overstated or premature – although its two most prestigious players, Tsinghua and Peking, have maintained their positions in the top 20.

  Asia’s leading universities still lack the global standing that is enjoyed by many of their peers in the UK and the US, according to Times Higher Education’s list of the world’s most prestigious universities.

  Analysis of the THE World Reputation Rankings 2018, which is based on a survey of leading scholars, shows that many Asian universities that make the top 100 list tend to get the majority of their votes from academics based within their own country – even though they have been rising up the THE World University Rankings in recent years.

  A separate analysis of individual institutions in the table reveals that even the most well-regarded Asian universities do not have high levels of prestige outside the continent.

  The University of Tokyo – the region’s top-ranked university, in the list at 13th place – received almost 80 per cent of its votes from within Asia

  And while Tsinghua University, at 14th place, received more votes from North America this year, the majority of its votes (71 per cent) were again from Asian scholars. It is a similar story for both the National University of Singapore and the University of Hong Kong.

  In contrast, Harvard University – which took the number one spot for the eighth consecutive year – received just 26 per cent of votes from academics in North America, and similar shares from scholars based in Europe (27 per cent) and Asia (38 per cent).

  The University of Cambridge (fourth) also received a relatively even spread of votes by region, although, in continental Europe, universities still tend to draw their strongest support from within their region.

  The overall rankings results show that several Asian universities have slipped this year. Half of China’s six representatives and four of Japan’s five institutions have dropped places.

  Simon Marginson, director of UCL’s Centre for Global Higher Education, said that the regional difference in voting patterns can be explained in part by the fact there is a lag between “improved real performance and the reputational effects it generates”.

  The top research universities in the US and the UK “earned their reputations over the whole 20th century and beyond and have not slipped in standard, so they are difficult to displace”, he said, whereas universities in South Korea and Singapore “only really showed themselves as strong in the 1990s, and China’s rise is essentially post-2000”.

  The World Reputation Rankings are based on an invitation-only opinion survey of senior, published academics, who were asked to name no more than 15 universities that they believed were the best for research and teaching in their field.

  .

  World Reputation Rankings 2018: top 10

  .

  Reputation rank 2018	Reputation rank 2017	World rank 2018	University	Country
  1	1	6	Harvard University	United States
  2	2	5	MIT (Cambridge, MA)	United States
  3	3	=3	Stanford University	United States
  4	=4	2	University of Cambridge	United Kingdom
  5	=4	1	University of Oxford	United Kingdom
  6	6	18	University of California, Berkeley	United States
  7	7	7	Princeton University	United States
  8	8	12	Yale University	United States
  =9	13	15	University of California, Los Angeles	United States
  =9	9	9	University of Chicago	United States

  .

  Different routes up, similar dangers ahead

  .

  Diversity can be an asset that bolsters a university and its reputation, but risks must be minded and managed

  The universities at the top of the Times Higher Education World University Rankings have many similar qualities: they produce high-quality, groundbreaking research, deliver innovative education and have strong relationships with their local and global communities.

  But one university has a rarer attribute that makes these achievements even more impressive. KU Leuven is the only university in the top 50 of the table with an open admissions system, says its rector Luc Sels.

  “In Flanders, we have an open intake system so we cannot refuse students. If students want to come and take a programme in KU Leuven, they are all welcome,” he explains.

  “This combination of being very strong in research and at the same time being very democratic and open – and allowing all students to study with us – is a difficult combination, a very challenging one for us, but we are quite proud of what we accomplish in being able to combine those two.”

  This democratic quality is extended to the staff, too. Deans and the rector are not appointed but elected by academics. As a result, staff “feel really embedded in the system – they remain loyal to the system” and the university has a “very low degree of voluntary turnover of researchers and professors”, says Sels.

   

  Browse the full Times Higher Education World Reputation Rankings 2018 results

  View this year’s World Reputation Rankings methodology in full

  (с) www.timeshighereducation.com

• Български фолклор, шевици и вина в Амстердам

  Асен Недялков, Еlysium.press

  

  “И ние сме дали нещо на света…” Тези думи много често присъстват като надслов на тържества, свързани с бележити събития от българската история и култура. България е на трето място в света по брой и разнообразие на културно-исторически паметници. 7 цивилизации са се развивали интензивно през последните 4000 г. по днешните български земи. Но познаваме ли добре цялата ни история? Какво правим, за да я опознаят по-добре нашите деца? В този изключително космополитен свят, в който живеем, грижим ли се да съхраним и да развиваме истинските български традиции и култура?

  Един от най-вълнуващите наши празници е 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост. Празникът се чества навсякъде по света, където живеят наши сънародници. Както вече екипът на IBA.Bulgaria сподели – по данни на Държавната агенция за българите в чужбина, в света има регистрирани над 1000 организации на българи, които по един или друг начин отбелязват ежегодно светлия празник.

  Тази година един от най-ярките примери за непреходността на българската култура по света бе фестивалът „България – люлка на Европейската цивилизация“. Мястото на събитието има своето значение – Амстердам, град, в който живеят над 180 националности. Какво по-добро място, за да се презентира изключителната наша история и културно наследство пред толкова многообразна публика?

  

  Двудневният фестивал, който се проведе на 26 и 27 май, бе организиран от сдружение „Българско образование и култура“ с председател Елица Йорданова. Сдружението е създадено само преди 5 години, но за този период се превръща в най-голямата и най-активната българска образователна и културна организация в Холандия.

  Идеята на фестивала бе да се чества българската култура не само с българи, но и с чужденци. Една отлично постигната цел – гостите през двата дни бяха повече от 650 човека. Входът бе декориран в цветовете на българския флаг и, още от първите крачки в главната зала, можеше да се почувства близостта на родината с българска реч навсякъде и вълнуващи се деца и млади девойки в български носии.

  

  Първата част и на двата фестивални дни предложи на посетителите изложба от над 40 уникални български изделия, реплики на най-известните тракийски съкровища – изработени от най-добрите български майстори и представени от фондация “Занаяти от тракийските земи“.

  Благодарение на дизайнера Глория Ангелова, посетителите се докоснаха до везба на български шевици. Гостите можеха да дегустират и подбрани български вина, предоставени от Тони Димитров от “Булвайн“. Книги, разказващи древната история на създаването на България и преплитащите се култури по нашите земи, също привличаха вниманието на посетителите. Събитието успя да завладее гостите си и да ги преведе през пътешествие, пораждащо силни чувства на гордост.

  

  Моментът, когато гостите наистина се откъснаха от Холандия и се почустваха у дома, беше концертната програма в следобедните часове и на двата дни. Подборът на изпълнения непрекъснато смесваше модерното с класическото, показвайки живота на българска култура и изкуство преди и днес. На 26 май гостите имаха удоволствието да чуят концерт на талантливите пеещи, танцуваши и свирещи на инструменти деца от ансамбъл “Загорче”, Стара Загора, и да се насладят на изпълнението на един от най-известните български кавалджии – Живко Василев и неговата група “Аутентик“.

  

  27 май също донесе много български песни и танци в холандския град. Програмата включваше изпълнения на детския състав за народни танци “Българче“ с ръководител Джулия Баръмова, “Клуб за български народни танци” с ръководител Клавдия Генова и клуб за български народни танци ‘’Зора“ с ръководители Никол Петкова и Явор Господинов – всички от град Хага. Кулминацията на фестивала беше финалното изпълнение от празничната програма – концерт на ансамбъл “Чубрица“ с диригент Renske Velthuis. Многобройният ансамбъл е съставен главно от хора с холандски произход, които пеят български народни песни.

  

  В края на вълнуващото изпълнение на ансамбъл ‘’Чубрица“, цялата публика стана на крака, за да се хване на хорото. Вълнуващо е, когато се намираш на другия край на Европа и присъстваш на фестивал с толкова много различни хора, млади стари, българи и чужденци, които танцуват, пеят и не спират да се вълнуват от българската култура.

  

  За организацията на подобно събитие е нужна много помощ и съдействие. Част от българския бизнес в Холандия подкрепи събитието, оценявайки неговия потенциал и значимост. Фестивалът беше посетен и от важни личностни като гости от Държавната агенция за българите в чужбина, евродепутатът Ангел Джамбазки, Н.Пр. Посланика и Консула на България от Посолството в Хага. Не случайно председателят на сдружение ‘’Българско образование и култура“ – Елица Йорданова*, споделя своята благодарност:

  ‘’Броени часове след края на нашия страхотен празник съм все още под влияние на емоциите, които изпитах през тези два дни, приятели!
  Чувството е страхотно, неописуемо…
  Да се срещнеш и общуваш с хора от целия свят, хора с големи сърца, хора, които споделят мечтите ти, усмивките ти и дори сълзите ти!
  Хора, които никога не си срещал, а веднага стават близки на сърцето ти!
  Хора, които чуват песента на душата ти – песен за нашата свидна България!
  Хора, които влизат в живота ти, хващат ръката ти и знаеш, че не си вече сам по пътя!
  Благодаря ви от цялото си сърце за разбирането, за моралната и финансова подкрепа и за помощта преди, по време на и след фестивала!
  Бъдете здрави и благословени!’’

  
  

  Фестивалът в Амстердам е пример за това, че където и да сме по света, не трябва да забравяме, че сме българи и че носим в себе си сериозно наследство и потенциал. Успехите на нашите сънародници по света са неизброими и инициативи като „България – люлка на Европейската цивилизация“ затвърждават усещането за принадлежност и просперитет. Подобни събития са и още една възможност да се съберем на едно място, което създава контакти, поражда идеи, дава възможности за бъдещи проекти и прославя родината ни.

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Като председател на сдружение “Българско образование и култура”, г-жа Елица Йорданова е член и официален посланик на IBA.Bulgaria в Холандия.

  .

• 1000-годишнината на Охридската архиепископия, България и Русия

   

  Иван Николов, БГНЕС

  

  Тържествата по случай 1000-годишнината на Охридската архиепископия даваха невероятен шанс Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между България и Р. Македония да се превърне в незаобиколим фактор в по-нататъшното задълбочаване на отношенията между двете братски държави.

  Уви! Това не стана.

  Не стана, защото протегнатата ръка на македонските архиереи към българските им духовни братя остана да виси безпомощно във въздуха, неподкрепена с братска любов и отзивчивост, проявявани многократно през вековете.

  Не стана и поради малодушието на българския държавен връх, който предпочете да остане скрит в просторните си кабинети, безмълвен, нерешителен и подвластен на съветите, идващи от инфантилни чиновници, користолюбиви „доброжелатели” и геополитически влъхви.

  Отсъствието на представители на България – духовни и държавни на тези тържества, всъщност е удар върху самата България, която с този невежествен и безотговорен акт уязви истината за историята на Охридската архиепископия. Тя предостави доброволно тази свята истина в ръцете на школувани фарисеи, работещи усърдно днешните архиереи никога да не повторят подвига на Григор Пърличев, пробудил родовата памет на съгражданите си, и на митрополит Натанаил, седнал тържествено на Светиклиментовия трон в Охрид през 1874 г.

  Отсъствието на представители на България – духовни и държавни – насърчи отново стратегията родствените връзки между БПЦ и Охридската архиепископия и в този тържествен момент да се покрият с балдахина на с десетилетия преповтаряните полуистини.

  Полуистини чухме всички, които присъстваха на тържествената научна сесия в катедралния храм „Света София”. Тези полуистини бяха преповтаряни в различни варианти и от духовните, и от политическите оратори. Не е ли полуистина да цитираш избирателно изречения от грамотите на император Василий Втори Българоубиец като „пропуснеш” думите му в Грамотата от 1020 г.: ”Охридската архиепископия управлява всички български епископства, които при царете Петър и Самуил се владееха от тогавашните епископи…”?

  Присъствието на български архиереи и държавници на тържествената научна сесия щеше да засили елемента на коректно отнасяне към записаното в документите на църковната история. Борбата за възстановяването на Охридската архиепископия след 1767 г. щеше да блесне с ослепителна светлина чрез словата, речите и публицистичните текстове на братя Миладинови, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, на митрополитите Натанаил и Методий Кусев. Щяхме да чуем и по-точно цитиране на места от обемистия труд на проф. Иван Снегаров, родом от Охрид, озаглавен „История на Охридската архиепископия”.

  Шамарът, който българските архиереи и държавници сами удариха на себе си, като предпочетоха да се спотаят страхливо в кабинетите си, вместо на висок глас да прославят хилядагодишнината на Охридската архиепископия, като неотменна част от собствената си духовна и историческа същност, отекна болезнено в душите на всички, които жадуват с десетилетия преповтаряните полуистини най-после да бъдат изхвърлени и заменени с истината.

  Дали пък намерението на българския президент Румен Радев да присъства на тържествата в Охрид на 27 и 28 май 2018 г. не е било подложено на натиск, два дни преди това, при посещението му в Москва! Колкото и хипотетично, това предположение ни отпраща към геополитическия триъгълник Москва-Атина-Белград, който изключва сближаването между София и Скопие. Сделките за газа и нефта са също част от геополитиката. Геополитиката не се интересува от справедливост, истина и морал.

  Ваше Светейшество патриарх Неофит, господин президент Радев, трудната битка за сближаване с братска Македония продължава, но защо ни принуждавате да я водим без Вас!!?

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

  * Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на сп. “България – Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. 

  .

   

• С усещане, че правим история

  Петър Крумов, в. „Култура“

  

  Важното е, че имаме памет. Важното е, че можем да се смеем, без никого да оцапаме с кръвта си. Важното е, че сме все още изправени и не сме станали подлеци, нито канибали.

  Роберто Боланьо

  Прогнозата за двадесет и четвърти май: слънчево с променлива облачност и краткотрайни превалявания. Тази метеорологична картина, струва ми се, е аналог на противоречивата културна обстановка в страната ни. Има проблясъци (ще те сгреят, без да изгориш), чезнещи понякога в непрогледна облачност, понякога за дълго. Сякаш от нищото ще валне самобитен дъждец, ще се извие вятър (не винаги дружелюбен). Такъв един роден колаж. Променлив, без да е авангарден, малко разпасан, на моменти блестящ, без да е световноизвестен, на моменти тесногръд, без да е свиреп. Ядосва те, после те очарова. И ти вземеш, че се привържеш и му се отдадеш за цял живот, без да съзнаваш съвсем ясно защо. Даже ще забележиш на хоризонта изгледи за подобрение (мираж?!), ще ги посочиш и на останалите. И те ще ги видят и ще се усмихнат.

  Направите ли крачка извън кулата си от слонова кост обаче, се натъквате на друга, жестока реалност. Реалността на тъмната и невежа България, реалността на безпътната провинция, на управлението на маймуните. Много прилича на България от XVII-XVIII век. Села и паланки, вратове и ниски чела. Разликата е, че сега простотията е войнстваща и е на площ почти колкото държавата. Предстои ни, струва ми се, ново Възраждане, нова нелека борба. И е ясно, че държавата нехае или направо пречи. Но възрожденци не липсват. Тук някой будител крачи из свлачището, там се носи гласът на учител. На фона на всички нашествия, които се случиха и има да се случват обаче, действията в сферата на културата все още изглеждат оскъдни. Трябва ни културно нашествие. Трябва ни организирана култура, ако щете – по примера на организираната престъпност, с подобен размах и безкомпромисност. Имаме нужда от умни фанатици, от пионери, от дързост. Имаме нужда от съзнанието, че правим история.

  А в каква ситуация се намират самите будители? Миналата година, октомври месец, бях сред публиката на „Актьори срещу поети“. Беше паметна вечер. Свои стихове четоха Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Рада Александрова, Иван Теофилов, Александър Шурбанов, Цочо Бояджиев, а стихотворения на Малина Томова и Калина Ковачева четоха Марин Бодаков и Силвия Чолева. Най-високият ешелон на българската поезия, а как плахо пристъпваха представителите му по сцената, как скромно бяха облечени, как мъждукаха гласовете им, направо настръхваш! Отвикнали да получават толкова внимание, те сякаш не вярваха, че залата е пълна тъкмо заради тях. След края и аплодисментите, след като мнозина слязоха на сцената с насълзени очи, за да им благодарят, те изглеждаха преродени.

  Дадох си сметка, че и будителите имат нужда от будител. Че не само нешлифованите, не само младите, всеки има нужда от подадена ръка. Всъщност, не е ли нещо такова културният процес – подаване на ръка. Изглежда по-просто, отколкото да изтеглиш сабята от канията или да се емнеш със знамето, но не е. Понеже, за да подадеш ръка, трябва да имаш памет, да можеш да се радваш и да не си подлец. И най-вече, трябва да отместиш поглед от себе си и да го спреш върху лицето на човека срещу теб. А това постоянно да отместваш поглед от себе си, е къртовски труд. Но така се изплита плетката на културата, ситната мрежа, която ни удържа да не потънем в дълбините на глупостта или безочието.

  Мнозина са се залостили в своите кабинети, орат своята нива, тъкат на свой стан. Всеки води своя малка война, своя фехтовка. За да бъда съвсем искрен, и аз правя същото. А ми се ще да съм искрен, понеже умни текстове и умни глави не липсват, но понякога трябва и смелост да бръкнеш и да си извадиш червата; и под червата имам предвид душата. Така че, ще си призная и друго: например, колко неосъществени идеи имам. Пориви, останали на хартия. Исках да пиша нощем по стените имена на слабо известни поети, исках да хвърлям от тераса над „Раковска“ страници от моя любим Луи Селин, исках да създам група от дръзки, обичащи и мразещи (почти едно и също е) артисти, исках още куп неща. Нищо от това не сторих или го сторих със слаб успех. Не ми е стигнала смелост или себеотрицание.

  Едно е сигурно обаче – видях в очите на хората от моето поколение, на писателите, поетите, режисьорите, актьорите, художниците и музикантите, и те видяха в моите – жажда. Жаждата да бъдем призовани. Жаждата да прекрачим синора и да се срещнем с останалите орачи или рицари, или маратонци, или каквито и да сме. Жаждата да забележим и да бъдем забелязани. Жаждата да си повярваме, че правим история. И тази жажда пърха там, в бялото на очите ни, крехка като колибри, обградена от сенките на съмнението, на умората и безразличието. Дали ще си подадем ръце или ще ги скръстим в мнителна поза, това е, струва ми се, въпрос, който седи на масата, който винаги е бил на масата. Разликата между едното и другото е тънка, тънка като бръснач, по който всички ние, хората на изкуството и културата, в момента крачим. Честит празник!

  .

• „Илинденска Македония“… раздяла с илюзии или среща с български корени?

  Владимир Перев, „Македонска трибуна“*

  

  Трябваше да минат 24 часа, за да стане ясно, че приемането на името „Илинденска Македония“ няма да може така лесно да се случи. Освен подкрепата от българските министри Красимир Каракачанов и Екатерина Захариева, които навлязоха в българския характер на Илинденско-Преображенското въстание, начално договореното име между премиерите Зоран Заев и Алексис Ципрас предизвика противопоставяне, както в Македония, така и в Гърция.

  Македонската опозиция отхвърли предложението „Илинденска Македония“ с мотива, че това име е началото на приемането на формулата ерга омнес, който се отнася и за вътрешно използване, както и, че те са против всякаква промяна на Конституцията, а македонският президент Иванов каза, че нещата не му са ясни и че иска писмена информация.

  В Гърция лидерът на Неа демокрация Кириакос Мицотакис застана срещу прилагателното „Илинденска“ с коментар, че това е най-иредентистичната формула в полза на Македония и отваря нови апетити към Гърция, а Евангелис Венизелос оцени предложението като „въплъщение на иредентизъм“.

  

  Стана очевидно, че и двамата премиери – и Ципрас, и Заев – не я познават добре освободителната борба на македонските българи, че въстанието не е само „Илинденско“, както те си мислят, че е Илинденско-Преображенско, че въстанието се развива на цялата територия на Османската империя, където живеят българите, че не знаят и за славата борби и освобождението на Наваска и Клисура, които днес са намират на територията на Гърция. Там също е имало местно редактирана востаническа власт, нещо като самостоятелно управление… Това, а и много други неща около самоличността на българския характер на въстаналия народ, определи реакциите на Мицотакис и Венизелос, двамата със солидни семейни и лични познания на гръцката история.

  

  Оценките в момента се, че всички пътища на Македония към някакво евентуално споразумение с НАТО и Европейския съюз са затворени, а бъдещето на държавата е още по-неизвестно… това до толкова повече, че крайните леви елементи в държавата, задоени с наследеният Коминтерновски дух, възпитани в югославски антибългаризъм, сега демонстрират в цялата страна с искане за прекратяване на преговорите, винаги с руски знамена. Руското влияние в македонската антиевропейска политика и антибългаризмът стават ежедневие на македонския политически театър.

  .

  –––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  Бел.ред.: Текстът е публикуван в „Македонска трибуна“ на 20 май.

   

• ВАС отмени ОВОС за 7-ми блок на АЕЦ „Козлодуй“

  

  Тричленен състав на Върховния административен съд отмени оценката за въздействие на околната среда, с което е одобрено осъществяването на инвестиционно предложение за изграждане нова ядрена мощност на площадка 2 на АЕЦ „Козлодуй“.

  Делото е по жалби на Петър Пенчев Троянски, Сдружение „Коалиция за устойчиво развитие“ и Петър Пламенков Кърджилов.

  В решението на съда се казва, че оспореното решение е действителен административен акт, издаден от компетентен орган в предвидената в закона форма, но е издаден при допуснати нарушения на процедурата и на материалния закон и е в противоречие с целта на закона.

  Разноски претендира само Сдружение „Коалиция за устойчиво развитие“, но не са представени доказателства за реално направени, поради което такива не са присъдени.

  Решението може да бъде обжалвано пред петчленен състав на ВАС.

  Източник: OFFNews

  .

• Доналд Туск: С приятели като Тръмп, кой има нужда от врагове

  Председателят на Европейския съвет Доналд Туск разкритикува американския президент Доналд Тръмп в речта си по време на срещата на върха на ЕНП в София, която предшества Европейския съвет утре.

  

  „Когато погледнем към последните решения на президента Тръмп, някой може да се запита – с приятели като тези, кой има нужда от врагове? Ако говорим честно, Европа трябва да бъде много благодарна на президента Тръмп. Благодарение на него се отървахме от всичките си илюзии. Той ни накара да разберем, че ако имаме нужда от приятелска ръка, ние може да я открием на собственото си рамо. Европа трябва да направи всичко възможно, за да запази трансатлатническите отношения, но трябва да бъдем готови и за онези сценарии, при които действаме сами. Имаме достатъчно потенциал, за да посрещнем това предизвикателство.“ – заяви Туск, предаде БНР. Той допълни, че трябва да се каже ясно – или Европа и САЩ са обединени, или не. Туск каза, че ще поиска от европейските лидери да подкрепят сделката за ядрената програма на Иран, от която Тръмп се оттегли.

  „Европейският съюз и Съединените щати са приятели и партньори. Ето защо налагането на мита не може да бъде обяснено със защита на националната сигурност. Абсурд е дори да се помисли, че Европейският съюз може да бъде заплаха за Съединените щати. Трябва да върнем реалността в тези разговори, тъй като до момента това не е така… Освен традиционните политически предизвикателства – такива като възхода на Китай и агресивната позиция на Русия, сега се срещаме и с нов феномен – капризите на американската администрация“ – заяви още Туск. /“Сега“/

  .

• Изличеното слово на Йордан Бадев

   

  Виолета Радева,

  LiterNet

  

  Йордан Бадев е роден на 25 февруари 1888 г. в Битоля – най-западния край на българската земя, ключа към Македония, както сам определя родния си град в едноименна статия. От ранното си детство е закърмен с националноосвободителните борби на най-мъченическата част от нашия народ и това предопределя голямата тема в живота му – освобождението на многострадална Македония. В книгата си със спомени „От ранно детство“ (1928 г.) той разказва за неотразимото влияние на учителя по математика в Битолската гимназия Даме Груев върху юношеската му душа. За революционера с „пронизни очи“, за човека със „себеотрицание и вяра в светостта на делото“ Бадев ще напише след години великолепна книга, напълно непозната на нашите съвременници.

  В годината на Илинденското въстание четиринайсетгодишният Йордан Бадев става член на революционния кръжок: „Записаха ме при всички установени формалности: препоръка за преданост към великата тайна и гаранция за честна и самоотвержена служба. И после тържествена клетва в тъмна стая над револвер, кама и евангелие“. По-големите момчета тръгват по планинските усои. Нему е възложено да изнесе патроните и цървулите им до най-близкото манастирче, където те го чакат. В пламъка на Илинден изгаря над Смилево по-големият му брат Иван – знаменосец на Сугаревата чета. Години по-късно в белградския затвор е убит като непоправим „бугараш“ най-малкият му брат Александър. И него не отминава насилствената смърт – все заради свободна и единна България, заради българското национално самосъзнание.

  След като завършва българската пълна класическа гимназия в Битоля, Йордан Бадев записва Славянска филология в Софийския университет. Много скоро обаче освиркването на княз Фердинанд при откриването на Народния театър през 1907 г. става причина да се върне в родния си град. Тогава съдбата посочва с пръст неговото призвание – възлагат му да редактира нелегалния революционен лист „Пелистер“. Сериозната си журналистическа и критическа дейност обаче започва като сътрудник на солунския в. „Право“. Публикувал е в редица вестници и списания като „Родина“, „Сердика“, „Просвета“, „Звено“, „Народност“, „Мироглед“, „Слово“, „Македония“ и други, а от 1922 г. става редовен автор на сп. „Златорог“.

  Йордан Бадев е сред членовете основатели на Македонския научен институт, наред с Александър Станишев, Александър Балабанов, Андрей Ляпчев, Андрей Протич, Атанас Яранов, Георги Баждаров, Георги Баласчев, Данаил Крапчев, Ефтим Спространов, Иван Георгов, Иван Снегаров, Йордан Иванов, Кръстю Сарафов, Любомир Милетич, Михаил Арнаудов, Никола Милев, Симеон Радев, Теодор Траянов, Христо Силянов и други.

  Получил отлично образование в Лозана, Швейцария, ерудиран, с усет и вкус за трайното и стойностното в изкуството, Йордан Бадев общува интелектуално и човешки със забележителни личности в българския обществен и културен живот: проф. Никола Милев, Тодор Александров, Димитър Шишманов, Владимир Василев, проф. Михаил Арнаудов, Димитър Талев, Чудомир, Асен Разцветников. Синът му пази по чудо оцелели писма от някои от първенците на духовния ни елит между двете световни войни. Част от тях г-н Бойко Бадев ми беше предоставил и с негово разрешение съм ги публикувала на страница „Кафене България“ във в. „Демокрация“. Те са недвусмислено свидетелство за уважението и признанието, на които се е радвал.

  Четвърт век е учителствал в Самоков и в София. Бил е и заместник-директор на Втора софийска девическа гимназия. От 8 октомври 1928 г. до 10 октомври 1929 г. е драматург на Народния театър, а от тази дата до 26 юли 1931 г. е драматург и артистичен секретар. Директори в този период са Никола Т. Балабанов и Владимир Василев. От 1931 г. до смъртта си е редактор на културната страница на най-авторитетния столичен вестник „Зора“, където за 13 години помества стотици страници статии, рецензии, отзиви, бележки за юбилеи или поменни слова. Той не бяга от парливите литературни и политически въпроси на деня, не се бои да отстоява принципно и честно мнението си, без оглед на конюнктурата, дори когато съзнава, че срещу него се изправя сила, на която не би могъл да противостои. Бадев е написал много статии в защита на справедливата кауза на българите от Македония. Перото му често пъти посяга към темата за съдбата на поробената родна земя, за родените там поети, пожертвали таланта и живота си пред олтара на отечеството, за будителите и революционерите.

  Той е сред верните последователи на Тодор Александров. Иван Михайлов твърди, че по време на управлението на БЗНС – от 1921 г. до средата на 1923 г. – се наложило за определен период Бадев да се крие заради преследванията, на които земеделското правителство подлага дейците на ВМРО, макар да не се е занимавал с нелегална дейност. Известно време е бил представител на ВМРО в Париж. Заради тесните си и активни връзки с ръководството на ВМРО, нему е възложено през 1924 г. да осветли истината в брошурата „Заговорът срещу Тодор Александров“. В този акт можем да открием една от причините за неговото убийство през септември 1944 година. Ето показателни редове: „Болшевиките се убедиха, че и по традицията си, и по самосъзнанието си, и по морала си ВМРО е една крепост, която едва ли би могло да се превземе, без да бъде премахнат поне един от главните защитници. А да се превземе тази крепост значеше, по тяхна преценка, да се улесни твърде много настъплението на съветизма към Югоизточна Европа“. Или тези констатации: „Двама-трима търгаши „революционери“ около Алеко, двама-трима партизанствуващи користолюбци около Г. Занков и неколцина продадени македонствуващи комунисти и комуниствуващи македонци около Чулев, Влахов и Димо х. Димов, ето тайфата, която по хитрото и златно внушение на Москва устрои и изпълни на 31 август т.г. пъкления заговор против Т. Александров“.

  Иван Михайлов в спомените си свидетелства, че в края на 1924 г. са отправяни закани към много македонци, сред които са били самият той, Йордан Бадев, Александър Протогеров, Григор Василев. В свое изложение „Защо убих Паница“, печатано в македонските вестници, Менча Кърничева пише, че в началото на 1925 г. земеделските емигранти в Белград Коста Тодоров и Александър Оббов, в присъствието на Коста Паница, решават да продължат да поддържат четническите акции и да засилят терора и убийствата в България. Замисляли и въстание в Западна България, което щяло да бъде подкрепено с навлизане на въоръжени емигранти и сръбски части. Там Менча Кърничева съобщава още, че, бидейки близка с балдъзата на Паница Магдалена и нейния годеник Л. Бумбаров, тя е чувала закани към видни лица в България, сред които споменава Йордан Бадев, Григор Василев, Наум Томалевски и други. „В хотел Мариахилф пред мен и пред семейството си – пише М. Кърничева – Паница каза: „Когато веднъж се установи селско-работническо правителство в България, такава сеч ще падне над македонците, че и ония, които биха останали живи, не ще посмеят да се наричат македонци“. Тези думи не остават празна закана. Двайсет години по-късно лично Лев Главинчев с няколко садисти като него методично избива всички македонци в пределите на България, които не приемат коминтерновските планове за създаване на „македонска нация“. На територията на Вардарска Македония същото правят Титовите главорези.

  За осъществяването на националния идеал – цялостното етническо обединение на българския народ в рамките на населяваните от векове територии, Йордан Бадев участва и в Балканската, и в Първата световна война. Войник на тази кауза остава до мъченическата си смърт. Втората важна причина, заради която е ликвидиран Йордан Бадев, е неговият антикомунизъм и антисъветизъм. Синът му разказва, че през късното лято на 1944 г., когато грохотът на съветските оръдия се чувал на крачка от северната ни граница, майка му се обърнала с тревожното питане: „Йордане, защо не прекъснеш вече това писане. Защо ти последен трябва още да се появяваш във вестника. Всички го напуснаха. Помисли за последиците“. Баща му отсякъл: „Спести си съветите. Гледай си кухнята!“

  Сигурно е разбирал, че е обречен. Навярно като всеки човек се е молел чашата да го отмине. Но изборът си той е направил отдавна, направил го е честно, в съгласие с моралните си принципи. Позициите си на гражданин и на литературен критик винаги и неизменно е изразявал открито, недвусмислено.

  В литературен портрет на Йордан Бадев, поместен във в. „Слово“ от 5 септември 1942 г., Методий Маринов обрисува обстановката, в която твори критикът: „Просторна стая, украсена с картини от български художници, фино бюро-писалище, над което виси портретът на Бадевия син, вдясно портретна карикатура на писателя от Ал. Добринов. През прозрачни и обагрени завеси септемврийският ден ръси меки лъчи. В тоя ореол лицето на нашия събеседник се вижда като нахвърляно с топли бои от палитрата на художник-модернист“. Две години по-късно, в също такъв ден – 20 септември – този естет с неподкупна съвест, както кратко и изчерпателно го определя проф. Михаил Арнаудов, ще бъде отведен от двама мъже в кожухчета и бричове, препасани с револвери. След няколко седмици вестниците го обявяват за безследно изчезнал. Никой повече няма да узнае къде е хвърлен трупът му, къде лежат костите му.

  Макар (по спомени на сина му Бойко Бадев) през първите месеци на 1944 г. да му предлагат поста на културно аташе в Осло – шанс да избегне трагичната си съдба, – Бадев, верен на един по-висш идеал за служене на народа си, отказва. Вечерта на 8 септември 1944 г. по радиото предават съобщението за нахлуването на съветските военни части на територията на България. Когато от апарата се понасят кресливите частушки на хор „Пятницки“, от скованото гърло на Йордан Бадев се изтръгва шепотът: „С България е свършено!“.

  Наскоро след деветосептемврийския преврат във в. „Работническо дело“ се появява статия срещу литературния критик. Неин автор е Д. Б. Митов. Той е издавал шестнайсет години в. „Литературен глас“ и не може да преглътне мнението на Бадев, че литературната група около седмичника с писанията си ще остане като „свидетелство за литературния разврат“ на своето време; че вестникът „крета като боклукчийска кола, за да събира де що намери литературен измет“. Статията е пълна с политически квалификации – обикнатия стил на комунистите и на ляво ориентираната интелигенция. Събират се приятели на чашка и шумно поздравяват автора, задето е „натрил носа“ на този „великобългарски шовинист“. Сред тях седял и Лев Главинчев. Слушал, усмихвал се, механично късал лист хартия и накрая рекъл: „Ах, да! Статията е тъкмо на място, но срещу един мъртвец“. Присъстващите смутено се умълчали. Не се съмнявали, че Главинчев знае какво говори.

  Защото на 20 септември 1944 г. именно бандата на Лев Главинчев арестува Йордан Бадев. Казват, че преди да го убие, Главинчев го е измъчвал садистично. На 4 април 1945 г. Шести състав на т.нар. народен съд го осъжда post mortem на смърт, заедно с Данаил Крапчев и Райко Алексиев, за да конфискува цялото им имущество и да придаде някакъв вид на законност на саморазправата, отнела в рамките на около тридесет дни живота на над 30 хиляди българи. По време на процеса срещу него свидетелстват Николай Райнов и Христо Радевски. „Йордан Бадев изигра една съвършено отрицателна роля – категоричен е Н. Райнов. – Критици като него смятаха, че не са критици, ако от отзивите им не излезе, че те са по-умни от писателите, че те виждат по-далече от тях и знаят много повече.“ Това изрича писател, който добре знае, че недолюбваният от него критик е вече мъртъв и не може по никакъв начин да се защити. Писател, който се смята за един от стълбовете на теософското дружество у нас, тоест за духовен и просветлен.

  Думите на Хр. Радевски не могат да ни изненадат: „Йордан Бадев го мразят даже и онези, които не споделят прогресивни възгледи върху изкуството. Ние го наричахме „литературен фелдфебел“, той съскаше срещу всяка ведрина, срещу всяка свежа струя в нашето общество и културен живот. Цялата наша преса до 9.09.1944 г., с изключение на в. „Мир“, „Заря“ и „Дъга“, служеше изцяло на каузата на немците и правителството. Не случаен е този виц, че Хитлер, когато имал неуспех и искал да се окуражи, четял български вестници“.

  „Запомнил съм Йордан Бадев като най-тихия, най-благия човек в редакцията на в. „Зора“. Обикновено седеше от лявата страна на Данаил Крапчев. Виждам го привечер, когато почва истинската работа за задоволяване на ненаситния вестник. Пише или чете – Бадев е винаги вглъбен в себе си. Електрическата светлина открояваше наведената му глава, плъзгаше се по изящните черти на лицето му. Ако не се движи, ще помислиш, че това е някакво изваяние. Гледа през елипсовидни очила. Вдига глава само когато някой му донесе материал за преглед. Ще се усмихне едва доловимо, ще благодари с едно кимване, пак се навежда и потъва в своя свят. Струваше ни се, че е в състояние да се затвори в себе си до там, че нито телефонни разговори, нито обичайните запитвания и пояснения на редакторите можеха да го откъснат от неговия свят. Извънредно внимателен към всичко, което му се поднася за преглед… Трябва да кажа, че Йордан Бадев, колкото и сдържан да беше външно, много се вълнуваше, до просълзяване, в случаи като смъртта на Страшимиров. Смъртта на Йордан Йовков обаче буквално го съкруши. Поменната статия Бадев написа просълзен. Повтаряше: „Йордан Йовков е незаменим. Ще се роди ли някога един втори Йордан Йовков?“

  Позволявам си този дълъг цитат от покойния Христо Огнянов, защото е свидетелство на съвременник, който непосредствено го е познавал и като журналист във в. „Зора“ е можел да добие преки впечатления както от човека, така и от твореца Бадев. Дистанцията от няколко десетилетия е изчистила спомена от несъщественото, от маловажното и преходното. Придала му е релефност, наситила го е със значения. Има и още една причина. Тези беседи за литературния критик, четени по радио „Свободна Европа“ през 1991 г., отдавна отзвучаха ведно с всеобщата еуфория и с вярата, че най-сетне възтържествува истината, а почтеността ще е качество от висш порядък, а не повод по-скоро за присмех.

  Комунистическата ненавист към Йордан Бадев граничи с патологичното. Заклеймен като „фашист“ и „великобългарски шовинист“, той има през петте болшевишки десетилетия участта не само да бъде физически ликвидиран от садиста Главинчев, но и да бъде заличен, изтрит като име от историята на българската литература, на българската култура. А в периода между двете световни войни и до самия преломен девети септември авторитетът му непрекъснато расте, в мнението му се вслушват и почитатели, и врагове, с преценките му се съобразяват писатели, художници, артисти. В лицето на Йордан Бадев българските творци са имали предан и доблестен ценител, който от меродавната трибуна на в. „Зора“ е утвърждавал истински стойностното в делото им. Бадев е от малцината наши литературни критици със своя физиономия, с категорично установена и изразена позиция. За него изкуството не е затворена, самозадоволяваща се сфера на човешка дейност, а отзвук на общочовешки и граждански нрави със социално и културно значение.

  Творческото му дело е „едно дело на кураж“, както твърди Владимир Василев. За такава неудобна позиция – да остава често пъти сам срещу мнозина защитници на посредствеността, се иска „чистота в подбудите“, стократно проверена истина и открито действие. Куражът му е кураж на убеждението, позициите му не познават маскарада и той стои на тях неотстъпно. Но далеч не личните литературни „обиди“ стават причина за гибелта на Йордан Бадев. Трубадурите на комунизма не можаха да му простят други грехове – че е сред най-пламенните синове на многострадалната българска земя Македония и активно е работил за национално обединение; че методично разобличава престъпленията на руския болшевизъм и посочва неговия мракобеснически и диктаторски характер.

  Парадоксална е неистовата омраза, която комунистите изпитват към Йордан Бадев и в миазмите на която те се опитаха да потопят и да удавят дори спомена за него. Критическото му и публицистично творчество осъдиха на небивал остракизъм, на насилствена смърт. Физическото му убийство не ги задоволи. Защото колкото и да бяха морално и интелектуално тъпи, с инстинкта си на хищници усещаха, в разрез с афишираната от тях марксистко-ленинска догма „битието определя съзнанието“, че Истинното Слово е непобедимо, безсмъртно и опасно за диктаторската им власт. Като унищожиха човека и написаното от него, те може би повярваха, че са постигнали целта си? Едва ли! Методично и целенасочено поколение след поколение се възпитават в ненавист към „бадевщината“ – термин, изкован от нарцистичния и изживяващ се като най-големия български журналист Йосиф Хербст. Освен заклетите му врагове Георги Бакалов, Тодор Павлов, Людмил Стоянов, Христо Радевски, Д. Б. Митов, Иван Руж, с перо, потопено в злъч, пишат срещу него и епигоните, официозните критици марксисти от „априлското поколение“. Злобата не е изхабила жилото си дори до днес.

  В „Речник на българската литература“, том 1, издание на БАН, интересуващите се от родната литература могат да прочетат за Бадев не друго, а добросъвестен донос в стил Шести отдел на Държавна сигурност, както и да се насладят на пълния комплект от комунистически заклинания и анатеми. Авторът Лазар Цветков постановява своята окончателна и неподлежаща на оспорване присъда: „Винаги тегне към нездрави и предвзети идеи, към буржоазно политиканство. Мисълта му е повърхностна и отвлечена. С окончателното преминаване на България в лагера на фашистката реакция перото му става лекомислено, неаргументирано, невъздържано и избива в гьобелсовска апологетика на великобългарския шовинизъм и монархофашизъм“. Оценката на Л. Цветков е отблъскващо встрастена, елементарна и дълбоко невярна, защото е не оценка на литературен критик, скъпящ професионалното си достойнство, а чисто политическа присъда, изречена дори не от партиен секретар, а като че ли излязла от перото на кадрови доносник.

  С името на Бадев бил свързан „най-черният период на фашистки терор върху прогресивната българска литература“, понятието „бадевщина“ обозначавало „полицейско преследване на творци и на произведения с демократична ориентация“. И „съкрушителният“ аргумент: „С долнопробни политически инсинуации, пасквили и клевети по адрес на писателите-комунисти и демократи той си спечелва омразата на честномислещата интелигенция в България“. Не напомнят ли тези думи на клеветническите свидетелски показания на Хр. Радевски? Подобно словоблудство едва ли би заслужавало някакво внимание, ако съчинителят на тези откровения не бе класиран от новите активни борци в списъка на „най-храбрите воини“ срещу комунистическия тоталитаризъм. А върху прозрелия далече напред в зловещата същност на комунистическия режим хуманист, родолюбец и талантлив критик продължава да тегне кафявата сянка на обвиненията във „фашизъм“.

  През 1994 г. с конкурс на Националния център за книгата излиза „Речник по нова българска литература, 1878-1992“, дело на Института за българска литература при БАН. Претенцията на това издание е да бъдели представени „с вещина и обхват от най-добри специалисти личности, явления и процеси, оценени обективно и тълкувани в духа на новото време“! Докато на убития от комунистите литературен критик са посветени 54 недостойни реда, на марксиста Георги Бакалов, когото днес едва ли някой вече брои за „литературен критик“ и който няма нито едно вярно попадение в оценката на художествените произведения, са отделени ни повече, ни по-малко от цели 172 реда! Авторът на 54-те реда се отказва от предишния си яростно-разобличителен тон, за сметка на снизходително-иронично говорене. Според него съмишлениците и симпатизантите на Бадев „преувеличават качествата му на политически деец, журналист и критик“. Набързо преустроилият се „идейно“ литератор дори недоумява защо били толкова „шумни“ споровете „около личността и делото на Б.“. Виновни за тези „шумни спорове“, абсолютно неадекватни според него, били „балканските битови и полит. нрави, класово-егоистични ежби и пределно висок градус на партизанските страсти“. Освен това „неохотно и не особено вещо Б. анализира крупни фигури на бълг. литература“. Какъв му е недостатъкът? Много ясно: „подценява някои талантливи представители на соц. течение в литературата“!

  Както става ясно, нищо ново или по-различно от онова, което един комунистически корифей, какъвто е акад. Владимир Топенчаров, казва: „Перото на Маджаровци, на Бадевци, на Крапчевци притежава определени публицистични качества; то е литературно изискано, но е изградено върху преднамерени класови, буржоазни цели. То е убедително за политическия невежа и създава политически невежи“. Как „преустроилият се“ автор да не бъде в синхрон с ретроградния историк на българския печат, като са възпитани и израснали в една партийна школа, тази на комунистите-болшевици?! Школа, чиито последователи могат да твърдят напълно убедено, както това прави същият академик, че: „Публицистичният талант не е просто природен дар. Той е функция на класово-партийните отношения“. Няма грешка! Талантът според марксистите не струвал нищо, когато не служел на партийните повели!

  Какви са „нездравите и предвзети идеи“ на Бадев? В какво се изразява „лекомислието“ на неговото перо? Къде има „гьобелсовска апологетика на великобългарския шовинизъм и монархофшизъм“? Впрочем какво има пред вид Л. Цветков, когато говори за „великобългарски шовинизъм“ и с какво Йордан Бадев е толкова омразен на комунистите?

  Националните предатели винаги са защитавали дълбинно гузната си заради родоотстъпничество съвест чрез изфабрикуваното от коминтерновци нелепо обвинение във „великобългарски шовинизъм“, когато става дума за общата воля на нашия народ да се обедини в етническата си цялост. Съпоставката подсказва и кои са били решаващите основания за светкавичното ликвидиране на Йордан Бадев веднага след военния преврат и окупацията на България от съветската армия на 9 септември 1944 година. Изконно българските позиции, дълбоката синовна любов на Йордан Бадев към родната Македония, неговата десетилетна борба за възтържествуване на националноосвободителния български идеал не могат да му простят главинчевци, тодорпавловци, коминтерновци и всички останали национални предатели.

  Към непростимата вина на Бадев, че е българин от Македония и последователен защитник на нейния български характер и принадлежността й към България, се прибавя и другата му смъртна вина – неговият антисъветизъм, неговият антикомунизъм. Дори в най-благосклонните си бегли споменавания днешните му формирани в калъпа на марксическите постулати отрицатели са „еволюирали“ до констатацията, че бил „консервативен“ критик; че бил „официален“ критик, „постепенно добиращ се до теорията за своеобразна фашистка партийност“ (учебник по литература за XI клас). „Фашистка партийност“ левите вечни галеници на властта, на всяка власт през последните вече 80 години, наричат отхвърлянето на самата идея писателят да бъде подчинен, ограничен, дирижиран от една партия – все едно болшевишка или националсоциалистическа, да бъде роб на партийна идеология и войник на сектантска догматика.

  Да вникнем в сърцевината на това безогледно отрицание, може да ни помогне статията на Йордан Бадев „Писател и гражданин“, поместена най-напред в сп. „Златорог“, кн. 6, 1936 г. и намерила място в книгата му „Животът и изкуството“. Той, който следи отблизо процесите в Съветския съюз, не може да не забележи еднаквото третиране на изкуството и на писателя от всички диктаторски режими. На конгреса на писателите в Москва през 1936 г. Максим Горки дава следната дефиниция на литературата, цитирана от Бадев: „Един фактор на социалистическа култура и възпитание на работните маси в духа на социализма, съветската литература трябва да представя едно-единствено колективно цяло, един мощен инструмент на социалистическата цивилизация“. Бадев припомня и думите на Карл Радек на същия конгрес, че писателят трябва да участва в революцията като прост войник, защото първото условие за всяка армия е единството, вътрешната дисциплина. „Но друго нещо е характерно и извънредно поучително в този случай – отбелязва българският критик, – че едновременно с тия изяви на комунистите от Москва и Париж за „писателя войник и революционер“, министерството за пропаганда в Германия бе обнародвало един манифест, в който бе писано: „Докогато в Германия съществува аполитично, неутрално, свободно и индивидуалистично изкуство, нашата задача не бива да се смята за изпълнена. В Германия не трябва да съществува вече нито един писател, който пише, без да изхожда от идеята за народност. На тая идея трябва да служат всички писатели. Художник, който отбягва тая служба, трябва да бъде преследван като враг на народа дотогава, докогато се откаже от своята съпротива“.

  След като подчертава, че това е „една пълна прилика по същество“, която има еднакви последици: първо изгнание, каквато е участта на Томас Ман, Хайнрих Ман, Стефан Цвайг от Германия; Бунин, Куприн, Балмонт, Мережковски от Русия, а после – „унифициране на всички, които се поддават на партийна дисциплина“, Бадев прави и своя извод, излага своето схващане за мястото и ролята на твореца в социума.

  Стар е спорът между привържениците на чистото изкуство и застъпниците на тенденциозното, пропагандно изкуство. В много от статиите си Бадев взема страна, аргументирано защитава своята теза. Тя не е в съзвучие с разбирането за самоцелността на художественото творчество. За него е странна, неразбираема позата на писателя, изолирал се в своята кула от слонова кост, чийто дух витае в сферата на абстрактното, ирационалното, метафизичното. Необясним му е херметизмът на твореца, откъснал се от задачите на живота и потребностите на обществото. Бадев не приема и самоцелните формалистични експерименти на различните „изми“ по това време. Дълбоко чужд е обаче и на типа поет, превърнал се в остървен словесен ратай на някоя партия. Негов идеал е творецът-гражданин, който не се отлъчва от „живия живот“, идеал, който толкова напомня на идеала на Българското възраждане и сродява този забележителен талант с най-пълнокръвната традиция в нашата литература и изкуство.

  С това, че слага знак за равенство между идеологията и практиката на комунизма и националсоциализма във време, когато голяма част от западните интелектуалци изповядват леви, болшевишки идеи, затварят очите си пред кървавата вакханалия на болшевизма в Съветска Русия и с поведението си правят допустимо и възможно поробването на Средна и Източна Европа след края на Втората световна война, Бадев вече се е самообрекъл и е подписал бъдещата си смъртна присъда. Нито московските господари, нито техните слуги в България могат да му простят обективната констатация: „Когато на писателя е отнета елементарната свобода на слово, идеи и отношения; когато той не е свободен човек на свободна държава; когато делото му се смята за задължителна повинност с програмни задачи и средства – и той страда неминуемо като творец, и рожбите му – като изкуство. Фактът, че германският расизъм и руският комунизъм си служат с абсолютно еднакви доводи против свободното изкуство, доказва най-убедително, че изкуството е преди всичко лично и свободно творчество, което по природата и задачите си трябва да стои над политико-обществените промени, които са всякога повече или по-малко временни. В надзвездни ли простори ще се движи художникът, или ще слиза долу, в подземията на труда – това трябва да става не по предписание на една или друга партийна или държавна власт, а по подсказване на личната му природа.“

  Читателите на Бадев особено през 1943 г. добре са разбирали кого има пред вид, когато говори за „неколцината“ създатели на мащабни „гениални“ планове за „нов световен ред“. От една страна Маркс, Ленин и Сталин, а, от друга – Хитлер и Мусолини. Могат ли при това положение да му простят комунистите? Те са вбесени както от неговия антисъветизъм, така и от категоричното му разграничаване от всяка тоталитарна идеология. Знаем вече достатъчно неоспорими факти, благодарение на някои разсекретени документи и публикуването на редица забранявани исторически свидетелства, че националсоциализмът става възможен и набира сила и размах благодарение на НКВД, на сътрудничеството между Хитлер и Сталин. Ако някой споделя Хитлеровите идеи, той по-лесно и някак естествено би могъл след 1944 г. да се „преустрои“ и да премине в редиците на другата тоталитарна партия – на комунистите. Но Бадев е чужд на разбирането за човека като „винтче“ в партийния организъм, той е демократ от класически тип. Затова, заедно с Данаил Крапчев, също македонец и главен редактор на в. „Зора“, е една от първите жертви на червения терор след 9 септември 1944 година.

  Освен че отстоява естественото право на твореца да е свободен и независим, Бадев отхвърля и свещената крава на болшевизма – партийността. Според характера на своята мисия и поради природата на изкуството писателят трябва да бъде надпартиен, да следи като наблюдател и арбитър политическия живот на своето време и да реагира, без да става оръдие на партия и пропагандатор на партийни програми. В същото време Бадев ясно прозира колко опасен порок може да бъде, колко разрушително върху духа на живота и нравите влияе всепартийността, която „повлича в своята пропаст понякога и писателя, и гражданина“. Свидетели сме как уродливите метаморфози на този морален недъг – кланянето наляво, надясно и към центъра, ерозират днешното ни културно пространство и релативират ценности и морални категории. Водени от меркантилизъм, мнозина писатели и културни дейци днес сменят партии и позиции като носни кърпички, защитават какви ли не абсурдни идеи, стига да им платят добре определени кръгове, имащи интерес от пропагандирането чрез средствата на изкуството и науката на собствените си идеологии.

  Какво в гражданската и критическа позиция на Йордан Бадев, освен подчертано българското му съзнание и просветения му антикомунизъм, вбесява неговите врагове отляво дори и днес? Да налучкаме един от възможните отговори ни помага акад. Михаил Арнаудов. Две години преди 9 септември 1944 г. той изказва респектиращо мнение за достойнствата на Йордан Бадев: „Зная безусловната Ви искреност, неподкупната Ви съвест в литературни, национални и културни въпроси“. Искреност и неподкупна съвест – на по-ласкава оценка един литературен критик едва ли може да се надява. Но комунистите добре разбират, че в лицето на най-ярките представители на културния елит на България, притежаващи споменатите качества, ще имат не само неподдаваща се на манипулиране и груб натиск интелектуална опозиция, но ще срещнат сигурно противодействие в постигането на главната си цел – превръщането на страната в придатък на СССР. Бадев е бил винаги толкова откровено ясен и определен по отношение на кардиналните национални и мирогледни приоритети, та тукашните болшевици не са могли да си правят илюзия, че ще успеят да го прекършат, да го унижат, да го смажат морално и интелектуално, както, за съжаление, успяват да постъпят с някои свои противници. Освен това българските слуги на Сталин още през злокобната 1938 г. го посочват с пръст по московското радио. Повод да бъде дамгосан е бележката му за издадения в Съветския съюз сборник с „народни песни и приказки за Сталин“, където посочва, че това лъженародно творчество е нагласено, угодническо съчинителство.

  Йордан Бадев като критик се отличава с тънък естетически вкус. Този безценен дар му позволява почти безпогрешно да оценява в хода на оперативната критика художествените достойнства на текущата литература, да открива и посочва естетически непреходните произведения. Примерите за обективната му и точна преценка са много. Макар да е принципен противник на комунистическата идеология в политиката и литературата, той не си затваря очите пред художествените постижения на Георги Караславов например и пише възторжена рецензия за повестта „Снаха“. Намира поощрителни думи за разказите на Ст. Ц. Даскалов, сам пише добронамерено или поръчва на свои сътрудници в „Зора“ да посочват хубавото в рожбите на истинското изкуство, създадени от клонящи на ляво писатели. Той търси и намира мостове – в честния поглед на авторите към общонационалните трагедии. Асен Разцветников е един от тях. Появилата се през 1934 г. негова стихосбирка „Планински вечери“ Бадев нарича „най-хубавото достояние на лириката ни от няколко години насам“. Тези песни „възкресяват посърналите надежди за творческите възможности на нашата лирика“. Поетът му отправя няколко развълнувани реда: „Не зная как да Ви благодаря за статията – казаното е толкова хубаво и тъй хубаво е казано, че аз се боя дали съм го заслужил. Някога Вие написахте първата положителна статия за мен (при излизането на „Жертвени клади“ – б.м., В.Р.) – сега пишете последен, но статията Ви пак е първа: по вдъхновение и възторг“ (10 май 1935 г.).

  През 1934 г. излиза книгата му „Скици на живите“, където събира пръснатите си из печата портрети на 25 писатели, подредени по възраст. Не можем да не се съгласим с един от рецензентите на книгата – Стефан Станчев, че при портретуването критикът е ръководен от понятието за съвършено изкуство. Характеристиките са направени добросъвестно и честно, скиците са свежи и жизнени портрети, написани с тънко прозрение за неповторимата амалгама, получена от живот и творчество. Макар с тези есета Бадев да не си поставя големи литературно-критически задачи и да се ограничава със скромната цел да представи „в достъпен вид майсторите на българското художествено слово и най-ценното у тях“, книгата му е посрещната с интерес и е оценена високо заради образния и темпераментен език, заради изискания вкус и стил. Бадев не удовлетворява нечии лични амбиции или групови интереси, въздържа се да дава израз на литературни вражди и не се оставя в плен на предубежденията. Без съмнение, това достойнство на книгата е от особено значение във време, когато полемиката често пъти е прекрачвала позволеното, а марксическата критика е обстрелвала от тесните си бойници всичко, което пърха извън прокрустовото ложе на болшевишките лозунги и догми.

  За гражданската съвест на критика и за неговата почтеност особено силно говори реакцията му по повод злостната статия на Кирил Христов срещу Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, П. К. Яворов и П. Ю. Тодоров, излязла в кн. 2, год. XVI, 1941 г. в редактираното от Михаил Арнаудов списание „Българска мисъл“. Професионалната и човешка съвест на Йордан Бадев не му позволява да замълчи и да отмине безстрастно хулите, както и нападките срещу едни от първенците на българската литература, които К. Христов нарича „банда“. На уводно място в културната страница на вестника той помества страстно написаната статия „Не банда, а съзвездие“, придружена с известната снимка на четиримата от кръга „Мисъл“.

  Със своя собствена физиономия, Йордан Бадев е далече от представата за елитарен естет, той няма вкус към спекулативно-критическото мислене. Така както смята, че е задължително писателят да бъде граждански отговорна личност, така и пред критика според него стои високата мисия да бъде верен на гражданския си дълг, да скъпи своята чест и съвест. Разбирайки така задачата си, в сочно написаните очерци той дири характерното за творчеството на писателите, открива изворите на вдъхновението им, преценява доколко е органична сплавта между замисъла и неговата реализация. Делото на критика е дело на любов и творчество според него, а не на разрушение и омраза. Критическото му верую е просто: „Не са петната, недостатъците на едно дело на изкуството, които образуват задачата на една критика и нейния обществен смисъл. Да намериш хубостите на една работа на духа и да ги посочиш на света, както сам ги виждаш, е много по-достойно, по-смислено и по-полезно, отколкото да издириш и установиш недостатъците й. Първото се върши с въодушевление, второто – само по дълг“.

  Представата за строго догматична художествена критика според Бадев е анахронизъм, отдавна изживяла времето си практика, рожба на европейската вяра в абсолютната власт на разума. В разрез с марксическата теория в статията си „Литературна критика“ той бележи, че изкуството трябва да се цени не с оглед на скрижални правила, а според природата и предназначението му и в този смисъл критиката е естествено, но и необходимо допълнение на изкуството. В основата си тя е субективно творчество, както и самото изкуство, казва Бадев и за да прецени едно поетическо творение, критикът трябва не само да го разбере с ума си, но и да го преживее естетически. Няколко години по-късно в статията си „Критици“ (сп. „Златорог“, кн.1, 1943) той отново се спира на сходството в творческия процес на писателя и критика. „Във вечната си същина изкуството не е знание – отбелязва Бадев, – не е специалност, а говор на душата, в чийто смисъл може да се проникне само по неговия собствен път – чрез интуиция“.

  Да се спре върху взаимоотношенията критици – писатели в контекста на историческото развитие и на различните литературно-критически и естетически теории Бадев е провокиран от разгорелия се спор за „буржоазната“ и „пролетарската“ критика. На гласовете за законодателствуващи критици той опонира: „…нито един истински литературен критик не е посегнал да чертае на изкуството път на развитие, като му сочи сюжети, средства, идеи и стил. Това имаме днес в Съветска Русия, но тия, които „насочват развитието“ там, съвсем не са литературните критици, а политическите диктатори“. И по-нататък: „Литературната критика, прочие, в съвременна Русия се покрива напълно със системата на „прескрипциите“ или в най-щастлив случай има крайната задача да проверява дали известно дело на изкуството е в хармония с идеята за съхранение и затвърдяване на съветската държавна система. Тук се сключват рамките на свободното й упражняване. Такава се мъчи да бъде и у нас комунистическата литературна критика, която, както комунистическата мисъл въобще, върви открай време подир стъпките на руската“. Комунистическата критика у нас е „робски подражателна, когато теоретизира и площадно партизанска в практическото си упражнение“. Тя има, продължава Бадев, „само два термина, две мерки за поезия и изкуство въобще: буржоазно – което значи отживяло, реакционно, фашистко и пр., и пролетарско – което значи изкуство на революцията, на прогреса, на… руската съветска държава“. Както казах вече, комунистите не можаха да му простят тази истина. Довчерашните му отрицатели и днешни преоценители, събрани в един и същи субект, не забравят и няма да забравят тъй наречената от тях бадевщина, тоест убеденото неприемане на болшевишката идеология и практика.

  Отделна голяма тема е да се обгледа и прецени всичко, излязло под перото на Йордан Бадев за отражението на националноосвободителните борби на българите в Македония в творчеството на най-добрите ни писатели; написаното от него за поетите, родени в тази многострадална българска земя, отказали се от лично творчество и изява, за да се жертват за нейната свобода; спомените му; статиите за неговия роден край. Сред това неоценимо богатство централно място се пада на книгата му за Даме Груев, която е образец в жанра. Издадените приживе негови книги са „От ранно детство“ (1928), „Скици на живите“ (1934), „Животът и изкуството“ (1938) и „Даме Груев“ (1943).

  Неотпечатана остава книгата на Бадев „Творци и съчинители“, предложена на книгоиздателство „Хемус“ в края на 1943 година. Тя е одобрена от главния редактор на издателството Цвети Иванов и дадена за набор. Първите шпалти започват да излизат през март 1944 г., но политическите събития осуетяват нейното отпечатване. В ръкопис, запазен от сина му Бойко Бадев, остава книгата „Скици на съвременни български писатели“, включваща портрети на 46 български писатели. Някои от тях видяха бял свят на страниците на в. „Литературен форум“ през 1998 година. Разпилени из периодичния печат на 20-те, 30-те и 40-те години на ХХ век са много статии на Йордан Бадев по най-различни теми: музика, театър, изобразително изкуство, обществени въпроси. След съответния подбор те биха обогатили не само представата ни за критика и публициста, но преди всичко биха добавили важни, липсващи черти и факти, съзнателно изтрити от комунистическите влъхви, към картината на обществено-политическия и културен живот у нас в онези години на свободно развитие и просперитет на Царство България.

  В първите години след 1990-та изглеждаше, че се разделяме не само с плановото социалистическо стопанство, а и с комунистическата идеология. Изглеждаше, че ще бъде извършена обективна преоценка на българската история и на българската литература. Оказа се, че новите поколения нито изучават неизопачените факти за нашето минало, нито имат реална представа за истинските стойности в художествената ни литература. Те продължават да се обучават чрез лозунгите в стихотворна форма на съветския шпионин и касиер на комунистите-терористи Никола Вапцаров, чрез идеологизираните романи, повести и стихотворения на писателите комунисти, а творчеството например на Теодор Траянов, Кирил Христов, Фани Попова-Мутафова, Димитър Шишманов и други жертви на комунистическата диктатура не са предмет на изучаване и признание. А днес вече никой не се и сеща за тях…

  .

• Кръгла маса и лекция на Лу Гъркин в София

  ПОКАНА ЗА КРЪГЛА МАСА

  

  В началото на м. юли 2018 г. (4-ти и 5-ти юли са възможните дати), по покана на Софийската търговско-промишлена камара, в София ще се проведе Кръгла маса и лекция, свъзрани с бизнес финансите, микроикономиката и алтернативните инвестиции, особено в изгряващите пазари. Гост лектор ще бъде Лу Гъркин от САЩ, авторитет в областта на бизнес финансите, микроикономиката и алтернативните инвестиции. Лекцията се организира със съдействието на проф. Димитър Иванов. Желаещите могат да се регистрират се за участие със съобщение на имейл адрес [email protected] .

  

  Лу Гъркин (Lou Gerken) е основател и главен изпълнителен директор на базираната в Сан Фрациско компания за управление на инвестиции Gerken Capital Associates (“GCA”). Нейният фокус е върху изгряващите пазари и инвестициите в рисков капитал. Компанията управлява инвестиционни фондове (Private equity Funds) за над 4 милиарда долара в Азия, Латинска Америка и в други страни. Преди 1989 г. Лу Гъркин е заемал ръководни позиции в Инвестиционна банка Пруденшъл, бил е ръководител на Департамента за рисково инвестиране на Уелс Фарго Банк и на Корпоративна банка ДжиТи Кепитъл Мениджмънт. Бил е и президент на Филмовия институт на Северна Калифония. Лу Гъркин е завършил Икономика в Университета в Редлъндс, а по-късно получава диплома за Мастър ъф Бизнес Администрейшън от Южнометодитската университетска висша школа и диплома за Мастърска степен по Международен бизнес от Американската висша школа по бизнес.

  Гъркин е световно признат авторитет в областта на бизнес финансите, микроикономиката и алтернативните инвестиции, особено в изгряващите пазари. Той е чест гост на световни финансови и бизнес конференции, включително и на такива като Конференциите за институционални инвеститори и за хедж фондове. Той има множество от коментари и интервюта по CNBC и Bloomberg, както и редица публикации в областта на управлението на инвестиции в такива реномирани издания като The New York Times, Barron’s, Fortune, Reuters, Euromoney, Dow Jones, Institutional Investor, Financial Times, HFM Week, Sueddeutsche Zeitung, The Wall Street Transcript, The Wall Street Journal и Fund Strategy.

  

  Лу Гъркин е автор на бестселъра „Малък наръчник за инвестиране на рисков капитал: Засилване на икономическия растеж и на инвестиционните портфолиа“ (The Little Book of Venture Capital Investing: Empowering Economic Growth and Investment Portfolios). Книгата е издадена от John Wiley & Sons, Inc. Тя дава уникална перспектива върху целият процес на рисково инвестиране.

  Лу е също и автор на очакваната да бъде публикувана в края на тази година от Morgan James Publishing книга „Приватизацията: Пътят на оживяването на американската икономика (Privatization: The Road to Reinvigorating America’s Economy).

  Лу Гъркин говори английски и испански, френски и немски.

   

  ТЕМИ НА КРЪГЛАТА МАСА

  1. Висококачествени рискови инвестиции/Малки и Средни фирми – макро коментар.

  2. Актуален предприемачески климат в областта на Рисковия капитал/Малките и Средни фирми – Инвестиционни тенденции.

  3. Ключово важни насоки за успешно финансиране на Малките и Средните Фирми, за тяхната експанзия и монетизация.

  4. Въпроси и отговори («Картечна стрелба»), отнасящи се най-вече до възможното адаптиране на получените инвестиционни съвети и насоки в българския инвестиционен климат.

  Работният език на срещата е английски. Записалите се на [email protected] ще получат покана с конкретна дата, час и място.

   

  Източник: Тradenews.bg

• Църквата „Сан Клементе“ в Рим пази образа на Свети Кирил

  ЧЕСТВАМЕ СВЕТИТЕ РАВНОАПОСТОЛНИ
  БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ*

  Лъчезар Тошев,
  Тoshev.blogspot.bg

  

  Църквата “Сан Клементе” в Рим е известна в България с това, че в нея на 14 февруари 869 г. е погребан Св. Кирил – равноапостолът, създател на нашата писменост. Погребването на Св. Кирил в “Сан Клементе” не е случайно.

  Когато в 863 г. солунските братя са определени за мисия при хазарите от император Михаил, те – наред с религиозните диспути – успяват да открият мощите на Свети Климент – четвъртият поред предстоятел на римската християнска общност, ръкоположен от самия Св. Петър.

  Свети Климент е бил изпратен на заточение в Херсон, където умира мъченически. Макар мисията на двамата братя при хазарите да е неуспешна (хазарите приемат юдаизма, а не християнството), те успяват да отнесат със себе си мощите на светеца.

  Това очевидно е било събитие с голямо значение за църквата, която по това време още е единна.

  Именно заради това те, Св. Кирил и Св. Методий, получават покана от Папа Николай I да посетят Рим.

  Когато те пристигат, папа е вече Адриан II, който ги посреща извън стените на града, защото те носят със себе си светите мощи на Св. Климент.

  

  Триумфалното посрещане е предадено на фреска от края на IХ век, запазена в църквата “Сан Клементе”. Мощите на светеца са положени в тази църква.

  

  Популярността на двамата братя е толкова голяма, че те успяват да издействат книгите на славянски език да бъдат благословени от папата, което става в една от четирите големи римски църкви – “Санта Мария Маджоре”, където се пазят Витлеемските ясли.

  След смъртта на Св. Кирил римляните не се съгласили той да бъде пренесен и погребан в Солун, а го погребали в мраморен саркофаг – отдясно на олтара в “Сан Клементе”. Над саркофага (мраморния ковчег) изобразили неговия образ.

  Историята е записана както в славянското житие на Св. Кирил, така и в хрониката на Лео от Остия от 1100 г. сл. Хр. Последната творба по-скоро е предназначена за поклонници. Ето защо можем да се доверим на автора за мястото, където са се покояли светите мощи на равноапостола.

  Църквата, в която това се е случило, е построена през IV век върху стар митраистки храм от I век, който също е запазен. През ХII век върху нея е построена нова църква, функционираща и до днес.

  Тогава е построена една подпорна стена, минаваща през старата църква, а самата сграда на тази църква е била напълнена с пръст, за да издържи тежестта на новата, построена върху нея.

  Това е запазило старата църква в сравнително добро състояние до момента на нейното преоткриване през 1857 г.

  

  Мощите на Св. Кирил през това време са били пренесени в горната църква и поставени в специално построена капела (параклис) в новата църква.

  

  През 1798 г., за да се спасят от поругаване през бурните събития, през които преминавал Рим тогава, те са били изнесени и укрити, като дълго време са били в неизвестност. През 1963 г. малка част от мощите са открити в малък параклис край Реканати и са пренесени обратно в “Сан Клементе”.

  Папа Павел VI дарява частици от тези мощи и на църквата в Нитра – Словакия.

  Днес поклоненията на Свети Кирил се извършват от лявата страна на олтара, където е запазен гроб, зидан с тухли. При реставрацията на храма от IV век е открит споменатият тухлен гроб и е обявен за гроб на Св. Кирил.
  Там са сложени паметни плочи, там се извършват службите и пр.

  Но къде всъщност е бил погребан Св. Кирил?

  Ако застанем с лице към олтара на старата църква и погледнем отдясно на олтара, ще видим, че един от корабите на трикорабната базилика се характеризира със запазени византийски фрески.

  

  Ще открием и следи, сочещи, че някога там е имало мраморни саркофази, които са демонтирани, но основите им се виждат на пода.

  Там, до самата олтарна абсида, се намира и фреската от IХ век – “Лимбо”, изобразяваща Кападокийската легенда за слизането на Христос в ада, за да изведе оттам падналия Адам и да изкупи първородния грях на човечеството.

  Отляво на тази сцена е изобразен мъж с книга в ръка, без нимб, чиято дясна ръка е с отворена длан към зрителя. Към момента на изобразяването му той явно не е бил смятан за светец, а не може и да е бил и ктитор, тъй като те се изобразяват при входа на църквата.

  

  Възможно ли е това да е образът на Св. Кирил?

  Аргументите за това са, че образът съответства на писмените свидетелства за изобразяване на лика на Св. Кирил над гроба му, намира се отдясно на олтара и под него се забелязват следи от закрепването на мраморен саркофази. Другият гроб, където до днес се почита Св. Кирил, е тухлен, намира се отляво на олтара и много вероятно в него да са се покояли мощите на Св. Климент – Сан Клементе. Въпросът е какво са разбирали по онова време хронистите и съвременниците за израза “отдясно на олтара”. Би трябвало да се приеме, че човек трябва да застане с лице към олтара, а не с гръб. За поклонници е предназначена и книгата на Лео от Остия, където ясно се посочва местоположението на саркофага на Св. Кирил – отдясно на олтара.

  

  Отдясно се пада фреската “Лимбо”, а отляво – тухленият гроб.

  Един от ирландските доминиканци – отец Леонард Бойл, служещ в църквата “Сан Клементе”, е написал книга по този въпрос (Leonard Boyle O.P., “St.Clement’s–Rome”, Rome, 1989 (препечатка от 1960 с корекции), Collegio San Clemente, Via Labiata 95, Rome), който е ползвал и труда по темата на Джон Осбърн.

  

  Ако тази логика е вярна, тогава образът на Св. Кирил – още от времето преди да бъде канонизиран, е този, запазен до фреската “Лимбо” и е най-близо до неговия истински образ.

  .

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  * Бел.ред: На 11 май се чества паметта на Светите братя Кирил и Методий по църковния календар. 

  .

• Много инциденти с български граждани в Крит. Българите в Крит имат нужда от защита

  ЗА ПОЧЕТЕН КОНСУЛ НА ОСТРОВ КРИТ И ЗА ОТВАРЯНЕ НА ПРЕПИСКИТЕ С БЪЛГАРСКИ ИНЦИДЕНТИ ЩЕ НАСТЯВАТ БЪЛГАРИТЕ В ГЪРЦИЯ

  

  За назначаване на почетен консул незабавно на остров Крит, апелира журналистката Бойка Атанасова. „Ситуацията е взривоопастна, българите са изплашени. Единственото положително нещо е, че на острова има едно от малкото функциониращи български дружества в Гърция с много активен председател Петър Анастасов, който прави всичко по силите си, за да се отзове, където е необходимо. Вчера беше ангажиран през целия ден с близките на изчезналата Десислава, които не знаят гръцки език, за да контактуват с органите“ – допълни още тя.

  

  „Повече от 10 години живеем и работим „равни“ в Европейския съюз, но реално си оставаме трета категория, предимно евтина работна ръка, мълчащи и без закрила! Хиляди са случаите с неосигурени или не получили възнаграждения си български граждани, подкрепени от десетки случаи, „разрешени“ в стил „самоудавил се“ или „самоубил се“, продължават да ни правят зависими и безмълвни. Още по-фрапиращ е и инцидентът с подпаления автомобил на български дипломат по време на изборите на остров Крит, който също остана неразкрит и потулен. Въпреки всичко продължаваме да се борим за правата си и се опитваме да защитим народа си и името на Родината“, заяви Петър Анастасов.

  

  В неделя, по инициатива на българката Зорка Михайлова, в Атина се събират българки, които ще направят подписка с настояване за отваряне на всички приключени като „нещастен случай“ преписки и истинско разследване на “удавянията“, „изчезвания“ и т.н. на български граждани на остров Крит от гръцките оторизирани органи. „Да се напомни на гръцката държава, че сме европейски граждани и искаме толерантност и справедливо отразяване на всичко, касаещо българските граждани в Гърция“, каза Зорка Михайлова. Ще бъде създадена контактна група, която ще депозира подписката в Посолството на Р. България в Атина.

  Само за 10 дни от началото на месеца на остров Крит има два инцидента с български граждани.

  

  .

  Източник: Newsbg.eu

• Годишно събиране на български бизнеси и организации в Мичиган

  ПОКАНА ЗА СРЕЩА НА 20 МАЙ

  

  Скъпи приятели, Nessie Foods има удоволствието да Ви покани на първото годишно събиране на български бизнеси и организации в Мичиган. Целта на събитието е да се създадат връзки, запознанства и взаимоотношения, улесняващи нашите сънародници, живеещи в щата.

  

  За Вашето удобство и приятно прекарване, Nessie Foods ще осигури палатка, в която ще имате възможност да се запознаете и срещнете със собственици на съществуващи бизнеси и организации, а също да се информирате и за техните услуги. За най-малките ни посетители и клиенти сме осигурили слънчево време, игри и забавления.

  Очакваме Ви,

  Nessie Foods, LLC

  * Желаещи бизнеси и организации за събитието могат да се свържат с Катя (586) 292-7312 или Наска (586) 365-9510 за повече информация.

   

  Източник: BulgariansInDetroit.com

• Българи в Лондон искат нов референдум за връщане в ЕС

  

  Първото изследване на българската общност в Лондон бе представено в кметството на британската столица и предадено на кмета Садик Хан. Той бе представляван от заместник-кмета Матю Рийд на събитието в края на миналата седмица. Идеята за изследването на българи в Лондон възниква покрай референдума за Брекзит. Тогава с авторите на сайта bulgariansinlondon.com се свързват британски журналисти, политици и активисти, търсейки мнения на българи в Лондон.

  „Всички те искаха информация за това колко са българите в Лондон, как се чувстват, какви проблеми имат. Ние нямахме такава информация. Не се учудихме също, че не успяхме да намерим подобна информация, защото българската диаспора е млада и все още невидима и непозната за лондончани. Ето защо решихме да използваме ресурсите на диаспората и да организираме изследване на самите себе си“, написа в блога Бойко Боев, съосновател на сайта и на групата „Разходки в Лондон“.

  Лондонското кметство харесва идеята на групата за изследване на „лондонските“ българи и финансира събирането на информация и подготвянето на доклад, пояснява Боев.

  Изследването не е представително, то е проведено сред 151 души, мъже и жени от различни възрастови групи. Две трети от анкетираните са с бакалавърска степен или по-висока степен на образование, останалитге са завършили средно образование. Независимо от образователната си степен, обаче, повече от половината анкетирани казват, че са сменили професията си, за да си намерят работа в Лондон.

  Изследването установява, че българите в Лондон са се опитали максимално да се адаптират към живота в британската столица. Повечето от тях имат работа и общуват с други представители на българската общност, макар че това става основно чрез лични контакти, а не на база общност или диаспора.

  Най-младите българи се възползват от възможностите за получаване на образование и откриване на света.

  Тридесетгодишните са много заети, мислейки за кариера и семейство. Четиридесетгодишните и петдесетгодишните имат въпроси за бъдещето си. А по-възрастните българи си мислят за своите деца и внуци. Мнозинството от българите споделят, че са станали по-толерантни след преместването си в Англия и се радват на възможностите за развитие, които откриват в британската столица.

  Българите в Лондон са доволни от „новия“ си живот и не планират да се местят от Лондон. Част от тях обаче казват, че се чувстват изолирани от социалния живот в града. Изследването установява и част от причините за това. Езикът все още е сериозна бариера за разкриване на пълния потенциал на българите и като професионална реализация, и като общуване с други представители на различните общности в Лондон. Освен това доста малка част от анкетираните участват в социални дейности и доброволчески инициативи, които са много характерни за западните общества и които помагат на интеграцията. Отрицателният образ, налаган от някои медии, предразсъдъците и фактът, че българската общност е твърде малка, допринасят за усещането за изолираност, установяват авторите на изследването.

  Част от анкетираните признават, че чувстват заплаха за сигурността си след терористичните атаки в британската столица. Някои от участниците в анкетата призовават за втори Брекзит референдум , от който очакват да върне Великобритания отново в ЕС, пише в заключенията на изследването. /“Сега“/

  .

• Мария Колева: У нас всеки, който се бори срещу корупцията, е преследван

  Интервю на Катя Илиева с адвокат Мария Колева,

  Фрог нюз

  

  Подадох сигнали срещу шефове на НАП. Това са Илияна Христова, Бойко Атанасов и Красимир Стефанов. До този момент не е последвало нищо. Ужас е. В тази държава всеки, който иска да се бори срещу корупцията, е преследван. Всичко се прикрива. Това каза пред Фрог нюз адвокат Мария Колева. Ето какво още разкри тя:

  – Г-жо Колева, в края на март т. г. бяха арестувани няколко данъчни служители като организирана престъпна група за корупция. Заради това цял отдел от 300 души бяха съкратени. Като адвокат, запознат с доказателствата по делото, смятате ли, че то ще издържи в съда?

  – Не. Това ще е поредното дело, което ще се сгромоляса и ще ви кажа защо. Специализираната прокуратура е създадена, за да преследва и рекетира обикновените граждани. Реално няма никакви доказателства срещу данъчните служители, които бяха задържани в края на март. т. г. Пет човека стоят в ареста без причина. Срещу тях няма обвинителен акт, а в същото време им е наложена най-тежката мярка.

  – Казват, че има СРС-та.

  – Действително по това дело са прилагани СРС-та. Първият, който е бил подслушван с разрешение на съда, е бил началник-отдел „Оперативни проверки” към НАП Славчо Шалев. Той обаче нито е сред задържаните, нито е разпитван. Това не е логично, защото, за да бъде разрешено едно лице да бъде подслушвано, съдът трябва да бъде убеден, че това е необходимо. Шалев реално организира дейността на хората от отдела, които бяха впоследствие задържани. Знае се, че те не могат да предприемат нищо без знанието и разрешението на началника си. Категорична съм, че арестуваните са жертва на своите началници. Натискът да се прави едно или друго става от шефовете. Никой не предприема нищо на своя глава. Моя колежка беше уволнена, защото нейната пряка началничка – шефката на НАП-София Илияна Христова я натиснала да прикрие проверка срещу Гущеров. Тя не се подчини и я уволниха. Още една жена беше махната, защото не изпълнява поръчките на Илияна Христова.

  – Защо няма жалби за тези неща?

  – През декември съм подала жалба срещу хората от високите етажи на НАП. Сигналът ми е до главния прокурор Сотир Цацаров и премиера Бойко Борисов. Той засяга дейността на настоящата шефка на НАП-София Илияна Христова и предишните й колеги Бойко Атанасов и Красимир Стефанов.

  – Реагира ли Цацаров?

  – Да, вече има образувана преписка. По случая съм разпитана в Главна дирекция „Национална полиция”.

  – Какво разказахте на органите на реда?

  – Имам доказателства, че Илияна Христова прикрива фирми за източване на ДДС. Става дума за чужда фирма. Има ревизионни актове за милиони, които са влезли в сила, но Христова не ги е събрала. Тези пари никога няма да се съберат.

  – Каква е причината тази фирма да се облагодетелства?

  – Става дума за немска фирма, за която се е застъпвал чуждестранен посланик.

  – Каква е сумата, с която държавата е ощетена?

  – 10 млн. лв. За толкова е ревизионния акт. Става дума само за един данъчен период. Представете си с лихвите за какви пари говорим? До този момент вероятно надхвърлят 20 млн. лв. И толкова е загубила държавата само от един ревизионен акт.

  – Защо сте подали сигнал срещу бившия шеф на НАП и депутат от ГЕРБ Красимир Стефанов?

  – Защото, докато беше на този пост, лично съм го информирала за източване на ДДС. За същото съм уведомила и прокуратурата. Тези фирми и до ден днешен не са внесли и една стотинка в държавата. Те няма и да ги внесат, защото са фалирали, нямат никакви активи.

  – Каква беше дейността им?

  – Продаваха петрол, вземаха го от „Лукойл”. За съжаление държавата никога няма да си събере дължимото.

  – Защо споменавате името на Бойко Атанасов в сигналите си?

  – Когато се случваха всички тези безобразия, за които ви разказвам, той беше директор на дирекция в НАП. Става дума за фирми от София и София-окръг. През 2014 година от Сметната палата установяват, че зала „Арена” в Ботевград е построена от брата на съпругата на Бойко Атанасов. По време на строителството й са били отпуснати допълнително 2 млн. лв. без да има причина. Не е ясно тези пари за какво са похарчени.

  – Прокуратурата отговори ли ви на сигналите?

  – Не. Същото се случва и със сигналите, които различни хора са подавали и срещу бившия кмет от ГЕРБ в Ботевград Георги Георгиев. В тях се говори за източване на милиони във всяка една област. До този момент срещу него не е предприето нищо. Той няма бизнес, бил е директор на Тухларния завод, откъдето му викат и Жоро Тухлата. След това стана кмет 4 мандата. Дъщеря му като неработеща студентска построи хотели, сгради. Това се знае от главния прокурор и министър-председателя. По този повод съм разпитвана в ГДБОП, но оттам нищо не предприеха. Много интересно се държаха към мен полицаите – все едно аз съм виновна за нещо. По тази причина много хора отказват да разкриват истината и да осветляват далаверите в държавата ни. Върху свидетелите се оказва натиск. Репресия има не срещу този, за когото има данни, че е извършил престъпление, а срещу този, който прави разкрития. Няма такава държава. Такъв страх сред гражданите никога не е имало.

  – Вие страхувате ли се?

  – Не, аз съм от хората с активна гражданска позиция. За това си „плащам” цената. Срещу мен имаше опит за убийство, заплахи, данъчни проверки и т. н. Рекетирали са ме. В тази държава не е за живее. Наскоро президентът Румен Радев призова да се осветлят обществените поръчки. Лично на министър-председателят съм подавала сигнали за съмнителни обществени поръки. През 2015 година ми отговори, че по тях наистина има нарушения. За хората, които бяха виновни, обаче не последва нищо.

  – Как си го обяснявате?

  – С това, че става дума за техни фирми. Мога да ви шокирам още повече. Адвокат съм по едно дело за проституция, разпространение на наркотици и рекет. Те са ставали в един изискан столичен хотел. И знаете ли коя е охранителната фирма?

  – Коя е?

  – „Ипон”.

  – Как се развива съдебната сага?

  – Делото влезе в съда през 2014 година и до този момент е прекратявано 5 пъти в специализирания съд. Последното заседание беше на 24 април. Пак го прекратиха. Все пак фирмата не е случайна. Ужас е. В тази държава всеки, който иска да се бори срещу корупцията, е преследван. Всичко се прикрива.

  .

• За историята на Деня на труда

  1 МАЙ – ДЕН НА ТРУДА

  

  На 1 май светът отбелязва Деня на труда и международната работническа солидарност. В България този ден е обявен за официален и неработен, а мнозина от Вас навярно все още си спомнят за мащабните манифестации, провеждани в редица български градове преди 1989 година.

  Странно или не, обаче, корените на празника и това защо той се отбелязва на 1-ви май нямат нищо общо нито със Съветския съюз, нито дори с Русия или която и да било страна, често асоциирана със социализма. В следващите редове ще Ви запознаем по-детайлно с историята на празника и традициите, свързани с него.

  Зараждането на празника ни отвежда в края на 19-ти век, далеч далеч от Европа – в САЩ. Именно в капиталистическа Америка през този период работниците се борят за намаляване на работния ден и цялостно подобряване на условията на труд. Създаването на профсъюзните улеснява организацията на хората и упражняването на натиск върху политическия елит и постепенно става ясно, че нещата рано или късно ще се променят.

  Това обаче няма как да се случи без серия от протести и стачки, които да докажат готовността на работниците да защитават своите искания. На 1-ви май 1886 г., в САЩ, Чикаго, профсъюзите провеждат провеждат неофициална национална стачка, в която вземат участие над 300 хил. работници от цялата страна, с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. След няколкодневни протести полицията в крайна сметка разпръсква протестиращите с цената на над 200 ранени и поне четирима убити. Това нагнетява допълнително напрежението и на последния протест на 4-ти май е хвърлена бомба сред полицаите, която причинява смъртта на един служител на реда, а други шестима биват ранени.

  

  Останалата част от света наблюдава това, което се случва в САЩ, и решава да покаже, че и тя подкрепя исканията на американските си „колеги“. Вследствие на това навсякъде започва масирана организация в защита на работниците и протест срещу случилото се в Чикаго. През 1889 г. в Париж, учредителният конгрес на Втория интернационал призовава за международни демонстрации, в знак на солидарност към протестите в САЩ. През 1904 г. Международната конференция на социалистите в Амстердам призовава „всички социалдемократически партии и профсъюзи от всички страни да демонстрират енергично на Първи май за официалното признаване на 8-часовия работен ден, за права на пролетариата и за световен мир.“ Тъй като най-ефективният начин за демонстрации е стачката, конгресът решава, че е „задължително за всички пролетарски организации от всички страни да спрат да работят на 1 май, навсякъде, където е възможно без негативни последици за работниците“. Така, логично, от началото на 20-ти век, работници, профсъюзи и последвалите социалистически и комунистически партии отбелязват Деня на труда и работническата солидарност на 1-ви май.

  

  След като разгледахме историята на празника в световен мащаб, е време да погледнем как той навлиза в България. Първият опит за честване на 1 май у нас е през 1890 година от Топографското дружество. Въпреки това, през следващите години празникът така и не получава официално признание. Това се случва едва през 1939 година, когато 1 май е обявен за официален празник. След промените, извършени на 9-ти септември 1944 година, Денят на труда става един от най-тачените и почитани празници в България. По традиция, в следващите 45 години той се отбелязва с мащабни манифестации в цялата страна, които биват грижливо подготвени от комунистическата власт и са абсолютно задължителни. След края на режима през 1989 г., Първи май продължава да е официален и неработен ден, но държавната власт не се ангажира с организирането на масови прояви, както по времето на социализма.

  Източник: OFFNews

• L’Obs: България – пионката на Москва

  В новия брой на влиятелния френски ежеседмичник L’Obs  („Нувел Обсерватьор”) е посветена статия за „България – пионката на Москва“ от специалния кореспондент Жан-Батист Ноде. Публикуваме превода на български от сайта Терминал 3.
  

  

  По времето, когато България се присъединява към Европейския съюз през 2007 г., след като в продължение на половин век е била неглижирана държава зад желязната завеса, руският посланик в Брюксел отправя скандално изказване. Тази малка балканска държава, казва той, „ще бъде новият троянски кон в Европейския съюз“. Но ето че от началото на януари София поема шестмесечното председателство на Съвета на ЕС. Откъснала ли се е тя от орбитата на Русия, за да се скачи с Европа? В своя апартамент в българската столица, който е добре отопляван благодарение на руския газ, от който България е почти напълно зависима, известният разследващ журналист Христо Христов казва с въздишка: „Една от стратегическите цели на Путин е да раздели, да отслаби и след това да унищожи Европейския съюз, разчитайки основно на България. Ако руснаците успеят, а това не е изключено, нашата държава ще попадне отново в лапите на Москва.“

  Въпреки това българите не считат, че държавата им е руска колония. Те гледат на себе си като на източния корен на европейската цивилизация. Това се дължи на факта, че по време на Средновековието българските светци Кирил и Методий са разпространили кирилицата, която позволява християнизацията на Киевска Русия, славянския предшественик на Украйна, на Беларус и на Русия, които не са съществували като тези държави по това време; кирилицата позволява и европеизирането на Източна Европа. Но за да изпълни своята нова империалистка мечта в Европа, Голямата, Вечната и Свята Русия използва всичките си предимства, решена да изиграе картата България, използвайки политическите си, икономически, религиозни, културни и исторически връзки.

  В сърцето на София – врящата българска столица, която въпреки това е успяла да съхрани в себе си нежния чар, присъщ на големите френски провинциални градове – слънчевите пролетни лъчи карат златния купол на огромната катедрала „Св. Александър Невски“ да блести. Тя е построена в началото на ХХ в. в чест на историческо събитие, което днес се тачи от седемте милиона българи: освобождението на страната им през 1878 г. с помощта на армиите на царя след петвековно османско владичество. Недалеч оттам, в старата Царска градина, се издига друг монумент, точно толкова масивен, но доста по-противоречив. На върха му се помещава руски войник с автоматично оръжие: това е паметникът, прославящ „Червената армия“, която е „освободила“ държавата през 1944 г., въпреки че България не е била окупирана от никого.Всъщност съветските нашественици поставят на власт малцинството от комунистически привърженици, които прегръщат възможността да направят от България шестнадесетата република на СССР.

  Въпреки че са се прекръстили на „социалисти“ след 1989 г., тези приближени на Москва все още са там. Те просто са се трансформирали в „бизнесмени“, които действат чрез престъпни методи и са свързани с руската олигархия. Българските бивши комунисти не контролират изцяло политическата власт, но с помощта на руски капитал или пране на пари държат значителна част от икономическата власт, както и медиите. Колкото до наследниците на зловещата Държавна сигурност – всевластната българска политическа полиция, филиал на КГБ, – те все още дърпат конците от сенките. За тях не е достатъчно да служат на интересите на Кремъл само в България, затова тази „червена мафия“ поддържа от София и световните амбиции на Русия. Според бивш агент една част от българските служби продава – печелейки огромни печалби – оръжия в Африка, Латинска Америка и Близкия изток, правейки сделки с наркобосове и ислямистки движения, които дестабилизират прозападните правителства. Същият източник твърди, че преди атентатите на 11 септември 2001 г. в Ню Йорк същите служби са пазили в услуга на Москва Айман ал Зауахири, настоящия лидер на „Ал Кайда“, по време на престоя му в България, след който той е бил прибран от руските им колеги.

  Това означава, че за Кремъл България е дяволско оръжие, с което те са се научили да боравят умело още от времето на Студената война. Избягвайки конфронтацията, Москва е успяла да не отпусне хватката си над България. Последната вест, която разочарова проевропейски настроените в София, бе, че зад едно малко непрозрачно дружество, което се готви да купи една трета от електрозахранването в страната, се крият руски капитали, които вече са господари на 89% от петрола и 100% от газовите доставки в страната.Безиностанциите на руския петролен гигант „Лукойл“, който е собственик и на основната рафинерия в страната, са гъсто разпръснати по пътната мрежа в страната, която е изградена благодарение на еврофондовете. От тях се възползват туристи – средна класа руснаци, които превземат черноморското крайбрежие и термалните станции в планините, където често купуват недвижимо имущество.

  Какво прави Бойко Борисов, премиерът на България, който е център-десен и предполагаемо проевропейски ориентиран? „Прави се на цирков балансьор!“, отговаря наблюдател на политическия живот в страната. Притиснат между Брюксел и Москва, зависим от проруски президент, министър-председателят балансира на въжето между Изток и Запад, докато същевременно употребява похватите на  клиентелизма и популизма, за да се задържи на власт. В тази държава, най-бедната в съюза, богатите – верни на Кремъл, манипулират без проблем нуждаещата се тълпа. Поради факта, че не се поддаде на исканията на Москва и на българската „червената мафия“, Борисов трябваше да подаде оставка за пръв път през 2013 г., след натиск на уличните протести, водени от „червените“.

  В официален доклад през 2017 г. премиерът не се поколебава да заяви, че Русия е основна заплаха за регионалната сигурност. Но той знае как да лавира. „Борисов се старае да се съобразява, когато това е възможно, с интересите на Русия“, разказва експерт, посветен в тайните на българската власт. Борисов също така критикува системно санкциите, които ЕС налага на Русия. Това се дължи на факта, че неговата правителствена коалиция е на власт единствено благодарение на престорено „патриотични“ партии, чието ядро се състои от бивши КГБ агенти. „Чрез националистическата „Атака“, която стартира кампанията си от Москва, Русия има представители във властта, смята политологът Анна Кръстева. Те отслабват дебата и европейската политика на правителството. Доскоро общественото мнение в България беше изключително проевропейско, но напоследък то се накланя към обратната страна все повече и повече.“

  Чрез оръжието на икономическите помощи Брюксел планира да сложи край на руската хватка над България и Балканите. Под натиска на Европа София трябваше да изостави през 2012 г. проекта на своя руски „голям брат“ за строежа на ядрена електроцентрала на р. Дунав. Две години по-късно, отново според изискванията на ЕС, България трябваше да се откажи от газопровода „Южен поток“, който щеше още повече да засили зависимостта ѝ от Москва, както и тази на другите държави в съюза. Брюксел настоява също толкова силно за по-ефикасната борба на властта с корупцията, която разяжда страната до най-високите етажи на властта и позволява на Русия и местните и съучастници да движат пионките си. В София е популярно да се казва, че: „Много държави си имат мафия, но в България мафията си има държава“. Проевропейците очакват с известно безпокойство 2020-а, когато фондовете за интеграция на Брюксел ще бъдат спрени. „Не е невъзможно именно в този момент Москва да се опита да обърне лодката“, тревожи се симпатизант на ЕС.

  И докато задкулисната непрестанна борба за икономическо, политическо и геополитическо влияние става все по-интензивна, българското общество потъва и се дезинтегрира.

  Разделено на „сини“ и „червени“, то е разядено от бедността, безразличието е победило, а масивната емиграция го е унищожила в демографско отношение. Рядкост са онези, които се опитват да се опълчат на влиянието на русофилската „червена мафия“. Именно от тези хора е журналистът Христо Христов. От дълги години насам той се посвещава на публичното развенчаване на престъпленията на бившия комунистически режим. Но той живее под напрежение: „Станали са много агресивни“, разказва той. „Получавал съм заплахи, анонимни писма. Имаше тагове на пощенската ми кутия, „Смърт за Христов“. Компютърът ми беше откраднат, гумите на автомобила на жена ми бяха срязани.“ Журналистът е черноглед относно европейското бъдеще на страната си: „Мутантите на комунистическата система не гледат на Европейския съюз като на общност от ценности, а като на дойна крава. И не са верни на никого освен на Москва.“ Много малко медии дават платформа на работата му, която се състои в това да възстановява историческата истина за комунизма.

  И никой в София не публикува самоличностите на безбройните агенти на политическата полиция, които официалната комисия разкрива от архивите на Държавна сигурност. „От 1989 г. насам всяко правителство, независимо към коя партия, има в ранговете си множество бивши агенти на ДС„, отбелязва Евтим Костадинов, директор на комисията, разгръщайки списък с имена. „Всички тези бивши агенти, прибавя той, се занимават с всякакви въпроси във всички сфери на обществото. И на ключовите позиции.“

  Активистът Манол Глишев, дългокос и с козя брадичка, е един от бойците в едно гражданско общество, което, както той казва, „на практика не съществува“. Той е изпълнен с горчивина. „Едва няколко хиляди от нас се противопоставят на това бедствие. Най-активните заминават извън страната, а останалите са притъпени от консумеризма.“ И ако в София репресията прави живота труден за онези, които се противопоставят на „червените“ олигарси, то в провинцията е ад. „Те губят работата си, заплашвани са, отказват им лечение в болница. Понякога дори са жертва на побой“, разказва младият опозиционер. „Тук сме тръгнали да се превръщаме в малката Русия на Путин.“ За момента не става дума за емиграция. „Всички заминаха, но аз оставам. Това е моята страна.“

  Снимка: Николай Дойчинов

• Еманюел Макрон заяви, че той и Доналд Тръмп са „гарантите“ на световния ред

  

  Президентът на Франция Доналд Тръмп заяви в понеделник, че той и американския му колега Доналд Тръмп са „гарантите“ на многостранния световен ред срещу бушуващите заплахи за сигурността, пише Politico.eu, цитирано от Фокус.

  Макрон направи този коментар на слизане от своя самолет на военновъздушната база „Ендрюс“ край Вашингтон и преди да се насочи към Белия Дом, за да се срещне с американския държавен глава и да започне тридневната си визита, основните теми на която ще бъдат търговията и международната сигурност, пише изданието.

  „В това време, ние, Франция и САЩ, имаме много голяма отговорност… Ние сме гаранти на съвременната многостранност и си мисля, че в хода на тези разговори имаме да вземем и подготвим много важни решения“, заяви френският държавен глава.

  „Политико“ обяснява, че акцентът на френския лидер върху „многостранността“ идва преди срещата очи в очи с Тръмп, която трябва да се проведе във вторник и основни теми на която ще бъдат преговорите със Северна Корея и ядрената сделка с Иран, която американският президент иска да промени, а ако не успее, да излезе от нея.

  Отношението на американския президент към договорената по времето на президента Барак Обама сделка с Ислямската република предизвика недоволство в Европа. Тръмп заплаши да излезе от сделката до 12 май, ако тя не бъде променена според изискванията на САЩ, които са около програмата за производство на балистични ракети на Техеран и някои клаузи, вдигащи финансовите санкции срещу близкоизточната страна.

  Преди визитата на Макрон, редица френски официални лица заявиха, че френският президент ще се опита да убеди американския си колега да не вади Вашингтон от сделката – ход, който европейците смятат, че ще навреди на регионалната сигурност – но предупредиха да не се таят големи надежди за „дипломатически пробив“ по този въпрос.

  По време на посещението е предвидено и изказване на Макрон пред Конгреса на САЩ. /“Сега“/

  .

• <<
• 1
...
• 26
• 27
• 28
• 29
• 30
• 31
• 32
• 33
• 34
• 35
• 36
...
• 415
• >>