2024-08-16

Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

  • Райдовски пуска „Бялата книга” на Виденов

    Андрей Луканов плашел премиера със саморазправа, искал контрол върху опасната информация

    Красимир Райдовски, известен като познавач на много от тайните на прехода, подготвя поредна бомба от скандали, която ще наруши спокойствието на много политици, бизнесмени, олигарси и висши държавни чиновници. Бившият разузнавач и журналист е решил да извади духа от бутилката на прехода и да публикува митичната „Бяла книга”, написана от експерти на кабинета на Жан Виденов и посветена на разграбването на България в първите години след падането на Тодор Живков от власт. Това обяви пред „Торнадо” самият Райдовски, показвайки оригиналния ръкопис, събран в близо 200 печатни страници и пазен досега от него.

    Темата за „Бялата книга” изплува преди дни отново в обществения интерес, след като журналистката Невена Гюрова, работеща в пресцентъра на Министерски съвет при управлението на Жан Виденов, обвини открито в интервю шефа си
    че ако преди 15 г. е имал смелостта да публикува събраните скандални документи, днес преходът щеше да изглежда по различен начин.

    Виденов постави като задача събирането на документи и сглобяването на „Бялата книга” на пресцентъра на МС, чийто шеф бях тогава. Всъщност написването и обнародването на такъв анализ беше залегнал още в предизборната платформа на БСП, а Жан искаше да изпълни ангажимента си. Започнахме усилена работа още в началото на 1995 г. Условно структурирахме три направления – национална сигурност, външна политика, финанси и икономика. Привлякохме външни експерти, но когато стигнахме до финансите и икономиката, работата запецна. Търсихме подходящия човек, който да обработи тази гореща тема, и така стигнахме до журналиста Григор Лилов. Познавах се с тъста му добре от времето, когато работихме в ДС, и Гришата нямаше как да ни откаже, спомня си днес механизмите по създаването на документа Красимир Райдовски. Според него в книгата е трябвало детайлно да бъде проследена дейността на първите две правителства на Луканов, кабинета на Димитър Попов, управлението на Филип Димитров и правителството на Любен Беров.

    Целта беше да се проследи как са разграбвани и приватизирани активите на държавата, източване на сметки, прехвърляне на капитали от външнотърговските дружества, създаването на частни банки с пари на държавата и т.н. Получи се нелицеприятно, но от събраните и анализирани документи лъсна, че голяма част от далаверите са свързани с министри и управлението на Андрей Луканов признава бившият шеф на пресцентъра на МС. Когато анализът бил почти готов, на няколко пъти Жан Виденов и Дончо Атанасов лично идвали в пресцентъра и четяли събраното. Премиерът вече бе наясно, че тази опасна информация ще му доведе много проблеми и те наистина не закъсняха, казва Райдовски. Къртици от МС изнесли към Луканов и негови министри информация за събраните документи, започнали да подпитват, а на „Поизитано” 20 и в парламента взаимоотношенията между социалистите станали много напрегнати.

    Първото предупреждение към премиера Виденов пристигнало по най-неформалния и неочакван начин във вторник, 14 март 1995 г. На заседание на парламентарната група на левицата, на което участвал и министър-председателят Виденов, съпартийци му предали два прегънати листа, част от програмата и дневния ред, на които с химикал било написано: „Жан, в коридорите, а и в печата циркулират слухове за съдържанието на „Бялата книга”, според които в нея се дават и  оценки/негативни на двете социалистически правителства от 1990 г. Ако в тези слухове има и доза истина, смятам, че и аз, и колегите ми от кабинета през 1990 г. имаме и моралните, и професионалните основания да проведем предварително обсъждане на материалите, преди те да видят бял свят. Надявам се, че ще се отзовеш с разбиране на това искане.

    Андрей Луканов Реално това писмено предупреждение не беше молба, а чиста проба рекет Луканов настояваше преди истините да станат достояние на обществото, да бъдат съгласувани с него и естествено контролирани от него, коментира текста Райдовски. Според него Виденов бил бесен от наглостта на съпартиеца си и се заканил да не отстъпват. Атаките срещу „Бялата книга” зачестили. Няколко месеца по-късно премиерът Виденов получил второ писмо от Луканов, в което директно го заплашвал, че ще го свали от власт.

    Карлович беше организирал в тази посока всички свои хора, включително и министри на Виденов, които контролираше. Започнаха да го притискат, да му правят всякакви спънки, атакуваха го подмолно да спре издаването на книгата, а това недвусмислено показваше, че направените в нея изводи са верни и се страхуват от тях. Част от тази конспирация на Луканов бе и дипломатическият скандал при посещението на Жан в Китай през 1996 г. Докато гостуваше на азиатския гигант, се оказа, че българският представител на външно министерство в Женева Валентин Добрев е гласувал резолюция срещу Китай. Абсолютен гаф, но добре прицелен. Поставиха Виденов в много конфузна ситуация, но беше ясно, че Луканов е сътворил всичко чрез Георги Пирински, анализира партийните борби 15 г. по-късно Красимир Райдовски.

    Междувременно Виденов и правителството му били притиснати от сериозни икономически проблеми и Международния валутен фонд. Затова премиерът се отказал да води и битка сред своите. Страшната „Бяла книга” била пренаписана и издадена в мек вариант – с пресята фактология, без критични оценки, изчистени са скандални факти. Била раздадена на депутатите в парламента, в МС и по други институции, но ефектът от обнародването й бил нулев.

    Ако през 1995-1996 г. беше пуснат истинският вариант на „Бялата книга”, обществото щеше да има ясна представа за подмолните процеси на прехода, за действащите лица в тях. Тези истини вероятно щяха да променят политиката и процесите в държавата, прокуратурата и Темида също можеше да се задействат и да пратят крадците в затвора, казва Райдовски. Сега много от главните герои в забранената книга вече не са между живите, но въпреки това той подготвя оригинала за печат, защото твърди, че следите остават и никога не могат да бъдат замазани.

    Дарислава Михова,

    Фрог.нюз

  • ПОВИШАВАНЕ ЗДРАВОСЛОВНОТО СЪСТОЯНИЕ НА УЧЕНИКА

    През време на „Форум на българските училища и подкрепящите ги организации в САЩ” и „Пролетна сесията на Българо-Американска Асоциация” през 2011 година беше изказано становището, че ранното изучаване на няколко езика повишава интелигентното ниво и здравословното състояние на ученика. Към тази тема се прояви значителен интерес. Очаква се тя да бъде дискутирана и на „Есенна сесия на Българо-Американска Асоциация” на 2 октомври 2011 година. В тази връзка ще бъдат представени няколко подпомагащи темата материала.

    БОГАТИЯТ РЕЧНИК ПАЗИ ОТ ИНСУЛТ

    Хората, двуезични по рождение, са толкова различни от останалите, че образуват отделно човечество. У нас те са най-малкото малцинство. Доскоро България бе една затворена за света и вглъбена в своя комунизъм страна. Затова и смесените бракове у нас са нищожно малко и съответно малцина българи са се сдобили с два езика по рождение. А и не винаги родители от две националности отглеждат балансиран двуезичен човек. Най-често децата от такива бракове си служат с два езика, но ги владеят в различна степен.

    Двуезичие може да се постигне по естествен път в хода на общуването или чрез обучение. В зависимост от начина, по който двата езика са усвоени и си взаимодействат, психолингвистиката различава 24 типа двуезичие.

    Извън тази подредба при усвояването на езици има и друга, според която хората се разделят на 4 групи. В първата – група А – са онези, с които общуването на два езика е започнало най-късно в осмия месец след раждането им. Тогава в развитието на мозъка започва процесът на латерализация – трайното специализиране на лявото полукълбо за лингвистични функции. Този процес се развива бурно до навършване на 2 години, така че някои учени изтеглят крайния срок за попадане в група А до тази възраст.

    „А“ са хората с два родни езика, като и двата са равностойно и пълноценно усвоени, взаимно се допълват и обогатяват. И понеже са потопени в двата езика още от бебета, „А“ са идеалните, съвършено двуезични хора.

    Ако общуването на втория език е започнало по-късно, но все още в детска възраст, двуезичният човек е от група Б. Той владее и двата езика, но единият му е по-силен и го предпочита, защото по-често мисли на него, макар да може да мисли и на другия. За хората от група Б се казва още, че решителен за формирането им е факторът „гувернантка“. Има се предвид традицията по-заможните семейства да наемат детегледачки от чужбина, които покрай грижите за детето го научават и на своя език.

    Третата група е В – за хората, които освен майчиния си език са усвоили и друг, но той им е „чужд“, в смисъл че това е станало чрез волеви действия и по пътя на обучение, започнало преди 12-годишна възраст. Тези хора също са двуезични, но при тях има съществена разлика в степента на владеене и ползване на двата езика.

    Последната група Г е най-многобройната. Тя включва всички онези, които ползват в някаква степен още един език освен родния си, но това става подчертано неравностойно. Те мислят предимно на своя език и си превеждат наум на другия симултанно в хода на речта или консекутивно (първо планират какво ще кажат и после го произнасят).

    Лявото полукълбо на мозъка е отговорно за езика, както и за математическото и логическото мислене. В дясното полукълбо пък се развиват способностите на човека да се ориентира в пространството, да различава лица, да разпознава образи, музика и пр.

    Връзките между двете полукълба са мигновени, но обикновено едното доминира малко над другото. Областта в мозъка, която е отговорна за разбиране на езика, се намира над лявото ухо и има форма на дъга.

    През 1967 г. американският лингвист Ерик Лененберг формулира своята „Хипотеза за критичния период“. Според нея овладяването на даден език (а също и майчиния) трябва да започне преди 12-годишна възраст, защото след това е вече късно и той няма да бъде усвоен пълноценно.

    Тази теория се изгражда около нашумелия тогава случай с „Дивото дете“. Това е 13-годишната Джени, намерена в гората и отраснала сред вълци. Тя веднага е подложена на интензивно обучение на английски, но така и не успява да надскочи нивото на простите фрази и съвсем кратките изречения. При Джени критичният период е бил изпуснат, заключава Лененберг.

    До 12 г. се усвояват езиковите параметри – ако дотогава майчиният език не е достатъчно развит, нито втори, нито трети, нито който и да е следващ език ще се разгърне кой знае колко. С други думи, овладяването на чужди езици започва с изучаването на майчиния, като това е най-важният етап. През 1971 г. Ричардс разкрива как нивото на майчиния език влияе на нивото на чуждия в статията си Interlingual versus Intralingual Errors.

    Според друга сходна теория началната фаза на изучаване на чуждия език е крайната фаза на изучаване на родния. Тоест изучаването на чужд език е само надграждане над майчиния, разширяване и съпоставяне с него. По-добре е двата езика да са от различни семейства (да речем, български и английски). Колкото повече контрасти има, толкова по-лесно се оказва усвояването в сравнение със сродните езици, например български и сърбохърватски. Колкото по-„чужд“ е изучаваният втори (не трети и всеки следващ, а именно вторият) език, толкова по-обогатяващ е той за езиковите структури на мозъка. Затова е добре българчетата да се записват на немски, испански, японски и т.н.

    Науката отдавна е установила, че при хора, които развиват своите езикови умения цял живот, рискът от инсулт е по-малък. Затова се препоръчва на възрастни хора да четат всекидневно – като гимнастика за мозъка, а още по-добре и на чужд език. С колкото повече езици и на колкото по-високо ниво борави мозъкът, толкова по-активен и разгърнат е неговият капацитет.

    При двуезичните хора от група А обаче не е регистриран нито един случай на мозъчен инсулт! Това е най-поразителният страничен ефект, който се проявява при двуезичието и показва колко голяма е ползата от него. На нейния фон като точица в небето се проектира единственият, и то съвсем мъничък недостатък.

    При двуезичните хора често се проявява т. нар. конкуренция на речниците. Ако познанията по български и английски, да речем, са много добри, неволно се заместват изрази, объркват се и безсъзнателно се вземат думи от английското „чекмедже“ за българско изречение.

    Причината е, че самата мисъл тече по този начин. Поради това няма случай на двуезичен човек от група А да е достигнал до самите висини на даден език, да е сътворил най-изящната словесност, да е станал като Шекспир или като Ботев. Но пък от такива хора лесно може да излезе автор като Джойс, Бекет или Борхес, които жонглират с езиците, сякаш те са един, общ език.

    Все пак и при двуезичните хора всеки човек е индивидуален, често трудно податлив на категоризация случай. Психолингвистиката е млада наука и понякога доста разочарова с несигурността си. Тя по-скоро документира какво се случва с човека в езиково отношение, но е все още твърде некомпетентна да обясни случващото се. Затова в нея съжителстват множество общоприети и все пак противоречащи си теории. Тя обаче е достигнала до трайното убеждение, че колкото по-добре човек познава собствения си език, толкова по-далече, в математическа прогресия може да стигне в усвояването на всеки друг език.

    Поради това за нас, българите, най-добрият курс по чужди езици са уроците по български в училище. За жалост на тях се гледа с голямо пренебрежение, като с годините положението се влошава, и това автоматично оказва влияние върху усвояването на чужди езици.

    Колкото по-слаб е българският ти, толкова по-податлив си да научиш погрешно чуждия език и да до развалиш родния си. Именно слабите по български език имат най-големи проблеми в езиковите курсове, а и като правило изпитват неприязън към тях.

    РОСЕН ЯНКОВ

    Очаквайте
    Тема в развитие
    ПРИНОСИ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА В ЧУЖБИНА
    Стратегически приноси на българските училища в чужбина

    За първи път през 2011 година бяха „открият” някои скрити приноси на българските училища зад граница. Беше изказано становището, че чрез българските училища в чужбина могат да се постигат допълнително следните резултати:
    1. Повишаване интелигентното ниво и здравословното състояние на ученика.
    2. Формиране на бъдещи инвеститори за България.
    3. Ранна селекция на научни и управленчески кадри.
    Стратегическите приноси на българските училища зад граница бяха съобщени от „Българо-Американска Асоциация”, вестник „България сега” и други организации.

    Bd11e-spuc

  • Докосване до забранения плод

     

    Тя е като забраненият плод, описва Димитър Кенаров* в едно изречение впечатленията си от двуседмичния престой в Беларус.

    Страната е затворена и трудно допуска журналисти, поради което е предизвикателство от професионална гледна точка и затова той избира именно Беларус. Целта му е да направи репортаж за списанието Virginia Quarterly Review, което подготвя за есента специален брой за бившите съветски републики.

    „Исках да направя не остро политическа тема, а да разкажа и за живота в страната през призмата на репортаж за сектора, който тя все още смята за своя национална гордост – машиностроенето и по-специално производството на трактори. Оказва се, че дори днес страната държи 10% от световното производство на такава техника“, разказва Кенаров.

    Той си вади двуседмична туристическа виза, а не журналистическата, защото смята да подготви статия, която да не бъде остро политическа, и се надява, че няма да привлече особено внимание. Така се озовава в Минск, столицата на страната, смятана за една от последните диктатури в Европа.
    „Минск, а и въобще Беларус представляват една мумия на Съветския съюз от 70-те години.

    Всичко е застинало, така както е било през 70-те, най-много 80-те години. Човек се качва на метростанция „Автозаводская“, слиза на метростанция „Тракторный завод“. Във всеки беларуски град на площада има огромна статуя на Ленин, има площад на Ленин, има улица „Комсомолская“, „Октябърская“…

    Хората сякаш съществуват в една паралелна вселена, удивен е Кенаров.

    Обличат не по-различно от нас, използват интернет, дори някои дръзват да изразяват недоволство и да протестират, макар и прикрито, макар и със страх.

    Кризата и страхът дебнат от всеки ъгъл

    Привидно положението в страната не е чак толкова лошо, описва Кенаров. Има ограничения в продажбите на определени стоки. Например човек може да си купи пет хляба, не може да си купи десет. Но на пръв поглед дълбочината на кризата не се забелязва.

    Особено в Минск – там всичко е като за витрина. От летището се пътува по широка магистрала. Всичко привидно е бляскаво. Свърне ли обаче човек встрани, попада буквално на един черен път. Дори не второстепенен.

    Кенаров споделя, че мнозина от хората, с които е говорил (не само младежи, но и работници, бедни и богати), са недоволни от кризата, но не смеят да го кажат на глас, за да не влизат в конфликт или да не критикуват партията и да могат да си осигурят спокойно съществуване. Страхът е огромен. Всеки подслушва всеки. Усеща се дори в редиците на милицията, но никой не смее да каже нищо извън официалната линия.

    И все пак малцина се осмеляват да изразят публично недоволството си дори с риск да влязат в затвора. Това обаче са предимно млади хора на възраст 18-30 години. При последния протест в неделя се стигна до сблъсъци с милицията и бяха арестувани десетки протестиращи срещу управлението на президента Лукашенко и кризата в страната.

    Според Кенаров протестите са странни, както почти всичко в страната. „Например при протеста на ръкопляскащите в неделя всички се движеха непрекъснато като флашмоб. Идеята е никой да не остане на едно място за по-дълго време, за да не може да се каже, че има събиране на хора. Ръкопляскаха, непрекъснато се движеха и блокираха улиците.“

    Готова ли е Беларус за своята революция

    Един от участващите в протестите е споделил с българския журналист по време на престоя му в Беларус, че в страната няма да се случи революция, докато на улиците не излязат 40-годишните, хората от фабриките и заводите. „Младите може и да вдигат шум, но само с тяхното недоволство режимът няма да се смени. Те нямат власт и влияние.

    Но при сегашната икономическа криза в страната, огромната девалвация, големия балон, който се създава, за да се закрепи положението – печатат се пари, дават се субсидии, извършват се финансови трикове, подобни на онези в САЩ, които правеха банкерите преди години. Рано или късно този балон ще се спука.“

    Питам го дали дали допуска кървав изход. Възможно е, признава Кенаров, защото Лукашенко на практика държи армията и милицията и им плаща добре, за да си осигури тяхната вярност и преданост.

    Българският журналист е впечатлен от огромен капацитет, с който разполага милицията и колко добре е оборудвана. Заснемат протестите с най-модерните HD камери (камери с висока резолюция – бел. ред.).

    „От едната страна записват милиционерите, от другата – протестиращите“, разказва Кенаров.

    Съвременната революция не може без интернет

    В Беларус качеството на интернета, който засега е основното средство за мобилизиране на протестите, е добро с изключение на това, че опозиционните сайтове са много бавни. В страните от бившия СССР е широко разпространена социалната мрежа „В контакте“ (вконтакте.ру), местният аналог на „Фейсбук“. На практика протестите на младите в Беларус се организират най-вече там. Почти не ползват „Фейсбук“ или „Туитър“.

    Парадоксът според Кенаров е, че в Беларус има много жестока цензура върху печатните медии. Официално се издават малък брой опозиционни вестници, останалите са нелегални. От друга страна, интернетът е свободен, което абсолютно обезсмисля цензурата върху печатните медии, особено за младите хора, защото те вече се информират през интернет, смята Кенаров.

    За него паралелното съществуване на двете вселени проличава дори в медийното пространство – едната вселена на старата номенклатура и на старата цензура, от една страна, и свободата в интернет, от друга.

    Българският журналист, посетил и други „горещи“ точки на света като Ирак, очаква скоро в Беларус икономическата криза да доведе до политическа, а оттам и до смяна на режима, както се случи в началото на 90-те в другите бивши комунистически държави. Но истината е, че всичко ще зависи не от Запада и от ЕС, а от Русия, убеден е Кенаров.

    Русия вече е изнервена от опърничавостта на беларуското ръководство и няма още дълго време да толерира гордостта на Лукашенко – беларуската промишленост – да продължи да се субсидира чрез евтиния петрол, който страната получава от Русия и препродава на Запад по пазарни цени.

    Това стана ясно с прекъсването на газовите доставки през миналата година заради неплатени сметки от Минск и на електричеството през миналата седмица, както и с отказа на Москва да предостави спасителна инжекция на Беларус, за да се справи с кризата.

     

    –––––––––––-

    * Димитър Кенаров е журналист на свободна практика. През миналата седмица той бе задържан в Беларус, където е влязъл с туристическа виза, за да подготви репортаж, но по време на престоя си е загубил паспорта си. Кенаров престоя шест дни в ареста в град Мозир. До освобождаването му се стигна, след като му беше издаден временен документ (пасаван) от Министерството на външните работи на България.

    Той се завърна във вторник рано сутринта, но негови близки вече бяха упрекнали МВнР за бавната им и неадекватна според тях процедура по издаване на пасаван. Кенаров се опасява, че без медийния шум би останал в ареста още поне седмица-две, докато получи документите. От МВнР отхвърлиха обвиненията и заявиха, че пасаванът е бил издаден за 48 часа вместо за обичайните в такива случаи 72 часа.

    С Димитър Кенаров разговаряме за пребиваването му в страната по време на едни от най-бурните времена от най-новата й история, когато изживява тежка икономическа криза след спорното преизбиране на президента Александър Лукашенко за четвърти мандат през декември м.г. и опасно се олюлява на ръба на фалита.

     

    Източник:   в. „Дневник”

  • На всеки българин се падат по 45 вестника

     

    През миналата година са издавани 60 всекидневника с тираж 186 792 хил., съобщиха от Националния статистически институт. Издавани са 359 вестника с годишен тираж 340 812 хил., като на човек от населението годишно се падат по 45 вестника. В сравнение с предходната година заглавията на вестниците намаляват със 17,7%, а тиражът – с 4,2%. Всекидневниците формират 16,7% от всички вестници, а тиражът им е 54,8% от общия тираж. В сравнение с 2009 г. делът на заглавията се увеличава с 1,3 процентни пункта, а делът на тиража намалява с 2,8 процентни пункта. Седмичните вестници са с 19,1% по-малко от предходната година, или 148 броя.

    През първите девет месеца на 2010 г. са били издадени 4126 книги с тираж 2 709 хил. и 488 брошури с тираж 511 хил. 28,2 на сто от издадените книги са художествена литература. Учебната литература е 19,2 на сто, а научната – 18,0%. През същия период са издадени 327 книги на детско-юношеска тематика. 77,3% от издадената литература е оригинална, а преводните издания съставляват 22,7% от издадените книги и брошури. С най-висок относителен дял са преведените заглавия от английски език с тираж 740 хил., следват преведените издания от немски език с тираж 105 хил. и от руски език с тираж 98 хил.

     

    Източник:  в. „Новинар“

  • Стига сме опитомявали ромите

    За нас интеграцията се свежда до това ромското дете да ходи в училище заедно с българските си връстници, а не да знае и може, да се състезава и да си сътрудничи

    Автор: Веселина Седларска

    Спомняте ли си Кортеза? Детето, което роди дете. 11-годишната Кортеза отскочи в сватбения си ден до родилното, даде живот на момиченце и постави българския рекорд за най-млада майка. Седмица по-късно излезе от болницата с бебето и тъй като все още имаше вид на момиченце, което не разбира какво се е случило, попитах я: Ти не знаеше ли как стават бебетата, не учите ли в училище? „Учи се – отговори ми Кортеза, – ама в пети клас, а аз съм четвърти.“ Това е положението – по отношение на ромите ние винаги сме поне с една година назад. И в представите, и в теориите си, и в мерките.

    Училищата ще бъдат задължени да приемат определен процент ромчета и деца от други етноси. За приобщаването на тези ученици са заделени близо 20 млн. лева от европейските фондове. Първите 7 млн. лв. ще бъдат дадени още следващия месец на училища, спечелили проекти за интеграция, съобщиха неотдавна медии. Ето, това е мярка, с която не сме само с една година назад, а с доста повече години, отколкото са годините на Кортеза.

    Тази мярка чука на възможно най-отворената врата. Никой никога никъде не е забранявал на никое училище да приема ромски деца. И да не бъдат задължавани, училищата ще се борят (из страната те вече го правят) за ромски ученици по чисто демографски причини. Проекти от години разнасят със специални автобуси ромчета до престижни училища, проекти хранят ромски деца със закуски, проекти купуват на ромски деца ранички и тетрадки и т.н. имитации по формулата „Има тук едни пари за усвояване“. От това ромските деца не станаха по-ученолюбиви, а родителите им не качиха образованието на по-горно стъпало в ценностната си стълбица.

    Никой не знае колко са ромските деца, които не ходят на училище,

    най-конкретното число до този момент е „преобладаващата част от общо 200 000 изпаднали от училището деца“. Новата мярка не предлага нищо по-различно.

    Ромската неграмотност е най-тежкият проблем, който се задава откъм бъдещето. Той ще се стовари върху България с неподозирана мощ. По чисто демографски причини това е бъдещата работна сила – неграмотна, неквалифицирана, деградирала, обречена да избира между престъпност и просия. От този омагьосан кръг може да се излезе само ако ромите го поискат, а българите го приемат. Нито е възможно, нито е нужно всички роми да го направят едновременно. Но за онези, които поискат да напуснат блатото на гетото, трябва да има шанс. Българската формула как да се случи това все още не е изобретена. Ето две успешни формули от две доста отдалечени по много признаци държави – Индия и САЩ.

    През 1974 г. населението на Индия достига 500 милиона, правителството на Индира Ганди предприема крайни мерки. В страната са създадени „вазектомни лагери“ и съгласно новия закон мъжете с по три живи деца трябва да се явят там, за да бъдат стерилизирани. Онези, които не отидат „доброволно“, ще бъдат арестувани и откарани насила. Като принудителна мярка полицията задържа купоните за храна и шофьорските книжки или отказва медицинско лечение. Само за една година са стерилизирани над 8 милиона души.

    След яростни протести правителството спира програмата. Населението продължава да се увеличава. То се увеличава и днес – навсякъде, освен в една провинция, наречена индийското социално чудо. Керала. Без бруталност, без принуда тук е постигнато онова, което останалата Индия не успя да направи. В стопанско и социално отношение Керала е като другите. Отглеждат ориз, чай, подправки. Средният жител на провинцията печели 70 пъти по-малко от средния американец.
    Онова, което прави Керала различна, е просветата. Не просветата за контрола на раждаемостта и семейното планиране, а обикновената – четене, писане, смятане, особено на жените. В края на 80-те години правителството на щата, подпомагано от неправителствени организации, провежда масова кампания за ликвидиране на неграмотността. Буквално десетки хиляди доброволци кръстосват провинцията и регистрират 150 000 неграмотни, две трети от тях жени. Малка армия от преподаватели доброволци се заема да ги учи на елементарна грамотност. „Часовете се водеха в оборите, под открито небе, в дворовете“, разказва един от ръководителите на кампанията.

    Три години по-късно, през 1991 г.,

    ООН обявяват Керала за единственото място със 100% грамотно население

    Днес икономистите и социолозите са съгласни, че именно образованието на жените е сътворило разликата. Чудото на Керала илюстрира ярка социална каскада, задействана от вид поведение, който става толкова по-привлекателен, колкото повече хора го практикуват. Преодоляна е една бариера и сега щатът е от другата страна. Образованието е свързало индивидите в нова, самоподдържаща се социална схема.

    В САЩ шансът на бедните да извървят пътя от дъното на гетото до върха на образованието се нарича KIPP (Knowledge is Power Program). Програма „Знанието е сила“. Програмата е зачената с убеждението, че времето има решаващо значение в образованието. До този извод стигнали американските психолози, които си поставили за цел да разберат защо децата от бедни семейства от афро- и латиноамериканската общност изостават. След дълги и обстойни изследвания те стигат до извода, че тези деца изостават не в процеса на обучението, а в свободните часове, дни и през ваканциите. Вечерите, съботите, неделите, лятото – там е теренът на изоставането, а не в класната стая.

    Следователно: ако бедните деца от гетото искат да бъдат толкова добри, че не само да продължат в колеж, но и да заслужат стипендия, те трябва да учат повече време, да положат повече усилия. Изходът е да се появи училище, което ще предложи на бедните чернокожи семейства следната сделка: „Ние ви предлагаме детето ви да бъде първото от семейството, което ще завърши колеж, при това с успех, който ще му гарантира стипендия. Но вие трябва да знаете, че то ще прекарва в нашето училище много време и ще учи упорито.

    Имаме ли сделка?“

    След което наистина се сключва договор.

    Първото такова училище е основано от учителите Дейв Левин и Майк Финберг през 1994 г. в Хюстън. Да се основе училище в САЩ не е необичайно. Вече в 41 американски щата има закони за т.нар. чартърни училища – това са публични институции, които се финансират от държавата, но са се откъснали от нейните регулации и имат свободата сами да определят начина на обучение, съдържанието на програмата, квалификацията на учителите. За чартърните училища е по-важно постигането на конкретни, специфични, понякога местни цели и резултати, записани в хартата на училището (charter – харта, оттам и името). KIPP училищата са чартърни, в тяхната харта целта е с повече време и повече усилия да осигурят шанс за постъпване в колеж на деца от бедни семейства. Да бъдат училища, в чиито класни стаи губещите се превръщат в победители.

    Учебният ден в тези училища започва в 7.30 и приключва в 17 часа. Това не е време за писане на домашни. Домашните се пишат вечер вкъщи и отнемат от два до четири часа допълнително. Два пъти в месеца се учи и в съботните дни – от 8.30 до 13.30. Лятната ваканция започва три седмици по-късно, отколкото за обикновените училища. Така единственият свободен летен месец е август. В крайна сметка децата учат 60% повече от връстниците си в обикновеното училище.
    Шестнайсет години по-късно KIPP училищата са вече 99 в 20 щата. 24 от тях са начални, до четвърти клас. 60 са от 5-и до 8-и клас, най-масово търсените. 15 са от 9-и до 12-и клас. Децата могат да изберат една, две или и трите от тези степени. В момента в тях учат 27 000 деца. До този момент в американското общество има една-единствена критика към училищата от веригата „Знанието е сила“ и тя е, че там изтощават учениците. Но организаторите не отстъпват. Те твърдят, че това честно е било заявено при сключването на сделката. Броят на училищата продължава да расте.
    България трябва да сътвори своята формула. И тя трябва да е не просто политически коректна, а работеща. Новата мярка на просветното министерство е политкоректна и нищо повече от това. За нас интеграцията се свежда до това – ромското дете да ходи в едно училище заедно с българските деца, а не да знае и може, да се състезава, да си сътрудничи и по този начин интеграцията да се случи естествено и необратимо.

    Източник: в-к Сега

  • Том Блентън: Ако не окажеш натиск, информацията остава поверителна – така работи всяка бюрокрация

    90 процента от тайните на националната сигурност на САЩ не заслужават да бъдат тайни, твърди директорът на „Архив Национална сигурност”

    Tомас Блентън ръководи „Архив Национална сигурност”от 1992. Архивът е средводещите организации в САЩ в дебата за декласифициране на правителствени документи, свързани с външната политика на страната. Архивът е създаден през 1985. от журналисти и изследователи, за да се наложи контрол върху нарастващата секретност в американското правителство. Архивът се помещава в библиотека „Гелмън” към Университета „Джордж Вашингтон” във Вашингтон. С Томас Блентън разговаря Диана Банчева.

    Том, как бе въвлечен в свободата на информация?

    В колежа работех за университетския вестник. Мои приятели създадоха свой вестник в Минесота и ме поканиха да се присъединя. Прекъснах следването и заработих при тях през 1976 – годината, в която бяха приети положителни поправки в Закона за свобода на информацията. Президентът Форд наложи вето, а Конгресът го отхвърли. Бяхме в разгара на голямата битка за отворено управление. Стояха въпроси като как ще избегнем втори Уотъргейт, или войната във Виетнам. Един от начините бе да направим Закона за свобода на информацията наистина силен. Бях млад журналист и знаех за тези противоборства във Вашингтон. В този момент фермерите в Минесота протестираха срещу проект на правителството да построи високоволтов електропровод, който преминава през земите на хората. Процесът беше много непрозрачен. Идваха със съдебна заповед и отнемаха земята на хората. Правителството трябваше да направи оценка на въздействието, да организира обществено обсъждане и да вземе предвид мнението на бъдещите засегнати. А фермерите се страхуваха за ефекта върху здравето им, върху здравето на децата им. Тогава ми хрумна да подам заявление за достъп до правителствено проучване за ефекта върху здравето от високоволтови електропроводи. Заявлението хем успя, хем се провали. Не получих никакви документи, но правителството трябваше да признае, че никога не е правило оценка на риска за здравето от подобен проект. Това беше скандално. Новината кацна на първа страница, а аз спечелих журналистическа награда в Минесота.

    Какво се промени след това разкритие?

    Накара управляващите да изготвят проучване. В крайна сметка, нямаше риск за човешкото здраве. Но това, до което историята доведе, е изпълнение на задължението правителството да информира и да се консултира с хората, които ще бъдат засегнати, преди да предприеме някакви действия. Така че, като цяло значението на оценката на въздействие бе подсилено. Правителството трябваше да я прави и преди това, а не се съобразяваше. Промяната не беше огромна, но подтикна управляващите да си вършат по-добре работата. Това е истинската функция на журналистите, а едно заявление за достъп бе ключа към изобличаването.

    Какво се случи после?

    Върнах се в колежа, завърших и отидох във Вашингтон. Там срещнах други журналисти. За моя изненада малцина от тях използваха Закона за свобода на информацията. Аз не бях все  още опитен репортер, но написах голям материал, използвайки закона. Моят начин на мислене беше – отварям „Вашингтон поуст” и чета някаква история за някаква инициатива на правителството. Реакцията ми е – подай заявление за достъп, открий какво се крие зад изявлението на говорителя, какво пише в договора, какво наистина опитват да направят. Така мислех за правителството, но за моя изненада повечето колеги не разсъждаваха така.

    А тъкмо журналистите трябва да имат подобно мислене.

    Не само те. И всеки гражданин. Но това е трудната страна от свободата на информация – промяната в мисленето, в манталитета.  Изисква всеки от нас да го промени. Изисква гражданите да разберат, че информацията е наше право, ние я притежаваме. Изисква служителите в администрацията да разберат, че са просто пазители на информацията, че работят за нас. Следователно имат дълг към нас да ни информират за това, което правят. Но това са огромни промени в начина на мислене. И отнемат време. Ние  опитваме да постигнем тази промяна от 45 години и все още има какво да се желае. Може би сме по-добре по отношение на прозрачността от редица държави. Годишно се подават по 500 000 заявления за достъп на федерално ниво. Съществува асоциация от държавни служители, провеждащи специални обучения. Наричат се Американско общество на професионалистите по достъп. На английски абревиатурата е ASAP, което означава и „колкото може по-скоро”. И тези хора мислят за себе си като за професионалисти по достъпа. Работата им е да разглеждат заявления за достъп и да удовлетворяват исканията на обществеността. Това са големи стъпки напред.

    Кога е създадена тази асоциация?

    През 1980. Четири години след като подадох първото си заявление,  заявленията нараснаха толкова много, че самите служители прецениха: трябва да обучим колегите, които се занимават с това, да го правят както трябва. Защото, ако не го правим, както трябва, заявителите завеждат дела, губим време и пари. Трябва да повишим стандартите си. И създадоха тази асоциация. Друг стимул за участие е, че сертификатите, които асоциацията дава за преминато обучение, служат за повишаване на квалификацията и съответно на заплащането на служителите. Така обслужването на интереси вътре в управлението води до повече откритост.

    Да накараме управляващите да повярват, че го правим за тях?

    Те имат свои основания да искат да го правят. Не са като нашите. Понякога влизаме в открити конфликти. Преди известно време например „Архив Национална сигурност” откри, че Въздушните сили на САЩ са създали система, чрез която просто изхвърлят заявленията за достъп до информация.

    Не е за вярване!

    Тяхната администрация е много децентрализирана. Няма централен регистър на заявленията. А има и хора, които работят три години в един отдел, след това се преместват в друг. Тоест, три години са в отдела за достъп до информация и ако в края на срока имат натрупани необработени заявления, просто ги изхвърлят. Разбрахме това, тъй като 80 наши заявления не получаваха отговор с години. И ние питахме и питахме за тяхното развитие, а те дори не можеха да ни кажат къде са.

    Как реагирахте на тази порочна практика?

    Заведохме дело. Спечелихме го. Освен стотиците хиляди долари, на които бяха осъдени Въздушните сили, съдията издаде заповед за назначаване на генерал като ръководител на звеното, отговарящо за достъпа до информация, който да го реформира и да назначи нов състав. И те наистина се реформираха, но това беше в резултат на огромно усилие. Накратко: трябва да се обучава всяка нова група служители. И всяка нова група от журналисти. И всяко ново поколение от студенти за обществената информация, на която имат право.

    Застъпена ли е темата за свободата на информация в университетските програми?

    Да, за студентите по право и журналистика. А за студентите по история и политология мисля единствено Архива прави обучения. Провеждаме летен семинар за бакалаври и магистри, които ги очаква докторат. Идват около 30-40 изявени студенти, които ще бъдат следващите професори. За седмица ги обучаваме как да получават обществена информация от всякакъв вид – от архиви, чрез Закона за свобода на информацията, чрез процедура на декласифициране, от президентските библиотеки. Провеждаме и еднодневен семинар в университета Джордж Вашингтон как да се използва Закона за свобода на информацията. Десетина пъти  годишно чета лекции в журналистическите факултети в страната – в Колумбия, Бъркли и др. Всяка година представяме тактики за получаване на информация на конференцията на разследващите журналисти в САЩ. Издадохме наръчник за използването на закона, от който сме разпространили стотици екземпляри, а го има и онлайн. Доколкото знам наръчникът се използва в програмата на някои университети. Най-доброто, което правим за образованието на журналисите е, че раждаме новини. Пет-шест пъти в годината сме на първа страница на „Ню Йорк Таймс” и „Вашингтон поуст” с някой от документите, които са ни предоставили. Онзи ден Боб Уомплър бе в Националното обществено радио и коментира Корея. Десет милиона американци чуха експерт да говори за използването на Закона за свобода на информацията, за да получи документи, които са актуални и днес. Това засилва доверието в правото на информация. Хората започват да мислят за това право, когато им покажеш какво може да се постигне с него.

    Кои са най-активните групи, ползващи Закона за свобода на информацията?

    Гражданите в пенсия най-вече използват закона, за да получат информация за социални осигуровки, медицински грижи, надбавки на пенсията, здравна помощ. Следващата по големина група са ветераните, бивши военни. Информацията, която търсят също е свързана с пенсията им, с надбавките за служба, със здравната помощ. Третата група са лицензираните компании в САЩ. И най-активни от тях са фармацевтичните компании. За пример – Външно министерство получава около 10–15 000 заявления годишно. Докато Министерството на храните и лекарствата получава от 50 до 70 000.  Компаниите опитват да научат предварително каква политика по отношение на лицензионния бизнес предстои да предприеме правителството. Четвъртата група е частният бизнес, тези, които искат да сключат договори за поръчка с правителството. Това са предимно военни контрагенти. Пентагонът има бюджет от $600 милиарда годишно. Половината се харчат по договори. Петата по големина група са правните кантори, които подават заявления от името на клиентите си. Следват затворниците. Те разполагат с толкова свободно време, че могат постоянно да подават заявления. Повечето им заявления получават откази, тъй като искат информация кой ги е предал, кой е свидетелствал срещу тях, а това е информация, защитена със закон. След затворниците идват групи на гражданското общество, неправителствени организации. След тях по активност са служителите от местната или щатска власт. Те използват Закона за свобода на информацията, за да разберат политиката на федералното правителство, или какви средства трябва да дойдат в техния град, или къде са отишли тези пари. Така законът се превръща в още едно средство, което различните нива на управление могат да използват, за да контролират ефективността. Колкото повече знаят хората на всяко равнище, толкова по-малко възможност за корупция съществува. И последната група са журналисите – от 3 до 5 процента. Въпреки всичко, това са хиляди заявления с може би най-голям обществен ефект.

    Как бе създаден „Архив Национална сигурност”?

    След като завърших, заминах за Вашингтон. Там се запознах със  Скот Армстронг от „Вашингтон поуст” и Реймънд Бонър от „Ню Йорк Таймс”, които използваха Закона за свобода на информацията. Аз също го използвах, но не систематично. В началото на 80-те години получих предложение за работа на свободна практика в Централна Америка. Тогава там имаше война, беше добра журналистическа възможност. А Скот и Рей обмисляха създаването на „Архив Национална Сигурност”. Бяха натрупали толкова документи в домовете си, че обичаме да се шегуваме, че истинските основатели на Архива са съпругите на Скот и Рей, особено на Скот. Тя го заплашила с развод, ако не се отърве от документите.  Другата причина е, че е много трудоемко и отнема време да се получат документи, свързани с националната сигурност. Хора като Скот и Рей подаваха заявления в процеса на работа по определен материал. Обикновено завършваха историята и публикуваха  материалите си преди да получат отговор, защото имаха срокове. И година по-късно получаваха документите. Въпросът бе какво да правят с тях. Повечето журналисти биха ги изхвърлили или зарязали в мазето. А Скот и Рей създадоха „музей” за тези документи, тъй като разбираха трудността на работата със закона в областта на националната сигурност. По това време аз бях в Централна Америка. Четири месеца по-късно минах през Вашингтон да видя приятелите си. Предложиха ми да работя с тях. Приех, мислейки, че ще остана три месеца. И така вече 25 години. Започнах работа в Архива в началото на 1986, когато той беше малка неправителствена организация с 4-5 човека екип. Но двама души работеха по изключително интересни проекти. Единият беше Малкълм[2], който работеше по въпросите на Иран. А другият – Питър[3]– работеше по въпроса на Контрите в Никарагуа.

    През ноември 1986 избухна скандалът Иран-Контри и ние бяхме единствените в света, които разполагаха с документи по въпроса и база данни със събитията и участниците. Малкълм ги редактира и ги публикувахме под формата на Хронология. Изведнъж медиите започнаха да ни канят, за да обясним ситуацията. От малки и неизвестни, се въртяхме по телевизиите всяка вечер, понеже разполагахме с нещо, което друг нямаше. Имахме невероятен ресурс.

    Това израстване едва ли е резултат само от щастлива случайност.

    И от здрава работа, разбира се. Изискваше се много работа и търпение, тъй като процесът е дълъг. Когато избухне скандал, можем да дадем уникалните ни първични документи. Ние не се застъпваме за нищо друго, освен за открито управление. Не бихме се изправили да кажем, че Контрите са лоши хора. Но имаме доказателства, те пораждат дискусия и Конгресът ни кани за становища 4–5 пъти годишно. И се превръщаме в първите в списъка на всеки журналист, на когото да се обадят, за да питат с какво разполагаме. Имаме постоянно медийно присъствие. Всичко това ни помогна да привлечем донори като фондациите Форд, Карнеги и Макартър. Те виждаха какво правим, какъв е резултатът и ефекта от работата ни и ни подкрепиха. Скандали като Иран-Контри отварят прозорец сред правителствената секретност, за да се види как наистина работи правителството. Иракгейт също отвори такъв прозорец. Уотъргейт – също.

    Трябва да си там с експертиза и знание.

    Точно така подбираме проектите си. Преценяваме районите в света с проблеми или ключови моменти от историята, които са противоречиви, които са обусловени от конфликти, които биха могли да доведат до скандал, и трябва да бъдат проследени систематично. Такава тема е атомното въоръжение, една от най-секретните теми на американското правителство. И една от най-опасните за света. Според нас, именно секретността поражда лошата атомна политика. Смятаме, че ако събираме документите систематично, докато няма скандал, ще сме готови при неговото избухване. Така че е необходима и подготовка, и късмет.

    Секретността на правителството ли е най-голямото предизвикателство за Архива?

    Бих нарекъл тази секретност коленен рефлекс. Това е като автоматичен рефлекс, без да влагаш капчица мисъл. Ето така се поражда по-голямата част от секретността на правителството. Имаме примери, които сме окачили по стените на офиса – един и същ служител по сигурността преглежда два пъти един и същ документ в рамките на една седмица. Първият път заличава първи и трети параграф, вторият път – само вторият параграф. Няма обективна причина за това. Всичко е субективно. Това е най-големият проблем, с който се сблъскваме. 90 процента от тайните на националната сигурност на САЩ не заслужават да бъдат тайни. Могат да заслужават да са защитени за кратко, за няколко месеца, за година. Но системата би ги държала в тайна завинаги, ако не ги притиснем със заявление за достъп, със съдебно дело, с процедура по декласифициране. Ако не го направим, системата ще продължи да държи информацията в тайна, защото така работи всяка бюрокрация. САЩ е може би една от най-отворените, най-некорумпираните бюрокрации. И все пак имаме своите скандали.  Най-голямото ни предизвикателство е автоматичната секретност. Имаме средства за борба с това. Законът за свобода на информацията е едно от тях. Публикациите в медиите – също. Съревнованието между институциите за награди, като в България за Деня на правото да знам, също е средство.

    Ние опитваме непрекъснато да спечелим служители от администрацията на наша страна. Често наши съюзници са историци, които имат достъп до секретна информация, но не могат да публикуват, за да получат признание от историческата общност. Така че, ни съдействат за декласифицирането на подобни документи.

    Кой наскоро предоставен документ би цитирал като особено въздействащ?

    Записи от разпитите на Саддам Хюсеин за истинските мотиви на политиката му и колко погрешно е било САЩ да навлязат в Ирак. Разпитите се водят от агент от ФБР, който говори арабски и успява да спечели доверието на Саддам. Агентът пита: „След като узнахме, че не разполагаш с атомни оръжия или оръжия за масово унищожение, защо не ни каза, че нямаш, а остави всички с впечатлението, че ги криеш”. Саддам отговаря: „Ако бях признал, че нямам такива оръжия, лудите ирански молли щяха да ме завземат. Единственият начин да осигуря сигурността на Ирак бе да изглеждам сякаш имам оръжия за масово унищожение”.

    За американците, тази война коства стотици жертви. Милиарди долари бяха погребани в пустинята. И това беше огромна новина, произтекла от едно заявление за достъп до информация до ФБР.

    Какво предстои на Архива след почти 30 години работа?

    Направихме една голяма промяна, след като аз поех Архива. Първите 6-7 години от дейността си, той бе фокусиран върху американското правителство. Но с края на комунистическия период и отварянето на възможности по целия свят, за мен фокусът се измести върху това да превърна Архива от институция в част от световното движение за свобода на информацията. Да помогнем на хора от други страни да разберат и реализират амбициите си. Документите, с които разполагаме, се превърнаха в доказателствен материал за правозащитници в други държави. Примерът от нашите съдебни дела и застъпничество послужи на други кампании. Понякога успяваме да намерим дори средства от американски благотворителни фондации, за да подпомогнем неправителствени организации в страни като Грузия. Това позволи на Института за развитие на свободата на информация да осъществи първото проучване на уеб страниците на институциите в страната. Помогнахме на активисти в Индия да наберат средства от Гугъл, с които направиха първото федерално проучване за използването на закона в страната. От 190 държави в ООН над 80 имат закони за свобода на информацията. Това също е цел – от 80 да станат 190. А от 80- те със закон, може би в 25 от тях законите са наистина действащи. Да ги увеличим от 25 на 80-90 също е хубава цел. Мисля, че има много възможности в тази област по света. Затова и създадохме портала Freedominfo.org. По отношение на бъдещето на Архива, това, което аз смятам за ценно, е партньорството с организации от други държави. И като говорим за следващите 25 години, работата на „Архив Национална сигурност” ще бъде да доведе новите стандарти, поставени Обама, до норма за рутинна откритост в Интернет. В САЩ е реално постижимо следващия четвърт век процесът на подаване на заявление, на подаване на жалба, на завеждане на дела да се свие, тъй като много от информацията ще бъде достъпна онлайн. Една от целите ни е да доведем американското правителство до това ниво на откритост.

    Източник: http://www.aip-bg.org/

  • Само помислете

     

    Само си помислете – населението живее в представата, че отвсякъде е обградено от врагове и опасности – вековния враг Турция, враждебната Гърция, антибългарската Югославия, от север дълбока вода и власи, от изток ЧЕРНО море. По границите стрелят, да преминаваш реката – безумно, да бягаш през морето – отиваш на дъното. Има едно радио, чуждите се заглушават, вестниците са единодушни. За „много говорене” влизаш в затвора…

    Формиран е обсаден синдром. В държавата господства островното мислене. От десетилетия се използва изразът, че България е „остров”. Изрича се още преди Девети септември. Тодор Живков често го използваше, а сега не спират: „остров на спокойствието”, „остров на стабилността”…

    Но границите са паднали. Новините нахлуват и давят умовете. Доброто и злото губят местата си.

    Да отидеш до Цариград и да пиеш едно кафе, няма причина после да го разказваш; да се изкъпеш по обяд в Бяло море и да вечеряш на брега на Дунава, е въпрос на резервоар, а дали да живееш у нас или в странство, е лична работа. Да ругаеш властта, няма кой да те чуе…

    Не е вярно, че страната е напусната само от милион и половина персони. Всички напуснахме Онази България и попаднахме на ново място. Това е друга, непозната страна, към която трябва да се адаптираме.

    Още не можем да я възприемем. Дори чиновниците са затруднени. Шоуменската невъздържаност „няма такава държава” е вярна – наистина няма. Тази е друга.

    Преходът у нас не е само преход от тоталитаризъм към демокрация, това е период на културна промяна. От общество със силни ориенталски характеристики – родово, поселищно, патерналистично, котловинно, то се трансформира в гражданско, индивидуалистично, отворено. От култура, където междуличностните познанство регулират индивидуалното поведение, попадаме в свят на анонимност, където самоконтролът и парите са основни регулатори. Законът и полицията само наблюдават дали това е така. (Би трябвало!)

    Оцеляването спира да бъде възможно при снишаване, прикриване, траене, сливане със средата. Напротив. Азът трябва да заяви себе си. Така вместо да смятаме себе си за малки, бедни, страдащи, застрашени, жалващи се, нуждаещи се от помощ, песимисти, трябва да превключим и да се самоизградим като достойни, независими, упорити, находчиви, рационални, целенасочени, работещи, контактни, екипни, оптимисти.

    И това не зависи от правителството, чието и да бъде. Хич не зависи от министър-председателя, Брюксел, НАТО, Вашингтон или Москва. Решава се в „дебелата българска глава”. (С такъв епитет се славим сред съседи.)

    Никой не пречи на индивида да е чист, да е подреден, да си пести времето, да се самоуважава, да си решава проблемите, да е учтив, да е възпитан, да е дружелюбен, да е усмихнат, да не досажда, да е коректен и почтен… Да се бори в защита на своите интереси, сам или в съдружие!

     

    Петко Симеонов,

    omdabg.com

  • България ще препродава руски газ

    Трайков: Няма да искаме намаляване на доставяните количества

     

    България ще настоява в новия договор за доставка на газ от Русия да влезе клауза, която ще ни дава право да продаваме на трети страни неизразходваното синьо гориво. Това съобщи в кулоарите на парламента министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков. Той напомни, че настоящият договор с „Газпром” изтича в края на 2012 г.

    Трайков коментира и информацията, появила се днес в руските медии, че България обмисля след изтичане на договора да намали близо четири пъти количеството газ, което купува от Русия – 500 млн. куб. м вместо сегашните 2 млрд. куб. м. След като първоначално се възмути, че карат български министър да отговаря информации от вестници, той все пак опроверга слуха: „Никога не съм казвал, че ще преговаряме за по-ниски количества“. Целта на България е да разнообрази източниците си на газ. Ако руският е по-евтин от азербейджанския, ще купуваме него, обясни бъдещата стратегия Трайков.

    Според него драмата с шистовия газ е възникнала, защото има голям шанс да се случи нещо. Досега в България е имало над 2000 сондажа, затова той не разбира защо сега се прави трагедия от 4.

     

    Източник:  Vsekiden.com

  • Днес се появи 196-та държава в света

    След 21 години гражданска война и 6 години преходен период, на политическата карта се появи Република Южен Судан

    Dнес на политическата карта на света се появява нова държава – Република Южен Судан.

    С площ от 619 745 кв. км и население, което по различни данни наброява от 7,5 до 13 млн. души, тя става 54-та държава в Африка и 196-та държава в света.

    Весели тълпи в столицата Джуба ликуваха заради дългоочаквания ден на независимост на Южен Судан, предаде АФП.

    Днес издигаме флага на Южен Судан, за да се присъединим към световните нации, заяви Паган Амум, генерален секретар на управляващото Движение са освобождение на суданския народ.

    Председателят на парламента прочете на специална церемония декларацията за независимостта на новата държава.

    Рано сутринта хиляди души започнаха да пристигат в столицата за официалните празненства, носейки флагове и пеейки песни. По предварителни данни около 100 хил. души ще присъстват на церемонията по обявяването на независимостта.

    Епицентър на честванията е мавзолеят на Джон Гаранг, лидер на бунтовниците от Южен Судан, убит няколко месеца преди мирното споразумение от 2005 г.

    Огромно множество се събра на мястото на церемонията, което създаде големи тревоги на силите за сигурност, охраняващи височайшите гости, сред които бяха генералният секретар на ООН Бан Ки-мун, посланикът на САЩ в ООН Сюзан Райс, бившият американски държавен секретар Колин Пауъл, външните министри на Франция и Великобритания Ален Жупе и Уилям Хейг, лидерите на още трийсетина африкански страни.

    Президентът на Судан Омар Башир, който е силно непопулярен в Юга, също ще уважи днешните тържества. Срещу него има издадена заповед за арест от Международния наказателен съд в Хага заради геноцид.

    Южен Судан обявява независимостта си точно шест месеца след провеждането на референдум, на който южносуданците гласуваха почти единодушно за отделяне от северните си съседи, които по време на гражданската война бяха приемани като врагове.

    С обявяване на независимостта приключва преходния период,

    предвиден от мирния договор от 2005 г., подписан между правителството на Судан и бунтовниците от Юга – Суданското народно-освободително движение.

    С това споразумение бе спряна продължилата 21 години гражданска война.

    В петък Судан призна независимостта на Република Южен Судан. Между двете страни предстои обаче да бъдат решени ключови въпроси, като например за статута на оспорваните гранични провинции и региони, отбелязва Франс прес. Такива спорни територии са граничният район Абией и северносуданският щат Южен Кордофан.

    Когато тържествата по повод независимостта приключат обаче, новата африканска страна ще трябва да посрещне горчивата реалност – тя ще бъде една от най-неразвитите страни на планетата.

    Само 15% от нейните граждани засега са грамотни,

    младата страна все още храни и опасения от подновяване на конфликта със Севера.

    За голям препъни камък между Севера и Юга се смята битката за петролните залежи, разположени в близост до границата между двете държави. Тези залежи от днес вече ще са собственост на Южен Судан, но за да достигне този петрол до световния пазар, ще трябва да премине само през петролопроводи през Севера, защото Югът не разполага със собствени, припомня АП.

    Южен Судан може и да се струва богат на някои заради наличието на петрол, но истината е, че тази нова страна с размерите на щата Тексас има само 50 км асфалтирани пътища.

    Доскоро правителството на Южен Судан беше много малко, но сега то се състои от 32 министерства, 17 комисии и 10 щатски правителства.

    В навечерието на независимостта Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, създаваща мисия на ООН за Южен Судан. Тя ще включва 7 хил. военни, 900 цивилни и експерти, които ще допринасят за изграждането и сигурността на новата държава.

    Днес много страни, сред които САЩ, Великобритания, Франция, обявиха, че признават новата държава. Русия заяви, че възнамерява скоро да го направи.

    Източник:БТА, Vesti.bg

  • Летният терор на емигрантите

    Лятото дойде и с него се завръщат поостарелите младежи от 80-те години на миналия век, които се изнесоха в чужбина в началото на прехода

    Автор: Георги Николов

    Рано или късно идва звън на телефона. Чувате дамски глас, с леки трели на възторг: “Анчето, се прибра от Айова и страхотно иска да се видим! Помниш ли я, онази в четвърти клас, дето ме ритна в лицето и после ми размаза с крак сандвич в гърба, под ученическата престилка!”, носталгично си припомня някакъв голям бой в училищния двор позастаряла дама.

    Макар и да сте пропуснали в детайли тази близо 40-годишна драма, в съзнанието ви изплува спомен за Анчето, точно толкова точен, колкото са прословутите лица от повърхността на Марс. Бедното ви съзнание се лута между момиченца с плитки, бели панделки, подрастващи дами с пъпки и сини престилки от 80-те години на миналия век.

    Въпросното Анче обаче е упорито и непрекъснато звъни по цялата дълга верига от съученици, приятели от махалата, състуденти и някакви пичове, с които сме били за кратко на купон преди 25 г. Вие сте ги забравили, но Анчето ги помни. Тя се е сещала за всеки един от тези знайни и незнайни познати и случайни хора в дългите зверски зимни вечери в Чикаго, преди да си намери по-добра работа в царевичака на Айова.

    Те са Анчето, Митко, Мишо, Гошо от долния блок, Катя, Силвето (онази, дето изпи два литра вино в 10-и клас, помниш ли я?), Киро от Пенсилвания, Руми от Канада и прочее и прочее.

    С настъпването на лятото идва летният терор на емигрантите. Буквално всяка седмица започва да звъни по някой, с покани да се видите. Понякога се събират по двама-трима в една седмица и се чудиш как да ги вкараш в график, особено през юли и август.

    Те са от поколението на 50-годишните или прехвърлилите втората половина на 40-те си години. Онези, които първи се ометоха от България още през 1990 г., когато започваше голямата гладория и суматоха. Сега позастарели, поразочаровани, пооплешивели, някои позабогатели и метнали някое кило на кръста за мъжете и на ханша за жените, те започват да се прибират за кратката си и изстрадана лятна отпуска с едно единствено желание – да се видят с колкото се може повече хора, които крепят единствената им нишка с тая страна България. Място, което те едновременно хем презират, хем им липсва.

    Само че въпросните крепители на нишката, които са останали тук, също са поостарели, преживели вечната криза на прехода и вече поели ударите на очертаващата се като вечна за България световна икономическа криза. Те също са пооплешивели и понадебелели, поувехнали в ентусиазма и надеждите си. Изобщо – те не са във ваканция, а прииждащите емигранти са. Освен че искат забавление, емигрантите искат и разбиране. А точно това идва малко в повече.

    Разбирането означава да се превърнете в нещо средно между психиатър и много близък роднина. Въпросната особена позиция се изразява в това да изслушате мотивацията им защо са заминали, да ги убедите, че не са сбъркали, да им кажете, че вечно ще живеят в съзнанието ви и да изразите възхищението си от техния неотразим успех.

    “Ти знаеш ли какво е да си чиновник в социалната служба на Австрия”, гордо заявява стара позната, на която от 300 м й личи, че е фрустрирана до смърт и има тайни проблеми с алкохола. След това ви обяснява, че това едва ли не е следващата по важност позиция в Европейския съюз, след шефа на Европейската централна банка. Вие с разбиране кимате, защото ви предстоят още срещи със завърнали се в отпуска емигранти и се чудите дали ще можете да изслушате дивотиите им със същото търпение.

    Проблемът на летните отпускари-емигранти е, че се опитват да възстановят младежкия си ентусиазъм и отношения с приятелите във време, когато те безвъзвратно са отминали. Ако ще и Василиса Прекрасна да е, след като повече от 20 години почти не сте се виждали, едва ли ще изпаднете в див възторг от предстоящата среща, защото споменът за въпросния човек е твърде избледнял.

    Нямате нищо против тези хора, но те просто не са в центъра на съзнанието ви, а често нямате време да го вместите в графика си. Емигрантът обаче не знае това, а ако го научи, страхотно ще се огорчи. Вие не искате да му причините подобно негативно усещане. Пред въпросната среща с него ви наляга големият въпрос: “Ами сега какво ще си говорим?”

    В интерес на истината това не е основен проблем, защото емигрантът в отпуска говори като латерна. От време на време се опитва да изпревари в бърборенето сам себе си. Сега той наваксва дългото мълчание и отронване на служебни любезности сред колегите си в чужбина. При това, там той го прави много внимателно. Сега не е нужно да внимава и може да говори за неща и хора, за които вие сте единствените му събеседници.

    По тази причина затъвате в безкрайно припомняне на учителки, съученици, приятели, стари гаджета, обикновени пияндета и полудеградирали типове, които в средата на 80-те са давали големи надежди. Чат-пат за цвят се споменава и някой умрял. От този разговор в главата ви става същински качамак, уморен сте от надвикването и се чудите как ще изкарате утрешния ден, защото се е наложило да седите в някой бар с емигранта в отпуска до 2 часа след полунощ.

    Ако им откажете среща с благовиден предлог, ще последват още около поне 5-6 обаждания. И понеже сте възпитан и не желаете да обиждате човек, с когото ви свързва отиващата си младост, решавате да изтърпите рандевуто, дори и с цената на недоспиване и главобол на следващия ден. Все пак не сте дотолкова коравосърдечен.

    Емигрантството е почти постоянно отсъствие от определена действителност и скачането в нея за седмица-две не носи особено удоволствие нито за госта, нито за посрещачите му. Както не е приятно да влезеш в залата по средата на представлението.

    Ужасно тъжно е да си признаеш, че нещо си е отишло завинаги, но все пак хора с далеч по-голяма, дори и физическа близост, се разделят. Навярно сте виждали отпускари от Западна Европа, които с надежда отброяват дните, които остават до края на отпуската им. Тук те се чувстват като чужди сред свои, а там вече се усещат като свои сред чужди, ако използваме заглавието от филма на Никита Михалков. Но посещението на България е ритуал, в които трябва да участвате и вие. Отрежда ви се роля на втори герой в пиесата, който помага за изявата на главния.

    След известни, близо 20-годишни наблюдения, се различават няколко основни типа емигранти.

    Първият е на неподправения и откровен лузър-неудачник, който се опитва да се представи за велик. Той стръвно напада българската действителност, има страхотно мнение за политическите процеси в света, може да ви каже интересни неща за това как се мият кенефите в Канада, например. Но в крайна сметка разговорът с него е като шум в ушите. Той обича да се фукляви, но за работата си почти нищо не говори. А ако спомене нещо, то звучи като “супервазър при третия вицепрезидент в отдел “Озонови разработки”. С тая усукана терминология той цели да ви омаломощава и повече да не го питате. Защото тогава ще му се наложи да обяснява с какъв зор е спестил парите от социала, с които да се добере до престарелите си родители.

    Вторият тип привидно е по-овладян. От тези емигранти лъха спокойствие и сигурност и познаване на страната, в която са се преселили. Имат чуждоземни маниери, малко повече, отколкото трябва. Работата им е прилична, а дрехите добри и дори маркови. Понякога за вкус в говора им на български се прокрадва лек акцент, а в жестовете – европейски стил. Тази група е готова да изпадне в умиление пред всеки буркан с лютеница или парче луканка. Да покажат колко им липсват тези неща в пустата чужбина. Но също може да сте свидетели на зверска истерия след някоя и друга водка. Тогава истинската им същност лъсва и се разбира, че не са шлифовани продукти на Запада, а обикновени нашенски простаци, които озверено избиват комплексите си на чужденци в собствената си страна, използвайки за повод неравните тротоари, например. Тогава може да чуете от тях и доста отвратителни неща за България и българите.

    Третият тип са притиснатите напоследък от живота хора, които нямат време да театралничат, а работят по принуда в чужбина като гурбетчии, за да изхранват семействата си или родителите си, останали в малки градчета и села в България. Предвид ангажираността със собственото си оцеляване, те не се занимават с други паралели между България и останалия свят, освен чисто икономическите и недостига на пари.

    Четвъртият тип са хора, на които им писва да се преструват, чувстват се отчуждени от действителността, в която живеят там. Те просто се прибират завинаги. Малко са и затова ги показват по вестници и телевизии, както някакви леко екстравагантни идиоти.

    И петият тип – истински успелите емигранти. И те са малко и понеже наистина са успели, няма да ви направят впечатление. Това са хора, които имат реална преценка какво са постигнали, реална преценка за България и реална преценка за самите себе си. Те не се налага да се представят за такива каквито не са, защото и това, което са, е много. Те са истински космополити и по тази причина не се налага да псуват българите като се напият. Те знаят предимствата и недостатъците на България и то без да сантименталничат или да си правят излишни илюзии. Те са заможни, харесвани и често мислят за собствената си реализации, понякога дори и пак в пределите на България.

    Толкова за емигрантите и техните летни отпуски. Нека не оставяме впечатлението, че тези хора не трябва да се връщат в България. Това просто би било абсолютно несъстоятелно. Дори е хубаво да го правят колкото пъти си поискат. Всичко казано дотук обаче има за цел да изтъкне, че хората, които ги посрещат, не са единствено краткотрайни сътрапезници и аниматори на партита, а имат своите проблеми и грижи, дори и през лятото.

    Просто гостите трябва да разберат, че истинската оценка за тях, съпроводена с уважение и симпатия, ще дойде от естественото им поведение и проява на разбиране към околните. В крайна сметка дистанцията на времето е непреодолима и с това трябва да се примирим. Но не е лошо да оставиш поне добро чувство.

    Източник: http://e-vestnik.bg/

  • Родителите на Обама обмисляли да го дадат за осиновяване?

    Родителите на американския президент Барак Обама може би са планирали да дадат неродения си все още син на Армията на спасението за осиновяване. Това показва част от имиграционен документ, който бе оповестен публично за първи път.

    През пролетта на 1961 г., няколко месеца преди раждането на настоящия президент на САЩ, баща му Барак Обама-старши бил разпитван от имиграционните власти за семейното си положение, заради молбата му за удължаване на виза.

    24-годишният по това време Обама-старши бил студент в университета на Хавай и трябвало всяка година да подновява визата си.

    Имиграционните обаче подозирали, че той има повече от една съпруги, което е основание за депортиране.

    Обама-старши излъгал, че се е развел с първата си съпруга в Кения, от която имал две деца, и информирал властите, че новата му жена Ан Дънхам е бременна в петия месец.

    „Американската съпруга на гражданина е бременна и макар че двамата са женени, те не живеят заедно и г-жа Дънхам ще уреди с Армията на спасението да даде бебето за осиновяване“, написала Лил Дахлинг, администратор в имиграционната агенция в Хонолулу на 12 април 1961 г.

    Документите станаха достояние на обществеността, след като бяха изискана по закона за достъп до информацията от Сали Джейкъбс – журналист в „Бостън глоуб“ и писател. Нейната

    книга за бащата на Обама

    „Другият Барак: Дръзкият и безразсъден живот на бащата на президента Обама“, ще бъде публикувана другата седмица.

    По-голямата част от записката вече публикувана преди време, но пасажът, в който се говори за осиновяването, е бил редактиран.

    Робърт Гибс, бившият прессекретар на Белия дом, заявил пред Джейкъбс, че

    президентът Обама не знае майка му да е планирала да го изостави,

    а и не вярва да е имало такова нещо.

    Джейкъбс интервюирала членове на семействата Обама и Дънхан, които заявили, че майка му винаги е възнамерявала да го запази.

    Не е ясно дали бащата на президента наистина е възнамерявал да го остави за осиновяване или само е искал се отърве от имиграционните.

    Източник: БГНЕС

  • The Wonderful World of Albert Kahn
    photography from First World War
    photography from First World War

     

    In 1909 the millionaire French banker and philanthropist Albert Kahn embarked on an ambitious project to create a colour photographic record of, and for, the peoples of the world. As an idealist and an internationalist, Kahn believed that he could use the new autochrome process, the world’s first user-friendly, true-colour photographic system, to promote cross-cultural peace and understanding.

    Kahn used his vast fortune to send a group of intrepid photographers to more than fifty countries around the world, often at crucial junctures in their history, when age-old cultures were on the brink of being changed for ever by war and the march of twentieth-century globalisation. They documented in true colour the collapse of both the Austro-Hungarian and Ottoman empires; the last traditional Celtic villages in Ireland, just a few years before they were demolished; and the soldiers of the First World War — in the trenches, and as they cooked their meals and laundered their uniforms behind the lines. They took the earliest-known colour photographs in countries as far apart as Vietnam and Brazil, Mongolia and Norway, Benin and the United States.

    At the start of 1929 Kahn was still one of the richest men in Europe. Later that year the Wall Street Crash reduced his financial empire to rubble and in 1931 he was forced to bring his project to an end. Kahn died in 1940. His legacy, still kept at the Musée Albert-Kahn in the grounds of his estate near Paris, is now considered to be the most important collection of early colour photographs in the world.

    Until recently, Kahn’s huge collection of 72,000 autochromes remained relatively unheard of; the vast majority of them unpublished. Now, a century after he launched his Archives of the Planet project, the BBC Book The Wonderful World of Albert Kahn, and the television series it accompanies, are bringing Kahn’s dazzling pictures to a mass audience for the first time and putting colour into what we tend to think of as an entirely monochrome age.

     

    Albert Kahn Links

    For more information about Kahn and his legacy, try the following links:

     

    Източник:   http://www.albertkahn.co.uk/about.html 

     
    albert_kahn_macedonia
    albert_kahn_macedonia

     

     

     

      

     

     

    albert_kahn_mongolia
    albert_kahn_mongolia

     

    albert_kahn_Vietnam
    albert_kahn_Vietnam

     

  • СРЕЩА В АМЕРИКАНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ В БЪЛГАРИЯ

    АМЕРИКАНСКИ УНИВЕРСИТЕТ В БЪЛГАРИЯ

    Топ администратори от 16 университета от цял свят на среща в

    Американския университет в България

    3-дневната конференция ще обсъди значимостта на образованието в американски стил liberal arts в световен мащаб

    7 юли 2011г., Благоевград, България. Топ администратори от 16 университета от цял свят, следващи класическия американски модел на образование, ще се срещнат на тридневна конференция в Американския университет в България. Конференцията започва днес, 7 юли 2011г., а гостуващите университети са членове на Global Liberal Arts Alliance. На срещата ще присъстват висши администратори от университети в САЩ, Франция, Гърция, Словакия, Мароко, Нигерия и др.

    Основните цели на сдружението Global Liberal Arts Alliance, основано през 2009г., са да дадат възможност за обмен на добри практики в образователните процеси и споделяне на знания и работещи модели в институции, предлагащи образование в американски стил liberal arts. Освен това, ще бъде обсъдена ролята на американското образование извън Щатите, значимостта му за висшето образование в други държани, и световните тенденции за развитие.

    „Американските университети и американският модел на образование са доказали значимостта си в световен мащаб. Не е случайно, че американски висши училища заемат водещи позиции във всички световни рейтинги. АУБ, като последовател на традициите на класическтото американско образование, също е доказал своето място в образователната карта на България. Според официалния рейтинг на българските университети на МОН, АУБ е на първо място по реализация на възпитаниците си. И според мен, три от основните причини за успеха на американския модел на образование са: предлагането на много по-активна, гъвкава и интерактивна учебна среда, тясната връзка между научно-изследователската дейност и преподаването, както и съвместния живот и дейности извън класната стая, които университетът предлага на своите студенти”, каза президентът на АУБ д-р Дейвид Хюуайлър.

    Американският университет в България следва традиционния американски модел на образование liberal arts, характеризиращ се със съвместно съжителство на студентите в модерен университетски комплекс и с високи критерии за прием. Обучението се провежда на английски език, а международните преподаватели в университета са изтъкнати учени в своята област, с богат преподавателски опит в студентска общност от различни националности, култури и етноси. Основан е през 1991г. и в момента в него се обучават 1100 студента от 40 държави, идващи от 4 континента.

    Възпитаниците на университета заемат лидерски позиции във водещи международни компании, в правителства и държавни администрации, и в значими неправителствени организации по света. Според официалния рейтинг на университетите в България, оповестен през ноември 2010г., завършилите АУБ най-бързо си намират работа, а доходите, които печелят, са най-високи, в сравнение с възпитаниците на останалите университети в страната.

    За допълнителна информация, моля потърсете Албена Кехайова на тел.: 073 888 215 или мобилен: 0888 80 17 48.

  • Ще имплантират бомби в телата на терористи

     

    Белият дом предупреди властите на другите страни и международните авиокомпании, че терористи планират в близко време да използват смъртници с имплантирани в телата им бомби. Така те ще могат да взривяват самолети, тъй като обикновените скенери по летищата не могат да откриват бомби, скрити по този начин.

    Данни за такъв „хихургически тероризъм“ са получени от американското разузнаване. Зловещият замисъл бил на йеменска групировка – клон на „Ал Кайда“. За целта тя щяла да използва едно от най-мощните взривни вещества.

     

    Източник:   в. „24 часа“

  • Алексей Петров управлява милионите на Червения кръст

     

    Алексей Петров ще финансира кампанията си за президентските избори от даренията, които са в сметките на Българския Червен кръст. Това стана ясно, след като хора от кръста алармираха пред “Всеки ден” за безобразията, които се извършват в доброволческата организация.

    Междувременно вчера организации номинираха съдения Петров-Трактора и небезизвестната представителка на съдебната власт – магистратката в оставка Душана Здравкова, за кандидат-президентска двойка за изборите на 23 октомври. А отговорът на въпроса как ще финансират кампанията си вече се прокрадва – искат да е през държавата.

    Петров изцяло командва БЧК чрез поставените си лица Христо Григоров, известен като Папийонката (Алексей застава зад него, когато започват разследванията за измамата с дарения и лекарства) и зам.-генералния директор на Червения кръст Надежда Тодоровска, която Трактора дори вкарва и в борда на застрахователната си компания „Лев Инс”.

    Тодоровска е била водач на листата на РЗС в 24-ти МИР в София на изборите през 2009 г. От партията на Яне Янев явно много са държали на Тодоровска, защото са я сложили на четвърто място и в листата си за евродепутати.

    Чрез своите хора вътре Петров придобива пълен контрол върху милионите от дарения и помощи, които минават през БЧК. Наскоро финансовият министър Симеон Дянков решава да спре източването на БЧК и предлага нов закон за планинското спасяване, като по този начин се опитва да спаси базите на планинските спасители от схемата на Трактора. Дянков получава пълната подкрепа на спасителите, които от милионите на БЧК и Алексей не получават нищо и са принудени да си купуват дрехите и оборудването сами.

    Парадоксалното е, че парите, които държавата отпуска за планинско спасяване, не само не достигат да планинските спасители, но и достъп до сметките имат само хората на Алексей Петров. Освен че цялото имущество на БЧК е застраховано в „Лев Инс” и че никой няма достъп до сметките с милионите, базите, които държавата е предоставила за планинско спасяване, са прехвърлени с нотариални актове на организацията на Григоров и сега той може да се разпорежда с тях както пожелае.

    Новият закон на Дянков, съгласуван с европейските спасителни служби, може да спаси базите и да даде самостоятелност на спасителите, срещу което хората на Папийонката се борят със зъби и нокти.

    Пред „Всеки ден“ Христо Григоров заяви, че познава Алексей Петров като политически лидер и не вижда нищо лошо в това. Според него председателят на БЧК трябва да познава всички. По темата за планинската служба той заяви, че не може така да се правят закони, без участието на БЧК и настоя, че кръстът трябва да продължи да бъде автономна организация.

     

    Източник:   Vsekiden.com

  • Антиквизация. Александър Македонски в Скопие

     

    Парламентарните избори в Република Македония от 5 юни бяха спечелени с малка разлика от управляващата ВМРО-ДПМНЕ на премиера Никола Груевски: в 123-членния парламент той ще разполага с 56 депутати, включително с тримата „представители на диаспората“, избрани само с по няколкостотин гласа. Още преди да са обявени окончателните резултати, а камо ли да е съставено новото правителство, което този път повече ще зависи и от волята на албанския Демократичен съюз за интеграция на Али Ахмети, в средата на юни местните хора и световните агенции бяха изненадано възбудени от поредната новина: коронният символ на новата власт, противоречивата огромна статуя на Александър Македонски, пристигна на централния скопски площад.

    Тя е черешата на тортата, наречена „Скопие 2014“ – проект за преобразяване на градския център, включващ строеж на няколко скъпи представителни здания по северния бряг на Вардар и на десетки паметници, пресъздаващи историята на нацията. Споменават се космически суми от над 200 милиона евро. Сградите са с административна (министерство на външните работи, конституционен съд), но също и с културна насоченост (театър, концертна зала, музеи на ВМРО и на Холокоста, държавен архив). Повечето от скулптурите пресъздават добре познати фигури от нашата история: Кирил и Методий, Климент и Наум Охридски, цар Самуил, войводата Карпош, Гоце Делчев и Даме Груев, Павел Шатев и останалите „гемиджии“ – солунски атентатори от 1903 г; предвижда се да пристигне и Васил Чекаларов, костурски войвода на ВМОРО, анализиран по-подробно в един от следващите текстове. Към тях са прибавени и други елементи: маргинални имена като Георги Пулевски, Димитър Чуповски и Кръстьо Мисирков, възприемани като важни за формулирането на отделната македонска националност, и още по-колоритно – тук е и византийският император Юстиниан.
    Всички те, обаче, ще останат дълбоко под сянката на Воина-Величие на Македония, големият Александър Македонски, окупирал главното място и въздух на централния скопски площад. Когато през 2006 г. гарнитурата на ВМРО-ДПМНЕ около новия лидер Никола Груевски спечели с програма за Преродба, тоест прераждане, възраждане, избирателите очакваха икономическото преобразяване и въздигане на страната. Пет години по-късно стопанските постижения са скромни, но Преродбата триумфално напредва в други аспекти…
    Новата статуя на главния скопски площад предизвика не само очакваните отрицателни реакции от официален Брюксел, Вашингтон и Атина. А също и световен медиен интерес. „В Западните Балкани – една крачка напред, две назад“, коментира добре информираният „Икономист“. Според изданието последният ход на властите в Скопие гарантира загуба на приятели и симпатии по света…
    Яхването на скопския център от античния конник е повод за нови коментари и анализи вътре в самата Република Македония. Предлагаме ви два от многото критични текста, посрещнали новия държавно-национален символ.
     
    Очаквайки паметника: импликации на антиквизацията[1].
    Този текст е дължим отговор на вестта от леярната във Флоренция, че скулптурата на Александър е вече излята и че паметникът на античния юнак, качен на Буцефал и възнесен над фалангата, скоро може да бъде поставен. Очаквайки да завърши изборният процес, дочакахме на площад „Македония“ да осъмнат частите на „воина на кон“. Този текст беше замислен като едно предупреждение, нека сега да бъде за „добре дошъл“!
    По принцип, държавата Македония няма нужда от антиквизацията. Тя си има свои реални исторически рамки в движението на съпротивата, ръководено от ВМРО, в АСНОМ[2] и в договорното мирно установяване на самостоятелна държава след разпадането на Югославия. Тези рамки, с ясно утвърдени, неоспорвани държавни граници, не само че я правят достатъчно легитимна – тези рамки създават непоклатима легитимност, безусловно потвърдена и от комисията Бадентер[3].
    Обратното, „засилването“ на легитимността чрез разтягане на тези рамки до антична Македония („вечна Македония“) проблематизира легитимността, правейки „от готово – вересия“, т.е. свеждайки актуалната държава (РМ) до „македонски въпрос“, който е намерил в тази държава практичен отговор. Такава постъпка няма вътрешна логика, тя не произлиза от характера на държавата, а противоречи на този характер, защото довежда държавата до зависимост от имагинерно минало от преди две хилядолетия и половина, което е категориално неподатливо за сравнения и национални идентификации. Това минало не само, че не е било част от създаването на държавата, а е било инструментализирано от сръбските и гръцки противници в негативна корелация спрямо държавотворния процес. Те поставят под въпрос силата на „бандите“ на ВМРО в „македонската борба“ („македоникос агон“[4]) с теорията си за античномакедонската идентичност на нашите предци като синоним на гръцката идентичност. Превъзпитаните/„преродените“ в потомци на Александър се обръщали против своите в братоубийствена война, напускайки позицията на ВМРО за политическа автономия, съответно за самостоятелна държава, и преминавайки на позицията за нейното завладяване и подялба между гърци и сърби. Това е именно смисълът от издигането на античномакедонския мотив.
    Държавното творение Народна РМ/Социалистическа РМ/РМ[5] избягва от тази стратегия. В настоящия си облик на самостоятелна държава тя е част от общоевропейския обединителен процес, към който еволюира Европа на раздора с балканизацията като нейна негативна парадигма. С оглед на ипотеката си като част от такова негативно наследство, нашият първостепенен държавен интерес налага възможно по-бързата формална интеграция в ЕС и това предпоставя не просто изпълняване на европейските стандарти, а стратегия, която да е за пример на тези стандарти. За надпреварване по древност тук няма място. От тази перспектива нашите претенции върху античните македонци са контрапродуктивни. Научната общественост извън държавата сочи това като учебникарски пример на идеологизирана историография, която в посткомунизма мутира в етномитология. За Гърция това е иредентизъм. За ЕС това е регионално позициониране, несъвместимо с процеса на евро-атлантическата интеграция. Във вътрешен план това е отклонение от свети Климентовата – възрожденско – ВМРО-вска традиция, която е бранела южното славянство именно от гръцката асимилация.
    Настоящата „преродба“ на историческата „преродба“ е реплика дубликат на „преродбата“-гръцка стратегия, която изхожда от нашето Александрово потекло. Авторите на оригинала са си служили с нея като с пропагандна маневра и измама за завладяването на Македония, докато авторите на репликата игнорират ВМРО и АСНОМ и връщат една реална държава (РМ) в състоянието на „македонската борба“ и обективно посредничат за още една победа на нейните противници. Този път във външен план тази победа има вид на антигръцки иредентизъм, който ни блокира пътя към НАТО и ЕС, във вътрешен план тя има вид на бягство от идентичността, защото на нацията се налага митична идентичност и в името на тази идентичност се жертвува нейното вътрешно и европейско утвърждаване.
    Васил Чекаларов, един от най-големите ръководители на ВМРО, обяснява проповядването за Александър като непознаване на собствената история, гледа на него с ирония, като нещо „много смешно!“ и „губене на време“. В македонското издание на неговия „Дневник“ това място е пропуснато, защото противоречи на настоящата обсесия по античномакедонското. Това е много симптоматична постъпка, която е във връзка с образа на Чекаларов, заклан от македономахите[6]: това е образецът на съотношението между ВМРО и античномакедонската идентичност и на отношенията на едната и другата позиция спрямо формирането на Македония като самостоятелна държава, изразена с възгласите на убийците на войводата: „Няма Чекаларов! Няма Македония!“.
    Днес, когато държавата Македония е реалност, антиквизацията, зад която стои партия с първо име – абревиатура ВМРО, деградира историческото ВМРО до нивото на колаборационистите на Гърция и на Сърбия от „македонската борба“ – Гоце Делчев го прави на Коте Христов, а Дамян Груев – на Глигор Соколов(ич)[7]. Това посегателство върху ВМРО се извършва чрез налагането на абревиатурата ВМРО (запазена в паметта като синоним на самостоятелна държава) върху името на партията, което довежда до гласове и до власт. Само по себе си, това налагане противоречи на системата на ВМРО, на нейното устройство. ВМРО е било движение на съпротива с цел политическо освобождение. Щом се стигне до собствена държава, тя (ВМРО) – категоричен е творецът на системата Христо Матов – „губи правото на своето съществуване“.
    Партизацията на ВМРО (аналогично, проблематични са и трансформациите СКМ -СДСМ[8] и ССРНМ – СПМ[9]) под знака на слънцето от Вергина и на лъва, на щита и меча на Александър и на камата и пистолета на Гоце, провъзгласяването на слънцето от Вергина за държавно знаме; от друга страна, опитът на Милошевич и на Мицотакис за подялба на държавата, блокадата от Гърция, спорът за името – обективно образуват регионална коалиция, която дърпа РМ един век по-назад, като „македонски въпрос“ и „македонска борба“, разяжда я отвътре и пречи на нейната европейска и евроатлантическа интеграция. Наистина, сменихме държавното си знаме[10], но, за жалост, очакваме откриването на безсмъртния Александър като абсолютен победител от „македонската борба“, във вид на грандиозен бронзов конник, доминиращ над Делчев, Груев, Ченто.
    Разбира се, това „завладяване“ на антична Македония не заплашва Гърция. То заплашва Република Македония. Затова не поради Гърция, а заради нас, заради нашето национално и човешко достойнство, би било добре примерът с корекцията на държавното знаме да приложим върху цялата антиквизация – като добро вложение и за решаване на спора за името, и за придобиване на членство в НАТО и ЕС.
    Димитър Димитров, Дневник, 18.06.2011
    Димитър Димитров е дългогодишен професор по философия в Скопския университет, министър на образованието през 1991-1992 г. и на културата през 1998-1999, посланик в Русия (2000-2003). Последната му книга е „Културата на идентичността“ (2010)
     
    Африканският ренесанс и македонската преродба
    Дали обсебеността от монументализма на лидерите прераства в нова митология на съвремието? Стара истина е, че всеки император, лидер, деспот, президент, държавник настоява да увековечи епохата на своята власт с грандиозни градежи, чрез които да го запомни историята. Най-старата монументална скулптура на Древен Египет, сфинксът в Гиза, изграден от фараона Хеопс, датира 2500 години преди Христа. Атинският Акропол е довършен в V век пр.н.е., римските императори през първи век построили Колизеума. През ХVІІ век Луи ХІV изградил Версайския дворец, а през ХІХ век Наполеон – Триумфалната арка. През 1886 г. французите подарили Статуята на свободата на американците, а през 1889 г. била изградена Айфеловата кула. През ХХ век и Хитлер, и Сталин, и Ким Ир Сен, Бокаса, Енвер Ходжа, Тито, Помпиду, Митеран… смятали, че с техните монументални паметници ще си запазят място в историята. В посткомунистическа Македония, освен многобройни религиозни храмове, църкви и джамии, един от най-монументалните градежи е 66-метровият Милениумски кръст на Водно, който се свързва с името на Любчо Георгиевски.
    Тази 2011 година ще бъде запомнена в Африка и на Балканите с изграждането на най-големите паметници в света. Единият е в Сенегал и е наречен „Паметникът на Ренесанса“, а вторият е скопският на Александър Македонски, който с оглед на еднопартийността може да се нарече „Паметник на преродбата“.
    Сенегалският паметник е дело на президента Абдулайе Уаде, който с този строеж иска да увековечи „освобождението и ренесанса на Африка“. Разположена върху вулканичния хълм на Уакам, близо до Дакар, бронзовата статуя е висока 53 м., а заедно с постамента достига 153 и е най-висока в света. „Това дело, заедно със Статуята на свободата в САЩ и Айфеловата кула в Париж, представлява най-висок символ. То е символ на африканския ренесанс“, изтъква сенегалският президент Уаде.
    При все това, най-голямата световна бронзова статуя има и своя обратна страна. Във време на икономическа криза, когато в Африка поради последици от глад и недостиг на вода умират средно 60 милиона африканци, този огромен паметник е непотребен лукс. Трудно е да се говори за ренесанс на Сенегал, държава, която, според индекса на човешко развитие на ООН, е наредена на 166 място от общо186 държави, с 42% безработица и 48% неграмотност. Опозицията и интелигенцията на Сенегал смятат, че става въпрос за „непотребна играчка с лош вкус и то в момент, когато всички дърпат дявола за опашката“. Тала Сила, лидер на опозицията, изтъква, че „изграждането на този паметник е неморален акт. Нищо не е по-унизително от този паметник. Той няма художествена оригиналност, обижда ценностите на нашия народ, нашите религиозни чувства и е агресия върху природата и пейзажа. Напомня на сталинистките статуи от петдесетте“.
    „От този паметник ще събираме милиарди долари печалба от хилядите туристи“, надява се президентът Уаде, идеен автор на паметника и акционер с 35% участие във финансовата конструкция, докато държавата участва с 65%. Идеята на паметника се вписва в монументалистичната политика на президента Уаде и неговата партийна програма – Ренесанс. Какво чудно съвпадение с „Преродбата“? След откриването на „Портата на третото хилядолетие“ през 2001 г., Уаде през 2003 г. обявил началото на изграждането на големия културен проект, в който има музей на черните цивилизации, голям театър с 1800 места, търговски център… Нещо като сенегалска версия на „Скопие 2014“. Церемонията на откриването била през април миналата година в присъствието на 13 от 53 поканени държавни и правителствени ръководители. Останалите присъстващи били докарани с автобуси и били облечени в цветовете на партията на Уаде.
    Паметникът на Александър Македонски, който поради деликатността на въпроса е наречен от властта „Воин на кон“, струва 10 милиона евро. Тези дни конникът се монтира. Висок е 13 метра, поставен е на постамент от 15 метра и ще достигне височина от почти 30 метра. Идейният ръководител, подобно на Сенегал, е премиерът. За да се отбележи неговата символика и грандиозност, тези дни управляващата партия изтъкна, че с него щяла да бъде отбелязана 20-годишнината от независимостта. Надяваме се, че на датата на нашия ренесанс ще присъстват поне половината от държавниците на Западните Балкани.
    Общественото мнение към скъпия строеж е разделено според партийната принадлежност. Едни се утешават с факта, че и Помпиду със своя културен център „Бобур“, и Митеран със стъклените пирамиди на Лувър били критикувани, но с течение на времето парижани ги „преглътнали“. Все пак, ако търсим слабости в този проект, това са политическата тежест и провокация към съседа, отсъствието на художествена стойност, агресивният размер, който препраща към Гъливер между лилипутите, съмнително високата цена и стопанската неизгодност. Тук се изложи икономистът Груевски, защото статуята не носи печалба като паметника в Дакар, освен ако в приходите не сметнем железните монетки за щастие във фонтана.
    Съвсем друг е въпросът за какво е нам, на македонците, един такъв паметник. Дали и в ХХІ век ще търсим нашата идентичност и дали тази по-нататъшна антиквизация е един вид инквизиция на славянството? Толкова ли сме малък народ, на който са му потребни приказки и артефакти за величието на нашите хипотетични антични предци? Част от македонците мислят, че не е толкова лошо да те смятат за потомък на най-големия световен завоевател. Това е хубаво чувство за всекиго, въпреки че нашите съграждани албанци смятат, че Александър бил от илирийско потекло, защото майка му била илирийка. Отгоре на всичко, когато сравните билборда на Али Ахмети от сградата на „Метропол“ и главата на воина, ще откриете големи прилики. Като че ли Ахмети е позирал за нея на В. Стевановска [авторката на статуята]! Паметникът на Александър представлява и голямо международно предизвикателство за двустранните отношения с Гърция и за ЕС. Подобно на паметника на Уаде, чийто пръст е насочен към Европа, пръстът на Александър е към Гърция. Това е пръст директно в окото на Гърция, допълва евродепутатът Йелко Кацин. Ако искате в ЕС, ще трябва да го разрушите.
    В цялата тази антична драма гражданите, младите, които демонстрират, бедните, безработните, критично настроените журналисти и интелектуалци се безпомощни наблюдатели. А народът понася тази работа, защото нали, „винаги бил прав“, една от най-девалвиралите фрази на демагозите. Народните желания са закон, завладей народа, индоктринирай го, за да го владееш, изтъква Ив Рукат в „Демагозите от античността до днес“. Народът иска да бъде излъган и да живее в нереален свят.
    Човешкият характер не може много да понася реалността, написал големият британски поет Т. С. Елиът. Масата я понася още по-малко. Когато веднъж се съберат и се смесят, масите губят част от своята критичност. От страх, но и от потребност да се приспособят, тяхното съзнание отстъпва пред наплива от илюзии. Затова иконографията, митовете, градежите, символите са една от най-успешните форми на масова емоционална манипулация на гражданите.
    Нано Ружин, Утрински весник, 22.06.2011
    Нано Ружин  е професор по политология в частния университет ФОН в Скопие, дългогодишен депутат през 1990-те, посланик на Р. Македония в НАТО (2001-2008), кандидат-президент през 2009 г. Последната му книга е „НАТО в съвременните международни отношения“ (2010).
     
    Материалите подготви Наум Кайчев
     


    [1]С термина антиквизация през последните няколко години в Р. Македония се означава фокусирането върху античността и антична Македония като извор за национална и държавна идентичност. Английският еквивалент на термина (antiquisation) бе включен в резолюциите на Европейския парламент за страната.
    [2]Антифашистско събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) – орган с парламентарни черти, създаден от Комунистическата партия на Македония, провъзгласил на 2 август 1944 г. създаването на Демократична Федерална Македония като държавна единица – част от нова федерална Югославия. От 1 януари 1947 г. тя е преименувана на Народна Република Македония (НРМ), а от 12 април 1963 г. – Социалистическа Република Македония (СРМ).
    [3]Специалната комисията на ЕС, оглавена от председателя на Конституционния съд на Франция Робер Бадентер, на 15.01.1992 произнася, че Р. Македония заедно със Словения отговаря на критериите на ЕС за признаване като независима държава. Същият ден България признава РМ.
    [4]Македоникос агон / македонска борба – гръцки термин, означаващ въоръжените действия в подкрепа на гърцизма в Македония, предимно през годините 1904-1908.
    [5]Тоест, Македония като автономна република в рамките на Югославия, носеща името НРМ (до 1963 г.) и СРМ (1963-1991) и като независима държава Република Македония (РМ, след 1991 г.).
    [6]Македономахи (гр.) – въоръжени борци за гърцизма в Македония.
    [7]Коте Христов (1863-1905) и Глигор Соколов(ич) (1870-1910) – хайдути, впоследствие дейци на ВМОРО, съответно от с. Руля, Костурско, и с. Небрегово, Прилепско, по-късно преминали съответно на гръцка и сръбска служба.
    [8]Югославският Съюз на комунистите на Македония се трансформира в днешния Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ), основната опозиционна партия.
    [9]Югославският Социалистически съюз на работническия народ на Македония (ССРНМ, аналог на нашия Отечествен фронт) се трансформира в днешната Социалистическа партия на Македония (СПМ), младши коалиционен партньор в правителството.
    [10]Авторът има предвид замяната през 1995 г. на знамето с античномакедонски знак, т.нар. „слънце от Вергина“, с настоящето официално държавно знаме на РМ.
     
    Източник:   в. „Култура“
     
  • Новият рейтинг на царя

     

    Тъй както всички ръкопляскали на новите дрехи на царя, така и от нас се очаква да цъкаме с език пред резултатите от всяко следващо социологическо проучване, което ни уверява колко обичани и колко популярни са управляващите политици, които са поръчали изследването. Не щеш ли обаче, миналата седмица прочетохме за едно изследване, което поставило автора си в позицията не толкова на шивача на новите царски дрехи, колкото на вестоносеца с лошите новини.

    Според правителствени източници, преди около месец от ГЕРБ решили да поръчат проучване, което да им помогне да се държат адекватно на предстоящите избори – аз горещо приветствам всеки опит на ГЕРБ да се държи адекватно, само да има повече такива опити. Поръчали го на три агенции: на държавната НЦИОМ, на MBMD на Мира Радева (която, докато беше Янова, май познаваше повече) и на „Маркет линкс”, която, както се знае, е на Румяна Бъчварова – началник  на кабинета на премиера. Главният въпрос бил какви са шансовете на Бойко Борисов да спечели един евентуален балотаж в президентските избори.

    Речено – сторено. Първите две агенции добросъвестно заработили хонорара си и ушили нови дрехи на царя. Той отново бил облечен в народната любов и тя му стояла съвсем по мярка и нямало как да е иначе, защото била ушита по поръчка. Третата агенция обаче, онази на шефката на собствения му кабинет, дала съвсем други резултати, според които Бойко Борисов няма никакви шансове на балотажа, независимо срещу кого ще се изправи. Очевидно жената е решила да каже истината, защото загрижеността й е била по-голяма от желанието да види началника си радостен и засмян. Но така попаднала в положението на вестоносеца, комуто отсичали главата, когато се явял пред трона с лоша новина.

    И ето, сега четем, че премиерът е поставил в пълна изолация началничката на кабинета си и не я допуска до себе си. В момента тя само обработвала пощата и чакала да види каква ще е съдбата й. Явно гневът на управниците към лошите новини е нещо трайно и характерно за тях. Така на 22 юни 1941 висшите съветски партийци не посмели да събудят другаря Сталин преди обичайния час, въпреки че Вермахтът вече е бил навлязъл десетки километри навътре в страната.

    И както се казва накрая: каква е, деца, поуката от приказката за новия рейтинг на царя? Поуката е, че има хора, които не задават въпроси, а поръчват отговори. Докато поръчват отговори на въпросите „красив ли съм” и „умен ли съм”, няма нищо страшно. Но аз се боя, че нашите управляващи поръчват и отговорите на въпросите за състоянието на икономиката, за живота на хората, за това какво е мнението на другите държави за България. Може тази история да не е вярна, защото не се появи в много медии. Може обаче и да е вярна, защото се твърди, че именно заради нея Бойко Борисов се е отказал да се кандидатира за президент. Защото наистина първо отсичат главата на вестоносеца, но после се замислят и за вестта, която е донесъл. Както и да е, след още няколко месеца, през които се надявам да отидем и на море, всичко за рейтингите, подкрепите и електоралните нагласи ще стане ясно. Ще стане ясно и това колко познават и колко не познават социологическите агенции в прогнозите си. Мисля, че тогава въпросите ще получат истинските си отговори, а освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

     

    Иван Стамболов,

    sulla.bg

  • Граждански сдружения искат преки избори в съдебната система

    Висш прокурор определи парламентарната квота във ВСС като „агенти на законодателната власт“

    Гражданската инициатива „Справедливост“ и няколко други неправителствени организации в четвъртък се обявиха за въвеждането на преки избори в съдебната система, за да бъде защитено правото на обществото да участва и в сформирането на ръководството на съдебната власт, както това е предвидено за законодателната и изпълнителната.

    „Политическата власт няма интерес от радикална реформа в съдебната система. При цялото това интензивно говорене за проблемите в правосъдието все повече липсва ясна посока. Според мен е необходимо въвеждането на елементи за пряк избор на магистратите – не на всички, но поне в някои категории“, обяви шефът на „Справедливост“ адвокат Иван Груйкин по време на дискусия по темата.

    По думите му това е единственият начин да бъде осигурен гарантираният от конституцията принцип, че държавната власт се излъчва и защитава единствено интересите на народа. Според юриста обаче моментното статукво изключва от този принцип съдебната власт, която би трябвало да е единственият гарант за дейността на парламента и правителството.

    Колегата на Груйкин Вили Бозаджиев пък обясни, че след 1989 г. в съдебната система „цари ерозия и подчиняване“. По думите му след падането на тоталитарния режим политическият елит първо е разгромил следствието и прокуратурата, поставяйки ги в зависимост към себе си, а в момента се опитва да овладее и „единственият бастион, който още не е преодолян – съдът“.

    Според няколко от участниците в дискусията най-големият проблем пред правосъдната система е остарялата и неадекватна конституция, която обаче парламентът няма никакъв стимул да промени, тъй като отразява собствените му интереси във властта. Чуха се и призиви за провеждане на национален референдум, чрез който народните представители да бъдат „принудени“ да преосмислят основния закон.

    „Съдебната система никога не е била обект на дългосрочен политически проект и визия. Когато няма нито една политическа партия, която иска да направи това, да го направим ние гражданите“, включи се и спряганата за евентуална номинация в кандидат-президентска двойка с обвиняемия Алексей Петров Душана Здравкова.

    Тя предложи да бъде направен интернет сайт, на който всеки гражданин може да предлага свои идеи за проект за съдебна реформа. По думите й тепърва трябва да бъдат организирани серия от подобни публични дискусии, чрез които обществото да инициира промени в структурата на съдебната власт.

    Според единственият действащ представител на магистратурата на дискусията – Васил Миков от инспектората във Върховната касационна прокуратура (ВКП), основният проблем във функционирането на системата е „дисбалансът между властите“. По думите му депутатите знаят много добре, че всяка промяна в изпълнителната власт преждевременно би прекратила мандата им и по тази причина „двете власти взаимно се покриват“.

    „Съдебната система е прекалено отворена за влияние от другите власти. Парламентарната квота от магистрати във Висшия съдебен съвет (ВСС) реално излъчва агенти на законодателната власт, които влизат в съвета с партийно поръчение и защитават партийни интереси“, аргументира се висшият прокурор с уточнението, че това е личното му мнение, което не е съгласувано с ръководството на ВКП.

    По думите му проблемите в работата на ВСС са се задълбочили още повече, след като органът стана постоянно действащ през 2007 г. Като причина Миков посочи факта, че членовете му са абсолютно откъснати от гилдията „и защитават само собствения си интерес – съветът да не бъде разпуснат от парламента“.

    Обвинителят се противопостави на постоянно лансираните от различни неправителствени организации и СДС идеи за преместване на прокуратурата от съдебната в изпълнителната власт, тъй като според него това би я направило много по-зависима.

    „Сещам се за скорошните скандали за упражняване на влияние и натиск в митниците“, добави прокурорът, визирайки скандалните телефонни записи между премиера Бойко Борисов и шефа на митниците Ваньо Танов, огласени в началото на годината от свързвания с Алексей Петров в. „Галерия“.

    Той не се съгласи и с предложението за преки избори в системата, тъй като това би направило възможността за назначаване на компрометирани и корумпирани кадри на ръководни постове по-достъпна за организираната престъпност, която разполага със сериозни финансови ресурси. Миков се аргументира с установилата се в последните години практика за масово купуване на гласове по изборите, срещу която службите така и не успяват да се противопоставят ефективно.

    В крайна сметка дискусията приключи без повече конкретни предложения, като участниците се обединиха около неясната идея за начало на „граждански поход“ за съдебна реформа, която би могла да бъде осъществена само чрез промени в конституцията. Предложения за конкретни промени обаче не бяха обсъдени,

    Борис Митов,  Mediapool

  • „Самото Търново ще разтръби победите”

    Безразсъдната вътрешна политика на коя да е власт често се отъждествява с подчинение на злонамерени външни сили

    Иван Петрински,  в. „Сега“

    Напоследък все по-упорито се подмята, че вътрешната политика на българските правителства се насочва пряко от външни сили. Унижението да се живее в днешна България няма друго близко до ума обяснение, сякаш наистина друг дърпа конците на това правителство: сътворени незнайно как, смайващи за здравия разум властови решения, поръчани неграмотни политически назначения, а от устите им – бисер подир бисер капе.

    Няма как по друг начин да проумеем безумието, царящо в китната ни само за някои татковина, няма как да проумеем ругатните, които от правителството сипят редовно към народа си – „шибаняци“, „кучета“ или просто „мат’риал“. И това не е всичко, преди седмица главният началник изиска и всекидневни благодарности. Бил ни бил спасил (sic, моля ви се!).

    Народното търпение взе да напомня тежка сексуална девиация. Отношенията между политическата ни класа и така наречения народ придобиха ясните очертания на садо-мазо в класически вид. Най-добре е вече психиатрите да се намесят.

    Наистина няма как продажната ни политическа класа само от глупост и некадърност да сътвори толкова безумия в ущърб на България, някой наистина трябва да им подсказва, някой с много извратено мислене. Предполагам, че повечето от нас са на прав път в предположенията си.

    В предългото ни историческо развитие като народ с могъща държава, макар и рядко, се е случвало тежък външен диктат да води управлението на България. Във всички тези случаи се е намирал по един Иваил, комуто най-много и най-бързо му е писвало, та със сетни сили да поведе срещу подставениците и себе си, и другите и така наистина да спаси България. Няма начин и сега да не се появи.

    Голямата сферична корона на българските царе, направена за цар Иван Асен Велики през 1230-1235 г. и използвана без прекъсване поне до 1280 г. С нея през 1259 г. цар Костандин Асен (1257-1277) е изобразен на стенопис в притвора на Боянската църква, с нея се обвенчава и цар Иваил през пролетта на 1278 г.; Кръстовидният скелет и затварящите пана на короната са били изработени от злато, вероятно сдвоено за здравина от вътрешната страна със сребро. Украсата е от рубини, изумруди, перли и диаманти (или лейкосапфири). Във височина короната завършва с прочутия двойнопирамидален кървавочервен рубин, а прикачените висулки, стигащи почти до раменете на царя, са от перли и карнеол (?). Музей „Боянска църква“, филиал на Националния исторически музей-София.

    * * *

    Първото значително татарско нашествие българските земи преживяват в последните години на управлението си от цар Иван Асен Велики. Това сведение понякога се  подлага на известно съмнение (Ив. Божилов, 1985), но по-скоро е правдиво. Начело с хан Батий татарските орди преминават през България на връщане от тежък поход срещу маджарите, но „били съвършено разбити от цар Асен“. Тази последна голяма победа за Иван Асен Велики едва ли е изненада за нас, но летописецът ни се показва твърде зачуден в своя разказ. Била имала сила България да се справи със страшната азиатска напаст . . .

    Вярно, силна е България, когато мъдър и силен е този, който стои начело. Постепенно при наследниците на великия цар, а особено при царуването на Костандин Асен (кратко отклонение: точно така е изписано личното име на царя и в Боянската църква, това е и обичайната форма на среднобългарски с вариант Костандин през ХIV в.), точно след средата на ХIII в., поне днешните ни североизточни земи са като разграден двор, татарите плячкосват (вж. в Извори) всичко, което си набележат. Струпването на няколко изворови сведения за околностите на средновековния български град Овеч (Й. Андреев, 1981), до днешния Провадия, свързани както с Иваил, така и с началото на селската война, навеждат логично на мисълта, че там някъде ще да е пасал свинете Иваил по-рано, може там да е родният му край.

    Когато се изброяват причините за немислимия Иваилов политически възход, често се пропуска един чисто нумизматичен факт (Й. Андреев, 1980). Преди да се превърне в жалката гледка, която Пахимер описва, цар Костандин Асен е българската надежда за възраждане. Именно този владетел отсича огромно количество монети, с което се модернизира българското стопанство. Твърди се, че тези монетни емисии са разпространявани в милионен тираж. Именно в навечерието на селската война инфлационните процеси се ускоряват небивало за първи път след възстановяването на българската държава. А данъците и таксите остават да се плащат вече с налични. Та не е странно, че масовото и значително обедняване в съчетание с татарския безпредел и царското безсилие сякаш изневиделица прерастват в мощно народно движение.

    Всеки народен вожд трябва да приложи в действие силата и уменията си, за да се покаже достоен да води. Иваил го прави с лекота. Прочистването на българските земи от татарските разбойници е първата голяма негова победа. А щом са победени „непобедимите“ татари, тогава следващата цел може да бъде само обявяването на „война на дворците“.

    Иваиловите победи вече се следят от всички балкански държави, в България нещо важно става. Император Михаил VIII Палеолог даже напуска Цариград и се установява в Одрин за да е по-близо до съдбоносните събития. Точно в Одрин, докато страдал от раните, получени след като конят му се подхлъзнал, а императорът бил жестоко издран и натъртен, пристигнала и вестта за Иваиловата победа под Търновград в края на 1277 г. и за смъртта на цар Костандин Асен на бойното поле „като жертвено животно“.

    Понеже в политиката няма прошка, върху всеки, който покаже и най-малка слабост, налитат като лешояди околните. Михаил VIII вече имал план, Иван Мицо Асен трябвало да се пребори за българския престол вместо Бърдоквата.

    Ще да е била изключителна гледка преминаването на селската войска, предвождана от Иваил, през трите непревзимаеми порти на Царевец. Едва ли опитите на византийските летописци да омаловажат постигнатото споразумение с вдовстващата царица Мария биха притеснили селския вожд. Пък и какво лошо, като го наричат „женолюбец и почитател на женските спални“.

    Дори и вече коронован, цар Иваил се оказва затрупан със страшни държавни грижи, плътно „заобиколен отвсякъде с война и ласкатели“ – от юг няколко византийски армии и претендента Иван Мицо Асен, от север – татарите, подтиквани към агресия от византийската дипломация, а в Двореца на Царевец – непонятните за свинепас сложни дворцови интриги. Вероятно още в първите дни след коронацията и насладите в семейното ложе с доста по-възрастната царица Мария (бракът й с Иваил за нея бил трети), селският цар трябва да си е дал сметка, че едва ли ще оцелее, само на войводите си Момчил, Куман, Дамян, Кънчо и Стан и на многобройната си войска можел да се довери. До края на 1278 г. с тях и с войската си цар Иваил извоювал блестящи победи.

    * * *

    Ако не друго, селската война в България в началото на последната четвърт на ХIII в. и обвенчаването на Иваил с короната на българските царе поне временно утихва татарския натиск, показва силата на едно наистина мощно народно движение.

    Но пълната татарска хегемония в България все още предстои. Тя ще бъде толкова унизителна, колкото и кратка. Един често забравян български владетел с тъжно детство ще отбележи завинаги нейния край.

    Извори

    „Тъй като [цар] Константин [Асен (1257-1277)] бил телесно слаб (той бил неподвижен поради счупената си бедрена кост и когато трябвало някъде да се придвижи, пренасяли го на колесница като ненужен товар (мнозина го мразели, а съседите му татари извършвали нападения всеки ден и всъщност правели имуществото на мизийците [българите] татарска плячка. Лахана [цар Иваил] се сблъскал с татарска фаланга, нападнал ги заедно с хората си, колкото водел, и ги победил със сила. На следния ден победил друга фаланга и така за малко време се прославил. Областите се присъединявали към него и напълно били убедени, че ще бъдат добре под негова власт. Лахана бил много прославян навсякъде, защото не минавал ден, в който да не притежавал повече от предните дни, а при нападенията си действал смело.

    Това твърде много изплашило Константин, а когато било съобщено неочаквано, то смутило и самия император [Михаил VIII Палеолог (1259-1282)], защото те мислели, че такова издигане не по заслуги не би могло да се случи освен поради твърде големи причини. [Цар] Константин [Асен], понеже се намирал пред робство, насочил вниманието си към това неочаквано появило се зло, за което нито той, нито някой друг някога е помислял . . .

    Лахана с всеки ден ставал все по-силен и мнозина се присъединявали към него, понеже мразели собствения си цар . . .“

    Из „Исторически записки“ на летописеца Георги Пахимер (1242-ок. 1310)

    Превод на Ал. Милев

    „. . . непристъпни [били тези] крепости за чужденците, които крепости [Мъглиж, Крън, Верея, Колина, Венец (Старозагорско)] благородният [византийският пълководец Михаил Глава Тарханиот] лесно подчини.

    Ако те нямат възможност да говорят поради далечината [си], то нека Лахана не завижда на съдбата. Защото, дори ако с мълчание ще скрие битките, самото Търново ще разтръби победите. Скоро ще заговори и събраната войска от костите, натрупани от него . . .“*

    Из „За военните подвизи на известния чутовен протостратор“ на византийския придворен поет Мануил Фил (ок. 1270-ок. 1350)

    Превод на Ал. Милев

    *стихотворната форма тук по обясними причини не е спазена

    Бел. ред.: Текстът е част от поредица на автора на същата тема във в. „Сега“.

  • Писали ромите като турци по време на преброяването

    В Североизточна България ги убеждавали да се определят като румънци

    Данните на Националния статистически институт за броя на представителите на малцинствата у нас може се окажат не дотам обективни. Пред „Новинар” Огнян Каменов от фондация „Здравни проблеми на малцинствата” заяви, че в някои общини ромите са били записвани като турци без тяхно знание по време на преброяването през февруари тази година. По негови думи това се е случвало основно в общините в Североизточна България – Разград, Шумен и Добрич.

    Според Каменов става дума за общини с преобладаващо турско население, където преброителите основно са били с този етнически произход. Експертът разказа и за конкретен случай, за който го уведомил ром от този регион. Той бил грамотен и случайно видял, че преброителят го записва като турчин. Ромът възроптал срещу това, тъй като той се самоопределял като „циганин”.

    От НСИ отрекоха, че ромите в тази част на България са писани като турци, без сами да са заявили такава етническа принадлежност. Оттам коментираха, че преброителите са били инструктирани, че всеки има право на самоопределение, и в анкетните карти трябва да се записва етническата принадлежност, посочена от преброяваното лице.

    От статистическия институт заявиха още, че следващата седмица ще бъдат обявени резултатите за броя на хората от различните малцинства.

    Каменов обясни, че някои от ромите сами заявяват себе си като турци. Той даде за пример Кюстендил, където имало около 10 000 представителите на този етнос, като едва около 4000 са се идентифицирали като роми по време на преброяването.

    Експертът прогнозира също така, че в скоро време ще се увеличи и броят на румънците у нас. Той каза, че в териториите в близост до северната ни съседка обикалят „комити”, които съветвали ромите там да се пишат за румънци. Според Каменов става въпрос за определени апетити, тъй като колкото по-голямо е едно малцинство, толкова по-лесно може да заяви претенциите си в България.

    Христина Рафаилова, в. „Новинар”