Всички авторски страници

Авторски

• Полезно дело на Българо-Американска Асоциация

  Анализ на вестник „Старт”

  БАА отново свърши много полезно дело. И знаете ли какво е то? То е точно това, което ние, правачите на вестници в Чикаго, които сме се прочули с нашите наистина сериозни достижения в издателската дейност, е трябвало поне десет пъти досега да направим, но не сме. Или поне „Старт“ не го е направил. Ако другите са го направили – извинения и голямо чудене от наша страна!

  Става дума за това, че проф. Никола Чаракчиев, който секретар на Асоциацията, просто напълни десетина кашона със сортирани по месеци и години наши бодри печатни издания /нали се досещате, че той ги е събирал и сортирал?/, качи ги на самолета /нали пак се сещате, че само той си знае какво е платил, какво е уредил за стотиците килограми свръх багаж/, прекара ги до София тия кашони и там ги тръсна на Галя Делиманова – шеф на отдел „Комплектуване“ в Националната ни библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“. Галя ги подреди в „хранилището“ и сега България си има вече запазена история на своята имиграция в най-големия български град в чужбина.

  Преди години надникнах в къщата на стария емигрант Тодор Пенев и бях потресен от това що видях! Беше събрал купища книги и вестници от неговото време. Заканих се да го опазим това богатство… И така си и остана със заканата. Бог знае къде е сега Тодор Пенев и неговото книжно богатство…

  Гледам по колко броя са издави досега печатаните по наше време вестници в Чикаго:
  – „България“, от 2001 досега, са издали 522 броя.
  – „Старт“ /заедно с „България 21 век“/, които през 2002 се разделихме с тях – много по-малко. Изданието излиза от доста време насам два пъти в месеца, а по едно време даже малко си поотпочина – 314 броя.
  – „България Сега“, който се отлюспиха три-четири години по-късно от първото издание, издават своя 319 брой.
  – Новият играч на терена – „BG Voice „, е на кота 20.
  – „Балканско ехо“, които винаги са си били сами и спокойни, са някъде към 160 броя…

  1335 броя български вестници, издадени за 10 години в Чикаго? Не е малко. Но е много пръснато досега. Не беше оценено и много е преминало в забрава.

  За да видите колко стриктно и почтено е постъпил към всички, дори и към двете новоизлезли в последно време само с по своите стартови броеве „номер едно“ списания, наречени със странни имена, ще цитирам част от доклада на Чаракчиев на заседание на Борда на Директорите на БАА за свършената работа:

  „Както е отбелязано в 15-годишния план (при създаването на Българо-Американска Асоциация през 2002 година), в раздела „Съхранение на ценностите на българската общност в Чикаго” се предвижда опазването и на периодичния печат на българите в чужбина. В изпълнение на това решение през май 2011 предадох събрани годишни издания на излизащите в Чикаго през последните три години български вестници в специалния фонд на Националната библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“ както следва: Вестник „България“, Вестник „България сега“, Вестник „Старт”, Вестник „Балканско ехо”, Вестник „BG Voice”, Списание „Булгород“, Списание „Гъдел.“

  Миналата година сръбските колеги от изданията на тяхната общност по света направиха в Белград среща по подобие на нашите Седем световни срещи на българските медии по света. Главният хит на срещата била изложбата на емигрантски вестници на сръбски език от началото на миналия век до сега из Европа, Америка и Австралия. Експонатите останали в Белградската библиотека след това. Време е отсега и ние да похвалим акцията на Българо-Американската Асоциация в Чикаго и пряко на проф. Чаракчиев и сами да се захванем с нашата си работа – да посъберем малко от многото що сме изпонаписали…

• Българските избори на сляпо

  Автор: Александър Кашъмов

  В демократичните страни предизборното време е не само за кампании и съответното разходване на пари, но и за отчитане пред избирателите на това какво е свършено. Отчитането поначало трябва да става през достъп до документите, чрез които се управлява, и с хвърляне на светлина върху процеса на вземането на решения.

  Това е приоритет в предизборна ситуация заради необходимостта в демокрацията изборът да е информиран, т.е. гражданите, които предстои да дадат своето парче власт на свои представители, да знаят що за хора и политически сили са тези, на които биха го дали, какви идеи защитават и по какъв начин, спазват ли дадените по-рано обещания, свързани ли са със съмнителни лица и групировки и т.н.

  През последните месеци се понатрупаха някои факти, които хвърлят известна светлина върху тези въпроси, макар че тя по-скоро показва какво не желаят институциите да споделят с хората отколкото какво желаят. И тъй като става въпрос за местни избори, стана ясно, че кметът на Смолян не желае да се знае какви пари от джоба на данъкоплатеца се прехвърлят към две частни фирми – „Титан клинър“ ООД – Кърджали, и „Еко Титан груп“ АД, по договорите съответно от 2006 г. и от 2008 г. за чистотата и третирането на битовите отпадъци.

  Естествено договорите са дългогодишни и както цената, така и неустойките по тях са въпроси от дългосрочен интерес за местното население. Впрочем информацията е отказана въпреки измененията в Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ) през 2008 г., с които се въведе забрана да се обявяват за търговска тайна цената, правата и задълженията, санкциите и т.н. по договори на държавата или общините с частни дружества.

  Измененията тогава бяха приети като мярка за противодействие срещу злоупотребата с пари от фондове на Европейския съюз. Административният съд в Смолян отмени отказа, но кметството е твърдо в защитата си на тази информация и отнесе делото до Върховния административен съд.

  Преди няколко месеца в сходен казус кметът на Пазарджик също прояви упорство в нежеланието си да предостави на местна медия дори списък с договорите за стоки и услуги, сключени от 2007 г. насам.

  Особен случай е Варна, където се водят уникални дела

  като това да се иска достъп до проекта за общ устройствен план на града, който по закон подлежи на обществено обсъждане! Отделен тук е въпросът, че изработването на такъв план не е извършено от общинската администрация, която е назначена, за да върши тъкмо такава работа срещу възнаграждението, полагащо й се с пари на данъкоплатеца.

  Планът е изработен от частна фирма, свързана с добре известна групировка, но още по-интересното е, че в процеса на изготвянето му са взети освен общински средства още и пари от собствениците на имоти за изготвянето на т.нар. директивни план-схеми. Въпросните схеми представляват част от общия устройствен план и трябваше да бъдат приобщени към документацията, свързана с общественото обсъждане.

  Не само че това не се случи, но община Варна, която уж е научила тези факти от инициативни граждани (общинската администрация твърди, че не е чувала за споменатата деятелност), се бори с нокти и зъби да не получи въпросните план-схеми и да не ги обсъжда или предоставя за обществено обсъждане. Това е положението въпреки изричното искане от страна на граждани на основание чл.256 от Административнопроцесуалния кодекс информацията да се събере.

  Впрочем не стига пасивността на общината по този въпрос, но възниква и питането защо след узнаване на въпросните афери на фирмата не й е потърсена сметка от възложителя на плана – кметът на общината, за явния конфликт на интереси. Вероятно защото изобщо у нас конфликтът на интереси продължава да не се смята за нещо сериозно.

  Оказа се например, че МВР се финансира от частни лица чрез дарения, без оглед кой какъв е и как точно ще се обезпечи нужната за борбата с престъпността независимост от нея. Наистина министерството предостави информация на медиите след искане по ЗДОИ, като по този начин продължи тенденцията да е една от малкото институции, развиващи повече прозрачност отпреди.

  Независимо от това въпросите може ли изобщо да се приемат дарения и ако да – при какви условия и в какви случаи, трябва да бъдат сериозно разгледани от ръководството на силовото министерство, вместо да се дават непоискани и със съмнителна компетентност оценки на съдебната система.
  Палитрата безобразия на местната власт получава колорит с

  изгонването на гражданите от Столичния общински съвет

  Забраната за присъствие на граждани и представители на граждански организации в заседанията бе наложена през ноември 2009 г. със завидно мнозинство, като само трима съветници са гласували „въздържал се“. Тя бе обявена за незаконна от Административния съд – София-град, през 2010 г. и необяснимо защо – реабилитирана от Върховния административен съд с решение от миналия месец.

  По-важното обаче е, че по присъщото на нашенския политик арогантно отношение към тези, които го избират, това не пречи на сегашните общински съветници да се наредят по челните места в изборните листи за есента.

  Впрочем криенето от собствените избиратели не отмина и националния парламент. Мнозинството реши през юни 2011 г. дебатите по вота на недоверие да не се предават пряко по националните радио и телевизия заради обявения траур. Не че някой се смути да ругае в този ден от парламентарната трибуна, но очевидно просто трябваше да се скрие информацията какво е свършило и какво не е свършило управлението.

  Тъй като през есента ще се избира и президент, степента на прозрачност и отчетност на тази институция също е на фокус. Миналата есен, когато по решение на Административния съд – София-град, президентството своевременно публикува стенограма от срещата на държавния глава с господин Путин през 2008 г., се създаде впечатлението, че може би администрацията на господин Първанов ще стане по-прозрачна.

  Това не се случи, доколкото днес тя води поредната си битка – за защита на тайната кои лица са поканени на официалните приеми за двата национални празника през 2010 г. Според мотивите на отказа информацията представлявала лични данни на поканените. Нищо че мнозина от присъствалите са се появили на снимки и кадри в медиите. Забележителна е неспособността да се види разликата между частно парти от официално тържество, организирано от държавния глава.

  Може би не случайно нашите управляващи се държат така,

  сякаш вършат свои частни, а не наши общи дела

  Дори в навечерието на избори и при изтичащ мандат на сегашния президент неговата администрация намери време да обжалва решението на Административния съд – София-град, с което отказът бе отменен като незаконен.

  Дебатите не отминаха и въпроса с финансирането на политическите партии. Както е известно, според Закона за политическите партии информацията откъде идва то е публична. Не обаче и според финансовия министър господин Дянков, който смята декларациите на независимите народни представители за прехвърляне на полагащата им се бюджетна субсидия към дадена политическа партия за лични данни.

  Все едно става въпрос за интимния живот на уважаемите депутати, а не за това в полза на кого са се разделили със средства, получени от данъкоплатеца. Отново се налага съдът да каже на министъра къде преминава разделителната линия между прозрачността и личния живот. Покрай тази история обаче се надига едно странно левичарско хленчене – защо им били на партиите субсидии. Ами може би да разрешим директно финансиране от

  мутрите и мафията, които и бездруго разчитат на политическата власт

  Държавната субсидия все пак е една гаранция, че гражданите, а не мафиотите контролират властта – точно както в случая с МВР. Затова нека разходването на полагащите се на партии и депутати средства да е по-прозрачно, но все пак да помним, че става въпрос за публична власт, контролирана от гражданите.

  Надяваме се и те – нашите настоящи и бъдещи избраници, да осъзнават абсурда да поставят всякакви въображаеми и действителни лични данни и търговски тайни над отчетността пред избирателя. И не само да се въздържат от собствена цинична безотчетност, но и да атакуват своите опоненти, които проявяват такива, а не да се обединяват с тях.

  Източник: Дневник

  –––––
  * Авторът е ръководител на правния екип „Програма Достъп до информация“

• Още за МакеДоналдс на Тоше Бигмаковски и за Исус Ристоски

   

  Да се смееш ли, да плачеш ли?

  Мегаломанските изпълнения в западната ни съседка – БЮРМ (бившата югославска република Македония) продължават с нестихваща сила и това лято.

  Дали напечени от слънцето (което се мъдри и на националния им флаг) или просто защото са твърдо решени да дърпат „дявола за опашката”, новините от Македония просто плачат непрестанно за световните информационни агенции. Спомнете си само онзи факт, при който след многобройни предупреждения представители на македонското правителство внесоха документи в международния съд в Хага, с които… дадоха под съд американската верига за фаст фууд “Макдоналдс”.

  Мотивите тогава бяха изтъкнати от говорителя на македонското правителство Ивица Боцевски. „Всички знаем, че македонската нация е дала на света Кирил и Методий, Александър Македонски, Клавдий Птоломей, Ерик Клептън, двигателя с вътрешно горене, каратето – заяви на брифинг в Хага господин Боцевски. – Преглътнахме отделянето на България от нас, отделянето на Гърция, Русия и Индия! Но да крадат най-безсрамно името на страната ни и да го използват за някакви сандвичопродавници… това няма да позволим.”

  Основната претенция на съседите ни е, че оригиналното наименование на веригата за бърза храна е било МакеДоналдс и е създадено от македонския имигрант Тоше Бигмаковски от Прилеп. Впоследствие името е било леко подменено от потомците на легендарния кулинар.

  „Помислете си – писа видният историк Груди Проевски, – та легендарният Биг Мак е просто охридска плескавица с комат хляб, а пък така популярният чийзбургер е известен от хилядолетия под името „бурек со месо и со сиренйе”. Ето това е част от голямата световна фалшификация над македонското културно наследство.” След внасянето на документите в съда хиляди демонстранти излязоха пред заведенията за бързо хранене с плакати: „Макдоналдс, фирмо македонска, па ли ке те делиме”.

  В духа на горното съобщение, което припомнихме, отчитайки възможността да сте го забравили, решихме още веднъж да обърнем внимание и върху едни от най-известните македонски личности, така както ги открихме из необятния интернет:

  Филип ІІ Македонски: баща ‒ македонец, майка ‒ македонка, той ‒ македонец. Заедно с жена си родили Александър.
  
  Александър Македонски – императорът на първата истинска македонска империя. Тя се е простирала от квартала Скопска Чаршия в Скопие до Площад Македония в Калкута.

  Македонски от Немили недраги на македонскиот списувател Иван Вазов

  Николо Макеавели – известен македонски имигрант във Флоренция. Създал научното течение за освобождение на Македония – Макеавелизъм.

  Нелсън Македонела – черен македонец, борец против българския апартейд в Южно Македонската Република

  Христофор Маколумб – македонски мореплавател, откривател на Максико, кубинските пури и маковите полета.

  Ким Чен Ир и Ким Ир Чен – корейски македонци, съвременни комунистически диктатори в Македоно-Корейската Народно Демократична Република

  Лайка – македонска овчарка, отгледана от македонски стопанин и шиптърска икономка. Първата истинска кучка полетяла в космоса.

  Исус Ристоски – македонски гражданин, който по неволя създал първата световна религия –Скопски Монотеизъм.

  Мека – свещен мекадонски град в Арабия. Тук Макемед е положил основите на втората световна македонска религия – Скопски Монотеизъм 2.
  
  Адам и Ева – както имената им сами говорят, това са първите македонци на света. Произведени са от кал. Както и всички македонци след това.

  Техните деца са чистокръвния македонец Авел и бугаро-татарската отрепка Каин. Така започва враждата между македонците и бугаро-татарите!

  Клод Макелеле – неизвестен македонски футболист.

  Макел Джексън – избелял македонски певец, създaл първата македонска лунна походка (moon-walker), откривател на педофилията, участник в множество съдебни дела против бугаро-татарските си непълнолетни опоненти.

  Парижката Света Богородица – римейк на успешната първа в света версия – Скопската Света Богородица.

  Та, с две думи – каквото повикало ‒ това се обадило! Комшиите оттатък Вардара рядко проявяват чувство за хумор, което обаче няма да ни попречи ние да им се посмеем от сърце! (ще следва и продължение)

   

  Източник:  Frognews.bg

• „Нюз ъв дъ уърлд“ в последния си брой след 168 години живот

   

  „Имаше незаконно подслушване, искрено съжаляваме“, признава изданието

  
  Най-популярният британски таблоид, седмичникът „Нюз ъв дъ уърлд“, в неделя излезе за последен път заради скандала с подслушването на мобилните телефони на хиляди британци.

  На челната страница на вестника пише: „Благодарим ви и довиждане“.

  „След 168 години ние накрая казваме едно тъжно, но и изпълнено с много гордост довиждане на нашите 7.5 милиона читатели“, се казва в колективна статия във вестника.

  В нея се признава, че изданието е допуснало грешки. „Имаше незаконно подслушване на телефони и вестникът съжалява искрено за това. Това прегрешение ще бъде изкупено, но ние се надяваме, че историята накрая ще ни съди по работата, която сме извършили през всичките тези години“, се казва още в статията.

  Решението за закриването на изданието беше взето изненадващо по-рано тази седмица от Джеймс Мърдок, сина на Рупърт Мърдок, отговарящ за управлението в Европа на медийната империя на баща си.

  Вестникът се появява за първи път през 1843 г. Още в началото редакторите му залагат на представянето на информациите на по-достъпен за народа език и така привличат много читатели. Изданието започва да разкрива и пиперливи подробности от полицейски разследвания и съдебни дела.

  През 1946 г. британският писател Джордж Оруел говори за „Нюз ъв дъ уърлд“ в свое есе и го описва като издание, заемащо важно място в живота на британското общество и наложило се като институция.

  През 1950 г. продажбите на седмичника достигат невиждани размери. Тиражът му набъбва на 8.4 милиона екземпляра и редакторите му твърдят, че той е най-продаваният в света.

  Свои статии в него публикуват Уинстън Чърчил и други видни личности.

  През 1969 г. „Нюз ъв дъ уърлд“ е купен от австралиеца Рупърт Мърдок, който е в началото на пробива си в Европа. Вестникът възприема формата на таблоид през 1984 г., когато продажбите намаляват.

  В последно време тиражът на „Нюз ъв дъ уърлд“ беше близо 3 милиона екземпляра. Изданието е популярно с подробните си разследвания, но и със сензационните си разкрития за звезди и короновани персони, както и с информациите си за сексуални и политически скандали.

  През 1963 г. именно „Нюз ъв дъ уърлд“ унищожава кариерата на министъра на отбраната Джон Профюмо, като разкрива неговата връзка с жена, подозирана за контакти с КГБ. Заради скандала той е принуден да подаде оставка.

  През 2010 г. бившата кралска снаха Сара Фъргюсън беше заловена от изданието да иска подкуп от „бизнесмен“ в замяна на уреждане на среща с бившия й съпруг принц Андрю.

  Тази година изданието разкри огромна афера за уговорени мачове в пакистанския шампионат по крикет.

  Вестникът обаче се отличи и с някои фалшиви сензационни новини, които имаха понякога катастрофален резултат. В началото на този век, например, изданието набеди няколко лица за педофили и гневни британци атакуваха къщите им.

  В последно време таблоидът дължи най-сензационните си разкрития на журналиста Мазер Махмуд, известен с прякора Мнимия шейх заради това, че се дегизира като богат арабин, за да се среща със знаменитости и да научава техните съкровени тайни.

  От една седмица Великобритания е потресена от разкрития, че изданието е плащало на детективи, за да проникнат в гласовите пощи на мобилните телефони на роднини на жертви на убийства, на близките на жертвите от атентатите в Лондон от 7 юли 2005 г. и на семействата на военни, убити в Афганистан и Ирак.

  Скандалът шокира британците и накара мнозина да призоват за разследване и за наказване на виновниците.

  Ройтерс цитира в неделя високопоставен полицейски източник, който заявява, че незаконните хакерски пробиви в гласовата поща са били „обичайна практика“ в „Нюз ъв дъ уърлд“ и са били прикривани от ръководни лица на компанията издател.

  Помощник полицейски комисар Джон Йейтс е казал пред в. „Сънди телеграф“, че ръководни служители на „Нюз ъв дъ уърлд“ не са оказали съдействие на полицията по време на разследването на тази практика между 2005 и 2006 г.

  През следващите дни полицията ще разпита Ребека Брукс, изпълнителен директор на „Нюз интернешънъл“, която притежава „Нюз ъв дъ уърлд“ и останалите британски вестници на австралийския магнат Рупърт Мърдок, твърди още „Сънди телеграф“.

  Самият Рупърт Мърдок изрази в събота безрезервната си подкрепа за Брукс. Той заяви, че скандалът, който разтърси из основи медийната му империя и доведе до закриването на таблоида, няма да предизвика промени в мениджърския екип на компанията.

  Заради разрастването на скандала Лондон реши да отложи за известно време решението си за продажбата на британската сателитна телевизия Бритиш скай броудкастинг, която империята на Мърдок искаше да купи.

   

  Източник:  Mediapool

• Борисов го харесва работническо-селската класа

  
  „Това, че Алексей Петров обяви кандидатурата си, че обичайните заподозрени отдавна вече излязоха на терена – и Волен Сидеров, и РЗС, и Йоло Денев мисля, че се качи на влака, това го оставяме на страна. Това е обичайният кич и шумотевица около президентските избори. Важните въпроси са кого ще издигне ГЕРБ, кого ще издигне БСП, какво ще стане с кандидатурата на Меглена Кунева. Струва ми се, че обществото трябва еднозначно да реагира на кандидатурата на Алексей Петров. Това е бандитска работа. Какво да се занимаваме? Естествено е, че се правят опити за политическа легитимация или частична легитимация. Не виждам силната обществена реакция срещу това“, заявява в интервю за БГНЕС журналистът Александър Андреев, главен редактор на българската секция на радио „Дойче веле“ и добавя: „Поведението на ГЕРБ и фактът, че те не са издигнали още кандидат може и да е тактически хитро в някаква степен, но е в тежко противоречие с принципите на една демократична държава. Хората трябва имат време и да знаят за кого ще гласуват, да го разпитат, да го подложат на проверка. По света не се прави така. Фактът, че ГЕРБ ще издигне своя кандидат в последния момент, говори за пренебрежение към демокрацията“.

  Това, което направи Бойко Борисов с обществото в България много прилича на онова, което навремето направи неговият вожд и учител Тодор Живков.

  „Той много хитро успя да раздели обществото на малцинствена интелигенция и елити, които вече нямат никакви канали за въздействие и никаква възможност техните съобщения да достигнат до масата. И онова, което по времето на Живков беше работническо-селска класа, сега просто е останалата част от населението, които си го харесват и не желаят да прекарат един ден без него.

  Това е изключително хитро разделяне на обществото на един незначителен елит от интелигенти, хора на умствения труд и на останалата част, между които почти вече няма комуникация“, казва Андреев.

  Според журналиста това са манипулации, които във всякаква обществена система могат да се случат. „Подобни неща правят и Уго Чавес, Фидел Кастро, Лукашенко в Беларус. Някои свеждат това до популизъм. В някакъв смисъл това е и популизъм. За мен откритието по повод този „Ден без Бойко Борисов“ е именно много умелото и невидимо разделяне на обществото на тънък елит и на мнозинство, което не иска и не харесва този елит. Освен това нали Борисов казва, че има своя социология и тази негова социология еднозначно трябва да му говори: „Тези хора, широките народни маси, работниците и селяните, те харесват. Онези единици, които се правят на интелектуалци и интелигенти, те не те харесват“. Не случайно той си взе за министър на културата квинтесенцията на некултурното нещо в лицето на Вежди Рашидов, а това е единствената позиция, на която е необходимо да има човек, прочел книги, който има някаква представа от култура“.

  Според Андреев противодействието на това ще става бавно. „Става дума за образование, за равнището на учителския труд, учителската квалификация, какви хора, излизат от училищата, какво им се предлага по медиите. За една седмица излязоха два нови булевардни вестника. Малкото сериозни български медии почти креят. Изправя ми се косата от онова, което децата чуват в училище. Забелязвам едно непрекъснато помпане на съвършено нелеп патриотизъм и национализъм, но това е една от последните опори, оставащи на хора в много несигурно положение.

  Отново се оказва, че Александър Македонски е едва ли не българин, Потопът се е случил едва ли не пред вратата на България, непрекъснато се откриват някакви чутовни факти, които затвърждават величието на български народ. Докато в училищата не започне да се учи по една по-нормална програма, престане да се помпа този национализъм, докато учителите не започнат да отварят очите на децата, че има и друг свят и че няма нужда да се взираме в пъпа си и да не знаем какво се случва навън. Процесът трябва да е много бавен и мъчителен, докато хората стигнат до извода, че министър-председатели като Бойко Борисов едва ли са най-добрият възможен избор на една нация“, твърди журналистът.

  В един от големите германски вестници имаше публикация за присъдата на братя Галеви. От дни наред нищо не се е появявало за България, а онова, което те забелязват веднага, е това нещо т.е знае се, че в България има проблеми със съдебната система и се упражнява натиск. Целият този комплекс може да доведе до там, че поне съдиите да придобият малко повече авторитет и независимост. Моята гледна точка е, че заразата на корупционните проблеми е в брънките от МВР през следствието и прокуратурата и че често пъти при съдиите попадат дела, които няма какво друго да правиш, ако си честен и спазваш закона, освен да ги върнеш.

  Източник: http://www.webcafe.bg/

• ВЕСЕЛИНА КАЦАРОВА: БЪЛГАРИТЕ СА ЕДИНСТВЕНАТА НАЦИЯ, КОЯТО СЕ ПРЕКЛАНЯ ПРЕД ВСИЧКО ЧУЖДО

  Оперната дива, мецосопран „номер едно” в света Веселина Кацарова пее в по 60 спектакъла годишно, но и популяризира навсякъде българските народни песни. Как една истинска звезда може да остане невероятно скромен и мил човек

  На тържествена церемония бе официално закрит XVI Салон на изкуствата, който тази година мина под знака на 30-ия рожден ден на Националния дворец на културата (НДК). Новият изпълнителен директор на НДК Мариана Чолакова връчи Годишната награда «Св. св. Кирил и Методий» за 2011 г. на видната наша поетеса, преводачка и общественичка Леда Милева, която изглежда наистина невероятно за своите 91 години – с буден ум и бодър дух. Голямата награда на Салона на изкуствата отиде при Столична община за нейната постоянна подкрепа на цялостната дейност на НДК.

  Отшумя още един многожанров празник на културата с десетки прояви, в които на сцената видяхме изпълнители от над 10 страни. Неговият заключителен акорд обаче постави най-успешната българска оперна певица зад граница Веселина Кацарова. В съпровод на Симфоничния оркестър на БНР с диригент маестро Емил Табаков, смятаната сега за «мецосопрано номер 1» в света изпълни арии от опери на Дж. Росини, К. Сен Санс, Ж. Бизе, песни от Георги Костов. На финала на продължилия над два часа рецитал – несъмнена кулмина-ция на Салона на изкуствата, прекрасната ни оперна «дива» възнагради публиката и с два биса – ария на Розина от «Севилският бръснар» (Росини) и Хабанера на Кармен (Бизе).

  Веселина Кацарова е ярко доказателство, че когато си истинска величина в една област, ти си напълно нормален и достъпен при общуването си с хората и че колкото си по-велик, толкова си по-земен. Надарената с изключителни гласови данни (с глас между мецосопран и алт) и изразителност певица е невероятно скромен и мил човек. Тя бе любезна да отговори и на няколко въпроса специално за информационна агенция Блиц. Под силното впечатление от нейната напълно искрена (а не привидна, присторена) скромност, най-напред се заинтересувах, как една «звезда» като нея, е успяла да се запази така:

  – Най-важното нещо е човек да остане абсолютно земен – с усмивка отвърна Веселина Кацарова. – Много малко на брой певци и «звезди» успяват да се справят с думата «успех». Аз успях. Не промених своята душевност. Не съм забравила, откъде съм тръгнала – малкото Весе от Стара Загора, което на 4 годинки започва да учи пиано. Моят дядо е лежал дълги години в Белене, три пъти е бил извеждан на разстрел. Затова баща ми и майка ми носеха фамилията Ангелови.

  Доста по-късно дядо ми ме помоли да взема неговото име и станах Кацарова. Няма никога да забравя моята вокална педагожка в Консерваторията проф. Реса Колева (Б.а.- Случайно в една такси в Стара Загора бащата на Веселина Кацарова се запознава с проф. Колева, дошла тук да види сина си,журналиста Станислав Колев, окръжен кореспондент тогава в «града на липите» на централен всекидневник. Бащата споделя с известната педагожка, че има едно момиче, което учи пиано в местното Музикално училище, но много обича да пее и я помолва, ако може, да я прослуша. Тази случайна среща ще стане и старта на Веселина Кацарова към «оперния Олимп»).

  Няма да забравя и други мои преподаватели в Консерваторията – проф. Георги Костов, проф. Светозар Донев по актьорско майсторство, който по-късно, вече и директор на Софийска опера, ме покани да дебютирам там , при това с Розина от «Севилският бръснар», преди още да съм се дипломирала, и др. Може би за да се «преборя с успеха» ми помогна моят стремеж и умение ясно да разделям кариера от цивилен живот. Казвам си: «Това е моята професия, това е моят личен живот» – моят съпруг, моят обичан 12-годишен син, който се учи много добре и влезе в гимназия. Никога не играя роли извън сцената. Естетика, дисциплина, разбиране на своите граници – докъде и докога може. Артистът трябва да знае, кога да слезе от сцената. Това според мен са основните фактори един певец, един творец изобщо да може да се запази….

  – Вие твърде млада, едва 23-24-годишна напускате България и започвате стремителната си кариера по световните сцени. В началото на 2003 г.,след Ваш триумф в «Дойче опер Берлин», при един наш продължителен разговор Вие откровено споделихте, че на Запад има дискриминация към българските и изобщо славянските певци, че при прослушвания, конкурси и др. те се сблъскват едва ли не с индиректен расизъм. Продължава ли и сега тази дискриминация?

  – Действително на българите и славяните изобщо се гледа като на певци и хора, които нямат култура в пеенето. Много импресариа, оперни директори и режисьори си казват славяните са големи гласове и започват да ги товарят много и с неподходящи за техните вокални дадености партии. Експлоатират ги жестоко 5-6 години и те …свършват. Аз имах щастието да срещна още в началото на своя път легендата Караян и най-дългогодишния интендант (директор) на Виенската държавна опера Йон (Йохан) Холендер, но и разума да ги послушам. Всепризнатият «ас» в оперното изкуство Холендер ми каза: «Веселина, не пейте в началото драматични роли!». Затова се залових обаче с наистина най-трудните във вокално отношение партии от опери на барока и класицизма (от композитори като Монтеверди и Хендел, Глук и Моцарт), с образците на белкантото в творбите на Росини, Белини, Доницети. Моята цел беше да докажа, че няма значение кой откъде е, кой къде е роден. Стана така, че «некултивираната» българка се превърна в «Моцартов специалист», «Росинов специалист», та чак някои медии на Запад да пишат, че съм вече «малко маниерна» в тези супертрудни роли.

  Разбира се, за да се пребориш с предразсъдъците към твоята националност, трябва преди всичко да положиш огромен труд, неистова работа. През моите първи две години в чужбина съм пяла по 70 спектакъла годишно, ами като сложите към тях и генералните репетиции (?!). Сега пея «само» по …60 спектакъла на година. В България такова нещо е непознато. Направих над 50 мецосопранови роли. На световната оперна сцена се работи страшно много. Имах и щастието да бъда винаги на нужното място в нужния момент.

  Има обаче и едно нещо, за които ние самите, българите сме си виновни. Българите са според мен единствената нация, която се прекланя пред всичко чуждо, пред всеки чужденец. Твърде често криворазбраното гостоприемство се превръща в чуждопоклоничество. Другите нации се прекланят само пред себе си…

  – Като заговорихте за България, госпожо Кацарова, за Вас се говори с известни нотки на упрек, че не идвате по-често в Родината си, че не пеете на нашата оперна сцена. Репертоар ли нямат нашите оперни театри за Вас или има и други причини? Ангажирате ли се с популяризиране по света и на българска музика?

  – Аз просто не живея тук, а моите ангажименти са планирани ден по ден 2-3 години напред. Календарът ми е пълен до 2013 г. включително. Говорили сме на тази тема с Чечилия Бартоли (б.а. – другата мецосопранова «суперзвезда» на оперния небосклон) и Томас Хемпсън (б.а. – страхотен американски баритон), че там, където сме родени, за тях съответно Италия и САЩ, най-малко пеем. Аз лично съм пяла в България 5-6 пъти от 1989 г. ,вкл. и благотворително за възстановяването на Старозагорстката опера.

  Смешно е да се твърди, че у нас нямало репертоар за мен. Та аз имам «в куфара си» 50 готови роли. Друг е въпросът, че никой в България не ми е предложил нещо конкретно – точна дата, спектакъл, условия. Христо Друмев е единственият човек, който е работил професионално с мен. Може би защото е космполит и знае как трябва. Ето и сега. Обади ми се навреме по телефона с предложение за рецитал при закриването на Салона на изкуствата-2011 и ето ме тук. Не може обаче да ми се казва едва ли не: «Весе, кога ще дойдеш тук? Ела, ще измислим нещо, да зарадваме хората…»

  Иначе България ми липсва много. Аз съм българка. Постигнала съм всичко, което може зад граница, но и професията много ми е взела, например България, където ме очакват и моите родители. Баща ми, от когото съм наследила музикалност и артистичност и майка ми, от която съм взела самодисциплината и разумната преценка. Да не говорим за личния ми живот–не ходя почти никъде извън операта и дома си.
  Винаги и навсякъде се старая обаче да популяризирам българската музика. Правя го най-вече на песенните рецитали и в своята дискография. Българските народни песни се разбират като чувство, макар че слушателите не разбират нищо от текста. Нарочно съм подбрала тихи, спокойни нашенски песни. Така хората се съсредоточават още повече и вникват във вълненията, които се опитвам да им предам.

  Изключително се радвам, че в моята богата дискография (мога да кажа най-богатата от български оперен певец) успях да запиша и доста българска музика, което беше моя цел. Нарочно изчаках да се утвърдя първо на световната музикална сцена, за да се приеме добре и на сериозно и българската музика. Записах всички фолклорно, преработно от Красимир Кюркчийски. Сега включвам в репертоара си и песни от цикъла «Пет народни песни за моми хубавици», които маестро Георги Костов е аранжирал специално за мен. Фолклорът е автентичното, което е запазило нашия език през тези пет века османско владичество. Много ценя и обичам родния си език. Моят син (ох, отново говоря за него, но какво да правя като е най-голямото постижение в живота ми – усмихва се лъчезарно и някак си смутено оперната прима) говори на български, независимо че от 18 години съм омъжена за швейцарец. Синът ми се казва Ив-Люсиен Кауфман на дядо си Иван.

  – Как обаче при тези 60 оперни спектакъла годишнно, песенни рецитали и др. , при тази «неистова»(дори по Вашите думи)работа, не само сте успели да запазите невероятния си глас, но ставате и все по-търсена «прима». Ето през 2013 г. ще пеете в Метрополитън (Ню Йорк) «Кавалерът на розата» …

  – Желязна самодисциплина. Оказах се човек с много здрава психика. Станах много силна и си казвам: «Винаги напред!». Същевременно много разумно изграждах и градя своя репертоар. Една дълга кариера означава да се гради бавно репертоар и да се мисли за бъдещето. Изпитвам голямо уважение към творци с дълга кариера, които мислят за утре, за това, какво биха изпели след 5-6 години. При мецосопраните дългата кариера е напълно възможна, ако разбира се, не се «преквалифицират» в сопрани, за да имат винаги най-централната роля. Така постъпиха някои мои талантливи колежки и вече отдавна ги няма на сцената.Голямата професионална оперна е същинско клане. Ако издържиш, издържиш. Ако ли не – отпадаш. Аз оцелях в това клане.

  Споменахте «Метрополитън». Да, много е хубаво да пееш пред над 4 000 души публика. Няма да забравя обаче и съвета към мен на Мирела Френи (б.а.-забележителен италиански сопран, съпруга на Николай Гяуров) :»Не пейте много в Америка. Там убиват гласовете…» И действително в такива огромни зали да се надвикваш с оркестри, в които има по 9 контрабаса, е на ръба на човешките възможности. Освен това певците от САЩ са абсолютни егоисти. Идват дори болни на спектакли, кихат, кашлят, тъпчат се с корти-зонови препарати и заразяват другите. Така ме заразиха и мен през март-април тази година, когато в Мюнхен пях Ромео в «Капулети и Монтеки» от Белини. Много бях болна.

  За да се запазя като добра певица, от значение е и фактът, че всеки ден си повтарям: «Аз съм заменима!» (б.а.- тук оспорих нейното мнение, защото зависи на каква цена и дали «заместникът» ще бъде на това ниво). Не се смятам за връх в българското оперно изкуство. Световните имена сред българите според мен са: Борис Христов – абсюлютният връх и невероятен актьор на всичко отгоре, а след него Николай Гяуров и Анна Томова-Синтова. Аз имам обаче най-богатата дискография…

  – Освен вокално, Вие изглеждате чудесно и като фигура, като визия. Как поддържате своя вид и тяло – много важен «инструмент» за актьора?

  – Аз съм вече на 46 години и не ги крия. Вечерта преди да отлетя за София, пях в Хамбург Розина в «Севилският бръснар». Партньорът ми Граф Алмавива беше 29-годишен руски тенор и много се учуди, като разбра истинската ми възраст. Не правя обаче нищо особено за своята фигура. Отново заради сина ми си взехме вкъщи куче. Естествено аз го разхождам и тичам с него в градинките на Цюрих. Имам си у дома едно кантарче, но не го ползвам често. Когато обаче видя на кантарчето, че съм плюс 3 килограма, си казвам: »Весе, я се стегни! Какво става?» И започвам да ги свалям. По-лесно се свалят 3, отколкото 30 килограма…

  – А каква музика обичате да слушате у дома, кои други оперни певци?

  – Не слушам опера. У дома слушам само поп-музика. Обичам песните на Кристина Агилера, на Пинк. Страшно много обичах и ценях Уитни Хюстън. Жалко, че един такъв талант си провали сам по такъв начин живота. В Цоликом, предградие на Цюрих, където живеем, сме съседи пък с Тина Търнър – еталон за дълголетие в изкуството.

  Разговора води Борислав Костурков

  Източник: Блиц

• Райдовски пуска „Бялата книга” на Виденов

  Андрей Луканов плашел премиера със саморазправа, искал контрол върху опасната информация

  Красимир Райдовски, известен като познавач на много от тайните на прехода, подготвя поредна бомба от скандали, която ще наруши спокойствието на много политици, бизнесмени, олигарси и висши държавни чиновници. Бившият разузнавач и журналист е решил да извади духа от бутилката на прехода и да публикува митичната „Бяла книга”, написана от експерти на кабинета на Жан Виденов и посветена на разграбването на България в първите години след падането на Тодор Живков от власт. Това обяви пред „Торнадо” самият Райдовски, показвайки оригиналния ръкопис, събран в близо 200 печатни страници и пазен досега от него.

  Темата за „Бялата книга” изплува преди дни отново в обществения интерес, след като журналистката Невена Гюрова, работеща в пресцентъра на Министерски съвет при управлението на Жан Виденов, обвини открито в интервю шефа си
  че ако преди 15 г. е имал смелостта да публикува събраните скандални документи, днес преходът щеше да изглежда по различен начин.

  Виденов постави като задача събирането на документи и сглобяването на „Бялата книга” на пресцентъра на МС, чийто шеф бях тогава. Всъщност написването и обнародването на такъв анализ беше залегнал още в предизборната платформа на БСП, а Жан искаше да изпълни ангажимента си. Започнахме усилена работа още в началото на 1995 г. Условно структурирахме три направления – национална сигурност, външна политика, финанси и икономика. Привлякохме външни експерти, но когато стигнахме до финансите и икономиката, работата запецна. Търсихме подходящия човек, който да обработи тази гореща тема, и така стигнахме до журналиста Григор Лилов. Познавах се с тъста му добре от времето, когато работихме в ДС, и Гришата нямаше как да ни откаже, спомня си днес механизмите по създаването на документа Красимир Райдовски. Според него в книгата е трябвало детайлно да бъде проследена дейността на първите две правителства на Луканов, кабинета на Димитър Попов, управлението на Филип Димитров и правителството на Любен Беров.

  Целта беше да се проследи как са разграбвани и приватизирани активите на държавата, източване на сметки, прехвърляне на капитали от външнотърговските дружества, създаването на частни банки с пари на държавата и т.н. Получи се нелицеприятно, но от събраните и анализирани документи лъсна, че голяма част от далаверите са свързани с министри и управлението на Андрей Луканов признава бившият шеф на пресцентъра на МС. Когато анализът бил почти готов, на няколко пъти Жан Виденов и Дончо Атанасов лично идвали в пресцентъра и четяли събраното. Премиерът вече бе наясно, че тази опасна информация ще му доведе много проблеми и те наистина не закъсняха, казва Райдовски. Къртици от МС изнесли към Луканов и негови министри информация за събраните документи, започнали да подпитват, а на „Поизитано” 20 и в парламента взаимоотношенията между социалистите станали много напрегнати.

  Първото предупреждение към премиера Виденов пристигнало по най-неформалния и неочакван начин във вторник, 14 март 1995 г. На заседание на парламентарната група на левицата, на което участвал и министър-председателят Виденов, съпартийци му предали два прегънати листа, част от програмата и дневния ред, на които с химикал било написано: „Жан, в коридорите, а и в печата циркулират слухове за съдържанието на „Бялата книга”, според които в нея се дават и  оценки/негативни на двете социалистически правителства от 1990 г. Ако в тези слухове има и доза истина, смятам, че и аз, и колегите ми от кабинета през 1990 г. имаме и моралните, и професионалните основания да проведем предварително обсъждане на материалите, преди те да видят бял свят. Надявам се, че ще се отзовеш с разбиране на това искане.

  Андрей Луканов Реално това писмено предупреждение не беше молба, а чиста проба рекет Луканов настояваше преди истините да станат достояние на обществото, да бъдат съгласувани с него и естествено контролирани от него, коментира текста Райдовски. Според него Виденов бил бесен от наглостта на съпартиеца си и се заканил да не отстъпват. Атаките срещу „Бялата книга” зачестили. Няколко месеца по-късно премиерът Виденов получил второ писмо от Луканов, в което директно го заплашвал, че ще го свали от власт.

  Карлович беше организирал в тази посока всички свои хора, включително и министри на Виденов, които контролираше. Започнаха да го притискат, да му правят всякакви спънки, атакуваха го подмолно да спре издаването на книгата, а това недвусмислено показваше, че направените в нея изводи са верни и се страхуват от тях. Част от тази конспирация на Луканов бе и дипломатическият скандал при посещението на Жан в Китай през 1996 г. Докато гостуваше на азиатския гигант, се оказа, че българският представител на външно министерство в Женева Валентин Добрев е гласувал резолюция срещу Китай. Абсолютен гаф, но добре прицелен. Поставиха Виденов в много конфузна ситуация, но беше ясно, че Луканов е сътворил всичко чрез Георги Пирински, анализира партийните борби 15 г. по-късно Красимир Райдовски.

  Междувременно Виденов и правителството му били притиснати от сериозни икономически проблеми и Международния валутен фонд. Затова премиерът се отказал да води и битка сред своите. Страшната „Бяла книга” била пренаписана и издадена в мек вариант – с пресята фактология, без критични оценки, изчистени са скандални факти. Била раздадена на депутатите в парламента, в МС и по други институции, но ефектът от обнародването й бил нулев.

  Ако през 1995-1996 г. беше пуснат истинският вариант на „Бялата книга”, обществото щеше да има ясна представа за подмолните процеси на прехода, за действащите лица в тях. Тези истини вероятно щяха да променят политиката и процесите в държавата, прокуратурата и Темида също можеше да се задействат и да пратят крадците в затвора, казва Райдовски. Сега много от главните герои в забранената книга вече не са между живите, но въпреки това той подготвя оригинала за печат, защото твърди, че следите остават и никога не могат да бъдат замазани.

  Дарислава Михова,

  Фрог.нюз

• ПОВИШАВАНЕ ЗДРАВОСЛОВНОТО СЪСТОЯНИЕ НА УЧЕНИКА

  През време на „Форум на българските училища и подкрепящите ги организации в САЩ” и „Пролетна сесията на Българо-Американска Асоциация” през 2011 година беше изказано становището, че ранното изучаване на няколко езика повишава интелигентното ниво и здравословното състояние на ученика. Към тази тема се прояви значителен интерес. Очаква се тя да бъде дискутирана и на „Есенна сесия на Българо-Американска Асоциация” на 2 октомври 2011 година. В тази връзка ще бъдат представени няколко подпомагащи темата материала.

  БОГАТИЯТ РЕЧНИК ПАЗИ ОТ ИНСУЛТ

  Хората, двуезични по рождение, са толкова различни от останалите, че образуват отделно човечество. У нас те са най-малкото малцинство. Доскоро България бе една затворена за света и вглъбена в своя комунизъм страна. Затова и смесените бракове у нас са нищожно малко и съответно малцина българи са се сдобили с два езика по рождение. А и не винаги родители от две националности отглеждат балансиран двуезичен човек. Най-често децата от такива бракове си служат с два езика, но ги владеят в различна степен.

  Двуезичие може да се постигне по естествен път в хода на общуването или чрез обучение. В зависимост от начина, по който двата езика са усвоени и си взаимодействат, психолингвистиката различава 24 типа двуезичие.

  Извън тази подредба при усвояването на езици има и друга, според която хората се разделят на 4 групи. В първата – група А – са онези, с които общуването на два езика е започнало най-късно в осмия месец след раждането им. Тогава в развитието на мозъка започва процесът на латерализация – трайното специализиране на лявото полукълбо за лингвистични функции. Този процес се развива бурно до навършване на 2 години, така че някои учени изтеглят крайния срок за попадане в група А до тази възраст.

  „А“ са хората с два родни езика, като и двата са равностойно и пълноценно усвоени, взаимно се допълват и обогатяват. И понеже са потопени в двата езика още от бебета, „А“ са идеалните, съвършено двуезични хора.

  Ако общуването на втория език е започнало по-късно, но все още в детска възраст, двуезичният човек е от група Б. Той владее и двата езика, но единият му е по-силен и го предпочита, защото по-често мисли на него, макар да може да мисли и на другия. За хората от група Б се казва още, че решителен за формирането им е факторът „гувернантка“. Има се предвид традицията по-заможните семейства да наемат детегледачки от чужбина, които покрай грижите за детето го научават и на своя език.

  Третата група е В – за хората, които освен майчиния си език са усвоили и друг, но той им е „чужд“, в смисъл че това е станало чрез волеви действия и по пътя на обучение, започнало преди 12-годишна възраст. Тези хора също са двуезични, но при тях има съществена разлика в степента на владеене и ползване на двата езика.

  Последната група Г е най-многобройната. Тя включва всички онези, които ползват в някаква степен още един език освен родния си, но това става подчертано неравностойно. Те мислят предимно на своя език и си превеждат наум на другия симултанно в хода на речта или консекутивно (първо планират какво ще кажат и после го произнасят).

  Лявото полукълбо на мозъка е отговорно за езика, както и за математическото и логическото мислене. В дясното полукълбо пък се развиват способностите на човека да се ориентира в пространството, да различава лица, да разпознава образи, музика и пр.

  Връзките между двете полукълба са мигновени, но обикновено едното доминира малко над другото. Областта в мозъка, която е отговорна за разбиране на езика, се намира над лявото ухо и има форма на дъга.

  През 1967 г. американският лингвист Ерик Лененберг формулира своята „Хипотеза за критичния период“. Според нея овладяването на даден език (а също и майчиния) трябва да започне преди 12-годишна възраст, защото след това е вече късно и той няма да бъде усвоен пълноценно.

  Тази теория се изгражда около нашумелия тогава случай с „Дивото дете“. Това е 13-годишната Джени, намерена в гората и отраснала сред вълци. Тя веднага е подложена на интензивно обучение на английски, но така и не успява да надскочи нивото на простите фрази и съвсем кратките изречения. При Джени критичният период е бил изпуснат, заключава Лененберг.

  До 12 г. се усвояват езиковите параметри – ако дотогава майчиният език не е достатъчно развит, нито втори, нито трети, нито който и да е следващ език ще се разгърне кой знае колко. С други думи, овладяването на чужди езици започва с изучаването на майчиния, като това е най-важният етап. През 1971 г. Ричардс разкрива как нивото на майчиния език влияе на нивото на чуждия в статията си Interlingual versus Intralingual Errors.

  Според друга сходна теория началната фаза на изучаване на чуждия език е крайната фаза на изучаване на родния. Тоест изучаването на чужд език е само надграждане над майчиния, разширяване и съпоставяне с него. По-добре е двата езика да са от различни семейства (да речем, български и английски). Колкото повече контрасти има, толкова по-лесно се оказва усвояването в сравнение със сродните езици, например български и сърбохърватски. Колкото по-„чужд“ е изучаваният втори (не трети и всеки следващ, а именно вторият) език, толкова по-обогатяващ е той за езиковите структури на мозъка. Затова е добре българчетата да се записват на немски, испански, японски и т.н.

  Науката отдавна е установила, че при хора, които развиват своите езикови умения цял живот, рискът от инсулт е по-малък. Затова се препоръчва на възрастни хора да четат всекидневно – като гимнастика за мозъка, а още по-добре и на чужд език. С колкото повече езици и на колкото по-високо ниво борави мозъкът, толкова по-активен и разгърнат е неговият капацитет.

  При двуезичните хора от група А обаче не е регистриран нито един случай на мозъчен инсулт! Това е най-поразителният страничен ефект, който се проявява при двуезичието и показва колко голяма е ползата от него. На нейния фон като точица в небето се проектира единственият, и то съвсем мъничък недостатък.

  При двуезичните хора често се проявява т. нар. конкуренция на речниците. Ако познанията по български и английски, да речем, са много добри, неволно се заместват изрази, объркват се и безсъзнателно се вземат думи от английското „чекмедже“ за българско изречение.

  Причината е, че самата мисъл тече по този начин. Поради това няма случай на двуезичен човек от група А да е достигнал до самите висини на даден език, да е сътворил най-изящната словесност, да е станал като Шекспир или като Ботев. Но пък от такива хора лесно може да излезе автор като Джойс, Бекет или Борхес, които жонглират с езиците, сякаш те са един, общ език.

  Все пак и при двуезичните хора всеки човек е индивидуален, често трудно податлив на категоризация случай. Психолингвистиката е млада наука и понякога доста разочарова с несигурността си. Тя по-скоро документира какво се случва с човека в езиково отношение, но е все още твърде некомпетентна да обясни случващото се. Затова в нея съжителстват множество общоприети и все пак противоречащи си теории. Тя обаче е достигнала до трайното убеждение, че колкото по-добре човек познава собствения си език, толкова по-далече, в математическа прогресия може да стигне в усвояването на всеки друг език.

  Поради това за нас, българите, най-добрият курс по чужди езици са уроците по български в училище. За жалост на тях се гледа с голямо пренебрежение, като с годините положението се влошава, и това автоматично оказва влияние върху усвояването на чужди езици.

  Колкото по-слаб е българският ти, толкова по-податлив си да научиш погрешно чуждия език и да до развалиш родния си. Именно слабите по български език имат най-големи проблеми в езиковите курсове, а и като правило изпитват неприязън към тях.

  РОСЕН ЯНКОВ

  Очаквайте
  Тема в развитие
  ПРИНОСИ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА В ЧУЖБИНА
  Стратегически приноси на българските училища в чужбина

  За първи път през 2011 година бяха „открият” някои скрити приноси на българските училища зад граница. Беше изказано становището, че чрез българските училища в чужбина могат да се постигат допълнително следните резултати:
  1. Повишаване интелигентното ниво и здравословното състояние на ученика.
  2. Формиране на бъдещи инвеститори за България.
  3. Ранна селекция на научни и управленчески кадри.
  Стратегическите приноси на българските училища зад граница бяха съобщени от „Българо-Американска Асоциация”, вестник „България сега” и други организации.

  Bd11e-spuc

• Докосване до забранения плод

   

  Тя е като забраненият плод, описва Димитър Кенаров* в едно изречение впечатленията си от двуседмичния престой в Беларус.

  Страната е затворена и трудно допуска журналисти, поради което е предизвикателство от професионална гледна точка и затова той избира именно Беларус. Целта му е да направи репортаж за списанието Virginia Quarterly Review, което подготвя за есента специален брой за бившите съветски републики.

  „Исках да направя не остро политическа тема, а да разкажа и за живота в страната през призмата на репортаж за сектора, който тя все още смята за своя национална гордост – машиностроенето и по-специално производството на трактори. Оказва се, че дори днес страната държи 10% от световното производство на такава техника“, разказва Кенаров.

  Той си вади двуседмична туристическа виза, а не журналистическата, защото смята да подготви статия, която да не бъде остро политическа, и се надява, че няма да привлече особено внимание. Така се озовава в Минск, столицата на страната, смятана за една от последните диктатури в Европа.
  „Минск, а и въобще Беларус представляват една мумия на Съветския съюз от 70-те години.

  Всичко е застинало, така както е било през 70-те, най-много 80-те години. Човек се качва на метростанция „Автозаводская“, слиза на метростанция „Тракторный завод“. Във всеки беларуски град на площада има огромна статуя на Ленин, има площад на Ленин, има улица „Комсомолская“, „Октябърская“…

  Хората сякаш съществуват в една паралелна вселена, удивен е Кенаров.

  Обличат не по-различно от нас, използват интернет, дори някои дръзват да изразяват недоволство и да протестират, макар и прикрито, макар и със страх.

  Кризата и страхът дебнат от всеки ъгъл

  Привидно положението в страната не е чак толкова лошо, описва Кенаров. Има ограничения в продажбите на определени стоки. Например човек може да си купи пет хляба, не може да си купи десет. Но на пръв поглед дълбочината на кризата не се забелязва.

  Особено в Минск – там всичко е като за витрина. От летището се пътува по широка магистрала. Всичко привидно е бляскаво. Свърне ли обаче човек встрани, попада буквално на един черен път. Дори не второстепенен.

  Кенаров споделя, че мнозина от хората, с които е говорил (не само младежи, но и работници, бедни и богати), са недоволни от кризата, но не смеят да го кажат на глас, за да не влизат в конфликт или да не критикуват партията и да могат да си осигурят спокойно съществуване. Страхът е огромен. Всеки подслушва всеки. Усеща се дори в редиците на милицията, но никой не смее да каже нищо извън официалната линия.

  И все пак малцина се осмеляват да изразят публично недоволството си дори с риск да влязат в затвора. Това обаче са предимно млади хора на възраст 18-30 години. При последния протест в неделя се стигна до сблъсъци с милицията и бяха арестувани десетки протестиращи срещу управлението на президента Лукашенко и кризата в страната.

  Според Кенаров протестите са странни, както почти всичко в страната. „Например при протеста на ръкопляскащите в неделя всички се движеха непрекъснато като флашмоб. Идеята е никой да не остане на едно място за по-дълго време, за да не може да се каже, че има събиране на хора. Ръкопляскаха, непрекъснато се движеха и блокираха улиците.“

  Готова ли е Беларус за своята революция

  Един от участващите в протестите е споделил с българския журналист по време на престоя му в Беларус, че в страната няма да се случи революция, докато на улиците не излязат 40-годишните, хората от фабриките и заводите. „Младите може и да вдигат шум, но само с тяхното недоволство режимът няма да се смени. Те нямат власт и влияние.

  Но при сегашната икономическа криза в страната, огромната девалвация, големия балон, който се създава, за да се закрепи положението – печатат се пари, дават се субсидии, извършват се финансови трикове, подобни на онези в САЩ, които правеха банкерите преди години. Рано или късно този балон ще се спука.“

  Питам го дали дали допуска кървав изход. Възможно е, признава Кенаров, защото Лукашенко на практика държи армията и милицията и им плаща добре, за да си осигури тяхната вярност и преданост.

  Българският журналист е впечатлен от огромен капацитет, с който разполага милицията и колко добре е оборудвана. Заснемат протестите с най-модерните HD камери (камери с висока резолюция – бел. ред.).

  „От едната страна записват милиционерите, от другата – протестиращите“, разказва Кенаров.

  Съвременната революция не може без интернет

  В Беларус качеството на интернета, който засега е основното средство за мобилизиране на протестите, е добро с изключение на това, че опозиционните сайтове са много бавни. В страните от бившия СССР е широко разпространена социалната мрежа „В контакте“ (вконтакте.ру), местният аналог на „Фейсбук“. На практика протестите на младите в Беларус се организират най-вече там. Почти не ползват „Фейсбук“ или „Туитър“.

  Парадоксът според Кенаров е, че в Беларус има много жестока цензура върху печатните медии. Официално се издават малък брой опозиционни вестници, останалите са нелегални. От друга страна, интернетът е свободен, което абсолютно обезсмисля цензурата върху печатните медии, особено за младите хора, защото те вече се информират през интернет, смята Кенаров.

  За него паралелното съществуване на двете вселени проличава дори в медийното пространство – едната вселена на старата номенклатура и на старата цензура, от една страна, и свободата в интернет, от друга.

  Българският журналист, посетил и други „горещи“ точки на света като Ирак, очаква скоро в Беларус икономическата криза да доведе до политическа, а оттам и до смяна на режима, както се случи в началото на 90-те в другите бивши комунистически държави. Но истината е, че всичко ще зависи не от Запада и от ЕС, а от Русия, убеден е Кенаров.

  Русия вече е изнервена от опърничавостта на беларуското ръководство и няма още дълго време да толерира гордостта на Лукашенко – беларуската промишленост – да продължи да се субсидира чрез евтиния петрол, който страната получава от Русия и препродава на Запад по пазарни цени.

  Това стана ясно с прекъсването на газовите доставки през миналата година заради неплатени сметки от Минск и на електричеството през миналата седмица, както и с отказа на Москва да предостави спасителна инжекция на Беларус, за да се справи с кризата.

   

  –––––––––––-

  * Димитър Кенаров е журналист на свободна практика. През миналата седмица той бе задържан в Беларус, където е влязъл с туристическа виза, за да подготви репортаж, но по време на престоя си е загубил паспорта си. Кенаров престоя шест дни в ареста в град Мозир. До освобождаването му се стигна, след като му беше издаден временен документ (пасаван) от Министерството на външните работи на България.

  Той се завърна във вторник рано сутринта, но негови близки вече бяха упрекнали МВнР за бавната им и неадекватна според тях процедура по издаване на пасаван. Кенаров се опасява, че без медийния шум би останал в ареста още поне седмица-две, докато получи документите. От МВнР отхвърлиха обвиненията и заявиха, че пасаванът е бил издаден за 48 часа вместо за обичайните в такива случаи 72 часа.

  С Димитър Кенаров разговаряме за пребиваването му в страната по време на едни от най-бурните времена от най-новата й история, когато изживява тежка икономическа криза след спорното преизбиране на президента Александър Лукашенко за четвърти мандат през декември м.г. и опасно се олюлява на ръба на фалита.

   

  Източник:   в. „Дневник”

• На всеки българин се падат по 45 вестника

   

  През миналата година са издавани 60 всекидневника с тираж 186 792 хил., съобщиха от Националния статистически институт. Издавани са 359 вестника с годишен тираж 340 812 хил., като на човек от населението годишно се падат по 45 вестника. В сравнение с предходната година заглавията на вестниците намаляват със 17,7%, а тиражът – с 4,2%. Всекидневниците формират 16,7% от всички вестници, а тиражът им е 54,8% от общия тираж. В сравнение с 2009 г. делът на заглавията се увеличава с 1,3 процентни пункта, а делът на тиража намалява с 2,8 процентни пункта. Седмичните вестници са с 19,1% по-малко от предходната година, или 148 броя.

  През първите девет месеца на 2010 г. са били издадени 4126 книги с тираж 2 709 хил. и 488 брошури с тираж 511 хил. 28,2 на сто от издадените книги са художествена литература. Учебната литература е 19,2 на сто, а научната – 18,0%. През същия период са издадени 327 книги на детско-юношеска тематика. 77,3% от издадената литература е оригинална, а преводните издания съставляват 22,7% от издадените книги и брошури. С най-висок относителен дял са преведените заглавия от английски език с тираж 740 хил., следват преведените издания от немски език с тираж 105 хил. и от руски език с тираж 98 хил.

   

  Източник:  в. „Новинар“

• Стига сме опитомявали ромите

  За нас интеграцията се свежда до това ромското дете да ходи в училище заедно с българските си връстници, а не да знае и може, да се състезава и да си сътрудничи

  Автор: Веселина Седларска

  Спомняте ли си Кортеза? Детето, което роди дете. 11-годишната Кортеза отскочи в сватбения си ден до родилното, даде живот на момиченце и постави българския рекорд за най-млада майка. Седмица по-късно излезе от болницата с бебето и тъй като все още имаше вид на момиченце, което не разбира какво се е случило, попитах я: Ти не знаеше ли как стават бебетата, не учите ли в училище? „Учи се – отговори ми Кортеза, – ама в пети клас, а аз съм четвърти.“ Това е положението – по отношение на ромите ние винаги сме поне с една година назад. И в представите, и в теориите си, и в мерките.

  Училищата ще бъдат задължени да приемат определен процент ромчета и деца от други етноси. За приобщаването на тези ученици са заделени близо 20 млн. лева от европейските фондове. Първите 7 млн. лв. ще бъдат дадени още следващия месец на училища, спечелили проекти за интеграция, съобщиха неотдавна медии. Ето, това е мярка, с която не сме само с една година назад, а с доста повече години, отколкото са годините на Кортеза.

  Тази мярка чука на възможно най-отворената врата. Никой никога никъде не е забранявал на никое училище да приема ромски деца. И да не бъдат задължавани, училищата ще се борят (из страната те вече го правят) за ромски ученици по чисто демографски причини. Проекти от години разнасят със специални автобуси ромчета до престижни училища, проекти хранят ромски деца със закуски, проекти купуват на ромски деца ранички и тетрадки и т.н. имитации по формулата „Има тук едни пари за усвояване“. От това ромските деца не станаха по-ученолюбиви, а родителите им не качиха образованието на по-горно стъпало в ценностната си стълбица.

  Никой не знае колко са ромските деца, които не ходят на училище,

  най-конкретното число до този момент е „преобладаващата част от общо 200 000 изпаднали от училището деца“. Новата мярка не предлага нищо по-различно.

  Ромската неграмотност е най-тежкият проблем, който се задава откъм бъдещето. Той ще се стовари върху България с неподозирана мощ. По чисто демографски причини това е бъдещата работна сила – неграмотна, неквалифицирана, деградирала, обречена да избира между престъпност и просия. От този омагьосан кръг може да се излезе само ако ромите го поискат, а българите го приемат. Нито е възможно, нито е нужно всички роми да го направят едновременно. Но за онези, които поискат да напуснат блатото на гетото, трябва да има шанс. Българската формула как да се случи това все още не е изобретена. Ето две успешни формули от две доста отдалечени по много признаци държави – Индия и САЩ.

  През 1974 г. населението на Индия достига 500 милиона, правителството на Индира Ганди предприема крайни мерки. В страната са създадени „вазектомни лагери“ и съгласно новия закон мъжете с по три живи деца трябва да се явят там, за да бъдат стерилизирани. Онези, които не отидат „доброволно“, ще бъдат арестувани и откарани насила. Като принудителна мярка полицията задържа купоните за храна и шофьорските книжки или отказва медицинско лечение. Само за една година са стерилизирани над 8 милиона души.

  След яростни протести правителството спира програмата. Населението продължава да се увеличава. То се увеличава и днес – навсякъде, освен в една провинция, наречена индийското социално чудо. Керала. Без бруталност, без принуда тук е постигнато онова, което останалата Индия не успя да направи. В стопанско и социално отношение Керала е като другите. Отглеждат ориз, чай, подправки. Средният жител на провинцията печели 70 пъти по-малко от средния американец.
  Онова, което прави Керала различна, е просветата. Не просветата за контрола на раждаемостта и семейното планиране, а обикновената – четене, писане, смятане, особено на жените. В края на 80-те години правителството на щата, подпомагано от неправителствени организации, провежда масова кампания за ликвидиране на неграмотността. Буквално десетки хиляди доброволци кръстосват провинцията и регистрират 150 000 неграмотни, две трети от тях жени. Малка армия от преподаватели доброволци се заема да ги учи на елементарна грамотност. „Часовете се водеха в оборите, под открито небе, в дворовете“, разказва един от ръководителите на кампанията.

  Три години по-късно, през 1991 г.,

  ООН обявяват Керала за единственото място със 100% грамотно население

  Днес икономистите и социолозите са съгласни, че именно образованието на жените е сътворило разликата. Чудото на Керала илюстрира ярка социална каскада, задействана от вид поведение, който става толкова по-привлекателен, колкото повече хора го практикуват. Преодоляна е една бариера и сега щатът е от другата страна. Образованието е свързало индивидите в нова, самоподдържаща се социална схема.

  В САЩ шансът на бедните да извървят пътя от дъното на гетото до върха на образованието се нарича KIPP (Knowledge is Power Program). Програма „Знанието е сила“. Програмата е зачената с убеждението, че времето има решаващо значение в образованието. До този извод стигнали американските психолози, които си поставили за цел да разберат защо децата от бедни семейства от афро- и латиноамериканската общност изостават. След дълги и обстойни изследвания те стигат до извода, че тези деца изостават не в процеса на обучението, а в свободните часове, дни и през ваканциите. Вечерите, съботите, неделите, лятото – там е теренът на изоставането, а не в класната стая.

  Следователно: ако бедните деца от гетото искат да бъдат толкова добри, че не само да продължат в колеж, но и да заслужат стипендия, те трябва да учат повече време, да положат повече усилия. Изходът е да се появи училище, което ще предложи на бедните чернокожи семейства следната сделка: „Ние ви предлагаме детето ви да бъде първото от семейството, което ще завърши колеж, при това с успех, който ще му гарантира стипендия. Но вие трябва да знаете, че то ще прекарва в нашето училище много време и ще учи упорито.

  Имаме ли сделка?“

  След което наистина се сключва договор.

  Първото такова училище е основано от учителите Дейв Левин и Майк Финберг през 1994 г. в Хюстън. Да се основе училище в САЩ не е необичайно. Вече в 41 американски щата има закони за т.нар. чартърни училища – това са публични институции, които се финансират от държавата, но са се откъснали от нейните регулации и имат свободата сами да определят начина на обучение, съдържанието на програмата, квалификацията на учителите. За чартърните училища е по-важно постигането на конкретни, специфични, понякога местни цели и резултати, записани в хартата на училището (charter – харта, оттам и името). KIPP училищата са чартърни, в тяхната харта целта е с повече време и повече усилия да осигурят шанс за постъпване в колеж на деца от бедни семейства. Да бъдат училища, в чиито класни стаи губещите се превръщат в победители.

  Учебният ден в тези училища започва в 7.30 и приключва в 17 часа. Това не е време за писане на домашни. Домашните се пишат вечер вкъщи и отнемат от два до четири часа допълнително. Два пъти в месеца се учи и в съботните дни – от 8.30 до 13.30. Лятната ваканция започва три седмици по-късно, отколкото за обикновените училища. Така единственият свободен летен месец е август. В крайна сметка децата учат 60% повече от връстниците си в обикновеното училище.
  Шестнайсет години по-късно KIPP училищата са вече 99 в 20 щата. 24 от тях са начални, до четвърти клас. 60 са от 5-и до 8-и клас, най-масово търсените. 15 са от 9-и до 12-и клас. Децата могат да изберат една, две или и трите от тези степени. В момента в тях учат 27 000 деца. До този момент в американското общество има една-единствена критика към училищата от веригата „Знанието е сила“ и тя е, че там изтощават учениците. Но организаторите не отстъпват. Те твърдят, че това честно е било заявено при сключването на сделката. Броят на училищата продължава да расте.
  България трябва да сътвори своята формула. И тя трябва да е не просто политически коректна, а работеща. Новата мярка на просветното министерство е политкоректна и нищо повече от това. За нас интеграцията се свежда до това – ромското дете да ходи в едно училище заедно с българските деца, а не да знае и може, да се състезава, да си сътрудничи и по този начин интеграцията да се случи естествено и необратимо.

  Източник: в-к Сега

• Том Блентън: Ако не окажеш натиск, информацията остава поверителна – така работи всяка бюрокрация

  90 процента от тайните на националната сигурност на САЩ не заслужават да бъдат тайни, твърди директорът на „Архив Национална сигурност”

  Tомас Блентън ръководи „Архив Национална сигурност”от 1992. Архивът е средводещите организации в САЩ в дебата за декласифициране на правителствени документи, свързани с външната политика на страната. Архивът е създаден през 1985. от журналисти и изследователи, за да се наложи контрол върху нарастващата секретност в американското правителство. Архивът се помещава в библиотека „Гелмън” към Университета „Джордж Вашингтон” във Вашингтон. С Томас Блентън разговаря Диана Банчева.

  Том, как бе въвлечен в свободата на информация?

  В колежа работех за университетския вестник. Мои приятели създадоха свой вестник в Минесота и ме поканиха да се присъединя. Прекъснах следването и заработих при тях през 1976 – годината, в която бяха приети положителни поправки в Закона за свобода на информацията. Президентът Форд наложи вето, а Конгресът го отхвърли. Бяхме в разгара на голямата битка за отворено управление. Стояха въпроси като как ще избегнем втори Уотъргейт, или войната във Виетнам. Един от начините бе да направим Закона за свобода на информацията наистина силен. Бях млад журналист и знаех за тези противоборства във Вашингтон. В този момент фермерите в Минесота протестираха срещу проект на правителството да построи високоволтов електропровод, който преминава през земите на хората. Процесът беше много непрозрачен. Идваха със съдебна заповед и отнемаха земята на хората. Правителството трябваше да направи оценка на въздействието, да организира обществено обсъждане и да вземе предвид мнението на бъдещите засегнати. А фермерите се страхуваха за ефекта върху здравето им, върху здравето на децата им. Тогава ми хрумна да подам заявление за достъп до правителствено проучване за ефекта върху здравето от високоволтови електропроводи. Заявлението хем успя, хем се провали. Не получих никакви документи, но правителството трябваше да признае, че никога не е правило оценка на риска за здравето от подобен проект. Това беше скандално. Новината кацна на първа страница, а аз спечелих журналистическа награда в Минесота.

  Какво се промени след това разкритие?

  Накара управляващите да изготвят проучване. В крайна сметка, нямаше риск за човешкото здраве. Но това, до което историята доведе, е изпълнение на задължението правителството да информира и да се консултира с хората, които ще бъдат засегнати, преди да предприеме някакви действия. Така че, като цяло значението на оценката на въздействие бе подсилено. Правителството трябваше да я прави и преди това, а не се съобразяваше. Промяната не беше огромна, но подтикна управляващите да си вършат по-добре работата. Това е истинската функция на журналистите, а едно заявление за достъп бе ключа към изобличаването.

  Какво се случи после?

  Върнах се в колежа, завърших и отидох във Вашингтон. Там срещнах други журналисти. За моя изненада малцина от тях използваха Закона за свобода на информацията. Аз не бях все  още опитен репортер, но написах голям материал, използвайки закона. Моят начин на мислене беше – отварям „Вашингтон поуст” и чета някаква история за някаква инициатива на правителството. Реакцията ми е – подай заявление за достъп, открий какво се крие зад изявлението на говорителя, какво пише в договора, какво наистина опитват да направят. Така мислех за правителството, но за моя изненада повечето колеги не разсъждаваха така.

  А тъкмо журналистите трябва да имат подобно мислене.

  Не само те. И всеки гражданин. Но това е трудната страна от свободата на информация – промяната в мисленето, в манталитета.  Изисква всеки от нас да го промени. Изисква гражданите да разберат, че информацията е наше право, ние я притежаваме. Изисква служителите в администрацията да разберат, че са просто пазители на информацията, че работят за нас. Следователно имат дълг към нас да ни информират за това, което правят. Но това са огромни промени в начина на мислене. И отнемат време. Ние  опитваме да постигнем тази промяна от 45 години и все още има какво да се желае. Може би сме по-добре по отношение на прозрачността от редица държави. Годишно се подават по 500 000 заявления за достъп на федерално ниво. Съществува асоциация от държавни служители, провеждащи специални обучения. Наричат се Американско общество на професионалистите по достъп. На английски абревиатурата е ASAP, което означава и „колкото може по-скоро”. И тези хора мислят за себе си като за професионалисти по достъпа. Работата им е да разглеждат заявления за достъп и да удовлетворяват исканията на обществеността. Това са големи стъпки напред.

  Кога е създадена тази асоциация?

  През 1980. Четири години след като подадох първото си заявление,  заявленията нараснаха толкова много, че самите служители прецениха: трябва да обучим колегите, които се занимават с това, да го правят както трябва. Защото, ако не го правим, както трябва, заявителите завеждат дела, губим време и пари. Трябва да повишим стандартите си. И създадоха тази асоциация. Друг стимул за участие е, че сертификатите, които асоциацията дава за преминато обучение, служат за повишаване на квалификацията и съответно на заплащането на служителите. Така обслужването на интереси вътре в управлението води до повече откритост.

  Да накараме управляващите да повярват, че го правим за тях?

  Те имат свои основания да искат да го правят. Не са като нашите. Понякога влизаме в открити конфликти. Преди известно време например „Архив Национална сигурност” откри, че Въздушните сили на САЩ са създали система, чрез която просто изхвърлят заявленията за достъп до информация.

  Не е за вярване!

  Тяхната администрация е много децентрализирана. Няма централен регистър на заявленията. А има и хора, които работят три години в един отдел, след това се преместват в друг. Тоест, три години са в отдела за достъп до информация и ако в края на срока имат натрупани необработени заявления, просто ги изхвърлят. Разбрахме това, тъй като 80 наши заявления не получаваха отговор с години. И ние питахме и питахме за тяхното развитие, а те дори не можеха да ни кажат къде са.

  Как реагирахте на тази порочна практика?

  Заведохме дело. Спечелихме го. Освен стотиците хиляди долари, на които бяха осъдени Въздушните сили, съдията издаде заповед за назначаване на генерал като ръководител на звеното, отговарящо за достъпа до информация, който да го реформира и да назначи нов състав. И те наистина се реформираха, но това беше в резултат на огромно усилие. Накратко: трябва да се обучава всяка нова група служители. И всяка нова група от журналисти. И всяко ново поколение от студенти за обществената информация, на която имат право.

  Застъпена ли е темата за свободата на информация в университетските програми?

  Да, за студентите по право и журналистика. А за студентите по история и политология мисля единствено Архива прави обучения. Провеждаме летен семинар за бакалаври и магистри, които ги очаква докторат. Идват около 30-40 изявени студенти, които ще бъдат следващите професори. За седмица ги обучаваме как да получават обществена информация от всякакъв вид – от архиви, чрез Закона за свобода на информацията, чрез процедура на декласифициране, от президентските библиотеки. Провеждаме и еднодневен семинар в университета Джордж Вашингтон как да се използва Закона за свобода на информацията. Десетина пъти  годишно чета лекции в журналистическите факултети в страната – в Колумбия, Бъркли и др. Всяка година представяме тактики за получаване на информация на конференцията на разследващите журналисти в САЩ. Издадохме наръчник за използването на закона, от който сме разпространили стотици екземпляри, а го има и онлайн. Доколкото знам наръчникът се използва в програмата на някои университети. Най-доброто, което правим за образованието на журналисите е, че раждаме новини. Пет-шест пъти в годината сме на първа страница на „Ню Йорк Таймс” и „Вашингтон поуст” с някой от документите, които са ни предоставили. Онзи ден Боб Уомплър бе в Националното обществено радио и коментира Корея. Десет милиона американци чуха експерт да говори за използването на Закона за свобода на информацията, за да получи документи, които са актуални и днес. Това засилва доверието в правото на информация. Хората започват да мислят за това право, когато им покажеш какво може да се постигне с него.

  Кои са най-активните групи, ползващи Закона за свобода на информацията?

  Гражданите в пенсия най-вече използват закона, за да получат информация за социални осигуровки, медицински грижи, надбавки на пенсията, здравна помощ. Следващата по големина група са ветераните, бивши военни. Информацията, която търсят също е свързана с пенсията им, с надбавките за служба, със здравната помощ. Третата група са лицензираните компании в САЩ. И най-активни от тях са фармацевтичните компании. За пример – Външно министерство получава около 10–15 000 заявления годишно. Докато Министерството на храните и лекарствата получава от 50 до 70 000.  Компаниите опитват да научат предварително каква политика по отношение на лицензионния бизнес предстои да предприеме правителството. Четвъртата група е частният бизнес, тези, които искат да сключат договори за поръчка с правителството. Това са предимно военни контрагенти. Пентагонът има бюджет от $600 милиарда годишно. Половината се харчат по договори. Петата по големина група са правните кантори, които подават заявления от името на клиентите си. Следват затворниците. Те разполагат с толкова свободно време, че могат постоянно да подават заявления. Повечето им заявления получават откази, тъй като искат информация кой ги е предал, кой е свидетелствал срещу тях, а това е информация, защитена със закон. След затворниците идват групи на гражданското общество, неправителствени организации. След тях по активност са служителите от местната или щатска власт. Те използват Закона за свобода на информацията, за да разберат политиката на федералното правителство, или какви средства трябва да дойдат в техния град, или къде са отишли тези пари. Така законът се превръща в още едно средство, което различните нива на управление могат да използват, за да контролират ефективността. Колкото повече знаят хората на всяко равнище, толкова по-малко възможност за корупция съществува. И последната група са журналисите – от 3 до 5 процента. Въпреки всичко, това са хиляди заявления с може би най-голям обществен ефект.

  Как бе създаден „Архив Национална сигурност”?

  След като завърших, заминах за Вашингтон. Там се запознах със  Скот Армстронг от „Вашингтон поуст” и Реймънд Бонър от „Ню Йорк Таймс”, които използваха Закона за свобода на информацията. Аз също го използвах, но не систематично. В началото на 80-те години получих предложение за работа на свободна практика в Централна Америка. Тогава там имаше война, беше добра журналистическа възможност. А Скот и Рей обмисляха създаването на „Архив Национална Сигурност”. Бяха натрупали толкова документи в домовете си, че обичаме да се шегуваме, че истинските основатели на Архива са съпругите на Скот и Рей, особено на Скот. Тя го заплашила с развод, ако не се отърве от документите.  Другата причина е, че е много трудоемко и отнема време да се получат документи, свързани с националната сигурност. Хора като Скот и Рей подаваха заявления в процеса на работа по определен материал. Обикновено завършваха историята и публикуваха  материалите си преди да получат отговор, защото имаха срокове. И година по-късно получаваха документите. Въпросът бе какво да правят с тях. Повечето журналисти биха ги изхвърлили или зарязали в мазето. А Скот и Рей създадоха „музей” за тези документи, тъй като разбираха трудността на работата със закона в областта на националната сигурност. По това време аз бях в Централна Америка. Четири месеца по-късно минах през Вашингтон да видя приятелите си. Предложиха ми да работя с тях. Приех, мислейки, че ще остана три месеца. И така вече 25 години. Започнах работа в Архива в началото на 1986, когато той беше малка неправителствена организация с 4-5 човека екип. Но двама души работеха по изключително интересни проекти. Единият беше Малкълм[2], който работеше по въпросите на Иран. А другият – Питър[3]– работеше по въпроса на Контрите в Никарагуа.

  През ноември 1986 избухна скандалът Иран-Контри и ние бяхме единствените в света, които разполагаха с документи по въпроса и база данни със събитията и участниците. Малкълм ги редактира и ги публикувахме под формата на Хронология. Изведнъж медиите започнаха да ни канят, за да обясним ситуацията. От малки и неизвестни, се въртяхме по телевизиите всяка вечер, понеже разполагахме с нещо, което друг нямаше. Имахме невероятен ресурс.

  Това израстване едва ли е резултат само от щастлива случайност.

  И от здрава работа, разбира се. Изискваше се много работа и търпение, тъй като процесът е дълъг. Когато избухне скандал, можем да дадем уникалните ни първични документи. Ние не се застъпваме за нищо друго, освен за открито управление. Не бихме се изправили да кажем, че Контрите са лоши хора. Но имаме доказателства, те пораждат дискусия и Конгресът ни кани за становища 4–5 пъти годишно. И се превръщаме в първите в списъка на всеки журналист, на когото да се обадят, за да питат с какво разполагаме. Имаме постоянно медийно присъствие. Всичко това ни помогна да привлечем донори като фондациите Форд, Карнеги и Макартър. Те виждаха какво правим, какъв е резултатът и ефекта от работата ни и ни подкрепиха. Скандали като Иран-Контри отварят прозорец сред правителствената секретност, за да се види как наистина работи правителството. Иракгейт също отвори такъв прозорец. Уотъргейт – също.

  Трябва да си там с експертиза и знание.

  Точно така подбираме проектите си. Преценяваме районите в света с проблеми или ключови моменти от историята, които са противоречиви, които са обусловени от конфликти, които биха могли да доведат до скандал, и трябва да бъдат проследени систематично. Такава тема е атомното въоръжение, една от най-секретните теми на американското правителство. И една от най-опасните за света. Според нас, именно секретността поражда лошата атомна политика. Смятаме, че ако събираме документите систематично, докато няма скандал, ще сме готови при неговото избухване. Така че е необходима и подготовка, и късмет.

  Секретността на правителството ли е най-голямото предизвикателство за Архива?

  Бих нарекъл тази секретност коленен рефлекс. Това е като автоматичен рефлекс, без да влагаш капчица мисъл. Ето така се поражда по-голямата част от секретността на правителството. Имаме примери, които сме окачили по стените на офиса – един и същ служител по сигурността преглежда два пъти един и същ документ в рамките на една седмица. Първият път заличава първи и трети параграф, вторият път – само вторият параграф. Няма обективна причина за това. Всичко е субективно. Това е най-големият проблем, с който се сблъскваме. 90 процента от тайните на националната сигурност на САЩ не заслужават да бъдат тайни. Могат да заслужават да са защитени за кратко, за няколко месеца, за година. Но системата би ги държала в тайна завинаги, ако не ги притиснем със заявление за достъп, със съдебно дело, с процедура по декласифициране. Ако не го направим, системата ще продължи да държи информацията в тайна, защото така работи всяка бюрокрация. САЩ е може би една от най-отворените, най-некорумпираните бюрокрации. И все пак имаме своите скандали.  Най-голямото ни предизвикателство е автоматичната секретност. Имаме средства за борба с това. Законът за свобода на информацията е едно от тях. Публикациите в медиите – също. Съревнованието между институциите за награди, като в България за Деня на правото да знам, също е средство.

  Ние опитваме непрекъснато да спечелим служители от администрацията на наша страна. Често наши съюзници са историци, които имат достъп до секретна информация, но не могат да публикуват, за да получат признание от историческата общност. Така че, ни съдействат за декласифицирането на подобни документи.

  Кой наскоро предоставен документ би цитирал като особено въздействащ?

  Записи от разпитите на Саддам Хюсеин за истинските мотиви на политиката му и колко погрешно е било САЩ да навлязат в Ирак. Разпитите се водят от агент от ФБР, който говори арабски и успява да спечели доверието на Саддам. Агентът пита: „След като узнахме, че не разполагаш с атомни оръжия или оръжия за масово унищожение, защо не ни каза, че нямаш, а остави всички с впечатлението, че ги криеш”. Саддам отговаря: „Ако бях признал, че нямам такива оръжия, лудите ирански молли щяха да ме завземат. Единственият начин да осигуря сигурността на Ирак бе да изглеждам сякаш имам оръжия за масово унищожение”.

  За американците, тази война коства стотици жертви. Милиарди долари бяха погребани в пустинята. И това беше огромна новина, произтекла от едно заявление за достъп до информация до ФБР.

  Какво предстои на Архива след почти 30 години работа?

  Направихме една голяма промяна, след като аз поех Архива. Първите 6-7 години от дейността си, той бе фокусиран върху американското правителство. Но с края на комунистическия период и отварянето на възможности по целия свят, за мен фокусът се измести върху това да превърна Архива от институция в част от световното движение за свобода на информацията. Да помогнем на хора от други страни да разберат и реализират амбициите си. Документите, с които разполагаме, се превърнаха в доказателствен материал за правозащитници в други държави. Примерът от нашите съдебни дела и застъпничество послужи на други кампании. Понякога успяваме да намерим дори средства от американски благотворителни фондации, за да подпомогнем неправителствени организации в страни като Грузия. Това позволи на Института за развитие на свободата на информация да осъществи първото проучване на уеб страниците на институциите в страната. Помогнахме на активисти в Индия да наберат средства от Гугъл, с които направиха първото федерално проучване за използването на закона в страната. От 190 държави в ООН над 80 имат закони за свобода на информацията. Това също е цел – от 80 да станат 190. А от 80- те със закон, може би в 25 от тях законите са наистина действащи. Да ги увеличим от 25 на 80-90 също е хубава цел. Мисля, че има много възможности в тази област по света. Затова и създадохме портала Freedominfo.org. По отношение на бъдещето на Архива, това, което аз смятам за ценно, е партньорството с организации от други държави. И като говорим за следващите 25 години, работата на „Архив Национална сигурност” ще бъде да доведе новите стандарти, поставени Обама, до норма за рутинна откритост в Интернет. В САЩ е реално постижимо следващия четвърт век процесът на подаване на заявление, на подаване на жалба, на завеждане на дела да се свие, тъй като много от информацията ще бъде достъпна онлайн. Една от целите ни е да доведем американското правителство до това ниво на откритост.

  Източник: http://www.aip-bg.org/

• Само помислете

   

  Само си помислете – населението живее в представата, че отвсякъде е обградено от врагове и опасности – вековния враг Турция, враждебната Гърция, антибългарската Югославия, от север дълбока вода и власи, от изток ЧЕРНО море. По границите стрелят, да преминаваш реката – безумно, да бягаш през морето – отиваш на дъното. Има едно радио, чуждите се заглушават, вестниците са единодушни. За „много говорене” влизаш в затвора…

  Формиран е обсаден синдром. В държавата господства островното мислене. От десетилетия се използва изразът, че България е „остров”. Изрича се още преди Девети септември. Тодор Живков често го използваше, а сега не спират: „остров на спокойствието”, „остров на стабилността”…

  Но границите са паднали. Новините нахлуват и давят умовете. Доброто и злото губят местата си.

  Да отидеш до Цариград и да пиеш едно кафе, няма причина после да го разказваш; да се изкъпеш по обяд в Бяло море и да вечеряш на брега на Дунава, е въпрос на резервоар, а дали да живееш у нас или в странство, е лична работа. Да ругаеш властта, няма кой да те чуе…

  Не е вярно, че страната е напусната само от милион и половина персони. Всички напуснахме Онази България и попаднахме на ново място. Това е друга, непозната страна, към която трябва да се адаптираме.

  Още не можем да я възприемем. Дори чиновниците са затруднени. Шоуменската невъздържаност „няма такава държава” е вярна – наистина няма. Тази е друга.

  Преходът у нас не е само преход от тоталитаризъм към демокрация, това е период на културна промяна. От общество със силни ориенталски характеристики – родово, поселищно, патерналистично, котловинно, то се трансформира в гражданско, индивидуалистично, отворено. От култура, където междуличностните познанство регулират индивидуалното поведение, попадаме в свят на анонимност, където самоконтролът и парите са основни регулатори. Законът и полицията само наблюдават дали това е така. (Би трябвало!)

  Оцеляването спира да бъде възможно при снишаване, прикриване, траене, сливане със средата. Напротив. Азът трябва да заяви себе си. Така вместо да смятаме себе си за малки, бедни, страдащи, застрашени, жалващи се, нуждаещи се от помощ, песимисти, трябва да превключим и да се самоизградим като достойни, независими, упорити, находчиви, рационални, целенасочени, работещи, контактни, екипни, оптимисти.

  И това не зависи от правителството, чието и да бъде. Хич не зависи от министър-председателя, Брюксел, НАТО, Вашингтон или Москва. Решава се в „дебелата българска глава”. (С такъв епитет се славим сред съседи.)

  Никой не пречи на индивида да е чист, да е подреден, да си пести времето, да се самоуважава, да си решава проблемите, да е учтив, да е възпитан, да е дружелюбен, да е усмихнат, да не досажда, да е коректен и почтен… Да се бори в защита на своите интереси, сам или в съдружие!

   

  Петко Симеонов,

  omdabg.com

• България ще препродава руски газ

  Трайков: Няма да искаме намаляване на доставяните количества

   

  България ще настоява в новия договор за доставка на газ от Русия да влезе клауза, която ще ни дава право да продаваме на трети страни неизразходваното синьо гориво. Това съобщи в кулоарите на парламента министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков. Той напомни, че настоящият договор с „Газпром” изтича в края на 2012 г.

  Трайков коментира и информацията, появила се днес в руските медии, че България обмисля след изтичане на договора да намали близо четири пъти количеството газ, което купува от Русия – 500 млн. куб. м вместо сегашните 2 млрд. куб. м. След като първоначално се възмути, че карат български министър да отговаря информации от вестници, той все пак опроверга слуха: „Никога не съм казвал, че ще преговаряме за по-ниски количества“. Целта на България е да разнообрази източниците си на газ. Ако руският е по-евтин от азербейджанския, ще купуваме него, обясни бъдещата стратегия Трайков.

  Според него драмата с шистовия газ е възникнала, защото има голям шанс да се случи нещо. Досега в България е имало над 2000 сондажа, затова той не разбира защо сега се прави трагедия от 4.

   

  Източник:  Vsekiden.com

• Днес се появи 196-та държава в света

  След 21 години гражданска война и 6 години преходен период, на политическата карта се появи Република Южен Судан

  Dнес на политическата карта на света се появява нова държава – Република Южен Судан.

  С площ от 619 745 кв. км и население, което по различни данни наброява от 7,5 до 13 млн. души, тя става 54-та държава в Африка и 196-та държава в света.

  Весели тълпи в столицата Джуба ликуваха заради дългоочаквания ден на независимост на Южен Судан, предаде АФП.

  Днес издигаме флага на Южен Судан, за да се присъединим към световните нации, заяви Паган Амум, генерален секретар на управляващото Движение са освобождение на суданския народ.

  Председателят на парламента прочете на специална церемония декларацията за независимостта на новата държава.

  Рано сутринта хиляди души започнаха да пристигат в столицата за официалните празненства, носейки флагове и пеейки песни. По предварителни данни около 100 хил. души ще присъстват на церемонията по обявяването на независимостта.

  Епицентър на честванията е мавзолеят на Джон Гаранг, лидер на бунтовниците от Южен Судан, убит няколко месеца преди мирното споразумение от 2005 г.

  Огромно множество се събра на мястото на церемонията, което създаде големи тревоги на силите за сигурност, охраняващи височайшите гости, сред които бяха генералният секретар на ООН Бан Ки-мун, посланикът на САЩ в ООН Сюзан Райс, бившият американски държавен секретар Колин Пауъл, външните министри на Франция и Великобритания Ален Жупе и Уилям Хейг, лидерите на още трийсетина африкански страни.

  Президентът на Судан Омар Башир, който е силно непопулярен в Юга, също ще уважи днешните тържества. Срещу него има издадена заповед за арест от Международния наказателен съд в Хага заради геноцид.

  Южен Судан обявява независимостта си точно шест месеца след провеждането на референдум, на който южносуданците гласуваха почти единодушно за отделяне от северните си съседи, които по време на гражданската война бяха приемани като врагове.

  С обявяване на независимостта приключва преходния период,

  предвиден от мирния договор от 2005 г., подписан между правителството на Судан и бунтовниците от Юга – Суданското народно-освободително движение.

  С това споразумение бе спряна продължилата 21 години гражданска война.

  В петък Судан призна независимостта на Република Южен Судан. Между двете страни предстои обаче да бъдат решени ключови въпроси, като например за статута на оспорваните гранични провинции и региони, отбелязва Франс прес. Такива спорни територии са граничният район Абией и северносуданският щат Южен Кордофан.

  Когато тържествата по повод независимостта приключат обаче, новата африканска страна ще трябва да посрещне горчивата реалност – тя ще бъде една от най-неразвитите страни на планетата.

  Само 15% от нейните граждани засега са грамотни,

  младата страна все още храни и опасения от подновяване на конфликта със Севера.

  За голям препъни камък между Севера и Юга се смята битката за петролните залежи, разположени в близост до границата между двете държави. Тези залежи от днес вече ще са собственост на Южен Судан, но за да достигне този петрол до световния пазар, ще трябва да премине само през петролопроводи през Севера, защото Югът не разполага със собствени, припомня АП.

  Южен Судан може и да се струва богат на някои заради наличието на петрол, но истината е, че тази нова страна с размерите на щата Тексас има само 50 км асфалтирани пътища.

  Доскоро правителството на Южен Судан беше много малко, но сега то се състои от 32 министерства, 17 комисии и 10 щатски правителства.

  В навечерието на независимостта Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, създаваща мисия на ООН за Южен Судан. Тя ще включва 7 хил. военни, 900 цивилни и експерти, които ще допринасят за изграждането и сигурността на новата държава.

  Днес много страни, сред които САЩ, Великобритания, Франция, обявиха, че признават новата държава. Русия заяви, че възнамерява скоро да го направи.

  Източник:БТА, Vesti.bg

• Летният терор на емигрантите

  Лятото дойде и с него се завръщат поостарелите младежи от 80-те години на миналия век, които се изнесоха в чужбина в началото на прехода

  Автор: Георги Николов

  Рано или късно идва звън на телефона. Чувате дамски глас, с леки трели на възторг: “Анчето, се прибра от Айова и страхотно иска да се видим! Помниш ли я, онази в четвърти клас, дето ме ритна в лицето и после ми размаза с крак сандвич в гърба, под ученическата престилка!”, носталгично си припомня някакъв голям бой в училищния двор позастаряла дама.

  Макар и да сте пропуснали в детайли тази близо 40-годишна драма, в съзнанието ви изплува спомен за Анчето, точно толкова точен, колкото са прословутите лица от повърхността на Марс. Бедното ви съзнание се лута между момиченца с плитки, бели панделки, подрастващи дами с пъпки и сини престилки от 80-те години на миналия век.

  Въпросното Анче обаче е упорито и непрекъснато звъни по цялата дълга верига от съученици, приятели от махалата, състуденти и някакви пичове, с които сме били за кратко на купон преди 25 г. Вие сте ги забравили, но Анчето ги помни. Тя се е сещала за всеки един от тези знайни и незнайни познати и случайни хора в дългите зверски зимни вечери в Чикаго, преди да си намери по-добра работа в царевичака на Айова.

  Те са Анчето, Митко, Мишо, Гошо от долния блок, Катя, Силвето (онази, дето изпи два литра вино в 10-и клас, помниш ли я?), Киро от Пенсилвания, Руми от Канада и прочее и прочее.

  С настъпването на лятото идва летният терор на емигрантите. Буквално всяка седмица започва да звъни по някой, с покани да се видите. Понякога се събират по двама-трима в една седмица и се чудиш как да ги вкараш в график, особено през юли и август.

  Те са от поколението на 50-годишните или прехвърлилите втората половина на 40-те си години. Онези, които първи се ометоха от България още през 1990 г., когато започваше голямата гладория и суматоха. Сега позастарели, поразочаровани, пооплешивели, някои позабогатели и метнали някое кило на кръста за мъжете и на ханша за жените, те започват да се прибират за кратката си и изстрадана лятна отпуска с едно единствено желание – да се видят с колкото се може повече хора, които крепят единствената им нишка с тая страна България. Място, което те едновременно хем презират, хем им липсва.

  Само че въпросните крепители на нишката, които са останали тук, също са поостарели, преживели вечната криза на прехода и вече поели ударите на очертаващата се като вечна за България световна икономическа криза. Те също са пооплешивели и понадебелели, поувехнали в ентусиазма и надеждите си. Изобщо – те не са във ваканция, а прииждащите емигранти са. Освен че искат забавление, емигрантите искат и разбиране. А точно това идва малко в повече.

  Разбирането означава да се превърнете в нещо средно между психиатър и много близък роднина. Въпросната особена позиция се изразява в това да изслушате мотивацията им защо са заминали, да ги убедите, че не са сбъркали, да им кажете, че вечно ще живеят в съзнанието ви и да изразите възхищението си от техния неотразим успех.

  “Ти знаеш ли какво е да си чиновник в социалната служба на Австрия”, гордо заявява стара позната, на която от 300 м й личи, че е фрустрирана до смърт и има тайни проблеми с алкохола. След това ви обяснява, че това едва ли не е следващата по важност позиция в Европейския съюз, след шефа на Европейската централна банка. Вие с разбиране кимате, защото ви предстоят още срещи със завърнали се в отпуска емигранти и се чудите дали ще можете да изслушате дивотиите им със същото търпение.

  Проблемът на летните отпускари-емигранти е, че се опитват да възстановят младежкия си ентусиазъм и отношения с приятелите във време, когато те безвъзвратно са отминали. Ако ще и Василиса Прекрасна да е, след като повече от 20 години почти не сте се виждали, едва ли ще изпаднете в див възторг от предстоящата среща, защото споменът за въпросния човек е твърде избледнял.

  Нямате нищо против тези хора, но те просто не са в центъра на съзнанието ви, а често нямате време да го вместите в графика си. Емигрантът обаче не знае това, а ако го научи, страхотно ще се огорчи. Вие не искате да му причините подобно негативно усещане. Пред въпросната среща с него ви наляга големият въпрос: “Ами сега какво ще си говорим?”

  В интерес на истината това не е основен проблем, защото емигрантът в отпуска говори като латерна. От време на време се опитва да изпревари в бърборенето сам себе си. Сега той наваксва дългото мълчание и отронване на служебни любезности сред колегите си в чужбина. При това, там той го прави много внимателно. Сега не е нужно да внимава и може да говори за неща и хора, за които вие сте единствените му събеседници.

  По тази причина затъвате в безкрайно припомняне на учителки, съученици, приятели, стари гаджета, обикновени пияндета и полудеградирали типове, които в средата на 80-те са давали големи надежди. Чат-пат за цвят се споменава и някой умрял. От този разговор в главата ви става същински качамак, уморен сте от надвикването и се чудите как ще изкарате утрешния ден, защото се е наложило да седите в някой бар с емигранта в отпуска до 2 часа след полунощ.

  Ако им откажете среща с благовиден предлог, ще последват още около поне 5-6 обаждания. И понеже сте възпитан и не желаете да обиждате човек, с когото ви свързва отиващата си младост, решавате да изтърпите рандевуто, дори и с цената на недоспиване и главобол на следващия ден. Все пак не сте дотолкова коравосърдечен.

  Емигрантството е почти постоянно отсъствие от определена действителност и скачането в нея за седмица-две не носи особено удоволствие нито за госта, нито за посрещачите му. Както не е приятно да влезеш в залата по средата на представлението.

  Ужасно тъжно е да си признаеш, че нещо си е отишло завинаги, но все пак хора с далеч по-голяма, дори и физическа близост, се разделят. Навярно сте виждали отпускари от Западна Европа, които с надежда отброяват дните, които остават до края на отпуската им. Тук те се чувстват като чужди сред свои, а там вече се усещат като свои сред чужди, ако използваме заглавието от филма на Никита Михалков. Но посещението на България е ритуал, в които трябва да участвате и вие. Отрежда ви се роля на втори герой в пиесата, който помага за изявата на главния.

  След известни, близо 20-годишни наблюдения, се различават няколко основни типа емигранти.

  Първият е на неподправения и откровен лузър-неудачник, който се опитва да се представи за велик. Той стръвно напада българската действителност, има страхотно мнение за политическите процеси в света, може да ви каже интересни неща за това как се мият кенефите в Канада, например. Но в крайна сметка разговорът с него е като шум в ушите. Той обича да се фукляви, но за работата си почти нищо не говори. А ако спомене нещо, то звучи като “супервазър при третия вицепрезидент в отдел “Озонови разработки”. С тая усукана терминология той цели да ви омаломощава и повече да не го питате. Защото тогава ще му се наложи да обяснява с какъв зор е спестил парите от социала, с които да се добере до престарелите си родители.

  Вторият тип привидно е по-овладян. От тези емигранти лъха спокойствие и сигурност и познаване на страната, в която са се преселили. Имат чуждоземни маниери, малко повече, отколкото трябва. Работата им е прилична, а дрехите добри и дори маркови. Понякога за вкус в говора им на български се прокрадва лек акцент, а в жестовете – европейски стил. Тази група е готова да изпадне в умиление пред всеки буркан с лютеница или парче луканка. Да покажат колко им липсват тези неща в пустата чужбина. Но също може да сте свидетели на зверска истерия след някоя и друга водка. Тогава истинската им същност лъсва и се разбира, че не са шлифовани продукти на Запада, а обикновени нашенски простаци, които озверено избиват комплексите си на чужденци в собствената си страна, използвайки за повод неравните тротоари, например. Тогава може да чуете от тях и доста отвратителни неща за България и българите.

  Третият тип са притиснатите напоследък от живота хора, които нямат време да театралничат, а работят по принуда в чужбина като гурбетчии, за да изхранват семействата си или родителите си, останали в малки градчета и села в България. Предвид ангажираността със собственото си оцеляване, те не се занимават с други паралели между България и останалия свят, освен чисто икономическите и недостига на пари.

  Четвъртият тип са хора, на които им писва да се преструват, чувстват се отчуждени от действителността, в която живеят там. Те просто се прибират завинаги. Малко са и затова ги показват по вестници и телевизии, както някакви леко екстравагантни идиоти.

  И петият тип – истински успелите емигранти. И те са малко и понеже наистина са успели, няма да ви направят впечатление. Това са хора, които имат реална преценка какво са постигнали, реална преценка за България и реална преценка за самите себе си. Те не се налага да се представят за такива каквито не са, защото и това, което са, е много. Те са истински космополити и по тази причина не се налага да псуват българите като се напият. Те знаят предимствата и недостатъците на България и то без да сантименталничат или да си правят излишни илюзии. Те са заможни, харесвани и често мислят за собствената си реализации, понякога дори и пак в пределите на България.

  Толкова за емигрантите и техните летни отпуски. Нека не оставяме впечатлението, че тези хора не трябва да се връщат в България. Това просто би било абсолютно несъстоятелно. Дори е хубаво да го правят колкото пъти си поискат. Всичко казано дотук обаче има за цел да изтъкне, че хората, които ги посрещат, не са единствено краткотрайни сътрапезници и аниматори на партита, а имат своите проблеми и грижи, дори и през лятото.

  Просто гостите трябва да разберат, че истинската оценка за тях, съпроводена с уважение и симпатия, ще дойде от естественото им поведение и проява на разбиране към околните. В крайна сметка дистанцията на времето е непреодолима и с това трябва да се примирим. Но не е лошо да оставиш поне добро чувство.

  Източник: http://e-vestnik.bg/

• Родителите на Обама обмисляли да го дадат за осиновяване?

  Родителите на американския президент Барак Обама може би са планирали да дадат неродения си все още син на Армията на спасението за осиновяване. Това показва част от имиграционен документ, който бе оповестен публично за първи път.

  През пролетта на 1961 г., няколко месеца преди раждането на настоящия президент на САЩ, баща му Барак Обама-старши бил разпитван от имиграционните власти за семейното си положение, заради молбата му за удължаване на виза.

  24-годишният по това време Обама-старши бил студент в университета на Хавай и трябвало всяка година да подновява визата си.

  Имиграционните обаче подозирали, че той има повече от една съпруги, което е основание за депортиране.

  Обама-старши излъгал, че се е развел с първата си съпруга в Кения, от която имал две деца, и информирал властите, че новата му жена Ан Дънхам е бременна в петия месец.

  „Американската съпруга на гражданина е бременна и макар че двамата са женени, те не живеят заедно и г-жа Дънхам ще уреди с Армията на спасението да даде бебето за осиновяване“, написала Лил Дахлинг, администратор в имиграционната агенция в Хонолулу на 12 април 1961 г.

  Документите станаха достояние на обществеността, след като бяха изискана по закона за достъп до информацията от Сали Джейкъбс – журналист в „Бостън глоуб“ и писател. Нейната

  книга за бащата на Обама –

  „Другият Барак: Дръзкият и безразсъден живот на бащата на президента Обама“, ще бъде публикувана другата седмица.

  По-голямата част от записката вече публикувана преди време, но пасажът, в който се говори за осиновяването, е бил редактиран.

  Робърт Гибс, бившият прессекретар на Белия дом, заявил пред Джейкъбс, че

  президентът Обама не знае майка му да е планирала да го изостави,

  а и не вярва да е имало такова нещо.

  Джейкъбс интервюирала членове на семействата Обама и Дънхан, които заявили, че майка му винаги е възнамерявала да го запази.

  Не е ясно дали бащата на президента наистина е възнамерявал да го остави за осиновяване или само е искал се отърве от имиграционните.

  Източник: БГНЕС

• The Wonderful World of Albert Kahn

  

   

  In 1909 the millionaire French banker and philanthropist Albert Kahn embarked on an ambitious project to create a colour photographic record of, and for, the peoples of the world. As an idealist and an internationalist, Kahn believed that he could use the new autochrome process, the world’s first user-friendly, true-colour photographic system, to promote cross-cultural peace and understanding.

  Kahn used his vast fortune to send a group of intrepid photographers to more than fifty countries around the world, often at crucial junctures in their history, when age-old cultures were on the brink of being changed for ever by war and the march of twentieth-century globalisation. They documented in true colour the collapse of both the Austro-Hungarian and Ottoman empires; the last traditional Celtic villages in Ireland, just a few years before they were demolished; and the soldiers of the First World War — in the trenches, and as they cooked their meals and laundered their uniforms behind the lines. They took the earliest-known colour photographs in countries as far apart as Vietnam and Brazil, Mongolia and Norway, Benin and the United States.

  At the start of 1929 Kahn was still one of the richest men in Europe. Later that year the Wall Street Crash reduced his financial empire to rubble and in 1931 he was forced to bring his project to an end. Kahn died in 1940. His legacy, still kept at the Musée Albert-Kahn in the grounds of his estate near Paris, is now considered to be the most important collection of early colour photographs in the world.

  Until recently, Kahn’s huge collection of 72,000 autochromes remained relatively unheard of; the vast majority of them unpublished. Now, a century after he launched his Archives of the Planet project, the BBC Book The Wonderful World of Albert Kahn, and the television series it accompanies, are bringing Kahn’s dazzling pictures to a mass audience for the first time and putting colour into what we tend to think of as an entirely monochrome age.

   

  Albert Kahn Links

  For more information about Kahn and his legacy, try the following links:

  • The official website of the BBC television series
  • Albert Kahn’s Wikipedia entry
  • The official website of the Albert Kahn Museum and Gardens (in French)
  • A New York Times feature article about Albert Kahn and his gardens

   

  Източник:   http://www.albertkahn.co.uk/about.html 

   

  

   

   

   

    

   

   

  

   

  

   

• СРЕЩА В АМЕРИКАНСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ В БЪЛГАРИЯ

  АМЕРИКАНСКИ УНИВЕРСИТЕТ В БЪЛГАРИЯ

  Топ администратори от 16 университета от цял свят на среща в

  Американския университет в България

  3-дневната конференция ще обсъди значимостта на образованието в американски стил liberal arts в световен мащаб

  7 юли 2011г., Благоевград, България. Топ администратори от 16 университета от цял свят, следващи класическия американски модел на образование, ще се срещнат на тридневна конференция в Американския университет в България. Конференцията започва днес, 7 юли 2011г., а гостуващите университети са членове на Global Liberal Arts Alliance. На срещата ще присъстват висши администратори от университети в САЩ, Франция, Гърция, Словакия, Мароко, Нигерия и др.

  Основните цели на сдружението Global Liberal Arts Alliance, основано през 2009г., са да дадат възможност за обмен на добри практики в образователните процеси и споделяне на знания и работещи модели в институции, предлагащи образование в американски стил liberal arts. Освен това, ще бъде обсъдена ролята на американското образование извън Щатите, значимостта му за висшето образование в други държани, и световните тенденции за развитие.

  „Американските университети и американският модел на образование са доказали значимостта си в световен мащаб. Не е случайно, че американски висши училища заемат водещи позиции във всички световни рейтинги. АУБ, като последовател на традициите на класическтото американско образование, също е доказал своето място в образователната карта на България. Според официалния рейтинг на българските университети на МОН, АУБ е на първо място по реализация на възпитаниците си. И според мен, три от основните причини за успеха на американския модел на образование са: предлагането на много по-активна, гъвкава и интерактивна учебна среда, тясната връзка между научно-изследователската дейност и преподаването, както и съвместния живот и дейности извън класната стая, които университетът предлага на своите студенти”, каза президентът на АУБ д-р Дейвид Хюуайлър.

  Американският университет в България следва традиционния американски модел на образование liberal arts, характеризиращ се със съвместно съжителство на студентите в модерен университетски комплекс и с високи критерии за прием. Обучението се провежда на английски език, а международните преподаватели в университета са изтъкнати учени в своята област, с богат преподавателски опит в студентска общност от различни националности, култури и етноси. Основан е през 1991г. и в момента в него се обучават 1100 студента от 40 държави, идващи от 4 континента.

  Възпитаниците на университета заемат лидерски позиции във водещи международни компании, в правителства и държавни администрации, и в значими неправителствени организации по света. Според официалния рейтинг на университетите в България, оповестен през ноември 2010г., завършилите АУБ най-бързо си намират работа, а доходите, които печелят, са най-високи, в сравнение с възпитаниците на останалите университети в страната.

  За допълнителна информация, моля потърсете Албена Кехайова на тел.: 073 888 215 или мобилен: 0888 80 17 48.

• Ще имплантират бомби в телата на терористи

   

  Белият дом предупреди властите на другите страни и международните авиокомпании, че терористи планират в близко време да използват смъртници с имплантирани в телата им бомби. Така те ще могат да взривяват самолети, тъй като обикновените скенери по летищата не могат да откриват бомби, скрити по този начин.

  Данни за такъв „хихургически тероризъм“ са получени от американското разузнаване. Зловещият замисъл бил на йеменска групировка – клон на „Ал Кайда“. За целта тя щяла да използва едно от най-мощните взривни вещества.

   

  Източник:   в. „24 часа“

• <<
• 1
...
• 305
• 306
• 307
• 308
• 309
• 310
• 311
• 312
• 313
• 314
• 315
...
• 415
• >>