Всички авторски страници

Авторски

• САЩ създали тайни мобилни мрежи и интернет срещу авторитарните режими

  Администрацията на Обама работи по създаването на скрити системи за мобилни телефони и интернет, за да помага на дисиденти да подкопават властта на авторитарни правителства, пише в неделя вестник „Ню Йорк таймс“, цитиран от Ройтерс.

  Кабинетът на Обама ускори усилията си, след като правителството на бившия египетски президент Хосни Мубарак прекъсна интернет връзките в последните дни на управлението си, съобщава вестникът, като цитира документи, поверителни дипломатически грами и други източници.

  Интернет беше използван през последните месеци от антиправителствени демонстранти в Северна Африка и Близкия изток за координиране на демонстрациите. Някои правителства реагираха, като спряха достъпа до мрежата.

  Американският държавен департамент и Пентагонът са похарчили най-малко 50 милиона долара за създаване на независима мобилна мрежа в Афганистан, използвайки кули на военни бази в страната, съобщава „Ню Йорк Таймс“, като се позовава на анонимни американски официални лица.

  Операцията има за цел да противодейства на талибанските бунтовници да спират достъпа до официални афганистански услуги, отбелязва вестникът. Държавният департамент финансира създаването на тайни безжични мрежи, с която активистите да общуват извън обхвата на правителствата в страни като Иран, Сирия и Либия, посочва вестникът.

  Друг проект се фокусира върху развитието на „интернет в куфарче“, което може да бъде пренесено тайно през границата и позволява безжична връзка с интернет

  Става дума за телефони и лаптоп компютри със специален софтуер, позволяващ информацията „да прескача“ от устройство на устройство и след това през границата, когато властите изключат интернет или наложат строга цензура. В случая лаптоп компютрите действат като своеобразни клетки за мобилни разговори, като е възможно прикачването към тях на малки антени с цел увеличаване на обхвата им..

  Проектът първоначално бил финансиран с 2 млн. долара, дарени от Държавния департамент. С него е ангажирана т.нар. Инициатива за отворени технологии в неправителствената Фондация „Нова Америка“ във Вашингтон, но и специалисти от други страни, които твърдят, че сенчести мрежи вече са изграждани в държави като Венецуела или Индонезия.

  Инициативата се подкрепя от държавния секретар Хилари Клинтън, която заявява пред “Ню Йорк таймс“, че „виждаме как все повече хора по света използват интернет, мобилни телефони и други технологии, за да бъде чут техният глас, когато протестират срещу несправедливостта и се опитват да постигнат желанията си“. Според нея е налице историческа възможност за положителна промяна, която се подкрепя от САЩ.

  Изданието посочва, че инициативата е част от новия подход на Вашингтон да защитава свободното слово и развиването на демокрация в райони с репресивни режими. Напоследък САЩ финансират разработване на програми, защитаващи анонимността на потребители в държави като Китай, или пък за обучение на граждани как да предават информация по контролирани от държавата интернет мрежи, без да бъдат заловени, допълва вестникът.

  Източник: http://www.mediapool.bg/show/?storyid=180683&srcpos=5

• Щеше ли 10 ноември да настъпи по-рано с интернет?

  Едва ли, ако се съди по това как реагират повечето хора на случващото се в България. В ерата на интернет все още стоим на равнодушно разстояние от площада, оставяйки друг да решава съдбините на страната, смята Еми Барух /Дойче Веле/.

  Героят на египетската революция, изпълнителният директор на Гугъл Ваел Ганим, (посочен от „Тайм“ като най-влиятелната личност на годината) неотдавна каза следното: ако искаш да освободиш едно общество, атакувай го през интернет. Ако искаш да го промениш – също!

  Революциите в арабския свят обаче показаха, че успехът в крайна сметка се постига не просто с натискането на клавиша “Enter”… не просто с включването в една или друга виртуална кампания. Успехът бе постигнат поради това, че протестът се пренесе от клавишите на площадите.

  Фейсбук даде началото, масите определиха края

  Политическата употреба на Фейсбук и Туитър показа, че новите технологии не са неутрална територия. Но колкото и широка да е нейната мрежа, тя не може да замести улицата. Без енергията на телата, без ехото на човешките гласове, каузите не могат да бъдат защитени, протестите и революциите не се случват. Този урок ние никога не научихме.

  Ние преживяхме своите млади години в държава приела лицемерието за официална политика. Не я харесвахме. Да я мамим стана национален спорт. Разпространен беше лафът “Те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че работя…”.

  Държавните институции функционираха не “за благото на народа”, а за благото на управляващите. Поради това (както и поради генетичния код разпилян от двете страни на Балкана) мнозинството не разбираше простата истина, че държавата, това сме всички ние.

  Тези и ред други “наследствени обременености” ни попречиха да се научим да играем в отбор. Капсулирани в семейния кръг, страхливи, завистливи и подозрителни – такива осъмнахме, когато ни връхлетя българската демокрация.

  Множественото число употребявам от солидарност, а иронията в случая се отнася не до демокрацията като форма на държавно устройство, а до начина, по който тя “избухна” в България и до начина, по който се случва и днес: без кой знае какво участие на масите, без забележимо присъствие на интелигенцията, без видима реакция срещу отклоненията от модела (нека приемем този евфемизъм!).

  Жертвите на послушанието

  Поколението на децата получи в наследство тази специфична дистанцираност от държавните дела, която допълнително увеличава изначалната социална алиенация.

  За това допринесе и профилът на преуспяващия български политик – човек без подготовка, който бързо усвоява агресивната популистка реторика и сръчно се настанява около сенчестата мощ на новобогаташите. Най-вече заради него, а и заради наследството… родените след 89 година също се позиционираха на санитарно разстояние от политиката.

  Те пренесоха своята псевдосоциална активност във виртуалното пространство. Тяхното хаотично сърфиране в мрежите увеличи и без това голямото разстояние между представите им за света и света извън матрицата.

  Те станаха жертви на послушанието, което им втълпявахме, предстои ние да станем жертви на модела на поведение, което им завещахме…

  Източник: www.dw-world.de

• Лондон иска разследване на разходи на еврократи, а журналистка – Кунева да публикува данъчните си декларации

  Лондон иска разследване на разходи на еврократи

  Представители на британското консервативно правителство и депутати в Европейския парламент реагираха остро на разкритията, че високопоставени еврократи са похарчили милиони от парите на данъкоплатците в ЕС за луксозни пътувания.

  Това става, след като само преди дни Европейската комисия /ЕК/ поиска увеличаване на бюджета си с 4.9%, което ще струва на британските данъкоплатци 3 млрд. евро годишно.

  Министърът за Европа Дейвид Лидингтън заяви, че данните доказват, че ЕК трябва да съкрати разходите си преди да иска увеличаване на бюджета.

  Данъкоплатците в Европа трябва да вземат трудни решения за семейните си бюджети, така че е време комисията да преразгледа своите разходи. Всяко свидетелство за разхищение ще нанесе удар на позициите не само на отделни комисари, но и на ЕС като цяло, заяви Лидингтън за вестник „Дейли Телеграф“.

  Председателят на Комисията за контрол на ЕС в британския парламент Бил Кеш поиска да бъде проведено официално разследване на разходите.

  Честно казана, аз съм отвратен. Комисията действа като средновековна монархия, а това са пари на данъкоплатците, които очевидно се пилеят в огромни размери, заяви Кеш.

  Данните, получени от Бюрото за разследваща журналистика и предадени на „Дейли Телеграф“, показват, че председателят Жозе Мануел Барозу е похарчил 28 хил. евро за четиридневен престой в хотел „Пенинсула“ в Ню Йорк през септември 2009 година.

  Високопоставени бюрократи от Европейската комисия са похарчили повече от 10 млн. евро за пътувания с частни самолети, луксозни почивки и банкети, показа разследване, публикувано в „Дейли Телеграф“.

  Комисари са пътували с лимузини, прекарвали са вечери в петзвездни хотели и са харчили пари за скъпи подаръци, включително скъпоценности „Тифани“, докато в държавите-членки се провеждат строги икономии, а данъците се увеличават.

  Проучване на Бюрото за разследваща журналистика показва, че повече от 7.5 млн. евро са похарчени за частни самолети за пътувания на комисари между 2006 и 2010 година.

  Десетки хиляди евро са похарчени за настаняване на комисарите в луксозни петзвездни хотели в екзотични дестинации като Папуа-Нова Гвинея, Гана и Виетнам.

  ЕК е похарчила също така повече от 300 хил. евро за скъпи коктейли, включително един в Амстердам за 75 хил. евро, окачествен като „нощ, пълна с чудеса, както никоя друга“.

  Похарчени са хиляди за оркестри, които да свирят по време на празненства на висшите бюрократни, докато поканените лектори са получавали скъпи подаръци, сред които писалки и скъпоценности „Тифани“. /Kafene.net/

  –––––––

  МЕГЛЕНА КУНЕВА ВЗЕЛА 1 200 000 ЕВРО, ЗА ДА СЕ ОТТЕГЛИ ОТ БРЮКСЕЛ

  Кандидатката за президент продължавала да членува в борда на БНП Париба

  Оттеглянето на Меглена Кунева от поста си на еврокомисар в Брюксел и завръщането й в България съвсем не са били безвъзмездни. Според журналистката Соня Колтуклиева настоящата кандидатка за президент е била стимулирана с огромни суми в евро.

  „На 22 февруари 2010 година жълтите трубадури започнаха да я хвалят, че отказала 17 114 евро месечно от Европейската комисия, за да се върне в България. Аз обаче направих проверка и открих интересни факти. В момента, в който напуснат, бившите комисари получават 1 200 000 евро. Освен това им се полагат 19 909 евро за преустройване, 322 540 евро „преходни плащания“ в следващите три години и 25 534 евро годишна пенсия, след като навърши 65 години. Аз призовавам г-жа Кунева да обнародва данъчната си декларация за последните 5 години“, каза Колтуклиева в ефира на TV7, без да крие възмущението си, че кандидат-президент излиза пред телевизионните екрани чиста, непорочна и необвързана, а се оказва, че крие толкова много факти.

  „Според мен програма-максимум за Кунева е да се върне на бял кон в Брюксел, за да заеме някоя от най-високите позиции“, добави Колтуклиева.

  В дискусията за задкулисието в президентската кандидатура на Кунева се включи и журналистът Григор Лилов. Той постави акцент върху връзките на бившия еврокомисар с „Мултигруп“. „Съпругът на Кунева – Андрей Пръмов, е съдружник в „Хърсев и Ко“. Одитното дружество е основна финансова структура на „Мултигруп“ и ВИС. Бащата на Андрей Пръмов е бивш шеф на ЦКС, откъдето се роди банка под егидата на „Мултигруп“. Някои я наричат и банката на СИК, но за мен това са две структури на една голяма фирма майка. В самия комитет, издигнал Кунева за президент, има няколко активисти, свързани с “Мултигруп”. Сред тях е Ирена Комитова. Ключова фигура в „Мултигруп“ е съпругът й Виктор Папазов“, обясни Лилов.

  Водещата разговора Люба Кулезич пък постави акцент върху отношенията между Меглена Кунева и БНП Париба. Нейна проверка показала, че кандидатката за президент участва в борда на директорите на банката с мандат до 2012/13 година.

  „Изпратихме писмо до Париж, в което питахме с какви мотиви е назначена, какво възнаграждение получава, занимава ли се банката с енергийни проекти. Ни вопъл, ни стон. Проверката ми обаче показа, че Кунева е член на борда в качеството си на независим участник. Колко независим обаче може да бъде човек, представен като член на Съвета за европейски политики? Практиката е такава – вади се човек с добър имидж за консултант, но всъщност се използват неговите връзки. Реално Кунева търгува с вътрешна информация, която е придобила като член на европейския комисариат. И още нещо много важно. Като член на борда на „Париба“ Кунева е приела етичен кодекс, според който не трябва да се обвързва с политически партии. Това кореспондира по много интересен начин със стремежа й да избяга от партийна подкрепа на предстоящите избори“, коментира Соня Колтуклиева.

  От своя страна Григор Лилов се върна по-назад във времето. Той направи връзка между юридическите функции на Кунева в Министерски съвет, АЕЦ „Козлодуй“, влизането на България в Европейския съюз и БНП Париба. „Меглена Кунева присъства в юридическите отдели на Министерски съвет от 1990 година до царското правителство. Това означава, че през цялото това време зад нея стоят невидими сили от всички политически цветове. Тя е старши юристконсулт и на Любен Беров. През 1994 година са подписани споразумения със срокове за затваряне на реакторите на АЕЦ „Козлодуй“. Те са минали през нейния юридически кабинет и за да се осъществят, са теглени заеми от Европейската банка за развитие и Европейската инвестиционна банка. Още тогава е планирано влизането ни в Европейския съюз и реакторите са обвързани с него. Тогава на енергийния пазар се появява „Париба“, която ни дава огромни заеми. Само първият е в размер на четвърт милиард евро“, разкри Григор Лилов. /БЛИЦ/

• Парите пишат сценария на изборите

  С режисьора Теди МОСКОВ разговаря Диляна Димитрова

  – Като режисьор какви сценарии виждате на политическата сцена сега, няколко месеца преди изборите, г-н Москов?

  – Виждам, че се разпределят едни пари. Това ще доведе до изненадващи прегръдки между антагонисти и до невиждани досега химически реакции. Силите, които искат да ни издърпат от Европа, могат да почнат и да ни тласкат към нея, стига да им платят. ДС също зависи от парите. Като истински професионалист, тя може да играе за всеки отбор. Някой от големите писатели беше казал, че парите са огромно живо същество, то решава при кого да отиде и кого да напусне. Сега пък то ни пише сценария.

  – Днес Държавна сигурност не е ли просто плашило?

  – Плашилото освен че раздава роли, си вика и гарги, които да плаши. В буквален превод от английски “плашило” означава “плаши гарга”. На български е “викни гаргата”, че да имаш работа.

  – Защо все се повтаря пиесата с прелъстения преди избори и изоставен след това артист?

  – Не го прелъстяват чак толкова… Днес кой го брои за човек? За слива дори не го броят. Преди промените го брояха, защото Ленин беше казал някаква глупост. Брояха го и му внушаваха, че е духовен водач, но и му нареждаха какво да прави. “Ей, на – аз съм кадърен, ама ме спират” – си казваше той. Сега, като си свободен, какво създаде?!- му казвам аз. Излезе, че най-добрите ни филми са правени преди свободата – “Лачените обувки на незнайния воин”, “Авантаж”, “Понеделник сутрин”, “Привързаният балон”, “Момчето си отива”, “Рицар без броня” и много други…

  – Толерантността на народа към недостатъците на политиците не мина ли всякакви граници? Защо се оказахме толкова търпеливи?

  – Дълго сме възпитавани в послушание и в малък ръст. Дребният човек се реализира в омраза, завист, в ежедневни глупави надпревари – кой ще стигне пръв до светофара например. Не знам дали е заради ген, или просто така са се стекли историческите обстоятелства. Преди истината се казваше шепнешком, сега дори да я викаш, никой не те чува, а и ти не се чуваш. Истината от шепот се превърна в шум. За жалост преди по-лесно долавяхме шепота, отколкото вика днес.

  – Не е ли абсурдно, че каквито и разкрития да излизат за политиците, те си вдигат рейтингите?

  – Парадоксът е, че ние, българите, се радваме, когато някой успее да открадне. Цъкаме “Гледай какъв е майстор!”. На доносника се възхищаваме колко е хитър. Не знам защо, не съм народопсихолог. А и не искам да бунтувам населението.

  – Защо да не искате?

  – Всички от моя род, които са се занимавали с политика, са имали нерадостна съдба.

  – Вие как бихте режисирали изборите така, че да ги спечели някой почтен, образован и компетентен човек?

  – Такъв човек обикновено е мразен. Ако някой намери 20 000 лв. и ги върне, всички ще го презрат, най-вече този, на когото са били. Простотията е бацил, срещу който няма ваксина. Трябва да се търси човек с почтеност, прикрита в простащина. С ерудиция, скрита в малокултурност. Да тананика гюбек, а през това време в слушалките да си слуша Моцарт. Такъв лъжец ще може да спечели народа. И тогава дупе да му е яко!

  – Кой ще бъде следващият президент и има ли значение това за един творец като вас?

  – Има значение поне да не ни излага. Този човек не трябва да е бил член на “социалистическото Гестапо”, независимо в кой отдел. Трябва и да умее някои неща – не много, защото ролята на президентската институция е сведена до минимум. Ще е хубаво да има добра външност, за да прави впечатление.

  – Може ли актьор да бъде президент?

  – Един актьор заедно с един поляк свалиха комунизма – актьорът е Роналд Рейгън, другият – папа Йоан Павел Втори.

  – В какви отношения сте с властта, чувствате ли се ухажван като творец и избирател?

  – Навремето, когато имах някакви илюзии, бях поддръжник на промените в България. После разбрах, че един кукловод дърпа конците. Сега силно се надявам да има хора сред всички политически сили, чиято идея наистина е оцеляването на държавата. Като се прави национален отбор, там играят и “Левски”, и ЦСКА, и “Славия”, и “Литекс” и не си пречат един на друг. А в момента въпросът е за спасяването на България. Всеки знае кои са кадърните хора в опозиционните сили и в управлението. Просто трябва да преодолеят омразата помежду си, да се съберат в “клуба на можещите”. Както в телевизията има “Най-доброто от…”, така и в парламента може да го има. Днес нито червените са червени, нито сините – сини. Разпределили са си благата, я сега да се прегърнат!

  – Това звучи еретично, казано от човек с биография, натоварена с репресии!

  – Имал съм трудно оцеляване в червеникавия свят, в който живеехме. Аз съм от наплашена фамилия. Вуйчо ми е бил убит от Народния съд, дядо ми е бил 4 години в лагера в Белене, чичо ми е бил председател на опозицията. Цял живот след Белене е бил изселен и е нямал право да идва в София. Майка ми е била класов враг, спиран й е бил пътят, нямала е право да следва… Преди 1989-а у нас нямаше човек, който да не се страхува. Освен този, за когото идеалът беше да има москвич, да чака 15 г. за жилище и да ходи срещу 30 лв. на “концлагер”, наречен “почивна станция”, на Златни пясъци.

  След идването на промените мислех, че подлеците ще си отидат. А потъпканите, спираните ще излязат. Но се оказа, че ги няма. Няма ги, защото не е имало организирана опозиция срещу комунизма. Защо ли? Защото “горяните”, които са повели организирана въоръжена съпротива, са били избити, както и целите им семейства; защото страшно много от интелигентните и мислещите са били вкарани в концлагери; защото от Народния съд са били убити над 5000 души, а десеторно повече – с мотиките в ливадите… Унищожени са били най-инициативните хора, които за кратко време са изправили България на крака след турското робство и са я превърнали в европейска сила. Комунизмът е идеология на завистта. Неуспелият заема мястото на успелия, изхвърля го от къщата му, за която цял живот се е борил, и се нанася наготово в нея. Само че не знае как се пуска бойлера и за какво служи сешоарът. Обявява ги за буржоазни глезотии. Защо обаче трябва да казваме отново тези неща?! Те трябваше да се знаят, ако не на 10 ноември, то на 11 ноември!

  – Защо успехът в театъра бе наречен от държавата “източване”? Вие пробвали ли сте да източвате по един или друг начин държавата?

  – Не е лошо да източваш държавата, която те източва тебе… Колко можеш да източиш обаче, когато бюджетът на едно представление е около 25 хиляди лева?! Не мога да се сетя!

  – Като артист, който винаги се е справял сам на театралния пазар, какви съвети бихте дали на министър Вежди Рашидов за реформата?

  -Министерството на културата направи някаква реформа и го измамиха, защото общините започнаха да откупуват по 7 лв. билетите, за да получават по 70 лв. дотация… С реформа не може да се прави изкуство. Уди Алън написа: “Събра се Европа и взе решение Ренесансът да се проведе в Италия.” Трябва и публиката, и артистът да уважават достатъчно себе си. Да не мислят за прехрана, а да се отдадат на удоволствието от изкуството.

  – Могат ли всички обаче да се справят като вас, защото талантът не е раздаден по равно на всички?

  – Тук не става дума за талант, а за шанс – на някои им е даден по-голям. Талантът е нещо относително. В спорта често се става шампион със спортен шанс. Ние, театралите, не сме общество – завиждаме си, правим си някакви далавери… Каква реформа е направена по времето на Ван Гог, който не е могъл да продаде и една картина, докато е бил жив?! Помагала ли му е реформата?! Въвели ли са закон – да купуваш картини само от художници с едно ухо!? В изкуството успява онзи, който рискува. Би могло обаче държавата да помисли за система от театрални турнета по малките градове, спектакли за обучение на подрастващите, да има прегледи на самодейността на престижни сцени…

  – Тази година ви засипаха с признание и награди. До каква степен при наградата влияе личното отношение на комисията към артиста?

  – У нас влияе страшно много, да не кажа изцяло. По принцип артист не може да бъде обективен към артист. Така че в комисиите за наградите трябва да се викат интелектуалци от всички области. Дори чужденци. От всички прослойки да се теглят, като в спорт тото членовете на комисиите. А истинската оценка е от артистите, от работодателите, от публиката и от Фортуна.

  – Не се ли радвате на наградите, които ви дадоха?

  – Не, защото те трябваше да се появят, когато бях млад. А тогава се правеха, че ме няма. Но пък имам си световни награди за куклен и за драматичен театър, за телевизия, за документално и игрално кино. Не съм се отдавал изцяло на никое от тези изкуства – не съм достатъчно добър в никое от тях.

  – Вие сте безпощадно откровен с колегите си…

  – Най-вече с шеги.

  – …Смятате ли, че сте отблъснали мнозина от тях и затова името ви дълги години липсваше при наградите?

  – Не, с оценителите имаме различни ценностни системи. И това ме радваше. Сега обаче, когато ме награждават, съм притеснен. Някой при някого е слязъл или се е качил. За един спектакъл пречи както наличието на въображение, така и липсата му. “Дозата прави отровата.” У нас почти няма представления с въображение, има доста такива, които се правят без. Правят ги по системи – на Станиславски напр. Лесно е – спазваш някакви правила, като тези за движение по пътищата. Взимаш му мерките на Шекспир и му шиеш все един и същи костюм. Знаеш му размерите, не те затруднява повече. Просто трябва да решиш анцуг ли му шиеш или фрак. Талант не трябва, трябва интелект. А това са две различни неща.

  – Покрили сте територия със спектакли почти на всички столични сцени. Защо културата “Теди Москов” все още липсва в 1-2 театъра?

  – Търся си работа, за да оживявам. Предлагам се като всички други. Трудно се живее днес, има да се плащат 4-5 пъти увеличени сметки…

  – Никога май не сте работили толкова много?

  – Не, преди правех за 5 седмици едно представление в Германия и след това живеех 2 години с хонорара от него.

  ВИЗИТКА

  Роден на 7 октомври 1960 г. в София. През 1985 г. завършил режисура за куклен театър в НАТФИЗ, а през 1995-а – и кинорежисура. Поставял в Народния театър, във Военния, “Зад канала”, “Ла Страда”… Режисирал редица представления в Германия. Автор на легендарното тв шоу “Улицата”, отличено на фестивала в Монтрьо, Швейцария. Носител на “Икар 2011” за режисурата на “Сирано дьо Бержерак”, който бе обявен от “Аскеер 2011” за най-доброто представление на сезона.

  Източник: http://www.trud.bg

• Президент на всички българи, включително и на „външните“

  Като се превърне от партийно излъчена или подкрепена фигура, след като бъде избран на поста, президентът по конституция става държавен глава на всички българи.

  Но не само на българите в родината, но и на българите по света – и най-вече не просто на онези, които са я напуснали по политически, икономически или лични причини, а на всички, които са останали да живуркат и гаснат в заграбените от съседите ни изконни български земи.

  И след като не могат да бъдат върнати тези земи на България, поне може да се поставят ребром и по мъжки въпросите с тяхното положение в чуждите държави. Защото там не ги потупват по рамото, а ги асимилират и притесняват по всякакви ехидни начини.

  В Гърция им забраниха да говорят на български и ги нарекоха славянофонни гърци! Били са ги по участъците с дъски и камшици, докато на въпроса „Как се казваш?“ не отвърнат „Николаки, не Николай!“

  В Сърбия, в Западните покрайнини, ги преследват като врагове. Когато се водеше войната за Косово, ги мобилизираха и ги пращаха на предни позиции, което малцина помнят или знаят, за да ги убиват първо тях шиптърите. Защо унгарците имат автономия във Войводина, а българите нямат и децата там изучават български език факултативно по 3-4 часа седмично?

  Да не говорим за Македония!

  Като стане президент, даденият господин нека не се държи като мажоретка, пардон – мижитурка; когато отиде в съседната балканска страна, не да прави мили очи заради добрите съседски взаимоотношения, а да удари по масата (образно казано; не е нужно да удря с обувка като съветският мужик Хрушчов по банката в ООН) и да заяви на домакините си: „Ей, байчовци, тука у вас живеят много наши хора. Те имат такива и такива проблеми, поставят такива и такива въпроси. Решете ги в тяхна полза, господинчовци, иначе ще видите през крив макарон подкрепата ни за членство в ЕС!“

  Така, както Гърция направи с Македония – отряза я за членството в НАТО заради едното име. Или Словения с Хърватска заради спорни земи.

  За какво ни е такъв държавен глава, ако само тук си придава фасони и посреща държавни глави пред паметника на Незнайния воин, а в чужбина не чини и лукова глава?

  Българският президент трябва да се кълне не в Народното събрание, а пред паметника на Стефан Стамболов в градинката пред Централния военен клуб в София, за да е готов като него да защитава българските интереси не само в България, а и в чужбина.

  Тогава ще бъде президент на всички българи.

  Иначе за какво ни е целият този панаир и масраф.

  Славимир Генчев

  http://parasol.blog.bg/

• 100% подкрепа по Уди Алън

  Процентите нямат никакво значение, стига да са много, казва един познат социолог. 97.73% от цялата статистика е изфабрикувана, казва пък Уди Алън.

  Процентите нямат никакво значение. Особено в случая Бойко Борисов – Меглена Кунева. И то не защото между тях би се разиграла някаква титанична предизборна битка (ако Борисов реши да прескочи от „Дундуков“ 1 на „Дондуков“ 2). Тъкмо обратното. Защото между тях по същество не би се разиграло нищо. Те са двете различни лица на едно и също явление. Разбира се, едното с малко повече тестостерон. Другото – образовано и с европейски имидж.

  Това обаче не е важно. Същественото в тази ситуация не са фигурите, а фонът.

  Онзи ден, докато в задушната зала за пресконференции кънтеше химнът, малко преди “тихата кандидатура” на Меглена Кунева да бъде обявена гласно, усещането бе единствено за неимоверна амбиция. Същото усещане, от което лепнат държавните институции в последните две години.

  Нежните докосвания по раменете на бъдещата кандидатка, последвани от деловото здрависване, детските истории, екзистенциалната криза, приятелската подкрепа, сълзите в очите, претенцията за “говорител на гражданското общество” по парадоксален начин напомнят на “Генералната промяна”.

  Помните онази снимка, от която генерал Борисов грее с благ поглед, но стоманено лице, нали? Онази същата фотография, в която е хем смирен, хем на нож с всички “лоши” (в началото Гаргамел и Смърфовете, а впоследствие и триглавата ламя – тройната коалиция).

  Е, по сходен начин изглежда Меглена Кунева на фона на пано от думи, в центъра на което се мъдрят името й, България и Европа, гарнирани с патетика в стил Вапцаров: мечтая, работя, живея… Неволният зрител очаква да чуе стихове на бившата еврокомисарка, написани тъй, както умее.

  По някакъв странен начин всички се включваме в тази масова халюцинация, чиито главни герои обещават избавление, поучение, катарзис.

  Да, точно така – и Кунева, и Борисов обещават едно и също. Всеки по своя начин, определен от стечение на обстоятелствата като среда, образование, семейство, т.е. културни натрупвания и… кой какво място е заслужил около царя.

  Освен еднаквостта на декларациите си за просперитет, нужда от правила и прозрачност, Кунева и Борисов дори ги изказват еднотипно. С общи приказки.

  “Промяната не се случва, защото сме на грешен път. И съм тук, за да го кажа на глас – жизнено важно е да сменим курса. България се отдалечава от Европа. Тя присъства в ЕС само тялом. Духом се връща в миналото си” (М.Кунева).

  Нима това не е едно облечено в малко по-красиви фрази: “Омръзна ми да ме управляват комунисти. Те са убили дядо ми. Време е за генерална промяна на политиката”.

  А в действителност, обаче, всичко това е перифраза на царския първоизточник – “смяната на чипа”.

  “Имаме поразителни дефицити – на смелост, на реформаторство, на компетентност, на гледане напред, десетилетия напред. Имаме огромен дефицит на самочувствие и свобода. Имаме срамен дефицит на откритост и справедливост”, каза Меглена Кунева.

  А не доказва ли това, че сме “лош човешки материал”?

  “Кандидатирам се за президент на гражданите и затова избирам да го направя с подкрепата на Инициативен комитет. Знам, че това е нова формула за България”, обявява иноваторът Кунева, сякаш забравила формулата от 2002 година на независимия кандидат за кмет на София Бойко Борисов за надпартийност и натикване на политическия елит в ъгъла, тъй като вътрешната политика била „лайно в целофан“?

  Именно Борисов бе двигателят и основателят на гражданско сдружение, носещо извисяващото духа и нацията име „Граждани за европейско развитие на България“, което впоследствие стана партия, към момента управляваща.

  “Партиите правят политика. Народът – държавника”, продължава Кунева, заигравайки по онази тънка струна от балканската ни душа – гласът на народа.

  Апропо, няма такъв глас. Така споменавания от всички „народ“ е отдавна ням. Но не е пресипнал, защото отдавна вече не вижда смисъл да крещи. Ако го правеше, щеше да ги прекъсне. На средата на речите им – и Борисов, и Кунева.

  И ако има нещо, за което са прави и двамата, са дефицитите. Макар всеки от тях да го казва според възможностите си.

  Но сравнението между капацитетите бледнее, веднага щом се стигне до същината. И двамата са политици на многото думи и малкото действия. Въпреки, че безспорно приятно е някой да умее да си служи правилно с думите. Особено на фона на последните две почти нечленоразделни години.

  В понеделник, малко след химна и драматургичното изказване на приятелката от детинство, издържано в съвършено различна стилистика от конкурентния свидетелски разказ на Бойко Борисов за неговото собствено детство, филиите с мас, уроците по китара и 12-те яйца на закуска, остана важният въпрос (който остава и след далеч по-примитивните примери от същото изречение, илюстриращи нерадостното детство на малкия Бойко) – какво ще се случи с държавата.

  Каква трябва да бъде политиката на тази страна? След като “тези избори ще са повече от борба за президентския пост, а референдум за курса на България” (Меглена Кунева) какъв в крайна сметка ще е този курс?

  Лесно е да се вика “Пълен напред!”. Но към кое „напред“ ще сме точно, след като и ЕС, в който се кълнем от сутрин до вечер, е все по-отчетливо фрагментиран от разнородни гласове и интереси?

  Наляво или надясно, все пак – Кунева не пожела да се самоопредели, влизайки в полето, което отдавна си е заплюл Борисов – „Еднакво добре играя и по лявото, и по дясното крило, но най-силен съм като централен нападател“.

  И двамата са прави. Техният политически баща Симеон Сакскобургготски дойде на власт с мисията да разбие двуполюсния модел и се справи отлично – вече десет години всички партийни идеологии, ценности и ориентации са отживял и ненужен реквизит. Правителството на социалиста Станишев въведе плоския данък, дясното правителство на ГЕРБ искаше да въвежда левия данък „Лукс“. Едва ли на някого му пука.

  Поради тази причина и Кунева, и Борисов имат големи шансове.

  Така прокламираният “курс на България” води право до „Дондуков“ 2, доказателство за което е и персоната на сегашния му наемател Георги Първанов.

  И Кунева, и Борисов, биха се чувствали чудесно на този представителен, национално обединяващ пост.

  Както казва Рейгън, “Откакто дойдох в Белия дом, се сдобих с две слухови апаратчета, оперираха ми дебелото черво и простатата, получих рак на кожата и бях прострелян. И най-чудното е, че никога не съм се чувствал по-добре”.

  На пръв поглед несъвместими, Кунева и Борисов всъщност са взаимнодопълващ се единен образ на убягващия смисъл.

  Същото това гражданско общество, което не много отдавна се впечатли, просълзи от умиление и гласува за „генералната промяна“, в момента гледа с надежда на брюкселски шлифованата, културна и знаеща английски Меглена Кунева. Която, позовавайки се на дефицитите ни, използва основния ни такъв – липсата на усещане за стабилност, опиращо се на интелекта. Това, естествено, е търсен ефект. Също като онази близост до народа, която Генералът постига с гениална импровизация и тодорживковски нюх към първосигналните тежнения на народната душа.

  Затова един хипотетичен тандем Кунева-Борисов на президентските избори би имал редица предимства. Хем ще удовлетвори щенията и на “простичкия човечец”, до когото премиерът често адресира своите послания, хем ще е откровение за “модерните градски хора”, които се идентифицират с Кунева. Така двойката ще достигне мечтаните от социолозите 100% подкрепа, които с пот на челото и сега се опитват да ги изфабрикуват, ако се доверим на Уди Алън. А на него вярвам повече.

  Полина Паунова
  http://www.mediapool.bg/

• Вий сте идиоти

  Автор:  Димитри Иванов

  Има разкази за картини, които не са били нарисувани (ако сте чели фантастика). Има паметници на хора, които не са живели (ако сте видели паметника на Козма Прутков в Брянск).

  Ами за стиховете, които не са били преведени? А?

  По едно и също време Артюр Рембо написал „Пияният кораб“, а Христо Ботев написал „В механата“. От парижките разпивки останали картини на Дега, Тулуз-Лотрек и Ван Гог, а от Христо Ботев останали само стиховете:

  Тежко, тежко! Вино дайте!

  Пиян дано аз забравя

  туй, що, глупци, вий не знайте

  позор ли е или слава!

  …А тиранинът върлува

  коли, беси, бие, псува

  и глоби народ поробен!

  О, налейте! Ще да пия!

  …чувства трезви да убия,

  на пук и вам, патриоти,

  …вий… вий сте идиоти!

  Сто пъти съм разказвал за времето, когато срещу паметника на Патриарх Евтимий в София още я нямаше сградата с киното долу. Там имаше чинари и под тях бяха масите на семейна бирария „Хладна почивка“. Кухнята и вътрешното помещение бяха на първия етаж. На втория етаж имаше стаи за наематели с прозорци към задния двор с вишневи дръвчета и някогашният наемател Димчо Дебелянов там написал стихотворението „Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни…“

  Ние, махленските хлапета, крадяхме вишните в задния двор, а отвън под чинарите се излежаваше един красив, брадат бродяга, който приличаше на Христо Ботев от нашите читанки. Заради бродягата плъзнаха слухове, че Ботев не е загинал на Вола, а е жив и се е завърнал от Диарбекир. Както десетилетия по-късно щяха да плъзнат слухове, че Елвис е жив, че Джако е жив.

  Ние, дечурлигата, събирахме стотинки, купувахме за нашия „Христо Ботев“ юзче ракия и му го занасяхме под чинарите. Не знам защо тези шишенца се казваха юзчета. Някой ми каза, че на турски юз значело сто, сиреч сто драма, което се равнявало на 180 грама. Ако е тъй, аз предпочитам тази турска мерна единица пред течната унция на англосаксите, дето няма и 30 милилитра в чашата.

  Нашият „Христо Ботев“ си изпиваше юзчето под чинарите срещу паметника на Патриарх Евтимий и немската легация. Легацията после стана софийски нотариат. След първото или второто юзче нашият „Христо Ботев“ заставаше на средата на булеварда, по който тогава нямаше автомобилно движение, и се провикваше към света: „Вий, вий сте идиоти!“

  Нашият „Христо Ботев“ беше мъжествен красавец и гласът му отекваше по булеварда, понеже в София нямаше автомобилно движение.

  Пред немската легация паркираха един опел-капитен с газ-генератор като триъгълен сандък пред радиатора и хорха на пълномощния министър Бекерле. Автомобилите „Хорх“ сега се казват „Ауди“. В газ-генератора на опел-капитена слагаха дърва, запалваха ги, затваряха горния капак, за да се ограничи достъпът на кислород, и след двайсетина минути опел-капитенът потегляше на газ. Хорхът беше на истински бензин и можеше да потегли, когато си поиска. Хорхът беше великолепна кола като на Хитлер от кинохрониките, само че не черна, а жълта с черни калници. Задният багажник на хорха представляваше отделен сандък и ние му викахме кутията за шапки. Един ден хорхът с кутията за шапки щеше да стане личният автомобил на генерал Владимир Стойчев, но този ден щеше да настъпи след десетина години.

  Както съм разказвал, провикнеше ли се нашият „Христо Ботев“ към света: „Вий, вий сте идиоти!“, джандаринът Фердо, който също ни беше приятел, подгонваше нашия приятел бродягата, но никога не го настигаше, понеже Фердо (Фердинанд) не можеше да се отдалечава от поста си пред немската легация. Фердо не позволяваше на нашия приятел клошаря да гледа към фасадата на немската легация, когато вика „Вий сте идиоти“, понеже на втория етаж беше кабинетът на пълномощния министър Бекeрле. Ако има ад, сега Бекерле е в ада.

  Данте не е казал в кой кръг на ада или на чистилището са преводачите, но аз си го представям така:

  Там младите преводачи се мъчат, докато проумеят, че „fiat lux“ и „hold the line“ не значи „луксозен фиат“ и „дръж въжето“, а значи „да бъде светлина“ и „не затваряй телефона“. Аз – когато отида там – ще се мъча да проумея разликата между „хейтър“, „злобар“ и „омразниче“. Старите преводачи се мъчим да проумеем, че „Жив е той, жив е“ е по-кратко и по-силно от:

  „He is alive way up there.. “

  Или от

  „Living, he’s living! There on the Balkan.. “

  Преводаческа немощ или поетична непригодност на английския език? Не ще да е второто. На английски са писали стиховете си Кийтс и Едгар Алан По.

  Май вярно рекъл оня фашистки естет Езра Паунд, че поезията атрофира, щом се отдалечи от музиката. А поетът Робърт Фрост допълнил, че то е като да играеш тенис, когато мрежата е паднала на корта.

  Добре де. Френският непригоден ли е за поезия? Ламартин, Рембо и Верлен са поезия. Пол Елюар е поет. Приемам. Но не мога да приема превода на Елюар:

  „Voici que le soir tombe et qu’apparait la lune,

  Le ciel va se remplir d’etoiles, goutte а goutte.

  La foret bruit, le vent imperceptible souffle.

  Tout le Balkan chante le chant des haпdouks“

  Може ли този превод на Елюар да се мери с лаконичните Ботеви строфи:

  Настане вечер, месец изгрее.

  Звезди обсипят свода небесен.

  Гора зашуми, вятър повее.

  Балканът пее хайдушка песен.

  Не приемам и английския превод:

  „The moon comes out and day grows dim,

  on heaven’s vault the stars now throng,

  the forest rustles, quiet stirs the wind,

  the mountains sing song of fighters.“

  На руски все пак ми звучи по-добре:

  Настанет вечер/ При лунном свете усеют звезды весь свод небесный/ В дубравах темных повеет ветер/ Гремят Балканы гайдуцкой песней!

  To have great poets, there must be great audiences, too, написал Уолт Уитман.

  Големи „audiences“ имат и ще имат поемите, написани на руски, на английски, на немски френски, испански и италиански. А когато грамотните българи се преселят другаде и в България останат хора неграмотни или другоезични, не ще има кой да се възхити на Ботевата поезия и това ще е тъжно, понеже Ботев е световен връх в поезията.

  Умните българи се преселват и не ги виня за това, че са умни и се преселват. Децата им няма да са българи и няма да знаят български. Изключения ще има и те може да са капка в морето, но те са похвални. А ние и тях отблъскваме.

  „Тоа, вместо да си седи тука при менека в България, се уредил навънка, па от вънка он че ми дава акъл“, рече ми един на пазара в Ситняково.

  Напразно се опитах да го убедя, че България не е само тук. Тя е навсякъде, където имаме съотечественици, чувстващи се българи. Дали са се уредили, или пък мият чинии, те си знаят. Дай Боже да се уредят и да продължат да са българи. Онези от тях, които искат да участват в българския политически живот, не трябва да ги отблъскваме с думите „изборен туризъм от Турция“, нито със законови въртели за „уседналост“ или кой къде се бил родил или сега къде живее. Според мен нашите задгранични съотечественици имат право – ако пожелаят – да избират и да бъдат избирани. И то без да идват в България или да ходят до някакъв отдалечен от тях изборен пункт. Новите комуникации дават такава възможност.

  Възхищавам се на евреите: все едно къде се е родил и къде живее евреинът, той си остава евреин.

  Овреме си изхвърлих телевизора, та на втори юни не чух какви тъпотии за Ботев са изрекли нашите политици умници. Хората, чувстващи Ботев, си отиват.

  – Всичко хубаво си отива заедно с нас – казва моят приятел Петьо Тодоров. Той го казва по друг повод. Поводът е, че черноморският ни бряг вече не е тъй хубав, както някога беше.

  Аз се смея:

  – Да, всичко хубаво си отива заедно с нас, за да не ни е мъчно.

  Ала хич не ми е до смях. Територията на българския дух се смалява.

  Но територията на света е необятна и не можеш да обгърнеш необятното, както ни е обяснил Козма Прутков. В необятния свят има българи, които не се срамуват да се нарекат българи. Тясна им е била страната „колкото една човешка длан“. Нужен им е бил по-широк хоризонт.

  А ние тази наша малка страна я харизваме на „developers“ (строителни предприемачи), на US за военни бази, на Русия за тръбопроводи и атомни централи. И тук оставаме неграмотници и чуждоезичници, които никога не ще се развълнуват от стиховете на Ботев. Нито от тъй детинските, ала тъй искрени стихове:

  Аз, Васил Лъвский

  В Карлово роден

  От българска майка юнак аз роден

  Не щях да съм турский и никакъв роб…

  –––––––––––––––––––––––

  PS. Много ботевско звучи стихотворението на Джагаров „България/ Земя като една човешка длан/ Но по-голяма ти не си ми нужна, Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна/ че е от кремък твоят стар Балкан“.

  Аз, не от смелост, а под въздействието на алкохола, казах, че е много тясно в страна колкото една човешка длан. Джагаров, и той под въздействието на алкохола се обиди, стана, тръгна си и ме остави аз да платя всичко изпито от неговите български и френски гости в бар „Астория“. Ама аз, нали съм скръндза, не платих, ами го прехвърлих по сметка на българския писателски съюз.

  Айде сега българските политици да поискат от US да плащат за военните бази в България милиарден наем, както плащаха на Гърция. Ама и US са скръндзи. Даже керосина за техните изтребители не плащат при съвместни аеро-акробатики в българското небе.

  Вярно, че сме идиоти.

  Какво ще кажете?

  Източник: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=9349&sectionid=5&id=0001101

• Трябва да има дебат за ограниченията, които имат българите с двойно гражданство при участието им в изборите

  Това заяви в предаването на БНТ-Пловдив „Местно време“ депутатът от ГЕРБ Стефан Дедев по повод настояването на Румяна Угърчинска да се премахне „грешното и вредно за България тълкуване на двойното гражданство и дискриминацията, която то поражда”.

  „Наистина трябва да има такъв дебат! Аз съм ЗА такъв дебат! Подкрепям и омбудсмана Константин Пенчев, подкрепям и госпожа Угърчинска, че трябва да има такъв дебат, защото общественият живот търпи развитие, трябва да се развиваме! Наистина, в някои случаи, твърдя, че Конституцията и някои от законите са правени в България през последните няколко години заради някои хора. И конкретните примери са ясни на гражданите и на нашите зрители. Имаше някои закони, които бяха… акцентираха своята посока на равитие и заради Царя – Симеон Сакскобургготски, и заради разни други политици, които не са родени в България. Мисля, че това трябва да го забравим и да вървим напред!“, това заяви в предаването на БНТ-Пловдив „Местно време“ депутатът от ГЕРБ Стефан Дедев по повод настояването на журналиста Румяна Угърчинска да се премахнат „грешното и вредно за България тълкуване на двойното гражданство и дискриминацията, която то поражда“, в отговор на което пък Константин Пенчев обеща, „да бъдат обсъдени проблемите, свързани с участието на българите с двойно гражданство в управлението на страната ни“.

  В „Местно време“ Румяна Угърчинска обясни, че „става дума да се осъществи един елементарен принцип на равноправие“. Според нея не може, след като член 26 от Конституцията предвижда равни права за всички българи, в член 65 и член 93 да е записано, че за народни представители и президент могат да бъдат избирани единствено български граждани, които нямат двойно гражданство и са живели последните 5 години в България.

  „Става дума за една гражданска позиция, тъй всички български граждани трябва да имат равни права, независимо дали се намират в или извън границите на страната!“. Угърчинска бе категорична, че има обществена нагласа промяната да се случи, тъй като „все повече българи напускат България – някои от тях се установяват, някои от тях придобиват двойно гражданство, някои от тях се установяват зад граница, други се връщат, но днес това няма особено значение, а от значение е да бъде обединена България и да не се прави разлика, нито пък дискриминация в правата на тези граждани. Освен това трябва всички да си припомним, че всички българи – били те и с някакво други гражданство, са с двойно гражданство, защото имат и европейско гражданство, а в това европейско гражданство са вписани права за равноправие и става дума наистина за човешки права!“

  
  

  Източник: http://mestnovreme.com/

• Песен на Диана Дафова в нов рекламен клип за комуникационна кампания „ЕСТЕСТВЕНИЯТ БАЛАНС“

  Песента „Талиесин“ на Диана Дафова зазвуча като фон на клип в подкрепа на естествения баланс. През 2000 г. именно тази песен спечели първа награда в най-големия конкурс за композиторска музика в САЩ. Нека припомним, че песента бе чута на живо и в Чикаго при концерта на певицата преди няколко години. Този концерт реализиран с медийната подкрепа на Eurochicago.com бе надминат по стил и организация едва през миналата година при турнето на Слави Трифонов и неговото шоу. Надяваме се предстоящият фестивал „ПЕСНИ НА ЖИВОТА” да оправдае очакванията за най-голямо българско музикално събитие за 2011 година в САЩ.

  Най-голямата компания за вода в България „Девин“ АД представи новата си комуникационна кампания – „ЕСТЕСТВЕНИЯТ БАЛАНС“ , на бляскаво събитие в джаз-клуб Студио 5 в НДК, украсено с естествени дървета и цветя, които в последствие ще бъдат засадени сред природата.

  На събитието присъстваха около 200 гости, сред които актьорите Аня Пенчева и Христо Чешмеджиев, музикантите Искрен Пецов, Ивайло Крайчовски и Савина Петкова от бившата „Антибиотика“, водещата Валя Войкова, дизайнерката Мариела Гемишева и много други. Специално за представянето на клипа бяха дошли част от борда на новите собственици на Девин АД от фонда „Адвент“ – Томас Кренбауер, Михал Арон – Адвент, зам. директор офис Прага, Крис Мрук – Адвент, Директор Централна и Източна Европа. Поздравления към компанията поднесоха и
  Милена Цекова – МИЕТ, началник на политическия кабинет на министър Трайчо Трайков и Владимир Стратиев – МОСВ, началник на политическия кабинет на министър Нона Караджова.

  Купонът беше озвучен от Хилда Казасян и бенда й на живо, а стартът на кампанията започна с вътрешни фойерверки в синьо и сребърно.

  Кампанията е основана върху посланието за чистотата на водата, нейният уникален произход от сърцето на планината и свойството й да допринася за постигане на здравословен баланс всеки ден. „Девин винаги насочва своите послания към постигане на хармония и баланс в живота. Като социално-отговорна компания, насочена към опазване на околната среда и активен начин на живот, спорт и движение. Нашата визия е да създаваме висококачествени продукти, които допринасят за здравословния начин на живот и настоящата ни кампанияразгръща посланието за баланс и хармония на още по-високо ниво. В забързаното ни ежедневие, това което най-много ни липсва е баланс, а DEVIN със своята изворна и минерална вода за редуване, по най-естествен начин допринася да сме балансирани и хармонични, жизнени и активни всеки ден “ според Михаела Пиерова, маркетинг мениджър на компанията. Кампанията ще обхване периода до края на годината и включва комбинация от телевизионна реклама, интернет, преса и други канали.

  Процесът по създаването на клипа отне 35 дни, от които три снимки в гр. Девин, два дни студийни снимки и останалото време – специални ефекти, CGI компютърна графика и анимация, постпродукция и монтаж. Един от най-забележителните елементи на клипа е неговата музика. В песента на Диана Дафова „Талиесин“ се пее за келтски бард, който заедно с тракийския Орфей от Родопите, носят мир и храмония на света чрез песен. Текстът е на няколко древни и съвременни езика: санскрит, кетски, английски и български. /Дневник/

  

• Следизборни арести в Македония; подбират „бугараши“

  В деня след изборите–единствената политическа асоциация на българите във Вардарско–“РАДКО“-ги обяви за фалшиви и манипулативни.
  
  Изборите в Македония нито бяха честни, нито прозрачни.

  След тях страната се намираше в състояние на полухаос. Държавният департамент на САЩ поиска повторението им, но европейските съюзници все пак „с половин уста „ признаха тяхната коректност. Но по села и паланки в републиките бяха извършени груби манипулации, за които съдът е сезиран ежедневно.
  
  Най-лошото в тази история е това, че диктаторът Груевски (Груевич) си позволи да пристъпи към разчистване на политически сметки:
  
  Няколко часа след обявяването на резултатите беше арестуван от полицаи с качулки от зловещият отряд „АЛФА „ лидера на Обединение за Македония – Любен Божковски. Лично познавам този човек и знам, че е българин по дух. В къщата му можете да видите портрети на Тодор Александров и Ванчо Михайлов, както и да прочетете надписа: „ БОГ ДА ЧУВА  (пази) БЪЛГАРИЯ”.
  
  Последва убийството на 22-годишно момче: Мартин Нешковски, който е бил жестоко бит в главата с бокс от човек на спецлужбата „Тигрите „.Когато телевизия Алфа 1 попита майката на детето, кой е убиецът, тя простичко заяви: „ДЪРЖАВАТА”, като добави, че тигри са идвали при нея и са й оказвали натиск да мълчи. Това провокира вълна от младежки протести, които засега се провеждат мирно, с плакати и свещи. Опозицията обяви, че протестите няма да спрат до пълното изясняване на случая….
  
  Груевски започна арести на опозиционери, като се подбират главно така нар. „бугараши”. Самият Любен Божковски бе обявен за бугараш № 1, тъй като в правителствата на Любчо Георгиевски изпълняваше функцията на министър на вътрешните работи и сред народа е всеизвестен фактът, че той изнесе на плещите си войната с албанските нашественици през 2001 – 2002 г. Тогава, не без знанието на Георгиевски, се формираха отрядите за борба с тероризма – непобедимите „ЛЪВОВЕ „ голяма част от които се рекрутираха така, че да бъдат от здрави български семейства !
  
  Ето защо, една от първите работи на диктатора бе да вкара в затвора повечето от тях. Нещо, което се повтори и след сегашните избори. Ето имената на най-видните арестувани:
  
  1. Генерал Стоян Ангелов – ръководител на „Тигрите „ и участник в бойните действия;
  2.Зоран Кръстевски – лежи в зандана „Идризово”;
  3.Мариян Марковски – бивш служител на „Лъвовете”;
  4.Горан Йовчевски;
  5.Александър Николски;
  6.Драган Старов;
  7.Гоце Болешевски;
  8.Емил Ампов;
  9.Гоце Белчевски…
  
  Данните ни непрекъснато се попълват с нови имена.
  
  10.Файфо Тръбачев;
  11.Кръстевски;
  12.Злате Мирчевски;
  13.Косьо Яйцев
  
  Всичко това породи невероятно напрежение и привърженици на Любен Божковски започнаха масово да се стичат с автобуси и автомобили към столицата. Само от Гевгели тръгна цял автобус с бивши лъвове, а от други места – колони с коли.Срещу тях беше хвърлена тежката жандармерия и над 200 тигри…
  
  В деня след изборите – единствената политическа асоциация на българите във Вардарско – „РАДКО „ ги обяви за фалшиви и манипулативни в лицето на своя председател – Владимир Панков, чиято организация беше регистрирана в съда през 2000 г., но по внушение на трима СРЪБСКИ адвокати дейността й отново бе забранена.Така е до наши дни. Името на Радко (псевдоним на Ванчо Михайлов) явно стряска противниците ни със своя отявлен българизъм. 
  
  На фона на това, което става на територията на по-малката ни сестрица – Македония, българските медии запазват пълно мълчание. Как се отразява това на репутацията на властта в очите на тукашните бежанци от Македония, друг път ще разискваме подробно. Във всеки случай не забелязваме и капчица национално-отговорно поведение в защита на нашите страдащи братя. За разлика от нас, хърватското правителство се намеси активно в случая Божковски.
  
  Накрая ще кажа само, че ще минат дълги, мъчителни години, докато нашите държавници не осъзнаят факта, че македонският въпрос е жива рана върху тялото на майка България и проблемът, макар и с дипломатически средства, трябва да бъде постоянна светеща лампа, за всички, които смятат да ни управляват.
  
  д-р Георги Генов – БАН и главен редактор на „Исторически архив“ – орган на Съюза на учените

  Източник: Фрогнюз

  
  

• Първи български събор в Чикаго

  На 4 и 5 юни 2011 г. се проведе първият по рода си български събор в Чикаго, който привлече над 6 000 човека.

  За повече информация вижте – линк1 или линк2.

  Филм за генералните спонсори на събора – братята Павел и Румен Вълневи:
  

• Германската ZDF: Баловете в България – пир по време на чума

   

  Те броят до 12 – колкото са годините, прекарани в училище. Движат се из софийските улици в лъскави лимузини, носят скъпи тоалети. При това им е все едно дали родителите им могат да си позволят подобен разход.

   

  С тези думи германската телевизия ZDF започва репортажа си от София, посветен на абитуриентските балове – това странно българско събитие, което по своята пищност и разточителство прилича по-скоро на голяма сватба, предаде Дойче веле.

  Телевизионните камери проследяват паралелно как две момичета, идващи съответно от богато и от бедно семейство, се готвят за бала. 19-годишната Нели Иванова идва от богато семейство. Баща й споделя, че е дълг за всяко българско семейство да направи бал на детето си, независимо какво ще му струва това. Има семейства, които вземат кредит, за да изпратят детето си на бал. Семейството на Нели не е сред тях. За щастие те нямали проблеми с парите. Бащата обаче отказва да каже колко пари е похарчил за бала на дъщеря си. Тя пък не се интересува, важното е само да е хубава на бала. Защото той е само веднъж в живота!

  България е най-бедната страна в ЕС. Всеки пети българин живее с по-малко от 100 евро месечно, т.е. под прага на бедността. Но когато става въпрос за абитуриентски бал, парите не са важни, отбелязва немската телевизия.

  Росица Янчева също е абитуриентка, тя живее със семейството си в в двустайно панелно жилище в краен софийски квартал. Въпреки недоимъка си, Янчеви са похарчили само за рокля 300 долара – което за българските разбирания за абитуриентски тоалет е умерено скромна сума. Отделно от това са разходите за обувки, маникюр, прическа и ресторант.

  Пред камерата семейството споделя, че балът на дъщеря им ще им струва повече от 1000 евро. Толкова печелят двамата родители на Росица заедно на месец. Но за „най-хубавия ден“ в живота на детето си те биха свалили и последната риза от гърба си. За последното й пътуване до училище и след това – от училищния двор до ресторанта, родителите на Нели са наели огромна лимузина срещу 400 евро. Вътре 19-годишната девойка се потапя в лукс, сякаш като предвкусване за реалния живот, който я очаква.

  Скъпи лимузини, духова музика, лъскави тоалети, шикозни ресторанти, нощни барове. Абитуриентският бал е необикновено събитие в България – една страна, в която от година на година намалява броят на сключените бракове. Защо тогава абитуриентският бал да не бъде отпразнуван като сватба? Още повече, че при тази криза не е ясно кога ще имат друг повод за празнуване. В крайна сметка – нали само веднъж в живота си човек завършва училище, казват Нели и Росица и с това оправдават всички разходи.

  А отвън пред ресторанта ги очаква горчивата действителност – средната месечна заплата в България се движи около 350 евро. За колко ли резервоара ще стигнат те за „Бентли“-то, с което Нели е дошла на бала? Не е ясно. Пък и кой ли го интересува – нали сега е време за бал. Пък и българите са такива хора – когато празнуват, правят го сякаш им е за последен път.

  За последните години почти 1 млн. българи са напуснали родината си. Росица също няма да остане – тя е решила да следва във Франция. Днес обаче не мисли за това, а само за вечерта на бала. Пък и който в България прави планове за бъдещето си, вече е застанал на губещата страна, се казва в края на репортажа на ZDF.

  Миналата година германската агенция ДПА направи подобен репортаж за баловете у нас, в който акцентът бяха огромните харчове на фона на бедността в страната.

   

  Източник: http://dnes.dir.bg/news/abiturienti-balove-8815108?nt=4

• Светла Петрова. Думи след края на „Сеизмограф“…

   

  – Напусна bTV заради наглед незначителен повод – преместиха „Сеизмограф“ само с 1 час назад, не е кой знае каква разлика. Дали пък някой няма да каже, че просто капризничиш?

  – О, да! Ако погледнем нещата от този ъгъл, няма кой знае каква разлика. 17 е също хубав час. Но не става дума за импулсивна или емоционална моя реакция или каприз, а за едно решение, което е зреело у мен през годините и в крайна сметка това намерение на ръководството някак го улесни… Сам по себе си, фактът не е особено значителен, наистина промяната изглежда козметична. Хубаво, нека си сложат там комерсиалната продукция, въпреки че публицистиката и новините са в по-хармонично единство, но новите собственици, виждате ли, имали друга концепция, били концентрирали ресурса в часовете между 6 и 12 вечерта, от дневната програма не се интересували толкова… Говоря за едно по-генерално отношение и към „Сеизмограф“, и към публицистиката изобщо. В два аспекта: първият е свързан с политиката на телевизията, която би следвало да е наясно за ползата от такива предавания – че те й придават тежест, авторитет, създават доверие в аудиторията и затова трябва да им е майка, не мащеха. Вторият е следствие на първия: тъй като по презумпция това не са комерсиални предавания, в тях се инвестират минимум ресурси. И аз през последните три години страшно се уморих. Просто страшно се уморих…

  – Колко хора бяхте в екипа?

  – С мен – двама на практика… И вторият, продуцентът, е едно дете на 26 г., Мартинка. И добре, че детето беше умно, интелигентно, обучаваше се в движение и се развиваше със страшна скорост, та благодарение на мозъчето му, дето щракаше, успяхме да постигнем резултати. Имаше и едно момче, Васко, което вършеше техническа работа – не толкова творческа, но полезна организационна работа. Той движеше цялата документация, а аз имам огромна документация, прибрала съм се с два грамадни кашона у нас и два също толкова големи са при продуцентката ми. Аз държах да се пазят писмата на всички зрители и по възможност на всички да отговаряме – къде в предаването, а в повечето случаи лично по телефона, и да се опитваме да решаваме проблемите им. И с нашите мизерни силици много направихме. Но това е във висша степен уморително, направо изтощително.

  Защото не може да се поставят свръхизисквания, а в същото време нищо да не се инвестира за постигането им. Аз съм питала: „Какво повече искате от „Сеизмограф“? Какви точно резултати очаквате от това предаване, което не е позиционирано в праймтайма, няма екип и е ограничено от жанра?“ Защото аз не мога през събота да каня Азис и Анелия, както външните продукции, а трябва да се занимавам със злободневието на държавата и да оставам в границите на жанра. „Вие абсолютно никакъв ресурс не влагате, а от мен искате феноменални резултати, почти като от забавна програма!?“ Това е като да бутнеш баба си по стълбите и да я питаш защо тича… Та през последните години трябваше хем да поддържам този респектиращ рейтинг, хем в същото време да обучавам, да преподавам. Двамата младежи съм ги обучавала всекидневно. Но неотдавна момчето напусна, защото кризата застигна родителите му в Испания и то повече не можеше да се издържа с 300-те лева, които получаваше. А миналата година bTVдори не можа да намери формула, по която да му плаща, и тези 300 лева аз 7 месеца съм му ги давала от джоба си!!! Защото не можех без него! С това искам само да илюстрирам, че не се проявяваше никакво разбиране към проблемите на предаването. Нормално е на тази възраст и с това, което съм постигнала в професията, да имам прилични условия за работа, да имам по-сериозен екип, да не се боря за някакви 300 лева… И много отдавна вече се замислях… Въпреки че бях силно привързана към bTV, това са 10 г., никъде не съм работила толкова! Да не говорим, че при сегашните управляващи трудностите наистина станаха невероятни.

  Още преди 2 г. хора от мениджмънта на bTV, свързани с програмата, се бяха прицелили в този слот. Предполагам, че са имали предимно комерсиални съображения. Не съм убедена, обаче, че изхождаха единствено от интереса на телевизията. Защо? Защото, когато „Сеизмограф“ е позициониран там, приходите от цялата реклама – а тя никак не е малко, обикновено над 4 минути бяха блоковете – изцяло отиваха в касата на bTV, защото сме вътрешна продукция. Убеждаваха ме, че ако там се позиционира външна продукция, при същия обем реклами приходите ще скочат двойно. Дори да е така, от това не следва автоматично, че в телевизията ще влязат два пъти повече средства, тъй като не е ясно какви са условията на договора с външния продуцент и дали половината от парите не отиват при него. Отделно се заплаща продуктът, който той предоставя на bTV, защото това е неговата стока и телевизията я купува срещу определена сума. И като се направи калкулацията, нищо чудно от външната продукция да влизат по-малко пари, отколкото от „Сеизмограф“. Но с външните продуценти, извън официалните, могат да се постигнат всякакви други договорености: да се разиграват комерсиални схеми, парите от които да влизат не по сметки на bTV, а в частни джобове. Не казвам, че така е ставало, защото нямам доказателства, казвам само, че може да има и такава мотивация на желанието да се измести предаването от този слот. Но това изобщо не е моя грижа, да му мислят собствениците, в края на краищата, става дума за частна телевизия, нали така? Затова поставих принципно въпроса: „Иска ли bTV да има предаване като „Сеизмограф“ или не? Защото ако иска, това винаги ще е свързано с търговски компромис, но ще носи други дивиденти.” Убедена съм, че bTV няма да е и не е същата без „Сеизмограф“! Знам, че в момента има отлив на интелигентна публика. Аз самата вече не гледам собствената си телевизия. Гледам Канал 3, гледам СКАТ…

  – СКАТ и Канал 3?!

  – Да, защото те в момента са опозиционните телевизии в България. Там я има контрастната на властта гледна точка, там не се гримират новините, не се комбинират с други новини, за да се манипулира аудиторията в полза на управляващите. Има различни техники на манипулация, някои са изключително перфидни, те са незабележими за масовата публика, само че човек от професията ги улавя безпогрешно. Още повече, че падна равнището на всичко, включително и на медийните манипулации. Понякога се правят по съвършено грубоват, наивен, бръснарски начин. Например, за експертизата на БАН за подслушания скандален телефонен разговор на министър-председателя с шефа на митниците при нас излезе единствено информацията, че записите били манипулирани. Но колкото и мъглява да беше въпросната експертиза, в нея имаше още 3-4 важни точки: че става въпрос за истински СРС-та; че авторите не се ангажират с мнение дали съдържанието е манипулирано… Имаше и други подробности, които доста променяха крайните внушения на съобщението. Репортерът си беше свършил работата съвестно, беше описал експертизата в нейната цялост, но крайната версия на новината беше доста различна от оригинала. Е, продуцентите могат да кажат, че са орязали материала поради липса на време, но някак това не бива да става за сметка на истинността и пълнотата на фактите. Затова ми се струва, че причината за спестената информация е друга.

  – „Сеизмограф“ ли беше най-гледаното публицистично предаване?

  – По обективни показатели, по данните на пийпълметрията – да! Ние имаме забележителни постижения през есенно-зимния сезон, аз пазя цялата статистика, защото знаех, че в един момент ще ми се наложи да се аргументирам. Имаме едно 8 и едно 9 място в топ 50, а през целия сезон позицията ни е била между 10 и 15 място в класацията (топ 50 е рейтингова класация на всички предавания от всички телевизии, които се класират по данни от пийпълметрията – б.р.) Там се състезаваш с всичко – с турски сериали, с шоу-програми и футболни мачове. Ние имаме тези резултати, това е лесно доказуемо и аз не виждам какво повече може да се иска от публицистично предаване като „Сеизмограф”?! Какво, да сме на второ или трето място?! Без пари, без реклама, без екип и със стягащите доспехи на жанра?! Високият ни рейтинг, разбира се, е следствие и от по-голямата гледаемост на bTV, аз отчитам това, но, така или иначе, „Сеизмограф” беше най-гледаното публицистично предаване. Затова, когато ни в клин, ни в ръкав тръгнаха да му сменят часа, това нямаше как да не бъде и знак за отношение. Аз разговарях с ръководството на bTV – разговорът мина в съвсем приятелски тон – и им казах, че, според мен, има политически атаки към предаването. В комбинация с вътрешно-програмните, които са от друг характер, те доведоха в крайна сметка до този резултат. Но ми отговориха тогава: „Не, не, единственото, за което мислим, е някаква козметична промяна, например, да си размените местата с „Море от любов”. „Чудесно, казвам, 17.00 не е лош час; който иска да ме гледа, ще ме гледа и в 17.00, но трябва да сте наясно, че до изборите една такава промяна – и от мен самата, а и от мнозина други – ще се изтълкува като изпълнение на политическа поръчка.” Смятам, че бях длъжна – не да ги предупредя, а просто да ги уведомя за евентуалните последствия.”След изборите – казвам – съм съгласна и преди обяд да отида. Даже може да се записваме в петък вечер, а вие ни излъчвайте, когато искате, на другия ден. И без друго, откакто съм в bTV, работя на живо в събота от 18.00 – след 10 г. ще си освободя уикенда. Но нека да бъде след изборите!“ Не се съгласиха! Питам аз: финансов колапс ли щеше да преживее bTV, ако „Сеизмограф“ беше останал още няколко месеца в 6 следобед? Защото няма логика да предприемаш такава промяна в средата на сезона – изведнъж хоп, хващаш двете предавания и им разменяш местата ?! Освен това, много смешновати изглеждат тия аргументи как публиката искала младежко развлекателно предаване…

  – Кой я знае какво иска публиката?

  – А де, а де!… Може да е имало някакво проучване, аз лично не съм го виждала. Вярно, всяка година се прави проучване на зрителските нагласи, но какво да ти кажа… В България вече всичко е толкова прогнило, толкова совите не са това, което са, че на нищо не можеш да вярваш – нито на проучвания, нито на рейтинги, на нищо! И как публиката не искаше такова младежко предаване през есенно-зимния сезон – това показват позициите на „Сеизмограф“, и изведнъж от януари го заиска?! Аз нямам нищо против външните продукции, правят ги доказали се хора. Любопитно е, обаче, че там властта ходи с удоволствие и на конвейер, въпреки че част от колегите са си създали имиджа на страшно непоколебими публицисти. И тази власт е толкова тъпа, че ходи там да я правят на мат и маскара, а не иска при мен да дойде, въпреки че очевидно не съм чак толкова страшна, чак толкова остра и чак толкова непоколебима. Това вече навежда на друга мисъл – че просто в случая става дума за PR, става дума за едни пари, които се изливат във въпросните външни продукции, и за договорки от вида: „Ние ще ви пратим тоя и тоя, но ще се разберем за въпросите и как да протече разговорът.“ Това е имитация на журналистика. Тези колеги не са неспособни, напротив – те са способни, те са се наложили, те са имена, но вече участват в друга игра. В този смисъл, те не са журналисти, а просто телевизионни водещи, които имитират журналистика. И това би било абсолютно в реда на нещата, но само ако се разбере (и ако публиката бъде наясно) какви точно договори има между външните продукции и някои държавни институции и PR агенции.

  Още преди 2 години бяха първите опити „Сеизмограф“ да бъде изтласкан. Тогава ме спаси единствено едно скандално интервю със Сергей Станишев. Това му беше първото и последното гостуване в „Сеизмограф“ като министър-председател. Те по един път идват, не повтарят (смее се). Нищо, че другите изглеждат страшни. Май в крайна сметка такива като мен (дип, че много не останахме!) са по-страшни, защото не влизаме в схеми и в сделки и не правим търговия с тази професия. Аз вероятно ще задавам същите въпроси като ония колеги от външните продукции, но в даден момент може да попитам друго, което ме е споходило внезапно или пък съм подготвила предварително, и то да ги постави натясно, да се почувстват некомфортно. Затова властимащите предпочитат предавания, където държат нещата под контрол и където могат да си се чувстват удобно от начало до край. И където идеята очевидно е не толкова да се обслужва обществото, както би трябвало да прави журналистиката, а да се лъскат управленски образи. За мен е много симптоматичен случаят с Ана-Мария Борисова, когато беше пресен-пресен министър. В деня на избирането й дойде за малко в нашите новини и естествено ние с моята малка и умна продуцентка Мартинка я пресрещнахме и я поканихме да гостува в събота в предаването. „Да, с удоволствие -отговори тя, – но нека малко да опозная сектора“. И така, както на нас ни отказа в събота, се появи на другия ден в неделя в „Опасно близо“ с Диана Найденова при Росен Петров… Какво, беше опознала вече сектора!? Близо е до ума, че управляващите са в специални отношения с тази външна продукция в bTV; че най-вероятно това минава през някакъв договор, а щом има договор, има намесени пари, в което принципно няма нищо лошо – нали външните продуценти също трябва да преживяват, но ако е обозначено, ако се знае и ако не се представя като журналистика.

  Та точно след интервюто със Станишев ме викат горе в програмата и ме питат: „Сега какво ще правим със „Сеизмограф“?“ „Защо – казвам – какво да правим?“ „Ами ето тука в 18.00 Карбовски е силна конкуренция…“ Казвам: „За мен това не е никаква новина, от 5-6 г. за мен той е силна конкуренция, той прави сензационни сюжети, занимава се с цигани, проститутки, гейове, те са атрактивни, а той допълнително провокира и т.н…“ Но факт е, че през всички тези години няма предаване на Карбовски, което да е с по-висок рейтинг за цялата аудитория. „И какво – питам – смятате да правите?“ Имаха някаква щура идея да ме сложат в неделя след „Отпечатъци“, тоест, нещо като публицистичен анклав в програмата да има – най-напред „Сблъсък“, след това „Отпечатъци“ и накрая „Сеизмограф“: три близки по формат предавания, нанизани едно след друго, които често се занимават с едни и същи, актуални за периода теми. Когато са разделени във времето, това някак си не е опасно, но когато са наредени в един блок и правят такава програмна „тухла в стената”, тогава вече е различно. И колкото и да се координираме, все ще се ритаме по кокалчетата. Другото предложение беше 15.00 в неделя – възможно най-умрелият, най-заспалият час. Казах им: „Вижте, това не е сериозно! Вие, разбира се, сте в правото си да взимате всякакви програмни решения, но аз си държа на марката, на продукцията, която правя, и също съм в правото си да избера какво да правя!“. Тогава за първи път започнах да мисля за напускане. Но се вдигна голям шум след това предаване, цели партийни организации някъде от Кула, Видинско, бяха писали протестни писма – кой знае защо до агенция „Фокус“ – да ме махнат от bTV, защото съм се била държала невъзпитано с премиера, много съм го атакувала и т.н. И заради това пак предупредих: „Да знаете, че след интервюто с премиера Станишев ще се изтълкува като много сериозна политическа репресия това, което правите.“ И в крайна сметка оцеляхме тогава със „Сеизмограф”. Но вътрешно в себе си се готвех за раздяла, вече бях тръгнала да се разделям с bTV. Затова сега изобщо не става дума за спонтанно решение, каприз или хрумка.

  – Трудно ли правеше предаването?

  – Ами да! Предаванията в един момент започнаха да се правят адски трудно. От понеделник започваме да каним поред министрите, като, разбира се, гледаме да сме в час с актуалните събития – не може да поканиш някого само защото е министър, нали? До петък ги изреждахме всички, всеки намираше как да се спаси и след това ги гледахме, надлежно разпределени в контролираните предавания. Говоря конкретно за телевизиите, защото „Хоризонт“ се държи. Браво на „Хоризонт“… И съм много щастлива, и съм горда, че съм тръгнала от „Хоризонт“, защото те продължават да се държат като журналисти и да изпълняват мисията на тази професия!

  – Добре де, с какво пък чак толкова беше неудобна?

  – Ами с това, че в предаването се чуваше критика, принципна критика към властта по някакви проблеми; че редовно присъстваше опозиционната гледна точка. С това, че отвреме-навреме в него звучаха остри коментари: в началото на годината, например, когато избухна скандалът със СРС-тата, имах няколко доста пиперливи авторски коментара и бях сигурна, че това няма да ми се прости. Така и излезе в крайна сметка. Управляващите знаеха, че е много висок рейтингът на предаването, че много се гледа и са доста заразителни гражданските идеи, които се чуват в него; че е меродавно предаване, което формира обществено мнение и значи опасно за тях! Да не говорим, че в тези свои усилия „Сеизмограф” напоследък стърчеше самотен в националния тв ефир. Затова намерението е било по някакъв начин да бъде неутрализиран, обезвреден, сбутан там из програмните дебри. Ето, тръгнаха си Иво Инджев, Иван Бедров, Георги Коритаров преди това – хора с капацитет в тая професия… Аз останах като последния пилон и няма как да не забележиш, когато решат да го местят; да не забележиш, че някой си тръгва или се спира предаването. Аз разбирам, че съм създавала проблеми, но в същото време е трудно да махнеш тихомълком предаване като „Сеизмограф”. Ако е някое, което запада, крее и не се гледа, лесно може да се свали, но „Сеизмограф“ за тези 2 г. наистина дръпна много. И въпреки това, съществуваше едно такова особено тенденциозно отношение към него. Не към мен, към него! Не казвам от всички, но от определени хора в мениджмънта на bTV, които имаха интерес да се освободи слотът.

  Признавам си, че съм чела писанието на Кеворк Кеворкян по мой адрес, но разбрах, че скритият му патос е как натискът към мен бил не от властта, а от Красимир Гергов. Нямам никакво съмнение откъде иде този патос – от непримиримата вражда между двамата, последвала предишното им бизнес партньорство. Така че, ако обича, „тв легендата” да не ме прави инструмент на техните компрометирани отношения! Добре, 10 г. съм в bTV, 9 и половина от тях не усещах присъствието на Красимир Гергов. Аз с този човек за 10 г. не съм говорила дори веднъж по телефона. През цялото време Красимир Гергов е бил там и името му се е свързвало с телевизията. Защо ще започне да ме натиска именно сега, през последните 6-8 месеца? Ами защото онези, предишните, дето управляваха, не са се сещали така брутално да натискат Красимир Гергов като тези, които сега управляват по този начин – чрез шантаж и рекет. Аз го усещам на клетъчно равнище, но то се и вижда. Новините на bTV не са това, което бяха в предишни години. Колегите, разбира се, опитват да запазят образа на телевизията като свободна, обективна, безпристрастна, критикуваща медия, но в тези условия е много трудно. И на мен ми стана трудно да работя – искам да поканя този, искам да поканя онзи и разбирам, че не е добре, че трябва да се балансира. Но нали и в Кодекса на БиБиСи се казва: „Трябва да има плурализъм, като се проследи цялостният цикъл на едно предаване; не е задължително, а често е и невъзможно това да се постигне в границите на отделно взет негов брой.“

  В молбата ми до Люба Ризова между другото се казваше: „Условията, при които бях принудена да работя през последните години, както и актуалното намерение да се смени началният час на предаването, оформиха у мен дълбоко и трайно убеждение, че bTV няма нужда от предаване като „Сеизмограф“. Освен това, във влошената напоследък медийна и обществена атмосфера, смятам, че предаването създава проблеми на телевизията в определени политически и олигархически кръгове.“ Ами да, разбрах, например, че Валентин Златев бил крайно недоволен от предаването, което направих преди първия протест срещу високите цени на горивата. Там най-напред се прояви публично Славян Желязков, говорителят на СИЛА, който сега е навсякъде, а Огнян Минчев говори за руско-българската милиционерска олигархия. Аз не казвам, че Валентин Златев по някакъв начин се е намесил срещу мен, но съм сигурна, че не му е било приятно това, което се случва. А нали не се съмняваш, че има механизми за елиминиране на неудобни хора и предавания – перфидни, скрити и най-често действащи безотказно. Говоря за олигархическите кръгове, без да визирам конкретно някого, защото това, което започна да се чува в „Сеизмограф“ като диагноза на българския преход, като анализ на това, което се случва в страната, със сигурност не се е харесвало на т.нар. „български олигарси“. На мен ми беше ясно, че предаването създава проблеми на телевизията и затова ръководството се опита хем да ме съхрани и него да съхрани, хем да откликне някак на натиска. Но се разбра, че е много трудно. Стана ясно, че телевизията е подложена на жесток натиск и че този натиск минава през много пари.

  Струва ми се, че това, което става при сегашното управление, е безпрецедентно. То не се различава по същество от пресата над медиите при предишни управници, но се прави много буквално, много брутално, много оголено – може би заради спецификата на хората, които са начело на държавата в момента; ако щеш, заради милиционерското им минало. Те не владеят друг инструментариум и затова съм убедена, че действат директно, абсолютно безпардонно, със заплахи и с шантаж. А тъй като собствениците на медиите обикновено развиват и някакъв друг бизнес, има ефективни методи да бъдат притискани за едно или друго – тежки прокурорски, данъчни, полицейски проверки. Около мен е пълно с хора, които пищят… Хора, които са дръзнали да опонират на тая власт, да я критикуват, да се бунтуват срещу нещо и които след това са подложени на невероятен административен тормоз. Особено ако са от бизнеса. Боже, колко по-лесно е това да се случи на медийните собственици! Другото, с което ги държат евентуално, са разни видове компромати. Доколкото знам, през годините на прехода е събран огромен масив от информация (под формата на СРС-та или документи) за т.нар. „български елит”. Става дума за политици, журналисти, бизнесмени… И за всекиго, ако трябва „да бъде вразумен”, се вадят спастрените компроматчета. Ясно е, че българският преход не е най-чистото нещо на този свят, крие в гънките си доста мръсни тайни. Особено за онези, които са участвали в големите сделки на отминалите години, без съмнение има какво да се извади. Да не говорим, че хората могат да бъдат шантажирани и с компромати в личен план. Ние не знаем за какво точно става дума и какви точно са заплахите, но съм сигурна, че телевизията е притисната до стената чрез тормоз над хора, свързани с нея. Мнозина ми казват: „Направо не е за вярване, как е възможно bTV да се лиши от журналист като теб?!“ „Ами – казвам, – вие не знаете какъв е залогът“. Да, действително, от телевизията се постараха да бъде относително козметична промяната, опитаха се да ме убедят да остана, вдигнаха ми даже заплатата; тоест, положиха усилия да ме задържат, но когато се оказах непреклонна, то беше ясно, че или трябва да ме оставят да си карам по старому, или да се случи онова, „лошото”, на хората, които са заплашвани. Явно е, че става дума за много голям залог, след като в крайна сметка ми подписаха молбата за напускане. Всъщност, някои директни подмятания на премиера, на силовия вицепремиер ориентират за технологията на пресиране на медиата: ето, един-два пъти сам Бойко Борисов е отправял към репортери на bTV заканителни реплики: „Знам кой ви кара да задавате такива въпроси – вашият бос!“ Това, според мен, е директно предупреждение към нашия бос. Който и да е той, той знае за какво са заканите. Та това искам да кажа – толкова арогантен, както през последните две години, не е бивал натискът. Но иначе аз забелязах подобно нещо още по времето на тройната коалиция. Тогава, по моему, беше първият пробив в новините на bTV, когато, струва ми се, изпълнихме политическа поръчка на властта. До този момент, от гледна точка на принципите на професията, bTV работеше безотказно, напълно според журналистическите закони и правила. Но явно, че първо при тройната коалиция, а особено сега, при управлението на ГЕРБ, безскрупулно се възродиха типично тоталитарните методи за подчиняване на медиите.

  Но да си довърша разказа. След великденските празници отидох и казах: „Има само едно положение, при което мога да остана – да бъда оставена да работя свободно. Да няма забранени хора, да мога да поканя всекиго !“ „Забранени ” може и да е силно казано, но разбрах в последните месеци, че има нежелани хора. И ако успея да се преборя да дойдат в предаването, трябва да бъдат балансирани с други, по-желани. Но те са нежелани не от мениджърите на bTV, а от някого по върховете на властта.

  – Кои са тия нежелани хора?

  – Искам да мога да поканя Татяна Дончева, например. Опитах на два пъти в последните предавания, но понеже била казала някъде за Краси Гергов, че е „правешки олигарх“, се оказа, че не е желана в bTV. Обаче тя е шеф на важно гражданско сдружение, което утре може да стане фактор в изборите и в управлението на страната; освен това е крайно интересен събеседник, умен, информиран. И ето, аз се лишавам от този събеседник, защото се съобразявам с корпоративния интерес и не е редно да правя разни неща през главата на началниците си, все пак 10 г. съм била лоялен служител на тая фирма. Искам да мога да правя граждански дискусии с момчетата от СИЛА и интелектуалците от „1 ноември”, със зрители на „Сеизмограф” – да знаеш какви смислени и интелигентни хора имаше сред тях; да мога да поканя журналисти, като Явор Дачков и Велизар Енчев, д-р Николай Михайлов, социолога Цветозар Томов, Стефан Гамизов, Яне Янев, Алексей Петров… Между другото, 2-3 седмици, преди да напусна, чрез посредници разбрах, че Алексей Петров имал желание да участва в „Сеизмограф“. Естествено, веднага казах на началството, но отговорът беше: „Когато ни е необходим, ние ще го потърсим“. Разбрах, че не ни е необходим на този етап. И не го поканих. След което същата събота той се появи при Карбовски. Виж, аз съм наясно, че когато такъв човек поиска да се покаже в гледано предаване, той има да свърши някаква своя работа през телевизията. Но и аз знам как да свърша моята, така че да е защитен интересът на аудиторията. А иначе няма съмнение, че подобен провокативен събеседник, опонент на властта и с твърде редки медийни изяви, ще е крайно интересен и би донесъл добър рейтинг. Разказвам това, за да се разбере, че постепенно бе започнал да се оформя кръг от публични личности, за които беше трудно или пък невъзможно да пристъпят в „Сеизмограф”. На всичко отгоре, повечето от тях са магнит за публиката и в този смисъл гаранция за висок рейтинг. И се получава пълна шизофрения – хем искат ударни резултати, хем ми спират тъкмо събеседниците, които могат да осигурят тези високи резултати!

  Тоест, гадна спекулация е, че как така в 6 часа съм имала свобода, пък в 5 вече я нямам и поведението ми било едва ли не звезден каприз! Истината е, че от месеци насам бе започнала да се стапя свободата, с която работех в предишните години. И когато на практика ми беше отказано да правя това, което смятам, че като журналист трябва да правя в тази смрачена и толкова безперспективна национална ситуация, аз си казах и им казах, че няма какво повече да ме задържи в bTV. С другото мога да се примиря – липсата на екип, на нормални битови условия, с това като шерп да търча и подготовката на предаването да е почти повинност, но когато губя свободата си, професионалната, това вече прелива чашата и… приключвам дотук. Журналистиката е професия за свободни хора!

   

  Разговора води Митко Новков

  Източник:  http://www.kultura.bg/bg/article/view/18514

• Райко Иванов: Българите искат да гласуват за нова политическа сила

  Няма да има победител на президентските избори от първия тур, прогнозира социологът 
  
  Интервю на Мая Стоянова
  
  – Г-н Иванов, в последните дни в публичното пространство се появиха доста данни от различни социологически агенции за обществените нагласи към настоящия момент. Какъв е Вашия коментар за тях?
  
  – Действително в последните дни медийното пространство беше залято от множество резултати от сондажи на общественото мнение от различни социологически агенции. Те се надпреварваха в изявите си и предложиха такова изобилие от данни и акценти, че по-скоро разсеяха общественото внимание, отколкото да откроят съществените страни в динамиката на обществените нагласи. Безспорен е фактът на отлив на общественото доверие от управляващата партия ГЕРБ, който не е от вчера, а е ясно изразена тенденция, имаща предимно икономически и социални детерминанти. Ако са коректни данните за доверието към политическите партии, разликата между нея и БСП е малка (24%,срещу 17,5%). Все пак когато се лансират тези цифри, към тях трябва да се подхожда доста внимателно, като се отчита достатъчно дългия период от време, което остава до провеждането на изборите, големината и динамиката на електоралните им резерви, базата на която са правени тези изчисления и т.н. 
  
  Другите съществени процеси, които се откроиха от предложените изследвания (при положение, че цифрите са коректно изнесени) са резкият спад в доверието към премиера, в резултат на което се оформя вече полярно отношение към него (35 % одобрение и такъв дял на неодобрение), засилването на икономическия песимизъм и запазването на висок рейтинг на някои от ключовите министри в кабинета ( напр.Плевнелиев). Тези факти подсказват не само, че не е възможно да се спечелят президентските избори на първи тур, но и много ожесточената борба на втори тур, каквато ни очаква и за местните избори. 
  
  – А какво премълчават социолозите?
  
  – Това, което никоя от агенциите не коментира, а според мен е най-съществения факт, който прозира от представените резултати е, че българите търсят, но не откриват алтернатива засега на наложилия се през последните десетилетия модел на управление. Затова говорят данните, че едва 24 % от анкетираните са заявили, че ще гласуват, че 46% имат неутрално, а 20% дори отрицателно отношение към кандидатурата на Кунева (издигната именно с цел да запълни тази празнота), че се наблюдава трайна тенденция на увеличаване на относителния дял на тези, които биха подкрепили някоя „друга”, неидентифицирана досега политическа формация.
  
  – А какво стана с вашата агенция „Скан”, която работеше интензивно и доста качествено?
  
  – Агенцията престана да функционира преди няколко месеца след необоснованото и вулгарно прекратяване на функционирането на агенция Scan. Тези от нас, които вложиха душата и сърцето си в нея, търсихме подходящи форми да продължим професионално да работим. За няколко месеца се нагледах и наслушах на толкова много човешка низост, лъжи и „мишкуване”, което много трудно може да се възприеме извън България. 
  
  Иначе, много често чувам доста добри оценки за продукцията на бившата ни агенция, както като качество на данните, така и като логика на изложението им. Това се дължи на факта, че тя беше наистина независима и не бяхме „употребявани”, както много често вече се говори в медийното пространство за отделни социологически агенции. Подчертавам думата отделни, защото масовия случай в професионалната ни общност са структури и професионалисти, коректно занимаващи се с този нелек и много често неблагодарен труд. Сега работим чрез новата ни изследователска агенция “e-Scan”, която е партньор за България на международно проучване, целящо да определи настъпването на деня на свобода от правителството (tax freedom day) в страните от ЕС. 
  
  – Представихте го тази седмица, коя е организацията, реализирала изследването? Позната ли е тя за българския читател?
  
  – Изследването „tax freedom day” е организирано и осъществено от една сравнително млада, но много авторитетна мултинационална експертна организация- фондацията „New Direction”. Toзи мозъчен тръст възниква в Лондон през 2010 година, но централата му е локализирана в Брюксел. Работи в изключително тесно взаимодействие с Европейския Парламент. Призванието му е да спомага за реформирането на европейските политики в духа на свободното пазарно стопанство. Реализира го чрез осъществяването на съдържателни и релевантни изследователски проекти, организацията на дискусии, семинари и конференции. Съдете сами – патрон на фондацията е Маргарет Татчър, президент-Джефри ван Орден, а в управителното тяло влизат настоящи членове на Европейския парламент като Дерк Епинк и опитни изследователи като Харди Бюлон, Шейн Фрит и др. Партньори на фондацията са Austrian Economics Center, Hayek Institute, Berlin Manhattan Institute, European Independent Institute, шведският Captus; Center for Political Thought, Centre for the Study of Democracy and Culture и други авторитетни изследователски организации. За мен е истинска чест и огромна отговорност сътрудничеството с тази организация.
  
  – Какво всъщност представлява това проучване?
  
  – Проучването цели да определи във всяка страна-членка на ЕС датата, в която условно казано гражданите спират да работят за правителствата си. Предварително сме допуснали, че от началото на годината всичко изработено моментално се изземва от държавата до размера на планираните бюджетни постъпления. В същност това е една условна сравнителна конструкция за степента на икономическа свобода, която да прави възможни сравненията и съпоставките между отделните страни. Сравнимостта се постига чрез прилагането на единна методология при изчисляването на този ден и факта, че се използва единен чисто времеви показател за съпоставки. Разбира се тук веднага искам да акцентирам на думата условни, т.е че не бива да се правят абсолютни заключения от тези сравнения, тъй като съдържателните макроикономически характеристики за всяка една страна присъстват косвено в тези данни.
  
  – Какви са основните резултати, които отчитате?
  
  – Проучването определи деня на настъпване на свобода от правителството във всяка една от 27 страни-членки на ЕС, базирайки се на пресметната по определена методика степен ха данъчно осигурително бреме. По този начин то направи възможни междудържавни сравнения и съпоставки за тежестта му и разкриването на много съществени процеси, които остават скрити на повърхността.
  
  Проучването констатира незабележимото нарастване на степента на данъчно-осигурителна тежест като цяло за ЕС и в частност за България. То дефинира и основните причини за това, изразяващи се в увеличаването на относителния дял на социалните осигуровки плащани от работодателите, които много често са невидими за заетите работници и служители и повишените ставки на ДДС през 2011 година в 13 страни-членки.
  
  Не на последно място проучването , отчитайки и предимствата на „ плоския” данък, развенча мита, че бремето за гражданите от неговото прилагане е по-ниско. То изчисли,че общата данъчна тежест в страните, които го прилагат е 46.4%, докато при „прогресивната” данъчна система-43.3%. 
  
  – Как можем да разшифроваме тези данни в частта им, касаеща България?
  
  – От проучването става ясно, че деня на свобода от правителството в България настъпва на 18-ти май. Този ден настъпва при нас по-рано в сравнение с повечето страни-членки и Полша в частност, тъй като днес и там настъпва този ден.Практически този показател хвърля светлина за силата на държавната опека в икономиката и то на база предполагаеми консолидирани приходи. 
  
  Аз отново искам да подчертая, че към данните от проучването трябва да се подхожда доста внимателно и професионално. Осъществените чрез него сравнения, не се пренасят автоматично върху протичането на всички макроикономически процеси. Това, че този ден настъпва по-рано в България, в сравнение с Полша например, в никакъв случай не означава че макроикономическите процеси в Полша са по-негативни. Проучването не отчита директно (то няма и такава цел!) динамиката в БВП, влиянието на факторите на които се дължи тази динамика, степента на конкурентноспособност на дадена национална икономика и т.н. Не се хвърля и директна светлина върху това, което вълнува най-широката аудитория и в което в крайна сметка угасват икономическите резултати-нивото и тенденциите на крайното потребление и по-специално на разходите на домакинстват.
  
  Тук ще отворя само една малка скоба. Ако съпоставим за България за 2011 година, това което държавата планира да изземе от населението за да попълни бюджета и разходите на домакинствата за 2010 то отношението е повече от 60% , което само по себе си говори доста красноречиво. Така,че резултатите от проучването са много добър инструмент за дадени сравнения, но те нямат всеобхватни познавателен характер, те не са „пенкелер.” 
  
  – Понеже споменахте икономически данни, които засягат всички нас бихте ли продължили в тази посока-каква е настоящата картина?
  
  – Едва ли ще открия топлата вода с констатацията, че от ден на ден живеем все по-трудно. Всеки един от нас усеща това на собствения си гръб. В медийното пространство се появиха фрапиращи данни- 1,6 млн. Българи гладуват, че средномесечните разходи за здравеопазване , които типичното българско домакинство може да си позволи са 15 лв /т.е по малко от 8 Евро/, което наистина е ужасно разгледано в европейски контекст. Официалните данни също говорят за тежестта на настоящата ситуация. Въпреки широко рекламирания от Правителството изход от кризата , не само, че българинът не го усеща, а и официалните данните при внимателен прочит не говорят за това. Съдете сами. През 2009 година се смята, че кризата е достигнала своя пик, като годишния спад на БВП е 5,5%. През миналата година макроикономическото развитие е много разнопосочно и колебливо и официалните данни отчитат незначителен ръст от 0,2% на годишна база. През първото тримесечие на 2011 година, въпреки гръмките констатации и обещания нещата не са по-различни-незначително увеличение на тримесечна база с 0,5%, което е крайно незадоволително и недостатъчно с оглед регистрирания трус от 2009 година. Продължава спада и във вътрешното търсене. За първи път потреблението на домакинствата, след 10 поредни тримесечия на спад, отбеляза първия си растеж на тримесечна база (с 1.5%), което е крайно недостатъчно и говори за рязко свиване потребителските разходи на хората, а оттук и потушаване на антикризисните сигнали. Да не продължаваме нататък, че става много мрачно.
  
  – Не се ли разминават сериозно официалните оценки от действителността и при това не само в сферата на икономиката?
  
  – Да, все по-често се натъкваме на примери, които илюстрират това разминаване между желано и действително. То е толкова често, степента на отклонение толкова голяма, че започвам да се питам не живеят ли хората и властта в паралелни реалности. Разбирам, че всяка власт ще защитава провежданата от нея политика, това се прави навсякъде. Това е характерно и неизбежно при функционирането на правителствения(институционален) пазар от гледна точка на политическия маркетинг. Още повече, че циклично той се трансформира отново в електорален, където залога е много голям –спечелване на електоралното доверие и налагане на даден политически продукт за следващ времеви цикъл. Но разликата е в инструментите и дозировката, в която се налагат определени продукти и доколко те са ефективни.
  
  И още един аспект, на който искам да обърна внимание. Комуникационната функция властта реализира опосредствено. Тя комуникира с хората чрез медиите и един конгломерат от структури участващи в медийната кампания (социологически агенции, анализатори, имиджмейкъри, PR-агенции, специалисти по политическа реклама и т.н). Следователно, ако има прекаляване с”фалцета”, той не се дължи само на определени медии или социолози, както най-често се тиражира у нас. Както вече споменах, доста дълго се занимавам с проучвания на общественото мнение и си давам ясна оценка колко е неблагодарен, тежък и „интелктоемък” този труд. Болшинството от моите колеги съвестно носят кръста си и не е коректно заради „услужливостта” на някои и оказвания им натиск да се генерализират изводите за цялата гилдия.

  Източник: Фрогнюз

• Кандидатът на селското общество

  Кандидат-президентът на гражданското общество ще е най-дежурното клише за Меглена Кунева през следващите месеци. Която, дума да няма, има не просто урбанистично, а чак свръхурбанистично излъчване. Опитайте се да си я представите как сее арпаджик и въображението ви здраво ще се провали. Тя изглежда и се държи така, че последното, което може да се очаква от нея – са мазоли по ръцете й от неудобна мотика. Тази жена е градска жена в най-градския смисъл, но в някакъв смисъл това може да се окаже доста голям проблем.

  Да си кандидат-президент на подобен таргет в държава, в която всички са от село – има сериозен риск да останеш неразбран. Още повече, че най-успешната ни дефиниция за гражданско общество е „общество, което ходи редовно в градския мол”. И там води граждански войни за паркоместа. Самата Кунева изглежда като манекен от витрината на най-изискания магазин в мола. И може би точно това има предвид, рекламирайки се градската. Може да има и друго предвид, но как да го разпознаеш в навалицата й от клишета, на всичкото отгоре по абстрактни теми. Заради тях остава единствено скучното усещане, че такъв президент май вече сме избирали, макар и под друг етикет. И няма какво да се лъжем, съвсем не се забавлявахме до смърт.

  Мълвата твърди, че Кунева веднъж разказала на пияна маса страшно смешен мръсен виц, но аз не вярвам в този слух. Така че, ако питате мен, въобще не очаквайте по време на кампанията да я засечете как ръси смешки на предизборна среща с комбайнери. Срещнете ли я случайно там – просто няма да бъде тя. А с тези хора някой също трябва да се среща, понеже са голяма и неразработена ниша.

  Рекламата за гражданското общество вече се върти, а за селското няма изгледи да се измислят политически послания. То например има спешна нужда от кандидат, който да обещае, че ще обяви извънредно селско положение. И че като главнокомандващ на армията ще прати въоръжени караули в районите, където етническата битова престъпност е обявила гражданска война. Където за кражба на меден проводник и на старчески спестявания още никой не е умрял, но често се умира заради притежаването им. Това може да звучи като бесен селски популизъм, но в него има повече рационален президентски смисъл от всичките клишета за граждански общества.

  Докато гражданката Кунева официално се промотираше, на един селски пазач му сменяха превръзката на счупената глава. Счупена, след като се опитал да спаси реколтата от стадо цигани. За да бъде опазена тя, а циганите – разгонени, се наложило да идва не само полиция, но и жандармерия. От тази пукната глава може да бъде измислен страхотен повод за пропаганда. И без това кандидатпрезидентската кампания не е нищо по-различно от състезание по неангажиращ имидж, защото не е особено популярно какво точно работи президентът, когато не пише новогодишното си приветствие. Има подозрения, че длъжностната му характеристика включва още появи пред всякакви професионални общности, пред които да държи речи, че държавата трябва да им дава повече пари. Без обаче да е длъжен да посочва от коя икономика ще дойдат тези пари. А всъщност много по-изпълнимо е вместо за пари президентът да говори за пълно бойно въоръжение. Една рота в това село, два взвода в съседното, цял полк там, където животът и реколтата са най-застрашени.

  „Назад към природата” е добър слоган за кампания в държава с 10 % пустеещи земеделски земи и също толкова безработица. Тази ниша просто си стои необработваема и си чака кандидата, който да я засее. Но нищо чудно да не го дочака следващите месеци. Защото всички може да сме от село, но никой не иска нито да си признаe, още по-малко пък да се върне там. И въпреки това не е чак толкова безнадеждно да се позиционираш в ролята на будител на западащото българско село и на обществото в него. С удоволствие бих гласувал за такъв имидж, понеже се уморих, когато отида в мола, с часове да търся място за паркиране. Това в голяма степен ми пречи да стигна до магазина за гражданско общество и да пазарувам оттам.

  Калин Руменов

  http://novinar.bg

• В България няма почва за краен национализъм

  С д-р Антонина ЖЕЛЯЗКОВА, историк и балканист, разговаря Албена Бъчварова

  – Сблъсъците пред “Баня баши”, Доган, който извади плашилото “възродителен процес”… По-активно ли на тези избори според вас ще се използва етническата карта или ситуацията няма да е по-различна от предишни години, г-жо Желязкова?

  – Преди месец изготвих предварителни хипотези за предстоящите избори – че те ще бъдат може би най-зловещите досега по отношение на използването на етническата и религиозна карта. Сега съм склонна леко да преработя тази моя предварителна хипотеза. Коригирам я точно заради случката пред “Баня баши”, защото мисля, че след този инцидент всички много се стъписаха, включително и от международния отзвук. Сега всяка партия, която предварително беше подготвила арсенала си, за да използва популистки етнически и религиозни аргументи, ще преосмисли предизборните си тактики. Всички сега ще смекчат тези свои намерения. Затова и аз смекчавам предварителната си хипотеза.

  – Трябва да благодарим на Волен Сидеров, който ще се окаже пазител на етническото спокойствие?

  – Да, в известен смисъл трябва да му благодарим. Той изпусна парата, която можеше да бъде между другото много неприятна в хода на кампанията, той просто избърза. Изпусна нервите си, загуби увереност, защото започна да си дава сметка, че не е сигурно, че “Атака” няма да отпадне от центъра на политическия живот. Не е ясно какви ще бъдат резултатите им от местните и президентските избори, но вероятно по-слаби от предишни. Несигурност го накара да избърза с предизборната си кампания, която очевидно беше избрал да бъде агресивна. Всъщност Сидеров е избрал фундаменталистка предизборна стратегия – да се върне към първоначалния си образ, към най-първичния сценарий, когато по митингите имитираше Мусолини.

  – Означава ли това, че “Баня баши” ще бъде пикът на етническо напрежение преди изборите?

  – Да, мисля, че Сидеров се уплаши. Няма да има по-голяма агресия, защото от “Атака” видяха много силна обединена реакция против екстремизма. Всички институции реагираха, гражданите се организираха през фейсбук – беше красив жест да носят цветя пред джамията… И някак този конфликт беше туширан, разбира се, благодарение и на миролюбивите отстъпки на мюсюлманската общност и на главния мюфтия. А тилът на Сидеров – Капка Сидерова, се зае да успокоява симпатизантите чрез в. “Атака” с обясненията, че да палиш молитвени килимчета е еманация на демокрацията. Това не означава, че “Атака” и Сидеров не крият опасности. През годините на него му беше позволено да стига далече в политическото хулиганство и всичко да остава ненаказано. Партия “Атака” обаче не бива да бъде забранявана. Със забрана доникъде няма да се стигне. Това води до нелегална дейност, до разпищолване и липса на легитимна отговорност за действията. Това, което се случи и което Сидеров много добре усети и затова започна да сваля тона, е, че той загуби. Очакваше с агресивни акции да повиши рейтинга на партията си, да увеличи потенциалния си електорат, а се случи точно обратното.

  – Все още обаче няма социологически данни как се отразява акцията на рейтинга на “Атака”.

  – Разбира се, че губи. Аз правя аналогия и с 2005 г., когато Сидеров беше във вихъра си и събираше многохилядни митинги пред “Ал. Невски”. Тогава заради изключително агресивната антисемитска и антитурска фразеология, която използваше, много от хората се отдръпнаха. Хора, които бяха по принцип националисти и искаха такъв тип партия да влезе в парламента. Българското общество не може да бъде крайно радикално. Това не е присъщо на българската културно-историческа памет и традиция. Спомняте си колко хора се отчуждиха от ДСБ заради емоционалната реплика на Иван Костов, че ДПС и турците са проклятие за България. В България няма почва за крайно националистически, радикални, фашизоидни движения, политическо говорене и платформи.

  – И това го вярвате, въпреки процеса на обедняване и лумпенизация на българите?

  – Да, те дават възможност за засилване на екстремизма. Но в културно-историческия опит на българите има дълбоко вкоренен реализъм, разумност, чувство за оцеляване, което ги възпира да подкрепят екстремни формации. Могат да излязат младежи да набият някого (роми, имигранти), подклаждани от такъв тип говорене, но когато става дума да се подкрепи политическо присъствие, партия, хората се въздържат. Предпочитат по-умерен национализъм, без крайности, които могат да доведат до сблъсъци или кървави конфликти. Така че етническата карта ще се използва и на тези избори, но няма да бъде екстремно, няма да се стигне по-далеч от сблъсъците пред “Баня баши”.

  – Ще заложат ли от ГЕРБ на подобни моменти в кампанията си?

  – Мисля, че не. Фактът, че се разграничиха от “Атака” е показателен. Те имат представители в изпълнителната власт, които разбират от етнически и религиозни проблеми и се опитват да се намесват като коректив, за да не се стига до напрежение. Мисля, че в началото те тръгнаха боси в управлението по отношение на етническите и верските въпроси.

  Но на този етап имат доста съветници в тази област, включително и отвън – експерти, които ще им дадат добри съвети, че не бива да рискуват и да подкопават етническото и религиозното равновесие в страната.

  – Тази история сякаш подейства освежаващо на ДПС и по-специално на Ахмед Доган?

  – Да, и все така се случва през годините. Следила съм ситуацията с появата на “Атака” отблизо и развитието на ДПС и смея да твърдя (не казвам, че това съзнателно е режисирано от някакви центрове), че “Атака” е факторът, който стяга редиците на електората на ДПС. Турците и мюсюлманитe са население с изключително травматична памет. И когато електоратът на ДПС поиска да се еманципира от движението, да излезе от затворения кръг, тогава се появява “Атака” с антитурската си реторика. Мразя конспиративните теории, но това съвпадение е факт. Винаги когато е имало колебания в електората на ДПС, искали са да гласуват за СДС или за БСП, или за някоя малка друга партия, нещо се случва. Помня през 90-те години, че отиде Георги Първанов като лидер на БСП в Кърджали и тъкмо хората си бяха избрали кой за кого ще гласува и не бяха всичките за ДПС, Първанов дръпна една реч и каза: “Нека всички да се обединим, за да не позволим турчин да управлява този град.” И край. Той спечели изборите за ДПС, те можеха да не си мърдат пръста. Същото се е случвало навремето с действия на ВМРО, сега с “Атака”, която в много подходящи моменти преди избори си прави акциите.

  – Излиза ли ДПС от изолацията?

  – Не, те не могат да излязат от изолацията. Това е една изключително старомодно устроена партия от сталински тип. Освен това по своя фундамент е патриархална и там авторитарното управление не допуска вътрешни дебати, движения, платформи. И това води към нейната смърт.

  – Но на изборите отново ще е фактор, търсен партньор.

  – Винаги силата на ДПС и това, което я корумпира, са идвали в голяма степен отвън, от другите субекти в политическото пространство. В началото на прехода тя беше много важна партия, имаше позитивна роля в политическата история на България. Тогава моите прогнози като учен бяха, че от нея ще има нужда десетина години и след това постепенно турците и мюсюлманите в България ще се разпръснат, избирайки си различни общонационални партии. Това не се случи, но това не е само вина на ДПС, а на абсолютно всички партии в България, защото нито една не намери за необходимо да бъде убедителна спрямо малцинствата – турци, роми, помаци, не ги убеди, че ще се грижи и за техните интереси, че ги приема равнопоставено като част от българската нация.

  – Когато дойде на власт, ГЕРБ имаше претенция, че ще наруши влиянието на ДПС сред българските турци…

  – Много партии имаха такива претенции – ето ние ще ги обгрижваме, ще бъдем с тях, ще бъдем партия, която ще разрешава проблемите и на малцинствата. Не съм видяла ГЕРБ да е направила нещо, което гарантира сигурност.

  – Може ли Касим Дал да се превърне във фактор и доколко ще играят роля гласовете на изселниците, за които казват, че стоят зад него? – Касим Дал има големи шансове, но той постъпва благоразумно в момента, защото времето е малко до предстоящите избори.

  – Големи шансове за какво? – Големи шансове да има влияние сред избирателите на ДПС, нищо повече не казвам. Той постъпва стратегически обмислено, като избягва в момента да регистрира и формира някаква политическа организация. Иска да тества на тези избори доколко реално има влияние.

  – Как? – Като издига независими кандидати. Може да подкрепя кандидати на ДПС, които клонят към неговите позиции и неговата платформа… И вече след изборите би могъл да направи някакво гражданско движение или политическа формация, с която да има достатъчно време да се подготви за следващите парламентарни избори. Неговата цел е да се превърне в алтернатива на Доган. Мисля, че отначало той страдаше от илюзии, че е възможно да направи нещо като преврат в самото ДПС, да реформира движението отвътре, но това е абсолютно невъзможно.

  – Съдбата му няма да бъде на предишните отцепници? – Не, той е друг тип личност. Дал има възможността да привлече много от младите турци, от българските мюсюлмани и да откъсне много от потенциалния електорат на ДПС. Касим се ползва с доверието и на турската диаспора.

  – Преди време Доган беше казал, че ще се отказва от политиката, ще се отдава на научна дейност. Ще се случи ли това някога? – Аз бях от наивниците преди години. На една от техните отчетно-изборни конференции, когато той каза, че ще се отдаде на науката, толкова се зарадвах, че дори започнах да му звъня по телефона и да му предлагам варианти за връщане към научните среди. Тази ми илюзия беше много кратка, разбрах, че на всяка конференция той обявява, че ще се върне към науката. Съмнявам се, че той може да се върне към науката на тази възраст. Политиката и дългото задържане като авторитарен управител на една партия и на част от едно население – близо един милион – деформира силно личността. Той може би има вече и личностни отклонения. Властта уврежда, когато е абсолютна и дългогодишна – тя разболява.

  Източник: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=920350

• В Ньойския договор няма и дума за това, че трябва да се предаде българската църковна власт на Сръбската църква

  Председателят на КИЦ – Босилеград за казуса с черквата в с. Паралово, неравната битка за граждански и верски права на отец Йоан Занко Станойков и „благодушното“ мълчание на българската църква и държава

  Компроматната война на епископа на Вранска епархия срещу отец Йоан започна, откакто той заяви позицията си да служи на български език и да защитава българските духовни традиции и обичаи в Босилеградско. С тази цел той стигна до идеята за построяването на черквата „св. Иван Рилски” в с. Паралово. Малцина са тия, които могат да се похвалят, че през живота си са успели да построят черква. Благодарение на подкрепата на дирекция „Вероизповедания” към Министерски съвет на Република България и други патриотични българи, той се справи със задачата си. Но вместо признание, получи порицание от владиката Пахомий, който отказа да освети черквата, даже му даде писмена заповед да предаде ключовете от черквата на друг свещеник и го премести в друга енория. Жителите на с. Паралово единодушно подписаха петиция, с която искат от владиката Пахомий да им остави отец Йоан, който е и най-заслужил за построяването на черквата.

  Демократичните принципи обаче не са характерни за Сръбската православна църква и желанието на селяните едва ли има някакво значение за владиката Пахомий. От тогава нещата са в застой. Въпреки че владиката публично заяви, че няма от отец Йоан да направи български мъченик, компроматната война срещу него продължи чрез назначеното от владиката Църковно настоятелство на Църковна община Босилеград. Това настоятелство, противно на всички християнски традиции, вместо да бъде избрано от местното население, е грижливо подбрано от владиката по някакви странни критерии които едва ли имат нещо общо с християнството. Главна дума в него водят хора, известни с комунистическото си минало, антибългарските и антихристиянски настроения и привързаността към великосръбските идеи на Шешел. Най-активни сред тях са Здравка Гагулска, юридически съветник на всички общински власти от Тито до Тадич, и пенсионираният началник на полицията Радомир Йойич, сърбин по народност. Трудно е да се повярва, че този закъснял „християнски” ангажимент е плод на тежки духовни терзания за безбожните комунистически прегрешения от миналото. По-скоро става дума за „патриотични” задачи, доверени на проверени лица да контролират какво се прави от и около олтара. По същия начин миналата есен владиката си избра и назначи за иподякон Зоран Стоянов, дотогавашен (неформално и сегашен) лидер на общинския съвет на сръбската Радикална партия в Босилеград, иначе със световно образование, завършил е факултет по общонародна отбрана, сега преименуван във факултет за държавна сигурност!

  Така устроено, църковното настоятелство в Босилеград и просръбски настроените колеги на отец Йоан, поведоха компроматна война срещу него с цел да го злепоставят пред миряните като мошеник и крадец, който уж бил откраднал някакви пари при строежа на черквата и даже си бил купил къща с тях! В интерес на истината, той къщата си беше купил преди да се роди идеята за черквата в Паралово, но кой ли помни сега това. Ако наистина има основания, защо Църковното настоятелство просто не даде отец Йоан на граждански съд? Има един проблем: гражданските съдилища боравят с доказателства…

  Самата църква „Св. Богородица” в Босилеград, вместо духовен и християнски център на българите от Босилеград, който да ги възпитава във високите морални и духовни ценности на християнството, през последните няколко години се превърна в сборен пункт на Сръбската радикална партия на Шешел и разузнавателен център на сръбската държавна сигурност, чиито цели открай време са асимилация и сърбизация на местното българско население. Тия коварни цели, дълбоко противоречащи на християнското учение, налагат използването на коварни методи и коварни хора за тяхното изпълнение. За да тушира обвиненията на българските малцинствени организации, че богослужението се провежда от сръбски свещеници на сръбски език, владиката Пахомий постепенно изтегли сръбските свещеници, като на тяхно място назначи местни свещеници българи. С това той удари два заека: изби един от главните козове за нарушаване на религиозните права на българите и се сдоби с послушни свещеници от български произход които вярно обслужват сръбската асимилационна политика. Нищо, че някои от тях с мъка сричат християнските книги, а други са прочути със сребролюбието и развратния си живот. Свещеническите им задължения се изчерпват със събиране на такси от опела, по някоя венчавка и кръщавка. Отвратени от това, истинските християни все по-малко отиват на черква, остават ония, които това го правят по навик.

  Отношенията между Отец Йоан и владиката Пахомий се изостриха още повече защото той дълго не искаше да даде на владиката отчет за постъпилите и изразходвани средства за строежа на черквата. Докато той навсякъде молеше за средства, нито настоятелството, нито владиката даваха пари, а когато черквата бе построена, те побързаха да сложат ръка върху нея и даже да го изгонят от съображения за „национална сигурност” – да не чете Евангелието на български! Пари за черквата в Паралово нямаше, а по същото врем, Църковното настоятелство и тогавашния поп сърбин Миодраг Драшко продаваха църковните гори и си купуваха алуминиева дограма за прозорците на поповата къща! Отец Йоан не искаше да предаде ключа от черквата и отчета, вероятно защото подозираше, че владиката ще му вземе не само черквата в чийто строеж той бе заложил смисъла на живота си, но и енорията. Неизвестността продължи повече от година и към края на декември миналата година, владиката Пахомий даде писмено нареждане на отец Йоан в тридневен срок да предаде отчета и ключа от черквата в Паралово, иначе ще го даде на Църковен съд за непослушност. Ако наистина го направи, няма никакво съмнение, че го очаква най-строгото наказание – низвержение! Независимо от това дали и колко е виновен, той няма как да се защити от шовинистичните сръбски свещеници и владиката, явен българомразец, и то пред съд, в който фактите нямат абсолютно никакво значение.

  Междувременнто, вестник „Братство” обяви скандалните разкрития на отец Йоан, че не той, а Църковното настоятелство и владиката Пахомий са замесени във финансова далавера. Министерството на вероизповеданията на Сърбия миналата есен отпуснало 200 000 динара (около 2 000 евро) за довършване на строежа на черквата „св. Иван Рилски”. След това Вранската епархия е предоставила на Министерството отчетни документи от които се вижда, че парите са похарчени по предназначение, но на черквата в Паралово нищо не е работено! Останалото трябваше да бъде работа на прокуратурата. И на покаянието на ония които ни учат на християнските заповеди „не лъжи” и „не кради”, но самите не ги спазват, особено когато трябва да се измами и открадне нещо от държавата! Приблизително по това време от Изворската черква изчезнаха стари църковни книги и църковни вещи от изключително значение за историята и националната идентичност на българското малцинство. И в тоя случай бе погазена Божията заповед,„не кради”! Всъщност, ако Сръбската православна църква незаконно си е присвоила всички български духовни светини и имоти в Западните покрайнини, защо пък да не открадне и църковните книги и вещи? Особено пък когато няма кой да ги защитава.

  От това на отец Йоан едва ли ще му стане по-добре. Той е сам срещу владиката Пахомий, зад когото стои държавата Сърбия. Същата онази държава която го оневини в делото за педофилия което разтърси сръбската и голяма част от европейската общественост, и съсипа живота на три момчета – ученици на Богословското училищвъв Враня.

  Шансовете му са минимални. Особено при предателското мълчание на българската държава и на Българската православна църква, чиито църковни великодостойници са добре запознати със случая отец Йоан, който с последни сили се противопоставя на злия демон, който през олтара навлиза в българските души и ги разгражда и сърбизира отвътре. Този въпрос Светия синод на БПЦ едва ли си поставя, и което е още по-зле, едва ли се и интересува от него.

  Нещата около отец Йоан драматично се усложниха след като той на 7 ноември миналата година, по повод Деня на Западните покрайнини, по искане на ДСБ и КИЦ, в Босилеградската черква, пълна с българи и гости от младежката организация на ВМРО, отслужи панихида за жертвите на сръбския терор на границата и произнесе една българска патриотична реч. Иначе, служенето на панихиди на сръбските жертви на НАТО агресията Сръбската православна църква често практикува. Нашите жертви май не са толкова свидни на свещениците, които под расото си таят нескрита омраза към българите.

  Каква съдба предстои на отец Йоан? Неговия проблем всъщност е част от нерегламентирания статус на българското малцинство след разпадането на бивша Югославия. В този нерегламентиран статус, статуса на българските черкви в Западните покрайнини пък изобщо не е регламентиран с никакъв международно-правен или църковен документ. В Ньойския договор няма нито дума за това че, освен териториите и административната власт, трябва да се предаде и българската духовна власт на Сръбската църква. От българска страна такъв документ, дори и да искал, е нямало кой да подпише, защото Българската екзархия тогава е под схизма наложена от Цариградската патриаршия и никоя призната църква не е имала право да сключва каквито и да е договори с нея. Сръбските окупационни власти. Просто са изгонили българските свещеници с насилие и терор, и на тяхно място са поставили свои сръбски свещеници.

  Днес, когато България е част от Европейския съюз, а Българската православна църква част от Вселенската патриаршия, България действително е по-силната страна, която притежава възможността и механизмите да настоява за решаването на проблемите на българите в Западните покрайнини, се появи друг проблем – липсата на национално отговорни и достойни български политици, които да поискат това. Защото няма какво да се лъжем, духовната власт е огледално изображение на политическата власт.

  Иван Николов

  Бел.ред.: Текстът е взет от публикация в група във Фейсбук „Демонстрация в София, че правата на българите не се спазват”.  Заглавието е на Еврочикаго.

• Започват дарителски акции на „Хранителна банка“

  На 10 юни в два столични квартала започват първите дарителски акции на „Хранителната банка“ у нас, съобщават от банката. Акциите са във връзка с благотворителната инициатива за осигуряване на спешна хранителна помощ на хора в тежка икономическа криза, наречена „Foodbank“ („Хранителнa банкa“). Инициативата е широко разпространена в Англия, където има над сто хранителни банки, и е първата такава извън пределите на Обединеното кралство. През юли в район Оборище в столицата ще отвори врати първият хранителен център у нас. Първоначално той ще помогне на самотните родители в районите на cтолицата Оборище, Средец и Триадица, като постепенно ще обхване и кварталите – Надежда, Левски, Дружба, Люлин и др. Целта на проекта е чрез дарителски акции, основно в магазините за хранителни стоки, да се събира храна от първа необходимост за крайно нуждаещи се хора, самотни родители и семейства в криза.

  Как работи Foodbank

  Foodbank помага на хората да дарят храна. Свързването с хората в криза се осъществява посредством партньорства с професионалисти в социалната сфера към общините, както и личните лекари, които ще разпространяват ваучерите за храна, според тяхната компетентна преценка. Срещу тях нуждаещите се ще могат да получат пакет храни от първа необходимост (ориз, боб, леща, брашно, захар, консерви и др.) от центровете на Foodbank.

  Проблемът с глада у нас

  По последните данни на Националният статистически институт (2008г.) една пета от българите живеят под прага на бедност от 276 лв. на човек на месец. Три пъти повече или близо 60% са тези, които са се определили като бедни през ноември 2010 г., сочи изследване на „Алфа рисърч“.
  Вдъхновени от резултатите на организацията Тръсел Тръст (The Trussell Trust) в Англия, инициаторите на проекта у нас – фондация „Възможности за всеки“, вярват по този начин на взаимопомощ да ангажират общността за справяне с проблема с глада в самата нея.

  Kaк мога да се включа
  За да се осъществи тази благородна кауза обаче е нужно всеки да направи своята част, било то с доброволна помощ или даряване на хранителни продукти.
  Ако желаете да сте от първите, които да подадете ръка на тази достойна инициатива заповядайте този петък, 10 юни след 18 ч. и събота 11 юни през деня пред магазини Фантастико на бул. Симеоновско шосе и в кв. Драгалевци.
  Всеки, който желае ще получи на място списък с продукти, от които може да избере какво да купи и дари, както и да се запише с доброволна помощ.

  За следващи инициативи на Foodbank следете сайта на организацията www.foodbank.bg

• Пловдив, май 1953 г. – първата стачка срещу комунизма в Източна Европа

  Автор: Христо Марков

  4 май 1953 год. Пловдив. По икиндия на сегашния бул. „Руски” се стоварват министрите Георги Цанков /на МВР/, Антон Югов/на промишлеността/, Райко Дамянов /подпредседател на Министерски съвет/, Станко Тодоров /на земеделието/, Георги Чанков /на държавната планова комисия/. Придружавани са от кмета на града Никола Балканджиев и Секретаря на окръжния комитет на БКП в Пловдив Иван Пръмов /Да, да свекърът на еврокомисарката на кадета Рилски другарката Меглена – настоящ кандидат президент на РБ /. Булевардът е отцепен от стотици милиционери. Тежката комунистическа делегация е проводена по необичаен и стряскащ повод – първата стачка в пределите на Източния блок, окончателно предаден под господството на Съветския съюз.

  За това събитие няма да прочетете никъде в официалните хроники и исторически съчинителства, много малко са останали и живите, които помнят пролетните дни на 1953 г. в Пловдив, а настоящите пловдивски краеведи и „местни патриоти” умишлено избягват темата, просто защото са си производни на същата БКП, която удавя стачката в кръв и множество съдебни процеси, завършили с присъди за Белене, Стара Загора, Скравена, Сливен или Огняново.

  Беше зимата между 1990 и 1991 г. Течеше стачката срещу второто правителство на Луканов. На един от митингите ме пресрещна шефът на униатите в Пловдив отец Храбър Марков /Бог да го прости!!!/ и ми разказа прелюбопитна история. Радваше се като дете, че „правителството е пътник”, но държеше да се припомни „за тютюневата стачка” в града през 1953 г. – с двама от водачите и` лежал в Белене, та му разказали в подробности за нея. Тогава държах да го запиша, после разрових и оскъдните документи, а тия дни се опитах да допълня фактите. Почти нищо не открих, но ще споделя какво научих за наистина уникалния политически протест. Той има и своята симптоматична предистория.

  След 1878 г. в Пловдив се произвежда преди всичко рязан тютюн до 90-те години на 19 век, когато начва пълненето на цигари. Първопроходник е фирма „Златен лев”, която през 1885 г. внася машина за рязане на тютюн. През 1909 г. се създава акционерното дружество „Съединени тютюневи фабрики” или „Картела”. След 1922 г. в Пловдив се откриват фабриките „Зора” на Димитър Спасов и „Златен лъв” на братята Тютюнджиян /1922г./. По време на войната градът е център на скромната промишленост, която захранва с цигари половин Западна Европа. Откриват се още три фабрики в Пловдив: „Родина”, „Болярка” и „Изгрев”. В града е и производството на най-качествените цигари по онова време с марката „Томасян” /един от преките наследници Ервант Хугасян доскоро беше жив/. Фамилията налага марката с качествената технология за ферментация, цигарената смеска, ниските цени на папиросите и достига през 30-те години до 1 милион цигари на смяна. По това време в Стара Загора се налага и производството на фабрика „Слънце” на братя Белчеви /наследникът Койчо Белчев е жив и здрав и досега/. В страната най-големите играчи на този пазар са братя Чапрашикови, Палавееви, Добри Кършев, Слав Константинов и разбира се магната Анжело Куюмджийски – един от най-богатите хора в страната. Всички те имат търговски представителства в Пловдив. Но…

  През 1947 г. комунистите приемат Закона за учредяване в България на държавен тютюнев монопол и всички складове, съоръжения, машини, инвентар и авоари на … 81/осемдесет и една !!!/ чуждестранни и български тютюно-търговски фирми в Пловдив стават „общонародна” собственост, т.е. комунистическа. Вливат се в пловдивския клон на Държавния тютюнев монопол /ДП„Тютюнева промишленост”/ от 1 юни 1947 г. В производството, ферментацията, обработката, опаковката, експортирането, търговията с тютюн и цигари по това време в Пловдив и околността са ангажирани над 30 000 души, предимно от близките села и градския пролетариат. В пловдивската тютюнева промишленост има подписан един от първите колективни трудови договори, съществуват реално и три синдиката: необвързания с партии Съюз на съюзите, Свободния общ работнически синдикален съюз/СОРСС/ на широките социалисти и Общия работнически синдикален съюз/ОРСС/ на тесните социалисти, разбирай – комунистите. През 1934 г. е създаден и единния Български работнически съюз. Всички те са ликвидирани след 1944 г. и на тяхно място е създаден през март 1945 г. Общ работнически професионален съюз или прословутия ОРПС/по-късно БПС, а сега КНСБ/, който официално е обявен като поделение на БКП.

  Тъй като комунистите са се борили за „благото и просперитета” на работническата класа са ликвидирани всякакви привилегии за „класата на тютюноработниците”, конфискувани са почивните станции/имало е и такива/, избити или пратени по лагери са собствениците, технолозите и търговските представители на старите фабрики, защото снабдявали с цигари „фашистка Германия”. Завинаги отиват в историята „Томасян”, Златен лъв”, „Зора”, „Тютюнджиян”. Сменени са имената на фабрики и складове. Вследствие на разгрома на този клон от промишлеността около 1950 г. вече има остър недостиг на работна ръка в определени периоди на годината. „В цигарената фабрика по онова време беше единственото място, където се назначаваше без проверка на ОФ, без искане за „партийна чистота”, даже започнаха да пращат принудително там „нездрави елементи”. Наричаха ги суинги и зози. Събраха се и доста католици, дъновисти, униати, мюсюлмани или просто „бивши хора”. Трябваше им работна ръка за тютюна.” – така разказваше симпатичния и добър мъченик на комунизма отец Храбър Марков.

  Да, но поради умността на новите соц-директори работата е сезонна – от късна есен до пролетта. Практически половин година работниците са без никакво препитание. Заплащането е в пъти по ниско от това преди 1944 г. След паричната реформа от началото на 50-те години нещата стават още по-тегави. В същото време с пълна сила си върви „вторият петгодишен народо-стопански план”, който иска и съответните „дажби” или наряди в натура.

  На 5 март 1953 г. умира „бащата на народите” Йосиф Сталин. Дали смъртта е причината, дали се е усетило леко разпускане, но в началото на април пловдивските тютюноработници решават да защитят правата си, колкото наивно и обречено да е изглеждало намерението им. По това време са спуснати годишните списъци за освобождаване на работниците, които остават без препитание до следващата кампания. Стари синдикални дейци, загубили перспективата „нездрави елементи” и окомуш представители на работническата класа решават да стачкуват с искане за целогодишна заетост. Добавят и няколко чисто синдикални искания за възстановяване на бонусите, които са ползвали преди национализацията. На 20 април пишат исканията си и ги пращат на премиера Вълко Червенков като изрично подчертават, че в началото на май ще напуснат работа и протестират пред секретариата на Държавния тютюнев монопол в Пловдив. Същата вечер се избира и стачен комитет. Безспорно установих, че членове в него са били: Кирил Джавезов, Димитър Бахаров, Златка Влайчева, Усин Мутов от Устина, Георги Колев-Анархиста от Карлово, Тота от Първенец, Кера Вълева, Станка от Коматево – общо били към двадесетина души, включително трима свещеници/двама православни и един католически, вероятно намерили препитание като работници/. Сред тях и няколко анархо-комунисти, които вероятно са мислели, че със смъртта на Сталин са си отишли и репресиите. Пък и те обичат стачките и бурите. Вероятно Червенков е получил искането на тютюноработниците, но защо не са взети веднага мерки?!… Не е ясно и защо пловдивските първенци не предприемат нищо почти две седмици. Може и да не са счели за сериозно недоволството, може и да са се опитали да предотвратят „мирно и тихо” протеста с внедрени люде, сега само ще гадаем, но е факт, че след 20 април започват събрания по тютюневите складове в Пловдив с намерение да се протестира. Трябва да са били смели тези хора, много смели, нали?

  Като център на стачния комитет се оформят бившите складове и фабриката на „Томасян” в центъра на града, където дълги години бе Стоматологията на медицинския университет. Май още е там. На 3 май нощната смяна в склада, носещ името „Иван Караджов” изгонва охраната и се барикадира вътре. В ранната сутрин милицията ги приклещва в помещенията и заключва външните врати. Вероятно не се намесват по-грубо, защото повече от протестиращите са жени. Сабахлем на 4 май спират работа и жените от складовете „Стефан Кираджиев” и „Георги Иванов”. Насочват се към окупирания склад „Иван Караджов”, където става нещо удивително – стачниците разбиват вратите и прогонват милиционерите, които явно са били в ступор от нечуваната дързост. Стрелят във въздуха няколко пъти и се оттеглят.

  Стачкуващите от трите склада правят митинг в двора на „Иван Караджов”, където се присъединяват и работници, които не са на смяна. Говорители били водачите на стачния комитет и анархиста Станьо Вътев, който ги уверил, че „делото им е право и трябва да направят демонстрация до секретариата на монопола” – колко ли трупа са останали след заблудата, че „комунистите мислят за трудовата класа”?

  Около фабриката и складовете на „Томасян” се събират протестиращите – едни казват стотици, други – хиляди. Историчката на БКП Искра Баева в книгата си сочи, че в акцията участват около 20 000 работници/стр. 86-87/, други „изследователи” подхвърлят за стотици, най-много 3 000 протестиращи. Истината няма да разберем никога, вероятно е по средата. Тук се оформят синдикалните искания: целогодишна заетост, увеличение за заплатите, петдневна работна седмица/по това време се работи и събота/, и разни такива. Явно по това време се стоварва делегацията на БКП, с която започнах. Като пловдивски комунистически деец и стар деятел за „работническа справедливост” желае да говори другаря Югов. Придружаван от тежките тела и авторитет на държавните първенци се възправя на импровизираната трибуна в двора на днешната стоматология и започва: „Другари и другарки …” Какво е говорил историята никога няма да научи, но … към него полетяват камъни. Пише го дори комунистическата историография в лицето на споменатата Баева. Разиграва се на живо в центъра на Пловдив сблъсъкът от романа „Тютюн”, но вече в „демократичните и щастливи” времена на втория петгодишен план на родната икономика. И тук се намесват местните величия. Другарят Иван Пръмов като пловдивски комунистически шеф се хвърля да спасява министъра, а милицията стреля във въздуха. Протестите не спират и думата взима другаря Станко Тодоров като земеделски шеф, но следва същата реакция – камъни, псувни, викове. Тогава другаря Иван Пръмов извиква от трибуната „Стреляйте!!!” и народната милиция го прави – стреля в телата на стачкуващите. Комунистическата историчка Баева и самата БКП признават за 3/трима/ убити, 50 ранени и стотина арестувани. Моите източници говорят за доста повече. Протестиращите се разбягват, милиционерите стрелят сред викове, псувни и проклетисване. От трибуната разправата командва другарят Пръмов от Войнягово и пловдивският кмет Балканджиев. Делегацията от министри е прибрана под конвой от милиционери по улица „Ив. Вазов”. Хаосът става пълен. Докарани са душегубки и директно тъпчат в тях арестуваните. Години след това се разказва случката с Райко Дамянов, който тръгнал да бяга и се натресъл в група стачници. Оказва се, че сред протестиращите има цивилни агенти на ДС. Един от тях на втория етаж на фабриката/сегашната стоматология/ застрелва анархиста Станьо Вълев/и досега се говори, че убиецът е дядо на един от демократичните пловдивски кметове/; Станка е убита при първия залп, падат още няколко души – дали са останали живи – никой не може да каже. До гарата е застрелян и водачът на стачката Кирил Джавезов/погребан е в запечатан ковчег, а на роднините е обяснено, че са го убили … протестиращите/; Кера Вълева е прегазена от милиционерска камионетка до днешното кино „Гео Милев”. Умира на другия ден в областната болница.

  Интересна съдба имат оцелелите. Димитър Бахаров и Златка Влайчева успяват да напуснат България и работят в радио „Горянин” чак до закриването му през 1962 год. /За сведение имало е такова радио с мото „гласът на българската съпротива”, което излъчва с два предавателя на различни честоти от околностите на Атина и е заглушавано от техническите отдели на ДС в продължение на десет години. В предаванията си разказва за дейността на горянските чети в страната и нейната съветизация./

  Любопитно е делото за смъртта на анархиста Станьо Вътев, който има сериозни бонуси в биографията си отпреди 9 септември като „участник в съпротивата”. Убийците му са оправдани като Пловдивският окръжен съд се позовава на Указ № 359 на Президиума на НС, приет на 28 август 1952 г. и според текстовете му е разрешено да се стреля на месо/демек да се убива/ в случаите, когато лица правят опит да преминат държавната граница. Та, според пловдивските магистрати, тоя Станьо се опитал да премине държавната граница от…Пловдив като стачкувал и едни добри момчета го пушнали /пак припомням, че според слуховете убиецът е дядо на един от последните пловдивски кметове/.

  На 26 и 27 април 1954 г. се гледа процеса срещу членовете на ДП Стойчо Мошанов и Методи Янчулев /бащата на столичния кмет от 1991 – 1995 г. Александър Янчулев/, които са обвинени, че внедрили в РП полицая Никола Милев. Осъдени са на 3 години затвор. Изведнъж се намесва ЦК на БКП и добавя още едно прегрешение на старите демократи – „организирали и подпомагали стачката на тютюноработниците в Пловдив от май 1953 г., тъй като искали да върнат „монопола в тютюна” на съпартийците си братя Чапрашикови”. Делото е преразгледано на 3 декември същата година и „организаторите” са осъдени, както следва: Янчулев на 15 год., а Мошанов на 12. Именно с Методи Янчулев и Усин Мутов се засича отец Храбър Марков в Белене. Те му разказват и за събитията по стачката.

  Партията пък се отблагодарява подобаващо на верните си другари, потушили стачката с цената на невинни жертви. Командващият разстрелите тогавашен секретар на БКП в Пловдив Иван Пръмов е произведен в министър на земеделието. Сега се питам дали е разказвал на снаха си Меглена Кунева-Пръмова за „подвизите си” на трудовия фронт, та и тя да осветли Барозу и компания за „тежкия живот на семейството си”??? Кметът Балканджиев е награден с орден за „гражданска доблест”, а шефът на пловдивската милиция е направен … шеф на обединението Тютюнева промишленост. За проявеното малодушие и недостатъчен плам в речите са наказани по партийна линия Югов и Дамянов, а след смяната на Червенков са отстреляни въобще от състава на ЦК. Припомнено им е за тютюневата стачка, както дълги години ще е наричан протеста от 4 май 1953 год. Въобще, от потушителите на стачката след десетилетия оцелява по върховете на комунистическата власт само тогавашния земеделски министър Станко Тодоров, но при тях нещата са винаги абсурдни и идиотски.

  След 10 ноември 1989 год. синът на Кирил Джавезов прави опит да изиска есхумация на тялото на баща си, за да докаже, че е застрелян в гръб от милиционерите и предизвика съдебно дирене за убийците. Около десетина души от ония бурни времена са готови да свидетелстват, но „демократичните” лекари от пловдивската съдебна медицина му отговарят, че е невъзможно, защото минало много време и било безсмислено. Това „заключение” е подписано от бащата на един друг демократичен пловдивски кмет. През 1993 год. синът на водителя на стачката емигрира с цялото си семейство в Канада и няма никакво намерение да се връща в демократичната си родина.

  Ами това е. Бях длъжен да напиша горното. През годините правих опити да разкажа за ония зловещи времена, но никой не се заинтересува. Правя го сега с леката надежда, че ще остане в паметта на читающите люде.

  Източник: http://toross.blog.bg/

• Wikileaks: Македонските избори: Управляващата партия печели – страната губи

   

  Предишните парламентарни изборив Македония, проведени на 1.07.2008 г., са протекли с редица груби нарушения. Наблюдателите са констатирали, че победата на управляващата и тогава партия ВМРО-ДПМНЕ е била постигната с цената на сплашване и насилие над избиратели, на измами с пускането на множество бюлетини от едно лице, или бюлетини от името на несъществуващи избиратели. Терминът, който е употребен в доклада на посолството на САЩ от Скопие [08SKOPJE359] е „ballot-stuffing“, което буквално означава „плънка с бюлетини“ и е познат от средата на 19 в. в САЩ, като едно от средствата за манипулиране на резултатите от ранните години на демократичните общества и такива в по-първичен етап на своето развитие. Въпреки призивите на международната общност и медиите за свободни и честни избори и осъждането на опороченото им провеждане, гласуването в Македония е признато за нормално и законно от властта.

  В грамата подробно се описват случаи на убийства в избирателния ден, както и такива на възпрепятстване на граждани да упражнят законното си право на глас. Други са били директно заплашвани, след като са потърсили контакт да се оплачат на международните наблюдатели. Посланик Джилиан Милованович описва потресаващите условия, в които са протекли изборите за Парламент преди 4 г. – масово пълнене на бюлетини и горене на неудобни бюлетини; използване на оръжия; физически нападения срещу наблюдатели и държавни служители, ангажирани с изборите; унищожаване на цели избирателни урни и гонене на международни и местни наблюдатели на изборите, групови и семейни гласувания и т.н.

  „Часове след приключване на изборния ден Лидерът на управляващата ВМРО – Груевски, заяви че изборите са „огромна победа“ за цялата страна.“, диви се в доклада си Милованович. Това становище е било заявено и в триумфалната реч на коалиционния му партньор Тачи, който е определил резултатите от така проведените избори, като „най-сладката победа“. За разлика от управляващите, лидерът на ДУИ Али Ахмети изразява коренно противоположно мнение, като нарича изборния ден „кървава баня“. Именно твърдата намеса на Посолството е принудила властите да арестуват Агим Красничи, който по-късно послужи като изкупление за всички престъпления.

  Като цяло изборите в Македония са окачествени като опетнени и неотговарящи на европейските изисквания за демокрация. Допускането на подобна изборна практика е определено като пречка пред бъдещото членство на страната в ЕС и НАТО.

  Груевски иска цялата власт

  Само месец след изборите Милованович докладва в грама [08SKOPJE438], че има поверителна информация от различни източници, че Премиерът Груевски вече има намерения да промени Конституцията на Р. Македония и да премахне прякото избиране на Държавен глава от народа. Грамата е с високо ниво на секретност SECRET//NOFORN. От написаното се разбира, че Груевски се опитва да прокара изменения, с които да премахне прякото гласуване за Президент и да го прехвърли в правомощията на Парламента, където има парламентарно мнозинство. „Подобно действие ще прекрати публичното избиране на Президентската институция, един от малкото корективи и баланси върху правителството в тази млада демокрация“, разсъждава посланичката на САЩ. Тя признава, че това е дългогодишна цел на Груевски, който с 82 депутати вече може да постигне подобно централизиране на властта в своя полза. Американското мнение е, че тези планове ще подкопаят демокрацията в Македония, а подобна концентрация на власт в управляващата партия ще й даде възможност да назначават свои хора на ключови постове, като Началник на Щаба на отбраната, което ще отслаби гражданско-военното разделение в Министерството на отбраната. Според американците последствията ще са фатални за цялото обществено развитие на страната. „Отстраняване на пряко избран президент и по-нататъшно ограничаване на неговата независимост, ще разчисти пътя за моно-партийната система, която може да действат без оглед на опозиционни политически възгледи.“, предупреждава Милованович.

  Тя настоява пред Държавния департамент за политически инструкции и упражняване на политическо влияние върху управляващата коалиция от страна на САЩ, за да бъдат предотвратени подобни тоталитарни амбиции на Груевски в зародиш. Явно натиск е имало и благодарение на авторитета на САЩ, сегашния Премиер на Македония, все още не се е превърнал официално в диктатор от латино-американски тип.

  Цървенковски – безскрупулен, Иванов – слаб и неопитен

  Наследникът на Джилиан Милованович в Скопие, Филип Рийкър, прави задълбочен анализ на предишния Президент Бранко Цървенковски, чийто 5 г. мандат изтича в края на май 2009 г. [09SKOPJE201]. Прави впечатление, значението което Посолството обръща на лидера на Социалистическата партия и оценката която му е дадена: опитен и гъвкав политик, силно противопоставящ се на политиката на Груевски и в същото време достатъчно безскрупулен, за да печели популярност с демагогски позиции. Цървенковски е самопрезентиращ се и нагаждащ се към всякакви политико-обществени трансформации. Той е сравнен с приемника си Георги Иванов – който стои на другата крайност на политическата парадигма, според Рийкър – зависим, неопитен и удобен на Премиера Груевски.

  Цървенковски е представял своите възгледи за успешна македонска политика като „Трикрако столче“, намиращо стабилност в 3-те фундамента: етнически мир, икономика и международно участие. Той открито е заявявал, че Груевски се е провалил и в трите.

  Спорът за името и евро-антлантическата интеграция

  Президентът Цървенковски генерално мисли по-стратегически за името от Премиера Груевски, вслушвайки се в нашите съвети и насърчавайки Груевски да не казва „НЕ“ на предложенията на Нимиц“, отбелязва Посланик Рийкър. От текста се разбира, че от разговорите водени с Президента на Македония на дипломатическо равнище, е било споменато, че Груевски всъщност няма желание да разреши спора с Гърция за името, а по-скоро да „замрази“ преговорите. Бранко Цървенковски е признал, че е бил разочарован и шокиран от скандалното преименуване на Летището в Скопие на „Александър Велики“. Той е разказал пред посланиците, че веднага след като е дочул за тези намерения, е попитал Външния министър Милошоски и той също е бил шокиран от новината. След като обаче Милошоски разбрал, че лично Груевски е взел решение за промяна на името, веднага си обърнал мнението.

  Особено критично лидерът на СДСМ се изказал относно т.нар. политика на Груевски: „Ние можем да се справим и без НАТО“, предупреждавайки, че подобен популизъм не е полезен за Македония от гледна точка на евро-атлантическата интеграция. От думите на президента става ясно, че политиката на Правителството на Груевски действала за алтернативно развитие на Македония, извън ЕС и НАТО, което е в основата на голям исторически провал. В основата на подобни „изолационистки“ позиции стоял Груевски, но Антонио Милошоски, също наливал масло в огъня. На ухо, Цървенковски споделил на Рийкър, че докато смятал Милошоски за по-умен от Груевски, в последствие бил изумен и разочарован от тенденцията Външният министър да е по-голям „Груевски“ от самия Груевски в неговия „изолационизъм“ и реакционна политика.

  Обръщайки сериозно внимание на икономическите проблеми на държавата и пръскането на милиони за паметници, отново в частен разговор с посланика, е станало въпрос как Груевски „дои бюджета“ в свой интерес, чрез два основни потока. Единият бил чрез братовчедите му – братя Миялкови – Сашо /шеф на секретните служби/ и Владимир / съветник на шефа на митниците Ванчо Каргов/. Другото направление за източването на държавни средства е чрез Вицепремиера и Представител на ММФ – Зоран Ставрески, заедно с Президента на държавния електродоставчик – ЕЛЕМ.

  Не на последно място в разговорите е отделено внимание на междуетническите отношения, които са много деликатни именно в Македония. Не се прави достатъчно, за да се спре повишаването на етническото напрежение, като в същото време се подклаждат конфликти от Груевски, включително и м/у враждуващите албански партии, с цел тяхното по-лесно манипулиране.

  Наследникът

  Георги Иванов е определен директно като безличен политик, без харизма. Твърде „академичен“, Иванов няма „присъствие на масата“ и е без опит в международните преговори и пред чуждестранни събеседници. В срещи с посланика, той почти не говорел, а само кимал с глава. Това впечатление за Георги Иванов е изразил и Али Ахмети, който дори като коалиционен пратньор на Груевски е споделил с Посланик Рийкър доста нелицеприятни факти за управляващата партия. /линк/

  В доклада следва резюме за политическото бъдеще на Цървенковски, след напускането на президентския пост и очакваните проблеми, които може да има той като опозиция на диктаторските методи на Груевски/възможност от арест, или икономически репресии/. Предизвикателствата, които очакват този политик в партийно и лично отношение също са разказани подробно, което говори, че определено той е в полезрението на Правителството на САЩ. Грамата завършва неслучайно със заключението, че „Цървенковски е ключов играч, преди и след независимостта на Македония. Той ще бъде една важна сила в македонската политика. Американците не крият, че очакват именно от социалистите да задвижат евро-атлантическата интеграция, ако се надигнат от пепелта на съкрушителните загуби. Спорът за името с Гърция също би претърпял някакъв напредък, сочи анализът. „Цървенковски е опитен политик и стратег и е решен да успее, а има и потенциал да се възстанови“, завършва докладът за бившия Президент на Македония и главен противник на Правителството на ВМРО.

  Коментар на Биволъ

  От направените анализи на ситуацията в Македония, се налага изводът, че страната се управлява с цената на политически и полицейски репресии, както и с цената на изборни нарушения. Управлението на ВМРО и коалиционните й партньори не води държавата по пътя на евро интеграцията и членството в НАТО, а я въвлича в задълбочаващо се международно изолиране и демократични рестрикции вътре. Тоталното разместване на посоките в политическия спектър се доказва от абсурдността, че деклариращата се като „дясна“ формация ВМРО-ДПМНЕ, се явява като сила, която по-скоро тегли обществото назад към реминисценции от времето на соц. епохата, а „левите“ СДСМ са припознати от американската политика, като реформатори и евро-ориентирани политици, с про-НАТО-вска риторика и мислене. Въвлечена в тежка криза на ступор в международното си признание, съчетана със задълбочаващи се опити за централизиране на власт и корупционни практики, Р. Македония остава без ясна перспектива за развитие в бъдеще време и без начертана стратегия за запазване на своя етнически и държавен интегритет.

  Въпреки опитите в Македония, както и в България, да бъдат отречени и омаловажени докладите на американската дипломация събрани в Cablegate – те са факт. Най-важното е, че тяхната достоверност не е опровергана и поставена под съмнение нито веднъж от официалните институции на САЩ, независимо, какви тежки истини разкриват. Реакциите на управляващата партия ВМРО-ДПМНЕ в Македония, че грамите са „фалшифицирани“, че не може да се вярва на проекта „Уикилийкс“ – е комична и буди най-малкото недоумение. Като доказателство за автентичността на американските доклади можем да приложим публикации на самите грами в сайта Wikileaks.ch, както и послание на профила на Уикилийкс в социалната мрежа Twitter. Свободните интерпретации за участие на гръцки, български, американски и всякакви други служби за сигурност в зловещ общ сценарий срещу Правителството на Груевски, предизвикват усмивка. Отдаваме това на неизживения още стар синдром от отминалата епоха на комунизма, когато врагът дебнеше отвсякъде, а най-вече отвътре и изпод леглото.

   

  Източник: http://www.bivol.bg/wlmkelections.html

   

• <<
• 1
...
• 315
• 316
• 317
• 318
• 319
• 320
• 321
• 322
• 323
• 324
• 325
...
• 416
• >>