Всички авторски страници

Авторски

• Зам.-шеф на митниците с две фалшиви дипломи

  Бившият зам. – шеф на агенция „Митници“ по време на тройната коалиция Румен Божинов, известен сред митничарите като Цайса, е заемал поста цели три години с фалшиви дипломи за висше образование, научи „24 часа“.

  Автор: Стефан Ташев

  Истината лъснала, след като срещу Божинов започнала проверка на отдела за борба с корупцията по висшите етажи на властта в ДАНС преди 10 месеца.

  Разследването установило безспорно, че двете дипломи за висше образование, които Цайса представил при назначаването му за зам. – директор на митниците на 13 юли 2006 г., са фалшиви.

  Едната е от Висшата специална школа на МВР „Георги Димитров“, сега Академия на вътрешното министерство.

  Според биографията на Румен Божинов, публикувана в официалния сайта на митниците при назначаването му, той е роден през 1955 г. и от 1978 до 1993 г. работи в системата на МВР.

  Дипломата му за висше образование от школата в Симеоново е от 1978 г.

  Разследването на ДАНС в архива на Академията на МВР разкрива, че под номера на документа за завършено висше образование на Божинов има реална диплома, но на съвсем друг човек.

  Разследващите се учудили на факта от биографията на Божинов, че след завършването на Висшата специална школа в Симеоново той не прави кариера нито в милицията, нито в Държавна сигурност, а в тила на МВР като старшина.

  Такъв е от 1981 до 1984 г. Тогава го преназначават в отделение 3-о, отдел 12 на Второ главно управление на Държавна сигурност. Този отдел се занимава с граничните пунктове на тогавашната социалистическа България.

  Неофициално това е отделът в ДС, който отговаря за оперативното обслужване на граничните контролно-пропускателни пунктове. Задачата му е създаването на агентурна мрежа в митниците за осигуряване на държавната контрабанда. Но в този отдел Румен Божинов е обикновен техник и домакин. Не е много сериозна длъжност за човек, завършил школата в Симеоново, където приемаха само богоизбрани, коментираха митничари след неговото назначаване за зам. – директор на агенцията.

  Веднага след 10 ноември 1989 г. Божинов е повишен в старши техник в приемника на Второ главно управление на ДС – Националната служба за защита на конституцията, по-късно Национална служба сигурност – НСС. Божинов напуска службата през 1993 г. с чин старши сержант.

  В официалната му биография, пусната от агенция „Митници“, липсват обаче цели 5 г. от живота му между 1993 и 1998 г. Именно с този период е свързана и втората му диплома.

  Тогава Цайса влиза в управлението на фирма, която държи складове под митнически контрол и представлява международнопризната спедиторска компания. Точно на този пост Божинов отива във Виетнам и посредничи между български и местни фирми при търговски операции.

  От 1998 г. Румен Божинов има диплома от виетнамски държавен университет, със специалност „Икономика“. И нея той прилага при назначаването му за зам. – директор на агенцията.

  Още тогава подчинените му започват да се майтапят с виетнамската диплома. Проверката на ДАНС открива, че Цайса не знае виетнамски език и не е ясно как е издържал изпитите за второто си висше. Правени са и запитвания от службите до Виетнам. Събраните по време на разследването материали за Божинов, които доказали фалшивите му дипломи, са изпратени преди 5 месеца на прокуратурата за образуване на дело за документно престъпление, твърдят пред „24 часа“ три независими източника.

  От Софийска градска прокуратура и от Софийска районна прокуратура обаче отговарят, че дело срещу Божинов при тях няма.

  Разследването е изчезнало някъде по трасето. В битието си на зам. – шеф на агенция „Митници“ Цайса вече има богат опит в потулването на проверки срещу него.

  През август 2006 г. той е засечен от външното наблюдение на ГДБОП как в столично заведение взема пазарска найлонова торба с пари от висша митничарка.

  През есента на 2002 г. Божинов е разследван от НСС във връзка с информация, че му е възложено да направи канал за нелегален внос на петрол през граничния пункт Кулата.

  После попада в полезрението на службите заради конкактите със сочения за контрабандист номер 1 във Варна Дидо Дънката, арестуван при операция „Медузите“ заедно с шефа на варненския общински съвет Борислав Гуцанов.

  Познанството между Дънката и Цайса датира от „виетнамския“ период на втория, който се опитва да внася контейнери с дрехи, изработени във Виетнам.

  Поради финансови проблеми обаче освобождава пратките с голям зор от митница Варна. Твърди се, че Дънката му е помогнал. В средата на 2008 г. срещу Божинов, вече зам. – директор на митниците, се прави разработка в ГДБОП. Антимафиотите получили информация, че Цайса събира лично парите от месечните „отчети“ от рушветите на митница Свиленград. Парите се носели на няколко места- Боровец, Пампорово и Пловдив. Всеки месец е избирано различно място за конспирация.

  Разработката срещу Божинов не стига до никъде, защото от ДАНС прибират повечето разследвания на отдела за борба с контрабандата в ГДБОП, а по-късно отделът е закрит. (За протекциите на Цайса в ДАНС виж карето долу.)

  Божинов е назначен за зам.- директор на митниците с политически протекции от БСП, но не без скандали.

  Самият Божинов парадира, че е много близък с брата на тогавашния премиер Сергей Станишев – Георгий. Дори пред подчинени „играе“, правейки се, че говори по телефона с най-важните държавни мъже в страната.

  Назначението на Цайса става със санкция на Станишев, но срещу него са вътрешният министър Румен Петков, който разполага от службите с достатъчно информация за миналото му, директорът на агенция „Митници“ Асен Асенов и тогавашният зам. – министър на финансите Георги Кадиев. Асенов изолира заместника си от управлението на митниците в продължение на 2 г., но след смяната му с Христо Кулишев Божинов се развихря.

  Към службите валят сигнали за негови срещи с хора от силови групировки, за събиране на пари от Калотина и аерогара София.

  След ареста на Алексей Петров в операция „Октопод“ Румен Божинов се изнася от страната и се премества в къщата си в Гърция в курорта Аспровалта.

  В службите има и информация, че той чрез свои връзки в Китай „движи“ контрабандата на цигари от азиатската държава към България, Молдова, Гърция и Украйна.

  Информирани твърдят, че всъщност проверката за фалшивите дипломи на Румен Божинов тръгва покрай разследването на „Октопод“, но връзки с него не са открити.

  Две лобита в бой за контрабандата

  Малцина днес знаят, че назначаването на Румен Божинов, който няма никакъв опит в митниците, за зам.- директор на агенцията предизвиква война между две лобита на властта, която първо се пренася в МВР, а после като бацил заразява и ДАНС.

  Както „24 часа“ писа неколкократно, зад Божинов застават кръгове в БСП и хора от ръководството на МВР. Срещу тях са други среди от партията столетница сред които и вътрешният министър Румен Петков.

  Божинов е назначен от Станишев с препоръката „Изключително ценен и компетентен кадър в митническата администрация“. По същото време премиерът възлага на ДАНС да се неутрализират контрабандните канали през границата.

  По тази причина Цайса е назначен като агент под прикритие в митниците с покровителството на съветника на Петко Сертов Алексей Петров. Според запознати целта е била не да се неутрализират, а да се овладеят въпросните канали и да се елиминира влиянието на ръководството на МВР в митниците.

  Лобито в ДАНС, което е срещу Петров, застава зад другия зам. шеф на митниците известен с прозвищата Шекера и Шперплата. И двете групи започват разработки една срещу друга.

  Хората на Цайса в ДАНС образуват проверка срещу Шекера за нерегламентиран внос на захар, проверяват го за контрабанда на чорапи и китайски чесън.

  Запознати с нравите в ДАНС твърдят, че тогава е имало подготовка за арест на Шекера. Срещу него правят публични изявления опозиционен депутат и прокурор.

  Паралелно с това другото лоби отваря разработки срещу Цайса. Първата е за събирането на пари от Свиленград и Калотина. Агентите от ДАНС стигат до информация, че част от парите отиват за партийни каси, но Цайса прибирал и комисиона, която постъпвала директно в банка в Гърция.

  Втората разработка срещу него е за пране на пари.

  Нито едно от двете лобита обаче няма надмощие и битката приключва с равен резултат.

  Касиерът” на тройната коалиция

  На 16 юни 2008 г. вестник „24 часа“ излиза със статия „Появил се е нов касиер от името на Станишеви“. В материала се описвакак висш служител на митниците, обявил се за новия главен „касиер“ на тройната коалиция, обикалял шефовете на районните митнически пунктове с искане за пари.

  Още същия ден премиерът Сергей Станишев нарежда ДАНС да провери изнесеното по случая от „24 часа“ заради анонимните твърдения.

  Авторката на материала Румяна Денчева е викана на разпит в родното ФБР. Дни по-късно Петър Якимов, говорител на неправителствената организация българска легия „Антимафия“, в интервю допълва „24 часа“ с твърдението, че митниците финансират партийни каси и дават контрабандни канали под наем.

  Месец по-късно в ДАНС постъпва заявителски материал от Цайса. В него той се жалва, че от „24 часа“ го набедили за новия касиер на митниците.

  Името му обаче не е споменато в материала. Така Божинов се самообяви за „касиер“. В жалбата си представя и „доказателства“ за твърденията си – показания на бивш и настоящ митничар. Двамата съобщавали, че „единен външен център“ дава информация на медиите за митниците, за да злепостави правителството.

  Заради въпросната жалба са подслушвани няколко месеца хора от „Антимафия“. Същевременно авторката на материала в „24 часа“ е поканена на кафе в кабинета на шефа на митниците Христо Кулишев, който вика на срещата и Румен Божинов.

  Разследването на ДАНС не стига до никъде.

  http://www.24chasa.bg/
  

• Отвратителната българска шуробаджанащина

  Владимира Янева е новият председател на Софийския градски съд – две статии с различни източници за избирането й.

  Висшият съдебен съвет избра за председател на Софийския градски съд приятелка на вътрешния министър. Така съдебната система щяла да стане „по-добра, по-ефективна и по-обективна”. И това ако не е подигравка! Коментар на Ясен Бояджиев /Дойче Веле/:

  С този избор, за който вътрешният министър изобщо не бил „спомогнал с нещо”, неговата партия, по думите му, премахвала „политическите ангажименти в последните 20 години на някои представители от съдебната система“.

  Министърът е прав – със сигурност отделни „представители от съдебната система” 20 години са се ръководили не толкова от правото, колкото от политически и други „ангажименти”.

  Същото обаче за пореден път прави и т. нар. правителство на съдебната система, поставяйки начело на най-важния наказателен съд в държавата близката семейна приятелка на министъра.

  И това не е просто поредното от многото безпринципни назначения, за което всички отдавна знаеха. Защото въпреки младостта си приятелката е вече два пъти главна героиня в представленията на Висшия съдебен съвет, което я превръща в нещо като символ на неговата скандална кадрова дейност.

  Конкурс ли?

  През май 2006 година по настояване на Европейския съюз с новия Закон за съдебната власт конкурсите станаха задължителни. Пет дни след влизането на закона в сила, въпреки драматичната несигурност около българското членство в съюза, на едно единствено заседание Висшият съдебен съвет назначи 85 магистрати без никакъв конкурс, което предизвика грандиозен скандал. Сред назначените бе и приятелката на министъра.

  Случаят й обаче се открояваше сред останалите, тъй като специално за заетото впоследствие от нея място ден по-рано група млади съдии поискаха официално от съвета да спази закона и да обяви конкурс. Което той естествено не направи.

  Назначението си тогава тя вероятно не дължи на семейния си приятел, който по онова време бе опозиционен деец, а на предложилия кандидатурата й тогавашен председател на съда, прочут именно с политическата си обвързаност. При това с една от партиите в омразната на днешния вътрешен министър „тройна коалиция”.

  Без опит, качества и идеи

  Оттогава, макар и с променен състав, Висшият съдебен съвет се „прослави” с поредица скандални назначения. Председателското място за приятелката на министъра например се освободи, след като нейният предшественик бе избран за председател на Върховния административен съд – без никакъв опит в административното право, без алтернативни кандидатури, без нито един мотив, но пък с доказани заслуги пред вътрешния министър.
  Последното назначение е нов, още по-висок връх в тази фарсова поредица.

  Кандидатката, номинирана от няколко души, които практически не я познават, бе избрана с още по-малко опит, с недоказани и по-скоро съмнителни професионални качества и със смехотворни „идеи” за бъдещето. При това очевидно превъзхождана от конкурентите си и по трите показателя. С което избиращите доказаха, че тези показатели за тях нямат никакво значение.

  Безсрамно, отвратително и опасно

  „Не считам, че личният ми живот по някакъв начин трябва да бъде повлияван от професионалния”, казва по повод приятелството си с министъра тя, допускайки явно обратното – професионалният й живот да бъде повлияван от личния. „Не виждам нищо лошо в това”, казва по същия повод министърът без никакво притеснение.

  Безсрамното възприемане на шуробаджанащината като нещо съвсем нормално я прави още по-отвратителна. Но понеже в случая не става дума просто за уреждане на близък човек на хубава служба, тя е и далеч по-опасна. Така съдебната система няма да стане „по-добра, по-ефективна и по-обективна в правораздаването”, а още по-демотивирана, обезверена и зависима не толкова от правото, колкото от други „ангажименти”.

  Източник: Дойче Веле

  –––––––––––-

  Новият шеф на СГС Владимира Янева се сдобила с шест имота само за десет години

  Баща и със сделки със скандалната фирма „Софийски имоти“. Съпругът й давал заем на тимаджия.

  Автор: Велчо Борисов

  Миналата седмица ВСС избра за шеф на най-важния съд в страната съдия Владимира Янева. Въпреки краткия си стаж от 8 години (от които 4 в майчинство), тя съвсем не е малоимотна, показва проверка в Имотния регистър. Не всички нейни придобивки обаче са надлежно декларирани пред Сметната палата.

  На 30 септември 1999 г. Владимира Янева купува къща от 93.9 кв.м2 и парцела от 485 кв. м.2 под нея на ул. Виктор Григорович 28 (точно срещу Медицинска академия). Стойността на сделката е 18600 лв.

  Декември същата година Янева продава на Владимир Чендов апартамент от 82.420 кв.м. на ул. Хубавка в София (кв. Гео Милев). Сделката е на стойност 46912 лв.

  За деня на жената – 8 март 2000 г., Янева си прави подарък, като за 29500 лв. купува апартамент от 70 кв. м. в Зона Б5.

  През 2007 г., заедно със съпругът си Илия Манолев теглят ипотечен кредит от 50 хил. евро от Пиреос Банк, като ипотекират апартамент и гараж в столичния кв. Стрелбище на ул. Нишава.

  Самият апартамент е купен от строителя „Метрон Инжинеринг“ през септември 2005 г. срещу 23884 лв.

  През март 2010 г. Янева купува гаражна клетка в близост до жилището за 16 хил. лв.

  За разлика от съпругата си, Илия Манолев е по-скромен в имотните сделки. През 2002 г. той продава на Иво Георгиев и Надежда Георгиева апартамент в Хаджи Димитър. Те купуват 71 кв. м. за 18 хил. лв., но жилището е ипотекирано в полза на Манолев, като ипотеката е отписана следващата годиниа. Иво Георгиев е бизнесмен свързан с варненската група ТИМ. Той е управител на хазартната фирма „Астера I“, дъщерно дружество на свързаното с Химимпорт дружество „Св. св. Константин и Елена холдинг“.

  Имоти „укрити“ от Сметната палата

  През повечето от годините, когато е извършвала имотните сделки, Владимира Янева е била младши магистрат и не е ясно откъде има средства за сделките. Тя е пропуснала да обяви придобитите от нея имоти пред Сметната палата.

  От достъпните декларации от сайта на палата се вижда, че до 2009 г. тя е пускала само уведомления, т.е. че няма придобито ново имущество. Чак през април 2007 г. тя се сеща да обяви част от сделките, но избирателно. Освен това има разминаване между данните в нейната декларацията и тези в официалните регистри.

  Пред сметната палата, през април 2009 г. тя декларира, че през 2000 г. е купила апартамент от 70 кв.м. – това е жилището в Зона Б5. В този случай няма разминаване.

  В същата декларация новоизбраната председателка на СГС описва и купената през 1999 г. къща и парцел срещу Медицинска акадамия, но посочва, че тя притежава само 1/3 от имотите, като другите 2/3 са съответно на майка и Лили Янева и баща й Яне Янев. В имотния регистър, такова вписано обстоятелство няма. Според Агенция по Вписванията само майка й – Лили Янева притежава 1/3 от имота, а баща й – не. От партидата на имота се вижда, че купувач е само Янева. И за този и за другия имот, като произход на средствата новата председателка на СГС посочва „дарения“.

  Пак в декларацията от 2009 г. тя посочва, че през 2005 г. със съпругът й са придобили и апартамента на Нишава, като за цена е посочено „23885“, а източник – „заеми.“ Интересното е, че тя „пропуска“ да обяви купеният заедно с апартамента гараж.

  Янева не подава декларация за 2010 г. и въобще не намира за необходимо да обяви купеният лично от нея втори гараж.

  И „Софийски имоти“…

  Не по-малко интересни са и имотните маневри на родителите на Владимира Янева. Баща й – Яне Янев, който е ръководител на катедрата по урология в медицинска академия, купува през 2002 г. „Магазин – Помещение за химическо чистене“ от 74 кв. м. в столичния квартал Зона Б5 (между другото, точно срещу блока, в който Янева е купила жилище през 2000 г.) Продавач е общинското дружество „Софийски Имоти“, а цената на сделката – 52726 лв. Три години по-късно Янев успява да ипотекира същия магазин за 50 хил. евро.

  Същата година Янев купува още един апетитен имот от „Софийски имоти“ – бившия билетен център на ул. Искър, зад Министерски съвет, цената обаче не е записана в имотния регистър.

  Двете сделки са притеснителни, защото в ръководения от Янева съд има няколко висящи дела по казуса „Софийски имоти“ и ако те завършат с осъдителна присъда, държавата може да поиска да отмени скандалните сделки.

  Източник: Биволъ

• Обречени на трайна липса на „сърдити млади хора“

  Автор: Светлана Георгиева

  Да си млад и да живееш в България се оказва немалък проблем, ако съдим по статистиката, която само за месец ни засипа с катастрофални данни. Лошо образование, ниска култура, нездравословен живот, безработица и липса на перспектива залагат капани на хората до 30 години.В същото време премиерът Бойко Борисов се зарече, че за три години ще върне българите от чужбина. Дори да прескочим факта, че до края на мандата му остават само две години и обещания за след три изглеждат твърде илюзорни, не е ясно как за такъв кратък срок и при запазване на сегашната политика ще се решат проблемите на младите.

  А те се трупат като лавина и започват още от бебешка възраст
  Отглеждането на деца не е лесна работа в България – помощите са абсолютно недостатъчни, НОИ третира майките като престъпници, общините в големите градове не осигуряват достатъчно места в яслите и детските градини.
  В резултат над 100 хил. от неработещите си стоят вкъщи, защото няма кой да се грижи за децата им или защото не могат да си позволят да плащат за детегледачки. По данни на НСИ 10 хил. души просто смятат, че грижите, които в детската градина, не са добри.
  Училището също не е място мечта особено пък за емигрантите и техните деца, „вкусили“ от западните образователни системи. Българските ученици още от началния курс са натоварени с тежки раници и още по-тежък и
  
  неразбираем материал, чието послание е: зубри и не мисли
  Само че когато основната ценност е послушанието, а не толерантността, кариеризмът, а не личностното развитие, резултатите закономерно са трагични. България е изпаднала до 46-о място от 65 възможни в последното издание на авторитетното международно изследване PISA и със сигурност ще се срине още, тъй като и този екип на министерството на образованието не предложи нито едно решение за справяне с трагичната ситуация.
  Резултатите от матурите отново показаха сериозни пропуски в правописа и познанията по граматика – може би защото още от пети клас учебниците по български език са написани като за студенти. Според PISA 2009 да си ученик в България означава: да не можеш да намираш и извличаш информация, да срещаш трудности в осмислянето и анализирането на текст, да нямаш личен опит, който да свържеш с прочетеното, да не можеш да разчиташ графики и диаграми. Няма сериозни основания да се смята, че нещо се е променило през 2010 или се променя през тази година.
  Традицията да се наизустява учебният материал продължава и не се стимулират мислене, креативност, аналитичност, което в бъдеще би гарантирало конкурентност. В резултат малцина завършват средното си образование с качествени знания и умения, и то благодарение на подкрепата и упоритостта на семействата си. Останалите влизат в кръговрата на проблемите, регистрирани от НСИ и други изследвания на младите хора.
  
  Да си ученик в България означава още
  
  липса на мотивация и перспектива
  Друга кошмарна статистика от последните дни показа, че все повече млади хора правят опит за самоубийство, като водещата причина са взаимоотношенията в семейството и най-вече липсата на разбирателство между поколенията, показват данните на Националния център по опазване на общественото здраве.
  Една от тежко засегнатите от кризата и безпаричието сфера е образованието, се посочва в доклад на Световната банка от април. Хората в България са успели да продължат да изпращат децата си на училище, но всички образователни „екстри“ са отпаднали. Тези принудителни лишения може да имат за резултат по-ниски квалификации и бъдеще с по-ниски доходи за сегашните ученици, прогнозира институцията.
  И това вече е факт – 20% от младите хора не са успели да започнат работа след дипломирането си. По данни на Евростат България е сред страните с най-голям ръст на безработицата – 11.4%. Липсата на работни места и съкращенията се отразяват много по-тежко на младежите
  
  за една година заетите до 24 години са намалели с близо 30 000
  Затова не е чудно, че всеки осми младеж желае да емигрира – както заради безработицата в родината, така и заради по-високия стандарт на живот в Европа. Едва 18.4% от младежите работят и според специалистите по човешки ресурси липсата на трудови навици и на лоялност към работодателя са сред основните пречки пред младите хора. В добавка с високите им изисквания към заплащането.
  
  Особено тревожен е фактът, че обезкуражени в намирането на работа са 48.7 хил. младежи до 24 години, което поставя под съмнение дали изобщо ще се интегрират не само на пазара на труда, но и в обществото.
  Картината добива завършеност с данните на НСИ, че близо 40% от младежите, които са си намерили работа, са го постигнали само благодарение на съдействието на роднини и познати, тоест с връзки. Обществото явно приема това за закономерност и никой не помисля да протестира, за да я промени.
  
  Такава безперспективност е равнозначна и на духовна разруха
  Само 23% четат книги, 41% не си спомнят кое е последното заглавие, което са прочели, едва 19% от анкетираните често спортуват, а всеки пети младеж не би работил, ако имаше достатъчно пари – посочи изследването на Националната спортна академия по повод Деня на детето.
  Липсата на професионализъм и далновидност в управлението на образованието доведе дотам, че половината от хората между 18 и 30 години не се интересуват от политика (55%), над 30% само понякога слушат новини, а едва 6% се интересуват активно от политическите процеси у нас.
  Повече от половината младежи нямат мнение за комунистическото управление през периода 1944 -1989 г., което е добра новина за онези, които се погрижиха преходът да зацикли до такава степен, че да се размие смисълът му, а посоката му да стане обратима.
  В тази ситуация е безплодно да се очаква появата на „сърдити млади хора“, които да хвърлят „камък в блатото“ и да настояват за промяна. Спасяването е поединично и най-вече с еднопосочен билет за някъде, където със сигурност няма да е лесно, но огромната разлика е, че можеш да имаш цели и мечти, които е възможно да постигаш.

  Източник:  в-к Дневник

• Краставицата и войната на световете

  Възможно ли е да се самоунищожим с форсираната еволюция чрез ГМО

  През 1885 г. роденият в Бавария лекар и бактериолог проф. Теодор Ешерих (1857-1911) открива една станала знаменита чревна бактерия. Наречена посмъртно на негово име, днес ешерихия коли, или накратко Е-коли, вероятно е най-известната бактерия на света. За съжаление славата й отскоро е печална.

  Много се изписа и изговори за тази бактерия след масовите заболявания наскоро в Западна Европа. Обаче не всичко се каза и за това си има причини. Но истината има неприятното свойство накрая да излиза наяве. В епохата на глобалните комуникации и интернет за това не е нужно да чакаме поредната публикация на “Уикилийкс” и сродните му сайтове. Понякога е достатъчно малко да помислим и да си поиграем с интернет търсачката.

  Оказва се, че бактерията, от която е изтръпнал светът, е един нормален обитател на чревния тракт на човека, а и на подобните трактове на най-различни топлокръвни животни. Естествено, някои щамове на бактерията причиняват заболявания. Понякога те се наричат “болест на туриста”, а се използва и едно неприятно, но по-точно определение. Това е така, защото заболяването често се появява по време на (или след) престой в друга страна, евентуално разположена в по-топли райони. И тук има една малка, но ключова подробност. Туристите заболяват, а местните жители – не. Защото пътуващите са уязвими за патогенни щамове, за които нямат придобит имунитет (то и без това всички болести на този свят са на имунна база). А местните жители имат.

  Налага се да продължим с откритието на проф. Ешерих, което той впрочем прави едва на 28-годишна възраст. Заболяването от Е-коли обикновено не протича тежко. Има, разбира се, изключения, но по принцип това не е заболяване с висока смъртност. Всеки от нас някога е боледувал от подобно нещо, а и в момента носим щама в телата си. От няколко дни обаче бактерията се е разбесняла. Десетки смъртни случаи в Германия, а вече и в Швеция и други страни хвърлиха света в паника. И даже не броят на смъртните случаи сам по себе си е толкова тревожен, колкото високата смъртност. Защото 10 починали на 300 заболели е индикатор за смъртоносно заболяване. Разбира се, има значение от кои плодове или зеленчуци е тръгнало всичко, има значение как са транспортирани. Това са нещата, които вече предизвикаха „зеленчуковата война” в Европа и в перспектива биха могли да попарят крехките надежди за излизане от кризата. Не че това изобщо е възможно при днешните сгрешени глобални парадигми, но това е друга тема.

  Какво всъщност се случи и какво предстои да се случи? Който отговори на тези въпроси, може някога да получи Нобелова награда за медицина. Но отговорите все някога ще дойдат, а междувременно нека се опитваме да поразсъждаваме над станалото и ставащото в момента.

  Днес се спори дали човешкият разум е възникнал по чисто еволюционен път или в резултат на външна намеса, която някои наричат “интелигентен дизайн”. В допълнение към това до момента не е открито “липсващото звено”, което уж ни свързва с приматите, а и няма доказателства за създадени по естествен път нови биологични видове. Виж, доказателства за изчезнали такива видове, включително с активно човешко участие, има колкото искаш. Спори се също дали няколкото милиарда години от геологическата история на Земята, в които условията са позволили възникването на живот, са достатъчно дълъг срок за формиране на сложните белтъци и киселини и в частност на “молекулата на наследствеността” ДНК. Но независимо от изхода на тези спорове е ясно, че ако не човешкият разум, то поне човешкото тяло е моделирано според законите на еволюцията.

  През последните 3 до 5 милиона години (на толкова се оценява продължителността на историята на човешкия вид) условията на живот на Земята многократно и драстично са се променяли. Ледникови епохи, мощна вулканична дейност, наводнения с библейски мащаби, битки с други биовидове – всичко това ни е оформяло като биологичен вид. По един много прост начин: оцелявали са онези, които са успявали да се приспособят към новите условия. Всички ние сме потомци на биологически успешни, приспособили се родители и прародители – поради простия факт, че ни има тук и сега. В тази забележителна война на оцеляване има още една важна, макар и невидима компонента –

  приспособяването на човека към бактериите

  микробите и вирусите. В знаменития роман на Хърбърт Уелс “Война на световете” (1898 г.) пришълци от Марс нападат Земята и унищожават Лондон. Хората са безпомощни пред лазерите на врага и краят на човешката цивилизация изглежда неизбежен. Тогава се намесва един неочакван съюзник и в крайна сметка спасител на земните хора. Това са болестите, към които хората са привикнали, но които са абсолютно смъртоносни за агресорите.

  Досега човекът се е приспособявал към промените в растителния и животинския свят, като дори сам е предизвиквал някои от тези промени. В този смисъл всеки растителен сорт и всяко домашно животно е генетично модифициран организъм. Тези ГМО не са опасни, когато има достатъчно време, за да може човешкият вид да реагира чрез еволюционните си механизми за приспособяване и оцеляване. Казано другояче,

  човекът оцелява, когато темповете на развитие

  на средата и на собствената му еволюция са съгласувани. Но това може да не е така в случай, че средата внезапно (примерно само за няколко години) и рязко се промени. Тогава няма да има време да се появят достатъчно поколения, в които да оцелеят достатъчен брой приспособили се човешки индивиди. Разбира се, при такъв сценарий ще оцелеят микроорганизмите, при които цикълът на размножение е само дни и даже часове. Ще оцелеят насекомите, също същества с кратък размножителен цикъл. Но може да не стане така с по-големите животни. Това е също сценарий за край на света или поне на човешката цивилизация.

  Ако рязка и драстична промяна в условията на живот на Земята

  настъпи по външни, обективни причини, няма да има много опции за действие. Ще остане, разбира се, надеждата, че в новите условия някак ще се приспособят и ще оцелеят достатъчно големи групи от хора, които да възродят човешката цивилизация.

  Ако обаче ние сами предизвикаме драстичната промяна в условията на живот, ще бъде жалко и крайно глупаво. При това съвсем не е задължително това да стане чрез ядрен апокалипсис от военен или от мирен атом. Може да е форсираната еволюция чрез ГМО, която успехите на новите биотехнологии направиха възможна.

  Може да е някакво невинно генномодифицирано растение (не непременно испанска краставица), с

  изкуствено

  внесена генетична информация

  от северна медуза. Което е устойчиво на студ и вредители, дава висок добив и леко, ама съвсем леко променя някой щам на иначе не особено опасна бактерия. Който променен щам вече предизвиква смъртоносно заболяване. За което пък никой жив човек няма придобит имунитет, а и няма да има време да развие. Като например някой от щамовете на откритата преди 126 години от професор Ешерих бактерия.

  Проф. Михаил Константинов

  http://www.monitor.bg/article?id=294034

• Aтомното средновековие и мъжеството на разума*

                                  Автор:  Любен Дилов-син

  Госпожи и господа, всеки век си има своето средновековие, но нашето сякаш подрани. След Фукушима в много отношения събралите се днес тук се оказваме хора, изпреварили времето си. А както казва Станислав Йежи Лец – изпреварилите времето си понякога е необходимо да го изчакат на определените от правителството за това места. Да благодарим на Бога, на правителствата и на организаторите на атомния форум, че изчакваме времето си тук, на Черноморската Ривиера, а не на местата, които е имал предвид Станислав Йежи Лец!

  Не се шегувам, когато казвам, че живеем в средновековна среда. Във време, когато рационалният разум отстъпва на тиражираните от медиите политически вуду-практики, на наричанията, на масовите внушения. Няма никаква разлика между това да спориш колко точно е опасна ядрената енергия и спорът имал ли е Адам пъп или не. Човешките жертви, дадени вследствие от изобретяването на двигателя с вътрешно горене, спрямо жертвите на атомната енергетика, се съотнасят приблизително както жертвите от войните спрямо жертвите, причинени от задушаване с билярдна топка. И въпреки това ние в момента сме страна в мощен схоластичен спор, в който политици, експерти и учени, плащат поредния данък обществено мнение, заплашващ не просто да изправи света пред нова енергийна криза, но и за пореден път да забави развитието на фундаментални науки.

  Целта на моето изказване днес тук не е да ви убедя в неща, които вие сте си мислили неведнъж. Особено през последните месеци. Целта ми е да ви вдъхна кураж, заставайки пред вас Защото аз съм един типичен европейски интелектуалец, издаващ прочуто европейско либерално списание, чието място – според общите практики – не би следвало да е на атомен форум, а на зелено антиядрено сборище, където да пия бира и да натискам поетеси по храстите. Но аз съм тук, за да ви кажа, че живеем в средновековие, което изисква повече от всичко друго мъжество на разума. Това мъжество e нужно не само за да отстояваме мнение, обратно на мнението на мнозинството. Това е съдбата на всеки, занимаващ се с наука и прогрес. Изисква се мъжество да живееш сред смазващо мнозинство от хора, които нямат никаква представа как работят нещата около тях. Защо хладилникът е студен, а печката гореща, как работи компютърът, как се движи автомобилът, защо тече ток… Въпреки наученото в училище за над 95% от човечеството общуването с научните достояния, внедрени в бита, си остава всекидневна магия, за която те дори не си дават сметка. Според една приятелка ток се получава, ако не си сложиш балсам, след като си си измила косата и я изсушиш и тя се наелектризира. Не бързайте да се смеете – момичето все пак има някаква елементарна представа от насочено движение на електрони, дори да не знае, че явлението се казва така.

  Друг познат, при това политик, твърдеше, че имал вила толкова близко до ВЕЦ-а, че токът идвал у тях още мокър… И това са едни от най-забавните аспекти на модерното средновековие. И най-мрачните същевременно. Мрачни, скъпи приятели, защото живеем във време, в което старият анекдот, че китайците добиват ток чрез милиони китайци с вълнени гащи, които се пускат по ебонитова пързалка, вече е неразбираем за девет десети от човечеството… А още по-малко хора се сещат, че преди да светне електрическата крушка, тя е светнала в нечии глави, които са били точно толкова хулени и пренебрегвани от държавниците, колкото и днес са хората, в чиито глави светят идеи.

  Аз принадлежа на едно от последните поколения, обучавано от комунизма да вярва в колективната правота на индивидуалното невежество. Впрочем вярата, че много хора са прави, защото са много, не е запазена марка на комунизма. Конформизмът е вездесъщ и една от най-конформните моди напоследък е противопоставянето на екологичното мислене на ядрената енергетика. Разбираемо е, че за комплексирани хора, които се колебаят в понятието си за думата „малко” между пенсиите и пенисите си, идеята, че от разцепването или синтеза на ядрените ядра се добива най-незастрашаващата околната среда електроенергия, е сложна. За тях е разбираемо да знаят, че токът е нещото, което кара телевизорът им да работи. Неразбираеми и вредни обаче са политиците, които яхват тази безпросветност, тази свещена простота и се превръщат в бабичките, мъкнещи съчки към кладата на Джордано Бруно, надявайки се да се огреят на мимолетната слава на този огън. На тези хора трябва да се противопоставим с цялото мъжество на разума, което имаме.

  Защитата на ядрената енергетика не е противопоставяне на зелените, нито пък е вкопчване в някаква научно-промишлена секта, както се опитват някои медии в България да го показват. Защита на ядрената енергетика е чисто и просто част от вечната игра на знаещите срещу незнаещите, на индивидуалното знание срещу колективното невежество.

  Говоря днес пред вас толкова категорично, защото аз имам лично изстрадан път до тези разсъждения. Може би някои си спомнят, че съм един от основните виновници за прословутото ядрено „Ку-ку“ от декември 1992 година, което изправи на нокти цяла България. Тогава една студентска шега очерта границите на отказа от мислене далеч извън географските ширини на България. Показа, че независимо дали нещо се е случило, или не, страхът от неизвестното е по-голям от всеки разумен довод. Искам да ви кажа, че след като прагматичният протестантски немски дух може да се зарази от необходимостта да се робува на зеленото обществено мнение и да принесе цяла една индустрия в жертва на политическото си оцеляване, надеждите за бъдещето на мирния атом не са много розови.

  Един ядрен генератор в една държава – независимо дали е Йордания, България или Германия, е генератор и на обществена енергия, на кръг от учени, висококвалифицирани работници, експерти в различните области на знанието, включително и еколози. И ако светът се откаже поголовно от ядрената енергетика, този кръг от знание няма как да легне в сянката фотоволтаичните батерии. Такъв акт в момента би прекъснал една от най-интригуващите и перспективни линии на научно развитие на човечеството, засягаща не само енергетиката, но и космическите проучвания, медицината, фундаменталната физика, нанотехнологиите.
  Аз нямам намерения да влизам в задочен спор със зелените. Правил съм го толкова много пъти, че чак на себе си съм омръзнал. Достатъчно е да отбележа, че повечето от тях предпочитат да викат срещу Белене, а не се чува и глас срещу намерението на американците да вадят шистов газ в близост до населени райони. Подозирам, че българските зелени дори не знаят каква опасност представлява това…

  Желанието ми е наистина да вдъхна кураж на ядрените енергетици, особено след решението на Германия от миналата неделя, определяно най-меко като романтично – до 2022 да затвори и работещите в момента 9 АЕЦ-а, от общо 17 централи, които страната имаше до март тази година. Това решение бе прието като откровение от тукашните политически противници на атомната енергетика и дори един от министрите ни веднага побърза папагалски да повтори, че ще замени построяването на Белене със санирането на 700 хиляди апартамента… Да, германците правят такива сметки, но при работеща икономика, която да намали печалбите си за сметка на санирането, в съчетание с увеличение на цената на енергията на вътрешния пазар, заради вноса и необходимостта да се плащат вредни емисии СО2 при отварянето на нови мощности на въглища и изобщо заради шоковото излизане на близо 25% от местните енергийни източници от пазара. Правят сметки и зъбите им тракат от ужас, защото пресмятат и с колко ще се повиши себестойността на ориентираната изцяло към износ германска индустрия. Т.е. трудно изчислими са в момента катастрофалните икономически последици за Германия – не само от оскъпяването на битовата електроенергия с до 40 евро на месец на домакинство, но и закриването на работни места вследствие оскъпяването на продукцията от по-скъпата вносна енергия, което няма как да не направи немската икономика по-неконкурентна…

  Но да им имаме проблемите на германците, както биха казали някои… Да ги оставим в момента да разсъждават за колко време ще направят 2000 километра преносна мрежа при построени едва 80 км до момента, която да закара ветрения ток от северозапада, където са струпани най-много ветрогенератори, до юга, където е съсредоточена индустрията им. Вероятно ще намерят и начин да решат проблема с непостоянното натоварване на мрежата, от което решение ние с удоволствие ще се възползваме… когато му дойде времето. Да се върнем в България, където единствената експортно ориентирана индустрия, която ни остана е енергетиката. Точно тук идеята да се противопоставя Белене на санирането на 700 хиляди жилища звучи като разговор, в който на упрека: „Ти не работиш, утре няма да имаш пари”, се отговаря с „Аз няма да ям, ще пестя”. Да, санирането сваля разходите за климатизиране на апартаментите, но не произвежда нищо, освен ако министрите Трайков и Дянков не се надяват да дават санираните апартаменти под наем на чужденци… Знае ли човек вече на какво се надяват?!

  Какво ще струва на Германия отказът от атомна енергетика до 2022 година не само в икономически смисъл, но в по-общ – философски и политически? Ако романтичните планове на немската левица и зелени се реализират, мога да ви гарантирам, че не през 2022, а само след 2 години им предстои началото на един, поне десетгодишен период в дълбока опозиция. Когато прагматичните германци дойдат на себе си след шока, който ще си самопричинят. Но има и друг момент. Няма отговор на въпроса – отказът от ядрена енергия включва ли и отказ от внос на енергия, добита от държави, притежаващи атомни централи? Например от съседна Франция, където вероятно от неделя вечер, когато Германия взе решението, само доброто възпитание ги е възпряло да не излязат ликуващи по „Шанз-Елизе“ и да празнуват така, сякаш са били националния отбор на Германия по футбол. Защото, ако не включва, то подходът на германците е доста странен – и да си го кажем направо – леко нечестен спрямо очакванията на зелените за „пълен отказ” от атомна енергия.

  Има още един общоевропейски въпрос с леко егоистичен и вероятно не съвсем политически коректен привкус – не е ли по-добре педантичните германци да управляват ядрени централи, отколкото артистичните французи и италианци, на които след седмици предстои референдум за ядрената енергетика? Задавам го от името на общоевропейската, общозелена общност, която вероятно ще го премълчи от деликатност, или надежда, че всички ще се откажат… Е не, няма да се откажат! В Германия няма да има, но ще има в Турция!

  В заключение – има ли възможност дебатът за бъдещето на ядрената енергетика да постави началото на един много по-важен дебат – този за бъдещето управление на света, не от парто- или плутокрация, а от научни елити, които да предопределят стратегиите за развитие на обществото. Не че учените са безгрешни, но се оказа – в крайна сметка – на фона на популизма и пълната морална деградация на политическите елити, че учените са поне по-честни и по-морални. Разбирам, че въпросът ми е утопичен сам по себе, но една от най-прекрасните доктрини на владеещата вече 2000 години света красива утопия на Християнството гласи, че самото търсене на разликата между доброто и злото, между глупавото и умното, вече е умно и добро. И колкото и да е странно, модерният обществен и индивидуален разум, мъжеството на разума, от което имаме толкова много нужда днес и с което започнах своите думи, се основава на още една християнска максима. На думите на Иисус – истината ще ви направи свободни. След моите думи може би няма да сте по-щастливи, но със сигурност по-свободни, в смелостта си да говорите това, което мислите. И ако все още в България няма дефицит на енергия, то осезателно се чувства дефицитът от хора, които говорят това, което наистина мислят. Ето нещо, което можем да променим още от днес.

   

  * Изказване при откриването на 10-ата международна среща на Булатом – „Българската атомна енергетика – национална, регионална и световна енергийна сигурност”.

   

  Източник: http://novinar.bg/news/atomnoto-srednovekovie-i-mazhestvoto-na-razuma_MzU5NDsyOA==.html

• Неделя на Светите Отци от Първия вселенски събор

  Църквата почита на днешния ден паметта на светите Отци от Първия Вселенски събор, които утвърдиха в Никея първата част от православния Символ на вярата и съкрушиха нечестивата ерес на Арий.

  Вселенски събор се нарича събрание на църковните пастири и учители по възможност от цялата Вселена. В Православната църква е имало всичко седем вселенски събора.

  Първият вселенски събор e свикан от светия император Константин Велики в град Никея (Мала Азия) през 325 г., по времето на константинополския архиепископ Митрофан и римския папа Силвестър. В него участват 318 отци, сред които: свети Николай, архиепископ Мирликийски (честван на 6 декември); свети Спиридон, епископ Тримитунтски (честван на 12 декември); свети Атанасий Велики (честван на 18 януари и 2 май) и др. Светите отци и учители приемат двадесет канона (или постановления), потвърдени и допълнени от решенията на Втория вселенски събор (в Константинопол, 381 г.).

  На Първия вселенски събор е приет, а после – допълнен от Втория вселенски събор, Символът на вярата, поради което се и нарича Никео-Цариградски символ на вярата, т.е. знак на нашата вяра, или кратко изложение на вярата. За прегледност Символът на вярата е разделен на 12 члена – първите седем от тях са съставени на Първия вселенски събор, а останалите (8-12 член) – на Втория вселенски събор.

  За православния християнин е важно да знае Символа на вярата, за да знае в какво точно вярва и да бъде „всякога готов с кротост и боязън“ да отговори „всекиму”, който му поиска сметка за неговата надежда (1 Петр. 3: 15). Или, по думите на Господ Иисус Христос и неговия обет към Църквата: „ти си Петър (т.е. камък), и на тоя камък ще съградя църквата Си, ипортите адови няма да й надделеят“ (Матей 16: 18). Познанието на истините на вярата е необходимо, за да не се изпада в религиозни заблуждения, и защото правилната вяра води към правилен живот.

  Също на Първия вселенски събор светите отци и учители на Църквата осъждат ереста на Арий, според която Иисус Христос не е единосъщен на Бог-Отец в Светата Троица.

  Църковното възпоменание на Първия вселенски събор е на седмата Неделя след Пасха.

  http://sveti-arhangel-mihail.dir.bg

  

• ДС, екологията и Бойко Борисов

  Автор: Български център за зелена икономика

  Откривайки в събота голфкомплекса на бившия щатен офицер от ДС Красимир Гергов на площ от 164 хектара край морето до нос Калиакра премиерът Бойко Борисов потвърди, че за него привързаността му към ДС е по-важна от фалшивите обещания, давани пред Европейската комисия за анулиране на заменките и защита на европейското природно наследство.

  При строителството на голфкомплекса бяха унищожени Понто-Сарматски степи с многобройни популации на защитени от директивите на ЕС растения: Artemisia lerchiana, Nepeta parviflora, Ephedra distchya, Goniolimon besseranum, Limonium latifolium, Mattiola odoratissima. Бяха погубени местообитания на редки и изчезващи птици и костенурки. Уникалната растителност беше изгребана и засипана с райграс.

  ДС може да строи където и каквото си иска – писти в резервати на ЮНЕСКО, голфигрища в Натура зони на ЕС. Подарените на ДС държавни земи могат да се застрояват, щом министър-председателят е готов след това да открие тържествено построеното.

  Офицерите от ДС не са изчезващ вид. Те са жизнеспособни хищници, а Бойко Борисов е решен да превърне България в техен резерват.

  Източник:  www.zelena-ikonomika.ekonet-bg.org

  –––––––––

  Още за Голф–комплексът на с. Божурец
  или как България охранява защитените видове и уникалните растителни съобщества в община Каварна

  Между гр. Балчик и гр. Каварна се намират малките селца Божурец и Топола. Те са почти обезлюдени, но природата около тях е уникална. По свлачищната тераса над морето, доскоро девствена и невероятно красива, различни редки и застрашени животински и растителни видове намираха едно от последните си убежища в урбанизираното ни и бетонирано Черноморие. По белите мергели, които са пълни с фосили от топлото, изчезнало Сарматско море, могат да се видят степни растения, някои от които се срещат само в този район на България и дори в света. Такива са уникалната ароматна матиола (Mattiola odoratissima), бесерова змийска трева (Goniolimon besseranum), миска (Jurinea stoechadifolia), калиакренски игловръх (Alyssum caliacrae), дребноцветна коча билка (Nepeta parviflora), ефедра (Ephedra distachya), лерхианов пелин (Artemisia lerchiana) и др. По стръмните бели сипеи над морето дъбилният шмак (Rhus coryaria) образува уникални съобщества, практически без аналог в България.

  Невероятно богата е и фауната на това място. Срещат се много костенурки (Testudo graeca), жълтокоремникът (Ophisaurus apodus), редки насекоми и десетки видове птици. Такива са черногърбото каменарче (Oenanthe pleschanka) (практически тук с най-многочислената популация в България), дебелоклюната чучулига (Melanocorypha calandra), много видове коприварчета (Sylvidae), бухала (Bubo bubo), черния и алпийския бързолети (Apus apus, A. melba), белоопашатия мишелов (Buteo rufinus), късопръстия ястреб (Accipiter brevipes), турилика (Burhinus oedicnemus) и много други.

  Съчетанието на красиво цъфтящите степни растения върху белите мергели, сенките на прелитащите птици и синьото море правят мястото да изглежда като кътче от рая. Не случайно то вече е включено и като ОВМ („Белите скали” 2618,5 ха) и като място за хабитати („Калиакра” 2537,2 ха) във внесените в МОСВ предложения за защитените зони в България по НАТУРА 2000. През 2004 г. научен екип на Световния фонд за дивата природа, Дунавско-Карпатска програма, изследва степната растителност в този участък от Черноморието. Беше определена нова уникална и ендемична асоциация Alysso caliacrae – Artemisietum lerchianae Tzonev, Roussakova et Dimitrov 2006, която представлява специфичен подтип на хабитат 6290 Западнопонтийски божурови степи по Закона за биоразнообразието, който в окончателния вариант на Директива 92/43 за 27 страни е „62С0 Понто-Сарматски степи” и е приоритетен за опазване.

  Редното и задължителното (при прилагане на ЗБР, Директиви 92/43 и 79/409) е този невероятен бряг да остане и за идните поколения българи късчето дива и недокосната природа по нашето Черноморие. Но явно други виждат красотата на природата по малко по-различен начин. Как я вижда прочутият каварненски „рок-кмет” Цонко Цонев? Като пуста общинска земя, която трябва да бъде спешно продадена, както непрекъснато се случва по време на мандата му. Това и прави! Земята върху 2000 дка е разпродадена на парчета през 2004-2005 г., а върху 790 дка от тях на „Тракийски скали”АД е предоставено право на строеж за най-голямото голф-игрище в България – 1600 дка. Собственици са рекламният бос Красимир Гергов (разследван от Софийската следствена служба за измами), бившият директор на банка „Биохим” Румен Беремски и други знайни и незнайни „герои на новото време”. Дизайнер е „великият” Гари Плеър, който е построил 260 голф-игрища по света и между другото продава в ранчото си в ЮАР лъвове, слонове и носорози.

  Така, върху АКТИВНОТО СВЛАЧИЩЕ са проектирани 90 вили, хотелски комплекси, изкуствени езера и др. екстри. На 16.07.2006 г беше направена и първата копка на комплекса. Ще попитате, а къде е Агенцията по строителен надзор, къде е МРРБ и най-важното – къде е МОСВ тук? Изготвеният доклад по ОВОС за „голф-комплекса” практически нищо не споменава за защитени видове, а още по-малко за хабитати и растителни съобщества. Това се вижда прекалено дори и на РИОСВ – Варна. Поставена е задача на инвеститора (респ. „Тракийски скали”АД) да осъществи картиране на тези видове. Картирането е направено от Любомир Профиров и ст.н.с. д-р Димитър Димитров. То е проведено напълно тенденциозно и заключенията (от 1.5 страници) са неверни и противоречащи на ЗБР. Говори се например за „преместване на индивиди” или за „предопределена за застрояване земя”. Отново никъде нищо няма за хабитати и растителни съобщества. Все пак ВЕЕС на МОСВ в решението си възлага на инвеститора да не допусне унищожаване на защитени видове. Как? Какво ще се случи с тези видове, когато земята бъде изорана, засята с тревни смески и поливана, тъпкана и газена с тежки машини, т.е. самото местообитание бъде унищожено. Това е ясно на всеки нормално мислещ човек, но не и на ВЕЕС на МОСВ.

  През юли 2005 г. четири НПО (СДП „Балкани”, БДЗП, СОДП – Варна и О.Ц.О.С.У.Р. – Варна) подават жалба до ВАС заради непълния и тенденциозен ДОВОС. Инвеститорите в лицето на представителя на „Тракийски скали” АД, Радо Тодоров (член на УС), търсят НПО за контакти и изразяват желание за промяна. След дадени обещания от страна на инвеститорите да направят „редизайн” на голф-комплекса на 2.02.2006 г. се сключва споразумение между тях и НПО, при което последните оттеглят жалбата си. Това е съществена грешка от страна на НПО, защото непосредствено след това Радо Тодоров напуска (или е уволнен) „Тракийски скали”АД и т. нар. „споразумение” увисва в пространството. Инвеститорите заявяват, че „техните еколози” са Л. Профиров и Д. Димитров и само на техните заключения могат да имат доверие.

  Експерти от БАН и СУ „Свети Климент Охридски” правят екологична оценка на мястото и отхвърлят констатациите на посочените по-горе „еколози на голф-комлекса”.

  Сега се очаква реакция на БАН по повод унищожението на ценни природни компоненти (видове и съобщества). На проведена среща с представители на НПО Министърът на МОСВ беше запознат с конкретния случай, както и с факта, че ведомството му е станало волен или неволен съучастник в престъпление срещу българската природа, респ. срещу държавата, поради тенденциозен и неверен ДОВОС. Единственият изход от тази ситуация е Министърът да отмени старата процедура и взетото решение по ОВОС и да назначи нова оценка. За МОСВ такава стъпка се струва много рискована. Министърът отговори, че разрешението за изграждане на голф-игрището е вече дадено и той не може да го отмени.

  В близост до голф-игрището, върху 5 дка вече се строи голям хотелски комплекс – „Window to Paradise”. На върха на платото при с. Божурец пък беше направена първата копка на огромно ваканционно селище за 15000 почиващи, наречено „Калиакрия”. Подобно селище се строи и при нос Калиакра, непосредствено до резервата, като почиващите трябва да слизат до морето с асансьор по скалите. За степите на Калиакра Цонко Цонев е подготвил две „алтернативи” –или ще бъдат ветрогенераторни паркове, или, ако продължи съпротивата на местните хора от с. Българево срещу централите, те ще бъдат превърнати в голф-игрища – нови и нови…. Този кмет не иска и да чуе за НАТУРА 2000 и природозащита. Хабитат 62C0 (Западнопонтийските степи) е заплашен от пълна ликвидация на територията на страната. Голф-игрището при с. Божурец ще унищожи ендемичен и уникален за България подтип природно местообитание (Alysso caliacrae-Artemisietum lerchianae) на повече от 60%. През ноември 2006 г. булдозерите изравниха Западно-понтийските степи със земята и започна изграждането на вилите, хотелите и т. н. Уникална растителност, оформена в продължение на 12000 години, беше унищожена за една нощ и ще бъде заменена от тревни смески. Варварска постъпка, която ще тежи на „съвестта” на хора като Цонко Цонев и Красимир Гергов.

  Опорочената процедура по издаване на разрешителни по ОВОС в района на община Каварна се превръща в директно и драстично нарушение на Закона за биологичното разнообразие – директно унищожение на цели популации от десетки защитени видове, включени в Приложение 3, в приложенията на Бернската конвенция и, разбира се, в тези на директивите за птиците (79/409) и за хабитатите (92/43). При изграждане на голф-игрището бяха унищожени популации на следните защитени растения (включени в Приложение 3 на ЗБР): Artemisia lerchiana, Nepeta parviflora, Ephedra distchya, Goniolimon besseranum, Limonium latifolium, Mattiola odoratissima. ОВМ „Белите скали” ще бъде заличено от лицето на земята още преди да е обявено. Основната отговорност за това унищожение е на община Каварна в лицето на нейния кмет, както и на МОСВ и на РИОСВ – Варна, които категорично не са си свършили работата и са нарушили обществения интерес в полза на частни лица и фирми. Кой ще понесе отговорността за това престъпление? Във всеки случай това няма да са Цонко Цонев, Красимир Гергов, Гари Плеър и другите инвеститори и техните рекламни лица. При изграждането на мрежата НАТУРА 2000 от страна на Европейската комисия ще бъде отчетено, че държавата не си е свършила работата и е допуснала повече от 50% унищожение на приоритетния хабитат от Диретива 92/43 – Понто-Сарматски (Западнопонтийски) степи. Държавата ще бъде глобена и дадена на Европейския съд, каквато процедура вече тече по отношение на Полша и Чехия за аналогични неща. Българските данъкоплатци ще плащат, за да могат богати чужденци да играят голф при с. Божурец, а собствениците на комплекса, унищожили уникална природа и нарушили българското и международното законодателство, да прибират годишната такса от 40000 евро на участник, за да се ползва това игрище.

  2008 г.

  Източник: http://forthenature.org

  Снимки на някои защитени растения от местността

  

  
  

• Когато чалгата нямаше име

  Автор: ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА

  Балът на Коко (Коко завърши четвърти клас и това беше отбелязано с нещо като бал) ме кара да си спомня един разговор от самото начало на 90-те. Тогава сутрин, обед и вечер се правеха митинги.

  Вееха се много сини знамена, „Подкрепа” сваляше директори, по площадите се пееше на поразия, непрекъснато описвах някакъв митинг. И сред целия този демократичен кипеж ми се обади редакторът Калчо Иванов с поръчка да отразя концерт.

  Концерт, моля ви се, когато учебниците по история се пишеха пред очите ми по площадите. За каква музика толкова става дума? – попитах. „Не знам – вика Калчо, – трудно ми е да я определя, жанрът няма име, ако много се вдъхновиш, докато я слушаш, може и да измислиш. Знам само името на певицата, Тони Дачева.”

  Ти какво, подиграваш ли ми се – попитах го, – в момента по площадите се пише бъдещето на България, а ти ме караш да ходя на някакъв концерт на някаква Тони, която пеела нещо си, което даже си нямало име… Калчо Иванов беше умен и талантлив, но каза нещо, което тогава ми се стори много глупаво. Каза: „Ти пък сигурна ли си, че бъдещето се пише по митинги, може да се пише точно на тия концерти…”

  Може да го е казал просто ей така. Но по-вероятно е да беше преценил. Защото също тъй каза: „Тази музика я чух в една кръчма и по лицата на хората разбрах, че ще ни удави.” Ако Калчо беше жив, щях да му се извиня, че тогава не разбрах. Тогава наистина вярвах, че бъдещето ни се пише по митингите и ги описвах много старателно.

  Броях непреброимото, организаторите винаги твърдяха, че присъстващите са два пъти повече, отколкото ние сме съобщили. Мина много време, докато един колега ме научи как да се разправям със сърдити организатори на митинги, които крещят срещу ти: Как така две хиляди, бяха поне четири хиляди, как ги преброихте? Амиии, броя краката и ги деля на две – отговарях.

  Във времето, докато се случваше всичко това, онези концерти ставаха все повече, все по-многобройни, музиката вече си имаше име, а Тони Дачева остана единствената изпълнителка на такава музика с две имена. Когато тази музика превзе баловете на абитуриентите, беше странно, беше неприятно, беше заклеймено като проява на лош вкус.

  Днес разбрах, че чалгата е била музиката на бала и на Коко. Връчили на децата бележниците за четвърти клас, след което отишли в заведение – организирано, с класната, с предварително събрани пари и ангажирано бистро, защото в същия ден много четвъртокласници направили същото. Момичетата били подготвени, носели от онези триъгълничета с парички, които се връзват на кръста, когато се танцува на тази музика. Песните били познати, в танците някои се оказали виртуози.

  Коко не си пада по тази музика. Майка му, шашната и притеснена, наивно попитала: Не ви ли пуснаха хоро? Пуснаха ни и „Бяла роза”, казал Коко, все тъй погнусен, от което ставало ясно, че оттук нататък ще му е все по-трудно – с тези съученици, с това училище, с тези учители, с тези бистра, с тези телевизии, с тези министри, с този премиер, с това бъдеще…

  Калчо Иванов се оказа пророк. Толкова прав, колкото тогава и през ум не ми минаваше. По онова време аз старателно преписвах лозунгите и броях митингуващите, за да бъде обективна в отразяването. Сверявах информацията, засичах потвърждението й от два независими източника.

  Държах се отговорно, защото имах чувството, че ми е поверено да описвам създаването на бъдещето на България. Сега вече мога да повярвам на всичко. Например на следната версия: „Докато т.нар. демократи крещяха по площадите, правеха шествия и митинги, няколко души се събраха и си казаха: Ако искаме да властваме над властимащите, трябва да направим така, че да бъдат избирани прости хора. А за да бъдат избирани прости хора, трябва да си отгледаме гласуващи простаци. Простите властимащи си знаем как да контролираме, простаците избиратели ще контролираме музикално.”

  Никак, никак не би ме учудило, ако е било замислено толкова ясно, толкова просто и толкова рано.

  Източник: Новинар

• Теди Москов: Парите пишат сценария на изборите

  С режисьора Теди МОСКОВ разговаря Диляна Димитрова

  – Като режисьор какви сценарии виждате на политическата сцена сега, няколко месеца преди изборите, г-н Москов?

  – Виждам, че се разпределят едни пари. Това ще доведе до изненадващи прегръдки между антагонисти и до невиждани досега химически реакции. Силите, които искат да ни издърпат от Европа, могат да почнат и да ни тласкат към нея, стига да им платят. ДС също зависи от парите. Като истински професионалист, тя може да играе за всеки отбор. Някой от големите писатели беше казал, че парите са огромно живо същество, то решава при кого да отиде и кого да напусне. Сега пък то ни пише сценария.

  – Днес Държавна сигурност не е ли просто плашило?

  – Плашилото освен че раздава роли, си вика и гарги, които да плаши. В буквален превод от английски “плашило” означава “плаши гарга”. На български е “викни гаргата”, че да имаш работа.

  – Защо все се повтаря пиесата с прелъстения преди избори и изоставен след това артист?

  – Не го прелъстяват чак толкова… Днес кой го брои за човек? За слива дори не го броят. Преди промените го брояха, защото Ленин беше казал някаква глупост. Брояха го и му внушаваха, че е духовен водач, но и му нареждаха какво да прави. “Ей, на – аз съм кадърен, ама ме спират” – си казваше той. Сега, като си свободен, какво създаде?!- му казвам аз. Излезе, че най-добрите ни филми са правени преди свободата – “Лачените обувки на незнайния воин”, “Авантаж”, “Понеделник сутрин”, “Привързаният балон”, “Момчето си отива”, “Рицар без броня” и много други…

  – Толерантността на народа към недостатъците на политиците не мина ли всякакви граници? Защо се оказахме толкова търпеливи?

  – Дълго сме възпитавани в послушание и в малък ръст. Дребният човек се реализира в омраза, завист, в ежедневни глупави надпревари – кой ще стигне пръв до светофара например. Не знам дали е заради ген, или просто така са се стекли историческите обстоятелства. Преди истината се казваше шепнешком, сега дори да я викаш, никой не те чува, а и ти не се чуваш. Истината от шепот се превърна в шум. За жалост преди по-лесно долавяхме шепота, отколкото вика днес.

  – Не е ли абсурдно, че каквито и разкрития да излизат за политиците, те си вдигат рейтингите?

  – Парадоксът е, че ние, българите, се радваме, когато някой успее да открадне. Цъкаме “Гледай какъв е майстор!”. На доносника се възхищаваме колко е хитър. Не знам защо, не съм народопсихолог. А и не искам да бунтувам населението.

  – Защо да не искате?

  – Всички от моя род, които са се занимавали с политика, са имали нерадостна съдба.

  – Вие как бихте режисирали изборитетака, че да ги спечели някой почтен, образован и компетентен човек?

  – Такъв човек обикновено е мразен. Ако някой намери 20 000 лв. и ги върне, всички ще го презрат, най-вече този, на когото са били. Простотията е бацил, срещу който няма ваксина. Трябва да се търси човек с почтеност, прикрита в простащина. С ерудиция, скрита в малокултурност. Да тананика гюбек, а през това време в слушалките да си слуша Моцарт. Такъв лъжец ще може да спечели народа. И тогава дупе да му е яко!

  – Кой ще бъде следващият президент и има ли значение това за един творец като вас?

  – Има значение поне да не ни излага. Този човек не трябва да е бил член на “социалистическото Гестапо”, независимо в кой отдел. Трябва и да умее някои неща – не много, защото ролята на президентската институция е сведена до минимум. Ще е хубаво да има добра външност, за да прави впечатление.

  – Може ли актьор да бъде президент?

  – Един актьор заедно с един поляк свалиха комунизма – актьорът е Роналд Рейгън, другият – папа Йоан Павел Втори.

  – В какви отношения сте с властта, чувствате ли се ухажван като творец и избирател?

  – Навремето, когато имах някакви илюзии, бях поддръжник на промените в България. После разбрах, че един кукловод дърпа конците. Сега силно се надявам да има хора сред всички политически сили, чиято идея наистина е оцеляването на държавата. Като се прави национален отбор, там играят и “Левски”, и ЦСКА, и “Славия”, и “Литекс” и не си пречат един на друг. А в момента въпросът е за спасяването на България. Всеки знае кои са кадърните хора в опозиционните сили и в управлението. Просто трябва да преодолеят омразата помежду си, да се съберат в “клуба на можещите”. Както в телевизията има “Най-доброто от…”, така и в парламента може да го има. Днес нито червените са червени, нито сините – сини. Разпределили са си благата, я сега да се прегърнат!

  – Това звучи еретично, казано от човек с биография, натоварена с репресии!

  – Имал съм трудно оцеляване в червеникавия свят, в който живеехме. Аз съм от наплашена фамилия. Вуйчо ми е бил убит от Народния съд, дядо ми е бил 4 години в лагера в Белене, чичо ми е бил председател на опозицията. Цял живот след Белене е бил изселен и е нямал право да идва в София. Майка ми е била класов враг, спиран й е бил пътят, нямала е право да следва… Преди 1989-а у нас нямаше човек, който да не се страхува. Освен този, за когото идеалът беше да има москвич, да чака 15 г. за жилище и да ходи срещу 30 лв. на “концлагер”, наречен “почивна станция”, на Златни пясъци.

  След идването на промените мислех, че подлеците ще си отидат. А потъпканите, спираните ще излязат. Но се оказа, че ги няма. Няма ги, защото не е имало организирана опозиция срещу комунизма. Защо ли? Защото “горяните”, които са повели организирана въоръжена съпротива, са били избити, както и целите им семейства; защото страшно много от интелигентните и мислещите са били вкарани в концлагери; защото от Народния съд са били убити над 5000 души, а десеторно повече – с мотиките в ливадите… Унищожени са били най-инициативните хора, които за кратко време са изправили България на крака след турското робство и са я превърнали в европейска сила. Комунизмът е идеология на завистта. Неуспелият заема мястото на успелия, изхвърля го от къщата му, за която цял живот се е борил, и се нанася наготово в нея. Само че не знае как се пуска бойлера и за какво служи сешоарът. Обявява ги за буржоазни глезотии. Защо обаче трябва да казваме отново тези неща?! Те трябваше да се знаят, ако не на 10 ноември, то на 11 ноември!

  – Защо успехът в театъра бе наречен от държавата “източване”? Вие пробвали ли сте да източвате по един или друг начин държавата?

  – Не е лошо да източваш държавата, която те източва тебе… Колко можеш да източиш обаче, когато бюджетът на едно представление е около 25 хиляди лева?! Не мога да се сетя!

  – Като артист, който винаги се е справял сам на театралния пазар, какви съвети бихте дали на министър Вежди Рашидов за реформата?

  -Министерството на културата направи някаква реформа и го измамиха, защото общините започнаха да откупуват по 7 лв. билетите, за да получават по 70 лв. дотация… С реформа не може да се прави изкуство. Уди Алън написа: “Събра се Европа и взе решение Ренесансът да се проведе в Италия.” Трябва и публиката, и артистът да уважават достатъчно себе си. Да не мислят за прехрана, а да се отдадат на удоволствието от изкуството.

  – Могат ли всички обаче да се справят като вас, защото талантът не е раздаден поравно на всички?

  – Тук не става дума за талант, а за шанс – на някои им е даден по-голям. Талантът е нещо относително. В спорта често се става шампион със спортен шанс. Ние, театралите, не сме общество – завиждаме си, правим си някакви далавери… Каква реформа е направена по времето на Ван Гог, който не е могъл да продаде и една картина, докато е бил жив?! Помагала ли му е реформата?! Въвели ли са закон – да купуваш картини само от художници с едно ухо!? В изкуството успява онзи, който рискува. Би могло обаче държавата да помисли за система от театрални турнета по малките градове, спектакли за обучение на подрастващите, да има прегледи на самодейността на престижни сцени…

  – Тази година ви засипаха с признание и награди. До каква степен при наградата влияе личното отношение на комисията към артиста?

  – У нас влияе страшно много, да не кажа изцяло. По принцип артист не може да бъде обективен към артист. Така че в комисиите за наградите трябва да се викат интелектуалци от всички области. Дори чужденци. От всички прослойки да се теглят, като в спорт тото членовете на комисиите. А истинската оценка е от артистите, от работодателите, от публиката и от Фортуна.

  – Не се ли радвате на наградите, които ви дадоха?

  – Не, защото те трябваше да се появят, когато бях млад. А тогава се правеха, че ме няма. Но пък имам си световни награди за куклен и за драматичен театър, за телевизия, за документално и игрално кино. Не съм се отдавал изцяло на никое от тези изкуства – не съм достатъчно добър в никое от тях.

  – Вие сте безпощадно откровен с колегите си…

  – Най-вече с шеги.

  – … Смятате ли, че сте отблъснали мнозина от тях и затова името ви дълги години липсваше при наградите?

  – Не, с оценителите имаме различни ценностни системи. И това ме радваше. Сега обаче, когато ме награждават, съм притеснен. Някой при някого е слязъл или се е качил. За един спектакъл пречи както наличието на въображение, така и липсата му. “Дозата прави отровата.” У нас почти няма представления с въображение, има доста такива, които се правят без. Правят ги по системи – на Станиславски напр. Лесно е – спазваш някакви правила, като тези за движение по пътищата. Взимаш му мерките на Шекспир и му шиеш все един и същи костюм. Знаеш му размерите, не те затруднява повече. Просто трябва да решиш анцуг ли му шиеш или фрак. Талант не трябва, трябва интелект. А това са две различни неща.

  – Покрили сте територия със спектакли почти на всички столични сцени. Защо културата “Теди Москов” все още липсва в 1-2 театъра?

  – Търся си работа, за да оживявам. Предлагам се като всички други. Трудно се живее днес, има да се плащат 4-5 пъти увеличени сметки…

  – Никога май не сте работили толкова много?

  – Не, преди правех за 5 седмици едно представление в Германия и след това живеех 2 години с хонорара от него.

  ВИЗИТКА

  Роден на 7 октомври 1960 г. в София.

  През 1985 г. завършил режисура за куклен театър в НАТФИЗ, а през 1995-а – и кинорежисура.

  Поставял в Народния театър, във Военния, “Зад канала”, “Ла Страда”… Режисирал редица представления в Германия.

  Автор на легендарното тв шоу “Улицата”, отличено на фестивала в Монтрьо, Швейцария.

  Носител на “Икар 2011” за режисурата на “Сирано дьо Бержерак”, който бе обявен от “Аскеер 2011” за най-доброто представление на сезона.

  Източник: http://www.trud.bg/

• Страхуваме се да сме свободни, свободни сме да се страхуваме

  (или генеалогия на политическия страх)

  Автор: Цветозар Томов, социолог

  „За мнозина изследователи на човека и на съвременността става все по-ясно съдбовното затруднение, пред което са изправени всички — фактът, че развитието на интелектуалните възможности на човека многократно надмина развитието на чувствата му. Човешкият мозък живее в двадесетия век. Сърцето на повечето хора обаче се намира още в каменната ера. Мнозинството от нашите съвременници не са достигнали зрелостта да бъдат независими, рационални, обективни. Те се нуждаят от митове и идоли, за да понесат истината, че трябва да разчитат само на себе си, че няма друг авторитет, който да дава смисъл на живота, освен самия човек. Той потиска ирационалните страсти на деструктивност, омраза, завист, мъст. Той се прекланя пред силата, парите, суверенната държава, нацията. Ценейки само на думи ученията на великите духовни водачи на човешкия род — Буда, пророците, Сократ, Исус, Мохамед, той е превърнал идеите им в джунгла от предразсъдъци и идолопоклонничество.“
  Ерих Фром. „Бягство от свободата„.

  НЕ РЕПРЕСИЯТА ПОРАЖДА СТРАХ, А СТРАХЪТ ПОРАЖДА РЕПРЕСИЯ

  Занимавам се със социологически изследвания. Обичайната методика при тях предвижда да се поканят за участие определен брой хора, които да споделят мнението си по конкретни въпроси. Тези хора се подбират така, че да възпроизведат структурните особености на едно по-широко множество, от което са подбрани – например всички пълнолетни българи.
  Един от проблемите, с които човек се сблъсква при подобни изследвания, е, че не всички хора се съгласяват да участват, макар и в анонимна анкета. За мнението на отказалите да участват трябва да се съди от мнението на тези, които са се съгласили. Това крие рискове, защото няма достатъчно гаранции, че мненията на тези две групи са наистина сходни. Затова, когато процентът на отказалите стане доста висок (прието е да се смята, че е опасно той да надхвърли 30%), данните от изследването е възможно да се окажат компрометирани.
  Обикновено при социологически изследвания у нас процентът на отказалите не надхвърля 30%. Но напоследък при изследвания на политическа тема (поне в рамките на собствения ми опит) този процент сравнително рязко се повиши и достигна 60% с тенденция да продължава да расте. При изследвания на други теми процентът на отказалите е 2-3 пъти по-нисък. Това ме кара да се отнасям скептично към резултатите от социологически изследвания на политическа тема в България, включително от изследвания, в чието провеждане съм участвал.
  Не при всички, но при повече от половината от отказващите да бъдат интервюирани в социологическо изследване, причината е нежелание да се говори именно на политически теми. Зад това нежелание обикновено се крие страх от евентуални неприятности. А зад страха – недоверие към управляващите, достигнало до степен, при която възниква страх  от споделяне на мнението за тях.
  Не обсъждам дали този страх е оправдан или не. Всъщност, в повечето случаи не е оправдан. Обсъждам съществуването му. Нарастването на отказите от участие в социологическо изследване на политическа тема е индикатор за репресивността на политическия режим. Ако съдим по него, сегашният режим в България е необичайно репресивен.

  Как се изкривяват резултатите от изследвания с много откази? В полза на режима.

  Подкрепата за него сред отказалите е в пъти по-ниска, отколкото сред приелите да участват в изследването. Така измереният резултат представя режима като много по-влиятелен, отколкото той всъщност е. Ако имаме стабилизирана диктатура, измерваната чрез социологически изследвания подкрепа за управляващите достига космически висоти, като може да доближи 100%. Затова тези изследователски методи са приложими само в демократични условия.
  За пръв път след 1989 г. наблюдаваме този синдром в България. И забележете – той подхранва усещането за стабилност на управлението. Страхът да се критикуват властите в ситуацията на анонимно социологическо интервю е значително по-малък, отколкото при публични изказвания и действия. Така репресивният режим твори видимостта за собствената си популярност дори когато репресивността се проявява само на социалнопсихологическо равнище, като неясен страх от възможна репресия.
  Значи репресията поражда страх? Не, това също е видимост. Ще се опитам да обясня защо мисля, че е обратното – страхът поражда репресия.
  В „Бягство от свободата“ Ерих Фром се опитва да обясни кое всъщност поражда страха от свободата. Чувството за несигурност. Битието на свободния човек е несигурно, непредвидимо, то твърде много зависи от собствените му действия. Свободата е несигурност, а несигурността е плашеща.
  Почти всички опити за тотално подчиняване на големи, а и на малки групи хора се оказват успешни за някакъв период от време, когато създават чувство за сигурност, предвидимост на съществуването. И рухват много бързо, когато това чувство изчезне. Това е прекрасно изразено чрез думите на Ред от великолепния филм „Изкуплението Шоушенк“: „Затворът е странно нещо. Отначало го мразиш, после свикваш с него. А като мине достатъчно време, ставаш зависим от него.“
  Да, репресията поражда страх. Но в несравнимо по-голяма степен страхът от свободата и личните, несподелими с никого отговорности, които тя поражда, ни тласка към това да искаме да сме зависими от справедлива и добра сила, осигуряваща уют в живота ни. Можем да мразим насилието и пак да се стремим да бъдем негови жертви. Не само прословутият Стокхолмски синдром е индикатор за подобна психологическа клопка.

  Страхът от свободата е кодът,

  чрез който, струва ми се, можем да се опитаме да прочетем непредубедено модерната ни политическа история и нейните странности, криволичещите пътеки, по които се движи българското политическо подсъзнателно. Можем да се опитаме и да разберем защо немалка част от българите подкрепят сегашния репресивен режим, който видимо посяга на елементарни човешки права и икономически свободи.
  Някой беше казал, че капитализмът прави хората различно богати, а социализмът – еднакво бедни. Тази метафора добре онагледява и основното предимство, и основния недостатък на социализма – такъв, какъвто го помним. Сливането на всички власти в единен ред и одържавяването на икономиката неизбежно поражда икономическа неефективност и тя е основната причина за рухването на този обществен модел, господствал 45 години у нас. Това, че той е основан на насилие (защото иначе няма как да се постигне единен ред в едно общество), създава вътрешната логика на колективното съпротивление срещу него, нейната идеология, но не е причина за рухването му. Насилието при социалистическата система създаваше атомизирани дисидентски ядра, но не и мощна масова съпротива. Икономическата неефективност разложи тези режими от горе до долу. Човечеството върви, макар и криволичещо, от робство към свобода, не защото робството е непоносимо за повечето хора, а защото то не може да породи икономическата експанзия, характеризираща модерния капитализъм, основан в крайна сметка на индивидуалната свобода и икономическата предприемчивост. Без това базово предимство – създаване на икономически ефективно общество, позволяващо на повечето хора да живеят по-добре в материално отношение, присаждането на демокрация от западноевропейски тип лека-полека поражда масова обществена съпротива и неудовлетвореност в общества с ниска демократична култура. Такъв е и българският случай.
  Причината за този ефект следва да се търси в нарастващата несигурност за утрешния ден, която е иманентна характеристика на една демокрация, защото е необходима за нейното успешно функциониране. Животът на обективно свободния човек е непрекъсната борба за по-добро съществуване, която при икономическа неефективност, съчетана с нарастваща диференциация, се превръща в борба за елементарно оцеляване. Увеличаващ се брой българи имат проблем днес да лекуват развалените си зъби, да нахранят с пълноценна храна децата си, да си позволят елементарни културни развлечения. Тези проблеми са истинските корени на носталгията по тоталитарните времена, в които имаше известна гарантираност на елементарните условия за възпроизводство на човешкия живот.
  Нарастването на обективните условия за появата на политически режим, който все по-видимо и открито се стреми към възстановяване на някои елементи на тоталитарната система, все още се подценява при опитите да се предложат обяснителни схеми на неочаквано високата популярност на Борисов и ГЕРБ. Според мен работата не е просто в харизмата на Борисов и в примитивните очаквания на хората, че един милиционерски ред ще възстанови справедливостта в българското общество. Сегашният български премиер е естествено изграден продукт на тоталитарния ред. Дори биографичното пребиваване в ъндърграунда, създаден от демократичния хаос, е свързано с това, че хора като него нямаха друг начин да се адаптират към една социална промяна, внесена по същество отвън, която по принцип толерира разширяването на хоризонтите на свободното човешко съществуване. Охранителните структури на бишвия комунистически елит, както и слугинските привилегировани съсловия – разните му там милиционери, пожарникари, спортисти, доносници, че и военни – нямаха друга възможност нито други културни хоризонти да реорганизират живота си, освен като рекрутират кадрите на организираната престъпност в България. Изобщо не е случайно, че и днес сред тях можем да открием огромна маса бивши кадри на МВР и бивши спортисти. Образно казано,

  през деветдесетте години в България предприемчивите инженери станаха таксиметрови шофьори, а предприемчивите милиционери и спортисти – бандити.

  Кое накара обаче българите масово да гласуват за един такъв човек и неговата партия? Само омразата към бившите комунисти и недоволството от поредното правителство, затънало в далавери и корупция? Или пък чалгаджийската му харизма? Какво чудо накара толкова много хора да се доверят на един видимо примитивен човек? Защо са толкова вяли реакциите на засилващите се посегателства срещу граждански свободи, които характеризират политиката на този режим?
  Струва ми се, че

  Борисов е живо олицетворение на една утопия, която свързва в едно страха от свободата и страстта към нея.

  Тя може да бъде изразена по следния парадоксален начин: да накажем господарите и да запазим (възстановим, възвърнем) господарския ред. Нейният литературен аналог е описан във „Фермата“ на Оруел. Борисов е еманация на идеята да натирим и унижим онези, които 67 години управляват съдбините на страната, и в същото време да се върнем към онази сигурност и предвидимост на живота, която те ни осигуряваха. Агресията на Борисов спрямо бившите комунисти съединява образите на тоталитарните господари с успелите да ни надхитрят по време на демократичния преход техни деца. Възстановяването на комунистическото насилие, високомерие и арогантност, силовото обладаване на медиите, цензурата и тоталното подслушване припомнят за уюта на социалистическата зоологическа градина и ни отдалечават от капиталистическата джунгла, която ни плаши. Така страхът от свободата поражда засилваща се репресивност у един режим, който се мъчи да съхрани популярността си, създавайки същевременно условия, които обективно тласкат страната към пълна икономическа безпътица. На този фон отново на повърхността излизат идеологическите мантри на ранния комунизъм – богатството е порочно, предприемчивостта е спекулативна, знанието е реакционно, бъдещето е светло, врагът дебне.

  В СЕГАШНАТА СИТУАЦИЯ МОРАЛНИЯТ И ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ИЗБОР СТАВАТ ВСЕ ПО-ТРУДНО РАЗЛИЧИМИ

  Струва ми се, че днес в България в сравнително чист, дестилиран вид се изгражда моделът на една контрареформация, произтичаща от недотам сполучливия опит на бившите тоталитарни страни да се адаптират към западноевропейските политически и икономически практики. Със сигурност подобни процеси има и в другите европейски страни от бившия съветски блок, но у нас – и поради народопсихологически особености, и поради личните качества на сегашния ни фюрер – те изглеждат особено отчетливи.
  Какъв тип съпротива пораждат и до какво ще доведе всичко това? Съвършено видимо е, че сегашната политическа ситуация в България е особено неприемлива за високообразованите групи в обществото и за дребното частно предприемачество.
  Първото е добре известен ефект от механизмите, по които се заражда съпротива спрямо тоталитарните режими в Европа на ХХ век. Дисидентските ядра винаги имат по-големи шансове да се образуват около високообразовани групи. Те създават политически субкултури, почиващи в крайна сметка върху либерални идеи и идеализиращи свободата. Начинът, по който в такива групи се заражда и развива негодуванието срещу сегашния режим, също илюстрира неговата нарастваща репресивност. Дори хората, които практически се облагодетелстват и се опитват да се нагодят към официалната политическа линия, всъщност се отнасят опортюнистично към нея.

  Режимът на Борисов е първият след 1989 г., който поражда дисидентски реакции в собствения смисъл на думата,

  стигащи до създаването на алтернативна култура на възприемане на действителността.
  Поради това, че този тип противници на режима не могат да бъдат напълно лишени от възможности за публична изява, дисидентското политическо говорене лека-полека се просмуква навсякъде. И за разлика от тоталитарните времена, то поражда контрасъпротива, която също получава легитимност чрез публичното пространство. Критиките срещу режима, основани на либерални ценности, са заглушавани и ще бъдат заглушавани от много по-мощната и по-близка до народната душа реакция на тези, които се страхуват от свободата във всичките й форми. На базата на дисидентското либерално говорене не могат да възникнат мощни обществени движения, видимият ефект е и ще бъде в маргинализацията на образованите съсловия и в затруднения им достъп до властови позиции. Но все пак именно негативизмът на образованите съсловия създава онзи политически резерв, който ще излезе на светло, ако и когато сегашният режим рухне.

  По-сериозна опасност за режима е кризата на доверие в дребното частно предприемачество.

  Ако има нещо, което все пак сравнително устойчиво се развиваше през последните 20 години в България, това е постепенното разширяване на възможностите човек да се справи с проблемите на икономическото си всекидневие чрез някакви активности, които само много условно могат да бъдат наречени частен бизнес. От времената на „Магурата“ доскоро захващането с дребна търговия на черно или на светло, кафененца с 2-3 маси, кръчмички, улични продажби, гаражни магазинчета, малки фондацийки, строителни фирмички, имащи съдбата на вечни подизпълнители и какво ли не още, даваха възможност на стотици хиляди хора сравнително успешно да постигат стандарт, съответстващ поне на онзи, който е достижим със средно платена наемна работа. Тази икономическа активност много често се развиваше на границата със сенчестата страна на икономиката, имаше периоди на възходи – например по време на югоембаргото, и падения – например при въвеждането на касовите апарати от правителството на Костов, но така или иначе поддържаше съществуването на много хора.
  Защо сегашният режим я смачква? Преди всичко защото условията за нейното възпроизводство са пряко противоположни на степента на репресивност на режима. Засилва се монополизацията на основните икономически сфери, изчезва своеобразният корупционен демократизъм, съпътствал българския преход, и се заменя с централизирано източване на държавните пари, в условията на икономическа стагнация липсва каквато и да е политика за подпомагане на дребната частна инициатива.
  Проблемът не е толкова икономически, колкото социален. Частната инициатива от този тип е незаконно дете на демократизацията на икономическите отношения. Тя естествено би се стабилизирала и укрепнала, ако има траен икономически растеж, като редом с това постепенно би навлязла изцяло в светлия икономически сектор. Бързото й ликвидиране би оставило твърде много хора без видими перспективи за адаптация, особено в условията на икономическа криза. Тези хора имат по-висок потенциал да се самоорганизират и да оказват политическа съпротива. Организации от типа на „Сила“ демонстрират именно това.
  Възможно ли е обаче двете потенциални протестни сили в българското общество, които са в състояние да преодолеят страха от свободата, да изградят общо съпротивително движение срещу един репресивен режим? Не зная, те са твърде различни. Едно е свободата да е ценност, друго е да е потребност, често неосъзната, в борбата за оцеляване.
  Това, което може да обедини хората, неприемащи регреса към тоталитаризъм, който изживява в момента българското общество, е моралната непоносимост. Несвободата може да бъде уютна, но никога достойна. Всъщност, унижаването на човешкото достойнство е неизбежна последица от действията на един репресивен режим. От една степен на репресивност нагоре удържането на елементарното човешко достойнство се превръща в своеобразен героизъм. Властовият произвол превръща живота на хората в низ от унизителни преживявания, което на свой ред предизвиква нарастваща непоносимост към властите. Това е пътечката, по която изчезва социалнопсихологическата привързаност към режима на Борисов.
  Но този процес не е еднозначен. Репресията и насажда страх, и стимулира страха. Объркването, породено от загубата на очевидни житейски ориентири, подхранва надеждите, че свободата си струва да бъде жертвана заради реда и предвидимостта, а униженията, на които ни подлага редът, могат да бъдат приети като неприятен, но страничен ефект. Във водовъртежа на подобни страсти и очаквания българите ще определят своето отношение към сегашната власт на изборите наесен.
  Всъщност

  сегашното управление е тест за моралната устойчивост на българския народ в най-елементарния смисъл на тази дума.

  Ще се окажат ли преобладаващ брой хората, които биха избили децата си, жените си и себе си, за да съхранят достойнството си, когато нямат шанс за оцеляване, както се е случило в Перущица в далечната 1876 г.? Или ще бъдат повече онези, които примирено ще положат главите си на дръвника, както се е случило в съседния Батак през същата 1876 г.? Симптоматично е, че съвсем наскоро българската църква канонизира именно баташките жертви, а не перущенските самоубийци.
  Не, не мисля, че сме изправени пред толкова тежък екзистенциален избор както жертвите на Априлското въстание. Но мисля, че

  за да може да бъде свободно едно общество, трябва да може да преодолява страха от свободата.

  В противен случай то е непригодно да се самоуправлява демократично. Ние или ще продължаваме да емигрираме при първа възможност, или ще се научим да възлагаме отговорността да ни управляват на тези, които са способни да го правят демократично.
  За да има смисъл да говорим за обществен морал, за да може моралът в някаква степен да е регулатор на политическите процеси в нашето общество, трябва да има неща, които не сме в състояние да допуснем дори с риск да загубим живота си. А за да бъдем в състояние да правим такъв избор, трябва да си даваме сметка, че животът е временно благо и е много по-пълноценен, когато го живеем без страх. Страхът е привилегия на безсмъртните. Смъртните няма от какво да се страхуват.

  Източник: http://www.legalworld.bg/

• Войни на световете в пет минути

  „Дами и господа, прекъсваме нашата музикална програма заради извънредно съобщение! Те ни нападнаха с огромна скорост и лукавство!”

  Ню Йорк, 1938 година. Орсън Уелс съобщава за нашествието на марсианци по радио CBS.
  “Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал! Изпълзява от дупката и идва насам! На около 20 ярда е от мен!”
  След пет минути настъпва тишина. Най-страшната тишина, която ще накара милиони слушатели да излязат на улицата. Те са пропуснали началото на предаването, а то е особено важно:
  “Дами и господа, Columbia Broadcasting System представя Орсън Уелс и неговия Mercury Theatre on the Air във “Война на световете” от Хърбърт Уелс!”

  В настъпилата суматоха ранените и починалите от инфаркт са хиляди. Армията на спасението раздава противогази. Някои се самоубиват, за да не попаднат в ръцете на извънземните. Малцина са онези, които ще благодарят на Орсън Уелс за това, че е измерил както силата на медията, така и слабостта на човешкия ум.

  Всъщност през 1938 г. Уелс прави нещо повече от радиопиеса. Той извършва социален експеримент, с който доказва, че глупостта може да бъде лесно манипулирана. “Простите хора се управляват безпроблемно, но първо трябва да си ги отгледаш“ – цинично обяснява той, с което си навлича допълнителни ядове.

  Като човек с огромен усет към глупостта и възможностите тя да бъде използвана, Орсън Уелс ще направи и филм за Рандолф Хърст – онзи медиен магнат, който през 1903 г. привикал своя най-добър специалист по Латинска Америка и му възложил задачата да отрази предстоящата революция в тогавашната колумбийска провинция Панама. Журналистът плахо се опитал да възрази, че според неговите данни не се очакват подобни събития. Хърст отговорил: “Твоята работа е да отразяваш събитията. Моята работа е да ти ги осигурявам.”

  А сега ще помоля, дами и господа, да спрете музиката! Моля ви да го направите, защото държа да предупредя, че България е нападната! ТЕ са тук и са наистина ужасяващи! Шетат из държавата ни с огромна скорост и лукавство! ТЕ са навсякъде и се държат далеч по-агресивно от онзи марсианец, който имал нахалството да забие Знамето на извънземната подигравка върху покрива на Белия дом!

  Не ги виждате ли? А аз забелязах няколко ТЕ само за пет минути:

  Първа минута. Джиесемът на дъщеря ми (11 г.) звъни с песента на Весела „Грешнико скандален“. Чувам лъстивите извивки „В мойто огнено легло/ти си моят огнен бог“. Обажда се приятелката й Симона (10 г.), чийто джиесем, чух веднъж, гърми с „Води ме в някоя квартална кръчма” на Ивана.

  Втора минута. „Як е, баси, но ся секи мое си сложи силиконови бицепси!“ – кикоти се умното ми момиченце, което учи в централно столично училище (едно от най-добрите, разправят). Пее и в хора, където стигнали до песента на Славка Калчева „Бяла роза”.

  Трета минута. Тръгвам за работа в адски кофти настроение. Отварям вратата и се спъвам в найлонов плик с миризливи обелки, оставен от съседа преди няколко вечери. Гигантска муха кръжи като нимб около главата ми, докато нервно ръчкам копчето на асансьора.

  Четвърта минута. Разгеле, пристига! Асансьорът е прясно сменен, щото предишния го запалиха и купихме нов, с огледало. Там някой вече е написал с маркер „Кур за ЦСКА! Омрете свини!“. Има три смачкани фаса на пода, а задължителната храчка се гуши в обелка от тунквана вафла.

  Пета минута. Мятам се на колата, запалвам. Насреща ми се облещва билборд с рисунка на разголена блондинка, която ми намига: „Прекалено красива съм, за да работя!“ Отдолу пише: „Благодаря Ви, д-р…!”. Следва името на пластичен хирург, който ме увещава от още стотина пошли билборда, че нежно ще ме разглоби и ще ме сглоби отново, докато се превърна в идеалната държанка.

  Плача ли или съм пуснала пръскачката за предното стъкло? Само пет минути, дами и господа, са напълно достатъчни ТЕ да ни сринат…

  А помните ли, че навремето вървеше кампания „Да бъдем хора за пет минути“? Мобилен оператор се рекламираше във вестниците със… стихотворения. Едно си бях изрязала и го запомних:

  Човекът бе сътворен от кал, но

  днес от желязо е светът.

  Тежко на мекия! За малко

  да умра от доброта.

  Сега, уста безмълвни сключил,

  свил гневно на юмрук ръце,

  живея и усърдно уча

  на зло беззлобното сърце.

  Атанас Далчев го е написал през 1930 г. и си мисля, че осем години преди Орсън Уелс той вече е предупредил за нашествието на ТЕ!

  Какво ли би станало, ако Далчев беше прочел това стихотворение в ефира на „Христо Ботев“, например? Мноого баавно, с поанта върху „за малко да умра от доброта“, а после продължава с „уста безмълвни сключил“. Накрая стига до печалното „живея и усърдно уча на зло беззлобното сърце“.

  Представям си как хиляди слушатели панически излизат от домовете си, за да се изповядат в „Свети Седмочисленици”. БЧК раздава противогази на най-големите грешници. Някои дори получават инфаркт заради това, че не са успели да бъдат хора и за пет минути…

  Който и да ни беше осигурил „преврата в Панама”, дами и господа, няма спор, че му се получи. Дали става дума за конспиративно социално инженерство, не смея да твърдя, но е повече от очевидно, че нормите ловко бяха побутнати да се срутват като плочки на домино – една след друга, повличайки всички останали.

  „За малко да умра от доброта” – повтарям си, докато карам към офиса. Стар голф ме изпреварва отдясно. На светофара се отваря вратата на джип и богатото съдържание на шофьорския пепелник се озовава насред булевард „Васил Левски”. В мен нищо не трепва. Няма възмущение, потрес, няма сянка от гняв.

  Да свикнеш с простащината, разбрах с годините, се получава естествено. Вдишваш обида, издишваш псувня. Вдишваш вулгарност, издишваш примирение. Редовните упражнения учат на хладнокръвие, което помага да запазиш разсъдъка си. Поемайки гледките наоколо си дистанцирано, като художествено произведение, ти заблуждаваш остатъчното чувство за смисленост, че се движиш сред причудливи инсталации, като в музей на сюрреализма.

  Споделих това обиграно умение с моя позната и тя отговори, че вероятно съм дисидент. „Дисидентството в момента е отказът да се превърнеш в простак” – каза ми тя. Достатъчно е да не изхвърлиш пликчето с празна консерва от копърка през балкона. Или да спреш на пешеходната пътека. Достатъчно е да не извадиш на показ празната си душа, за да я развяваш публично. Самата мисъл, че ти не си като ТЕ, е достатъчна да сгрее поне мъничко изстиналото ти, вече цинично сърце.

  Така ми каза тази позната. Само че това беше преди няколко дни, а днес ТЕ, дами и господа, ме атакуваха подло в един от десетките софийски молове!

  Но да започна отначало:

  Вървя си и надничам през витрините, докато наоколо се чува: „Ила, ма, има тишъри по дйевит в Бйенитон!” Изпивам кафенце за десетина лева. Навсякъде хора по анцузи и чехли цъкат с език около пролетните украси, сред които шават живи зайчета и два папагала в кисело настроение. Няколко тулупа нагазват в тревичката, за да ги снимат, въпреки че е забранено.

  Все по-трескаво търся тоалетна и когато я откривам по сложните упътвания, разставени на табелки в най-необичайните места, влизам със замах, за да видя…

  Това, което видях, дами и господа, бяха ТЕ! Но абсолютно победили ТЕ. Такива ТЕ, които помитат всякакви вдишвания и издишвания, всякакви приказки за дисиденстване и  самовнушения, че можеш да останеш недокоснат!

  Пред огледалата в тоалетната на мола десетина напълно еднакви момиченца се снимат с джиесеми. Като казвам еднакви, казвам ЕДНАКВИ:

  Те са тънички като стволче на минзухарче. Косичките им са дълги, редки, изрусени и изтънени в краищата, така че да се получи нещо като триъгълниче по крехките гръбчета. Дънчиците им са с ниска талийка, за да се виждат пъпчетата. Крачетата им се подгъват на платформи от по 15 сантиметра, а устичките им са напращели от дъвки.

  Момиченцата са шумни и се хилят вулгарно. Снимат се в маймунски пози, за да изпратят по скайпа и „фейса” снимките на „ония яки пичове от седми клас”. Джиесемите им звънят с песни на Алисия, Деси Слава, Азис…

  “Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал!” – би извикал Орсън Уелс в този момент.

  Но не и аз. Дисидентката със студеното сърце стои вцепенена, когато вижда сред тази гора от еднаквост своето умно момиченце. Дъвката се е разпльокала по цялата му брадичка. Дясното рамо на дъщеря ми е предизвикателно разголено, а тя е възседнала мивките…

  „Внимавай да не я изпуснеш!” – грижовно съветваше баба ми, докато къпехме нашето малко момиченце в бебешкото корито. Днес обаче ми се ще да призная:

  Да, уж внимавах, бабо, но човек се разсейва. В понеделник ще остави детето си да се върне само от занималнята. Във вторник няма да му провери домашните. В сряда ще му позволи да гледа как Тошко Славков повръща във „ВИП брадър”, щото „нека пък да се социализира!” После ще следват много четвъртъци и петъци, много съботи и недели, когато няма да му обърне внимание.

  И ето как успяха ТЕ, дами и господа. Ние им позволихме да го направят. И пет минути не намерихме да обясним на децата си, че чалгата оглозгва душата без пощада, докато беззлобното сърце е дар, от който няма причини да се срамуват. Не им казахме, че красотата не е силикон, нито еднаквост. Тя не е „да не работиш”, а тъкмо обратното. Красив те прави умението да мислиш и да се радваш от положеното усилие. И затова „красотата ще спаси света”, мили наши деца – ето това не намерихме време да им кажем…

  „Изпуснах си детето, бабо!” Така ми се ще да изкрещя. Но вместо това запалвам цигара. И докато пуша, си мисля, че имам точно пет минути, за да реша дали да я изгася в пепелника, или да метна фаса през прозореца.

  Следва тишина. Най-страшната тишина, в която ще направя много важен избор.

  Пет минути, дами и господа, са решаващи във войната на световете.

  Любослава Русева

  http://www.reduta.bg

• Съдебен процес над убиец на българка в САЩ

  Най-сетне в понеделник, 6 юни 2011г. съдът на окръг Коб, щата Джорджия, ще даде ход на наказателното дело срещу Джошуа Кевин Дръкър, обвинен в убийството на българката Лора Николова, съобщиха за Eurochicago.com от българското посолство във Вашингтон.
  Животът на 25 годишната Лора Николова беше насилствено отнет през април 2004 г. в Атланта със смъртоносен изстрел от ръката на познат на нейния годеник, дошъл да ги ограби в дома им. Лора бе една от хилядите български студенти, които идват в САЩ всяко лято да работят и спестяват средства за своето образование, а също така и доведени от любопитството и ентусиазма на младостта.
  Сега, след седем дълги години на очакване, убиецът й ще бъде изправен пред съда за жестокото престъпление, което е извършил. В името на изстрадалото семейство на младото момиче ни остава единствено да се уповаваме на американското правосъдие, че ще позволи бърз съдебен процес и справедлива присъда за извършителя. В щата Джорджия има смъртно наказание, но по информация от пресата роднините на момичето искат доживотен затвор за убиеца без право на помилване.
  Доказателствата срещу Джошуа Кевин Дръкър са толкова силни, че през тези седем години той не е излизал от затвора. Рецидивист, залавян от полицията за грабежи и притежание на наркотици, но заради влиянието на баща му, който е пастор до убийството, 25 годишният по това време мъж, се е измъквал само с пробация.

• Шакил О’Нийл напуска баскетболната площадка

  Току що завърши пресконференцията  предавана директно от спортните телевизии по света, на която Шакил О Нийл ( Shaquille O’Neal) или Шак както всички го наричат обяви, че се пенсионира от баскетбола.

  Това стана по уникален начин от собствения му дом, с изявление, което той направи с много вълнение и с присъщото си чувство за хумор.

  Шакил О’Нийл е известен със своята забележителна физика. Висок е 2.16 m и тежи 147 kg. Номерът на обувките му по американския стандарт е 23 (около 56-ти номер по нашия). Известен е с няколко прякора, като Големия Дизел (Дизела), Големия Татко, Големия Аристотел, Супермен, и последния след дипломирането му като магистър по „Бизнес администрация“ – Доктор Шак.

  В периода 1992-96 е играч на „Орландо Мейджик“. Между 1996-2004 играе за „Лос Анджелис Лейкърс“ , от 2004 до 2007 – за Маями Хийт, 2008 за Финикс Сънс и сега във Кавалиърс 2009 -2011 . Шакил О’Нийл е двукратен олимпийски шампион (1996, 2000), световен шампион 1994 г., 4-кратен шампион на НБА (2000, 2001, 2002, 2006). През 1996 г. е включен с списъка на 50-те най-добри играчи в историята на НБА, като става най-младия участник в този списък и единственият, който към този момент не е приключил кариерата си. Признат е за най-ценният играч на НБА за 2000 г. Взел е участие 15 години в Мача на звездите от, които 13 поредни (1993-2006).

  

  

• Shaq Officially Announces Retirement In Press Conference Full Of Jokes And Tributes

  Shaquille O’Neal was a one-of-a-kind superstar, and his retirement press conference was, fittingly, one of a kind. Shaq announced his retirement in a 30-minute news conference, during which he joked about the New York Knicks’ open GM position, gave himself yet another new nickname, bashed critics like Stephen A. Smith and Skip Bayless and shouted out pretty much everyone he knew.

  „Father time has finally caught up with Shaquille O’Neal,“ he said to begin.

  Wearing a pink tie, O’Neal certainly made things interesting. He began by pretending to take a phone call asking him to take the New York Knicks’ team president job after Donnie Walsh stepped down. He retired all his previous nicknames and asked everyone to call him „The Big AARP.“ He explained that he left Orlando to go to the Lakers in 1996 in part because of „a lot of selfish reasons: movies, stuff out there.“ He explained his feuds with Kobe Bryant as him „getting into business mode“ and pushing his buttons to help win championships. He said children have it easy today with the Internet and that he’d be a „valedictorian“ if he grew up today. He said he „didn’t respect“ critics who haven’t walked in his shoes, singling out Bayless and Smith, but added that he will miss the media.

  All in all, it was classic Shaq. Well, except for the reflective part. For a man who was known for having a healthy ego, Shaq was surprisingly honest about some of his shortcomings. He mentioned several times how much he regretted missing his free throws throughout his career. He explained that he decided to retire now because he was looking at surgery and a nine-month recovery, and he didn’t want to let down the Celtics and the city of Boston by not recovering. He said he was selfish at several points of his career and retired in part to avoid needlessly chasing Wilt Chamberlain on the all-time scoring list.

  Shaq also was incredibly thankful. He singled out Phil Jackson and Doc Rivers as great coaches, leaving out many others. He sung the praises of Dwight Howard, a man he once feuded with, suggesting that he would be „disappointed“ if he didn’t win three or four championships. He said he feels Kareem Abdul-Jabbar deserves a statue in Los Angeles before him. Finally, he ended his press conference by thanking dozens of family members.

  In the end, though, Shaq left as the personable, unique superstar he always was. The most touching moment was when he talked about his parents and how difficult they had it growing up in a rough neighborhood in New Jersey. Here, Shaq said the questions over whether he reached his full potential are meaningless to him.

  „Even if I didn’t reach my full potential, I can look at my mom and dad and say ‘We made it.'“

  Jun 03 1:50p by Mike Prada

  www.sbnation.com

• Детският портал Az-Deteto.bg отбеляза своя девети рожден ден

  Az-Deteto.bg отличи петима творци и творчески колективи за принос към щастливото детство на българските деца

  Леда Милева, Рози Карасловава и детска вокална група Бон Бон, Детски отдел на Столична библиотека, Столичен куклен театър и екипът на спектакъла „Бремен“, Държавен театър „Стоян Бъчваров“ – ТМПЦ-Варна, са отличените тази година от Az-Deteto.bg за принос за щастливото детство на българските деца. Почетните грамоти бяха обявени и връчени на традиционния празник в Софийския зоопарк пред клетката на пони Вихър на 29 май 2011, с който детският портал отбеляза своя девети рожден ден.

  Досегашни носители на приза на Az-Deteto.bg от предишните две години са Валери Петров, Красимира Колдамова, Слава Рачева, Борис Карадимчев, кака Лара, Владимир Люцканов (бате Влади), Маша Илиева, Елза Лалева и др.

  За доброто настроение на всички над 900 деца, присъстващи на празника по повод Международния ден на детето и деветия рожден ден на www.Az-Deteto.bg, се погрижиха феите Розофея и Жълтофея, летящото куче Випо, Олинезко. Наградите и подаръците за многото забавни игри и танци на тържеството, осигуриха партньорите от Екопак България, Победа, Олинеза, Виполенд, МАМ и ХИПП, Аркор и Екопак България.

  На прага на лятната ваканция, ето какво споделят 295 деца в специалната анкета на Az-Deteto.bg „Какво искате да правите през лятната ваканция“.
  Новите приятелства и четенето на интересни книги са най-желаните от децата занимания за летните месеци (по 17%). Непосредствено след тях се нареждат пътешествията в България и в чужбина, заедно със спортната дейност (по 16%). Спането до късно и гледането на телевизия са в средата на класацията, съответно с 10% и с 11% от гласовете. Но по-голям е общият дял на децата, които искат да използват ваканцията, за да усвоят нови умения – да готвят, чужд език, музикален инструмент, рисуване или театър (общо 13%).
  Или както обобщава Стефани, едно от децата участвали в анкетата: „През лятото не се прави само едно нещо!Тогава е времето да се забавляваме и да научаваме много нови неща. Аз лично използвам лятото за всичко, за което мога да се сетя или да прочета в Аз детето!“

  Az-Deteto.bg пожелава на всички деца щастлива ваканция!

  

• Борисов в лабиринта на зависимостите. Поглед с широко затворени очи

  Автор: Светла Василева

  В точните науки две плюс две е  четири. Нито повече, нито по-малко. И резултатът не подлежи на обсъждане нито поражда съмнения.  В търговията, отговорът на простото математическо действие зависи – дали купуваш или продаваш.

  Според шеговития съвременен фолклор. В обществения живот, особено в днешната българска ситуация, едва ли ще се намерят мнозина, които смело да потвърдят валидността на математическото правило отнесено към  политиката.

  Въпреки това, гледайки с широко затворени очи към лабиринта от факти,  случвания и обрати, няма как да не забележим натрапващи се връзки и зависимости по вектора Енергетика – Бойко Борисов – Валентин Златев.

  Първо. Една от първите публични заявки на специален интерес на правителството на Б. Борисов към енергийния сектор бе кандидатирането на Румяна Желева – тогава (2009 г) външен министър на България, за комисар по енергетика (като първо желание). Изключително амбициозната задача при демонстрираното  ниво на (не)компетентност на кандидата ни и създадения имидж на страната на Троянски кон на Русия в ЕС заради енергийните проекти, претърпя сякаш логично фиаско. Онова, което остана зад кулисите и което Р. Желева предпочита да подминава с мълчание в биографията си, са връзките й с Правец когато като директор на фирма “Езтур”,  стопанисва  правешката резиденция на Тодор Живков (към онзи момент собственост на Мирчо Спасов), придобита в последствие от фамилия Златеви.

  Второ. Проектът АЕЦ Белене, който при идването на власт на ГЕРБ през 2009 г “заспа” като грозно пате, образно наречен “гьол”, се събуди внезапно през лятото на 2010 г като красив лебед и вече “структуро определящ за икономиката”. В истерията около преговорите с Русия и последните подписани договорености (тази година) се оказа, че не друг, а Валентин Златев, генерален директор на “ЛУКойл България” и приятел на Б. Борисов, консултира руската компания “Росатом”, присъствайки на разговорите в Москва, водени на високо правителствено ниво.

  Конфликтният Анекс 12, станал факт, благодарение на подписа на К. Първанов,  според външният ни министър Н. Младенов е пробив в националната сигурност. Министърът на икономиката и  енергетиката Т. Трайков го определи като  превишаване на  правомощията и уволни  шефа на НЕК. За  министъра на финансите С. Дянков и премиера Б. Борисов обаче нищо съществено не се бе случило. В това акапелно разногласие многозначително прозвуча соловата Ария на Подкрепа за проекта на руският посланик в София – Юрий Исаков, който  на 6 април 2011 г  заяви, че АЕЦ Белене отговаря 100% на интересите на България!

  На фона на тази (не)обяснима  дисхармония от очите на публиката остана скрит един  факт. Иван Юревич Исаков, син на посланика на Русия в България, от края на 2009 г е собственик на два апартамента у нас, върху които надлежно е учредил право на ползване на името на родителите си, надлежно вписано в публичния регистър.

  –––––––––

  Текст от картинката:

  Дата от дв. вх. регистър 23/12/2009
  № от описната книга: 1573 от 23/12/2009
  Акт том 9
  Акт № 133
  Година 2009
  Продавач – ЕИК / БУЛСТАТ 040902318 ТЕРА ТУР СЕРВИЗ ЕООД
  Купувач(Частна собственост) – Иван Юревич Исаков
  Титуляр на правото(Право на ползване) – Людмила Генадиевна Исакова
  Титуляр на правото(Право на ползване) – Юрий Николаевич Исаков

  Самостоятелен обект в сграда, предназначение – Жилище, апартамент, парцел – ІІ-за туристически комплекс, спорт и атракции, площ по док. – 54.760 кв. м., гр.Правец, с обща площ от 61.35 кв.м., МАЗЕ №2 от 3.05 кв.м., 25/420 ид.части от ГАРАЖ с маневрено хале, находящи се в Многофамилна жилищна сграда №3 с площ от 665.23 кв.м. и рзп от 3135 кв.м. , обл. СОФИЯ, общ. ПРАВЕЦ, гр.Правец, ет.ІV, ап.3
  Имотна партида № 6037

  Продавач – ЕИК / БУЛСТАТ 040902318 ТЕРА ТУР СЕРВИЗ ЕООД
  Купувач(Частна собственост) – Иван Юревич Исаков
  Титуляр на правото(Право на ползване) – Людмила Генадиевна Исакова
  Титуляр на правото(Право на ползване) – Юрий Николаевич Исаков

  Самостоятелен обект в сграда, предназначение – Жилище, апартамент, парцел – ІІ-за туристически комплекс, спорт и атракции, площ по док. – 57.070 кв. м., гр.Правец, с обща площ от 63.94 кв.м., МАЗЕ №3 от 3.05 кв.м., 25/420 ид.части от ГАРАЖ с маневрено хале, находящи се в Многофамилна жилищна сграда №3 с площ от 665.23 кв.м. и рзп от 3135 кв.м., обл. СОФИЯ, общ. ПРАВЕЦ, гр.Правец, ет.ІV, ап.4
  Имотна партида № 6039

  ––––––––-

  Апартаментите са закупени от фирма  Тера Тур Сервиз ЕООД, чийто едноличен собственик е Васил Златев, пети по богатство за 2010 г в класацията на 100-те най-богати българи и баща на Валентин Златев. Компанията му е инвеститор в голф комплекс Правец, на чиято територия  се намират  въпросните апартаменти. Разбира се няма как да знаем кой на кого е платил в тази сделка – Исаков на Златев или … обратното. Безспорни са само участниците в нея и фактът на връзка между тях. Покупката на недвижим имот обаче никак не е случаен акт. Предвид актуалната  позиция на Юрий Исаков и амбициите на руската държава в сферата на енергетиката, можем да допуснем, че това няма да е просто филм, а сериал с многобройни сезони.

  Трето. Проектът за нефтопровод  „Бургас-Александруполис”, който “изчезна” от светлините на публичния интерес и за който Б. Борисов категорично заяви  при посещението си в Техническия университет в София на 24.10.2010 г, че няма как екологичната му оценка да бъде положителна, изненадващо се оказа, че никак не е спрян. Напротив. Според съобщение на пресцентъра на Министерство на финансите от 09.02.2011 г премиерът многократно е заявявал, че „Бургас-Александруполис“ ще бъде реализиран, ако има пълна гаранция, че няма да навреди на околната среда в района на Бургас. Преди гаранцията да стане факт, друго събитие обаче сякаш предопределя очакваната й поява.

  С Решение № 172 от 22 март 2011 г., правителството на ПП ГЕРБ  предоставя на концесия за 35 години на „Лукойл Нефтохим Бургас“ – АД пристанищен терминал Росенец, част от Пристанище за обществен транспорт с национално значение Бургас срещу правото и задължението на концесионера да поддържа обекта и извършва пристанищни услуги . Тихо, без публичен шум. И без алтернативни предложения. Нито правителството на С. Сакскобургготски, нито това на С. Станишев удовлетворяват молбата на руската компания, макар същата да е депозирана от септември 2004 година.

  Същият месец TBP (Транс Балкан Пайплайн) – проектната компания на нефтопровода „Бургас-Александруполис” внася в МОСВ доклад, удовлетворяващ, по мнението на министър Караджова,  изискванията на НАТУРА 2000. След по-малко от два месеца, на 19 май 2011 г е предоставена и преработената Оценка за въздействие върху околната и социалната среда (ОВОСС). Фирмата е ревизирала концепцията си от 2009 г, подкрепяща разтоварването на суровия нефт чрез ЕЗП (единични закотвени платформи – буйове), давайки приоритет на естакадно разтоварване, т.к “съоръженията ще бъдат разположени в близост до пристанище „Росенец” – индустриална зона, която ще даде възможност за връзка със съществуващата инфраструктура за транспортиране на нефт” (дефинирано на сайта на ТВР).

  Така казано, нещата си идват на мястото. Проектът за нефтопровод „Бургас-Александруполис”, популярен в руската преса и като “любимото дете на администрацията на Путин”, за чиято реализация от самото начало работи “ЛУКойл”, нищо чудно да се реализира. Поредното “грозно пате”, което ще се прероди пред очите ни в “красив лебед”. Обръщането на палачинката сякаш е предизвестено. И няма да е нещо, което  Б. Борисов не правил и преди.

  Четвърто. Още не са отшумели баталните сцени и истериите около високите цени на горивата, както и спомена за конфликта между българският министър на икономиката и енергетиката  Т. Трайков и директора на руската компания “ЛУКойл” -В. Златев. Времето не бе достатъчно да забравим и позицията на премиера в защита на частната фирма. Както и че “на тъмно” бе подписан някакъв меморандум между държавата и рафинерията, уж в защита интереса на потребителите.

  Днес вече е категорично ясно, че руската компания е не само монополист в производството на горива, но и във вноса им поради факта, че между 77% и 85% (за различните видове) от задължителните по закон акцизни складове  на територията на страната са нейна собственост. Също така е ясно, че “ЛУКойл” не е склонен да обяснява начина, по който ценообразува, нито да предоставя актуална информация за запасите си от петролни продукти. Както и че компанията е един от най-големите данъкоплатци, на които Борисов разчита за приходите в бюджета. Монополното положение на нефтената рафинерия, включването на В. Златев  в преговорния процес по проекта  АЕЦ Белене, предоставянето на концесия на пристанище Росенец на “ЛУКойл” и очакваните последици –  новиране на проекта “Бургас Александуполис”, персонифицират  руския интерес в личност, изключително близка до премиера, която някога е била и “работодател” на последния.

  Сериозно ли е да говорим, в тази ситуация, за диверсифициране на доставки? За енергийна сигурност и независимост? А за национална сигурност?

  
  

  Източник: http://pozicii.net/

• Празник на буквите, българската култура и родолюбието в БУЦ „Знание”

  На 28-ми май, четири дни след най-светлия български празник на книжовността, просветата и културата – ученици, учители, гости и родители отпразнуваха заедно поредното завършване на една, наситена със събития, емоции и успехи, учебна година в БУЦ „Знание” и училищата към него – „Родна реч” и „Родолюбие”. С тържествена музикална програма, перфектно организирана и ръководена от музикалния педагог г-жа Даниела Стоянова, се представиха блестящо учениците от първи до осми клас на училище „Родна реч”. Присъстващите имаха удоволствието да чуят обичания от всеки българин „Химн на Кирил и Методий” изпълнен от учениците на БУЦ „Знание”, с който официално бе открит празникът. По-късно учениците от втори до осми клас с класни ръководители – г-жа Бонка Георгиева, г-жа Антоанета Лентова, г-жа Нина Шарапчиева и г-ца Мая Стоянова, пяха „Златни букви”, „Родна реч”, „Земя, пълна с добрини” и „Песен на будителите”, а първокласниците на г-жа Стефка Папазова предизвикаха бурните ръкопляскания на многобройната публика със своята „Песен за буквара”.
  Чудесно се бяха подготвили за празника, по повод края на учебната година и учениците от училище „Родолюбие” от базата в Къмберланд с преподаватели – г-жа Анелия Терзийска,  г-жа Стефка Генчева, г-жа Росица Дамянова,  г-ца Биляна Неофитова и г-жа  Атанаска Манджолска,  които представиха на гостите театрални сценки за буквите, оригинален прочит на приказката „Сливи за смет”, която бяха нарекли „Сливи за стари учебници” ,  музикална импровизация  на танца на козлетата по приказката „Вълкът и седемте козлета” и  два  народни танца – Ръченица и Дунавско хоро.
  Със своя празнична програма от песни, стихчета и танци отбелязаха последния учебен ден за годината и децата от център „Знайко”, с ръководители г-жа Ирена Калева, г-жа Мариана Доганджиева и музикален педагог Даниела Стоянова.
  Всички те показаха на своите родители и приятели колко много са научили през съботните дни, прекарани в Български Учебен Център  „Знание”. Показаха на всички в залата как знанието носи радост, защото именно радост и щастие се четеше по лицата на всички деца и най- вече на  първокласниците, които гордо рецитираха стихове за буквите, с което ни показаха, че вече са грамотни и знаят да четат и пишат на български език.  С голямо въодушевление те изиграха сценката  за Буквите и Панчо- мързеланчо.
  Много прочувствено беше и изпълнението на възпитаниците на г-жа Антоанета Лентова, които ни разкриха как Бог ни е дарил с четмо и писмо с произведението Светите братя на Николай Райнов.
  Радост и вълнение се четеше по лицата и на по-големите ученици, които представиха традиционни български народни хора и напълно заслужено получиха своите грамоти и статуетки за поддържане и съхранение на българската култура в Америка от своя художествен ръководител г-н Константин Маринов.
  Наслада и удоволствие за очите на всички присъстващи бяха изпълнените с грация и финес спортни танци на г-ца Христина Барганска и г-н Евгени Петков, както и на техните талантливи възпитаници, с които те вече трета година  работят в  Център „Знание”.
  Прекрасни и запомнящи се бяха и соловите изпълнения на пиано на учениците на г-жа Даниела Стоянова, които спечелиха сърдечните аплодисменти на всички присъстващи.
  С много тържественост и емоция настъпи моментът, който всички ученици и не по-малко техните родители с трепет очакваха – официалното връчване на удостоверенията за успешно завършен клас в българското училище, подписани лично от българския посланик в САЩ – г-жа Елена Поптодорова. А директорът на БУЦ „Знание”, г-жа Лили Паслиева връчи почетни грамоти за дарителство на родители на наши възпитаници за направено дарение и оказана подкрепа на дейността на БУЦ „Знание”, Чикаго.
  И накрая какво е един празник в училище без снимки на любимите ученици с техните обичани учители! А за бъдещите успехи и постижения на децата всички се почерпиха в класните стаи с шоколадови лакомства и сладкиши!
  Български Учебен Център „Знание” честити на всички свои възпитаници успешното завършване на учебната година и им пожелава незабравимо, слънчево лято! До нови срещи наесен!
  Мая Сенофинова –
  учител по български език и литература,
  БУЦ „Знание”
  Снимки- Янко Иванов

• Старчета – камикадзета във Фукушима

  Над тясно стълбище в скромна и незабележима офис-сграда трима пенсионери седят в препълнена с вещи малка стая, наведени над компютрите и мобилните си телефони.

  Приличат на комитет от кварталния пенсионерски клуб, а не на ръководители на 250-членен екип от доброволци, които искат да помогнат за справяне с една от най-тежките атомни аварии в човешката история.

  72-годишният Ясутеро Ямада и другите старци от „Корпуса на опитните ветерани“ искат да работят в тежко пострадалата атомна централа „Фукушима Даичи“. Групата е съставена само от пенсионери над 60-годишна възраст и има уникални преимущества, тъй като клетките на по-старите хора се делят по-бавно от на младежите.

  Възрастните японци са готови да рискуват живота си за благото на страната. „Трябва ние да сме там вместо тях,“ казва Ямада за 1000-та души, които в момента са в атомната централа.

  „Старите хора сме по-малко чувствителни към радиацията.“ Той е бивш инженер в Sumitomo Metal Industries и има десетилетия опит. Преборил се е с рака и пояснява, че цени живота си, но иска да помогне в годините, които му остават.

  Мобилният му телефон звъни. Той вади слуховия си апарат, за да отговори. Търсят го отново от новинарска медия. Репортери от цял свят се обаждат всекидневно, откакто Ямада разгласи съществуването на своята група.

  Интересът към нея се засили, след като съветник на японския премиер я нарече „отряд самоубийци“. Гоши Хосоно заяви на пресконференция, че макар властите да са благодарни на старците, нямат чак такава нужда от тях.

  Пенсионерската „камикадзе-група“ никак не е възхитена от определението. 65-годишният Масаки Такахаши настръхва от думите на Хосоно. „Искам да спрат да ни наричат „отряд самоубийци“ или камикадзета,“ казва той. „Не правим нищо особено. Просто смятам, че трябва да помогнем и не мога да допусна само млади хора да влизат в централата.“

  Такахаши твърди, че вече са събрали 900 дарители и към 250 старци в добра физическа форма, готови да облекат белите антирадиационни костюми и да влязат на територията на централата.

  Причините да станат доброволци са различни, но сред тях не е желанието да умрат. 69-годишната Казуко Сасаки, съоснователка на групата, казва, мотивите и са много лични. „Моето поколение подкрепяше строежа на атомните централи. Ако ние не поемем отговорността, кой да го стори?“

  Но Сасаки е също така и прагматична. „Когато бяхме млади, никога не сме мислили за смъртта. Но сега тя ни се струва нормална, защото остаряваме. Имаме усещането, че ни очаква. Това не значи, че искам да умра. Но ме е страх по-малко отколкото на младини.“ Според нея 30-годишните, изложени на радиацията в авариралата централа, може да развият рак след пет или десет години. Тогава тя ще е на 75 или 80 и може така или иначе вече да се е разболяла.

  Властите спорят доколко разумно е доброволчеството на старците. Собствениците на атомната централа от Tokyo Electric Power Company (TEPCO) са им благодарни. Но заявяват, че разполагат с достатъчно работници, които контролират кризисното положение. Според други източници обаче фирмата изпитва трудности да накара свои служители да влизат в местата с висока радиация.

  Хикару Тагава е бивш служител във Фукушима. Живял е само на няколко километра от централата, в област, която сега е евакуирана. В момента се намира в кризисен център край Токио. „Нищо не може да ме накара да се върна да работя там,“ казва той, докато малката му дъщеря играе наблизо. Той има две малки деца и смята, че нивата на радиация са „прекалено опасни“.

  Дали заради опасения от недостиг на работници или заради публичните изказвания на групата пенсионери, съветникът, който ги нарече „отряд самоубийци,“ вече не е чак такъв противник на идеята. „Срещнах се с ръководителя им и разговарях с него за евентуални следващи стъпки,“ казва Гоши Хосоно. Ямада също потвърждава за срещата с Хосоно и вярва, че групата скоро ще заработи в централата. Според него причината е проста: „Те имат нужда от нас.“

  Източник: http://www.webcafe.bg

• Орхан Памук в София

  От 18 до 20 май в София беше носителят на Нобелова награда за литература за 2006 Орхан Памук. У нас са идвали и други нобелисти, като Мишо и Пинтър, но преди да станат такива. Добре е да си дадем сметка за мащаба на това събитие. Това е все едно Бийтълс да дойдат за концерт между «Revolver» и «Sergеant Pepper» или Уорхол да беше направил приживе изложба в «Музейна галерия за модерно изкуство» на Оборище 10. Разбира се, преди година у нас долетя Дзън Фанджъ с антуража си от знаменитости, но контакт с художника практически нямаше. Впрочем, преди точно 10 години у нас свири ансамбълът Ентерконтемпорен, но без диригента си Пиер Булез и може би заради това остана с полупразна зала «България». А успоредно с Памук у нас беше и Мидори, една от великите цигуларки на нашето време, за да оформят двамата една налагаща се тенденция: шансът автентична знаменитост да се озове на български бряг все повече се дължи на лични контакти, симпатии и приятелства, отколкото на официални покани от държавни институции или на мениджърски културни посредници с амбиции за престиж и печалба.

  В случая посещението на Орхан Памук в България дължим на глобалния престиж и личния чар на американската писателка Елизабет Костова. Нейната едноименна фондация в България покани и организира по забележителен начин престоя на толкова обичания у нас, оказа се, турски писател.

  В рамките на тези три дни Памук получи две отличия – орден «Златен век» от Министерството на културата и Доктор Хонорис Кауза от Софийския университет. В негова чест бяха дадени две официални вечери, покани за които получиха отбрани представители на интелектуалния, политическия и литературния елит на столицата, между които Меглена Кунева, Антони Георгиев, Весела Чернева, Георги Тенев, Кристин Димитрова, Бойко Пенчев, Юлиян Попов, Стефан Тафров (впрочем, последните двама са съответно председател и член на борда на фондацията, тъй че те са подбирали останалите, до чийто знаков списък така и не се добрах). Покрай срещите с разни елити и завеждащи поколения писатели, Орхан Памук успя да произнесе и две кратички слова и да проведе два разговора пред публика. Що се отнася до словата, те бяха по-скоро разочароващи. Т. нар. академично слово във връзка с удостояването му с титлата Doctor Honoris Causa беше устно, неприлично кратко и беше резюме на постановки и мнения, които присъстващите вече бяха чули в разговора с литературоведа Бойко Пенчев на същото място – в аулата – предишната вечер. Въобще, извън разговорите, в които се показа като голям актьор на сцена в ролята на протагониста, а именно на велик писател със заслужена световна слава, Памук се придържаше към капризните маниери на примадона: идваме с приятелката, впрочем небезизвестната писателка Киран Десаи, която държим в публиката или разхождаме; не даваме автографи; отказваме политически въпроси; що се отнася до тези от публиката, изискваме да са писмени и пресети; до последния момент променяме програмата и хем не щем да се мешаме със своята и чуждата власт, хем в последна сметка си изписваме «силни местни политици» за първа вечеря и турска амбасада за втора. Впрочем, известна арогантност, увенчана с елементи на презрение, нетърпеливост и досада, бездруго ще да са родилен белег на повечето успели гении; нещо повече, те може би успяват като такива именно по силата на тези уж дефицити на характера, впрочем, според Ницше, наложени като недостатъци от лицемерните демократични култури на ресантимана от по-ново време. С флегматичната си походка и отнесена заблеяност, с невярващата почуда, с която приемаше овациите на един интерес, мотивиран по-скоро от читателска любов, отколкото от нездрава звездомания, с откъслечните изблици на санкционираща нервност по отношение на интервюиращите го, които понякога се огъваха под бремето на отговорността и притеснението – с всичко това Орхан Памук се показа като един заслужил успеха творец на нашето време, който е достатъчно интелигентен да се справя с бремето на славата, но не без тя да го изнурява, най-вече защото несметът влюбено-притеснени люде му краде от времето за писане и за общуване с хората, които са му автентично близки или му плащат да бъде далеч от писателската си маса.

  Ала впечатлението, с което ще остане Памук в съзнанието на публиката, ще бъде доминирано не от образа на нобелист, навремени препъващ се в тогата на поредното отличие, в шлейфа на ненужен брътвеж и официални метани, а от излъчването на писателя, който е и изумителен комуникатор. Не ми се ще да коментирам работата на интервюиращите. Ще кажа само, че стана видно колко е важно човек да има журналистически тренинг и да му стига солукът дори когато е жена-писател, не знае английски и от притеснение страните му аленеят по далчевски. Що се отнася до Памук, в момента, в който разговорът започваше, той сякаш превключваше на друга програма; от отнесената провлаченост не оставаше и следа и той се превръщаше в онова, което всички очакваха – един красноречив, бърз, гъвкав и ясен човек на словото във всичките му форми, който говореше едновременно на широко ветрило от публики и не се страхуваше да бъде нито висок, нито масов, нито изненадващ, нито банален, нито празнично-идеално-обобщителен, нито делнично-материално-частен. Памук отговаряше с добросъвестна съсредоточеност и със сякаш автентична персонална въвлеченост на всякакви въпроси, ако и една лека сянка на униние и досаденост да се спускаше над иначе толкова живото му лице, когато му се случеше да получи, примерно, две серии от по три повтарящи се въпроса около самотата и щастието. Но и тогава съхраняваше присъствие на духа и с леко притворна добросъвестност се заемаше да повтаря вече дадения отговор. Въобще, с цялостното си присъствие, с всичко, което каза и по начина, по който го каза, Памук недвусмислено показа, че принадлежи на онази рядка порода хора, които са способни да изричат всичко, включително и най-изтърканите баналности, с онази красноречива и направо красива вътрешна вяра, с онази всепобедно убедителна убеденост, която ги превръща в прозрения, в едва ли не новородени истини. Възможно е да се каже и по обратния начин: именно тази уникална способност да се споделят с финес и безцеремонна повторителност без притеснение неща, отдавна превърнали се в социални предмети, превръща малцината майстори на този стил в автентични публични персони; в хора, които биха били добри във всичко; в гении от ренесансов порядък с неизбежната обратна страна на титанизма, която допълваше като втори тъмен нимб обвитата в снежно сияние глава и на Орхан Памук.

  Например, нищо от онова, което каза Памук за близостта между Турция и България като провинциални маргиналии на Европа и модерността, като един вид сиамски близнаци с разделени глави и общо тяло, които споделят повече от онова, което ги разделя; като невидимости, които могат да превърнат проклятието в дар и, веднъж забелязани, да станат дори по-интересни, макар и по неизбежно екзотичен начин, не беше ново за публиката. Но тази готовност преуспелият турчин да включи нас, българите, в гео-културното си размишление за случайните динамики на националната и индивидуалната културна осъщественост, за двусмисления късмет да идваш от малка култура и да се случиш в голямата, вече беше прелъстителен жест, на който публиката с готовност се отдаде. Нещо повече, Памук не се страхуваше да звучи носталгично със своята закъсняло романтична вяра в един универсализъм на индивидуалната уникалност, продължен в една практически надживяна вяра в силата на романа, на изкуството, на въображението, на творческите и съзидателните способности на отделния човек. От начина, по който говореше за изкуството като панацея, Памук показа, че или не знае, или пет пари не дава как работят творци, като Джеф Кунс, Мадона или Паулу Коелю. А и огромното желание на писателя да се представи и като поливалентен интелектуалец, който може да говори с еднаква убедителност за мистериозно-планинската съдба на Балканите, за социално-политическите брожения в ислямския свят днес, за турския обществено политически живот, за полупропускливостта на Европейския съюз, за теоретичните построения на Волфганг Изер, за бокса, борбата и турското кино на 60-те, за предимствата на болката на самотата на писането пред прекрасния ден навън и пред вибриращото чувство за живот и осъщественост в нестихващия социален говор, за това защо човек продължава да прави неща, които ще му донесат нещастие, ако и да е убеден търсач на щастие. Всичко това прилича, впрочем, на носталгичен консерватизъм, който търси ренесансови опори, за да съхрани жив един анахроничен и надживян възглед за твореца като месия и говорител на групи и общности; един възглед, който изглежда има все още някаква инерционна тежест единствено в по-източни, по-изостанали, но и по-съпротивляващи се кътчета на света – в Турция и България, но също може би и във Франция и Германия, в Русия и Китай.

  И така, Орхан Памук нямаше как да не ни хареса, тъй като той говореше през цялото време за нас и вместо нас, българите, балканците, а защо не и европейците, дето обитаваме едни или други покрайнини на един свят с все по-контестиран център. Орхан Памук ни каза, че по някакъв начин има спомен от София, в която е за пръв път; че турци и българи се срещат в сиренето на глобалния нюйоркски пазар; че стига да оцелееш с провинциалността си под мишница, вече можеш да я превърнеш и в оръжие и крило; че хората са еднакви навсякъде и че от нас зависи да превърнем мнимите пасиви в реални активи; че по-добре да не мислим толкова за идентичността си, тъй като това е знак, че сме в беда; че е хубаво, дето светът е видял колко е бил сляп в убедеността си, че хората, изповядващи исляма, са непоправимо задръстени послушковци, които не желаят свободи, права, демокрация, свобода; че причината, поради която продължава да пише, е все повече свързана с желанието му да успее да завърши всичко, което е замислил и планирал пред лицето на едно все по-изтичащо време; че романът винаги е за преследването на щастието, но и за порива ни да се домогнем до другото, неясно човешкото отвъд щастието; за еднаквата необходимост от самота и живот със и сред другите; за това, че романовият разказ е винаги алтернативен на историческия, тъй като се интересува от малките хора с малките им животи, тъй че той никога не се занимава само със загубата, крушението, провала, а с търсенето на смисъла на живота, с възможността да се идентифицираш с психиката на другия, с авантюрата да се живее, да се пише, да се създава красота.

  Исках да попитам Орхан Памук много неща, но един от въпросите, който зададох писмено, но който не стигна до него, беше дали не се чувства отделен или дори разлъчен от своите ранни герои-творци, които завинаги остават под похлупака на невидимостта, докато упорстват в неразпознатата си посветеност на изкуството. С други думи, исках да го попитам за цената на славата. Но, всъщност, Орхан Памук ми отговори: цена има, даде да се разбере той, но слава на Бога, Орхан Памук никога не е бил само един човек; на теб остава да си избереш с кого да си имаш работа.

  Е, аз ще си остана при романиста, който при това, оказа се, може да говори.

  Димитър Камбуров

  http://www.kultura.bg/bg/article/view/18485

• Кризата си отивала? Кого лъже Дянков? Ужасни данни за горива, ток и безработица

   

  България излиза от кризата през април – така каза миналата година финансовият министър Дянков.

  А през февруари т.г. пред студенти от Нов български университет пак той каза: “България вече е излязла от кризата”. И приведе данни, че расте Брутният вътрешен продукт, и две тримесечия имало растеж на икономиката.

  Политиците на власт обичат да лъжат с цифри, за да обясняват успехите си. Но лъже ли Дянков и как точно?

  Най-напред – растежът на БВП се дължи не на потребление в страната, а на малцината български производители, които работят за износ. Тоест – в Европа и света кризата отмина, износът за там се увеличава. И това предизвиква растеж. Но вътрешното потребление в България пада. Това показват всички данни от всякакви служби и институции. Намаляват и чуждите инвестиции – сигнал за неработеща икономика.

  Над 40,8% от хората в трудоспособна възраст в България не работят, само 2,15 млн. души имат стабилни доходи и плащат данъци и осигуровки, но и те постоянно намаляват. Официално безработни в момента са 352 хил. души (9,29%), но реално незаетите са четири пъти повече. Това са последните данни на Агенцията по заетостта и Националния статистически институт (НСИ).

  Да тръбиш, че България е излязла от кризата при тези данни, трябва да си луд. Защото рано или късно ще стане ясно, че лъжеш.

  Но не са само тези данни.

  Продажбите на дизелово гориво на българския пазар са се сринали с 50,6% през февруари спрямо януари 2011 г., а на бензина – с 16,1%. Това показват съвсем пресни данните от НСИ. Дизелът е кръвта на икономиката. По неговата консумация може да се съди за икономическата активност на държавата. “Лукойл България” потвърдили данните на НСИ.

  Анализатори посочват две причини за този спад – кризата продължава да се задълбочава и контрабандата на горива се увеличава. Само че именно Дянков въведе директна връзка на бензиностанциите с НАП, продажбите на контрабандно гориво вече не са лесни. И шефът на митниците Танов е уж безкомпромисен за контрабандата на горива. Как тогава да се е увеличила контрабандата?

  От съюза на превозвачите обясняват, че те са започнали да зареждат дизел в съседни страни, където е по-евтино от монополните цени на „Лукойл”. Но и това не обяснява резкия спад – тези, които зареждат в чужбина, са само международен транспорт.

  Електроразпределителното дружество ЧЕЗ Електро още преди половин година изнесе данни, че потреблението на ток е спаднало с 30-40% за година. По техните разчети това показва, че едва ли не икономиката е спряла.

  Няма нужда от повече цифри. На този фон Дянков казва: „Излязохме от кризата”. Това е авантюризъм, дилетантщина и престъпна самонадеяност едновременно.

  Резултатите от политиката на това правителство ще ги отнесе всеки. Включително и тези, които гласуваха за него.

   

  Източник:  http://e-vestnik.bg/11857/krizata-si-otivala-kogo-lazhe-dyankov-uzhasni-danni-za-goriva-tok-i-bezrabotitsa/

• <<
• 1
...
• 316
• 317
• 318
• 319
• 320
• 321
• 322
• 323
• 324
• 325
• 326
...
• 415
• >>