Всички авторски страници

Авторски

• ДС, екологията и Бойко Борисов

  Автор: Български център за зелена икономика

  Откривайки в събота голфкомплекса на бившия щатен офицер от ДС Красимир Гергов на площ от 164 хектара край морето до нос Калиакра премиерът Бойко Борисов потвърди, че за него привързаността му към ДС е по-важна от фалшивите обещания, давани пред Европейската комисия за анулиране на заменките и защита на европейското природно наследство.

  При строителството на голфкомплекса бяха унищожени Понто-Сарматски степи с многобройни популации на защитени от директивите на ЕС растения: Artemisia lerchiana, Nepeta parviflora, Ephedra distchya, Goniolimon besseranum, Limonium latifolium, Mattiola odoratissima. Бяха погубени местообитания на редки и изчезващи птици и костенурки. Уникалната растителност беше изгребана и засипана с райграс.

  ДС може да строи където и каквото си иска – писти в резервати на ЮНЕСКО, голфигрища в Натура зони на ЕС. Подарените на ДС държавни земи могат да се застрояват, щом министър-председателят е готов след това да открие тържествено построеното.

  Офицерите от ДС не са изчезващ вид. Те са жизнеспособни хищници, а Бойко Борисов е решен да превърне България в техен резерват.

  Източник:  www.zelena-ikonomika.ekonet-bg.org

  –––––––––

  Още за Голф–комплексът на с. Божурец
  или как България охранява защитените видове и уникалните растителни съобщества в община Каварна

  Между гр. Балчик и гр. Каварна се намират малките селца Божурец и Топола. Те са почти обезлюдени, но природата около тях е уникална. По свлачищната тераса над морето, доскоро девствена и невероятно красива, различни редки и застрашени животински и растителни видове намираха едно от последните си убежища в урбанизираното ни и бетонирано Черноморие. По белите мергели, които са пълни с фосили от топлото, изчезнало Сарматско море, могат да се видят степни растения, някои от които се срещат само в този район на България и дори в света. Такива са уникалната ароматна матиола (Mattiola odoratissima), бесерова змийска трева (Goniolimon besseranum), миска (Jurinea stoechadifolia), калиакренски игловръх (Alyssum caliacrae), дребноцветна коча билка (Nepeta parviflora), ефедра (Ephedra distachya), лерхианов пелин (Artemisia lerchiana) и др. По стръмните бели сипеи над морето дъбилният шмак (Rhus coryaria) образува уникални съобщества, практически без аналог в България.

  Невероятно богата е и фауната на това място. Срещат се много костенурки (Testudo graeca), жълтокоремникът (Ophisaurus apodus), редки насекоми и десетки видове птици. Такива са черногърбото каменарче (Oenanthe pleschanka) (практически тук с най-многочислената популация в България), дебелоклюната чучулига (Melanocorypha calandra), много видове коприварчета (Sylvidae), бухала (Bubo bubo), черния и алпийския бързолети (Apus apus, A. melba), белоопашатия мишелов (Buteo rufinus), късопръстия ястреб (Accipiter brevipes), турилика (Burhinus oedicnemus) и много други.

  Съчетанието на красиво цъфтящите степни растения върху белите мергели, сенките на прелитащите птици и синьото море правят мястото да изглежда като кътче от рая. Не случайно то вече е включено и като ОВМ („Белите скали” 2618,5 ха) и като място за хабитати („Калиакра” 2537,2 ха) във внесените в МОСВ предложения за защитените зони в България по НАТУРА 2000. През 2004 г. научен екип на Световния фонд за дивата природа, Дунавско-Карпатска програма, изследва степната растителност в този участък от Черноморието. Беше определена нова уникална и ендемична асоциация Alysso caliacrae – Artemisietum lerchianae Tzonev, Roussakova et Dimitrov 2006, която представлява специфичен подтип на хабитат 6290 Западнопонтийски божурови степи по Закона за биоразнообразието, който в окончателния вариант на Директива 92/43 за 27 страни е „62С0 Понто-Сарматски степи” и е приоритетен за опазване.

  Редното и задължителното (при прилагане на ЗБР, Директиви 92/43 и 79/409) е този невероятен бряг да остане и за идните поколения българи късчето дива и недокосната природа по нашето Черноморие. Но явно други виждат красотата на природата по малко по-различен начин. Как я вижда прочутият каварненски „рок-кмет” Цонко Цонев? Като пуста общинска земя, която трябва да бъде спешно продадена, както непрекъснато се случва по време на мандата му. Това и прави! Земята върху 2000 дка е разпродадена на парчета през 2004-2005 г., а върху 790 дка от тях на „Тракийски скали”АД е предоставено право на строеж за най-голямото голф-игрище в България – 1600 дка. Собственици са рекламният бос Красимир Гергов (разследван от Софийската следствена служба за измами), бившият директор на банка „Биохим” Румен Беремски и други знайни и незнайни „герои на новото време”. Дизайнер е „великият” Гари Плеър, който е построил 260 голф-игрища по света и между другото продава в ранчото си в ЮАР лъвове, слонове и носорози.

  Така, върху АКТИВНОТО СВЛАЧИЩЕ са проектирани 90 вили, хотелски комплекси, изкуствени езера и др. екстри. На 16.07.2006 г беше направена и първата копка на комплекса. Ще попитате, а къде е Агенцията по строителен надзор, къде е МРРБ и най-важното – къде е МОСВ тук? Изготвеният доклад по ОВОС за „голф-комплекса” практически нищо не споменава за защитени видове, а още по-малко за хабитати и растителни съобщества. Това се вижда прекалено дори и на РИОСВ – Варна. Поставена е задача на инвеститора (респ. „Тракийски скали”АД) да осъществи картиране на тези видове. Картирането е направено от Любомир Профиров и ст.н.с. д-р Димитър Димитров. То е проведено напълно тенденциозно и заключенията (от 1.5 страници) са неверни и противоречащи на ЗБР. Говори се например за „преместване на индивиди” или за „предопределена за застрояване земя”. Отново никъде нищо няма за хабитати и растителни съобщества. Все пак ВЕЕС на МОСВ в решението си възлага на инвеститора да не допусне унищожаване на защитени видове. Как? Какво ще се случи с тези видове, когато земята бъде изорана, засята с тревни смески и поливана, тъпкана и газена с тежки машини, т.е. самото местообитание бъде унищожено. Това е ясно на всеки нормално мислещ човек, но не и на ВЕЕС на МОСВ.

  През юли 2005 г. четири НПО (СДП „Балкани”, БДЗП, СОДП – Варна и О.Ц.О.С.У.Р. – Варна) подават жалба до ВАС заради непълния и тенденциозен ДОВОС. Инвеститорите в лицето на представителя на „Тракийски скали” АД, Радо Тодоров (член на УС), търсят НПО за контакти и изразяват желание за промяна. След дадени обещания от страна на инвеститорите да направят „редизайн” на голф-комплекса на 2.02.2006 г. се сключва споразумение между тях и НПО, при което последните оттеглят жалбата си. Това е съществена грешка от страна на НПО, защото непосредствено след това Радо Тодоров напуска (или е уволнен) „Тракийски скали”АД и т. нар. „споразумение” увисва в пространството. Инвеститорите заявяват, че „техните еколози” са Л. Профиров и Д. Димитров и само на техните заключения могат да имат доверие.

  Експерти от БАН и СУ „Свети Климент Охридски” правят екологична оценка на мястото и отхвърлят констатациите на посочените по-горе „еколози на голф-комлекса”.

  Сега се очаква реакция на БАН по повод унищожението на ценни природни компоненти (видове и съобщества). На проведена среща с представители на НПО Министърът на МОСВ беше запознат с конкретния случай, както и с факта, че ведомството му е станало волен или неволен съучастник в престъпление срещу българската природа, респ. срещу държавата, поради тенденциозен и неверен ДОВОС. Единственият изход от тази ситуация е Министърът да отмени старата процедура и взетото решение по ОВОС и да назначи нова оценка. За МОСВ такава стъпка се струва много рискована. Министърът отговори, че разрешението за изграждане на голф-игрището е вече дадено и той не може да го отмени.

  В близост до голф-игрището, върху 5 дка вече се строи голям хотелски комплекс – „Window to Paradise”. На върха на платото при с. Божурец пък беше направена първата копка на огромно ваканционно селище за 15000 почиващи, наречено „Калиакрия”. Подобно селище се строи и при нос Калиакра, непосредствено до резервата, като почиващите трябва да слизат до морето с асансьор по скалите. За степите на Калиакра Цонко Цонев е подготвил две „алтернативи” –или ще бъдат ветрогенераторни паркове, или, ако продължи съпротивата на местните хора от с. Българево срещу централите, те ще бъдат превърнати в голф-игрища – нови и нови…. Този кмет не иска и да чуе за НАТУРА 2000 и природозащита. Хабитат 62C0 (Западнопонтийските степи) е заплашен от пълна ликвидация на територията на страната. Голф-игрището при с. Божурец ще унищожи ендемичен и уникален за България подтип природно местообитание (Alysso caliacrae-Artemisietum lerchianae) на повече от 60%. През ноември 2006 г. булдозерите изравниха Западно-понтийските степи със земята и започна изграждането на вилите, хотелите и т. н. Уникална растителност, оформена в продължение на 12000 години, беше унищожена за една нощ и ще бъде заменена от тревни смески. Варварска постъпка, която ще тежи на „съвестта” на хора като Цонко Цонев и Красимир Гергов.

  Опорочената процедура по издаване на разрешителни по ОВОС в района на община Каварна се превръща в директно и драстично нарушение на Закона за биологичното разнообразие – директно унищожение на цели популации от десетки защитени видове, включени в Приложение 3, в приложенията на Бернската конвенция и, разбира се, в тези на директивите за птиците (79/409) и за хабитатите (92/43). При изграждане на голф-игрището бяха унищожени популации на следните защитени растения (включени в Приложение 3 на ЗБР): Artemisia lerchiana, Nepeta parviflora, Ephedra distchya, Goniolimon besseranum, Limonium latifolium, Mattiola odoratissima. ОВМ „Белите скали” ще бъде заличено от лицето на земята още преди да е обявено. Основната отговорност за това унищожение е на община Каварна в лицето на нейния кмет, както и на МОСВ и на РИОСВ – Варна, които категорично не са си свършили работата и са нарушили обществения интерес в полза на частни лица и фирми. Кой ще понесе отговорността за това престъпление? Във всеки случай това няма да са Цонко Цонев, Красимир Гергов, Гари Плеър и другите инвеститори и техните рекламни лица. При изграждането на мрежата НАТУРА 2000 от страна на Европейската комисия ще бъде отчетено, че държавата не си е свършила работата и е допуснала повече от 50% унищожение на приоритетния хабитат от Диретива 92/43 – Понто-Сарматски (Западнопонтийски) степи. Държавата ще бъде глобена и дадена на Европейския съд, каквато процедура вече тече по отношение на Полша и Чехия за аналогични неща. Българските данъкоплатци ще плащат, за да могат богати чужденци да играят голф при с. Божурец, а собствениците на комплекса, унищожили уникална природа и нарушили българското и международното законодателство, да прибират годишната такса от 40000 евро на участник, за да се ползва това игрище.

  2008 г.

  Източник: http://forthenature.org

  Снимки на някои защитени растения от местността

  

  
  

• Когато чалгата нямаше име

  Автор: ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА

  Балът на Коко (Коко завърши четвърти клас и това беше отбелязано с нещо като бал) ме кара да си спомня един разговор от самото начало на 90-те. Тогава сутрин, обед и вечер се правеха митинги.

  Вееха се много сини знамена, „Подкрепа” сваляше директори, по площадите се пееше на поразия, непрекъснато описвах някакъв митинг. И сред целия този демократичен кипеж ми се обади редакторът Калчо Иванов с поръчка да отразя концерт.

  Концерт, моля ви се, когато учебниците по история се пишеха пред очите ми по площадите. За каква музика толкова става дума? – попитах. „Не знам – вика Калчо, – трудно ми е да я определя, жанрът няма име, ако много се вдъхновиш, докато я слушаш, може и да измислиш. Знам само името на певицата, Тони Дачева.”

  Ти какво, подиграваш ли ми се – попитах го, – в момента по площадите се пише бъдещето на България, а ти ме караш да ходя на някакъв концерт на някаква Тони, която пеела нещо си, което даже си нямало име… Калчо Иванов беше умен и талантлив, но каза нещо, което тогава ми се стори много глупаво. Каза: „Ти пък сигурна ли си, че бъдещето се пише по митинги, може да се пише точно на тия концерти…”

  Може да го е казал просто ей така. Но по-вероятно е да беше преценил. Защото също тъй каза: „Тази музика я чух в една кръчма и по лицата на хората разбрах, че ще ни удави.” Ако Калчо беше жив, щях да му се извиня, че тогава не разбрах. Тогава наистина вярвах, че бъдещето ни се пише по митингите и ги описвах много старателно.

  Броях непреброимото, организаторите винаги твърдяха, че присъстващите са два пъти повече, отколкото ние сме съобщили. Мина много време, докато един колега ме научи как да се разправям със сърдити организатори на митинги, които крещят срещу ти: Как така две хиляди, бяха поне четири хиляди, как ги преброихте? Амиии, броя краката и ги деля на две – отговарях.

  Във времето, докато се случваше всичко това, онези концерти ставаха все повече, все по-многобройни, музиката вече си имаше име, а Тони Дачева остана единствената изпълнителка на такава музика с две имена. Когато тази музика превзе баловете на абитуриентите, беше странно, беше неприятно, беше заклеймено като проява на лош вкус.

  Днес разбрах, че чалгата е била музиката на бала и на Коко. Връчили на децата бележниците за четвърти клас, след което отишли в заведение – организирано, с класната, с предварително събрани пари и ангажирано бистро, защото в същия ден много четвъртокласници направили същото. Момичетата били подготвени, носели от онези триъгълничета с парички, които се връзват на кръста, когато се танцува на тази музика. Песните били познати, в танците някои се оказали виртуози.

  Коко не си пада по тази музика. Майка му, шашната и притеснена, наивно попитала: Не ви ли пуснаха хоро? Пуснаха ни и „Бяла роза”, казал Коко, все тъй погнусен, от което ставало ясно, че оттук нататък ще му е все по-трудно – с тези съученици, с това училище, с тези учители, с тези бистра, с тези телевизии, с тези министри, с този премиер, с това бъдеще…

  Калчо Иванов се оказа пророк. Толкова прав, колкото тогава и през ум не ми минаваше. По онова време аз старателно преписвах лозунгите и броях митингуващите, за да бъде обективна в отразяването. Сверявах информацията, засичах потвърждението й от два независими източника.

  Държах се отговорно, защото имах чувството, че ми е поверено да описвам създаването на бъдещето на България. Сега вече мога да повярвам на всичко. Например на следната версия: „Докато т.нар. демократи крещяха по площадите, правеха шествия и митинги, няколко души се събраха и си казаха: Ако искаме да властваме над властимащите, трябва да направим така, че да бъдат избирани прости хора. А за да бъдат избирани прости хора, трябва да си отгледаме гласуващи простаци. Простите властимащи си знаем как да контролираме, простаците избиратели ще контролираме музикално.”

  Никак, никак не би ме учудило, ако е било замислено толкова ясно, толкова просто и толкова рано.

  Източник: Новинар

• Теди Москов: Парите пишат сценария на изборите

  С режисьора Теди МОСКОВ разговаря Диляна Димитрова

  – Като режисьор какви сценарии виждате на политическата сцена сега, няколко месеца преди изборите, г-н Москов?

  – Виждам, че се разпределят едни пари. Това ще доведе до изненадващи прегръдки между антагонисти и до невиждани досега химически реакции. Силите, които искат да ни издърпат от Европа, могат да почнат и да ни тласкат към нея, стига да им платят. ДС също зависи от парите. Като истински професионалист, тя може да играе за всеки отбор. Някой от големите писатели беше казал, че парите са огромно живо същество, то решава при кого да отиде и кого да напусне. Сега пък то ни пише сценария.

  – Днес Държавна сигурност не е ли просто плашило?

  – Плашилото освен че раздава роли, си вика и гарги, които да плаши. В буквален превод от английски “плашило” означава “плаши гарга”. На български е “викни гаргата”, че да имаш работа.

  – Защо все се повтаря пиесата с прелъстения преди избори и изоставен след това артист?

  – Не го прелъстяват чак толкова… Днес кой го брои за човек? За слива дори не го броят. Преди промените го брояха, защото Ленин беше казал някаква глупост. Брояха го и му внушаваха, че е духовен водач, но и му нареждаха какво да прави. “Ей, на – аз съм кадърен, ама ме спират” – си казваше той. Сега, като си свободен, какво създаде?!- му казвам аз. Излезе, че най-добрите ни филми са правени преди свободата – “Лачените обувки на незнайния воин”, “Авантаж”, “Понеделник сутрин”, “Привързаният балон”, “Момчето си отива”, “Рицар без броня” и много други…

  – Толерантността на народа към недостатъците на политиците не мина ли всякакви граници? Защо се оказахме толкова търпеливи?

  – Дълго сме възпитавани в послушание и в малък ръст. Дребният човек се реализира в омраза, завист, в ежедневни глупави надпревари – кой ще стигне пръв до светофара например. Не знам дали е заради ген, или просто така са се стекли историческите обстоятелства. Преди истината се казваше шепнешком, сега дори да я викаш, никой не те чува, а и ти не се чуваш. Истината от шепот се превърна в шум. За жалост преди по-лесно долавяхме шепота, отколкото вика днес.

  – Не е ли абсурдно, че каквито и разкрития да излизат за политиците, те си вдигат рейтингите?

  – Парадоксът е, че ние, българите, се радваме, когато някой успее да открадне. Цъкаме “Гледай какъв е майстор!”. На доносника се възхищаваме колко е хитър. Не знам защо, не съм народопсихолог. А и не искам да бунтувам населението.

  – Защо да не искате?

  – Всички от моя род, които са се занимавали с политика, са имали нерадостна съдба.

  – Вие как бихте режисирали изборитетака, че да ги спечели някой почтен, образован и компетентен човек?

  – Такъв човек обикновено е мразен. Ако някой намери 20 000 лв. и ги върне, всички ще го презрат, най-вече този, на когото са били. Простотията е бацил, срещу който няма ваксина. Трябва да се търси човек с почтеност, прикрита в простащина. С ерудиция, скрита в малокултурност. Да тананика гюбек, а през това време в слушалките да си слуша Моцарт. Такъв лъжец ще може да спечели народа. И тогава дупе да му е яко!

  – Кой ще бъде следващият президент и има ли значение това за един творец като вас?

  – Има значение поне да не ни излага. Този човек не трябва да е бил член на “социалистическото Гестапо”, независимо в кой отдел. Трябва и да умее някои неща – не много, защото ролята на президентската институция е сведена до минимум. Ще е хубаво да има добра външност, за да прави впечатление.

  – Може ли актьор да бъде президент?

  – Един актьор заедно с един поляк свалиха комунизма – актьорът е Роналд Рейгън, другият – папа Йоан Павел Втори.

  – В какви отношения сте с властта, чувствате ли се ухажван като творец и избирател?

  – Навремето, когато имах някакви илюзии, бях поддръжник на промените в България. После разбрах, че един кукловод дърпа конците. Сега силно се надявам да има хора сред всички политически сили, чиято идея наистина е оцеляването на държавата. Като се прави национален отбор, там играят и “Левски”, и ЦСКА, и “Славия”, и “Литекс” и не си пречат един на друг. А в момента въпросът е за спасяването на България. Всеки знае кои са кадърните хора в опозиционните сили и в управлението. Просто трябва да преодолеят омразата помежду си, да се съберат в “клуба на можещите”. Както в телевизията има “Най-доброто от…”, така и в парламента може да го има. Днес нито червените са червени, нито сините – сини. Разпределили са си благата, я сега да се прегърнат!

  – Това звучи еретично, казано от човек с биография, натоварена с репресии!

  – Имал съм трудно оцеляване в червеникавия свят, в който живеехме. Аз съм от наплашена фамилия. Вуйчо ми е бил убит от Народния съд, дядо ми е бил 4 години в лагера в Белене, чичо ми е бил председател на опозицията. Цял живот след Белене е бил изселен и е нямал право да идва в София. Майка ми е била класов враг, спиран й е бил пътят, нямала е право да следва… Преди 1989-а у нас нямаше човек, който да не се страхува. Освен този, за когото идеалът беше да има москвич, да чака 15 г. за жилище и да ходи срещу 30 лв. на “концлагер”, наречен “почивна станция”, на Златни пясъци.

  След идването на промените мислех, че подлеците ще си отидат. А потъпканите, спираните ще излязат. Но се оказа, че ги няма. Няма ги, защото не е имало организирана опозиция срещу комунизма. Защо ли? Защото “горяните”, които са повели организирана въоръжена съпротива, са били избити, както и целите им семейства; защото страшно много от интелигентните и мислещите са били вкарани в концлагери; защото от Народния съд са били убити над 5000 души, а десеторно повече – с мотиките в ливадите… Унищожени са били най-инициативните хора, които за кратко време са изправили България на крака след турското робство и са я превърнали в европейска сила. Комунизмът е идеология на завистта. Неуспелият заема мястото на успелия, изхвърля го от къщата му, за която цял живот се е борил, и се нанася наготово в нея. Само че не знае как се пуска бойлера и за какво служи сешоарът. Обявява ги за буржоазни глезотии. Защо обаче трябва да казваме отново тези неща?! Те трябваше да се знаят, ако не на 10 ноември, то на 11 ноември!

  – Защо успехът в театъра бе наречен от държавата “източване”? Вие пробвали ли сте да източвате по един или друг начин държавата?

  – Не е лошо да източваш държавата, която те източва тебе… Колко можеш да източиш обаче, когато бюджетът на едно представление е около 25 хиляди лева?! Не мога да се сетя!

  – Като артист, който винаги се е справял сам на театралния пазар, какви съвети бихте дали на министър Вежди Рашидов за реформата?

  -Министерството на културата направи някаква реформа и го измамиха, защото общините започнаха да откупуват по 7 лв. билетите, за да получават по 70 лв. дотация… С реформа не може да се прави изкуство. Уди Алън написа: “Събра се Европа и взе решение Ренесансът да се проведе в Италия.” Трябва и публиката, и артистът да уважават достатъчно себе си. Да не мислят за прехрана, а да се отдадат на удоволствието от изкуството.

  – Могат ли всички обаче да се справят като вас, защото талантът не е раздаден поравно на всички?

  – Тук не става дума за талант, а за шанс – на някои им е даден по-голям. Талантът е нещо относително. В спорта често се става шампион със спортен шанс. Ние, театралите, не сме общество – завиждаме си, правим си някакви далавери… Каква реформа е направена по времето на Ван Гог, който не е могъл да продаде и една картина, докато е бил жив?! Помагала ли му е реформата?! Въвели ли са закон – да купуваш картини само от художници с едно ухо!? В изкуството успява онзи, който рискува. Би могло обаче държавата да помисли за система от театрални турнета по малките градове, спектакли за обучение на подрастващите, да има прегледи на самодейността на престижни сцени…

  – Тази година ви засипаха с признание и награди. До каква степен при наградата влияе личното отношение на комисията към артиста?

  – У нас влияе страшно много, да не кажа изцяло. По принцип артист не може да бъде обективен към артист. Така че в комисиите за наградите трябва да се викат интелектуалци от всички области. Дори чужденци. От всички прослойки да се теглят, като в спорт тото членовете на комисиите. А истинската оценка е от артистите, от работодателите, от публиката и от Фортуна.

  – Не се ли радвате на наградите, които ви дадоха?

  – Не, защото те трябваше да се появят, когато бях млад. А тогава се правеха, че ме няма. Но пък имам си световни награди за куклен и за драматичен театър, за телевизия, за документално и игрално кино. Не съм се отдавал изцяло на никое от тези изкуства – не съм достатъчно добър в никое от тях.

  – Вие сте безпощадно откровен с колегите си…

  – Най-вече с шеги.

  – … Смятате ли, че сте отблъснали мнозина от тях и затова името ви дълги години липсваше при наградите?

  – Не, с оценителите имаме различни ценностни системи. И това ме радваше. Сега обаче, когато ме награждават, съм притеснен. Някой при някого е слязъл или се е качил. За един спектакъл пречи както наличието на въображение, така и липсата му. “Дозата прави отровата.” У нас почти няма представления с въображение, има доста такива, които се правят без. Правят ги по системи – на Станиславски напр. Лесно е – спазваш някакви правила, като тези за движение по пътищата. Взимаш му мерките на Шекспир и му шиеш все един и същи костюм. Знаеш му размерите, не те затруднява повече. Просто трябва да решиш анцуг ли му шиеш или фрак. Талант не трябва, трябва интелект. А това са две различни неща.

  – Покрили сте територия със спектакли почти на всички столични сцени. Защо културата “Теди Москов” все още липсва в 1-2 театъра?

  – Търся си работа, за да оживявам. Предлагам се като всички други. Трудно се живее днес, има да се плащат 4-5 пъти увеличени сметки…

  – Никога май не сте работили толкова много?

  – Не, преди правех за 5 седмици едно представление в Германия и след това живеех 2 години с хонорара от него.

  ВИЗИТКА

  Роден на 7 октомври 1960 г. в София.

  През 1985 г. завършил режисура за куклен театър в НАТФИЗ, а през 1995-а – и кинорежисура.

  Поставял в Народния театър, във Военния, “Зад канала”, “Ла Страда”… Режисирал редица представления в Германия.

  Автор на легендарното тв шоу “Улицата”, отличено на фестивала в Монтрьо, Швейцария.

  Носител на “Икар 2011” за режисурата на “Сирано дьо Бержерак”, който бе обявен от “Аскеер 2011” за най-доброто представление на сезона.

  Източник: http://www.trud.bg/

• Страхуваме се да сме свободни, свободни сме да се страхуваме

  (или генеалогия на политическия страх)

  Автор: Цветозар Томов, социолог

  „За мнозина изследователи на човека и на съвременността става все по-ясно съдбовното затруднение, пред което са изправени всички — фактът, че развитието на интелектуалните възможности на човека многократно надмина развитието на чувствата му. Човешкият мозък живее в двадесетия век. Сърцето на повечето хора обаче се намира още в каменната ера. Мнозинството от нашите съвременници не са достигнали зрелостта да бъдат независими, рационални, обективни. Те се нуждаят от митове и идоли, за да понесат истината, че трябва да разчитат само на себе си, че няма друг авторитет, който да дава смисъл на живота, освен самия човек. Той потиска ирационалните страсти на деструктивност, омраза, завист, мъст. Той се прекланя пред силата, парите, суверенната държава, нацията. Ценейки само на думи ученията на великите духовни водачи на човешкия род — Буда, пророците, Сократ, Исус, Мохамед, той е превърнал идеите им в джунгла от предразсъдъци и идолопоклонничество.“
  Ерих Фром. „Бягство от свободата„.

  НЕ РЕПРЕСИЯТА ПОРАЖДА СТРАХ, А СТРАХЪТ ПОРАЖДА РЕПРЕСИЯ

  Занимавам се със социологически изследвания. Обичайната методика при тях предвижда да се поканят за участие определен брой хора, които да споделят мнението си по конкретни въпроси. Тези хора се подбират така, че да възпроизведат структурните особености на едно по-широко множество, от което са подбрани – например всички пълнолетни българи.
  Един от проблемите, с които човек се сблъсква при подобни изследвания, е, че не всички хора се съгласяват да участват, макар и в анонимна анкета. За мнението на отказалите да участват трябва да се съди от мнението на тези, които са се съгласили. Това крие рискове, защото няма достатъчно гаранции, че мненията на тези две групи са наистина сходни. Затова, когато процентът на отказалите стане доста висок (прието е да се смята, че е опасно той да надхвърли 30%), данните от изследването е възможно да се окажат компрометирани.
  Обикновено при социологически изследвания у нас процентът на отказалите не надхвърля 30%. Но напоследък при изследвания на политическа тема (поне в рамките на собствения ми опит) този процент сравнително рязко се повиши и достигна 60% с тенденция да продължава да расте. При изследвания на други теми процентът на отказалите е 2-3 пъти по-нисък. Това ме кара да се отнасям скептично към резултатите от социологически изследвания на политическа тема в България, включително от изследвания, в чието провеждане съм участвал.
  Не при всички, но при повече от половината от отказващите да бъдат интервюирани в социологическо изследване, причината е нежелание да се говори именно на политически теми. Зад това нежелание обикновено се крие страх от евентуални неприятности. А зад страха – недоверие към управляващите, достигнало до степен, при която възниква страх  от споделяне на мнението за тях.
  Не обсъждам дали този страх е оправдан или не. Всъщност, в повечето случаи не е оправдан. Обсъждам съществуването му. Нарастването на отказите от участие в социологическо изследване на политическа тема е индикатор за репресивността на политическия режим. Ако съдим по него, сегашният режим в България е необичайно репресивен.

  Как се изкривяват резултатите от изследвания с много откази? В полза на режима.

  Подкрепата за него сред отказалите е в пъти по-ниска, отколкото сред приелите да участват в изследването. Така измереният резултат представя режима като много по-влиятелен, отколкото той всъщност е. Ако имаме стабилизирана диктатура, измерваната чрез социологически изследвания подкрепа за управляващите достига космически висоти, като може да доближи 100%. Затова тези изследователски методи са приложими само в демократични условия.
  За пръв път след 1989 г. наблюдаваме този синдром в България. И забележете – той подхранва усещането за стабилност на управлението. Страхът да се критикуват властите в ситуацията на анонимно социологическо интервю е значително по-малък, отколкото при публични изказвания и действия. Така репресивният режим твори видимостта за собствената си популярност дори когато репресивността се проявява само на социалнопсихологическо равнище, като неясен страх от възможна репресия.
  Значи репресията поражда страх? Не, това също е видимост. Ще се опитам да обясня защо мисля, че е обратното – страхът поражда репресия.
  В „Бягство от свободата“ Ерих Фром се опитва да обясни кое всъщност поражда страха от свободата. Чувството за несигурност. Битието на свободния човек е несигурно, непредвидимо, то твърде много зависи от собствените му действия. Свободата е несигурност, а несигурността е плашеща.
  Почти всички опити за тотално подчиняване на големи, а и на малки групи хора се оказват успешни за някакъв период от време, когато създават чувство за сигурност, предвидимост на съществуването. И рухват много бързо, когато това чувство изчезне. Това е прекрасно изразено чрез думите на Ред от великолепния филм „Изкуплението Шоушенк“: „Затворът е странно нещо. Отначало го мразиш, после свикваш с него. А като мине достатъчно време, ставаш зависим от него.“
  Да, репресията поражда страх. Но в несравнимо по-голяма степен страхът от свободата и личните, несподелими с никого отговорности, които тя поражда, ни тласка към това да искаме да сме зависими от справедлива и добра сила, осигуряваща уют в живота ни. Можем да мразим насилието и пак да се стремим да бъдем негови жертви. Не само прословутият Стокхолмски синдром е индикатор за подобна психологическа клопка.

  Страхът от свободата е кодът,

  чрез който, струва ми се, можем да се опитаме да прочетем непредубедено модерната ни политическа история и нейните странности, криволичещите пътеки, по които се движи българското политическо подсъзнателно. Можем да се опитаме и да разберем защо немалка част от българите подкрепят сегашния репресивен режим, който видимо посяга на елементарни човешки права и икономически свободи.
  Някой беше казал, че капитализмът прави хората различно богати, а социализмът – еднакво бедни. Тази метафора добре онагледява и основното предимство, и основния недостатък на социализма – такъв, какъвто го помним. Сливането на всички власти в единен ред и одържавяването на икономиката неизбежно поражда икономическа неефективност и тя е основната причина за рухването на този обществен модел, господствал 45 години у нас. Това, че той е основан на насилие (защото иначе няма как да се постигне единен ред в едно общество), създава вътрешната логика на колективното съпротивление срещу него, нейната идеология, но не е причина за рухването му. Насилието при социалистическата система създаваше атомизирани дисидентски ядра, но не и мощна масова съпротива. Икономическата неефективност разложи тези режими от горе до долу. Човечеството върви, макар и криволичещо, от робство към свобода, не защото робството е непоносимо за повечето хора, а защото то не може да породи икономическата експанзия, характеризираща модерния капитализъм, основан в крайна сметка на индивидуалната свобода и икономическата предприемчивост. Без това базово предимство – създаване на икономически ефективно общество, позволяващо на повечето хора да живеят по-добре в материално отношение, присаждането на демокрация от западноевропейски тип лека-полека поражда масова обществена съпротива и неудовлетвореност в общества с ниска демократична култура. Такъв е и българският случай.
  Причината за този ефект следва да се търси в нарастващата несигурност за утрешния ден, която е иманентна характеристика на една демокрация, защото е необходима за нейното успешно функциониране. Животът на обективно свободния човек е непрекъсната борба за по-добро съществуване, която при икономическа неефективност, съчетана с нарастваща диференциация, се превръща в борба за елементарно оцеляване. Увеличаващ се брой българи имат проблем днес да лекуват развалените си зъби, да нахранят с пълноценна храна децата си, да си позволят елементарни културни развлечения. Тези проблеми са истинските корени на носталгията по тоталитарните времена, в които имаше известна гарантираност на елементарните условия за възпроизводство на човешкия живот.
  Нарастването на обективните условия за появата на политически режим, който все по-видимо и открито се стреми към възстановяване на някои елементи на тоталитарната система, все още се подценява при опитите да се предложат обяснителни схеми на неочаквано високата популярност на Борисов и ГЕРБ. Според мен работата не е просто в харизмата на Борисов и в примитивните очаквания на хората, че един милиционерски ред ще възстанови справедливостта в българското общество. Сегашният български премиер е естествено изграден продукт на тоталитарния ред. Дори биографичното пребиваване в ъндърграунда, създаден от демократичния хаос, е свързано с това, че хора като него нямаха друг начин да се адаптират към една социална промяна, внесена по същество отвън, която по принцип толерира разширяването на хоризонтите на свободното човешко съществуване. Охранителните структури на бишвия комунистически елит, както и слугинските привилегировани съсловия – разните му там милиционери, пожарникари, спортисти, доносници, че и военни – нямаха друга възможност нито други културни хоризонти да реорганизират живота си, освен като рекрутират кадрите на организираната престъпност в България. Изобщо не е случайно, че и днес сред тях можем да открием огромна маса бивши кадри на МВР и бивши спортисти. Образно казано,

  през деветдесетте години в България предприемчивите инженери станаха таксиметрови шофьори, а предприемчивите милиционери и спортисти – бандити.

  Кое накара обаче българите масово да гласуват за един такъв човек и неговата партия? Само омразата към бившите комунисти и недоволството от поредното правителство, затънало в далавери и корупция? Или пък чалгаджийската му харизма? Какво чудо накара толкова много хора да се доверят на един видимо примитивен човек? Защо са толкова вяли реакциите на засилващите се посегателства срещу граждански свободи, които характеризират политиката на този режим?
  Струва ми се, че

  Борисов е живо олицетворение на една утопия, която свързва в едно страха от свободата и страстта към нея.

  Тя може да бъде изразена по следния парадоксален начин: да накажем господарите и да запазим (възстановим, възвърнем) господарския ред. Нейният литературен аналог е описан във „Фермата“ на Оруел. Борисов е еманация на идеята да натирим и унижим онези, които 67 години управляват съдбините на страната, и в същото време да се върнем към онази сигурност и предвидимост на живота, която те ни осигуряваха. Агресията на Борисов спрямо бившите комунисти съединява образите на тоталитарните господари с успелите да ни надхитрят по време на демократичния преход техни деца. Възстановяването на комунистическото насилие, високомерие и арогантност, силовото обладаване на медиите, цензурата и тоталното подслушване припомнят за уюта на социалистическата зоологическа градина и ни отдалечават от капиталистическата джунгла, която ни плаши. Така страхът от свободата поражда засилваща се репресивност у един режим, който се мъчи да съхрани популярността си, създавайки същевременно условия, които обективно тласкат страната към пълна икономическа безпътица. На този фон отново на повърхността излизат идеологическите мантри на ранния комунизъм – богатството е порочно, предприемчивостта е спекулативна, знанието е реакционно, бъдещето е светло, врагът дебне.

  В СЕГАШНАТА СИТУАЦИЯ МОРАЛНИЯТ И ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ИЗБОР СТАВАТ ВСЕ ПО-ТРУДНО РАЗЛИЧИМИ

  Струва ми се, че днес в България в сравнително чист, дестилиран вид се изгражда моделът на една контрареформация, произтичаща от недотам сполучливия опит на бившите тоталитарни страни да се адаптират към западноевропейските политически и икономически практики. Със сигурност подобни процеси има и в другите европейски страни от бившия съветски блок, но у нас – и поради народопсихологически особености, и поради личните качества на сегашния ни фюрер – те изглеждат особено отчетливи.
  Какъв тип съпротива пораждат и до какво ще доведе всичко това? Съвършено видимо е, че сегашната политическа ситуация в България е особено неприемлива за високообразованите групи в обществото и за дребното частно предприемачество.
  Първото е добре известен ефект от механизмите, по които се заражда съпротива спрямо тоталитарните режими в Европа на ХХ век. Дисидентските ядра винаги имат по-големи шансове да се образуват около високообразовани групи. Те създават политически субкултури, почиващи в крайна сметка върху либерални идеи и идеализиращи свободата. Начинът, по който в такива групи се заражда и развива негодуванието срещу сегашния режим, също илюстрира неговата нарастваща репресивност. Дори хората, които практически се облагодетелстват и се опитват да се нагодят към официалната политическа линия, всъщност се отнасят опортюнистично към нея.

  Режимът на Борисов е първият след 1989 г., който поражда дисидентски реакции в собствения смисъл на думата,

  стигащи до създаването на алтернативна култура на възприемане на действителността.
  Поради това, че този тип противници на режима не могат да бъдат напълно лишени от възможности за публична изява, дисидентското политическо говорене лека-полека се просмуква навсякъде. И за разлика от тоталитарните времена, то поражда контрасъпротива, която също получава легитимност чрез публичното пространство. Критиките срещу режима, основани на либерални ценности, са заглушавани и ще бъдат заглушавани от много по-мощната и по-близка до народната душа реакция на тези, които се страхуват от свободата във всичките й форми. На базата на дисидентското либерално говорене не могат да възникнат мощни обществени движения, видимият ефект е и ще бъде в маргинализацията на образованите съсловия и в затруднения им достъп до властови позиции. Но все пак именно негативизмът на образованите съсловия създава онзи политически резерв, който ще излезе на светло, ако и когато сегашният режим рухне.

  По-сериозна опасност за режима е кризата на доверие в дребното частно предприемачество.

  Ако има нещо, което все пак сравнително устойчиво се развиваше през последните 20 години в България, това е постепенното разширяване на възможностите човек да се справи с проблемите на икономическото си всекидневие чрез някакви активности, които само много условно могат да бъдат наречени частен бизнес. От времената на „Магурата“ доскоро захващането с дребна търговия на черно или на светло, кафененца с 2-3 маси, кръчмички, улични продажби, гаражни магазинчета, малки фондацийки, строителни фирмички, имащи съдбата на вечни подизпълнители и какво ли не още, даваха възможност на стотици хиляди хора сравнително успешно да постигат стандарт, съответстващ поне на онзи, който е достижим със средно платена наемна работа. Тази икономическа активност много често се развиваше на границата със сенчестата страна на икономиката, имаше периоди на възходи – например по време на югоембаргото, и падения – например при въвеждането на касовите апарати от правителството на Костов, но така или иначе поддържаше съществуването на много хора.
  Защо сегашният режим я смачква? Преди всичко защото условията за нейното възпроизводство са пряко противоположни на степента на репресивност на режима. Засилва се монополизацията на основните икономически сфери, изчезва своеобразният корупционен демократизъм, съпътствал българския преход, и се заменя с централизирано източване на държавните пари, в условията на икономическа стагнация липсва каквато и да е политика за подпомагане на дребната частна инициатива.
  Проблемът не е толкова икономически, колкото социален. Частната инициатива от този тип е незаконно дете на демократизацията на икономическите отношения. Тя естествено би се стабилизирала и укрепнала, ако има траен икономически растеж, като редом с това постепенно би навлязла изцяло в светлия икономически сектор. Бързото й ликвидиране би оставило твърде много хора без видими перспективи за адаптация, особено в условията на икономическа криза. Тези хора имат по-висок потенциал да се самоорганизират и да оказват политическа съпротива. Организации от типа на „Сила“ демонстрират именно това.
  Възможно ли е обаче двете потенциални протестни сили в българското общество, които са в състояние да преодолеят страха от свободата, да изградят общо съпротивително движение срещу един репресивен режим? Не зная, те са твърде различни. Едно е свободата да е ценност, друго е да е потребност, често неосъзната, в борбата за оцеляване.
  Това, което може да обедини хората, неприемащи регреса към тоталитаризъм, който изживява в момента българското общество, е моралната непоносимост. Несвободата може да бъде уютна, но никога достойна. Всъщност, унижаването на човешкото достойнство е неизбежна последица от действията на един репресивен режим. От една степен на репресивност нагоре удържането на елементарното човешко достойнство се превръща в своеобразен героизъм. Властовият произвол превръща живота на хората в низ от унизителни преживявания, което на свой ред предизвиква нарастваща непоносимост към властите. Това е пътечката, по която изчезва социалнопсихологическата привързаност към режима на Борисов.
  Но този процес не е еднозначен. Репресията и насажда страх, и стимулира страха. Объркването, породено от загубата на очевидни житейски ориентири, подхранва надеждите, че свободата си струва да бъде жертвана заради реда и предвидимостта, а униженията, на които ни подлага редът, могат да бъдат приети като неприятен, но страничен ефект. Във водовъртежа на подобни страсти и очаквания българите ще определят своето отношение към сегашната власт на изборите наесен.
  Всъщност

  сегашното управление е тест за моралната устойчивост на българския народ в най-елементарния смисъл на тази дума.

  Ще се окажат ли преобладаващ брой хората, които биха избили децата си, жените си и себе си, за да съхранят достойнството си, когато нямат шанс за оцеляване, както се е случило в Перущица в далечната 1876 г.? Или ще бъдат повече онези, които примирено ще положат главите си на дръвника, както се е случило в съседния Батак през същата 1876 г.? Симптоматично е, че съвсем наскоро българската църква канонизира именно баташките жертви, а не перущенските самоубийци.
  Не, не мисля, че сме изправени пред толкова тежък екзистенциален избор както жертвите на Априлското въстание. Но мисля, че

  за да може да бъде свободно едно общество, трябва да може да преодолява страха от свободата.

  В противен случай то е непригодно да се самоуправлява демократично. Ние или ще продължаваме да емигрираме при първа възможност, или ще се научим да възлагаме отговорността да ни управляват на тези, които са способни да го правят демократично.
  За да има смисъл да говорим за обществен морал, за да може моралът в някаква степен да е регулатор на политическите процеси в нашето общество, трябва да има неща, които не сме в състояние да допуснем дори с риск да загубим живота си. А за да бъдем в състояние да правим такъв избор, трябва да си даваме сметка, че животът е временно благо и е много по-пълноценен, когато го живеем без страх. Страхът е привилегия на безсмъртните. Смъртните няма от какво да се страхуват.

  Източник: http://www.legalworld.bg/

• Войни на световете в пет минути

  „Дами и господа, прекъсваме нашата музикална програма заради извънредно съобщение! Те ни нападнаха с огромна скорост и лукавство!”

  Ню Йорк, 1938 година. Орсън Уелс съобщава за нашествието на марсианци по радио CBS.
  “Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал! Изпълзява от дупката и идва насам! На около 20 ярда е от мен!”
  След пет минути настъпва тишина. Най-страшната тишина, която ще накара милиони слушатели да излязат на улицата. Те са пропуснали началото на предаването, а то е особено важно:
  “Дами и господа, Columbia Broadcasting System представя Орсън Уелс и неговия Mercury Theatre on the Air във “Война на световете” от Хърбърт Уелс!”

  В настъпилата суматоха ранените и починалите от инфаркт са хиляди. Армията на спасението раздава противогази. Някои се самоубиват, за да не попаднат в ръцете на извънземните. Малцина са онези, които ще благодарят на Орсън Уелс за това, че е измерил както силата на медията, така и слабостта на човешкия ум.

  Всъщност през 1938 г. Уелс прави нещо повече от радиопиеса. Той извършва социален експеримент, с който доказва, че глупостта може да бъде лесно манипулирана. “Простите хора се управляват безпроблемно, но първо трябва да си ги отгледаш“ – цинично обяснява той, с което си навлича допълнителни ядове.

  Като човек с огромен усет към глупостта и възможностите тя да бъде използвана, Орсън Уелс ще направи и филм за Рандолф Хърст – онзи медиен магнат, който през 1903 г. привикал своя най-добър специалист по Латинска Америка и му възложил задачата да отрази предстоящата революция в тогавашната колумбийска провинция Панама. Журналистът плахо се опитал да възрази, че според неговите данни не се очакват подобни събития. Хърст отговорил: “Твоята работа е да отразяваш събитията. Моята работа е да ти ги осигурявам.”

  А сега ще помоля, дами и господа, да спрете музиката! Моля ви да го направите, защото държа да предупредя, че България е нападната! ТЕ са тук и са наистина ужасяващи! Шетат из държавата ни с огромна скорост и лукавство! ТЕ са навсякъде и се държат далеч по-агресивно от онзи марсианец, който имал нахалството да забие Знамето на извънземната подигравка върху покрива на Белия дом!

  Не ги виждате ли? А аз забелязах няколко ТЕ само за пет минути:

  Първа минута. Джиесемът на дъщеря ми (11 г.) звъни с песента на Весела „Грешнико скандален“. Чувам лъстивите извивки „В мойто огнено легло/ти си моят огнен бог“. Обажда се приятелката й Симона (10 г.), чийто джиесем, чух веднъж, гърми с „Води ме в някоя квартална кръчма” на Ивана.

  Втора минута. „Як е, баси, но ся секи мое си сложи силиконови бицепси!“ – кикоти се умното ми момиченце, което учи в централно столично училище (едно от най-добрите, разправят). Пее и в хора, където стигнали до песента на Славка Калчева „Бяла роза”.

  Трета минута. Тръгвам за работа в адски кофти настроение. Отварям вратата и се спъвам в найлонов плик с миризливи обелки, оставен от съседа преди няколко вечери. Гигантска муха кръжи като нимб около главата ми, докато нервно ръчкам копчето на асансьора.

  Четвърта минута. Разгеле, пристига! Асансьорът е прясно сменен, щото предишния го запалиха и купихме нов, с огледало. Там някой вече е написал с маркер „Кур за ЦСКА! Омрете свини!“. Има три смачкани фаса на пода, а задължителната храчка се гуши в обелка от тунквана вафла.

  Пета минута. Мятам се на колата, запалвам. Насреща ми се облещва билборд с рисунка на разголена блондинка, която ми намига: „Прекалено красива съм, за да работя!“ Отдолу пише: „Благодаря Ви, д-р…!”. Следва името на пластичен хирург, който ме увещава от още стотина пошли билборда, че нежно ще ме разглоби и ще ме сглоби отново, докато се превърна в идеалната държанка.

  Плача ли или съм пуснала пръскачката за предното стъкло? Само пет минути, дами и господа, са напълно достатъчни ТЕ да ни сринат…

  А помните ли, че навремето вървеше кампания „Да бъдем хора за пет минути“? Мобилен оператор се рекламираше във вестниците със… стихотворения. Едно си бях изрязала и го запомних:

  Човекът бе сътворен от кал, но

  днес от желязо е светът.

  Тежко на мекия! За малко

  да умра от доброта.

  Сега, уста безмълвни сключил,

  свил гневно на юмрук ръце,

  живея и усърдно уча

  на зло беззлобното сърце.

  Атанас Далчев го е написал през 1930 г. и си мисля, че осем години преди Орсън Уелс той вече е предупредил за нашествието на ТЕ!

  Какво ли би станало, ако Далчев беше прочел това стихотворение в ефира на „Христо Ботев“, например? Мноого баавно, с поанта върху „за малко да умра от доброта“, а после продължава с „уста безмълвни сключил“. Накрая стига до печалното „живея и усърдно уча на зло беззлобното сърце“.

  Представям си как хиляди слушатели панически излизат от домовете си, за да се изповядат в „Свети Седмочисленици”. БЧК раздава противогази на най-големите грешници. Някои дори получават инфаркт заради това, че не са успели да бъдат хора и за пет минути…

  Който и да ни беше осигурил „преврата в Панама”, дами и господа, няма спор, че му се получи. Дали става дума за конспиративно социално инженерство, не смея да твърдя, но е повече от очевидно, че нормите ловко бяха побутнати да се срутват като плочки на домино – една след друга, повличайки всички останали.

  „За малко да умра от доброта” – повтарям си, докато карам към офиса. Стар голф ме изпреварва отдясно. На светофара се отваря вратата на джип и богатото съдържание на шофьорския пепелник се озовава насред булевард „Васил Левски”. В мен нищо не трепва. Няма възмущение, потрес, няма сянка от гняв.

  Да свикнеш с простащината, разбрах с годините, се получава естествено. Вдишваш обида, издишваш псувня. Вдишваш вулгарност, издишваш примирение. Редовните упражнения учат на хладнокръвие, което помага да запазиш разсъдъка си. Поемайки гледките наоколо си дистанцирано, като художествено произведение, ти заблуждаваш остатъчното чувство за смисленост, че се движиш сред причудливи инсталации, като в музей на сюрреализма.

  Споделих това обиграно умение с моя позната и тя отговори, че вероятно съм дисидент. „Дисидентството в момента е отказът да се превърнеш в простак” – каза ми тя. Достатъчно е да не изхвърлиш пликчето с празна консерва от копърка през балкона. Или да спреш на пешеходната пътека. Достатъчно е да не извадиш на показ празната си душа, за да я развяваш публично. Самата мисъл, че ти не си като ТЕ, е достатъчна да сгрее поне мъничко изстиналото ти, вече цинично сърце.

  Така ми каза тази позната. Само че това беше преди няколко дни, а днес ТЕ, дами и господа, ме атакуваха подло в един от десетките софийски молове!

  Но да започна отначало:

  Вървя си и надничам през витрините, докато наоколо се чува: „Ила, ма, има тишъри по дйевит в Бйенитон!” Изпивам кафенце за десетина лева. Навсякъде хора по анцузи и чехли цъкат с език около пролетните украси, сред които шават живи зайчета и два папагала в кисело настроение. Няколко тулупа нагазват в тревичката, за да ги снимат, въпреки че е забранено.

  Все по-трескаво търся тоалетна и когато я откривам по сложните упътвания, разставени на табелки в най-необичайните места, влизам със замах, за да видя…

  Това, което видях, дами и господа, бяха ТЕ! Но абсолютно победили ТЕ. Такива ТЕ, които помитат всякакви вдишвания и издишвания, всякакви приказки за дисиденстване и  самовнушения, че можеш да останеш недокоснат!

  Пред огледалата в тоалетната на мола десетина напълно еднакви момиченца се снимат с джиесеми. Като казвам еднакви, казвам ЕДНАКВИ:

  Те са тънички като стволче на минзухарче. Косичките им са дълги, редки, изрусени и изтънени в краищата, така че да се получи нещо като триъгълниче по крехките гръбчета. Дънчиците им са с ниска талийка, за да се виждат пъпчетата. Крачетата им се подгъват на платформи от по 15 сантиметра, а устичките им са напращели от дъвки.

  Момиченцата са шумни и се хилят вулгарно. Снимат се в маймунски пози, за да изпратят по скайпа и „фейса” снимките на „ония яки пичове от седми клас”. Джиесемите им звънят с песни на Алисия, Деси Слава, Азис…

  “Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал!” – би извикал Орсън Уелс в този момент.

  Но не и аз. Дисидентката със студеното сърце стои вцепенена, когато вижда сред тази гора от еднаквост своето умно момиченце. Дъвката се е разпльокала по цялата му брадичка. Дясното рамо на дъщеря ми е предизвикателно разголено, а тя е възседнала мивките…

  „Внимавай да не я изпуснеш!” – грижовно съветваше баба ми, докато къпехме нашето малко момиченце в бебешкото корито. Днес обаче ми се ще да призная:

  Да, уж внимавах, бабо, но човек се разсейва. В понеделник ще остави детето си да се върне само от занималнята. Във вторник няма да му провери домашните. В сряда ще му позволи да гледа как Тошко Славков повръща във „ВИП брадър”, щото „нека пък да се социализира!” После ще следват много четвъртъци и петъци, много съботи и недели, когато няма да му обърне внимание.

  И ето как успяха ТЕ, дами и господа. Ние им позволихме да го направят. И пет минути не намерихме да обясним на децата си, че чалгата оглозгва душата без пощада, докато беззлобното сърце е дар, от който няма причини да се срамуват. Не им казахме, че красотата не е силикон, нито еднаквост. Тя не е „да не работиш”, а тъкмо обратното. Красив те прави умението да мислиш и да се радваш от положеното усилие. И затова „красотата ще спаси света”, мили наши деца – ето това не намерихме време да им кажем…

  „Изпуснах си детето, бабо!” Така ми се ще да изкрещя. Но вместо това запалвам цигара. И докато пуша, си мисля, че имам точно пет минути, за да реша дали да я изгася в пепелника, или да метна фаса през прозореца.

  Следва тишина. Най-страшната тишина, в която ще направя много важен избор.

  Пет минути, дами и господа, са решаващи във войната на световете.

  Любослава Русева

  http://www.reduta.bg

• Съдебен процес над убиец на българка в САЩ

  Най-сетне в понеделник, 6 юни 2011г. съдът на окръг Коб, щата Джорджия, ще даде ход на наказателното дело срещу Джошуа Кевин Дръкър, обвинен в убийството на българката Лора Николова, съобщиха за Eurochicago.com от българското посолство във Вашингтон.
  Животът на 25 годишната Лора Николова беше насилствено отнет през април 2004 г. в Атланта със смъртоносен изстрел от ръката на познат на нейния годеник, дошъл да ги ограби в дома им. Лора бе една от хилядите български студенти, които идват в САЩ всяко лято да работят и спестяват средства за своето образование, а също така и доведени от любопитството и ентусиазма на младостта.
  Сега, след седем дълги години на очакване, убиецът й ще бъде изправен пред съда за жестокото престъпление, което е извършил. В името на изстрадалото семейство на младото момиче ни остава единствено да се уповаваме на американското правосъдие, че ще позволи бърз съдебен процес и справедлива присъда за извършителя. В щата Джорджия има смъртно наказание, но по информация от пресата роднините на момичето искат доживотен затвор за убиеца без право на помилване.
  Доказателствата срещу Джошуа Кевин Дръкър са толкова силни, че през тези седем години той не е излизал от затвора. Рецидивист, залавян от полицията за грабежи и притежание на наркотици, но заради влиянието на баща му, който е пастор до убийството, 25 годишният по това време мъж, се е измъквал само с пробация.

• Шакил О’Нийл напуска баскетболната площадка

  Току що завърши пресконференцията  предавана директно от спортните телевизии по света, на която Шакил О Нийл ( Shaquille O’Neal) или Шак както всички го наричат обяви, че се пенсионира от баскетбола.

  Това стана по уникален начин от собствения му дом, с изявление, което той направи с много вълнение и с присъщото си чувство за хумор.

  Шакил О’Нийл е известен със своята забележителна физика. Висок е 2.16 m и тежи 147 kg. Номерът на обувките му по американския стандарт е 23 (около 56-ти номер по нашия). Известен е с няколко прякора, като Големия Дизел (Дизела), Големия Татко, Големия Аристотел, Супермен, и последния след дипломирането му като магистър по „Бизнес администрация“ – Доктор Шак.

  В периода 1992-96 е играч на „Орландо Мейджик“. Между 1996-2004 играе за „Лос Анджелис Лейкърс“ , от 2004 до 2007 – за Маями Хийт, 2008 за Финикс Сънс и сега във Кавалиърс 2009 -2011 . Шакил О’Нийл е двукратен олимпийски шампион (1996, 2000), световен шампион 1994 г., 4-кратен шампион на НБА (2000, 2001, 2002, 2006). През 1996 г. е включен с списъка на 50-те най-добри играчи в историята на НБА, като става най-младия участник в този списък и единственият, който към този момент не е приключил кариерата си. Признат е за най-ценният играч на НБА за 2000 г. Взел е участие 15 години в Мача на звездите от, които 13 поредни (1993-2006).

  

  

• Shaq Officially Announces Retirement In Press Conference Full Of Jokes And Tributes

  Shaquille O’Neal was a one-of-a-kind superstar, and his retirement press conference was, fittingly, one of a kind. Shaq announced his retirement in a 30-minute news conference, during which he joked about the New York Knicks’ open GM position, gave himself yet another new nickname, bashed critics like Stephen A. Smith and Skip Bayless and shouted out pretty much everyone he knew.

  „Father time has finally caught up with Shaquille O’Neal,“ he said to begin.

  Wearing a pink tie, O’Neal certainly made things interesting. He began by pretending to take a phone call asking him to take the New York Knicks’ team president job after Donnie Walsh stepped down. He retired all his previous nicknames and asked everyone to call him „The Big AARP.“ He explained that he left Orlando to go to the Lakers in 1996 in part because of „a lot of selfish reasons: movies, stuff out there.“ He explained his feuds with Kobe Bryant as him „getting into business mode“ and pushing his buttons to help win championships. He said children have it easy today with the Internet and that he’d be a „valedictorian“ if he grew up today. He said he „didn’t respect“ critics who haven’t walked in his shoes, singling out Bayless and Smith, but added that he will miss the media.

  All in all, it was classic Shaq. Well, except for the reflective part. For a man who was known for having a healthy ego, Shaq was surprisingly honest about some of his shortcomings. He mentioned several times how much he regretted missing his free throws throughout his career. He explained that he decided to retire now because he was looking at surgery and a nine-month recovery, and he didn’t want to let down the Celtics and the city of Boston by not recovering. He said he was selfish at several points of his career and retired in part to avoid needlessly chasing Wilt Chamberlain on the all-time scoring list.

  Shaq also was incredibly thankful. He singled out Phil Jackson and Doc Rivers as great coaches, leaving out many others. He sung the praises of Dwight Howard, a man he once feuded with, suggesting that he would be „disappointed“ if he didn’t win three or four championships. He said he feels Kareem Abdul-Jabbar deserves a statue in Los Angeles before him. Finally, he ended his press conference by thanking dozens of family members.

  In the end, though, Shaq left as the personable, unique superstar he always was. The most touching moment was when he talked about his parents and how difficult they had it growing up in a rough neighborhood in New Jersey. Here, Shaq said the questions over whether he reached his full potential are meaningless to him.

  „Even if I didn’t reach my full potential, I can look at my mom and dad and say ‘We made it.'“

  Jun 03 1:50p by Mike Prada

  www.sbnation.com

• Детският портал Az-Deteto.bg отбеляза своя девети рожден ден

  Az-Deteto.bg отличи петима творци и творчески колективи за принос към щастливото детство на българските деца

  Леда Милева, Рози Карасловава и детска вокална група Бон Бон, Детски отдел на Столична библиотека, Столичен куклен театър и екипът на спектакъла „Бремен“, Държавен театър „Стоян Бъчваров“ – ТМПЦ-Варна, са отличените тази година от Az-Deteto.bg за принос за щастливото детство на българските деца. Почетните грамоти бяха обявени и връчени на традиционния празник в Софийския зоопарк пред клетката на пони Вихър на 29 май 2011, с който детският портал отбеляза своя девети рожден ден.

  Досегашни носители на приза на Az-Deteto.bg от предишните две години са Валери Петров, Красимира Колдамова, Слава Рачева, Борис Карадимчев, кака Лара, Владимир Люцканов (бате Влади), Маша Илиева, Елза Лалева и др.

  За доброто настроение на всички над 900 деца, присъстващи на празника по повод Международния ден на детето и деветия рожден ден на www.Az-Deteto.bg, се погрижиха феите Розофея и Жълтофея, летящото куче Випо, Олинезко. Наградите и подаръците за многото забавни игри и танци на тържеството, осигуриха партньорите от Екопак България, Победа, Олинеза, Виполенд, МАМ и ХИПП, Аркор и Екопак България.

  На прага на лятната ваканция, ето какво споделят 295 деца в специалната анкета на Az-Deteto.bg „Какво искате да правите през лятната ваканция“.
  Новите приятелства и четенето на интересни книги са най-желаните от децата занимания за летните месеци (по 17%). Непосредствено след тях се нареждат пътешествията в България и в чужбина, заедно със спортната дейност (по 16%). Спането до късно и гледането на телевизия са в средата на класацията, съответно с 10% и с 11% от гласовете. Но по-голям е общият дял на децата, които искат да използват ваканцията, за да усвоят нови умения – да готвят, чужд език, музикален инструмент, рисуване или театър (общо 13%).
  Или както обобщава Стефани, едно от децата участвали в анкетата: „През лятото не се прави само едно нещо!Тогава е времето да се забавляваме и да научаваме много нови неща. Аз лично използвам лятото за всичко, за което мога да се сетя или да прочета в Аз детето!“

  Az-Deteto.bg пожелава на всички деца щастлива ваканция!

  

• Борисов в лабиринта на зависимостите. Поглед с широко затворени очи

  Автор: Светла Василева

  В точните науки две плюс две е  четири. Нито повече, нито по-малко. И резултатът не подлежи на обсъждане нито поражда съмнения.  В търговията, отговорът на простото математическо действие зависи – дали купуваш или продаваш.

  Според шеговития съвременен фолклор. В обществения живот, особено в днешната българска ситуация, едва ли ще се намерят мнозина, които смело да потвърдят валидността на математическото правило отнесено към  политиката.

  Въпреки това, гледайки с широко затворени очи към лабиринта от факти,  случвания и обрати, няма как да не забележим натрапващи се връзки и зависимости по вектора Енергетика – Бойко Борисов – Валентин Златев.

  Първо. Една от първите публични заявки на специален интерес на правителството на Б. Борисов към енергийния сектор бе кандидатирането на Румяна Желева – тогава (2009 г) външен министър на България, за комисар по енергетика (като първо желание). Изключително амбициозната задача при демонстрираното  ниво на (не)компетентност на кандидата ни и създадения имидж на страната на Троянски кон на Русия в ЕС заради енергийните проекти, претърпя сякаш логично фиаско. Онова, което остана зад кулисите и което Р. Желева предпочита да подминава с мълчание в биографията си, са връзките й с Правец когато като директор на фирма “Езтур”,  стопанисва  правешката резиденция на Тодор Живков (към онзи момент собственост на Мирчо Спасов), придобита в последствие от фамилия Златеви.

  Второ. Проектът АЕЦ Белене, който при идването на власт на ГЕРБ през 2009 г “заспа” като грозно пате, образно наречен “гьол”, се събуди внезапно през лятото на 2010 г като красив лебед и вече “структуро определящ за икономиката”. В истерията около преговорите с Русия и последните подписани договорености (тази година) се оказа, че не друг, а Валентин Златев, генерален директор на “ЛУКойл България” и приятел на Б. Борисов, консултира руската компания “Росатом”, присъствайки на разговорите в Москва, водени на високо правителствено ниво.

  Конфликтният Анекс 12, станал факт, благодарение на подписа на К. Първанов,  според външният ни министър Н. Младенов е пробив в националната сигурност. Министърът на икономиката и  енергетиката Т. Трайков го определи като  превишаване на  правомощията и уволни  шефа на НЕК. За  министъра на финансите С. Дянков и премиера Б. Борисов обаче нищо съществено не се бе случило. В това акапелно разногласие многозначително прозвуча соловата Ария на Подкрепа за проекта на руският посланик в София – Юрий Исаков, който  на 6 април 2011 г  заяви, че АЕЦ Белене отговаря 100% на интересите на България!

  На фона на тази (не)обяснима  дисхармония от очите на публиката остана скрит един  факт. Иван Юревич Исаков, син на посланика на Русия в България, от края на 2009 г е собственик на два апартамента у нас, върху които надлежно е учредил право на ползване на името на родителите си, надлежно вписано в публичния регистър.

  –––––––––

  Текст от картинката:

  Дата от дв. вх. регистър 23/12/2009
  № от описната книга: 1573 от 23/12/2009
  Акт том 9
  Акт № 133
  Година 2009
  Продавач – ЕИК / БУЛСТАТ 040902318 ТЕРА ТУР СЕРВИЗ ЕООД
  Купувач(Частна собственост) – Иван Юревич Исаков
  Титуляр на правото(Право на ползване) – Людмила Генадиевна Исакова
  Титуляр на правото(Право на ползване) – Юрий Николаевич Исаков

  Самостоятелен обект в сграда, предназначение – Жилище, апартамент, парцел – ІІ-за туристически комплекс, спорт и атракции, площ по док. – 54.760 кв. м., гр.Правец, с обща площ от 61.35 кв.м., МАЗЕ №2 от 3.05 кв.м., 25/420 ид.части от ГАРАЖ с маневрено хале, находящи се в Многофамилна жилищна сграда №3 с площ от 665.23 кв.м. и рзп от 3135 кв.м. , обл. СОФИЯ, общ. ПРАВЕЦ, гр.Правец, ет.ІV, ап.3
  Имотна партида № 6037

  Продавач – ЕИК / БУЛСТАТ 040902318 ТЕРА ТУР СЕРВИЗ ЕООД
  Купувач(Частна собственост) – Иван Юревич Исаков
  Титуляр на правото(Право на ползване) – Людмила Генадиевна Исакова
  Титуляр на правото(Право на ползване) – Юрий Николаевич Исаков

  Самостоятелен обект в сграда, предназначение – Жилище, апартамент, парцел – ІІ-за туристически комплекс, спорт и атракции, площ по док. – 57.070 кв. м., гр.Правец, с обща площ от 63.94 кв.м., МАЗЕ №3 от 3.05 кв.м., 25/420 ид.части от ГАРАЖ с маневрено хале, находящи се в Многофамилна жилищна сграда №3 с площ от 665.23 кв.м. и рзп от 3135 кв.м., обл. СОФИЯ, общ. ПРАВЕЦ, гр.Правец, ет.ІV, ап.4
  Имотна партида № 6039

  ––––––––-

  Апартаментите са закупени от фирма  Тера Тур Сервиз ЕООД, чийто едноличен собственик е Васил Златев, пети по богатство за 2010 г в класацията на 100-те най-богати българи и баща на Валентин Златев. Компанията му е инвеститор в голф комплекс Правец, на чиято територия  се намират  въпросните апартаменти. Разбира се няма как да знаем кой на кого е платил в тази сделка – Исаков на Златев или … обратното. Безспорни са само участниците в нея и фактът на връзка между тях. Покупката на недвижим имот обаче никак не е случаен акт. Предвид актуалната  позиция на Юрий Исаков и амбициите на руската държава в сферата на енергетиката, можем да допуснем, че това няма да е просто филм, а сериал с многобройни сезони.

  Трето. Проектът за нефтопровод  „Бургас-Александруполис”, който “изчезна” от светлините на публичния интерес и за който Б. Борисов категорично заяви  при посещението си в Техническия университет в София на 24.10.2010 г, че няма как екологичната му оценка да бъде положителна, изненадващо се оказа, че никак не е спрян. Напротив. Според съобщение на пресцентъра на Министерство на финансите от 09.02.2011 г премиерът многократно е заявявал, че „Бургас-Александруполис“ ще бъде реализиран, ако има пълна гаранция, че няма да навреди на околната среда в района на Бургас. Преди гаранцията да стане факт, друго събитие обаче сякаш предопределя очакваната й поява.

  С Решение № 172 от 22 март 2011 г., правителството на ПП ГЕРБ  предоставя на концесия за 35 години на „Лукойл Нефтохим Бургас“ – АД пристанищен терминал Росенец, част от Пристанище за обществен транспорт с национално значение Бургас срещу правото и задължението на концесионера да поддържа обекта и извършва пристанищни услуги . Тихо, без публичен шум. И без алтернативни предложения. Нито правителството на С. Сакскобургготски, нито това на С. Станишев удовлетворяват молбата на руската компания, макар същата да е депозирана от септември 2004 година.

  Същият месец TBP (Транс Балкан Пайплайн) – проектната компания на нефтопровода „Бургас-Александруполис” внася в МОСВ доклад, удовлетворяващ, по мнението на министър Караджова,  изискванията на НАТУРА 2000. След по-малко от два месеца, на 19 май 2011 г е предоставена и преработената Оценка за въздействие върху околната и социалната среда (ОВОСС). Фирмата е ревизирала концепцията си от 2009 г, подкрепяща разтоварването на суровия нефт чрез ЕЗП (единични закотвени платформи – буйове), давайки приоритет на естакадно разтоварване, т.к “съоръженията ще бъдат разположени в близост до пристанище „Росенец” – индустриална зона, която ще даде възможност за връзка със съществуващата инфраструктура за транспортиране на нефт” (дефинирано на сайта на ТВР).

  Така казано, нещата си идват на мястото. Проектът за нефтопровод „Бургас-Александруполис”, популярен в руската преса и като “любимото дете на администрацията на Путин”, за чиято реализация от самото начало работи “ЛУКойл”, нищо чудно да се реализира. Поредното “грозно пате”, което ще се прероди пред очите ни в “красив лебед”. Обръщането на палачинката сякаш е предизвестено. И няма да е нещо, което  Б. Борисов не правил и преди.

  Четвърто. Още не са отшумели баталните сцени и истериите около високите цени на горивата, както и спомена за конфликта между българският министър на икономиката и енергетиката  Т. Трайков и директора на руската компания “ЛУКойл” -В. Златев. Времето не бе достатъчно да забравим и позицията на премиера в защита на частната фирма. Както и че “на тъмно” бе подписан някакъв меморандум между държавата и рафинерията, уж в защита интереса на потребителите.

  Днес вече е категорично ясно, че руската компания е не само монополист в производството на горива, но и във вноса им поради факта, че между 77% и 85% (за различните видове) от задължителните по закон акцизни складове  на територията на страната са нейна собственост. Също така е ясно, че “ЛУКойл” не е склонен да обяснява начина, по който ценообразува, нито да предоставя актуална информация за запасите си от петролни продукти. Както и че компанията е един от най-големите данъкоплатци, на които Борисов разчита за приходите в бюджета. Монополното положение на нефтената рафинерия, включването на В. Златев  в преговорния процес по проекта  АЕЦ Белене, предоставянето на концесия на пристанище Росенец на “ЛУКойл” и очакваните последици –  новиране на проекта “Бургас Александуполис”, персонифицират  руския интерес в личност, изключително близка до премиера, която някога е била и “работодател” на последния.

  Сериозно ли е да говорим, в тази ситуация, за диверсифициране на доставки? За енергийна сигурност и независимост? А за национална сигурност?

  
  

  Източник: http://pozicii.net/

• Празник на буквите, българската култура и родолюбието в БУЦ „Знание”

  На 28-ми май, четири дни след най-светлия български празник на книжовността, просветата и културата – ученици, учители, гости и родители отпразнуваха заедно поредното завършване на една, наситена със събития, емоции и успехи, учебна година в БУЦ „Знание” и училищата към него – „Родна реч” и „Родолюбие”. С тържествена музикална програма, перфектно организирана и ръководена от музикалния педагог г-жа Даниела Стоянова, се представиха блестящо учениците от първи до осми клас на училище „Родна реч”. Присъстващите имаха удоволствието да чуят обичания от всеки българин „Химн на Кирил и Методий” изпълнен от учениците на БУЦ „Знание”, с който официално бе открит празникът. По-късно учениците от втори до осми клас с класни ръководители – г-жа Бонка Георгиева, г-жа Антоанета Лентова, г-жа Нина Шарапчиева и г-ца Мая Стоянова, пяха „Златни букви”, „Родна реч”, „Земя, пълна с добрини” и „Песен на будителите”, а първокласниците на г-жа Стефка Папазова предизвикаха бурните ръкопляскания на многобройната публика със своята „Песен за буквара”.
  Чудесно се бяха подготвили за празника, по повод края на учебната година и учениците от училище „Родолюбие” от базата в Къмберланд с преподаватели – г-жа Анелия Терзийска,  г-жа Стефка Генчева, г-жа Росица Дамянова,  г-ца Биляна Неофитова и г-жа  Атанаска Манджолска,  които представиха на гостите театрални сценки за буквите, оригинален прочит на приказката „Сливи за смет”, която бяха нарекли „Сливи за стари учебници” ,  музикална импровизация  на танца на козлетата по приказката „Вълкът и седемте козлета” и  два  народни танца – Ръченица и Дунавско хоро.
  Със своя празнична програма от песни, стихчета и танци отбелязаха последния учебен ден за годината и децата от център „Знайко”, с ръководители г-жа Ирена Калева, г-жа Мариана Доганджиева и музикален педагог Даниела Стоянова.
  Всички те показаха на своите родители и приятели колко много са научили през съботните дни, прекарани в Български Учебен Център  „Знание”. Показаха на всички в залата как знанието носи радост, защото именно радост и щастие се четеше по лицата на всички деца и най- вече на  първокласниците, които гордо рецитираха стихове за буквите, с което ни показаха, че вече са грамотни и знаят да четат и пишат на български език.  С голямо въодушевление те изиграха сценката  за Буквите и Панчо- мързеланчо.
  Много прочувствено беше и изпълнението на възпитаниците на г-жа Антоанета Лентова, които ни разкриха как Бог ни е дарил с четмо и писмо с произведението Светите братя на Николай Райнов.
  Радост и вълнение се четеше по лицата и на по-големите ученици, които представиха традиционни български народни хора и напълно заслужено получиха своите грамоти и статуетки за поддържане и съхранение на българската култура в Америка от своя художествен ръководител г-н Константин Маринов.
  Наслада и удоволствие за очите на всички присъстващи бяха изпълнените с грация и финес спортни танци на г-ца Христина Барганска и г-н Евгени Петков, както и на техните талантливи възпитаници, с които те вече трета година  работят в  Център „Знание”.
  Прекрасни и запомнящи се бяха и соловите изпълнения на пиано на учениците на г-жа Даниела Стоянова, които спечелиха сърдечните аплодисменти на всички присъстващи.
  С много тържественост и емоция настъпи моментът, който всички ученици и не по-малко техните родители с трепет очакваха – официалното връчване на удостоверенията за успешно завършен клас в българското училище, подписани лично от българския посланик в САЩ – г-жа Елена Поптодорова. А директорът на БУЦ „Знание”, г-жа Лили Паслиева връчи почетни грамоти за дарителство на родители на наши възпитаници за направено дарение и оказана подкрепа на дейността на БУЦ „Знание”, Чикаго.
  И накрая какво е един празник в училище без снимки на любимите ученици с техните обичани учители! А за бъдещите успехи и постижения на децата всички се почерпиха в класните стаи с шоколадови лакомства и сладкиши!
  Български Учебен Център „Знание” честити на всички свои възпитаници успешното завършване на учебната година и им пожелава незабравимо, слънчево лято! До нови срещи наесен!
  Мая Сенофинова –
  учител по български език и литература,
  БУЦ „Знание”
  Снимки- Янко Иванов

• Старчета – камикадзета във Фукушима

  Над тясно стълбище в скромна и незабележима офис-сграда трима пенсионери седят в препълнена с вещи малка стая, наведени над компютрите и мобилните си телефони.

  Приличат на комитет от кварталния пенсионерски клуб, а не на ръководители на 250-членен екип от доброволци, които искат да помогнат за справяне с една от най-тежките атомни аварии в човешката история.

  72-годишният Ясутеро Ямада и другите старци от „Корпуса на опитните ветерани“ искат да работят в тежко пострадалата атомна централа „Фукушима Даичи“. Групата е съставена само от пенсионери над 60-годишна възраст и има уникални преимущества, тъй като клетките на по-старите хора се делят по-бавно от на младежите.

  Възрастните японци са готови да рискуват живота си за благото на страната. „Трябва ние да сме там вместо тях,“ казва Ямада за 1000-та души, които в момента са в атомната централа.

  „Старите хора сме по-малко чувствителни към радиацията.“ Той е бивш инженер в Sumitomo Metal Industries и има десетилетия опит. Преборил се е с рака и пояснява, че цени живота си, но иска да помогне в годините, които му остават.

  Мобилният му телефон звъни. Той вади слуховия си апарат, за да отговори. Търсят го отново от новинарска медия. Репортери от цял свят се обаждат всекидневно, откакто Ямада разгласи съществуването на своята група.

  Интересът към нея се засили, след като съветник на японския премиер я нарече „отряд самоубийци“. Гоши Хосоно заяви на пресконференция, че макар властите да са благодарни на старците, нямат чак такава нужда от тях.

  Пенсионерската „камикадзе-група“ никак не е възхитена от определението. 65-годишният Масаки Такахаши настръхва от думите на Хосоно. „Искам да спрат да ни наричат „отряд самоубийци“ или камикадзета,“ казва той. „Не правим нищо особено. Просто смятам, че трябва да помогнем и не мога да допусна само млади хора да влизат в централата.“

  Такахаши твърди, че вече са събрали 900 дарители и към 250 старци в добра физическа форма, готови да облекат белите антирадиационни костюми и да влязат на територията на централата.

  Причините да станат доброволци са различни, но сред тях не е желанието да умрат. 69-годишната Казуко Сасаки, съоснователка на групата, казва, мотивите и са много лични. „Моето поколение подкрепяше строежа на атомните централи. Ако ние не поемем отговорността, кой да го стори?“

  Но Сасаки е също така и прагматична. „Когато бяхме млади, никога не сме мислили за смъртта. Но сега тя ни се струва нормална, защото остаряваме. Имаме усещането, че ни очаква. Това не значи, че искам да умра. Но ме е страх по-малко отколкото на младини.“ Според нея 30-годишните, изложени на радиацията в авариралата централа, може да развият рак след пет или десет години. Тогава тя ще е на 75 или 80 и може така или иначе вече да се е разболяла.

  Властите спорят доколко разумно е доброволчеството на старците. Собствениците на атомната централа от Tokyo Electric Power Company (TEPCO) са им благодарни. Но заявяват, че разполагат с достатъчно работници, които контролират кризисното положение. Според други източници обаче фирмата изпитва трудности да накара свои служители да влизат в местата с висока радиация.

  Хикару Тагава е бивш служител във Фукушима. Живял е само на няколко километра от централата, в област, която сега е евакуирана. В момента се намира в кризисен център край Токио. „Нищо не може да ме накара да се върна да работя там,“ казва той, докато малката му дъщеря играе наблизо. Той има две малки деца и смята, че нивата на радиация са „прекалено опасни“.

  Дали заради опасения от недостиг на работници или заради публичните изказвания на групата пенсионери, съветникът, който ги нарече „отряд самоубийци,“ вече не е чак такъв противник на идеята. „Срещнах се с ръководителя им и разговарях с него за евентуални следващи стъпки,“ казва Гоши Хосоно. Ямада също потвърждава за срещата с Хосоно и вярва, че групата скоро ще заработи в централата. Според него причината е проста: „Те имат нужда от нас.“

  Източник: http://www.webcafe.bg

• Орхан Памук в София

  От 18 до 20 май в София беше носителят на Нобелова награда за литература за 2006 Орхан Памук. У нас са идвали и други нобелисти, като Мишо и Пинтър, но преди да станат такива. Добре е да си дадем сметка за мащаба на това събитие. Това е все едно Бийтълс да дойдат за концерт между «Revolver» и «Sergеant Pepper» или Уорхол да беше направил приживе изложба в «Музейна галерия за модерно изкуство» на Оборище 10. Разбира се, преди година у нас долетя Дзън Фанджъ с антуража си от знаменитости, но контакт с художника практически нямаше. Впрочем, преди точно 10 години у нас свири ансамбълът Ентерконтемпорен, но без диригента си Пиер Булез и може би заради това остана с полупразна зала «България». А успоредно с Памук у нас беше и Мидори, една от великите цигуларки на нашето време, за да оформят двамата една налагаща се тенденция: шансът автентична знаменитост да се озове на български бряг все повече се дължи на лични контакти, симпатии и приятелства, отколкото на официални покани от държавни институции или на мениджърски културни посредници с амбиции за престиж и печалба.

  В случая посещението на Орхан Памук в България дължим на глобалния престиж и личния чар на американската писателка Елизабет Костова. Нейната едноименна фондация в България покани и организира по забележителен начин престоя на толкова обичания у нас, оказа се, турски писател.

  В рамките на тези три дни Памук получи две отличия – орден «Златен век» от Министерството на културата и Доктор Хонорис Кауза от Софийския университет. В негова чест бяха дадени две официални вечери, покани за които получиха отбрани представители на интелектуалния, политическия и литературния елит на столицата, между които Меглена Кунева, Антони Георгиев, Весела Чернева, Георги Тенев, Кристин Димитрова, Бойко Пенчев, Юлиян Попов, Стефан Тафров (впрочем, последните двама са съответно председател и член на борда на фондацията, тъй че те са подбирали останалите, до чийто знаков списък така и не се добрах). Покрай срещите с разни елити и завеждащи поколения писатели, Орхан Памук успя да произнесе и две кратички слова и да проведе два разговора пред публика. Що се отнася до словата, те бяха по-скоро разочароващи. Т. нар. академично слово във връзка с удостояването му с титлата Doctor Honoris Causa беше устно, неприлично кратко и беше резюме на постановки и мнения, които присъстващите вече бяха чули в разговора с литературоведа Бойко Пенчев на същото място – в аулата – предишната вечер. Въобще, извън разговорите, в които се показа като голям актьор на сцена в ролята на протагониста, а именно на велик писател със заслужена световна слава, Памук се придържаше към капризните маниери на примадона: идваме с приятелката, впрочем небезизвестната писателка Киран Десаи, която държим в публиката или разхождаме; не даваме автографи; отказваме политически въпроси; що се отнася до тези от публиката, изискваме да са писмени и пресети; до последния момент променяме програмата и хем не щем да се мешаме със своята и чуждата власт, хем в последна сметка си изписваме «силни местни политици» за първа вечеря и турска амбасада за втора. Впрочем, известна арогантност, увенчана с елементи на презрение, нетърпеливост и досада, бездруго ще да са родилен белег на повечето успели гении; нещо повече, те може би успяват като такива именно по силата на тези уж дефицити на характера, впрочем, според Ницше, наложени като недостатъци от лицемерните демократични култури на ресантимана от по-ново време. С флегматичната си походка и отнесена заблеяност, с невярващата почуда, с която приемаше овациите на един интерес, мотивиран по-скоро от читателска любов, отколкото от нездрава звездомания, с откъслечните изблици на санкционираща нервност по отношение на интервюиращите го, които понякога се огъваха под бремето на отговорността и притеснението – с всичко това Орхан Памук се показа като един заслужил успеха творец на нашето време, който е достатъчно интелигентен да се справя с бремето на славата, но не без тя да го изнурява, най-вече защото несметът влюбено-притеснени люде му краде от времето за писане и за общуване с хората, които са му автентично близки или му плащат да бъде далеч от писателската си маса.

  Ала впечатлението, с което ще остане Памук в съзнанието на публиката, ще бъде доминирано не от образа на нобелист, навремени препъващ се в тогата на поредното отличие, в шлейфа на ненужен брътвеж и официални метани, а от излъчването на писателя, който е и изумителен комуникатор. Не ми се ще да коментирам работата на интервюиращите. Ще кажа само, че стана видно колко е важно човек да има журналистически тренинг и да му стига солукът дори когато е жена-писател, не знае английски и от притеснение страните му аленеят по далчевски. Що се отнася до Памук, в момента, в който разговорът започваше, той сякаш превключваше на друга програма; от отнесената провлаченост не оставаше и следа и той се превръщаше в онова, което всички очакваха – един красноречив, бърз, гъвкав и ясен човек на словото във всичките му форми, който говореше едновременно на широко ветрило от публики и не се страхуваше да бъде нито висок, нито масов, нито изненадващ, нито банален, нито празнично-идеално-обобщителен, нито делнично-материално-частен. Памук отговаряше с добросъвестна съсредоточеност и със сякаш автентична персонална въвлеченост на всякакви въпроси, ако и една лека сянка на униние и досаденост да се спускаше над иначе толкова живото му лице, когато му се случеше да получи, примерно, две серии от по три повтарящи се въпроса около самотата и щастието. Но и тогава съхраняваше присъствие на духа и с леко притворна добросъвестност се заемаше да повтаря вече дадения отговор. Въобще, с цялостното си присъствие, с всичко, което каза и по начина, по който го каза, Памук недвусмислено показа, че принадлежи на онази рядка порода хора, които са способни да изричат всичко, включително и най-изтърканите баналности, с онази красноречива и направо красива вътрешна вяра, с онази всепобедно убедителна убеденост, която ги превръща в прозрения, в едва ли не новородени истини. Възможно е да се каже и по обратния начин: именно тази уникална способност да се споделят с финес и безцеремонна повторителност без притеснение неща, отдавна превърнали се в социални предмети, превръща малцината майстори на този стил в автентични публични персони; в хора, които биха били добри във всичко; в гении от ренесансов порядък с неизбежната обратна страна на титанизма, която допълваше като втори тъмен нимб обвитата в снежно сияние глава и на Орхан Памук.

  Например, нищо от онова, което каза Памук за близостта между Турция и България като провинциални маргиналии на Европа и модерността, като един вид сиамски близнаци с разделени глави и общо тяло, които споделят повече от онова, което ги разделя; като невидимости, които могат да превърнат проклятието в дар и, веднъж забелязани, да станат дори по-интересни, макар и по неизбежно екзотичен начин, не беше ново за публиката. Но тази готовност преуспелият турчин да включи нас, българите, в гео-културното си размишление за случайните динамики на националната и индивидуалната културна осъщественост, за двусмисления късмет да идваш от малка култура и да се случиш в голямата, вече беше прелъстителен жест, на който публиката с готовност се отдаде. Нещо повече, Памук не се страхуваше да звучи носталгично със своята закъсняло романтична вяра в един универсализъм на индивидуалната уникалност, продължен в една практически надживяна вяра в силата на романа, на изкуството, на въображението, на творческите и съзидателните способности на отделния човек. От начина, по който говореше за изкуството като панацея, Памук показа, че или не знае, или пет пари не дава как работят творци, като Джеф Кунс, Мадона или Паулу Коелю. А и огромното желание на писателя да се представи и като поливалентен интелектуалец, който може да говори с еднаква убедителност за мистериозно-планинската съдба на Балканите, за социално-политическите брожения в ислямския свят днес, за турския обществено политически живот, за полупропускливостта на Европейския съюз, за теоретичните построения на Волфганг Изер, за бокса, борбата и турското кино на 60-те, за предимствата на болката на самотата на писането пред прекрасния ден навън и пред вибриращото чувство за живот и осъщественост в нестихващия социален говор, за това защо човек продължава да прави неща, които ще му донесат нещастие, ако и да е убеден търсач на щастие. Всичко това прилича, впрочем, на носталгичен консерватизъм, който търси ренесансови опори, за да съхрани жив един анахроничен и надживян възглед за твореца като месия и говорител на групи и общности; един възглед, който изглежда има все още някаква инерционна тежест единствено в по-източни, по-изостанали, но и по-съпротивляващи се кътчета на света – в Турция и България, но също може би и във Франция и Германия, в Русия и Китай.

  И така, Орхан Памук нямаше как да не ни хареса, тъй като той говореше през цялото време за нас и вместо нас, българите, балканците, а защо не и европейците, дето обитаваме едни или други покрайнини на един свят с все по-контестиран център. Орхан Памук ни каза, че по някакъв начин има спомен от София, в която е за пръв път; че турци и българи се срещат в сиренето на глобалния нюйоркски пазар; че стига да оцелееш с провинциалността си под мишница, вече можеш да я превърнеш и в оръжие и крило; че хората са еднакви навсякъде и че от нас зависи да превърнем мнимите пасиви в реални активи; че по-добре да не мислим толкова за идентичността си, тъй като това е знак, че сме в беда; че е хубаво, дето светът е видял колко е бил сляп в убедеността си, че хората, изповядващи исляма, са непоправимо задръстени послушковци, които не желаят свободи, права, демокрация, свобода; че причината, поради която продължава да пише, е все повече свързана с желанието му да успее да завърши всичко, което е замислил и планирал пред лицето на едно все по-изтичащо време; че романът винаги е за преследването на щастието, но и за порива ни да се домогнем до другото, неясно човешкото отвъд щастието; за еднаквата необходимост от самота и живот със и сред другите; за това, че романовият разказ е винаги алтернативен на историческия, тъй като се интересува от малките хора с малките им животи, тъй че той никога не се занимава само със загубата, крушението, провала, а с търсенето на смисъла на живота, с възможността да се идентифицираш с психиката на другия, с авантюрата да се живее, да се пише, да се създава красота.

  Исках да попитам Орхан Памук много неща, но един от въпросите, който зададох писмено, но който не стигна до него, беше дали не се чувства отделен или дори разлъчен от своите ранни герои-творци, които завинаги остават под похлупака на невидимостта, докато упорстват в неразпознатата си посветеност на изкуството. С други думи, исках да го попитам за цената на славата. Но, всъщност, Орхан Памук ми отговори: цена има, даде да се разбере той, но слава на Бога, Орхан Памук никога не е бил само един човек; на теб остава да си избереш с кого да си имаш работа.

  Е, аз ще си остана при романиста, който при това, оказа се, може да говори.

  Димитър Камбуров

  http://www.kultura.bg/bg/article/view/18485

• Кризата си отивала? Кого лъже Дянков? Ужасни данни за горива, ток и безработица

   

  България излиза от кризата през април – така каза миналата година финансовият министър Дянков.

  А през февруари т.г. пред студенти от Нов български университет пак той каза: “България вече е излязла от кризата”. И приведе данни, че расте Брутният вътрешен продукт, и две тримесечия имало растеж на икономиката.

  Политиците на власт обичат да лъжат с цифри, за да обясняват успехите си. Но лъже ли Дянков и как точно?

  Най-напред – растежът на БВП се дължи не на потребление в страната, а на малцината български производители, които работят за износ. Тоест – в Европа и света кризата отмина, износът за там се увеличава. И това предизвиква растеж. Но вътрешното потребление в България пада. Това показват всички данни от всякакви служби и институции. Намаляват и чуждите инвестиции – сигнал за неработеща икономика.

  Над 40,8% от хората в трудоспособна възраст в България не работят, само 2,15 млн. души имат стабилни доходи и плащат данъци и осигуровки, но и те постоянно намаляват. Официално безработни в момента са 352 хил. души (9,29%), но реално незаетите са четири пъти повече. Това са последните данни на Агенцията по заетостта и Националния статистически институт (НСИ).

  Да тръбиш, че България е излязла от кризата при тези данни, трябва да си луд. Защото рано или късно ще стане ясно, че лъжеш.

  Но не са само тези данни.

  Продажбите на дизелово гориво на българския пазар са се сринали с 50,6% през февруари спрямо януари 2011 г., а на бензина – с 16,1%. Това показват съвсем пресни данните от НСИ. Дизелът е кръвта на икономиката. По неговата консумация може да се съди за икономическата активност на държавата. “Лукойл България” потвърдили данните на НСИ.

  Анализатори посочват две причини за този спад – кризата продължава да се задълбочава и контрабандата на горива се увеличава. Само че именно Дянков въведе директна връзка на бензиностанциите с НАП, продажбите на контрабандно гориво вече не са лесни. И шефът на митниците Танов е уж безкомпромисен за контрабандата на горива. Как тогава да се е увеличила контрабандата?

  От съюза на превозвачите обясняват, че те са започнали да зареждат дизел в съседни страни, където е по-евтино от монополните цени на „Лукойл”. Но и това не обяснява резкия спад – тези, които зареждат в чужбина, са само международен транспорт.

  Електроразпределителното дружество ЧЕЗ Електро още преди половин година изнесе данни, че потреблението на ток е спаднало с 30-40% за година. По техните разчети това показва, че едва ли не икономиката е спряла.

  Няма нужда от повече цифри. На този фон Дянков казва: „Излязохме от кризата”. Това е авантюризъм, дилетантщина и престъпна самонадеяност едновременно.

  Резултатите от политиката на това правителство ще ги отнесе всеки. Включително и тези, които гласуваха за него.

   

  Източник:  http://e-vestnik.bg/11857/krizata-si-otivala-kogo-lazhe-dyankov-uzhasni-danni-za-goriva-tok-i-bezrabotitsa/

• Слави Трифонов подпря Кунева, ама много ачик…

  Целият екип на гологлавия водещ застана зад М. Кунева, обявявайки я за „нашия кандидат“; да се гласува по интернет поиска т.нар. желязна бг лейди и наблегна на образованието като един от лайтмотивите на своята платформа.

  Слави Трифонов и целият му екип застанаха зад кандидатурата на Меглена Кунева за президент на България в предстоящите избори наесен. В „Шоуто на Слави“ навръх 2 юни целия екип на гологлавия шоумен под строй застана зад т.нар. Желязна бг лейди и ексеврокомисар, която официално обяви, че най-вероятно ще се впусне в предизборната битка за президент. С добре отработени въпроси сценаристите на Слави „разпитаха“ Кунева за бъдещите й планове, а тя наблегна преди всичко на европейската писта и образованието като водещи модели в развитието на държавата. Вероятният кандидат-президент се застъпи категорично и за гласуването по интернет.
  
  Кунева дипломатично заобиколи въпроса за настоящето управление и се измъкна от необходимостта директно да го критикува, като предпочете да изрази очаквания за предстоящите две години управление на кабинета Борисов, акцентирайки върху онова, което предстои да свърши настоящият премиер. Единстеният ироничен комплимент, който се изплъзна с половин уста от страна на Кунева, беше за 19-те км магистрали, построени досега по време на мандата на Борисов, но с уговорката, че това не стигало.

  След първата си официална поява вече в качеството си на впуснала се в предизборната битка, Кунева грациозно помаха на бенда и на публиката в студиото, като се оттегли, оставяйки публиката в очакване често да се явява в студиото на гологлавия водещ, заявил явна подкрепа за кандидатурата й. Зрители от публиката се запитаха дали това е официалната позиция и на БТВ и коментираха, че подобно поведение би подхождало по-скоро на Опра Уинфри, напр., която направи своя собствена телевизия, в която респективно би могла да заявява и собствени позиции.

  Източник: http://frognews.bg/

• „Нормалната“ България според грамите в Wikileaks

  Нищо ново, това си го знаем от години, какво толкова, нормално… Това можете да прочетете в повечето коментари за грамите на американски посланици, описващи случващото се в страната в последните 5-6 години. Секретните документи се разпространяват от сайта „Биволъ“ по споразумение за медийно партньорство с Wikileaks. В повечето случаи героите, портретирани в грамите, не отричат написаното по същество. Каква е тогава България, какво приемаме като обичайно и нормално? А какво би си помислил човек, решил да изгради представата си за страната от тези документи, подписвани от изпратения от САЩ посланик? А картината ще се допълва, тъй като в „Биволъ“ имат около 1000 грами, а досега са пуснали около 70.

  Автор: Юлиана Колева /Дневник/

  ––––––––––––––––

  Премиерът – непредсказуем, с необуздана амбиция
  
  Бойко Борисов е описан в две грами – едната с гриф „Секретно“ на посланик Джон Байърли от май 2006 г., а другата е от 2008 г. и е от посланик Нанси Макълдауни. Тогавашният кмет на София, а сега премиер е видян така:
  –  Обвинения в миналото свързват Борисов със скандали с източване на гориво, с нелегални сделки в комбинация с „Лукойл“ и със сериозна контрабанда на метамфетамини.
  
  – Борисов поддържа тесни финансови и политически връзки с директора на „Лукойл България“ Валентин Златев, изключително влиятелен политически брокер и кукловод. Лоялността му (и неговата уязвимост) към Златев играят голяма роля при взимане на политически решения.
  
  – Независимо от проевропейското му говорене вътрешни източници твърдят, че Борисов е по-скоро „скрит коз“ по отношение на Русия.
  
  –  Борисов е непредсказуема личност с необуздана политическа амбиция и очевидно блестящо бъдеще в политиката.
  
  – Егото му може да е най-силният ни лост за влияние върху него – той жадува за международно внимание и особено цени одобрението на САЩ. Трябва да продължим да вървим по тънката линия между това да бъдем експлоатирани от пропагандистката му машина или да отблъснем изключително популярен  и видимо проамерикански политик, който вероятно ще бъде следващият български лидер. Трябва да продължаваме да го бутаме в правилната посока, но никога не трябва да забравяме с кого си имаме работа.
  
  –  Той е изключително чувствителен, когато става дума за публична или частна критика.
  
  –  Журналистите споделят в частни разговори, че Борисов плаща в брой за позитивно отразяване и заплашва пишещите негативно.
  
  – Недоиздялана и изменчива личност, която слухове свързват с организираната престъпност. Борисов е най-хитрият и харизматичен играч на деня.
  
  Политическата система – едни боклуци сменят други
  
  В навечерието на парламентарните избори през 2009 г. посланик Макълдауни описва политическата сцена:
  – Корумпирани, компрометирани и дори осъдени кандидати напират към парламента
  
  –  Изборите вадят едни боклуци от парламента и вкарва там други.
  
  –  Българите като че ли са настроени, че вече са видели всичко възможно в начините за привличане на електорална подкрепа. Гражданите обаче явно бъркат, защото вече излиза по-евтино да станеш народен представител, отколкото да си го купиш.
  
  –  ДПС на автократичния лидер Ахмед Доган е машина за правене на пари. Злоупотребите с еврофондове в министерствата, контролирани от ДПС, са основен фактор за ниската популярност на правителството.
  
  – „Атака“ е партия на екстремисти отляво и отдясно, огорчени от прехода и бивши офицери от армията и полицията. Формацията не е приемлива като коалиционен партньор, но може да играе като балансьор, предлагайки неформална подкрепа за правителство на малцинството.
  
  –  „Атака“ и ДПС се използват взаимно в симбиоза, за да галванизират електоралната си база.
  
  –  Участието на „Синята коалиция“ е последен шанс да се спаси автентичното център-дясно, маргинализирано от корупционни скандали и сблъсъци на егото, много от които около бившия премиер Иван Костов.
  
  –  РЗС е креатура на БСП с неясно финансиране, предвождана от клоун и шарлатанин.
  
  Главният прокурор и съдебната система – заобикаляне на правилата
  
  През 2006 г. Байърли е озаглавил „Заобикаляне на правилата?“ грама от разговора си с главния прокурор Борис Велчев.
  
  – Въпреки уважението си към върховенството на закона Велчев заяви, че заобикалянето на правилата за доказателствата и процедурите е оправдано при някои лидери на организираната престъпност. Позовавайки се отново на провала на българските прокурори и органите на реда да съберат нещо повече от „хилави доказателства“, Велчев обяви намеренията си да търси „контакт със съдилищата“, т.е. да подкани съдиите да осъждат на базата на доказателства, които иначе биха били неприемливи.
  
  –  По думите му прокуратурата, досега подчинена на Никола Филчев, се е превърнала в нещо като терористична организация, използвана за бизнес и политически цели и напълно неспособна да се бори с престъпността.
  
  – След 7 години на преобладаваща системна корупция Велчев е най-добрата възможност за промяна, на която България би могла да се надява, и ние трябва да имаме готовност да му помогнем по всякакъв начин.
  
  – (Година по-късно) Новият главен прокурор остава в реформаторския лагер, но работи в политическа среда, която често му вързва ръцете. Неговата война срещу организираната престъпност и корупцията се движи бавно.
  
  –  Той изглежда честен човек, поставен в много трудни обстоятелства. В много европейски посолства вече са вдигнали ръце от Велчев и се оплакват, че той говори правилно, но е неспособен да въплъти думите в дела.
  
  – Тиери Кретен, директор на дирекцията за разследвания и операции в ОЛАФ, изразява съмнения в капацитета на Борис Велчев да свърши работа в разследванията по измамите с еврофондове и критикува съдебната система, която е направена така, че прокурорите могат да скрият отговорността на обвиняемите, като раздробят делата на по-малки и скрият между тях неизбежните доказателствени връзки.
  
  Медиите – автоцензура и подкупност
  
  Преди по-малко от 2 години посланик Макълдауни описва медиите в доклад до Държавния департамент във Вашингтон, засекретен до 2029 г.:
  –  Медиите са силно манипулирани и концентрирани в ръцете на малцина. Репортери и редактори взимат подкупи, за да представят пропагандата като статии или да не публикуват това, което спонсорите им не одобряват.
  
  – Корупцията в медиите очевидно ограничава способността им да служат като обществен глас. Макар да са оцелели някои независими издания, публиката е изгубила доверие във водещите медии и търси бягство в таблоидите.
  
  – Като цяло играчите от сивия сектор и бизнес практиките сериозно застрашават разследващата журналистика.
  
  –  Изданията в провинцията дори имат „черни списъци“ от политици и конкурентни бизнесмени, за които не пишат.
  
  –  В частни разговори журналисти казват, че партии плащат на репортери, редактори и телевизионни продуценти за интервюта и новинарско покритие.
  
  –  Кандидатите от всички партии знаят как се играе играта. Журналисти обясниха последната мощна активност на ДПС за влияние в медиите като част от дълга традиция политически фигури да инвестират в медии, когато властта им е застрашена. Социалистите и НДСВ също имат добър опит в плащането за публикации. Опозиционните десни партии (ДСБ и СДС) досега са плащали само за реклами. ГЕРБ разчита за отразяване основно на харизмата на Борисов, който често звъни директно или праща SMS-и на журналисти.
  
  Енергетиката – свръхзависимост от Русия
  
  Енергетиката и най-вече енергийната зависимост на България от Русия е основна част от кореспонденцията на американските посланици. Освен в грамите конкретно по тази тема въпросът бива засяган и в други писма, например с политическа насоченост:
  – В по-дългосрочен план трябва да окуражаваме България да се отърси от енергийната си свръхзависимост от Русия (в грама през 2006 г. до тогавашния държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс).
  
  – Сключването на анекс за удължаване на газовите договори с Русия от 2006 г. е станало под натиска на Москва. Тази енергийна зависимост се усети през декември, когато замалко щяха да се повторят събитията в Украйна, защото вицепрезидентът на „Газпром“ Медведев лично заплаши Станишев със спиране на газовите доставки, ако България не се съгласи на предсрочно подписване на нов газов договор.
  
  –  Премиерът Бойко Борисов очевидно е под напрежение да излезе с решение пред Владимир Путин дали ще придвижи основните руски енергийни проекти в страната. Борисов описа как при първата им среща на 1 септември 2009 г. в Гданск в неформален разговор Путин е намекнал, че българите рискуват да останат на студено тази зима, ако Борисов не придвижи проектите (друга секретна грама на зам.-посланика  на САЩ в София Сюзан Сатън от юли 2009 г.).
  
  – Енергийният сектор в България е изолиран бранш на клубен принцип, доминиран от няколко играча, които печелят големите обществени поръчки и имат влияние върху управляващите независимо кои са. Посочени са собственикът на „Риск инжинеринг“ Богомил Манчев (фирмата е консултант по проекта за АЕЦ „Белене“), собственикът на „Фронтиер“ Красимир Георгиев и притежателят на мини и няколко топлофикации Христо Ковачки (в грама, озаглавена „Мръсна енергия: Корупция и липса на прозрачност измъчват българския енергиен сектор“ от 20 декември 2006 г.).
  
  – В сферата на енергетиката България е твърде зависима от Русия, макар да има и няколко други опции в краткосрочен план. Овчаров (тогава министър на енергетиката – бел. ред.) знае това, но все пак сключи 23-годишен договор с „Газпром“ (грама от 26 февруари 2007 г. от посланик Байърли). Макар условията по сделката да не изглеждат обременяващи, дължината на ангажимента, както и потайността около сключването на договора повдигат въпроса за какво България се е предала при сключването на тази сделка. Отговорът почти сигурно е изграждането на новата атомна електроцентрала в Белене на р. Дунав, възложено на консорциум – собственост на „Газпром“.
  
  –  Ресурсите на „Белене“ са толкова грамадни, че всички от конкуриращите се енергийни и политически лобита ще получат дял. За своя дял от „Белене“ са се подредили и фирми, близки до ДПС на Ахмед Доган.
  
  Организираната престъпност – корумпиращо влияние върху всички институции
  
  В доклад от 2005 г. посланик Джеймс Пардю описва и организираната престъпност:
  – Организираната престъпност има корумпиращо влияние върху всички български институции. Независимо от това кой е на власт, нейни представители правят дарения на всички основни партии.
  
  – Може да се каже, че силата и имунитетът спрямо закона на организираната престъпност (ОП) е най-сериозният проблем на България днес. Дейностите на ОП са в основата на корупцията и неефективността на съдебната система в България и спъват икономическото развитие на страната. Българската ОП е особено силно замесена в международно пране на пари, трафик на наркотици и фалшификация на пари.
  
  – Изгряващата звезда на българската организирана престъпност, групировката ТИМ, базирана във Варна, все повече заприличва на „Мултигруп“ (МГ) в усилията си да проникне в колкото може повече незаконни сектори. ТИМ запълни вакуума, създаден след упадъка на „Мултигруп“, който последва убийството на Илия Павлов през 2003 г.
  
  – Като най-големия играч на пазара на наркотици „ВАИ холдингс“ (преди това ВИС и ВИС-2) контролира пътищата на трафика им, производствените обекти и разпространителките мрежи. Други криминални дейности включват изнудване и рекет, незаконна търговия с оръжие, залагания, проституция и контрабанда. ВАИ имат и широки бизнес интереси в туризма, финансовия сектор, развлекателната индустрия.
  
  – Законните и незаконните действия на групировката „Интергруп“ (бивша СИК) на Красимир Маринов (с прякор Големия Маргин) се сливат при кражбите и застраховането на коли. Незаконните действия на „Интергруп“ включват наркотици (главно хероин), финансови измами (чрез връзки с компанията за финансови гаранции „Амигос“), кражби на коли, трафик на крадени автомобили, контрабанда, изнудване, рекет и проституция.
  
  – Докато бизнесът на „Мултигруп“ на Балканите е доста западащ, една от компаниите й с най-висок профил си остава „Балкантурист“. Димитър Иванов, откакто напусна МГ, е директор на „Европа холдингс“. Друг бивш служител на МГ, Сашо Дончев, е изпълнителен директор на „Овергаз“.
  
  – „Съюз на бившите командоси“ на Алексей Петров и Златомир Иванов-Баретата – контрабандните дейности, изнудването и рекетът. Смята се, че групировката има най-голям дял в бизнеса за ескорт и интимни услуги в София, които са всъщност прикритие на проституция и трафик на жени с цел сексуална експлоатация.
  
  – „Нове холдинг“ на Васил Божков – незаконните дейности включват пране на пари, приватизационни измами, заплахи, изнудване и рекет. Божков е свързан и с „Интергруп“ и с Иван Тодоров.
  
  – Описани са още 6 други организации от престъпния свят
  
  Президентът Георги Първанов – неконструктивно влияние
  
  Из грама на посланик Нанси Макълдауни от 2009г.
  – Назначенията на президента Георги Първанов в армията през 2009 г. показват липса на желание за реформи.
  
  – Изтъкнато е „неконструктивното влияние“ на Първанов и неговия кръг, който не се е противопоставил на „мошеническите обществени поръчки (и вероятно се е възползвал от тях)“ и не е подкрепил твърдо истинските реформи.
  
  Футболът – под сянката на престъпността
  
  Из доклад от американското посолство до Вашингтон, съставен на 14 януари 2010 г., публикуван от испанския в.“Ел Паис“, работещ с Wikileaks.
  – От падането на комунизма българският футбол се е превърнал в символ на корумпиращото влияние на организираната престъпност над важни институции. Масово се смята, че българските футболни клубове са пряко или косвено контролирани от фигури от организираната престъпност, които използват своите отбори като средство да се легитимират, да перат пари и да правят бързи печалби.
  
  – Въпреки неспирните слухове за уреждане на мачове, нелегално тото, пране на пари и укриване на данъци има само шепа арести или успешни дела.
  
  – Тодор Батков, Васил Божков, Гриша Ганчев, Маргините са поименно изброени като илюстрация „за някои от най-известните връзки“.

  Източник: http://www.dnevnik.bg

• Токът с нов данък за скъпи централи

  Нова графа в сметката за ток ще има от догодина. Тя ще ни съобщава колко ще плащаме като добавка за тока от новата американска централа „Марица-изток 1“, която още не е заработила, и за модернизираната „Марица-изток 3“. Това ще бъде поредният „енергиен данък“, който ще се калкулира на всички потребители. Съобщи го шефът на ДКЕВР Ангел Семерджиев по време на конференция за либерализация на енергийния пазар у нас.

  Досега плащаме добавка „зелена енергия“, с която стимулираме изграждането най-вече на ветрогенератори и на фотоволтаични паркове. Втората добавка, с която българинът стимулира производството е за тока, който произвеждат топлофикациите.

  В енергийните среди той вече се нарича „кафява енергия“.

  Какво означава третата нова добавка за потребителите?

  Токът от тези два теца е скъп, тъй като имат да си връщат инвестиции – за новата „Марица-изток 1“ те са към 1 млрд. евро. Двете централи има дългосрочни договори с НЕК за задължително изкупуване на тока. Цената му влиза в микса на електрическа енергия на НЕК, който се прави от цените на тока на „Козлодуй“, през водните централи, тецове и т.н. И тази нова цена от „Марица-изток 1“ ще вдигне средната цена. Ако пък централата излезе на свободния пазар – няма кой да й купува тока. Затова онази част от цената, която е над пазарната, ще се вкара като добавка към цената за пренос по жиците на НЕК и така ще се плаща и от бизнеса, и от битовите потребители. Това е „хватка“ да се намали натискът върху цената за бита.

  Терминът „енергийни данъци“ беше пуснат в обращение вчера от Иванка Диловска, бивш зам. министър на енергетиката, сега шеф на Института по енергиен мениджмънт.

  При 60% дневна и 40% нощна енергия цената на един мегаватчас ток, който плащат потребителите, извън другите такси е 61,95 лв., изчисли Диловска. Енергото обаче за същата енергия брояло на НЕК 72,64 лв. Недостигът се компенсирал от стопанските потребители, тъй като при тях цената е 80,14 лв., каза тя и допълни, че има скрито субсидиране от бизнеса към бита.

  Новият зам. министър на икономиката Деян Добрев каза, че се подготвят промени в енергийния закон за отварянето на енергийния пазар. Имало няколко варианта – единият бил всички стопански потребители, които ползват ток на средно напрежение, да започнат да си купуват енергия от търговците на ток, а не от НЕК или от електроразпределителните дружества. Другият вариант е на свободния пазар да отиде бизнесът с потребление 1000 мегаватчаса годишно, сметки от над 10 000 лв. месечно за ток и 200 киловата мощност. До две седмици промените в енергийния закон щели да бъдат пуснати за обществено обсъждане. Само 27% от тока в страната се търгува на свободния пазар. Към февруари тази година сделки по свободно договорени цени са сключили 6 производителя, 66 потребителя и 34 търговци на електрическа енергия.

  Шефът на Българската федерация на индустриалните енергийни консуматори Константин Стаменов посъветва бъдещите играчи на свободния пазар да си купят софтуер, който да следи консумацията им на ток. Ако пък са малък бизнес, да си водят подробни записи. Проблемът, който се очертава на свободния пазар, е в точността на заявките от фирмите. Защото, ако не ви достигне електроенергия, купената на свободния пазар вече е по-скъпа – 150 лв. на мегаватчас. Ако пък продавате излишък, губите с цена от около 20 лв. Големите фирми от федерацията са първите, излезли на свободния пазар, и вече натрупаха опит в търговията.

  Енерго: Може да има сривове

  Възможен е срив на електроенергийната система, заради липса на инвестиции. Това заяви вчера Михаил Сладек, мениджър в ЧЕЗ, припомняйки сривовете с САЩ от 2001 до 2003 г. Инцидентите станали въпреки че показателите на техните мрежи били по-добри от тези в България.

  Компанията настоява за 156 млн. лв. вложения в мрежите. Оттам са изчислили, че това щяло да се отрази в цената на тока с 0,7% поскъпване. Шефът на ДКЕВР Ангел Семерджиев обаче напомни, че електроразпределителните дружества трябва да изпълняват одобрените от комисията инвестиции, а това невинаги ставало.

  Източник: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=913909

• АЕЦ „Козлодуй“ ще строи хранилище и за американско ядрено гориво

  „Холтек“ прави проучване за съхранение на бъдещи доставки от „Уестингхауз“

  АЕЦ „Козлодуй“ ще изгражда още едно хранилище за сухо съхранение на отработено ядрено гориво (ОЯГ), но за суровината на американската компания „Уестингхауз“. Друга фирма от САЩ – „Холтек“, вече прави предпроектно проучване на бъдещото съоръжение, което ще определи цената му и на чиято база ядреният оператор ще вземе крайното си решение за обявяване на търг за строежа.

  Анализът на „Холтек“ ще е готов през септември, съобщи директорът на АЕЦ „Козлодуй“ Костадин Димитров пред журналисти в четвъртък.

  Миналата седмица премиерът Бойко Борисов обяви, че с „Уестингхауз“ ще се подпише договор за доставка на свежо ядрено гориво, след което министърът на икономиката и енергетиката Трайчо Трайков поясни, че става въпрос за рамково споразумение за сътрудничество между „Българския енергиен холдинг“ (БЕХ) и американското дружество. Предвидена е клауза за лицензирането на горивото на „Уестингхауз“ на българския пазар, което отнема около две години. Трайков заяви, че подобни действия са част от политиката на България да балансира интересите в ядрената сфера.

  Така към края на 2013 г., когато изтича сегашното допълнение към дългосрочния договор със сегашния руски доставчик ТВЕЛ, „Уестингхауз“ ще може да участва в търг за ново снабдяване със свежо ядрено гориво, стана ясно от думите на Димитров.

  Той уточни, че договорът с ТВЕЛ до 2020 г. е рамков, като на всеки три години се договарят конкретните търговски условия. Според него няма проблем след изтичането на сегашния договор през декември 2013 г., той да не бъде подновен, без ТВЕЛ да имат право на финансови претенции към АЕЦ „Козлодуй“ и да се обяви отворен и за други участници търг.

  Ядреният шеф припомни, че през 2001 г. е имало подобен търг, към който „Уестингхауз“ са проявили интерес, но не са могли да участват.

  Тъй като американското ядрено гориво е с други показатели от тези на руското, то не може да се съхранява заедно с него и това налага строеж на отделно хранилище. „Контейнерите на „Холтек“ позволяват съхранение на отработеното ядрено гориво между 50 и 100 години по открит способ, както и възможност за мобилност и евентуален износ на отпадъците след време“, обясни Димитров.

  Практиката на „Уестингхауз“ е да не приема обратно за съхранение и преработка на ОЯГ, докато договорът с ТВЕЛ предвижда и извозване на ядрените отпадъци в Русия.

  Преди време американският посланик Джеймс Уорлик съобщи, че „Холтек“ има интерес и към преработката на отработеното ядрено гориво на АЕЦ „Козлодуй“. Интерес е заявен и от френската „Арева“, която преди месец подписа споразумение за сътрудничество с БЕХ.

  Димитров съобщи,че през 2011 г. се предвиждат три извозвания на по 500 т ядрен отпадък от затворените малки реактори и действащите ВВЕР-1000. Първата пратка ще замине още този месец. Разходите за всяко извозване са по около 15 млн. евро. По веднъж годишно ще се транспортира ядрен отпадък до Русия и през следващите пет години, посочи шефът на АЕЦ „Козлодуй“.

  Преди около три седмици премиерът Бойко Борисов и министър Трайчо Трайков откриха хранилище за 50-годишно съхранение на руското отработило ядрено гориво, което обаче ще получи лиценз за експлоатация следващото лято. Тогава Трайков обясни,че новото съоръжение дава на страната ни независимост при управлението на ОЯГ, защото в него отпадъкът от дейността на ядрената централа може да се съхранява, докато бъде намерено окончателно решение за съхраняване на ядрени отпадъци или технологични варианти за тяхната преработка. По този начин можем да изчакваме изгодни цени за извозването на отработеното гориво, каза тогава министърът.

  Източник: http://www.mediapool.bg/show/?storyid=180276&srcpos=3

• Само 4 месеца уседналост за местните избори наесен

  Народното събрание гласува четири месеца уседналост за местните избори наесен при приемането на второ четене на промени в Изборния кодекс.

  Депутатите решиха при изборите за общински съветници и кметове през 2011 г. право да избират общински съветници и кметове да имат българските граждани и гражданите на друга държава – членка на Европейския съюз, които са живели най-малко през последните четири месеца в съответното населено място. Досега този срок беше 10 месеца.

  При произвеждане на местните избори наесен право да бъдат избирани за общински съветници и кметове имат българските граждани и за общински съветници – гражданите и на друга държава – членка на Европейския съюз, които са живели най-малко през последните четири месеца в съответното населено място, реши още парламентът.
  До момента този срок беше шест месеца.

  Предложението за намаляване на двата срока на четири месеца направи в зала депутатът от ГЕРБ и председател на правната комисия Искра Фидосова. По думите й предвидената първоначално уседналост от 10 месеца може и да е висока, но тя е съществувала и досега.

  Тя напомни, че при атакуването от левицата на Изборния кодекс пред Конституционния съд не е имало искане за намаляването на срока, фигуриращ в параграф 10, а се е атакувал принципът за уседналост като цяло. Фидосова допълни, че нормата на параграф 10 вече е изиграла своята роля и в момента няма вътрешен за страната изборен туризъм.
  Павел Шопов от „Атака“ заяви, че намаляването на срока за уседналостта е неприемлив за тях. Той трябва да бъде колкото се може по-дълъг, каза Шопов.

  Четин Казак предупреди, че ще атакуват текстовете, свързани с ограничаването на правата на гражданите в Конституционния съд.

  Измененията са вследствие на решението на Конституционния съд, с което някои от разпоредбите на кодекса бяха обявени за противоконституционни.

  Изискването за уседналост на местните избори след 2011 г. беше намалено от 12 на 6 месеца.

  Изискването за уседналост за кандидатите за членове на Европейския парламент от България също беше намалено. Те трябва да са живели най-малко през последните шест месеца в страната или в друга държава-член на ЕС.

  Избори за кметове ще се произвеждат само в тези кметства, които към датата на обнародване на указа на президента за насрочване на местните избори имат население над 350 души, решиха още депутатите. Не беше прието предложението на Любен Корнезов избори за кмет да има в населени места с над 150 жители.

  Районните кметове няма да бъдат избирани пряко, реши окончателно Народното събрание. Пряката изборност на районните кметове подкрепиха от Коалиция за България, ДПС и Синята коалиция, но от ГЕРБ и „Атака“ се обявиха против предложението.

  Мая Манолова от левицата отбеляза, че прекият избор на районни кметове засяга над 2 млн. български граждани. По думите й с премахването му районните кметове ще се избират от една партийна централа.

  Красимир Ципов от ГЕРБ отхвърли като неоснователни „внушенията“, че ГЕРБ ще избира районните кметове в София, Пловдив и Варна. Той посочи, че предстоят избори и не може да се каже кой ще има мнозинство в общинските съвети, които избират районните кметове.

  Екатерина Михайлова от Синята коалиция отбеляза, че това, което приемат управляващите, издава страх за това, което ще се случи на ГЕРБ на изборите. Виждали сме и пряк избор на кметове и пазарлъци, коментира тя. По думите й с тази промяна се отнема демократично право на гражданите. Тя отбеляза, че такава грешка е правена и от предишните законодатели, но са се поправили.

  Не беше прието предложението на депутати от ДПС единствено от момента на публикуване в бюлетина на БТА даден акт на ЦИК да става факт и да започват да текат сроковете за неговото обжалване.

  Четин Казак обясни, че прецизирането на срока за обжалване се налага заради това, че интернет страницата на ЦИК все още не е готова.

  Източник: http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3857651

• България отбелязва Денят на Ботев и загиналите за свободата

  Хр. Ботев: Зимата се свърши и нощта се измина

  Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюрбето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце…, пише гениалният публицист във фейлетона си „Политическа зима“. Днес се навършват 135 години от героичната му гибел.

  
  
  Политическа зима

  ХРИСТО БОТЕВ

  „Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?“

  Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук – суджук, с който във виенския райстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия – тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, – пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка.

  Заспиш и сънуваш… Но какво сънуваш? – Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бахусу. Г-н Бисмар възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия; дядо Горчаков раздава коливо за „бог да прости“ славяните; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите, сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце; Мак Махон плете кошница за яйцата, които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и на Лотарингия; лорд Дерби си точи севастополската костурка, за да надроби прясно сирене за европейската търговия на возток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие; испанските „братовчеди“ са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите; владетелят на чизмата се наговаря с човека от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата, който ще да се изчисти сам) и, наместо хляб и макарони, да дадат чист въздух на Мациниевите дечица; безбрадото пърчле на солените, възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже, че само немецът може да бъде пастир на козите; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата, яде червата на раята, пие дипломатическа боза и вика „Аман от пияни хора“. Множество малки и големи господа духат на своите измръзнали ръце, гледат с особено равнодушие на просяците, молят се богу за плодородието на човеческия род и за изобилието на хорската глупост и слушат как вият вълците в гъстата литературна и финансиялна мъгла и как плачат децата на Европа за лятото на науката и на цивилизацията. А ти, българин и патриотин, гледаш на всичкото това с особено недоверие и думаш: „суета сует и всяческая суета“. Светът е кръчма, а ти трябва да плачеш със смях, да се смееш със сълзи и на сън да виждаш лятото на Балканския полуостров. „Щастлив е, думаш, българският народ, щастливи са грешните в мъката, щастлив съм и аз в своята топла соба.“ Лежиш на гърба си и благодариш всевишният таван, че по негова непостижима милост ти имаш барем покрив над главата си; снегът те не вали, мухите те не безпокоят, в червата ти не произхожда никаква революция, ревматизмът те не безпокои, жената ти не те мъчи, парите ти не се губят; а на четирите стени на стаята ти мухите ти оставили в наследство цели томове списания на български език…

  …
  И наистина, погледнете със слепите си очи на главите на нашите мудрословеснейши патки и вие тутакси ще да видите, че по тях отдавна вече са захванали да растат различни литературни зеленчуци, сякакви политически бурени и всевъзможни научни билки; а нощта се не свърша, зимата се не изминува и патриотите лежат в своите топли стаи, сънуват настрадинходжовски сънища и чакат да съмне, за да ги разкажат на своята революционна Пенелопа и на нейните сополиви любовници. Но и аз съм патриот, господа! Топлата соба, изпросеният хляб, харизаната сланина и краденият лук довеждат стомаха ми до такова поетическо настроение, щото и аз сънувам, че скоро ще да дойде равноправното лято. Облаците ще да произведат революцията, политическите дъждове ще да пометат гюрбето из моя двор, пред вратата ми ще да огрее слънце, народите ще да изпъплят из кръчмата и ще да се запощат на припек; а аз ще да излеза из своя палат да се порадвам на ясното небе, на миризливите цветя и ще да запея: „Гледайте, очи, ненагледайте се!“ И да се ненагледаш! Пред вратата ти се събрало на конгрес племето, което едно време е избавило Рим, и с патриотически крякания се приготовлява да направи преврат в историята на гастрономията; почтените и важните кокоши физиономии се разхождат по двора и правят археологически открития по купището, за да снесат яйцето на общото южнославянско щастие; коронясаните венценосци се борят помежду си, земат стратегически позиции и кукурикат за близкото решение на возточния вопрос; а младото поколение изникнало покрай дуварите и чака да го огрее слънцето откъм запад, за да каже своята последна дума за живота, за характера и за стремленията на гъбите. А ти… О! ти си българин и патриотин! Запей песента „гъби, мои гъби“, пък легни и сънувай, че си предводител на гъските, цар на кокошките и защитник на българския народ. Но преди сичко, попитай жената си или своя мозъчни ревматизъм, изминала се е зимата, превалила ли се е нощта? Ако ти каже, че не е, то ти спи, както си спиш и сега, завивай се в своята мрежа и извикай сам: „Дали се две нощи смесиха, или се зора довърши? Кукуригу! ето петлите! Джав, джав! ето кучетата! Зимата се свърши и нощта се измина.“

  в. „Знаме“, г. I, брой 10 от 2 март 1875 год.

• <<
• 1
...
• 316
• 317
• 318
• 319
• 320
• 321
• 322
• 323
• 324
• 325
• 326
...
• 415
• >>