2024-08-16

Всички авторски страници

Spread the love

Авторски

  • Маскарадът „Конституция 1991 год.”

    Днес, 16 април, е Денят на Конституцията и юриста. В тази връзка предлагаме на нашите читатели откъс от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ

    Маскарадът „Конституция 1991 год.”

    През цялата дейност на Парламента депутатите инстинктивно показваха най-голема дезинтересираност и досада при обсъждането на текстовете на „Конституцията” – всеко техно обсъждане се извършваше в почти празна заседателна зала, почти без каквито и да са дискусии, без да става дума за законен кворум на заседанията, и без да прави впечатление на когото и да е, че при всеко гласуване (не чрез вдигане на ръка, а чрез специални компютърни карти, поставяни в специални електронни устройства) всеки намиращ се в залата депутат, подобно на „тъкач-стахановец”, гласуваше едновременно най-малко с пет-шест карти. Веднъж-два пъти телевизията излъчи неколко кадри за тази авангардна парламентарна практина, но тя не направи особено впечатление нито на великите народни представители, нито на „обществеността”; в същото време „обществеността” се впечатляваше само от онова, за което медиите й казваха, че трябва да се впечатлява или да протестира.

    Член 143, ал.4 от „Конституцията на Народна Република България” постановява, че поправките в нея влизат в сила от деня на обнародването им в „Държавен вестник”. Съгласно стария текст на тази „Конституция” обнародването на актовете на Парламента става с указ на Държавния съвет, а според новите й текстове – с указ на Президента.

    Друг легитимен ред за обнародване на актовете на Парламента няма.

    А това означава, че за да влезе в законна сила и за да е легитимна, приетата от Парламента Конституция трябва да бъде обнародвана именно чрез Указ на Президента, и че всякакъв друг начин ще повлече правната последица, наречена „нелегитимност” на новия и оставяне в законна сила на стария, дотогава действуващ, правен акт.

    Само че т. нар. „Конституция на Република България” не е обнародвана съгласно регламентацията на законодателството.

    Нейният текст наистина, все пак, „се е появил” на страниците на предвидения за целта „Държавен вестник”, но не като „обнародване”, а като „публикация”.

    Което е станало в бр.56 от 13 юли 1991 г. на „Държавен вестник”, но не по силата на Указ на Президента Желю Желев, а с „Разпореждане на Председателя на Великото Народно събрание” Николай Тодоров, който въобще не е имал необходимите за това законови пълномощия. Строго погледнато, Директорът на „Държавен вестник” не е имал право да изпълни разпореждането на Председателя на Великото Народно събрание за обнародване в официалния раздел на вестника на текста на т. нар. „Конституция”; той, разбира се, все пак е бил могъл да обнародва този текст, но по реда на обявите, публикувани (обнародвани) в неофициалния раздел на вестника.

    Анализът на нормативните актове разкрива, че не само Председателят на Парламента, но и самият Парламент немат право да издават „Разпореждане”, тъй като „разпореждането” всъщност е „Указ”, а издаването на такъв правен нормативен акт е в сферата на правомощията единствено на Президента.

    Наистина, в текста на „Новата Конституция” е включен т. нар. „Параграф 9”, съдържащ „Преходни и заключителни разпоредби”, съгласно изричния текст на които задължение именно на Председателая на Парламента е да обнародва „Конституцията”.

    Само че за да влезе в законна сила, този текст трябва да премине по легитимната законова процедура, т. е. да е обнародван (естествено заедно със самия текст на Конституцията!) с Указ на Президента.

    Само след такова именно обнародване този „Параграф 9” (ситуация, превъзходно описана от Джоузеф Хелър в неговия знаменит бестселър „Параграф 22”) може да влезе в сила и да даде легитимно основание на Председателя на Парламента да обнародва Конституцията.

    Правната последица на тази „Хелърова ситуация” е, че т. нар. „Конституция на Република България” всъщност е само едно нямащо никаква правна сила литературно съчинение – а всеки, който се позовава на нейните текстове, може да се позове със същия правен ефект и на текстове от Корана, романа на Достоевски “Бесове” или телефонния указател на Угърчин или на което и да е друго населено место.

    Впрочем, както вече многократно сме обръщали внимание на това, трагедията на българската народностна (а не национална!) съдба винаги е произтичала от проявлението на вечните поведенчески импулси, обуславящи попадането именно в такива ситуации, и генетично кодираната неспособност за излизане от тях. /Н.Г./

  • Фреди Фосколо: Андрей Луканов беше предвиден да оглави СДС

    ИНТЕРВЮ НА ВЕНЕЛИНА ПОПОВА

    Фреди Фосколо е френски и български гражданин. Журналист. Майка му е българка, а баща му – Ернест Фосколо, е един от основателите на Алианс Франсез в София. Фреди е съден за шпионаж и разпространение на нелегална литература срещу режима на Тодор Живков и съветската окупация на България. Присъдата си излежава в Старозагорския затвор. На 14 април Фреди Фосколо беше гост на Първия събор на политическите затворници от Старозагорския затвор, организиран от Съюза на репресираните и от партия „Новото време”.

    – Господин Фосколо, как ви изглежда България днес. От гледна точка на демокрацията, на състоянието на гражданското общество, а не магистрално?

    – България изглежда като абсолютно преуспяла перестройка. Това беше целта на перестройката – не да изгради демокрация, а просто да позволи на режима да продължи своето съществуване. Защото в Москва бяха разбрали, че той ще рухне с гръм и тежки последици. Този сценарий се провали в Полша, в Германия, в Чехия, в Унгария. Не успя и в балтийските републики. За съжаление успя на две места – в Русия, където КГБ се върна на власт след малкия епизод „Елцин” и в България, където същата власт, същата номенклатура, същите служби си остават на власт под маската на демокрацията. И си правят каквото си искат, въпреки че сме в ЕС, въпреки че там има съвсем други ценности и правила.

    – Това, за което говорите вие, не беше ли узаконено още на кръглата маса?

    – Аз смятам, че на кръглата маса се споразумяха под масата. Там не беше представена антикомунистическата опозиция. Там бяха т.нар. дисиденти, моите уважение, но никой от нас не ги беше виждал по затворите и лагерите. Макар че не е абсолютно задължително да си бил в затвора, за да си дисидент. Просто тези, които се бяха организирали около независимото дружество за защита на правата на човека, около „Подкрепа” (още от 1986 година, откогато е апелът на шестимата до Виенската конференция, който поставя „българския въпрос” международно), те не бяха на кръглата маса, с изключение на К. Тренчев, но той беше там в качеството си на синдикалист, а не като политик.

    – Витаеше ли сянката на ДС на кръглата маса?

    – Повече от сянка. Но нещата започнаха още преди кръглата маса. На 14 декември 1989 г. Хавел по същото време и по същия начин, когато хората бяха излезли в Прага на демонстрации, им каза „Не мърдайте оттук!”. Е милицията малко ги би тогава, но те останаха на площада една седмица. Малко след това Хавел стана президент. В България на 14 декември тези, които претендираха, че са опозиция, вместо да кажат същото, изрекоха „Прибирайте се по домовете си!” Това е първата стъпка. Приказките, че щяло да има кървава баня, са абсолютна измислица. Никъде нямаше кървава баня освен в Румъния, защото Чаушеску беше достатъчно глупав и не отстъпи за разлика от Живков. На 14 декември Тодор Живков го нямаше, нали. А и КГБ нямаше да допусне в България подобни неща. Освен това има и стенограми, които показват, че тогава Петър Младенов и други говорят пред актива на МВР, че губят сили и не могат да контролират положението. И какво стана? Взехме примера на кръглата маса от поляците, но там тя приключи с некомунистическо правителство. Нашата свърши с Петър Младенов – президент.

    – Да, вие подкрепяте моята теза, че целият преход бе заченат порочно на кръглата маса. И на нея беше предадена демокрацията.

    – За мен – да. Тази кръгла маса и някои личности предадоха демокрацията. Заради интереси. Като казвам, че комунизмът е жив, това не означава, че има лагерите и затворите от времето на режима. Казвам, че номенклатурата запази позициите си. И техните деца, това си е вече племенен кръг, племенна аристокрация.

    – Може би затова, защото една част от истинските дисиденти, хората, които минаха през затворите и лагерите и преживяха ужасите на режима, не бяха на кръглата маса, не бяха във Великото Народно събрание и в останалите парламенти, може би затова упорито се разпространява(ше) тезата, че България няма своите дисиденти за разлика от останалите страни от бившия Съветски блок? Макар, че горяните са първите, които въстанаха срещу съветската окупация, нали?

    – Не само горяните. България е страната, в която на изборите през 1946 година опозицията има най-много гласове. За разлика от другите страни от бившия Съветски блок. България е страната, където през май 1953 година избухва стачка в Пловдив – първата постсталинска стачка в съветската зона.

    – Да, но за нас продължава да се говори като за най-верния сателит на Съветска Русия. Мит ли ще се окаже това всъщност?

    – Да, мит. Който абсолютно трябва да бъде разбит.

    – Защо не го развенчаят историците ни?

    – Защото според мен са много малко историците, които го осъзнават и желаят да го направят. На тях не им се дава глас. Думата имат академиците от старо време.

    – Ами то и досега ръководствата на институтите в БАН са в ръцете на хора, свързани с ДС. Доказа го проверката на Комисията по досиетата.

    – Нямам нищо против БАН, но искам да кажа, че тези академици са остатък от динозаври. Нека си карат една спокойна хубава пенсия.

    – Кой не допусна истинските дисиденти да оглавят опозицията и да влязат в Народното събрание?

    – Истинските дисиденти не ги допуснаха, това е така. Историята ще го докаже, но смятам, че тук ДС има един мнооого дебел пръст. От друга страна, вижте кои се застанаха по трибуните на първите големи митинги след 10 ноември у нас? Помня, че когато Стефан Продев застана на стъпалата на „Св. Александър Невски” като дисидент, изгони и не позволи на Илия Минев да се качи на трибуната и да говори. Ако трябва да назова и имена, мисля, че президентът Желев има голяма вина в цялата тази работа. Не мога да го обвиня в съучастие с ДС, но той беше все пак съратник с Луканов, няма какво да се лъжем.

    – Как оценявате неговата политика като лидер на опозицията тогава?

    – Той беше в кадъра на т.нар. кадифена революция. А всъщност тези години се оказаха абсолютно успешен преход за комунистическата номенклатура. За съжаление всички други плащат. И това доведе до излизането от страната на един милион млади и способни българи.

    – Каква е истината за българската опозиция? Кой я създаде, кой стоеше зад нея, кой посочи лидерите?

    – За коя опозиция говорите?

    – За тази, която се нарече СДС.

    – Аз цялата истина едва ли знам. Но знам достатъчно неща, които не мога да кажа в едно интервю. 

    – Да, така е. Но все пак кой замисли тази опозиция така, че днес да е представена в парламента едва с 4 процента?

    – Не забравяйте, че Луканов беше предвиден да оглави СДС. И той се отказа. 

    – Луканов лидер на СДС? Имало е такъв сценарий?

    – Да. Да стане шеф на СДС, но тази схема не се осъществи. Тук не става дума за идеология. Въпросът беше да се крадат максимално пари. И как да си спасят кожата. Затова са се организирали още от 1985 година. Не са били изненадани. Изненадани са били горките партийци, тези малките хора, които са вярвали и станаха жертви на идеите си. Целият сценария за перестройката на КСБ беше изпълнен от ДС. Успешно тук и неуспешно в други страни. Маркус Волф например трябваше да застане начело на опозицията в ГДР.

    – Затова ли днес политическите затворници, репресираните от режима са маргинали, извън парламента, нямат никакво представителство никъде?

    – Да, също така администрацията ги гледа с насмешка, презрение и известна злоба.

    – Затова нямаме и лустрационни закони?

    – Социолози, политолози и историци трябва да се произнесат компетентно за това. Но във всички случаи трябва да има нещо, което да махне причината. А причината е в присъствието на дадени хора. Аз не искам в никакъв случай да бъдат обесени на стълбовете, напротив. Но трябваше да бъдат отстранени от обществения живот. Обаче това не влизаше в плана на перестройката.

    – Не е ли България днес една вече завършена олигархична държава?

    – То си е ясно. Дори мои приятели, като дойдат от Франция тук, се опулват и викат какви са тия джипове? И действително – аз не ги виждам там. Може да си много богат, но се движиш с обикновена кола. А тук? Но това си е знак на простащина, олигархична простащина.

    – Ясно е, че тези, които си създадоха прехода, които трансформираха и ограбиха националния капитал, които ни управляват, не искат да има памет за миналото, за режима и неговите престъпления. Ние сме единствената държава от бившия Съветски блок, която няма Институт за националната памет (освен проекта на Ивайло Знеполски – финансиран от Димитър Паница – бел. В.П.)!

    – Преди десет дни се върнах от Франция. Там няма седмица да не се излъчи филм по тв за съпротивата или против нацизма, или за тъжната история за колаборацията на Франция с Германия. Хората имат интерес към историята, обществото има отношение към миналото.

    – Прави ли ви впечатление, че темата за Държавна сигурност минава само през агентите, някои от които са жертви на репресивната машина, наречена ДС. А за щатните офицери, за тези, които са извършвали и репресиите, и вербуването – за тях пълно мълчание? Защо за тези хора не се говори?

    – Защото са на власт. Развратителите, палачите за тях се мълчи. Под претекст, че те са защитавали националната сигурност на държавата. Което не е истина. Защото те са щит и меч на партията, не на България.

    – Утре някои от тях отново ще са кандидати за легитимната власт, не само за паралелната. Кандидати за президенти, за кметове, за парламента…

    – Не бих се учудил. След като един Алексей Петров ще е кандидат за президент, какво да ви кажа… просто онемявам!?

    Източник: http://www.novinar.net/

  • Лазаровден

    Лазаровден (Лазарица, Лазарница, Лазар, Лазарова събота) е християнски празник, носещ името на Свети Лазар. Тази година се празнува на 16 април.
    Православието отбелязва паметта на Лазар от Витания. Той и сестрите му – Марта и Мария приемали в сиромашкия си дом Иисус Христос и повярвали в неговата мисия. Според евангелието, Лазар се разболял и умрял, когато Спасителят бил в земите отвъд река Йордан. Месията обаче се върнал и възкресил покойника, който по-късно станал епископ на процъфтяващия кипърски град Китион. В съботата на Шестата седмица от Великия пост Църквата спомня извършването на най-голямото чудо от Спасителя – възкресяването на четиридневно починалия Лазар шест дни преди иудейския празник Пасха. Лазаровото възкресение станало непосредствен повод за смъртната присъда на Спасителя. Извършено пред очите на народа, чудото станало причина мнозина да повярват в Христа. То и днес ни уверява в божествената сила на Бог Син, в Неговото възкресение, и в предстоящото всеобщо възкресение на мъртвите.
    Лазаровден се празнува на осмия ден преди Великден. Поради това, че Великден се определя по лунния календар, а не по слънчевия, Лазаровден се пада всяка година на различна дата, но винаги в събота. Обичаите по Лазаровден и Цветница са женското съответствие на коледарските и сурвакарски обичаи на мъжете. Лазаровден и Великден са най-поетичните и красиви момински празници, посветени на цветята, любовта и плодородието. Те са част от Великденския обреден цикъл, посветен на обновяването на природата и възкръсването на живота.
    Народът ни смята, че Лазар заповядва на горите и шумаците. С брадва сече дървета и прави ниви за оране, отвоюва пространства за човека от хаотичния, неподреден и чужд свят и така установява ред и поставя граница между световете.
    Лазаровден е празник на нивите, пастбищата и горите, но и празник на момичетата, които след като лазаруват, придобиват нов социален статут – могат публично да се момеят, да се обличат и държат така, че да ги харесват ергените, да имат любим, да се омъжват. Денят се нарича още Лазарова събота, Лазарица, Лазар. Три обредни ритуала са свързани с него – лазаруване, избиране на кумица и боенек. И трите са свързани с прехода към моминството, с любовта и задомяването.
    По традиция, на Лазаровден се откъсват зелени върбови клонки, които ще красят вратите на следващия ден – Връбница (Цветница). Младите жени набират цветя за венците, които ще оплетат за Цветница.

    Прослава и възпяване на този празник носят лазарките. Това са млади момичета на възраст от 6 до 12 години. Те са събират на групи по 6-7. 4 от тях са певици, 2 – „шеталици“ (танцьорки) и една – „кумица“. Тя води групата и прибира подаръците.

    „Радвай се, радвай, домакине, че са ти дошли лазарки. Колкото шума по гората, толкоз здраве на тази къща.Колкото дърва по полето, толкоз здраве на таз къща чорбаджийска.“
    Вярвало се е, че мома, която не е лазарувала, не може да се омъжи. Затова е било задължително всяко момиче от селото да лазарува .
    Цял месец преди лазаруването, момичетата шият носии и учат песни.
    Рано сутринта на Лазаровден, девойките си разпределят селото (градчето) на махали, така че да не се лазарува в една къща 2 пъти.
    Когато обикалят домовете, момичетата играят ръченица и пеят песни за здраве, плодородие и женитба. След благите пожелания, стопаните даряват момичетата с питки, ябълки, орехи, яйца. Всичко това се поднася в сито, за „да е сита годината“, а „кумицата“ изсипва съдържанието на ситото в голяма шарена торба.
    Лазарувалите моми се събират на реката и всяка носи върбово венче с някакъв белег на него. Венчетата се нареждат на дъска, пускат се по течението на реката и което излезе най-напред, тази мома ще се омъжи първа през годината и тя се избира за кумица на девойките.

    На самия празник, на площада или мегдана лазарките изиграват ритуалното си хоро, наречено буенек, хванати в дълга редица (несключено лазарско хоро). На хорото се хващат само моми и се подреждат по височина : най-високата и най-възрастната мома е начело и се нарича боеница или боенек. За разлика от другите лазарки тя облича не женска, а мъжка риза. Върху разпилените си коси носи калпак. Тя води групата из селото. С бунеца върви и булка- за булка се избира малко момиче- осем- деветгодишно. Задължително трябва да е от семейство, в което и двамата родители са живи. Това дете е облечено в булченска премяна и е забулено с невестинско було. Те разиграват притчата за възкръсването на Лазар, на когото също предстояла женитба.

    На следващия ден, участвалите в Лазаруването моми отиват на реката и пускат по течението изплетените от върбови клонки и цветя венчета. В някои части на страната всяка мома приготвя и специален обреден хляб – „кукла“. На реката се чупят залци от „куклите,“ наричат се и се пускат във водата. В това време момците пазят по-долу от момичетата в тихата вода да хващат залците. Всеки момък бърза да хване повече, за да ги даде в къщи на агнетата, телетата и овцете да не боледуват и да раждат женски през следващата година. Девойката, чието венче или хляб излезе най-напред по течението, става „кумица.“ Това е голяма чест. Тя повежда моминското хоро към своята къща. Вярва се, че тя ще се задоми в близката една година. Този красив ритуал е съпроводен открай-докрай със звънки песни и веселие.

    В отделни селища след обяд лазарките се събират за обичая надпяване на пръстените. Предварително всяка мома е оставила в общото менче свой знак: гривна, пръстен, огърлица или китка. Менчето престоява през нощта под цъфнал трендафил. Предварително избрана мома вади един по един знаците и определя коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обичаят е сходен с ладуването на Васильовден.
    Главно в Североизточна България се прави Лазарската задушница, която се свързва с вярването, че на Връбница ‘разпускат умрелите’ (излизат от гробовете си) и очакват родствениците да им донесат нещо. В петък преди Лазаровден жените варят жито и приготвят обредни хлябове от тесто без мазнина. Обикновено се прави един по-голям рангелов хляб с пластична кръстообразна украса от тесто и по-малки според броя на починалите (винаги нечетно число). Същата вечер жените прекадяват и преливат с вино гробовете на своите родсвеници и раздават от житото и големия хляб. Малките хлебчета се раздават най-често в събота сутринта.

    На Лазаровден името си празнуват всички, кръстени като Елизар, Лазар, Лазарин, Лазарина, Лазарка, Лиляна или Лазо. Да ви е живо и здраво името! Името Лазар е символ на здраве и дълголетие

    На следващия ден след Лазаровден настъпва красивият християнски празник Цветница (или Връбница), когато празнуват всички, носещи имената на цветя.

    След празничните дни на Лазаровден и Цветница започват дните на Страстната седмица. Така в християнството се наричат дните на Христовите страдания. Ето защо, всеки от дните от понеделник до събота е наречен Велик. Страстната седмица завършва винаги с Великден – най-светлият християнски празник. Тогава християните празнуват Възкресението на сина Божи  Иисус Христос.

    Честити Великденски празници! Много здраве, радост и късмет!

    Лазарки в Чикаго

  • April 15th is Leonardo Da Vinci’s Birthday (559 години от рождението на Леонардо да Винчи)

    Leonardo was born on April 15, 1452, „at the third hour of the night“  in the Tuscan hill town of Vinci, in the lower valley of the Arno River in the territory of Florence.
    Leonardo Da Vinci is one of the most renowned artists of all time. His works have been the subject of political discussion, academic research, social policy making and even the title of movies in the entertainment industry. Leonardo Da Vinci is well known and recognized for his works in history and in the entire world. Throughout history Leonardo has been recognized as the “renaissance evolutionist”, the man who brought a new outlook to the art world, not only through his paintings but also sculptures and inventions.
    He is one of the greatest painters of the Italian Renaissance, best known for his masterpieces; Mona Lisa, Madonna of the Rocks, and The Last Supper. He was also a sculptor, scientist, inventor, mathematician, philosopher and vegetarian.
    He was left handed, possibly dyslexic and wrote backwards sometimes using characters and abbreviations that he invented himself. He enjoyed purchasing caged birds so that he could set them free and believed that „The time will come when men will look upon the murder of animals as they now look upon the murder of men.“ He also dissected human cadavers.

    Leonardo died on May 2, 1519 in Cloux, France. Legend has it that King Francis was at his side when he died, cradling Leonardo’s head in his arms.

    Museum visitors viewing the Mona Lisa through security glass
    Museum visitors viewing the Mona Lisa through security glass

    Mona Lisa (also known as La Gioconda or La Joconde) is a 16th-century portrait painted in oil on a poplar panel by Leonardo di ser Piero da Vinci during the Renaissance in Florence, Italy. The work is currently owned by the Government of France and is on display at the Musée du Louvre in Paris. In the present era it is arguably the most famous painting in the world. Its fame rests, in particular, on the elusive smile on the woman’s face, its mysterious quality brought about perhaps by the fact that the artist has subtly shadowed the corners of the mouth and eyes so that the exact nature of the smile cannot be determined.

    During his lifetime Leonardo was valued as an engineer. For much of his life, Leonardo was fascinated by the phenomenon of flight, producing many studies of the flight of birds, as well as plans for several flying machines, including a light hang glider and a machine resembling a helicopter.

    559 години от рождението на Леонардо да Винчи

    Леонардо да Винчи е роден на 15 април 1452 година в град Винчи, тогава владение на Флоренция, като незаконен син на нотариуса Сер Пиеро да Винчи.

    Леонардо да Винчи е знаменит италиански архитект, изобретател, инженер, скулптор и художник от епохата на Ренесанса. За него се казва, че е първообраз на ренесансовия човек и всеобхватен гений. Леонардо е прочут заради картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря“ и „Мона Лиза“. Той е известен и с многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринася също така за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.

    Леонардо да Винчи умира на 2 май 1519 година в Кло Люсе. Според Вазари крал Франсоа I присъства в момента на смъртта му, но някои други сведения показват, че това е само легенда, популярна във Франция. Съгласно неговото завещание, ковчегът на Леонардо е следван от процесия от 60 просяци. Той е погребан в параклиса „Свети Юбер“ в кралския замък в Амбоаз.

  • Докладът за Шенген: България не е готова

    България вероятно няма да получи „зелена светлина“ за Шенген през март тази година. Това стана ясно днес в Брюксел след заседание на работна група от експерти за подготовката на България и Румъния, предаде БНТ.
    Най-големият проблем на България е контролът по границата с Турция, според доклада на експертите, провели през декември последната проверка у нас. По тази причина ще се наложи до два месеца изпращането на нова мисия за оценка.
    Очаква се инспектори от шенгенските страни, Европейската комисия и секретариата на Съвета на ЕС за оценка на контрола на сухоземната граница на България да бъдат изпратени през март.
    Новата проверка се налага, тъй като България не е изпълнила всички необходими технически изисквания, за да бъде сигурна външната граница на ЕС. Според доклада основни проблеми по южната граница на България са недостигът на персонал и екипировка и липсата на фиксирани пунктове за наблюдение.
    Днешното заседание включи представители на България, на страните от шенгенското пространство и експерти, участвали в последната оценъчна мисия у нас. Следващото заседание на групата ще е вероятно в края на януари и ще е окончателно.
    След него Съветът на министрите на вътрешните работи на ЕС ще официализира заключенията в доклада за България. До тогава държавите-членки ще могат да отправят своите въпроси за свършеното от българските власти, които ще имат възможност да отговарят на запитванията.

    Според Франция и Германия България и Румъния все още не са готови да се присъединят към Шенгенското пространство. „По принцип Париж подкрепя присъединяването на двете държави към безвизовата зона, но София и Букурещ все още не са изпълнили условията“, каза външният министър Ален Жупе след срещата с германския си колега Гидо Вестервеле в Берлин. Вестервеле заяви, че Германия споделя това мнение, предаде „Ройтерс“.
    В Европейския съюз има разногласия за политиката с нарастващия брой имигранти предимно от Тунис, които заплашват да нахлуят в Европа през Италия именно заради отпадналия граничен контрол в Шенген. До момента бежанците са достигнали 20 хил. души. Италия твърди, че другите държави членки на ЕС не са солидарни с Рим що се отнася до справянето с кризата с имигрантите, а Германия и Франция се оказаха най-притеснени от наплива на бежанци.

    Външните министри на Германия и Франция съответно Гидо Вестервеле (вдясно) и Ален Жупе.
    Външните министри на Германия и Франция съответно Гидо Вестервеле (вдясно) и Ален Жупе.

    dnevnik.bg

  • ФЕСТИВАЛ “БЪЛГАРСКИ ДНИ В ЧИКАГО – ПРОЛЕТ 2011”

    ЗАЯВКА ЗА РЕГИСТРИРАНО УЧАСТИЕ ВЪВ
    ФЕСТИВАЛ “БЪЛГАРСКИ ДНИ В ЧИКАГО – ПРОЛЕТ 2011”
    ЗА ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ ПОРЕДЕН ПЪТ
    ОТКРИТА ДИСКУСИОННА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ
    Неделя, 1 май 2011 година, от 10 до 16 часа
    Pavilion Apartments, 5441 N. East River Road, Chicago, IL 60656, phone 773-693-3140
    Препоръчителен срок за заявка – до 18 април 2011.

    От ………………………………………………………………….…………………………….………………………………………………………….
    (лично, бащино и фамилно име на кирилица)

    ……………………………………………………………………………………………….………………………………………………..…
    (лично, бащино и фамилно име на латиница)

    представител на ……………………………………………………………………………………………………………………………………………
    (име на кирилица)

    …………………………………………………………………………………………………………………………………..…………………………………
    (име на латиница)

    1. Информация за комуникация с участника:

    Адрес:

    Телефон мобилен:

    Телефон стационарен:

    Факс:

    Е-mail / WEB:

    2. Форми за участие (моля заградете формата на участие):
    A – Презентация и договорни форми ($60 + по договаряне). Тази форма предвижда участието на личности, институции и компании с брошури, продукти, постери, дискусии и реклами във фестивалните зали и медиите.
    Б – Рекламни материали ($20) – Представяне само на рекламни материали (без презентация).
    B – Дарения и спонсорство. Дарителите и спонсорите ще бъдат представени официално на сесията на Българо-Американска Асоциация. Информация за тяхната биография и дейност ще бъде съобщена само при тяхно съгласие и след заявка за регистрирано участие.
    (Членовете на Българо- Американската Асоциация ползуват 50% намаление на горепосочените суми.)

    3. Информация и реклама за участника

    ………………………………………………………………………………………………………………………………………

    ………………………………………………………………………………………………………………………………………

    4. Материали, които участникът ще представи на фестивала:

    ………………………………………………………………………………………………………………………………………..

    5. Форма на плащане:
    В брой $ . Чек № от на стойност $ . Молим чекът да бъде предназначен за Bulgarian American Association. Адрес за кореспонденция: Bulgarian American Association 5441 N. East River Road, apt. 1401, Chicago, IL 60656.
    Специални безплатни форми на участие: официален гост, гост, медии (журналист), кулинарен участник и
    спонсор, само след официално регистриране за участие. Молим подчертайте формата на участие.

    6. Общи указания
    Указания за участие в “Български дни в Чикаго” са изложени в специален офертен материал наречен “Профил на фестивала” в www.BulgarianDaysInChicago.com или www.BAAChicago.com/bdic . Желателно е информацията да включва: комуникационна информация за участника, основен предмет на дейност на участника или свободно избран текст. Молим изпратете Вашата заявка на E-mail: [email protected] или факс 312-222-9359. Телефони за връзка 773-444-0622 и 224-678-2021.

    Подпис: …………………………………………………… Дата: ……………………………….. 2011
    Bd11p-Z-0
    5.4.2011

  • ПЕТНАДЕСЕТИ АПРИЛ Е ДЕН НА ГЕНЕТИКАТА

    Dear friends,

    I wanted to make sure you heard about this sale that FTDNA has announced in celebration of DNA day on April 15th. It’s a GREAT opportunity to order tests, especially for those of you who have only tested 12 or 25 markers so far. It’s crucial that we have your results for at least 37, and preferably 67 or more markers, to know where you fit into the phylotree and to continue to advance our understanding of the branches of our haplogroup. This sale lasts only until midnight on April 15th, Central Time (Houston, Texas), so don’t miss it. Here’s the scoop:

    DNA Day is April 15th! Starting at 12:00 PM on April 14th, join the celebration!

    Upgrades:
    Y-DNA12 add-on….. $59
    Y-DNA12 to 37…….. $69
    Y-DNA37 to 67…….. $79
    Y-DNA12 to 67…….. $148
    mtDNA add-on …….. $59
    mtFull Sequence upgrade ….. $199

    New customers:
    Y-DNA12……. $59
    Y-DNA37……. $129
    …mtDNA………. $59
    Family Finder… $199
    Family Finder + Y-DNA12….. $258
    Family Finder + mtDNA…….. $258
    Family Finder + mtFullSequence + Y-DNA67 …. $657

    To take advantage of these promotional prices use the coupon code: DNADAY2011

    The coupon code will expire on Friday April 15 at midnight (CST).

    Please note, the Y-DNA67 to 111 upgrade will remain at the introductory rate of $101 (no coupon necessary) until the end of this promotion. The price will be $129 going forward.

    Payment must be received at the time of the order. Valid only on products listed. No substitutions. This promotion was announced in advance, therefore no adjustments will be made on previous purchases. Offer valid from 12:00 PM CST on Thursday, April 14, until 11:59 PM CST on April 15, 2011.

    This promotion is not valid in combination with any other promotions. Family Tree DNA reserves the right to cancel any order due to unauthorized or ineligible use of discounts and to modify or cancel these promotional discounts due to system error or unforeseen problems. Subject to change without notice.

    http://www.familytreedna.com

  • 47 млн. лв. сме налели в партиите през 2009 г.

    47 млн. лв. са платили данъкоплатците на партиитe през 2009 г. Това сочи справка на Сметната палата за финансирането на политическите формации.

    Най-много пари е получила БСП – 10,3 млн. лв. Почти 10 млн. лв. е взела от държавния бюджет и управляващата в момента партия ГЕРБ. Републиканският бюджет е платил 6,6 млн. на ДПС, 2,1 млн. лв. на СДС, 2,4 млн. лв. на „Атака“ и 1,8 млн. лв. на ДСБ.

    Разпадналата се парламентарна група на РЗС е получила през 2009 г. 1,6 млн. лв., а други 5,2 млн. лв. са дадени на НДСВ.

    Не е известно защо през 2009 г. държавата е платила 820 000 лв. на несъществуващата на практика партия „Новото време“ на Емил Кошлуков и компания, и 680 000 лв. на „Лидер“ на бизнесмена Христо Ковачки.

    Оказа се, че държавата плаща огромни суми за функционирането на неизвестни на обществото политически формации.

    Така например 1,3 млн. от парите на данъкоплатците са дадени на неизвестното Национално движение за спасение на отечеството; 190 000 лв. – на Движението за социален хуманизъм; 191 000 лв. – на Българската комунистическа партия; 350 000 лв. – на Българската национално-патриотическа партия; 290 000 – на „Евророма“, и 87 000 – на Зелена партия – българските зелени, установи Dnes.bg.

    През 2009 г. държавата е платила 550 000 лв. на ВМРО и 275 000 лв. на Съюза на свободните демократи.

    http://www.dnes.bg/

  • СВОБОДАТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ
    СВОБОДАТА, БЕЗ КОЯТО НЕ МОЖЕМ
    В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.
    Философията на властта винаги е била по-привлекателна властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава –системите, въплътили тази философия,  поразително си приличат помежду си.
    Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат.
    От три века съвременното проявление на свободата се нарича либерализъм. Основната идея на либерализма е, че налагането на универсални правила за поведение в обществото, които защитават ясно очертана частна зона за всеки индивид, ще доведе до спонтанно подреждане на човешките дейности, и то ще бъде много по-сложно и съвършено от който и да е друг ред, създаден чрез нарочен план
    (Пред)историята на  либерализма
    Едва ли има политическо течение, което може да се позове на толкова дълга и толкова горда традиция като либерализма. Според Стария Завет народът на Израел дълго е живеел без цар, управлявайки сами себе си чрез общо спазване на своя завет с Бога. Тогава, както е записано в Първа книга на царете, евреите отишли при Самуил и казали:“Направи ни цар да ни владее, както е при другите народи.” Но когато Самуил се моли на Бога да удовлетвори искането им, Бог предупреждава евреите, че ще станат слуги на царя, който сами са поискали. И въпреки че хората на Израел не се вслушват в това страшно предупреждение и създават монархия, разказът служи като постоянно напомняне, че произходът на държавата в никакъв случай не е вдъхновен от Бога
    През VІ в пр. Хр. китайският философ Лао-Цзъ пише: “Без закон или принуда хората живеят в хармония”. Неговото учение „дао”учи, че хармонията може да се постигне чрез конкуренция, и в този смисъл Лао Дзъ е предвестник на теорията за спонтанния ред на Адам Смит и Фридирх Хайек. Век по-късно, през V пр. Хр. в древна Гърция Аристотел и стоиците издигат концепцията за естествения закон, ограничаващ властта на всяко правителство. Софокъл развива идеята в драмата Антигона. Антигона е сестра на нападналия Тива Полиник, която не се подчинява на тирана Креонт и погребва брата си-изменник, поставяйки божите закони по-високо от човешките. Драмата е възторжено приета от атинската публика, а Софокъл получава безпрецедентна награда – назначане е за пълководец в самоската война заедно с Перикъл.
    И двете основни течения на Западното мислене, гръцкото и юдео-християнското, са допринесли за развитието на свободата. Независимостта на Западната църква, векове наред поделяла властта с държавата, е помогнала за развитието на личността и на гражданското общество в римокатолическа Европа. Папи и императори често взаимно критикували моралното си падение, и това вредяло на репутацията и на двете власти. Първият известен пример за конфликт между църквата и държавата е от ІV в. сл. Хр., когато император Теодосий заповядал на епископа на Милано, св. Амвросий, да предаде своята катедрала на империята. Амвросий отговорил: ”Не е законно нито ние да я предадем, нито Ваше величество да я приеме. Никой закон не ви позволява да посягате на дома на частен човек. Да не си мислите, че можете да отнемете Божия дом? Твърди се, че всичко е законно за императора, че всички неща принадлежат на него. Но не утежнявайте съвестта си с мисълта, че като император имате някакво право над свещените неща. Не се възвишавайте, но ако искате да царувате дълго, покорявайте се на Бога. Писано е, Божието на Бога, Цезаревото на Цезаря.” Императорът е бил принуден да дойде в църквата на Амвросий и да моли за прошка.Конфликтът между Западната църква и държавата, на практика уникален в целия свят, обяснява защо принципите на свободата са били открити за първи път именно на Запад.
    Предисторията на либерализма достига своя апогей в периода на Ренесанса и протестантската Реформация. Преоткриването на класическото познание и хуманизма, характерни за Ренесанса, обикновено са смятани за начало на съвременния свят. С писателска страст Айн Ранд най-добре обобщава това в своя възглед за Ренесанса като „прераждане на разума, освобождаване на човешкия ум, тържество на рационалността над мистицизма – колебливо, незавършено, но пламенно тържество, което довежда до раждането на науката, на индивидуализма, на свободата”.
    Но Ранд може би надценява Ренесанса като родоначалник на либерализма; средновековните харти на правата и независимите правни институции са давали по-сигурна основа за свободата. Английската Магна харта (Великата харта), смятана за крайъгълния камък на свободата и на защитата от произвола и несправедливото управление. Макар че съдържа само няколко основополагащи принципни твърдения и в по-голямата си част е набор от отстъпки, на които крал Джон бива принуден от разбунтувалите се английски благородници през 1215 г., Магна харта постановява за пръв път един изключително важен конституционен принцип –  властта на краля може да бъде ограничавана чрез юридически акт. Пет години по-късно, около 1220 г., германският град Магдебург създава пакет от закони, които кодифицират свободата и самоуправлението. Магдебургските закони са били широко известни. Възприели са ги стотици нововъзникнали градове в цяла Централна Европа, даже някои централно- и източноевропейски градове са поверявали свои съдебни дела на магдебургските съдии. И накрая, през 1222 г. дворяните и дребните благородници в Унгария – която по онова време е имала голяма роля в общия европейски живот – принуждават крал Андрей II да подпише Златната Була, която освобождава благородниците и свещеничеството от данъци, дава им свобода да разполагат както пожелаят със своите владения, защитава ги от произволен арест и конфискация, осигурява правото на годишно събрание за представяне на оплаквания, и дори им дава правото на Jus Resistendi, правото да се съпротивяват на краля, ако той престъпи свободите и правата, дадени от Златната Була.
    Принципите, описани в тези документи обаче, са далеч от класическия либерализъм. Макар и жалони по продължителния поход към свободата, ограничената държава и разширяването на възгледа за личността до включване на всички хора, те изключвали много хора от гарантирани свободи. Великата Харта и Златната Була например са дискриминирали евреите. Така че макар да се опира на антични и средновековни либерални традиции, идеята за свобода е последователно формулирана като основа на цялостна политическа система едва през последните 300 години. Тя е предхождана от Реформацията и антиабсолютистките революции в Англия и Франция през ХVІІ и ХVІІІ век.
    Реформацията подпомага развитието на либералните идеи, макар че протестантските реформатори Мартин Лутер и Жан Калвин в никакъв случай не са либерали. Но като разбиват монопола на католическата църква, те насърчават появата на протестантски секти, някои от които – като квакерите и баптистите – подкрепят либералното мислене.
    В английската съпротива срещу кралския абсолютизъм на Стюартите през ХVІІ век за първи път се лансират протолиберални идеи. След обезглавяването на Чарлз І през 1649 г., до 1660 г., когато Англия е управлявана от Оливър Кромуел, една група, известна като левелери, излага съвкупност от идеи, които по-късно ще станат известни като либерализъм. Левелерите поставят защитата на религиозната свобода и древните права на англичаните в контекста на себепритежаването и естествените права. В една известна статия, Стрела против всички тирани, левелерският ръководител Ричард Овъртън твърди, че всеки индивид има “собственост върху самия себе си”; тоест, всеки притежава сам себе си и следователно има право на живот, свобода и собственост. “Никой човек няма власт над моите права и свободи, и аз нямам власт над другите хора.”
    Въпреки усилията на левелерите и други радикали, през 1660 г. династията на Стюартите се връща на престола. Крал Чарлз II обещава да зачита свободата на съвестта и правата на земевладелците, но той и брат му  Джеймс II отново се опитват да разширят кралската власт. През 1688 г. избухва Славната революция, и парламентът предлага короната на Уилиям и Мери Холандски, (и двамата внуци на Чарлз I). Уилиям и Мери се съгласяват да зачитат “истинните, древни и несъмнени права” на англичаните, както е заявено в Декларацията за правата.
    Годината, през която декларацията е приета – 1689 г. – се смята за рождена дата на либерализма. На следващата година Джон Лок публикува своя велик труд Втори трактат за управлението, и остава в историята като първия истински либерал и като баща на съвременната политическа философия.
    Лок задава въпроса: каква е целта на управлението? Защо имаме управление? И отговаря: хората имат права още преди съществуването на управлението – затова ги наричаме естествени права, защото те съществуват по естество. Хората формират управление, за да защитават своите права. Те могат да направят това и без управление, но управлението е ефективна система за защита на правата. И ако управлението превиши тази роля, хората имат право да въстанат. Представителното управление е най-добрият начин да накараме държавата да се придържа към легитимните си функции да пази и съди своите граждани. Лок пише: ”Хората имат неотменимото право на живот и свобода, и те придобиват право върху преди това непритежавана собственост, с която “смесват своя труд,” като например земеделието. Ролята на държавата е да защитава живота, свободата и имота на хората”.
    През 1776 г., Американската революция създава и либералния свят. Томас Джеферсън прави безсмъртно описане на неговите принципи в Декларацията за независимостта :”Ние смятаме тези истини за самоочевидни: че всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е дарил с някои неотменими права, измежду които правото на живот, на свобода и на  стремеж към щастие.”
    И в Съединените щати, и в Европа векът след Американската революция е белязан от либерализма. Писани конституции и декларации за правата са защитавали свободата и са гарантирали властта на закона. Гилдиите и монополите са премахнати, всички икономически области са широко отворени за конкуренция, свободата на словото и на религията са силно разширени, правата на собственост гарантирани, международната търговията – освободена.
    Като философска система либералните идеи придобиват завършен вид през именно ХVІІІ век – великият век на либералното мислене. Оформят се две либерални традиции: английска (или класическа,еволюционна), и френска или континентална (основана на рационализма и конструктивизма,  революционна).
    По-горе подробно маркирахме основните етапи в развитието на  английската либерална школа. До 1850 г. основните искания на класическия либерализъм се реализират в Англия, и следват искания за свободна търговия. Популярни лозунги на времето са „Мир, съкращение на разходите, реформа”.
    Френската либерална школа пледира за насилствено преустройство на обществото в съответствие с изискванията на разума. Според тази концепция всички културни явления са продукт на целенасочен план; освен това е и възможно, и желателно да се възстановяват всички традиционни институции в съответствие с някакъв предварителен замисъл. Неин връх е началото на Великата френска революция от 1789 г., вдъхновена от идеите на Френското просвещение и най-вече на Волтер и Русо. Волтер казва:” „Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови“.
    Поплярният лозунг на времето е  „Освобождение от властта на попове и крале”. Тези идеи на френското Просвещение с предимно политически характер доминират до окончателното падане на Наполеон през 1815 г.
    Векът на европейски мир трае от края на Наполеоновите войни до началото на Първата световна война през 1914 г. Освободеното човешско творчество създава удивителен научен и материален напредък. Детската смъртност намалява, а продължителността на живота се покачва до безпрецедентни нива.Технологичните открития на либералния деветнадесети век са неизброими: парната машина, железницата, телеграфа, телефона, електричеството, двигателят с вътрешно горене.
    Към края на деветнадесети век обаче класическият либерализъм започва да отстъпва на нови форми на колективизъм и тотална държава. Либералите стават лениви; те забравят предупреждението на Джеферсън, че “цената на свободата е вечна бдителност” и си въобразяват, че очевидната социална хармония и изобилие, станали възможни благодарение на либерализма, означават, че никой не би искал да съживява стария ред. Появява се социализмът, и неговата марксистка разновидност с цялостната си визия за света привлича по-младите интелектуалци.
    Първата световна война, до голяма степен избухнала заради заместването на либерализма с тоталната държава и национализма, нанася смъртен удар на либерализма. В Съединените щати и Европа правителствата разширяват своя обхват и власт в отговор на войната. Извънредно данъчно облагане, наборни войски, цензура, национализация и централно планиране – либерализмът, който съвсем неотдавна е заместил абсолютизма, е заместен от мегадържавата. Двадесети век, векът на тоталната държава, в много отношения е обратен завой в 2 500-годишната история на Западния свят.
    След падането на комунизма обаче, светът отново се връща към индивидуалната свобода и ограничената държава. Връща се към ценностите на индивидуализма, плурализма, търпимостта, правата на човека, властта на закона, гражданското общество и свободния пазар. Това са ценностите, които поддържат свободата.
    Така че първата причина българските читатели да се интересуват от класическите текстове на либерализма, е много проста и практична: това са идеите, които движат съвременния свят, и съвременните хора трябва да ги познават. Тези идеи дават на всяка страна обещание за мир, икономически растеж и обществена хармония. Дават й свобода.
    Същността на либерализма
    Либерализмът – и най-вече либерализмът в класическата му форма – е философия на свободата. Той е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция.Това му позволява да изгради  цялостна идея за света и действителността, и за разлика от всички останали колективистични идеологии, чиито изходен пункт са потребностите на общността, единствен да говори с езика на правата на личността.
    Не съществува завършено определение на либерализма, и вероятно никога няма да съществува. Не съществува либерален катехизис или единствен мисилтел, на който човек да се позове като учител. Няма либерална ортодоксия, нито „образцов” либерализъм. Самата същност на либералната идея не допуска формулирането на истини от последна инстанция. От една страна защото в политиката непрекъснато възникват нови предизвикателства, от друга защото либерализмът не е било oткрит изведнъж, а е творение на много личности, всяка от които е допринесла за неговото развитие. И накрая може би защото никога и никъде по света политическият проект на либерализма – капитализмът – не е бил докрай осъществяван.
    Либерализмът е название на обширна съвкупност от идеи, доктрини и практики, в които ясно изпъкват националните специфики. Много често онова, което минава за либерализъм в една страна, се явява под различно име в друга. Многообразието обаче само придава оригиналност на либералните възгледи, защото е много важно какво се отхвърля, какво се приема, и с какво се комбинира.
    Либерализмът преминава като теория и практика през толкова много промени, че има противоречиви значения в съвременната си употреба. Понякога той е обезпокояващо еластичен. Има голяма разлика между либерализма като доктрина и като форма на демокрация, възприета от западното общество, и тази разлика понякога е толкова голяма, че води до объркване на понятията. Все пак списъкът на либералните свободи на Джон Стюарт Мил е неизменен и универсален: свобода на съвестта;  свобода на мисълта и чувствата; свобода на изразяване и разпространяване на мненията и възгледите по всички въпроси; свобода на вкусовете и заниманията; свобода на сдружаванията в името на всякакви цели, които не нанасят вреда на другите;избор на житейски цели в съответствие с характера на личността.Тези свободи са въплътени в либералната демокрация, чиито задължителни елементи освен многопартийната система и  свободните избори са върховенството на закона, системата на „контрол и баланси”, ограничаваща властта, пазарната икономика, силните граждански институции. Тези исконни либерални ценности са толкова широко възприети в западния свят, че независимо от какви партии е съставено, всяко правителство се ръководи в дейността си от тях. В този смисъл либералната демокрация вече е напълно възможна без либерали, или поне – без либерална политическа партия начело на властта.
    Либерализъм и капитализъм
    Политическият проект на либерализма се нарича капитализъм. Капитализмът свързва в едно индивидуалните права, ограничената държавна намеса и политическата/интелектуалната/икономическата свобода. Капитализмът е единствената социална система, основана на принципа, че всеки индивид притежава собствения си живот. Индивидът е свободен да преследва своя рационален личен интерес, да притежава собственост и да се възползва напълно от своите действия. Ако някой желае да пропагандира свободното общество, трябва да осъзнава, че задължителна основа на такова общество е принципът за индивидуалните права. Ако някой подкрепя индивидуалните права, то той трябва да осъзнава, че капитализмът е единствената система, която поддържа и защитава тези права. Капитализмът не е само “най-практичната”, но и единствената морална система в историята, основана на доброволна и взаимноизгодна размяна между хората. Това е единствената система, която на въпроса: „Свободен ли е човекът?”отговаря: да.
    Едно капиталистическо общество е основано върху права на собственост, пазари и власт на закона. В него всички човешки взаимоотношения са доброволни. Затова то е свободно. „Особеното свойство”, което позволява на капитализма да набере преднина пред всички предходни икономически системи, е именно свободата. Свободата прави възможен невероятният успех на капитализма. Свободата  довежда до създаване на богатство.
    Съвременната епоха с пълно основание може да се нарече „епоха на капитализма”. Цялото създадено до днес богатство се дължи на капиталистическите институции. Изобилие, непознато досега в човешката история, позволява на стотици милиони хора да живеят днес по – добре, отколкото царете в миналото. Колкото по-капиталистически ориентирана е една култура, толкова по-големи са нейните свободи и богатство.
    Целта на либерализма
    Формулирана накратко, целта на либерализма би могла да звучи така: „По-малко бедност – повече капитализъм”. Лудвиг фон Мизес пише през 1928 г. в своята книга „Либерализъм”(този сборник започва с откъс от нея): „В историческо отношение либерализмът е първото политическо течение, което желае да служи за благото на всички, а не на отделни слоеве…Фактът, че в света съществуват глад и мизерия, не е аргумент срещу либерализма,…който се стреми именно към премахване на глада и мизерията, и смята предлаганите от него средства за единствено възможните за постигане на тази цел”.
    Либерализмът никога не е поставял интересите на капиталистите, на предприемачите, на имащите, над интересите на другите социални слоеве в обществото. За капиталиста и предприемача богатството винаги минава през задоволяване нуждите на ближните с необходимите им стоки и услуги. Най – великият изобретател Томас Едисън в своята лаборатория в Менлоу Парк е разработвал проектите си, за да печели. Той, както и много от другите велики изобретатели и индустриалци, се е наслаждавал на голямо богатство, но откритията му постепенно са издигнали благосъстоянието на всички.
    Либерализмът винаги се е стремял към благото на всички, макар прословутата формула на английските утилитаристи „Най-голямо щастие за най-много хора” да не е напълно удачна, тъй като социалистите казват същото. Но разликата не е в целта, а в средствата, които двете доктрини избират за подтигане на тази цел.
    Либерализмът е искрен в стремежа си към благото на всички. Но либералите са против популистките действия заради техните вредни последствия; те не са склонни да осигуряват настоящето за сметка на бъдещето.
    Противниците на либерализма
    Въпреки господството си като политическа теория на съвременността, либерализмът винаги е имал двама сериозни интелектуални и политически съперници: консерватизмът и социализмът.
    В интелектуалния си отклик на Славната революция в Англия от 1688 г. и на Великата френска революция от 1789 г. консерватизмът се противопоставя на резките обществени промени. Една от фундаменталните особености на консервативната нагласа е страхът от промяната, недоверието към новото, и готовността да използват правомощията на властта, за да предотвратят тази промяна или поне да я ограничат. Следователно позицията, която може да бъде определена като консервативна, винаги зависи от съществуващите в момента тенденции. Нуждаейки се да действа според обстоятелствата, консерватизмът не се обвързва с твърди правила, и затова за неговите привърженици ролята на идеите в политиката е вторична. Консерваторите обикновено са политически опортюнисти.
    За консерваторите политическият живот е оформен от конкретните традиции на съответните държави, а човекът е културно постижение, а не природен факт. Консервативната философия се съсредоточава върху властта, лоялността, йерархията и реда, а не върху свободата и равенството между хората. Според консерваторите редът се възцарява в резултат на непрекъснат контрол от страна на някакъв авторитет, и главната им грижа е този авторитет да не отслабва, а не как властта му да бъде ограничена.
    Консерваторите са скептични и дори враждебни към индустриалната революция, която според тях унищожава обществените стандарти и руши старите йерархични отношения, при които управниците съзнават отговорността си към народа. Този начин на мислене поражда носталгичната философия на патернализма на английските тори, чиито най-виден представител през ХІХ в. Бенджамин Дизраели пропагандира съюз между кралската власт и трудещите се, изолиращ търговската и промишлена буржоазия.
    Социализмът е достатъчно, бих казал „лично”  познат на зрялата част от българското общество, за да се налага да бъде описван. Но тъй като този сборник е насочен предимно към младите – по години и по дух, налага се да припомним, че социализмът започна като откровена реакция срещу либерализма на Френската революция, и че е най-тежката заплаха за свободата. Великия политически мислител Алексис де Токвил пръв прозря, че демокрацията и свободата са в непримирим конфликт със социализма. Още през 1848 г. той заяви: “Демокрацията разширява сферата на действие на индивидуалната свобода. Тя придава на всеки човек възможно най-голяма цена, докато социализмът прави от всекиго прост изпълнител. Демокрация и социализъм нямат нищо общо, освен една дума – равенство. Но забележете разликата: докато демокрацията търси равенството в свободата, социализмът се стреми към равенство в ограничението и робията”. Сто години по-късно в своя фундаментален труд „Пътят към робството”(1944 г.) Фридрих фон Хайек допълва: „Относителната лекота, с която един млад комунист можеше да се превърне в нацист и обратно, е добре известна, най-вече на пропагандистите от двете партии…. И за комунистите, и за нацистите истинският реален враг, човекът, с когото нямаха нищо общо, беше либералът от стария тип… Но и комунистът, и нацистът знаят, че не може да има компромис между тях и онези, които наистина вярват в индивидуалната свобода.”
    Когато се прави сравнителен анализ между либерализма, консерватизма и социализма, те обикновено се рисуват на една линия: консерваторите –вдясно, социалистите – вляво, либералите – по средата. В средата на миналия век Хайек предлага схемата на триъгълника, като на всеки ъгъл поставя съответно либерали, консерватори и социалисти. Обикновено консерваторите правят компромиси със социализма и го приобщават към себе си, водени от убеждението, че истината трябва да лежи някъде между крайностите.
    През 1970 г. политологът Дейвид Нолан предлага нова, двуизмерна координатна система за описание на политически възгледи и ориентации. По едната координата (абсцисата) са разположени индивидуалните политически и граждански свободи (свобода на словото, на сдружаването, правото да избираш и да бъдеш избиран), а по другата (ординатата) – икономическите свободи, защитаващи частната собственост и развитието на свободно пазарно стопанство, без държавна намеса. Прилагането на тази схема показва различните “леви” (социалдемократи, социалисти, либералите от Демократическата партия в САЩ), многообразието на “дясното” (християндемократи, консерватори, републиканци в САЩ), наличието на множество “центристи”, но най-важното – показва, че политическото пространство е двуизмерно. В него освен „ляво” и дясно”, има още “долу”, “назад” (тоталитаристите – комунисти, националсоциалисти и фашисти, както и други авторитарно-националистически идеологии) и “горе”, “напред” – либертарианството.
    Либертарианството – чрез Лудвиг фон Мизес, Фридрих фон Хайек, Айн Ранд, Милтън Фридман и др.), е приносът на ХХ век в класическия либерализъм на  Джон Лок и Томас Джеферсън. Сигурно е малко известно, че през 1964 г.,16 години преди да стане президент, архитектът на „консервативната революция” в Америка Роналд Рейгън заявява: “Все по-често ни се казва, че трябва да избираме между ляво или дясно. Всъщност има само път нагоре или надолу: “нагоре” е отколешната човешка мечта за индивидуална свобода, съвместима с правото и реда; “надолу” е тоталитаризмът… Тези, които ще изтъргуват нашата свобода срещу сигурност, тръгват към тоталитаризма.”
    Идещият либертариански век
    Днес преобладаващите тенденции в света отразяват либертарианските идеи. Комунизмът на практика изчезна, и малко хора все още защитават държавния социализъм. Източна Европа изгражда общества, основани върху права на собственост, пазари и власт на закона. Даже и при леви управления държавата вече не може да функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, е непосилна за икономиката. Социалните държави не могат повече да бъдат поддържани и трябва да бъдат радикално реформирани Обещанията им вече не могат да бъдат изпълнявани. Все повече хора (пре)откриват ценностите на семейството, трудолюбието и спестовността.
    Може би най-важното – нарастващата глобализация на световната икономика принуждава страните, които искат да преуспяват, да възприемат децентрализиран, дерегулиран, пазарно-ориентиран икономически модел. През 21 век никой не може да избягва пазарите, ако иска да не остане встрани от феноменалния икономически растеж, който те и технологичният напредък ще създадат – включително и България.
    Либералните и либертарианските идеи всъщност имат дълга традиция у нас. Непосредствено след Освобождението много от строителите на Третата българска държава приемат тази философия и този подход към управлението на обществото, икономиката и държавата. И това е напълно логично – голяма част от тях са активни участници в националните борби за освобождение. В техните очи схващането, че човек има рождено право на съществуване, свобода и собственост, е било естествено продължение на амбициите и мечтите им да видят родината си независима и просперираща държава.
    След един продължителен и тежък период на изолация и тоталитаризъм, след друг също така продължителен и тежък период на преход, значителна част от българското общество отново вижда в тези идеи шанс за по-успешно и по-бързо развитие на страната. Развитие, основано на прозрачност в политиката, на частна собственост, ниски данъци, свободни пазари и конкуренция в икономиката, на децентрализация на властта, на свободен избор за хората.
    Свободата вече не е лукс. Свободата е необходимост, без която не можем.
    Калин Манолов
    А

    Автор: Калин Манолов

    В човешката история винаги е имало само две политически философии: свобода и власт. Или хората ще могат да живеят своя живот както им харесва, доколкото зачитат същите права и на другите, или някои хора ще могат да използват сила, за да принудят другите да действат по начин, който те не желаят.

    Философията на властта винаги е била по-привлекателна властимащите. Въпреки многото им имена – цезаризъм, монархизъм, деспотизъм, социализъм, фашизъм, комунизъм, социална държава –системите, въплътили тази философия, поразително си приличат помежду си.

    Философията на свободата също е имала различни имена, но нейните защитници винаги са уважавали индивида, вярвали са в неговите способности да взема мъдри решения за своя собствен живот, и са били враждебни към готовите да използват насилие, за да получат каквото искат.

    От три века съвременното проявление на свободата се нарича либерализъм. Основната идея на либерализма е, че налагането на универсални правила за поведение в обществото, които защитават ясно очертана частна зона за всеки индивид, ще доведе до спонтанно подреждане на човешките дейности, и то ще бъде много по-сложно и съвършено от който и да е друг ред, създаден чрез нарочен план

    (Пред)историята на либерализма

    Едва ли има политическо течение, което може да се позове на толкова дълга и толкова горда традиция като либерализма. Според Стария Завет народът на Израел дълго е живеел без цар, управлявайки сами себе си чрез общо спазване на своя завет с Бога. Тогава, както е записано в Първа книга на царете, евреите отишли при Самуил и казали:“Направи ни цар да ни владее, както е при другите народи.” Но когато Самуил се моли на Бога да удовлетвори искането им, Бог предупреждава евреите, че ще станат слуги на царя, който сами са поискали. И въпреки че хората на Израел не се вслушват в това страшно предупреждение и създават монархия, разказът служи като постоянно напомняне, че произходът на държавата в никакъв случай не е вдъхновен от Бога

    През VІ в пр. Хр. китайският философ Лао-Цзъ пише: “Без закон или принуда хората живеят в хармония“. Неговото учение „дао”учи, че хармонията може да се постигне чрез конкуренция, и в този смисъл Лао Дзъ е предвестник на теорията за спонтанния ред на Адам Смит и Фридирх Хайек. Век по-късно, през V пр. Хр. в древна Гърция Аристотел и стоиците издигат концепцията за естествения закон, ограничаващ властта на всяко правителство. Софокъл развива идеята в драмата Антигона. Антигона е сестра на нападналия Тива Полиник, която не се подчинява на тирана Креонт и погребва брата си-изменник, поставяйки божите закони по-високо от човешките. Драмата е възторжено приета от атинската публика, а Софокъл получава безпрецедентна награда – назначане е за пълководец в самоската война заедно с Перикъл.

    И двете основни течения на Западното мислене, гръцкото и юдео-християнското, са допринесли за развитието на свободата. Независимостта на Западната църква, векове наред поделяла властта с държавата, е помогнала за развитието на личността и на гражданското общество в римокатолическа Европа. Папи и императори често взаимно критикували моралното си падение, и това вредяло на репутацията и на двете власти. Първият известен пример за конфликт между църквата и държавата е от ІV в. сл. Хр., когато император Теодосий заповядал на епископа на Милано, св. Амвросий, да предаде своята катедрала на империята. Амвросий отговорил: ”Не е законно нито ние да я предадем, нито Ваше величество да я приеме. Никой закон не ви позволява да посягате на дома на частен човек. Да не си мислите, че можете да отнемете Божия дом? Твърди се, че всичко е законно за императора, че всички неща принадлежат на него. Но не утежнявайте съвестта си с мисълта, че като император имате някакво право над свещените неща. Не се възвишавайте, но ако искате да царувате дълго, покорявайте се на Бога. Писано е, Божието на Бога, Цезаревото на Цезаря.“ Императорът е бил принуден да дойде в църквата на Амвросий и да моли за прошка.Конфликтът между Западната църква и държавата, на практика уникален в целия свят, обяснява защо принципите на свободата са били открити за първи път именно на Запад.

    Предисторията на либерализма достига своя апогей в периода на Ренесанса и протестантската Реформация. Преоткриването на класическото познание и хуманизма, характерни за Ренесанса, обикновено са смятани за начало на съвременния свят. С писателска страст Айн Ранд най-добре обобщава това в своя възглед за Ренесанса като „прераждане на разума, освобождаване на човешкия ум, тържество на рационалността над мистицизма – колебливо, незавършено, но пламенно тържество, което довежда до раждането на науката, на индивидуализма, на свободата“.

    Но Ранд може би надценява Ренесанса като родоначалник на либерализма; средновековните харти на правата и независимите правни институции са давали по-сигурна основа за свободата. Английската Магна харта (Великата харта), смятана за крайъгълния камък на свободата и на защитата от произвола и несправедливото управление. Макар че съдържа само няколко основополагащи принципни твърдения и в по-голямата си част е набор от отстъпки, на които крал Джон бива принуден от разбунтувалите се английски благородници през 1215 г., Магна харта постановява за пръв път един изключително важен конституционен принцип – властта на краля може да бъде ограничавана чрез юридически акт. Пет години по-късно, около 1220 г., германският град Магдебург създава пакет от закони, които кодифицират свободата и самоуправлението. Магдебургските закони са били широко известни. Възприели са ги стотици нововъзникнали градове в цяла Централна Европа, даже някои централно- и източноевропейски градове са поверявали свои съдебни дела на магдебургските съдии. И накрая, през 1222 г. дворяните и дребните благородници в Унгария – която по онова време е имала голяма роля в общия европейски живот – принуждават крал Андрей II да подпише Златната Була, която освобождава благородниците и свещеничеството от данъци, дава им свобода да разполагат както пожелаят със своите владения, защитава ги от произволен арест и конфискация, осигурява правото на годишно събрание за представяне на оплаквания, и дори им дава правото на Jus Resistendi, правото да се съпротивяват на краля, ако той престъпи свободите и правата, дадени от Златната Була.

    Принципите, описани в тези документи обаче, са далеч от класическия либерализъм. Макар и жалони по продължителния поход към свободата, ограничената държава и разширяването на възгледа за личността до включване на всички хора, те изключвали много хора от гарантирани свободи. Великата Харта и Златната Була например са дискриминирали евреите. Така че макар да се опира на антични и средновековни либерални традиции, идеята за свобода е последователно формулирана като основа на цялостна политическа система едва през последните 300 години. Тя е предхождана от Реформацията и антиабсолютистките революции в Англия и Франция през ХVІІ и ХVІІІ век.

    Реформацията подпомага развитието на либералните идеи, макар че протестантските реформатори Мартин Лутер и Жан Калвин в никакъв случай не са либерали. Но като разбиват монопола на католическата църква, те насърчават появата на протестантски секти, някои от които – като квакерите и баптистите – подкрепят либералното мислене.

    В английската съпротива срещу кралския абсолютизъм на Стюартите през ХVІІ век за първи път се лансират протолиберални идеи. След обезглавяването на Чарлз І през 1649 г., до 1660 г., когато Англия е управлявана от Оливър Кромуел, една група, известна като левелери, излага съвкупност от идеи, които по-късно ще станат известни като либерализъм. Левелерите поставят защитата на религиозната свобода и древните права на англичаните в контекста на себепритежаването и естествените права. В една известна статия, Стрела против всички тирани, левелерският ръководител Ричард Овъртън твърди, че всеки индивид има “собственост върху самия себе си”; тоест, всеки притежава сам себе си и следователно има право на живот, свобода и собственост. “Никой човек няма власт над моите права и свободи, и аз нямам власт над другите хора.”

    Въпреки усилията на левелерите и други радикали, през 1660 г. династията на Стюартите се връща на престола. Крал Чарлз II обещава да зачита свободата на съвестта и правата на земевладелците, но той и брат му Джеймс II отново се опитват да разширят кралската власт. През 1688 г. избухва Славната революция, и парламентът предлага короната на Уилиям и Мери Холандски, (и двамата внуци на Чарлз I). Уилиям и Мери се съгласяват да зачитат “истинните, древни и несъмнени права” на англичаните, както е заявено в Декларацията за правата.

    Годината, през която декларацията е приета – 1689 г. – се смята за рождена дата на либерализма. На следващата година Джон Лок публикува своя велик труд Втори трактат за управлението, и остава в историята като първия истински либерал и като баща на съвременната политическа философия.

    Лок задава въпроса: каква е целта на управлението? Защо имаме управление? И отговаря: хората имат права още преди съществуването на управлението – затова ги наричаме естествени права, защото те съществуват по естество. Хората формират управление, за да защитават своите права. Те могат да направят това и без управление, но управлението е ефективна система за защита на правата. И ако управлението превиши тази роля, хората имат право да въстанат. Представителното управление е най-добрият начин да накараме държавата да се придържа към легитимните си функции да пази и съди своите граждани. Лок пише: ”Хората имат неотменимото право на живот и свобода, и те придобиват право върху преди това непритежавана собственост, с която “смесват своя труд,” като например земеделието. Ролята на държавата е да защитава живота, свободата и имота на хората“.

    През 1776 г., Американската революция създава и либералния свят. Томас Джеферсън прави безсмъртно описане на неговите принципи в Декларацията за независимостта :“Ние смятаме тези истини за самоочевидни: че всички хора са създадени равни, а техният Създател ги е дарил с някои неотменими права, измежду които правото на живот, на свобода и на  стремеж към щастие.”

    И в Съединените щати, и в Европа векът след Американската революция е белязан от либерализма. Писани конституции и декларации за правата са защитавали свободата и са гарантирали властта на закона. Гилдиите и монополите са премахнати, всички икономически области са широко отворени за конкуренция, свободата на словото и на религията са силно разширени, правата на собственост гарантирани, международната търговията – освободена.

    Като философска система либералните идеи придобиват завършен вид през именно ХVІІІ век – великият век на либералното мислене. Оформят се две либерални традиции: английска (или класическа,еволюционна), и френска или континентална (основана на рационализма и конструктивизма, революционна).

    По-горе подробно маркирахме основните етапи в развитието на английската либерална школа. До 1850 г. основните искания на класическия либерализъм се реализират в Англия, и следват искания за свободна търговия. Популярни лозунги на времето са „Мир, съкращение на разходите, реформа”.

    Френската либерална школа пледира за насилствено преустройство на обществото в съответствие с изискванията на разума. Според тази концепция всички културни явления са продукт на целенасочен план; освен това е и възможно, и желателно да се възстановяват всички традиционни институции в съответствие с някакъв предварителен замисъл. Неин връх е началото на Великата френска революция от 1789 г., вдъхновена от идеите на Френското просвещение и най-вече на Волтер и Русо. Волтер казва:” „Ако искате добри закони, изгорете сегашните и направете нови“.

    Поплярният лозунг на времето е „Освобождение от властта на попове и крале”. Тези идеи на френското Просвещение с предимно политически характер доминират до окончателното падане на Наполеон през 1815 г.

    Векът на европейски мир трае от края на Наполеоновите войни до началото на Първата световна война през 1914 г. Освободеното човешско творчество създава удивителен научен и материален напредък. Детската смъртност намалява, а продължителността на живота се покачва до безпрецедентни нива.Технологичните открития на либералния деветнадесети век са неизброими: парната машина, железницата, телеграфа, телефона, електричеството, двигателят с вътрешно горене.

    Към края на деветнадесети век обаче класическият либерализъм започва да отстъпва на нови форми на колективизъм и тотална държава. Либералите стават лениви; те забравят предупреждението на Джеферсън, че “цената на свободата е вечна бдителност” и си въобразяват, че очевидната социална хармония и изобилие, станали възможни благодарение на либерализма, означават, че никой не би искал да съживява стария ред. Появява се социализмът, и неговата марксистка разновидност с цялостната си визия за света привлича по-младите интелектуалци.

    Първата световна война, до голяма степен избухнала заради заместването на либерализма с тоталната държава и национализма, нанася смъртен удар на либерализма. В Съединените щати и Европа правителствата разширяват своя обхват и власт в отговор на войната. Извънредно данъчно облагане, наборни войски, цензура, национализация и централно планиране – либерализмът, който съвсем неотдавна е заместил абсолютизма, е заместен от мегадържавата. Двадесети век, векът на тоталната държава, в много отношения е обратен завой в 2 500-годишната история на Западния свят.

    След падането на комунизма обаче, светът отново се връща към индивидуалната свобода и ограничената държава. Връща се към ценностите на индивидуализма, плурализма, търпимостта, правата на човека, властта на закона, гражданското общество и свободния пазар. Това са ценностите, които поддържат свободата.

    Така че първата причина българските читатели да се интересуват от класическите текстове на либерализма, е много проста и практична: това са идеите, които движат съвременния свят, и съвременните хора трябва да ги познават. Тези идеи дават на всяка страна обещание за мир, икономически растеж и обществена хармония. Дават й свобода.

    Същността на либерализма

    Либерализмът – и най-вече либерализмът в класическата му форма – е философия на свободата. Той е апология на индивидуализма, свободния пазар и свободната конкуренция.Това му позволява да изгради цялостна идея за света и действителността, и за разлика от всички останали колективистични идеологии, чиито изходен пункт са потребностите на общността, единствен да говори с езика на правата на личността.

    Не съществува завършено определение на либерализма, и вероятно никога няма да съществува. Не съществува либерален катехизис или единствен мисилтел, на който човек да се позове като учител. Няма либерална ортодоксия, нито „образцов” либерализъм. Самата същност на либералната идея не допуска формулирането на истини от последна инстанция. От една страна защото в политиката непрекъснато възникват нови предизвикателства, от друга защото либерализмът не е било oткрит изведнъж, а е творение на много личности, всяка от които е допринесла за неговото развитие. И накрая може би защото никога и никъде по света политическият проект на либерализма – капитализмът – не е бил докрай осъществяван.

    Либерализмът е название на обширна съвкупност от идеи, доктрини и практики, в които ясно изпъкват националните специфики. Много често онова, което минава за либерализъм в една страна, се явява под различно име в друга. Многообразието обаче само придава оригиналност на либералните възгледи, защото е много важно какво се отхвърля, какво се приема, и с какво се комбинира.

    Либерализмът преминава като теория и практика през толкова много промени, че има противоречиви значения в съвременната си употреба. Понякога той е обезпокояващо еластичен. Има голяма разлика между либерализма като доктрина и като форма на демокрация, възприета от западното общество, и тази разлика понякога е толкова голяма, че води до объркване на понятията. Все пак списъкът на либералните свободи на Джон Стюарт Мил е неизменен и универсален: свобода на съвестта; свобода на мисълта и чувствата; свобода на изразяване и разпространяване на мненията и възгледите по всички въпроси; свобода на вкусовете и заниманията; свобода на сдружаванията в името на всякакви цели, които не нанасят вреда на другите;избор на житейски цели в съответствие с характера на личността.Тези свободи са въплътени в либералната демокрация, чиито задължителни елементи освен многопартийната система и свободните избори са върховенството на закона, системата на „контрол и баланси”, ограничаваща властта, пазарната икономика, силните граждански институции. Тези исконни либерални ценности са толкова широко възприети в западния свят, че независимо от какви партии е съставено, всяко правителство се ръководи в дейността си от тях. В този смисъл либералната демокрация вече е напълно възможна без либерали, или поне – без либерална политическа партия начело на властта.

    Либерализъм и капитализъм

    Политическият проект на либерализма се нарича капитализъм. Капитализмът свързва в едно индивидуалните права, ограничената държавна намеса и политическата/интелектуалната/икономическата свобода. Капитализмът е единствената социална система, основана на принципа, че всеки индивид притежава собствения си живот. Индивидът е свободен да преследва своя рационален личен интерес, да притежава собственост и да се възползва напълно от своите действия. Ако някой желае да пропагандира свободното общество, трябва да осъзнава, че задължителна основа на такова общество е принципът за индивидуалните права. Ако някой подкрепя индивидуалните права, то той трябва да осъзнава, че капитализмът е единствената система, която поддържа и защитава тези права. Капитализмът не е само “най-практичната”, но и единствената морална система в историята, основана на доброволна и взаимноизгодна размяна между хората. Това е единствената система, която на въпроса: „Свободен ли е човекът?”отговаря: да.

    Едно капиталистическо общество е основано върху права на собственост, пазари и власт на закона. В него всички човешки взаимоотношения са доброволни. Затова то е свободно. „Особеното свойство”, което позволява на капитализма да набере преднина пред всички предходни икономически системи, е именно свободата. Свободата прави възможен невероятният успех на капитализма. Свободата довежда до създаване на богатство.

    Съвременната епоха с пълно основание може да се нарече „епоха на капитализма”. Цялото създадено до днес богатство се дължи на капиталистическите институции. Изобилие, непознато досега в човешката история, позволява на стотици милиони хора да живеят днес по – добре, отколкото царете в миналото. Колкото по-капиталистически ориентирана е една култура, толкова по-големи са нейните свободи и богатство.

    Целта на либерализма

    Формулирана накратко, целта на либерализма би могла да звучи така: „По-малко бедност – повече капитализъм”. Лудвиг фон Мизес пише през 1928 г. в своята книга „Либерализъм”(този сборник започва с откъс от нея): „В историческо отношение либерализмът е първото политическо течение, което желае да служи за благото на всички, а не на отделни слоеве…Фактът, че в света съществуват глад и мизерия, не е аргумент срещу либерализма,…който се стреми именно към премахване на глада и мизерията, и смята предлаганите от него средства за единствено възможните за постигане на тази цел”.

    Либерализмът никога не е поставял интересите на капиталистите, на предприемачите, на имащите, над интересите на другите социални слоеве в обществото. За капиталиста и предприемача богатството винаги минава през задоволяване нуждите на ближните с необходимите им стоки и услуги. Най – великият изобретател Томас Едисън в своята лаборатория в Менлоу Парк е разработвал проектите си, за да печели. Той, както и много от другите велики изобретатели и индустриалци, се е наслаждавал на голямо богатство, но откритията му постепенно са издигнали благосъстоянието на всички.

    Либерализмът винаги се е стремял към благото на всички, макар прословутата формула на английските утилитаристи „Най-голямо щастие за най-много хора” да не е напълно удачна, тъй като социалистите казват същото. Но разликата не е в целта, а в средствата, които двете доктрини избират за подтигане на тази цел.

    Либерализмът е искрен в стремежа си към благото на всички. Но либералите са против популистките действия заради техните вредни последствия; те не са склонни да осигуряват настоящето за сметка на бъдещето.

    Противниците на либерализма

    Въпреки господството си като политическа теория на съвременността, либерализмът винаги е имал двама сериозни интелектуални и политически съперници: консерватизмът и социализмът.

    В интелектуалния си отклик на Славната революция в Англия от 1688 г. и на Великата френска революция от 1789 г. консерватизмът се противопоставя на резките обществени промени. Една от фундаменталните особености на консервативната нагласа е страхът от промяната, недоверието към новото, и готовността да използват правомощията на властта, за да предотвратят тази промяна или поне да я ограничат. Следователно позицията, която може да бъде определена като консервативна, винаги зависи от съществуващите в момента тенденции. Нуждаейки се да действа според обстоятелствата, консерватизмът не се обвързва с твърди правила, и затова за неговите привърженици ролята на идеите в политиката е вторична. Консерваторите обикновено са политически опортюнисти.

    За консерваторите политическият живот е оформен от конкретните традиции на съответните държави, а човекът е културно постижение, а не природен факт. Консервативната философия се съсредоточава върху властта, лоялността, йерархията и реда, а не върху свободата и равенството между хората. Според консерваторите редът се възцарява в резултат на непрекъснат контрол от страна на някакъв авторитет, и главната им грижа е този авторитет да не отслабва, а не как властта му да бъде ограничена.

    Консерваторите са скептични и дори враждебни към индустриалната революция, която според тях унищожава обществените стандарти и руши старите йерархични отношения, при които управниците съзнават отговорността си към народа. Този начин на мислене поражда носталгичната философия на патернализма на английските тори, чиито най-виден представител през ХІХ в. Бенджамин Дизраели пропагандира съюз между кралската власт и трудещите се, изолиращ търговската и промишлена буржоазия.

    Социализмът е достатъчно, бих казал „лично“ познат на зрялата част от българското общество, за да се налага да бъде описван. Но тъй като този сборник е насочен предимно към младите – по години и по дух, налага се да припомним, че социализмът започна като откровена реакция срещу либерализма на Френската революция, и че е най-тежката заплаха за свободата. Великия политически мислител Алексис де Токвил пръв прозря, че демокрацията и свободата са в непримирим конфликт със социализма. Още през 1848 г. той заяви: “Демокрацията разширява сферата на действие на индивидуалната свобода. Тя придава на всеки човек възможно най-голяма цена, докато социализмът прави от всекиго прост изпълнител. Демокрация и социализъм нямат нищо общо, освен една дума – равенство. Но забележете разликата: докато демокрацията търси равенството в свободата, социализмът се стреми към равенство в ограничението и робията”. Сто години по-късно в своя фундаментален труд „Пътят към робството”(1944 г.) Фридрих фон Хайек допълва: „Относителната лекота, с която един млад комунист можеше да се превърне в нацист и обратно, е добре известна, най-вече на пропагандистите от двете партии…. И за комунистите, и за нацистите истинският реален враг, човекът, с когото нямаха нищо общо, беше либералът от стария тип… Но и комунистът, и нацистът знаят, че не може да има компромис между тях и онези, които наистина вярват в индивидуалната свобода.“

    Когато се прави сравнителен анализ между либерализма, консерватизма и социализма, те обикновено се рисуват на една линия: консерваторите –вдясно, социалистите – вляво, либералите – по средата. В средата на миналия век Хайек предлага схемата на триъгълника, като на всеки ъгъл поставя съответно либерали, консерватори и социалисти. Обикновено консерваторите правят компромиси със социализма и го приобщават към себе си, водени от убеждението, че истината трябва да лежи някъде между крайностите.

    През 1970 г. политологът Дейвид Нолан предлага нова, двуизмерна координатна система за описание на политически възгледи и ориентации. По едната координата (абсцисата) са разположени индивидуалните политически и граждански свободи (свобода на словото, на сдружаването, правото да избираш и да бъдеш избиран), а по другата (ординатата) – икономическите свободи, защитаващи частната собственост и развитието на свободно пазарно стопанство, без държавна намеса. Прилагането на тази схема показва различните “леви” (социалдемократи, социалисти, либералите от Демократическата партия в САЩ), многообразието на “дясното” (християндемократи, консерватори, републиканци в САЩ), наличието на множество “центристи”, но най-важното – показва, че политическото пространство е двуизмерно. В него освен „ляво” и дясно”, има още “долу”, “назад” (тоталитаристите – комунисти, националсоциалисти и фашисти, както и други авторитарно-националистически идеологии) и “горе”, “напред” – либертарианството.

    Либертарианството – чрез Лудвиг фон Мизес, Фридрих фон Хайек, Айн Ранд, Милтън Фридман и др.), е приносът на ХХ век в класическия либерализъм на Джон Лок и Томас Джеферсън. Сигурно е малко известно, че през 1964 г.,16 години преди да стане президент, архитектът на „консервативната революция” в Америка Роналд Рейгън заявява: “Все по-често ни се казва, че трябва да избираме между ляво или дясно. Всъщност има само път нагоре или надолу: “нагоре” е отколешната човешка мечта за индивидуална свобода, съвместима с правото и реда; “надолу” е тоталитаризмът… Тези, които ще изтъргуват нашата свобода срещу сигурност, тръгват към тоталитаризма.”

    Идещият либертариански век

    Днес преобладаващите тенденции в света отразяват либертарианските идеи. Комунизмът на практика изчезна, и малко хора все още защитават държавния социализъм. Източна Европа изгражда общества, основани върху права на собственост, пазари и власт на закона. Даже и при леви управления държавата вече не може да функционира като агенция за благотворителност. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, е непосилна за икономиката. Социалните държави не могат повече да бъдат поддържани и трябва да бъдат радикално реформирани Обещанията им вече не могат да бъдат изпълнявани. Все повече хора (пре)откриват ценностите на семейството, трудолюбието и спестовността.

    Може би най-важното – нарастващата глобализация на световната икономика принуждава страните, които искат да преуспяват, да възприемат децентрализиран, дерегулиран, пазарно-ориентиран икономически модел. През 21 век никой не може да избягва пазарите, ако иска да не остане встрани от феноменалния икономически растеж, който те и технологичният напредък ще създадат – включително и България.

    Либералните и либертарианските идеи всъщност имат дълга традиция у нас. Непосредствено след Освобождението много от строителите на Третата българска държава приемат тази философия и този подход към управлението на обществото, икономиката и държавата. И това е напълно логично – голяма част от тях са активни участници в националните борби за освобождение. В техните очи схващането, че човек има рождено право на съществуване, свобода и собственост, е било естествено продължение на амбициите и мечтите им да видят родината си независима и просперираща държава.

    След един продължителен и тежък период на изолация и тоталитаризъм, след друг също така продължителен и тежък период на преход, значителна част от българското общество отново вижда в тези идеи шанс за по-успешно и по-бързо развитие на страната. Развитие, основано на прозрачност в политиката, на частна собственост, ниски данъци, свободни пазари и конкуренция в икономиката, на децентрализация на властта, на свободен избор за хората.

    Свободата вече не е лукс. Свободата е необходимост, без която не можем.

    Източник: http://kalin-manolov.blog.co.uk/

  • Чужденците в България – наистина добре дошли?

    Автор: Б. Григорова

    Привлекателна ли е България за граждани на страни извън Европйския съюз? Какви условия на живот им предлага страната? В най-новото изследване по темата България не се представя особено убедително.

    Индексът за политиките на интеграция на мигранти, публикуван от Британския съвет и Групата за миграционни политики, за трети път сравнява ситуацията в страни от Европа и Северна Америка. България заема 26-то място в класацията, в която са включени общо 31 страни. Обект на изследването са условията на живот за легалните имигранти в дадена страна, независимо колко дълъг е престоят им там, разяснява Гидо Янсен от германската секция на Британския съвет:

    „С други думи – хора от държави извън ЕС, които пристигат в България, за да следват, работят или като част от семейното събиране. Не се разглежда нелегалната емиграция, за която така или иначе няма база данни, както и миграционните потоци в рамките на Общността.“

    Сравнена с останалите от ЕС

    Предоставя ли България равни права, отговорности и възможности на всички хора, пребиваващи легално на територията й? И съответстват ли условията с международните и възприетите от ЕС стандарти? Отговорите на тези въпроси не са еднозначни. Те се образуват по 148 индекса, събрани в седем области – а това са достъп до пазара на труда, събиране на семейството, продължително разрешително за пребиваване, политическо участие, достъп до гражданство и образование и защита от дискриминация. По последния критерий България получава особено добра оценка:

    „България заема шестото от общо 31 места по антидискриминационния показател. Това се дължи на солидното й законодателство за защита от дискриминация, което и на практика дава равни шансове на имигрантите. Освен това в страната съществува Комисия за защита от дискриминация, която има големи компетенции в сравнение с подобни служби в другите изследвани страни. Германската анти-дискриминационна служба например получи лоша оценка заради слабата си позиция“, казва Янсен.

    Големи недостатъци в България се забелязват най-вече в три области – участието на мигрантите в политическия живот на страната, в образователната система и по отношение на гражданството. Политическите свободи важат и за имигрантите, но пък тези нямат абсолютно никакво право за участие в избори, разяснява Янсен. А такава възможност съществува в 19 от изследваните държави:

    „Освен това в България няма институции, помагащи на имигрантите с консултации по засягащи ги въпроси. Няма и организации като мигрантски съвети и други“, казва Янсен и допълва, че и в Германия имигрантите от трети страни нямат право на глас при местни или национални избори, затова пък мигрантските общности са добре организирани, освен това има много съвети на имигранти, защитаващи правата и интересите им.

    Друга област, в която двете страни коренно се различават е законодателството за достъпа до гражданство. Докато в Германия правилата са ясни, в България липсват основополагащи принципи.

    България – благоприятна за мигрантите страна?

    „За получаване на гражданство в България се изисква много дълъг период на престой. Освен това от кандидатите за гражданство се изисква да върнат старото си гражданство – нещо, което е невъзможно в редица страни. Това е голям законова бариера“, казва експертът от Британския съвет в Германия.

    Почти непреодолима е и бариерата за достъп до образованието. По този показател страната се нарежда на предпоследно място, само преди Унгария. Причината е в липсата на специализирана подготовка в българските училища, която да посреща нуждите на имигрантите. Освен това за децата на временно пребиваващи в страната имигранти трябва да се заплащат училищни такси – нещо, което не съществува в 27 от изследваните в Индекса страни. Като цяло България е „умерено благоприятна“ за имигранти, с което се нарежда в една категория с още 15 държави, между които Франция, Германия, Ирландия или Швейцария. И все пак с 41 от общо 100 процента страната е на границата към категорията „малко неблагоприятна“ за имигранти страна.

    http://www.dw-world.de

  • Досието на Георги Първанов – Гоце

    В рубриката „Who is who” сайтът Държавна сигурност.com предлага досието на Георги Първанов (1957), президент на България (2002-2012) и бивш лидер на БСП (1996-2001).



    Автор: Христо Христов

    Той е член е на БКП от 1981 г. (в биографията му на страницата на сайта на президента е посочено, че оттогава е член на Българската социалистическа партия. БКП обаче се преименува в БСП през април 1990 г., б. а.).
    През 1981 г. се дипломира в Историческия факултет на СУ „Св. Кл. Охридски” и същата година постъпва на работа в Института по история на БКП като научен сътрудник.

    Един дълго прикриван факт
    В официалната биография на Георги Първанов обаче има един важен факт, който остава дълго време спестен на обществото – неговата агентурна принадлежност към Държавна сигурност.
    Той става официално известен едва на 19 юли 2007 г., когато комисията по досиета с председател Евтим Костадинов огласява решение №7 от проверката за принадлежност към ДС на президентите и вицепрезидентите. Тогава вече е спечелил втория си президентски мандат.
    От огласените от комисията по досиетата данни Георги Първанов става ясно, че той е бил секретен сътрудник с псевдонима Гоце към 14 отдел (културно-историческо разузнаване) на Първо главно управление на Държавна сигурност. Вербуван е на 4 октомври 1989 г. Свален е от действащия оперативен отчет на 16 юли 1993 г.
    Интересното е, че принадлежността на Георги Първанов не е огласена от двете предходни комисии по досиетата по време на управлението на СДС – тази, оглавявана от министъра на вътрешните работи Богомил Бонев през 1997 г., както и от комисията с председател Методи Андреев (2001).
    За първи път в общественото пространство се заговаря за агент Гоце през 2006 г. Тогава под натиска на опозицията и преди кандидатирането си за втори мандат Първанов обявява, че е имал контакт със служител на тогавашното Министерство на външните работи да сътрудничи в написването и редактирането на мемоарите на емигранта Методи Димов по чувствителния за България “македонски въпрос” и не знаел, че работи за ДС.

    Обяснението на Георги Първанов

    „Има папка „Гоце” в архивите на разузнавателната служба, тя съдържа информация за мен и нищо друго – нито ред, нито знак от мен. Става дума за задача, която ми беше възложена от ръководството на института по искане на МВнР, и лицето, което разясни характера на работата, се представи за сътрудник на външното министерство.
    Дори да знаех, че подготовката и издаването на тази книга е с участието на българското разузнаване, пак бих го направил”, заявя Георги Първанов на 23 юни 2006 г. Тогава обаче президентът не публикува документите за себе си в архивите на ДС. По ирония те се съхраняват в архива на Националната разузнавателна служба, за която от 2002 г. отговаря самият държавен глава.
    Цвятко Цветков, оперативният работник, който го е вербувал, обаче опровергава президента, като заявява в медиите, че още на времето Първанов отлично е знаел, че сътрудничи на ДС, а не на МВнР. Оперативният работник обяснява, че Първанов се е водил „секретен сътрудник”, защото българите, работещи за Първо главно управление, се водели така, а чуждите граждани – агенти. Цветков разкрива, че псевдонимът „Гоце” е избран, защото двамата работели по македонска линия и Първанов му приличал по онова време на Гоце Делчев.
    Обяснението на Георги Първанов, че не е знаел, не се покрива с фактите по делото. В един от документите в досието му е посочено, че „същият има желание да работи с органите на ДС“, а в друг, че му е „проведена вербовъчна беседа, на която Първанов прие сътрудничеството с готовност и разбиране“.
    Веднага след обявяването на решението на комисията по досиетата през 2007 г., президентът изисква документите – те са качени на сайта му, с изрязана номерация (днес тези документи не могат да бъдат открити на сайта на държавния глава).
    След огласяването на сътрудничеството на Георги Първанов Иван Костов заявява, че 36 страници от досието липсват. Неговото твърдение е, че са извадени на 27 март 2007 г., дни преди да бъде сформирана комисията по досиетата с председател Евтим Костадинов (5 април 2007 г.)
    По документите по досието има основания да се смята, че става въпрос за том от досие, което е наброявало не по-малко от 190 листа.
    Директорът на Националната разузнавателна служба ген. Кирчо Кирчов, където до 2007 г. се съхранява досието Гоце, отрича то да е пипано. Същото прави и предшественикът му Димо Гяуров, ръководил НРС в периода 1997-2002 г. От разразилия се спор става ясно, че директорът на НРС Бриго Аспарухов (1991-1997) е държал досието на Георги Първанов не в архива, а заключено в касата му до уволнението си през март 1997 г..

    Останките от досието „Гоце“
    Досието на секретен сътрудник Гоце, или по-точно, това, което е останало от него, представлява 21 страници, включващи проверките, извършвани по оперативния отчет на Георги Първанов.
    От номерацията на отделните страници е видно, че делото не е цяло и е пренареждано.
    Отличителното е, че делото „Гоце” не съдържа необходимите атрибути, задължителни към 1989 г. по строго секретната инструкция за оперативния отчет на ПГУ. Не е направено ясно разделение между лично и работно дело на секретния сътрудник, каквито оперативните работници са длъжни да завеждат на всеки един агент.

    Сериозни липси от досието
    Всъщност липсват каквито и да е данни от работното дело, тоест донесенията на секретния сътрудник, дори и по възложената му задача. Подобни пропуски не са характерни за досиетата на ПГУ и тези факти се обясняват само със сериозно прочистване на наличните към 1990 г. материали.
    Тъй като отчетността при оперативните работници в ДС е основен принцип, нереално е да е вербуван един секретен сътрудник по конкретна задача и в неговото дело да няма дори един лист как той я изпълнил или не.
    Липсват и секретни справки за срещите със секретния сътрудник от страна на оперативния работник по изпълнение на задачите. Обичайната практика е те да са най-малко два пъти годишно. В случая става въпрос за ползването на „Гоце” по конкретна задача, което би следвало да остави архивни следи за по-интензивни срещи между оперативния работник и секретния сътрудник.
    Нелогично е първите контакти с Георги Първанов да са през март 1989 г. и да няма нито един по-сериозен документ в „папката” Гоце за неговото проучване, предложението за вербуване, плана за вербуване и справка за извършеното вербуване, както и за работата с агента. Оставен е само един документ за образуване на дело за оперативно проучване.
    Отсъства писмената информация за секцията, в която през 1989 г. Първанов работи, предадена от него на оперативния работник, както е посочено в един от документите. Подобна справка, която кадровите офицери изискват от агентите, е задължителна и може да се срещне в много други досиета на научни работници, дори с много по-висок ранг от Първанов, включително и на историци от БАН.
    Дори към 1989-1990 г. не е характерно за работата на ПГУ, когато водещ офицер замине за изпълнение на други задачи неговите секретни сътрудници да останат без контрол и без да бъдат поети от други оперативни работници, както уж става с Гоце.
    Това може да говори само за едно – за прочистване на досието до вид, който по-скоро да играе ролята на някакво извинително алиби на Георги Първанов поради липсващи документи, разкриващи неговата конкретна дейност като секретен сътрудник Гоце на Първо главно управление на Държавна сигурност.

    Страница от регистъра в Първо главно управление на ДС, в който е заведено делото Гоце.

    Досието Гоце на Георги Първанов може да бъде изтеглено оттук.

    Източник: http://desebg.com/

  • По повод книгата „Правец. Хрониките на частния град“

    Автор: Славимир Генчев

    Прословутият български модел на преход от комунистически тоталитаризъм към демокрация бе мирен (и съпроводен с милиони жертви, включително избягалите зад граница, въпреки че те всъщност се спасиха); бе осъществен от червената номенклатура и нейното обкръжение плюс структурите на ДС и множество спортисти, главно от силовите спортове (ех, как обичат те физическата сила!); бе доведен до деформация на демократичните принципи, превръщайки разделението на властите не в разделение на власти, а на всевластия, а принципите на пазарната икономика –  в откровен шуробаджанашки връзкарски капитализъм; чрез този преход неговите главни „херои“ успешно превърнаха политическата си власт в икономическа и отново в политическа, и отново в икономическа, замитайки следите си и скъсвайки пъпната си връв (поне на тях така им се струва) с „работническата класа“, „трудовото селячество“ и „народната интелигенция“ (или по-скоро антилигенция).
    Всички тези хора и техни подобия паднаха не от Марс, а от Маркс (барабар с Ленин и Сталин); те произлизат от най-нисшите и низки слоеве на същия тоя български народ, но подир избиването на цвета на нацията след 9. ІХ.1944 г. и дългогодишната обратна селекция, която позволяваше да „просперират“ само най-„верните чеда“ на Партията и „народа“, произлизащи от „работническата класа“, „трудовото селячество“ и „народната“ антилигенция, и след цялото безумно „строителство“ на социализЪма, днес се явяват пред очите на Европа и света като нова капиталистическа класа.
    И ако са толкова алчни и ненаситни, то е, защото в кръвта им още щъкат гените на столетното битие на предците (и на онези от тях, които все още са живи) им като ратаи, безимотници, декласирани асоциални типове, в които се е трупала „вековната злоба на роба“ с вековната му жажда за „наваксване“ – с цената на всичко.
    Няма нищо по-алчно от вековен бедняк, от прогледнало сляпо. Те превърнаха България и българското общество в смесица от първобитно-общинен строй и средновековен феодализъм с наченки на капитализъм, в който имитацията на демократична държава с многопартийна система, парламентаризъм и пазарна икономика е толкова прозрачна, че се изплъзва от всякакви формулировки, но успя елегантно да заблуди цяла Европа, която си позволи политическия лукс да приеме такава „държава“ (за да могат новобогаташите да крадат и от нейните пари, както и да снасят тайните й на Московеца!) в редовете на НАТО и ЕС начело с дипломация, подчинена на структурите на бившите явни и тайни служби.
    Иде ми да викна като поета: „Но млъкни, сърце!“
    И да препоръчам на всички (включително и на господата от „стара“ Европа) книгата на Павлин Цветков, Светла Василева (чара) и Пролетина Николова „Правец. Хрониките частния град“. В нея чрез документи и факти е описана „мирната“ трансформация на Тодор-Живковото село от комунистически град в частна капиталистическа собственост.

    И понеже Правец не е единствен град в този смисъл, а и проследените в книгата процеси на подобно преобразуване представляват общовалидни за цяла България механизми на грабеж и на срастване на политическа и икономическа власт под наистина слепия поглед на Темида, спокойно можем да заключим, че „Хрониките на частния град“ са точен и обобщен образ на хрониките на частна България, в която потомците на „борците“ против капитализЪма се изродиха в най-върли капиталисти, мутри, червени политици и бизнесмени.
    И само беззаветната им алчност, сляпата им привързаност към ретрорадна Русия (на която дължат всичко това – от 9 септември 1944 г. до днес, впрочем), обвързаността им с организираната престъпност (каква обвързаност, та те са нейните най-ярки представители!), корумпираността им и т.н. са най-ярките доказателства за истинския им генезис на новобагатиши, произлезли от най-нисшите слоеве на народа и днес изглеждащи напълно откъснати от него, превръщайки се в класа на заможни, недосегаеми, ненаказуеми и разпасали се лумпени.
    ………………………………………………………………………………………………………….

    За авторите. Един от авторите е нашата смела съблогърка Светла Василева (chara), която е помествала и тук част от материалите, включени в книгата, така че не е нужно да навлизам в повече подробности.
    Нека четем и разпространяваме истините в тази книга с надеждата някой ден нещата да се променят коренно и всички тъмни или осветени „херои“ на „мирния“ преход да получат справедливо възмездие за своите престъпления срещу България и демокрацията.
    За справедливо възмездие зове и кръвта на хилядите избити, ограбени и преследвани от комунистите достойни българи, върху чиито кости играят юдинското си хоро  днешните червени новобогаташи.

    Източник: http://parasol.blog.bg/

  • Хляб и сол, параноя и морал

    Автор: Цветозар Томов /Редута.бг/

    “Докато народът ме посреща с хляб и сол, значи всичко е наред”

    Бойко Борисов

    Любимият ни премиер обича празненствата. Обича ритуалите на властта. През ден-два разбираме къде и коя нова лента е прерязал. Ето как:

    «Когато свещенодейства с ножицата, Борисов сръчно нарязва лентата на малки парчета и ги раздава като подарък на хората около него. Ако не стигнат за всички, бърка в джоба и вади лентички, останали му от откриването на предишния обект. Понякога размахва ножицата и весело се провиква: “Има ли някой за подстригване?” («24 часа», 27.10.2010).

    Аз съм стар мърморко, който побеснява от такива сцени. И може би, понякога несправедливо, вижда във всяка от тях поредната клинична проява на манията за величие, обзела този болен човек. Ножицата в ръката му ми прилича на миниатюрна гилотина, а не на плюсче, както би казала Любослава Русева, ако е в оптимистично настроение.

    Но, както пък твърди самият владетел, народът го посреща с хляб и сол. По стар славянски обичай. И ето какво става:

    Каква е тази сцена? Народен любимец храни гладна девойка? Колко мило. Но защо не се усмихва, както на горната снимка, а е такъв съсредоточен и намръщен? Старият мърморко в мен веднага се сеща, че манията за величие има своя дружка – манията за преследване. Дали пък не го е страх да опита от погачата и иска първо да види ще й се случи ли нещо на девойката?

    Хайде, хайде, ставам нещо прекалено подозрителен. Да видим някъде другаде – човекът често реже ленти и го черпят с хляб и сол.

    Ето другаде:

    И другаде:

    И още:

    Тук премиерът не изглежда много учтив. Може да е случайно. Я да видим на още едно място:

    Потърсете и вие. И ще се убедите, че винаги, когато вездесъщият премиер открива обекти, реже ленти и му поднасят погачи, той отчупва парчето хляб и го пъха, понякога грубоватичко, в устата на девойката, която му поднася погачата. Според мен човекът страда от добре описано психическо разстройство, което го подтиква, подобно на множество от средновековните му предшественици, да отказва да приема храна, която не е опитана от друг. Вижте тези двама достопочтени политически мъже на последната снимка и опитното зайче пред тях. Чакате ли ги още да оправят България?

    Аз не съм първият, забелязал този странен премиерски навик. Обърна ми внимание един мой приятел, който обаче поиска да не споменавам името му, след като му казах, че ще пиша по темата. Той се е потресъл, когато го е забелязал. Както и аз.

    Оказа се, обаче, че ноу-хауто на премиера е забелязано и от наблюдателна журналистка от 24 часа, която по този повод е написала пре-любопитен текст с по-различна от моята интерпретация. Вече го цитирах, ето още един цитат:

    «Бойко Борисов внесе допълнително настроение в този стар народен обичай, горещо обичан от всички управляващи. Какво прави той? Отчупва от питката, топва я леко в солта и ловко пъхва залъка в устата на изненаданата девойка, която държи подноса.»

    А ето и разказите на три опитни зайчета, цитирани от «24 часа»:

    Марчела Помакова, студентка по право в Русе:

    Премиерът Бойко Борисов ме изненада и при поднасянето на питата отчупи залък, който ми подаде с думите: “Първо ти! На мен охраната ми първа опитва храната, преди да ям аз.” За миг се смутих, но преглътнах залъка.

    Гергана Георгиева, ученичка в 11-и клас в езикова гимназия:

    Разбрахме се с останалите две момичета от ансамбъла те да са с лентата, а аз взех питата. После ме предупредиха, че Бойко Борисов винаги така прави (подава залъка – б. р.) и не бива да се дърпам. Още помня вълнението, което изпитах, защото много харесвам Борисов.

    Отчупи си и ми подаде питата в устата. Аз го попитах:”Вие няма ли да си вземете? Стига сме яли, сега да си свършим работата и да си ходим после. По протокол от погачата трябваше да хапнат още вицепремиерът Цветанов и министър Росен Плевнелиев. След припрените реплики на премиера те се разпръснаха, настана суматоха и единствено кметът Румен Рашев хапна за здраве.

    Цветелина Митева, танцьорка в Капанския ансамбъл:

    Обичаш ли мед, ме попита премиерът. Отговорих му, че обичам. Той отчупи голямо парче от питката, която му поднесох, и ми го подаде. Стана ми приятно, защото го приех като жест към мен. Участвала съм в официални церемонии и съм поднасяла питки, но никога на толкова високо равнище. Досега никой от официалните лица не е подавал залък на мен, винаги те са си го изяждали.

    Обяснението на стария мърморко за тази мила странност на премиера е просто: параноя плюс липса на елементарен човешки морал плюс мания за величие. Ако не беше параноик, Борисов щеше просто да си хапва парче пита като всички режещи ленти властници. Ако имаше елементарен човешки морал, но се притеснява да не го отровят с погачата, нямаше да я пъха в устата на девойката срещу него. Ако не страдаше от мания за величие, щеше да избягва такива ритуали.

    Може и да не съм прав. Може и да подценявам риска вражите сили да посегнат на безценния живот на премиера по този начин и той просто да проявява здрав разум, като не опитва погачата. Де да знам, на мен това ми изглежда абсурдно, но да приемем, че това е нормална грежа за сигурността. Ако е така обаче, защо трябва да се рискува живота и здравето на горките влюбени в бате Бойко момиченца? Накрая, ако е толкова рисково рязането на ленти и свързания с него ритуал, да вземем да се откажем, а? Но пък обичаме да режем ленти. Какво там значат някакви си девойки.

    Остава още една версия – най-оптимистичната. Аз просто не разбирам дълбоката премиерска душа и символиката на това пъхане на парче пита в устата на гладна за премиерска ласка девойка. Както пише «24 часа»:

    «При Бойко Борисов обаче традициите не са това, което бяха. Със замах той дописва обичаите, нравите, обредите и историята дори.»

    Източник: http://www.reduta.bg/

  • Българска действителност

    2/3 от българите едва свързват двата края, а една пета от българите мизерстват

    Автор: Светослав Метанов

    Натискът на икономическата криза върху домакинствата остава висок, въпреки че вече има сигнали за начало на възстановяването. Това показва социологическо изследване на Институт “Отворено общество”, осъществено с подкрепата на Световната банка.

    Цели 44 на сто от българите в момента са принудени да ограничават разходите си за ток, вода и отопление. Точно преди година делът им е бил 50 на сто, но спрямо данните от октомври м. г. делът на хората, които изпитват затруднения с изплащането на комуналните услуги, се е увеличил с 2%.

    Значителен е и делът на българите, които отлагат купуването на дрехи и обувки, въпреки че им трябват. Цели 36 процента от нашенците пестят от тези стоки.

    Най-впечатляващият резултат от изследването обаче е фактът, че 7 на сто от хората у нас не се хранят редовно, защото парите не им стигат.

    Сред най-бедната една пета от домакинствата повече от половината са намалили консумацията на храни, а 20 процента пропускат хранения поради липса на средства.

    Анализът на данните показва, че равнището на бедност се задържа устойчиво на едно от най-високите нива за Европейския съюз – малко над 21%. Две трети от домакинствата споделят, че едва свързват двата края, а около 5% затъват в дългове.

    Линията на бедност, изчислена по метода на Евростат, е 246 лева на човек от домакинство, показва още изследването на Институт “Отворено общество”. Според данните всяко пето домакинство у нас се лишава от необходими лекарства.

    От началото на миналата година почти всяко второ домакинство е било засегнато от негативните ефекти на кризата, но в повечето случаи тези затруднения са имали временен характер. Едно от всеки десет домакинства обаче е изпаднало в трайно затруднение, от което не може да се измъкне. През март 2011 година делът на домакинствата, които заявяват, че са засегнати от кризата, намалява до 23% от близо 29% година по-рано.

    Като цяло сигналите за усещане на домакинствата за излизане от икономическата криза остават противоречиви. Делът на онези, чиито доходи спадат, е намалял в сравнение с началото на 2010 г. Делът на тези, които принудително работят по-малко, също е намалял в повечето сектори, с изключение на строителството, търговията на дребно и ремонта на автомобили, показват данните от изследването.

    Според експертите от “Отворено общество” само пенсионерите у нас остават незасегнати от кризата. Близо 80 процента от тях признават, че кризата не им е повлияла.

    246 лева

    е линията за бедност на човек от домакинство у нас, изчислена по метода на Евростат. 72 процента от анкетираните смятат, че безработицата ще се увеличава.

    30% бавят кредитите си

    Българинът продължава да спестява за черни дни, но се притеснява, че заделените парици ще му стигнат за по-малко време, отколкото преди. Това показват други данни от изследването за последиците от кризата в България на Институт “Отворено общество” в партньорство със Световната банка.

    И през миналата, и през тази година всеки пети българин обявява, че има спестовен влог. Разликата обаче е, че значително намалява процентът на хората, които са сигурни, че парите ще им стигнат за година или повече. Близо 20 на сто от запитаните през миналата година са смятали, че спестяванията им биха покрили разходите им за година напред, докато сега това обявяват едва 14%. От 30 на 25% са намалели и нашенците, които разчитат влогът им в банка да им стигне за 3-4 месеца, ако изпаднат във финансово затруднение.

    Анкетите са направени сред 2625 домакинства в страната и дават сравнително широка картина на състоянието на домакинствата, обясни Боян Захариев, програмен директор на института.

    Икономическата криза е оказала влияние и върху обслужването на ипотечните кредити. Преди година 27% от анкетираните от “Отворено общество” са бавели плащанията си по различни причини, докато сега делът им достига 30 на сто.

    “Спадът в средните доходи е спрял, но различията в разпределението им са се увеличили. Пазарът на труда също е нестабилен, като броят на хората, които заявяват, че са си намерили работа през последните 12 месеца, е по-малък от броя на тези, които заявяват, че са я загубили.

    Това означава, че все още няма сериозни предпоставки за намаляване на безработицата”, коментира Боян Захариев.

    Ще усетим края на кризата след година

    “Негативните ефекти от кризата ще влияят по-дълго върху българските домакинства, отколкото върху икономиката като цяло”, коментира изпълнителният директор на Институт “Отворено общество” Георги Стойчев. Според него ще е необходима поне година след края на кризата, за да усетят хората положителна промяна в личните си финанси. “Ако в дългосрочен план кризата би могла да изиграе оздравителна роля върху икономиката (например чрез отпадане на неефективни производства), то за домакинствата кризата създава дългосрочни рискове. Защото децата, които днес са отпаднали от образователната система заради кризата или пък хората, които днес не са получили адекватно лечение заради това, че не могат да си го позволят, изпадат в дългосрочна кризисна ситуация”, поясни Стойчев.

    http://www.trud.bg/


    ––––––––-

    Милионери в Мордор

    Автор: Явор Дачков

    В разгара на кризата, когато животът на мнозина стана от „мъката по чер”, а хлябът вече се продава за левче и десет, и двайсет – попаднах на следната бодра новина:

    „26-годишен с дружество с капитал 20 хил. лв. купува „Кремиковци“ за 316 млн. лв.

    26-годишният инженер Лъчезар Валериев Варнаджиев спечели търга за обособена част от „Кремиковци“ с фирмата си „Елтрейд къмпани“ ЕООД. Фирмата, регистрирана в София само преди месец с уставен капитал 20 хил. лв. бе единственият участник в търга. Тя го спечели без наддаване, като за придобиването на частта от бившия металургичен комбинат ще плати 316 млн. лв. Сумата трябва да бъде издължена изцяло в петдневен срок от провеждането на търга или до 18 април. „Елтрейд къмпани“ е предоставила банков документ за внесен депозит за участие в търга в размер на 31.6 млн. лв.

    Виж ти, казах си. Примерът на Пеевски и Цветанов стана заразителен. Дори от прокуратурата и НАП да се самосезират и да започнат разследване за произхода на парите, което е малко вероятно, 26-годишният Лъчезар може да бъде спокоен. Има две чисти възможности. Първата е да каже, че ги е взел на заем от банка, както в случая с Пеевски и неговата майка, които със заеми си купиха две телевизии, седем вестника, два сайта и цялата разпространителска мрежа на България. Втората е да обясни, че парите му са дарени от настоящите или бъдещите (ако все още няма такива!) тъща и тъст, какъвто бе случая с многобройните жилища на Цветанов.

    Не ме разбирайте погрешно! Не завиждам на човека! Просто се удивлявам на безкрайните български възможности. Днешната ни родина е нещо като някогашния Клондайк – златна жилка! Страната на неограничените възможности.

    За разлика от Америка, обаче тук пробиват не най-добрите, а само лошите и злите…Всъщност не искам да кажа, че 26-годишнияг инженер Валериев Варнаджиев е лош и зъл, само казвам от опит, че няма как да е от добрите с този мижав уставен капитал на едномесечната му фирма и сделка за милиони.

    И защо, по дяволите, когато внасяш в частната банка над 10 000 лева трябва да описваш на дълго и на широко откъде си ги взел, а 26-годишното момче може да купи без обяснения Кремиковци за 316 милиона, 31 от които ги дава на калпак – тук и сега, франко клиента, в кешовица и т.н и т.н.

    Това не е сделка, а арт инсталация, която трябва да се разглежда сама по себе си, извън злободневния и делови анализ. По принцип България се понася по-лесно, когато я гледаш с очите на чужденец, попаднал в резерват от третия свят. Разбира се за някои, като 26-годишния Лъчезар България е страната Лъчезария, която може да те изведе от никъде и да те направи всякакъв – вижте какво стана със споменатите Пеевски и Цветанов, с Бойко Борисов и Николета Лозанова…

    Довчера тези имена спокойно можеха да бъдат имена на участници в кастинга за „Биг Брадър”, или чакащи за пропуск пред входа на „БИАД”.

    Днес те продават и купуват Кремиковци, печатат и разпространяват вестници, управляват държавата. Всъщност ни разгонват фамилията… Със сигурност това не е страната, която ще ви отведе където и да е, ако не сте мутра или случаен чалгаджия с огромни алчност и претенции. В нея стълбите водят само надолу, като вход за подземен фолк-клуб. Ако сте с всичкия си, няма как да вземете тази страна на сериозно. Историята и съдбата на Кремиковци е само част от целия абсурд!

    Кремиковци е нещо като Царичинската дупка – няма обществена полза от нея, но там непрекъснато потъват някакви пари. Не някакви, а милиарди! Вместо да генерират масово благоденствие се изпаряват в отровен пушек, което е обща трагедия на българския нов капитализъм.

    Не преигравам – в Америка, за която стана дума няма министерство на културата – тя, културата, съществува на световното равнище на което е, благодарение на частни дарения. Това е. У нас някакви хора ще преточват милиарди от някакъв загубен завод, построен с безплатен или както казват комунистите, народен труд от тези милиарди няма да остане и следа и никой няма да им потърси сметка. Ако не се лъжа,

    Кремиковци бе продаден за един лев от правителството на Костов. Е, как от тогава насам не спряха да източват стотици милиони на година от този лев, а днес за пореден път да го препродадат за цели 316 млн. на 26-годишния Лъчо? И без да си икономист ще се усетиш, че в тази история има шашма, но де да беше само тя!

    Ако се замислим малко по-сериозно ще видим, че 26-годишния Лъчезар Валериев Варнаджиев е съвсем закономерно явление за икономиката ни. Също като Красьо Черния за съдебната власт, Цветанов и Борисов за изпълнителната, Цецка Цачева и Искра Фидосова за законодателната, а Пеевски и неговата майка за четвъртата – медийната българска потрес.

    От където и да го погледнем, това си е Варваристан. Страна от периферията – и в географски, и в исторически, и в политически и в житейски смисъл.

    Това е Мордор. Кремиковци е само част от декора.

    Източник: www.glasove.com

  • ГЕРБ не се разграничи от престъпленията на комунизма

    Депутатите на ГЕРБ отказаха да реабилитират жертвите на Народния съд след 9 септември 1944 г, както и на т. нар. Възродителен процес, след като отхвърлиха предложената от Четин Казак (ДПС)поправка на Наказателния кодекс (НК), подкрепена от сините, целяща да бъдат осъдени престъпленията против човечеството по време на комунистическия режим.

    В Наказателния кодекс, приет през 1968 г., главата за престъпления против човечеството е много непълна и изостанала. Дефиницията на понятието „престъпление против човечеството“ съдържа само термините „апартейд и геноцид“. В международното наказателно право тази дефиниция е много по-широка и тя е ратифицирана от българския парламент през 2002 г.“, припомни Казак на колегите си в парламента.

    Той не скри възмущението си от факта, че управляващата партия, която се определя като дясна, отказва да осъди престъпленията, извършени от тоталитарния режим. Депутатът от ДПС заяви категорично, че жертвите от този период „трябва да бъдат овъзмездени веднъж завинаги“. 

    Според Казак всички съдебни дела, водени срещу участници във Възродителния процес, са изтекли по давност заради многократното им връщане на прокуратурата и „престъпното бездействие“ на магистратите. По думите му, жертвите на тези престъпления обаче не могат да приемат, че е възможно да е изтекла абсолютната давност на делата. Затова смята, че преследването на тези престъпления трябва да продължи, а  хората – трябва да получат възмездие.

    Според официални исторически данни само през първите няколко месеца от управлението на тоталитарния режим на смърт са осъдени над 2700 българи, по-голямата част от които са част от тогавашния политически, военен и културен елит на страната. Само преди три месеца правителството на ГЕРБ взе решение 1 февруари да бъде обявен за Ден на почит към жертвите на комунистическия режим, по предложение на президентите Желю Желев и Петър Стоянов.

    Парламентът все пак за пореден път прие поправки в НК, които предвиждат затвор от една до 4 години за всички журналисти и писатели, които подстрекават към дискриминация, насилие или омраза по расов, религиозен или политически признак. Новият текст определя глоба от 5000 до 10 000 лева за всеки осъден за такова престъпление, както и „обществено порицание“. /Фрогнюз/

    Още по темата -линк.

  • Какво заплашва България

    В Национална отбранителна стратегия, приета от правителството, са описани 10 групи рискове върху стратегическата среда на сигурност в страната

    Правителството прие Национална отбранителна стратегия, съобщи пресслужбата на кабинета.

    Стратегията е разработена в общия процес на адаптиране на основните национални документи, свързани със сигурността и отбраната на страната, и обединява съществуващите в момента Военна доктрина и Военна стратегия.

    Отбраната на страната ще се осъществява в рамките и с прилагане на механизмите на колективната отбрана на НАТО и общата политика за сигурност и отбрана на Европейския съюз и ефективно използване на националните отбранителни способности.

    В документа се казва, че процесите на глобализация влияят нееднозначно върху формирането на различните аспекти на средата на сигурност. Те създават условия за развитие на връзките между държавите, но и задълбочават икономическото и социалното неравенство и дисбалансът в развитието на страните и демографските диспропорции.

    Кризисните финансови и икономически явления в света се отразяват негативно не само върху вътрешната стабилност на държавите и международните отношения, но и върху сектора на сигурност и отбрана.

    Като рискове върху средата на сигурност в документа са описани:

    – разпространяването на оръжията за масово унищожение;

    – промените в климата, природните аномалии и бедствия, както и широкото разпространение на опасни болести;

    – недостигът на енергийни и природни ресурси;

    – транснационалната организирана престъпност и нелегалните трафици на хора, наркотици и оръжие;

    – тероризмът;

    – рисковете за информационната сигурност и заплахите от кибернетични атаки;

    – заплахите за морските комуникации и хуманитарната помощ в някои райони на света поради активизирането на пиратски групи;

    – развиваща се и нарастваща заплаха от нанасяне на удари по стратегически обекти на територията на България с балистични ракети от страни в отдалечени региони;

    – страните със слаба държавност и различни недържавни структури (икономически и финансови групировки, неправителствени организации, племенни обединения, радикални религиозни общности, трансгранични криминални мрежи, екстремистки групи и др.);

    – регионални огнища на напрежение и нестабилност, в които са ангажирани и военни ресурси.

    Ключов приоритет е развитието на модерна отбранителна институция, основана на интегрирана система за ефективно управление на отбраната при непрекъснат граждански и парламентарен контрол.

    Мисиите остават три – отбрана, подкрепа на международния мир и сигурност и принос към националната сигурност в мирно време, с произтичащите от тях задачи, пише в съобщението.

    Предвижда се българските въоръжени сили да участват в многонационални съвместни операции далеч от територията на страната с един усилен батальон или повече на брой малки подразделения, като общото количество на личния състав, ангажиран в тях, не надвишава 1000 души, а ротацията на контингентите се осъществява на шест месеца.

    ВМС участват с декларираните сили в рамките на ресурсния еквивалент за участие на една фрегата за период от три до шест месеца в рамките на една година.

    ВВС участват с хеликоптери, без ротация, за период от шест месеца в рамките на една година.

    Според стратегията България изгражда единен комплект въоръжени сили, адекватен на новите заплахи, с една и съща структура за изпълнение на задачи в мирно време, при кризи и при война.

    Мирновременният състав се комплектува на професионален принцип.

    За доокомплектуване с личен състав и техника се изгражда и поддържа доброволен резерв.

    Във функционално отношение въоръжените сили включват сили за развръщане и сили за отбрана, а в зависимост от предназначението и задачите си – сили с висока и сили с ниска степен на готовност.

    Другите ресурси за отбрана, разработени в стратегията, са информационните и финансовите.

    Разходите за Министерството на отбраната трябва да бъдат поддържани на относително постоянно равнище не по-малко от 1,5 на сто от БВП, а с включването на другите разходи за отбрана и разходите за пенсии на военнослужещите – не по-малко от 2%.

    Националната отбранителна стратегия е с 10-годишен времеви хоризонт. Предвижда се през 2015 г. да й бъде направен междинен преглед, а през 2020 г. – пълен преглед и преиздаване.

    Източник: Вести.бг

  • Узаконяват насилието над безсилието на медиите

    Автор: Иво Инджев

    Журналисти и писатели ще се наказват с лишаване от свобода от една до 4 години, ако чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин, проповядват или подбуждат към дискриминация, насилие или омраза.“
    Това решиха депутатите на второ четене с промените в Наказателния кодекс.
    Когато насаждат дискриминация, омраза или насилие, основани на раса, народност или етническа принадлежност, те ще се наказват и с глоба от 5000 до 10 000 лева, както и с обществено порицание.
    „Който употреби насилие срещу другиго или повреди имота му поради неговата раса, народност, етническа принадлежност, религия или политически убеждения, се наказва с лишаване от свобода от една до 4 години и с глоба от 5 до 10 хиляди лева, както и с обществено порицание“, предвиждат още промените в Наказателния кодекс.” ( “Труд”)

    Това е типичен случай на дискриминация в името на борбата срещу дискриминацията. Защото е вярно, че трябва да се спазва конституцията и да не се подбужда към насилие. Но да се съотнесе изискването само към една от “властите” (доколкото превърнатата в слугиня “четвърта власт” може да бъде смятана за реален фактор в това разделение на труда) е чиста проба опит за узаконяване на …беззаконието.

    Излиза, че всички останали, които подстрекават към насилие, начело със самите началници на медиите по високите етажи на политиката, легитимират фактическото положение да бъдат над закона.

    Като журналист и собственик на скромна (условно казано ) медия се придържам към писаните и неписаните правила на професията (не допускам например разпространение на омраза по расов и религиозен признак).

    За разлика от моя милост “големи” медии, като в. “Стандарт” например, си позволяват да напишат тлъста лъжа, както постъпиха с твърдението, че съм бил получавал заплата от ДС, след което отказаха да ми дадат право на опровержение (поради което лъжата им се върти с позоваване на тях и до днешен в писанията на събирачите на нечистотии под формата на моя “биография” в интернет).

    Да не говорим за Би Ти Ви, най-големият телевизионен играч в България, които мачкат етичните правила, но имат претенции към етиката на други. Като дългогодишен заместник-председател на първия състав на комисията по етика в електронните медии в България мога да дам доста примери за илюстрация на тезата, че за “големите” средства за масова манипулация правилата не важат, но отделни, нарочени за виновни журналисти (сега вече и писатели!), ще могат да бъдат избирателно репресирани.

    Призивите към насилие са част от начина на мислене и изразяване на политически дейци в лявото и крайно дясното пространство. Какво друго, ако не внушаване на омраза с днешна дата по повод събития от преди век и половина бяха крясъците на лидера на “Атака” Волен Сидеров срещу турци и цигани на поклонението (което би трябвало да е траурно по дух) пред паметта на Апостола на 19 февруари 2011 г?

    Само че водачът на шествието с факлите (което се вклини сред опашката от граждани с букети и предизвика насилие в буквалния смисъл на думата чрез провокираното по този начин меле с възмутените хора) е крепител на властта с шепата си депутати. Съответно номерът му остана “незабелязан” – включително от медиите, които “пропуснаха” да споменат дори факта.

    На 4 април ръководният кадър на БСП и председател на Националното движение “Русофили” Николай Малинов заплаши в ефира на ТВ 7, че имало хора, готови да се “стрелят” заради паметника на съветската армия в София. Някой да е реагирал – нито политици, нито съдебни власти, нито политици …

    Румен Петков, в качеството си на вътрешен министър, призова германският журналист и писател Юрген Рот да бъде бит през ръцете, устата и навсякъде по тялото заради книгата му “Новите демони на България”. Нищо му няма – косъм не е паднал от недосегаемата глава.

    Няма бит с чукове, заливан с киселина политик, но журналисти – има (има доста убити, свързани с политиката лица, но техните живи ментори, като президентът Първанов, посмъртно отричат връзката си с тях). И никой не е наказан за подобни престъпления срещу журналисти.

    Но на политиците това послание им е малко: канят се да навият пружината на страха още повече под благовидни предлози, че така охраняват конституцията. А от тези закононарушители, маскирани като законодатели, кой ще охранява журналистите, писателите и на техния труд ползвателите, питам аз?

    Източник: http://ivo.bg/

  • ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ ЙОРДАНКА МЕЛНИКЛИЙСКА

    Американски университет в България

    Г-жа Йорданка Мелниклийска работи в Американския университет в България (АУБ) от самото му основаване през 1991 година. От 1995 е директор на отдел „Прием на студенти”. Преди идването си в АУБ тя е работила като професионален преводач от Английски в сферата на Булгартабак.

    Г-жа Мелниклийска е завършила магистърска степен по „Бизнес администрация” в АУБ през 2005 година. Участвала е в различни симпозиуми, международни конференции и работни проекти, като например:

    Обучение по „Стратегическо управление и международно сътрудничество” в сферата на висшето образование в Автономния университет на Барселона в Испания

    Летен курс в Университета в Маастрихт, Холандия на тема “Интернационализация на образованието” с посещение в Брюксел за обмяна на опит и запознаване с програми на Европейската комисия

    Участие в VII Симпозиум по маркетинг във висшето образование, организиран от АМА (American Marketing Association) в Нешвил, САЩ.

    Участие в годишната конференция на Европейския съвет за интернационално образование в Ница, Франция.

    Летен курс в Централно Европейския университет в Будапеща, Унгария на тема Мениджмънт и промените във висшето образование.

    Международна конференция в Атина, Гърция по въпросите на Американското висше образование в Европа

    Годишна конференция на AACRAO (Американска професионална асоциация на работещите в Американски университети) в Индианаполис, САЩ. Специализирано обучение по мениджмънт и маркетинг във висшето образование.

    Годишна конференция на AACRAO (Американска професионална асоциация на работещите в Американски университети) в Бостън, САЩ. Специализирано обучение по международен прием.

    Г-жа Мелниклийска има и разностранни интереси извън професионалната си дейност.

    Г-жа Мелниклийска ще участва на 30 април и 1 май 2011 година в Чикаго във „ФОРУМ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА И ПОДКРЕПЯЩИТЕ ГИ ОРГАНИЗАЦИИ В САЩ” на тема „Ролята на българските общности в САЩ за запазване на българския език и национално самосъзнание”.

    НЕВЕРОЯТЕН ПОТРЕБИТЕЛСКИ ИНТЕРЕС
    към българските училища и университети

    КОГО ДА ИЗБЕРА?

    Неделя, 1 май 2011
    в Executive Conference Center, Pavilion Apartments, 5441 N. East River Road, Chicago, IL 60656
    от 13 часа
    през време на

    ОТКРИТА ДИСКУСИОННА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

    се организира

    ПРЕЗЕНТАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИ УЧЕБНИ ЗВЕНА ОТ САЩ

    Специално участие на Американски Университет в България.

    Сесията е част от „Форум на българските училища и подкрепящите ги организации в САЩ”.
    Форумът и сесията са част от Фестивала „Български дни в Чикаго – пролет 2011”.
    Очаква се осемте български училища в „Голямо Чикаго” да участват със своя презентация.

  • ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ Д-Р САЙРЪС РИЙД

    Американски университет в България

    Д-р Сайръс Рийд има дългогодишна академична кариера в сферата на висшето образование в САЩ и по света.

    Преди да бъде одобрен за поста в АУБ, д-р Сайръс Рийд е бил вицепрезидент на международните академични програми в New York Institute of Technology, където е ръководел пет международни университета (кампуса) – в Абу Даби, Бахрейн, Аман, Ванкувър и Нанджин.

    New York Institute of Technology е известен като родното място на триизмерната компютърна анимация. От 2002 до 2006 година е заемал поста втори заместник-ректор на международните програми в Ball State University, а от 2006 до 2007 година е заемал подобна длъжност в Американския университет в Кайро, където преди това е преподавал 8 години.

    Д-р Рийд има докторска степен по политически науки от Indiana University, САЩ.

    Д-р Рийд ще участва на 30 април и 1 май 2011 година в Чикаго във „ФОРУМ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИЛИЩА И ПОДКРЕПЯЩИТЕ ГИ ОРГАНИЗАЦИИ В САЩ” на тема „Ролята на българските общности в САЩ за запазване на българския език и национално самосъзнание”.

    НЕВЕРОЯТЕН ПОТРЕБИТЕЛСКИ ИНТЕРЕС
    към българските училища и университети

    КОГО ДА ИЗБЕРА?

    Неделя, 1 май 2011
    в Executive Conference Center, Pavilion Apartments, 5441 N. East River Road, Chicago, IL 60656
    от 13 часа
    през време на

    ОТКРИТА ДИСКУСИОННА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

    се организира

    ПРЕЗЕНТАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИ УЧЕБНИ ЗВЕНА ОТ САЩ

    Специално участие на Американски Университет в България.

    Сесията е част от „Форум на българските училища и подкрепящите ги организации в САЩ”.
    Форумът и сесията са част от Фестивала „Български дни в Чикаго – пролет 2011”.
    Очаква се осемте български училища в „Голямо Чикаго” да участват със своя презентация.

  • 12 април – Международен ден на авиацията и космонавтиката. 50 години от полета на Гагарин.

    12 април е денят на първия в историята пилотиран космически полет /1961 г./ на космонавта Юрий Гагарин с кораба „Восток“ и се отбелязва като Световен ден на Авиацията и космонавтиката от 1969 г. по решение на Международната федерация по авиация (ФАИ).

    На 12 април, 1961 г. в 6 часа и 7 минути по Гринуич – 9 часа и 7 минути московско време Юрий Гагарин излетя и направи с кораба „Восток“ една обиколка около Земята. На височина 7 километра Гагарин катапултира и се приземява с парашут близо до спускаемия апарат, на колхозно поле в селцето Смеловка Саратовска област. Целият космически полет е продължил 1 час и 48 минути, но остава завинаги в историята на човечеството като полета на първия космонавт в света.

    Кучето Лайка е първото живо същество, което полита в Космоса. Тя е изстреляна на борда на изкуствения спътник „Спутник-2“ на 4 ноември 1957 г. Както и много други животни, изпратени в космоса, умира по време на полета. Лайка е намерена скитаща по улиците на Москва. Била 3-годишна, от смесена порода самоед-териер и тежала почти 6 кг. „Лайка“ е и названието на порода кучета, подобни на хъскито. Името ѝ било сменено от Кудрявка (къдрава). Наричана е още Жучка (бръмбарче) и Лимончик. Американската преса я нарича Мутник (съчетание от англ: „mutt“ – куче от смесена порода и Спутник). Предполага се, че Лайка е умряла от стрес и прегряване няколко часа след изстрелването. Истинската причина за смъртта ѝ не била оповестена веднага, а няколко години след полета. Въпреки че Лайка не оцеляла, експериментът доказал, че жив пасажер може да бъде изстрелян в орбита и да издържи на безтегловността. Това отворило пътя за полет на човек и осигурило на учените първите данни за това как живите организми понасят полет в космоса.

    По случай 50-та годишнина от изпращането на първия човек в Космоса Руската централна банка пусна 2 юбилейни  монети.  Серията включва сребърна монета с проба 925. Тя е с номинал 3 рубли и тежи 31,1 грама. На нея  е изобразен Гагарин и ма надпис  «50 лет первого полета человека в космос» и подпис на космонавта.

    Централната банта представи  и втора възпоменателна монета с номинал 1000 рубли, отсечена от 24 каратово злато. Тя тежи цели 155,5 грама. На лицевата й страна е изобразен съветския космонавт Юрий Гагарин – първият човек летял в Космоса.

    В деня на годишнината пък в Ню Йорк тестовата капсула „Восток 3КА-2“, все още обгорена от повторното си навлизане в атмосферата, ще бъде продаде на търг на Sotheby’s. Капсулата завършва успешно мисията си, въпреки че обгаря при навлизането си в земната атмосфера на връщане. Аукционната къща, която излага капсулата в централата си в Ню Йорк, смята, че тя може да достигне цена между 2-10 милиона долара.

    От аукционната къща заявиха, че настоящият собственик, предпочел да остане анонимен, е купил капсулата от руснаците преди години. Интериорът на летателното тяло, което е притежавало апаратура за 1800 паунда, е изпразнен поради съображения за сигурност. Широка малко над 2 метра в диаметър, алуминиевата капсула е била „секретна“ до 1986 година.

    Космическата програма „Восток„, създадена от архитекта на съветската програма за овладяване на Космоса Сергей Корольов създаде история с изстрелването на две кучета – Белка и Стрелка– първите живи същества от планетата, оцелели при пътуване през 1960 година.Успешното изстрелване и завръщане на Белка и Стрелка доказва, че нищо не може да се случи с човек в космическото пространство и че човечеството е готово да направи първата си крачка към звездите. Сферичната кабина на капсулата, не по-голяма от 2,5 метра в диаметър от алуминиева сплав впоследствие е била адаптирана за хора.

    Тази година на 21 юли се навършват 40 години от полета на американския Аполо 11 до Луната, когато космонавтът Нийл Амстронг направи първата стъпка върху повърхността на спътника на Земята.

    От 1969 12 април се чества като международен ден на авиацията и космонавтиката и у нас. И ние, българите, сме дали космонавти на света – Георги Иванов и Александър Александров.

    12  Април е специален ден и защото на тази дата преди 27 години е излетяла първата совалка на НАСА – Колумбия на мисия STS-1.

    Гагарин, Корольов и Тережкова