Всички авторски страници

Авторски

• Българската православна църква канонизира светци за пръв път от почти половин век

  Канонизацията е правов акт на църковната власт, чрез която след смъртта си, заслужил член на църквата се въвежда в сонма на светиите
  В катедралния храм „Св. Александър Невски“ патриарх Максим и митрополитите на Българската православна църква ще извършат първата от 47 години насам канонизация на нови светци, избитите по време на Априлското въстание в Батак и мъчениците от новоселския манастир „Св. Троица“ в Априлци.
  В най-ново време канонизация е имало през 1962, на Паисий Хилендарски, и две години по-късно на Софроний Врачански, съобщава БНР. Последният българин, обявен за светец от католическата църква, е монсеньор Евгени Босилков, признат за блажен от папа Йона Павел Втори през 1998 година.
  Литургията се отслужва от Негово светейшество партиарх Максим в съслужение с епархистките митрополити. Церемонията започна снощи с панихида, последвана от нощно бдение.
  Канонизацията е правов акт на църковната власт, чрез която след смъртта си, заслужил член на църквата се въвежда в сонма на светиите. Определя се ден за неговата прослава и честване, написвано със житие, съставя се и специална църковна служба, а образът му се изписва на икона.
  На церемонията в катедралния храм „Св. Александър Невски“ в София ще присъстват официални лица и жители на Априлци, Троян и Ловеч.

  Източник: www.factor-news.neт

  ВЪЗПОМЕНАНИЯ ЗА БАТАК
  Иван Вазов
  (разказ от едно дете)

  От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
  Хе, там зад горите… много е далече,
  нямам татко, майка: ази съм сирак,
  и треперя малко, зима дойде вече.
  Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
  помня го клането и страшното време.
  Бяхме девет братя, а останах сам.
  Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

  Като ги изклаха, чичо, аз видях…
  С топор ги сечеха, ей тъй… на дръвника;
  а пък ази плачех, па ме беше страх.
  Само бачо Пеню с голям глас извика…
  И издъхна бачо… А един хайдук
  баба ми закла я под вехтата стряха
  и кръвта потече из наший капчук…
  А ази бях малък и мен не заклаха.

  Татко ми излезе из къщи тогаз
  с брадвата в ръцете и нещо продума…
  Но те бяха много: пушнаха завчас
  и той падна възнак, уби го куршума.
  А мама изскочи, откъде; не знам,
  и над татка фана да вика, да плаче…
  Но нея скълцаха с един нож голям,
  затова съм, чичо, аз сега сираче.

  А бе много страшно там да бъдеш ти.
  Не знам що не щяха и мен да заколат:
  но плевнята пламна и взе да пращи,
  и страшно мучеха кравата и волът.
  Тогава побягнах плачешком навън.
  Но после, когато страшното замина –
  казаха, че в оня големи огън
  изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

  И черквата наша, чичо, изгоря,
  и школото пламна, и девойки двесте
  станаха на въглен – някой ги запря…
  Та и много още дяца и невести
  А кака и леля, и други жени
  мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
  Още слушам, чичо, как пискат они!
  и детенца много на маждрак набиха.

  Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
  Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
  Той пари с котела сбираше за тях;
  но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
  И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
  аз треперех само, но не плачех веки.
  Мен и други дяца отведоха с тях
  и гъжви съдрани увиха на всеки.

  Във помашко село, не знам кое бе,
  мене ме запряха нейде под земята.
  Аз из дупка гледах синьото небе
  и всеки ден плачех за мама, за тата.
  По-добре умирвах, но не ставах турка!
  Като ни пуснаха, пак в Батак живях…
  Подир две години посрещнахме Гурка!

  Тогаз лошо време и за тях наста:
  клахме ги и ние, както те ни клаха;
  но нашето село, чичо, запустя,
  и татко, и мама веки не станаха.
  Ти, чичо, не си чул заради Батак?
  А аз съм оттамо… много е далече…
  Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
  и треперя малко: зима дойде вече.

  Пловдив, 1881

• Набирането на членове за Политическа партия „Четвърти километър” продължава!

  Уважаеми читатели,

  Понеже гледам, че в тоя сайт „Еврочикаго“ са надошли нови хора, та да обясня с две думи за какво става на въпрос.

  Лани д-р Филипов почна да създава Политическа партия „Четвърти километър” (ППЧК). Но тогава народът още не беше втасал, викаше „Ура” и „Да живее!” на Бойко. А и ние не бяхме убеден, че сме кадърен да управляваме държава. Но след Бойко Борисов, вече е много лесно да се управлява държава. Освен това, на няколко пъти получаваме и нишан от Горе! Ама съвсем недвусмислен нишан, не някакви неясни сънища…

  Затова ви приканвам да отидете на адреса, посечен накрая и да попълните анкетата за членство. Ако вече сте я попълвали, пак я попълнете, не пречи. Когато става дума за преброяване на профсъюзи, партии и т.н., е допустимо хората да се записват по няколко пъти. Данните от анкетата ще бъдат обобщени от нашия колега от СУ доц. Калоян Харалампиев и на тази база ще се вземе решение кога да атакуваме властта. Истината ви казвам, сега е моментът, обречени сме на успех! На 41% от избирателите им се блювало от досегашните партии. Можете смело да прибавите и поне половината пенсии, които са големи фенове на д-р Филипов. Като им напише д-р Филипов „Ало, пенсиите!” и те примират.

  Ще има известен проблем с парите. Щото нали ви бях писал, че съм спечелил 500 хил. лири от една английска лотария? Е, не съм спечелил. И всичките лотарии, дето ми писаха, че съм ги спечелил, не съм ги спечелил. Но нищо, ще ползваме опита на ГЕРБ – първо властта и после парите сами ще си дойдат. Такива канали са изработени, че само да ги докопаме, финансова грижа няма да имаме в близката декада…

  Лошото е, че някъде загубих програмата на партията, но основните работи ги помня: Безплатно образование и здравеопазване, пенсии 2000 лв., средна работна заплата 4000 лв. Детски надбавки: за първо дете 500 лв., за второ 1000, от трето нагоре – к.., пардон, нула. Пълна национализация. Пределни цени (хляб 26 ст., бензин 78 ст., ракия 2.15 лв. и т.н.), Закон за изтребване на разбойниците, Закон за Народния съд, Закон за защита на държавата, Закон за излизане от ЕС и НАТО, Закон за националния отбор по футбол…

  Пак ви казвам, трябва да побързаме. Едно, че ми обадиха, че ченгетата били готови да ни представят новата партия-спасителка и друго, отделни граждани вече не издържат и предприемат солови действия – като случаят в Сливен.

  С уважение:

  Ваш лидер в претенция: Тони Филипов, д-р

  За регистрация в Политическа партия „Четвърти километър” – ЛИНК

  Източник: http://www.reduta.bg

• Четвърта неделя на Великия пост – св. преподобни Йоан Лествичник

  Четвърта неделя на Великия пост – св. преподобни Йоан Лествичник

  Светата Църква употребява много и различни средства, за да поддържа бодро нашето разположение в трудовете на богоугаждането и усърдието за спасението на душата, особено в тези дни на покаяние и пост. Миналата неделя тя ни предложи да честваме и да се поклоним на светия Кръст Господен, за да ни каже: не се страхувайте от кръста на самоотвержението и саморазпъването. Сега тя предлага на нашето внимание „Лествицата“ (стълбата), която възлиза до небето, дава ни и пример в лицето на нейния автор св. Йоан Лествичник.

  В днешно време манастирският живот е достъпен за малцина. Духовният живот на християнина сега трябва да протича в условията на живота в света. Те трябва да създават невидими, „духовни“ манастири от своя живот, най-вече чрез молитвен подвиг. Сега малцина могат да живеят зад каменните манастирски стени, отделящи този суетен свят от християнския, Божия.

  Да издигнем стените на тези невидими за човешкото око манастири чрез молитва, борба със страстите, чист живот, отричане от своята зла воля, подвизи и работа за Господа, като се уповаваме на Божията благодатна помощ. Да не осъждаме, да не лъжем, да угасим враждата в сърцата си, да бъдем милостиви и чисти по сърце ­ и вътрешният ни живот ще стане за нас манастир. Да градим тези невидими манастири, духовни манастири. Да се скрием в тях от суетата на света. Великият пост е благоприятно време за това.

  Из Лествицата

  „Нека се постараем да се научим да познаваме Божиите истини най-вече с пот, а не с просто слово; защото не думи, а дела трябва да покажем при излизането си от този живот“ (Лествица, стъпало 26:31).

  

  „Свещеното Писание и боговдъхновените книги на Църквата е необходимо да се четат с благоговение, постене и молитва, и особено да прилагаме на дело тези неща които четем. Само така ще се предпазим от „лъжлив и лицемерен подвиг“ (Стъпало 2:6).

  „Ако искаме да постигнем добродетелта смиреномъдрие, нека не преставаме да изпитваме сами себе си; и ако в душата си мислим, че всеки от нашите ближни е по-добър от нас, то Божията милост не е далеч от нас“ (Стъпало 25:31).

  „Духовният огън, който идва в сърцето, възкресява молитвата: при възкресението и възнасянето й на небето става слизането на небесния огън в горницата на душата.“

  „Истинският пастир има любов. От любов се разпна Архипастирът“.

  „Вярвай без смут на поелите в Господа грижата за нас“.

  „Неопитен ученик се хвали с учителя си, търсейки предимство сред хората., причинявайки си безчестие.“

  „Когато оплакваш греховете си, никога не слушай онова псе, което ти внушава, че Бог е човеколюбив, защото то прави това с намерението да те откъсне от плача и от безстрашния страх. Мисълта за милосърдието Божие приемай само тогава, когато видиш, че се свличаш в бездната на отчаянието“.

  На този ден Православната църква чества свети преподобни Никита Изповедник

  Никита се родил в Витиния, в добро и благочестиво семейство. Скоро родителите му се поминали и сам трябвал да избере пътя в живота си. Отишъл в Мидийския манастир, където игуменът Никифор го подстригал за монах. След смъртта на игумена, Никита заел неговото място.

  След шест години жестоки страдания, преподобния Никита се върнал в Цариград, където скоро умрял. Благочестивите християни го изпратили с големи почести. Тленните му останки погребали в неговия манастир.

  Днес църквата почита паметта и на свещеномъченик Никита Серски.

  Не било писано на мидийските монасите да живеят в мир. Иконоборците подновили гоненията срещу християните. А православните водачи изпращали на заточение. Сред тях бил и преподобни Никита. Много дни на мъчения прекарал старият и болен игумен. Сам императорът поискал да го върнат в столицата, но не за да го помилва. Хвърлил го в тъмница, правил му примамливи предложения и го подложил на нечовешки изпитания. Нищо не могло да отвърне светия човек от вярата му в Бог.

  След време император Теодор помилвал християните. Монасите се върнали в манастирите си, но Никита не бил сред тях. Заминал за Цагриград, за да проповядва учението Христово. Мисията му била прекъсната по заповед на Лъв Арменяк, който го изпратил на заточение на остров Гликерия.

  Никита се родил в Витиния, в добро и благочестиво семейство. Скоро родителите му се поминали и сам трябвал да избере пътя в живота си. Отишъл в Мидийския манастир, където игуменът Никифор го подстригал за монах. След смъртта на игумена, Никита заел неговото място.

  След шест години жестоки страдания, преподобния Никита се върнал в Цариград, където скоро умрял. Благочестивите християни го изпратили с големи почести. Тленните му останки погребали в неговия манастир.

  Днес църквата почита паметта и на свещеномъченик Никита Серски.

  Не било писано на мидийските монасите да живеят в мир. Иконоборците подновили гоненията срещу християните. А православните водачи изпращали на заточение. Сред тях бил и преподобни Никита. Много дни на мъчения прекарал старият и болен игумен. Сам императорът поискал да го върнат в столицата, но не за да го помилва. Хвърлил го в тъмница, правил му примамливи предложения и го подложил на нечовешки изпитания. Нищо не могло да отвърне светия човек от вярата му в Бог.

  След време император Теодор помилвал християните. Монасите се върнали в манастирите си, но Никита не бил сред тях. Заминал за Цагриград, за да проповядва учението Христово. Мисията му била прекъсната по заповед на Лъв Арменяк, който го изпратил на заточение на остров Гликерия.
• Чопър

  Неделният ден е подходящо време да ви представим новия разказ „Чопър“ на нашия приятел Сашко Александров (Алекс Болдин).

  ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

  „Замърсеното тяло поддържа духа неспокоен” –
  – лозунг в обществена баня от 1969 г.

  Дремя некачествено пред градската баничарница. Мъгливо и влажно е. До мен са още трима мои събратя, естествено от моя пол. И тримата са с отхапани уши, по-точно е да се каже с белязани уши, защото всеки минал през общинския ветеринар е с ухо отрязано на триъгълник в горната си част и с една отчайваща липса на мъжественост, която в първия момент притеснява, но с която постепенно се свиква.
  Абе, какво да ви кажа, животът е суров за нашия кучешки род. Човешките същества са взели мерки нашата популация да намалее по един брутален и куче-ненавистен начин.
  Гладен съм, много гладен и жаден. Муцуната ми е заровена във влажната рижа козина, носът ми е почти сух, признак на телесно неразположение.
  Близвам с език едната от лапите си. Боли! Измръзнала е през отминалата зима. Ледът и калта са възпалили меката възглавничка, а между ноктите е започнало да гнои, но какво да се прави? Да се иде на ветеринар!? Това са пълни глупости! Помияр като мен не ходи на ветеринар, освен ако не е домашно куче и ако стопанинът не благоволи да го стори.
  Така че ближа си болната лапа и задавено скимтя от болка.
  Имам си и една покровителка. Тя живее в кооперацията където е градската баничарница. Тя ми хвърля чат пат по някой комат сух хляб и ме гледа как го ръфам с настървение. Днес обаче я няма и от моето втренчено гледане към терасата няма файда.
  Някаква млада госпожа слиза от малката си синя кола, поглежда ме и състрадателно казва:
  – Пак ли те лъже оная, ма мамо…? Не гледай нагоре, тая мръсница няма да те нахрани, ето вземи: – И ми хвърля парче от нещо извънредно вкусно което идентифицирам като най-божествената храна на света. Тя го нарича “салам”. Може и така да се казва, може, но илюзията е кратковременна, а вкусотията стига колкото за един зъб, за едно сладостно преглъщане и свършва. А после…? После животът продължава в същото русло-глад, глад и пак глад.
  Сега лежа пред градската баничарница, поемам с опиянение аромата на прясно печещите се банички и мечтая за рая. Ако не знаете ще ви го кажа, че един кучешки рай е пълен със всякакви вкусни неща. Най-напред това са броениците от суджуци които всеки ден наблюдавам на терасата на моята покровителка. После, да не объркам нещата, идва ред на малката сергийка пред входа на железопътната гара. Там се пекат едни малки парченца от месо които ме карат да вия от мъка. Накрая е това заведение с банички, ароматът на които усещам от почти километър разстояние.
  Тук е постоянното ми местопребиваване. Щом се опекат вкусните банички и почва да се точи навалица от народ.
  Всеки купува, мляска, преглъща, а с него в синхрон преглъщам и аз. Има и едно доста голямо кошче за смет, досами входната врата, в което освен мазните хартийки някои хвърлят и парчета от банички. Това всъщност е и моя щастлив миг, защото гладната ми муцуна, неизменно се насочва към него, рови щателно и накрая изважда желаното късче.
  Нахалниците около мен решително биват нахапани от същата тая моя гладна муцуна и по тоя начин се осъществява равновесието в природата – някои се наяждат, а други – не.
  Единственото неприятно нещо в минутите след блаженото хапване е когато почнат да ме хапят ония нищожни малки същества набити в козината ми. Ужасни са, повярвайте ми! Лявото ми ухо, не онова белязаното а другото, е разкървавено от чесане. Тая мъгла която сега пълзи навсякъде, сякаш им действа като енергиен стимулант. Те впиват смукала в мен, бодат, смучат, късат и извършват всякакви възможни издевателства над бедното ми тяло.
  Бръскам за да ги отърся от себе си, но те напук, още повече освирепяват сякаш дявола ги дирижира. Ужас!
  В тоя момент обаче съм така изнемощял, че нямам възможност да сторя и най-малкото движение. Нека хапят! Мамка им! Около мен е някаква вакханалия, защото и моите събратя също са нападнати от тях. Скимтят, чешат се, от време навреме излайват от отчаяние, но на кой ли му пука за нас?
  Сега, в тоя момент, когато баничките все още не са опечени и навалицата от хора не е започнала да приижда, искам да ви разкажа накратко моята история на куче помияр.
  Казвам се Чопър, по точно Чоупър защото както се изрази оня мой млад кръщелник съм приличал на едноименния английски герой от не знам кой си телевизионен сериал.
  Роди ме Дейзи, моята сладка майчица от чистокръвна улична порода смесена с породата на селски пришълец. От цялото котило оцелях само аз, защото бях извънредно напорист и нахален. Изпохапвах де що биваше около мен, но докопвах хранителното късче месо или кокал, предложено според случая.
  Ма Дейзи нямаше нищо против моята лакомия, освен когато се настървявах на повехналите и цици. Тогава получавах малък, но запомнящ се урок от кърваво ухапване. Имаше какво да се учи от Ма Дейзи. Благият и поглед ме галеше и успокояваше едновременно. Колко е важно да получаваш такъв нежен майчински поглед от най-ранно детство. Чувстваш една силна закрила и доверие, което не може нищо да замени.
  Обаче в един страшен миг, Ма Дейзи изчезна. Скимтях и я търсех. Нямаше я. По-късно видях тялото и до контейнера с боклук. Беше я блъснало едно от онези ръмжащи и смрадливи животни които и до ден днешен не мога да понасям. Видях я и изтръпнах. Нямаше я вече моята Ма Дейзи. Побутнах я с нос-не мърдаше. Беше студена като камък. Тогава мъката в мен се отприщи и завих от отчаяние.
  Надали можете да си представите как се чувствах. Виех към нощните светила, а навсякъде около мен бе тъмно. Накрая някой отвори прозорец и хвърли по мен пиратка. Трясъкът и така ме стресна, че се вкамених. Побягнах надалече и повече не се върнах при това място.
  Един от най-ярките спомени от детството ми бе огромната шатра на гостуващия цирк.
  През един топъл юлски ден до слуха ми достигна гърлено звучене от едно бавно движещо се същество което обикаляше улиците на града. То кръстосваше насам-натам и огласяше с ехото си надлъж и шир всички крайни квартали.
  Моето любопитство, като на всяко малко куче, беше безмерно. Веднъж видял това странно животно, в душата ми нещо трепна и ме понесе след него като летен пролетен ветрец. Следвах го навсякъде.
  Привечер то спираше до оная огромна бяла шатра на върха на която се мъдреше голям син надпис “Цирк Глобус”. По-долу пък, с по-малки червени думи светеше друг надпис: “25 години народна власт – 25 години цирк”. Тези думи не ми бяха много ясни, но чух от един човек да казва, че били “голяма работа”. Голямата работа бил точно червения надпис и като голяма заслужавало да и се смеят всички. Той се смееше, с него се смееха и други хора докато не дойдоха някакви злобари облечени в зелено. Те надуха свирки, извадиха гумени прътове и започнаха да бият хората. После всичко затихна и циркът започна със силна фанфарна музика. Аз естествено се мушнах под шатрата, пропълзях напред и се озовах в краката на хората от първия ред.
  Беше извънредно интересно погледнато от всяка гледна точка, включително и от кучешка. Отпред на арената се премятаха някакви пъстро облечени хора нацапани с червена боя и с големи топчести носове. Тичаха някакви дребни дълго опашати кончета, въртяха се огромни животни с големи носове.
  В един момент цяла банда от мои събратя изскокна отнякъде и шеметно затича в кръг.
  Не издържах. Скокнах от мястото където лежах и затичах заедно с тях. Естествено че ме забелязаха. Всички се спуснаха да ме гонят. Хората свиреха и се смееха отвсякъде. Дребните ми братовчеди бяха по-бързи от мен, настигнаха ме и като се започна една вакханалия… Те хапят, аз хапя и т.н. докато някой ме сграбчи и понесе извън шатрата.
  Кротувах в ръцете му, защото не знаех накъде ще се обърнат нещата. Ами ако се обърнат на бой? Така че кротувах. От време на време изскимтявах, ама тихичко, за да не дразня оня на който бях в ръцете.
  След като ме изнесе от шатрата спря, завърза ме с конопена връв и чак тогава ме пусна. Чаках с трепет новите прищевки на съдбата. Отнякъде се появи малко момче, погали ме, почеса ме зад ушите и проточи:
  – Чоопъър! Чоупър!… Така ще се казваш и ще станеш велик цирков артист. Я да видим колко високо можеш да скачаш?… Каза, шляпна ме с една тънка пръчица и аз за моя най-голяма изненада подскокнах. После още веднъж и още веднъж…
  – Има заложби! – отсече големия човек който ме носеше. – Ще стане!
  Така се продължи цяла седмица. Накрая ми писна и взех да клинча. Обаче пръчката бе сменена с по-дебела и като заигра, я по лапите я по гърба… игра дотогава докато започнах отново да подскачам.
  Бре-е-е-й! Тегло! След известно време на обучение ме изкараха и на арената. Тичах с другите събратя, подскачах, премятах се, ходех на задни лапи, а публиката пляскаше от възторг. Възторгът обаче не бе взаимен. Моя милост изпитваше една странна досада и тъга. Всичко вървеше насила и под чужда воля. Личната ми воля увехна и посърна като настроението на стар пес на който не стига трудов стаж за пенсия.
  Искаше ми се да се разхождам на воля, да гледам слънцето и белите облачета, да усещам ветреца в козината и да слушам как жужат пчелички и пеят птички.
  Накрая успях да избягам от омразния ми цирк. Беше през една ясна звездна нощ. Дресьорът имаше рожден ден. Беше поканил цялата акробатична трупа. Пиеха и пееха, вдигаха наздравици и си пожелаваха светло бъдеще. Малкият му син пък се бе увлякъл в нощен риболов. То в нашата градска речица какво ли можеш да хванеш? Дори и жаби няма, но той обикаляше вирчетата, святкаше с малко фенерче и замяташе детския си прът с надеждата, че ще хване акула. Хвърляше въдицата къде със стръв, къде без стръв колкото да върви процедурата.
  Наблюдението и дисциплината бяха отслабени. Настана времето на слободията и волните изпълнения. Моя милост тутакси се възползва от ситуацията.
  Та в тая нощ опитах стария цирков номер с лапата и резето. Отворих безпроблемно вратата на кучкарника. А после… хукнах та се не видях. Моят пример бе последван от другите събратя. Поради стартовата преднина обаче, никой не можеше да ме стигне.
  Да ви разправям какво стана по-нататък е безинтересно. Бих се спрял само на краткия флирт с Муцка, кварталната кучка която упражняваше постоянен и ревнив контрол върху кварталната, мъжка, кучешка популация.
  Тъжно и безинтересно!… Такъв е нашият бездомен кучешки живот, живота на помияри притиснати от всякакъв вид финансови, хранителни, сексуални и какви ли не други кризи.
  Благословена е тая наша градска баничарница… Колко ли мои събратя е спасявала от гладна смърт?! Излишно е да споменавам, че ако трябва да и се дава някаква награда, тя трябва да бъде от името на всички бездомни като мен кучета, дори знаете ли? До входната и врата би трябвало да има сложена мраморна плоча със златен надпис – “Ти си нашата мила живото спасителка. На теб дължим и радост и щастие и хубаво кучешко настроение…” – от твоите почитатели, Чопър, Лъки, Очко, Цезар и Чарли.
  Сега, когато мъглата пълзи и се стели навсякъде, когато прониква и в най-топлите кътчета на мръсната ми козина, лежа отпаднал с полуизсъхнал нос и чакам да се опекат баничките. След малко хората ще заприйждат. Някои вече сити, ще хвърлят в коша вкусните мазни остатъци.
  Ние само това чакаме. Ще се юрнем вкупом. С бутане и хапане ще ги поемем с прегладнели муцуни и ще побегнем надолу към старата железопътна гара.
  А когато ги изядем, някъде, в някое скрито кътче на спокойствие, ще се върнем отново при нашата спасителка, ароматната баничарница. Ще се излегнем и ще запоскаме отново с ожесточение мократа си мръсна козина. Все пак сме помияри, нямаме навика да се къпем, а онези гадни хапещи същества само чакат миг на отпускане за да ни нападнат. Започват да ни хапят докато ни докарат до отчаяние. Такава е нещастната ни кучешка съдба.
  Има обаче една ползата от тях. Хапането ни държи неспокойни, което е гаранция, че у нас все още тлее въгленчето на живота. Ако бях някой кучешки мъдрец, щях да напиша с големи червени букви следния лозунг: “Замърсеното тяло и бълхите поддържат духа жив и неспокоен.” Щях да го напиша, макар и да нямам нужната грамотност. Щях да го окача на видно място за да го четат всички, защото погледнато отвсякъде, това си е чистата и гола истина.

  Алекс Болдин

  1.04.2011 г., Враца
  http://razkazi.net

• Изкуството на обичта

  Автор: Христос Мурутис

  Хиляди хора сред нас биха искали да открият изкуството на обичта. Замисляйки се по този въпрос, те се питат как биха могли да открият „идеалната обич”, тази, която ще им донесе удоволетворението от вътрешното освобождаване на душата и сърцето и която ще накара човешката им същност да задиша свободно. Много хора си мислят, че не са срещнали обичта и обикновено, когато я описват неопределено в мислите си, си я представят малко егоистично, като нещо, което всеки сам трябва да получи като един вид подарък, даден му от живота. Без да са налага да дава и той нещо от себе си. Само да получава.
  Обичта обаче е една сила, която трябва да докосваме внимателно, като контакта, в който тече силен ток. Тя е една странна енергия, навлизаща във всяка частица на нервната ни система и след силния шок от милиони волтове се превръща в едно тихо пристанище на уюта и спокойствието за тялото и душата. Тя е едно чувство, което се нуждае от това да даваш и да получаваш, живителен кислород и болка, за да може да разцъфне и да се превърне в дървото на живота.
  Тя е изкуство. Едно непобедимо и различно изкуство. Не можеш да воюваш с него, то воюва с теб и те побеждава, тъй като това изкуство е над всяко психическо чувство и не подлежи на контрол от човешката логика. Търси всяко парченце доброта в мислите, сърцето и тялото и по този начин изгражда кули с безгранична красота, които не могат да бъдат описани с прости слова.
  Когато говорим за обич, си мислим обикновено за някой човек, който ни е направил впечатление в живота и мисълта за него ни мъчи. Това е нашият човек, жена или мъж. Чувстваме го като наша собственост, не можем да дишаме без неговото присъствие, ревнуваме го, поставяме му ограничения и слагаме и на самите себе си ограничения. Смятаме, че обичта е огън, но и граница, и издигаме стени, за да я ограничим, за да не я загубим, за да не се превърне в дим, когато огънят изгасне и изчезне без да разберем.
  Друг път говорим за обичта неопределено, т.е. че трябва да обичаме света, децата, нуждаещите се, възрастните, родината и дори някоя лична вещ, но не правим нищо на практика, когато трябва да демонстрираме тази наша обич с конкретни действия, постъпки и факти. Само казваме „това е моята обич” или „такава трябва да бъде обичта към света”. Учим околните как трябва да изглежда обичта, но ние не я докосваме, може би защото нямаме силата или тъй като се страхуваме да я опитаме наистина.
  Обичта обаче е изкуството да даваш, да предлагаш без да искаш да вземеш нещо в замяна. Да се отдаваш непрекъснато, без почивка. Без да искат от теб и без да да искаш и ти.
  На човека, когото обичаш и си избрал за свой спътник, да отдаваш спокойствие, уют, свобода и доверие. Да бъдеш близо до него и да му помагаш във всеки един момент психически, морално и съществено във всяка стъпка, без да очакваш същото и от него. Когато не го очакваш и не го искаш, той ще ти го даде сам, тъй като обичта е едно огледало, в което постъпките на единия предизвикват действията на другия. Колкото по-добър става единият спътник в това изкуство на обмяната на хубави моменти и постъпки, толкова плурализмът и разноцветието нарастват и правят още по-прекрасни тези мигове, усилвайки енергията, която изкуството на обичта предизвиква.
  Ако ограничиш човека до себе си и не го оставиш да се изразява свободно, ако не му дадеш силата да остави душата си да пее свободно, тогава музиката ще стане тъжна от чувството на наложените ограничения, стени и граници – онези, които поставяме обикновено безчуствено и егоистично. Така можем и да убием изкуството, създадено от нас, ако прекалим с изразяването на егоизма си, нещо което виждаме при много хора, за които знаем, че са изпитали силно обичта, но после са оставили изкуството на егоизма да надделее над изкуството на обичта.
  Обичта към ближния, тази обич, която не включва любовта, а чистото чувство на отдаването, е нещо различно и значимо. То е едно изкуство, което мнозина хора го развиват през целия си живот, много често пренебрегвайки личните си потребности, така че да могат да предоставят енергията на сърцето си на други, които се нуждаят от тази сила.
  Различаваме ги сред множеството по светлината, струяща от лицата им, а и защото техният ангел-хранител, който ги води и подържа тяхната сила и поведение, ги кара да се отличават и да се превръщат в пример за всички онези, които искат да ги откроят сред тълпата. Тези хора не търсят показност, в повечето случаи са дори смирени, но силата на тяхната доброта се разпростира върху десетки, хиляди други хора и ни кара да ги забележим още преди да са ни казали и името си. Тези хора, които всички познаваме, всъщност са откривателите на изкуството на обичта, което усъвършенстват ден след ден. Тези, които са надскочили обикновената обич към даден човек, към нас и са се претворили в образа на доброто сърце на Бог на земята.
  Ако погледнем вътре в себе си, ще осъзнаем, че тези хора, усвоили изкуството на обичта, са нашият модел за подражание. Много бихме искали да приличаме на тях и да докоснем не само веднъж, а непрекъснато във всеки един момент от живота си този толкова силен електрически ток на това особено чувство. Искаме да преживеем този електрошок и да почустваме това безгранично тържество, което идва вследствие отдаването на другия. В повечето случаи обаче не можем да го преживеем и спираме, още преди да сме започнали, възхвалявайки само всички онези, които са го постигнали и следват неотклонно своя път.
  Изкуството на обичта е най-трудното творение в човешкия живот. То обаче е и толкова крехко. Можеш да работиш дълги години, да не кажа десетилетия, за да създадеш някакво много красиво творение и после само за няколко мига да разрушиш всичко, както падналият кристал на пода, който се разпръсква на хиляди парченца.
  Изкуството на обичта е човещина, живот, свобода, надежда, то е най-прекрасното творение на Бог за човека. То е едно изкуство, което човек търси, не го познава, предпочита решенията на гнева и злото, но вътре в себе си мечтае може би да достигне до спокойствието на обичта. То е като една непрекъсната вълна в океана, която носи материалите, с които създаваш това неповторимо, ненадминато творение.
  За да откриеш това изкуство, трябва да заобичаш самия себе си и Бог, който ти е дал силата да обичаш и да можеш да твориш. Ако можеш и кажеш благодаря на Бог и на самия себе си, тъй като можеш и съществуваш, и дишаш, тогава ще почустваш това несравнимо чувство, което превръща и теб самия в творец. Не е нужно да си богат, да знаеш много, да си някаква изключителна личност. Стига само да имаш едно сърце, което може да вижда и да откроява истинското творение. Тогава ще можеш да го създадеш, прилагайки изкуството на обичта със самите ръце на душата си. Започни сега, още днес!

  Източник: http://www.bgnow.eu/

• Пари за нищо

  Картината на гражданския сектор в България става все по-неприятна, а начинът му на финансиране от бюджета все повече отвращава реалния „донор“, тоест българските граждани. Ситуацията е почти революционна – за данъкоплатците вече е много трудно, а неправителствените организации (освен облагодетелстваните) не искат повече парите да се раздават по досегашния безпринципен и лобистки начин, в който не е ясно нито за какво отиват, нито има ли ефект.

  Автор: Светлана Георгиева

  Миналата година от бюджета са похарчени 10 млн. лв., дадени директно на 15 неправителствени организации (НПО) и на още 4 с конкурс. Тази година сумата е същата, но към миналогодишните 15 директни бенефициента са прибавени още 11 сдружения, а неизвестна бройка ще бъдат финансирани след поредния непрозрачен и неясен откъм процедура конкурс.

  Проучване на Българския център за нестопанско право (БЦНП) и на „Отворено общество“ преди седмица хвърли светлина върху тенденциите в държавното финансиране на НПО от 1999 г. насам. Без изненада констатациите са много притеснителни и показват, че е крайно време да се сложи край на този вид пилеене на и без това недостигащите средства.

  За 12 години държавните средства, които се дават като директна субсидия на т.нар. трети сектор, са нараснали над 6 пъти. А

  гражданското общество не е направило и крачка напред

  освен че субсидираните лица са оцелели физически и са си платили разходите за командировки, семинари и обучения. Ако се опитаме да обобщим какво беше финансирано с парите на данъкоплатците, картината би изглеждала така:

  Приоритет винаги са били организации, които обявяват, че представляват хора с различни увреждания – национално представените организации на лицата с недъзи, асоциации на родители на болни деца, инвалиди, малки хора…

  Между тях обаче започнаха да се появяват и доста странни субекти. През различните години наравно с НПО със социална мисия средства са получавали и Съюзът на автомобилистите, Съюзът на тракийските дружества, Българският туристически съюз, Дарителският фонд „13 века България“, Съюзът на народните читалища, Българският институт за стандартизация, Представителни сдружения на потребителите, Рилският манастир, Съюзът на ветераните от войната, Регионален център за опазване на нематериалното културно наследство. Няма логично обяснение по каква причина данъкоплатците са субсидирали тези сдружения безрезервно.

  Авторите на проучването са хванали някои детайли – как между първо и второ четене в парламента са прехвърляни пари към едно или друго НПО. Сигурно е, че никой не проверява какво е постигнато с финансирането, затова се случват всякакви куриози.

  Например страницата на Национален дарителски фонд „13 века България“ (към който също са прехвърляни средства между първо и второ четене),

  е по-скоро нещо като сайт за недвижими имоти

  Там човек може да се информира за горещи оферти на апартаменти в атрактивни столични квартали. В рубриката „Дейност“ в телеграфен стил е обявено, че фондът реставрира произведения на изобразителното изкуство и подпомага дейността на читалища. Кои, къде, с колко – няма и дума.

  Може само да се гадае как се усвояват 220-те хил. лв. на данъкоплатците, тъй като фондът не е регистриран в Централния регистър на юридическите лица с нестопанска цел, поддържан от Министерството на правосъдието. Едва 12 организации от директно финансираните впрочем са си дали труда да се впишат там и затова годишните отчети на всички останали са тайна за обществото.

  Рилската света обител също не споменава нито дума благодарност за данъкоплатците, а те са й подарили над 5 млн. лв. за 12 години. В манастира музейният и хотелският комплекс работят с пълна пара, като за всяка отделна експозиция (а те са четири) данъкоплатецът като посетител плаща и за отделен билет.

  Съюзът на ветераните от войните получава парите си по силата на закон. Липсва обаче публична информация колко ветерани има в страната и как точно отпуснатите им 255 хил. лв. се оползотворяват, при положение че отделно от тях на оживелите участници от Втората световна (колко ли са те) се полагат всякакви привилегии – добавки към пенсиите, гарантиран социален отдих в държавни почивни станции, безплатни лекарства, безплатно пътуване по целия обществен транспорт, евтино хранене в столовете на всички държавни ведомства.

  Съюзът на народните читалища е на принципа „с малки суми, но редовно“ – и така девет поредни години без оценка на ефекта.

  Абсолютно неясно е и защо бива дотиран Българският институт за стандартизация през последните четири години, като последните две от тях – с над 1 млн. лв. годишно. В отчета му за 2009 г. са посочени „висока степен на ефективност и въведени 2601 броя европейски стандарти“, като от документа става ясно, че работни срещи, заседания, съвети и обучения са финансирани 100% от бюджета. Като национален орган институтът осъществява и стопанска дейност.

  Непонятен субект е и прясно регистрираният Регионален център за опазване на нематериалното културно наследство,

  който си е чиста правителствена организация

  Тази година той получава впечатляващите 400 хил. лв., за да „опазва фолклор, ритуали, кухня, традиции, обичаи, език, приказки“. И понеже беше обявено, че с тези пари ще се назначават хора и ще се обзаведе центърът, ясно е, че вече му е осигурено място в списъка с директните бенефициенти и в бъдеще.

  Не по-различно е при разпределянето на остатъка от държавната субсидия с конкурс. Там отпаднали от директното финансиране НПО редовно побеждават в конкурси, а е възможно да се финансират и по двата начина. Националният център за социална рехабилитация например е цитиран в изследването на БЦНП като рекордьор през 2006 г., тъй като успява да получи финансиране за два проекта едновременно с директната субсидия.

  Ключът вероятно се крие във факта, че през 2005 г. председател на организацията става зам.-министър на труда и социалната политика. Обществен фонд – Кърджали, пък е най-интензивно финансираният субект – започва да получава пари веднага след регистрацията си и така в продължение на три години.

  Конкурсът наистина е пълен фарс по времето на тройната коалиция, когато неправителственият сектор на практика се превърна в

  новия Клондайк за управляващите

  Шампион в печеленето на патриотични проекти пък е Съюзът на тракийските дружества, който, след като лансира кандидатурата на Георги Първанов за втори мандат, за пет години е успял да получи субсидия от бюджета от общо 229 хил.лв.

  Слабостта на сегашната власт разбираемо е във физкултурната сфера, а печелещите проекти носят имена като „Новите перспективи чрез спорта“ и „Здраве за всички“.

  Вредата от показаното в изследвания период отношение на управляващите към третия сектор е не само източването на бюджетните средства. По-лош е ефектът от обезсмислянето на самата идея да бъде изграден реален и жизнен граждански сектор, за да бъде полезен партньор на държавата и да я разтовари от част от функциите й. За повече от 10 години резултатът от шесткратно нарасналото финансиране говори най-добре как са изразходвани тези пари – за нищо.

  Източник: http://www.dnevnik.bg/

• Коментар: Нормалното тук е загубена кауза

  Развитието на трагикомичната поредица „Проблеми в земеделието“ е поредното доказателство, че в България корупционните скандали се решават чрез замитане под килима

  Автор: Ани Коджаиванова

  Българите обичат да употребяват израза „България не е нормална държава“ във всяка ситуация. Ако попитате защо, дори няма да получите конкретен отговор – причините са толкова много и са се трупали толкова години, че вече дори не ги помним. В случая обаче ще ви посоча няколко конкретни.
  Развитието на трагикомичната поредица „Проблеми в земеделието“ (виж стр. 6-7) е поредното доказателство, че в България корупционните скандали се решават чрез замитане под килима. Това е официална политика вече над двадесет години. Има ли скандал, той се отрича. Ако е твърде настоятелен, част от участниците се отстраняват, а след това често се преназначават на сладки постове в чужбина. И това не е нормално. Нормалното е някой да поеме политическата отговорност (това не е само реплика от една песничка на „Ъпсурт“) и да подаде оставка. Поне докато има разследване.
  Не е нормално и веднага след това цялата държава да изпадне в групова амнезия, както винаги се получава, и този случай няма да е изключение. Прокуратурата забравя за разследването. Управляващите забравят за издънката. Обществото забравя за случая въобще. И медиите забравяме, защото бързо след това идва следващата подобна история.
  Не е нормално и политиците да се държат с медиите и с аудиториите им като с идиоти. Суперслучайно било, че смяната на ръководството на фонд „Земеделие“ съвпаднала с показаните от СДС документи, уличаващи хора на високи постове в лобизъм, търговия с влияние и корупция. Очаква се да повярваме. Много лесно било да се изфабрикуват подобни „фалшификати“. „Вие сте сериозни медии, не вярвайте“, казва министър Найденов. А не е ли също толкова лесно някой да подмени оригиналните документи в деловодството на фонд „Земеделие“?
  И не само че не е нормално, но си е направо нагло да „повишаваш“ на пост в чужбина човек, който, дори и да е участник в измислен скандал, най-малкото явно не може да си свърши добре работата, щом е освободен. Още по-нагло е да му предлагаш специално измислен за него пост на заместник-министър.
  Твърде удобно е след броени дни Симеонов да замине в Брюксел, далеч от въпросите и разследването. А някой помисли ли и за това, че хората, с които ще общува там, може би вече са чули за скандала. Или след историята с посланиците ченгета това няма да ги впечатли?
  Ненормално е и министърът да се оправдава с безбройните проблеми в земеделието, които през месец изваждат фермерите по улиците, с „тежкото наследство“ на Калина Илиева. А нея да не би някое друго правителство да я назначи? Този списък с ненормалности може да продължи още много. Кога ли ще дойде моментът, в който някой ще покаже достойнство и наистина ще поеме отговорност. Не под натиск на началника. От нормалност.

  Източник: http://www.pari.bg/

• Как е в Япония?

  От 1996 живея в Япония. Винаги когато се прибирам в България това е въпросът, който най-често ми задават.

  Автор: Александър Кочев

  Събитията от и след 11 март успяха до известна степен да предефинират този въпрос, да го направят много конкретен и отговорите му по-разбираеми.

  Колкото и кощунствено да звучи това, нещастието, което сполетя Япония и събитията след него са безценен източник на информация за всички, които се занимават със социология, психология, антропология, или даже с маркетинг (за икономистите остават „анализи и прогнози“).

  Рядко човек може да бъде свидетел от първа ръка на „социален експеримент“ от такъв безпрецедентно гигантски мащаб. Не ме разбирайте погрешно,

  аз съм част от трагедията тук

  и макар да не съм пряко засегнат от нея, съпреживявам травмата и тъжа заедно с всички хора около мен.

  Един важен аспект на обществената реакция, на който трябва да обърнем внимание е, субекта на реакцията. Японците реагират на обществени явления не само като индивиди, а и като част от цялото (групата). Именно този тип реакция – груповата – е много силно изразена и в доста случаи засенчва индивидуалните емоции.

  Много е важно да имаме това пред вид, когато разглеждаме реакцията на японците към каквото и да било, защото независимо как се чувстват като отделни индивиди, твърде вероятно е те да реагират не като такива, а като част от някаква група – фирма, местно общество или нация. Въпреки че индивидуализмът е един от най-динамично развиващите се обществени фактори през последните 10 години в Япония, именно такива големи катаклизми връщат обществото към неговите групови корени на унифицираност или ако прибавим капка позитивизъм – на сплотеност и задружност.

  Тук искам да споделя впечатленията си от реакциите, настроенията, страховете и надеждите, защото тази палитра от чувства, този многопластов и динамичен социален рефлекс едва ли ще може да бъде наблюдаван скоро в Япония, която по принцип е известна със сдържаността си и със това че се избягва афиширането на чувства и емоции.

  Няма кражби и погроми

  Да, няма. Но има измами с дарения и циркулират мейли с лъжлива информация, които водят до съмнителни сайтове.

  Силно пострадалите места са основно в района Тохоку (северната част на остров Хоншу). Това е рядко населен регион, със застаряващо население, грубо казано, там всички са или роднини или се познават. С други думи неморалното поведение, доколкото го има, идва от големите и незасегнати градове, не от разрушените райони.

  Това не са места, където хората ще тръгнат да се грабят и избиват, по-скоро те ще си помагат, защото някой недалечен ден, когато нещата се върнат към нормалното, те пак ще живеят в същата махала със същите съседи. Разбира се липсата на кражби, убийства и погроми има и морално-етическа страна, която не трябва да се пренебрегва, но при цялото отчаяние и при апокалиптичната картина в разрушените селища, хората намират повече надежда в сплотеността, отколкото в усилието да се спасяват сами.

  Реакции срещу TEPCO и правителството. Бъдещето на атомните централи

  Анализатори от западните медии изразиха учудване от меката или даже инертна реакция на повечето японци спрямо Токийската ел. компания и правителството. Аз от една страна разбирам западните медии, които очакват „народът“ да „разпъне“ властимащите, и това да канализира негативната енергия, а от друга страна разбирам и повечето японци, които осъзнават, че въпреки някои откровени провали в процедурата, особено от страна на TEPCO, в крайна сметка това, което се случва е пряк резултат от природно бедствие.

  Спорът дали да се строят нови централи или не, дали да се закриват съществуващите, къде да се търсят източници на алтернативна енергия в момента е една от най-горещите теми в японската преса и обществото като цяло.

  Една симулация, за която днес четох, показва, че ако Япония се раздели с всичките си 55 атомни реактора (каква цифра, а?!), цената на електричеството ще скочи 8-9 пъти, което просто е нереално от икономическа гледна точка. Със сигурност Япония ще впрегне целия си научен потенциал за разработване на алтернативна енергия, защото никой тук не иска да премине през този или по-голям ужас още веднъж, но кога това ще донесе резултати и кога ще може да се произвежда масово и евтино, вече е отделен въпрос.

  Чужденците

  Чужденците в Япония са над два милиона и са от всички възможни краища на света. По реакцията им към земетресенията и радиацията, освен хората в непосредствена близост до засегнатите райони, можем условно да ги разделим на две групи: кратко пребиваващи или дошли скоро – това са хора без среда, интереси или близки в Япония и сред тях бяха най-много от тези, които моментално решиха да се отдалечат, поне за известно време; дълго пребиваващи – хора с работа, брак, бизнес или някаква друга причина да са тук дълго време (аз съм част от тази група) – за тях е по-трудно просто да заминат, особено когато имат някакъв собствен бизнес или са на отговорна позиция.

  Когато човек е градил някакви отношения, бизнес, клиентела или имидж определено време, той не може просто да каже „изчезвам“, особено ако има намерение да продължи да прави същото нещо на същото място след един месец (примерно).

  Разбира се имаше много чужденци, вкл. и мои познати, които деликатно се разходиха до Корея, Сингапур или Тайланд за по седмица-две, съчетавайки екскурзията си с отдалечаване от Япония на безопасно (според тях) разстояние. Но истината е че паниката сред чужденците беше по-голяма от тази сред японците и според мен тя беше и продължава да бъде подклаждана от западните (най-вече американските) медии.

  Конспиративни теории

  Появиха се безброй конспиративни теории. ХААРП – оръжие, което стреля електрически лъчи в йоносферата и предизвиква земетресения; подводни ядрени опити, излезли извън контрол на Северна Корея; такива на Япония или Китай. Също така в жълтата преса тук се прокрадна и теорията, че радиацията е лъжа и че това е опит да се контролират масите чрез предизвикване на паника.

  И какво ли още не – не съм се ровил, но съм сигурен че има сайтове, които говорят за извънземна намеса или за трансгалактически войни. Понеже (за добро или лошо) отдавна не вярвам в дядо Мраз, аз подминавам тези хипотези и не им обръщам много внимание, но интересното е че поради мащаба на трагедията скоростта, с която те се появиха този път беше зашеметяваща.

  Икономика и възстановяване

  Там е силата на Япония! И японците го знаят. Няма да ви отегчавам със статистика, защото в интернет има предостатъчно данни за Япония.

  Важно е да отбележа, че хората се насочват в много интересна посока – не само бързо възстановяване на разрушените територии и възраждане на икономиката – мисли се как да бъдат извлечени „дивиденти“ от тази ситуация.

  Тук не говоря за печалбарство, а за уникален шанс за реформи. Повечето мастити икономисти мислят не как да се пресъздаде Япония преди 11 март, а гледат на сегашната ситуация като на шанс да се изгради принципно нова, по-гъвкава и по-устойчива икономическа система.

  Говори се усилено за децентрализация (край на съсредоточаването на всичко в Токио) на корпоративните функции, даже и на държавно-административните; говори се за радикални реформи в банковата и (разбира се) в енергийната сфера; говори се за преразглеждане на политиката спрямо имигрантите.

  Никога не съм виждал толкова динамична размяна на идеи и никога не съм си представял, че може да има толкова висока мотивация за промяна в Япония. Не мога да кажа какво от тези идеи ще се материализира, кога и колко бързо икономиката ще се възстанови, но със сигурност мога да кажа, че повечето от хората тук мислят позитивно и се опитват да бъдат конструктивни, да превърнат това нещастие в позитивна енергия (простете за плоската формулировка).

  За мен специално това усещане е много подобно на еуфорията в България след 10 ноември 1989 и вярвам, че Япония е достатъчно зряла като икономика и като общество за да успее да осъществи отново това, което някога наричаха „японското чудо“.

  Източник: VESTI.bg

• Д. Горчева: Няма нищо по-страшно от злоупотреба с власт

  Цялата пошлост, която сега наблюдаваме е следствие не от демокрацията, а от липсата на лустрация. Днес у нас вилнеят лакеите на червения канибал – тези, които услужливо му подаваха тази или онази мръвка и угоднически се смееха на оригванията му. Затова и днес мнозина у нас се чувстват емигранти в собствената си страна, защото това не е техният свят, казва издателят на сп. „Диалог“.
  
  интервю на Ана Кочева
  
  – Съвсем скоро Васко Кръпката ще пее в Амстердам. Той ще изпълни и парчета от новия си албум Емигранти…
  
  – Очакваме го с нетърпение и броим дните до събота, 2 април, когато ще го видим отново в Амстердам http://dilmana.web-log.nl/ . Позволявам си да говоря в множествено число, защото резервирайки места за концерта, мнозина споделят, че нямат търпение да дочакат събота вечер. А песента „Емигранти”, която даде името на последния албум на Васко Кръпката, вече звуча по холандската телевизия в един документален филм за България, който холандските колеги също нарекоха „Емигранти”. 
  
  – Какъв беше този филм?
  
  – Беше част от една документална поредица за Източна Европа. Филмът за България се завъртя около темата защо българите така масово емигрират от страната си. Едно лаконично обяснение даде известният журналист Христо Христов, който каза: „Защото в България всичко става трудно, ама много трудно!” Отговорът на Васко беше: „Защото българите се чувстват емигранти и в собствената и страна и защото не искат да живеят в тази чалгария и кагебария”.
  
  – А ти чувстваш ли се по някакъв начин емигрантка?
  
  – Ако това означава да имаш усещане за липса на избор или че са ти отнети мечтите, то тогава емигрант бях в България преди да падне Стената. Нямам и чувството на „лист отбрулен”, който съдбата е запокитила някъде. По-скоро обратното – в България до края на 1989 година имах абсурдното усещане, че съм едно от многото закарфичени листенца в колекцията на чудовище, което ни държи в ноктите си, само за да може да ни види сметката, когато му кефне. Бяхме деца на пленени хора, родени и затворени в проклетия комунистически лагер. 
  
  – Може би да си емигрант означава да се чувстваш „втора ръка човек”?
  
  – Възможно е, но така се чувствах именно у нас до 1989 година – и не само заради корекомите, вещите, колите, жилищата и вилите на „другарите” и на отрочетата им. Колкото и да е странно, техните придобивки не ме впечатляваха, но не можех да простя на червените копои минираните граници на родината си и пропагандата им срещу „гнилия” Запад. Същевременно „прогнилият” Запад явно доста им се услаждаше, тъй като комунистическата номенклатура пращаше децата си в Лондон и Париж. Една колежка на майка ми, чието семейство бе жестоко пострадало от режима, веднъж ни разказа как тяхна съседка – видна комунистка, я спряла на улицата да я пита как е дъщеря й и след като със задоволство научила, че си кара „разпределението” като лекар в едно селце, й съобщила с въздишка: „А нашата я пратихме в Брюксел”. „Е, защо? – възкликнала саркастично нашата позната, „Какво ще научи детето в тоя Брюксел?! В Москва го пратете, в Москва!”
  Докато в Холандия дори в началото, когато още не говорех езика, а съпругът ми – тъкмо, завършил следването си, още нямаше постоянна работа и понякога едва успявахме да „вържем двата края”, никога не съм се чувствала „втора ръка човек”. 
  
  – Е, извадихме късмет, че Стената падна…
  
  – Да, нашето поколение извади късмет, че Стената бе съборена, когато бяхме съвсем млади. Но понеже комунизмът си остана непогребан, взе че вампиряса и цялата пошлост, която сега наблюдаваме е следствие не от демокрацията, а от липсата на лустрация. Днес у нас вилнеят лакеите на червения канибал – тези, които услужливо му подаваха тази или онази мръвка и угоднически се смееха на оригванията му. Затова и днес мнозина у нас се чувстват емигранти в собствената си страна, защото това не е техният свят. За това именно пее и Васко Кръпката: емигранти и в собствена държава.
  
  – В интернет форумите често се случва да се сипят укори, че българите в чужбина „давате акъл отдалеч”.
  
  – Обвинението, че някой бил „давал акъл” демонстрира единствено паниката на хора, ненавиждащи свободата и правото на мнение. Никой никому не може да даде акъл. Дава се не акъл, а съвет, но само на хора, които го искат. А когато човек казва какво мисли по този или онзи въпрос, това не е ”даване на акъл”, а изразяване на позиция и е напълно естествено за всички свободни хора на тоя свят. Но не и за тия, които още страдат по онова време, когато можеха да лъжат безсрамно, а всички останали имаха право единствено да мълчат. Навремето даже имаше „забранени” автори и книги, за чието притежание вкарваха в затвора. От страх пред свободата на словото и мисълта, която то поражда. Затова преди информацията беше по-строго охранявана и от строго охраняваните ни граници, където не се свеняха да стрелят и по 16-годишни деца.
  
  – В известен смисъл и днес успяват донякъде да упражняват контрол над информацията…
  
  – Да, чрез собствеността над медиите, чрез зависими главни редактори, чрез страха и автоцензурата, породена от него. Действат си безнаказано по стария тертип – било чрез политически уволнения (да си спомним случая с Иво Инджев, например), било чрез поръчков побой или опит за такъв (Огнян Стефанов, Асен Йорданов и други), заплахи. И прокуратурата бездейства. А да не говорим за днешните служби за сигурност, които наследиха и кадрите, и манталитета на някогашната Държавна сигурност и които неотдавна по стар навик хукнаха по баирите да дирят ”забранена литература”, понеже са забравили горкичките да погледнат днешните български закони и да видят, че няма закон, който да забранява притежаването на литература, каквато и да била.
  
  – Говориш за акцията на ДАНС сред имамите, която безславно отзвуча…
  
  – Е, да – така както шумно подпалиха джиповете да дирят престъпници преди да има извършено престъпление, така тихомълком върнаха обратно иззетата литература, която уж щели да проверяват дали не била „забранена”. И никой не ги попита аджеба каква незабранена от закона „забранена” литература търсят? Което показва, че у нас хората още не си знаят правата и това е опасно, защото ако днес търсят „забранена литература” и ровят и обръщат с главата надолу дома на съседа ти, утре ти ще страдаш от произвола на същите тия юнаци и на самозабравилите им се началници, които не се свенят да погазват Конституцията. Така че точно на такива като тях хич не им е угодно някой да посочва престъпните им действия и да говори за злоупотребата им със служебното им положение и мога да си представя как скърцат със зъби, докато процеждат да не им бъде „даван акъл.” И са прави – на тях акъл никой не е в състояние да им даде. Но задачата на всеки почтен човек е да разобличава лъжите им и да посочва престъпленията им. Защото криминалните деяния са опасни за обществото, но няма нищо по-страшно от злоупотреба с власт. От Петко Сертов, например, трябва да бъде търсена отговорност за случая в Рибново, когато маскирани и въоръжени дансаджии извършиха тежко престъпление като разбиха вратите и нахлуха в домовете на двама български граждани. От главния прокурор Борис Велчев, който е длъжен да упражнява надзор, също трябва да бъде искана сметка за престъпно бездействие. Защо прокуратурата не се самосезира, когато ДАНС престъпва закона в изпълнение на политически поръчки? 
  
  – За Рибново беше ясно, че е предизборна хватка за повдигане на рейтинг, но последния път какво целяха?
  
  – Последния път беше в услуга на един нежелан за главен мюфтия бивш офицер от Държавна сигурност. Става дума за Неджим Генчев. Акцията всъщност беше за сплашване на непокорните имами в Родопите, които се противопоставяха на кандидатурата му. А Неджим Генчев е силно компрометиран сред българските мюсюлмани човек, който безсрамно е подкрепял такъв варварски акт като т.нар. „възродителен процес” и който публично приветства дансаджийската акция, така че у никой от потърпевшите да не остане съмнение защо всъщност бе проведена. 
  
  – Според теб имат ли нужда българите в чужбина от своя партия и специално политическо представителство?
  
  – Това е абсурд. Българите в чужбина са точно толкова различни, колкото са и българите в България и гласуват за най-различни партии според политическите си възгледи и разбирания. Кое ще е това чудо и на каква основа, което ще „обедини” под една шапка българи, които симпатизират на Атака или на БСП с българи, които имат демократични разбирания? И в името на какво? На някой байганьовски келепир?
  
  – Но ето че партия „Другата България” демонстрира завидна активност в последно време.
  
  – Не знам къде и каква активност демонстрира тази партия – предполагам, че е буря в чаша вода и се опасявам, че 90% от българските емигранти хал хабер си нямат нито за нейната активност, нито за нейното съществуване. Единствената автентична българска гражданска партия в този момент – тази на Зелените едва успя да събере безумно високата сума, за да участва в изборите, но нямаше пари да си плаща за медийно време в предизборната борба и повечето от хората даже и не научиха за каузите й. Така че ако една появила се от нищото партия разполага с пари, за да вдига предизборна пушилка по медиите, това ме кара да си задавам въпроса кой и защо я финансира. Иначе циркове сме гледали предостатъчно – да се натовари един файтон хора – кой кариерист и селски хитрец, кой наивник и глупак, да настане едно бодро подвикване „пуцай, куме”, гюрултия и тропот по калдъръма на политическата посредственост и дотам – докато изядат (или изперат) поредните кой знае откъде получени пари и вдигнат пушилка, за да се замъглят смислените послания на някоя друга партия, доколкото ги има. А и честно казано, ставам много подозрителна, когато някой започне да размахва името на България и когато без никой да го е упълномощил се опитва да говори от името на всички ни. 
  
  – За тебе е трудно е да се каже, че си далеч от България, не само защото често си идваш, но и защото следиш ежедневно събитията у нас. Има ли нещо, от което си истински изненадана в последно време?
  
  – О-хоо, не спирам да се изненадвам, въпреки че и аз като мнозина казвам, че вече нищо не може да ме учуди. Ето сега пак ме изненада гьонсуратлъкът на някои български политици, които след опасността, която създаде една остаряла атомна централа в Япония, подхванаха агресивна кампания, че АЕЦ Белене ни е необходима като въздуха и слънцето заради дружбата с Путин. Наистина трябва да си смайващо безочлив, за да агитираш за атомна централа, построена с остарели още отсега (да не говорим след 60-70 години) руски реактори – и то в сеизмичен район!!! Не съм против ядрената енергетика по принцип, но съм твърдо против увеличаването на и без това чудовищната зависимост на България от една ужасно изостанала страна, каквато е Русия, при това страна с неприкрити и безпардонни имперски щения.
  
  – Списанието, което издаваш, се нарича Диалог. Как ти се струва диалогът в политическия живот на България в изборна година?
  
  – У нас, особено пък по време на избори, изобщо няма диалог, нито култура на водене на спор. Има надвикване, което от година на година става все по-грозно. Бай Ганьо прави избори – и все по безскрупулно. Това е картинката за съжаление.
  
  – В този смисъл колко е чист изборният пейзаж в Холандия, ако направим сравнение?
  
  – Това е обширна тема и ще трябва много да разказвам, защото у нас малко се знае за Холандия, а и това, което се знае, е доста неточно. Разбира се и в Холандия има политици с гъвкав морал, среща се и демагогия, и лицемерие, има глупост и какво ли не, но гражданското общество в Холандия, което не е поразено от половинвековна диктатура, има необходимата демократична култура и механизми, за да контролира и коригира политиците. Обикновените хора в Холандия държат на морала и за разлика от нас не са обзети от цинизъм или апатия, затова общественото мнение тук често принуждава политиците, които са преминали някои граници, да се простят с кариерата си. И то за много дребни по нашенски стандарт неща.
  
  – Колко трае политическият живот на един холандски политик и от какво зависи дълголетието му?
  
  – Зависи от политика. На някои, както казах, им се налага много бързо да се простят с политическата си кариера. Например, един министър на отбраната бе принуден да напусне поста си, защото се оказа, че е започнал романтична извънбрачна връзка със своя подчинена – тоест даде повод за съмнения, че се е възползвал от служебното си положение. А това е недопустимо. И дотам беше с кариерата му, още повече че този министър е член на Християндемократическата партия, която обича да парадира със семейните ценности. Не върви едно да говориш, а друго да правиш. Хората губят доверие в теб.
  
  – Сигурна съм, че си наясно със спекулациите на тема президентски избори. Как ти се струва версията жена ‒ президент?
  
  – Нормално ми се струва, стига да не е някой номенклатурен кадър или някоя политическа партизанка, а умна и ерудирана жена. Бих гласувала за една Нели Куцкова, например. Президентът трябва да разбира от право, а Нели Куцкова е безспорен професионалист, интелигентен и достоен човек, който притежава необходимата ерудиция и почтеност. Но няма значение дали е мъж или жена, важното е да е достоен човек. Освен това не споделям идеята, че Синята коалиция не трябва да има свой кандидат за президент, за да не цепи гласовете, което щяло да бъде в полза на БСП. Подозирам че ГЕРБ могат да влязат в тайно съглашение с комунистите и изобщо не вярвам на „войната” между Борисов и Първанов. Уж воюват, а по телефона се договарят за ходатайства на тоя или оня. И след като изтече информация за кого тия двама достойни държавни мъже са ходатайствали, колко странно, колко необикновено и какво съвпадение, обектът на техните грижи – вероятно от стрес или дори от срам, а не от прекаляване с бира или защото е чел на нощна лампа, взе че получи инфаркт. И за да е пълна иронията – в правешки хотел. 
  
  – Къде се чувстваш най-добре, когато си в България?
  
  – Сигурно в планината, но все по-малко остават местенцата, в които не ровят багери и не бръмчат камази. Иначе съм си градско чедо и обичам София и изобщо обичам градския пейзаж с неговите театри, кина, кафенета и ресторанти, срещите с приятели. Много харесвам Пловдив, Велико Търново, Трявна, Елена. Е, разбира се и Поморие, има си хас!
  
  – Синът ти вероятно вече е излязъл от възрастта на приказките, но коя беше любимата му българска приказка?
  
  – Днешните деца не разбират много народните приказки, защото се сблъскват с архаична лексика и бит и се препъват на всяка втора дума: вретено, хурка, стан, чекрък… Тервел наистина порасна, скоро ще навърши 14 години, но като малък много обичаше приказката на Елин Пелин за Умник Гюро и досега понякога се шегува със себе си: абе нали имах шапка, трябва да съм имал и глава, но не е научно доказано.

  Източник: Фрогнюз
  http://frognews.bg
  
  

• Пролетен фолклорен фестивал

  Приключи 46 –тият Международен фестивал за музика и танци на народите от Балканите, Източна Европа и Средиземноморието.

  Всяка година, в началото на пролетта, Windy City събира феновете на доброто настроение, на музиката и танците на Балканите.

  На Фолклорния фестивал в Чикаго, който се проведе за четиридесет и шести път, имаше впечатляващо българско участие. В продължение на три дни в Чикагския университет се състояха поредица от лекции и семинари за фолклора на народите от Източна Европа и Средиземноморието, както и практически занятия за изучаване на народни танци. Както през миналата година, така и сега повечето от половината изпълнения бяха на български музиканти и танцьори. В Гала концерта, който се състоя в заключителната част на фестивала, взеха участие българските танцови ансамбли “Верея“ и  “Балкански игри. Те предложиха на американската публика български народни танци и музика, които бяха бурно аплодирани. В концерта участваха още фолклорни групи от Македония, Румъния, Сърбия, Полша и Словакия.
  Проведените семинари и практически занятия, се радваха на особеното внимание на американските посетители. Джон Куо – един от главните организатори на фестивала, е представител на групата “Приятели на България в Чикаго”. Той е както ръководител, така и участник в танцовия ансамбъл “Балкански игри”.

  Генералното консулство на България и през тази година бе съорганизатор на Пролетния фолклорен фестивал, като използва случая и удостои Джон Куо със специална награда за неговите неуморни усилия да популяризира българската култура, песни и танци.

  Снимките от събитието са ни предоставени от Константин Маринов (кликнете с мишката върху тях, за да ги видите по големи).

  

  

  

  

  

  

  

  

  .

• (Не)първоаприлско интервю

  Макар и да звучи като актуална шега, редакторът на сайта Eurochicago.com – Петър Стаматов бе поканен на разговор от БНР, точно днес на 1-ви април.

  Тези, които го познават отдавна, знаят за способностите му да говори неразбрано, a в определени моменти – и нечленоразделно. Помнят и това, че като студент, дори по „Съпромат“ предпочиташе да реши  три задачи отколкото да отговори на един устен въпрос.  Ето защо днешното му повече от 10 минутно говорене по „Хоризонт“ отчитаме като подвиг, който е достоен да остане в историята, ако не на Националното радио, то поне на сайта ни.

  Който има търпение може да изтегли звуковия МР3 файл от тук – 2011-04-01_Horizont_Stamatov

  В разговора иде реч за трагедията в Япония, за Корея, за дипломатическите мисии, за Обществените съвети на българите зад граница, за АЕЦ „Козлодуй“ и „Белене“, за радиацията и за още много неща (истински турлю-гювеч в ефир).

  Иначе темата на предаването „От петък до петък” с водеща Катя Лещанска бе сериозна – препоръчваме да чуете проф. Николай Василев, който говори за мутризацията на управлението на България (линк).

• Сагата „Държавни такси и гербови марки” продължава

  „ПАРАГРАФ 22“ а ла министър Дянков

  Обръщение от Българските граждани, членове на групата „Държавни такси и гербови марки” от социалната мрежа „Фейсбук”

  Министър Дянков излъга българските граждани в България и в странство.
  На два пъти министър Дянков заяви в публичното пространство, че гражданинът Бойчев е заплатил законно държавната такса за издаване на личен документ посредством използването на държавни таксови марки като платежно средство -един път пред медия в Хасково и още веднъж пред аудиторията на радио „Отзвук” в САЩ. „Да, ама не”, казваше един наш известен журналист.
  Намеси се политическата мафия, и министър Дянков диаметрално смени посоката, по-точно е да се каже – отметна се от собствените си думи, от чувството за чест и достойнство.
  Министър Дянков излъга българските граждани:
  1. Излъга за това, че наредбата по чл.29, ал.4 от Закона за устройството на държавния бюджет формално не била издавана, защото видите ли управлението на държавните финанси ставало гладко и без такава наредба. Г-н Дянков избягва темата за небанковите плащания с държавни таксови марки, като удобно разплащателно средство за държавни такси до 100лв. Как е могло такова плащане да е съществувало до 1996г., а сега да не може? Освен това до 1996г. държавата гарантираше задължителните плащания към същата, че ще стават безплатно, а сега г-н Дянков осигурява нерегламентирана държавна помощ за търговските банки, като осигурява чадър за комисионни, получавани от задължителните плащания към бюджета единствено по банков път, в т.ч. и плащането на държавните такси.
  2. Г-н Дянков излъга българските граждани, че парите от закупени държавни таксови марки отивали в Републиканския бюджет. Не, по закон те отиват в държавния бюджет, а държавният бюджет се състои от бюджета на Народното събрание, бюджета на съдебната власт и републиканския бюджет. Липсващата наредба по чл.29, ал.4 би следвало да регламентира начина на администриране на бюджетните приходи, в това число преразпределянето на приходите от закупени държавни таксови марки от единната бюджетна сметка по сметка и в полза на бюджета на съответния държавен орган, изпълняващ административна услуга.
  ‎3. Г-н Дянков лъже българските граждани, че ако се заплати държавна такса за административна услуга (например издаване свидетелство за съдимост или гледане на съдебно дело) с държавни таксови марки, то парите от закупените държавни таксови марки щели да отидат в републиканския бюджет. Голяма, голяма, министерска лъжа, г-н Дянков. Парите от закупени държавни таксови марки, с които е заплатена услуга на съда, винаги, дори и при плащане по банков път, първоначално постъпват в единната бюджетна сметка в БНБ на държавния бюджет, след което се извършват действия по тяхното последващо администриране – от министъра на финансите и от Висшия съдебен съвет съгласно чл.6 от Закона за устройството на държавния бюджет – чрез осъществяване на трансфер от държавния бюджет към бюджета примерно на съдебната власт за покриване на разходите на същата, като при всички случаи заделените разходи не могат да надхвърлят средствата, събрани като приходи от бюджетното предприятие, в това число и посредством използваните държавни таксови марки като средство за заплащане на дължимите държавни такси в структурите на съответните съдилища. Това се отнася и за административните услуги, извършвани и от МВР и МВнР.
  4. Г-н Дянков предоставя нерегламентирана държавна помощ в полза на частните търговски банки, събиращи банкови такси и комисиони по извършваните трансфери, чрез налагането на банковия път за плащане на държавните данъци и такси като единствено възможен способ за разплащане към бюджета. Около 500 милиона годишно са комисионните от задължителните плащания, посочени от г-н Николов от „Активни потребители“  (линк)
  В „Параграф 22” се превърна сагата на господин Тодор Бойчев от гр.Хасково при опит да подададе заявление за издаване на български документи за самоличност и да получи нова шофьорска книжка срещу заплащане на държавната такса с държавни таксови марки. След първоначален положителен отговор на Дирекция „Български документи за самоличност” при МВР до г-н Тодор Бойчев, че може да заплати държавната такса в размер на 25 лв. посредством закупуването и представянето на държавни таксови марки, на 23.12.2010 г. той подаде заявление за издаване на СУМПС пред КАТ-Хасково при Областна дирекция на МВР-гр.Хасково, ведно с декларация за заплащане на държавата такса за издаване на СУМПС, облепена с държавни таксови марки на нужната стойност, както и касов бон от Български пощи за закупуването им.
  Излъга ни и българският административен съд, който умело манипулира истината с пилотажни фигури на подмяната на съдийска чест и клетва. Законът за държавните такси остана негласна буква както за съда, така и за министър Дянков.
  Очакваме да чуем коментар по темата на най-високо ниво: министър-председателят Бойко Борисов и министър Цветан Цветанов все още не са се произнесли дали ограбването на българските граждани от банките ще продължава да се осъществява с тяхното височайшо позволение.
  Вече се лъже под клетва в името и за благото на народа!

  Тодор Бойчев
  и останалите членове на групата „Държавни такси и гербови марки” от социалната мрежа „Фейсбук” (линк)

• Някои неща днес не са първоаприлски шеги

  Автор: Eдвин Сугарев

  А би трябвало да бъдат. Например все пак би било добре, ако новината за задържането на председателят на административния съд в Бургас Атанас Вълков, закопчан в момент, в който тръгнал да продава придобит чрез измама имот на стойност 2,2 милиона евро, беше първоаприлска лъжа. Все пак би ни останала някаква надежда, че българските съдии някой ден ще се присетят, че са призвани да раздават правосъдие, а не да нарушават закона.

  Уви, не е шега, истина е. Както е истина чудодейното спасение на скандалния лифт в местността Картала в Рила, построен без задължителната по закон екооценка, съдебният спор за който приключи в полза на инвеститора – фирма „Прима инвест БГ“ на благоевградския бизнесмен Илия Ризов.

  Истина е, уви, и обяснението, което направи прокуратурата по повод “неволното” закъснение от един ден при двуседмичния срок за обжалване – това пък закъснение нямало нищо общо с факта, че в окръжната прокуратура работи съпругата на инвеститора Илия Ризов – прокурор Евгения Стоянова. Нищо общо. Редно е да повярваме – иначе ни остава на си помислим, че няма никаква разлика между хрисимата прокуратура на г-н Велчев и тази на неговия предшественик.

  За голяма жалост на българския джоб не е шега и увеличението на цената на природния газ, което влиза в сила именно от първи април – той поскъпва с 4.47%. Хванахме се за зеленото и сега е време и за това надуване на цените – зер парно няма, няма и кой да ръмжи – а наесен, докато ядем посадените сега картофи, можем по почина на самозадоволяването да нацепим паркета и да си спретнем огън в средата на стаята.

  Като иде реч за цената на газа, би било добре да си спомним, че тя е пряко следствие от стопроцентовата енергийна зависимост от Русия, постигната с усилията на няколко български правителства, към чиито заслуги би трябвало да присъединим и тези на настоящото. Тези усилия са съответни на кралимарковския мащаб и размах на неговия премиер, който издигна рубладжийството до неподозирани досега висини, като наложи бригадирския почин в ядрената енергетика: “Ще строим “Белене”, колкото и да струва!”

  И това намерение да се строи на всяка и всякаква цена също не е първоаприлска шега. Изобщо не е шега – бих го определил по-скоро като първоаприлска завера. Нека все пак си спомним, че първи април е датата, която иде след 31 март. А на 31 март изтече крайния срок, който беше даден от “Росатом” за подписването на анекс №12 към споразумението за проекта “Белене” – което трябваше да регламентира следващите дейности по неговата реализация, на стойност скромната за България сума от два милиарда евро.

  На този анекс руската страна особено много държеше, тъй като неговото подписване би направило проекта необратим. Държеше дотолкова, че когато преди около две седмици тук дойдоха поредните емисари на “Росатом”, за да ни убеждават как руските ядрени блокове са най-надеждните на света и как ако искаме, щели да ни построят и защитен вал срещу цунами в Дунава – та тези достойни товаришчи някак си между другото споменаха, че ако новия анекс не бъде подписан, те ще задействат клаузите на сключеното в края на 2006 г. споразумение, предвиждащо търсене на неустойки чрез съда при спиране на проекта от някоя от двете страни.

  Днес обаче – на първи април – ги няма никакви. И това съвсем не е първоаприлска шега. Защото вчера – на 31 март, бяха тук. Появиха се бегли съобщения в пресата, че вчера са започнали “интезивни преговори” между НЕК и “Росатом”, водени в централата на НЕК – чиято цел очевидно е да бъде отложено решението за подписване на анекс №12, явно немислимо в условията на задълбочаващата се ядрена криза край Фукушима и взетите решения за нови критерии за сигурност в ядрената енергетика на ЕС. Спомена се, че преуговорите ще приключат вечерта – и че може би ще продължат до късно през нощта.

  Само че днес – 10.00 сутринта на 1-ви април 2011 г. – няма ни следа от тези преговори. Никой никъде не съобщава да са приключили, да се постигнати някакви резултати или да не са постигнати никакви такива.

  Няма данни за насоките и тенденциите на спорещите страни – а съвсем не става дума за маловажен въпрос, става дума за ядрена централа на стойност около десет милиарда евро, планирана в земетръсен район, възложена на руски инвеститори и обсъждана в момент, в който се очертава ядрена катастрофа от мащабите на Чернобил –и в който целия свят поставя на дневен ред бъдещето на самата ядрена енергетика.

  Тези преговори се водят някак скрито, потайно. При всички пристигания на подобни рпуски делегации по много по-маловажни поводи те са се оказвали в центъра на медийното внимание – и всяка тяхна дума е била широко отразявана и коментарана от медиите.

  Сега няма такова нещо. Никой нищо не знае, за срещата няма никаква информация и аз вече не на шега се питам – спят ли българските журналисти? Това тяхно смълчаване може ли да е първоаприлска шега, или е просто директива на някакви отговорни фактори?

  Или може би първоаприлската шега ще бъде нашето слисване, когато разберем, че баш на първи април съвсем не на шега България е провесила милиарден дълг на врата си, купила си е котка в чувал и е скочила в беленския гьол?

  http://www.svobodata.com/

• СИМЕОН ДЯНКОВ С ОТМЕНЕНО ПОСЕЩЕНИЕ В ЧИКАГО

  Съобщение на Генералното консулство на Република България в Чикаго

  
  

  Уважаеми Дами и Господа,

  Бих искала да Ви информирам, че днес 31.03.2011г. беше получено съобщение от Министерство на финансите на Република България, че поради спешни и неотложни ангажименти в страната отпада посещението на Министър Дянков в Чикаго.
  

  Това съобщение отменя предишното, което е по-долу.
  

  С уважение,
  Лила Георгиева
  Консул

  ––––––––

  Уважаеми дами и господа,

  Моля за Вашето любезно съдействие за разпространяване чрез медиите и контактите, с които разполагате, на Покана към всички наши сънародници за среща с Вицепремиера и Министър на финансите на Република България, г-н Симеон Дянков, която ще се състои в неделя, 3 април 2011 г. от 17.00 часа в залата при Българската православна църква „Света София“.
  Каним и всички журналисти на пресконференция от 16.30 часа в БПЦ „Света София“.

  Благодаря Ви предварително!
  

  С уважение,
  Лила Георгиева
  Консул

• Собственикът на „Леденика“ Михаил Михов – Бирата е намерен мъртъв в Правец

  
  Инфаркт покоси вчера бирения бос и шеф на федерацията по баскетбол Михаил Михов, известен като Мишо Бирата, пише Монитор.

  47-годишният бизнесмен, който бе един от спонсорите на президента Първанов, бил намерен мъртъв в стаята си в хотел “Риал Правец резорт” от камериерка. Жената влязла да почисти стаята към 12,30 часа вчера и попаднала на тялото на мъртвия бизнесмен. Камериерката веднага се обадила на рецепцията, откъдето подали сигнал на тел. 112. Според управителя на хотела Лъчезар Тодоров Михов бил открит мъртъв и дошлите на място медици само констатирали смъртта му.

  Тодоров разказа, че Бирата се настанил в хотела във вторник вечерта. Той пътувал само с шофьора си. Двамата се настанили в отделни стаи, като биреният бос освободил служителя си до обяд на другия ден. Най-вероятно Михов е имал среща с някого в хотела разказаха разследващите. Въпреки това до момента няма данни дали преди смъртта си бизнесменът е бил посетен от външни лица в хотела и дали е водил разговори с някого очи в очи. От управата на комплекса отказаха да уточнят дали биреният бос е вечерял в хотела и дали е поръчвал румсервиз. Не пожелаха да разкажат и дали Михов е имал посетител. Това обаче ще бъде проверено от разследващите, които вчера разпитаха всички служители, които са били на смяна в хотела от вторник вечерта до момента на намирането на тялото. Освен това са били иззети и записите от охранителните камери в коридорите на комплекса, които ще покажат дали Михов е посрещал гости в стаята си.

  Бизнесменът бил чест гост на комплекса тъй като постоянно пътувал от Варна до София. На връщане от морската столица обикновено Михов наемал стая, в която да пренощува и чак на следващата сутрин продължавал към столицата. Според запознати Михов ползвал хотела и за бизнес срещи със свои партньори. Вечерта, в която се настанил, Михов изглеждал в добро здравословно състояние, коментираха служители на хотела. Бизнесменът бил весел, вечерял и се прибрал в стаята си. Биреният бос не е търсил медицинска помощ от персонала, обясни още Тодоров. Той допълни, че по тялото на починалия не е имало видими следи от насилие. Въпреки това, след като медиците констатирали смъртта на бизнесмена, на място веднага пристигнал полицейски патрул. Освен това от столицата в хотела дойдоха и екип от криминалисти, които над 3 часа извършваха оглед на стаята. С разследващите се появи и съдебен медик, който също извърши първоначален оглед на трупа. След това тялото на бизнесмена беше изнесено от комплекса и откарано в Съдебна медицина, където ще бъде извършена аутопсия. Резултатите от нея ще стана ясни най-рано днес на обяд. Окръжната прокуратура в столицата пък вече е образувала дело срещу неизвестен извършител за смъртта на бизнесмена. Това е рутинна процедура и се прави с цел да се извършат по-пълни експертизи на трупа и веществените доказателства. Ако се докаже, че Михов е починал от инфаркт, разследването ще бъде прекратено.

  Карал дипломатически “Мерцедес”

  Починалият бирен бос Михаил Михов се е движел с последен модел “Мерцедес” с дипломатически номера. С тази кола той е пристигнал във вторник вечерта в хотела в Правец. Лъскавото возило остана на паркинга на комплекса часове след смъртта на бизнесмена. Според запознати Михов имал право на червените регистрационни табели, тъй като бил почетен консул на Бразилия за страната. Освен с баскетбол и дипломация Михов основно се занимаваше с производство на бира. Собственик е на компанията „Булбрю“, която обединява пивоварните във Варна „ММ биър“, Русе и „Леденика“ в Мездра. Освен това притежава и „ММ холдинг“, който включва „ММ електроникс“, винпром „Димят“ и хотел „Дунав плаза“ в Русе. Сред активите на бизнесмена е и варненският отбор по баскетбол „ММ биър­ Черно море“. По неофициални данни състоянието му се оценява на над 50 милиона лева. (Монитор)

  еочакваната смърт на Михаил Михов – Бирата, който беше намерен днес безжизнен в хотелска стая в Правец, е твърде мистериозна. Това коментира за Frognews.bg бившият шеф на НСС и председател на СДС-София ген.Атанас Атанасов.

  Според него твърде странна е прибързаната информация на МВР, че причина за смъртта на Мишо Бирата е инфаркт, след като тепърва предстои да бъде направена аутопсия на трупа, която да докаже това.

  Атанасов направи аналогия със смъртта на най-верния човек на Ахмед Доган – Ахмед Емин, за който МВР също толкова бързо оповести, че става дума за самоубийство, въпреки липсата на неопровержими доказателства.

  Всъщност, след убийството на Емил Кюлев и простреляният Манол Велев, за които атентати и досега нищо не се знае, Михаил Михов е третият приятел на президента Георги Първанов, който умира при толкова мистериозни обстоятелства, смята екс-шефът на НСС.

  По-рано днес председателят на РЗС Яне Янев също беше резервиран по отношение на версията, че инфаркт е покосил Мишо Бирата. Официалната версия, която опитват да наложат в общественото пространство – че е умрял от инфаркт, е изключително нагла. Смъртта е без аналог за целия ни преход. Ликвидира се изкючително важен свидетел за корупция на високо ниво“, коментира Янев пред БЛИЦ. Така и не става ясно обаче Янев като криминален експерт, като патоанатом или като политик, нашумял с подписка, в която фигурират мъртъвци, се изявява.

  Интересен е фактът, че Михаил Михов е останал да спи на половин час път от София, където е имал уговорени срещи. От хотела обясняват, че бил чест гост там. Не е ясно дали се е срещал с някого в Правешкия луксозен хотел. Това е вилаетът на Валентин Златев, шеф на ЛУКойл – България. Златев е известен като един от най-доверените приятели на премиера Бойко Борисов и президента Георги Първанов. Името на Мишо Бирата нашумя по време на скандала с изнесените от службите СРС-та с разговори на митническия шеф Ваньо Танов и Борисов, в които премиерът разпорежда да се изтегли започналата проверка в бирения завод „Леденика“ на Михов. Тогава Борисов обясни, че бизнесмена се застъпил лично Първанов. Президентът призна с „половин уста“, че Бирата му се оплакал от проверките.
  Хотелът в Правец е любимо място за тайни срещи на ВИП-персони. Там Георги Първанов събира активистите на учреденото от него движение АБВ. Чест гост там е и Бойко Борисов. Според слухове, на потайни сбирки там са присъствали още Слави Трифонов, Христо Стоичков и други персони, които са обсъждали важни държавни дела, включително и назначенията на министри и съставянето на политически коалиции. (Фрогнюз)

• Две мнения за Бойко

  Блудният син се завърна

  Автор: ПЕТЪР БОЯДЖИЕВ

  Не съм кой знае колко изненадан, но му се чудя на акъла на българския премиер. Струва ми се, че не осъзнава накъде се е запътил.

  Както и да е аз оставам с убеждението, че е вярно твърдението за наличието на компрометираща информация във ръцете на определени задкулисни кръгове, към които принадлежи и Алексей Петров, и пред заплахата от публикуването ѝ премиерът не може да устои.

  Както и да е всеки наблюдател може да констатира голямата промяна в поведението на премиера, поставила началото си със реинтегрирането на Петко Сертов в премиерската администрация. Не става дума за някакви специално персонализирани нападки към споменатата личност. Иде реч за пропадане в помийната яма на цялата премиерска риторика, от встъпването му в длъжност до този момент, против тройната коалиция, против държавна сигурност и тем подобни. И ако в страната, все още може да се намерят непросветени хора, които да се оставят подвластни на риторичните манипулации то вън от България шансовете за успех в тази посока клонят с бързи темпове към нулата.

  От началото на встъпването във функции това правителство, особено чрез работата и позициите на министър Цветанов, започна да отчита положителни резултати във правоохранителната област. Тази тенденция обаче срещна явната съпротива на участващите във правораздавателната област в цялата верига като се започне от следствения процес и се завърши във съдебната зала. Всеки външен наблюдател констатира, че във правораздавателната област, освен приказки без покритие, до този момент няма нищо на мегдана. Нещо повече на министър Цветанов вече са извадени зъбите и той и да се опита да хапе ще се получи смукане вместо хапане. Странно е дали той осъзнава в какво положение се озовава, приемайки да консумира всичко, което му се сервира от неговата политическа фамилия.

  Първо премиерът съвсем съзнателно го хвърли на кучетата, обявявайки го преждевременно за кандидата на ГЕРБ за президенският пост. Само, човек, който не познава българската действителност, можеше да не проумемее тази маневра на Борисов. Това е стар и изпитан метод, употребяван неведнъж във близкото минало. Защо засягам този въпрос ? Защото той е пряко свързан със правораздавателната област и с нейното бъдеще. Тук, както се казва, е заровено кучето. Ако при предстоящите президенски избори се допусне в креслото на президента да седне човек, неконтролиран от тъй наречените задкулисни криминализирани кръгове, обслужващи корупцията по високите етажи на властта и организираната престъпност, това означава, че те ще изгубят днешните си позиции във правораздавателната система. Както всеки разумен човек ще разбере, залогът е твърде голям. В арсенала на оръжията в битката за запазване на позиции третата фаза от серията активни мероприятия /ПОТОП /, в която се предвиждаха и видеоклипове, засега се отлага. Това отлагане не става без ангажименти от страна на премиера. За съжаление той може би осъзнава, че този му ход едва ли е най-добрият. Може би осъзнава, че в крайна сметка ще бъде употребен както и други и изпратен на бунището при Желев и подобни. Това го дестабилизира и той изрече през последният месец редица неприемливи за положението му твърдения. Започвайки от постановката, при която обърка 18 % с 18 пъти увеличение на цени на ток при отсъствие на АЕЦ Белене. Ако българите са загубили чувствителността си и приемат такива издънки със безразличие, това съвсем не е валидно за канцелариите на външните партньори на Б-я. Всъщност две събития в Б-я са несъвместими – строежа на АЕЦ Белене и борбата със корупцията по високите етажи на властта както и с организираната престъпност.

  Проектът АЕЦ Белене е базата на тези две ракови заболявания на България. Това не е някакво си екстравагантно мнение, а твърдение, базирано на добро познаване на предисторията. Двама министър-председатели на България в различни периоди от време си отидоха, точно защото застанаха на пътя на руската стратегия за Б-я и се опитаха да защитят трайния български интерес. Колкото и екстравагантно да звучи, става дума за конкуриращите се Иван Костов и Жан Виденов. Макар че звучи малко невероятно за широката публика, истината е такава. Ако Иван Костов беше приел предложението да подкрепи проекта Белене, резултатите от урните през 2001 година щяха да бъдат различни. Да, но той отказа. Е, както често се случва в България друг побърза да предложи услугите си. И този друг дори има наглостта да претендира за титлата български цар. Знам, че има хора, които веднага ще скочат с обвинението за продажбата на Нефтохим. Първо става въпрос за несъизмерими събития. Второ, вярно е, че след като предшественикът му бе свален поради отказа си да отстъпи пред руският интерес, Костов имаше задължение да изпълни определени ангажименти. Какво да правим? Животът и хората не са нито само черни нито само бели. Това важи и за споменатите двама.

  Премиерът знае дори по-добре от мен тази реалност и очевидно прави опит да не е следващият. Нещо повече, в объркването си започва да бъбри малко повече и за разни авантюри да дава съвети по големи проблеми, намиращи се фреално вън от възможностите на Б-я. С добри чувства към него е редно да му се припомни, че е премиер на най-корумпираната и най-бедна страна в Европейския съюз. Премиер на единствената страна в Европейския съюз, чийто президент е бил нискоразряден агент-доносник в една институция, която вече 65 години работи против интересите на българите със криминални методи и средства. Премиер на една страна, в която вътрешен министър е било лицето Румен Петков, с когото днес премиерът е единомишленик по въпроса за АЕЦ Белене. Премиер на една страна, от която Румен Петковци и тем подобни са прокудили повече от един милион българи в разцвета на силите си да работят по чужбина. Да раждат деца по чужбина да плащат данъци там и т.н. Когато премиерът се оплаква от свитото потребление на горива, няма ли кой в България да събере смелостта да му съобщи сметката каква би била, ако тези хора не бяха прокудени от ширещата се копупция и организирана престъпност да търсят късмета си по чужди земи. Убеден съм, че мнозина могат да го кажат, но по непонятни за мен причини мълчат. Знае ли премиерът какво отвръщение буди у тези млади и трудоспособни българи фактът, че той приема в сградата на Министерския съвет някой си Алексей Петров като партньор във социалния диалог.

  В последните си изяви във връзка с цените на горивата Борисов постави всички възможни рекорди по популизъм и манипулация. Особенно с твърдението, че ако Лукойл излезе във 4 месечен ремонт, щял да лиши бюджета от 2 милиарда лева. Няма ли кой да каже на премиера, че тези пари се внасят от българския потребител а Лукойл е само посредник-събирач. Потребителят, ако не купува от Лукойл, ще купува от конкурентноспособния внос и единствен губещ ще бъде само Лукойл а всички други ще са печеливши. Няма да влизам във подробности по тази тематика, защото Иван Костов и министър Трайков достойно и аргументирано я изложиха пред българите. Който е искал, е прочел и разбрал. Но на този фон контрастира позицията на премиера, който застава направо на позициите на ретроградната комунистическа номенклатура, която често пъти в миналото е шамаросвал словесно.

  Всъщност илюзия е, че формиралите се по време на комунизма дипломати, юристи, полицаи, разузнавачи, контраразузнавачи и други подобни категории, свързани с управлението, са били добри специалисти, които могат да дават добри резултати при новите условия. От тази категория изключвам чисто техническите категории – инженери, агрономи и т.н. Когато говорим за първата категория, лесно се разбира проблематиката, ако отчетем, че базата, върху която те са построили своите познания и опит, е нездрава – марксизма, атеизма отхвърлянето на исторически натрупалият се опит у европейската цивилизация в областта на правото, в което правото на частна собственост е фундамент, докато по времето на комунизма в България самата възможност за съществуването на това право беше отхвърлена и заменена с понятието лична собственост. Това е прецедент във цялата история на човечеството. В тази сфера двата тоталитаризма се различават коренно. Фашизмът не отрече това право а само не го зачиташе, когато му беше изгодно. Другата спомената черта – агресивният атеизъм – доведе до разграждане на цялата ценностна система, изградена и наследена в обществото от християнството. Тя бе обявена за враждебна и подлежаща на унищожение от комунистическата атеистична ценосттна система. Така че тук най-простата аналогия е със строежан на една на вид хубава къща, но на пясъчна основа. Непризнаването на тази проста реалност е основната причина България да прокуди такава голяма част от човешкото си богатство по чужди земи, за да продължат да спъват нейното развитие паразитите от комунизма от рода на Георги Първановци, Румен Петковци, Алексей Петровци, Цвятковци, Гоцевци и цялата плеяда доброволно предложили им си да ги обслужват от рода на Желювци, Сакскобургготски, Софиянски и прочие.

  Мислещите хора все пак се запитват къде са другите в тази очертала се нова обстановка, създадена от задкулисните споразумения на премиера. Къде и какво мисли министър Цветанов или пък министър Трайков? Съпричастни ли са на задкулисните споразумения на премиера. Това че ги приемат, засега е пред очите на всички. Но ако не искат да отекат в канализацията, в техен интерес е да се замислят и да съберат малко повече кураж. Ако премиерът заплашва да иска някому оставка, то е нормално и от другата страна да му се даде знак че могат да му се предложат оставки, без той да ги е искал. Въпреки че се влиза в преизборен период, добрите министри в правителството трябва да се замислят за възможностите по-смело и по-достойно да защитят труда и усилията си във посока на официално заявените цели пред българите.

  Министър Цветанов трябва да се замисли по-сериозно и по един друг капан, който му постави премиерът. Казуса Шенген. Кое налага това бързане и липса на търпение по този казус. Да не би страната, която определя България за троянски кон в ЕС, да настоява да се вкара пробитото българско гърне в европейската система. Нима министър Цветанов не осъзнава, че пробитата българска правораздавателна ситема не е в състояние да гарантира сигурност на гражданите от настоящата шенгенска зона. Нещо повече, дали той не разбира, че не разполага с ресурс да промени положението във тази система, докато представител на културата на комунистическата Държавна сигурност се е разположил в президенското кресло и разполага със квоти. Трудноразбираемо е защо министър Цветанов като един Гюро Михайлов се съгласява да носи отговорност за област, в която не може да оказва влияние. Нима не успя да разчете досега посланието от ЕС – правоохраняване не е еднозначно с правораздаване.

  Източник: http://frognews.bg/

  ––––––––-

  ВЕСЕЛИНА ТОМОВА: ЗАЩО БОЙКО НЕ АРЕСТУВА РУМЕН ОВЧАРОВ?

  Веселина Томова е родена във Варна. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Започва да се занимава с журналистика през 1990 г., като участва и в създаването на в. „Демократ”. Тя е разследващ журналист, автор на романите „Бандитска Варна” и „БГ афери. Алексей и останалите”.

  Едно интервю на Анелия ПОПОВА

  Веси, скандал след скандал, какво става? Арестуваха бившия зам.-външен министър Феим Чаушев за посредничество при предаване на откуп за краден автомобил?
  – Не съм привърженик на моментално лепнатите етикети след един арест. Особено когато това се случва у нас, по времето на МВР-то на Цветан Цветанов. Не че и преди него не беше същото…

  Има една порочна журналистическа практика, която граничи с абсолютен непрофесионализъм. Медиите са се превърнали в презерватив на МВР и прокуратурата. Гръмват официалната информация, подадена от ченгетата и дори не си мърдат клепача, за да разнищят дали не са прецакани, излъгани или употребени. В повечето, да не кажа във всички случаи, по-късно се оказва, че това, което гръмогласно са пищяли, се оказва не точно така, или чиста манипулирана лъжа, която се сгромолясва в съда.

  Не съм убедена, че Феим Чаушев е онзи, който така старателно искат да ни представят. Това просто е поредната пушилка, която трябва да отклони вниманието от пълната олигофрения, обхванала МВР и службите. А онова, което се случва в бизнеса с крадените коли, е, че разцветът му върви главоломно нагоре, почти като по времето на митичните „добри стари времена” на трибуквените групировки. И о, чудо, това дори и министър Цветанов го призна!

  Същият Цветанов обаче мълчи, че

  целият бизнес с крадени автомобили се върши с протекцията на висши ченгета.

  Каналите са известни, знае се, че автоджамбазите и босовете им се отчитат на ченгетата, и какво? Цветанов вади Феим Чаушев, на всичкото отгоре бивш зам.-министър от тройната коалиция, и ние всички трябва да ръкопляскаме, че хванали „капото”. Това е пълна порнография! Преди седмица написах в сайта afera.bg, че директно ченгета с имената им покровителстват и пазят бригадите с автокрадци във Варна. Ден по-късно същите ченгета привикаха източника ми и го направиха крив.

  В същото време пред дома му изтърбушиха служебния автомобил на шефа на варненската РДВР, откраднаха му компакт-диска и някаква рекламна флашка с футболния клуб “Манчестър Юнайтед” и всички оперативни бяха впрегнати като изоглавени да търсят флашката на комисаря, защото му била подарък?! Бандитите бяха потресени от безумието на директора на полицията, а Цветанов прати във Варна заместника си той обяви как ченгетата имали небивали успехи и даде такава оценка като че ли се намираме на пленум на БКП.
  Някой например запита ли се как така „внезапно” и „изведнъж” откраднатия джип на сина на Вежди Рашидов бе оставен великодушно пред един паркинг, без дори нищо да е бутнато вътре?! Това може и се случва само тогава, когато покровителят от МВР е дал спешен знак на автоджамбазите: „Веднага връщайте колата! Подхвърлете я някъде!”. По телевизиите обаче тържествено бе изгърмяно: МВР намери джипа. Намерило го – дръжки! Ченгетата казаха на апашите – бързо го оставете някъде, че става напечено.

  – Малко, след като влиза в ареста, на Чаушев му прилошава, вдига кръвно, получава диабетна криза и е откаран по спешност в болница. Аналогът е с братята Маргини – дископатия извади от ареста Големия Маргин, а Малкия Маргин заложи на странни припадъци, които доведоха до епилепсия. И на Алексей Петров здравето му било влошено от условията в ареста…
  – Безспорно здравословните врътки са едни от основните прийоми, за да се иска по-лека мярка за неотклонение и адвокатите залагат на тях с истинска виртуозност. Но покрай професията си на разследващ журналист, знам и другата страна на медала, която също остава далеч от погледите.

  Условията в българските арести са нечовешки.
  
  В тази смрад и на всичкото отгоре облъчвани ежеминутно от закрепените до килиите устройства за заглушаване, които са ужасно вредни, се отключват всички хронични заболявания. Това, впрочем е един от изумително отвратителните начини на българското правораздаване да притиска арестантите. Да ги държиш без лекар, да не уважаваш нито една молба заради лошото им здравословно състояние, да ги доведеш до животинско безпомощно състояние е начинът, по който се търси пробив. От една страна – да ги смачкаш психически, от друга – да употребиш повечето от тях за мръсни цели – да подписват поръчкови показания, да стават нагласени свидетели, да правиш с тях сделки и недопустими договорки. Това е ежедневие в българските арести.

  Когато обаче някой от арестантите проговори за това, пропагандната медийна машина изревава в угода на властта – айде-е, като ги хванаха и веднага се разболяха. Предлагам да направим експеримент – няколко журналисти да влезем в ареста за десет дни. След това нека журналистите да разкажат здрави ли са и какво ги боли. Ако условията в българските арести са такива, каквито са в европейските страни, няма и как да бъдат използвани маньоврите със здравословното състояние, за да бъдат измъкнати навън. Това обаче очевидно не устройва ченгетата и прокурорите, които искат лазещи по очи с изплезени езици лица, които да притискат така, че по най-лесния начин да си насъберат „безспорните доказателства” чрез признания или поръчково подписани показания.

  – Вече е ясна и присъдата на Вальо Топлото! Бившият шеф на „Топлофикация”-София трябва да изплати на държавата 1 417 023 лв. Сумата е формирана от 853 330 лв. недеклариран и невнесен данък за периода 2000-2005 г. и 563 693 лв. лихви, а доходите Димитров е получил от недекларирани покупки и продажби на ценни книжа в австрийска спестовна каса.
  – Вальо Топлото не е върхът на пирамидата, защото

  държавните фирми като „Топлофикация” са били източвани, източвани са и ще бъдат източвани от партиите, които са на власт!
  
  Същото е с ВиК-тата, същото е с общинските фирми. Голяма част от тях са дойни крави на политическата върхушка, която управлява. Хората нямат идея колко пари изтичат към политическите централи и към управляващите, особено по време на избори. Тези фирми са партийни каси, затова назначенията на шефовете там са първият приоритет, когато една партия дойде на власт.

  А на кого се отчиташе Вальо Топлото? Къде е фамозната ни прокуратура и още по-грандиозното ни МВР, че не успя да стигне до онези, които лапаха отчисленията? Вальо Топлото просто стана поредното чучело, което трябва да сочим с пръст, но зад него се крият физиомутрите на онези, които са го сложили там и които са му дали схемата за източването на мангизите!

  – В цялата далавера с „Топлофикация” е замесено и името на бившия министър Румен Овчаров във връзка с парите му в австрийски банки. Говори се даже, че той бил откраднал 120 милиона лева?! Спомням си, че само няколко месеца преди да си отиде от този свят, Илия Божинов каза нещо много интересно: „Защо Бойко не арестува Румен Овчаров?”
  – Омертата на прехода е всяка политическа сила, идваща на власт, да пази отиващата си, защото са рожба на едно котило. Нямам спомен, която и да е политическа сила – лява, дясна, червена, синя, пембена, да е подложила на безкомпромисно разследване предишните преди тях. ГЕРБ сега могат да говорят каквото си искат, но истината е, че също не посмяха да бръкнат в гнездото на осите.

  Защо? Защото са им производни. Демонстрираха се пушилки с Емел Етем, но защо нищо не става с Етем, като на всички е ясно какви милиарди изтекоха от министерството й, контролирано от ДПС?!

  Големите играчи ги няма. Мафията и истинските афери никой не пипа, защото и ГЕРБ, и МВР, и прокуратурата са плод на тази политическа мъгла, която сковава страната ни. Нито Румен Овчаров, нито който и да е ще бъде пипнат!

  – Като говорим за мафии, за милиони, за далавери, просто не мога да не те попитам за т.нар. нефтена мафия – очевидно такава има, след като цените на дизела и на бензина скачат постоянно, предизвиквайки истински шок?! Допускаш ли да има някакво картелно споразумение в областта на нефтопродуктите, което ако е така, няма начин да не се подкрепя от управляващите?
  – Най-удобните лакърдии са за свободен пазар, за пазарна икономика… Естествено управляващите ни обещаха, че щели да разследват дали има картел. А да видим какво ще открият и дали ще посочат монопола на производството на горива у нас! Няма как цените в различните бензиностанции да са еднакви и да няма договорка за това.

  В afera.bg публикувахме много сериозен материал, който задаваше въпроса: кой плати шестцифрена сума, за да се “изгуби” по пътя между Министерския съвет и Народното събрание поправка в Закона за енергетиката, регламентираща мониторинга и регулацията на цените на горивата у нас от ДКЕВР – по подобие на цените на природния газ и енергията?!

  – В края на миналата година служители на ГДБОП разкриха, че енергийната мафия е източила 20 млн. лв. ДДС. В такъв случай колко прогнозираш да са милионите, които ще вземе нефтената?
  – И като са разкрили „хвърковатите четници” на Станимир Флоров от ГДБОП това, къде са източителите на милионите? Къде са истинските мафиоти – защото

  огромните пари у нас изтичат именно чрез енергийната мафия?
  
  Тези пропагандни декларации нищо не означават, защото когато оповестяваш нещо такова, би трябвало да си готов и разплел цялата схема и да си заложил капана на облагодетелствувалите се. Е, кого да арестуват бопаджиите – колегите им от спецслужбите ли, които са набъркани с двата крака в енергийната мафия? От кого да започнат и с кого да свършат? В енергийната мафия на България никога няма да се стигне да арести, там по-скоро ще се събират трупове. Защото именно там се въртят милиардите, които обслужват определени кръгове, включително и управляващите.

  – Четирима депутати заплашиха Волен Сидеров, че ще напуснат партията му, заради съмнения за дългове за над 300 000 лева… Драмата на парламентаристите била в подписаните от тях гаранции за заем в размер на 150 000 евро, с което подкрепят „верността” си към националистическата формация. Заемите били изтеглени, което на практика ги прави длъжници?
  – Скандалът е претоплена баница, но сега очевидно някой го вади, за да размества политическото пространство с интрига. След словесните фойерверки нататък нищо не произлезе на практика. Този скандал със „запис на заповеди” гръмна първо по СКАТ телевизия. Сега плъзва с очевидни обещания към хванатите като мишки в капан депутати на Сидеров, за да бъдат измъквани от „Атака” и Сидеров да бъде пробит. Нищо изненадващо за нахлуващата с пълна ярост предизборна политическа ситуация. Сидеров и собственикът на СКАТ Валери Симеонов отдавна разтрогнаха топлите си взаимовръзки, но освен зависимостта на депутатите от „Атака” от „запис на заповедите”, крайно време е Сидеров ясно и категорично да каже онова, което без никакво съмнение знае – откъде идва финансирането на СКАТ, при положение че телевизията няма нито една реклама. Нека Сидеров, който демонстрира, че е трибун на истината и на куража, да ни запознае издъно има ли руски капитали, които задкулисно пълнят дисагите на СКАТ, зависим ли е Валери Симеонов от Алексей Петров и по какъв начин. Тези въпроси имат своите отговори и рано или късно ще светнат в общественото пространство. Сидеров се е запътил да става президент и ако им отговори, ще докаже, че по никакъв начин не е бил в комбина с подобни зависимости.

  – Как ще коментираш смехотворната ситуация, когато на брифинг на американския посланик Джеймс Уорлик бе зададен въпросът – дали употребява наркотици?
  – Аз зададох същия въпрос в afera.bg и го отправих към спецслужбите, които е крайно време да оповестят всички политици, ченгета, магистрати и кметове, които шмъркат като обезумели!

  Не желая да ме управляват някакви типове, които са горе на черешата непрекъснато.
  
  Не виждам нищо странно един журналист да попита един посланик дали е наркоман. Още повече, става въпрос за американския посланик, който не спря да се изказва по всички възможни български теми и да дава акъл, като че ли е Господ. След като той може да ми обяснява как да живея, как да бъде управлявана държавата, защо аз като журналист да не мога да го попитам дали не шмърка кокаин, и дали не е педераст, например. Нищо скандално няма в това.

  – Всъщност топката бе подхвърлена от Румен Петков, който непрекъснато атакува Уорлик…откакто му взеха американската виза!
  – Румен Петков е стара лисица. Не съм му фен, но го наблюдавам внимателно как загрява олиото в тигана. Подхвърлянето на подобна информация от фигура като Румен Петков никога не е елементарно, защото това показва, че той не само знае, а вероятно има и доказателствен материал. Ченгеджийската врътка е да загряваш манджата, докато противникът ти се омаломощи и започне да реагира неадекватно, и точно тогава му прасваш доказателството в очите…

  Източник: http://www.blitz.bg/

• Българите: общество на обидените

  Случаят с похитителя в Сливен, обелен от свръхподробностите, е симптоматичен за трайното състояние на обида, в което пребивава от години българското общество. А първи сред най-първите обидени е премиерът Борисов. Коментар на Мирела Иванова:

  “Похитителят Стефан: Стрелях по охранителя, защото ми се смееше.” Из новините на вестник “Труд”

  Случаят в Сливен бе разчоплен, раздиплен и разгърнат в почти маниакални подробности от медиите. Вярно е, че такава новина не пада всеки ден от небето, но свръхпреувеличеното втренчване в нея звучеше като опит за подмяна на истинските страдания, от които днес боледува обществото.

  Почти всички българи, независимо от социалния си статут и професионална реализация, живеят в състояние на трайна и саморазрушителна обида. Обидата поражда мрачна и отмъстителна неудовлетвореност, служи като лесно оправдание за мързел и личностна деградация, предизвиква агресивни жестове, а често отключва и мотиви за насилническо поведение.

  Обидата като симптом на деструкцията

  Личната обида на всекиго непрекъснато влиза в досег с натрупалия се от години остър недостиг на справедливост и морален порядък в страната, със задълбочаващите се процеси на обедняване и безперспективност, на социална несигурност и институционална предвидимост.

  Така изчезват каквито и да е разумни мотиви за градивно осъществяване, обезсмисля се трудът, който не само не носи радост, но дори не обслужва всекидневните потребности и се стига до мига, когато се отчуждаваме дори от собствения си живот.

  Първи сред най-първите обидени е министър-председателят. Борисов публично се гневи и съжалява, че е съставил правителство, вместо да остави държавата да се срине окончателно под управлението на предходната тройна коалиция или подобни на нея популисти.

  Изглежда доста сърдит, като дете, в чиято игра не искаме да се включим с възторжен ентусиазъм: ние обаче също сме сърдити, защото се чувстваме заложници на хаотични управленски решения, лишени от логичен дневен ред, че дори жертви на неумела политика. Ако не бяхме натрупали толкова обида във времето, сигурно по-ясно щяхме да си дадем сметка за качествата и недостатъците на днешното правителство, което несъмнено е далеч по-добро от предишното.

  Ниските прагове на напрежението

  Можем да си послужим с конкретни примери: търговците на горива и собственици на вериги бензиностанции с основание са недоволни от подписания меморандум с Лукойл; така не само не се решава проблемът с цените, но се създават условия за нелоялна конкуренция.

  Ами ако засегнатите хора от бранша са с лабилната психика на Стефан от Кортен и им се стори, че правителството им се смее с действията си, какво следва? Ако животновъдите от Странджа, чиито добитък, а значи и поминък, ще бъде унищожен заради шапа, без преди това да са взети адекватните мерки, прилагани някога, имунизация или заграждения например, сметнат, че земеделското министерство им се смее, какво следва?

  В психиката на всеки обиден човек е зареден един пистолет – дори и в интелектуалните глави се мъти и таи поривът да стреляш срещу простака и мутрата, които обезмислят твоята значимост, знание, приноси и присъствие.

  Зареденост, която тягостно виси във въздуха над българската територия – и задачата на правителството, това или друго, е да прекъсне с решителни действия и перспективни политики веригата от неслучвания и неудовлетворености. Да отваря реализационни хоризонти за бизнеси и хора, а не да се обижда.

  Източник: Deutsche Welle

• АЕЦ „Белене“ – през погледа на Борисов, Трайков и Бакалов

  В кой отбор играе Борисов?

  Катастрофата в японската АЕЦ „Фукушима-1” накара света да преосмисли ядрените си намерения. В България тя предизвика по-скоро обратен ефект, твърди в коментара си Ясен Бояджиев. Ето аргументите му:

  Преди година и половина новото правителство започна със спиране на преговорите за АЕЦ „Белене”. Последваха клетви като: „няма да направя като предишните, за да заробя държавата с още пари”, „нямаме нужда от „Белене”, който иска, да я строи на свой риск” и „няма да има „Белене” без европейски инвеститор”. После постепенно преговорите бяха размразени, а изявленията – нюансирани. Премиерът зае позата на трагичен, изправен пред мъчителна дилема герой, подложен на нечовешки натиск от обстоятелствата и от Русия.

  Сега е моментът!

  Но ето че по парадоксален начин съдбата му се притече на помощ. „Фукушима” преобърна представите и намеренията. Европейският съюз с нов, по-взискателен поглед започва преглед на сигурността на съществуващите и на бъдещите атомни мощности. На България от Брюксел й бе казано, че трябва да преразгледа проекта “Белене“. ЕК пък обяви, че трябва да размисли. Същевременно везните на българското обществено мнение, което отдавна е твърде разколебано по въпроса, рязко се наклониха срещу строителството на „Белене”.

  Ако някой е искал да се откаже от проекта с минимални щети, няма по-добър момент от сегашния. Още повече, че в случая няма и противоречие между сигурност и икономическа необходимост. Защото нищо не налага да се поема ядрен риск в земетръсна зона, ако и без това безбройните неясноти правят проекта икономически високорисков и направо безсмислен.

  Руски аргументи от устата на Борисов

  Първоначалната българска реакция изглеждаше адекватна на момента – икономическият министър обяви, че каквито и да са били размислите ни за „Белене”, сега натискаме копчето „пауза” – поне за три месеца, или докато не се видят „всички нови елементи и решения за повишаване на безопасността, които могат да бъдат приети или разисквани на международно ниво”.

  „Тази седмица той направи няколко много необосновани твърдения”, скастри го обаче премиерът. И изведнъж заряза героично-мъченическата си поза и се хвърли в защита на „Белене”. По-важното е, че възприе като свои руските аргументи, с които доскоро беше спорил.

  Дни преди японската трагедия министърът на икономиката изложи тези аргументи така: „Изпращат писмо, в което казват – ние ви даваме всички пари на кредит, вие няма да давате нищо, какво ви интересува цената. Това е абсолютна обида за интелигентността на българската страна. Макар че, като гледам, има и такива, които се връзват на този номер”.

  Сега излиза, че „на номера” е вързан самият български премиер. „Да, разбира се, ще строим „Белене“, как няма да го строим… Имаме две условия – 51% държавно участие и да не даваме ние пари… А като не даваш пари, какво те интересува каква е цената?”, заяви той.

  Мъчителната дилема е била само театър

  Да оставим настрана потресаващата и срамна за един десен политик глупост на това твърдение, според което парите на заем не са разход, а купеното с тях е безплатно. По-важно е защо е това бързане.

  Руската страна иска до края на март да бъде подписан поредният, 12-ти анекс към договора за „Белене” и заплашва, че ако това не стане, ще напусне проекта. Този анекс ще задължи българската страна с още 2 милиарда евро, което пък ще направи нещата необратими.

  „Фукушима” очевидно застраши предварителния сценарий. Времето изтича и затова се налага картите по-бързо да се свалят на масата. Говори се, че за по-сигурно дори предстои сделката да бъде спешно одобрена от българския парламент. Което пък обяснява защо след премиера „на амбразурата” в защита на „Белене” за първи път се хвърли и неговата парламентарна група.

  Така японската трагедия, замъглила бъдещите ядрени планове на света, тук предизвика обратен ефект – направи пределно ясно, че мъчителната дилема е била само театър. А ако някой е имал съмнения в кой отбор играе българският премиер, вече може окончателно да ги забрави.

  Източник: Deutsche Welle

  ––––––––––

  Трайков между правителството на патриоти и клан – недоклан договор за „Белене“

  Автор: Цветелина Китанска

  България е приключила преди 22 години с използването на непазарни методи при определянето на цените, сключения с „Лукойл“ мораториум е изключение и е инцидентен за период от един месец. Това обясни икономическият министър Трайчо Трайков пред „Нова телевизия“. По думите на министъра не само българите биха отговорили, че са недоволни от икономическото състояние в страната, но и повечето европейци. Административната тежест с 15% по-малка „Това, с което държавата може да помогне за пазарното определяне на цените е да създаде условия за свободен пазар и да намали административната тежест“, каза Трайков на въпрос на водещата Цветанка Ризова, какво ще направи държавата, за да понижи цените на горивата. По думите на министъра вече има напредък по отношение на административната тежест върху бизнеса, която е намаляла с 15%. Трайков не обясни какъв период визира. Министърът отказа да коментира пряко конфликтът си с „Лукойл“, заради който получи чрез медиите писмо от компанията, в което тя се съмнява в неговата компетентност. Трайков съобщи, че в началото на следващата седмица ще има Надзорен съвет на компанията и той е изпратил представител на министерството, който да разбере как се образуват цените на горивата от рафинерията. Министърът уточни, че до момента „не са направени никакви отстъпки към „Лукойл“ срещу едномесечния мораториум на цените“. Ограничението да не се променя цената важи само за дизела, обясниха по-рано днес от министерството на финансите. Трайков обясни, че направеният реверанс към петролните компании да не съхраняват количества горива за 60 дни, а 40, е разрешено от Европейския съюз и няма да бъде тълкувано като държавна помощ. „Всички идеи се разглеждат много критично и тепърва ще бъдат одобрявани“, обясни министъра. Правителство на истински патриоти Настоящото правителство е правителство на истински патриоти, каза Трайков. Той обясни, че има два вида патриоти – фалшиви, които не допускат в „крепостта“ си външни инвеститори и истински, които позволяват на външни фирми да се влизат в страната, но само ако спазват правилата. Министърът коментира и определеното като „безпрецедентно“ от него, в сряда, поведение на „Росатом“ и „Лукойл“. „Нямам обяснение за поведението, освен може би, че тези компании са били подведени от българските си сътрудници“, каза Трайков. Според министърът строителството на АЕЦ „Белене“ ще бъде отложено, докато не се изяснят аспектите със сигурността на централата. Като „очевидно ново осем“ определи разпространената от „Росатом“ цена на „Белене“ (8 млрд. евро). „99% от строителството на ядрените централи сега зависи от един съвсем външен фактор – Япония, Фокушима“, обясни Трайков. По думите му, думите на премиера Бойко Борисов пред Би Ти Ви, че „Белене“ може да се строи и не е важно колко струва, ако друг плаща“ са извадени от контекста. „Това не е становище на премиера, а на „Росатом“ от тяхното отворено писмо разпространено по-рано“, обясни икономическият министър. Клан – недоклан договор Министърът определи договорът за изграждането на „Белене“ като „клан не доклан“ от две години, с цена от 4 млрд. евро и не знайно какво увеличение. По думите му държавата иска да активизира проекта, но не вижда никакво конструктивно решение от своя външен партньор. „Когато искате да пуснете някого в крепостта, трябва да знаете кой и срещу колко отваря вратите“, каза Трайков. Той обясни, че „някой фирми и държави са свикнали да сключват така споразумение, че да получават от 1 млрд. – 900 млн. за себе си, 100 млн. за партньора и 100 млн. за подкуп“. По думите на Трайков страната сега се стреми да договори равни ползи както за държавата, така и за участниците в проекта.

  Източник: http://www.dnevnik.bg/

  
  

  ––––––––––

  Кисело мляко, АЕЦ, оперни певци – фалшивото национално самочувствие

  Автор: Иван Бакалов

  Кои са изворите на националното самочувствие за българите? Голяма нелепост – кисело мляко, АЕЦ, оперни певци, Бербатов, природа…

  Природата и киселото мляко не са заслуга на българина. Исторически шанс е, че той е попаднал географски на това място, а, както се вижда, има изключително хищническо и пагубно отношение към природата.

  И млечнокиселата бактерия не е негово изобретение, а просто тук се развива най-добре. Митът за уникалността на киселото мляко съществува само в българската глава. Т. нар. йогурт се прави и продава по цял свят. Има 2-3 страни в света, в които се продава йогурт с българска закваска, но става дума за редки марки и изключения.

  А у нас киселото мляко вече се прави по нови технологии, при което няма живи бактерии в него. А ако има, бацилус булгарикус в закваската остава малцинство, за сметка на други микроорганизми (не само “Данон”, почти всички го произвеждат така).

  Българско сирене светът не познава, познава гръцко бяло сирене. Български кашкавал – също. В Европа има няколкостотин вида жълто сирене от няколко държави, които демонстрират далеч по-голямо разнообразие от българския кашкавал.

  Митовете за българските зеленчуци и плодове се съчетават с тъжна реалност – повечето в България сега са вносни. Български ябълки няма (някога са били хубави), навсякъде се продава китайски чесън (български само напролет – зелен), доматите у нас вече са по-пластмасови от турските, дори през лятото, защото търговци и производители предпочитат сортове, които не се развалят на рафта. Моркови, всякакви зеленчуци се предимно вносни.

  А цялата традиционна българска кухня всъщност е предимно турска. Всички специалитети ги има в кухнята на балканските страни. Българската гордост – шопската салата – е вариант на гръцката (без маслини и сиренето е настъргано), освен това не е нещо традиционно и старо. Започват да я правят у нас някъде към 30-те години на миналия век и е докарана до сегашния си вариант в ресторантите на “Балкантурист” при комунизма.

  До 1910-1920 г. българите не са ядели и консервирали червени домати, а само зелени. Червените са ги смятали за вече развалени – по въпроса има и научни студии.

  С какво създадено от нас се гордеем? Изобретили “сме” компютъра? Грешка. Изобретен е от двама американци, на единия от които бащата е българин, майка му американка от ирландски произход.

  Джон Атанасов е роден в САЩ, там е получил образование, тамошната икономическа свобода и конкуренция е направила възможно това откритие. И то е само принципно, а съвременният компютър е изобретен от друг. Това не пречи да се тупаме в гърдите, че “ние сме” измислили компютъра.

  Друго? Световните ни шампиони по шах (за кратко) Веселин Топалов и Антоанета Стефанова някак не станаха голям извор на национално самочувствие. Шахът не е много популярен, в сравнение с футбола.

  Стоичков, Бербатов? Безспорно те са най-големите поводи да се гордеем. Те правят така, че да се споменава името на България по света, с тях ни идентифицират (другото, с което най-често се прочуваме, са проститутки, измамници, цигани).

  Но Бербатов и Стоичков никой не ги поставя на обсъждане в разни анкети.

  В инициативата на БНТ за най-големите български събития на 20 век, анкетата показа, че на първо място зрителите класират “Българското оперно чудо”. Израз на комплекс – малцина слушат опера, но е престижно да се гордееш с оперни певци. Самият израз “чудо” е комплексарски. Какво пък толкова чудо?

  Има няколко български оперни певци от 20-те години насам, гастролирали по най-големите оперни сцени. Те са направили кариера на Запад, а не тук. Подобно на футболистите. И “ние” се гордеем с тях, защото са от “нашата порода”. По-добре ще е да не ги наричаме “чудо” и “най-големите”. Можем да сме горди с тях и без тия хиперболи.

  На второ място в същата анкета е класирано “Построяването на Димитровград” (?), на трето – научното откритие “Шести сърдечен тон”, направено от български лекар. Освен “шести сърдечен тон” има още 5 български открития и десетки значими изобретения, които имат приложение в чужбина, но не са популярни у нас.

  Тук малцина се интересуват от наука, тя не е на уважение. Отношението към науката е – “тия от БАН” са едни тунеядци и търтеи, които само искат пари. Такива са представите на средния българин, подстрекавани от сегашните на власт.

  Очевидно има остър дефицит за извори на национално самочувствие.

  
  

  Впрочем, в същата класация на БНТ за “Българска битова революция на 20 век”, се нареди на първо място чушкопекът (25,5%), пред електричеството (16%), пред телевизора и радиото (13,4%) и пред мобилния телефон (10%). След тях се подрежда остъкленият балкон със 7%.

  Това подреждане подсказва, че средният българин е по-близо до селянина от с. Катуница, отколкото до модерния, образован градски жител.

  И точно този среден българин възприема АЕЦ като извор на национално самочувствие.

  Ние сме нация, дето цепи атома. Силни сме. Високотехнологични. Изнасяме ток, а не само домати. Голяма работа сме. Турци и гърци ни се молят за ток. Ще им дадем, да видят те колко сме над тях. И това прекрасно се експлоатира от политици и енергийната мафия.

  Няма смисъл тук да се намесва спорът кой печели от АЕЦ, колко е опасно и дали една нова АЕЦ в Белене ще се изплати за 40 години.

  По важен е въпросът – защо едни австрийци, народ колкото българския, не се чувстват по-прости и по-слаби без АЕЦ? Или други малки народи като датчаните, норвежците? Или една Португалия, Гърция?

  Не може ли просто да си живеем живота, без да се бием в гърдите с АЕЦ, без да се хвалим, че сме изобретили компютъра, че нашето вино е най-хубаво, че само у нас има кисело мляко? Или митът, че сме най-умните – в тестове за интелигентност само евреите се били подреждали преди нас. Глупости на търкалета.

  Цяла отделна тема са съчиненията, че българската нация била най-древната, създала е цяла цивилизация и т. н. Митове и абракадабри. Хеле пък разни военни успехи отпреди векове… Това са изворите за национално самочувствие. Ровенето и търсенето на поводи за гордост в древната история издават комплекс за малоценност.

  Целият този фалш постоянно се подхранва от медиите и т. нар. елити, политици. Ще отмре много бавно.

  Накрая българинът наистина добие самочувствие, когато полека-лека станат по-малко българските самохвалства и поводите да се срамува от “българските работи”.

  Източник: http://e-vestnik.bg/

  
  

  –––––––––

  * Б.Р. Вижте още по темата – линк.

• Запазена марка – каменарка

  Авторр: Сергей Трайков /Стършел/

  Българите сме единствените хора на Земята, които нямаме никакви проблеми. Затова когато най-после се появи един, му бе обърнато голямо внимание.

  Този единствен истински наш проблем е – какво да регистрираме пред Европата като българска запазена марка: привлекателната баница или отблъскващата й цена, туризма или дупките по пътищата, розовото масло или байганьовщината?

  Напоследък надделяват гласовете на любителите на ракията. Те искат тя да стане национална запазена марка, защото българската грозданка била най-вкусната на света! Да видим обаче какво точно сме пили през 2010 година.

  Агенцията по лозата и виното обяви данни, които показват, че при производството на ракията и виното има тайнства, по-неразгадаеми и от създаването на Вселената. Според стандарта един литър гроздова трябва да се произвежда от 6 кг грозде. А консумацията на ракия за година у нас е 40 милиона литра.

  Трезвата сметка показва, че за тяхното производство са нужни точно 240 милиона килограма грозде. Да, но според данните през 2009-а е набрано само… 182 млн. кг грозде. Значи дори и цялата ни реколта от грозде да е отишла за ракия, пак не е достатъчна за произведените 40 млн. литра. Но от какво тогава е забъркана гроздовата ракия, след като за производството є не достигат около 60 хил. тона грозде?

  Разгадаването на тайната става почти невъзможно, когато се обърнем към винопроизводството. Според стандарта от същите 182 млн. кг грозде е възможно да се направят максимум 86 млн. литра вино. Произведеното от тях вино в България обаче надхвърля 121 милиона литра. Което е възможно единствено, ако в бутилките с етикет „Вино“ са налети и над 35 милиона литра вода. Така съвсем актуална става поговорката „Бистра водица – мирна главица“.

  Да допуснем обаче, че някак си всичкото грозде от годишната реколта отива за произведеното вино. Какво тогава пък има в шишетата с надпис „Гроздова ракия“, след като за нейното производство не остава и зрънце грозде?

  Според българското законодателство в една бутилка гроздова ракия не може да има нищо друго освен 100 процента гроздов дестилат. Редките проверки и неафишираните анализи показват обаче, че в шишетата с етикет „Гроздова ракия“ дестилатът е по-малък от 20 процента. Всичко останало е спирт и „Бистра водица – мирна главица“ или казано по новому – гола вода.

  Този океан от ментета се произвежда съвсем спокойно без никакви санкции от Министерството на икономиката, издаващо лицензите, от Министерството на земеделието и храните, от Лозаро-винарската камара, от Изпълнителната агенция по лозата и виното, от Комисията за защита на производителите, от данъчните, от прокуратурата, от съда – от никого!

  Вместо това земеделският министър Мирослав Найденов се е заредил с амбицията до средата на 2011 г. да регистрира гроздовата ракия в Евросъюза като наш традиционен продукт, като наша запазена марка. Истината обаче е, че като запазена марка би трябвало да регистрираме българското менте.

• БЪЛГАРСКИЯТ ГЕНОТИП И НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ

  Тема в развитие

  (Актуализация 27.03.2011)

   

  Проф. д-р Никола Чаракчиев

  Българо-Американска Асоциация

   

  1. Въведение.

   

  С настоящата разработка се прави опит за обективно разширяване на традиционните „граници” на понятието „Българска национална идентичност”. Материалът е посветена на темата „Ролята на българските общности в САЩ за запазване на българския език и национално самосъзнание”, която ще се обсъжда на „Форум на българските училища и подкрепящите ги организации в САЩ” на 30 април и 1 май 2011 година в Чикаго. Форумът е част от Фестивала „Български дни в Чикаго – пролет 2011”.

   

  2. Основни понятия.

   

  Преди да бъде разкрита исторически обусловената връзка между националната идентичност и българския генотип ще бъдат въведени някой основни понятия.

   

  Националната идентичност се определя от характерните черти на една нация, която живее на една територия,  ползва един език, има общи традиции и обичаи. Маркери на националната идентичност са: произход, език, религия, културни традиции и други параметри. Антъни Смит в книгата си „Национална идентичност” поставя реторичния въпрос: „Къде, в края на краищата, се крият основанията за съществуването на всяка нация (ако я разграничим от държавата), ако не в култивирането на нейната уникална (или възприемана като уникална) културна ценност? Етническите отлики остават условията sine qua non и това означава споделени митове за предци, общи исторически спомени, уникални културни белези и усещане за различност – ако не и за богоизбраност – все елементи, типични за етническите общности от предмодерната епоха. Те трябва да се запазят в модерната нация, дори култивирани, за да не бъде нацията невидима.” (с. 97-98). Неговото твърдение, че „нациите имат дълбоки корени”, може да се екстраполира и за националната идентичност.

  Според футуролозите Алвин и ХайдиТофлър, чиито прогнози за отминалия век се сбъднаха до голяма степен, „третата вълна отново връща силата на семейството и дома (б. а. първата е обусловена от аграрната революция, втората – от индустриалната революция, трета вълна е на информационно-технологичното общество – виж Алвин и ХайдиТофлър. Новата цивилизация. Политиката на третата вълна, с. 92). Това означава засилване на самосъзнанието за родова идентичност, а тя е компонента на националната идентичност.

   

  Що е самосъзнание? Най-кратко то може да бъде определено като процес на осъзнаване на собствената личност, на собствените възможности, намерения, желания, цели и последствия от дейността ѝ, както и на качествата и ролята ѝ.

   

  Националното самосъзнание е масовото осъзнаване за принадлежност към един народ, който живее на една територия или родовите корени са от тази територия, ползва един език, има общи традиции и обичай. Но освен тези параметри, съществуват и други – биологично обусловени. Сред тях е генотипът.

   

  Генотип е конкретната генетична идентичност на даден организъм. Генотипът може да бъде изразен и чрез генетични маркери.

   

  Комплексният български генотип е статистическата вероятност за принадлежността на българите към различните гетотипни характеристики.

   

  Комплексната българска геннотипна характеристика се определя от гените, от които зависи и които оформят понятията: миграционен произход (хаплогрупи и тяхното териториално и локално разпределение във времето), съотношение на европейски, азиатски и африкански гени, физически показатели, болести, рискове, психология, характер, родствени отношения и други параметри на индивида.

   

  3. Комплексна геннотипна характеристика

   

  Новото на настоящата разработка е към параметрите, определящи понятието „Българската национална идентичност” и съответно „Българско самосъзнание”  да се включи параметъра „ Комплексна геннотипна характеристика”. Това е един нов принос за обективно определяне в цифров вид или с маркери на понятието „Българска национална идентичност”.

   

  3.1. Исторически аспекти

  В България започва да се работи целенасочено по различни гени проекти през шестдесетте години на миналия век. През 1971 към Медицинска академия – София, се създава „Катедра по медицинска генетика”. По-късно, под ръководството на професор д-р Иво Кременски, се създават различни по възможности биохимични и молекулярни звена. Следват няколко финансирани от Министерството на образованието и науката проекти, като специално трябва да се отбележи създаването през 2006 година на „Национален геномен център за социално значими заболявания”.

   

  Традициите в световен мащаб са държавни, авторитетни неправителствени организации или експертни специалисти да събират и съхраняват информация за ДНК, да я анализират и представят за ползване пред заинтересовани институции.  В световен аспект съществуват множество национални програми, финансирани от държавата, изпълнението на които се осъществява от държавни или частни компании, но резултатите са винаги притежание на държавата.

   

  Понастоящем в България съществуват десетки лаборатории, които определят ДНК на даден индивид за точно определени цели. Най-често те работят самостоятелно, изолирано, без връзка помежду си и не обменят резултати. Водещи специалисти в областта на генетичната генеалогия са проф. д-р Антоанета Запрянова, Боряна Захариева и други.

   

  Интересно е, че много български специалисти в областта на ДНК не работят в България. В САЩ, в областна на ДНК, био статистиката и генетичната генеалогия работят професор д-р Иван Канев, д-р Стефан Стефанов, проф. д-р Никола Чаракчиев и други. Най-мащабният за сега български миграционен генотипен проект се осъществява от американската компания FamiliTreeDNA и се ръководи от българина Евгени Делев, живеещ във Франция.

   

  3.2. Комплексен български генотипен проект

   

  Досега съществуват множество генетични проекти в България, но те ограничено решават проблемите на някой области от науката, т. е. съществуват тясно профилирани „Български генетични проекти”,  но не съществува проект за „Комплексно определяне на генотип на българите”. Необходимо е дефиниране и определяне на държавно равнище на ново понятие, наречено „Комплексен генотип на българите”. За тази цел трябва да се създаде програма и звено, наречено „Комплексен български генотип” към държавна институция (например МОН, БАН, етнографски музей и т. н.). Това звено трябва да осъществява съхранение и анализиране на данните от „Световния български генетичен фонд”. По неофициални данни, до сега, в световен мащаб, около 500 българи са осъществили по лична инициатива изследване на собственото си ДНК (т. е. софтуера на собствения си живот, който постоянно управлява индивида). Информация за около 130 българи се съхранява в компанията FamiliTreeDNA, около 40 българи в 23andMe, около 20 българи в National Gearstick Project и други.

   

  Проблем от държавно ниво е решението как, кой и кога ще стартира програмата, наречена „Комплексен български генотип”. Успешен проект може да има при ангажиране на различни институции в държавата. Участието на държавните институции е важно, за да се гарантира синхронът в действията по проекта. Оставянето на този проект под ръководство  на неправителствени организации или на физически лица носи риск за отклоняване на дейностите по проекта в не управлявани насоки и интереси.

   

  Една от възможните цели на проекта „Комплексно определяне на генотип на българите” е в бъдеще да се прогнозира поведението на българина във физически, социални, психологически, политически, криминални  и други аспекти.

   

  3.3. Алгоритъм за действие.

   

  Какво трябва да се направи за да се създаде национален: „Комплексен български генотип”. Един анонс в тази насока е:

  1. Да се създаде и финансира държавна програма „Комплексен български генотип”

  2. Да се обяви конкурс за изпълнители на програмата.

  3. Да се определи историческия произход на българската нация.

  4. Да се проучи възможността за „прогнозиране” поведението на българската нация.

   

  Трябва да се приеме сериозно факта, че по-света работят много български специалисти и въпрос на чест за държавата и българите е, за значими цели, от национален мащаб, да се създадат специални международни програми за българи, ресурсно обезпечени от България. И както често се казва „Трябва да има политическа воля”.

   

  * Авторът благодари на проф. Антоанета Запрянова за рецензията и допълненията към настоящия материал.

   

  26.02.2011

  Nik-s-BGNI2

• <<
• 1
...
• 330
• 331
• 332
• 333
• 334
• 335
• 336
• 337
• 338
• 339
• 340
...
• 414
• >>