Всички авторски страници

Авторски

• България се е стопила с 600 000 за 10 години

  Само София е увеличила жителите си.
  
  С над 600 000 души се е стопила България за последните 10 години. Това е равносилно на изчезването на населението на 28 средно големи града, по един във всяка област.
  
  Със сигурност само София е увеличила жителите си, на кантар е Варна, показват първите неофициални данни от приключилото преброяване днес. През 2001 г. сме били 7,932 млн., сега се очакват не повече от 7,3 млн.
  
  Официалните данни ще бъдат обявени от НСИ в края на март или началото на април. (24 часа)

• ЛИКАНТРОПИЧНА ДЕМОКРАЦИЯ: CIRCULUS VITIOSUS BULGARICUS

  Aвтор: Д-р Георги Чалдъков
  
  Казвано е, че мечтата на квадрата е да стане кръг. Но не порочен кръг!
  Според Евклид кръгът е най-симетричната форма с най-голяма повърхност в сравнение с квадрата, елипсата, правоъгълника и други форми със собствен душевен интериор. От философското училище на Ксенофон и Парменид в Magna Graecia се знае, че сферата е божествена форма. И справедлива – всяка нейна точка отстои на еднакво разстояние от центъра – сферата е най-демократичната изява на глобалното морфологично общество, което няма антропологичен еквивалент.
  И кръгът, очертан с ръцете на будист – „жест на знанието”, което може да ни помага да не попаднем в сirculus vitiosus – порочният кръг на човешката безизходност.
  На 10 ноември 1989 г. падна “софийската” стена и настъпи “премахване” на политическата власт на БКП, “преобразуването” й в БСП, разочарование от СДС, лъжлив цар, тройна коалиция – и надежди в ново правителство. Circulus vitiosus Bulgaricus – българският порочен кръг на надежда-и-отчайване, ентусиазъм-и-нихилизъм се завъртя за 21-ви път.
  “Чуйте, няма да се изморя да повтарям: демокрацията не може да бъде подарена като парче шоколад. Демокрацията трябва да бъде завоювана. За да бъде завоювана, трябва да бъде желана. За да бъде желана, трябва да знаеш какво представлява.” – писа голямата италианска журналистка Ориана Фалачи (1929-2006) в последната си книга “Интервю със себе си. Апокалипсис”.
  Сега ще перифразирам Фалачи: българите не знаем как да извоюваме демокрацията, желаем я, но не знаем какво представлява. Защото сме били потискани от една жестока диктатура, продължила 45 години.
  Като оценявам високо свободата да се движим по света и сравнително свободно да пишем и говорим, по всичко личи, че 21 години не стигнаха да излекуваме 45-годишните рани в начина на мислене – няма я меритокрацията, “аристокрацията на заслугите” от държавата на Платон. Така от “45 години стигат/ времето е наше” стигнахме до “21 години стигат/ времето е тяхно”.
  Унгарците през 1956 г., чехите през 1968 г., поляците през 1980 г. направиха първите си опити за свобода. А ние безмълвно живяхме, по-точно боледувахме от комунизъм цели 45 години – така след 10 ноември 1989 г. изведнаж попаднахме в демокрацията. Почувствахме се обаче като освободените от циганите мечки в парка край град Белица – не смеят да влизат в гората, вървят на два крака и се търкалят напред-назад по поляната.
  А ние освободените хора не спираме вулгарните си изяви на примитивен хедонизъм, проявен в алкохолизиране, наркотизиране, разврат, проституция, педерастия, педофилия, безотговорно отразявани от медий и интернет форуми – пред очите на училището, университета, църквата, семейството и държавата. Всичко това, заедно с корупцията и липсата на съдебна справедливост, пусна на свобода още един порок от кутията на Пандора: агресията – вербална и физическа, наскоро я обобщих като “булгресия” – не само битова, дискотечна и стадионно-улична. Но особено много онази, наричана white-collar crimes (престъпления на белите яки) – корупцията на политиците и високпоставените държавни служители.
  Атавистично-заложената агресивна енергия в съвременния човек възроди, по-точно окуражи “вълка в човека”, онова homo homini lupus est (човек за човек е вълк). Сега не любовта, а агресията към ближния и държавата станаха неизменна проява на свободата – явление, което наричам “ликантропична демокрация” (гр. lycos – вълк, anthropos – човек), съответно – “ликантропично общество” и “ликантропична цивилизация”.

  Проблемите от насилието и жертвите (bully-victim problems) вземат опасни размери при младите хора, включително ученици и студенти. Дискотеки, стадиони, студентски квартири и градове, понякога и училища, се превръщат в гладиаторски арени. Колкото и да сме зависими от нашите гени, хипотезите за типологията на личността на Ернст Кречмер и за “родения престъпник” на Чезаре Ломброзо днес отстъпват пред тези за държавата-престъпник и обществото-престъпник.
  Крайно време е и политиците да се замислят по-задълбочено за тези явления. Българската държава трябва да въведе моралната хигиена за задължителен – не свободно избираем – предмет в детските градини, училищата и университетите. И разбира се – в парламента, правителството и президентството. Ще може ли обаче министър-председателят Бойко Борисов, подобно на президентът Ейбрахам Линкълн, да каже: “Аз съм премиер на България. Аз притежавам власт и никога не забравям това, защото ще я упражня.” Преди да направи това, той трябва да се посъветва с нашите водещи think tanks: Тома Томов, Харлан Александров, Соломон Паси, Иван Кръстев, Огнян Минчев…
  И с психиатрите Динчо Палазов (Бургас), Георги Попов (Варна) и Илиян Иванов (Ню Йорк).

  Послеслов
  По данни от Житието на Климент Охридски, комендантът на Белград е бил титулуван „боритаркан“ – от тюркски “бьори”, “берю” – вълк, “таркан” – началник, командир, при което “боритаркан” означава „началник, предводител на вълците“ – така пише доцент Стефан Йорданов в статията си “За организацията на граничната охрана в епохата на Първото българско царство” (“1100 години Велики Преслав”, 1. Шумен, Изд. на ВПИ “Константин Преславски”, 1995, 211-226).
  Според този автор прабългарската държава е поставяла на първо място свободата и никога не е правила роби от пленените врагове, пускала ги е на свобода или им е давала шанс в редовете на армията си да докажат лоялността си към България на бойното поле. Имало е обаче и друг обичай: в Симеонова България, когато военен началник бъде “пенсиониран” или отстранен, той имал – “по военния закон” – право-на-грабеж в съседните неприятелски земи, защото трябвало – пак според закона – да се завърне вкъщи с плячка.
  И така е трудно, поне за мен, да разбера къде са корените на ликантропичната демокрация в България. Те са по-добре познати на поета Илиян Троянски – описани са във “Вълк”, “Ликантропия” и другите негови стихове от цикъла “Аз и моят вълк”, публикувани през 2009 г. в книгата “Клетвата на вторите стрелци”.
  Ще забележите, че там пише и за бездушието на овцете – другата страна на агресията.

• Пламен Симов с интервю за „Уикенд“

  Пламен Симов е роден през 1941 г. в Пловдив, но през 50-те години семейството му се преселва в София. Майка му Мария Симова е актриса, драматург и партиен секретар на Театъра на армията. Била е близка с генералитета на България – особено с тогавашния военен министър Добри Джуров, както и с шефовете на МВР Григор Шопов и Здравко Георгиев.
  
  Първото му висше образование е театрознание във ВИТИЗ. След това е изпратен във Франция, където следва икономика и търговско право.

  Симов е автор на няколко пиеси, играни в различни български театри, както и на филмови сценарии.
  След промените бе избран за депутат във Великото народно събрание, където бе шеф на подкомисията „Персонални престъпления на бившия режим“. През 1990 г. влезе в парламента с листата на ДПС. Сам се определя като „създател на ДПС“. С Ахмед Доган обаче от години са в лоши отношения. Даже се стигна дотам, че Симов поиска Върховната касационна прокуратура да разследва тайната организация, създадена от Сокола през 80-те години на миналия век. Според бившия депутат тази структура изобщо не е разпускана и е изключителна опасност за националната сигурност.

  Истинска популярност Пламен Симов обаче доби като генерален секретар на Моряшкия синдикат и покрай „Океански риболов“. През последните години той последователно е обвинявал за източването на фирмата покойните Андрей Луканов и Александър Божков, както и Симеон Сакскобургготски.

  Знакови са писмата и сигналите му за „Океански риболов“ до родните главни прокурори – Иван Татарчев и Никола Филчев. Резултатът от тях е все един и същ – Симов обвинява прокуратурата, че нищо не е свършила.

  През октомври 2000 г. той поиска оставката на Филчев чрез жалба до Висшия съдебен съвет. Мотивите му бяха „бездействие на главния прокурор по сигнали за злоупотреби във фирма „Океански риболов“ ЕООД, намеса в делото за смъртта на прокурора от ВКП Николай Джамбов, както и две дела срещу самия Симов, които били образувани след намеса на главния прокурор“.

  Малко след това синдикалистът беше арестуван. Обвинението на прокуратурата срещу него е, че през 2000 г. чрез измама се е опитал да придобие Рибно пристанище – Бургас, което е част от дружеството в ликвидация „Океански риболов“ ЕООД. Това станало чрез представяне в Министерството на икономиката на искане за несъществуващо вземане (цесия) в размер $ 1 089 332 от страна на фирмата на Симов „Мибевре интерконтакт“ ЕООД – София, твърди прокуратурата.

  При ареста бе обискиран офисът на екснародния избраник и оттам бяха иззети документи, уличаващи Филчев според твърдения на Симов. Пак според негови думи е било замислено ликвидирането му, когато е каран под конвой за разпит в Бургас и през нощта е бил свален в Стара Загора. Покушението било осуетено, защото прокурорът Николай Колев предупредил съпругата на Симов, а тя взела мерки, като се обадила на брат си – депутат от НДСВ. Последният сюжет стана достояние на медиите след разстрела на прокурора Колев.

  – Г-н Симов, първо вашите родители, а след това и вие самият сте били близки до човека, ръководил де факто Държавна сигурност през 70-те и 80-те години на миналия век – Григор Шопов. От ръководни кадри на бившия режим съм чувала, че по това време е била създадена някаква суперсекретна структура – “звено за специални поръчки”, нещо като ДС в ДС, обслужващо лично Тодор Живков. Запознат ли сте с дейността на тази “преторианска гвардия” покрай дългогодишното си сътрудничество с Григор Шопов?
  – Като ви разкажа за дейността на самия Григор Шопов, аз все едно трябва да направя признание, че съм участвал в централното ръководство на такава организация, вземайки предвид главно резултатите от дейността ми по борбата с корупцията преди 10 ноември.

  Въпреки че Григор Шопов е бил зам.-шеф на МВР, той е човекът, който на практика ръководи Държавна сигурност в този период. Той, като личност, която отговаря тотално за сигурността на държавата, е имал правата не да създава организации, а да прави това, което намери за добре.

  Непрекъснато чувам от духовни гноми като Димитър Иванов, като Цвятко Цветков да обсъждат едно тяхно управление /Шесто – б. ред./, а Григор Шопов ги наричаше “клюкарите”. Защото се занимаваха с клюки. Те трябваше да следят почтеността на гражданите – но не дали са почтени като хора, дали изпълняват десетте Божи заповеди, а дали вярват в ЦК, или не. И заради репресиите, които те създаваха,

  цялото Шесто управление бяха не за разформироване, а за затвора.
  
  Те съществуваха, за да пазят партията, да пазят т.нар. основни ценности. От какво? От това, че някой разказвал вицове, друг пък не бил съгласен, трети не обичал Тодор Живков… Това е цялата им “голяма професионална дейност”, която я върши всяка селска клюкарка. От Шесто изобщо не бяха професионалисти, а палачи на българската демократична същност – доколкото я има в нацията.
  Затова те нямат право на медийна изява, на нищо. Просто прескочиха затвора. Излезе, че целият преход е една помощ да прескочат затвора.

  – А тази организация, създадена от Шопов, дали е разполагала с данни и срещу някои от “хората за затвора”, както ги нарекохте?
  – Ангел Солаков, един от бившите шефове на МВР, също говори за тази организация. В книгата си пише, че тя била “тайна” и “подчинена на Григор Шопов”. Което е пълна глупост. Защото не може да си министър, да ръководиш нещо и то да бъде тайна от държавата. То е тайна от Ангел Солаков.

  Омразата му към Григор Шопов идва от това, че Солаков беше изключително близък с Георги Найденов от “Тексим”, където се извършваха едни сериозни престъпления. Найденов беше полковник от Първо главно управление /ПГУ/ на ДС, заместник-началник по едно време на ПГУ, и поради моята близост с Шопов, както искайте го разбирате, аз в един момент взимам изключително отношение, имам гърба му, разкривам престъпленията на Георги Найденов и го вкарвам в затвора за 20 години.

  Ходил съм да проверявам вилата на Солаков в местността Мечката край Самоков, още когато беше министър на вътрешните работи. Както и на Мирчо Спасов. Тя беше на стотина метра от тази на Ангел Солаков.

  Във вилата на Солаков отидох с неговия шурей Трайчо,
  
  защото той беше пред развод с жена си, която беше в Киев. Солаков беше покровител на “Тексим” и вилата му беше оттам, затова реших да огледам сериозните му имуществени придобивки. Трайчо всичко ми показа – къде шуреят му си държи луканките и прочее. А във вилата на Мирчо Спасов помня, че имаше специална количка за изстудяване на уиски.
  
  – Не криете непоносимостта си към Първо главно управление – “българските джеймсбондовци”, “ловците на шпиони”…
  – Да, и ще ви обясня защо с един пример. Имаше един Милчо Коларов, агент на ПГУ, чийто син по-късно приватизира “Плама” – Плевен. Той избяга от България с помощта на това управление. Преди това беше пратен в Етиопия от първия заместник-министър на земеделието Коста Янков – един от светлите умове на България, гостувал даже на Рокфелер, който създаде “Родопа” и пръв се пребори да има частни стопанства у нас още през 60-те години, но го спряха, защото това било “капиталистическо”.

  Та Коларов отива в Етиопия, за да ликвидира определени неща на “Родопа”, но де факто е имал задача от ПГУ да вземе парите и да избяга оттам. Научавам я аз цялата тази работа и Коста Янков взима необходимите мерки, като предупреждава правителството, че Милчо Коларов ще избяга от България, след като прибере парата от Етиопия.

  Даже беше подготвена и схема за неговото връщане, тъй като Янков имаше платинен медал, тежащ половин кило, връчен му лично от Хайле Селасие за заслуги към Етиопия.

  Етиопците казаха в един момент: “Г-н Янков, това, което можем да направим заради вашите заслуги към страната ни и като човек на императора, е да спрем всички полети, като ще бяга оттук, и да го насочим към Кайро, където са ваши хора. Там ще си го приберете. Друго не можем да направим”.
  Стигат нещата до Тодор Живков, но

  изведнъж се оказва, че ПГУ не желае да си прибере Коларов.
  
  И той се установява в Южна Африка, където си прави фабрика за сапун.

  Но низвергването, свалянето на Коста Янков беше и заради това, че са го накарали нарочно да се подпише, да гарантира за Милчо Коларов, за да имат коз срещу него. И Янков след това, когато разбира от другите служби, да речем, че това е операция на ПГУ, казва: “Ама, дайте да го спрем, да го върнем”. Тази история стана повод за свалянето на Коста Янков.

  Във Франция също стана дума за тези неща. Французите ненавиждаха Янков, защото негови два кораба са минали метър от тях по време на алжирската война и са доставили оръжие. “Тексим” беше доставил един кораб и беше хванат от французите, и то с помощта на нашата Държавна сигурност. Изглежда, още тогава е имало топли връзки, но не между някои служби, а между някои хора. И това се нарича корупция. Григор Шопов се бореше точно с тези неща.

  Аз казах на Григор Шопов, че мои приятели от френската мафия са готови да ми помогнат да хванем Коларов, да го качим на едно корабче и да докараме в България,
  за да застане пред правосъдието.

  Той обаче ми каза: “А, Пламене, тази работа не мога аз да я реша. Мини утре към края на работното време пак”. Знам обаче, че няма човек в ДС, който би пропуснал да се окичи със залавянето на хайдук, докаран на крака, окрал държавни пари с помощта на ПГУ – престъпното управление, което още продължава да функционира за съжаление.

  Отидох на следващия ден, но за разлика от тези, които влизаха с картите, секретарката на Шопов – Ралчева, винаги слизаше да ме вземе.
  
  – Как в крайна сметка се реши проблемът? Шопов даде ли зелена улица на операцията по залавянето на Милчо Коларов и довеждането му в България?
  – Не, той каза: “Нямаме такива методи”. И го каза с половин усмивка, с едно пръстче към тавана нагоре. Защото и неговият кабинет се подслушваше. Два пъти това пръстче ми го е вдигал.

  – Добре, но нали от ПГУ са могли да възразят, че техният човек Коларов е имал специална задача да създаде “фирма под прикритие” на външното разузнаване в Южна Африка и да пренасочи парите от Етиопия към нея? Това също е вариант да се измъкнат, нали?
  – Веднага ще ви отговоря. За тези работи управленията си имат бюджет от държавата, лимитирани средства. Тук се сещам за един случай с Иван Славков-Батето. Това сигурно го чувате за пръв път. Нека да се види тази тъмна група с какво се е занимавала.

  Иван Славков, преди да се ожени за Людмила, трябваше да отиде в Лондон, вече му бяха дали чин полковник или подполковник от ПГУ. Тогава имаше една фирма – “Булет”, и се вдигат с един Стоянов от ПГУ да заминават. Носят обаче 15 000 долара, за да платят на един български агент в ЮАР.

  Летят през Мароко с една наша стюардеса – небезизвестната Димка Бояджиева, и Иванчо се забавя два дни в Маракеш,
  
  където изяждат и изпиват парите. През това време един полковник от Второ главно управление, няма да му казвам името, който отговаря за тези пътувания, си скубе косите.

  – Били ли са наказани? Или им се е разминало? Сигурно агентът е бил много недоволен от неплащането на “хонорара” и му е идвало да предприеме нещо, за да си отмъсти?
  – Хайде да не говорим за наказания. Сега трябва да ги наказваме. Това е само един пример за престъпната дейност на ПГУ.

  Аз имам реакцията на агента, но не съм я огласил. И да не говорят ПГУ колко са си пазели агентурата! Това се престъпници. Златото на партията и прочее. Да не ги започвам с разкритията на Григор Шопов старите кадри на външното разузнаване, които сега са в НРС. Те се свързани с тези неща.

  Финансовият министър Симеон Дянков разполага с документ, че 120 млн. долара от активите на “Океански риболов” бяха изпратени в “Бърклиз банк” по линия на ПГУ. Всички служители на “Океански риболов” преди 10 ноември бяха хора на ПГУ. Само един имаше на военните. Тези пари никой не иска да ги връща в България. Отписали са ги като “невъзвращаеми”.

  – Вие твърдите, че братът на Николай Гяуров – Костадин, не е изпаднал в немилост, защото уж участвал в опит за преврат срещу Живков, когато той бил тежко болен, едва ли не на смъртно легло, а защото почнал по “нерегламентиран начин” да трупа пари…
  – За Кочо Гяуров, който беше кандидат-член на политбюро, се намериха данни, че има стадо от 200-250 овце, някъде разхвърляни. По социалистическо време това беше необичайно. Кочо беше един физически и духовен гном, попаднал във властта по необходимост. Защото Тодор Живков обичаше да се заобиколя с хора, които нямат мнение и са зависими. Но когато изскочиха тези неща около него и когато Григор Шопов изскърца със зъби за някои работи, Кочо си замина.

  Когато Шопов държи в ръцете си документ, с който Тодор Живков си заминава за минути /досието му като агент на Никола Гешев – б. ред./, той не го даде в Москва. А аз го предадох на полковника от руското разузнаване Агафонов, който тогава беше консул у нас и също приятел на семейството ни, и той го предаде на Горбачов.

  – Внезапната смърт на ген. Димитър Кьосев, зам.-шеф на ПГУ през 70-те години, официално представена обаче като настъпила вследствие на “продължително боледуване”, свързана ли е с тези крупни афери на външното разузнаване? Говори се, че генералът е бил отровен по време на вечеря в ресторанта на МВР в хотел “Славянска беседа”…
  – Много добре знам кой е Димитър Кьосев. Той умря от “много лошо кафе” в клуба на “Славянска беседа”.
  Съдете сами какво представлява моралът на този човек. В края на 60-те като човек от тайната група на Григор Шопов настъпих неговите играчи-крадци, научили се междувременно, че покрай държавната “квота” – оръжие, наркотици, има и една по-малка, но много сладка част.

  Те тук не можеха да си правят вили, но си отваряха сметки навън.

  Работил съм и с френското разузнаване, и с други европейски специални служби, за да се установи произходът на тези пари.

  Ще ви дам един пример, пак свързан с Коста Янков, който се познаваше с Кьосев покрай Варна. Срещата им е в кафене “Савоя”, сега част от хотел “Радисън”, по инициатива на Кьосев. Сядат. Кьосев казва: “Коце, много близко си се обвързал с Пламен Симов…” Коцето, Бог да го прости, отговаря с едно леко заекване, той така си говореше: “Какво значи да съм се обвързал? Какво разбираш под това?” – “Абе, той е много активен в някои работи тук и засяга наши хора. Ето, ние сме дали във военния отдел информация, че той е издал наш агент. Каза ни го Ангел Цанев. Но понеже не е знаел, че е агент на ПГУ, не сме го вкарали в затвора. Коце, ти с тоя човек нямаш работа. Той е или френски, или германски, или английски, или американски агент. Но той е агент. И ти с него нямаш работа!” Коцето Янков решава да си направи майтап и му подхвърля: “Абе, Косьо, да не би да е руски агент?” Кьосев се замисля за секунда и казва: “Ами, ако е такъв, халал да им е! Обаче ти, да знаеш, ще береш ядове със Симов!”
  Какво искам да покажа с това? Че в България разузнаването се е занимавало с “или”.

  – Вместо с “е”, така ли?
  – Точно така. Ако съм руски агент, те би трябвало да го знаят. В някои случаи, ако сме на специална “струна” с КГБ, може и да не го знаят. Но да изброиш половината Европа плюс американските служби, значи ти си една гадина, която трябва да изкара даден човек чужд агент независимо дали той е такъв.
  Това сериозно ли ви звучи за шеф на разузнавателна служба?!

  И как няма да пие “лошо кафе”, след като участваше в престъпленията на Тодор Живков?
  
  Отделно Кьосев забърка голяма каша с доставката на защитни шведски мрежи “Баракуда”. Това беше по време на шестдневната война между Израел и арабите. Тези мрежи са от специална материя, която издържа на много високи температури. Арабите си покриваха танковете с други мрежи, но силното слънце ги повреждаше, бойните им машини лъсваха и израелската армия ги унищожаваше. Имах предложение от французите да доставим на арабите от мрежите “Баракуда”, но да се мине през нас и Швеция, за да не се разбере, че те са участвали. България, като застъпник на арабската кауза по това време, имаше възможност да осъществи сделката. Аз донесох тук един куфар с мостри и го дадох на висш чин от военното разузнаване.

  Но… минават седмици, а нищо не става. Какво се оказва? Че Димитър Кьосев е решил изобретатели от ПГУ, които щяха да получат минимум по 5000 лв. на човек, да изработят наши защитни мрежи на базата на шведските мостри. След което ПГУ и лично той да прилапат огромни пари от аферата. Но… измамата се разплита и се стига до “лошото кафе” в “Славянска беседа”.
  Ами Васил Коцев?

  – Който пък задрямал на волана на колата си след обилен обяд, блъснал се в крайпътен стълб и загинал на място?
  – Какво заспиване?! Дръжки! Жена му пострада също. Не помня вече дали оцеля.
  Три-четири дни преди катастрофата от Москва изискват от Коцев доклад по бъркотиите с българските външнотърговски дружества. Той сяда и почва да пише истини. И си ги пише вкъщи. Систематизира ги и си блъска главата дали ще каже на руснаците истината за криминализацията на българските служби. И е убит от нашите, не от някой друг. От тези, които могат да бъдат засегнати, и искат да прикрият престъпленията си.

  Едно интервю на Добринка КОРЧЕВА

• „Речта на краля” с „Оскар“ за най-добър филм

  На 83-а церемония по връчването на премиите на американската киноакадемия, британският филм „Речта на краля“ бе признат за най-добър филм на 2010 година. Наградата за най-добра режисура получи режисьора на филма Том Хупър, наградата за най-добра мъжка роля получи Колин Ферт- изиграл ролята на крал Георг VI в„Речта на краля“ . Филмът вече събра 230 млн. долара и бе номиниран за „Оскари“ в 12 категории и получи четири.

  

  За най-добра актриса бе призната Натали Портмън за ролята й на балерина във филма „Черният лебед“ на Дарен Аронофски.
  Наградата за второстепенна женска роля получи Мелиса Лео за играта си във филма „Боецът“. Крисиан Бейли получи наградата за най-добра мъжка второстепенна роля. За най-добър пълнометражен анимационен филм е признат „Играта на играчките. Голямото бягане“, а наградата за най- добър документален филм бе присъдена на „Вътрешни работи“, посветен на световната икономическа криза. Най-голям брой технически „Оскари“ получи фантастичния трилър на Кристофър Нолан „Начало“. Церемонията бе водена от 28- годишната Ан Хатуей, която стана най-младата водеща в историята на церемониите по връчването на наградите.

  cross-bg

  

  Още по темата

  Oscar Winners 2011

  В очакване на „Оскарите“ 2011 (2011 Оscar predictions)

  2011 OSCARS BACKGROUND: Nominees for best picture

  The 83rd Academy Awards Oscar Nominations

  На червения килим на Оскарите

  

  
  

  .

• Oscar Winners 2011

  Big news so far:
  • The King’s Speech takes Best Picture
  • Colin Firth (The King’s Speech) takes Best Actor
  • Tom Hooper (The King’s Speech) takes Best Director
  • Natalie Portman (Black Swan) takes Best Actress
  • Christian Bale (The Fighter) takes Best Supporting Actor
  • Melissa Leo (The Fighter) takes Best Supporting Actress
  • Four awards for Inception and The King’s Speech
  • Three awards for The Social Network
  • Two for The Fighter and Alice in Wonderland
  • One award for Toy Story 3

  It was a big night at the 2011 Oscars held at the Kodak Theater on Sunday (February 27) in Los Angeles. The big winners of the night were The King’s Speech, Inception, and The Social Network.

  

  Performance by an actor in a leading role

  WINNER:

  Javier Bardem (Biutiful)

  Jeff Bridges (True Grit)

  Jesse Eisenberg (The Social Network)

  Colin Firth (The King’s Speech)

  James Franco (127 Hours)

  Performance by an actress in a leading role

  WINNER: Natalie Portman (Black Swan)

  Annette Bening (The Kids Are All Right)

  Nicole Kidman (Rabbit Hole)

  Jennifer Lawrence (Winter’s Bone)

  Michelle Williams (Blue Valentine|)

  Achievement in directing

  WINNER: Tom Hooper (The King’s Speech)

  Darren Aronofsky (Black Swan)

  David O Russell (The Fighter)

  David Fincher (The Social Network)

  Joel Coen and Ethan Coen (True Grit)

  Art direction

  WINNER: Alice in Wonderland – Robert Stromberg (production design), Karen O’Hara (set decoration)

  Harry Potter and the Deathly Hallows Part 1 – Stuart Craig (production design), Stephenie McMillan (set decoration)

  Inception – Guy Hendrix Dyas (production design), Larry Dias and Doug Mowat (set decoration)

  The King’s Speech – Eve Stewart (production design), Judy Farr (set decoration)

  True Grit – Jess Gonchor (production design), Nancy Haigh (set decoration)

  Achievement in cinematography

  WINNER: Wally Pfister (Inception)

  Matthew Libatique (Black Swan)

  Danny Cohen (The King’s Speech)

  Jeff Cronenweth (The Social Network)

  Roger Deakins (True Grit)

  Performance by an actress in a supporting role

  WINNER: Melissa Leo (The Fighter)

  Amy Adams (The Fighter)

  Helena Bonham Carter (The King’s Speech)

  Hailee Steinfeld (True Grit)

  Jacki Weaver (Animal Kingdom)

  Best animated short film

  WINNER: The Lost Thing (Nick Batzias, Shaun Tan and Andrew Ruhemann)

  Day & Night (Teddy Newton)

  The Gruffalo (Jakob Schuh and Max Lang)

  Let’s Pollute (Geefwee Boedoe)

  Madagascar, carnet de voyage (Madagascar, a Journey Diary) (Bastien Dubois)

  Best animated feature film of the year

  WINNER: Toy Story 3

  How to Train Your Dragon

  The Illusionist

  Adapted screenplay

  WINNER: The Social Network – Aaron Sorkin

  127 Hours – Danny Boyle & Simon Beaufoy

  Toy Story 3 – Michael Arndt (screenplay); John Lasseter, Andrew Stanton and Lee Unkrich (story)

  True Grit – Joel Coen and Ethan Coen

  Winter’s Bone – Debra Granik & Anne Rosellini

  Original screenplay

  WINNER: The King’s Speech – David Seidler

  Another Year – Mike Leigh

  The Fighter – Scott Silver, Paul Tamasy and Eric Johnson (screenplay); Keith Dorrington, Paul Tamasy and Eric Johnson (story)

  Inception – Christopher Nolan

  The Kids Are All Right – Lisa Cholodenko and Stuart Blumberg

  Best foreign language film of the year

  WINNER: In a Better World (Denmark)

  Biutiful (Mexico)

  Dogtooth (Greece)

  Incendies (Canada)

  Outside the Law (Hors-la-loi) (Algeria)

  Performance by an actor in a supporting role

  WINNER: Christian Bale (The Fighter)

  John Hawkes (Winter’s Bone)

  Jeremy Renner (The Town)

  Mark Ruffalo (The Kids Are All Right)

  Geoffrey Rush (The King’s Speech)

  Achievement in music written for motion pictures (original score)

  WINNER: Trent Reznor and Atticus Ross (The Social Network)

  John Powell (How to Train Your Dragon)

  Hans Zimmer (Inception)

  Alexandre Desplat (The King’s Speech)

  AR Rahman (127 Hours)

  Winners and Nominees for the 83rd Academy Awards

  Best Picture
  Winner: „The King’s Speech“

  The nominees were: „Black Swan,“ „The Fighter,“ „Inception,“ „The Kids Are All Right,“ „The King’s Speech,“ „127 Hours,“ „The Social Network,“ „Toy Story 3,“ „True Grit,“ and „Winter’s Bone.“

  Best Leading Actor
  Winner: Colin Firth for „The King’s Speech.“
  This is Firth’s first Academy Award win and his second nomination. He was nominated in 2010 for „A Single Man.“

  The nominees were: Javier Bardem, „Biutiful“; Jeff Bridges, „True Grit“; Jesse Eisenberg, „The Social Network“; Colin Firth, „The King’s Speech“; and James Franco, „127 Hours.“

  Best Leading Actress

  

  Winner: Natalie Portman for „Black Swan.“

  This was her first Academy Award win and second nomination. She was previously nominated in 2005 for Best Supporting Actress in „Closer.“

  The nominees were: Annette Bening, „The Kids Are All Right“; Nicole Kidman, „Rabbit Hole“; Jennifer Lawrence, „Winter’s Bone“; Natalie Portman, „Black Swan“; and Michelle Williams, „Blue Valentine.“

  Best Supporting Actor
  Winner: Christian Bale for „The Fighter.“
  This is Bale’s first Academy Award and nomination.

  The nominees for Best Supporting Actor were: Christian Bale, „The Fighter“; John Hawkes, „Winter’s Bone“; Jeremy Renner, „The Town“; Mark Ruffalo, „The Kids Are All Right“; and Geoffrey Rush, „The King’s Speech.“

  Best Supporting Actress
  Winner: Melissa Leo for „The Fighter.“
  After a lengthy wind-up from presenter Kirk Douglas, Leo won the Oscar. Leo was previously nominated for Best Actress for her work in „Frozen River.“

  The nominees for Best Supporting Actress were: Amy Adams, „The Fighter“; Helena Bonham Carter, „The King’s Speech“; Melissa Leo, „The Fighter“; Hailee Steinfeld, „True Grit“; and Jacki Weaver, „Animal Kingdom.“

  Achievement in directing WINNER: Tom Hooper (The King’s Speech)

  The nominees were: Darren Aronofsky (Black Swan), David O Russell (The Fighter), David Fincher (The Social Network),Joel Coen and Ethan Coen (True Grit)

  Art direction WINNER: Alice in Wonderland – Robert Stromberg (production design), Karen O’Hara (set decoration)

  The nominees were: Harry Potter and the Deathly Hallows Part 1 – Stuart Craig (production design), Stephenie McMillan (set decoration); Inception – Guy Hendrix Dyas (production design), Larry Dias and Doug Mowat (set decoration); The King’s Speech – Eve Stewart (production design), Judy Farr (set decoration);True Grit – Jess Gonchor (production design), Nancy Haigh (set decoration)

  Achievement in cinematography WINNER: Wally Pfister (Inception)

  The nominees were: Matthew Libatique (Black Swan); Danny Cohen (The King’s Speech); Jeff Cronenweth (The Social Network); Roger Deakins (True Grit)

  Best animated feature film of the year WINNER: Toy Story 3

  „Toy Story 3,“ the most popular film at the box office last year with worldwide sales of $1.1 billion, marked the third film in a series about a group of action figures and toy-chest favorites who come to life when humans are not looking.

  The nominees were: How to Train Your Dragon; The Illusionist

  Adapted screenplay: WINNER: The Social Network – Aaron Sorkin

  The nominees were: 127 Hours – Danny Boyle & Simon Beaufoy; Toy Story 3 – Michael Arndt (screenplay); John Lasseter, Andrew Stanton and Lee Unkrich (story); True Grit – Joel Coen and Ethan Coen; Winter’s Bone – Debra Granik & Anne Rosellini

  Original screenplay WINNER: The King’s Speech – David Seidler

  The nominees were: Another Year – Mike Leigh; The Fighter – Scott Silver, Paul Tamasy and Eric Johnson (screenplay); Keith Dorrington, Paul Tamasy and Eric Johnson (story); Inception – Christopher Nolan; The Kids Are All Right – Lisa Cholodenko and Stuart Blumberg

  Best foreign language film of the year WINNER: In a Better World (Denmark)

  The nominees were: Biutiful (Mexico); Dogtooth (Greece); Incendies (Canada); Outside the Law (Hors-la-loi) (Algeria)

  Achievement in music written for motion pictures (original score) WINNER: Trent Reznor and Atticus Ross (The Social Network)

  The nominees were: John Powell (How to Train Your Dragon); Hans Zimmer (Inception); Alexandre Desplat (The King’s Speech); AR Rahman (127 Hours)

  

  Anne Hathaway and James Franco

  

• Какво ни чака ако АЕЦ „Белене“ тръгне?

  От премиера Бойко Борисов разбрахме, че „Токът скача 18 пъти ако „Белене” не тръгне…“

  Но какво ни чака ако проектът „Белене“ тръгне?
  Хайде заедно да помислим!

  Мнение на министър Тр.Трайков:

  А ето какво заявяват различни експерти за руската ядрена централа в Иран:

  Али Ашгар Солтание (иранският официален служител по въпросите на ядрената енергетика) пред агенция ИСНА: Руските специалисти са препоръчали горивните пръти да се извадят, за да се извършат тестове. Изваждането на горивото, спуснато в реактора преди 4 месеца, ще се наблюдава от специалисти на Междунарадната агенция по атомна енергия (МААЕ). Производството на електричество трябваше да започне през януари, но този срок беше пропуснат.
  Няма подробности какви може да са техническите притеснения, но иранския служител заяви по-рано този месец, че би трябвало да се разследва дали компютърният вирус Stuxnet е предизвикал поражения в 1000-мегаватовата АЕЦ.

  Посланикът на Русия в НАТО:
  Вирусът може да предизвика ядрена катастрофа с размера на Чернобил.

  Хамид-Руза Катузиян, ръководител наиранската парламентарна комисия по енергетика:
  „Руснаците непрекъснато нарушават обещанията си и безотговорността около Бушер остава ненаказана. Макар Иран да похарчи един път и половина повече, отколкото трябваше, все още централата не е предадена за експлоатация.“

  Георги Касчиев (още преди година пред Eurochicago.com):
  Не на АЕЦ „Белене“, наказание за предателите на националните интереси (линк)

  А сега нека помислим разумно и сравним какво ядрено проруско лоби съществува у нас и какво е то в Иран. Нека си зададем и въпроса – ако тръгне проектът, Русия няма ли да ни извива още по силно ръцете, отколкото на иранците?

  Очакваме и Вашите коментари – какво ни чака ако „Белене“ тръгне?

  

• В очакване на „Оскарите“ 2011 (2011 Оscar predictions)
  В очакване на Оскарите

  Церемония по раздаването на „Оскарите“ ще се състои на  след няколко часа днес 27 февруари в Лос Анджелис.

  Водещите на 83-та церемония ще бъдат актьорите Ан Хатауей и Джеймс Франко.

  Водят се прогнози кой ще наследи Катрин Бигълоу, чийто филм „Войната е опиат“ тази година беше отличен с шест статуетки, включително за най-добър филм и най-добър режисьор.

  Едва ли в тазгодишната надпревара има друга толкова „скучни“ категории с предизвестени  победители в категориите, а именно за най-добър актьор и най-добра актриса

  Талантлива и разнообразна е групата от петима актьори, които тази година ще си оспорват наградата „Оскар“ за главна роля. Двама от тях ще продължат битката си от миналата година, като този път позициите им са разменени. Явният фаворит Колин Фърт, номиниран за превъплъщението си в образа на крал Джордж VI в „Речта на краля“, ще се изправи срещу миналогодишния основен претендент и победител Джеф Бриджес, който е с номинация за ролята на щатски шериф Рустър Когбърн в римейк на класическия уестърн „Непреклонните“. Колин Фърт спечели почти всички големи награди – БАФТА, „Златен глобус“, „Изборът на критиците“, както и отличията на различните професионални организации. Сред тях е призът на Гилдията на американските киноактьори – едно от основните предимства на Колин Фърт в навечерието на „Оскар“-ите.

  Средната възраст на носителите на Оскар е 44 години. В представата за актьор на средна възраст най-добре се вписва 50-годишният Колин Фърт.

  За най-добра актриса почти без съмнение ще бъде обявена  Натали Портман. Тя беше повече от блестяща в Black Swan и заслужено си взе глобусчето за играта си. Освен нея с отличието са номинирани още Анет Бенинг, Никол Кидман, Дженифър Лорънс и Мишел Уилямс.

  По-заплетена е интригата със смяната на фаворитските позиции между филмите „Социалната мрежа“ и „Речта на краля“. Не бива да забравяме също така „Боецът“ с Крисчън Бейл и Марк Уолбърг, „Непреклонните“ на братя Коен и „127 часа“, с който Дани Бойл се завръща в светлините на прожекторите след „Беднякът милионер“.

  Най-добра актриса в поддържаща роля на вероятно ще бъде обявена Хелена Бонам Картър

  За трети път в историята на Оскарите за най-добър в категорията за най-добър анимиран филм

  ще се състезава н евероятният хит на Pixar Toy Story 3 стана най-успешният филм в историята на рисуваното кино и му е оказана чест, давана само на класиката на Дисни “Красавицата и звяра” и “Up .И все пак това е може би най-сигурната категория. 99.99% сигурно е, че най-добра анимация ще е Toy Story 3 – та той се бори за най-добър филм изобщо, пък ще се сравнява с иначе много интересното детско How to Train Your Dragon. DreamWorks трябва да са благодарни, че им се оказа честта да са номинирани, като се има предвид репутацията им… The Illusionist пък е дело на французин и макар да няма реални шансове за нищо повече, една номинация за Оскар привлича доста внимание…

  Българска следа в Оскарите

  Българският гримьор Яна Стоянова  е щастливата звезда на aмериканския филм   „Бягството“ („The way back”) , който получи номинация за „Оскар ” в  категория „Грим“ за тази година.

  Яна работи  заедно с номинираните Едуард Хенрикес, Ръководител Департамент Грим, с 3 Номинации за „Оскар“  и 6 номинации за други награди (Edouard F. Henriques, Makeup Department Head ) , Основният Гримьор – Грегори Фънк, номиниран за „Оскар“ за този филм, носител на 3 награди „Ейми „(Gregory Funk, Key Makeup Artist ) и Йоланда Тоусинг, Ръководител Департамент Коса (Yolanda Toussieng, Мakeup Department Head ), носител на 2 „Оскара“, с още 2 Номинации за „Оскар“, носител на наградата „Дей Тайм Ейми“ (Daytime Emmy) и 7 други номинации за престижни филмови награди.

  В началото на Ноември, Яна случайно вижда условна прогноза, че филмът има малък шанс да бъде номиниран и изпраща писмо на Хенрикес, след което заминава на почивка за първи път от 3 години, за Коледа в Щатите при приятели.

  Пътят на Яна към „Бягството“,  започва 2 години предварително, когато минава интервю за български гримьор към филма. Тя отговаря с двойно по-дълго писмо на обстойното запитване на Хенрикес, с какви материали разполага българския екип, препоръчана е от американски гримьори, с които е работила и остава безапелационен избор след интервюто.

  В  „Бягството“, участват българските актьори Захари Бахаров, Деян Ангелов, Валентин Ганев, Ириней Константинов, Меглена Караламбова и др.. Върху филма, заедно с Яна Стоянова, са работили Допълнителните Гримьори  Мария Станкович, Татяна Слепцова, Асистент Гримьорите – Снежина Мерджанова, Анна Андреева, Грета Великова и Марияна Михайлова, Специалистите Коса -Димитрина Стоянова, Десислава Гроздева, Антоанета Андреева, Светла Кръстева и др. и  Весела Бързойкова – Директор Продукция.

  „Бягството“ се снима на 4 етапа – България, /трудовия лагер Гулаг и бягството през Сибир, заснети от ЮФО и „Бояна Студиос, Ню Имидж“ /,  Мароко и Индия. Филмът се снима в България благодарение на продуцентите  Рой Шарън, ко-продуцент ( Roee Sharon , co-producer) и Джонатан  Цахоу , юнит мениджър продукция (Jonathan Tzachor, unit production manager ).

  Церемония по раздаването на „Оскарите“ ще се състои на  след няколко часа днес 27 февруари в Кодак тиътър Лос Анджелис.

  Водещите на 83-та церемония ще бъдат актьорите Ан Хатауей и Джеймс Франко.

  Водят се прогнози кой ще наследи Катрин Бигълоу, чийто филм „Войната е опиат“ тази година беше отличен с шест статуетки, включително за най-добър филм и най-добър режисьор.

  Едва ли в тазгодишната надпревара има друга толкова „скучни“ категории с предизвестени  победители в категориите, а именно за най-добър актьор и най-добра актриса.

  Талантлива и разнообразна е групата от петима актьори, които тази година ще си оспорват наградата „Оскар“ за главна роля.

  Двама от тях ще продължат битката си от миналата година, като този път позициите им са разменени. Явният фаворит Колин Фърт, номиниран за превъплъщението си в образа на крал Джордж VI в „Речта на краля“, ще се изправи срещу миналогодишния основен претендент и победител Джеф Бриджес, който е с номинация за ролята на щатски шериф Рустър Когбърн в римейк на класическия уестърн „Непреклонните“. Колин Фърт спечели почти всички големи награди – БАФТА, „Златен глобус“, „Изборът на критиците“, както и отличията на различните професионални организации. Сред тях е призът на Гилдията на американските киноактьори – едно от основните предимства на Колин Фърт в навечерието на „Оскар“-ите. Средната възраст на носителите на Оскар е 44 години. В представата за актьор на средна възраст най-добре се вписва 50-годишният Колин Фърт.

  
  

  За най-добра актриса почти без съмнение ще бъде обявена  Натали Портман. Тя беше повече от блестяща в Black Swan и заслужено си взе глобусчето за играта си. Освен нея с отличието са номинирани още Анет Бенинг, Никол Кидман, Дженифър Лорънс и Мишел Уилямс.

  По-заплетена е интригата със смяната на фаворитските позиции между филмите „Социалната мрежа“ и „Речта на краля“. Не бива да забравяме също така „Боецът“ с Крисчън Бейл и Марк Уолбърг, „Непреклонните“ на братя Коен и „127 часа“, с който Дани Бойл се завръща в светлините на прожекторите след „Беднякът милионер“

  Най-добра актриса в поддържаща роля на вероятно ще бъде обявена Хелена Бонам Картър

  За трети път в историята на Оскарите за най-добър в категорията за най-добър анимиран филм ще се състезава н евероятният хит на Pixar Toy Story 3 стана най-успешният филм в историята на рисуваното кино и му е оказана чест, давана само на класиката на Дисни “Красавицата и звяра” и “Up“ .И все пак това е може би най-сигурната категория. 99.99% сигурно е, че най-добра анимация ще е Toy Story 3 – та той се бори за най-добър филм изобщо, пък ще се сравнява с иначе много интересното детско How to Train Your Dragon. DreamWorks трябва да са благодарни, че им се оказа честта да са номинирани, като се има предвид репутацията им… The Illusionist пък е дело на французин и макар да няма реални шансове за нищо повече, една номинация за Оскар привлича доста внимание.

  Българска следа в Оскарите

  Българският гримьор Яна Стоянова  е щастливата звезда на aмериканския филм   „Бягството“ („The way back”) , който получи номинация за „Оскар ” в  категория „Грим“ за тази година.

  Яна работи  заедно с номинираните Едуард Хенрикес, Ръководител Департамент Грим, с 3 Номинации за „Оскар“  и 6 номинации за други награди (Edouard F. Henriques, Makeup Department Head ) , Основният Гримьор – Грегори Фънк, номиниран за „Оскар“ за този филм, носител на 3 награди „Ейми „(Gregory Funk, Key Makeup Artist ) и Йоланда Тоусинг, Ръководител Департамент Коса (Yolanda Toussieng, Мakeup Department Head ), носител на 2 „Оскара“, с още 2 Номинации за „Оскар“, носител на наградата „Дей Тайм Ейми“ (Daytime Emmy) и 7 други номинации за престижни филмови награди.

  В началото на Ноември, Яна случайно вижда условна прогноза, че филмът има малък шанс да бъде номиниран и изпраща писмо на Хенрикес, след което заминава на почивка за първи път от 3 години, за Коледа в Щатите при приятели.

  

  Пътят на Яна към „Бягството“,  започва 2 години предварително, когато минава интервю за български гримьор към филма. Тя отговаря с двойно по-дълго писмо на обстойното запитване на Хенрикес, с какви материали разполага българския екип, препоръчана е от американски гримьори, с които е работила и остава безапелационен избор след интервюто.

  В  „Бягството“, участват българските актьори Захари Бахаров, Деян Ангелов, Валентин Ганев, Ириней Константинов, Меглена Караламбова и др.. Върху филма, заедно с Яна Стоянова, са работили Допълнителните Гримьори  Мария Станкович, Татяна Слепцова, Асистент Гримьорите – Снежина Мерджанова, Анна Андреева, Грета Великова и Марияна Михайлова, Специалистите Коса -Димитрина Стоянова, Десислава Гроздева, Антоанета Андреева, Светла Кръстева и др. и  Весела Бързойкова – Директор Продукция.

  „Бягството“ се снима на 4 етапа – България, /трудовия лагер Гулаг и бягството през Сибир, заснети от ЮФО и „Бояна Студиос, Ню Имидж“ /,  Мароко и Индия. Филмът се снима в България благодарение на продуцентите  Рой Шарън, ко-продуцент ( Roee Sharon , co-producer) и Джонатан  Цахоу , юнит мениджър продукция (Jonathan Tzachor, unit production manager ).

  На 28 февруари от 21 ч. единствено зрителите на БНТ 1 ще видят дългооочакваното филмово събитие на годината, връчването на наградите Оскар 2011

  Още по темата

  Раздадоха Оскарите – The Hurt Locker (Войната е опиат) е големият победител

  The 83rd Academy Awards Oscar Nominations

  2011 OSCARS BACKGROUND: Nominees for best picture

  
  

  Best Picture nominees

  
  

  (Най-добра поддържаща мъжка роля) Best Supporting Acttors: Christian Bale, John Hawkes,Jeremy Renner, Mark Ruffalo,  and Geoffrey Rush

  

  Водещите Ан Хатауей и Джеймс Франко

  
  
• Противопоставяме се на опитите за подмяна и фалшифициране на историята на България!

  ДО
  БОЙКО БОРИСОВ, МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
  ЦЕЦКА ЦАЧЕВА, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

  ЙОРДАНКА ФАНДЪКОВА, КМЕТ НА СТОЛИЧНА ОБЩИНА

  ПРОТЕСТНА ДЕКЛАРАЦИЯ НА ИНИЦИАТИВНИЯ КОМИТЕТ „ЗА” ДЕМОНТИРАНЕ ПАМЕТНИКА НА СЪВЕТСКА АРМИЯ В СОФИЯ

  Във връзка с организираното от „ПРИЯТЕЛИ НА РУСИЯ – ДРУЗЬЯ РОССИИ”, Младежко БСП, гр. Ямбол и Младежко обединение на БСП гр. Варна – „ПОДНАСЯНЕ НА ЦВЕТЯ ПРЕД ПАМЕТНИКА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ” на 3 Март 2011 от 10:00 до 13:00 часа.

  УВАЖАЕМИ Г-Н МИНИСТЪР ПРЕДСЕДАТЕЛ,
  УВАЖАЕМА Г-ЖО ПРЕДСЕДАТЕЛ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ,
  УВАЖАЕМА Г-ЖО КМЕТ НА СТОЛИЧНА ОБЩИНА

  Заявяваме, че категорично се противопоставяме на опитите за подмяна и фалшифициране на историята на България!
  Съветската армия няма никакво отношение към нашето освобождение, дори само поради факта, че не е съществувала. Това е и незачитане ролята на българското освободително движение, българското опълчение, хилядите български герои, дали живота си за нашата свобода! Подигравка и гавра с националния празник на родината ни!
  Не можем да приемем, че 22 години след „демонтирането” на СССР и прекратяването на съществуването на тази армия, създадена единствено и само за целите на студената война, у нас все още се намират хора, които да спекулират с ролята й в нашата история! Обективната истина е, че това е единствено и само армия – окупатор, наложила у нас един терористичен и човеконенавистен по своята същност репресивен режим. Режим, отнел десетки хиляди човешки животи, прекършил милиони човешки съдби!
  В последните месеци на нашата инициатива сме подложени на изключителен психологически тормоз от страна на защитниците на въпросното съоръжение! Получихме многобройни заплахи за физическа саморазправа, обиди (най-меките от които е „фашистки свине”) и дори клип със заплахи за изпращане в Белене и Ловеч.
  Ето защо призоваваме цялата демократична общественост в България да ни подкрепи, за да премахнем най-после срамния монумент от лицето на нашата столица. Докато е там, той ще е символ на разделението на нашия народ на палачи и жертви! Това трябва да се прекрати веднъж и завинаги.
  И ще завършим с думите на отец Паисий: „О неразумний юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин?”. В този смисъл днес ние бихме искали да призовем: „Народе, почитай националните си герои и на националния си празник се поклони пред героите от Шипка, Батак, Перущица и Панагюрище, помни тяхното дело и знай истинската си история!”
  С уважение
  ИИНИЦИАТИВЕН КОМИТЕТ ЗА ДЕМОНТИРАНЕ НА ПАМЕТНИКА НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ В СОФИЯ
  www.decommunization.wordpress.com

  
  
  

• Путинско съгласие срещу ЕС и поколенията в България

  Предствяме ви позицията на групата ГЕО Граждански Екологични Организации по повод дебатите в НС за националната сигурност и АЕЦ „Белене“

  
  

  25.02.2011 г. Народно събрание, БНТ

  „Антиядреното лоби в България и в чужбина не желае да се строи „Белене“. Това лоби ще бъде щастливо ако се спрат и 5-ти и 6-ти блок на АЕЦ „Козлодуй“. Изразител на тези интереси е нашето правителство. Ние прекрасно разбираме, че цената на енергията от „Белене“ не може да е като тази от „Козлодуй“ ,особено през първите 20 години, когато централата ще се изплаща. Тя ще бъде по-ниска от тази вятърните и соларните централи„, каза още Румен Петков. Според него има нагла безпардонна защита на икономически интереси на собствениците на соларните и вятърните централи.

  При нестроеж на „Белене“ или при неорганизиране на нова ядрена мощност – с ветро- и соларни паркове и със скъпия ток на Мариците, моите данни, които имам, са – около 18 пъти ще се вдигне цената на тока, заяви от своя страна премиерът Бойко Борисов.

  След споровете за строежа на Втората атомна електроцентрала, от опозицията се съгласиха с премиера да има дебати за „Белене“ в най-скоро време.

  ******************

  Коментар на Група ГЕО:

  А дали в тези дебати ще дадат думата пред медиите и на Антиядреното лоби в България, както и на ЕС за „Програмата 2020“ относно ВЕИ?!
  Сигурен сме, че НЕ!

  Но тази победа на путинизацията на България, няма да ни откаже да защитаваме екологичното устойчиво развитие за защита на поколенията от радиоактивните отпадъци.

  Петър Пенчев

  Източник: http://grupa-geo.blogspot.com

  
  

• Мартенска украса

  До 1 март остава един ден – посрещаме Баба Марта. За настроение и в унисон с радостта от настъпващата пролет е добре да украсим дома. Ето няколко идеи за това.

  Във ваза поставете няколко клончета от храсти. Потопете ги в топла вода и сложете 1 ч. л. захар, за да се раззеленят клонките по-дълго. Украсете и с няколко пролетни цветя – фрезии или нарциси. Украсете клонките с мартенички.

  С мартенички можете да украсите и прозорците, като залепите с безцветен скоч. Можете да ги закичите и по пердетата – това също дава приятно настроение. По-голяма мартеница можете да закичите на входната врата.

  Предлагам ви да изработите лесни и интересни практични мартеници.
  Единственото, което ви трябва е естествено бели и червени конци и различни бурканчета, шишета и кутийки – най-добре е да избягвате пластмасовите.
  Ако нямате нови, можете да украсите тези, които ползвате в момента, за да съхранявате различни варива.
  Идеята е съвсем проста.
  От обикновена кутийка да направите необикновена празнична кутийка.
  С подходящо лепило – като например C 200 – намазвате бурканчетата и внимателно облепвате с преждата. При повече желание можете да избродирате нещо, или да вплетете мъниста.
  Получава се една практична кутийка, украсена празнично. Можете да я напълните с нещо вкусно и да я подарите на своя приятелка или роднина. Може да купите направо бурканче със сладко или бутилка вино, които само да украсите.

  Ще кажете, ами какво ще правим тези кутийки. В тях може да съхранявате храни (кафе, боб, сол) или пък дребни предмети (копчета, кламери) и т. н.

  Ето няколко идеи как домът ни да изглежда малко по-пролетен и по-весел.

  Кухнята
  Бяла покривка с червени салфетки – първомартенско!
  Малко хора притежават хубави червени чинии, които да комбинират с бели салфетки, но пък почти всички имат обратния вариант: бели чинии с червени салфетки.
  Същото е и с пердетата. Почти всеки поне веднъж си е купувал някакъв вид бели пердета. Остава само да им вържем по една червена панделка и да ги превърнем в големи мартеници.

  Дневната
  Червени и бели декоративни възглавници, нахвърляни небрежно върху червената кувертюра на дивана ще създадат първомартенско настроение.
  Ваза с клончета, на които да увием бели и червени конци или да навържем мартеници.

  Спалнята
  Бели чаршафи с червени калъфки за възглавниците е доста лесно приложим вариант.
  Ако пък имате и червени чаршафи, става още по-забавно. Особено ако са сатенени.

  Банята
  Бели и червени кърпи. Бели и червени хавлии. А в добавка можете да купите някой дребен аксесоар, като например бели и червени гъби за баня, бели и червени свещи.

  Детската
  Тук непременно извикайте на помощ децата. Спокойно можете да успеете да наредите един ред с бели плюшени зайчета, котета и кучета и един ред с червени на цвят играчки – червени сърчица, червени дракончета, кончета, слончета.
  Бели и червени кубчета.
  Можем да изработим всевъзможни мартеници от бели и червени хартии, прежди и мъниста. Да направим апликации и картини, които да окачим на подходящи места или да подарим на бабите и дядовците.

  Вергиния Генова – az-jenata.bg

  

• Мартеници 2011 – между традицията, пошлото и оригиналното

  Баба Марта от 3 седмици шества по тротоари и магазини и подканва минувачите да си купят бяло-червени мартеници. Конкуренцията е жестока, качеството е различно – от много лоша изработка и откровено пошло до бутиков клас.
  „Правя мартеници от 14 години. Вече мога да кажа, че съм майсторка. – споделя Л.П. от София, която продава пред х-л „Хемус“. – Важното е да се използват качествени конци, хубава ножица и много въображение. Всяка година прибавям нови модели, като се старая да следвам традицията. Обличам белите и червени снопчета с престилки и елеци от цветни конци. В гривничките вплитам разноцветни мъниста. Вижте колко са жизнерадостни! Нали с Баба Марта идва и пролетта!“
  Как няма да ти е драго да си купиш от нея! Нейната сергия се отличава от 10-тината други по тротоара до нея не само по цените – само тя има мартеници по 0.60 лв., но и по това, че всичко е красиво. На останалите места мартениците масово са над 1 лв., често са изработени небрежно и трудно можеш да си избереш нещо.
  Тази година все повече хора купуват големи мартеници за дома и офиса. Могат да бъдат за стена или сувенир-дръвче с „цъфнали“ бяло-червени топчици. „Точно такова дръвче купих за 10 лв. за семейството на дъщеря ми и за сина ми. Те са вече големи. Няма да ходят накичени като стрелбище. А дръвчето цял месец ще украсява къщата им“ – разказва друга дама.
  Мартениците за стената са между 5 и 15 лв. – Пижо и Пенда, подкова в бяло и червено, а най-оригиналните са кукла като Баба Марта с ръчно тъкана престилка. Дръвчетата са между 8 и 25 лв. според големината. Сръчните дами може да си изработят венец в бяло и червено, който да закачат на входната врата.
  Друга интересна украса за дома и за бюрото, която се придържа към традицията е мартенички върху дървено шишче – някои са във формата на цветя и оформят малки бяло-червени букетчета, други са сърца, панделки и топки. Може да го сложите във ваза и цял месец да имате празнично пролетно настроение пред очите. Може да ги изработите и сами – трябват ви дървени шишчета, моментно лепило и подходящи мартенички. При повече свободно време може да омотаете шишчетата с бели и червени конци и букетът е готов!
  Интересна и сполучлива интерпретация в стила на Баба Марта са малки чантички-портмонета в бяло и червено – за телефон, например. Подходящи са за подарък на девойки.
  В търсене на различната мартеница, има риск така да се отдалечим от традицията, че да стигнем до пошлото. Така е станало с този вариант – малка торбичка от плат с прикачена мартеничка и паричка, а вътре в торбичката има свитък с послание. Отворих посланието – оказа се късмет от тези, които сервират заедно с кафето; на листчето пишеше „пари“. На Баба Марта си пожелаваме здраве, това е смисълът на празника, а парите нямат нищо общо.
  На друга маса – дървено сандъче със свитъци с благословии. Къде е мартенската традиция тук, освен че са завързани с бяло-червен конец?! Не ми трябва да знам какво пише вътре, не ми се струва нито мартенско, нито пролетно.

  Китайските гердани ще ги подмина без коментар.

  Не всеки може да прави мартеници. Иска се малко познаване на фолклора, душа на творец, сръчни ръце и любов. А хората не са глупави – познават коя мартеница е истинска.

  Намерете и вие най-красивите мартеници, за да подарите на близките си хора здраве и пролетно настроение!
  Ивет Лолова www.az-jenata.bg

  

• МОЗЪЧЕН ГЕН ВЕРОЯТНО НИ Е ПОМОГНАЛ ДА СТАНЕМ ХОРА

  Човекът притежава 212 копия на въпросния ген, шимпанзетата – 37 копия, а макаците – 30

  Хората притежават в геномите си повече копия от ген, който вероятно е с огромно значение, в сравнение с маймуните, сочат резултатите от американско изследване, цитирани в сп. „Сайънс“.

  Генът, кръстен MGC8902, е замесен във функциите на неокортекса – зона в мозъка, която при хората отговаря за съзнанието, езика и други когнитивни функции. Изследователите сравнили геномите на хора с тези на различни видове маймуни, включително шимпанзета, горили, макаки и павиани. Учените установили, че колкото по-близка е връзката на маймуните с човека, толкова повече са копията на гена MGC8902 в геномите им. Човекът притежава 212 копия на въпросния ген, шимпанзетата – 37 копия, а макаците – 30.

  Изследването е извършено от Магдалена Попеско и колегите й от университета на Колорадо. Генната дупликация е от значение за генериране на нещо ново. При наличие на два идентични гена единият от тях продължава да изпълнява нормалните си функции, докато другият може да мутира в нов и потенциално полезен ген. Един от най-драматичните примери за генна дупликация е отпреди около 500 милиона години, когато гени , кръстени Нох, са се дуплицирали няколко пъти.

  Днес гените Нох определят къде ще израснат крайници и други части на тялото при развитието на различни организми, от плодови мушици до хора. Учените освен това установиха как да отнемат ген Нох и да го използват, за да поправят дефектите на друг ген.
  http://science.actualno.com/news_76085.html

  Очаквайте
  дискусията
  БЪЛГАРСКИЯТ ГЕНОТИП И НАЦИОНАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ
  през време на
  ОТКРИТА ДИСКУСИОННА
  ПРОЛЕТНА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ
  в Чикаго
  Неделя, 1 май 2011 година
  във връзка с
  Фестивала «Български дни в Чикаго – пролет 2011»

  DNK-Dir

• 3ти март. Ти си никой, ти си никой, ти си никой!

  Автор: Жени Георгиева

  Наближава 3-ти март.
  Трябва да взема да се махна оттук. Да отида някъде далече.

  Живея в центъра и на този ден под прозорците ми ще мине със сигурност глутницата на Болен. Със сигурност – защото живея в болно общество. Защото на общината и през ум не и минава, че една партия не може да получава разрешение да прави шествие на общонационален празник.
  Карай… Няма значение. Атакаджиите си приватизират този ден.
  Като раково образувание, което – както казва моят кум биолог, се държи като че ли не е част от организма, а Е организмът.
  Те ли са народът?
  И тогава всички други – какви сме?
  Все едно вървят под прозорците ни и викат на всеки от нас: ти си никой, ти си никой, ти си никой!

  Точно така се и държаха с нас – като с празно пространство, и на 19 февруари пред паметника на Левски.
  Пристигнаха – и все едно беше празно, все едно хората с децата си не бяха там, изчаквайки се един друг за да сложат цветя.
  Подредиха си се, както си бяха предначертали, и ние изведнъж се видяхме оградени от миризливи /и небезопасни, разбира се – в присъствието на деца/ факли. С преграден път към паметника. Буташ ги, говориш им какво ли не: Че пред Левски всички сме равни. Че не искаш да стоиш под техните знамена. Че не искаш да слушаш болните слова на лидера им. Втренчили поглед пред себе си и не помръдват. И отвреме-навреме, право пред лика на Апостола викат: Атакааа!
  Теб просто те няма. Имаш да схванеш това.
  А децата ти те гледат…
  И Апостолът, и той.

  Това се позволява.
  Вече … коя година по ред? Откакто се пръкнаха.

  И как не? Нали живяхме по принципите, механизмите и правилата на раковото образувание 45 години.
  Когато една партия /part- част/ беше цялото, и това си е.
  Така сме ги попили тия механизми, на най-дълбоките им нива, че изобщо не ни правят впечатление.
  За сметка на това – на плитките нива – сме готови на всичко, на всякакво изкривяване на собствената си психика и потребности, и тези на децата ни, и …на всичко, за да не би да направим нещо, което отдалееече напомня на нееещичко от онова, което правели комунистите.
  Те забраняваха – значи ние трябва да разрешаваме! Проста работа!
  Ама че проблемът е не просто в това, че те забраняваха, а в това, че забраняваха …ВСИЧКО /почти/.
  Че няма да сме като тях, ако не издадем разрешение на НЕЩО – нещо, което си плаче за забраняване – това ни идва твърде сложно.
  Е какво му е сложното, бе?
  Не – като абсолютно увредени същества, опарили се от едната крайност – и бягай в другата – и готово. Айде, че в началото не можеше да не е така – разбирам. Но и до сега?
  – Докога паметникът на съветската армия ще е диктатор над общото ни, над споделеното ни пространство? – питат едни хора, между 30 и 40 годишни. И ни показват, че за да живеят в страната си, в града си, за да решат дали да раждат деца тук – това им е ВАЖНО.
  Неее…. – пищи един гласец в разни други хора – край! Ще станем като комунистите, ако го махнем. И от това болно гласче в тях – няма ПО-Важно.

  Е, слушайте си го гласчето си, дръжте си го, заповядания паметник.
  На 3 март на него се готвят да отидат “ПРИЯТЕЛИ НА РУСИЯ – ДРУЗЬЯ РОССИИ, Дь ос” – така са се обявили. /Между впрочем, руските собственици на имоти в България са около …400 000/.
  И да поднесат венци и цветя. Хрумнало им на хората да си свържат 3-ти март със съветската армия.
  И, бас държа, че и на тях общината ще им даде разрешение. /Ако ще и на чист руски език да са си написали документите за искане на такова/.
  Защо пък не? Нали най-важното е,
  да разрешаваме, да разрешаваме, да разрешаваме… всичко.
  Еми да взема да се облека в българска носия и да се просна ничком пред паметника – да им поднеса подобаваща признателност. За прищявката им. За подигравката с националния празник.
  Да лежа долу пред паметника и да викам: Аз съм никой! Аз съм никой! Аз съм никой!

  Малко множко ми идва тази година. Ще се махна.
  Някъде. Дори и да не е толкова далече.
  Да ме няма.

  Източник: http://jeanager.wordpress.com/

• Месни заговезни или Неделя месопустна

  Днес българската православна църква отбелязва Месни заговезни. Това е първият празник от Великденския цикъл и винаги се чества осем седмици преди Великден. Неделята е месопустна, защото от днес 27 февруари е до Великден християните престават да ядат месо. Сред хората е позната и с други имена: Месни заговезни, Месни поклади, Месница, Месно запустенье. Името на празника се определя от традиционната, последна вечеря с месо. След това се заговява V до края на великденските пости не се слага нито хапка месо в устата. Подготвяйки вярващите за изпитанието на строгия пост обаче църквата позволява през следващата седмица да се консумира мляко и всичко, произведено от него. В осемте дни между Месни и Сирни заговезни, наречени Чиста неделя, хората се веселят, защото с идването на Песи понеделник (първият понеделник след Сирница) се забраняват тържествата, сватбите и кръщенетата. Забраната свършва едновременно с края на великденските пости. Вечерта на месни заговезни в семеен кръг се слага трапеза с месни ястия – обикновено кокошка, и се заговява месо. От този ден до Великден не трябва да се консумира месо. От Месни Заговезни започва 40 дневния Великденски пост.

  Днешния ден се нарича още и Неделя на Страшния Съд. Това е третата неделя от триседмичния период преди започването на Великия пост. През това време богослужението започва да включва песнопения от Триода – литургическа книга, която съдържа богослужбите от Неделя на митаря и фарисея, десета преди Пасха (Великден), до Велика и Свята Събота.

  На този ден Църквата напомня Съда на всички хора, които ще застанат пред Божия трон в деня, когато Христос отново ще се върне в славата Си.

  Следващата седмица и идната неделя са известни като „Неделя на Всеопрощението“ или просто „Прошка“. По християнски обичай през дните от месни до Сирни заговезни по-младите посещават домовете на по-възрастните – родители, кръстници, роднини, близки и от по-възрастнити за изминалата година, от които се чувстват задължени да поискат прошка.

  Великият пост започва от понеделник след Сиропустната неделя (Сирни заговезни).

  

• Гурбетчии на инат

  На фона на евакуацията на чуждестранните граждани от Либия мнозина работещи там българи отказаха да се приберат в родината си или декларираха, че веднага след вълненията ще се завърнат отново в джамахирията. Защо ли? В анализа си Георги Папакочев се опитва да даде отговор на този въпрос.

  Ако се върнем към наситената с драматизъм сага на българските медици с либийския режим преди 2007 година, вероятно ще си припомним, че повечето работещи в тази страна други български граждани открито се дистанцираха от случващото се със своите сънародници.

  Като правило те отказваха да вземат каквото и да е отношение към 8-годишната драма на медиците с оправданието, че по никакъв повод не желаят да имат разправии с либийските власти, което можело да им струва работата там.

  Сам вкъщи?

  След като тези дни повечето българи в Либия се завърнаха в родината си, подгонени от стрелбата и насилията,  стана ясно, че въпреки всичко няколкостотин души са отказали да се евакуират, а повечето от пристигналите декларираха още на летището, че щом ситуацията поне малко се нормализира, тутакси ще отпътуват отново.

  Телевизиите дори показаха строител в голям обект в джамахирията, който обяви, че в Либия е рай и поясни, че хлябът там бил в пъти по-евтин отколкото в България, бензинът доскоро струвал 20 стотинки литъра, а четиричленно семейство можело да се храни с 4 лева на ден, при това сито.

  Аргументи, вероятно подействали шокиращо както на напористите репортерки, така и на българската аудитория, която след началото на събитията в джамахирията бързо беше доведена от местните медии до познатото състояние на националистически гняв – състояние, добре усвоено през всичките години на драмата с медиците.

  Защо зубрят „зелената книжка” на Кадафи?
  
  И все пак как след всичко, което беше показано по телевизионния екран, след разтърсващите разкрития, че сатрапът Кадафи лично е наредил атентата над Локърби, както и заразяването на либийските деца със СПИН, след комюникетата за стотици, дори хиляди избити от режима либийци, как продължава да има българи, които не искат да чуят за връщане в родината и други, които откровено признават, че ще я напуснат отново в посока Либия тутакси, след като ситуацията им позволи?

  Какво кара лекари, медицински сестри, инженери, строителни работници, бизнесмени да потискат своя инстинкт за самосъхранение и твърдоглаво да се подлагат на риск?

  Най-простият и кратък отговор на подобни въпроси – парите. Нефтените динари на диктатора Кадафи привличаха в джамахирията не само българи, но гурбетчии от Европа и цял свят, които сега панически бягат от насилията.

  Тези пари ще се обезценят, възстановяването на нефтения бизнес ще продължи месеци, да не кажем години, а хаосът в държавата едва ли скоро ще й позволи да изплати дълговете си към стотиците хиляди гастарбайтери.

  Това е добре известно на българите, предпочели да останат там, но въпреки всичко те продължават да отхвърлят дори мисълта за връщане. Защо?

  Родината-мащеха
  
  По-сложният отговор би могъл да бъде друг. Той се крие в тъжната реалност, че България просто прокужда своите най-образовани, най-кадърни и квалифицирани граждани в чужбина не защото няма нужда от тях, а защото реално ги обрича на жалко съществуване и мизерия.

  Пълното разочарование от влачещия се вече две десетилетия преход, от сбърканата държава, от хищническия грабеж и корупция, от терора на мафията и вилнеещата улична престъпност, от нефелната и лакома за власт и пари политическа класа, от липсата на икономическа перспектива и възможност хората да живеят нормално и спокойно да отглеждат децата си – всичко това принудждава все повече българи да напускат родните си места и да търсят възможности за достойно съществуване дори с цената на опасности и рискове.

  И не само за това. С припечелените от гурбета средства те хранят не само своите семейства, деца и близки в България, но фактически подпомагат цялата държава, която де факто ги е прогонила навън. За миналата година българските емигранти са превели в родината си милиард и шестотин милиона долара, сума, значително надхвърляща чуждестранните инвестиции в европейската членка през този период!

  Затова нека не се чудим на тези нагласи и да не ругаем упоритите „доларджии”, предпочели да останат да работят в Либия въпреки всичко. Бихме могли да се опитаме да ги разберем, но от това едва ли ще ни стане по-леко. Остава единствено да им пожелаем здраве и късмет. Вероятно ще са им много нужни през тези и следващите дни.
  
  Източник: Дойче Веле

• Къщата, която изчезна под земята

  Автор: ВЕСЕЛИНА СЕДЛАРСКА

  Виждали ли сте опоскана от роми къща? Ако не сте, няма да ми повярвате. Няколко дни след като къщата остана без стопанин, отмъкнали запасите от избата. После завивките, килима, съдовете. Хубава къща беше, с кръгло стълбище и безбрежно подземие, за което като деца мислехме, че това е Долната земя от приказките.

  Видях я празна, когато вече бяха изчезнали и мебелите. Дограмата. Керемидите. Къщата на дядо Джендо се озъби и никой не вярваше, че само допреди месеци там живееше човек. Нямаше кой да спре крадците, защото в махалата живеят само възрастни, уплашени хора. После отмъкнаха с каруци тухлите. Къщата изчезна, все едно не я е имало. Но и това не беше краят.

  Къщата, казах ви, имаше изба, дълбока и хладна, вградена в земята с огромни камъни. Изровиха и камъните. Така че ако сте си представяли, че са изравнили къщата със земята, не познахте. Вдлъбнаха я. На мястото на къщата има ров. Гледаш го и се чудиш – това от хора ли е направено или от термити?

  Комшиите цъкаха с език, поизтриха по една сълза и почнаха да си хвърлят боклука в рова. Хем да го запълнят, хем защото няма контейнери. Данък смет има. Прибират се в техните къщи и си представят как първо те ще отидат в ров, после и къщите им. Пускат си телевизорите, там министър Дончев говори, че ще се строят с 10 милиона лева къщички за роми. Всъщност проектът не бил само за роми, а за най-социално слабите, което всъщност означавало роми.

  В това малко градче, на практика голямо село, се продават над 200 празни къщи. Стопаните им са си отишли, наследниците са в големите градове или в чужбина. Комшиите се опитват да ги опазят, рядко успяват. Дворовете им пустеят. Всеки продава, никой не купува, даже и англичани. Малкото градче си има, като всички малки градчета, голямо гето. Гетото е мръсно, мизерно, безработно, неграмотно и гладно.

  Комшията на дядо Джендо гледа рова и си мисли. Мисли защо държавата трябва да строи къщи за роми, които събарят къщи? Мисли си не може ли държавата да купи тези двеста къщи, които се продават. Така наследниците ще си отдъхнат от грижата, че някъде там една къща се разпада. После държавата да предложи на роми да се настанят в тези къщи срещу договор – децата задължително да ходят в училище, социални помощи да не им се плащат…

  Всъщност не е сигурен точно какъв да е договорът, но трябва да го има. Всички къщи си имат големи дворове, има място за зеленчуци, за дръвчета, за животни. Да обработват ромите дворовете, да си отглеждат животни, да пращат децата в училище. Да се учат да живеят извън гетото. Да спечелят уважението на комшиите си българи. Да си плащат тока и водата, да премитат пред портата…

  Така си го представя комшията на дядо Джендо, който не се е замислял какво е интеграция. Не се и досеща, че проектът за 10 милиона лева с безсмислените ромски къщички е заради това, че е година на местни избори. Не е и съвсем наясно защо политиците предпочитат гетата, макар да е чувал как се гласува там.

  Въобще не му идва на ума на комшията на дядо Джендо, че никой няма намерение да решава проблема с гетата, защото тези, които могат да решат проблема, са превърнали гетата в поминък. Той само знае, че ако продължава така, този ров, който гледа, ще расте, ще расте, ще расте, докато погълне градчето, града, столицата…

  А с нея и внука му, ако дотогава не е избягал в чужбина.

  Източник: Новинар

• Би Ти Ви се набутаха сами

  Автор: ИВО ИНДЖЕВ

  Не е нужно непременно да си анонимен простак, който безнаказано пише лъжи по форумите, за да се включиш в компроматната война (взимам термина назаем от декларацията на Г.Първанов срещу моя милост от 8 октомври 2006 г. срещу моя милост) по адрес на един журналист, който си е загубил работата.

  Достатъчно е да си началник в Би Ти Ви. Или да си Слави Трифонов. Като ме изкарват ненормален, напуснал работата си без причина, по някакъв малоумен каприз, те се присъединиха към всички онези, които ме ругаят с атаки срещу моята персона и по този начин признават безсилието си да извадят аргументи срещу фактите.

  Някой помни ли каква беше тезата на следочистачите на Първанов в собственото му обкръжение и във въпросната телевизия? Атакуваха ме, че съм бил нарушил етичните правила. В “Труд” поместиха единственото интервю на Изпълнителния директор на медията Албърт Парсънс по темата, в което му приписваха твърдения, че и без да е гледал дори предаването (защото е в чужбина) има мнение за нарушаването на “високите американски стандарти” на журналистиката.

  Валерия Велева написа язвителна бележка по мой адрес в същия вестник, в която обясняваше, че изпълнявам политическа поръчка (като скачам с камък на шията в блатото на безработицата!). В “24 часа” ме оцапаха като някакъв лигльо, който се тръшкал, защото президентът не го уважавал. А пък същият “уважително” ехидничеше на страниците на вестника, че съм бил “безобиден”, защото никога не съм го бил обидил.

  “Труд” се направиха на слепи, когато половин година по късно от най-високо място във Вашингтон удариха шамар на лъжата “за високите американски стандарти” с официално становище за УВОЛНЕНИЕТО на Иво Инджев под натиска на президента Първанов (така пише в доклада на Държавния департамент). Би Ти Ви за пореден път сама наруши етичните правила и пак спести новината на своите зрители – както направи и три дни след моето напускане, когато комисията по етиката в медиите единодушно обори същата лъжа за някакво нарушение на етичните норми от моя страна. Въпреки това обаче още дълго от началническите кабинети се придържаха към битата карта за “етичните” ми нарушения.

  Ето, че вече напълно официално се отказаха от нея! Вече не съм “етичен нарушител”, а направо идиот, който си е тръгнал без причина от телевизията! Правят на идиоти всъщност собствените си зрители. В което вече се включи и опитният в това отношение Слави Трифонов – тежката артилерия на лекия жанр.

  Когато някой не се придържа към принципи, а спасява неспасяемите лъжи с нови, обикновено свършва по начина, по който наблюдаваме сега да върви към дъното на безчестието Би Ти Ви и компания с глупавата кампания по мой адрес. Опитват се да ме дискредитират лично. Показаха в най-гледаното телевизионно време подписа ми под заявлението ми за напускане и спестиха основанията за моя акт. Което е от тяхна страна подъл опит да внушат, че всичко онова, което говоря и пиша от близо 5 години по въпроса, е лъжа. Не ме били уволнили!

  Ако имаха и капка почтеност, щяха да оценят жеста ми да ги улесня, като си тръгна сам, омерзен от слугинажа пред властника, когото бях предупреден да не критикувам именно в рамките на кандидатпрезидентската кампания.

  Вместо това сега се опитват да изцедят от моя жест всяка капка отрова, която им се струва, че могат да долеят в чашата ми – същата, която в организирания на 15 октомври 2006 г. от Би Ти Ви “другарски съд” над мен и в мое отсъствие главната редакторка на в. “24 часа” Венелина Гочева ме посъветва да изпия докрай, държейки се като говорител на президента Първанов (това беше най-голямата издайническа издънка за същността на конфликта в цялата кампания – в прилив на верноподаничество тя така и не го схвана). Нали знаете, че ще дойде ден някоя телевизия да излъчи този срамен съд над отсъстващия от студиото колега!

  Боравенето с полуистината с цел замитане на следи е сред типичните похвати на президента Първанов, когото отчаяно се опитват отново да оправдаят. “Не съм убил архар” (а какво точно си убил?): “бях край Симитли, но не съм стрелял”: “истината за имотното ми състояние е публикувана в сайта” (ами ако се съмняваме, може ли поне да попитаме?) “вие ме убихте с този въпрос” (отричайки за “Гоце”) и т.н.

  Кой от кого се учи в тази симбиоза? Първоучителят Първанов май ще да е образецът за подражание за своите следочистачи, макар в момента да изглежда да е обратното само защото той се е спотаил. Има какво да крие, има какво да губи.

  Белег за същинско отчаяние е решението да включат срещу моя милост своя топ защитник на Първанов, който да стреля с топ срещу врабче. Слави Трифонов беше изваден от дълбокия тил и пуснат да наджапа с джепането си в калта, която сипят върху човек без възможност да се защити. Съотношението на въоръженията в тази престрелка, в която ми е отредена ролята на вързана мишена, е като при уличните битки в Триполи – с танкове срещу невъоръжени демонстранти. Как и къде да отговоря срещу това нападение, освен в личния си блог и да очаквам милостта им да забележат моята гледната точка, след като занимават аудиторията си (огромна, според самодоволните им самооценки) с личните си нападки срещу мен?

  Трифонов обаче трябва да си дава сметка, че така се показа от амбразурата на задния ешелон на Първанов, в която от години се крие и по този начин изпадна в противоречие с опитите си да отрича този факт. Лично го установих, когато отидох да помоля от архива на предаването да ми бъде предоставен кадър от гостуването на Зорка Първанова при него, където в публиката седят президентът Първанов и двамата му приятели край него – митничарят от Перник Венци Деянов и бизнесменът от Перник Владимир Лазов, който три години по-късно се оказва собственик по документи на двата мезонета, за които зададох въпроса си в предаването “В десетката”.

  След два дни мълчание (на кого ли са се обадили, как мислите?!), от “Шоуто на Слави” ми отвърнаха, че…не пазели този архив. Мнооого жалко, щеше да бъде хубаво да се види митничарят, същият, който през лятото на 1996 г. (в началото на тогавашната кандидатпрезидентска кампания) на собствената си вила и пред куп свидетели подарява на зам. председателя на БСП Георги Първанов фолксваген “Голф”.

  Митничарят Венци ухилено точи врат пред камерите, за да е сигурен, че ще влезне в кадър със своя приятел Гошето (както са го наричали с присмех в института по История на БКП). Както и да се види Владимир Лазов, комуто е наредено да се крие с цената на всичко от публиката след разкритията в книгата ми.

  Както написах в “Президент на РъБъ” Лазов е толкова неустоимо близък на Първанов, че президентът идва на крака на сватбата на сина му на 9 май миналата 2010 г. – буквално от летището, завръщайки се от парада на Победата в Москва.

  Само че защо се крият и защо е строгата забрана да се снима? Кой баща с чиста съвест, който жени син и има такъв велик гост, не иска това да се види и чуе от всички? Отговорът е ясен: гузният и верният на омертата. Защото има причина за нея. Като охрана на тази “опасна връзка” се изяви и Трифонов – сега вече и публично с участието си в поддържането на тезата за моя идиотизъм безпричинно да си ритам трудовата книжка.

  И как няма да се откажат от лъжата за моята “тежка вина” да задавам въпрос с позоваване на анонимен източник? Ами че днес цяла България се тресе от анонимни източници и всъщност министър Цветанов извади тази защитна теза за моето уволнение именно поради веригата от събития, свързани с анонимните източници.

  Би Ти Ви, както и всички останали медии, стават и лягат с цитирането на анонимните източници, които безименно разнасят из медиите флашки. Къде останаха клетвите по мой адрес, че съм бил постъпил неетично с един единствен въпрос, който предизвика издайническата за самия него свръхреакция на самия президент?

  Ако си мислите обаче, че това е краят на историята лъжете се. Това е началото на края!

  Източник:http://ivo.bg/

• Чалъков и Христов: Десет семейства в България източват годишно 1,5 млрд. лв. от енергетиката

  От сегашната структура на българската енергетика се възползва една малка група, която твърди, че поддържа наследеното от социалистическата държава богатство, а всъщност взема наготово цялата инфраструктура, като същевременно отказва да я направи печеливша. По този начин влива печалбата в пенсионни и други фондове и взимайки нарастващите доходи от износ на ток, ги вкарва обратно в поддръжка, ремонт и безопасност, но на цени три пъти по-високи от реалните. Така тези хора превръщат енергийната инфраструктура в дойна крава, заявиха пред ГЛАСОВЕ социолозите Иван Чалъков и Иво Христов*. И още: След приватизацията на ремонтните и консултантски услуги през 1995 г. до днес годишно от енергетиката се източват между милиард и милиард и половина лева. Ние твърдим, че това е базата – една от двете, ако петролът е другата – на българската олигархия. Тя има сигурен ресурс от 500 млн. евро по най-минимални оценки (според някои твърдения 1 млрд. евро), които всяка година се разпределят кеш в десет семейства.

  Наскоро излезе книгата ви „Черните дупки на българската енергетика”, в която признавате, че си давате сметка за сложността на предмета, за трудно уловимите връзки и здраво вкоренените в обществото митологеми за сектора на енергетиката. Успяхте ли да разберете в какво се състои сенчестата природа на българската енергетика и кое е онова, което прави възможно системното отклоняване на сериозни обществени средства за корупционни плащания?

  Иван Чалъков: Типична за целия преход е симбиозата между политически, икономически, правни, медийни и даже технологични полета. Андрей Бунджулов нарече тази симбиоза „молекулата на прехода” – става дума за мрежите, които проникват между всички тези на пръв поглед автономни полета. Това, което не бяхме изследвали в нашия първи проект „Мрежите на прехода”, е корпоративният сектор. В България имаше жизнеспособни остатъци от онова, което беше социалистическата икономика в края на 80-те години. А тя при всичките й кризи и недостатъци беше корпоративна икономика. Тогава имаше десетки предприятия с развойна дейност и в късния социализъм под натиска за реформи им бяха дали право да излизат сами на външния пазар. Тезата ни в „Мрежите на прехода” беше, че дизайнерите на злополучния български преход не оставиха съществуващите корпоративни структури, те не дадоха автономност на стопанската номенклатура да се опита да се справи и да оцелее или да загине в конкуренцията със западните корпорации. Тези структури просто бяха обезглавени и по този начин не без натиска на Запада беше разчистен пътят на западните корпорации. Почти всички корпорации бяха сринати до отделни заводи. До 1989 г. всички български заводи бяха организирани и се управляваха стратегически заедно – „Фармахим” например имаше няколко фармацевтични завода, имаше голям изследователски институт, външнотърговски фирми и т.н. В момента всичко това е раздробено и всеки е хванал нещо от баницата.
  В енергетиката, слава Богу, може би защото е ключов отрасъл, това не се случи. Още преди това, през 1985 г., енергетиката се срива тъкмо поради политически намеси, след като през 1984 г. е сменен министърът на енергетиката Никола Тодориев, който е технократ и изключително кадърен човек, с едно политическо назначение – Тодор Божинов. Въпросният Божинов започва реформи, в резултат на които енергетиката просто рухва през зимата на 1985 г., когато се стигна до режим на тока. След това са нужни 2 години за нейното възстановяване. Всичко това става много скоро преди началото на прехода, така че никой от управляващите, включително Луканов, помнейки случилото се, не смее да пипне там след 1989 г. В това е щастието на самите технократи – давано им е онова, което искат.

  В какво се състоят реформите на Тодор Божинов?

  Иван Чалъков: Той решава, че енергетиката трябва да бъде ефективна, че трябва да се преизпълнява планът, да има по-големи премии и пр. Само че енергетиката изисква едни тежки ремонти всяко лято, които са много скъпи, но ако не ги направиш, следващата зима в атомната, водните и топлоцентралите започват да стават аварии. Затова е необходимо да се инвестира изключително много в качеството на машините и в безопасност. Една атомна централа не би могла да работи, ако всички нейни системи не са дублирани, така че ако се случи нещо, да може да се реагира веднага. Нещо повече, освен че са дублирани, тези системи са и третично подсигурени, защото ако правиш ремонт на първата система и включиш втората, тя също трябва да има резерва. Там всичко е тройно осигурено, това са скъпи системи. Тодор Божинов намалява ремонтите, опитва се да прави икономии и намалява запасите, като ги свежда от 2 месеца до 2 седмици. Когато запасите започват да свършват, а в централите стават аварии, се срива цялата енергетика.

  Как сложността на този отрасъл предопределя отношението към него след 1989 г?

  Иван Чалъков: Всички тези фирми, които са посредници и които реализират огромни печалби от енергетиката от ремонтни дейности, консултантски дейности, безопасност и пр., това са всъщност хора, които идват от мозъка на енергетиката. Това е огромният институт „Енергопроект”, с който би се гордяла всяка нация. Това са хора с огромна професионална култура. В българската енергетика има традиции от над 70 години. Всички тези специалисти са запазени и след 1944 г., включително Иван Иванов, който е бил осъден на смърт, но една седмица преди да го убият, го освобождават и по-късно той прави язовир „Искър”. Когато след 1989 г. тръгват да разрушават „Енергопроект”, когато тръгват да приватизират енергетиката през 1992 г., извън списъка за приватизация остават само АЕЦ „Козлодуй” и няколко централи. Един заместник-министър от онова време ни разказа: „Ние се хванахме за главата и им казахме, че енергоремонтните предприятия и изследователските центрове трябва да бъдат приватизирани най-накрая, защото те са стратегията на целия сектор”. Обаче никой не ги пита, от Агенцията по приватизация казват, че искат отчети, защото тези предприятия са в списъка и ги обявяват на търг. И тези хора, енергетиците, се усещат и още през 1991 г. си правят частните фирми.

  Как се осъществява преструктурирането на българската енергетика след 1989 г., как е променен изходният централизиран модел?

  Иво Христов: Има една особеност в енергетиката, нещо, което аз наричам специфика на нейния технологичен фасон. За да може да съществува този отрасъл, за да може да бъде той печеливш и в този смисъл дори да бъде експлоатиран със задни цели, егоистичният интерес на този, който експлоатира отрасъла, е, че трябва да го пази. Грубо казано, трябва да пазите кокошката, ако искате да снася златни яйца. Пазенето в енергетиката означава да спазвате първо технологична дисциплина, второ, да спазвате междуотрасловите връзки, трето, да спазвате технологичните зависимости, защото това означава мрежи за високо напрежение, това означава поддържане на запаси и пр. Тоест самият технологичен фасон на системата дисциплинира дори най-глупавия и егоистичен играч, защото в противен случай той няма да може да извлече ползи от тази система. Поради това, за разлика от всички останали отрасли на българската икономика, след 10 ноември в енергетиката не се случи това, което наричаме разпарчетосване, продаване на парче и унищожаване, защото същите тези играчи имаха интерес от нейното запазване, така да се каже, от замразяването на нейния институционален и технически фасон до края на 90-те години. Поради това интересът беше не да се отделят отделни парчета от енергийния комплекс, а да се контролира той изцяло. Големият залог е той да се контролира изцяло, а не отделни негови части, защото отделните негови части не водят до позитиви за този, който ги контролира. Ако си спомняте, в началото на 90-те години стратегията на Луканов, респективно на „Мултигруп”, беше да се контролира енергетиката като цяло, да се стои на входа и на изхода й. Тъй като това е изключително финансовоемко и ресурсоемко производство, всички създаващи се тогава български групировки нямаха интерес от непосредствено упражняване на правата на собственик вътре в системата. За тях беше по-добре тя да бъде оставена на държавата, тоест на всички нас да плащаме нейните негативи, а те да извличат позитивите чрез входно-изходната икономика, тоест доставяне суровини на входа и износ на изхода.

  Иван Чалъков: Планът на Луканов за енергетиката през този период беше тя да бъде запазена като мост за трансфер на руски и украински ток към Балканите. Тоест нашата система да поема и да пренася ток. Същевременно групировките овладяха експортно ориентираните отрасли като металургия и химия, които гълтат много ток. Особено черната металургия. Една електропещ е 40 мегавата, това означава, че съществуващи електропещи в „Кремиковци” и в Перник гълтат ток, колкото цяла София. И когато токът е евтин и се плаща под себестойност, а ти приватизираш метала и химическите продукти и ги изнасяш на Запад на конкурентни цени, ти всъщност си скрито субсидиран от нас, от тези, които плащаме.

  Иво Христов: Когато говорим за играчите, трябва да видите към съответния момент кои са били господстващите и разполагащи със съответен ресурс политико-милиционерско-икономически структури, които осъществяват контрола. Можем да говорим за едни и същи интегрално конструирани, така да се каже, мрежи, които са едновременно и тук, и тук, и тук.

  Нека да назовем тези мрежи.

  Иво Христов: Ако погледнете системата към онова време – към началото на 90-те години – се оказва, че грубо казано, има политическа шапка на енергийното лоби. Както вече обясних, в енергетиката, ако не спазвате определени технологични правила, просто кокошката ви няма да снася яйца и ще умре. Тоест, грубо казано, вие трябва да коткате технократската част, защото само тя знае как да поддържа системата, тъй като иначе ще гръмне самоварът. Има известно разделение на функциите и взаимни концесии между технократското, управленското и политическото ниво.

  Иван Чалъков: На технократите винаги им е плащано колкото искат – когато казват: искаме пари за оборудване, винаги им е давано. Същевременно им е казвано: „Няма да се месите в другите неща – къде ще продаваме, кой ще продава и т.н.”.

  Как се разбират помежду си самите технократи и отделните фирми, няма ли противоборство и конкуренция между тях?

  Иван Чалъков: Единоначалието е ключово за енергетиката. Това е почти военна дисциплина, защото, както каза един от интервюираните, във всеки момент в системата има един човек, който казва: „Пусни” или „Спри”, и по цялата верига са длъжни да спазват това, защото едно своеволие или самоинициатива може да срине една подстанция например. Социалистическата енергетика е била на дотации през цялото време. Бившата зам.-министърка на енергетиката Иванка Диловска ни разказа: „През 1984 г. в „Енергопроект” изчислихме цената на тока, който тогава струваше 2 стотинки, и се оказа, че реалната му стойност е към 70 стотинки. Заради тези изчисления ни наказаха, удържаха ни заплатите и едва ли не се отнесоха към нас като към врагове”. Тъй като енергетиката се субсидира централно от Държавния комитет, а цените се определят политически, още тогава става ясно, че чрез енергетиката се изнася национален доход. Социалистическата държава е можела да си позволи тази дотация, тъй като тя свръхексплоатира своите поданици. Тя извлича огромна принадена стойност чрез сталинската система на икономика и може да хвърли средства за енергетика, за металургия или за каквото си поиска, плащайки заплати по 150–200 лв. Когато идва 1990 г., изведнъж Костов и първото правителство на Димитър Попов казват: „Стига субсидии за енергетиката”, и енергетиката клеква. Люлин Радулов, който тогава е шеф на Комитета за енергетика, разказа: „Тогава бяха най-черните ми години, защото пари няма, подиграват ни се, не дават субсидия и в същото време не разрешават да увеличим цената на тока”. И до днес цената на тока в България не е реална. Това е един от големите митове. Аз ви казвам, през 2011 г. българинът не плаща цената на тока, която би трябвало да върне разходите, от него непрекъснато се взема по скрити канали като пари за АЕЦ „Белене”, като пари за „Цанков камък” и пр. Тоест вместо в енергетиката да има цени, чрез които да се получи печалба, която да се реинвестира, всъщност има цени, които стигат само да се поддържа съществуващата система, а всички пари за инвестиции идват от нас, от държавни инвестиции. През 1993 г. държавата иска да сключи договор със Световната банка за заем, с който да довърши 6-и блок на АЕЦ „Козлодуй”. От Световната банка казват: „Ще ви дадем пари, но дайте да видим балансите на НЕК”. След което те виждат, че НЕК е перманентно на червено, и казват: „Ние не можем да ви дадем този заем, ако вие не повишите цената на тока”. Тогава правителството на Беров под натиска на Световната банка започва да вдига цените, но това винаги е с догонване на инфлацията. Това е един от скритите парадокси, както го нарекохме ние.

  Каква е причината този скрит парадокс да бъде поддържан вече повече от 20 години след началото на прехода?

  Иван Чалъков: Това означава това богатство да бъде публично отделено от държавата. От сегашната ситуация се възползва една малка група, която твърди, че поддържа това богатство, а всъщност взема наготово цялата тази инфраструктура, отказва да я направи печеливша, за да влива печалбата в пенсионни и други фондове, и вземайки все пак нарастващите доходи от нея от износ на ток, вкарвайки ги обратно в поддръжка, ремонт и безопасност, но на цени три пъти по-високи от реалните, превръща тази инфраструктура в дойна крава. От 1995 г. след приватизацията на ремонта и консултантските услуги до днес годишно от енергетиката се източват между милиард и милиард и половина лева. Тези пари се източват от една малка група хора. Ние твърдим, че това е базата – една от двете, ако петролът е другата – на българската олигархия. Тя има сигурен ресурс от 500 млн. евро по най-минимални оценки (според някои твърдения са 1 млрд. евро), които всяка година се разпределят кеш в десет семейства.

  Иво Христов: Ако си представите системата като един айсберг, в началото на прехода от него започват постепенно да отпадат най-външните страни – консултантската дейност, ремонтните дейности и пр. В енергетиката, както беше казано, ремонтните дейности са жизненонеобходими, защото без тях системата спира. В резултат на всичко това става ясно, че ремонтите, възстановителните и консултантските дейности в енергетиката са една перманентна дейност, която ви гарантира сигурни доходи. Дори не би могло да се каже, че това е пазар, защото няма пазар на ремонтни услуги, в който да се надпреварват някакви конкурентни играчи, за да спечели най-добрият. Напротив.

  Иван Чалъкъв: Има още едно условие, за да работи всичко това – трябва да има голямо потребление на ток. Това беше следващият парадокс, на който се натъкнахме – високото потребление на ток, защото за да плащаш, ти трябва да натоварваш всички централи. Ако направят системата ефективна, спокойно могат да бъдат спрени половината централи. България е страната, която има най-високи загуби – три пъти по-високи, отколкото в Холандия.

  Да разбирам ли, че това са умишлени загуби?

  Иван Чалъков: Вижте, това са опортюнистични среди. Те просто са осъзнали, че е по-изгодно, вместо да инвестират пари, които след това няма да се връщат в ремонтни дейности, защото ще направят изведнъж системата по-добра и по-ефективна, е по-добре да поддържат най-лошото качество на преносните съоръжения. Второ, България е сред страните с най-високо собствено потребление на електроенергия. Ние имаме 25 на сто като цяло загуби от пренос и собствено потребление на системата.

  Иво Христов: Бих нарекъл това късогледство на типичния технократ. Непрекъснато припламва тази дискусия – дайте да направим системата на електропотребление по-икономична, дайте да въведем алтернативни енергийни източници, дайте да направим самата икономика и българските домакинства енергоикономични и т.н. Тази работа не става с призиви. Има мощен интерес, който няма интерес от това. Има интерес от това електроенергетиката да бъде доминираща, има интерес тя да бъде с такъв фасон, има интерес от това там непрекъснато да се изливат дотации, има интерес от това колкото се може повече да се разширява пазарът на потребление на ток, а не да се увеличават алтернативните източници. Има мощен технократски интерес. Например България е една от страните с най-висока цена на природния газ в Европа. Погледнете, че ние нямаме читава битова газификация. Това не е случайно. Ние нямаме други алтернативни източници. Това не е случайно.

  Иван Чалъков: Тези алтернативи ще намалят електропотреблението, с което ще се намалят печалбите на тези, които приватизират цялата тази дейност.

  Иво Христов: Не споря, че новите енергийни източници имат много трески за дялане, че те в момента все още имат повече минуси, отколкото плюсове. Аз например съм ядрен фундаменталист и съм за това в България да се развива ядрената енергетика. Ние 20 години бяхме продукт на геополитически технократски игри отвън, за да не се развива в България ядрена енергетика.

  Като стана дума за ядрената енергетика, как се вписва в цялата тази конюнктура толкова дълго обсъжданият проект за АЕЦ „Белене”?

  Иво Христов: Чудесно се вписва. Последното нещо в него обаче е техническият компонент, а предпоследното – икономическият компонент, тоест колко ще ни струва централата. Въпреки че в момента на публиката се задават само техническите, финансовите и някакви организационни компоненти. Няма какво да се лъжем – проблемът е геополитически и това е публично известно. Ако Русия успее да направи тук ядрена централа, която да бъде сертифицирана от ЕС, това означава прецедент, който ще й позволи да прави ядрени централи и в други европейски страни. Ако тя не постигне това, съответно друг тип играчи ще се наложат с техните стандарти. България е просто заложник в борба между гиганти. Но вторично българската олигархия паразитира върху този геополитически разлом. Защото вместо да се повдигне въпросът за това от какъв тип електроцентрала имаме нужда, с какви параметри да бъде тя, как да бъде построена, за какъв срок, как да се продава и пр., олигархията има интерес да се разширява необосновано пазарът на електроенергия в страната.

  Споменахте, че парите, които се източват от енергетиката, се разпределят между десет семейства. Ще ви помоля да назовете имената на тези хора или на техните фирми.

  Иво Христов: Това ще промени ли нещо? Ако ги кажа например с ЕГН-тата, какво ще стане?

  И все пак докъде стигна вашето изследване в това отношение?

  Иво Христов: Имената ги има, но аз не смятам, че проблемът въобще е персонален. Въобще не смятам, че който и да било български проблем опира до конкретни персони, колкото и уникално творение да е човекът. В момента ви казвам, че имате матрица, която възпроизвежда тези практики. За мен това е важният проблем.

  Но тези персони безспорно са свързани с всички политически играчи, след като наблюдаваме такова учудващо постоянство, с което се възпроизвежда матрицата?

  Иво Христов: Това е съвсем категорично.

  Иван Чалъков: В продължение на 20 години политиците налагат политически данък рекет върху тези фирми и те, за да бъдат на пазара, го плащат. С което обаче си запазват капацитета и ресурсите. Някои от тях вече излизат на международния пазар. Неслучайно една от тези компании, които участват в АЕЦ „Козлодуй” и „Белене”, в момента е един от ключовите подизпълнители в проекта за атомна централа в Египет.

  За „Риск инженеринг” на Богомил Манчев ли говорите?

  Иван Чалъков: Да. Ако нашата политическа класа въведе честни правила на играта и не им иска рушвети, те няма да ги дават. В този смисъл аз съм много предпазлив и не бих казал, че това е козелът, изкупителната жертва. Държат цената на електричеството сравнително ниска, а цената на газа висока. Аз бях слисан, когато разбрах, че в Дания е забранено да се отопляваш с ток, защото когато се отопляваш с ток, използваш една трета от енергията, която отива в ток, а другото отива в атмосферата. За сравнение, когато се отопляваш с газ, изразходваш над 90% от суровината. В този смисъл третият парадокс е, че ТЕЦ-овете са изключително ефикасни съоръжения, но вместо да ги развиваме и да ги усъвършенстваме, обратно – тъй като те представляват конкуренция на отоплението с ток, са непрекъснато оплювани и ограбвани от местните партийни функционери. Но въпреки че са ограбвани, понеже са много ефикасни, те продължават да са конкурентоспособни. Ще дам пример с ТЕЦ „Сливен” – когато Ковачки купува тази централа, той я дава на едни местни технократи и им казва: „Оправяйте се”. За две години те ремонтират тръбопроводите и цената на отоплението с парно в Сливен става в пъти по-ниска в сравнение с отоплението на ток.

  Да, обаче в София не е точно така.

  Иван Чалъков: И в София е така – ако си отоплявате апартамента с ток, вие ще давате между 300 и 400 лв.

  Много от сметките за парно са такива.

  Иван Чалъков: Не е така. Когато парното се регулира, сметката за един средно голям апартамент няма да е повече от 200 лв.

  Да, но не можете да подцените проблема с доставките и цените на природния газ, както и зависимостта ни от Русия в това отношение. Спомняме си какво се случи преди три години, когато Русия спря доставките на газ.

  Иван Чалъков: Вижте, това, което излезе от изследването, е, че по времето, когато е министър на енергетиката, Румен Овчаров, за да подмени шефа на „Булгаргаз”, по договор с руснаците ги моли да се съгласят на кадрови промени срещу по-висока цена на газа. Това беше единственото правителство, което получи кадрови контрол върху ресурсите и схемите за преразпределяне срещу по-високите цени, които плащаме сега – това е била сделката за кадрови промени. Това съсипва индустрията, защото с тези високи цени на газа българската индустрия е действително неконкурентоспособна. Нашите фирми плащат по-скъп газ, отколкото германските, френските и други фирми.

  Как оценявате позицията на това правителство по отношение на руските енергийни проекти – „Южен поток” и АЕЦ „Белене”?

  Иво Христов: Това му е позицията, че няма позиция. То изчаква топката, за да мине мандата. Това правителство е заложник на геополитиката, тъй като то зависи и от САЩ, и от Русия, от различните лобита. Съответно единствената им позиция е следната – като имате два силни магнита, вие просто се парализирате по средата. В момента те не взимат никакво решение нито в едната, нито в другата посока, докато някак си може би нещата се решат от само себе си. Ако говорим за „Южен поток” – това е италианско-немски-руски проект. Ако говорим за „Набуко”, очевидно, че това е американски проект без каквото и да е гарантирано газоподаване на този етап. Очевидно по-скоро става въпрос за политически проект. За АЕЦ „Белене” ви казах – залогът тук е кой ще наложи своята технология, респективно преработката на ядрено гориво. Това означава създаване на своя школа, на свои ремонти, доставки и пр., тоест вкарване на цял един нов икономически, политически и социален свят на връзки и зависимости. В това отношение не виждам голяма разлика дали ще бъдат французите или руснаците. И едните, и другите ще гонят едни и същи интереси.

  Нека се върнем към приватизацията в енергетиката в годините на прехода. Не разбрах до какъв извод стигна вашето изследване в това отношение.

  Иван Чалъков: Парадоксално се започва с приватизация на ремонтните мощности и на инженерните консултантски услуги – „Енергопроект” и „Техноенергопроект”. След което тихомълком се приватизират малките ВЕЦ-ове, които са изключително изгодни. След това се приватизираха големите топлоелектроцентрали, купени от италианци, германци и американци. Даже има една такава история с ТЕЦ „Марица Изток 2”, когато германците идват. Влизат, и както казва един инженер: „Събухме гащите и им показахме всичко, защото там има евтини въглища и всичко останало”. Германците предлагат в договора цената на електроенергията да не бъде повече от 2 цента и половина, само че току-що правителството на Иван Костов е подписало договор с американците за цена 3,75 цента, което е с почти 40 на сто по-висока цена, и инженерът разказа, че „германците изглежда се уплашиха”, и така и не сключиха този договор. Тоест германците са дошли и по немски са направили сметката, че при тази въглищна централа и с тези технологии могат да изкарат достатъчно печалба, и то при цена 2,5. Според мен разликата от цент и половина, което е няколко десетки милиона долара, е влязла в някои каси, включително и партийни. Но проблемът не е в приватизацията. Друго е интересно – след като централите са приватизирани, особено големите топлоцентрали, там текат ремонтни дейности. След 2001 г., когато са приватизирани централите, разходите по тяхната поддръжка не намаляват, тоест и държавните, и частните централи имат сходна много ниска печалба и големи амортизационни разходи за поддръжка. Това само отчасти може да бъде обяснено с ниските цени на тока. По-скоро според мен освен всичко друго става дума и за укриване на доходи. Това означава, че чрез присъщи разходи се отклоняват значими суми, които да бъдат обложени данъчно. Това според мен се отнася и за електроразпределителните дружества. Факт е, че електроразпределителните дружества, които са обект на унищожителна критика през последните години, особено от последното правителство, наследяват най-изостаналата техническа част на енергийната система. Те действително имат нужда от достатъчно печалба, за да могат да инвестират в обновяване, а при тези цени на тока нямат възможност да го правят. Самите фирми, които работят с тях, твърдят, че е по-добре да са частни, отколкото държавни, защото с частните се работи по-добре. В този смисъл аз смятам, че по-скоро трябва да се мисли за създаване на някаква конкуренция между тях, с пазар на големите потребители. От интервютата стана ясно, че с идването на власт на БСП и на Овчаров като министър на енергетиката през 2005 година те започват систематична кампания срещу ЕРП-тата, които току-що са продадени, за да прехвърлят всичките негативи върху тях, а всъщност, особено през първите години, те нямат никаква вина за това, което са наследили.

  Премиерът Борисов също подхвана доста яростна кампания срещу тях.

  Иво Христов: Защото му носи популистки дивиденти, а да сте видели нещо да се е случило на терена?

  Иван Чалъков: И това, което трябва да имат смелост да кажат, е, че цените на тока са ниски. България продължава да има най-ниските цени на тока в Европа за потребителски нужди.

  Иво Христов: Това няма да стане никога. Тук има политическа целесъобразност, която никога няма да се смеси с техническата.

  Каква е връзката на службите за сигурност с големите играчи в този сектор?

  Иван Чалъков: Не искам да обвиняваме фирмите, които са на пазара – те са пет фирми, които печелят поръчки – защото, когато печелят поръчки, на тях им е казано предварително, че е възможно да спечелят проекта, но 30 или 50 на сто от парите трябва да отидат еди-къде си. Тези фирми съответно казват на своите подизпълнители: „Ние ви даваме 20 на сто и вие се оправяйте, не ни интересува как ще довършвате проекта”. И тъй като те са инженери, те трябва да свършат работата на някакво прилично ниво, за да не гръмне после системата. Печалбата на тези хора е между 3 и 5%, много рядко стига 10%. Тоест, след като си принуден с години и десетилетия да участваш в подобни схеми, за да можеш да оцеляваш, да плащаш и т.н., ти имаш нужда от гръб, така че плащанията към службите за сигурност са разбираема част от играта.

  Гръб за какво?

  Иван Чакъров: Това са незаконни сделки и тръгне ли разследване, няма спасение. Това, което ги спасява в момента, е, че са затворена общност. Изследване на атомната безопасност струва 100 млн. или 300 млн. долара според някои договори, а реално неговата стойност е към 50 млн. долара. Експертите там са едни и същи и се въртят – днес едните, утре другите. Но потенциално, ако направят проверка в енергетиката, ако видят средностандартните разходи за ремонт, веднага ще лъснат едни огромни нелегитимни схеми.

  Какво сочи анализът ви – как медиите отразяват темите, свързани с енергетиката, кои са основните заблуди и манипулации?

  Иво Христов: Въобще не споделям съзнателно поддържаното клише за медиите като четвърта власт в България. За всеки е ясно, че както организираната престъпност е въоръжената ръка на българската олигархия, така медиите са не по-малко поразяващата друга ръка. В този смисъл е доста нелепо да се говори за някакво самостоятелно медийно поведение. Медиите са елемент от цялата гадна приказка на прехода и ние трябва да бъдем наясно с това. Знам, че на журналистите това въобще не им е приятно. В този контекст обаче трябва да поставим и въпроса за отразяването на тази тема.

  Иван Чалъков: Ние имаме няколко примера за кампании във в. „Дума” срещу приватизацията на топлоцентралите, срещу опитите за затварянето на блокове на АЕЦ „Козлодуй” и в полза на АЕЦ „Белене”. Там просто се вижда по дни как в тези кампании участват на вълни, на вълни едни и същи хора. Същевременно сравнихме публикациите за енергетиката във в. „168 часа” и във в. „Капитал”. Там всичко се вижда кристално ясно: в „168 часа” няма нищо лошо за руската енергетика и за атомната енергетика, а целият шум се насочва срещу цените на тока, срещу приватизацията и обратно, в „Капитал” има една систематична линия с призиви за либерализация, за повишаване на ефективността и пр.

  Това не е ли позитивно?

  Иван Чалъков: Позитивно е, но същевременно ключовите парадокси, от които зависи преобръщането на енергетиката, там ги няма. Там почти не открихме систематично питане защо цената на тока е толкова ниска. Нещо повече, когато през май миналата година Евростат излезе със съобщение, че цената на тока в България е най-ниска, един вестник, свързан с „Капитал”, излезе с публикация, че България има най-високата цена на електроенергията, с подзаглавие, че разбира се, това било така спрямо доходите на домакинствата.

  Какво е обяснението ви за това медийно поведение?

  Иван Чалъков: Особено в последния период се оказа, че „Икономедия”, собствениците на в. „Капитал”, също влизат в енергетиката, във възобновяемите енергийни източници и в продажбата на ток, произведен от тях. Така че те също имат интерес от голямото потребление на електроенергия, от откупуване на скъпия ток от възобновяемите източници и пр. Съгласете се, че не може цената на тока от АЕЦ „Козлодуй” да бъде 6 или 8 ст. на киловатчас, а цената на тока от една вятърна централа да бъде 87 ст. – тоест 15 пъти по-скъп. Последното увеличение на тока дойде от това, че ние трябва да плащаме по няколко процента от нашите сметки, за да дотираме вятърните паркове. Има реална опасност олигархията да обсеби този бизнес, както стана през 90-те години с ремонтите, и държавата да взима средства от данъкоплатците, за да ги разпределя между петте големи собственици на ветропаркове. Тоест непрекъснато се създават условия за монопол, за пренасочване на капитали в енергетиката. В. „Капитал” всъщност не си постави за цел да отиде докрай и да разкрие тези неща.

  Иво Христов: Другото, което се оказа много интересно, е това колко измамно звучат клишета като демонополизация, децентрализация, либерализъм. Представете си цялата парадигма на либерализма и неолиберализма в Източна Европа и по-специално в българския контекст. Това са едни слаби общества без защитни сили. Представете си, че двама души, единият от които е трениран спортист от 20–30 години, а другият почти не е влизал в басейн, трябва да преплуват едно и също разстояние. Идва съдията и казва: „Сега ще дам изстрел със сигналния пистолет, след което ви давам пълна свобода и ви поставям при равни условия всеки да плува кой както може”. Хайде познайте за кого всъщност работи съдията. Истината е, че целият този дискурс лепна идеално не само на българската, но и на руската олигархия. Оказа се, че целият този римейк на неолиберализма много добре обслужва олигархията, защото в мътната вода най-добре се лови риба. А хамсиите – те просто бяха изядени в условията на този преход. Чувам, че някои хора чак сега са прочели в пълнота Милтън Фридман, който казваше в началото на 90-те години: „Приватизирайте, приватизирайте, приватизирайте”. Кой знае защо обаче тези хора пропуснаха нещо друго, което беше казал навремето известният икономист: „Първо гарантирайте правовия ред и институциите”. Знаете ли, българският преход метафорично ми прилича на някаква банда, която е решила да ограби склад. Какво прави тя? Първата й работа е да махне телените ограждения и бариерите, след това да подкупи пазача или да го гръмне, и накрая да започне да изнася. Същото се случи с нашия преход – бяха премахнати всички защитни механизми на обществото. И всичко това беше представено като либерална реформа, като дерегулация, като оттегляне на държавата.

  * Доц. Иван Чалъков е роден в Пловдив. Завършил е социология в Софийския университет през 1984 г. През 1988 г. защитава докторат по социология на познанието в Института по социология на БАН. От 2004 г. е преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“.

  * Иво Христов e роден през 1966 г. в Киев. Завършил е право в СУ „Св. Климент Охридски“. Доцент, доктор по социология. Дългогодишен главен експертен сътрудник на Комисията по правни въпроси в 38-ото, 39-ото и 40-ото народно събрание. Ръководител на катедра „Социология на науката, технологиите и иновациите“ в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.

  Иван Чалъков и Иво Христов са сред авторите на книгата „Мрежите на прехода: какво всъщност се случи в България след 1989 г.“, която ocвeтявa „cкpититe пoлeтa“ нa пpexoдa и oчepтaвa дeйcтвитeлнитe влacтoви цeнтpoвe (кaтo cpeщaнe и пpecичaнe нa paзлични мpeжи). Наскоро от печат излезе тяхното изследване „Черните дупки на българската енергетика” за сенчестите практики в енергетиката, захранващи политическата корупция и олигархичния тип управление в България.

  
  http://www.glasove.com/

• Т.Бойчев пише до НС: Искам Вашата подкрепа и морална гражданска позиция

  Гражданинът Тодор Бойчев, който се отказва да плаща държавни такси през частни банки и за който вече неколкократнно писахме (вижте линк) е изпратил до НС и медиите следното отворено писмо.

  Чрез Председателя на 41-то Народно събрание, г-жа Цецка Цачева

  Открито писмо до Народните представители от 41-то Народно събрание

  Уважаеми Народни представители,
  Случаят „Николов” от Варна и случаят „Бойчев” от Хасково, свързани с не издаването на български документи за самоличност, е тест за демокрация и за европейското развитие на Република България.

  “Законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя”, пише в чл.19, ал.2 от Конституцията на Република България.

  От 15 октомври 2010г. Министерство на вътрешните работи провежда не последователна политика по издаването на българските лични документи.

  Какво се получава на практика?
  1. Дирекция „Български документи за самоличност” при МВР отговаря на Тодор Бойчев, че държавните такси по издаване на българските лични документи могат да се заплащат с държавни таксови марки.

  2. Областна дирекция на МВР-Хасково признава държавните таксови марки като платежно средство, но изисква от Тодор Бойчев да представи разписка, че приходът от закупуването на държавните таксови марки е постъпил по набирателната сметка на МВР-Хасково, създадена за тази цел. Това се вижда от писмо на Петьо Петров- директор на Областна дирекция на МВР-Хасково, регистрирано под №2143/27.01.2011г..

  3. От друга страна на електронния сайт на МВР се казва така: Въпрос: Възможно ли е таксите за издаването на новите български лични документи да се заплатят с държавни таксови марки?
  Отговор: Държавни таксови марки не могат да бъдат ползвани за заплащане на държавните такси, определени за издаване или подмяна на български лични документи по ЗБЛД.

  4. От друга страна министър Цветанов, посочва на Светлозар Николов от Варна, че същият не е представил документ за платена държавна такса, а същият е представил декларация с налепени държавни таксови марки.

  Позицията, която министър Цветанов заема по издаване на български лични документи, е ограничена само в посока на лобиране на банковите разплащания в МВР, което практически се получава.

  Министър Цветанов, не зачита Закона за държавните такси, който единствено регламентира заплащането на държавните такси, а специалния закон-Законът за българските лични документи, указва, че събираните такси постъпва по отделна сметка на МВР.

  Министър Цветанов, не зачита основните положения на нашата конституция, че законът създава и гарантира на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитава потребителя.

  Българският съд в лицето на Административен съд-Хасково издава разпоредителни документи за плащане на държавни такси по банков път, но не знае законното основание на това разпоредително действие плащане по банков път на държавните такси, т.е съмнение в банково лобиране.

  Българският омбудсман Константин Пенчев не защитава нашите права, а плахо лобира един вид. От неговите изяви не се вижда защитната му позиция на правозащитник.

  Единствено министър Дянков намери сили да изкаже позиция, свързана с плащането на държавните таксови марки, и да каже ясна позиция пред българското общество, за което лично му благодаря.

  Уважаеми Народни представители,
  Защитете правата ни на български граждани, моите и на Светлозар Николов от гр.Варна, да имаме право на свободен избор като потребители, да заплащаме държавните такси в съответствие със законно одобрените платежни средства, сред които са държавните таксови марки.

  Държавните таксови марки и плащането в брой са единствените законни способи за заплащане на държавните такси, според чл.2 от Закона за държавните такси, а не банковото разплащане.

  Министерството на вътрешните работи ни ограбва, като българските граждани плащат „солени” комисионни при извършване на административни услуги, при това изключително държавни услуги.

  Конфликтът на МВР с мен и Светлозар Николов от гр.Варна по издаването на български лични документи подкопава доверието на гражданите към държавата.

  Аз искам от Вас моралната позиция, като граждани на Република България, дали клетва в името на Република България.
  Аз искам от Вас Вашата подкрепа, като граждани на Република България, дали клетва в името на Република България.

  Подпис:/електронен подпис/
  Тодор Георгиев Бойчев,
  гр. Хасково, ж.к. “Орфей”, бл.11, вх.А, ап.15,
  e-mail: [email protected]
  24 февруари
  Гр.Хасково

• Старо куче в сектор „Г“

  Даниел Беловарски е един от най-култовите привърженици на ЦСКА от старата генерация на сектор „Г“. Дани Гумата, както го знаят възрастните цесекари и левскари, е роден в петък, 13-и. По този повод обича да казва къде на сериозно, къде на шега, че е горд и радостен от този факт, докато майка му е плакала с глас от фатализъм.

  Освен запален фен на „армейците“ е такъв и на хевиметъла и хардрока. Луд е по AC/DC в най-силните им години с легендарния беквокал Бон Скот. Други любими негови банди са Judas Priest, Motorhead, Ozzy Osbourne, SAXON, Manowar и Megadeth.

  Зараждането на „червената“ идея

  „Червената“ страст в Беловарски пламва по доста любопитен начин и в тон с неговия характер.

  „Аз съм човек с глава на раменете, който не свикнал някой да му казва какво да ям, как да се обличам, от кой отбор да съм. Винаги гледам да съм наобратното на другите, малцинство. Израснал съм в ж.к. „Лагера“, близо до ГУСВ, като по онова време там имаше само фенове на Левски и Славия. Тогава идва един левскар и почва да ме бие ако не викам: „Само Левски“. Така си казах, че след като този – лошият, е левскар, аз трябва да съм обратното на него, т.е. цесекар. После по приказки оттук-оттам разбрах, че левскарите много мразят ЦСКА“, разказва Беловарски.

  „Бях на 6 годинки, когато се прибирам у нас и казвам на дядо ми, който беше военен танкист, старшина в Княжево: „Дядо, аз съм от ЦСКА! Ти от кои си?“. „И аз съм от ЦСКА, те са армия“, отвърна ми той. И аз като чух, че те са армия, викам: „Върхът!“, защото аз мечтаех да бъда военен. Марширувах с неговите ботуши и униформи. Впоследствие питах майка ми от кои е, а тя ми отвърна, че е от ЦДНА. Обясни ми, че е това е старото име на ЦСКА. Тя е била в ученически пансион в 7-8 клас до Спортната палата и понеже стадионът е наблизо, е ходела с вуйчо ми редовно на мачове. Там те са викали: „Динамо-паднамо, Динамо в чувала!“ И майка ми е замеряла левскарите с гнили ябълки!“, спомня си Гумата.

  „По-късно разбрах, че Левски е отборът на милицията, а с милиционерите всеки ден проблем. Играехме на топчета пред 25-о училище „Петър Берон“. Идва кварталният и ни се кара, като казва, че това е хазарт. Ние залагахме по една стотинка. Тогава си казах, че милиция е синоним на проблем. Автоматично намразих Левски, Левски-Спартак и т.н.“, аргументира се Беловарски.

  Първи стъпки на трибуните

  Гумата отива за първи път на мач през 1976 година на Левски – ЦСКА. Въпреки че чак на 12 прави своя прощъпулник по стадионите, го прави абсолютно сам.

  „Гледам мача по телевизията, гледам препълнен стадион „Васил Левски“. Качих се на трамвай №19, за да стигна до Строителния. Оказвам се пред сектор „Б“. Аз тогава малко детенце, не знам кои са там. Чувам крясъци отвътре и си казвам, че тук трябва да се влезе. Беше вече 75-ата минута, а ЦСКА водеше с 3:0. Влизам в сектор „Б“ и все едно бях в страната на Пипи-Дългото чорапче – така както във филма имаше едни брадясали и грозни пирати, така и тук. Видях някакви брадясали, потни  и мръсни канибали с някакви сини парцали и сини ленти на главите. Все още не бяха пуснали раираните шалове, това стана 1978-1979. Всички те крещяха и псуваха, с което ми се затвърдява мисленето, че левскарите са лошите. Отсреща ЦСКА имаше малка агитка от да речем 2000 души. А целият стадион беше „син“ отвсякъде. После дадоха дузпа на Левски и стана 3:1. Там не смеех да кажа, че съм от ЦСКА, защото бях такъв само на приказки – нямах нито шал, нито знаме, а и бях малък. Ако кажа, ще ме смачкат“, искрен е Дани.

  „След като се прибрах щастлив у нас, от следващата седмица започнах да ходя сериозно на мачове и научих, че агитката на ЦСКА е от другата страна. Понеже идвам откъм „Красно село“ и ми е по-далеч, като тръгвах на мач с Левски и минавах през „син“ квартал, се дегизирах – отгоре слагах син шал, а червеният ми бе на кръста. Винаги носех по 2-3 шала, минавах метър. Събирах агитка, за да сме повече. Като се качвах в трамвая, гледах да съм по средата, защото ако видя някой съмнителен поглед или групичка в единия край, да тръгна към другия“, добавя Беловарски.

  Челни сблъсъци с левскари

  Сериозните му срещи с фенове на Левски започват с преместването му да живее в „Надежда“, блок 244 през 1978 година. По това време Беловарски спокойно се разхождал с рокерски якета и шалове на ЦСКА, но се оказало, че в квартала всичко живо било от Левски.

  „Веднъж влизам така облечен в Младежкия дом в „Надежда“ и музиката спря. Наобиколиха ме и започнаха да ме питат: „Ти чорбар ли си?“ Викам им, че съм. „И какво като си чорбар? В „Надежда“ чорбари няма и ако дойде такъв, не е излизал жив“. Извадих си паспорта, показах им, че там живея и оттогава никой не ме е пипнал с пръст. Оттогава, само защото живеех в блок 244, го нарекоха „чорбарският блок“. Освен мен имаше още шест цесекари, като въпросният блок бе от седем входа от по осем етажа. Абсолютен миноритет“, твърди Дани.

  Той обаче си имал сериозни неприятности след едно дерби, което по негови спомени било дебютно за Спас Джевизов, реализирал за 1:1. Шест души се прибирали с трамвая и били причакани пред блока от точно 31 левскари.

  „Те слезли една спирка по-рано, а един от левскарите знаеше къде живея. Решили да ни направят капан. Стигаме до блока, като трима души бяха от моя вход. Левскарите обаче били в друг съседен и за малко не удушили наш човек. На влизане в асансьора притичаха трима оттам. Аз ходех на мачовете с верига от колело и я размахах. Успях да ударя един по челото и друг по рамото. Това ме спаси. Качих се с асансьора на 8-ия етаж, където живеех, влязох си и залостих вратата. После отгоре преброих – бяха точно 31 левскари. Това беше едно от най-кофтите преживявания“, споделя Беловарски.

  Той си припомни и друг случай – в близост до Сточна гара след поредното издание на „вечното дерби“ е попаднал на група левскари. Тогава той ходел с червено-бял чадър и наръгал един от тях, който паднал долу.

  „Другите се изплашиха, а аз като бивш лекоатлет, който бързо бяга, успях да се измъкна“, добавя Гумата.

  Една от най-големите му битки с левскари е след мач с… Ботев (Враца) в началото на 80-те години.

  „Преди един мач с Ботев (Враца)  ядем и пием с врачани. Те са и фенове на ЦСКА. Трябваше им победа, за да останат в „А“ група, докато нас ни устройваше и равен, за да станем шампиони. След края на мача на гарата бяхме две купета цесекари. Наобиколиха ни левскари, дошли от Мездра, и ни скачат. Ударих една глава на един и автоматично легнах по гръб между коловозите и придърпах тоя към мен. Онези скачат отгоре и скинарски бой – шутове с кубинки. Аз обаче държа този, на когото ударих глава и така се пазя, защото те ритаха повече него. Така го държах плътно 30-40 секунди, а онези блъскат отгоре. По този начин може да издържиш максимум 2-3 минути, но изведнъж всички се разбягаха. Някакъв старшина минал, видял, че се бият хора, свалил си колана и започнал да налага тези, които ме ритаха. Бях само с разбит нос, но успях да се върна с трофей – един синьо-бял шал. Мен не ме хвана яд, че съм отнесъл няколко тупалки, а че с един от левскарите ядохме и пихме преди мача, а след него сложил синия шал и ми скочил на бой“, обясни Беловарски.

  „Покръстване“ на левскари

  Дани Гумата с гордост разправя как, след като му се е разнесла славата, че е от ЦСКА, от съседните жилищни кооперации идвали при него левскари, за да станат… цесекари. При това през 1979, когато „сините“ стават шампиони.

  „Дойдоха няколко души при мен и ми казаха, че искат да ги „покръстя“ да станат цесекари. Това може да го потвърди Бончо Китаеца! Аз ги гледам тъпо и ги питам: „Що бе?“. Те ми викат, че съм бил готин, печен, не ми пукало. Освен това известните по това време левскари като Облака и Кукуша ги биели и им взимали шаловете, за да ги продават на провинциалистите. Та аз ги „покръствах“, като им задавах въпроси от типа на „Кой е шампион“, а те отговаряха: „ЦСКА!“. После те си изгоряха ритуално сините шалове“, уверява Беловарски.

  Проблеми с „милиционерите“

  Неминуемо Гумата е имал и проблеми с полицията, която в онези времена бе милиция. Заради нея той изпуснал мач с Левски през 1986 година, точно когато се е уволнил от казармата.

  „След уволнението ми с един пич на едно дерби да пием бутилка мастика целите облечени в червено пред сектор „Б“! Пеем си: „ЦСКА шампион!“. Дойде една джипка и ни прибраха. Но те не ни прибраха, защото провокираме левскарите, а защото пием алкохол на обществено място. Сложиха ми едни белезници, вкараха ме в изтрезвителното, а на сутринта преди да ме пуснат да си отида, ми искаха 15 лв. Изпуснах мача, а и вонях на мастика цял месец…“, разказва той.

  Той е попадал в районните полицейски управления и за горене на сини знамена, като дори е „празнувал“ Нова година в един от участъците.

  „Тогава към 19-20 часа гонеха от Парка на свободата всички заради зарята и да не пострадал някого. Няколко цесекари седим там и си пием евтина ракия. Запалили сме купчина левскарски шалове и знамена, и се топлим. Идва един милиционер и ни вика: „Защо горите наш флаг?“. Аз му казвам: „Веднъж казвате, че Левски не е отбор на милицията, а сега ваш флаг“. Натовари ни всички, закараха ни в Първо районно и ни пуснаха в 0:15, след като дойде Нова година“, признава Беловарски.

  Дани се сеща и за един доста куриозен случай покрай езерото „Ариана“. В близост до него фен на ЦСКА извадил химикалка и я забил в задните части на милиционерска кобила. Оттам органите на реда започнали да го гонят и да бият с палки наред, като една попаднала в гърба на Беловарски.

  „Гърбът ми беше лилав 6 седмици. Удари ме милиционер от въздуха, който яздеше кон“, пояснява Гумата.

  Спомени от мачове

  Беловарски не може да открои конкретен паметен мач, но споделя, че най-добрите победи на ЦСКА над Левски са с един гол разлика.

  „Тогава най-боли. Когато бием с много или паднем с много, просто си знам, че сме били много по-силни или много по-слаби. Един от най-лошите ми спомени е скорошен – на „Армията“, когато паднахме с 0:1 в 94-ата минута (ЦСКА – Левски 0:1 за Купата на България през 2003 г. след гол на Мануел Мендоса – бел. ред.). Хубавите мачове бяха 70-те години“, признава той.

  За дербитата от последните 10 години той е на мнение, че всички са уредени.

  „Убеден съм, че всичко е наредено. Не може да имаме например 13-14 голови положения в един мач и той да завърши 0:0 или 1:1. Особено по времето на Божков и след него има толкова много наредени мачове“, сигурен е Беловарски.

  „За мен мачът с Левски не е дерби, а е като мач със Сливен или Берое. Естествено, загубата винаги боли. Тях съм ги запомнил, че дори да паднат 29 мача, ако нас ни бият, цяла година ще ми го напомнят. За мен е най-важно да се постигне крайната цел. Дори когато са ни били 7:2, станахме шампиони. Тях това не ги интересува“, казва за финал Дани Гумата.

  Интервю на Павлин Неновски</em>
  Източник: http://www.sportcafe.bg/
  

• <<
• 1
...
• 335
• 336
• 337
• 338
• 339
• 340
• 341
• 342
• 343
• 344
• 345
...
• 414
• >>