Всички авторски страници

Авторски

• Градски войни в нета за най-големите забележителности на България

  Ново преброяване запали народа. То е за топ 10 на чудесата в България. Първото по рода си гласуване у нас, организирано от „Стандарт“, предизвика истинска война в нета.

  Кметове и губернатори призоваха земляците си да кликат на адрес www.standartnews.com за местните забележителности.

  Националният вот трябва да определи топ 10 на най-значимите културно-исторически и археологически обекти. Те ще влязат в специална програма на правителството за приоритетно финансиране на инфраструктурата край тях.

  След първите два дни най-често на върха се редуваха Перперикон и Созопол. След апел по шуменските радия Плиска и Преслав тръгнаха нагоре. Голямото кликане ще продължи до 16 февруари.

  Първият по рода си вот у нас е организиран от „Стандарт“. Той е част от кампанията ни „Чудесата на България“. Целта е да направим нова карта на най-значимите културно-исторически обекти у нас. Идеята е чрез национално гласуване да определим топ 10 на родните съкровища и да настояваме пред държавата за приоритетно финансиране на път и указателни табели до тях, както и на паркинги и информационни центрове.

  Перперикон срещу Созопол бе резултатът от надпреварата днес, на втория ден от старта на голямото кликане. Пълна мобилизация на местни медии, администрации, историци и археолози обявиха в отговор Шумен, Плиска и Велики Преслав. Вестниците „Шуменска заря“ и „Топ новини“ агитираха своите читатели в онлайн и печатните си издания да гласуват за шуменските исторически забележителности в сайта на агенция „Стандарт нюз“. От ефира на Радио Шумен директорът на регионалния исторически музей Георги Майсторски отправи апел към всички шуменци, които имат достъп до интернет, да гласуват всеки ден, за да извадят местните чудеса на първите места. Всичките му колеги – историци и археолози, също призоваха приятели и познати да отделят минута за вота.

  Стените във Facebook почервеняха от агитация вчера, когато стана ясно, че Перперикон води. „Гласувайте за историческите обекти в Шуменско“, призова своите 2279 приятели в социалната мрежа депутатът Четин Казак. Ковачът на шампиони, както е известна сред ученици и родители преподавателката по информатика Бисерка Йовчева, също „зариби“ приятелите си в социалната мрежа да гласуват за Шуменската крепост, Мадарския конник, Плиска и Велики Преслав. Десетки шуменци последваха примера им и само за половин час гласуването „вкара“ и четирите туристически обекта от региона в топ 10. Предния ден те бяха на доста по-задни места.

  Кметът на Велики Преслав Димо Бодуров започна агитация сред администрация и граждани. „Трябва да влезем в десетката, защото в региона са съсредоточени емблематични за историята ни места“, аргументира се Бодуров. Заради оспорваната надпревара вече са се оформили и негласни коалиции, научи „Стандарт“. Мощното интернет лоби на Перперикон е предложило подкрепа и за шуменските светини срещу вот за свещения град на Дионис. Анализът на междинните резултати обаче показвал, че привържениците на Перперикон не спазват обещанието си и сега шуменци насочват вота си само за своите си исторически обекти, като умишлено не гласуват за светилището край Кърджали. В края на деня дори стана ясно още, че в общинската телевизия „Шумен“ от днес всеки ден по обед ще гостуват историци, които да агитират съгражданите си да гласуват за местните светини.

  Битката за топ 10 на светините у нас се променя всеки час. В сряда например, когато бе даден старт на вота, цял ден Созопол и остров Св. Иван, където бяха открити мощите на Йоан Кръстител, не успяха да стигнат дори до 20-о място в класацията. Днес на обяд обаче те бяха номер 1. Недоволни от резултатите обаче от Кърджали за 20 минути обърнаха гласуването и отново направиха Перперикон първенец. „Изоставаме, гласувайте“, си разпращаха парола в скайпа търновци и трескаво се опитваха да върнат второто място на Царевец.

  Още за Чудесата и битката за тях четете във в. „Стандарт“

  Източник: http://www.standartnews.com/

• Българчето, което пее с Бочели в САЩ

  Автор: Пепа ПЕТРОВА

  “Кой е този младеж, който пее като Карузо, облича се като Спилбърг и има красиво лице като Леонардо ди Каприо?” С тези думи учителят по опера Кларк Харис в Лос Анджелис посреща всеки път на урок малкия Антъни-Булгари Гопов, българчето, което пя на два концерта с великия Андреа Бочели в навечерието на Коледа.

  Единият беше на 10 декември в Ел Ей, а вторият – на следващия ден в Лас Вегас – родният град на 8-годишния Антъни. Малкият упорито върви по славните стъпки на майка си – Рамона Димчева, която навремето е била най-малката циркова звезда в България (едва 10-годишна) и цирковата си кариера приключва в САЩ и тук хвърля котва.

  Булгари не обича да лежи на старата слава – успех с Андреа Бочели, затова вече има маркирани в програмата си цели 5 представления в мюзикъла “Чарли Браун” в театъра на Санта Моника през февруари 2011 г. Неговите уроци по музика са ежедневие, но и в къщи не спира да извива глас. Малкият чаровник от Лас Вегас може да бъде забелязан на всевъзможни места из Меката на хазарта – от шоу с Памела Андерсън, в която е влюбен до уши, на тренировки по карате, на уроци по голф или да подрязва бащиното лозе в огромния двор на фамилната къща в Лас Вегас. Родителите му от години шашкат американците, показвайки им, че пустинята може да дава сочно грозде, стига да го гледаш с мерак. “Koгато Антъни беше на три годинки, засадихме лозите, за да го учим на трудолюбие. Беше толкова малък, а почти сам засади пръчките. После го научих да ги подрязва и да ги копае, но брането му е най-любимо. Дори викахме агроном да му покаже как точно да подрязва, за да дава лозето възможно най-добра реколта. До вино не стигаме, защото обикновено Рамона раздава гроздовете на съседите”, разказва бащата на младия талант Димитър Гопов.

  Запаленият фен на рап музиката се връща в спомените и издава, че благодарение на неговата настойчивост и постоянство Антъни се появил на бял свят. “Цели 7 месеца ухажвах Рамона, а тя дори не искаше да говори с мен. Какво ли не опитах, нищо не помагаше. Накрая видя, че съм сериозен и склони. Предполагам, че най-много се е колебаела заради нашата разлика – аз съм десетина години по-млад от нея. Още щом я видях, много я харесах – умна, интелигентна и тактична”, не крие все още възхищението си от половинката си Димитър. По онова време Рамона върти магазин, а той кара такси в Меката на хазарта. После двамата започват като брокери на недвижими имоти във Вегас. Но светът на Рамона и Димитър се върти предимно около сина им Антъни Булгари. “Физически Антъни прилича на мен, но неговата душевност е изцяло на майка му. Учим го да прави всяко нещо с мерак и табиет. Едвам проговори и вече знаеше, че “Който не работи, не трябва да яде”, разказва Димитър. “Антъни е по-едър от другите деца и го съветваме да не се бие, защото с голямата сила идва и голямата отговорност, но след като похапна няколко пъти бой от децата в парка, решихме да го запишем на карате”, разказва за сина си Рамона, която си спомни, че малкият започнал да слуша Павароти, когато бил едва на 18 месеца. Дори предпочитал концерта на великия тенор във Виена пред разни лигави детски филмчета за мечета и пеперуди. А на три години пропял опера, гледайки по телевизията полицай, оцелял в атентатите след 11 септември, който от чудо пропял арии.

  Рамона изцяло следва желанията на детето си, защото вярва, че то е новата генерация деца и знае какво прави и накъде е тръгнало. Дори не го лишава от ежедневната му доза шоколад. “Обожава го. От малък му давам да си похапва”, не крие майката.

  Преди 3 месеца Антъни, Рамона и Димитър се разделят принудително – малкият е приет в елитна детска музикална група в един от баровските квартали на Лос Анджелис – Пасифик Палисейдс. “Дори не се замислих дали да зарежа Вегас, където се установих цели 2 десетилетки. Радвам се, че сега, след участието на детето ни с Бочели, баща му разбра защо го направих. Искам да дам на малкия шанс, защото смятам, че има бъдеще с пеенето. Онази вечер – на концерта на Бочели, и трите големи екрана в залата на “Стейпълс център” показваха топлата усмивка с трапчинките на моето дете. По време на изпълнението му си казах, че всички жертви от моя страна имат смисъл. Не се отказвам лесно от мечтите си. През 1985 г., когато бях акробат в цирка в България, изпратих 100 оферти до чуждестранни циркове. Обадиха се от “Варгас” в Калифорния, че съм одобрена. Минах през иглени уши в комунистическо време, но дойдох в САЩ. Ние, емигрантите, сме оправни хора”, издава формулата на успеха Рамона, чийто баща Сава Димчев беше един от най-талантливите циркови артисти – навремето започнал кариера в прочутата трупа “Добрич” и стигнал до награди и отличия от много международни фестивали.

  “Татко направи и трите си деца артисти. Аз се оказах най-малката циркова артистка в България през 1970-а, бях на 10 години. Един ден, след успешни гастроли в Америка с цирк “Ринглинг”, трупата се завърна в България и поради семейни причини татко търсеше партньорка, бяха 4-ма мъже в трупата и нямаха момиче. Когато – за мое най-голямо щастие и изненада – ме взеха в трупа Димчеви, вече знаех, че всичко зависи от моето трудолюбие”, връща се в славните си времена Рамона, която предава всички добродетели на Антъни Булгари.

  Източник: BG WORLD
  http://www.bgworld.net/

  

• Тръгват ли арабските общества по своя път към демокрацията

  Автор: Мохамед Халаф

  Онова, което виждаме в Тунис, Египет, Йемен, Алжир и Судан, е израз на невъзможността да бъде увековечен застоят, толкова характерен за нашия регион.

  Двадесет години след разпадането на Съветския съюз и отхвърлянето на комунизма от европейските общества арабският свят продължаваше да живее във времето на студената война.

  Арабските страни продължаваха да бъдат управлявани от диктаторски режими и да бъдат под полицейски контрол, като управляващите елити се изолираха от тенденциите в света. Така този регион стана нарицателен за упражняването на насилие и насаждането на страх и подчинение сред гражданството. Въведените под един или друг предлог режими на извънредно положение бяха продължавани в течение на десетилетия и се превърнаха в обичайна норма.

  За положението допринесе фактът, че арабският регион поради най-големите си петролни залежи представлява особен интерес за великите сили и има централно значение в световната геополитика. Това на свой ред бе експлоатирано от

  диктаторите, които използваха западните опасения
  
  че единствената им алтернатива са ислямските фундаменталисти и че всяка промяна би довела до застрашаване на западните интереси.

  Това като че ли безкрайно запазване на статуквото обаче имаше своята висока цена. Благодарение на характерния за арабските народи висок демографски ръст и нарастването на армията от младежи с университетско образование възникна социална прослойка, която настоява за по-добър живот и заетост.

  Управляващите режими са изправени пред избор – да увеличат работните места и да насочат усилията си към задоволяване на всекидневните нужди на хората или да укрепват полицейския апарат, с чиято помощ да предотвратяват потенциални бунтове. Затова сега бъдещето на управниците в района до голяма степен ще зависи от това на коя алтернатива са заложили.

  Подобряването на социално-икономическото положение изглежда трудна задача за режимите, които разчитат предимно на огромния репресивен апарат. Те са неспособни да осъществят коренните промени, за които настоява младежта и които не се ограничават единствено с искането за работа, а представляват и политически искания за подобряване на държавната администрация и отхвърляне на системата на еднопартийното управление чрез въвеждане на демократични процедури, свободни избори и предоставяне на основни свободи, т.е. всичко онова, от което въпросните режими се опасяват най-много.

  Трудно е да се каже как ще се развие арабската сцена след бунтовете в Тунис и Египет, тъй като все още няма яснота в развитието на ситуацията в тези две държави. А освен това противниците на промените, особено в Египет, все още не са разкрили всичките си козове. Затова най-важният въпрос е каква роля ще изиграе египетската армия при определяне политическото бъдеще на страната, както и още по-важният въпрос –

  каква ще бъде ролята на военните във всички арабски страни
  
  в които елитите и техните партии се опасяват от разпространението на младежки бунтове.

  Трябва да се подчертае, че сегашните събития вече доведоха до резултати, които по един или друг начин ще повлияят върху региона независимо от по-нататъшния ход на процесите в двете страни. Единият урок е, че не е възможно да бъде продължен животът на онези режими, които пренебрегват своите народи и заличават ролята им, игнорирайки техните искания за работа, достоен живот, участие в обществено-политическите процеси и по-справедливото разпределение на богатствата и ресурсите, които са узурпирани от политическите и свързаните с тях олигархични мафии.

  Друг урок е, че не е приемливо да се търпи 30-годишното управление на един Мубарак и 42-годишният режим на един Кадафи, както и плановете им да бъдат наследени от собствените им синове – съответно Гамал и Сайф ал Ислам. Такъв пример вече имаме в Сирия, където дългогодишният президент Асад бе наследен от сина си Башар.

  Вече не е възможно да се пренебрегват обществените интереси чрез предоставянето на културните институции на ислямските общности срещу тяхното деполитизиране, което на свой ред води до културна закостенялост и до

  подчиняването на обществения живот на религиозните догми
  
  Тази политика напълно парализира обществения живот, ограничавайки го до религиозни лозунги и пропагандни призиви за противопоставяне на културното нашествие на западния империализъм и ционизма.

  Бунтовете в Тунис, а след това и в Египет показаха, че не са прави онези, които твърдяха, че политическият ислям и неговите партии са единствената алтернатива на тиранията. Това пролича от факта, че религиозните идеологически призиви отсъстват от лозунгите на протестиращите, които са фокусирани върху понятия като справедливост, свобода и достоен живот. Подобна тенденция ознаменува отслабването на притегателната сила на идеологиите, свързани с арабско-израелския конфликт, както и на ислямистките тези.

  Това обаче

  не означава, че трябва да се подценяват усилията на ислямистите
  
  и радикалните елементи, които биха искали да използват протестите за техните тясно политически цели.

  Онова, което показаха събитията в Египет, а преди това и в Тунис, е краят на политическите партии в цялото им разнообразие – либерални, религиозни, националистически и левичарски. Недоволството на образованата младеж беше канализирано чрез интернет и социални мрежи като „Фейсбук“ и „Туитър“ и се превърнаха в мощно оръжие срещу диктатурата, издигайки призивите за свобода и демокрация.

  В обобщение може да се каже, че както арабските режими, така и техните народи са изправени пред сериозен избор. Те не виждат ясен път и нямат категоричен избор как да излязат от кризата, тъй като всяко решение има висока и дори болезнена цена.

  Онова обаче, което може да се каже със сигурност, е, че връщане назад не може да има. Народите в региона поеха по пътя на промените и демокрацията и ако успеят да наложат своята политическа воля, това ще помогне и на Запада да играе по-конструктивна роля в този процес.

  Източник: Дневник

  –––––-
  *Авторът е иракски журналист, кореспондент на кувейтския вестник Аl Watan

• О, Бог не види ли?

  Публикуваме този материал от г-н Живков, писан преди почти 3 години, с успокоението „по добре късно отколкото никога“.

  Автор: Цанко Живков

  От поколението съм, което като гимназисти в предвоенна капиталистическа България носехме черни или тъмносини униформи, с висока яка, опираща брадата, и само за едно незакопчано копче, получавахме намаление на поведението (наказание с тежки последствия). На левия ръкав бяхме с ученически номер и това никак не подравяше достойнството ни.

  Не знаехме какво е вечерно кино или театър, нощна дискотека или клуб, защото имахме строг вечерен час. И въпреки тия ограничения (или благодарение и на тях) станахме хора, граждани родолюбци. Защото имахме всекидневната грижа и пример на родителите си – бащите ни печелеха достатъчно, та майките ни не работеха, а вършеха голямото си възпитателно дело. Учителите ни бяха отлично подготвени и също така отлично платени. Защото в скаутската организация ни учеха всеки ден да вършим добри дела; и не на последно място (а може би на първо) – защото в прогимназията ни преподаваха вероучение, а в гимназията религия и отрано разбирахме, че над всяка човешка постъпка и дори помисъл съществува небесен съд и от него не можеш да се скриеш никъде; че има Бог – върховната сила, която знае всичко и съди строго, но справедливо всекиго според делата му. Така преди нас бяха учили и възпитавали стотици поколения и колко трудно и сложно е туй начинание, може да се види от скромните все още резултати в изпълнението на Десетте Божи заповеди и на повелите от Христовата проповед в планината.

  Но след 1944 г. заграбилите властта малоумници провъзгласиха, че Бог не съществува; че религията била опиум за народа, прокламираха за нова вяра атеизма, а на мястото на любовта към ближния, към майка и баща, род и родина – непонятния интернационализъм. Обявиха, че предишното било тирания, монархофашистка диктатура, и дадоха път на безподобна нравствена разпуснатост.

  Днес виждаме резултатите. 10-годишно момче убило с чук възрастна жена. 12-годишно момиче родило дете. 15-годишни от дома в гр. Трън проституират за жълти стотинки. 17-годишен ученик от пернишкия технуким заклал и разфасовал приятеля си. Майки убиват децата си, а синове и дъщери – родителите си. И т. н., всеки ден безброй подобни ужаси.

  В същото време мъдрите не могат да се намъдруват: „Абе трябва ли да въведем религиозното обучение в училищата или не? За кои възрасти? Ама задължително ли да бъде или „свободно избираемо“?

  А през вечер в най-гледаното телевизионно шоу на Дългия се явява един пародиен поп, на когото всяка втора дума е псувня и мръсотия. Заедно с децата гледат го и родителите и се заливат от смях. Гледат го навярно и министрите и депутатите и също се смеят. Най-страшното е, че сигурно го гледат и отците от Светия синод на Българската православна църква и не знам дали се смеят, но съвсем сигурното е, че мълчат като риби. Не може да не го гледа и министърът на образованието, да не знае, че при всяко излъчване на това шантаво шоу присъства и клас ученици от някое от поверените му училища в страната (с негово разрешение ли става това?); децата се заливат от смях, от който ти става гнусно и страшно, а министърът мълчи като пукал и се преструва, че не го засяга. Или то и него развеселява: „Какво пък толкова? Нека да се веселят децата, да се забавляват! Сега всички у нас искат да се забавляват“.

  И както шоуто, така и озверяването ни да не спира!

  – О, спи ли Бог, о, Бог не види ли? – тревожел се е поетът.

  А народът го е казал простичко: „Бог забавя, ала не забравя!“

  Не стигна ли предупреждението, което изпрати на Гологлавия, като го чукна най-напред в очите? Какво ли ще бъде следващото Му напомняне? И не само на Дългия, а и на всички ни?…

  Източник: http://www.pravoslavie.bg

• Български събития в САЩ през 2010 г. (списък предложен от читателите ни)

  Запознайте се с най-интересните, значими и добри събития с българско участие в САЩ за изминалата 2010 година. Този списък може да бъде допълван от вас – независимо, че срокът изтече – единственото ограничение е, че допълнените събития не ще могат да участват във финала на конкурса „Българско събитие на годината в САЩ’ 2010“.  За да не се повтори подобно нещо, ще открием специална тема за ваши предложения за новата 2011 година. Предлагайте събития на редакционния ни имейл още сега, за да имате по-голям шанс за награди.

  Следва списък на събитията за 2010 година

  
  Януари
  „Убийте тази жена“! Моноспектакъл на Светлана Атанасова (Б.Иванова)

  Февруари
  Първият брой на вестник „Българче“ Чикаго (Ж.Кобиларова)

  Март
  Инициативата МАРТЕНИЦА 2010 на училище „Иван Вазов“ в Лос Анджелис (Е.Веселинов)
  Издигане българското знаме в центъра на Чикаго(Консулство)
  Концерт за Националния празник с организатор в-к “България” (Ани Генова)
  Баба Марта и 3-март в “DePaul University“ (Ж.Кобиларова)
  Благотворителен концерт на One Heart Bulgaria в Солт Лейк Сити (А.Чуканова)
  „ЗАЕДНО НА ОСМИ МАРТ“ – ПАРТИТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЖЕНИ В ЧИКАГО (Н. Едрева)
  45-ти Фолклорен фестивал за музика и танци от Източна Европа (Галя Куо)

  Април
  LOOSE LEAF LOUNGE – изложба в Чикаго (Евгения Петрова)
  Лазаровден и Цветница в училище «Дж. Атанасов» (Боянка Иванова)

  Май
  Фестивал „Български дни в Чикаго – пролет 2010» Организатор БАА (Н.Чаракчиев)
  Концерт на българската пианистка Виктория Василенко в Ню Йорк (Василенко)
  Празник на българската култура в Чикаго – организатор ВАНС (П.Стаматова)
  Концерт по случай Деня на славянската писменост и култура – организатор БУ „Джон Атанасов” (Б.Иванова)
  Изложба на български носии в Чикаго – „Български музей Чикаго” (Е.Табакова)
  Новата стихосбирка „Американски тетрадки“ на Пейчо Кънев от Чикаго (Пейчо Кънев)
  В Чикаго гласуват за филм на Илко Давидов (С.Гаспаров)
  Творческа среща с автора на “Яростно в скръбта“ – Иван Бързаков (П.Стаматова)
  «Панаир на Българската книга 2010» стартиран в LA от Бисер Стоянов (Andre Emerson)
  Учреден е СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В USA И ПО СВЕТА (Г.Витанов )
  Награден филм за училище „Джон Атанасов“ – „Гурбетчийство или емигранство – орисия или съдба на българина“ – (М.Илиева)

  Юни
  4-та изложба „Beyond Borders“ (В.Васевски)
  Пикник по случай Деня на детето 1 юни – организатори ВАНС, БАА (П.Стаматова)
  Завърши първият випуск осми клас на училище „Джон Атанасов”- 2002/2010 (Е.Липкова)
  Благотворителна акция за набиране на средства за Дом за сираци „ Св. Николай» (В.Атанасова)
  «Всяко минало е детство» – книга на д-р Севделин (К.Томова)
  Петър Гюзелев “Щурците” на концерт в българската църква в Лос Анджелис „Свети Георги“ (Пепа Петрова)

  Юли
  Паола Божилова с награда в конкурса „Стефан Гечев” на ДАБЧ (Е.Липкова)
  Посещение на фондация „Приятели на Чикаго” в “града на ветровете” (Ив.Сотиров)
  Премиера на романа „Да намериш себе си“ от Добри Карабонев (Калина Томова)
  Събор в „Св. Иван Рилски-Чудотворец“ (Добри Карабонев)
  Денис Йонин – 9 години с награда за рисунка от ДАБЧ (Йонина)
  Фотоизложба с българско участие в Truman Сollege (А.Генова)
  Изложба „Повратната точка” (Turning the corner) в Ню Йорк и статия, публикувана в едно от най-престижните психиатрични списания в света – American Journal of Psychiatry (Чалдъков)

  Август
  Bulgarian-American Olympic Swimmer Wins US Contest (Димитър С.)
  „Български художници зад граница – Чикаго“ с изложба DISCONNECTED (Евгения Петрова)
  Елена Поптодорова встъпи официално в длъжността си – след 9 месеца чакане българската общност си има посланик (С.Каникова)
  Bulgaria’s Nina Dobrev Receives 2 Teen Choice Awards (Десислава С. )

  Септември
  Откриването на учебната година в Чикаго (Мария Илиева – Mutzuna)
  Безплатна доставка на учебници за българските училища в САЩ „Бомар Трейдинг Груп“ (Б.Иванова)
  Слави Трифонов и КУ-КУ БЕНД концерти (С.Гаспаров)

  Октомври
  „Български дни в Чикаго – есен 2010” – организатор БАА (Н.Чаракчиев)
  Българи от Чикаго с награди от ДАБЧ (Никола Чаракчиев)
  Зелено училище в Чикаго (Р.Христова)
  Български фест по изкуства в Грифит парк- Лос Анджелис. Октомври 2010.(Пепа Петрова)

  Ноември
  Новата книга на С. Гаспаров от Чикаго “Врати от небеса или когато Джими Хендрикс беше българин” (Г.Витанов)
  Честване за деня на демокрацията – 10 ноември – вестник „България“ (Х.Русев)
  Д-р Дейвид Веско стана архонт. Единственият българин с подобна висока титла сред всички християни (не само българи) зад граница (Пепа Петрова)
  Българин със специално място на LA AUTO SHOW БМВ одобрили проекта на 21-годишният Александър Алексиев – студент по дизайн на автомобили (Евгени Веселинов)

  Декември
  Българска елха в Чикаго (Кина Бъговска)
  Първата Коледа за училище „Джон Атанасов” в Oakton College (Елена Липкова)
  Празнуване на Коледа – Децата на БУЦ „Знание” превърнаха Празника във вълшебство с Коледна седянка (Даниела Стоянова)
  Рождество Христово (Коледа) в двете православни църкви в Чикаго “Св.Иван Рилски” и “Св. София” (Петър Стаматов)
  Българката Tsveta Kaleynska лидира в конкурса „Miss Diaspora Models International 2010″ (Л.Чуканов)
  Дарения за седемте български училища в Чикаго от Васил Байрактаров, собственикът на “MultiGroup Logistics” (Боянка Иванова)
  Благотворителната Коледна акция на Българското училище “Васил Априлов” в гр. Шарлот, Северна Каролина (Andre Emerson)
  8-годишният Антъни Булгари пя редом с Андреа Бочели на два концерта на големия певец – в Лос Анджелис и Лас Вегас през декември 2010. (Пепа Петрова)

  –––––-
  Б.Р.Този списък може да бъде допълнен по ваше предложение. Оставете коментар или пишете до редакцията ни.

• Днес настъпва Китайската Нова година
  Китайската Нова година ще настъпи на 3 ти февруари

  Китайската Нова година (Чун Дзие) е най-дългият и най-важният празник в източния календар. Тя се нарича  „Лунната Нова година”, ще настъпи на 3 февруари 2011 г. и е „Годината на Заека“. Това ще е началото на 4709 г. от китайското летоброене. Въпреки, че китайския календар традиционно не използва непрекъснато номерирани години, годината вече често се  номерира  –  от царуването на Хуангди извън Китай. Датите на Китайските празници са били винаги загадка за християнският свят. Новата година се определя според китайския лунен календар и е между средата на декември и средата на февруари

  Според легендите, Буда поканил всички животни при себе си, за да отпразнуват Чун Дзие-Китайската Нова година. Дванадесет животни дошли на празника и Буда кръстил по една година на всяко от животните, които го почели. Затова китайският календар е разделен на дванадесет-годишни цикли като на всяка година от цикъла съответства дадено животно. След това Буда нарекъл всеки човек, роден в годината на определено животно да притежава някои от чертите на неговия характер.

  Първият ден от Новата година се нарича Юан дан (утринта на новата година) и започва в 23 часа на пред новогодишния ден, а свършва с изгрева на слънцето. Той се нарича още ФЕСТИВАЛ НА ФЕНЕРИТЕ

  Тогава човек трябва да бъде сред семейството си. Вратата на дома се запечатва отвътре с червени хартиени ленти, след като семейството се събере. През това време на улицата излизат злите духове. За да се прогонят нечистите сили, се бият барабани и се взривяват бомбички.

  По време на празненствата китайците обличат червени дрехи и украсяват домовете си със стихове, изписани върху червена хартия. На трапезата, след като се сипят пет топли ястия, пет чаши вино, пет чаши чай и десет пръчици за хранене за пет поколения предци, семейството се покланя на най-възрастния, на децата се дават пари в червени пликове и всички сядат на масата.На децата се дават „щастливи пари“, в червени пликове. Червеният цвят символизира огъня, който според китайските вярвания прогонва лошия късмет, носи надеждата и упованието на милиони.

  През 2011 г., основните тържества за годината на Заека,  ще бъдат между 3 и 6 февруари.

  Новата година се счита за голям празник за китайците в райони с големи популации на етническите китайци . Те включват тайванския народ, корейци, монголци, Непал, Бутан, Виетнам, и по-рано преди 1873 година  и японската раса.

  Китайската Нова година се празнува също така и в Сингапур, Индонезия, Малайзия, Филипините, Тайланд и други страни.

  

  Китайската Нова година (Чун Дзие) е най-дългият и най-важният празник в източния календар. Тя се нарича  „Лунната Нова година”, наспъпва на 3 февруари 2011 г. и е „Годината на Заека“. Това ще е началото на 4709 г. от китайското летоброене. Въпреки, че китайския календар традиционно не използва непрекъснато номерирани години, годината вече често се  номерира  –  от царуването на Хуангди извън Китай. Датите на Китайските празници са били винаги загадка за християнският свят. Новата година се определя според китайския лунен календар и е между средата на декември и средата на февруари

  Според легендите, Буда поканил всички животни при себе си, за да отпразнуват Чун Дзие-Китайската Нова година. Дванадесет животни дошли на празника и Буда кръстил по една година на всяко от животните, които го почели. Затова китайският календар е разделен на дванадесет-годишни цикли като на всяка година от цикъла съответства дадено животно. След това Буда нарекъл всеки човек, роден в годината на определено животно да притежава някои от чертите на неговия характер.

  Първият ден от Новата година се нарича Юан дан (утринта на новата година) и започва в 23 часа на пред новогодишния ден, а свършва с изгрева на слънцето. Той се нарича още ФЕСТИВАЛ НА ФЕНЕРИТЕ.

  

  Тогава човек трябва да бъде сред  семейството си. Вратата на дома се запечатва отвътре с червени хартиени ленти, след като семейството се събере. През това време на улицата излизат злите духове. За да се прогонят нечистите сили, се бият барабани и се взривяват бомбички.

  По време на празненствата китайците обличат червени дрехи и украсяват домовете си със стихове, изписани върху червена хартия. На трапезата, след като се сипят пет топли ястия, пет чаши вино, пет чаши чай и десет пръчици за хранене за пет поколения предци, семейството се покланя на най-възрастния, на децата се дават пари в червени пликове и всички сядат на масата.На децата се дават „щастливи пари“, в червени пликове. Червеният цвят символизира огъня, който според китайските вярвания прогонва лошия късмет, носи надеждата и упованието на милиони.

  През 2011 г., основните тържества за годината на Заека,  ще бъдат между 3 и 6 февруари.

  Новата година се счита за голям празник за китайците в райони с големи популации на етническите китайци . Те включват тайванския народ, корейци, монголци, Непал, Бутан, Виетнам, и по-рано преди 1873 година  и японската раса. Китайската Нова година се празнува също така и в Сингапур, Индонезия, Малайзия, Филипините, Тайланд и други страни.

  Още по темата Как да посрещнем 2011 – годината на Заека

  
  

  
  
• 3 февруари – Ден на св. Симеон и пророчица Анна. Ден на сеяча.

  Третият Трифонец (3 февруари) ден след Сретение Господне се чества паметта на св. Симеон Богоприимец и на св. Анна. Симеон бил благочестив старец от Йерусалим, който с дълбока вяра очаквал идването на месията Христос. Името “Симеон” на еврейски означава “послушание” или “този, когото чу Господ” Симеон бил един от седемдесетте преводачи на старозаветния текст на Библията от еврейски на гръцки, които египетския цар Птоломей ІІ Филаделф (285-246 г. пр.Хр.) назначил. На Симеона се паднало да преведе книгата на пророк Исаия. И когато стигнал до глава 7 стих 14, помислил, че в еврейския текст има грешка, като е казано: „Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“. Посегнал да поправи думата Девица, но ангел Господен го спрял: „Писаното е точно, затова нищо не поправяй! Ти няма да умреш, докато не видиш с очите си изпълнението на тия думи“. Така на 40 ден по внушение на Светия Дух, Симеон влязъл в храма, взел Иисуса на ръце и извикал: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думите си с миром, защото очите ми видяха Твоето спасение, което си приготвил пред лицето на всички народи, – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля!“ И когато Исус се родил, отецът отишъл в храма и там припознал своя единственБог. В храма била и прор. Анна, която също повярвала в Исус Христос и му служила вярно до края на живота си.

  Достигнал дълбока старост, праведният Симеон се преставил в Господа. За него пишат, че преживял всичко триста и шестдесет години, защото на Бога било угодно да продължи живота на светия старец, за да може той да доживее до очакваната във всички искове многожелана година, в която се родил от Дева Вечният Син.

  Сред народа е известен с името „Стар” или „Зимен Симеон”, „Симеон Бележник”. Сретение Господне и Симеоновден особено много се почитат от невестите и бременните жени под влиянието на християнския мит за Богородица, която за пръв път след раждането на Христос отива в черква на молитва. Зимният Симеоновден се приема за особено лош, тежък, „хаталия”, нишанлия” ден през годината. За да не се родят децата им „симьосани” „лихи”, с „лишанка” – с белези и рани по тялото или сакати (името Симеон в превод от гръцки означава белег), невестите не трябва да работят на този ден. Особено строго се внимава да не режат с нож и ножица, да не шият с игла, да не секат със секира. Спазва се и забрана за сексуални контакти, защото се вярва, че ако се зачене дете през тези дни, то ще се роди със „зашити” уста и пръсти. За здравето на децата си майките раздават питки, намазани с мед. В Родопите този ден наричат „Божа майка” и се празнува от млади, нераждали невести, за да забременеят през годината. Те омесват и изпичат голяма пита, а после я раздават по комшиите. С пръсти се прави кръстен Знак на повърхността на още неопечената питка, като се прищипва ситно, ситно тестото с палеца и показалеца, а в четирите краища на кръста се поставят четири тестени топчици, продупчени по средата с вретено. Опечената питка се разчупва и раздава на кръстопът. А когато поемете къшея хляб, не забравяйте да сторите кръстен знак за себе си, за жената, която ви е захранила, и да й пожелаете :
  “Таз година щипан кравай на ръце, догодина – свидна рожба на сърце Друга пита разчупват пред иконата на Богородица и запалват свещ, пак с молитва да се сдобият с рожба.”

  В българския народен календар на 3 февруари се отбелязва ДЕН НА СЕЯЧА. Лятно-есенното съответствие на Симеоновден е на 1 септември. Двата празника имат за основна идея земеделска идея – разполовяват годината на две: пролетна и есенна оран и сеитба. Народните обичаи повеляват сутринта жените да замесят пшенично тесто и да направят питки, с които захранват ритуално воловете и биволите, с които ще се оре. Приготвят се и малки кравайчета, които се нанизват на рогата им.
  В Северозападна България пред каруцата се коли петел (за “курбан на св. Симеон”). Орачите и сеячите са облечени празнично, а жените обикалят около тях и ръсят жар, за да е спорна работата. След изораването на първата бразда обредната пита се разчупва на четири части едното парче се хвърля на изток, второто се дава на воловете, третото се заравя в нивата, а четвъртото се изяжда от стопанина. Костите от варената кокошка също се заравят в браздата. Народната традиция изисква на Симеоновден да не се дава назаем и да не се изнася нищо от къщата, за да не “излезе берекетът от дома”. Не се готви, не се пере и простира. Гледа се кой ще дойде в къщата ако е добър, реколтата ще е плодовита. По същия начин и орачът, отивайки към нивата, смята, че ако срещне човек с “пълно”, житото ще роди много зърно.
  Именници: Симеон, Симеонка

• Българите тънат в неграмотност, твърди Еврокомисията

  

  Разтърсващи данни за образоваността на учениците у нас.

  Почти всеки втори български ученик има проблеми с четенето и разбирането на текст на родния му език, съобщи Европейската комисия, огласявайки план за справянето с проблема до 2020 г.
  Според данните 41% от учениците у нас са в някаква степен неграмотни.
  В ЕС ни следват румънците (40,4%) и австрийците (27,5%) по данни от 2009 г.
  Информацията сочи, че почти всеки втори ученик у нас може да извършва само елементарни дейности, като да определи основната тема в текст или да намери отделна информация в него. По класацията от 1 до 5 на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие учениците в България защитават само ниво 2.
  Въпреки плашещата цифра, нещата сега са много по-добре от 2006 г., когато 51% от учениците у нас са се затруднявали с четенето и с интерпретацията на текст.
  България има сериозен проблем и с ранното напускане на училище, съобщи Европейската комисия – българчетата, които не довършват образованието си, са 38%.
  По-лошата новина е, че мнозинството от тях напускат чина след началния курс, докато в Европа тенденцията е за отпадане около 8 клас.
  Това значително увеличава риска за българите впоследствие да не могат да си намерят работа заради ниска квалификация и ги обрича на дългосрочна бедност.
  В момента в ЕС всяка година 6 млн. души излизат от средното училише, без да са довършили образованието си. В Испания, Малта и Португалия това се случва с всеки трети ученик. Почти две трети от тези младежи са движени от необходимостта да започнат работа.
  В България 73% от отпадналите от училище изобщо не се появяват на трудовия пазар. Подобна е ситуацията и в Словакия (80%), и в Унгария (71%).
  На другия полюс са повечето централно-европейски държави, където почти 90 на сто от учениците се дипломират.
  Прави впечатление, че с изключение на България и Румъния, като цяло в новите страни членки има повече хора с добро образование от западноевропейските държави.
  Европейската комисия обяви, че ще вземе сериозни мерки да намали от 14,4 на 10 на сто броя на хората, които не завършват средно образование за десет години.
  Предвиждат се различни мерки, сред които по-слабите ученици да не се принуждават да повтарят клас, защото това ги демотивира и те напускат училище.
  Препоръчва се на учениците, които имат лоша успеваемост, да се предлагат допълнителни часове и да се осигуряват преподаватели на майчиния им език. Нашето образователно министерство съобщи, че за 48% от първокласниците тази есен българският няма да е майчин език.
  Друга мярка е развиването на вечерните училища, в които пълнолетни граждани да могат да си довършват средното образование.
  Ситуацията с грамотността в Европа е необичайно сериозна, тъй като всеки пети деветокласник не се справя с четенето и писането.
  Близо 80 милиона пълнолетни европейци, или един от трима в трудоспособна възраст, има ниски или елементарни професионални умения.
  В същото време, за да си намериш добре платена работа, вече се изисква висока квалификация.
  За да се справи с проблема Европейската комисия иска да съкрати наполовина неграмотните до 2020 г.
  ЕК обяви, че е съставила работна група от 11 души, специалисти по проблемите на грамотността, начело с холандската принцеса Лаурентин, съпруга на третия син на кралица Беатрикс.
  Принцесата, която председателства първата сбирка на „мъдреците“, съобщи, че е работила като доброволка за ограмотяване на пълнолетни хора в САЩ, където е била студентка по журналистика.
  Групата ще има 18 месеца да представи решение на проблема.
  Препоръките ще бъдат дадени за обсъждане на министрите на образованието през есента на 2012 г.
  vnews.bg/dnes.bg

  

• „Чудесата на Чикаго“ в Хасково

  На 28 януари 2011 г. от 18.00 часа в галерия “Модулор” ( гр. Хасково, ул. “Оборище” 35) фондация “Приятели на Чикаго” и фондация “Перпериконе” организирахa публична лекция на Иван Сотиров, Генерален консул на България в Чикаго (2005-2009), на тема: “ЧУДЕСАТА НА ЧИКАГО”. Повече от шестдесет души бяха дошли да чуят разказа за най-новото чудо на Чикаго – Милениум парк. Паркът на хилядолетието (Millennium Park) е най-големият парк в света, построен върху покрив. Наистина е впечатляващо – 100 декара парк върху покрива на една железопътна гара и огромен подземен гараж. Милениум парк, който е разположен в сърцето на Чикаго, е много повече социално-културно средище отколкото място за разходки като Борисовата градина в София. През 21 век обаче само паркове от този тип може да съперничат на Интернет и да се конкурират с Фейсбук. Не е чудно, че всяка година три милиона души се забавляват в Милениум парк. Паркът прави Чикаго още по-привлекателен за туристите. През 2008 година 44 милиона американци и почти милион и половина чужденци са посетили Чикаго, като приходите от туризма за града са достигнали 12 милиарда долара.

  Mузикално-кулинарният джем “Чудесиите на Тракия”, който се състоя след лекцията в галерия “Модулор”, намираща се на първия етаж на Арт Центъра, бе възможност всеки от присъстващите да се включи като изпълнител или ценител на изкуството, хубавото вино и вкусната храна. Народните танци на Делчо и Елена Попова, както и изпълненията на пиано на Дарина Параскова бяха оценени високо от присъстващите.

  

  Източник: www.friendsofchicago.org

• 2 февруари – Сретение Господне (Зимна Богородица)

  

  Зимна Богородица, Вълча Богородица, Сретение господне, с тези имена е известен 2 февруари. Той е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. На 1 февруари се празнува Трифоновден, на 2 февруари – Сретение Господне, а на 3 февруари – Свети Симеон. Той е вторият празник от обредно-ритуалния комплекс Трифунци и един от четирите празника, посветени на Божията майка (Успение на Пресвета Богородица – 15 август – всяка година, Рождество – 8 септември всяка година, Въведение Богородично – 21 ноември всяка година).
  Четиридесет дни след Рождество Христово енориите на Православната църква празнуват Сретение Господне. Тъй като този празник обикновено се случва в делничен ден, ние почти го забравяме, въпреки че той отбелязва завършването на коледното време и разкрива осъзнаването на пълния смисъл на Рождеството от човека, пребъдващ в чиста и пълна радост.
  Христовата църква причислила Сретение Господне към дванадесетте велики празници в годината, а на другия ден след този празник чества паметта на свети Симеон Богоприемец и на пророчица Анна. Този празник, установен още в ранните векове на християнството, започнал да се празнува особено тържествено от времето на византийския император Юстиниан Велики
  Четиридесет дни след раждането на Исус Христос света Дева Мария донесла своя Младенец в Йерусалимския храм според Мойсеевия закон, който заповядвал всяко първородно от мъжки пол да бъде посвещавано или представяно пред Бога. Това било установено за спомен от избавянето на израилските първородни от смъртта, която поразила всички египетски първородни от човек до добитък. Затова всеки първороден като собственост на Господа бил длъжен с определена от закона цена да бъде откупен. А след навършване на 40 дни от рождението, майката на първородния принасяла в жертва на Бога агне. Ако майката е бедна, принасяла гургурица или два гълъба. Смята се, че Богородица закриля бременните жени, майките, раждаемостта и семейството.
  По благочестив обичай и днес новородените деца на 40-ия ден от рождението им се занасят в храма за благословение и на майките се чете определена молитва.
  Българите наричат празника „Зимна”, „Трифонова” или „Вълча Богородица”. Легенда разказва, че Св. Богородица отивала в черквата, за да й четат „чиста молитва” на 40-ия ден от раждането на Христос. Срещнала Трифон, който зарязвал лозето си. Той й се присмял и бил наказан от нея, като си отрязал носа и оттук празникът се нарича още „Трифон чипия”. На Сретение Господне жените носят в черквата пресни пити, вино, туршия, които после раздават на съседските къщи. Съществува поверие, че ако на този ден вземеш пари на заем, ще взимаш през цялата година, ако ли пък дадеш – ще даваш през годината.
  Народните обичаи са нарекли дните след Трифоновден Вълчи празници. Според преданията в тези два дни вълците бесуват. За да се предпазят хората от тях, се следвали строги правила на поведение. През този ден не се работи, защото децата ще се раждат белязани. Спазва се строго половото въздържание: така ще се увеличи плодовитостта на домашните животни и те ще бъдат живи и здрави. Жените не пипат остри предмети, не режат хляб, конци или дърва, за да бъдат здрави децата. Месят се питки и се раздават в две къщи. В народните представи света Богородица е покровителка на бременността и родилките, но също е „вълча Богородица“, свързана с животни, олицетворяващи демоничните сили на долния свят. Така едновременно се почита християнската светица-майка и се омилостивяват силите на злото — чрез житна жертва, сексуално въздържание (своеобразен пост) и редица забрани, имащи магически характер.
  Предсказания:
  Ако на този ден вали дъжд, ще вали през цялото лято. Ако има сняг, ще има и жито. Ако вземе човек пари на заем, цялата година ще взема и обратното.
  По това кой първи ще дойде в къщата се гадае какво дете ще се роди първо – мъжко или женско. Младите момичета вярват, че какъвто мъж първи срещнат на този ден – такъв ще бъде и техния бъдещ съпруг – по външен вид и по характер. Затова празникът се нарича Сретен или Обретен.
  Честито на именниците:
  Сретен (честен, доволен, радостен, успешен, пълен със сполука),
  Сретка, Сретко, Радост, Радостина, Радостин, Рада, Радка, Радина, Радой, Райна, Райка, Райничка, Радинела, Радомила, Весел, Весела, Веселина, Веска

  В някой райони на страната датата 2 февруари в народните традиции се свързва с Петльовден, наричан още Петлов, Петларовден. С този празник се отбелязва спасението, оцеляването и съхраняването на мъжката сила. На него народът ни отдава чест и възхвала на мъжката челяд, на която се е крепяло семейството и мира. Празнично облечени момчета излизали насред селото и през целия ден били в центъра на вниманието. Били оглеждани от старейщините кой за какво става: за овчар, за дюлгерин, за даскал или за писар.

  Знаейки този български обичай, по време на турското робство, еничарите минавали точно на този ден и отвеждали в еничарския корпус най-хубавите и най-здравите момчета. Домовете са огласявали от плач, проливали се сълзи и кръв. От която къща вземали момче, турците поставяли кървав знак на портата. Ето защо тази жестока традиция е наречена кръвен данък. Намерили се обаче умни жени, които откъсвали главите на петли и с кръвта рисували по вратниците зловещия знак. Еничарите, като го видели, си отивали с убеждението, че други преди тях са минали и са взели живия данък

  Възрастните свързват празника с древна легенда. Тя разказва за цар Ирод, който избил всички новородени деца, за да намери новия цар. За да спаси своя любим син, дева Мария белязала дома си и всички съседни порти с кръвта на обезглавен петел. От тогава петелът се превърнал в сакрален образ на изгрева и станал символ на вечния живот. Затова българите тачат Петльовден за здраве на малките деца. На този ден не се работи.
  Рано сутринта във всяка къща, където има малко момче, колят курбан – черен петел. Ритуалът се изпълнява на прага на вратника. С кръвта на петела стопанинът прави кръст на вратата на дома си. От петела приготвят обредна храна, пекат малки кравайчета, които раздават на близки и съседи.

  Още за Петльовден тук Български традиции – Петльовден, Евтимовден

• В България отбелязват за пръв път Ден на жертвите на комунизма

  Днешният ден за първи път официално се отбелязва в България като Ден на почит към жертвите на комунистическия режим. Решението за това беше взето от правителството на 19 януари, а предложението направиха двама президенти – Желю Желев и Петър Стоянов.

  На 1 февруари 1945 г. първи и втори върховен състав на Народния съд белязват историята на Третата българска държава с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици.

  Осъдени на смърт са 67 депутати от ХХV народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици).

  На смърт са осъдени и тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Останалите депутати и министри се отървават с различни срокове затвор.

  Преди да започне процесът тримата регенти, премиерите и началниците на Генералния щаб са откарани в СССР и там са разпитвани повече от месец. Върнати са на 3 януари 1945.

  Присъдите на т. нар. народен съд се произнасят в името на „Симеон Втори, цар на българите“, тъй като все още действа Търновската конституция. Която впрочем не позволява извънредни съдилища, какъвто е народният съд.

  Британският политически наблюдател в София по онова време Бозуел Хаустаун посочва, че „присъдите са определено отмъстителни“.

  След 10 ноември 1989 историците публикуваха телеграмите на Георги Димитров от Москва от декември 1944 до април 1945 с разпореждания до ЦК на Комунистическата партия, сред които се открояват две забележителни „препоръки“: „Никой не трябва да бъде оправдан“ (21 декември 1944, написана на руски!) и „И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“ (януари 1945).

  Докато Нюрнбергският трибунал постановява едва 14 смъртни присъди на висши нацистки функционери, а в Япония – 9, „народният съд“ убива общо 2730 българи.

  Източник: http://kafene.net/

• Лесно е да мразиш, трудно е да мислиш

  Българското общество се е превърнало в арена на тотално зрелище. Логично всяка критика срещу системата бледнее в сравнение с личните нападки, обиди и компромати, твърди в анализа си професор Ивайло Дичев.

  Скандалите около подслушването и контра-подслушването, около мафията-октопод и мафията-ДС ме връщат към началото на 90-те години. Тогава, ако си спомняте, се разрази мъчителният разрив между светло- и тъмно-сини, довел до постепенното отлюспване на Желю Желев и превръщане на СДС в нещо като секта чак до идването на Иван Костов.

  Един от дебатите се въртеше около това, как да се разчистят авгиевите обори на комунистическото минало. Г-н Желев и хората около него, които след това започнаха да бъдат наричани с „обидната” (!?) дума либерали, смятаха, че комунизъм, това е система: политическа технология, форма на собственост, безконтролен репресивен апарат и тъй нататък. Самият президент-философ наричаше това с малко несръчния израз „незабавен демонтаж на командно-административната система”.

  Няма човек – няма проблем

  Обратно, за втвърдяващите се тъмни сини – онези от втория ред на Кръглата маса, които се бореха да изместят лидерите от първия ред, за да заемат местата им – виждаха комунизма като набор от хора, номенклатурчици, комунисти, ченгета, които трябва да се лустрират със закон, а ако това не се получава – да се изхвърлят един по един от институциите на демокрацията, по сталинския почин „няма човек – няма проблем”.
  Разбира се и двата подхода си имаха недостатъци. Желевият изглеждаше теоретично правилен, но не се вписваше в зараждащата се шумотевица на жълтата публичност. Защото кой, освен социалните учени, го е еня как точно работи „системата” и не е ли далеч по-вълнуващо да обругаваш един, после друг конкретен персонаж, въплътил в дадения момент представата за комунизъм?

  Подходът на тъмносините от втория ред наистина бунеше по-силни страсти, но в едно куцаше: нямаше обозрим край. Понеже отвсякъде избликваха все нови и нови тоталитаристи – до номенклатурчика седеше партийният член, до офицера – агентът, до тях – техните сътрапезници, и тъй до безкрай. Какво се случи после, знаем всички: нито системата си отиде напълно, нито кадрите бяха истински прочистени, затова пък прекарахме две десетилетия в сладка, мазохистична ярост, в полети на възмущение и пропадания на отчаяние.

  Съвсем същият дебат тече днес около полицейщината на МВР. Дадох си сметка за това, когато научих, че майката на един мой много десен познат го нарекла комунист за това, понеже посмял да критикува ГЕРБ. Разминаването е в самото съдържание на думите, които иначе си приличат по звучене.

  Доктор Джекил и мистър Хайд

  Дали комунизъм е системата, при която подслушваш всеки, когото поискаш, качваш клипове на сайта на Министерството, на които барети карат хора да застават на колене пред пушките или четеш позорящи факти за частни лица в Народното събрание? Или комунизъм са определени хора, които трябва да се махнат от публичния живот: Станишев, Доган, царя, после анализаторите, които не ги заклеймяват достатъчно, после журналистите, посмяващи да атакуват онези, които са тръгнали на „война” с тях?…

  Както беше при второто СДС, този механизъм за поддържане на интереса не се изчерпва с външните врагове: в един втори момент омразата се обръща към собствените редици – към министри, неоправдали доверието, депутати, подмамени да вземат мобилни телефони. Последният стадий ни предлага романът на Стивънсън „Доктор Джекил и мистър Хайд”: бате Бойко нощем ще върши злини, които денем ще разследва.

  Да бъдеш критичен към системата предполага известна юридическа култура, или поне концентрация на вниманието. Това последното става все по-трудно за по-възрастните потребители на медиите, каквато вероятно е споменатата демократична майка.

  Обратно, да мразиш конкретни персони е леко и в един парадоксален смисъл приятно: наяве са лицата им, тембърът на гласа им, най-различни истории за имущественото им състояние или сексуалните им предпочитания. Скоро ще имаме снимки от хеликоптери, ще имаме маршрутите им, уловени с Гугъл ърт, данни за кръвното им налягане и много други вълнуващи неща.

  Хейтърството като норма

  Разбирате защо в обществото на тоталното зрелище критиката на системата винаги ще бледнее пред публичното мразене на едни или други хора: хейтърството е просто структурно заложено в съвременните медии, които непрекъснато множат информацията и ни разсейват, без да ни карат да се съсредоточим върху това какъв е проблемът в обществото.

  Съвсем логично е критиката срещу властта да взима именно такава персонализирана форма. Този стил доскоро беше запазен терен за жълтата журналистика, но ето на, днес той е норма, а онова, което опитва да му противостои, не напуска специфичните ниши на интелигенцията. Когато пишат, че там в ГЕРБ някой трябва да се махне, защото е бил сътрудник на ДС, защото е корумпиран или няма диплома – това е ясно, едните хвалят автора, другите го ругаят в пропорции, отразяващи обществените нагласи към момента.

  Виж, скучната критика на тази неокомунистическа система, при която държавата се управлява със страх и арести, навлича на автора си нещо по-лошо – презрение, като това, което сполетя навремето либералите „с тиренца” на Желю Желев. Ще ми философстват за принципи – който не мрази с нас, той е против нас!

  Източник: Дойче Веле

• Д-р Константин Тренчев: ДЕМОКРАЦИЯ НЕ СЕ НАЛАГА ЧРЕЗ СТРАХ

  Президентът на КТ “Подкрепа” е на път след 22 години да се оттегли. На осмия конгрес на синдиката, от 8 до 10 февруари ще бъде избрано ръководство за следващите четири години. Тогава ще стане ясно дали организацията, която е една от емблемите на българския преход, ще има нов лидер.

  

  Интервю за www.sofia-press.com

  Д-р Тренчев, наистина ли обмисляте да се оттеглите от КТ“Подкрепа“след 22 години?

  – По принцип аз от доста години, минимум пет, омислям целия натрупан опит и всички наблюдения, които съм имал за 22 години обществена дейност, тъй като съм в Независимото дружество за защита правата на човека от 8 октомври 1988-а. Пред очите ми се развиха всички процеси, 12 пранителства… Няма значително събитие в България, в което да не сме участвали. С две думи, считам че имам моралното право на някои обобщения за разлика от хора, които се появиха скоро. Ако разбира се натрупаният опит е гаранция за по-верни изводи.

  Какво става в България сега?Какво ви провокира към тези размисли?

  – Не съм взел окончателното решение, но не мога да скрия, че в мен има едно противоречие между съвестта и дълга. Дългът, който ме накара да се захвана с тази работа, която си беше страшна. За 22 години не съм лъкатушел наляво-надясно, за щастие и хората с мен са следвали пътя, който общо сме избрали. Ако разровите събитията назад, ще забележите с учудване, че за разлика от други, нямаме позиция, от която сме се отказали. Смяната на позиции е обичайна практика, особено за политиците.
  Аз се отъждествявам с хората, които изпълваха булеварда от Орлов мост до след хотел „Плиска“. Това беше единият от двата огромни митинга на СДС, чиито създател съм и аз. Къде отидоха тези хора? Какво ги промени? Тези натрупвания поставят един голям въпрос – защо всъщност България днес е това, което коренно се различава от мечтите, които имахме тогава?Отговорът ми е много тъжен – аз съм се опитвал за ровя надълбоко, максимално да не персонифицирам, макар че доста конкретни хора допринесоха за това, което е в момента. В медицината най-важното, за да бъде едно лечение успешно, е да се постави правилна диагноза. Всяко заболяване има много прояви, наречени симптоми – температура, кашлица. Имаме лекарства срещу температурата и кашлицата, но потискайки ги ние изобщо не лекуваме заболяването. Истинското и вярно лечение е когато се намери причинителят на заболяването. И ако той бъде атакуван с подходящо лекарство, всички тези прояви на болестта отпадат. Аз съм бил и постоянно ходя в много държави, включително и в тези от Централна и Източна Европа. И тъй като ходя от деветдесета година, все пак правя сравнение. В една Полша, в една Чехия, в една Унгария отдавна забравиха. За тях старото време е един кошмар, който се изживява, за който вече само си спомнят. Но при нас все още има носталгия, правят се сравнения често, а и хората, които правят сравненията имат право, защото нещата са очевидни. Значи нещо ни попречи да се развием така, както другите. Те бяха на нашето ниво тогава, ние тръгнахме на равен старт, например с Полша.

  Каква е правилната диагноза за България? Защо не я поставихме?

  – Това е големият въпрос – защо стана така. Екзистенциалният ми проблем, това, което в личен аспект се питам, е дали ситуацията е поправима. Аз съм оптимист за България в далечно бъдеще, но съм изключителен песимист за близкото настояще. Не може човек да не преживява травматично крушението на идеалите и на мечтите си. Още повече, че им се посветих… и загубих безвъзвратно професията си. Страшно трудно ми беше, защото имах блестяща медицинска кариера. И едно семейство, което е разделено на двата края на земята. Идва момент на равносметка. Човек се пита заслужава ли си това? Още повече, че е видимо – нещата не се подобряват, а се влошават.
  Диагнозата ми е в две посоки – явно за този преход са се готвили много сериозно, и то доста преди 89-а година, според мен. В крайна сметка преходът в своята основна част, е промяната на собствеността. Този процес беше отигран много добре, така че ако днес вие направите една щателна проверка кои са хората, които в крайна сметка можем да включим в тези пет процента успели в България, хора с много средства и голяма собственост, ще разберете, че са или бивши, или техните наследници, или хора на службите, или и двете заедно.

  Да си го кажем направо – хора, свързани с Държавна сигурност, или наследници на бившата комунистическа върхушка.

  – Да. Или и двете заедно, защото това са преплетени структури. Ако се проследи целия преход, както сега до известна степен позволява законът за досиетата, ще се види, че практически почти всички обществени организации, и то на висши позиции, в политически партии …

  Да не забравяме бизнеса и медиите…

  Бизнес, медии, външна политика и т.н., са инфилтрирани от хора на бившия режим и специалните служби.

  Всъщност казахте диагнозата.

  – Това е единият компонент на диагнозата. Вторият е, че имунните сили на обществото навярно не са достатъчни, за да спрат този процес на разпространяване на инфекцията. И аз мисля, че трябва чистосърдечно да си признаем, че това е един голям народопсихологичен проблем, който се състои най-вече в нашия краен индивидуализъм, в невъзможността да обединяваме усилията си за някаква кауза. Нашият стремеж е да оцелеем на всяка цена, не помагайки си, защото помагайки си би било много по-лесно, а сами, при което разбира се трудностите пред нас стават огромни и неразрешими. Вместо да се обединяваме, в тежка ситуация ние се разпадаме на индивидуалности и всичко е едно Брауново движение. По този начин не можем да акумулираме сила и да тръгнем в правилната посока.

  Това звучи много горчиво, казано от създателя на първия демократичен синдикат в България. Същността на синдикатите е проявата на солидарност.

  – Разбира се, но виждате ли, това съм го забелязал и при нашите хора. Когато едните имат проблем, другите наблюдават общо взето с безразличие. Когато те имат проблем, съвсем логично е другите да ги наблюдават със същото безразличие. Тук се губи това, което е смисълът на солидарността – не да скачаш и да пищиш, когато имаш проблем, а да помогнеш на другия, когато той има, за да ти помогне и той. Това се губи в нашата душевност. И още нещо – ние виждаме задаващ се проблем, но не реагираме, за да го избегнем. До последния момент си мислим, че ще ни подмине и няма да се стовари върху нашата собствена глава. А когато се стовари, тогава почваме да реагираме. По това се различаваме от психологията на доста други народи.
  Какво ни инжектира тази отрова? Страхът от службите ли?

  – Страхът е повсеместен. Намират се отделни личности, които преодоляват страха и казват истината. Не че другите не я знаят и не я споделят, но не намират куража да я кажат и да я подкрепят. Изчакват да видят кое как ще стане, от което обществените процеси вървят много бавно и мъчително стагнират. Ако мога да обощя, ние нямаме посока, нямаме кауза. Не говоря за “Подкрепа”, а за обществото. Бих казал, че вече започват да се наблюдават много сериозни елементи на отчаяние у хората.

  Защо сега всички се занимават със СРС-та, в момент на тежка криза тук, която повечето страни са на път да преодолеят?

  – Кризата е просто сегашното състояние на нещата. Аз говоря за много по-дълговечни каузи. Страната ни е имала каузата освобождение, каузата обединение, каузата България в естествени граници и т.н. Сега няма. Европа и НАТО са виртуални каузи. Хората не могат да ги почувстват така, както с тези прости национални каузи, които сме имали някъде до края на Първата световна война. В България има изключителни личности, и то не малко, които не могат да обединят усилията си. Спомням си най-старото СДС, което впрочем беше най-идеалистичното. Едните бяха най-бити в лагерите, другите бяха най-умни и интелектуални, третите бяха най-консервативни антикомунисти, четвъртите бяха най-прогресивни, другите най-големи. Всеки беше нещо най- и категорично не можеше да постигне еднакво мнение със своя колега. От което силата ни в никакъв случай не стана това, което трябваше, за да пометем старата система.
  Що се отнася до това, за което ме питате, за Срс-тата, наблюдаваме процесите много внимателно, няма да скрия, че знаем доста повече неща, отколкото хората. Но най-общо казано, разликата в ситуациите сега и в миналото е, че просто тия ги хванаха на калъп, както се казва. За мен просто враждуват две крила на службите. Това е.

  Последният нашумял синдикален проблем е ситуацията в „Леденика”. Пивоварите от КНСБ обявиха, че ще има стачка, ако се създават проблеми на бизнеса чрез натиск от държавните институции. Какво е становището на „Подкрепа”?

  – И ние имаме хора там. Знаем, че имаше сериозни проблеми и когато бяха притиснали пивоварната с тези лицензи, алтернативата беше мениджърският екип да спре да плаща, което беше неприемливо за нас. Съгласете се, че работниците нито взимат решения за пазари и за кредити, а от тях се иска да си изпълняват задълженията и да не крадат. Какво прави работодателят, работниците не знаят. Не ме учудва това, което се случва. Нагледал съм се на ситуации с българския бизнес. Разбира се, всички тези неща, които се появиха, пооткрехнаха завесата какво става зад кулисите. Това го знаят всички. Но нещата не бяха сложени на масата открито. Подозираш нещо, все имаше малък процент надежда, че това не е така, но когато картите изплющяха на масата, всички си казаха “Леле, какво стана”. Случващото се показва колко далече сме от истинската демокрация, защото дори ако човек има всички демократични права, това не значи, че е демократ. Демокрацията е осъзната дисциплина, възприети със сърцето ти правила, които спазваш. Когато тя е наложена със страх, ти го приемаш, но всъщност не мислиш демократично. Предполагам, че това ще се преодолее от поколенията, които са родени при един по-сводобен живот.

  Как, на фона на днешните скандали със СРС-тата ще отговорите на всички, които през годините ви обвиняваха едва ли не в параноя по отношение на това, че хора от службите все още контролират живота в България?

  – Самият процес на прехода, на прехвърлянето на собствеността, в България е дълбоко опорочен. Не трябва да се учудваме, че паралелно с формалната демокрация и законност, тече един процес на приятелски връзки, обаждания, предполагам и сериозни пари се размотават нагоре-надолу. Всъщност има една паралелна България. Даже съм чувал от икономисти, че може би парите, които се въртят извън полезрението на държавата, са не по-малко от националния бюджет. Ние сме един много странен в психологично отношение народ. Настояваме за правила и ако те се отнасят до нас, не желаем да ги спазваме.

  Не се ли оказва, че правенето на бизнес и на политика без правила, или с пари, предадени на тъмно, повлича крак и срива икономиката и социалната система в България?

  – То първо трябва да има работеща икономика, за да искаме тя да задели пари за социалните системи. Нямаме стратегия за нищо. Общественият организъм, като сбор от системи, е нещо трудно за насочване насам или натам. Има системи, за които трябва да имаш ясна визия за 15-20 години напред. Не можеш да лашкаш енергетиката или здравеопазването една година насам, а друга – натам. Посоката трябва да е ясна за години напред. Политиците, в стемежа си да се карат помежду си и да заемат постове и да свалят другите, изпълняват на сто процента трагичната българска поговорка “Ще си запаля къщата, за да изгори на комшията плевнята”. Това ме натъжава. На базата на толкова видяно и преживяно започвам да си казвам “Какво правя тук”? Политическата среда е отровна, това е един сбор от индивиди, от които са селекционирани най-подлите, най-прикритите, най-аморалните. Това е нещо страшно. И няма нищо общо с приятелска среда, не знаете колко голяма е разликата. В такава среда трябва да внимаваш за всяка дума, да следиш интонацията, тембъра, за да разбереш скритите замисли. Една дълбоко нечестна среда. Общуването с нея просто те опустошава.

  Доколко ГЕРБ, които са относително млада политическа партия, се вписват в тази среда. Могат ли да се справят със ситуацията?

  – Мисля, че е още рано да говоря на тази тема. Ще се задоволя с отговор в друга посока. Властта, политическата власт, трябва да се упражнява от хора, които знаят и могат. И са почтени. Трудна комбинация. Но тази политическа среда изобилства от непочтеност. На България й трябват хора, които знаят и могат да управляват, а не хора, които искат да управляват. Като каламбур най-добре го каза Гиньо Ганев преди години: “Бедата не е, че всеки българин иска да стане министър, а министър председател”. Ние сме хора с безкрайни амбици, без никакво чувство за себеоценка. Желаем нещо, защото виждаме в него само фасадата, само облагата. И същевременно, както имаме свръхсамочувствието, така имаме комплекс за малоценност. Защото когато ни кажат нещо отвън, ние веднага свиваме ушите. Не вярваме в нашите неща. Ако желаем да променим тази държава, трябва първо да се вгледаме в себе си, не да търсим, както винаги, кой ни е виновен. Хвърляме доверието си на едни, после ги наказваме. Но този процес не води до вътрешна трансформация. Без да си мръднем пръста търсим две неща – кой е виновен за проблемите ни и кой може да ни оправи, за да му възложим надеждите си. Пак без да си мръднем пръста. Така се въргаляме от период в период. Трябва да разкъсаме този омагьсан кръг, както другите народи, където всеки, който иска да успее, се пита какво прави самият той за това. Тук мразим тези, които са успели и по някакъв начин са се откроили, било като по-богати, било с някакви титли, или по друг ред. В България всеки различен е обект на омраза.

• 1 февруари – Св. мъченик Трифон (Трифоновден)
  ДЕН НА СВЕТИ МЪЧЕНИК ТРИФОН

  Трифон се родил около 225 г. в Комсада. Още юноша се прочул с чудесата си из цяла Фригия. С възкачването на император Траян за християните настъпили тежки дни. Тогава започнало и мъченичеството на св.Трифон. Той бил заловен от римляните, хвърлили го в тъмница, измъчвали го, за да се откаже от вярата в Бог. Разгневеният Аквилин, управител на източните римски земи, издал смъртна присъда и светецът бил публично посечен. Тленните останки на св.Трифон християните погребали в родното му село.

  Днес църквата почита и света мъченица Фивия Перпетуа.

  Днес се отбелязва празникътТРИФОНОВДЕН

  Той е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. На 1 февруари се празнува Трифоновден, на 2 февруари – Сретение Господне, а на 3 февруари – Свети Симеон.

  В народните вярвания Св.Трифон е патрон на лозята и лозарите. В една от многото легенди за него светецът е описан като лозар, който сам отрязал носа си с косера, докато зарязвал лозето. Затова Трифоновден наричат още Зарезановден или Трифон зареза и се изпълняват обреди за плодородие на лозята през годината.

  Още при изгрев слънце мъжете лозари се събират и отиват на лозята. Те носят обредни храни – пита, варена кокошка, пастърма, баница, ракия и бъклица с вино. Обикновено ходят на групи и водят със себе си гайдар. В лозето всеки си избира по един корен от гроздето. Стопанинът поръсва лозниците със светена вода, взета сутринта от църквата и ги полива с вино. След това отрязва първите пръчки, като изричат благословия. От тях свива венчета, които поставя на калпака си, окичва портата на дома си или оставят на иконата. От лозовите пръчки слагат и в бъклицата с вино. След зарязването, всички участници в ритуала се събират и правят обща трапеза. На нея нареждат гозбите, приготвени за празника. Под съпровода на гайди и други инструменти играят хора и пеят песни. В някои селища различните групи взаимно си гостуват или се събират в кръчмата, където се веселят до зори.

  Във високопланинските селища, където лозарството не е разпространено като поминък, празникът на св.Трифон е свързан с ритуалното магическо заплашване на дървета, които не дават плод. Двама здрави мъже изпълняват обред, известен в родопския край като „трифоносване”. Преди изгрев слънце те отидат с брадва при дърветата, които са безплод. Единият от тях замахва с брадвата, като с думи се заканва да отсече фиданката. Другият го моли да я пощади, като го убеждава, че дървото ще роди плод през годината.

  В народната митология битува поверието, че Трифоновден е „хаталия ден”, т.е. лош ден. Затова на Трифоновде жените не подхващат никаква работа. Табу е да се докосват до остри предмети – нож, ножица, игла, куки, брадви и секира. Вярва се, че ако жената се нарани с някои от тези сечива – може да се роди недъгаво дете или сакат добитък. Денят е най-опасен за бременните жени. За да предотвратят всякаква злополука с остър предмет, жените или удрят ножа най-първо в огнена главня, или отрязват три пръчки с ножица, които хвърлят във вода.

  Трифоновден се почита и като празник на мишките – „Мишкини празници”. За да прогонят животинките от домовете си, жените режат опашките на малките вредители, удрят ги три пъти на прага и три пъти на дръвника. В други краища пък празнуват Трифоновден в чест на зайците. Наричат го „Сечко-Дечко”. Жените месят малка питка, която изпичат в огнището, след като хвърлят в него заешки гребки. Питката раздават сред близки и съседи, за да умилостивят зайците.

  Празнуват Трифон, ТрифоСв. мъченик Трифон

  Свети мъченик Трифон се родил около 225 г. в Комсада от силно вярващи родители.  Заради тази вяра на родителите той бил надарен от бога с лечителс9ка способност. Римският император Гордиан имал болрна дъщеря, която младият (17 годишен) Трифон излекувал. Славата му на изкусен лечител се разнесла из цялата империя. С възкачването на император Траян за християните настъпили тежки дни. Тогава започнало и мъченичеството на св.Трифон. Той бил заловен от римляните, хвърлили го в тъмница, измъчвали го, за да се откаже от вярата в Бог. Разгневеният Аквилин, управител на източните римски земи, издал смъртна присъда и светецът бил публично посечен. Преди да отсекат главата му, св. Трифон застанал с лице към изток, благодарил на Бога, че го е удостоил с мъченически венец и възнесъл последното си моление – да се всели душата му в небесното царство. Докато още се молел, той склонил глава и починал. Не станало нужда палачите да се занимават повече с него. Местните вярващи прибрали тялото да го погребат в своите гробища, но мъченикът им се явил насъне и поискал да го погребат в родното му село. Те постъпили според волята му.

  Днес църквата почита и света мъченица Фивия Перпетуа.

  Днес се отбелязва празникът ТРИФОНОВДЕН

  Той е включен към цикъл от три последователни дни, наречени Трифунци – 1, 2, 3 февруари. На 1 февруари се празнува Трифоновден, на 2 февруари – Сретение Господне, а на 3 февруари – Свети Симеон. Денят на Свети мъченик Трифон се отбелязва първоначално у нас на 14 февруари, като Ден на лозаря. През 1968 г. след въвеждане на Григорианския календар от Българската православна църква датите на църковните празници се изместват. Свети мъченик Трифон започва да се отбелязва на 1 февруари, а Денят на лозаря – на 14 февруари.

  В народните вярвания Св.Трифон е патрон на лозята и лозарите. В една от многото легенди за него светецът е описан като лозар, който сам отрязал носа си с косера, докато зарязвал лозето. Затова Трифоновден наричат още Зарезановден или Трифон зарезан и се изпълняват обреди за плодородие на лозята през годината.

  Още при изгрев слънце мъжете лозари се събират и отиват на лозята. Те носят обредни храни – пита, варена кокошка, пастърма, баница, ракия и бъклица  вино.

  Обикновено ходят на групи и водят със себе си гайдар. В лозето всеки си избира по един корен от гроздето.

  Стопанинът поръсва лозниците със светена вода, взета сутринта от църквата и ги полива с вино. След това отрязва първите пръчки, като изричат благословия. От тях свива венчета, които поставя на калпака си, окичва портата на дома си или оставят на иконата. От лозовите пръчки слагат и в бъклицата с вино. След зарязването, всички участници в ритуала се събират и правят обща трапеза. На нея нареждат гозбите, приготвени за празника. Под съпровода на гайди и други инструменти играят хора и пеят песни. В някои селища различните групи взаимно си гостуват или се събират в кръчмата, където се веселят до зори.

  Във високопланинските селища, където лозарството не е разпространено като поминък, празникът на св.Трифон е свързан с ритуалното магическо заплашване на дървета, които не дават плод. Двама здрави мъже изпълняват обред, известен в родопския край като „трифоносване”. Преди изгрев слънце те отидат с брадва при дърветата, които са безплод. Единият от тях замахва с брадвата, като с думи се заканва да отсече фиданката. Другият го моли да я пощади, като го убеждава, че дървото ще роди плод през годината.

  В народната митология битува поверието, че Трифоновден е „хаталия ден”, т.е. лош ден. Затова на Трифоновде жените не подхващат никаква работа. Табу е да се докосват до остри предмети – нож, ножица, игла, куки, брадви и секира. Вярва се, че ако жената се нарани с някои от тези сечива – може да се роди недъгаво дете или сакат добитък. Денят е най-опасен за бременните жени. За да предотвратят всякаква злополука с остър предмет, жените или удрят ножа най-първо в огнена главня, или отрязват три пръчки с ножица, които хвърлят във вода.

  Трифоновден се почита и като празник на мишките – „Мишкини празници”. За да прогонят животинките от домовете си, жените режат опашките на малките вредители, удрят ги три пъти на прага и три пъти на дръвника. В други краища пък празнуват Трифоновден в чест на зайците. Наричат го „Сечко-Дечко”.  Жените месят малка питка, която изпичат в огнището, след като хвърлят в него заешки гребки. Питката раздават сред близки и съседи, за да умилостивят зайците.

  Празнуват:  Трифон, Трифонка

  Трапеза: пита, тутманик, варена кокошка, печена луканка

  Тутманик

  • 2 ч.ч. брашно (бяло или пълнозърнесто)
  • 2 яйца
  • 4-5 с.л. растително масло
  • 150 г краве сирене
  • 1 ч.ч. кисело мляко
  • 1 ч.л. сода за хляб (бакпулвер)
  • 1 щипка червен пипер (или ким)
  • сол

  Разбиват се добре киселото мляко, яйцата, растителното масло, настърганото сирене и солта. Прибавя се постепенно брашното, предварително пресято със содата за хляб (бакпулвера). Сместа се изсипва в намазнена с масло и набрашнена (или поръсена с галета) тавичка и се пече около 20 мин. в силна фурна. Непосредствено след изваждането от фурната тутманикът се наръсва с червен пипер (или ким).  Поднася се с изцедено кисело мляко.

• ФЕВРУАРИ
  ФЕВРУАРИ

  Февруари е името на втория месец от годината според григорианския календар. Той съдържа 28 дни, а през високосните години — 29. Името на този месец идва от от гръцки (Φεβρουάριος); от латински Februarius., което значи „пречистване”. Свързан е с езическия обичай Februa, изпълняван на 15 февруари в чест на бога на смъртта Фебрууис. Това бил последният празник, който древните римляни организирали през годината. Февруари е последният месец в римския календар. Първоначалното значение е било очистителен (месец), тъй като в древен Рим по това време са се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете и се пречистят в очакване на следващата година.

  По време на тържествените ритуали извършвали жертвоприношения, за да изкупят греховете си

  В българската народна традиция вторият месец от година е наречен МАЛЪК СЕЧКО (в по-стар вариант: Малък Сечен, Малкина, Малкушан). Предполага се, че в основата му лежи старобългарското име сечен и още означава “студен”, “режещ”, “сечащ със студ”. Според старите хора, това е не само един от най-студените дни в годината, когато всичко се „ пука и сече” . Свързват го и с бога на смъртта Фебруус и с магическото време, в което всеки човек трябва да се покае за греховете си и да поиска опрощение от нашия бог – Исус Христос. Определението малък се дължи на по-малката продължителност на месеца в сравнение с януари, наричан ГОЛЯМ СЕЧКО.

  Прабългарите наричали този месец Тутом. В белоруския, украински и полски езици (славянски) месецът има корен „Лют”; на японски се нарича „Кисараги“, а на финландски – „Хелмикуу“ или „месецът на перлите“.

  В древнобългарския календар месецът е определен за борба с мишката, което означава и потягане на къщата отвътре.а

  Среид лозариоте и овощарите името на месеца се приема като покана за работа. В топлите райони на страната зарязването на лозята може да почне, а дърветата ив градината е време да се подреждат и подготвят за новия сезон. Старите дървета да се  отсекат, младите – посдекат, подрежат. Не случайно името на месеца е Сечко. Но прастарият обичай – тракийски, славянски и прабъларснки – изисква през този месец не само да се сече, а още и да се засажда. Според народната ни мъдрост всяко момче, както и момече , трябва да засади най-малко пет овощни дръвчета или лози. Освен храна(плодове) подобна дейност насажда у младия човек чувство за собственост, за красота, за творческо съзидание и доброта. Човек, който отглежда лозе или овощно дърво, не може да бъде лош; жена, която сади цветя  – също.

  Февруари е името на втория месец от годината според григорианския календар. Той съдържа 28 дни, а през високосните години — 29. Името на този месец идва от от гръцки (Φεβρουάριος); от латински Februarius., което значи „пречистване”. Свързан е с езическия обичай Februa, изпълняван на 15 февруари в чест на бога на смъртта Фебрууис. Това бил последният празник, който древните римляни организирали през годината. Февруари е последният месец в римския календар. Първоначалното значение е било очистителен (месец), тъй като в древен Рим по това време са се извършвали жертвоприношения за очистване от греховете и се пречистят в очакване на следващата година.

  По време на тържествените ритуали извършвали жертвоприношения, за да изкупят греховете си

  В българската народна традиция вторият месец от година е наречен МАЛЪК СЕЧКО (в по-стар вариант: Малък Сечен, Малкина, Малкушан). Предполага се, че в основата му лежи старобългарското име сечен и още означава “студен”, “режещ”, “сечащ със студ”. Според старите хора, това е не само един от най-студените дни в годината, когато всичко се „ пука и сече” . Свързват го и с бога на смъртта Фебруус и с магическото време, в което всеки човек трябва да се покае за греховете си и да поиска опрощение от нашия бог – Исус Христос. Определението малък се дължи на по-малката продължителност на месеца в сравнение с януари, наричан ГОЛЯМ СЕЧКО.

  Прабългарите наричали този месец Тутом. В белоруския, украински и полски езици (славянски) месецът има корен „Лют”; на японски се нарича „Кисараги“, а на финландски – „Хелмикуу“ или „месецът на перлите“.

  В древнобългарския календар месецът е определен за борба с мишката, което означава и потягане на къщата отвътре.

  Сред лозарите и овощарите името на месеца се приема като покана за работа. В топлите райони на страната зарязването на лозята може да почне, а дърветата и

  вградината е време да се подреждат и подготвят за новия сезон. Старите дървета да се  отсекат, младите – посдекат, подрежат. Не

  случайно името на месеца е Сечко. Но прастарият обичай – тракийски, славянски и прабъларснки – изисква през този месец не само да се сече, а още и да се засажда. Според народната ни мъдрост всяко момче, както и момече , трябва да засади най-малко пет овощни дръвчета или лози. Освен храна(плодове) подобна дейност насажда у младия човек чувство за собственост, за красота, за творческо съзидание и доброта. Човек, който отглежда лозе или овощно дърво, не може да бъде лош; жена, която сади цветя  – също.
• „Бойният химн на майката-тигрица“

  Под това заглавие Ейми Чуа, професорка в университета в Йеил, издава книга за възпитателните методи в Китай. Тезата й е спорна – желязната дисциплина по китайски образец е единственият път към успеха на подрастващите.

  Автори: К. Фишер/Е. Видински

  Ейми Чуа е второ поколение имигрантка в САЩ, родителите й са родом от Китай. Самата тя е родена в щата Илинойс и има зад гърба си кариера на юрист. В последната си книга „Бойният химн на майката-тигрица“ тя поставя повече от провокативната теза, че единствено строгото възпитание на децата по китайски модел може да подсигури пътя им към успеха, когато порастнат.

  В ежедневника „Уол Стрийт Джърнъл“ тя публикува есе като излага основните тези в книгата си. Още същия ден в САЩ е отворен дебат за възпитателните идеи на професорката, ден по-късно повечето големи американски печатни издания коментират темата на първа страница. Тезите на авторката буквално разделиха американската нация на подкрепящи и отричащи я. Едни я смятат за луда, други намират, че донякъде е права.

  Желязна дисциплина, а не изобретателност

  Толкова ли е строго китайското възпитание наистина, колкото се предполага? Да, отговаря категорично Ли Юнхе, водещ в държавния канал „Чайна Едюкейшън ТиВи“ и редактор на китайско списание, посветено на темата за възпитанието: „Това е свързано с културната традиция в Китай. Стари поговорки от типа на „само строгите учители възпитават елитни ученици“ продължават да се уважават и до ден днешен в Китай.“

  За 64-годишния пенсиониран учител по английски строгостта на възпитанието има своето оправдание в китайското ежедневие. „Китай има толкова многобройно население. Конкуренцията е много силна, човек намира работа в повечето случаи след поредица изпити и интервюта. Човек трябва много да учи и много да знае“, казва Юнхе и добавя: „Тук често се изисква не изобретателност, а желязна дисциплина и прилежност.“

  Ейми Чуа забранява на децата си почти всичко, което е нормално за повечето хора в Западния свят. Например – компютърни игри, преспиване при приятели, участие в училищни театрални постановки и пр. Изискванията – само шестици без изключение, в противен случай наказание. А наказанията също са по китайски модел. Например г-жа Чуа е заплашила дъщеря си да изгори пред очите й всичките й плюшени играчки, ако не научи да изпълнява без грешка определено музикално произведение на пиано.

  Възпитанието в САЩ – „пълен провал“

  „Основна част от западния модел на възпитание е схващането, че детето трябва само да се развие. Да следва указанията на родителите си и с времето да се освободи от тяхната опека“, казва професорката по педагогика Ингрид Гоголин.

  Но точно поради това Ейми Чуа определя възпитателната практика в САЩ за пълен провал, защото оставя прекалено много свобода на децата, когато те не са в състояние сами да взимат правилните решения. След възникналия дебат около книгата й, Ейми Чуа споделя в интервю, че се чувства криворазбрана от читателите. На книгата й не трябва да се гледа като на наръчник за възпитание. В „Бойния химн на майката-тигрица“ тя просто иска да сподели опита си като майка и да накара западния свят да започне да преосмисля своите методи на възпитание.

  Дойче веле

• По-малко познати картини на Майстора показва галерията в Кюстендил

  „Майстора – творби извън постоянната експозиция“  се нарича изложбата, която се открива утре в 11 часа в Художествената галерия в Кюстендил. Поводът е 129 години от рождението на  Владимир Димитров- Майстора, които се навършват на първи февруари. След това ще бъдат поднесени цветя на паметника на художника пред културната институция.

  Владимир Димитров Поппетров е роден  на 1.2.1882 година  в село  Фролош в семейството на бежанци от македонско. През 1889 г. семейството му се преселва в Кюстендил,   където Владимир завършва  прогимназия. След 1895 сменя няколко професии, известно време чиракува като бояджия и работи като писар в Окръжния съд, където талантът му е забелязан. С доброволно събрани от съгражданите си средства младежът  заминава в София и учи в Художественото индустриално училище (днес Национална художествена академия)  при Петко Клисуров, Жеко Спиридонов, Антон Митов и Иван Мъкрвичка.  В своя начален период рисува главно  портрета и пейзажи.

  По време на Балканската и Първата световна война Майстора  е военен художник  в състава на Рилската дивизия в редица картини отразява българското участие в тези войни и живота на фронта. След войните  Владимир Димитров  се утвърждава като художник, отхвърлящ академизма в изобразителното изкуство. Повлиян е силно от толстоизма. През 1922 излага картини от цикъла си „Жътва“. През 1923 г. работи и в Италия, а от 1924 до 1951 г. живее постоянно в кюстендилското с. Шишковци , като открива или участва в изложби, както в София и други градове, така и в кюстендилските села.

  През този период тематиката на творбите му е свързана предимно с хората и природата в Кюстендилския край. През 1944 г. Владимир Димитров Майстора  е удостоен със званието ‘почетен гражданин на Кюстендил. Умира на 24 септември 1960 година. .

  Началото в развитието на изобразителното изкуство в Кюстендил е поставено през 1903 г., когато Владимир Димитров – Майстора прави първата си самостоятелна изложба. През 1972 г. по повод 90-годишнината на Владимир Димитров – Майстора се открива най-голямата в страната, специално построена за целта сграда, с естествено горно осветление. Сега Художествената галерия притежава изключително балансиран фонд както по количество, така и в качествено отношение. Тя разполага с 3180 творби от 585 автора, от които 1357 са на патрона на галерията, големия български художник – Владимир Димитров – Майстора

  Началото в развитието на изобразителното изкуство в Кюстендил е поставено през 1903 г., когато Владимир Димитров – Майстора прави първата си самостоятелна изложба. През 1972 г. по повод 90-годишнината на Владимир Димитров – Майстора се открива най-голямата в страната, специално построена за целта сграда, с естествено горно осветление.

  Сега Художествената галерия притежава изключително балансиран фонд както по количество, така и в качествено отношение. Тя разполага с 3180 творби от 585 автора, от които 1357 са на патрона на галерията, големия български художник – Владимир Димитров – Майстора

  

  В 12 часа в село Шишковци ще бъдат поднесени цветя на гроба на Майстора и посещение къщата на художника.

  Новия паметник до село Шишковци беше монтиран на мястото на откраднатия през есента на миналата година паметник на Майстора в селото. Тогава вандали задигнаха фигурата на големия български художник и я нарязаха за скрап. Полицията откри разфасована фигурата в един от пунктовете за изкупуване на метал в региона. Новата отливка на паметника, дело на художничката и скулпторка Мара Георгиева. Оригиналът се намира в градината на Националната художествена галерия в София.

  Проявата се организира от община Кюстендил и Художествената галерия „Владимир Димитров-Майстора“.

  Момиче със слънчогледи – Картина на Владимир Димитров-Майстора

  

• 2011 Screen Actors Guild Award Winners (Връчиха наградите на Гилдията на актьорите в САЩ за 2011 г.)

  The 17th Annual Screen Actors Guild Awards were held today at the Shrine Auditorium in Los Angeles. The nominees for the 17th Annual Screen Actors Guild Awards have  been announced on December 16,2010. Yet another awards show in the very top tier (which also includes the Golden Globes and Academy Awards is the Screen Actors Guilds Awards, where the actors themselves choose the best performances from amongst their peers. The 17th annual SAG Awards include a life-achievement honor for Ernest Borgnine. Of the top industry accolades presented to performers, only the Screen Actors Guild Awards are selected solely by actors’ peers. The entire active membership of the Guild across the country, approximately 100,000 actors, voted on all categories.

  The award show honors the best achievements in film and television performances for the year.

  

  Best Actor in a Drama Series: Steve Buscemi,Boardwalk Empire

  Best Actress in a Drama Series: Julianna Margulies, The Good Wife

  Outstanding Ensemble in Drama Series: Boardwalk Empire

  Outstanding Actress in a Supporting Role: Melissa Leo

  Outstanding Actor in a Comedy Series: Alec Baldwin, 30 Rock

  Outstanding Actress in a Comedy Series: Betty White, Hot in Cleveland

  Best Ensamble in Comedy: Modern Family

  Outstanding Actor in TV Movie or Miniseries: Al Pacino, You Don’t Know Jack

  

  Outstanding Actress in TV Movie or Miniseries: Claire Danes, Temple Grandin

  Outstanding Actor in a Supporting Role: Christian Bale, The Fighter

  Outstanding Actress in a Leading Role: Natalie Portman, The Black Swan

  Outstanding Actor in a Leading Role: Colin Firth, The King’s Speech

  Outstanding Ensamble in a Drama: The King’s Speech

  Check out a full list of this year’s nominees and winners from the 17th Annual SAG Awards:

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A CAST IN A MOTION PICTURE

  „Black Swan“

  „The Fighter“

  „The Kids Are Alright“

  „The King’s Speech“ – WINNER

  „The Social Network“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A MALE ACTOR IN A LEADING ROLE

  Jesse Eisenberg, „The Social Network“

  Colin Firth, „The King’s Speech“ – WINNER

  James Franco, „127 Hours“

  Jeff Bridges, „True Grit“

  Robert Duvall, „Get Low“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A FEMALE ACTOR IN A LEADING ROLE

  Annette Benning, „The Kids Are Alright“

  Nicole Kidman, „The Rabbit Hole“

  Jennifer Lawrence, „Winter’s Bone“

  Natalie Portman, „Black Swan“ – WINNER

  Hilary Swank, „Conviction“

  

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A MALE ACTOR IN A SUPPORTING ROLE

  Christian Bale, „The Fighter“ – WINNER

  Mark Ruffalo, „The Kids Are Alright“

  John Hawkes, „Winter’s Bone“

  Jeremy Renner, „The Town“

  Geoffrey Rush, „The King’s Speech“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A FEMALE ACTOR IN A SUPPORTING ROLE

  Amy Adams, „The Fighter“

  Helena Bonham Carter, „The King’s Speech“

  Mila Kunis, „Black Swan“

  Melissa Leo, „The Fighter“ – WINNER

  Hailee Steinfeld, „True Grit“

  TELEVISION

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY AN ENSEMBLE IN A DRAMA SERIES

  „Boardwalk Empire“ – WINNER

  „Dexter“

  „The Good Wife“

  „Mad Men“

  „The Closer“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY AN ENSEMBLE IN A COMEDY SERIES

  „30 Rock“

  „The Office“

  „Glee“

  „Modern Family“ – WINNER

  „Hot in Cleveland“

  

  
  

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A MALE ACTOR IN A DRAMA SERIES

  Steve Buscemi, „Boardwalk Empire“ – WINNER

  Bryan Cranston, „Breaking Bad“

  Michael C. Hall, „Dexter“

  Jon Hamm, „Mad Men“

  Hugh Laurie, „House“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A FEMALE ACTOR IN A DRAMA SERIES

  Julianna Margulies, „The Good Wife“ – WINNER

  Elisabeth Moss, „Mad Men“

  Glenn Close, „Damages“

  Mariska Hargitay, „Law & Order: Special Victims Unit“

  Kyra Sedgwick, „The Closer“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A MALE ACTOR IN A COMEDY SERIES

  Alec Baldwin, „30 Rock“ – WINNER

  Steve Carell, „The Office“

  Chris Colfer, „Glee“

  Ty Burrell, „Modern Family“

  Ed O’Neill, „Modern Family“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A FEMALE ACTOR IN A COMEDY SERIES

  Betty White, „Hot in Cleveland“ – WINNER

  Sofia Vergara, „Modern Family“

  Tina Fey, „30 Rock“

  Edie Falco „Nurse Jackie“

  Jane Lynch, „Glee“

  

  
  

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A MALE ACTOR IN A TELEVISION MOVIE OR MINISERIES

  John Goodman, „You Don’t Know Jack“

  Al Pacino, „You Don’t Know Jack“ – WINNER

  Dennis Quaid, „The Special Relationship“

  Edgar Ramirez, „Carlos“

  Patrick Stewart, „MacBeth“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A FEMALE ACTOR IN A TELEVISION MOVIE OR MINISERIES

  Claire Danes, „Temple Grandin“ – WINNER

  Catherine O’Hara, „Temple Grandin“

  Julia Ormond, „Temple Grandin“

  Winona Ryder, „When Love Is Not Enough“

  Susan Sarandon, „You Don’t Know Jack“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A STUNT ENSEMBLE IN A MOTION PICTURE

  

  „Green Zone“

  „Inception“ – WINNER

  „Robin Hood“

  OUTSTANDING PERFORMANCE BY A STUNT ENSEMBLE IN A TELEVISION SERIES

  „Burn Notice“

  „CSI: NY“

  „Dexter“

  „Southland“

  „True Blood“ – WINNER

  Veteran actor Ernest Borgnine — 94 — received the Screen Actors Guild Award for lifetime achievement for over 70 years of work on film and television. Borgnine won an Academy Award for lead actor for 1955’s „Marty“. Last year’s lifetime achievement award went to Betty White.

  

  

• Росен Миленов: В ДАНС не се работи по големи дела

  В тази страна гражданите трябва да имат смелостта да казват истината. Замитането под килима на проблемите е неправилно. В. Танов и А. Странджев бяха гаранти престъпните групи да не овладеят контрабандата на цигари.

  Това каза Росен Миленов в студиото на Сеизмограф по БТВ.

  Съдържанието на записите е автентично и не е манипулирано, обяви Мишленов и добави, че през миналата седмица е изслушан в подкомисията на Народното събрание и в Националната следствена служба, но това е класифицирана информация, която не може да съобщи.

  Гостът потвърди, че има документална следа за послушванията и в МВР, и в ДАНС.

  Аз мога да казвам всичко, което зная, ние не сме в никакви отношения със Св. Йовчев. Става въпрос за подслушване на хора, които са на висши държавни длъжности, които в последствие започват да пречат на правителството, обясни Миленов и добави: Спазвайки закона те започват да засягат фирми, близки до управляващите, а това води до ответна реакция. В. Танов и А. Странджев бяха гаранти престъпните групи да не овладеят контрабандата на цигари. Затова те трябваше да бъдат отстранени. Най-напред беше злепоставен г-н Странджев, а в момента има много голям натиск върху В. Танов. Те работят по всякакви крупни афери.

  Натискът върху тях започна миналата година през пролетта и продължава, обобщи бившият служител на ДАНС.

  Оригиналите на тези СРС-та трябва да се унищожат само след разпореждане на МВР, обясни процедурата гостът.

  Миленов обясни, как става подслушването на журналисти: При журналистите е друго – установява се кръга на близките до журналиста и те се качват на контрол, а не директно самият журналист, защото е опасно да се подслушват директно самите журналисти. Може да се получи изключително голям скандал.

  С един донос може да се направи така, че да се започне процедура по подслушване, обясни той. Гражданинът Х просто прави донос, той остава анонимен и работата започва. Има много хора, записани по този начин, записите циркулират в пространството. При новото правителство се разшири подслушването, имаше го и при предишните правителства, но сега се увеличи.

  Съдиите, които отказват разрешение за СРС са малко, отказите са редки, защото не може да се провери същността на фактологията в искането за СРС, обясни Миленов.

  Към момента в ДАНС не се работи по крупни дела, завърши той.

  Frognews.bg

• На Борисовия мегдан

  Борисов не зачита правовата държава и това няма как да остане без последствия, твърди Александър Андреев, главен редактор на БГ-секцията на Дойче Веле, в интервю за вестник „Гласове“, което публикува и Дойче Веле.

  В едно свое изказване американският посланик Джеймс Уорлик каза, че скандали има навсякъде по света, по-важно е как се справя с тях обществото. Как се справя българското общество с последния скандал, предизвикан от подслушаните и огласени разговори? Преповтаря ли се обичайният сценарий на постепенно затихване и забрава без никакви последствия?

  А. Андреев: Засега матрицата се повтаря и за съжаление мисля, че така и ще приключи – без да се разбере нищо конкретно, без да има никакви последствия, никакви виновни, никакви наказани. Просто всичко ще си остане постарому. Поне натам вървят нещата в момента. Темата изцяло се разми, най-вече благодарение на усилията на част от участниците в скандала. Всъщност забелязахме го още в самото начало, когато обществеността започна да се занимава не с казаното в тези разговори, а с тяхната автентичност, с това кой точно е бил подслушван, как са били набавени записите и пр. Логично стигнахме до момента, в който започна да се оспорва автентичността на записите, започна да се говори за манипулация и да излизат всякакви велемъдри технически и технологични експертизи.

  Подозрителността над всичко!

  Онова, което е било казано във въпросните разговори, постепенно се разми и в крайна сметка всичко ще бъде забравено по живо, по здраво. Нека само припомня, че настоящият скандал се случи в контекста на един по-предишен сканадал, който пък съвсем заглъхна, и който, уви, за голяма част от българската публика дори не е скандал. Става дума за изявлението на министър-председателя, че е нормално да бъдат подслушвани министрите, и за ентусиазма, с който част от тези министри посрещнаха въпросното изявление и дори завъзклицаваха: „Подслушвай ме, подслушвай ме”.

  Борисов каза още, че неговите министри трябва да се подозират един другиго и че няма какво толкова да приятелуват помежду си. Хора, които са близко до правителството, отдавна знаят, че това е стилът на общуване вътре в кабинета, че подозрителността и взаимното следене са в реда на нещата още откакто е дошъл на власт този кабинет. Част от колегите го наричат „милиционерщина” или „полицейщина” – и то наистина си е мека форма на полицейска държава, просто защото мисленето на тези хора е такова. Под „тези хора” имам предвид ключовите фигури в правителството, които произлизат от т.нар. служби и от МВР.

  Споменахте, че още в самото начало обществеността и медиите изместиха акцента от съдържанието към автентичността и източника на тези записи. Какви са причините за това?

  „С този човек сме се разбрали нещо“

  А. Андреев: Уви, голяма част от хората не намират почти нищо осъдително в съдържанието на тези разговори и това прозвуча на няколко пъти в обществения ефир. За огромно съжаление една част от българите възприемат като нещо нормално факта, че премиерът се е обадил на шефа на митниците и му казал: „Я махай твоите хора оттам, защото с този човек сме се разбрали нещо”.

  Според тях в реалната политика е така и само някакви безнадеждни идеалисти могат да очакват от министър-председателя, министрите и хората на ключови позиции да бъдат морални и принципни и да следват някакви правила на поведение. Защото истинският живот е нещо съвсем друго – щом като са поети ангажименти към Мишо Бирата, X, Y, или Z, те трябва да бъдат изпълнени. Освен това, видите ли, премиерът спазва обещанията си, за разлика от някои други висши политици, които се отмятат от тях. Това беше едно от важните съпътстващи внушения.

  Да, но от друга страна, тъкмо хората, за които говорите, отхвърлиха няколко правителства поред заради същите грехове. Иван Костов си отиде заради приватизация, която беше наречена кражба, а Тройната коалиция заради множество съмнения за корупция. Как да си обясним този парадокс – обществото приема подобни практики за нещо нормално и заедно с това си отмъщава на съответното управление по време на избори?

  На власт е мегданът

  А. Андреев: Първо, населението осъди Костов и Тройната коалиция след изтичане на 4-годишните им мандати. Настоящото правителство работи от година и половина. Нека си поговорим отново след две години и половина. Второ, има една фундаментална разлика между правителствата на Костов, Сакскобургготски и Тройната коалиция, от една страна, и сегашното управление, от друга. Сега наистина имаме народна власт. Сега на власт е народът, на власт е мегданът.

  Населението с пълно основание припознава себе си в лицето на Борисов, Цветанов, Цецка Цачева и пр., в тях то се оглежда. То им разбира на тези хора приказките, разбира им мотивите. А разбирането вече е половин оправдание. Хората разбират защо евентуално Борисов защитава Мишо Бирата или нему подобни и фактът, че разбират, означава, че вече наполовина са му простили. Те припознават Борисов като един от своя мегдан, припознават го като един от тях и казват: „Да бе, то си е така”.

  Вие как приемате оправданието на управляващите, че става дума за заговор от страна на задкулисни центрове, че зад сканадала стои вездесъщата Държавна сигурност?

  А. Андреев: Лично аз смятам поведението на Борисов и на правителството в този скандал за осъдително и съм много доволен от публикуването на разговорите. В същото време обаче смятам, че това е заговор срещу правителството. Убеден съм, че тези записи не се търкалят по улицата, а Явор Дачков случайно ги намира, минавайки оттам.

  Убеден съм, че тези записи не са току-така извадени от някое чекмедже. Естествено, някой ги вади с някаква цел, естествено, в дъното са не дизайнери или фризьори, а хора, свързани с тайните служби, навярно и с някогашната ДС. Съвсем естествено е, че тези хора имат някакъв бекграунд, свързан с ДС. Така че човек трябва да е идиот, за да не събере две и две и да не стигне до извода, че разбира се, има заговор срещу Борисов.

  Какви ли не хипотези се чуват по въпроса, най-вероятно някоя от тях е вярна, а може би няколко от тях са верни заедно – бунт срещу Цветанов в МВР, бунт на ДАНС срещу правителството, съпротива на хората, свързани с ДС, както заради досиетата, така и поради това, че нова фракция е взела властта в сферата на сигурността.

  Нека не забравяме нещо много важно, което особено старателно се премълчава в дискусията около досиетата. Първо, ограниченият достъп до архивите на Първо главно управление, на външнополитическото разузнаване. И второ, фактът, че в такива деликатни сфери, каквато е дипломацията, огласиха хората, които са работили за ДС, но вече са свалени от отчет, а онези, които продължават да работят за настоящите български тайни служби под дипломатическо прикритие или на дипломатическа служба, те са си там и си седят.

  Каква е разликата – и едните са шпиони, и другите са шпиони, и едните работят против държавата домакин, и другите работят против държавата домакин. Аз не оправдавам по никакъв начин дипломатите с досиета от ДС и мисля, че шпионите няма какво да търсят в посолствата, но и в момента българските посолства са пълни с агенти на НРС, в това няма съмнение.

  Пропуснатият златен шанс

  Какво мислите за реакцията на Синята коалиция по отношение на този скандал? Иван Костов също измести акцента в посока Държавна сигурност, която диктувала дневния ред на обществото, и атакува Борисов не за подслушването и съдържанието на публикуваните разговори, а за това, че не бил готов да се противопостави на ДС.

  А. Андреев: Така наречената Синя коалиция изпусна златния си шанс най-после да се профилира по някакъв начин и да се отграничи от правителството. Те категорично трябваше да гласуват срещу доверието в кабинета и най-после да се отърват от тази обвързаност с едно послушно и посредствено мнозинство и с правителство, което има неясен политически профил и е свързано със сили и интереси, които не са непременно най-светли, прозрачни и европейски, независимо от Е-то в абревиатурата.

  В един наш предишен разговор обрисувахте основните разлики в начина, по който протичат политическите скандали в България и в една по-развита демокрация, каквато е Германия. Да предположим хипотетично, че скандалът с подслушаните разговори се е случил в Германия – как би се развил дебатът около него там и какви биха били реакциите на обществото и политиците?

  А. Андреев: Ако канцлерката Меркел беше казала, че обича да подслушва своите министри и това е нещо нормално, че иска нейните министри взаимно да се следят и да се подозират, веднага щеше да се надигне невероятен протест. Сигурен съм, че поне няколко от министрите й щяха начаса да напуснат правителството, а медиите щяха да подхванат темата и да не я изпуснат, докато правителственият ръководител не си подаде оставката. Тоест, такова нещо в Германия би завършило задължително с оставка на министър-председателя.

  „Е, какво пък толкова…“

  Как ще коментирате реакциите на българските медии по отношение на изявлението на Борисов за подслушването и последвалото огласяване на разговора между премиера и Ваньо Танов?

  А. Андреев: Евфемистично формулирано, българските медии се държаха много предпазливо. По този начин една част от медиите – знаем, че определени медии представляват определени политически интереси – реагираха адекватно на интересите на своите спонсори, собственици и т.н. Освен това, все още мнозина се страхуват от Борисов и Цветанов и от милиционерското мнозинство в управлението на България. Така че хората не смеят много-много да говорят, макар че вече започват да си отварят устата все по-артикулирано.

  Най-тъжното е обаче, че някои колеги не разпознаха скандала и реагираха така, както реагира нормалният български медиен потребител: „Е, какво пък толкова, нали така е в политиката. Мигар не знаем, че се подслушват? Мигар не знаем, че се дебнат? Пък то е и хубаво, защото всички са реално или потенциално корумпирани и е по-добре Бат`Бойко да ги слуша, а те да се дебнат помежду си”. За разлика от Германия голяма част от българските медии не разпознаха скандала, не сметнаха, че това е чудовищно, поуплашиха се, реагираха предпазливо. Разбира се, имаше медии и автори, които го разпознаха веднага и го нарекоха със собственото му име, но в общественото съзнание скандалът си остана в най-добрия случай скромен.

  Всички са маскари?

  В голяма степен тази безпомощност на обществото, която е видима и от публичните реакции във връзка с последните скандали, опира до тъжната констатация, че управленито на Борисов няма алтернатива. Как приемате този аргумент – по-добре това правителство да остане на власт, независимо от всичките му извращения, защото няма по-добър вариант?

  А. Андреев: Този аргумент е реален в някакъв смисъл. В България има тежка деполитизация и много сериозна политическа апатия сред хората. Липсват импулс и енергия за някаква промяна. Хората се умориха от обещания, полуреформи, полумерки, казаха, че всички са маскари, махнаха с ръка и се отказаха. Единствено фактът, че хората припознават в Борисов и неговата партия самите себе си, осигурява комфортно мнозинство на това управление и обрича обществото на безалтернативност.

  Източник: Кафене.нет

• <<
• 1
...
• 341
• 342
• 343
• 344
• 345
• 346
• 347
• 348
• 349
• 350
• 351
...
• 415
• >>