Всички авторски страници

Авторски

• Откриха тест на смъртта. Българите най-застрашени

  Вече всеки човек може да узнае колко ще живее, дали ще боледува или ще е свеж и бодър до края на дните си. Учените съставиха генетичен тест, който може да определи дали даден човек ще доживее до 100 години.
  Тестът гарантира точност на прогнозата до 77 % и е уникално постижение на медицината, категорични са експертите от Бостънския университет, които са в основата на революционното откритие.

  Тайната на вълшебния тест е в изследването на гените. При откриване на специфични гени или тяхната липса, определя дали дадени пациенти за застрашени от патология, дали ги заплашва ранна смърт и пр.
  Учените са сравнили генетичен материал, взет от над хиляда души, които вече са празнували стогодишен юбилей. У нито един не са открити гени, които да насочват към определени болести.

  Сензационните резултати от теста били известни още преди 6 месеца, но екипът решил да ги обнародва чак сега, за да се постигне още по-голяма прецизност. Първоначално спецовете хвърлили бомбата в научните среди, че е възможно на 100% да се познае кой колко и как ще живее. След продължителни проверки обаче се установило, че точността е 77 %, което при всички случаи е потресаващ резултат.

  „Разбира се бихме искали да сме абсолютно точни в прогнозите, но засега и 77% са върхово постижение. Всеки човек има право още докато е млад да узнае какви сюрпризи му готвят неговите гени. Мисля, че ако ви кажат още в началото на жизнения път какво да очаквате в бъдеще, ще можете да съобразите начина си на живот, да се погрижите за здравето си без лекарства и вълшебни диети. Днес много хора не вярват в житейската перспектива, а някои млади дори считат, че животът свършва след 40 години. Това въобще не е вярно”, отбелязва проф. Паола Себастияни.

  Българите са консервативни и ако знаят какви болести ги очакват „на старини”, биха живяли природосъобразно, щяха да ограничат вредните храни и лошите си навици, коментира доц. Мария Симеонова. Според нея революционното откритие на бостънските учени ще промени начина на живот на милиони хора по света, които ще започнат да се съобразяват с реалностите, а не да разчитат единствено на съдбата, случайността и късмета.

  428 българи са прехвърлили 100-годишна възраст. От тях 154 са мъже, а 274 жени. Въпреки че по-малко от една трета от населението живее на село, повече от половината столетници – 221, са далеч от многолюдните селища и мръсния въздух в градовете. 14 801 са българите на възраст от 90 до 94 г. Други 3186 са мъже и жени между 95 и 99 г. Това показват данните на НСИ от лятото на 2010 г.

  За м. г. средната очаквана продължителност на живота у нас е 73,4 г. и леко е нараснала в сравнение с предходните години.

  При мъжете тя е 69,9 г., а при жените – 77,1 г. В сравнение с останалите страни от ЕС продължителността на живота у нас е доста под средната. Според данните на Евростат средностатистическият европеец живее с 6 г. повече от нашенеца.

  Източник: http://frognews.bg/

• СЗО: 1 млрд души не могат да си позволят здравни грижи

  Eдин милиард души не могат да си позволят здравни грижи, а повече от 100 милиона души изпадат в бедност всяка година, поради заболяване или „катастрофални“ сметки за медицински грижи, съобщиха от Световната здравна организация (СЗО).

  „За мнозина здравните грижи не съществуват, а за други просто не са достъпни. Когато не са достъпни, това означава, че или не ги използваш или имаш сериозни финансови затруднения“, заяви Дейвид Евънс, отговарящ за здравното финансиране на СЗО. „Необходимостта от здравно финансиране никога не е била по-голяма на фона на забавения икономически растеж, болестите и застаряването на населението, което се нуждае от повече грижи за хронични заболявания. Всеки трябва да има достъп до здравни услуги и никой не трябва да изпитва финансови затруднения за това, заявиха от СЗО. Над 100 милиона души годишно изпадат в бедност, заради „катастрофални разходи“. Около 1 милиард души в света не могат да си позволят здравни грижи. Въпреки че най-бедните страни са най-засегнати, докладът на организацията посочва, че богатите нации също имат проблеми със здравеопазването. Експертите цитираха проучване на Харвардския университет от 2007 г, според което медицинските сметки са допринесли за фалита на 62% от семействата. „Това просто не е приемливо. И не само е неприемливо, но и не е необходимо, тъй като може да се направи нещо за разрешаването на въпроса“, призоваха от СЗО. /АФП

  Женева / Швейцария/BGNES

• Лекарство за монархията – Уилям и Кейт

  Британската монархия дълго време „боледуваше“. Аристократичният принцип имаше спешната нужда от ремонт, а кралското семейство – от свежа кръв. Ето, че сега монархията е на път към обновление.
  Британските коментари за събитието на седмицата, годежа на по-следващия престолонаследник Уилям Уиндзор с Кейт Мидълтън, приличат на експертизи за вярното лекарство за един болен пациент – монархията. Народът все още е привързан към кралството, своята най-стара и достолепна институция. Но не от вчера съществуват опасения дали тази институция има бъдеще и колко ще издържи тя отвъд житейската граница на сегашната кралица.
  

  Чарлз не е особено популярен

  Принц Чарлз, престолонаследникът, изглежда не беше най-добрият отговор. За бъдещия Чарлз ІІІ беше и е почти невъзможно да се профилира в сянката на своята уважавана майка Елизабет ІІ. Той прави, разбира се, всичко по силите си, току-що например публикува книга, озаглавена „Хармония“, с текстове по теми като био-земеделието, алтернативната медицина, архитектурата и екологията. Само че никой не би се осмелил да каже, че той е популярен. Най-голямата пречка на Чарлз: обърканият му живот.

  Най-голямата му пречка се корени в объркания му личен живот. Преди почти 30 години, посред най-мрачната следвоенна рецесия, кралската фамилия инсценира една приказна сватба – апотеоза на Чарлз и Даяна, който се оказа обаче измамната фасада на една голяма илюзия. Оттогава се рони престижът на британската монархия.

  Днес, с една дума, е необходимо обновление. Аристократическият принцип се нуждае от спешен ремонт, кралското семейство – от свежа кръв. Откъде, ако не от буржоазията? В лицето на Кейт Мидълтън Англия изживява важна цезура в своята династична история, тъй като за пръв път от над 300 години насам в държавното семейство влиза една представителка на буржоазната средна класа. Нормалността на Кейт се покрива с естествеността на годеника й, който няма нищо общо със сковаността на Уиндзор. Никакви задни мисли не накърняват романса на двамата млади, които отдавна живеят заедно, без някой да се възмущава от това. Така изглежда мечтата, от която британската монархия черпи сили за устойчивостта си.

  Същинската тайна на монархията

  От друга страна това е потвърждение за същинската тайна на съществуващата от над хиляда години английска монархия – способността й периодически да се преражда. Консерватизъм и реформизъм, традиция и обновление образуват едно цяло, в съответствие със старата мъдрост: да бъдеш консерватор не означава да се вкопчиш в онова, което е било вчера, а да живееш с това, което е вечно.

  С годежа на Уилям и Кейт, критиците от ляво, които жадуват за република Британия, се оказват лишени от един важен аргумент: че с растящото си отчуждение от народа монархията била надживяла самата себе си. Очертава се точно обратното, и британците – независимо от непосредствената перспектива за един Чарлз ІІІ – могат отново да се чувстват единни със своята монархия.
  

  Дойче Веле/www.dw-world.de

• Презервативът вече не е грях

  Истинска малка сензация! Папа Бенедикт ХVІ за първи път разрешава „в отделни случаи“ употребата на презервативи. Под „отделни случаи“ се разбират усилията за намаляване на опасността от заразяване със СПИН.

  Папата пише за презервативи, а църквата му потъва в учудено мълчание. Нито един епископ или кардинал не желае да коментира или обяснява думите на папата. Само говорителят на Ватикана, Федерико Ломбарди, полага усилия за деескалация в дълго, писмено комюнике: позицията на главата на Римо-католическата църква не означавала революционен поврат. Бенедикт ХVІ не променял учението на църквата и, разбира се, не разглеждал презервативите като „истински и морални разрешения на проблема СПИН“. И въпреки това малката вратичка, открехната от Бенедикт ХVІ, изглежда като революция пред лицето на строгата забрана, проповядвана десетилетия наред от Ватикана.

  „Очовечаване“ на сексуалността
  „Църквата и сексуалността са все още щекотлива тема и подобни думи още никога не са били изричани така точно и конкретно“ – казва човекът, изтръгнал от папата въпросните думи. Журналистът Петер Зеевалд бе получил през лятото възможността да интервюира подробно папата. От интервюто произлиза книгата „Светлината на света“, която ще бъде представена утре, на 23 ноември, и в която папата открито отвръща на лични, църковно-политически и теологически въпроси. Включително и на въпроса дали Католическата църква е принципно против употребата на презервативи. Журналистът Зеевалд преразказва отговора на папата така:

  „Той казва, че презервативите не са разрешението, че съсредоточаването на вниманието върху тях представлява банализиране на сексуалността и че позицията на църквата по въпроса остава всъщност непроменена.“ Всъщност. Но в отделни случаи употребата на презервативи, например за да се намали опасността от заразяване, би могла да бъде първата стъпка към една по-различно изживявана, по-човечна сексуалност – така казва Бенедикт буквално в разговора си с Петер Зеевалд. И използва като пример случая с един проституиращ мъж, който използва презерватив и по този начин отново развива съзнанието, че „не всичко е позволено и че човек не може да прави всичко, което си поиска“.

  Църквата се доближава до живота
  Смяната на курса е явна. През 2009 г. папа Бенедикт, отправяйки се към Африка, заяви: „Проблемът СПИН не може да се разреши с раздаването на презервативи. Тяхната употреба дори задълбочава проблема“. Това изказване хвърли сянка върху африканската му обиколка, мнозина го разкритикуваха като безотговорен и отдалечен от реалността. И действително: в много африкански региони с висока степен на серопозитивност Католическата църква раздава презервативи.

  Когато сега папата освен въздържанието и брачната вярност назовава презервативите по изключение като „възможност за превенция на СПИН“, той поне донякъде свързва църковното учение с действителността, казва Петер Зеевалд и допълва: „Папата не е кой да е в църквата, думите му имат тежест и тук той прави едно уточнение, което е желателно и сигурно ще срещне голямо одобрение както в самата църква, така и извън нея.
  

  Дойче Веле/ www.dw-world.de

• Световен ден на телевизията – 21 ноември

  Отбелязва се от 1996 г. с резолюция 51/205 на Общото събрание на ООН от 17 декември 1996 г. в чест на първия Световен телевизионен форум в Ню Йорк, САЩ (21 ноември 1996).

  .През март 1998 г. Генералната Асамблея на ООН провъзгласява 21 ноември за Световен Ден на Телевизията (World Television Day). На всички държави е предложено да отбелязват този ден като си обменят телевизионни програми посветени на проблематики като мирът, безопасността, икономическото и социалното развитие и разширяването на културния обмен.

  Макар и самият празник да не се отбелязва толкова отдавна, историята на телевизията е започнала преди около 80 години. Първите експерименти с използването на електронни лъчи за предаване и приемане на изображения на определени разстояния започват още в началото на 20-те години на ХХ век в САЩ, Япония и Съветския Съюз.

  През 1933 г. американският инженер от руски произход Владимир Зворикин успява да изобрети катодната тръба, която и до днес се явява главна част на повечето телевизори. Благодарение на откритието на Зворикин през 1936 г. започват редовни телевизионни програми във Великобритания и Германия, а през 1941 г. и в САЩ.

  Но чак през 50-те години на ХХ век телевизията получава масово разпространение в Европа. В повечето развиващи се държави държавните и частните телевизионни компании са възникнали още по-късно – през 60-те – началото на 70-те години на ХХ век.

  На държавите е предложено да отбелязват този ден, като обменят телевизионни програми, посветени на проблемите на мира, сигурността, икономическото и социалното развитие и разширяване на културния обмен.

• Бахыт Кенжеев: “Волшебству научиться нельзя!”

  В прошлом номере газеты „Реклама“ была опубликована подборка стихов поэта Бахыта Кенжеева. 4 декабря Бахыт Шкуруллаевич будет гостем Литературного салона Аллы Дехтяр.

  Краткая справка. Бахыт Шкуруллаевич Кенжеев родился в Чимкенте. С трех лет жил в Москве. Закончил химический факультет МГУ. Дебютировал как поэт в коллективном сборнике “Ленинские горы: Стихи поэтов МГУ”. Публикуется с 1972 года. Первая книга стихов двадцать лет пролежала в архивах Союза писателей Казахстана и была издана только в 1996 году. В начале семидесятых Кенжеев становится одним из учредителей поэтической группы “Московское время”. С 1982 года живет в Канаде, с 2009 года – в США. Член русского ПЕН-клуба. (По материалам Википедии.)

  Мой разговор с Бахытом Кенжеевым начался с вопроса о самоидентификации.

  –          Одно интервью с вами начиналось словами: “Казахский поэт из Канады”. Прочитав это, я как-то внутренне вздрогнул, потому что всегда считал вас русским поэтом, а из какой страны – уже не так важно. А кем вы сами себя считаете?

  –          Несколько лет назад я работал в Вашингтоне и задал себе этот вопрос. Я – казах по национальности, русский писатель, работаю на Международную организацию. Кто я такой? Я и сам не знаю, честно говоря. Я очень люблю свое казахское происхождение и не очень ценю свой статус русского писателя. Вот и все.

  –          Вы согласны с утверждением, что настоящая родина поэта – литература?

  –          И да, и нет. Конечно, родина любого писателя – язык, на котором он пишет. Но всякий писатель тоже человек. Если бы меня поселили где-нибудь в Лаосе, не думаю, что мне бы это понравилось.

  –          Поэтом можно стать, или поэтами рождаются?

  –          И рождаются, и становятся. Есть такое понятие в математике и логике – необходимое и достаточное условие. Талант – это условие необходимое, но недостаточное. Кроме него нужны еще дисциплина, какое-то формальное мастерство и так далее. Бывали гениальные поэты, которые так и не реализовались. Либо им усидчивости не хватило, либо они очень рано ушли из жизни по причине расстроенных нервов.

  –          С чего начался ваш интерес к поэзии?

  –          Мне всегда очень нравилось читать стихи. Это было красиво, гармонично, чудесно. Простые слова, а так хитро поставлены; звуки повторяются, а потом вдруг из них выскакивает замечательный смысл… Я еще в школе начал немного пописывать. Ранние стихи были очень смешные. А потом я решил, что могу и всерьез этим заняться. Это было более сорока лет назад.

  –          Вы были участником поэтической группы “Московское время”. Может ли поэт быть членом какой-то группы, союза, объединения? Мне всегда казалось, что поэт – это величина самодостаточная…

  –          По поводу “Московского времени” раздавалось довольно много недоуменных вопросов, в том числе и похожих на ваши. Реальность была совершенно другой. Мой соратник по “Московскому времени” и сосед по Нью-Йорку Алеша Цветков любит, шутя, говорить о том, что о существовании “Московского времени” узнал только после того, как уехал в Америку. Это была дружеская компания в составе пяти человек.

  –          Давайте назовем их: Александр Сопровский, Алексей Цветков, Сергей Гандлевский…

  –          Александр Казинцев.

  –          Который потом примкнул к “Нашему современнику”?

  –          Да, совершенно верно. Он сейчас заместитель главного редактора журнала “Наш современник”, что продолжает вызывать у меня какое-то “священное” недоумение.

  –          Ушел в русофильство…

  –          …и стихов больше не пишет. Но тем не менее он играл очень активную роль в нашем кружке и писал очень неплохие стихи… Мы дружили, разделяли основные взгляды на поэзию, стремились к свободе и примерно одинаково не любили Советскую власть. На этом “клее” и был замешан наш союз. Сейчас все удивляются: какое же это объединение, если все писали по-разному? Но ведь из одной и той же земли растут разные деревья! Может вырасти пальма, может вырасти береза, а земля одна и та же. Вот роль этой земли, роль этой питательной среды для нас всех играла высокая русская литература, в том числе поэзия.

  –          Манифеста у вас никакого не было?

  –          Нет, манифеста не было. Мы выпускали машинописные альманахи, я проводил семинары, мы встречались, читали и обсуждали стихи. Все это было совершенно замечательно, хотя и редко выходило за пределы московских кухонь.

  –          Было еще одно, что вас объединяло, – любовь к Мандельштаму. Я прав?

  –          И да, и нет. Мне кажется, сейчас, по прошествии времени ясно, что этот поэт для нас наиболее важен. Хотя нет… Не знаю… Для меня – точно. Саша Сопровский, к сожалению, давно умер. Уж скоро двадцать лет. Он ценил Мандельштама, конечно, но не молился на него, как на икону. Гандлевский, мне кажется, больше любит Набокова, Ходасевича, Георгия Иванова… Алеша Цветков очень любит Заболоцкого. Заболоцкий для него, мне кажется, важнее Мандельштама. Хотя нет, подождите. Я клевещу на Цветкова. Он недавно в одном интервью сказал: “Мандельштам настолько велик, что занимает чуть ли не все первые три места в русской поэзии XX века”.

  –          Что, в общем-то правда. А чем вам близок Мандельштам?

  –          Я ему завидую. (Смеется.) Это поэт невероятной гениальности. Он сравним, мне кажется, с такими людьми, как Шекспир, Данте, Пушкин. К сожалению, это стали понимать много лет спустя после его смерти, но сейчас с этим никто не спорит. Про его некоторые стихи я могу сказать, что человек такого написать не мог. Это, видимо, ему кто-то диктовал, а он послушно водил пером. Во Владивостоке я видел очень симпатичный памятник Мандельштаму. Его два раза крали, а сейчас поставили на охраняемой территории. Мандельштам стоит и любуется городом. И в Москве теперь есть памятник Мандельштаму и даже, кажется, улица Мандельштама в Воронеже.

  –          “Это какая улица? Улица Мандельштама. Что за фамилия чертова – Как ее не вывертывай, Криво звучит, а не прямо…”

  –          Совершенно верно, пророчество Мандельштама сбылось.

  –          Можно ли назвать Мандельштама вашим поэтическим учителем?

  –          Не совсем. Меня совсем недавно в Интернете шпуняли за то, что я назвал Мандельштама атеистом. Но я не считаю, что атеизм – ругательство. Мандельштам не чувствовал нужды в Боге. Я думаю, может быть, потому, что он был сам такой гениальный. Я – человек верующий. Это – принципиальная разница. Приходится все время вступать в разборки с верховным существом, все время обижаться на него. Или, наоборот, он на меня обижается. Я думаю, что Мандельштам был человеком гораздо более самодостаточным, чем все остальные. Чему у Мандельштама учиться? Волшебству? Но волшебству научиться нельзя!.. Я очень многим ему обязан. Например, тому, что он дал мне представление, каким чистым и проницательным может быть человек. Я бы назвал этот дар волшебной проницательностью. Мандельштам творил свой собственный мир, чище и прекраснее, чем наш, несмотря на весь свой трагизм. Я очень рекомендую читателям вашей газеты обратиться как-нибудь к томику Мандельштама. Действует лучше любого лекарства. Как молитва.

  –          Кого бы еще вы назвали вашими поэтическими предшественниками?

  –          Я могу назвать замечательных поэтов Заболоцкого, Иванова, Ходасевича. Был чудесный, рано умерший ленинградский поэт Константин Вагинов. Хрустальный, чистый поэт. Вот везение: умер от туберкулеза в 1931 году! А не умер бы – так расстреляли бы, как всех остальных его друзей… Я Игоря Северянина очень люблю.

  –          Это неожиданно. А как вы относитесь к Пастернаку?

  –          С большим уважением и иногда даже с любовью. У него есть хорошие, даже прекрасные стихи. Пастернак – это чудесное явление. Он понятный, доступный поэт. Он выполняет благороднейшую роль по приобщению к поэзии широкого круга читателей. Его ведь читают гораздо больше, чем Мандельштама и Заболоцкого вместе взятых! А мостик к поэзии прилагается.

  –          Кто из современных поэтов останется в истории литературы через сто лет?

  –          Вот если бы у нас сейчас был 1837 год и вы бы спросили об этом у среднего читателя, он бы обязательно назвал Бенедиктова!

  –          Неужели не вспомнил бы Александра Сергеевича?

  –          Может быть, упомянул бы, но Бенедиктова назвал бы обязательно… Пушкина бы вспомнили мало людей, потому что к тридцать седьмому году считалось, что он совершенно исписался и никому не интересен… А Тютчева бы не вспомнил никто!.. Не знаю. Боюсь называть. Начнутся обиды, обвинения… Я пристрастен. Мои любимые поэты из моего поколения – Цветков и Гандлевский. Уж они-то точно останутся через сто лет. Есть еще один интересный поэт Борис Херсонский, тоже человек моего поколения, хотя мы познакомились совсем недавно… Нынешняя поэзия богата на имена. Очень много мусора, но ведь его всегда было много.

  –          Вы считаете, что кризиса в поэзии сегодня нет?

  –          В поэзии есть кризис в другом смысле. Поэзия все больше превращается в бесплатное занятие. При Советской власти существовали такие редчайшие исключения, как порядочные поэты, которые тем не менее ухитрялись какими-то путями проникнуть в Союз писателей в качестве лазутчиков и как-то были пригреты. Они жили более-менее спокойной литературной жизнью. А сегодня кормиться со стихов никак не получается. Но, может быть, так и надо?.. Я когда-то в интервью пошутил, что получать деньги за стихи все равно, что девушке получать деньги за любовь. Это же и так приятно!

  –          Вы еще где-то сказали, что поэзия не для стадионов. Но мы же помним времена, когда поэзия собирала стадионы!

  –          Поэзия для прикроватной тумбочки. Когда захочется немного поговорить с Богом через поэзию, через поэтов… Они помогают, особенно хорошие поэты. Больше помогают, чем сериалы.

  –          Роберт Крафт спросил у Стравинского: “Для кого вы сочиняете музыку?” Стравинский ответил: “Для себя и гипотетического alter ego”. Для кого пишет стихи поэт Бахыт Кенжеев?

  –          Пишу я для себя, хотя это, во-первых, попахивает кокетством, а во-вторых, не совсем правда. Я не могу не писать. Когда стихотворение написано, я испытываю чувство радости, и мне хочется поделиться написанным с читателями. Каков мой читатель? Это человек, который любит поэзию и понимает всякие “прибамбасы”, которые я вставляю в стихи. Это как с музыкой и живописью. Для того, чтобы понять симфонию, надо быть музыкально грамотным человеком. А мой читатель должен быть литературно грамотным, должен понимать, что такое метафора, ирония… Я стараюсь “упаковать” как можно больше информации в ограниченное пространство стихотворения. Бог знает, хорошо ли это. Многие считают, что наоборот, надо писать очень просто. Я не знаю.

  –          Помните, у Пастернака: “Нельзя не впасть к концу, как в ересь, в неслыханную простоту”. У вас все наоборот. Со временем ваши стихи становятся все более философскими.

  –          Правильно, и точно так же было у Осипа Эмильевича. Пастернаковская фраза годна для него самого. На самом деле, ранний Пастернак, которого часто считают очень сложным поэтом, поэт очень простой, но очень косноязычный. Он еще не научился писать просто. Где-то году в тридцать пятом он уже научился это делать и сказал, что не любит своего стиля до 1921 года. А уж в конце жизни стал впадать “в неслыханную простоту”. Дай ему Бог. Это не мой путь. Там, где поэзия поддается пересказу, там, как говорил Мандельштам, “простыни не смяты, там поэзия, так сказать, не ночевала”. Мой идеал – стихи, которые не поддаются пересказу. Только в таком случае реализуется функция поэтического языка: выражать то, чего нельзя выразить другими способами. Может быть, я не прав. Есть примеры стихов очень простых. Помните “Красные помидоры кушайте без меня” Чичибабина? “Кончусь, останусь жив ли, – чем зарастет провал? В Игоревом Путивле выгорела трава. Школьные коридоры тихие, не звенят… Красные помидоры кушайте без меня. Как я дожил до прозы с горькою головой? Вечером на допросы водит меня конвой. Лестницы, коридоры, хитрые письмена… Красные помидоры кушайте без меня.” Гениальные стихи. С виду совсем простые, но так только на первый взгляд кажется. На самом деле в этих шестнадцати строчках невероятные физические бездны. Борис Чичибабин – еще один из моих любимых поэтов.

  –          Как вы сочиняете? “Из какого сора растут стихи?”

  –          Не знаю. Это какой-то мистический, загадочный процесс. Приходит вдруг какая-нибудь строчка. Ты ее вертишь в голове, думаешь, куда ее девать, что с ней делать? Иногда она забывается, иногда на следующий день приходит снова, на третий день опять и, как комар, жужжит над ухом. Потом выясняется, что эта строчка тянет за собой другую, другая – третью, третья – четвертую. Потом глядишь – вдруг рождаются контуры третьей строфы будущего стихотворения, потом – второй, потом понимаешь, что всю первую строфу можно выбросить. Оказывается, это была просто “первая ласточка”.  Потом как-то это все пишется, оформляется, рассылается по друзьям.

  –          Это правда, что, начиная стихотворение, вы часто не знаете, чем его закончить? Слово рождает слово?

  –          Я никогда не знаю, о чем будет стихотворение, как оно будет написано и зачем. Ничего не знаю. Как у героя набоковского романа “Дар” Годунова-Чердынцева. Набоков описывает процесс сочинения стихов своего героя. Годунов-Чердынцев обкатал все строчки, к утру написал стихи, прочел, к своему собственному изумлению увидел в них какой-то смысл и одобрил… (Смеется.) Когда начинается стихотворение, оно уже само себе хозяин. Иной раз бывает даже так, что ты пишешь какое-нибудь слово, а потом вдруг видишь, что логика стиха требует замены его на противоположное. Не белое, а черное; не злой, а добрый… Что такое стихотворение? Это сгустки смысла, которые человеческий разум вытаскивает из потусторонних миров, и живут они потом сами по себе… Искусство – вещь мистическая. Никогда не знаешь, кто тобой водит. Иногда выясняется, что стихи получились совсем плохие. Приходится их выбрасывать.

  –          Не жалко? Вы легко расстаетесь с ненужными строфами? Над рукописями не трясетесь?

  –          (Смеется.) В компьютере-то есть, конечно, все выброшенное, но так – нет. Раньше было гораздо больше плохих строчек, чем сейчас, потому что и писал больше. Но, к сожалению, выбрасывать приходится. Читаю неудачную вещь и думаю: “Ну как же можно быть настолько бездарным?!” Бывает такое, бывает…

  –          Слово мстит?

  –          Конечно. Об этом писал Тарковский: “Слово только оболочка, Пленка жребиев людских, На тебя любая строчка Точит нож в стихах твоих”. Не надо никогда пророчить себе смерть. Не дай Бог, сбудется. Вообще, пророчить ничего не надо. Слишком многочисленны примеры стихотворных пророчеств, особенно касательно самого себя и ближайших людей. Конечно, я побаиваюсь. Тут какая-то мистическая сила есть. С другой стороны, если уж что-то диктует, то, значит, так надо. Что делать? От судьбы не убежишь.

  –          Вы как-то написали такие строчки: “Как и другие романтические штампы, Слова “изгнание”, “бессонница”, “тоска” Я забываю под огнем настольной лампы, покуда заполночь играю в дурака с самим собой…”. По-вашему, изгнание и тоска – это романтические штампы?

  –          Конечно. Это стихи тридцатилетней давности, когда я приехал в Канаду и очень горевал по утрате всех своих родных и друзей. Изгнание, как состояние, и тоска, как человеческое чувство, несомненно, существуют. Но сами эти слова уже настолько затерты, что их упоминать в стихах просто нельзя. Только в ироническом плане. Ну какие мы изгнанники? А если я изгнанник, то говорить об этом вслух просто неприлично. Изгнанник, тоска – это очень высокие слова. А мы люди простые, простые советские ребята, которые вступали в комсомол, ездили в стройотряды… Какое там изгнание, какая тоска? Так писать – дурной тон. Вот слово “бессонница” я, может быть, зря там упомянул. Оно не такое стертое. Но тоже… Вот у меня бессонница – ах, какой я тонкий, романтический, замечательный!.. Жизнь, на самом деле, намного серьезнее и проще, чем все эти слова. В другом месте в той же книжке у меня есть полушуточные стихи по поводу изгнания, которые заканчиваются так: “Литература? Ты мерзавка! Тебя я с Берией сравню! Твое коварство, как удавка, Поэтов душит на корню! Из-за тебя и слезы в горле, И обстоятельства бледней, Из-за тебя меня поперли С любимой родины моей!” Вот слово “поперли” мне нравится гораздо больше, чем слово “изгнание”.

  –          Пафос сразу снижается…

  –          А при низком пафосе иной раз можно достичь гораздо большего, чем при пафосе высоком.

  –          Как вам пишется на английском языке?

  –          Это был проект, который уже завершен. В порядке эксперимента я написал стихотворений тридцать по-английски и не знаю, как к ним относиться. Просто не знаю. Мои читатели разделились на две группы: одним они очень нравятся, другим – нет. Это как бы не мои стихи. Английский я знаю прилично, но не так хорошо, как русский, поэтому до уровня цитатности далеко. Мои английские стихи ближе к лапидарному тексту. Правда, это общий прием для всей американской поэзии. Она тоже не цитатна – она повествовательна и близка к лапидарному тексту… Мне интересна более широкая реакция публики. Поглядим! Во всяком случае, это было очень интересно. Есть вещи, которые я не могу выразить в стихах на русском языке. Раньше в таких случаях я писал прозу. А вот сейчас решил развлечься стихами по-английски.

  –          Кстати о прозе. Говоря о прозаических произведениях поэтов, часто проскальзывает такая формулировка: “Проза поэта”. Мне кажется, в этом слышится что-то неполноценное. Есть, мол, настоящая проза, а это так, проза поэта… Что значит проза для вас – продолжение поэзии или то, что не скажешь в поэтической форме?

  –          Второе. Проза – то, что не укладывается в стихи. По поводу моей прозы злополучной, которая так и не принесла мне большой известности, одна моя приятельница сказала: “Бахыт, твоя проза гораздо лучше, чем общественное мнение о ней, но тебе никогда не простят того, что ее написал Бахыт Кенжеев. Если бы ты выпустил ее под псевдонимом, у нее была бы совершенно другая судьба”. Ну что поделать? Уже поздно.

  –          Вам нравится Нью-Йорк?

  –          Монреаль был единственным городом в Канаде, в котором я с удовольствием мог бы жить и жил. Так и Нью-Йорк – наверное, единственный город в Соединенных Штатах, в котором мне настолько нравится, что я здесь с удовольствием живу… Уже полтора года. Вот разговариваю сейчас с вами и из окошка смотрю на Нью-Йоркский университет. И Чикаго мне очень нравится. Чикаго – замечательный город с точки зрения архитектуры и ритма жизни. Пожалуй, второй после Нью-Йорка.

  –          В каком формате пройдет ваша встреча с читателями?

  –          Формат будет очень стандартный. Два отделения минут по тридцать пять – сорок каждое. Читать буду новые стихи. Если понравятся, почитаю еще. Вопросы-ответы – сколько угодно и с большим удовольствием. Буду рад встретиться с любителями поэзии!

  Nota bene! Встреча с Бахытом Кенжеевым состоится 4 декабря 2010 года в 6 часов вечера в Литературном салоне Аллы Дехтяр по адресу: Photography by Yakov Studio, 310 Melvin Drive Unit 15, Northbrook, IL 60062. Справки по телефону – 773-275-0934.

  Сергей Элькин,

  www.sergeyelkin.com

• Хасковлия отказва да плаща държавни такси през частни банки

  Автор: Христина Котларска

  Хасковлия скочи срещу комисионите на частните банки при заплащането на държавни такси за подмяна на документи за самоличност. Тодор Бойчев не иска да заплати 3-те лева, която всеки гражданин брои заедно с таксата за издаване на шофьорска книжка. Будният гражданин иска да използва държавни таксови марки, които са законно платежно средство.

  Писмено уверение за това право той получава и от дирекция „Български документи за самоличност“ към Министерство на вътрешните работи. Възможността дори използва при издаването на лична карта от областната дирекция на МВР-Хасково. От КАТ обаче отхвърлят този начин на плащане. Въпреки че представя таксови марки на стойност 25 лева с номинал едната 5 лева, оттам отказват да подновят свидетелството му за правоуправление.

  Бойчев разказва, че показал препис от електронно писмо на министерството на служителката на гишето. Тя не приела документите му и го изпратила при началниците.

  Полицейски служител с мустачки започна да ме упреква и ме попита защо не съм като другите граждани, които плащат през банка, разказва за срещата с униформения хасковлията.

  Служителят започнал да се оправдава с компютърното обслужване на банката.

  Какво пречи информацията, която служителката е обработила от заявлението ми, облепено с държавни таксови марки, да я въведе в програмата на банката или по друг начин. Разбирам от програмиране и се замислям, че при изготвянето на програмата за обслужване на клиентите на МВР, не е помислено за онези, които искат да ползват държавни таксови марки, което за мен си е управленска грешка на ръководството на МВР. Приемам го като ограничаване на правото на избор, както и за лобиране в частна полза на търговски банки. Как може държавата да търгува плащането на държавните такси чрез частни търговски банки, пита Бойчев.

  След като от КАТ-Хасково не приемат документите му, той пише жалба до министъра на вътрешните работи Цветан Цветанов. Копие от нея адресира и до омбудсмана.

  Защитете законното ми право да заплащам държавната такса с държавни таксови марки. Имаме правото на свободен избор в държава със свободна пазарна икономика. Щом държавата търгува частта от държавния си суверенитет-плащането на държавните такси посредством частни банки, защо да не мога да избирам по-социалния за мен начин на плащане без комисионни, пише още в жалбата Бойчев.

  Според него всяка година от приходи от държавни услуги банките прибират комисионни между 300 и 500 милиона лева. Няма да плащам за българския държавен интерес в частни банки, категоричен е Бойчев.

  Източник: Haskovo.net

  

• Уродливите къртици на българския преход – статия втора

  Автор: Едвин Сугарев

  Продължение от статия първа (линк)

  Когато се коментира гибелта на прокурора от ВКП Николай Колев, трябва да се има предвид предисторията на неговите отношения с бившия главен прокурор Никола Филчев. Убийството е крайната мярка – предприета, когато всички други възможности да бъде отстранен и дискредитиран Колев са изчерпани.

  Първоначално двамата са в близки отношения – което много ясно личи по начина, по който Филчев го защитава при поисканато от Нели Куцкова дисциплинарно наказание – за недопустимия натиск, упражнен върху Варненския апелативен прокурор Васил Миков. Именно този случай – при решение на ВСС за дисциплинарно отстраняване на Николай Колев от всякакви контролни функции, става повод Никола Филчев да активизира цялото си парламентарно лоби, за да бъде гласуван прословутият закон “Анти-Куцкова”. Дребната подробност е, че в този случай Колев действа не по своя воля, а по заповед на главния прокурор.

  Играта обаче загрубява – когато Филчев се опитва да му наложи не да “притиска”, а направо да убие Васил Миков. На възражението как така да го убиват човека, който има жена и деца, леденият отговор на Филчев е – и какво от това. Колев не изпълнява поръчението и с това идиличните отношения помежду им започват да се разпадат.

  Междувременно – в следствие на драматичен и перманентен начин от страна на Филчев и близките до него Спартак Дочев и Цеко Йорданов, на 24 април 2000 г. се самоубива прокурорът от ВКП Николай Джамбов. Оставената от него предсмъртна записка гласи: “Ако главният прокурор има съвест, трябва да подаде оставка.” Джамбов е сред малцината, които в този ранен период се осмеляват публично да протестират срещу произвола в прокуратурата – и е първият, но не и последният, който заплаща за това с живота си.

  Другият момент, който вероятно е тласнал Николай Колев към решението да се противопостави на Филчев, е убийството на Надежда Георгиева. На 7 март 2000 г. Димитрина Тодорова Калайджиева, която известно време е била секретарка на Николай Колев, и нейният съпруг Пламен Димитров Калайджиев са извикани на разпит като свидетели по делото за убийството на Надежда Георгиева.

  Обстоятелствата по разпита са описани в жалба на Димитрина Калайджиева до тогавашния шеф на отдел “Следствен” към Върховна касационна прокуратура Павел Павлов. Посочва се, че тя и съпругът й са разпитвани повече от 18 часа без адвокат, като върху нея е упражнен драстичен натиск да признае, че тя е убила Надежда Георгиева. Натискът е предизвикан от добросъвестно дадените показания за факти от живота на убитата, за участието й в незаконното прехвърляне на наследството на Андрей Янев (син на Роза Георгиева) на трето лице, за близките й връзки с главния прокурор Никола Филчев и други висши магистрати, за правените от нея тайни записи на разговори с тях, свързани с даване на пари при очевидно корупционни цели, за конкретни случаи, при които Никола Филчев е получавал крупни суми от убитата.

  В резултат Димитрина Калайджиева е била обиждана, заплашвана, подлагана на разпит с детектор на лъжата относно обстоятелствата за смъртта на Надежда Георгиева, които са й били разказани с подробности непосредствено преди това, била е удряна, предлагано й е да скочи през отворения прозорец на стаята, в която е била разпитвана, изнудвана да признае, че тя е убила Георгиева в пристъп на ревност.

  По-късно и срещу нея, и срещу съпруга й е повдигнато обвинение за убийство. Следствието се води при повече от странни обстоятелства – като се сменят незабавно всички следователи, които отказват да се съобразят с изискванията на главния прокурор, който ги притиска да не се съобразяват с обективните данни по престъплението, и ги принуждава да обвинят именно прокурорът Николай Колев като “помагач” на убийците – и като се наблюдава от цели пет прокурори от ВКП.

  Самото съдебно дело се води при най-високата степен на секретност, допустима само при дела, които застрашават националната сигурност. Адвокатите му са принудени да подпишат декларация, че няма да разгласяват обстоятелствата по него и са се запознали със следствените материали едва на втора инстанция, а на самите съдебни заседания са били предоставяни само малка част от 18-те тома следствени материали.

  Странните обстоятелства, свързани с това убийство – и начинът, по който стартира разследването по него, със сигурност са смутили Николай Колев, за когото не са били тайна нито интимните отношения на покойната с главния прокурор, нито пък нейните функции като посредник между прокуратурата и организираната престъпност – които тя е изпълнявала в качеството си на служител на Алексей Петров. Но последният фактор за изострянето на конфликта помежду им стимулира не него, а Филчев да предприеме конкретни действия по отстраняването на Колев. Това е случаят с Ангел Филчев, брат на главния прокурор и организатор на контрабанден канал за износ на антични ценности, за чиито дела се появява информация първо в “Новинар”, а след това и в “Дневник”.

  За противодействие на тези публикации е организиран цял щаб от прокурори във ВКП, чиито действия между впрочем се виждат от пръв поглед: на 1 март 2001 г. в прокуратурата са привикани на разпит депутатът от ОДС Никола Николов и председателят на СОС Антоан Николов, като по централните медии се съобщава, че срещу двамата са образувани предварителни проверки за финансови афери и корупция. (Основания за такива има – но в случая поводът е от коренно различен характер.) Паралелно с това започват пълни данъчни проверки на над 30 физически и юридически лица, свързани с издателите на в. “Дневник” Иво Прокопиев и Филип Харманджиев – които по-късно дават и специална пресконфоренция по случая, описвайки безпрецедентния натиск, на който са били подложени заради публикуваните статии за Ангел Филчев.

  За разлика от “Новинар”, “Дневник” не се отказва и паралелно с “Капитал” провежда цялостно разследване по този казус и доказва както контрабандната дейност на брата на главния прокурор, така и очевидната намеса на Никола Филчев за освобождаването му и снемането на обвиненията срещу него. В хода на тези публикации се стига и до силови акции – например колата на Момчил Милев, репортера, който тогава пряко се занимава с деянията Филчеви, е запалена.

  При формирането на този прокурорски “щаб” обаче Николай Колев отказва да участва. Само ден след този му отказ следва и първата акция за отстраняването му – на 10 януари 2001 г. е пенсиониран, въпреки че е само на 51 години и никога не е изявявал такова желания. За целта главният прокурор лансира пред ВСС брадатата лъжа, че Колев бил уморен и сам бил поискал да бъде пенсиониран. Решението е обжалвано от Николай Колев пред ВАС и отменено.

  С този акт започва войната между двамата, която ще продължи до смъртта на Николай Колев. На 5 март той дава скандално интервю в електронното издание “Медиапул”, в което за пръв път се посочва, че главният прокурор има сериозни психически отклонения – и директно се посочва натискът, упражняван върху магистрати, издатели и политици. Два дни по-късно е подведен под отговорност под отговорност за незаконно притежаване на оръжие. Обвинението е за намерените в служебната му каса два пистолета и една граната. Според неговата версия единият пистолет е служебен, а другите две оръжия са иззети по дела, по които се издирват обвиняемите.

  Това обаче се оказва недостатъчно – и следват нови опити Колев да бъде обвинен и арестуван. Един от тях е може би най-абсурдният и най-позорен в цялата история на българското правораздаване – това е тъй наречената “наркосправка”, за която днес говори бившия главен прокурор – и която верните му журналисти от “Труд” цитират, препечатвайки я от “Afera.bg” – където пък, разбира се, я намерили, анонимно пусната в пощенската им кутия.

  Това е тъй нареченото Дело за оперативна проверка (ДОР) “Комбинатор”, стъкмено специално, за да бъде елиминиран Николай Колев – от основната къртица на главния прокурор в НСС – майор Николай Начев, по това време завеждащ икономическия отдел на службата. Този казус е особено интересен, защото вади на показ близките връзки между Филчев и Трактора.

  Начев е не само протеже на Фичев в службите, но и основната причина Алексей Петров да бъде назначен в НСС; пак той е наблюдавал работата му като агент под прикритие. Той е и основният експерт на Алексей по компроматните дела – съвсем не случайно в сайта “Опасните новини” той беше посочен като фигурата, отгговаряща за картотеките с компромати на бившата барета.

  Пак той беше и един от арестуваните при старта на операция “Октопод” – а икономическата му обвързаност с “Лев инс” просто не подлежи на съмнение. Според публикуваните досега справки Николай Илиев Начев е в борда на „Лев инвест“, който притежава дял от „Лев корпорация“, а 30% от „Лев инвест“ са на „Лев инс“. Участва борда на „Булгарцвет“, което пак е свързано с „Лев корпорация“, в борда на строителните фирми „Булитфер“ и „Еврофер“, има дял в шуменската „Полиенергия“ за пренос на газ и в охранителната фирма „Инкор“. В този смисъл ДОР “Комбинатор”и свързаните с него действия представляват особен, емблематичен казус – той много ясно разкрива как прокуратурата и тайните служби съчиняват и приписват престъпления, когато трябва да елиминират някого. Но за това – в следващата статия.

• ЗАЩО НАЙ-ЛОШИТЕ ДОСТИГАТ ВЪРХА

  Автор: фРИДРИХ АВГУСТ ФОН ХАЙЕК *

  Несъмнено една американска или английска “фашистка” система би се различавала до голяма степен от италианския или германския модел; ако преходът се осъществи без насилие, то несъмнено бихме могли да се надяваме на по-добър тип водач. Но това не означава, че нашата фашистка система ще бъде много по-различна, или по-толерантна, отколкото нейните първообрази. Имаме сериозни основания да смятаме, че най-лошите черти на тоталитарните системи са феномени, които тоталитаризмът рано или късно със сигурност ще възпроизведе.

  Точно както демократичният държавник, наумил си да въвежда плановост в икономическия живот, ще се сблъска скоро с алтернативата или да възприеме диктаторско отношение към властта, или да зареже плановете си, така тоталитарният лидер ще се изправи много скоро пред избора между пренебрегване на обичайния морал и провала. Именно поради тази причина безскрупулните ръководители вероятно ще бъдат по-успешни в общество, клонящо към тоталитаризъм. Който не го е осъзнал, все още не е проумял колко дълбока е пропастта, която разделя тоталитаризма от индивидуалистичната по същността си Западна цивилизация.
  Тоталитарният водач трябва да се огради с група, готова доброволно да се подчини на дисциплина от типа на тази, която със сила ще налага на останалата част от народа. Това, че социализъм може да се прилага на практика само с помощта на методи, които повечето социалисти са отрекли, е естествена поука, която много от социалните реформатори са извлекли от миналото. Старите социалистически партии бяха пропити със своите демократични идеали; те не притежаваха безогледността, необходима за извършване на избраната от тях задача. Факт се, че както в Германия, така и в Италия успехът на фашизма се предшестваше от отказа на социалистическите партии да поемат отговорност за управлението. Те просто с цялото си сърце не искаха да прилагат методите, които изискваше избраният от тях път. Те се вкопчваха в надеждата да се случи някое чудо, при което мнозинството да се съгласи и приеме определен план за организацията на цялото общество. Други вече си бяха научили урока, че в едно планово общество въпросът не може повече да бъде какво предпочита мнозинството от народа, а какво иска най-голямата единична група, чиито членове са постигнали достатъчно съгласие, за да стане възможно унифицирано направление на всички възможни дела.
  Съществуват три главни причини, поради които една такава многобройна група със сравнително еднакви възгледи едва ли ще се сформира от най-добрите, а по-скоро от най-лошите съставни части на всяко общество.

  Първата причина е, че колкото по-образовани и интелигентни са отделните лица, толкова по-диференцирани са вкусовете и възгледите им. Искаме ли да намерим група с висока степен на еднообразие, трябва да се насочим към райони с по-нисък морал и занижени интелектуални стандарти, в които преобладават по-примитивни нагони. С това не искаме да кажем, че мнозинството хора са с ниски морални стандарти; но истината е, че най-многолюдната група със сходни ценностни оценки е на хора с ниски стандарти.

  Втората гласи, че поради малобройността на групата, която не може да придаде достатъчна тежест на лидерските тежнения на своя ръководител, той ще трябва да увеличи числеността й, като приобщи повече хора към тази елементарна доктрина. Той трябва да спечели подкрепата на покорните и наивните, без силни собствени убеждения, готови да припознаят конфекционни ценностни системи за свои, стига само достатъчно силно и постоянно да им се набиват в главите. Това ще са хора, чиито мъгляви и недооформени идеи лесно се люшкат в друга посока, чиито страсти и емоции се възпламеняват лесно, и благодарение на които редиците на тоталитарната партия набъбват.

  И третата главна причина е, че за да изгради сплотена група поддръжници, лидерът трябва да се опре на общите човешки слабости. Изглежда е по-лесно да убедиш хората да подкрепят една отрицателна програма – да възбудиш омраза към врага, или завист към по-заможния – отколкото да ги мотивираш за каквато и да било положителна задача.

  Контрастът между “ние” и “те” се използва винаги от водачи, търсещи предаността на големи човешки маси. Врагът може да е вътрешен, подобно на “евреина” в Германия, или “кулака” в Русия, или външен. Във всички случаи подобна техника осигурява по-голяма свобода на действие на водача, отколкото всяка друга положителна програма би могла да му даде.

  Успехът в рамките на тоталитарна група или партия зависи до голяма степен от готовността да се вършат неморални неща. Принципът, че целта оправдава средствата, който в индивидуалистичната етика се разглежда като отрицание на морала, при колективистичната етика по необходимост се превръща във върховно правило. Няма буквално нищо, което праволинейният колективист да не е готов да извърши, ако то ще послужи “за доброто на всички”, защото за него това е единственият критерий за това какво би трябвало да се прави.

  Щом един път човек приеме, че отделният индивид е само оръдие в служба на по-висша общност, наричана общество, или още по-добре нация или народ, или нещо от този род, повечето от характеристиките на тоталитаризма, които са ни вдъхвали ужас, изведнъж следват по необходимост. От колективистична гледна точка нетърпимостта и бруталното потъпкване на всяко несъгласие, измамата и шпионирането, пълното незачитане на живота и щастието на отделния човек, стават нещо естествено и неизбежно. Действия, които ни отвращават, като разстрел на заложници, или избиване на старци и болни, се разглеждат като продиктувани от целесъобразност; насилственото изтръгване на корени и преселване на стотици хиляди става част от политическата линия, поддържана от всички, с изключение на жертвите й.

  Ето защо всеки, който желае да стане полезен помощник в управлението на тоталитарната държава, трябва да има готовност да престъпи всички морални норми, които някога е зачитал, стига това да е необходимо за постигане на поставената цел. В тоталитарната машина има специални предимства за безмилостните и лишените от скрупули. Нито Гестапо, нито администрацията на концентрационните лагери, нито Министерството на пропагандата, а още по-малко SA или SS (или техните руски еквиваленти) са подходящи места за проява на човеколюбие. Пътят към върха в тоталитарната държава минава именно през такива служби.

  Видният американски икономист професор Франк Х. Найт съвсем точно отбелязва, че органите на властта в колективистичната държава ще трябва да са готови да се справят с подобни проблеми – все едно, дали искат или не: “а вероятността овластен човек да не харесва ролята си на властник, е толкова реална, колкото вероятността някой извънредно мекосърдечен човек да работи като надзирател на роби в плантация, които да управлява, като ги бие с камшик.”

  Тук би трябвало да се изтъкне и още едно обстоятелство: колективизмът означава ликвидиране на истината. За да се задейства ефективно една тоталитарна система, не е достатъчно всеки да е принуден да работи за избрани от ръководителите цели; от съществено значение е хората да се накарат да припознават тези цели като свои собствени. Това се постига със средствата на пропагандата и с пълния контрол върху всички информационни източници.

  Най-ефективният начин да се накарат хората да припознаят като свои ценностите, на които трябва да служат, е ако те се убедят, че става дума по принцип за същите идеали, на които са държали винаги, само че до тогава не са ги разбирали и схващали истински. И най-ефикасната техника за постигане на тази цел е да се използват стари формулировки, но с подменено съдържание. Малко са характерните белези на тоталитарните режими, които са толкова объркващи за повърхностния наблюдател, и в същото време толкова показателни за целия интелектуален климат, както пълното извращаване на езика.

  Най-пострадала в това отношение е думата “свобода”. Това е дума, използвана така широко в тоталитарната държава, както и навсякъде другаде. Всъщност почти във всички случаи, когато свободата е била потъпквана, това е ставало в името на някаква нова, обещана на народа свобода. Дори между нас има привърженици на централното планиране, които ни обещават “колективна свобода”. Това е толкова подвеждащо, колкото всичко друго, казано от тоталитарните политици. Колективната свобода не е свобода на членовете на едно общество, а неограничена свобода на плановика да прави с обществото каквото му харесва. Това е доведено до абсурд смесване между свобода и власт.

  Не е трудно да се лиши голямото мнозинство от хора от независимо мислене. Но малцинството, което ще запази склонността си към критичност, трябва също да бъде принудено да мълчи. Публичната критика, или дори изразяването на някакво съмнение трябва да се потиска, защото такива явления водят до отслабване на подкрепата за режима. Сидни и Беатрис Уеб описват така ситуацията в съветските предприятия: “Докато работата тече, всяко гласно изказано съмнение в успеха на плана се счита за акт на нелоялност или дори за предателство, поради възможното въздействие върху волята и усилията на останалата част от колектива”.
  Контрол се упражнява дори върху субекти без видимо политическо значение. Теорията на относителността например се представя като “семитска атака срещу устоите на физиката на християнската и на северната раса”, и влиза в “конфликт с диалектическия материализъм и марксистката догма”. Всяка дейност трябва се оправдава чрез някаква съзнателна обществена цел. Не бива да има спонтанна, ненасочена дейност, защото тя може да доведе до непредвидени резултати, които не са част от плана.
  Принципът на тотален контрол обхваща дори игрите и развлеченията. Оставяме на читателя да отгатне къде са били давани на шахматистите официални указания, че “трябва веднъж завинаги да приключим с неутралитета на шахмата. Трябва веднъж завинаги да заклеймим формулировката да се играе шахмат заради самата игра.”

  Може би презрението към интелектуалната свобода не е нещо, което възниква само при установена тоталитарна система. Но то със сигурност е проявява навсякъде, където хората изповядват някаква колективистична вяра. Най-тежката репресия се извършва в името на социализма. Нетърпимостта към противоречащи идеи се възхвалява открито. Трагедията на колективната мисъл се състои в това, че когато обявява върховенството на разума, това завършва с потъпкването на самия разум.

  Има един аспект в подмяната на моралните ценности, настъпили с напредъка на колективизма, върху който си струва да разсъждаваме специално. Добродетелите, на които все по-малко се държи в Англия и Америка, са точно онези, с които англосаксонците преди това с право се гордееха, и в които превъзходството им се признаваше от всички. Тези добродетели са независимост и разчитане на собствените сили, индивидуална инициатива и лична отговорност, ненамеса в делата на съседа и толерантност към различните, и накрая здравословно подозрение спрямо властта и силовото й прилагане

  Почти всички традиции и институции, които в течение на векове са изваяли националния характер и целия морален климат на Англия и Америка, са именно тези, които настъплението на колективизма и склонността му към централизъм постепенно унищожава.

  Превод: Йорданка Чакалова
  

  *“Пътят към робството“, Фридрих Хайек, Издателска къща МаК,София, 2004

• Световен ден на поздравите (World Hello Day)

  Международен ден на поздрава „Здравей”
  Днес е Световният Ден на Поздравите известен като Hello day.

  Честван е за първи път през 1973. Тогава той е своеобразен отговор на военния конфликт между Египет и Израел. Инициативата е на Майкъл и Брайън Маккормик от щата Небраска, които смятат, че така ще покажат безумието на войната и ще привлекат вниманието върху последствията от засилваненото на международното напрежение. Те отварят пощенска кутия 15592 в Бевърли Хилс, Калифорния. Там всеки може да изпрати своето послание за мир, както и да поздрави с мечтата за един по-добър свят 10 души по свой избор. За 33 години Световният Ден на Поздравите е привлякъл хора от 180 страни. 31 носители на нобеловата награда за мир са сред хората създали тази традиция.

  Сега пощенската кутия е само един от начините да се изпрати писмото за мир. Инициативата има интернет страница, която и днес подканя да изпратите e-mail. Адресът е www.worldhelloday.org. На сайта се пазят оригиналните послания на хора като Далай Лама, Михаил Горбачов, Барбара Буш, Стиви Уондър и други над 100 световно известни личности. Инициаторите вярват, че всеки в целия свят, независимо кой е и с какво се занимава, може да допринесе за установяването на мир. Най-обикновените лични поздрави за световния ден стават послания до лидерите, като ги насърчават да използват силата си за общуване и преговори, вместо за провокиране на конфликти.

  Всеки може да участва в Световния Ден на Поздравите просто като поздрави 10 души. Това е символ на важността на личното общуване и на убеждението, че от всекиго зависи живота на
  всички.

  Поздравете 10 човека за мир

  Всеки може да участва в Световния ден на поздравите като просто поздрави 10 души. Така се демонстрира значението на общуването между хората за запазването на световния мир. Можете да изпратите картичка за този ден или просто да кажете “Здравей” на поне 10 свои познати.

  Хората използват този ден като повод да изразят своята съпричастност към проблемите на световния мир. Започват с обикновен поздрав на този ден, за да стигнат до изпращане на послания до политически лидери, призовавайки ги да използват мирния диалог вместо военната сила в справянето с международни конфликти. Превръщайки се в световен ден, той показва местното участие на всяка страна в глобалната подкрепа на мира.
  31 нобелови лауреати за мир са сред хората, признали важността на този ден за запазването на световния мир и като възможност за всеки човек да допринесе за изграждането на един мирен свят.
  Господата Брайън МакКормак (от университета в Аризона) и Майкъл МакКормак (от Харвардския университет) работят заедно за ежегодното честване и популяризиране на този празник в целия свят.
  Адресът, на който можете да изпращате своите поздравителни писма по повод Световния ден на поздравите е:

  WORLD HELLO DAY
  P.O. BOX 15592
  Beverly Hills, California 90209, U.S.A.

  А тук можете да видите копия от писмата на някои известни политици и бизнесмени от различни страни по повод Световния ден на поздравите:
  http://www.worldhelloday.org/letters.html

• 21 ноември – Въведение Богородично: Ден на християнското семейство

  

  Днес Светата ни Църква празнува големия християнски празник Въведение Богородично. Семейното ходене на църква днес символизира влизането на тригодишната Мария в храма и напомня на бащи и майки за духовните им задължения към децата.   В този ден цялото семейство се събира заедно. Приготвят се много лакомства за децата. Разрешава се риба.

  Въведение Богородично се празнува и като ден на християнското семейство и християнската младеж – това е един от големите вселенски празници, който в църковните песнопения се назовава „предвестник на Божието благоволение към хората“.

  Въведение Богородично ни напомня за влизането на Светата Дева в Йерусалимския храм. Когато Мария навършила три години, благочестивите й родители Йоаким и Ана изпълнили обещанието си, дадено пред Бога, и оставили дъщеря си в храма – да служи на Господа и да се подготвя за великото си предназначение на Божия майка.

  Според преданието, Богородица била обречена от родителите си на Бога още преди рождението си. Когато навършила три години, те я завели в Йерусалимския храм. Със запалени свещи всички близки я съпроводили през града до храма. Светата Дева била поставена на първото стъпало и за почуда на всички, неподдържана от никого, тя се изкачила свободно по 15-те стъпала и се спряла на най-горното. Първосвещеник Захария – баща на св. Йоан Кръстител – я посрещнал, благославяйки я. Той я въвежда в светилището на 21 ноември.

  Когато достигнала възрастта, на която младите възпитанички на храма трябвало да се върнат в света и да се омъжат, тя била „дадена“ на престарелия си родственик Йосиф, който оттук нататък трябвало да бди над нея.

  Според църковния ни календар Въведение Богородично попада в периода на Коледните пости. На този ден по време на вярващите приемат Свето причастие, а с него и нови сили за духовен растеж и борба със злото – в себе си и в света.

  Този ден Църквата е приела и за Ден на християнското семейство. Семейното ходене на църква днес символизира влизането на тригодишната Мария в храма и напомня на родителите за духовните им задължения към децата. Защото семейството е най-доброто училище, което може да даде първите познания за Бога и Православието, за християнските добродетели, на които векове се е крепял българският род.

  В миналото този ден се е чествал в много ограничен кръг – само с родителите и ония от децата им, които не са встъпили в брак. Всички те отивали заедно в храма, за да измолят за семейството си здраве и благоволение. След това в дома, събрани около огнището, на чаша вино, топла пита и вкусна гозба, чествали – освен празника Въведение Богородично – и здравата връзка помежду си. На трапезата трябва да има много лакомства за децата. Масата оставяли неразтребена, за да дойде Богородица през нощта, да си хапне и да благослови дома.

  По това, какво е времето на днешния ден, народът гадае какво ще е то през цялата следваща година. Ако е топло и слънчево, зимата ще е люта, лятото ще е сухо, а плодородието – слабо. Ако вали дъжд или сняг, зимата ще е снежна, лятото – дъждовно, а реколтата – богата. Ако е облачно, зимата ще е мека.

  Този ден е много подходящ и за кръщенета, съветват църковните служители. Днес в храмовете се отправят молитви децата ни да растат здрави, в смиреност, в послушание на родителите и чистота на нравите.  На 21 ноември е традиция да се изнасят беседи, сказки и литературно-музикални забави.

  При мама и при татко

  Колко мило, колко сладко
  е при мама и при татко!
  Те за нас се много трудят,
  те за нас от сън се будят.
  Щом очи от сън отворим,
  със кого ще заговорим?
  С нашта мама кротка, мила
  със зората подранила.

  Тихо татко да събуди
  да отиде да се труди –
  да печели и набави
  дрехи и обувки здрави,
  и тетрадки, и писалки
  за дечицата си малки.
  Колко мило, колко сладко
  е при мама и при татко!

  Чичо Стоян

  Редакцията на www.eurochigo.com честити празника на всички наши читатели!

  Много любов, красота, семеен уют и настроение през цялата година за вас, вашите семейства и близки!

  От сърце  ви желаем приятно приятно прекарване и НАЗДРАВЕ!

  Редакцията на www.eurochigo.com честити празника на всички наши читатели!

  Много любов, красота, семеен уют и настроение през цялата година за вас, вашите семейства и близки!

  От сърце  ви желаем приятно приятно прекарване и НАЗДРАВЕ!

  
  

  Ре

• Обама и Медведев проведоха среща в Лисабон

  Президентите на САЩ Барак Обама и на Русия Дмитрий Медведев се срещнаха след края на срещана на високо равнище на Съвета Русия-НАТО, съобщи „ИТАР-ТАСС“. Срещата се е състояла по молба на американската страна.

  Още по темата Русия и НАТО
  Русия е готова да работи с НАТО по ядрените програми в света

  Русия е готова да работи с НАТО по въпросите, свързани с ядрените програми на редица държави, включително и Иран, която трябва да прояви добра воля и да докаже, че програмата му е мирна, заяви руският президент Дмитрий Медведев на пресконференция след края на срещата на високо равнище Русия-НАТО в Лисабон, цитиран от РИА „Новости“.

  „Иран има право върху мирния атом, но трябва да докаже на всички, че програмата му за развитие на атомната индустрия е мирна и е готов за сътрудничество с международните структури“, каза Медведев.

  В момента не виждам как Русия може да влезе в НАТО

  Руският президент Дмитрий Медведев заяви, че по-тясно сътрудничество между Русия и НАТО е възможно в бъдеще при промени с алианса, предаде РИА „Новости“.
  „Разбира се, бъдещето е нещо неопределено. В момента например не виждам ситуация, в която Русия би могла да се присъедини към алианса, но всичко се променя, променя се и Северноатлантическият алианс. Но ако Северноатлантическият алианс се промени дотолкова, че се постави въпросът за по-тясното ви сътрудничество с него, смятам, че тук не може да има никакви затворени теми. Можем да ги обсъждаме при наличието на добра воля и желание от нашите партньори в алианса“, каза Медведев.
  Периодът на захлаждане и претенции в отношенията между Русия и НАТО приключи, заяви руският президент Дмитрий Медведев, цитиран от РИА „Новости“.
  „Констатирахме, че наистина периодът на захлаждане и претенции приключи. Ние гледаме с оптимизъм към бъдещето и се стараем да развиваме отношенията между Русия и НАТО във всички посоки“, каза Медведев на пресконференция след края на срещата на високо равнище Русия-НАТО.

  Русия и НАТО ще се въздържат от употреба на сила

  На срещата на високо равнище Русия-НАТО участващите страни се договориха да се въздържат от употреба на сила една срещу друга и срещу други държави, се посочва в съвместно изявление, публикувано след края на срещата, съобщи РИА „Новости“. „Държавите-членки“ на Съвета Русия-НАТО ще се въздържат от заплахи със сила или използване на сила една срещу друга, както и срещу всяка друга държава, суверенитета и териториалната й цялост или политическата й независимост под каквато и да е форма, несъвместима с устава на ООН и съдържащата се в Заключителния акт от Хелзинки декларация на принципите, от които държавите-участнички ще се ръководят във взаимоотношенията си“, се посочва в документа.
  Страните се договориха да работят за постигане на стратегическо и модернизационно партньорство, основано на принципите на взаимното доверие, прозрачност и предсказуемост „с цел да се съдейства за създаването на общо пространство на мир, сигурност и стабилност в евроатлантическия регион“. „Подчертаваме, че съветът Русия-НАТО е форум за политически диалог при всякакви обстоятелства и по всички въпроси, включително онези, по които имаме разминавания“, се посочва в документа.

  Лидерите на НАТО се споразумяха за разработване на противоракетен щит, който да защити територията на всички страни-членки на НАТО в Европа, както и в САЩ. Това заяви американският президент Барак Обама, предаде Ройтерс. Системата ще включва разполагането на американски ракети прехващачи и радар в Европа. Двайсет и осемте страни-членки ще инвестират 200 милиона евро за свързването на съществуващите противоракетни системи с американската система. „Той предлага роля за всички наши съюзници. Тя е в отговор на заплахите на нашето време“, заяви Обама.

  Лидерите ще поканят Русия да се присъединят към системата, когато те се срещнат с руския президент Дмитрий Медведев. „С нетърпение очакваме срещата, за да установим сътрудничество с Русия в тази сфера, защото ние се сблъскваме с много общи заплахи“, посочи Барак Обама.

  Лисабон, Португалия /КРОСС/

• Американски банки спират работа с посолствата на 40 държави

  Редица големи американски банки спират работа с посолствата и консулствата на около 40 държави заради трудностите по спазване на правилата за борба с прането на пари, приети след атентатите от 11 септември 2001 г., съобщава днес „Уолстрийт Джърнъл“, като се позовава на американския държавен департамент. Не е посочен списък на страните, само се изтъква, че 16 от 40-те държави са африкански.

  „Това е търговско решение, но е очевидно, че то влияе и на дипломатическите отношения“, е заявил представител на държавния департамент, като е добавил, че ведомството полага всички усилия „чуждестранните посолства да могат да осъществяват нормално своите функции в САЩ“. Според новите правила банките са длъжни при извършването на всяка операция да получават информация за източника на парите и нейната цел, припомня „Уолстрийт Джърнъл“. Между банките, които са спрели обслужването на посолствата, са „PMorgan Chase & Co.“, „Bank of America Corp.“ и „HSBC Holdings plc“. До момента липссва коментар на представители на посочените финансови институции.
  Ню Йорк, САЩ /КРОСС/

• СЪБРАНИЕ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

  Уважаеми сънародници,

  Годишното отчетно-изборно събрание на Българо-Американска Асоциация ще се състои в събота, 4 декември 2010 година от 10,30 часа в Конферентен център на
  Pavilion Apartment, 5441 N. East River Road, IL 60656.

  Съгласно традициите и указанията от 2003 година, молим изпратете до 20 ноември 2010 актуализирана биография, приносите Ви до 2010 и отделно приносите Ви за 2010 година на адрес [email protected] . Информацията трябва да бъде в представителен вид, за да може да бъде използувана за официално представяне пред институции и конкурсни инициативи.

  дневен ред:

  10.30. Регистрация за Годишно отчетно изборно събрание на БАА;

  10.35. Откриване на Годишно отчетно изборно събрание на БАА;

  10.40. Избор на мандатна, ревизионна и изборни комисии;

  10.45. Отчет за дейността на БАА  за 2010 година;

  11.00. Отчет на ревизионна комисия;

  11.05. Дискусия за дейността и прогнози за развитието на БАА;

  12.10. Приемане на решения;

  12.15. Избор на Борд на Директори;

  12.30. Дискусионен форум с коктейл.

  12.40. Мини дискусия „Управлявайте живота си с ДНК информация”.

  13.00. Предложение на БУ „Джон Атанасов” за „Конференция на българските училища в САЩ през 2010 година” и възможности за логистична подкрепа от българската общност в Чикаго.

  13.15. Коктейл

  Проект на дневен ред:

  10.30. Регистрация за Годишно отчетно изборно събрание на БАА;

  10.35. Откриване на Годишно отчетно изборно събрание на БАА;

  10.40. Избор на мандатна, ревизионна и изборни комисии;

  10.45. Отчет за дейността на БАА  за 2010 година;

  11.00. Отчет на ревизионна комисия;

  11.05. Дискусия за дейността и прогнози за развитието на БАА;

  12.10. Приемане на решения;

  12.15. Избор на Борд на Директори;

  12.30. Дискусионен форум с коктейл.

  12.40. Мини дискусия „Управлявайте живота си с ДНК информация”.

  13.00. Предложение на БУ „Джон Атанасов” за „Конференция на българските училища в САЩ през 2010 година” и възможности за логистична подкрепа от българската общност в Чикаго.

  13.15. Коктейл

  3 ноември 2010

  Секретариат на Българо-Американска Асоциация

• Първа конференция на българските училища в Испания

  Днес и утре в Мадрид ще се проведе Първата конференция на българските училища в Испания, организирана от Асоциацията на българите в Испания „Балкан” и Асоциацията на българските училища в чужбина. Проявата се осъществява с подкрепата на Посолството на Република България в Кралство Испания (домакин на събитието) и на Генералното консулство на Република България във Валенсия. Финансирането е осигурено по Националната програма „Роден език и култура зад граница” на българското Министерство на образованието, младежта и науката. Медийни партньори на събитието са „Нова дума” – вестникът на българите в Испания, и телевизионното предаване „Облаче ле, бяло” (ТВ Скат).

  Темата на конференцията е: „Българското училище в Испания. Специфика, постижения, предизвикателства”.

  Над 80 души са заявили участие до момента – представители на училища от цяла Испания и от българските школа от Лондон, Букурещ, Париж и Лисабон. Ще има и гости от Държавната агенция за българите в чужбина и други български институции.

  „Осъзнаваме голямата отговорност пред всички български училища в чужбина – 150 на брой, защото това е първият по рода си форум, който се прави извън пределите на България и резултатите от него са от изключителна важност за всички”, заявява председателят на Асоциацията на българите в Испания „Балкан” Петя Цанева.

  Освен работната програма, включваща изказвания и дискусии, ще има и културни изяви. Форумът ще бъде открит със спектакъла „Обичам те, учителю” на театралната формация към Първо българско неделно училище „Св. Иван Рилски” – Хатива. Ще бъде показана изложбата „Всички заедно за по-добър свят – моята страна“, включваща рисунки на деца от български училища в Испания. Участниците в конференцията ще бъдат поздравени и от детската фолклорна формация към училището в Мадрид.

  На 21 ноември в Първо българско неделно училище „Св. Иван Рилски” – Мадрид ще бъде изнесен открит урок в 11 и 12 клас, по време на който ще бъде представено преподаване на литература в смесена паралелка. А Димитрина Ходжева, управляващ директор на фондация „Димитър Бербатов”, ще направи презентация на електронни учебници.
  Мадрид, Испания /КРОСС/

• Международен ден на правата на детето

  През 1954 година Генералната Асамблея на ООН препоръчва на всички държави да въведат практика за отбелязване на Световния Ден на Детето (Universal Children’s Day) като ден за световно братство и разбирателство между децата и да го посветят на дейности, които спомагат за благополучието на всички деца по света.

  ООН ( un.org )предлага на правителствата да празнуват този ден през който ден от годината сметнат за целесъобразно. 20 ноември се ознаменува с приемането от ООН на Декларацията за правата на детето (през 1959 г), а през 1989 г. и на Конвенцията за правата на детето.

  България ратифицира документа през 1991 година.

  Всяка година 11 милиона деца умират без да дочакат 5-ия си рожден ден, а още десетки милиони остават с физически или умствени недъзи, без да имат възможност за порастване, живот и развитие…

  Много от тези случаи на смърт са в резултат от леко предотвратими или леснолечими болести, други – от пагубните последствия на нищетата, невежеството, дискриминацията и насилието.

  Създаденият към ООН Детски Фонд провежда усилена дейност по всички аспекти на детското здраве: приемат се мерки за подсигуряване за бременните жени на достъп до медицинско наблюдение преди и след раждането, подпомагане на семействата за справяне с детските болести в домашни условия, консултиране на райони по въпроси за осигуряване на максимално високо ниво на здравеопазване.

  Нека да напомним, че Международния Ден за Защита на Децата се отбелязва всяка година на 1 юни.

  Но не забравяйте да почерпите децата си и днес – само ще им доставите една допълнителна радост!

• Започва срещата на НАТО в Лисабон

  В португалската столица Лисабон се открива двудневна среща на върха на НАТО. В срещата ще участват президентът на САЩ Барак Обама и лидерите на останалите 27 страни – членки на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Руският президент Дмитрий Медведев ще се присъедини към отделно заседание НАТО – Русия в събота. България е представена от президента Георги Първанов.

  За първи път откакто НАТО влезе в Афганистан през 2003 г., мисията там не се очаква да бъде основният въпрос на срещата, тъй като лидерите гледат отвъд текущите проблеми на алианса, за да очертаят бъдещата му форма, съобщава ДПА.

  Новата стратегическа концепция, която може да бъде одобрена от лидерите на 28-те държави от НАТО, ще потвърди глобалната военна роля на алианса и ще подчертае нуждата НАТО да гарантира, че и в бъдеще ще предприема мисии за „управление на кризи“ по целия свят, посочва Ройтерс.

  Очаква се лидерите да призоват за създаване на система за противоракетна отбрана в Европа, базирана преди всичко на американска технология, но включваща и системи с малък обсег на действие в страни като Германия.

  Според дипломати САЩ първоначално са настоявали срещата да определи Иран като главна ракетна заплаха, но са се отказали от искането си заради турските възражения, отбелязват световните агенции.

  Очаква се също лидерите да поканят Русия да проучи възможностите за свързване на собствената си система за противоракетна отбрана с тази на НАТО, за да докажат, че системата на алианса не е насочена срещу нея.

  Руският президент Дмитрий Медведев ще се присъедини към лидерите на НАТО на отделна среща на върха НАТО – Русия в събота следобед. Очаква се той да се съгласи на преговори за евентуално сътрудничество в ракетната отбрана и да предложи повече подкрепа за мисията на НАТО в Афганистан.

  Междувременно в събота сутринта към лидерите на НАТО ще се присъединят лидерите на 19 други страни, които имат контингенти в ръководените от НАТО Международни сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ИСАФ), както и лидери от ЕС, ООН, Световната банка и Япония.

  Срещата се очаква да даде зелена светлина за изтеглянето на натовските войски от фронтовата линия и предаването на сигурността на афганистанските сили. Първото предаване се очаква през първата половина на 2011 г., а последното до края на 2014 г.
  www.ekipnews.com/ снимка – news.bg

• Колко българи учат в САЩ? И колко са другите?

  

  Въпреки че броят на българските студенти в САЩ е намалял тази година с близо 14 процента, България е една от източноевропейските страни с най-много студенти в Америка. А как стоят другите?

  За втора поредна година САЩ съобщават за рекорден брой чуждестранни студенти в американските университети. Новото издание на годишния доклад на Института за международно образование във Вашингтон Open Doors 2010 показва, че броят на студентите се е увеличил с 3 процента в сравнение с миналата година. В момента в САЩ учат над 690.000 студенти от цял свят. Голям принос за рекордните цифри има Китай. Броят на китайските студенти се е увеличил с 30 процента и е достигнал 128.000.

  Европейският рекорд държи Турция

  Турските студенти в САЩ са 12.000, българските – 2.500

  Студентите от Азия са най-многобройната група, те са общо 436.000. Втора сред континентите е Европа с 85.084 студенти, макар че броят на европейските студенти е намалял с почти 3 процента само за една година. Тази тенденция важи и за България. Тази година българските студенти в САЩ са 2.495, което е с почти 14 процента по-малко в сравнение с миналата година. 1.154 учат за бакалавърска степен; 900 са в програми за магистърска степен или докторат; съвсем малък брой български студенти не са регистрирани в програми за получаване на степен.

  Абсолютна рекордьорка сред европейските държави по брой на студентите си в САЩ е Турция. Над 12.000 нейни студенти са в американски висши учебни заведения. След нея най-голям брой студенти изпращат в Америка Германия (9.548), Великобритания (8.861) и Франция (7.716). Въпреки че броят на българските студенти в САЩ намалява, по брой на студентите си България е втора сред държавите от европейския Изток. Изпреварва я само Русия, която има 4.827 студенти, но и многократно по-голямо население.

  Ред европейски държави имат голям спад в броя на студентите си в Америка: Люксембург (-35.6), Черна гора (-21.7), Естония (-18.5). Силен спад отбелязват още Македония, Румъния и Малта.
  Чужденците носят на Америка милиарди

  Някои от данните в доклада звучат като грешка: студентите от Ватикана например са намалели с 67 процента, а студентите от Гибралтар са се увеличили с цели 200 процента! Но зад тези статистики се крият много малък брой студенти: ватиканските са намалели от 3 на 1, а гибралтарските са се увеличили от 6 на 20.

  Предпочитаните от чуждестранните студенти в САЩ дисциплини са бизнес и мениджмънт, инженерни и компютърни науки – тенденция, която не се е променяла от години. Като цяло САЩ привличат повече чужди студенти от която и да било друга страна в света. Чуждестранните студенти носят на американската икономика близо 20 милиарда долара годишно. Над 260.000 американски студенти пък се обучават в чужбина. Повечето от тях са в Западна Европа, а най-предпочитаната страна е Великобритания.

  Автор: Соня Каникова, Редактор: Д. Попова-Витцел

  Дойче Веле http://www.dw-world.de

• Празник на сухопътните войски на българската армия

  Днес 19 ноември е празник на сухопътните войски.
  Сухопътните войски са най-многочисленият вид въоръжени сили на Българската армия. Предисторията им започва през лятото на 1877 г. в Кишинев, където се формира българското опълчение в състава на руската армия за участие в Руско-турската война. След войната опълчението се дислоцира на територията на страната и се трансформира в Българска земска войска. Армията е изцяло сухопътна до август 1879 г., когато се поставят основите на военния флот.

  В хода на Сръбско-българската война (ноември 1885 г.) сухопътни войски окончателно оформят съвременния си образ на самостоятелен вид въоръжена сила. Победата при Сливница на 19 ноември 1885 г. е утвърждаващият момент за създаването на войските. Затова с Решение 477 на Министерския съвет от 16 ноември 1992 г. денят, в който се отбелязва блестящата победа на младата българска войска се избира и за празник на сухопътните войски на българската армия

• Проектът „Белене“ – Анализ и оценка

  Автор: Никола Алтънков

  За голям брой българи терминът Белене е символ на злото понеже се свързва с най-големия концентрационен лагер в техната история. Напоследък проектът за атомна централа със същото име също предизвиква разнопосочни мнения, които в повечето случаи са емоционално обагрени. Изграждането на една фабрика за производство на електрическа енергия се превръща от някои в бойно знаме на българската държавност и народното стопанство. Пропонентите на проекта са доста агресивни, а техните противници ги обвиняват в провеждане на чужди интереси. Това води до съмнението, че водените дискусии се изваждат от техния реален контекст. Предлаганият анализ – придружен с кратка таблица отразяваща действителното състояние на производството и потреблението на електричество на Балканите – може да внесе известна яснота в спора.

  1. От гледна точка на сигурността Белене е мъчно защитим проект, понеже крие опасност за здравето и живота на народа. Голяма страна (САЩ, Русия) може да понесе една атомна експлозия или авария, но малка като България би била съсипана. Чудно е защо историята за “глобално затопляне” или новопоявилите се възражения спрямо “модифицираните храни” са успяли да замъглят една съвсем реална заплаха. Проекта Белене може да бъде отхвърлен даже и само на това основание. Заслужава напомняне факта, че Гърция, която е далеч по-напред в защитата си на екологията, бе първият значителен опонент на Белене. Обединени усилия на двете страни биха могли да спрат подобни неща и в други балкански страни.

  2. Проектът в този му вид изглежда финансово неизгоден за българската държава. Финансиран или гарантиран от държавата ще представлява непосилно и излишно бреме. Построен, финансиран и експлоатиран от чужденци би било неизгодно, още повече, че това би задължило държавата да купува бъдещата продукция.

  3. Проектът е неизгоден от икономическа гледна точка. Той ще произвежда електрическа енергия, която след това трябва да се продава. На кого и на каква цена? Сега България произвежда около 45 милиарда киловатчаса (МКЧ), а консумира само 30 милиарда. Голямата част от разликата се губи, хаби и краде понеже се изнасят само 5.4 МКЧ. Даже се внасят 3 МКЧ. Енергията неможе да се съхранява в склад, тя изтича и се хаби. Съществува и съмнение за корупция.

  България не може да бъде “Енергиен център на Балканите” понеже всички балкански страни с изключение на Македония вече произвеждат достатъчно електрическа енергия за задоволяване на нуждите си (виж таблицата по-долу). Македония има нужда от по-малко от 2 МКЧ, но тя може да си ги набави от другаде, например от Румъния или Сърбия. Балканските страни строят нови централи (ВЕЦ, ТЕЦ, атомни) и до пет години ще се появи огромно свръхпроизводство. Нищо лошо няма в това да изнасяш стока, която произвеждаш и не ти е необходима. Обаче неумолимия закон на търсенето и предлагането налага понижаване на цената при масивна конкуренция. Миналата година по тези причини цената на електрическата енергия в Европа е поевтиняла с около 10-15%. В близкото бъдеще електрическата енергия може да се предлага на цена под костуемата.

  4. Съществува, разбира се и държавнически аспект, който не отбягва от полезрението на българските управници. Интересите на страната диктуват избягване на нейната зависимост от чужди държави изобщо, и специално по отношение на енергийни източници. Руските фирми – държавни, полудържавни или подлежащи на одържавяване всеки момент – работят при условия, които рядко са чисто пазарни. В интерес на България е зависимостта от Русия, чиито петролни и газови доставки причиняват голямата част от търговския дефицит, да намалее значително и евентуално да изчезне. Същите съображения биха били в сила, ако вместо Русия подобен неудобен партньор е Франция, Германия или САЩ.

  5. Съвсем нелогичен и лесно оборим аргумент, с който се цели подкрепа на кампанията за построяването на АЕЦ “Белене” е твърдението, че произвеждането на електрическа енергия в страната е гаранция за поддържането на ниски цени за потребителя, тоест за гражданите и фирмите в България. Поне през последните петнадесет години това не е било верно и не ще бъде верно и в бъдеще. Българите плащат европейски, сиреч пазарни цени, а последните данни показват, че електрическата енергия за вътрешния пазар е почти два пъти по-скъпа отколкото изнесената.

  6. Ако българското правителство реши да не се занимава с Белене се появява неприятния въпрос как да се изплъзне от договорите, които вече са подписани. Сиреч, няма ли да бъде по-добре да се похарчат още няколко милиарда евро към тези вече хвърлени или обещани, вместо да се понесат досегашните загуби и да се ликвидира със задлъжнялостта веднага. Непрактично би било да се хвърлят налични (нови) пари след тези, които вече са загубени, с цел те да бъдат възвърнати или компенсирани. Може би е по-добре грешките да се преглътнат (и заплатят) за да се ограничат досегашните загуби. За целта е нужно да се отделят няколко милиона (не милиарда!) евро за добри юристи, които да помогнат в евентуални съдебни спорове.

  Обяснение	България	Румъния	Сърбия	Македония	Гърция	Турция
  Продукция	44.8	58.3	36.0	6.2	58.8	198.4
  Консумация	29.9	49.4	33.4	7.8	58.3	198.1
  Износ	5.4	5.2	1.5	0	1.9	1.1
  Внос	3.1	0.9	0.1	1.6	7.6	0.8
  България и съседните страни – електрическа енергия

  Забележки:

  1. Цифрите са в милиарди киловатчаса (МКЧ).

  2. Сведенията са взети от Централното разузнавателно управление на САЩ (CIA The World Factbook) към 19 май 2010 г. Някои от цифрите са актуални, а други са за 2008 година. Макар и приблизителни те са достатъчна основа за сравнения.

  Източник: Институт Югоизточна Европа
  http://military.fmedia.bg/

• <<
• 1
...
• 354
• 355
• 356
• 357
• 358
• 359
• 360
• 361
• 362
• 363
• 364
...
• 414
• >>