Авторски
- Проф. Знеполски: Елитите на БКП и службите бяха наясно с промяната
Tежкият и сбъркан преход подхранва носталгията по комунизма. Парадоксално е, че управлението на БСП наложи най-крайните либерални решения. Вместо да се занимават с изследването на близкото минало, медиите отразяват мемоарите на Батето и фолк певиците, казва известният културолог.
Ивайло Знеполски е професор в СУ „Св. Климент Охирдски“ и във Висшето училище по социални науки в Париж (ЕНЕSS). Той е инициатор и ръководител на форума „Софийски диалози“ и заместник председател на IASS (Международна асоциация за семиотични изследвания). От 2005 г. е директор на Института за изследване на близкото минало.
Изследователските му интереси са свързани със семиотиката, комуникации, философия на езика, теория на киното, история на българиските елити, културни противоречия на посткомунизма. Той е автор и на първата съвременна теория за българския комунизъм.
Интервю на Мая Стоянова
– Проф. Знеполски, преди няколко години създадохте единствения досега у нас Институт за изследване на близкото минало, защо фокусирахте вниманието си върху историята на властващия комунизма, продължавате ли да проучвате тази тема?
– Преди всичко дълбоката убеденост, че едно общество може да продължава напред само, ако е в състояние да направи равносметка на пътя, който е изминало. Това убеждение беше подкрепено от познанието, което имам върху развитието на западноевропейските общества след Втората световна война, които се развиха по един изключително успешен начин, постигнаха голям икономически напредък и консолидация. Там не се колебаеха да говорят открито и да направят критична равносметка.
Института за изследване на близкото минало бе създаден през 2005, тоест 16 години след промяната. Но през тези години в българското общество не се появи каквато и да е инициатива, било от страна на държавата, при правителствата от всички цветове, да се инициира академична или гражданска структура, изследваща близкото минало.В началото на прехода, в хода на политическите битки бяха изговорени доста думи за комунизма и престъпленията му. Но всичко това беше в ключът на бързо преходния политически дискурс, който цели по-скоро уязвяване на конкретен политически опонент, отколкото да засегне същността на явлението.
И най-накрая, но не на последно място, подтик за създаване на Института беше и констатацията, че много от порочните практики и манталитетни нагласи от миналия режим се възпроизвеждаха в новото време. Както казваше Адам Михник – най-страшното на комунизма е тава, което идва след него. Имам предвид разпадане на насилствено налаганата социализация, атомизирането на обществото, затварянето на хората в себе си или тесни клиентелистки кръгове, егоизма, конюнктурното и конформистка поведение. Освободеното от идеологически принуди и предубеждения съзнание се поддаде на консумативни модели от най-лош тип, “разкрепостяването” на нравите се изроди в открита пошлост, обществото губи ориентации в изграждане на ценностни йерархии. Комерсиално или конюнктурно ориентираните медии налагат модела на псевдоелити, непосредствено отговорни за опошляване на културното пространство.
– Защо в годините на прехода и историци, и политици предпочетоха да не се говори открито за комунистическото ни минало, кой имаше нужда от подобно мълчание, какво загубихме от това?
– В началото страхът беше в основата на блокираното говорене за комунизма, а по-късно – някакво неудобство, доколкото всички в някаква степен се чувстваха насилствено превърнати в един вид съучастници на режима, понеже, за да съществуват, бяха принудени да приемат неговите правила на играта. След това, целият преход мина под знака на един голям компромис, излъчващ скритото внушение, че зад външните промени битуват скрити форми на господство, че старите елити продължават да са в центъра и да контролират положението. При тази ситуация българите, които десетилетия са свикнали да се ориентират по силните , подсъзнателно, инстинктивно усещаха, че да се говори за комунизма не е особено желателно, че това не се котира добре. За голямо съжаление в голяма степен се оказаха прави – поведението на медиите всекидневно го доказваше, както впрочем и политическия процес.
Един прост пример: Институтът за близкото минало създаде една изключителна книжна поредица, озаглавена «Минало несвършено», без аналог, по мнението на чуждестранните ни партньори, в други страни от Източна Европа. Но в медиите – печатни и електронни – тя не намери никакъв отзвук. Те се занимават с мемоарите на Батето! Добре щеше да бъде да имахме една стотна от времето или страниците отделяни за, която и да е от фолк певиците или манекенките с бурен личен живот. Този факт показва, че в обществото продължава да съществува един невидим информационен филтър. Алтернативното предположение е по-страшно – че безразличието, цинизма и опростачването са се превърнали в норма.
– Какво представлява всъщност тази непозната библиотека?
– Тя наброява вече 18 тома (последните три излизат по книжарниците през октомври и ноември), а в процес на изследователска работа са още 5. В тях на базата на богат архивен материал и с методите на модерната историография са изследвани и представени различни аспекти на комунистическия период – политическа история, идеологическа доктрина, политическа система, репресивен апарат, икономика, култура, социален живот, православната църква, образователните практики. Специално внимание отделяме на устната история на комунизма. На нея са посветени 4 обемни тома: «Върху храстите не падат мълнии», «Белене – място на памет?» и двутомника « Това е моето минало – спомени, дневници, свидетелства 1944-1989». Думата е дадена на хората, чийто живот е протекъл през това време. Своеобразна кулминация на усилията на изследователския колектив около Института е написването на обемистия колективен труд «История на Народна Република България. Режимът и обществото». Това е първата по рода си публикация от този вид.
– Проф. Зенеполски, преди две години излезе книгата ви “Българският комунизъм”, миналата година направихте изложба за лагерите на смъртта. Докоснали сте се до много документи, вещи, чули сте покъртителни истории на жертви. Попаднахте ли на информация, която ви шокира?
– Изследователят не трябва да се шокира, а да се стреми да разбере и анализира. В двутомника “Това е моето минало» са публикувани собственоръчно написаните спомени или части от автентични дневници на хора, живели през комунизма. Текстовете получихме по линията на обявен от Института конкурс. Отзоваха се повече от 100 души. От тях подбрахме 41, условна казано, житейски разказа. От различни позиции, разкриващи различни съдби. В обществото не съществува консенсус в отношението към близкото минало. На конкурса се отзоваха не малко хора, чийто живот е преминал изключително успешно по времето на комунизма. Всички те са с беден селски корен, без изключение произхождат от социални низини на пред деветосептемврийска България. В новите условия техният произход и биография се оказват изключително печеливши, получават шанс за по-добър живот, построяват къщи, изучават децата си, с една дума реализират се в живота. За тях това е едно изключително успешно време. Друга част житейски разкази показват хора, от самото начало обект на репресия, тъй като са били заможни, или не са приемали комунистическата идея, или са казвали нещо накриво, например, срещу дребен партиен функционер. Те имат драматична и жестока съдба – изключени са от активния живот, отказано им е образование, едни преминават през лагери, други са изселени, конфискуват имуществото им. Има и трета категория хора, които не са свързани с комунистическата власт, тоест – имали са неутрална позиция и дистанцирано отношение към политиката, нито облагодетелствани, нито репресирани – защитени в битността? си на необходими стопански експерти. Историите на тези три различни категории хора разкриват различни варианти на успеха, както и различни варианти на репресията.
Получената картина е изключително интереса тъй като показва причините, корените на одобрението за комунистическия режим на не малки части от населението, разкрива и корените на носталгията по това минало. Беднотата и социалните неравенства в България от преди 1944 са способствали за създаването на социални комплекси и реваншизъм, намерили опора в идеологически мотивираната ненавист. Тези хора са станали част от режима, част от неговата машина за доминиране. Поставяйки се в служба на властта, те се чувстват длъжни за всичко, което са получили като класова привилегия и безпрекословно послушание. Става въпрос за няколко поколения, които са свързани и емоционално.
– Дали това не се дължи и на народопсихологията на българите?
– Разбира се, народопсихологията не може да бъде изключена напълно, но и не можем всичко да приписваме на нея. Тогава бихме изпаднали в позицията на исторически детерминизъм – тоест, каквото и да става, нищо не може да се промени, защото ние сме такива каквито сме.
– Как обяснявате парадокса, че и след 20 години демокрация, в България, която вече е членка на ЕС, много хора изпитват носталгия по комунизма. От къде продължават да черпят енергия тези настроения?
– Източниците, които подхранват тази носталгия са различни. Както вече казах на първо място нейни носители са хората, на които комунистическата власт е осигурила бърз социален асансьор – битово устройване, образование, промяна на социалния статут. Те не могат да не се чувстват свързани с комунистическия строй, без да се запитват за престъпленията и деформациите му. Може да говорим за една силно избирателна и устойчива социална памет. Другия източник на носталгията е подхранван от изключително тежкия и сбъркан преход. Защото дори мнозина от средните съсловия, които не изпитват никаква носталгия по миналото, изпитват неудовлетвореност от това, което е заменило тираничната система. Тук са голяма част от пенсионерите, които макар да не гласуват за БСП, която с политически цели съзнателно подхранва носталгичните настроения, изпитват някаква носталгия по социалната сигурност, макар и в скромни граници. Но, ако трябва да кажем нещо по-общо по въпроса, не трябва да пропуснем общата занемареност на демократичната култура в нашето общество – носталгията е свързана и с неспособността на хората да направят равносметка за времето на комунизма. В преобладаващата ценностна система акцентът е поставен върху битовото уреждане и елементарна социална сигурност. Загърбват се всички останали аспекти на социалния живот – свободата на мнението, на избора и на изразяването, свобода за асоцииране и пътуване, правото на собственост и стопанска инициатива. Това си има и обяснение, по времето на комунизма в хората дълбоко беше подкопана ценността на понятието “свобода”. А това означава неспособност да можеш да избираш, да говориш от 1-во лице единствено число, да се претопиш, да се скриеш в безличното «ние», доктрината, линията на партията и т.н. С други думи, индивидуализмът на българина се развива по посока на егоизма, а не по посока на утвърждаването на един «Аз”, който може да бъде автономен, да заеме позиция, да отстоява мнение по един или друг въпрос. Цялата тази амалгама от причини, всички тези малки ручейчета на неудовлетвореност или неориентираност се вливат в неясното русло на “носталгията”. С течение на времето обаче все по-ясно се вижда, че това състояние на «душите» неправомерно се надценява, то остава неопределена, а често и времево и пространствено неконкретизирана психологическата нагласа, но не се превръща в модел за поведение.
– Казвате, че носталгията се подхранва от сбъркания преход, защо той се случи по този начин в България?
– Промяната дойде неочаквано за обществото, то не беше подготвено. В течение на предстоящото са били тесни кръгове от елитите на БКП и тайните служби. Но от тях не може да се очаква това, което е необходимо за един нормален преход от тоталитарна система към демократично общество. Тоест, преходът нямаше в основата си един политически просветителски проект, който да посочва от къде тръгваме и къде искаме да стигнем. През цялото време се действаше на парче, съобразно непосредствената конюнктура. Нещо по-лошо, политическата промяна, тоест насочването към политическия плурализъм и пазара, се използваше и като камуфлаж на скрити битки за доминиране на обществото, за завземане на възлови позиции в икономиката. Под маската на демократична промяна се извърши едно преразпределение на ресурсите, трансформиране на политическата власт в икономическа. Това стана зад гърба на огромна част от българския народ, който беше въвлечен да играе като статист в един театър на промяната, като се установи един олигархичен модел, една ивалидизирана демокрация. Затова и големи части от обществото се разочарова и от демокрацията, и от пазара. Идеята за тях се материализира в реалността по един тотално изкривен начин. Както казва една моя близка, десетилетия напред комунистите пропагандно твърдяха, че капитализмът представлява грабителска система, в която силните се налагат егоистично и подтискат другите, че изглежда хората дълбоко са повярвали в това. Така че в момента, в който стана промяната, за която комунистите бяха в най-голяма степен готови, те се запретнаха да уплътняват тази своя представа в конкретни действия. Не щеш ли това съвпадна и с възхода на икономическия ултралиберализъм от американски тип и атаките срещу европейската социална държава. В резултат новият български капитализъм се появи с одеждите на дивия капитализъм от ХIХ век.
Нека видим какво се случи с дискусиите, а най-точно – с разправиите, около пенсионната и здравна реформи. На лице е абсолютен социален разпад, в който съсловните организации и тези, на които сме дали управленски мандат, не могат да стигнат до решение, което да бъде от полза за цялото общество. Причината е, че обществото се е разпаднало на професионални или съсловни групи, на групи по интерес, част от които съвършено неприемливо се самопровъзгласяват за социални партньори, и от тази позиция егоистично, със зъби и нокти, бранят своите частни интереси. Никой не иска да види какво е добро и за другите. Намирането на общоприемливо решение изглежда невъзможно. Правителството и обществото са рекетирани от всички страни. В това отношение значителни части от българския бизнес блестят със своята социална нечувствителност: спестяване на данъци, източване на ДДС, практикуване на нераглемантирани трудови отношения, неплащане на пенсионни и здравни осигуровки, лъжите около размерите на заплатите и т.н. Именно в този сблъсък на интереси най-добре се вижда неяснота какво общество искаме да бъдем. Наскоро един широко медийно експониран представител на работодателите заяви, че съветите за социална политика, идващи от някои европейски партньори, нямат място у нас, тъй като след 50 години социализъм ние сме имунизирани срещу такъв тип съблазни, поставящи под въпрос икономическата стабилност. Мотивите за рестриктивна политика на доходите се мотивира с необходимостта от конкурентноспособност и акумулиране на капитали. Това е пълно объркване относно посоката ни на развитие. Сега се намираме в един много тежък период и повече от всякога се нуждаем от проявата на силна воля за работа по посока на интереса на обществото. Не е приемливо министърът на финансите, например, да се изживява преди всичко като министър на бизнеса. Един успешен министър на финансите трябва да притежава силна социална чувствителност.
– Нямате ли усещането, че упражняването на власт у нас винаги става по един и същи начин, независимо от системата и политическата партия?
– Аз не бих сложил под един знаменател всички правителства, те си имат своите почерци в политиката, стил на управление и приоритети. Но ако има нещо общо между тях, това са съблазните на популизъм, но изглежда днес политиката е обречена на това. Не може да не бъдат оценени положително усилията на настоящето правителство да се бори с престъпността и корупцията, нарушаването на негласното споразумение на прехода да не се изправят пред закона силните на деня….Знак, че се върви в правилната посока е и съпротивата, която тази политика среща, най-често тя се представя под формата на нарушаване на права. И тук сме изправени пред много важния въпрос – за баланса, за равновесието между права и репресия. За това как да се отнасяме към репресията насочена срещу нарушаването на закона?
В същото време може да бъде отправена една основна критика към стила на управлението – това е колебливостта при вземането на някои важни и нетърпящи отлагане решения. Тъпченето на едно място е често под знака на, по моему, търсенето на някакъв невъзможен, абсурден консенсус. Правителство трябва да има компетентността и волята да налага определени виждания и решения без на всяка цена да се старае да се хареса или угоди на всички – синдикати, работодатели, пенсионери, служители и т.н. Неговите решения трябва да са от обща полза, но не задължително да бъдат консенсусни. Трябва да разчитат да утвърдят правотата си чрез постигнатите резултати. В установилият се модел на социално поведение на съсловията и групите, винаги ще остане някой, който ще е против, някой, който ще е недоволен и ще заплашва. Не виждам нищо смущаващо, ако някой се оттегли от преговорите. Не трябва да се забравя, че всички тристранни комисии, всички кръглите маси са само един спомагателен инструмент. Скептик съм по отношение на възгледа, че едно общество може да се управлява със сондажи на общественото мнение. И още една забележка по настоящето управление – не особено ясно откроени приоритети (извън магистралите), а понякога и сбъркани приоритети. Най-очевидния пример е отношението към образованието – мястото на образованието в обществото, както и характера на образованието.
– Какво се случи с политическите елити у нас през последните години, защо те не са легитимни в очите на хората днес?
– На лице е голямо недоверие в политиците, дори тогава, когато те са или са били смислени политици, тъй като действията им не са довели до реално видими положителни промени в живота на хората. Оправданията са свързани с кризата, с глобалния й характер, но сравнението с другите страни от Европейския съюз е преди всичко със страните от Източна Европа – Полша, Чехия, Унгария – пречи да се приема на доверие това универсално оправдание. Но да се насочим към нещо по-близко до нашата граница – Македония. Би трябвало да се запитаме, защо в тази бедна и малка страна, която няма почти никаква индустрия, няма АЕЦ, няма Черно море и туристическа индустрия, няма нашия ръст на чуждестранни инвестиции, качеството на живот и доходите на хората са по-високи. Една от причините е, че там не беше допуснато това разграбване на държавната собственост, но така също и една по-добре дозирана социална политика. Не беше наложена фикс идеята в името на конкурентността на бизнеса и «създаването» на нови работни места, а на практика – за формирането на свръхпечалби, за поддържането на много евтината работна ръка. Ако собствената ни предприемаческа класа третира населението като евтина работна ръка, как да преодолеем външния поглед към нас като страна от Третия свят?
Най-парадоксалното е, че най-крайните либерални решения бяха наложени от «лявото» по дефиниция управление на БСП – въвеждането на плосък данък, намаляване на осигурителните вноски, все мерки, които са в полза на олигархията. Плоският данък беше въведен, за да се стимулират чуждестранните инвестиции, но точно те рязко намаляха., когато беше въведен този данък. Инвестициите бяха много повече по време на прогресивното данъчно облагане. Под въпрос е и създаването на нови работни места, но сигурно хазната и пенсионния и здравен фонд се изпразниха. Оказва се, че не е достатъчно да имаш плосък данък, за да си привлекателен за инвестиции. Трябва да притежаваш и други неща. Необходими са много средства, за да се преодолее разрухата на големите градове и най-вече на София, бетонирането на Черноморското крайбрежие, инвестирането в образование и технологии. София, като изключим изграждането на метрото, което е стратегически проект, е напълно изоставен, занемарен и мръсен град, с разбити улици и тротоари, с изпотъпкани тревни площи дори в центъра на града, да не говорим за окаяното състояние на парковете и кварталните градинки. Тоест, не сме в състояние да предложим приемлива и предразполагаща среда за живеене и инвестиране. Самите ние не можем да бъдем пълноценни хора, когато живеем в такава околна среда, ерозираща психиката на българите по привидно невидим, но траен начин. Оформя мърляви хора, които, след като живеят в мръсотия, не са способни на отговорно гражданско поведение. Живеещият в безпорядък не е склонен да спазва каквито и да е правила.
– Говорите често за дълбока криза в българското общество, има ли шанс да бъде преодоляна?
– Когато говорим за криза в обществото, става въпрос по-скоро за диагноза, която не би трябвало да бъде източник на фатализъм. От историята знаем, че много общества са се прераждали след огромни разрухи. Това, което трябва да направим е успоредно с търсенето на икономическото стабилизиране и успех, да работим непрестанно за инвестиране в хората и подобряване качеството на живота, да инвестираме в обучаването и цивилизоването на хората – от най-малките до възрастните. И тук стигаме до една от най-наболелите теми – българското образование, което не можа в продължение на 20 години да се превърне в приоритет за обществото. Постоянно предъвкваме възрожденското клише за ученолюбивостта, за това как направили училища и изпращали в чужбина децата си да учат, как това ни е извадило от утробата на Отоманската империя и т.н. От целия този период не е останало нищо друго, освен историческата реторика. Днес виждаме, и аз мога да го потвърдя като човек от университетските среди, че е на лице голям упадък на образованието. Искам да поясня – не става дума за упадък в сравнение на стандартите от времето на комунизма, както някои искат да го изкарат, а по отношение на съвременните стандарти на европейския свят, от които искаме да сме част. Сега в университетите се говори свободно, няма цензура, преподават се неща, свързани със съвременното познание, за разлика от комунистическия период. Тогава програмите бяха обвити от един идеологически пашкул, студентите се задължаваха да “усвояват» огромно количество ненужна, а и направо вредна материя. От това частично се отърваваха някои точни науки и медицината… Но в тази затворена система, без информация, без личностна свобода, без свобода да се пътува, камо ли да се следва в чужбина, най-интелигентните младежи бяха в университета и това водеше понякога до много приятни изненади – на будност, ученолюбивост, интелигентност. Понеже младите хора нямаха възможности за реализация в сверата на икономиката, на предприемачеството, те инвестираха много в четенето, особено на преводни книги, за да стигнат до един друг свят, различен от света на идеологията. Налице беше едно свръх инвестиране в духовни дейности, за разширяване на кръгозора, за да се избяга от реалността, която се натрапваше.
Тези фактори днес не съществуват. Първо – най-талантливите и способни млади хора отиват да следват в чужбина – Франция, Германия, Англия, САЩ. Последна статистика показва, че само във Великобритания има 8 000 български студенти. Налице е голяма конкуренция и това е предизвикателство за българския университет, който има нужда от сериозни инвестиции, за да повиши качеството на обучението и да задържа младите талантливи хора. Не може при заплата на млад научен работник по-малка от тази на служител от градската чистота да очакваме, че той може да бъде задържан в България, особено ако е кадърен. Второ – младите хора, които не са толкова перспективни, не знаят език, идват от обкръжение, което няма големи амбиции, стоят формално в университета. Те не излизат от него като добре подготвени специалисти. Така акцентът в политиката на висшето образование трябва да бъде задържане на най-доброто, всичко друго е упражнение по реформи.
Тези процеси се развиват успоредно с откровеното налагане на една агресивна консумативна култура. Като се започне от облекла, коли, ваканции и се стигне до прекарване на свободното време. Тази ориентация и дори култ към консумативността води до ранно корумпиране на младите хора. Те все повече са загубени за гражданска активност. Наблюдаваме силно падане на нивото на студентите, не на програмите, което кара преподавателите да снижават собствените си критерии. Когато стоиш пред една инертна маса, която не знае кой е Тодор Живков, или колко букви има в българската азбука, тогава какъв стимул може да има самият преподавател. Мисля, че това изоставане в образоването, тази липса на държавна подкрепа да се създаде качествен университет, на генератор на ценности, но и на хора, отстояващи тези ценности., ще го плащаме много тежко.
– Една от последните ви идеи е създаването на музей на комунизма, докъде стигна този проект?
– Тази идея все още не се е оформила в ясен проект, надяваме се българската държава също да ни подкрепи, за да го осъществим. За необходимостта от подобен музей съдя по големия успех, който имаше изложбата посветена на лагера в Белене. За три седмици беше посетена от повече от хиляда души, имаше и организирани групи ученици от провинцията. В книгата за впечатления бяха написани десетки възторжени отзиви и пожелания изложбата да посети един или друг град. Според статистиките на Националната художествена галерия, това е била най-посетената гостуваща изложба. Това свидетелства, че хората проявяват интерес към близкото минало, особено ако е подходящо представено и интерпретирано. Така че един музей на комунистическата епоха, грижливо и внимателно подготвен, би могъл да изиграе голяма роля не само за поддържане жива паметта за този период от нашата история, но и за възпитание на младото поколение. Нещо повече, той може да се превърне в част от обучението по съвременна история. Тъй като за съжаление този период не е застъпен в учебните програми в училищата. В сегашните учебници по история присъства само с един единствен урок. Очевидно трябва да се пренапишат учебниците, особено за 10 и 11 клас, където комунистическият период трябва да заеме поне половината от учебното съдържание в тях.
– Имате близък контакт с големия семиотика Умберто Еко. Преди 6 г. в рамката на форума „Софийски диалози“ той пристигна по ваша покана, защо обаче семиотиката у нас остана в задънена улица?
– Това беше една изключително важна в интелектуален план среща, що се отнася до дебатите около него и неговото творчество. Извън нея публикувахме някои от последните му изследвания, като например трактата “Кант и Птицечовката”, което беше от голяма полза за българската научна общност. В чисто човешки план е изключително приятно да се общува с Еко. Той е невероятно открит и изключително сърцат човек. На скромния коктейл за участниците в срещата Умберто Еко свири на кларнет, танцува, раздава автографи… Разбира се, говорихме си за много неща, включително и професионални – накъде отива семиотиката, как се развива тя в България. С огорчение мога да кажа обаче, че у нас семиотиката е в такова състояние, в каквото е цялата хуманитаристика. Безспорно има отделни пробиви в различни направления в съвременната хуманитаристика, но те са постижения на отделни изследователи. Липсва обаче академичен форум, където да се дискутира по тези теми, така че този дебат да стигне до един по-широк кръг от обществото.Източник: http://frognews.bg/
- България има какво да покаже
Автор: Андрей Владов /Дойче Веле/
В продължение на цял месец в най-известните зали на Лондон ще звучи музика от България – в рамките на фестивала на българската култура. За първи път Англия е домакин на такова значимо събитие с български акцент
Лондонският фестивал на българската култура беше открит с впечатляващ концерт на Мистерията на българските гласове. Хорът е толкова известен на Острова, че управата на побиращата 1000 души „Куийн Елизабет Хол” бе принудена да нареди още десетина реда зад сцената, за да може да „приюти” колкото е възможно повече от желаещите да си купят билети.
Без подкрепа от България
До края на ноември в британската столица ще гостуват и други известни изпълнители, сред които Камерен ансамбъл „Софийски солисти”. Българска музика ще изпълняват и популярни чуждестранни музиканти. Сред тях е Струнен квартет „Бридж”, един от най-утвърдените камерни ансамбли на английската сцена. От Съединените щати ще пристигне Струнен квартет „Форте”, а Лондонският български хор, в който участват певци от цял свят, ще представи новия си албум.
За първи път в културен център като британската столица ще има цял месец българско присъствие. Това грандиозно начинание е дело на живеещия в Лондон цигулар Иво Станков и неговата съпруга – оперната певица Ваня Ватралова-Станкова. Как се организира подобно събитие? Ето отговорът на Иво Станков:
„Трудно и повече от трудно. Най-големият проблем, разбира се, е финансирането. Ние дотук сме финансирали с наши средства повечето от нещата, които се случват на фестивала. Успяхме да привлечем и спонсори,” отбелязва Иво Станков.
Българското правителство обаче не фигурира в списъка с финансовите спонсори на фестивала, отбелязва Станков:
„Имаме връзка с Министерството на културата, Министерството на външните работи. Те са запознати с този проект от доста време. Имахме надежда, че те ще могат да подпомогнат такова събитие, защото мисля, че това е и редно. Разбира се, никога не сме очаквали инициативата да бъде изцяло покрита от правителствените организации в България, защото това е невъзможно. Но очаквахме определен вид помощ. За съжаление, това не се случи, защото през последната година нещата се развиха изключително драматично и нямаше възможност от бюджета да се отделят средства. Аз напълно разбирам това”, казва Иво Станков.
Многото лица на България
Липсата на средства може да се окаже фатална за бъдещето на Лондонския фестивал на българската култура. Партньори като фондацията на Димитър Бербатов, която спонсорира участието на четири млади момичета в концерта на Мистерията на българските гласове, засега са твърде малко.
Ако спонсорите станат повече, организаторите на фестивала имат амбицията той да се провежда на всеки две години.
Според съпругата на известния български интелектуалец Петър Увалиев, Соня, България има какво да покаже на британската публика: „Тази година фестивалът е на практика само музикален. Но има и други аспекти на българската култура, които трябва да бъдат представени тук: например опера, балет и изобразително изкуство”, казва Соня Увалиева.
Източник: Кафене.нет
- На изборите вече ще ходят само най-упоритите
Промените в избирателните закони бетонират господстващото положение на партийната аристокрация
Депутатите най-после сколасаха да напишат Изборен кодекс на България – това е новина, която безспорно трябва да се приветства. Поне едно десетилетие бе необходимо на политическата класа да узрее за идеята, че сходни закони като избирателните трябва да се кодифицират.
Кодексът съдържа един куп положителни промени. Общият план обаче показва, че той е направен от партийци, за да обслужва партийците, а не избирателите.
Депутатите и общинарите остават партийни избраници, а не народни.
Кодексът не предлага нито една голяма промяна в структурирането на вота – българската избирателна система остава двойно пропорционална, такава, каквато е от Великото народно събрание насам. Вместо да бъде коригиран, нелепият начин за въвеждане на мажоритарност в избора на народни представители през 2009 г. е премахнат тотално. Преференциите – възможността избирателите да преподреждат спуснатите от партиите кандидатски листи – са направени така, че да не действат. Няма как всеки пети гласоподавател на дадена партия да си направи труда и да размести един и същ кандидат-депутат в листата. Т.е. изборите ще продължат просто да узаконяват партийното решение кой да влезе в парламента и независим човек няма шанс да се промъкне в НС. Избирателният праг за депутати остава 4%, значи няма как и малка партия да попадне в парламента.Абсолютно измисленият страх от семеен вот
продължава да спъва електронното гласуване. Преди години партийците решиха, че ако се гласува по интернет, главата на семейството ще накара всички около него да гласуват за дадена партия – и с този мотив бяха спрени всички опити за нововъведението. Сега електронното гласуване, което със сигурност би повишило избирателната активност, все още е на ниво „пилотен проект“ – ще определят с жребий около 200 души, които да гласуват по интернет. За изборни терминали – поне такива, каквито има в Индия, ще продължаваме да мечтаем. Да се гласува по пощата, както правят в цивилизования свят – забравете. С две думи – тук ще се гласува така, както е гласувано преди сто години, и никаква технология няма да бъде допусната до вота.Българите в чужбина пак няма да могат да гласуват за конкретни депутати, а само за партии – няма да има 32-ри избирателен район „Чужбина“, въпреки че сънародниците ни спокойно могат да пратят в парламента цяла парламентарна група. Окрупняване на избирателни райони няма да има, въпреки че и за децата е ясно, че малка България е прекалено раздробена на СИК-ове, РИК-ове и МИР-ове. Трябваше, но няма да има постоянно действаща ЦИК.
А какво ново има?
Има няколко промени, които се рекламират от вносителите – ГЕРБ и „Атака“, като мощен удар срещу контролирания вот и двойното гласуване. На първо място – ще се гласува само със синя химикалка и кръстче. Мотивът за това ограничение е повече от нелеп – за да контролират процеса, тези, които купуват гласове, можело да накарат избиратели да гласуват със специален знак или специален цвят…Няма да могат да се вадят вече удостоверения за гласуване на друго място. Така щели да ударят по тези, които гласуват на две и повече места. Само дето в България двойно гласувалите избиратели не са „сериозен процент“, както твърди депутатката от ГЕРБ Искра Фидосова, а са около 300 души и те по никакъв начин не влияят на изборния резултат. Махайки удостоверенията, политиците на практика задължават гражданите да гласуват по местоживеене. Досега на избори се вадеха по 30 000-40 000 удостоверения – общо взето, с толкова ще падне избирателната активност само от това нововъведение.
Броят на гласувалите ще падне и от решението да се ограничи гласуването в чужбина само до сградите на посолствата и консулствата. Досега можеше и да има урни и на други места, процесът беше доста неконтролируем, но само защото държавата не искаше да командирова свои представители до всички места за гласуване.
Активността ще падне и заради решението на управляващите да няма избори за кмет в населени места под 500 души. Така на практика в 70% от българските села няма да има избран, а назначен от общината кмет. Тук обясненията за екипност не издържат пред многогодишните ни напъни за децентрализация на местната власт. За какво хората ще ходят на местни избори, след като няма да си изберат кмета?
За да узаконяват съветници, които даже не са виждали на картинка?
Естествено, избирателната активност ще падне и заради новото изискване за хората с увреждания – те ще бъдат задължени да представят бележка от ТЕЛК, удостоверяваща заболяването им, за да им бъде разрешено да гласуват с придружител.Защо се прави всичко това? От километри е видно, че като режеш правата на хората от селата и на възрастните избиратели, по никакъв начин не се бориш с контролирания вот, а просто удряш по електората на определени политически сили, представени по традиция по-добре сред това население.
Друг пределно ясен мотив за промяна е завишаването на изискването за уседналост – вече е необходимо даден избирател да има и постоянен, и настоящ адрес в общината 12 месеца преди вота, за да може да гласува за кмет или съветници например. Това се прави, за да се спре окончателно изборният туризъм, запазена марка предимно на ДПС.
Като капак на това
се ограничава и съставянето на предизборни коалиции
ГЕРБ няма нужда от такива, затова затруднени ще бъдат предимно коалиционните партньори на БСП, всеки от които от следващите парламентарни избори нататък ще трябва да събира по 15 000 подписа, за да си регистрира партията, преди да започне втората регистрация – на самите коалиции.И ако изборният туризъм е нещо, което е крайно време да спре, то другите ограничения само намаляват и без това ниската избирателна активност.
Изключително положително е решението да се намали броят на общинските съветници с 20%. Българската общинска администрация по традиция е силно раздута и на това трябва да се сложи край. Разбира се, кодексът не прави опит да коригира броя на народните представители, макар че и те са множко за малка и бедна държава като България.Положително е и решението да се въведат преброителни центрове, в които урните от секционните комисии ще отиват запечатани. Това е истинският удар по контролирания вот. Идеята за съжаление ще се реализира на предстоящите избори само в една малка община с население до 20 000 души. Разбира се, тя е и побългарена – ще се брои на няколко места, ще се сверяват протоколи, ще се спори за празни пликове и т.н. В Швейцария всички урни се стоварват във физкултурния салон на училище, стотина души сортират на купчинки бюлетините за всяка партия, а накрая ги мерят на кантар, който автоматично трансформира грамовете бюлетини в брой бюлетини. И за 1-2 часа цялата философия е приключила, защото 70% от вота вече е регистриран – по интернет и по пощата.
Но тук няма да е така. Тук ще избираме тромаво и сложно, както винаги. Тук и да гласуваш електронно, е предвидена възможността с хартиена бюлетина да анулираш вота си. Тук отново се въвежда ден за размисъл, защото партийците искат на изборите да се гледа не като на рутинно упражнение по демокрация, а като на свещенодействие. Каквото те отдавна не са.
И още един интересен факт – при всичките промени в избирателното законодателство през годините се регулират предимно правата и задълженията на избирателите, а не на онези, които ще се борят за нашия вот. Така е и сега. Ако този Избирателен кодекс бъде приет от парламента, на изборите догодина ще гласуват само най-упоритите – онези, които успеят да преодолеят всички бариери, сложени от законодателя. Така че властта отдавна не произтича от народа за народа. Тя произтича от партиите за партии.
Петьо Цеков
Източник: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7466§ionid=5&id=0000701
- “Лиана” за многократна употреба
След парламентарните избори злополучната разработка за незаконното финансиране на ДПС бе забравена, но скоро може отново да бъде почистена от прахта
Йордан МичевПрез есента на 2006 г. ГДБОП започва разработката “Сови”, която е насочена срещу контрабандните канали на сириеца от кюрдски произход Бахзад Абдулджалил Ибрахим. Той живее в България от средата на 80-те и е завършил медицина, но всъщност държи едни от най-мощните контрабандни канали към Турция и Близкия изток. На 20 юли 2004 г. наемници убиват брат му Лукман Ибрахим, но същинската мишена е бил Бахзад. Същата година той напуска България и оттогава каналите се движат от съпругата му Златка Бахзад.
В разработката “Сови” става дума за китайско карго през ГКПП Капитан Андреево, което завършва в Митница „Кремиковци“. С разрешение на съда към Ибрахим и най-близкото му обкръжение са приложени специални разузнавателни средства (СРС), като в подслушаните телефонни разговори попада шефката на митницата в Кремиковци Даниела Петрова. В един от разговорите й с някогашния външен министър Виктор Вълков се споменава и прякорът Запалката, за който по-късно стана ясно, че е на тогавашния вътрешен министър Румен Петков.
Оперативното дело “Сови” едва ли щеше да е толкова интересно, ако част от него не е била отделена в друга разработка – “Лиана”. При реализацията на “Сови” са засечени турски граждани, които пренасят голяма сума пари през Капитан Андреево. Следите водят към ДПС и чрез СРС-та спецполицаите установяват, че става въпрос за мащабна и
много ефективно работеща структура
която освен отчисления от митниците събира и между 20 и 30% от одобрени проекти по еврофондовете, от обществени поръчки на общинско и държавно ниво, от заменки и от разрешителни за горска сеч. Парите са искани от служители на министерствата на околната среда и на земеделието и са се отчитали в офис на столичната ул. “Позитано”, на метри от централите на ДПС и БСП. Трудно е да се прецени какъв е размерът на средствата, преминали през офиса. Парите са се задържали в него няколко часа, докато бъдат обработени и разпределени към различни банкови сметки. В наличност винаги е имало около 500 000 лева, които са ползвани за спешни нужди, най-вече за задгранични командировки.
Като участници в схемата са засечени около 40 души, но водеща роля са играли десетина от тях. Човекът, който е отговарял пряко за трезора, също е установен – тогавашният главен секретар на Министерството на околната среда и водите Тамер Бейсимов. Преди да заеме високия пост в министерството, Бейсимов е бил експерт в РИОСВ-Пловдив и обещаващ активист на ДПС в региона. Екоминистърът Джевдет Чакъров, който е родом от Асеновград, го назначава за своя дясна ръка в министерството. Покрай следенето на Бейсимов спецполицаите засичат и самия Чакъров, както и тогавашния земеделски министър Нихат Кабил, и мъж, наричан с малко име Касим.
От подслушаните разговори излизат интересни подробности за тарифите, които са събирани. Например за проект за изграждането на ВЕЦ са се искали по 100 евро на киловат. Така за една малка централа от 500 киловата отчислението към “черната каса” е 50 000 евро. В един от разговорите става ясно и че БСП е замесена в схемата. “И да не забравиш – за БСП – 182 000 лв., за ДПС – 300 000 лв.”, е една от репликите в подслушаните разговори. Става дума за заменка на гори в Стара планина за други терени. По това време между БСП и ДПС съществуваше прикрит конфликт за контрола на горите, въпреки че ресорният зам.-министърът в земеделското министерство Стефан Юруков е от квотата на социалистите. Няколко месеца по-късно – през септември 2007 г., Юруков е назначен за шеф на новосъздадената Държавна агенция по горите, а в момента е обвиняем по три дела за заменки на гори.
От разработката “Лиана”
са събрани купища материали със СРС
които са надлежно разрешени от прокурори. След 4 месеца работа на 20 февруари 2007 г. спецполицаите преценяват, че са събрали достатъчно доказателства, за да пристъпят към реализация – акция, при която да се влезе в офиса-сейф на “Позитано” и да се извършат съответните арести. Десет са били участниците в схемата, които е трябвало да бъдат задържани. Няколко часа преди акцията тогавашният шеф на ГДБОП Ваньо Танов докладва на министър Румен Петков. По лично разпореждане на Петков на 21 февруари част от материалите са прехвърлени в Национална служба „Сигурност”. Мотивът е, че следените обекти представляват интерес за контраразузнаването.
Така на практика се спира цялата разработка, а междувременно изтича информация. За минути офисът се изпразва – изнасят се кашони пред очите на спецполицаите, които наблюдават обекта. Всички подслушвани телефони замлъкват.
Тогавашният шеф на НСС ген. Иван Драшков възлага по-нататъшната работа по разработката на ресорния отдел – т.нар. турско направление, ръководено от Николай Методиев. Не е ясно какво се е правило година и половина по “Лиана”, но се твърди, че папката с материалите е стояла в служебната каса на Методиев.
Разработката все пак стига до прокуратурата и по материали от нея са образувани няколко досъдебни производства. На 8 юни 2007 г. Софийската градска прокуратура повдигна обвинение срещу адвокатката от Свиленград Ивелина Капралова. Тя попада в полезрението на антимафиотите малко преди да бъде избрана за член на ЦИК от квотата на ДПС за президентските избори през 2006 г. Капралова беше подсъдима с бившия зам.-шеф на фонд „Земеделие“ Красимир Неделчев за взимане на подкупи, операции с придобито по престъпен начин имущество и за посредничество за подкупи. Според обвинението Капралова посредничила на Неделчев, като убеждавала фирми, че ще осигури успешното им кандидатстване по САПАРД. Впоследствие съдът оправда Неделчев, а Капралова получи административно наказание – 1000 лв. глоба.
Освен това дело е образувано и досъдебно производство срещу
неизвестни длъжностни лица
в министерствата на земеделието и на околната среда. По време на разработката “Лиана” е бил засечен разговор между двама от обектите, в който се коментира как може да се прокарат различни проекти по еврофондовете чрез служители в двете министерства. Това досъдебно производство няколко пъти е било връщано от прокуратурата на ГДБОП за доразследване и установяване на имената на служителите, но така и не е дало резултат.
Със създаването на ДАНС в началото на 2008 г. НСС излиза от системата на МВР и става част от структурата на новата агенция, а с това бе прехвърлен и целият оперативен отчет на службата, в това число и делото “Лиана”. И до момента не е ясно дали ДАНС е продължила разработката, но според източници на “ТЕМА” по нея все пак се е работило. Доколко това е ставало законно и дали е имало необходимите прокурорски разрешения за СРС, все още не е ясно. През есента на 2007 г. министър Джевдет Чакъров решава да направи луксозен ремонт на кабинетите си и в двете сгради на екоминистерството – на ул. “Гладстон” 67 и на бул. “Мария Луиза” 22. Ремонтите започват през ноември. Единият струва около 120 хил. лв., а другият над 180 хил. лв. Кабинетът на “Мария Луиза” е значително по-обширен и е с размерите на голям апартамент. Разполага с баня, стая за почивка, кухня, кабинет и заседателна зала. Затова Чакъров предпочита да се премести в него, въпреки че мебелите и оборудването и в двата кабинета е еднакво. След ремонта са извикани специалисти да проверят дали има СРС-та и да ги “почистят”. Точно тези експерти обаче опасват с “бръмбари” цялото помещение.
Малко преди
преместването на Чакъров в новия кабинет
МОСВ се раздира от коалиционни конфликти. ДПС и БСП се карат кой да контролира разпределението на европарите от ключовата дирекция ФЕСОС – управляващ орган по Кохезионния фонд. Апетитите са огромни, тъй като става въпрос за близо 2 млр. евро за 7-годишен период, които са приоритетно за интегрирани проекти за воден цикъл, за пречиствателни станции и за нови депа за отпадъци. Със заповед на Чакъров този ресор е отнет от зам.-министъра от БСП Атанас Костадинов и е поверен на Васил Маргаритов. Той не е специалист в тази област, по образование е лекар – ординатор по детски болести, но пък е личен приятел на министъра, който също е медик. Източниците на “ТЕМА” твърдят, че обичайната практика е била да се одобряват проекти на общини само ако фирмите строители са изрично посочени от министерството.
За тези договорки има достатъчно данни в службите. Мрежата от наблюдавани лица се разширява. Лианата очевидно продължава да пълзи и ДАНС започва да разследва не само в екоминистерството. На базата на новите данни тръгват разработки “Лабиринт”, “Артисти” и “Другари”. В тях главни действащи лица са както депутати и кметове от ДПС, така и градоначалници и общинари от ГЕРБ, част от които вече са депутати. В повечето случаи става въпрос за сделки с общински имоти и проекти по еврофондовете, като част от парите отново са отчитани в партийните каси на ДПС. Със смяната на властта през 2009 г. част от тези разработки са спрени.
През март 2008 г. избухва серия от скандали в МВР, в които дейно участие взима Ваньо Танов, който прави сензационни разкрития за висшия ешелон на министерството, позовавайки се на данни, събрани от ГДБОП чрез СРС. Започва компроматна война и в крайна сметка през май 2008 г. вътрешният министър Петков е освободен от премиера Сергей Станишев. Няколко месеца по-късно тогавашният депутат от ДСБ Атанас Атанасов – бивш шеф на НСС, разгласява публично, че такава разработка е имало и че тя е била потулена от Петков. Бившият министър категорично отрича да е потулвал каквито и да е оперативни дела, както и да е премествал “Лиана” от ГДБОП в НСС. “Самият Атанасов провали разработката, огласявайки я публично”, коментира Петков. Шефът на ДАНС Петко Сертов обаче потвърждава, че “Лиана” е била местена и на практика е била замразена.
Междувременно покрай скандалите около разработката “Галерия”, свързана с подслушването на политици и журналисти, на 8 октомври е освободен зам.-шефът на ДАНС Иван Драшков, което предизвиква гнева на ДПС. Като компенсация на неговото място е назначен Николай Методиев, на когото Драшков е поверил “Лиана”.
На 17 октомври вечерта в сарая на Ахмед Доган в кв. “Бояна” при странни обстоятелства се самоубива началникът на кабинета му Ахмед Емин. Той е един от малкото хора в ДПС, които детайлно са били запознати с “Лиана” и със схемите за финансиране на партията. И досега мнозина са на мнение, че смъртта му е в резултат на разработката. “Той не издържа на надцакването в ДАНС между двете големи лобита – на Алексей Петров и на Иван Драшков”, казва източник на “ТЕМА”, който приживе е бил сред най-близките хора на Емин.
През ноември Иван Драшков, Петко Сертов, Ваньо Танов и главният прокурор Борис Велчев бяха привикани на изслушване от депутатите във вътрешната комисия, пред която се потвърждава за наличието на разработката “Лиана”. ДПС веднага поиска тя да бъде разсекретена, за да се спрат спекулациите около нея. Вътрешният министър Михаил Миков обаче категорично отказа да го направи и дори не представи на депутатите от комисията материалите по делото в пълния им размер.
Вместо папката от 50 страници
колкото е съдържанието на “Лиана”, Миков им позволи да разгледат съкратения вариант от 10 страници. Обясненията на всички замесени лица бяха толкова разнопосочни, че така и не стана ясно защо е трябвало да се прекрати разработката през февруари 2007 г. и какви са били последствията от нея. Главният прокурор казва, че тя е в МВР. От МВР пък са категорични, че всичко е в прокуратурата. Всеки прехвърля на другия горещия картоф и в крайна сметка истерията отшумява.
“Нямам никаква представа защо ме намесвате в “Лиана” – заяви пред “ТЕМА” Тамер Бейсимов. – Не мога да коментирам нищо около нея, не мога да ви кажа и дали съм разпитван за нея.” Джевдет Чакъров също обясни, че не знае дали неговото име съществува в такава разработка и че никога не е разпитван по такова дело. “Нека компетентните органи се произнесат по случая”, категоричен е той. Позицията му по нищо не се различава от тази преди две години.
С идването на власт на ГЕРБ през 2009 г. “Лиана” бе напълно забравена, макар че и Бойко Борисов, и Цветан Цветанов се заканваха преди изборите,
че ще я извадят на бял свят
“за да се видят от всички обръчите на ДПС и БСП”.
Още през септември 2009 г. вътрешният министър Цветанов отписа разработката. „Работата по делото „Лиана“ е била възпрепятствана от обществения интерес върху него и липсата на политическа воля“, каза той. И обясни, че хората, които са били обект на разработката, вече не са на същите длъжности. Месец преди това от държавното обвинение обясняваха, че делото е във Върховната касационна прокуратура и по него се работи „активно“. А през март т.г. разследването на прокуратурата бе спряно. Причината – извършителят на престъплението не е разкрит.
През последните две години “Лиана” бе едно от най-силните оръжия в скрития арсенал на българската политика. Може би скоро пак ще бъде почистена от прахта, защото президентските избори наближават, а подкрепата на ДПС е важна.
Източник: http://yordanmichev.blog.bg/
- Отворено писмо на „Гласуване без граници” до Синята коалиция
До
Г-н Mартин Димитров
Г-н Иван Костов
Съпредседатели на Парламентарната група на Синята коалиция
в Народно събрание на Република БългарияУважаеми г-н Димитров,
Уважаеми г-н Костов,
Като неправителствена организация, защитаваща конституционното право на вот на българските граждани живеещи в чужбина, „Гласуване без граници“ следи с подчертан интерес процеса на подготовка на ново изборно законодателство и позициите на парламентарно представените политически партии по гласуването в чужбина, интернет гласуването и избирателната система.
Със задоволство отбелязваме, че редица предложения, които „Гласуване без граници“ внесе във Временната парламентарна комисия за изработване на изборен кодекс, са съпосочни с предложения на Синята коалиция и срещат подкрепа.
Изразената от Синята коалиция подкрепа за създаване на избирателен район, условно наречен „чужбина“, в който българите зад граница да могат да гласуват за кандидатски листи, включително с преференциален вот, така както избирателите в страната, е смела политическа позиция, която ние приветстваме. Очакваме от Синята коалиция да я защити в пленарна зала.
Приветстваме и постоянството, с което Синята коалиция поддържа интернет гласуването и се надяваме, че най-накрая, след толкова години изчакване, то ще стане реалност на Избори 2011. За неговия успех, важно е то да бъде технически организирано по начин, който да осигури опростено получаване на индивидуалните кодове от българите в чужбина и разбира се, да гарантира сигурността на вота. Ограничаването на пилотния проект само до група избиратели, живеещи постоянно в България, каквито са някои от предложенията, ще е лош сигнал към сънародниците ни зад граница.
С огорчение и тревога обаче посрещаме позицията на Синята коалиция, отразена в доклада и в стенограмата от заключителното заседание на Временната комисия, за лишаване на българските граждани живеещи в чужбина от възможността да гласуват в избирателни секции извън дипломатическите представителства.
Най-напред с огорчение, защото през последните двадесет години нашите сънародници, живеещи в Европа, Америка и Австралия, неотклонно са подкрепяли с гласа си демократичните сили. На Избори 2009, Синята коалиция получи над 9000 гласа зад граница, повечето от които подадени в секции извън дипломатическите представителства. Изразен в проценти от общия брой гласували в Европа, Америка и Австралия (15,2%), резултатът на Синята коалиция в чужбина е над два пъти по-добър от този в страната. В чужбина СК печели повече гласове отколкото в 21 от 31 области в страната, сред които София-област, Русе, Добрич, Пазарджик, Велико Търново, Шумен, Видин, Габрово и т.н. И не на последно място, гласовете от чужбина са допринесли за получаването на 1 допълнителен мандат за Синята коалиция.
С тревога, след това, защото фактическото ограничаване на избирателните права на българските граждани не би трябвало да е в програмата на една дясна коалиция, членка на ЕНП. Подобна политика не се вписва в българската демократична традиция от последните двадесет години, чиито осношен двигател бяха и остават десните партии в България. В частност то е и контрапродуктивно, защото ще насърчи трансграничния изборен туризъм от някои съседни на България държави с компактни и добре организирани групи от избиратели, без да реши проблема с контролирания вот. Повишаването на избирателната активност, в страната и в чужбина, е най-сигурният начин да се обезсмислят и неутрализират порочните практики на купуване на гласове, контролиран и корпоративен вот. Докато интернет гласуването не стане широко разпространена практика, само откриването на достатъчен брой физически секции в чужбина, включитело извън градовете с дипломатически представителства, ще гарантира възможността на географски разпръснатите български общности в големите европейски страни, САЩ, Австралия и др. да могат да упражнят своето конституционно право на вот. Това трябва да става по облекчен начин – при наличието на двадесет избиратели, заявили желанието си за това.
За гарантиране на честността на вота в чужбина, законодателят трябва да насърчи и изпълнителната власт да обезпечи участието на състезаващите се политическите партии, на представители на държавата и на гражданското общество в организирането и провеждането на изборите при стриктно регламентиране на изборния процес.Българската Конституция признава равни права на всички български граждани, където и да се намират. Броени месеци преди президентските избори, българските граждани в чужбина следят отблизо дебатите по изборния закон. Последователността на десните формации в защита на свободни, честни и демократични избори в последните двадесет години ни дава легитимна надежда, че Синята коалиция ще подкрепи в пленарна зала възможността за реално осъществяване на правото на глас на над милион български избиратели, живеещи извън пределите на страната и правото им да гласуват за кандидатски листи, включително с преференциален вот, така както избирателите в страната.
Фондация
„ГЛАСУВАНЕ БЕЗ ГРАНИЦИ”гр. София BG 1301, ул. „Лавеле” N.8
- Българската енергийна мафия – по-малък брат на руската енергийна мафия?
Atom heart brother
„Има енергийна мафия в България“, заяви неотдавна министър Трайчо Трайков по време на среща с ядрения дисидент Георги Котев. Припомняме, че от две години Георги Котев говори и публикува документи, доказващи схема за подмяна на ядреното гориво в АЕЦ „Козлодуй“ с рециклирано. Тази подмяна освен, че е корупционна, представлява и опасност за българската и европейската ядрена сигурност. Според Котев в схемата са замесени фирми посредници между АЕЦ и руския доставчик на гориво „ТВЕЛ“. До този момент обаче българската прокуратура отказва да разследва разкритията на Котев.
След изявлението на Трайков, от публикация на руския финансов експерт Андрей Сотник врадио „Свобода“ се разбра, че има няколко структури на име „ТВЕЛ“, като не е напълно ясно с коя именно общуват енергетиците ни от АЕЦ „Козлодуй“ в сделките за горивото. По данни от анализатора паралелен на държавния „ТВЕЛ“ е създаден от бивши съветски висши чиновници от „атомната фракция“ или старата съветска атомна система.
Смяната на директора на АЕЦ, обявена от министър Трайков е повод да публикуваме това разследване от далечната 2002 г, когато в Русия все още не беше победил окончателно путинизмът. В него се казва, че руските служби са започнали преди време разследване срещу тяхната си атомна мафия и са разкрили до голяма степен схемата с посредниците. Българските служби и до момента пасуват. Затова предлагаме четивото на вниманието на ДАНС и на главния прокурор Борис Велчев. Логично би било след като цял министър твърди, че в България има ядрена мафия да се започне разследване. Имената на фирмите от руската страна в схемата са ясно посочени в текста на статията, както и жокерите за разплитане на финансовите взаимоотношения с посредниците.
Въпросът има ли или няма енергийна мафия в България е особено актуален преди срещата на Бойко Борисов с Путин. Премиерът вече беше цитиран от руската ИТАР ТАСС как с цялото си сърце подкрепя изграждането на АЕЦ „Белене“ с руски технологии и доставчици. За съжаление, чувствата на Борисов няма да останат само негова лична драма, ако покрай тях България се обвърже за десетки години напред с руския ядрен комплекс и неизбежните му посредници и лобисти.
Обогатени от уран
Петр Прянишников
в-к „Версия“ 12 март 2002 г.Секретните предприятия на Минатом (Министерство на атомната енергетика) допуснали частна фирма в „светая светих“.
Атомният отрасъл е един от най-секретните и в същото време най-доходоносните в Русия. От една страна държавата не допуска в областта на мирния и военния атом външно участие, а от друга страна иска да се напечели от нея както трябва. Няма нищо удивително, че такова съчетание извънредно предразполага към злоупотреби, една от които ни стана известна благодарение на неотдавнашна проверка в самия Минатом на Русия. Точните резултати от проверката засега не са известни, но както се говори, благодарение на различни хитри схеми от секретните предприятия на Министерството на атомната енергетика са могли да изчезнат около 10 милиона долара. По някои данни тези пари са отишли за поддръжка на приемането на закон за внос на отработено ядрено гориво. Но всяко нещо по реда си.
Епизод I. Нищо секретно
През ноември миналата година при първия заместник министър на атомната енергетика В.Г. Виноградов се състои съвещание, посветено на дейността на няколко секретни държавни предприятия в Сибир. В този факт няма нищо удивително. На Минатом това му е работата – да контролира дейността на държавните заводи, работещи в светая светих – руското атомно производство. Нищо странно няма и в това, че като резултат от протеклото съвещание, вече през януари тази година министър Румянцев разпорежда изпращането на комисия в завода за проверка. Все пак на съвещанието е бил регистриран факта, че според резултатите от 2000 г. и първото полугодие на 2001 г. някои атомни „кутии“ „съществено са влошили финансово-икономическите си показатели, намалили са разплащателната дисциплина“. Освен това, според резултатите от първата половина на 2001 г. няколко комбината даже успели да излязат на загуба. Разбира се, в министерството започнали да се вълнуват когато основни предприятия от отрасъла започнали да работят на загуба.
Нищо странно няма и в това, че комисията изпратена в Сибир е „ударническа“, от 11 души. След съгласуване с първия заместник-министър Виноградов начело на бригадата рейнджъри е поставен М.И. Стаханов, началник на Управлението по счетоводство и отчетност. Страностите започват в момента, когато се изяснява, че сред другите чиновници на Минатом неочаквано се оказва и някоя си И. Н. Колинина, по длъжност заместник началник на отдела ЗАО „ИНТЕК А“.
По какъв начин в състава на суперсекретната комисия от атомни чиновници се е вмъкнала представляваща на частното, съдейки по всичко, затворено акционерно дружество „ИНТЕК А“ никой не можа да обясни. Въпреки това документите на Ирина Николаева са оформени по най-автентичен начин. Съгласно „предписанието“ на Минатом „зам-началникът на отдела по финансов контрол и одит на ЗАО „ИНТЕК А“ Колинина се командирова… с цел изясняване на причините на влошаването на финансово-икономическото положение на комбината през 2001 г.“ Както разказват, госпожа Колинина все пак не е била пусната при секретните документи, но е решено да се проведе разследване заради факта за опит за проникване в секретно предприятие на представител на частна фирма. Разследването води до любопитни резултати.
Епизод II. Атомна фракция
Разследването се интересува преди всичко от фирмата „ИНТЕК А“, представлявана в комисията от госпожа Колинина. Възниква законният въпрос: защо изведнъж частното акционерно дружество има такова влияние в отрасъла, че просто ей така изпраща свои сътрудници на един от най-охраняваните заводи в Русия? Опитали са се да изяснят също кой е учредил това същото ЗАО „ИНТЕК А“. Оказва се, че всичко изглежда изрядно: учредители на фирмата са две държавни предприятия от областта на атомната енергетика – ПО „Маяк“ и Красноярския планинско-химически комбинат. Въпросът е само в това защо на две секретни държавни предприятия им е притрябвало да създават частно АД? Въпросът засега остава отворен, да отбележим само, че и ПО „Маяк“ и Красноярския комбинат са задействани на пълна мощност по програмата за преработка на отработено ядрено гориво на стойност 20 милиарда долара.
В процеса на разследване на обстоятелствата на появяване на частна фирма в отношенията между атомните държавни предприятия на сцената постепенно се появява още една крупна компания, имаща непосредствено отношение към мирния атом. Това е държавното предприятие „TВЕЛ“, занимаващо се с платени доставки на гориво за атомни електространции. Връзката между самия Минатом, „TВЕЛ“ и далечните сибирски заводи е от най-баналните – приятелска и търговска. Оказва се, че директорите и просто високопоставените чиновници на тези компании произлизат от старата съветска атомна система и по-рано всички са работили заедно: и зам-министъра Виноградов и началникът на департамента на Минатом Владимир Шидловски и неговият заместник Александър Терехов и вице-президента на „TВЕЛ“ по финансовите въпроси Владимир Зубаков и зам-председателя на управлението на банката Ингосстрах-Съюз Виктор Золотов. Впрочем, господата Терехов и Золотов заедно са работили в учредяването на секретните държавни унитарни предприятия (ГУП) на Конверсбанк. Впрочем, за какво им е банката? В нея всъщност се държат сметките на тази същата частна фирма „ИНТЕК А“, чиято представителка със заповед на зам-министъра Виноградов е изпратена в секретния завод.
Става ясно, че всички участници в тази история са приятели и постоянно покровителстват фирмата „ИНТЕК А“. Защо такова внимание? След по-нататъшно разследване се изяснява, че фирмата „ИНТЕК А“ е станала участник във финансовите операции на някои свои партньори. Например, преди известно време ЗАО „ИНТЕК А“ става приемник на дълговете на „TВЕЛ“ по някои договори за доставка на продукция. Възниква въпросът, защо в разплащанията между две държавни предприятия е нужен посредник, ако по принцип не възникват никакви проблеми с разплащанията? Но за начало трябва да разберем как като цяло работи финансовата система на разплащанията с участието на „TВЕЛ“ и „ИНТЕК А“.
Епизод III. Пари за лобизма
Да вземем конкретна схема с участието на компанията „TВЕЛ“. Доставчиците на продукция, в дадения случай ФГУП „УEХК“ от Свердловска област и ПО „Eлектрохимический завод“ от Красноярския край, разтоварват на „TВЕЛ“ необходимата основна продукция. За това „TВЕЛ“ им дължи пари. Но доколкото „TВЕЛ“ е държавна кантора, заплащането за горивото от АЕЦ идва понякога със закъснение, поради което „TВЕЛ“ постепенно трупа дългове към доставчиците си. В тази ситуация дългът на „TВЕЛ“ е поет от ЗАО „ИНТЕК А“. Например, „Уралският комбинат“ пред януари 2000 г. с лекота се съгласява дългът на „TВЕЛ“ от 600 млн рубли да премине от мощната държавна компания към частната фирма. Интересно е с какви активи ЗАО „ИНТЕК А“ може да се разплати за такъв дълг? Оказва се, че уставният фонд на фирмата е само 5720 000 рубли. Сумите са, направо казано, несъпоставими.
Какво става по-натам с парите? ЗАО „ИНТЕК А“ обещава да се разплати със сибирските заводи, а самото то предявява платежни искания към „TВЕЛ“. Въпросите, които възникват са няколко: защо държавните предприятия не могат да се оправят със своите разплащания самостоятелно? Защо внедряват в секретните атомни дела частна компания? Може би проверката на Минатом ще внесе яснота в тези дела?
Яснота е нужна и за други доставчици на Минатом, които по някои данни са имали отношения с „TВЕЛ“ Тук се включват доставчици на сибирските заводи, а именно заводът Дегтярев (ЗиЛ) и ФГУП „Точмаш“. В коридорите на Минатом набъбват слухове за това, че секретното специално оборудване се доставя на сибирските и уралските заводи по завишена примерно два пъти цена. И освен това, изглежда че вместо заплащане заводите получават записи за дългове на „TВЕЛ“, с които неизвестно защо оперира „ИНТЕК А“. По мнението на експертите-финансисти от Министерството, които се съгласиха да коментират ситуацията при запазена анонимност, доходът от такива операции може да попада в джоба на заинтересовани лица при връщането на записите за дългове отбратно в „ИНТЕК А“ и по-натам в „TВЕЛ“. При най-приблизителни оценки, общата сума на доставките през последните две години може да е от порядъка на 900 милиона рубли. Ако се приложи коефициент от 1.8, който специалистите считат за по-правдив, то се получава, че авторите на финансовата схема са си сложили в джоба около 400 милиона рубли. Естествено, при такива мащаби може да се влоши работата на който и да е (производствен б. прев.)гигант.
Разбира се, към днешния ден не може да се твърди със сигурност, че доходите от комбинацията се задържат в „ИНТЕК А“. Все пак съгласно схемата в курса на събитията трябва да бъдат и директорите на снабдителите, а именно генералният директор на ПО „EХЗ“ Анатолий Шубин и генералният директор на ФГУП „УEХК“ Анатолий Кнутарев. Ако те не са знаели за това развитие на нещата, то това е най-малкото странно. За операциите на „ИНТЕК А“ трябва да са наясно и в неговата разплащателната банка „Ингосстрах-Союз“.
Да се върнем към това, че такива схеми могат да възникнат само в средата на добре познати и проверени хора, на които не е нужно два пъти да се обяснява какво и как да правят. Атмосферата на бившия съветски Минатом към доверително общуване предразполага именно към това. Но все пак, старите атомни функционери не си приличат дотолкова с младите акули-приватизатори, че просто така, заради лични облаги, да създават хитроумни и рисковани схеми.
Единственият правдоподобен отговор е свързан с учредителите на тайнственото дружество „ИНТЕК А“. Именно към него се ориентират следствените групи на ФСБ и ФСНП, които отблизо се занимават с дълговите схеми на „TВЕЛ“. Парите, получени от дълговите схеми е можело да бъдат използвани за лобиране при приемането на закона за ОЯГ, за придвижване на проекта през парламента (Думата), за борба с еколози и общественото мнение. На кантара се намират 20 милиарда долара, така че да се вложат в проекта 10 милиона съвсем не е грях, изгодата се очертава голяма, а значи и вложените усилия не са малки. Друг въпрос е, че тези 400 милиона рубли са пари получени по съмнителен път. Ще ни се да вярваме, че вниманието към тази тема на компетентните органи няма да отслабне и на атомните финансисти ще им се наложи да отговарят пред цялата строгост на закона. Най-напред на тези посреднически операции трябва да обърнат внимание новите атомни ръководители – министърът на атомната енергетика Александър Румянцев и неотдавна назначения президент на ОАО „TВЕЛ“ Александър Няго. Защото с времето може те самите да бъдат привлечени към отговорност.
Източник: http://www.bivol.bg/
- Костадин Димитров е новият директор на АЕЦ „Козлодуй“
Костадин Димитров е новият изпълнителен директор на АЕЦ „Козлодуй“. Това съобщи министърът на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков при включването на шести блок на централата след планов ремонт, предаде БНР. „Пропуснатите ползи от принудителния престой на шести блок на АЕЦ „Козлодуй“ са минимални”, посочи Трайков.
Ремонтът на блока се удължи с 5 дни поради открити дефекти в елементи от системата за управление на реактора. До края на ноември ще бъде готова експертизата за причините, каза енергийният министър и уточни, че по първоначални данни от производителя на елементите руската фирма „Хидропрес“ става дума за конструктивни дефекти.„Проблемите с ремонта на шести блок не са причина за смяната на досегашния директор на централата Димитър Ангелов”, бе категоричен министърът. Ангелов е в пенсионна възраст и дружеството има нужда от още по-енергичен директор, който да продължи политиката на активно участие на атомната централа в либерализирания енергиен пазар.
Новият изпълнителен директор на централата Костадин Димитров досега е бил финансов директор на дружеството и член на борда на директорите му.
Точно в 11:46 часа на 5 ноември Шести блок на АЕЦ “Козлодуй” бе включен в паралел с енергийната система на страната, след извършена проверка и издадено разрешение от Агенцията за ядрено регулиране. 1000-мегаватовият блок бе спрян за планов годишен ремонт на 18 септември 2010 г.
Ремонтът продължи повече от първоначално предвидения срок – 30 октомври, поради възникнала необходимост от подмяна на защитните тръби на органите за регулиране на Системата за управление и защита на блока. По време на плановия годишен ремонт на шести блок бяха изпълнени всички планирани ремонтни и инвестиционни дейности и реакторът бе презареден със свежо ядрено гориво.
Другият 1000-мегаватов блок на АЕЦ “Козлодуй” – пети блок, работи с натоварване от 100%.
София /КРОСС/ - BBC Brazil: Bulgaria’s Gabrovo Celebrates New Notoriety
BBC Brazil reported that Gabrovo mayor Nikolay Sirakov has opened a photo exhibition, revealing details of the Bulgarian genealogy of Dilma Rousseff.
The citizens of Gabrovo, a hard-luck but endearing Bulgarian town at the foot of the central Balkans, where the father of Brazil newly elected president Dilma Rousseff was born, are celebrating their newfound notoriety across the Atlantic, BBC Brazil reported.
„This is not a big city. The people are very excited to have links with such a high-profile politician and hope that she will visit Gabrovo, “ Milena Hristova from Novinite.com told BBC Brazil.
„The city calls itself the international capital of humor and its people have a reputation for being thrifty, willing to haggle, and inventive when it comes to money,“ Hristova said.
BBC Brazil report points out that mayor Nikolay Sirakov has opened a photo exhibition, revealing details of the Bulgarian genealogy of Dilma Rousseff and more tributes to the president-elect lie ahead.
The article singles out among the tourist attractions in the town the House of Humor and Satire, conceived by communist officials in a bid to cultivate an image of Bulgaria as an open country, and the annual carnival, a kind of comic Mardi Gras that was the biggest attraction in Gabrovo for outsiders.
The mayor has even suggested cooperation between Gabrovo spring carnival of humor and the carnival in Rio, it says.
Dilma Rousseff’s father, Peter Rousev, was born in 1900 in the town of Gabrovo, but left Bulgaria for both economic and political reasons (he was a communist), looking for a better job and a brighter future.
A century later the small town in central Bulgaria has been caught up in the excitement of the presidential run-off in far-away Brazil and hopes Dilma Rousseff will visit Gabrovo as President of one of the world’s greatest nations and recover her roots.
True to their inventive and funny nature, the citizens of Gabrovo are already planning how to profit from Rousseff’s link to the town, saying Brazilian investors may learn a lot from them about crisis management.
novinite.com
- Българските университети с най-висока заплата сред завършилите студенти
Завършилите Нов български университет най-добре се реализират на пазара на труда. Това е отчела на новата рейтингова система на висшите училища в България. Сред завършилите СУ „Св. Климент Охридски“ безработицата е малко под 2% . Един от големите проценти на безработица поддържа Русенския университет, където тя достига осем процента.
Средната заплата е най-висока при завършилите УНСС – 1184 лева, завършилите СУ са със средна заплата 1164 лева, а Югозападния университет 864 лева. Рейтинговата система поддържа данни за 50 университета в страната. Само Пернишкият университет не е включен в нея, защото е създаден наскоро.
„За първи път получаваме цялостна представа за висшите учебни заведения в България“, коментира министърът на образованието Сергей Игнатов. За първи път получаваме информация за реализацията на завършилите студенти, средната безработица по професионални направления, както и средна заплата. Системата може да се използва и за анализи за състоянието на висшето образование. Рейтинговата система ще анализира университетите по шест групи критерии – учебен процес, осигуряване на учебния процес, научно изследователски процес, социално битови условия, престиж и реализация.
Очакваните ефекти от нея са да подпомогне бъдещите студенти в избора на висше училище, преодолява се съществуващия дефицит от информация за университетите. Повишава конкурентноспособността на българското висше образование. това е инструмент, който следва да насърчи конкуренцията, обясни заместник-министърът на Министерство на труда и социалната политика Красимир Попов. Системата дава възможност за обективна база за сравнимост между висшите училища. Тя ще има и английска версия на уеб портала, което ще даде възможност на университетите да присъстват в европейското и световното пространство.
Директорът на социологическата агенция MBMD Мирослава Радева представи обществените нагласи относно системата. Според проучването подобна система е изключително необходима, мнението е на студенти и преподаватели, завършили ВУЗ-ове и работодатели. Според тях класацията на българските училища трябва да се прави от Министерството на образованието или от независим институт. Участващите в проучването са на мнение, че е необходима повече информация за обучението, а най-голям дефицит на информация е свързан с реализацията след завършването – списъкът със специалности, цените на обучението и промените в условията.
cross.bgВ проучването са участвали 31 944 души, сред които 13 000 студенти, 7400 магистри и над 3000 преподаватели и над 3000 завършили студенти. Проекта за разработване на системата е финансиран по оперативна програма „Развитие на човешките ресурси и съфинансиранe по Европейския социален фонд“.
cross.bg - „Докато питаме, вървим” или накъде вървят някои млади икономисти
На 3 ноември т.г. в Центъра за култура и дебат „Червената къща” в София се състоя премиера на книгата „Докато питаме, вървим”, дело на проекта „Живот след капитализма” ( http://lifeaftercapitalism.info/index ) , зад който стоят група млади съмишленици, търсещи алтернативни пътища за обяснение и разбиране на света. Вероятно за мнозина заглавието на техния проект звучи утопично или малко стряскащо (особено за хора, знаещи какво значи тоталитарен социализъм като мен), но въпреки това ми се струва, че техният опит да събират, обмислят, разпространяват алтернативни икономически, политически и социални виждания, заслужава да бъде забелязан и отразен.
Текстът, който следва, съдържа извадки от някои статии, включени в книгата „Докато питаме, вървим” (съставител и редактор – Петър Пан; преводи – колектив „Живот след капитализма”).
Наоми Клайн, из „Всевиждащото око на Китай”
„Преди трийсет години град Шенжен не съществуваше. Тогава на мястото му имаше редица от малки рибарски села и колективно обработвани оризови полета, област на пътища от кални коловози и традиционни храмове. Така беше преди Комунистическата партия да го избере – благодарение на близостта му до пристанището на Хонг Конг – за първа „специална икономическа зона“ на Китай, една от четирите области, в които капитализмът ще бъде пробно позволен. Експериментът се основава на идеята, че „истинският“ Китай ще запази социалистическата си душа ненакърнена и същевременно ще печели от работните места в частния сектор и индустриалното развитие в Шенжен. Резултатът беше един град на чиста търговия, неразредена от история или вкоренена култура – твърдият кокаин на капитализма. Това беше сила, толкова пристрастяваща за инвеститорите, че експериментът Шенжен бързо се разрастна, поглъщайки не само околността в делтата на Перлената река, в която в момента са разположени грубо 100 000 фабрики, но и голяма част от останалата част на областта. Днес Шенжен е 12,4-милионен град и има голям шанс половината от вашите притежания да са произведени тук: iPod-и, лаптопи, маратонки, телевизори с плосък екран, мобилни телефони, дънки, може би работния ви стол, вероятно колата ви и със сигурност принтера. Стотици луксозни жилищни сгради се извисяват над града, много имат над 40 етажа, с триетажни мансарди на върха. По-новите квартали като Кеджи Юан са пълни с ефектни модерни корпоративни райони и декадентски търговски центрове. Рем Коолхас, любимият архитект на Прада, строи стокова борса в Шенжен, която сякаш се носи по вода, и по думите му дизайнът има за цел да „внуши и да изобрази борсовия процес“. Все още се строи метро, което ще свърже всичко това с голяма скорост; всяка кола е снабдена с многобройни телевизионни екрани, приемащи с помощта на безжична мрежа. През нощта целият град свети като излъскан Hummer, всеки петзвезден хотел и офис кула се включва в състезанието за най-добро светлинно шоу.
Много от големите американски играчи са отворили магазин в Шенжен, но изглеждат извънредно невзрачни до конкурентите си от Китай. Изследователският комплекс на гигантския китайски телеком Huawei, например, е толкова голям, че си има собствен изход към магистралата, а работниците му се прибират у дома си със собствен автобус. Сгушени до диско-търговските центрове на Шенжен, супермаркетите на Wal-Mart, девет на брой в града, изглеждат като отегчителни бакалници. (Китай изглежда почти ни се подиграва: „И вие наричате това супермаркет?“). McDonald’s и KFC има на всеки няколко пресечки, но изглеждат почти ретро до веригата за бързо хранене Real Kung Fu, чийто талисман е стилизирано изображение на Брус Ли.
Американски коментатори като Джак Кафърти от CNN презрително определят китайците като „същата банда палячовци и разбойници, каквато са били през последните 50 години“. Но никой не уведоми за това хората от Шенжен, които набързо направиха денонощно шоу, наречено „Америка“ – пиратска версия на оригинала, само че с по-бляскав дизайн, по-високи печалби и по-малко оплаквания. И това не е случайност. Днешен Китай, чието олицетворение е преходът на Шенжен от кал към мегаполис за 30 години, представлява нов начин за организиране на обществото. Понякога наричан „пазарен сталинизъм“, това е мощен хибрид от най-силните политически инструменти авторитарния комунизъм – централно планиране, безпощадни репресии, постоянно наблюдение – впрегнати в полза на целите на глобалния капитализъм.
Сега, докато Китай се приготвя да изложи на показ икономическия си напредък по време на предстоящите Олимпийски игри в Пекин, Шенжен отново поема ролята на лаборатория, изпитателен полигон за следващата фаза на този огромен социален експеримент. През изминалите две години по целия град бяха инсталирани около 200 000 камери за наблюдение. Много от тях са на обществени места, маскирани като улични лампи. Тези камери скоро ще бъдат свързани в една единствена, национална мрежа, всевиждаща система, която ще може да следи и разпознава всеки, попаднал в обсега й – проект, движен отчасти от американски технологии и инвестиции. През следващите три години китайската администрация по сигурността предвижда инсталирането на около 2 милиона камери в Шенжен, с което градът ще стане най-наблюдаваното място в света. (Лудият по сигурността Лондон може да се похвали само с половин милион камери.)
Камерите за наблюдение са само една част от много по-мащабна високотехнологична програма за следене и цензура, известна в Китай като „Златния щит“. Крайната цел е да бъде използвана най-нова технология за проследяване на хора – изцяло доставена от американски гиганти като IBM, Honeywell и General Electric, за да се създаде непробиваем консуматорски пашкул: място, където картите Visa, маратонките Adidas, мобилните телефони на China Mobile, щастливите менюта на McDonald’s, бирата Tsingtao и доставките на UPS (да споменем само няколко от официалните спонсори на Олимпийските игри в Пекин) могат да доставят удоволствие под немигащото око на държавата без заплаха от избухване на демокрация. С нарастването на тревогата в политическите кръгове в цялата страна, правителството се надява да използва щита за наблюдение, за да идентифицира несъгласието и да му се противопостави преди то да експлодира в масово движение като това, което привлече вниманието на света на площад Тянънмън.
Спомняте ли си как винаги сме казвали, че свободните пазари и свободните хора вървят ръка за ръка? Това беше лъжа. Излиза, че по-ефикасната система за доставка на капитализъм е всъщност полицейската държава от комунистически стил, укрепена от американски технологии за „национална сигурност“, напомпана с реторика в стил „война с тероризма“. И глобалните корпорации, които в момента печелят супер печалби от този социален експеримент, едва ли ще бъдат задоволени, ако този доходен нов пазар остане ограничен в само градове като Шенжен. Както и всичко друго сглобено в Китай с американски части, Полицейската държава 2.0 е готова за експорт и в квартала до вас.”
Славой Жижек, из „Никой не трябва да бъде зъл”
„Най-вече либералните комунисти са истински граждани на света – добри хора, които са загрижени. Загрижени са за популисткия фундаментализъм и безотговорните, алчни капиталистически корпорации. Те виждат ‘по-дълбоките причини’ зад днешните проблеми: масовата бедност и безнадежността раждат фундаменталисткия тероризъм. Тяхната цел не е да печелят пари, а да променят света (а като страничен продукт да спечелят още повече пари). Бил Гейтс вече е най-големия индивидуален благотворител в човешката история, той изразява любовта си към ближния като дава стотици милиони за образование, за борбата против глада и маларията и т.н. Уловката тук е че преди да можете да раздадете всичко това, трябва да го отнемете (или както биха казали либералните комунисти – да го ‘създадете’). За да може да помагаш на хората, се казва в оправданието, трябва да имаш необходимите средства, а от опита – а именно осъзнаването на некадърността и провала на всички централизирани, етатистки и колективистки подходи – знаем, че частният бизнес е несравнимо по-ефективен начин. Чрез регулирането на бизнеса и вдигането на данъците, държавата подкопава истинската цел на собствената си дейност (да прави живота за мнозинството по-добър, да помага на изпадналите в нужда).
Либералните комунисти не искат да бъдат просто машини за печалба: искат живота им да има по-дълбок смисъл. Те са против старомодната религия, вместо това подкрепят духовността, те са за не-изповедническа медитация (всеки знае, че будизмът е предрекъл науката за мозъка, че силата на медитацията може да бъде измерена научно). Тяхното мото е социална отговорност и признателност: те са първите, които признават, че обществото е било невероятно добро към тях, позволявайки им да разгърнат талантите си и да натрупат богатство. За това и чувстват, че трябва да върнат нещо на обществото, да помагат на хората е техен дълг. Благотворителността е това, което придава смисъл на бизнес успеха.Това е един изцяло нов феномен. Спомняте ли си за Андрю Карнеги, който използваше частна армия, за да смаже организирания труд във стоманолеярните си заводи, а после раздаваше големи части от богатството си за образование, култура, хуманитарни каузи, доказвайки, че въпреки това, че е мъж от стомана, той има сърце от злато? По същия начин днешните либерални комунисти раздават с едната си ръка това, което са заграбили с другата.
В САЩ се продава едно разслабително средство с вкус на шоколад, което се рекламира чрез парадоксалното предписание: Имаш ли запек? Яж повече шоколад! – тоест яж повече от нещо, което причинява запек. Структурата на шоколадния лаксатив може да бъде разгледана на езика на днешния идеологически пейзаж; това което кара фигура като Сорос да предизвиква толкова гневни реакции. Той подкрепя една безжалостна финансова експлоатация, комбинирана с нейния контра-агент, хуманитарна загриженост за катастрофалните социални последствия от необузданата пазарна икономика. Ежедневната рутина на Сорос въплъщава една лъжа: половината от работното си време той посвещава на финансова спекулация, другата половина на ‘хуманитарни’ дейности (финансира културни и демократични дейности в посткомунистическите страни, пише есета и книги), които са насочени против ефектите на собствените му спекулации. Двете лица на Бил Гейтс са напълно идентични с двете лица на Сорос: от едната страна един брутален бизнесмен, унищожаващ или изкупуваш конкуренцията, целящ да постигне монопол; от другата страна един велик филантроп, който казва: “За какво са ни компютри ако хората нямат какво да ядат?”.”
Ха-Жун Чанг, Из „Лексусът и маслиновото дърво“ – ревизирана. Митове и факти за глобализацията
„Нашата история за „Toyota“ предполага, че има нещо изключително дразнещо в баснята за глобализацията, представена от Томас Фридман и неговите колеги. За да ви кажа какво е то точно, трябва да ви разкажа това, което наричам „официалната история на глобализацията“ и да разгледам нейните ограничения.
Според тази история глобализацията се е развила през последните три столетия по следния начин [6]: Великобритания приема свободния пазар и политиките на свободния пазар през 18-ти век, доста преди останалите държави. До средата на 19ти век превъзходството на тези политики става толкова очевидно, благодарение на уникалния икономически успех на Великобритания, че другите страни започват да либерализират своята търговия и да дерегулират местните си икономики. Този либерален световен ред, доведен до перфектност около 1870 г. под британската хегемония, е базиран на: laissez-faire индустриални политики у дома; ниски бариери за международното движение на стоки, капитал и труд; макроикономическа стабилност, както национална, така и международна, гарантирана от принципа на адекватните пари (ниска инфлация) и балансиран бюджет. Последвал период на безпрецедентен просперитет.
За съжаление нещата започват да се объркват след Първата световна война. В отговор на произтичащата от това нестабилност на световната икономика, държавите неразумно започват да издигат търговски бариери отново. През 1930 година САЩ изоставят свободната търговия и приема скандалната тарифа „Смуут-Хоули“. Държави като Германия и Япония изоставят либералните политики, издигат търговски бариери и създават картели, които веднага тясно се свързват с техния фашизъм и външна агресия. Цялата световна свободно-търговска система най-накрая се разпада през 1932 година, когато Великобритания, шампион в свободната търговия до момента, се поддава на изкушението и отново въвежда тарифни бариери. Произлезлите от това свиване и нестабилност в световната икономика и в крайна сметка Втората световна война разрушават последните остатъци на първия либерален световен ред.
След Втората световна война световната икономика е реорганизирана по по-либерална линия, този път под американска хегемония. По-специално е отбелязан значителен напредък по отношение на търговската либерализация между богатите страни чрез ранните преговори по GATT (General Agreement on Trade and Tariffs). Но протекционизмът и държавната намеса все още присъстват в повечето развиващи се страни и, излишно е да се споменава, в комунистическите страни.
За щастие нелибералните политики са в по-голямата си част отхвърлени из целия свят от 80-те години насам, последвани от възхода на неолиберализма. Към края на 70-те години провалите на т.нар. индустриализация чрез заместване на вноса (ИЗВ) в развиващите се страни – базираща се на протекции, субсидии и регулация – става твърде очевидна, за да бъде игнорирана. Икономическото „чудо“ на Източна Азия, която вече практикува свободна търговия и приветства чуждестранните инвестиции, е зов за пробуждане за другите развиващи се страни. След кризата с дълга на Третия свят от 1982 година, много развиващи се страни изоставят намесата и протекционизма и приемат неолиберализма. Върховната слава на тази тенденция към глобалната интеграция е падането на комунизма през 1989 г.
[…]
Да обобщим, истината за глобализацията след 1945 г. е почти коренно противоположна на официалната история. През периода на контролирана глобализация, подкрепен от протекционистични политики между 50-те и 70-те, световната икономика и най-вече развиващият се свят са отбелязвали по-голям растеж, били са по-стабилни и са имали по-справедливо разпределение на доходите, отколкото през последните две и половина десетилетия на бърза и неконтролирана неолиберална глобализация. Въпреки това този период е описван от официалната история като такъв на абсолютна разруха в следствие на протекционистични политики, особено в развиващите се страни. Това изкривяване на историята е разгласявано с цел да се прикрие провала на неолибералната политика.”Материала подготви
Мариана Христова - Изборният кодекс най-накрая е готов?
На избори вече ще се гласува само със знак “Х”, забранени са всякакви чавки, кръгчета или други знаци в полето срещу името на партията или кандидата.
Не могат да се ползват никакви други средства за писане освен син химикал, пише в-к „24 часа“. Това е регламентирано в Изборния кодекс, издадоха депутати от ГЕРБ в сряда. След повече от година работа кодексът най-накрая е готов и ще бъде внесен в парламента днес. Той обаче се оказа най-ревностно пазеният документ в държавата, тъй като шефката на работната група Искра Фидосова е забранила да бъде разпространяван по медиите преди внасянето му в НС.
Най-големи спорове в парламента се очаква да има именно заради знака “Х”, предрекоха управляващите вчера. Досега позволените знаци за гласуването бяха регламентирани с решение на ЦИК и бяха над десетина. Освен това бяха разрешени и цветните химикали. Те обаче се премахват, защото именно с помощта на уговорени знаци и цветове партиите можеха да контролират платения вот във всяка от избирателните секции. Като мярка срещу купуването на гласове е и забраната за влизане на придружител в кабинката с неграмотни, глухи, слепи или неми. Ако даден избирател е инвалид, той ще трябва да доказва това с решение на ТЕЛК, за да се допусне човек с него в тъмната стаичка.
Освен това придружителите вече ще се вписват в нарочен списък, като кодексът им забранява да помагат на повече от 2 лица. Иначе ги чака глоба до 2000 лв. Глоба до 1000 лв. пък чака всеки, който наруши тайната на вота, като покаже бюлетината си или я заснеме с фотоапарат или джиесем. Като мярка срещу купуването на гласове е предвидено личните данни на избирателите – ЕГН и лична карта, да се дописват в самия ден на вота. Избирателните списъци ще бъдат качвани и в интернет – на сайтовете на ГРАО и на общината. Вече нямада се издават удостоверения за гласуване на друго място, включително и на застъпниците на партиите.
За прозрачност при финансирането на кампанията е разписано, че всички разплащания над 5000 лв. ще се извършват само по банков път. За участие във всички видове избори партиите ще внасят депозит от 10 000 лв. Кандидатите за депутати ще се ползват с имунитет по време на кампанията, но само ако не са били задържани или привлечени като обвиняеми към датата на регистрацията на листите. Пада обаче имунитетът за застъпниците.
Източник: http://www.24chasa.bg/
Eurochicago.com напомня на читателите, че Изборният кодекс е най-важният политически закон на България и цялата тази тайнственост около него е неприемлива. Повече за кодекса, както и предишните му несъвършени редакции може да намерите в нашата специална тема (линк).
- Изложба
Заповядайте на откриването на излoжбa от живопиc и aкваpeл „Cпoдeлeни мeчти“
на Василен Васeвcки и Aлeкcандъp Teлалим
в гaлepия „Aвpaм Aйзeн“ – Чикaгo, на 5 ноември 2010 от 5 до 9 рm.
Ще можете да посетите изложбата до 30 ноември 2010.
Двамата художници са имали съвместни изложби в Ню Йорк и София.
Всички в Чикаго добре познаваме Василен Васевски, Aлeкcандъp Teлалим е бесарабски българин, който живее в София. Предстои негова самостоятелна изложба, която ще бъде открита на 3 декември тази година в Украинския музей в Чикаго. - Чернева: Водят се преговори за освобождаване от данъци на българското представителство в Ню Йорк
Водят се преговори за освобождаване от данъци на българското представителство в Ню Йорк. Това каза говорителят на Министерство на външните работи Весела Чернева в отговор на въпрос за задълженията на наши сгради в САЩ, предаде репортер на Информационна агенция КРОСС.
Сградата в Ню Йорк се ползва за дипломатически цели, тя може да бъде освободена от местни данъци и такси съгласно Виенската конвенция, каза Чернева и така обясни, че не може да посочи колко са дълговете. Говорителят на външно каза, че държавният департамент на САЩ приема аргумента на българските власти, но проблемите произтичат от общината в Ню Йорк. След края на тези преговори ще стане ясно колко данъци ще бъдат опростени на българската сграда, като е възможно задълженията изцяло да бъдат премахнати. Чернева каза, че все още не е ясно кои посолства ще бъдат закрити. Готвят се и промени в Закона за дипломатическата служба, които ще бъдат оповестени публично след внасянето им в Народното събрание. Новият устройствен правилник на външното министерство пък ще е готов до две – три седмици и ще влезе в сила от 1 януари догодина. Както КРОСС първа съобщи заместник министрите към МВнР ще бъдат не трима, а двама.
Комисията по досиетата започва проверка във външното ведомство, три групи негови служители ще бъдат обект на проверката, обясни Чернева. Това са ръководителите на задгранични представителства, техните заместници и генерални консули, членове на политическия кабинет и свободни длъжности в администрацията. За сега от МВнР са пратили списък с имената на членове на политически кабинети./КРОСС/
- Дилма Русев: Допускам, че съм единствената българка, постигнала успех извън България
Сао Пауло, Бразилия /КРОСС/ В интервю на Уилям Бонер, главен редактор на централната информационна емисия на бразилската национална телевизионна мрежа „Глобо“, новият президент на страната Дилма Русев заяви, че за нея би било трогателно да бъде посрещната в България като президент на Бразилия.
„Понастоящем нямам никакви контакти там“, каза новият президент на Бразилия. Тя посочи също, че не познава своята братовчедка, открита от бразилската телевизия.
Част от интервюто, в което се говори за България може да прочетете по-долу:След репортаж от Габрово и София по следите на българските корени на Дилма Русев главният редактор на централната информационна емисия на бразилската националната телевизионна мрежа „Глобо“ Уилям Бонер започва така пространното си интервю с новоизбрания президент на Бразилия:
Трябва да Ви задам този въпрос: Представяте ли си как ще Ви посрещнат в България като президент на Бразилия?
Вижте, Бонер, струва ми се, че ще бъде трогателно, голяма емоция за мен, а и мисля – за тях също. Защото тя е малка държава, представете си как там гледат на Бразилия, 190 милиона души, страна, която се развива, създава нови работни места, която се възприема от света като една от най-перспективните. Затова мисля, че ще бъде много интересно, също и защото допускам, че съм единствената българка, в кавички, нали, постигнала успех извън България.
Поне успех от такъв мащаб.
Да.
Но Вие поддържате ли контакти с българи досега?
Поддържах връзки с брат ми, защото той, макар че беше инженер, той не живееше много добре.
Така е.
Те изпитват известни затруднения, нямат такава пенсионно-осигурителна система като нашата. Тогава аз поддържах тези контакти, изпращах му средства. Редовно поддържахме връзки. После той почина и продължихме с неговата съпруга, която в последствие също почина. И така – понастоящем нямам никакви контакти там. Не познавам тази моя братовчедка, ето – Вие открихте някой от моето семейство.
- Междинни избори в САЩ
В Съединените щати се провеждат междинни избори за Камарата на представителите и една трета от общо 100 членове на Сената.
В 37 от общо 50 щата ще бъдат избрани нови губернатори, щатски парламенти, като в същото време на много места американците ще гласуват в местни референдуми.
Президентът от Демократическата партия Барак Обама беше избран от американците през ноември 2008 г. след като обеща надежда и промяна.
Две години по-късно, в условията на продължаваща криза, Демократическата партия е изправена пред изборно поражение.
Очаква се избирателите да отнемат на демократите мнозинството в Камарата на представителите, както и губернаторските постове в редица щати.
В Камарата на представителите демократите сега са 255, а републиканците – 178. Очаква се демократите да изгубят между 48 и 60 мандата, а републиканците със сигурност да ги изместят в 39-те мандата, необходими им, за да спечелят мнозинство.
В сегашния Сенат демократите имат мнозинство от 57 мандата, републиканците са 41. Прогнозите са, че републиканците ще засилят позициите си в Сената, но трудно ще извоюват мнозинство от 51 сенатори.
Силен републикански глас в Конгреса ще накара Обама да забави плановете за начало на изтегляне на войските от Афганистан през юли догодина, ще го притисне да втвърди линията към Иран и ядрената му програма и да намали натиска над Израел в преговорите с палестинците, прогнозира Асошиейтед прес.
Общо 160 местни референдума ще се състоят в 37 щата. В Калифорния избирателите ще се произнесат дали да бъде легализирана марихуаната. В Аризона и Южна Дакота ще се гласува за узаконяване на използването й за медицински цели.
Източник: Кафене.нет
- 10/11/02
- Хайде отначало: А, Б, В… за да не се стига до Г
Автор: Спас Спасов
В края на юни 1970 г. в тесен политически кръг тогавашният американски държавен секретар Хенри Кисинджър заявява: „Не виждам защо трябва да допуснем една страна като Чили да стане марксистка само защото народът й е безотговорен?“
Думите са по повод очерталата се изборна победа на радикалния социалист Салвадор Алиенде. Четиридесет години по-късно разумната част от света вече е дала оценката си както за фаталните последици от безотговорността на чилийците, така и за престъплението на атентата, с който Алиенде е свален от власт. А позицията на Кисинджър остава в класиката на тайната дипломация.
Нейното припомняне е полезно винаги когато трябва да бъде по-бързо проявена снимката на някакъв мътен политически проект. В случая – АБВ, зад който предстои да застане Георги Първанов.
В средата на януари 2006 лидерът на Общонародния комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) Добромир Задгорски промотира римейка на движението, като за целта избра Кърджали. Както подобава на възраждаща се крайна националистическа формация първите й учредителни събрания бяха насрочени в „столиците“ на регионите, компактно населени с етнически турци – Шумен, Търговище, Силистра…
ОКЗН се възроди само година преди изборите за местни органи на властта през 2007 г. с ясна цел, обявена от самия му лидер – да бъдат лансирани непартийни, „граждански“ кандидатури за кметове. Тази идея сега бе повторена и като
контролиран теч на информация
около предстоящото учредяване на президентското АБВ. По-интригуващ от това съвпадение обаче е друг слух – че ОКЗНИ вероятно ще е сред колективните сподвижници на проекта, който Първанов трябва да обяви официално на 11 ноември. И как иначе? Като лидер на ОКЗНИ Добромир Задгорски – агент Роман на VI отдел на ДС, фигурира под №100 в инициативния комитет, издигнал кандидатурата на Първанов за втори президентски мандат.
В оригиналния си вариант комитетът бе сформиран в началото на 1990 г. като симетрично патриотично мероприятие, имащо за цел да пресрещне учреденото горе-долу по същото време Движение за права и свободи. По-късно разсекретяването само на част от досиетата на комунистическата Държавна сигурност освети до критична степен и двете структури като политически клубове на тайната й агентура.
И защото „собствениците“ на партиите са точно толкова важни за изясняване на поведението им, колкото и на медиите, сега пак и пак трябва да бъде припомнено, че политическата кариера на Първанов започва точно оттам – говорител на ОКЗНИ и сътрудник Гоце на ДС.
В резултат на методичното политическо шарлатанство след 1989 г. възмездната услужливост към репресивния апарат на комунистическия режим у нас беше каширана като безинтересна и нямаща отношение към дневния ред на обществото. Но когато президентът си позволи да лъже, това нямаше как да не влезе в „дневния ред“.
„Нито ред, нито знак от мен“, каза Първанов в момента, когато бе принуден да признае, за съществуването на т.нар. папка Гоце в архива на ДС. Само 18 месеца по-късно от разсекретеното му агентурно дело стана ясно точно обратното. И още – че е приел сътрудничеството за тайните служби на Живков „с готовност и разбиране“.
Каквито и усилия да полага с подобно CV, Първанов няма как да избяга нито от имиджа на идеологическата си ретроградност, нито от същинската си принадлежност към миналото. Не към бъдещето! Потвърждава го и ретушът на първите щрихи от новия му политически проект.
С всички уговорки за предпремиерност АБВ-то на президента вече навява усещане за политическо дежа вю. И по-лошото в сценария на онова, което предстои да се случи на 11 ноември, е липсата на фантазия.
Първо, защото проектът на Първанов ще повтори
целия технологичен цикъл, по който бе свирен сборът на НДСВ
за да има какво да оглави царят.
Второ, идеолозите му не се сетиха за друг трик, освен да копират уж аморфната гражданска инициативност за европейско развитие на България, в чийто калъп след това се втвърди ГЕРБ.
Трето, защото сред всички, които до този момент потвърдено или не бяха осветени като бъдещ елит на АБВ, има само предимно втръснали, номинално леви и десни физиономии.
Четвърто, защото още преди създаването си президентският проект на практика вече е признал визионерската си недостатъчност, като пробутва вместо нея преопакованото послание за поредно национално възраждане.
И, пето, защото също като НДСВ и АБВ ще крие докрай родилните си срамотии, за да може след това като ГЕРБ да шикалкави вляво и вдясно до последния възможен момент, в който ще му се наложи да се дефинира политически.
Между другото, компилирайки философията на АБВ в очертания дотук вариант, Първанов спокойно би могъл да ползва една вече тествана матрица.
„Ние възнамеряваме да реализираме безусловно стратегията за обновление на… Но се нуждаем от подкрепата на всички нейни граждани! Ние разбираме, че истинската демокрация е възможна само ако хората са наясно с важността на собствената си позиция за съдбата на страната и чувстват своята причастност към текущите промени. За това каним всички да участват в обновяването на страната. Ние избираме една свободна, обединена, суверенна и просперираща…!“
Този цитат може да бъде част от произволна политическа платформа, без значение от позицията й вляво или вдясно. В оригиналния му вариант на мястото на многоточията стои името на Русия, а самият той е заключителен абзац от програмното заявление на
партията на Владимир Путин „Единна Русия“
Преди да стигне до края му обаче, читателят на документа получава и пълна представа за страната, която членовете на партията смятат да строят. Тя е формулирана в десет точки, а най-първата от тях гласи: „Това е силна и ефективна държава, притежаваща мобилни и боеспособни въоръжени сили, способна да защити своя суверенитет и териториална цялост от всички посегателства.“
Правовата държава, свободата, демокрацията, модерната икономика и пр. идват чак след това. Подобна последователност, разбира се, няма нищо общо с цивилизованата същност на политиката като процес, при който хора с различни интереси и позиции съумяват да достигат до колективни решения, нито с ценностите на западната демокрация, от която дори и формално, България вече е част. В нея координатите на политическия център се определят единствено по класическите дефиниции за ляво и дясно.
Вляво са желанието за повече държава в икономиката, социалната справедливост, схващана не като тенденция, а най-вече като равенството на доходите, исторически демонстрираната склонност към отстъпчивост от принципите на свободата в полза на повече сигурност.
Вдясно стоят икономическата инициатива на личността, неприкосновеното право на избор, равните възможности на всички да се грижат сами за себе си и свободата като неотменима ценност.
Всичко останало са само безогледни и мрачни опити за култивиране и експлоатация на общонародната безотговорност, за която говори Кисинджър. От нея
България страда вече прекалено дълго
Затова сега, дори само съмнението, че нероденото АБВ се кани да представи тайната си двойственост като някаква масовост, трябва да активира алармата за политическа корист. Нейните методи са винаги едни и същи – периодично заглушаване или рестартиране на системите за гражданско позициониране, чистене на кратката историческа памет чрез внезапни пренареждания на т.нар. обществени приоритети и догматично повтаряне до припадък на първите три букви от азбуката А, Б и В, за да не се стигне никога до Г.Източник: http://www.dnevnik.bg
- Пенсионна реформа до 2035 година
Премиерът Бойко Борисов подписа със синдикатите и работодателите национално споразумение за новата стратегия за пенсионна реформа.
След няколкомесечни преговори е постигнат консенсус стажът за работещите трета категория труд да започне да се увеличава плавно с по 4 месеца от 2012 година.
От 1 януари 2011 година ще се предприемат ефективни мерки за подобряване на събираемостта на осигурителните вноски чрез криминализиране на укриването на осигурителните вноски. Същевременно влиза в сила увеличението на осигурителната вноска за фонд „Пенсии“ с 1,8 на сто.
От 1 януари 2017 година се увеличава общият размер на осигурителната вноска за всички категории работници с 2 %, като тези средства ще отидат в универсалните фондове.
Условията за пенсиониране на категорийните работници няма да се променят до края на 2014-та година, а от 2015-та за тях започва плавно нарастване на възрастта с по 6 месеца.
От 1 януари 2021 г. ще започне нарастване на възрастта за пенсиониране на жените и мъжете с по шест месеца, до достигане на 63 години за жените през 2026 година и 65 години за мъжете през 2024 година. Сега жените се пенсионират на 60 години при 34 години стаж, а мъжете – на 63 години, при 37 години стаж.
Предвижда се пенсионната реформа да продължи до 2035 година.
Изгточник: http://kafene.net/
- Ден на народните будители
„От днеска нататък българският род
история има и става народ!“
Четете да знайте, що в стари години
по тез земи славни вършили деди ни,
как със много кралства имали са бран
и била велика българската държава“Иван Вазов, „Паисий“
Първи ноември е общобългарски празник на историческата памет и на националното ни самочувствие, отстоявано година след година през вековете на робство, насилия и народни страдания – дело на стотици и хиляди знайни и незнайни българи – книжовници, наставници и просветители, вдъхнали в мрака на чуждото потисничество вяра в собствените сили на народа по пътя към историческото възстановяване на българската държавност. Денят на народните будители възниква в трудното време на душевна разруха след Първата световна война. За българското общество е рухнал възрожденският идеал. За мнозина е ясна реалната заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. В такъв момент българите избират опита на своето общество. Те се вглеждат към най-светлите имена на българското духовно минало. Търсят съприкосновение с онези, които в трудно и безперспективно време с мощта на своята мисъл са връщали равновесието и духовната стабилност на българите.
В освободена от османско владичество България както интелигенцията, така и масовият човек съзнават подвига на възрожденските писатели и революционери, които създали атмосферата и довели българския дух до решимостта да поведе борба за държавен суверенитет. Много градове и села искат да отдадат заслужената признателност към народните будители не само като кръщават улици, читалища и училища на тяхно име. По тази причина Стоян Омарчевски, министър на народното просвещение на България, през 1922 г. внася предложение в Министерския съвет за определянето на 1 ноември за Ден на българските народни будители. ( След установяването на Григорианския календар като държавен през 1916 година, Българската православна църква, поради зависимостта си от Константинополската патриаршия, не извършва поправка на църковния календар и продължава да извършва служението по Юлианския календар, според който денят 1 ноември по държавния календар по църковния, Юлиански календар е бил 19 октомври- Ден на Св.преподобни Йоан Рилски Чудотворец)За първи път е честван в Пловдив през 1909 г., а от 1922 до 1945 г. е общонационален празник. Посветен е на делото на книжовниците, просветителите, борците за национално освобождение съхранили духовните ценности и морал на българската нация през вековете Сред тях са имената на : Йоасаф Бдински, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, поп Пейо, Матей Граматик, св. Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и още стотици радетели за народна свяст и българско самосъзнание.
От 1945 година празникът е отменен и след дълго прекъсване, със Закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36 Народно събрание, на 28 октомври 1992 г., се възобновява традицията на празника. Първи ноември официално е обявен за Ден на народните будители и неприсъствен ден за всички учебни заведения в страната. Идеята за възстановяването му е на Петър Константинов.
Този празник се чества с признателност към будителите на възрожденската епоха, но и към съвременните будители: учители, артисти, писатели, художници и още различни творци. Всяка една епоха е имала и ще има своите будители, водещи народа към просветление и самоосъзнаване. Днешните времена не са по-малко трудни за хората искащи да запазят българщината, езика и обичаите, сред ширещите се чужди култури и порядки.
Източник: Информационна агенция КРОСС
- Дилма Русеф – първата жена-президент на Бразилия
Кандидатът на управляващата партия в Бразилия от български корен Дилма Русеф спечели балотажа на президентските избори в страната с 55,39 % от действителните гласове, съобщи преседателят на Централната избирателна комисия Рикардо Левандовски.
За нейния съперник Жозе Сера са дали подкрепата си 44,61 % от гласоподавателите. Проучвания за изхода от вота, проведени в навечерието му, сочеха триумф за Дилма Русеф с най-малко 12 % пред съперника й. Победа за фаворитката на досегашния президент Лула да Силва с 56 % сочеха и първите екзитполове след произведения втори тур на изборите по-рано днес. Най-голямата база за подкрепата на Русеф, довела до успеха й във вота, са бедните и средно платени слоеве, много от които спечелиха от социалните програми на Лула да Силва. „Гласувам за скромността и заради Лула“, заявява Инасио Батиста, продавач на храна на улицата в Сао Пауло. „Когато живеех в североизтока (най-бедния регион в Бразилия) хората там нямаха дори велосипеди. Сега те всички имат коли или мотоциклети“, казва той. Мария да Грасас, 48-годишна домакиня в Сао Пауло посочва, че е гласувала за Русеф, тъй като Сера е бил твърде „арогантен“ по време на последния предизборен телевизионен дебат в петък. Победителят от изборите поема управлението на най-голямата държава в Латинска Америка и осмата по големина икономика в света. Лула да Силва ще предаде президентските правомощия на 1 януари 2011 след приключването на осемте максимално допустими според конституцията на страната години на управление. Дилма е първата жена – президент на Бразилия.
БГНЕС припомня, че тя е родена през 1947 г. в град Белу Оризонте. Нейният баща Петър Русеф е емигрирал от Габрово в края на 20-те години на миналия век. В Сао Паулу той започва успешен строителен бизнес. По време на едно от бизнес посещенията си се среща със своята бъдеща съпруга – красивата учителка Дилма Джейн Силва. Тя му ражда четири деца. Строителството на недвижими имоти носи на семейството прилични доходи. Дилма прекарва детството си в красиво имение. През 1962 г. бащата умира, оставяйки на децата си добро наследство. То би осигурило на Дилма спокойно бъдеще, но тя избира друг път. Дилма Русеф става партизанка, хвърлена е в затвора и изтезавана при военната диктатура, след което се отказва от въоръжената съпротива.
62-годишната бразилка с български корен е наричана „желязната дама“. Тя обещава пълна приемственост на политиката на изключително популярния си предшественик Луис Инасио Лула да Силва. Русеф отхвърля възможността за големи реформи в трудовата област, като в редица свои изявления обявява, че няма да засяга правата на бразилските работници, които съставляват избирателите на нейната партия, както и за данъчна реформа. „Голяма данъчна реформа се прави тогава, когато има икономическа криза, а не когато международните резерви на страната са на рекордни нива, инфлацията е в рамките на планираното, а публичният дълг намалява“, е професионалното мнение на икономиста Русеф. „Ще контролираме разходите в добри и лоши времена. И ще превърнем бразилската държава в държава на повече професионалисти, основана на меритокрацията“, допълва тя. Аналитиците очакват Русеф да централизира икономиката, като засили ролята на корпоративните групи и профсъюзите.
БГНЕС / Бразилия
