Всички авторски страници

Авторски

• Македонците с двойно гражданство – под финансов рекет и политически натиск

  В Македония властниците симулират интерес към ЕС и НАТО. Притискат хората с българско самосъзнание да не гласуват. Имат желание отново да влязат в една федерация със Сърбия.
  

  
  интервю на Ана Кочева /Фрогнюз/
  
  Петър Колев, съпредседател на македонско движение „Преображение“ и участник в протестите срещу проблема с българските регистрационни номера в Македония
  
  ‒ От какво е продиктувана днешната пресконференция, респ. и протестът, който ще последва на 7‒ми октомври?
  
  ‒ Продиктувани са от факта, че на 1 октомври в Р Македония влезе в сила подзаконов нормативен акт, с който на хората, притежаващи автомобили с български регистрационни номера, им се отнема правото да ги карат в Македония. Или трябва да се плати сериозна сума във вид на мито, или направо могат да бъдат отнети в полза на държавата.
  
  ‒ Кои са заплашени от това?
  
  ‒ Хората с двойно гражданство ‒ македонско и българско, без значение дали живеят в Македония или в България. Има и първоначална глоба от 100 евро с предупреждение за конфискация, ако в даден срок българските регистрационни номера не бъдат сменени с македонски. Всъщност македонската държава осъществява от една страна финансов рекет, т.е. намерила е още един начин по време на криза да си пълни хазната. Абсурдно е да си принуден или да си легализираш колата в Македония, или да ти я отнемат. Това обаче е само едната страна на въпроса.
  
  ‒ Коя е другата?
  
  ‒ Другата е политическата страна. В Македония предстоят предварителни избори поради обстановката там и заради това се прави всичко възможно хората с българско самосъзнание да нямат възможност да гласуват. Ако откажеш обаче да пререгистрираш колата си там, те принуждават, за да я запазиш, да се откажеш от адресната си регистрация в Македония. А това автоматично по Закона за изборите в Македония те лишава от правото да гласуваш в страната. 
  
  ‒ Значи, ако бившият премиер Любчо Георгиевски, който е и с българско гражданство, реши да влезе в Македония с кола, той също ще бъде подложен на същите санкции, така ли?
  
  ‒ Предполагам, че така ще стане, ако реши да влезе с кола с българска регистрация.
  
  ‒ А прилага ли се тази мярка по отношение на граждани с двойно гражданство, но различно от българското?
  
  ‒ Там е въпросът. Искам да ми отговорят на въпроса отнемат ли коли с албански, или сръбски, или гръцки регистрационни номера. Отговорът е, че това не става. Важи само за българските регистрационни номера. На Станке Лисичково има опашка от 100‒200 коли, които чакат, за да видят как ще се развият нещата. Това е финансов рекет, политически абсурд и нелогично поведение на властите в страна с претенции да влезе в ЕС.
  
  ‒ По „европейски” явно се плащат таксите…
  
  ‒ Нямам нищо против да плащам такса за това, че карам колата си по македонските пътища. Друг е въпросът, че си я троша по тях. Но нека Македония най‒сетне да въведе винетната система. Истината обаче е, че не парите са проблем, а това, че автомобилите с българския трикольор и надписа BG стават все повече и повече оттатък. Абсурдно е обаче държава, която твърди, че иска да стане част от ЕС, да тероризира 50 000 граждани, това са все едно жители на един средноголям град. Искаме българските евродепутати да сигнализират в Европа какво се случва в Македония.
  
  Митко Георгиев, председател на Сдружение „Мост“
  
  ‒ Защо направихте тази пресконференция в София, г‒н Георгиев; проблемът го създават в Скопие!
  
  ‒ С проблема трябва да се запознаят Народното събрание, външният министър Николай Младенов, но и българските евродепутати, за да представят въпроса пред колегите си от Европа. Това се налага от факта, че всъщност македонските управници въобще не са заинтересовани от това да влязат в ЕС и НАТО.
  
  ‒ Но те непрекъснато декларират такава политическа воля…
  
  ‒ Правят го на думи, но всъщност не е така. Проблемът с името на Македония също е създаден изкуствено, само и само да се блокира процесът на присъединяване. Непрекъснато се внушава, че Гърция и България са лошите сили, които пречат на Македония да се интрегрира в евроатлантическите структури, а задкулисните намерения са да ни пратят отново във федерация със Сърбия. Спомнете си само каква съдба сполетя човека, който се опита да противодейства на тези намерения ‒ Борис Трайковски, който беше проамерикански настроен, който разбираше значението на Коридор номер 8 и искаше да го осъществи, да сближи Македония с България, с Гърция, с Европа. Това сръбските и руските служби не можаха да понесат.
  
  ‒ Трайковски загина при самолетна катастрофа…
  
  ‒ Да, формално беше така, но я инсценираха точно тези служби. Това е публична тайна в Македония. Сега продължава политиката на отдалечаване на Македония от НАТО и ЕС, просръбските ни управници не са заинтересовани от това да влезем там, както всъщност не са заинтересовани и самите сърби. Да, говори се, че Сърбия иска да стане член на ЕС, но кога? Тя още не е решила проблемите си с Косово, с Албания. След 10‒15 години? Дотогава ще ни направят част от Сърбия отново.

  Източник:

  http://frognews.bg

• МАБИК посрещна учени от Башкортостан и Урал

  Международната академия по българознание, иновации и култура МАБИК посрещна учени от Башкортостан и Урал.
  Гостите участваха в Есенната сесия на Академията, в рамките на Седмицата на българската история, култура и цивилизация – Българиада 2010

  Акад. Йордан Иванов и Анна Зографова – член-кореспондент на МАБИК.

  Откриването на Седмицата на българската история, култура и цивилизация се състоя на 29.09.2010 г. в конферансната зала на прекрасната сграда на Дюлгеското училище на Бул. „Хр.Ботев” № 71 в столицата. По време на форума бе огласено откриване дейността на Общобългарски народен университет и на Центъра за консултативно – информационна подготовка и обучение. Проведено бе и първото заседание на специализираната сесия на научно-практическата конференция на секция „Българите през Античността“, в рамките на предстоящия Трети конгрес по история. Промоцирани бяха авторски книги и бяха чествани кръгли годишнини на членове от ООБ и МАБИК.
  Гости на „Българиада 2010” от 29.09.2010 до 05.10.2010 както и на ООБ/ Организацията на обединените българи/ и МАБИК /Международната академия по българознание, иновации и култура/, в рамките на Седмицата на българската история, култура и цивилизация бяха председателят на културно – просветната организация „Българско възраждане” от град Уляновск – Шаукат Богданов, Тимерша Вахитов – председател на Уляновското обществено движение „Туган тел” /Родна реч/, доцент Султан Гиматов както и бизнесменът Хамза Ямбаев – също членове на организацията. От южен Урал – Башкортостан по същия повод в страната ни гостуваха академик Ахмет Закиевич Рахимов – Български, председател на Клуба на българската интелигенция в град Уфа, неговият заместник Митхат Шаяхметов и Зухра Гадиевна Шахметова – физик и учен. В рамките на пребиваването си гостите имаха възможността да участват със свои експозета и доклади в работата на тазгодишната есенна сесия на академия МАБИК.
  Доклади изнесоха акад. Сергей Иванов по темата: „Цивилизацията в югоизточна Европа и Егея през античността”, акад. Владимир Цонев – „Древните български строители и цивилизатори”, Чл. кор. Стойчо Симов – председател на академия МАБИК – „Вярата в безсмъртието и обезсмъртяването – в основата на светогледа”, Акад. Йордан Стоилов Иванов и Член – кореспондент Анна Зографова, с доклада „Мизийска субкултура в Дорострум”, Ангел Христов, по темата: „Връзките на великите и духовни българи” . По време на второто пленарно заседание, озаглавено „Техническото наследство на античните българи” говориха Чл. кореспондент на академия МАБИК Ал. Вълчев, проф. Г. Петров за „Древната история на Траките – българи”, писателят Васил Томов за „Величието и падението – съдбата и кармата при българите”, доц. Денев за „Келоменския надпис”, Иво Андровски. Академик Киряк Цонев и д-р М. Цонева се представиха с доклада „ От слънчевия Сипар през могъщата Спарта, безсмъртния Спартак и безбрежния Сибир до Великия Аспарух. Доклади четоха още Ясен Кавадарков и проф. Д. Папазов – за „Интеркултурния процес в древна България – 7 – 10 век.
  Проведени бяха интересни работни срещи и разговори с гостите. Те посетиха СУ „Свети Климент Охридски”. На 02.10.2010 г. участваха на живо в едночасовото телевизионно предаване „Памет Българска” по БНТ от 11.00 часа, с водещ историкът проф. Божидар Димитров – министър без портфейл, отговарящ и за Агенцията за българите в чужбина.
  Тематиката на предаването както е известно е историческа и според неговия създател то в момента представлява фундамент, върху който могат да се градят основите на националното ни самочувствие като българи. За правилното разбиране на много от днешните ни проблеми е необходима ясна и точна представа за ония исторически и съвременни, обществени и геополитически фактори, които по един или друг начин са определяли и все още определят съдбите на дунавските и на волжските българи. За което Европа и европейските обединени народи са длъжни да знаят, че българите по света са пръснати в Северното полукълбо, В Южното и на Изток и следва да спомогнат за тяхното обединение.
  Проф. Божидар Димитров изрази истинско удовлетворение от предложението на член – кореспондента на академия МАБИК Дочо Шипковенски и Главен секретар на ООБ, които акцентува върху факта, че трябва да се отворят представителства на България в Башкортостан, Татаристан и на други места в бившите руски републики, с компактни български общности и на територията на Руската Федерация. Целта днес е да бъдат улеснени студенти и преподаватели у нас и там, относно не само обучение, а на място да се подготвят кадри за хилядите предстоящи съвместни археологически разкопки, за които гостите показаха карти на непроучени археологически некрополи и обекти, до които преди години не са имали шанс за достъп.
  В този контекст стана ясно и, че проучванията на тези обекти ще бъдат съвместни. С участие на учени и представители на академия МАБИК и по места.
  Трябва да отбележим, че когато се говори за „татарски национализъм“ трябва да се знае, че повече от 150 години „имперският термин или по-точно псевдоним „татари“ до такава степен е бил инфилтран в съзнанието на Волжските българи, щото дори и в момента, чрез него продължава да се играе върху най-тънките струни – пантюркизъм – панисламизъм. Това обаче става естествено и е съвсем не без подкрепата на чужди разузнавания.
  Преди време един известен учен Рем Латипов писа по повод етно
  политическата общност на волжските българи като обвини татарския историограф Марджани, за участие в ситуирането през 1920 г. на Татарската АССР.
  И както е предвидил още през 1903 г. известният писател Гаяз Исхаки, в първата литературно фантастична повест на волжските българи, озаглавена – „Ике йоз елдансонг инкираз“, / в превод означава „Смърт след 200 години“/, от страшната болест „татаризъм“, от която боледуват нашите събратя – Волжските българи, те са били заразени през втората половина на XIX век.
  Темата за Волжска България – която има дълъг живот, израсла като велика сила в евроазийското пространство не загива в умовете и в сърцата на хората и живее и до днес.
  Двама видни представители на волжските българи Шаукат Богданов и академик Ахмет Закиевич Рахимов разказаха защо и до днес болшинството от населението се именова татари. Но в тази година федералната служба на държавната статистика на Руската Федерация издаде разпореждане, в контекст предстоящото към 2012 г. преброяване на населението по признаци в над 30 точки, във формулярите на техния закон. Така част от татарите ще могат да се самоопределят като българи, защото в състава на етносите ще има и народност „българин”. „Признателни сме за тази много голяма крачка на правителството. Надяваме се, че като премине това преброяване, ние ще можем да се наречем, с името на нашите предци” – казаха гостите.
  Какво се знае и какво учат децата в Република Татаристан: според проф. Божидар Димитров тази тема дълго време е била табу по времето на тоталитаризма. А книгите на Алфред Халиков и на академик Рахимов разглеждат княжеските фамилии от български произход, като постамент, който формира руската аристокрация по време и след царуването на Иван Грозни. Двете Българии днес се оказва, че са на разстояние над 2000 километра. Руският имперетор до 1917 г. е бил титулован – Император на Русия…и цар Български!
  И един протобългарски гениален астроном от Волжско Камска България – Ел Булгари, 150 години преди Коперник и Галилей е твърдял, че земята е кръгла и се върти!
  В този контекст , акад. Рахимов разказа как преди година и половина е бил създаден клуба на българската интелигенция в Уфа. Защото повечето от професорите и доцентите на Башкортостан са в Уфа – Урал. А български територии е имало и до реката Об, и до Урал и до Беринговия проток. Тези земи е владял княз Куш, от легендарното княжество Мари – обединител на урго – финските племена до Кама. Затова се е казвала държавата Волжско – Камска България.
  Днес има организация в Уфа, която се именова Дворянско татарско събрание в Башкортостан /с 860 фамилии дворянски/.
  Докато в Татаристан фамилиите на дворяните са 240. В Казан тези фамилии са потомци на дворяните.
  Територията на старите българи е била много по-голяма от тази на днешен Татаристан. Изглежда има днес и много претенденти за наследството на Волжските българи….
  Днес в Башкортостан и в Чувашия се говори на старинен език, който се доближава до езика на предците от Волжско-Камска България. Узбеките и казахите са тюрки, но там също има и наши български диаспори.
  Етносът се определя от специфичните белези езика, антропологични черти на лицето. Но освен етноса има и суб етнос. Това са 2 понятия.
  А в българската нация са влизали освен ядрото прабългари – още и дакомизийци, шопи, славяни, готи, авари, половци, печенеги, каракачани, капанци, и пр.
  В района от Урал до Самара днес има над 2000 непроучени исторически обекта, които могат да бъдат един своеобразен Клондайк за общата история на предците. Но в бившите руски републики, потомците на Волжските българи, отишли там от Балканите и на Изток и изградили,крепости, градове, села и държави, а днес някои от тях вече се и завръщат – отново в земята на предцита… Те – тези наши българи все още се страхуват да се самоопределят, и това върви от времето на от погромите на руския цар Иван Грозни, който избива над 2,5 милиона българи.
  Очакваме за в бъдеще, при предстоящото преброяване, стотици хиляди в тези бивши руски републики да се самоопределят като българи. За което милионите българи, останали в същите тези територии, не трябва по никакъв начин да се изолират от районите на самата днешна Република България. Защото Коренът ни е единен. А в основата на целия пъстър национализъм е и възраждането на културата и националната идентичност на българите на Волга. То се базира на историческа основа. На държавността както и на близостта до Алтайските българи.
  В Енциклопедия Британика волжските българи са описани като българи, живеещи по поречието на Болга /Волга/ – потомци на преселниците българите от Стара Велика България на Кхан Балтавар Велики Кубрат. Асимилацията на Волжските българи е оказала особено силно влияние върху Башкирия, върху мишарите и татарите. А в момента, в идеологията на потомците на Волжските българи се наблюдават три тенденции – алтернативи: пантюркизъм, пан – ислямизъм и ревизионизъм. Част от националистичните настроения са обхванати дори в проекти, базирани естествено на религиозна основа. Немалко от тях се финасират, с идеологически грим, в полза на Турция, докато ортодоксалните татаристи – пензенските татари изповядват тезата, че „заедно с аланите са били ядрото или българското сърце на Русия”.
  Част от националистичните тенденции са се манипулирали и продължават за се манипулират. И както твърдят волжски социолози и политолози, източниците на финансиране на идеологическия грим са най-вече от Турция – която е лидер в пан-тюркистките движение, и може би своеобразен „троянски кон“ на глобализацията, направен по мострата на американския модел за ислямския свят.
  В този смисъл, прототип на татарския национализъм, с положителен образ е и панислямизмът. Към него се числи и една немалка част от волжските българи..
  Като манталитета на тюркските огузи – Oghuz, които са в основата на турската етническа група, също и манталитета на българите на Волга („татарските – волжски българи“) се различава значително. И разликата е в духа на тюркските Огузи и на Казанските българи. Едно е ясно – духовното ни родство, още от времето на Тангра, днес се възприема на подсъзнателно ниво. То е много силно. Това е генома.
  Затова нека не забравяме едно друго много важно обстоятелство – към момента нашата родина – Република България е толерантна към деноминациите.
  Опцията „Ичкерия” е нещо друго. Модел на идеята за национално възраждане, с неориентирано искане за суверенитет и национална независимост, граничещо с анархия, която неизбежно води до военна конфронтация.
  Има и идеи – „Татарстан“ да се преименувана на „Идел-Урал регион“, а българите от Поволжието да си върнат историческото име БЪЛГАРИ.
  Всъщност открит е огромен потенциал – с помощта на десетки научни работници, историци – наши и съвременници, от /Болжско/ Волжко – Камска България, ние трябва да продължим да търсим общите корени. Защото Българщината търси своите корени по света.
  И като финал – няма нищо невъзможно и всичко е възможно! Когато и да е, милионите българи следва да потърсят своя корен на Балканите и да докажат своя ГЕНОМ ОТ ДРЕВНОСТТА, ОТ ХИЛЯДОЛЕТИЯТА НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО, ЗА СЛЕДВАЩИТЕ ХИЛЯДОЛЕТИЯ! Защото много цивилизации се губят и изчезват. А ние българите продължаваме да граничим сами със себе си – във владения от 5/8 от в Северното полукълбо, разделени с хиляди километри!

  Същите представители от най-големите български сдружения на Волжските българи от Уляновск и Бащкортостан гостуваха в Деня на Св. Франциск – 4.10 и във Варна. Те информираха, че полагат основите на своя Конститутивен акт, който ще има значението на Конституция за всички българи по света. Учените бяха на посещение по покана на Организацията на обединените българи. Документът, който предстои да бъде внесен в техните сдружения цели духовно единение на сънародниците ни извън пределите на родината. Това са данни, съобщени от члена на академия Мабик и първи зам. председател на ООБ – Организацията на обединените българи Владимир Цонев. Конститутивният акт ще бъде съобразен със oаконодателството на всяка о т страните, в които има българско малцинство. Този документ ще бъде приет официално на 9 май – дЕНЯ НА ЕВРОПА, КОЙТО Е И ДЕН НА УЧЕНИТЕ, честван и като Ден на българската древност.
  Над 50 млн. са етническите българи в бившите руски републики и на територията на Руската федерация и автономните области. Това са данни на академия МАБИК, дефинирани от академик Йордан Стоилов Иванови и огласени от академик Владимир Цонев.
  Едва днес, след повече от 90 години – след ВОСР,. етническите българи в Руската федерация могат да впишат своята национална принадлежност. По време на преброяването, което предстои при Волжските българи и в Башкортостан, което ще продължи до 2012 г., всеки, който се чувства българин, може да се самоопредели като такъв.

• Проф. Милен Семков: Начело на организираната престъпност в България са политиците

  С проф. Милен СЕМКОВ* разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА
  Гласове

  Къде останаха лицата, които осъществяваха прехода към демокрация и провалиха мечтите ни, къде останаха разпределителите на финансовите потоци, но не малкият Доган, а големият Костов и следващите в управлението на БСП? Къде останаха всички, които получиха наследството на комунистическата тоталитарна система в областта на финансите и икономиката? Къде са? Кой ги прикрива? А точно тези хора са начело на българската организирана престъпност, това каза пред ГЛАСОВЕ проф. Милен Семков.

  – Нека преди да започнем разговора ни за настояща България, да хвърлим поглед назад към най-новата ни история от гледна точка на научната терминология. Как ще наречете като историк последните 20 години, в които живеем? Наричаме периода постсоциалистически или посткомунистически, но това са доста неясни формулировки…

  – Веднага се съгласявам с предложението, защото може да се измисли и нещо от рода на утопии на прехода или преход на утопиите. Аз, като историк, винаги се интересувам от едно събитие с оглед на неговите причини, развитие и последици. От тази гледна точка използвам мисълта на един от големите френски историци на ХІХ в. Жюл Мишле, която съм цитирал и в моя учебник по история за 10 клас: „Историята е мост от миналото към бъдещето”. Моето допълнение е, че по този мост историкът трябва да се движи първо като следовател, после да бъде прокурор и накрая като съдия да произнесе присъда.

  Тази присъда, т.е. оценката на събитията и фактите не трябва да подлежи след това на преоценка и преразглеждане, както това се случва в момента в България. Историкът е историк в кавички, ако обявява например някого за велика историческа личност, а впоследствие се оказва, че този човек е трябвало да отиде в затвора или най-малкото да бъде, образно казано, обезглавен от историческата наука. Защо говоря за прехода на утопиите? Човечеството открай време, още от пещерата, е живяло с утопии. Те продължават до гроба на отделния човек и до гроба на цели общества и цивилизации. В случая утопията и на нашия преход започна с края на т.нар. научен комунизъм.

  В ролята на „велик” утопист” се оказа „научната” врачка Маркс. Самата дума утопия е съчинена през 1516 г. от Томас Мор: от гръцкото „не” и „място” се получава утопия. На неговия остров „Утопия” хората ще работят по 6 часа и ще живеят много щастливо. След това темата през ХVІІ в. е продължена от Томазо Кампанела с „Градът на слънцето”, в който вече ще се работи само по 4 часа. Така се съчетава едновременно утопията „политическо устройство” с утопията „социален живот”. Ние наследяваме „утопията Маркс-Ленин-Сталин” с всички последици на комунистическата тоталитарна система, когато се смесват утопия, мит и илюзия.

  Самият аз живеех с илюзии около 10 ноември 1989 г. и след това за стремителен демократичен преход. Винаги съм обяснявал на студентите си, че трябва да бъдат демократи и граждани в съчетание, което обаче се оказа трудно постижимо. Утопиите на нашия преход бяха точно мечтата или илюзията за едно демократично гражданско общество. Това, което не се извърши, беше, че промяната не започна с „ревизия” на миналото, с оценка на наследството от комунизма, за да не ми се обяснява сега от БСП колко хубаво се живеело при Тодор Живков и колко лошо днес.

  – А какво е историческото ви определение на периода от 1944 до 1989 г.?

  – Първите една-две години след 9 септември 1944 г. са преход към комунистическа тоталитарна диктатура. Това е общество, родено с държавния преврат на Ленин и неговата банда престъпници на 7 ноември 1917 г. Термина „Ленин и неговата банда престъпници” съм го използвал в лекциите си. И бях много доволен, когато на представяне на книга на мой колега за белогвардейците в България тогавашният руски посланик Авдеев използва същата оценка.

  С този държавен преврат беше създаден модел на нова политическа система – тоталитарната, с последователи, които много „обичат” Ленин – Бенито Мусолини и Адолф Хитлер. Те взаимно си влияят и усъвършенстват системата в посока на ежедневната пропаганда и ежедневния терор – с престъпления, измами, лъжи. Тук се сещам за отдавна популяризирания от мен афоризъм на железния канцлер, обединителя на Германия през ХІХ в., Ото фон Бисмарк: „Никога не се лъже толкова много, колкото преди война, по време на избори и след лов”.

  Лъже се, разбира се, и преди избори, и по време на война, важното е, че последиците от лъжата винаги са на гърба на народа. Мои колеги историци се поддадоха на твърдението, лансирано при т.нар. „размразяване” по времето на Хрушчов и после при перестройката на Горбачов, че след смъртта на Сталин се променил типът на политическата система в СССР, а следователно и в България, и тя от тоталитарна се е превърнала в авторитарна. Но основните родови белези на тоталитарната система останаха непроменени!

  – Как определяте терминологично периода след 1989 г. до днес?

  – Преходът на мечтите, на илюзиите. Използвам формулата преход към политическа и икономическа демокрация. Нека обясня защо поставям политическа пред икономическа, след като всички казват, че законите на икономиката определят физиономията на едно общество, на една държава. Да, това е вярно, но политиката е много тясно свързана с икономиката, особено в ХХ в., когато се появи демократическият капитализъм и планирането, когато стана ясно какъв модел на ново общество може да се изгради въз основа на постиженията на науката и технологиите. В началото на ХХ в. социалдемократите издигнаха тезата за демократичен преход от капитализъм към социализъм не чрез фантасмагорична пролетарска революция, а чрез бюлетината.

  В този момент Янко Сакъзов е дори преди великите Бернщайн, Жан Жорес и Кауцки, защото той още тогава предусеща, че трябва да се използва организационната роля на капиталистическата класа, а не тя да се унищожава, да се гради общество, при което да се използват усилията и уменията на всички класи за напредъка на гражданите на държавата. Жан Жорес през 1902 г. пише, че „господството на една класа е атентат срещу човечеството”. Именно този атентат не трябва да се допуска. Янко Сакъзов дълги години беше оплюван от българските комунисти, които му прикачваха оценките на Ленин за социалдемократите като „лакеи” и „опашки” на буржоазията. Затова казвам, че когато ние, историците, оценяваме практики и идеи, трябва „присъдата” ни да е безупречна, да не се поддаваме на политически оценки и влияния, трябва да не забравяме, че историята е част от обществените науки, които не са слуги на управляващите.

  – Следователно според вас е възможна обективната история?

  – Като идея – да, но като практика, когато не достигат „финикийските знаци” или когато с тях може да се съблазни и някой доста обективен до определен момент изследовател, тогава вече настъпват промени не само в оценките, в изводите, но и в начина на мислене и започва възхваляването на управляващите дори когато извършват престъпления срещу правата и свободите на гражданите, както се случва днес в България.

  – Какви процеси се развиха в обществото ни по време на прехода на илюзиите? Накъде върви демокрацията ни?

  – Демокрацията ни е все още дресирана и за съжаление се оказа, че сценарият за дресировката е подготвен още преди 10 ноември 1989 г. В Кремъл бяха наясно, че тяхното общество е фалирало икономически, политически и морално, че трябва да се подготвят за общество, при което главната цел е все пак да се запази, ако не изцяло ръководната роля на комунистическата партия, то поне представителите на тази партия да продължат да контролират икономическите лостове в страната.

  Затова всичко премина точно по този сценарий, за съжаление. И се откриха хора, марионетки в ръцете на архитектите на този план. Веднага ще ги кажа и поименно. Андрей Луканов, който осъществи и дърпаше конците на организирания от съветския посланик в София, генерала от КГБ Шарапов, по нареждане на Горбачов държавен преврат на 10 ноември 1989 г. Луканов си създаде екип не само от няколко членове на Политбюро на бившата вече БКП, но и от т.нар. „дисиденти”.

  Жельо Желев се оказа великолепен инструмент, пожеланата марионетка в техния план, и изигра много точно ролята на преустройващ комунистическата тоталитарна система на демократични релси. И се оказа, че ние всъщност строим посткомунистическо общество – в преход към демокрация, в която обаче икономическата власт отново е в ръцете на комунистите, но вече разделена с нова „политическа класа”, олицетворявана от ръководителите на СДС и най-вече от Иван Костов. Е, разбира се, някои лица се смениха.

  Трапезата е отлична, но пейката е къса и винаги има боричкане не само в нейните краища, но и за мястото в средата й. Спомням си за събитията от януари 1997 г., когато участвах в бунта на млада България, и как се радвахме, че най-после измиваме очите си пред чехи, поляци и унгарци. През януари 1997 г. се събрахме в 272 аудитория на Софийския университет – представители на всички висши училища в София и на научните институти към БАН.

  Срещата, която така се случи, че аз ръководих, завърши с единодушното приемане на резолюция: 1. БСП връща незабавно мандата за съставяне на правителство. 2. Незабавно се организират предсрочни парламентарни избори. 3. Дават се под съд всички министри от „кабинета на Жан Виденов” и всички участвали в разграбването на България отпреди 10 ноември 1989 г. и след тази дата. 4. Незабавно отваряне на досиетата на всички агенти на българската политическа полиция и на чуждите разузнавания (имам предвид на КГБ!).

  И какво направи „другарят” Костов – „да”, с удоволствие, на точки първа и втора, а трета и четвърта – в „коша”. И след това ме питаха студентите: „Професоре, за какво бяхме на улицата и барикадите…”. В първия ден на януарския протест дадох интервю за централната австрийска телевизия, в което казах: „Край на комунизма в България, най-сетне ще се отървем от комунистите веднъж завинаги, този път няма да ги изпуснем!”. Приятел на сина ми бил гледал интервюто и веднага му се обадил: „Беше великолепно!”. Да, бяхме велики, но ни сложиха кавички…

  – Има твърдения, че настоящото управление на България по формата си е демократично, но по съдържание е авторитарно. Споделяте ли това?

  – Темата за авторитарните нотки в един демократичен концерт много ме е занимавала. Специалист съм точно по история на болшевизма, фашизма, националсоциализма и особено се дразня, когато в този демократичен хор, който се мъчихме да създадем, се появиха солисти като Иван Костов, Симеон Сакскобургготски (за Станишев не говоря, той е нещастно съчетание на обстоятелства) и днес Бойко Борисов с „подгряващия” Цветан Цветанов.

  Бойко-Борисовият стил на ръководство, на работа, на появяване тук и там с ножица в ръка да „реже лента”, много ми напомня например на Бенито Мусолини – здрав, як, ритал топка, сниман гол до кръста със снопи жито сред селяни, дори прилича на сексгерой (нищо че е прекарал сифилис преди Първата световна война). Борисов обича да се появява в такава роля и толкова ми напомня на Мусолини, че ми е мъчно за това, което става в България.

  Защото ние гласувахме, включително и аз, срещу тройната коалиция – БСП, ДПС и царедворците, срещу нейното управление. Гласувахме с илюзията за прехода към истинско демократично общество, но за съжаление отново се намесиха икономически и политически „кръгове”, които създават друга обстановка и нежелана от демократите посока на развитие. Не може в една демократична система избраният от мнозинството избиратели министър-председател да казва: „Аз давам пенсиите, аз строя магистрали, аз плащам, аз определям…”.

  Това ми прилича на Доган, който нагло се перчеше: „Аз разпределям финансовите потоци”. Остава Бойко Борисов публично да се прегърне с Доган и да се разберат за „финансовите потоци” и разпределението им! На Запад може да харесват, че Борисов има няколко педи гръб, че играе тенис и рита топката, но мен ме интересува не мускулестата ръка, а мозъкът.

  Нека ГЕРБ да се докаже не само с „демокрация на мускулите”, но и с интелигентно ръководство, което в условията на световна финансова и икономическа криза ще измъкне България от посткомунистическото тресавище. Искам най-после да се даде точна картина какво наследство получи България на 10 ноември 1989 г. – финансово-икономическа картина, дългове, постижения, и защо и в момента ние сме на опашката на Европа и дори и в Албания ни се смеят.

  Защо се стигна до положение, в което разликата между нас и развитите европейски страни вместо да се заличава, се увеличава. Продължавам да искам и да очаквам отговори на тези въпроси. За да няма отново илюзии, за да няма нови 800 лъжи. Това обаче не беше направено от ГЕРБ. А сега неуспехите на правителството на Бойко Борисов в борбата с кризата се прикриват с димната завеса „борбата с организираната престъпност”. Какво се оказа – хванаха „октопода”, организираната престъпност „във всички посоки”, начело с Алексей Петров. Аз бях потресен. Моят земляк – защото съм от Тетевен – Алексей Петров бил тарторът на организираната престъпност в България – как съм го „изпуснал”.

  Ние всички разсъждаваме какво означава терминът „организирана престъпност”, кой е начело на тази организирана престъпност и може ли човек като Алексей Петров със своите ограничени финансово-икономически възможности да бъде начело на тази „организирана престъпност”?

  Къде останаха лицата, които осъществяваха прехода към демокрация и провалиха мечтите ни, къде останаха разпределителите на финансовите потоци, но не малкият Доган, а големият Костов и следващите в управлението на БСП? Къде останаха всички, които получиха наследството на комунистическата тоталитарна система в областта на финансите и икономиката? Къде са? Кой ги прикрива? А точно тези хора са начело на българската организирана престъпност, защото тя просто се срасна с държавата.

  Съвсем логично е да попитам премиера Борисов и неговия вътрешен министър Цветан Цветанов как ще ме убедят, че министри и министър-председатели на три правителства не са разбрали, не са схванали, че един действащ по време на управлението им български офицер е главата на организираната престъпност. Това е направо смехотворно. И сега се правят на ни лук яли, ни лук мирисали и ни разказват баснята за главния злодей Алексей Петров. Такава вина не виждам как ще се докаже с представената на обществото „информация” от „свидетели”, намиращи се под следствие, май и в затвора!

  Когато полицаите просват на земята един офицер, когато арестуват в болница един бивш министър и прокурорът му крещи, че е „абсолютен престъпник”, когато нахлуват рано сутрин или посред нощ в дома на семейства и бият невинни, такива управляващи нямат право да ми говорят за демокрация. Чета сега за разделянето на делото „Октопод” – прокурорът бил направил грешка. Прокурорът, като е направил грешка, да понесе отговорност.

  Ако аз допусна грешка като изследовател на съвременната история, от моите грешки не зависи съдбата на България. Но когато един прокурор нарушава закона, когато един вътрешен министър определя каква присъда трябва да получи едно лице, това е посегателство върху принципите, в които аз съм възпитаван и които защитавам пред моите студенти – принципите на една демократична политическа система, развивана през столетията още от Английската революция през ХVІІ в., през века на Просвещението във Франция, от революциите през ХVІІІ в. в Съединените американски щати и Франция.

  Всичко това е посегателство върху основните права и свободи на гражданина и аз го чувствам като посегателство върху моите лични права и свободи, когато се потъпкват правата и свободите на някого другиго. Това ме засяга пряко. Защото тази игра на думи и дела не може да не ме възмущава, а тя възмущава впрочем все повече и повече хора, които милеят и страдат за истинско гражданско общество в България.

  Но как да се събуди това общество, ако не се обединяват демократично мислещите избиратели, тези, които искат решително осъждане на престъпленията на комунистическата тоталитарна система и на строителите на „посткомунистическа” България. Демократична България не се изгражда с намирисващи на трибунали „специални съдилища”, а с уважение към великия принцип за разделение на властите, с представяне на избирателите на истината за проблемите на държавата, с научно обосновани тези за развитието ни в следващите години, дори десетилетия! Тогава избирателите ще са доволни от управляващите.

  * Проф. Милен Семков е роден през 1934 г. в Тетевен. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”, където през 1962 г. става асистент по нова и съвременна история. От 1972 г. е доцент, а от 1986 г. – професор в Историческия факултет на СУ. От 1968 г. е доктор по история, а от 1985 г. – доктор на историческите науки с темата “Фашисткият феномен и дискусията в световната литература”. Специализирал е в Парижкия и в Брюкселския университет, в Женева, Монреал и в Европейския колеж в Брюж. Автор е на фундаменталното изследване “Фашизмът”, на учебник по история за 10 клас, “Двадесети век – диктатура и демокрация” и др.
  

• Борис Дубин: Особеният път и социалният ред в съвременна Русия

  Борис Дубин е руски социолог, преподавател по социология в Института за европейски култури и Московското висше училище за социални и икономически науки, ръководител на отдел в Аналитичния център „Юрий Левада”, зам.-главен редактор на „Вестник общественного мнения”.

  Митологията за “особения път” и особените качества на руския човек започна да се активизира в масовото съзнание от средата на деветдесетте години на миналия век. През 1994 г. относителното мнозинство от анкетираните (41%) признава, че Русия изостава в развитието си от повечето водещи държави, обаче вече 32% са съгласни, че Русия се развива по особен, свой път и не бива да бъде сравнявана с другите държави (8% се придържат към мнението, че Русия винаги е била в числото на първите и не е отстъпила от тази позиция). Във времето делът на привържениците на второто и третото твърдение само расте, и през октомври 2008 г. те представляват две трети от запитаните.

  Зад този процес в неговия начален стадий може да се види символична компенсация за тягостните за голяма част от руснаците „вътрешни” обстоятелства – последствия от икономическите реформи, започнали през 1992 г., и ако говорим за „външни” фактори – нарастващата (във връзка с войната в Чечня, с ролята на „силоваците” в руското ръководство, с все по-голямата „неуправляемост” на държавата от президента) изолация на Русия от световното обществено мнение. Едновременно с това у голяма част от руснаците започна да се засилва стремежът към символичното възвръщане на единството, примиряване със съветското минало, с неговите – в контраст със съвременната ситуация – образи и фигури: подбрани, препарирани и пласирани. Паралелно, в колективното съзнание – с поддръжката на медиите, но вече със забележимо сменени ориентири и оценки – бе реанимиран „образът на врага” (враговете).

  2.

  При социологическия анализ на комплекса или синдрома на особеното методологически е допустимо да се върви по различни пътища. Да кажем, може да се отделят различни „археологически” слоеве в морфологията на това смислово образование, съотносими с различни времеви периоди: да се различи традиционалисткият слой на семантиката, отпращащ към дореволюционното, националното, руското (тук особена роля ще играят „руските традиции”, „руската култура”); държавно-съветските компоненти (остатъци от великата мисия, героичните изпитания и постижения); уравниловъчно-комунитарното значение, препращащо също към съветското, но в значително по-голяма степен към постсъветския опит и представляващо символична защита от промяната, застраховка от риска и поражението в условията на неопределеност, на избор (образите на неразчленените маси, негативното отношение към индивидуализма и успеха). При анализ на понятията в социокултурното пространство възниква възможността да си представим различни семантични слоеве в дадения смислов комплекс като съотнесени значения на периферия (провинция, „затънтени”), център (столица, Москва) и – чрез смислова и модална преграда или разрив – държавата в целостта си против също толкова обобщения образ на Запада; в това изброяване става дума, разбира се, не за географски точки или пространства, а за съвкупност от значения, кодирани от съответни имена.

  Във всеки случай, на изследователя му се налага постоянно да има предвид несъвпадането и взаимодействието на изолационистката митология на особеността с практиката на приспособяването към „другия”, другите – бавна, принудителна адаптация към известно социално и културно разнообразие с елементи на „западно” и „всеобщо” в работата на някои социални институти, във всекидневния начин на живот, в програмите на медиите и т.н. Жителите на Русия признават (през 1994 г. и през 2003 г. до 60% от запитаните са съгласни), че „рано или късно Русия ще тръгне по път, общ за всички цивилизовани държави”. Но говорят, като правило, за неопределено бъдеще време, което ги освобождава от лична инициатива в настоящето, а значи и от лична отговорност за желаното, както и за нежеланото бъдеще. На второ място, трябва да се разграничава по модалност и по функционално значение проспективният план за представата за „пътя” (в изследванията той излиза като „общ за всички”, но тези общи значения на ценното и желаното се пренасят в неконтролираното бъдеще) и ретроспективният план – в него, собствено, се и подчертават значенията на особеността, които, да отбележим, отпращат изключително към миналото и потвърждават, узаконяват и поддържат, консервират в това статукво днешните представи и оценки.

  Ако се сумират отговорите на руснаците на въпросите за съдържателните характеристики на руската (и свързаната с тях съветска) особеност, то основните, повтарящи се и най-масово представени позиции изглеждат по следния начин. Преди всичко, руснаците отбелязват:

  – различието на западните и руските ценности, традиции (граница, преграда, разрив);

  – особената роля на държавата в отношението й към населението (власт – сила, конституираща социалния свят и колективната идентичност);

  – масовидният характер на социума, колективното „ние” като цяло (свикване с еднаквостта и неприемане на различието като механизъм за социално равенство и блокиране на индивидуалните инициативи); в този смисъл особеният от „другите” път може да се трактува като проекция на архаичната, по-точно на архаизираната вътрешна монолитност, на неразличаването на каквото и да било отделно, открояващо се; като условие за особеност спрямо външния свят се явява неприемането на особения и обособяването вътре в социума;

  – особеният човешки характер, в частност като резултат от „историческите” обстоятелства (а съответно, разбирането за „нашето минало, нашата история” като това, което ни отделя от другите: историята се представя като тавтология, повторение в затворен кръг, потвърждаване на идентичността, при това най-често в семантиката на страдателно и търпеливо понесените общи изпитания) – оттук и значимостта на такива характеристики на самоописанието на руснаците, като „обикновени”, „открити”, „не стремящи се към успех и богатство”, „решаващи общо всичко” и т.н.

  3.

  В изброените особености може да се види символична транскрипция на няколко фундаментални обстоятелства от историческото съществуване на Съветския съюз и колективния живот в съветския социум. Те се явяват като социокултурни рамки (причини, условия) на възникването и жизнеспособността на мита за „особения път” за мнозинството от населението. Още повече за днешните жители на Русия, при които присъстват вече не само с преките форми на държавното насилие и ведомствената принуда, а с „азбучните истини”, с „разбиращите се от само себе си” езикови клишета и визуални стереотипи, фигури, сюжети, преминали няколко десетилетия образно-символична обработка, активизиране и преобръщане чрез подсистемите на социума – училището, медийната пропаганда, официалното изкуство.

  От една страна, в представите за държавата (Русия, СССР) като цяло присъстват устойчивите значения за външна заплаха или, най-малкото, за недоброжелателно обкръжение – преди всичко, въображаемото неразбиране и неприязънта от страна на Запада. От друга, символичният „център на света” в описаната картина се намира „там”, зад непреодолимата граница. С други думи, в понятието за тукашната особеност, освен (или в резултат на) организирано възпроизвежданата неосведоменост на абсолютното мнозинство от населението за живота „зад планината”, влиза усещането за периферност, а казано по-грубо – за изостаналост и в този смисъл вторичност, закъсняла реактивност по отношение на тамошния „голям свят”. На когото, съответно, се приписват инициатива, активност, динамичност (ако говорим обобщено – самостоятелност). Но тези характеристики – така работят механизмите на колективното изтласкване и проекцията! – се кодират (вж. по-горе) изключително в категориите на враждебност по отношение на „нас”. Понякога това е явна опасност, понякога – (коварно) затаена заплаха.

  По-нататък. В представи за особения характер на руския и съветския човек се транспонира многогодишният опит от живота в затворено общество – затворено не само за външната среда, но и принудително, нормативно разделено отвътре, „разединено и разградено”, според формулировката на Юрий Левада, когато най-обикновеното и общозначимо нещо може да бъде обезпечено само чрез особени средства (приятелство, връзки, подкуп и др.) или при изключителни обстоятелства, но отново в принудително нормативна, уравнителска форма (война, порционна, купонна и други подобни системи).

  Обратната страна на подобно съществуване се откроява с усещането на индивида за неавтономност и, съответно, за зависимост от обкръжаващите, които колективно го контролират – характеристика на уравнителното съзнание. Компенсаторен момент в такива условия става чувството за подчиненост на всички по отношение на държавата, което символично се транскрибира в образа на върховна, всемогъща и – в идеализираните очаквания на мнозинството – по бащински загрижена, „своя” („наша”) власт.

  4.

  Понякога поставят метафората или митологемата за особения път в контекста на дебата за модернизацията, тълкувайки я като указание за своеобразната траектория на развитие на Русия. Всъщност, в тази метафора семантиката на целенасоченото движение не се съдържа, нещо, което посочва още Гогол, един от първите, разработвали близка метафорика. Динамичните характеристики на предполагаемата цел, скоростта на приближаването до нея и посоката на движение, параметрите на инициативата и активността на движещите се, последователността на действията им, инструментите за оценка на извървяното, коригирането на маршрута и други подобни моменти отсъстват напълно в метафората за „особения път”. И това не е повреда или дефект – такова е функционалното предназначение на анализираната метафора. Тя трябва да отделя „нас” от „тях”, така че споменатият „път” вече ни е даден. Освен това, той е зададен веднъж завинаги, предначертан като наше неотменно свойство: това е другото обозначение на „нас”, своеобразното второ „име на Русия”, но то е тайно, обърнато към нас и разбираемо само от нас, другите („те”) не могат да го забележат, да го разберат. Тези обстоятелства неведнъж са посочвани от анализаторите. Но модалната структура и прагматиката на използването на митологемата за особеността, изглежда, се анализира доста по-рядко.

  Ако говорим за функциите на дадената метафора, можем да констатираме, че наблюдателят и изследователят тук имат работа с основополагащи стратегии за производство и възпроизводство на обикновени, дори най-прости социокултурни различия. Асиметричното делене на „ние” и „те” чрез непреодолима, т.е. забранена за двете страни преграда, „стена”, „завеса” е базовата характеристика на архаичното съзнание и неговите по-сетнешни архаизиращи разновидности (церемониални изпълнения, колективни възпоменания, стилизации и др.). Ако се анализира модусът на подобни смислови образования, тук е важно да се отбележи тяхната модална двойственост. „Особеният път” в езика на пропагандата и медиите, възможните „горещи линии”, токшоута и др. се предоставя и като реалност, като даденост, т.е. норма, и като желано, като задача, т.е. ценност. Такова устройство (с неговата принципна безусловност и извънсубектност на изказванията, а значи, неразчлененост на смисловите му планове) по най-сериозен начин блокира възможността за рационализиране на подобни смислови шевове и кройки. Тяхната „работа” се състои в определянето на области на „нашето” неразделно единство, което точно в това си качество е противопоставено на всичко останало като „чуждо”.

  Продължавайки тази линия на анализ на ключовата метафора, ще посоча значението на особеността – като подразбираща се, постулирана, но необсъждана изключеност на Русия от общия ред, от общите правила – освен това и като изключителност на географското й положение, исторически обстоятелства, характер на „нашия” народ и човек. Апелът към екстраординерност е много популярен в руската история. Юрий Левада отбелязва, че „в съветския новоговор е трудно да се намери друг специфичен термин, сравним по експанзивност с понятието „особен”. Във връзка с казаното по-горе ще подчертая, че „режим”, „ред”, „отдел”, „съвещание”, „папка” (ред, цитиран от Левада) като „особени” препраща още и към митологизираните значения на секретността. Скритостта на властта и запазването й, никога неразкриваемите тайни в дадения случай представят властта като свръхестествена инстанция, като могъщество, недостъпно за обикновените представи и мерки, а заради това имаща силата и правото за премахва обикновените правила и законите на колективния живот.

  5.

  Тайната тук се явява като средство за контрол на властта над масите, а властта, съответно, застава съзнателно непрозрачна за масите, дори може да се каже – невидима за тях, но точно заради това вездесъща: тя като че ли е навсякъде и никъде – навсякъде, в цялата пълнота на могъществото си, но никъде отделно и частно (такива модуси биха смалили нейната тоталност и сила). Ако – след направения анализ –от изброените характеристики се снеме здравият митологичен слой, то описанието на „невидимостта” на властта социологически може да се трактува като отсъствие на връзка между властта и масите, а съответно – като безотговорност на властта, въпреки формалната й изборност от масата избиратели и от населението.

  Струва си да се отбележи, че приемането на дадената ситуация влиза в общо разпространение и се смята в социума за норма за представата за властта, най-малкото – на висшата власт. Ако говорим за масовото въображение, за масовата политическа култура, първите лица за масите са надарени със свръх власт, но не отговарят за употребата на такива извънредни пълномощия. Те не могат и не трябва да бъдат призовавани да дават сметка; в най-добрият случай, те отговарят (през последните години това особено се отнася за фигурата на Путин) само за „доброто”, за едни или други явления в подобряването на отделни страни от живота, но в никакъв случай за недостатъците и провалите на системата.

  Същественото в дадения контекст е, че описаният стремеж към „невидимост”, т.е. към неконтролируемост, може да бъде отнесен към поведението и на властта, и на масите. При това безотговорността на властта съответства на безотговорността на масите. Да не се включваш в нищо и да не отговаряш за нищо, изплъзването от надзора и контрола на началството е устойчива тактика в поведението на обикновения руски човек въобще, но особено в рамките на затворените подсистеми: в армията и в „зоната”, на принудителна работа или на лечение и т. н. Тази тактика можем да наречем тактика на алибито, при това, както бе казано, от нея в Русия се ползват всички: и „върховете”, и „низините”.

  А това означава, че в картината на света, построена върху митологемите за особеността (изолираността, масовидността на всички, действащи като един, и на всеки, отговарящ за всичко), строго казано, извънредността не толкова противостои на обикновеността, колкото се корелира и преплита с нея. Тези режими на колективното съществуване се поддържат един друг. Извънредните ситуации се явяват като начин за контрол над мобилизираната от властта и сплотената чрез тях “от горе” маса, обикновеността (равняването по обикновеното, навикът като инструмент за нивелиране на различията) се явява като начин за контрол над индивидуалната инициатива и отговорността „отдолу”, от страна на масите.

  Тъкмо в съотнесеността и смисловата индукция на тези два плана (общите всекидневни норми, спазвани по навик, и подразбиращите се като изключения, допустими и негласно разрешени отклонения от тях) бих предложил да гледаме съдържанието на анализираните тук категории на особеността. Тя фиксира характерното състояние и подредбата на колективния живот в Русия, които тук разпознаваме и признаваме като „свои”, „наши”. Колективно приетата и санкционирана от навика, от обичая затвореност на тези две системи (нормите и ексцеса) за външно наблюдение и контрол блокира възможността за тяхното проясняване, извеждането им в ясната област на мисълта, на отделянето им от всяко „частно” съзнание, а с това и възможността за самостоятелна позиция на индивида, за легитимност на субективната гледна точка. Неконтролируемостта на описаната смислова конструкция, недостъпността й за рационализиране позволява произволно да се променя съдържателният (идеологическият) пълнеж, запазвайки принципната конструкция за непринадлежност към общия ред, към универсалните ценности и норми. Искам да подчертая, че тук главното е не тази или онази идеология, а точно модалната, но безалтернативна конструкция на социалния живот.

  6.

  Важно е да се отбележи вторичността, производността и в този смисъл слабостта, дефицита на общозначимото и универсалното в описваната конструкция и в социалния ред на днешния руски живот. За фрагментарността, раздробеността и разградеността на тази конструкция е писано не веднъж. Ако говорим със социологически категории, става дума за преобладаване в социума – нещо повече, за колективния диктат в него – на твърде партикуларни отношения: затворени, персонални, непосредствени контакти между най-близки роднини. В качеството на образец тук излизат едноизмерните (хоризонтални) връзки между „същите като нас”. Точно тях си представят днес руснаците като единствената област на колективното съществуване, която те все пак контролират, в която преобладават отношения на доверие и където може да се направи нещо, където може да се влияе.

  В такъв затворен и сегрегиран социум особено значение се възлага на бариерите и преградите, а чрез това се поддържа социално конструираната пасивност. Подобно състояние (неправилно е да го наричаме поддръжка или одобрение) бива забелязвано от днешната руска власт, отчита се от нея в технологията на управлението, разглежда се като принципно неограничен ресурс на собственото й съществуване. Но и самото население отнася дадената характеристика към основополагащите черти на руския човек и колективния живот в Русия като „особен” и „наш”. Неслучайно в представите за особеността на руския народ първо място, според данните от допитванията на Центъра Левада, рядко устойчиво място заема „търпеливостта” – посочена е от 53% от анкетираните през 1998 г. и 2008 г., което превишава един път и половина значимостта на другите, дори най-признаваните черти от колективния автопортрет („душевност”, „навикът да се задоволяват с малко”, „преобладаването на духовните ценности над материалните”).

  Позитивната оценка на параметрите на сходство и хоризонталните връзки в “нашите” колективни образи подразбират преобладаващо неприемане на социалните и културните различия. В последните биват виждани не симптомите на разнообразието – съответно знак и ресурс за общото богатство на възможностите, залог за динамика на обществото. Напротив, тези различия се четат като неравенство и несправедливост, доколкото зад тях се виждат претенции за превъзходство, неправомерни от страна на „същите като нас” (доминирането – и то с подозрително и постоянно недоволство – се допуска само за властта). Натискът на навика, на привичното работи като инструмент за социална нивелация. Оттук – натрапчивите за колективното съзнание на руснаците (както на низините, така и на върховете) призраци на рухналите предградия, кошмарните картини на хаос, „жупелът на всепозволеното” и други подобни. Това е и още един „вътрешен”, вграден в конструкцията на социалния свят и колективното съзнание, блокиращ механизъм на каквито и да са промени. С негова помощ както отгоре, така и отдолу се консервира състоянието на атомизиране на всички в качеството им на еднакви и пасивни – състояние, може да се каже, на „разсеяна маса”. При това, „общото” се приема или в качеството на колективна, изравняваща всичко, стигма в настоящето, или – като идеализирана картина, отново извън всякаква конкретика, инструментални характеристики, собствената роля, последователност на действията и др. – се проектира в неопределеното, недостижимо бъдеще. А значението на „особеното” все повече се пренася в компенсаторната перспектива на миналото. Както вече беше посочено, точно тази семантика на миналото, билòто, т.е. намиращото се извън сферата на чието и да е влияние – индивидуално или колективно („нашето минало, нашата история”) – става с годините за руснаците все по-значимо, все по-отчетливо се очертава от тях в образа на колективното „ние”.

  7.

  По този начин, на основата на проведения анализ на емпиричните данни, може да се направи извода: в колективното си самоопределяне мнозинството от руснаците през последните петнайсет години са се преориентирали към миналото. При това, през последните десет години това минало все по-често се явява като съветско (тук идеалът е ретроспективно конструиран като контраст с „лошите” години на брежневската епоха). Съответно, с все повече съветско съдържание се изпълва и конструкцията на особения път. Особеният път днес – това е път съветски, той включва в себе си и държавните значения на съветското като огромно и застрашително. В първите десет години от новия век предпочитанията на руснаците могат да се проследят достатъчно ясно:

  Искате да живеете в огромна страна, която другите страни уважават и от която се боят, или в малка, уютна и безобидна страна? (% от числото на анкетираните)

  Първото	75
  Второто	19
  Затруднавям се да отговоря .	6

  Описаният по-горе исторически „преход” на общественото мнение от хипотетичната алтернатива (на избора) и въображаемото партньорство към особеността (изключителността и изключването, т.е. изолацията, най-малкото символична) е начин за потвърждаване и укрепване на колективната идентичност на болшинството руснаци в пространството и времето, установяване на приемственост по отношение на съветското минало, към основополагащите черти (особености) на съветското, начин за утвърждаване на съвкупностите на точно тези черти (особеният характер на властта и др.) като „нещо наше”. Такова завръщане беше припознато от мнозинството от населението на държавата като стабилност и ред, то се съпровожда от чувство на завръщане към нормата и днес се приема като норма.

  При това, достатъчно осезаемото в материалите от социологическите анкети разбиране от мнозинството руснаци на лошия социален ред (свръхконцентрация на власт, неефективно управление, бюрокрация, корупция и др.) изобщо не им пречи да приемат тези състояния като „наши”, нормални за „нас”, т.е. това разбиране не подрива статуквото, а колкото и да е парадоксално, обратното – поддържа и заздравява днешния ред. Искам да подчертая този момент. Подобна двусмислена конструкция сама влиза в автохтонната „традиция”, в митологията за „нашето” като особено – неслучайно тя се повтаря неведнъж в отечествената история. Така нарастващият свръхцентрализъм и авторитарността на управлението, бюрократизмът и извънредността във втората половина на 20-те години на миналия век са се осъзнавали от масата тогавашно население като връщане към дореволюционния ред и, съответно, към предишните митологични представи на масите за властта, каквато тя „винаги” е била. Такъв ход на колективната мисъл, вероятно, би бил фиксиран в масовите мнения през 70-те години на миналия век – преоценката на предишната „хрушчовска” епоха – ако тези феномени бяха изследвани от тогавашната социология.

  Вторият важен извод от проведения анализ е, че (отново според емпиричните анкети на Център Левада през последните петнайсет години) поддържането на символичната колективна идентичност се оказва (за пореден път се оказа) за различните групи, за руския социум и за властта, приемаща върху себе си репрезентация на тази идентичност, по-важна и по-необходима, отколкото диференциацията и състезателността, поставянето на цели и достигането им. Съответно, политиката в подобни условия се изражда в публични театрални церемонии и скрита зад кулисите номенклатурна борба по собствените, вътрешни, също неписани правила.

  Зад метафората за особения път стоят неподготвеността за състезателност, за възнаграждение на успеха и позитивната солидарност – принципи, които са създали съвременните (модерни) общества. Доколкото към главните особености на руския път се отнасят опеката от страна на държавата и нейната повишена роля в социалното устройство на живота, важността на контрола над индивида от страна на колектива, то подчертаването на „особеността” говори и за неподготвеност за свобода, преди всичко, за индивидуална свобода, а значи, за отговорността за собствения живот, за култивирането му. Свободата е още една от най-важните универсални ценности, лежаща в основата на съвременните общества.

  В този смисъл е допустимо да се тълкува митологемата за особения път като системен ограничител на модернизацията. Той позволява тази митологема да се трансформира и приспособява чрез „знакови” (при това, с възможност за преозначаване) елементи в съответствие с изискванията на властта и със задачите за нейното самосъхранение, от една страна, и навиците на масата, нейното нежелание и отблъскване на промените, от друга. Важно е да се уточни: по-коректно е да се вижда в това именно ограничител, стабилизатор, т.е. механизъм за ”мека” адаптация, а не „твърдо” препятствие или спирачка.

  Една от съществените характеристики на работата на този механизъм се състои в това, че „особеният път” се явява в общественото мнение, в материалите от социологическите анкети като съдържателна характеристика – някакъв набор от качества, макар и достатъчно неопределен. Но „отговорите” на анкетираните са само начало за нови въпроси, които си задава социологът: това не са отчетни показатели, а предмет за анализ. Така че, по-точно би било да видим в категорията „особен път” ценностен оператор, превключвател на модалните планове за оценки и интерпретации на социалния свят, който обезпечава интеграцията на представата за себе си и за другите, явява се като механизъм за съгласуване и относително съзвучие на оценките на идеалното и реалното, на властта и масите. Трудността в интерпретацията на комплекса на особеността се състои точно в това, че той се явява ту като съдържателен, ту като модален (регулативен, задаващ модус за разбиране). Ще отбележа, че това е същата двойственост, която се подчертава от социолозите, в руското (съветското) „двусмислие” или „лукавство”. Двойната, „кентаврическата” природа на подобни представи обезпечава на носителите им застраховка в условията на социална неопределеност на цялото и собственото място на анкетирания в него, но и поддържа, увековечава тази неопределеност, придава й принципен характер, доколкото я защитава от рационализации, дискусии, корекции и др.

  8.

  Ще опишем накратко как действа този символичен механизъм за социална адаптация (в дадения случай – митологичният комплекс „особен път”). Той съотнася и интегрира три нива или три кода на социалната реалност и колективните представи:

  – ниво на авторитарно-патерналистичната власт;

  – ниво на партикуларната („разсеяна”) маса;

  – ниво на съвременните, така или иначе специализирани институти (производство, образование, здравеопазване, пазарни елементи и др.).

  С други думи, в социокултурните условия, които тук се описват и анализират, институционалната реалност не работи, ако не получава а). санкция от страна на йерархичната власт (привилегии, връзки и др.) и б). интерпретация от страна на неидентифицираната маса (в термините на своите, в това число – на своята, нашата власт). Така институционалната реалност придобива имитационен или субституционален характер. Това са някакви обновявания на табелите (съвременно стилизирани), зад които по други правила функционират отношенията на „своите”, структурирани по оста на йерархичната власт. Подобно устройство позволява да се използват наличните ресурси на институтите (резултатите от тяхната дейност, благата), изплъзвайки се от функционалните им императиви (самостоятелност, отговорност, ориентиране към цели, проверка на ефективност, подобряване).

  Такъв механизъм позволява да се удържат всякакви промени в рамки, удобни за властта и поносими за масата (адаптацията в днешните руски условия е всеобща тактика). Оттук и значението в подобни условия на въведената по-горе категория алиби: нека „другото” (новото, западното, модерното и др.) да си съществува, но не с нашите усилия, не при нас и без последствия за нас. В това може да се види един от примерите за системно производство на разриви в социалното и културното време. То означава, че производството на подобни разриви е вградено в конструкцията и функционирането на репродуктивните институти на социума – училищата, медиите. Точно заради това историята в дадените социокултурни рамки приема вид на повторение, на церемония, на ритуал – поредното напускане на своите основи („загуби”) и също така поредното символично „завръщане” към тях. Затова съветската образност, чак до човешките типажи, се инкрустира днес в рекламите на съвременните стоки и услуги по улиците и в транспорта на най-големите градове на Русия. Затова стилът на съветското кино от 1930-1950 г. се превръща днес в символична основа на „епичните” повествования на „големия стил” в държавно спонсорираното (отново!) родно кино. При това, в днешните образци носталгично се подчертава значението на вкоренеността, приемствеността, дълговечността, а съответно, фантазменото качество и сигурност на стоките, услугите, в края на краищата, на самите хора и целия им начин на живота в тяхното днешно, но като че ли „вечно” и „завинаги” непроменяемо устройство.

  2 септември 2010 г.

  Превод от руски Веселина Гюлева

  Текстът, който публикуваме със съкращения, е от списание „Вестник общественного мнения”. В основата му са две лекции на автора: през ноември 2009 и април 2010 г. Статията продължава и развива многогодишните разработки на сътрудниците на Центъра Левада по темата.

  Източник: в-к Култура
• Проектът на Избирателен кодекс тотално зацикли

  ГЕРБ нарушава всички обещани срокове за приемането на ключовия закон

  Таня Петкова

  Един от най-шумно прокламираните от управляващите законопроекти – този на Избирателен кодекс, зацикли в парламента. Проектът, по който специално съставена комисия работи над половин година, бе раздаден на парламентарните групи за одобрение още преди ваканцията на НС в края на юли, но и досега той не е депозиран официално в деловодството на парламента.

  Според представителите на десницата, както и на левицата, обемистият документ е „компилация“ от всички досега съществуващи изборни закони – за Народно събрание, за местни избори, за избор на евродепутати и пр. Това е и основната причина парламентарните им групи да не се подпишат под проекта, който в този си вид е одобряван само от управляващата ГЕРБ и от подкрепящата я „Атака“.

  Намерението на мнозинството и най-вече на шефа на временната комисия Искра Фидосова (ГЕРБ) е проектът да бъде прокаран със съгласието на всички или поне на почти всички парламентарни партии. В парламентарната история след 1989 г. обаче е рядкост ключов законопроект на управляващите да мине с подкрепа на всички политически групи.

  „Като си на власт, трябва да носиш отговорност за решенията си“, коментират и от дясно, и от ляво.

  „Това няма как да се случи, мнозинството не записа нищо ново в проекта. Кой проблем решиха – дали възможността от фалшифициране и манипулиране на изборите, дали пресякоха натиска върху избирателите, който се оказва при всеки един вот или пък дадоха гаранции, че гласуването в чужбина най-накрая ще стане прозрачно“, коментира пред Mediapool депутатът от Синята коалиция Димо Гяуров, който е и член на комисията.

  По думите му мнозинството не се е съгласило и с тяхното предложение за машинното гласуване, което би излязло по-евтино и което би намалило в пъти изборната администрация. „Между 8 и 12 млн. лв. се харчат за хартия на всеки един вот“, даде пример Гяуров.

  Подобно мнение изказаха и представители на неправителствени организации, които участваха в заседанията на комисията по изработването на кодекса и които многократно настояваха и предлагаха ГЕРБ да въведе такива правила, които да осветлят възможно най-много изборите, както и да бъде пресечен т. нар. корпоративен вот.

  Такива текстове обаче не бяха заложени в проекта, а просто механично бяха пренесени постановки от сега действащите закони.

  Димо Гяуров прогнозира, че в този си вид законопроектът едва ли ще влезе за първо четене до края на годината, което е в контраст с обещанията на председателя на НС Цецка Цачева в началото на есенната сесия, че Избирателният кодекс, „един от най-приоритетните закони“, ще бъде факт до края на януари следващата година. Това обаче едва ли ще се случи предвид факта, че в края на септември проектът изобщо не е депозиран, нито пък е минал през ресорната правна комисия.

  Дори и да се „забързат“ с него, ГЕРБ вероятно ще изпуснат поставения срок за приемането на кодекса, който в началото на годината заръча на депутатите си „ударно приемане“ на законопроекта.

  http://www.mediapool.bg

• Борисов: При стачка подавам оставка, викайте Станишев

  При стачка си подавам оставката. Аз толкова мога. Това каза в емоционален изблик пред Сашо Диков премиерът Бойко Борисов.

  Давам всичко от себе си – от сутрин до вечер, дадох си здравето и нервите, коментира лавината от критики към него и кабинета.

  „Щом не ни харесвате – викате си Станишев, Доган и си ви доуправят. Толкова! Полагам огромни усилия, повече от това не мога. Толкоз мога!“, разпалено допълни Борисов по време на интервюто, което даде пред Сашо Диков за Канал 3.

  Премиерът подчерта, че той е изпълнил на 100% обещанията си и започнат ли стачни действия, няма да убеждава никого в противното.

  „Викате си някого да ви отвлича, да ви язди“, нервно реагира Борисов. На въпроса на водещия за огромно напрежение се е натрупало в обществото и неговите очаквания, министър-председателят отговори с не един въпрос: „А в мене не се ли е натрупало напрежение? И в мен има напрежение, защото полагам огромни усилия да изкарам държавата от кризата и го правя. Намалих цената на газа, може да е самохвалство, но за мен това бяха изключително трудни преговори. В три часа през нощта ги изгоних. В три часа през нощта! Кой ще ми плати това здраве?“

  Борисов смята, че най-успешните сфери на управлението са борбата с престъпността, строителството, земеделието. Дянков има много трески за дялане и ако не си ги поправи, ще има проблем с мен, обеща той.

  Оценката му за Дянков е, че „той генерира отрицателна енергия заради липсата на пари и това кара всички да го мразят“.

  Той обаче одобрява финансовата дисциплина на Дянков.

  Проблемите в здравеопазването пък определя като „единствения трън в петата, единственото ми тежко място, където буксуваме“. И ако Борисова не се справи, ще сложа друг и тогава ще успея, закани се премиерът.

  По-късно дойде и развръзката – Бойко Борисов прие оставката на здравния министър, като уточни, че тя не й е била искана досега. Така той показа, че наистина държи на думата си.

  Накрая отрече да е „самохвалко“ и призна: „Аз съм вече един истински преуморен човек вследствие на много ангажименти и разговори.“

  Интервюто на премиера не убегна от зоркия поглед на депутата от Коалиция за България Петър Курумбашев.

  Българският народ избра г-н Борисов, за да управлява, а не да бяга при първата по-сериозна ситуация. Това каза на пресконференция в Народното събрание Курумбашев по повод репликите на премиера, че ако в държавата има стачка, той щял да си подаде оставката.

  „Какъв голям мъж, а плаче. Вижте какво се случва в цяла Европа. Вчера имаше стачка в Словения. Днес има протест в Брюксел. Дали Барозу ще си подаде оставката? Днес има стачка на транспортните работници в Испания. Дали испанският премиер ще си подаде оставката? Какво да кажем за Папандреу? Има ли стачки в Гърция? Тук трябва да кажем – българският народ избра г-н Борисов, за да управлява, а не да бяга при първата по-сериозна ситуация“, допълни Курумбашев, предаде Фокус.

  „Тук репликата е: „Не така, моето момиче. Тепърва има да те щипят“. Ако г-н Борисов в най-скоро време не уволни г-жа Борисова, тя ще го уволни него“, смята Курумбашев.

  http://frognews.bg/

• Учеха ни как да убиваме!

  С Джеф КИЙ, ветеран от войната в Ирак, а сега писател и активист за човешки права, разговаря Симеон Гаспаров

  Джеф Кий е роден през 1965 г. в щата Алабама. Той е бивш морски пехотинец от армията на САЩ и е един от войниците, участвали в превземането на Багдад през 2003 година. През 2004-та в знак на протест срещу водената военна политика на страната си в Ирак той напуска войската и се включва в работата на организацията “Ветерани от Ирак против войната”. Джеф Кий е също писател, актьор и активист за човешки права. Той е основател на фондацията “Мехади” за подпомагане на иракски деца и цивилни граждани, които са пострадали от войната, както и на ветерани, които се опитват да лекуват стреса от войната с наркотици и алкохол. Фондацията “Мехади” е наречена на името на иракско дете, с което Джеф се сприятелил по време на службата си в Ирак.

  

  – Г-н Кий, как приехте неотдавнашното решение на президента Обама да обяви края на войната в Ирак?

  – Аз вярвам, че президентът Обама е добър човек и наистина прави всичко възможно да разреши този конфликт, който започнаха други. Но да не забравяме, че там останаха още 50 000 войници, така че не виждам все още края на войната да е настъпил.

  – Една от причините САЩ да нахлуят в Ирак бе сигурността на Америка. Днес, 7 г. по-късно, по-сигурни ли са Щатите?

  – Не, разбира се, но със сигурност мога да ви кажа, че войната в Ирак направи много хора изключително богати. Често се срещам с родители, чиито деца са по фронтовете, и им казвам: не жертвайте децата си заради хора, които забогатяват от тях. Но не само окупацията на Ирак, но и на Афганистан е изключително опасна за САЩ.

  – Вие сте един от първите, участвали във войната още от самото й начало през 2003 г., има ли нещо, което видяхте, което, ние, цивилните, не знаем?

  – Искам, ако можеше, всички в Америка, независимо от политическите им убеждения – консерватори или либерали, да можеха насила да бъдат накарани да видят неизмеримото страдание и разрушение, което причинихме на Ирак и Афганистан. Това, което видяхме ние, участниците във войната, бе тоталното разрушение, нанесено от най-могъщата военна машина в историята на човечеството. Нашият финансов интерес докара страдание на тези хора. С очите си видях как цялата инфраструктура на Ирак – държавна и военна, бе срината. Но не само това, ние разрушихме цялата страна. Забележете, ние, дори не разпуснахме германската армия след Втората световна война, а в Ирак разрушихме всичко. А знаете ли кога се прави такова нещо? Когато се планира окупация на цялата страна.

  – Кой най-много пострада от тази война?

  – Децата на Ирак. Ето, представете си деца играят на улицата и мине военен конвой, превозващ окупационни войски, с които местните хора не са съгласни. Тогава те излизат на демонстрация, някой вземе, че хвърли граната срещу конвоя. Атакуваните млади войници, които също, са голяма част от потърпевшите в този конфликт, изскачат и откриват огън срещу тези, които ги обстрелват. И по средата на всичко това се намират деца, играещи на улицата. Тези деца са хванати в капан. Къде да се скрият? Къде да отидат, домовете им и всичко край тях е превърнато в жив ад. Причинихме ужасни неща там, които са криминално деяние. Но най-лицемерното и гадното е как реагират десницата и консерваторите в Америка, които се представят за големи “християни”. Когато видят фактите, че ние докарахме смъртта на толкова невинни там, те отговарят: “Ами, това са само “вторични разрушения”, “съпътстващи щети.”

  – Как ви подготвяха в армията психически за войната?

  – Казваха ни ужасяващи неща, но така е, когато отиваш на война. Подготвяха ни още от началото на военната ни служба да видим как телата на другарите ни ще бъдат взривявани и разпъснати пред очите ни на безброй парчета и ние трябваше да се стегнем и да продължаваме напред. Така ти си готов и знаеш, че ще попаднеш в ситуация, където най-добрият ти приятел може да умре и части от тялото му ще попаднат върху теб. И другото, на което те учат, когато отиваш на война, е да убиваш.

  – Как ще се излекуват раните, причинени от войната, на мирното население?

  – Ох, Господи… Мисля, че поколения ще минат, докато раните зараснат. Вижте холокоста, колко години отминаха, но раните все още не зарастват. Сигурен съм, че на 10-годишните деца, които срещнах в Ирак, внуците на техните внуци още ще помнят и разказват за това, как американците са дошли и избили всичките тези невинни жени и деца. В Америка сме наивни да си мислим, че последиците от окупацията няма да доведат до сътресения дори и след като си заминем. Но ще ви дам пример за безотговорна журналистика, такава, каквато не съм виждал от години. На корицата на едно американско списаниеса сложили портрета на момиче, чийто нос е отрязан от талибаните, аргументирайки необходимостта от окупацията. Те внушават: “Вижте какво ще се случи в Афганистан, след като войските ни си тръгнат.” Но това са пълни глупости и заблуждения. Фактът е, че на това момиче носът му бе отрязан не когато нас ни е нямало, а когато войски на САЩ и НАТО са в Афганистан! Как ще ми го обяснят това?

  – Какво си говорехте с другарите преди битка?

  – Различни неща, но повечето пъти преди битка момчетата ме караха да им чета на глас записки от дневника, който си водех в Ирак и от който по-късно направих театралната пиеса “Очите на Вавилон”.

  – Когато US войските навлязоха в Ирак, световните телевизии показаха радостното посрещане на местните жители. Каква бе причината нещата бързо да се обърнат и иракчаните да намразят американците повече от собственият им диктатор Саддам Хюсеин?

  – Копелето Саддам Хюсеин управляваше с железен юмрук и вършеше ужасни неща със своя народ. Естествено бе тези, които го мразеха, да са на наша страна. Аз също в началото на офанзивата си мислех, че е добре да го премахнем и да помогнем на хората. Мислех си, че ще е нещо като войната в Кувейт, която не трая повече от няколко седмици, и след като го свалим от власт, ще се приберем у дома и ще оставим хората сами да си решават съдбата. Никога не съм си представял, че ще окупираме Ирак. Сега например в САЩ има хора, които са несъгласни с политиката на Обама и ако чужди войски дойдат и го свалят от власт, ще е естествено да са щастливи. Но ако те останат още някакви си 7 години, тогава да видим какво ще е отношението към тях. Абсолютно нелогично да е се мисли, че американците няма да почнат война срещу окупаторите.

  – Как американските войници се справят със стреса от войната? Намират ли необходимата подкрепа и разбиране?

  – Не намират. Аз общувам много с ветерани от Ирак и Афганистан, видели страдания, за които няма думи да се опишат. Помагам им и ги окуражавам да говорят, да не мълчат за преживяното. Това е един от начините, който може да ги спаси от кошмарите. Съвременните статистики изнасят доста обезпокояващи данни. Процентът на извършителите на домашно насилие и тежки престъпления сред войници, върнали се от фронта, е изключително висок и продължава да расте, което е още едно доказателство за своеволната политика на Америка.

  – Мислите ли, че консерваторите и крайната десница, подкрепяща антиправителствените милиции, не по-малко опасни за САЩ от тероризма, ще успеят да спрат прогресивния ход, който Америка е поела?

  – Не знам защо, но мисля, че няма да успеят. Аз обичам много Америка! Аз не я мразя. Вярно, в тази страна има много откачалки, но също има и прекрасни хора, които са направили добри неща за много хора по света. Надеждата ми идва от факта, че живея в страна, чиято конституция е създадена от робовладелци и че същата тази конституция е използвана за премахване на робството. Но както историята показва, и Америка, както всяка огромна военна империя ще залезе. Независимо от това ние трябва да променим начина, по който общуваме с другите народи.

  Източник: в-к Труд

  http://www.trud.bg/

• Българските евродепутати изпратиха декларация до ЕК в защита на Мирослав Ризински

  Българските евродепутати от всички парламентарни групи изпратиха писмена декларация до европейските комисари по въпросите на правосъдието Вивиан Рединг и по въпросите на разширяването Щефан Фюле в защита на македонския гражданин с български паспорт Мирослав Ризински. „Мирослав Ризински е български и македонски гражданин, който излежава присъда в македонски затвор. Българските членове на Европейския парламент сме дълбоко убедени, че присъдата на г-н Ризински е постановена на политическа основа, за което говорят многобройни факти от неговото дело“, се посочва в декларацията.
  Текстът описва подборно фактите около задържането и осъждането на Мирослав Ризински както и дейностите, извършвани от българския гражданин с македонски паспорт, провокирали интереса на властите в Скопие.
  „Българските членове на Европейския парламент сме единни в позицията си, че в Македония се провежда последователна политика по сплашването на всички, които държат на своя български произход. Мирослав Ризински и Спаска Митрова (чиито права бяха драстично нарушени, за което вече информирахме комисар Фюле) са двама души, граждани на Европейския съюз, използвани за назидание на всеки самоопределящ се като българин в Македония. Ние смятаме, че подобна политика на целенасочено потъпкване на определено национално самосъзнание не отговаря на принципите на Европейския съюз“, се казва още в декларацията.
  В заключение българските евродепутати отправят призив към Европейската комисия да проведе разследване по случая и да вземе отношение по него, както и да призове властите в Скопие да разрешат трансфера на Мирослав Ризински за излежаване на присъдата в България, „което е негово право по силата на Конвенцията на Съвета на Европа за трансфер на осъдени лица“.

  Агенция „Фокус“

• Габриела Антова – eвропейска шампионка до 8 г.

  Черноморския грузински град Батуми влезе със златни букви в историята на българския шахмат!

  8-годишната Габриела Антова от шахматен клуб ШАХ 21 от град София с треньор Стефан Стойнов
  стана еднолична европейска шампионка! ЧЕСТИТО!

  European Youth Chess Championship
  Batumi 2010 – Girls Under 8

  Final Ranking

  Rank Name FED Pts
  1 Andreeva Antova Gabriela BUL 7.5
  2 Goltseva Ekaterina RUS 7.0
  3 Shpanko Nadiia UKR 7.0
  4 Bechvaia Maia GEO 7.0
  5 Sidamonidze Anastasia GEO 6.5
  6 Kapanadze Sandra GEO 6.0
  7 Okuyaz Duru TUR 6.0
  8 Beshukova Alina RUS 6.0
  9 Stroganova Karina RUS 6.0
  10 Zinnatullina Adelya RUS 6.0
  11 Badelka Olga BLR 6.0
  12 Babayan Mariam ARM 6.0
  13 Nemcova Karin CZE 5.5
  14 Partladze Mariam GEO 5.5
  Scarpa Claudia ITA 5.5
  16 Hereklioglu Sude TUR 5.0
  17 Esadze Tamar GEO 5.0
  18 Yorgun Yaren Naz TUR 5.0
  19 Tsirekidze Nutsa GEO 5.0
  20 Gogokhia Elene GEO 5.0
  21 Tsaguria Tinatin GEO 5.0
  22 Mikadze Ani GEO 4.5
  23 Bellahcene Meriem FRA 4.5
  24 Imerlishvili Tamar GEO 4.5
  25 Goginava Sopo GEO 4.5
  26 Lagazauri Tamar GEO 4.5
  27 Donghvani Nia GEO 4.5
  28 Alizada Fidan AZE 4.0
  29 Esadze Kristine GEO 4.0
  30 Boncea-Pentac Salia-Ana ROU 4.0
  31 Chorgolashvili Maria GEO 4.0
  32 Khomeriki Elene GEO 4.0
  33 Saparidze Ia GEO 4.0
  34 Darchiashvili Nino GEO 4.0
  35 Sibajeva Marija LTU 3.5
  36 Margvelashvili Gvantsa GEO 3.5
  37 Zamanova Aytac AZE 3.5
  38 Panescu Angelina-Gabriela ROU 3.0
  39 Dzotsenidze Elene GEO 3.0
  40 Karimli Aysu AZE 3.0
  41 Noselidze Mariam GEO 3.0
  42 Cheishvili Mariam GEO 3.0
  43 Mikeladze Elene GEO 3.0
  44 Tsvariani Elene GEO 3.0
  45 Chanturia Keso GEO 2.5
  46 Baladze Ani GEO 2.5
  47 Tsertsvadze Mariam GEO 1.0

  Mitko Iliev

• Я чупката оттука бе, нещастник!

  
  Татяна Ваксберг
  

  Френското правителство разврати българските власти повече, отколкото те изобщо можеха да се надяват да бъдат развратени. Като изгони групово ромите и каза на ЕС да не му натяква за дискриминация, Саркози не просто зададе опасен тон, но и демонстрира, че този тон минава. Какви санкции ще му наложат? Та ЕС никога не е успявала ефективно да се противопостави на временни и по-постоянни възходи на национализма и расизма в страните членки (изключваме санкциите, наложени на Австрия след идването на Хайдер на власт, понеже тези мерки бяха твърде крехки и оцеляха за кратко). Всичко досега беше оставяно в полето на думите. И колкото и безобидно да беше това поле, дори и в него ЕС не се оправяше бързо, понеже хич не е лесно

  да пееш правилно на цели 27 гласа
  
  

  Случаят с експулсирането на ромите обаче е качествено нова ситуация. Тук вече не става дума за нарастване на обществените симпатии към една или друга крайнодясна партия. Действието не се развива в България или Румъния. Става дума за реална и ефективна политика, предприета в страна, известна със следния принос в световната история: че е люлка на човешките права и мотор за създаването на ЕС. Досега изработването на европейска политика по какъвто и да било въпрос беше дълъг, тягостен и далеч не винаги успешен процес. А сега дойде Франция и допълнително качи летвата твърде високо. Сега вече е нужна не просто обща политика, но и политика по най-болезнения за Европа въпрос – имиграцията. И докато се изработва тази политика, ЕС ще трябва да посочи с пръст страната, предизвикала дискусията. Само че как да си представим това – Франция в ролята на лошия? Това е по-скоро филм и е по-вероятно ЕС да не хареса сценария му. И Бойко Борисов няма да го хареса. Колкото повече една маргинална страна си изгубва посоката, толкова повече се надява, че

  и големите се излагат

  като нея. Инак безобразията може да проличат твърде контрастно.

  Огромната отговорност на големите демокрации в ЕС е тъкмо в това да отстояват принципите и целите, заради които беше създаден ЕС. Етническото равенство, свободата на придвижване и на инициатива, солидарността – ако всичко това безнаказано бъде изоставено от самите бащи основатели, то какъв е шансът в него да продължат да вярват страни с традиционна ценностна нестабилност? Този шанс е по-скоро нулев.

  От юли до наши дни Франция наруши принципи, които сама беше лансирала в не толкова далечното минало. Ромите бяха изгонени накуп. Този факт по незнайни причини не намери подобаващ отзвук в България, докато именно в него се съдържа дискриминационният елемент. Когато гониш цяла група с еднакъв етнически произход, експулсирането се нарича колективно и това предполага, че етническият произход е водещият мотив за изгонването (а всички други основания за него са само следващи и по-маловажни). Вторият елемент – ромите не бяха гонени след поединично разглеждане на техните случаи, последвано от решение на съда, а просто с полиция, която сама беше преценила, че в престоя им става дума за нарушение на законите. Това е втори от фундамендалните факти по случая, които не се радват на популярност. Страна – членка на ЕС, няма право да експулсира гражданин на друга страна на ЕС, освен ако съдът не постанови това. А тук не просто че
  
  нямаше съд

  ами имаше точно обратното – полицията изгони от Франция дори и такива роми, които по-рано бяха стигнали до съд (в град Лил) и съдът беше забранил тяхното екстрадиране, защото не беше намерил основания за него.

  Точно тези два факта са в основата на европейския скандал и точно те позволяват твърдението, че френските действия са сравними с всяко друго масово преследване на хора по етнически признак. Те позволиха на представителката на Люксембург в Европейската комисия Вивиан Рединг да сравни сегашното експулсиране на роми от Франция със „ситуация, която напомня Втората световна война“. В отговор Саркози употреби езика на Пруст, за да каже, че ако Рединг искала да си интегрира ромите, да си ги вземела при нея в Люксембург. Един френски сенатор пък проехтя по радиото с твърдение а ла балкански Милошевич: той каза, че би желал държавата Люксембург изобщо да не съществува. Даже поясни как в исторически план това е могло да се осъществи – ако „през 1867 година

  Бисмарк и Наполеон Трети

  бяха приключили преговорите си по друг начин“. Вярно е, че френският външен министър побърза да се извини за тези думи, но камъкът вече беше хвърлен.

  Ами на този фон кой да обърне внимание на българския министър-председател, който без да му мигне окото, съобщава, че няма да защитава 41 експулсирани от Франция български граждани? Много ми се иска да укоря българския премиер за това негово изказване, защото веднага ми хрумва поне един въпрос към него: министър-председателят на коя точно страна се очаква да защити българските граждани? Но този въпрос не е съвсем истински, той е само façon de parler (елегантната версия на по-изчерпателното „бла-бла“). Нищо не питам премиера, защото предварително знам закъде е тръгнал във вербалния смисъл на думата – за там, където вече се намира речникът на президента Саркози. Още докато беше министър на вътрешните работи, Саркози се беше изказал красноречиво за децата на бившите имигранти, живеещи в предградията на Париж. Каза на тези френски граждани, че са измет и че той ще ги издуха с пароструйка от градовете им. А това е много крачки по-напред в блатото от твърдението, че няма да си защитаваш гражданите. Предпочитам да питам

  пионерите в жанра

  Само че това питане вече не е лесна работа, защото изисква специфична езикова подготовка. Нямам предвид френския език като такъв, а нахлуването на улицата в Елисейския дворец. При Саркози говорът стана далеч по-освободен от многовековните френски изисквания за изящество. Преди две години президентът се ядоса на един човек, който го освиркваше по време на някакво тържествено откриване, свали оковите на Молиер и му каза пределно ясно: „Я чупката оттука бе, нещастник!“. Малко по-късно във времето и далече в пространството българският премиер бе помолен за пореден път да коментира своя предшественик и той беше изчерпателен като най-ориентираните продавачи от Римската стена: „Да е…а и нещастното копеле“.

  Такава невзискателност надали може да се запази изолирано – само в периметъра на езика. Все някога това „чупката“ излиза от речника, за да навлезе с ботуши в някое гето. По пътя неизбежно се преобръща и културният език – защитниците на гетото се оказват не привърженици на някакви принципи, ами направо любители на някакво престъпно племе, успешно маскирано като група дискриминирани граждани. И така, докато някой в София или Букурещ не вземе да си зададе логичния въпрос – ами щом чак на „Шан-з-Елизе” правят така, аз защо да не мога?

  http://glasove.com

• „Бойкометър“ ще следи за лъжите на властта

  Автор: Красен Николов

  Своеобразен каталог с дадените обещания на властта стартира в Интернет като целта да се постигне „намаляване на лицемерието в българския политически живот“. Проектът www.politikat.net е създаден от фондация „14-ти септември“ с подкрепата на Тръст за гражданско общество в Централна и Източна Европа.
  Сайтът поддържа три основни раздела – „Истинометър“ , „Ветропоказател“ и „Бойкометър“ . В първия ще бъде поддържан архив за поети от властта ангажименти, „Ветропоказател“ ще прави каталог на изразени политически позиции, а последният портал е посветен само на премиера Бойко Борисов. Проектът има за цел да следи дали обещанията на политиците в България се изпълняват, а политическите позиции остават непроменени.

  Идеята е взаимствана от американския оригинал „Обамаметър“, който следи дали американският президент изпълнява своите 525 обещания, дадени по време на предизборната кампания. След като бе реализиран този проект получи „Пулицър“. Българският аналог също ще следи дали конкретно обещание е „неизпълнено“, дали е в „изпълнение“ или съответно вече е „изпълнено“.

  Сайтът все още е в процес на разработка и първоначално натрупване на информация като неговите създатели имат идеята да привлекат и външни сътрудници. Една от основните цели е да се създаде социална мрежа, в която потребителите да вземат активно участие в дебата по важни обществени въпроси.

  Инициатори на идеята са блогърите Асен Генов, Константин Павлов и Илия Марков. През последните две години те участваха активно в протестите срещу подслушването в Интернет, както и в организацията на разпръснатия с полицейско насилие общонационален протест от 14 септември 2009 година.

  „В България новините нямат продължение. Съобщава се страхотна новина, а след известно време се забравя какво се е казало. Никой не държи сметка на политиците, а предизборните програми се пишат само, за да се четат от конкурентните партийни централи“, заяви Константин Павлов при представянето на politikat.net.

  По думите му при натрупване на по-голям брой информация сайтът може да бъде използван и за научни и исторически цели. Поради тази причина в него ще има единствено факти, а информацията ще бъде представяне без коментарни елементи.

  Според него за последните три мандата са се събрали достатъчно количество обещания, които са показали, че реализацията на подобна идея в България е нужна. „Можем да започнем с „оправянето за 800 дни“ и стигнем до „проектът, гарантиран в лично качество“, както и до обещаните 200 милиона за здравеопазване, които после станаха 65 милиона“, коментира от своя страна Асен Генов.

  „В една среда, в която голяма част от медиите са корпоративно зависими, Интернет остава единствената среда за свободно изразяване“, добави той.

  Логото на сайта е заигравка с групата на „котараците“, която преди година бе сочена за приближена до премиера Борисов, и с котката като животно, което често успява да постигне целите си с търпение и хитрост.

  Източник: http://mediapool.bg/

• 92% от българите: Мизерстваме!

  Според 92% от запитаните българи в проучване на „Евробарометър“ бедността в страната е широко разпространена.
  Проучването за нагласите на европейските граждани по темата за бедността е от миналата година. Данните бяха разпространени преди началото на конференция за борба с бедността и социалното изключване в рамките на националната седмица по темата.

  Почти 80 млн. души в Европейския съюз – 16% от населението на общността, живеят под линията на бедност. Според проучването европейците определят бедността по различен начин – за около една четвърт от хората човек е беден, когато разполага с толкова ограничени средства, че не може да участва пълноценно в обществото, в което живее.

  Други 22% виждат бедността като невъзможност да си позволиш основните стоки, от които имаш нужда, за да живееш.

  За 21% да си беден означава, да зависиш от благотворителност или обществени субсидии. 18% вярват, че хората са бедни, когато живеят месечно с по-малко от определеното за праг на бедност.

  Почти три четвърти от европейците чувстват, че бедността в страната им е широко разпространена. Виждането за това колко разпространена е бедността обаче варира много в различните страни.

  Само повече унгарци в сравнение с българите смятат, че бедността е широко разпространена в страната им – 96%, у нас са 92%.

  Според данни на НСИ делът на работещите бедни за 2008 г. у нас е бил 7,1%, докато при безработните този дял е 53,3%.

  Тези, които са в неравнопоставено положение на пазара на труда, са и сред най-застрашените от социално изключване групи, коментират от Агенцията по заетостта в презентация по темата. Тази година беше обявена за Европейска година за борба с бедността и социалното изключване.

  Основните приоритетни теми на годината са борба с детската бедност и предаването й между поколенията, активно включване на най-отдалечените от пазара на труда, равен достъп до услуги, образование, здравна грижа, култура и спорт, преодоляване на дискриминацията, социално включване на хората с увреждания и равенство на половете в политиките за борба с бедността. По данни на НСИ за 2009 г. коефицентът на икономическа активност сред жените у нас е 62,5% срещу 72% за мъжете.

  За същия период нивото на заетост сред жените е 58,3% срещу 66,9% сред мъжете. Нивото на безработица сред жените за 2008 г. е 23%, с три процентни пункта по-високо от това сред мъжете.

  Източник: http://frognews.bg/

• Борисов: „Мишел Обама е пипната отвсякъде…” Как премиер става кореспондент на вестник

  Aвтор: Иван Бакалов

  Вестник “Труд” от събота, 25 септември 2010 . Другарят Тодор Живков се срещна с другаря Леонид Брежнев – така пишеха вестниците при социализма, със съответната снимка на първа страница.

  Журналистите от миналото не могат да се отърсят от комплексите си. Старият Тато е сменен с нов Тато. А той, за разлика от стария, сам се обажда във вестника и диктува на журналистката какво да пише.

  Който е следил в. “Труд” миналата седмица, не може да не е забелязал пространното отразяване на посещението на българския премиер Бойко Борисов в Ню Йорк. Цели страници всеки ден, с подробни изказвания и пояснения от самия премиер.

  Странното е, че вестниците на ВАЦ – и “Труд”, и “24 часа” нямат изпратени журналисти в САЩ, поради икономии в кризата. Но това не пречи на в. “Труд” да пише, все едно е бил там, на място. Авторката Валерия Велева пише от София. Как става това? Очевидно от текста журналистката пише след дълги разговори със самия премиер. Той най-подробно й разказва по телефона с кого се е срещнал, кой как е бил облечен… В ролята на кореспондент на вестника от САЩ влиза самият министър председател Борисов…

  В последния пространен материал от събота, в който се обяснява как се срещнал с президента Обама, Борисов казва: “Мишел е много хубава жена, с приятно излъчване, със силно присъствие, висока, отслабнала – пипната отвсякъде”.

  От описанието човек разбира, че Борисов има отдавна наблюдения върху Мишел Обама, щом е забелязал, че е отслабнала. Чудно, как ли в американското посолство ще преведат в докладите си думите на Борисов за първата дама на САЩ – “пипната отвсякъде”. Такъв премиер може да вкара в затруднение всеки преводач.

  Веднага след тези думи Велева е написала следната бележка: “Това е “експертната” оценка на българския министър-председател за съпругата на американския президент”. Да не мисли някой, че това е тънка ирония към премиера от водещата журналистка на „Труд”, известна още като Мадам В.? От нея, която омеси баница на Борисов и го гонеше да му я връчи, като стана премиер? Не, това е чистосърдечно, обичливо, простодушно обяснение за Генерала, както е наречен в заглавието – “Две срещи на Генерала с президента Обама”.

  И – Слава на Бога – простодушната Велева предава като истинска стенографка една към едно казаното от Борисов, без да му спестява фриволните думи и случки, което пък позволява на читателя да види какъв прост…одушен е българският премиер, един истински човек от народа, този път не от Правец, а от Банкя.

  Журналистката Велева наистина заслужава награда за тази поредица от материали, продиктувани й от САЩ от премиера Борисов. Поредицата може да се изучава в учебниците и по журналистика, и по пиар. Как един премиер диктува на близък свой журналист какво си е приказвал с кого и кой как е изглеждал. И какъв бял ролс ройс със златни лайсни видял пред ООН.

  Уникално.

  Ето някои извадки, които са и новаторски принос в отразяването на дипломатически и протоколни срещи на високо равнище във вестниците:

  „Сутрешното си кафе премиерът Борисов изпи вчера в компанията на щатския о.р. генерал Уесли Кларк. Българският премиер бе поканил бившия главнокомандващ обединените въоръжени сили на НАТО в Европа на лична среща в една от малките зали на хотела в Ню Йорк, където е отседнал… Генералското кафе се оказа особено приятно, тъй като двамата продължиха да си бъбрят доста по-дълго от предвидения един час за срещата им…

  Борисов нито отрече, нито потвърди информацията, че се е срещнал с шефовете на секретните служби в САЩ.” (б. а. – внушение, че се е срещнал, ама това са едни тайни работи, дето си ги приказва наш Бойко на 4 очи с тайните служби) Виж тук пълния текст.

  „Турският президент закъснял и когато влязъл, вече говорел един от балканските лидери. При появата на Гюл гостите станали на крака, обсипали го с бурни овации, в залата настъпила еуфория… Българският премиер останал на мястото си и не станал. “Придвижвайки се между масите, Гюл ме видя, че седя, вероятно разбра, че тази демонстрация на Турция не е удачна за среща, на която всички сме равни, и дойде специално да се ръкува с мен”, разказа Борисов пред “Труд”.

  Борисов пожелал на всички приятна вечеря. След което отишъл при Гюл и изненадващо му заявил, че “има по-важна работа” и няма да остане на вечерята. Яденето на Борисов останало недокоснато, Гюл скочил да го изпраща и прегръща, изказвайки благодарност за речта и за присъствието му на форума. Заявил му, че ще се видят по време на предстоящото му посещение в София.” (б. а. – затрогващ епизод, да подчертае как им се ежи нашия премиер на турците, а те му се кланят).

  Бял “Ролс Ройс” взел ума на Бойко

  (б. а. – оригинално заглавие от “Труд” )

  “Любопитен момент, извън протокола в ООН, преживял Борисов. На излизане от сградата погледът му бил прикован от огромен, лъскав, бял брониран “Ролс Ройс”. Борисов се спрял, казал на момчетата от Сикрет сървис да изчакат. Искал да види кой ще се качи в това бижу. “Нали съм любител на колите и техниката, като видях златните лайстни (правописът е на “Труд” – б.р.) и бялата тапицерия, идеше ми да питам шофьора може ли да го разгледам. Ама уникална машина!”, не скри възторга си Борисов пред “Труд”.

  И в този момент видял как към колата се приближава мъж, който започнал да вика: “Бългериан прайминистер, Бойко, хау ар ю…” Разказът на Борисов продължава: “Дойде, разцелува ме, как си, кво правиш? И тъкмо щях му кажа: чакам да видя кой ще се качи в тая кола, а той си помисли, че чакам да се махне ролсът, за да дойде моята кола. “Сори, сори, сори” – поклони ми се и се затича към лимузината, влезе в нея, а охранителите му светкавично затвориха вратите.” Борисов така и не разбрал кой е господинът, наредил да проверят. Може би е роднина на султана на Бруней. След случката Николай Младенов казал: “Г-н премиер, аз от 5 месеца се мъча да правя програма да ходим по Саудитска Арабия, Египет. Като видях този господин как ви целува, вие просто нямате нужда от мен.”
  …
  Малка беда е, че този тип журналистика, диктувана от премиер на обслужващ журналист не може да покаже реалната картина на българските срещи в Ню Йорк. Не е толкова страшно, че в. „Труд” живее още във времето на Тато. Сега сме във века на свободната информация и, рано или късно, скритото излиза отнякъде.

  По-лошото е, че простотиите вече се издигат в маниер, шик, някакъв стил, който народът харесва – кво, пък, колко е естествен човекът, кво искате от него…

  Живеем в абсурдна държава, но поне е смешно с този премиер и тия вестници.

  Източник: http://e-vestnik.bg/

• КОГО В БЪЛГАРИЯ ПЛАШАТ БЪЛГАРИТЕ ПО СВЕТА?

  Автор: Петър Китенски

  Не съм пътувал до Чикаго и назад. В Западна Европа кракът ми не е стъпвал. За далечна Австралия и да не говорим. На млади и зрели години в България ме държеше Желязната завеса, а сега – пенсията, в която не всеки месец може да го има дори перото „пътуване до село”. Не успях и да емигрирам, защото като милиони други мои сънародници повярвах, че запретнем ли ръкави в новото си демократично общество, докато се обърнем, и ще сме станали като „тях”.
  Е, станахме… Почти. Но не сме нито американци, нито германци, нито австралийци. Българи сме си и вече двадесет години се напъваме да заиграем по техните правила. И докато се напъваме кога с по-голям, кога с по-малък успех, ние, останалите тук, стареем, губим ентусиазъм, заглъхваме. А децата ни както и в първите години на голямата промяна, продължават да отлитат от нас в четирите посоки на планетата. Отлитат, защото от Бога им е дадено правото да бъдат щастливи, да докажат себе се, да дадат бъдеще на децата си, а ще бъде ли нахално да кажа и това: да облекчат финансово старините на ония, които са ги родили и отгледали.
  И така си живеем върху тая земя.
  И нищо, че сме членове на ЕС и НАТО, ние тук врим и кипим в политически двубои, избори, реформи, екшън планове, малки и големи кризи, и се надяваме, че все някой ден вие ще се приберете от тая „пуста чужбина”, за да направите и нас, и държавата ни като другите. Даже и специален министър без портфейл по вашия въпрос сме си назначили нищо, че в някой европейски документи думата България вече е заместена с израза „инфраструктурата на коридор № 8”.
  Вие там борите големия свят и, както писа преди няколко броя в „България сега” Иван Сотиров – първият генерален консул на държавата ни в Чикаго, отнесена към вас думата „емигранти” вече е архаизъм. Защото обективно погледнато сте глобални хора на глобалния свят.
  Глобални българи! Какво по-хубаво от това? Значи за всички българи има надежда. Значи и България има бъдеще…
  А дотогава?
  Дотогава и вие там, и ние тук трябва да се напънем така, че ако не докараме това бъдеще колкото може по-скоро между Дунав и Родопите, поне да му отворим вратата.
  Но как да я отворим?
  По този въпрос демократичният свят не е успял да измисли нищо друго освен демократичната практика, наречена избори. Влизаш в тъмната стаичка, даваш гласа си за точните хора, натоварваш ги със задачата да ни водят по-бързо и компетентно към бъдещето и после строго следиш как удържат на думата си.
  Простичък на вид механизъм. Толкова простичък, че някой наши политиканти почва да ги втриса. Не, не от нас, живеещите в татковината – на нас те са ни намерили цаката: твърди партийни ядра, медийни манипулации, купуване на гласове, кебапчета за беднотията, етнически натиск.
  Нашенският ламтящ за власт политикан го втриса от вас, от близо трите милиона глобални българи пръснати по белия свят, от неподкупната ви и носталгична любов към отечеството, от трезвия ви и необремен поглед към нашенските и световните събития, от демократичните ви нагласи и още повече от – демократичните ви практики и начин на живот, от факта, че не могат да купят гласа ви за 50 лева или с три кюфтета, от обстоятелството, че няма как да ви сплашат с етнически конфликти или религиозна нетърпимост.
  Ето защо, когато в днешна България се зададат избори, на политиците ни като кост в гърлото засяда въпросът за „гласуването на българите чужбина”. И се започва едно парламентарно мънкане /от всички посоки/, едно двусмислие, едно всеобщо потене. Разчитайки на първосигналните нагласи, на притиснатия в ъгъла на живота народ – един ни плаши с „изборния туризъм” от Турция, друг претендира, че вие там не сте тук и тъй като не сте се мъчили заедно с нас, нямате право да решавате за България, трети – въпреки, че вече сме в 21 век, умно многословстват за технически пречки и липса на чиновнически капацитет.
  Двадесет години двусмислие…
  Двадесет години демагогия…
  Двадесет години словоблудстване по едно от основните човешки права при демокрацията, към която така жадно сме се били стремили в черните времена на тоталитаризма…
  И сигурно ще е така още два пъти по двадесет, ако ние сами не поемем нещата в ръцете си. С едно най-обикновено планче от две точки. Първата, по-трудната, е ние тук да накараме политическата класа да престане с неопределените си позиции по вашите български права там. А втората, по-лесната, е вие да стигнете до урните си там, когато ние тук правим избори.
  До един!

  Източник: в.”България Сега”
  www.BulgariaSega.com

  _______________________________________________________
  * Петър Китински е журналист, коментатор, публицист и литератор, работил дълги години в Българското национално радио и Българската национална телевизия

• ОТВОРЕНО ПИСМО срещу цинизма на „Великолепната шесеторка“ и „Байлан“

  ДО Г-ЖА АНИ САЛИЧ

  с копия : ДО бТВ
  ДО ТЕЛЕВИЗИЯ ПРО БГ
  ДО НОВА ТЕЛЕВИЗИЯ
  ДО БНТ
  ДО БНР
  ДО ДАРИК РАДИО
  ДО В-К „24 ЧАСА”
  ДО В-К „ТЕЛЕГРАФ”
  ДО В-К „СТАНДАРТ”
  ДО В-К „СЕГА”
  ДО В-К „ДНЕВНИК”
  ДО Г-Н БОЙКО БОРИСОВ
  ПРИМИЕР НА РБ
  ДО Г-ЖА ВАЛЕНТИНА СИМЕОНОВА
  ЗАМ.МИНИСТЪР НА МТСП
  ДО Г-ЖА НАДЯ ШАБАНИ
  ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ДАЗД
  ДО УНИЦЕФ

  Уважаема, Ани Салич,

  В качеството Ви на журналист, рекаламно лице и водеща на шоуто „Великолепната шесторка”, към Вас се обръща една от хилядите обикновени майки на три деца, едно от които НЕизоставено дете с увреждания-много увреждания, след банална вирусна инфекция в бебешка възраст. Обръщам се към Вас, както като инициатор и участник в нищожни, мънички, благотворителни кампании за изоставени и неизоставени деца, така и като бивш журналист, който е БИВШ, защото се превърна в болногледач на детето си и в лаеща вълчица срещу убийствената, некадърна и безотговорна управленска и административна социална система на България .
  Хиляди родители на деца с увреждания се надяваме тазгодишните продукции „Великолепната шесторка” „Байландо”да НЕ успят, въпреки, че няма такъв шанс. Не искаме да успят, защото това е поредната цинична експлоатация на човешкото милосърдие на българските граждани и скъпа медийна акция наливаща пари в пустиня. А тази акция няма шанс да не успее, защото наивната българска публика продължава да вярва в сълзливи, комерсиални, профанизирани, благотворителни пиаракции , измъкващи и последното бедняшко левче от джоба й с лигави , инфантилни призиви за илюзорна помощ. Защото провала на шоуто Ви и на „Байландо” е шанс държавното чиновничество да бъде принудено да си свърши работата.

  Уважаема Ани Салич,

  Нямаше да си позволя да съм толкова груба, ако Вие и цялата медийна гилдия си бяхте направили журналистическия труд да обясните на обществото и на властта, ЗАЩО България води класациите в ЕС по детска смъртност, по брой деца с увреждания, по брой изоставени деца и по брой изоставени деца с увреждания, по брой изоставени деца от ромски произход и т.н. А Вие не го направихте, защото проблемите на изоставените деца са лесносмилаеми като редакционна материя и е по-лесно тези деца да се използват с комерсиален медиен продукт за обществен имидж, отколкото да се разрови цялата бюрократична, институционална, нормативна и управленска система, която пълни домовете за изоставени деца и не прави живота на „семейните” деца по-добър, независимо дали са с увреждания или не. И за това да се говори ежедневно, а не ежесутрешно да се лъска егото на стари и нови управленски люде.

  Самият факт, че на пресконференцията за „ВШ”2 зам.министър Валентина Симеонова каза, че , цитирам по памет :”предимно бедни семейства си изоставят децата”, означава, че тя изобщо не е наясно с генезиса на проблема , както и всички, които споделят становището й. Основната част от изоставените здрави деца, са „произведени”в многолюдни непрекъснато размножаващи се ромски семейства, а децата с увреждания- от семейства КОИТО НЕ ИСКАТ ДА ОБЕДНЯВАТ и ОСКОТЯВАТ, грижейки се за детето си. Та между двете издания на „ВШ” съвместно с УНИЦЕФ бТВ трябваше да установи, че:

  -основната причина за многото изоставени ромски деца е „помощ”-ната социална политика, която стимулира „излишната” раждаемост сред най-бедното ромско население. Стимулира я и липсата на законодателно криминализиране на малолетната раждаемост като сексуален тормоз и злоупотреба с малолетни и непълнолетни деца сред най-бедните роми. Стимулира я липсата на управленски капацитет и ВОЛЯ за ефективна /а не предизборна/ интеграционна стратегия и ефективни проекти за реалната интеграция, паралелно с нужните рестриктивни мерки срещу гражданската, обществена и родителска безотговорност, замаскирана с уж традиционните и манталитетни особености на ромския етнос. Отдадени на социална кауза медия и организация като бТВ и УНИЦЕФ трябва да знаят и да кажат на обществото, че написаното по-горе се споделя от огромна част от образованите, квалифицирани и реализирани роми. Като медия трябваше да знаете, че няма страна в света, която да може да осигури ресурс да интегрира такъв огромен брой хора, които само и единствено се размножават, за което плаща 2 милиона работещо население от 7 милиона граждани. За богата държава с 30 млна население 2 % неефективно население е поносим социален казус-но за бедна държава със 7 млна население с 10 % интензивно размножаваща се примитивна общност с нулев обществен потенциал-няма социално спасение, а цифрите са относително точни.

  В крайна сметка в България едно семейство на работещи родители с НЕизоставено дете с увреждане с данъците си издържа толерираното от медиите и социалната система и държавата като институция, „размножаване” на неефективно, неработещо, неграмотно, неквалифицирано население, както и изоставените от него деца, които допълнително се обгрижват и от благотворителни кампании. Когато родител като нас се опита да получи енергийна помощ, няма шанс, защото надвишава минималния доход от 130 лв на член от семейството- колкото струват два пакета памперси и няколко пакета мокри кърпички. Но неграмотната малолетна майка, която е започнала да ражда от 12- годишна, оставила е три деца на държавата, „грижи се” за две и е заченала поредно, получава всичко, което поиска. Никой не се интересува работещите родители получават ли си редовно заплатите, като им ги забавят с няколко месеца/каквато масово е икономическата ситуация в момента/ с какво си издържат децата, с какво си плащат лекарствата, тока през зимата /ако детето е по цял ден в къщи с баба си или е болно и не е в дневен център или училище/, рехабилитацията, лечение, ремонтите в къщи, лечението на другите членове на семейството, с какви средства се отглеждат здравите деца в семейството…Ако няма баба или дядо – пенсонер или да си зареже работата и да остане като болногледач в къщи, най-често майката остава за болногледач, зарязвайки кариера, бъдеще-срещу 200лв обещетение от държавата. Като журналист би трябвало да знаете, че преобладаващата част от семействата с деца с увреждания са семейства без бащи, защото те бързо се спасяват от родителската безнадеждност… Трябва да знаете и , че една от причините да не можем да работим е, че почти ежедневно обслужваме социалната и здравна бюрокрация, за да получим поне малкото облекчения, предвидени от системата.

  Една водеща медия със социални претенции, трябва да знае и за каже ясно, че идиотската политика на геноцид над изоставените деца и за семействата с деца с увреждания се „произвежда”основно от Агенцията за социално подпомагане, а тя е една социална жандармерия-некомпетентна паразитна структура, заедно с още десетина институции с дублиращи функции, отдели, дирекции и т.н. В основата на паразитното съществуване на тези структури стои базисната липса- няма статистика и анализи за броя на децата с увреждания по основни и съпътстващи диагнози, интензитета на увеличаването на броя на тези деца и най-важното ПРИЧИНИТЕ!!! за този интензитет, както и за РЕГЛАМЕНТИРАНОТО ОБЕДНЯВАНЕ на тези семейства чрез Закона за социално подпомагане, Правилника за прилагането му, други закони, подзаконовите нормативни актове-заповеди, указания и пр.-дело все на бюрократи- малоумници. Липсата на такава информация води до грешно осведомяване на съответните европейски финансови структури, откъдето идват грешни параметри и условия за реализиране на проекти. С такива грешни проекти от властта голям брой НПО се крадат и прахосват милиони евро за дневни центрове за рехабилитация, които по същността си са изолатори за семейни деца- ограничен брой специалисти, некомпетентни и нископлатени и грижите за децата там са почти като в дом за изоставени.

  Една водеща медия със социални претенции трябва ежедневно да коментира „производството” на деца с тежки заболявания и увреждания причинени от некомпетентната, безотговорна, престъпна здравна система, както и последствията от Чернобилската авария за нацията ни и по-скоро престъпното за тогавашната власт ненавременно прилагане на мерки за ограничаване на последствията от радиационното замърсяване на страната ни- „реколта”, която сега пълни детски инвалидните колички и домовете за изоставени деца!
  Уважаема Ани Салич,

  За да се затвори входът към институциите, каквито претенции имате във „ВШ” , е нужно ЯРОСТНО да се притисне политическата система и властта да регламентира реална подкрепяща политика за „семейното“ отглеждане на децата с увреждания, а не политици и залязващи шоу звезди да се превземат в естрадни кампании, които заедно с останалите подобни мащабни или спорадични събития не решават дори частично проблемите в системата. И поради това са манипулативни и омерзяващи, а децата, участващи в тях –цинично използвани като марионетки. В момента деинституционализацията се извършва механично и под натиск от ЕС, а не защото държавата ни иска и знае как да го направи- децата с увреждания се връщат при бизките им и там те живеят малко по-дълго, но също толкова бедно и ги погребват в семеен , а не в домски гроб. Колкото и да пълним страната със защитени жилища и да търсим приемна и осиновителска грижа – от едната страна ще се налива-от другата ще изтича. За българските медии ние, обречените на децата си родители, сме само герои от „планьорки”- ревем и хленчим. И няма кой да покаже цената на битките ни да сме отговорни родители и граждани – ПРИМИТИВИ с убити мечти, с мизерен живот, в скапани жилища, във вечно безпаричие, с изтормозени здрави деца, заради решаването на проблемите на братчето или сестричето с увреждания… А децата ни с увреждания умират почти като в дом на ужасите – много обичани, но някои недохранени, други нелекувани, нереахабилитирани, доосакатени…но на никого не му пука-докато не постъпят в дом, където са по-забележими. В крайна сметка акции като „ВШ” правят привлекателна възможността ИЗВЪН семействата си да осигурим нормален живот на децата си вместо да мизерстват при близките си. В този смисъл се надявам да отговорите на въпросите поставени по-долу от десетки родители на деца с увреждания, прочели отчета на УНИЦЕФ от „ВШ”1 в интернет мрежата: 1.В новата кампания на уницеф за ДМСГ Шумен заложеният план представлява изцяло превенция на изоставянето, а не затваряне на дом. Как всъщност ще се затваря дом, след като не са предвидени оценки за състоянието и нуждите на децата?
  Предвидена е актуализация на съществуващи оценки, които реално са проформа. С този план ще се профилактира изоставянето, НО няма да се затвори този огромен дом, а и отново са планирани прекалено много нови звена, които ще си дублират дейността.

  2.Отчетът УНИЦЕФ от първото издание на шоуто за строителството и ремонтите на сградите е сумарно обобщен ,няма публикувана документация за процедури за конкурси по възлагане на ремонтите, строителната дейност, доставката на средства и обзавеждане, това са пари на дарители и би следвало процедурите да са детайлно отчетени и прозрачни. 4. Кое наложи да се влагат пари за луксозни къщи, без да е гарантирана устаойчивост на услугата, тъй като е известно нисък бюджета, с който годишно разполагат ЦНСТ? 5.Услугата ЦНСТ / център за настаняване от семеен тип/, така както е приета методиката, е дефинирана като услуга за „ДЕЦА“. Следователно, тази услуга в тези ЦНСТ, не обхваща лица над 18 години. Какво се случва с настанените деца, след като навършат 18 години?. След като е решено, че са изчерпани всички възможности – в Дом за възрастни ли ще отидат тези младежи? 5. В две от къщите са настанени младежи. Но в същото време не е ясно има ли официално одобрена методика за ЦНСТ за младежи , което води до въпроса: как се финансира тази услуга и устойчива ли е тя, сигурен ли е бюджетът и за следващите години, включена ли е в системата от услуги в общността… Две Могили-къде се намира на картата този полу-град, полу- село и какви услуги в общостта има там? Защо отново персонал от Могилино се грижи за тези деца? 6. Включени ли са в щатното разписание на ЦНСТ за младежи необходимите специалисти и какви, защото ако не са включени,е съмнително тези младежи да могат да получават в Две Могили и в Гложене услуги извън ЦНСТ / едва ли там има дневен център/. 7. Относно ЦНСТ за деца / в Русе, Варна и София/ е видно от методиката, че не са включени всички видове специалисти, които са нужни, в такъв случай трябва да се знае тези деца ползват ли услуги извън общността и къде и достатъчно ли са? 8. Твърдите, че моделът Могилино е модел за затваряне на институции?Значи ли това, че смятате ЦНСТ за единствен възможен вариант за деинституционализация и не противоречи ли това твърдение с поредната ви кампания?
  Уважаема Ани Салич,

  Като социално отговорна медия, каквито претенции има бТВ във Ваше лице, трябваше да знаете, че не обществото, а първо институциите трябва да си свършат работата, а после тази работа да се подпомогне с медийни и благотворителни кампании. А една от важните журналистически задачи, които не изпълнихте е да обясните, че случващото се в Могилино преди филма на ББС, както и за сегашната чудовищна ситуация в социалните домове и семействата ни има конкретни виновници. Част от тях са бившата шефка на ДАЗД Ширин Местан и екссоциалната министърка Емилия Масларова. Вместо да са подсъдими за престъпна безотговорност, причинила смърт и телесни повреди на повече от едно деца-едната е участник в подобно цинично благотворително шоу, а другата е преподавател в български университет.

  Красимира Обретенова,
  Добрич
  0888799165
  [email protected]
  

• Дакомизийският геном – изследван от българин през 1975 г.

  Автори: Академик Йордан С. Иванов и Анна Зографова – член кореспондент на МАБИК

  Пореден Мегапроект на Ай Би Ем, сп.”Нешънъл географик” и фондация “Уайт” през 2005 г. активира проучване по проследяване Y- хромозома при което е изследвана митохондричната ДНК на 100 000 избрани представители от основните етноси и народи. Целите на проекта визират констатиране корените на най-старото население, създаване най-мощната база данни и щрихиране маршрута на първата палеоисторическа миграция на ХОМО САПИЕНС. Осъществяването на това гигантско изследване е провокирано от българин още през 1975 г. Тогава по устно нареждане на Тодор Живков, научни екипи по предложение на изследователя-феномен Йордан Иванов заработили по изясняване на шопския етнос. Първите данни за човешкия геном в България от 1975 г. са изведени от изследователя Йордан Стоилов Иванов, удостоен през 2005 г. с титлата академик. Научният му труд, третиращ въпроси по изучаване езика на животните и проблемите на Космоса /от периода 1975-1980 г./ бил изпратен специално на АН на СССР. А констатацията му, че предците на българите са участвали в създаването на етногенезиса на над три милиарда и петстотин милиона жители на планетата, за тогавашния момент била толкова шокираща, щото учените забранили да бъде давана гласност на изследването, отчело живите и починали техни наследници. Така през 1975 г. изследователят манифестирал твърдението, че генетична българска кръв може да бъде открита и регистрирана в територии, заемащи 5/8 от Северното полукълбо. Специалната програма, която науката ни е разработвала, изисквала от научни звена на НРБ след 1975 г да изяснят чий геном е най-продуктивен и най-устойчив. Така учените по предложение на Йордан Стоилов Иванов следвало да обърнат внимание верни ли са неговите твърдения. И базата, върху която сега се работи по целия свят, всъщност е подсказана от изследванията на българина. “В заключенията си учените отново ще стигнат до дакомизийците и шопите” – категоричен е академикът днес.
  Щатският проект по изследване на човешкия геном от 2002 г. развенча Дарвиновата теория защото се доказа, че съвременният ХОМО САПИЕНС не е произлязъл от маймуна, и че не е потомък на неандерталци, а се е появил преди не по-малко от 150 000 години. А геномът за българите от същото изследване, кодиран с маркер ЕМ78-алфа, регистрира 21% от съвременниците ни като потомци на етноси, живели по българските земи преди 7 800 години. Коментарът на акад. Йордан Иванов е, че процентите са доста повече от 21%. Защото представителите само на един от етносите на България – шопския имат корен, който превъзхожда останалите. Неговите специфични проучвания и изследвания от 1975 – 1980 г. не само кореспондират със съвременните констатации по изследванията на човешкия геном, извършени от руски и американски екипи, но ги изпреварват значително във времето. Генетичният код на човека е регистриран до момента в Интернет чрез над над 50 терабайта информация, което според програмистите на USA “проектите представлява своеобразно информационно “Цунами“, с данните за аденин, тимин, цитозин и гуанин – A, T, C и G – четирите нуклеотидни бази в човешката ДНК, които изграждат гените, формирайки личността и поведението на хомо сапиенса. А новостите за секвенирания геном изискват огромни инвестиции във високите технологии.Защото само като пример днес едно изследване на човешкия геном с участие на корпорация CELERA Genomics, струва $3,000,000,000. Целите на подобни начинания се свеждат до компютерен анализ, извеждане данни за физическото и функционалното картиране на човешкия геном, изясняване на молекулярната диагностика и идентифициране на нови гени както клониране и секвениране. Стига се до търсене на нови гени в човека на база биоинформатика; до установяване на cause-and-effect на генетичните отношения и извеждане ролята на индивидуалните гени и техните мутации и пр. Но да се върнем към българското изследване, в което констатацията е, че доминантният ген е съхранил през хилядолетията принадлежността на сънародниците ни към същите онези най-древни племена, с гени на дакомизийци, сапейци, сапи /шопи/ – най-старото автохтонно население на Балканите от Мизия и Дакия, стартирало произхода на древните българи. Българинът доказа, че дакомизийците и балтоилирите са първите най-устойчиви етноси на Балканите, което е потвърдил в края на 80-те години на миналия век и етнологът проф. Петър Петров, определил съвместно с антрополози, че самият изследовател – акад. Йордан Стоилов Иванов е личност – феномен, съхранил чертите на непроменяем дакомизийски генотип на 6 900 години.
  Доктрината на Йордан Стоилов Иванов, в контекст на тезата за доминантния и рецесивен ген, провокира още едно тайно изследване на група антрополози от академичните среди на България през 80-те години на миналия век, които установили, че тогава на Балканите живеят 65-66% представители на дако-мизийците от югоизточния подрасов, 12% средноевропейски под расов тип – / гети – готи/ – обозначени като славяни, 6-8% средноазиатски под расов тип и др.
  Проектът по мегагенното изследване на Ай Би Ем ,“Нешънъл географик” и фондация “Уайт” третира също и въпроса оставили ли са легионите на Александър Македонски/дако-мизиец по майка/, своето семе – генетични следи по маршрутите при завладяването на Изтока и Азия. По този повод Акад. Йордан Иванов припомни, че войските на Алаксандър Велики, описвани в римските и гръцки хроники като “елини” съвсем не са били такива. Само наемниците гърци наброявали не повече от две – три хиляди. Докато важно е друго, че в земите на Бактрия тогава по време на походите се заселват над 100 000 дакомизийски войници на Александър. Те също оставят своя корен и ген пак там – в Партия, Бактрия и Индия.
  Българската археологическа находка на човешки кости от 2004 г на жена на 8 000 години ,в района на Враца провокира антропологични изследвания за които още един български учен – корифеят антрополог и директор на института по антропология при БАН – проф. Йордан Йорданов коментира: “Резултатие от изследването на костния материал са известни само на ограничен кръг учени. Те никога не са били предмет на широко обсъждане. А данните, на фона на данните за историческото и културното развитие както и религиозните схващания през различните епохи, представят физическите типове хора, сведения за заболяванията и травмите, оставили следи върху техните кости и лечебните ритуални въздействия върху тях”. По подобен повод проф. Йордан Йорданов изготвя мостри възстановки на образи чрез пластична антропологична реконструкция. Измежду най-интересните му шедьоври са реконструкции на главата на владетеля Севт ІІІ и на дакомизийска принцеса от преди 8 000 години.
  През ХХ век шведският учен Улоф Исаксон по научен път доказа, че от сърцето на Балканите стартира развитието си първата евроцивилизация, защото тук преди 7 – 5 000 години, в поречието на реката Итил /днешен Дунав/, в Мизия и Дакия са се появили най-старите рудодобивни центрове на света.
  През 80-те години на ХХ век акад. Йордан Иванов доказа, че първите исконни местни етноси – дакомизийци, сапи и сепи първи опитомили овцата и козата, развивайки скотовъдството. Херодот може би малко е “позабравил” величието на сапите – сепеи, но все пак е описал как представители на племето сепеи станали участници в походите на Ксеркс срещу Елада. А други стари автори като Евстатий Византийски и Страбон отъждествявали сепите със САИ И СИНТИИ. Същият етнос, чийто днешни потомци са шопите, /според акад. Йордан Иванов/ е съществувал от времето след третия потоп.
  Немалко европейски историци от небългарски произход традиционно пренебрегвали особено важните исторически събития на древността, прередактирайки историята на най-древните народи по изгоден за властимащите начин. Длъжни сме да отбележим, че автохтонните жители на Балканите – дакомизийци, сапи – сапейци,фриги, пеласги, българи – болги освен че залюляват люлката на най-старата евроцивилизация, създават 22 империи и над 50 държави.
  Съвременните историци правят едно буквално обезкостяване на Балканите от дакомизийско население, формулирайки тезата едва ли не, че всички те в древността са били траки, което е абсолютно неправилно и невярно! И интерпретацията, че населението на Мизия и Дакия е тракийско е невярно. Тази грешка на старите хроници е била използвана манипулативно впоследствие и от някои съвременни историци. Тези събития още от най-дълбока древност са предшествани от миграцийте, демографските експанзии и гигантски катаклизми, състояли се преди Ноевия потоп и предшестващите го всичките общо осем. Така преди 70 000 години били разкъсани родословията и се образували първите най-стари народи. А пословичната войнска доблест на дакомизийския и сапейския етноси, станала в хилядолетията пример за подражание. От изследванията на акад. Йордан Иванов става ясно, че първото българско царство, регистрирало темел в континента Европа много преди останалите европейски монархии е основано на Балканите. Според учения, древните ни корени тръгват като спирала от земите на Балканите след третия библейския потоп. Така представители на местни балкански етноси достигнали в разселенията плодородните земи на днешна Персия /Бабилон/. Щрихирайки териториите на нашите предци, след последното разселение през Месопотамия, акад. Йордан Иванов съобщава: “ Тези етноси /потомци на палеоевропейците/ след последвалото разселение от Месопотамия, заживяли в райони около езерото Байкал, на територииите на днешна Монголия, Бурятия, Турфанската планина, Горен Енисей, Ордос, Об, Саяно-алтайския край, Ферганската долина, в старите територии на Согдиана и Бактрия – територии на Кушанската империя. Впоследствие част от етносите мигрирали в някои райони на Северозападна Индия, по долините на реките Инд, Нармада, Ганг, после в територията на днешните Афганистан и Пакистан. Част от мигриращите се придвижвали в посока на Гаркана – днешното Каспийско море”.Предците- един и същи народ, пътували, мигрирали, завземали територии и земи на днешна Персия, Индия, Южен Сибир, Крайбайкалието, Монголия, Бурятия и Китай и оставили своето семе, култура, обичаи, традиции – тъкачество, животновъдство. Това бил пътят на цели поколения жреци, философи, военачалници и поети, чиито потомци след време се върнали за да преоткрият отново родината в земите на Балканите. Но те създавали по пътя великите държави – Бабилон, Империите на хонори, кушани. Така тезата на акад. Йордан Иванов за Балканския произход на българите ,след разпадането на държавата Бактрия се подкрепя с данни от Кушаните – потомци на едно от петте племена ЮЕЙДЖИ. А потомците на Кадфиз І и Кадфиз ІІ /45-78/ и владетелите КанишКА/98-123/ регистрират империи и царства, завладели почти цяла Индия. Едно от тях се е назовавало Тохаристан. Империята ВасишКА, империята на Мао Дун и неговия син Кхан Юи Лао Шан, империята на Кардама Ила, Хазария с Карабулгар, Бурджан в Кавказ, Стара Велика България на Кхан-балтавар Кубрат Първи Велики, от която произлизат Дунавска България, Първото българско царство, Волжско-камска България, временната държава Дуло, ситуирането на българите на Алцек в района на Ровена, Джунгурия и др. Безбройни са топонимите, антропонимите и всички онези наименувания и обозначения на племената, известни в историята като кушани, балгАРИ, балхАРИИ – потомци на АРИИ, царски скити /сармати/ кермихионити, хони, куни, хуни, хунити, булгАРИ, котраги, утигУРИ, оногУРИ, оногундУРИ. И ако днес за хуните, преминали от Азия в Европа, през Азовско море, което в много древните времена както твърди акад. Йордан Иванов “морето им било до колене, за да могат да преследват готите, техни братовчедни племена”,/защото от стотиците синове и дъщери на древните вождове се раждали бротовчедните поколения на предците, формирали народите/.
  В китайските анали откриваме данни за “хуните на Севера” живяли на север от Китай, а също и данни за Империята на хонорите с генеалогия на почти всички нейни владетели.
  Тезата на акад. Йордан Иванов е, че българите са създали първата империя на света по течението на реката Итил – /Дунава/. Нейният родоначалник, обявен за цар на света бил именуван “Лугал –Калама” и титулован император, според “Анонимния хронограф” от 333 – 334 г.той бил владетелят, създал първата огромна империя със земи от Месопотамия до Средиземно море, Египет, Индия – митичният древен Зиези. Подобен факт цитира и акад. Сергей Иванов, в издадената от Академия МАБИК през 2005 г. “Праистория на древните българи”, където на стр. 228-229 четем: “Мизи, меси или миси, известни като българи, това съчетание е било широко разпространено в старите хроники, още повече,че ЗИЕЗИ е и неправилен прочит на”Мезий”, т. Е. “Мизиецът Мезий или Мезей”. Според акад. Йордан Иванов императорът Зиези /Миези/ произхожда от Мизия и е живял много по-рано от периода, в който го поставят съвременните историци /2 750 – 2 726 г./ Пр. Хр.За същия владетел се знае, че със своите невероятни воини подчинил огромни територии и над 30 племена и народи. Синовете му Хайтал и ХуРусан отвели народа Ху Хунори/”Могъщите господари на света”/,в земите на хуните-ефталити или в днешните територии на Балхара и Бактрия, където впоследствие са се е формирали източната -монголоезична група Жун и западната – ираноезична Ху. И същата тази ХУНСКА ИМПЕРИЯ регистрирала владетили,- носители на гена на най-стария династичен род в света – рода “Дуло”. “И ако цевта на пушка или на каквото и да е огнестрелно оръжия се нарича ДУЛО” , както се изразява метафорично акад. Йордан Иванов – “от същата цев на рода Дуло били изстреляни българските гени в един красив фойерверк във вековете, от който чрез аристократични бракове, кръвта се е предавала във всички европейски династии. Включително и на австрийските Хабсбурги, френските Бурбони, немските Хохенцолерни, английските Уиндзъри и пр. И днес, във вените на много потомствени европейски крале, кралици, монарси и аристократи от родовете на Полша, Англия, Дания, Швеция, Чехия, Унгария, Румъния, Черна гора, Испания, Италия, Белгия, Гърция и Франция продължава да тече същата тази забравена кръв на първите европейци , кръвта на най-стария династичен род в света. Затова ние българите никога не трябва да забравяме, че сме основали българско царство в Европа много преди всички останали монархии и не е правилна формулировката, че днес едва ли не трябва да се приобщаваме, а трябва да лигитимираме исконното си право на постоянно присъствие, което генетично и исторически по право абсолютно ни принадлежи”.
  Сведения за империята на Хунорите вече са открити не само в хрониките но и от китайските археолози за което свидетелства разкриването на древния град ТONGWANGCHENG /ТОНГВАНГЧЕНГ/ от 419 г. пр. Хр, строен от хуните XIONG NU – КСИОНГ НУ.
  /Бел ред.: Става дума за т. Нар. “Мъртъв град” на тюркоговорящите хунски племена. В китайската преса и във в. “Дер Бунд” от датата 7.10.2002 г. същият град е отъждествявян многократно с Фенкис от пепелта, изровен от пясъците на пустинята в целия му древен блясък. Този град бил изграден в китайската империя от най-древната етническа група в света. Такова определение на откритието на града TONGWANGCHENG /ТОНГВАНГЧЕНГ/ даде и китайският учен и изследовател Чжоу Шугуан – председател на китайското дружество за най-старите градове. Владетелите на същия град воювали някога с император Цин Ши Хуанди /династия Цин/, в периода 212-207 г. Пр. Хр., стартирал строежа на Великата Китайска стена, отбранявала древен Китай от Империята на Хунорите. И императорът Мао Дун както и синът му Кхан Юи Лао Шан също регистрират огромен възход на империята. /
  За изясняване факти и източници, които биха били полезни на историците, както и генеалогията на прабългарите, акад. Йордан Иванов препоръчва да бъдат проучени взаимоотношенията между владетелите на китайската империя и “белите северни варвари” /хонорите/. Той съветва да се прочетат в оригинал произведенията на Си Ма Цян, Фан Цяо, Цзин Шу в “История на династиите”, Юй Хуан и Вей Леу /”Виейският обзор”/, Бан Гу, Цян Хан Шу /”История на старата династия Хан”/ и Сюи Тянлин, Сихан Хуияо /”Обзор на западната династия Хан”/.
  В миналия век, британският учен Колин Ефрю назова 6 килограмовото златно съкровище, открито в България от Варненския некропол “ най-старото злато в света” от преди преди 5 000 години, акад. Йордан Иванов уточнява още, че то е много по-старо. По стара във времето е и находката от времето на дакомизийците в Родопите Перперикон, за която проф. Николай Овчаров твърди, че е свързана с крито-микенската култура. Заради уникалните археологически открития, в края на ХХ и началото на ХХІ век, в района на Старосел, Татул, в Долината на царете, на тракийския град и царската резиденция на одриския владетел Аматок под връх “Кози грамади,” в Централна средна гора и във Врачанско, древната история трябва да бъде препрочетена и пренаписана . Защото това е история на изключително важните федерални древни царства на Одрисите, Сапеите, Бесите и Медите. Академикът посочва, че неправилно учените ги датират /отнасят/ към І хилядолетие пр. Хр. А всъщност те са много по-стари. Това са предци на легендарния цар Резос, на тракомикенеца цар Агамемнон, на поета-жрец Орфей, на Тамирис от Тракия/Омир/. Легендите за тези велики мъжа вдъхновявали древни поети, философи и хронисти като Вергилий, Овидий, Еврипид и др. А жреческите царски родове на дакомизийски оракули регистрирали трайно присъствие и в прочутото Делфийско светилище до 355 г. Синът на Музей Евмолп пък станал родоначалник на династията Евмолпиди, владетели с резиденция /според Д. Чиликов/ в северната част на Пловдивския Тримонциум. Цар Спарток се счита за основател на династията на Спартокидите . Други известни велики владетели от дако мизийски произход били цар Перисад/344-310/, Евмел/309-304 г./, Спарток ІІІ /303- 283 г./, Полемон, Аспруг и Митридат VІ, брат на Котис. От династията на Котис и Савроматите имало дакомизийски владетели, управлявали през ІІ и ІІІ век. Потомък на цар Реметалк дори станал архонт на Атина.
  Известни поети от дакомизийски произход били създателите на басните – Езоп и Федър. Брат на великата древна поетеса Сафо се оженил за прекрасната тракийска принцеса Родопис, станала впоследствие съпруга на фараонаЯхмос ІІ ,/в периода 569 – 525 г. пр. Хр/.
  Българските археологически разкрития в Българската долина на царете от края на ХХ и началото на ХХІ век доказаха, че страната ни е истински Клондайк за археолозите. Разкриването на бронзовата глава на владетеля на одрисите Севт ІІІ и златната му маска е по ценна и тежка дори от знаменитата маска на Тутанхамон, Агамемнон/вожд и цар от дакомизийски и микенски произход/, продължават да бъдат предмет на дискусии. Знае се, че великите царе Севт и Спарток, живели по нашите земи са секли свои монети много преди гърците и римляните. Това е ставало в монетарниците на Севтополис и Кабиле. Другата изключителна важна сензационна находка от лятото на 2005 г. е разкрита от екип на НИМ, ръководен от проф. Даниела Агре при разкопаване на две от десетте могили край с. Златица – Елховско. Разкрит е също и некропол на царя – жрец на одрисите Керсеблепт, погребан в ІV в. Пр. Погребението е пищно – владетелят е със златен венец, с пълни бойни доспехи, с масивен златен царски пръстен печат и с дарове – сребърни ритони с формата на еленова глава. Находката включва и четири великолепни сребърни фиали и перфектно изработени бронзови и керамични съдове. Коментирайки разконсервирането на некропола, академик Йордан Иванов припомни персонажи от надписи и сюжети, върху великолепните Рогозенски сребърни и златни фиали и чаши, общо 165 на брой брой, изработени от местни дакомизийски майстори, гравирали надписи върху историческите предмети са от времето на Одриското и Сапейските царства . В част от предметите, върху 11 фиали и кана се откриват имената на владетелите Керсеблепт, Котис, Дислояс, а също и името на селището Ергиске.. В същата уникална колекция на Рогозенското съкровище, открито от тракториста Иван Димитров на 43 км. североизточно от Враца през 1985 г. между реките Огоста и Искър е разчетен надписа: “Владетелят Котис направи…”.
  Сапейската династия също е регистрирала уникална история на Балканите. За съжаления от нея са известни доста постни факти. Пръв в аналите Херодот цитира името на племето Сапеи, описвайки ги като участници в похода на легендарния Ксеркс срещу Елада. Евстатий Византийски и Страбон обозначили сапеите като САИ и СИНТИИ. Тук е мястото да споменем, че във времето на македонския цар Персей е царувал Абриполис и още един сапейски владетел, именуван също като одриския цар Котис. Той бил баща на Раскос и Раскупорис и брат на Реметалк І. Някои от Сапейските владетели били съюзници на Рим. Техният авторитет е рагистриран в множество декрети и актове на Рим и Атина от онова време. В Атинския национален музей се пази и мраморна глава с изображение, идентично с изображение върху сечените монети от времето на царете Котис и Раскупорис, последният убит от беския жрец на Дионис –Вологез, ръководил въстанието на бесите срещу Рим 15 – 13 г. пр. Хр. Известно е, че сапейската династия на цар Раскупорис подчинила одрисите и бесите.
  Един друг учен и дипломат – известният френски консул в София от времето на Руско-турската Освободителна война /1877-1878 г/ Луи Леже определя като диахронна тезата за езиковото единство на българския език със Санскрит, поддържана и от някои наши възрожденски учени като Г. С. Раковски. Леже твърдял, че и най-старите запазени български текстове “Остомировите” и “Асемановото евангелия” са били написани първоначално на езика САНСКРИТ, интерпретиращ схващането за древното езиково единство на Мизия, Тракия и Македония.
  Самият факт, че дакомизийци през старокаменната и бронзова епохи били измежду най- великите ваятели, ювелири, философи, жреци и владетели с огромен интелектуален и военен потенциал, извежда този древния етнос много по-напред в история, традиций нрави и поведение. По онова време според акад. Йордан Иванов дакомизийците са притежавали определено по-голям военен потенциал дори от Ахейска Гърция, Рим и Византия. Сапейците, одриси, дакомизийци и други местни племена съставяли мозъка и гръбнака на македонските, римски и византийски легиони, които марширувайки завладявали бавно и последователно земи по време на войните в Пелопонес, Илирия, Египет, Картаген и Палестина, Сирия, Епир и Месопотамия. Тези факти античните гръцки и римски автори умишлено прикриват и ги пропускат. Все пак до нас са достигнали информации от анали, описващи непокорните местни “планински хора” вдигали многократно въстания – сепите – /шепи =шопи/, сапей,които влизали винаги първи във бой и предпочитали смъртта пред робството. Цели 5 века упоритите шопи/сепи/, сапеи и дакомизийците се съпротивлявали на римляните, с което техните бойни качества по достойнство били оценени. С това войнската доблест на дакомизийския и сапейския етноси действително била пример за подражание на десетки велики императори, философи, поети, царе и сенатори от дакомизийски произход, стратези, магистрати, заемали върхови позиции в управлението на древна Македония, Рим и Византия и точно те съставлявали своеобразен мозъчен тръст и гръбнак на македонските, римски и византийски легиони, съставени в основата си от отдряди на местните непокорни дакомизийци, сапи, сепейци. Защото те винаги влизали в бой, предпочитайки смъртта пред робството.
  Уважаваният гръцки историк Панайотис Кенеропулос прави следното заключение: “Римската империя е едно от най-удивителните явления в световната история. Тя станала гръцка държава, където безшумно без всякакъв натиск и съпротива се наложил елинския език, но императорите до момента, в който Симеон пожелал да стане наследник на Канстантин Велики не са били от гръцки произход, с изключение на Маврикий /582-602г./, Ирина Атенейска/797-802г./ и Михайл /811-813/г.
  Акад. Йордан Иванов уточнява, че повече от половината императори на Рим и Византия както и, философи, поети, жреци- царе, велики пълководци, сенатори, учени са от дако-мизийски произход. “Ако бъде направено проучване на генома на монарси, ще се стигне до извода, че устойчивите и добре управляващи и днес владетели в света притежават този местен дакомизийски геном”. Но преди да цитираме техните имена следва да отчетем приноса на същия изследовател при дешифриране етимологията на наименованието “Траки” , залепено тенденциозно от Херодот на дакомизийските местни балкански етноси. Според него етимологията на наименованието “траки” идва от името на Великата Троя. Впоследствие то става етикет за миграциите на десетките племена, тръгнали на север и запад след края на прочутата баталия, описана в стихове от Омир. Името на траките е изведено от някои историци и като драки. Те са описвани в аналите и като дардани, заедно с пеласгите, строителите на Атинския Акропол. /Известно е, че Зевс е Пеласгийски бог, а не гръцки/.
  Троянската война от 1200 г. Пр. Хр. се явява своеобразен разделен контрапункт във времето на древността, с кодирани истини за най-старата българска история. Според Бахши Иман в епоса на Волжките българи “Джагфар Тарихи” също има немалко данни за наименованието на древна Троя, което идва от Улуг Етреч – Велик Етреч – български топоним. Аналите на Тит Ливий описват най-подробно как след падането на Троя, дарданският вожд Еней, син /според легендаа/ на братовчеда на цар Приам – цар Анхиз и богинята Афродита, бил пощаден от елините заради доблестта и храбростта си.Съпровождан от вожда Атенор и част от оцелелите войни на цар Пилемен, загинал в боевете край Троя, хероят Еней тръгва с флота през Сицилия и достига града Лаврентум, когото нарекъл Троя. И както пише Тит Ливий:”повел Еней с флотата си свита от оцелелите троянски първенци, от енетите, понесъл отечествените пенати, взел със себе си баща си и сина си Юл Асканий, който пък станал родоначалник на цяла плеада римски императори и диктатори от рода на Юлийте и Цезарите. Еней воювал с племената Ритули и след немалко перипетии стигнал със съотечествениците си до града на цар Латин – Лациум, където се сгодил за неговата дъщеря Лавиния. Цар Латин паднал посечен на бойното поле във войната с Турн. След смъртта му хероят Еней седнал на трона, оженил се за Лавиния и обединил местните племена със своите троянци. Според историческите анали Енетите, съюзници на Троя, водени от вожда Атенор, които също съпровождали Еней били племе от Пафлагония /от Мала Азия/, заселили земите в областта около днешния град Венеция. Хероят Еней посмъртно бил обожествен, докато синът му Юл Асканий/син на Креуза/, основал в подножието на Албанската планина легендарния град Алба Лонга”. Генеалогията на рода на Юлиите върви пряко чрез Юл Асканий, Силвий, Латин, Алба, Атис, Капис, Капет, Тиберий, Агрипа, Рому, Силвий, Авентий, Прока, Нумитор с дъщеря Рея, Амулей. Юл Асканий бил почитан като родоначалник на римския род на Юлийте и точно н негови потомци били и императорите ЦЕЗАРИ – Гай Юлий Цезар/100-44 г. Пр. Хр/ , осиновеният син на Цезар – Октавиан Август – първи принцепс, управлявал от 27 г. Пр.н.ера т 23.09. – 63 г. до 19.08. през 14 г. пр. Хр. Междувременно след смъртта на сепейския владетел Реметалк, император Октавиан Август разделил земите на Балканите между сина му Котис и брат му Раскупорис. Следващият император Тиберий никак не бил очарован от тези обстоятелства. Тогава Раскупорис устроил нечуван пир и с измама подмамил брат си, оковал го във вериги като впоследствие го убил. В Рим пред Сената, съпругата на владетеля Котис Антония Трифена обвинила последния в братоубийство. Пак във времето на управлението на същия Октавиан Август, известният Агрипа е нарисувал една от най-важните римски стратегически карти на Балканите. Върху нея областта Мизия е била обозначена като провинци,я с привилегии и особена значимост. По тази карта легионите на пълководеца Марк Лициний Крас замарширували марша на завоевателите и воювали с мизите. В чест на една своя победа край Цибрица те преименовали древната Рицария в “Мизия”. Дакомизийците оказвали най-жестоката съпротива при колонизаторския марш на римските легиони както това описва Елий Кат. През 4 в. от н. ера мизийският консул Гней Корнелий Лентул депортирал 50 000 роби от бесите и гетите в Мизия. Тези гети в други анали са като мизи. Така постепенно Мизия се превръща в една от най-важните римски провинции. Българската историография е регистрирала в земите на Мизия строежа на най-прекрасните древни императорски имения фундиите.
  Тацит и други древни автори описвали въстанието на предците на днешните шопи срещу Рим като “Въстание на най-могъщите планински непокорни”.
  Данни за синовете на дакомизийката Антония Трифена илюстрират, че синовете й били тачени и почитани в Римската импария като царе във времето на император Клавдий. Администрацията на Клавдий е запазила титлите и част от правомощията и привилегиите, с които са се ползвали царете на древната сапейската династия. Във времето на император Нерон, потомците на Сапейските владетели не само придобивали римско гражданство,катоТиберий Клавдий Епитайкент и Тиберий Клавдий Реметалк, но и съхранили царските си титли. По време на царуването на император Гай Калигула, същият изпратил за цар на Армения дакомизиеца Полимен, а сина на цар Аматокъл станал архонт на Атина.
  Римски императори от дакомизийски произход, /според акад. Йордан Иванов/ били още Гай Юлий Вер, Максимин Тракиец – син на овчар и наставник на Александър Север, Гал/251-254г./, Диоклетиан /284-305/, Константин Велики /306-337/,роден през 274 г. в Нисос/Ниш/, живял с благородното намерение да премести столицата Рим в Сердика/София/, където се намирала неговата родова резиденция. Мизиецът Флавий Аеций /роден през 390 г.в Дорострум – Силистра/, син на Гауденций, Валерий Корвус Марк, знаменитата Мария Медичи, потомка от царския род на племето меди. Велик римски гладиатор от племетои меди бил Спартак – фаворита на най-известното въстание, вдигнато от робите в Рим. Други известни от онова време гладиатори от дакомизийски произход били Битус, Бакаин, Стунозис, Атик и Келедос.
  ВИЗАНТИЯ. Сестрата на император Теодосий ІІ, императрица Пулхерия се омъжила за сенатора от дакомизийски произход Марциан, роден 391 г. и именуван впоследствие Лъв І. Неговият внук Лъв ІІ също регистрирал императорско управление, въпреки дакомизийските си гени. От дакомизийски произход са били и т. Нар. Велики войнишки императори – Макгакиян/451-457./, Юстин І/518-527./, известен още като Управда, роден в с. Тавличево, Кюстендилско ,от Тиберий/578-582/.Известен пълководец дакомизиец бил и Юстиниановият довереник Велизарий . Императори от дакомизийски произход били Юстиниан І /527 – 565/, Юстиниан ІІ, Тиберий І и Фока, а сестрата на император Теодосий ІІ, Пулхерия е регистрирала брак със сенатора Марциан от Дакия, който впоследствие става император Представители на племето беси били император Лъв І и внукът му Лъв ІІ, син на Зенон и Аркадия. Дакомизиийци са били императорите Виталиан, Коментиол, Йоан Мистикон. Хан Сабин, властвал на българския престол /765-766/ също бил от дакомизийски произход по която причина, вероятно и името му не е било отразено в Именника на българските ханове. Съпругата на хан Омуртаг /814-831/ и майка на синовете му Енравота, Звиница и Маламир също е местна мизийка/ от района на бившия гр. Фердинан. – Михайловград – днешна Монтана, кв. Виница.
  Велик пълководец от 821 г. бил дакомизиецът Тома, ръководил въстание, потушено от хан Омуртаг. А дъщерята на цар Самуил Косара се омъжила за зетския княз Иван Владимир. Синът на цар Иван Владислав Траян оженил дъщеря си Мария за патриция Андроник Дука, брат на византийския император Константин, от която линия е родословието на българския цар Симеон Сакскобурготски. Потомък на вторият син на цар Иван Владислав Алусиян имал двама сина Василий и Самуил, а неговата дъщеря се омъжва за император Роман Диоген. Според византийски историци цар Петър ІІ Делян също бил мизиец както и драчкия цар Тихомир. Константин Бодин – седми син на зетския крал Михаил по майчина линия бил син на внучка на цар Самуил и на дъщерята на цар Самуил Косара. След 1211 г. дъщерята на цар Калоян Мария, кръстена на името на майка си – мизийската принцеса Мария /дъщеря на болярина Алцек от Кравуна/ става велика императрица в Константинопол и съпруга на Анри Фландърски, брат на император Балдуин. Елена – дъщеря на цар Иван Асен ІІ става съпруга на сина на императора на Никея Йоан Дука Ватаци. Още есна негова дъщеря Мария станала съпруга на Мануил Комнин – брат на императора Теодор Комнин. Братовчед на цар Константин Асен Коломан ІІ Асен се оженва за дъщерята на Ростислав Михайлович. Севастократор Калоян, братовчед на цар Константин се оженва за дакомизийската принцеса Десислава – изобразена като Българската Джоконда в знаменитата Боянска църква. Потомък на същия древен ктиторски род от времето на Второто българско царство е самият акад. Йордан Иванов. Друг представител на дакомизийския етнос е цар Мицо Асен. Цар Ивайло /1277-1280/ бил истински мизиец, роден в предпланините на Провадийския балкан. Друг средновековен владетел – цар Иван Асен ІІІ бил син на Мария, дъщерята на цар Иван Асен ІІ, който с цялата царска хазна емигрира във Византия през 1261 и получава владенията край р. Скамандър, в района на антична Троя. Дъщерята на царя – също Мария става кралица на Каталуния. Цар Смилец /1292-1298/ произхожда от знатен дакомизийски род с владения от Сливен до Копсис. От брака си с дъщерята на византийския севастократор Константин, брат на император Михаил VІІІ Палеолог се ражда синът му Йоан Комнин Дука Ангел Врана Палеолог. Цар Чоки /1299 г./ бил син на татарския хан Ногай, който след 1285 г. се оженил за дъщеря на Георги Тертер І. Цар Теодор Светослав, син на Георги Тертер бил син на дакомизийка, а негов наследник станал цар Георги Тертер ІІ. Цар Михаил Шишман, потомък на дакомизийци и кумани бил син на деспот Шишман, управлявал Видинска област. Неговата майка е внучка на цар Иван Асен ІІ, а съпруга му става Анна Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан Милутин. Негов първороден син бил цар Иван Стефан /1330-1331/. Друг далечен потомък от рода на Асеновци бил цар Иван Александър, син на деспот Страцимир и деспина Петрица Кераца, оженил се за дакомизийката Теодора, дъщеря на влашкия владетел Иванко Бесараб от брака с която са синовете му Иван Срацимир и Иван Асен и дъщеря му Кера Тамар. От брака с еврейката Сара /Теодора/ се родили пет деца, включително и престолонаследникът Иван Шишман. Страцимир е коронясан за цар през 1337 г, а негова първа съпруга е дъщерята на сръбския княз Лазар. От този брак се ражда синът им Александър – известният в историята Искандер цар, приел исляма и управлявал огромни територии като васал на турския султан в Мала Азия. Вторият син на цар Иван Шишман – Фуржин Асен, загинал по време на рицарското сражение на крал Владислав Варненчек край Варна през 1444 г. Кера Тамар – сестрата на цар Шишман за да изпълни историческата мисия и да се опита да спаси България станала съпруга на султан Мурад.

  ––––––––––––
  Библиография:
  1. “Въпроси по изучаване езика на животните и проблемите на Космоса”, научна студия от 1975 г. на акад. Йордан Иванов, специално подготвена за АН на ССССР.
  2. “Праистория на древните българи”, акад. Сергей Иванов – издадената от Академия МАБИК през 2005 г.
  3. “Велики римски и византийски владетели” – историческа студия на уважавания гръцки историк Панайотис Кенеропулос
  4. “От основаването на града” – история на древе Рим, регистрирана в 35 исторически съчинения на Тит Ливий, коментиращ събития по създаването и възхода на Римската държава в превод.
  5. Неизвестен латински хронограф от ІV в. пр. Хр. – Ватиканска библиотека.
  6.Съчиненията “Енеида” на Вергилий и “Еподи” на Хорации в превод.
  7. Епос на Волжките българи “Джагфар Тарихи” – първо руско издание.
  8. “Българските ханове и царе – VІІ – ХІV век” – историко – хронологичен справочник, Йордан Андреев, държавно издателство “Д-р Петър Берон”.

  E-mail: [email protected]

• Невинните

  Автор: Даниела Горчева

  „Огромен брой детски смърти – неразследвани и в голямата си частпредотвратими.”

  Това е един от изводите на Български хелзинкски комитет (БХК) след направените проверки на всички домове за деца с умствени увреждания в страната.

  Убити по особено мъчителен начин – от глад, занемаряване, студ, залежаване, лоша хигиена, измръзване, удавяне, изгаряне, задушаване… Това са тези 238 деца в България, убити между 2000 и 2010 година.

  Да, убити, а не умрели от естествена смърт и защото „те толкова си могат”, както цинично обясняваше през 2007 социалната министърка Емилия Масларова.

  И само може да гадаем какво е било преди 2000 или пък преди 1989 година, когато никой не се занимаваше с този проблем. Когато даже го нямаше така омразния Български хелзинкски комитет, обвиняван от полуграмотни патриотари и от корумпирани политици в национално предателство.

  Пробългарската позиция на президента Първанов и съсоциалистите му

  патриотът президент и съветникът му

  Помните ли какво каза по повод филма на ББС за децата от Могилино българският президент Георги Първанов, този ненадминат патриот, на когото „Държавна сигурност” дала хероичното прозвище Гоце?

  Каза че филмът на ББС бил „част от антибългарска кампания”.

  Ако следваме логиката на президента, излиза, че щом един филм, който протестира срещу бавното и мъчително убиване на деца в България, е част от „антибългарска кампания”, то „пробългарската” позиция е: оставете ни да си убиваме децата в България, това си е „наша работа”.

  А помните ли какво каза тогавашният министър-председател и лидер на БСП Сергей Станишев? Той пък заяви, че филмът на ББС за изоставените деца в дома в село Могилино бил „крайно тенденциозен“ и че „изкривявал действителността за полаганите грижи“.

  Ето я в цифри „действителността за полаганите грижи“  – всяка година около 25 деца умират в тези т.нар. „домове’!

  Но това далеч не е всичко. 

  Защото по-натам четем в изследването на БХК, че в много от т.нар. „домове” „се практикува незаконна физическа имобилизация на деца – връзване на крайниците или фиксиране към легла, инвалидни колички и други предмети; поставяне на усмирителни ризи, с цел контрол. Има поне 17 документирани случая на физическа имобилизация. На 90 деца е прилагана„химическа имобилизация“ с тежки и увреждащи невролептични медикаменти.”

  БХК уточнява, че „физическата имобилизация е разрушително насилие за психиката, a химическата – и за тялото.”

  Човек чете ужасен и се пита за „домове” ли става дума или… за концлагери за изоставени деца? Деца, лишени не само от родителска ласка и човешко отношение, но и от основните им, естествени човешки права, от правото им на образование, на здравеопазване, деца бити, малтретирани и убивани бавно и мъчително от глад, от студ и от занемаряване?

  Никой не си бил направил труда да уведоми главния прокурор Борис Велчев

  От статия на вестник „Стандарт”, публикувана на 20 септември научаваме, че тези домове се наблюдавали от 18 прокуратури в страната. Според главния прокурор Борис Велчев била създадена мрежа от хора, които са не само компетентни, но и мотивирани тези случаи да не се повтарят. По думите му в направените проверки по домовете има „непонятни“ неща. Той посочил, че при 80 на сто от случаите на детска смърт в домовете, никой не си е направил труда да уведоми МВР или прокуратурата, за да бъде извършена проверка.

  На читателя не му става много ясно как хем тези домове се наблюдават от 18 (при това забележете: компетентни и мотивирани!) български прокурори, хем прокуратурата нищичко не била знаела, понеже никой не си направил труда да я уведоми.

  Горкият главен прокурор на Република България! Не чул, не видял, не разбрал.

  По всяка вероятност през последните 3- 4 години не е чел вестници, не е слушал радио, не е гледал телевизия, пък и едва ли му е останало време да се запознае със задълженията си на главен прокурор, а най-вероятно и Конституцията не е чел.

  Иначе няма как да си обясним оправданието, че представете си, никой не бил уведомил прокуратурата, която впрочем има задължението и да се САМОСЕЗИРА, включително след разследващи публикации в медиите.

  А ако не по-рано, то поне през 2007 година и глухите чуха, и слепите видяха какво се върши по т.нар. „домове за деца” в България след филма на Кейт Блюет „Изоставените деца на България”, излъчен по ББС, у нас и по десетки национални телевизии в Европа. Ето за сведение на нечетящия ни главен прокурор и на цялото му прокурорско войнство от 1600 прокурора, един непълен списък с част от медийния отзвук в България.

  Случаят бе разглеждан и в Европейския парламент. Но Борис Велчев, иначе честичко сновящ по онова време по линията София – Брюксел, придружавайки като предан оръженосец вечерящия с „оперативно интересни лица” тогавашен вътрешен министър Румен Петков, за да убеждава европейската комисия в борбата с корупцията у нас, не бил чул и не бил разбрал.

  снимка: Красимир Юскелиев, в. Дневник

  Едва сега се плеснал по челото българският главен прокурор, едва сега разбрал за фрапиращите случаи като тези от „дома за деца” в Добричко, където за последните 10 години 56 деца са умрели от глад, студ и ужасяващи условия.

  Срамът и почудата

  „Срам ни е и ни учудва, че в 21 век деца умират от глад”, казал обвинител № 1 ни уверява в. „Стандарт”.

  Безспорно е, че това е срамно и позорно.

  Спорно е, че Борис Велчев го е срам. Защото ако го беше срам, досега да си е подал оставката.

  Неизвестно е също от чие име говори главният прокурор, употребявайки първо лице, множествено число. Ако визира управляващите вчера и днес и твърди, че всички те се срамуват, главният прокурор просто заблуждава обществеността у нас.

  Защото не става дума за срам, а за безсрамие.

  Да припомним, че преди 3 години, когато филмът на Кейт Блюет стана достояние на българското общество, най-големият смут на българския президент, беше че филмът не бил „направен с любов към България” !

  Интересно как нашият президент си представя любовта към България в подобен филм? Като целофанена лъжа за действителността в тези „домове’?

  Колективно или индивидуално достойнство?

  Всъщност, нищо ново под слънцето. Когато в една държава системно се потъпкват правата на човека и индивидуалното достойнство на гражданите, тогава започва да бъде размахван номерът с „антибългарската кампания” и…. „националното достойнство”.

  С други думи, не е важно, че седемгодишната Лора тежи едва седем килограма, че ръката на Филип е с дебелината на палеца на социалната министърка Масларова, че малката Седа е вързана за крака на леглото (вж. статията „Домът, който убива” на Яна Бюрер Тавание, в. „Капитал”, 2005), не е важно че дечица в невръстна възраст скимтят от болка и бавно и мъчително гаснат „под грижите” на българската държава.

  Важно е за това да не се говори, защото не е патриотично и ще пострада „националното ни достойнство”.

  Само че ако изобщо има такова нещо като колективно достойнство, то не е в размахване на лозунги от рода на: „моята страна е най-красивата страна на света”, а хората от моето племе са най-умните и най-добрите хора на планетата Земя, че даже и във Вселената. Това не е патриотизъм, а глупост и демагогия.

  Ако си патриот и обичаш страната си, ще искаш хората в нея да живеят добре.

  А това означава да бъдат зачитани правата им и индивидуалното им достойнство! Това означава, че не може в твоята страна да бъдат убивани деца и то безнаказано, а главният прокурор да вдига рамене и да казва: ама никой не ни е уведомил.

  А интересно за какво получава заплатата си господин Велчев? Дали за да защитава обществения интерес или за да прави мили очи на управляващите?

  Невинни и решителни

  И същевременно, винаги когато до обществото стигнат нелицеприятни факти, Борис Велчев бърза да прави недопустими публични изявления още преди разследването да е приключило. Така постъпи и в този случай, когато побърза да успокои нечии гузни съвести, че виновници за детската смъртност ще бъдат търсени само сред персонала по домовете.

  Очевидно всички останали по върховете на правителствения Олимп са невинни.

  И докато такива като Славка Кукова и Яна Бюрер Тавание от БХК от години се мъчат да заинтересуват незаинтересованите ни институции от съдбата на децата в тези домове и на психично болните възрастни в т.нар. „затворени институции”, Борис Велчев – главен прокурор на републиката е твърде зает да се потупва приятелски по раменете със съответния  премиер и вътрешен министър, които са на власт в момента и да уверява обществото в общата им решителност срещу „наглите” и „престъпниците”.

  снимка БГНЕС

  A когато представителите на съдебна и изпълнителна власт у нас се потупват взаимно по раменцата, логично е прокуратурата да нехае за потъпкването на конституцията у нас и за неспазването на международните конвенции, които България е подписала. Включително и за драстичното неспазване на Конвенцията за правата на детето.

  Питам се сега дали тези български ежедневници, които толкова обичат да палят общественото мнение у нас със заглавия от сорта „Вземат ни баташкото клане” или „България уби дете” ще публикуват изследването на БХК, ще изпратят журналисти с кураж да задават неудобни въпроси на управляващите и на главния прокурор и дали ще напишат с големи букви на челната си страница: „В България се убиват деца по особено мъчителен начин.”

  Сега поне имат всички основания за подобно заглавие.

  PS Вместо това тези иначе храбри наши медии са публикували новината под угоднически заглавия, твърдящи че прокуратурата „нищела“ смъртните случаи на децата. Голямо „нищене“ е паднало, вижда се. Истината е, че прокуратурата не е предприела нищо в продължение на години и нищичко нямаше да предприеме, ако не беше разследването на Български хелзинкски комитет.

  Източник: http://dilmana.web-log.nl

• ЕурАктив: Милошевич все още жив в БЮРМ

  Тези които мислят, че сподвижниците на покойния Слободан Милошевич в бивша
  Югославия са на политическото бунище, дълбоко се лъжат! Такива хора днеска
  не само че не са изхвърлени от днешната политика, а в голяма степен
  продължават да управляват пост-югославското геополитическо пространство,
  пише Лазар Младенов, председател на Българския културен клуб – Скопие.

  Следващото мнение е написано специално за ЕурАктив от Лазар Младенов,
  председател на Българския културен клуб – Скопие.

  „Осъждането на Радован Караджич и залавянето на Радко Младич може да
  създаде илюзия за справедливо възмездие, успокоявайки временно нечии
  съвести, но съвсем не решава истинския проблем – хора като тях са
  навсякъде из бивша Югославия.

  Същите структури, които организираха клането в Сребреница, и днес все още
  дърпат конците и забавят интегрирането на Западните Балкани в Европейския
  съюз за да запазят своето политическо и бизнес влияние.

  Добра илюстрация на това е ситуацията в Бившата Югославска Република
  Македония (БЮРМ), където в продължение на над 20 години управниците държат
  населението заложник на един безкраен и безсмислен спор за името с Гърция.

  При рекордна безработица от 37%, гражданите на БЮРМ, подобно на бившите
  източногерманци навремето, масово „гласуван с краката си”, придобивайки
  българско гражданство и преселвайки се в България и ЕС. Както наскоро
  отбеляза и френският вестник „Фигаро”, ¾ от населението на БЮРМ (или
  около 1.4 милиони граждани) имат български произход и говорят на език,
  който по същество е български диалект.

  Репресиите и смехотворните исторически фалшификации от ерата на комунизма
  не могат да повече да се прилагат така безцеремонно в бившата
  юго-република, което отваря пътя на спонтанен процес на „ребългаризация”.
  Създават се неправителствени организации на гражданското общество,
  фокусиращи върху българските корени и културно-историческо наследство на
  малката държава.

  Днешните лидери на БЮРМ, преминали през школата на Милошевич, никак не
  харесват тази тенденция. За сплашване на хората, властите затварят и
  репресират български граждански активисти.

  Такава е съдбата на инженер Мирослав Ризински, македонски и български
  гражданин, един от основателите и ръководителите на гражданското сдружение
  „Български културен клуб – Скопие” (БККС), работещо за демокрация,
  европейска интеграция и развитие на добросъседски отношения на Балканите.

  Заради обществената си дейност, Мирослав става трън в очите на враговете
  на демокрацията в БЮРМ, които нееднократно го подлагат на лични атаки и
  тормоз (включително физическо малтретиране по време на мирна
  церемония-панахида).

  През 2007г. службите за сигурност на БЮРМ обвиняват Ризински в корупция и
  се опитват да го завербуват, напълно в стил „а-ла-Милошевич”, за да стане
  техен агент и да шпионира свои приятели и колеги. След отказа му да им
  сътрудничи, Мирослав е незабавно осъден на лишаване от свобода в
  непрозрачен и силно политизиран съдебен процес. Понастоящем този
  европейски гражданин излежава 3-годишната си ефективна присъда в скопски
  затвор. Властите в Скопие вече дълго време тенденциозно блокират неговия
  трансфер в Република България. Остават още 14 месеца до края на присъдата.

  Аналогично, миналата година една млада майка-българка, Спаска Митрова,
  беше хвърлена за 3 месеца зад решетките на скопски затвор под смехотворния
  предтекст, че не осигурила на бившия си съпруг свиждане с детето им в дома
  на родителите си. Понастоящем невръстното дете е насилствено отнето от
  майката след поредица от крайно противоречиви съдебни решения, които не
  биха могли да бъдат взети в никой нормален европейски съд.

  Неотдавна, държавния департмент на САЩ, ЕС и ОССЕ (Организация за
  сигурност и сътрудничество в Европа) изразиха тревога за политизацията на
  съдебната система в БЮРМ, нарушаването на човешките права и нетърпимостта
  към граждани с различна етническа принадлежност.

  Още повече, посланикът на ЕС в БЮРМ оцени състоянието на затворите в
  страната като ужасяващо (сравнявайки ги с бежанските кампове в Латинска
  Америка и затворите в Южна Африка във времето отпреди Нелсън Мандела).

  Очевидно, духовете на Тито и Милошевич все още витаят в тази страна, а
  политическите им сподвижници ползват корумпираната съдебна система за да
  се оттърват от неудобните противници.

  Напълно игнорирайки критериите от Копенхаген, хората обучени в стил а-ла
  Милошевич блокират европейското бъдеще на Западните Балкани и работят за
  реинтеграцията им в една нова анти-европейска юго-империя. Обаче, сега
  времената са други и такива носталгични мечти не могат да се осъществят.

  Въпреки това, много човешки съдби биват разбити, защото тези наследници на
  Милошевич, в отчаяни опити да запазат техните позиции и разкош, са
  способни само за производство на безработни, емигранти и невинни
  затворници.

  Дали съдбите на много хора като Мирослав Ризински ще бъдат необратимо
  увредени? Дали универсалните права и свободи, прокламирани от eвропейските
  институции и високопоставените служители в Брюксел, имат някаква стойност?

  Време е да се отговори на този въпрос сега, когато един обикновен
  беззащитен европеец е в беда и има нужда от тяхната реална помощ.”

  ––––––-
  Б.Р. Оригиналният текст на английски – линк.

• ДЕЗИНФОРМАЦИЯТА НЕ СТАВА ЗА ЯДЕНЕ

  Божидар Чеков е бивш боксьор, бил е шампион на България. Живее повече от 40 години във Франция. Публикува книги с автобиографична тематика, статии, свързани с икономическия и политическия живот на България. Темата „Какво мислят за нас французите” присъства в почти всички негови статии и добре, че е така. Кой по-точно може да каже това.

  Източник: sportenblog.com

  –––––––––––––––––

  Първата партида български цигани бяха посрещнати като шампиони на летище София. Всички медии бяха на линия, само цветя нямаше. Видимо изненадани, мургавите франкофони отговаряха непринудено и добросъвестно на нетърпеливите журналисти. Не, никой във Франция не ги беше насилвал, те не носеха следи от белезници и страната на Волтер и Юго ги беше впечатлила със своята подреденост и уважение към хората. Нашите сънародници явно бяха тръгнали към Париж без да познават закона за три месечното пребиваване. Някои от тях бяха намерили работа, но на черно. Французите им обяснили, че така не може и с това работата се приключваше. Да, но не и за медиите. Поради лисата на събития и гръмки заглавия, продажбите на вестници през септември беше замряла застрашително. Аферата със циганите, поне за малко спасяваше положението. Някои журналисти се нахвърлиха върху нея като гладни котки на прясна риба. Франция, най-гостоприемната европейска страна, погазвала човешките права. Тя нарушавала законите за свободно движение на европейските граждани. Свидетели сме били на „най-масовата официална депортация в Европа след Втората световна война!” С невероятна лекота се направиха паралели с нацизма и концентрационните лагери. И кой стоù зад тези обвинения моля – представители на българските медии в Париж по време на тоталитарната система. Навремето те уверяваха французите, че в България, благодарение на 9-то септемврийското въстание, работниците и селяните са взели властта. Факта, че огромна част от българското население беше закрепостено към родните места, не влизаше тогава в полезрението им.  Същите тези хора днес дават уроци на Франция по демокрация и се вживяват като защитници на правото на циганите да вдигат катуни където пожелаят.

  Напливът към Франция на хора от цял свят се засилва от година на година. Туристи, стажанти или студенти, голяма част от тях предпочитат да не се връщат в страните от които са дошли. Днес 15 милиона френски граждани са от чужд произход. Други близо 400 хиляди са „висящи”, без документи. Оказа се, че не всички чужденци се адаптират към живота на страната. Най-големият проблем са второто поколение емигранти. Докато родителите им са признателни на Франция, техните деца съзнават, че са различни от „кореняците” французи. Раздвоени между френската култура и тази на страните от които са дошли родителите им, те се сгрупират на етническа основа. По този начин „младите” се самоизолират и донякъде изключват от пазара на труда. Организирани в банди, децата на емигрантите все по-често атакуват банки, аптеки и банкомати. Престрелките между полицаи и бандити от различни етнически групи започнаха да взимат жертви и да предизвикват безредици. За да успокои напрежението и спечели общественото мнение, Саркози предприе няколко радикални действия. Най-смелото от тях е отнемане на френското гражданство на всеки натурализиран французин, засечен в стрелба срещу полицаи. Репатриране (и не депортиране както пише българския печат ) е имало винаги. Всяка година френските данъкоплатци заплащат по 25 хиляди билета на нежелани туристи за да се върнат в страните от които са дошли. Миналата година от тях се възползуваха около 400 български граждани без никакъв медиен шум. Настоящия скандал избухна само след 50 завръщания, защото френският президент сам реши да им даде по-значителна гласност. Дали по този начин той иска да отклони вниманието от „аферата Бетанкур”, да спечели симпатиите на крайната десница или да уреди някакви сметки с Европейските институции бъдещето само ще покаже. Неговите действия дадоха възможност на политическите му противници както вътре в страната, така и в Брюксел да изсипят куп упреци и обвинения върху Франция. Саркози отвърна, че няма да остави никой да обижда страната му и покани всички, които го критикуват, да приютят по няколко цигански семейства. Еврокомисарката Вивиян Рединг се извини официално за произнесените от нея обвинения за проявена етническа дискриминация, но не покани никакъв български циганин в родния си Люксембург. Саркози може да бъде критикуван за начина по който постъпи, но по отношение на общоевропейските закони, той е абсолютно прав. Туристическият период не може да продължи повече от три месеца. След него, всеки, който няма доходи, се връща от там от където е дошъл.

  Ако професор Александър Чирков реши да се установи в Париж, той ще бъде посрещнат с цветя от френските си колеги. В Сорбоната следват български младежи от цигански произход. Те са стипендианти и не срещат никакви проблеми. Стотина мургави български сираци вече имат френски родители. Десетки други са в процес на осиновяване. Поради това журналистите и политиците, които упрекват френските управляващи в етническа дискриминация или не познават Франция, или преднамерено дезинформират. Истина е също, че все повече французи са убедени, че страната им не може да поеме сама цялата световна мизерия. От там и позицията на управляващите: ”Това са ваши граждани, вие получавате пари от Европа, създайте им условия за живот в България.” Това поведение не е елегантно, нито естетично. То е наложително. Всеки да си гледа бедняците, защото баницата не може да се дроби до безкрай.

  Скандалът, който Саркози предизвика беше неизбежен. Той се дължи първо на българските представители натоварени с преговорите за евроинтеграция, които премълчаха факта, че значителна част от българското население живее в бедствено положение. Западните наблюдатели от своя страна се подлъгаха с мисълта, че с десетина фондации и една фиктивна етническа партия положението ще се оправи. В това отношение решението на френският президент е може би съдбоносно. Никой повече не може да каже, че цигански проблем няма. В българското общество има бомба със закъснител, чието тиктакане се чу до Париж. Циганите са десет процента от българската нация и те са единствената етнос с положителен прираст. От тяхната интеграция в българското общество, зависи бъдещето на българската държава. В последствие, погледът на европейците към България неизбежно се променя. За всички е ясно, че с репатрирането на циганите от различните европейски страни, проблемът не приключва, а започва. Ясно е също, че България не може да се справи сама. Помощ от вън със сигурност ще дойде. Но начинът на нейното използване би трябвало да се различава от всичко което се правеше до сега. Първата необходимост е строгото прилагане на закона за еднакви права и еднакви задължения. Няма да е лесно, не само защото циганите са неграмотни. Според някои хора в България, интеграцията е невъзможна, защото според тях циганите са мързеливи, крадливи и невменяеми. Този начин на мислене е истинска пречка. От друга страна се знае, че част от кметовете и депутатите са избрани благодарение на петолевки и пакети със захар и ориз. За да бъдат преизбрани, способни ли са този вид политици да работят искрено за ограмотяването на техните избиратели? За щастие в България все още има добронамерени учители, свещеници, журналисти и общественици, които съзнават, че интеграцията може и трябва да се подобри. За да успеят тези хора се нуждаят от средства и от държавна поддръжка. България няма френските пари. Но само с пари – интеграция не става. Франция например е богата, но тя не разполага със цигани- хирурзи и цигани музиканти. Друго българско богатство са отличните спортисти от цигански произход.

  

  Къде са днес Ивайло Маринов, Серафим Тодоров, Александър Христов и Борислав Абаджиев ? Всички тези момчета са неколкократни европейски, световни и олимпийски шампиони. Те прославиха България по целия Свят. Колко труд, постоянство, дисциплина, саможертва и талант са необходими, за да изкачи един спортист на най-високото стъпало? Шампионите съчетават най-добрите човешки качества. Вместо да бъдат интегрирани в образованието, спортните федерации или държавни институции, тези положителни примери след като „закачат ръкавиците” биват просто забравени. За да се променят нещата, в процеса на приобщаване на циганското малцинство е задължително участието на малкия, но съществуващ цигански елит.

  Какъвто и успех да бъде реализиран в тази насока, винаги ще има журналисти и политици, които ще се правят на интересни критикувайки Франция. От сега виждам бъдещия медиен скандал: „А бе, вие ни връщате циганите, а ни взимате лекарите и медицинските сестри”- ще се развикат те. Дали ще бъде Саркози, или някой друг, отговорът ще бъде неизменно същия  като днес:  „Оправете си държавата! Създайте условия за живот и работа на хората в България и те няма да бягат! Ние ще помагаме.”

  Париж 21 септември 2010 г.

  Божидар Чеков

• Посланикът на САЩ бе гост на БТПП

  Среща на Председателя на БТПП г-н Цветан Симеонов и Н.Пр.г-н Джеймс Уорлик, Посланик на САЩ
  

  Състоянието и перспективите за разширяване на българо-американските икономически и търговски отношения и важният за бизнеса въпрос за преодоляване на отрицателните резултати от световната икономическа и финансова криза, бяха разисквани от председателя на БТПП Цветан Симеонов и Н.Пр.г-н Джеймс Уорлик, Посланик на САЩ в Р.България, който гостува за първи път в БТПП.
  Г-н Симеонов изтъкна необходимостта от привличане на повече американски инвестиции на българския пазар, особено във високите технологии, популяризиране на възможностите за правене на бизнес в България чрез засилена рекламна кампания, повишаване на компетентността и практическите умения на заетите, модернизиране на инфраструктурата и др. с цел повишаване на конкурентоспособността на българските фирми.
  Г-н Уорлик потвърди своята увереност в продължаването на съществуващото традиционно добро партньорско сътрудничество между БТПП и Посолството на САЩ в София с цел информиране на бизнеса за организиране на делегации в двете страни, посещение на съвместни панаири и търговски изложения, постоянен обмен на икономическа и бизнес информация.
  Поставен бе акцент за активизиране на дейността на смесения Българо-американски търговски и икономически съвет (БАТИС) и подготовката за посещение на делегация, организирана от Палатата през м.октомври в Кливланд и Чикаго, САЩ.
  Г-н Симеонов и председателят на Арбитражния съд при БТПП д-р Силви Чернев представиха на посланик Уорлик и неговите съветници работата и новите моменти в дейността на съда. Демонстрирана беше новата електронна система за работа по делата в Арбитражния съд, която дава възможност за дистанционен достъп до материалите по делата на оторизираните лица : страни и вещи лица и което ще позволи за още по-бързото решаване на делата.

  Пресслужба БТПП
  

  

• <<
• 1
...
• 361
• 362
• 363
• 364
• 365
• 366
• 367
• 368
• 369
• 370
• 371
...
• 415
• >>