Всички авторски страници

Авторски

• „Стъпки в пясъка“ – филм за емиграцията, преживяна през една невъзможна любов

  Днес е българската премиера на новия филм на Ивайло Христов „Стъпки в пясъка“ – довечера в Конгресния център във Варна, в рамките на фестивала „Любовта е лудост“.

  Живеем в следреволюционно време – винаги след революцията има един подем, но що се отнася до изкуството – то е такова, какъвто е животът, казва Ивайло Христов в интервю на Искра Ангелова специално за Vesti.bg.

  „В период на начално натрупване на капитали не можем да очакваме сложни, интересни, задълбочени въпроси да вълнуват хората. Зрителят предпочита по-простите, по-елементарните неща“, сподели още известният актьор, режисьор, преподавател в НАТФИЗ.

  „Бюджетът за култура навсякъде по света е над 1%, той е число. А тук е 0.48%.Никой не може да ме убеди, че орязването на този бюджет ще помогне на държавата – той е смешно малък…

  Реформа? То няма политическа воля, визия, закон, а тръгват да правят реформа. Визирам всички правителства досега. Никога не е имало политическа воля за това“, казва още той.

  –––––-

  – Филмът ти „Стъпки в пясъка“ е по истински случай, по истинска история. Кой, кога и къде ти я разказа?

  – Когато отидох за втори път в Америка. Първия път само гледах, въртях глава, цъках с език, а втория вече бях минал по повечето места и тогава някак си я „чух“, Америка. Чух страшно много истории. Една от тях беше на Слави, който ми я разказа в Чикаго. Ама така я разказа, сякаш не се беше случила с него, а с някой друг.

  Гръбнакът на филма е неговата история, макар и да има и други малки истории, които са се случили и на други хора, и на мен. Филмът разказва част от живота на Слави.

  – Как изглежда той? Опиши ми го.

  – Беше на около четирийсет и няколко години. Тази година има юбилей и ще си дойде в България, може би дори за премиерата.

  Беше едно момче, което снимаше с една камера по време на нашето посещение, вървеше с нас. После ни направи по един диск с музика – „My Sweet Home, Chicago“, дискът завършваше с кадър, в който той и жена му Капка ни махат за довиждане. Много хубаво филмче, много готино заснето, от него лъхаше приятелско чувство.

  – В Чикаго има много българи, нали?

  – Много. Имаше около 100 хил. и казват, че бавно и постъпателно измествали италианците. (смее се)

  – В края на филма Слави се връща при любимата си и я моли да се омъжи за него. Какво се е случило наистина и къде са те сега?

  – Неговата история е такава: той като отива, звънва на къщата на Капка. Срещу него се засилва едно зло куче. И изведнъж спира до него, и започва да го гледа в очите. Излиза Капка и се учудва – кучето никога не е реагирало така на непознати. И Слави ми каза: „Ето сега можеш да видиш и кучето, и Капка“.

  – Каза ми, че най-важният ти зрител е той. Гледал ли го е и каква беше неговата реакция?

  – Слава Богу, хареса му филмът. Аз наистина се притеснявах какво точно ще каже. Някак си се поставях на негово място – не знам как бих реагирал, ако някой друг разкаже живота ми. Той ми се обади по телефона и ми каза, че много харесал филма – много човешки филм, поплакал си и разбрал много неща за себе си.

  След това изречение камък ми падна от сърцето!

  – Част от снимките са правени в Америка – как ти се видя там? Къде снимахте? Къде намери този великолепен индианец? Като Дон Хуан е!

  – С кастинг. Google Earth – с тази вездесъща програма обикалях много из Америка. Бъги, операторът, който снима там, ми предложи други локации в Уайоминг, и ми изпрати снимки. Но мениджърът по локациите ми предложи да снимаме в Юта и аз започнах да обикалям с Google Earth.

  И дори тази къща, която е снимана в епизода с индианеца, тя ми я изпрати на снимка и много я харесах. Като я видях наживо, направо ахнах – на снимката не си личеше какво крие тази къща и това място. Съжалявам, че не можах да покажа повече във филма… заради ритъма, заради историята.

  Но може да се направи цял филм за това място. Това е едно изоставено селище с едни малки барачки… Сякаш си в огромно депо за изоставени рейсове и трамваи, където живее само един човек с две кучета.

  И сякаш нарочно точно покрай него минава влака, за да покаже, че животът не спира дотам. Веднага се сещаш за Стайнбек. Но това е съвсем друга история.

  Индианецът го намерих с кастинг. Той ми каза, че имал много общо с киното, защото в някаква филмова продукция бил шофьор на Клинт Истууд (смях). Бил е във Виетнам, като войник. Кастингът беше много смешен, защото аз стоях и пушех пред хотела, а всичките ги караше една и съща индианка, не обръщаше глава нито на ляво, нито на дясно. Спира пикапът, слиза един индианец, тя тръгва. Свършваме – идва пикапът, кара друг индианец, и така. Без „Добър ден“!

  – „Стъпки в пясъка“ беше в състезателната програма на фестивала в Москва. Как беше приет там?

  – Аз присъствах на две от прожекциите. Първата беше с журналисти – 5-600 човека имаше в залата. За разлика от българските, журналистите бяха изключително подготвени. И се състоя един много интересен разговор.

  На втората залата беше пълна – това беше първата прожекция с хора, исках да видя къде реагират, на какво… Като го хванаха Велко от началото на филма и просто го „понесоха“, стана им много любим герой. Беше приет много добре филмът.

  – Много български семейства ще се припознаят в тази история – твърди се, че два милиона българи не живеят в България. Понякога струва ли ти се, че и ти е трябвало да постъпиш по този начин – да избягаш, вместо да се опитваш да променяш нещата тук?

  – Помня, че точно бях отишъл във Военния театър и отидохме на фестивал в Квебек, и естествено отидохме на Ниагарския водопад. Там има един голям мост, към Америка. Може би половин час стоях на тоя мост и сигурно мозъкът ми е работел на сто, веднага си представих какво ще стане с майка ми, с баща ми, със сестра ми.

  И не преминах моста към другия, западния свят.

  В такива тежки моменти, когато си казваш, че няма нищо да се промени в тая държава… в такива моменти аз лично се сещам веднага за този мост. И понякога си казвам, че може би трябваше да премина по него. Понякога пък си казвам – не ми е било писано.

  – Кое не се случи през тези двайсет години, че сега се чувстваме малко уморени, обезнадеждени и унили? И защо?

  – Не мога да говоря за всички области, но мога за това, което се случва в областта, в която аз работя и познавам. В нея нещата стават все по-опростени и все по-еднозначни.

  Живеем в след-революционно време – винаги след революцията има един подем, но що се отнася до изкуството – то е такова, какъвто е животът.

  В период на начално натрупване на капитали не можем да очакваме сложни, интересни, задълбочени въпроси да вълнуват хората. Зрителят предпочита по-простите, по-елементарните неща. Не е достигнал още до положение, в което да го занимават сложните материи.

  В днешно време не можеш да си зададеш въпроса „Кой съм аз?“, а си задаваш въпроса „Какво ще ям днес?“ Не говоря само за чалгата, това би било много лесно. Говоря и за сериозното изкуство.

  В днешно време е много по-лесно да намериш формата и да не се занимаваш със съдържанието. Ето така се случва в театъра например. В литературата, която се пише в България, в киното ни…

  – Забелязал ли си, че българското кино, а и българският роман през последните 20 години рядко третират тази тема – темата за любовта. Сякаш се срамуваме да говорим за нея и някак между другото я вмъкваме. Много български филми, посветени на прехода, се занимават изключително с разочарованието и безнадеждността – населени са от проститутки, от мутри, от престъпници. Защо изкуството ни сякаш се занимава с „грозното“? Както и медиите ни? Защо ни влече толкова?

  – Това е проблем на хората, които правят изкуство. Без да искат или съзнателно те се опитват да откликнат на вкуса на публиката. Не се сещам за някаква театрална постановка или филм, които да са „арт“. Занимават се с това, което хората искат да видят.

  Убеден съм, че в следващите 3-5 години ще се появят качествени неща, няма начин. Вече има натрупвания, има изчерпване. Сега е криза, но съм сигурен, че ще се появят качествени работи – като съдържание.

  – Ето ти си разказал социализма, униженията и принудите му през една любовна история. Няма излишен патос, няма и дидактичност. Историята е разказана мъжки и е адски вълнуваща. Ние не можем да забравим миналото си, но поне можем да се опитаме да го осмислим, нали така?

  – Точно така. Това за мен беше наистина важно. Защото в цялата тази работа, в тази история у мен остана това – как една истинска любов няма как да се случи. Но не заради друго, ами заради живота, който са живяли.

  Ето, казах си, по този начин, през любовта между двама души, може да се разкаже за времето, в което живяхме. Това е начин, който напълно отговаря на мен самия, на натюрела ми, на начина ми на мислене, аз съм свидетел на много такива случаи. А заедно с това какво по-силно нещо от това?

  Любовта да се противопостави на комунизма.

  – Много странно е, че хората продължават да изпитват носталгия. По социализма. По уреденото си, спокойничко съществуване, когато друг правеше изборите вместо тях, а от тях се изискваше само да си мълчат… Не мислиш ли?

  – Аз ги разбирам тия хора. Не ги обвинявам, разбирам ги. Сигурно в началото не са били такива. Той (социализмът) приспиваше всичко в човека. Оперирани са. Не мога да искам от тях 20 години по-късно някакви коренни промени.

  Сигурно трябва да минат 40 години, за да се случат наистина нещата. И съм убеден в това, защото децата нямат никакво отношение към онова, което ние сме живяли. Те няма да имат носталгия. Ще стъпят на чисто. Ето ти един виц, който разказваше едно малко момиченце, и той започва така: „Имало едно време един Тодор Живков…“

  – Разочароващо е, това се случи във всички посттоталитарни държави, нали?

  – Но това е малко! Няма как човек да се промени за толкова кратко време. Разочароващо е, наистина е разочароващо. Ти виж – във властта са все хора, които, така или иначе, в предишните години са имали много общо с комунистическата власт – продължават да са такива кадрите. Лично моята надежда е в 14-15 годишните.

  Тези, които са били честни, са честни и днес. Така както Моисей е водел… Тези времена на революции са много странни, много особени – независимо дали е извършена с оръжие или по мирен начин, революцията размества пластовете и докато се успокоят – винаги има такива трусове. Просто трябва да дойдат нови поколения, неомърсени от миналото.

  – Ти имаш клас във ВИТИЗ. Какви са децата? Прагматици ли са?

  – Не, точно обратното. Аз бях много изненадан – чудех се как ще се справят със задачата да направят драматургична разработка върху литературен материал – и бях много изненадан от разказите, текстовете и авторите, които те предложиха. Много добър материал. Проявиха вкус, което за мен е много добър знак.

  Имахме и една такава среща, за която едно от момичетата беше написало писмо „Да се научим не само да бъдем актьори, но и хора.“ Това ми даде знак, че са много свестни.

  Много е важно за човека, който се занимава с изкуство, преди всичко да бъде човек. И сега и те започват да живеят различно – така, както и аз едно време пътувах на стоп по морето и живеехме на палатки, залагахме някой касетофон, за да отидем на море. Но сме живели друг живот – извън станцията, извън „първото, второто и третото“ в стола, извън конвенцията. Тези сега започват да живеят така. Хора, които търсят духовното. За мен е изключително приятно да го открия.

  Ето, лятото отиват – един в Лондон, друг в Америка – едното момиче да учи, друг да прави уличен театър. По наше време това беше немислимо. А сега това е възможно. Трети отидоха да работят, за да си платят семестъра. Но ти знаеш много добре – човек като се срещне с други хора, друг ред, друга уредба на държавата – става по-богат.

  – Освен това хората на изкуството са ценени и уважавани по света, а тук… тук някак си не са, не мислиш ли?

  – Това е в следствие на прехода. Наистина, съжалявам, но хората от политическата класа са доста прости.

  Не казвам необразовани, сигурно всеки в своята си област е добър специалист. Но за разлика от хората, които са строили Нова България, и са мислели, че читалища, библиотеки и театри трябва да има, сега това не се случва.

  Слава Богу, това е само местно явление и не е характерно за света. Ето – румънци, чехи, поляци, македонци и сърби какви пари влагат в културата си. Просто архитектите на прехода тук не са мислели за хората. Явно по-важното е било да се изгради, да се създаде „висшата“ класа.

  – И защо сме такова изключение?

  – Според мен тези, които са начертали плана – как да се съхранят парите на партията – са ги раздали на хора, които не се интересуват дали тази нация, този народ ще бъде душевно богат или не. Прочутите куфарчета не са дадени на правилните хора…

  – А защо в Русия не е станало така?

  – Там богатите хора могат да ти рецитират денонощно и Пушкин, и Лермонтов, и Есенин. Просто ме съсипаха. Изключително начетени, културни хора. С отношение към литературата, към изкуствата. Макар да работят други неща. Но познават собствената си литература и я познават добре. Това е страна с много сериозни и дълбоки културни традиции. И това не е рядкост, там всяка една спирка на метрото е кръстена я на Достоевски, я на Чехов. Тук да си видяла такова нещо? Там е въпрос на чест да помагаш на театъра, правят се фондове. А тук? Той е способен да пръсне 2000 лева на вечер, но никога няма да ги даде нито за театър, нито за кино. Ще продаде майка си и баща си, за да иде до Северния полюс и да убие бяла мечка. Затова казвам, че сме прост народ. Като казвам „прост народ“, искам да кажа, че няма потребност, вътрешна потребност да се отиде на кино, да се гледа театър, да се прочете книга.

  Българската висша класа е от физкултурници.

  Но това рано или късно ще се промени. Надявам се техните деца или внуци… да са различни.

  – Какво очакваш ще се случи с киното ни, след като бюджетът му е съкратен на половина и как според теб ще продължи да се развива и финансира то? През последните две години очевидно има подем. Много наши филми бяха забелязани по света…Какво ще стане сега?

  – Това е убийствено за киното. За съжаление аз имам възможността да общувам и да познавам млади, току-що завършили режисьори от ВИТИЗ, които с дебютните си филмчета и с дипломните си работи се заявиха като едно много сериозно поколение, спечелиха много сериозни награди по международни фестивали.

  И това, че тези изключително любопитни хора не могат да заявят себе си, да се докажат – това е убийствено. Това е до държавата – каква е тая държава, която е гласувала закон за финансиране на киното и сама не спазва законите си?

  – Напоследък чувам, че това били луксозни занимания… Че когато няма хляб – изкуството е ненужно…

  – Това е изключително примитивно мислене. Примерите са много – и с Германия, и с Япония. По света няма такава практика – свидетели сме на бума и на иранското кино. Какво са за един държавен бюджет 16 милиона, за да има някакво кино-произовдство?

  Кой е тоя, който ще ме убеди, че 16 милиона са тежест за държавата?!

  При положение, че отсечката от Ямбол до Нова Загора на магистралата струва 111.6 милиона? Кой ще ме убеди, че 16 милиона са страшна тежест? Дрън-дрън.

  – Сега пишеш нов сценарий. Как започва новата ти история?

  – Не знам още как ще започне. Просто идея. Ще видим.

  –––––––––

  Историята, разказана във филма, е по действителен случай, а главният герой е наш емигрант в Америка – Слави (Иван Бърнев), който се връща в България, за да потърси изгубената си любов.

  В ролята на любимата му е актрисата от Младежкия театър Яна Титова. Васил Михайлов играе бащата, а Пламена Гетова – майката на героя. Асен Блатечки и Деян Донков са негови приятели.

  Във филма участват още чернокожият американец Франклин Смит, Башар Рахал, Валентин Танев, Карла Рахал и Ненчо Илчев. Музиката е на Петя Диманова, а костюмите – на Мира Каланова. Художник е Владо Шишков, а оператор – Емил Христов. Продуценти са „Про филм“ и „Ню Бояна филм,“ със съдействието на НФЦ.

  Ивайло Христов е режисьор и сценарист.

  Гледах „Стъпки в пясъка“ на неофициална прожекция в с. Варвара. Филмът е изключително вълнуващ и затрогващ. Заснет в традициите на най-доброто европейско кино, разказът моментално поглъща и приобщава всичките си зрители.

  В малката зала в едно хотелче в с. Варвара цари пълна тишина и се чуват хлипания.

  Всеки от първите зрители на филма, всеки от нас, се е докоснал до такава история, ако не я е изживял и лично. Трима са настоящи емигранти; други сме отишли до Щатите, учили сме и сме работили там, а после сме се върнали; трети са си мечтали да отидат и са схващали бягството като единствения смел и достоен път към свободата.

  Сюжетът е завладяващ и интересен, разказан е умело и честно, а актьорите играят великолепно.

  Неусетно зрителят отпътува в миналото, усещането за достоверност и автентична епоха го кара да забрави, че е на кино. Всеки епизод е като малка новела, още една „стъпка“, която прави героят, извървявайки своя път „До Чикаго и назад“, в търсене на себе си.

  Фин и нарочно непретенциозен, филмът е заснет майсторски, без формални изхвърляния или позьорски сцени, без умозрителни литературни съждения или нереалистични паузи, така характерни за киното ни през последните десетилетия.

  Историята е „наша“ история, героите са като нас, можем да се имперсонифицираме и да я съпреживеем – по Аристотел. В края на филма разбираме, че единственият смисъл на човешкия живот не е в успеха, парите, приятелствата, приключенията, не е дори и в свободата. А в любовта. Всички плачем.

  Филмът на Ивайло Христов разказва социализма с неговите принуди, абсурди, издевателства и нелепици през невъзможната любовна история на Слави.

  През целия си живот главният герой не може и не успява да бъде с любимата си, поради абсурдите на режима.

  С рязък, сух и безжалостен хумор, мъдра осъзнатост и спокойствие, без излишен патос или дидактизъм филмът описва съдбата на 1/4 от българите, които не отанаха тук, а тръгнаха да търсят ред, спокойствие, справедливост и достойно заплащане по света.

  И се оказаха самотни и още по-несвободни, оказаха се жертва на времето си. Като дърво без корен, емигрантът-невъзвръщенец в „Стъпки в пясъка“ се скита из страната на неограничените възможности, без да може да се върне.

  И по този начин се превръща в „героя на нашето време“ – българинът, който бяга зад граница по времето на режима, за да потърси най-основните си и естествени човешки права, да живее достоен и подреден живот, да не бъде преследван, клеветен, репресиран и измъчван.

  Героят обаче парадоксално, не е „героичен“ – той е един обикновен човек, който се опитва да изживее живота си почтено. Най-вълнуващият момент във филма е сцената, в която Слави гледа по американската телевизия падането на Берлинската стена и крещи, че вече е свободен.

  Филмът „Стъпки в пясъка“ разплаква, разсмива, вълнува и те кара да се замислиш. За онова, което ни се случи; за изборите, които сме направили; за възможностите, които сме пропуснали; за рисковете, които сме поели и за смисъла от живеенето в такава странна, бурна и объркана епоха. На ръба между репресиращия режим и напълно новата, необятна и неразбираема свобода. Непременно трябва да се гледа.

• Българи протестират срещу антибългарския тормоз в Македония

  Апелът е до всички наши институции и е заради Мирослав Ризински, който беше злобно малтретиран и пострада сериозно заради българско самосъзнание и значимата си родолюбива дейност. Скопие подлага на неприкрит политически тормоз наши сънародници.

  Граждани и представители на неправителствени организации у нас и по света отправиха по този повод следната протестна декларация:

  ДО:
  ГЕОРГИ ПЪРВАНОВ
  ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
  БОЙКО БОРИСОВ
  ПРЕДСЕДАТЕЛ НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ
  ЦЕЦКА ЦАЧЕВА
  ПРЕДСЕДАТЕЛ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
  НИКОЛАЙ МЛАДЕНОВ
  МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

  КОПИЕ:
  Председатели на парламентарни групи
  Народни представители
  Членове на Европейския парламент
  Държавна агенция за българите в чужбина
  Посолство на Република България в Скопие

  ОТНОСНО: Държавна защита на родолюбеца Мирослав Ризински, арогантно репресиран в Република Македония

  Уважаеми господа,

  Решително протестираме за драстично нарушените човешки права на българския гражданин г-н Мирослав Ризински от страна на македонските институции. Г-н Ризински е един от ръководителите на Българския културен клуб – Скопие (БККС), работещ усилено за съхранение на бъл-гарското културно-историческо наследство и популяризиране на българ-ската култура в Република Македония. За активната си народополезна дейност г-н Ризински беше неотдавна удостоен с български oрден по повод 100-годишнината на Илинденско-Преображенското въстание, както и с юбилейна старопрестолна грамота по повод 100-годишнината от независимостта на българската държава.

  Тормозът над г-н Ризински от македонските власти е един от най-емблематичните случаи на нарушени човешките права и унижено достойнство на българите в Република Македония. Мирослав Ризински беше злобно малтретиран и сериозно пострада когато през януари 2007 г. умело направлявани хулигани нападнаха с тояги и камъни участниците в панихида за Мара Бунева. Поради българското самосъзнание и значимата родолюбива дейност на г-н Ризински, още през септември същата година му е организирана крайно злонамерена полицейска постановка, след което е осъден на лишаване от свобода в резултат на недоказано обвинение, несправедлив и крайно непрозрачен съдебен процес с мно-гобройни процедурни нарушения, полицейски произвол, двойни стандарти, демонстративна пристрастност, политически натиск и очевиден конфликт на интереси от страна на представители на македонските институции. Фрапантен е фактът, че след директна политическа намеса и подмяна на неудобни съдии, лично съпругата на македонския министър на правосъдието осъжда г-н Ризински на втора инстанция.

  В продължение на 6 месеца македонското Министерство на правосъдието тенденциозно протака трансфера на г-н Ризински в Република България, поради което той вече изтърпя ефективно над половината от тригодишната си присъда. Така македонските институции арогантно нарушават Конвенцията за трансфер на осъдени лица на Съвета на Европа, въпреки че като страна по Конвенцията имат международно-правен ангажимент за стриктното й спазване. Абсурдните доводи за протакане, бездушието, злонамереността и антихуманното отношение от страна на властите в Скопие минава всякакви граници на търпение.

  Многочислените аналогични случаи са категорично доказателство за целенасочената репресивна политика срещу гражданите на Република Македония с българско самосъзнание и гражданство. Скрити зад пре-текста за “независима” съдебна система, македонските власти не демон-стрират никакво желание да зачитат човешките права на българите в страната, нито показват добронамереност към Република България. Скопие подлага на неприкрит политически тормоз наши сънародници, които трябва да бъдат ефикасно защитени от българската държава също с политически методи и средства.

  Съгласно Конституцията, всеки български гражданин, където и да се намира, е под закрилата на Република България и не може с лека ръка да бъде предаден на друга държава за наказателно преследване. Вън-шната политика на Република България цели да осигури благоденствие и основните права и свободи на българските граждани както в България, така и по света. Нашите граждани имат право на ефикасна държавна защита срещу посегателство върху тяхната чест, достойнство и добро име.

  Ето защо Ви призоваваме да предприемете решителни дей-ствия и категорични стъпки за да се осигури необходимата дър-жавна и дипломатическа защита на г-н Ризински. За защита на бълга-рите, които са преследвани заради техните убеждения и лежат невинни по скопските затвори, несъмнено бихте имали подкрепата на цялата родолюбива българска общественост.

  ПОДПИСАЛИ:

  Инициативен комитет „Справедливост за Мирослав Ризински”
  Независима гражданска инициатива „Братя българи, ние сме со вас”
  ПЛАМЕН ПАВЛОВ
  Историк, председател на Държавната агенция за българите в чужбина (1998-2002 г.)
  АЛЕКСАНДЪР ГРЕБЕНАРОВ
  Българска академия на науките, Македонски научен институт
  ЛЮБОМИР ИВАНОВ
  Българска академия на науките, председател на Атлантическия клуб в България
  ИВАН НИКОЛОВ
  Директор на списание „България-Македония”
  БОЙКО ВАСИЛЕВ
  Журналист в БНТ, водещ на „Панорама”
  ЕВГЕНИЙ ЕКОВ
  Журналист, посланик на България в Молдова (2001-2005 г.)
  РАЙНА МАНДЖУКОВА
  Журналист, председател на Държавната агенция за българите в чужбина (2009-2010 г.)
  ТАНЯ МАНГАЛАКОВА
  Журналист, експерт по Балканите
  БЛАГОЙ КЛИМОВ
  Доктор по политология, експерт в Европейския парламент (2008-2009 г.)
  ЛАБРО КОРОЛОВ
  Председател на МПО „Македония – Швейцария на Балканите”, Торонто, Канада
  МАРИЯ РАДКОВА
  Архитект
  ДАНИЕЛ ПАНЧЕВ
  Председател на Асоциацията за изследване и развитие на гражданското общество
  ТАСЯ ТАСОВА
  Представител на българската общност в Сидни, Австралия
  ИЛИЯ БАЗЛЯНКОВ
  Технически директор, REGIA.BG
  РОСЕН ДИМОВ
  Специалист по европейско и международно право, експерт в Европейската комисия (2008-2010 г.), член на Международния секретариат на Световната антикорупционна мрежа при Световната банка
  ВЛАДИМИР КАЛОЯНОВ
  Историк, писател
  ПЕТЪР СТАМАТОВ
  Редактор на интернет портал www.eurochicago.com, Чикаго, САЩ
  ГЕОРГИ СТАМЕНОВ
  Художник, председател на културно-просветно дружество „Огнище” за връзки с българите в Албания и Косово

• Светослав Овчаров: НЯКОИ ОЩЕ СЕ ОГЛЕЖДАТ В ОГЛЕДАЛОТО НА ТАТО

  Oт Мариана Първанова (www.monitor.bg)

  – Г-н Овчаров, подготвяте документален филм за Тодор Живков, който сте озаглавили „Човека и народа”. Какво типично българско има у Живков?

   – По време на социализма имаше виц: „Влиза учителката в час и казва: „Деца, новият лозунг е: ”Всичко в името на човека, всичко за благото на човека!” А Иванчо вдигнал ръка и казал: ”Аз, другарко, знам и кой е човекът!” Всички знаеха „кой е човекът”. Той самият често се определяше като „първия човек в държавата”.  Ако за една част от интелигенцията поведението на Живков бе повод за подигравка и срам, то за повечето хора от народа той си остана „бай Тошо”. Един човек от нас, който се запъва на сложно-съставните думи, когото можеш да срещнеш на улицата, да го видиш да бере трънки в планината или сред публиката на събор надпяване. Подсъзнателно в негово лице народът усещаше един успял свой представител, който от прост селянин бе станал пръв държавен ръководител. Истински „селф мейд мен” по български.  На каква цена той е постигнал своето „първенство” – за това хората предпочитаха да мълчат. Убийствата през 1944 г., измамите и насилието през 1946 г., участието в съдебното убийство на Трайчо Костов, предателствата и подмолните действия на довчерашни другари, всичко това се приемаше „по подразбиране”. Ето, това е устойчив национален модел на поведение. Спомнете си, че Захарий Стоянов разказва в „Записките…” за един калфа, който обрал майстора си, докато оня бил на смъртно легло. След това се ползвал с огромно уважение сред абаджийския еснаф. Давали го за пример как се „става човек”. Та, такива ми ти работи за човека и народа…

   

  – Какви качества го изстрелват на върха на държавната и партийната пирамида? И какво го задържа толкова дълго начело на властта? 

  – Докато четях протоколи, спомени и речи от времето на комунизма, се опитвах да сравнявам личните качества на авторите им. Това не е лесно най-малко по две причини. Първата е, че истинските мисли на хората от комунистическата върхушка са скрити зад планини идеологически клишета. Работата с официозни текстове от това време е като в открит рудник: изкарваш камион руда, но добиваш шепа метал. Втората  е, че това говорене е метатекстуално, иначе казано: четенето между редовете е доста по-важно от онова, което е в самия текст.  Сещам се за разказаното на моя колега Киран Коларов, който в края на 80-те засне игрален филм за Живков. Първият гледал филма и казал: „Мене малко трябва да ме съкратиш!” Инструкциите, които получил на другия ден Киран от отговорните лица за културата, които присъствали на прожекцията, били че… „трябва да съкрати образа на Добри Джуров!” Иди проумей този свят…

   

  Сравнявайки качествата на хората, ръководили държавата в продължение на десетилетия, установявам, че Живков с нищо не е бил по-различен от тях. Самият той казва по време на перестройката: „Нас Сталин ни е учил на комунизъм!” Уви, всички са ходили на това училище, при този учител.  Цялата социалистическа история на България е историята на битката за лична власт. Безскрупулна, безпощадна, задкулисна, ежедневна борба. Участниците в този „политически кеч” са еднакво жестоки, еднакво необразовани, лишени от друга вяра освен от вярата си в СССР. Живков притежава в най-чист вид онова, което Алеко Константинов нарича животна енергия – природна интелигентност, работохолизъм, великолепна памет, но и приспособимост, способност за оцеляване, душа, лишена от съмнения и съвест. Затова побеждава в тази битка. Той мимикрира заедно със съветските ръководители. Погледнете снимките и ще видите, че дрехите му са точно копие на костюмите на съветските вождове. На мястото на полувоенната шапка идва каскетът, след това панамена шапка, после бомбе… (между другото има снимки на Тодор Живков и във фрак!) , но нравът му си остава същият.

   

  – С кои легенди се сблъскахте, когато събирахте материали за филма?

   

  – На един от първите митинги след 10 ноември 1989 г. се появи човек, който на върлина бе закачил портрета на Тодор Живков, обърнат с главата надолу. В този ритуален жест на поругаване могат да се открият белези на прастарото желание за отмъщение на роба над падналия господар, което се събужда при всеки обществен катаклизъм. (Спомнете си, че италианските партизани обесиха Мусолини с главата надолу).   

   

  Отиваше си една епоха, която някои изследователи наричат ерата Живков.

   

  Някои набързо побързаха да я зачеркнат. Като представители на незряло гражданско общество ние се опитахме да обвиним за изкривения си образ от времето на социализма огледалото, в което се оглеждаме. Това огледало е Тодор Живков. Ама не си признаваме. Сещам се, че след 10 ноември под трофеите на Живков в Ловно-рибарския съюз махнаха името му и написаха: „Неизвестен стрелец”. Бре, той бил много добър, този стрелец! Някакъв Робин Худ, видите ли, гърмял из Воден и Мазалат, отстрелял няколко световни рекорда и ги подарил на държавата….

   

  Не Живков създава легендите за себе си, а хората край него.

   

  – Промени ли се вашето отношение към Живков  от времето на социализма, в бурните следдесетоноемврийски години и сега, когато подготвяте филм за него? 

  – По времето на социализма съществуваше „кухненска демокрация”. Седяхме в нечия кухня, слушахме новините по Би Би Си и псувахме комунизма. Но той (комунизмът) ни се струваше вечен. Също като Живков, който го олицетворяваше. Спомням си много добре вечерта на 10 ноември 1989 г., когато разбрахме, че Живков е паднал. Карах към къщи и като се разминавахме с останалите автомобили, си присветвахме, все едно сме видели катаджия. Имаше общо приповдигнато настроение. Един приятел се женеше няколко дни след 10 ноември. Ние призовавахме в семейството им да има: „Де-мо-кра-ци-я!” (скандирайки). Тъстът му обаче пребледня и каза: „Отиде ми пенсийката!” Социални и психологически мотиви разменяха местата си.

   

  Това няма скоро да се промени. Поне още едно поколение.

   

  – Защо казвате, че с този филм комунистите ще ви обявят за фашага, а антикомунистите – за  сталинист? 

  – Защото нашето общество е свикнало да разсъждава с прости категории.  Защото:  “Ако не мислиш като мен, значи не си прав!” Всеки опит да се предложи по-сложно обяснение се игнорира.  Съмнението, което трябва да бъде основен инструмент на изследването, се приема за слабост.

   

  – Много българи с умиление си спомнят за Татово време. На какво се дължи това – на игра с паметта, която ни кара да си спомняме само най-доброто? Или носталгията по евтиния ток, ниските цени и сигурността? 

  – Работата е малко като с казармата. Всички си спомнят майтапите на ротния старшина, а не неговата простотия. А всъщност простотията е била основното му качество. И майтапите му са били просташки. Мнозина си спомнят казармата основно поради това, че там не е било необходимо да мислят. Времето на социализма ни лишаваше от необходимостта да вземаме собствени решения. Не можеш да живееш, където искаш, не можеш да караш колата, която искаш, да ядеш, каквото искаш… Както имаше един лаф: „Всичко е забранено, а което не е забранено, е задължително!” Всички живеехме в това полусоциалистическо, полуфеодално общество, в което някой друг вземаше решенията. Изведнъж прескочихме в друг обществен строй и в различна система на мислене. Едно време все даваха за пример Монголия, дето прескочила от феодализма в социализма. Все ги жалех монголците за този скок. Днес българинът, подобно на монголеца, стои насред индивидуалистичната пустиня и не знае по кой път да поеме.

   

  – Вие сте автор и на документален филм за Стефан Стамболов, цар Фердинанд, Константин Стоилов. По какво си прилича и се различава българският държавник от края на ХIХ в. и втората половина на ХХ в.? 

  – Няма общи качества.  Всеки човек във властта трябва да бъде съден отделно. Стамболов и Стоилов са антиподи. Единият е недоучил семинарист, другият е доктор по право. Единият е хъш, другият – чорбаджийска издънка. Обединява ги желанието за служене на България. Съдбата изтласква на политическия връх в средата на ХХ в. хора, готови да служат на първо място не на България, а на СССР. Както самият Живков е казвал:  “Дори аз да обявя, че ще водим самостоятелна политика, ще ме изслушат и ще кажат: „Бре, този човек не е с всичкия си!” И ще ме пенсионират по болест и старческа непригодност!” Един вид – който го е назначил, той ще го пенсионира! Поне си го е казал искрено.

   

  – А началото на ХХI в.?

   

  – За съжаление тези в началото на ХХI в. са наследници на онези от втората половина  на ХХ в. Не на онези от края на ХIХ в. Основната им черта е цинизмът. Не че някога политиката е била територия на морала. А, сещам се нещо, по което си прилича политическият живот в България от края на ХIХ в. и началото на ХХI в. – присъствието на Кобурга на политическата сцена. Също както при идването на Фердинанд политическият живот се изкриви. Все едно някой постави магнит под компаса на страната.

   

  – Как се е променил народът ни?

   

  – Съществува „Оптимистична теория за българския народ” на Иван Хаджийски. Всеки, който я прочете, може да стане песимист. Ще повярвам в бъдещето на нашия народ, когато го видя да се смее на себе си. На себе си, а не на другите. Самоиронията е единственото, което може да спаси народ, склонен към хленчене, какъвто сме ние.

   

  – Какво могат да заемат днешните държавници от Тодор Живков?

   

  – Дълголетието. Но не в политиката.

  .

  Визитка

  Роден е през 1957 г. в Провадия 

  Завършва филмова и телевизионна режисура във ВИТИЗ през 1982 г. 

  Сценарист и режисьор на повече от 25 филма, сред които документалните „Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят“, „Коста Паница – черти из живота и времето му“ и „Фердинанд Български“ 

  Игралните му филми са „Юдино желязо“, „Лист отбрулен“,  „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ и „Зад кадър” 

  Преподавател в НАТФИЗ

• B Созопол започват Празниците на изкуствата “Аполония”

  За най-интересните събития от програмата на 26 издание, което ще продължи в Созопол до 5 септември, разказва в „Артефир” арт директорът на „Аполония” Маргарита Димитрова:
  “Подготовката тече много отдавна, но в последните десетина дни вече и в Созопол се работи много активно. От информацията до този момент знам, че града е пълен и няма нито едно свободно легло. Хората наистина с изключителен интерес посещават града, за да видят новите археологически разкрития. Това ще е много полезно за самия град, а и за всички малки селища наоколо. Откритието се оказа много примамливо и много любопитно.
  Колкото до “Аполония”, тя се променя с новите си млади участници. Явно изкуството продължава да предизвика емоции и интерес. За мен нещата се случват и те са безкрайно интересни, някои са непознати за публиката. Тези перманентни срещи с различни хора, концерти, програми, с нови книги и най-разнообразни изложби, това е успех за всеки един фестивал. Всеки фестивал гради името си с хората, които са там. Ще дам пример. Името е на Теодосий Спасов, който тази година за съжаление няма да бъде. Христо Йоцов е много отдавна в нашия фестивал. Много са имената. Театър “Българска армия” присъства от самото начало. Младежкият театър също. Малък градски театър „Зад канала” е тук от самото си създаване. Театър 199 също.
  Това са все участници и в тазгодишния ни фестивал. Традицията, която имаме в нашия фестивал, се гради именно по този начин. Едно много високо качество на състави и личности, които остават в историята. Тази година за първи път ще присъства Ваня Данаилова, една изключително успешна цигуларки във Виена. В момента тя води оркестъра на Виенската филхармония. Ще спомена и друго име, което ни изненадва всяка година – Васил Петров. Той присъства от много години в нашия фестивал, но всеки път е с различна програма и различни колеги. Неговото заглавие на концерта тази година е “Over Аnd Over”. Ще гостува и световно известният бас Орлин Анастасов, който няма да чуем с оперни арии, а ще пее с Васил. Те двамата ще пеят евъргрийни и смятам, че ще бъде една изключително приятна изненада.
  Знаете ли и друго? Ние много пъти сме откривали с фолклор, а тази година присъства съставът “Филип Кутев” при нас в Созопол, така че фолклор винаги има и то в много хубави форми. И мисля, че това е много важно. Между другото, тази година откриването ни е с едни музиканти, които също са гостували през годините при нас. Става дума за Елица и Стунджи, но те ще ни изненадат в един малко по-различен състав. Ще свирят със световният пианист и композитор Марио Григоров, който е безкрайно известен в целия свят, но официално за българската публика ще бъде представен на нашия фестивал “Аполония”. В откриването е включен и Веселин Веселинов – Еко. На 28 август откриването ще бъде отново едно предизвикателство.”

  BNR

  Програмата:
  http://www.apollonia.bg/bg/programme

• Неправителствена организация съди МВР заради личните документи

  Неправителствената организация „Справедливост“ ще внесе граждански колективен иск срещу МВР заради проблема с издаването на новите документи за самоличност, съобщи председателят на сдружението Иван Груйкин, цитиран от Дневник.

  От сдружението настояват Софийският градски съд да признае, че за периода 1 април до 26 август МВР е нарушило сроковете за издаване на лични документи и нормалната организация и ред за издаването им.

  Също така в иска се посочва, че министерството трябва да заплати сумата от 1000 лв., което е частично обезщетение от общата претенция в размер на 50 млн. лв. за нанесени неимуществени щети на подалите заявления за издаване на лични документи.

  Към иска могат да се присъединят всички граждани, навършили 14 години и подали заявления за издаване на документи за самоличност. Ако жалбата бъде уважена и след присъединяване на още хора, размерът на иска ще бъде увеличен, уточни Груйкин.

  Гражданското сдружение настоява в искането си съдът да задължи МВР да гарантира организация на работата си, с която да се предотврати създалият се „хаос“ около издаването на документите.

  Груйкин обясни, че една от причините да се подаде този иск е фактът, че нито министър-председателят Бойко Борисов, нито министърът на вътрешните работи Цветан Цветанов са поели отговорност за случилото се.

  Според Груйкин оправдания чрез фактори извън системата на МВР като фирмата-изпълнител „Сименс“ не са коректни, тъй като от министерството е трябвало да направи съответните гаранции при сключване на договора.

  http://kafene.net/

• Волен Сидеров може да е бил „зависим от народната милиция“

  Лидерът на партия „Атака“ и ротационен председател на парламентарната комисия за контрол на ДАНС Волен Сидеров преди промените през 1989 г. „е бил зависим от народната милиция“.

  Такова съмнение изрази в петък бившият шеф на контраразузнаването и ексдепутат Атанас Атанасов от ДСБ, цитиран от Медиапул.

  Подозрението си Атанасов обясни с това, че преди демократичните промени срещу Сидеров се е водило разследване за изнудване.

  През 1984 г. следствието е приключило с обвинително постановление и препоръка материалите да се предадат на прокуратурата за започване на съдебно дело.

  Атанасов показа копие от заключението на следователя, но каза, че няма данни подобно дело да е влизало в съда. Атанасов добави, че преди промените, лицата, които бъдат освободени от наказателна отговорност, са натоварвани с други отговорности – например сътрудничество за народната милиция,

  Председателят на столичната организация на ДСБ добави, че ще поиска от министър Цветан Цветанов да се направи справка по случая.

  Атанасов смята, че при това положение Волен Сидеров не трябва да оглавява комисията за контрол на ДАНС да има достъп до класифицирана информация с гриф „строго секретно“.

  Засега няма реакция нито от министър Цветанов, нито от Волен Сидеров, който е най-лоялният съюзник на ГЕРБ в парламента.

  http://kafene.net

• Кой е „гражданинът“ с плаката?

  Медийната реакция с отсяването на същественото в едно събитие е като в живота: от умението да оцениш ситуацията зависи успеха ти.

  Спомням си как репотрерът от БНТ Иво Никодимов дойде с микрофон възмутен при мен на 14 януари 2009 г. на площада пред Парламента да ме пита със заклеймяващ ( мен?!) тон, дали одобрявам действията на протестиращите. А те току що бяха пребити от полицията, която млати наред вместо да отдели и арестува провокаторите сред тях.

  Аз му бях на фокус и мен реши да атакува, макар да нямах нищо общо нито с провокаторите, нито с побойниците, а по-скоро се опитвах да отърва боя като се бях хванал за уличен стълб (видях се по-късно в тази „поза“ в кадър на МВР, показан тъкмо по БНТ), за да не ме повлече бягащата тълпа и да не получа същите безразборни удари в гръб, както мнозина други.

  Сега от разстояние наблюдавам отново следната сцена (доста различна, но в този аспект-подобна). Американският посланик Джеймс Уорлик отишъл в Царево, присъствал на откриването на мост, но един „гражданин“ (както вкупом безименно го определят медиите) нарушил идилията; издигнал кротко лозунг с лика на Ленин и надпис на (правилен!) руски, който иронизира събитито с призив посланика да бъде върнат и да се върне „вожда“. Изписал и агентурния псевдоним на кмета на Царево Петко Арнаудов и го свързал с „Гоце“.

  Това е преразказано в доста медии. Не претендирам за изчерпателност, не разполам с лична служба за мониторинг, но никъде не видях някой да се е поинтересувал кой е „гражданинът“ и за какво се бори. Ако някой колега се беше поинтересувал, щеше да разбере, че самотникът е доста известен. Не само с това , че беше независим кандидат на парламентарните избори миналата година. И не само и не толкова, че е автор на редица (наистина) граждански инициативи, но и активен журналист на свободна практика.

  Това е българинът Атанас Чобанов от Париж, където работи като специалист по компютърна лингвистика. Освен всичко друго, той е първият, който разгласи в края на 2008 г. историята с бракониерския „подвиг“ на президента Първанов в Узбекистан и е публикувал много допълнителни статии по въпроса (не случайно му давам основната дума по тази тема в книгата си „Президент на РъБъ“).

  Гражданинът Чобанов обаче в случая би трябвало да е интересен с нещо друго, също характерно за една от неговите дългогодишни битки. Той се бори да обърне внимание върху (да се изразя меко) нарушенията на точно този кмет на Царево. В резултат кметът Петко Арнаудов се беше опитал дори да го притиска с прокуратурата с контраобвинения за нарушения в имота му в градчето.

  Ако уважаемите репортери се бяха поинтерсували да поговорят с отведения от полицията протестиращ гражданин Чобанов, щяха да научат интересни неща от него. А заедно с тях – и аудиторията им. Вместо това някои присъствали дори не са схванали подигравката от плаката и заблуждават читателите си, че въпросният „гражданин“ си искал…вожда.

  Да се смеем ли или да плачем над нищетата на българските средства за „информация“ (извинявам се на колегите, попадащи несправедливо в кюпа , но такова е преобладаващото положение)?

  Ясно ми е, че протестите на някакви самотници у нас не са много „атрактивни“ за медиите – гладната стачка на самотния ядрен физик Георги Котев в Брюксел беше успешно задушена (засега) по същата схема. Само че кога на медиите ще стане ясно, че някои от тях могат също да се превърнат в самотници по отношение на публиката си?

  ИВО ИНДЖЕВ
  http://ivo.bg

• Койте милее за живота си, да не закача ТИМ!
   

   

  В България журналистите живеят твърде опасно. Захванеш ли се да пишеш срещу олигарсите, може да си изпатиш, пише Юрген Рот. Особено, ако решиш да пишеш срещу варненската групировка ТИМ, четем в новата книга на Рот.
   
  Тази година на германския книжен пазар излезе книгата на германския разследващ журналист Юрген Рот „Гангстерска икономика“. Предлагаме Ви шеста част от свързаните с България пасажи:

  През октомври 2009 г. към главната редакторка на един от независмите интернет-портали в България, занимавали се критично с варненската групировка ТИМ, бяха отправени заплахи, напомня Юрген Рот.

  От една страна се чуваше заканата: „Ще ви отрежем главите!“, от друга предложението: „Ако престанете да се занимавате с темата, ще получите голямо финансово обезщетение.“

  Да се захванеш с „тъмните сили“…
  
  Антон Луков, главен редактор на всекидневника „Черноморие“ и собственик на онлайн-изданието „Днес“ бе нападнат брутално през 2003 година, четем още в книгата на Рот.

  По този повод тогава вестник „Капитал“ писа, че един от мотивите за нападението са статии на Луков, публикувани в неговото издание. Журналистът е писал например, че много варненци обвиняват кмета на морската столица във връзки с организираната престъпност, публикувал е и материали за връзките между политици и мафиоти.

  Антон Луков е набит мъж, и всъщност човек не би могъл да си помисли, че можеш да се справиш лесно с него, пише Рот. „Счупиха ми китките, избиха ми зъбите. Зъбите – сигурно, за да мълча, а ръцете – най-вероятно, за да спра да пиша“, казва Луков.

  Той самият предполага, че зад нападението се крие групировката ТИМ. Полицията обаче не е водила разследване по случая, казва Луков.

  По повод обвиненията на Луков Иво Каменов, един от шефовете на ТИМ, казва пред германския разследващ журналист следното: „Той е бивш борец и е добре сложен. Такъв мъж не можеш да го натрошиш с бой. Той самият се гордее, че е бил съученик на Георги Милев, който беше застрелян.“

  Във Варна никой няма да отрече, че Луков е странна птица, но и никой не би премълчал, че е бил пребит. И все пак в България той не е първият журналист, който е бил заплашван и нападнат, тъй като се е захванал с „тъмните сили“. Други журналисти дори са заплащали с живота си, пише Юрген Рот.

  В началото на септември 2007 година една журналистка от Варна решила да пише за групировката ТИМ. Когато научил за това, нейният шеф взел да си скубе косите и спрял публикацията.

  Опасност дебне отвсякъде…
  
  Германският разследващ журналист дава и още един пример за реакциите на варненската групировка по повод медийния интерес към нея. Една журналистка от Шумен, която решила да се разрови из потайностите на ТИМ, също имала неприятни преживявания.

  „В редакцията ни дойдоха адвокати. Юридически погледнато моето разследване не нарушаваше ничии права. Те просто дадоха солидна сума пари на главния редактор, за да спре публикуването на материала ми. Твърдо убедена съм, че шефовете на ТИМ са забранили тази публикация“, казва тя пред Юрген Рот.

  В статията на журналистката от Шумен е ставало въпрос за неин колега, който също е разследвал дейността на варненската групировка. Той бил заплашен със смърт, четем в книгата „Гангстерска икономика“.
  

   

  Източник: Дойче Веле 

• Кой запали Партийния дом – отговорът на Малина Петрова

  167-минутният филм „Приключено по давност“ вече пети месец продължава да не е желан в ефира на нито една българска телевизия Vesti.bg http://www.vesti.bg/ Документалният филм „Приключено по давност“ показва как е зачената българската мафия. „Оттук трябва да започнем да разплитаме чорапа. 20 години се чудим защо ни управляват бандити. Ами защото са в комбина с бандитите! Вижда се във филма“, заявява режисьорката Малина Петрова. 167-минутният филм, който вече пети месец продължава да не е желан в ефира на нито една българска телевизия (за първи път е показан в Дома на киното през април т.г.), доказва участието в палежа на някогашния Партиен дом на дебеловратите момчета с бухалките – палеж, изпипан и манипулиран, пише в. „Труд“, който публикува интервю с авторката. Малина Петрова обяснява: „По време на разследванията и снимките имах нееднократни свидетелства, че някои от участниците веднага след това се оказват със скъпи магазини и имоти в центъра на София. Карат скъпи коли. Как става това?! Готова съм да дам материалите на всеки, който има интерес към темата. Нека направи свое разследване…“ В отговор на въпроса „Кой подпали Партийния дом на 26 август 1990 г.?“ режисьорката казва: „Три часа разказвам кой го е подпалил, а всички искат отговор с едно изречение. Питат ме – партията ли го подпали. Да, има активни участници от партията, има и от опозицията. Вплетени са интересите на много групи и хора.“ „Впрочем, и на чужди специални служби…“ – допълва журналистката Таня Джоева. „Без съмнение“, отговаря авторката на филма. В нощта преди 19 години според документалистката най-пострадали били стаи, където са се съхранявали ключови документи – за финансирането на партията, за изнасянето на капитали, секретни решения на Политбюро. „Друг е въпросът дали наистина са изгорели. За палежа е имало сериозна подготовка. Човек от охраната и от видеонаблюдението разказва, че през последните 10 дни преди пожара е имало необичайно движение“, казва Малина Петрова. Тя определя като достойнство на своя филм това, че зрителят е съдебен заседател. „Моята гледна точка присъства, но не искам да влияя и да манипулирам“, казва Малина Петрова и отхвърля поканата да коментира участници, например генерал Любен Гоцев или Константин Тренчев. Тя е убедена, че не е лов на вещици, ако разбойниците си понесат заслуженото. „Не само от последните четири, а от последните 20 години. Е, някои от фигурите може да се окажат приятели на управляващите. Но щом са нарушавали закона…“, разсъждава Петрова. Според нея делото за палежа на Партийния дом трябва да бъде възобновено. „Този път за съзнателно подвеждане на общественото мнение и за лансиране на невярна версия. Не са разпитвани ключови свидетели. Например Петър Бояджиев (бел. на „Труд“ – провален като кандидат-премиер след Филип Димитров заради двойно гражданство). В писмо до главния прокурор Иван Татарчев иска да даде показания. Но не е повикан. Народното събрание да се поинтересува защо анкетната комисия във ВНС подкрепя само една от версиите – че е дело на лумпени. В тази комисия е и ген. Любен Гоцев, и Георги Пирински, който не ме допусна да снимам в бившия Партиен дом“, казва Малина Петрова. В отговор на въпроса кои са отказали да застанат пред камерата тя съобщава: „Следователят по делото Румен Андреев, доскоро зам.-министър в МВР. Месеци наред го чаках, но не дочаках да го питам защо от четири версии той залага навремето основно на тази, че лумпени са подпалили сградата. Не дочаках и Румен Сербезов (бел. на „Труд“ – министър и посланик при Т. Живков, през 1990 г. депутат и секретар на ВС на БСП) въпреки настояванията ми, че името му е сериозно замесено. Каза ми, че като управител на „Токуда“ сега се интересувал от здравето на нацията. Нека бъде извикан пред депутатите да каже какво е правил в нощта на пожара. Много хора не искат да се говори нито за палежа, нито за филма. Ако лентата ми беше фалшификат, все някой щеше да скочи. Но мълчат, предпочитат да се забрави. Ако съм излъгала, нека ме разследват и съдят.“ Малина Петрова е първият лауреат на учредената през 2006 г. Награда за гражданска доблест „Паница“. Автор е на 11 документални и два игрални филма. Някои са награждавани, други не са били допускани до публични прожекции през 80-те години. Игралните са „Пътешествието“ (с Искра Йосифова, 1980) и „Синът на Мария“ (1983), а сред документалните са „Тетевенска 24“, „Фермата“, „Пантеонът“, „Виновни няма“, „Сърцето умира последно“, „Балкански уроци по история“ и др. През март 1988 г. тя е сред учредителите на Общонародния комитет за защита на Русе и при последвалите мерки на властта е свалена от поста председател на Кабинета на младите кинематографисти, тъй като не е била член на БКП и не е можело да й бъде наложено партийно наказание, както на други в комитета. Работила е за Клуба за гласност и преустройство, била е режисьор на предизборното тв студио на СДС през 1990 г., когато участва във вземането на решението да бъде показан записът на оператора Евгений Михайлов с фаталната реплика на държавния глава Петър Младенов: „Най-добре е танковете да дойдат“. През последните години скромно се занимава с благотворителна дейност и успя да завърши отдавнашния си проект – филма „Приключено по давност“. В интервюто в „Труд“ Малина Петрова кани всеки, който проявява интерес, да иде на прожекцията в сряда, 26 август, в 17,30 ч. в Дома на киното на ул. „Екзарх Йосиф“ в столицата – 19 години след палежа.

• ЗА ПОЖАРА НА ПАРТИЙНАТА ЦИТАДЕЛА – КОГО ПОДХЛЪЗНАХА ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА?!

   

  Посвещавам този материал на днешния ден, в който се навършват точно 20 години от подпалването на българския Райхстаг!

  Автор: Анна Зографова  – член-кореспондент на академия МАБИК

  В знойното лято на 1990 г. лъганите десетилетия наред българи излязоха на справедлив протест по улиците на София, заради разочарованието от прощъпулника на демокрацията. Защото многомесечните преговори край “Кръглата маса” и манипулациите по време на изборите през юни с.г. помогнаха на преките виновници за трагедията на България да запазят постове и позиции,трупайки и политически дивиденти.
  Студентите от СУ “Св. Климент Охридски” първи казаха “Баста!” на политическото лицемерие. Организирани от физика преподавател доцент Петко Василев, първия кмет на Града на истината, блестящия негов възпитанк – младият ядрен физик Димитър Йорданов, студента – юрист Атанас Кирчев, студентския кандидат депутат Стилиян Кирчев и Емил Кошлуков вдигнаха стачка, в подкрепа на “Гражданското неподчинение”, което първо надигна глас срещу лъжата, лицемерието и безотговорността, с която властниците в НРБ почти половин век мамеха, разединяваха и експлоатираха.
  Гражданското неподчинение и Движението на студентите не бяха политически, но се стремяха дори и чрез алегории, да огласят истината – кой доведе България до национална катастрофа.
  Тогава 4-ма студенти от Физическия факултет на СУ,начело с Димитър Йорданов стартираха и дългосрочната гладна стачка срещу фалшифицираните резултати от изборите за Велико народно събрание.
  На 4 юли 1990 г., в Деня на националния празник на САЩ, в който преди два века бе подписана Декларацията на независимостта, пред сградата на Президентството, в късните следобедни часове започна лежащата стачка на групата интелектуалци – Николай Колев – Босия, писателят Христо Калчев, журналистките от БНТ – Юлия Войнарович и Анна Зографова, Роберт Леви от агенция “АПИА”, поетът Иван Методиев, /вече покойник/, художникът Иво Радевски, дисидентът Луиджи Росито – съратник на правозащитниците бай Илия Минев създател на НДЗПЧ и Едуард Генов,, композиторът и пианист Ценко Минкин, един писател от Швеция, специален гост на Съюза на българските писатели, представители на Радио “Свободна Европа”, “Дойче Веле” и “Би Би Си” както и трима немски студенти. Вечерта операторът Румен Магеров донесе пред сградата на Президентството своето пиано, на което аз засвирих “Бухенвалдските камбани”. После с Ценко Минкин продължихме да свирим на четири ръце. Беше най-красивият концерт на живо. Свирихме класика – Бетовен, “Секонд валс” на Шостакович…Към нас се присъединиха стачкуващи преподаватели, студентите от градинката пред Университета, както и представителите на “Гражданско неподчинение”. Последните същата вечер ситуираха своя бивак в градинката до Царския дворец. Заваля силен дъжд, което наложи да преместим пианото в подлеза между Президентството и Министерския съвет. Концертът ни продължи там, на фона на римските руини.
  На другия ден доц. Петко Василев апелира за създаване на Града на истината – наше уникално българско явление, останало без прецедент и аналог в световната история. Това бе нашата „Нежна революция”. Едно уникална форма на граждански протест.
  В ноща, непосредствено след избираното на д-р Желю Желев за президент на РБългария, 13 млади интелектуалци създадоха т. н. “Група 13”, която първа предупреди в учредителния си Меморандум, изчетен от мен тогава по Радио “Свободна Европа”, за безпринципния компромис, положил началото на голямата Подмяна, тихомълком заменила Промяната, мечтана от хилядите жадуващи за демокрация българи. Възванието им бе тиражирано и разпространено по всички посолства с пълен анализ и прогнози, предупреждавайки наши и чужди за гигантската манипулация, която неминуемо предстои да разбие автентичната българска демократична опозиция, в лицето на Гражданското неподчинение и после на първите Граждани на истината. Българският “Деполитизиран съд” обаче отказа регистрация на “Група 13”, но няколко години по-късно, със същото наименование, същият съд регистрира плагиатите – новобогаташи от печално известната “Г-13”.
  Градът на истината, създаден след обявяването на Гражданското неподчинение и ситуиране на групата на ИГН, авангарда на събитията също започна да функционира. Създаден бе Сенат, Църква със свещеници отец Димитър Нончев Амбарев, Николай Попниколов /Светла му памет!/, медицински пункт. Градът в този момент стана атракция и за чуждестранните туристи, които ръсеха в картонени кутии значителни суми в български левове и във валута. Това бяха т.н. „помощи”, които внедрени в града сътрудници на ДС и изпечени хитерци се бяха сетили и изхитрили да поставят . Всеки лев първоначално е бил отчитан с протокол, но след разгрома на града, парите изчезват безследно, заедно с ковчежницити…. Изчезват и подарените над 20 картини на Града на истината, подредени в импровизирана изложба на площада /?/!…
  За повечето от членовете от Гражданското ни неподчинение днес вече никой почти и не си спомня, защото болшинството не можаха да се проектират в политическия и културен живот.
  Имаше и интелектуалци, които за да не изостанат от времето, се люшкаха между оформилите се два лагера на комунисти и националисти.
  Впоследствие обаче имаше абсолютно успели граждани, от Града на истината. Всред тях се оказаха:един от бившите кметове – актьорът Йосиф Сърчаджиев, бивш член на НСРТ, екс- синята депутатка Юлия Берберян, директорът на театър “Сълза и Смях” Бойко Богданов, екс – главният редактор на в. “Демокрация” Енчо Мутафов, екс – депутатът Дончо Папазов, бест – белетристът Христо Калчев, бившият вицепремиер и министър на просветата – проф. Николай Василев, вторият човек в ситуирания тогава “Син” синод – отец Анатолий Балачев, отец Камен Бараков, ректорът на СУ – проф. Иван Лалов, актьорът Георги Георгиев, Димитър Цонев, Лиляна Щерева, босът на нашенския “Грийн пис” Амадеус Кръстев /също покойник/.
  През август 1990 г. Градовете на истината на България изпратиха Меморандум до ВНС, в подкрепа исканията за пълна демобилизация на армията.
  Естествено кулминацията на събитията бе подпалването на българския комунистически “Райхстаг”, предшествано от изваждането на мумията на Георги Димитров от мавзолея.
  В онзи момент, там на площада пред Партийния дом и мавзолея нямаше фронтова линия, нямаше философия, нямаше лоялност към политически сили. Беше избуяла еуфорията. Имаше огромен театър, с аматьори от демократичните сили и с провокатори. Нямаше обаче единна концепция как да бъдат доразчистени сметките с тоталитарния режим.
  И странното бе, че в кулминацията на Пожара, по площада в един момент, когато от сградата започнаха да изваждат полузадушени деца и хора, всеобщо бе кредото на отмъщението, преценено и използвано умело от кукловодите комунисти, претърпяли своята метаморфоза, премислена предварително, оглавявайки и повеждайки антикомунистическите настроения и движения.
  В този момент прозвуча силен вик, който разцепи нощното небе на София, вик документиран от немалко аудио и видео камери: „Комунистите – тяхната мама, те съсипаха нашия живот! Сега е наш ред да съсипем техния!“
  И се започна…..
  Народът нахлу в храма!……Това бе то….дългият път – „Пътя към ХРАМА!“……..В пепелта на пожара на Партийния дом обаче, крахът на ценностите измести надеждите за промяна. И въпреки, че прагматизмът още тогава измести чистите идеи, онази нощ остана паметна. Остана споменът за нещо безсмъртно, катурващо символиката на една отиваща си система.
  Нека не забравяме, че тогава българският феномен “Гражданското неподчинение” роди своите герои, израстнали по сиропиталища и домове за сираци. Това бяха децата на Златното поколение на България, оказали се в този момент гаврошовците на нежната революция. И като по правило, че всяка революция изяжда децата си, същото се случи тогава и с тях. Те просто бяха употребени. А после опраха пешкира на демокрацията. За тях – за нас, за Гражданското неподчинение, и до сега не се говори! Защо?! Защото някои има полза от това и на преден план вувузелите тръбяха само за градовете на истината, в който бяха внедрени много провокатори.
  Наричаха ги “лумпените” – всички от Феномена “Гражданско неподчинение”. Но ако трябва да бъдем справедливи, именно това гражданското неподчинение бе моторът на промяната. И хрониката на това неподчинение написа без думи един младеж на двадесет и две години – *Пламен Станчев*, запомнен от онова култово време, с бистрите светли очи и слънчева детска усмивка, с шинела и каската, с джапанки, препасал пластмасов калашник, боро разхождащ се из площада, возещ дузина детски танкчета.
  Имаше нещо гениално в иронията на антипод на българския войник, който той демонстрираше, защото неговата демонстрация крещящо напомняше думите, изречени в пъклен страх през 1989 г. от соцпрезидента Петър Младенов: “Да дойдат танковете!”.
  Името на този младеж се превърна в легенда, защото точно той едничък поиска свалянето на свещените дотогава тоталитарни символи и петолъчката!
  *ХРОНИКАТА НА ПЛАМЕН СТАНЧЕВ:*
  „На 6 август 1990 г. членове на “Инициатива Гражданско Неподчинение” /ИГН/, начело с Пламен Станчев обявиха гладна стачка, до определяне срока за сваляне на червената петолъчка и небългарската символика от сградата на Централния дом на БСП в София.
  На 14 август едно малко момиче, участвало в гладната стачка, също член на ИГН беше транспортирано в “Пирогов” в коматозно състояние. По този повод два дни по-късно Пламен Станчев, от “Инициатива Гражданско неподчинение подготви текст на декларация, с която обяви категоричното си решение, че ако до 20.30 часа на 18-ти август не бъде даден отговор на декларациите на ИГН, да застане с факел пред входа на зала “Георги Кирков”, непосредствено пред централния вход на бившия Партиен дом и 48 часа след това да се самозапали, на същото това място, ако до тогава не бъде даден срок за свалянето на петолъчката и другата небългарска символика от дома на БСП.
  На 20 август 1990 г. отец Попниколов, отец Димитър Амбарев аз и операторът Румен Магеров, автор на оригиналния култова запис за танковете, като представители на НДЗПЧ изпратихме на международната правозащитна организация “Amnesty international” и до главния редактор на българската редакция на Радио “Свободна Европа” Владимир Костов пълния списък с имената на последните 56 политически затворници в Република България, 49 от които турци, осъдени по възродителния процес за това, че не са пожелали да си сменят имената; останалите – за шпионаж, между които и кореспондентът на БТА в Мадрид Владимир Игнатов, Соломон Бен Йозеф и други. Всички те точно в този момент продължаваха да излежават присъди в Старозагорския и в Пазаржишкия затвори. / Междувременно от президента Желев веднага е било поискано обяснение от международните правозащитни организации и институции по случая, застъпили се спешно за тяхното освобождаване/.
  Също на 20 август, след преговори с членове на ВС на БСП – господата Чавдар Кюранов и Александър Томов, в палатковия лагер на ИГН е получено писмо, в което се гарантира, че на 21 август ще бъде взето спешно решение от ВНС за премахване на тоталитарните символи. Междувременно на площад Батемберг кипеше напрежение и ежедневно се събираха тълпи от хора. Вечерта ВНС излеза с такова решение, което обаче в първоначалния си вид даваше петдневен срок за махането на символите.
  На 22 август след обяд ИГН огласи нова официална декларация, в която се казваше, че “ако в определения петдневен срок не бъде свалена ЧЕРВЕНАТА ПЕТОЛЪЧКА, един след друг всяка вечер, от датата 26 август, членове на ИГН ще се самозапалват, до момента на изпълнение Решението на ВНС.
  На 23 август след обяд, ИГН отново излезе с декларация, в която се казваше, че ако условията не бъдат спазени, членовете на ИГН ще започнат да се самозапалват един по един.
  На 24 и 25 август се проведоха т.н. прословути “трудодни” на ИГН, в които членове на неподчинението и алпинисти от “Зелените патрули”/българския “Грийн Пийс”/ стартираха акции по изчукване на сърповете и чуковете – цялата небългарска символика – заимствана от бившата КПСС, както и на каменните петолъчки, които започвахада падат една по една от сградата на президентството.
  26 август – денят на крайния срок за сваляне на цялата символика, мина под знака на огромно напрежение.
  В 20.25 часа Пламен Станчев се заля с авиобензин и тогава стана това, което всеки мислещ българин може да тълкува по своему…
  Около него се струпаха още дванадесет членове на ИГН, които също се заляха с бензин , а едно от момичетата каза: Ако ще горим да горим заедно………!“

  И така демокрацията – народовластието, което никога не се е нуждаело от реклами, или пък от режисура, избухна. Хората от площада обаче с реакцията си не позволиха такова такова човешко жертвоприношение….
  Насред площадния океан от справедлив гняв и почти половин век стаявана болка, лумна бастиона на комунистическото самодържавие…..
  ……
  От нощта на пожара на партийния Райхстаг, в сърцето на София, от датата 26 срещу 27 август 1990 г изминаха двадесет години. В този Пожар обаче изгоря и истината, за тъмните далавери на БКП. С това той остана като един от най-крупните скандали в най-новата ни история. Защото това събитие развърза ръцете на комунистите и им даде възможност да прекъснат пъпната си връв с миналото. И всички неудобни и секретни документи и следи по този начен изчезнаха и се потулиха легитимно.
  Така били “изгоряли” документите за работата на заседанията на Политбюро, за тайните прословути решения, в които е ставало дума за чудовищните инвестиции и трансфери. Затова те нагло и сега казват: “Документите ги няма, вие нали ги изгорихте! И колко удобно! Затова – фактите, свързани с това събитие, които се появяват на бял свят пост фактум, като книгите и филмите, не следва само да шокират, а и да предизвикват реакция. Поне на това се надяваме!
  Защото образуваното следствено дело № 53 за Пожара на Партийния бастион, отпосле нароено на няколко по-малки, така въобще и не достигна до съдебната зала, хитро бе прекратено по давност. Затова днес желаещите да узнаят истината, могат да започнат с изчитането на една нова книга на журналистката Ина Филипова, чиято промоция е предстояща, в която тя е регистрирала на аудиозапис голяма част от от ключовите моменти от тази история, все още непрочетени, некоментирани и непреосмислени. Радиожурналистката вече e готова да предостави на вниманието на читателите автентични и дешифрирани от нея, в продължение на повече от 9 години интервюта от събития, предшествали и последвали “Нежната ни революция” от 1990 г., чиято кулминация бе именно Пожарът на българския Райхстаг. Един от основните герои в тази книга бе младежът Пламен Станчев, който престоя 146 денонощия в преизподнята на бившата ДС, без съд и присъда, но не в килия с решетки, а в карцер – тип душегубка, с насочено осветление. Според водещи психиатри, такова нещо може да се издържи максимум 15 денонощия!
  Нека припомня, че и още една уважавана наша кинодокументалистка Малина Петрова също засне документален 167 минутен филм, посветен на Пожара на партийния дом, озаглавен – „Приключено по давност“/имайки предвид делото/, в който присъстват достатъчно данни и факти за гигантската манипулацията на това ключово събитие, с всичките му анонси за това – кой е инспирирал пожара. Защото нощта на пожара се вписа завинаги в ареала на Нежната революция на България, в свалянето на петолъчката и в смяната на тоталитарната система с демократична.А Пожарът на партийния бастион е и ще остане засега неразгадания Гордиев възел, защото нека не забравяме, че според източници, пожелали анонимност – хора, които в нощта на палежа са били много активни и са влизали в сградата на партийния бастион, след време са “получили” като компенсация магазини на „Витошка“, „Графа“ и „Раковска“.
  А на въпроса кой, защо и как запалиха бастиона на бившата БКП, все още не е даден окончателен и точен отговор

• Професор от СУ подава оставка след далавери за 1 млн. лв.

  Летни жеги ще потят юридическия факултет СУ “Климент Охридски” и през идващата есен. Въпреки отпускарския сезон скандалите там отново набират скорост. Според източници на Frognews.bg в края на миналата седмица преподавателят по Криминалистика проф. Радостин Беленски е подал до ректора на Алма Матер молба да бъде освободен от работа, без да посочва причини и мотиви.
  Според преподаватели от факултета и източници от прокуратурата около професора – криминалист се стяга примката на закона. 
  
  В началото на август е приключило прокурорското разследване за изразходване на средства за оборудване на лаборатория по криминалистика, шушукат в СУ. То било с мнение за повдигане на обвинение на длъжностни лица. Над 400 хил. лв. била необвръзката между реално изхарчените средства и изписаните пари от Алма Матер. 
  
  Скандалът избухна в началото на април, след разкрития на медии, че проф. Беленски е изхарчил около 800 хил. лв. пари на университета за оборудване за специализирана лаборатория по криминалистика. Накупени са освен детектор на лъжата, подслушвателни устройства, скенери, камери и куп други излишни, скъпо струващи пособия. Студенти и асистенти твърдят, че за да се влезне в лабораторията се минава през скенери и фотоклетки, а пръстовият отпечатък на професора е единственият ключ за помещението. Всички разходни документи са утвърдени от декана Тенчо Колев, но тогава в интервю той не можа да посочи къде са публикувани обществените поръчки за скъпата техника. По-големият абсурд обаче е, че въпросната техника не може да се ползва свободно от студенти и преподаватели, защото е заключена и достъп до нея има само проф. Беленски. Предполага се, че в държавната лаборатория са правени частни анализи и експертизи по криминалистика, тоест ползвана е за лични цели. 
  
  Именно разкритията около скъпо струващото оборудване станаха причина преди няколко месеца проф. Беленски да подаде оставка като шеф на Контролния съвет на СУ. След това, за да потуши скандала излезна в 6-месечен неплатен отпуск и бе в чужбина. Заминавайки той дори отнел възможността за работа в лабораторията на колежката си проф. Евгения Коцева, която е и зам. декан на факултета. 
  
  И до сега нямам ключ за тази лаборатория, и даже не знам какво има в нея, заяви проф. Коцева пред Frognews.bg. Тя потвърди, че също е научила, че проф. Беленски е депозирал молба за напускане преди дни, но нямала повече конкретна информация. Според Коцева все още няма решение кой ще поеме лабораторията, но тя е категорична, че на този етап има резерви. 
  
  Ако все пак се наложи в интерес на университета и студентите, може и да приема, но задължително след инвентаризация и ревизия, допълни зам. деканът на скандалния факултет. 
  
  Преподаватели от Юридическия факултет на вуза коментират, че неочакваната оставка на професора цели единствено да изпревари скандала с намесата на прокуратурата и разкритията за злоупотреби, когато ръководството на университета ще бъде принудено да изхвърли Беленски дисциплинарно с шут, а не да го прикрива както до сега. 
  
  Деканът на Юридическия факултет проф. Тенчо Колев Дундов, който до днес се води също в дълъг неплатен отпуск, вече търсел варианти за излизане от сложната ситуация. Даже се заканвал да закрие лабораторията, независимо, че за оборудването и са изхарчени стотици хиляди, коментират в проблемния факултет. 
  
  Напускането на Беленски се очаква да предизвиквала повече проблеми с обучението на студентите. Реално се оказвало, че няма кой да води лекции от 1 октомври по три дисциплини – криминалистика, съдебни експертизи и международни разследвания. Освен проф. Коцева в СУ нямало друг подготвен кадър, който да поеме обучението на 360 студенти по въпросните дисциплини. Проблемно било и свикването на нов академичен съвет, който да преразпредели часовете на измъкващия се проф. Беленски. 
  
  Ше се намери начин, може да се привлекат хонорувани преподаватели, за да не пострада обучението на студентите. Но не знам какъв ще бъда развоят на събитията. Няма яснота дали тази оставката на Беленски ще се приеме, коментира още проф. Коцева. 
  
  Източници на Frognews.bg твърдят още, че ръководството на юридическия факултет е сформирало вече специална комисия, която на 16 септември да отвори тайнствената лаборатория по криминалистика и да направи описи. Още от сега обаче някои от членовете на комисията подозират, че може би ще попаднат в капан и опитът за отваряне на лабораторията ще се провали, ако проф. Беленски не дойде лично да постави палец на сканиращите сензори. В същото време, ако молбата му за напускане е вече разписана, Беленски няма да има никакъв мотив да идва, нито пък може да бъде задължен да присъства и така ще се измъкне елегантно от конфузна ситуация. 
  
  Frognews.bg припомня, че парламентарната комисия по образование разследва далавери в юридическия факултет. Те са свързани със съмнения за корупция и незаконно прехвърляне на студенти от други университети, в които се изучава право. Сред късметлиите, успели да се прехвърлят, е и сестрата на плевенския лобист и приятел на магистратите от ВСС Красьо Черния. С благословията на декана Тенчо Колев тя се е прехвърлила от Великотърновския университет, без да е ясно точно какви предмети е държала там. 
  
  Освен това още не е потушен скандалът с разкрития, че преподавателят по Международни отношения Пламен Пантев в продължение на две години е водил непрекъснато 9 267 часа лекции, което ако се пресметне по дни, означава по 19 часа дневно. Други негови колеги ударници пък се трудели по 16 часа на ден. Срещу този своеобразен рекорд обаче те са получили огромни хонорари в размер на няколко стотин хиляди лева. Във факултета явно се говори, че кухите часове са уреждани с благословията на декана, а магистратските програми са се превърнали в черна каса за злоупотреби и източване на средства. 
  
  Към всички тези далавери се разказват истории и за екзотична, скъпо струваща, безцелна и неоправдана командировка на декана проф. Колев до десет важни града в Китай, както и за ремонтите, поддръжката и използването на базата на юристите в курорта „Св. Влас”. Като негатив за Юридическия факултет остава лошият психоклимът, който души амбициите на млади преподаватели и студенти. Те открито се оплакват от репресии и диктатура на ръководството. Интриги и доноси обезсмислят опитите им за реализация. 
  
  Циркът се разиграва вече години пред безмълвните погледи на ръководството на университета и Министерството на образованието. А ректорът на Алма Матер проф. Иван Илчев вместо да сложи ред и да прати виновните на прокурор, предпочита да се жалва: „Сутрин, като идвам в университета, все едно стъпвам в минно поле”…..

  Frognews.bg

• Външен министър: Дали ще влезем в Шенген зависи само от нас

  Няма опасност да се ограничи правото на свободно придвижване в ЕС, както се твърди в някои медии. Вчера говорих с френския министър по европейските въпроси Пиер Льолуш, за да го уверя, че всички български граждани в чужбина са длъжни да спазват законите на дадената страна и европейските изисквания, заяви по Нова телевизия министърът на външните работи Николай Младенов.

  От 2004 година има директива, която казва, че има свободно движение на хора в ЕС, но всеки, който отиде в друга страна, след един период трябва да може да се издържа, да има адресна регистрация и да не нарушава законите, допълни той.

  На базата на тази директива, ако това се случи в България, България има правото да върне чужди граждани в други страни, както и други страни към България, уточни Младенов.

  Ситуацията, която имаме в момента във Франция, засяга много по-малко български граждани, отколкото граждани на други страни от ЕС, заяви министърът на външните работи.

  Според мен целият проблем се експонира по неправилен начин, защото това е вътрешнополитически дебат във Франция, подчерта той. Също така няма връзка между това, което ние правим, за да станем член на Шенген, и тази ситуация. Дали ще се присъединим към Шенген в срок, зависи изцяло от нас, каза още Николай Младенов.

  Kafene.net

  –––––––––––

  Н. Младенов: Ще има закриване на посолства

  Няма обаче да са 30, добави министърът на външните работи.

  Разговарях с френския министър по европейските въпроси Пиер Льолуш, за да го уверя, че всички български граждани в чужбина са длъжни да спазват законите на дадената страна и европейските изисквания, обяви по НТВ министърът на външните работи Николай Младенов, който напомни, че на базата на европейската директива за свободно движение на граждани, всеки, който отиде в друга страна трябва да може да се издържа, да има адресна регистрация и да не нарушава законите й. Въз основа на тази директива, ако това се случи в България, и България има право да върне чужди граждани в други страни

  Младенов каза, че до този момент няма български граждани, които да са върнати недоброволно в България, а се спекулира с това. Ситуацията в момента е, че днес очакваме доброволно да се върнат десетина човека. Всичко се прави на базата на европейското законодателството, подчерта министърът, който установил връзка с хората и разбрал, че няма такива, които са върнати насилствено у нас. Целият проблем се експонирал по неправилен начин, защото той бил вътрешнополитически дебат във Франция.

  Няма връзка между това, което ние правим, за да станем член на Шенген и тази ситуация, защото дали ще се присъединим към Шенген в срок, зависи изцяло от нас, осведоми министър Младенов. Никой в България не трябва да се заблуждава, че няма проблем с интеграцията на нашите граждани от ромската група и трябва да се обърне внимание на това, за да могат те да се чувстват равни в обществото, да се образоват и да работят в страната като всички останали, добави той.

  Ще има закриване на посолства, но няма да ви кажа кои, продължи външният министър, който каза, че за да се работи по-ефективно, трябва да се оптимизира работата. Направен бил анализ на цялата система, създадена била матрица и класификация на самите посолства. Имало страни, в които България поддържала мисии, без реално сериозни икономически или политически интереси. Закриването на едно посолство не е еднократен акт, а процес, изискващ много действия покрай връщането на хората. Със сигурност обаче не трябва да се ликвидират имотите ни зад граница, заключи Младенов и добави, че е силно преувеличен слухът за закриването на 30 посолства.

  Frognews.bg

• Кражбата като масов спорт

  Последните дни от отпускарското време са белязани от два взаимоизключващи се символа: масови кражби по всички фронтове и масови светски сватби. Ама че социална ножица – така се е отворила, че може да ни отреже главите…Коментира Мирела Иванова:

  “Aвтокрадец на 11 краде коли на жени, за да се повози.” Из новините на в. “24 часа”

  Въпреки непрекъснатите акции на МВР в цялата страна, провеждани под различни кодови наименования, от “Недосегаемите” до “Отрепките”, престъпният контингент ни най-малко не възнамерява да се стресне или поне да се отдаде на заслужен отдих по черноморските ни курорти, които обявиха големи намаления.

  Напротив, численият му състав непрекъснато се разраства, включва в себе си всички етнически групи и социални слоеве, а напоследък и драстично се подмладява.

  Животът тук и сега

  Защо кражбите се превърнаха в единствения масов български спорт? Заради крайната бедност на голяма част от населението, заради безнаказаността на престъпленията или поради усещането за един нездраво весел морален и обществен безпорядък, безпаметен хаотичен купон, който олицетворява пълното отчаяние на настоящето ни?

  Кражбите на всички нива – от укриване на данъци и оборот, от източване на ДДС до източване на нефтопроводна тръба и обикновено трамвайно джебчийство трасират упадъка на държавността и подсказват липсата на осъзната и целенасочена енергия, която да пребори разпада.

  Всички правителствени намерения и полицейски акции се харесват на част от обществото, но не се радват на подкрепа и солидарност, не изглеждат като фасета от едно цялостно национално усилие да подредим живота тук и сега по нормален начин.

  Кражби се регистрират в немислими и недопустими от етична гледна точка сфери като здравеопазването, например. Мой близък ми разказа, че за да му направят неотложни изследвания в болницата, са го принудили да подпише документ, с който да удостовери, че се е лекувал в продължение на една седмица в същата тази болница.

  Окрадени на входове и изходи

  Какъв изход има той? По-неблагоприятен от изхода на крадеца, заловен от друг мой близък. Отива във вилата си привечер, сварва я отворена. Всички по-ценни вещи са струпани на куп, а уморен от работата си, крадецът е заспал на едно от леглата. Арестуват го и го пускат след 24 часа, защото липсват доказателства от дома да е изнесено нещо.

  От казаното дотук следват поне две обобщения: че кражбите са масова практика, поради липса на други възможности за съществуване и реализация, по тази причина не е създадена и обществена нетърпимост към тях. Със сигурност не сме се отървали от манталитета на късния соц.

  И още: мнозина от днешните български новобогаташи преуспяха благодарение на толерираните огромни грабежи, и какво – освен че са светски медийни герои, женят се шумно, яхат яхти и самолети.

  Пълна деградация, ето това последва засега, за после – да му мислят 11-годишните автоджамбази и правителството, което освен с икономическата, има да се бори и с друга криза.

• “Кремиковци” – най-голямата имотна сделка

  7755 декара индустриален имот само на 17 км разстояние от идеалния център на София – храм-паметника “Св. Александър Невски”. Така изглежда най-голямата имотна сделка в България.

  Тя е за производствената площадка на “Кремиковци” и търгът за нея е насрочен за 13 септември. Остава да се появят кандидати. По размери теренът на комбината е по-голям дори от град като Севлиево. Парцелът в Североизточна София е освободен от задължения към държавата, а новият собственик ще може да строи каквото му душа иска – нови модерни производства, офиси или жилища. Само земята под комбината е оценена на 135 млн. лв. или 8,9 евро на кв. метър. Но за жалост (или радост) на инвеститорите, те ще трябва да платят и за вехтите сгради, огромните машини, оборудването, складовите наличности, доменните пещи и феросплавния завод. Оценени са на 430,5 млн. лв. Така наддаването след три седмици ще започне от кота 565,5 млн. лв. Най-висока е цената на две машини за непрекъснато леене на стомана – всяка по 24,7 млн. лв. Обект на сделката са и 23 локомотива, всеки оценен на 60 хил. лв., и 158 товарни вагона по 12 хил. лв. за брой.

  Най-големият имот на тезгяха

  Дни преди датата на търга за “Кремиковци” – 13 септември, кабинетът на синдика Цветан Банков е като гара разпределителна. “Отворено е за всеки, който иска да направи оглед. И вие да дойдете, ще ви разведем из завода, обещава гостоприемно синдикът. Разкарваме ги нагоре-надолу, отговаряме на въпроси. Гледаме само някой да не се изгуби из лабиринтите на комбината, казва Банков и не лъже. “Кремиковци” е голямо животно! Съгледвачите са много. Но поне засега никой не се е легитимирал като представител нанякоя голяма компания. Инвеститорският интерес се пази в дълбока тайна. Сигурно е обаче, че по офертата работят мощни екипи от специалисти.

  Продажбата на имот с мащабите на “Кремиковци” е събитие. Не всеки ден на тезгяха се слагат толкова много и разнообразни активи. Според експерти това е един от най-големите обекти, които се предлагат в момента в Европа. Списъкът, в който са изредени всички активи, е 1108 страници. В тях като в безкраен поменик се нижат производствени халета и складове, тръбопроводи и кранове, водопроводи, канали, филтри. Описани са дори шахтите и външните клозети. “Кремиковци” има четири гари, 548 вагона и цяла дузина локомотиви, ТЕЦ и завод за технически газове. С цена е всичко – от доменните пещи до последната бургия и отвертка. 30 млн. лв. например струва Първа доменна, на 12 млн. лв. е оценена Трета доменна. По 12 хил. лв. са товарните вагони, по 60 хил. лв. – локомотивите.

  Кредиторите са решили да се оценява поотделно всеки актив. Производствените мощности се продават накуп. Стартовата цена в търга, който ще е с тайно наддаване, е 565 517 510 млн. лв. Според някои тя е ниска, защото само земята струва много повече. Други смятат точно обратното. Каква е истината ще покаже самият търг. Ако имотът се продава евтино, ще се извие опашка от купувачи, които ще вдигнат цената поне 3 пъти. Ако е висока, няма да дойде никой. (Труд)

• Мексиканка стана Мис Вселена – 2010 в Лас Вегас

  Мексиканка е новата „Мис Вселена – 2010”. Това реши журито в Лас Вегас, САЩ, миналата нощ. 22-годишната Химена Наварете наруши хегемонията на венецуелките, които през последните години бяха без конкуренция.
  
  Короната за „Мис Фотогеничност” заслужи представителката на Тайланд Фонтип Вачаратракул. Журито не скри възхищението си и от нейния национален костюм. 
  
  Подгласнички на кралицата от Мексико станаха Джесинта Кемпбел от Австралия и украинката Анна Пославска. 
  Водещи на пищната церемония бяха рокерът Брет Майкълс и кореспондентката на NBC Натали Моралес. 
  
  Шоуто бе гледано на живо в САЩ и в 190 държави от цял свят на запис. 
  
  Претендентките в конкурса, чиито права държат милионера Доналд Тръмп и NBC, бяха оценявани от известни личности, включително от олимпийския златен медалист по фигурно пързаляне Ейвън Лисачек и актрисата, известна като „Д-р Куин лечителката“ – Джейн Сиймур.
  
  В онлайн гласуването на официалния сайт на конкурса най-високи оценки получиха Мис Филипини – Венера Радж, Мис Боливия – Клаудия Лемаирте и Мис Венецуела – Марелиса Гибсън. Нито една от красавиците обаче не попадна в челната тройка. 
  
  Миналата седмица бяха избрани 15 полуфиналистки. За фаворитка бе считана и рускинята Ирина Антоненко, но за нея остана утехата, че е в Топ-15. 
  
  Тази година българка не участва в надпреварата.
  
  83-те кралици на красотата от цял свят дефилираха по бански костюми, вечерни рокли и отговаряха на въпроси за интелигентност. 
  
  Победителката бе коронясана от Мис Вселена 2009 – Стефания Фернандес, която е шестата венецуелка и втора поред, удостоена с титлата, откакто е основан кокурсът през 1952 г.

  Източник: Фрогнюз
  http://frognews.bg/

• Опашките за паспорти тепърва предстоят

  Вероятно опашките за изработване на лични документи тепърва предстоят, заяви комисар Христо Терзийски – заместник-началник на Столичната дирекция на вътрешните работи пред БНР, цитиран от Медиапул.

  Той каза това по повод ситуацията с издаването на нови документи за самоличност.

  Той се позова на статистиката от преди десет години при предишната масова подмяна на документите. Цифрите показват, че през 2000-та година най-много лични документи са издадени през месеците септември, октомври и ноември.

  В момента няма напрежение по опашките за паспорти в столицата, с изключение на 6-то районно управление на МВР, където има повече хора.

  Заради очаквания бум на опашки от 1 септември гишетата за подмяна на документи ще работят с удължено време – до 21 часа. От 23 август лични документи и шофьорски книжки в София се издават с удължено работно време – от 6 часа сутринта до 17.30 ч.

  В края на миналата седмицата от фирмата изпълнител „Сименс“ потвърдиха официално проблемите, свързани с липсата на бланки за международни паспорти, и обещаха доставките им да влязат в ритъм през тази седмица.

• КОНСУЛЪТ В ЧИКАГО

  … Димитър Туджаров гъбарка себе си с вицове

  Автор: Валентин Хаджиев

  Шоуменът Димитър Туджаров-Шкумбата, който се спряга за бъдещ консул в САЩ, отговори с виц за Хитър Петър дали ще се преквалифицира в дипломат.
  “Попитаха ме представителите на българските медии и отговорът ми е: Хитър Петър отишъл в едно село, събрали се хора и той ги попитал: Знаете ли? Рекли: не. Като не знаете, няма да ви кажа тогава. На другия ден рекъл пак на хората: Знаете ли? Те рекли: Знаем. А той заявил: Е, като знаете, няма нужда да ви казвам. На третия ден се събрали хората и той ги попитал пак: Знаете ли? Половината рекли: знаем, другите – не. Браво – рекъл Хитър Петър – нека тези, дето знаят, да кажат на тия, дето не знаят.“

  Бъдещият дипломат весели народа в събота вечер по време на събора за родопско животновъдство и земеделие, фолклорно наследство и киноложко богатство „Хаберлея 2010″ в местността Смолянските езера.
  “Не са ме разбрали правилно, става дума за мой проект, който има за цел да обедини общността в Чикаго, а не за дипломатическа служба.
  На всичкото отгоре проектът не е окончателно приет. Точно на 9 септември ще обявя публично дали отивам в Щатите“, обясни по-късно шоуменът.

  http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=586744

  Български новини от Чикаго

  Проект

  Фестивал „Български дни в Чикаго – есен 2010”
  ОТКРИТА ЕСЕННА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

  Неделя, 3 октомври 2010
  Pavilion Apartments, 5441 N, East River Road, Chicago, IL 60656
  Спонсори: Симпатизанти на БАА (б. и.), д-р Виолета Симов-Динев, Цветелина Бойновска, Park Ridge Taxi and Community Cab е други.
  Патрон на фестивала – Стоян Стоев

  Мениджмънт: Цветелина Бойновска

  Дискусионни Форуми

  Въпроси и отговори за икономиката на всяко семейство
  Българският ДНК проект
  Инвестиции в САЩ – къде, кога и как?
  За здравното осигуряване и застраховки в САЩ или в България
  За състоянието на българската общност в Чикаго
  Как могат да ни помогнат адвокатите
  „Българският вкус в Чикаго – есен 2010”
  Иложба на Сдружението на българските художници зад граница.

  Очаквайте:
  ОТКРИТА ЕСЕННА СЕСИЯ НА БЪЛГАРО-АМЕРИКАНСКА АСОЦИАЦИЯ

  Неделя, 3 октомври 2010

  Молим следете актуализацията в www.EuroChicago.com

  Bd10e-DT

• Европа, тоталитаризмът и заслужилият пенсонер от МВР Георги Танев

  Европейският парламент призова за обявяване на 23-ти август за общоевропейски ден за почитане на паметта на жертвите на всички тоталитарни и авторитарни режими, който да бъде отбелязан с достойнство и безпристрастност.

  В периода 4 – 13 март 1943 г. властите в България депортират евреите от Беломорието – 4057 души са транспортирани до Лом и оттам с кораби са изпратени до Виена и след това в нацискти концентрационни лагери. Оцеляват само 100 души. На пристанището в Лом една жена от депортираните ражда дете и заедно с него е изпратена в лагерите на смъртта. От 10-ти март започва депортиране на 7144 евреи от Вардарска Македония. Оцеляват само около 200 души. На 12-ти март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена. Общият брой на загиналите в нацистките лагери на смъртта в резултат на тези депортации е 11000 души.

  Тоталитарният комунистически режим в България е отговорен за насилствената смърт на 35000 души – убити без съд през септември – октомври 1944 г. и по-късно в лагери, затвори и по границите на страната.

  Докато за нацистките престъпления се проведе Нюрнбергски процес, за комунистическите престъпления в България няма никой наказан.

  Отговорни за убийствата лица като пенсионирания днес о.з. генерал-майор от МВР Георги Танев, бивш секретар на БКП в Кърджали и бивш министър на вътрешните работи, не получиха никакво възмездие и продължават да взимат пенсии по 700 лв.

  Танев е хвален от диктатора Живков за старанието му за провеждане на кампанията по смяната на имената на турците в Кърджалийско за 20 дни, при която са разстреляни демонстранти, а извънсъдебни „тройки” от партийни секретари, милиционери и кметове изпращат без съд съпротивляващите се на применуването в концлагера в Белене.

  По късно, когато заради „заслугите” си в Кърджалийско, Танев става министър на МВР, през май 1989 г. убийствата на турци демонстранти продължават, а на границата през 1989 г. е разстрелян и опитващият се да избяга от страната младеж от ГДР Михаел Вебер.

  За отговорността си за тези престъпления в друга държава Георги Танев не би получавал пенсия от 700 лв., а би бил изправен пред съд.

  ––

  Център за памет за съпротивата срещу тоталитаризма „Хана Аренд“

• Ядрената гилотина

  Автор: Едвин Сугарев

  Става дума, разбира се, за АЕЦ “Белене”. С течение на времето този мегаломански проект се превърна в гилотина, която виси със страшна сила над българското бъдеще – като с всеки изминат ден възможността да се стовари неумолимо нараства.

  Отговорни за тази пагубна перспектива са трима български премиери. Пръв бе Симеон Секскобургготски, който възроди погребаната покрай Чернобил идея да се строи атомна централа в най-земетръсната част на България.

  Втори бе Сергей Станишев, при чието управление бе проведен конкурс, предпоставящ централата да бъде строена само с руски реактори и от руски фирми – и бе подписан налудничавия договор с “Росатом” без фиксирана крайна цена – което даде възможност на руснаците да надуват цените и да искат индексации – както и колкото си искат.

  И трети – уви – е сегашният десен премиер, Бойко Борисов. Същият първоначално поиска глобално замразяване на руските енергийни проекти, нарече АЕЦ “Белене” гьол и се закани да даде отговорните за погребаните там милиарди левове на прокурор – като определи харчовете по бъдещия строеж на 13 милиарда евро (приблизително вярна прогнозна цена, дори малко занижена, ако се имат предвид свързаните със строежа инфраструктурни необходимости).

  След серия резки завои в мнението си за проекта той най-сетне обяви официално – пред всички посланици на ЕС, че без наличието на чужд инвеститор проектът ще бъде спрян, а само дни по-късно клекна и се договори с руския вицепремиер Зубков (определил АЕЦ “Белене” като “най-добре развития проект в целия свят”) за пътна карта по строежа на централата със седемгодишен срок на изпълнение – и за цена “шест, максимум седем милиарда евро” (при вписани в първоначалния договор 3, 997 милиарда).

  Неговата каскада от абсолютно противоречиви мнения би могла да бъде тълкувана и като бавене на топката – за да се избегнат негативите, които просто неизбежно ще настъпят, ако България бъде изправена пред необходимостта да плаща неустойки за прекратения проект – които се оценяват на стойност между 800 милиона и един милиард евро.

  Само че това е грешна, вредна и най-вече безперспективна тактика. Българският премиер наистина би могъл да лавира още известно време, криейки се зад легендата, че търси инвеститор – но само известно време, едва ли би могъл да изклинчи до края на мандата си.

  Първо защото такъв инвеститор няма – и няма да бъде намерен. Немската корпорация RWE, която първоначално трябваше да участва с 49% дялов капитал, се оттегли не защото босовете й са идиоти, склонни да зарежат кокошката със златните яйца, а защото – както справедливо отбеляза самия Бойко Борисов – не искат да купуват “котка в чувал” и да прахосват милиарди, финансирайки проект, чиято крайна стойност е неизвестна.

  Самият генерал в течение на една година се опита да пробута проекта къде ли не – в Германия, във Франция, в Италия и дори в САЩ (представете си само този абсурд – американци да финансирт руска ядрена централа!), но навсякъде удари на камък – като се изключи беглото и неангажиращо споменаване на сръбския президент, че страната му можела да участва с… пет процента (при което сръбските медии веднага напомниха, че всъщност Тадич е прогнозирал подобна възможност само при условие, че бъде намерен стабилен инвеститор за оставащите 95%).

  Второ – защото подписаният от предишния кабинет договор изтича през 2010 г. – след което при пасивност от българска страна “Росатом” вероятно ще потърси вписаните в договора неустойки. (Забележете – ако в подписания от Станишев договор цената е абстрактна и разтеглива, то неустойките са съвсем конкретни и с твърде чувствителен размер.)

  Именно това предполага засилващия се натиск от руска страна, при който – традиционно – се обявяват някакви мъглави преференции с прекомерно раздутата цена на природния газ (които – както личи от наскоро обявеното увеличаване на цената му, са просто вятър и мъгла), като в пакет с тях върви и сделката за АЕЦ “Белене”.

  Част от този натиск са, разбира се, и телефонните разговори между Бойко Борисов и Путин, и съобщението на президента на “Росатом” Сергей Кириенко – за това, че руската страна е предала на България всички необходими документи, за да бъде прието окончателно решение за строежа на централата. (Интересно – дали след като от тези документи съвсем пряко зависи нашето общо бъдеще, ще научим нещо повече за договорените в тях параметри?)

  Нещо повече – по стар тертип руснаците се опитват да парират българското бавене на топката с основен мотив “нямаме пари”, като щедро предлагат да обезпечат строителните дейности с два милиарда евро, докато не бъде намерен стратегически инвеститор.

  В тяхната логика, разбира се, не се вмества почти сигурната перспектива да няма такъв инвеститор. И не се вмества, защото имат готов отговор по въпроса – инвеститор ще бъдат самите те – и така България ще създаде наистина световен прецедент, позволявайки на Русия да построи своя ядрена централа на нейна територия. Логиката е очевидна: след като бъдат похарчени и тези два милиарда, вече никакво българско правителство – чието и да било то – няма да се осмели да отвори и дума за спиране или замразяване на проекта.

  И трето: капанът затова е капан – защото не предполага никакъв изход. Отказът от проекта е най-чистия вариант с оглед българското бъдеще – но е съвсем очевидно, че този, който се реши на подобна стъпка, ще понесе значителни политически негативи – и ще му бъде приписана отговорността за евентуално ново пристягане на коланите в размер на договорените от Станишев неустойки. Явно е – поне от видяното досега, че настоящият премиер не разполага с необходимите мъжки качества – като кураж и решителност – за да предприеме подобна стъпка.

  Съгласието да се строи с руски инвестиции обаче също носи негативи. При това – негативи най-вече пред ЕС и Атлантическата общност, защото все по-якото престягане на енергийната и респективно политическа примка около врата ни не е вече само българска работа.

  Като трябва да подчертаем, че нещата нямат само пряко политически измерения. Повече от очевидна е перспективата предлаганите два милиарда да потънат в беленския гьол така, както потъна и първия – и както още по социалистическо време потъна още един.

  Защото споменатия гьол символизира не само ефекта от нерушимата българо-съветска дружба, той символизира и неизчерпаемия корупционен потенциал на партньорите в този проект. АЕЦ “Белене” е не само геополитическо оръжие, но и кранче, от което се пълнят партийни и частни джобове – именно това е и причината този проект да се ползва с толкова стабилна задкулисна подкрепа от най-различни и често неочаквани източници.

  Може да се възрази: що пък да не го построим, като поемем харчовете – нали после ще печелим. Точно това е гледната точка на Георги Първанов, Румен Овчаров и компания – с тезата за евтиния ядрен ток и за това как сме щели да станем енергиен център на Балканите.

  Няма да печелим – там е проблема. Или най-малкото никой не може да гарантира никакви печалби след десетина години, когато централата, недай си боже, наистина проработи. Да, ядрения ток може да бъде евтин – но не в централа, строена от руснаци и контролирана от ченгесари. Доказателство: комично анемичните печалби на АЕЦ “Козлодуй”.

  Да – сега наистина изнасяме ток, защото го произвеждаме и без АЕЦ “Белене” в обеми, далеч надхвърлящи нашите необходимости (като при това да не забравяме: както наскоро се оказа, продаваме го под себестойността му). Но това не е нещо веднъж завинаги дадено.

  В това отношение Мартин Димитров е напълно прав: евентуално произвежданата от АЕЦ “Белене” електроенергия категорично няма сигурен пазар. И в перспектива още по-малко ще има, тъй като страните, за които сега изнасяме, строят свои собствени ядрени мощности, които ще бъдат завършени далеч преди нещастния български проект.

  Впрочем лидерът на СДС е прав и в още едно отношение – за това, че страната ни се намира в ситуация, при която хазартния избор е опасен и немислим – и в която загубите са неуминуеми, а единственото, което можем да направим, е да ги минимализираме, доколкото е възможно.

  “В момента ситуацията е като в хазартна игра.” – заяви той. “Загубени са, да, един милиард, има опасност да бъдат платени неустойки, но ако се построи цялата атомна централа, има опасност да бъдат загубени 10 милиарда, т.е. ако трябва да преценяваме, по-добре да не бъдат загубени 10 милиарда.”

  Няма кой да го чуе обаче. Тези, дето искат да бъдат харесвани от всички, по принцип не са способни да чуят нещо, което не се отнася към тях. Затова ядрената гилотина ще продължава да виси, а българските държавници ще бъдат заети само с мисълта да измъкнат своя собствен врат изпод нея. Или поне да поотложат търкулването на главата си в коша с трици.

  http://www.svobodata.com/

• Населението на България като през 1956 г.

  Населението на България се е стопило до 7,563 млн. души, приблизително колкото сме били през 1956 г.

  Разликата е, че днес средната продължителност на живота ни е по-голяма, пише в днешния си брой вестник Труд. За жените тя се е увеличила с 10 години до 77 г., а за мъжете – с 5 години до 69 г. От м. г. у нас вече се раждат над 80 000 бебета. Бяха нужни 15 години, за да компенсираме донякъде срива между 1990 и 1995 г., когато новородените падат от 105 180 на 71 967, сочат данни на Националния център по здравна информация.

  80 000 бебета вече се раждат на година

  В България вече се раждат над 80 000 деца годишно. Или точно 80 956 българчета са проплакали през миналата година. Бяха ни нужни цели 15 години, за да компенсираме срива при новородените между 1990-а и 1995 г., когато броят им падна от 105 180 на 71 967. От тогава постепенно те нарастваха до 77 712 бебета през 2008-а. Това показват данни от наскоро излезлия от печат кратък статистически справочник “Здравеопазване – 2010 г.” на Националния център по здравна информация към Министерството на здравеопазването. Въпреки увеличаването на раждаемостта естественият ни прираст обаче продължава да е отрицателен, защото броят на починалите продължава да е по-голям. Друг куриоз е, че като брой българите се стопили приблизително до числеността от 1956 г. Тогава населението е било 7,613 млн. души, през миналата година – 7,563 млн. души. Съществената разлика от 1956 г. е свързана с положителен факт – продължителността на живота ни сериозно се е увеличила. Ако през 1956 г. тя е била средно 65 г., през 2009-а достига 73 г.

  За посочения период животът на жените се е увеличил е с цели 10 години – от 67 на 77 г., а на мъжете с 5 години – от 64 на 69 г. И още нещо интересно: според възрастовата структура на нацията най-много са българите, поставени в графата от 30 до 34 г., а след това тези между 35 и 39. Това се дължи на рекордната раждаемост през 70-те години, когато естественият прираст е стигнал плюс 7,2 на хиляда души. Абсолютният пик на новородени е бил именно през 1970 г. – 138 745 бебета. “Освен отрицателният естествен прираст върху топенето на нацията влияе и емиграционният процес след 1989 г.”, съобщи за “Труд” доц. Християн Грива, началник на центъра по здравна информация (виж стр. 3). Трудно може да се изчисли колко нашенци са избягали зад граница, защото голяма част от тях не са официални емигранти. Те се водят за постоянно пребиваващи в чужбина. Емиграцията се отразява и на влошаването на възрастовата структура на България, защото в тази вълна след 1989 г. попадат хората между 17-18 г. и 30-35 г. Загубата на този умствен потенциал тепърва ще ни се отразява, каза още доц. Грива.

  В Европа само Италия е пред нас по показателя “застаряващо население”. А то все по-силно ще определя характера на здравната ни система – ще скачат разходите за хронични заболявания, характерни за по-възрастните, ще се увеличава и потребността от специални медицински грижи за долекуване и продължително лечение. Според справочника на центъра по здравна информация за последно мъжете са били повече от жените през далечната 1946 г. Оттогава нежният пол печели битката по брой. През 2009-а дамите у нас са 3,9 млн., а мъжете – 3,65 млн. “Тази тенденция се наблюдава след Втората световна война, и то въпреки компенсаторния механизъм да се раждат 105 момчета на 100 момичета”, обясни доц. Грива. По-голямата смъртност сред силния пол и по-високата средна продължителност на живота на дамите дава предимството в числеността на жените. (Труд)

• <<
• 1
...
• 365
• 366
• 367
• 368
• 369
• 370
• 371
• 372
• 373
• 374
• 375
...
• 415
• >>